Ани

112. УРАГАНЪТ НА РАЗРУШЕНИЕТО ПОМИТА НАВСЯКЪДЕ Освен Изгрева, скъпи за нас свързани с великото дело на Учителя, бяха и имотите, които имахме в Търново. Вилата, мястото около нея, от около десетина декара, засадено една част с лозе, а другата по-голямата с овощни дървета и друго едно място на около 150-200 метра, по пътя за град Севлиево, също от около десет декара. Вилата и тези две места бяха много подходящи за съборите, които Учителя устройваше там. Най-напред Търново се намира в центъра на България, лесно достъпен за всички краища на страната. Благоприятният климат. Селяните на всички околни села се славеха, като много добри градинари, производители на зарзават и плодове, което нещо за нас, като вегетарианци беше най-важната ни храна. Тези места и вилата, тогава бяха отдалечени от града и цареше една приятна тишина и уединеност, напълно подходящи за нашите срещи. След събора обаче в 1925 г. духовенството в лицето на своите владици и попове, в устрема си да спъват делото на Учителя, пускат между гражданите в града за подпис една декларация, в която се казва, че те не желаят, Учителят Петър Дънов да провежда своите събори в града им. Който не подпише тази декларация ще бъде отлъчен от черковата. Разбира се, онези от гражданите, които не са имали отношение към Учителя и неговото дело, за да не си създадат неприятности са подписали. С това дейността на Братството там се преустанови. Един наш брат Стамат остана, за да се грижи й стопанисва това наше имущество. Но след 9 септември 1944 г. съвета на града започва да строи жилищни блокове на местата, а по-късно, когато този брат умира в 1964 г. вилата е съборена и на мястото й също се застроява жилищен блок. Срещу тъй иззетите имоти, Братството също не получава нищо. Така и, тази наша светиня беше пометена и обезличена. В човешката природа има вкоренено, много интересно социално чувство. Хората, с които си преживял в даден период, общувал си с тях, наедно сте прекарали радости и скърби, изобщо хора, с които си имал общ живот, всякога се създава нуждата и необходимостта, от един контакт с Тях. Да ги видиш, да се срещнете, да си поговорите, да се изживее нещичко от живота наедно с тях. Тази нужда, беше също ярко изразена и у нас нашите приятели. Създадената традиция сутрин да бъдем наедно и да изпълним утринните гимнастически упражнения, Паневритмията и да си изпеем по някоя песен, беше здраво вкоренена. И сега, когато Изгрева го нямаше, това се изживя много тежко. Приятелите намериха в близката гора, подходяща за целта полянка и там започнаха да се събират, да се видят, да изпълнят утринните упражнения, да си попеят. Но и там ограниченията започнаха бавно но сигурно и тази малка проява отиваше към ликвидиране. Другото място, където все пак можеше да се видим и проявим нещичко от Братския колективен живот, това беше бивака ни на Витоша - „Железните врата" или както Учителят го беше нарекъл „Ел Шадай". Там обикновено през неделните дни, отиваха приятелите, още от ранните утринни часове и прекарваха деня в обща братска изява. Утринните упражнения, Паневритмията. Огънят още от ранната сутрин е накладен и чайниците с гореща вода са готови за закуска. След упражненията, шумното оживление, което съпровожда такова важно събитие като утринно ядене е налице. След нея и притихналата вече атмосфера се прочита и беседа от Учителя. Картофената супа за общия обяд, чевръсти и грижливи ръце са вече приготвили. Приятни и полезни разговори, запълват обедните и следобедни часове, до идването на времето за слизане по стръмните пътеки към града. Приятелите там за лошо време, при дъжд от подръчни материали бяха направили скромно помещение, което беше от голяма полза при такива случаи. Но и там дойдоха ограниченията. Да не се играят упражненията, да не се чете беседа, огън да не се кладе и пр. Дойдоха и хора от паркове и градини при Столичния градски народен съвет и разрушиха скромната постройчица, като за успокоение на приятелите казали, че тя е много неугледна и на нейно място щяло да се направи нещо хубаво, подходящо и удобно за приютяване при лошо време. Но разбира се това беше казано само за успокоение, за по-безболезнено минаване на ножа. Нищо не се направи и досега. Много месеци, след този удар върху нас, един ден срещам един от най-големите началници на Парк-строй, който ме познаваше, защото преди това бях около пет години техен работник и го запитах за случая с постройчицата ни на Витоша при „Железните врати". Неговият отговор беше: „Да вярно е, че мислехме да направим нещо там и щяхме да го направим, но от Държавна сигурност ни забраниха", И така и тук се направи всичко възможно и малката искрица, която все още тлееше, далеч от града там горе на Витоша, на нашият общ Братски живот да бъде стъпкана.[1] Животът ни на Рила, през летните месеци след напрегнатата 1949 г. продължи още някоя и друга година, но и там дойдоха ограниченията, докато най-после се забрани напълно нашето летуване там. Много енергичната и с инициатива наша сестра Елена Андреева организира на една много хубава полянка, оградена с борова гора, малко над хижа Вада, бивак за летуване през лятото за по-възрастни братя и сестри и такива, които не можеха да изкачват стръмнините на Рила, до към второто езеро. Добре просъществува и тази инициатива няколко години, но и тук тежкият подкован ботуш, си каза думата и това беше забранено. Така, бавно, но сигурно се направи всичко възможно от властта след 9 септември 1944 г. да се смаже и заличи, един велик и светъл период от историята на България и света, както някога това беше направено с Богомилството, преди около хиляда години. ______________________________________ [1] Виж„Изгревът", том IV, стр. 358-360.

111. РАЗРУШАВАНЕТО НА ИЗГРЕВА Отбелязахме вече, че братските имоти са вече напълно и изцяло конфискувани и са станали собственост на държавата. Известно е, че всяко общество, организация или каквото и да било човешко сдружение, останало без една материална база е обречено на загиване и ние останали юридически без такава база бяхме обречени на пълна ликвидация. Оставаше да дойде и фактическото изземване, което нещо и не закъсня, за да бъдем хвърлени в трапа и погребани. Но Комитета на верите, намери за нужно да приложи една хитрина, за да бъде лицето на властта чисто пред световната общественост, по отношение изземването на братските имоти и нашето ликвидиране. Ето защо. Комитета на верите, изисква от Братския съвет, да му предостави трима хора, които да държат връзка между него и съвета. Братският съвет избира и делегира трима наши братя за такава връзка. Но Комитета на верите е сметнал навярно, че идва много натруфено и че с това се отдава много голямо внимание на Братството с едно такова представителство от трима души, затова Комитета елиминира двамата и оставя само един да бъде като връзка. Чрез този наш единствен представител, Комитета на верите изпраща едно искане, с което предлага на Братския съвет - Имотите на Изгрева, места и постройки там да се подарят за направа на легации. Интересно е, че след като вече имотите на Изгрева са както вече отбелязахме, конфискувани от държавата и са вече държавна собственост, естествено е тя свободно да разполага с тях. Тогава, защо е трябвало да иска съгласието на нашето Общество, тези имоти да се подаряват от нас за легации? Явно е, че е имало един страх, пред световното обществено мнение и най-вече пред Историята, че може би някой някога ще поиска обяснение: „Как така Изгрева център на едно такова велико движение в историята на България основано от българина Петър Дънов самородно не заимствувало нищо от другаде е заличен, пометен и на негово място стърчи легация. Да вярно е ще отговарят те: „Изгревът е пометен и на негово място е построена легация, защото Общество Бяло Братство, чрез своя Братски съвет, доброволно го е подарило за тази цел". Тази формула, този прийом на тази власт, много преди това успешно е била изпитана и с успех приложена, по отношение жилището на Учителя на улица „Опълченска" N 66, където е живял преди да се засели Той на Изгрева. Това жилище бе собственост на семейство Гумнерови. Понеже те не са имали наследници, още приживе, подаряват своя имот на Братството, като имота се записва на една наша сестра - Василка Иванова, която дълго време е живяла в една от стаичките на сутерена. Вече споменах, че под общ покрив там, постройки-близнаци две напълно симетрични сгради, в едната е живял Георги Димитров, а в другата - семейство Гумнерови, като в една от стаичките е бил Учителя. Антов, по предложение и угода на Партията, без да уведоми Братския съвет, подарява къщата на Гумнерови, за нуждите на музея Георги Димитров. Човекът просто с широка ръка, подарява този имот от името на Братския съвет. Съветът не е намерил тогава за нужно да реагира и направи някакви възражения, пък и да беше ги направил кой ще го слуша? И за да не се създават излишни неприятности, остави този въпрос така да мине. Тук обаче, размера на Изгревските имоти и неговото грамадно значение за делото на Учителя и историята на България, не са дали смелост и възможност, Антов и този път да направи такъв жест. Ето защо е било отправено и това официално искане. В Братския съвет по това искане на партията, Антов с цялата си стихия и ярост е настоявал да се направи това дарение. Щом Партията иска значи трябва. Но останалите членове на съвета твърдо устояли и дават следният достоен отговор на това искане: „Изгревът е вече заето място от историята. Там години наред е било център, в който Учителят Петър Дънов е провел своето велико дело като основа и създаде духовното общество „ Бяло Братство". Това място продължава и. сега да бъде център на това общество. Там се намира и салона, в който Учителят в продължение на почти 20 години проведе своето дело в беседи, лекции, музикални творби, много полезни назидателни разговори, както и гимнастически упражнения, на първо място Паневритмията. Следователно Изгревът не може да се подарява за да се използува за други цели. Историята не може да се заличава". Така приготвената декларация се подписва от сто души, само Софийските братя и сестри и се изпраща до Комитета на верите. Но тази декларация разбира се не даде никакъв резултат и не попречи да се помете и заличи Изгрева. Тя остава като парче непотребна хартия, захвърлена в кошчето. Изгревът е заличен и пометен. Салонът се затвори и всяка дейност в него и въобще на Изгрева се преустанови. Влизането в него беше забранено. Тежки катинари увиснаха на входните врати. Пазачи зорко го охраняваха. Стенографките, които живееха там и Ганка, една усърдна и работлива наша сестра, която беше поела цялата работа по малкото ни стопанство, след като Бай Ради се беше поминал, бяха изпъдени. Виждайки това деяние на властта, спомних си от историята за случая с Ян Хус, един ярък представител от епохата на възраждането. В 1415 г. Хус, който по това време е бил професор по богословие и декан по свободните изкуства, а после и ректор в Пражкия университет е бил поканен от папата и кардиналите, които са 70 архиереи съставляващи Папският съвет, да присъствува на черковният събор в град Констанца. Ян Хус е разбирал уловката, която му се поставя, тъй като е знаел много добре, че със своите разбирания и изказвания, пред студентите и обществото не е бил угоден на папската власт. Но не е намерил в себе си сили и смелост, да откаже на такова високо внимание и решава да отиде. Все пак, в желанието си за сигурност, за да се предпази от неприятни изненади и посегателство върху него, той успява да вземе от немския крал - Грамота за защита от посегателство, смятайки, че това ще го предпази от неприятни изненади. Но още с отиването си в Констанца той е арестуван и предаден на Инквизиторския съд. Показвайки своята грамота, дадена му от немския крал, инквизиторите му казали: „Да, вярно е, че ти имаш грамота, за защита против посегателство, но тази грамота те закриля и те защитава само срещу произволи от неотговорни фактори. Тук, обаче няма произвол, а напълно законно решение на върховно утвърдената власт. Тази власт те осъжда да ти предадем душата на дявола, а тялото ти на правосъдието, което те осъжда на смърт чрез изгаряне. Това нещо се повтори и на Изгрева. Нашето общество, без център и място за провеждане на своя колективен живот беше мъртво. Поставената цел беше постигната. Злокобното знамение, дошло през летуването ни на Рила в 1949 г. се изпълни. Това беше чудовищен удар върху всички искрени привърженици на делото, които жестоко страдаха. Симеон Симеонов и Никола Антов, които за да се покаже пред приятелите, че и той държи за делото, но по- скоро в устрема си да държи братята и сестрите под свое влияние и директива, поискват след това разрешение от властта в една от стаичките на техните домове, да се провеждат братски събрания, където да се прочита по някоя беседа. Но това беше от страна на Симеонов, ненужна инжекция в мъртвото вече тяло, а от страна на Антов, театрален жест. Не мина и много време и това беше ликвидирано, и забранено.

110. УСТАВЪТ НА ОБЩЕСТВО БЯЛО БРАТСТВО Една от много важните задачи на формираният вече Братски съвет, макар и при ТЪЙ настъпващите за нас тежки условия, беше да може някак да бъде узаконено нашето общество. Получаване правото му да се таксува като юридическа личност, с всички права и задължения, каквито всяко узаконено общество има. По това време, пред братята в Братския съвет, се явява един комунист - д-р Стефан Кадиев, отдавна влезнал в братските среди, добре познат на всички членове на съвета уж като предан съидейник и им заявява, че като близък приятел, на тогавашният председател на Комитета на верите, някой си Тагаров, ще може да уреди среща с Братският съвет с него, за да се уреди въпроса за нашето узаконение. Срещата се урежда и председателят на Комитета на верите приема любезно и прелюбезно членовете на Братския съвет. С това явно е искал да предразположи нашите приятели към пълно доверие, откровеност и най-вече да събуди и утвърди симпатиите на нашето общество към властта. Едно приспивно отношение към нас, за да може бавно, но сигурно, по-безболезнено и без сътресения да мине Гилотината, да бъдем ликвидирани. „Да-а, другари - любезно и прелюбезно, заявява Тагаров - всичко ще се нареди, но разбира се вие трябва да приготвите проекто-устав на вашето общество и да ми се донесе за да го прегледам". Разбира се приятелите, смятайки това за голям успех и виждайки целта едва ли не постигната, си отиват доволни и предоволни. Е какво е да се направи един проекто-устав. Какъвто и да бъде, в краен случай, с някои поправки и допълнения, все ще се приеме и ние ще бъдем узаконено общество. Вятър, през пролетта често духа един такъв омайващ ветрец наричат го фион. Братският съвет, вече разположен и ободрен в следващото си заседание, натоварва члена от съвета брат Симеон Симеонов, който както вече отбелязах работеше в Съдебната палата и следователно, близък до юридическите среди там. Той да изработи проекто-устав за нашето общество и го донесе в Съвета за разглеждане. Симеон, всякога изпълнителен и с умение човек, успява да приготви един добре посрещнат от останалите членове на Съвета проекто-устав. За съжаление не можах да намеря оригинала на този проект. Но както ми се каза, в него се отбелязва, че Братството ще се управлява от Висш братски съвет, който ще бъде съставен от всички ръководители на братските кръжоци в провинцията и в София. Този съвет ще има един вид законодателна и контролна функция. И ще има обикновен Братски съвет, със седалище в София, който ще има службата на изпълнителна власт. Проекто-устава изработен от брат Симеон е бил приет от Братския съвет много добре, без каквито и да било възражения и поправки. Единствената точка по която е станало разискване е бил въпроса: Членовете на обикновения Братски съвет да се избират за определен срок време, след който да се подменят с други, дошли чрез избор или те да бъдат пожизнени т.е. избраните веднъж като членове на съвета, да останат такива за през целият си живот. По този въпрос, само Борис Николов се е изказал, членовете на съвета да бъдат периодически сменяни, и на тяхно място поставени нови, дошли чрез избор от Висшия братски съвет. Всички останали са искали членовете на съвета да бъдат пожизнени. Приема се разбира се становището на болшинството да бъдат пожизнени. Така пригладеният и одобрен проекто-устав се занася при Тагаров, да го прегледа. След няколко дена той извиква членовете на Братския съвет и тържествено им съобщава, че устава е приемлив, добър, но остава само да бъде подписан от съответния министър - ЗА ДА ПОЛУЧ И ЗАКОННА СИЛА И ОБЩЕСТВО БЯЛО БРАТСТВО ДА БЪДЕ ВЕЧЕ ЮРИДИЧЕСКА ЛИЧНОСТ. Доволни и предоволни, приятелите от съвета, любезно се разделят и още по-любезно са изпратени от председателя на Комитета на верите - Тагаров. Започва безконечно разтакане на приятелите до този Комитет. Днес да се подпише устава от Министъра, утре. Минават дни, седмици, години и до днес, този устав остава неподписан, едно парче ненужна книга, навярно хвърлена в коша. Дават се разбира се отначало, какви ли не причини, а впоследствие и без обяснения. Остана спомена за неподписания устав.

