Ани

I раздел СТАТИИ ОТ X.X.X. Х.Х.Х. = П.К.Д. = ПЕТЪР КОНСТАНТИНОВ ДЪНОВ 1. ВЛИЯНИЕ НА СЛЪНЧЕВАТА ЕНЕРГИЯ - „Всемирна летопис" , год. I, кн. 2 (1 .V.1919), с. 29-30. 2. СЕГАШНОТО ПОЛОЖЕНИЕ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО - „Всемирна летопис" , год. I, кн. 7 (1 .XII.1919), с. 1 -2. 3. СРАВНИТЕЛНИЯТ БИОЛОГИЧЕСКИ ПРОЦЕС - „Всемирна летопис" , год. I, кн. 9 (1.II.1920) , с. 1 -3. 4. СТАРОТО И НОВОТО ЧОВЕЧЕСТВО - „Всемирна летопис" , год. I , кн. 10(22.III.1920) , с. 1-3. 5. ПРЕД НОВАТА ЕПОХА - „Всемирна летопис" , год. II, кн. 3 (II-III.1921) , с. 33-35 6. УМЪТ, СЪРЦЕТО И ВОЛЯТА - „Всемирна летопис" , год. II, кн: 4 (IV-V.1921) , с. 65-67. 7. ПОВЕЧЕ СВЕТЛИНА - „Всемирна летопис" , год. II, кн. 6-4(22.III.1922) , с. 133-135. 8. РАЗУМНИТЕ СИЛИ В ЖИВАТА ПРИРОДА - „Всемирна летопис" , год. Ill , кн. 3 (XI.1923) , с. 55-57. 9. КЪМ ВЕЛИКАТА ЦЕЛ - „Всемирна летопис" , год. III , кн. 8-9(IV-V.1924) , с. 175-177. 10. РАЗУМНИЯТ ЖИВОТ - „Всемирна летопис" , год. IV, кн. 1 (III.1925) , с.1 -2.

ВСЕМИРНА ЛЕТОПИС ОРГАН ЗА ВИСША ДУХОВНА КУЛТУРА МОТО: „Работете между тоя народ, защото повдигането на българската душа влиза в Божествения план". П.К.Д. /Петър Константинов Дънов/ I. СИЛИТЕ В ЖИВАТА ПРИРОДА - Статии на Петър Дънов, обозначени c Х.Х.Х. II. ЕДНА ВЕЛИКА ИДЕЯ: МИР НА ЗЕМЯТА - Уводни статии по идеи на Петър Дънов, списвани от Иван Толев, обозначени с X, X., *. III. ИВАН ТОЛЕВ - Главен редактор и издател на сп. „Всемирна летопис", адвокат в София и бивш народен представител. IV. НОВА ЕСТЕТИКА - Сонети из „Трепети на една душа", мистична поезия, окултна естетика.

III. ПОГРЕБЕНИЕТО ТЯЛОТО НА ПЕТЪР ДЪНОВ Писмо на Борис Карастоянов до сестра му Дора Карастоянова за погребението на тялото на Учителя Дънов на 31 .XII.1944 г. Последния ден от 1944 г., вечер ТОЙ НИ ОСТАВИ Рано в четвъртък се отправих за Изгрева. Беше сух студ. Лагера видях в същия вид както си го знаеш. Имах чувството, че някой ме води. Отворих вратичката и го видях. Приближих се, невярвайки на очите си. В средата на салона под катедрата, от която години Той учи хората на Любов, Благост и Добро...видях съвършения човек, гост както всички на земята, да лежи върху бялото си легло. Кой бе той? Човека. Човека какъвто трябва да бъде. Отляво и дясно на катедрата са поставени двата лимона, помежду тях към изток е бялото легло с белия човек. Целият е облечен в бяло. Костюмът, чорапи, обувки, риза, шалче. Святата Му глава бе на чиста бяла възглавница, с изработени в горния десен ъгъл пентаграм, която се открояваше на светлосин фон. Ръцете Му скръстени, отдясно до тях Библията - извора на беседите Му. Наистина. Где ли на тоя свят и до кого ли тя би била по на мястото си? В салона бяхме трима-четирима. Гледах Го прикован не зная колко. Отново ми завладя чувството, че Той е жив. Лицето Му, същото, като че ли ще проговори, още миг, да и ще проговори, и защо ли? Малко ли каза? Кой го разбра? Някои - да. Но кой Го послуша - никой. Някой хлопна вратата и аз си отидох. Днес отидох горе на погребението. Салонът бе препълнен. Всички, които познавах и не познавах бяха там. Минах по реда му и Го видях. Същото впечатление, но многото хора вече доказваха, влияеха на присъствуващия, че действително тук вече има мъртво тяло. Този път бе поставен в ковчег от чисто дърво без никакви украси, върху маса, като беше спуснат кремав воал от ковчега почти до земята. Пяха религиозни песни. Чух и песента, която отдавна знаем, тогава не можах да се сдържа - пророних сълзи. Към 11 часа тръгна процесията. Преди това брат Симеонов, който ръководеше с цигулката си песните, прочете гл. 14 от Библията и комитета го понесе на ръце, през централната врата на салона, към поляната. Хората се наредиха по трима както на гимнастика и изминаха кръга, след което се отправихме за мястото, което казват, сам Той е определил - средата на лозето, долния край до една лоза, която аз мисля, Той самия я посадил. Преди да Го спуснем Славчо Печеников прочете една грамота, която описва кой почива тук и що е дал на тоя свят. Грамотата се постави в едно шише, малко със зехтин, на което тапата бе запечатана с червен восък и самото шише се постави в едно сандъче, което се попълни с цимент, така, че то остана в средата. Сандъчето поставиха пред ковчега в краката. Поставиха капака на ковчега, който притвориха с 6 бурми. На един метър височина от ковчега поставиха три напречни греди, на които наредиха дъски и нагоре допълниха с пръст. Отдалечих се с мъка не можейки да отбягна звука на буците пръст що завъртаха с лопатите, но не можах да убягна от тоя звук, понеже ми привлече вниманието това що носеха вместо кръст. Една пентограма изработена от дърво с естествения му цвят. Това бе всичко. Преди спускане ковчега - „Отче наш", мълчалива молитва, мотото и край. В деня на Неговото погребение бе паднал сняг. Дългоочакваният сняг. И Той Белия човек си замина с бяла покривка. Наблюдавах лицата на хората що жалееха. Четях в душите им както никога. Скърбят доста. Но не знаят защо? Дали защото няма кому да си изказват вече дертовете и да Му додяват или защото няма кой повече с велико търпение да им повтаря винаги преследвайки една цел в различни форми това, що всеки човек дошъл на тоя свят трябва да знае и върши, а те го разбираха или по своему, или налятата вода бе сипана в бъчва без дъно. Мила Дора, трябва ли да се каже за един Светец „Бог да го прости"? Трябва сега да плачем за Тоя, който си отиде, неразбран и който е, и ще бъде винаги между нас. Духът Му сега поставя на изпитание тия, които Той винаги е учил. Да Му благодариме, че Той ни отвори поне едното око за да могат двете ръце да хващат предмета и да се опгъват[1] от огъня. Брат ти Борис. -------------------------------------------- [1] На времето онези, които са плели от лозови пръчки кошници или от върбови пръчки трябвало е на огъня да се греят и тогава след като са ги „опгъвали" на огъня са ги плели. Аз заварих тези хора, но този занаят замря след като изчезнаха от този свят тези хора. Така, че рано или късно всеки ще бъде хвана т с двете ръце положен на огъня, ще се „опгъне" и от него трябва да се оплете кошница. Ако не става за кошница пръчката се хвърля в огъня и край. Огънят пречиства нещата. А всеки на земята чрез своя живот трябва да оплете собствената си кошница, да я напълни с плодове и блага, и да я раздаде на нуждаещите се. Само за онези, които търсят. Поредицата „Изгревът" е тази кошница.

II. РОДЕНА С ПЕСЕН, ЖИВЯЛА С ПЕСЕН И ПРЕРОДЕНА В ПЕСЕН Моята майка пееше много хубаво, така че аз съм родена и закърмена с песен. Обикновено тя ни преспиваше с песен и ни събуждаше с цвете. Да те събуждат с цвете не е проста работа, а е цяло изкуство: трябва да знаеш кога и как, и къде да се докосне с цветето лицето на спящото дете. Като малка обичах да пея и това бе причината да се запиша в музикалното училище със специалност пеене. Завърших на 16 г. и постъпих в операта на работа като хористка, за да се изхранвам. И трите деца на майка ми бяха с музикални заложби и трите деца работихме като хористи в операта и там се пенсионирахме като такива. За пръв път видях Учителя и се срещнах с него след един концерт. Синът на Голов ми каза: „Твоето място е при нас". Учудих се, кое е това място и той ми даде необходимите напътствия за адреса на това място. И така аз отидох на това място, а то бе на ул. „Опълченска" N 66. Представиха ме на Учителя и Той ме задържа на обяд в приземния етаж и от тогава започнах да слушам беседите Му. На едно представление на операта „Тоска", което бе в „Свободния театър", през времето на почивката на хористите, на антракта, то аз отидох на ул. „Оборище" да слушам лекция на Учителя, а там беше новия салон на братството. Слушах и се върнах и никой не разбра, къде съм ходила. Но Учителят разбра и каза: „Била си амазонка в предишно прераждане". Тогава си спомних, как като малка обичах да яздя коне и да играя на момчешки игри с децата от махалата. Та бях прескочила от театъра една вечер в салона на ул. „Оборище", за да слушам Учителя. Братството вече бе на „Изгрева" и живота на Школата протичаше по свои вътрешни правила водени от Учителя. Аз обикновено обичах да се усамотявам с китара в ръка, свирех си и си пеех. Веднъж съм полегнала до едно борче и си тананикам, а братята и сестрите са около Учителя на разговор. По едно време Той насочва погледа си към мен и казва: „Нея я викат отгоре, а тя легнала на гърба си и си свири ли, пее ли... " Какво искаше да каже с тези думи, тогава Учителя, аз не разбрах. Как така ще ме викат отгоре и задигат? Та аз съм дошла при Учителя да уча. Това разбрах десетки години след това. А искаха да ме задигнат от този свят. Аз имах хубав глас, бях учила в музикално училище, работех в хора на операта като хористка и смятах, че за мен това е напълно достатъчно. Не можех да мечтая за нещо по-голямо, защото изкарвах хляба си като обикновена хористка. Учителят веднъж ме извика при себе си и ми каза: „Идете при Морфова да учите пеене!" Аз мигам и не мога да проумея, че Учителят лично ме изпраща мен, обикновената хористка при прочутата певица Морфова. Значи Учителят бе слушал моя глас и бе ме одобрил за ученичка на Морфова. За мен това бе голяма чест и се зарадвах. През това време при нея учеше Катя Грива. Но таксата при нея бе много голяма. Аз работех за прехраната си и получавах 15 000 на месец, а за един час се плащаше по 500 лв. Аз се разколебах още в началото заради тези пари, които трябваше да давам и трябваше да ги отгладувам. Разколебах се и не отидох. А Учителя ме изпращаше лично, а това бе непослушание на ученика, за което си понесох и последствията за това. Не мина много време и отново тази мисъл ме завладя да взимам уроци при Морфова, че каквото и да става след това гладна ли ще ходя, боса ли ще ходя, но ставам ученичка на Морфова. Отидох при нея, представих се, казах, че Учителят ме изпраща при нея и започнахме уроците. Минаха няколко урока и аз трябваше да си платя таксата за предадените уроци, както тогава бе прието в края на седмицата. Бях сложила необходимата сума в един плик и след урока, аз вежливо и го подадох с думите: „За уроците". Но тя се изправи пред мен със своята обемиста фигура, която не подхождаше на такава прочута певица и каза: „От теб не мога да приема пари". Аз стоях като замаяна и полека си излязох. Не ми обясни, защо не иска да приеме от мен пари, но ми каза, че в понеделник уроците продължават. За мен остана цяла загадка и неразгадаема тайна. След няколко дни вестниците гръмнаха с новината, че Морфова е катастрофирала с автомобил и починала. Аз бях потресена от тази случка и не можех да проумея още как така, тя ще умира, та нали Учителят ме е изпратил да уча при нея. Моите уроци бяха преустановени и аз се примирих със случая и смятах, че всичко е приключено, който е трябвало да взима уроци ги е взел, а който не е трябвало - не ги е взел. Повече не можеше да се умува и нищо не можеше да се направи. Бяхме след няколко дни в трапезарията на обяд с Учителя и разговора се прехвърли съвсем случайно върху това, кой какъв иска да бъде в бъдещ живот и следващо прераждане. Такава тема е много приятна за развитие на въображението у човека. Но в присъствието на Учителя тя имаше друг смисъл. Изведнъж Учителят се обърна към мене и каза: „Тодора в идущото прераждане ще бъде Аделина Пати". Всички ахнаха от почуда, но думите на Учителя не ставаха на две, защото думата му бе дума на Миров Учител. Аз седя и се питам каква ли е връзката между Аделина Пати и мен? А тя бе най-голямата световна певческа знаменитост по това време. Приятелите коментират случая, а аз мълча навела глава и сълзите ми сами потекоха. Плача и изведнъж излиза цялата картина в онзи момент, когато Учителят ме изпрати при Морфова да уча, като предварително е знаел, че тя няма да взима пари за преподадените уроци, защото щеше да чуе гласа ми и според едно много старо правило не се взема пари от онзи, който притежава най-добрия глас. А тя това бе го преценила и затова отказа плика с парите ми. Освен това Учителят знаеше за моя глас и предстоящата ми кариера на голяма певица, за това бе побързал да ме Изпрати при Морфова, за да бъда обучена от нея. Но аз не отидох по мои съображения, изпуснах времето за това и изпуснах условията. Но понеже все пак отидох със закъснение, та Учителят бе оценил това и предопредели съдбата ми на голяма певица в следващото ми прераждане. Благодаря и за това, но тогава няма да знам, кому дължа това благословение. Сега го знаех, но изпуснах времето определено да стане това и искрено съжалявах за това. Сега разбрах какво искаше да каже Учителя тогава, когато легнала под борчето и си свирих, а братството бе около Учителя. Да, аз си свирех моята песен и изпуснах случая и времето за това да запея в този живот като Аделина Пати. Спомням си, че веднъж Учителят ми каза: „Устроена си да ходиш срещу течението!" Да така протече моя живот, вървях срещу течението му. Родена съм с песен, закърмена съм с песен, отгледана съм с песен, живота ми премина с песен, с песен изкарвах прехраната си, с песен се пенсионирах и с песен преминават последните ми дни. Всичко, премина с песен. Но живота ми не бе песен. А защо ли? Такава бе програмата на този мой живот по време на Учителя, да вървя все срещу течението. И аз го извървях. С песен съм дошла на този свят и с песен искам да си замина. И когато се родя искам да стана певица като Аделина Пати и да пея песните на Учителя. Амин![1] ---------------------------------------------------- [1] По магнетофонен запис направен от Вергилий Кръстев през 1988 год, София.

