RPX

59. ИЗГОРЕНИЯТ КРАК Едно лято на Изгрева си изгорих крака с вряла вода. Имаше вятър. На примуса ми в палатката вреше чайник. Аз се приближих да го взема, но вятъ­ра перна с отвореното платно на палатката врящия чайник и го изля върху десния ми крак. Дигнаха се веднага мехури. Приятелките ми отидоха веднага при Учителя да му кажат. Той каза да не разкъсваме мехурите и да мажем крака със зехтин и да го налагаме отгоре с кисело мляко. Стоя си в палатката и около палатката и го лекувам и никъде не мога да ходя. Всеки, който иде да ме види, казва, че ще мине месец, месец и поло­вина докато оздравее напълно, да мога да обувам обувка и да ходя. А набли­жава време да се отива на Присоите. Това лято - 1934 г. не зная по какви при­чини нямаше да летуване на Рила, а на Присоите на Витоша. Мъчно ми е, много ми е мъчно, но няма що. Ще трябва да карам лятото на Изгрева сама. Всички ще отидат. Ще отиде и Учителят. Ще останат само малцина да пазят Изгрева. Един ден рекох: Чакай да направя усилие да отида до обеда, да видя Учителя. От няколко дена от как си бях изгорила крака не бях Го виждала, а скоро ще заминават за Присоите. И накуцвайки едвам, едвам отивам към малкия салон - трапезарията. Обедът щеше да бъде там, а не навън, понеже беше облачно времето и предвещаваше, че ще вали дъжд. Ето Го и Учителят иде бързо, бързо след мене. Поздравих Го, поздрави ме и отмина. А на мене така ми дойде неочаквано, без да съм мислила, без да съм се канела и извиках след Него: „Много ми е мъчно, Учителю, че няма да мога да дойда на Присоите." Той се обърна, изгледа ме отгоре до долу, ни­що не каза и влезе в салона. Влязох и аз. Обядвахме. Прибрах се в палатката и рукна силен, продължителен дъжд. Може би час, час и половина валя. През време на дъжда дойде ми някакво настроение да си попея. Изпях 1, 2, 3 песни, настроението ми се още повече повиши. Пях още. Помолих се. Но не за крака си и не, за да отида на Присоите, просто така, по вдъхновение, без да мисля, че ще може кракът ми, за който ми предричаха един, един и половина месеца, да искам някакво чудо, някаква свръхпомощ. Просто имах вътрешен подтик да пея и да се моля. Като мина доста време, мина ми мисъл: „Я си погледни крака". Развързах го и що да видя: Всички мехури спаднали и прилепнали към крака. Ни помен от водата, която беше в тях. Силното зачервяване значително много, изчезнало. Останало по-слабо зачервяване и синьо месо, което се лекува. Изненадах се, зачудих се, зарадвах се и благодарих на Господа и на Учителя. И пак една отчетлива мисъл ми мина: „Я погледни от палатката на­вън". Поглеждам. Дъждът още продължава да плющи. Учителят е на балкона с черната си пелерина, с мокра коса. Величествен, внушителен стои и гледа към палатката. Засрамена, веднага се укрих. Разбрах, какво беше станало. На другия ден обух чорап, на третия обувка и на четвъртия крачех ре­дом с всички към Присоите на Витоша.

58. МОМЕНТАЛНО ИЗЛЕКУВАНЕ ПРЕЗ РАЗСТОЯНИЕ Тук ще разкажа един случай на моментално излекуване и то през разстояние. Беше през ранните години на моя живот в Братството. Учителят живе­еше още на ул. „Опълченска" 66. Беше коледна ваканция. Прекарахме я с моята приятелка Олга Блажева в София у леля ми. Един ден бяхме на ул. „Опълченска" 66. Чакахме си реда да влезем при Учителя. Бяхме в стаята на сестра Гумнерова - хазайката. Учителят приемаше в малка стаичка, която беше между Неговата стая и стаята на Гумнерови. По едно време дойде един непознат човек, много загрижен и разтревожен. Попита за Учителя, може ли веднага да влезе и говори с Него. Казахме Му, че не е хубаво да прекъсва разговора Му с лицето, което е при Него, но че след като излезе то, ние му отстъпваме реда си да отиде Той при Учителя, щом като работата му е много спешна. Но този, който беше при Учителя се забави доста и човекът ни раз­каза защо е разтревожен и защо бърза. Имали единствена любима дъщеря, която преди една седмица се омъ­жила за пълномощен министър в Румъния и заминала с него за там. Те били много привързани с жена си към нея и майката от мъка се парализирала и била много зле. До този момент лекарите не могли да й помогнат и не давали никакви надежди. Наши сестри познавали жена му, посетили ги и го насърчи­ли да помоли Учителя да й помогне. Но човекът при Учителят се бави и той е много неспокоен, по едно време Учителят изпрати посетителя и влезе при нас. Човекът Му разказа всичко и Го помоли да помогне на жена му. „Файтон ли да взема, Учителю, или такси? И да отидем веднага, незабавно. Много е зле." „Няма нужда от нищо, рекох. Поздравете я." „Ама не можете ли да дойдете днес", пита тъжен човекът. „Много е зле", повтаря, „Кога? Утре ли?" „Поздравете я, рекох", повтаря Учителят. „Тогава кога? В петък ли? Да Ви оставя адреса", продължава човекът в отчаяние. „Кажете й много здраве от мене", казва Учителят и се усмихна спокойно, мило, хубаво и му подава ръката си за сбогом. Човекът си отиде смутен, недоволен, тъжен. Учителят ни гледа нас усмихнато, многозначително. Ние вече знаехме, че Той може да помага и от далеч без да има нужда да ходи при болния с такси или с файтон. Ние влязохме при Него и потънахме в Неговата Божествена аура и заб­равихме за човека. Нито когато излязохме си спомнихме за него, нито по-късно. След 2-3 години през една ваканция виждам същия човек на беседа, а след известно време го виждам и на обед на масите на Изгрева заедно с же­на си. Заинтересувах се за тях. Разпитах наши сестри, които им бяха близки, главно сестра Янакиева. Разказах й случая, на който бях свидетелка. Тя каза, че когато си отишъл човекът, намерил жена си по-добре и след няколко дни оздравяла съвършено. От тогава влезли в Братството. Това бяха нашите брат и сестра Йотови.

57. ЛЕЧЕНИЕ НА ТУМОРИ Тука искам да разкажа за два интересни случая на излекувани лица от тумор - единия от Него без лекар и втория чрез лекар. Първи случай. Лятната ваканция в ранните години понякога съм пре­карвала и в стаите за гости. Една ваканция пристигна от Стара Загора на Изгрева една наша сестра, моя добра позната - Денка Стоянова Жекова, много болна от доста напреднал тумор някъде из коремната област. Построиха й палатка до гостните стаи и ние се виждахме много често. Тя хо­деше всеки ден на чешмичката при Дианабад с две малки стомнички за вода, слагаше си вода на слънце в открит съд и се обливаше към обед с нея. След един месец тя беше вече здрава. И живя доста години след това. Аз знаех, че това лечение й е назначено от Учителя, но подробностите не знаех. Един ден когато беше вече оздравяла в разговор тя ми разказа следното: „Заболях от тумор. Лекувах се при лекари, при баби, кой каквото ми каже, но тумора си расте и аз от ден на ден ставам зле. Казаха ми лекарите, че трябва да се оперирам, но аз съм страхлива и реших да дойда при Учителя да Го питам. Той каза: „Идете при някой професор да видите какво ще ви ка­же". Отивам. И той каза - операция непременно и незабавно. Аз се върнах при Учителя и Му разказах какво ми е казал професорът. „Но аз съм много страхлива, не мога да се реша. Учителю, ако можете, моля Ви се помогнете ми Вие без операция." Учителят се позамисли и каза: „Ако имаш вяра, може." И нареди ми това лечение, което ти виждаше. Всеки ден аз се обливах със стоплената вода на слънцето. Но не се избърсвах абсолютно, а леко са­мо попивах с един чаршаф водата. Така ми беше казал Той. И слава Богу и на Учителя, тумора полека-лека изчезна и вече съм здрава." Благодарих й много и много се зарадвах за това чудодейно излекуване. Минаха години много и аз бях забравила излекуването на кака Денка и сега чак при втора преработка на спомените, след цели 50 години си спомних за нейния случай и го записах. Втори случай. Лекуване на тумор чрез лекар Моята приятелка от младини Олга Блажева заболя от тумор. Беше Учителю някъде из Хасковско. Лекарите й казали - операция. И тя идва при Учителя да се съветва с Него. Той й казва: „Ако имаш вяра, може и без операция". Обаче изглежда, че е била страхлива и с по-слаба вяра както повечето хора. И тумора си расте, положението й се влошава. Беше Великденската ваканция. Аз бях на беседа и лично чух като каза Учителя на беседата: „Тука има една болна сестра. Загнездил се в корема й един дух и не иска да излезе. Казвам й, ако имаш вяра може да мине и без операция, ако нямаш вяра ножа ще играе." И наложило й се е операция. Когато беше минала вече операцията и тя беше вече здрава тя ми разказа следното: „Оперирах се при д-р Веркони. Той познавал много добре Учителя и Неговите дарби и способности. Когато минала операцията и тя била вече добре, бил един ден при нея и й казва: „Чудно нещо. Аз не зная кой те оперира, аз ли или някой друг. Никога не беше ми се случвало такова нещо. Като взех ножа такова нещо особено почувствувах, сякаш се вля някаква сила в мене, сякаш някой грабна ръката ми и оперира. Аз не зная какво стана." А ние разбира се знаем как това става, когато Учителят помага.

56. ИЗЛЕКУВАНЕ СЛЯП ЧОВЕК ЧРЕЗ ЛЕКАР Учителят не отричаше медицината, но държеше лекарят, да бъде добър, съвестен и магнетичен човек, лекар по призвание, а не занаятчия или чиновник, каквито ги имаше и има на всяко време. Разказвала ми е кака Райна - сестра Каназирева от Стара Загора, как е помогнал да оздравее един сляп човек чрез лекар. Не зная как и от какво е ослепял, но дълго време беше сляп. Той не е наш брат, но аз го познавам лично. Виждала съм го в Стара Загора. Той живееше близо до нашата деви­ческа гимназия и почти всеки ден съм го виждала да минава край нея, воден от жена си - сляп, напълно сляп. Обиколил всички лекари в Стара Загора, всички професори в София, лекувал се с народна медицина, опитал всичко, кой каквото му каже, но ни­кой и нищо не могло да му помогне да прогледа. В 1920 г. когато Учителят отива през пролетта - по Великден в Стара Загора, той чува за Него, отива пред цялото събрание коленичил пред Учителя, целунал Му ръцете и Го помо­лил да му помогне да прогледа. „Да бъде според вярата ти", му казал Учителят с думите на Христа. И човекът си отива вкъщи и чака ден, два, три и т.н да прогледне и не проглежда. След една година обаче се среща случайно с някакъв германски лекар, който му направил някаква операция и прогледнал. Когато срещнал сестра Каназирева, казал й: „Вашият Учител нищо не можа да направи, но един германски лекар ми помогна." „А аз съм уверена", казала сестра Каназирева, „че именно Учителят ти е помогнал чрез този лекар. Той е видял, че имаш нужда от някаква операция и е наредил да се срещнеш с този лекар и да ти помогне." За нас това е ясно, но той е още далеч, за да ги разбира те­зи работи. „Но нали стана според вярата ти?", му казала още кака Райна. Ще каже някой както и този човек: „Защо не прогледа веднага? Защо не го излекува моментално, както Христос е лекувал? Щеше да получи и сла­ва". Аз не мога да мисля така. Аз не се съмнявам, че можеше да лекува и та­ка моментално, защото съм виждала и това, но зная, че Той оставяше поня­кога лекуването да става и по-бавно. Защо и за какво, Той си знаеше. Може би бягаше именно от „славата"? Какво би станало, какво би правил ако всич­ки слепи и всички болни се струпаха на вратата Му да ги лекува? Но, кажеш ли, че ще мине, или „да бъде според вярата ти", рано или по-късно минаваше.