109. ИЗКУПУВАНЕ ВЕЩИТЕ НА ИЗГРЕВА[1] Приятелите ужасени от това, че и най-скъпите за нас вещи, вещите на Учителя, ще се продават на площада на търг, решават да съберат помежду си пари и да откупят поне тях. За тези вещи според оценката е трябвало да се дадат около 30 000 /тридесет хиляди/ лева. По това време бях вече изпратен в лагера и не можех да взема участие в цялата тъй тежко стоварила се грижа върху нас. Тези пари успяват да се съберат, като е имало и трогателни случаи на всеотдайност. В тази акция по събирането на парите сестра Елена Андреева, стенографката е взела най-дейно участие и тя описва един от случаите на тази всеотдайност. Идва при нея възрастна сестра и й казва: „Еленке, току-що получих пенсията си, ето вземи парите за изкупване на вещите". Но властта научава, че приятелите искат да откупят само вещите на Учителя. За да си гарантира обаче пълното и леко изкупване и на цялото движимо имущество, в което влизаше в много отношения стари и дълго употребявани вещи, и да получи за тях възможно най-добрата им стойност, то властта нарежда, че само вещите на Учителя не може да се изкупват. Или всичко, или нищо. Това решение да се изкупят само вещите на Учителя е било вътрешна работа на приятелите, без да му се дава гласност. Но... Вече изтъкнах, че още преди 9 септември, както във всички общества, така и в нашето, по нареждане отгоре, бяха проникнали комунисти, които сега, когато Партията им дойде на власт те бяха облагодетелствувани по всички направления с права, но и със задължението за всичко да донасят, един вид очи и уши на властта. Около себе си те успяха да привлекат и други, които бяха в нашето общество и те попаднаха под тяхното влияние, било за да угодничат и с това да имат разположението на току-що дошлата власт, било от материален интерес и те донасяха всичко на Антов и оттам на властта. Тази тяхна дейност се насърчаваше и поощряваше. На гърба си имах случая да изпитам сурово тяхната дейност, защото ме изпратиха в концлагер за две години. През 1951 г. имах място над село Симеоново, Софийско и бях почнал да си строя там вила. Един ден съм на мястото и идват при мене трима или четирима, които знаех, че са много предани братя и сестри от нашето общество. Беше хубав топъл летен ден. Седнали сме вън на полянката и гледахме незавършената още постройка. Тогава споделих радостта си с тях, че тук ще имаме един братски кът, където ще можем свободно да си говорим, пеем, свирим и да изживяваме нещичко от онова великото, което сме имали през времето на Учителя. Това нещо не бях споделил с никой друг. Не мина много време и при една среща с Антов, той иронично ни подхвърли: „Искал си да правиш на вилата си братски кът!" И всички други думи, които бях казал само пред тази групичка. Това ме порази. Още повече, че както вече казах, всички тези, които тогава бяха дошли при мене, смятах за здрави и предани на делото наши хора. Не мина много време и вилата ми беше взета, конфискувана. Настаниха се онези чиновници, които управляват парк Витоша. И това вътрешно решение на братята и сестрите, за изкупване само вещите на Учителя, беше донесено от такива доносници. Започнало се ново събиране на средства, защото всички вещи бяха оценени за около 90 000 /деветстотин хиляди/ лева по курс след първата обмяна. Сумата успява да се събере и вещите се изкупуват, като се разпределят за съхранение, между приятелите. ________________________________________________ [1]Виж„Изгревът" том IV, стр. 221; том IX, стр. 271-275.

108. РЕВИЗИЯТА НА ОБЩЕСТВО БЯЛО БРАТСТВО В стремежа си да поемат цялото управление на Братството за да го ликвидират съгласно директивата на Партията и за да се придаде една по законна форма на тази задача, тези двамата замислят и решават да предизвикат една ревизия на братските финанси, а оттам и един съдебен процес, насочен предимно срещу Борис Николов и Жечо Панайотов. Тъй като опитният счетоводител Стефанов напълно е разбирал, че ще има възможност да се скалъпи един такъв процес. С един такъв процес те ще целят да покажат пред обществото, че в Братството стават много нередни неща и злоупотреби. За да спечелят обаче и моралната подкрепа на приятелите от Братството в тази си пъклена работа, тези двамата устройват едно голямо събрание в трапезарията на Изгрева. В това събрание Антов и Стефанов ще искат да заклеймят и опетнят двамата братя Борис Николов и Жечо Панайотов, сметнати като единствени виновници за тези нередности и злоупотреби. Като така щели да искат отстраняването им от Братския съвет и всяка братска дейност. На тъй подготвеното събрание, когато всичко е готово и Антов се канеше да започне подготвената си реч, ставам аз и с едно пламенно и добре обосновано слово, изнасям цялата пъклена дейност на Антов, като не пропуснах да изнеса бруталното му държание, което си беше позволил, жестоко да бие сестри, между които и една възрастна, която се ползуваше с голямо уважение всред нас. Беше бил и един брат Христо - бояджията, който не след много починал. Накрая предложих на всички братя и сестри в това събрание, да гласуват за отстраняването на Антов от Братския съвет и всяка братска работа. За това мое предложение гласуваха всички в събранието. Тази резолюция беше изпратена във всички провинциални братства и те потвърдиха това решение на събранието. Така този демоничен план се провали. Двамата не можаха нищо да кажат и събранието свърши, приятелите се разотидоха с едно облекчение и приятна възбуда.* Това събрание беше на 9 юни 1957 г. По този случай Антов се озлоби страшно много срещу мене и не след много бях изпратен в концлагер на Дунавския остров Персин, край село Белене, където ме държаха две години, след това един месец в Дирекция на милицията при Лъвов мост, където ме викаха постоянно на разпит и още два месеца в Централния затвор. Събитията около това събрание съвсем не спря подтика на двамата за ревизия в Братството, което явно имаше за задача, напълно да се ликвидира нашето Общество и в което нещо за голямо съжаление се успя. Дойдоха двама инспектори и започнаха дни и седмици наред разпити на Борис и Жечо. Преглеждане на сметките. Направиха опис на всичко движимо и недвижимо и всички необходими изисквания при такива случаи. В недвижимите имоти влизаха салоните и всички постройки на Изгрева, а в движимите освен всичко, което имаше в постройките, се включваше и всички вещи на Учителя, които е имал - дрехи, книги, домашни пособия и пр. Възможност за много голям удар върху Братството, двамата инспектори намериха с парите, които нашето общество е имало и разполагало. Тези пари са били доброволни, свободни вноски, членски вноски на приятелите от Обществото, които в счетоводните ни книги са се водили имено като членски вноски. Според закона членските вноски не се облагат с данък. Но по този въпрос даващ възможност на двамата инспектори да имат гилотината в ръцете си, те застават на друго становище и за да създадат по-голяма убедителност и законност на удара, извикват експерт от финансовото министерство. Той разбира се добре програмиран за задачата си, след като преглежда този дял от Братската дейност заявява, че: „Тъй като Братството не е юридическа личност, то не може да има правото да събира членски вноски. За това постъпилите по този начин пари трябва да се приемат и минат като дарение. И понеже всяко дарение, според закона се облага с данък, то и тези постъпили в братската каса пари трябва да се обложат с данък. Така поставен въпроса, финансовият инспектор изчислява и облага братството за постъпилите суми с грамадния данък от 500 000 /петстотин хиляди/ лева. С които пари по тогавашен курс е можел да се закупи пет тристайни апартамента. Братството по това време, беше изцедено до крайни предели в парично отношение и съвсем не е имало възможност да издължи или да вземе отнякъде такава голяма сума. Ето защо те пристъпват към пълна конфискация на цялото движимо и недвижимо братско имущество. Отбелязах вече, че още преди това, по закона на едрата градска собственост, имотите на Братството бяха иззети. Но тук-там имаше някои участъци или част от сградите, записани на братя и сестри, които не са имали никакви имоти и тези именно части записани на тяхно име, все още седяха като тяхно владение. Сега с това разпореждане за пълна конфискация, се помитаха и тези малки остатъци на братско владение. Конфискуваха се всички книги от братските складове на Изгрева, натовариха ги на камиони и се изпратиха за претопяване в книжната фабрика в гара Искър. Конфискувани бяха и златните монети, които имахме. ___________________________________________ *Виж„Изгревът", том IV, стр. 214-217.

107. УДАРИТЕ СРЕЩУ БРАТСТВОТО НА ИЗГРЕВА Животът на Изгрева, след тъй преживяното през тази година, зимната буря през лятото на Рила 1949 г., тръгна по своя път отново, но започна да се чувствува едно все по-голямо и по-голямо затягане. Салонът ни, където Учителят проведе своята дейност и където сега в същия дух провеждахме, не беше нищо повече от един молитвен дом. Място, където човек има желание, да влезне в досег с по-висшето, с едно благоговение, смирение и почитание. Следователно място за обикновени, делнични изяви там нямаше. Такива едни прояви, накърняват, потъпкват, тези висши чувства и са несъвместими с тази възвишена атмосфера, която цари там. И си спомням. След 9 септември 1944 г., когато Учителя току-що беше се прибрал на Изгрева от Мърчаево, Отечествено фронтовската организация, с Антов като председател на квартала, разпореждат една вечер в нашият салон да се прожектира филм със сцени от войната. Бях до вратата на салона и разбрах как привържениците на Антов, отидоха да поканят Учителя. Учителят обаче отказа да дойде. Пак по това време, пък и всякога преди това в салона си устройвахме забави с подходяща за една по- благородна изява програма, песни, рецитали, концерти. Един от обитателите на Изгрева, младеж, който нямаше нищо общо с идеите, но покрай своята майка, която беше наша съмишленичка се вреше из братските среди. С един номер на сцената, той искаше да се погаври и осмее говора и начина на обхода на брат Петко Епитропов. Този наш брат много мил и предан на делото, беше висок, строен с голяма и добре оформена глава, с меки черти и брада на лицето. Беше чиновник в застрахователно дружество и като такъв, имаше възможност да обикаля провинцията. Той беше една реална и много полезна връзка, необходима за делото на Учителя всред обществата ни в провинцията. Говореше много сладкодумно, с някакъв напевен оттенък, говореше увлекателно и със своята осведоменост приковаваше своите слушатели. Беше много приятно да го слуша човек. Навсякъде из братствата в провинцията го познаваха и уважаваха. Спомням си преди да дойда в София, той дойде в Габрово и гостува у нас. Цяла вечер до късно така сладкодумно и увлекателно говореше, че аз като го слушах останах в захлас. Този брат беше стълба на старейшините братя и знаех, че по уреждане на материалните ни въпроси, особено по време на съборните ни дни, той със своят организаторски талант, умело оправяше всичко. Разбрах също, че Учителя с него се е държал с особено разположение и внимание. Учителят беше разбрал, че ще има такава изява, бурно реагира и ние виждайки намерението на този младеж, отменихме това негово желание. Казваше се Тодор и бе голям комунист. В коя черкова, джамия или кой да е салон на верските общности се правят разни съобщения от съвсем светски характер? В този именно молитвен дом, нашият салон, Антов след изпълнението на установената програма, четене на беседи, молитви, песни дадени от Учителя, става и започва да прави всевъзможни съобщения, наредби на Отечественофронтовската власт, засягащи делничното. Това беше в пълен дисонанс със създадената вече атмосфера. Задачата му явно беше да се потъпче, да се измете това благородно чувство, да се насади и втълпи идеята, че салонът ни не е нищо друго освен партиен клуб. На тази негова проява ние бурно реагирахме, главно аз, като посочвахме, че вън на стената има окачена голяма табла, на която целта е там да се поставят всякакви обяви и съобщения на ОФ власт. Като допълвахме, че всички, които идват тука са грамотни хора и няма да им бъде трудно да разчетат закаченото там. Но това остана глас в пустинята. Аз направих тези табла, за да се залепват обявите на властта. Следващата му стъпка в подкрепа на тази негова и партийна цел, ликвидиране на нашето общество, беше да поиска от Братския съвет, да се отпусне от братската каса, сумата от 400 000 /Четиристотин хиляди/ лева за направа на партиен клуб. Клубът щял да се построи под Изгрева на мястото, където там имаше тухларна фабрика на Виларов. В Братския съвет Антов казва, че ако тази сума не се отпусне, то ОФ организация, ще вземе нашия салон за клуб. Останалите братя от съвета бурно реагират, но се поуплашват от заканата и гласуват сумата от 200 000 лева. За тази сума се получава разписка, уж нещо като заем. Разписката я имаше, но парите обратно никога не се върнаха и клуб не се направи. Парите изчезнаха по направление. Нашият салон и всички наши имоти, както вече отбелязах, бяха вече конфискувани от властта, по закона за едрата градска собственост и ние бяхме само като наематели. Това разбира се извънредно много улесняваше задачата да се вземе салона ни за клуб. Следващият удар дойде не след много време. Антов нарежда, пак разбира се като човек на властта, Просветният съвет да се разтури. Това дойде като чудовищен трясък върху главите ни. Младите братя и сестри, които очакваха, че ще могат да провеждат един културен, пълен със смисъл и съдържание живот на Изгрева, с беседи, реферати, издаване на списание и книги, бяха попарени като с тежка смъртоносна слана. Пръснаха се унили и разтроени. Така беше приключена прекрасната инициатива на Томалевски и младите братя и сестри. Не закъсня и поредният удар. Отбелязах вече, че властта бе наредила да се спре отпечатването на беседите в малката печатничка, която имахме. Сега пък се нарежда, да се конфискува и изземе печатарската ни машина. Ново учение, нова мъка. Малко след това със свити сърца и сълзи на очи гледахме как машината ни се демонтира за да се изпрати в града. Каква сериозна работа можеше да свърши тя. Един стар модел малка печатарска машина, която все пак задоволяваше нашите извънредно скромни нужди. Но.... Отпечатването на петдесет томчета лекции и беседи, при крайно ограничените условия, при които се намираха братята Борис, Жечо и Неделчо, нагърбили се с тази важна и отговорна задача, беше съпроводено с изключителни трудности. Липсата на хартия и другите за печат материали се търсеха на свободния пазар и се изкупуваха при най-различни условия и цени, за които не всякога е можела да се издават редовни документи. По това време в братските среди идва някой си Коста Стефанов по професия счетоводител. Един среден на ръст, възпълничък, с владишка осанка човек. Той имаше мек подкупващ глас, когато говореше или както сполучливо някои го определи, като зехтинен тембър. Но всъщност? Този човек преди това е бил в теософското общество и дочух, че там е изиграл една много незавидна роля в ликвидирването на това общество. Как попада в нашето Общество? Това не се разбра, но моето впечатление е, че той е бил изпратен от Партията, за да съдействува за ликвидирането и на нашето общество, защото още при идването си, влиза в много тесен контакт с Антов и Иванов. Още повече, че по предложение на Антов и Иванов в Братския съвет него го избират за счетоводител на Братството и като такъв влиза и във финансовия съвет, като измества Жечо Панайотов, а оттам и в Братския съвет. Как останалите членове са се съгласили с тази промяна? Чудно е! Не са ли разбирали зад тази промяна пъкленият план, който се крои? Да се измести старият и предан, крайно честен като касиер и счетоводител Жечо с някакъв нов човек е голяма грешка, фатална. Явно е, че малката пречка, която все пак Жечо е оказвал на останалите двама във финансовият съвет с това се премахва. Това ще трябва да се приеме като един голям успех на Антов. По това време някъде Манол Иванов умира и във финансовия съвет остават двамата. Защо Братският съвет не е избрал нов човек на мястото ма Иванов? Предполагам, че Антов в свой интерес не е повдигнал този въпрос и останалите членове от Съвета не са проявили внимание към този пропуск. С това Антов има още един успех. Във финансовия съвет остават двамата. Коста Стефанов и Антов вече крайно добри приятели и оттам господари да разпореждат с Братството.