I. ПЪТ СРЕЩУ ТЕЧЕНИЕТО НА ЖИВОТА Казвам се Тодорица Панталеева Карастоянова и съм родена на 7 март 1901 г. в София. Баща ми се казваше Панталей Карастоянов, роден в гр. Свищов. Майка ми се казваше Екатерина Николова Илиева, родена в гр. Дупница. Баща ми беше счетоводител, а майка ми бе домакиня. Той е дошъл в София много рано, живял е тук. Бил е сираче и е бил принуден да печели сам. Дядо ми, баща на майка е работил в пощите и той идва в София. Ние бяхме три деца, аз, сестра ми Анастасия - родена 1905 г. и брат ми Борис, роден 1903 г. Детските ни години минаха в София. Всички завършихме музикалното училище. Подтикът дойде от мен. Майка ми пееше много хубаво, много чисто. Приспиваше ни с песен. Аз бях в гимназията до VII клас и оттам постъпих в музикалното училище, специалност Пеене и Пиано. Беше четири години обучението. Завърших към 16-17 годишна и постъпих в операта, понеже трябваше да се прехранвам сама. Отначало ходих в православната църква, после се прехвърлих в католическата църква, после в протестантската. На бърза ръка преминах навсякъде. Преминах и през теософския курс на Софрони Ников. Това беше вътрешен подтик. Търсех подред нещо, което ми трябваше, но не го намирах никъде. Един ден тръгнах тук-там та отидох на ул. „Опълченска" N 66. Чукам на вратата, предната врата, отидох при Учителя и Той ми говори, говори. Толкова много ми говори, но всичко съм забравила. Впоследствие узнах, че така не се влиза при Него, че трябвало да се предупреди. Бях към 16-17 годишна, след като преминах всички църкви отидох при Него. Беше много мил и много ми говори. Задържа ме в приземния етаж на обед. Каза ми кога ще има беседа и аз започнах да ги посещавам отвън в двора. Учителят седеше до прозореца, а ние в двора стоим прави и слушахме. Няма зиме, няма лете - а само стоим и слушаме. В стаичката имаше много малко хора насядали на пейка. В неделя беседата беше от 10 часа сутринта. После ходихме в салона на Маркова, пак да слушаме Учителя. Аз при нея учих френски език. Тя беше белгийка омъжена за българин. Иван Радославов, мой учител по история беше дал мястото си за салона на ул. „Оборище" N14. Синът му не беше добре с нервите, а дъщеря му Люба беше епилептичка. Имаше и една учителка по география Мата Ковачева, тя също ми правеше впечатление. Така минаха години, влезнах в школата. Веднъж бяхме се събрали около Учителя и го разпитвахме за преражданията. Всеки се интересуваше кой какъв е бил в миналото, за разни величия и царе. Аз през цялото време мълчах. Учителят добави: „А Теодора е била амазонка". Когато бях ученичка, един от компанията ме покани да яздим коне. А тогава това беше удоволствие за аристократи. Отидох и яхнах коня, препусках го като опитен ездач. Никога преди това не бях се качвала на кон. Всички ахнаха. И на мен ми беше много интересно. После, когато Учителят ми го каза, че съм била амазонка ми стана ясно, защо изведнъж станах опитен ездач. А това беше се случило да ми се докаже наистина, че съм била амазонка. Но нищо не можех да си спомня за онази епоха. Завесата е спусната и забравата е пълна в съзнанието ми. Постъпих като хористка в операта, връщах се късно у дома. Учителят беше казал да не се вечеря след залез слънце. И аз Го попитах, какво да вечерям. А Той ми каза вечерно време да пия прясно мляко, след като се върна от операта. Така и правех. Един ден, беше слънчев ден, бяхме на Изгрева. Учителят се разхожда по полянката, а до Него е Стоянка Илиева. И аз отидох при тях. Тогава Учителят каза: „Стоянка, стои, а Дора - дарява". А Стоянка, като чу това, като тропна с един крак. Не беше съгласна. Една беше Стоянка, друга нямаше като нея. Омъжих се през 1937 г. за Николай Дойнов. Значи бях омъжена и пътувахме за Рила с колата. Пристигаме някъде над с. Говедарци. Беше придошла реката и наложи се да слизаме всички от камиона. И таман се каня да слизам. А Той - Учителят ми каза да остана в колата, заедно с него и шофьора. А през целия път се питах, как да го попитам дали съм бременна. И тогава разбрах, че това беше неговия отговор, че съм бременна. След като стигнахме на седемте рилски езера до второто езеро седнахме горе на поляната. Учителят взе една праскова, разряза я с ножчето на резенчета и на всички раздаваше по едно резенче. А на мен даде накрая резенче, закачено за костилката на прасковата. Тогава аз разбрах, че имам плод в себе си и че съм бременна. Аз се срамувах да питам, но се безпокоях същевременно. А Учителят ми отговори първо със слизането от колата и после с костилката. Тези важни моменти за мен бяха скрити за останалите около нас. Те не разбраха нищо. Вечерта като седяхме около запаления огън и пеехме Учителят ми даде едно одеяло да се завия. Това означаваше, че трябва да се пазя, защото не съм вече сама, а съм с плод. Обикновено на връх Харамията при езерото на Чистотата имаше пътека за изкачване на върха. Ама аз съм луда глава и се изкачвах от другата страна между крилата, нагоре. Катеря се, катеря и после друс - смъкна се надолу. И аз продължавам, приближавам върха. Как така да не се кача на върха? Катеря се, катеря се и втори път - друс и се смъкнах надолу. И като ме тупнаха „отгоре" втори път си казах „Не!" А бях бременна 2-3 месец. А горе имах едно любимо място, нещо подобно като кресло, седях и си провисвах краката надолу. А бе много опасно. Бях още момиче, работех в операта и на 13 август трябваше да бъде в София. И бяхме на Витоша, горе си изкълчих коляното и не можех да вървя. Куцук, куцук, куцам. С големи мъки слезнах долу. Тогава Учителят изпраща брат Ради да вземе току-що одрана агнешка кожа оттам, където колят животните. Отиде, донесе кожата и аз я сложих на коляното. Но така мирише, отвратително тази кожа. Беше август, топло бе времето и тя се беше разложила. Отивам при Учителя да му се оплаквам: „Учителю, много мирише". А Той ме пита напълно сериозно: „На какво мирише?" И аз оттогава не посмях нищо да кажа. Но коляното ми мина след налагането с току-що одрана агнешка кожа. Бяхме една година на Рила, на езерата. Аз бях малко като „луда Мара" и скачах с една върлина, засиля се с нея и така прескачах разни препятствия. Сега така скачат спортистите на овчарски скок. Скок-прескок, но накрая паднах и се контузих, секнах кръста си. И ме сложиха в палатката да лежа. Една сестра - Зяпкова, вместо да ми слага топли компреси, тя слагаше студени компреси и така се влоши състоянието ми. Казаха на Учителя и Той препоръча да ме налагат с топли компреси. Но за сестрата каза: „Понеже тя не е знаела и не го е направила нарочно - то и се прощава". Аз бях писала писмо на брат ми Борис, че съм пострадала. И той тръгва с влака от София през Дупница, през Сепарева баня и се качва до петото езеро. Като стига до него се стъмва и той вижда оттам запаления лагерен огън. Тръгва направо към лагера, понеже смятал, че може лесно да стигне до запаления огън на второто езеро. А там са едни пропасти, страшни и пропада в тях. Ни напред - ни назад. И тогава е запалил огън, а е имал кибрит със себе си понеже е бил страстен пушач. Хем да се топли, хем да сигнализира, че е в опасност. А през това време, аз се оглеждам в огледалото и в него виждам огън отразено в него. Изведнъж извиквам „Брат ми!". Предчувствие. Развиках се. Съобщиха на Учителя и Той изпрати няколко братя с фенери, стигнаха до него и го спасиха. Доведоха го в лагера. А на другия ден като видяха къде е бил всички се учудиха, че е останал жив. От семейството ми само аз имах контакт с Учителя. Майка ми се радваше много. „Радвам се, че поне Учителят ви научи да ставате рано". Понеже майка ми ставаше рано в 4 часа сутринта, направи си кафе и започваше да работи. А ние децата спим през това време. Когато реших да се омъжа за Николай Дойнов, ходих при Учителя да го питам. Ходих, но Учителят не ме прие. Беше събота, а в този ден Той никого не приема. Отидох в събота, защото в неделя трябваше да се венчаваме. Ние бяхме го предрешили, бяхме обявили венчавката и аз отидох все пак да питам Учителя. Но не ме прие. Ако беше казал „Не!", аз щях да се откажа. Но той ме остави сама да си реша задачата. В събота не приемаше, беше за Него ден за Бога. А в неделя имаше беседа. Учителят приемаше по различен начин. Понякога го запитваха, взимаха разрешение, а понякога направо приемаше. След като се омъжих, живеехме на Изгрева в една много хубава барака. Отвън беше бяла, в платно. А вътре бяха две легла. Отвън беше палатка, а отвътре барака с дъски. Във второто легло спеше сестра ми Анастасия или наречена Сийка. После направихме барака зад къщичката на Боян Боев. Един ден както влизам, изведнъж нещо ми блесна долу на пода, между дъските. Беше вода. Но там родих първото си дете Ина. Преди известно време ме среща една сестра и прочела в беседа, че Учителят карал една сестра да ходи да вземе уроци при Морфова, но тя не е ходила от мързел. Това бях аз. Не беше от мързел. А случая беше друг. По това време Катя Грива взимаше уроци при Морфова. А аз работех, за да живеем. Брат ми и сестра ми работеха, но си харчеха парите за себе си, а аз поддържах къщата и домакинството, и с моите пари се хранеха у дома. Учителят ме прати при Морфова да вземам уроци. Тя ме прие. Отлично работех с нея. След известно време трябваше да си платя за уроците и занесох не всичката сума, понеже я нямах. Тя взе една част от сумата и каза: „Не ща повече. Достатъчно". Но аз не отидох, когато Учителят ме пращаше, защото все си мислех с какво ще си плащам уроците. Накрая Учителят пак ме подсети и аз нямаше как трябваше да отида при Морфова да взимам уроци. А тя не всекиго взимаше за ученички. Прослушваше и трябваше да имаш глас, дар и талант. Та бях се разколебала, защото с моята заплата издържах цялата къща. Учителят е знаел, че Морфова ще ми вземе някаква символична сума, но аз умувах, а не послушах Учителя. Умувах и изпуснах влака. Един ден научихме, че след катастрофа с колата, както пеела „Мила Родина" умира на място. Така изпуснах влака и се разделих със световната певческа кариера, която ми предстоеше. Това ми беше предсказал Учителя. Аз, ученика, трябва да имам послушание, а не да си правя оглушки и да умува по човешки. Предстоеше ми кариера от рода на Аделина Пати. Веднъж отивам при зъболекар и докато чаках ми попада едно списание, разгънах го и видях портрета на Аделина Пати - една черноока италианка. И изведнъж почувствувах една вътрешна близост, бяхме от една и съща духовна верига и имахме един и същ Учител. Да, ама тя е имала послушание към този Учител, а аз го нямах. Там е работата. Отначало посещавах Младежкия клас, но като се омъжих започнах да посещавам беседите в неделя и Общия окултен клас в сряда. Животът на Изгрева беше интензивен, помагахме в устройването и поддържането на Изгрева - чистехме, копаехме градината, метяхме двора, поддържахме ред и порядък на двора и на поляната, където играехме Паневритмия. Музикалният живот на Изгрева беше много необикновен. Асен Арнаудов сядаше на пианото. Учителят каже някоя музикална фраза и Асенчо я изсвири. Ние слушахме и след това запяваме. Един ден Учителят даваше една песен и никой не я записваше, а по слух я научихме. Учителят я изпяваше. Малко съм била при такива случаи, защото повече съм била на работа. Друг път Учителят идваше с цигулката си и ни изсвирваше новата песен или тя се раждаше по време на клас. Различни бяха случаите. Как се даваше Паневритмията? Сутрин имаше беседа. После играехме гимнастиките на поляната. Хората си отиваха по работа. После се събирахме и Учителят показваше на някои онези упражнения, които не се играеха добре, за да се усвоят както Той искаше. Между другото Учителят каза, че всички трябва да бъдем облечени в чисто бели дрехи, не препасани. Много силно впечатление ми направи, че трябва да бъдат непрепасани. И по този начин да се играят и то правилно упражненията, а не така както сега се играят. Учителят играеше в средата, а ние в кръг. В средата свирят музикантите. Като диригент на оркестъра беше брат Калудов от Варна, бивш военен капелмайстор. Много симпатичен човек, имаха къща на Изгрева, а дъщеря му Живка беше много музикална и хубаво пееше до стари години. Асен Арнаудов беше много добър музикант, внимателен, възпитан. Беше най-талантливия. Защо станаха недоразуменията между музикантите по времето на Учителя и след него? В песнарката има песни, които не са записани правилно. Това мога да го кажа. Има песни, които аз съм пяла и знам как са въобще и не са записани както трябва. И в двете песнарки има грешки - тази на Кирил Икономов и тази на Мария Тодорова, издадена след Учителя. И в двете има! В бъдеще, ако ги има оригиналите, могат да се коригират грешките. До днес музикалната ми памет е запазена и знам как се пеят. Мога да ги изпея и да се коригират. Но трябва някой да го направи. Всички деца на родителите ми станаха музиканти. Брат ми Борис, сестра ми Анастасия, или Сийка и аз Дора, работихме в операта и бяхме хористи в хора при операта. Преди да завърша гимназията постъпих в Музикалното училище. И дори го сънувах нощес онзи, който бе причина да постъпя в Музикалното училище. Издържах изпита като хористка и ме приеха. Но тогава изгоря театъра и си помислих, че щом е изгорял, значи работата спира. Веднъж ме среща хор-майстора и ме пита: „Карастоянова, защо не идваш?" - „Къде да идвам, нали операта изгоря?" - „Ама, ние работим". И аз повторно отидох при тях. И там останах 20 години, докато се пенсионирам. Един път бях на концерт. И там Богето, на Голов сина, който имаше голяма книжарница до двореца ми каза: „Дора, ти не си за всякъде, иди там на ул. „Опълченска" 66 при г-н Дънов". И аз отидох и влезнах направо, почуках и Той ми отвори. Впоследствие разбрах, че никой така не влизал при Него. А аз направо. Държа ме много дълго време и мило ми говори, което най-много си спомням това, което е характерно за мен „да ходя срещу течението на реката". Когато една река извира и тече, а аз да вървя срещу нея. Това много силно впечатление ми направи и аз още го помня. Това е била програмата на живота ми. Значи трябва да ходя срещу течението на реката. И така премина живота ми. Имах си собствен път. Учителят ме задържа на обед. И оттогава не съм мръднала на никое друго място. Останах при Учителя оттогава, от 17 годишна, до края на живота си. Непрекъснато досега съм при Него. Град, дъжд, сняг - хубаво, лошо време винаги съм била в двора на ул. „Опълченска" 66 и слушах беседите на Учителя. Тогава се пееха песни, молитва се казваше и Учителят говореше. След това отново пеехме песен, молитва и така завършвахме. И след това сядахме в трапезарията долу в сутерена да ядем общо. Учителят беше много внимателен към всички. Веднъж на Рила, бях бременна с Ина и тръгнах да изкачвам Харамията. Учителят изпрати един брат да ме доведе. И после ми се скара. Беше много строг. И нали ходя все срещу течението, реших да се катеря. Паднах първия път, свлякох се втория път, в подножието на върха. Скара ми се. Каза: „Да не заангажирате невидимите същества да ви пазят, когато вие предприемате необмислени действия. Тези същества тук имат друга работа, а не да ходят след вас и да ви изваждат от пропастите". След това го каза на другите на всеослушание. „Някои сестри, хукнали да се катерят по скалите, вместо да стоят мирно и да се занимават с полезни неща за лагера". Брат ми Борис беше певец и голям хубавец. Беше решил да се жени. Аз бях най-голямата, грижех се за тях и им бях съветник. Кандидатката бе една артистка. Дойде при мене сподели и ми каза, аз да реша дали да се жени за нея. „Ако ти не дойдеш на сватбата ми, то аз няма да се оженя". И аз тичам при Учителя да го питам дали да се жени брат ми за тази жена. А Той ми каза: „Ти ще решиш". Хайде де сега. А това е карма. А след първата му брачна нощ брат ми Борис се връща, идва при мен, целия облян в сълзи и плаче. И плаче, плаче младоженеца, но нищо не каза. Беше потен, потен. Дадох му да се преоблече. Плака, но нищо не каза. Отиде си отново при нея. Какво му беше правила тая артистка и красавица не узнах през първата брачна нощ. Този брак беше нещастен. Абсолютно нищо не каза. Тежък семеен живот. Разведе се. Ожени се за втори път. Също нещастен брак. Имаше тежък семеен живот и в двата си брака. Беше един красив мъж, жените му се радваха и го харесваха, а се зароби с два нещастни брака. Но никога не се оплака, нито от първата си жена, нито от втората си жена. Никога от никоя. От първата жена имаше едно дете, а от втората - две деца. Умря на земята при една страхотна мизерия. Голяма карма имаше брат ми с тези жени. Умря в мизерия. Учителят ми каза аз да реша. И аз реших, да се ожени. И аз отидох на сватбата му. И нали там обикалят младоженците, а аз го виждам, че е умрял и го носят на катафалка. А съм уж на сватба в църквата, където има църковен ритуал. А аз плача, плача, непрекъснато. По едно време идва една жена и ме пита: „Защо плачеш. И ти ще се ожениш". Тя мислела, че аз плача понеже ме е преженил, понеже аз бях по-голямата. А тогава такова нещо не се позволяваше. Българите следяха да се задомяват децата им подред, така както са родени. Ако някое дете избърза, казваха му, че е преженил по-голямата сестра. И тогава преженената плачеше. Ама аз плаках, виждах катафалката и усещах голяма, голяма мъка. И се сбъдна това. След като се върнахме от сватбата на брат ми, влизам вкъщи и какво виждам. Заварих паднал портрета на майка ми Екатерина, на земята. Беше разделен хоризонтално на две. Беше рисуван от художничката Топенчарова. След това си легнах. А след това чувам, че се тропа на вратата и дойде брат ми целия потен, след първата му брачна нощ. Не това бе в самата брачна нощ. Беше оставил булката в кревата и беше дотърчал при мене. Този случай го разказвам, защото беше свързан с една родова карма, при което Учителят ми каза „Ти ще решиш". И така го решихме. А какво излезе от всичко това? - това го разказах. А първата му съпруга се казваше Милка Ставлийска, която беше драматична артистка в Народния театър. Какво му прави, що му прави та го побърка, не се узна и досега. А сега ще разкажа за моята рождена сестра Анастасия. Казвахме я Сийка. Порасна, израсна като много голяма красавица. По-красива нямаше в София. Това художници, това артисти, това поети - всички припадаха пред нея. Беше музикантка. По едно време отиде в Германия и премина през няколко брака. Но все бяха неудачни. Върна се в България. Но мъжете се въртяха около нея до нейните стари години. Не беше само много красива, но беше много артистична, с голямо излъчване и привличаше мъжете, и се лепяха по нея като мухи на мед. А беше много музикална и с много красив глас, с красива стройна фигура и привлекателна като фигура и жена. При толкова много качества и талант - не можа да направи музикална кариера. Но това не беше само до характера, но имаше и нещо друго. Оказа се неудачница. А се канеше да стане кинозвезда, уж да стане артистка в този или онзи театър, или да бъде солистка в операта. Всички останаха като хористки в операта до пенсия, а нея я изгониха. Беше недисциплинирана, закъсняваше на репетиция, своенравна, не се подчиняваше. Където отиваше след преслушване я приемаха с охота, но след време тя се проваляше поради своя характер. А хората, с по-малки качества от нея, успяваха и правеха кариера. Тогава отидох при Учителя и Го попитах защо всичко това се случва с моята сестра Сийка. Учителят ме изгледа строго и каза: „Тя е един океански параход, с една малка дупчица". И ми показа с пръст, колко е голяма дупчицата на парахода, през която влиза вода в парахода. Незабелязано от никого влиза вода в парахода. Накрая парахода потъва! А тогава от Европа до Америка се пътуваше с океански параходи за около един месец. Бяха големи параходи, а пасажерите стотици хора. Там имаше ресторанти, оркестри които свиреха, а даже и господа с официални костюми вечерно време танцуваха. Всеки параход имаше по три класи. Екстрена за висшето общество, после втора класа за заможните пасажери и трета класа, която пътуваше във вътрешността на парахода. А за тези стотици хора трябваше да бъдат хранени, развличани, да има забавление за тях. А нощем този параход светеше със стотици крушки и представляваше необикновена гледка. Ние сме гледали на филми тези параходи и ни показваха живота на пасажерите. Беше нещо фантастично. И така сестра ми беше със своите качества и таланти оприличена от Учителя като един океански параход, който има една малка дупчица, през която влиза вода незабележимо. И понеже този параход пътуваше цял месец, през това време чрез тази дупчица навлизаше в него вода и той потъваше накрая. И така сестра ми където се захванеше след един месец потъваше й кораба. И се проваляше. Проваляше се от нейния характер. Това е страшна опитност. Малка дупчица, нито знаеш къде е, няма кой да я запуши. Накрая парахода потъва. И животът й премина ей така. А качества, качества - да се замаеш от тях. Карма! Моята майка Екатерина, имаше брат и се казваше Никола Илиев. Беше отишъл в Германия да следва. И живял при хазайката германка, и се запознал с дъщеря й. И имал връзка с нея. Той се върнал в България. Но майка му казала: „Синко, доведи момичето в България и се ожени за него. Щом имаш любов с него трябва да се ожениш за него". Майка му бе с патриархално възпитание и със здрав морал. Това са морални качества, но при условие, че синът слуша майка си. А аз им пишех писмата. Тогава той я довежда и се ожени за нея. Това е пример за здрав морал и за сполучлив брак. А сега ще разкажа за кармичната връзка между двата рода на родителите ми и този на съпруга ми Николай Дойнов. Кармична връзка от вековете. И то фатална. Необикновена. И за пример, и за поучение на всички. Например Николай Дойнов, когато е бил на 19 години, гимназист и баща му Никола Дойнов е бил преуспяващ търговец и построил една дъскорезница в недрата на Стара планина, която е била оборудвана с внесена от странство машини, станове тъкачни, в които той е вложил целият си капитал и всички други инвестиции, които е имал. Трябвало е да се движат машините от водата, която е течала в реката. С биволски впрягове са закарани машините, които трябвало да се движат от пада на водата, от силата на водата като енергия. Пускат становете, но те не мърдат. Всички са в паника. Николай цяла нощ не спи. Проверява цялата документация. Открива грешката. Сбъркано е изчислението с една десетна точка. Трябвало е да има десет пъти по голям дебит от вода, за да се движат становете. И когато отива да се измие лицето сутринта, цялата му коса окапва за една нощ от силното напрежение. Той открива, че инженера, който изчислил дебита на водата е допуснал детинска грешка, в десетичната точка и затова не могат да се задвижат турбините. И всичко се обърква. Баща му фалира. И от преуспяващ търговец става на просяк. И трите му деца са принудени да се издържат - а това са Борис, Николай, Стефан и то с правене на мозайка при италианеца Бертоли. И накрая на този финал се разбира, че този инженер, който е изчислявал дебита на водата и е сбъркал с една десетична точка е бил моят вуйчо Никола Илиев, брат на майка ми Екатерина. Той на времето е следвал инженерство в Германия и е бил извикан да изчисли дебита на водата. Бил е способен, прочут и известен инженер за другите хора. Но за случая е допуснал неволна грешка, която се оказала фатална за рода на Никола Дойнов. И така фалират. И това се разбра, когато се оженихме, и се запознаха двата рода. И този вуйчо Кольо изигра фаталната роля за разоряването на рода на Никола Дойнов. Това е повече от кармична развръзка. Но до търсене на отговорност не се стигнало, нито до съд. От брака с Николай Дойнов имах две дъщери. Веднъж съм хванала малката си дъщеря и я завеждам към салона, завеждам я до Учителя. Спрели сме до вратата долу. И тя се дръпна от ръката ми и полетя, и започна да се изкачва по дървените стъпала нагоре към стаята на Учителя. Аз се изплаших. Обръща се по едно време към мене и казва: „Аз искам да говоря с Учителя". Тогава Учителят отвори вратата, тя влезе при Него. Какво са говорили никой не знае. Тя не можа да каже какво са си говорили. Аз чаках долу. По едно време Учителят отваря вратата и тя си слезна сама при мен. Баща ми Панталей беше много музикален и той свиреше много хубаво на акордеон. А беше много религиозен, четеше Библията и ходеше на църква. Като бях млада и бях хористка към операта, поради качествата на гласа ми, даваха ми да изпълнявам някои малки роли в някоя опера. И аз пях в операта „Бътерфлай" ролята на Сузуки. А те са две женски роли - тази на Бътерфлай и тази на Сузуки. По това време аз имах договор с операта като хористка, но пишеше в него, че мога да изпълнявам и малки солови партии. Любимите ми песни от Учителя бяха: „Сине мой", „Вътрешният глас на Бога". Гласът ми имаше голям диапазон и нямах никакви гласови проблеми. Бях драматичен сопран. Можех да пея винаги без да бъда разпята. Сутрин и вечер гласът ми звучеше като славей. По времето на Учителя имаше братски хор, в който аз участвувах. А Николай Дойнов пееше като бас. Ръководеше го Ирина Кисьова. Изпълнявахме много песни. По времето на Рила се обучаваха братските деца, да пеят и да играят песента „Ходи, ходи, за водата ходи", Една сестра ги учеше на стъпките, как да играят тази песен. Те репетираха на малката полянка под молитвения връх от лявата страна. След като се върнаха от Рила на Изгрева изпяха и изиграха тази песен. Така се включваха и братските деца в живота на Изгрева. На Изгрева сестра Ярмила Менцлова се занимаваше с братските деца и ги учеше да играят всред боровете, как да импровизират песните на Учителя с движение. Даваше им пълна свобода, като пеят песните на Учителя, както схващат музиката и както разберат музиката, всяко дете да я изиграе с движение. По вътрешен път да схване музиката и да го изрази с движение. Показваше им накрая как тя го играеше. Пълна свобода слушайки песните на Учителя да го изиграят в хармонични движения. А на поляната играехме боси, по поляната. Спомням си още един случай с моята рождена, талантлива сестра Сийка, пълна с качества, изобилие от всичко. Но не можеше да проведе нито едно нещо до края и да го реализира. А където отиваше, вратите й се отваряха широко и я приемаха. Но после или сама напускаше, или я изгонваше случаят. Отивам веднъж при Учителя и искам да го питам отново за сестра си Сийка. А Той ми каза: „Тя, ако седне на камък - то той вода ще пусне". Хайде разтълкувайте го. Значи беше много пробивна, навлизаше навсякъде, сядаше на камъка, той вода пускаше. Ето това е загадката. Разтълкувайте тези думи на Учителя. И тогава ще видим какви съдби се разрешаваха около него. И само онзи, който имаше послушание към думите Му успяваше да се справи. Останалите оставаха за следващата епоха. И който успя да слуша, да проумява какво казваше Учителя - то той успя да се справи с кармата си. Слушаше Словото Му, а колко прилагаше - от това зависеше собствения му път в Школата на живота му на Земята. Едни се справиха, а други изостанаха от пътя. А моят вътрешен път беше път срещу течението. Така започнах и така завърших земния си път - път срещу течението на живота. Следващият път като се преродя и слезна на Земята трябва да се справя с всичко това, което сега пропуснах да свърша. Забележка на съставителя: Една сутрин Дора Карастоянова е пяла толкова хубаво и с вдъхновение. Дъщеря й Ина, като я слушала си казала: „Майка ми никога не е пяла като тази сутрин". Пяла е от сърце. През нощта също е пяла. След това си заминава същата нощ на 90 години. Това е последния концерт. В бъдеще ще се роди като певица и ще пее като Аделина Пати. Много пъти отивах с магнетофон да запиша нейните изпълнения на песните на Учителя. Но все отказваше. Не била във форма, нямала настроение, макар че дъщеря й Ина реши да й акомпанира на пиано. Дори беше решила да почне да пее с нея за да се отпусне. Но не пожела. Пееше, когато беше в настроение и в подходяща обстановка. По същия начин не можах да запиша, както нейния глас така и на нейните съвременнички от времето на Школата. Вината не беше в мен, а в онзи, който противодействуваше на моята работа. А онзи, не беше случаен, а имаше и сила, и мощ. Трябва да му се признае. Но и това, което можах да спася и съхраня не е малко. Никой друг не можеше това да стори - нито да издържи, нито да има сила и мощ в себе си да устои на всичко. Все пак успях. Да благодаря на Бога. А вие трябва рано или късно да оцените това. И то по достойнство! И с преклонение пред неимоверния каторжен труд. Все пак записах нещо. И го оставям за поучение.

