Jump to content

RPX

Потребител
  • Мнения

    438
  • Регистрация

  • Последно посещение

  • Печеливши дни

    8

Всичко публикувано от RPX

  1. 27. ПРИ ТОПОЛИТЕ Ето още един мил спомен възниква през здрача на миналото в съзнанието ми и осветява бащински любезния образ на Учителя. Краят на една лятна ваканция е. След няколко дена ние, учителките-приятелки - Буча Бехар, Петра и аз ще отпътуваме в дълбоката провинция, гдето ще живеем само със спомена за лятната ваканция прекарана близо до Него. Ще си спомняме салона, където е изричал мъдри неповторими слова и където е давал хубави мелодични песни, ще си спомним полянката с Паневритмичните упражнения, салона с приятно прекараните обеди, екскурзиите и т.н., и т.н. ... където Неговия лик се откроява всеки ден все по-нов и по-чудноват, и по-лъчезарен. Но Той пожела да прибави още един мил и незабравим спомен за тази ваканция. Ние ще пътуваме за село, а Той трябва да отива на Мусала три дни преди ние да си тръгнем. Така са наредели няколко братя от провинцията. Да заведат Учителя на Мусала, но тайно, никой да не знае, особено сестри, за да не тръгнат след тях и да не ги безпокоят. Искат да си бъдат в тесен кръг, може би, за да Го питат по въпроси лични и по-интимни или по-големи, по-важни, които сестрите не са способни да разберат. Такова беше мнението на някои от старите братя за сестрите. Това са, разбира се, мои предположения. Аз не знаех защо те желаеха да бъдат сами без сестри. И така, те ще заминат за Мусала, ние трите ще потърсим Учителя след три дни да се сбогуваме и няма да Го намерим. Каква щеше да бъде изненадата и горчивината ни? Ние винаги на тръгване отивахме да се сбогуваме с Него и Той винаги ни приемаше вътре в стаята си и ни даваше такъв прием, който ни пълнеше и топлеше, и радваше в трудния, самотен и суров живот там на село далеч от Него. Какво биваше този последен прием за нас, това знаехме само ние и Той, който ни го устройваше. И сега трябваше да бъдем лишени от него. Той ще замине в тайно и ние ще бъдем изненадани и наскърбени. Ще ни липсва, много ще ни липсва този последен прием. Той нарежда друго нещо, което да компенсира загубата: С тях ще пътува и един брат от Изгрева, който ни е близък. Той ме среща вечерта и без, може би, много да мисли, се сбогува с мене и издаде тайната. Утре рано в здрач те ще пътуват с лека кола за Самоков и Мусала. Веднага отивам при Буча и Петра, и Катя Грива, на която палатката беше близо до нашите и с която бяхме близки и им съобщавам. Да отидем вечерта да безпокоим Учителя, да се сбогуваме, но като Той се приготовлява е неудобно, пък и ще издадем брата. И решаваме сутринта рано да излезем вън от Изгрева на шосето', от където ще мине колата, поне да Го изпратим, поне да видим колата. Така и направихме. Здрач. Само електрическите лампи трептят в далечината. Тук по шосе-то нямаше тогава осветление. Стройни тополи като сенки на свръхземни същества вият стан край шосето - Дървенишкото шосе. Ние сме застанали до тях - мънички сенчици, вдигнали сме дясна ръка и чакаме с трепет да профучи колата край нас. Дали ще ни забележат? Дали ще ни забележи Той? Няма ли да бъде недоволен от постъпката ни, а братята да се сърдят? Ние, обаче, обещахме в себе си, че ще запазим тайната. И чакаме с тези мисли. О, колко хубаво беше да чакаме, да чакаме, да чакаме там, да се не разсъмваше, да чакаме с този трепет в душите. Но ето и колата се задава. О, тя ще профучи и отмине. Ще ни види ли? Ще ни види ли? Ние махаме в здрача с ръце. Какво беше учудването ни, когато колата намали хода си и спря пред нас. Вратата се отвори и Той подаде главата си, после ръката си. Ние се втурнахме без ред. Коя бе първа, коя беше последна, не помня. И безмълвно целунахме топлата, любяща, бащина ръка. Как ни гледаше в здрача не помня. Но ние се стопих­ме от радост и благодарност. Колата отфуча и ние се върнахме с песен в душата: „Благодарим, благодарим, и добър път, Учителю." С тази песен ние си отпътувахме след три дни, не разочаровани и огорчени, но пълни и радостни, както винаги. С тази песен прекарахме трите месеца до коледната ваканция, които ни деляха от Него. Благодарим! Благодарим!
  2. 26. ТРИТЕ ПОРТОКАЛА Винаги по ваканциите аз си отивах последна от всички сестри-учителки. Аз бях в най-отдалечен и затънтен край на майка България, далеч от културен център и главно от център, където има наши хора и затова винаги ми биваше мъчно като си тръгвах и гледах да използувам и най-малката възможност да остана повече на Изгрева. Така и една коледна ваканция останала последжна и сама в гостна стая, аз не си запалих печката да си сгрея вода да се напия хубаво, че ще пътувам, а скитах от салон в салон, от къща в къща да разговарям, да бъда още малко във връзка с моите обични сестри изгревянки. Обядвах в стола. Но след това ожаднях, а се стеснявах да си поискам някъде вода. И когато отидох надвечер при Учителя за сбогом, бях страшно жадна. Разбира се, на Него нищо не казах. Той ме прие, както винаги накрая ме приемаше много мил и любезен и понеже нямаше вече много посетители да чакат, ме държа доста. На края ми подаде един лист - някакъв празен формуляр, който не погледнах и рече: „Занесете го, рекох, на Савка". Аз го занесох. Тя ме покани вътре. Топло и уютно. На печката ври, клокочи цял чайник от пет литра вода. „Ах, Савке, умирам от жажда. Ще ме почерпиш ли 1-2 чаши вода? Ще пътувам цяла нощ и почти цял ден." „Разбира се. Разбира се. Ей сега. Чакай да разбера какъв е този лист, защо ми го праща Учителя?" Гледа, гледа нищо не може да разбере. Незначителен, ненужен, празен, нищо неподсказващ формуляр, случайно попаднал при Учителя, може би е било увито нещо в него. Чуди се, чуди, най-после се досеща: „Ах, този Учител! Този Учител! Ами че Той те пра­ща да те напоя с вода. Нали казваш, че умираш от жажда, а тука цял чайник ври. Знае, че си стеснителна и не е искал да те засрами." Подаде листа и на мене. Нищо не говореше листа, освен това, за което се досети и Савка. Смяхме се, радвахме се на нашия чудноват Баща. Напои ме с 2-3 чаши топла вода и ме пита: „А защо си отиваш пред клас? Утре е сряда, имаме сутринта беседа." „Невъзможно ми е, Савке, да остане повече. Това е последният влак, с който мога да пътувам. Утре след обед трябва поне за малко да се мярна в училище." „Добре, тогава", съгласи се тя. „Но аз ще ти изпратя резюме от тази лекция, а ти ще ми пишеш коя от мислите в нея ти най-харесва." (Савка Керемидчиева тя беше една от стенографките и доста оригинално и интересно момиче). Разделихме се топло и сърдечно. Отбих се при Учителя да Му целуна ръка и да му благодаря. След няколко дена получих в село обещаното от нея резюме. Но, Боже мой, която от мислите ми най-харесва. Те всички бяха от хубави, по-хубави. И аз й отговорих, но се и пошегувах. Аз обичах да се шегувам. А знаех, че и тя обича да се шегува. И й писах, че всички мисли ми харесват, но като че ли от всички най-ми харесва тази: „Когато сте неразположени изяжте три портокала наведнъж и неразположението ви ще изчезне." „Но уви! Тука не три, но и един даже няма". Как е разбрала и почувствувала тази моя шега не зная.но отишла веднага при Учителя и Му прочела писмото ми. Той грабнал веднага три грамадни портокала, каквито тогава имаше и една мукавена кутия и й ги дал да ми направи колет и да ми ги изпрати. След една седмица получих колета. Само не полудях от радост. Не за портокалите, но за жеста, трогателния жест. Тогава не изядох трите портокала наведнъж. Аз си ги държах дълго време за ги гледам и да им се радвам. И не направих опита при неразположение да ги изям наведнъж. И до ден днешен аз не съм направила този опит. Но днес при описване този мил спомен имах от 24 часа вече едно доста силно главоболие и неразположение. Употребих всички средства, които знаех и които имах, не минава, най-после рекох: Ами чакай да направя този опит, аз не съм го правила досега. Имах портокали, разбира се, такива големи сега няма, а някакви миниатюрни и три изядох наведнъж. След един час главобо­лието намаля и полека-лека изчезна. Уверих се, че макар и 40 години от тогава, макар и Него да Го няма на физическия свят, Неговите методи са ефикасни и валидни за всички времена.
  3. 25. КАК НАУЧИХ ПЕСНИТЕ КИАМЕТ-ЗЕНУ И НЕВА-САНЗУ? Беше пак коледна ваканция. Малко преди да пристигна Учителят е дал песните „Киамет-Зену" - санскритска - тест и мелодия по-труднички и „Давай, давай". През време на ваканцията аз можах да науча песента „Давай, давай", като по-лесна, а „Киамет - Зену" не можах. Надвечер преди отпътуването ми за село аз отидох при Учителя да се сбогувам. Между другото Той ме попита: „Научи ли песните?" Аз отговорих по детски: „Давай, давай" научих, но другата не можах". Той се усмихна интересно, както се усмихва баща, който е намислил някаква приятна изненада за невръстното си дете и каза: „Другата, значи, не можа да научиш, а? Ще я научиш!" И през нощта сънувам: Сън в един съвършено празен трамвай осветен много силно. Само ватманът е на място си, кара трамвая. Учителят е седнал пред мен. Двамата, лице срещу лице, седнали пеем песента „Киамет-Зену". Той пее и аз след Него, Той пее и аз след Него. А осветеният празен трамвай лети, ли лети... Той пее и аз след Него... Когато се събудих аз вече знаех песента и продължих да си я пея. Във влака също продължавах да си я тананикам тихичко. През една великденска ваканция, няколко години по-късно Учителят даде нова песен „Нева-Санзу" - санскритска и доста трудна. Аз присъствувах на даването й, но пак не можах да я науча. Когато се сбогувах в навечерието на връщането си в село, Той пак ме попита: „Научи ли новата песен?" „Не можах, Учителю, доста е трудничка. Ще остане за лятната ваканция като си дойда." Но Той не обича да отлага нещата, на другата сутрин имаме клас в 5 часа. Аз съм седнала до прозорците в дясно от катедрата. Разстоянието е доста голямо. Беше в Изгревския салон. Изпяхме я 1, 2, 3, 4, 5 - много пъти. Разбрах, че това е заради мене и се просълзих. И през сълзите не виждам хората, а виждам Него, сякаш се е приближила катедрата до мене. И не чувам думите, общото пеене, а чувам Неговия дълбок, проникновен, приятен глас, като глас на множество води... И така вярно и точно заучих всичките трудни модулации на песента, както мнозина и до ден днешен не са я научи­ли да я пеят, както аз я научих в оная ранна сутрин. Никога няма да забравя Неговото съсредоточено светещо лице доближено по чудноват начин до мене и Неговия дълбок и проникновен глас в тази утрин, както и в летящия на сън трамвай. Тези две картини са се отпечатали така в моята душа, че много пъти като ги пея тези песни аз се потапям в същата обстановка и виждам същите картини и слушам Неговия глас. За мнозина може да се вижда това невероятно, но за онези, които познават Учителя това е нещо обикновено, защото и самите те са имали подобни опитности и защото това бяха от Неговите най-дребни, чудновати проявления.
  4. 24. ИМЕННИЯТ ДЕН Струва ми се, че място му е тука да поместя една поемка от моя „Лиричен дневник" от най-ранните години, останала случайно на всичко писано до 1958 година. В малката къщичка на сестрите стенографки имаше празник. Празнуваше се именния ден на сестра Стоянка Илиева, която нямаше още дом на Изгрева, а бе пожелала да направи една приятна и мила изненада на обични и дълго невиждани сестри-учителки от провинцията. Зимата - мека, бяла, ласкаво бе приютила Изгрева, малката борова горичка и къщичката-параход, както се зовеше, сред нея. Бяла пътечка извива няколко пъти край стройно изправените и с бял пух и искрящи звезди обси­пани борове, които наподобяваха същински коледни елхи... Празникът лъхна още от вън: от тях, от пътечката, от „парахода". Ограден с бели вълни, той пътуваше сякаш че наистина, в някакви също бели, незрими страни. „Параходът" бе стаята на стенографките Паша, Савка и Елена. Радостта изпърха... След малко ще бъдем в него. И ще понесе и нас натам. Като малки деца се бутаме, смее, споглеждаме. Иска ни се да разперим ръце да замахаме, да заплескаме от удоволствие. И вън, и вътре всичко е бяло. Трапезата е сложена в средата. Над нея, на покрива прозорец, голям и светъл. И най-разкошните от канделабрите на богатите и тъмни салони, не би могъл да го замени. Навярно, вечер пламваха звезди там, а денем - самото слънце. Но днес друго, бялата светлина на зимата влизаше през него. -.. Не зная шумно или безшумно влязохме, но зная: Радостта, изненадата и възхищението се посрещнаха с мира, красотата и хармонията, прегръщаха се, целуваха се... Заехме местата си. Видимо мълчание. Когато душата говори и пее, устата мълчи. След малко всяка се опомни и стаи дъх. Погледите се кръстосваха и питаха и поглеждаха навън: „Ще дойде ли? Иде ли?" Да... Рядко, небивало, невъзмечтавано щастие! Една, две, три, четири, пет, .... дванадесет сестри и в средата Той! Какво наподобява това? Ах, де ни отнесе белият параход? Ах, де се намирахме ние? Редят се тихи, нечувани слова... И цъфват в душите цветя. И раснат крила. На прозореца горе тихо една по една ревниво надничат снежинки.
  5. 23. САМОПОКАНВАНЕ НА ОБЯД Бях си дошла за великденска ваканция. Тогава гостувах у леля си в града. На Изгрева идвах само за клас. Една сутрин след класа останах с разни сестри на разговор. Наближи обед и аз си тръгнах. Разбира се, където и да бях винаги минавах край стаята на Учителя, дано да Го зърна някакси. И сега както винаги минах от там, забързала към града. Ето Го, Той излиза от стаята си, държи някаква мукавена кутия, доста големичка и ме вика: „Рекох, занесете тази кутия при стенографките и кажете: „Самопоканвам се на обяд. Нося си и обеда." Аз се засмях, благодарих и изпълних всичко както беше казал. Стенографките ахнаха от радост и удоволствие: „Ах, този наш Учител, този наш Учител! Как всичко знае да прави хубаво. Знаеш ли, че ти не се самопокани, ами Той те е поканил на обяд, на копривена супичка. Той сутринта ни даде коприва да я сготвим и каза, че на обед ще дойде да обядва при нас". Тогава малкият салон не беше направен още и столът не функционираше редовно. Разбира се радостта ми беше неописуема и трогването ми. Те отвориха кутията. Вътре имаше разни банички, кексове, сладкиши. Посетителите винаги Му носеха по нещо. Той не можеше да изяде всичко. Той ядеше въобще много малко и всичко раздаваше. Тези, които носеха знаеха това, но въпреки това носеха. Радост беше за всички да Му носят. Радост беше и да получават от Него. След малко пристигна и Той. Не намерих думи да Му благодаря. Душата ми благодареше плувайки в едно неописуемо блаженство. Това Той не можеше да не знае. Нямаше нужда от външни думи. Той, трите мили стенографки и аз. Чиста, приветлива стая - парахода. Уютна, задушевна, топла атмосфера. Разговор, който повдига във висините. Ако бях си отишла леля ми щеше вече да е отишла на работа, аз щях да обядвам сама и да прекарам до вечерта сама безинтересно. Как знаеше всичко на време и на място да направи. И да го направи хубаво, както никой друг.
