Iskri4ka

18. ВЕЛЧОВАТА ЗАВЕРА ОТ 1835 ГОДИНА Руско-турската война от 1828-1829 г. довежда до освобождението на Гърция и до изселването на стотици хиляди българи от североизточна и югоизточна България в Румъния и Бесарабия. Тази изселническа вълна обезлюдява българските земи. В напустите села и къщи се заселват гърци и гагаузи и се променя етническия състав на населението и българския елемент намалява и това допринася за забавянате на Възраждането в тези земи. В страната още са запазени спомените на етеристите от 1821 г. и за погрома им. Така от гр. Търново хаджи Парашкева, в Цариград и хаджи Христо и хаджи Иван, които се отровили, за да спестят гоненията върху рода им и конфискация на имотите им от турските власти. Турците започнали да беснуват по домовете в Търново, затворили 40 души от първенците, които едва се спасили от заколение. Освободителното движение „Велчова завера" е свързано с името на Велчо Атанасов Джамджията от Търново, роден около 1780 г. Като младеж след спречкане с турците той избягал и се прехвърлил отвъд Дунава. След 10 години се завръща като богат търговец с българско самосъзнание, набавял черковни книги от Русия и с негово съдействие в Търново се открива училище. Помагал със средства на църкви и манастири. Тук той се запознава с отец Зотик от Преображенския манастир, който го възстановил и е водил борби срещу гръцката духовна власт в лицето на гръцкия митрополит Иларион. В неговия манастир се укриват съзаклятниците на готвеното въстание. Друг игумен е отец хаджи Сергий от Плачковския манастир „Свети Илия" и е бил най-ревностния привърженик на заверата и превърнал манастира си в главно средище, където ръководителите на бунта са провеждали срещи. Друг игумен е бил от манастира „Света Богородица" край Габрово, игумен хажди Теодосий от Катиновския манастир и др. Главен организатор, военен инструктор, водач и душа на Заверата е бил капитан Георги Мамарчев. Той е участвал в руско-турската война от 1806-1812 г., а през 1828-1829 г. е капитан на български доброволчески отряд. Участниците в заверата полагали клетва. В Плачковския манастир „Свети Илия" игуменът - бунтовник отец Сергий заклевал пред чудотворната икона на Света Богородица всички ръководни дейци. Като основна ударна сила на заверата трябвало да бъдат събраните от майстор Димитър Софинянин селяни, работници - строители, които трябвало да ремонтиран варненската крепост, пострадала през войната от 1828-1829 г. Той имал разрешение да събере 2000 човека и да ги отведе във Варна на крепостната стена. Според плана на въстанието, то е трябвало да започне на Светлия петък след Великден (Пасхата), на празника „Живоприемний източник", когато в манастирската църква на Плачковския манастир се извършвала църковна служба с водосвет и българското население от околните села се стичало за празника. По същото време в Търново ставал голям пазар и българите, предвижващи се за пазара могат да се предвижат до Плачковския манастир. Тогава с капитан Георги Мамарчев обличат въстаниците с военните им дрехи и ще се отправят към Търново. По това време Митко Софиянлията, заедно с работниците, които възстановявали Преображенския манастир трябвало да се насочат към Търново. Но възкръсването на Великден на българския народ не се осъществило, поради предателство на еленския чорбаджия Йордан Кисьов. Били заловени на разпети петък, т.е. два дни преди Великден, всички ръководители и в събота срещу неделя на Пасхата (Великден) на 7 април 1835 г. били обесени. В манастирите била изпратена потеря, арестували въстаниците и са били разрушени. Особено жестоки са били към игумените на манастирите. Така отец Сергий бил измъчван жестоко, защото ги е заклевал пред икони и в манастира. Смятали са, че е обикновено манастирско съзаклятие на духовници и чорбаджии. Само монасите са пазели спомените за филики Етерия от 1821 г. А предателят Йордан Кисьов бил награден с пари от османските власти, отличен с особена дреха - бениш и сабя. Бил получил и берат, по силата на който се освобождавал от данъка за заслуга към турския султан. Отново бе издигнат кръста на Голгота и бяха разпънати на него служителите Христови, които искаха чрез вяра и народност да възкресят българския народ. Но на Голгота не става възкресението. То става на друго място - от Светия Дух. Възкресението се осъществява върху строго подготвени човеци - Духът не влиза в кого да е. Трябва времето да изтече и да дойдат онези човеци, които да приемат Духа на Обновата и Възкресението и чрез делата си да възкресят България. Това положение е много добре описано в Откровението, дадено на 24 април 1854 г. в Солун на Константин Дъновски.

17. БЪЛГАРИТЕ В ГРЪЦКОТО ВЪСТАНИЕ ОТ 1821 ГОДИНА Българите участват масово в Заверата, воюващи за свободата и за вярата на християнските народи срещу турците. В първоначалния план, подготовката на българите се поема от Ватикоти, офицер, грък на руска служба, който по времето на руско-турската война от 1806-1812 г. командва отряд от няколко хиляди български доброволци. Но преждевременната му смърт през 1819 г. прекъснала връзките на филики етерия с българите. Марко Боцар се издига над всички воеводи чрез безстрашие и безкористие. След като е обявено въстанието в Мисолунги, отрядът му на 6.I.1823 г. отбива турските войски. На 20.VIII.1823 г. при Карпинизи в нощна атака той атакува турските войски и те биват разбити, но той е убит. Хаджи Христо от Воденско, началник на българската кавалерия. Отличил се при сраженията при Дервенаки, бива произведен в чин генерал. Хаджи Стефчо от Охрид, началник на българската пехота. В сраженията от 1827 г. бил произведен в чин генерал. Хаджи Михаил от Копривщица, предвожда българска конница. Хаджи Петър - Моралията от гр. Сливен, началник на българска конница с победи при Тесалия и Епир. Колокотрони - спасителят на Гърция е от славянски произход, от село Вишегоре - Костурско. Ангел Гацо от Водненско, стига до чин генерал, воюва в Западна Гърция. Атанас Българин - хилядник, пръв, който се промъква в крепостта Неокастрон. Кара Георги Българин - генерал. Хаджи Стефан Одрин - генерал. Десетки са хилядниците, предвождали отряди, а хиляди са българските доброволци, проляли кръвта си за „вяра и народност". Гърция е освободена и след това идва голямото разочарование на българите, сражаващи се в гръцкото въстание. Българите още нямат съзнание, народно самосъзнание, че са българи, а се бият като християни, че ще бъдат свободни от турците. Дори образовани българи като Васил Априлов, Атанас Богориди, Никола Пиколо, участващи дейно като етеристи и защитници на Заверата, но не са се изтъквали, че са българи, поради това, че са гръцко образовани и пишат само на гръцки. Ето защо много юнаци, паднали за свободата на Гърция се споменават имената им, като не се споменава почти нищо и никъде българския им произход, а се споменава само гръцкото им име. Съзнателно се потулва българското участие, като се променят имената им, а те нямат още съзнанието, че са българи, защото са ходили на гръцка черква и онези, които са ходили на училище са писали само на гръцки. Гърците, за да отклонят удара на турската войска от Пелопонес, клеветят българите, че са участници в Заверата. И тогава турците вместо да нападат гърците, които са въстанали, нападат с огън и меч български села. Самото въстание е било така устроено, че да се освободи Гърция чрез погрома над другите християнски народи в Турция, главно българите. Отначало всички са вярвали, че след като се освободят от турците, ще настане братско равенство между двата народа. Българските дружини се сражавали срещу турците, а възкръсва само Гърция. Отначало всички в битките са били братя, а после се издават закони и се разделят на гърци и чужденци в освободена Гърция. След убийството на патриарх Григорий V в Цариград, турското правителство изпраща няколко паши по цяла България да приберат оръжието, което имали право да носят, за да се защитават от разбойници. Тръгва предателството и първите българи по градовете се бесят. А всички сподвижници на етерията са били обесени. А мнозина са самоубиват като се отравят, защото онези, които са осъждани на смърт им се конфискува имотът. И да остават имот, къща на децата си, те са се тровили доброволно. Така България е била в обсадно положение цели 7 години. А освен това гръцките владици предупреждават Портата, че ако искат да не въстават българите, трябва да им се назначават гръцки владици. Последиците от Заверата са злокобни за българите. Но се появява просветление, че действително има християни, но между тях има разни народи „миллети" - българи, сърби. И че всеки народ трябва да се освободи. А за да се освободи, той трябва да се определи. А за да се самоопредели, той трябва да се съзнава като народ с четмо и писмо, училища, образование. Изведнъж се вижда, че гърците се освобождават, благодарение на елинизма, макар че са се възползвали от българи, арнаути, сърби. Елинизмът, загнезден в образованите българи започва да увяхва. Започва Възраждането на българския народ. През 1824 г. излиза от печат първата българска училищна книга „Рибния буквар" на Петър Берон. Той поставя изрисувана риба на корицата, знак на първите християни, обозначаващ възкръсването от мъртвите, така че един народ трябва да възкръсне чрез четмо и писмо. Един единствен духовник остава жив, запазил Антиминса и той го предава на 10 април 1854 г. на младия Константин Дъновски за залог, че Бог е съизволил към най-многострадалното племе, славянско племе, че трябва да правят моления, че чрез силата на Светия Дух да станат едно тяло и един дух и да възкръснат като народ, след като Турция „ке падне". И оттук започва българското Възраждане чрез Светия Дух, който го задвижва и възражда от пепелищата на историята и забравата

16. ГРЪЦКОТО ВЪСТАНИЕ ОТ 1821 ГОДИНА В края на месец март 1821 г. етеристкият апостол архимандрит Григориус Дикеос (Панафлесос) вдига въстанието в Пелопонес и прогонват турците. Селяните са основна сила на революцията, но се бият за свобода и земя, която ще бъде отнета от турските феодали и гръцките коджабашии - земевладелци. Чак когато Портата показва, че ще бъде безпощадна към всички гърци, то тогава към революцията се присъединяват едрите корабостроители от островите. Островните гръцки флотилии вдигат флаг и тръгват срещу крайбрежните турски крепости под командата на капитан Томбазис със 170 кораба, с около 7000 души бойци и със стотина бойни оръдия. Веднага коджабашиите (едрите земевладелци) и техните водачи Заимис и владиката Германос водят борба за овладяване на ръководството на въстанието. А през ад. юни 1821 г. ръководството на въстанието се поема от Герусията - съвет от земевладелци, корабостроители, духовници, фанариоти. Те изместват етеристите и клевтеските водачи, макар че зад тях стоят селяните и дребните занаятчии. През декември 1821 г. се свиква Народното събрание на Гърция. То приема декларация за независимостта на Гърция. През януари 1822 г. се провъзгласява Гърция за република с конституция. На 5 октомври 1821 г. е превзета важната турска крепост Триполи (Морея) с посичане на 8000 жители и граждани от гръцките въстаници. Между гръцките началници настъпва вражда. От едната страна е Колокотронис, който е начело на онези ръководители, които повеждат след себе си селяните и дребните занаятчии. От другата страна е Маврокордатос, начело на коджабашиите и корабостроителите. Димитър Ипселанти, който е главнокомандващ, се отдава на бездействие. Тази разпра и бездействие се използва от турците, които .превземат българския град Негуш в Македония и жителите му са изклани. Същото това посичане се случва и на остров Хиос през май 1823 г., когато 25000 християни са избити, а 30000 са закарани в робство, а останалите са избягали. Това води до гражданска война от 1823-1824 г., която е война за разпределение на земята от именията на турските феодали. Тогава се намесват в разпрата българите хаджи Христо от Воденско, началник на българската кавалерия и хаджи Стефчо от Охрид - началник на българската пехота. Благодарение на тях ръководителите на двата воюващи гръцки лагера се опомнят, помиряват се и продължават да водят войната срещу Турция. В Епир е Али паша, който около 35 години (1787-1822) управлява по-голяма част от континентална Гърция, който се окопава около Янина, като полунезависим пашалък. Той е вече повдигнал поредния си бунт срещу централната турска власт, което се използа от въстаниците през 1821 г. Марко Боцар, българин по произход, напуска турските войски, заедно със своите сколиоти, за да се настани в своята родина и да възпламени борбата на клефтите от Епир и Морея. Египетският паша Мехмед Али се намесва във войната. Изпраща своя син Ибрахим и с десант на 1825 г. той овладява Морея, а след това пада и Атина. Революцията е на изпитание. През 1826 г. Русия и Англия подписват протокол, чрез който се иска от Турция автономия за новата гръцка държава. Русия променя политиката си спрямо Гърция, защото през м. юни 1821 султанът наложил възбрана на корабите под руски флаг да влизат и излизат от Черно море. Изпраща се нота до султана от 16 юни 1821 г., а на 20 август 1821 г. дипломатическите отношения са прекъснати. Александър I умира през 1825 г., наследява го Николай I, който предприема по-праволинейна и последователна политика за свободата на Гърция. През 1827г., есента, Колокотранис, който отново поема командването в Пелопонес брани последните гръцки крепости от турците. През м. юли 1827 г. Англия, Франция, Русия подписват т.н. Лондонска конвенция и дават ултиматум да се изпълни англо-руския протокол от 1826 година. Султан Махмуд II, придобил самочувствие от успехите на Ибрахим паша, отказва. На 20.Х.1827 г. съюзната ескадра унищожава при Наварин турско-египетския флот. През пролетта на 14.IV.1828 г. Русия обявява война на Турция, Генерал Дибич преминава Балкана през лятото на 1829 г. и приближава до Цариград. На 2.IX.1829 г. в Одрин се подписва мирен договор, с който Гърция получава независимост, закрепва се независимостта на Сърбия, а за българите не се споменава нито дума. Те за Великите сили, за турския султан не съществуват като народност и нация. Те всички са били християни, които са под закрилата на Патриаршията, която е била представител пред Портата на всички християнски народи в турската империя. Тогава българите след Одринския договор от 1829 г. напускат северна и югоизточна България, като стотици хиляди преминават в Румъния или се заселват в Бесарабия. Така се обезлюдяват онези територии, които се заемат от гърци, гагаузи и се променя етническия състав и по този начин се забавя Възраждането на България със десетки години! А освобождението на България се забавя с 50 години (вместо 1828 г. то става в 1878 г.), а обявяването и признаването на независимостта на България се забавя с 80 години, вместо 1828 то става в 1908 година. Защото с Антиминса от 1747 г. трябваше да се освободят едновременно всички християнски народи от турското робство, включително и България.

15. ЦАРИГРАДСКИЯТ ПАРТРИАРХ ГРИГОРИЙ V И ФИЛИКИ ЕТЕРИЯ Заемал три пъти патриаршеския престол от 1797-1798, от 1806-1808 и от 1818-1821 година. На име Георги, роден през 1751 г. в градчето Демитсане в Пелопонес, от бедни родители, учил в родното си място, после в Атина в смирненското евангелско училище и при знаменития учител Данаила Керемевса, в неговата богословска школа при манастира „Св. Йоан Богослов" на остров Патмос. След завършването на учението си станал архидякон и протосингел в митрополията в Смирна, а след това заел местната катедра. Като смирненски митрополит, Григорий се занимава с плодотворна деятелност, дейност -просвещение на народа, посредством проповеди, грижел се за народните училища, за материалното обезпечаване на духовенството и външното благополучие на папството. Живял външно прост живот на аскет. Първо патриаршество (1797-1798 г.) На 1 май 1797 г. бил избран за Цариградски патриарх. Първото му патриаршество било ознаменувано с много забележителни действия. Той възобновил зданието на патриаршията, учредил патриаршеска типография за печат, грижел се за благоустройството на църквата и манастирите, разкриване на училища за народа и просвещение. Стремял се към порядъчен живот и бил взискателен към нисшето и висше духовенство, грижел се за външното благополучие на гръцкия народ и го охранявал от произволите на турската власт. Но мероприятията на Григорий V били насочени към някои злоупотребления на висшето духовенство, поради което се настроили срещу него много митрополити, които излезли срещу него с жалби до турското правителство като човек „остър и неспособен да държи народа в покорност" и за което е бил свален на 19.XII.1798 г. и изпратен на заточение в Атон. Той тук в течение на 7 години разговарял и бил в общение с възрастните монаси на Иверския манастир. Тук се занимавал и с научни трудове. В Иверския манастир той се запознава с видението на иверския монах Теофан в Солун от 1746 г. и за отпечатаните 153 антиминса и за Божествената евхаристия, която ще се извършва за съединението на християните в едно стадо и един пастир и за тяхното освобождение от турците. А Теофан умира 12 години след това към 1759 г., но оставил свои следовници, които да продължат делото му. Един от тях става и Григорий V. Второ патриаршество (1806-1808 г.) През октомври 1806 г. за втори път заема патриаршеския престол. Продължил да се грижи за народното просвещение, следил монасите за строго спазване на манастирския устав, а пък архиереите да съблюдават точно църковните канони, поставяйки на първо място интересите на църквата и вярата. Спазвал в личния си живот аскетизма и бил строг към постъпките на другите. На 10.IX.1808 г. след свалянето на султан Селим III (1789-1807 г.), който е бил благосклонен към него, но при новия султан Махмуд II (1808-1839 г.) той загубил патриаршеския престол. Той е бил отначало в манастир на остров Патмос, после бил в Халкидон и Драма, а после насилствено бил отново заточен в Иверския манастир в Атон. Върнал се при своите духовни братя Трето патриаршество (1818-1821 г.) На 14.XII.1818 г. е избран за трети път. Обръща внимание на изучаването на родния език и литература. Призовава духовенството да разпространява истинното знание между народа. Основал в 1819 г. благотворителни учреждения за оказване на помощ на бедните и болни гърци. Бил много икономичен, издал наредба монасите да живеят според иноческите устави и канони. Той често пъти е показвал ключа си от атонската килия и заявявал че ще отиде там за трети път, на онези светски лица, които се стремяли към лично обогатяване и несправедливи цели. През 1807 г., когато английската флота се явила срещу Цариград, той събрал 30000 гърци, които да укрепват крайбрежните крепости. Той със собствени ръце е носил пръст за укрепване. Султан Селим III, виждайки лично това от прозореца на двореца си го извикал, наградил го и го изпратил с кон до Патриаршията. Той е знаел, че насила турците ще изкарат населението да работи ангария, затова приел сам да ги ръководи, за да спечели благоразположението на султана. Но през третото си патриаршество, нещата са се променили. След създаването на филики Етерия през 1814 г. в Одеса, той извиква митрополитите и им нарежда, след като ги посвещава чрез Антиминса и настоява моленията за освобождението на християните да става в навечерието на Рождество Христово и Богоявление, Великата събота, Петцесетница и Преображение Христово. Той предложил в Антиминса да се поставят и от мощите на Св. великомъченик Мина. След като Григорий V благословил движението, гръцките митрополити из българските земи наредили на гръкоманите българи чрез чорбаджиите и църковните старей и свещеници обща агитация всред народа. Издигнали знамето „За вяра христова против агаряните " Цялата вътрешна организация е извършена от духовенството, защото само те са знаели какво означава Антиминса, тайнството Божествена евхаристия, нейното изповядване в думи и дела. Те са подтиквали на преден план да излизат деятелни лица, които да оглавят подготвяното въстание. След като дошла вестта за въстанието във Влашко и Молдова, после и в Морея, то се започва голямото насилие от турска страна. Изгаряни са били къщи, гръцки храмове и манастири, и избити много свещеници без причина. Патриарх Григорий бил в затруднено положение. От една страна бил представител на гръцкия народ и на християните пред султана и отговарял за неговите постъпки, а от друга страна е съдействал за молитвите и за Божествената евхаристия, която се е извършвала чрез Антиминсите. На 11 март 1821 г. по искане на Портата той издал открита грамота срещу въстаниците и ги призовавал към покорност, но тя не направила впечатление никому. От 25 март 1821 г. се е водила истинска война между въстаналите гърци и християни и турците. В Цариград е започнало люто гонение срещу гърците и фанариотите. Започнало е плячкосване на цели домове, изгаряне на магазини, убийства на християните - търговци, банкери, занаятчии. Обаче патриарх Григорий V не е предприел нищо за своето спасение и не се отказал от престола си, не е избягал както е бил съветван от Цариград с парите на Патриаршията. Той изцяло се предал на служение на волята Божия и даже пренесъл себе си като агнец, като изкупителна жертва за своя народ и неговата свобода. Но той бива предаден от своя секретар, най-верния си служител, за да се изпълни писанието за предателството и великата саможертва на Бога, Наближавало Пасха. На първия ден на Пасхата, 10 април 1821 г., утрото на деня Великден, Христово възкресение, се явил слух, че гърците ще бъдат избити на пасхалното богослужение. През време на богослужението се явил турски чиновник, и му предал заповедта да се яви веднага в Портата. Помолил изпратения чиновник да довърши службата, след като е раздал на богомолците пасхални (червени) яйца и се разделил с присъстващите. Той бил заведен в султанския дворец. Тук той е принуждаван да издаде имената на въстаническите ръководители, и да се откаже от Христа. Тук е държан, докато не бил избран следващия патриарх Евгений. От двореца той бил откаран с лодка до Патриаршията. Разстоянието от пристанището до Патриаршията била 200 крачки. Палачът вървял отпред, зад него патриарх Григорий V и отзад стражата. През прага на патриаршеската врата било прехвърлено въже. Няколко евреи, искайки да покажат своята ненавист към гърците християни и патриарха, та помагали в приготовлението на бесилката. Така че тази гледка е могла да напомня за първия небесен мъченик и за разпъването на Исуса Христа. Християните отдалеч наблюдавали гледката с печални и строги лица. Когато е било всичко готово, палачът е снел връхната дреха на партриарха и започнал да бърка в джобовете му за пари. Патриархът съхранил своето спокойствие и само веднъж се обърнал към Патриаршията. След като палачът му развързал ръцете, той поискал да почака няколко минути. Той паднал на колене с лице към Патриаршията и направил своята последна молитва. След това бил обесен. Три дни тялото му било обесено и висяло пред входната врата на Патриаршията, която днес е затворена. На овесеното тяло било закачена табела: „Този отстъпник е първият виновник за въстанието, съучастник и съотечественик на бунтовниците." Накрая се явила делегация от истанбулските евреи и за 800 гроша откупили тялото на Григорий V. Евреите го предали на поругание, като синовете на Израил отново се явили на Голгота, за да покажат своята ненавист към християните. Свързали тялото му за краката и с дива радост го влачели по улиците и около християнските църкви. По нареждане на турците, евреите трябвало да разкъсат тялото му на части и да го хвърлят за храна на кучетата. Но накрая християните успяли да откупят тялото му от евреите за 100 000 гроша и го изпратили по парахода в Одеса, където тържествено бил погребан. А през 1871 г. били докарани тленните му останки от Одеса в Атина. Султанът издал заповед за разрушение на всички християнски църкви. Участието на духовенството в гръцкото въстание му предало религиозен характер. Така вчера и днес го определят историците. Но те никъде и никой от тях не споменава за Антиминса и за истинския двигател на въстанието. От завладяването на Константинопол от турците до 1821 г. духовенството е заставало начело като ръководител на народа. Гръцкото свещеничество, посветено и монасите, посветени в тайната на Божествената Евхаристия и Антиминса са подтиквали движението напред за вяра и за отечество. И то приема названието „За вера". Първият, който вдига въстанието, е архимандрит Григорий Дикеас-Панафлесос, пристигнал в Пелопонес в качеството си на посланик на Александър Ипсиланти. След предателството от най-верния човек на патриарх Григорий V, турското правителство е разбрало значението на духовенството в народното движение и затова излива целия си гняв върху епископите, стоящи начело на гръцката църква. А в Морея един от вождовете е бил митрополит Герман, издигайки знамето на въстанието, което осветил в манастира „Голямата пещера" и издал на гърците прокламация: „Героични синове на героични бащи. Нека всеки да се препаше със собствен меч, защото по-добре е да се падне с меч в ръце, отколкото да види бедствието на Отечеството и осквернението на светинята. Разкъсайте оковите, счупете игото, което наложиха на вас, защото ние сме наследници Божии и сънаследници на Христа. Делото, което ви призовавам да защитите, е дело на самаго Бога." В първите години на гръцкото въстание турците са избили около 80 митрополити и епископи и стотици нисши духовни лица. Що се касае за обикновеното духовенство от неговите среди са дадени най-много жертви, защото са били на предните редици в борбата за вяра и свобода на своя народ. Те по-ясно са виждали от всеки друг религиозното и политическо робство от турците и в навечерието на въстанието гръцките свещеници и монаси, посветени в тайната, пътуват по всички места и призовават народа за вяра и отечество. А убийствата на висшето и нисше духовенство от страна на турците предизвикало страшно възмездие от гърците и тяхното движение е носело характера на опустошителна религиозна война. А да припомним клетвата на етеристите и на онези, които са се клели пред Антиминса или пред Библията, положили върху нея сабя и пищов. „Кълна се в тайнствената Евхаристия и да не се сдобия с приемането на това тайнство в смъртния си час, ако не изпълня всичко, което аз обещах пред образа на Господа нашего Исуса Христа." Така че, за да възкръсне един народ, трябва да мине през Голгота и след това идва Възкресението чрез Духа Господен.