54. СЛЪНЦЕ, ВЪЗДУХ И ВРЯЛА ВОДА За ишиас, за ревматизъм, за сърце, Той препоръчваше екскурзии. „Движение, движение, екскурзии. И слънце." Особено и за всички болести препоръчваше и слънцето. Има цели бе­седи за лечебните сили на слънцето през различните часове на деня в раз­личните сезони, както и много мисли пръснати из всички беседи. „Няма болест, която да не може да я лекува слънцето", казва на едно място. Но Той не позволяваше да се излагаме по кожа на слънцето, а да се печем през някаква лека бяла фланелка. Друго едно лечебно средство, което препоръчваше почти за всички бо­лести и състояния на човешкия организъм е топлата, врялата вода. Каквото и да те боли - корем, глава, крака и т.н., каквото и състояние да имаш - уморен си, нямаш апетит, разтревожен, раздразнен си, не можеш да спиш, изпий една, две, три, четири, пет до шест чаши вряла вода според болестта и нуждата, бавно с лъжичка, на глътки и ще ти мине или поне ще те облекчи. И за нея има на много места в беседите казани много неща при различни слу­чаи как да се употребява. Например: „Аз препоръчвам инжекциите с вряла вода. Сутрин преди ядене една чаша вряла вода, на обяд преди ядене вряла вода и вечер преди ядене една чаша вряла вода." На друго' място казва: „Простудил си се или имаш треска, изпий 4-5 чаши вряла вода, да се изпотиш и преоблечеш и ще ти мине." Ние, нашите хора така се лекувахме от много болести. „Врялата вода", казва Той, „разрежда серума в кръвта, от който се хра­нят бацилите и те умират." „Така могат да се лекуват даже и холерата, чумата и туберкулозата." „Заболял някой от туберкулоза, нека вземе чайник, фланели за преоб­личане и тръгне из планините. Да пие вряла вода, да се изпотява и преоблича, да диша дълбоко." Сама аз имам опит с врялата вода. Заболяла съм,без да зная и подози­рам от начална туберкулоза. Селото ми беше много туберкулозно и учили­щето и квартирата ми нехигиенични. Тресеше ме всеки ден. Учителят казваше: „Пий вряла вода. Почувствуваш ли, че иде треската, изпий няколко чаши вряла вода и се преоблечи. И така ще1 я предотвратяваш." Така и правех. По три литра, а в по-тежки случаи и по пет литра вода съм изпивала през деня и така я удавих тази болест и се спасих от нея. По-късно една слу­чайно направена рентгенова снимка на белите дробове показа, че съм преболедувала, без да зная. (Намериха се калцирани огнищни сенки по върховете.) Слава на врялата вода. Слава на Учителя. Разбира се Той ми да­ваше и други съвети: Някога лятото прекарвах на Рила, правех екскурзии до Витоша, когато бивах в София, в село излизах пролет, есен и зиме по 2-3 пъ­ти дневно по половин, един или повече часове, според възможностите в гората. Понеже Той знаеше, че условията ми в село са тежки, често ми казваше: „Излизайте, излизайте из гората." (Пък аз обичам природата, оби­чах гората и излизах.) Съветваше ме да дишам дълбоко, да правя гимнасти­чески упражнения. Даде ми гимнастическо упражнение, впрочем Той го бе­ше казал и на всички, специално за целта. „Който прави това упражнение ня­ма да боледува от туберкулоза." През ваканциите прекарвах на палатка. Тогава имаше стаи, нямаше квартирна криза и аз можех да си взимам под наем стая за лятната ваканция, но Той казваше: „На палатка, на палатка, рекох. По е здравословно." Той е знаел от какво съм болна и без да зная, ми е помогнал ей с тези негови съвети, които аз изпълнявах. Храната, светлината, цветовете, билките са също лечебни средства препоръчвани от Него. „Храната е лекарство", казваше Той. Той препоръчваше различни храни, като лекарство против някои болести. „Когото го боли стомах да пие сок от ряпа. Когото го болят очите да яде стъргани моркови със зехтин и лимон." За очите препоръчваше и цвеклото и лещата. За мозъка препоръчва­ше орехите, за сърцето - ябълките. За чесъна казваше, че убива туберкулоз­ните бацили. „Който яде чесън, няма за него туберкулоза." На туберкулозни препоръчваше да ядат и фъстъци. Против рака препоръчваше да се яде чер­веният лук - кромида. На старите сестри против артериосклероза препоръч­ваше чесъна и еди чеснов препарат, който се продаваше тогава -„Булгорлик". За портокалите казваше, че са хубави да се ядат за всичко. Той препоръчваше и билките като лечебно средство. „Всяка билка крие в себе си лечебно действие. „Изучавайте, изучавайте билките!" Слаби, анемични и въобще закъсали със здравето си хора караше да носят някаква дрешка или шалче с огнено червен цвят. „Той е цвят на живота, той оживява човека." На хора със слаби и късогледи очи препоръчваше да гледат продължи­телно време зелен цвят. „Той усилва зрението." По-нататък ще опиша един случай за излекуване на късогледство със зеления цвят на планината, но тука ще приложи няколко малки рецепти, ко­ито аз лично записах в Мърчаево от Него. На един обяд разни сестри и братя, нуждаещи се, Му задаваха въпроси и Той им отговаряше. И аз запи­сах отговорите. 1. За кръвно налягане: С две стомни от по един литър да носи вода от един километър разстояние. 2. За стомах: Да се пие мента - тревата. 3. За йод в организма: Да се ядат орехи и да се правят бани с орехови листа. 4. За треска: Три люти пиперки, вместо хинин. И 3-4 чаши гореща вода. Тя разредява кръвта и не могат да се размножават микробите. 5. За глисти: Да се изяждат по 100 гр. семки от тиква счукани, сурови, белени, на гладен стомах. И след това очистително. Същото важи и за тения. 6. За възпаление на очите: Да се плискат с топла вода! 7. За анемия: Да говори малко повече и да диша дълбоко. 8. За газове в стомаха, оригване: млечна храна и топла вода. 9. За лош дъх в устата: Да се яде чесън. 10. Бъбречни болести: Светли мисли, топли чувства и силни постъпки. Да се не колебаеш, когато постъпваш. Това е цяр и за всички болести. „Болестите тонират."

53. С ЧАЙНИК ЗА ВОДА В навечерието на едно заминаване на Рила, по една случайност аз се простудих много силно. Цяла нощ имах силни плеврални болки от дясната страна и висока температура. Рано сутринта приятелката ми Буча отива при Учителя и Му казва, че съм болна. „Как ще пътува, Учителю, какво ще прави там, да остане тука?" „Нека тръгне, рекох." И тръгнах. Разбира се, не ми мина веднага, не ми беше леко пътуването, но сигурно съм изкарала по-леко един сух плеврит на Рила, от­колкото ако бях останала в София. Болестта се продължи около 15 дена с болката си, с кашлицата си, с температурата си, но аз си ходех макар и бавничко и с мъка и на Молитвения връх, и на Паневритмия, и по езерата, и нав­ред където ходеха всички с Учителя. Услужвах си сама и без да взимам ле­карства или да правя нещо друго, освен дълбоко дишане, оздравях. Учителят ли направи нещо от себе си, рилският ли кристален въздух ме излекува, не зная, но оздравях. Той би могъл да ми помогне и веднага, още при тръгването, но предполагам остави да опитам, че и планината лекува. В една беседа казва: „Изнесете болния на 2000 метра височина и той ще оздравее от каквато и болест да е болен." А Рилските езера са над 2000 метра височина. Тогава се случи следното: последният отпор, който дадохме двамата с Учителя на болестта, след което тя си отиде. Една хубава слънчева сутрин след дъждовна нощ, ние всички летуващи и аз заедно с моите приятелки и съседки по палатка, изнесохме дрехите си да се напекат на слънце. След като обядвахме, всички набързо прибраха дрехите си, наредиха палатките си и си легнаха да си починат. Аз също за­почнах да прибирам, но всичко вършех много бавно, понеже болката ми бе­ше силна и бяха намалели доста силите ми. Но аз не позволявах никой да ми услужва. Всички си услужвах сама. Знаех, че Учителят казва: „Болният тряб­ва да си услужва сам. Има скрити сили в неговия организъм, които ще се съ­будят и ще си помогне по-лесно и по-бързо да оздравее. Остане ли милосърдни сестри да му услужват, неговата работа е свършена." И така бавно, бавно аз внасях парче по парче и подреждах палатката си. Най-после остана да внеса една пухена възглавница, но толкова бях изморена и такива болки чувствувах от дясната си страна, че ми някак много домъчня, захлупих се на възглавницата и тихичко се разплаках. В това време чувам: „Можете ли, рекох, да ми донесете един чайник вода?" Подигнах си главата, гледам - Учителят, мил, бащински мил и нежен, надвесил се над мене и държи 3 литров чайник в ръка. Скочих за миг. Забравих, че съм болна. „Мога, Учителю." Грабнах чайника и полетях към чешмичката. Тичам. Не ходя, а тичам. Никаква болка. Никаква умора. Никакво задъхване. Никаква скръб и отчаяние. А пътеката е камениста и на места стръмничка. По едно време се препънах и строполих лекичко върху камъните. Спрях се. Не бях се ударила никъде. Чак тогава се сетих, че съм болна. Но какво стана с мене? Оздравях! Поемам дълбоко въздух. Дишам, дишам... никаква болка. Леко ми е, радост­но ми е. Здрава съм! Напълно здрава! Ще изхвръкна от радост: Тогава по-с­покойно отидох до чешмичката, напълних чайника и го занесох на Учителя. Понеже не бях сигурна дали няма да се повърне болестта, нищо не Му казах. Целунах Му ръката и мълком Му благодарих. Но болестта не се върна. От то­зи момент аз бях вече здрава, напълно здрава. Мълком Му благодарях непрекъснато. Но бях много стеснителна и не отидох да Му благодаря и глас­но да Му разкажа, как съм тичала с чайника, та Той не знаеше ли? Не го ли направи всичко Той? Може би беше редно да отида и да Му благодаря, за ко­ето съжалявам, че не го направих. Но и Той пък много не обичаше гласните излияния, благодарности и хвалебствия. Той сигурно чуваше непрекъснатата благодарност на душата ми - нейната хвалебствена песен. След това прекарахме още 15-20 дена на Рила, през което време аз бях здрава, весела и бодра, поправих се и когато се върнахме, не се познаваше, че съм преболедувала от плеврит.

52. ЗАМЪРСЕНАТА ВОДА И ВЯРАТА В селото, в което учителствувах по едно време бяха открили резерво­ара на единствената чешма, за да го нещо поправят - имало пукнати тръби. И след като го поправиха от нехайство и невежество го държали открит дълго време. Минавал добитък край него, кучета и т.н. и водата се замърсявала. Без да зная аз съм пила от тази вода доста време. Мнозина заболяха в селото. Заболях и аз от някакъв чревен катар с разстройство и диария. Лекувах се каквото знаех, не минава. Писах на Учителя и Той дал на една сестра - моя приятелка, Катя Грива някаква американска билка и един голям пакет лайка да ми ги изпрати. Като видях това внушително количество билки, аз си помислих: Значи работата е сериозна, значи няма да мине току-така скоро. И наистина не минава. Не получих нито микроскопично подобрение. И слабея, и преставам да се храня и продължавам да се обезсърчавам все по­вече и повече. Най-после си взех отпуска и си отидох на Изгрева. Като оти­дох при Него, Той ми даде още някои препоръки и билки. И аз вместо да се насърча, че взима такова живо участие в лечението ми, още повече се обезсърчих. Мислех си: Никога не ми е давал толкова лекарства, значи поло­жението ми е сериозно. Един ден отивам съвсем обезсърчена и тъжна при Него. Какво ми говори Той тогава не помня, но между другото най-после пропусна, като че съвсем случайно думите: „Е-е-е, то ще ми-и-не, ще мине!" Аз се ококорих. „Ама, ще мине, Учителю?" „Ще мине, разбира се, защо се съмняваш?" Аз се развеселих. „Ами, че така кажете. Толкова пъти идвам при Вас, толкова билки и лекарства ми давате, но тази дума чаках, чаках да чуя и не я казвате. И се обезсърчих." Той се обърна усмихнат и с интерес към мене. „Ама не съм ли я казал тази дума?" „Не сте, Учителю!" „Е, пропуснал съм. Е, сега ти казвам: Ще мине! Ще мине!" И аз с един детински глупав уп­рек още продължавам: „Пия лекарства, но не вярвам. Казвам си: Той, Учителят само така ми ги дава, но не казва, че ще ми мине. Или няма скоро да ми мине или въобще няма да ми мине. Ако ми беше казал тези думи досе­га 10 пъти щях да оздравея." И Той слуша, слуша и от сърце и със сълзи на очи се смее, сложил кър­пичката си на устата си. Той имаше този навик да се смее по този начин на нашите детинщини. Тогава стана, отиде зад паравана и изнесе една голяма препълнена чиния юфка приготвена със сирене и масло и ми я подаде с думите: „Като изядеш тази юфка, ще ти мине. Можеш ли да я изядеш наведнъж?" Аз се засмях: „Ами, че то има за три пъти!" „Не, наведнъж. Ако си герой ще я изядеш наведнъж и ще ти мине." „Ще се опитам." Благодарих и си отидох. Седнах на масата в гостната стая. Нямаше ни­кой друг. Леко ми е, весело ми е, смешно ми е. Ям и се смея. Спомням си разговора, моята детинщина, ям и не сетих как я изядох всичката наведнъж. Започнах редовно да се храня и оздравях. Тези думи: „Ще мине!" бяха станали за мене и за мнозина магически. Щом кажеше Той: „Ще мине!", значи ще мине. В това не се съмнявахме. И минаваше. А това беше вярата. Вярата, която лекува. Вярата, за която Той казва в беседите на едно място: „Ако човек може да повярва истински, че ще оздравее, той повдига вибрациите на организма си така, че те стават по-сил­ни от тези на болестта и тогава той и на смъртно легло да е, ще оздравее!" Той съветваше и нас, когато видим някой болен, колкото и да не знаем, кол­кото и да не можем да му помогнем, да му кажем: „Ще мине!" И въобще, ви­наги да държим положителна мисъл, че ще мине. Други методи за лечение, които Той препоръчваше са: молитвата, пеенето, музиката. Те също повдигат вибрациите на организма и човек се справя с болестта. Мнозина от нас имаме много опитности в това отношение. Ще имаме и занапред, стига да се не обленяваме и поддаваме на странични влияния или на влиянието на медицината, че „положението е сери­озно" или че „болестта е неизлечима". „Няма неизлечима болест", ми каза веднъж Учителят, „но човек трябва да има силна вяра и бодър дух!" Разказа ми веднъж нашия брат доктор Стефан Кадиев, че когато посе­тил Учителя през последните Му дни тук на земята, Той го попитал: „Коя е на­й-важната задача на лекаря когато се намери пред един умирающ болен?" Той се смутил и нещо объркано Му отговорил, което вече съм го забравила. Но помня, какво Му казал след това Учителя: „Не, неговата задача е да вдъх­не на болния вяра, че ще оздравее и ще живее!" Друг метод е дълбокото дишане. В беседите има пръснати десетки уп­ражнения за дишане, с различни предназначения, за лекуване на различни болести. Дълбокото дишане пречиства кръвта, подобрява кръвообращението и лекува всички болести. В една беседа се казва: „Ако правите дихателните упражнения 3-4 пъти на ден, по 19 вдишки, ще оздравеете от каквато и бо­лест да сте болни." Има няколко цели беседи върху дълбокото дишане. Паневритмията и шестте гимнастически упражнения, които правим сутрин са също метод за поддържане здравето на човека. Има и други десет­ки и стотици упражнения с ръцете, краката или само с пръстите и т.н., които трансформират известни психически състояния и подобряват здравословно-I състояние на човека. Екскурзиите също са метод препоръчан от Учителя като лечебно средство. И въобще движението. Той не е за многото лежане при боледуване. „Нека болният прави усилия да се движи, да ходи, да работи, колкото може. Така по-скоро ще оздравее, отколкото ако лежи и чака да му услужват", казва в една беседа. Това са го опитали мнозина наши хора. Има десетки примери. Разказвала ми е нашата обична стара сестра Динова: „Болна бях от пневмония. Изпратих да кажат на Учителя. Той казал: „Утре, рекох, ще има екскурзия до Витоша. Да дойде на екскурзията". Тя отива на другия ден и се връща здрава. Подобна опитност имам и аз, която ще разкажа сега.

