Jump to content

RPX

Потребител
  • Мнения

    438
  • Регистрация

  • Последно посещение

  • Печеливши дни

    8

Всичко публикувано от RPX

  1. 292. ЛЪЖЕ ПРОРОЦИТЕ По времето на Школата на Учителя нямаше човек, който при един или друг случай по някакъв повод да не се е обръщал към Учителя за съвет и помощ. Така той е разрешавал своите лични проблеми, получавал е насока в своят житейски път и за него името и образа на Учителя беше всичко. Ние бяхме свикнали с това, че имаше Онзи, който разрешаваше проблемите ни. Изведнъж той си замина и мястото му остана свободно. Сбъднаха се едни негови думи казани пред мен: „Не след дълго време всички се преминете през изпитания". И това време не се бави много дълго. Изминаха един-два месеца и изведнъж ние разбрахме, че се намираме в друга епоха. Тогава излезнаха на преден план многото спиритисти, които по начало ги имаше на Изгрева и започна да викан на сеанс Учителя, за да им се яви и да им каже какво да правят. Но Учителят отначало не се явява на сеанс. Започнаха да се явяват на сеансите много заминали приятели, които даваха съвети, но като си спомням, че те по времето на Учителя не можаха да се справят със своите задачи, то техните съвети на сеансите бяха безпредметни. А дали бяха те, които се явяваха това беше друг въпрос. Всички търсеха и чакаха някаква разрешение, което да дойде отвън, от Небето, от горе, готово и ние да тръгнем да изпълняваме тези нареждания. Изведнъж всички забравиха какво бе мнението на Учителя и че беше против спиритическите сеанси. Това бе едно голяма залитане, което продължи десетилетия. Вторият етап бе когато изведнъж поникнаха като гъби ясновидци и започнаха да тръбят и да говорят, че Учителят се изявява чрез тях и че Учителят говорел чрез тях. Започнаха да им записват и стенографират говора, а пък онези, които говореха чрез тях употребяваха изрази на Учителя, но когато човек се заслуша в това, което те казват се разбира, че са обикновени думи и фрази без всякакво значение. Тези думи и фрази бяха проповеди и в тях нямаше никакво знание. Дори някои поискаха да сложат някои от тези говорещи ясновидци там в салона, на катедрата на Учителя, та той да говори от името на Учителя и Школата да продължи и стенографите да стенографират онова, което говори ясновидеца. Тогава те издигнаха един лозунг, че Словото на Бога вечно тече и то трябва да тече чрез тези ясновидци. Добре че се намериха по-трезви хора, че извадиха от беседите онези мисли на Учителя, с които той отговаряше на тази голяма заблуда и че Великият Учител не може да се изявява и говори чрез обикновени хора и нечисти проводници. Третият етап беше когато някои от провинцията се обадиха, че Учителят вече говорел чрез тях и той давал еди какви си съвети. Точно по това време беше започнал процеса срещу Братството и всички тръгнаха към тези ясновидци, за да се провери какво казва Учителя за съдебния процес и как ще се развият нещата. Най-интересното бе, че нито един ясновидец не пророкува как ще се развият нещата и че ще има осъдени и изпратени в затвора. Те говореха точно обратното. Ето какво значи изпити и какво значи проверка в самия живот. След това се явиха астролозите, които правеха хороскопи, вещаеха съдбите на учениците на Учителя и предсказваха какви ще бъдат бъдните времена и че всичко около тях ще бъде в рози и цветя. Спомням си един такъв случай, имаше един астролог Иван Антонов и при него бе отишла Павлина Даскалова от Търново, за да й направи хороскоп. Тя отишла при него, сяда с молив в ръка, за да записва какво той ще й каже във връзка с нейните благоприятни или неблагоприятни астрологически аспекти, Той в разстояние на едни час й говори като проповедник за Любовта, Мъдростта и Истината. Тя седи, слуша и накрая му казва: „Слушай, брат, аз съм дошла тук да ми кажеш нещо за хороскопа ми. Ти вече ме държиш два часа и нищо не ми казваш, а ми говориш за онова, което аз мога да си го прочета у дома от беседите на Учителя". Той отведнъж спира, поглежда я, става и изкрещява: „Вън ти казвам, вън, марш от тук" и я изгонил като нищо не й казал за хороскопа. Ето този пример малко смешен, плачевен, но беше показателен за всички астролози на Изгрева и всички без изключения не можаха да дадат правилна преценка за събитията, които идваха и за онези, които щяха да разполовят Братството на две и за по-следващите събития когато Изгрева щеше да бъде унищожен. Спомням си Невена Неделчева разказваше един случай, когато е имала един тежък въпрос за разрешаване и искала да отиде при Учителя. Иска да отиде при него обаче не смее. Докато получи храброст в себе си решила да отиде в градината и там да покопае с мотиката в лехите. През цялото време тя мисли за своят въпрос, който трябва да представи пред Учителя. По едно време Учителят излезнал, извикал я и казал: „Докога там ще се мата-харите". Този израз на Учителя е от Мата Хари, една от най-големите шпионки през Първата световна война. Невена отива при Учителя, сяда и не може да постави никакъв въпрос. Стои и мълчи. По това време всички нейни проблеми, които има в себе си постепенно започват да се преосмислят и да се разрешават от самото присъствие на Учителя. Около десет минути двамата мълчат, накрая Учителят става и й дава знак, че може да си отиде. Въпроса за нея е бил решен и тя постъпва така както проблясва светлината в нейното съзнание от присъствието на Учителя. Ето ви един метод как работеше Учителя навремето. Спомням си, Георги Томалевски отива при Учителя за съвет по някакъв негов проблем. Учителят му казва: „Вървете. Учете и не се спирайте дори и при мене. А прилагайте Словото ми". Ето това е друг метод за разрешаване на проблемите по времето на Учителя. Невена Неделчева беше станала писателка и издала няколко книжки. Отива при Учителя, за да пита дали може да използва някои негови мисли, които да ги използва в своите литературни произведения. Учителят казал: „Вода много, а водоносци малко". Това е следващият етап, през който преминават учениците. А сега ще разкажа най-интересното. Тя беше се свързана с Любомир Лулчев и за нея той бе един голям авторитет. Спомням си след заминаването на Учителя пред свои познати тя прави следното изявление: „Когато говоря за Учителя и споменавам думата Учител, то аз разбирам учителя Любомир Лулчев". Мнозина я възприемат, че това е напълно естествено за нея, а други се окопитват и я напускат, защото знаеха кой е Любомир Лулчев и кой е Учителя Дънов. Та дълги години тя продължи да пише като писателка и продължи да говори за Учителя, но вече никой не знаеше за кой Учител тя говори - за Учителя Дънов, или за учителя Лулчев. Ето има такива етапи на онези, които бяха в Школата на Учителя, идват до един кръстопът и те трябва да се определят. И всеки се определи. В Школата на Учителя Беинса Дуно има един Учител, има едно Слово и има един Бог. След заминаването на Учителя един от големите ясновидци беше и дядо Влайчо, Той беше дошъл на Изгрева и беше казал, че сега комунистите са на власт, но следващата година те ще паднат от власт и на тяхното място ще дойдат земеделците, а след като земеделците си отидат след тях ще дойде да управлява Бялото Братство. А той се славеше като ясновидец, който разрешаваше житейските проблеми на хората. И понеже Изгрева не е случайно място и тук идваха неслучайни хора предадоха на онова място, където трябваше изказването на дядо Влайчо и той бе изпратен в концлагер за това свое пророчество. Ето изминаха тридесет години от 1944 г., комунистите са още на власт и те могат и да векуват, а пророчеството на дядо Влайчо не се изпълни, а се изпълни нареждането на властите и на кесаря, с което той беше изпратен на концлагер. Лъжепророците бяха и по времето на Учителя. Те останаха и след времето на Учителя. Те ще дойдат и по ваше време. И следващите поколения ще имат възможност отново да се срещнат с тях. Разказах ви как ние решихме този въпрос с лъжепророците. Всичко онова, което те пророкуваха беше лъжепророчество. А ние чрез живота си го проверихме.
  2. 291. НИКОЛА АНТОВ На 31.12.1944 г. тялото на Учителя бе погребано на Изгрева. Ръководителите на Братствата в провинцията всички без изключение присъствуваха на погребението. На следващия ден те се събраха и започнаха да разискват въпроса да се създаде едно ново ръководство, което да поеме всички работи на Братството в свои ръце. На първото заседание пристига и Никола Антов с кобур и с пистолет. На въпроса защо е дошъл с пистолет, когато има един разказ и опитност на полковник Божков с Учителя, че при Господа с пистолет не се ходи, тогава Антов отговаря така: „С пистолет не се ходи при Господа, но сега има друг Господ и при него се ходи с пистолет" и той поставя условие, че ако не бъде избран в ръководството ще разтури всичко. А по това време той беше представител на ОФ за целият район и имаше голяма административна и политическа власт. Някои бяха споменали, че Учителят бил казал той да бъде посредник между властта и Братството. Може би това да е вярно, но неговият характер и неговата дейност след това заличи у мен пък и у другите това изказване на Учителя за него, С неговата дейност и анархистични възгледи за живота, за властта и за държавата той направи някои изопачени извращения с административната власт, която имаше и затова беше изпратен от комунистите в концлагер и престоя към шест месеца. След това се върна отново на Изгрева. Веднъж той ме среща, насочва се към мен и изрича следното: „Досега аз бях в затвора, а сега ти ще ходиш там". Точно по това време бяха започнали големите крамоли и разправии около ръководството на Братството. Спомням си веднъж Учителят беше казал следното: „Някои духове са изключително пакостни духове и затова са завързани като ученици в Школата, че ако ги пуснем навън в света ще направят много повече поразии. А тук са вързани и няма къде да мърдат". Аз изохках тогава все едно, като че ли беше ме убол трън, но това изказване на Учителя се оказа вярно и имахме възможност да проверим всичко това по време на разкола на Братството и предстоящия процес. В новия Братски съвет бяха влезнали седем човека и след кончината на Тодор Стоименов беше предложено на Борис Николов да бъде председател. Връща се той у дома важен-важен, защото е поставен на първо място, което означава голямо уважение, голямо зачитане и прочие, и прочие. Аз го изслушвам каквото ми разказва, но на мен хич не ми харесваше това, защото родът им беше тщеславен и една от най-лошите черти на рода беше тщеславието, а те бяха трима братя и една сестра и без изключение бяха от тщеславни, по-тщеславни. Знаех, че Борис не може да се справи с тщеславието на рода и по този начин обрича сам себе си на провал. Освен това бях сигурна, че това не е случайна работа и че това е клопка на онези духове, които воюваха срещу Учителя. Но за Борис беше чудно, че аз мога така да мисля. Но аз бях минала една Школа тука на земята при Учителя, за която той изобщо нямаше представа. Не случайно Учителят веднъж ми каза за него: „Борис досега изключително е живял в Духовния свят и няма никаква опитност на земята". После продължи: „Опитностите ще му ги дадеш ти". Как да му дам тези опитности, които имам и познанията, които са у мен когато не ме слуша и не се съобразява с това, което аз мисля. По-късно назначиха Никола Антов за ръководител на печатницата, един пост, който му хареса много, защото бе заплатен добре и можеше да отклонява и някой друг лев в джоба си. Като се върна Борис у дома каза: „Сложихме едно куче да ни пази". Когато разбрах каква е работата бях толкова изненадана от тяхното незнание, невежество и бях възмутена, че бяха си пропилели времето при Учителя и че нищо не бяха научили. Та кучето по-късно се отвърза и вместо да пази Изгрева други го насъскаха, то побесня и започна да ги хапе един след друг, а знаете когато едно побесняло куче ухапе някой човек то човека побеснява. Като резултат от това се яви едно ожесточение между едните и другите и то неминуемо закара Братството до съдебния процес. Идва веднъж Антов при мен и Боев и казва: „Дайте на един от учениците на Ада да прочете една беседа". Ние се стреснахме и се спогледахме. Той много добре знаеше кой, защо е дошъл и каква е неговата задача на Изгрева. През време на ревизията през 1957 г. тримата - аз, Никола Антов и Коста Стефанов преброихме колко бройки има от второто издание от книгата „Завета на цветните лъчи". Те бяха около 740 броя. Записахме ги в протокола и те останаха в стаята на Учителя. На другия ден аз отивам с трамвая в града и виждам Никола Антов и Коста Стефанов заминават с една папка под мишница за някъде. След два дни пристигат двама агенти от Държавна сигурност, които носят бележката на Никола Антов и Коста Стефанов с бройката на книгите и прибраха всички книжки. На процеса Антов каза пред съдиите и пред препълнената зала следното: „Абе, да вземем една надгробна плоча и всички тия да ги погребем". И той ни погреба заедно с неговите приятели - Коста Стефанов, Люба Иванова и още някои други. Свърши процеса, осъдените отидоха в затвора и после дойде възкресението и те през 1963 г. излезнаха от затвора. Братството бе разтурено, Изгрева беше заключен, всички средства бяха отнети и тогава Антов се опита уж да съживи онова, което е оцеляло. Взе от властта едно разрешение, че може при него да се събира група предварително одобрена в списък, за да четат беседите на Учителя. Това разрешение бе сложено в рамка и окачено на стената в стаята му и там се събираха някои негови сподвижници. От едната страна е сложен портрета на Георги Димитров, а от другата страна портрета на Учителя и по средата виси в рамка разрешението на властта за събиране при него. Ето така Небето опита всички и накрая всеки отиде на своето си място. И за никой днес няма извинение, че Изгрева в момента е разрушен. Всеки отиде там, където му беше мястото и където сам се определи. А да се определи човек на някъде това е най-важният момент в живота му.
  3. 290. ТОДОР СТОИМЕНОВ И ПЪРВОРОДСТВОТО След заминаването на Учителя беше поставен въпроса за охрана, съхранение на неговите вещи и стаята му в такъв порядък какъвто беше при него. Аз бях една от трите сестри, която бях най-приближена до него. Савка бе първата и бе сложена да Учителя да го обслужва, но тя си замина шест месеца след Учителя. Втората беше Паша Теодорова, но тя се занимаваше като стенографка с беседите и беше заангажирана с печата на Словото му, освен това не беше устроена така, че да се занимава с дом и бит, нямаше тези сръчности. Тогава съвсем естествено се спряха на мен и аз бях тази, която чистех стаята на Учителя, преглеждах дрехите му, проветрявах ги и изобщо се грижех да бъде в ред и порядък стаята му. Тогава узря в нас идеята да направим музей и да оставим непокътнати всичките вещи, с които той си е служил. Между другото аз се грижех за мястото, където беше погребано тялото му като върху гроба му бяха насадени подходящи цветя и босилек, които бяха вътре в елипсата, а извън елипсата бе оформена подходяща градина с пет лъча и там се садяха лехи с цветя и мястото беше уютно и приятно, защото приятелите идваха тук за поклонение и за размисъл. Преди години от град Варна бяха дошли Емануил Иванов и жена му Люба Иванова като Емануил беше дълги години ръководител на тамошното братство. Изключително амбициозни хора. Аз искам да ви разкажа за едни курабии, за едни сладкиши, които спокойно могат да се оприличат към онази притча от Библията където навремето си продадоха първородството за паница леща. А тук се продадоха за едни курабии и сладкиши. След като си замина Учителя брат Тодор Стоименов бе обявен от всички за ръководител на Братския съвет. Той бе един от първите трима ученика на Учителя заедно с д-р Миркович и Пеню Киров. По време на цялата Школа той бе най-довереното лице на Учителя, всички парични средства ги държеше той и беше ковчежника на Братството. Беше пестелив, не обичаше да прахосва пари и когато трябваше да се даде някоя сума за братски цели много се опъваше и не искаше да се пръскат парите за щяло и нещяло. Но щом като нареждаше Учителя той веднага даваше необходимите пари. Не можехме да му се сърдим, защото преди десетилетия те бяха започнали с по няколко гроша. Но използваха една негова слабост, че обича сладкиши и курабии, подкупиха го без да се усети като спечелиха благоволението му. И го заблудиха. Явява се Люба Иванова, съпругата на Емануил Иванов, започва да прави сладкиши от хубави, по-хубави, от вкусни, по-вкусни и ги носи през ден на Тодор Стоименов. Поднася му ги, говори непрекъснато за Учителя, колко много го уважава и цени и как единствената й мечта е била да се грижи за неговата стая и за вещите му. Като подтик това е разбираемо за всички, но като умисъл Тодорчо не го разбира. Харесват му сладкишите, харесва му уважението, което му се указва, а той беше възрастен и възрастните хора харесват едно такова внимание предложено от по-младите. Но колко сладкиши той бе изял не зная, но като гръм от ясно небе дойде новината, че на едно от поредните съвещания на Братския съвет аз бях освободена от това задължение и на мое място беше назначена Иванова като ключа от стаята й бе предаден. Тодор Стоименов поиска ключа, аз му го предадох и той го връчи на Иванова. Отивам аз при него, поднасям му ключа и казвам: „Научих, че си подкупен от Иванова с курабии и сладкиши и ето предавам ти ключовете, но знай, че за това ще отговаряш пред Учителя". Той изстена все едно, че го прободоха с нож. Аз треснах вратата и си излезнах, а той остана там да скимти и да вие от болка. Като чух, че вие аз се върнах отново и му казах: „Абе, брат Стоименов, защо не ми беше казал, че ти се ядат сладкиши и че толкова много ги обичаш. Та аз щях да ти донасям всеки ден, знаеш ли, че аз през ден правя сладкиши, защото Борис ги обича, но той не може да ги изяде и ние ги хвърляме на котките и на птиците. Какво ми костваше да ти нося и на теб. А сега ще си провериш какво значи твоето нарушение и ще отговаряш пред Учителя". Отидох си, а той остана да стене. За да бъда толкова категорична към Люба Иванова имах предвид и нещо друго. Пред една група приятели заобиколили Учителя той лично беше казал на Люба Иванова следното: „Два пъти си играла предателска роля спрямо Школата. Внимавай да не бъде трети път". Тази група приятели беше жива и накарах всеки по отделно да отиде и да предаде изказването на Учителя лично на Тодор Стоименов. Как го прие той аз не зная и не зная дали той осъзна грешката си, но че той ще отговаря пред Учителя в това бях сигурна. Тя пое ключа от стаята, а мен ме отстраниха за едни сладкиши. По това време в Братството пристигна и едно лице - Коста Стефанов, доведен от Никола Антов като счетоводител. По това време Емануил Иванов почина и жена му Люба Иванова и Коста Стефанов се съюзиха и Антов, който беше председател на финансовия съвет попадна под тяхно пагубно влияние. Антов не би направил толкова поразии на Братството ако нямаше кой да го съветва и подкокоросва. Коста Стефанов преди да дойде в Братството като счетоводител е бил при теософите и той там със своите счетоводни умения успя да ги провали и по-късно това свое умение той го приложи и на Изгрева срещу Братството. Ще приложа едно писмо на Учителя до Емануил Иванов, което потвърждава онова, което казах досега. 16.IV.1930 г. „Любезни Емануил Иванов, Пътят на живота на всяка душа е постлан с мъчнотии, които трябва да се преодолеят. Иска се разумност и силна вяра, за да се преодолеят. Между вас се повдига известна психична вълна, на която влиянията са подобни на парите, когато човек забогатява. Две крайности има човек да не затлъстее и забрави пътя на труда, пътя на Истината и да не изсъхне, че да не може да стане от мястото си. Пазете се от фанатизма. Изпитвайте духовете. На много пророци тук и в странство пророченията не са напълно верни. Ходете в пътя на Любовта, имайте светлината за водител. Само Божията Любов и Мъдрост." Подпис: Свещения подпис Ключовете на стаята бяха в Люба Иванова и тя се грижеше вече и всичко беше под неин контрол. Преди процеса срещу Братството през 1957/58 г. през време на ревизията и следствието Никола Антов и Коста Стефанов взимат ключовете от Иванова, качват се горе в стаята на Учителя, тършуват, взимат писма, подбират някои от тях, които биха хвърлили петно върху Школата и върху Учителя. А това бяха писма на приятели адресирани лично до Учителя, в които те благодаряха на Учителя за помощта или пък бяха въпроси към него, или пък търсеха помощ и съвети за своят личен път. Повечето от тези писма изобщо не бяха отваряни от Учителя, макар че бяха му поднасяни. Достатъчно беше Учителят да вземе едно писмо, да види адресанта и да се свърже с него мислено и да прецени какъв да бъде отговора и каква да бъде помощта, от която той има нужда. Спомням си, че след 9.1Х.1944 г. беше се събрала една голяма кореспонденцията от провинцията и от Учителя и тя беше изгорена от възрастните приятели, за да не се дава повод на властта да се обвини Учителя в нелоялност към новата комунистическа власт. Подателите на тези писма бяха най-различни хора и тогава в умовете на българите се бяха загнездили различни идеи и всеки искаше нещо от Учителя, и всеки застъпваше някаква кауза. Та тогава се изгориха много писма и то на всички онези, които бяха задържани от властта и които бяха заплашени от репресии. По време на следствието срещу Братството, когато ме извикаха в Държавна сигурност следователят беше сложил една купчина писма на приятели до Учителя, взети от Антов и Коста Стефанов, посочи ги и каза: „Ето ги писмата тук. Ние всичко знаем". А ключовете от стаята на Учителя бяха тогава в Иванова. По-късно тя се съюзи с Никола Антов и Коста Стефанов и така се сбъднаха думите на Учителя, че тя за трети пъти стана предател към Школата. Тодор Стоименов си замина преди процеса, но разбра грешката си, но беше вече късно да я поправи. Сладкишите бяха отдавна изядени, бяха вече забравени, но предателството на първородството за едни сладкиши като окултен закон продължаваше да съществува на Изгрева. Пред ревизорите, които търсеха документи бях извикана да ме питат за тях. „Ако търсите документи, търсете ги в Никола Антов", беше моят отговор. А Люба Иванова се обърна към мен и изсъска така, че ми смрази кръвта. Тя беше змията на изкушението и тя беше онази, която повлече зад себе си Никола Антов и Коста Стефанов. Един след друг след като си свършиха работата и поръчението на свят господар те си заминаха от този свят. Най-дълго изтрая Антов, защото Невидимия свят трябваше чрез него да покаже какъв е пътят на Школата. И Небето го показа. Антов остана жив, живееше в бараката си, а Изгрева вече бе разрушен. Остана Словото на Учителя, което сътворява духовният Изгрев.