  6. 21. КОЙ КОГА ЩЕ ЦЪФТИ Беше една от най-ранните ми срещи с Учителя. Бях почти дете. Една великденска ваканция посетих София. Да посетя Учителя, Големия, Великия Човек вкъщи ми беше крайно стеснително. Какво ще правя при този голям човек? Как ще Го гледам? Къде ще сложа ръцете си? Как ще говоря и за какво? Наистина на изпращане някои сестри от Стара Загора ме натовариха с поръчки. „Питай Учителя това..." „Кажи на Учителя това..." и т.н. Аз, обаче, реших да не ходя в дома Му на „Опълченска", а само на събрание, на беседи, които Той държеше в салона на ул. „Оборище" 14. Да слушам беседи - тези нечувани дотогава слова пълни с мъдрост и светлина, да слушам музиката на гласа Му, да съзерцавам светещият образ, това беше за мене повече от мечтано, желано, блажено. Аз бях блажена. Исках отдалеч да Му се радвам и не отидох в дома Му. Ваканцията изтече и аз трябваше да се връщам в Стара Загора, а не бях изпълнила още поръчките. И реших, последния път когато ще бъда на беседа да отида десетина минути по-рано и да вляза при Учителя в малката стаичка, която беше непосредствено до салона и да предам поздравите и поръчките. Така и направих. Аз знаех, че Той приемаше там братя и сестри преди беседа. Почуках, влязох. За миг на прага се поколебах. Той ще говори беседа, а аз отивам да Го безпокоя сега. Но Той беше така мил и приветлив и така сияеше от светлина и радост. На мене ли се беше зарадвал или на нечие друго Светло посещение? Аз бързо се окопитих и почнах бързо, бързо да разказвам, за да не Му отнема поне много време: „Кака Райна пита това... Кака Пенка моли това... Приятелката ми Олга иска да знае това и т.н., т.н." Спрях се повече на новата си приятелка и нова сестричка Буча Бехар. Тя току-що беше влязла в Братството. Още не беше видяла Учителя. Тя беше мно­го будно момиче, много начетено и интелигентно и запалено за Учението на Учителя. Обикнах я и задружих с нея. Тя, обаче, не беше завършиха гимна­зия и имаше само прогимназиално образование. Как го чувствуваше тя това, не знаех, но беше се изказвала пред мене, не на мене ми беше много мъчно за нея. Аз, която така много обичах учението и страдах, че нямам възмож­ност да завърша университет, беше ми мъчно, че тя не е завършила даже и гимназия като мене. И сега пред Учителя, предразположена от Неговия мил прием, аз се поотпуснах и Му разказах за тази нова сестричка и за мъката ми, че няма образование и Го помолих да й помогне някак. Аз вече знаех, че Олга Славчева и други закъснели с образованието си учат задочно и ще се сдобият с образование. Той нищо не каза по това, но от миг на миг ставаше по-мил, по-светъл и най-после рече: „А за себе си няма ли да попиташ, няма ли да поискаш нещо?" Аз се стъписах. Да питам. Да искам. Какво да искам, Боже мой. Аз бях при Него. Аз бях обгърната от Неговата Светлина и Любов. Аз бях щастлива, блажена. Какво да искам повече? Аз имах всичко. И само Го гледах и мълчах... Очите ми говореха... душата ми говореше чрез тях... Тогава Той каза: „Кокичето цъфти най-рано, минзухарчето след него, а теменужката - най-после, но тя разлива най-сладък аромат." За кого каза това? за кого даде този красив образ? За Буча ли, за мене ай, не зная. Може би и за двете. И тя беше закъсняла с образованието си и аз страдах от недостатъчното си образование. Може би и двете като теменужката ще цъфнем по-късно, си помислих аз и ще разлеем прекрасен аромат. Дай Боже! На следващата година на Буча се нареди по чуден начин и тя влезе в гимназия, че беше минала пределната възраст и завърши и стана Учителю. Аз не завърших университет, но онова, което ми даде Учителят ме задоволи повече и аз съм доволна и благодарна.
  7. 20. ПО-МИЛ И ПО-НЕЖЕН ОТ БАЩА Тук ще поместя един откъс от дневника си писан в най-ранните години на живота ми в Братството. „Тази ваканцията (коледна) бяхме на посещение с моята приятелка Олга Блажева при нашия Учител. Оригинален човек. Учен, мъдрец, философ. Какво ли не знае. И без професорска катедра преподава на цял един народ наука чиста, оригинална, нова, красива, Божествена. Наука за живота, за любовта, за морал, за религия, поезия, изкуство, музика. При Него се стичат от разни краища и учени да допълнят знанията си, и прости, несмогнали в живота да се наредят и получат образование, да се сдобият от Него с по-нови и по-хубави. Пък и даром ги дава. И от затънтени краища чухме и ние за Него и прегърнахме Учението Му, Учение пълно със сила и живот, което запълва, осмисля и вдъхновява нашия живот. Бяхме отишли в София да Го посетим. Спомняте ли си какво сте чувствували като дете когато сте приближавали къщата на вашия учител, когато е трябвало да отидете някога там? Ето такава детинска радост и трепет ни изпълваше и нас, когато приближихме дома на нашия Учител. Той живее на улица „Опълченска" 66. По някакви свои съображения беше отишъл да пренощува на Изгрева, в единствената стаичка, която беше направена през лятото на събора през 1926 г. Изгревът е на 10 километра от ул. „Опълченска", а беше вече доста напреднало следобедното време и ние взехме файтон и се отправихме за там. Файтонът спря и ние задъхани от студ и бързане спряхме пред входа -голямата порта. „Тука ли е? Ще ни приеме ли? Утре си заминаваме в провинцията", питаме един брат, който се мерна из двора. Учителят е на двора и ни покани с кимане на глава още отдалеч. Вечерта беше синя с розови отсенки, а земята бяла. Витоша се очертаваше красиво на хоризонта. В полите й трептяха електрическите лампи, а на небето - тук-там звезди. Имаше нещо величествено и светло. Тишина и мир се разливаха наоколо. От Него вееше благост и бащинска нежност. Благ, приятен глас и приветлива усмивка ни посрещнаха. „Защо сте толкоз закъснели? Чака ли файтонът? Изпратете го. Ще ви изпроводят. Влезте. Седнете." Благоговейно пристъпихме в стаята и приближихме до печката, където беше поставил столовете и седнахме, без да смеем да вдигнем очи. „Е, сега вие отивате пак да носите светлина", Той пръв заговори. „В това се състои смисъла на човешкия живот - да дава. Малкото семенце, което посеете ще роди много плод. Не е в многото. За гладния не са нужни никакви философии и научни теории. Хляб, хляб. Малкото хлебче, което ще му дадете, ще запълни и осмисли живота му. Бъдете жив хляб за гладните там на село. Христос е жив хляб, слязъл от небето, напуснал своята слава и величие и приел най-скромния и пълен с лишения и скръб живот. Скромността е най-голямото украшение на човека и смирението - най-красивия дар. Мълком нека расте и крепне във вас доброто. И одарявайте с него вашите ближни!..." Дълго ни говори и душите ни пиеха жадни слова чисти, топли, пълни със сила и живот. Поднесе ни бурканче със сладко. Ние винаги ловим в думите Му - притчи в делата Му - символи. „Подсладете изобилно вашия иначе горчив живот с медения сок на моето Слово и сами вие услаждайте щедро живота на всички около вас." На няколко пъти разбутваше печката и не искаше да ни пусне докато не се стоплим и разположим добре. (Защото във файтона бяхме много измръзнали.) „Топлина е нужна за сърцето и светлина за ума. В светлината никнат красивите мисли и желания и в топлината зреят. И тука законът за топлината е верен: Стопленото сърце се разширява, в него има място за повече души. И обратно: Студеният човек е груб и егоист. Той обича само себе си. На вас, учителите, е отредена най-благородната, най-красивата, но и най-отговорната работа. На вас е поверена човешката душа в своята най-крехка възраст. Вие може да я осакатите и погубите, но може и да й дадете най-идеална и красива форма. Първото ще избегнете, "като се научите да познавате детската душа, а второто като я обикнете. Свързва ли любов - учител и ученик успехът във всяко отношение е постигнат. Детската душа е отзивчива към красивото и доброто. Те с радост биха очистили изворчето, от което ще пият бистра водица, когато идат на разходка, с грижа ще посадят и отгледат градинката си, с любов ще нахранят гладните птиченца зиме. Нека училището ви бъде кътче на любов, радост и светлина. Общите обеди са пълни с красота и назидание. Гостуването едни у други е радост. Бог да ви благослови и помага в работата!" С тия думи ни изпрати до сред двора. Когато се обърнахме от вратата за последно сбогом, Той стоеше на платформичката пред къщичката и поклащаше глава... Величие вееше от този мъдър Учител! Величие пълнеше нощта!
  8. 19. ЛЕЧЕНИЕ ЧРЕЗ ПЕСЕН Пролет е. Върлува инфлуенца. Изредих се и колеги, и ученици, и хазаи да боледуват. Цяло село боледуваше. Дойде и моят ред. По това време аз бях доста здрава. Ред години не бях боледувала. Но този път хвана и мене инфлуенцата. Понеже не бях боледувала не знаех как да си помогна. Нямаше лекар, нямаше фелдшер в селото. Нямах никакви лекарства: хинин, аспирин и тем подобни. Няма никой край мене да ме посъветва, да ми помогне. Не отидох в училище. Легнах си. Лежа и пъшкам от главоболие, температура и т.н... По едно време се сещам, че Учителят казва в една от лекциите: „Когато сте болни, пейте. Прилагайте музиката, пеенето като метод за лекуване..." Аз почнах да пея. Изпях една, две, три, пет и повече песни. Главоболието престана, олекна ми на гърдите, температурата ми спадна. Аз се зарадвах. Взех тетрадката си, да споделя с нея радостта си от този опит. Чувам, че колежките ми идат да ме видят. Хазайката ги посреща. „Как е Наталия?", питат. „Ами, болна е, болна. Има огън, голям огън има, ами пее. Цял ден днеска пее. Хората пъшкат и плачат пък тя пее." „Е, не е болна щом пее", заключават ко­лежките и влизат при мене. Аз ставам и весело ги посрещам. Но какво да им кажа? Не мога да им обяснявам, няма да ме разберат. Казвам им само, че ми е спаднала температурата и че утре ще отида на училище. Този опит съм правила много пъти след това и винаги сполучливо. „Музиката", казва Учителят в една лекция, „повишава вибрациите на тялото, на организма и той се справя с болестта." В друга лекция казва: „Ако човек може така да повдигне вибрациите на тялото си, с музика и песен ли, с молитви ли, с вяра ли, с мисъл ли, но да ги повдигне да станат по-силни от тези на болестта, той ще оздравее от каквато и да е болест болен, даже и на смъртно легло да е." Беседите са пълни с методи, формули, упражнения, с които да работи човек върху себе си, върху околните, върху децата, да трансформира известни лоши качества, черти в характера си, да поощрява, да развива добри качества и способности, сили, дарби... Беседите са съкровищница на ценности, които тепърва чакат своите изследователи и рудокопачи. Всеки от нас е взел по нещичко, послужил си е с нещо, придобил е нещо, според това, колко е чел и разбрал и колко е приложил. Но ние далеч още не сме изучили, разбрали и приложили учението на Учителя. Затова и всички не се проявяваме еднакво, не сме на еднаква степен на развитие. Едни не четат или четат малко, други и да четат, не разбират или разбират малко, трети и да разбират, нямат воля да прилагат. Блажени са онези, които са имали условия да четат и учат, имали са ум да разбират и воля да прилагат. Те знаят цената на Учението на Учителя. За тях няма две мнения. За тях няма сила, която да ги спъне, да ги отклони от него. Другите се съмняват, колебаят, изживяват противоречия, ту се насърчават, ту се обезсърчават, и с много страдания, изпитания, криволичения вървят напред. Но човешкото естество като че ли е такова, още неорганизирано, безволно, с малко светлина. И трябва работа, и работа, и работа. И трябва учене, и учене, и учене. Непреривна работа над себе си и учене. Не е лесно да работиш над себе си, да се самовъзпитаваш и самообразоваш. Не е лес­но да добиеш самоконтрол и самодисциплина. Който не е работил над себе си, само той не знае, че не е лесна тази работа и иска веднага с един замах да придобие всичко, или изисква това от другите, изисква съвършенство от тях и си позволява да ги критикува. Който се е опитал искрено да поработи върху себе си, той е търпелив и снизходителен към другите и взискателен и упорит към себе си. Той не се отчайва при несполуки и върви напред. Той знае, че не е лесно да се справи човек с атавистични навици натрупани от хи­лядолетни поколения, с кривите изопачени мисли, разбирания, идеи на сво­ите предци, със заобикалящата го среда, условия и т.н. Затова той е смирен и тихо, и спокойно, задълбочено, мълчаливо работи и работи, учи и учи. С един организъм болезнен, с една наследственост обременена, с една тежка карма, не е лесно да организираш себе си: да изправиш челото си, да про­дължиш носа си, да оформиш брадата си, да изправиш гърбицата си или изк­ривения си крак и въобще всеки телесен и душевен недъг, както се сочи и изисква в беседите. Никак не е лесна тази работа. Отначало докато го разбера всичко това и аз се обезсърчават, отчайвах, съмнявах, колебаех, но като го разбрах, се успокоих и започнах спокойно работа. Не е достатъчен един живот за усъвършенствуването на човека. Затова се приема прераждането. Ние опитно видяхме, че в един живот човек и при най-усилена работа и учене, много малко придобива. Това не бива да ни отчайва, защото вечността е пред нас, но не бива пък и да ни разслабва, защото всяка стъпка напред ни приближава към високият идеал: „Бъдете съвършени, както е съвършен Отец Ваш Небесни?"