51. ТРЕСКАТА Едно лято се върнах на Изгрева болна още от село. След един грип през пролетта, останала ми беше една всекидневна, макар и лека треска. Втрисаше ме всеки ден. Наближаваше краят на учебната година и не писах на Учителя. Рекох си: Скоро ще си ида, Той ще ми помогне тогава. Като си отидох, стеснявах се да Му кажа, че не съм добре. Мислех си: Като ме види, Той ще ми помогне и без да Му казвам, както е правел много пъти това. Продължи да ме втриса всеки ден, а наближаваше времето да се отива на Рила. Всички се радват и се приготовляват. Остават 2-3 дена. Чакам да ми мине, че да се приготвя и аз, но не ми минава. Питах се, търсех причините за­що не ми помогна Учителят и не можах да си отговоря. Помислих си: Може би не трябва да отида на Рила това лято. Може би трябва да остана да пазя Изгрева, както други оставаха, но толкова много ми домъчня, че веднага оти­дох при Учителя. Но какво да Му кажа, как да не искам да ми помогне, ако Той не желае или не трябва? Не знаех какво да мисля. Някак си се бях объркала. И казах Му само: „Учител1о, аз няма да дойда на Рила." „Защо?", попита ме Той изненадано. „Ами, че от как съм си дошла ме тресе и не ми минава. В такова състояние не ми се отива на Рила." Той се усмихна и каза: „От де знаеш, че на Рила ще те тресе? Пък ако те тресе, ще накараш този, който те тресе да носи камъни". Аз не останах много доволна от отговора и станах да си вървя. Той ми подаде ръката си мълчаливо, но с една тънка усмивка. Като си отидох в палатката почувствувах лекота и импулс да почна да се приготовлявам и аз за Рила. На другият ден прибирам багаж и чакам да ме втресе. Не ме втресе. На следващият ден също. Не се повтори треската и на Рила. Не стана нужда да нося камъни. Как всичко правеше просто, естествено и незабележимо! Като че ли за Него нищо не беше да заповяда на една болест само с мисъл и веднага да напусне човека. Той казваше, че болестите са живи същества-духове, с ко­ито Той разговаряше и отпращаше далеч от хората. И казваше, че ако и ние имаме вяра и силна мисъл можем да разговаряме с тях и да ги изпращаме вън от нас. Аз знаех, че ми помага, знаех, че помага на всички наши хора и на мно­го чужди, но как правеше това, лесно ли Му беше или трудно, не знаех. Ние виждахме, че Той прави всичко с такава лекота и бързина и разположение. Мога да кажа, че през всичкото време докато Той беше на земята и дълго след Неговото заминаване аз почти не съм се лекувала при лекар. А съм живяла при крайно тежки, нехигиенични условия и неудобства и съм се разболявала честичко. И Той ме е лекувал с мисъл през пространството или като ми е давал някои съвети-методи, начини, средства, как да си помагам сама или даже ми е препоръчвал и някои билки. Чрез мене е давал съвети и препоръчвал билки и за други болни. Из беседите са пръснати също стотици съвети, препоръки, методи, средства, билки за лекуване. От там също съм черпила и черпя както и всички наши братя и сестри и всеки, който вярва в Неговата медицина. За нея ще говорят медиците. Аз ще кажа само някои от моите опитности и впечатления от нея. Основният метод на Неговото лечение беше вярата. Да вярваш, че ще ти мине, особено след като ти е казал магическите думи: „Ще мине!" с глас дълбок, внушителен и убеждаващ. Имам една интересна и лична опитност за този случай, която ще разкажа сега.

49. НЕИЗПРАТЕНОТО ПИСМО Дълбока зима е прегърнала здраво малкото селце. Безкрайна белина. Не се вижда от прозореца нищо освен тази безкрайна белина. Само тук-там се издига синкав дим нагоре. Ни път, ни пътечка. Всичко е заличил дълбокият сняг. Болна съм от няколко дни, но ходя все пак на училище. Лекар наблизо няма. Каруца не може да изгази до гарата. Тука не си служат със шейни. Всичко, което знаех опитах, за да си помогна, но не можах. И седнах да пи­ша писмо на Учителя. Описвам болестта си, описвам мъката си, че пътят е дълбоко заснежен и не може да се пътува, да отида при Него, пиша, че не ис­кам пък да оставя децата си без учител, а не мога и да ги уча добре в това бо­лезнено състояние... Пиша и си мисля: Той ще ме разбере и ще ми помогне, ще ми даде някакъв съвет да си помогна. Пиша на тетрадка-чернова. И дока­то писах почувствувах, че малко ми поолекна и не преписах писмото на чисто, защото беше вече и време за училище. Затворих тетрадката и отидох на училище. Там ми поолекна още повече. И когато се върнах реших, че няма защо да изпращам писмото на Учителя, да Го безпокоя. След няколко дена получавам писмо от Учителя: „Писмото ти получих..." Обяснения за болестните състояния, напътствия за живота, но съ­вет за лечение нито един. Ама кое писмо е получил? Та аз не го преписах, не го изпратих? Кое писмо е получил? Разбрах, всичко разбрах. И с радостни сълзи благодарих. Аз, разбира Се, бях напълно здрава. Той ми беше помогнал още щом пишех писмото. Помощта е идвала много пъти щом се позова към Него, но тука при то­зи пример, подчертано се вижда, че Той долавяше нашите състояния и нужди и ни помагаше и през далечното пространство.

48. КАК ЛЕКУВАШЕ УЧИТЕЛЯТ. ПРОСТУДАТА Идеята, с която започнах да пиша тези страници, беше да опиша някои спомени и опитности от живота ми край Учителя и на някои мои близки, ко­ито да покажат какво е бил и какво е направил Той за нас, най-обикновените хора. Но те са толкова много, че аз не зная как да ги подбера и подредя. Сега чак разбирам, какво е бил за мене, пък и за всички край Него във всекиднев­ния ни живот: и лекар, и Учител, и приятел, и съветник и баща. Тук ще изложа някои случаи, за да се види, поне от малко, как Той лекуваше. Беше Коледна ваканция. Пристигаме на Изгрева с приятелката си Буча Бехар сред нощ. Всичко живо се беше прибрало и заспало. Беше се прибрал горе и загасил лампите и Учителят. Ние се прибрахме в стаята за гости, без да се видим с Него. На другият ден сутринта към 9 часа отиваме да Го видим. Той вече отдавна е слязъл да приема посетители. В приемната нямаше никой. Ние застанахме на площадката до прозореца. Щом ни видя Той излезе. Аз се бях простудила при пътуването и,не се чувствувах никак добре. Той дойде при нас, изглежда бързаше и подаде ръка първо на Буча, без да каже нещо, после подаде ръка на мен, спира погледа си за миг върху мене, забелязал по израза на лицето ми, че не съм добре и пита: „Какво има?" Но когато да отговоря, Той е разбрал какво има, подрусва силно ръката ми, под­нася бързо своята към лицето ми да я целуна и допълва: „Весели да бъдете, бодри да бъдете." И изтича нагоре по стълбата. Но какво стана с мене? За миг сякаш се свлече към земята цялото ми неразположение и болките. Аз се почувствувах здрава, бодра и весела. „Буча, какво стана? Олекна ми! Всичко се свлече от мене." Зарадва се и Буча. И докато се радвахме и разговаряхме, Той слезе от горе с няколко томчета беседи и бързо, и сериозен, без да ни погледне си влезе в долната приемна стая при човека, за когото изглежда носеше тези беседи. Не успях, не позволи дори да се приближа при Него, Да Му благодаря. А аз, а ние затова Го чакахме да слезе. Толкова за Него бяха нез­начителни всекидневните малки чудеса, които извършваше пред нас и за нас.

46. СЕДЕМТЕ ВЪПРОСА Нека разкажа сега за едно чудновато проявление на Учителя, което за лишен път ми бе утвърдило вярата, че Той чете нашите мисли. Беше коледна ваканция. Както винаги дойдох да я прекарам в София. Гостувах у леля си в града и само за клас оставах у сестра Динова. Нямаше още много къщи на Изгрева, нямаше още гостни стаи. Бях си набелязала на едно листче няколко въпроса да питам Учителя. Така ме беше посъветвал Той в едно по-раншно посещение при Него: .Отбелязвайте си, рекох, на едно листче в село въпросите, които ви интересуват, та като дойдете при мене да не ги забравите." Отивам един ден при Него да Го питам, ще ме приеме ли. Отложи този ден за някой друг, че сега бил зает. Отивам друг ден - пак зает. Отивам трети ден - пак не се нарежда. Остава само един ден от ваканцията. Казва: „Елате утре". Това е последният де. Отивам сутринта на .Изгрева, Той отишъл с една малка група на Витоша. Останах да Го чакам да се върнат. Чаках Го до вечерта. Цял ден сновах от салон в салон, от двора до сестра Динова. Стискам листчето и чакам. А студ 22 градуса под нулата. Вечерта се върнаха премръзнали, изморени. Нямаше тогава превозни средства. Косата Му, бра­дата Му, веждите Му, целите заскрежени. Дожаля"ми и досрамя ме да Го безпокоя. Останах да пренощувам у сестра Динова, защото на другия ден -петък имахме клас. От класа трябваше право да бързам за гарата. Нямаше възможност да ме приеме и сутринта. Цялата нощ не можах да заспя от мисъл и мъка защо не ме прие Учителят - в какво съм се провинила, какво съм съгрешила. Ровя, търся, ровя, търся, анализирам себе си цяла нощ. На сутринта отивам и сядам най-отзад до прозорците и до вратата близо, свита, потисната от безсъние и от мисъл­та защо Учителят не ме прие цяла ваканция. Това се случваше за пръв път. Учителят дойде и почна да говори. Аз съм се навела, нито Го гледам, нито дори Го слушам какво говори. По едно време чувам, долавям нещичко, с което ми се изяснява първия от написаните на листчето въпроси. Понадигнах главата си. След малко чувам отговор на втория въпрос, на третия, на четвъртия, петия... до последния. Как и кога ги видя и ги подреди последова­телно в лекцията си? Сякаш цялата лекция беше построена върху тези мои седем въпроса. Сам Той си знае това. Аз обаче имах отговорите, олекна ми на душата, изправих се бодро. И като свърши лекцията устремих се към Него да се сбогувам, да Му благодаря и да Му кажа, че ми е отговорил на въпросите. Като приближих, Той пръв ме посрещна с думите: „Аз Ви отгово­рих на въпросите в лекцията." „Благодаря, Учителю, разбрах." Целунах Му ръка и като птичка изхвръкнах из вратата радостна, че имах такава опитност, заради която бях лишена от един прием. Съжалявам, че не съм за­пазила нито въпросите, нито отговорите и съм ги абсолютно забравила. Аз се радвах на красивата опитност и нея съм запомнила и всичко друго съм забравила. То беше много отдавна. Може би в годините 1929, 1930, 1931-ва. Помня само, че беше петък, последният ден на коледната ваканция,която бе­ше продължена до 20-21 януари поради големия студ. Но годината не помня. Може би съм ги записала в тетрадката си-дневник. Аз всички разговори след като съм излязла от Учителя съм ги записвала, но всички тетрадки изгорих в 1958 г. при обиските, които направиха тогава. Останали бяха тук-там някои тетрадки случайно. Много пъти, случвало се е, стоим с някоя или някои от моите приятелки-сестри и разговаряме, разискваме, разсъждаваме, питаме се, мънкаме се върху някои въпроси. На другият ден Учителят в беседата говори върху тези въпроси и дава изяснения. Ние радостни, със светнали очи се търсим с пог­лед из салона, да споделим радостта си, че сме били,тъй да се каже, подслушвани. А някой път направо казваше: „Слушам снощи две сестри на поляната си приказват..." И отговаря. А на поляната не е имало никой друг освен тях и те са си приказвали тихичко. Как ги е чул Той? Ето друг пример: Веднъж стоим навън тримата с брат и сестра Симеонови и разговаряме. Излезе и се приближи Учителят към нас. И трима­та се зарадвахме. И те като по-свободни с Учителя започнаха да Му задават въпроси. Аз мълча и само слушам. Те задават въпрос, Той отговори с две-три думи и заговорваше за нещо, което няма връзка с въпроса им, а отговаря на нещо, което мене интересува, над което съм мислила и съм се вълнувала, мо­же би и тревожила, но не съм имала възможност да Го питам, като бях толко­ва далеч от Него. Така протече целият разговор. И разбрах, че тази среща и този разговор бяха дадени за мене. Какво те разбраха, не зная. Разбира се и те са се ползували от този разговори и са се радвали на тази среща. Но мо­ята радост беше голяма. Да се интересува от едно малко, слабо същество, да знае какво го интересува, какво го вълнува и да издебне случай да му хвърли светлина и да му създаде радост. Това беше Той - Великият - Братът на най-малките!