  4. 289. НЕОБИКНОВЕНИЯТ ПЛАН ЗА ЕДИН ДОМ Славянски беше изключително деен в братските среди с доказани организаторски способности, с невероятен динамизъм в себе си. В сравнение с другите младежи, които дойдоха по-късно той изпъкваше с невероятното си умение да пробива и да реализира онова, което си е наумил. Беше човек на големи и грандиозни планове и макар че беше деятелен не можа всичко да вмести в себе си и да реализира докрай. Веднъж така се случи, че аз трябваше да уточнявам с него някакви неща и точно се разправяхме, а той ме обсипваше с поток от думи и разсъждения, от които аз не можах да се съсредоточа и да видя какво накрая той иска да каже. Аз го слушам, слушам, от него излиза поток от думи срещу мен, които ме удавят и аз едвам издържам. Точно по това време мина покрай мен Учителя, отправи ми един строг поглед, аз замръзнах, след това станах и си отидох. Изчаках да се освободи Учителя и отидох при него. Без да му разказвам нищо, той само ми каза: „Пази се от Славчо, той е много опасен човек". Това така ме озадачи, че аз вече се държах настрана и бях изключително резервирана към него. По време на събитията през 1957/58 г. всички на Изгрева бяха принудени да се определят кой на коя страна ще застане. Имаше две страни, два фронта, които воюваха помежду си и неутрални нямаше. Беше дошло време всеки да се определи. Той също се определи и застана на страната на нашите противници, които воюваха срещу нас. Дойде време, премина Съда, тези който трябваше да бъде осъдени бяха осъдени и те отидоха в затвора. А това бяха Жечо Панайотов и Борис Николов. Те са в затвора, а Славянски идва при мен и изявява желание да работим заедно за братски цели. Казвам му: „Ти вече работи с другите и ето видяхме вашия резултат от вашата работа. Едни са в затвора, Изгрева е затворен, заключен и под катинар. Как ще работиш с мен, когато между двама ни стои катинара, с който вие заключихте Изгрева и още двама затворника". Той ме гледа и започва да ме убеждава, а аз го срязах: „Аз на теб нямам никаква вяра и не мога да работя с теб". Така се разделихме и се убедих в думите на Учителя, че беше наистина опасен човек. Сега ще ви разкажа един друг случай, който нееднократно ми го бе разказвал Митко Грива. Братството се намира на една екскурзия на Мусала и всички сутринта в три часа сутринта стават, нареждат се в колона по един и тръгват да изкачат връх Мусала. Колоната се източва нагоре в тъмнината и от време на време мъждука някой запален фенер или блещукат електрическите фенерчета на приятелите. Тези излизания в планината нощем бяха пълни с необикновено тайнство. По това време двама един след друг вървят Славчо Печеников и Митко Грива. През цялото време Славчо обяснява на Грива каква къща трябва да си направи, как да бъде изложението й, как ще си направи стъклен покрив, че през него да преминава слънчевата светлина, как ще се огрява къщата от горе надолу, какви ще бъдат прозорците и още такива неща. А по това време той има пари и вече разказах чии бях тези пари. А по това време Митко Грива върви и се възхищава, защото той тогава е беден и едвам свързва двата края. Ето наближават да пристъпят към самият връх. Онези, които са се изкачили вече са около Учителя. Обикновено в такива случаи той казва по някоя и друга дума, когато се изкачи на Мусала, защото обстановката предполага за откровение на Духът и за тайнствени, мистични слова. Обикновено Учителят говори малко, защото е още здрач и зората не се е пропукала. Така Учителят постъпва при всяко едно изкачване на Мусала. А при това изкачване в последните метри така се развиват нещата, че Учителят е непосредствено пред тях двамата и точно когато пристъпват и трябва да направят последната стъпка, за да бъдат горе на върха, то Учителят се обръща към Славчо и в присъствие на Митко Грива му казва: „Когато дяволът реши да вземе на някого главата го накарва да си направи именно такава къща, с такъв план, който ти гради от хижата до върха". Учителят се обръща и продължава и отива към групата приятели, които го очакват. Грива занемява от тези думи, защото знае, че той е присъствал на целият разговор, защото той е неотклонно със Славянски и заедно вървят един до друг от хижата долу до самият връх, а пешком се изминава този път нощно време обикновено за 3-4 часа. Как се случва, но по-късно Славянски забравя този случай и когато Грива му го припомня след като се развиха много събития той се учудваше как може да забрави такова нещо. Славчо си направи голяма къща с градина. Накрая той влезна в една сделка с един художник, който искаше да купи част от мястото и къщата, но Славчо не се оказа честен, искаше да го изиграе, тогава художника отиде и го предаде на милицията, че го е измамил и му е взел парите. Отиде милицията и направи обиск на цялата му къща и мазето му, което служеше на склад на много братя и сестри, които укриваха в него беседи от Учителя, то те бяха разкрити и милицията ги натовари на едни камион и ги откара вдън земя. Ето така накрая се сбъднаха думите на Учителя, че дявола ще му вземе главата с тази къща и тя стана повод да се направи големия провал при него и стана причина да се изземат толкова много беседи от него. Над Изгрева витаеха сили, които бяха разрушителни. Онези, които работеха с методи противни на Учението привличаха тези сили, те влизаха в тях, ставаха проводници и след това ставаха оръдия на тези разрушителни сили и от там идваше разрушението, което се стовари върху Изгрева. Първата му жена Люба отдавна беше починала. Накрая той се ожени за една млада, хубава жена. Цяла-целеничка Кума Лисана. Завъртя се около него, завъртя си опашката тази Кума Лисана и Славчо падна в капана. Е, сега този път той няма къде да бяга и ще си научи урока чрез нея. А дъщерите му се запиляха по чужбина и те ще си научат урока, защото някой трябва да плаща за полиците на баща им. Нали е такъв окултният закон, че всяко престъпление се изплаща до четвърто поколение, а пък всяко благословение върви до тисящи родове. Ето сега се разрушава Изгрева, ще дойде време да се разруши и къщата на Славчо и ще се види колко струва необикновеният план за един дом и непременно ще се сбъднат думите на Учителя, които бе казал на Мусала. А вие останалите ще проверите дали е точно така. Човек трябва да съгради неръкотворен дом вътре в себе си и да го построи на канара. Чак тогава ще има благословение, когато реши да служи на Бога с Любов. Тук в Школата на Учителя всеки имаше свой път, който бе личен негов път. Всеки решаваше своите лични задачи и след това трябваше да се решат и другите задачи, които бяха поставени от Учителя като общи задачи на Школата. Но когато човек не може да реши собствената си задача той не може да бъде полезен и на останалите.
  5. 288. СЪДБАТА НА КНИГОИЗДАТЕЛЯ СВЕТОСЛАВ СЛАВЯНСКИ През време на Школата беседите на Учителя се печатаха на различни места - ту в София, ту в провинцията в зависимост коя печатница е свободна. Тогава печатниците бяха частни и достатъчно бе да си платиш и да ти се отпечата онова, което желаеш. Духовенството употреби много усилия да изкара подходящи закони, за да се забрани да се печатат беседите на Учителя, но винаги се случваше нещо, което пречеше и така не можаха да изкарат такъв закон. Въпреки това печатането вървеше много бавно, защото нямаше достатъчно средства, а ние бяхме от бедни, по-бедни. Затова Учителят даде задачата с левчето, където всеки ден ученикът трябваше да отделя един лев в разстояние на 365 дни и накрая тази сума той я донасяше на Изгрева и за нея получаваше отпечатани беседи. Друга причина бе, че всичко падна върху плещите на Паша - да се дешифрира, редактира и подготвя за печат, а това бе работа за десет човека, а тя я вършеше сама. Имаше приятели, които имаха средства, но не отвориха своите кесии да дадат пари за печатане Словото на Учителя. Смятаха, че има по-сериозни неща и по-належащи във времето, в което живееха. Накрая се оказа, че времето за печат бе отминало и дойде другото време, когато всичко бе забранено от властите. Ще ви дам един пример със Славчо Печеников, който стана издател и във връзка с това си промени името и стана на Светослав Славянски. Сключи един договор с американци, които издаваха серията „Безсмъртни мисли" и той започна да я представя от 1939 г. и бяха издадени дванадесет тома. За тогавашното време тази серия беше много сполучлива. Славчо по онова време беше много деен, организираше излизанията на Братството на Седемте Рилски езера, разполагаше със средства, работеше със замах и с голяма енергия. Идваше при Учителя с една американска кола, понякога го взимаше и го водеше на Витоша на екскурзии или на Рила придружен от приятелите. Но обичаше много да се перчи и да се показва. Учителят го оставяше да се перчи само работа да върши. Но той не можа да свърши най-важната работа - да използва издателството си и да отпечата беседите на Учителя. А се кълнеше във вярност на Учителя дори и отгоре. Тогава Неделчо Попов, който беше технически оценител в Държавната печатница, а по това време това бе най-високата служба в нея, който беше много верен, предан и чист брат взе разрешение от Учителя, говори със Славянски и му дадоха беседи да бъдат отпечатани в неговото издателство. Той започна да печати, но вземаше много по-скъпо от другите печатари. Когато Неделчо научи това и видя, че при Славянски е много по-скъпо и че той гледа търговската страна, той развълнуван отиде при Учителя и му разказа всичко. Учителят беше много недоволен и нареди: „На Слави да не му се дава вече нищо". Така и стана. Неделчо преустанови работа със Славянски и от този момент неговата издателска дейност започна да върви назад докато се дойде до 9.1Х.1944 г., когато дойде комунистическата власт и национализираха всички печатници и издателства. Така той постъпи като търговец към издаването на беседите на Учителя. Така се проигра една от най-благоприятните възможности при него да се отпечата всичко. Заради това свое нарушение той след това плати скъпо. Например, Георги Радев бе превел от френски „Жан Жак Русо" от Ромен Ролан и я предаде на Славянски за печат. Тя беше първата книжка от неговата поредица и за този превод Георги Радев не получи нито лев, а печалбата си я прибра Славянски. Ето как той работеше. Минаха години, Славянски искаше да отиде в Америка и да издава неиздадените беседи непосредствено след заминаването на Учителя, когато се промени старата епоха и дойде новата. Той искаше да ходи в Америка, защото си беше чист американски дух и който нямаше нищо общо с каузата на българския народ както и с каузата на Учителя, Школата и Словото на Учителя. Ние бяхме го видели, защото бяхме негови съвременници, а пък Учителя го провери няколко пъти и той се провали и не издържа на изпитите. Един път се провали с Неделчо, когато реши да търси печалба от отпечатаните беседи на Учителя. Втория път се провали с нас, когато постъпи много нечестно, за което Учителят ме предупреди да се пазя от него, защото е опасен човек. Той разви трескава дейност и пред Братството излезе с декларация, с която му се искаше да му се прехвърлят правата за издаване беседи на Учителя, че като отиде в Америка да издава непечатаните беседи. Искаше да му се даде официално разрешение, да му се подпомогне с пари и да се изпрати там по живо и по здраво. Тогава беше още възможно да се пътува свободно понеже имаше икономическа емиграция, която официално заминаваше за Америка с американски паспорти и с разрешение от властите. Значи неговият път бе свободен, а що се отнася за пари тогава Братството имаше още пари и можеха да му ги дадат, а той щеше да отиде там и да ги похарчи. Ако бяха му ги дали той щеше да замине и след това тук Братството нямаше да има пари, с които да печати. А с тези пари те отпечатаха от 1945 до 1950 г. 51 томчета и то на Изгрева, където бе направена братска печатница. Значи всичко беше готово и Братският съвет беше почти решил да му се отпуснат пари. Тодор Стоименов като председател на Братския съвет бе съгласен, защото те смятаха, че сега е времето светът да се залее от Словото на Учителя. Борис Николов също беше съгласен, Боян Боев също и всички вече умуваха кога трябва да тръгне Славянски за Америка. Но тук стана засечка. Засечката бях аз. Аз скочих на крака и се противопоставих най-енергично като викнах у дома Неделчо Попов и го накарах да отиде и да разкаже пред всички на Братския съвет какво му е наредил Учителя, когато е разбрал, че Славянски печели като търговец от Словото на Учителя. Неделчо отиде там, разказа целия случай и цитира думите на Учителя: „На Славчо да не му се дава нищо". Всички бяха много разочаровани, че не могат да изпратят Славянски с братски пари в Америка. А по-късно той с живота си потвърди, че беше от горе до долу търговец и всички онези, които не го познаваха го опознаха и казваха: „Добре, че не му дадохме пари, щеше да ги изгори, щеше да ги изкористи и да опорочи всичко". Между другото беше още пресен спомена за онази мила американка на име Хаскел, която той навремето заряза, която отиде в Америка, напусна България разочарована, остави парите си на Славянски, с които той си построи къща, остави библиотеката си, чиито книги дълги години се въргаляха в килера и с тях си палеха печката и накрая с парите на Хаскел като си построи къща той смяташе, че ще живее щастливо и прещастливо в нея. Но се случи точно обратното, защото с чужди пари взети по нечестен начин не се гради щастие и то с друга жена. Ето той трябваше да научи един окултен закон, той го учеше дълги години, а пък ние, останалите отстрани наблюдавахме и проверяхме колко са опасни чуждите пари и колко са безмилостни и строги окултните закони и то в една Школа, която трябваше да се нарича Школа на любовта.
  6. 287. СЛАВЧО ПЕЧЕНИКОВ - ИЗПИТ ПО ЧЕСТНОСТ Когато започна да се устройва Изгрева Учителят беше наредил да се закупят местата от селяните в един голям периметър - от шосето за Дървеница до Диана бад. Но какво правеха възрастните приятели, какво умуваха, но те не изпълниха това нареждане. Ние бяхме тогава млади, нас ни интересуваха други неща, а пък възрастните приятели бяха авторитети, познаваха законите на обществото и движеха всички организационни въпроси на Изгрева. А главен ковчежник беше Тодор Стоименов, който не даваше лев без знанието на Учителя. Пари можеха да се намерят, но стана така, че местата се изкупиха от външни хора, заселиха се чужди хора около нас, които впоследствие ни пречеха. Като похлупак на всичко отгоре зад салона на Изгрева се залепи една кръчма като мястото бе закупено от противниците на Учителя - свещениците, които го дадоха под наем, намериха човек, построи кръчма. Там се пиянстваше, вдигаше се врява, носеше се мирис на кебапчета и точно под носа на Учителя. Така че за всяко непослушание се получаваха големи неуредици. Учителят бе наредил местата да се разпределят по един декар и всеки да получи един парцел, където да си построи къщичка и да има място да си засади овощни дръвчета, да има градина, в която да си посажда зеленчук, да се правят нашите опити съгласно методите на Учителя и накрая този двор да служи за прехранване като се изваждат от него плодове и зеленчуци. Така се намери един селянин, който продаде една нива от два декара и шестстотин кв. м. и вместо да се закупи от двама човека то тя се закупи от седем човека. Така с нотариален акт N 176, том 25, регистър 5224, номер дело 4822 от 1931 г. тази нива бе закупена от следните лица: Славчо Георгиев Печеников и Борис Николов Дойнов общо 500 кв.м, Райна Захариева - 592 кв.м, Гена Папазова - 608 кв.м, Никола Антов Вълчев - 300 кв.м, Стоянка Илиева Христова - 300 кв.м, Йорданка Иванова Писинова - 300 кв.м. Така Славчо Печеников и Борис Николов взеха общо 500 кв.м като от едната страна Борис построи къщичка, но после Славчо също построи от другата страна къща като не даде никакви пари, а мястото бе платено от Борис. Трябваше да се построи клозет, който бе построен от Игнат Котаров и Борис, но после ни изпъдиха от клозета без дори да платят за мястото и за труда. Славчо измъкна много пари от Борис и не върна нищо. Той беше много деен, тичаше напред-назад, организираше уж нещата, а Борис стоеше настрана - не му се разправяше, защото нямаше отношение към съвременните институции и не ги обичаше. Той работеше и даваше пари на Славчо Печеников, а той го лъжеше и обираше. Отидох накрая при Учителя и му разказвам как са нещата до този момент. Учителят каза: „Славчо е много опасен човек, пази се от него". Но когато обръщах внимание на Борис, че той работи за втори предприемач и че ще бъде изигран от Славчо, то Борис ме срязваше веднага. Не се съобразяваше изобщо нито с мен, нито дори с мнението на Учителя, за да бъде по-внимателен и предпазлив с такива опасни човеци. Така че Борис работи за този що духа по полето. Да се разберем -не работи за Духа Божий, а за онзи що духа по полето. Ето Духът Божий му казва що да прави чрез устата на Учителя, а той вярва на онзи що духа по полето и що си разиграва коня по Изгрева. Така покрай неразбориите на Борис и превратните му схващания аз бях принудена също със страдания и мъки да вървя до него като съпруга.] Славчо Печеников се свърза с една американка на име Хаскел, много добро и интелигентно момиче. Свърза се, а после изостави това момиче. Тя беше принудена да напусне България. А тя му завеща всички пари и библиотеката си. С тези пари Славчо си направи къща, защото те бяха около 50 000 лв., а това не бяха малко пари по онова време щом можа да си направи с тях къща и после като капак отгоре си палеха печките с книгите, които му бе оставила и завещала Хаскел. Тогава се появи Люба, която влезна под кожата му, успя да го прикотка, тя забременя от него и той бе принуден да се ожени за нея. Той беше отнесъл въпроса до Учителя. Учителят го изслушва в присъствие на свидетел и му казва: „Когато трябваше да бъдеш твърд ти беше мек. А сега когато трябва да бъдеш мек си твърд". Стои Славчо, слуша, мига и накрая след дълго умуване разбра какво искаше да каже Учителя и се ожени за нея. По-късно му се родиха две момичета - Людмила и Боряна. Минаха години, бракът им бе несполучлив, той се запиля по друга линия да си търси приятелки при жива съпруга. Преди това Люба беше приятелка с Михаил Иванов и след заминаването му за Париж тя се сприятели със Славчо. Беше певица и мил човек. Та Славчо тръгна по една линия поради несполучливия си брак, а пък Люба тръгна също по друга линия, за да търси утешение от несполучливия си брак. Ето така се развиваха нещата на Изгрева под носа на Учителя. Защо ви разказвам тези неща? Не за да видите какво представлява външният Изгрев, а защото такова поведение беше престъпление към Учителя и Школата му. Той даваше Словото на Бога, Учението му бе съобразно Високият идеал, а учениците му правеха и вършеха отвън точно противното, дори постъпваха много по-лошо от онези, които бяха долу в града. Явиха се и други такива съпружески двойки с нехармонични брачни взаимоотношения, ставаха скандали и накрая това всичко даваше повод на обществото да си създава отрицателно мнение към Учителя, да хвърля кал върху името му. Имаше една сестра, казваше се Елена Каназирева от Стара Загора, която имаше една дъщеря, която се влюби по онова време в Славчо, той сподели любовта си с нея, а после я заряза. Тя не можа да понесе раздялата, получи се вътрешен срив на чувствата в нея, те я разрушиха, тя се разболя и си замина бързо-бързо от този свят. Елена Каназирева плака дълго, но не можа да разбере защо дъщеря й си замина толкова рано - тя не знаеше за тази развръзка. Учителят ме извика и каза: „Слави е виновен за дъщерята на Елена. Тя си замина заради него. Но не недей да го разказваш, защото тя ще го намрази". На никого не казах това и чак сега го изнасям, за да се видят какви драматични събития ставаха и какви последици носеха нарушенията на духовните закони в Школата на Учителя. През 1972 г. властта реши да се разруши Изгрева и да се премахнат всички построени къщички, за да се подготви бъдещ терен за новите строежи, които трябваше да бъдат построени. Беше наредено всички притежатели на имот да представят своите нотариални актове и понеже Славчо Печеников бе деен той реши да задвижи този въпрос, но аз помолих Борис да ме послуша и да предаде собствените си документи на адвокат, който да задвижи целият въпрос. И точно тогава Славчо се опита да изиграе отново Борис и да му вземе местото. Той изобщо не предполагаше, че Борис има нотариален акт същият, който го цитирах по-горе. Самият адвокат се възмущаваше от него пред мен и за мен не беше изненада, но на Борис му беше чудно защо адвоката се възмущава от постъпките на Славчо. Накрая Борис се връща у дома и споделя: „Ама знаеш ли, че този Славчо е наистина много опасен човек, трябва да се пазим от него". Аз седнах и се смях от сърце, отдавна не бях се смяла така. Борис чак след 50 години беше успял да се добере до едно положение, което Учителят го беше казал навремето. Беше най-забавното, че повтори същите думи на Учителя от преди 50 години. Аз му извадих тетрадката си и му показах на коя дата е записано това изказване на Учителя. А той с изненада се обръща към мен: „Ами защо не ми си го казала досега, за да зная и да се предпазвам?" Ето такъв беше Борис, живееше в своя свят, мъчеше се, страдаше, правеше погрешки и в един момент му се отварят очите, когато вече е не само късно, но и безпредметно да се говори и правят обобщения. Трудно се издържаше на такова съжителство с него. А адвоката дойде у дома и каза: „Аз съм 50 години адвокат и за пръв път в живота си виждам такъв изпечен мошеник като Славчо Печеников". През време на процеса срещу Братството през 1957/58 г. Славчо отиде в другият лагер срещу нас. Не се учудих много, защото беше заявил впоследствие пред всички, че след като Борис е влезнал в затвора той си е изиграл вече ролята и други трябва да дойдат на негово място. Той и другите около него смятаха, че Борис в затвора няма да издържи, ще умре и загине и че трябва той да стане председател на Братския съвет. Когато Борис излезна от затвора и по-късно се видя, че не е необходимо никой никого да замества, защото вече нямаше нищо, а Изгрева беше ликвидиран, унищожен и сринат до основи. Ето как работи Учителя с обикновени методи. Той постави Славчо в напълно естествени условия да се прояви такъв какъвто е. Така се познава естеството на човека и това, което разказвам не се отнася нито за ученици на Учителя, а е дори под всякаква критика, защото онези в града, светските хора, постъпваха много по-честно и доброжелателно. Учителят виждаше и знаеше това и търпеше. Учениците трябва да се опознаят чрез последиците на своите действия. Отидох веднъж при Учителя да протестирам защо се правят толкова безобразия на Изгрева. „Учителю, защо не им кажете да не правят такива погрешки?" Учителят отговори: „Аз да им кажа, пак ще я направят. Нека я направят, за да има какво да поправят, изправят и да се учат". Ние наистина пребивавахме в една необикновена Школа. Дойде време, Учителят си замина и дойде учителя на света, който да ни учи на светските закони. Този учител беше строг и онези, които не си издържаха изпитите бяха скъсани. Всеки му се отнемаше според онова, което бе показал като разрешение на своята задача. На никой не му се размина и всеки си плати както трябва пред онзи учителя на света, който дойде на Изгрева да ни преподава ненаучените уроци по времето на Школата на Учителя.
  7. 286. РУСКИЯТ ПРАТЕНИК ВЛАДО Отваряйки Школата бяха засегнати много въпроси, които интересуваха мнозинството, а то бе пъстроцветно по възраст, убеждения, образование и разнолико по всичко. Аз се учудвах как може такава пъстроцветна градина от човешки глави да седят и да слушат, когато за българите това е много трудно и в тази разнолика аудитория с различни представители на всички възможни убеждения, които съществуваха не само у нас, но и в света. Те бяха представители така както чуждите посланици се намират в посолствата в България. Ето например една от стенографките - Паша Теодорова, която работеше непрекъснато, стенографираше, дешифрираше, редактираше и подготвяше беседите бе по произход бесарабска българка. Беше половин рускиня, половин българка. Кое бе у нея водещото и кое бе присадено у нея не можах да разбера, но тя свърши много работа. Тя не бе безразлична към всичко това, което ставаше в Русия след войната както и по време на революцията. Нейното съзнание бе отворено и бяха поставени много въпроси от нея към Учителя и тя ги получаваше и ги записваше. По време на Школата друг представител на руския народ нямаше, така че тя беше половин посланик. След като бе започнала войната и след като се премести Учителят в Мърчаево там заварихме в групата на брат Темелко един руснак, който също бе каменоделец като Темелко. Казваше се Владо. Той бе изгонен, прокуден от революцията в Русия и беше си намерил място в най-трудната компания на брат Темелко, защото беше станал каменар, работеше с чука, но бе приел чрез Темелко част от идеите на Братството. Тук Владо се срещна с Учителя, а той със своят такт нареди на Владо да вземе участие в благоустрояване на дома на Темелко, така че направиха стъпалата, оградиха къщата и той взе участие при изграждане и каптиране на извора, който бе наречен „Изворът на Доброто". Да не смятате, че това беше кой знае каква голяма работа. Един път Учителят сподели: „Един от недъзите на руския народ е, че не иска да работи. Е, сега ще накараме Владо да работи та дано чрез него се задействува и руския народ". Владо се захвана на работа, ама не му се работи. Ние, сестрите минаваме покрай него и му подхвърляме: „Работи, Владо, защото сега зад тебе стои цяла Русия, тебе гледа, на теб се надява и в теб е спасението на Русия". Владо се усмихва като смята това наше изказване ей така за подбив. А ние говорехме сериозно, защото бяхме чули изказването на Учителя, знаехме закона и познавахме онази вътрешна верига, по която трябва да протече този закон. Заобиколиха го Владо братята и сестрите, започнаха да търсят неговата помощ и полека-лека той навлезна в един общ поток на вътрешен кипеж, включи се вътре в него една сила, която започна да го организира. Владо се измени, организира се, каквото хванеше го правеше, беше спрял да пие и да пуши и беше станал вегетарианец. А това не беше малко. Учителят забеляза промяната у него, а ние му докладвахме за това, защото чакахме какво ще стане по-нататък с Русия. Да, с Русия, а не с Владо. Бяхме стигнали до епохата на велики обобщения. А между другото цялото пребиваване на Учителя в Мърчаево беше обобщение на неговото пребиваване на земята. Това по-късно го проумяхме след като издадохме последните му слова под надслов „Заветът на Любовта". Ето Учителят е отново при Владо: „Е, сега Владо, можеш да бъде доволен. Русия ще ти бъде признателна, защото чрез теб тя видя какво значи работа и труд". Учителят правеше разлика между работа и труд. Когато човек работи за себе си е труд, а когато работи за Бога е работа. А Владо именно това правеше. И така ни в клин, ни в ръкав Учителят каза: „А сега, Владо, иде най-важното. Ще започнеш да учиш. Ще завършиш гимназия, че дори и университет". Владо отвори уста, мига, не знае какво да каже. Ние подскачаме от радост и се усмихваме, а той стои като зашеметен. Как така да учи, та той е забравил всичко. Завъртяха се сестри около него, разказаха му как Учителят лично ги е накарал да учат, че са завършили гимназия, че след това и университет. А след това Паша в София му показа двете си ръце с десет пръста, че толкова са били нейните ученици, които са завършили гимназия при нея като частни ученици. Хвана се Владо да учи, помагаха му от тук от там и той завърши гимназия, а за онази епоха не беше лесно, не беше малко, хвана се на работа като учител по руски език и тръгна по своят път. Накрая се загуби от хоризонта. Той беше си свършил работата, защото беше изпратен за руски посланик при Учителя и да представлява руския народ и така той завърши успешно посланичеството си при Учителя като на финала започна да учи и да се образова. Не забравяйте, че това бяха най-динамичните и усилни години в историята на човечеството, защото Втората световна война беше в разгара си и идваше нова епоха когато трябваше да се вземат кардинални решения от Учителя. И те всички се взеха в Мърчаево. А Владо беше там, неговото съзнание присъствуваше и по вътрешна връзка бе свързано с колективното съзнание на руския народ и Учителят работеше чрез него върху руския народ и чрез неговото съзнание той препращаше онези кардинални решения за бъдещото на руския народ. А тези решения бяха взети в Мърчаево, а посланик тук беше Владо. Тук се взеха всички кардинални решения за епохата за следващите 45 години. Тук се взе решението за отварянето на втория фронт от съюзниците срещу Германия и лично Владо участваше при това събитие. Учителят отива при „Изворът на Доброто" и в момента там са Владо и Весела Несторова, Учителят взима един инструмент и прави един отвор встрани на водата, за да може да изтича по-добре. Прави го и казва: „Владо, решихме да отворим втория фронт". На следващия ден, имаше радио в Мърчаево, имаше хора, които знаеха английски и чуха новината за отваряне на втория фронт. Тук присъстваха и други приятели, които се явяваха в строго определени моменти и чрез тях се задвижваха някои събития, които трябваше да протекат по онзи начин, по който ги бе определил Учителя. Имаше и един друг случай с Владо. Бяхме няколко души до Учителя, между които аз, Борис, Владо и Весела Несторова - една интелигента сестра, завършила английски колеж и добра поетеса, певица и композиторка. Когато тя видя Владо, каза: „Каф е добър". А това беше един жаргон и означаваше колко е добър и че много й харесва. Тя се залепи за него и не го пусна. А тя беше млада, хубава, красива и можеше да съблазни всеки, който си поиска, а камо ли добродушния Владо. А пък той нямаше нищо против да бъде съблазнен. Учителят ги изгледа двамата, после нареди нещо на Владо да му донесе, ние останахме при Учителя и след това се разотидохме. След този случай Учителят взе Владо до себе си, беше му непрекъснато под ръка за всяко нещо като по този начин не му позволи да попадне под влиянието на Весела. Една от най-слабите черти на славянството и Русия според Учителя това е разврата и пиянството. А Учителят чрез Владо работеше и върху тези недъзи на руския народ. Навремето Владо е бил пияница, след това отказал да пие, че дори стана и вегетарианец. И тук Учителят се намеси, за да го спаси от едно изкушение, защото той не бе един обикновен Владо, а той посланик на руския народ при Великият Учител. Учителят се прибра на Изгрева, след това дойде време той беше тежко болен и се занизаха трудни, болезнени дни за цялото Братство. Учителят беше вече много зле и дишаше много тежко. Последните дни при Учителят идват Владо и Весела Несторова хванати за ръце и чакат да ги приеме Учителя. Аз съм там и виждам как Учителят е болен, диша тежко и ние се чудим как да му помогнем и да облекчим страданието на неговото изнемощяло физическо тяло. Учителят ме поглежда и казва: „Ето ги, виж ги, дошли да ме питат дали да се оженят. Светът се е запалил и гори. Небето трещи и гърми. А те искат сватба да вдигат". Учителят беше много огорчен. Аз ги погледнах и нищо не казах. Та като светът гори и небето трещи човек е на изпит пред Силите небесни и пред Бога. Така те двамата си тръгнаха и отидоха да си държат своят изпит. Как го издържаха ли? Ами отидете и попитайте Весела Несторова. Тя ще ви разкаже за техният общ опит. А път аз ви разказах за изпита, който държеше Владо като посланик на руския народ при нозете на Великия Учител.