47. ИЗ ЛЕТОПИСИТЕ НА ДРЕВНОСТТА 1. Вергилий Кръстев - Николай, аз съм видял от твоите писания към 160 различни статии написани на пишуща машина, озаглавени в главата „Из летописите на древността". Запазени ли са всички? Николай Дойнов: Писал съм ги много години на тетрадки, а после оттам ги преписвах по 4 екземпляра на пишуща машина. Това е голям труд. Сестра ми Цанка Екимова ги преписваше и ги разпращаха по провинцията или ги даваха на ръка на желаещите да ги четат. Тогава такова нещо беше забранено да се пише. Но понеже бяха летописи на древността, властите не ме спряха. В.К. А къде са тези тетрадки? Н.К. Една голяма част са във Варна, други са разпръснати. В.К. Аз имам някои от тях и въз основа на тях, аз ти давах да четеш онова, което аз си бях отбелязал, че се отнася за Школата на Учителя записвахме, ти разказваше и така се създаде III част. Н.Д. Да, добре че се сети. Стана много добре. Така че се възстановиха много неща. И най-главното да не се загубят. Добра работа ти свърши. Поздравявам те. В.К. Аз също те поздравявам, че ме послуша и ето създадохме този раздел „Разговори за Изгревът". Н.Д. Нали свършихме тази работа. 2. В.К. Как се осъществи издаването на „Житно зърно"? Н.Д. Списание „Житно зърно" се списваше от редакционен комитет, в който влизаше Георги Радев, Георги Томалевски, Елиезер Коен и някои други. Давахме статиите, които пишем, те ги преглеждаха, поправяха нещо и ги печатаха. Идеята за „Житно зърно" се даде на Младежкия събор през 1923 г., който се проведе в салона на ул. „Оборище" N 14. Там възникна идеята. Дотогава се издаваше списанието „Нов живот" на Георги Марков, Методи Константинов и Петър Пампоров. Обаче не можа да продължи. Реши се да се основе братско списание и Георги Томалевски даде името му как да се казва. 3. В.К. В разстояние на 20-30 години сте писали и развивали теми, които са били печатани на пишуща машина и разпространявани? Н.К. Аз смятам, че Учителя не създаде секта, а Школа, в която ние непрекъснато трябва да обогатяваме нашите знания. И аз се спретнах. Един ден след заминаването на Учителя бяхме група приятели на Бивака. Там бяха Влад Пашов, Методи Константинов и други приятели с умение да пишат. Предложих да издаваме едно списание. По туй време нямаше възможност, защото печата беше забранен от комунистическата власт. Предложих да се печати на пишуща машина по 4 екземпляра и да го препращаме в провинцията. Например като получи Варна един екземпляр, ще го прати във Варна и т.н. Не се съгласиха приятелите. Уплашиха се от властите. Съгласи се една сестра, но тя нищо не даде - беше Янка Попова. Аз като имам една идея не се отказвам. И реших тази идея, залегнала в главата ми да пиша статии с по-научен характер, за да могат да четат и все пак някои новости, нови идеи от благороден характер да влезе в главите им. Пишех ги на ръка. Давах ги на Жечо Панайтов, който ми беше много ценен сътрудник, той ги даваше да се преписват на пишуща машина. Добре, но по едно време като проверих написаното на пишуща машина видях, че тя недобросъвестно е работила, слагала е свои думи и е редактирала материала. Изпускала е изречения. И аз спрях да ги пиша. Получавах похвални писма. Но имаше хора, на които честолюбието им бе засегнато и се произнесоха не особено добре. Но туй не ме смути. Но ме подтикна доброто отношение на много приятели от провинцията. От друга страна пък ръководителите на Братствата се бяха засегнали, че някой си Николай ще им праща статии, с което се уронва техния престиж и авторитет пред приятелите. И те с недобро око погледнаха. И накрая отивам при един ръководител и той ми казва: „Слушай, не ги разбирам тези работи, не ги изпращай". Това са статии на научна основа, защото моята цел беше да се продължи интелектуалното развитие на приятелите в провинцията. И като видях това - спрях да ги пиша. Написал съм към 250 статии, като повечето съм ги написал на пишуща машина, които съм изпращал в провинцията. И другите стоят в ръкопис с намерение, когато съм свободен да ги прегледам. Аз си запазвам по едно копие в оригинал, Както са 130, на пишуща машина. Пазя ги в бюрото на Учителя. На това бюро съм ги писал. В.К. Ще искам да ми ги предадеш. Н.К. Защо да не ги предам. Засега няма желаещи и не се интересуват от тях. Ще ти ги дам. В.К. Аз имам идеята, всички статии писани от теб да ги издам в отделна книга наречена от теб в самите текстове „Из летописите на древността". Автор Николай Дойнов. Н.Д. Е, щом смяташ, че е интересно и ще бъде в полза на другите, то го направи. Ще се радвам да излезе всичко писано от мене в една книга. В.К. Виж какво: това е моя идея и мой план. Аз искам да я осъществя и да я реализирам по мое време. Но, ако не ми стигне времето, то това ще го направи моя приемник. Важното е да се набележи като план. НД. Добре набележи го и го направи. В.К.: Ще дойде друго поколение и изобщо няма да знае какво е това, което си писал и ще вземе да го изхвърли и унищожи. Моята цел е да го съхраня. А като говорим сега за това то другите, които ще дойдат след нас ще знаят как са нещата, събитията и личностите в тази епоха. Н.Д. Е нека знаят. Нали е написано с тази цел да се знае как е било и какво ще бъде. Духът ме е ръководил за това. В.К . Духът е Истият. Духът е Същият, но човеците са различни и делата им са разнопосочни. Това е!

46. „КООПЕРАТИВЕН ЛИСТ" НА ГАБРОВСКА ПОПУЛЯРНА БАНКА г. VIII, бр. 43, (5.III.1941 г.), с. 4-5 НИКОЛАЙ ДОЙНОВ ПРЕДИСТОРИЯТА НА ГАБРОВСКАТА ПОПУЛЯРНА БАНКА (спомени) Реших да напиша откъде води началото си Габровска популярна банка и кога се тури основата й. През 1897 г. на 27 май стана голямо наводнение в Габрово, което отвлече няколко къщи и нанесе големи щети на жителите, след което настана остра парична криза. Средната ръка, еснафа, се огъваше от тоя бич. Двете частни банки на Тодор Арнаудов и Минчо Петров, които обслужваха нуждаещите се от кредит, също не можаха да устоят и спряха платките. Остана една Земеделска банка, която даваше само на по- крупните търговци, занаятчии и на фабрикантите. Средната ръка се луташе и тук и там, и като не намираше почти никъде опора и подкрепа, прибягваше до взаимопомощ като си услужвахме едни други, което беше много трудно. През 1900 г. в края на март или в началото на април, имах да плащам една полица около 212 лв. но не ми достигнаха 40-50 лв. Обиколих по „Барата" /пазарния площад/ и потърсих да ми заеме някой тази сума, но напразно. Помня, че беше пазарен ден. Свих бакърените си гологани, за да ги изменя и се отправих при Алекси Вълнаров, който държеше манифактурен магазин в собственото си здание, над сегашната Народна банка. Казвам му: „Алекси, имам плащане и не ми достигат 40-50 лева, услужи ми". Той, види се, че нямаше - направи една бележка и прати момчето при Руся Михов, обущар в махлата им, което донесе 50 лв. сребърни и ми ги даде. Тръгнах за Земеделска банка, дето се намираше полицата ми, но по пътя се отбих в кантората на хаджи Стойчеви да си изменя бакърените гологани, понеже в банката не земаха такива, а само сребро и злато. Стигнах в банката, която се помещаваше в „Грънчерите", бившето здание на д-р Цончев и срещам на прага разсилния. Питам го: Къде дядо Иване? - Отивам, казва в съда. - Чакай, полица имам, връщам го и почуквам на гишето, което беше затворено. Показа се чиновника и сърдито ме пита: „Какво има?" Казвам му: „Полица имам" - „Не може, отвръща ми, да си идвал на време". Видя се, че и други е имало, като мене, да са закъснявали, защото той се нахвърли много лошо, но аз търпях и продължавах да го моля да се съгласи, да се уреди полицата като се извинявах, че съм се забавил с размяната на гологаните. Най-после, той се съгласи. Щом си уредих полицата, отидох направо при Алекси Вълнаров. Ядосан, дето така трудно си набавих парите и обиден от чиновника, казах на Алекса, че това не може да се търпи повече, и че аз ще намеря по „Барата" стотина-двеста другари, ще внесем по пет лева и ще ги дадем да ги съхранява някой от нас, та кога стане нужда някому, да го подпомогнем от събраните помежду ни пари. Той се оплака също, че трудно се посреща и одобри моето предложение. Аз не го оставих и слязохме надолу към „Барата". Дадох му аз 5 лв. и той даде 5 лв. да турим началото и тръгнахме по дюкяните из пазаря. Отидохме най-първо при Стефан Т. Бойновски. Казахме му: Дружество правим, дай 5 лева и му разправихме всичко и той даде. След това отидохме при Сава Върбов казахме и на него същото. Той възприе горещо идеята и сам пое грижата да обиколи пазаря и отиде веднага при Ив. Хр. Рачев, Косю Карликов и др. някои, които също се нагърбиха да идат по горния край, други по долния и така заставени от общата нужда намерихме добър прием у всички. Само за няколко дни събрахме над 1000 лева. Направихме едно-две събрания, потърсихме някои устави, за да се ръководим, определихме името на дружеството „Съединение" и решихме от събраната сума да услужваме на някои. По кафенета и по дюкяни, навсякъде взе да се говори и разисква по уреждането на новото дружество. Сава Върбов земаше живо участие и на събранията беше избиран няколко пъти за председател. Наредихме всяка събота, след пазаря, да се събират от членовете по 50 стотинки, като изпращахме едно момче с тефтер да събира тези малки вноски. На първо време решихме да основем дружество за 5 години, като написахме и устав, по който да се ръководим и го зарегистрирахме. Каквито нужди се явяваха за дружеството, покривахме ги със събрани суми помежду ни. Никакъв разход не предвиждахме. После продължихме срока на дружеството с още 5 години, тъй че то просъществува цели 10 години. Касиери на дружество „Съединение" през тоя период бяха: Алекси Вълнаров - 1900/1903 г., Косю Карликов - 1903/4 г., Ст. Т. Бойновски -1905/7 г. и Никола Кавалов 1908/10 г. у когото се съхраняваше и архивата, но понеже той се изсели във Варна, така и пропадна, макар че можеше да се намерят в нея много интересни документи. Като нарастна дружеството, замислихме да разширим дейността му. Събирахме се често със Стефан П. Станев, който беше началник на Земеделската банка. Той ни съветваше да уредим популярна банка, понеже най-добре работели те - популярните банки. Нашето дружество даваше заеми с двама поръчители. Имаше няколко случаи, когато за гаранция служеха ценни книжа, акции от „Балкан" и държавни облигации. Размера на заемите се движеше средно от 100 до 300 лв. Най-малкия заем 14.40 лв. е даден на Колю П. Енчев, а най-големия - 1000 лв. на Косю Карликов. Имаше един тефтер у Стефан Бойновски, в който се записваха падежите на записите. По едно време той се оплака, че цялата дружествена работа тежи на него и затова му предвидихме по 30 лв. месечно. Държахме здраво и обслужвахме на много. Не липсваха присмехи и подигравки, но ние не се отчайвахме и поддържахме нашето спасително дело. Същият съвет ни даваше и Лазар Бараков, счетоводител при Народната банка. От разговори с горните лица, с които постоянно се събирахме, както и след дълго години обсъждания на създалото се желание помежду ни в едно събрание решихме да образуваме Популярна банка, като натоварихме Бараков да извърши подготвителните работи и да ни докладва, а същевременно пристъпихме към ликвидацията на дружество ..Съединение", като избрахме да ликвидират Сава Върбов, Петко Кашев и други, тъй като към своя край дружеството работеше, до колкото си спомням, с около 40 хиляди лева. Събранията станаха повече в Палаузовското и Умниковото училища докато на 6.III.1911 г. стана и учредителното събрание на Габровската популярна банка в салона на казино „Бузлуджа". Много наши другари влязоха, като членове на новата банка и трима измежду тях: Ст. Бойновски, Ст. Д. Читаков и пишещия тия редове, влязохме в първите управителни тела на същата. Така от дружество „Съединение" се роди Габровска популярна банка. НАРЯД* НАПИСАН СОБСТВЕНОРЪЧНО ОТ НИКОЛА ДОЙНОВ Неделя - 51/2 часа сутринта 1. Отче наш 2. Лука 9 гл. ст. 9-21 3. Матея 12 гл. ст. 1-10 4. Йоан 3 гл. ст. 1-15 5. Духът Божий 6. Молитвата на Царството 7. Добрата Молитва 8. „И това е живот вечен да познаят тебе истиного Бога и Исуса Христа, когото си изпратил" - три пъти. -------------------------------- * Оригиналът е ръкописен текст на Николай Дойнов.

45. „КООПЕРАТИВЕН ЛИСТ" НА ГАБРОВСКАТА ПОПУЛЯРНА БАНКА Год. VIII, брой 43(5. III.1941 г.) ПОКАНА Съгласно устава на Габровската Популярна банка, кредитно кооперативно сдружение в Габрово, управителният съвет на същата поканва членовете кооператори, които имат постоянното си местожителство в габровската община на XXX - то редовно общо годишно събрание на 16 март 1941 г. 9 часа сутринта, в салона на библиотеката „Априлов Палаузов" - Габрово при следния дневен ред: 1. Отчет на управителния съвет за изтеклата 1940 г.; Доклад на контролния съвет за същата година; Одобрение годишния баланс и сметка „Загуби и печалби" за 1940 г. и Освобождаване от отговорност двата съвета за дейността им през същата година. 2. Одобряване глобалния бюджет на банката за 1941 г. 3. Одобрение: а/ преразходите по бюджета за 1940 г. б/ изразходените през 1940 г. от „Културния фонд" лева 166,000; в/ решението на управителния съвет за членуването на банката в млекарската кооперация „Узана" /протокол N 16/5.03.1939 г./ с 10,000 лв. 4. Определяне максималните кредити от 450,000 на 500,000 лева за индивидуалните членове и от 500,000 на 600,000 лева за колективните членове и даване мандат на управителния съвет да кредитира, под форма на заеми и текущи сметки, членовете в горните размери и с 50% превишение в сконто и дело на полици съгласно устава. 5. Даване мандат на управителния съвет: а/ да изменя и допълва тарифата на банката съобразно условията; б/ да сключва съдебни и извън съдебни спогодби със затруднени банкови длъжници; в/ да изисква от кооператорите да записват дялове, съответни на ползуваните от тях кредити по досегашната таблица; г/ да изпраща делегати на кооперативните конгреси, конференции и др. д/ да сключва заеми при Съюза ни до размера на определения ни личен кредит 19,000,000 лв. е/ да отпуща на общината или на други общ. учреждения заеми в свръзка с продоволствието или други временни нужди на града до размер на 3,000,000 лева; ж/ да даде на библиотеката „Априлов-Палаузов" в Габрово дългосрочен заем в размер на 3,000,000 лева; з/ да приема на сконто или депо боновете, които държавата издава срещу доставки, извън определените кредити на членовете до 2,000,000 лева максимално за един член, а общо най-много до 10,000,000 лева, съобразно разполагаемите средства. 6. Разглеждане заявлението на изключен банков член. 7. Избор на трима действителни членове за управителен съвет вместо излизащите по реда си г.г. Иван Колев, Пею К. Караколев и Тодор К. Шиваров и трима запасни членове за същия съвет, така също избор на трима действителни и двама запасни членове за контролния съвет за една година. Съгласно устава на банката, всеки член-кооператор е длъжен да се яви лично на събранието, а в краен случай, ако е възпрепятствуван да стори това, може да даде пълномощно на друг член да го представлява. Всеки член има право на един глас за себе си и на два гласа с пълномощие. Пълномощните се представят за заверка лично от опълномощителите в банката, в срок най-късно до 15 март 1941 -1 2 часа по обед. Членове намиращи се извън околията пращат пълномощията си нотариално заверени в същия срок. Всяко пълномощно се обгербва с 10 лева. Ако на 16 март 1941 г. не се явят достатъчно членове, то съгласно чл. 41 от устава, събранието се отлага за следния неделен ден, а именно 23 март 1941 г, на същото място и време, като това второ събрание ще се счита законно, колкото членове да се яват. гр. Габрово, 14 февруари 1941 г. За управителния съвет на Габровската Популярна банка кредитно кооперативно дружество Подпредседател: Перо Станков Председател: Иван Колев * * * НАРЯД* НАПИСАН СОБСТВЕНОРЪЧНО ОТ НИКОЛА ДОЙНОВ Неделя - 51/2 часа сутринта 1. Отче наш 2. Лука 9 гл. ст. 9-21 3. Матея 12 гл. ст. 1-10 4. Йоан 3 гл. ст. 1-15 5. Духът Божий 6. Молитвата на Царството 7. Добрата Молитва 8. „И това е живот вечен да познаят тебе истиного Бога и Исуса Христа, когото си изпратил" - три пъти. ______________________________________________ * Оригиналът е ръкописен текст на Николай Дойнов.

44. ПРЕДИСТОРИЯ НА ГАБРОВСКАТА ПОПУЛЯРНА БАНКА* Спомени на Никола Дойнов - баща на Николай Дойнов, роден 1868 г. на Кръстовден. Неговият баща Дойно се поминал 1893 г., Март. А майката на име Дойна се поминала през 1900 г. на 18 юни. Габрово, 20 октомври 1925 г. Откъде води самото начало на Габровската популярна банка. През 1897 г. - 27 май в Габрово стана едно голямо наводнение, което направи големи щети и много стоки повреди, и след това се отрази голяма парична криза на средната ръка. Еснафът имаше две частни банки, които отслужваха на еснафа Минчо Петров и Тодор Арнаудов, и не можаха да устоят. Спряха платките и средната ръка се луташе един друг да си отслужат с кредит, но беше много трудно. Остана една земеделска банка и тя отслужваше само на крупни и фабриканти. Средната ръка нямаше пари, и тоя бич трая доста време. През 1900 г. в края на март или в началото на април аз Никола Дойнов имах изплащане една полица около за 21 0 лева в Земеделската банка и не ми достигаха около 40-50 лева. Помня, че пазарен ден беше, сряда, като си приготвих парите и свих бакърените си гологани и тръгнах да намеря, при еснафа, където си отслужвахме. Обиколих барата и по пазаря, но никъде не можах да намеря тези 40-50 лева, които не ми достигаха. Отивам при Алекси Вълнаров, който държеше манифактурски дюкян в собствения си дюкян над Народната банка сега. Казвам му, Алекси, имам сега плащане на полица и не ми достигат 40-50 лева дай ми да си платя. Той имаше или не, но направи на момчето една бележка да отида при Руси Михов обущар в тяхната махала и момчето донесе 50 лева сребро, даде ми ги се упътих за Банката земеделската, която се помещаваше в „Грънчерите" сега къщата на д-р Цончев. Като се отбих и в кантората на X. Стоичеви, сега Народна банка, за да си изменя бакърените си гологани, понеже в банката не ги вземат, освен злато или сребро. И като отивам в банката тъкмо излиза разсилния дядо Иван, питам го къде? - Отивам в съда. Казвам му чакай полица имам и почуквам на гишето, което беше затворени и се показа едно средно момче, чиновник и ме пита какво има. Казвам - полица имам и искам да я платя, казва ми: Не мога сега! Да си идвал по-рано, ден-два, какво правиш сега и други някои думи, като беше много сърдит, вижда се че и други е имало такива, но аз му си извинявах, че във фабриката ме забавиха докато си от там взема парите, но и това не помагаше. По някое време ми се съгласи и уредих полицата си. И в тоя яд като се лутах да намеря пари и чиновникът ме ядоса и отивам право при Алекси Вълнаров и му разправих всичко какво ми се случило. Също и той ми се оплака, че пари не можал да си намери. Казвам му, ела още сега с мене, аз ще намеря 100-200 другари и като дадем по 5 лв. ще га дадем на някои от другарите, и като потрябват на някого да вземе да си отслужи, и да не се лута да търси. Той одобри този проект и му казвам: Ела още сега с мене по Барата и ще почнем, но ако и да не се съгласяваше още, не го оставях, взех го и тръгваме за Барата като давам 5 лева и той даде, и слязохме, и право при Стефан Бойновски. Казвам му, дружество правим дай 5 лева, като му разправихме всичко и той даде. Отиваме при Сава Върбов, казваме му дружество правим дай 5 лева и той даде като му разправихме, и той ми каза да направим тук. Пари да ти потрябват никъде не можеш да намериш. Той възприе енергично идеята и зае се да отиде при Кося Карликов и Ив. Рашев и други. Обиколи всички по пазаря. И ние отидохме, един в долния край, а друг в по-горния край. И кого де срещнем земаме. Имаше един ентусиазъм между всички и всеки води по някой, и се записва и стана едно оживление. И след някой ден Алекси, на когото давахме парите, каза че сега имаме повече от хиляда лева помощи да отслужим на някого и направихме едно- две събрания като се събирахме устави да разглеждаме, как да се водим, събирахме се няколко пъти, нарекохме го Дружество „Съединение". Като се събирахме по чехларската махала в някое кафене или дюкяна бивало е и у дома в дюкяна, където го имах. И живо участие вземаше Сава Върбов и бе избран много пъти за Председател, заемаше живо участие. Написахме си и устав и го напечатахме, по който да се водим, също го заверихме. Всичко беше в ред, пари раздавахме с по двама гаранти и никакви разноски не предвидихме, което трябваше за нуждите. Събирахме помощи и всяка събота подир пазаря ходеше едно момче събираше от членовете по 50 стотинки за фонда. Това го предвидяхме и наредихме един период за 5 год. и след това, като изтече, наредихме още 5 години и всичко работи 10 години. Като нарасна дружеството замислихме да направим банка, да му дадем по-широк мащаб. Критикувахме и споделяхме какво да направим. Стефан Станев, който беше началник на Земеделската банка, с когото често се събирахме, понеже сме роднина по жената и той ни препоръча Популярна банка понеже те най-добре работят. Също и Бараков, който беше чиновник в Народната банка и той беше сродник на Юрдан Базиргянов и често се събирахме и там ни препоръча Популярна банка и в едно събрание, което направихме в Палаузовото училище взехме решение и решихме да образуваме Популярна банка. Възложихме на Бараков да уреди това като дружеството му даде пълномощно и нужните пари да нареди каквото трябва, тъй че от дружество „Съединение" да се образува Популярна банка, като се ликвидира с Дружеството и се образува Популярна банка. Сава Върбов беше в ликвидацията на дружеството. Първият касиер на дружество „Съединение" беше Алекси Вълнаров 1900-1902 г. Втория касиер беше Косю Караликов 1903-1904 г. Третият касиер Стефан Попновски 1905,1906-1907 г. Четвърти касиер Никола Кавалов 1908-190 и 1910, който и я предаде на Популярна банка. Много имаше, които ни се присмиваха и какви ли не щеш приказки, но сега виждаме едно благо за целия град и околията да му се радват, и намират наши евтин кредит. Нека Божията Промисъл да го пази за винаги и да ни служи. Има един тефтер, който ми даде Стефан Бойковски, където е записвал падежите на полиците, когато е бил касиер, и го дадох на Сава Върбов, който се намира сега у него. От него ще видите какви суми се е раздавало и на кого. Има суми по 50, 100, 200, 300, 500, 1000 на полици, които се раздават. Архивата, която беше в последния касиер Никола Кавалов не знам къде се дяна. Той се изсели във Варна и там той почина, и не се знае какво е станало с нея дали е запазено нещо от нея. Не се е заинтересувал никой да се потърсят тези са бележки които си спомням като съвременник на това. Аз Н. Дойнов - Габрово. ------------------------ * Оригиналът е ръкописен текст.

