RPX

2. ПРОИЗШЕСТВИЕТО С ЛУДИЯ, НЕОБЯЗДЕН КОН Към есента на 1921 година, бях назначен за председател на комисиите, които получаваха санитарните материали. Пристигаха цели влакове от резервните санитарни складове в Пловдив, Шумен и Плевен. Отивах да разпечатвам вагоните и да проверявам материалите или с файтон или с двуколка или с кон. Една заран към 8 часа отидох сам да си взема коня от нестроевата рота, да отида с него на гарата, беше пристигнала една композиция от трийсет и няколко вагона - отивах да я получа. Друг път пращах войник да ми докара коня, но сега отидох сам да го взема. Като влязох в конюшнята, направи ми впечатление един грамаден кон - жребец, с кръвясали очи, който гледаше кръвнишки. Казах на фелдфебела на нестроевата рота: „Оседлай ми този звяр". „Г-н поручик, не го вземайте, защото ще ви убие, много е лош, не е язден 3-4 месеца. Бесен е, хвърля чифтета, върти се, сваля ездача си." Аз, обаче, се амбицирах и казах: „Не, него ще ми оседлаете! Турете му нова амуниция, юзда и мундщук, ново седло, да е здраво всичко, да не се скъса нещо, да мога да го управлявам!" Много мъчно го оседлаха, още по-мъчно пък му се качих, рита, скача, изправя се на задните си крака, трима души не можем да го удържим. Скъсих му предварително стремената, за да мога когато хвърли чифте, да стоя на краката си, да не ме хвърли от себе си. Едвам го изкарах из вратата навън, качен върху него и той хукна като бесен по Марно поле. През трапове, дупки, деренца, скача докато се запени и почне да върви по-полека. Така успях да стигна до гарата, като здраво държах мундщука. Дадох го на двама войника да го държат. Към 11 часа си свърших работата, качих се пак на коня макар и доста трудно и тръгнах за града. На около 200 крачки от гарата някой ми извика: „Гръблев, къде си ходил, бе?" За момент си обърнах главата да видя кой е, но в този миг съм отслабил малко държането на мундщука, конят усетил това, веднага го захапва в беззъбата част на устата си. Като вижда, че не мога да го управлявам, с най-голяма сила хукна да бяга. Веднага легнах на шията му и се помъчих с двете ръце да вкарам мундщука на мястото му, но не успях. В това време той наближаваше Стамболовия мост на Янтра, където трябваше да завие под прав ъгъл. Това обаче при тази скорост на бягане беше невъзможно поради инерцията и неминуемо щеше да се сгромоляса в пропастта зад моста. За да не гледам как ще паднем в пропастта, замижах (затворих си очите) и на ума си казах: „Учителю, помогни ми!" Веднага усетих (всичко това трае няколко секунди), че конят тропа по моста. Отворих очи и гледам с ужас, че той връхлита върху една жена, която се навела да си връзва обувките. Като забеляза коня, тя се изправи, изписка с нечовешки глас, а в това време усетих как конят се вдигна във въздуха, из виха му се краката на ляво и конят в легнало състояние прехвърча над глава та на жената, без да я докосне. След малко конят затропа пак по моста и постепенно намали хода си. Полузамаян продължих към казармата. Стигнахме до вратата на казармата и като влизахме гледам една група от около 20 души офицери тичат към вратата, за да идат при поста и да видят падналия кон в реката. Те били в щаба на полка и по прозорците през река Янтра видели коня как бяга кариер (най-бързото бягане) и преценявайки, че коня не може да извие по моста, предвидили катастрофата и бяха се втурна ли да я видят. Като ме видяха, спряха се и един ротмистър - капитан от конницата, който беше в отпуск в Търново, ме пита: „Как изви по моста, бе?" „Ами, викам му, и този звяр и той нали душа носи и на него не му иска да се хвърли в пропастта." „При този алюр (ход) той е сляп и нищо не вижда, ми от говори ротмистъра. - Нали аз 15 години се занимавам с коне. Интересно е как е могъл да завие под прав ъгъл!" Дадох коня на двама войника да го закарат в нестроевата и бях забра вил за това произшествие. На другия ден, отивайки за казармата, срещнах брат Костакев. Той ми каза, че заранта пристигнала от София сестра Иларионова. Погледнах си часовника, видях, че има още време до занятия -цели 30 минути и рекох да прибягам до тях да видя какви новини носи от София. Те живееха на склона към „Картала" дето вместо улици има стълби нагоре. С бързи крачки тръгнах по стълбището и когато наближавах тяхната къща, сестра Иларионова излезе на площадката и втренчено гледаше към мен. „Какво щяло да стане с тебе вчера, бе?", ме запита тя, щом отворих вратата. „Нищо", казах аз, без да отдавам голямо значение на вчерашното произшествие. „Как нищо, каза тя. - Аз вчера към 11 часа отидох при Учителя да си взема сбогом и сестра Савка излезе от стаята на Учителя и ми разпра ви следното: Както четях на Учителя стенограмата от беседата за корекция от Учителя, Той изведнъж каза: „Брат Гръблев е в голяма опасност" и замижа за известно време. След няколко секунди си отвори очите и каза: „Мина опасността".. Аз след 2-3 секунди трябваше да полетя заедно с коня в пропастта. Учителят за тези 2-3 секунди от София взема в ръцете си управлението на коня, оправя го да върви по моста, той вдигна кон от 700-800 кг. във въздуха, за да не убие жената, да прелети над главата на жената и да мине всичко благополучно. Като ми съобщи това сестра Иларионова аз останах поразен: Явно видях намесата на Учителя и си казах: Какви сили владее Учителят, за да може от София, като го извиках мислено тук в Търново, да ме спаси от явна гибел. Случилото се, което забравих веднага като слязох от коня, много дни не се махваше от ума ми. Мислех за Учителя и за Силите, които Той владее. Това затвърди моето доверие и обич към Него и когато отивах при Него, просто отивах като при Бога, виждах, че Той е нещо много голямо!...

83. ИСКАМ ОТ ТЕБЕ ДА НАПИШЕШ РАЗКАЗ ЗА СКРЪБТА Беше преди години. Не помня само наскоро или отдавна преди заминаването на Учителя. Бях на разговор при Него. между другото, Той каза: „Искам от тебе да напишеш един разказ за скръбта!" „А, Учителю, викнах аз с всичката си детинска глупост, - разказ за скръбта? Та аз никак не обичам скръбта! Не искам, не искам, не мога! За да го напиша значи аз трябва да преживея голяма скръб! Не искам! Виж, да е за радостта!" Учителят се усмихна, сега си спомням, някак тъжно и рече: „А скръбта е хубаво нещо!", поклащайки леко глава. - „Ще напишеш, ще напишеш!" Тогава аз живеех в радостта. Изхвръкнах от при Него както викат, като весело и безгрижно птиченце и се гмурнах във вълните на радостта. Слънцето е на зенита си, лъчезари. Небето е безоблачно, лазурно. Дребните всекидневни грижи, болести, неразположения се стопяваха под Неговите лъчи и ние летяхме и пеехме непрекъснато. За каква скръб ще пиша? Аз забравих дори зададената ми задача. След години дойде и скръбта по загубата на обични хора, скръбта по Него. Да пиша за скръбта тогава ми беше съвсем невъзможно, въпреки че я преживях. Нито мислех, нито се опитвах. По-късно се опитах един-два пъти, но не ми се удаде и се отказах, отказах се завинаги. И сега, когато написах спомените си, един глас вътре в мене се обади: „Е, ти сега написа разказа за скръбта!" Нима? Нима е искал да ме предупреди за голямата скръб, която ще дойде? Защото това не е разказ, а спомени, спомени за преживените радостни дни край Него и за скръбните дни след Него. Но тъй като в Него много думи имаха съвсем друго значение от общоприетото, то може би можем да наречем първата част „Разказ за радостта" и втората - „Разказ за скръбта". И тъй, когато бях при Него и Той ми каза да напиша разказ за скръбта, в мене се пишеше разказа за радостта. Оставаше да напиша и разказа за скръбта. И не закъснях да го напиша. Що е радост? И що е скръб? Когато чета днес първата част на спомените си, които нарекох „Разказ за радостта", в които мисля, че блика радост, аз изпитвам скръб, скръб по загубената радост. И когато чета втората част - „Разказ за скръбта" изпитвам радост, защото в скръбта се свързвам с Него и ми става леко и радостно. И тогава спомням си думите: „Хубаво нещо е скръбта!" Спомням си и думите от песента: „Скръб и радост - все едно!" Скърбя или се радвам, аз се свързвам с Него - с Любовта, и ми стават еднакво и двете извор на радост и вдъхновение. „След всичките изпити само Добродетелта преживява и Истината веч­но остава. А Господ на време всичко ще уреди. Той е твърдост моя. Благословен Господ Бог и мой Отец." 10.ХI.1941 г. Учителят. Изгрева. „Само, който познава любовта, познава Бога, Вечното Начало на живота." 21.XI.1941 г. Учителят. ПОСЛЕСЛОВ. Написах тези мои спомени от признателност към Учителя. Той не се нуждае, разбира се, от това. Неговото дело е толкова огромно, че то само ще говори за себе си - за Него. Но аз, най-малката от всичките Негови последователи, искам да изкажа по такъв начин своята благодарност към Него. За Учителя, за Учението Му, за Неговото дело огромно и необхватно, за общия братски живот има хора, които ще кажат много повече и ще го кажат много по-хубаво от мене. Но към тяхното искам да прибавя и моя скромен дял. Разбира се, това не е нито една стомилионна част от онова, което съм преживяла край Него и далеч от Него. Много неща не съм писала, за да не се почувствува някакво еднообразие. Защото и най-хубавата приказка, ако е много дълга, става отегчителна. А моят, а нашият живот край Него беше действително една приказка, която беше вълшебна за тези, които я живеят, но за тези, които ще я четат, не зная, как би прозвучало. Освен това много хубави и свещени преживявания по вътрешно указа­ние не съм написала. На мене ми бе подсказано да напиша някои от моите спомени така, че да се види какво е бил Учителят - най-големият Човек, за най-малките човеци. И аз благодаря, че се поиска от мене това - да принеса своя скромен дар на благодарност към Учителя. Да причисля и своя дар на най-малките, обикновените, равните на мене хора и да им посоча, че има Една Голяма и Мощна Ръка на Големия брат - Братът на най-малките, както сам Той се назовава в една беседа, която им се протяга да ги води по техния път, който им предстои, по пътя им към Бога!

82. ТОЙ СЕ ВЪРНА ЗА НАС Въпреки, че още в събота на 30.ХII.1944 г. вечерта от 10-12 часа през нощта като бяхме край Учителя със Стоянка Той ми даде знак, че е близо до нас, като ми чу молитвата и ми помогна, въпреки че след една седмица сънувах прекрасен сън, че се върнал вече и ще живее пак при нас, разбира се духом, дните, които настанаха бяха наистина тъжни. Ние бяхме така свикнали с тази физическа форма, в която се прояви този велик Божествен Дух, така я бяхме обикнали, че тя ни липсваше много и ние страдахме, плакахме дълго за Нея. Ами сега, като се върна от село, на коя врата ще ида да почукам, да се обадя, че съм си дошла? Кой ще излезе да ми се зарадва, да ми подаде топла ръка, да ми се усмихне мило и да ме попита грижовно: „Как си? Добре ли си? Къде, рекох, ще отседнеш? Може в гостните!" Или: „Някъде на топличко, на топличко!" Или когато си отивам, къде ще се отбия за сбогом, кой ще ми друсне топло ръката и ще каже: „Герой, герой да бъдеш!" Или „Другата сед­мица пак да дойдеш!". Когато съм болна, при кого ще отида да ме излекува, когато съм в мъчнотия, противоречие, утеснение, кой, кой ще ми вдъхне утеха, вяра, надежда... Или когато съм отпаднала духом, кой ще ми каже: „Ами, че Ние те обичаме!" Беше при една среща, след като загубих своя единствен роден брат, когото обичах и който ме обичаше. Бях много скръбна и отпаднала духом и Той покрай много други хубави работи, които ми говори, каза: „Е, тебе ти е мъчно, че няма кой да те обича сега. Ами, че Ние те обичаме!" От коя уста можех тъй хубаво, тъй искрено, тъй бащински да чуя такива слова: „Ние те обичаме!" „Ние!" Що значи „Ние"? Кои са те „Ние"? Той много пъти за себе си не казваше „аз", но „ние". Такива и ред още други въпроси си задавах аз, задавали са си ги и други, и всички може би, и някъде дълбоко, дълбоко вътре в душата се е прокрадвал отначало по-слабо, едва забележим шепот, а после все по-силен и по-силен: „Пак Аз! Пак Аз! Пак Аз!" Но ние бяхме толкова обзети от скръб, че не му обръщахме внимание или и да го чуехме, не вярвахме и мислехме, че това са наши мисли, че ние със собствените си мисли искаме да се утешим. Докато те почнаха да стават реалност, да имат потвърждение в жи­вота ни, а не да остават празни думи в нас. Ето някои примери из моя живот: През зимата на 1945 г. един неделен слънчев ден излязох да се разходя по шосето вън от село, както често обичах да правя това. Беше ми много тъжно. Вървя и си мисля за Него, вървя и Му говоря мислено и Той ми отговаря. Влязох в мислен разговор с Него, както често правех след заминаването Му, пък и по-рано, когато бивах далеч от Него. Да Той ми отговаряше и утешаваше... Минаха доста минути така в разговор с Него, може би половин, един час. Вървя, правя завоите на шосето, отивам все по-далеч и по-далеч от село. Времето е прекрасно: сняг, синьо небе и слънце. Отвън и отвътре аз чувствувам, че нещо ме милва, теши и разговаря с мене. Стана ми толкова хубаво... О, че богато въображение имам, засмях се сама на себе си. И съмнението дойде: „Ако беше миг, два, разбирам, но ето цял час, може би, аз Те призовавам и държа с мисълта си. Та Ти толкова време ли ще стоиш при мене? Та само аз ли съм сега, която мисли за Тебе? Не мислят ли в съ­щия час сега за Тебе и Стоянка, и Буча, Петра, Катя, Олга и т.н. моите приятелки, които знаех, че и те сега като,мене всеки миг мислят и скърбят за Него. Та при коя от нас Ти сега ще бъдеш по-напред в този час? Та само те ли са? Това е цялото Братство, толкова сестри и братя. Та само това ли е Твоята работа - да стоиш при нас, когато хленчим и да ни утешаваш? Та Ти имаш толкова много и толкова велика работа!" 14т.н. нареждах Му аз докато най-после Той каза: „Ами ти не си ли чула нищо, не си ли чела, не знаеш ли с каква бързина се движи мисълта, съзнанието на човека, още повече моето съзнание, че аз едновременно мога да бъда навсякъде, че аз сега съм и при Буча, и при Стоянка, и при Петра, и при Катя, Олга, и при тебе, и при всички, които мислят в този час за Мене и ме призовават!" Аз пак се засмях скептично и казах: „Да зная и защото зная, си въобразявам, че това си Ти!" Бях стигнала върха, от който се откриваше незаменима гледка: в далечината околовръст се белееха на синия фон на небето върховете на Стара планина, Средна гора, Родопите, Рила, Витоша. Малки, бели, пухкави облачета и техните отсенки и лъчезарещото слънце по белия сняг правеха пейзажа незаменим. Аз тъй обичам красотата, красивото в природата. Тя ме погълна цяла и смени мислите ми. Когато се връщах аз вече мислех за друго, не за Него. Когато се прибрах в стаята си бях съвсем забравила за вътрешния разговор, който водих по пътя. Взех едно томче лекции, което ми попадна и отгърнах на една лекция, която също ми попадна и седнах да чета и да си почина. Чета и ето една мисъл: „Човешката мисъл се движи с бързина в квадрилиони, трилиони в секунда. Колко повече едно висше Съзнание. И с та­зи бързина То може да бъде едновременно навсякъде!" Аз изтръпнах! Аз знаех, че Той е говорил за бързината, с която се движи мисълта и съзнанието в беседите си, знаех, че някога мога да попадна на такава беседа и на тази мисъл, но да попадна сега, същия ден, един-два часа след разговора. Това никога не очаквах. Нито можех да търся. Аз не знаех абсолютно в кой том и в коя беседа може да се срещне тази мисъл. Те са море, океан, в който човек може да се загуби, камо ли и да търси нещо. Освен това аз нямах всичките си беседи при мене, а само няколко томчета. И аз взех, което ми попадна. Случайност ли беше това? Ако е случайност, каква случайност! Но аз не вярвам в случайности. Да! Аз вярвам, вярвам, че Ти, Най-големият, Най-великият, Който слезе на земята за най-малките, за мене, за Олга Блажева, за Буча Бехар. Който имаше време да ни държиш с часове в стаята си или навън и да ни говориш, и да ни съветваш, и да ни учиш! Да! Ти Си! Ти Си! Ти Си! И никой друг. И аз Ти благодаря! Благодаря! Благодаря! По-късно, веднъж по време на моето пенсиониране, когато работите ми бяха много заплетени, че не се виждаше изхода, а нямах близки да ми помогнат, аз вървях през гората за града и кършех ръце от безнадеждие и отчаяние: Кой? Кой ще ми помогне сега? Кой ще ми помогне?.„ И ето шепот силен, определен, ясен: „Аз ще ти помогна! Аз ще ти помогна!" Сепнах се. Възможно ли е? Как ще стане това? Как ще ми помогнеш? Ти ли Си? Ти ли Си? Ти ли Си? Нареждах пак плачейки. Но шепотът повече не се повтори. Той остави фактите да потвърдят това. Нареди се всичко повече от лесно и добре. Мога да изброя още много и много примери из моя живот и из живота на моите приятелки, но да не отегчавам. И те всички ни говорят, че Той се върна за нас, както ми подсказа и първият ми сън след заминаването Му, че Той се върна при нас, че Той е винаги с нас и взима участие в нашия живот, както по-рано: Интересува се от нас, помага ни, лекува ни, съветва ни, учи ни, води ни по пътя ни към Бога. Безсмъртният мина по пътя на смъртните и оживя в душите и сърцата, които Го познаваха и възлюбиха! Това мнозина съзнават и знаят. Други се колебаят и съмняват. А трети и хабер си нямат от това, което е бил Той за нас и което е и сега. И въпреки, че Той е свършил като всички обикновени хора, че Го няма вече тука, развихриха своите амбиции и слабости и нанесоха на делото Му, на Братството такива пакости и поражения, без да мислят за последиците. Но затова по-късно. А ние макар и да скърбяхме от една страна за липсата на Неговото физическо присъствие между нас, се утешавахме и радвахме от Неговото духовно присъствие - от това, че животът ни продължи да си тече, както по-рано: школата си продължи, столът, екскурзиите, Паневритмията, Рила, об­щия хубав, задружен братски живот! И сега, макар и смазани, разнебитени и ограбени външно от вмъкналите се между нас врагове на делото Му, вътрешно ние сме крепки, бодри и верни на Него и на Бога, защото ние Ги опитахме, ние се свързахме с Тях и сме едно с Тях! „Аз и Отец ми едно сме!" „Аз и Отец ми ще дойдем и ще направим жилище във вас!" Това не са празни думи, но опитани формули. И затова ние можем да кажем като Христа: „Нашето царство не е от този свят" „Нашето царство и нашето свещенство са при Бога!" Ние получихме своя дял! От всичко това, което стана напоследък губи само българският народ и тези, които го направиха. Но още е твърде рано да се говори за това. Бъдещето е пред нас. Не може един велик Учител да стъпи на земята и да се задуши Учението Му от шепа неосведомени хора. Бъдещето ще говори за Него. А ние, а аз - най-малката, ще носим признателността си през вековете към Него - най-големият. Братът на най-малките, Който слезе до тях, за да ги приобщи към себе си и към Бога!