106. ЗЛОКОБНО ЗНАМЕНИЕ - 1949 год. Животът ни на Рила потече спокойно за известно време, по инерцията, която бяхме получили от времето на Учителя. Така в същия стил протекоха и следващите няколко години. Годината обаче през 1949 ще остане паметна в живота ни на Рила. За мене събитието, което преживяхме през тази година и което приех като злокобно знамение, остави неизлечими следи в душата ми. Хиляда деветстотин и четиридесет и девета година и през нея бавно но сигурно настъпваше, топлото и ведро лято. Отново сме в приятно, пълно с радост и очакване оживление за Рила. В средата на месец юли, багажи, хора, продукти, всичко е вече горе. Лагерът е устроен и заживя своя приказен живот. Спокойно течаха дните в този чуден, пълен със светлина и стремеж към чистота живот. Дойде и 19 август, първият съборен ден останал по традиция, още от времето на Учителя. Още в зори, гъсти плътни облаци покриха небето, облаци наредени като люспите на някакво допотопно чудовище. Изправен до кухнята, тревожно гледах все по-бързо притъмняващото небе. Потънал в тревога, замислен, някой ме побутна по рамото, беше брат Михаил Влаевски и сподели: „Николай, виждаш ли тези облаци, посочвайки към тях, те показват, голяма, страшна депресия, дъжд, студ, вятър, сняг. Познавах Михаил, този симпатичен наш брат, художник и фотограф по професия и знаех, че е добър метеоролог. Но не като човек чел и учил дебелите книги по тази дисциплина, а като практикант. От дълги наблюдения, а художниците са наблюдателни хора. Той си беше направил правилни изводи за промените на времето от облаците, вятъра, неговата посока и скорост, и още по много други признаци, които само той си знаеше. Изслушах го с внимание, но... В такива тревожни моменти, оставах напрегнат и готов да реагирам срещу всяка изненада, която дойде. Малко след това заваля дъжд, валя през целия ден и през нощта. На сутринта поспря, направихме голям огън на площадчето пред кухнята. Хижата, която сега има там, не беше още построена. Този голям огън направихме, за да могат братята и сестрите и най-вече децата, да се изсушат и затоплят, тъй като всичко беше подгизнало от вода. Облаците, обаче все така мрачни и зловещи седяха над нас. Привечер духна студен вятър, стана студено и още през нощта започна да вали сняг. Сутринта мокрият сняг, на големи парцали застилаше вече земята. Запалихме в кухнята с усилия огъня, тъй като всичко беше мокро. Не след дълго чайниците кипнаха, горещата вода - първата помощ беше налице. Конярите, които бяха там с конете си, като видяха обилно падащия сняг, подбраха конете си и побягнаха още в зори. Разбрах, че се намираме пред тежки изпитания и затова след като раздадохме горещата вода за чай, съобщих с висок глас: „Слабите и по-възрастните братя и сестри да се приготвят и придружени от млади и силни, добре познаващи пътя, да си слезнат било през Сепарева баня, било през Говедарци". Слезнаха някои, брат Боян с болният крак не се съгласи и остана. С конете да слезнат, беше невъзможно. Кални, хлъзгави пътеки, мокри коне и самари, сняг, вятър, виелица пък и те конярите и конете си бяха отишли. Снегът продължаваше да вали и ставаше все по-студено. Очакванията ни, че ще престане и някак времето ще се оправи не се оправдаха. Всички се прибрахме в палатките си. Останаха дежурните в кухнята, за да приготвят нещо за обед. Към обед, дойде при мене Борис Николов. Споделих с него, че засега не може да се предприеме нищо докато не престане снега, пък е вече късно за изпълнението на някакво по-сериозно решение. Преди да се разделим той подхвана: „Ти знаеш ли какъв сън сънувах нощес? За да ти го разправя дойдох най-вече. Сънувам, че се намираме група приятели в една постройка. Поглеждам навън и виждам, че към нас връхлита мътен порой, буйна мътна вода, тя дойде около постройката и все повече и повече се усилваше. Прииждаше с голяма сила мътният порой. Постройката се клатеше, тресеше, но устоя, не се събори. Цял бях обзет от тревога и се събудих". Поприказвахме още нещо и се разделихме. Идваха след това някои да питат какво да се прави, казах им всеки да се прибере в палатката си, да се загърне в топли дрехи и да чака до утре, сега е късно и нищо не може да се предприеме. А снегът продължаваше да вали. По-юначни братя и сестри обикаляха палатките и помагаха, ако имаше нужда за нещо. До вечерта снега наваля не по-малко от половин метър. При стъмване се прибрах в палатката си и уморен бързо съм заспал. Събуждам се някъде към три часа през нощта. Облякох се и излезнах от палатката. Снегът беше престанал, но духаше не много силен, но леден вятър, от който се бяха образували значителни преспи. Тръгнах към кухнята и с мъка изгазих преспите дотам. Влезнах, запалих клечка кибрит. Две светли точки блеснаха недалеч от мене. Запалих фенера, който имаше там и що да видя. Едно черно агне, цялото черно, с малки остри рогца на главата си, беше се свило на кълбо точно върху огнището и много мило ме гледаше. Погледнах го погалих го и го запитах: Откъде си дошло, кога и в такова време, как можа да дойдеш дотука и при това само, как път точно тука, където намираш своето спасение, къде са другите ти другарчета? Ти не си било само в планината?" Порои от въпроси, но то милото с навлажнени очички ме гледаше и искаше да ми каже: „Наклади огъня, свърши си работата и после ще приказваме". Прегърнах го и внимателно го отместих от огнището. Да се запали огъня с мокрите и затрупани от снега дърва, беше сериозна задача. И загрижено погледа ми зашари из малката кухничка търсейки някакво улеснение. В един ъгъл на каменната стена, с която беше оградена тя, гледам лъсна пред очите ми бидончето, за което веднага си спомних. Преди да тръгнем този път за Рила, една сестра много любезно ми каза: „Имам едно бидонче с няколко литра газ, да го взема ли за Рила? Може би ще потрябва?" „Разбира се сестра" - казах аз. А по това време по магазините нямаше газ за горене. Тя го донесе и го сложихме в общия братски багаж. В голямата си залисия бях забравил за него. И сега това бидонче, някак с радостен глас викаше: „Ето ме, не се тревожи, работата ще бъде свършена, спасението е тука". Какво нещо са ценностите в този свят. Много такива в обикновеният ни живот с невнимание и често дори и с презрение се отнасяме към тях. Газ, кой я поглеждаше, една воняща, неприятна, мазна течност, като полепне по тебе не можеш да я измиеш, а сега бях готов от радост да я разцелувам. Грабнах бидона, беше пълен непобутнат. Някой го беше сложил там и така си стоеше, просто за да дочака този напрегнат момент. Дървата бяха затрупани със сняг, но това вече не беше така сериозно. С крака и ръце можах да разчистя снега, улових и измъкнах няколко щайги и кафези, с които пренасяхме хляба и продуктите, строших ги с крака и ръце, и ето първите дърва за огъня бяха вече готови. Наредени в широкото огнище, залени обилно със скъпоценната вече газ, клечка кибрит и благодатният огън, тази Божествена частица от Слънцето лумна пред мене. Какво велико нещо, каква благодат, какво разположение внася и носи той. Затоплих се и се ободрих. Агънцето и то се оживи, и весело взе да се озръща. Още малко усилия и брадвата ми беше в ръцете. Насякох и отрупах огнището с дърва върху пламналите вече дъсчици. Сега вода за Чайниците. Да се отиде до чешмичката при все още тъмното време и най-вече при този сняг и преспи, беше невъзможно. Този път приятелите ще пият чай от езерната вода, тя не е мръсна реших аз. Грабнах чайниците и полетях към езерото. Но докато изгазя преспите на отиване и връщане макар, че не беше много далеч, капнах от умора, но и това беше разрешено. Сложих ги на огнището и седнах да почина. Погледнах агънцето. То милото, седеше доволно вече ободрено от приятната топлина. Е, кажи сега, обръщайки се към него, като започнах със същите въпроси от преди. „От Бъбрека, горното езеро, ти го знаеш, там около него пасеше цялото стадо. Но като заваля и стана студено, пък и виелица връхлетя подкараха ни надолу. Аз се обърках във виелицата, беше страшно, загубих стадото и клюмнах глава. Но някаква надеждица ме обзе, вдигнах глава и гледам Господ пред мене. Върви, върви подхвана Той, върви подир Мене, ти ще отидеш там при твоите братя и сестри, при второто езеро, ти си тяхно братче, нищо че си така облечен. Тръгнах, да знаеш колко трудно беше, изхленчи агънцето, сняг, преспи, камъни, ако не беше Господ да ме води, тъй щях да си остана някъде във виелицата из тези камънаци погребано в снега. Ти после ще видиш колко много са останали из планината, паднали и загинали и то големи говеда, хем какви са те силни, големи, здрави, а не като мене мънички и слабички. Дойдох, дойдох най-после измръзнало, намерих топлото огнище и легнах на него и се затоплих. Заспало съм и се събудих, когато ти дойде. Вижда ли ме - цялото съм черно и с рогца на главата, като дявол. Но аз не съм такъв, аз съм ваше братче от братството, вътре съм бяло. Ти не разбираш ли всичко това? Хем уж си чел дебели книги и мислиш, че много знаеш, а простички работи не можеш да разбереш. Великите неща имат прост израз. Господ с много дребни на вид неща, незначителни на пръв поглед говори за големите истини. Разбери сега - това огнище, на което бях легнал ще запустее. Тази депресия, точно през съборните дни, сънят на твоят брат Борис и моето идване тук, говорят все за едно и също. Тежки, много тежки времена идват за нас и нашето общество. Тормоз, преследване, гонение, ликвидирване". Разбрах, че ми говори не агнето, а онзи който беше го довел. Гледах агънцето, това мило наше братче, потънало в скръб и мъка, сълзи проблеснаха в очичките му, пък и моите не останаха назад. Чайниците закипяха и аз станах. Навън беше се вече развидело. Палатките, само като снежни купища седяха пред мене. Да се остане при това положение повече беше невъзможно, реших в себе си аз. Изправих се и извиках с висок глас: „Внимание, чаят е готов, всеки може да дойде да си вземе. След закуска, всички да си стегнат багажите в денкове и вързопи, удобни за товарене на коне и да се приготвят за път, като всеки си вземе по малко храна. Багажите ще останат тук, докато времето се оправи и конете дойдат да го вземат. Тръгването на хората ще стане днес, най-късно в девет или девет и половина часа. Нека веднага дойде брат Гради", извиках още по-силно аз. Само след минутки, грамадната фигура на този брат беше пред мене. „Граде, казах му аз, ти си във връзка с колите в Самоков. Закуси набързо и веднага тръгва за натам. Там ще обясниш случаят и ще настояваш най-късно в два часа след обед, колите за хората да бъдат при хижа „Вада". Само след броени минути, мина покрай мене с ведра усмивка гиганта, който бързо крачеше с крачки от метър-два, към първото езеро на път за Самоков. Гради беше здрав човек в изпълнението на задачите. На него можеше да се разчита всякога. Лагерът се оживи. Надойдоха за чай и допълнителни сведения, уточняване на ред подробности. От тези, които шареха из дълбокият сняг, видях, че доста от тях, бяха с най-обикновени гуменки, а други с лоши обуща. В този сняг по дългия път, краката им биха се намокрили и измръзнали. Трябваше да се направи нещо, да се вземат ефикасни мерки срещу това. Съобразих, че разполагаме с два грамадни брезента. Помолих няколко братя и извадихме брезентите, нарязахме ги на парчета и ивици и ги раздадохме на всички, които не бяха подготвени с обуща за такъв сняг. Като наредих, върху обущата и гуменките, които имаха на краката си да ги увият с парчетата брезент и ги притегнат с ивиците, тъй както селяните си увиват навущата. Тъй увитите крака имаха вид като че ли си бяха обули руски валенки. Това беше едно добро и сполучливо разрешение на този въпрос. Хвърлих поглед и към пътя, по който трябваше да минем. Платото на първото езеро, покрито с дебел сняг с нищо не издаваше и не се разбираше, къде точно почваше пътеката за хижа „Вада". Имаше голяма опасност, да вземем погрешна посока ида затънем някъде из клековете и скалите към хижа „Ловна", а това щеше да бъде много лошо, ако не и с гибелни последици за нас. Това беше нова и голяма тревога за мене. Но, разчитах на опитните наши планинари, между които на първо място и по- малкият ми брат Стефан, който като голям планинар, отлично познаваше Рила и пътищата по нея, пък и съм се убедил, че има много остро чувство за ориентация. Повиках него и още някои добри познавачи на пътя и ги помолих, като тръгнем да вървят пред групата с най-голямо внимание за пътя, особено при първото езеро. Дойдоха при мене и десетина братя и сестри, здрави, смели, юначни, които доброволно си предложиха услугите, да останат да пазят багажите до неговото прибиране - отпадна и тази грижа. Към девет часа всички бяха готови, събрани на площадчето пред кухничката за тръгване. Водачите първи, напред поведоха групата. Останах последен да тръгна, за да не би някой да изостане или нещо да се случи. Бях напрегнат, за да посрещам изненадите. Сбогувах се с приятелите, които останаха и им предадох да се грижат за малкото агънце, което в дълбокия сняг не би могло да върви с нас. Слизайки надолу, видях, че водачите са взели правилна насока при първото езеро, за към хижа „Вада". Това беше първата ми радост и отидох в голямото ми напрежение. Слизайки надолу студа намаляваше, особено в гората снега вече беше мек. Към Вада беше вече почнал да се топи. На хижа „Вада" стигнахме някъде към един часа след обед. Отдъхнахме и не след много се зачу шума на идващите коли от Самоков за хората. Ето я и първата, дойде пред площада на хижата и от кабинката й се показа ведрото и усмихнато лице на Гради. Накачихме се, настанихме се в колите и до вечерта всички живи и здрави се прибрахме на Изгрева. Там с радост бяхме посрещнати. Узнавайки, за депресията горе, братята и сестрите тук, особено брат Стоименов, който пръв ни посрещна, много сериозно са мислили да алармират властта за нашето спасяване. Така, благополучно се уреди, този тревожен период от летуването ни на Рила през 1949 г. Всичко се уреди с учудваща лекота. Имахме голямото съдействие на Разумният свят. Още на другия ден съобщихме на конярите, щом като времето позволи, да отидат и приберат багажите. След няколко дни времето се пооправи и още след малко дни, багажите с братята и сестрите герои пристигнаха. Какво стана с агнето, запитах първият когото срещнах. Подарихме го на конярите. Радваха се, че те освен платата, за своята безупречно изпълнена задача, имаха и един подарък от небето. Седмица, след като се прибрахме, с група приятели отидохме на екскурзия из нашия дял на Рила - „Дамка", „Додов връх", „Мальовица". Там имахме възможност да видим труповете на измрелите от тази стихия животни. Овчари ни казаха, че 500 глави добитък са загинали от тази депресия. Злокобното знамение задействува незабавно.* --------- *Виж „Изгревът", том I, стр. 359-371.