45. СЪНЯТ НА ПИТКАТА Ето още един затрогващ пример, от който се вижда какво правеше Учителят - Братът на най-малките, за тях. В един разговор с една сестра, която никога не се е приближавала много до Учителя, ето какво ми разказа: „Тогава живеех в града. Посещавах беседите, харесваха ми, уважавах Учителя, но никога не бях се приближава­ла до Него. Никога не бях разговаряла с Него. Аз съм без образование, простичка, какво ще разговарям с Него. И отдалеч само Го гледах, слушах и Му се радвах. По едно време се натъкнах на едно противоречие в живота си и една мъка заседна в душата ми. Борих се ден, два, три, месец, година да се освободя от нея, не успях. Тази мъка не ме напущаше. Нямам близки, които да ме разберат и да ми помогнат, нямах на кого да кажа. Мина ми бегло през ума да ида при Учителя. Той, казват, разбирал хората и им помагал, но вед­нага отхвърлих тази мисъл от стеснение. Заживях с мъката си, която ме ра­зяждаше отвътре и която можеше да ме поболи. Една нощ сънувам Учителя, че се приближава при мене и ми казва: „Можете ли да ми купите една питка?" Събудих се и мислих върху съня, какво може да значи той. Мислих, мислих и нищо не можах да измисля. Ако е символичен, не разбирам от символи, не разбирам какво трябва да направя. И реших да изпълня буквално каквото ми каза в съня, да купя една питка, да я занеса на Учителя и да Му кажа какво съм сънувала. После се разколебах и се отказах, но сънят е все пред очите ми където и да отида, каквото и да правя. Най-после се реших. Е, Той не е останал на моята питка и дали ще я яде не зная, може на други да я даде, но аз ще отида, за да се успокоя, си казах. Купих една бяла питка и отивам на Изгрева. Вън нямаше никой. Учителят си беше сам в стаята. Сякаш мене чакаше. Почуках несмело. Той веднага отвори вратата и ме покани. „Учителю", казах със задавен от стеснение глас, „сънувах, че ми казах­те да Ви купя една питка. От символи не разбирам, какво може да значи този сън и аз реших пък да Ви купя една питка. Може да не я ядете, може на други да я дадете, не зная." Учителят пое питката, веднага отчупи едно парченце от нея и почна да яде пред мене. Покани ме да седна. Занесе питката зад паравана и седна срещу мене. После си затвори очите и дълго мълча. След това ме поразпита как прекарвам, къде живея, как живея, какво работя и т.н. - обикновен разговор, но за мъката ми нито аз, нито Той отвори въпрос. Даже и на ум не ми мина за нея. Така беше заличена от съзнанието ми. След малко стана, по­даде ми ръката си, целунах я и си излязох, но така леко, леко ми стана и на тялото и на душата, че не сетих как слязох в града. От този момент мъката, която носех в душата си от години, ме напусна и никога вече, до ден днешен, не се яви. Както искаш го разбирай, но аз разбрах, че Той го направи това. И разбрах, че Той е знаел всичко и затова ме извика по такъв особен начин, за да ми помогне. И сега, кой човек, коя сила може да ме разколебае в Него, в Неговата мъдрост и сила? Никой, никоя, никога!" А аз ще добавя: И в Неговата бащина Любов и грижа за малките!

43. УЧИТЕЛЯТ ПИЕ СЪС ЗЛАТНА ЧАША Една сестра от провинцията разказва: „В ранната ми младост бях запалена Толстоистка. При образуване на комуната в Мечкюр - Прослав - Пловдивско, аз бях една от основателите, най-младата. Един ден ме викат в управата и по-големите и важни братя ми възлагат една задача: Да отида в София при г-н Дънов и да Му разкажа за нашия почин да основем комуна и да искам известна сума - помощ.-„Той има пари и вярваме, че ще даде". Аз тръгнах веднага. За Учителя нищо не бях чувала до тогава и те нищо повече не ми казаха от това. Пристигнах на Изгрева. Той беше току-що създаден. Тук малка бяла къщичка, спретната, приветлива, салонът бял и чист като лебед. И градинки и полянки тихи, чисти, приветливи, ухаещи на сладост. Облъхна ме една красота и един мир, които затрогнаха душата ми. Когато се появи Учителят към Когото се устремих аз останах стъписана: Та това не е човек, това е Свръхземно Същество! Такъв човек дотогава очите ми не бяха видели, пък и след това, разбира се. Аз се приближих със свещен трепет и без някой да ми е казал почувствувах, че трябва да Му целуна ръка. После смутолевих защо съм дошла. Той ме покани в малката си бяла къщичка от една стая, кацнала близо до салона и ме покани да седна. Поразпита ме за Мечкюр, как се устройва, как вървят работите и т.н. Но аз не знаех къде бях, на земята или на небето. Слушах един глас-музика, гледах едно неземно светещо лице и плувах в едно блаженство. После Той ме попита: „Обичате ли да четете?" „О, много!" Тогава стана, отиде зад един параван където се бави известно време. После дойде, подаде ми един бял плик. „Това за тези, които ви пращат. А това за вас". Един вързоп книги. „Много, много благодаря! Трогната съм! Много благодаря!" Целунах ръка и отпътувах с омаяна и пееща душа. Когато вечерта пристигнах в Мечкюр и разопаковах багажа си видях, че книгите бяха беседи от г-н Дънов. Още повече се зарадвах. Значи Той и пише. Аз нищо не знаех за Него. В това време влезе един от тези, които ме пратиха. Аз се втурнах към него с думите: „Какъв човек! Какъв човек! Защо вие никога не сте ми говорили за Него?" И му подадох плика. „Той е нещо като Толстой." Но в душата и на езика ми остана: „И много, много повече от него." Тогава този брат, благовиден до сега, като чу да говоря така възторжено за Учителя и като видя беседите изпадна в някакво изстъпление и почна така безобразно и цинично да ругае Учителя, че аз си помислих, че този човек е полудял. Впоследствие, след известни години той наистина полудя. Тогава аз се разплаках и отидох да се оплача на друг един от големите братя и му разказах всичко. Той не държа толкова циничен език, но извика: „Той да не иска да те прави дъновистка?" И започна да говори разни нелепости по адрес на Учителя, една от които беше, че Той пиел вода само със златна чаша. Аз бях дълбоко оскърбена и разочарована от тях. Цяла нощ не спах. На сутринта си събрах багажа и без да се обадя някому напуснах Мечкюр. .Нямам работа при тези хора." Отидох там, където ме водеше моята душа. Отидох в София, записах се студентка и почнах да посещавам Изгрева и беседите. Минаха се няколко години. Един летен обед отидох на Изгрева. Учителят си беше горе, нямаше никой из двора. Аз се разхождах край градинките и забелязах, че от силното слънце някои цветя бяха посърнали. Нямах никакъв съд да ги полея. Намерих на чешмата една консервена кутия и почнах да ги поливам с нея. По едно време Учителят слезе, приближи се до мене и ме заговори. После рече: „Можете ли да ми донесете да пия малко вода?" „Учителю", засуетих се аз, „но нямам чаша. Да отида някъде, от стенографките да поискам чаша?" „Не, не, рекох. В кутията ми дайте." Тогава аз Му донесох в консервената кутия вода. Той я взе и пи пред мене. Като светкавица прорязаха съзнанието ми тези думи, чути преди няколко години и забравени: „Той пие вода само със златна чаша". Просълзих се, но нищо не казах. Разбрах, че Учителят всичко знае".

41. ЗАВРЪЩАНЕ ОТ АМЕРИКА Друг интересен случай - чудновато проявление на Учителя, който искам да разкажа ми е разказан от нашия добър брат Цочо Диков. На него е бил разказан от наша сестра, приятелка на една жена от града. Тази жена била женена за добър, но беден човек. Имали две деца. Колкото и да се стараел съпругът, не можел да подобри материалното състояние на семейството и те бедствували. По онова време бедните хора отивали в Америка да работят и се връщаха богаташи. Решил и той да опита късмета си в Америка. Оставя семейството си и заминава. И наистина, провървяло му и той почнал да праща пари и да пише често на жена си. Скоро ще забогатее мъжът й и ще се върне и ще заживеят щастливо - мечтаела си тя. Но, случило се така, че той се запознал с някаква американка, в която се влюбил и поч­нал да забравя жена си и децата си. Почнал да пише по-рядко и по-рядко да праща пари и все по-малко, и по-малко, докато престанал съвсем да се обажда. Жената била в отчаяние. Какво се е случило с него? Болен ли е, без работа ли е, защо не пише и не праща пари? Децата растат, имат по-големи нужди. Тя е слаба и безпомощна да се грижи сама за тях. Оплаква се на при­ятелката си - наша сестра и тя я посъветвала да се срещне с Учителя, да Му разкаже и Той, може би ще й даде съвет какво да прави или ще й помогне. Тя идва, разказва Му всичко. Учителят й казва: „Не бой се. Всичко ще се оправи. Мъжът ти е жив и здрав и скоро ще се върне." А мъжът й увлечен в американката нямал никакво намерение да се връща вече в България. И какво става? Един ден се позвънява на вратата му. Той отваря. Там стои един стар човек с интересна интелигентна физиономия, с бяла брада. Казва, че е от България и иска да говори с него. Той го поканва. Старецът разказва за бедственото положение на семейството му, за тяхното отчаяние и го моли да се върне. След известно време пак се звъни на вратата му. Излиза. Същият човек. Пак му говори. Бие на чувства, на съвест. У него се раздвижва нещо, но пак не иска да се върне в България. Този стар човек продължава все по-често и по-често да ходи при него и все по-настоятелно и по-настоятелно да го моли да се върне докато най-после обещал да се върне. След няколко дни уредил работите си в Америка, разделил се с жената и тръгнал за България. Като отишъл на пристанището, когато щял да се качва на парахода вижда стария човек и той ще пътува. Зарадвал Се. Ще има компания до България. Всеки ден те се срещали в различни часове от деня на парахода и разговаряли. Когато пристигнали на софийската гара те се сбогували сърдечно и се разделили всеки по своя път. Отива си човекът вкъщи. Жена му и децата му са радостни, щастливи. Той също е радостен. Разказва им са Америка, донесъл им скъпи подаръци, много пари. Ще живеят от сега нататък щастливо. „Но", казал той, „какъв е този човек, когото си изпратила да ми говори да се върна, роднина ли ти е? Аз не го познавам." „Какъв човек?", чуди се жената. „Аз не съм пращала никакъв човек. Пък и не познавам такъв, който да е ходил в Америка" и т.н. Минало известно време. Един ден тя го поканила да идат на Изгрева да се разходят. Тя вече била направила връзка с Изгрева и ходела там понякога. Отишли. Разгледали салоните, градините и на поляната виждат Учителя. „Ха, ето този човек си пратила да ми говори. Този е старецът, за който ти разказах, който не остави на мира, докато не реших да си дойда." „И този е човекът", казала жената, „на когото аз се оплаках в отчаянието си и който ми каза, че скоро ще си дойдеш, но Той не е ходил в Америка. Аз често съм идвала тук и Той през всичкото време си беше тука. Как е възможно?!" „Да, този е човекът. Аз съм го запомнил много добре. Той идва няколко пъти при мене в Америка, пътувахме заедно, на гарата се сбогувахме." До тука ми е разказана историята, до тука я разказвам и аз. Но и аз, и всички знаем, че Учителят през последните години беше вече с „бяла коса и бяла брада" както го наричат, не е ходил в Америка. Всички сме Го виждали винаги тука между нас. В Америка е ходил само на младини. Как е била тази работа? И мъжът, и жената са били напълно нормални хора, с нормални сетива, а и двамата твърдят, че Той им е помогнал да се съберат отново. Мнозина няма да повярват, други ще се чудят, а тези, които са чели и разбират от окултна наука, ще си обяснят как е станало всичко това. За обикновените хора това са чудеса, за Него бяха всекидневни прояви и възможности. Той работеше с тях, както ние работим с действията от триизмерния свят. Учителят се затваряше горе с дни и седмици и не слизаше при нас и работеше горе. Какво работеше, ние можехме само да гадаем. Освен това когато тук е нощ, в Америка е ден. Трудно ли е за Него да остави тука физическото си тяло и да отиде да свърши една работа с астралното, или дори да пренесе физическото си тяло? Ние не знаехме Неговите възможности до къде се простират. Но се учудвахме само, трогвахме и възхищавахме от фактите, от делата Му. Много пъти Той казваше: „Когато вие спите, аз ходя и помагам на хората в нуждите им, спасявам ги от бедствия, лекувам ги и т.н. Някой параход потъва, аз съм там, за да помагам". Казвате: „Учителят спи". Учителят никога не спи. Или на Него му е нужен много малко сън. Най-много три часа. Каква представа има една мравка за нашия триизмерен красив свят, с нашата техника, нашите небостъргачи, нашата култура, наука, музика, поезия, изкуство? Какво е нейното съзнание за тези неща? Ето такова е нашето съзнание в сравнение с Неговото за оня красив и грандиозен възвишен свят с невъобразими за обикновения човек възможности, в който Той живееше. Струва ми се даже, че животът на обикновените хора, който Той трябваше да живее зарад нас, за да можем да Го разбираме, беше за Него мъка. То е все едно един човек да се смалява, да слиза до съзнанието на мравката, за да я направи, да го почувствува и познае. Трудна работа, но Той я вършеше с любов и успех. Защото ето на много от неговите мравчици Той им помогна да Го почувствуват и познаят, че е нещо велико, грандиозно извън човешките разбирания и съзнание. Човек не е готов още да Го обгърне в Неговата пълнота. И Той успя да ни покаже, че не е само този физически свят, в който ние живеем, но че над него има още други светове: духовен, умствен, причинен, Божествен, и че човекът е още на едно много ниско стъпало на една йерархия същества от съвършени, по-съвършени, достигащи до Бога. В малката книжка „Учителите" Седир - голям французки окултист е описал много добре какво представлява един Учител.