  9. 18. ЗАТЛАЧЕНИЯТ ИЗВОР Моето малко забутано селце с външни лоши условия, беше добро условие за моята работа. Преписвах лекции, четях беседи, развивах теми, изпълнявах задачи и упражнения, които се даваха там, правех опити. Особено се радвах когато виждах скоро резултата от направен опит. В една беседа от Търновския събор на 1925 г., на който присъствувах и аз за пръв път, Учителят каза: „Когато сте изправени пред някоя мъчнотия и не знаете как да я разрешите, нямате начин и възможност, няма кой да ви посъветва и помогне, излезте вън от града или селото, в които живеете, намерете някой затлачен извор и го изчистете. Ако мъчнотията не е много голяма, веднага, ще се разреши. Ако е по-голяма и не може да се разреши тогава полейте, напойте едно плодно дърво много хубаво, ако и тогава не се разреши, нахранете едно гладно животно. Ако и тогава не се разреши, нап­равете добро на един човек. Тогава мъчнотията колкото и да е голяма, ще се разреши." Същата есен, след като се върнах в село, изправих се пред една мъчнотия, която ми се виждаше много голяма, непреодолима. Заварих хазайката си болна от туберкулоза настанена в моята стая. Стаята била по-хубава, по-светла, искала да живее с мене, за да не я безпокоят децата й. А живееше последните си дни. Това беше крайно неудобно и опасно за мене. Стаи да се дават под наем други нямаше в село. Търсих, питах, молих се, няма и няма. Най-после се сетих да направя този опит, който описах по-горе и който беше пресен в ума ми. Излязох вън от селото, намерих едно застояло, жабунясало изворче, изчистих го. Бликна оная чиста, бистра вода. Потече и зашумоля леко вадичката. Почувствувах сякаш радостта на изворчето. Зашумоля, запя нещо и в мене. Аз се ободрих и тръгнах доволна и с песен към село. А дойдох така отегостена и потисната. Вървя и си тананикам из улиците. Минавам край старите си хазаи, които бях напуснала миналата година, за да угодя на сегашния си хазаин, мой колега. Той си беше напра­вил нова къща предната година и ме покани да живея у тях. Много не ми се искаше, но не можах да му откажа. За да не го разсърдя, разсърдих старите си хазаи и сега не смеех да ида да искам от тях стаята. Сега, минавайки край тях, хазайката ме видяла и ме повика. Покани ме да ме видела. Те макар че се сърдеха, обичаха ме. По-скоро мъчно им е било, че съм ги напуснала. Даде ми топъл хляб, който току-що беше извадила от фурната и току рече: .Ами, ти как живееш в една стая с тази болна жена, не те ли е страх? Защо не си излезеш?" „Ами, къде? Нали знаеш, че в село няма, не се намират стаи." „А защо не дойдеш у нас? Ето стаята празна." Изхвръкнах от радост. Прегърнах я: „Мислех, че ми се сърдите и няма да ми я дадете." „Ами, ще ти се сърдим." Тя изпрати веднага с мене двете си дъщери да ми помогнат и до вечерта се нанесох в новата си квартира. Колкото се радвах за стаята, двойно се радвах за проверения опит. Аз не се съмнявах, че мъчнотията се разреши, когато потече изчистеният извор. Мнозина ще се усмихнат скептично, но аз бях повече от уверена в това. Как стават тези неща не мога да ги обясня. Може би има някои, които могат да ги обяснят. Може би Учителят ги обяснява някъде из беседите. Аз не мога да се заема с това. Ще кажа само, че всеки опит, който препоръчваше Учителят и го правех с вяра, биваше сполучлив. Учителят казва: „Моето Учение е Учение на опит. Правете опити и тогава приемайте нещата."
  10. 16. КРЕДИТЪТ НА СЪПРУГАТА Същият брат - Атанас Минчев ми разказа и друг интересен случай: „Имам един приятел професор в академията. Сега пенсионер вече. В детството си е бил крайно нещастен: баща му - капитан го убиват в Балканската война, майка му се умопобърква от скръб, най-големият му брат току-що завършил адвокат го убиват в Европейската война-и той и двете по-малки брат-че и сестрите остават на грижите на старата си баба. Несрета, мизерия, колкото си искаш. Той слаб, болнав, завършва някой клас и го взимат войник. Той е музикален и там учи духов инструмент. Излиза от казармата и за щастие се оженва за едно хубаво, добро и много културно момиче. От този ден неговият живот се променил. Тръгнало му напред. Той учи музика поощряван и подпомаган от жена си. Жена му е добра съпруга, вярна другарка, добра домакиня, отлична майка и възпитателка на двете им деца. Той напредва в музиката и стига до професорска катедра. Но дяволът си няма работа. Среща някаква жена, която му завъртява главата и иска от него да се разведе със жена си и да се ожени за нея. Той цени, обаче, жена си и не намира причини, за които биха им дали развод. Жена му научава. Тя го обича и е в отчаяние. Той е объркан и не знае какво да прави. Споделя с мене, но и аз съм млад и неопитен и не зная какъв съвет да му дам. Мисля си: любов, сърце човешко. Един ден той ме моли да разкажа на Учителя за него и Той да му даде съвет какво да прави. Приятелят ми, макар да не Го познава лично чувал е за Него от мене и от други хора и го цени и уважава и има доверие в Него. Аз съм стеснителен и му казвам: „Неудобно ми е, аз се стеснявам. Да отидем заедно, ти да Му разкажеш всичко, аз ще те придружа." Той се съгласи, но стесняваше ли се, какво, не дойде. Минаха доста дни. Един неделен ден след обед излизам да сляза в града и близо до Изгрева срещам ги със жена си излезли да се разходят. Поканих ги да дойдат да си починат у дома и се върнах с тях. Влизаме в Изгрева. На двора няма никой. Учителят се задава насреща ни и се устремява към нас. Аз ги представих. Учителят се усмихна, погледна мене, погледна другарката му, погледна него и каза: „Вие имате отлична другарка. Тя е добра майка и добра възпитателка. Цялото си положение вие дължите на нея. Тя има голям капитал. Вие живеете на неин кредит. Без нея вие не струвате пет пари. Без нея вие ще разсипете живота си." Ние и тримата останахме като гръмнати. Аз не бях казал нищо на Учителя. Учителят си подаде ръката за сбогом. Жената се наведе и с гореща благодарност целуна ръката Му. Приятелят ми свали почтително шапка: .Благодаря Ви!" Аз стоях занемял. Учителят със спокойни крачки се отдалечи. Те не се разделиха. Днес се радват на един хубав, спокоен, семеен живот. Тя е една побеляла, но хубава, умна, културна, приятна жена. Радват се и на двамата си даровити синове. Аз често ходя у тях. Често си спомняме и казват: „Ей, брат, ако не беше ти, ако не беше г-н Дънов тогава какво щеше да стане с нашето семейство!? Какъв човек! Какъв чуден човек!"
  11. 15. ХУБАВАТА ЦИГУЛКА И ХУБАВАТА БУЛКА Иска ми се тука да приложа няколко примера, които говорят, че Учителят не е бил против жененето и не е бил никога рушител на семейството и морала, както го обвиняваха църковниците. Но и тука както във всичко в живота, Той е сочил най-високите върхове на морал, добро и красота. И семейството трябва да се постави на трите основи на живота: Любов, Мъдрост и Истина. Тогава то е благословено и щастливо. Иначе носи само разочарования и нещастия. Един брат разказва: „Отивам един ден по някаква работа при Учителя. Говорихме, каквото говорихме и аз Му казвам: „Учителю, аз искам да се оженя." „Хубаво.", отговаря Учителят. „Ама искам да взема добра другарка." „Хубаво.", повтаря Учителят. „Ами как да я намеря, как ще я позная, коя е добра? Това е мъчно нещо." „Ти си цигулар. Ти как познаваш коя цигулка е хубава?" „Която свири хубаво, която има хубав тон." „Е, и нея ще познаеш по това: която пее най-хубаво." „Ами, къде ще я намеря?" „Ти няма да я търсиш, тя сама ще дойде при тебе." По това време аз се бях запознал с едно момиче, което пееше хубаво и взимаше от мене уроци по солфеж. Помислих си: Сигурно ще е тя. Но докато я поопозная тя доведе един ден друго момиче, дошло от провинцията да постъпи в академията, да го подготвя по солфеж, за да се яви на приемен изпит. Като запя и чух гласа й, рекох си: Тази пее по-хубаво от първата. Тази пее най-хубаво от всички момичета, които познавам. И се ожених за нея. И не сбърках." Да. И това семейство е хубаво и благословено. Другарката му и буквално и символично пее най-хубаво. Изискана е във всяко отношение. Този брат бе Атанас Минчев.
  12. 14. ШКОЛАТА И БРАКЪТ Нежененето беше условие само за онези души, които искаха да бъдат ученици на специалния клас, които искаха да останат вечно млади и красиви, неизхабени от грубия земен живот, които искаха да придобият крила, за да летят към Любовта, Мъдростта и Истината. Нежененето не беше и не е за всички. И жененето не е било забранено за никого. Всеки беше свободен да излезе от специалния клас и да влезе в обикновения семеен порядък, в школата на семейството, когато пожелае. Мнозина направиха това. Сам Учителят веднъж при едно мое посещение при Него ми даде следните обяснения по този въпрос. „Нежененето не е за всеки. И жененето не е за всеки. Не всекиму е определено да се жени и не всекиму е определено да не се жени. Ако този на когото е определено да не се жени се ожени, той ще умре млад. И ако този на когото пък е определено да се жени, а не се ожени и той ще умре млад." Значи човек трябва да налучка какво е определено за него. Това ще стане като се вслушва в своето вътрешно влечение, в шепота, в желанието на душата си и като се моли Бог да го пази от външни влияния, влияния на неговите близки. Друго нещо, което ми каза върху въпроса за жененето е следното: „На всеки човек в процеса на всичките негови прераждания, които са 777 е определено да речем да се жени 1000 пъти. След като се е женил 1000 пъти, оста­ват му още 900 пъти, после 800 пъти, 500 пъти, 300, 200, 100, 50, 20, 10, 5. После остава му само един път да се ожени и най-после - никак. На този чо­век вече не е определено да се жени и той не трябва да се жени." Аз бях много стеснителна, за да му задам някой въпрос и да ми каже нещо повече по това, пък и не се интересувах. За мене този въпрос беше предрешен. Всички мои близки: майка ми, вуйчо ми, леля ми, брат ми, кака Райна - сестра Каназирева много мои близки и познати бяха все нещастни в женитбата си. И женитбата за мене беше нещо неприемливо, а даже и отблъскващо. Затова аз приех нежененето без никакво колебание. И тогава даже се чудех защо Учителят ми говори тези неща. По-късно разбрах, че Той ми ги е говорил, за да имам по-голяма широта и да не бъда фанатик в разбиранията си, а също и за да бъда полезна на младите, които ще дойдат впоследствие при мене и ще се интересуват от този въпрос и ще ме питат. И наистина, много млади са идвали при мене и са ме питали и аз съм им хвърля­ла светлината, която ми е дал Учителят и са ми благодарили. Всъщност, всич­ки благодарим на Учителя. Из беседите и лекциите има доста неща казани по въпроса за женитбата и който се интересува, ще ги намери. Ето някои от тях: „Жененето не е щастие. Ако вие се жените, за да бъдете щастливи, лъжете се." „Женитбата е училище. Семейството е школа, през която всички сте минали и минавате. В нея човек се учи да служи безкористно на другите и да се жертвува." „Който е научил уроците в школата на семейството няма какво повече да учи там и следователно - да се жени." „Толкова пъти сте се женили, нищо, че един живот сте посветили, да се учите да служите на Бога", е казал на една сестра, която ми го повери и на мене. „Женитбата е впрягане на два вола, за да свършат една работа." „Хората се женят, за да си помагат един на друг." „Когато двама души се женят, те трябва да се женят не от други съображения, а за да си помагат в пътя си към Бога, в службата на Бога. Тогава те ще бъдат благословени." „Много хора се женят, за да се осигуряват. Една мома иска да се жени, за да се осигури, че мъжът й ще се грижи за нея, а не след дълго той умира, а тя остава да се грижи не само за себе си, но и за двете си деца, които има." „Женитбата не осигурява човека. Има много, много примери в живота." На една сестра Учителят е казал: „За женената жена се грижи мъжът й, а за неженената - Бог." Въпросът за жененето и нежененето е много дълбок и всестранен. И важен.Много важен. Той трябва да се разглежда от учените и духовните хора и да се даде на хората една светлина, с която да си служат и да се избягват много ненужни страдания и нещастия. Моята задача не е да го разглеждам всестранно този въпрос, но да кажа на тези, които мислят, че ние, че Учителят сме против женитбата, не е вярно. Ние сме за: всеки да следва своя вътрешен импулс. Иска ли да се жени, да се жени, не иска ли, да не го насилваме, а да го оставим свободен, но ожени ли се или не, всичко да става за слава Божия и за доброто и благото на всички около него. Колко глупави и нередни женитби стават, които са донесли толкова страдания на поколенията. Колко души са искали да не се женят и под давлението на родители и на обществото са се оженили и са били истински нещастници, а мнозина са умирали и млади. Векове хората се женят. Имат богат опит от женитбата. Ние, малцината около Учителя ученици от специалния клас, решихме да опитаме какво значи да не се ожени човек и да посвети живота си в учене, саморазвитие и в служба на Бога и на човечеството. Това е щастие и само щастие. Никой от нас не се е разкаял и не е съжалил. И ние благодарим на Учителя, че ни прие за свои ученици, в своя специален клас, толкова малки и незначителни каквито бяхме и които щяхме да се загубим из света, и ни направи волни птички и горди орли, които порят небесните пространства с песен и ликуване и славят Него и Господа.