105. ЖИВОТЪТ НА РИЛА ПРОДЪЛЖАВА Упоменахме вече, че една от най-светлите, най-динамичните страници от братският ни живот беше животът ни на Рила. След заминаването на Учителя, този живот продължи със същият устрем и благороден пламък, със същото радостно очакване, както и по времето на Учителя. Големият опит в организацията, която имахме в този дял на братският ни живот, ни улесняваше да се справим и сега в следвоенния период и новите настъпващи условия, които започнаха след 9 септември 1944 г. Дойде времето, лятото на 1945 г. Транспортът и продоволствието ни създаваха големи грижи. За транспорта лесно се уреди. Разбрахме, че в град Самоков се е образувало някакво обществено сдружение за транспорт на стоки и хора. Влязохме във връзка с него и там с готовност се съгласиха, да ни превозват както багажите, така и хората. За връзка с това сдружение натоварихме преданият наш брат Гради Минчев. Конярите Бай Янко също се оказаха готови и с разположение приеха да поемат старата си задача.[1] Бай Янко, старият ни коняр, вече имаше и своят син Коста, пораснал вече, един здрав, жизнен, симпатичен младеж, който с усърдие помагаше на баща си и малко по-късно напълно го замести. Продоволствието, беше следващата ни сериозна грижа. Току-що след войната продоволствието беше затруднено. За зарзават и плодове разчитахме на богатите в това отношение Дупнишки и Самоковски райони, в това не се излъгахме. За хляба, млечните продукти и мазнините, оставихме на случая. И тук имахме съдействието на доброто и не се излъгахме. Но за всеки случай за хляба решихме да си имаме фурна на Рилският бивак. Тази идея споделихме с брат Петър Филипов, един рядко предан наш брат, по професия сладкар, а известно е, че сладкарите имат отношение към фурните. Идеята за фурна, беше приета от него с възторг: . Разбира се, че аз сам си правя фурните в сладкарската си работилница и то какви фурни, образцови, казваше той. По негово указание направихме от ламарина три форми прилични на продълговати сандъчета с вратички от едната страна. И когато ги занесохме горе, Петър направи една триетажна фурна за чудо и показ - идеална. В нея много добре можехме да си печем питки, гювечи и всичко от каквото имахме нужда. Още в началото на лятото, всички усилено се приготвяха и в първите дни на месец юли, изходната ни база, малкият ни салон - трапезарията, получи своето пълно, с живот и радост оживление. Инвентарът се подреждаше, инструменти, общи съдове и най-различни снаряжения, грижливо се опаковаше с оглед, удобно да може да се товари на коне. Ето и големият тефтер, с партидите на приятелите, които ще дойдат е сложен вече на масата, до него децимала за теглене на багажите. А нашата прекрасна и прецизна сметководка Буча Бехар, зае вече своето място пред големия тефтер. До нея неизменният помощник Димитрии и други братя и сестри. Носят се багажите, теглят се и всичко най-грижливо се записва. Към средата на месеца, както и по времето на Учителя в ранното утро тръгвахме. Натоварените коли с багажи и хора, поеха своя път до хижа „Вада". По уговорка конярите вече чакаха там. Багажи и хора, още същият ден, бяха вече горе при второто от седемте Рилски езера. Бивакът разположихме на същото място, както и по времето на Учителя. Устроихме се и след като конярите починаха, даде им се на следният ден поръчка за продукти от Дупница да вземат хляб и зарзават. Сутринта слезнаха, а на другият ден след обеда късно дойдоха с хляба и продуктите. При среща с мене някак тревожно ми казаха, че сега успели да вземат хляб, но с известни трудности. Допълниха още, че снабдяването с хляб ще може да става по-добре от селото долу - Сепарева баня, отколкото от Дупница. За тази цел, ще трябва обаче някой да отиде и уреди този въпрос с управлението на селото. Още на другата сутрин слязох в селото, намерих председателя и неговите помощните в Селсъвета, обясних им нашето положение, че там горе са излезнали трудови хора, които използуват своите отпуски за почивка в планината и затова ще трябва да бъдем улеснени, ако не с друго, то поне с хляба от тяхната фурна. Председателят излезна разбран човек и ми каза, че само хляб „Добруджа", ще може да ни се дава колкото искаме, стига ден преди това да даваме поръчка във фурната, но типов хляб няма възможност да ни се дава, тъй като брашното за този хляб било строго определено и едва ли щяло да стигне за селяните, а те предпочитали него. Това разбира се приех с едно вътрешно задоволство, че ще ядем по-хубав хляб. Помолих го да съобщи във фурната за това споразумение, а а з от своя страна отидох там и казах на фурнаджиите, че конярите като слизат, ще им дават поръчката за хляба, а на другият ден като се изкачват ще го вземат. Така въпроса за хляба беше разрешен. С тази задача аз обаче не се задоволих и тръгнах из селото да търся млечни продукти. При един по-богат селянин намерих малко каче с овче масло. Това беше вече втори успех, платих го и му казах да го донесе горе. За сирене - овцете били горе в планината и там правели от млякото сирене, което чак през есента, когато прибират овцете, щели да го донесат в селото, това разбрах от него. Ако имах криле, щях да литна веднага из Рила, за да търся овчарските колиби, където се правеше този тъй ценен продукт, който през войната беше музейна рядкост. Но нямах, за това бързо се сбогувах с добрият селянин и заприпках нагоре с едно приятно вълнение. На сутринта помолих братята, да се заемат с текущите работи, около устройството на склада, кухнята, водата и другите належащи неща, като им казах, че ще отида из Рила да търся овчарите, за да взема сирене. Знаех, че в „Пазар дере", най-често има там овчарски колиби, а също и по склоновете на Рилския монастир, край пътя „Дрюшлявица". Тръгнах сам, имах своите съображения. По това време вече беше започнал да се промъква страха от една злокобна опасност, за имуществото на по-богатите хора, било в имот или добитък, че ще им се изземат от държавата. А тези, които имаха стада в планината, бяха сравнително по-заможни селяни. И каква заможност имаха те? По 50-60 най-много по стотина овце. Та това богати хора ли са? Но злоба, завист - качества на българина. Тази опасност беше почнала да се промъква в тях и те всякога плахо се обръщаха, когато повече от един човек ги посети. Това злокобно предчувствие по-късно се оправда. Ликвидираха ги тези хорица. Вземаха им добитъка и земята, хора мирни, трудолюбиви, с една топла грижа и разбиране към нуждите на своя добитък, даващи на човешкото общество най-ценните продукти за живота му. Направи се тази капитална грешка, която коствува много. Изхождайки от това, сметнах, че сам човек не буди някакво подозрение в зла умисъл, колкото ако са двама или повече. Тръгнах нагоре покрай седемте езера, та чак на връх „Дамка". Оттам, по широката долина на „Пазар дере" към дъното на тази местност, ето ги две овчарски колиби. Влезнах внимателно в първата и с любезна усмивка се изправих пред двама селяни овчари, които бяха там собствениците на стадата. Казах им за целта на своето посещение. С едва сдържано вълнение от радост, разбрах от тях, че имат сирене и че са готови да ни го продадат. Но за донасянето му, това може да стане утре сутринта, тъй като конете им, заедно с овцете им, били вече из планината. Те знаеха за нас, още от миналите години, а ние се ползувахме с доверието и уважението от хората в този край. Разбира се аз се съгласих. Със същата задача влезнах и в другата колиба и там същият благоприятен успех. От „Пазар дере" се упътих по посока към Рилския монастир, там в една долина също намерих овчарска колиба и там за моя голяма радост имах същия шанс. Прибрах се едва късно следобед. На сутринта, след като се прибрахме от молитвения връх, гледам човек да води кон, слизащ откъм третото езеро. Избързах и посрещнах човека, той беше този, с когото най-напред бях уговорил за доставката на сиренето. Едва сдържах радостта си. Претеглихме сиренето и му уредих сметката, като любезно му напомних, редовно да ни донася. Разделихме се с този човек вече като приятели. През следващите дни, започнаха да носят и от другите овчарски колиби. По този начин имахме редовно и обилно, от този тъй важен за човека продукт. Така и този въпрос беше идеално разрешен. Приятелите на бивака имаха сирене от най-високо качество, чисто, мазно, вкусно, овчо, балканско сирене. То никога не хартисваше, колкото и да донасяха, защото някои от приятелите се позапасиха и за София. Къде долу там в големия град, сега току-що след войната, го имаше такова нещо? Така сполучливо се оправихме и ориентирахме в новите условия. ___________________________________________________ [1]Виж „Изгревът", том V, стр. 428-429.

104. УЧИТЕЛЯТ И ЧУЖДЕНЦИТЕ Учителят за своето дело и идеите, които е изнасял, е бил известен в някои по-събудени души към духовното и извън пределите на България. Ето какво научих, разказано от Желю Байрямов от Нова Загора.* Около 1935 г. при мене идва старият Славия Камбуров и ми казва: „Жельо, Учителят Петър Дънов ми каза да отидеш при Него в София". Аз се учудих, защото нищо общо нямах с дъновистите, само бях чувал за тях. Слави, дойде след това втори път и настоятелно ми каза да отида. След няколко дни ми се отвори работа за София и аз заминах. Отидох и на Изгрева, там заобиколен от много хора видях Учителя. Той като ме видя ми каза: „Елате с мене". Качих се в неговата стая, тя беше на горният етаж. Тогава аз му казах: „Г-н Дънов, аз нямам нищо общо с дъновистите, защо сте ме повикали?" Той ми отговори: „Истинските мои ученици са в света, а много от тези, ако не са около мене, ще са във вертепите или затворите. Ти ще отидеш в Цариград и ще занесеш този пакет на ага. ... Забравил съм името и адреса му, тогава не обърнах внимание. Отговорих му: „Но аз нямам никаква работа в Цариград". Той ми каза: „Ще имаш". И действително, след време се случи и аз трябваше да замина за Цариград. По това време се занимавах с търговия. Взех пакета и го занесох на посоченият адрес там. В доста хубава къща ме прие един възрастен човек с чалма. Казах му кой му праща пакета. Той го взе и ми благодари. Като се върнах в България отидох на Изгрева. Като ме видя г-н Дънов усмихна се и ми каза: „Зная, зная". Тогава ми подари неговият портрет, формат пощенска картичка, написа ми два стиха и се подписа с целият си оригинален и известен подпис. Портретът сега се намира у Михаил Иванов в Париж. При едно пътуване до Франция, моят зет му го подарил. Те са били съученици и съграждани. Този случай ми го разказа жената на Жечо Панайотов. Друг един случай на известност на Учителя, извън пределите на България, привежда и Методи Константинов, който е кореспондирал с някой си Рене Генон - съвременен „мистик", масон от най-голяма степен, който живеел в Кайро**. Ето какво е писал Генон на Методи за Учителя: „Учителят Петър Дънов е истински пратеник на небето. Той е най-големият магнит, който е слязъл някога на Земята. Той не дойде да създаде една религия, защото има много религии на Земята. Той не дойде да създаде една наука, защото съществуват много науки в света. Той не дойде да създаде едно обществено движение на Земята, защото има много такива. Той дойде да намагнитизира своите ученици с Любовен Магнетизъм, а те от своя страна, да намагнитизират цялото човечество". ____________________________________________ *Виж „Изгревът", том I, стр: 286-288. **Виж „Изгревът", том IV, стр. 464-465.

102. МИХАИЛ ИВАНОВ Във Франция действуваха три центъра. Единият център се направляваше от Михаил Иванов и французойката Стела Белман, една амбициозна и с голямо чувство за своето достойнство жена. Михаил Иванов е заминал за Париж през 1937 г. за световното изложение там. Впоследствие той решава да остане с проект да следва. Запознава се с тази Стела и успяват около себе си да образуват кръжок, в който Михаил изнасял беседи. Беседите му, според тези от приятелите, които са имали възможност да го чуят или прочетат, са били някаква смесица от западен и източен окултизъм и тук-таме някои идеи от беседите на Учителя. Михаил е мислил, както те са схванали, че формата, в която Учителят е давал своите беседи и лекции, не била подходяща, за да се представят пред крайно изисканият поглед на запада и е смятал, че чрез своите така подготвени беседи, да разпространи учението на Учителя между романските народи. Становището обаче на Просветният съвет, беше правилно, че един такъв не само несигурен, но даже опасен метод за прокарването идеите на Учителя, който можеше да изопачи първоначалната им чистота, трябваше да се поправи и пренасочи. За това те искаха и търсеха връзка с Михаил, за да му се помогне и да се внесе струята на колективното сработване. Но в Михаил беше сложена инжекцията на амбициозната мадам Стела, да измести центъра на движението създадено от делото на Учителя от София в Париж. Тъй като тя смяташе, че българският народ не е дорасъл да стане разпространител на Учението. Тази сектантска идея тя искаше да прокара, като издигне авторитета на Михаил до положението да играе ролята на Учител. Просветният съвет, въпреки всичко, в желанието си да направи една по- тясна връзка с Михаил, му изпраща в този смисъл писма, в които изтъкват желанието си да се създаде една редовна и по-тясна връзка за обмяна на идеи с него, което нещо би създало и по-силна изява на живота между София и Париж. Но без резултат. Усилия за такава една връзка е правил и Борис Николов отделно от Просветния съвет, като е разчитал на това, че Михаил преди да замине за Франция е работил при него, като работник в мозаичните работи по постройките и оттам по-голямата им близост. Това дава основание на Борис да пише на Михаил за една по-тясна връзка между София и Париж. Михаил надменно му отговорил, че Борис да си гледа мозаичните работи и че от мозаична глава акъл не иска.* Скромен опит направих и аз. С Михаил някак само от далеч се знаехме. Бях разбрал, че приятелите в Париж имат желанието да изучават българския език, за да могат да четат беседите на Учителя в оригинал. Веднага заедно с Никола Нанков, който имаше връзки с Михаил, изпратихме няколко учебника до него за тази цел. Очаквах разбира се, че ще получа някакъв по-топъл и любезен отговор от него, което би създало повод за една по-оживена кореспонденция. Напразно обаче бяха моите очаквания. След много, много време се получи отворена картичка до Нанков, написана от Стела, която един вид минаваше за негова секретарка. В тази картичка се отбелязва само, че учебниците са получени. В отговор на писмата, които Просветният съвет беше изпратил до Михаил, по-късно се получило отговор от него, според както ми се предаде - Учителят, след като си заминал се вселил в него и затова той взима неговият външен вид, вид какъвто Учителят имаше. Коса дълга, брада, облеклото, една пълна имитация на Учителювият образ. Следователно заключава Михаил, Братството не е вече в България, а във Франция, в Париж, затова не приема никакво сътрудничество, нито с Просветният съвет, нито с когото и да било. В 1956 г. Михаил изпраща в София на Изгрева, секретарката си Стела Белман и нейният брат. Те поискват от Братския съвет да им се даде писмо според, което да се приеме, че те са единствените представители на Братството на Запад и че само те имат правото да издават беседите на чужди езици. Братският съвет отказва правото им на такъв монопол. Братството ги е посрещало много добре, като поема всички разноски по техният престой. Накрая натоварват Антов и Коста Стефанов, който по това време е вече член на финансовият съвет и счетоводител на Братството, на мястото на Жечо, да ги заведат на разходка и на море във Варна. Навсякъде те били топло и приветливо посрещнати от приятелите. Вторият център във Франция се образува от една група интелектуалци, които се наричаха „Екип дьо травай". Участниците на тази група, хора просветени, не можаха да попаднат под влиянието на Михаил. Инициативата за образуването на тази група взима една рускиня на име „Фаетас", която идва на Изгрева и със жар слуша и приема идеите на Учителя. Отива в Париж и създава тази група. Задачите на групата е била да превежда и издава беседите на Учителя от български на френски. Те са успели да преведат много беседи, но навярно не са имали необходимите средства за да ги издадат. Образува се и трета група в Париж, която се възглавяваше от брат Бертоли. Бертоли беше един крайно честен и добросъвестен италианец, заселил се за известно време в България, по професия - занаятчия - мозайкаджия. В контраст с Михаил Иванов, той не търсеше онези импозантни пози, а напротив под една скромна форма се стремеше да изложи практичната страна на учението. Там той издаваше, малко по тираж и обем, списание, написано на циклостил. Често идваше в София, но нито един път не пожела да поиска нашето съдействие, както за своята работа в Париж така и за обогатяване и разнообразяване съдържанието на списанието му с някои наши работи, които смятахме, че биха били интересни за хората около него в Париж. Един път, когато се срещнах с него и аз му предложих, нещо да му дам за неговото списание, но той не отговори, не прие. Така усилията на Просветният съвет и на отделните наши братя да се създаде една по-тясна връзка между София и Париж не успяха.

100. ИЗЗЕМВАНЕ НА БРАТСКИТЕ ИМОТИ Още в 1945 и 1946 г. се създаде тук, у нас в България, и приложи така нареченият „Закон за едрата градска собственост". В този закон се нареждаше: Всеки гражданин, който имаше къща и други някакви покрити и непокрити имоти ги декларираше, като посочваше какво желае да задържи за свое ползуване и то в размер предвиден от закона. Братските имоти са купени от 1922 до 1940 г. с общи братски средства. Това бяха ниви в землището на село Слатина - Софийско, имоти, които бяха по-далеч от жилищата на селяните и неудобни за обработване от тях и най-вече, заради по-добрата цена, която можеха да вземат за тях собствениците им ги продаваха. Но общество Бяло Братство не беше признато за юридическа личност и на негово име, според законите, не можеше да се издават нотариални актове за владеене на имоти. Единственото разрешение беше, братските имоти, покрити и непокрити, да се запишат на имената на верни и предани братя и сестри, които Учителя е определял. Актовете се предаваха на Учителя на определено от Него лице за пазене, като към тях се прибавяше декларация, че имота е закупен с братски средства и е собственост на братството. Тази декларация се подписваше от лицето, на чието име беше издаден нотариалният акт и имаше значение пред евентуалните наследници на това лице. Преди 9.IX.1944 г. и след това Братството не беше признато за юридическа личност. При тъй създаденият закон, за едрата градска собственост, всички на името на които имаше записано и братски имоти, декларираха и своите и братските. По решение на Братския съвет, оня, който имаше и своя къща, декларираше, че запазва къщата си. Тук се промъкваше една лукава измама, като се мълвеше и се разчиташе, че положението на братските имоти, ще се уреди и ще се освободят от изземване, тъй както е при църковните и другите религиозни общества, мохамедани, католици, протестанти, евреи. Те запазваха своите храмове и принадлежащите им към тях имоти. За нас, за нашето общество, това обаче не стана. Въпреки енергичните постъпки, на нашите братя по всички линии да се уважи и за нас това положение, както се урежда и за другите религиозни общества. За нас, това нещо не се уважи. Нито един имот не можеше да остане, като владение на Братството. И по силата на този закон, преминаха всички наши имоти, като имоти на държавата.* Призна ни се само милостта да продължаваме да ги ползуваме, но да им плащаме наем. Но това разбира се беше временно, по-леко и безболезнено да мине Гилотината. _______________________________________________________ *Виж „Изгревът", том I, стр. 605-613; том III, стр. 363-371, 395-397.