14. ТУДОР ВЛАДИМИРЕСКУ И САВА БИНБАШИ През 18 век турското правителство започнало да поставя на престола на Влашко и Молдова представителите на фанариотските династии на Цариград и така осигуряват местните влашки и молдовски войводи от властта. Част от предишната византийска аристокрация, която има достъп до високи постове в османското управление живеят в квартал фанар в Истамбул и затова са наричани фанариоти. Те са част от османската дипломация, някои са с политическа власт, други са лихвари, едри търговци. Те дължат благосъстоянието си на турската държава и я поддържат, като са против всякакви промени. За тях най-важното е личното забогатяване. Селяните отвъд Дунава са закрепостени. Тамошните боляри желаят обединението на двете княжества в една силна държава, особено след като се разбира за латинския произход на румънския народ, макар че пишат на кирилица. Тудор Владимиреску е син на свободен селянин, става изразител на антифеодалните настроения между селячеството. На 15.I.1821 г. умира влашкия княз Александър Суцо. От Букурещ апостолите на етерията изпращат Владимиреску в западните части на страната да вдигне въстание, като по този начин облекчи преминаването на Ипсиланти през река Прут. Владимиреску подписва с етеристите договор през 1821 г. в Букурещ. Съгласно точка 1 в договора се казва: „Със силата на нашето оръжие да се освободим от подтискащото ни иго на варварите и да издигнем победния знак на спасителния кръст и тогава светлината на победителите ще блести с пророкуванията от векове на неговите пророци, вдъхновени от Святия Дух и от ясните думи на Светото Евангелие." Съгласно точка 7: „За опазване тайната на това сдружение подкрепяме сключеното съглашение чрез клетва, положена пред Светия кръст и Светото Евангелие. А онзи, който погази тази клетва, да бъде наказан от нашия Господ Исус Христос, който ще възкръсне за втори път, да съди живите и мъртвите." През януари 1821 г. Владимиреску вдига въстание във Влашко, съгласувано с етерията. В прокламацията на Владимиреску от 21.I,1821 г. говори за общото зло, дошло от фанариотските управници и едрите боляри, земевладелци, закрепостили в робство селяните. Много българи се стекли във войските, предвождани от Павел и Димитър Македонски, Хаджи Продан и др. Войските на Владимиреску влизат първи на 27 януари 1821 г. с 2000 пандури и 200 души сръбско-българска конница в Букурещ. Оттам бягат фанариотите и едрите земевладелци. Ипсиланти идва след Владимиреску в Букурещ. И оттук започва конфликтът между тях двамата. Владимиреску се убедил, че Русия не стои зад гърба му, не го подкрепя и че дори е разжалван като руски генерал. Научава, че Русия е дала разрешение на турските войски да преминат Дунава и да потушат въстанието. Тогава той поискал от Ипсиланти да напусне Влашко, за да спаси народа от турските войски. Владимиреску пише на турците, че целта на въстанието им е да отстранят фанариотските управници и че не се бият срещу турците. Той хвърля вината върху гърците за въстанието и че той се бие срещу фанариотите и местните чокои, земевладелци, боляри, които грабят народа. На 1 март 1821 г. турските войски нахлуват през Дунава във Влашко и Молдовия. Владимиреску се обръща така: „Братя пандури, сърби, българи, мои спътници и жители на това княжество" и обяснява, че въстанието е срещу едрите боляри и фанариотските управници, а не срещу турците. Недоволството на етеристите във войската му растяло от неговата връзка с турските власти. Бива арестуван и предаден на Ипсиланти, който му припомня клетвата, която е дал и подписал на етеристите и поради това бил осъден на смърт. Румънските селяни, дребни боляри се оттеглят от борбата. А основна движеща сила са били селяните. Един от първите помощници на Владимиреску е бил Сава Бинбаши, българин от град Сливен. Той не е бил съгласен с Ипсиланти да възкресява византийската империя, а е бил за каузата на християните срещу турците. След като Ипсиланти не е приел да се съедини с българите с поход на юг от Дунава, за да се пренесе въстанието в България, то той се отказал от него и започнал да работи самостоятелно. Сава отначало е бил началник на княжеска армия на фанариотските князе, която е брояла към 1000 човека. Той е имал връзка с Одеския комитет на етеристите и става негов член. Етеристите са искали от Сава да даде писмена клетва за вярност, но той отказал. Той е знаел за безчинствата на войниците на Ипсиланти срещу селяните, и че той се е сдобил със селски и градски имения при влизането му в Молдова и населението е видяло, че той е нов фанариотин, а не християнски освободител. Той отказва клетвата на етеристите и казал, че има двама господаря: „Бог и сабята и няма да даде под наем клетва за послушание никому." Сава е настоявал щото революцията да се почне от север на юг, като се направи само от българи и сърби. Той е бил русофил и е знаел, че без помощта на Русия въстанието няма да успее, докато Ипсиланти е тръбял наляво и надясно, че Русия стои зад него. След като Владимиреску и Сава навлизат в Букурещ на 27 март 1821 г. оставят за комендант на Букурещ Сава. Той се отказва от Ипсиланти, поради неявяването на руска помощ и отказа му да тръгне през България и провеждал действия на своя глава, без да се допита до него. А Сава е бил запознат много добре с местните условия в Молдова и Влашко, След преминаването през Дунава на турците, отрядите на Сава, заедно с тези на Индже войвода се сражават срещу турците и били избити при река Прут на 19 август 1821 г. Поради голямата популярност на Сава Бинбаши, заверата на румънска почва, се казвала „Сава кавгасъ" а за Гърция - „Мора кавгасъ" - от областта Морея. Целта на въстанието на Ипсиланти във Влашко и Молдова е била първо да премине през Сърбия в Пелопонес и да оглави въстанието в Гърция. Но след отказа на Сърбия да участва, неговата цел е била да могат да се заангажират колкото се може повече турски войски на север, за да се облекчи положението на воюващите въстаници в Пелопонес. Но във всички изброени варианти въстанието не е успяло, понеже е положено на лъжа и измама от самия Ипсиланти. Император Александър I (1804-1825 г.) порицава преврата на етеристите, че с бунт и гражданска война, тайна пропаганда, не могат да доведат до свободата на един народ и че помощ от руска страна не бива да се очаква. Той подозира гърците, че са вдигнали въстание и в България, за да настъпят към него войските на турците, а те необезпокоявани от никого да изпълнят отдавнашния си замисъл да разширят границите на Гърция. Турските войски разбиват и унищожават въстаниците. Портата снема доверието си от фанариотите и ги отстранява от управлението на държавата,

13. КОНСТАНТИН ИПСИЛАНТИ И ВЪСТАНИЕТО В ДУНАВСКИТЕ КНЯЖЕСТВА ВЛАШКО И МОЛДОВА През 1820 г. той пристига в Одеса, за да подхване ръководството и да оглави въстанието. През октомври 1820 г. ръководството на филики Етерия, т.е. апостолите, свикват общо събрание в Измаил и решават да започне въстание след два месеца, в средата на декември. Въстанието трябва да се започне от Пелопонес, като първи център. Влашко трябва да се превърне във втори център с ръководител Тудор Владимиреску. А българският войвода Сава Бинбаши предлага трети център в България, но то се отхвърля. Гърците не желаят повдигането на българите, понеже те искат възстановяване на гръцката държава, която да присвои българските земи, като възстанови византийската империя. Апостолите се завръщат по места и продължават подготовката. Ипсиланти изпраща писмо до руския император Александър I през 1821 г. и му съобщава за Етерията и за това, че той е изоставил гърците. „Божието провидение ще вземе без съмнение под свое ръководство тази наша твърде справедлива борба. Всичко говори за това, че и Вас, Ваше Величество, провидението е избрало, за да сложим край на нашата дълга скръб." Това пророчество ще се сбъдне много по-късно, при брат му Николай I, с Одринския мир от 1829 г., когато на Гърция официално е призната независимостта. Ипсиланти изпраща брат си Димитри Ипсиланти в Гърция, за да повдигне на въстание Морея, заедно с митрополит Григорий Дикеас - Панефлесос. На 7 март 1821 г. етеристите на Ипсиланти преминават през река Прут с отряд кавалерия от гръцки доброволци в Молдова, посрещнат от арнаутите на молдовския княз М. Суцо и отседнали в Яш, столицата на Молдавия. Тук обявяват въстанието, като заявяват, че имат благословението на руския император, което е било лъжа. Събират се доброволци - гърци, сърби, албанци (арнаути), българи. Той прави прокламация, но за българите- не споменава нищо, като смята, че войските му ще минат към Сърбия и оттам ще прекосят към Пелопонес. Готовността на българите в Бесарабия да съдействат е била известна на етеристите, но те са искали да не бъдат в техните отряди и под тяхно командване, т.е. на етеристите. Но по ирония на съдбата, начело на въстаническите войски застават българи, както във Влашко, така и в Пелопонес. Руското командване не разрешавало на офицерския състав да участва във въстанието на Ипсиланти, но те можели да напуснат армията и да участват като доброволци. Александър I изпраща писмо, с което разжалва Ипсиланти от чин генерал, снел благословението си от него и го заплашил, че ще се съюзи със силите на Портата, за да усмири бунта във Влашко и Молдова. По това време Сърбия отказва да вземе участие във въстанието. Руският император дал съгласието си да бъде прехвърлена турската войска през Дунава, за да разгроми въстанието, защото тримата императори от Свещения съюз от 1815 г. на Австрия, Прусия, Русия са били против революцията, въстанието за независимостта на народите. През м. март 1821 г. Ипсиланти продължил подготовката за преминаване през река Дунав при Свищов. Той получава писмо от Сава Бимбаши, че е пристигнала делегация от българското население отвъд Дунава, състояща се от 17 човека. Той ги посреща надменно, студено и почти ги изпъдил. А те са настоявали да премине веднага Дунава, заедно с Владимиреску, като са му подготвили преминаването и посрещането на отвъдния български бряг. Той отказал, защото той е работил за гръцката нация, водена от „мегали идеята", за планове за възкресяване на византийската империя и не желаел участието на българите в ръководството на въстанието. На връщане, след предателство от гърците, цялата делегация била хваната от турците и избита, Останал само един, който се е разболял и останал отвъд Дунава, за да бъде свидетел и да разказва след това за отказа на Ипсиланти. Така е било унищожено лично от Ипсиланти преминаването на юг. А на запад, през Сърбия, му е бил отрязан пътят от самите сърби. Така че той не е могъл да прехвърли войските си в отечеството си през Сърбия. Единственият път е бил през България, но той отказал да се бие за чужда кауза. Така той изменил на клетвата пред Антиминса, че ще воюва за освобождението на всички християнски народи - гърци, сърби и българи. Той отхвърлил идеята за християнско въстание на всички поробени народи, защото се предал на идеята за възкръсване на византийската империя. След убийството на Владимиреску, по негова заповед, трябвало да се водят сражения срещу турските войски преминали през Дунава. Етеристите били разбити и Ипсилонти се прехвърлил в Австрия, където бил затворен в килия и умира през 1828 година. И тримата императори от Свещения съюз са го смятали за враг, който дръзнал да решава съдбините на гръцкия народ, които само те са имали право да сторят това.

12. ФИЛИКИ ЕТЕРИЯ-ВЪСТАНИЕ ЗА ВЯРА И НАРОДНОСТ След видението в град Солун в църквата „Панагия Лагудани" на 26.ХII.1746 г. от йеромонах Теофан на Иверския манастир в Атон, и след като се съветва с патриарха в Йерусалим и в Константинопол, напечатва 153 Божествени жертвеници (антиминси), които биват осветени от двамата патриарси. Започват да се посвещават избрани божии служители монаси. Започва се моление и служение с църковно бдение от всички онези, които са притежавали Антиминсите. Пътуващите монаси са разнасяли антиминса между християните - българи, гърци и сърби. Започва се ежедневна служба с Антиминса - молитви, моления, четене стихове от Евангелието. Това е т.н. безкръвното жертвоприношение за съединение вярата на християните и за прощение на греховете им, и търсене помощта на Святия Дух и неговата сила. Този Свети Престол, Антиминса, е най-могъщият образ на моление, на безкръвно жертвоприношение. Божествената Евхаристия е най-голямото чудо и тайнство на човешкия род, като един Божествен начин на молещите се, че ще се изпълни Божието обещание - освобождаване на християните, че ще бъдат едно стадо и с един Пастир. Години наред монасите от Света гора (Атон) и тези, посветените в това тайнство, правят молитва и служене с Антиминса от 1747 година. И така в резултат на това съзаклятие на монасите полека-лека християнските народи се събуждат. Идеята за християнска вяра и народност започва да влиза в умовете им. В Атина, в 1814 г., се учредява „Ученолюбиво дружество", целта на която е чрез класическата литература да се припомни за спомените на героизъм при отстояване на гръцката независимост. Няколко месеца след това - през 1814 г., на чужда територия, в Русия, в гр. Одеса, възниква т.н. „Приятелско дружество" - филикй Етерия или „Дружество на приятелите". Първите трима учредители са: Емануил Ксантос от Патмос, Николаос Скуфас от Арта, Атанас Чолаков, син на гърчеещ се българин от Москва. В Одеса е била съсредоточена голяма част от гръцката емиграция, а дребни и средни търговци са били първите им последователи. Те трябвало да бъдат посветени чрез Антиминса и чрез клетва за вярност. Ето клетвата на етеристите: „Като православен християнин и син на нашата католическа апостолска църква, кълна се в името на Всемогъщаго Бога, Спасителя Нашего и Светата Троица, че аз ще остана верен на своята религия и на своето отечество. Кълна се да бъда в единение с всички мои християнски братя в борбата за свободата на своето отечество. Кълна се да пролея последната капка кръв за защита на своята религия и на своята родина. Кълна се собственоръчно да умъртвя своя кръвен брат, ако узная, че той е изменник на отечеството. Кълна се пред тайнствената Евхаристия ида не се сдобия ида не взема участие във вземането на такова тайнство в смъртния си час, ако не изпълня всичко, което аз обещах пред образа на Господа нашего Исуса Христа." Всички имали един общ символ и едно знаме: честният кръст и „Сражавай се за вярата и отечеството!" Схващало се за борба срещу турците за християнска вяра. Започнали да го наричат „за вяра" и после се видоизменило в „завера". Организацията имала три начала: абсолютна преданост на делото, желязна конспиративна дисциплина и организационна структура, филики Етерия имала следните степени в посвещението на Антиминса: побратими, препоръчани, йереи, пастири. С шифрово писмо те са въвеждали в редовете на организацията. Ето едно писмо „За свещеник": „В името на бъдещото спасение, огласявам за свещеник на филики Етерия и посвещавам обичта на филики Етерия, в защита на великите свещеници на Елевзинските тайни гражданина .... (еди кой си), като горещ защитник на организацията и на родината (огласен) от мене и положил клетва. Подпис." В началото на 1817 г. започва широко единодействие между сърби, гърци и българи с планове за обявяването едновременно въстание в Сърбия, Гърция и България. Били определени за апостоли лица, пълномощници да работят в самата Османска империя. А като органи на филики Етерия се основават първите настоятелства - ефории. Ето защо Николаос Скуфас предложил да се премести седалището на организацията в Истанбул. Така, през пролетта на 1818 г., в Истанбул са тримата - Скуфас, Ксантос, Чолаков. Но сърдечноболният Скуфас умира през 1818 г., остават да работят другите двама. В началото на 1820 г. Ксантос успял да се срещне с граф Йоан Каподистрия, заместник-министър на външните работи на Русия и като му разказал за организацията, получил отказ, като посъветвал да се чака помощта на Русия, защото е знаел отрицателното отношение на руския император Николай I към революционното движение. Така на времето на декабристите в Русия, 14.XII.1825 г. това се потвърдило с тяхното разгромяване и заточение в Сибир, понеже са искали да унищожат крепостничеството и самодържавието. След това се насочват към генерал Александър Ипсиланти, син на бившия влашки княз - фанариот и емигрант в Русия Константин Ипсиланти. Той е императорски генерал-адютант и като е убеден в отрицателната реакция на императора, подава оставка. През 1820 г. той пристига в гр. Одеса.