40. ДЕСЯТЪК ЗА ГОСПОДА Един ден моята приятелка Бучка ми разказа нещо много интересно, което е чула за Учителя. Току-що го чула, тя го сподели с мене. Разказа го така живо и възторжено, че то се отпечата дълбоко в мене. Минаха години. При един случай аз я накарах да го разкаже и на други сестри, които бяха край нас, но тя каза, че го е забравила в подробности и ме помоли аз да го разкажа. Аз го помнех много добре и го разказах. Питах я, записала ли го е. Не, беше отговорът. И до днес не го е записала. Тя има да записва много други случаи из живота на Учителя и Братството в течение, на които аз не съм била и затова реших с нейно разрешение да го запиша аз. Не трябва да пропуснем нищо, което знаем за Учителя и което ще даде на бъдещото поколение и на бъдещите биографи черти да обрисуват образа на Учителя, Който ние бяхме щастливи да видим и да Го носим в душата си. Ето случаят. Той е разказан от нейна колежка. В ранните години когато Учителят се върнал от Америка и живял в София, може би още преди да се образува обществото Бяло Братство, Той се е хранил в една скромна гостилница, но е ходел винаги късно, когато не е имало вече много посетители или даже никой. В тази гостилница работело, било чираче, едно 10-12-годишно момченце - кръгло сираче - Панайотчо. Панайотчо бил слабичък, бледничък, недохранен, макар че работи в гостилница. Той миел паници, метял, чистил, разтребвал масите, поднасял вкусните ястия на клиентите, но изглежда сам той не ги е вкусвал. Какво е видял в това дете Учителят - обиква го. Винаги когато отивал да се храни, ще го помилва, ще поръча две порции ядене, ще покани Панайотчо да се хранят заедно и ще разговарят. Един ден Учителят му казва: „Панайотчо, искаш ли да учиш?" „Много искам, но нямам възможност, нямам условия, няма кой да ме поддържа." „А искаш ли да отидеш в Америка ако аз пиша там на мои познати, които ще ти изпратят пари да пътуваш и които ще те поддържат там да учиш?" „Искам", отвърнал зарадван Панайотчо. Учителят писал на своите познати - американски благодетели, те отговорили утвърдително и Панайот заминал за Америка. Какво е учил там и колко е стоял не знаем. Жена му - нейна колежка разказала всичко набързо без големи подробности. Пораснал Панайот. Кореспондирали с Учителя. Голям вече осъзнал какво Учителят е направил за него, в едно писмо изказал своята благодарност към Него и Го пита как би могъл да Му се отплати. Писал също, че не иска да се връща в България. Учителят му отговорил: „За себе си не искам никаква отплата, но за твоето добро искам три неща от тебе: Да се върнеш в България, да не се жениш и да служиш на Господа." Първото Панайот изпълнил. Връща се в България и се настанява в Ямбол на добра служба. Но другите две неща не изпълнил. Оженил се млад за една прогимназиална Учителю, родили им се две деца и той всецяло се погълнал от своето семейство и своята служба, Заболял. Учителят бил вече основал нашето общество „Бяло Братство", но Панайот макар че поддържал връзка с Учителя, си стоял със семейството си малко настрана. Минали се години. Веднъж Панайот се разболял тежко, неизлечимо според съвременната медицина. Уплашен, той изпратил жена си при Учителя в София да Го моли, да му помогне да оздравее. Той знаел, че Учителят може да направи това. Жената пристигнала на „Опълченска" 66, разказала на Учителя всичко, но Той не дал никакви съвети за лечение. Казал й веднага със следващия влак да се върне в Ямбол. Тя почнала да плаче, да се моли да им помогне, мислейки, че Панайот е умрял или ще умре и затова я изпраща така бързо и без съвети. Но Учителят настоявал тя да се върне веднага. Върнала се. Каква била нейната изненада и почуда когато на Ямболската гара я чакал Панайот здрав и читав. Разбира се били много благодарни на Учителя, но си заживели пак улисани в семейните си грижи и задължения." Минали се още години. Панайот се разболял тежко втори път. Сега някакво съзнание се пробудило в него и той казал на жена си: „Този път няма да моля Учителя да ми помогне. Той толкова нещо направи за мене, а аз не изпълних нищо, нищо от онова, което Той искаше и което трябваше да направя. Сега каквато бъде волята Божия." И разделил имота си на четири дяла: на жена си, на двете си деца и на себе си по един дял. „Моят дял", казал той на жена си, „когато си замина, ще продадеш и ще-занесеш парите на Учителя. Нека това бъде моята благодарност към Него, към Господа." Не след дълго Панайот си заминал. Жена му улисана в учителството и семейството си, не намерила време да продаде неговия дял и да занесе парите в София. Наскоро обаче отчуждават нещо от имота им за летище. „Е", помислила си тя, „това ще бъде за Братството, делът на Панайот. Като ми плати държавата парите, ще ги занеса." Изтекли пак години. Държавата нищо не им дала. И нали не е за нея, тя не направила никакви постъпки. Когато й ги дадат и ако й ги дадат, мислила си тя. Един път отива в София по някаква работа и среща случайно един приятел на Панайот, адвокат, който я запитал: „Какво стана с имота, който ви отчужди държавата за летище, дадоха ли ви парите?" „Не", отговорила тя. „Ела", казва той, „с мене". И ходили заедно из министерства, из учреждения и наредил да й се изплатят веднага парите без да знае, разбира се, за какво са били определени те. Тя се зарадвала много, благодарила на приятеля и занесла парите на Изгрева, предала ги на Учителя и Му разказала всичко. С тези пари било закупено мястото дето беше построена после къщичката на сестра Балтова, зад пейките, до лозето и до Симеонови, дето сега е улица „Зелен синор" и на което място ние учителките от провинцията и други ред години си постро­явахме палатките. Там бяха и барачките на сестра Веса Козарева и Христо Бояджията. „Панайот много обичаше и уважаваше Учителя, четеше беседите, но аз не ги разбирам и не съм ги чела", казала тя. „Но и аз Го уважавам. Чуден човек беше Той. Чудни дарби имаше", и продължила да разказва: „За да следват децата ми в университет аз се преместих Учителю в София. Един ден заболя сестриният ми син - студент - психическо разстройство. Къде не го водиха, кой не го лекува и професори, и баби, и т.н. Най-сетне мина ми мисъл да го заведа при Учителя. Вземам го, отиваме на Изгрева, качваме се по стълбите. Той излезе сериозен, замислен и малко строг. Каза, че е зает и не може да ни приеме. „Да", помислих си аз, „ние не следваме учението Му, той може, но не иска да ни помогне". И умъчнена, и отчаяна си тръгнахме. Стигнахме до чешмата, ъгловатата чешма. Изведнъж племенникът ми се развика радостно: „Но какво става с мене, лельо, какво става? Аз съм здрав, съвършено здрав!" Обръща ме се, Учителят стои горе на отворения прозорец с вдигната ръка и мило, и нежно ни се усмихва. Дигнахме и ние ръка, поклонихме Му се и си тръгнахме. Момчето оздравя. От тогава не съм видяла Учителя, но Го ценя и уважавам за това, което направи за нас и за чудните Му дарби. Но беседите не ги разбирам, повторила пак тя, и не ги чета". А ние, а аз се чудя не само на дарбите Му, но на Неговата Любов към хората, независимо Негови последователи ли са или не, на Неговата Любов и всеотдайност в служенето Му на Господа, на Неговата широта и далновидност. Неговите мерки не бяха като нашите - човешки мерки. Защото и погледът Му не беше като нашия - човешки поглед. Неговият поглед имаше несравнимо голям диаметър и Неговата дейност широк периметър. Той виждаше, че тези души не могат само да разбират Учението Му, но ги обичаше пак и направи нещо за тях, защото виждаше далеч в бъдещето и знаеше, че те ще се пробудят един ден и ще тръгнат по пътя към Бога.

39. ПОЛЯНКАТА Полянката! Полянката! Отивам на полянката! Идвам от полянката! Дишам на полянката! Посрещнах слънцето на полянката! Знаете ли какво е за всеки от нас полянката? О, ако знаехте, не бихте дръзнали да направите това, което направихте, че я унищожихте. Има ли поне един, един между всички български учени мъже и жени, философи, писатели, поети, музиканти, политици, общественици, издигнати хора, които редят днес живота и издават законите, има ли поне един между тях с по-чутка душа, по-изтънчен дух, по-благородно сърце, по просветен ум, който може да разбере какво значи за нас, какво значи полянката? Обръщам се към него: Имате ли вие, знаете ли вие нещо скъпо, свидно, чисто, свято нещо, за което като помислите, душата ви се разширява и изпълва с радост, сърцето запява, а стъпката ви става бодра, лека и подвижна? Стъпката. Не, вие не стъпвате, вие се носите леко над тревите и цветенцата между тях. Те не бива да се стъпчат. Околовръст са борове, кипариси, ели, плодни дървета. Те така са преплетени, че образуват един живописен борд1ор достоен за четката на голям майстор. Когато за пръв път посетих поляната преди 47 години тези борове бяха малки, крехки, нежни борчета, които не можеха и сянка да хвърлят, под която да се подслониш. С каква любов бяха посадени, с каква грижа бяха поливани през сухите лета. Всеки свещенодействуваше тука. Един полива, друг изкоренява трънчета, друг сади здравец в някой кът, друг сковава скамейки, боядисва с блажна боя и т.н. Тука всичко е бяло, бяло, слънчево. Тука за пръв път Учителят ни позова към природата. Тука за пръв път Той ни научи да обичаме, да посрещаме и да търсим слънцето, да се ползуваме от неговите целебни сили, да се вдъхновяваме от неговите красиви изгреви, да се стремим към него, като символ на Нещо Велико, Мощно, Светло, Красиво, Благодатно! Тука ни научи да дишаме дълбоко ранния сутрешен, прекрасен, чист и свеж въздух напоен с боров и цветен ароматен дъх, тъй необходим за здравето на човека. Тука ни даде Паневритмията. За нея ще пишат други. Аз ще кажа само, че когато си дойдох едно лято на ваканция и срещнах сестри и братя, които идваха от полянката с учудване констатирах, че тези хора - и млади, и стари, не ходят, а някак си ритмично, леко се движат, носят се над земята, като че танцуват. Не! Тази дума не може да изрази това, което искам да кажа. Движенията им са пластични, ритмични, изящни. Тука в съборни дни когато са се събирали стотици хора, сме закусвали и вечеряли, насядали по тревата под ранните слънчеви лъчи или под трепета на звездите чай с маслини или сирене. Тука ни е научил на скромност и въздържание. Тука е приемал многократно всекиго от нас и седнали на катедрата или под боровете, или разхождайки се, е изслушвал нашите болки, скърби, противоречия, стремежи, мечти и идеали и пр., и пр. И всекиму е давал съвет, утеха, помощ, лек. Тука е държал и неповторими беседи! Тука всяка стъпка е напоена с дъх и аромат от Него - със спомен скъп на сърцето и душата! Полянката! Знаете ли какво значи за всеки от нас полянката? Ако знаехте, не бихте постъпили така, че да я затриете от лицето на земята! А ние не сме случайни хора. И Той не е случаен жител на земята и гражданин на България. Ще го узнаете по-късно и горчиво ще съжалявате за всичко, което направихте.