81. МАЛКА СЪМ ЗА ГОЛЯМАТА СКРЪБ Щом си отидох в село и времето се влоши. Заваляха дъждове непрекъснато. Разкаля се, застуди се, почнаха да падат мъгли и т.н. И не се отвори хубаво време през ноември, па и през декември, за да си отида. Пътуванията бяха все още много трудни. А всички мълчат, никой не се обаж­да от Изгрева, да зная какво става там. По едно време получих от Буча тре­вожно писмо, че Учителят нещо не е добре, но болен ли е, какво Му се е случило, от какво може да не е добре, не беше ясно. Посмутих се, поплаках си, но отхвърлих лошата мисъл, която се яви в главата ми и си продължих работата, изчаквайки да изтече декември, който беше много студен и да си ида за Коледната ваканция да видя какво става там. Уви! Преди да дойде ва­канцията на 29.XII., петък, надвечер получих телеграма от Буча пратена още на 27.XII. сутринта. Телеграмата гласеше: „Тръгнете с Ружа веднага!" Ружа Чернева беше наша сестра Учителю в същото село (Гобра). При нея още от началото на учебната година беше на гости друга наша сестра, нейна при­ятелка - Ганка. И трите веднага разбрахме какво можеше да значи тази телеграма. В 12. ч. през нощта тръгнахме. Лунна, но студена, снежна и заскрежена зимна нощ. Снегът скърцаше под краката ни. Трябваше да вземем влака от гара Милковица, който минаваше към 2-3 часа през нощта. Но той дойде към 5-6 часа сутринта и се бавеше толкова много по гарите, че едва в 8 ч. сутринта бяхме на софийската гара. Влакът беше претъпкан с войници и граждани. Едва успяхме да се ка­чим и да увиснем на стълбите. Добре, че се намериха добри войничета, които ни отстъпиха място на платформата, а после и в коридора. Иначе как щяхме да издържим навън, не зная. Вървяхме и мълчахме трите потънали в скръб и горчиви мисли. Когато стигнахме на Изгрева беше 9 ч. сутринта. Първа ни срещна в гората сестра д-р Борова и ни каза какво се беше случило, което ние предусещахме, но все още не искахме да вярваме. Посрещнаха ни на Изгрева плачещи сестри: „Той е там!" Само толкова могат да кажат. Повече нищо. Той беше положен пред катедрата в белия си костюм, който беше об­личал понякога, само на Великден, Петровден и събора. Беше чисто, светло, топло и уютно. Въпреки голямата скръб, голямата болка, грабна ме някаква вълна на мир, която не ми позволи да викам, да кре­щя както в друг случай бих направила. Той не обичаше това. Седнаха кротичко до Него. Гледах Го, чудех се и повтарях Му мислено все същите думи, че съм малка още и незряла за толкова голяма скръб и сълзите без да мога да ги спра се търкалят по лицето, по ръцете, по скута ми... Кой? Как? И защо? Защо? Защо?! А на хубавото Му лице около устата имаше една гънка на неудоволствие, на отвращение! От какво? От кого? - Тайна! Може би от земята, от нейните жители, за които Той напуснал Небесните обиталище, це­ли 60 години се раздаваше и беше неоценен за сега. Но това е само мое мнение. Та Той и не очакваше оценка от земните жители. Имаше Кой да Го оцени - при Когото Той беше отишъл сега. Може би това отвращение беше от страданията, които очакваха човешкия род, не приел Неговото учение, което би ги намалило в крайна мяра? Не зная. Само дано не е това неудоволствие от мене, задето не останах онази събота - последната, за дето не останах на 22. септември в Мърчаево, задето не се отказах от Кюстендил, задето си оти­дох много рано на 1-ви септември, а Той не искаше да ме пусне. Сега разб­рах защо е било всичко това. Сега разбрах, защо не ме е пускал - искал е да бъда близо до Него повече време, да Му се радвам и да Го слушам, защото е знаел, че времето Му е малко. Но късно! Не! Това отвращение не може да бъ­де от мене. Какво съм дете! Та тогава Той беше тъй мил с мене! Тъй мило ми прощаваше моята слепота и нечувствителност! Но аз никога няма да си простя. И дано да запомня. Та ако някога имам щастието пак^да го срещна на физическия свят да бъда будна и чутка за най-малката дума и най-малкия жест. Почти целия ден прекарах край Него с малки изключения. Че колко още ми остава да го гледам? Само днес и утре до обед. Кой е очаквал, кой е подозирал такова нещо?! Ние всички очаквахме, че Той ще живее най-малко 120 години, а може би и повече. Не беше ли възможно това? - Беше! за Него всичко беше възможно. Но има и Божи план. И Той се подчиняваше винаги на Божия план. Той беше единственият, Който познавам, Който изпълняваше Божията воля и Божия план, тъй както трябва. Такава е била волята Божия. И Той се подчини на нея. Ще се подчиним и ние. Но не можеше да не ни е мъчно, да не скърбим и да не плачем. Всички плачеха - тихо, мълчаливо, но плачат и мъже, и жени, и наши, и чужди, непознати хора, които не бях вижда­ла никога. Извървя се невъобразимо много народ, тихичко, незабележимо, . непринудено. Никой не ги покани, никой не ги накара, никой не ги насили. Нещо повече. По радиото даже не приели да съобщят за Неговото заминаване, но съобщението се разнесло със светкавична бързина и без радио, от уста на уста, от човек, на човек... Няколко телеграми и провинцията и България знаеше. Знаеха и зад граница. Но границата беше затворена и от там никой не можа да дойде. И по етера... Как по етера? Ето как: На 27.XII.1944 г. сутринта, когато си е заминал Учителят в ранни зори, аз сънувах сън. Отивам на Изгрева, приближавам стаята Му - затворено, пердетата спуснати. Няколко сестри ме срещат и казват: „Учителят замина за Мърчаево". Но аз почувствувала го като друго заминаване, останах като гръмната. И полетях да падна. Те ме хванаха от двете страни и ме подкрепиха. Поведоха ме към малкия салон. Пред мене във въздуха се очер­та образа на Учителя до кръста - тъжен, замислен, съсредоточен... Той ме съпроводи до салона и се изгуби. Разбрах, че само аз Го виждам. Още на сън разбрах, че това не е обикновено заминаване за Мърчаево, че това значи друго заминаване... И затова като се събудих бях силно разтревожена. Разплакана, аз разказах съня си на приятелката си - директорката. „Иди си, тръгни си веднага!", рече тя. Но нали човек иска да се самозалъгва в такива случаи до последния момент. „Все пак, това е сън, рекох си, дано да не озна­чава нищо!" Така, разказаха ми мнозина са получили съобщението преди телеграмата. Моята телеграма дойде на 29.XII. вечерта. Целият съботен ден не турих хапка в уста. Не можех да преглътна глътка. Освен това бях и изстинала от пътуването. Всичко ме болеше. Имах и малка температура. А още утре остава - още по-тежък ден и в понеделник сутринта, 1. януари, трябва да пътувам и във вторник, 2. януари да бъда на училище. Как ще бъде това? Ще се разболея по-тежко и ще легна. Кой ще ме гледа? Кой ще ме лекува? Кой ще ми помогне? - Учителят? Къде е Учителят сега? Вижда ли ме, чува ли ме? Ще ми помогне ли, както ми помагаше досега? С мене ли ще се занимава сега в този важен и съдбоносен ден? Стоя до главата Му в събота вечер заедно със Стоянка Илиева и си мисля: „Как ще бъде сега, от сега нататък без Тебе, Учителю?" По-рано заболи ме нещо, отида при Него, кажа Му, Той ми даде съвет какво да направя и минава или просто, без да правя нещо в същия миг минава. Ами сега? Ето аз съм болна и смазана от скръб. А във вторник на училище. Ако не бях поне на училище! Остават 3-4 дни. Разпущаме децата за Коледна ваканция на 5.януари. Не, за няколко дни няма да си отивам да се простудявам по пътищата. Беше много студена зима. Влаковете правеха го­леми закъснения, чакалните неотоплени, мъчно се пътуваше. С право мога да си взема медицинско и да си взема отпуска, да не си отивам за няколко дена. Но, помислих си: Какво ще кажат колегите? Тя беше здрава, кога се разболя? Не, те ще се погаврят, ще се подиграят, ще хвърлят кал върху Учителя. Не! Не! Като си помислих това, казах си: „Не! Аз няма да позволя да хвърлят кал върху Него, заради мене, но ако ще и да умра. Аз винаги в живо­та си и в училище съм се старала да бъда съвестна и изправна и в работата си и в отношенията си с колегите, с децата, с родителите им, за да не хвърля петно върху Учението на Учителя, да не кажат с презрение: „Дъновистка". И Бог ми е помагал. И винаги и навсякъде съм се ползвала с най-добро име. „Учителю, помогни ми, моля Те, както по-рано да оздравея и да си отида, за да не хвърлям петно на Името Ти. Особено сега, при тази скръб не искам да чуя да ме подиграят, че съм останала зарад Тебе, а не че съм болна." Така шепнеше душата ми край Него в събота вечер след 10 часа, след като бяхме направили общата молитва и всички си бяха разотишли. Бяхме останали само Стоянка й аз да бдим край Него до 12 часа, след което щяха да ни сменят други. Какво си мислеше Стоянка, какво се молеше, не зная. Но аз, малката, ней-малката ученичка на Учителя, ето това се молеше и искаше пак помощ от Него. И, о, чудо! В миг се смъкна всичко от мене, както някога е ставало. Престана всяка болка по ставите ми, махна се тази тежест от плещите ми, олекна ми на гърдите. Почнах да дишам леко, главата ми се разведри, престана да ме боли. Челото ми, което пареше, се разхлади. „Стоянке, Стоянке, оздравях, оздравях, виж, виж, пипни ръцете ми, че­лото ми, не парят! Леко ми е, Стоянке, аз оздравях. Той, Той го направи пак!", шепнех на Стоянка. И тя ме гледа тъжно и мило и едновременно зарадвано, радва се както и аз се зарадвах, колкото че съм оздравяла, още повече, че даде знак, че е тука, че ни вижда, че ни чува и че пак ще ни помага. Гледам, пипам безжизненото Му, студено чело, лице, гледам наоколо, взирам се във въздуха да Го видя жив, да ми се очертае образа Му, както в съня на 27.XII., но не. Не ми се даде това! Ех, благодаря, благодаря и на това, че зная, че е тука, че ме чу и нищо, че не съм Го видяла! Не можеше и друго­яче да бъде. Но в голямата си скръб и губещи Неговата мила и обична форма, с която тъй бяхме свикнали, ние забравихме за миг Неговия Божествен, мощен, животворящ Дух и мислехме, че губим и Него. „Благодаря, благодаря, благодаря...", шептеше душата ми. И започна друг мислен разговор с Него, вече не за себе си, В 12 часа полунощ дойдоха две други сестри да ни сменят. Аз не исках да си ида. „Иди сега да ядеш и да спиш!" Боже, как ми пошепна в душата яс­но и отчетливо тези думи, както някога тъй нежно, тъй топло, тъй бащински. Той, Той, Той! Това със Стоянка не споделих. Разделихме се. Моите крака ме понесо­ха пак както някога, когато излизах от при Него. Изкачвах стълбите по две на Бучината къща. Блъснах вратата, без да чукам. На масата, пред недовърше­ната вечеря стояха Буча, Петра и Николай Шиваров - тъжни, почти разплака-ни и ме чакаха. „Учителят е жив! Жив! Жив! Дайте ми да ям! Аз съм здрава, здрава!", бъбря и си мия ръцете на умивалника. - „Той! Той! Не може да бъде друг, да шепне тъй топло! Тъй бащински!" Те ме гледат в недоумение. Какво ли си мислят? После вечерях и им разказах всичко. Поуспокоиха се и те. Олекна и на тях. Николай си отиде. Ние спахме. Аз спах, спах...'Както искаше и както каза Той! Ядох и спах... На утрото щом се събудих, скръбта, жестоката скръб отново се сви в сърцето ми и го загриза. Станах. По-скоро да вървим, по-скоро. Още днеска и няма вече никога да Го виждаме. Просто не можех, не исках да вярвам. Още повече след слу­чилото се снощи. Но беше факт - горчив и жесток факт. „Хайде, по-скоро, по-скоро!". Бързах аз. Но Буча по-благоразумна, каза: „Не, ще пием чай, ще закусим и тогава. Днеска ще ни предстои малко, нека се подкрепим". Така и направихме. Но времето лети. Когато отидохме салонът беше препълнен. Бяха на­дошли още много хора от провинцията и непрекъснато прииждаха. Нямаше място близо до Него и аз се свих да плача в едно ъгълче. Плачеха всички. Този салон, който беше изграден с радост и песен, стените на който бяха пропити с толкова песни и Слова, се проникнаха сега от толкова скръб. Плачеха всички - и мъже, и жени, и стари, и млади. Няма да забравя как пла­чеше един сериозен и сдържан брат, та разплака и мене повече. Бях излязла навън да се поуспокоя и разведря. И когато влязох пак, застанах права зад брат Борис Николов. По едно време чувам плач, хлипане. Кой е? От де иде този плач? Гледам пред мене той, раменете му се тресат, плаче като дете, като неутешимо дете. Разплаках се отново и аз, без да се съдя вече, че вър­ша нещо, което не е позволено. Според окултизма за заминалите не трябва да се плаче, за да не се смущава душата в работата и пътя й, който й предстои, а трябва само да се молим за нея. Но тука беше нещо друго. Неговата Душа, Неговият Дух бяха свободни. Те летяха към Бога. Ние знаех­ме това и свободно изливахме скръбта си. В тази форма ние вече няма да Го -видим. Милата форма, която тъй обичахме. Ние плачехме за нея. По едно време бях седнала на един стол по-близо до Учителя и до мене една непозната жена. Плаче, горчиво плаче и търка непрекъснато очите си с кърпичката. Стана, коленичи до Учителя, помоли се, целуна Му ръката и челото, дойде при мене и пак зарида. Прощаваха се вече всички с Учителя и тя се прости. Помислих си, че е сестра от провинцията, която не познавам и я заговорих. Стана ми така мила. „От къде сте, сестра?", я попитах. „От София." „От София? Че защо аз не ви познавам? Аз познавам почти всички софиянци, виждала съм ги, а вас не си спомням да съм ви виждала." „Аз не съм ваша сестра. Аз не съм идвала често, нямах условия да идвам. Мъжът ми не ме пущаше. Аз скритом съм идвала. Аз обичам Учителя. Боже, колко ми е помагал Той! Винаги, когато съм била в нужда и съм идвала при Него, Той ми е помагал! И като чух... Боже, Боже, как стана това, защо стана това? Сега при кого ще идвам? Кой ще ми помага в живота, кой ще ме утешава, кой ще ме съветва?", нареждаше горчиво непознатата жена. „Е, сестро, пак Той, пак Той!, утеших я аз. - Жив е Той! Жив е! Неговия Дух е жив и мощен! Той не умира! Ние вярваме в това!" „И аз вярвам! И аз вярвам! Ей сега пак отидох и Му се помолих. Имам голяма тревога, голяма мъка. Мислех тези дни пак да идвам при Него. Не знаех, че е болен. Но и сега Му се помолих преди малко. И вярвам, Той ще ме послуша пак и ще ми помогне както ми е помагал толко­ва пъти. Имам дъщеря в Германия. Учи там. Не може да се върне. Остана там. Помолих Му се да ходатайства за нея и за мене пред Бога, да ми я закриля, да ми я запази Бог жива и здрава. (Беше погрома на Германия.) Зная, че Бог Го слуша. Зная, че Той ще направи това за мене. Милият Учител. Обичният Учител. Няма никога да Го забравя." Слушах, слушах и не можех да се начудя на.вярата на тази непозната жена и на Любовта на Учителя, Който беше правил толкова много и за толко­ва знайни и незнайни хора... Няма човек, няма душа, която да се е докоснала до Него и да не отнесе със себе си жив спомен за през вековете. Затова пла­чеха всички сега. Дойде брат Симеонов с цигулката, започна се общо пеене, молитва. Чете се беседа. Беше 10 ч. преди обед. За пръв път в 10 ч. Учителят не говори, а слуша беседа. След беседата две сестри и един брат дадоха малък прощален концерт на Учителя: Асен Арнаудов - арфа, Мария Златева - цигулка и Катя Грива -пеене. Изсвириха и изпяха няколко песни тихо, задушевно, топло, сърдечно. Беше настанала такава тишина. Те бяха застанали пред краката Му. Там на един стол бяха поставени хубави ябълки в една дълбока чиния. Като се свър­ши концертът, три ябълки се търколиха сами от чинията и паднаха в краката им. Кой ги бутна? Лоши ли бяха сложени? Как паднаха? Никой не попита и не се подвоуми. Наведоха се тъжно зарадвани и тримата, взеха си ги и Му бла­годариха със сълзи на очи. „Той така правеше, като Му свирехме. Винаги ще ни почерпи нещо. И сега ни почерпи!" Простихме се всички до един с Него и излязохме. Няколко силни братя Го носеха на ръце. Обиколихме три пъти поляната. Тази поляна, която Той обичаше, която чу толкова слова, толкова музика и видя такава игра и такива радостни дни. Сега видя тяхната процесия. Тя беше облечена в бяла зимна премяна. Сивото тъжно небе ръсеше леко снежинки. По едно време надникна тъжно и дневното светило, което Той тъй обичаше, за което ни говори цял живот и с което ни сроди - слънцето. Колко песни даде само за слънцето, то­зи символ на Великото Слънце, към което се беше устремил сега! След това отидохме и изпълнихме лозето, където беше определено мястото да Го положат. Там, в средата на лозето имаше една малка виеща се лозница. Под нея имаше една малка масичка и пейка сковани от небоядисани дъски. Там обичаше понякога, надвечер да се уедини Учителят в размисъл. От там се откриваше пейзаж към Витоша, който по мекота и неж­ност на тоновете нямаше равен на себе си. Близките Му ученици знаеха това и избраха това място. А може и вътрешно да им бе подсказано от Него. Не зная. На другата сутрин, когато отидохме с Петра да се сбогуваме с Него, могилката беше побеляла. Всичко беше бяло, както винаги всичко край Него биваше бяло, чисто и светло. „Тука ли ще се сбогуваме от сега нататък с Него?", зарида горчиво Петра на рамото ми. „Свърши се приказката, Петра, вълшебната приказка на нашия живот! Настават тъжни дни." Тука е мястото да кажа няколко добри думи и да благодаря от името на цялото Братство на другаря Георги Димитров. Управляващите България в мо­мента не позволяваха да се положи Учителят там. Нашите хора пратиха те­леграма в Съветския съюз до другаря Г. Димитров. Той отговорил веднага също телеграфически: „Да се положи там където желаят". Учителят и Г. Димитров бяха съседи. Едни дъски ги деляха на ул. „Опълченска". Г. Димитров познавал Учителя много добре. Съветвал се е с Него, уважавал Го е. Учителят е правил добро на него и неговото семейство, както и на много добри комунисти.

80. ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИЯТ ПЪРВИ НОЕМВРИ 1944 г. Той не се върна веднага в София, въпреки че другите евакуирани се връщали вече. Той ходил няколко пъти до София и пак се връщал. Аз бях по­ръчала да ми пишат когато се върне окончателно, за да почна съботен ден да си ходя, както Му обещах и както желаех и мечтаех... Но не би! Едва към края на септември се прибрал и почнал беседите. И на 31 октомври; в четвър­тък тръгнах. Празнуваше се тогава за последен път 1 ноември - денят на на­родните будители. Влакът, обаче, имаше голямо закъснение и ние стигнахме с колежката си късно през нощта. И останах при нея в града и на Изгрева отидох сутринта чак след беседата. Беше петък, имахме специален клас, който пропуснах. Учителят беше на двора с малка група сестри. Посрещна ме мило, раз­пита ме как сме там на село сега при новата промяна. Казах Му, че сме добре, но вече са изхвърлили молитвата от училището. Той каза да я заме­ним с формулата: „Да мисля добре, да чувствувам добре и да постъпя добре!" Вместо кръстенето с „В името на Отца и Сина, и Светия Дух", което правехме дотогава, да си служим с горната формула, като я разясним на де­цата и размишляваме върху нея. Беше топъл, слънчев, есенен ден. Учителят беше разположен. Дойде една непозната на мене жена. Разказваше интересни неща за новата промя­на и така духовито ги разказваше, че Учителят се смееше със сълзи. По едно време стана сериозен, започна да се вслушва, като че ли в нещо друго, а не слушаше вече това, което тя говореше. Започна да се вглежда настрани, нагоре, бърчеше носа си, като че ли душеше нещо. След малко дойде една сестра, която каза, че са арестувани няколко наши братя, между които запомних: Пантелей, Методи и Лулчев. Той тревожно и светкавично ни напус­на и си влезе в стаята, а след малко се качи и горе. До обед не слезе, даже и за обед не слезе. Но до обед бяха освободени всички арестувани братя с изключение на Лулчев, този враг на Учителя, за който ще пиша нещо, може би, по-нататък. Той не слезе за обед. И целият ден повече не Го видях. Надвечер беше слязъл към стенографите и аз Го причаках да се сбогувам. На другия ден - събота трябваше да бъда на училище. Не бях си взела отпуска за този ден, защото току-що бяхме почнали занятия и ми беше неудобно. Той подаде ръката си, да я целуна, някак набързо, небрежно, но енергично, то как леко ме чукна по носа и изхвърча по стълбите нагоре. Беше тъжен, затворен, като че сърдит и недоволен. Толкова радостно ме посрещна сутринта, тъй мило ми поговори преди да дойде онази жена, а сега защо така? Мислех си аз. Дали не е недоволен, че си отивам срещу неделя, срещу беседа? Не знаех. Аз и не подозирах какъв съдбоносен ден е бил този ден. Аз и не подозирах с моето невежество и наивност какви съдбоносни дни бяха настанали за Братството. Той е бил зает. Страшно зает е бил тогава. Решителни, съдбо­носни дни са били тогава. Вечерта Той има една необикновена среща в големия салон... и може би фатална... Аз гледах само като теле от вън и нищо не разбирах. Няма ни­кога да забравя тази вечер. Целият Изгрев е излязъл пред салона, на предна линия са нашите мили братя левенти: Гради, Борис, Николай Дойнов, Николай Шиваров, Пантелей, Иван Антонов, Неделчо, Галилей (Галето - Гавраил Величков), Боянчо, Драган, Димитър Стоянов, Влад и много още дру­ги наредени пред прозорците с излъчени гърди, готови да срещнат всичко, готови да минат през труповете им, но да не позволят косъм да падне от гла­вата Му. Небето, обаче, не пожела от тях жертви. Или, може би, сам Той не допусна да се правят жертви за Него. Колко мил, колко трогателно мил беше като изпращаше гостите и видя строените редици. Той разбра, Той почувствува всичко и за да ги успокои, протегна ръка към гостите и рече с мил, топъл глас: „Братята-комунисти са дошли на разговор". Аз бях също на предна линия, исках да видя и разбера всичко. Пък и нали на другата сутрин ще пътувам? Исках да го гледам, да Го гледам... Какво са говорили никой не узна. Даже и смелият брат Боев с тет­радката и молива не беше вътре, а стоя и гледа от вън. На другата сутрин аз си отидох в село с мисълта, че Той е недоволен от мене, за дето не съм останала за неделята. Колко малко съм Го разбирала! Колко нищо не съм разбирала! Това беше последната ми среща с Него на тази земя. Как не подози­рах това нещо тогава? Как всичко беше майсторски скрил! Това ми беше последното целуване на тази топла, бащина, крепка ръка, която ме е водила 22 години по моя самотен и стръмен път. Последният Му образ, последният Му лик беше, който се отпечата в мен за през вековете, гледайки Го отвън ве­черта в осветения салон. Лик на Христа. Светещ лик. Лик на възкръсналия ве­че Христос, за Когото не може да се намери повече дърво за кръст! Какво разбраха от този образ събеседниците Му? - Нищо. Каквото ед­на мравка може да разбере от образа на един човек или на един гений!

79. В МЪРЧАЕВО Учителят се евакуирал там след бомбардировките на 10 януари 1944 г., а на края на юни същата година след като бяхме разпуснали децата за лят­ната ваканция получих писмо от сестра Еленка Андреева, в което казва: „Учителят каза да дойдеш да прекараш ваканцията при нас!" Но как? Ние учителите бяхме задължени да останем в село половината ваканция в услуга на кмета и директора. Макар че в нашето село нямаше никаква работа, в ко­ято да се нуждаят от учителска помощ, беше ми невъзможно да сторя това. И със скръб отговорих на Еленка, че ми е невъзможно да сторя това. Веднага получих второ писмо: „Учителят каза ти и Стоянка Илиева (също Учителю в друго село) час по-скоро да дойдете при нас!" Но как? Разплаках се аз. И не­възможното стана възможно. Разболях се и по такъв начин можах да си из­действувам от кмета и директора да ме пуснат. Те ме пуснаха на драго сърце. Даже кметът ме запозна и препоръча на шурея си - младо момче от София, което ме придружи и услужи много при пътуването. От радост ли, от що ли, аз веднага се почувствувах добре. И литнах през разорена и опожаре­на София за Мърчаево. Пътуването тогава беше много трудно, но мене всич­ко ми се нареждаше така хубаво и лесно с помощта на това момче. И към обед на 10-ти юли аз пристигнах в Мърчаево. Мърчаево. Самото име не ми харесваше - напомня за мрак, а не за светлина. Не тъй обичаме светлината, а не мрака. И Учителят го беше проме­нил в Светляево. Тогава аз още не знаех това. Селото също не ми вдъхна някакво очарование. Малко, прихлупено, сенчесто. Слънцето изгрява късно към 10 часа и залязва рано. Дворът където Учителят живееше също беше дълбок, къщата лишена от простор и слънце. А самото наше Слънце! И то, о, ужас, ми се стори някак помръкнало. Защо Учителят е тъй слабичък и мъничък? Защо е тъй тъжен... тъжен... Къде е този дълбок поглед, в който потъвахме и се губехме от щастие? Къде е тази усмивка, която ни заливаше като вълна и ни отнасяше някъде в надзвездните простори? Къде е тази мощна, могъща ръка, която ни вдъхваше ку­раж и упование? Потръпнах! Все пак радостно и топло Му целунах ръката. Той се усмихна някак немощно, но топло и бащински, пое подаръка, който носех и ми подари новоизлязлата Песнарка, 2-ра част. Бях на квартира при сестра Еленка Андреева, която квартируваше в плевнята на брат Симо. Плевня - настояща плевня - широка, просторна, но ниска, изпразнена и изметена от плявата, пода измазан с глина, без прозорец, с врата, която зее и с хиляди пролуки отстрани от където ни вли­заше въздух и светлина. Добре, че беше лятно време, че я държахме все отворена. Но нали бях там, близо до Него! Абсолютно не страдах от това, че бях в плевня. Аз не я виждах. Аз не живеех в нея Аз живеех в друг свят. Само прашинките, които падаха от почернените и недоометени греди върху лицето и в очите ми, ми напомняха, че съм в плевня. Иначе се чувствувах като да съм в дворец. Аз съм царска дъщеря. Мен сам Царят на Вселената ме е поканил. Времето беше прохладно, приятно лято. Имаше хубави места за разходка, особено към минералния извор. Аз всеки ден ходех там за вода и да се разхождам. Ходех и по пътя за Владая. Аз обичам природата, лазура, слънцето, краските на хоризонта при изгрев и залез слънце, а те и тука, как­то и навред, не липсваха. Аз ги намерих и се опивах от тях и се разхождах и си мечтаех, как скоро ще се върнем на Изгрева, нашият оазис и колко хуба­во ще бъде пак там. И тихичко си тананиках... Кой така успокои душата ми след първия смут? Всеки ден ходехме с Еленка по един или два пъти у Темелкови при Учителя. Често обядвахме и там. Там се слагаше винаги общ обед на двора. Винаги имаше гости от София или даже и от провинцията. След обеда Учителят оставаше дълго време на масата (която беше на двора) и говореше, говореше... Брат Боев беше винаги неотстъпно до Него и записваше, записваше... Ще разкажа един знаменателен момент от онова време: Един ден, след като бяхме привършили обеда и Учителят разговаряше със заобикалящите Го, дойдоха до масата няколко кокошки и един петел от Темелковите. Учителят посегна с ръка и много лесно улови петела, който не се съпротиви. Тогава го сложи на скута си и започна така жестоко да го мачка, че аз се уп­лаших да не умре петелът в ръцете Му. Такава проява на жестокост не бях виждала досега от Учителя. Какво значи това? Някакъв символ е, но какво иска да каже с него, не разбрах. След като го помачка не много дълго време, хвана го за краката, провеси го с главата надолу и рече: „Така Сталин ще че­те Отче наш с главата надолу!" И пусна петела. Той отърси краката и главата си няколко пъти, плесна с крила и весело изкукурига. И весел, и здрав, и чи­тав изтича при кокошките си. Аз си отдъхнах от напрежението, в което бях. Разговорът повече не продължи, коментарии, въпроси по случката нямаше. Учителят се прибра. Прибрахме се и ние. Ще търсим разгадката на този символ във времето - в по-далечното бъдеще. Тогава много не ни интересуваше. Затова, може би, никой не попита нищо. Ние не се интересу­вахме много от политика. Нас ни занимаваше сега въпросът: защо Учителят е слабичък и винаги си държи ръцете сключени, нещо, което досега не бяхме видели да прави. Държеше лявата ръка с дясната, като че опитва пулса си, или като че я подкрепя. Какво става с Учителя, се питах?. Защо е толкова слаб? Защо е тъй тъжен и замислен? Защо понякога ми се струва, че не е Той? Тъй далечен и чужд! Сякаш го няма Учителят! Сякаш е останала само фигурата Му. А онова Силното, Мощното, Божественото, сякаш Го нямаше. Това ме хвърляше в тревога. Но това бяха само мигове. Аз разсъждавах, че това е от обстановката и обстоятелствата. Те не можеше да не Му се отразят. И се утешавах, и се успокоявах сама. Нали войната скоро ще свърши? Краят й се провиждаше вече. Нали ще се върне на Изгрева? Там ще си почине и ще си бъде същият какъвто Го познавахме досега. Правехме с Него разходки из околността, ходехме за гъби, направихме екскурзия до връх Острец, хижа Бор и хижа Еделвайс. Там прекарахме 4-5 дни в повишено настроение, с богати беседи и разговори.. Бяха дошли и братя, и сестри от София по неведоми пътища призовани. На края Учителят каза, че това било събор. Ние сме си направили събора, за който нямаше други по-добри условия нито на Изгрева, нито в Мърчаево, от тези, за тази година. Външно всичко като че ли беше както някога и все пак не беше. У мене имаше постоянно приливи и отливи на надежда и смут. Какво става с Учителя или с мене? Защо аз не Го виждам какъвто Го зная? Но никого не питам, да­же и Еленка, която беше тъй мила и внимателна с мене. Чакам някой друг да заговори по това, но никой не проговори. Не заговорих и аз и скрито си носех болката от необяснимата тайна. По едно време получих писмо от моята колежка и приятелка, която бе­ше от Кюстендил. Кани ме за няколко дена в Кюстендил. Когато отидох да съобщя това нещо на Учителя, Той рече: „Е, какво ще правиш там?" С неудо­волствие го изрече, сякаш не искаше да ме пусне. „Ами, не съм ходила в този град, тъкмо имам възможност да го видя". И като видя, че желанието ми е голямо, каза: „Ех, пък иди, щом толкова много искаш!" Но почувствувах, като че ли Му бях някак свидна и не иска да ме пусне да отида. Чуден е Учителят, мислех си и казвах на Еленка: „Едно време ме пращаше хе-е- в Джендем дере (така наричах моето далечно село - Каял-дере или Каменна река) на шега „и месеци не Го виждах и не ме виждаше, а сега за пет дена не иска да ме пусне!" И се смеехме нехайно и двете и не можехме да си обясним постъпка­та Му. Аз ходих за пет дена в Кюстендил. Като се върнах постоях още някол­ко дена и на първи септември трябваше да си отивам в село. Бяхме си угово­рили с колежката да се срещнем на Владая и да пътуваме заедно. Учебните занятия почваха на 15-ти септември, но тя беше директорка и трябваше на пър­ви да бъде в село. И заради нея пътувах по-рано и аз. Като отидох при Учителя за сбогом, стана Му видимо неприятно и рече: „Много рано си отиваш, рекох? Че защо си отиваш толкова рано?" Усмихнах се пак на чудно­ватото отношение на Учителя към мене, но пак не можах да си го обясня. Отидох си на 1 септември 1944 г. в село и преди да започнем училище дойде историческия 9.септември. Започна Отечествената война и в тази бър­котия ние не можахме да почнем училищните занятия на 15 септември. Сега разбрах отчасти защо Учителят не е искал да си отивам толкова рано. Той е знаел, че няма скоро да почнем учебните занятия и аз можех по-дълго време да си стоя при Него, за което по-рано какво не бих дала, а сега така глупаво и нехайно пропуснах тази възможност, за което горчиво съжалявам. Но нали скоро ще се върне на Изгрева? Тогава ще си ходя често. Успокоих се аз. На 2О септември бяха дошли в село двама руснаци - офицер и войник с камион за провизии. Мои познати софиянци, евакуирани в нашето село, ко­ито още не бяха се върнали в София ме поканиха да отида заедно с тях с ка­миона на тези руснаци, с които се бяха запознали до София. Иначе пътува­нето по влаковете беше невъзможно. Превозваха се войски български и руски, превозваха се шумкари, народ от селата към градовете, от градовете към селата - цяла военна България беше в движение. Аз, разбира се, приех на драго сърце тъй като на 22.септември имаме празника на есенното равноденствие. Приготвих се за десетина минути и след един час бях в София,.а на другия ден 21.септември - в Мърчаево. На тръгване приятелката ми изрично ме помоли да не се бавя много, защото не й се стояло без мене в село. Аз й обещах, че като мине празника ще си дойда веднага. Така и направих, за съжаление. Но нека кажа няколко думи за празника. Той мина по програма, както всеки празник с две беседи: в 5 ч. сутринта и в 10 ч. преди обед, с посрещане на слънцето, с Паневритмия, с общ обед. Но по дух беше нещо ново и особено. Сякаш беше отприщен някакъв бент и бе заляла цялото село вълна от гости от София и провинцията. Как ги побра селото толкова хора. Всички извън мяра радостни. Двойна радост. Войната се е свършила. Бомбардировките, страшните бомбардировки - също. И празника! Ще видят Учителя хора, които толкова време не са Го виждали. Масите-трапези на дво­ра се пълнеха неколкократно за обед. На етапи, на етапи се хранеха, защото не можеха да се поберат наведнъж. Учителят стоеше на масата си и присъст­вуваше с всички. Изчака всички да се нахранят и към 4 часа се прибра в ста­ята си да си почине. Аз трябваше да тръгвам за София. Отидох веднага за сбогом. Мислех това да направя от вратата, да не Го безпокоя повече, но Той ме покани вътре. Седнах до източния прозорец, Той срещу мене на леглото си. Наметнат със сив кариран шал, с коса малко в безредие от това, че беше си полегнал преди да вляза, с блед и уморен вид, с очи греещи от Любов, беше прекрасен. Не можех да Му се нагледам и нарадвам. След като поприказвах­ме малко, ме попита: „А защо бързаш толкова да си отиваш? Нали нямате още занятия? Защо не останеш още?" Но аз, въпреки че на драго сърце бих останала си спомних за обещанието и казах: „Обещах на приятелката си да се върна веднага. Но нали скоро ще се върнете в София, аз ще си идвам то­гава всяка събота. Само не зная как ще пътувам сега. Пътуването е много трудно!" И какво стана тогава, Боже мой, за един миг?! Стори ми се, че леглото, на което беше седнал Той се отдалечи, отдалечи и Той стана мъничък, мъничък, също както се вижда от обратната страна на бинокъл, но светещ, мил, хубав, прекрасен, но се отдалечава, отдалечава, като че ей сега ще се скрие и ще Го изгубя и няма вече да Го видя. Аз се уплаших и исках да се хвърля в краката Му, да ги прегърна и да извикам: „Не Те давам, не Те давам, Учителю". Но това беше някакво преживяване на душата, което трая само няколко мига. Всичко стана обикновено пак, както по-рано. И Той с обикно­вения си топъл, мил глас, каза: „Е, няма що, както добре дойде, така добре и ще си отидеш. Нали добре дойде?", ме попита многозначително, като че ис­каше да ми подскаже, че Той ми беше наредил това идване. Той е искал да дойда да Го видя още един път. Искаше и да не си отивам, да остана още. Но аз, твърдоглава, твърдоглава „късна по ум и сърце", да разбирам какво има да се случи. Смачках сърцето си, което искаше да остана, станах твърдо, сбогувах се и си отидох. Наистина Той ли беше, който заличи преживяното преди малко така от съзнанието ми, че аз излязох радостна от при Него, както винаги и не си спомних за това нито веднъж, освен чак като си замина. Пътуването ми се нареди добре, както добре дойдох, както каза Той, защото Той го нареди. А пътуванията бяха невъобразимо трудни тогава.