  8. 285. ВЕРКА КУРТЕВА В работата си със учениците в Школата Учителят имаше и принципни положения, които спазваше много строго и точно. Той не задоволяваше с отговора си ученикът, който стои пред него и го запитва по някой въпрос. Идваше някой, запитваше и искаше да му се отговори не само точно, но и да му разреши задачата с точният отговор, защото знаеше, че Учителят можеше да го направи. Но в такъв случай тя задачата се решаваше от друг, а не от ученика. И каква щеше да е ползата от предварително решена задача и то от друг. Никаква. Ако беше въпроса много загадъчен и задачата му беше много заплетена, то на въпроса Учителят отговаряше със загадка. Оставяше ученика сам да реши задачата си. Когато започнеше да я решава, то можеше да му доизясни нещо и да му покаже най-доброто разрешение, но при положение, че ученика дойде при Учителя и сподели лично с него докъде е стигнал със задачата си. Иначе би било насилие към ученика от страна на Учителя. Имаше една сестра Верка Куртева, тя беше близначка с другата си сестра Надка Куртева, която живееше в Айтос. Те бяха дъщери на Георги Куртев. Тя бе дошла на Изгрева и тук се засели. Но беше много непостоянна, беше медиумична и духовете я разиграваха наляво и надясно. Имаше моменти когато беше смислена, организирана, но в други случаи се мотаеше като муха без глава. Верка започна да дружи с мен по простата причина, че тя се свърза с Георги Радев, контактуваше с него, а пък Борис и Жорж бяха първи приятели. Затова често ходехме на екскурзии и те често ни гостуваха на Рила на нашето огнище, на онова място, където си бяхме построили палатките. Дори имаме много общи снимки от тези гостувания. Запитах Учителя какво мисли за контакта ни с Верка и Жорж Радев. Аз много обичах да питам, за да не правя грешки и да не огорчавам Учителя. Той каза за Верка следното: „За нея е много хубаво да дружи с тебе". Тя наистина се чувствуваше много добре при мен, разтоварваше се психически, ободряваше се духом, но за мен след тези срещи беше много мъчително докато се освободя от нейните влияния, които ми оставяше. Разбрах, че беше добро за нея, но не зная дали беше добро за мен. Опитваха се да я включат в някаква братска работа, но Учителят каза: „Оставете Верка на мира. Не разбрахте ли, че тя не може да издържа". След малко добави: „Така е устроена". Та с нея имах много контакти, а след като си замина Учителя идваше у нас на гости, после дойде време и се настройваше срещу нас и вървеше от едната крайност в другата. Спомням си, че когато накрая след като почна да се руши Изгрева и трябваше да получи жилище за нейната къщичка, то непрекъснато идваше при мен, разказваше ми всичко, но бе така ожесточена от многото разтакавания по различни служби, че след като тя си отиваше то цялото ожесточение оставаше у дома ми. Аз по това време боледувах, беше ме атакувал ревматизма и едвам се справях с болестта си. Много пъти се заричах повече да не се разправям с Верка, но като закъсаше и се подпушваше идваше при мен все едно, че нищо не е било и че нищо не се е случило преди и започваше отново да ме отрупва и товари с нейните грижи. Гледах я, едвам я издържах, но си спомнях думите на Учителя и си казвах, че докато си разреша изпита с нея трябва да търпя. Нали Учителят ми го даде този изпит. Та понякога един изпит трае десетки години и много трудно се издържа. А веднъж се опита да ме разиграва ама аз като кипнах и като се развиках: „Ти да не мислиш, че аз съм Жорж и можеш да ме разиграваш както си искаш". А бяха минали тридесет години от смъртта на Жорж. Тя като ревна, като се разрида, че излезе навън и се наплака хубаво. Върна се и все едно, че нищо не е било. Но аз бях толкова измъчена, чувствувах се като че ли се изпразниха силите ми отвътре, които имах в себе си и за мен не бе останало нищо. Верка си отиде успокоена, а аз леко полегнах, примрях на леглото останала без сили. Та за едни един контакт е полезен, а за други е вреден, но трябваше да се решава и тази задача. Ние преминавахме през всички видове случайни или запланувани страдания. Така че има голяма връзка между страданията и нашите опитности. Веднъж Учителят каза: „Човек няма смисъл да минава през всички страдания. Той може да се учи от опитностите на другите като ги изживява вътрешно и преминава по вътрешен път онова да кажем за пет минути, което другият минава за пет години". Така се печели време и се спестява част от енергията, която е предназначена за тези случаи. Верка Куртева лично разказваше няколко интересни случая по време на бомбардировките над София, които са я заварвали на Изгрева и когато Учителят е бил също там. Аз по това време живеех на пет километра от Изгрева затова ще преразкажа онова, което съм запомнила. През време на една от бомбардировките през 1943/44 г. когато предварително сирените огласяваха града, вдигаха тревога и предупреждаваха за идващите самолети. След известно време идваха самолетите и изсипваха своят смъртоносен товар над града. Като чуват сирените приятелите уплашени се запътват към Учителя. Той излиза от стаичката си и накарва всички да влезнат в салона на Изгрева, да коленичат в кръг, да се хванат за ръце и да се молят. Учителят е присъствувал и е подавал молитвите една след друга, коя след коя да следва. После Учителят излиза на полянката, направил е няколко кръга около полянката пешком като непрекъснато се молел и от време на време произнасял някакви формули, изнасял е ръцете напред и нагоре и после ги е свалял така както Учителят е показал когато трябва да се издухат чрез устата и чрез ръцете онези сили на разрушението, които връхлитат понякога върху ръцете. Учителят беше дал такива формули и беше ни показал с ръце и уста как да правим това. Така че Учителят продължил дълго време да обикаля полянката на Изгрева, правил много пъти тези движения придружени от формули и е издухвал и се старал да не позволи да дойдат самолетите над Изгрева. Приятелите са стояли настрана до боровете и не са смеели да влязат в кръга, който Учителя е правил. След малко самолетите дошли, започнали да бомбардират и през цялото време Учителят е обикалял поляната. След два часа самолетите отлитат и сирените дават отбой. Смъртоносния и разрушителен товар на бомбите бил изсипан над града. Така Изгрева бе спасен от тази бомбардировка. После при една друга бомбардировка, която също била оповестена с начеващия вой на сирените отново всички се събрали пред стаята на Учителя и чакали неговите разпореждания. Те знаели, че при предната бомбардировка са се запазили благодарение на молитвите, които правели в салона и благодарение на намесата на Учителя, че той обикалял непрекъснато около поляната, за да гони онези духове, които искаха да разрушат салона. Това бяха същите тези сили, които непрекъснато противодействуваха на Учителя, онези сили, които отвориха две световни войни, за да не може Учителят да работи спокойно и да си свърши своето дело на земята. Този път Учителят излезнал от стаята и не ги повел към салона, а ги отвел в гората, която е обкръжавала Изгрева като молитвите също били подавани една след друга от Учителя. По това време София се бомбардира от самолетите. Един от самолетите се отклонява от общото ято идва и пуска една бомба над Изгрева и тя пада на няколко метра зад салона, но не експлодирала. Била е тежка около 2000 кг. Ако е била експлодирала щяла да разруши салона до основи. Та онези от горе се бяха целили в салона, но вятъра им беше отвял бомбата на пет метра от салона. Гледахме, чудехме се и се удивлявахме на Божието присъствие. После дойдоха военните, извадиха тази бомба, обезвредиха я и всички се чудеха от къде накъде такава голяма бомба да се намери, че да се пусне точно върху Изгрева. А тя ако беше паднала върху самият салон и да не беше експлодирала пак щеше да го разруши. Всички се чудехме и казвахме: „Хвала на Бога". През време на бомбардировките като вървели в гората срещнали един войник. Учителят го повикал, казал му от къде да мине, как да мине и какво да направи, за да отиде в казармата точно в 19 ч. Войникът козирувал и си отишъл. За нас беше обикновен случай, но за Учителя не беше. Този войник се яви, за да може чрез него Учителя да покаже пътя, по който трябваше да минат онези, които бяха в униформа и бяха войници, защото техния път бе криволичещ, с опасности, но единствено Божественото у тях можеше да ги изведе и отведе на благоприятен край. Този войник козирува и си отиде. Беше разбрал духа в него, че чрез него щяха да разберат всички, които бяха в същата верига и облечени във военни униформи, за да се' доберат до едно спасително положение за всички. Та пътя на всички минаваше през опитности и страдания, а това е път не само на човека, но и път на ученика в Школата.
  9. 283. ФИЗИЧЕСКО И ДУХОВНО ЛЕЧЕНИЕ Учителят беше в Мърчаево и Братството се беше прехвърлило там. Едни се бяха настанили в двора на брат Темелко, а други в съседните къщи като си плащаха наем. София тогава беше евакуирана заради бомбардировките, така че на никой не му правеше впечатление, че софиянци нахълтаха в Мърчаево и заеха разни селски стаи дори плевници, където спяха между сламата, а по-късно и в сеното. Особено през лятото, когато селяните напълниха плевните със сено приятелите се качваха горе върху сеното, заспиваха и сънуваха приятни сънища. От селяните купуваха хляб дори и продукти. Те знаеха кои сме и какви сме, но се държаха благосклонно към нас, с изключение на местния поп и няколко кръчмари, които бяха обидени на Темелко и приятелите му, че бяха напуснали кръчмите и станали дъновисти. По онова време Темелко с приятелите му каквото изчуквали през деня на кариерата върху каменният варовик същото го изпуквали в кръчмите на Мърчаево. Та затова кръчмарите бяха обидени на Темелко и на местната учителка Елена Хаджигригорова. Бяха повели злостна кампания срещу нея и я бяха уволнили от селото като дъновистка. Но ние нахълтахме с многобройна група и всеки ден в къщата на Темелко имаше по двайсет-трийсет човека, а от София непрекъснато прииждаха на групи, престояваха по един-два дни, срещаха се с Учителя и след това се връщаха отново в града. Тогава се пътуваше пеш от Мърчаево до Княжево, а от там се прехвърляха до София ако работеха трамваите. Аз често отивах в Мърчаево и престоявах по един-два дни в зависимост от работата, която имах с Учителя и се завръщах в София. Там беше много натъпкано с хора, спяха сестрите една до друга в една стая като пода вечерно време се постилаше с черги. Така че аз предпочитах да се върна у дома. На едно от посещенията имах някакво неразположение, не бях добре със здравето си и попитах Учителя: „С какво да се лекувам?" А той ми отговори: „С всичко, каквото можеш да си помогнеш - и по физически, и по духовен път". Това изречение ме освободи психически и ме накара да бъда много широка във възгледите си. След войната модерната медицина напредна много във всяко едно отношение и това бе напълно естествено. Когато бе необходимо аз се възползвах и от услугите на съвременната медицина, пиех различни хапове и си подпомагах с лекарства. Добре не навремето Учителят ни освободи от предразсъдъци, защото нашите приятели не желаеха и не търсеха такава помощ. И когато разбраха, че аз гълтам хапчета, а според тях това бяха химикалите и отровите на света във вид на лекарства, климаха с глава и смятаха, че аз съм отстъпила от Учението, което препоръчва природоцелесъ-образен начин на живот и лечение. Аз се възползвах много години от системата на природолечителя Петър Димков, който по онова време минаваше за наш брат, но неговите процедури бяха много дълги и много уморителни. Отивам при Учителя и питам за мнението му за рецептите на Димков. Казва ми: „Много му са дълги и уморителни процедурите". С това искаше да каже, че трудно човек би могъл да ги изпълни, Освен това аз се ползвах много от билколечението, имах много рецепти за различни болести давани ни от наши приятели с изпитан лечебен ефект върху тях. Така че спокойно се ползвах и от тях. А що се отнася до разни процедури като т.нар. млечен компрес го използвах много, дори правех различни компреси от билки, че парафинови компреси и какви ли не бани. Служехме си с много мазила и с т.нар. благ мехлем, който го използвахме за рани. А онези съвети с билколечението, които Учителят даваше на различни приятели, за да си поправят здравословното състояние те ги прилагаха, получаваха лечебния ефект и след това те ни разказваха по какъв начин да ги използваме. Имах положително отношение и към различните нагревки, които съвременната физиотерапия прилагаше. Този научен потенциал стана под напора на човешкия дух за познание. Не случайно Учителят споделяше, че едновремешните индуски адепти сега са се преродили като учени на Запад с цилиндри на главата и създават едно след друго съвременните чудеса на науката, които трябва да бъдат в услуга на човека. Така че аз имах широта по въпроса, защото бях освободена. Спомням си когато Борис Николов беше болен през 1972 г. от бронхопневмония цял месец у дома един приятел-лекар направи стаята му цяла болница, че му слагаше инфузионни разтвори в системи, които се вливаха непрекъснато във вените, слагаха му се антибиотици венозно и така го лекуваше според съвременната наука. Но аз исках да му поставя млечен компрес. Той ме оглеждаше и се усмихваше и ми показваше системата и шишето, което висеше над Борис и по нейните маркучи се вливаха във вените на Борис различни разтвори: „Ей това ще му помогне, защото едновременното храним и лекуваме". А Борис беше в безсъзнание 20 дни. Но аз настоях и казах: „Ти ще го лекуваш по твоя начин, а аз по моя начин с млечен компрес през ден, едното на другото не пречи и ако Борис се излекува ще кажа, че ти си го излекувал с тези системи". Той прихна да се смее и ми обясняваше ,че този млечен компрес се употребява в старата медицина, но днес никой от лекарите не иска да се занимава с тази трудоемка работа. Навремето се правеха синапени лапи на компрес и се поставяха на гърба срещу бронхопневмония, налагаха се вендузи по гърба и още много такива работи за лечение. А сега е много просто - сложат му някоя и друга инжекция и целият го надупчат на решето. Та така лекувахме Борис и го излекувахме, а всички чакаха да си замине, не само чакаха, но и много им се искаше. Но Небето го остави, защото имаше още работа и като оздравя с този лекар той започна да работи и да му разказва за историята на Школата на Учителя. Учителят имаше добро отношение и към хирургията, защото много пострадали хора той ги насочваше към добри хирурзи, които да зашият разкъсни рани, да ги превържат и да ги лекуват. И най-смешното, и най-трагичното бе когато много възрастни приятели, които бяха срещу съвременната медицина бяха принудени да отидат и да се оперират. Така Георги Томалевски се оперира от аденом на простатата, също Илия Узунов, Галилей Величков. И след това живяха дълги години след тези операции. Влад Пашов също премина през такава тежка операция, но според него понеже астрологическите му аспекти били много тежки не можа да прескочи и си замина. Борис Николов бе опериран от язва на стомаха, че дори му преливаха кръв взета от други затворници. След като оживяха те вече мълчаха и не смееха да говорят срещу съвременната медицина, защото си припомниха, че Бог помага чрез всички хора и той работи също чрез всички хора. Ето така Учителят отвори пътя за физическото и духовно лечение на учениците от Школата.
  10. 282. ЛЕЧЕНИЕ С МЛЕЧЕН КОМПРЕС И С ВЯРА По времето на Учителя бе дадена рецептата за приготовляване на млечен компрес: взима се прясно мляко три литра, сварява се в една тенджера, млякото започва да ври и вътре в него се изстисква един лимон и млякото се бърка с една лъжица и млякото се пресича. Бърка се с една голяма лъжица, млякото ври докато се пресече. После се сваля тенджерата, прецежда се през рядко сукно, слага се след това пресечената извара в една торбичка ушита от тензух широка 10 см. на 30-40 см. дължина. Вътре се слага направената извара, зашива се торбичката, след това се налага на мястото където ще се прави компреса и торбичките се поставят една до друга, така че да няма отвърстие и промеждутък и от никъде да не влиза въздух. Отгоре хубаво се завива и се държи дванадесет часа. Да се слага през ден. Последните часове са най-лековити. Такава бе рецептата и този млечен компрес се правеше от нас на Изгрева. По времето на Учителя някакви познати на брат Иван Радославов, един много добър наш познат и приятел, се бяха разболели и той лично ме помоли да отида и да им сложа млечен компрес. Аз тогава бях млада, а брат Радославов беше в години на почтена възраст и беше редно този млечен компрес да се направи; от един млад човек като мене. А нали непрекъснато слушах от Учителя, че човек трябва да има любов към Бога и любов към ближния. Тогава смятах, че имам тази любов в себе си към Бога и сега е дошло времето да я проявя любовта и към ближния. Зарадвах се, че ще приложа този компрес на нуждаещ се човек, но кой знае защо отидох и споделих с Учителя за молбата на брат Радославов. Той ме изгледа строго и каза „Няма да ходиш". „Защо, Учителю?" „Защото болестта ще премине у тебе Аз още не знаех, че болестите могат да преминават по вътрешен път от човек на човек . Смятах, че болестта е нещо отделно, дошло от вън у човека и че тази болест трябва да се изгони от него. А методите, които Учителят ни даваше бяха според мен средства да се справи организма с болестта и да се изгони тя от човека казано фигуративно. Но сега вървя и си мисля: „Ами ако я изгоня и тя влезне в мене?" Значи имаше нещо друго, което аз не знае> После в следващата беседа Учителят нарочно сподели, за да отговори мислено на моят въпрос. Той разгледа този въпрос като каза, че не всеки може да бъде лечител и не всеки може да бъде истински лекар, защото лечителят приема болестта от болният, отнема я и след това лекарят трябва да я прехвърли от себе си навън в някой от каналите на природата и така да се разтовари и освободи от болестта, която я е взел от болния и я носи на гърба си. Може това да стори само онзи, който е отворена верига, който приема болестта и я предава, но ако е затворена верига той ще приеме болестта и тя ще остане в него. А аз бях затворена верига според думите на Учителя. Та у човек трябва да има две същества: едното е лечителя, който да приеме болестта, а другото същество е лекаря, който трябва да лекува себе си като се разтоварва от болестта. Това са двата края на отворената верига - ляв край и десен край, ако се затворят то става лошо за онзи, който е приел болестта, става късо съединение и той може да заплати с живота си. Така че лечението с млечния компрес не беше нещо просто, наивно и без последствия. А при онзи случай, когато отидох при Учителя да питам за майка ми когато имаше подуване в лявата част на дебелото черво споменах, че брат ми като лекар и след консулт с хирурзи бяха решили, че това е апандисит и че трябва да се оперира. След като разказах на Учителя, той каза: „Не е това, което мислят лекарите. Не е апандисит, а е възпаление на дебелото черво. Да се направи млечен компрес през ден иначе ще се замине ако си направи операция". Отидох у дома, след дълги разправии с брат ми и с родителите ми предадох какво е казал Учителя и им казах да опитаме с млечен компрес и ако не стане нищо то тя може да се оперира. И понеже баща ми го бяхме излекували по същия начин с този млечен компрес, когато щеше за малко да си замине, то накрая се реши аз да влезна в ролята на лечител. Учителят ми каза, че на четиринайсетия ден температурата ще спадне на 37.5 градуса както се и сбъдна. Аз започнах да слагам млечния компрес на дебелото черво на онова място, където имаше една подутина като бучка, т.е. където беше възпалението на дебелото черво според думите на Учителя. А преди това Учителят бе обърнал внимание, че онзи, който лекува с млечен компрес трябва да знае, че отначало има подобрение, а след това идва процес на влошаване, защото се разнася възпалението от дебелото черво и всички токсини от това възпаление навлизат в кръвта, идва се до криза и се вдига температура до 40 градуса. Учителят ми беше казал това, но то бе останало някъде далеч в периферията на съзнанието ми. Аз през ден слагах млечен компрес, получи се подобрение, бучката започна да намалява, но състоянието на майка ми се влоши, след четиринайсетия ден вдигна температура до 40 градуса и започна да бълнува. У дома всички ме гледат заплашително и упрекват, че ще убия майка си с моето твърдоглавство. Аз макар че се бях наела да лекувам не знаех още законите на природолечението, че има отначало подобрение, че след това следват кризи на влошаване, после пак подобрение и т.н. Отивам при Учителя, за да питам какво да правя, но той не ме приема, не ми обръща никакво внимание. Седнах на пейката отвън пред салона, минаха пет-шест часа, а аз седя и чакам. А Учителят си гледа неговата работа, приема и изпраща гости, разговаря с този и онзи, аз стоях на пейката и чудя къде ли съм сбъркала. Седя аз и си казвам в себе си: „Учителю, знам, че не ме приемате и че имам някаква грешка. Ама какво да правя като не я виждам, за да се коригирам. Помогнете ми". След малко той изпраща поредния си посетител, идва при мене на пейката и пита: „Кажи каквото имаш да казваш, че съм много зает". Аз бързо в няколко изречения разказах всичко и че състоянието на майка ми се е влошило от млечния компрес и всички смятат у дома, че съм убиец на майка си. Учителят не ми каза нищо, отдалечи се така както дойде, а аз останах на същото място и чаках. Ама това чакане стана много дълго - от 8 часа сутринта до вечерта 10 часа. Беше се стъмнило, аз седя на пейката и чакам. Учителят отвори вратата, мина съвсем случайно покрай мене, но без да си обърне главата към мен, а гледайки напред пред себе си каза: „Вяра, вяра, вяра" и си продължи нататък. Аз станах и си тръгнах и посред нощ се прибрах у дома. Знаех, че Учителят нямаше да ме приеме, защото беше ми казал какво да направя, а аз се усъмних в това, което правех и бях дошла при него за помощ. Бях нарушила закона на вярата. А за тази вяра той непрекъснато говореше и тя беше онази вътрешна връзка на общение на човешкия дух с Бога, която трябва да се запази, за да може по нея като по жица да протече Божествената сила, която лекуваше. Бях изгубила тази вътрешна връзка и бях дошла при него за помощ. А стоейки на пейката дванайсет часа аз без да искам с търпението си успях да възстановя тази връзка. Като пристигнах у дома в града приближих се при майка ми и температурата беше спаднала от 40 градуса на 37. Голямата криза беше преминала по времето, когато аз бях на онази пейка където чаках дванайсет часа. Майка ми беше отпаднала, бучката се беше разнесла, нямаше възпаление и след няколко дни тя се оправи, седна на кревата, а след една седмица проходи. Майка ми оздравя и оживя. След това живя много години дори преживя десетилетие след баща ми. Та като проходи майка ми първото нещо, което ми каза бе: „Е, дъще доживях да видя нещо от твоето дъновистко учение". Ама беше сърдита външно, но вътре се радваше, че е оживяла. Духовете вкъщи се успокоиха. Та така трябваше вътрешно да преживея изпитанието на вярата, за да се възстанови загубената връзка с Бога.