  13. 13. ПОВЕСТВОВАНИЕ ЗА СПЕЦИАЛНИЯ КЛАС Един разговор с една от младите и по-нови сестри ме наведе на мисълта да напиша нещо за специалния клас - галената рожба на Учителя. Наричам го така, но нямаше друг израз за обичта и нежността, с които Учителят влизаше в този клас и раздаваше богато, богато, щедро мъдри, дълбоки, научни и окултни знания на своите млади, възторжени и всеотдайни ученици. Как и кога се е образувал този клас, ще пишат други, които са присъствували на създаването му. Аз ще пиша някои от моите впечатления и прежи­вявания в него. Беше 1922 г. - само една година от запознаването ми с някои от сестрите и братята на обществото „Бяло Братство" в Стара Загора. Един ден в края на лятото бях при моята обична кака Райна - сестра Каназирева. Току-що завърнала се от Търновския събор, тя ми разказваше възторжено как е протекъл съборът: колко гости е имало от различни краища на България, как било всичко организирано и подредено много добре, колко били мили и доб­ри сестрите и братята и колко мъдър и любящ Учителят; какви беседи е държал, какви нови песни и гимнастически упражнения е дал и т.н., и т.н. Присъствуваше на разговора и брат Д. Попов - млад и много интелигентен и културен брат, и поет от Стара Загора. Той слушаше мило и гледаше нежно кака Райна - тъй възторжена и вдъхновена. И някаква тъга имаше в лицето му. От време, на време той допълваше казаното от нея, разказваха общи впечатления, смееха се, радваха се, но тъгата му прозираше и зад възторга и радостта. Най-после той ми разказа, че се е образувал специален клас за младежи - неженени. Той бил образуван вече в София, но сега по покана на Учителя и класа от София се образували такива класове още на събора за провинцията - в по-големите села и градове. В Стара Загора, разбира се, проектират да се образува. Ще влязат всички, около десетина сестри и бра­тя - млади, неженени, интелигентни, всички със средно и висше образование. Нещо в мен радостно трепна. Но как? Аз съм толкова нова и нищо не разбирам. Ще ме поканят ли? Ще се реша ли да вляза сред тази елитна, кул­турна младеж? Аз се чувствувах толкова неука, глупава, стеснителна. И дока­то разсъждавах, той каза: „Наталия, и ти можеш да влезеш." Въздъхна и рече: „Но аз не мога." „Защо да не можеш?", извика майчински загрижено кака Райна. „Защо да не можеш? Ти ще влезеш. Ти пръв ще влезеш. Ти ще го организираш. Ти си най-културния, най-добрия, най-честният и т.н. Ако ти не влезеш, кой ще влезе?" „Не." Тъжно поклати глава той. „И защото съм честен, аз не мога да вляза. Аз не мога да се самоопределя още. Поне за сега, аз не мога да реша ще се жена ли или не. Ти знаеш, че аз имам дели­катно здраве и не зная, не ще ли ми е необходима другарка в живота, след като си замине майка ми. А за там са нужни свободни хора, свободни от се­мейни връзки и задължения, всеотдайни ученици на Учителя и служители на Бога. Аз трябва да мисля още по това. Да, мнозина навлязоха без много да мислят, а утре може да излязат. Аз не искам така. Наталия, ти влез. Ти мо­жеш да влезеш", каза пророчески той. От де ме познаваше. Ние от толкова малко време се познавахме. Аз се зарадвах макар и да съзнавах, че той не иска да влезе. Но аз се зарадвах и у мен се породи копнеж да вляза в този клас. Разбира се като го организираха това не стана, защото заминах за село Учителю, но по-късно влязох. А той след няколко години се сгоди за една сестра и преди да се ожени си замина. За него беше казал Учителят на кака Райна Каназирева, че не му е определено този живот да се жени. Ако не бе решил да се жени може би щеше да остане жив. А ако беше влязъл в специалния клас щеше да остане жив. Как стана влизането, ми в специалния клас описах по-рано. Сестрите и братята в Стара Загора ме ценяха и много рано ме поканиха да вляза и в двата класа. Обаче аз не влязох веднага. Исках да се подготвя и самоопределя по думите на брат Димитър Попов. Имах един страх да не би да не издържа в някои задачи и изисквания и някога да ги напусна. Исках да вляза с разбиране и твърдо и неотклонно решение, та да няма сила, която да ме извади вън от тях, когато и да било. И в двата класа влязох с разрешение на Учителя. И колко Му благодаря! Специалният клас беше клас на младост, на сили, на здраве и самоотверженост. Тук нямаше хора, които да говорят за своите болести, немощи, мъчнотии, неразбиране със съпрузи, деца, свекърви, зълви, етърви, снахи и пр. Тук имаше младежи: висшисти, студенти, среднисти -интелигентни, жадни за наука, за прогрес, за творчество, за работа. И намерили богатия Извор в живота, пиеха с пълни шепи. Учителят беше разгърнал себе си в своята пълнота и раздаваше щедро: математика, астрономия, астрология, химия, биология, физика, окултни науки, поезия, музика, наука за живота, за природата, за Бога. Всичко, всичко застъпваше в този клас, строго научно обосновано, подкрепено с примери из живота, със задачи и упражнения. Учениците влизаха с копнеж в класа, Учителя - с любов. Колко мил, бащински мил, слизаше от катедрата, приближаваше към първата редица столове и с мек и топъл глас казваше: „Я, Олге, кажи еди какво си? Ти, Иване, какво мислиш по този въпрос? Тошко, излез да напишеш еди коя си математическа формула". Или пък: „Паша може ли да ни каже хи­мическата формула на еди кое си съединение." Или пък: „Кой ще изпее нова­та песен?" Колко песни е дал в специалния клас. И колко упражнения и задачи, теми, които развиваха нашите умове, сърца и воли. Учениците от този клас бяха свободни и всеотдайни. Те с готовност изпълняваха всичко, всичките им зададени задачи. Нямаха семейни грижи и задължения, които да ги спират. Може би затова може би и по други по-дъл­боки причини, първото условие да влезе ученикът в специалния клас беше да бъде свободен - неженен. Семейният живот е пълен с ограничения и грижи, които отклоняват душата от нейния копнеж да расте и да се развива. Човек мисли повече за съпруга, съпругата си, за децата си, за домашните нужди и по-малко за Бога, за наука, за развитие и прогрес. И семейството е една школа, и там се учат неща, както и въобще животът е школа - училище и човек се учи навсякъде и от всичко и душата пак расте и се развива, но когато един Велик Учител е слязъл на земята и е доне­съл условия, знания и възможности за един по-ускорен темп на човешкото развитие, заслужава човек да се освободи за един живот от семейни ограни­чения и да посвети себе си във всеотдайност на този Божи Пратеник. На Учителя трябваха свободни души да предаде знанието, което е донесъл, от което в бъдеще ще се ползува цялото човечество. Това бяха учениците от специалния клас. След образуването на специалния - младежкия клас, който си бил изискан от софийските младежи, възрастните братя и сестри пожелали и за тях да се открие клас, школа и да се преподава и на тях нещо повече от това, ко­ето се говори общо на всички - и външни светски хора - в неделните беседи. Тогава се открил и общият окултен клас, в който влизаха и млади, и стари, и учени, и прости, и в който Учителят също раздаваше знания и мъдрости, задачи и упражнения. Но разликата между двата класа беше голяма. Ние, младите, които посещавахме и двата класа можехме да доловим тази разлика. В класа на младите Учителят биваше винаги много добре разположен -бащински, мек и понякога духовит, и крилат в словата си, и дълбок в научните си обяснения. В общия клас биваше все така щедър и дълбок, но понякога ставаше строг. Взимаше фигуративно казано, камшика на Христа и прекатурваше таблите на среброменителите, и прогонваше духовете, които се вмъкваха да разстройват и цапат храма Божий. Защото когато тука присъствуваха хора, които са се скарали вкъщи със жена си, с мъжа си, със сина си, с рода си, или са в утеснение за прехраната на семейството или са потиснати от всевъзможни грижи, съзнанията на такива хора не са спокойни, будни и чисти, готови да възприемат Божествените истини, които им се преподават. И в общия клас имаше всеотдайни и много добри и издигнати братя и сестри, посветили живота и домовете си в служба на Бога и Учителя, но имаше и такива, които се бяха вмъкнали с целия си светски манталитет и внася­ха смут и безредие... Учителят ги търпеше, за да ни покаже какво значи тър­пение и любов и за да направи и за тях все пак нещо. Използваше ги и като предметно учение за добрите ученици. Учителят беше силен и можеше да ги респектира, но когато Той си отиде ние бяхме безсилни да ги ограничим, те развихриха своите амбиции и слабости и донесоха катастрофата, която пре­живя Братството ни. Обичният специален клас! Галената рожба на Учителя! От нас, младите, Той очакваше нещо. В една от лекциите Той казва: „Ученикът от специалния клас може да живее колкото пожелае до пределната възраст -120 години, за да може да реализира идеалите на своята душа!" В друга лекция нарече класа: „Клас на вечната младост и красота!" Млади и красиви влязохме в него. Млади и красиви искаше да ни запази Той и ни даваше методи за това. И макар и днес главите на мнозина да са посивели и побелели и лицата променени и покрити с бръчки от тежките условия, които дойдоха за българския народ и по-специално за нашето общество, но приближиш ли при някой от тях, влезеш ли в контакт с неговата душа, ти чувствуваш младежкия му по­рив и красота, които трептят, трептят и те изпълват и тебе с младост, с радост, с подем и красота. Вечно млади и вечно красиви останахме и ще останем и занапред, защото вечно млад и вечно красив е идеалът, към който се стремим, идеалът на нашата душа. Крила, крила ни подари Учителят на учениците от специалния клас, с които летим нагоре и напред към Него и след Него и ще летим при всичките условия през вечността.
  14. 12. ШКОЛИТЕ - ОБЩИЯТ ОКУЛТЕН КЛАС И СПЕЦИАЛНИЯТ (МЛАДЕЖКИ) ОКУЛТЕН КЛАС Учителят беше открил вече школите и общата и специалната. Аз исках да постъпя и в двете едновременно. Питах Го чрез Милка и чрез нея Той ми отговори да вляза най-напред в общата, да прочета и проуча всички излезли дотогава беседи от общия клас и след това да вляза в специалния клас. Така и направих. Това е много важно. По-нататък ще разкажа как влязох и в специалния клас. Тук се крият указания как трябва да се влиза в класовете, а не както се влизаше напоследък след заминаването на Учителя. И залових се през учебната 1923-24 година да чета, да проучавам беседите и лекциите в село. През ваканциите посещавах събранията в Стара Загора, а по-късно и в София. Бях на върха на моето щастие, на моето задоволство. Това беше моят стремеж, моят копнеж, моят идеал в живота: да уча, да събирам знания, да раста духовно... Нищо, че не съм в университет. Школата беше за мене много по-голям университет. В нея се даваха знания каквито в никой университет не се дават. Нищо, че няма да постигна високо обществено положение, към каквото се стремях по-рано. Моето малко селце ме задоволяваше. Обикнах училището - учителската си работа, обикнах децата. Обичаха ме и те. Обичаха ме и техните родители. Селото беше сякаш, че мое. Всичко в него беше мое. Аз живеех в него свободно, леко, без страх, без грижа. Всички ме уважаваха, почитаха, обичаха. Всички врати бя­ха отворени за мене. В бакалниците ме оставяха сама да си взимам и претег­лям каквото ми трябва. Вкъщи хазаите - също. Сама си теглех хляба, сиренето, сама си мерех млякото. Всички имаха доверие в мене. Всякъде ме посрещаха с радост. Нямаше къща, в която да не влязох. Но за какво? Не, за да искам и да взема, но за да занеса, да дам, да услужа, да помогна. То беше мое опитно поле. Тук аз прилагах това, което учех: да обичам ближните си и да им помагам. И макар и малко селце, то беше широко поле за работа. И аз раздавах с пълни шепи от онова, което знаех, което можех и което имах. Но какво пък можеше да има да зная и може една млада, бедна селска Учителю? Външните ми средства и възможности бяха малки, но вътрешно се чувствувах богата и силна, по-богата и по-силна от тях. Аз можех на всекиго да се усмихна, да кажа добра дума, да дам съвет, да услужа и помогна нещо, ако се нуждаят или са болни. Това за тях се виждаше много. Те го ценяха и надценяваха. За мене се струваше обаче малко. Аз все намирах, че малко имам, малко зная и малко мога. И се стремях да имам все повече и повече и да раздавам все повече и повече. Започнах да разбирам, че хората са много бедни вътрешно, много слаби, немощни, живеят в мрак и имат нужда от силни и богати вътрешно хора, за да им помагат. Започнах да виждам и себе си все още слаба и бедна за такава задача. Започнах да разбирам и какво нещо е Учителят за хората. Какъв колос. Как се тълпят край Него какви ли не хора, с какви ли не нужди. И бедни, и невежи, и болни и страдащи от какви ли не мъчнотии и страдания. И Той можеше на всички да помага без изключение. Той и съветваше, и просвещаваше, и лекуваше, и раздаваше и парични помощи понякога. За какво ли не отиваха при Него. И всички приемаше с любов и търпение. И всички излизаха от при Него разтоварени, освободени от грижата, от товара, с който са отишли, излекувани, задоволени, спокойни, радостни, въодушевени и вдъхновени. И започнах да разбирам, че светът се нуждае от такива, именно хора. Но колцина са те? Той бе единствен и неповторим. Наистина аз виждах, че почти всички Негови последователи се стараеха да Го подражават, искаха да помагат на хората като Него, но техните възможнос­ти при всичкото им желание и стремеж, както и на мене, бяха ограничени. Човешки възможности. Трябваше учене, учене, знания, опити, светлина, го­ляма светлина и сила - Божествена сила и светлина, за да се помага на не­щастното тънещо в мрак и нищета човечество. Защото какво беше и какво е съвременната наука? Направи ли тя хората щастливи, доволни, здрави, разумни, смислени? Не. Тя е пеленаче, немощно пеленаче още в сравнение с Божествените знания и наука на Учителя и на възвишените Разумни Същества, за които ни говореше Той и които са Негови съработници и слу­жители на Бога. Какво знаех аз, какво знаем ние обикновените хора? Нищо. И аз се чувствувах все тъй малка и неопитна, и бедна в сравнение с това, ко­ето трябваше да бъда, за да бъда истински работник и служител на Бога и на човечеството. Но все пак, в кръга на своите възможности и аз, както и моите братя и сестри се стремях да бъда добър работник и се усилваше у мене стремежът към учене. Но колкото повече учех, колкото повече години минаваха, толкова повече виждах, колко малко може да придобие човек в един живот. И че това, което е човек днес, е резултат на хилядолетен опит и че ни са нужни хилядолетия, за да станем това, което трябва и което ще ста­нем в бъдеще. Ето защо е необходимо прераждането, ето защо е приемлив този закон - законът на прераждането. Какво може да направи човек в един живот? Кратък, кратък ми се вижда един човешки живот за огромната задача, която има човекът! „Бъдете съвършени, както е съвършен Отец ваш Небесни!" И ние, и аз, моите очи видяха един образец на съвършенство, ..как­то е съвършен Отец ваш Небесни!" И Той е един и неповторим. Един професор, който не е вече между живите и който не е бил последовател на Учителя и много малко е видял и чул от Него е казал в една своя публична сказка: „След Христа, историята не познава по-голяма личност от г-н Дънов!" Какво да кажем ние, които всеки ден бяхме край Него и видяхме и чухме неща, които след Христа никой не е могъл да каже и направи? Това, което Той каза и направи - имаше самоотвержени братя и сестри, които посветиха целия си живот да живеят край Него и да го запишат. Това е огромно, богато наследство, което Той остави на човечеството, което бъдещите поколения ще проучавам, ще се ползват от него и ще Му благодарят. Ще благодарят и на скромните труженици, които посветиха целия си живот, за да им го запазят и оставят. Дано бъдат по-умни бъдните поколения. Защото сегашното поколение излезе неразумно и неблагодарно. То не можа да разбере, оцени и приеме Учението на Учителя, Учение, което дава сила и живот, мъдрост и светлина, радост и красота, обич и надежда. Учение, което прави хората бра­тя и сестри, а земята - рай. Ще го разберат, но след много, много и много не­нужни страдания, които могат да се избегнат. Ще го разберат и ще го приемат, защото казва Христос: „Всяко Слово Божие е опитано и то няма да излезе и да не принесе плод!" А Учителят казва: „Аз изпълних пространство­то с моите мисли, с моето Учение! И светът няма да се отърве от моите мисли!" Една година след влизането ми в общия клас влязох и в специалния. Беше коледната ваканция 1924-25 г. Отидох да я прекарам в Стара Загора при кака Райна, понеже леля ми и брат ми бяха се преместили от скоро в София и не бяха си създали още условия да могат да ме приемат. От Стара Загора писах на Милка да пита Учителя мога ли вече докато съм през ваканцията там да посещавам специалния клас. Приема ли ме вече в него. След два-три дена получих телеграма: „Приета!" Едновременно с тази телеграма получих и друга от леля си, че брат ми е тежко болен, да тръгна веднага. И тръгнах същия ден. И така, тази коледна ваканция се намерих неочаквано в София. Не знаех да скърбя или да се радвам. Брат ми действително беше тежко болен от двойна пневмония, но тръгна към подобрение. Посетих недел­на беседа и школна лекция от общия клас. Наближаваше денят и за специ­ален клас. Почувствувах, че макар и да съм получила телеграма, редно е, уч­тиво е и лично да попитам Учителя приема ли ме в специалния клас. Отидох на „Опълченска" 66. Той ме прие както един добър, любящ учител приема малко първолаче, нежен, внимателен, мил и шеговит. „Е, какво пишеше в телеграмата?" „Пишеше „Приета", Учителю." „Ами ти пита ли твоите братя и сестри от Стара Загора желаят ли те и те?" Аз се изненадах. Щом като Той ме приема защо трябва да питам и тях? - си помислих. Освен това те така от сърце ме желаеха и отдавна ме канеха. „Но те ме желаят и отдавна ме ка­нят", казах аз смутено. „Добре, щом те те желаят и аз те приемам", отговори Той шеговито усмихнат. Тези, уж случайно казани думи, като на шега, които не съм забравила, виждам сега, че не са били казани случайно и на шега, че те са от голямо значение. Много късно, днес, след Неговото заминаване, разбрах това. Защото какво беше напоследък влизането в общия и в специалния клас? Всеки, който пожелаеше по временно настроение или с някаква друга задна, користна цел, можеше да влиза без да пита ръководителя на класа или Братския съвет, или съучениците от класа. И се получи нещо много лошо. Нахълтаха в класовете хора, на които мястото съвсем не беше там и създаваха излишни неприятности и изпитания на учениците. Същата година през лятото ние бяхме пак в София с Олга Блажева и бяхме на посещение при Учителя. Той ни разпитва за учителството ни, за живота ни на село, за Стара Загора и между другото каза: „Ами вие като вля­зохте в общия клас питахте ли ръководителя, брат Ковачев? Разреши ли ви той?" „Ами щом като Вие разрешавате, има ли нужда да питаме и него?" „Има, има", каза Той и бащински мило и наставнически каза: „Сега като си отидете в Стара Загора ще идете при брат Ковачев и ще му кажете: „Брат Ковачев, искаме да влезем в общия клас, ще ни приемете ли?" А ние отдавна бяхме влезли и бяхме повечето време в село сами и по-голямата част от ваканцията прекарвахме в София и съвсем малко време бивахме в Стара Загора и съвсем малко посещавахме /Класовете там и ни се струваше съвсем излишно, но понеже Той каза, като се върнахме, направих­ме както каза Той. Брат Ковачев се зарадва много, прие ни много мило, но ни държа една дълга проповед, по човешки, разбира се, и ние - палавници такива, не закъсняхме като излязохме да я разкритикуваме и да се пошегу­ваме даже. По-късно аз разбрах, че Учителят ни е пратил при ръководителя за смирение, защото младите хора са доста самонадеяни и горди. Те много често казват, че „слагат учителите си в джоба си" От тези два случая изводът ми е, че за в бъдеще ако помогне Бог да има класове (школи) всеки нов брат и сестра, които искат да влязат в класовете, трябва да питат ръководителя на класа или на Братството и учениците. И ако всички единодушно го приемат да бъде приет. Сам Учителят не приемаше всички. Има хора, които дълго време не ги е приемал, а някои и съвсем не. Такъв един случай зная. Един човек през всичкото време докато е бил Учителят тук е искал да влезе в Общия клас и Той не го е приел. Когато Учителят си замина той влезе без да пита някого, но създаде доста смут и неприятности в известни среди, а беше вече доста стар и скоро си замина. Какво би било, ако беше влязъл млад? Но аз бях започнала да разказвам за специалния клас и за влизането ми в него. Лекции от специалния клас още нямаше печатани. Изпращаха ми ги в ръкопис или написани на пишеща машина. Аз ги преписвах и ги препращах на друг даден адрес. Какво беше самочувствието ми? Повече от доволна и щастлива. Аз учех. Ако в неделните публични беседи Учителят застъпваше по-всекидневни въпроси, разбира се пак важни и ги разглеждаше по начин достъпен за съвременните хора, за тяхното съзнание, в общия клас Той ни издига в един по-висок духовен свят, а в специалния клас - до един още по-висок, по-красив и недостъпен за съзнанието на обикновения човек, свят. Достойна ли бях аз невежата за този клас? Не зная. Душата ми пожела да го следва. Учителят ме прие и аз влязох без да мисля много. И когато по-късно разбрах какво е той и видях всичкото си нищожество, аз отидох при Учителя и Му казах: „Учителю, аз ще изляза от специалния клас". „Защо?", попита ме Той изненадан. „Защото не съм достойна. Не съм за там. Аз съм невежа, неука, непросветена", и още ред качества отрицателни си изредих. Последва един разговор, който не помня в подробности, но който ме успокои и направи да гледам на себе си като равна на всички от класа и да не се подценявам. И аз, която бях влязла при Него потисната от мъка и стеснение, изхвръкнах като птичка, окрилена от Неговата бащинска любов и Божествено величие. И така, аз учех в Божествения университет - в общата и специална школа на Великия Учител. Достойна, недостойна, това беше факт, реалност, а звучеше като приказка. И в една поемка от онова време аз възкликнах: „Ах, моят ден - приказен ден, и мойта нощ - вълшебна нощ!" Тук ще поместя една извадка, която намерих в дневника си, писана още нещо за специалния клас, по повод на едно запитване на една млада сестра.