РАЗКАЗ ЗА СКРЪБТА 78. НАСТАВАТ ТЪЖНИ ДНИ Лятото на 1939 г. беше последното лято богато и пищно със Слово, с гости и радост, и въодушевление. След това не се повтори. Учителят ходи с една малка групичка, между които бях и аз, в 1940 г. на Рила само за 10-12 дена. През 1942 г. пак ходи с друга малка група за няколко дена. Но и при двете екскурзии даже и времето не благоприятствуваше, беше все дъждовно. От 1940 г. започнаха изпитанията на Европа, на България пък и на Братството. Границите се затвориха и гости от чужбина не ни посетиха. Започнаха оскъдни, гладни години, мъчителни в очакване да се свърши войната. Учителят препоръчваше българите да пазят неутралитет,но не Го послушаха и отвориха своята макар и символична война на САЩ и Англия, която даде доста жертви. Учителят е давал съвети да мине българският народ по най-меката линия, с най-малките жертви, обаче, криво са Му били протълкувани думите, криво предавани и неизпълнени. Ако Го бяха слушали, косъм от главата на никого нямаше да падне. Той, обаче, запази своите си хора. Нито един наш човек тогава не пострада. Започнаха бомбардировките над София. Аз през това време бях в село, което отстоеше на 25 км от София и всичките ужаси не видях и не изпитах, за което съм признателна на Небето. Но при всяка бомбардировка, при която се чуваха гърмежите и се виждаха пламъците от селото ни, аз би­вах нащрек и в молитва, и взимах участие в мъката и скръбта на всички. Нали съм българка? Нали съм човек? Нали обичам хората? Нали те ми са братя и сестри? Нали там бяха и моите близки: роднини, приятели и братя, и сестри от Братството? През всичките тези години на войната Учителят все повече и повече усилваше своята дейност. Говореше и говореше, и говореше... И във време на беседа, и на вън, по всяко време, сред големи и малки групи говори и говори... Правеше впечатление, че някак бърза, бърза да каже още и още, и още, много да каже и да не забрави нещо и да не остане нещо неказано, да не остане въпрос от живота незасегнат и неизяснен... И сега когато Го няма на физическия свят с физическото си тяло и не можем да отидем при Него, да Го питаме по някой въпрос, ако се поровим в беседите или в спомените си, непременно ще намерим отговор. Той е казал толкова много неща по всички въпроси, които ще осветяват пътя на човечес­твото далеч в бъдните дни през вековете. Тогава ние не разбирахме защо толкова бързо и толкова щедро дава, но по-късно разбрахме, че Той е знаел, че времето Му е малко. Той, Който се грижеше за всички, се погрижи и за мен. През лятото на 1940 г. ми каза да напусна онова далечно село - Каменна река, в което отсто­ях 17 години и да се приближа към София. И тогава дойдох на 25 км. от София. Имах възможност да си идвам всяка събота и да слушам беседи и да забележа този ускорен темп на дейност. А Паневритмията се играеше доде падне сняг, особено в годината 1943 г., от когато започнаха бомбардировки­те над София. „Тя, Паневритмията - казал тогава Учителят, - огражда Изгрева". И наистина на Изгрева не е паднала нито една бомба. Той знаеше това, че на Изгрева няма да падне бомба, но въпреки това, заради другите, които имаха слаби нерви, пък и Той сам беше толкова фин и чувствителен, се евакуира в с. Мърчаево с една малка група. На някои е казал: „Ако имате здрави нерви и можете да понасяте, останете. Бомба тука няма да падне!" И някои са останали, а някои са се евакуирали в различни краища на България. За Мърчаево ще разкажат, може би, онези, които са били през всичко­то време там с Него? Аз бях кратко време и ще разкажа малкото,което съм видяла и преживяла там.

77. ЛЯТО 1939-то Най-пълната, най-богатата и най-радостната година в живота на Братството бе годината 1939 г. Тя беше кулминационната точка, може би на външния ни физически братски живот - не на духовния! Тогава, през 1939 г. аз съм била все още Учителю в село и не зная как е протекъл животът на Изгрева през годината. Струва ми се, че е протекъл като всяка година с всичките му радости и възторзи край Учителя и с всички­те му задачи и изпитания на всеки поотделно дадени като на ученик. Но ду­мата ми е за 1939 г., за летуването ни през нея на Рила. Още с пристигането си за лятната ваканция аз забелязах особено оживление и приготовления на Изгрева. Ремонтират се и се белосват от вън и отвътре салоните, боядисват се външните - обедни маси и пейки, яйцето, ка­тедрата с блажна боя. Поправят се алеите, украсяват се градините. Хорът и оркестърът усилено се подготвят. Частните къщи също се боядисват, белосват, приготовляват. Влизат и излизат делово много братя и сестри при Учителя да Му докладват как вървят приготовленията, да искат съвет и т.н. Сам Той е тук в някой от салоните, ту в градината при работещите, при пей­ките и т.н... Направлява работата. Радостни ми съобщават сестрите, че това лято ще дойдат от чужбина много гости - затова са тези приготовления. Поканени са от много страни. Ще дойдат и от франция братя и сестри, които още не са идвали. Първите пролетни птички долетяха от север. Това~бяха гостите от Латвия, Литва, Естония. След тях дойдоха от Югославия. Усилено се шият палатки, да има и за гостите. Всички сме извън себе си от радост и въодушевление, и гости, и ние. Учителят се разлива в Слово. Беседите са дълги и пребогати. Разговорите след закуска, след обед и вечеря са дълги и неповторими. Ще благодарим много на брат Боев, че не е оставил едно зрънце да падне и се изгуби. Всичко е записал, подредил и запазил. Всички закусваме, обядваме и вечеряме заедно, като едно голямо семейство. Концерти, песни, вдъхновение. Отпразнувахме Петровден при най-голямо въодушевление. И не стихнала още песента на празника, автобусите ни понесоха към Рила. Там друго чудо! Подготвителната група братя и сестри заминала за 7-те рилски езера по-рано и е устроила лагера. Палатките: на Учителя, на чуж­денците и на някои от нас са накацали вече по трите бряга на Елбур. Кухнята е почистена и поправена. Огнищата подновени, чайниците и казаните настанени. Магазинът готов и препълнен с провизии. Какво ли нямаше в него. „От пиле мляко" само нямаше, както казва народната поговорка. Всичко що имаше на богатия тогава изобилен пазар в София и Самоков имаше го и тук. Та чак и мекици. Беше дошъл брат - мекичар със семейството си от Ямбол да летува и да ни гощава с мекици. Всяка сутрин и всяка надвечер запалваше огън на една страна, на края на лагера и почваше работата си. Редът и дисциплината бяха изискани, както винаги. Духът празничен, съборен. Всичко е весело, доволно, щастливо. Всичко се движи с такава енергия и лекота и сякаш не работи и не се уморява, но сякаш се носи леко, леко над земята с песен и вдъхновение - и чужденци, и ние. Природата и тя знае важността на тази година. Последната, хубава, свободна, щастлива го­дина в братския живот. Слънцето грее от сутрин до вечер. Нито едно облаче не хвърля сянка по него. Понякога само за украса, може би, по синия небос­вод се появяват и заплуват малки, бели, пухкави облачета подобни на лебеди и се оглеждат в кристалните води на езерото. О, в него се оглежда приказно и целият град от бели палатки - чайки. И вечерите са тихи, звездни и нашепват приказки за неизмеримата дълбочина на Вселената, за неизбродимата Мъдрост на Битието и за безграничната Любов на Любещия, чието име е Бог! И Неговият Син - пратеник на земята да свидетелствува за Него се раздава денонощно като неизчерпаем извор на Мъдрост и вдъхновение, като неугасващо слънце на светлина и радост, като нестихващ поток на песен и Любов. Неговият Син! Щастлива беше земята, че Той ходеше по нея. Щастлива беше Рила. Щастлива беше всяка пътечка, която познаваше стъп­ката Му. Щастливо беше всяко камъче, всяка тревица, всяко цветенце, до които се докосваше Той. Щастливи бяха водите на пенливите вадички и поточета, над които минаваше и те пееха неспирно и оживено. Щастливи бя­ха езерата, върховете, канарите. Но най-щастливи бяхме ние, които Го поз­навахме и тръгнахме след Него. Не, Той ли ни доведе тука и ни разкри и ни сроди с неизбродимата красота на природата и Величието на Бога? Гостите французи малко закъсняха. Те дойдоха към средата на летуването; Но ето ги и тях. Колко са скромни и смирени тези французи. Колко са скромни и смирени тези професори,'художници, учители, културни хора от Париж, Лино, Марсилия, Тулон и т.н. Колко са топли и сърдечни. Учителят ги приветствува с топло бащино Слово, а те - задъхани от вълнение, от обаяние, от почуда мълчат, мълчат и тихо се търколят по бузите им едрите французки сълзи... Тези сълзи говореха повече от най-красноречи­вото слово. Незабравимите французи! -Топли, сърдечни, вдъхновени! Колко малко време, но колко сгъстено им беше дадено всичко. Можаха ли да го погълнат, асимилират и да го претворят в живота си и да изпълнят задача си, за която бяха дошли? Не зная. Метлата на врага мина и над Франция, както и над България и помете много нещо. Но аз не вярвам да не са останали души, в които семенцата посети тогава с толкова любов да не дадат рано или късно своя плод. Бъдещето е пред нас. Още всичко не е загубено. Велик е Бог! Казано е в Писанието: „Няма да се върне Словото Божие, от да не принесе плод!" Още тогава в един дванадесети час на деня, когато слънцето беше на зенита си и ни обливаше със своята мека, топла милувка, ние бяхме около Учителя събрани пред лъчезарящия от чистота и блясък охлюв, чакайки обе­да да бъде готов, Учителят каза: „Слънцето сега е на зенита си, нали? И вие всички се радвате. Но то не може да остане все там. Ще почне да слиза. Тридесет и девета година е зенитът на братския живот. Но тя ще остане неповторима. Затова казах аз да пишете всички да дойдат". Какво разбраха другите тогава, не зная. Но аз бях дете - чувствувах се като дете. Аз винаги и до ден днешен се чувствувам дете - дете, което нищо не знае и не разбира от големите въпроси на света и живота. От политика пък хабер си нямах. Никога не съм се интересувала и занимавала с политика. Докато има толкова красиви неща в живота: музика, поезия, изкуство, наука, защо да се докосвам до нея? За мене тя е била винаги нещо нечисто. Малките повърхностни, случайни познания, които сами са ми се натрапвали ми говорят за това, че тя не е допринесла нищо добро на света - само раздори, крамоли, войни, революции, безлюбие, насилие, егоизъм, лъжи, жестокост и т.н., и т.н... Животът, светът нямат нужда от нея. Без нея те биха си съществували по-добре. И религията! А всичкият упадък и разгром - на политиката. Да ме извинят големите политици. Това е само мое мнение. Може да има добри политици и добра политика, но аз не съм видяла още тех­ните добри плодове. Досега само религията, изкуството и науката са прид­вижвали света напред. И то чистите: Религия, изкуство и наука! Защото поня­кога в тях се вмъква и политиката и тогава ги опорочава и тях. За мене и изкуството е религия, и науката е религия. Защото не наука­та ли е, която ни разкрива законите, тайните на Битието, на Вселената и ве­личието на Твореца? Не изкуството ли е, който ни разкрива красотата на Вселената и живота и ни възвисява и ни прави по-добри, по-човечни и ни приближава към Бога, Който е самото добро, самата красота, самата Л1обов? Изкуството и науката са двете ръце на Бога, чрез които Той работи в света. Религията е техният синтез. Какво са псалмите на Давида? - Висша не надмината поезия! Какво са притчите на Соломона? - Висша Мъдрост! Какво е Евангелието? - И едното, и другото! Какво е Словото на Учителя? - Най-висшата поезия и музика, най-висше знание и мъдрост. Да изучаваш науката значи да изучаваш Бога! Да възлюбиш изкуството, значи да възлюбиш Бога -Неговата красота! Това могат да разберат само истинските хора на науката и изкуството. Учителят казва: „Учените по пътя на своите научни изследва­ния ще стигнат до Бога!" Нима не четем в биографиите на великите, учени мъже на изкуството, как благоговеят пред онова, което откриват и творят? Те всички са били дъл­боко религиозни и озарени свише. Те са били истински служители на Бога. Незаменими, велики откровения са няколкото страници в биографията на Айнщайн, как той чувствува и възприема религията чрез науката - този най-голям учен на века. Целият му живот не беше ли Богослужение - служение и на истината, на светлината, на доброто, на жертвата? Неповторими са стра­ниците от романа „Трима в любовта" от Кронин, за пробуждане душата на неговата героиня и връзката й с Христа. Поема - цяла поема за пробуждане въобще на човешката душа. А какво да кажем за Виктор Юго, Гьоте, Леонардо да Винчи, които са били окултисти, Бетовен, Микеланджело, Толстой, Ганди, Рабиндранат Тагор - тези великани на човешкия род!? И за плеяда още по-големи или по-малки мъже на науката и изкуството озарявани, вдъхновявани единствено, именно от идеята за Бога, от любов към Него и Неговите тънещи в мрак и невежество чада?! Ами какво да кажем пък за онези адепти - възвишени същества, за ко­ито говори Учителят, служители и съработници на Бога, които са участвували и участвуват в създаването на Вселената и на нашата земя?! Но аз се отвлякох. Думата ми беше, че аз и не подозирах голямата и страшна вълна, която се надигна от запад и грозеше да залее и разгроми света - голямата Световна война, която започна още в края на 1939 г. и се разрази в годините 1939-1944 г. И дали е спряла сега? - Не! Топла или студена, тя е все война. Тя е все гибел за народите. - Омрази, вражди, революции, гонения, лоши условия и т.н., и т.н... Всевъзможни беди! Учителят виждаше тогава това и затова каза: „Тези условия повече няма да ви се дадат!" И не ни се дадоха! При едно летуване, една група братя и сестри, в която бях и аз си тръг­нахме за София един ден преди Учителя. Друг път съм пътувала винаги с Неговата група. Излязохме сутринта рано и тръгнахме заедно с Учителя и ос­таналите братя и сестри, които отиваха на петото езеро да играят Паневритмията и да ни изпратят. От там ние ще продължим към хижа Скакавица за Дупница. Времето беше ясно. Но щом стигнахме там внезапно припадна тъмна и непрогледна мъгла. Ние не се уплашихме. Учителят не ни спря. Изпечени водачи застанаха на чело на редицата, ние след тях и след като се простихме с всички и целунахме ръка на Учителя потеглихме към хи­жа Скакавица. Мъглата беше толкова гъста, че едва виждахме гърба на пред­ния другар и пътечката пред стъпките си. Вървим и всеки се вглъбил в себе си, гледа да не изпусне случайно пътечката. Вървим, вървим, вървим... Може би, не, а цял час и когато всеки си мислеше, че наближаваме хижата, внезап­но се отзовахме при сенки, които играят Паневритмия! И Учителят сред тях! Беше смях и олелия до Бога. Къде и как сме се въртели цял час, за да се на­мерим там от където сме тръгнали, не ни беше ясно. Някой! Кой? Махна с ръ­ка Учителят пред нас. Раздра се мъглата, блесна слънцето. Ширна се поляната, очерта се пътечката. Ново сбогуване, ново целуване на Ръка, смях, радост! И напред!