  11. RPX

    280. ПОСТ

    280. ПОСТ Във всяка окултна Школа като един от методите за обучение се използува и поста. Учителят даде друго обяснение на поста и обясни принципа, върху който почива. За него ще прочетете на много места в Словото му. Едно от правилата е, че при поста трябва да има ръководител на физическото поле, който да следи за самият пост, за приложението му и да проследява състоянието на онези, които постят. Той трябва да започне при разсип на луната, което е свързано с един отлив в природата, защото луната е голям кондензатор на слънчева енергия, която изпраща на земята. Ако луната я нямаше животът в тази форма на земята не би съществувал. Това бе го заявил многократно Учителя. Той бе казал, че там на месечината има живот, но този живот се изразява чрез етерни тела на съществата, които обитават там. Спомням си един от учениците имаше големи противоречия в личния и семейния си живот и беше решил да се лекува чрез пост, но постът той го беше започнал на нова луна и при това не беше съобщил на Учителя. По онова време на Школата ние имахме строго определени наряди, които бяха давани от Учителя и чрез тях ни се нареждаше кога, в кои дни и в кои месеци да се провежда пост, а това бе свързано с космически течения и планетни влияния и се направляваше от Учителя. А индивидуалните постове в Школата не се допускаха, но ако някой го провеждаше трябваше да иска специално разрешение от Учителя или пък Учителя му отреждаше този пост, за да разреши някой проблем чрез него. И така този брат влезнал в поста и изведнъж състоянието му се влошава и накрая едвам се дотътря до Учителя и с мъка изказва оплакванията. Учителят го изслушал и казал: „Ти направи грешка, че почна пост на нова луна. Не само, че не ще си помогнеш чрез поста, но ще си навредиш още повече. Когато човек трябва да се лекува чрез пост трябва да го почва при разсип на луната. Когато иска да се справя с някакъв порок и с някакъв недъг в характера си се започва пост на разсип, но когато искаш да добиеш някаква добродетел, нещо положително в себе си и когато почваш някаква работа, която искаш да се реализира, то поста го почни на нова луна. И освен това трябва да има ръководител на поста да не би да те отклонят духовете, да те подведат, да те заблудят, да те вкарат в дълъг пост и чрез поста да те задигнат от този свят. До тук всичко, което си правил е погрешно". Учителят му дава напътствие как да излезе от поста и след десетина дни брата полека, полека започна да идва в салона и да слуша беседи на Учителя. Така че прилагането на пост не е безобидна работа, човек трябва да има знания за него, да има ръководител, който да познава окултните закони, които управляват поста. Най-добре е да се провежда пост от няколко човека или група като се държи на строго определени правила, които Учителят ни даваше. През време на поста човек трябва да се занимава с духовна работа, да чете беседи, глави от Библията и ежедневно да произнася молитви. Постът не е само физическо разтоварване на тялото от складирана и непотребна физическа материя, той е и психическо разтоварване и обмен духовен с други светове. Съзнанието на човека се разширява, етерният двойник му се разхлабва и разширява, той не се придържа към физическото тяло и от време на време излиза от него и по този начин етерният двойник заема по-голямо пространство отколкото човешкото тяло. Така човек става изключително чувствителен към външни дразнения и влияния. През това време човек може да се закачи за някои светове, може да вижда и друга проекция на живота, може да му се отворят ушите за друг свят, да му се отворят очите за Невидимия свят, но най-голямата опасност е някои нисши духове да не влезнат в него и да обсебят тялото му, да го окупират и след това да си послужат с него за свои цели. Така човек може да се разстрои психически, може тези нисши същества да го обсебят и да решат да ликвидират тялото му като му внушат да продължи поста и той да влезне в такъв етап, от който да не може да излезе, което много често се случваше. През толкова години наблюдавах всички възможни случаи, така че някои психически се разстройваха и не можеха да се оправят след това, други си заминаваха от този свят през самият пост, трети не спазваха правилото за отпостване и веднага се нахвърляха на храна, увреждаха се и също след това научавахме, че те са си заминали от този свят. Но главната причина бе, че нямаха ръководител на поста и всеки си правеше онова, което му скимнеше и си плащаха жестоко за това. Такива случаи съм наблюдавала близо 50 години и винаги имаше пресни примери от всички възможни положения и отклонения от поста. Та успяхме да видим всичко. Обикновено при пост се обаждахме на Учителя и той трябваше да го разреши, а това зависеше от много неща, които ние не познавахме, не подозирахме, че съществуват и нямахме поглед върху събития и от духовните окултни закони, които управляваха не само нашият личен живот, но и живота на Школата. Отива един приятел и заявява на Учителя, че иска да пости. Той не му разрешава. Братът пита: „Защо не мога да постя?" Учителят е строг и ядосан от неговото вироглавство: „Защото това е внушение на тъмните сили и те искат да те примамят с поста и да те задигнат от този свят, защото им пречиш". „Та аз толкова ли съм важен?" „За Бога всички са важни - една тревичка, едно врабче, един човек - всичко е свързано в едно." Братът си тръгва и след това разказва случая на всички. Минава време, на него отново му хрумва мисълта, че трябва да опита този пост, нали толкова хора го правят и се подвизават духовно чрез него. Започва пост без да пита никой, постът продължил дълго и той не можа да излезе от него и си замина. След един месец донесоха некролога му и искаха да го закачат. Учителят не разреши, беше крайно недоволен. Това бе проявено непослушание към Учителя. А лично ние чухме какво Учителят му бе казал и какво го грози. Така че го задигнаха онези сили, които смятаха, че той им пречи. Савка без да пита Учителя беше започнала да пости. Решила да пости и тя, която за най-дребното нещо се отнасяше до Учителя и то за такива маловажни и дребни работи, че ако ви ги разкажа ще ви се завие свят, как може да се безпокои за такива дребнавици. Аз съм присъствувала при тези положения, при които тя за най-малкото безпокоеше Учителят като едно двегодишно дете пита майка си дали да направи това или онова. Но аз го приемах тогава за нещо естествено за самата Савка. А тя започва едно такова голямо изпитание, влиза в пост без да уведоми Учителя. Минават няколко дни, а Учителят е занят със своята си работа, затворен е в стаята си, не приема гости, а само по изключение, а храна му носят други сестри. По едно време на петия-шестия ден той се обръща към сестрата, която му носи храна и пита: „Ами къде е Савка, защо тя не ми носи яденето?" „Учителю, Савка влезна в пост. Тя сега пости", със страхопочитание споделя сестрата. Той скача на крака, започва да се разхожда в стаята си и пита сърдито: „Кой й разреши на нея този пост? Тя знае ли, че сега не се пости? Тя знае ли сега, че днес се разрешават такива важни събития за света и за планетата земя и че постът е недопустим на Изгрева, а тук трябва будно съзнание? Тя знае ли, че с този пост в момента ми пречи и може да си замине?" Сестрата мълчи уплашено. Учителят тръгва с нея, отива в бараката, където Савка вече лежи шестия ден изтощена от поста, вече с разхлабено съзнание и поглед блуждаещ насам-натам. Учителят я вижда, дава своите нареждания на сестрата, казва какво да се прави, нарежда дежурство до нея, непрекъснато през деня и през нощта като дежурният да не заспива и да чете пред нея цялото време псалми и молитви, които той им дава. Нарежда им да започнат да й дават топла вода и чак след третия ден да я захранят само с бистра супа от сварени картофи. Така Савка постепенно излиза от поста, оправи се, дойде накрая сконфузена на беседа, В същия ден Учителят държа една строга беседа за поста и говори за безотговорността на учениците. Аз също прилагах един пост даден от Учителя. Той започваше така. Първия месец се пости 24 часа. Втория месец се пости 48 часа. Трети месец -три дни. Четвърти месец - 4 дни. Пети месец - 5 дни. Шести месец - 6 дни. Седми месец - 7 дни. Осми месец - 8 дни. Девети месец - 9 дни. Десети месец -10 дни. Почваше се всеки месец при разсип на луната. Когато се излиза от поста се пие само вода на лъжички, често, по-малко. После се прави супа спанак и се пие сока на спанака и се изпива първия ден само една чаша. На втория ден се пие картофена супа, но само водичката. Третия ден се пие също водичка, но от супа от моркови или картофи. Така бяхме постили десет дни и на другия ден изпих само вода и тръгнах на екскурзия на Витоша с още една сестра, с която карахме заедно поста, но с разрешение на Учителя. А това беше Мария Радева - сестрата на Георги Радев. Тръгнахме, но краката ни треперят. Бяхме отслабнали от поста и нямахме сили. Как стигнахме до Витоша пеша не зная, един Бог знае. Вървяхме по стръмнината „Бери душа". Срещу Драгалевския манастир имаше пътека, която извеждаше горе до поляната при „Бай Кръстю". Там беше лагера в първите години. Успяхме с мъка да се качим там и заварихме запалени огньове и пихме гореща вода. Приятелите с Учителя бяха тук. Учителят ме погледна по особен начин, отиде до казана, бръкна с лъжица в него, взе и ни даде по едно малко картофче на мен и на сестрата. Само това ядохме. После се върнахме с голяма мъка на Изгрева. Бяхме направили от спанака каша, която след това изядохме. Полека, лека излезнахме от поста, което бе най-трудното. След това Учителят ме извика и ми се скара, че съм проявила непослушание понеже съм тръгнала да правя екскурзия след проведения пост. Учителят ми каза един ден една задача, която аз сега ще ви разкажа. Ще вземете съвсем прясно жито като сто грама се яде всеки ден. Разделя се и се накисва през нощта, на сутринта порцията от сто грама се разделя на три, по 33 грама сутрин, обед и вечер. И друго нещо - пие се само топла вода. Прави се една седмица - шест дни, а в неделя се отпоства с вода и супа от картофи. Карах този пост пет месеца всяка седмица в дадения месец. Учителят ми казваше предварително кога да постя и да влизам в пост. Излизаше се от него в хубаво състояние и с повдигнато самочувствие от този пост. Житото се дъвче много хубаво, много трябва да се дъвчи, за да се вземе от него всичко онова, което природата е вложила в житното зърно. Яки зъби се искат. Бяхме млади тогава и имахме здрави зъби. Това беше индивидуален метод за мен от Учителя. По-късно Учителят даде различни модификации на поста и го нарече „житен пост". Един от най-приемливите за всички бе поста през месец февруари в началото при разсип на луната. Яде се само жито с мед десет дни като всеки е свободен колко жито да изяде - дали да бъде варено или накиснато. Всеки според разположението. В Учителят имаше свобода -или по сто грама на ден или повече, дали варено или накиснато всеки един от нас можеше сам да реши. Впоследствие към житото някои прибавяха ябълки и орехи като Учителят бе казал за тях следното: „Ябълките влияят на тонирането на нервната система, орехите влияят с фосфора на мозъка добре като храна, а пък житото влияе добре на сърцето". Така че при поста през месец февруари човек има избор, но има и твърди правила, за които аз говорих. Чрез поста се постига възпитание на вътрешното естество на човека и това е един метод човек да се научи вътрешно да превъзмогва всички трудности и да пресъздава качества, с които трябва в бъдеще да борави. Постът не е самоцел, а постът е метод с правила, подчиняващи се на духовни окултни закони.
  12. 278. АМЕРИКАНСКИЯТ КОЛЕЖ През младите си години когато бях частна ученичка на Учителя и когато седмично два пъти в понеделник и четвъртък го посещавах където по зададени теми от него по Библията аз изнасях предварително подготвено резюме и отговарях на въпросите като Учителят допълнително ми обясняваше духовните закони залегнали в Писанието. Те бяха дадени там символично и бяха скрити за обикновените богомолци и проповедници. По-късно в Школата Учителят винаги излизаше да изнася беседи като носеше и Библията със себе си, отваряше някоя страница и от там със лупата си прочиташе някой стих от Библията. Това беше мото и се явяваше като ключ на цялата беседа. За околните, които слушаха това бе напълно случайно, за да попадне той на някаква глава и на някакъв стих. Впоследствие ние започнахме да гледаме по друг начин на Словото на Учителя, виждахме и се убеждавахме, че тук случайности не може да има и че всяко нещо има своя закономерност и се подчиняваше на духовни закони, а още по-късно узнахме, че Словото на Учителя се изливаше закономерно не само с текущите наши проблеми, но с онзи общ план на Школата, чиято проекция тук бе на физическото поле, но тя бе незначителна в сравнение с духовната Школа. А Словото му се изливаше чрез устата му по космически закони и отговаряше на времето, което бе подвластно на Духът, който ги създаваше и движеше. Та по онези години като частна ученичка имах възможност целенасочено, ежеседмично да работя по строго определени глави от Библията и така се запознах с основни неща от духовните закони, по които бе създадена тази книга. Веднъж Учителят в една от лекциите бе казал: „Има една частна ученичка от света, която ехе-е, ви превари и дори петите не можете да й ги видите". Аз знаех, че се отнасяше за мен, а някои от тогавашните възрастни братя също допускаха, че Учителят говори за мен, но те бяха вече в такава възраст, че не ме ревнуваха, защото аз за тях бях дете. А аз още не бях влезнала официално в Братството и още не бях поканена от Учителя да посещавам беседите му. Минаха много години, братският живот си течеше и ние смятахме, че това ще продължи вечно и бяхме забравили, че Учителят ни беше предупредил, че тази Школа ще просъществува само 22 години. Едни от нас възмъжаха, други остаряха, а трети си заминаха от този свят. И така в един момент на моят път застана един проблем. По това време в София в близост до един хълм бе построен Американският колеж с преподаване на английски език. Независимо от германофилската политиката на цар Борис III и правителствата този колеж се разрасна и съществуваше до смяната на стария строй. Учителите бяха довеждани от чужбина, но за някои предмети наемаха и български учители. По онова време навсякъде по българските училища се учеше вероучение, в една скромна форма се изучаваше Библията, то за американския колеж също бе нужен подобен преподавател по начина, по който се преподава в Съединените щати. Предложиха ми и ме препоръчаха познати да стана преподавател в Американския колеж. Като се огледах видях, че по-добре подготвен човек от мен няма, та нали лично Учителят ме е обучавал и колко беседи съм слушала, че не мога ли да бъда един преподавател? Освен това аз свирех на пиано и можех спокойно да им свиря и протестантски песни. Значи аз стопроцентово бях готова за това място. Но понеже за всяко нещо питах Учителя и не можех дори да си помисля, че няма да го питам по този важен въпрос. Отидох и му разказах всичко. След като ме изслуша с внимание, отсече: „Остани си тук. Тук ти е по-добре". Понечих да отворя уста и да дообясня, защото смятах, че не съм обяснила добре, но той не ми даде да изрека съображенията си: „Тук ще седиш и никъде няма да ходиш". Това за мен бе забрана, която не можах да разбера. Задавах си въпроси и си отговарях сама, че това е грижа на Учителя да не би да се отклоня и да заплувам в протестантски среди. Няколко дена съм още под впечатлението на този разговор, но в главата ми нахлуват мисли и подкани отново да отида в Американския колеж. Учителят ме срещна и ми даде знак да го последвам в стаята му. Започна да ми говори: „Ти страдаш от пресищане. Имаш нужда от пост. Трябва доста много да постиш сега. Ти си Сатурнов тип. Трябва да се справиш с кармата си. Кармата е мечката. Тя ще те плюе и ще ти говори за престъпленията и лошите работи, които си правила в миналото си. Но ти като я погалиш ще ти се усмихне. Това са енергии, с които човек трябва да се справи, да изпрати всяка по нейния канал. Кармата се дължи на нисши и непросветени духове, които оказват противодействие на Божествените енергии. Върху тях трябва да работи човек с Божествения Дух, за да ги просвети и подигне. Ти трябва много да работиш върху себе си. Не трябва да се стремиш да заемаш министерски пост, а да служиш на Бога. Ако си министър на едни ще направиш добро, а на други - зло и след четири години ще паднеш от собствената си карма. А ако служиш на Бога ще правиш добро на всички и там е смисъла на живота. Ти досега не си обичала. Сега ще се учиш да обичаш. Любовта ти трябва да тече непрекъснато. А ти сега като те духне вятъра изстинеш и трябва пак да ти запалям огъня. Запаля го, а той изгасне. Запаля го огъня, той пак изгасне. Вече ми се свършиха клечките за тебе". Аз го изслушах и с наведена глава си тръгнах към дома. Този въпрос беше неизяснен за мен и трябваше да ми се доизясни след време. А той ми се изясни наистина. След 9.IХ.1944 г. след като дойдоха комунистите на власт и след няколко години комунистите подеха яростна кампания срещу американците, за което си имаше причина понеже те подпомагаха опозицията, която противодействаше на комунистическата власт. Комунистите се справиха с опозицията, а онези, които бяха в Народното събрание депутати бе им отнет депутатският имунитет, бяха изпратени в затворите и концлагерите, а всички останали преподаватели българи от Американския колеж бяха също интернирани. Не само това, но и онези, които бяха завършили този колеж преминаха през концлагерите, а някои имаха късмет, че само бяха интернирани в провинцията. Значи ако бях станала преподавател мен ме очакваше същата съдба и щях да замина изпратена в концлагер. Така Учителят ме спаси. На процеса срещу Братството през 1957/58 г. следствените власти търсеха упорито улика дали ние имаме някаква връзка с чужбина, я с французи, я с англичани, я с американци. Лично на мен следователят, който ме разпитваше ми заяви следното: „Добре, че никой от вас няма връзка с чужбина и с американците, защото всичките ви щяхме да ви изпратим на бесилката". Аз замрях и тутакси пред мен излезна образа на Учителя, когато ми забрани да ставам преподавател в Американския колеж. Дори чух в ушите си отново думите му: „Тук ще стоиш. Тук ти е по-добре". Ето какво значи послушание на ученика към Учителя и какво значи Небето, когато те закриля. В онова време, когато Учителят започваше да идва често в дома ни дойде веднъж радостен и весел и още с влизането си каза: „От днес имаме нова формула". Преди това Учителят беше дал формулата, която изпълнявахме десетилетия наред „Божията Любов носи пълният живот". А сега преди да си замине Учителят сложи и прибави само една дума към формулата и тя придоби този вид „Божията Любов носи изобилният пълен живот". Думата, която прибави бе „изобилният". Но когато се работеше за Бога виждах как Учителят беше изпълнен с живот и със светлина. И животът, който течеше у него, който излизаше от него чрез Слово бе в своето изобилие и пълен с живот. Този живот преизобилно преминаваше от Словото му в нас и ние го виждахме и разбирахме. Така че новата формула, която се даде бе един заключителен акорд на неговата мисия на земята. Словото, което излизаше чрез него,бе излязло по закона на изобилието и то бе пълно с живот, защото бе глава на Истината, а пък Истината е глава на Божествения Дух. Ето така ученикът чрез послушание и чрез изпълнение Волята на Бога може да се добере до изобилния живот, който излиза от Словото на Учителя.