  15. 11. В НОВОТО СЕЛО Новото село, в което ме назначиха тази година беше малко, сбутано селце с двама души учителски персонал, със старо схлупено училище, крайно отдалечено от Стара Загора и въобще от културен център - плачевни усло­вия - най-бедни от всички до сега. Но защо в мен трепна нещо радостно, ко­гато го съзрях в далечината при първото ми отиване в него? Външни условия бедни - почти никакви, но вътрешни, може би богати - да чета, да мисля, да изработвам себе си. Тука далеч от градския шум и светската суета аз можех да не се разсейвам в празни и ненужни развлечения, но да вляза в себе си и да работя над себе си. Това някак смътно съзнавах и се залових за работа. Бях се снабдила със всичко излязло от печат дотогава от Учителя и се абони­рах за всичко, което ще излиза. Четях, проучавам беседите, правех извадки, развивах темите и правех упражненията дадени в школите лекции. И дните ми тежаха като музика. Квартирата ми малка, прихлупена, училището също, селцето сгушено, но това не ми правеше никакво впечатление вече, аз сякаш не забелязвах всичко това. Аз живеех в един светъл, красив свят на радост и вдъхновение. Разхождах се из гората самичка, пеех и пишех първите си малки и вдъхновени стихотворения, едно от които беше пак за живота - контраст на първото, по-раншното стихотворение за живота. Животът е красив и тъй прелестен, животът е сал хубава игра за онзи, който кърми в себе песен и гони далеч чемерна тъга! Животът ни е светло вдъхновение, низ радости и песни и възторг, животът ни е върховно упоение от благостите на добрия Бог! Кой направи всичко това? Тук и сега от четене на беседите за пръв път аз почнах да добивам по-ясна представа за Бога, да размишлявам за Него, да се свързвам с Него, да Го питам и да ми отговаря!.. Тук и сега аз започнах да разбирам, че Бог не е някакво строго същество, някакъв старец, който стои далеч из облаците някъде и раздава награди и наказания само, а не чува воплите и стенанията на хората, не вижда техните страдания и не се интересува от техните стремежи, мечти и идеали, но едно топло, нежно, безкрайно нежно и любящо Същество и отзивчиво, Което е толкова близко всякога до човека, че веднага откликва по някакъв начин, щом се позовеш към Него. Какви моменти съм преживяла в тези 17 години в това малко, забутано и отдалечено селце, моменти на върховни съкровения и радости. Това може да знае само онзи, който е работил духовно. Да се спирам да ги описвам подробно, не ще имам възможност, пък и не е нужно. То са опитности индивидуални на душата. И свещени. Но аз ще пиша само за някои от тези опитности, които могат да хвърлят светлина на онези, които се интересуват какво е бил Учителят за мене, малък и обикновен човек, как аз съм Го видяла и опознала, какво е направил Той за мене и за много други малки и обикнове­ни хора като мене, какво учеше Този Велик Учител, Който през всичкото вре­ме от първия до последния ден не е бил оставен свободен от духовенството, от властта и от българската общественост да работи спокойно, а е бил ограничаван, клеветен, заклеймяван, разкарван по обществени безопасност и т.н. Досега аз разказвах по хронологичен ред. Сега няма да спазвам този ред, но ще разказвам опитностите си съобразно идеята, която искам да осветля.
  16. 10. НАЙ-ХУБАВАТА ПРОФЕСИЯ Утрото беше 28 август - Голяма Богородица. Учителят празнуваше всички празници и религиозни и официални, доколкото разбрах по-късно не, защото намираше, че всички те именно трябва да се празнуват, но защото първите ги празнуваха и спазваха още Неговите последователи по традиция, а вторите - защото освобождаваха от работа чиновници и работници и по такъв начин Той използваше и едните и другите празници, за да бъде сред тях, за да бъдат край Него повече хора, за да може да им говори, да им бъде полезен. За Него всеки ден беше Божи, всеки ден беше празник, всеки ден Той беше посветил на Бога, в служба на Бога. Защото затова бе дошъл на земята. И използваше всеки Божи ден. И този ден - 28 август - празник, Той бе определил да отидат всички, цялото Братство на Изгрева, или тогава как­то още го наричаха Баучер. Това беше едно обширно място от 10 декара, купено от някой чужденец на име Баучер, по името на когото го наричаха. И Милка ни разказа, че там идвали и когато можели сутрин, пролет, лете и есен да посрещат слънцето и да правят гимнастически упражнения. И Учителят бивал винаги с тях. Те идвали рано преди изгрев слънце и бързали да се вър­нат за работа, а Той се връщал на „Опълченска" 66 и приемал посетители цял ден. Празник, но не неделен ден прекарвали там. В неделя оставал в града, за да държи публична беседа в 10 ч. преди обед, която се посещавала не само от Неговите последователи, но и от много външни хора. Отначало бе­седите се държали на „Опълченска" 66. Било много тясно и трудно. Той зас­тавал на отворения прозорец на малка стая, а слушателите на двора и лете и зиме. Но никой не се разболявал. По-късно са наели някакъв салон наречен Турнферайн. После са направили голям и светъл салон на ул. „Оборище" 14 и най-после - салона на Изгрева. Тогава всичко на Изгрева не беше като сега. Всичко беше празни, незасяти, необработени места. Около тях селски ниви. Само полянката беше околовръст оградена с млади, скоро посадени борчета. Ние - Милка, Олга и аз отидохме малко след обед. Те бяха отишли рано сутринта. Посрещнали слънцето, направили упражненията, Учителят държал беседа, обядвали. Сега довършваха обеда. Пееха, задаваха въпроси на Учителя. Той отговаряше. Разбира се от този разговор не помня нищо. Помня само картината, която беше трогателно мила и невиждана до сега. Бяха насядали всички околовръст в „яйцето". Яйцето беше едно елипсовидно кътче в началото на полянката, заградено също с млади борчета. По-късно се направиха пейки, които го обградиха елипсовидно пак и чешмата с 12-те зодиакални знаци. Сега бяха насядали на земята. Пред всички имаше бели кърпи с остатъци от яденето. До едно борче беше седнал Учителят. Борчетата бяха ниски и не можеха да хвърлят сянка, а августовското слънце жареше. Всички бяха с бе­ли кърпи на главата. Само Той беше без нищо на главата. Една сестра - с. ге­нерал Стоянова случайно или нарочно не зная се беше изправила до Него и малко отзад и беше разперила бялата си копринена кърпа да се пази от сил­ното слънце, а по такъв начин правеше сянка и на Него. Той не обичаше сенките, Той обичаше слънцето и не се пазеше от него, както по-късно разбрах, но тогава това ми се видя толкова мила и трогателна картина, че тя се отпечата завинаги в мене и колчем минавах и минавам от там аз винаги я виждам. Тогава излезе сред „яйцето" сестра Люба Радославова и изпя за пръв път посветената на Учителя нова песен „О, Учителю благи", тест и мело­дия от нея. Песните, разговорите, обстановката, всичко ме плени и аз не знаех къде се намирам и как съм попаднала в това кътче от рая, след онзи сив и едно­образен живот, който съм водила до сега. Някакво блаженство ме изпълваше. Но часовете течаха. Времето да си отиваме наближаваше. Учителят беше казал на Милка, че ако имаме нещо да Го питаме, след обеда можем да отидем при Него. По едно време Той стана и отиде сам да се по­разходи из полянката и се спря при друга група борове по-високи от тези. Подканиха ме сестрите, че сега е моментът да отида при Него. И аз отидох. Не мога да говоря, не мога да опиша как се чувствувах. Това знае само всеки ученик, как е отишъл за пръв път при Учителя. Аз бях наистина дете още, ка­къв ученик? Дете плахо, неопитно, глупаво. Но душата? Душата не е млада, не е дете, не е неопитна, не е глупава. Тя Го позна. И Застана смирено пред Него като ученик. Няма да забравя никога погледа Му - дълбок, проникващ до дъното на душата и безкрайно нежен и любящ, който я събуди, който й каза: „Какво? Не ме ли познаваш?" „Да, да, познавам Те, Учителю)! Господ мой и Бог мой!", откликна тя. И рукнаха сълзи. То беше миг, свещен миг! След малко се успокоих и Му разказах за това, за което бях дошла в София. Разказах Му за срещата със мис Торанс, за условията, за това, че искам да уча нещо повече и пр., но че не чувствувах влечение към тази професия, не Му казах. Той обаче веднага отсече: „Не, не, рекох, ти нищо няма да научиш от там, само ще загрубееш! Иди си на село Учителю. Учителството е най-доброто занятие за жената." И като се обърна на изток отправи поглед в далечината, привлече и моя поглед на там и ми се струва, както по-късно разбрах, че тогава, именно, Той избра новото село, в което отидох в предстоящата година и в което стоях 17 години. После ми подаде ръката си и се отдалечи. Аз отидох при другарките си, разказах им всичко развълнувана и възхитена-и след малко си тръгнахме. Олга не намери за нужно да отиде при Него. Вървяхме към града по лявата пътечка край града, успоредна на шосето. Вървяхме и приказвахме за Него, разбира се. Викахме, крещяхме като ученички, когато се връщат от училище и споделят впечатленията си от някой любим учител. Нали нямаше никой, нямаше кой да ни чуе. Шосето тогава беше безлюдно. Гората - също. Изведнъж една от нас се сепна, млъкна и ни сбута: „Учителят!" По отсрещната дясна пътечка край шосето вървеше Той сам. Не вървеше, а летеше. И както безшумно ни беше настигнал и из­равнил се с нас, така безшумно и бързо се отдалечи и изгуби в далечината. „Защо така бърза?, запитах Милка загрижено. „Да не Му се е случило нещо?" „Не, не. Той така си ходи. Той не се клати като нас", отговори смеешком Милка.