11. БИЧЪТ БОЖИЙ Започва новият османски поход след 1453 г. и падат следните градове: Белград -1456 г., Смедерово -1459 г., Негропонт -1470 г., Шкодра -1478-1479 г., Белград -1521 г., Родос -1522 г., Виена -1529 година. Османците идват, завладяват земите на Балканския полуостров, знаейки, че имат мисия да бъдат Бич Божий в ръцете на Христа. Те надлъж и нашир разказват за своята мисия, понеже във всяка една спечелена битка се вижда не само от тях, но и от противниците им, намесата на Аллаха, на Божият гняв срещу християните. Дори пленения в кръстоносния поход при битката при Никопол (1396 г.) Ханс Шилтбергер, в своя пътепис пише, че всичко е било предопределено от Бога и че „неверниците", т.е. османците му разказвали, че са завладели християните заради техните грехове, защото не спазвали вярата, която им дал Христос, че богатите издали закони, с които да потискат бедните и че това всичко, което те са правили е срещу Бога, пророците и Евангелието. Друга съществена причина е борбата на българската феодална власт срещу богомилите. По времето на цар Борил (1207-1218 г.) в Търново се открива събор срещу богомилите през 1211 година. А точно преди 100 години византийският император Алексий Комник през 1111 г. в Цариград свиква събор срещу богомилите. И при двата случая те предоставят възможност на богомилските водачи да изложат учението си. След това били обвинени в ереси. Били произнесени присъди - изгаряне на клади. Борил по-късно бил заловен и ослепен от новия цар Иван Асен II (1218-1241 г.), син на стария Асен. А старият Асен и Петър се освобождават от византийското иго благодарение на богомилите. Успехите на цар Асен II се дължат на подкрепата, която той има от богомилите. А противниците му го упреквали, че държавата му била пълна с еретици. По времето на Иван Александър (1331-1371 г.) на два пъти е бил свикван събор срещу ересите и богомилите - през 1350 и 1359 година. И при двата събора той лично е осъждал богомилите чрез бичуване, дамгосване с горещо желязо по челата им, прогонвания, затвор, изпращане на кладата. По този начин започва разрушаването на българската държава, разпокъсана феодална власт, народ, който е срещу църквата, която се била превърнала също на феодал, династически борби за царския престол, като за наемници се използват турски отряди. Така че българите са били тези, които са извикали за пръв път османските отряди в борбата им срещу Византия. Бичът Божий се стоварил и срещу обсаденият Константинопол от турците. На 21 май 1453 г,, през нощта, над града блеснала силна светлина. Затичват се и виждат, че от горните прозорци на църквата „Св. София" излиза голям огнен пламък и обхваща цялата църква. След време пламъкът се променя и се превръща в неизказана светлина. После тя се вдига, отива към небето, то се отворило и приело светлината в себе си. Всички разбрали, че Ангелът Божий, който бил поставен да пази църквата още при великия Юстиян, тази нощ е отишъл към небето и означава, че заради греховете, градът ще бъде предаден на душманите. На 28 май 1453 г., през нощта, пада гъста мъгла и започнали да падат капки, големи колкото волски очи. И така, по Божие усмотрение, идва и плачът. Това е знамение за падането на града. На следващия ден, 29 май 1453 г., градът е превзет от османците и става тяхна столица до днес, до 1999 година. На 5 октомври 1571 г. при Лепанто, християнската коалиция нанася при морска битка поражение на османците и задържа настъплението им в Европа. Оттук започва възходът на Хабсбургите в Европа. А главнокомандващият е Дон Хуан Австрийски, незаконнороден кралски син, който с победата си доказва, че е войн, в който тече кралска кръв. На 12септември 1683 г. с обединените сили на полския крал Ян III Собески и австрийските сили, под командването на Карл Лорен, се нанася тежко поражение на турците в покрайнините на Виена, което разклаща Османската империя по суша и спира нейното настъпление в Европа. Така полският крал Ян III Собески се реабилитира за Владислав IV при поражението му край Варна в 1444 година.

10. БИТКАТА НА НАРОДИТЕ И КЛЕТВОНАРУШЕНИЕТО ПРЕЗ 1444 ГОДИНА На 1 септември 1444 г. предвождани войски от Владислав Ягело и Ян Хунияди се събират в Оршова и оттам се прехвърлят по десния бряг на река Дунав след битка с турците. Започват да напредват по десния български бряг през Видин и Никопол, и към края на месец октомври 1444 г. се отправят към Шумен и Провадия в посока на Айтос. При вестта за нарушения мир, Мурад II, който се отказал в полза на малолетния си син Мехмед II и се оттеглил в малоазиатския град Магнезия, бързо организирал военен поход. Задържал в проливите изпратените от папа Евгений IV венециански кораби и със същите кораби срещу злато прехвърля 40000 войска през Босфора. Папа Евгений IV издава була срещу ония, които са извършили предателство срещу християнския свят. Освен това силна буря задържала християнския флот при изхода на Дарданелите и не му позволила да попречи на прехвърлянето на османските войски. Освен това византийският флот в Константинопол не оказал подкрепа на християнската флота. А християнският флот бил блокиран от силни ветрове в проливите. Мурад II прехвърля войските си, съединява се с европейските части на великия везир Халил паша и се упътва към Одрин. На 7 ноември 1444 г. християнските войски превземат твърдината Петрич. На 9.XI.1444 г. Владислав с 20000 армия навлиза във Варненското поле. Мурад II пристига във Варненското поле със 1 000 000 армия на 9.XI.1444 г, През нощта османците запалват хиляди огньове, като че ли земята гори и небето говори за нарушената клетва на Владислав пред Библията. На 10.XI.1444 г., призори, кралят, при това с болен крак, обхожда редиците, заедно с легата Цезарини, който ги опрощавал и благословял преди боя. На една от двете тракийски могили, наречена впоследствие „Мурад тепе", стърчал, забучен на копие Одринско-Сегедският договор, в знак, че той е погазен от кръстоносците. Тъпаните биели откъм османците, не стихва воя на зурлите. Носи се възглас „Няма друг Бог, освен Аллах и Мохамед е неговият пророк." Мурад II е пред своята шатра, пред него е Корана, върху който се е клел за мира, над него се вее набучено на копие клетвопрестъпление - договора от Сегед. Тогава става, вдига очи и ръце към небето и извиква: „О, Исусе, ако ти наистина си Божий син, както те изповядват твоите последователи, то направи съдба между мен и тях, дето не опазиха клетвата, като се клеха в Евангелието." И тогава Божият гняв се излял от Небето на земята и направил своята съдба. Към 9 часа сутринта на 10.XI.1444 г. избухнала внезапна буря. Неочаквано ясното небе потъмнява, забучава грозен вятър, морето бучи със страшна сила. Разразява се буря над кръстоносната армия, разбива редовете им, разкъсва знамената им. Това внася смут. Това спомогнало турците да се хвърлят в атака. Започва битката с променлив успех. По едно време настъпва обрат в боя. И двете турски крила са разбити и поставят турците в паника. Мурад II стоял в центъра, заобиколен от еничерски отряд. Той мислил за бягство, но е задържан от свой родственик, че неговото бягство ще позволи неприятелят да влезе в Одрин. Неговият тъпан продължавал да бие, а конската опашка на знамето му се развява над тепето. Но младият, жаден за подвизи крал Владислав, се хвърля чрез фронтална атака с 500 коня от личната си охрана срещу еничерите в центъра, където е шатрата на Мурад II. Младият крал попада в клопка „вълча яма", като централното каре се разтваря, той навлиза вътре, после карето се затваря и той е сам със своите войници в обръч. Опитният стар еничер Коджа Хазър, отсякъл главата на коня на Владислав с меча си, повалил Владислав и еничерът с един замах му отрязва главата. Затъква я на копие и я отнесъл на султана. Над стъписаните турски редове се разнася набучената на копие глава на краля. Разстроената турска армия се съвзема, хвърля се в атака. Обкръженият отряд на Владислав е унищожен. Кръстоносците са разбити. Те се оттеглят. Загива цвета на рицарството, включително и кардиналът - легат Цезарини. Отстъплението е било по-тежко от самото сражение. Мнозина от тежкотоварните рицари се удавили в езерото и блатата край Варна. Останалите били избити при бягството, Дългият глад, студ и лутането погубват повече хора, отколкото турския меч. Целият обоз и хазната остават в плен на турците. Тук е убит и фружин Асен, син на Иван Шишман, живеещ в изгнание в Унгария. Според османците битката е спечелена благодарение на Божието вмешателство и на Аллаха. Над полето вече ръми дъжд, грохотът на морето приглася и говори за гневът Божий. Главата на Владислав е измита и намазана с мед, и е занесена триумфално в Бруса. А новият папа Николай V заявява, че източните християни страдат, защото не са приели унията и не са признали върховната папска власт. След Варненската битка Мурад II се оттегля в своето уединение. На престола е 12 годишният Мехмед II, обкръжен от двама опитни военноначалници - великия везир Халил паша и кадъаскера Молла Хюсрев. През октомври 1448 г. в една битка на Косово поле Хуниади бил разбит и вратите на Унгария и Сърбия били отворени за турците. Пътят за новите завоевания на османците е открит. След смъртта на султан Мурад II, начело застава неговият 19 годишен син на 18 февруари 1451 г. Веднага сключва съюз с Византия, дори плаща издръжка в Константинопол на османския принц Орхан, внук на Сюлейман. Сключва на 24.1.1451 г. тригодишен мир с Ян Хуниади. Младият Мехмед II започва да крои планове денонощно за превземането на Константинопол. През 1452 г. се изгражда крепостта Румели Хисар и заедно с построената крепост по времето на Баязид I, крепостта Анадолу Хисар, блокират комуникацията между Цариград и Черно море. От 15 април до 31 август 1452 г. тя е построена. От 1452 до 1453 г. е време за подготовка. Обсадата на Константинопол започва на 6 април 1452 г. по суша и море. Османците прехвърлят по суша част от корабите си в Златния рог и започват да атакуват крепостната стена откъм залива, откъдето през април 1204 г. проникват кръстоносците от IV кръстоносен поход и превземат Константинопол. Общият османски щурм на 29 май 1453 г. на три последователни вълни сломяват съпротивата. Цариград е превзет. Мехмед II е наречен Фатих - завоевателят. А-пет месеца преди падането на Цариград е сключена нова уния между Рим и Константинопол. Имало е съпротива от византийците. Така цариградският аристократ Лукас Нотарис дори се провикнал: „Бих предпочел да видя турски тюрбан (чалма) всред града, отколкото латинска тиара (митра). „ Това се сбъднало. Султан Мехмед влиза тържествено в разрушения град, отслужил благодарствена молитва в църквата „Света София", която била символ на мощта на Византия. Църквата превръща в джамия, а Константинопол става столица на турските султани под името Истанбул.

8. ОСМАНСКИТЕ ВАСАЛИ Османците използват освен своите войски, но и тези на „неверниците" в борбата им срещу останалите неверници, т.е. християнските народи във Византия, България и Сърбия. Всеки превзет град трябва да приеме исляма, да плаща данък или ако се съпротивлява, да бъдат третирани като „езичници" и унищожени. Но онези, които имат Свещена книга, като Библията, и са християни, могат да плащат данъци и да признаят властта на османците. През 1375 г. Йоан V Палеолог сключва съюз с османците и става техен васал, т.е. на Мурад I. През 1377 г. му отстъпва Галиполи, след като османската столица се премества в гр. Одрин. Всички балкански феодали стават васали на Мурад I - така синът на Вълкашин, на име Марко, деспот Йоан Драгаш, Вук Бранкович, сръбския княз Лазар (1371-1389 г.), Константин Драгаш от гр. Кюстендил. След смъртта на българския цар Иван Александър 1371 г., синът му, Иван Срацимир от Видин става васал, като в 1386 и 1387 г. участва с българска войска в османските походи. Търновският владетел Иван Шишман (1372 г.) е също васал, като изпраща сестра си Кера Тамара в харема на султана, През 1377 г. Мурад I тръгва срещу България, така че преди това двамата сина на Иван Александър от двете му жени, стават доброволни васали. Третият му син - Иван Асен, бил владетел на Добрич, но през 1388 г. става също васал на турците. В същото време византийският император, като васал, участва в османските походи в Мала Азия. През есента на 1382 г. Мануил Палеолог отхвърля османското васалство, напуска столицата Константинопол и се установява в град Солун. Мурад I насочва османския пълководец Хайредин срещу Солун и той е обсаден три години - от 1383 до април 1387 година. През 1386 г. обсаденият Солун признава папската върховна власт на Рим, без да получи военна помощ. Ето защо Мануил Палеолог на 6 април 1387 г. напуска Солун и на 9 април след споразумение с османците, вратите на града се отварят за тях. Солуняни сами предават града. През 1388-1389 г. османците, под командването на Али паша, превземат крепост след крепост в България. През лятото на 1389 г. на 28 юни е битката на Косово поле. Мурад I е бил убит от сръбския велможа Милош Обиличи. Но под командването на сина му Баязид (Светкавицата) (Илдърън) разгромява християните и Лазар е бил убит над гроба на Мурад. Започва управлението на Баязид I (1389-1402 г.) и ограничаването правата на васалните владетели. Превземането на Търново след тримесечна обсада е на 17 юли 1393 година. През 1394 г. османците подлагат на обсада Константинопол до 1402 година. През юни 1395 г. Никопол е превзет с измама. На 3 юни 1395 г. е убит Иван Шишман в Никопол. През септември 1396 г. пада Видинското царство. А Иван Срацимир преди това се предава доброволно на унгарския крал Сигизмунд. След убийството на 26.IX.1371 г. на българските феодали Вълкашин и Углеша, то синовете им стават васали на турците и взимат участие в походите на османските завоеватели. През 1382 г. София е превзета. През 1386 г. пада Ниш, 1383 г. - Серес, Солун -1387 г., Скопие -1392 година. А Константинопол е в обсада от 1394 до 1402 година.

7. ОСМАНСКИТЕ НАЕМНИЦИ На 13 април 1204 г., Константинопол, столица на Византия, е превзета от кръстоносците, като завладяват европейската част на византийската империя. На 8 ноември 1204 г., от името на папа Инокентий III, българският владетел Калоян е коронясан за крал от изпратения от Рим кардинал Лъв. На 14 април 1205 г. цар Калоян разбива при Одрин рицарите от IV кръстоносен поход, изпратени от папа Инокентий III. В Мала Азия възниква Никейската империя от останалата незавладяна Византия. Тя изгражда отбранителна система срещу селджукските турци През 1261 г. Никейската империя превзема отново Константинопол и възстановява Византия, начело с Михаил VIII Палеолог (1259-1282 г.). Защитните погранични укрепления били занемарени и рухнал защитният пояс, Османският владетел Орхан (1326-1362 г.) завладява гр. Бруса и я обявява през 1329 г. за османска столица. През 1337 г. турците овладяват важната крепост Никодимия и южната част от Дарданелите. От 1321 до 1357 г. пет граждански войни разтърсват византийската империя. Към 1341 г. византийските кораби осуетяват превземането на Галипсли от турците, както и да и проникват през проливите. При започването на византийската гражданска война 1341-1347 г. Йоан Кантакузин привлича като свой съюзник мюсюлмански наемници. През 1341 г. Умур паша прехвърля корабите си по суша в Черно море и подлага на опустошение българските земи по устието на р. Дунав и се завръща с голяма плячка и пленници. Те унищожават в южните Родопи и Момчил войвода. През 1344 г. флотилията на Умур паша е разбита. Той е убит през 1348 г. от западна коалиция при бреговете на Смирна. През 1346 г. Йоан Кантакузин търси военна помощ от османския емир Орхан и му изпраща дъщеря си Теодора за жена. Кантакузин управлява византийската държава от 1347 до 1354 г. и използва османските наемници срещу българи и сърби. Така през 1341 г. българските земи в Тракия са опустошени, което се повтаря през 1346 г. През 1344 г. османците нанасят поражение на сръбската конница. С помощта на османските войски Кантакузин успява да принуди българите да се оттеглят от черноморските градове на юг от Стара планина. Синът на Орхан, на име Сюлейман, през 1348 г. опустошава Тракия, което повтаря и през 1349-1350 г., когато загива един от синовете на българския цар Иван Александър, на име Иван Асен. Българите открито обвиняват Кантакузин, че умишлено изпраща отрядите на Сюлейман срещу българите. Но през 1351 г. в Търново пристига византийска делегация с предложение да се съюзят българи и византийци и да отблъснат османците в Мала Азия. Поискано е злато от българите, за да бъде издържан византийският флот в Хелеспонта. Отначало българският владетел се съгласил при всеобщата радост на търновци, но по-късно по внушение на сръбския владетел Стефан Душан (1331-1355 г.), то той се отказва. А Стефан Душан е оженен за Елена, сестрата на Иван Александър. По този начин Иван Александър (1331-1371 г.) не се възползва от опита на хан Тервел от 717 г., когато помага на Византия да отблъсне арабското нашествие, като българската войска пробива обсадата на Константинопол, а през 718 г. окончателно разбиват арабите. През 1352 г. Йоан V Палеолог, законният престолонаследник на Византия, търси войски от българи и сърби, за да воюват срещу Кантакузин. Но той извиква войските на Сюлейман, които разбиват войските на Йоан V Палеолог. Веднага след сражението, Сюлейман превзел Галиполската крепост Цимпе в една тъмна нощ през 1352 г. В ранни зори, на 2 март 1354 г., силно разрушително земетресение по бреговете на Егейско море разрушава до основи жилищните сгради и крепостните стени на град Галиполи, чийто военен гарнизон защищава най-тясното място на Дарданелския проход, който свързва Азия с Европа. Османците виждат в това Божие наказание за християните и веднага превземат крепостта. Крепостта била бързо възстановена и вече е предмостие на османците за настъпление на европейската земя, в посока към Константинопол. Отрядите на Сюлейман, които превзели Галиполи, били прехвърлени през Дарданелите от кораби на генуезците християни от тяхната колония в Галата срещу злато. На всички османски наемници е заплащано със злато. Със злато е заплатено пристигането на османците в европейската част на континента. Пътят на османските наемници е опасан от злато, дадено от българи, византийци, сърби и всички други, които са населявали Балканския полуостров. Тук трябва да се добави, че на два пъти, през август 1348 г. и юли 1351 г., жителите на генуезката колония Галата, разположена на северния бряг на Златния Рог срещу византийската столица, унищожават построените византийски кораби, които трябва да отблъскват турците. А защо? Според тях военните кораби представлявали заплаха на търговията им в Азия. На 22 ноември 1354 г. легитимният император Йоан V Палеолог влиза в Константинопол. Кантакузин търси помощ от Сюлейман, който преди това е дал дъщеря си Теодора за харема му още през 1346 г. Но Кантакузин абдикира на 4.ХII.1354 г. През пролетта на 1354 г. османците предприемат нападение срещу България и в сраженията загива най-големият син на Иван Александър - вече като цар, Михаил Асен. През 1355 г. се създава българо-византийски съюз с брака на дъщерята на Иван Александър на име Кераца и византийския престолонаследник Андроник IV. През 1357 г. османците завладяват целия Балкански полуостров. Сюлейман бива погребан 1357 г. със завещание да защищават неговия гроб с цената на всичко. Третият син на Сюлейман става наследник като Мурад I (1362-1389 г.), той въвежда еничерския корпус и има платена армия. През 1369 г. османците завладяват Одрин и я правят тяхна столица. През 1364 г. Йоан V Палеолог напада българското Черноморие и обсажда Месемврия. Цар Иван Александър използва османски наемен отряд, но византийците побеждават. Ето защо по-късно византийците упрекват него за османското нашествие. Йоан V Палеолог търси помощ от Запада, но трябва да отстъпи и да признае папското върховенство на Рим, т.е. католичеството да възтържествува над православието. През 1369 г. сам се явява в Рим и признава папското върховенство. През 1371 г., на 23 септември, край тракийската крепост Черномен, деспот Углеша и брат му, крал Вълкашин, са изненадани през нощта от османски отряд и убити. Епохата на османските нашественици приключва и започва епохата на османските васали.