43. ЗАКОНЪТ ЗА САМОЖЕРТВАТА ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ: Сега си спомних един друг случай, ти ми разправяше, че след заминаването на Учителя, че всички които по една или друга причина са поели да запазят някои неща от Братството, всички са си намерили работа? НИКОЛАЙ ДОЙНОВ: По туй време, когато се ликвидира Братството бях на концлагер. Концлагер на остров Персинк, край Белене. И не знам подробности как е било. Обаче специално за нашата сестра Ганка, която сега е на Черни връх, раздава чай. Тази сестра след заминаването на бай Ради, пое цялата грижа по нашето малко стопанство, да копае и каквото има нужда стопанството. Много усърдно работеше. И ето на тази сестра и дадоха хубава работа, горе на Витоша, спокойна, добре платена предполагам. Един случай, където усърдието на един човек да направи нещо за Братството се възнаграждава по един такъв начин, като му дават една хубава работа после. В.К.: Аз си спомням ти си ми разказвал много случаи такива, които в онази епоха, когато е имало безработица, така се е случило, че всички, които са съдействували за укриване и запазване на книгите на Учителя, че всички получават работа и си изкарват насъщния. Н.Д.: Позабравил съм тези работи, но вярно е това, че в онези времена имаше голяма безработица, много голяма безработица, мъчителна и вярно, че нашите приятели си намираха, така се нареждаше, та си намираха работа. Но подробности не си спомням. В.К.: Аз си спомням възрастните, приятелите са ми разказвали как ти си им донасял работа, такива дребни неща, за да си изкарат прехраната и казваха благодарение на Николай оживяхме. Н.Д.: Мойта задача, като бях търговец беше да мога да създам работа на приятелите, на братята и сестрите. Защото аз съм страдал много от търсене на работа и от безработица. Преди да се роди дъщеря ми, два месеца останах без работа бях готов дето се казва помиите да измитам. И този въпрос е залегнал здравата в мен. И като станах вече търговец, търсех и създавах работа на доста: да търкат такива пластмасови, да плетат мрежи от гайтан и ги давах на някои сестри, и успяваха да си изкарват по някой лев. Туй ми беше основната задача да създавам работа на братята и сестрите. В.К.: Беше ми разказано, че всеки правел различни неща. Н.Д.: Да, всеки. Разни играчки, топки, плетене на мрежи, гайтан, бакелитови сапунери, непочистени и плащах на братя и сестри да ги почистват. Мъчех се, мъчех се да създам работа така. Имах туй желание да се създаде работа на Изгрева, и ако не ме бяха ликвидирали може би в туй направление щях да успея да създам по-голямо обилие на работа за всички и добре платена. Също тъй четки правеха някои. Имаше мой братовчед, например бях му възложил да прави четки и въобще една от основните ми задачи в туй направление като търговец беше да създавам работа на хората. В.К.: Спомням си, че всички разказваха за онези времена с голяма благодарност. Аз си спомням Младенова. Н.Д.: А, да Младенова и нейния мъж. Той беше сръчен, особен човек, давах им работа, и вземаха пари. Те бяха особени работници. В.К.: Тази епоха мина. И хората от тази епоха си заминаха от този свят.

42. ЕТЪРА В ГАБРОВО ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ: Завчера, като мина през Етъра, като минаваш, която е една минала история, какво беше твоето впечатление от този Етър? НИКОЛАЙ ДОЙНОВ: Така някакви особени преживявания нямам, но по-миналата година ходихме с Инчето там на къщата, където се е родил баща ми, но тя е вече почти съборена и пред къщата са гробищата на селото. Моят брат Борис много мечтаеше така някъде на отделно място да живее, извън градове, на тишина, на спокойствие и често пъти е казвал за тази къща. Но като видях обстановката, не може да се мисли за един хубав, спокоен живот, защото гробищата са пред къщата. После къщата е почти е съборена и въобще много неприятно впечатление ми направи там. В.К.: Като мина през музея в Етъра и наблюдаваше тези места, какво впечатление ти направи? Н. Д. Виж какво да ти кажа. Там може да стане едно прекрасно място да ходят хората, да видят старите занаяти и как са работили. Понеже аз много време работих, малко след войната, нямаше стоки и съм ходил много често по Етъра и околните села, и съм купувал техните произведения - ножове, гаванки и т.н. Като съм гледал как работеха хората, с какво усърдие и как тука едва, едва се работи в този направен музей. Прави ми едно неприятно впечатление сега, макар че този музей може да изиграе голяма роля за приток на хора, които искат да видят старото, като дадат според мен свобода на тези занаятчии за своя сметка да работят. Да кажем кожухар. Дай му магазина да си работи, да си продава произведенията. По този начин интереса ще го застави да бъде по-активен. Няма по-могъщ фактор, аз съм бил в този свят на материалните дейности, на печеленето, на търговията, на индустрията, няма по-могъщ фактор за дейност от личния интерес. Онзи работник, който е поставен там и ще чака от своята дейност прехраната, той ще бъде усърден, активен, динамичен и ще видиш как кипят тези занаяти стари, как кипят, как са в своето естество. Например да вземем гайтанджийницата. Отидохме в гайтанджийницата. Аз съм ходил на онези времена, старите времена в гайтанджийницата. Гайтанджията е облечен с един търлици, гащи, които са с колене големи, едно кожухче, една фланела, съвсем селски е облечен и седнал, и чисти конците от гайтана. Като погледнеш виждаш един човек сраснал се със самия занаят. А тука като отидох един път, гледам един човек, младеж беше, миналата по-миналата година. С европейски обувки, с костюм европейски, с връзка-яка, нещо което показва един фалш. Ако така се даде в неговата първичност, тогава музея Етъра, ще бъде наистина много ценно, привлекателно място за хората. Аз например преживях разочарование. Като работех в онези търговски времена, имах работа с един много симпатичен занаятчия ковач, казваха го Делката. Правеше сатъри, разни такива работи, защото казах, че нямаше голям избор. Като отидох един ден в музея на Етъра, гледам Делката там. „О, Николай, какво правиш?" „Делка как си ти?" „Николай от април месец до сега съм направил само едно чукче", а беше вече юни. И знаеш ли какво Николай, ние седим тука, приказваме, като видим, че се задават хора, ние обуваме потурите и почваме да чукаме. Сега, всеки малко, много, ще разбере хаоса на цялата тази работа. Но, ако наистина му бяха дали на Делката, ето ти помещение, работи тука ковач. Делката нямаше така да седи и да чака да обуе потурите, като идват хора, а от тъмно до тъмно щеше да чука там. И ти като отидеш да видиш, ще видиш как клокочи този занаят. Същото е с кожухарите, същото е с точиларите, същото е с тези, които правеха гаванките. Аз съм работил и съм търгувал с гаванки и съм ходил при самите производители на гаванки. Стържеш, стържеш, а там стъргането става, и след туй веднага се обръщаш на другата страна и стържиш. Много интересно се правят гаванките. Сега, няма, постържи малко, лениво се обърне на другата страна, извади гаванката и почива. В.К.: В тези гаванки какво слагат? Н.Д.: Всичко. Гаванките се правеха от буково дърво. Селяните в гаванки слагаха сирене, ядене, пиперки, чушки пекани. Тогава нямаха пластмасови съдове и кутии, тогава гаванката беше. Аз съм запомнил тоз период. Сега в това време има пластмасови, алуминиеви, но тогаз беше рядкост и пластмасата не беше навлязла в живота на хората.

41. АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ И УЧИТЕЛЯ НИКОЛАЙ ДОЙНОВ: Не знам дали знаеш историята на Стамболийски и Райко Даскалов. Войските при Добро поле напущат фронта и тръгват насам с пушките, и със съоръженията си да искат отговорност на държавниците в София - цар Фердинанд и правителството му. Правителството много разумно постъпи, като прати Александър Стамболийски - земеделеца и Райко Даскалов, двамата да отидат да спрат войниците, да ги освободят, да им кажат да си отидат по домовете да си оставят пушките. Стамболийски и Райко Даскалов не изпълниха обещанието и задачата, която дадоха, а отидоха в Радомир и направиха република. Тези войски въоръжени с оръжията си тръгват към София. И там някъде към с. Владая - 3000 от тези войници са избити, защото в момента в София е имало една германска войска и юнкерите, и други, а германците здраво държат и по този начин голямото, страшно събитие, което щеше да стане в София беше предотвратено. А Стамболийски си плати с главата, а Райко Даскалов и той с главата. ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ: Аз съм чувал, че Стамболийски когато идва на власт, допуска конгреса на анархистите в Ямбол и след това накарва да избият двеста души, и тогава Учителят казва: „Той си подписа смъртната присъда". Н.Д.: Може, туй не си го спомням. Обаче други неприятни, некрасиви постъпки. Там другите водачи на другите партиi пуснали слух, че някъде към Горна Оряховица щяха да имат конгрес. Та някъде ги вземаха, та се гавреха с тях и т.н. Изобщо положението беше много неприятно. В село да отидеш гражданин, хукат, хокат и се държаха много неприязнено селяните към гражданите. Разправяли са ми хора, които са ходили на село. Подиграват се, гаврят се, въобще се чувства едно такова много неприятно отношение между гражданите и селяните, много мъчително. Туй е благодарение на това, че те създадоха така наречената Оранжева гвардия, разни хлапетии, без някакви качества хора, които си позволяваха какво ли не. Та махането на тази власт, на Стамболийски според мен, моето впечатление, беше много добре. В.К.: Този Цанков остана до края? Н.Д.: Да, той остана жив до края на живота си. Никой не го уби. Туй показва, че наистина е извършил една хубава задача, може би беше суров. Право е, че беше суров особено срещу земеделци, комунисти, беше суров. Александър Цанков извърши преврата. Наричаха го „кръволок". И като „кръволок" небето го запази до дълбока старост. В.К.: Ти спомняш ли си, че навремето имало една среща между Александър Стамболийски и Учителя в Чам Кория? Н.Д.: Мен са ми казвали, Паша ми е казвала, че дошли с кон. На Учителя дали един бял кон. Учителят яхнал коня и отишли в Чам Кория, но подробности не знам. Но съм чул от Паша, че Учителя е имал среща със Стамболийски. В.К.: Други сходни събития от онова време да си спомняш? Н.Д.: Обичах да се занимавам с политика, може би от този копнеж да ме задоволи, да знам какъв ще бъде изхода, седнахме там с Учителя да ми разправя тази работи, ето и досега няма мир между Русия, западните страни и САЩ. Мир няма, има примирие, мир няма. В.К.: В Хелзинки през 1975 г. подписаха нещо. Н.Д.: Всичките тези работи в Хелзинки са вятърничави според мен, какво ще подписват. Първо трябва да се реши въпроса, да се даде свобода на тези народи, където Русия ги е окупирала. Половината Германия. Какво ще бъде, ако разделим Москва на две, или Русия на две, как ще го преживее руския народ, могат ли да ми го кажат някои? Пък Чехия, пък Полша? В.К.: Те германците си плащат едно нещо. Защото навремето в Берлин стана Берлинския конгрес и раздели България на две. Н.Д.: Да, туй съм го чувал, може. Но един истински мир, без да се разреши тоз въпрос за тези окупирани от Съюза народи, няма да стане. В.К.: Сега, ти като ходеше често в Мърчаево, с Учителя имаше ли разговор на такава тема? Н.Д.: На такава тема не съм имал, но имам интересен случай. Той ме повика. И както стоим така, аз нали все за голямата политика, нещо приказвахме за англичаните, но като погледнах очите му някаква особена промяна стана в неговите очи. Погледна ме някак съвсем особено. Какво беше, що беше, не го попитах и тъй останах. Нещо за англичаните говорех аз. Но Той ме погледна и искаше да каже: „Сега не е тази тема, сега не съм те повикал да разглеждаме политиката, а за нещо друго". С погледа Му, особен поглед, после разбрах, че той е искал нещо друго да приказваме. Но аз нали, голяма глава, голяма политика и изпуснах този много важен момент да слушам, и да чакам какво Учителят ще ми каже, а не аз да питам и да приказвам за големите политики за Англия, Франция и Америка и т.н. Това беше интересен случай, не съм го писал никъде. Изпуснах много важен момент. Погледна ме така, някак погледа Му светна, нещо особено положение, нямам възможност да го изразя. Но ясно беше, защото ме повика в стаичката си, ясно беше, че може би искаше нещо да ми каже, но аз със своята грандомания изпуснах този случай. В.К.: Ти често ли си ходил по онова време към Мърчаево? Н.Д.: Много често не, но ходех няколко пъти. Този случай съм го описал, когато заведох Учителя на Изгрева, този случай съм го описал. В.К.: На екскурзии ходил ли си там? Н.Д.: Не, не съм, по туй време бях много зает и не съм ходил. Аз бях със семейството си в Габровското село Етъра, там беше настанено. Имах по търговията си грижи и не ходех често в Мърчаево. Два-три пъти, когато ходех единия път, когато го заведох на Изгрева и втория път този с погледа. И още няколко пъти съм ходил. В.К.: Последната ти среща с Учителя? Н.Д.: Последната ми среща с Учителя. Тогава не съм имал, освен кожуха, когато му занесох, но го дадох на една сестра да Му го занесе. Купувам кожух от едно Троянско село, сега Троянския манастир където е, много оживено село. Аз съм описал случая, ти го имаш.

40. МИРЪТ СЛЕД ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА НИКОЛАЙ ДОЙНОВ: Имаше маси за хранене и ние сме седнали с Учителя двама и нямаше никой на масата, даже не на пейките, а на масата и сме си сложили краката на пейките с Учителя. И изведнъж Той ми каза така: „Ако сега не се подпише мира, ще се подпише и спре". „Но какво ще стане Учителю", казвам аз. Не си спомням какво ми каза Той. Уплаших се и спря Учителя и не ми каза какво. През туй време се водеха преговорите между Съветския съюз, Англия, Америка и Франция. Аз следях /защото много се интересувах от политика/ техните разговори, даваха ги често на кино, къде влизат, къде излизат и т.н. Много силно впечатление ми направи американският представител, този който води разговорите Бърнс. Сега една подробност си спомням. Учителят, като говорихме той каза, беше 1944 г. „Ако не се подпише мира до 1945 г." Учителя спря. „Ако до 1946 г.", спря и аз веднага се обърнах : „Учителю, какво ще стане?" Учителят нищо не ми отговори, млъкна. Като гледах тези четиримата, които водеха преговорите, направи ми много силно впечатление Бърнс, американецът, рядка глава на мъдър човек. Защото с френология се занимавам и разбирам. Този човек кара преговорите до 1945 г. Продължи след 1946 г. и на 30 декември 1946 г. си подаде оставката и свърши. Преговорите спряха. ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ: Изпълни се това, което каза Учителя „Ако до 1946 г." Н.Д.: Моето впечатление беше туй, че този човек беше изпратен от Разумния свят да се сключи мир между Русия, Англия, Франция и САЩ, обаче не можаха да постигнат спогодба и той се оттегли. Като пратеник на Разумния свят видя, че няма да може да стане. Затова Учителят каза, ако до 1945 г, значи усилията на Разумния свят бяха до 1945 г., хайде дадоха още една година. Не стана, през 1946 г. оттеглиха го този човек, подаде си оставката и нищо повече, ни се чу, ни се видя. Но рядко интелигентен, разумен, прекрасен човек. Не съм видял по-добър държавник. В.К.: Значи, ако не се подпише до 1945 г.? Н.Д.: Ако не се подпише до 1945 г., Учителят спря. Ако 1946 г. не се подпише. И аз: Учителю, какво ще стане?" Тогаз, аз реагирах, може би трябваше да го оставя, Той млъкна и нищо не каза. От туй разбрах, че Разумният свят праща този гениален човек да сключи мир. Какво са говорили никой не знае, защото тези разговори не се изнасят на бял свят, но моето впечатление беше, че този човек направи върховни усилия за да има мир, не успяха и той си подаде оставката и се свърши. Моето впечатление беше, че Съветския съюз не искаше да приеме предложенията на другите три държави - Франция, Англия и САЩ. Събитията в света така стават и сега, и сега. Това са моите впечатления. Наблюдавайки историята намирам, че Разумният свят от много, много далеч взимат мерки да се предотвратят големи неприятности в отношенията между хората. Този един случай е първо случая с Аляска. Руснаците продават Аляска 1905 г. на американците за 68 милиона долара за да си изплатят заемите и загубите с войната с Япония, която те загубиха. Кой накара руснаците да продадат Аляска? Според мен - този Разумен свят. След две години от реката Клондайк американците вземаха 98 милиона долара от продаденото злато. Златотърсачите, където ги описва Джек Лондон в реката Клондайк в Аляска хората вземаха от туй злато 98 милиона долара, значи един път и половина повече отколкото са платили. Добре, че президентът беше мъдър човек. В Америка приказваха тогава: „А, купува си хладилник Америка". Ама беше Рузвелт, не този, а друг Рузвелт, мъдър човек беше, купи Аляска, иначе и там според мен щяха да имат народоосвободителни войски на комунистите, които ще вземат Канада и оттам в Америка. В.К.: Сега, ако имаха руснаците бази там в Аляска, с ракети, много лесно се отиваше. Н.Д.: Ако беше руско щеше да има бази или какво ли не, а сега блокираха, свърши се. Според мен Америка е страната, която ще спаси света между другото и заради туй безогледно нарастване на примитивните народи - раждат по 5-10 деца срещу едно на европейците, които вече намаляват, а там не е така. Там се запазва една жизненост на интелигентната класа, която жизненост няма да даде възможност Земята отново да попадне в онуй положение, което преди 6000 години попадна Атлантида. В.К.: Имаше един друг пример, ти си ми разказвал, с Япония и с Китай. Н.Д.: По време на Чан Кай-Ши. В Китай се надига едно течение да стане социалистическа страна, обаче Чан Кай-Ши разбира тази работа от водача на китайските войски и той повежда война срещу Япония за да освободи Азиатския континент от японците. Успява наистина и така Китай се запази. В.К.: Имаше някаква, същата аналогия между Китай и Япония. Н.Д.: Мао-Цзе-Дун, водачът на комунистите в Китай и Чан-Кай-Ши бяха баджанаци. Водеха две сестри, оженили са се за две рождени сестри. Накрая Мао и комунистите изгониха Чан-Кай-Ши от Китай и той замина на остров Тайван. Та две сестри бяха две императрици на два Китая - на континентален Китай и на китайския остров Тайван.