  17. 8. ДА ПОПАДНЕШ В СРЕДАТА СИ След известно време получих хубаво, възторжено писмо от Милка, тя беше забавила доста отговора си. Местили си квартирата. Какво съвпадение. Какво щастливо съвпадение. Отишли да живеят в къщата на г-жа Каназирева - дъновистка. Харесала писмото и го прочела на хазайката си, която в заключение казала за мене: „Пробудена душа! Когато си дойде за Коледа, покани я и ме запознай с нея." Радостта ми беше неописуема. „Ще се запозная с първата дъновистка, първата, която ще познавам от „Новото човечество". С нетърпение дочаках Коледната ваканция. И още първия ден отидох при Милка. Тя ме посрещна радостна, възторжена. Прегърнахме се: „О, Милке, Милке!" „Ах, Наталио, Наталио! Аз вече ставам дъновистка", бяха първите й думи. „Ах, какво нещо! Какво учение! Какви хора! Ах, Наталио! Влез, влез, няма никой. Тате го няма, мама е в кухнята. И кака Райна я няма -хазайката. Тя не иска да й казвам г-жа Каназирева, а кака Райна. Влез в моята стая. Да се наприказваме. Няма да си ходиш до довечера. Тя надвечер ще си дойде, тя е на книжарницата, има книжарница. О, Наталио, колко има да си приказваме, няма да ни стигне времето." И наистина, времето не ни стигна. Не сетихме как се свечери. Хазайката се забавила случайно някъде, не дойде и аз трябваше да си отивам с обещание утре да отида пак. Но, нищо, че не можах да се срещна с нея. Аз бях толкова доволна от онова, което ми разказа Милка, че не съжалявах. А Милка така възторжено ми говори за нея, за обществото дъновисти, с което се е запознала вече. „Какви мили хора. Какви беседи. Какво Учение. Какви песни имаме само. Имаме и хор. Аз пея в хора. И ти ще пееш." Извади една песнарка и ми изпя няколко песни. Главата ми беше зашеметена от нови, хубави, възторжени неща. Нищо не можах да запомня, да асимилирам. Останах само с чувството, че съм пред нещо огромно, велико, светло и красиво, което ме чака да опозная и към което се втурнах с цялата си душа. На другия ден отидох пак при Милка. Г-жа Каназирева беше на книжарницата. Поръчала Милка да ме заведе там. Отидохме. Тя ни посрещна топло, сърдечно, радостно, с отворени обятия, както се казва. Прегърна ни, целуна ни. Сякаш сме били и пребили. Аз се държах малко стеснително, както обикновено при нови хора, но нямаше значение това. Отвътре ми беше хубаво, хубаво! Тя беше умна, интелигентна и с дар слово жена. Говори ни, говори умно, вдъхновено и ние не сетихме как мина следобеда. Покани ме пак да отида. „Всеки ден, всеки ден идвай и в книжарницата, и вкъщи. Винаги, винаги идвай като у дома, като при сестра си, като при майка си. Ти нямаш сестра, нямаш майка." Каква жена. Как говори, каква топлота. Каква сърдечност, си мислех. „Ти нямаш сестра, ти нямаш майка!" Да, на мене ми трябваше сестра, трябваше ми и майка! Аз много остро чувствувах нуждата от майка да се съветвам с нея и от сестра да споделям с нея. Тя ме пипна на болното място и успя да ме спечели още първия ден и за винаги да ме спечели и за себе си и за идеята, на която служи. Като пиша тези редове чувствувам, че ще оскърбя паметта на две близки мен същества, които имах тогава и които ме обичаха. Това бяха моят брат и моята леля. Но брат ми бе млад и неопитен и аз не можех да споделям своя вътрешен живот с него, а леля ми - простичка без образование жена не можеше да ме разбира и да ме направлява в живота. Те имаха и двамата една голяма, нежна любов към мене. Да бъда здрава, да бъда весела, да бъда щастлива, това ми желаеха от сърце. Това се четеше в загрижения им поглед когато ме виждаха болна или невесела. Това се четеше в постъпките им, в отношенията им към мене, да направят всичко в кръга на възможностите си, за да ме облекчават в живота и да ми създават радост. Уви! Възможностите им бяха твърде ограничени. Беднички и безпомощни бяха и те самите като мене. И двамата се бореха с нечовешки усилия за насъщния хляб. Аз не сме­ех нито да се оплаквам, нито да изисквам нещо от тях. Желаех от цялото си сърце и аз, както и те на мен да бъдат добре. Колкото можех гледах и аз да ги облекчавам, както и те мен. Повече нищо не смеехме да изискваме едни от други, нито да си говорим за нашите грижи, стремежи, мечти и т.н. Какво желаеха, към какво се стремяха, какво мечтаеха, не знаех. Те не споделяха с мене. Какво желаех, към какво се стремях, какво мечтаех и аз, и те също не знаеха. И аз не споделях с тях. Това беше по единствената причина да не се отегостяваме едни други. Всеки изглеждаше доволен от съдбата си и мълча­ливо носеше мъката и несретата си. И аз се привързах с цялата си душа към г-жа Каназирева - кака Райна, не защото очаквах и изисквах, или получавах някакви материални помощи, тя също не беше добре материално, но защото тя беше човек с по-голяма светлина от обикновените хора, служеше на една висока идея, която й даваше морални сили и възможности да ме подкрепя морално, да ми вдъхва вяра и надежда, да ми посочи извора на светлина и вдъхновение в живота. Защото какво е живот без светлина, без вдъхновение? Мърцина. Аз не можех да жи­вея мърцина живот. Тя беше първият човек когото срещнах, когото видях, че не се лута в тъмнина както другите хора, но върви право и смело с радост и вдъхновение към една определена цел. Това ми харесваше. Тя ми подари малка книжка с три беседи от г-н Дънов: „Трите основи на живота". Трите основи на живота: Любов, Мъдрост и Истина. До края на учебната година аз ги четох, препрочитах, изучавах, размишлявах върху тях. Кой друг би ми казал и то така на време, че това са именно основите на живота? Любов! Какво би бил животът без любов, ако чо­век не обича и няма кой да го обича? И какъв би бил пък ако всички хора се обичаха? Мъдрост! Светлина! Знание! - Какъв е животът без светлина, без знание? - Тъмнота, мрак, лутане, грешки, безсмислие, страдание и т.н. И какъв би бил пък със светлина, със знание, с мъдрост? Истина! Що е истина? Къде да я търсим и как? И живее ли се без стремеж към истината? О, безцелен, безсмислен живот! Само стремежът към ис­тина дава смисъл и цена на живота. Дава крила, простор и свобода на душата. Цял живот да размишлява човек върху тези три думи, върху тези три основи на живота има какво да мисли и открива. И няма дори да му стигне живота. И аз не сетих как измина учебната година. През лятната ваканция прекарвах повече при Милка и кака Райна. Брат ми беше на работа в София. Леля ми също беше цял ден на работа и аз бивах сама вкъщи. Започнах да посещавам събранията в 10 ч. в неделен ден. Ходех на спявки, учех песните, пеех в хора. Ходехме по екскурзии групово. Всеки неделен ден след обед отивахме целият хор, все от младежи, в разни братски домове и пеехме. Много често бивахме канени на обед тук или там. Разговори смислени и интересни, нови. Отношения мили, красиви, чисти. Песни нови, прекрасни, вдъхновяващи песни. Попаднах в средата си. Как да не знаех, как да не си спомнех по-рано, че имало такива хора тука? Как да не ги потърся до сега? Запълни ми се, осмисли ми се, разкраси ми се животът. А само миналото лято изгорях от мъка пред безсмислието и празнотата му. Излезе първото по-обемисто томче беседи „Сила и живот", 4-та серия. Въоръжена с него и с някои още отделни беседи аз заминах за трета година Учителю в ново село. За пръв път отидох спокойна, тиха, без бунт в душата си, без разкъсваща мъка и отчаяние. Ще чета, ще мисля върху тези мъдри книги, ще ги проучавам, ще придобия някаква философия, която ще ми вдъхва сила и живот. Не напразно носеше това название томчето: „Сила и живот". Сила ми трябваше на мене да преодолявам трудностите по пътя си, който за едно младо и неопитно само момиче не са малко. Сила ми трябваше и живот! Да, живот, да чувствувам, че живея, че раста, че придобивам нещо. Живот пълнокръвен, смислен, радостен. Защото до сега не живеех, но съществувах само, креех, влачех се по земята без майка, без баща, без средства, без на­дежда в бъдещето, без вяра в нещо хубаво, без смисъл, без цел към която да се стремя, без доволство от онова, което имам, без радост. Новото село, новата обстановка, новите колеги макар и да не се отличаваха с нещо повече от предишните, ме някак задоволиха. Може би това се дължеше на малката вътрешна промяна, която беше станала с мене. Аз за­почнах да живея с по-жив темп. Държах се с колегите си весело и дружелюбно. Почнах да обичам децата и да влагам повече усърдие в учител­ската си работа. Това ми създаде име на добра Учителю и интересно момиче. Създадоха ми се не малко трудности и изпитания, които по-рано, не зная с какво отчаяние бих понесла, но сега издържах със стиснати зъби ге­ройски и полетях за ваканцията към моята обична среда, към моите мили дъновистки - сестри и приятелки, които приличали на мене и на които съм приличала.
  18. 7. МАЛКАТА КНИЖЧИЦА Скоро бяхме поканени с колежката си в съседното село на гости на та­мошните учители. Първата ми работа като влязох в стаята им беше да се уст­ремя към масата и разровя книгите им. Между купа педагогически книги и списания намерих една мъничка, тъничка, съвсем незначителна наглед книжка: „Новото човечество". Горе в ъгъла: Дънов. „Каква е тази брошура? Хубава ли е?" „Не знаем, не сме я чели, дадоха ни я в Казанлък", отговориха едновременно двамата родни брат и сестра, учители в Казанлък. „А бихте ли ми я дали да я прочета?" „Ами, вземи я." И аз я взех. Не може никой да си представи какво почувствувах като я взех в ръцете си! Сякаш хванах целия живот в ръцете си! Сякаш сграбчих науката, знанието, светлината, земята и небето: Що за усещане? Що за чувство? Мислех, че в нея ще намеря разрешение на всички проблеми за живот, ще намеря светлина, свещ за моята тъмнина, в която се сблъскам и която ме души. - Ами! В такава малка книжчица! - Но от Дънов, от Дънов! От човека, който бил много учен, който държи на хората беседи за живота, за науката, за Бога! От Дънов, за когото бях слушала няколко пъти да се говори, при когото имах два пъти възможности да отида, но ги пропуснах, при когото отивали много хора, които приличали на мене и аз на тях. Трябва да я прочета! веднага трябва да я прочета. Но как? Невъзможно! Неучтиво нито да се зачета пред всички, нито да си отида веднага. И аз я стиснах здраво както „слепец стиска тоягата" и както „давещият - сламката", както казват народните поговорки и се обърнах към всички и с разведрено и весело лице взех участие в разговорите, шегите, игрите и песните докато взе да се свечерява и ние си тръгнахме. Вечерта беше вече късно, ние бяхме изморени и трябваше да си легна без да я прочета. Следващият ден неделя беше облачен и мъглив. За пръв път не ме обзе мъката и аз не се заблъсках в безизходни размишления, но взех книжката. Още първите редове ме грабнаха и ме държаха до края в будност и напрежение. „Боже каква книжка!", възкликнах накрая, след като я прочетох. Какви мисли! Никъде до сега не съм срещала подобни мисли! Опитах се да споделя с колежката си някои от тях, но тя, добро, но посредст­вено момиче, не откликна на моя възторг, не прояви никакъв интерес и аз от­ново се зарових в книжката! Четох и препрочитах, четох и препрочитах, взех листове и молив и споделих впечатленията си с моята приятелка Милка, ко­ято не беше Учителю, а се готвеше да постъпи в университет и беше още в Стара Загора. Какво съм й писала не помня, помня само, че писах цял ден и помня, че писах: „Намерих вече това, което търсех!" Кое е то? Какво беше то? - Светлина, светлина, свещица, която ще ме води, която ще ме заведе някъде, където е светло и просторно, и красиво. От толкова малка книжчица!? Но аз предполагам, че има и други книги от този голям и учен човек! Аз ще ги търся от сега нататък, ще чета, ще ми просветва, ще се уча и т.н. Намерих Новия Човек, Който говори за новото човечество, за което копнеех, което търсех. В София така бях разочарована от хората, в Стара Загора така не ме задоволяваха, в село така ме отчайваха. И аз мечтаех и търсех по-други хора и по-друг живот! И сега предусетих, че има и че ще ги намеря! Това ме правеше толкова радостна и дори щастлива! Колежката ми се чудеше какво става с мене, каква е тази промяна и се повлия от моето настроение. Заредиха се дни на песен и радост! Животът ни от мълчалив и меланхоличен стана буйно радостен! - Има живот, Руске, има живот и за нас! Какво ли си мислеше тя горката, как ли си обясняваше настроенията ми, не зная. Тя мило ми се усмихваше, просълзяваше се понякога и почваше да ми приглася на пеенето, наведена над бродерията си.
  19. 6. СТИХОВЕ НА НАДЕЖДА Потекоха сиви, еднообразни, безрадостни и безнадеждни дни. По-без­надеждни от по-рано. Защото по-рано мислех, че някъде далеч има по-красив живот, а сега като не можех да се добера до него, помислих, че той не съществува. Но понеже човек не може да издържа да страда, да се мъчи, да е в напрежение непрекъснато, той търси отдушник, търси да се успокои, да се примири с нещо друго, което е по-близо до него. Тогава се залових пак за хубавите книги, поезията, природата, без да зная, че това са най-добрите ми приятели, които ще ми останат за цял живот такива. Почнах да се вглеждам все повече и повече в природата. Обичах лазура на небето. Той ме успокояваше. Обичах нежните краски на хоризонта сутрин при изгрев и ве­чер при залез слънце. Обичах нежния зелен цвят на поляните. Обичах реката, гората край селото. Всички те ми станаха приятели. Цялата есен, ко­ято беше слънчева и топла прекарахме с колежката си навън. Но заваляха на края и есенните продължителни дъждове. Стъмниха се небето и хоризонта. Ние се затворихме вкъщи. Училище и къщи, училище и къщи! О, как не би мо­гъл някой да ми вдъхне малко любов към училището и децата! С такова отег­чение отивах в училище и с такава умора се връщах вкъщи. „Все така ли ще бъде цял живот? Това ли е животът!" Почнах пак да философствувам. От кого и от какво зависи на едни да бъде добър и красив, а на други и по-специално на мене да бъде толкова сив и безрадостен? И седнала на прага на стаята си в един облачен ден пред стъмнения хоризонт, написах: Животът е жесток за мене враг, той смях и жизнерадост ми отрони и ето ме сега на къщни праг сломена, тихо сърце сълзи рони! И ето ме сега на къщни праг проклинаща живот и радост, детство! Но чувам нейде глас приятен, благ да обещава нов живот, блаженство! Последните две стихчета дойдоха някак неочаквано, без да ги мисля, сякаш ми ги някой продиктува отвътре. „Но чувам нейде глас приятен, благ да обещава Нов живот, блаженство." Сама се чудех на тях. Мислех какво означават те. Вглеждах се, вслушвах се в себе си и открих, спомних си, че в минути на отчаяние, на дълбоко мислене върху живота, миналото, бъдещето и пр. когато си блъсках главата без никакво разрешение, нещо в мен тихичко се обаждаше: „Хайде стига си мислила, всичко ще се оправи, ще се нареди, животът ще стане хубав и за тебе и т.н." И аз млъквам и питам: „Но кога и как? И кой е, който ми говори? Кой може да знае, какво ми е сега на душата? Кой може да ме разбира и успокоява?" Питам, озъртам се около себе си, свивам в недоумение устни, но се успокоявам. Ставам, измивам се, обличам се хубаво и излизам при хо­рата или сред природата. И сега се засмях, затворих тетрадката и излязох на разходка в мрачния ден, защото не знаех какво да мисля повече, а ми ха­реса това разрешение на надеждата и си казах: „Е, все пак хубаво е, че има такава способност в човека, да се успокоява сам и да се надява."