  13. 275. НЕДОСТАТЪЦИТЕ Аз съм на поредният урок при Учителя. Той седи на своят стол пред масата, а аз съм седнала от другата страна и записвам. Запитвам: „Учителю, какви са моите слаби страни в характера ми". Той ме погледна и каза: 1. „Да придобиеш търпението. Да имаш търпение значи като ти се случи нещо неприятно да ти е приятно". 2. „Да бъдеш справедлива и да не се извиняваш за погрешките, но и да не осъждаш другите. Ще кажеш: „Тази погрешка, която направих не трябва да я правя повече." 3. „Ще развивате закона на милосърдието. Ти го имаш, но не го прилагаш. Мекота е то, нежно чувство. Когато човек има дълбоко желание да помогне на някого - то създава мекотата. Ти виждаш неговото душевно състояние и разбираш, че той морално се терзае за своята погрешка." 4. „Всякога ще се молиш сутрин и ще искаш светлина и знание да се добие умът ти. Като кажете, че ще изпълните и ще извършите Волята Божия ще се молите да ви се помогне и във всички малки случаи да бъдете готови да извършвате това, което сте измолили. Вие измолвате сила и условия, а вие трябва да извършите Волята Божия. Природата е вечен процес на разнообразие. Това, което сега ти казвам никога няма да ти го кажа в същата форма. Има разнообразие във физическия свят и в духовния свят. Има и физическо еднообразие, има и духовно такова. По-добре е физическо еднообразие, а духовно разнообразие." 5. „Ти да имаш такива твърди убеждения, че каквото и да ти се случи да се не разколебаеш. Да си тъй високо повдигната в съзнанието си, че нищо да те не разколебае." „Учителю, ще кажете ли нещо за моите недостатъци?" „Ще кажа, защо да не кажа. А сега си запиши: 1. Непостоянна. За постоянство имаш бележка 1. 2. Нетърпелива. За търпение имаш оценка 2. 3. Ти си от недоволните. За доволство имаш оценка 0. 4. В тебе удоволствието е изключение. Недоволството произтича, че преживявате вашия живот в астралния свят и искате да опитате всичко, а то е невъзможно. Ще знаеш, че там където срещаш спънка, Аз присъствувам и ти помагам. Големият недостатък е станал и произлязъл от някой малък и ще намериш този, малкият недостатък, за да работиш върху него и да го изправиш. Ето защо аз ти давам една програма: В пет часа ще ставаш сутринта и от шест до девет часа ще четеш и ще се занимаваш. Ще имаш един час за работа вкъщи. От десет до дванадесет часа пак ще учиш. От два до три часа след обяд ще работиш за себе си. От три до пет часа пак ще учиш. От пет до шест часа след обяд ще използваш за своя си работа. А вечер ще учиш от десет до десет и половина най-много до единадесет часа и да си лягаш. Един месец ще работиш по тази програма. Ще видя тогава де работите и де не работите. Където дойдеш в стълкновение ще си отбелязваш. Де се явява някое изключение и програмата трябва да се смени също ще си отбелязваш на отделна тетрадка. Ето ти една програма за работа. Можеш ли да я изпълниш?" "Учителю, аз искам да работя в списанието „Житно зърно". Какво ще кажете, как да работя и как да се подписвам под моите статии?" „Ти искаш от мен имена за псевдоним. Ето ги: Урания, Зеновия и инициалите М.Т. Трябва име, което никой друг да не притежава. А за работата ти в твоите статии ще ги изложиш в приказна форма. Вложи материала в устата на другиго уж някой друг го говори." „Учителю, аз имам в Университета нова програма. Какво да правя в този случай?" „Ти сега дръж по педагогия пък после можеш да държиш и да запишеш втора специалност по философия." „Но аз изпитвам страх." „Това не е страх, а срамежливост. Страхливият човек седи в стаята си и трепери. А ученикът трябва да учи." „Учителю, вие често говорихте за френологията. Какво представлява перпендикуляра, който определя интелигентността при Камперовия ъгъл?" Учителят ме погледна: „Почакай малко, а през това време иди и викни и Паша, за да ви покажа някои неща". Учителят донесе инструментите си, с които навремето е правил своите френологични изследвания върху главите на хиляди българи. След малко Паша пристигна, Учителят ми даде стол, аз седнах и със инструментите той започва да измерва различни точки на моят череп, точки, които са описани в ръководствата по френология. Той отмерваше и диктуваше на Паша, която записваше. Така че моят Камперов ъгъл е 79 градуса. Отклонението на челото е 30 градуса. Широчината на носа ми е 31 милиметър. Обиколката на врата ми - 30 сантиметра (според Учителя 1 см не ми достига, за да има хармония). Дължината на носа е 5 см. Височината на челото - 5 см. Дължина на лицевата част от носа до брадата - 6 см. Дължина на цялото лице в крива линия -19 см. Дължина на веждите - 6 см. Тези мерки Учителят ги издиктува и после каза, че трябва да ги нанесе на френологичес-ка карта. През това време Паша седна на стола, а аз взех молив и започнах да записвам мерките, които Учителят диктуваше за главата на Паша. Камперов ъгъл на Паша - 80 градуса. Широчина на носа - 30 мм. Обиколка на врата 29.5 см. Дължина на носа - 5 см. Височина на челото - 6 см. Дължина на лицевата част до брадата - 7 см. Дължина на цялото лице -18 см. По-нататък той каза, че за издадеността на горната устна у мен показва, че това е активност. „Ти нямаш постоянство. Мисълта ти се помрачава от чувствата. Водиш се от настроенията. И в музиката ти ти свириш когато имаш настроение. А един човек с развито въображение и време, преодолява настроението си и свири всякога. Така правят истинските музиканти." „Учителю, какво ще кажете за моят рожден брат Славчо?" „Ти защо не му пишеш? Ти му пиши така като на приятел. В неговата работа не се меси. Остави го сам да си разреши въпроса." „Учителю, аз се интересувам за себе си как е правилно той да постъпи?" „Затова трябва да приказваме повече, ще остане за друг път." „Човек трябва да се превърне в един извор, Колкото и да е мъничък човек, но да бъде извор. Човек трябва да се превърне в житно зърно. То е мъничко и никой го не забелязва, но във време на глад може да нахрани цял народ. Една река се определя не когато е придошла, но в нейното нормално течение. Човек трябва да си построи къща, та като дойдат водите да се скрие. Ако няма къща, то поне да си има колибка. Та така е и в живота на човека - понякога се задават събития като пълноводна река и могат да го завлечат. Затова трябва да се скрие в онази къща, която е съградил в себе си. Човек когато има рана на ръката не оставай да я бара този и онзи, а я остави на природата, тя ще я излекува. Ти с нея не се занимавай, а работи друго, а остави Онзи, Който управлява всичко да се занимае с лечението на раната ти. Това значи връзка с Бога и по тази връзка от Бога към теб да протече целителна сила. Вярата трябва. Може ли човек да работи само когато има вдъхновение. В годината може да се наберат сто слънчеви дни, та само тогава ли да работи човек? Ти на какво си се обърнала? Станала си играчка на духовете. Това са нисши духове, които те настройват и ти им се поддаваш. Та ти нисшите духове ли ще слушаш? Та ти нямаш ли връзка с Бога да слушаш Словото на Бога, което тече ежедневно чрез Великия Учител, който е пред тебе?" След няколко дни отивам при Учителя и му се оплаквам, че не мога да уча и че не мога да си изкарам целият изпит във факултета. „Ако си издържиш изпита то е за тебе, не е за мене." „Учителю, аз зная, че е за мене." „Ако си издържиш изпита аз ще се радвам, това е. Условия имаш стига да имаш желание да учиш, ти можеш да учиш. Дават ти един товар да пренесеш и ако не можеш наведнъж да го пренесеш то по-малко, по-малко можеш да го пренесеш." „Учителю, аз искам да си изкарвам самостоятелно прехраната и съм решила да стана селска учителка." „Можеш. За една селска учителка отговаряш напълно. Ти сега учи, трябва да учиш. Ако най-елементарните неща не можеш да направиш, тогава как ще издържиш когато дойдат по-големи страдания? Човек трябва да е готов за вярата си умре. Така се изпитва ученика. Така той влиза в пътя на ученичеството." През време на цялата Школа аз трябваше да се справям със своите слаби черти и със своите недостатъци. Дали се справих с тях - не мога да кажа, но доживях почтена възраст и сега трябва да направя равносметката на моя живот. А тя най-добре се вижда от думите на Учителя, които цитирах дословно.
  14. 274. КОЙ КАКВО ОБИЧА В РЕАЛНИЯ И ИДЕАЛНИЯ СВЯТ Отивам при Учителя, посреща ме внимателно и ме запитва: „Сега разбра ли накрая какво е положението на Савка и каква длъжност заема до мен?" „Всеки ден научавам по малко. Учителю, какво искате от мен да направя в този живот?" „Да ме слушаш." „Учителю, но какво трябва да науча от този урок?" „Ще се научиш да любиш Бога. Ще опитам Любовта ти. Аз не искам да тичаш. Достатъчно е да пъплиш, пъплиш като охлюв от долу нагоре, за да излезеш на върха. Аз искам да се държиш така щото да бъдеш за пример." „Аз не се държа лошо." „Не казвам, че се държиш лошо, но все таки не си светия." „Учителю, но в дадения момент ми е мъчно и трудно." „Ще се помъчиш малко. Аз съм ви дал толкова правила и обяснения и сега ще ги приложиш. Човек трябва да има основен стълб, върху който да гради. Нали всяко здание си има основни стълбове? Такъв стълб е най-напред Любовта, Мъдростта, Истината, Правдата, Добродетелта и те създават живата Пентаграма на живота." „Учителю, ще живея с надежда." „Не само с надежда, но и с вяра и любов. Надеждата е краката, вярата е крилата, а любовта - главата. Само когато човек мисли може да има любов. Сега за твоите добри страни няма да говоря, но ще ти кажа, че ти си още малко непостоянна. Аз ще ви опитам и трите: и Паша, и Савка, и теб и ще видя коя от вас ще постъпи най-разумно," „Учителю, аз ви обичам повече от тях." „Ако постъпиш по-разумно от тях аз ще те дам за пример. Като седиш много другите си викат: „Виж колко много седи". „Аз ви обичам повече от тях." „Е, да твоята свещ е по-голяма. Ти по-рано беше добра, сега си от по-добрите. Трябва да станеш най-добра и после идейно-мистично добра. Ти разбираш как трябва да постъпиш, но ти липсва метод за приложение. Липсва ти това, което в науката наричат условия. Не са развити органите, чрез които можеш да приложиш. Това са сили, които са вложени в теб. Няма да ги създаваш сега, ти ги имаш, но трябва да се проявят. Условия за работа - това са Добродетелите. Ти досега си се трудила и мъчила, а сега трябва да работиш. Нисше е това, което причинява страдание. Висше е това, което причинява радост." „Учителю, аз грешна ли съм?" „Има два вида грехове. Здравият греши когато не изпълнява, а болният греши когато роптае. Има два вида състояния - някой път човек се свързва с отрицателните сили и всичко му изглежда грозно, а някой път се свързва със светлината, добрите сили и всичко му се вижда хубаво. Ти сега си в преходно състояние, да преминеш от реалния към идеалния свят. Идеалният свят, той е същинският,„постоянният свят. Някой път има външни влияния, които предизвикват тези дисхармонични състояния и отнемат силата на човека та той трябва да се чисти после. Когато е зима като излезеш навън ще ти изстинат краката и ръцете. Трябва да се прибереш вкъщи, за да се стоплиш при печката. Така че има и благоприятни, и неблагоприятни състояния за човека. Колкото човек във вярата си е като децата, толкова е по-хубаво. Вярата е нещо, което седи над разумността." „Учителю, Как да чувствувам Бога като нещо живо, реално?" „Имаш една приятелка, която те е държала за ръката, след това тази приятелка ти пусне ръката и се малко поотдалечи. Значи ли това, че тя не ти е вече приятелка? Майка ти да речем ти е направила за Великден нови дрехи, но мине празника и тя те кара да ги съблечеш. Това показва ли, че тя не те обича вече. Не. Не винаги човек чувствува присъствието на Бога, но това не значи, че Бог го е оставил сам. Ти не си видяла още хората, ти виждаш техните отражения. То е естествено обичаш някой приятел, защото ти като вложиш нещо и той ти дава. Но има някои, които ти като им дадеш отговарят ти с по-малко и ти се чувствуваш изпразнена. От такива хора ние се отдалечаваме и не ги обичаме. То е право човек да се стреми към този, който да му даде. Затова се стремим към Бога. Той е най-богат и всякога може да даде повече от тебе и те задоволи. Обича се този, който има какво да даде. Всяко положение, в което човек е поставен, всяка сила, която преминава през него е за негово добро. Бог има три вида отношения в материалния свят. Едно дете майката като иска да си върши работата ще го приспи. Като се събуди то ще почне да вика и тогава тя ще го нахрани. След като се нахрани тя ще му намери игра да се занимава, за да може да си върши работата. Това са трите състояния - сън (почивка), ядене и работа." Моят разговор с Учителя завърши. На изпроводяк ми каза: „В реалния свят ученикът обича идеалният образ на Учителя. А в идеалния свят ученикът обича идеалния образ на Бога".
  15. 273. БОЖИЯТА БЛАГОДАТ И МИРОВАТА ПРИВИЛЕГИЯ Навярно ви прави впечатление, че като че ли преповтарям някои случки и събития. Не, аз не ги преповтарям дори не ги обобщавам, макар че трябва да се обобщят. Защото това бе път, път на ученика преминал през различни етапи на старозаветния, новозаветния, праведния човек и ученика, т.е. в този живот при всяка своя опитност човек борави със своето подсъзнание, съзнание, самосъзнание и свръхсъзнание, което се отнася до ученика. А как ще постъпи, от къде ще тръгне, как ще работи зависи от самият него и зависи от опитностите, които трябва да изнесе, задачите, които трябва да разреши и онова, което трябва да придобие. Та тук опитностите, които съм имала със Савка Керемидчиева не бяха случайни. Те трасираха пътя на онези души, които следваха да минат по този път и тези души нямаха право да бъдат заблудени в никакъв случай от името на разни личности или от името на съзвездия от личности, които са преминали през Школата на Учителя. Всеки е минал по своя път, всеки е оставил своя следа и е имал личната привилегия да бъде до Учителя. А най-голямата привилегия бе на Савка и тя бе допусната да бъде в непосредствена близост до него. Но тя се държеше към него като една ревнива жена към своя мъж. А тя не му беше нито жена, нито той й беше мъж, но се държеше така, като че ли той е нейна лична собственост. А той беше Мировият Учител на човечеството и Всемировият Учителя на Вселената. Как можете да вместите в едно ограничение идващо от една женска ревност и свободата, която идваше от Учителя. Спомням си, че когато събитията бяха взели една много драматична посока аз отидох при Учителя и му казах: „Учителю, Савка за мен не е ученик, а е една ревнива жена". Учителят мълчеше и каза: „Това е факт срещу, което нищо не може да се каже". Учителят смирено седеше на стола си, а аз бях цялата настръхнала. Аз го гледам и казвам: „Господи, как така всички нас грешните ни търпиш". Учителят вдигна глава към мен и ме погледна с кадифените си очи, които за миг станаха сини. Аз продължавам: „До кога, Господи, ще ни търпиш?", а той добави: „Щом Бог ви търпи и аз ще ви търпя". Аз си отидох и вече не мислех нито за Савка, нито за човека Савка и за нейната личност. Аз вече мислех за величието на Бога и за неговото смирение, което Бог се проявяваше чрез Учителя. Ето това бе Всемировият Учител - и Бог, и Смирение. Бог се примирява в човека и се възвеличава в делата му, които са по пътищата Божии. Бог се примирява в човека, а се смирява чрез Всемировия Учител. Бог се примирява в човека когато човек тръгне в пътя. А Бог се смирява във Всемировия Учител когато изявява този път като Дух и Истина. Ето това бе важното и затова ми каза: „Щом Бог ви търпи и аз ще ви търпя", И така Бог ни търпеше и Всемировия Учител Беинса Дуно ни търпеше. Всички по онова време мислеха, че Учителят има слабост към Савка и че има по-особено предпочитание към нея. Отивам при него и вероятно в мене той е прозрял това мнение на останалите и рече: „Кого аз обичам това никой не може да знае". При друг случай когато се питахме, че какво може да има в нея като качества, които аз лично не виждах, за да бъде тя поставена на първо място. Отново отивам при него и чувам думите му: „Какво има в нея, за да я предпочитам пред другите?" Значи ми показваше, че той не я е предпочел пред другите, но е поставена на това място до него, за да изпълнява една длъжност. Другите не виждаха длъжността, която тя изпълняваше, но виждаха личността Савка, която наистина се изявяваше в своя стил. Пак по същия случай друг път ми каза: „Всичко, което гледаш отвън, че аз правя - това са все методи за възпитание. А чрез Савка аз възпитавам другите, които са около нея". Но понеже другите започнаха да виждат в нея образ на личност достойна за обожание, подражание и възхвала, то събитията започнаха да придобиват съвсем друг характер и се измести фокуса от Учителя и отиде към Савка, ставайки фокус за някои, а пък образа на Учителя се изместваше настрани. Отново отивам при него, за да протестирам срещу едно такова поведение на Савка, а той ме посреща от вратата, непозволявайки ми да отворя уста и казва: „Савка може да стане причина цялото ми дело да пропадне". Прекъсна за миг, огледа ме, огледа се наоколо като че ли това, което искаше да каже се отнася и за останалите невидими за нас слушатели: „Но аз ще я държа при мен, защото такава е Волята Божия". Един ден казвам на Учителя, визирайки Савка: „Учителю, нали по тялото на човека, по неговото лице е изписано всичко онова, което той е носил в мислите си и живота на миналото е изписано по него. И тялото му е построено дотолкова правилно или неправилно според това как е живял на земята". Понеже Савка имаше грубо тяло, голям задник, кръгло грубо лице и исках да имам вътрешната картина за Савка дали по заслуга от миналото или по благодат днес е така близко сложена до Учителя. Той ме изгледа, разбра какво исках да кажа по-нататък и рече: „На някой, който още не е готов да се учи се взема от бъдещата му благоприятна карма, за да му се помогне сега да стане годен и да учи". Това бе един велик закон и никога не е даван някому, а Савка имаше привилегия да се даде чрез нея. Чрез Савка аз получавах много уроци за собственото си развитие и тези неща, които изнасям тук е затова, за да покажа методите на Учителя във вътрешната Школа, през която минавахме. Това бяха уроци за ученици от вътрешната Школа. Разбрах, че мястото на Савка беше по благодат, това ме успокои, защото тутакси онова противоречие у мен изчезна, което се бе породило от мястото, което тя заемаше. Така че това място бе дадено по благодат и то по велика благодат. По това време ми дадоха на сън да видя Савка в друга светлина и в друга проекция. Ето аз сънувам, че съм в Младежкия клас. Столовете в салона са наредени в полукръг на редици, така че от стол до стол да има разстояние около един метър. Това бяха и неговите съвети на земята. Така нареден виждам Младежкия клас по време на сън, а в средата е катедрата на Учителя. Всеки един от учениците беше седнал на стол и му беше дадена една книга, която беше специална и специфична работа, която му бе дадена да изучава в областта на науките. Аз пък държах една книга по астрология. В този полукръг от столове и ученици Савка я нямаше. Ето вратата се отвори и в клас влиза Учителя, водейки Савка за ръката както двегодишно момиченце. Взе я при себе си и я тури до краката си да седне и започна да я храни с мекици. Такава беше картината от съня. Това ми показа мястото на другите ученици в Духовния свят където учеха. След този сън нещата ми станаха по-ясни и по-приемливи за обяснение. На следващия ден отивам и разказвам съня си на Учителя. Пита ме: „Е и какво? Не си ли доволна от съня си, че е така жив и описателен?" Отговорът бе даден. Учителят използваше Савка да учат другите с нея. А дали другите, които бяха около нея, дали ще си създадат отношения, какви ще бъдат те към Савка, то не беше толкова важно за Учителя. Дали ще се появи ревност, ярост и злоба от някои ученици към нейното място, това също не беше важно за него. Но чрез нейните погрешки учеше другите, а чрез нейните положителни неща също учеше останалите недоучени. Едновременно учеше както и нея, така и другите. Ето аз чрез нея получих толкова много опитности, толкова много познания и закони, които никой друг не би ги съзрял и видял. Аз също не ги виждах, но опитностите ми с нея бяха основани на окултни духовни закони, които съществуваха в Битието като такива. И само познанието на Учителя, който можеше свободно да борави и разполага с тези закони и да направлява тези сили, за да превръща съдби и да проправя пътя на человеците. Да превръща хората в съдби, а съдбите в пътища на учениците. Ето това бе важното в случая, че Бог съизволи в благодат, а Мировият Учител в привилегия към ученика, който учи. Учителят понякога ни даваше теми да развиваме у дома. Днес притежаваме една бележка от Савка със следното заглавие: „Една любима тема" Три думи, три форми (идеи), три безпределности: Ученик, Учител, Бог. Учение, което почива върху постоянството. Служене, което почива върху Любовта и послушанието и да бъдем посветени в Бога, което почива върху вярата. Ученикът отива при Учителя, а двамата заедно при Бога. Ученик, Учител, Бог. А (Аверуни) 29.11.1925 г., неделя, София." В Школата на Учителя има три важни величини. Ученик, Учител, Бог. Савка Керемидчиева бе ученик. Тя носеше достойно името Аверуни, което означава верният ученик и което представлява първото посвещение на ученика в Школата на Всемирното Велико Бяло Братство.
  16. 272. ЧОВЕШКАТА СКРЪБ И МИРОВАТА СКРЪБ НА УЧИТЕЛЯ. В пътя на Ученика в Школата имаше определен строг ритъм за работа. Учителят ми даде задачата, аз започвах да я разрешавам и идваше време да издържа изпита в зависимост от това какъв е и колко време трябва да продължи. След като се справя със задачата, след като положа изпита той ме оставя един-два дни да си почина и после следваше отново друга задача и така продължаваше цял живот. А това за един човешки живот не е малко, а е цяла окултна Школа. А как беше за другите? И те минаваха през такива изпити кой повече, кой по-малко. Но всеки, който бе на Изгрева беше принуждаван да учи. От всички, които познавах може би единствено само Катя Грива минаваше една трудна Школа, макар че по характер беше своенравна и луда глава. За нея съм разказала доста хубави неща и опитности от вътрешната Школа на Учителя. Всеки от нас минаваше своя път пълен с противоречия и изпитания. Понякога бяхме трудни за Учителя, а понякога трудни и за себе си. Имаше случаи и времена, когато аз лично едвам се търпях и смятах, че съм непоносима и с моето присъствие само обременявам Учителя. Отивам при него и го запитвам: „Учителю, как ме търпите?“ „Е, ех, в сравнение с другите ти си цвете.“ Той ме успокои или пък това беше само част от една истина, която ние не осъзнавахме, че Учителят работи с изключително твърд, груб, недодялан български материал такъв, какъвто беше на Изгрева. Имаше дни когато Учителят работеше с принципа на Любовта и неговото излъчване беше неописуемо - разнасяше се една невидима вълна на Любовта, която отваряше човешките души и създаваше необикновена обстановка. Ние, които бяхме там приемахме неговото състояние като среда, в която дишахме и се къпехме в онази еманация, която идваше от Мировата Любов, от безграничния център на Вселената. И точно в този момент когато виждахме, че Учителят е олицетворение на принципа на Любовта, то някой от изгревяните ставаха нахални, изискваха и се налагаха и все някой ще се намери да си покаже своята магария и да направи поредната беля на Изгрева. Тогава Учителя започваше да работи с принципа на Мъдростта. И той тутакси променяше цялата обстановка във въздуха и около нас на Изгрева. Ако той постъпеше круто и отблъсне някой, то ще отблъсне и някоя душа, а е дошъл на земята, за да ги повдига като души. Никой от нас не му влизаше в положението. Е, как може да стане това когато ние не разбирахме и не знаехме. А най-важното - трябваше да имаме послушание, което го нямаше тогава. Имаше моменти когато Учителят целият се беше превърнал в скръб и тогава се превръщаше на Милост към страдащите. Веднъж на един обяд след като поднесоха блюдата с храната и след като се нахранихме всички, то чинията с супата пред него стоеше непокътната. Той беше си смачкал една глава кромид лук и я изяде с парченце хляб. Когато дежурната сестра се приближи да прибира чиниите и да разтребва масата пред него, то тя забелязва пълната и недокосната чиния и запитва: „Учителю, не ви ли хареса супата?“ „О, супата бе много хубава“ и понеже той проследява погледа на сестрата към люспите от главата кромид лук, добавя: „Днес реших да изям една глава лук заедно с всички бедни по земята, за да ги охрабря и да им дам подтик за Доброто, което ги очаква в живота“. Сестрата гледа масата, на която стои една чиния със скромна картофена супа и парче обикновен български хляб, поглежда към люспите на лука и го запитва: „Ами има ли по-бедни от нас на света?“ „Има и по-бедни и по-обезнадеждени, и по-скърбящи и на тях им е нужен не хляб, а подтик. Подтик им е нужен в живота“. В тези дни на Мировата скръб, която навлизаше в него, виждайки това по лицето му, ние не можехме да помогнем с нищо. Кой можеше да му помогне? Никой. Ние бяхме нисши по произхождение, а всъщност може би бяхме и по-долни. Тогава Учителят се затвори и не приемаше никой и не разговаряше. Храната му се носеше в Горницата. Приемаше посетители само по изключение. Това траеше няколко дни докато изнесе товара. А това беше товар, за който ние отчасти предполагахме и отчасти веднъж ми се отдаде случай да го усетя понеже Учителят бе решил да ми покаже какво значи товар на Учител и да видя безнадеждността на товара от човешко гледище. Тогава някоя сутрин Учителят слизаше по стъпалата, а лицето му грейнало като слънце. Беше изнесъл товара и отново бе сред нас. Никой човек не можеше да издържи това, което той изнасяше. Това беше повече от подвиг. Малка е думата велик подвиг. Бях близо до него и виждах толкова неща, че изтръпвах и се питах, какво правим ние обикновените хорица до това велико същество? А нашето неблагоразумие и своенравност, което той бе принуден да търпи? Особено Савка, която започна като ученик и свърши като голям мъчител на Учителя. Да не смятате, че аз говоря срещу Савка? Не, аз говоря за Савка, за да покажа образа на Учителя и с какви неща трябваше да работи и с какви величини да се справя и то от гледището на моето обикновено човешко съзнание. А от неговото място величините бяха други, нещата стояха иначе, за които обикновените хора изобщо не се досещаха, че съществуват. А ние единствено по неговите думи можехме да съдим отчасти за неговият поглед от горе, от мястото, което заемаше като Учител. Веднъж той сподели пред мен: „Аз още не мога да оправя нейните объркани понятия за чистотата“. Той говореше за Савка понеже тя имаше едно манастирско понятие за чистотата като монахиня за външно благочестие. А това беше една лъжа, защото не беше чистота по същество, а по форма. А там където нещата се движат по дух може само там да живее и да присъствува чистотата. Законът на чистотата докато се разбере минава много време, а може и да не го разбереш. Дори веднъж невидимия свят трябваше да се намеси докато ми помогне да разбера и да се добера до вътрешното разбиране на чистотата. Днес хората все по форма я разбират, все се работи с буквата, а не с Духа, защото хората още не живеят по Духа и още не са влезнали в света на Истината където обитава всъщност Чистотата. Моето впечатление бе, че Савка беше още негодна да се учи. Учителят я използваше и даваше с нея изпита на другите, за да се учат и обучават. Наистина тя беше машата, с която Учителя разбъркваше жаравата и въглените в огъня на Изгрева. Савка знаеше много неща, но имаше непоправими слабости в нейния характер. Едно от най-главните и непоправимо, което се запази до края на живота й това бе, че тя искаше да стане по нейната воля. Не я интересуваше нищо друго, а нейната воля да бъде. Че тук има Учител, че тук има Божествен Дух, че тук има Волята на Бога това не беше от значение за нея. Да бъде волята на Савка. А Волята на Бога? Затова Учителят я изслушваше внимателно, тя оставаше с впечатление, че той ще направи само това, което тя искаше, а правеше така, че по форма й угаждаше, а всъщност обръщаше действието така, че се изпълняваше неговата дума, Волята на Учителя и на Бога. И така трябваше. Но този метод на Учителя беше мъчителен за него, той изискваше и предполагаше много време, сили, за да може действието да се преобърне накрая така, че да се изпълни Волята на Бога. До края на живота си тя не се поправи нито се коригира, дори на предсмъртното му легло се опитваше да се налага, да своенравничи, че дори Учителя бе принуден да се обърне към мен и каза: „Не я хокайте“. И толкова мъка имаше в това обръщение към мене, и толкова скръб, и такава неописуема болка. Къде се беше събрало всичко това у него - не зная. Не можех да си изясня. Това бе един трън в плътта му до края на живота му - трън в преносен и символичен смисъл, за да може сега да кажем и да опишем каква е Мировата Скръб и каква е човешката скръб. Човешката скръб е за онова, което човек е изгубил и го няма. А Мировата Скръб е за това, което не се проявило в живо-та според Волята на Бога.