76. СУРОВИ ПРЕЖИВЯВАНИЯ БУРЯТА Беше в едно от първите ни летувания на Рила. Ние с приятелката ми Буча бяхме в една малка нова, триъгълна палатка. Млади и жизнерадостни и винаги вдъхновени, както почти всички млади сестри и братя, прекарвахме тези първи летувания радостни, весели, пъргави, вземахме участие във всич­ки излети и всяка обща работа. Вечер се прибирахме и сладко заспивахме още щом слагахме глава на възглавницата. След един такъв пълен с приятна работа и преживявания ден, сме така сладко и дълбоко заспали, че не сме чули как се е разразила буря тази нощ. А бурите на Рила са нещо забележително, за което ще пиша по-нататък. Колко време е бушувала, не зная, но ни е съборила палатката върху нас така, че тя паднала и покрила леглото ни, а главите ни останали навън. Нищо не сме чули и усетили. Чак ко­гато тя е затихнала и започнало да ръми дъжд, студените дъждовни капки, които падаха по главите ни, по лицата ни, ни събудиха. Разбрахме какво е станало, какво е имало. Придърпахме края на палатката, завихме се през глава да не ни мокри дъжда и се закискахме на дълбокия си сън. Да не чуеш такава буря, която събаря палатки. Не се мина много време чуваме приятния, познат, мил бащин глас: „Каква е работата, рекох? Как сте?" „Добре сме, много сме добре, Учителю)", обадихме се и двете заедно зарадвани в един глас. Отварям очи. Учителят надвесен над нас свети с фенерче, оглежда палатката. До Него брат Борис Николов. Той не чака заповед, покана. Здравите му жилести мишци заработиха. Дигна коловете, оправи палатката, няколко чука и тя се изправи на краката си. След туй продължиха пътя си. На другия ден разбрахме, че са обиколили целия лагер и поправили всичките съ­борени палатки. След като се прибрали се изля страшен, пороен дъжд. Ние не заспахме до сутринта. Разговаряхме и се чудехме на грижата и придвидливостта на Учителя, а за ученика не си спомняхме дори. Тогава центъ­рът беше Учителя. БУРЯ И СНЕГОВЕ. Но какво се случи след много години? Учителят си беше отишъл вече. физически от нас. Ние летувахме вече без Него на Рила. Беше 1950 г. В края на летуването се разрази също голяма буря, която трая цял ден и цяла нощ. - Буря, през деня със дъжд, а през нощта със сняг. Реве вятърът, блъска, напира и събаря, подкопава и дере по-стари палатки. Страхотии! На този хълм, под Молитвения връх, където бях аз, още през деня се събориха и дигнаха няколко палатки. Обитателите им се приютиха в други по-здрави. Тук остана само моята и палатката на Кисьови. При мене не се приюти никой, защото моята беше незакътана отдолу и цяла наводнена. Аз бях на високо легло. През нощта бурята я раздра на две места и натрупа преспи около леглото ми. За чудо само над леглото ми палатката остана здрава и само то остана сухо. Цяла нощ, разбира се, не спах. Изредих по ня­колко пъти всички молитви, псалми, формули, стихове от Евангелието, които знаех. На сутринта бурята затихна. Но беше облачно, мъгливо и студено. Разбрах, че цялата ми палатка от вън е обгърната с преспи сняг. Какво е ста­нало с другите, не знаех. Кой къде е, къде са моите приятелки, не знаех. Лежа, не смея да мръдна от студ и размишлявам: Какво ще стане сега? Как ще се изтъкна от тука? Как ще слезем долу до Говедарци? И т.н... И си въздъхвам: „Ех, едно време Учителят обикаляше след буря палатките, а сега? Знаех, че братята сега ще се отзоват на своите близки. Но кой ще се сети ту­ка за мене на този връх? Аз нямам много близки. Спомних си за Учителя, за брата не помня даже кой беше. Колко е неблагодарен човекът. Не се мина и половин, един час и чувам мек, приятен братски глас: „Как си, Наталия? Какво правиш? Как изкара бурята?" „Боже! Брат Борис Николов. Как се е сетил? Също като тогава. Ами, че тогава нали той беше, именно, с Учителя? Сега си спомних. Боже! Боже! Кой го доведе? Учителят ли пак? - разсъждавам. Добре съм, Борисе, добре съм", отговарям на бързо. Няма време много за разсъждения. Той влиза в палатката. Вижда ока­яното ми положение. Пуща няколко шеги (той е духовит), грабва в една ръка постелките ми, с другата ме хваща за ръка и ме завежда в палатката на Кисьови, която е близо до мене и която е съвсем здрава. Ние приказваме, смеем се, споделяме с Кисьови как сме прекарали. Няма време много за разсъждения. На другият ден си тръгнахме. Размишленията и разсъжденията идват сега, когато събитията се отдалечи­ха по време, но се избистриха в съзнанието. Защо именно с този свой ученик Учителят беше излязъл в оная бурна нощ да оправя палатките? Защо именно този ученик изместваше най-тежките камъни по Рила? Защо именно той но­сеше най-тежките товари по екскурзиите - чайници и др.? Защо именно той будуваше по цели нощи край огнището по екскурзиите на Рила, Мусала, Витоша, Стара планина и поддържаше огъня? Има да си спомняме много „за­що" за този брат. Защо именно и сега се струпа най-големия и най-тежкия товар на плещите му? Аз няма да отговоря, ще кажа само: Господ да го благослови. И да му даде сили и живот да издържи това тежко изпитание, ко­ето негли ще го закали за онзи велик живот, за който го подготвят. Върху него и върху други самоотвержени братя и сестри, с които Учителят изгради и създаде Изгрева и делото си, се хвърли най-много кал. Но Небето не разсъждава по човешки. Ще мине време, ще се избистрят съзна­нията на хората и тогава те ще ги увенчаят със светъл ореол. Учителят даде санскритски имена на някои от Седемте рилски езера. Първото назова Махарзи. „То, казва Той, - отговаря на стомаха на чо­вешкия организъм." Той е най-малкото, най-плиткото и най-топлото. На него­вата височина край него растат още клекове и буйни треви. Около него е ме­ко и магнетично. Край него пасат стада - овце и говеда. Рибари отсядат край него на палатки и отправят походите си за риболов по другите езера. Риболовът, както и ловът въобще и всяко насилие над живи същества и убийство, за Учителят беше ужасно неприятен и Той се опитваше да превъз­питава някои от рибарите, които виждаше, че се поддават на новото възпитание. Така Той откупваше понякога уловените риби и.ги пущаше об­ратно в езерото. През деня първото езеро имаше по-обикновен вид. Неговата мистич­ност се чувствуваше надвечер, в синкавия здрач, когато денят полупритваря очи. Особено, най-силно се чувствува когато пристигаме от София. Второто езеро, край което се разполагахме ние с по 100 до 300 палат­ки е по-горе, с по-скалиста и по-разнообразна околност и по-красива. Това е най-красивият кът на Рила, а може би и най-красивият планински кът в България. Чух веднъж един брат, който идваше от Пирин, да казва: „Идвам от Пирин, обходил съм всички планини в България, но по-хубаво от ей това кът­че никъде не съм видял!" И протегна ръката си към меката изящна линия на върховете, които обграждаха това кътче. Второто езеро Учителят назова Елбур. То отговаряло на черния дроб. То е разляло водите си по-нашироко. Има много плитки места край бреговете, в които децата газеха и си играеха, но има и по-големи дълбочини от първото. Незабравими ще останат разходките ни по него с лодката. Нашите трудолюбиви, предани братя я направиха поръчаха долу в София, до­караха я оттам, донесоха я на рамене, боядисаха я и я подкараха с песен към чешмичката за вода. Дотогава водата за кухнята се носеше от сестрите на ръце и от братята на рамене. „Колко приятно ни носят вълните...", пеем в лодката. Тя пори плавно чистите води. Пеят край нас водните лютичета, които като бяла дантела ко­кетно са наметнали езерото от единия му край. Лазурът се усмихва над нас. Слънцето трепти. И душата се радва, радва... А белите палатки накацали околовръст почти по трите бряга на езерото, като чайки, трептят също на слънцето и придават още по-приказен вид на обстановката. Понякога братята поканват Учителя да Го разходят из езерото с лодката. Тогава ние, по-младите сестри, палави и волни, се събираме за миг на брега близо до палатката Му. Следим с радост разходката и пеем. Пеем „Баркарола" от Вебер, „И скачам аз" от Учителя, „Светъл лъч от горе слиза", „Весел ден" и т.н.... Лодката тържествено се движи, обхожда няколко пъти езерото и спира пред нас. Учителят радостен и доволен поздравява и бързо се скрива в палатката. След малко докато не са се разпръснали изпраща или сам донася някоя голяма кутия шоколадови бонбони или локум - големи локуми, каквито днес няма с лешници и орехи, да почерпи.своите весели и щастливи деца. На връщане от чешмичката, като вървите по тясната пътечка, спрете се за миг, погледнете отсрещния бряг на езерото. Там брегът е нисък, няма наоколо скали и върхове и се открива далечен хоризонт чак до Витоша. В който час от деня минете, този хоризонт ви привлича, омайва, омагьосва със своите нежни, нежни, най-разнообразни краски и тонове... И ти, обърнал се за миг и погледнал на там, спираш се и не можеш да се откъснеш. Ако някой художник-пейзажист иска да рисува нежноцветист хоризонт да дойде тук. А душата на всеки от нас е такъв художник, който се омайваше от този пейзаж, рисуваше го всеки ден най-разнообразен вътре в себе си и тези кар­тини ще ги носи в себе си през вечността. Мисля, че тази картина е нарису­вана от нашия добър брат-художник Михаил Влаевски с пастел. Паметни ще останат и вечерите - вечерните огньове край Елбур. Когато припадне здрач и заблестят една по една едрите звезди надникнали в езерото да видят своя лик, те виждат там и огънчетата, които се оглеждат, запалени тук-там между палатките, край които са насядали сестри и братя на разговор и песни. Централният огън, обаче, скоро привлича всички. Кладата му е голяма. Околовръст е почистено и са наредени пейки, дървета, пънове за сядане. Малко пушек, после огънят Се въззема право и буйно нагоре. Слизат по скло­новете като сенки братя и сестри в топло, вечерно облекло и мълчаливо се нареждат около огъня в очакване. След малко идва и Учителят. Той сяда на определеното място. Сядат и сестрите и братята. Мнозина стоят прави наоколо, защото няма място за всички. Малко мълчание, после започват песните: една, две, три... много песни... Вечерите край огнището бяха посве­тени главно на песните. Понякога, макар и рядко, някои сестри и братя реци­тираха свои стихове или четяха свои разкази, приказки... Никакви разговори. Сам Учителят не говореше. Той е говорил цял ден: говорил е сутринта на върха, говорил е на обед и след обед, говорил е на чешмичката, при някое езеро, където сме били на Паневритмия или на разходка, някъде по пътя, или там, където се е работило нещо. Говорил е край палатката си. И сега мълчи. Вечерите край огнището са свещенодействие. Песните са молитва. Почивките между тях - размишление. Дълбоко размишление, което издига и носи душата някъде високо и далеч... дори до Бога. Най-после - „Добрата мо­литва" или „Отче наш" и всеки се прибира мълком в палатката си за „сладък и спокоен сън", както Той много пъти ни пожелаваше. И наистина, колко бе­ше сладък и спокоен, окрилен от една безгранична Любов. И какви чудновати и красиви сънища се сънуват там. Ето, например, един: На небесния син купол ярко блестящи златни звезди са събрани в съзвездия, които представляват чертежи, фигури, математически формули, тъй както Учителят ги чертаеше и пишеше на черната дъска в клас. Или пък някоя от дадените от Него формули: „Бог е Л1обов!" „Верен, истинен, чист и благ всякога бъди" и т.н... И тука е школа. И денят е школа, и нощта е школа - тихата, звездна и спокойна нощ. БУРЯ И НОЩИ БЕЗДОМНИ. Да разкажа ли сега за една бурна нощ? Може би и тя е школа - друг род школа! Небето е ясно, чисто, кристално. И слънцето от него почти жари. Но ето от запад, като изневиделица се метва един тънък воал от прекрасни бели, леки, перести облачета. Да им се ненагледаш. И ние ги гледаме и им се радваме. А някой познавач на времето по облаците казва: „На вятър са те, на буря. Буря ще има". А друг добавя: „Не видяхте ли снощи какъв беше хори­зонтът при залез слънце - огнено червен? И то показва, че ще има вятър". Не се минава и час от разговора и от запад ни плисва една вълна - въздушна въл­на - вятър. Втора, трета... Започва да става застрашително. Братя и сестри бързат, кой където е да се прибере в палатката си и да я закътат. Стягат въжетата, окопават ги наоколо, затискат с камъни, отвътре нареждат вещи околовръст да няма дупчица от където да влезе вятърът, че влезе ли веднъж, надуе ли я отвътре, тя е загубена. Ако не още в началото, до края на бурята, колкото и да е здрава, тя ще падне или ще бъде разкъсана. И готова или не, всеки се прибира в палатката, застава до входа й като страж и почва борба с бурята. Тя напира, блъска, ти държиш, стягаш, връзваш отвътре, оправяш по­валени вещи и дрехи и т.н.... А бурята реве, бучи, блъска жестоко, яростно, понякога придружена и със силни мълнии, гръмотевици, светкавици... Ад! Същински ад! Страх да те съвземе. Затихне за миг, като че ли да си поотдъхне и събере сили и с по-голяма ярост връхлита. Разгневена е природата, мис­лиш си. Колко е разгневена. Страшен е гневът на природата. Не познавам по-страшен гняв от нейния. Като че ли е решила да те помете. Да помете всичко по пътя си. Защо ли е тъй разгневена? - Най-после се запитваш. Какво ли съм направил? Какво ли сме направили? Почваш да търсиш и своите, и чуждите грешки и почваш да се молиш и за себе си, и за другите. Ние всички сме така свързани, като скачени съдове и злото, и доброто ни е общо, отразява се на всички. А Учителят казва: „Планината - нейната приро­да или нейните духове се сърдят, когато ние престъпваме нейните закони. Тук човек трябва да бъде много внимателен. Да пази чистота и физическа, и духовна, за да не я разгневи". Веднъж Той ни обясни, че една буря тогава би­ла предизвикана от туристи, които минаваха през деня и стреляха за удовол­ствие към скалистите върхове. Оттогава сме забелязали, че винаги когато минават туристи или рибари, които стрелят, след няколко часа се явява буря. И те веднага напускат планината. Но тежко им където ги застигне. По такъв начин тя очиства планината от хора, които не познават законите й и не ги зачитат. И ние, които стоим там по 30-40-50 дни, се стараем да сме внимателни, но въпреки това, почти не минава лято да не се яви поне по една такава буря. И ти се бориш с бурята, молиш се, питаш се, търсиш грешките си, обещаваш, че ще ги изправиш ако си открил някъде в себе си нещо за изп­равяне и т.н.... Но тя не се подкупва с нищо. Върлува, беснее, лудее от яростно, по-яростно, събаря палатката над главата ти, шиба те с нея жестоко. Или пък я раздере и ти оставаш под открито звездно или облачно небе. А Боже мой! Колко е чисто тогава небето. И колко едри и блестящи звездите. Да не те е страх и да не ти е студено да стоиш и да им се любуваш. Ако ли е пък облачно и вали, тогава тежко ти. Увиваш се победен в разпарцалената палатка и чакаш да спре бурята. Най-после, уморена тя спира. Уморен и ти заспиваш. Когато се събудиш - тишина, тишина, тишина. Такава контрастна тишина! Ни помен от бурята, ни лъх от ветрец. И светлина, светлина, светлина... Небето е тъй прозрачно синьо! И слънцето тъй светло, като че по-светло грее и топли и милва! Боже, колко е прекрасна планината след бурята и колко сме жалки ние! Тук, там стърчат някои по-здрави и яки, и добре закътани палатки, а дру­гото е повалено. Притичват се братя и сестри от всички страни на помощ и палатките една по една се изкърпват, издигат и подреждат. ' Всичко е тъй хубаво, всичко е като преди. Рила е прекрасна! Ние сме весели и бодри! И доволни! Нито помен от бурята. Само споменът е запеча­тан за през вековете, споменът и може би урокът - в по-чутките души! За третото езеро, което Учителят назова Балдердару, споменах преди малко, като за най-близко.до второто и с обширна до него мека поляна, на която обикновено, почти всеки ден идвахме да правим паневритмичните упражнения. То не е много дълбоко, широко разляло водите си, огрявано от слънцето цял ден понеже близо до него не стърчат високи върхове, водата му е мека, топличка и мнозина любители на езерните бани идваха тука да се къпят. Поляната до него е обширна, мека като кадифе и осеяна с безброй дребни, розови карамфилчета, представлява голям двор, в който ние идвахме често да се разхождаме и печем на слънце. Близо е и чешмичката ни. Близо до нея е и четвъртото езеро - Близнаците. Не зная защо Учителят не даде за него санскритско име. Може би, то е, както се казва за децата „дошло е с името си". То само си носи, определя името, то представлява две отделни езера съединени помежду си с тесен и плитък провлак. Външният близнак е по-широк и открит, разлял водите си между поля­ната на третото езеро и рида, който се възкачва към петото, то е слънчево и се посещава от любителите на баните и рибарите. Но вътрешният Близнак е нещо съвсем друго. Дълбоко, тъмно и тихо и сякаш страшно, тайнствено. Заобиколено от високи върхове, които са много наблизо и които хвърлят сянка почти през целия ден. От едната страна стър­чи Харамията със своите харамии плъзнали по него със сивите си ямурлуци, калпаци и пушки, от другата страна - Езерният връх и между тях двата, висо­ко било, което ги съединява. И по склоновете на тези върхове винаги има преспи сняг. Към него мъчно можеш да намериш пътечката, то е недостъпно - оградено с големи блокове камъни, изронени от околните върхове. И ти ска­чаш от блок, на блок, ако искаш да навлезеш по-навътре или да го заобиколиш. Колкото отиваш по-навътре, то става по-недостъпно, по-страш­но и тайнствено, мистично. И чистота! И тишина! Като във храм! И ти неволно сключваш ръце за молитва и чакаш някое неземно същество да ти се изяви, защото тъй осезателно чувствуваш нечие неземно присъствие. Тука няма рибари, няма къпещи се. И мислиш, и разсъждаваш, и съзерцаваш. Поглеждаш и в себе си, в дълбочината на своята душа, където е също тъй тайнствено и чисто. Тук Учителят държа веднъж беседа, когато бяха французите. Насядали по блоковете ние слушахме нечувани слова за чистотата и дълбочината на човешката душа. Имаме и снимка от там за спомен с французите. Махабур е петото езеро или Бъбрекът, което има форма на бъбрек. То е дълбоко, много дълбоко, тъмносиньо и с още по-чиста, бистра и проз­рачна и по-студена вода. Тук вече няма риби и рибарите не идват до тук. Тука идват само любителите на красотата и овчарите. Пред него има една огром­на поляна с мека като кадифе трева - килим. Много често тука Учителят ни е извеждал за Паневритмия. Гледките от тука са прекрасни. След Паневритмията оставаме на слънце и държи беседа. Тук е дадена и песента „Весел ти бъди". „Тука, - каза Той веднъж, - за в бъдеще ще слизаме с аероплан. Ще идваме за 10 минути от София сутрин да си правим Паневритмията". Кога ще бъде това? Може би следващото прераждане. Може би поколението братя и сестри след нас ще идват, а ние ще присъству­ваме духом. Но, което е казал, то ще стане. По-нагоре е Сърцето - шестото езеро. Дълбоко и страшно като чо­вешкото сърце, тъмносиньо, по което често плуват заснежени парчета лед и наподобяват лебеди - то има форма на сърце. И за него няма санскритско име. Тука няма просторна поляна. Скалисти върхове и то ронливи са надвис­нали страхотно над него. Тук не оставаме за дълго. Спираме само за почивка, когато правим по-дълги екскурзии. Тук е място само за малка група или за един, двама души за съзерцание. Тук можеш да потънеш в съзерца­ние с часове и ще се издигне духът ти до шеметни висини. Но сянката прилазя близо до тебе. Ти потръпваш от хлад и прекъсваш съзерцанието. По ронлива пътечка се изкачваме към седмото езеро - главата - Шемхаа. То е по-малко, по-плитко и по-топло, макар че е на по-голяма височина. Но е открито и цял ден е огрявано от слънцето. От тук се ширва безкрайна поляна.която неусетно води до връх Дамга, от дето се открива хо­ризонт до Пирин. Пирин се възправя пред тебе снежен и горд със своя Ел-Тепе. Струва ти се, че ако простреш ръка и ще го докоснеш. От тука, от Дамка се виждат и Урдините езера, Еленин връх, Рупите, Попова шапка, Мусала и много други малки и големи върхове на Рила. Кадифе и лазур! И розова омара! И лек сребрист воал! А под краката ти килим от най-ароматната мащерка, която разлива щедро и щастливо аро­мата си под стъпките ни. Особено под Неговите стъпки! Боже, колко красота си създал Ти за човека! А човекът? Колко още не е достоен той за всичко това. За това е дошъл Той на земята. Да го издигне, да му отвори очите за тази красота и да го направи достоен. Затова Той - 70, 75, 80-годишен, неуморен като младеж върви пред всички и говори, говори, говори... Спира се тук и там с простряна ръка сочи, обяснява, разказва легенди, разказва за невидимите обитатели-адепти на Рила, за невидимите строители-архитекти и т.н... Там долу е Пазар-дере. А далеч - Калинините върхове с езерото Карагьол. Водил ни е и там. водил ни е и на Еленин връх. Цялата околност е обходена, проучена, обгърната с поглед, възлюбена. Тук всичко е Божие и следователно - наше. Веднъж Той ни го завеща: „Всичко това е направено за вас и Аз, от името на Бога, ви го завещавам!" Колко радост беше тогава. Каква красота! Какво богатство! Ние се чувствувахме тогава най-богатите хора на света. Ние и сега, когато съумеем да се изкачим до тези прекрасни висини по дух се чувствуваме най-богатите хора на света, макар да са ни взе­ли всичко. Кой може да ни отнеме лазура, слънцето, високите върхове, красотата? Те са наши. Всичко, що е красиво е наше. Защото ние го ценим, любим и му се радваме. Всичко що е тленно може да ни се отнеме, но нетлен­ното - никога!А във всичко видимо е скрито нетленно богатство. Ето, това ни завеща Той! Нетленното! Духа на нещата! Красотата на живота! за което другите хора са слепи. А Той ни отвори очите за невидимото, за красивото, за вечното! Ако се изкачим до Седмото езеро или до Дамка ние няма да се върнем по същия път, но ще продължим по тесния ръб между Урдините езера и Чанаците. Ще посетим нашия специален любим салон - „Салонът на съзерца­нието", който надвесва скалите си над двата Чанака или както Учителят ги е прекръстил Езерото на Съзерцанието и Езерото на Чистотата и ще се спус­нем надолу през Езерото на Чистотата и ще се върнем на Елбур. Ако пък сме излезли по пътечката към Чистотата, ще се върнем през Седемте езера. Винаги правим кръг. Та за нас ли да разкажа по-рано? Дали за белия едър равнец, който обича да расте по най-чистите скали към езерото на Чистотата, към езерото на Съзерцанието или към Езерния връх и който е толкова лековит. Зъб ли те заболи, Учителят казваше: „Равнец". Корем ли те заболи: „Равнец". Изстинал лиси: „Равнец". Та аз съм пропуснала да разкажа за Езерния връх, който се издига над вътрешния Близнак и от който се виждат всичките седем езера или по­етично казано - Седмострунната арфа на Рила, на която свирят или леки зефири, или понякога страшни ветрове и бури. От тук е получил и името си Езерен връх. МЪГЛИТЕ. Не съм разказала и за танцуващите мъгли, които като неземни същес­тва размятат нежни бели воали по меките килими на рилските поляни, по си­нята повърхност на кристалните езера или по белите скалисти върхове и съз­дават все по-нови и по-нови, все по-красиви и по-красиви гледки. То е феерия, за която нямам думи. А понякога когато запристъпват от низините мъгли - тънки, гъсти и непрогледни мъгли и като някакво войнство за миг отв­ред ни обградят, тогава е страшно и опасно. Ти можеш така да се заблудиш и загубиш пътечката, по която си тръгнал, да загубиш и другарите си, с които си тръгнал. Тогава само молитвата може да те спаси - сърдечният зов към служителите на Бога, към Разумните същества, обитатели на планината. Те ще изпратят лек ветрец, ще прекратят мъглите в друга посока, над теб ще се ширне синьо небе, а пред теб - заляна в слънчева светлина прекрасната Рила с познатите върхове, езера, поляни и пътечки. Каква радост е тогава! И благодарност! Една вечер край огнището след кратка музикална програма ни заоби­коли внезапно такава гъста мъгла. Ние попяхме, попяхме и млъкнахме. Нещо ни смути пеенето. Всеки се вглъби в себе си. Настана едно тържествено мълчание. Учителят беше дълбоко вглъбен и Той. По едно време Той наклони главата си надясно. Тя се отпусна като на дълбоко заспал човек и се разпиля меката Му като коприна бяла коса в страни. „Учителят заспа! Учителят заспа!", чу се шепот. „Ами, заспа, усмихваха се някои по-знаещи. - Кой знае каква работа върши. Учителят ще заспи!" Гледам, наклонил глава, затворил очи, спи, дълбоко спи. Видя ми се по­зата Му неудобна, мъчителна за Него и ми се искаше да отида и да подпра някак главата Му, висяща във въздуха. Но не посмях. Сигурно и у други се е явило това желание, но никой не посмя да се доближи до Него, никой не Го докосна. След няколко минути Той се изправи, стана и каза да направим ве­черната молитва. Прибра се в палатката си Той, прибрахме се и ние. Останаха неколцина само край огнището, на които още не им се спеше. Не се мина и един час, още незаспала чувам гласа на брат Димитър Звездински, пристигнал с брат си Милето (Михаил Звездински) от Дупница: „Ах, братя, ах, братя, как се бяхме заблудили в тази мъгла. Объркахме пътя. Нито се не вижда. Ами сега? На къде?И как да дойдем до тука? А изморени, изпотени, жадни! От Дупница идем пеш. Как да прекараме нощта в тази сту­дена мъгла на открито? Спряхме се и почнахме да се молим, да викаме към Господа и Учителя: „Господи, Господи! Учителю, помогни!" И хоп, мъглата се раздра, пред нас блесна милото огънче в далечината. Ей, това вашето огънче. Ориентирахме се, взехме една пътечка и ето ни тук. Слава на Господа, слава на Учителя, нашия любим Баща!" Слушам аз разказа му през палатката - тя беше близо до огнището и ми се искаше да излезна и да му разкажа как Учителят се излъчи. Сигурно то е било в онзи момент, когато са Го зовали. Братята, които бяха край огнище­то му разказаха всичко. „Милият Учител! Милият Баща. Слава на Господа!" Следваха до безк­рай излиянията на нашия добър и винаги вдъхновен брат Димитър Звездински. ИЗЛЕТИТЕ. Няма пътечка, няма кътче, няма тревичка, няма камъче, което да не познава стъпката Му. Той навред из околността ни води. Запозна ни, сроди ни с всичко. Върховете станаха наши приятели. Харамията. Този легендарен връх стана наш любимец. Всеки ден по пътечката му нагоре от езерото на Чистотата търчаха младежи, деца и развяваха бели кърпи нагоре. Даже вечер, намираха се смелчаци, които се изкачваха и от там ни поздравяваха с размахвани запалени фенери. Езерата ни станаха приятелски близки и родни. Ние и сами ходехме край тях, любувахме им се, вдъхновявахме се, пеехме, свирехме, декламирахме, пишехме стихове и поеми, рисувахме край тях. Прекрасни са пейзажите от това време на нашия брат-художник Михаил Влаевски с пастел и на художничката Цветана Симеонова - акварел. И те - езерата ни обикнаха. Обикнаха ни, защото винаги ни се усмихваха и награждаваха с вдъхновение. Обикнаха ни и поточетата и изворчетата, които срещахме нагоре обле­чени в незабравими незабравки и омайни омайничета. И преспите, под които цъфтяха бели като сълзи камбанки. Обикнаха ни и рибките, които свободно и волни си плуваха из езерата, когато бивахме ние и нямаше рибари. Те знаеха, че ние не ги ловим. Те подскачаха в игрите си на 10, 20, 30, 50 см ви­сочина над езерото и пак се гмуркаха във водата и описваха концентрични кръгове, които той ни забавляваха. Понякога Учителят откупваше уловената риба от някой рибар и я връщаше във водата на езерото. С това ни даваше пример. По-късно, когато Него Го нямаше вече между нас, някои от нас пра­веха това. Каква ли благодарност са изпитвали тези риби, когато са се връ­щали пак в сладката, студена, бистра вода на езерото? Ако биха имали език, сигурно бихме чули излиянията им като на брат Звездински: „Милият Учител! Милият Баща! Слава на Господа!" Всичко, до което са се докосвали стъпките Му и ръката Му, е оживявало, възкръсвало, благославяло. Благословени да бъдат и стъпката Му и ръката Му навеки! Понякога си взимахме храна и обикаляхме всички по-близки върхове и езера за цял ден. А някога отивахме само за Паневритмия. След нея постоим малко на слънце, попеем, поговори ни Учителят и се връщаме за обед на второто езеро, където ни чака топлото вкусно ядене. Понякога след Паневритмията ни завежда край брега на езерото, наре­дим се по един събути и по даден знак навлизаме наблизо във водата, изми­ваме лицето, ръцете и краката си, правим някакви леки упражнения с плиска-не на вода и когато излезем на брега се чувствуваме като младенци. Това сме правили на по-плитките, по-топлите и по-чистите езера - на „Езерото на Чистота", на външния Близнак и на Махабур - петото езеро. Много пъти като се върнем на лагера заварваме туристи. Ако са някои по-културни и по-любознателни хора и се приближат при нас с въпроси, Учителят влиза в разговор с тях и им обяснява много неща. Те остават доволни, много доволни и усмихнати се сбогуват. Но, не! Той ги нахрани духовно, сега ще ги нахрани и физически. Поканва ги на обед. „Пет хляба и две риби." Обедът приготвен за 100-150-200 души може да нахрани още десе­тина души. Понякога става обратно. Ние сме на обед, пристигат туристи. Разполагат се за почивка някъде наблизо. Учителят знае какви хора има между тях. Веднага праща дежурните и ги поканва на обед. Те приемат с удоволствие. Топла храна на над 2000 метра височина. Нахранват се и радос­тни се приближават да благодарят на Учителя. Тогава Той ги нахранва и духовно. Започва разговор, който трае с часове. Тези разговори из планини­те Рила и Витоша, па и на Изгрева и навред са стенографирани от нашия неуморим, неповторим, многоуважаван и многообичан брат Боян Боев, който неотстъпно се намираше винаги до Учителя с тетрадката.и молива. Понякога минават групи с хора от по-ниска култура - крещят, провик­ват се, стрелят, подиграват се с нас и т.н. На тях не обръщаме никакво внимание. Но ако, не дай Боже, се установяха близо до нас, не се минаваше и час и се заспущат мъгли, заприиждат облаци, загърми, затрещи или задуха силен вятър и лагерът се очистваше за миг от тях - от неканените гости. Много професори, лекари, географи, инженери, геодези, българи и чужденци са ни посещавали, минавайки от там. И са бивали приемани от Учителя. Едно лято мина един професор - чех, със жена си. Те след като се запознаха с Учителя се установиха при нас. Направиха си палатката на бре­га на езерото, близо до палатката на Учителя. Те така се приобщиха към нас, че целия си престой прекараха между нас и от тук предприемаха разните си излети из Рила. Той много често разхождаше Учителя из езерото с малката си гумена лодка. Тогава още ние нямахме нашата дървена лодка. Всеки по-културен, по-буден човек щом влезеше във връзка с Учителя оставаше възхитен, и възтрогнат от Него и се разделяше със съжаление. Той не се сещаше, че не ще се раздели никога вече с Него. Така бяха попаднали между нас две чужденки-художнички - едната шведка, другата финландка. И дълго след това те кореспондираха с Учителя и с някои от нашите братя и сестри. Той помни всички добри хора, които са влизали в контакт с Него и следи за живота им. И се отзовава щом Го позоват, когато са в нужда. За те­зи неща ще оставя да пишат други, които знаят повече случаите, за които съм чувала да се разказва. Аз ще разкажа за нашите редовни гости - летовници-чужденци, нашите братя и сестри от Латвия, Литва, Естония, Полша, Югославия, Швейцария и Франция. Нашия предан брат Петър Пампоров с езика есперанто обиколи една година почти цяла Западна Европа и намери чутки души, будни, които щом чуха само за Учителя, познаха Го, приеха Го и станаха Негови ученици. Те - някои от тях идваха години подред да летуват с нас на Рила. То бяха празници. То беше тържество тогава за тях и за нас. Учителят и Той биваше видимо възрадван, вълнуваше се, стараеше се да им се устрои такова посрещане, такъв прием, че да го помнят през вековете... Биваше щедър и в слово, и в сили, и в средства. Бивахме възрадвани и вълнуващи се и ние и от­варяхме широко вратите на малките си дъсчени къщички на Изгрева, на па­латките си на Рила за тях. Отваряхме широко и сърцата си - нашите славянски, широки и гостоприемни сърца! те не можеха да не откликнат, да не отговорят със същото!