6. ЦЪРКВАТА „СВЕТИ ДИМИТЪР" В СОЛУН Град Солун е основан около 316 г. от македонския цар Касандър (315-297 г. преди Христа), най-стария син на военноначалника Антипатра. Той го нарекъл Тессалоники на името на жена си, дъщеря на цар Филип II и сестра на Александър Велики. По времето на първите две столетия от македонско време не е имал голяма важност, но при римското владение и през Средните векове, Солун добива голямо значение и слава. Римляните през 168 г. преди Христа са завоювали Македония и са я разделили на 4 части и втората част между р. Струма и р. Вардар е бил гр. Солун. Македония се обръща в проста римска област, но Солун бил наречен „майка на Македония", понеже е бил средище на римските управители. Бил посещаван от мнозина римски и византийски императори. Тук се издигат езически храмове и в чест на императорите са празнували с големи тържества в големия градски цирк. Християнството в Солун се въвежда твърде рано при проповедите на апостол Павел през 50-51 г. след Христа, като първоначално християнското общество се състояло от езичници и евреи. Християнската община в Солун става образец на всички вярващи в Македония и Ахаия (Гърция) и венец на труда на апостол Павел (I послание към солуняни, глава 2, стих 19-20). Двете послания на апостол Павел до солунската църква говорят много. Тя е устояла на всички люти гонения на езическото общество и римската власт при императорите Диоклетиан (286-305 г.), Галерий (311 г.). Свети Димитър Солунски, солунски проконсул около 306 г. е един от най-големите християнски мъченици. Култът на Св. Димитър се развил между старите народи на Балканския полуостров, преминал между славяно-българите в областите около града и оттам към България, като се изтъквало, че баща му е българин. А Солун се славел с православието си. През Средните векове VI-IX, тя, солунската християнска община, разпространява християнството между новите жители на Македония -славянските племена драговити и сагудати, които често са нападали Солун, но не са успели да го превземат. Там се раждат двамата братя Кирил и Методий -Кирил (827-14.11.869) и Методий (815-6.IV.885), славянските просветители, от баща Лъв, по народност българин. По това време Солун е врата на българската земя и на солунския пазар се говори български, според съставителите на солунската легенда за Св. Кирил. В съзнанието на старобългарските книжовници Солун се явявявал като български град, заради славянското му население. Църквата „Св. Димитрий" в Солун е строена през VI век, по времето на Юстиан I (527-565 г.), когато започва политически и икономически подем на Византийската империя, която покровителствува изкуството и архитектурата. Църквата е подобна на кораб, поддържана от прекрасни мраморни колони. Тя е претърпяла няколко земетресения и разрушения. Отначало на неговия гроб била издигната малка църква, където болни са идвали за изцеление. Управителят на областта Илирик, на име Леонтий, получил там изцеление от парализа и в знак на признателност издигнал към 413 г. монументална базилика, богато украсена с цветни мозайки. През VII век е била разрушена от голям пожар, но скоро възстановена. Днешният външен и вътрешен изглед на църквата е от по-късни векове -VI-VII век. Мозайките в църквата на „Св. Димитър" са създадени през VI-X век. Композициите в страничния кораб на църквата се състоят от образи на светци, Богородица, ангели и знатни граждани, поръчали мозайките. След пожара през 634 г. била създадена композицията, представляваща двама ктитори и Св. Димитър между тях. Квадратните нимбове на ктиторите се отличават от Св. Димитър, чийто нимб е кръгъл. Квадратните нимбове имат смъртните хора, а с кръгла форма са на светците, символизиращи безсмъртието. Гробът на Св. Димитър се намира от лявата страна на входа, в нещо като страничен параклис. Там се палят свещи. На 29 март 1430 г. османците превземат Солун с щурм. Всички църкви са превърнати в джамии. Така църквата „Св. Димитър" е превърната в джамия Касимие (Кассъмъ Джамиси) на името на Касим паша в края на XIV век. По време на IV кръстоносен поход, организиран през 1199 г. от папа Инокентий III, пада Константинопол през 1204 г. и се създава Латинската империя, която е била разделена на васални княжества. На Солунското княжество, включващо Македония и Тесалия, бил назначен Бонифаций Монфератски - северо-италиански феодал, един от предводителите на похода. Жителите на Солун се предали на латинския император, при условие, че „ще го управлява според нравите и обичаите, при които гръцките императори го бяха управлявали". Това не станало. Той ги натоварил с данъци и те се опитали да се отърват от него, но мнозина били наказани със смърт. Св. Димитър отдавна бил напуснал града и отишъл при българите, при Асеневци, които през 1185 г. възстановили българската държава. Бонифаций решил да разшири владенията си и в сблъсъка с българите бива убит, главата му отсечена и занесена на Калоян. Солунчани преписали смъртта му на възмездие от Св. Димитър. Католическата църква окупирала църквите в Солун. Мощите на Св. Димитър били взети и пренесени в Италия, в манастира „Сан Лоренцо", където престояли векове. Покровителството на Св. Димитър върху Солун отдавна било прехвърлено на българите. Солун бил освободен от латинците през 1224 г. от епирския деспот Тодор, а през 1261 г. Константинопол е освободен от латинците от император Михаил VIII Палеолог. Образът на Св. Димитър отначало е изобразяван на мозайки през VII век, като някои и сега са запазени. По-късно започва да се изписва образът му на икона. Св. Димитър е изобразен на икона като военен светец - прав, в цял ръст, въоръжен с копие или меч в дясната си ръка и щит в лявата си ръка. През лявото му рамо е преметната богато надиплена хамида, която слиза отзад на гърба му. Отдолу се вижда ризница с къси ръкави до кръста, с малки заоблени плочи (люспи), а надолу до коленете е с по-големи правоъгълни плочки. През кръста е препасан с колан, с падащи между краката препаски. Краката са обути в тесни и дълги ногавици (беневреци). Дясната ръка е присвита и държи копие или меч. Лявата ръка е спусната надолу и придържа щит. Във врязаната линия около щита има караминова боя. Това е в общи черти описанието на модерните икони на Св. Димитър от XII век. Запазени са мозайки от VII век със сцени от неговия живот. Култът на Св. Димитър е тясно свързан с Втората българска държава, с династията на Асеневци, до Иван Асен II (1218-1241 г.), като са сечени монети с неговия образ. Култът постепенно запада с нахлуването на османците. През април 1372 г. османците атакуват Солун, но не го превземат. През 1382 г. Михаил Палеолог е в Солун, понеже е избягал от Константинопол. През 1383 до 1387 г. Солун е подложен на обсада от турците. На 6 април 1387 г. византийският император напуска Солун и на 9 април 1387 г. самите жители на Солун отворили вратите на османците. А защо Св. Димитър не защищава града? Една година преди това, през 1386 г., обсаденият от османците Солун, официално признава папската църковна власт и католическата догма за Святия Дух и след това попада под робството на османците, заедно с католическата догма за Духа. Ето това е причината. По времето, когато Бог пожела да предаде Солун в турските ръце, Св. Димитър бил отдавна напуснал града, поради беззаконието на солуняни. И така всички църкви били превърнати в джамии и вече имали османски имена, като Касъмие, Ески джами, Касъм-паша. Якуб-паша и Синан-паша. Най-светлата страница и начало на възраждането на славянските и християнските народи започва от Откровението, дадено през 1854 г. от Светия Дух в Кассъмъ джами (Св. Димитър) на Константин Дъновски.

5.ВИДЕНИЕТО НА ЦАР КАЛОЯН И КОПИЕТО НА СВ. ДИМИТЪР Веднага Калоян създал антивизантийската коалиция между Иванко, убиеца на Асен I, Добромир Хриз от Македония и зет на императора, а по-късно с родопския владетел Йоан Старидонаки и успял да превземе крепостите Констанция и Варна с невиждана обсадна машина, като са я използвали като мост над рова и като стълба до зъберите на крепостната стена. На 24 март 1201 г. на връх Великден той превзел града и заровил всички убити пленници в рова с пръст. През 1199 г. цар Калоян получил писмо от римския папа Инокентий III за покана за присъединяване към Римската църква. Калоян поискал корона и достойнство и патриаршеска титла. На 8 ноември 1204 г. кардинал Лъв, от името на папата провъзгласил Калоян за крал, рекс, поставил на главата му корона и му връчил скиптър и знаме. Предишният ден, на 7.XI.1204 г. той миропомазал архиепископ Василий за примас на българската църква. Унията, сключена между България и Рим имала политически характер. Българите признавали върховенството на папата, но не променили с нищо православните си обряди. Още същата година, на 13 април 1204 г., войските на западните рицари от IV кръстоносен поход превзели Константинопол. Надменността на латинците и враждебните им действия срещу Калоян доказали, че унията е един формален църковно-политически акт. Когато кръстоносната армия приближавала Одрин на 29 март 1205 г. над кулите се развявали знамената на българския цар Калоян, на който личали кръстът и ключовете на Св. Петър, дадени им от папата в Рим. На 14 април българите нанесли поражение на рицарите и бил пленен Балдуин Фландърски - императорът на латинците. През 1204 г. бил превзет Солун от рицарите, като жителите на Солун се споразумели да го предадат на Бонифаций Монфератски, един от водачите на похода, който на 4.IX.1207 г. загинал, пронизан от българска стрела и главата му била изпратена на Калоян. В края на месец септември Калоян обсадил Солун с многобройна войска. Всяка кула щяла да бъде атакувана от отделен полк, със специални обсадни машини. На следващия ден е бил определен щурмът на града. Цар Калоян се оттеглил в шатъра си, охраняван по обичая от млади български юноши - войни, като свещите в палатката не угасвали цяла нощ. Никой простосмъртен човек не е могъл да се приближи до шатъра, а камо ли някой да влезе в нея. Призори Калоян се събужда от съня си и вижда как един войн, яздещ бял кон, нахлул в палатката му и с копие нанася смъртоносна рана в гърдите му. Изведнъж изохква, извиква силно, стражата се втурва в палатката му и той започнал да обвинява куманския войвода Манастър, че уж е наранен от него, упрекнал го в предателство и че копието му нанесло смъртоносна рана. Повторил го няколко пъти. Обвинявал го, защото той го видял, че влиза в палатката с бял кон, същият бял кон, който яздел Манастьр като военноначалник, Смутен от виковете и олелията, Манастър също се събужда и отива при Калоян, който го обвинява, че на възседналия кон го ударил с копието си. Манастър започнал да се моли: „Недей, царю, смили се, съжали ме. Не е така. Теб ти се е явило привидение, не е действително. Няма кон, няма копие, няма рана." А Калоян започнал да се мята в леглото и от устата му започнала да се стича чиста кръв. Като вижда всичко това, Манастър се оттегля със своята куманска войска от Солун и бяга оттам. А Калоян още същия ден към залез слънце умрял. Според всички гръцки летописци, Калоян е страдал от остро белодробно заболяване с пристъпи, заради което е бил в Константинопол на лечение, когато е бил там като заложник. Вероятно това е било астма. През нощта Св. Димитър идва и му нанася удар с копието си по време на неговото видение и тогава получава остър белодробен отток и кръвоизлив от белите дробове, след което умира. Защото за българите и куманите това е било едно от чудесата на Св. Димитър и е изпил чашата на гнева Господен, а жителите на Солун говорили, че това разгневило Св. Димитър, понеже е искал да превземе града на светеца. А гърците го смятали за Божие възмездие, понеже е направил уния с Рим и отхвърлил византийската Вселенска патриаршия. За историците днес той е прободен от копието на Манастър след заговор, защото жена му е куманка. А Манастър му е бил зет. Но за съвременните византийски историци той не е бил прободен физически от копие, а е умрял от остро белодробно заболяване, и то, след като му се е явил във видение Св. Димитър и го е наранил с копието си. Така култът на Св. Димитър достигнал своя апогей. От една страна чрез него се освобождава България от византийско робство, а от друга страна той служи за Меч Господен и бич Божий срещу онези, които нарушавали пътя Господен. Всички Асеневци са били посечени и погинали, според историците, от родственици и племеноверци след вражди и свади. Мечът Господен е стоял над тях като бич Божий, раздаващ възмездието за да се съхрани българската държава, славянската писменост в лоното на Източната православна църква, която е предлагала по-голяма самостоятелност, отколкото папата от Рим.

4. СВЕТИ ДИМИТЪР В ТЪРНОВО И ПОКРОВИТЕЛ НА АСЕНОВЦИ Император Мануел I Комнин починал (1143-1180). Наследил го 12 годишният му син Алексий II (1180-1183 г.), заедно с императрица Мария французойка. През май 1182 г. озлоблението на цариградското население кьм латините стигнало до поголовна сеч. През септември 1183 г. бил коронясан Андроник. Недоволни от това, германският император Фридрих I Барбарсса (1152-1190 г.) и сицилийският крал Вилхелм II (1166-1189 г.), сключили съюз. Норманите по море и по суша се отправили към Солун. На 24 август 1185 г. Солун паднал под властта на норманите. Започнало невиждано плячкосване. Осквернили дори и храма на Св. Димитър. При завладяването на Солун от норманите местните жители славяно-българи успели да спасят от града някаква чудотворна икона на светеца Димитър, покровител на града и да я пренесат в северобългарските земи. Пуснат бил слух, че Св. Димитър напуснал Солун, поради което градът е бил превзет от норманите. А сега светецът се е преселил в българските земи. На 11 септември 1185 г. Андроник I бил убит от населението. Ha12.IX.1185 г. бил провъзгласен за император Исак II Ангел (1185-1195 г.). Първата му грижа била да се справи с норманите. Византийският пълководец Алексей Врана на 7.XI.1185 г. разбил норманите. Исак II овдовял и той взел за жена полувръстната дъщеря на унгарския крал Бела III Маргарита, на 10 години и за сватбата си като зестра получил пограничната област Белград - Браничево и Моравската област. За царската сватба населението било обложено с нов налог от данъци. Това довело до недоволство, брожение и въстание. Освен това Петър и Асен се явили при Исак II през есента на 1185 г. с молба да бъдат зачислени като военноначалници в ромейските войски и да им бъде отстъпена малодоходна област в Стара планина. Била им нанесена обида и дори Асен бил ударен в лицето. Те напуснали и заплашили с въстание. Връщайки се в гр. Търново, те построили молитвен дом на великомъченик Димитър Солунски, като разпространили слуха, че той е напуснал Солун и е дошъл в Търново да подпомогне българите в борбата им за свобода. Показали на населението една прочута икона на Св. Димчитър: Онези, които били най-дейни били богомилите. Летописците ги описват, че били там събрани много смахнати обзети от бяс от двата пола, с кръвясали очи и извърнати зеници, с разпуснати коси и че били обладани от бесове. Те викали, че Бог бил проявил благоволение да им даде свобода, защото и Св. Димитър е тук, в Търново. Така представлявали хора, които са в изстъпление от духа на Св. Димитър. Те са знаели, че Св. Димитър по баща е българин. Църквата била осветена. През есента на 1185 г. Теодор (Петър) бил коронясан за български цар (1185-1190 г.) (1196-1197 г.). Така Св. Димитър застанал като застъпник и покровител на Асеневци. Богомилите, като получили много поддръжници, се застъпили за Асеневци и помогнали за освобождението на България, и така се слага началото на ll-то българско царство след 165 години византийско робство. През лятото на 1186 г. Исак II Ангел предприел l-ви поход срещу България. Но станало слънчево затъмнение, паднал изпратен от Бога мрак и покрил планината. То подпомогнало на византийците да преминат проходите. Явили се в гръб на българите и Асен се оттеглил отвъд Дунава. Влязъл в Търново и там Исак II Ангел намерил в жилището на Петър отнесената икона на Св. Димитър Солунски. Тя била върната с голяма радост назад, в Константинопол. След заминаването на императора, Петър и Асен се върнали с много войска и нападнали Тракия. При III поход на Исак II Ангел през 1190 г., при връщане в Тревненския балкан, той бил нападнат и разбит от българите и едва се спасил. Бил пленен императорския кръст, направен от злато, като в него имало частица от святото дърво, на което е бил прикован Христос. От 11 май 1189 до 28 март 1190 г. преминавали войските на III кръстоносен поход от Белград, Ниш, София, Пловдив, Одрин и след многото грабежи по пътя се прехвърлили при Галиполи на брега на Мала Азия. През лятото на 1190 г. цар Петър се оттеглил от престола поради появилата се подагра на двата му крака. Поради убийствата на пленници и грабежите, според гръцките летописци, поразила го Божествената стрела на справедливостта. Той не е могъл да ходи на двата си крака и е бил с наведена стойка. Царският престол бил взет от Асен I, брат му, който е бил много жесток към пленниците, към селяните, независимо дали са българи или ромеи. Тогава византийските и българските селяни се молели на Св. Димитър да ги освободи от злодея. През 1195 г. към България се присъединява София и там намират мощите на българския светец Иван Рилски и било наредено да се пренесат в Търново, за да се дари града с чудна непобедима сила. При един поход през 1196 г. Асен I разгромил една византийска армия на севастократор Исак, който бил пленен от един кумански войник. Там българите заловили в плен един свещеник, който знаел езика им и поискал да го освободи Асен. Но той отговорил, че убива ромеи, а не ги освобождава. Свещеникът въздъхнал и със сълзи на очи му предсказал, че краят му е близък и че той няма да умре от естествена смърт. Асен при завръщането си бил убит от братовчед си Иванко, заради любовната си връзка с Мария, сестрата на царицата. И след това решават да вдигнат бунт. Поискал помощ от византийския император Алексий III Ангел. Императорът Алексий III Ангел изпраща войски към Търново, за да подпомогне Ивайло. Но дошла до границата, войската се разбунтувала и не искала да върви. Изпаднали в паника, те вървели в безредие, като че ли някой невидим ги преследвал в гръб и ги нападал с всякакво оръжие. Така описва хронистът Никита Хониат. Императорът отново тръгва на поход. Случва се същото. И отново същата участ сполетява императора с по-голяма войска. Завинаги бил провален успехът, защото никой не се решавал да влезе в ръкопашен бой с варварина (българина), за да помогне на Иванко. Провалът на двата похода се дължал на появилото се чудо, че войниците усещали, виждали че някой ги напада от небето с всякакво оръжие. В този случай Св. Димитър, който е бил покровител на новообразуваната българска държава я е охранявал и пазел. След това Иванко избягал при императора, който го направил управител на Пловдивската област и бил полезен за ромеите. Властта преминала в Петър, той завладял Търново и е обявен за втори път за цар на българите. Той продължил с жестокостите си към пленниците, които ги измъчвали и чак тогава ги убивали. Разорявали всичко. С тях били куманските наемници, които плячкосвали всичко. Петър бил мразен от сънародниците си и той бил убит, пронизан с меча на свой сънародник. И в двата случая Асен и Петър са убити с меч след свади със своите приближени, които в своята ярост ги насекли. Сбъднали се молитвите към Св. Димитър на измъчените селяни срещу божията напаст. През 1187 г. жената на цар Асен I била пленена от ромеите. Те я върнали, но взели за заложник най-малкия брат Калоян в Константинопол. След това той бяга от там и към 1197 г. идва при брат си Петър и му става пръв помощник. След убийството на Петър, той взел престола и започнал да управлява с огън и меч. Бил надминал жестокостта на своите братя, поради което византийците го наричали Скилойоан, т.е. „Кучето Иван". Той се назовал „Ромеоубиец", като заявявал, че мъсти на византийците за онова зло, което някога император Василий е извършил, като ослепил 15000 българи Бил наричан „мъж на кръвта" и че непрекъснато измислял все нови и нови начини за умъртвяване. Но към еретиците (богомили и павликяни) бил благосклонен, защото ги имал за съюзници и те го смятали за бич Божий срещу ромеите.