  17. 271. МИРОВАТА СКРЪБ НА УЧИТЕЛЯ От начало Учителят събра една група млади момичета завършили гимназия, събра ни когато влезнахме в Университета и едновременно посещавайки Школата му той непрекъснато ни даваше задачи за разрешение и ни поставяше на изпити. Тогава най-важното за нас беше посещението в Школата, отколкото в Университета. Но трябваше да имаме образование, за да бъдем готови за Школата му. Тя не е за невежи, за необразовани и за прости хора. Тя е за високоинтелигентни човеци с висок образователен ценз. А че през годините надойдоха необразовани хора това се случи, защото онези образованите от града не дойдоха и онези, които бяха изпратени от Невидимия свят да бъдат в Школата на Учителя. Не дойдоха и тяхното място се оказа празно и на това освободено място влезнаха обикновените, прости, неуки и необразовани хора. Случи се същото както по времето на Христа когато поканените не дойдоха на сватбата на младоженеца и той изпрати слугите си да викнат от пътищата всички клосни, сакати и просяци. И тук на Изгрева се случи същото и неуките преобладаваха в някои години и те искаха да дават тон, да управляват и да насочват братския живот. А онзи, който е запознат със Словото на Учителя ще разбере; че тези неща са несъвместими. Но за някои хора бяха съвместими и си правиха опити, с които затрудняваха и Учителя, и объркваха всичко. Това е един окултен закон, за който споменава и апостол Павел като казва, че езичниците приеха Христа, защото заеха онези места, които бяха опразнени от юдеите та по този начин и тук на Изгрева се попълниха опразнените, незаети места, за да се попълни определеното число. И тук се случи същото за голяма жалост и за голямо затруднение на Учителя и за неговото още по-голямо огорчение. По онова време, когато Учителят постави Савка близо до себе си, другите започнаха да се съблазняват в него. Защо я постави именно нея толкова близко до себе си? Че тя ли е най-достойната. Аз също бях поставена на такъв изпит от него и когато видях, че тя не отговаря за мястото, което е заела отивам и му го казвам, а той ми отговори: „Ако тя ми е една маша, с която разбутвам огъня, ти какво има да кажеш?" Учителят многократно не минава година да не ми спомене за ролята на машата. По този начин аз трябваше да възприема Савка още от начало. Но не винаги се съгласявах с нейното поведение, за което пред Учителя съм изразявала негодуванието си неведнъж и за което при всеки отделен случай съм получавала отделен отговор, който е включвал всичко - и моят въпрос, и отговора на Учителя за неща и проблеми, за които ние обикновените хора нямаме представа и виждане. На Изгрева имаше две рождени сестри: Милка и Люба Аламанчеви, от които Милка - едната рождена сестра беше влюбена не в Учителя, а в Савка и тя беше за нея по-голям авторитет от самия Учител. Ще попитате възможно ли е това? Възможно е. Да не би да се заблуждавам. Да, бе заблуждение, но не от моя страна, а от страна на Милка. Ще ви преразкажа два случая от друга гледна точка. Милка Аламанчева говореше за Савка като за божество и като за авторитет от категорията на божествата на Олимп. Тогава бяха решили с другите приближени да наричат Савка с името „Лучка", което значи преведено „Светлина". От къде им беше хрумнало това никой не каза, но те непрекъснато говореха помежду си за нея и споменаваха това име. А Учителят го няма никъде в тяхното съзнание, той е нещо странично и второстепенно. Дори нещо и по-лошо - те не го възприемаха дори като проповедник както го възприемаше мнозинството в града. Веднъж Учителят с огорчение беше застанал прав и гледаше през прозореца навън и аз влизам в стаята му, той протегна с ръка, посочи насъбралите се изгревяни и рече: „Те всички ме смятат за проповедник, а това е вече хула срещу Божия Дух в мене и срещу Бога". Не бих желала на никого да присъствува в един такъв момент на велико огорчение, което се изтръгна от устата на Учителя. Като че ли се разтвори в мене бездната на Великата Мирова Скръб - започваше от единия край на Вселената и стигаше до другия край, където единствен обитател е той, Божествения Дух, Който изпълва тази Вселена. И това състояние на Божествения Дух, в което Той обема цялата Вселена е състояние на Мировата Скръб. Сам е Бог и в самотата Си е Дух и в Духа си е единоначалие на Единство и Множество - ето в това се изразява Мировата Скръб - да си сам в единоначалието на живота, да си сам в множеството и да си сам в единението на всичко, т.е. да си сам на всякъде и във всичко - сам във вся и във всьо. Една сутрин Учителят ми дава три яйца да ги направя на „очи по панагюрски". Той взимаше в последните години по-силна храна, тялото му беше поотслабнало с възрастта му. Направих и подготвих яйцата, полях ги с масло и ги нося в чиния. Сварвам Савка и Милка Аламанчева в стаята му. Савка държи дрехата на Учителя, а Милка стои до нея и аз през вратата влизам с чинията, в която има „яйца по панагюрски". По това време Учителят се кара на Савка, защото тя си е позволила да насрочи една среща на някой си с Учителя без да го пита. И сега те двете натискат, притискат Учителя да приеме посетителя, който е извикан от тях двете. Представяте ли си? Едно човешко съзнание да се наложи над Божественото. Това не е позволено на един ученик. Учителят се обръща към Савка: „Ти нямаш право да назначаваш среща от мое име на никого". Савка слуша през едното ухо Учителя, защото ме вижда, че стоя с чинията в ръка и че съм принудена всичко да слушам и това, че Учителя й се кара пред мене, А тя не знае, че Учителят го направи нарочно и специално подготви този случай така, че аз да присъствувам, защото ако аз не присъствувах нямаше никой да знае днес тези неща, които описвам сега. Учителят й повтаря: „Никой няма право да назначава среща от мое име". А през цялото време Савка мълчи, ама много я е яд, че аз слушам, а през това време Милка Аламанчева непрекъснато прекъсва Учителя и защитава Савка. Стоя на прага на вратата, държа чинията с „яйцата по панагюрски" и си мисля сега, ето един може да направи „яйца по панагюрски" ама няма друг ученик, който да има послушание към Учителя. Няма. Та тук разбрах, че Милка повече уважаваше Савка, отколкото Учителя. Пред нейното съзнание Савка стоеше по-високо отколкото Учителя. За вас може да ви се струва лъжа или невъзможно поведение, но това беше една горчива и жестока истина. Колкото бе истина, толкова бе и жестока истина, защото това бе хула срещу Духът Божий. Друг случай. Имаше една сестра, която беше близка на стенографките в „парахода" и общуваше с тях. Казваше се Надка. Беше добро момиче. Имаше дружба и приятелство с един брат от града, който аз не познавах, но който се разболя от туберкулоза и Учителят бе препоръчал да го изкачат на Бивака на Витоша, да му направят палатка и там да поживее известно време, за да диша повече чист въздух. Тази сестра Надка искаше да се грижи за него като се качи с него горе на Бивака, а това означава, че трябва да се подслонят двамата в една палатка или в две палатки, но да бъдат непрекъснато заедно и при това сами в планината. Но Савка и другите решили да не я пускат горе да бъде сама с брата според техния морал. А Милка Аламанчева и тя беше замесена в случая и тя бе напълно съгласна с онова, което бе казала Савка. В това време аз съм при Учителя в неговата стая. Пристига Милка, а преди това Учителят беше казал следното: „Пратете я, за да се погрижи сестрата за брата". Учителят разрешава, но те според техния морал не разрешават и не я пускат. Както е приказката: „Царят дава - пъдарят не дава". Но това се отнася за физическото поле, но за духовното поле е другояче „В Божията Воля няма обратни решения" - това е духовен закон, важи и за Духовния свят и за Божествения свят. Този закон важи за цялата Вселена, но не важи за Изгрева. Идва Милка, отваря вратата, стои на прага на вратата, а аз съм вътре и слушам. Отваря уста и говори: „Учителю, Надка не бива да ходи на Бивака". Учителят я гледа строго: „Аз казах да отиде". Тя пак протестира, защото Савка е решила, че сестрата не трябва да ходи сама горе. Представяте ли си всичко това до тук. И по нататък той строго натъртва думите: „Аз наредих да отиде". Тя пак се опитва да възразява. Учителят отиде, хвана дръжката на вратата, затвори я като я изблъска от прага, на който стоеше. Аз стоях вътре като вкаменена. Никога не предполагах, че има хора, които открито да противодействат на Учителя заради техни човешки съображения и човешки приумици. Тези два примера означаваха, че Милка слушаше повече Савка отколкото Учителя и че за нея Савка бе божествено олицетворение с името Лучка, а пък Учителят беше нещо, което бе случайно вметнато да служи, да присъствува на Изгрева, за да може да се въздига и възвеличава Лучка в нейните очи и в очите на другите. Ето именно затова Учителят бе казал пред мен: „Савка може да стане причина да пропадне Божието дело. Но аз я търпя понеже е такава Божията Воля". А животът на Савка след заминаването на Учителя имаше един печален край като не се различаваше много и печалният край на Милка Аламанчева. Ето такава беше Мировата Скръб на Учителя от непослушанието на учениците, които бяха на Изгрева.
  18. 268. МАШАТА НА УЧИТЕЛЯ Около Учителя кръжаха много приятели. Казвам кръжаха, а не се движеха, защото всеки се движеше около Учителя по една строго определена орбита - едни се приближаваха повече, други се отдалечаваха и след това отново се приближаваха. Всички се движехме по елипса. Но в елипсата има два центъра. За да се начертае трябва да има два центъра и това се учи в училище по геометрия. Този въпрос Учителят го е засегнал в беседите си и ще го намерите по-подробно описано и обяснено от него. Така всички се движехме по тази вътрешна елипса към Учителя и се приближавахме и се отдалечавахме съобразно времето, с което се движехме и с бързината, с която разполагахме. А това зависи главно от това как разрешаваш своите задачи и как работиш. Но винаги ставаше така, че за всеки от нас имаше строго определено отделно време, за да се доближим до Учителя. Всеки, който имаше нужда и беше му дошло времето на движение в онази вътрешна елипса, то той се приближаваше до Учителя, срещаше се с него и това бе срещата на една човешка душа с Бога и така се разрешаваше отношението на онзи човек, който се приближава към Бога, Разговорът приключваше, братът се отдалечаваше от Учителя по своята вътрешна и външна орбита на движение. Затова ще забележите, че много хора, които живееха в света, долу в града и които външно не смееха да изявяват симпатията си към Братството и Учителя поради страх от общественото мнение, то тези хора понякога идваха при него и за наше най-голямо учудване той ги приемаше веднага докато ние трябваше да чакаме с часове и дни. Тяхното време бе дошло и се осъществяваше срещата им с Учителя, защото те чрез своята вътрешна елипса идваха до онзи момент и до онази точка, където трябваше да се осъществи връзката им с Бога. Те идваха на Изгрева, срещаха се с Учителя, осъществяваха тази връзка и после си заминаваха по своят житейски път. След време те се явяваха пак и отново изчезваха. И техните опитности с Учителя са много интересни, защото те живееха и работеха в света, в различни сфери на общественият и политически живот. Те заемаха различни постове, имаха различни професии. Говорим за онези, в които имаше начертана вътрешна елипса, по която се движеха и по която елипса те трябваше да се срещнат два пъти с два центъра на елипсата. Единият център бе този на Божествената душа, а другият център бе този на Божествения Дух. А в проекцията на човешкият им живот на земята човек трябваше да се срещне по законите на елипсата с човешката душа и с човешкия дух. Това бяха понятия неизвестни на посетителите, но техния вътрешен порив ги докарваше при Учителя и тези срещи бяха неизбежни, защото те се движеха по своята вътрешна елипса, а всички пък се движеха около елипсата, където единият център бе Учителя, а другият център бе Бога. Е, това бе най-интересното и това обяснява разнопосочните интереси на посетителите при Учителя и техните разнообразни професии и точно тук имаме предвид онова, което каза веднъж Учителя: „Моите ученици не са тук на Изгрева, а са в света". Ето едно противоречие за мнозина тогава на Изгрева, нали Школата беше тук и ние бяхме ученици в тази Школа? От къде на къде учениците на Учителя да са в света, но по-късно разбрахме окултният закон за движението на ученика към Учителя. А около Учителят имаше приближени, които правеха изключение от описаното движение на елипсата. В онзи момент аз бях много недоволна от това, че Савка беше много близко до Учителя и че тази близост тя я подчертаваше като голяма заслуга и заслужено признание от Учителя за нейната особа. А аз бях свидетелка на нейния живот от страни и не смятах това нейното положение да се дължи на нейната особа и на нейните качества. Затова отидох при Учителя с явното намерение да му се оплача от нея и съответно да му кажа, че според мен нещата не стоят така, а малко по-иначе. С една дума аз отивам при Учителя с изискванията си да се коригира той към Савка и да може малко да я отстрани, защото тази близост предизвикваше ревнос-у всички ни. А онези, които не бяха на Изгрева изпадаха в различни човешки изкушения. Учителят ме прие в стаята. Беше сезон, когато бе запалена печката му. Показа ми стола и аз седнах. После той стана, отвори вратата на печката, взе машата и разбърка и намести няколко въглена, които не бяха изгорели, а пламтяха. Той се отопляваше с дърва. После затвори печката , седна. След малко каза: „Ти можеш ли с ръка да преместиш тези въглени Е печката както аз сторих с машата?" „Не мога, Учителю, ще се изгоря." „Ето виждаш ли, ти не можеш. Ами ако Савка е машата, с която аз вадя и разбърквам въглените в тази жарава, ти какво ще кажеш?" „Нищо, Учителю, нищо не казвам." „Ето видя ли, а сега си отивай. Този урок с машата, с въглена и с печката вече три пъти в разстояние на десет години ти го преподавам. Не можа ли най-сетне да го запомниш?" Аз мълча. И този път задачата бе разрешена по един такъв драстичен пример, че аз се засрамих. После като наблюдавах Савка имах друго виждане за нея и за нейната служба, защото в къщата си имах печка, отоплявах се с дърва и имах и маша, с която разравях жаравата. Но това беше моята маша, за моят дом, а Учителят имаше Школа и в тази Школа всичко вреше и кипеше и всеки се печеше на някакъв огън и решаваше житейски задачи. Понякога един беше машата, друг въглена, а трети жаравата. Ролята на машата се сменяваше периодично, вероятно и аз съм била понякога тази маша, с която Учителят разравяше и преместваше въглените, за да може по-добре да гори огъня и да се опича онзи, който трябва да се опече. Нали хляба когато се замеси и се сложи във фурната трябва да се опече? В Школата на Учителя ние говорехме за Божественият хляб, който трябва да се опече. Той се опичаше чрез Словото и чрез нашият живот. И тази жарава бе един огън, това бе Божественият огън, онзи огън, който гореше и ни изгаряше. Онзи огън, за който се говореше, че Бог е огън всепояждащ. Гори от вън, гори от вътре и никога не угасва, вечен огън, горящ, неугасващ, изгарящ, но не изпепеляващ.
  19. 263. ЧИСТОТАТА В един от частните разговори с Учителя така както го бяха наобиколили приятели и го отрупваха с въпроси един от присъствуващите го запита: „Учителю, ето ние сега се опитваме да вървим в новото Учение. Идваме, слушаме беседи, стараем се да изпълняваме някои неща доколкото можем, но понякога околните, близките ни и непознати ни запитват какво представлява това учение. Почваме да обясняваме ама те нищо не отбират, а пък и ние се объркваме. Има ли някаква дума, с която може да се изрази цялото Учение и с нея да се обясни какво е това Учение?" Това бе един дълъг въпрос и ми бе чудно, че той можа да се изкаже без някой да го прекъсне. Обикновено всеки от нас си беше приготвил по някой или по няколко въпроса и ги задаваше по най-краткия и бърз начин, за да можем да се вмъкнем в мига на затишието при разговора с Учителя. Нямаше приятел, който да не чакаше този момент и този миг, за да зададе подготвеният си въпрос. Издебнеш ли момента, зададеш ли го то ще получиш отговор. Учителят отговаряше според случая кратко или по-обстойно. Говорът му бе понякога много точен, с една или две думи, казваше направо, друг път изказваше някаква символика тук по-кратка, която бе цяла загадка, но за всеки един от нас подхождаше отговорът и отговаряше на нашата индивидуалност. И случай със случай не се схождаше нито се повтаряше. И беше особено приятно да се слушат тези разговори някои от тях се записваха и после се изнасяха от Боян Боев. Други оставаха като лични спомени на приятелите и те си ги отнасяха в своят житейски път. Някои от тях впоследствие щяха да видят бял свят, някои от тях щяха да бъдат разказани, други записани, но това бяха лични опитности, които не всеки можеше и смееше да разказва. Разкажеш ли ги тутакси усещаш, че нещо у теб се загубва и ти обедняваш. Всеки постъпваше по различен начин и всеки беше прав за себе си в момента. Но минаха години и нещата придобиха друго значение и трябваше тези опитности да се изнесат, за да можем да се ориентираме във времената и събитията, които дойдоха. Аз не зная дали ще мога да запиша всичко това, но онзи, който слуша и записва трябва да ги изнесе на видело, за да се разсее тъмата, която днес е обхванала всички. Дългият въпрос бе зададен. Всички утихнаха, защото това касаеше и самите тях, защото нямаше човек, който да е присъствувал на беседа на Учителя и да не се преживял нещо необикновено, а това бе досегът на човешката душа и приближаването й до Божествения Дух. И нямаше човек комуто да не му се иска да разкаже на другите за този свещен трепет на неговата душа и за това преживяване, но когато решаваше да разкаже на останалите, то срещаше подозрението у другите, които по някакъв начин го слушаха. Ами хулите, които се изпращаха по наш адрес и падаха върху главата и гърба на Учителя? Ами как ще опишем и как ще обясним с една дума какво представлява това Учение? Ние не бяхме образци на Учението, ние бяхме още в началото, а трябваше да работим върху себе си години, десетилетия наред, за да се сдобием със съвсем малка придобивка. Ето защо ние не можехме да бъдем образец на Школата пред света, защото не бяхме съвършени нито в постъпките си, нито в делата си. А те, хората съдеха по нашите постъпки и от там правеха изводи за Учението на Учителя. И от тук ставаше едно голямо разминаване. Защото света търсеше у нас, неговите последователи образци, а пък ние правехме такива щуротии понякога и правехме по-големи бели на Учителя отколкото неговите противници. Така по нас съдеха превратно за Учението на Учителя. Вместо за Учението на Учителя да съдят по неговото Слово и по неговият живот, който бе образец на това Слово, то света съдеше за Словото и Учението му по нашето несъвършенство. Вместо да се огледат в кристалното чисто огледало на Учителя, то те се оглеждаха в нашите изкривени човешки огледала. Вие ходили ли сте понякога на цирк и да влизате там, където са наредени различни огледала и които те правят ту тънък, ту нисък, ту висок, че накрая и уродлив. Така светът се оглеждаше в нашите лични огледала и онова, което виждаше беше изкривения си собствен образ и надаваха вой срещу Учителя и Школата му. Хулела, хвърляха обиди срещу Учителя заради нашето несъвършенство. Но не искаха да се огледат в огледалото на Учителя. Ами ти знаеш ли когато човек излезе и реши да погледне слънцето с очите си може ли да се огледа в него? Едва ли ще издържи няколко мига срещу светлината на слънцето. Така бе и в този случай - не искаха да се оглеждат в Учителя и в неговото Слово. То ги заслепяваше от блясъка и светлината, която излизаше от него. Ето защо Учителят на зададеният въпрос каза: „Когато ви питат какво представлява новото Учение ще кажете с една дума „Чистота". Ако ви искат още две думи, ще кажете: „Чистота във всичко". Ние замълчахме, защото никога не бяхме се сетили, че има такъв отговор. После той добави: „Чистотата е един обширен свят, а да стигнеш до нея трябва да работиш години и години". В беседите си той бе развил въпроса за чистотата, която човек се добира до нея по вътрешен път, който път е много труден и труднодостъпен. А да се върви по него е още по-трудно, защото там при чистотата, там е обилната Светлина и само онзи, който има Светлина у себе си, който има Чистота у себе си може да гледа слънцето без да мигне, да върви по пътя на тази Светлина, защото света, в който се движи е Светлина. Но това е Учение за друга епоха и това остава идеал на човешката душа: Чистота и Светлина във всичко. Аз заставам пред Учителя и имам няколко въпроса към него. Вместо да ги задам той започна да говори. „Има сили, които те тласкат и те карат да се отдалечиш от мене, но ти ще им се противопоставиш. Тези сили и на Савка постоянно изпращат тези мисли да се отдалечи от мене и те доста й са навредили". „Учителю, какво трябва да правим?" „Савка, тя сега е забогатяла с онова, което аз й диктувам. В нея има нещо хубаво. Ти от нея ще се учиш да се държиш все за Учителя си. А от Паша ще се учиш на ония хубави пориви на душата. Ще се държиш за хубавото, което има у всички ученички тук на Изгрева. Това са пориви на душите ви и това са плодовете на чистотата, в която живее вашата душа."