38. КАК ЗАУЧАВАХМЕ И УПРАЖНЯВАХМЕ ПАНЕВРИТМИЯТА Жежко лятно пладне. Общият обяд завърши. Учителят не се прибра в стаята си, а отиде на поляната и седна на катедрата (един навес красиво изработен, който ние наричахме катедра). Ние - една група млади сестри Го последвахме. „Може, рекох, да упражним вчерашното упражнение", каза Учителят. Вчера е дал упражнението „Колко съм доволен", но аз не съм присъствувала вчера на даването. Въпреки това, сега се наредих заедно с другите. То е леко, ритмично и приятно. Редицата се люшна най-напред пред катедрата, а после околовръст на поляната. Учителят също се нареди отстрани на редицата. „Колко съм доволен..." Тогава мелодията нямаше още тест. но самата мелодия и самото упражнение имаха това съдържание. Колко бяхме доволни, наистина. Не, слабо е това. Колко бяхме щастливи. И не само аз, и не само ние. Цялата поляна беше щастлива - излъчваше щастие. Въздухът трептеше от щастие. Слънцето лъчезареше от щастие. Лазурът се усмихваше и ветрецът леко ни галеше, проникнати от щастие. Той - Братът на най-малките, беше щастлив. Щастлив, че изпълнява волята на Онзи, Който Го е пратил на земята при най-малките, да им донесе радост и щастие. Много пъти паневритмични упражнения се заучаваха или упражняваха и привечер, за да имат възможност повече братя и сестри, върнали се от работа да присъствуват и участвуват. И обстановката тогава биваше приказна. Вечерта слизаше бавно със синкава омара. Лазурът на небето постепенно избледняваше, после потъмняваше и от там започваха да надникват една по една звездички. Долу на поляната се люлееше редицата. Често и луната се подаваше и дълго и ненаситно гледаше и се усмихваше. Гледаха боровете стройни и мълчаливи. Гледаше и Витоша в далечината учудена и възхитена. Често ставаше нужда да се запалят и лампите и да продължи играта дори до 10 часа. Оркестърът свири в средата на поляната. Редицата се люлее. Зрителите гледат. И всичко се топи от радост и удоволствие. Боже, какъв живот! Какъв красив живот! С какво го заслужихме? Ще помни земята кога е стъпил на нея кракът на Брата на най-малките. Но нека се върна на една по-раншна утрин. Пристигнах от село за лятната ваканция сутринта в 7 часа. В мое отсъствие същата пролет е дал за пръв път няколко паневритмични упражнения. Никой не беше ми писал и аз не знаех нищо за това. Когато стъпих на Изгрева и се отправих към поляната, идвайки от нея ме срещнаха поз­нати сестри и братя, които не мога сякаш, че да позная. Гледат някак особено, радостно, усмихват ми се весело, стъпват леко, леко сякаш, че не ходят, а се плъзгат над земята, сякаш танцуват. Обиколих полянката. Учителят се беше вече прибрал. Всички се бяха прибрали. Нямаше никой, но се носеше една тържественост, една лекота, нещо празнично из нея. По-късно надникнах в трапезарията, в кухнята. Там сестрите също сякаш танцуваха. Готвят и пеят, готвят и пеят някакви нови, красиви мелодии. На обяд добих същите впечатления. И тогава седнах и написах едно писмо в Стара Загора на моите обични приятелки - Бучка и кака Райна за танцуващите сестри: „Не зная какво е станало с тях. Те са променени. Те не ходят, а танцуват, не говорят, а пеят. Всичко тука лъха му­зика и красота." Когато на другата сутрин ме заведоха на полянката и се наредих и аз в редицата и се завъртя колелото разбрах, всичко разбрах, защото го опитах. И тогава написах второ писмо, което завърши така: „Старите подмладява, а младите прави да летят тя - Паневритмията дадена от нашия обичен Учител!"

37. КАК БЕШЕ ДАДЕНО ПАНЕВРИТМИЧНОТО УПРАЖНЕНИЕ „ЛЪЧИТЕ" Целият ни живот край Учителя беше низ от изненади, трогателни изненади и радости. Зер, де сме видели ние малките същества на земята, на стария живот, живот нов на любов, на красота, на жертва, на светлина, на радост, който ни показваше и на който ни поучаваше всекидневно Този Велик Небесен Жител. Оставаше един ден до Петровден - именният и рожден ден на нашия обичен Учител. Той се празнуваше много красиво: Всичко е в треска. Салоните се измиват, двора, градините, поляната се почистват, пере се, глади се на Учителя; приготвят се провизии за стола. Ще дойдат стотици от града, пък и от провинцията да поздравят Учителя. Почистват се и частните къщи, които ще бъдат препълнени с гости. Всичко е заето .всичко бърза, работи и пее от радост. Ние - няколко учителки от провинцията дошли за лятна­та ваканция на Изгрева решихме да измием и подредим салона за празника. Обличаме работни престилки, грабваме кофи с вода, метли, четки за дъски и се залавяме за работа. Такъв доброволен и любовен жест трогваше дълбоко Учителя и Той отговаряше с още по-трогателен жест. Гледаме Го по едно време иде и носи една голяма чиния пълна с едри, зрели кайсии, подава ни я да се почерпим и отива на пианото. Свири някаква мелодия. Ние оставяме работата и Го заобикаляме. Почнахме да тананикаме мелодията, която ни беше малко позната - част от „Идилията". Скоро я запяхме по-смело и по-високо. „Рекох, може да се даде упражнение по тази мелодия." Стана, нареди ни две по две и започна да дава упражнението. Пеем и играем, пеем и играем... А времето лети, слънцето клони на запад. Аз започвам да се смущавам, че ще остане неизмит салона. Разбира се, нито искам да остане салона неизмит, нито пък искам да си отиде Той и да прекъсне щастливите мигове, които се дават веднъж през вековете. Но Той си знае работа. Когато упражнението беше научено, подаде на всички ни ръка и предоволен си отиде горе. Ние прещастливи се заловихме на работа. Мием и пеем, мием и пеем... И след кратко време салонът беше готов. Така беше дадено упражнението „Лъчите" в навечерието на Петровден 1938 г.

34. НА ВЕЛИКДЕН Имам и друга подобна малка, но интересна опитност - мил спомен, който говори какво правеше Той, най-големият, Братът на най-малките за тях. Беше Великден. Един ден преди това, в събота, ми се случи един малък инцидент с една стара, болнава и капризна сестра. Не зная защо, въпреки разбирането ми, въпреки че я извинявах и й прощавах, постъпката й към мене ми подействува много зле. Чувствувах се смазана, отъпкана, изпразнена, демагнетизирана. Където и да ходех, каквото и да вършех, не можех да сдър­жам сълзите си, въпреки усилията, които правех. Не можех да си обясня как и защо стана това, но стана. Да отида при Учителя срещу Великден, на вели­ката събота, да Го моля да ме освободи от това състояние, не смеех. Надявах се, че ще мине. Не мина. Великден! Светъл, блестящ празник. Всички тържествени и радостни. Тържествен и радостен и Той. Беседата се лее като нежна, сладка песен и се разлива като балсам по смутената ми и накърнена душа. Но, не ми минава. Още повече се натъжава и сълзите се леят непрестанно. Ужас. Срам и позор. Не мога да си помогна. Чудя се къде и как да се скрия, да не ме види Учителят, да не ме видят и другите. След беседата в 5 ч. се скрих в стаята. Бях тогава в гостните стаи. Не отидох и на Паневритмия. В 10 ч. отидох на беседа, но състоянието продължаваше. След беседата се прибрах веднага пак в стаята и реших да не ходя на общия обяд, но да отида у леля си в града, дано там се разсея и ми мине. Тръгнах. Нещо неудържимо, обаче, ме влечеше да отида при Учителя, да Му се обадя, да Му кажа, защо няма да бъда на обеда там общо с всички, както е било винаги и което е и Негова, и наша радост. Но си разсъждавам, че не е удобно, не е прилично сега пред толкова хора, които Го чакат за обяд, аз да отивам и да Го задържам и да е предста­вям толкова плачлива. Не. И не. В никакъв случай, не. Ще ми мине и без това. Няма какво да Го занимавам със себе си. И отминах Изгрева, излязох на шосето. Обаче като някакъв гем, две невидими въжета непрестанно ме дър­паха назад. „Ако не се върнеш да Му се обадиш ще се случи нещо по-лошо. Ще станеш играчка на духове, които и друг път ще те разиграват.", мина ми тази страшна мисъл през ума и веднага се върнах. Масите препълнени в двойни редици с братя и сестри - чакат Учителя. Той.обаче е още в стаята си. Помислих, че има някой при Него. Не можех да допусна, че чака мене. Щом приближих до стаята където мислех да чакам да излезе другия човек, Той излезе, кимна ми с глава и ме покани вътре. Трогнах се и ревнах пак. Значи мене е чакал. Значи знае всичко. И как хубаво го направи. Покани ме Той, за да не предизвика недоволство и порицание у десетките хора, които Го чакаха за обяд и погледите, на които бяха отправени към мене. Аз Му разказах накратко всичко. „Идете у брата си, рекох, ще се смени състоянието." „Аз мисля да отида у леля си. Страхувам се да не се разплача пред брат си и как да му обяснявам състоянието си." Аз не се сетих, че щом Той казва, че ще ми мине, това няма да се случи вече там, но Той добави веднага: „Добре, иди у леля си" Подаде ми ръката си - милата, бащина, топла, грижовна ръка и излязохме. Той - на обед, аз - към града. Никакви обяснения обаче не ми даде защо и за какво и как се случи всичко това. Нямаше, може би, време. Може би, не беше нужно да зная. Може би, пощади сестрата. Не зная. Беше решил само да ми помогне. И ни­кога след това не се повтори подобно състояние. Когато стигнах у леля си, те бяха вече обядвали и излезли. Аз бях много уморена, легнах да си почина и заспах. И сънувам: Седя на леглото, облегната на стената като болник, а Учителят пред мене до леглото, седи на стол. Разказва ми нещо весело и се смее. Смея се и аз с глас. Събуждам се и хълцам от смях. Събуждам се и няма помен от тъжното ми състояние. Поглеждам се в огледалото и няма нито помен от мрачния ми и разплакан вид. Лицето ми сияе, очите ми се смеят. Какво ми е разказал на сън, забра­вила бях моментално. Но развеселена стегнах се и отидох у брат си. Той се зарадва много. Бях радостна и аз. Прекарахме хубаво, приятно. Надвечер дойдоха и ме изпратиха - той с жена си и детето си до Изгрева. Когато се прибрах при другарките си, с които гостувахме в гостните стаи заедно, те ми разказаха, че Учителят днес закъснял за обеда. На обяда бил мълчалив и после веднага се качил в стаята си. Нещо необичайно за такъв ден. На такъв ден Той обикновено оставаше дълго на масата след обеда, на разговор и песни. Разбрах, че е бил зает с мене. Занимавал се е с мене да ми смени състоянието. Този най-голям човек, на най-големия празник-се е занимавал с едно малко, слабо, безпомощно същество - мравчица, която се дави в някак­во необяснимо състояние, незнаейки, как е попаднало в него и как да си по­могне да излезе от там. Но Той знаеше пътищата на човешката душа и зна­еше как да й помогне. Велик Учител!

33. ОБХОДА КЪМ МАЛКИТЕ Беше съборен ден. Всичко е празнично и весело на Изгрева. Събрал се е народ от села и градове на цяла България. Сутринта в 5 ч. измитият и бял салон блестеше от чистота и светлина, препълнен от усмихнати, радостни, добри и кротки лица. Почти всичко е в бяло облечено. В бяло беше облечен и Той - Учителят - празничен, тържествен, мил и добър. И светещ. Словото се лее щедро, щедро... Само аз, не зная защо, бях тъжна, тъжна, без видима някаква причина. Нещо не ми беше добре и не можех да се радвам. Свърши беседата. Излязохме на поляната, изиграхме Паневритмията. Тъгата и мъката не ме напущаха. Всички се спуснаха към центъра, да поздравят Учителя. Аз не исках в такова състояние да отивам при Него и се скрих в палатката си, (лятно време ние от провинцията прекарвахме на Изгрева на палатки) без да кажа някому нещо за това. След малко иде Бучка, с която палатките ни бяха наблизо и носи в един вестник всевъзможни лакомства: плодове, грозде, сладкиши... Поздрав от Учителя. Прати това за нашия на род и каза, ти и Петра да отидете веднага при Него." И Петра е била нещо не добре. Аз се трогнах до сълзи. Хиляден народ е край Него весел, доволен, щастлив, само една от Неговите души, е нещо смутена, натъжена, скрила се в палатката си, да не Го безпокои, да не разваля празничното настроение. Никой нищо не знаеше за това, даже и приятелките ми. Хапнах си от лакомствата заедно с другите, но все още не се решавах да отида при Него. След малко иде втора сестра, приятелка - Катя Грива. Носи и тя в един вестник лакомства и казва, смеейки се: „Е, какво е това от тебе, Наталия? Учителят да те вика и да не отиваш. Каза веднага да отидеш." Аз още повече заупорствувах. Не бях добре облечена.'Бях свалила празничното си облекло. Но Катя настойчиво ме задърпа както съм и почти влачейки ме, като дете, ме завлече при Учителя. Сама тя беше скромно облечена. Като ни видя от прозореца Учителят излезе веднага, усмихна се мило и почна да ни говори. Но току-що започна и към Него пристъпиха двама важни господа. Единият някакъв певец познат с Учителя, а другият - редактор на един столичен вестник. Без да ни се извини (зер какво са това - някакви скромни, бедни момичета) певецът прекъсна разговора ни и каза с достойнство: „Учителю, г-н X, редак­тор на вестник X желае да говори с Вас." Учителят ги погледна сериозно, без усмивка, не си подаде дори и ръката, но посочи с нея към нас: „Занят съм, рекох. Разходете се из поляната." И продължи бащински усмихнат да ни говори. Обясни на какво се дължи състоянието ми и моментално го смени. Когато се връщахме аз едва ли не скачах от несдържана радост. Дали ги прие тях после, не зная. Може би ги прие, но .им даде добър урок ако въобще имаха предпоставки да го разберат. Но аз бях трогната и възхитена от тази постъпка, не заради това, че бях действуващо лице в този случай, но заради Неговото величие. И заради хубавия урок, който им даде. Той, най-големият човек на земята е занят с най-малките и те „големите" не трябва да ги пренебрегват, а да се научат от Него на обхода към тях. Не зная дали да кажа какво обяснение даде Учителят за моето състояние на тъга и мъка. Това беше по времето на революцията в Испания. Там имало някаква душа, близка моя от миналото, която страдала много в момента и аз по симпатия съм чувствувала нейното състояние. За мене това беше чудно и непонятно, но бях доста стеснителна, да Го разпитвам, как стават тези неща и защо и има ли някакво облекчение страдащата душа. Едно разбрах, че за мене не е било добре, било е опасно, защото Той тъй настойчиво ме извика да ми смени състоянието и дори каза: „Ако не беше дошла щеше да стане по-голяма авария." Аз се зарадвах само да Му благодаря за Неговата бащин­ска грижа и доброта към мен