  20. 5. НЕЗНАЙНИЯТ И НЕПОЗНАТ ШЕПОТ Намерих си работа - чиновничка в Александровската болница. Тя беше на час и половина от квартирата на вуйна ми, взет пътя пешком. Аз не обичах да се тъпча в трамваите и затова сутрин отивах и вечер се връщах пеш. Вървях, гледах шумния живот около себе си и мислех. Много мислех. Особено се беше раздвижила моята мисъл тогава. Като ученичка като че бях спяща. Учех уроците си и чаках да свърша училище, без да си задавам по-дълбоки въпроси за живота. Страдах, плачех, но се утешавах, че скоро ще свърша училище и като че с неговото свършване ще свършат и страданията и несгодите ми. Сега, когато свърших ученическия живот и навлязох в живо­та на големите, аз се почувствувах като малка рибка напуснала малката бис­тра рекичка и навлязла в огромния, тъмен, мътен и бурен океан, където деб­нат хиляди опасности! Животът ми в болницата беше изпълнен с толкова нови неща, но не примамливи, а страшни и опасни за едно младо, неопитно, самотно момиче от провинцията, че аз се изплаших. Брат ми беше също изплашен от големия град. Той се движеше в по-друга среда от моята, в среда на другари, но дълго време не можеше да си намери работа. Когато се срещахме виждахме колко сме безпомощни и изплашени и двамата. (Той гостуваше у някакъв приятел, не беше при вуйна ми.) Крепеше ни обаче взаимната любов и загриженост един за друг. Аз не споделях с него своите несгоди и неприятности, за да не го тревожа излишно. Той също не споделяше своите, може би по същата причина. И така аз се чувствувах сама, сама, сама... Сама сред тъмно, мътно и неспокойно море. Никъде светлина, никъде красота, никъде радост! Хазаинът на вуйна ми беше почнал да се бунтува, че имала много квартиранти, печелела много от къщата му. Аз не бях квартирантка, а само гостенка. Но той не вярваше и ме пъдеше. В болницата бяха обещали да ми дадат едно легло в една стая с няколко чиновнички, но още нямаше свободно. Бях притисната до стената. Вървях из улиците и мислех, мислех, мислех... Мозъкът ми работеше като динамо: Как? Защо? За какво? На къде? При кого? Кой? Кой ще ми помогне? Кой ще ни помогне? Брат ми отслабна, заболя. Моята грижа се удвои. Дойде септември влажен и студен. Ние сме с летни дрехи, без квартира, без пари. Добре, че в болницата ми даваха обяд. Брат ми идваше и го деляхме двамата. Една колежка по-възрастна от мене и по-опитна, в която събудих известни симпатии ми казваше с болка: „Бягай, бягай по-скоро от София! Бягай докато не си пропаднала като мене. Аз съм пропаднала, загубен човек! Имаш образование. Ти си Учителю. Иди си в село. О, ако имах образование. Ако имах къде да отида другаде на работа". Беше дошла от Добруджа, която беше тогава под румънска власт. Попаднала в родината си да търси хляб и убежище беше намерила само разочарование и мъка. „Бягай, бягай", повтаряше всеки ден тя. А вълните се надигаха около мене и застрашаваха да ме залеят и погълнат. Брат ми не ме пускаше да се върна. Аз също не исках да отстъпя при първото сражение в живота! И мислех, мислех, мислех... Особено отивайки и връщайки се от работа. Как да си помогнем? Как да издържим на това положение? Ние дойдохме да си намерим по-хубава работа, да се наредим по-добре и ако е възможно, да се наредим и да следваме, а попаднахме в още по-мизерна и лоша, и безнадеждна обстановка... При кого да отида? С кого да се съветвам? хората ми се виждаха чужди и страшни. Кой се интересува от мене - малкото самотно, сиротно момиче с копнеж, със стремеж към красив, чист и морален живот? Интересуваха се някои от младите ми колеги, но не, за да ми помогнат, а за да ме вмъкнат в калта. И ми устройваха какви ли не клопки. Няма ли бе, няма ли поне един единствен човек на тази земя честен, благороден, умен и добър при когото да отида за съвет, който да ме разбере и да ме напъти и да ми помогне да се издигна, да се домогна до красив, смислен и разумен живот? Ами че това не е живот! Това е тиня! Аз съм попаднала в тинята на живота! Потъвам... Няма ли? Няма ли? Крещеше почти в отчаяние душата ми веднъж когато вървях по улица „Алабин", на връщане от болницата. „Има! Има! Има!", отекна в душата ми някакъв мил, топъл, при­ятен бащин глас. „Има!" Озърнах се, от къде идеше този глас? От ляво на улицата, като че ли от посоката към ул. „Опълченска", N 66, а бе като шепот в душата ми. Тихо, по-силно, настойчиво, убедително. „Има!" Чудно нещо. Веднага се успокоих. За пръв път ми се случваше такова нещо. Въображение? Халюцинация!? Вътрешна някаква утеха? Засмях се и си продължих пътя спокойна. Нищо не мислех повече. Потънах в околния шум и стигнах дома, където мълчаливо се вмъкнах и без да споделя нещо с вуйна си, си легнах и спокойно заспах. След няколко дни така се влоши положението ми в болницата, че аз трябваше да се върна в Стара Загора при леля си. Назначих се Учителю за втора година и заминах пак за село.
  21. 1. КОПНЕЖ ПО ГОЛЯМОТО, ВЕЛИКОТО Европейската война 1917 г. е в разгара си, макар и към края. Пристигат всеки ден ранени и пълнят училищните сгради превърнати в болници. Ние учим в разни дюкянчета, кафенета и тям подобни. Бях ученичка в III-ти гимназиален клас на Старозагорското девическо, педагогическо училище. Беше глад, немотия, скръб и потиснатост. Дните протичаха бавно и мъчително; нощите, особено дългите зимни нощи - още по-бавно. Нямаше осветление, нямаше веселите събирания, гостувания, вечеринки от миналите години. Всички лягаха рано и будуваха дълго в леглото, размишлявайки за войната и „какво ли има още да стане". Живеех във всекидневната стая на семейство Антонови. През деня ха­зайката ми се посещаваше от съседките и разговаряха за какво ли не, но най-вече разговорът се въртеше около войната, немотията, ранените. Аз и другарката ми - дъщеря на хазайката - учехме до масата със запушени с пръсти уши. Един мартенски ден, помня го, като да бе вчера, учех урок по история. Колкото и да ме беше увлякъл интересният урок, до ухото ми достигна тихият глас на съседката ни-гостенка: „Казва се д-р Дънов, д р Дънов. Учен, много учен човек!" В душата ми трепна нещо. Какво особено име! До сега не бях чувала такова име. И как ми звучи приятно и познато! Сложих учебника на коленете си и без да давам вид, че слушам, се заслушах в разговора. „Той бил френолог. Обикалял България, измервал черепите на мнозина: стари, млади, мъже, жени, деца... По такъв начин познавал характе­ра им, откривал миналото, настоящето и бъдещето им. След това започнал да събира хора около себе си в София и да им държи беседи. Аз много оби­чах да ходя на Неговите беседи. Много често ходех. Живеехме наблизо. Но го интернираха във Варна. Завидяха Му. Такива хора не се търпят!" Аз имах особена слабост към учени, поети, писатели - хора на науката и изкуството. Обичах науката, поезията, музиката, хубавите книги, учените хора... Дребнавите всекидневни разговори на хазайката със съседките си-гостенки не ме интересуваха, но този разговор ме заинтересува и отвлече от урока. Аз запитах съседката: „За какво говори този човек?" „Ами, че за мно­го неща: за живота, за науката, за всичко, но най-много говори за Бога! Той е много, много учен човек!" „Я, чети, чети! Че довечера няма да ви паля лампа, газта е на свършване", ме отсече хазайката. Тогава се осветлявахме вечер с малка нощна лампичка, по липса на газ. Само срещу ден, в който имахме класно или много уроци, хазайката за­палваше за 1,2 или 3 часа газена лампа N5, за да си подготвим уроците. Аз забих глава и очи в книгата, но наострих уши. Разговорът стана много тих и аз не можех да чувам повече. Тук-там долавях откъснати думи, от които нищо не можех да разбера, но в душата ми се надигна мелодия: „Д-р Дънов, д р Дънов! Френолог! Много, много учен човек!" Това е първият спомен за Учителя. Тогава за пръв път чух Неговото име, което ми прозвуча близко, родно, познато. Изплава из някаква далечина, на някаква непозната глъбина, някъде вътре в душата ми мелодия и запя: Д-р Дънов, д р Дънов!... Не питах защо, за какво? Само сладостно се унесох в тази мелодия и замечтах... За какво? не помня. Бях сираче бедно, сиротно, самотно. Какво общо можех да имам с този човек чужд, непознат, далечен, учен и голям... аз бедната, малка ученичка от III-ти гимназиален клас? Не можех да мисля. Не можех и да уча. Затворих книгата и излязох да се разходя. Беше привечер. Слънцето току-що залязло. Хоризонтът на запад необикновено красив, с розоворезедава нежна краска. Бях особено чувстви­телна към тези краски. Те сякаш подсилиха мелодията на душата ми, която ме понесе на криле... Колко ми е хубаво! Колко ми е хубаво! Защо ми е така хубаво? Недоумявах. За пръв път в живота си изпитвах такова състояние!
  22. СБОРНИК ТОМ 6 Спомени на съвременници и последователи на Всемировия Учител БЕИНСА ДУНО Събрал, подбрал, записал, съхранил и представил Вергилий Кръстев Библиотека „Житен клас" София 1996 Посвещава се на онези братя и сестри, които бяха в Школата на Бялото Братство, при нозете на Всемировия учител Беинса Дуно, слушаха Словото на Бога за идното човечество от Шестата раса и пееха песните Му, които ще бъдат молитви за Новото Човечество. Поднасям този мой труд - резултат на двадесет и две годишно издирване и проучване като дар на оне­зи, на които очите са отворени и съзнанието е Будно за Словото на Великия учител Беинса Дуно, и на които ушите са отпушени за музиката Му, защото я възприемат като творчески акт на Божествения Дух-Словото на учителя Дънов е Слово на Всемировия Учител Беинса Дуно, което е Слово на Бога. Във Вселената има един Бог, едно Слово, един Всемиров учител - Беинса Дуно и един Космически ученик. Ученикът, изучаващ Словото Му спрямо Космическият ученик е само една прашинка от безкрая на света и микрочастица от вечността във времето на Вселената. Словото на Всемировия Учител - Беинса Дуно е Третият завет на Бога към Човечеството. Д-р Вергилий Кръстев НАТАЛИЯ ЧАКОВА (9.X.1902-10.X.1987) Братът на най-малките (Спомени за Учителя и за живота ни край Него) ПРЕДГОВОР Лятото на 1958 г. е. Рила ни е позовала пак със светлия си спомен. И ни е приготвила дар: тихи, светли, топли дни и нощи, кристални езера, чисти, из­мити канари, прясно-зелени поляни, снежни върхове, които стигат лазурното, прекрасното небе! И слънце, слънце, слънце! Много слънце! Ние стануваме пак по традиция при Седемте рилски езера. Палатките се белеят около второто езеро. Всяко утро се ниже редицата богомолно към Молитвения връх. Всяко утро колелото на Паневритмията се върти на меката кадифена поляна край някое от езерата. Всяко пладне ограждаме полянката, на която беше палатката на Учителя и чакаме смирено и търпеливо обеда. Ето пъргави сестри и братя разнасят топлото ядене. Ние сме развълнувани и благодарни. На тази височина топъл обяд всекидневно: 10, 20, 30, 40, 50 дни! Но това го прави Той, Учителят! И занизват се спомените! И разтварят се сърцата и душите! И прогова­рят устата! И разказват от чудни, по-чудни спомени за Него! От чудни, по-чудни опитности - Негови дела! И ние слушаме и се радваме и тихичко благодарим! Прибираме се в палатките си за почивка. И аз не мога да се откъсна от чутото, от спомена за Него. Потънала дълбоко в миналото пред мен се зани­заха дела и думи от хубави, по-хубави, които съм чула и видяла от Него. И ре­ших да ги споделя в тетрадката си за Негов спомен и за благодарност за всичко, което ни е дал и научил!
  23. 295. ПИСМО НА УЧИТЕЛЯ ДО ИЗГРЕВЯНИ „Привет на всички. Мир, в който Любовта цари. Светлина, в която Мъдростта обитава. Свобода, в която Истината живее. От Бога към Духа; От Духа към душата; От душата към ума; От ума към сърцето. От всичко към човека - Синът Божи. Мирът на вечното благо да бъде с вас! От Седемструнната рилска арфа." 30.6.1931 г. /Свещения подпис/ Забележка: Поради големият обем на книгата не бяха включени още няколко раздела както и не бе поставено съдържание на книгата, за което се извиняваме на читателите. Благодаря на онези, които дадоха своята лепта според своите възможности за издаването на том V: Марийка Марашлиева, Мария Арсова - София, Кина Стоянова - гр. Раднево, Жанета Йорданова Новакова - гр. Русе и Величка Няголова - Франция, * Съставител и редактор д-р Вергилий Кръстев Глабен сътрудник и предварителен машинопис Марийка Марашлиева Компютърен консултант от том I до том V Стефан Кръстев Предпечатна подготовка Величка Халембакова Тираж том I, II, III, IV по 3000 броя.Том V по 2000 броя. Печатницата изчислява книгопечата във валута - ОМ, поради което не е поставена цена на книгата и тя се определя допълнително съобразно курса за месеца. Семейна идилия - съпрузи: Недялка и Михаил Тодорови. Деца: Славчо, Мария Тодорова и Тодор. Девойката Мария Тодорова - 1916 г. Голямото семейство. Съпрузи - Михаил и Недялка Тодорови. Можду тях Владо - на 5 години, •тляво надясно: Станислав. Мария Тодорова, Христо - братовчед. Тодор Тодоров, Михаил и Тодор (братовчеди). фамилията - 1930 г. Димитър и Недялка Тодорови. Отляво надясно: Владо - син Мария-Рихи - съпруга на Станислав и Мария Тодорова. Ученици от Богословското училище в Свищов - 1886 г. (виж "Изгревът", том V. № 204, стр. 531). Учителят на Черни връх (виж № 196, стр. БОО). Семинаристи на Изгрвва с Учителя - 1942 г. (виж № 202. стр. 624). Разговори на Изгрева - 1942 г. Учителят разговаря с Боян Боев и Янка Симеонова, а Мария Тодорова на три метра встрани очаква своя ред (виж №34, стр. 72). Латвийци на Рила (виж № 171, 172, стр. 445-446). Първи ред отгоре (прави): 1 Алвида, 2. Елена, 3. Учителят, 4. Пампоров, 5. Николай Калертс. Втори ред: 1. Мелита. 2. Амалия Вайланд. Трети ред: 1. Рождена сестра на Амалия, 2. 3. 4. Анна Мазурс с бялата рокля, 5. Емилия. Четвърти ред: 1. Озол, 2. Мариана, 3. Емма. На път към художествената изложба: Мария Тодорова. Боян Боев и Учителят. На Бивака • 1942 г. Мария Тодорова чато на Учителя приказка от Андерсен по негова молба. До извора след оздравяваното, Рила, август, 1936 г. Мария (с такето) до Учителя, до нея на първия ред Николина Балтова. над нея с бялата шапка Стоянка Илиева, до нея Боян Боен. Над Мария - Наталия Чакова. Песни до извора - 1936 г. (след оздравяването): Учителят, до него Мария Тодорова, а долу майката с двете деца е Стефка Няголова със синовете си Костадин и Светозар. Първата разходка слод оздравяваното. Отляво надясно: 1. 2. Олга Славчева. 3. Веско Козарово. 4. Мария Пончева. 5. Катя Грива. 6. Николина Балтова, 7. Мария Тодорова. 8. Учителя, 9. Пенка Белева. Паневритмия на поляната над "Езерото на Чистотата". Рила. Борис Николов (с бялата рубашка), до него - Шиваров. Мария Тодорова (с бялата рокля и шапка), а до нея Елена Андреева. Рила, 1972 г. (салоните), Мария Тодорова и Борис Николов. Златната възраст в царството на сломените. 1 Имай повече неща отколкото посочваш, казвай по-малко отколкото знаеш (из „Крал Лир)
  24. 294. ПИСМА НА УЧИТЕЛЯ ДО УЧЕНИЦИТЕ НА ВСЕМИРНОТО ВЕЛИКО БЯЛО БРАТСТВО „31.I.1923 г. До специалния клас. (Младежкия) Светлината с ръка не се хваща, но с очи се вижда и с ум се разбира. Тази светлина води изпадналата душа през тъмнината. Ръката може да хване само образувалия се плод от светлината, окото да види слугата, който донася, и ума да прочете писмото на Оня, Който го праща. Свещения плод на живота трябва с всичката чистота да се хваща. Душата на ученика трябва да е обхваната от свещения трепет на Божия Дух. Само така ученика може да се доближи, да види свещеното лице на Истината и да разбере възходящия път на Любовта. Великите идеи живеят в благородните души. Светлите мисли в светлите умове, чистите желания в чистите сърца. Там гдето има светлина чистота Духовна, свобода Божествена, там Духът Царува." /Свещения подпис/ До учениците „Мир казва Христос, на Моите ученици по целия свят, Мир на всички, които прилагат Моето Учение. Мир на верните, Мир на търпеливите, Мир на кротките на смирените духом. Мир на всички, които търсят Правдата и Царството Божие. Мир на нажалените, на оскърбените. Мир, казва Господ на Моите чада, тяхно е Царството от сега. Мир, мир, иде мир Божий за праведните по сърце и утеха на всички. Така говори моят небесен Отец Мой и ваш Баща на всички страдущи. И ази ваш брат ви казвам: пазете законите Му, дръжте Словото Му. Ходете в Любовта Му и ще чуете гласът Му и всякой от голям до малък, ще го познаете, че е Той Единия и неизменния във всичко на живота и всичко произтича от Него самия, от Неговата добра воля." В.В. /Свещения подпис/