  20. 262. ВЪТРЕШНАТА ШКОЛА НА ДЕСЕТТЕ УЧЕНИЧКИ Лагерът на Рила е устроен, Братството е накацало с белите палатки по склона над второто езеро. Тук животът ни е строго специфичен и върви по един строго определен начин показан от Учителя и спазван от нас. Тук се събирахме от цяла България, тука е мястото където се срещаме и виждаме всички. Някои си отиват по-рано, други идват по-късно, всеки според свободното си време. Има такива, които имат вътрешна привилегия да стоят през цялото време, докато основната група заедно с Учителя не слязат от планината. Но тази привилегия се осъзнава години след това. Тук се срещаме, запознаваме се, тук живота продължава както е на Изгрева. Школата е и тук на планината, далеч от града и от света. Това предразполага за по-голяма духовна работа. Онези, които бяха в близост до Учителя на Изгрева и го подпомагаха в неговите ежедневни нужди бяха също тук и тяхното задължение продължаваше. Понякога тяхната грижа към Учителя приемаше формата на някакво свещено действие. Така го приемаха и в това нямаше нищо лошо. Но друг път го правеха на ритуал, за да подчертаят и своето присъствие, и своята особа край Учителя. Ето това бе началото за едно голямо неразбиране, за вътрешната Школа на Учителя. Ако се огледа човек ще забележи, че в света има толкова различни форми и не е необходимо да. се пренасят в Школата. Ето защо Учителят винаги отклоняваше и едните, които свещенодействуваха, и другите, които от грижата към Учителя правеха ритуал като особена своя заслуга. А какви бяха тези ежедневни нужди на Учителя? Те бяха толкова елементарни, толкова обикновени, че човек като види и срещне Учителя ще се засрами от себе си, че е очаквал да види в живота на Учителя нещо необикновено и някакъв необикновен разкош. Толкова обикновено, толкова простичко, че по-простичко не съм виждала и не съм срещала. А аз бях излезнала от заможно семейство и много добре бях запозната с реда и порядъка на това общество и за неговите изисквания. Познавах всички страни и знаех живота на семействата в онези изискани среди на висшето общество,, защото минах през тези среди, а дойде време, когато се преместих на Изгрева да живея, да наблюдавам и живота на Учителя с други очи. Учителят се движеше и поемаше от живот най-необходимото за момента, но най-чистото и подготвено по най-естествен и обикновен начин. Това се отнасяше както за облеклото му така и за храната. Савка беше допусната да се грижи за някои неща от неговия бит. С нея бяхме в едно съперничество, понякога скрито, понякога открито, преминаващо границите на допустимото. Но това бе Школа както за нея така и за мен. Така на Рила след един разговор със Савка на дадена тема, която Савка изнесе пред мене с тон неподлежащ на никакво съмнение, защото тя имаше в този момент безотказен достъп до Учителя и винаги се движеше с тефтерче и си водеше бележки. И това, което казваше според нея беше от последна инстанция, истина, която не можеше да се оспорва. Аз се усъмних дали не съм на погрешен път. Савка продължаваше да обяснява разни неща. Разделяхме се с нея, но тя бе с явно превъзходство от разговора ни, а аз с покруса и голямо съмнение у себе си, достигащо до разочарование от самата си личност. Отидох пребита в палатката си, никъде не излизах, легнах си рано и заспах дълбоко. После ми се даде на сън следното: Сънувам, че съм в Школата на Бялото Братство на Рила, че всички сме в едни светли, ефирни леки тела, които леко се люлеят във въздуха и че една-две ученички от присъствуващите предават уроци на Школата. После Учителят идва придружен със Савка към мен и всички се обръщат към нас и ни наблюдават. Учителят начертава една идеална окръжност с бастуна си. Савка гледа в кръга, а Учителят й казва: „Ти си вън от окръжността". Обръща се към мене: „Ти си вътре в кръга и помни, че ще преминеш през ръцете ми". Такъв бе сънят. Сутринта се събудихме рано и отидохме на Молитвения връх. След приключване на беседата и молитвата, изчаках накрая и успях да запитам Учителя, като му разказах сънят си. Отговори ми: „Това не е сън, това е живо преживяване!" После добави: „Има тук един кръг от 10 ученички и после ще ти ги покажа". Аз целунах ръка и се отдалечих. По пътя разглеждах наоколо палатките и се питах кои ли са тези ученички, познавам ли ги? Или те още не осъзнаваха това, а бяха ученички в оная вътрешна Школа на Невидимия свят. А може би те бяха горе ученички в Невидимия свят, в Духовната Школа на Бялото Братство и нямаше я тяхната физическа проекция тук на земята понеже не бяха се родили. Или може би те бяха в светлината и не осъзнаваха, че са ученици. Мисли и догадки колкото щеш. Тогава не разгадах тази загадка от Учителя. Минаха много години и то толкова, че успях при различни случаи да срещна в определен момент някои от сестрите на Изгрева или от града, да постъпи като ученичка от Духовната Школа. По това познавах и различавах тези 10 ученички, които той обеща да ми ги покаже. Той ги показа след своето заминаване, а те ми се изявиха всяка с постъпките си и с делата си без да съзнават кои са и какви са те. Аз мълчах и не открих пред тях това, което ми бе казал Учителят, за да не внеса в тях противоречие, защото всяка от тях си имаше строго определен път. И в този техен път и то в даден момент те ми се изявиха според обещанието на Учителя като ученички от духовната Школа на Учителя. За това благодаря както на Учителя, така и на десетте ученички от вътрешната Духовна Школа на Учителя, които ми съдействуваха в строго определен момент, когато се водеше битка на живот и на смърт за съхранение Словото на Учителя и за запазване Чистотата на Учението му. Пътят ни бе постлан с много противодействия, срещнахме много разочарования от близки хора, но вярата ни бе непоклатима и чрез тази вяра успяхме да се срещнем с десетте ученички от Вътрешната Школа на Учителя по различно време и при различни поводи, но винаги по един и същ проблем: защита и запазване чистотата на Учението му. А това бе най-важното - Духът да се изяви точно на време и да се прояви точно на нужното място. А аз бях свидетел да видя всичко това. Благодаря на Бога, че ме удостои с тази благодат да видиш, да срещнеш и да работиш със сродните души по Дух за делото Господне,
  21. 261. ИЗКУСИТЕЛЯТ В първите години на Школата ние бяхме много млади - 18-20-годишни и заварихме възрастни сестри, които отиваха при Учителя на събранията облечени с бели рокли и забрадени с бели кърпи, като гражданките слагаха бели шапки. Братята бяха с бели панталони и бели ризи. С една дума - Бяло Братство с бели братя и бели сестри. Такава тогава беше идеята на възрастните приятели. По съборите в Търново всички бяха облечени в бели одежди. По време на съборите в София преобладаваше белият цвят, понеже през лятото времето е топло и през месец август ходехме леко облечени. Имаше години, когато много хора искаха да се наложи униформа на Братството. Веднъж на един събор Савка отива при Учителя и го пита недоволна: „Учителю, защо всички сестри не са в бели рокли и братята не са с бели панталони и бели ризи?" А той вдигна глава, вгледа се в нея, разбра какво иска и накъде е насочен въпроса й. „Сестра, виж каква красота има в тези пъстри форми. Погледни поляната и колко цветя има с различен цвят и по различен начин ухаят и създават красотата на природата и на живота." Савка млъкна. Та тези, които искаха униформи не успяха. Учителят не се съгласи. В Школата Учителят създаде всички форми на живота и показа във всички случаи как трябва да се постъпи. Затова са ценни неговите опитности с приятелите. И затова е ценно неговото Слово. Вие виждате как Учителят разреши един много важен въпрос с желанието на неколцина да се наложи униформа. А след нея ще следва външната организация, правилници с правила, които да сковат и вържат приятелите с разни устави. А с една хубава фраза Учителят разреши целият този сложен въпрос. Савка беше едно своенравно същество. Тя се държеше като една обикновена, най-обикновена ревнива жена към Учителя. Учителят можеше да я изгони много пъти. Затова имаше много поводи, защото много неприятности му създаваше. Но Учителят не постъпи така, както човек би помислил и направил. Учителят дойде на Изгрева с този случай наречен Савка, а той я водеше още от „Опълченска" 66. Той още от самото начало я взе около себе си. Той взимаше дейно участие в нейния живот. А чрез нея, чрез Савка Учителят даде вътрешни правила и закони за пътя на ученика. Ето защо аз изнасям някои опитности с нея, за да се види как Учителят работеше с учениците си. Чрез нейния живот се дадоха много методи от Школата на Учителя. Така, че нейните опитности са Много важни и това не е очерняне на Савка, а това е пътна един ученик в Школата. А чрез нея и чрез нейния стенографски бележник бяха записани „Свещените думи на Учителя". Майка й Тереза впоследствие разказваше един случай, който бе разтръбен много от почитателите на Савка, случай, който за мен беше верен и потвърждаваше това, че Учителят беше дошъл, а Савка трябваше да бъде до него за предметно обучение на другите. В онези години когато Савка е била 6-7 годишно дете на гарата Учителят се среща с родителите й. Изведнъж Савка се пуска от ръката на майка си, полита към Петър Дънов, разперва ръце и вика: „Господи, от кога те чакам!" А Учителят я прегръща и казва: „От кога те търся мой верни Аверуни!" Майката и бащата гледат с ококорени очи, чудят се, маят се, какво ли означава това, но после си казват, че това е едно малко момиченце, а малките момичета какви ли не неща дрънкат насам и натам и на какви ли не игри си играят. Този случай бе верен и доказа, че Учителят дойде придружен със „случая" Савка. И тя бе един голям изпит и за Учителя. Веднъж той ми каза: „Савка може да стане причина цялото ми дело да пропадне, но аз ще я държа, защото е такава волята Божия". Е, сега можете ли да вместите в себе си всичко това и да няма противоречие у вас като приемете, че това, което изнасям е вярно? Понякога ми се струваше, че тя бе един каприз на живота при нозете на Учителя. Живееше с идеята да е първата, първият ученик, да блести външно и да стои изправена близко до него. Изискваше това и не позволяваше отвън никой да бъде по-близо до него. Учителят с какъв такт привидно само изпълняваше капризите й, уж както тя ги иска, но после така се извъртяваха, че накрая се изпълняваше това, което Учителят смяташе за най-добро. Тя ревнуваше Учителя, ограничаваше го и настояваше да бъде нейната воля. Учителят привидно изпълняваше нейната воля, но накрая изпълняваше Волята Божия. Държеше се с нея с такова внимание, че беше велик пример за всички ни. Привидно ще изпълни нейното желание, а всъщност ще изпълни Волята Божия. А отстрани този, който наблюдаваше и познаваше методите на Учителя не можеше да не се удивлява както на Савкиното детско упорство, така и на умението и знанието на Учителя да изведе всичко накрая така, че Любовта на Бога да минава през всички, да ги съединява и обединява. Така от началото до края Учителят се държеше с рядка любов към нея, въпреки че тя му беше най-трудният изпит. Веднъж когато бях потресена от една случка попитах Учителя защо не сложи нещата така, че всеки да си седне на мястото и да си знае мястото. „И на Великия Учител не му е позволено да иска от Бога, кой ще му сложи до него." Това изказване ми отвори очите и видях какъв голям изпит държи и Учителя. А като ни съберете всички, които бяхме около него, всеки един от нас беше изпит за Учителя и то какъв. Учителят изнесе с рядка Любов както случая „Савка", така също и нашето присъствие на Изгрева. Савка за мен беше една Ксантипа поставена до Сократ, една ревнива жена до мъдреца, отнасящо се за онази епоха. Но сега тя беше една ревнива и своенравна жена до Учителя. Учителят бе поставил граници между ученика и себе си. Това бе една голяма бариера и никое същество в плът не можеше да прескочи тази бариера. Това важеше и за Савка както и за всички ни. Вървим веднъж с Учителя по поляната на Изгрева и разговаряме. Ето насреща ни се задава Савка. Като ме видя тя заканително се насочи към Учителя. Аз знаех, че тя ме ревнува като жена от Учителя. В Учителя аз виждах Живия Бог и тя като ученик в Школата не трябваше да ме ревнува заради това. Аз се отстраних, защото Учителят ми направи знак и застанах на няколко метра и чувам целият разговор. А Савка му говори повелително: „Не искам Марийка да идва при вас! Не искам, не искам!" През това време с десният си юмрук удря в лявата си длан. След това си отиде така, както си бе дошла. Аз отивам при него и питам: „Учителю, чухте ли?" А той ми отговаря: „Това не беше Савка, а бе един дявол!" Ето какво същество беше сложено до Учителя. И той с идеална хармония и с Любов изнесе всичко. Само един Велик Учител е свободен. Ограничаваше се доброволно, особено когато ние му създавахме само спънки'. Та в случая онази, която биеше десния си юмрук в лявата си длан не беше Савка, а това бяха събрани и фокусирани в нея сили воюващи срещу Учителя и беше станала проводник на един нисш свят. Беше жестоко да се слуша това от устата на Учителя, а колко по-жестоко бе да се изнесе от неговите плещи. По един сходен такъв случай аз отново отивам при Учителя и му казвам: „Учителю, за мен Савка не е никакъв ученик, а една ревнива жена". Учителят ме погледна: „Това е един факт, а срещу факт не може да се каже нищо". Да, това беше наистина жалък факт. Последните дни на Учителя през декември на 1944 г. Той си отиваше, заминаваше си от този свят и от земята където беше дошъл между българите в плът, кръв и в Дух. Но ние още тогава не знаехме, че това ни предстои да преминем. Учителят беше седнал на един стол, а аз седя на едно малко столче срещу него на два метра разстояние от него. Савка влиза и ме вижда как съм седнала пред нозете на Учителя. Тя изпадна в дива ревност. Учителят я погледна с такъв ужас, че клепачите му се отвориха, зениците му се разшириха и очите му станаха много големи. Аз седя пред него и наблюдавам всичко. Какво бе видял той в тази дива ревност, какъв свят се криеше зад тази ревност и какви сили стояха там, че Учителят я погледна с такъв ужас. Той се възмути от факта, че той знаеше, че си заминава и точно в този момент една жена му прави сцена на ревност и то пред него, Всемировият Учител. Той се обърна към мен и направо ме помоли: „Не я хокайте!" Това бяха последните думи на Учителя за една жена, която го е тормозила от началото до края на Школата му и на живота му на земята. Савка като видя очите му, падна на колене и почна да се моли: „Господи, само Тебе имам!" Учителят мълчеше. Тя до края водеше борба с него като всяка ревнива жена на света. Учителят издържа докрай с Любов, Мъдрост и Истина. Издържа, за да се учим и ние от неговия пример и ни даде един модел за съжителство между хората. Той създаде обстановката на света в самата Школа на Изгрева и тук всеки трябваше да постъпи така, съгласно онова, което беше научил. Не само със Слово, но и с живота си Учителят учеше и показваше. Савка си замина шест месеца след Учителя. Но тя не разбра какво бе направила. Не можа да разбере. А след като си замина нейните почитатели заедно с амбициозната й майка искаха да направят идол от нея в Школата и да изместят образа на Учителя настрана. Аз бях категорично против това. И ето 30 години след това аз не позволих да се измести образа на Учителя в страни от простосмъртни личности, от користолюбиви хора, от самонадеяни лица, търсейки да изместят образа му и делото му, та да се вмъкнат и да заемат неговото място. Е, как ви се струва това? А ние имахме образа му, ние имахме опитностите с него и пазехме Словото му. А вие ще имате Словото му, дръжте се за него и то ще ви изведе на правия път. Пътят на ученика е път, в който се изучава Словото на Учителя, прилага се и се живее по него. Тогава пред вас ще излезне Великият Учител, Който бе във Слово и в Дух. А ние свидетелствуваме за Него, че той бе в плът и кръв между българите по земята българска.
  22. 260. ВСЕМИРОВИЯТ УЧИТЕЛ И БОЖИЯТ ПЛАН ЗА ВСЯКА ЕДНА ДУША Всеки един от нас на Изгрева правеше стъпка по стъпка по своя път. Бях при Учителя, за да споделя едно мое преживяване. Той ме изслуша и когато очаквах той да ми каже нещо по него, изведнъж ме насочи към съвсем друга посока. „Идва днес при мен Савка изговори срещу тебе, Аз й казах: „Забранявам ти да говориш срещу Марийка пред мен." Аз го изгледах, а той стоеше невъзмутим и чакаше моята реакция и дали ще се досетя какво искаше да ми каже с тази оценка за мен от Савка. Значи Учителят й беше забранил да говори срещу мен пред него. Това означаваше, че аз също трябва да си забраня да не говоря пред Учителя за нея лоши неща. Учителят мълчи, гледа някъде полувисоко и ме изчака да види какво ще кажа. Аз вдигам глава: „Учителю, и аз ще си забраня да говоря срещу нея, но разрешавате ли само да споделям само с вас, а вие ще си казвате тежката дума". Той се усмихна. „Да, споделяне може". С това се разреши един много голям проблем. Но в бъдеще аз трябваше само да споделям без да правя упреци. До този момент аз смятах, че само споделям с Учителя и не се усещах, че може и да коря този или онзи. Той ни оглеждаше и отвътре, и от вън и виждаше това, което ние не виждахме. За него ние, учениците му бяхме най-голямото мъчение на земята, в това се бях убедила стократно дори и повече. Като си помисля колко хора идваха при него и чужди, и наши и всеки носеше нещо със себе си за разрешаване. А какво получаваше Учителят от нас? Едно голямо непослушание. И толкоз. Това не беше лесен път. Път на вътрешната Школа бе това. И всеки сам трябваше да извърви своят вътрешен път като първо разреши задачата си и да направи онази крачка навън от себе си, което да бъде правилното разрешение на задачата. Савка умираше на тема да бъде първата. От къде бе влезнал този дух в нея непременно да бъде на първото място не можах да си отговоря. И от майка й, която я подклаждаше с такава амбиция, пък и от баща й, който беше македонец, а един македонец в България означава много работи: върви напред и не се оглежда къде минава и през кого минава. Затова тя беше неотстъпчива. Първа, та първа ученичка. Е, беше първа ученичка, но свърши ли работата като първа ученичка? Не си я свърши. Доказателства? Има ги колкото щете. Паша Теодорова беше друга. Тя изискваше уважение към себе си. Не допускаше да й каже нещо някой. Ако й кажеше нещо някой напреко изведнъж тя го окастряше и разчистваше пътя към себе си. Искаше самоуважение и да я хвали някой. А такава служба нямаше в Школата и никой от учениците не поиска да заеме такава служба, че да уважава Паша и още повече да я възхвалява. И тогава за най-голяма изненада на всички тази служба за възхваляване я зае сам Учителят. Как така. Да, сам Учителят я взе. Аз стоях, гледах, слушах и не можах да проумея на какво се дължи всичко това и за какво се прави всичко това. Като наблюдавах Учителя направо се изумявах от неговия подход и неговия метод. А Учителят като зърнеше Паша отнякъде да иде, казваше: „А-а-а, Паша" с едно уважение, едно внимание и като проточи това звукосъчетание: „А-а-а, Паша". После се обърне към нея, като прекъсне разговора си с когото и да било около него и независимо колко важен да е в света. Учителят я запитва: „Добре ли сте, Паша? Добре ли ходихте? Как се чувствувате? Елате да си починете!" Всички наоколо виждаха, че Учителят прекъсва разговора си, прекъсва общението си с онези, които са го заобиколили, защото идва Паша. А Паша също виждаше, че Учителят прекъсваше всяка работа, за да зачете заслугите й пред другите. И да потвърди нейното присъствие и нейното специално място до Учителя и в Школата му. Ще запитате защо това го допускаше Учителя? С този метод и с това външно внимание и зачитане на техните личности пред другите приятели означаваше, че Учителят им даваше да заемат определеното място и положение в обществото на човешкото уважение. Така Учителят им отделяше специално внимание? Защо ли? Ако не им го отделяше и не им го дадеше нямаше да работят. Да, това беше цялата Истина. Ако нямаше внимание от негова страна те нямаше да работят и щяха да се отклонят от пътя на ученика. Особено това беше много демонстративно, когато отивахме на екскурзия до Витоша. По пътя Учителят се спре да почине и изведнъж се обърне да каже: „Ами къде е Паша? Тук ли е?" Паша е останала назад в колоната, защото трудно се движи. Веднага по веригата от ухо на ухо и от подвикване на обаждане се предава като по телефонна жица, че Учителят се интересува къде е Паша и как е Паша. Това стига и до нейните уши, тя го приема, усмихва се, значи Учителят я цени, търси я и държи за нея. Всички знаят вече това и тя може да бъде доволна от себе си и от Учителя и от приятелите, които са съобщили тази вест. Като стигнат всички до мястото на почивката Учителят отново запитва: „Ами Паша пристигна ли? Седна ли, преоблече ли се, заметна ли се да не изстине и тя пи ли топла вода?" Тези въпроси Учителят ги задава не на Паша директно, а на онези, които са около него и Паша може да ги слуша от разстояние 10-15 метра и е предоволна, че по такъв начин Учителят я държи близо де себе си, пази я, оценява я пред другите, защото тя заслужава. Когато пристигне в групата Учителят леко с ръка отстранява онези, които са застанали пред него и каже: „А-а-а, това е Паша, веднага да седне до мене!", и посочва с ръка мястото. Тя сяда спокойно на своето си място, което е запазено и определено, място, което не всеки може да го вземе, защото тя, Паша заслужава. Така Учителят взе службата и поста на онзи, който трябваше да я уважава, да възхвалява, да отдава почести на личността Паша, за да работи. И това продължи през цялата Школа - 22 години и Учителят не пропусна нито веднъж да не си изпълни задължението. Иначе тя нямаше да работи. По този начин тя разви своето трудолюбие и свърши колосална работа, която друг не би свършил със стенографиране, дешифриране и подготвяне беседите на Учителя за печат. Аз тук не разказвам срещу Паша, а говоря за вътрешната Школа на Учителя, която за всеки човек бе строго определена и строго различна от другите. Моят път беше точно обратния. Отвън Учителят не показваше какво е неговото отношение към мен. Понякога аз бях недоволна от цялото това положение, но не смеех да го изкажа. Веднъж таман да отворя уста и чух гласът му: „Пълните грънци аз не ги изнасям на пазаря. Моите отношения към учениците никой не ги знае какви са. Другото, което се вижда отвън са само методи", Затворих си устата, която се беше приготвила да каже нещо. Мълчах и се удивлявах от един окултен закон, който Учителят изнесе пред мен. Савка беше сложена на първото място. Но физически не беше с добра конструкция на тялото си, за да заеме представителното първо място. Отидох при Учителя и споделих с него, че нали по физическото тяло на човека е изписано цялото минало на човека и възможностите, с които разполага в настоящия момент. Визирах нея, но не го изказах гласно. Учителят ме изслуша и разбра, че говоря за Савка. Погледна ме строго и категорично посочи с показалец към мен и изрече: „На някой, който не е готов да учи, вземат му от бъдещата добра карма, за да го подготвят за ученическата скамейка". Аз изтръпнах, станах и се поклоних. Пред мен стоеше величието на Бога и грижата на Учителя към всяка една душа. Тук на Изгрева душите бяха важни, защото Учителят работеше с тях. Някой път се приближавах до Учителя и мислено преценявах привилегията на онези, които бяха около него. И техните качества според мен не бяха достатъчни и не отговаряха на онзи ценз, за да бъдат близо до Учителя. Така веднъж той доволни мисълта ми с болка и каза: „Не зависи от Учителя кой ще бъде поставен близо до него. Това зависи от Бога". Аз се разтреперих с цялото си същество. Трябваше да разбера какво означава величието на Учителя, смирението му и преклонението му пред Божия План. От следващият ден аз се стараех да не мисля защо не са тук на Изгрева онези истинските, а са дошли тези, които не трябва да бъдат около Учителя. Вглеждах се и наблюдавах какво нещо е пътят на ученика и какво нещо са методите и отношението му към всичко земно и преходно. А той, Учителят заемаше мястото си на Всемировия Учител на Вселената. Той също имаше свое място и своя служба. Той трябваше да свали Словото на Бога за идното човечество, да ни покаже методите, с които да работим, за да тръгнем по пътя на ученика. Постът и мястото, което той зае и мястото, на което стоеше бе поставено от Бога и той извървя своя път, а ние можем да преценяваме за него само чрез Словото му и чрез опитностите на учениците.