75. ЛЕТУВАНЕ НА СЕДЕМТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА От 1928 г. ние започнахме да летуваме с Учителя при Седемте рилски езера с палатки. Прекарвахме там по 30-40-50 дни, според това как позволяваше времето. През 1928 г. прекарахме само 12 дни без палатки, край огнищата, защото преди това бяхме на Мусала десет дни и защото още не бяхме екипи-рани добре за по-дълго. Спомените ми от това,първо летуване са поизбелели или са се слели с по-късните. Затова аз няма да пиша за него само или само за някое друго летуване изцяло и последователно, но като пиша за различни моменти, които са се отпечатали дълбоко и неизлечимо в мен от разните пътувания, ще се нарисува картината на нашите летувания на Рила. На Рила тръгвахме обикновено непосредствено след младежкия събор, след Петровден. Имало ей изключения, когато сме отивали по-рано при хубаво време и за Петровден сме били там. Още песните и вдъхновението не стихнали от събора и Петровден и камионите ни понасят с ново вдъхновение и нова песен по Самоковското шосе в ранни зори. Буйнозелените върхове на Плана, Верила хвърчат край нас или ние край тях. Скоро излизаме на Самоковското шосе, което е право, меко и гладко и в дъното на което се очертава снежна Рила с най-високия си връх Мусала. Ние дирим да го открием и поздравим, че вече почти не ходим на него. Колкото приближаваме, толкова Рила се възправя по-величествена и горда, по-примамлива. Самоков! Говедарци! Краят на гората! Камионите ни стоварват и се връщат назад. Ние се разполагаме на една полянка заляна с ранните слънчеви лъчи да закусим. Пристига бай Янко-каракачанин от Дупница с 14-15 коня и неколцина помощници, между които и синът му Коста. „Добре дошли, добре дошли!, се провиква братски зарадван той. -Добре дошли Катя, Буча, Бояне!" „Благодарим, бай Янко, благодарим! Как е горе? Студеничко ли ле?" „А, отлично, отлично! Снеговете са почти стопени. Само на шестото езеро има още сняг." Тежкият товар се натоварва на конете. Ние метваме по-леки раници на гърбовете си и поемаме нагоре. Отначало пътят върви по течението на една рекичка. Той е широк коларски път, мек и често пъти прашен. От двете ни страни се издигат първите височини на Рила облечени с високи, стройни борове, треви, цветя, малини, ягоди и гъби, най-различни видове гъби. Въздухът е чист, прозрачен, лек, напоен с боров аромат. Слънцето е топло. Ние сме извън себе си от радост. Всеки се усмихва любовно. Дирим да зърнем и Учителя и Му благодарим с поглед за тези възможности, които ни създава, да прекараме лятото в най-красивата местност на Рила, най-красивата и в България и в Балканския полуостров. Той върви метнал през рамо бинокъла си и тихичко разговаря с тези, които са край Него. От време-навреме сядаме да почиваме, за да изчакаме всички и пак тръгваме. Реката бучи и пее край нас, на места пресича пътя. Ние минаваме по дървен мост върху пенестите й води. От Говедарника нагоре пътят започва да става по-стръмен, по-тесен, по-сенчест и по-влажен. Започват да се чувствуват първите признаци на умора. Но ето бистрият, лъкатушен поток на Вада. Той е толкова бистър и примамлив, че ти се иска да се гмурнеш и окъпеш в него или да легнеш по корем и да пиеш зажаднял дълго, дълго, ненаситно. Но ние не правим нито едното, нито другото. Ние сме вече уморени и много сгорещени, а водата е леденостудена - резлива. Още малко и една тясна пътечка край този поток ни извежда на Вада - обширна поляна, ширнала се бледозелена, заляна с мека слънчева светлина..Сякаш израдвана ни посреща с усмивка. Радваме се и ние и я приветствуваме. Разполагаме се по меката й трева. Пъргави братя са изпреварили всички ни и наклали огън и ни поднасят горещ ароматен чай от рилската ароматна мащерка. Боже, като в приказките! Пием чай, обядваме и не се сещаме как излита един час. Стига почивка, че път ни чака. Поемаме нагоре по тъмна, вековна, иглолистна гора: борове, елхи, мури, най-различни видове иглолистни дървета. Висят бради по тях от някакви лишеи, висят едри продълговати шишарки. Пътеките цели са покрити със шишарки и по-дебелички и по-тънки, отчупени от бурите, сухи клонки. „Ех, да ни са в София тези дръвца", възкликва някоя сестра-домакиня. Гората свършва. Ние сядаме пак на една малка слънчева полянка. Свърши се царството на вековната гора. От тук нагоре са клекове и смрики. Открива се по-широк хоризонт. Откриват се вече и стават по-близки рилските върхове, към които си се устремил. Ето го Харамията. Ето Езерният връх. А по-назад, от ляво - Рупите, Еленин връх, Попова шапка и в далечината някъде Мусала. Той сякаш на всякъде ни съпровожда с погледа си. Сякаш следи и бди над маршрута ни. Запяваме „Един си ти, мой Мусала". Някои по-възрастни сестри се смущават как ще изкачат височината, която се възправя пред нас, като са вече уморени. „Е, ние ще й кажем да се снижи малко", казва Учителят усмихнат. Почивките са по-чести, макар и по-кратки. Изкачваме се всички, поднасят топла вода на уморените. Горещата вода отморява и ободрява. Височината е превзета. От тук нататък ще се приближаваме и спущаме към първото езеро. „Благодарим, Учителю, благодарим", казват в надпревара възрастните сестри. „Аз мислех, че няма да мога да се изкача", казва една. Друга: „Наистина, сякаш се сниши височината, така леко я изкачихме". „Аз нали ви казвах, че ще й кажем да се снижи малко", казва отново Учителят радостен и доволен и Той. Слънцето клони да залезе зад високите върхове. Лъхва ни резлив въздух, който иде от езерата. Ние навличаме по-дебели дрехи. Пътеката се спуща бързо. Върховете се приближават. Ето ги Салоните! Ето го Молитвеният връх! Краката ни стъпват по мека, дебела трева, поляната край първото езеро! Първото езеро. За пръв път видяно, то ти вдъхва чувството, че си в храм. Разляло спокойно синкавите си води във вечерния здрач, заобиколено с меко заоблени върхове облечени в клек, буди желание за молитва. Ти сваляш шапка и потъваш в благодарствена молитва. Въздъхваш и тръгваш нагоре приготвил се за новата красота, за новите чувства и изживявания, които ще бъдат по-силни. Когато пристигаме при Второто езеро, вече почти е тъмно. Нещо грандиозно ни обгръща. Едрите звезди са вече над нас. Чувствуваш, че всичко е много красиво и величествено, но умората е голяма. Ние само тръпнем и гледаме по-скоро да се приютим край огнището или в някоя палатка и да починем. Подготвителната група братя и сестри са дошли преди няколко дена, за да подготвят условията, да ни посрещнат. Поднасят ни веднага чай, вечеря, дебели одеала. И скоро мистичната рилска нощ ни обгръща със сладък и спокоен сън. Сънят ни е бил на един дъх. И този дъх е разнесъл отмора по всички членове на тялото ни. Колко ни е леко. Полупритваряме очи. Още е здрач. Някой е наклал огъня и той пращи. Майка е седнала до огъня и прегърнала детенцето си. „Колко е грандиозно тука всичко, мамо", шепти петгодишната умничка Борянка в обятията на майка си. - Става ми страшно!" Отварям очи. Наистина, колко е грандиозно всичко! И величествено! И внушава, наистина, известен страх! Отвред ни обгръщат масивни върхове със заоблена мека линия. Някои още са облечени в клек и са тъмнозелени, други са оголени и сребреят в утринната дрезгавина. На места се белее сняг като прострени бели чаршафи на слънце. Гледаш в почуда широко отворени очи, вдъхваш лекия, но резлив въздух и не ставаш. Много е още студено. Утрото пристъпва бавно, защото изтока от дето ще дойде светлината е забулен от тъмнозелен връх. Ти лежиш с широко отворени очи, гледаш, мислиш, чудиш се. Дрезгавината полека-лека се разпилява, върховете, които те потискат сякаш се отдалечават, стават по-светли, по-приветливи, добиват сякаш друг вид. Шумът от бумтенето на потока, който се влива в езерото е същия, монотонен, особено някакъв, който нарушава иначе мистичната тишина. Бухти и бухти. Сякаш е до главата ти, до ушите ти. Ставаш най-после да го видиш. Той е доста далеч, не можеш веднага да отидеш до него. Само отдалеч го виждаш разпенен и бял. Цялата обстановка е от някаква приказка от „Хиляда и една нощ". Храм с няколко олтара. Първият е този, където сме отседнали ние при второто езеро, вторият - зад него към третото езеро, по-нататък се вижда олтара при Близнаците, а още по-нататък - при петото и шестото езера - един над друг, един над друг, позлатени, светещи от първите утринни лъчи на слънцето. И по тях са нарисувани образи. Какви образи? Ще ги гледаме и разгадаваме дни и лета наред, те не могат да ей обхванат с един поглед. А езерото - току до нас, покрито наполовина почти с бели, водни лютичета. А лазурът над нас? А дъхът на мащерка - сладкият дъх на рилската мащерка. Всичко така е грабнало сетивата ти, че ти стоиш замаян, стоиш и гледаш, и слушаш, и вдъхваш. И какво би могъл да кажеш? Мълчаливо се спущаш към потока да се измиеш. Водата е резливо студена. Връщаш се към огнището да се сгрееш, тръпнещ от чудото, което те заобикаля. При огнището е вече Учителят с група братя и сестри. Слънцето се подава иззад близкия хълм и ги озарява. Те свалят шапки. Правим кратка утринна молитва. „Утре, рекох, като си починат братята и сестрите, ще се изкачим на върха, (който после нарекохме Молитвен връх) да посрещнем слънцето" После отговаря на зададени въпроси, докато се приготви чая. След закуска се залавяме с построяването на палатките и устройването. Група дежурни сестри и братя приготвят общия обед. Трябва да се почисти и полянката, където ще обядваме. „Светлината разкрива славата на деня!" Заляна от мека слънчева светлина обстановката губи своя внушаващ страх облик и става приветлива, приказна картина. Най-красивото място на Рила е местността „Седемте рилски езера" и по-специално второто езеро, при което ние отсядахме. Слаби са думите да го обрисуват, затова ще кажа с думите на нашата сестра-поетеса Теофана Савова: „Идете ги вижте!" С вдъхновение и песен свършихме работата си до обед. Полянката е готова, почистена. Уморени, но вдъхновени пристигат сестри и братя с паничките си. Нареждаме се в кръг. Казанът е в средата и дига пара. Пристига и Учителят. Молитва! Разсипва се топлото ядене. И под милващите лъчи на топлото слънце, то е толкова сладко. След обед някои почиват, някои продължават устройването. То ще продължи няколко дни... Устройва се лагер за 100, 200, 300, 400 души. Трябват огнища за готвене. Трябва магазин за провизии. Впоследствие направихме постоянна кухня и магазин от камъни, покрити с плочи донесени чак от петото и шестото езеро, които всяко лято поправяхме и усъвършенствувахме. Всички работят всеотдайно и с любов. Природата, Учителят, Бог са ни оградили с толкова любов! И ние работим с любов и песен. Вечерта ни събира край огнището на разговор и песен. Но първата вечер сме изморени и много не върви. Трябва да си починем. Занапред ще ехтят канарите от вдъхновени песни. А сега „Сладък и спокоен сън" ни поздрави Учителят вместо „лека нощ" и ние си разотиваме по палатките след кратка молитва. И наистина, сънят ни е един сладък дъх. И този сладък дъх е прекъснат от още по-сладка мелодия. Цигулка в ранния утринен здрач. Песента „Събуди се, братко мили" обхожда лагера, влиза във всяка палатка и прекъсва сладкия сън. Зов за върха! Скачаш, приготвяш се набързо и тръгваш. И пак тайнственост и мистика. По пътечката нагоре се изкачват сенки на изпреварилите братя и сестри. Други ни застигат. Всички пристъпват с някакво благоговение тихо, сякаш да не нарушат нещо свещено, някое свещенодействие - приготвяне за посрещане на дневното светило. Клековете и те са тайнствени, а птичките - мълчаливи. Пристигаме тихо и насядваме по големите камъни на върха. Учителят вече отдавна е там на своето място. Стенографите са около Него. Те не трябва да пропуснат нито един от бисерите, които ще се отронят от Него тази сутрин. Защото това са Божествени слова. Сам Бог говори чрез Неговите уста. Той е потънал в съзерцание! В какви ли светове се е издигнал сега? Какво ли вижда? С кого ли разговаря? С ангелите? С Бога?... Какво знаем ние, малките, за Него? Гледаш Го човек като човек! Седнал редом с нас в студената утрин, наметнат с шал. А такива нечовешки, Божествени слова чуваме от Него и такива нечовешки, Божествени дела видяхме от Него. Изтокът светлее. Хоризонтът почва да се багри. Невидим художник мени картините пред очите ни ежеминутно в най-нежни тонове и краски -розови, златисти, пурпурни, виолетови и им придава най-причудливи фантастични, форми. Всяка сутрин картината е нова и неповторима. Над нас е лазур, а под нас - океан, вълни - мъгли. Или пък долу картината е ясна, а над нас са облаци. Понякога мъгли пропълзяват завчас от долу към нас и ни обгръщат така гъсто, че ние не можем един друг да се разпознаем. Понякога ръми. Понякога лъхне вятър и ни разгони и пред нас се открива прекрасния сутринен хоризонт. Само да бяхме художници и поети. И художниците, и поетите трябва да дойдат тук. Какво ще почерпят от тесните ателиета и задушни кафенета и питейни заведения? Но, ето го и очакваният наш приятел, за когото сме до!или. Лъч, два, три. Сноп лъчи възвестяват неговото идване. Ето го и той впрегнал златна колесница пристига царствен и величествен с всичкия си блясък и красота! „Изгрява слънцето, праща светлина, носи радост за живота тя!" Приветствуваме го с песен. Той ръси злато. Учителят ниже своите бисери. Стенографите пишат. Ние сме в слух. После редицата се среща бавно назад. Всеки пристъпва бавно и тържествено. Сякаш носи съсъд със скъпоценно съдържание, което се бои да не разлее. Да, това, което видяхме и чухме е скъпоценно съдържание. Ние трябва да го запазим, обработим и приложим. Това ще бъда задачата ни за днес, за утре, за бъдните дни на живота ни. Закусваме, преобличаме се в по-леки дрехи и поемаме пътечката към Балдер-дару - третото езеро. Картината е живописна. Целият хълм залян с мека слънчева светлина като да е изпъстрен с най-разнообразни цветя. Това са нашите сестри облекли своите бели, розови, жълти, небесни, пъстри рокли. Някои минават по хълма, някои го заобикалят, вървят по ниско и равно. Като го превалиш, зад него е третото езеро със своята зелено кадифена поляна - обширна, чиста, мека, приветлива. В средата й са вече музикантите със своите инструменти и чакат. Те не са само музиканти, но и веселяци. Заливат се за нещо в смях, тъй както и поляната е заляна с меката утринна слънчева светлина. Нареждаме се в кръг. Какво пъстро колело. Без даден знак Паневритмията почва. Сладостната мелодия се разлива на вълни, на вълни към езерото, към Харамията. Слуша Харамията. (Учителят го кръсти „Харно ми е") Слушат езерните води. Слушат и гледат туй чудо. От как са създадени не са видели подобно нещо - 100, 200, 300 души млади, стройни (тук и старите изглеждат млади и стройни), без команди, без насилие, събрани с любов и радост играят някакви плавни, ритмични, красиви упражнения по ритъма на прекрасни мелодии... Какво ли би казал случаен пътник, турист, ако би ги видял? Може би първият път би помислил, че вижда халюцинация или някакви ундини излезли из водите на езерото да поиграят на слънце. Аз не зная. Но, ето че не закъсняват да се явят такива пътници. Те спират надалеч и стоят като приковани.Какво мислят, не зная. Погледат, послушат и продължат пътя си. Други, любители на красивото, изчакват да свършим Паневритмията и влизат в разговор с нас или с Учителя... ; Понякога там Учителят е държал цели беседи след Паневритмията. Всички се разпръсваме. Едни плъпват нагоре към езерата, други се връщат. Аз обичах да се отбивам на езерото. Навлизах на метър, два навътре по камъните, които стърчат над водата и сядах на някой голям камък, като на малко островче. Обичах да стоя там и да гледам как синьозеленикавата повърхност на езерото се бърчи от лекия ветрец и леки вълни се гонят една подир друга, по които са накацали някакви искрящи лодчици или корабчета -миниатюрни отблясъци от слънцето. Това беше толкова красиво и забавно. Ето една група вълни със своите малки корабчета минават край мене, като че дефилират и отминават. Виждаш ги, че се раждат там пред очите ти в езерото и изчезват някъде там по-далеч от теб, а въображението ти рисува други картини и създава приказка за някакви свръхземни същества, които плуват с тези светещи корабчета, идвайки от незнайни светове и заминавайки към други такива. Тук всичко естествено и земно придобива неземен характер. Колко е хубаво! колко е приказно! Не ти се става. Не ти се отива. Не ти се прекъсва това блажено състояние, в което си се потопил. Що е блаженство? - Да почувствуваш красотата на живота и да се потопиш в нея. " На връщане настигам група братя и сестри, които под ръководството на Учителя оправят една пътечка и правят мостче на една вадичка, от едри големи плочи. В течение на летата прекарани тук ние оправихме всички пътища и пътечки, направихме мостчета, изчистихме изворчета, направихме чешмички из околността, като започнеш от височината над Вада и хижа Скакавица, та чак до връх Дамга. Навсякъде където стъпеше кракът на Учителя се внасяха подобрения. ЧЕШМИЧКАТА. Днес ще направим чешмичката, там на изворчето откъдето си взимах-ле вода досега за пиене и готвене. Веднага след закуска тръгваме. То е близо. Учителят с група братя е пристигнал пръв. Той напътва. Братята с кирки и чукове изкопават големи камъни или пренасят, нареждат, чистят, оправят водата, постилат дъното с по-едри плочи. Някои дават идеята да бъдат бели. Учителят се обръща към северозапад, обляга се на бастуна си и мълчаливо се вглежда някъде към височината над третото езеро и пред петото езеро После тръгва. Ние след Него. Боже, сякаш от там, от долу е видял цяла канара от бял, млечен кварц. Блестят белите камъни на слънцето със синкави жилки - същински мрамор. Братята чукат с чуковете и откъртват едри отломъци, които натоварени на тарги ги понасят надолу. Сестрите пълнят раници, торби, мрежи, кърпи, кой каквото е донесъл, с по-едри и по-дребни късове и почти търчим от радост надолу. Ще я облечем цялата чешма в бяло. Ще я настелем с бели плочки и ще я украсим с бели дребни камъчета. Приказка! Наистина, че е приказка! На чело стоят два големи камъка с особено красиви форми. По-големият е царят, по-малкият - царицата. Край тях -няколко по-дребни късове - царският антураж. А когато сложиха и мраморният чучур, представляващ шепа от познатите нам и обични ръце и пръсти, из които заструи щедро, щедро бистра като сълза планинска вода, надмина всяка красота и всяка радост. В бъдеще тук ще се шепнат молитви, ще се пеят песни, ще се създават приказки и поеми, ще се изливат Божествени Слова... Нашата чешмичка! Обичната наша чешмичка, станала символ на Божествения живот и Божественото Слово, което се излива през шепата на Божествения Пратеник! Нашата чешмичка, толкова простичка и толкова царствено красива ще пои и възпитава в бъдеще стотиците и хилядите, които ще минават от тук и ще четат думите изчукани на канарата над нея: „Братя и сестри, майки и бащи, приятели и странници, учители и ученици, слуги и господари, вий, служители на живота отворете сърцата си за Доброто и бъдете като този извор!" От бял млечен кварц братята пак под ръководството на Учителя направиха тъй нареченият „охлюв" на полянката над второто езеро до огнището. Спираловидно и амфитеатрално наредени един до друг почти споени бели камъни, които на върха завършват с един конусовиден камък във вид на охлюв. Забележителни думи е казал Учителят за този камък: Спиралата символизира пътя на еволюцията на човешкия дух стремейки се да организира материята и да я одухотвори, така че човешката душа да направи общение с Бога. А за върхът на спиралата каза, че е мястото, където човешката душа се въплътява в материята, а пък човешкия дух я организира и одухотворява. Охлювът беше едно украшение на лагера и служеше да сядаме на неговите стъпала за обед. Колко свидно мил ни бе той! Колко свидно мили ни са братята, които с лостове и кирки, с неимоверни гигантски усилия отместваха големите камъни - почти канари, за да очистят мястото за него и поставяха други, за да го направят. Забележителна е снимката направена без негово знание и очакване, на брат Борис Николов, който отмества най-грамадният блок сам. Той е брат с големи и физически, и духовни сили и възможности, затова му се възлагаха и големи, и тежки задачи. Тук е мястото и сега е времето да разкажа някои спомени и за него, върху когото незаслужено се изви такава страшна буря и се изсипа толкова много кал.

74. ВЪЗКАЧВАНЕ НА МУСАЛА Ние идвахме години подред и прекарвахме по 9-10 дни при първото мусаленско езеро, под открито небе и на дъжд, и мъгла, и на студ и сняг и никой не се простудяваше, и никой не се разболяваше. Изчаквали сме се почти всяка сутрин, през време на престоя, на върха, също в разнообразни времена. И той ние посрещал с най-разнообразни настроения и панорами. И винаги сме оставали доволни и благодарни. Няма да забравя никога една нощ сред продължителен гръм и мълнии поехме към върха. Тъмно като „в рог". По пътеката вървим един след друг. На някои по-опасни места стоят братя с фенери да ни светят. Какво беше моето учудване, когато по едно време пред челото ми заиграха някакви светулки. Гледам ги, ловя ги с ръка - неуловими. Чудя се, какво е това!? - Халюцинация! Нещо да не би да съм не добре? - Не! Да ми се спи, да съм спяща? - Не, не! Никога не съм била по-будна и по-здрава от сега. Гледам, залепиха се светулки и по дрехите ми. Пипам ги, ловя ги - нищо. Не се ловят. Не се и махат. Обръща се някоя сестра или брат към мене и виж­ дам и около техните глави също светулки, даже по-големи. Цели звезди. Гледам, но мълча, нищо не казвам, да не ми се смеят. Нищо не питам. Мисля си: нещо ми е станало от височината. Станала съм ясновидка. А не ми идва на ума, че може да е от електричеството. , Докато стигнем облаците се разчистиха, гръмотевиците и светкавици­те стихнаха и Мусала ни прие чист и светъл, и величествен, и ни дари такъв изгрев какъвто четката и перото на никой смъртен не биха могли да нарису­ват и опишат. През време на беседата Учителят ни обясни какви са били тези светул­ки и звезди около главите и по дрехите ни. Атмосферата била толкова наси­тена с електричество и то се натрупвало по края на космите ни и по влакната на вълнените ни дрехи. Значи това не съм виждала само аз. Значи това не е било само с мене и около мене. Това е било с всички, с цялата редица. Каква ли феерия е било да ни погледне човек отгоре, от върха? Дълга редица сенки със светещи звезди около главите като ореоли. Друг път тръгнахме при звездно небе от първото езеро. И по пътя се стълпиха облаци, запрехвръкваха снежинки, които ставаха все по-едри и се сипеха все по-бързо и бързо - цели парцали и когато стигнахме върха той бе­ше целият облечен в дебела, бяла зимна премяна. И не само той. Надалеч около него, додето погледа ни стигаше всички върхове бяха абсолютно побелели. Беше неописуема, красива зимна картина - сред лято, по Петровден. Постояхме, попяхме, порадвахме се и си тръгнахме. По пътя се разчис­тиха облаците, ширна се кристалното мусаленско синьо небе, изгря палещо­то слънце. Докато стигнем до езерото снегът долу вече се беше стопил. Накладохме огньовете да си изсушим обущата и чорапите. Дрехите слънцето ни ги беше вече изсушило по пътя. И никой не се простудяваше. И никой не се разболяваше. Напротив, някои от нас идваха с някаква болест, но с вяра, че като се изкачат на Мусала, ще оздравеят. И така ставаше. Така се случи веднъж и с мене. Малко преди времето за младежкия събор, връщайки се от село аз се отбих в Стара Загора. Там по една случайност се простудих и започнах да кашлям много силно, като да бе зимно време. Като си отидох в София и поч­нах да се приготовлявам за Мусала моите близки - брат, снаха и леля, ахнаха: „Ти луда ли си? Къде ще вървиш с тази кашлица?" Аз, разбира се, ни­то за миг не бях помислила досега за това, но и сега не помислих и без сянка от колебание, казах: „Тя там ще ми мине!" Снаха ми почна да се смее на „глупостта", а леля ми - да се ядосва. Само брат ми ме погледна с очите на обичта и доверието и каза: „Оставете я. Щом има вяра, нека върви.". Така, обаче, и стана. Не там, но още на средата на пътя за Мусала кашлицата ме остави. А горе на върха имаше сняг. Когато се върнах без кашлица, близките ми ме гледаха някак в почуда. А брат ми обичаше да разказва дълго след това, сред интелигентните среди, в които се движеше, как господин Дънов извежда по 300 души млади и стари до 80-годишна възраст на заснежен Мусала и те не само, че не се разболяват, но оставят даже там кашлиците и болестите си.