99. БРАТСКАТА ПЕЧАТНИЦА И КНИГОВЕЗНИЦА След приключването работата с паричните средства, на „Финансовият съвет" предстоеше да направи опис на вещите на Учителя, както и множеството домакински вещи на Братството оказали се на тавана на братския салон и другите помещения на Изгрева. Ключовете на всички помещения се пазеха у Манол Иванов. Обикновено в празнични дни и в свободните от работа часове, преглеждахме, къде какво се намираше и съставяхме опис - отбелязва Жечо Панайотов. Всичко, което беше из стаите на Учителя остана по местата си и в този вид се предостави на Музеен съвет, при братството избран от Братския съвет. За тази служба бяха определени сестрите Паша Теодорова, Мария Тодорова и Манол Иванов, който вече играеше ролята на домакин на Братството. Стаята на Учителя над салона наречена „Горницата", се реши да бъде предоставена за посещения от братята и сестрите, което нещо ставаше най-вече по време на братските празници - 22 март, Петров ден, съборните дни от 18 до 28 август, 22 септември и 27 декември, които с вяра се помолваха към Невидимият свят за помощ и благодарност. Събранията на Братския съвет ставаха веднъж в седмицата. Решенията се вписваха в протоколната книга и от нея можеше да се види, кога какво е разглеждано. Преобладаваха предимно материални въпроси, въпроси свързани предимно с нуждите, които ежедневието носи. Брат Боян Боев, който не беше добре с крака си, постоянно беше на Изгрева, него именно натовариха да приема доброволните вноски, които братята и сестрите даваха, а също и парите от продажбата на братската книжнина: беседи и лекции. Той имаше също и правото да изплаща разни дребни разноски, разходи, по текущата братска дейност на братските имоти. За постъпленията издаваше бележки от кочан, а за разходите получаваше разписки. Той се отчиташе при Жеча като главен касиер, докато той беше такъв, в края на всеки месец, а той всичко отразяваше в счетоводството на Братството. Обзаведе се братска печатница и книговезница, в които започнаха да работят опитни наши братя и сестри печатари и книговезци.* За една такава стопанска дейност на братството, естествено е да има голяма свобода и лабилност в движението на паричните средства. За това Борис Николов, разбирайки вече много добре, че Антов като председател на -финансовия комитет", без разрешението на който не ще могат да се движат средствата и ще проявява всякога, неприятен и неуместен контрол и вмешателство, което нещо извънредно много би спъвало тази важна братска дейност, пуща в ход добре пресметната хитрина, да се избере за главен отговорник на тази дейност Никола Антов, в което нещо успява. Поласкан от такова внимание, за даването му на такава голяма и отговорна длъжност, пък и навярно перспективите за материална изгода, притъпяват за известно време, устрема му да спъва братската дейност. Годините от 1945 до 1948 включително, преминаха сравнително спокойно за дейността на Братството. През този период, Братският съвет, в лицето преди всичко на Борис и Жечо, успяха с големи усилия да отпечатат в братската печатница, петдесет тома лекции и беседи. За отпечатването, по това време беше по-свободно, имаше разрешение от съответното министерство, но при условие сами да си набавяме хартия от свободния пазар. Грижата за набавянето на хартия, беше изключително тежка, отговорна и сериозна работа. С тази задача Антов не се зае, което нещо би следвало, като отговорник на печатницата и книговезницата. Хартия току-що след войната, мъчно се намираше. С тази задача се зае предимно Борис и като много ценен сътрудник брат Неделчо Попов. Неделчо Попов беше един мил, тих и симпатичен брат, деен и ревностен към делото на Учителя. Той работеше в печатница и много добре познаваше книжния бранш и източниците откъдето можеше да се закупи хартия. Вниманието на Неделчо е било насочено преди всичко, към някои частни лица, при които е било останало хартия след напечатването от тях на някоя книга. Добър източник се оказаха също и издателствата на вестниците. Част от хартията при отпечатването на вестниците оставаше на рулото, без да може да се използува от тях.** Така в трескава дейност, на тримата братя Борис, Неделчо и Жечо, в търсене на книга и други необходими материали, вървеше отпечатването на беседите и лекциите до 1948 г. Като сестра Паша Теодорова имаше голямата грижа редовно да предава на печатницата, дешифрираните и приготвени за печат беседи и лекции. Към края на 1950 г. властта, без каквито и да било причини и предизвестия, нарежда печатницата да бъде закрита. Бавно, но сигурно, властта пристъпваше към ликвидирането на нашето общество. Какво им пречехме ние? Едно общество от хора мирни, тихи, хора на полезния труд, погълнати от стремежа за едно възпитание и прогрес, хора готови, като членове на една образцово уредена държава. ________________________________________ * Виж„Изгревът", том III, стр. 228. ** Виж „Изгревът", том III, стр. 229-231.

98. ДЕЙНОСТТА НА БРАТСКИЯТ СЪВЕТ Непосредствено след заседанията на Върховният братски съвет, ръководителите на провинциалните братства се разотидоха. Поменатите вече седем братя и сестри от София, действуващи вече като Братски съвет, определят да имат първото си заседание на пети януари 1945 г. Тогава естествено се помисли за най-належащите работи, които има да се вършат. На това първо заседание, брат Жечо Панайотов се натоварва освен с длъжността, касиер-счетоводител на Братството, още да завежда и протоколите. Първата и най-важна грижа, която съвета приема е издаването на беседите, на тези, които дотогава не са били издадени. За тази цел естествено е трябвало пари. Най-напред, за да се изкупят от наследниците на Учителя авторските права. По това време, по времето на първото заседание у брат Боян Боев, се намирали в наличност пари - постъпили от братята и сестрите. След завръщането на Учителя и приятелите от Мърчаево, Боян на няколко пъти е искал да ги предаде на Учителя, но Той все отказвал да ги получи. Сега Боев ги предава на Жечо Панайотов, като избран вече касиер. Това, отбелязва Жечо, беше първото постъпление в братската каса. Братският съвет нарежда на касиера Жечо да ги внесе като влог в Софийска популярна банка на негово име, тъй като Братството не е юридическа личност. Но това е само за малко време. Поставил ясно и определено задачата си да командува и разпорежда с Братството Антов, като разбира се голямо длъжностно лице в съществуващата вече нова държавна власт, успява да нареди, че макар Братството да не е юридическа личност, да може да се открие сметка в банката на името на: „ВЕРСКА ОБЩНОСТ БЯЛО БРАТСТВО". Тъй както беше прието да се именува Братството. Това нещо, тази възможност за промяна, Братският съвет без да подозира тъмната уловка, се съгласява и приема тази промяна. А кой ще може да движи сметката? Разбира се „финансовият съвет", или по-точно Антов, като председател на този съвет. Това беше първото притягане на въжето около шията на Братството. Немската поговорка: „Парите управляват света" е била в сила навсякъде и във всички времена. Онези, които са имали възможност да проследят историята на Християнските общества след Христа, не може да не са видели, че отначало в тези общества, както и във всички други, е трябвало да се избере човек, който да съхранява техните помощи, парични постъпления и други ценности необходими за обществото. В първо време, тези избраници са били както другите членове без особени права. Но впоследствие, по движението на парите и ценностите, тяхната дума почва да става решаваща. Присвояват си титла, за да се посочи и тяхното по-високо обществено положение за гражданските общества - „Епископ", а за монашеските - „Игумен". Бавно, но сигурно, държейки в ръцете си материалните ценности, те стават пълни господари на тези общества. По тази вече променена сметка, почват да се движат братските пари. Тримата членове на „Финансовия съвет", още в следващите дни на месец януари са пристъпили към преоброяването на паричните суми оказали се в жилището на Учителя на 27 декември 1944 г. „Следва да поясна - отбелязва Жечо, че до тази дата за наличността на пари и други ценности е знаела само Савка Керемидчиева, едната от трите стенографки, която е помагала на Учителя за подреждането, сортирането и поставянето им в шкафове и чекмеджета. Всичко това беше изнесено от жилището на Учителя и пренесено в дома на Манол Иванов. Там започнахме да се събираме тримата и преброихме банкнотите, сребърните монети и намиращи се в една касетка сто петдесет и пет и половина златни монети, като половината от тях бяха български наполеони, а другата половина турски лири и една златна монета - американска от 20 долара. За тези златни монети се състави протокол". Жечо, който дава тези данни казва, че не си спомня, по какви причини не са съставили протокол, за сумите в банкноти и за сребърните монети. За сумите в банкноти Братският съвет взима решение, да се предадат веднага на съхранение у някой доверени братя. Като за такива се посочват: Тодор Стоименов Боян Боев Борис Николов Паша Теодорова Симеон Симеонов Жечо Панайотов и комуниста Никола Антов Цялата наличност от банкноти е била 5,950,176 лв. по тогавашен курс. С тези пари можеха да се купят 6 двойни апартамента с хол. Впоследствие сумите дадени на тези братя, се изземват и се употребяват за: 1. Откупуване на осем наследници на Учителя, за която цел се изплащат 800 000 /Осемстотин хиляди/ лева. 2. Внесена сума за заема на Свободата 900 000 /Деветстотин хиляди/ лева. 3. Купуване на печатарска машина за 1,200,000 /Един милион и двеста хиляди/ лева. 4. За отпечатване на 50 тома беседи и лекции на Учителя. Размерите на сумите се отнасят, както вече отбелязах за левове преди първата обмяна на парите, която стана през 1952 г. За да се изтъкне пред Партията на комунистите, Антов проявяваше особена ревност в изпълнение на партийните решения и изисквания, целящи нашето ликвидиране. Той и те, много добре разбираха, че за да може едно общество да живее своя пълнокръвен живот, това общество трябва да има материални средства имоти, пари и пр. Без такива средства, без една материална основа, това общество е обречено на загиване. Имотите ни вече бяха иззети оставаше още монетните знаци. За това той в провеждане на тази политика бавно, но сигурно да бъдем ликвидирани, гледаше всячески да изтощава паричните ни средства. Когато се пусна подписката за държавният заем, той настоява пред Братския съвет, да се дадат 1,600,000 /един милион и шестстотин хиляди/ лева. С големи разпри, братята от съвета, намаляват тази сума на 900 000 /деветстотин хиляди/ лева. Следват по-нататък и други случаи целящи това изтощаване и източване на братските пари.* Освен тези ценности, банкноти, сребърни монети и златни такива намерено било още в една епруветка пет или шест, това братята не можаха точно да кажат, разкошни брилянти, големи не по-малко от грахови зърна. На едно от заседанията на Братския съвет, се явяват трима евреи от тяхната Консистория - тяхното общество. Те дошли в Братския съвет разтревожени. Единият от тях казва: „Ние дадохме на вашият Учител по време на гоненията ни тук, да пази диамантите на еврейската община. Сега какво ще стане? За тях ние сме отговорни пред цялата еврейска общественост". Тогава Антов го запитва: „Имате ли разписка за това?" Те с учудване казват: „Как можем да искаме разписка от Учителя! Ние бяхме благодарни, че Той прие да ги пази". Антов тогава троснато им казва: „Щом нямате разписка, не можем да ви ги дадем. „Евреите си отидоха, крайно уплашени и разтревожени. След като си излязоха, стана брат Боян Боев и каза: „Аз бях при Учителя, когато евреите Му дадоха диамантите." За членовете на Братския съвет, без Антов, това изказване на Боев, беше повече от каквото и да било друго доказателство. Членовете на Братския съвет: Тодор Стоименов, Боян Боев, Борис Николов, Паша Теодорова и Жечо Панайотов най-енергично настоявали, да се върнат брилянтите на евреите. Как може върху Учителя и Братството да се хвърли такова петно? Подхваща ли те. Станало голям спор в Братския съвет в две или три събрания се водело голяма борба, но най-после се наложиха онези, които искаха да се върнат брилянтите. Останалите двама Никола Антов и Симеон Симеонов, бурно реагираха, най-вече Антов е срещу това решение. Но решението да се върнат брилянтите на евреите беше взето. Поканихме ги и те дойдоха веднага. Срещата стана в салона на трапезарията. Антов им предаде брилянтите. Евреите с трепет приеха епруветката със скъпоценното съдържание, лицата им просветнаха, усмихнаха се. Единият от тях, изсипа брилянтите в шепата си и ги показа на всички, после внимателно ги прибра пак в епруветката. Антов запита евреина, който ги прибираше: „Колко струват?" Това не е до парите отговори той. Борис Николов, който бил малко по-настрана наблюдавайки цялата тази сцена, се запитва в себе си с почуда. Как е дошло на евреите наум да дадат брилянтите за съхранение при Учителя и как пък Учителят се е съгласил да ги приеме за пазене. Тук има дълбока символика, мисли си Борис, повтаря се древен кармичен закон. Учителят взема-на . съхранение брилянтите на евреите и с това, взема българските евреи под свое покровителство. Той се застъпи за тях със силата, която имаше като Учител и на която никой не може да се противи. Тъй седи въпроса.** Доколко е била силна вярата на обществото в моралните качества на хората около Учителя, личи от следният случай: По време на еврейските гонения, слагаха им значки на реверите, изселваха ги от София. Идва при мене един търговец евреин тогава се занимавах с търговия, и ми казва: „Изселват ме със семейството ми, мога ли да донеса при вас, на съхранение няколко сандъка със стока, която имам?" Съгласих се и не след много той докара сандъците. Те не бяха много на брой, пък и не си спомням колко бяха, мисля пет или шест. Прибрах ги в единият край на магазина си. Този човек нито разписка ми поиска, нито пък какъвто и да било друг документ. Сбогувахме се и той си излезе. Минаха дълги месеци и години даже. Минаха и тежките бомбардировки над София, от тези бомбардировки не бях засегнат. Дойде и 9 септември 1944 г. Не много след това, получавам писмо от същият този търговец, установил се в град Плевен, в което ме запитва, дали стоката му е оцеляла. Веднага му отговорих, че всичко е запазено непокътнато, така както го е оставил и може да дойде да си я прибере. Пристигна след няколко дни, целият светнал, усмихнат, радостен. Предадох му всичко, точно така както беше го оставил. _____________________________ *Виж „Изгревът", том III, стр. 222-228. **Виж „Изгревът", том I, стр. 485-486.