  25. 293. ДИСХАРМОНИЯ В БРАТСТВОТО Още от самото начало при учредяването на съборите от Учителя от 1900 г. започва едно видимо разногласие между членовете на веригата. То се изразява в спречквания, караници и недоразумения. По-късно Учителя дава обяснение на този факт, че други са Силите, които ги противопоставят един на друг. Много по-късно след десетилетия ние научихме, че на Изгрева присъства и Черното и Бялото Братство и че това е Школата на Мировият Учител, който управлява и едната, и другата Школа, защото той е Миров Учител на Битието и Небитието. А по-късно разбрахме, че пред нас е Духът Беинса Дуно в тялото на Учителя, който е Всемировия Учител на Вселената. Духът Беинса Дуно управлява цялата Вселена. Спомням си, когато Учителят изнасяше беседи пред „Класът на Добродетелите" един ден на 25 април 1923 г. Паша бе поискала Учителя да поговори какви трябва да бъдат взаимните отношения между учениците, за да бъдат връзките по-силни. Учителят бе споменал, че първото нещо е, че трябва да се хармонизират нашите общи действия в една посока. Учителят спомена следното: „Омразата и Любовта вървят заедно както деня и нощта, както тъмнината и светлината". Олга Славчева откликна изведнъж: „Учителю, ние се презираме даже". Учителят я погледна, усмихна се и каза: „Не, вие не сте, които мразите, а другите мразят чрез вас, други любят чрез вас. Ами ако аз сега взема твоята глава и с нея мушна Марийкината глава и ти като не виждаш моите ръце тя ще те намрази тогава и ако не знае причината ще каже: „Олге, ти ме удари, че ми пукна главата". Ти ще й кажеш: „Аз не зная." А Марийка ще каже: Що ме лъжеш". А пък аз съм този, който взе двете глави и ги удари една в друга. Значи не сте вие, които се мразите, а други чрез вас мразят". Този разговор ще го намерите в стенограмите. За да бъда по-точна ще ви представя някои мисли на Учителя по този въпрос. „Съжалявам, че съм отворил тази школа. Да ви кажа една Истина. Знаете ли защо? Когато дойда тук, изпитвам едно болезнено чувство, тия набрали се ваши желания ми причиняват най-големите страдания. И сега аз трябва да правя усилия върху себе си, за да ви говоря. Аз да ви кажа Истината! И ако не спазвате туй правило, тогава аз ще ви оставя да учите както знаете. Решил съм! Аз не искам за в бъдеще да измъчвам себе си. Нито пък ще позволя на моите ученици да ме измъчвате. Аз съм завършил своята еволюция, няма какво да се измъчвам повече. Туй, което зная, може често да ви го предавам, но вашите мисли и вашите преживявания се предават върху мен. Приемем всичките ви мисли и ги преживявам вътре. Пък аз не искам да преживея вашите мисли. Ако вие сте грешници. Аз нямам нищо общо с вашите грехове. Добрините ви бих ги изнесъл по-добре, но да съдите в умовете си и да не говорите, че туй било, онова било. Аз не искам да слушам. В душата си съм сит на укори и на неблагодарности. Аз не искам сега по никой начин да огорча Оногова, Който живее в Мен. Туй не го позволявам! Онзи, Който Ме е учил. Онзи, Който живее в мен, върху Него аз не искам да прехвърля никакви укори! Аз може да нося, но заради Него, щом дойде до Неговото Име - аз съм готов да жертвувам всичко! Между вас и мен трябва да се разчистят всички въпроси. Нищо повече! За в бъдеще онзи, който не постъпи тъй, аз да ви кажа, ще обърна гръб и няма да ви погледна вече! Туй е правило в Бялото Братство. Онзи, Който живее в нас, Господ си има път, по който върви и няма да ни чака. Слънцето изгрява, земята се върти всяко нещо си върви по определения път. Ние не можем да изменим законите на Битието." „Без страдания няма повдигане. Това е един велик закон. Който иска да влезе в Царството Божие без страдания той желае невъзможното и немислимото. Бог иска от нас да се самопожертвуваме, защото Той се самопожертвува. Да бъдем подобни на Него. Невидимият свят иде, за да ви помогне и вие не пропускайте да се възползвате от помощта му. Всяка лоша дума през време на събора на веригата може да произведе буря и да има изключително тежки последствия както за вас, така за народа и за управниците." „Вие нямате време да се отклонявате, нито да се бавите. Кармата ви е назряла. Ако не ликвидирате сега, ще останете за след 2000 години. Няма време за философствуване. Вярвайте в живия Бог. Средно положение няма. Ако отидете с Черното Братство, ще ви одерат кожите. Ако сте с Бога, ще си ходите изправени на два крака и кожите ви ще бъдат здрави. Заедно с учението, с което се учите, всеки ще си носи отговорностите за отклоненията. И за едно престъпление в сегашното ви състояние, като служители на Братството ще се връщате цял живот на земята, за да го изкупите." „Между вас има раздори и поради тях аз не съм могъл да помогна там, дето трябва да помогна, а това е, за което аз най-много съжалявам. Ако аз знаех, че ще ми направите тази спънка, никога нямаше да се свързвам с вас и щях сам да върша работата си и да си отида. Но сега вече не мога, защото съм свързан с вашата карма. Вие сега гледате на работата мрачкаво, като през огледало, но отпосле ще виждате ясно. Както и да гледате и да чувствувате само знайте, че ако това дело се спъне, спъва се и българския народ, спъвате и себе си и то за няколко поколения. Всички вие трябва да знаете и изпълнявате правилото, че не бива да говорите за неща, които не знаете и които с очите си не сте видели и проверили, защото това, което нас ще подигне, то е Истината и самата Истина - никакви догадки, предположения и слухове не бива да ни влияят." „Вий сте поканени да работите и ако вървите подир мене, добре. И понеже съм свързан с вас искам да ме не спъвате. Защото освен делото и задачата, за която седя, какво друго може да ме спира? Някакво имение и стяжение ли? Културата на съвременния живот ли? Аз не искам да образувам котерия около себе си, която да се кара с този, онзи, с другите хора. Никаква задна цел не искам да имате. И нямате право да се нахвърляте с причини и без причини върху някого, човека, който иска да работи. Вие може би и без да щете ме излагате като един пехливанин и при състезанието вий стоите от страна и ръкопляскате. Обаче помнете, че положителната подкваса дава положителен резултат, когато отрицателната - отрицателен резултат." „От вас изисквам едно нещо: У моите ученици тук в България липсва почитание. Вие сте крайно груби, всички сте крайно груби. Едва ли ще намеря няколко души, които да са нежни. Много груби сте. Една Истина ви казвам. Всеки търси само правата. И всеки от вас търси първото място, но като дойде до задълженията, казвате: „Чакайте малко!" Първото място е за онези, които се жертвуват, второто място е за тези, които уповават, а третото място е за тези, които имат надежда, които са радостни." „И ако вие не изпълните закона на Любовта, нямам нищо общо с вас. И няма да ви срещна и втори път. С вас няма да се занимавам, разберете. А други ще се занимават с вас. Законът на Любовта изисква това. Ако можете да ходите, добре. Но ако не, вие сте в ляво, а аз съм в дясно. И тогава колкото повече време минава, толкова и пътят повече се отклонява. Вие ще ударите надолу, а аз нагоре. И тогава след милиони, милиони години, някъде пак ще има среща. Но знаете ли на какво ще мяза това, като ви срещна там? В тази работа вършите малко, много малко, микроскопично добро. Иждивете една минута или една секунда на ден, но вложете всичката Любов, която има във вашата душа. И тази минута ще бъде за спасение. Но ако вие не се спрете Поне една минута на деня... Поне една минута може да се спрете, да направите едно малко добро от Любов." „В туй Учение има и други заинтересовани Сили, които спъват ученика." „Нашата погрешка е, че ние искаме да намерим щастие тук на земята. А на земята не можем да намерим щастие! Земята е училище. Това, което търсим ще го намерим на друго място. Всичко на земята е временно." „В братството аз забелязвам една голяма дисхармония. Аз търпя тия работи, но бъдете уверени, тази дисхармония не ми е приятна. Моето желание е да живее Христос във вас. И за мене най-щастливия ден ще бъде когато видя, че Христос живее във вашето съзнание. Бъдете уверени, че той ще бъде най-щастливия ден в живота ми. Не мислете, че туй трансформиране на един живот в друг е лесна работа. За да се трансформира едно растение във форма на животно, какво изкуство и знание е потребно! Вие можете да носите каквито щете дрехи и обуща, но мен ме интересува умът ви, съзнанието, сърцето и волята ви, а най-много душата ви, присъствието на Христа в душата ви. Спасението седи в това, да се разшири вашето съзнание, да влезе Христос и тогава сте спасени." „Ще образуваме вътрешна верига, в която между членовете да няма никаква дисхармония. Всички болести са резултат на тази дисхармония. В тия кръгове чужди крак няма да стъпи. Не можем да пуснем луди хора в организирано общество да забиват своите ножове. „Изпитвайте духовете от Бога ли са". Това са човешки души - живи човеци, останали от разните еволюции, тях ще изпитваме. Духът може да говори чрез тебе само ако имаш ум. Духът говори чрез умът. За да дойде духът, трябва да се подготвят условия. Трябва интелигентността да посади дръвчета и семенца, да прекара рекички, за да дойдат птичките - Духът." „Трябва да знаете, че мъчнотиите и страданията в живота са Божествен огън, който постепенно се сгъстява и вие скачате. Но това да не ви обезсърчава, защото и по-напредналите от вас скачат от тоя огън. Туй не е за наказание, а за да се възстанови Божествената Правда." „Човешката душа е арена и върху тая арена работят лошите и светли духове. Ние трябва да дадем място на добрите духове, защото те са, които ще ни изведат на добър път. Цялото небе и всички добри духове имат интерес да избавят човечеството." Учителят извиква брат Начо Петров в Мърчаево и му казва: „Брат Начо, аз си заминавам. Причината за моето заминаване се намира и е обяснена в беседата ми от 1 юни 1932 г. на Общия окултен клас. ". Брат Начо си записва думите на Учителя и след заминаването на Учителя тръгна да търси тази непечатана беседа. По-късно през 1946 г. тази беседа беше отпечатана в томчето „Начало на Мъдростта", том III. Беседата е озаглавена „Любов, обич и почит" от стр, 214-216 четем думите на Учителя по този въпрос. „Знаете ли, какво напрежение изпитвам, когато нося вашите нечисти мисли и желания? Всякога ли трябва да ги нося? докога ще търпя това? Всяко нещо си има край. Мислите ли, че аз всякога ще нося вашите нечистотии? Докато обичате Бога и вършите волята Му, аз ще бъда между вас. Откажете ли се от Бога, аз ще ви кажа сбогом! Според мене, вие сте човеци, докато любите Бога и вършите Неговата воля. Щом се откажете от Бога, законът ще дойде. Наближава Това време." „Страшен, тежък изпит иде за човечеството. Всичко ще се стопи, ще се превърне в прах и пепел. Кога ще стане това, не е важно; може да стане след година, след десет, сто или хиляда години. Важно е, че законът ще се приложи. Ще бъдете свидетели на това време и ще проверите истинността на думите ми. Една мисъл да легне в ума ви: Да се изправите. Аз съм дошъл до едно място, отдето повече не мога и не искам да нося вашите нечисти мисли и желания. Не искам да нося нечистите мисли и желания на българския народ. Не искам да нося нечистотиите и на съвременната епоха. Всичко, което виждате днес ще изчезне, ще се стопи. Такава е Волята на Бога. Невидимият свят е решил да ликвидира със старото. Това не трябва да ви обезсърчава, но да се изправите. Няма защо да се нервирате, но трябва да работите върху себе си и да дойдете при мене с чисти умове и сърца, да ви дам каквото искате. Ако дохождате при мене със своите стари и нечисти мисли и желания, освен че нищо няма да ви дам, но ще взема и това, което имате. Вие знаете притчата за талантите, дето господарят казва: „Вземете единия талант от тоя слуга и го дайте на оня, който има пет таланта." Това е великият закон, който ще се приложи. Ще кажете, че се трудите. За кого се трудите? За кого работите? - За себе си. Какво сте направили за Господа? какво сте направили за мене? Аз не искам да ми правите паметник, не искам да правите църква на мое име -нищо не искам от българите. Достатъчно е това, което се прави в името на Бога и на Христа. Бог не обича лъжата. Веднъж завинаги трябва да ликвидирате с нея. Тогава, като дойдете при мене, кой каквото иска, ще му дам. Болния ще излекувам, страдащия ще утеша, на бедния ще помогна. Тогава ще говоря само добри работи за вас. Сега изнасям лошото във вас, понеже е резултат на миналия ви живот. Като изучавам сегашното човечество, виждам, колко е изопачено." „Сега вие се числите към едно Братство, без да знаете законите, на които се основава то. Без да мисли много, някой казва: „Ще изляза от Братството". По своя воля ти не можеш нито да влезеш, нито да излезеш. Братството е Божие дело. Как ще излезеш от Бога? Къде ще отидеш? Само любовта свързва и развързва душите, които се обичат. Като знаете това, не се бъркайте в Божието дело." (стр. 218-219). „Колкото първите човеци послушаха Бога, толкова и сегашните хора ще послушат и изпълнят моите думи. Мога да им се наложа,но това е насилие, а насилието не разрешава въпросите. За да приеме Словото, човек трябва коренно да се измени." (стр.220) „Вложете в ума си следната мисъл: почит към себе си, обич към ближния и любов към Бога. Това трябва да прилагате всеки момент в живота си." (стр. 222) - „Начало на Мъдростта", год. 11, том 3 - Общ окултен клас. Всички поднесени от мен изказвания на Учителя за дисхармонията в Братството са потвърждение на това, че всички събития, които изнесох в моето повествование са верни и истинни и силите, които работеха в Братството бяха Сили на градеж и Сили на разрушение. Тези сили намираха проводници и застъпници в учениците. Всеки един от тях в строго определено време беше подложен на тези сили и трябваше да бъде проводник и да ги прояви в една или в друга насока. Понеже това беше Школа на Бялото Братство и Школа на Любовта много пъти ние се събирахме на братски обеди и вечери и винаги се случваше нещо, което разваляше настъпилата хармония. Точно в този момент някъде в редиците ставаше разправия и скандал. По този въпрос веднъж Учителят каза следното: „Ето моето мнение за братските вечери: за такива братски вечери каквито вие ги правите - аз ви забранявам. Вие отивате там, за да се обиждате. Щом нямаш хармония, не отивай там иначе ти със себе си внасяш дисхармония. Трябва да знаете последиците от една братска вечеря. И двама души да сте били на вечеря, но да има хармония между вашите души. Ако бъдете много и сте в дисхармония - не постигате нищо. Чувствуваш ли в себе си, че нямаш хармония с известни души не отиваш там, за да внасяш дисхармония между средата. Дисхармонията след това действа пагубно срещу всички." Спомням си веднъж отново беше станала някаква разправия и един от учениците беше направил скандал и настана цяла олелия. На следващия ден Учителят не дойде в клас, а изпрати по брат Тодор Стоименов едно писмо, което той прочете в класа. Всички го изслушаха и понеже беше кратко изпяха няколко песни, казаха няколко молитви и си отидоха. А пък стенографите, за да оформят този ден записаха следното: 12 годишнина. Седемнайсета лекция на Младежкия окултен клас. 20.I.1933 г., петък, 5 ч. сутринта. Едно писмо. Учителят не дойде и изпрати следното писмо до класа. „Новото иска много упражнения. Старото много почивка. Прекарвайте времето и (или) в упражнения и (или) в почивка." Свещения подпис Сбъднаха се думите от това писмо. Дойде това време и някои от нас прекараха времето си в приказки, а други в почивка.
×
×
  • Създай нов...