73. НА МУСАЛА Камионите летят. Косите се развяват. Слънцето се подава. Гръмва пе­сента „Изгрява слънцето". След нея се занизват и други песни, почти до безкрай, без умора. Чам Курия. Столетните борове ни приемат в лоното си.и ни упояват със сладостния си дъх на смола. А върховете им не се виждат. Откроява се тук-там къс синьо небе. Центърът на Чам Курия. Слизаме, почивам, закусваме. Пъргави братя водят наети коне за багажа. Натоварват на тях раниците на по-възрастните и по-слабите и поемаме пътя към Мусала. Пътят към Мусала. Знаете ли какво е пътят към Мусала за онзи, който отива за пръв път на Мусала? - Приказка от „Хиляда и една нощ". Поемаме през усойната и влажна вековна борова гора на Чам Курия. Мирис на смола и здравец. Вадички, потоци лъкатушат успоредно с пътя, пенят се, бълбукат, пеят... На места го пресичат и ние минаваме по красиво из­работени от борово дърво мостчета. Тайнственост и красота. Напущаме Чам Курия и непосредствено навлизаме в боровите гори на Рила, които имат същия характер отначалото. Тук вече шумът от потоците и реките става по-силен, понеже се спущат от по-големи височини. Някъде го­рата отстъпва на по-широки, голи пространства, където можем да видим по-голям къс синьо небе и слънце. На места газим до колене буйна трева и все­възможни билки и цветя. Особено са незабравими омайничетата, едрите маргарити, горските теменуги и незабравките. Някъде спираме за почивка по на припек. И пред нас се откриват високи, някъде облечени в бор, а някъ­де вече и голи, скалисти върхове. Боже, какви чудни фигури е моделирала природата по тези скалисти върхове. Разни замъци с кули, веранди, конници, воини или прекрасни девици. Можеш да стоиш и да съзерцаваш с часове и въображението ти да рисува всевъзможни образи и картини от вълшебни, по-вълшебни и ако си поет да пишеш приказки, вълшебни приказки и поеми. Ние не бързаме. Учителят никога не бързаше по планината. Той върве­ше спокойно и разговаря, обяснява миналото на тези гори, върхове и скали край, които минаваме. Той изчаква всички. Много често правим по-кратки или даже и по-дълги почивки. Някъде палим огън, варим вода за чай, закусваме. Някъде почивките продължават часове. Той говори, цели беседи държи из планината. За строежа й, за миналото и бъдещето й, за строители­те и обитателите й - интелигентни, разумни същества, за които ние нямаме представа, за невидимия свят, за Бога и т.н. За Него екскурзиите не са спорт, не са състезание. Ние трябва да прекараме повече време в планината, да съберем повече енергия и физическа и духовна, да придобием повече об­рази и впечатления и затова Той не бърза. Пътят от Чам Курия до Мусала, който може да се вземе за няколко часа, ние го взимахме за цял ден, а няко­га и за два. Нощувахме по пътя на открито. Така беше и на тази моя първа екскурзия на Мусала. Спряхме се да нощуваме почти на половината път, на една открита полянка. Накладохме огньове, наредихме се край тях за вечеря и на приказки и песни. Най-много сестри и братя имаше на огъня, на който беше Учителят. До късно разговаряхме. После почивка, сън. Но, Боже ми, спи ли се под това звездно небе, където звездите са по-едри и по-ярки и като че не­що шептят? Спи ли се край тази река, като слиза от височините, пени се, бу­чи и разказва приказки? Спи ли се под нежния шепот на бориките и елите свели ниско клони до земята? Не, те дружно пропъждат съня от очите ти и ти шептят: „Не спи, не спи в тази чудна планинска нощ, защото тя няма да се повтори!" Наистина, неповторима, незабравима нощ. На другия ден продъл­жаваме своя път със същия бавен темп, със всичките му почивки. Надвечер сме в подножието на Мусала, при първото Мусаленско езеро. Тук всичко е така грандиозно, така величествено, така мистично. Комуто не харесва последната дума, нека намери друга по-подходяща, която да изрази онова впечатление на душата, което добива човек дошъл от низи­ните за пръв път тук, при тези синкави чукари, тъй чисти, тъй мощни, тъй величави, обгръщани, затулвани и пак откривани всекиминутно от по-леки и по-плътни воали мъгли. И какво мълчание, каква тишина. И каква прозрачност на езерото. Би могъл да преброиш плочите, с които е постлано дъното му. Побиват ме тръпки! Сякаш е храм! И в този храм ние ще нощуваме. А в бъдеще ще прекарваме дни и но­щи под открито звездно или слънчево небе, или пък мъгливо и мрачно, сърдито, гневно, из което се излива „с бакъри вода" или градушка, суграшица, сняг... Но тази първа нощ беше звездна, мека и приятна. Почиваме край огньовете и се мъчим да заспим. Но твърдичко е, и студеничко е, а звездите са тъй едри и светли, и трептящи и не ти дават мир. На утрото, когато трябваше да се изкачим на Мусала, заваля дъжд. Мъгли и дъжд - тих, силен и продължителен. Решихме да изчакаме да превали дъжда. Но не преваля. Цял ден ръмя. Огньовете пушат, ние сме мокри цели. Ходим от огън на огън да се изсушим и посгреем, защото и студеничко е. На следващата нощ заваля пороен дъжд, като „из ръкав" със страхотни светка­вици и гръмотевици, които разтърсваха канарите. Ад. Същински ад - тук сред голите чукари в подножието на Мусала - Божият връх. Ако би бил сам човек тук в такава бурна нощ, сигурно би си изгубил ума. Но ние бяхме над 300 ду­ши и с Учителя. В душите ни беше тихо и спокойно, и топло, ако и от вън да беше студено и да бяхме мокри до костите. Никой, обаче, не се простуди, не се разболя. Щом спря дъждът ние се изсушихме на огньовете и тръгнахме за Мусала. Едрите звезди пак блестяха и такава светлина издаваха, че осветя­ваха пътеката ни. На места си служехме и с фенери. Изтокът започна да светлее... Върхът се открои в ранната утринна дрезгавина. Още малко усилие. Пътечката е тясна, стръмна и опасна. Ние сме заловени по нея на верига. Още малко усилие и ще бъде увенчан подвига ни с невъобразими красоти и радост. Да, за мене - човека от меката, топла и безопасна равнина, това беше подвиг. Най-после върхът е превзет! Първите стъпки стъпиха на Мусала. Поде се песента „Един си ти, мой Мусала". Но някак не провървя. Всичко беше тъй величествено, тъй могъщо, тъй тайнствено, потопено в утринната дрезгавина, че всеки тон занемяваше. Искаше ти се само да гледаш и да чувствуваш. За първи път на Мусала! Да се отдадеш на първите си усещания, на първите си впечатления. Всички се нареждаме на източния бряг на върха. Да, бряг. Защото до­лу е море от вълнисти, гъсти мъгли. А над нас е небесният тъмносин океан, с бледнеещите вече едри звезди, които една по една изчезват. Наредихме се обърнати на изток от където ще видим чудото на Мусала - изгрева на слънцето. „През ясен ден на пролетта видели ли сте изгрева от Мусала?" Изтокът светлее, розовее, червенее. Потичат потоци, реки -огненочервени, виолетови, синкави, розови, златисти, сребърни реки или пътеки, които водят към кули, към градини, към замъци. Картините се менят, цветовете - също, бързо, не смогваш да ги отпечатваш в себе си. Целият хо­ризонт на изток е някакво платно, по което невидим, велик художник слага невиждани досега бои и рисува невъобразимо красиви картини и образи пред замаяните ни очи. Картините се сменят бързо, защото трябва да отстъ­пят място на последната картина-чудо. Всичко се успокоява в един нежно златист тон. От там една бистра, бистра сълзица, после око, после светла топка се издига и затъркаля нагоре по златистия и нежно резедав, нежнолазурен небесен свод. Всичко е занемяло в екстаз. Трябват минути, за да се опомниш. Трябват минути, за да се върнеш там от дето си излетял и стъпиш на най-високата точка на земята в Балканския полуостров - Мусала (2925 м). Тогава започваш да шепнеш молитва и да пееш благодарствен химн на чудото, което си видял. Обща молитва и обща песен. После заобикаляме Учителя да Му целунем ръка и да Му благодарим. Не Той ли ни запознава и разкрива красотата и величието на природата и Бога? Да, Той! Иначе щяхме да дремем във всекидневната делничност, в до­лината на живота. А Той ни издига в шеметни и физически, и духовни висини и ни показва невъобразима красота! Започваме да пеем: „Добре дошъл, добре дошъл Учителю на Мъдростта! Добре дошъл, добре дошъл Учителю) на Любовта!" Слънцето се издига неимоверно бързо и неимоверно бързо усилва сво­ята топлина. Бърза да сгрее премръзналите ни ръце и крака. Но кой ли пък ги е усещал досега? Едва сега чувствуваме, че са премръзнали. Пием топла во­дица от нарочно донесени термоси, сядаме около Учителя. Започва Словото. Слово на Мусала. Слово, което не отстъпва по светлина, по красота от тези, които видяхме преди малко. Целият преди обед прекарахме там милвани от топлото, лъчезарно, мусаленско слънце, радвайки се на красивите картини, които ни заобикаляха от всички страни: на юг пиринска Македония, та чак до Бяло море, на север - Балкана, Дунавската равнина, та чак до Дунава, на из­ток погледът се губи над Рила и Родопите някъде из Тракия, а на запад потъ­ва в безкрайността!... И красота, и радост, и вдъхновение! „Вдъхновение, вдъхновение, вдъхновение, вдъхновение, ти си благословение!" Пеем всички. И лекота! „При първи лъч на слънцето вдъхнали ли сте лекий дъх на Мусала?" Мусала, Мусала, Мусала! Мой Мусала! (пеем) Да, мой Мусала и ничий друг! Ние така се свързахме, сродихме с Мусала, душата ни така го възлюби, че той е на всички „Мой Мусала"! Мус-Аллах! Божи връх - най-високият връх символ и на най-високият връх на човешката душа. „Довиждане, мой Мусала! Довиждане!" Ние вървим полуобърнати. Не искаме да се разделим с него. „Догодина пак ще дойдем. Всяка година ще идваме. Много пъти ще се качваме на теб и в тихи слънчеви дни и в мъгливи, бурни, снежни и студени дни. Довиждане!" Мусала! Мус-Аллах! Божи връх! Самото име говори за мистичността на този връх. Ние имахме щастието да го посещаваме в едно време, когато ту­ризмът още не беше засилен в България. И този най-висок връх и много дру­ги планински върхове имаха запазени своята девственост и чистота. Уви! Хората плъпнали по тях след години ги опошлиха, защото не умеят да пазят нито физическа, нито духовна чистота.

72. НА МЛАДЕЖКИ СЪБОР В СОФИЯ В 1925 г. бях вече приета в специалния Младежки клас и за Петровден с младежи - братя и сестри от специалния клас пътувахме за София за мла­дежки събор - първият ми младежки събор. Приказката започна още от приготовленията, от пътуването, от посре­щането на гарата и т.н.... продължи през събора... и - на Мусала - първи път на Мусала! В онези дни след войната - Европейската война, когато животът още не беше тръгнал в релсите си, младежите се лутаха да намерят някакъв идеал и смисъл в живота в социализма, анархизма, толстоизма, теософията и т.н. и не намираха нищо повече от всекидневието. Аз бях намерила вече своя идеал. Аз бях започнала да възлизам по някаква стълбица - сякаш, че музи­кална стълбица. Всяко по-горно стьпалце откриваше по-широки и по-светли хоризонти пред замаяния ми поглед, на всяко по-горно стьпалце зазвучаваха по-прекрасни и по-прекрасни мелодии. Колко бил красив животът! Приготвихме се, изпратиха ни на гарата на Стара Загора по-възрастни­те сестри и братя, които съжаляваха, че не са млади, за да присъствуват и те на събора, но се пак бяха радостни, че ние отиваме и ще им донесем нещо от там. Някои, които се чувствуваха млади в душите си и нямаха големи семей­ни задължения заключиха, че и те могат да дойдат и дойдоха и те. Първа между тях беше моята обична кака Райна - сестра Райна Каназирева. Песни, смехове, радост, въодушевление и обич, обич, обич... Боже, как ги обичах всичките. Как обичах всичко. Как ми се искаше да прегърна целия свят. Кой направи това с мене? Влакът лети, ние разговаряме тихичко, пеем и се радваме. Присъединиха се към нас братя и сестри от съседните купета от други градове. Тогава се запознах със сестра Сийка Костова. Тя идваше от Созопол, където беше Учителю. Тя беше ангелски красиво момиче, тихо, кротко, нежно се усмихваше и имаше изискан, изящен естетичен вкус. Никога няма да забравя този образ, който имаше тогава. От тогава датира и приятелството ни. На гарата. Аз не знаех, че на гарата в София ще ни чакат посрещачи. Гръмна „Братство, единство". Прегръдки, целувки. Разквартируваха ни. Аз гостувах у приятелката си Милка Танева. Младежки събор. За първи път присъствувах на младежки събор. Салонът на ул. „Оборище" 14 - чист, бял, светнал е препълнен. Няма столове за всички. Мнозина стоим прави до стената. До мене е сестра Мария Тодорова, също ангелски красиво момиче, с бяла рокля, лека, ефирна, сякаш още малко и ще излети. Шепнем си, споделяме си с нея, току-що запознали се. Впоследствие станахме добри приятелки. Тя ме спечели с нейната нежност, отзивчивост и гостоприемство, с нейната искреност и естественост. Всички сестри и братя са в бяло облечени - подвижни, ефирни -същински ангели. Особено хорът ми се стори хор от ангели. Не само пеенето под диригентството на брат Кирил Икономов ми се стори ангелско, но и са­мите те - хористите, сякаш бяха неземни същества. А Учителят!'? Той грееше! Излъчваше златиста светлина. Кой каквото ще да казва, но тогава аз виждах Неговата огромна златиста аура. Виждах, че и сестрите и братята излъчваха една бледо небесна светлина. Преминаха като дъх трите вълшебни дни на събора. Мъдри, нечувани слова на Учителя, реферати от братя и сестри, разисквания в духа на новото. Всичко е записано от стенографите и по-късно отпечатано. Да. Преминаха като дъх трите незабравими дни на първия за мене мла­дежки събор и една сутрин в 4 часа натоварени на камиони поехме пътя за Мусала. Пиша всичко бегло, защото подробностите са забравени. Пиша само запазените общи впечатления и картини от едно златно време.

71. ПЪРВИЯТ ДЕН НА ПРОЛЕТТА „Първият ден на пролетта, първият ден на Любовта, първият ден на радостта носят сила и живот!" Учителят Помня, бе преди години. Наближаваше празникът на пролетта. Баба Марта бе необикновено весела и засмяна. От рано заприпича слънце. Затопиха се снеговете, заромониха водичките и капчуците запяха. Топъл развигор бързаше да пречисти гората, градините, пътищата от сухите листа. Млада, крехка тревица прозябна край оградите и синурите. Дърветата на­бъбнаха - ха, ха, ще зацъфтят. А кокичето отдавна люлее бялата камбанка и подканя: „Хей, пролет иде! Иде пролет! Побързайте, добри хора, да я посрещнете. Почистете дърветата, градините, пригответе лехите. Нека стъп­ката й се зарадва на градината ви и я възнагради някое цветенце." И хората с песен се приготвят да я посрещнат. Навсякъде с радост се среща пролетта. Но знаете ли, къде най-радостно с любов се посреща тя? - Там на Изгрева. А знаете ли, какво е това Изгрева и къде се намира той? Да, знаете. И които не знаят, ще научат. Няма да има кът на земята, където хората да не научат какво беше Изгревът. Няма да има човек през вековете, който да не знае, какво беше Изгревът, За него ще се говори както се говори сега за Ерусалим, за рая! Изгрев. Мястото дето изгря Слънцето на Любовта на земята. Слънцето на Мъдростта и на Истината. Тук стъпи кракът на Господа в 2О.век и донесе новата светлина на човечеството, станало достойно за нея. И тук на Изгрева стават особени приготовления за посрещането на пролетта. Всичко блести от чистота - градини, поляни, дворове, салони, къщи. Прииждат гости от всички краища на България... Вратите са отворени и приемат, приемат... още и още, и още... Има място за много, много хора. Стените се разтягат, леглата се умножават, благата изобилствуват, защото сърцата са отворени и пълни с любов. Най-после пристигам от затънтеното селце и аз. Много закъснях. Привечер е. Западът е розов и резедав. Витоша синкава и бяла. Електрическите лампи блясват разноцветни скъпоценни камъни по бялата й одежда. Изгревът тържествуващ - чист, блестящ от красота и радост. С трепетно сърце пристигам и търся Него - Учителят. Няма Го в стаята Му. Той е зает някъде с гости - с братята ръководители от провинцията. Търся да отседна някъде. Стаите за гости са препълнени. Надниквам по врати и прозорци на близки мои сестри - всичко е заето, препълнено. Закъсняла съм. Чудно. Не е останало нито едно местенце за последния гост. Аз съм последният гост. Не се умъчнявам, но се радвам. Радостно ми е, че толкова много хора са дошли от провинцията. Аз тръгвам по алеите на Изгрева да се радвам в привечерната тишина на предпролетната красота и блясък на Изгрева. (Тогава нямаше улици и ня­маше огради. Имаше дворове-градинки и алеи между тях.) Каква тишина! Въпреки, че в пазвите му са приютени стотици хора. Каква красота! Вечерна красота, въпреки че светилото дневно е залязло. Какъв блясък! Вечерен блясък от грейнали прозорци и врати. Аз вървя и тананикам някаква песничка. "Не търся вече място за нощуване. Вечерта е топла. Реших: ще прекарам навън, под звездното небе, ще дишам кристалния въздух на Изгрева - потопен в магнетичната аура на Учителя. Също като Йосиф и Мария преди 2000 години, за мене няма място и ка­то овчарите ще прекарам вън. Може би пак ще се отвори тази нощ небето и ще видя ангели да слизат и излизат и да пеят хвала за Този, Който отдавна е дошъл на земята и стъпил на Изгрева. Мисля си, фантазирам си и вървя... Отваря се една врата. „Наталия, добре дошла! Какво правиш? Как си? Къде си отседнала?" - обажда се една студентка - дъщеря на нашия добър брат от Пловдив - зъболекар Михаил Стоицев. „Благодаря! Добре съм. Много съм добре, Еленке, щом съм тука. И много съм радостна, особено радостна. Тази вечер ще прекарам навън като Йосиф и Мария, и овчарите. Ще се любувам на топлото звездно небе. Пък белким се отвори то и за мене, да видя ангелите. Аз още не съм виждала ангели." „Тъй ли? Няма ли къде да пренощуваш? Заето ли е всичко? Тази го­дина много гости дойдоха, защото времето е топло. Ела, заповядай при мене. Аз имам едно легло само, но ще го наредим някак си." Аз упорствувам, не ис­кам да я притеснявам. „Не, не, не може вън. Остави ангелите за друг път да ги видиш, а сега ела при мене." Влязох. Малка, топла, уютна стаичка -студентска. „Аз не поканих никого", казва Еленка, - защото имам само едно легло и дрехи за един човек. Не предполагах, че всичко ще се изпълни. Колко радостно, наистина. Нека има гости. Ето, че и за тебе се намери място. Ще поделим дрехите, ще поддържаме печката и ще прекараме една нощ. Утре софиянци ще си слязат в града и за тебе ще се отвори място." Тя нареди на земята едно легло за себе си и предложи своето на мене. Аз не приех и легнах на земята. По видимо тънко и твърдо легло, но колко топло и меко, и приятно ми се стори. Сякаш легнах в някаква мека и приятна люлка, която мигновено ме дигна и отнесе някъде високо, високо и потънах в невъобразимо блажен сън. Сякаш миг беше траяло това блаженство. Лъх от крило и една топла, мека длан се сложи на челото ми и ме помилва. „Еленке, ти ли си? Време ли е, Еленке?" Ослушвам се. Елена Стоицева равномерно диша, спи. „Но кой ме помилва, Боже мой?" Запалвам лампата. Еленка спи. В стаята е вече хладно, печката е за­гаснала и няма никой освен нас. Часът е четири - време за ставане. От свет­лината Еленка се събуди. Бързо се приготвихме, че Изгревът и салонът отдавна, сигурно са светнали и ни очакват. Салонът наистина беше светнал, както за всеки празник и препълнен, както на всеки празник. Песента нежна и вдъхновена се разливаше на вълни и ни отнасяше някъде високо, високо... На катедрата покрита с блестяща от белота покривка е сложена ябълка. И колко е красива, бляскава и напращяла от сладост и сок. Червеният и жълтият цветове се преливаха в нея хармонично. „Иде, иде, иде, сам Той иде..." Гръмна песента радостно. Всички ста­нахме на крака. По тясната пътечка леко и безшумно дойде и застана на ка­тедрата мил и величествен Учителят. Така останахме прави докато завърши песента, вперили поглед в Него, а Той отправил поглед някъде навътре, наго­ре и надалеч към неизвестни за нас светове. Всички в хора на глас казахме: 1. Добрата молитва. 2. 91-ви Псалом 3. Молитвата на Братството 4. Духът Божий 5. Четиримата братя четат последователно по няколко стиха от четири­те евангелия Сядаме. Още една, две песни, които да ни тонират, да ни настроят до съвършенство. Той следи с поглед всички - дали няма някой умъчнен, болен, в утеснение, да го насърчи, утеши, зарадва, да го нагласи да слуша Словото. Молитвата, песента и Той правят това. „Бог не е говорил само на пророците. Бог не е слизал на земята само някога, Той слиза и сега, Той говори и сега!" „Човек трябва да се приготви да Го приеме и да Го слуша!" „Слушайте вашият вътрешен глас!" „Що е вътрешният глас? - Гласът на Бога!" „Той говори на всеки човек, но не всеки Го слуша. Той маха с ръка, не иска да слуша. Казва: Няма Бог, а чува някой отвътре му говори. Казва: Далеч е Бог, а някой го утешава, насърчава отблизо, отвътре. Как ще ме чуе Бог от висините? А най-малката молитва скрита вътре в човека, неизречена и със шепот, нечута, незнайна от никого, е чута от Него." „Не търсете Бога в пространството. Потърсете Го вътре във вас. Потърсете Го в себе си!" „Бог живее във всеки човек!" „Искаш да видиш ангел! Между хората има много въплътени ангели. Ще ги познаете по любовта, по служението." „Ангелите са Божии служители." „Имаш светли мисли, някой ангел те е посетил." „Светлата мисъл, благородното чувство е ангел, който те е посетил." „Сега да посрещнем слънцето - този Божи пратеник, който носи живот на всичко." „Слънцето поздравява разумните със светли поеми." „Първият ден на пролетта, първият ден на Любовта, първият ден на радостта носят сила и живот!" Засвири оркестърът в центъра на поляната и колелото от по четири ду­ши се завъртява. За първи път и ще се върти всяка сутрин до 21-ви септември и ще дарява със здраве, сили и живот всички, които се нареждат в него.

70. САЛОНЪТ НА ИЗГРЕВА На другата година така за две седмици изникна големият салон. Този начин на изграждане първата стаичка на Изгрева, която в послед­ствие послужи за приемна стая на Учителя, внуши идеята у много братя и сестри на следната година да си направим за събора салон. Разнесе се тази мълва, зарадва, вдъхнови мнозина. И през лятото на 1927 г. заприиждаха братя - майстори-зидари от селата, пристигна и нашият добър брат - инженер Руси Николов от Стара Загора. И две седмици преди събора се започна стро­ежа на салона. Мястото се избра под ръководството на Учителя. Измери се, направи се плана. Едни тичат за материали, други копаят мазето, трети но­сят камъни, подават тухли, бъркат кал, хоросан, цимент и т.н. Братя и сестри работят млади и стари, ентусиазирани, вдъхновени, с песен, неуморни. След няколко дни салонът е издигнат. Дъските се коват, измазват се стените отвън и отвътре. Сестрите мият пода, прозорците и пеят... Още по-интересно от изграждането на салона за две седмици беше на­чина на събиране средства за него. Оригинален начин, измислен от братята селяни. Искаме салон, отде ще вземем пари за материал? Да искаме от Учителя, не знаем дали има при Него пари от братската каса. Да искаме от братята, които държат братската каса също не знаем дали има достатъчно и дали ще отпуснат. И един брат от селата окачва един нов вълнен чорап на ед­но дърво и казва: „Кой колкото обича и може да пуща в чорапа за салона". Чорапът се напълнил веднага с пари. Вземат от него, купуват материали, изп­разват го. Той пак се пълни. Пак го изпразват. И така и средства се събраха, и салонът стана! Преди 10-15 години, когато Изгревът не беше още похитен от властта, но може би беше вече нарочен от нашите недоброжелатели, в малкия салон-трапезария на Братството, на едно О.ф. събрание стана един непознат на мене човек - военен, партиец и се изказа неочаквано, много интересно и в защита на Изгрева, на салона. Даде ни за пример на присъстващите техни хора. По онова време, когато се е строял салонът той е минавал от тука, мо­же би е имал място наблизо и се заинтересувал и наблюдавал как се е изгра­дил набързо салона с общи усилия. Направило му неизгладимо впечатление, той разказа на всички това, което е видял и го разказа с възторг и възхищение. Обаче, за съжаление, никой от неговите другари, които чуха не си взеха бележка от това, не се трогнаха, не се умилостивиха, да се застъпят за този салон изграден с такава любов от бедни и прости хорица из народа на майка република България. На 19.VIII.1927 г. - Преображение в 5 ч. сутринта всички сме изпълнили новия бял и светнал салон, насядали по пода, понеже нямахме още столове. С неизразима радост в душите слушаме незабравимото Слово на Учителя, което се излива като поток, като река сутринта в 5 часа и в 10 ч. преди обед и в 4 часа след обед щедро, щедро по 2-3 часа непрекъснато, което е събрано в томчето „Пътят на ученика" - съборни беседи от 1927 г. Няма да стигне ни време, ни хартия, ни мастило да се опишат всички съборни дни, които ставаха редовно всяко лято на Изгрева до 1944 г. И бива­ха все разнообразни и неповторими. Няма да стигне ни време, ни хартия, ни мастило да се опишат всичките дни от живота ни прекарани край Учителя в продължение на 25-30 години -все разнообразни и неповторими по красота, по чудеса, по величие. И аз вече започнах да се обърквам за какво да пиша по-напред, Боже мой. Кое е по-важно и кое не е? Та нима когато е в градината и оправя клон­четата на дървото е маловажно? Нямаше плодна градина в София или другаде, която да ражда повече плод от изгревската. Дърветата с ниско све­дени до земята клони биваха отрупани с плод: жълти, сочни, сладки круши, едри червени ябълки, череши, вишни, вишнапи, праскови, които нямаха тол­кова листа, колкото плод. Подпорките едва ги издържаха. Всички външни хо­ра - софиянци, които идваха на разходка край Изгрева и в Изгрева се спира­ха в почуда да ги гледат. Но кой се е докосвал до тях? И кой е наредил да не се кастрят, да не се режат клоните? Учителят в противовес на съвременните агрономи не позволяваше да се кастрят дърветата и затова те раждаха мно­го повече плод. А малката цветна градина от два триъгълника привличаше стотици любители да й се радват и вдъхват прекрасния аромат. Особено розите. Те бяха огън. Те бяха приказка, която вдъхновяваше десетки художници, които идва­ха да ги рисуват. , Всичко, на което обръщаше внимание и до което се докосваше, става­ше красиво, голямо, силно, обилно, ароматно, сладко и т.н. А на какво не об­ръщаше внимание? За Него всичко беше важно, всичко имаше значение, за всичко намираше време да се спре при него, да му каже някоя дума, да го подпомогне, улесни, да го подигне, да го зарадва, да го вдъхнови. Та нима не е чудно когато отделяше време да възпитава своята котка да лови мишките от стаята Му, но да не ги яде, а да ги изнася вън и да ги пу­ща далеч в гората? Затова биваше възнаграждавана с големи парчета кашкавал, баница, яйца и др. Животните някога са били вегетарианци, но човекът ги е направил месоядци. Сега той трябва да ги върне към вегетарианството. Това не е лес­на и близка задача за нас, обикновените хора. Тя е за по-далечното бъдеще. Но за Него тя беше настояща задача. Той беше за ненасилието. Той беше за Любовта. В Неговата стая, пред Неговите очи не трябваше да се върши насилие, не трябваше да стават убийства. Той възпитаваше и хората, и жи­вотните в това направление. Паяк се готви да улови в стаята Му муха в мрежата си. Той казва: „Аз казвам на паяка: Ще пуснеш мухата. В моята стая не позволявам да се вър­ши насилие!"