97.ИЗБИРАНЕ НА ВЪРХОВЕН БРАТСКИ СЪВЕТ Председател на първото събрание беше старшият брат Тодор Стоименов, като най-стар ученик на Учителя останал още жив, един от първите Му трима ученици. Изказванията е стенографирала стенографката Елена Андреева - една от трите стенографки. Присъствуващият на това събрание Жечо Панайотов, който е бил натоварен да съхранява протоколите на събранията, заяви, че няма на разположение този протокол, но имал ясни спомени за по-важните решения. Това беше събрание на тъй нареченият „Върховен братски съвет". Той беше съставен от ръководителите на всички Братства от провинцията и София. Преди събранието по-изтъкнатите братя се събират и определят дневният ред, както и предложенията, които ще се направят за одобрение на това събрание.[1] Първите важни решения на този Върховен братски съвет бяха: Избиране на постоянно присъствие в София наречен „Братски съвет". За него бяха предложени и избрани следните братя и сестри: Тодор Стоименов Боян Боев Борис Николов Паша Теодорова Симеон Симеонов Жечо Панайотов и комуниста Никола Антов От пролетта на 1929 г. водачът на комунистите в България Георги Димитров, който още преди това време пребивава в Берлин, е назначен от Коминтерна, като ръководител на Западно-европейско бюро на Комунистическия интернационал. Един изключително важен организационно-политически орган на Коминтерна, в най-невралгичният по това време район в света. След процеса в Лайпциг към края на 1933 г., в началото на 1934 г. той е в Москва и там е назначен като генерален секретар на Коминтерна. Като такъв и още преди това, като ръководител на Западно-европейското бюро на Комунистическият интернационал, той изпраща едно поверително нареждане до комунистическите партии във всички страни, според което членовете на партията трябва да проникнат във всички сдружения и човешки групировки, от какъвто род и характер да са те - идейни, въздържателни, религиозни, спортни, стопански и каквито и да било други - където те с внимателна агитация да печелят хора за партията, като за това не изпущат случая, предпазливо да критикуват някои неудачни ходове на управляващата противна за тях партия и с това да успяват да привлекат симпатията на някои кръгове, и се стараят още, всякога, да не изпущат случая и при най-малката възможност да вземат управлението на това сдружение. Това нареждане както разбрах особено ревностно беше проведено у нас в България. Такова едно проникване на комунисти, от мъже и жени имаше и в нашето общество, начело с Никола Антов, който като активен и изтъкнат член на партията беше назначен, както вече казах, за председател на Отечествено-фронтовския комитет в квартала на и около Изгрева. Един много голям пост за онова време. Преди 9 септември аз въобще не знаех за Антов нищо, не съм го виждал и срещал в някаква братска изява. И тогава само един път ми се мярна пред мене и ми се представи като брат. Беше през учебната 1930 и 1931 г. Тогава бях учител в новооткритата прогимназия на село Желява - Софийско. Селото е разположено в южните склонове на Стара планина. Един ден, тъкмо съм свършил часа с учениците и се прибирам в учителската стая /на първо време бях единствен учител в прогимназията по всички предмети/. Ето го този човек, за мене съвсем непознат, представи ми се като брат, поканих го в стаята и започна да ми разправя: „Аз съм данъчен агент и съм пратен тук по облагане на домашния добитък. Зная, че селяните скриват част от животните си из планината. Но аз какво мислиш направих? За да издиря всичкия добитък на селяните, накарах учителката в основното училище да зададе на децата да напишат съчинение за домашния си добитък - овце, крави, прасета, като упоменат непременно техният брой и къде се намират те на кошара. Децата, милите не подозирайки уловката, всичко написали!" От такава негова постъпка, аз се ужасих и кой знае какъв израз е имало лицето ми за да не смее да накара и мене, да задам на моите ученици такава тема. Наведе глава и си отиде, студено изпратен от мене. След заминаването на Учителя разбирайки, че ще има управително тяло на Братството в лицето на Братски съвет, отива той при старите и изтъкнати братя и им заявява, че ако не го изберат в състава на Братският съвет, той ще разтури Братството. Поизплашени, пък и склонни на отстъпки в името на мира, братята се поддават на тази заплаха и го слагат в списъка за член на Братският съвет. Разказаха, че при тях отишъл с пистолет и кобур на пояса си. Той и другите комунисти влезли в братските среди, особено след 9 септември 1944 г., бяха успели да създадат групичка от симпатизанти около себе си, които не само че го подкрепяха, но му донасяха за всичко, което ставаше в нашето общество. По това положение Учителят бил казал: „По-добре е човек да умре от глад, отколкото шпионин да бъде, то е най- лошото нещо." Като член на братския Съвет, Никола Антов провеждаше само политиката на Партията, комунистите и своя личен интерес, които имаха за цел бавно, но сигурно да се ликвидира нашето Общество. През това именно първо събрание всички братя и сестри, които са се изказали са апелирали към добри братски отношения, доверие един към друг, за най-добра обхода и обработване помежду си. Става обаче и Антов и заявява: „Аз да ви кажа в никого не вярвам и нямам вяра и отсега нататък всичко за напред, ще бъде черно на бяло." Това тъй надменно и твърдо изказано с един троснат тон, направило много силно впечатление на водещата протокола Елена Андреева и когато събранието свършило, тя се прибрала заедно с Паша, която вече е избрана за член на Братския съвет в „Парахода" - тяхното жилище. Тогава Елена се обърнала към Паша и й казала: „Паша, как ще работите с този човек, когато всички други говореха, за доверие и братски отношения?" Няма да бъде излишно, ако се каже по нещичко и за останалите членове от избраният вече братски съвет. За Боян Боев и Симеон Симеонов, казахме вече преди това. Брат Тодор Стоименов - беше висок на ръст, сух, слабичък, с добре оформена глава, истински тип на арийската раса: чело високо, с добре развити центрове на разсъдъка и фини черти по него показващи остра проникваща мисъл; очните дъги изразяваха голяма пресметливост към материалните ценности; нос изразяващ крайна честност и коректност в обходата си, за което нещо Учителят е казвал; Финно оформени скули, изразяващи устой; Добре сложена брада - воля. Целият му вид изразяваше благородство. Той е бил, както вече казахме, един от тримата първи ученици на Учителя още от началото на века, когато Учителят е започнал своето дело. Единственият останал досега жив от тримата първи ученици. По професия беше чиновник. Борис Николов - висок, строен Слънчев тип, голямо чело, чело на големи идеи и планове. Изразът на лицето му носеше белезите на интелигентност, темпераментност, честност, грижовност и добра обхода. Беше завършил висше образование по естествените науки, но се посвети като майстор по мозайките в строящите се постройки. За него казваха, че по-голям майстор в този занаят няма. Мозайките на много представителни сгради в София и провинцията са негово дело. Централната гара в Русе, хотел „Тримонциум" в Пловдив, Сатиричният театър в София, Министерството на транспорта и много други. Той беше участник във всички братски инициативи. Паша Теодорова - нисичка, добре сложена сестра, с ценни качества, като интелект и характер. В обходата си - отмерена и с умение да изчаква своя събеседник, тъй като обичаше да говори, за да го прикове със своята необорима логика. Беше завършила химия и е била учителка известно време по тоя предмет в една от софийските гимназии. Отлична стенографка, една от трите стенографки на беседите. Идеално владееше граматиката и правилния строеж на израза. Затова тя коригираше всички беседи, преди да отидат на печат. Жечо Панайотов - среден на ръст, с добре оформена глава и чело. Отмерен и внимателен в своята обхода. Човек с пословична честност и точност. Равнодушен към всякакви материални ценности. Един образец на канцеларският тип човек. По професия беше счетоводител. За него Учителят е казвал: „Искате ли да имате касиер - изберете брат Жечо". Задачите, които си постави този Братски съвет бяха: 1. Грижите около Братското имущество, движимо и недвижимо в София и провинцията, и преди всичко, това на Изгрева. 2. Разполагане на наличните парични средства, както и с тези, които ще постъпват в бъдеще. 3. Да се поддържа връзка с Братските кръжоци в провинцията. Като сегашните тяхни ръководители си останат по местата си. 4. Да се положат съответните грижи за отпечатването на неиздадените досега беседи и лекции на Учителя. 5. Да се продължи живота на школите на Учителя, като редовно се четат беседи и лекции в салона на Изгрева през дните и часовете, както това е ставало през времето на Учителя. Под натиска на Антов и по негово предложение, без да се подозира уловката, която той поставя, братята от Братския съвет и въобще събранието приемат да има и „Финансов съвет", който ще има за задача да следи за състоянието на материалните средства на Братството, движимото имущество и най-важното приходите и разходите на парите. В този съвет разбира се кой ще влезне? - Никола Антов, щом като той е предложил това фатално за Братството решение и се натрапва той, като председател на този съвет. Пак по негово предложение, като член на този съвет да се приеме /Братята все още не разбрали злокобният замисъл/ неговият най-предан негов приятел Манол Иванов, който също се подвизаваше в братските среди. Вярно е, че като братски касиер и това беше на първо време, влезна в този съвет и Жечо Панайотов. Но какво можеше той да направи със своят мек и тих характер, срещу тези двама с твърдите си и брутални похвати? А по-късно играта беше предвидена, Жечо да бъде сменен, като братски касиер и с това отхвърлен от Финансовия съвет, и на негово място поставен друг приятел на Антов на име Коста Стефанов. Избирането на „Финансов съвет" - тази юзда на братската дейност, беше една от капиталните грешки на старейшените братя в това събрание, в което аз не присъствувах. Тази грешка беше фатална както за двамата най-активни и дейни братя Борис и Жечо от Братския съвет, така и за дейността на съвета и ликвидирането на Братството, като оформено общество. Не бяха ли достатъчно способни да се справят с не кой знае, колко и какви големи грижи около материалните работи, и преди всичко паричните сметки, изключително честните и искрени, предани на делото, братята от Братския съвет: Стоименов, Боев, Борис, Жечо, Паша, а трябваше и Финансов съвет в ръцете на Никола Антов и Манол Иванов, които фактически командуваха този съвет, а оттам и Братството. Манол Иванов си го спомням, със своя студен и рязък израз, голям симпатизант и приятел на Антов, с една случка. Той беше от Варна. Група братя вземахме инициативата да уредим някои неща във връзка с хигиената на Изгревския квартал. Стигнахме някъде и до неговата къща, една едноетажна добре направена, зидана. Стана въпрос за този дял на квартала и за клозетите, тъй като канализация още нямаше. Тъкмо обсъждахме този въпрос, ето го той пристига и вместо легално и приветливо, да се включи в темата, той остро се нахвърли и каза нещо неприятно и по адрес на Учителя. Това ме изненада и огорчи. -------------------------- [1] Виж „Изгревът", том IX, стр. 206-208.

96. ПОСЛЕДНИТЕ ЗЕМНИ ДНИ С УЧИТЕЛЯ След 9 септември 1944 г., приятелите, които бяха из провинцията и в Мърчаево започнаха да се завръщат по домовете си. Учителят остана в Мърчаево, както през септември, така и през октомври и към края на този месец, се завръща на Изгрева. Пак бляскват лампите в ранните утринни часове - отбелязва брат Жечо Панайотов. Школата се поднови. Учителят започна наново лекциите *Беседите на Учителя по време на последния събор на хижа „Еделвайс" и „Брокс" са публикувани в „Заветът на любовта" - I, II, III том от 1945 г, а по оригинал през 1999 г. с ISBN 954-9589-45-5. в сряда, петък, както и утринните слова в неделя сутрин и неделните беседи в десет часа. Наглед имахме някакво затишие. Всички спокойно се нагласяваха към настъпилите по-други условия на живота. Само Учителят е знаел какво предстои. Защото едва, когато си замина, онези пред които беше казал по нещо още в Мърчаево, започнаха да си спомнят казаното. Политическият живот в страната ни следваше своето развитие, на един мълчалив и преднамерен план - към ликвидиране на миналото и всичко друго, което е извън партията и партийните директиви на комунистите. Октомври и ноември бяха използувани за създаване на подходяща атмосфера, в която да се разгледат, създадените дела в тъй нареченият „Народен съд". Да се осъдят виновниците от миналия режим. Арестуван беше и Любомир Лулчев, обвинен като съветник на цар Борис. Учителят през това време, говори беседите и лекциите отпечатани в третия том: „Завета на Любовта". Но явно се забелязваше неговото телесно отслабване, нямаше апетит, не се хранеше добре. Явни признаци на бързо идваща отпадналост бяха на лице. Въпреки това състояние, Той направи няколко екскурзии до онези любими места свързани с делото Му. През тези екскурзии, както отбелязва Борис Николов, който всякога го е съпровождал, Учителят често спирал, стоял по няколко минути и с усилия на волята си продължавал пътя*. Понякога си слагал ръката на сърцето. Явни бяха признаците на отпадналост и голямо изтощение и все пак намери сили да посети тези за Него и на нас любими места, навярно за да си вземе сбогом с тях. Около това време - продължава Борис - бяхме отишли за малко с моята другарка Мария Тодорова в провинцията. Като се върнахме Учителят беше наредил да отида при Него. Отидох веднага, беше вече доста отпаднал, но ми каза: „Може ли да отидем до Мусала?" - „Разбира се може", отговорил Борис. Учителят посочва няколко души, които да поканим, не искаше голяма група. По онова време имаше и можеше да се наемат само частни коли, но трябваше разрешение за бензин, а това ставаше трудно. Трябваше да има сериозни и оправдателни причини за разхода му. Какви причини да посочи Борис? Притиснат от необходимостта и наредбата, той казал не дотам вярната причина. Получава разрешение и се връща на Изгрева доволен, за да каже; че всичко е уредено. Но още преди да почне, Учителят го погледнал строго и му казал: „Аз на кола, получена с лъжа не се качвам". С наведена глава и засрамен Борис се връща при милиционерския началник, който давал разрешенията и му казал точната истина, че Учителят Петър Дънов иска да отиде с кола до Чам кория. Началникът без възражения разрешил. Така уредено ние тръгнахме с леките коли до Чам кория, оттам нагоре пешком, с багажите на гръб, нямаше коне, които да наемем, нито магарета даже. Бавно с много спирания и почивки стигнахме до хижата. На другия ден по същият начин до върха. След като се върнахме оттам, прощална екскурзия направихме и до Черни връх, Витошкият първенец. След тези екскурзии Учителят все повече и повече отпадаше. През месец декември, отбелязва Жечо Панайотов, двама с другарката ми го посетихме. Прие ни любезно както винаги, имахме кратък разговор. Видяхме, че действително е отслабнал. На следният ден Му приготвихме и занесохме закуска, трахана, каквато още през есента сами си бяхме приготвили. Учителят обичаше трахана. Впоследствие разбрахме, че Той от тази закуска, въобще не е вкусил, както е ставало с всичко, което братята и сестрите са му донасяли. Тревогата, около здравето и положението на Учителя растеше с всеки изминат час. Ние посещавахме салона редовно, в дните когато имаше лекции и беседи. Последният път Учителят говори на 20 декември, но беше толкова слаб... Чудно, как толкова изнемощял, говореше онези ценни мисли записани в беседата: „Последното слово" - том трети от „Завета на Любовта". Онези, които бяха най-близко около Учителя, прибягнаха до всички възможности, за да му помогнат и внесат известно облекчение в положението му. Повикаха наши приятели лекари, братя и сестри, повикаха и външни лекари за да го прегледат. Те се произнесоха, че Учителя страда от пневмония, а други - че от сърце. Положението на Учителя беше някак сложно, усилено казват онези, които бяха около Него. Той ту полягваше на кушетката, ту сядаше на канапето, ту се разхождаше из стаята за малко. Виждаше се, че му е много тежко. През една от последните нощи, както беше Той полегнал имаше вид, че не ще може да стане вече, изведнъж скочи, изправи се всред стаята, с целият си ръст, лицето Му, като че ли грееше, вдигна ръката си, като че ли да благослови и каза със силен глас: „ЕДНО Е ВАЖНО, ЛЮБОВ КЪМ БОГА - това е всичко, това е всичко!" След това огъня, като че ли угасна и Той си легна. Този е завета, който ни остави[1]. Това е златният ключ, който отваря всички врати. При друга една пак от последните Му нощи Той каза: „Обичайте всичко, което аз обичам и на което Аз се радвам. Служете на всичко, на което Аз служа. Любете всичко, което Аз любя. Азотивам за вашето добро и за доброто на България. Не смущавайте Духът Ми, радвайте се и се веселете за Мене. Не се обличайте в други форми, освен в която съм ви облякъл. Времето е кратко, будни бъдете и не се отчайвайте. Всичко ще тръгне с по-голяма ревност. Моето дело не е само тук, то ще продължи и горе, верни бъдете на призванието си. Мир ви давам на всички и го приемете. Една малка работа се свърши!"[2] Така отлиташе един велик живот, живот отдаден в служба на БОГА, в служба и помощ на всяка жива форма, стремяща се към светлината. Явихме се и на 27 декември, сряда, ден на Общия клас. Но само изслушахме прочетената беседа. При разотиването ни, минахме край прозореца на приемната Му. Завесите бяха вдигнати и ние хвърлихме по един поглед, към лежащият ни Учител. Това ни беше последното СБОГОМ С НЕГО. Малко след това, като чудовищен подземен тътнеж, се разнесе шепота: „Учителя почина".*** Сутринта аз съм легнал в стаята си. Сънувам ли или беше видение, не знам, но просто виждам, че идва при мене Учителят и ми казва: „Николай, няма смисъл"! Учителят бе официално облечен и след това с енергични стъпки отива към един мост. А моста представлява една греда над една вада с вода. На моста са двама човека, един по-висок, който е отпред и един по-нисък, колкото е ръста на Учителя. Високият човек му подава ръка, Учителят енергично стъпва на гредата, която в случая е мостчето и отминава нататък. Това видях и го запомних. После го проверих. Беше същото събитие, което се случи. Учителят почина! Старшите братя: Тодор Стоименов, Боян Боев и други приятели, уведомиха с телеграми Братските кръжоци в провинцията, за станалото събитие. За погребението беше определена датата 31 декември. Малка отсрочка за да могат да дойдат в София, желаещите братя и сестри от провинцията. Същият ден, 27 декември, тялото на Учителя облечено в бял костюм, грижливо подредено, бе поставено в салона, където Той беше държал беседите си. Непрестанно прииждаха и престояваха там братя и сестри от Изгрева, София и тези, които идваха от провинцията, за да Го видят за последен път, Който на всеки от тях беше помагал със съвети за лекувания и уреждане на трудни моменти в живота им. Дойде 31 декември, всичко беше приготвено за погребението. Всеки влак довеждаше в София, братя и сестри от разни градове и села. Кой, кога научил, било от телеграма или от среща с приятели, вземаше влака и пристигаше за да се сбогува. През своят живот на Изгрева Учителят, обичаше често да си почива на една пейка, която бяхме поставили под една малка лоза разперила своите клонки на лек чардак на съседно до Изгревската поляна място. Там именно старшите братя определиха за място, да се погребе тялото на Учителя. Два дена преди да стане погребението природата ознаменува това събитие, като постла Земята с бяла снежна покривка. Наваля пухкав, чист сняг на дебелина 15-20 сантиметра. В деня на погребението небето се изчисти, беше тихо, показа се и слънцето. Ковчегът с тялото бе изнесено навън, образува се процесия от братя и сестри и тръгнахме да обиколим местата, където Учителят се е движил. Минахме покрай приемната, към чешмата със Зодиака, навлязохме в поляната, където играехме гимнастическите упражнения и Паневритмията. Така стигнахме до мястото. Ковчегът бе сложен и като пристигнаха всички братя и сестри, се пристъпи към изпълнението на определената програма: песни, молитви, съзерцание. Без други церемонии и прощавания, ковчега бе похлупен с капака и внимателно спуснат - погребението бе извършено. Разрешението погребението на Учителя, да стане не в градските гробища, а в района на Изгрева, каквото бе желанието на всички ни, беше една сериозна задача на старейшините от Братството. Въпросът сериозно се обсъди и се стигна до заключението, че е добре да се поиска съдействието на Георги Димитров, който по това време беше още в Москва. Разчиташе се на неговото близко познанство с Учителя още от времето, когато са били непосредствени съседи на улица „Опълченска" N 66. Още повече, че Учителят го беше спасил, от едно преследване на полицията през бурните времена на миналия режим. Братята решават да се подаде телеграма от името на д-р Иван Жеков, наш брат, което нещо той веднага е направил. Отговорът на Георги Димитров за съгласието му, Учителя да бъде погребан на Изгрева, дойде навреме и министерството на вътрешните работи изпрати писмено разрешение. Оригиналът на това разрешение е останал у Никола Антов, който по това време беше председател на Отечествено фронтовският комитет в квартала. За получаването на това разрешение навреме има един интересен, едва ли не мистичен, елемент: Съдействие от Невидимия Свят, нещо като малко чудо. Телеграфистът, който бил дежурен и предал телеграмата за Москва разказва: „Телеграфните връзки по това време за там не бяха много удобни. Приема се и се предава само определени минути. След това Москва спира и когато след време се наложи, пак повикват София, приема и предава. В такова едно предаване, продължава разказа си телеграфиста, тъкмо предадох телеграмата за Георги Димитров и Москва прекрати приемането. Свърши се дежурството ми и си отидох. Бях забравил за тази телеграма. Но в една от близките ми следващи смени, пак приемам от Москва. Това продължи в обичайните минути, през което време се предава телеграмата от Георги Димитров до Министерския съвет, да се разреши погребението на Учителя Петър Дънов на братско място в Изгрева. Веднага след тази телеграма Москва прекрати работата с нас, с България. Изненадах се продължи телеграфиста, как така стана, че приемането и предаването Москва извърши в крайното време. Зарадвах се и аз, че се получи благоприятен отговор".[3] „Останахме сираци" - отбелязва един брат. Задачата на братята старейшини на първо време беше, да укрепят надеждата у всички нас, да оформят реда, по който ние ще се подвизаваме за в бъдеще. Това те извършиха в събранията си през следващите три дни. Място за тези събрания беше определено домът на брат Жечо Панайотов на Изгрева. На първо събрание, присъствуваха ръководителите на братските кръжоци в страната, като от по-големите кръжоци в страната по един или по двама помощници на ръководителите. Събранията бяха „при закрити врата", както се казва. На тях не присъствуваха други братя и сестри". --------------------- [1]Виж „Изгревът", том II, стр. 323. [2]Виж „Изгревът", том I, стр. 316-322. [3]Виж „Изгревът", том I, стр. 480-482.