39. НИКОЛАЙ И ЦАНКА ЗА РОДА ДОЙНОВИ ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ: Ето ти един лист, където сестра ти Цанка е писала за рода си. Чети го на глас и допълвай каквото знаеш повече. НИКОЛАЙ ДОЙНОВ: Баща ми Никола е роден в село Етъра. В.К.: Той как се казваше, Николай кой? Н.Д.: Никола Дойнов, но какво беше средното му име не мога да си спомня. „Никола Дойнов, роден в село Етъра, Габровско. Майка му, на която сестра ми е кръстена, майка му на баща ми, тя се казва Цанка и която си е заминала преди да се роди, била е много чиста, работлива и религиозна. Имала е сестра от село, по онова време е била вегетарианка, нейният бра т е бил монах в Атонския манастир, туй го знам. През 1902 или 1903 около тез години баща ми с един близък свой приятел отиват в Атонския манастир." В.К.: Друго нещо знаеш ли за Атонския манастир? Аз знам от твоя брат Борис, че вашия род винаги първото дете го е давало и го е наричало за монах в Атонския манастир, ти знаеш ли това нещо? Н.Д.: Като се родил Борис са искали да го обещаят там на Атонския манастир, искали като че ли да го пратят там, но майка ми не го е дала, туй съм чувал. В.К.: Аз знам, че вашия род винаги давал едно дете за Атонския манастир. Н.Д.: Не знам точно дали е нашия, може би, туй което знам допълнително, че баща ми е ходил. Бил е нейния брат на баба ми по баща е бил монах. „ Дядо ми, когото не помня, е свирел на цигулка. Имал е струг за правене на гаванки в Козята река. И като дойде август, края на август, Света Богородица, натоварва гаванките на коня и отива на Троянския манастир да ги продава. "Туй ми е казвал баща ми. В.К.: С туй са си изкарвали прехраната. Н.Д.: С туй е прехраната. И мойта баба е работила, имали са малки места, сяла е картофи, лук и т.н. В.К.: Свирел е на цигулка. Н.Д.: През зимните месеци е участвувал в селски сватби, туй не съм го чувал, но щом го казват тъй, така трябва да е - в сватби и гуляи. „Известен във всички околни села. През летните месеци е работил гаванки имал е струг в Козята река в подножието на Малоша". Беше приказно място, но сега там направиха юзина, не дават да се ходи, вземаха реката и Козята река стана дол. Ходих преди две години. „Малоша, много поетично място, много красиво място с вирове, където подскачаха пъстърви и раци под скалите. По-късно, когато с татко минавахме по долината на Козята река всякога се отбивахме на това място, където е бил стругът". В.К.: Помниш ли го? Н.Д.: Помня го струга, минавал съм по реката, защото много обичахме там да ходим на екскурзия и посочваха ми къде е бил стругът. Един ден баща ми яхва коня, майка знае как е било, слагат баща ми на коня, а дядо ми е имал кон, и пущат коня в Етъра в Козята река, мястото е доста голямо и коня върви спокойно, замръкнал. Дядо ми знаел, че баща ми ще дойде и по едно време чува дядо ми тропота на коня и извикал „ехо, ехо" и той го чул и му се обадил, баща ми е бил дете. В.К.: По-нататък. Н.Д.: А, ето тя тук го пише. Цанка го описва много добре. „Когато татко е бил на пет години майка му го качила на кончето, сложила дисагите с храна на баща ми, помилвала кончето и казала на малкото момченце „Дръж се здраво за кончето, то ще те заведе при татко ти, благословила го с молитва и пуснала кончето, стъпка по стъпка го завело точно на струга, на долината на Козята река. Когато татко станал момченце на десет години, негов комшия предприемач го взел за работа в Румъния. Там той се е отличил, като работлив и скромен, и господарят пожелал да го осинови, но татко отказал. Когато се завърнал на село той развързал цървулите си и оттам извадил спечелените пари, и ги дал всичките на майка си. От тези суми тя купила малката къщичка, в която живее". В.К.: Нещо да кажеш повече по този въпрос? Н.Д.: Не го знам, за мен туй е ново. На моята майка дядото е бил кафеджия. В.К.: Твоята майка как се казваше? Н.Д.: Кина Ботева. На моята майка дядото е бил кафеджия в турско време. В.К.: Дядото как се е казвал? Н.Д.: Дядото не знам. В.К.: А дядо Жито, кой се е казвал? Н.Д.: Жито, нейния баща. „Ботьо Житов се е казвал, бащата на мойта майка. За него знам, че всяка нощ в един часа е ставал, опасвал се е с някакви бели колани, запалвал две големи свещи и се е молел, четял е Библията. Когато всички роднини са се събирали през тържествени дни, той всякога вземал Библията и всички наред четели". В.К..: Туй не го знаех Н.Д.: „Татко като младеж е бил чирак при много лоша жена ". „Два пъти с каруца е ходил на Рилския манастир. После си отваря малко дюкянче и постепенно става един от видните търговци в града". Туй, зная, че е бил търговец и шивач същевременно. „Шиел на селянките, защото в Габрово всяка сряда и събота стават пазари т.е. от околните села идват селянки и баща ми можеше да шие селски такива дрешки, къси. Но интересно: „А, ти Пенке, тъй, тъй, а, да, да, дай твойто платно", носеха селски плат, взема си бележка, нито мярка взема, нито нищо. Присъствувала съм на приемането на плата, селски плат, вълнени платове, взема ги и ги направи, стават така, правеше им дрешките. Обичал е да дава много на вересия, да помага на селянките". Н.Д.: Туй е верно. Но когато ликвидира с търговията, изгори всички тефтери. Когато съм бил на 3-4 години татко отива с един негов приятел през Солун в Света гора. Качва се на връх Атон, когато се завърна донесе много картини от Света гора и Атон, които постави в малката молитвена стаичка. По нареждане на татко главния вход на къщата всякога беше отворен и затиснат с голям камък, понеже беше тежка. „В нашия дом имаше много посещения, идваха и пътуващи монаси от Атон". Туй е вярно, и аз си спомням за двама монаха как дойдоха. Татко получаваше Библии със сандъци и ние ги подарявахме. В.К.: Значи това е така, а друго нещо какво си спомняш от онова време? Н.Д.: Около това време, туй което е писала Цанка добре е. Помня, че баща ми всяка сутрин неделен ден на черква ме водеше и мен. Обаче по едно време, аз реших да не ходя на черква и тъй стана. В.К.: Цанка учи в Габрово прогимназия и гимназия, така ли? Н.Д.: Цанка учи в Габрово, свърши Габровската гимназия и свиреше на цигулка, взимаше уроци по цигулка. В.К.: Тука искам нещо да те питам, ето туй да ми прочетеш, да ми разтълкуваш. Н.Д.: „Когато завърших гимназия, въпреки всички възможности да продължа образованието си, пътя ми се затвори. Баща ми имаше възможности, въпреки тримата ми братя, на които даде висше образование, да отпусне кредити за мен. Но той ми заяви, че за да следвам, трябва да се продаде много ценно място и той отказа. Впоследствие след година туй място го загуби в някакво дело. В навечерието на делото моя вътрешен верен глас ми каза: „ Той ще загуби делото". В.К.: За какво ставаше въпрос? Н.Д.: Баща ми имаше много ценен имот, в Габрово, на Баждар. В.К.: Какво е туй Баждар? Н.Д.: Баждар това местност, ей тъй на баира, като отиваме нагоре в дясно. Това място, неправилно е посочила Тя, че го е загубил. Баща ми имаше спор с общината и баща ми повери делото на фаденхет, този голям адвокат, помня много добре и Фаденхет спечели делото. И баща ми взема, туй голямо място, където е къщата на Цанка, туй място наоколо където са блоковете сега, туй беше всичкото на баща ми. После той го парцелира, продаде парцелите един по един и подари на Цанка парцел, където е къщата й. В тоз парцел се включваше и мястото, и където е построен блока до нейната къща. Спечели делото той. В.К.: Да не би за друго място да говори, че е загубил. Н.Д.: Не, той имаше това на Баждар, друго място имаше на Падало, там като отиваш към гарата в дясна страна отивайки за гарата, малко преди, където се спущат да минават по пътя имаше много хубаво и ценно място. И направи там по едно време работилница с дърводелски машини. И един дърводелец-предприемач такъв на прозорци, врати, дограма, заедно с него направиха някакво сдружение и почнаха да работят. Впоследствие не знам какво стана, аз дойдох да следвам и повече не мога да ти кажа. Но баща ми имаше много ценни места. Имаше два магазина в центъра на града, там където е пазарището. Тези неща имаше, които бяха много ценни, обаче поради туй, че почна горе в Козещица, нищо не стана и след това, измести дърводелските машини, докара ги в града. А после някакъв, според мен не много почтен човек му предлага някакви чешки машини. А тези машини били бракувани, стари според моите разбирания, бракувани. Ние ги поставихме горе и работеха, но понеже силата на водата беше малка, инженерите направили грешка в изчисленията, ний поставихме отначало водно колело, после турбина. Но не даде резултат да може да кара всичките станове. Аз изчислих и намерих, че понеже по математика и физика бях силен ученик, изчислих, че те са направили грешка, и силата не е повече от две конски сили и половина, която не е достатъчна да кара машините. Това опропасти моя баща. В.К.: Значи за това място ти не си спомняш, така ли, за което тя споменава? Н.Д.: Не, спомням си, обаче тя неправилно го изнася. Баща ми спечели делото, туй е Баждърлъка. Баща ми спечели делото и разпарцели го после и го продаде. В.К.: След десет години туй място го загуби. Н.Д.: Не е вярно това. Туй вече го знам, защото помня, когато баща ми се радваше, че Фаденхет, този големия професор, може да го помниш, Фаденхет спечели делото, баща ми се радваше, че Баждърлъка остава негов. После разпарцели, продаде местата и подари на Цанка, туй място дето е къщата. В.К.: Продължаваме по-нататък, чети написаното от сестра ти Цанка. Н.Д.: „Моята майка, когато й казах, че не искам да се омъжа и че нямам разположение към тоз живот тя ми изрежда всички стари моми в града и ми каза: „Ако ти харесва техния път, върви по него". Застанах на молитва за помощ. Тогава много категорично се разнесе решението отгоре: „ Имаш един неразрешен въпрос от векове, докато не го разрешиш, нито крачка напред". Заредиха се кандидати много. Когато ме срещнаха с този, който беше определен, много ясно чух: „ Този е човека с когото имаш карма ". В.К.: Той се казваше? Н.Д.: Според мен беше много активен, деен човек. Казваше се Йордан Екимов и заедно с брат си имаха магазин за строителни материали, железария - дъски, греди, пирони и такива работи. И омъжи се за него. Подробности не зная. Запознаха се, омъжи се за него. Според мен беше добър човек, много активен и динамичен. В.К.: По- нататък. Н.Д.: „След година се създаде противоречие между баща ми и моят другар, аз бях между този огън. Три седмици не се хранех и не спах. В такова състояние отидох на Изгрева да моля Учителя за помощ. В момента, когато застанах пред стаичката на Учителя Той се зададе отнякъде. Бил поканен на обед и за изненадата на всички там, станал и много сериозен напуснал обеда. Когато се приближих до Него и си отворих устата да Му кажа, защо съм дошла Той ми каза: „Да не говорим, аз знам всичко". Погледна ме дълбоко и ми каза: „ Това е много, много стара карма, остани на молитва ". На другият ден Учителят замина някъде извън София. На десетия ден почувствувах лекота и че задачата отгоре е решена. Учителят си дойде и аз се срещнах с Него и Му казах, че съм почувствувала, че задачата решена. Тогава Учителят ми каза: „Да, ще служиш на Бога". Поиска моето обещание". В.К.: Сега, какви противоречия имаше между баща ти и мъжът й? Н.Д.: Между баща ми и мъжът й имаше такива противоречия, за текстилните машини, които пренесохме горе. Добре че той дойде, моят зет. Това ме освободи от ангажимента и аз можах да дойда тук в София да следвам. В.К.: Значи той те освободи. Н.Д.: Защото много активен, така динамичен човек. В.К.: Какви противоречия имаше между тях? Н.Д.: Противоречия някакви особени не знам, но преместиха машините в една сграда, която наеха под наем. След туй построиха сграда и може би в тези разправии, местене на машини натам- нататък да са станали някакви разправии по-сериозни. Това е. В.К.: Сега, Цанка пише по-нататък: „Семейството, в което влязох". Н.Д.: Семейството, в което влязох, втора свекърва, братя заварени, заведени и преродени, зълви, син, хаос. Вярно, че беше объркано. Втора свекърва, тя беше една слабичка, истинска майка ли беше на мъжът на Цанка, не си спомням, но зная, че имаше доведени, заварени деца, един хаос беше. Заварени от друга майка, Йордан беше от друга майка, но точно какви, не мога да ти кажа. В.К.: Тука пише: „Братовата жена на Йордан имаше роднини в Търново и ме покани да я придружа". Братовата жена - как се казваше? Н.Д.: Значи, той имаше един брат Христо, с когото бяха ортаци в този магазин. Той беше оженен за софиянка ли беше, не мога да ти кажа. Братовата му жена е имала роднини. Христо се казваше брат му, ожени се за софиянка, какво ли беше. В.К.: Тука, тя е писала по случая, имала е много големи конфликти с Мария. Н.Д.: А, Мария Тодорова на Бориса. Аз не мога да ти кажа нищо по тоя въпрос. По това време може и да е имала конфликти, защото Борис живееше горе на Изгрева. Тя идваше там да нощува, но Мария се разпореждаше и тази Станка, която сега живее при Бориса, малко заядливо се държаха с мойта сестра. Вярно е това. „След години, когато стана национализацията от комунистите на предприятията, и ние бяхме в тази огнена реторта, вземаха ни всичко и ни изхвърлиха с 40 лева. Йордан имаше 1000лева в портофейла, но му ги взеха. Тогава решили всички жени на индустриалците да ги вземат във фабриките за работнички. Когато комисията стигнала до главния ни вход, предводителят вдига ръка да отвори портата, но ръката му останала неподвижна. В тази уплаха той казал - в този дом аз няма да влезна. Единственият дом, в който работниците не нахълтаха да разграбят всичко беше нашия дом, въпреки че ни предупредиха, че ще дойдат. В последния момент взеха решение самите работници да отменят това." Н.Д.: Това също не го знам. В.К.: Сега, искам да те питам какво представлява тази крепост Градището, на която бяхме преди няколко дни? Н.Д.: Не знам какво е било там, обаче е било развалина. Имало е църкви, постройки и т.н. било е някакво древно селище. И като деца ходехме често там, но бяха разкопали още, само остатъци на стените. После археолозите са копали и са намерили повече стени. В.К.: А за онази нива, която е имала на времето, която е имала разни копия, мечове, където е имало някакво сражение, помниш ли? Н.Д.: В Етъра, където е роден моя баща има една местност казва се Кокаляне. Там са ми разправяли, че първите старите жители са намерили кокали. И от историята знаем, че са ставали сражения там, но подробности не мога да ти кажа. Затуй са го нарекли Кокаляне, защото са намерили кости там. То е над Етъра, точно и аз не знам къде е, може би по-добре Борис да знае. В.К.: Местността беше Етъра, където вие сте правили дъскорезницата. Н.Д.: Не, дъскорезницата беше на Козята река, тя не е в Етъра, тя е през една предпланина отатък, в друга река. Сега през Етъра минава реката Янтра, а оттатък през един хребет минава Козешката река. В.К.: Искам да ми разкажеш за онова дърво, за Вълчан войвода. Н.Д.: До нашата къща в Габрово, старата сега имаше един много мил и симпатичен фурнаджия, ама така, умен, мъдър човек. Този умен човек бил чирак на един фурнаджия в Букурещ. И когато самият фурнаджия остарял вече и се почувствувал на смъртно легло, повикал момчето, извадил от пазвата си някакви старинни карти, рисувани и му ги подава. И тъкмо да му обясни какво, що и умира. Тези карти този фурнаджия ги запазва, като дошъл в Габрово и повиква Бориса, и му ги дава. Ще питаш по-подробно Бориса. Аз съм ги гледал разни мечки, разни кръгове. И ходили са да търсят имането по тези карти. Над Габрово отивайки за село Бичкиня имаше един голям дъб, много голям дъб, аз съм ходил при него и съм го виждал. На този дъб имаше сечено с брадва и се вижда ясно хралупата, дупката. Казвали са ми тамошните хора, че дошъл от Букурещ някакъв на кон. Дошъл нагоре, завъртял се, поогледал дървото и през нощта сякъл дъба, дупката и извадил имане някакво на Вълчан войвода. Аз съм ходил при този дъб, виждал съм дупката, но сега вече е застроено там - жилища, блокове, фабрики и не е останало нищо от самата местност за да ми напомни къде е било. В.К.: Друга такава хубава местност в Габрово коя беше на времето, Соколския манастир? Н.Д.: Да, Соколския манастир, Кожещица, където дядо ми имаш струг там. Беше приказно място в своята красота и нагоре Стара планина, Киселчова могила, Кукла и Бабка, два върха много приятни, изобщо около Габрово има много хубави места за разходка. Реката Янтра беше много чиста и много привлекателна. В.К.: Тази къща Цанка, в която е, Йордан е правил. Н.Д.: Да, Йордан я прави. В.К.: И тази стая, която я дадоха на нея беше школна стая. Н.Д.: Да, това беше школна стая, там се събираха, пиано Цанка имаше, тя свиреше, събираха се. Но после не знам какво стана нещо, дойде сега този сегашния ръководител и как стана, че я измести. Тя й беше малко мъчно. Сега е някакъв Иван, подробности не мога да ти кажа, но знам, чувствах че и беше мъчно, че я изместиха нещата. В.К.: А старата къща къде ви беше на вас? Н.Д.: Старата къща, там където е пазара, има сергии, както нашия пазар - Софийския пазар. Тази къща представляваше: долу имаше магазин, над него един етаж и третия етаж, където ние живеехме. Средния етаж беше от една стая и друга една като антре, като хол и едно малко помещение, тясно то беше определено от майка ми за стая за гости. Там като дойдат гости ги посрещахме ги, а идваха често гости при нас. Беше строена от дървен материал, но беше висока от три етажа. Беше южно изложение там някои от стаите. Дълго време не беше доизкарана даже. Но после задните две стаички, баща ми повика майстори, измазаха ги, направиха ги. Това е старата къща. В.К.: До коя година живеехте там? Баща ти и майка ти бяха живи. Н.Д.: Чакай да си спомня. Ами докато бяха живи. Това е историята за рода ни от Цанка и от мен.

38. ВИТЛЕЕМСКАТА ЗВЕЗДА ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ: Понеже говорим за астрология искам да приключим с този въпрос. Аз си спомням едно изказване на Учителя: „Когато Христа се раждаше, имаше едно злокобно съчетание на планетите. Те казва - определиха неговия път". От четирите Евангелия знаем за онази звезда, която се е явила. Изобщо какво е твоето мнение по този въпрос? НИКОЛАЙ ДОЙНОВ: Моето мнение по този въпрос е: Първо тази звезда, Витлеемска звезда, както я разправят не е било нищо друго освен един съвпад на Марс с Юпитер. Нещо, което го казва и Кеплер. Йоханес Кеплер е изчислил, около времето когато Христос се е родил, че е имало един точен съвпад на Марс и Юпитер. Тези две планети са големи, добре се виждат на небесната сфера, ярко се виждат. И разбира се, при един съвпад тази яркост ще се увеличи. Особено, когато Марс е при тъй нареченото долно съединение, като на юг там, където се е родил Христос тя се вижда много по-добре отколкото на север, защото по туй време Марс е по-близо до хоризонта. Южните страни по-добре могат да наблюдават туй нареченото велико противостояние на Марс. Това велико противостояние, когато дойде, астрономите от Европа отиват в южните страни за да го наблюдават по- добре. Такова велико противостояние ще имаме догодина - 1988 г. през месец септември[1]. В.К.: Онова, което е написано в Евангелието, че са дошли мъдреци от Изтока да се поклонят. Н.Д.: Когато Саабей е имал школа в областта, където сега е Персийския залив, учени доказват, промените в нивото на океана след потъването на Атлантида и минаването на топлото течение на Голфщром край северните брегове на Европа. Това топло течение е стопило грамадна маса от ледове и потъването на Атлантида дава възможност нивото на мировия океан да се вдигне със 100 метра. Например Англия и Франция те са били свързани, но с вдигането на океана, тази ниска област - Панамския канал е залята. Също тъй отоманския пролив, водата от океана започва да влиза в тази долина, където сега е Персийския залив. И тази суша потъва във вода. И сега измерванията показват, че Персийския залив е дълбок между 2 и 50 метра. Следователно по онуй време, преди да се вдигне океана, то е било суша. Там е била школата на Саабей и понеже народа го е слушал, изпълнявал неговите нареждания той ги е наричал халдей, което ще рече „народ стремящ се към светлината". Днешните учени не могат да разберат откъде са дошли тези халдеи. А те са дошли именно оттам, от тази долина. А казват, че шумерите са първите жители на тези области, на Двуречието, а това не е вярно, защото шумерите са пришълци и историята го казва - от към Кавказките планини, откъм България са минали една част и друга част са се заселили там. А преди туй са били халдейците, които Саабей ги е изпратил, защото разбирайки, че тази земя ще бъде залята и ги накарал да издигнат Вавилонската кула, която не е била нищо друго освен университет. И затуй той е казал да сложат надпис: „Баб е улу", което значи преведено на български „Врата към Бога". И тази школа, имало е ученици на Саабей, които са разбирали много добре астрологията. И те виждат, че този съвпад става в съзвездие Риби, което съзвездие е управлявало Юдейската земя, защото те са приемали, че Земята е един кристал от 12 петоъгълника. Всеки един петоъгълник се управлява от едно от 12 зодиакални съзвездия. И туй съзвездие, туй положение на Юпитер, съвпада на Марс с Юпитер се пада в съзвездие Риби, което е управлявало тогава Юдейската земя. И казват: В Юдея се ражда цар и тръгват да му донесат подаръци. Подаръците, които са му донесли те не са били нищо друго освен законите на Хамарупи, написани на плочки, на глинени плочки. Защото те са си мислили цар, чакай да му занесем подаръци. Не са му занесли дрехи, баници или нещо за ядене, а са му занесли именно тези плочки. За да знае този цар, Хамарупи е най-великият законодател в древността, как е управлявал този, за да се научи този раждащ се цар. Това е моето становище. В.К.: А по отношение на други съчетания на планетите, които определят живота на Христа? Н.Д.: С Учителя съм говорил, аз съм ти го казал туй, че стана въпрос за Христа и аз му казвам: „Рекох, Учителю, Христос сигурно е имал само тригони?" Защото от гледище на „ астрологията, тригона действува най-добре. „Не, рязко отговори Учителят, Христос е имал само квадратури", защото квадратурата дава най-голяма енергия, най-голяма сила, по-голяма от тригона, само че квадратурата е нож с две остриета може да руши, може и да гради, зависи вече от развитието на самия човек. И Христос, поради своето изключително голямо развитие е използвал тези влияния да твори и да създава. Че наистина квадратура е имал, например изгонването на онези търговци от храма, не е нищо друго освен една квадратура на Слънцето с Уран, погледнато от моята астрология. В.К.: Това какво означава? Н.Д.: Това означава един човек, който не може да търпи безредие и взема камшик, и иска да го оправи. С камшик обаче. В.К.: В едно от Евангелията пише, че тогавашният цар събира в Юдея всички юдейски жреци и свещеници, и разпитва, нали за времето когато трябва да дойде да се роди цар. Според онези данни, които носят тези от изток. Какво е твоето становище по отношение астрологическите знания, които са имали в древна Юдея? Н.Д.: В Юдея, този цар Ирод, той е дочул, той е разбрал, че именно тези велики посветени от Вавилонската кула идват да се поклонят на някакъв цар. Защото те са мислили, че ще дойде някакъв земен цар, въобще управител. И като разбира какво, решава да изколи децата. Не че е разбирал от астрология, а е дочул, понеже както и сега, щъкат между хората агенти, тъй също и там е имало такива хора. А пък онези, не са се съобразили да крият, просто са пътували, търсели са Христа, този новороден цар. И така са научили. Но небето чрез ангела Господен е успял да спаси детето Исус, като го извежда в Египет и после след смъртта на Ирод го връща, обаче не в Юдея, а в Галилея. И оттук започва голямата заблуда на юдеите, че то е от Галилея, а според еврейските писания, пророците се раждат само в Юдея. А от Галилея пророк не се издига. Небето постави тази загадка, за да посочи на евреите накрая да разберат, че Старият Завет на пророците преминава в Новия Завет на Исуса Христа. _____________________________________________________________________________ [1] 3абележка на съставителя: Този магнетофонен запис е правен 1987 г., а е прехвърлен на машинописен текст 2001 г. след 14 години. През 1988г. започна т.н. перестройка в СССР - комунистическата империя, която доведе до нейното разрушение през 1989 г. с падането на Берлинската стена на 9.XI. 1989 г. На 10. XI. 1989 г. падна Тодор Живков, генерален секретар на комунистическата партия в България, управлявал 35 год. с комунистическа власт.