3. СВЕТИ ДИМИТЪР И ПАДАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ ПОД ВИЗАНТИЙСКО РОБСТВО България, след смъртта на цар Петър (970 г.) и смъртта на синовете му Борис II (977 г.) и Роман (997 г.), попада под византийско робство. Остава западната част, където Самуил се обявява за български цар и продължава да воюва срещу византийците от 991 до 1014 година. След битката при Беласица на 29.VII.1014 г. император Василий II разбил предвожданата войска на цар Самуил, като пленил 15000 българи, извадил им очите, като оставил на всеки сто човека един с извадено едно око, за да ги води. Те били изпратени на Самуил, който, като ги видял, получил сърдечен удар и умрял на 6.Х.1014 година. Неговият син Гавраил Радомир (1014-1015 г.) бил убит от братовчед си Иван Владислав през август 1015 година. Според „чудесата на Св. Димитър" се казва, че той измъчвал населението, като ги заставял да гонят дивеча по планините, за да може да се развлича с лова на диви зверове. Тогава селяните се обърнали с молба към Св. Димитър Солунски, че когато ги поведе на поредния лов, то той, светецът, да го убие с невидимото си копие. И наистина, когато двамата братовчеди вървяли на лов, Иван Владислав се обръща с коня си и пробожда Гавраил с копието си. Светецът влязъл в тялото на Иван Владислав и чрез него го убил. Онези, които вървяли след Гавраил Радомир, наяве видели Св. Димитър как го нападнал и след това тутакси станал невидим. Иван Владислав се възцарил през лятото на1015година. През февруари 1018 г. той бива убит, без да се разбере кой го е убил. Селяните са смятали, че това е станало отново чрез копието на Св. Димитър. След него българската аристокрация подписала договор с Василий II, че го признава за василевс, но с условие да се гарантира привилегията им като аристокрация. Официално България пада под византийско робство от 1020 до 1185 г.-за цели 165 години. Гавраил Радомир (1014-1015 г.) се оженил в 998 г. за дъщерята на маджарския крал Геза, но я изгонил при баща й още като бременна. Тя ражда син към 1001 г., наречен Петър II Делян (1040-1041 г.). От 1018 до 1040 г. бил пленник в Константинопол. Избягва от там и в Белград през 1040 г. било вдигнато въстание. Петър Делян отправил войските си към Солун, където е бил византийският император Михаил IV. От преселените българи в Арисия се намирал Алусиан, вторият син на Иван Владислав, който избягал от там и пристигнал при Петър Делян. Той му дал 40000 армия да щурмува Солун. Жителите на града отишли при гроба на Св. Димитър и отслужили военно бдение. После отворили вратите и нападнали войските на Алусиан. Те видели, че един млад конник, от който излизало огън, се нахвърлил срещу българите и горял противниците си. Погинали към 15000 българи. Делян и Алусиан се обвинявали взаимно. Алусиан за обяд извикал Делян, опили го, извадил му очите и му отрязал носа. По-късно Алусиан изоставил войските си и минал на страната на империята. Така окончателно се погребва България за 165 години под византийско робство.

2. СЛАВЯНСКИТЕ НАПАДЕНИЯ СРЕЩУ СОЛУН Заселването на Балканския полуостров и преминаването на юг от Дунава на славяните започва при царуването на император Анастасий I (491-518 г.), при приемника му Юстин I (518-527 г.) и Юстин II (527-565 г.) 1-во славянско нападение през 597 година. При нападението през нощта, те, нападателите, били ослепени от някаква светлина и в тъмнината погрешно обсадили крепостта, която заграждала църквата „Св. Мотрана". И това ги забавило. А 50 дни преди нападението в града е върлувала чума. В лагера на славяните избухнала чума. Те видели как от града излиза голяма войска, предвождана от огнен и блестящ мъж, А това било Св. Димитър и те напуснали обсадата. ІІ-ро славянско нападение през 609 година. На 28 октомври 609 г. в полунощ се подпалил сребърния киворий на светеца, който се намирал в църквата „Св. Димитър", която е била пълна с млади хора, които се опитвали да гасят пожара. За да ги изкара от църквата, за да не се задушат от дима и от огъня, един офицер извикал под предлог, че ги нападат варвари, за да освободят църквата. Разпръснали се, въоръжили се през нощта на крепостната стена и чакали. На сутринта видяли около 5000 славянски опитни бойци, Отворили крепостната врата и се били срещу славяните целия ден и ги отблъснали със застъпничеството на Св. Димитър. III-то славянско нападение през 620 година. Нападението било по суша и море с лодки, издълбани от дърво, Появил се силен вятър и преобърнал всички ладии във водата. Настъпила суматоха. Бурята ги отхвърлила на запад, като повечето се издавили в морето. Св. Димитър чрез бурята запазил града откъм морето, а солунчани нападнали по суша и ги отблъснали. IV-то славянско нападение през 622 година. Славянско-аварско нападение с хана на аварите. Конницата нападнала селяните по време на жътва. Започнала обсадата. Когато приближавали с най-добрата дървена кула, с която искали да превземат града, то станало изведнъж земетресение, тя се счупва и всички войници в нея погинали. Несполуки от земетресението е имало и при другите обсадни машини. Построените крепостни каменни стени не помръднали. Така Св. Димитър чрез предизвиканото земетресение помогнал на обсадения Солун. V-то славянско нападение (645-647 г.). Князът на ринхините Пребънд бил хванат в Солун и окован във вериги, бил изпратен в Цариград и там умъртвен. Това послужило за повод на струмците, ринхините, сагудетите да предприемат военни действия срещу града, Обсадата довела до глад. Изпратеното жито от императора за обсадения Солун, било продадено от градската управа на чужди търговци и изнесено от града, в деня, когато славяните започнали нападението. Получило се разногласие в славяните и някои извършили предателството си. Накрая, срещу обсадата на Солун, дошли и драговитите, които докарали и стенобойни оръдия. Избухнала междуособица и взаимни обвинения срещу неуспеха. Един дърводелец от драговитите предложил да построи кула на 3 етажа и с нея да превземе града. Но после Св. Димитър му отнел ума и той полудял. Тогава император Константин II в 658 г. устроил поход срещу славяните и ги победил. Между IV-то и V-то нашествие, между 622-645 г. храмът на Св. Димитър изгаря напълно. Славяните окончателно заселили Балканския полуостров в средата на VII век. VI. Опитът на българите Кубер и Мавър да превземат Солун през 660 година Един от синовете на Кубрат на име Алцек в Панония, след разногласие с аварския владетел, напуска Панония и се заселил в Италия. Друг от синовете на Кубрат на име Кубер с голяма дружина от прабългари се заселил в Македония към 685 г., след бунт срещу аварския хаган. Заедно пристигнали с пленници, докарани в Панония, по време на похода през 626 г. срещу Цариград. Те се заселили в областта Битоля, където живеело славянското племе драгувити. Той се стремял да създаде заедно със славянските племена обединение, да превземе Солун и да я направи столица. И после с брат си Аспарух да се обединят в една обща държава, за да изпълнят завета на Кубрат за тяхното съединение в един сноп пръчки, съюз, който да е неразрушим. Кубер изпраща Мавър в Солун, той постъпва на византийска служба и командвал българо-славянски отряд. Той е трябвало да подготви превземането на града отвътре. Но Св. Димитър се явява на сън на Сисиний - пълководец и той през една нощ вдигнал корабите и влезнал в Солун. Така пропаднал планът за гражданската война в Солун на Кубер и Мавър. Куберова България продължила да съществува. Култът към Димитър Солунски се разпространява сред славянското население. Кирил и Методий, които са били от славянски произход и родени в Солун, са допринесли много за това. Методий създава канон на Димитър Солунски, а Климент Охридски - похвално слово в негова чест. През IX-X век култът се е развивал и при Комните се превръща в имперски култ. През VII век солунския архиепископ Йоан събира разказите за чудесата на Св. Димитър и ги оформя в 15 самостоятелни епизода.

1. СВЕТИ ДИМИТЪР СОЛУНСКИ Димитър Солунски е роден в град Солун в III век след Христа. Като управител на град Солун е Теодор Славянин, българин по произход, а жена му Зодания е гръкиня. Били бездетни. Веднъж приели у дома си християнски апостоли и те били кръстени в Христа. През нощта се явил Ангел Господен и казал: „Молитвата ви пред Бога е чута и жена ви Зодания ще зачене и ще роди син. Наречете го Димитър и той ще стане господар на този град и ще го владее до веки веков. Амин." Дошло време жена му да роди дете, син, момчето пораства и бил даден на военна служба при императора Максимилиам Херкулий (286-305 г.). Бил пълководец при борбата срещу сарацините (арабите) и срещу халдейците, като спечелил битките. Римската империя по времето на император Диоклетиан претърпяла териториално разделение чрез т.н. тетрархия (четиривластие). Диоклетиан (284-305 г.) станал император с титлата август на източната половина на империята, а за помощник цезар през 293 г. е определен Галерий, а на западната половина на империята бил Максимиан Херкул (286-305 г.), а за цезар Констанций Хлор, баща на бъдещия император Константин I Велики. Отначало Диоклетиан не гонел християните, но после поради неудачи в управлението били обвинени християните. В 305 г. Диоклетиан издал в Никодимия първия едикт против християните. В 305 г. Диоклетиан се отказал от престола, същото сторил и Максимиан Херкул, който жестоко преследвал християните. Източният кесар на империята Галерий бил зет на Диоклетиан. След смъртта на родителите си, Димитър наследил голямо богатство. Той бил назначен от Максимиан за консул (управител) на Солун с поръчение да очисти града от християните. Вместо да преследва християните, той започнал да проповядва сам Исуса Христа като спасител. Като се връщал през есента на 306 г. от далечен поход на Изток, императорът пристигнал в Солун. Разпитал лично Димитър дали са верни твърденията, че е проповядвал Христа. Димитър се застъпил за Спасителя Христа и изобличил езичниците. Той бил хвърлен в тъмница. Явява му се Ангел Господен отгоре над него, държейки златен венец и полагайки го върху главата му, казва: „Радвай се Димитре, войне Христов, дръж се и бъди твърд, за да победиш твоите врагове," Мъченическият венец е показвал, че е поел пътя към Голгота. По това време в открития градски стадион се устройвали игри за развлечение на императора. Той е имал един борец на име Лий, който хващал противниците си и ги изхвърлял вън от арената върху остри копия, убивайки много хора. В Солун е имало един младеж на име Нестор, отишъл при Димитър в тъмницата, за да го благослови, за да се бие с Лий. След това отишъл на арената и победил Лий и го хвърлил върху копията. Като узнал императорът, че е бил благословен от Димитър, наредил да убият Нестор и изпратил войници да убият и Димитър. Пробили го с копие. Погребали го на същото място. Това станало на 26 октомври 306 година. Слугата му Луп изважда пръстена му, взел му връхната дреха и нараницата му (пояс), натопил я в кръвта и с тях извършил много чудеса. Императорът научил за чудесата и изпратил войници да му отсекат главата. Минали години. Цезар Констанций Хлора умрял в Британия, а неговият син Константин станал император на Западната Римска империя през 306 г., а на изток останал Лициний. Италия се намирала под властта на цезар Максенций, който преследвал християните. През 312 г. Константин потеглил с войска срещу Максенций. Като приближил Рим при залез слънце, той вижда на небето сияещ кръст от звезди с надпис „С това ще победиш". Същата нощ явява се Христос във видение и му заповядал да направи знаме, което да прилича на кръст и че с това знамение ще победи. Направената хоругва от Константина имала чудесно действие, давала сила на войниците. И той победил. Максенций бил разбит, избягал и се удавил в река Тибър. През 313 г. Константин и другият съимператор Лициний издали Миланския едикт за отменяне на гоненията. През 324 г. Константин победил Лициний, който се върнал към езичеството и преследвал християните и след победата станал пълновластен господар на империята. През 325 г. той свиква I Вселенски събор в град Никея и открил събора. Съборът съставил „Символът на вярата". Култът към Димитър започва след спирането на гоненията. На мястото на гроба му се построява малък храм, където се извършват много чудеса. По-късно се построява по-голям храм и при изкопаване на основите намерили мощите на Св. Димитър и ги положили в сребърен ковчег. Църквата била наречена „Св. Димитър Солунски". По-късно се пише неговото житие и 12 чудеса, които е направил. Той става патрон на гр. Солун и охранява града от нашествениците. Славата му се потвърждава като покровител на града през VI и VII век, когато Солун е безуспешно обсаждан от авари и славяни.

3 част ИСТОРИЧЕСКИТЕ СЪБИТИЯ В „ОТКРОВЕНИЕТО" в Солунската черква „Св. Димитър", дадено на 10 април 1854 година СЪПОСТАВКИ ЗНАМЕНИЯ ПОУЧЕНИЯ ОТКРОВЕНИЕТО ОТ СВЯТАГО ДУХА ДУХЪТ НА ОБЕЩАНИЕТО - ДУХ СВЯТИЙ ЕДНО ОТКРОВЕНИЕ В СОЛУНСКАТА ЧЕРКВА СВ. ДИМИТРИЙ (КАССЪМА-ДЖАЯШСИ) Дадено на Отца Константина Дъновски, през юношеството му, в град Солун, на 10 Април 1854 година На велики петък отидохме с другарите Белю Пинин, Тодор х. Маврудиев и Петър Атанасов да се поклоним на гробът на Свети Великомученика Димитрия в церквата, нарицаема: Кассъма-Джамиси. На излизане ни срещна един старец, свещеник, без да го познаваме, със среден ръст, лице сухо-бледо, Брада дълга и бяла, очи светливи и пленителни. Благослови ни, като му целунахме десницата и ни попита откъде сме и накъде отиваме. Ний му отговорихме, че сме от Варна и отиваме за Света гора. Много добре, рече той, аз познавам тия места и съм живял там няколко време, като ни и разпита за някои лица от градът Варна. На разделение се обърна към мене и ми рече: Желая утре, на това място, по това време, да се видя с тебе; имам да те питам и да ти кажа нещо - идваш ли? С всяко благодарение - му рекох и се разделихме. Другия ден, на великата събота, аз на определеното време отидох в церквата, влезнах при гробът на Св. Димитрий, запалих свещица и се помолих. След това захванах да разгледвам, с голямо внимание, грамадното здание и, неволно, ме овладя една душевна тъга за миналото, като размишлявах в себе си: Защо ли ни е оставил Господ?... и защо да бъде такава една светиня в турски ръце и т.н... Но ето че и вчерашният старец се зададе и отиде право при олтаря и начна да се моли. След неколко минути ми даде, с поглед, знак да отида при него, та аз се приближих и му целунах десницата. Синко, рече ми той, за любов Христова желая да се науча от къде си и за какво отиваш на Света Гора. Аз му разправих, без всякакво стеснение, откъде съм и за какво отивам на Света Гора и какво е желанието и намерението ми - също така, като една изповед. Във време на говоренето ми, се виждаше много спокоен, слушаше с внимание думите ми и се показваше много благодарен, докато свърших разказът си. Но, след няколко минути мълчание, като се приготви да ми говори, забелязах едно странно изменение в погледа му и по всичкото му телодвижение, а най-много, което ми вдъхна особено удивление, бе появлението на пламен огнений на главата му и неволно ме овзеха студени тръпки по всичкото ми тяло и ме обля студена пот!... Драгий ми синко, рече, ти наистина, си избрал добрата част за себе си, но знай, че спасението на душата не зависи от мястото, но от начинът на вярата в Исуса Христа. И, не мисли, че всички ония, които и колкото са в Света гора, че са праведни, защото и там може да бъде човек най-голям грешник, както и в мирът... Нито искам да те отвърна от намерението ти. Аз те уверявам в името на Господа Вседържителя, че всякога, гдето и да си, когато и да е, трябва със страх и трепет да изработваш своето спасение. Заради това, послушай съветът ми: да си идеш там на мястото, гдето те е определил Божият промисъл, понеже това място е било и ще бъде, тъй да кажа, прагът на чудни световни променения. Очите ти непременно ще видят всичко, речено от Господа, със залогът, който ще ти връча и ще бъде за уверение като от Бога... След няколко минутно мълчание, аз проумях от внимателния му поглед, че чака отговор и му рекох: Не съм противен на волята Божия, защото е свята, а той ми рече: Не е достатъчен отговорът ти; за да угодим Богу, необходимо е с истинска вяра да се подвизаваме и бодърствуваме с молитви до последното издихание, та че дори и душата си да положим за Евангелието. Пък, които желаят да принесат по-много плод, трябва да имат съвършена преданост и покорност на Бога, както Аврам, който принесе своя син жертва на Бога; както и апостол Павел прие да Бъде анатема от Христа, за спасение на своите по плът Братя. И, наистина, без такава самоотверженост не можем да се надеем, че Бог ще яви своята милост и помощ, а най-много в днешния ден, когато всичките сили адови са се повдигнали и искат, ако им се удаде, да затъпчат с православието и славянството... Но нека се вълнува морето, пак, докогато е Христос на кормилото, КОРАБЪТ му няма да потъне. И пак мълчание... Аз тогава се възхитих и радостно му рекох, с едно страхопочание: Отче, с помощта Христова и твоите свети молитви, напълно се съгласявам и с готовност приемам всичко, което сте ми казали и ще ми кажете. Тогава вдигна очи и ръце нагоре и рече: Нека е благословен Бог и Отец на Господа нашего Исуса Христа, който утаява от премудри и разумни и открива на младенци. Тогава сегна към пазвата си и извади, в една бяла кърпа, нещо обвито, с което направи кръстно знамение към мене, после го сложи на камъните поред олтарът (дюшемето на олтарът е по-високо около един лакът). Като го разви и целуна, покани и мене, та целунах, после това показа ми с пръсти на напечатаните Букви на него, дали ги познавам: аз му рекох: Ако е число, то е 1747. Така, вярно, рече, именно от това число води началото си тоя святи престол, но, за да разумееш по-добре, слушай: Двадесети ден от декемврий месец, хиляда седемстотин четиридесет и шеста година, е било четиридесетница от едно зверско изтребление на няколко души в същия тоя град, от кръвожадни мохамедани. Останалата майка и вдовица от това благочестиво семейство, претоварено от неизказана скръб, е няколко свои роднини, просили от Бога помощ и утешение с всенощно бдение в церквата, нарицаема Панагия Лагудяни. Агрипнията извършвал един седемдесет и седем годишен старец, Светогорски аскетия, от Иверския манастир, някой си йеромонах Теофаний. През нощта станала голяма буря със страшни гръмове И светкавица - малко останало церквичката да събори. Пред зори бурята утихнала, в черквата огряла чудна светлина, като ден . Евангелието на литургията било на свършване и, в часът се явили трима мъже с една прекрасна девойка, дрехите им греели като Слънце. Зачудений свещеник си останал на мястото, като вцепенен, без да се помръдне; девойката го наближила и отправила погледа си към него н му рекла: Преподобний старче, нека бъде пътят ти благоугоден Богу. В отговор на вашите молитви съм проводена с тия трима набожници от покровителката на тоя свети храм, Пресветая Дева Мария, майка на Господа нашего Исуса Христа, да ви предам каква е волята на пресвятаго Параклита (Духа), за нашия окаян народ християнски... За умножение греховете на християните, дълготърпеливий Бог бил прогневен, а преди триста и три години, когато Християнските водители, до градът Варна, със своята измама принудили турския цар да вдигне очи и ръце към небето и с голям глас извикал своята молба към Бога: 0, Исусе, ако си наистина син Божий, както те изповядват твоите последователи, то направи съдба между мене и тех, дето не опазиха клетвата си, която се клеха в Евангелието!... И тогава, о, тогава... препълнената чаша на Божий гнев и проклетия се изляла от небето на земята и тутакси силата на християните отслабнала, а силата на османлиите се укрепила, та, освен грaдът Варна, що превзеха и ограбиха, ами най-сетне и самия Константинопол завладяха! И така станаха известни на всичкия свят следствията на Божий гняв. О!... праведен си Господи и прави судби Твои! Но, Всеблагий Бог, во век не враждует. От премногото своя любов към человеческия род, пак се смилил, а най-повече от ходатайството на Небесната Царица и милостива застъпница на християнския род, Пресветая Дева Мария, както и от молитвите на всичките духове праведни, между които първо място заемат тия трима мои другари, мучениците Димитрий и Мина (а на третий името е утаено от мене) - благоволил да им яви своя утешителен отговор, че до свършване на числото от сто и петдесеттех и три риби, писани в Евангелието, Всемогущий Бог ще скрати дните на Турското царство и до край ще го съсипе!... Всесилинй ще възстанови ново християнско царство с православен вожд. А да бъде това в действителност, милостовий Бог, по непостижимата своя премудрост е наредил, по необходимост, и християните да се обърнат с молитва и покаяние към него. Заради това, според числото на писаните риби в Евангелието, да направите толкова нови жертвеници, на които да може на всяко място да се принася, в името на Исуса Христа, Сина Божий и Неговите заслуги - страшно безкръвно жертвоприношение за прощение на греховете, за мирът и съединението вярата на християните, чистосърдечно просение помощ и сила от Святаго ДУХА, по-скоро да се сбъдне и изпълни писанието: едно стадо и един пастир. Нека бъде наченато най-напред в светия град Иерусалим, от святаго Сионд, по море, по суша, на всяко място, дето се именува Исус Христос, защото и свидетелството Исусово е духът на пророчеството. После, девойката се обръща към своята майка и й казва: Постигналите ни земни скръбни изпитания са станали по непостижимите судби Божий и премного своя любов, да ни подари вечно блаженство; жениха на нашите души и тебе скоро ще повика на небето да се радваме на вечния живот; прочее, въди бодра в молитвите си и на всички вас, Бог да оправя пътят - Амин. И след това тримата мъже и девойката станали невидими. След отпускът на Божествената литургия, като излезли от черква, научили се, че през нощта молнията изгорила три турски къщи с живущите в тях и всички думали, че Бог отвърнал на злодейците. После всичко това, отец Теофаний се въодушевил и с ревност Илиева, по Бога, без да гледа на преклонната си възраст, предотправил се за Иерусалим и като се разговорил със самия Патриарх, от святаго Сиона, отишел и в Константинопол и тамошния патриарх, като се съветвали всички, приели за добър знак рибите, писани в Евангелието (понеже нд Елински язик на рибата вуквите носят знаковете: Исус Христос - Божий син Спасител) и тогава напечатва сто и петдесет и три образа за Божествени жертвеници, според приетия обичай. И първата служба станала в светия град Йерусалим, на самия ден на Великата събота (с приложение частица: мерзкое и Богохулное царство агарянско вскоре низпровержи и предажда благочестивим), но всичко това е било много тайно - страха Ради Иудейска! - Преподобний Теофаний сам е ходил на света Синая, в Александрия, Антиохия, островите: Патмос и Кипър и, най-сетне, след дванадесет годишно бавене, свърнал се в Света Гора и там предал дух Богу. А почнатото дело следвало с голяма надежда на милостта Божия; ревностни слуги Божии са продължавали сърдечно да се молят, дано би Бог скратил по-скоро останалото време, за да могат и те сами да видят освобождението на своя род християнски. Между многото ревнители, по това, е бил и патриарх Григорий, който с няколко свои Богобоязливи събратия е предложил да се прилагат в антиминсите и от мощите на Св. Великомъченик Мина и горещо е подканял да стават моления в празниците, в навечерията на Рождество Христово и Богоявление, Великата събота, Петдесетница и Преображение Христово, но, най-сетне, вил предаден от най-верния си и овесен с омофора си на ден - Великден, с него наедно свети Архиерей пострадали множество свещеници и първенци народни, избесени и изклани... Едного сам, като с чудо, Бог опази за продължение на поченатото и той е уверен, че всяко обещано, напълно ще се изпълни в своето от Бога определено време... сега, в тля тържествена за мене минута, с пълно упование на Божия промисъл, аз чувствам някакво улекчение в совестта си и сърцето ми се прелива от едно непонятно веселие Ангелско, като те наричам мое любезно чадо в Духа Святаго и ти предавам тоя святи залог - имай го в пазвата си, при сърцето си... Аз го приех, като целунах ръката му и го скрих в пазвата си, а той продължи: Връчвам ти тоя святи престол Божия за уверение на най-голямата милост в името на Пресветая Троица!... Добре да помниш, че Бог, когато и да е, чрез церквата явява своята много различна премъдрост на всички, та дори и на властите земни!... Всемогъщият Бог, който предопределява, предопределил е и средствата, а най-главното между тях е молитвата. Но понеже не се намира други по-голям и превъзходен, по-могъществен образ на моление и председателство у Бога за нас, за нашите нужди и надежди, както тоя образ на моление на страшното това жертвоприношение. Божествената Евхаристия, която ще се извършва на тоя Святи Престол, което е всичко Божествено и може да приведе във възторг и удивление не само мислите на нас, смъртните, но и на самите най-чисти ангелски умове; мога да кажа, че е най-голямото чудо, най-високото тайнство, което можеше да извърши премъдростта Божия за человеческия род. Освен това, и сам Исус Христос ни е учил, че всичко, каквото попросим от Бога Отца, в Негово име, ще ни подари. Заради това, с несъмнена вяра и голяма надежда на това обещание, в денят на освещението на тоя Святи Престол, са принесени молитви и прилежни прошения за избавлението на християнските народи от агарянското иго и за съединението на вярата и в същия ден Бог благоволил да открие с един Божествен начин на молещите се, че всичко негово обещание ще се изпълни непременно. И, Вестителят присъвокупил, че между всички християнски народи, Бог храни едно особено благоволение към най-многострадалното, между всички народи, славянско племе, за неговото простосърдечие и искреност. За това трябва, за напред, да стават молитви и моления за силата и помощта от Святаго Духа, да могат да се съединят единомислием, в едно тяло и един дух, както говори и Дух Святи чрез язиците на Апостолите. I послание към Коринтяните, гл. 12, ст. 12-21, 26-27* (ст. 12) Защото както тялото е едно, а има много удове, и всите удове на едното тяло, ако и много да са пак едно тяло са, така и Христос. (ст. 13) Защото всички ние чрез единия Дух се кръстихме да сме в едно тяло и юдеи, и елини, и раби, и свободни, и всинца в един Дух ся напоихме. (ст.ст. 14) Защото тялото не е един уд, а много. ст. 15) Ако речеше ногата: понеже не съм ръка, не съм от тялото; дали за това тя не е от тялото? (ст. 16) И ако речеше ухото: Понеже не съм око, не съм от тялото, дали за това то не е от тялото? (ст. 17) Ако Беше всичкото тяло око, де щеше да е слушането? Ако ли все слушане, де обонянието? (ст. 18) Но сега Бог е положил удовете всеки един от тях в телото, както е изволил. (ст. 19) Ако бяха били всите един уд, де щеше да е тялото? ст. 20) Но сега удове са много, а тело едно. ст. 21) И не може окото да рече на ръката: Немам потреба от тебе; или пък главата на нозете: Немам потреба от вас. (ст. 26) И ако страда един уд, всички удове състрадат, ако ли се слави един уд, всите удове се радват с него заедно. (ст. 27) А вие сте тяло Христово и частно удове. I Послание към Коринтяните, гл. 12, ст. 12-21, 26-27* * (ст. 12) Яко же тело едино есть, и уди имат многи, вси же уди единого тела, мнози суще, едино сут тело, тако и Христос (ст. 13) Ибо единем Духом ми вси во едино тело кръстихомса, аще юдеи, яще елини, или раби, или свободни: и вси единем Духом напоихомса. (ст. 14) Иво тело несть един уд, но мнози. (ст. 15) Аще речет нога, яко несам рука несам от тела: еда сего ради несть. от тела. (ст. 16) И аще речет ухо, яко несам око, несам от тела: еда сего ради несть от тела. ст. 17) Аще все тело око, где слух; аще же все слух,где ухание. ст. 18) Нине же положи Бог уди, единого кое - гождо их в телеси, яко же изволи. (ст. 19) Аще ли биша вси един уд, где тело? (ст. 20) Нине же мнози убо удове, едино же тело. (ст. 21) Не может же ако рещи руце, не требе ми еси; или паки глави ногам, не треба ми есте. (ст. 26) И аще страждет един уд, е ним страждет вси уди: аще ли же славится един уд, с ним радуются вси уди. (ст. 27) Ви же есте тело Христово и уди от части. * Ние сме включили новобългарския текст от Библията на Британско библейско общество, Цариград, 1874 година ** В оригинала е даден в старобългарски текста по Евангелие от 1867 г., издание на Американското библейско дружество в Ню Йорк. Ето, това е пътят на святото провидение, приготвен за това Славянско племе, чрез който, като следва, ще може християнството да се въплоти в славянството и радостно да възпеят с цар пророка: Се что добро, или что красно, но еже жити братий в купе и тогава тоя злочест град, отечеството на славянските просветители, ще бъде нов славянски втори Йерусалим, а пък за съединението на вярите, сам Бог ще извърши, по Своята воля, както му е угодно. О, колко се възхищавам само от мисълта, но действителността ще бъде равна с воскресение от мертвих?... Но защо се бавя, защо не бързам по-скоро да свърша?... Ето Дух Свети що говори: Даровете и призванието Божии са неотложна отрасъл от славянското домородие и приготвен от Бога, който непременно ще изпълни своето предопределение. Враговете негови, макар да направят над облаците своите гнезда, пак ще Бог да ги съкруши, защото ей тъй, Белият цар е надарен от Всемогущаго е такава благодат, който го кълне - проклет ще бъде, а който го благославя - благословен ще бъде. 3а това и ония, които се молят за него, навярно Бог ще ги послуша. Заради това в началото от третата петдесетница нд станалото обещание, когато се изпълни възрастта Христова и... Турция ще падне! След това, ще се яви или роди православннй Вожд и чрез Неговата молба, Бог ще измие гнусотата от мястото на падналото проклятие. А пък на свършека на петдесетницата, сам Господ Саваот ще отвори вратата на Света София и сам Белият цар ще влезе Богу да се помоли в нея;... а сегашната тъмнина, която ни покрива, ще изчезне!... Знамението е вярно, от днешния ден, след като изтекат времената от числото на евангелските трижд по ид (14) родове христови, дай Боже да можем пак да кажем на същия ден небесний глас, който иде от небето и като молния ще се разнесе по всичкия свят: Се победил ест лев, иже сий от колена Иудова, корен Давидов. Амин.