95. ПОСЛЕДНИТЕ ЕКСКУРЗИИ НА ВИТОША[1] Учителят, често с група приятели братя и сестри отиваше и към по-високите места и върхове на Витоша. При една от тези екскурзии, Учителят пожела да посетим и хижа „Острица", която по-късно изгоря, но направиха на това място друга по-хубава и удобна. Събраха се около 40-50 души, отбелязва Борис Николов, който е присъствувал. Дните бяха слънчеви, топли, тихи. Възлизахме полека нагоре, при едни чудно красиви обли камъни направихме дълга почивка, накладохме огньове, чайниците закипяха. Пихме чай и събрани около Учителя изпяхме песни. Той беше мълчалив и почти не разговаряше. Явно беше измъчен, нямаше и апетит. Сестрите се чудеха какво да направят нещо по-привлекателно, апетитно за Него. Слънцето вече клонеше на запад, когато стигнахме хижа „Острица". Хижата беше празна, само един пазач, който се мярна и изчезна. Останахме сами, пълни господари на хижата. Разположихме се добре, турнахме в ред разхвърленото домакинство. Вечерта запалихме печката, стана топло, уютно. На другата сутрин както ни е обичаят, излязохме на върха „Острица", там посрещнахме слънцето, изпяхме песни, направихме гимнастическите упражнения. Учителят държа кратка беседа. Небето се отвори над нас и пак се затвори. Така прекарахме пет-шест дни в друг свят. На шестият ден, привечер бяхме определили за слизане. Учителят се приближи при мене /Борис Николов/, пред хижата и като гледаше залеза, при тъй спокойната и топла вечер, рече: „Можем да останем още няколко дни, че вече няма да дойдем". За провизии пратихме хора в Мърчаево, а ние се преместихме в хижа „Еделвайс". Една хубава алея, водеше до тази малка хижа, скрита в гората. Там имаше само един пазач. Хижата беше изцяло на наше разположение. И тук прекарахме пет-шест дни сред чудна тишина, чистота, въздух и слънце. Имаше пълна хармония между всички. Вечер пеехме песни, разговаряхме. Учителят се освежи и ободри. Сутрин отивахме на една поляна, четвърт час по на изток, заобиколена от млада борова гора, а едно приказливо поточе, прекосявайки поляната създаваше чудна прелест със своето чуруликане, сочни треви, пъстри цветя, се разстилаха наоколо. Чудно красива, като че ли беше кът от рая. Тук правехме сутрешната си молитва и гимнастическите упражнения, а след това кратка беседа. Присъствието на великият Разумен Свят се чувствуваше от всички. Лицата грееха, сърцата преливаха от обич. Великият свят присъствуваше в нас. Шест дни в Царството Божие. Великият свят слезе със своят Мир и Хармония, между човеците. Учителят се радваше като ни гледаше, като слушаше песните. Това беше Неговата среща с Небесните Братя. В деня на връщането, направихме обща закуска в хижата на масите. Учителят подкани приятелите да тръгнат, а Той остана пред хижата. Предният ден пазача се пипнеше да прави някаква пейка, но не беше сръчен. Казах му: „Остави аз ще направя пейката". Той се съгласи с охота. Сутринта имах малко да я довърша. Завърших пейката, предадох инструментите, а Учителят все стоя отвън и ме чака. Като привърших, каза ми: „Иди легни под пейката и напиши деня, часа и минутата и още напиши: „БЪЛГАРИЯ ПЪЛЕН НЕУТРАЛИТЕТ!" Това беше директива на Бялото Братство, до тези, които щяха да управляват България. През лятото на 1944 г. както отбелязва Методи Константинов стана и последният събор на Братството в село Мърчаево. На този събор бяха пристигнали приятели от цяла България. В ранната утрин на първия ден на събора, цялото Братство беше излязло на една красива поляна, разположена над селото, където Учителят изнесе вдъхновена беседа. След това се изиграха музикалните упражнения на Паневритмията. Никой не допускаше, че това е последният събор на Братството с Учителя.* Съборът стана в полите на Витоша - Българският СИНАЙ.[2] ---------------------------- [1]Това е материал на Борис Николов. Виж „Изгревът", том II, стр. 316-318. [2] Запазени са и снимки от последната екскурзия на Учителя от Мърчаево към Витоша, придружен от група приятели.

94. В СЕЛО МЪРЧАЕВО Село Мърчаево е разположено в западните поли на Витоша, от което се открива прекрасен изглед, към Пернишката котловина и възвишенията Голо бърдо. От всички шопски села в околността на София, то беше едничкото, където беше образувано братски кръжок. В кръжока влизаха селяни изпитани в борбата на живота, хора не толкова с някакво развито религиозно чувство, но волеви натури, които по пътя на собственият си опит, са дошли в допир с идеите на учението. Те бяха хора, енергични и трудолюбиви. След тази голяма бомбардировка Учителят, заедно с малка група приятели, се евакуира там. Нашите приятели от селото, дадоха топъл прием и ние се приютихме в това малко селище, отбелязва един от групичката. Учителят беше настанен в една от стаичките на скромната селска къщичка на брат Темелко.* Започна нова ера от живота на братството описан в разговорите: „Изворът на доброто". Там Учителят прекара до към месец октомври същата година. След заминаването на Учителя тази стаичка е превърната в скромен музей. Старият вече брат Темелко останал сам, без другарката си, посреща с радост и братска топлота честите посетители от братя и сестри било от София или от провинцията, които идват на това свято за нас място. Останалите братя и сестри от Изгрева и София се евакуираха в други по-близки или по-далечни селища на страната, като не изпущаха случая, при възможност да посетят Учителя в Мърчаево. Навсякъде и всякога, където Той отиваше, обръщаше особено внимание най-напред на изворите. За Учителя, изворите представляваха някакъв велик символ на всеотдайност, на велика жертва, на щедрост. Затова първата Му грижа беше да ги почисти, да отвори техният път и да ги разхубави. В двора на брат Темелко Учителят и приятелите с голяма грижа и особено внимание, събраха водите от няколко малки и незначителни изворчета, на които семейството даже не обръщаше внимание и от тях се направи един по-голям извор и му се даде името - „Изворът на Доброто". В работата и устройството на този извор взеха участие и много наши приятели, които непрекъснато идваха там от най- различни краища на България, за да видят Учителя и да чуят беседите Му, които изнасяше в Мърчаево. „Изворът на Доброто" привличаше вниманието и стана любимо място на всички приятели. Около извора беше направена красива площадка от разнообразни по форма и цвят камъчета. До извора се отиваше посредством три стъпала, те символизираха трите принципа - Любовта, Мъдростта и Истината, които извеждат човешката Душа до великият извор на Живота. На източният край на двора, се направи друг голям извор, около който също се привличаше вниманието на братята и сестрите. Този извор Учителят нарече - „Изворът на Мъдростта". Около този извор, също се вложи много грижа и старание за неговият външен вид и украса. Около изворите всякога имаше оживление и приятни разговори. В селото водата беше варовита и неприятна за пиене. Водата на нашите извори се оказа мека, сладка и приятна. Като се разбра това от селяните, всички започнаха да вземат за пиене вода от тях. Недалеч от селото, на около четири километра на Запад, в чудно красива и магнетична долина извираше, голям топъл минерален извор. До идването на Учителя при извора, селяните, употребяваха водата му само за изпиране на дрехи. Но, когато Той дойде и посочи високите качества на водата му, тяхното благотворно влияние за пиене и къпане, цялото село и всички околни села започнаха да я употребяват за тази цел. След няколко години, се пуснаха сонди и за избликналата целебна вода се направиха бани и басейни за къпане. Тази долина с топлата минерална вода стана важен и хигиеничен курортен център, особено за трудовите хора от град Перник. Около този извор и баните се построиха по-късно много вили и къщи, стана цяло селище, което нарекоха Рударци. -------------------- *Виж „Изгревът", том II, стр. 310-313, 318-319.

91. СЪДБАТА НА САЛОНА НА УЛ. „ОБОРИЩЕ" №14 Погълнати от този чар на бликащият, пълен със смисъл и съдържание живот на Изгрева, ние бяхме забравили за салона на улица „Оборище" N 14. Просто престанахме да мислим и да се интересуваме от него. Интересът обаче към това наше светилище се събуди у мене с известно закъснение.... Тъй като онези, които бяха взели участие в неговата съдба, не бяха вече между нас, затова трябваше от втора ръка да получа сведенията. Това, което научих, ми се предаде от сестра Паша Теодорова, една от трите стенографки, в която имам пълна вяра от казаното от нея, пък и някои малки събития впоследствие, идват в подкрепа на това което узнах. Около годините 1925-1926 г. в братските среди се вмъква един висок, строен, с изразителна осанка човек, който се представяше като предприеман на жилищни сгради. Дали е бил такъв или не, това не можах да разбера, но в мене по-скоро беше залегнало убеждението, че този човек не е нищо и че се е вмъкнал в братските среди с желанието да използува нещо за своя изгода и за голямо съжаление успява. Със своите приказки на едро и грандиозни планове за строежи и обзавеждане на Братството, които е разправял между приятелите, успява да създаде впечатлението у тях, че той е наистина човек с много големи възможности на богат човек, с широк замах и щедра ръка. Всичко това, явно е било с користна цел, за да предизвика доверието на братята и сестрите към себе си. С него имах случая да имам допир два пъти. Първият път Учителят и аз сме на Изгревската поляна и нещо разговаряхме по братските, Изгревски работи. Идва този човек към нас и без да изчака да свършим нашият разговор, се вмъква и започва да разправя някакви грандиозни планове, за строежи и обзавеждане на Братството. Учителят слушаше и леко се усмихваше, слушах и аз. Накрая, когато свърши, Учителят ме погледна със същата усмивка и с особен израз на лицето, с което искаше да ми каже: „Ти вярваш ли на тези фантазии?" При вторият случай - бях поканен от него да посетя домът му, може би за да спечели и мене в своята игра, която искаше да разиграва. Домът му най-обикновен апартамент, доколкото разбрах от две стаи и кухня, някъде към улица „Граф Игнатиев" и „Евлоги Георгиев". Моето хладно и сдържано държание му подсказа, че не ще може да ме има на своя страна в своите планове и за това нито даже ме покани да седна. Задоволи се да ми разправя нещо на крак, но като не намери отзивчивост в мене разговора бързо привърши, извиних се и си излязох. Стенографката Елена Андреева ми разказа за него. също една история в подкрепа на неговите домогвания. „Прибирам се, казва тя един ден от града към Изгрева, по пътя я настига той и започва да й разправя фантастични планове за дворци построени на Изгрева, за тях стенографките. Практичната и с реален усет за възможностите за такова дело Елена, слушала и се подсмивала на тази грандомания да се изтъкваш и измамваш хората. Като се прибира на Изгрева, тя с бурен смях разправя на Паша и Савка, другите две стенографки, за онова, време когато те като големи аристократки, ще живеят в дворци, а не в дъсчените бараки, в които сега живеят.* Паша Тодорова беше много близка с Иван Радославов, не само че той й е бил учител, но и по силата на някакви роднински връзки. И това, което тя ми разказа е получено от непосредствен разговор между нея и Радославов. Този именно тъй да го наречем предприемач, разбирайки голямата изгода, която Радославов представлява за користните му домогвания, след като се убедил, че целият имот, мястото, салона и постройките там се водят на името на Радославов, успява да се сприятели с него и със своите сладки приказки, да спечели пълното доверие на Радославова. Обещания за строеж на къща на Изгрева, където вече Радославов имаше място и какви ли не още примамливи планове. Радославов бе историк, но много доверчив към другите. Близките около Радославов, особено сестрата на Паша - Аня, една рядко интелигентна и с верен усет за нещата човек, която по-отблизо познаваше и разбираше този човек и виждаха измамната мрежа, която той крои към Радославова, се мъчеха да подскажат измамата, която се плете и да го откъснат от този човек, но напразно. Радославов с ярост го защищавал и не искал да слуша нищо лошо за този човек и най-вече за някаква измама. Използувайки тази омая, „предприемачът" успява да склони Радославова, да му подпише гаранционни полици пред банката. С тези полици, гарантирани с имота „предприемачът" изтегля значителните суми отбелязани на тях. На уреченият падеж, обозначен на полиците ..предприемача" не връща парите на банката и тя слага ръка на имота. На това място се построиха жилищни блокове, но не разбира се от предприемача". Така, ние загубихме това свято за нас място, нашият салон на улица „Оборище" N 14, строен с такава любов и радост. Загубихме и отзад бараките, където братята печатари набираха беседите.* Малко преди това, къщата на Радославов е развалена и материалите от нея докарани на Изгрева, за да се използуват уж за новата му къща. Гредите стояха дълго време там под боровете. И когато бях натоварен да правя пода на столовата, естествено трябваше греди и дъски. Направих сметка за стойността им и отидох при братския касиер за пари. Взех парите, купих и докарах материала. Тъкмо да почна, дотрябва им някакъв инструмент и отидох към бараката, в която ги държахме. На излизане, ето го Учителят пред мене, погледна ме и много мило ми каза: „Защо не взехте от тези греди? Като посочваше стоварените до бараката греди от Радославовата къща. - „Но, Учителю нали те са за новата къща на Радославов", възразих аз. Той ме погледна, усмихна се и в израза на лицето му разбрах - „И ти ли момче вярваш, че на Радославов ще се направи тук къща?" Когато Радославов, разбира измамата, в която е попаднал, отива при Учителя заедно със своя адвокат. Какво са говорили на Учителя и какво Той им е казал, това ние не знаем. Но когато излизат от малката приемна на Учителя, адвокатът се обръща към Радославов и му казва: „Ти защо, като си имал такъв умен и осведомен по законите човек, си дошъл при мене?" Радославов, вече без къща и имот, се заселва в една скромна стаичка на Изгрева, притиснат от мизерията и самотата, умира сам. Това е последният епизод от историята, свързана при Сините камъни в Сливенския балкан. Тогава Учителят казал „Единият от вас ще си замине тази година, другият ще загуби богатството, а третия ще умре в самота и бедност, изоставен от всички". Онзи, който си замина бе Бъчваров, онзи, който си загуби богатството бе Лазар Котев, а онзи, който умря в самота бе Иван Радославов. Развръзката бе пълна.** Отначало след като дейността на Учителя се премести на Изгрева, много динамичният, активен и с инициатива брат Симеон направи в салона на ул. „Оборище" №14 квартално кино, което просъществува до края на печалната съдба, която сполетя тази братска светиня. Накрая банката взе имотите и направи там жилищни блокове. Мнозина навярно биха запитали, защо Учителят не се намесил за да предотврати тази измама. Ние вече мисля казахме, че Той не се месеше в плановете и постъпките на приятелите, когато те не търсеха неговият съвет и помощ. ----------------- *Виж „Изгревът", том I, стр. 421-422. **Виж „Изгревът", том I, стр. 421-422; том III, стр. 24-26, 28; том V, стр. 474- 477.