37. БАЩАТА НА АСТРОЛОГИЯТА - И СААБЕИ-БЕН ААДЕС ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ: Аз искам да питам, да ми разкажеш, миналия път не можа да ми разкажеш за създателят, бащата на астрологията. НИКОЛАЙ ДОЙНОВ: Е, по време на уреждането на Изгрева всякога имаше какво да се работи. И аз, без да се похваля, имах такъв технически похват по всякакви работи, особено към дърводелство, електротехника и т.н., такива задачи имаше много по Изгрева. И много пъти, когато работех, впрочем два-три пъти Учителят ще дойде и ще ми каже над главата, аз съм седнал работя нещо: „И СААБЕИ-БЕН ААДЕС". Тогава съжалявам, че улисан в работа, а аз като работя поглъщам се изцяло в работата, не се обърнах да го попитам какво е това нещо. По-късно разбрах, че той е създателя на Саабеизма т.е. култ и уважение към звездите. И ако отворите „Болшая советския енциклопедия" ще намерите там Саабеизъм, Саабейско писмо, Саабеисти и Саабеистка държава. Под тези четири понятия са дадени по няколко думи обяснения. Щом като има един Саабеизъм има и един Саабей, който го е създал. Тогава се ударих по главата и разбрах, че наистина той е създал Саабеизма, уважението, почитанието към звездите, т.е. Астрологията. Като работех така, помня един път Учителят дойде и ме похвали „Ти - казва - много хубаво работиш". Не го казвам да се похваля, но го казвам, че съм взел дейно участие в уреждането на Изгрева. В.К.: И по-късно как започнаха вашите астрологически занятия? Н.Д.: След като дойдох в София имаше приятели, разбира се под влиянието на Учителя, заловиха се да изучават Астрономията и по-специално Астрологията. По Изгрева тогава имаше много трудове на немски, на западни езици предимно и една на руски език - на Запрегаев, тя беше много хубава Астрология, която аз четох. Почнах да правя хороскопи, обаче като правех хороскопи и виждах, че не всякога, туй което те казват в учебниците съвпада с действителността. Тогава аз оставих всичките тези астрологии и почнах по пътя на науката, т.е. какво е наука? Науката събира факти и търси законите, които създават тези факти, това е наука. И аз реших да тръгна по този научен път. Почнах да правя хороскопи и в продължение на 50 години съм направил хиляди хороскопи. Като съм извадил фактите от тези хороскопи и съм търсил причините, които създават тези факти. Затуй написах един курс по астрология, който значително, коренно се различава, от туй което има в западната Астрология. В.К.: В онези години кои бяха астролозите на Изгрева? Н.Д.: На първо място беше Георги Радев, той се занимаваше много с астрология, Михаил Иванов, този който отиде във Франция и бе от Варна. С него не съм имал пряк контакт, но съм чувал, че се е занимавал с астрология, Методи Константинов също, Георги Марков също. Само, че Георги Марков искаше да тръгне по някакъв нов път. И един път като отидохме с Борис в неговата квартира, той нещо правеше искаше да създаде някаква хелиоастрология. Астрологията, която ние упражняваме тя е с разположението на Слънцето, Луната и планетите гледани от Земята, а той някаква си нова астрология искаше да прави - тъй наречена от него хелиоастрология. В.К.: Какво означава това? Н.Д.: Т.е., да вземе за център Слънцето и планетите, и спътниците на планетите както обикалят около него. Конкретно не съм говорил какво точно иска да създаде, но чух тези думи от него тогава, че иска да създаде една хелиоастрология. В.К.: Какво беше отношението на Учителя към вашите занимания по астрология? Н.Д.: Той всякога ги подкрепяше и Той самия много пъти ни е говорил и е казвал нещо по астрологията. Туй именно ни даде повод и подтик да се занимаваме с тази наука, както с хиромантията, с френологията, всичките тези подтици ги получихме от Учителя. В.К.: Аз съм срещал обяснения на много места, Учителят говори за различни неща в астрологията. Ти изваждал ли си ги тия неща? Цанка ги беше изваждала. Н.Д.: Не съм ги изваждал. В.К.: Разглеждал ли си тези неща, не влизат ли в разрез с твоята астрология? Н.Д.: Не е в разрез. Обаче Учителят се изразява така според мен в общи правила. Аз съм търсил конкретното. Да кажем Меркурий влияе тъй, ама точно какво създава, как, аспекта между Меркурий и Юпитер, какво точно дава, как ще се изрази този аспект. Защото съм имал желание да бъда конкретен, т.е. ясно разбран, да посоча точно какво е влиянието на дадена планета или за дадено място, или пък за дадена година. В.К.: По-нататък, във вашето поколение други астролози имаше ли? И имаха ли успех тези астролози, бяха ли точни в преценките си? Н.Д.: Всичките тези астролози, които изброих, а и Влад Пашов също, Иван Антонов и други имаше, но те бяха по-изтъкнатите. Всичките тези астролози, които споменах, без мен, те приемат западната астрология, т.е. астрологията, която имаше по учебниците. Аз казах, че я отхвърлих тази астрология и тръгнах по свой път, като приложих чисто научния метод за разглеждане на дадена дисциплина, т.е. събиране фактите и търсене законите, които създават тези факти. В.К.: Веднъж бяхте ми разказали една своя опитност. Движите се с Учителя и станало въпрос за астрология и Учителят казал: „За да ти влияят звездите, трябва да бъдеш Учител" т.е. да имаш космическо съзнание. Точно как стои тази опитност? Н.Д.: С Учителя, аз съм казал, че говорихме за Христа и стана въпрос за влиянието на слънцата и небесните образувания. Обаче, от моя опит и туй, което Учителят каза, че трябва да имаш гениален мозък за да можеш .да приемеш влиянието на слънцата и небесните образувания, и аз, от мойта астрология, идвам до заключение, че небесните образувания и по-специално в зодиакалните съзвездие действуват на човека. Обаче за да може да приеме тяхното влияние той трябва да има изключително развит мозък, за да може да приеме тези вибрации. Обикновените хора нямат възможност да приемат влиянията на небесните образувания на зодиакалните съзвездия, защото те са с изключително високи вибрации и той няма възможност да приеме тези влияния за да може, да му дадат способности и качества. Та за небесните образувания и звездите, и т.н. трябва изключително високо съзнание и много добре организиран, облагороден мозък. Често пъти идват при мен някои и се ударят по гърдите, аз идвам от Сириус или влияе ми Алгола, или не знам коя звезда му влияела. Аз виждам, че едвам до Юпитер е стигнал, а той ми разправя за тези звезди. В.К.: В какъв смисъл е стигнал до Юпитер? Н.Д.: Защото, голяма част от хората нямат организиран мозък за да им влияе. Влияят им планетите Меркурий, Венера, Марс и дотам, и Луната. А за да могат да влияят далечните планети - Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Плутон трябва добре организиран мозък, а това са малък процент хора. Не са стигнали до Юпитер, а ми разправя, че идва от Сириус. В.К.: Значи вашият труд е завършен? Н.Д.: Да, курс по астрология, завърших го. Обаче, както един професор по медицина не може да се удари по гърдите да каже, аз вбичко знам и всичко мога. Продължавам и сега да уча. И те господата професори, и те продължават да учат. В.К.: Допълнителни разширения ще има ли към твойта астрология? Н.Д.: Може би след години ще издам второ издание, където ще внеса известни допълнения, по добитото от опита, който имам, от момента в който съм я написал до да речем, след няколко години, ако съм жив и здрав. В.К.: Аз искам да ми дадеш едно копие, макар, че не съм астролог, просто така да видим композицията на книгата. Как, какво, що, за да може да питам за някои неща, да можеш да я допълниш. Н.Д.: С удоволствие. Аз казах, че съм я довършил, обаче половината от астрологията е във Варна. И когато се върна от Варна, ако живот и здраве някакви изненади няма, към ноември месец ще ти дам един екземпляр. В.К.: Аз си спомням на времето колко мъка и неволи докато те накарам да я напишеш. Н.Д.: А, да ти изигра голяма роля, вярно е, както за историята, тъй за всичко, което съм написал. Това е подтик от голямо значение. В.К.: Това го казвам, не за друго, не за хвалба и друго. Аз не съм астролог, да те питам за някои неща, да те подтикваме, за да я направиш по-пълна и по-всеобхватна, защото някой път човек казва, а бе то може да мине и така, по-леко. Да дадеш, да я направиш по-пълна. Н.Д.: Аз казвам, и чувствам, че ще се наложи да издам второ издание, защото от момента когато я написах, то беше преди няколко години почнах да я пиша, до след 5-6 или 7-8 години продължавам да уча, известни опитности добивам, може би ще се наложи да издам второ издание, където ще внеса известни допълнения. В.К.: Ти беше написал и друга книга, за физиогномията?. Н.Д.: Да, физиогномията и хиромантията. В.К.: Какъв подтик, откъде дойде подтика да ги напишеш тези? Н.Д.: Подтикът да напиша тези неща дойде оттам. Когато да кажем една планета, да речем Юпитер действува на даден човек, ние трябва да видим на какво поле е този човек в своето интелектуално развитие. Защото, да речем, ако дойде един примитивен човек с един аспект между Меркурий и Юпитер, този човек при лош аспект ще обича да краде, да присвоява материални ценности. Събужда се един интерес за материален придобие. Ако дойде при същия аспект, един интелигентен човек, този човек ще прояви изключителна активност при придобие на знания. Затуй първо, онези които искат да изучават астрология ще трябва да изучат хиромантия и физиогномия, за да преценят горе-долу човека на какво ниво е. Като дойде при мене някой човек да му правя хороскоп, той без да се усети аз го прегледам и му гледам ръцете, държа ги или се ръкувам, и оттам вадя преценка на какво ниво е тоз човек, за да мога да тълкувам аспектите и влиянието на планетите, Слънцето и Луната върху него. Задачата на Слънцето според мойта астрология е: той организира и облагородява човешкия мозък. И в случая не влияе Слънцето в хороскопите, които ги правим, а влияе планетата Вулкан, която се намира между Меркурий и Слънцето. И аз съм изчислил на какво разстояние тази планета се намира от Слънцето. Това е на 14 милиона 960 хиляди километра, като използвам за тези изчисления закона за Тициос-Боде, като давам едно разширение. Това разширение не може да ми го оспори никой астроном, защото се позовавам на математиката, а математиката я обичам затуй, защото на нея възражения не могат да се направят. И че обикаля за 35 дена, като използвам третия закон на Йоханес Кеплер, който е дал за небесната механика. И казвам, тази планета действува, а Слънцето облагородява и организира човешкия мозък. И по него, пак по мои изчисления, тази планета се отклонява от Слънцето само на 4-5 градуса, което нещо ние приемаме за съвпад, то там където е Слънцето приемам, че е Вулкан. И затуй влиянието на Вулкан го приемам от положението на Слънцето по небесната сфера. Действието на планетата Вулкан дава тези качества, които западните астролози ги приписват на Слънцето. В.К.: Тази планета Вулкан къде се намира? Н.Д.: Намира се между Меркурий и Слънцето. Тя обикаля Меркурий за 60 милиона километра, а Слънцето обикаля за 14 милиона 960 хиляди километра. Учените досега не са я открили, защото смятат, че на такова малко разстояние тя ще изгори. Не може да изгори, защото кометата Хано обикаля около Слънцето на много близко разстояние, а в 1842-3 година мина една комета, която мина само на 580 хиляди километра от Слънцето, и изгоря ли господа астрономи? - Не! Мина - замина. Следователно, няма защо да приемаме една планета по-близо от Меркурий до Слънцето ще изгори, откъде-накъде. После изгаряне може да има само тогаз, когато има кислород. Там няма кислород и не може да изгори. В.К.: Значи, оттам дойде връзката между астрологията, хиромантия и френологията? Н.Д.: Първо, човек трябва да е познат с това, та като дойде някой да му правиш хороскоп, звездна карта, ще погледнеш ръцете му, лицето му, горе-долу ще имаш представа какво представлява този човек. Ако го няма, защото идват някои, молят се за някой близък, не е тука и т.н. Аз ги питам, с какво се занимава, какво работи или родителите му, ако е дете, какви са, що са. Всеки човек би извадил едно заключение горе-долу, ако на един човек родителите са интелигентни няма да родят един простак или нещо друго, един неоформен в интелектуално отношение човек. В.К.: А колко страници е? Н.Д.: Френологията е около 60-70 страници, а хиромантията около 100 страници и астрологията е около 220 страници на пишуща машина, на големи листове. В.К.: Аз знам, че Георги Радев е работил по отношение, има една книга „Лица и души", за френология, други са работили по хиромантията. Вие прегледалили сте ги тези неща? Н.Д.: Да, хубав труд е. Не мога да кажа. В.К.: Там в тази книга за астрологията, вие сте документирали всичко, всички постижения на астрономията, закони? Н.Д.: Да, аз се позовавам на законите на астрономията, откритите закони от гениални учени като Християн Доплер, Рош - гениален физик, астроном, французин, Олер - един професор по математика от Петербург от миналия век.

36. КОЙ НАКАРА НИКОЛАЙ ДА ПИШЕ, И ДА ГО ИМА В ИСТОРИЯТА? ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ: Искам да ми разкажеш кой бе този, който те накара да пишеш. НИКОЛАЙ ДОЙНОВ: Един ден през лятото на Рила за нуждите на бивака ни там се наложи да нареждаме плочи. Такива от много високо качество се намираха на Бъбрека - петото езеро и шестото - Сърцето. Всички от лагера заедно с Учителя отидохме за плочи. На връщане по някакво чудо останахме с Учителя сами. Носейки по една плоча, седнахме да починем. Тогава, като дойдоха другите казах на Учителя: „Добре е да оставим за бъдещото поколение една по-осезаема следа за обикновения живот и обстановката, при която протече Твоето дело, освен беседите, лекциите, музиката, музикалните творби, гимнастическите упражнения, Паневритмията, Пентограма и пр. Той ме погледна и нищо не ми каза, но в погледа му разбрах „Е, напиши го!". Направих това, което можах и колкото можах. В.К.: Накрая се сбъдна това изказване на Учителя „Е, напиши го!". Н.Д.: Да, погледна ме и в погледа му прочетох „Е, напиши го!" И написах го, разбира се с твое съдействие, че ме подтикваше, защото аз малко хлабаво движех този въпрос. В.К.: Хубаво, че го написа. Аз искам дати задам още няколко въпроса, защото с този въпрос ние приключваме. В.К.: Аз си спомням, че те упрекваха, че си писал автобиография. Н.Д.: Тези опитности не са ли важни? В.К.: Важни са, това са твои опитности. Н.Д.: Опитности, трябва да ги изнеса. В.К.: Първо са твои опитности, второ има един закон: Опитността на един ученик е опитност на цялата школа. Въпросът е приключил. Н.Д.: Право да ти кажа, не че искам. Тук-там съм чел опитности на братя и сестри, но те казват едно-две и не са съвсем така интересни. А, аз тука имам грамада опитности. И сега като искам да напишат история, мога ли да ги пренебрегна. В.К.: Аз си спомням, когато преди 15-20 години ми ги разказваше на мен ми настръхна косата и ти казах: „Николай, трябва да ги напишеш!" Н.Д.: Написах ги благодарение на твоите усилия, право да ти кажа. В.К.: Аз видях много голям зор. Н.Д.: Е, да защото нямах разположение, най-вече затуй, защото ще кажат „Гледай сега тоз почна да пише автобиография". В.К.: Ти тогава се занимаваше със строителство, не беше си уредил пенсията, беше много преуморен. Ти беше сам тогава, неустроен с жилище, нямаше пенсия, работеше. Освен това противодействие външно и вътрешно противодействие, и другите противодействуваха. Беше много трудно.

34. МЕЗОНИ Мезоните са едно особено състояние на веществото. Те са твърде активни частици. Променят се бързо и се разпадат на други частици, които влизат във взаимоотношения една с друга. Всички тези промени в тях стават във време от милиардна част от секундата, като се движат до скорост близка до тая на светлината. В тези мезони се намират и частиците на светлината, на положителното и отрицателното електричество, на магнетизма, любовта и живота, омразата и завистта и много още. Тези висши състояния на веществото не са само в атома на триизмерната материя, но и извън нея, навсякъде около нас. Древните философи са ги изразявали с термина ДВИЖЕНИЕ. Аверос казва: „Движението е най-съвършеното състояние на веществото". Той отъждествява движението с понятието Бог. Авицена казва също, че движението е включено в материята. Учителят казва: „Онова, което привежда в движение всичко, аз наричам Бог". Колкото по-съвършено е нещото, толкова то се движи по-бързо. Само разумното се движи. Това значи, че тези стихийно движещи се мезони, са нещо разумно. Величието на едно същество седи в това, доколко то познава и може да си служи с висшите състояния на материята. Обикновените науки си служат и изучават първите три състояния на материята: твърдо, течно и въздухообразно. А окултните науки изучават следващите след тях по-висши състояния на веществото. Всеки, който стигне да познае тези състояния на веществото и да си служи с тях, той е окултист. Не ги ли познаваш и не можеш ли да си служиш с тях, ти си обикновен човек, ти живееш още в обикновените три състояния на веществото, в обикновената наука. Интересна връзка преживях с една диня. Учителят имаше голямо разположение към плодовете, но моето впечатление беше, че към динята Той имаше предпочитание. Затова, щом излезнеха дините, мене ми създаваше радост, да Му нося дини. Един ден видях една каруца дини, пред магазина на един продавач на плодове. Най- отгоре на каруцата гледам една красиво оформена диня, някак ми се усмихва. Мигнах няколко пъти, поозърнах се, с оглед на това, да не съм изпаднал в някакво особено състояние, да не е някакво разстройство на зрението, но всичко друго наоколо беше нормално, същата позната обстановка. Пак поглеждам динята, но топлата и приятна усмивка не беше изчезнала. И аз я купих. Беше горещ, летен ден, изпитвах голяма жажда. Срязах динята. Беше великолепна, прясна диня, напълно узряла. И резен по резен изядох я цялата. Като станах, почувствах се лек, подвижен, пълен със сила и живот, със светлина. Наоколо ми също се разливаше една мека, приятна светлина, изпълваше ме една тиха радост. Рекох си: Ето философския камък, панацеята, която алхимиците са търсели толкова столетия, като средство за подмладяване, за придобиване на здраве и живот. Толкова бях радостен, че едва се сдържах да викна: Хубавите дини са най- могъщото средство за придобиване на живот и младост. И аз реших да ям всеки ден дини. Това състояние, което за пръв път изживях, беше съвършено ново за мене. То продължи известно време, като бавно затихваше. На другия ден отидох пак при същия продавач. Купих си диня. Беше също зряла, пращеше като я режех и вътре сякаш беше пълна с рубини. Приятна за ядене, но само толкова. Нямах никак от ония усещания при яденето на първата диня, нито светлината, нито тихата радост, която ме изпълваше. Преживяното от оная първа диня остана като свиден спомен. В класа, след тази случка, Учителят ме погледна, усмихна се и каза: „Пишете за следващия път темата „Най-хубавия плод". Разбрах тогава, по какъв начин Учителят ми беше благодарил - като ми даде да преживея нещо особено, нещо възвишено и оригинално. Това беше отплата за малкото внимание, което Му бях оказал. Това, което изживях с тази диня, в никакъв случай не мога да приема, че е само някакво състояние. Аз преживях нещо много реално. Чрез този плод приех нещо много съществено, нещо много осезаемо. Учителят ме беше поставил във връзка с този свят на мезоните. И аз приех от техния живот, от тяхната любов, от тяхната сила, светлина и всичките онези качества, които имах за момента. Какво бе станало, ако всякога когато приемам храна, за да можех да влизам в контакт с този свят. Тогава непрекъснато бих бил в онова състояние, което преживях. Тогава бих бил вечно млад, енергичен, пълен с радост и светлина, с доволство. Такъв един контакт не е невъзможен. В ежедневния си живот, ние понякога имаме моменти на повишено състояние, което е плод именно на нещо прието от този свят на движението. Легендата изнесена от Лев Толстой, за житното зърно едро като кокоше яйце, в основата си има една вярна идея, една истина. Пра-пра- дядото са били млади, здрави, стройни хора, не грохнали и прегърбени като техните пра-пра-внуци, защото са яли жито едро, едро като кокоше яйце. Значи, приемали са храна от по-високо естество. Следователно, тук се прокарва идеята, за възможността на човека да се ползва от този по-висш свят на веществото. Същата идея е прокарана и в гръцките легенди, където се казва, че Боговете на Олимп са се хранили с нектар и амброзия, които дават вечната младост и безсмъртие. На едно място Учителят прокарва следната мисъл, която пояснява всичко това: „Любовта, състраданието, омразата, грубостта, безсърдечието, това не са някакви състояния, през които човек минава. Те са известен род материя, с която той си служи. В отношенията на хората има обмяна и на частици от по-висши състояния на веществото. Значи, ние приемаме и даваме нещо. Връзката, обмяната не е само тук между хората на земята. Тя може да продължава да съществува и тогава, когато единият от тях си е заминал. Една случка с един наш приятел е интересен пример на такава обмяна. Той е човек едър, здрав, като планински масив. Има качествата на орлите. Обича да живее по високите планински върхове. Обича бурите, снежните виелици, умората при изкачване на върховете, аромата на хвойната и клека. Когато му се заговори за тих, спокоен, уседнал живот на топлата стаичка, той махва ръка и с досада отговаря: „Не, не, такъв живот не мога да живея. Без планините не мога". И той с наслада говори, за онези напрегнати преживелици със стихиите на планината. Веднъж, той поклати глава и каза: „За голямо съжаление не всичко свършва благополучно. Шега с планината не бива". Това беше Игнат Котаров от Изгрева. Един път, срещу Нова година, разправя той, тръгнах за Юмрук- Чал, балканският първенец. С мене пожелаха да дойдат баща и син, мои добри приятели. Имаше вече сняг и те бяха добри скиори. Взехме раниците и ските, тръгнахме с влака до Карлово и оттам за хижата. Сутринта времето е странно. Вали сняг, виелица и мъгла. Не съм свикнал да взимам времето под внимание - тръгнахме. Снегът не преставаше и нагоре ставаше все по-дълбок и по-дълбок. Вятърът също ставаше по-стихиен и мъглата все по-гъста. Минахме покрай някаква горска барачка, понеже там нямаше никой, ний продължихме нагоре. Времето ставаше все по-настръхнало, снегът беше много дълбок и аз тръгнах напред да правя партина, като се обръщам, гледам, няма никой. Извиках няколко пъти, няма никакъв отговор. Смутих се. Връщам се назад, викам, но нито отговор, нито хора. Снегът вали. Вятърът бучи. Мъглата е толкова гъста, едва се вижда на метър-два. Студени тръпки от ужас ме полазиха и аз с още по-голям устрем тръгнах да обикалям, да викам, но никакъв отговор. Времето напредваше. Аз бях вече целият мокър. Мокрите ми крака започнаха да леденеят и аз чувствах, как студа, със своите зловещи клещи вече ги сграбчваше за да ми отнеме живота. След като обикалях доста време, почувствах се много изморен и спрях до една скала, потънал до пояс в сняг. Изведнъж чувам, как нещо свисти около мене, нещо като техните гласове, които викаха: „И ти трябва да станеш като нас, и ти трябва да дойдеш при нас". Озърнах се, наоколо нямаше нищо освен виелица, сняг и мъгла. Тогава разбрах, че моите приятели не са вече между живите. Изтръпнах. Скочих, но разбрах, че вече нищо не мога да направя, чувствах че замръзвам. Отпуснах се и някаква сладка дрямка ме обзе. Гледам пред мене елхите с пъстри запалени свещици и звънчета, които някак сладко звънтяха. Сепнах се. Ах, значи, умирам, някак си ми се втикна тази мисъл в главата. В този момент гледам, от едната ми страна, до рамото ми Учителят, а от другата ми страна моят баща и двамата не бяха вече на физическия свят. Учителят ме бутна по рамото и ми каза: „Слушай, това което беше досега е нищо в сравнение с това, което иде. Ти знаеш, какво нещо е физкултура, нали? - Само физкултура, физкултура, разбираш ли. Физкултура, повтори няколко пъти натъртено Учителя. Изтръпнах, сепнах се и поглеждам наоколо, освен снега, гъстата мъгла, вятърът, беше вече тъмно, непрогледен мрак. Значи, нощта беше вече настъпила. Почнах да скачам, да се бия с юмруци, да правя разни движения, доколкото ми позволяваха вкочанелите ми ръце и крака. Това правих цяла нощ. Откъде се взеха тези сили, това не мога да разбера и досега, след като бях толкова изтощен още през деня. Нощта ми се видя безкрайно дълга. Никога не съм прекарвал такава ужасна дълга нощ. Най-после се развиделя, вятърът започна да утихва и мъглата се поразреди. Тръгнах. Вървях без да зная накъде. Вървях предпазливо. Знаех, че около Юмрук-Чал има пропасти, както ги наричат „джендеми", в които човек лесно може да намери своя край. Вървях доста време и най-после гледам пред мене нещо се тъмнее. Като повървях още малко, гледам някаква постройка. Когато стигнах при нея, разбрах, че тя е същата онази горска барака, край която бяхме минали предният ден с моите приятели. Сега наново се намирам тук, но вече сам, без моите другари. Влязох клатушкайки се. Вътре беше един горски работник, който току що беше почнал да пали огъня. Съборих се като сноп, изнемощял и измръзнал. Огънят, топлата стаичка и братските грижи на работника възвърнаха силите ми. Когато напролет снегът се поразтопи, намерихме труповете на двамата мои приятели. Баща и син бяха един до друг до един камък, на който камък навярно са се спънали и са паднали в дълбокия сняг. Вероятно те не са могли да станат поради голямата умора и възпрепятствани от ските. Те са били много голяма пречка, която не са могли да преодолеят при ставането. И така, мезоните, това висше състояние на веществото, пратени му от Учителя, спасиха нашият приятел от бялата смърт, тъй както мезоните на неговите приятели горе до скалата искаха да смутят нашия приятел. И в единия, и в другия случай имаме една връзка, един проводник, по който протекоха мезоните на завистта и мезоните на Любовта и живота. По-силни бяха обаче мезоните на Любовта пратени му от Учителя и неговия баща. В тежко изключително време те именно спасиха нашия приятел.