69. СЪБОРНИ ДНИ НА ИЗГРЕВА За съборите, които са ставали в Търново няма да пиша, защото съм посетила само един - в 1925 г., но спомените ми за него са много избледнели. За тях ще пишат може би други. Аз ще пиша само за някои, които са ставали на Изгрева и които са оставили неизгладимо впечатление в душата ми. Съборът, който ставаше всяка година през месец август в Търново в 1926 г. не беше разрешен официално. Нищо. Ние ще си го направим без разрешение и ще си го направим в София - на Изгрева. Ще мине тихо и незабелязано. И докато се усети властта, ние ще сме си свършили работата. Изгревът е отдалечен от града, зад гората и заобиколен с ниви - високи класили ниви от ръж, царевица, слънчоглед. Те го скриват от погледа на случайно миналия пътник. Тука никой от града тогава още не идваше на разходка. Дървенишкото шосе е на страна, други пътища наблизо няма. Необезпокоявани от никого ще си проведем събора. София е голям град. Всеки ден излизат от него и влизат стотици, хиляди хора. Няма да се забележат, няма да се почувствуват прииждащите от провинцията гости за събора. И те заприиждаха. Почна се бърз и усилен строеж на палатки: няколко за старозагорци, няколко за пловдивчани, за бургазлии и т.н. по градове и околии. От всеки град и от селата на всяка околия имаше по няколко представители. Тогава нямаше нито една сграда на Изгрева. Учителят беше на палатка, софиянци също. Аз гостувах това лято у брат си в София, но за събора се качих на Изгрева. Бяха дошли приятелките ми от Стара Загора Бучка и Олга.Блажева. Настаниха ни трите в една палатка. „Боже, че хубаво било на палатка." Аз бях през 1925 г. на Търновския събор на палатка, но тогава бяхме много души в една голяма палатка, та не можах да почувствувам всичката красота. А сега сме само трички и то приятелки. Бучка като по-сръчна и по-пъргава от нас ни направи едно общо, меко и удобно легло на земята. Околовръстна палатката отвътре вързахме въженца и си накачихме по тях дрехите. Това беше в нашият гардероб. Олга, която беше много духовита, подхвърля всевъзможни шеги, Бучка възклицава от радост и удоволствие и реди, и подрежда палатката, аз помагам по нещичко и само слушам, гледам, вълнувам се мълчаливо и си мисля: Какъв красив живот. Къде щях да го имам аз, ако не бях попаднала в това общество. Денем взимахме участие в почистването на Изгрева, полянката, вечер почивахме и разговаряхме дълго преди да заспим, за особения, красив живот, който намерихме. Приготовленията свършиха и навечерието на събора дойде. Пред всяка палатка е полято и пометено. Целият Изгрев е пометен и чист - блестящ от чистота. Два грамадни казана за готвене и два грамадни чайника за чай са поставени върху временно изградени огнища. В две големи палатки има складирани провизии - зеленчуци, дини, грозде за съборните дни. Сутринта закусваме общо чай с маслини или със сирене, на обед - готвено и плодове, вечер пак чай със сирене или с маслини или пък само плодове. Но нека да разказвам последователно. Един от тези съборни дни на 1926 г. от ранна сутрин до вечерта е описан много хубаво от евангелския пастор Стоян Ватралски в статия печатана в тогавашния евангелски вестник „Зорница" под заглавие „Кои и какви са белите братя-дъновистите", после препечатана в отделна брошура. Той присъствува тогава на събора. Още в навечерието лъхна празничност. Всичко е готово. Сестрите и братята си почиват и на групички разговарят тихо в очакване на следващия важен, велик ден на нашето общество, за Бялото Братство въобще. Преображение - 19 юли е първият съборен ден. „Бялото Братство в Невидимия свят днес има събор", казва Учителят. .Нашият събор е по отражение на техния. Ще имаме делегация и от там." Разговорите затихват в тайнствен шепот. Скоро стихва и той. Нощта ни приюти в сладостна почивка след няколкодневните приготовления. Тиха мелодия от цигулка: „Събуди се, братко мили" се понася в ранната утрин (4 часа), влиза в палатките и гальовно събужда всички. Ставаме и шепнейки и пипнешком намираме дрехите си, обличаме се, приготвяме се и тихо отиваме на полянката. Там има вече няколко силуети застанали тихо. Прииждат от различни пътечки все повече и повече сенки. Да, сякаш не хора, а безплътни сенки се приближават и застават богомолно в редици. Сестрите са с бели шарпове на глави. Понася се глух шепот из редиците: „Учителят! Учителят!" Учителят застава отпред и ръководи молитвата. Тя е шепот лек и сърдечен, сякаш те милва топъл ветрец и песен-химн издигащ се високо, високо, понесъл и теб, и твоята душа. Ти не чувствуваш, че си стъпил на земята. Започва леко зазоряване. Молитвата е свършена. Започваме гимнастическите упражнения. След всекидневните шест упражнения Учителят дава и няколко нови. Дава и нови формули, и нови лозинки. Всичко е тъй мистично. Наближава да изгрее слънцето. Нареждаме се вън от полянката на източната страна, пред боровете. Няма отпред високи сгради. Просторът е чист, ширнал се чак до Стара планина, от дето ще изгрее то. Ние го чакаме с благоговение и трепет. От там, от него ще ни поздравят, негли, Белите Братя, които също имат събор. Ще ги поздравим и ние малките хора от земята, малките братя на Всемирното Бяло Братство. Небето е кристално чисто. Хоризонтът - златист. Не. Златен - буйна златна река. Ето го и слънцето. Мощно и щедро изсипва сноп лъчи, които заиграват върху нас и върху всичко наоколо. Издига се песента „Изгрява слънцето". Песен и светлина се посрещат и прегръщат и целуват. Те идват със светлина, ние ги посрещаме с песен. Колко е хубаво това! Невъобразимо хубаво! Но хубавите мигове са кратки. Слънцето доби своя всекидневен вид и заискачва по небесния свод. Ние се пръснахме да се приготвим за закуска. Ще закусваме на поляната. Дежурни братя и сестри носят дълги, ниски, сковани за целта маси и ги нареждат на редици по поляната. Ние сядаме на земята. Пристигат панери с хляб, тави с маслини, чайници с вряла вода. Закусваме и разговаряме тихичко. После дежурните раздигат масите!. Всички приближаваме към Учителя. Той е седнал на земята като нас. Сядаме и ние край Него. И беседата - сутрешната беседа започва. Словата се леят щедро, щедро без мяра час, два, три... Слънцето сипе и то обилно, щедро лъчи. То не държи сметка, че тука има 70, 80-годишни хора, които може би трудно го понасят. Сам Учителят е над 60 години. Всички имаме бели кърпи на главите си и братя, и сестри, и стари, и млади. Само Той е без нищо на главата. Няколко братя са се досетили, напуснали незабелязано беседата и сковали на бързо една подвижна катедра с бяло платно отгоре. И пристигат и я носят. За Учителя. Той е приятно изненадан и трогнат. От сега нататък Той ще ни говори от катедрата, защитен от силните слънчеви лъчи, защото беседите са дълги и преди обед, и след обед, а слънцето е жарко. Беседата свърши. Ще обядваме вън от поляната. Същите масички. Яденето е топло и вкусно. След обед на групички се събираме и разменяме мисли върху сутрешната беседа и дочакваме четири часа, когато започва следобедната беседа. Беседите в 7-тех съборни дни са стенографирани и издадени по-късно в томчето „Свещеният огън" - съборни беседи от 1926 г. Вечеряме пак на поляната под трептящото звездно небе. След вечерята се започват разговори по астрономия, астрология, физика, математика, музика, поезия и пр. Десет часа е часът зовящ за почивка. Палатките бели, трепетни ни обгръщат в сладък сън. Нежната цигулка ще ни събуди в ранното утро. Седемте съборни дни протичат като сън, като хубав, приказен сън, като приказка, която ще отнесем в провинцията и ще ни топли и ще ни свети, и ще ни радва през цялата година. Чудни хора са братята от провинцията, от селата. Не се плашат от труд. За два-три дена като по магически начин изградиха първата сграда на Изгрева - приемната стая на Учителя. Тогава тя ни послужи за горница. Беше 1926 г. Имаме нужда от Горница. Готово. Наблизо някъде се печели тухли. Разшетаха се братя и сестри, донесоха тухли, греди, дъски, забъркаха кал, вар... десетки ръце работят... След 2-3 дена имаме бяла грейнала стаичка. На другия ден с изути обуща, по чорапи влизаме по белите дъски, с бели кърпи на главите, по групички, да поднесем своя благодарствен дар.

68. НА ЕКСКУРЗИЯ ДО БИВАКА - ЕЛ ШАДАЙ „Тази вечер си легнете рано да се наспите, че утре ще ходим на Витоша. В два часа през нощта да сте готови тука пред салона", каза веднъж Учителят на една групичка, които бяхме край Него. Подаде ни ръката си, це­лунахме я и се качи горе. Съобщението беше направено и сутринта в салона на клас. Два часа през нощта. Не съм ли ставала и друг път през нощта? Ставала съм, пътувала съм през нощта. Може би и на Витоша съм тръгвала и друг път през нощта. Да. Тръгвала съм. Много пъти, но защо толкова се въл­нувах сега? Тогава нямаше автобус и тръгвахме рано, за да посрещнем слънцето някъде над с. Симеоново. Но какво нещо е да станеш среднощ. Нощта вина­ги ме е вълнувала. Първото нещо е дълбоката тишина, второто тъмнината, ко­ято те обгръща отвред и тъмносиния купол с блестящи, искрящи звезди. Това е такова съчетание, сякаш е някаква особена хармония, особена песен. Ти изтръпваш и се вълнуваш и се питаш: Какво има в това съчетание, в тази тишина, в тази тъмота, в тези звезди. Има нещо, ти го чувствуваш, но какво е то? Приготвяш се набързо и се отправяш към салона. Там вече чакат не­колцина по пейките или се разхождат. Всичко е в мълчание. Прииждат нови сестри и братя. Някои си шушукат тихичко. Най-после слиза и Той готов. Всички се втурват към Него да Го посрещнат. После групата Му прави път. Той тръгва напред и всички след Него. Някои се мъчат да се изравнят с Него, но не им е лесно. Той не върви, а лети. Никога не съм се опитвала да се из­равня с Него, освен ако Той забави съзнателно хода си. Вървим и мълчим и размишляваме. Да, такава нощ, такава обстановка предразполага към размишление. Той отдавна е заминал напред с малка група, другите бързаме след тях. Минаваме селото и започва леко да се зазорява. На първата полянка до гората, под сипеите Той е спрял. Седнали са с групичката да ни чакат. Сядаме и ние да починем. Блестящи звезди, тъмни силуети. Леко, сребристо зазоряване. Една чучулига се издигна над нас и запя. Изтока се багри в розово. Учителят говори тихичко. Продължаваме по сипеите. Там на полянката над тях Той пак е спрял и ни чака. Ще посрещнем слънцето - този символ на Великото Слънце, което дава живот на всичко. Той е изправен с шапка в ръка. Той е тържествен, загледан в далечина­та и сякаш не гледа в тази точка, от където ще изгрее слънцето, а някъде далеч, далеч - шеметно далеч зад нея. Ние се нареждаме край Него. Изтока е красив със своите розововиолетови багри, които се менят всеки миг и стават все по-бледи и по-бледи, почват да златят и първият лъч ги пробожда и заиг­рава в пространството. След него два, три, четири... Светлото око трепти от радост и буди радост в нас. Ние започваме молитва, а то се издига, издига пред нашите възхитени очи и бърза да обгърне с лъчите си всичко и всички, да ги поздрави, да ги целуне, да ги зарадва и ободри. Когато завършихме молитвата, картината беше прекрасна и толкова различна от преди половин, един час. „Светлината разкрива славата на деня, а тъмнината - величието на нощта", каза Учителят тихо и продължихме нагоре. Сега разбрах какво беше онова, което дирех да назова, което чувствувах, особеното, което ме вълнуваше в нощта - нейното величие. „Тъмнината разкрива величието на нощта, а светлината - славата на деня!" И наистина, каква слава! Каква красота! Който се е изкачвал рано сут­ринта по планината, той знае. Лазурът е мек и приятен. Всичко е окъпано в роса. Малките птиченца, кацнали по храстите, отърсват росните си главички и запяват. Въздухът ухае на прясна трева и билки. Витоша се синее от чистота. И върховете, сякаш се приближават. Струва ти се, че ако протегнеш ръка, ще ги докоснеш. Тук-там има бели, снежни петна. Ти вървиш и гледаш. И въздъхваш дълбоко и се радваш. На всеки 15-20 минути правиш почивка по 30 секунди на крак. Някъде, даже ги заварваме седнали. Той изчаква всички из планината и най-старите, и най-слабите. „Дойде ли брат или сестра (назоваваше имената им). Има ли още някой назад?" И пак тръгваме. По пътя се води разговор с тези, които са близо до Него. Когато пристигаме горе, чайниците вече врат. Някои от по-силните братя са избързали напред, запалили огън и заварили вода за чай. Всички са изпотени. Преобличаме се и пием топъл чай. Една от целите на екскурзиите е да се предизвика изпотяване, да се освободи организма от ненужните утайки. Закусваме и се нареждаме край Него. Той започва разговор, беседа, която трае часове - един, два, три. Някога дава песен. Там е дадена песента „Запали се огъня на огнището". Някога дава и гимнастически упражнения. Обедът е общ. Нареждаме се околовръст на полянката. И след обеда пак разговор и пак песни под милващите или жарките лъчи на слънцето. Сестрите стенографки и братът стенограф не са пропуснали нито трохичка да падне на земята. Какви слова. Какви мъдри слова. Бисери. Те не бива да се разпиляват. Те крият благото на човечеството за векове. Бъдещето ще ги държи отговорни. И те са съвестни и прецизни. И пожертвувателни. Те посветиха дните и нощите на целия си живот, да го запишат, подредят и опазят това Слово за бъдните поколения, които ще им благодарят и ще тачат тях най-много след Него. Слънцето клони на запад. Стягаме се за път. На Изгрева ни чака топла­та картофена чорбица, която отнема умората ни. Какъв благословен ден! Какви благословени, незабравими дни!

67. ЗАМИНАЛИЯТ РОЖДЕН БРАТ Една сутрин, четвъртък, 22 декември 1938 г, някой дойде до вратата, извика леля ми, която от известно време живееше при мене, за да се грижи за мене, поговориха си тихо и не влезе. След това тя се облече мълчаливо, каза, че ще отиде в града и повече нищо. Не се върна до вечерта. Нещо необичайно. Не се върна и през нощта. Вечерта дойдоха братята Гавраил и Боянчо. Стояха до 12 часа. И разговорът ни се въртеше все около брат ми. Те са знаели нещо, но аз не. И как подеха разговора не зная, но аз им разказах почти целият си живот с него от детството. Ние имахме интересно и тъжно детство - две сирачета, които се обичаха и които винаги разделяха. Останалата нощ прекарах сама и мисълта ми се въртеше все около брат ми и спомените с него. Сякаш духом беше при мене или аз при него. Но цялата нощ чувствувах, че бяхме заедно. На другия ден рано, рано дойдоха сестри и после идваха пак, но всички бяха някак смутени, мълчаливи, невесели, гледаха ме плахо, плахо. Чудех се, беше ми страшно тягостно, но не смеех нито да ги питам, нито да им кажа нещо. Други идваха до прозореца, надзъртаха и бягаха. Смутена защо не се върна леля ми вечерта аз ги молих да идат в града и да проверят не се ли е случило нещо с нея. Всички ме успокояваха, че ще си дойде. Все така в тя­гостно настроение протече и втория ден - петък. Леля ми не се върна и втора­та вечер. Дойде дъщеря й. Като я запитах защо не дойде майка й, да не би да й се е случило нещо, тя замълча, не знаеше какво да каже. После я запитах за брат си: „Как е бате? Как са Мирето, Мими?" Тя се обърна към прозореца и заплака. Аз се развиках: „Кажи, ма, кажи с кого, какво се е случило? Как е бате? Бате как е?" Тя ревна и избяга вън и повече не се върна. После дойдоха Катя Грива и Анна Каназирева, Бог да им дава дълъг, здрав и щастлив живот. Цяла нощ прекараха при мене. Утешаваха ме, забав­ляваха ме. Казаха ми, че нищо не знаят, но че утре ще пратят човек в града да провери какво се е случило. Най-после на другия ден - събота, към 10 ч. дойде милата и обична сестра Ана Динова, изпратена от Учителя, майчински нежно, просто и естествено ми съобщи, че брат ми си е заминал. Настъпи ед­но мигновено успокоение. Аз се успокоих от двудневното напрежение, в ко­ето бях, чувствувайки, че се е случило нещо страшно, но какво, именно, не знаех. После започна оная мъка, която познават всички, които са загубили скъп и обичен човек. Разбрах, изведнъж разбрах всичко: каква пита се е печела, защо боле­дувах и взех дълга отпуска, защо счупих крака си и защо съм вързана на лег­лото сега. Разбрах защо беше това внимание и грижа, които положи Учителят за мене досега. Той е знаел връзката ни, знаел, как лошо и тежко и катастрофално щях да преживея тази загуба и затова изотдалече подготви един план, да ми спаси главата - мозъка. Всичко блесна изведнъж, всичко преживяно досега видях като един строго обмислен и подреден план. Каква прозорливост. Какво сърце. Да бъда тука при Него близо, да ме наблюдава и да се грижи за мене; да бъда заобиколена с обични сестри, които също се грижат за мене, за ме утешават и разсейват; да отвори сърцата на някои братя, да проявят внимание към мен, като че да запълни празнината, която ще зине в моето сърце. Да намали по такъв начин болката ми и да спаси гла­вата ми от опасността, която я грозяла. Пет дни след заминаването на брат ми Учителят не дойде при мене. Може би чакаше да утихне бурята, мъката у мене. На шестия ден дойде и дойде сам без антуража. Стоя много и говори много - часове. Много неща не чух или не разбирах, други забравих, а само някои помня. Говори за задгроб­ния живот, за заминалите, по-специално за брат ми - защо си отиде млад - по кармически причини, къде е сега и как е, каква работа ще му възложат и т.н., и т.н. Между другото каза: „Разбра ли сега защо беше всичко? Защото ако беше там далеч, щеше да бъде 10 пъти по-лошо". Аз мълком Му благодарих. Каза също, че нашата връзка с брат ми датирала от векове. Най-интересното, което беше в този разговор бе това, че по едно време Учителят говореше и говори дълго време, а аз бях разсеяна и не слушах какво говори. Съзнанието ми се разхождаше и се спираше на разни предмети из стаята, спираше се на някои от приятелките ми, отиваше в село при учениците и ко­легите ми, а Учителят не слушах и не чувах нищо каквото говори, само Го виждах, че е седнал до мене на стола и говори и повече нищо. На няколко пъ­ти се сепвах и упреквах: Учителят е тука и ми говори, а ти се разсейваш. Обаче, невъзможно ми беше да си прибера и завладея съзнанието. По едно време чух, че Той рече: „Сега ти ще се родиш вегетарианец". Аз се сепнах, защо ще се раждам, не съм ли родена, не съм ли жива? Не съм ли вегетарианка от 17 години? И тогава разбрах, Той го каза това на брат ми. Съзнанието на брат ми е било досега в мене, и Той е говорил на него, затова моето се разхождаше тук и там и не чух нищо. Какво му говори не зная. Но се радвам, че му говори и го прие в школата. Защото каза на мене: „Сега брат ти ще учи чрез тебе". И наистина, много пъти особено в началото, когато бивах в клас, Учителят ми се струваше далече и чужд и непознат. Не го чувствувах както досега близък и свой, но като нов, който сега опознавах. Отначало се чудех, но скоро се сетих, че това е съзнанието на брат ми, за когото Учителят бе нов и непознат, Когото сега опознаваше. И не се смущавах вече от това и се радвах, и го призовавах нарочно, когато бивах на клас. Докога продължи то­ва раздвоение у мене не помня. Но продължи доста дълго. Доста дълго аз чувствувах брат си близо до мене или в мене и разговарях с него. Как стават тези неща не ми са ясни и не мога да ги обясня, но стават, бяха факт потвър­ден и от горните думи на Учителя и от други думи, които беше казал на бесе­да 3 дена след заминаването на брат ми: „Те крият от нея, пък той е при нея и разговаря с него. Още щом си замина, той отиде при нея. Защото връзката им е духовна и силна. Връзката с жена му беше до гроба, а с нея и зад гроба." Това ми казаха сестри, които са били на беседата и дойдоха веднага при мене да ми кажат. Къде е сега брат ми, не зная. След доста дълго време в време и край мене той се отдалечи. Аз не го чувствувах и сънувах вече и по-рядко почнах да мисля за него. А сега вече може и да се е преродил. Защото от тогава се минаха 24 години, а Учителят беше казал, че след 15-20 години ще се върне, ще се прероди. Как ще го позная? Той не ще носи същата форма, а може би и същият характер. Единственото нещо, по което ще го позная, ще бъде любовта. Защото „само в любовта хората се познават и привличат", казва Учителят.