32. ЕДНО ПЪТУВАНЕ ДО СЕЛО Селото - Каменна река, в което учителствувах 17 години, отстоеше от гара на 7-8 или 9 часа с каруца - 7 часа от Раднево, 8 часа от Нова Загора и 9 часа от Ямбол. Най-често пътувах през гара Раднево. Когато пътувах от село за гарата аз си вземах каруца от нашето село. Хората бяха добри, морални, уважаваха ме, обичаха ме и.никога не съм изживявала страх и смут, как ще мина тези 7-8 часа до гарата. Но на връщане винаги съм изживявала това. Все пак някак си се е нареждало и аз съм си отивала благополучно, без да ми се е случвал някакъв инцидент. Аз благодарях на Бога и на Учителя, че ми се нарежда пътуването добре, но никога не се замислях, не се спирах да видя как се нарежда. Веднъж, обаче, Провидението изглежда бе решило да ме удостои с една опитност - богата, трогателна, която ми отвори очите и която желая да споделя тука. Връщам се от София през великденската ваканция. Пътувам цяла нощ с влак и пристигам сутринта в 8 часа на гара Раднево. Цяла нощ аз изпитвах обикновения смут и страх, дали ще намеря каруца и как ще пътувам с непознат човек толкова дълго време и то доста през гора. И все както винаги се успокоявах: „Е, все ще се нареди някак си". Пристигам в Раднево и отивам у мои познати, които винаги ме приемаха любезно и ми съдействуваха да си намеря каруца. Те ме посрещнаха с думите: „Има една жена от Каменна река, женена в Меричлери, която отива с дъщеря си на гости при брата си. Намерихме каруца и ще пътувате заедно." Тези мои близки имаха в центъра на гарата дюкянче и там е станала среща­та и споразумението. След 1-2 часа тръгнахме. Разговаряхме по пътя, опознахме се. Аз не я познавах от по-рано. Излезе много духовна жена - евангелистка. От дума на дума ми разказа, че нямала никакво намерение да ходи в Каменна река. „Но вчера", казва, „ като си миех паниците вън на кладенеца, един глас от вътре ми казва: „Ти скоро не си ходила у Димитрови, я иди да ги видиш, какво правят." Аз си помислих: „Наистина, не съм ходила, пък и не са ми писали скоро. Да не би да им се е случило нещо. Я, чакай пък да го послушам този мой вътрешен глас. Влязох вкъщи и казвам на мъжа си. Той рече: „Пък иди, иди да ги видиш. Ти скоро не си ходила." И аз набързо свих бохчичката и тръгнахме с дъщерята." Аз знаех, че бяха добре цялото семейство на брат й, когато тръгвах за София и й казах това. Но зная ли за 10,12 дни какво може да се случи? Когато пристигнахме в село и минахме край нейния брат първо да оставим тях излязоха всички да ни посрещнат здрави и читави. Те много се зарадваха на милите гостенки, а аз скришом се зарадвах на Великия Промисъл, разбрах,че тези жени бяха изпратени зарад мене - малката и незначителна Учителю от Каменна река и още по-малката и страхлива окултна ученичка, която си отива със свито сърце и мисли как ще пътува сама. Благодарих, благодарих със сълзи на очи за голямата грижа и най-вече за това, че ми показаха очевидно ето как се е нареждало и досега, как Учителят е бил винаги буден и е бдял над нас и ни се е притичвал на помощ по неизвестни нам начи­ни и пътища. Благословен! ЖИВОТЪТ НА СЕЛО. Целият ми живот в това малко отдалечено от културен център село е една школа, едно ученичество с всичките му трудности, изпитания, задачи, но и опитности, радости, възторзи и вдъхновения. Тук аз при най-оскъдни, най-сурови външни условия за живот се научих да обичам живота и хората. Но аз не живеех при тези условия, аз едвам стъпвах на земята. Аз се носех чрез някакъв друг вътрешен живот над условията, над всичко и над всички благодарение на светлината, импулсите и вдъхновението, които получавах от беседите и Учителя. Аз станах за селото и лекар, и шивач, и плетач, и темописец, и художник, и акушер, и какво ли не, и какво ли не. Най-после, когато почина едно от децата на хазайката, а нямаше свещеник в селото да го опее станах и поп. Хазайката ми беше попска дъщеря и не искаше да погребе детето си без поп и ме помоли да му прочета някоя молитва и нещо от Евангелието. Аз скърбях и се радвах с всичките в селото. Техните радости и скърби станаха и мои. Аз живеех пълен живот. Тук аз се научих да обичам училището, учителството и децата. Никой по-рано не беше ми вдъхнал любов към тях, нито в педагогическото училище, нито колегите ми, нито инспекторите, нито приятелките ми. Никой не ме насърчи. Всички казваха да избягам от селото, ако мога. Той единствен ми каза: „Учителството е най-добрата професия за жената." И много пъти ми е казвал и писал: „Обичай работата си, обичай децата." И аз ги обичах. Така ги обикнах, че почнах да жертвувам и време, и сили, и оскъдните си средства за тях, да им помагам, да ги облекчавам, да ги уча. Чудех се как да подобря и оправя бедната и схлупена училищна сграда, за да я направя по-приветлива и приятна. Снабдявах се с всички излизащи детски и учителски списания и вестничета, методически книги, литературни сборници, за да се сдобия със знания и умения и средства за добро възпитание и обучение на децата. И всичко с лични средства, защото селото беше бедно, бюджета на училището малък и нямаше средства за това. Стараех се да прилагам методи на ново възпитание и обучение препоръчани от наши и чужди педагози и методи от Учителя. Отношенията ми с децата бяха другарски. Аз ги обичах и те ме обичаха. Така свикнаха с мене, че когато отивах в училище, те не бягаха да се крият от мене, както правеха на някои учители, но тичаха към мене с усмихнати лица и викаха: „Госпожицата, госпожицата!" И се нареждаха от двете ми страни. Има много да се пише по това, но тука толкова, колкото да кажа, че това го направи Учителят, че ако не беше Той аз щях да бъда една отчаяна, посредствена Учителю, която чака час по-скоро да избяга от селото. Една от човешките радости ми не даде. Една от земните наслади не познах. И човешкият род остана далече, далече затворен зад някакви непристъпни стени за мене. От време на време долита ек от техните веселби или пък ще ми разкаже някой някоя история, която ми звучи като приказка. Там се устройвали много често пиршества в чест на именни и рождени дни, сватбени, кръщавки, гощавки, танцови забави, където си избираш другари, банкети в чест на повишения, приветствувания, /обилен в чест на заслужили лица и разни празнословия на проявили се в наука, изкуства и обществен живот. И още куп от чудни, по-чудни забавления и наслади, които нижат броеницата на дни на живота тук на земята. И аз ги слушам когато ми разказват и се питам: На коя струна на човешкото сърце отекват тези радости? - Или: Дали струните на моето сърце са от същата материя направени или Творецът е объркал и ги е направил от друга, та не можаха да зазвучат нито веднъж в унисон с общата радост на човека? Пак когато идват хората при мене и ми разкажат своята болка аз я виждам, колкото дълбоко и да е скрита, чувствувам я колкото майка и да е и я нарамвам колкото силна ида е. И пак се питам: Как същото това сърце отеква цяло целеничко с най-малката си фибричка на всяка човешка скръб и болка, как ги разбира и познава? Може би, защото много от човешките болки опитах и много от скръбта на земята узнах. Не съжалявам! Не съжалявам, че празниците на живота останаха далече от мен. Може би е време когато трябва да се работи и не да се пирува. Но съжалявам за скъпите и любими хора, които ми отне. Ще ми ги върнеш ли някога? Тогава ще бъде празника на моя живот. Дочух думите на Учителя: „Десетократно ще ти върна онова, което си изгубила. На прага на всяка скръб чакат десет радости. И любимите твои хора къде са? - Всички до един около тебе. И когато всичко това се сбъдне разкажи ти на хората: „С много скърби се влиза в Царството Божие, не с много радости." „Радостта ще ги заведе при скръбта, а скръбта ще ги заведе при радостта." „Сред радостта иде неминуемо скръб, но след скръбта идат 10 радости." „Скръбта е за земята, радостта е за небето." „Радваш ли се на земята, ще скърбиш на Небето." „По-добре 100 скърби на земята, за една радост на Небето." „Земята е живота на физическия човек, Небето е живота на Духа." „По-добре 100 скърби на тялото за една радост на Духа." „Но, на прага на всяка скръбна тялото чакат 10радости на Духа."

31. В СТОЛА - ТРАПЕЗАРИЯТА Дълбока зима е прегърнала здраво земята. Ние - аз и Буча (приятелката ми) газим сняг до колене докато дойдем от града на Изгрева. А Изгревът е приказен. Бял и чист. Тук-там се вият тънки пътечки край сведените от сняг борове. И тишина, тишина. Ни звън от трамвай, ни сирена от фабрика, ни глъч от тълпа. Душата си почива в тази тишина и белина. Сестрите ни канят в трапезарията. Там е топло и приветливо, чисто. Печката е запалена от сутринта. Макар и рано още да е за обяд в трапезарията има вече дошли с ръкоделие, с книжки, сестри и братя. Едни четат, други работят и тихо се разговарят. Привлече ни погледа една нова картина на стената. Сестра Цветана Симеонова е увековечила образа на нашата обична сестра Пенка Кънева. Нейните будни, живи, смеещи се очи гледат към даровете на майката земя, тъй богато и изобилно разположени в нейната прегръдка - зеленчуци и плодове - свежи, сочни, апетитни. В ръцете си държи две снопчета златни, житни класове. Ние я разглеждаме, възхищаваме се, радваме се. Колко е уютно, топло и приветливо! Колко е всичко домашно и свое! Чувствуваш се като у дома си! Влиза една от дежурните в стола сестри - Йорданка Жекова и се развиква: „О, добре дошли, добре дошли прелетни птиченца! Знаете ли, че Учителят за вас отвори стола? Беше го затворил. Разсърдили Го бяха за нещо, беше недоволен от нещо, прибра се горе и два месеца нямахме стол. Преди няколко дена ме вика и казва: „Йорданке, учителките ще си дойдат скоро за ваканция, къде ще се хранят? Да отворим, рекох, стола." „Добре, Учителю, да го отворим. Аз и Стойна ще дежурим първия месец", казах аз с готовност. Той се зарадва, даде пари, даде провизии и от няколко дена имаме стол. Нареди да се пали печката в трапезарията, да гори цял ден - от сутрин до вечер, да могат да идват тук сестри на разговор или да си четат и ра­ботят на топличко. Пък и за вас, учителките. Вие сте първите, но ще дойдат и другите. Да прекарвате тука през деня на топличко. Грижлив баща. За всички мисли. Ама ние, ние сме твърдоглави още. С каква мъка прекарва Той хуба­вите си идеи. Но ние си караме все още по старому." Не разпитвах нищо: Какво се е случило, какво са разсърдили Учителя, защо е закрил стола, защо говори Йорданка така за нашето твърдоглавие? Не разпитвах. Мене ми беше така хубаво в момента. Аз идвах от един край дето е самота, където е мизерия и мъка. Уморена, измъчена, тук си почивах в тази топла и уютна трапезария и грижа на нашия обичен Баща. Сълзите бяха на очите ми. Не разпитвах. Исках да се потопя в тази уютност и да си почина. Наближи обяд. Дежурните сестри сервираха с бели престилки. И когато беше всичко готово към 12 часа дойде и Той. Нас - гостите от провинцията ни сложиха на Неговата маса. Ние се храним мълчаливи. „Яденето е свещена работа", казва Учителят. „Когато човек се храни, не трябва да говори и мисли за друго, освен за храната, която приема, как да я препрати горе в ума и сърцето и да я оползотвори за светли мисли и възвишени и благородни чувства." Но нали сме си твърдоглавички, както казва Йорданка и следваме все още старите си навици и през време на обяда задаваме Му въпроси и Той отгова­ря на кратко, а някога се увлича и Той и изменя на разбирането си и говори дълго с прекъсвания и през време на обяда. Но повечето пъти оставя разговора за след ядене. Така беше и този път. Разговорът беше оставил за после. А то разговор ли беше. До 4 часа след обед и разговор, и песни. Когато завършихме и Той стана да си върви, Йорданка, която беше по-свободничка каза: „Е, Учителю, това беше за гостите от провинцията, за учителките. Богато ги угостихме." Той нищо не каза, но ни погледна мило, топло и си отиде. Той обичаше всички. И даваше всекиму според нуждите му. Но правеше впечатление понякога като да е по-разположен и по-щедър към някого или към някоя категория хора. Но то е затова, защото тяхната нужда в дадения момент е по-голяма. Така беше и с учителките. Само той знаеше при как­ви тежки условия живееха и работеха те там из затънтените краища на майка България. Колко уморени и измъчени пристигаха при Него и затова биваше много щедър към тях. На няколко пъти затворения стол се е отварял само, защото „ще дойдат учителките и къде ще се хранят?" Нареждаше през ваканциите и вечери, като изключения. В друго време в стола само се обядваше общо. Нареждаше забави с литературно-музикална програма, екскурзии и т.н. Всичко правеше, за да им даде възможност да си починат, да се зарадват, да им се облекчи и украси иначе тежкият живот на село. Освен това Той обичаше трудолюбието и ценеше учителската професия. Веднъж когато Го запитала една сестра - Василка Иванова от ул. „Опълченска" 66 защо е тъй внимателен към учителките, Той отговорил: „Те отиват да носят светлина!"