  23. 259. МЯСТОТО, КОЕТО ВСЕКИ СИ ЗАСЛУЖАВАШЕ Всеки от нас беше поставен от Учителя на своето си място, онова което му подхождаше и на което можеше да издържи и беше най-подходящо за неговото духовно развитие и израстване. Но тия неща тогава не ги схващахме така както 30 години след това. Около нас вреше, кипеше отвътре и отвън, една след друга се нижеха външни и вътрешни задачи за разрешаване. Това се отнасяше за всички без изключение. И за това мястото, което аз заемах беше място определено за мен от Учителя, макар че ми се струваше ще бъде по-добре ако отида и заема мястото на Савка и тя да дойде и заеме моето място. Така смятах тогава. Имаше и ревност помежду ни, ние бяхме жени, а това усложняваше отношенията ни, защото ревността избиваше в съвсем друга посока. Тя ревнуваше Учителя като ревнива жена, а мен ме схващаше като съперница и враг номер 1 и затова със Савка имахме непрекъснато търкания. Изобщо всички,които бяхме около Учителя имахме да разрешаваме задачи с много неизвестни, толкова колкото бяхме на брой на Изгрева. Ако бяхме 200 човека, значи задача с 200 неизвестни. Хайде разрешавай ги ако можеш. Веднъж бях направила някаква грешка и то груба грешка и ругаех себе си, как съм могла да я допусна. Дълго време не можах да си намеря място къде да се дяна. Накрая реших да се съсредоточа в себе си, за да видя какво да правя по-нататък. Почувствувах, че вътре в мен Учителят ми казва: „Недей да се кориш, а се поправи. Ученикът трябва да работи и да се учи, а не да се кае". Станах и започнах да поправям грешката си, което трая доста дълго време. Така вървяхме, падахме, ставахме и отново отивахме да се учим в Школата. Бях разказала как един път Учителят наруга и се скара на Савка за една нейна погрешка. Наистина грешката беше груба, непростима, но и караницата не беше малка от Учителя. Аз бях свидетелка и слушах и виждах всичко. На мен ми домъчня, стана ми жал за нея и аз не я осъдих. Дожаля ми, вдигнах очи към Учителя и казах: „Учителю, аз не зная дали ако бях на нейното място не бих сторила същото". Той се усмихна. Беше доволен от отговора ми. А Савка ме поглежда с поглед така отдолу, защото беше свела очи и плачеше. Тя не очакваше, че аз мога да изрека такава мисъл, която я освобождаваше от моят упрек. Защото тя би дала всичко само и само Учителят да й се кара насаме и никой да не чуе, а сега всичко стана и се разви пред моите очи. А едновременно това беше задача и за мен, която трябваше да разреша и аз я разреших. Тя не търпеше упрек от мен, а освен това тя също беше свидетел на моето отношение към нейната грешка и за поведението на Учителя към двете ни. Беше двоен урок за Савка и поука за мене. Савка беше непрекъснато около Учителя и до него. Имаше години когато много я ревнувах за това място, което беше заела. Понякога ми се искаше и аз да бъда до тази близост до Учителя, до която бе допусната Савка. Вероятно моето желание е било наистина много голямо, че той, Учителят няколко пъти ми предлагаше. „Искаш ли да те туря на нейното място?" Аз все отвръщах: „Учителю, постъпете така както мислите, че е най-добре за мен". „Хубаво", беше отговора му. И аз оставах на мястото си, което ми беше определено. И всеки път когато Учителят ме запитваше имаше някакъв случай, имаше повод и задача за разрешаване от мен. Затова сега като разказвам задачите си, изнасям този въпрос и за мен не е повторение, защото бяха различни задачи и се явяваше винаги един и същ въпрос от Учителя. Вероятно този въпрос не ме е задоволявал, затова Учителят предложи друга тактика спрямо мен. Дойдоха години когато Учителят ми даваше различни неща да правя, като ми отделяше повече внимание от другите. През този период на повишено внимание към мен започна да ми става неловко, неудобно, стеснявах се пред себе си и от другите, които ме наблюдаваха зорко. Значи се оказа вярна онази поговорка „Хем му се иска, хем не му стиска". Та това първо място, към което се стремях беше място, където човек ако седне „хем сърби, хем боли". Беше много интересно, че започнах да усещам в себе си и около себе си голямо напрежение и ставах фокус на сили, които се пресичат в мене и на които аз не можех да издържа. Тогава Учителят ме изтъкваше пред другите и ме поставяше на първо място. Като видя на какъв огън се пържа и че не мога да издържа, Учителят каза: „Когато един ученик се смущава от едно място, което му се дава, това означава, че това място не е за него" и лекичко ме погледна. Това изявление беше за мен и за мястото, което бях получила временно и за неблагоприятните страни, които носеше това място за мене. А това беше завистта на другите, одумванията, приказките и всичко това се насочваше към мен. Тогава разбрах, че трябва да си подвия опашката и да отида и си заема моето място. Така и сторих. Тогава Савка си остана на мястото, което й бе определено от Учителя до последните му дни на земята. Между мен и Савка ако имаше недоразумения не бяха вече за мястото й, а за съвсем други неща и те се отнасяха за някои отклонения, които тя правеше. А тогава тя смяташе, че може да си прокарва някои нейни хрумвания и да действува без да е питала Учителя. Другите смятаха, че щом го е казала Савка, значи Учителят го е казал да се направи. Но аз знаех как са нещата, че това е Савкина измислица, отивах при Учителя и го питах дали това е наредил той. Учителят вдигаше рамене, понякога учудено поглеждаше, а понякога беше много строг към Савкините инициативи. Тогава Учителят ги отменяше, викаше Савка и й правеше строга забележка и тя смяташе, че аз съм виновна да се провалят нейните инициативи. Аз не я провалях, а аз я спасявах да не направи по-голяма лична грешка с опасни последици за Школата. А аз се стараех по вътрешен път да се доближавам до Словото на Учителя. Доколко съм успявала това е вече друга работа. Учителят редовно в първите години на Школата извикваше Савка, обикновено сутрин рано в зори и й диктуваше негови мисли предназначени за ученика. Това беше работа за онзи ученик, който заемаше първото място до Учителя. Тя ги събра, написа ги в едно тефтерче и на Рила в присъствие на приятелите тя демонстративно ги поднася на Учителя като с това подчертаваше, че Учителят само на нея ги е дал. Трябваше всички да видят как тя ги поднася и как Учителят ги приема, за да може един път за винаги да се затворят устата на онези, които говорят по неин адрес и да се отворят очите на онези, които не искат да видят, че тя е най-приближената на Учителя. Но тук Учителят приложи най-неочакван метод. Учителят не прие тефтерчето. „Не може да ми се подарява онова, което аз съм дал за учениците". Савка изобщо не очакваше такава реакция от Учителя. Тя видя, че се изложи пред всички, наскърби се и се отдалечи и се прибра в палатката. След това пред сестри Аламанчеви споделила, че ще отиде да се удави в езерото. Учителят реагира много остро като научи за това. Изпрати след нея Милка Аламанчева да я проследи до 3-то езеро. Така и така тя не се удави, но това беше един урок за нея. Това аз разказвам не, за да коря Савка, а говоря за онова определено място, което всеки ученик заемаше в Школата. Всяко място имаше своя определена работа и всеки, който го заемаше трябваше да си свърши работата както трябва. Не че не можеха, не че не знаеха как да си я свършат. Нали бяха поставени всякой на мястото си. Не свършиха поради непослушание. Учителят им каже какво да направят. Каже им просто и ясно с едно изречение на български език и вместо след като чуят думите на Учителя краката да си изпотрошат от тичане и ръцете да си изкършат от бързане как да свършат по-скоро задачата си поставена от Учителя, то те спрат, па седнат и умуват. А умуването идваше от тази пуста личност, защото тя изискваше да бъде зачетена, да не бъде пренебрегната, че да има някаква полза, че да й се окаже нужното внимание и след това всички да видят, че тя личността е направила всичко. А това бе клопка на духовете, противници на Учението и те попаднаха в нея и не си свършиха работата учениците от Школата. Това се отнася абсолютно за всички включително и за мен. Понеже тук става дума за тефтерчета на Савка с мисли на Учителя, които той не прие и това бе една задача за разрешаване от нея, която тя не разреши. Тя не си свърши работата и сега трябва други да се мъчат и да се чудят как да й разчетат стенограмите. И съм напълно убедена, че нейната работа няма да бъде завършена така както трябва ако тя бе си ги завършила. Защото тя заемаше точно това място до Учителя и със строго определена задача. А тя зае мястото, държа го толкова години и не си свърши работата. Това не е упрек към Савка, а поука за учениците от Школата. Ако заемаш едно място трябва да вършиш работата на това място, което е определено в Школата на Учителя от неговото Слово. Не си ли свършиш работата ти пропадаш като ученик и спъваш работата на другите в Школата. Затова провалът на един е провал за всички. Успехът на един е успех на всички.
  24. 258. БОЖИЯТА ПРАВДА Когато се организираха екскурзии до Рила обикновено Учителят съобщаваше в кой ден, в колко часа и какъв ще бъде състава на групата. Понякога определяше група около 10 човека, за да не бъде голяма, защото бе трудно за продоволствие, за подслон и транспорт. Друг път съобщаваше, който е свободен и който иска може да тръгне. Такава новина се разгласяваше много бързо, някой минаваше от барака на барака и съобщаваше новината. Обикновено приятелите винаги бяха със заредени и готови раници, като в последния момент се слагаха само хранителните продукти. В някои от екскурзиите Учителят искаше да има около себе си 5-6 човека, а друг път 1015. В такива случаи той имаше духовна работа горе в планината. Беше мълчалив, а и ние се стараехме да се вглъбим в себе си и да не го смущаваме. Понякога Учителят тръгне с малка група, но на следващия ден дойдат и други, за което Учителят не беше доволен. Всеки си носеше своята раница на гърба, но и носеше втора раница препълнена с грижи и лични проблеми. И която я развързваха горе пред Учителя, за да им разрешава наболелите въпроси. Ето организира се поредната екскурзия до Рила. Същият ден когато Учителят определя хората, то Савка беше направила скандал и искаше да не бъде включена Марийка, т.е. моята персона. Сега представяте ли си какво означава това? Тя е една ученичка, а се налага на Всемировият Учител и на Бога, кого той да кани на екскурзията и кого не и да му се налага какво да прави и какво не. Представяте ли си една мравка да се налага на един човек какво да прави? А тук разликата между нас и Учителят не беше разлика и сравнение между мравката и човека, а разликата бе от порядъка на мравката и цялата Вселена. Ще кажете, че това е амбиция на Савка срещу мен. И така да е. Но тя заема този пост до Учителя и няма право да го ограничава и да му казва какво да прави и какво да не прави. Ето, това нещо най-много ме е възмущавало и съм се противопоставяла. А Савка в своето познание за хората и за обществото, в което живееше беше повече от наивно дори и детински. Но тук тя вдигна скандал на Учителя срещу мен да не присъствувам на екскурзията. Тя беше заела поста до престола на Бога и реши да раздава правда. Каква правда може да раздава човек? Правдата се раздава от Божествения Дух. Тя не е атрибут на човека, а се раздава по закона на Всемирната Справедливост. А този закон се управлява от Божествения Дух, а не от човека, а не от Савка, която е сложена при нозете на Учителя да изпълнява съвсем друга роля. Аз се възмутих така дълбоко, че възмущението ми нямаше граници и нямаше край. Учителят ме извика: „Ти няма да дойдеш на Рила!" „Добре, Учителю." Отвърнах смирено и се прибрах у дома. Преди това Учителят ми даде да разбера, че това се дължи на скандала на Савка и че Савка не желае Марийка да присъствува на тази екскурзия. Аз бях жестоко възмутена от Савка, но послушах Учителя, защото знаех, че тук послушанието е най-важно. И знаех още, че започва нова опитност със Савка и трябва да изчакам как ще се развият нещата. Но бях под невероятно вътрешно напрежение и само се разхождах насам-натам. На Учителя не се сърдех, наредено ми бе да не ходя и толкоз. Приех неговото решение, но това, че.Савка се налага кого Учителят да вземе на Рила не можех да приема. Рекох си: „Тук има Божия Правда и Правдата управлява света на човека и света извън него". Групата замина него ден с автобус. На следващият ден сутринта идва Методи Константинов у дома и ми казва, че Учителят го е изпратил да ме вземе и заведе на Рила при останалата група. Учителят му беше наредил и той трябваше да изпълни. С него дойде още една сестра. Методи нае файтон, похарчи много пари, които му беше изпратил баща му. Така отидохме до Говедарци за един ден като много важни официални гости с файтон. Но струваше скъпо и прескъпо на Методи този лукс. По пътя от къде му хрумна на Методи да ме ухажва, това ни най-малко не съм очаквала. А той си беше по тънката част, обичаше да залита по женска линия до края на живота си. Всички тези неща на Изгрева се знаеха и там нямаше нищо нито скрито, нито покрито. Ние бяхме в един огромен кошер и всяко нещо се донасяше до всички жители не само на кошера, но и на пчелина. Пристигнахме на Гюлечица, освободихме файтонджията, преспахме под някакъв заслон, а Методи спа в краката ми като истински ухажор. На следващият ден се изкачихме на 7-те езера и това ни струваше два дни. Като се качвахме Методи ме ухажваше непрекъснато в присъствието на сестрата. Пристигнахме горе на езерата и всички се зарадваха, че сме дошли и ние. Савка беше начумерена и без настроение, но не можа да упрекне Учителя, защото аз не бях се качила с него, а с Методи. Учителят ни посрещна и каза: „Я, виж Методи пристига с две ухажорки". Всички ни оглеждат, а Методи се пъчи и разправя: „Реших да пътувам с файтон до Рила, ама как така файтон без дами и си взех две -една от ляво, а другата от дясно. Едната през деня, а другата за през нощта". Значи аз бях ухажвана през деня, а другата дама ще бъде ухажвана през нощта. Другата дама вече се облизва, но аз знам, че пред Учителя такива неща са недопустими. Савка мълчи и беснее, че съм пристигнала. А Методи се отнесе и занесе на тема, която бе подхвърлена от Учителя и Савка изобщо не се досети, че Учителят е наредил на Методи да ни вземе. Тя прие, че Методи ни е качил на файтон и ни е докарал, понеже ни е хвърлил око. На следващият ден разправям на Учителя цялата история за пътуването и ухажването на Методи. Не бях виждала отдавна Учителят да се смее така. Сложи двете си ръце с длани обърнати към носа и устата и се смя много дълго. Аз се опитвам да се усмихвам, но не мога. Накрая Учителят през сълзи казва: „Чудиш се защо се смея ли? Как да не се смея, че то е за смях. Ето в София бе ти наредено да не пътуваш и ти си отиде у дома и призоваваше Божията Правда да се намеси. А Божията Правда призова Методи да дойде да те покани, че да те качи на файтон, че да те ухажва по целият път като дама от висшето общество, съпроводена от кавалер, че на края пристигате до тук водени от неслучаен кавалер, който нае муле дори да ви изкачи багажа до езерата. Как да не се смея когато Савка през цялото време сумти и все е недоволна от нещо. А в нея също работи Божията Правда и отреди тя да присъствува на екскурзията, но само телом, а по дух тя не присъствува тука". Аз се поклоних и се отдалечих. Същият ден Методи започна да ухажва другата сестра, с която дойдохме и така бях освободена от него. А тук на 7-те езера прекарах една от най-хубавите си екскурзии, защото тук властвуваше Божията Правда в съдбите на человеците. Преди да тръгна от София освен моя багаж и храна аз бях взела три платнища. Когато пристигнахме горе на езерата и се разположихме, оказа се, че само аз бях взела платнища и никой не беше се сетил в бързината. Тогава Учителят взе моите платнища от ръцете ми и нареди на братята да направят навес с тях. Разбра се, че ако не бях дошла с моите платнища и освен това аз носех малката палатка на Учителя, която винаги стоеше у нас, така че без мен и моят багаж Учителят нямаше къде да спи. Савка стоеше настрана и наблюдаваше как аз измъквам платнищата и как Учителят ги взе, обърна се към нея и казва: „Платнищата доведоха Марийка на езерата". Савка чу това и се успокои окончателно, че наистина тези платнища са ме довели, а не някой друг, защото те бяха необходими на Рила и някой трябваше да ги занесе. А по въздуха не можеха да се пренесат, а някой трябваше да ги донесе. Седнахме под навеса и той извади локум да ни почерпи. Почна от Савка, почерпи първо нея и след това изреди всички, като всеки от нас взе по един локум. Накрая отново стигна до нея и я покани да вземе втори локум,, че после трети, че четвърти и накрая пети локум. Казваше: „Още, още". Ние седяхме и гледахме. Учителят стои пред нея, изчаква я да изяде единия локум, после подаде кутията и каже: „Още, още". А знаете, че локум не се яде така бързо, а се мляска, мляска, че като се залепи по зъбите нито можеш да го дъвчеш, нито можеш да го преглътнеш. О, ние всички седим и наблюдаваме как Савка дъвче локум и как Учителят стои пред нея и я изчаква да изяде поредния локум, за да поднесе кутията отново и да каже: „Още, още". Така тя изяде пет локума. Тя беше задоволена. Учителят й оказа най-голямото внимание според нея, почерпи я с пет локума, изчака я да го предъвчи и преглътне и при това наблюдаваха всички как тя го прави. Какво по-хубаво и по-категорично признание от Учителя за нейното първо място. Който е на първо място яде по пет локума, а който е на последно място идва последен на Рила и то не, че е поканен от Учителя, а защото три платнища го довеждат, които те са забравили в бързината и които са необходими за навес, така както е необходима палатка за Учителя. Та така свърши този ден - ние изядохме по един локум, Савка изяде пет локума, а с трите платнища направихме заслон и опънахме палатка за Учителя. А през нощта заваля дъжд и това бе финала за твърдението на Учителя, че платнищата са ни довели на Рила и Савка заспа успокоена, а аз не дремнах цяла нощ. Не можех да проумея методите на Учителя как извираха от него така непринудено и те създаваха величието му. На другият ден Учителят ме извиква на страни и проведохме цял разговор. Обръща се към мен: „Марийке, Марийке, като ти разправяхме, че твоят път не е за земята, но ти като каза: „Тръгвам". Сега ще търпиш всичко и ще разрешаваш задачите си". Аз още умувах над всичко това, което се завъртя около мен, а опитностите следваха една след друга и не можех да възприема в себе си всичко това, да го смеля, да го осъзная и осмисля. Всичко се извършваше едно след друго с голяма бързина. Докато размишлявах върху тези неща Учителят продължи: „Знаеш ли, Марийке, какво значи да обичаш Бога?" и две сълзи се отрониха от очите му. Аз занемях. За пръв път виждах в очите на Учителя сълзи и тези две сълзи да падат на земята. Какво бе това? Плач Господен или огорчение на Великия Учител за неговия път на земята? Аз наведох глава и си тръгнах. Та можех ли и бе ли възможно пред тази гледка да се поставя въпроса за някаква си екскурзия, за някакви си три платнища и за петте локума на Савка. Какво означаваше всичко това пред тези две сълзи отронили се от очите на Учителя. Абсолютно нищо. Ние бяхме деца и си играехме на залъгалки и се забравяхме в нашите детски игри, които бяха уж игри за големи батковци и за големи какички. Пълно невежество от наша страна. И какво смирение на Учителя пред Бога! Тези две сълзи на Учителя застанаха на гърлото ми и аз през тази екскурзия само мълчах, гледах, наблюдавах Учителя и се дивях на тази чудновата привилегия, че съм тук при него и че едва ли заслужавам това благословение, което се изливаше чрез неговото присъствие. Ние бяхме деца пред лицето на Бога. Пред нас имаше много, много път, който трябваше да преминем, за да застанем като смирени ученици пред нозете на Всемировия Учител.
  25. 256. ЙЕРАРХИЯТА НА ТРИТЕ УЧЕНИЧКИ Около Учителя всичко се движеше по строго определени елипси на движение. Нали в слънчевата система движението на планетите става по елипси? В Словото си той много пъти е разглеждал как се движи едно човешко същество по пътя на елипсата, защото елипсата е създадена от два центъра - единият център е човешки, а другият център е Божествен. И да се премине по пътя на елипсата, човек трябва да спазва Божествения порядък като се движи в човешкия свят по строго определена елипса, определена за него. А това беше вътрешният и външен път на всеки ученик при Учителя. Пътят на всеки ученик бе строго определен и се движеше по строга елипса. Някой път елипсите се пресичаха и там ставаха сблъсъци, но това бе отклонението на ученика в човешкия свят и отклонението му от пътя на елипсата. И тогава идваха страданията, идваха мъчнотиите, за да го накарат да се върне в пътя си - на собствената си елипса. Така беше и с нас, няколкото сестри, които се въртяхме около Учителя и всяка имаше свой път и своя елипса на движение. Но така се случи, че останалите сестри - Паша, Савка и другите не можеха да търпят да каже Учителят нещо добро за мене. И затова Учителят ни беше подредил външно така: на първо място бе Савка, на второ място бе Паша, а на трето място бях аз - Марийка. Аз бях външно на трето място, макар че отвътре Учителят ме бе поставил на първо място. Аз изнесох много неща. Да, аз имам едно писмо от Учителя. Аз го пазя като Светая Светих. Не съм го показвала на никого. Няколко пъти съм го цитирала по памет на един човек, онзи, който записваше моите разкази за Школата на Учителя. Но и на него не го показах. Щях да го оставя заедно със всички мои неща след като си замина. Понеже тук вече се говори за външната и вътрешна йерархия на учениците, затова смятам, че трябва да се цитира това писмо, за да се успокоят духовете и всеки да си седне на мястото си. Защото пред Словото на Учителя всички духове немееха, защото Духът Божий говореше. Той веднъж ми каза: „Е, между сестрите ти си първата". Каза го в онзи период на Школата когато нещата се бяха изострили до крайност. Тогава ми даде да разбера, че има външна страна и вътрешна страна в живота на Школата и че има и съответна йерархия. Аз се съобразих с това положение и приех смирено да бъда външно на трето място. Вече знаех вътрешно на кое място съм и как съм оценена от Учителя. Исках да бъда точно оценена и за мене не беше важно на кое място съм, ако с държането си другите не ме отхвърляха, че дори ме захвърляха най-демонстративно и че като че ли аз тук нямам работа на Изгрева. Имаше и такива положения, когато някои се питаха какво ли правя аз тук на Изгрева, какво ли върша изобщо и защо ли Учителят си губи времето с мене и защо аз не си отида в света, че да се освободи Учителят от мене, да се освободят всички от мен и Изгревът да цъфне в усмивки и радостни възклицания. Да, тези неща ги имаше тук. Като наблюдавах и гледах и чувах тези неща, как ли можех да издържа. И тогава Учителят ни подреди външно и вътрешно. А в един невероятен сблъсък между трите ни, Учителят ми написа писмо, с което определи моето място. Цитирам писмото дословно и много държа да се фотографира и помести, защото то е едно доказателство, че онова, което изнасям не е измислица, а това бе моят път в Школата. Дали бях винаги ученичка не мога да твърдя. Аз падах, ту ставах, отново падах, но вървях по пътя си определен от Учителя. За мен това бе път на ученика към Бога. Единственото, което съм държала в себе си и в съзнанието си, че съм пред Господа моего, пред Учителя си и пред Бога. Ето и писмото на Учителя до мен. „Ти си от особените, не си от обикновените. Между сестрите, ти си първата. В класа ти си най-уравновесената. За теб съм уверен, че ще издържиш, но за Савка е съмнително. Давам ти това, защото предварително съм убеден и зная, че ще издържиш. Твоят път е един от редките. Да остане някой верен, това много рядко се случва". Да, това беше писмото на Учителя до мен, което ми го връчи, макар че беше ми казал тези неща устно. Защо го беше направил? За да узакони това място? Не, според мен то беше написано, за да ме охрабри в моят път, да покаже, че пътят ми е строго определен от него, че не трябва да се отклонявам и че работата, която върша в този път бе пътят на ученика. Придобих по-голяма увереност в себе си, че мога и трябва да издържа по своя път. Да продължим с външното подреждане на ученичките при Учителя и в Школата му. На първо място бе Савка. Савка имаше един недостатък. Ако Учителят не е наредил и не я сложил и не е поставил по нейно желание на почетно място нямаше да работи. Ето защо Учителят веднъж ни събра трите и ни каза недостатъците на всяка една от нас. Ние си ги записахме. „Савка - ако не е наредено по нейно желание, няма да работи. Паша - чрезмерно развита личност. Марийка - ще направи баницата по всички правила, ще я сложи във фурната и няма търпение да я опече. Нетърпелива е." Ние трите слушахме и всеки си записа собствените недостатъци както и тези на другите. Разделихме се и всяка трябваше да работи върху тях. Но едно е да имаш желание, друго бе да работиш върху тях. Мога да кажа, че някакви големи постижения не се получиха, останахме си до края такива каквито си бяхме. Трудно се променя човек дори и в една Школа. Много пъти се събирахме около него и по различни поводи бе казал: „Моето отношение към учениците никой не го знае. Това, което виждате отвън - това са методи". И ние виждахме само методите и по тях съдехме за отношението на Учителя към учениците. И останалите в Школата мислеха, че метода, с който Учителят работи е личното отношение на Учителя към даден ученик, а всъщност това бе един метод, а ученика бе опитно поле за Учителя. Това се правеше за неговото усъвършенствуване. Учителят сподели: „Ученикът не трябва да съди този или онзи, че правел това ми онова. Защото човек е съвсем различен всеки момент, това е трансформация на състоянията на съзнанието. В даден момент когато се спънеш и паднеш, да извикаш Божественото, за да се справиш със задачата си като ученик". Та това съперничество на сестрите бе съперничество на личностите. Това съперничество бе допуснато, за да се видят нашите недъзи и нашите недостатъци. Именно в това съперничество те се открояваха още повече, защото се отразяваха като в огледало пред лицето на Учителя, ние се оглеждахме в неговата чистота, външна и вътрешна, сравнявахме се със знанията, които ни даваше в Словото си и тогава се смирявахме, защото се чувствувахме като прашинки сред Вселената създадена от Словото на Учителя. Трябваше нашите недъзи и недостатъци чрез методите на Учителя да ги превърнем в предметно обучение на ученика в Школата, за да може да се въздигне ученичеството на една висота, което означава ученик в Школата. Сега разбрахте ли защо аз изнасям тези неща? Те ще бъдат предметно обучение за следващите поколения ученици в Школата на Учителя. Чак тогава ще разберете истинската цена на нашия път. Отново съм пред Учителя. Усмихва се и ме запитва: „Знаеш ли си името? Името, което носиш сега е псевдоним". „Аз чувствувам това, Учителю, аз още не познавам себе си." „Тогава твоето име е Амриха." Аз се поклоних, целунах десницата му и тихичко се оттеглих. Въздадох Слава на Бога, че днес бях при нозете на Великия Учител, който ме въведе във второто посвещение на ученичеството от Школата на Всемирното Велико Бяло Братство. Първото посвещение е Аверуни, което значи Верния Ученик. Второто посвещение е Амриха, което означава Духовния Ученик. Третото посвещение е Ил Рах, което означава Космическия Ученик, съединил се с Божествената Душа и Божествения Дух е над него. Ученичеството в Школата на Учителя е състояние на човешкото съзнание, което се схваща като душа, търсеща да се съедини с Божия Дух. Запомнете това определение. Друго определение няма. Това е единственото и истинското определение, защото показва пътят на ученика, пътят от външната и от вътрешната Школа на Учителя. В едната Школа ще вземеш едно място, а в другата Школа ще имаш друго място. Но пътят е един. Изучаване, проучаване и приложение на Словото на Учителя в нашия живот. Сторите ли това, то знайте, че вече сте в пътя на ученика. И Духът е този, който ще определя вашият път във вътрешната и външна Школа. За Духът този път е един. Това е пътят на ученика в Школата на Всемирното Велико Бяло Братство. Школата е една и Учителят е един. Учителят е Всемировият Учител Беинса Дуно. Той е великия Учител на Вселената. Амин!
×
×
  • Създай нов...