33. ОТРОВИТЕ Отровите са онзи дял от проявите на Демоничната Природа, които имат за задача да спънат и тласнат човека към покой и смърт. Те се изявяват и в четирите свята, в които човека е потопен: 1. Света на идеите - Идейният свят, наречен от древните мъдреци Свят на Огъня - свят на Саламандрите. В своето още първоначално развитие на човека, когато сивото и бялото вещество на главния мозък, все още не са достигнали едно високо организирано и облагородено състояние, той е способен да се поддаде на идеи, носещи разрушението и смъртта. Към тях се приобщават и другите три свята. 2. Свят на мисълта - както са го наричали още Свят на въздуха - свят на Силвите. 3. Свят на чувствата - или още Свят на водата - свят на Ундините и най после, 4. Света на Земята - Свят на Гномите, една част от които са агенти на Демоничната Природа, създателите на всички отрови, които носят и създават отровите каквито са: алкохола, тютюна, морфина, опиума, кокаина, хашиша и ред други, които със своето действие спъват, забавят, притъпяват, тласкат към покой и смърт. Агентите на отрицателната природа в света се стараят първо да предизвикат интереса към тях с най-различни методи. На първо място да събудят в човека честолюбието, че той е напълно свободен, самостоятелна величина, със свободна воля и възможността да прави всичко каквото си иска. Използувайки тази си свобода, той влиза и в света на демоничното - света на отровите, без да разбира че той ще остане под тяхното влияние, под тяхна власт, ще загуби своята свобода и ще правят с него това, което не иска. Деформират се мозъчните клетки на сивото и бялото вещество, става раздразнителен и го тласкат в неправилни посоки. Нека се знае, че Саабеизма е посочил най-правилните причини за нарушаването на човешкото здраве и нормалното протичане на живота. Всичко това е плод на безредие в звездното тяло - двойника на човека, което в резултат дава и безредието в самото физическо тяло. Изобщо, болестите и ненормалното протичане на живота в даден човек е плод на безредието, откъсване от законите, които управляват човешкия организъм. Това дава възможността за достъпа на разните злокачествени бактерии, вируси и тем подобни творби от микромира създадени от агентите на отрицателната природа. За да се избави човек от този свят, той трябва да изключи достъпа на Демоничната Природа в горните три свята - идейният, интелектуалният и емоционалният. Никакъв достъп на лошото в тези три свята - идеи, мисли и чувства. Човекът трябва да постави своя ум, чувства и постъпки в служба в хармония с висшата Природа, Природата на Доброто. Второ самата атака, на тези бактерии, вируси и пр., тяхното ликвидиране и невъзможността им да имат достъп в човешкото тяло е способен да извърши - черният дроб. Черният дроб е най-голямата жлеза в човешкия организъм и е най-сложно устроен. Веднъж аз, Николай, на Витоша запитах Учителя: „Знаем, че змията със змийската отрова, дори и с най-малко количество от тази отрова може да отрови човек и да го умъртви. А човекът разполага ли с такова малко вещество, с което да се противопостави на отровите?" Учителят каза: „Съществува такова вещество и такъв начин". Каза и млъкна. Човекът още не беше готов за това знание, защото можеше да го употреби за своето си разрушение.

32. ВСЕМИРНИЯ ЗАКОН Ние ще трябва по безспорен начин да се съгласим, че живота на слънцата в ядрото на Галактиката е в много по-висок стадий, отколкото живота на слънцата, които са близо около него и най-после от онези, които са в края. Имат привилегия слънцата, които са в ядрото - те са нещо по- съвършено, нещо по-велико в своя стадий на развитие. Американският астроном Бааде е прав като иска да постави една класификация в Галактиката съобразно тяхното място в нея. Учителят казва: „За нашата слънчева система настъпват по- благоприятни условия". Защо? - Ако ние разгледаме положението на Слънчевата система в нашата Галактика, която се намира на разстояние около 2/3 от ядрото, движейки се в своя път със скорост 250 километра в секунда, виждаме че трябва да навлезе в един по-гъст рояк от слънца. Влизайки в контакт с по-многобройни слънца, които са източници на могъщи жизнени сили, Слънцето и неговото семейство естествено ще получат и своя голям дял от живот във взаимоотношенията си с тях. На 19 май 1920 г. Халеевата комета премина покрай Земята, наблюдавали са я през нощта на небето. Всявала е ужас, че идва края на Света. И той наистина е дошъл. През 1922 г. е Балканската война, 1913 г. е Междусъюзническата война, 1914 -1918 г. е Първата световна война. Ясно е, че кометите имат някакво друго непознато състояние на веществото. Учителят казва: „Кометите са боклукчийски коли". Като почнем от минералите и свършим до човека, всичко приема и изхвърля нещо. Приема онова, което го ползва и изхвърля онова, което не може да му бъде полезно. Минералите радиират, растенията, животните, човека - също отделят вещества. И Слънцето, и планетите и те се подчиняват на този закон. Тези отпадъци, още неоформени в такъв вид вещество каквото ние познаваме, без онези сложни и могъщи сили, които са включени в материята, която ние имаме, без онази велика закономерност, която цари между елементарните частици в нея. Това е веществото на кометите. Много идеи и „учения", които често се явяват в света, не са нищо друго, освен едно обединение на отпадъчни човешки мисли, които както и кометите блестят, имат импозантен вид, по своя размер съперничат на Слънцето, а като пуснат и своите грамадни опашки, смайват неподготвения човешки ум, хипнотизирват го, увличат го, спъват прогреса на човешкото общество и чак когато човечеството изстрада и плати грамадния данък на своята заблуда, чак тогава разбира празнотата и нереалността на тази смрад. Във всички времена хората са гледали на кометите като на нещо злокобно. Но те не са разбирали, че кометите не са в състояние да направят някакъв физически ефект, както вече видяхме, но само внасят в състоянието на хората една хипноза и да им забият в главите някакви отпадъчни идеи - на това са способни. Учителят казва: „Разумният свят не държи сметка за времето, той разполага с безкрайното време. Но, за енергията, за силата, държи сметка и за най-малката изразходвана сила. Ако някой си позволи да изразходи напразно и най-малката сила, Небето го държи отговорен". През 1843 г. м. февруари се появява комета, която е била толкова ярка, че се е виждала и денем. Тя е минала само на 127 000 км. от диска на Слънцето, като е летяла със скорост 586 к м. в секунда. Каква висша разумност, каква необходимост е наложило, тази комета да мине тъй близо до Слънцето и такава грамадна скорост да й се предаде? Това е скорост 300 пъти по-голяма от скоростта на изстрелян куршум. Можем ли да си представим каква грамадна сила е било необходима за тази скорост на тази грамадна комета. Каква жертва прави Разумния свят, когато е необходимо. Спомням си една случка от времето на Учителя, показателна за това. Един от нашите млади тогава братя, беше хубав, строен, напет, бе решил да отиде в странство да следва. Отива да си вземе сбогом с Учителя, като очаква да получи няколко напътствия, благословии за светли перспективи. Учителят го погледнал и строго му казва: „Слушай, и в дъното на ада да слезнеш, пак ще те измъкна!". Това бе Методи Константинов. Това е жертвата на Разумния свят към едного. От Учителя съм научил, че наистина има един Всемирен закон, Закона на Любовта, но разбирам колко той е сложен и велик, когато надникна, колкото ми позволяват за това човешките възможности, в тези необятни мирове на Микрокосмоса, Макрокосмоса и Мегакосмоса. Колко сложни и непонятни неща има там, личи от това, което Учителят казва за себе си по отношение на Любовта: „На Закона на Любовта, аз едва крайчеца съм надигнал!"

30. ПЪРВИ СТЪПКИ НА СЪВРЕМЕННАТА НАУКА КЪМ АСТРОЛОГИЯТА Астрологията като наука идва от древността. Преминава през вековете като знание на посветените. През XIX, XX век тя излиза на показ и е представена на човешкото знание. И започва следващия етап, където тя трябва да се докаже от учените, че тя съществува и не е измислица. И тя се доказва. През 1925 година, в един разговор между група приятели, Учителят казва: „В космоса има тъмни слънца, които нито светят, нито отразяват светлината и тези слънца са повече от другите". От израза на Учителя се е разбрало, че влиянието им е особено злокобно. Наистина, навсякъде в природата има антиподи. Има бяло, има и черно. Има вещество, има и антивещество. Има източници на живот, любов, радост, има и източници на смърт, злоба, скръб. Учителят един път каза, когато стана въпрос за злото: „По силата на каквото право имаме Доброто, по силата на същото право имаме и злото". И наистина, радиоастрономите, както се разбра, често се натъкват на сигнали от мировото пространство, където оптическите телескопи нищо не намират. Тези сигнали се отдават на някакви далечни облаци прах, но така ли е или това са импулси от тъмните слънца? Сега радиоастрономията бързо се развива и вече разполага с доста добри уреди. Радиотелескопите например представляват от себе си едно идеално полирано параболично огледало, направено от метал, в центъра на което, по посока на голямата ос на параболата се намира антена. Радиовълните идващи от мировото пространство се улавят от огледалото, като се отразяват върху антената. Приетите от тази антена вълни се предават на сложни електронни уреди, където се обработват. Колкото огледалото е по-голямо и по-съвършено изработено, толкова радиотелескопа улавя по-ясно и от по-голяма дълбочина на космоса сигнали. Учените засега разполагат със значителни по своя размер такива огледала. Така, обсерваторията на Джорден Бенк в Англия разполага с телескоп, огледалото на който е 76 метра в диаметър, а антената му е 10 метра. Този телескоп позволява на учените да проникнат в космоса и да улавят сигнали на тела, намиращи се на разстояние 1 милиард светлини години. При това положение, явява се въпроса: Тези радиолампички и електронните апарати, дали са по-съвършени от мозъчните клетки, които ги създадоха? И после, щом тези лампички улавят сигнали от такова непонятно за нас грамадно разстояние, защо мозъчните клетки да не улавят сигналите на планетите, Слънцето, Луната, които са на разстояние от нас само светлинни секунди и минути? Ето това е въпросът. А отговора търсим чрез астрологията.

29. СВЕТИЛОТО НА СРЕДНА АЗИЯ - АВИЦЕНА Авицена е роден в 957 г. и умира през 1037 г. Той е светилото на арабската култура. Особено внимание Авицена е обръщал на справедливостта. Той смята, че тя е най-доброто качество на всички човешки постъпки. Трудовете на Авицена са оказали изключително влияние, както на науката, така и на философската мисъл за вековете. Авицена е известен също и като поет. В своите стихове, поеми, които е писал на езика на дариите, съвсем ясно е изказвал своите велики и напредничави идеи. Тези произведения също са били предназначени за неговите ученици. По това време са били написани и приказките от 1001 нощ. Тях може да ги напише само онзи, който е имал солидни познания по обикновените и окултни науки, който е имал голяма мъдрост и умение да пише литература. В цялата арабска култура, няма по-всестранно подготвен човек от Авицена. И оттам, упорито се натрапва мисълта, че приказките от 1001 нощ са дело на него. За приказките от 1001 нощ си спомням една случка. Като студенти една група приятели живеехме заедно. Един от нас, след като свърши и взема университетската си диплома, отиде при Учителя да му се похвали, че е завършил и най-важното, да му поиска някоя книга, която още повече да допринесе за обогатяването на неговите знания. През това време бяха излезли доста преводи на книги, които засягаха индуската философия, разни книги за йогите, из областта на окултните науки, кабалата, хиромантията, френологията, астрологията и др. Тези книги будеха голям интерес у нас и ние ги търсехме, четяхме и коментирахме по тях. Знаехме, че Учителят има много и добре подбрани книги. Нашият приятел поискал от Учителя някоя интересна книга, която да допринесе нещо за задълбочаване на неговите знания. Учителят изважда от библиотеката си приказките от 1001 нощ и му ги дава. Една знаменателна случка, която изнася също величието на Авицена. Потърсих да намеря някой от трудовете на Авицена от мой познат библиотекар. Той ме насочи към руската книжарница, която скоро е получила някой от томовете на „Медицинския канон", но се оказа, че набързо била се разпродала. Изненадах се. Значи, хиляда години „Медицинският канон" все още не е изгубил своето значение, пък и другите му трудове. Хиляда години и все още продължава да свети и да бъде високо името на Авицена. Учителят беше казал: „На сто години се ражда гений, на хиляда - светия, а на две хиляди - Учител". Гениите дават тласък на човешката култура; светлина на човешките умове за десетилетия, светиите - за столетия, а Учителите - за хилядолетия. От Христа до Учителя, по-голямо светило от Авицена не е изгрявало. Но злото също не дреме. В лицето на Чингиз хан то проведе своите пъклени, разрушителни планове. В 1219 г. ордите на Чингиз хан са разположени на почивка в горното течение на реката Артим, голям приток на сибирската река Об. Той е пратил вече своите шпиони на юг, в средна Азия, за да проучат стойността на неговата следваща плячка. Те се връщат и донасят много примамливи сведения за богатствата и благоденствието .на тези земи. Чингиз хан едва дочаква пролетта на 1222 година. Той повежда своите орди, които като стихиен порой рушат, ограбват и помитат всичко през където минат. За три години ордите му стигат до сърцето на разслабената вече арабска империя и нанасят смъртен удар на цъфтящата култура там. Един мъдрец, гледайки пустоша след монголските орди, е отбелязал на една скала: „Оттук минаха монголите". Да разберат хората, защо е тая пустош. Те са разрушили и язовири, и канали. След тях Средна Азия заприличва на пустиня. Смъртно ранена арабската култура продължава своя упадък до началото на 16 век, когато идва и нейния край. В началото на 16 век, на престола, на издигащата се вече Отоманска империя е султан Сюлейман Великолепний, най-големия завоевател на Турция и последният от ерата на седемте велики турски султани. Султан Сюлейман Великолепни завладява почти всички земи на арабската империя, включително и Египет, цяла северна Африка. Така, той помита, както Александрийската, така и Арабската кулутура, но подтикът е вече даден. Светлината вече е озарила човешките умове и човешкият род тържествено крачи по озарения път на прогреса. Доброто и този път преварва. Спомням си един случай от времето на Учителя. В първите години, когато ходехме на седемте рилски езера, бяхме малки групи, може би не повече от 40-50 души. Тогава минавахме през Сепарева баня и хижа „Скакавица". Прекарвахме 10-15 дни край езерата и се прибирахме. При едно такова пребиваване, дойде деня да се прибираме, да слизаме. Учителят изведнъж даде бързо нареждане, час по-скоро да бъде прибрано всичко и да тръгваме. За кратко време той беше готов. Това и неговото подканване ни накара и ние също набързо да се приготвим и да тръгнем. Още като почнахме да слизаме, цялата планина страшно потъмня, тъмни облаци обгърнаха Рила, загърмя и затрещя. Зад гърба ни се изливаше пороен дъжд. В Сепарево автобусите ни чакаха. Качихме се и дъжда почна да се излива и тук - тропически, пороен дъжд. При пътуването стигнахме до едно дере, на което нямаше мост. Поглеждаме, само няколко крачки от пътя, който минава през дерето, една мътна стена от вода иде. Колите едва смогват да минат и пътя бива залят. Минахме благополучно, но всички настръхнали от ужаса, който връхлиташе. Прибрахме се на Изгрева доволни. След като преминаха коментариите по случилото се, Учителят каза: „Преварихме с една минута". И този път разумният свят превари мътната стихия на злото, водена от Чингиз хан. Преживяхме потопа воден от ордите на Чингиз хан.