30. НА ПИАНОТО Връщам се от града изморена, но разбира се, трябва да мина край салона, край стаята на Учителя и тогава ще отида да си почина. Надникнах през прозореца в Салона. Учителят е седнал пред пианото. Около Него се е събрала една малка групичка. Изчезна всяка умора. Влязох, приближих и седнах мълчаливо на един стол при другите. Той говори за музиката. Някои пишат. Пристигат все повече и повече братя и сестри и мълчаливо сядат като мене. Сцената се изпълни. По едно време Той ни изгледа всички доволно и радостно, и каза: „Я да видим какво ще ви се даде." И чукна по пианото. Тон, два, три... Братята музиканти бързат да записват. Ние слушаме. Мелодия! Каква прекрасна мелодия! Игрива, жива и лека, лека за заучаване. Той свири и повтаря, ние след Него тананикаме. Започва да пее и Той и слага думи: „И скачам аз като птичка от клон на клон, да се чуди всякой, кат ме види! Запявам аз песен чудна за слънцето; бистри изворчета зашумяват. И виждам аз връх изправен пред мен стои, той зове ме кротко там нагоре!" Някои записват и думите. Но и те са лесни за запомняне. Ние пеем с след Него. Той свири и пее, и ние след Него. Скоро заучихме песента много добре. Около Него се е събрал все млад и музикален народ. Започват да се чуват и алтови гласове и тенори. А ето, обади се и бас. Гръмна хор. Хор, сякаш, подготвян от дни и седмици, не от един час само. Пеем с такова вдъхновение, небивало вдъхновение. По едно време по прозорците се струпват лица на млади момичета-ученички. Той стана. И ние след Него. Излязохме. На врата ни посрещна преподавателката на тези ученички от училището за милосърдни сестри при Червен кръст. Тя като да се извиняваше, каза: „Привлече ни хубавото пеене, хубавата песен. Бяхме в околността тук, на разходка." Учителят ни накара да изпеем за тях песента още 1, 2, 3 пъти. Момичетата запяха с нас. Научиха я. Записаха си и думите. После Учителят им каза няколко мъдри слова. Те Го гледаха с интерес, ние - с възхищение. Всички Му целунаха ръка и си отидоха тананикайки новата песен и подскачайки като птички. Песен, за тях беше дадена тази песен!

29. НА ИЗВОРЧЕТО В ранните години когато нямаше нито една къща още на Изгрева, а само лятно време палатки, Учителят беше открил едно изворче при Ловния парк, чиято вода била радиоактивна и лечебна. Дали се лекуваха и дали се излекуваха някои наши хора тогава с тази вода, не зная. Аз бях тогава млада и здрава. Млади и здрави бяха тогава и моите приятелки и близки и не съм се интересувала от това. Зная само, че беше много приятна и лека на вкус и че беше единствено най-близката до Изгрева вода за пиене. Братята мозайкаджии под ръководството на Учителя и с помощта на сестрите изградиха там чудно хубава чешмичка. Някой, който знае повече от мене по това може да пише повече за нея. Аз ще опиша само един хубаво прекаран предиобед там - мил спомен с Учителя. Хубава лятна утрин. Гората ухае на бор. Зрелите натегнали класове на ръжта и житото ухаеха на жито. Ние вървим край тях след Учителя със стомнички в ръце. Отиваме на изворчето. Пристигат след нас и братя с кирки и лопати, с цимент, натоварени на ръчна количка. Чешмичката е готова, но има да се обработва, разкрасява околността. Оправят се пътечки, садят се дръвчета, довършва се - циментира се някакво кладенче близо до чешмичката. Всички помагаме. Едни носят камъчета и пясък от реката, други копаят и изравняват околността, трети циментират кладенчето. Той е при всички: наблюдава, напътва, очертава линиите. Той е за заоблените линии и не за правите и резките и това придава особена красота. Ние, сестрите, по­садихме и цветя наоколо. След като работихме 2-3 часа, Той седна над чешмичката под една млада брезичка и започна разговор. Говори за целебност-та на тази вода, за слънчевата енергия, която приема изворчето, открито цял ден под слънчевите лъчи. Изворчето беше останало открито и водата се из­веждаше от циментирана вадичка в красиво изградената чешмичка, така че слънцето цял ден грееше водата в изворчето и във вадичката. Говори колко хора ще идват тук да се лекуват, даже и от чужбина, ако го оставят българите, които съдържат в себе си много разрушителен елемент. Уви! Те много скоро го разрушиха. Говори за природата, за Бога, за красотата, която трябва да създава винаги човек около себе си, винаги да твори и никога - да руши и т.н. Когато наближи обед Той стана и се приготви да си върви. Станаха и се приготвиха всички. Трябваше, обаче, да остане някой да мокри от време на време новоположения цимент. Пожелах да остана аз. Учителят ме погледна с любов: „Имате ли нещо за обед?" „Не, аз не знаех, че ще остана до обед." Тогава без никакъв знак пред мене някой сложи някакъв вестник и върху него заваляха круши, ябълки, хляб, сирене, кашкавал... Всеки, кой каквото си е донесъл да си закуси и му е останало хвърляше там и се натрупа не за един, но за няколко души да се нахранят. Той се усмихна доволно, подаде ми ръката си, без да каже нещо, но аз прочетох в погледа Му: „Видиш ли? Работникът е достоен за заплата си. Всеки, к който работи на Божията нива с Любов, ще му се отговори с Любов!" Те отминаха. Дълго гледах след тях докато се закриха. Слънцето трепкаше сякаш от удоволствие. Нивите се поклащаха самодоволно. Плодовете блестяха на слънцето. Новопосадените цветя се усмихваха, изправили вече бодро главички. Аз бях също едно новопосадено цвете, което се радваше на заобикалящата го красота и на красотата, която Той умееше да създава всякъде, където стъпеше кракът Му.

28. ГОЛЯМАТА, ХУБАВА И ВАЖНА СРЕЩА. САМООПРЕДЕЛЯНЕТО Беше една от най-ранните ми срещи, може да се каже, първата голяма, хубава и важна среща с Учителя. Бяхме се върнали току-що от Мусала - първата ми екскурзия до Мусала през лятото на 1924 г., за която ще разкажа по-нататък. Аз трябваше да се връщам в Стара Загора, защото леля ми още живееше там и аз нямаше къде другаде да гостувам за дълго. Бях при Милка. Душата ми обаче беше смутена от някакви неправилни мисли, някакви съмнения по отношение на Учителя, на Учението, на пътя, който от скоро съм последвала. Това бяха някакви вътрешни изпитания, може би, някакви скрити мои врагове, които искаха да ме отклонят, да ме спънат в моето развитие още в началото, докато не съм укрепнала - може би, те ми навяваха тези мисли. Аз реших да не споделя с Него, да ги предам тези злосторници на Него, един вид да се изповядам. Защото, какво значи да мислиш за един чо­век лошо, когато виждаш само хубаво в него? - Саморазрушение. Тогава тък­мо се хвърляше най-много кал върху Него. Разбрах, че това не съм аз, не е моята душа, но е нещо вън от мене, вън от моето естество, исках да го разбера и да се справя с него, докато съм близо, да не се боря цяла година далеч от Учителя с тези отрицателни мисли и съмнения. И отидох. Да отидеш при човека и да му кажеш, че се съмняваш в него, не е лесно. Но отидох. Тогава не Го познавах още добре. Мислех си, как ли ще ме приеме? Дали няма да се обиди, дали няма да бъде строг и сърдит, разсъждавах по човешки. Въобще, у мене ставаше борба между старото и новото разбиране за Него, за Божественото. И това ме страшно измъчваше. И когато отидох при Него аз бях толкова уморена от тази вътрешна борба, че ми беше безразлично вече как ще ме приеме. Така или иначе, да се тури край на тази борба. От тази среща зависеше моето самоопределение, да остана в Братството или да си отида в света. Бях съгласна и на второто, само да се успокоя, толкова ми беше непосилна тази борба. И това щеше да зависи само от Него, от приема Му - как ще ме приеме и какво ще ми каже. От мене беше началната стъпка - да отида, а от Него - да остана. Но Той беше майстор. Голям Майстор! Виртуоз, виртуоз в познаване на човешката душа. Виртуоз в методите, как да я пипа. Аз очаквах буря, гръм и мълнии. А намерих красив, светъл, лазурен, пролетен ден. Приемната стаичка на ул. „Опълченска" 66 заляна в мека, слънчева светлина. Сам Той - мил, приветлив, светещ. „Но какво има? Какво има? Какво сте се разтревожили? Няма нищо, няма нищо. Успокойте се", чувах нежен, топъл, бащин глас, когато разказвах през сълзи съмненията и обвиненията, които бушуваха в мене против Него. Той не остави до край да се изкажа, но сякаш с някаква магическа пръчица разнесе бурята в мене, разпръсна облаците, олекна ми, просветна ми. Настана мир и тишина. И като най-добри приятели седяхме два часа VIS а VIS и разговаряхме. Разбира се, повече говореше Той. Разказа ми няколко приказки и анекдоти, от някои, от които тогава аз нищо не разбирах. По-късно ги разбрах. А от някои разбрах, че човек е изложен на външни и вътрешни изпитания и врагове, които целят да го отклонят от правия път и да му причи­нят страдания. Всичко, което ми говори в тези два часа беше предупреждения, които по-късно ми послужиха в живота и избавяха от грешки. А едно от тях се изпълни още същия ден вечерта, от което аз бях поразена тогава. Е, казва, ще дойде някой и ще ти каже: „Млада си, хубава си, живот те очаква. Какво си тръгнала в този път. Той е за стари хора." Когато излязох от там, наближаваше обед. Аз отидох да взема брат си от редакцията, в която работеше, да отидем да обядваме някъде. Той си взе отпуска за целия следобед, за да ме разведе из София, че на другия ден трябваше да си заминавам за Стара Загора. Целият следобед и вечерта прекарахме заедно. Аз вървях край него и не вървях, а някак си се плъзгах над земята. Толкова леко ми беше. И всичко беше толкова светло и красиво, че аз непрестанно бъбрех и бъбрех, възхищавайки се от всичко. Бях преобразена. Нямаше помен от бурята и от онова свито и мълчаливо момиче, което познаваше брат ми. Той скришом ме наблюдаваше и ми се радваше и не можеше да си обясни на какво се дължи тази промяна. По едно време аз съм гордост му казах, че съм била два часа при най-големия Човек и съм раз­говаряла с Него. Разказах му за обстановката, за Него и споделих някои от Неговите мисли, в заключение, на което брат ми Димитър казва: „А, затова ли ми си се разчуруликала като птичка? Добре, добре мойто момиче, ходи всякъде и приемай всичко, което може да те направи радостна и щастлива." Той за пръв път ме виждаше радостна и щастлива. Той беше свободолюбив и не беше тесногръд. Освен това обичаше ме и от сърце ми желаеше именно това, което той като обикновен човек, въпреки всичката му обич и желание не можеше да ми даде - да бъда радостна и щастлива. Сам той се развесели. И прекарахме целия следобед много приятно. Ходихме по покупки, води ме по музеи, градини, сладкарници. Запозна ме с някои свои млади приятели -поети и журналисти. Сам той беше вече журналист и поет. Привечер, когато вечеряхме в един ресторант при нас се приближи един негов много близък приятел - поет. запозна ни. Той остана да вечеря заедно с нас. После тръгнахме към Военния клуб. Кой знае защо брат ми сподели с него, че от скоро съм последователка на г-н Дънов и че днес съм била два часа на разговор с Него и съм се чувствувала радостна и щастлива. Той скочи изумен: „Ти си луд, ти си луд, Митко! Да имаш такава сестричка и да я пущаш да ходи там? Ти ходил ли си там? Ти познаваш ли Го? Аз съм ходил, аз също бях увлечен в това Учение. Не, не, не! Не й позволявай, Митко, да ходи там." „Е, тя е умна. Тя е много по-умна от всички момичета, които познавам. Тя знае къде ходи. Ако вижда нещо лошо, тя не би останала там. Ти не я познаваш. Аз я познавам много-добре." Но този млад човек не се успокои. Запретна се здраво да ме разубеждава, да ме спасява от гибелния път, в който съм тръгнала. И разгърна цялото си красноречие и патос: „Ах, загубена, загубена за живота! Разбирам да си престаряла, та да отиваш там да откупваш греховете си, а ти млада си, хубава си, живот те очаква." А-а-а! - Останах гръмната аз. Същите думи. Толкова скоро. Още същата вечер се сбъднаха думите на Учителя и предупреждението Му. Усмихнах се с благодарност на Учителя и стиснах здраво устни. До края докато се разделихме с този млад човек аз не продумах. Спомням си, че на същия този прием Учителят между другото каза следните забележителни думи: „Дрехите не правят човека." Тогава моето съзнание беше ангажирано с други неща и те не ми направиха особено впечатление, но ги запомних. Когато се прибрах в село, през учебната година, веднъж - далеч от времето на приема, аз си ги спомних и се замислих върху тях. Спомних си, че преди пет години, когато в 1920 г. Учителят дойде в Стара Загора и аз имах голямо желание да Го видя, се спънах от това, че нямах нова рокля и не можах да отида с избелялата си вехта престилка. Сега на този прием във Военния клуб аз бях наконтена до ента степен: с хубава рокля от соя-екрю, с бели обуща и бели чорапи, с бяла шапка. Но бях ли нещо повече от онова момиче с вехтата престилка? - Не. Придадоха ли ми нещо повече хубавите дрехи? - Не. Пролича само моята младежка суетност. Хубаво ми смачка фасона Учителят, си казах. Добре, че не го разбрах това пред Него, щях много да се засрамя. А сега само се зачудих на това, че Той всякога и всичко знае. Как можа да ги съчетае тези два случая и да ми го кажа така, че да не ме засрами, а да си взема само бележка, да си взема поука. Да. Дрехите не правят човека. Голям Майстор! Велик Майстор!