28. БЕЛЕЖКИ КЪМ ПРОРОЧЕСТВОТО НА СВЕТА ГОРА Предоставените бележки по точки се отнасят към точките, отбелязани в Пророчеството: 1. Това пророчество е преписано от стар ръкопис на печатни букви още в началото на века. То бе намерено от мен в архива, който притежавам. Достоверността му е без всяко съмнение, както от листа, почерка и мастилото. А за доказателство ще служи това, което се е сбъднало чрез това пророчество. Това пророчество е написано с почерка на Учителя Дънов. 2. Това пророчество има една определена дата, в която трябва да се съберат в едно събития, пророчество и съдбините на света. Тази дата е 1923 г. Погледнато тази дата от 1999 г. за нас представлява интерес, какво се е случило тогава, за да бъде определена за окончание мира в 1923 година. 3. Наистина 1912 г. е началото на Балканската война. На 5.X.1912 г. България и Гърция обявяват война на Турция. На 7.Х.1912 г. Сърбия също обявява война на Турция. На 13 март 1913 г. превземат Одрин, а на 17 май 1913 г. в Лондон е сключен мирен договор, с който Турция отстъпва земите на запад от линията Мидия - Енос. След това започва Междусъюзническата война. На 19 май 1913 г. Сърбия и Гърция сключват договор срещу България. На 16 юни 1913 г. Фердинанд дава заповед за настъпване на българските войски срещу Сърбия и Гърция. На 27 юни 1913 г. се намесва Румъния и навлиза в Северна България. А на 30 юни 1913 г. се включва срещу България и Турция. България капитулирала, по вина на Фердинанд. На 28 юли 1913 г. се сключва в Букурещ мирен договор и България се лишава от своите придобивки по време на Балканската война. Началото на Първата световна война започва на 15 (28) юли 1914 г. с обявяването на война от Австро-Унгария на Сърбия във връзка с убийството на австрийския престолонаследник принц Франц в Сараево. Оформят се Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османската империя) и Антантата (Англия, франция, Русия, САЩ). Централните сили губят войната, както и България, която се е присъединила към тях. На 27.XI.1919 г. в предградието на Париж, Ньой, се сключва договор за мир. България претърпява втора национална катастрофа отново по вина на цар Фердинанд. Така че Всемирната война започва от 1912 г. като Балканската война, продължава 1913 г. с Междусъюзническата война и се прехвърля във Всемирна война от 1914 г. до 1919 г. 4. Милиони са убитите, осакатените по фронтовете на Балканите, в Европа и по света. Настъпват разруха, бунтове, революции. 5. На 1 (14) октомври 1915 г. България влиза във войната на страната на Централните сили. Българските войски с боеве навлизат и превземат Дойран. Но биват спрени от германското командване, защото разбитите от българите войски на Антантата щели да бъдат натоварени в Солун и оттам ще бъдат прехвърлени на западния фронт срещу германците. Така с намесата на германците, тази армия не е изхвърлена в морето от българските войски и тук впоследствие се създава Южния фронт. А на следващата година, 1916, той наброява 200 000 войници, които отнемат живота на хиляди български войници, но отговаря на германското командване да задържи чрез България тези войски тук, на Солунския фронт. Ето това е годината 1915 на Възнесението на кръста Господен на небето. С него се възнасят хиляди български убити войници. Разрушена България е разпъната на кръста от една страна от съюзниците си - германците, а от друга страна е пробождана с копие от Антантата. Накрая й е окачен трънен венец на главата, тя губи войната. На 14/15.IX.1918 г. е направен пробивът на Добро поле и България капитулира. Отново по вина на цар Фердинанд. Така че с навлизането на България във войната, онзи Свят Дух, който охраняваше България се възнесе на небето и я остави да премине през страданията на кръста Господен. 6. Турското царство наистина се разделя, като този процес започва през 1912 г., минава през 1913 г., а след започването на Европейската война от 1914 г., Турция също преминава през войната и накрая се разпада Турската империя. Получават независимост арабските територии - Сирия, Йордания, Палестина, вследствие на примирието в Мудрос на остров Лемнос на 30.X.1918 г. А на 10 август 1920 г., съгласно договора в Севър, те окончателно губят териториите на своята империя -отпада Сирия, Месопотамия, Армения, Палестина, Египет, Судан и остров Кипър, Мароко, Тунис, Либия и островите на Егейско море. Трите царства са налице, плюс новородените царства. 7. Наистина от 1912 до 1919 г. става смятение по всичката земя, като се прибавя, че през месеците февруари и октомври 1917 г. започва Руската революция и установяването на съветска власт в Русия от комунистите. Разрушават се империи - Австро-Унгария, Русия, Турция. 8. Болшевишката революция от октомври 1917 г. в Русия, докарват източните духове на монголите и японците, носещи диктатури, провеждани от мъже с източна кръв. Болшевишката диктатура и последващите разрушения на храмове, църкви, унищожаване на църквата като институция се движат от едни и същи Сили. Останалите храмове и църкви се превръщат наистина в идолопоклонски капища. А в Цариград е извършен отдавна младотурския преврат и турците изселват гърците, като се опитват да изгонят Вселенския патриарх от Цариград в Гърция. Така на 10 юли гръцкият патриарх Милетиос IV е изгонен от Цариград. На мястото му е избран на 7. декември 1923 г. Григориос VII, който почива на 15.XI.1924 г. А в началото на януари 1925 г. е избран Константин VI. На 30.1.1925 г. турците изпращат насила патриарха в Гърция. На 28 август 1924 г. Югославия учредява сръбска патриаршия. Румъния я учредява на 19 февруари 1925 г. Българската църква е още под схизмата от 16.IX.1872 г., отлъчена от Вселенската патриаршия в Цариград. 9. През 1913 г. Атон преминава под гръцко държавно владичество. Започва обезлюдяване на негръцките обители. Отнемат се имотите на атонските манастири и те обедняват. Гърците и властите се намесват в живота на манастирите. Очертават се 17 гръцки манастири и 3 негръцки манастири. Разделението е факт. Едните искат гърците, другите искат да ги управлява Вселенската патриаршия в Цариград. 10. Със Северския договор от 10.VIII.1920 г. се задължава Гърция да пази негръцките манастирски общини. Признава владенията на Атон от Гърция. На 24 юли 1923 г. в Лозана се сключва мирен договор с Турция, при което Гърция запазва Западна Тракия с Атон и е задължена па пази правата на малцинствата, не само в Гърция, но и в Атон. 11. Из дълбочините на Анадола се явява папа Евтим, който иска да образува турска православна църква. На 1 юни 1923 г. тълпа, водена от папа Ефтимий прониква в покоите на патриарх Милетиос IV и го подлага на поругание. Той е изгонен от Цариград. Новоизбраният Григориос VII също е атакуван от тълпа, водена от папа Евтим. Свалят се от фенер вензелът на Византия - двуглав орел върху златно поле. Новоизбраният патриарх също подава оставка -Константин VI е изгонен. На негово място на 17 юли 1925 г. е избран Василий, грък, но роден в Турция. Така на Вселенската патриаршия е нанесен удар от политическо и духовно естество. Въпреки желанието на турското правителство да я изгони, тя остава въз основа на Лозанския договор в Цариград. 12. Конференцията в Лозана, открита на 20.XI.1922 и закрита на 24.VII.1923 г. подписва договор и слага край на Източния въпрос при Османската империя и нова Турция. На 4 март 1923 г. е изгонена от Турция династията на Османите със сто души принцове и е разрушен Халифатът. Турция е република. От 15.Х.1923 г. столица е Ангора. На 29.Х.1923 се приема републиканската форма на управление на Турция. В България също се развиват бурни политически процеси, разруха след войните, въстание от 23.IX.1923 г., убийства, брожение и разединение. (Виж „Изгревът", том VI, стр. 148-156). Така пророчеството от Света гора се сбъдва. Съдбините не. света са пред нас.