66. СЧУПЕНИЯТ КРАК Колкото и да съм се старала да не влагам личен елемент в работата си - това са спомени и лични спомени. И без да искаш и твоята дребна личност изпъква наред с Величавия образ на Учителя. Затова и не описах много слу­чаи от живота си, в които Учителят взимаше участие и израстваше в своя по-голям и по-велик ръст пред очите ми. Имах едно преживяване, в което Учителят взе голямо участие, което обаче нямах намерение да описвам, за­щото беше свързано с много страдание и болка, които не исках да преживя­вам отново, пишейки за тях. Но понеже ми казаха, че някои сестри и братя, които са били край мене тогава или са чули нещичко от мене, са писали в своите спомени нещо и за това мое преживяване, което е без те да знаят да­леч от истината, затова се принуждавам да опиша нещо и аз за това преживяване. Беше краят на лятото на 1938 г. Отидох за сбогом при Учителя. На тръгване Той ме потупа по рамото и каза: „Герой да бъдеш! Герой да бъдеш!" И ми подаде една голяма червена ябълка с думите: „Да станеш червена като тази ябълка!" Благодарих и тръгнах, но с един смут в душата си: Какво ли ми предстои? Учителят ме подготвя с тези думи. Още с пристигането ми в село ме почна една лека есенна треска. На 3 октомври отидох в съседното градче за заплата си и неочаквано се простудих силно и заболях тежко. Дойде кака Райна Каназирева от Стара Загора да ме вземе, защото сама не можех да пътувам. Да продължа в това състо­яние до София ми беше невъзможно и останах на лечение в Стара Загора у приятелката си Буча, за което съм й неизказано признателно, и на която не съм се отблагодарила както трябва, но затова пък съм се молела на Бога да я възнагради със здраве и живот, и успех в живота. Лекува ме добър Старозагорски лекар. Държах в течение на болестта си Учителя. Той повта­рял пред сестрите все тези думи: „Няма нищо, ще мине, нека се опече питата. Като се опече питата, всичко ще мине". Аз тълкувах по своему тези думи и хабер си нямах за истинското им значение. Казвах си: Учат ме нещо, имам нещо да науча, да придобия - вяра, търпение, смирение и какво ли още не си мислех. След месец боледуване станах „кожа и кости". Да се върна в село срещу зимата при лошите условия, които имат там, беше невъзможно. Лекарят, който ме лекува, в комисия с още един лекар ми даде четири месе­ца отпуска, да се поправя и през пролетта да се върна в село. Веднага след като се оформи отпуската ми си отидох в София и прекарах зимата близо до Учителя. Веднага си намерих мебелирана стая на Изгрева и аз весела и доволна, но още много слаба на втория ден още от пристигането ми отидох с една малка група на Витоша. Денят беше 14 ноември 1938 г., мек, слънчев, лазурен. Витоша не беше съблякла още своята златиста есенна премяна. Бях извънредно доволна, радостна, щастлива дори, че съм оздравяла от голямата болест, че ще бъда край Учителя цяла зима и че сега съм на Витоша. Изкачих се добре. Прекарахме добре и на връщане по сипеите (тогава нямаше серпентини), без да тичам, без да бързам, без да падна, както си вървяхме бавно и спо­койно със сестра Анна Тодорова, обръщайки се да й кажа нещо „храс". Храсна нещо десният ми крак долу в пищяла, аз седнах и извиках: „Счупи ми се кракът". Обградиха ме сестрите и брат Иван Антонов, гледат - счупен, чу­дят се как може така. Но както и да е. Слезе брат Иван Антонов до село Симеоново, докара волска кола до гората, и на черга ме свалиха до колата и от там на Изгрева. Бавно, бавно, пристигнахме късно в 11.30 ч. вечерта. След обед - късно надвечер Учителят се разхождал из^ поляната, поглеждал все към Витоша и казвал на тези, които били край Него: „Готови ли сте за мило­сърдни сестри?" Те се чудели на тези Негови думи. Но после си ги обясниха. Събудиха се сестрите ми съседки, приеха ме, настаниха ме в стаята ми. Съобщиха на Учителя. Той веднага дошъл, погледнал през прозореца, но не влязъл. Обаче наредил на другия ден рано да извикат народния лечител Г. Воденичаров, да ми намести крака. И след като го намести Учителят дойде да ме види. От тогава в продължение на 40 дни Той идваше през ден. Не про­пусна нито веднъж втория ден да не дойде. Бре, мислят си и си приказват ня­кои сестри, каква е тази душа, та Учителят прави толкова неща за нея. Той за никого досега не е правил това, не е посещавал болните така често. Приказват си и коментират. Какви ли не коментарии не чух. Но Той си знае защо. Когато дойде първият път да ме види Той каза тези думи: „От главата през крака. За да спасим главата, счупихме крака." Аз си тълкувах по своему пак и тези думи. Мислех си: Лекарите ме изплашиха, че имам нещо в белите дробове. Сигурно за това казва така. Счупил ми е кракът, за да излезе този бръмбар от главата ми. Така мислеха и други. Кракът ми обаче не беше наместен добре и болките не преставаха и не ми даваха мир, не ми позволяваха ни денем, ни нощем да спя. Защо трябва­ше да бъде така когато след всяко правилно наместване болките преставали? Защо с мене стана така - да не се намести крака ми както трябва? Защо, въобще го счупих? Защо всичко ми се струпа така изведнъж над главата ми? Като че цялото Небе бе разгневено на мене. Като че ли съм извършила някакво голяма престъпление. И ровех и търсех в спомените си, в душата си кога и какво съм направила. И питах и питах: Защо? Защо? Защо? Учителят идваше през ден, но никога не Го оставяха да дойде сам. Имаше, не мога да се произнеса защо и за какво, една постоянна групичка, един антураж около Него, които идваха винаги с Него и аз не можех да си ка­жа и да питам нищо по интимно, нищо от онова, което ме интересува сега, което ме тревожи. И понякога се дразнех на тях, но разбира се, имах доста­тъчно самообладание и самодисциплина, за да се отнеса грубо и нежелател­но с тях. Оплаквала съм се само на някои по-близки мои сестри и братя. Не съм се оплакала даже и на Учителя и да поискам да ги отстрани. Най-после Той е доловил нуждата ми, истинската ми нужда да остана някога сама с Него, за да Го питам и да Му кажа неща, които пред всекиго не бих могла. И ми подари такива случаи. Кога душата се разкрива пред Учителя си, те тряб­ва да бъдат сами. Тогава Му казах и чух много неща. И разбрах, че ми предс­тои голям изпит, че ме чака още по-голям изпит. Точно какъв не знаех, но чувствувах тревога, необяснима тревога. А външно всичко беше много хубаво. Учителят идва през ден, сестрите се трупат по няколко във всички часове на деня, пък и през нощта и се надпреварват да ми услужват и носят кой каквото има и може. Отвориха се сърцата и на много братя, които досега бя­ха затворени за мене, отвори се и моето за тях. Идваха да ми услужват, да ме навидят, да ми посвирят на цигулка, на цигра или да разговорят с мен. Аз бях трогната и възхитена от всичко това. Трогнат и възхитен беше и лечите­лят ми - Г. Воденичаров, който можа да види всичко това. „Такова нещо не съм видял. Само във вашето общество можах да видя да се обгради един страдащ човек с такава любов и с такова внимание", казваше той. Чудех се и аз. И въпреки всичките ми болки и вътрешни страхове и смут пак се радвах на всички и на всичко и най-много на Учителя, който ме беше обградил с та­кава любов Незабравими ще останат дните и вечерите, когато Той идваше при мене. Още при тръгването Му от стаята Му, болките на крака намаляваха. Аз веднага познавах и казвах: „Учителят иде". След малко Той почукваше на вратата и влизаше сам или с някои други. Сядаше близо до ме­не и започваше разговор с мене или с тези, които идваха с Него или биваха в стаята. Кракът преставаше да ме боли, докато беше при мене. Незабравима ще остане една вечер когато дойде и завари един брат, който обичаше музи­ката и свиреше на цигулка. Цели три часа стоя и говори за музиката. Аз не взимах участие в разговора, но слушах всичко с полупритворени очи. Съжалявам, че не бях здрава и не наех стенография, да запиша този ценен разговор. Братът задаваше въпроси. Записа ли нещо, не зная. От време на време Учителят разтриваше крака си (десния) долу в пищяла, там дето беше счупен моя. За мене нямаше две мнения. Той облекчаваше по такъв начин болката ми. Аз бях трогната и щастлива и мълком Му благодарях. И все се питах: С какво заслужих тази грижа и това внимание. И си отговарях: Сигурно заради страданието ми е. Да го направи по-леко. Но истинската при­чина не открих. На въпросите ми: Защо, защо? Той все отговаряше: „Ще раз­береш". И аз се мъчех да разбера и все нищо не разбирах. Най-после дойде денят да разбера.

65. ДАН ЗА БЕДНИТЕ Разказа ми веднъж нашата добра и многоуважавана и обична сестра Милева следният случай на изцеление: Един ден отишла да посети едно свое близко роднинско семейство. Заварила съпругът внезапно заболял тежко и не бил на работа. Цялото се­мейство било в тревога, а най-вече той. Той заемал някаква висша длъжност, а и на следващия ден щял да има ревизия. Той трябвало да бъде на всяка це­на здрав и на поста си, иначе можела да пострада службата му. Като видял сестра Милева първата му дума била: „Вашият Учител нали казваш, че можел да лекува моментално. Моля ти се иди при Него и Го помоли да ми помогне веднага да оздравея и утре да бъда в службата си". Тя казала: „Добре, щом искаш и щом вярваш, ще отида, но дали ще ти помогне не зная. Той не всяко­га и на всички помага". „Ти иди и Му кажи, че много Го моля и вярвам, че ако може Той ще ми помогне. Разкажи Му колко е важен случая". Сестра Милева отива веднага при Учителя и Му разказва всичко: "Добре, казал Учителя. Ще му помогна, но той трябва да отдели една голяма сума за бедните. От това ще зависи неговото оздравяване". А той бил много богат. Сестра Милева отива при своя роднина и му казва думите на Учителя. Той веднага отделя една доста голяма сума за бедните. И до вечерта бил здрав и на другия ден в службата си. Ревизията минава благополучно. И той бил много радостен и благодарен. В една беседа Учителят казва: „Заболели сте. Искате да отидете при лекар. Колко ще ви вземе този лекар? 100 лв. или 200 лв. Тогава турете тези 100-200 лв. в една касичка за Господа и вижте ще имате ли нужда до ходите при лекар или не. Някои от нашите хора са правили тези опити и много сполучливо. Но трябва да се прави с вяра и с добро чувство, с добро разположение.

64. КАК СЕ СТАВА ВЕГЕТАРИАНЕЦ Иска ми се да не пропусна и още един интересен случай от подобен характер, който илюстрира как, като се послуша съвета на Учителя, идва доброто. В селото, в което учителствувах дълги години - Каменна река имахме и един брат заквасен в Учението от мене. Още в първите години на учителствуването ми там, той дойде при мене, прояви интерес към Учението, поиска беседи, четеше, увлече се, радваше се, идваше често при мене на разговор, виждах го, че разбира много работи, но вегетарианството не можеше да приеме. Оправдаваше се с родителите на жена си и своите, че те не давали и дума да се издума за вегетарианство и той не искал да ги огорчава, докато са живи. Минали се бяха няколко години. Една вечер преди заминаването ми за София за Великденска ваканция, той дойде у дома да се сбогува с мене и каза, че имал повиквателно за трудовак и че ще замине един ден след като аз се върна от ваканцията. Радваше го това, че ще може да ме дочака, да чуе новини от Изгрева, да му разкажа как съм прекарала, какво е говорил Учителят, как са приятелите и т.н., неща, които винаги му разказвах, когато се връщах от ваканция. Той слушаше винаги с интерес и много се радваше. Още не беше виждал Учителя, но Го беше много обикнал и винаги Му праща­ше поздрав по мене. И сега пак Му прави поздрав и каза, че е решил вече да стане вегетарианец, но след като изкара службата и се върне. Аз се зарад­вах и като си отидох на Изгрева и посетих Учителя първата ми работа беше да споделя тази моя радост с Него, да Му кажа, че вече е решил да стане вегетарианец, след като се върне. Учителят стана прав и с повелителен тон и жест на показалеца, каза: „Не когато се върне. Сега, още като отиде. Да не отлага". Когато се върнах след ваканцията, още същата вечер братът дойде да ме поздрави с „добре дошла" и да ми каже „сбогом". На другата сутрин зами­наваше за гр. Елхово, където щеше да отбива трудовата си повинност. Разприказвахме се пак, както винаги, аз му разказах всичко по-забележи­телно и му казах, какво каза Учителят за неговото вегетарианство. „Добре", каза той, „щом Учителят казва така, ще Го послушам." И ето как са се развили нещата по-нататък, които той по-късно ми разказа. Като си отишъл вечерта вкъщи, след като е бил при мене, заявил на же­на си, че Учителят е казал да стане вегетарианец още сега, да не отлага. Тя се посмутила, какво ще прави в службата си, как ще се справи, но не реаги­рала бурно, както по-преди е правила, защото от дълго време е била подготвена. Тогава той извадил от торбата пърженото пиленце и баницата точена с мас, които тя му е приготвила за път, сварил си няколко яйца, взел си и сиренце в захлупчето и весел, и радостен потеглил сутринта към Елхово. Още първия ден той попитал прекия си началник: „Ами, аз съм вегетарианец, какво ще правя за храна? Ще ми позволите ли да си купувам от града?" Началникът му го хванал за ръката, завел го в кухнята и викнал на момчетата там, които готвели: „Хей, момчета, това момче е вегетарианче, когато готви­те постно, ще му давате (сряда и петък се готвело постно), а когато готвите месо, ще му давате сирене, кашкавал, маслини, яйца и т.н. каквото имате". Той благодарил на началника, а в себе си на Учителя, че така лесно и хубаво се наредило. Но кой знае как назначили го артелчик, да разнася храна, да мие баките и казаните и т.н. Това не му тежало, но минала се една седмица и дошъл при него начал­ника му и му казал: „А бе, момче, как не се сетих, бе, как не ме подсети и ти? Ами, че ти като си вегетарианец, сигурно ти мирише на лошо и не ти е прият­но да миеш баките и казаните". Братът се засмял1 но нищо не казал. Той има много хубава, широка, чиста, детинска, подкупва.ща усмивка. От този ден го освободили от тази служба и му дали друга. След един месец го заболяла една стара болка, която имал в дясната страна на корема. Прегледали го лекари, какво са установили, не зная, но го освободили и той се върнал в село. Аз бях вече в лятна ваканция и той ми пи­са всичко. Но аз не разказах нищо на Учителя. Оставих той като иде при Него на есен, както ми пишеше, да Му разкаже той. И наистина на есен отиде. Стоя една седмица. Всеки ден се въртял на­вън все край Учителя, посещавал беседи, стола, но не се решавал да отиде в стаята Му и да Му разкаже всичко и да Му благодари. Най-после решил, последният, неделният ден след обяд да отиде вече. Мислел да Му каже и за болката си, която и там го безпокояла. Но какво става. Във време на беседата, „по едно време", разказва братът, „Учителят спря за дълго погледа си върху мене, пипна се с ръка на същото място, където мене ме боли и каза: „Е, някого го боли корем. Няма нищо. Ще мине. Вяра, вяра трябва". От този момент болката му минала и до ден днешен не се е явила. След обяд братът отива при Учителя. Той го завел в лозето да го почер­пи праскови, набрал му и за по път, набрал и изпратил и за мене в един плик. Там братът Му разказал всичко и Му благодарил. В нашето село нямаше почти никакви плодове. А праскови, не са и сънували. Ние се радвахме на прасковите като деца.

63. ПОСЛУШАНИЕТО Случвало ми се е да ми каже Той някоя дума, да направя нещо за себе си, но понеже го е казал някак така, лесно, ненастойчиво, между другото, аз не съм обръщала внимание не съм го изпълнявала-. След време аз виждам, че ако съм го изпълнила щяла съм да имам някакъв добър резултат, а сега нямам. И съжалявам и си казвам: „Защо Той не го каза по-настойчиво? Защо не го повтори и потрети?" Но тогава щеше да бъде вече насилие. А Той беше за свободата. Той казваше веднъж и ние трябваше да бъдем будни. Имам някои примери, които потвърждават горните мои мисли. Един младеж от провинцията отива да посети Учителя на Изгрева, да се посъветва по някои въпроси, между другото и какво да следва. Той имал желание да следва медицина, а също и родителите му, сигурно като най-до­ходна професия на времето. Учителят му казал: „Не, по-добре е да следваш лесовъдство, да станеш лесовъд". Защо, за какво, не му обяснили. И младежът, на който не му се харесал този съвет, не го послушал, следвал ме­дицина и станал лекар. Но какво излязло? Той бил с нежен, слаб организъм, чувствителен и възприемчив към болести и внушения и започнал все по-често и по-често да боледува, та и медицината,която изучавал не можела да му по­мага вече. Най-после той си спомнил, че Учителят го посъветвал да следва лесовъдство. „А може би Той е виждал, че аз не съм за лекар и че имам нуж­да от горски и планински чист въздух, а не от болници и болни хора." НО било вече късно. Замина си млад и непослушен. Друг младеж отива при Учителя с майка си - наша сестра, в последните дни на Учителя да се съветва също, именно какво да следва. Той бил поет по душа, обичал поезията, обичал литературата и искал да следва литература. Учителят му казал: „Не, ти ще следваш медицина и ще станеш добър лекар, да помагаш на хората. Литературата ти си я имаш, ти си я носиш в себе си." А този младеж беше здрав, силен, як, както се казва „пращеше от здраве". Той послушал Учителя, следвал медицина и беше станал един добър хирург, обичан от всички, които са слагали живота си в неговите здрави, сил­ни и благословени от Господа и Учителя ръце. Но и литературата и поезията не му са убягнали. Аз съм слушала от него още като студент, наскоро след заминаването на Учителя, да рецитира на нашата изгревска сцена, такива собствени стихотворения, посветени на Учителя каквито никой от нашите по­ети до тогава пък и досега не е написал. С майка му аз се сближих на Рила, бяха палатките ни една до друга и тя ми разказа всичко това. И много други интересни неща ми разказа из нейния и неговия живот. Един ден аз я попитах: „Как твоето момче, почти дете, е могло да напи­ше такива красиви работи за Учителя, когато нито Го познава, нито следва Учението Му, нито има някакви преживявания, опитности от Него, как е мо­гъл да изрази онова, което ние чувствуваме и не сме могли да го изразим, ни­кой от нас по такъв хубав начин". Тя ми отговори: „Аз съм му задавала този въпрос: „Как бе, сине, ти, който нищо не знаеш за Учителя, можа да на­пишеш такива неща, които аз чувствувам, но не мога да ги изразя?" „По тебе, майко, по твоето вдъхновение. Когато ти се връщаш от Изгрева вдъхно­вена от видяното и чутото, аз чувствувам твоето вдъхновение, сядам и напис­вам нещо", бил отговорът. Чудно творчество. Чуден творчески процес. Майката отдавна е починала, неговите следи съм загубила, но където и да е, нека Бог благословя и медицината му, и поезията му, и всекидневния му живот.

62. В КЛИНИКАТА Когато срещнах една сутрин Учителя за пръв път през една лятна ваканция, Той ме посрещна оживено с думите: „Идете, рекох, в клиниката. Ние имахме тука клиника за всички болести. Кой от каквото е болен като по­работи там, ще оздравее. Идете, там са Стоянка, Пенка, Деметра (Мицка)." И ми посочи с ръка лозето. Той се връщаше в стаята си от там. Аз отидох в лозето. Там действително заварих назованите от Учителя млади сестри-учителки, дошли на ваканция. Те ме посрещнаха радостни и започнаха да ми разказват за клиниката. Така работели: копаели, плевели, почиствали гради­ната и лозето сутрин към 10 до 11 часа - само един час. Изпотявали се хубаво под жарките лъчи на слънцето, после се прибирали вкъщи, обливали се със слънчева вода, преобличали се и отивали на обяд. Чувствували се отлично. Всички неразположения, умора, с които са дошли от провинцията, изчезнали. Даже Деметра (Учителят така й викаше). Тя се казваше Димитрина. Ние й казвахме Мицка. Тя се похвали, че била доста закъсала със здравето и сега се чувствувала много добре. Разбира се, включих се на работа веднага и аз. Наведох се и почнах да плевя магданоз. Но ето, че Учителят пристига: „Рекох, днеска да наберем ягоди за гос­тите за обяд". „Гостите" бях аз. Нямаше други гости този ден освен мене. Аз се бях забавила в Стара Загора и пристигнах две седмици по-късно от другите. Обърна се към мен: „Те, рекох, вече доста дни има от как са пос­тъпили в клиниката и се чувствуват много добре. Ти къде беше досега? Всички неразположения ще отидат в земята. Ние правим контакт със земята. Тя извлича от нас болестите, а ние черпим от нея енергия! Освен това, изпо­тяването е много хубаво нещо. Няма да оставим болен човек между нас". Набрахме ягоди и всички дружно излязохме да ги занесем в стола и да се приготвим за обеда. Ред години тази клиника функционираше. По-свободни и здрави, и болнави, и млади, и възрастни сестри отиваха да поработват само по един час на ден преди обед и така болните се лекуваха, а здравите се ободряваха и освежаваха. Уви. Постоянството, изглежда не е черта на българина. Ние изоставихме този тъй лек и приятен метод на лечение. А Учителят не обича­ше да повтаря. Като кажеше нещо веднъж, ние трябваше абсолютно да вяр­ваме и да го прилагаме постоянно, за да имаме винаги добри резултати.

61. ВИДЕНИЯ И ЛЕЧЕНИЯ Ето това работеше Учителят когато се затваряше горе в стаята си и не слизаше и не приемаше никого. Ходеше да лекува, да помага, да избавя ония, които викат за помощ. В една беседа казва: „Когато вие спите, аз ходя и лекувам болните". Как стават тези неща могат да разбират онези, които са чели и са се занимавали с окултна наука. За обикновените хора това са чудеса, за Него бяха всекидневни прояви и възможности. Той боравеше с тях, както ние бо­равим с триизмерния свят. Каква представа има една мравка за нашия триизмерен свят с нашата техника, нашите небостъргачи, нашата култура, наука, музика, изкуство, поезия? Какво е нейното съзнание за тези неща? Ето такова е нашето съзна­ние в сравнение с Неговото за онзи красив и грандиозен, възвишен свят с не­въобразими за обикновения човек възможности, в които Той живее. Струва ми се даже, че животът на обикновените хора, който Той трябваше да живее, за да можем да Го разбираме, беше за Него мъка. То е все едно един човек да се навежда, да слиза до съзнанието на мравката, за да я направи да го по­чувствува и познае. Трудна работа. Но Той я вършеше с любов и успех. Защото ето много „мравчици" Той направи да Го почувствуват и познаят, че е нещо Велико, грандиозно извън човешките разбирания и съзнание. Човешкото съзнание не е готово още да Го обгърне в Неговата пълнота. А Той успя също да ни покаже, че не е само този физическият свят, в който живеем, но че над него има още други светове: духовен, умствен, причинен, Божествен, че човекът е още на едно много ниско стъпало на една йерархия същества от съвършени, по-съвършени, достигащи до Бога. Ще приведа още някои примери в подкрепа на невъобразимо големите възможности на Учителя. Разказваше ми преди годни една сестра от Стара Загора - Божанка Желева: Веднъж, през време на Европейската война едно от двете й деца би­ло смъртно болно. Тя била смазана от мъка и скръб. Сама е, мъжът й е на фронта. Един ден, както стояла над болното и мислено се обърнала за по­мощ към Учителя, когато виждала, че лекарите не могат да им помогнат, по-дигнала главата си, гледа през прозореца вън на двора и вижда Учителят стои със шапка, с пардесю, с бастун, както Го познава, че си ходи, като че току-що пристигнал. Стои и я гледа сериозен, съсредоточен. Тя скача, разт­рива очи. „Сън ли е това?" Отива до прозореца гледа - Той, истинският, цял Той. Затичва се тогава по стълбата навън да Го посрещне като си мисли, че е дошъл в Стара Загора и идва да я Посети. Той по това време бил във Варна интерниран. Отива на двора, гледа, няма никой.» Отваря пътната врата, гледа на улицата - няма никой. Връща се вкъщи и не знае как да си обясни това нещо. Обаче детето й от този момент подобрява и бързо оздравява. По-къс­но когато имала възможност да се срещне с Учителя, тя Го питала дали е бил Той, когото видяла или е била някаква халюцинация и Той й отговорил: „Да, аз бях". Такива примери могат да се наброят много и от мнозина наши братя и сестри. Друга сестра от Стара Загора - Ст. М-ва разказва: Била Учителю в Старозагорско село. При нея били двете й деца, а мъжът й в Стара Загора чиновник. Имала голяма сърдечна мъка от противоречия с децата си и недо­разумения с мъжа си. Моли се един ден и в молитвата си вижда Учителят, който й казва веднага да тръгне и да отиде в София. „Ами ако се научи мъжът ми?" „Няма да се научи", бил отговорът. Тя си взема веднага отпуска, взима двете си деца и заминава за София. През време на пътуването, във влака, тя на два пъти се разколебала дали е бил Учителят, този Който й се е явил в молитвата. И двата пъти тя пак Го вижда във влака. Когато отива на Изгрева и при Него и Му разказва всич­ко това, пита Го: „Вие ли бяхте и трите пъти?" Той отговорил:'„Да, аз бях". Извикал я да й говори, да й даде някои обяснения, някои съвети, упътвания, как да се справя с противоречията си, за да я облекчи, защото ако продължава да живее с тези противоречия и мъка, ще се случи нещо ло­шо с нея, ще заболее. По това време аз случайно бях на Изгрева по работа и се видях с нея и бях с нея и преди да влезе при Учителя и след като излезе. И още тогава тя ми разказа всичко това. Тя преброди противоречията, справи се с тях и отг­леда децата си.

60. ВОДЕН ПЛЕВРИТ Понякога Учителят се качваше горе в стаята си за ден, за два, три, седмица, две, месец, два... И не слизаше. Носеха Му храна горе и се хране­ше сам. А някога не приемаше и храна. Сестрите и братята гадаеха всеки според степента на своето развитие, съзнание и разбиране за Учителя. Един казваше: „Болен е." Друг казваше: „Сърдит". Трети: „Зает, работи" Какво? -Чете, пише, размишлява, моли се, ходи на луната, на слънцето, на разните планети, при Бога и т.н. Ще чуеш най-разнообразни обяснения. Сам Той оба­че си знаеше какво работи. Ние можехме само да гадаем или от време на време да се доберем до някой факт. В 1932 г. бях заболяла още в началото на учебната година от воден плеврит. Понеже нямаше медицинска служба в селото ми, изпратиха лекар и ме прибраха в дома си едно добро и мило братско семейство - Полуна и Възкресен Анастасови от Тополовград. Това беше най-близкото градче до селото ми - Каменна река. Лекарят, техен приятел идваше всеки ден със сонда да извади водата от белия ми дроб, но аз не позволявах, докато не получа отговор от Учителя. Държах Го в течение на болестта. Така Той ми беше казал когато ме изпра­щаше от Изгрева: „Пишете, пишете подробности". Аз още от Изгрева бях недобре. Сестрата, обаче, до която пращах писмата да Му ги предава поне­же не знаела важността им или улисана в свои грижи и работа забавяла да Му ги предава и особено едно - най-важното писмо. И така минаха 15 дни. Аз боледувам тежко, не спя по цели нощи, лекарят настоява всеки ден да изва­ди водата, лекува ме, аз къде пила, къде не пила лекарствата, чакам отговор от Изгрева. Най-после, една вечер в полусънно състояние или в сън, не можах да разбера чувам един познат, нежен шепот: „Ха, сега вземи този прах". И аз го взимам. Шепотът продължава: „Ха, заспи сега". Но кой ми шепне? Струва ми се, че съм будна и искам да се обърна и видя кой стои зад мене, до леглото ми и ми шепне. Две ръце, обаче, не ми позволяват да се обърна. „Ха, спи де, спи сега! Ха, спи, спи! Спи сега!" Така цяла нощ съм спала за пръв път, приспивана от този шепот, без да мръдна. Моите близки се изненадали, че цяла нощ не<са чули да пъшкам, да кашлям, както друг път и рано сутринта се втурнаха в стаята ми, обезпо­коени да не ми се е случило нещо лошо. Напротив, чувствувах се много добре. Разказах им всичко. Нямаше две мнения Кой е бил при мене и какво е направил. По-късно същата сутрин получих от Изгрева телеграма, която гласеше: „Водата ще се разнесе. Повече вяра и бодър дух!" По обед дойде лекарят пак със сондата, прегледа ме и каза: „Чудно! Водата се разнесла!" От този ден аз бързо тръгнах към подобрение и оздравях. Прекарах още няколко седмици там, за да се поправя, че бях много отслабнала и си отидох в село на работа. Благодаря на Учителя за това чудно излекуване. Благодаря и на тези мили хора, свидетели на това.