28. ЧАСОВНИКЪТ НА ЖИВОТА Има един основен принцип в природата, който учените наричат „Движение", по липса на по-подходяща дума, а религиозните наричат този принцип - БОГ. Но нито едните, нито другите имат ясна представа за Неговата същина. Този принцип създава всички процеси, които имаме. Процесите са подчинени на втори принцип - принципа на ритмичността, или на импулсите. И животът, тази висша проява на разумния свят, си има свой ритъм. Този ритъм, това чукане на часовника на живота, проявен във формите, където той протича, не е всякога равномерен, нито пък е еднороден, той ту усилва своя ход, ту го намалява, а характерът му се мени в безкрайни нюанси. При човека, където животът на нашата планета е проявен в най- високия си стадий, тази ритмичност е най-ярко изразена. За всеки отделен индивид тя има своята характерност, но и за всеки индивид в течение на денонощието, пък и през цялото време на живота му, също е различна. Ускори ли се чукането на този часовник, стане ли то по-интензивно, човек се чувствува енергичен, бодър, весел и разположен. Забави ли се това чукане, имаме обратното на тези състояния. 1. Онази част от земната повърхност, която се намира на изток малко преди изгрева на Слънцето и по време на самия изгрев, получава силовите, космичните слънчеви лъчи в най-чистата им форма. Защото тези лъчи по това време засягат най-малко Земята. Веществото на Земята все още не е възбудено и отделянето на космичните земни лъчи, притъпяващи въздействието със своите отрови, тези на слънчевите животворни лъчи, носещи и подтикващи живота е най-слабо. Във веществото на слънцето отровите са изключени и във това е разликата между естеството на слънчевото вещество и това на земята. Оттам, на това се дължи, че при разпадане на слънчевото вещество се отделят космични лъчи, частички носещи живота. 2. По-късно, с издигането на слънцето на хоризонта в огряната от лъчите му земя, почва под тяхно въздействие промени в земното вещество при което се отделят и земни космични лъчи. Чертежът поставен по-долу ще изясни казаното: Фиг. 1 A - при изгрев Б - по време на изгрев В - до обяд Г - след обяд Д- привечер Е - залез слънце Секторът А Б е местност преди изгрева на Слънцето. Космичните лъчи на слънцето са засегнали най-малка част от земята и възбудата на веществото в тази област е най-слабо. Тази възбуда е най-малка в планинските върхове, водните площи - морета, океани, а също и местата покрити с гори. В сектор Е Д, който е при залеза и малко след залеза, също имаме благоприятни условия за приемане на силови слънчеви лъчи, но поради наситеност в атмосферата от земни излъчвания, породени от целодневното въздействие на космичните слънчеви лъчи, то и качеството им е значително понижено. Наистина и привечер около залез, и малко след него, разположението у човека е понижено. Учителят казва, че и изгревът и залезът на Слънцето са добри, но изгревът е по-добър. Учителят казва още: „Половин час преди изгрева на Слънцето и при изгрева, човек може да получи най-много енергия. Ако времето е облачно, това приемане не се възпира. Облаците не пречат на приемането на тези животворни лъчи". Но дебелите тухлени и бетонни стени, разбира се ще пречат на това. За да може човек да се ползува от тях, то силата на тези лъчи, той трябва да бъде на открито. Казаното от Учителя, потвърдено от откритието на учените, че в утринните часове на деня, хормоните, възбудителните вещества, отделяни от жлезите с вътрешна секреция са в най-голямо количество, ни дава право да приемем, че мястото на този жизнен часовник е на Слънцето и че силовите лъчи, които то изпраща са факторите, задвижващи и определящи неговият ритъм - да бъде той по-правилен и по-интензивен. На човека остава само да приеме тези лъчи и да се възползува от тях. Ето защо, всички велики духовни водачи на човечеството, от най- дълбока древност досега, са учили, че утринното излизане малко преди изгрева на Слънцето и при неговия изгрев, е от най-голяма полза за човека. А посрещането на самото Слънце, приемането на неговите първи лъчи чрез нашите очи, тези прозорци на човешката душа, е от изключителна полза, защото приема енергия не само тялото, но и главният мозък. Той е командният апарат, който понася най-големия дял от напреженията, които човек има. Главният мозък трябва да бъде най-добре наситен с енергия, за да се справя по-добре с трудностите на деня. Казвам - най-вече за главния мозък, защото колкото една клетка е по-съвършена, толкова и възможността й за приемане на тези сили е по-голяма, а клетките на главния мозък в това отношение са от най-голяма класа. Влиянието на слънчевите лъчи като могъщ фактор на жизнени сили за човешкия организъм, се разбира най-после от всички, но това влияние е все още някак смътно и неясно за мнозина. Голяма част от хората днес приемат, че въздействието на слънчевия лъч е най-благотворно, когато неговото топлинно въздействие е най-силно, а това е от 12 часа на обяд до към 4 часа след обяд, нещо което е погрешно. Полза през тези часове, а особено през горещите летни дни, няма. За планинските райони, покритите с гора места, за големите водни площи - морета и океани, лъчите от зори до най-много към 11 часа преди обяд, са добри /също и след 4 часа след обяд/, но предиобедните са от най-голяма полза. Възбудата във веществото на земята, тогава е най- малка. По-внимателните издирвания довеждат до още по-интересна връзка между този часовник на живота в човека и слънцето. Раждането на човека е преминаване от един в друг свят. Този момент е най-важен на човека преминаване от един в друг свят. Този момент е най-важен в жизнения му път. Наблюденията са показали, че има една много интересна връзка между момента на раждането и положението на Слънцето, за мястото където то става. Хората родени по време на изгрев или малко преди изгрева на слънцето, имат много по-голяма жизнеспособност, отколкото другите. Те са всякога енергични, бодри, лесно ликвидират умората, ако такава е настъпила при по-голямо напрежение, а също възстановяват нарушението на жизнените си процеси, изразени в заболявания /което нещо за тях е по-рядко/ - много по-лесно. През целия си живот запазват една подчертана бодрост, изблик на постоянен приток на енергия, неуморност. Ден и нощ - в 24 часа слънцето движи своя часовник на живота. А човек доколкото може настройва своя жизнен часовник към времето на слънцето и часовника на живота.

27. ЗВЕЗДАТА НА ПИТАГОР - ПЕНТОГРАМАТА НИКОЛАЙ ДОЙНОВ: Човек разкрачен с разперени две ръце представлява в най-чист вид една Пентограма. Движещият се човек е Пентограма, която се движи, като всеки връх се движи и заема за известно време мястото, което е главата на човека. А човекът е същество на мисълта. Една малка случка от времето на Учителя, където ще говорим за значението на мисълта и за мястото откъдето идва мисълта. В една лятна, тиха, приятна вечер бяхме се събрали на полянката където играехме утринните упражнения. Учителят беше също там, пеехме някои от песните, които Той ни беше дал. Всички пееха така вдъхновено, тъй хармонично, пееше Учителя. Създаде се рядко по своята красота и чистота изживяване. Бях близо до Учителя, пях и аз и си мислех, как ли Учителят е създал такива бисери. Като привършихме пеенето, доближих се до Него и Го попитах: „Кажете ми, как измислихте такива прекрасни песни, такива мелодии". А Той ми отговори: „Аз не съм ги измислил". Да, Учителят не беше ги измислил, Той ги беше взел само от Великата хармония на природата. Тъй както и учението, което той донесе беше взел от необятната съкровищница на Божествената мъдрост, от която съкровищница всички велики Учители черпят. ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ: Значи, не съм ги измислил. Н.Д.: Да, бяхме се събрали и аз бях до Него и се възхищавах от тези мелодии и не можах да намеря по- подходящ израз, ами измислил. И Той ми каза, не съм ги измислил. Учителят казва: „Ако вие пуснете една мисъл, то когато и да било, тя неминуемо ще дойде пак при вас, като при това, ако е добра, минавайки през пространството ще приеме силите на доброто и ще дойде по-богата отколкото е тръгнала. За злата мисъл същото. Ето защо, колко е важно, какво човек мисли. С това малко скромно изречение Учителят открехна малка пролука към една от най-великите тайни на природата за пространството от Всемирният закон. Спомням си една случка от времето на Учителя, показателна за това. Един от нашите млади тогава братя беше хубав, строен, напет, беше решил в странство да следва. Отива да си взима сбогом с Учителя, като очаква да получи някакво напътствие, благословия за своята светла перспектива. Учителят го погледнал и строго му казал: „Слушай, в дъното на ада да слезеш, пак ще те измъкна". В.К.: Това за Методи Константинов ли беше? Н.Д.: За Методи Константинов. Учителят казва: „Разумният свят не държи сметка за времето, той разполага с безкрайно време, но за енергията, за силата държи сметка и за най-малкото изразходвана сила. И ако някой си позволи да изразходва енергия и най-малка сила, небето го държи отговорен". В.К.: Сега, за този случай с Методи Константинов. Н.Д.: Методи беше следвал в Полша и мисля, че после разбрах, че някакви връзки си създал с някаква хубавица и навярно е искал да отиде пак. И Учителят по този случай му казва, защото като отиде там, свърши се там, с неговите духовни подтици и т.н., ще загуби всичкото туй, което е получил на Изгрева. В.К.: Сега, тука за Пентограмата, какво ще кажеш, която тука е дадена, ти си работил върху нея? Пентограмата, която Учителят даде? Н.Д.: Пентограмата, която Учителят даде е най-съвършената фигура в геометрията. Той дава Пентограма и я правят на една голяма бяла плоча, и от тая плоча са направили копия, като я раздал на братята и сестрите. В.К.: Ти знаеш ли за онази Пентограма, за цветната Пентограма, която е била в Търново? Н.Д.: Аз съм я гледал, но не мога да кажа кой я рисувал. В.К.: И какво представляваше, спомняш ли си я? Н.Д.: Същото туй, което на тази Пентограма, само е дадена в цветове. Образът на Христа, врати, дървета бяха цветни и беше голяма колкото стена. В.К.: По-късно аз съм виждал, че някои носеха Пентограми, като медальони на верижка окачени на шията си. Н.Д.: Да, по-късно някои от приятелите, не знам дали по указание на Учителя си изработиха Пентограми от злато и си ги носеха, като огърлица малка. В.К.: Ти разглеждаш тука звездата на Питагор. В какъв смисъл звездата на Питагор? Н.Д.: Учителят разглежда човека като една съвкупност от четири триъгълника. От таза надолу единия - големия триъгълник, от раменете надолу - втория, от главата до брадата - третия, има един четвърти триъгълник, всички тези три триъгълника са обърнати с върховете надолу, само четвъртия тригълник - носа е обърнат нагоре, който изразява човешката интелигентност - Божественото в човека. В.К.: Значи, това е по отношение на Пентограма. Аз съм виждал приятелите в първите години, окачваха Пентограмата по стените. Н.Д.: Пентограмата е окачвана по стените, аз я имам тука. Ако не си я виждал може да я виждаш. В.К.: Виждал съм я. Н.Д.: Питагор е разглеждал геометричните фигури като елементи на природата, закономерностите на които са и закономерности в самата природа, във формите които тя създава. Най-любимата на Питагор и на неговите ученици фигура, която най-много са изучавали е била Пентограмата, наречена още Питагорова звезда. Това е звезда, която се получава, като се продължат страните на правилния петоъгълник в две направления до тяхното пресичане, по този начин се получава петолъчната звезда. С този знак учениците от школата са се познавали един друг, като са я чертали при среща. Пентограмата за тях е била най-съвършената геометрична форма. И наистина, тази геометрична форма има много интересни и странни качества, които я отличават от другите фигури. Ъглите при върховете на звездата са по 36 градуса. 36 умножена на десет, дава почти толкова, колкото денонощия има годината. Сборът на тези пет ъгъла е равен на 180 градуса, което дава една права линия. Самият пентограм е една съвкупност от пет тройки подобни триъгълници, каквито имаме в човешкото тяло. Лицето на човека е най-малкият триъгълник. Триъгълникът образуван от линията минаваща по раменете като основа, а другите две страни от края на раменете до пъпа е вторият среден по размер триъгълник. И най-после големият триъгълник, който се образува от линията минаваща през пъпа до тазовите кости, като основа на триъгълника, а другите две страни от края на тазовите кости до петите. Един път в клас Учителят даде тази скица, като обясни, че тези три триъгълника обърнати с върховете си надолу показват, че човек е потънал много дълбоко в гъстата материя. В средата на най- горният триъгълник той начерта едно малко триъгълниче с връх нагоре, което изразява носа на човека. Това триъгълниче, каза Той е само Божествената същина в човека. Отношенията на лицата на тези три триъгълника в пентограма, както и в правилната човешка фигура са в тъй нареченото златно съотношение. С други думи, ако разделим лицето на най-големият триъгълник с това на средния, ще получим число, което ще бъде равно на числото, което ще се получи, ако се раздели лицето на средния триъгълник с това на малкият. Златното съотношение е несъизмеримо. Точките, в които се пресичат линиите на пентограма, върховете на вписаният в него петоъгълник са точки също на златното сечение или както още древните са го наричали Божествена пропорция. В златно сечение е разделена една отсечка, когато съотношението между цялата отсечка и по-голямата част е равно на отношението между по-голямата част от отсечката и нейната по-малка част. Геометрично, златното сечение е дадено в Пентограма, но алгебрично не може да се изрази, несъизмеримо е, не могат да се намерят числа, които да удовлетворяват тези две съотношения. Въпреки това, златното съотношение се среща най-често в природата. Правилното човешко тяло и много от неговите органи са построени по закона за златното отношение. Така например, в скулптурата на Аполон - Бога-Слънце, най- красивият от боговете, всички негови части и цялото тяло са построени според златното съотношение. Така, ако вземем височината на фигурата и теглим една хоризонтална линия през пъпа - то цялата височина се разделя на две неравни части, които са в златно съотношение, по отношение на цялата височина ; Второ златно отношение имаме, като отсечката от пъпа до върха на главата - разделим с права, която минава под брадата на главата; Трето златно отношение имаме, като - разделим отсечката от пъпа до петите с линия, която минава през коленете. В ръката на съвършеният човек имаме също три златни съотношения. Точките на деление са в китката, лакътя и там където свършва ябълката на горната част на ръката. Всички изтъкнати скулптори, художници са спазвали законите на златното сечение, затова техните творби дават едно меко, приятно зрително усещане. Златното сечение, където и да се види внася една хармония, едно чувство на някакво висше доволство. Щом като за слуха имаме благозвучни и неблагозвучни акорди, защо и за окото, за зрението да нямаме същото. В школата на Питагор добре са разбирали, че има хармонични за окото форми и отношения, и са търсили законите, които създават тези форми - най-важният, от които е златното Божествено отношение. В изграждането на всички големи строежи на древността, законите на хармоничните отношения са били напълно спазвани - затова те са велики, пълни с художествена стойност и вечно ще останат такива. За златното отношение, видният италиански математик Фибоначи, живял между 1170-1228 година е дал един ред от отношения наречени „ред на Фибоначи", който ред от третият член нататък все по-близо и по- близо се приближава до златното отношение. Първите членове на този ред са: 3/5, 5/8, 8/13, 13/21... Този ред е служил на художниците, скулпторите и строителите от онази епоха за определяне и създаване на съвършените форми. 1. За чертане на правилен петоъгълник откъдето се изхожда за чертане на пентограма има доста методи, но най-красивият е този даден от Алберт Дюрер. Един от най-големите гении от Враждането в Германия, живял между 1471 и 1528 година. Дюрер е бил художник, гравьор, скулптор, архитект, математик, създател на фортификацията и още какво ли не. Неговите художествени творби и сега имат значителна стойност. 2. Учителят също ни даде пентограма, като символ и като ключ за едно по-дълбоко разбиране на пътя на човешката душа, но за това в част втора. 3. Учителят в Словото си, в лекциите се спира подробно как се чертае Пентограмата, как се движи Пентограмата и е дал на учениците истинската Пентограма на чертеж нарисувана на плакат за да се окачва на стената. Учителят също ни даде Пентограма*, като символ и като ключ за едно по-дълбоко разбиране на пътя на човешката душа. ________________________________________ * 3а Пентограмата виж „Изгревът" том XII, стр. 520-862. Приложение към тома са два плаката с черно-бялата и цветната Пентограма.

26. ПЛАНЕТАТА ЗЕМЯ НИКОЛАЙ ДОЙНОВ: По време на Учителя, един от нашите тогава млади братя си замина. Братът беше много интелигентен и се ползуваше със симпатии. Запитах Учителя, защо този брат си замина. Учителят отговори: „Този брат се беше свързал с един изостанал дух от Лемурийската епоха, затворен в центъра на земята, който дух искаше да се прояви чрез този брат и щеше да направи големи пакости, щеше да спъне брата и ония около него, затова и ние го прибрахме". ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ: За кой брат ставаше въпрос? Н.Д.: Мъчно мога да си спомня, защото тогава заминаха няколко млади братя. Един от тях беше Кузман, който беше рядко интелигентен и следваше философия. Друг беше Георги Марков, също тъй много интелигентен. Трети беше един брат - Кирил Паскалев, който следваше медицина и работи като доктор известно време. Така, че няколко братя за един къс период от младите си заминаха, и не мога да си спомня за кой става въпрос. В.К.: Защото, аз си спомням Учителят казва нещо, във връзка с това, че му слагат кюмюр да гори в печката му в стаята и той казва, че не иска да се горят въглища, защото се освобождават тези лемурийски духове. Значи този брат се свързал с лемурийците. Един ден, по обяд, на масите пред салона бях седнал точно срещу Учителя. Обеда свърши и донесоха пред Учителя чиния с едри жълти круши. Учителят взема една круша, разряза я и ми даде едно парче от нея. След като го изядох, Той ме попита:" Хареса ли ти крушата?" - Не, отговорих аз, крушата е стипчива и кисела. Взема друга круша и от нея ми отряза парче, изядох и него. „Тази хареса ли ти?", попита ме Той с една мека усмивка. - „Да - казах аз - наистина, парчето от втората круша беше нещо великолепно, сладка, ароматична, просто се топи в устата. „Знаеш ли защо едната круша беше кисела, стипчива, а другата сладка и много приятна?" - „Не зная". „Защото първата е приела повече влиянието на земята, а другата, хубавата е приела повече влиянието на слънцето. Това се отнася и за хората - приемем ли повече влиянието на слънцето, ще бъдем с качествата на хубавата круша. Приемем ли повече влиянието на земята, ще имаме качествата на лошата круша". Духовете на центъра всякога се стараят да спечелят хората за своите разрушителни задачи, като им обещават Рай. Внушават им съблазнителни идеи, които уж като приложат, ще станат щастливи. Така Ева беше измамена. Такива Еви ги е имало, има ги и сега. Това е докато вържат хората, а после почват с омразата, лъжата, насилието. Христос даде ясна и отривиста мярка - „По делата им ще ги познаете!" Пазете се от тях - тяхното лукавство няма край. На земята стават две явления, които са още загадка за човека. Това са вулканите и земетресенията. На земята има 522 действуващи вулкана, а годишно имаме средно по 100 000 земетресения. Вярно е, че само малка част от тях се усещат от хората, но сеизмографите ги улавят. На какво се дължи всичко това? - Науката не дава сериозни обяснения. Учителят казва: „Вулканите са циреите на земята, ако ги нямаше Земята би се пръснала". През 1928 г. стана голямо земетресение в Чирпан. Учителят каза: „Ако в този град имаше 10 души праведни хора, земетресението нямаше да стане". Какво значи казаното от Учителя за вулканите и земетресенията? - Ядрената физика е стигнала до две интересни открития. Първото е, че освен познатият ни вид материя, има още един вид, който те наричат „Антивещество". Разликата между веществото и антивеществото е, че при първото ядрото на атома има положителен заряд, а периферните частици - електроните имат отрицателен. При антивеществото имаме обратно. Когато частиците от двете вещества се срещнат, то масата им минава в сила, т.е. получава се взрив. Значи, ако имаме само по половин грам от едното и другото, то при среща ще получим взрив, който съгласно формулата Е = тс2 ще даде сила равно на 25 000 000 умножено на 3600 киловата = 90 000 000 000. Във вътрешността на земята стават термоядрени реакции, при което се отделя и от антивеществото, което при среща се получават взривове, носещи казаните катаклизми, земетресения и вулкани. Антивеществото е вещество, в което злото има своя дял. Учителят каза: „Омразата, злобата, ненавистта, това не са състояния на душата, а е материя, при разпадането на която имаме тези прояви". Ако майката е разтревожена, тя по никой начин не трябва да кърми детето - разпада се антивещество, което в контакт с веществото дава отрова. Второто важно откритие, което повече има отношение към нас хората и самата Земя е, че когато кванта енергия /или зърна енергия/ им се даде още сила, то те се материализирват. Имаме обратния процес, от енергия получаваме маса. Когато енергията при разпадането дойде до човешкия мозък и той им даде нова сила, нов тласък /а човешкият мозък е мощен усилвател/, ние материализираме тази сила във вещество, ако е за добро, в антивещество, ако е за зло. Двата примера: за Чирпанското земетресение и за майката, която кърми детето и много още подобни казани от Учителя от този род, говорят за грамадната роля, която трите милиарда хора на Земята могат да изиграят в еволюцията на планетата и в нашата съдба. До каква грамадна степен те могат да облекчат планетата в чистенето от това антивещество. И катаклизмите, ако и да не изчезнат, то биха се значително намалили. А и Христос казва: „Птиците небесни ще дойдат до вашата глава, но не им давайте да свият гнездо". Какъв величав образ на целия този процес. Оста, около която се върти Земята има два характерни белега. Първо, при движението на Земята оста се люлее и за един период от 26 000 години тя описва един конус. Този период се нарича „Прецесия". Второ - оста е наклонена спрямо перпендикуляра на еклиптиката с 231/2 градуса. По първият й белег - люлеенето на оста, можем да я оприличим или сравним с един човек, който при ходене се люлее. Това показва, че той няма една стабилност в своите принципи. Изправи ли гръбнака си в две плоскости, криви ли си раменете - едното по-високо, другото по-ниско, криви ли главата наляво или надясно, това показва, че този човек обича да угодничи. Така и Земята отстъпва от своите принципи. Тя отстъпи под натиска на злото и в резултат, връхлетяха я няколко ледени епохи, които нанесоха тежки поражения на много от растенията, животните и хората. „Гълъбът при всички условия остана вегетарианец", каза Учителя. Ето една птица, която устоя, не се огъна пред злото, запази свещените принципи. И между животните и между хората има такива, които устояха. Това отклонение на оста, Разумният свят наложи като контра-мярка срещу провала, който земята прие. Благодарение на това отклонение, ние имаме топли месеци и по-далеч на север и юг, и с това висшия живот получи по-голям простор, сега, когато последният леден период си отива и земята се затопля. Констатирано е, че замразеността на почвата в Сибир се оттегля все по-на север. Земната ос, според изследванията на учените се изправя по 50 секунди на сто години. Учителят беше казал още отдавна, че оста на Земята бавно се изправя, поради това, че на нея настават по- благоприятни условия. В Северното полушарие на Земята е струпано много повече суша, отколкото в Южното. Какво направи Разумният свят? - През зимата у нас /през януари/ Земята е с 5 000 000 километра по-близо до Слънцето, отколкото през м. юли, а в Южното полушарие - обратно. С това ни се показва - Обръщайте внимание само на Доброто, със злото не се занимавайте. Защото разликата между студените и горещи месеци е значително смекчена в Северното полушарие, отколкото в южното. Най-после, ще разкажа и следното. Един ден сме седнали на масите, Учителят и аз бяхме един срещу друг. Беше следобед, привечер - говорихме нещо. По едно време Учителят се усмихна, отвори шепата си и ми показа една много голяма, прекрасна ягода. Навярно беше я откъснал току-що от градината. „Какво ще кажеш, какво предпочиташ, тази ягода или едно яйце?" Погълнат от Неговият дълбок, топъл, мек израз на лицето Му, в което прочетох. Разбрах, че въпреки всичко, щом Земята може да дава такива плодове, тя все пак е една от напредналите планети в Слънчевата система. Аз нищо не отговорих, бях доволен от това, което разбрах. Тук случаят е малко по-друг. Туй беше. Аз се разхождах на поляната дето се играят упражненията. И Учителят от единия край на поляната върви към мен и си държи стиснати ръцете. И като дойде при мен леко открехна ръцете и аз видях една грамадна ягода. И ме попита: „Ти какво предпочиташ тази ягода или едно яйце?" Не помня отговорих ли нещо. Но Той ми каза после: „Разбери, че щом нашата Земя дава такива плодове тя все пак е напреднала планета". Случаят малко не е така, че сме били на масата, а на поляната.