26. КАК СЕ РАБОТИ С АНТИМИНСА I. Първото необходимо условие е да се познава, да е разучено и запаметено цялото изложение, което е представено в „Антиминсът и Бялото Братство", в неговите I, II и III част. Иначе е невъзможно и всичко е безполезно, дори е и вредно и опасно, защото се застава пред Бялата магия на Бялото Братство, чиято глава е Христос, Духът Христов. II. Когато се устройва Господнята вечеря, на масата се поставят даровете: хляб, вино, чаши, плодове. Да няма продукти от животински произход, защото е безкръвно жертвоприношение. Антиминсът, който е в рамка със стъкло, да бъде поставен на масата. III. Онези, които седят на масата, да ядат Господнята вечеря, трябва всички до един да са запознати с това изложение, за да го изповядват в думи и дела. Онези, които не познават и не знаят, да не присъствуват на вечерята. IV. Домакинът на дома, който предоставя стая за Господнята вечеря, трябва да ръководи самото провеждане, като следи да се води по строго определения ред, който предоставяме. V. Домакинът трябва да възвести, че Господнята вечеря е тайна вечеря, на която се установява Тайнството Евхаристия. След това прочита от II част, глава 1, пасажите - отгоре надолу (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7). VI. Домакинът посочва Антиминса, поставен на масата до хляба и виното с чашите и разяснява както е Антиминсът, като прочита от II част, глава 2 пасажите от т. 1 до т. 14, включително. VII. Домакинът разяснява, че Господнята вечеря на Новият завет е връзката между юдейската пасха с пасхалния агнец с приложеното безкръвно жертвоприношение на масата в даровете - хляб и вино, и преминаване към Оповестяване, че Синът Божий се предоставя на Свещената трапеза като Агнец Божий. След това се прочитат стихове от книгата Господня: Евангелие от Матея, гл. 26, ст. 26 - 30; Евангелие от Марка, гл. 14, ст. 22 - 26; Евангелие от Лука, гл. 22, ст. 14 - 20; Евангелие от Йоана, гл. 13, ст. 1 - 29; I послание към коринтяни, гл. 11, ст. 23 -32; Римляни, гл. 5, ст. 15; Евангелие от Иоанна, гл. 6, ст. 47 - 51, 53 - 59, 61; Деяния, гл. 2, ст. 42 - 47. VIII. Домакинът разяснява, посочвайки Антиминса, който е в стъклена рамка на масата, който преди това е бил закачен на стената в молитвената му стаичка и след това е свален за Евхаристията. Разяснява, че Антиминсът тук е Вместотрапеза, изправя рамката с Антиминса и всеки го оглежда. След това се чете от II част, гл. 11, отначало пасажите, както точките 1, 2, 3 до края. След това се преломява хляба и се дава парче на всекиго, като се остава едно за Святия Дух, който трябва да слезе върху даровете. Всички ядат от хляба. IX. Домакинът след това налива от виното в чашите и повдига своята чаша. Другите също я повдигат. Домакинът посочва хляба и казва: „Този хляб трябва да се претвори в Божествения хляб, затова умоляваме Святият дух да слезе и да го освети. За да бъдем съпричастни чрез Негов Божествения хляб на живота вечен." Изпива се чашата. „Благодарим Ти, Господи Исусе Христе, за живия хляб на Словото Господне и за животворящия Дух на живота, с който си ни удостоил." Всички са станали прави. X. Домакинът говори за Божият Агнец, за символиката на неговото тяло и кръв, за претворяването му в Божествено Слово и силата на Духа в това Слово. Чете се от част II, гл. 12 (цялата глава). XI. Домакинът съобщава, че чрез Евхаристията и Антиминса ние търсим общение със Святия Дух и чрез него призоваваме Святия Дух и благодатта на Христовия Дух, за да ни обедини в Едно тяло в Един Дух и за Едно небесно царство. „А Утешителят, Дух Святий, когото Отец ще ви проводи в мое име, той ще ви научи всичко и ще ви напомни всичко що ви съм рекъл." (Евангелие от Иоанна, гл. 14, ст. 26). „Да бъдат всички Едно, както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, да бъдат и те в Нас Едно, за да повярва светът, че ти си ме проводил." (Евангелие от Иоанна, гл. 17, ст. 21). „Аз в тях и те в Мене, да бъдат съвършени в Едно и да разбере светът, че Ти си Ме проводил и възлюбил си ги, както си възлюбил Мене." (Евангелие от Иоанна, гл. 17, ст. 23). „Но нам е Един Бог Отец, от когото е всичко и ние сме в Него, и един Господ Исус Христос, чрез Когото е всичко и ние чрез него." (I коринтяни, гл. 8, ст. 6). „Така и ние, многото, Едно тяло сме в Христа, а всякой от нас сме удове един на друг." (Римляните, гл. 12, ст. 5). „За то, ако е някой в Христа, той е създание Ново." (II коринтяни, гл. 5, ст. 17). „Едно тяло и един Дух." (Ефесяни, гл. 4, ст. 4). „Защото Царството Божие не е ядене и пиене, но правда и мир, и радост в Духа Святаго." (Римляните, гл. 14, ст. 17). XII. Духът Святий, когото Отец ще ни проводи, е Духът на Обещанието. Той е вложен в Небесната дъга от Отца на Светлините. Христос „е сияние на неговата Слава и образ на Неговото Същество и държи всичко със Словото на своята сила." (Евреите, гл. 1, ст. 3). Идването на Вожда на Спасението, Православният Вожд се явява чрез слизането на Божествения Дух върху Всемировия Учител Беинса Дуно, облякъл се в кръв и плът, носейки светското име Петър Дънов. Това става на 7 март 1897 г. и Той е вече Учител на Слънчевата система. Това е XIX век. Според Учителя Дънов всяка една глава от Откровението на Иоанна отговаря на съответния век. 19 глава отговаря на 19 век. Там е написано за идването на Вожда на Спасението. „И видях небето отворено и ето кон бял и онзи, който седеше на него наричаше се Верен и Истинен и с правда съди и войнствува. (Откровение, гл. 19, ст. 11). „И облечен беше с дреха, обагрена в кръв и даваше се името му Слово Божие." (Откровение, гл. 19, ст. 13). През 1912 г. в Учителя Петър Дънов влиза Христовият Дух -'той вече е Миров Учител на Битието и Небитието, на Земята и на Небето. „И на дрехата си и на бедрото си имаше написано името: „Цар на царете и Господ на господарите." (Откровение, гл. 19, ст. 16). На 14 юли 1922 в Чамкория - Рила, 11 часа, понеделник, върху Учителя Петър Дънов слиза Господният Дух. Той става Всемиров Учител на Вселената. В Него е Божествената троица: от Божественият Дух, от Христовия Дух и от Господния Дух. Той е всьо и все на земята и на небето, и на цялата Вселена. XIII. Всемировият Учител на Вселената дава Словото на Бога за идното човечество от VI раса чрез Божествения Дух, чрез Христовия Дух и чрез Господния Дух. „Освети ги чрез Твоята Истина. Твоето Слово е Истина." (Евангелие от Иоанна, гл. 17, ст. 17). „Глава на Твоето Слово е Истината." (Псалом 119, ст. 160). „Вразуми Ме според Словото си." „Избави Ме според Словото си." (Псалом 119, ст. 169, 170). „Твоето Слово е Светилник на нозете ми и Виделина на пътеката ми." (Псалом 119, ст. 105). „Явлението на Твоето Слово просвещава." (Псалом 119, ст. 130). „Във век Господи, Твоето Слово е утвърдено на небето." (Псалом 119, ст. 89). Всемировият Учител Беинса Дуно се изяви в Дух, Слово и Истина. Всемировият Учител Беинса Дуно се проявява в: Светът на Любовта - чрез Светлината на Словото си между человеците, крачещи по земята в Дух и Истина. Светът на Мъдростта - чрез Виделината на Словото си - в умовете на человеците. Светът на Истината - чрез Славата на Словото си в душите человечески. XIV. Според думите на Учителя Дънов, ученикът след като работи с „Антиминсът" трябва да го покрие с бяло платно да не се вижда от други посетители земни и небесни. Ако е в неговата молитвена стаичка и никой не влиза в нея може да е открит „Антиминсът". Но задължително да бъде в рамка със стъкло, за да бъде приносим за работа. Амин. София, 11.10.1999 г. Вергилий Кръстев

25. НАЧАЛОТО НА КЛАСИЧЕСКИЯ АНТИМИНС I. Антиминсът по времето на Петър I Великий (Петра Елексеевича) - (1682-1725). Тук се слага началото през 1713 г. от западни гравьори на първоначалния класически тип Антиминс с неговата иконографска композиция. Надписът на руски над „Небесната твърд" гласи: „Сй Антиминс е свещена трапеза, скъпоценна за приношение на безкръвни жертви в Божествената литургия, осветена с благодатта на пресвятия и животворящ Дух, поради което да има власт да свещенодействува в храма на „Въведение на Пресветата Богородица" в същата епархия на Новгород." В „Небесната твърд" е нарисуван образа на Бог Саваот и оттам лъчи от светлина са насочени към 6-те хирувима, които го обграждат. А три лъча от него изхождат и слизат надолу, преобръщайки се в гълъб, като Святият Дух е с ореол около гълъба. Композициите в „Поднебесната твърд" е същата. При полагането на Исуса в гроба е запазен същият иконообразен сюжет. Стълбът на езичеството е отляво, а оръдията за страстите Христови в дясно. Надписът „Подземната твърд" е на руски език и оповестява, че е издаден при богоизбрания, государствуващ и царствуващ велик княз Петра Алексеевича от цялата Велика и Малка, и Бела Русия. От този Антиминс и чрез него започва възхода на Русия в лицето на Петра Алексеевича (Петър I Великий). При него Русия излиза на Балтийско море, на север и на юг се закрепва на Азовско море. На 27 юни 1709 г. е Полтавската победа срещу шведите. През 1722 - 1723 г. война на Русия с Персия и присъединяване на западното и южното Каспийско крайбрежие към Русия. Руската писменост е пазела преданието за единството на славянския език, а руската църква свято е почитала паметта на просветителите на цялото славянство - солунските братя Кирил и Методий. Но не племенното, а религиозното съзнание, съзнавайки себе си като православни християни, е обединило и сляло в едно народите от руските княжества, въз основа на единството на Руската православна църква. Тя е, която е изработила руското национално съзнание. А това се е осъществило с Антиминса, изработен по времето на Петра Алексеевича (Петър I Великий). II. Антиминсът по времето на руската императрица Елисавета Петровна (1741-1761). Първообразът за гравьора, който е работил на медна плоча антиминсното клише е бил руският класически вид от 1713 г. и 1721 г. Надписът в рамката: „Над небесната твърд" гласи: „Божествений Антиминс - е свещена трапеза от Господа Бога и Спасителя нашего Исуса Христа. Осветен от благодатта на пресвятого и животворящаго Духа. С благословението на светейшия и управляващия синод. Ръкодействувающи с благословението на православната майка Божия при архиепископ митрополит Киевский и галицким Тимофеем." От 1748 -1757 г. Тимофей е бил Киевски митрополит и Галицкий, а после става Московски архиепископ (1757-1767 г.). Надписът „Под земната твърд" е написано, че е по времето на благочестивата, велика императрица Елисавета Петровна. Добавено е, че бил в храма на свети мъченика Георгия в Атон, Света гора, в манастира Изографский. А долу извън рамката на изображенията виждаме собственоръчния надпис на „Свишеименованият Тимофей митрополит." Тук стълбът на езичеството е отляво, а оръдията за страданията Христови са отдясно. В „Небесната твърд" е нарисуван триъгълник, символизиращ Божествената троица, а в него на иврит е написано името Йехова. Ангелите в облаците тук са два отляво и два отдясно. В „Под Небесната твърд" под кръста отдясно е написано на гръцки със инициали Исус - назарянин, а отдясно на кръста - Христос, Цар. При полагането на Исус в гроба, отстрани двата архангела са със запалени свещи, които държат в ръцете си. Йосиф държи плащаницата, но на нея няма обозначен нимба Христов. Останалите изображения са същите, но вече композицията е подобрена, усъвършенствувана и се вижда художественото постижение на-гравьора. При дъщерята на Петър Велики - Елисавета Петровна, този Антиминс първо довежда до освобождаването на Русия от немските диктатори, пуснати били на свобода всички затворени и заточени духовни лица. Русия участвува във войните успешно за полското наследство за територии от 1733 - 1735 г. През 1735 г. започва Руско-турската война и превземат крепостта Азов, но нямат излаз на Черно море и нямат право да държат флот в Азовско море. През 1741 - 1743 г. е Руско-шведската война, завършила с победа на Русия. По време на седемгодишната война (1756-1762 г.) Русия участвува в европейския конфликт, като през 1757 г. руските войски разбиват пруските. През 1759 г. руските войски разбиват пруските войски и завладяват Берлин. Русия постепенно увеличава своята мощ, по всички посоки, укрепва своята държавност, икономика и култура. III. Антиминсът по времето на руската императрица Елисавета Петровна и Цариградския патриарх Паисий (1744 - 1747) и Ерусалимския патриарх Партений (1737 - 1766), отлитографиран в 1747 година. Този класически Антиминс бе разгледан подробно, когато разглеждахме Антиминса, връчен на Константин Дъновски при „Откровението". Тук ще споменем само, че иконографската композиция претърпява ново подобрение. Тук надписите са на гръцки език в двете рамки, за разлика от предишния Антиминс. В „Небесната твърд" е изписано само на иврит „Йехова", без триъгълник. Херувимите са 3 отляво и 3 отдясно. Оръдията на страданията са отляво, а стълбът на езичеството е отдясно. Този Антиминс е класическият, който е.осветен от архиерей Йосиф Месемврийски 1820 г. или т.н. Йосиф Серски. Този Антиминс също е осветен от митрополит Порфирий Преславски на 14 октомври 1842 г. По-късно това е митрополит Порфирий, който оглавява Варненската митрополия от 1847 - 1862 г. Този осветен от него Антиминс показва и доказва, че той е притежавал този тип Антиминс, познавал е неговата история. Той е познавал и „Откровението" на младия Константин Дъновски, който взема при себе си в митрополийската черква „Св. Атанасий" във Варна. Така че, Порфирий също е част от веригата, която е създадена от Святия дух за да започне възраждането на българския народ. Порфирий освещава много църкви и училища, тези в Хадърджа. Независимо, че е изпълнявал нарежданията на цариградската Патриаршия и е следвал нейната политика към българите, той е бил умерен в своите действия, поради което българите са били коректни към него. След смъртта му Константин Дъновски е вече освободен от своя благодетел, както и българите. И борбата за църковна независимост и славянско богослужение и българско четмо и писмо се засилват, за да се дойде до султанския ферман от 1870 г. за учредяване на Българска екзархия. Този класически Антиминс, предаден през 1854 г. на Константин Дъновски изиграва своята роля. Остава да се сбъдне и другото - Освобождението на България, обозначено в „Откровението" - „Турция ще падне". И то става с Освободителната война - Руско-турската война от 1877 -1878 г. Святият Дух, слизащ върху Антиминса, задвижва съдби на хора, събития, на народи и съдбата на света чрез Святия Дух.

24. ОТНОШЕНИЕТО НА РУСИЯ КЪМ „ОТКРОВЕНИЕТО" И УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ След връчването на Антиминса и „Откровението" на руския архимандрит Вениамин от броненосеца „Ростислав", тогава по църковните канони трябва да бъде препратено до Губернатора на Синода и той да го препрати до канцеларията на Александър II и Александър III. Но това не се случва, той е отхвърлен и ние наблюдаваме какви са събитията. А Русия дължи славата си, величието си на „Откровението", чиято Слава са знаменията, които се изпълняват чрез Святия Дух. Но се отхвърлят. Минават години. Идва денят, когато Мария Казакова пише писмо до Константин Дъновски и там той съобщава къде е предал Антиминса. Тя впоследствие пише писмо до Учителя Петър Дънов, защото иска да издири антиминса. На нейното запитване Петър Дънов отговаря с писмо от 14.IX.1904 г., което поместваме. Писмо на Петър Дънов до Мария Казакова 14 септември 1904 г. „Писмото си, което смятате да пишете в Русия, ще бъде добре да го напишете на руски. Данните, които трябваха сте ги получили. Може да поменете, че ако искат да направят справка, нека потърсят копието в гореказания броненосец. Ако Русия се окаже да има вяра и послуша, ще й се даде помощ отгоре и Бог ще преобърне всичко да излезе за доброто и благото на Русия и цялото славянство. Ако се подвоуми, времето ще я научи и Господ със своя остен ще я вразуми. Лошата черта в славяните е нехайството и непослушанието. Те имат търпение и то е една Божествена черта, но що струва тя без послушанието на Волята Божия. Мен ми е известно, какъв ще бъде краят. Но да бъде Господ благословен. Моята сила е в него. Той после ще тури юзда на всички и ще ги научи да ходят благообразно и тогава аз ще се върна от където съм дошел. И ако Господ е започнал да пресява пшеницата, на това какво има да се каже? Това е най-доброто, че жетвата е започнала. Краят на всичко иде и всякой ще види добро или зло. Но в това седи спасението на света и неговото избавление. И кога затръби седмият ангел, тогава ще се разкрие тайната. Същий" След няколко дни, на 20.IX.1904 г. Петър Дънов, пишейки отново писмо до Мария Казакова, накрая я запитва: „Писмото за Русия пратихте ли го?" Разбира се, писмото е изпратено и никакъв отговор от император Николай II. И за наказание идва Руската революция в 1905 г. Както за управляващите така и за народа. В писмо от 17.I.1905 г. Учителят Дънов пише до Мария Казакова: „Божествената сила не се е съкратила. Господ отгоре е предвидил всичко, което има да стане в Русия и в целия славянски дом. Адът се вълнува отдолу, но докато Господ е на кораба, няма защо да се боите. Нека се радват враговете. Това е техният час. Но ония, които са с нас, са повече. Времето не е далеч. Бъдещето ще покаже, че в Божиите решения, макар да има забава, обаче отмяна няма." Мария Казакова не се отказва, тя търси Антиминсът в Русия и се пита как ще действува „Откровението", дадено чрез Святия Дух. В писмо от 16.III.1905 г. Петър Дънов пише на Мария Казакова по този въпрос така: „Царството Божие не е за недостойните, но за подготвените, за ония, които го търсят вътрешно. Небето не бърза. То изисква чистота и святост. Вий да не пишете повторно в Русия. Няма нужда да се пише. И България, и Русия, и тем подобни трябва да се възпитат докрай. Домът Господен трябва да бъде по-напред бит, че после да дойде редът за другите. Свободата е горе, а не долу." Събитията набират скорост. С Антиминса върви Святият Дух и там, където Той е положен за служба, е Господният дом. Така че онези, които са приели Антиминса и Откровението и не вървят по пътищата Господни, първо ще бъдат бити. Бити и отвътре, и отвън. И това впоследствие се сбъдва. В писмото на Петър Дънов от 21.XI.1905 г. четем: .....Божествените работи са наредени по един съвършен план и че този план трябва да се следи стъпка по стъпка. Чакай, нека се оправи руският народ, ще дойде време и за Този. Да присъствува Този, който ръководи всичко е велико дело. Морето се вълнува, ладията на живота се люшка насред вълните. Вий се опасявате, но ще стихне всичко. Божието Царство иде. Зад бурите, зад огъня, е Господ. Подир страданията и неволите е царствуващата Правда и Истина." През 1905 г. Русия преминава през революция, която я разтърсва из основи. През 1905 г. тя губи войната си с Япония и загубва Манджурия в далечния Изток. До остров Цушима руският балтийски военен флот, прехвърлен през океани и морета, за да помогне на морската база Порт Артур на обсадните руски войски в Далечния Изток бива потопен от японската армада. Русия капитулира със загуби на далекоизточните си територии. Онези, които отхвърлиха „Откровението", то тяхното име също бе заличено в небесата и се лишиха от закрилата на Святия Дух, който движеше времена, събития и народи. Император Александър II бе убит на 1 март 1881 г., а синът му Александър III (1881-1894) скоропостижно почива на 49 години, на 20.Х.1894 г. Наследява го синът му Николай II (1894-1918), който бива свален по време на февруарската руска революция (1917 г.), а след Октомврийската революция от 1917 г., то на следващата година е убито цялото императорско семейство, во главе с императора. Така че трима последователни руски императори са премахнати и изчезва династията на Романовци, управляваща Русия 200 години. „Откровението" продължава да действува, както в Русия, така и в България. Не случайно Константин Дъновски, в писмото си до Мария Казакова завършва така: „Аз съм убеден, че с време ще познаят и руси, и българи, онова, което Бог предупредил за тях и тогава ще потърсят Истината." Сега сме още във времето, когато очите на българина са затворени за „Откровението". Първо техните очи трябва да се отворят, че сетне да се отворят и на русите. Ще се чака. Стъпка по стъпка ще се изчаква времето. Ще дойде друго време, когато Господния Дух ще ръкоположи своите знамения да слезнат на земята в Слово и в Сила, и в Дух!" Амин

23. УЧИТЕЛЯТ ПЕТЪР ДЪНОВ ЗА „ОТКРОВЕНИЕТО", ЗА АНТИМИНСА И ЗА БОЖИИТЕ СЪДБИ НА РУСИЯ А какво е отношението на Учителя Дънов за „Откровението" ще видим в следващите редове. В „Призвание към народа ми - български синове на семейството славянско", дадено на 8.Х.1898 г. от Ангел Елохил, Ангел на завета Господен чрез Петър Дънов, четем следното: „Това ме принуди да слеза отгоре помежду ви, да се застъпя изново, да изгладя и премахна адската омраза с братския вам род, който е положил безброй человечески жертви; той е Свята Русия, на която Бог е отредил велико бъдеще, да изпълни волята Му за ваша слава и славата на Неговото Царство. Ще приемете от нея дан като Мелхиседек от Авраама, който и благослови. Днешната сила и слава я вам дължи, такива са Божествените наредби: един сее, друг жъне, в края всички ще участвуват в Божието дело. Днес адската злоба се отстранява, ходът на работите взема друг вид, адските сили отстъпват в първите сили на бойното поле, нарушителите на Божия Мир ще бъдат наказани навсякъде и правдата Му ще се възстанови на земята. Царството, което ще да възстановя, не е царство на омраза, но на любов, повдигнете очите си и вижте, че светът е узряла жетва. В скоро време ще заверя верността на моите Божествени думи." А Ангел Елохил е ръководител първо на българския народ и второ на целокупното славянство, во главе с Русия. Така че възстановяване на дипломатическите отношения на 2.11.1896 г. е покръстването на престолонаследника Борис Іll, не е дипломатическа игра, а е акт на Ангел Елохил. (Виж „Изгревът", т. IV, стр. 25 - 41). Тези събития са много драматични за България. И затова Учителят Дънов следи много отблизо събитията, според писмата, които днес притежаваме. За нас той ги следи отблизо и фактически той ги направлява, независимо от вироглавството и упорството на царе, императори, папи и патриарси. Ето защо той е написал една молитва за българския народ, на която е тук мястото да бъде поместена. МОЛИТВА ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД Дадена от Учителя през 1900 г. 1. Към Тебе отправям гласа си, Отче Святий и праведни, към Тебе, Който си подарител на всяка благост и милост, и който даваш живот и радост на Твоите деца. 2. Ти, Който ги утешаваш на всяко време. Ти, Който ги избавяш от ръката на техните утеснители и им даваш духовна свобода. 3. Подари и на мене днес Твоята благодат и ми дай Твоята сила и мъдрост, която да ме ръководи и крепи да върша делото Ти, Отче мой и Господ мой. 4. Всяко добро даване идва от Тебе. Ти, Който си виделина на всички, Ти знаеш, че имам нужда от тебе, благослови ме, просвети ме, освети ме. 5. Дай да се събуди духът на този народ. Да се обърне към тебе и да потърси Твоята помощ. 6. Господи, Боже мой, избави го от всичките му лоши водители, които го развращават. 7. Дай му учители и пастири според сърцето си, които да го ръководят в пътя на Истината. 8. Моля ти се, отхвърли това бреме, което лежи отгоре ни, Господи, прати повече виделина в сърцата ни. Научи ни пътищата Си. 9. Господи, Ти си чул, че Твоите пастири развращават Твоето паство. Ти си чул, че не ги водят на добри пасища. 10. Припомни обещанията Си. Прати работници в тази Твоя нива. Прати мъже избрани и изпитани помежду тоя народ. Господи, избави ги от тая духовна сиромашия. 11. Господи, посети владиците на този народ и виж що вършат, свести ги, защото са заспали. Ти имаш сила, Ти имаш власт да сториш това. Защото чинът е свят. 12. Господи, Ти си научил що върши държавният глава на този народ, когото по милост си крепил. Неговите подвластници всички са се развратили, станали са крадци и разбойници. Всички сеят семето на разврата. Те ми препятствуват винаги да посея нещо добро. 13. Господи, низрини ги вкупом, да се свестят и покаят от лошите си пътища. 14. Господи, да дойде Твоето Царство помежду нас. Да се всели Твоят Дух помежду ни. Стори ни добро според величието на милостта Си и ни избави зарад Името Си. 15. Бъди сега благословен Ти от мен, Господи, Царю мой. Благословено да е Твоето Име сега и во веки. Амин.

21. КЪДЕ СЕ НАМИРА ОРИГИНАЛНИЯТ АНТИМИНС? За да отговорим на въпроса къде се намира оригиналният Антиминс, даден на 10 април 1854 г. в църквата „Св. Димитрий Солунски" на Константин Дъновски, ще ви запознаем с няколко писма. Първото писмо е на поп Константин Дъновски от 6.IX.1904 г. до Мария Казакова. Неговият син Петър Дънов е вече Учителят Петър Дънов. А защо? Онова, което бе пророкувано, то се бе сбъднало и в присъствие на поп Константин Дъновски в кръчмата на село Тетово, Русенско, Божественият Дух слиза върху Петър Дънов на 7.ІІІ.1897 г. Беше се сбъднало и второто предсказание, че с Антиминсът ще започне Възраждането в България. И то бе започнало. И Константин Дъновски взима дейно участие в него. И синът му Петър Дънов е вече Учител. Той върви по земята българска и търси своите изпратени от небето ученици. Един от тях е Мария Казакова, с която има дълга кореспонденция и чиито писма са запазени в препис от първите последователи на Учителя Дънов. Мария Казакова научава за „Откровението" и знае нещо за Антиминса и задава въпроси на Константин Дъновски. Той отговаря на въпросите и ние днес знаем много неща, които допълват празнотите в нашето изследване за историята на Антиминса от 1854 г. Ето писмото: Препис Варна, 6 септември 1904 г. Отеческите ми Благословения До Любезната ми в Духа Светаго дъщеря, МАРИЯ КАЗАКОВА. Писмото ви от 27 миналий приех и добре разбрах писаното ви. Радува ме гостуването ви у дъщеря ми и разговора с любезния ми син Петра, по някои важни вопроси, които сте имали, когато сте били тука, а още повече ме трогват вашите високи чувства и желания да научите от мен някакви интересни събития, които са се случили в моя живот. - (1*) На 1-ий вопрос. Даденият ми свет Антиминс при гроба на С. В. М. Димитрий в Солун, биде в 1854 в самий ден на Великата събота, с разни наставления, които съм изложил писмено на Българския свят синод - (2*), но което остана в паметта ми с гърмеж от Топови и Глас на някого, който говореше; Братия Християни, ако ние се усплашихме от гласа на гърмежа на нашите врагове, то какво ще сторим, когато затръби Ангелът - (3*)в последний ден! На моето удивление ми отговори, който стоеше при меня. „Ето истинский Божий служител..." и след десет дни, като са върнах в Цариград, научих са, че съединените флоти на Англия и Франция бомбардирали г. Одесса. На 2-ий вопрос за църквата във Варна. - (4*) В 1860 г. дойде някои си Рачински, консул във г. Варна, който направи обиколка по селата. Запозна се и с мен. От разговор на разговор аз тъй като на шега му загатнах, че в морето на местността между манастирите „С. Димитър", с. Костадин има камбана в морето. Той взе всичко за сериозно и повика няколко рибари, та отиде на казаното място и извадиха камбаната, която теглили я - около 14 пуда. Между това Рачинский са научи от мен за всичките ми случайности в Солун... и така през зимата си отиде в Россия и през март на сетната година дойде със всички принадлежности за църква и на 12 април 1861 г. биде отворена и осветена в името на свят. Николая Арх, Епископа Мирликийскаго Чудотворца... в домът на Залъмоолу, които дето живеят и сам. 3-ий вопрос. - (5*) Телеграма отправих на 19 февр. 1896 г. до самия Император в Россия, в която му донасях за Благословението от 1747 г. и 1820 и 1854; не получих никакъв отговор. За 4-ий вопрос - (6*) не зная нищо..., но когато дойде у Варна Великият княз с Ескадрата, след отпуска на Светата служба ходих с двамата митрополита, Вар-Преславский и Доростоло-червенский в Броненосеца Ростислав и в църквата на парахода вручих на руския архимандрит Отец Вениамин копие от Св. Антиминс с препис от ония, които бях дал на Св. синод и на Н. Ц. В. Княза. Аз съм убеден, че с време ще познаят и руси, и българи, онова, което Бог е предопределил за тях, и тогава ще потърсят истината... Ваш любящ Духовен Отец Свщ. Конст. Дъновски /подпис/

https://petardanov.com/files/file/1257-%7B?%7D/ 19. ЗА СВ. АНТИМИНС ВЪВ ВАРНЕНСКАТА ЦЪРКВА „СВ. АРХАНГЕЛ МИХАИЛ" От архим. Инокентий Сборник в памет на професор Ников София, 1940 година Възраждането на българщината в гр. Варна започва от 1860 г. До това време живеещите в града българи, макар и да са се чувствували такива, били подчинени на местната гръцка община. Но знаменитото църковно-обществено събитие, станало в Цариград на 3 април 1860 г., на самия ден Великден, когато епископ Иларион Макариополски прогласил независимостта на Българската църква и нейното отделяне от Цариградската патриаршия, събитие, което разтърси духовете на българите, живеещи в пределите на тогавашната Турска империя, не закъсняло да се отрази и в гр. Варна. И ние виждаме как българите в града бързат да се обособят в отделна народност и се снабдяват с двете мощни просветни учреждения: училище и църква. На 11 май 1860 г. е била образувана българската училищна община, която си направила кръгъл печат със следния надпис околовръст: „печ. на бълг. учил. общ. Варна", в първия ред, на втория, до половината, надпис: „соглаае и дерзост", в средата под тоя надпис: „успех", а под него „1860". След образуването на българската община, първата й грижа била да се створи българско училище за подрастващото поколение. Отварянето на това училище е срещнало голямо противодействие от страна на силните на деня пред турските власти, но въпреки всичко това, училището било отворено на 19 август 1860 г. До снабдяването на българите със своя църква, последните се черкували е храма „Св. вмч. Георги", гдето богослужението се извършвало на славянски език. Да се служи на тоя език в тая църква е измолил това от варненския гръцки митрополит Порфирия руският в града вицеконсул Ал. Рачински. Това, обаче, не било за дълго време. Скоро митрополитът отказал, поради великденското събитие в Цариград. След тоя отказ, пак по настояването на Рачински, на славянски език, от време на време, се е служило в манастира „Св. вмч. Димитрий", в Евксиноград, игумен, на който бил йеромонах Теодосий-българин от гр. Велико Търново, След заминаването на Рачински от Варна в 1963 г., българите нямали възможност да се черкуват в гореказаните църкви. Тогава възникнал въпрос са се сдобият с църква, който окончателно бил разрешен в 1865 г., като долният етаж на новопостроеното училище бил приспособен за църква. Когато всичко било готово, иконом Константин Дъновски заминал за с. Хадърджа, сега Николаевка, за да вземе от тамошната църква църковни принадлежности, необходими за отваряне на църквата и извършване на божествената служба, църковните принадлежности били превозени по мръкнало, а през нощта били наредени в долния етаж на училището. Всичко било готово. На 14 февруари 1865 г., на Сирни Заговезни била отворена новата църква с отслужване на св. божествена литургия. На нея са присъствували всички българи от града, както и от близките села. След завършване на божествената служба, учениците, повече от сто души, изпели в църквата песента на султан Абдул-Азис: „Весели се наш народ...", и с това се завършило тържеството с отварянето на първата българска църква в гр. Варна, посветена в чест на Св. Архангела Михаил. Горното извлечение направихме от брошурата: „Петдесетгодишнина на първата българска църква „Св. Архангел Михаил" в гр. Варна". В същата брошура авторът привежда едно извлечение от брошурата: Едно откровение в солунската черква „Св. Димитрий" (Кассъма-джамиси). Дадено на Отца Константин Дъновски, през юношеството му, в гр. Солун, на 10 април 1854 г." Привеждаме и ние тук това „откровение" на отца Дъновски, за да го разгледаме критически и докажем, че то не е никакво „откровение", а един апокрифен разказ, добре стъкмен за времето си, а може би извлечен от някаква книга, каквито апокрифни книги, с подобни разкази за разгромяването на Турската империя, особено през 18 век, са изобилствували е такива пророчества. Ето това откровение: „В 1854 г. Константин Дъновски, наедно е трима свои другари, се отправя за Св. гора на поклонение. По пътя от Цариград за Солун, вследствие на едно злополучно повреждане на парахода, с който пътувал, той, заедно с други десетина души, паднали в морето, някои от тях се удавили, а други спасили." („Петдесетгодишнина", с. 12). Забележка на съставителят: Тук следва дословно цитираният текст на Откровението, което ние не поместваме, защото ще се публикува отделно по оригинала. Преди всичко, в това „откровение" има вътрешно противоречие. Така, на първа страница в брошурата „Едно откровение", в разговора между Дъновски и непознатия отец, последният, като запитал първия и другарите му от где са и къде отиват, те му отговорили, че са от Варна и отиват за Света гора. Непознатият отец-(1*) казал, че познавал тия места, живял в тях няколко време, като разпитал и за някои лица от Варна. Това бил Йосиф, който е бил владика там (1839-1844). На втората страница непознатият отец, макар че вече знаел от где са събеседниците му, задава пак въпроса: „Желая да се науча от къде си и за какво отиваш в Света гора." Целият разговор между двамата се води в солунската църква „Св. Димитрий", която е била джамия ,,Кассъма-джамиси"-(2*). Да се води такъв дълъг разговор „при олтаря", е абсолютно невъзможно, защото, преди всичко, църквата е обърната на джамия, били сме в нея през 1904 г. и никакъв олтар няма, а гробът на Св. вмч. Димитрия се намира в едно странично отделение, при самия вход на църквата. Гробът се пазеше от дервишин, който, пропит с религиозен фанатизъм, никога няма да позволи на „гяури" да водят такъв дълъг разговор; непознатият да изважда от пазвата си бяла кърпа, с нещо обвито в нея, да прави кръстно знамение, да го слага пред несъществуващ олтар, да го целува и пр. Всичко това е добре скроено. Напечатването на „сто и петдесет и три образа - (3*)за божествени жертвеници, според приетия обичай (?!), както и приложението на частица (?!): „мерзкое и богохулное царство агарянско вскоре низпровержи и предаждъ е благочестивим", е кощунство със светинята. Чудно ми е, как това добре стъкмено „откровение" е намерило място в брошурата „Петдесетгодишнина" - (4*), написана от един богослов-духовник, който тъй леко се е отнесъл към написване историята на първата българска църква в гр. Варна, като вмъква в тая история небивалици. Ако наистина това „откровение" отговаряше на действителността, покойният г. проф. П. Ников, който написа животописанието на иконом Константина А. Дъновски, щеше да го помести в своя труд. Но нито дума не става за него. Господин Ников навярно е счел това „откровение" за една измислица, подобно на ония „откровения, които и днес получават някои, като Бона Велинова, Сейко Николов, Устабашев и др., които също така не се стесняват да ги обнародват в своите издания и заблуждават наивните. Сега ще разгледаме св. Антиминс - (5*), който о. Дъновски, като мирско лице, е получил в Солун от непознатия отец, на който е бил отпосле ръкоположен за свещеник, а впоследствие е била отслужена първата божествена литургия при отварянето на църквата „Св. Архангел Михаил" и ред години подир това; с него са били осветени и руският параклис във Варна и 14 църкви в околните села на Варненската епархия („Петдесетгодишнина", с. 14). Въпросният св. Антиминс представлява изображение на Христовото погребение, а по четирите ъгли изображение на св. евангелисти. Той е отлитографиран, както се вижда от надписа с печатни букви в най-долната му част, в гр. Солун, в печатницата на Алекси Утинос, а е издание на Св. Иверския манастир в Света гора. Освен тоя надпис, има и други два надписа с печатни букви на гръцки език, които даваме в превод: „Божествен и свет жертвеник, осветен по милост от Всесветия и Животворящия Дух, съдържащ божествените безкръвни жертви на всяко място на владението му." „През патриаршествуването на Светейшия и Вселенски Патриарх г. г. Паисия и управляващият всичко добре и Св. синод в годината 1747 г., януарий 1, който се освети от..." От лявата страна на св. Антиминс, на бялото поле, има следния надпис на гръцки, който в превод на български гласи: „Освети се от св. Месемврийския Йосиф 1820", а от дясната - „Провату (Провадия б.м.) 1820 г. август 6. Мощи св. Мина." От всичко това се вижда, че св. Антиминс е отлитографиран в множество тела, в 1747 г. - (6*), а този, за който става реч, е осветен в 1820 г. Следователно, твърдението на иконом Константин Дъновски, че той е получил тоя св, антиминс в Солун от един непознат свещеник, не отговоря на истината. Той в своята брошура „Едно откровение", на с. 3, в която споменува за годината 1747, когато са отлитографирани множество св. антиминси, нигде не споменува, от кого и кога е осветен нашият антиминс. А съгласно наредбите на Св. църква, върху неосветен св. антиминс не може да се извършва божествена литургия, следователно, и твърдението на автора на брошурата „Петдесетгодишнина", че иконом Дъновски ,.е бил отпосле ръкоположен - (7*)за свещеник, служил е на него при отварянето на църквата „Св. Архангел Михаил" и ред години подир това с него са били осветени и руският параклис във Варна и 14 църкви в околните села на Варненската епархия (стр. 14), ако се приеме за действително, то и авторът на „Петдесетгодишнина" се е заблудил. А самата истина е, че въпросният св. антиминс не е бил даден на иконома Дъновски в гр, Солун от непознатия свещеник, както това се твърди в двете горепоменати брошури, а той има съвсем друга история. В архива на покойния наш съгражданин и ученолюбив общественик Кръстьо Ив. Мирски се намери една черновка, дописка, написана половината с мастило, а другата с молив, собственоръчно, от покойния варненски свещеник Христо Върбанов, която е била предназначена да се напечата във в. „Мир", но след това „Мир" зачеркнат и поправен с молив на в. „Странджа". Черновката се пази в архива на Варненския археологически музей. Тук предаваме цялата дописка със спазване и на правописа й. „До господина редактора на в. „Странджа". Моля Господине редакторе, вместете в почитаемия си Вестник следующата дописка. Научаваме се от верни източници тук в нашия град Варна, че някой си свещеник, а именно К. Дъновски, бил казал на Негово Ц. Височество - (8*), че когато ходил в гр. Солун, някой си калугерин му бил дал един св. Антиминс, като му и казал; земи това свято нещо и го пази, че наскоро ще се освободи България, тогава да го извадиш наяве, това е опазено в мене от църквата „Св. Димитрий М. Солунски" и пр. този св. Антиминс се фотографирва и се изпровожда до негово Ц. Височество, както и в светейшия Синод, т.год. Чуда се на постъпката на Негово Благоговейнство как не му е дошло на ума, че този св. Антиминс е взет от мене от гръцката митрополийска църква „Св. Атанас", заедно със свето миро и внесени в Българската църква -„Св. Архангел Михаил" при отварянието и в 1863 г., и аз съм го дал на светиня му, а не калугерина, за този Св. Антиминс, както и за светото миро, наваден от варненския тогавашен митрополит Йоаким. На руския вицеконсул Александър Олхин и при негов секретар Н. Г. Даскалов, бях съден защо съм взел таквози свято нещо от святата трапеза, с настоящите думи от Архиерея - сен коркмадън му ве да якъйендън бьоле атешин янъйда атеж елене алън истедин ере потире син - дюшюимедин му ки янаджян, дюшеимеюрмусун юглежен въктънда ер кабул етмейджек сени, в отговор: Бен алдъм гютиридим яимадъм, Бен юолдиктен сора истерлерса денизе атсънлар; - (9*) запитан от консула что Архиерей говорит? Аз казах гореизложени думи; запитан от консула от где взяли ета вещи? От церков и где потащили в болгарский церков? Кому отдали? Свещ. Константину. Здесь нет болгарской церков, сего дня обедия била, Ви отнеднесли ети вещей прямо от Церков в Церков? От церков в церков ступаной в домой. Този св. Антиминс беше в българската църква до 1880 г., над когото свещениците извършваха божествената литургия. Думата ми е, че Св. Антиминс е откраднат от гръцката църква, в гр. Варна с надпис „Патриарх Йосиф" - (10*), а не от Солунската, както е казано от негово благоговейнство свещеник Костадин Дъновски. По въпроса за отварянето в гр. Варна Българската църква от Българския народ подбуден извърших гореизложеното аз." Дописката е без дата. Дали тя е била изпратена в редакцията на в. „Странджа" и дали е обнародвана, не ни е известно. Пък и без дата мъчно може да се направи нужната справка. Но и изтъкнатото в тая дописка от покойния свещ. Христо Върбанов не отговоря на истината - (11*). В автобиографията си, която се пази в архива на музея, той не пише нищо за отварянето на първата българска църква „Св. Арх. Михаил" в гр. Варна, такова голямо събитие, което не можеше да отмине мълком. При това, в дописката се казва, че църквата била отворена в 1863 г., когато тя е отворена на 14 февруари 1865 г., а свещ. Върбанов, според автобиографията му, дошъл във Варна на 2 февруари 1869 г., връщайки се от Цариград, където бил заминал на 6 януари с. г., за да уреди въпроса за приемане на духовно звание Такова той приел, като бил ръкоположен от Варненския гръцки митрополит Йоаким на 10 февруари с. г., и след това заминал за гр. Шумен и свещенодействувал в разни села. Едва в 1875 г. той става Варненски епархийски свещеник. Следователно, твърдението му, че по „въпроса за отварянето в гр. Варна Българската църква от българския народ подбудим извърших гореизложеното", не отговаря на историческата действителност. Като е тъй, той не е откраднал Св. Антиминс и св. миро от църквата „Св. Атанасий", както се твърди във въпросната дописка. А ето как стои всъщност историята с предметния св. Антиминс: Още като дете, прислужвайки в съборната църква, в старото здание, гдето се помещават църковната канцелария, ливницата, кръщелната, имаше и една стая, в която живееше покойният иконом К. Дъновски - (12*). В последствие той живя в една от стаите при църквата „Св. Архангел Михаил". Беше голям събеседник. Често го посещавах и говорих с него."Разказваше ми за минали събития. Така, един ден, бе ми разказал, как той и покойният Иван Чубрицата откраднали от църквата „Св. Атанасий" Св. Антиминс и св. миро, които били необходими за отварянето на църквата „Св. Арх. Михаил". При църквата „Св. Атанасий" имаше църковни одаи, които са съборени. В една от тях живееше клисарката. В един прекрасен ден, в турско време, о. Дъновски и Чубрицата отишли при нея и я помолили да им отвори църквата, защото искали да вземат мярка от някои икони, за да им се направят сребърни нимбове. Клисарката им отворила църквата, оставила ги да си свършат работата, а сама се прибрала в стаята, като им поръчала, щом си свършат работата и излязат, да й се обадят. Останали сами в църквата, о. Дъновски взел oт cв. престол Св. Антиминс и св. миро, скрил ги и си излезли благополучно от църквата, без да ги подозират за извършеното. На следния ден работата се разкрива, става достояние на турското правителство, което подвежда под отговорност виновниците, но те се оправдали, като отрекли извършеното. Тази история сме я слушали и от други стари варненски жители, между които е и 90-годишният стар опълченец Георги Димитров. Целта да напишем настоящето е да разсеем една заблуда относно произхода на Св. Антиминс, с който бе отворена първата българска църква в гр. Варна, и с това се започна редовното богослужение на славянски език, за българското общество в града ни, което, още през 1860 г. с отварянето на първото българско училище, си образува българска община. Въпросният Св. Антиминс-(13*), както самият оригинал, тъй и копие от него, се съхраняват във Варненския археологически музей, записани в интентара, отд. V, №186.