89. ЕДУАРД ОСМИЙ - АНГЛИЙСКИЯТ КРАЛ На 7 септември 1936 г. съвсем неочаквано, скромно, без никаква парадност, пристигна в София английският крал Едуард Осмий, придружен от своята любима приятелка Симпсън, една мила, симпатична, без куклена красота, скромно облечена, жена от народа. Така поне бяха я обрисували, сестрите от Изгрева, които бяха я видели. Народът посрещна тази мила и симпатична двойка с една рядко изразена непринудена топлота и внимание. По това време, в Англия са на власт консерваторите, с министър председател Балдоин, един стар закоравял консерватор. Това правителство не можеше да се примири, че младият крал наследник на най-богатата и могъща империя по това време в света, е решил да обича и да се ожени за една жена от народа. Правителството му поставя ултиматум или да се откаже от тази жена и желанието си да свърже живота си с нея, или да се откаже от короната на Британската империя. Английският крал Едуар Осмий с презрение отхвърлил всички онези най-примамливи съблазни, към които всички обикновени хора на Земята се стремят с най-голямо усилие и настървеност, готови да пожертвуват всички и най-милото и драго в чест и достойнство, и какво ли не за съблазните на този свят: най-високо обществено положение, власт, почести, уважение и внимание от всички, неограничени материални възможности. Той излиза над всички дребнави човешки слабости: гордост, честолюбие, присмеха на хората и техните одумки, личната изгода. Пожертвува всичко това, заради любовта. Такава велика жертва поднесе той пред олтаря на любовта. С това показа на целият свят, на целият човешки род, какво свято и велико нещо е любовта. Наистина с тази си постъпка, той стана за присмех на обикновените хора, но за Боговете, за онези Разумни Същества, които се грижат за човешкия род - той беше велик, един виден ученик на Бялото Братство, който издържа един изпит с най-голямо отличие, като поднесе на човешкия род един бляскав пример на постъпка. Обръщайки се към своя народ, при подписването на Акта за своята абдикация, той произнесе пред микрофона реч, в която между другото казва: „Много съм щастлив, че най-сетне ми се отдава случай да говоря направо на своя народ, без всякакви странични формалности. Вие знаете причините, които ме подтикнаха да се откажа от престола. Аз намерих за невъзможно, без подкрепата на жената, която обичам да нося тежкият товар на отговорността и да изпълнявам, моите кралски задължения, така както желая да ги изпълнявам". Това голямо и необичайно събитие, прогърмя по целият свят, дойде и на Изгрева. Всички го коментираха с най-голямо оживление и с възторг от постъпката на младия крал. Учителят много, много ласкаво се произнесе за този ярък представител на човешкия род и каза по смисъла, че този човек, който пожертвува всички съблазни на Земята, заради Любовта, то той в бъдещия си живот, ще бъде поставен на първо място всред човешкото общество, ще заеме най-високото място, което може да се даде на един човек. Защо дойде Едуард Осмий в България? За да получи най-високата оценка на един Миров Учител, от един представител на Бялото Братство за безукорно издържан изпит*. Словото на Учителя е Слово на Любовта. Обичайте се, за да бъдете здрави, да имате всичко, от което имате нужда, за да бъдете щастливи. Любовта всякога ни се притича на помощ, когато ние сме направили жертва за нея. Срещам един ден Учителя и с усмивка ми казва: „Дошъл някой да ми говори за Любовта. Та той не е готов, един косъм от главата си да пожертвува заради Нея, а иска Любов и всичко най-хубаво за себе си. Това е невъзможно". ------ *Виж „Изгревът", том I, стр. 443-447.

87. РАБИНДРАНАТ ТАГОР В СОФИЯ И УЧИТЕЛЯ За събитията, които ставаха в света особено онези, които бяха плод на добрите и светли подтици на човешкия род и отварящи пътя към нови възможности, към крачка напред в неговата култура, Изгревът не беше откъснат център. Тези събития имаха своето силно отражение при нас. Коментираха се, разискваха се и им се даваше съответната оценка. Изгревът беше трибуна, от която спокойно и безпристрастно се разглеждаха и преценяваха всички тези събития от този характер. Така през 1926г. знаменитият индийски поет Рабиндранат Тагор, обиколи европейските държави, където е изнасял беседи засягащи отношенията между хората. В тези беседи той е подчертавал, че спасението на човешкия род може да стане само по пътя на мира и любовта между хората. Това беше тихият глас, на доброто, великото и разумното, което искаше да спаси света от надигащата се по това време демонична вълна към диктатури, лакомия за земи, богатства и впрягане на човешкия род, чрез военни похвати за осъществяването на тези подтици. Ние казахме вече, че след Първата световна война заедно с добрите подтици на човешкият род към справедливост, добри и нови отношения между хората, подтика към мистичното и по-духовното, се надигна и злото - жаждата към деспотизъм, устрема за оправяне на света чрез камшик и милитаристични похвати. Всичко това тласкаше света към нова война. Древна мъдрост казва: „Когато фенерът свети, най-тъмно е под него". На 17 ноември същата година - 1926 г., Тагор дойде и в България. Народът го посрещна с възторг и братска топлота. Той изнесе своята беседа в салона на Оперетния театър, до паметника на Левски. В този ден всички улици около този театър бяха задръстени от народ, жадни да видят и поздравят най-сърдечно в родината ни високия гост. В салона както разбрах, са могли да бъдат и да го слушат само тези, които са имали специални покани. Бях и аз един от многото посетители там около театъра и само отдалеч, можах да видя един човек с ореола на Мъдростта и Добротата. Това събитие естествено се отрази и развълнува Изгрева. Коментирахме оживено в най-благоприятна светлина събитието. Когато и аз изказах своето впечатление, за знаменития човек на Доброто, гледах лицето на Учителя, то светеше в един израз на благоговение, пред този пратеник на светлината, дошъл и той да покаже на народите от Европа, пътя на спасението от надвисналата го чудовищна беда. Тагор не се срещна с Учителя. А защо? Защото не виждаше и не знаеше, че тук в София е Всемировият Учител. Видяхте ли до къде е стигнал Изтока и къде сме ние от Изгрева? Несравними неща и събития.

84.ПАНЕВРИТМИЯТА НА УЧИТЕЛЯ И БЪЛГАРСКИЯ НАРОД Особен изблик и интензивен израз получи музикалният ни живот, когато Учителят даде нови двадесет и осем гимнастически упражнения, които се играят в кръг, съпроводени с чудната по своят израз музика и плавни движения, тези упражнения Той нарече Паневритмия. За Паневритмията Учителят казва: „Паневритмията е обширна наука и велико изкуство, което за в бъдеще ще се изучава и прилага в своята пълнота. Това, което ние сега извършваме от 22 март на открито при изгрева на слънцето за Паневритмични упражнения, те са подготовка за Паневритмията. Паневритмията се основава на: 1. Взаимодействието между Природата и човека. 2. Зависимостта между физиологичните и психологичните процеси в човека. 3. Съответствието между идеята, мисълта, музиката и движенията. Всяко упражнение си има свой вътрешен смисъл. 4. Всичките упражнения представят един непрекъснат процес на движение на съзнанието към съвършенството. 5. Основната идея, която трябва да занимава съзнанието ни през всичкото време на изпълнението е идеята за Бога, за Великото, Вечното, Разумното. 6. Нейните опорни точки са: Природата, изгряващото слънце, пробуждането на Душата. Паневритмията носи хармония и възпитание. С нея постепенно се развива мекота. В Паневритмията са впрегнати силите на Ума, Сърцето и Волята, за да работят в Хармония. Ние правим тия упражнения сутрин, понеже тогава има най-благоприятни условия. Ако държите ръцете си хлабаво във време на упражненията, тогава няма никакъв контакт със силите на природата. Ръцете трябва да се държат обтегнати. Когато правите упражненията, мисълта ви да бъде концентрирана. А вие мислите за обикновени работи: за къщи, за сметки и пр. При упражненията трябва мисълта да прекарвате през ръцете и краката си. Те трябва да се правят бавно, с участието на ума. Съзнанието привлича енергиите. Като вдигнете ръката си нагоре, тя трябва да образува ъгъл 45 градуса. При този ъгъл положението е най-хармонично. Също така и ръката, която е назад, наклона й трябва да бъде също 45 градуса. При играта се стъпва първо на пръстите, а после на петите. Ако стъпвате на петите си става сътресение на гръбначния мозък." За Паневритмията Учителят също е казал: „Ако българският народ приеме и прилага Паневритмията, ЩЕ БЪДЕ СПАСЕН". Това приемане и прилагане на Паневритмията, както се разбира Учителят е смятал, че най-добре ще стане, като се въведе в училищата. Проводници на тази идея стават Милка Переклиева и Любомир Лулчев. Това, което ми е разказвала Милка Переклиева, аз съм го записал по-нататък. Между Милка Переклиева и Любомир Лулчев имаше някаква връзка. Милка често е ходила при Невена Неделчева, която бе близка на Лулчев. Ставало е въпрос за прокарването на Паневритмията в училището. Лулчев по това време беше с голямо политическо влияние, включително и при цар Борис III. Той помогна за връзката на Милка Переклиева и Министерството на просветата за прокарване на Паневритмията в училищата. Лулчев направи много нещо в туй направление, като съветник на Царя и имаше силно влияние върху министрите. Милка Переклиева е била една от най-изтъкнатите учителки на детските градини в София. В педагогическите среди тя се ползувала със значителна известност, тъй като е издала и свои трудове в тази област, като „Възпитанието и заниманието на децата от предучилищна възраст". Тази й популярност дава възможност през летните месеци да бъде назначена и за учителка на детска градина при „Близко-източната фондация". Към Паневритмията Милка е проявила особен интерес, тъй като упражнения от такъв род са в най-голяма близост с нейната професия, особено с тъй интересното съчетание на движения и музика. Тя много добре е проучила както самите упражнения, така и музиката, която ги съпровожда. Това я правеше подходяща за провеждането на тази идея. Любомир Лулчев е бил висш офицер от авиацията и инженерните войски. Още като такъв е слушал беседите на Учителя и е бил запознат с идеите на новото, което се изнася в тях. По изява беше един честолюбив и амбициозен човек. Много начетен и със задълбочена мисъл. През 1926 г. вече като пенсионер, иска среща с цар Борис и я получава. В разговор, при тази среща, Лулчев между другото казва на Бориса: „Вие не сте цар за мене, щом сте цар на българите, защо убивате комунистите и те са българи". Като адютант на цар Фердинанд, а по-късно и на Бориса за известно време, е бил генерал Алекси Стоянов. Жената на генерала - Мария е била последователка на Учителя. Лулчев е бил близък със семейство Стоянови и често е посещавал техният дом. При тези си посещения той е водил разговори по най- различни въпроси. Като много начетен човек, със задълбочена мисъл и опит, той правел силно впечатление със своите знания и трезви изводи по всички въпроси. Много по-късно от първата среща на царя с Лулчев, г-жа генерал Стоянова, която често е била в двореца, го препоръчала на Борис, като човек с ценни качества. Наистина, царят припомнил си вече за Лулчев, приема да се срещне с него отново. В следващата среща Лулчев успява да спечили доверието и разположението на царя, и той го приобщава като свой съветник. Когато срещите между царя и Лулчев, започнали да стават по- редовни, една близка на Лулчев - Елена Андреева, също последователка на Учителя го запитва: „Ти, за това нещо пита ли Учителя?" Лулчев отговорил: „Да, за това нещо казах на Учителя". Учителят му отговорил: „Не те съветвам. Той ще те послуша толкова, колкото баща му послуша мене. Аз зная колко струват Кобургите". Близката на Лулчев му казала: „Тогава ти с кой акъл отиваш там?" Лулчев отговорил: „Аз искам да опитам". Този опит му струваше живота. Лулчев, след 9 септември 1944 г. бе осъден на смърт, от тъй нареченият „Народен съд" и убит като царски съветник заедно с още много. Цар Фердинанд е познавал Учителя и се е срещал с Него. В 1913 г. Учителят праща г-жа генерал Стоянова при Фердинанд, за да му каже: „Да не отваря война на сърбите в никакъв случай". Фердинанд отговорил: „Аз не слушам ясновидци". Когато Фердинанд е искал да тласне България в Първата световна война, се среща с Учителя. В разговор с Него по този въпрос Учителят му казал, че България трябва да остане неутрална. В отговор на това, Фердинанд си обърнал гърба и се потупал по дирника. След катастрофата при Добро поле, където войниците напускат фронта и тръгват към България, Фердинанд пак поискал съвета на Учителя, какво сега да прави той. Учителят му казал: „Стягай си куфарите и бягай!" Този път Фердинанд го послушал. Тези данни ми ги разказа Иван Радославов, който бе историк и който още в първите години е последовател на Учителя. Любомир Лулчев живееше в една малка дървена къщичка в покрайнините на Изгрева, скромно като пенсионер. Явно беше, че от връзките си с царя, нито е имал, нито е търсил материални изгоди - беше човек с достойнство. Той седеше някак по-настрана от братските среди на Изгрева. Някаква гордост, честолюбие, като че ли не му позволяваха да се слее в общата маса от братя и сестри. Имаше амбицията да бъде своего рода център и наистина успя да образува около себе си, групичка от почитатели. При отиването и връщането си от срещите с царя, по всяка вероятност не всякога, Лулчев отиваше при Учителя, навярно да се посъветва и сподели впечатленията си от царя. Пишещият тези редове, по-късно чух един път в клас по този повод Учителят да казва: „Тези, които предаваха моите думи, не ги предаваха както трябва и тези, които ги слушаха не ги изпълняваха точно". Това е оценката на Учителя за срещите на Любомир Лулчев с цар Борис II! и неговите разговори помежду им. Предавам разказаните от Милка Переклиева спомени, като активна участничка, около опита за внедряването на Паневритмията в българските училища, тъй като тя беше лишено от възможност да ги напише. Години е на легло. Те можеше да пише, но с удоволствие разказва: „Имах, започва Милка, приятелски връзки с една близка на Лулчев - Невена Неделчева, която живееше в съседство с него. Там много често го срещах и водехме разговори. През време на тези разговор, той всякога е подчертавал, че Учителят много държи на Паневритмията, като е допълвал, че всякога, когато е отивал при Учителя, преди срещите си с царя, Учителят между другото е искал да са каже на Бориса, че за спасението на България, на българския народ, трябва да се приеме Паневритмията. Трябва да се вземат най-бързи и сериозни мерки за българския народ. Само Паневритмията ще свърши тази работа". Ние ще трябва да приемем, че Лулчев е казал това на царя. По това време, Милка е учителка на детска градина в София. Един ден тя получава бележка, да се яви при секретаря на Министерството на просветата Борис Йоцов. Тази бележка събужда в нея тревога, предполагайки, че ще и се искат обяснения във връзка с .нейните убеждения, като последователка на Учителя Петър Дънов. Кога точно, в коя година Милка е получила тази бележка тя не можа да си спомни. Но като се има предвид, че на 23 октомври 1939 г. Георги Кьосеиванов, който преди това, в продължение на пет години е министър-председател на България, съставя новият си и последен министерски кабинет, в който като министър на просветата става ^професор Богдан Филов и за секретар на това министерство Борис Йоцов, то ще трябва да се приеме, че Милка е получила тази бележка някъде към края на 1939 г. или в началото на 1940 г. тъй като на 15 февруари 1940 г. имаме нова министерска промяна, при която Богдан Филов става министър-председател, а секретаря на просветата Борис Йоцов става министър на просветата. Тези данни са от значение, за да се види кога е започнало началото за осъществяването на този велик план и колко време е пропиляно в колебание, нерешителност, отлагане и умуване от страна на Милка, за да не се реализира това велико дело. Много години са пропиляни. В обозначеният ден и час в бележката, тя отива в Министерството, изчаква реда си и се явява при Йоцов. „За голяма моя изненада той ме посрещна много добре", казва Милка. „Любезно ме покани да седна и ме запита, къде съм учителка, как работя и пр. Отговарях предпазливо и внимателно. Казах му, че съм учителка в училището „Стефан Караджа", намиращо се на улица „Пиротска" и допълних, че през летните месеци, когато сме във ваканция, съм учителка и в детската градина при Близкоизточната фондация. Там имаше и игрище. В това игрище, идваха учители от цяла България, където прекарваха курсове за ръководители на детските градини. Тези учители бяха насочени за там от Министерство на просветата. След обясненията, които дадох на секретаря Йоцов, той ме запита: „Какви гимнастически упражнения знаете, с какви игри занимавате децата?" Изредих програмата си, която прилагам на игрището, като изтъквах авторите, от които съм се ползувала, а също и онова, което аз съм изнесла в своите трудове, мои лични методи придобити от опита и творческият напън в тази област. Най-после, като ме видя, че не съм подготвена и заобикалям въпроса, който го интересуваше, ме запита: „Нещо друго прилагате ли?" Аз не отговорих. След минутка мълчание той ми каза: „С Паневритмията, не се ли занимавате, знаете ли за нея?" „Да зная за Паневритмията, но в училище не работя с нея", смело казах аз и започнах да разбирам накъде отива работата. Въздъхнах с облекчение, като разбрах, че за добро съм повикана и отговорих: „Досега не съм прилагала тези упражнения". Тогава той ми каза: „Помисли, като как може да се приложи в българските училища и ми донесете доклад за тази възможност при пръв удобен случай". Разбрах задачата си, станах и напуснах министерството, изпратена любезно от главния секретар. Оттам, като с криле се отзовах на Изгрева при Учителя. Явих се при Него и с възторг Му разказах за случилото се в министерството със секретаря Йоцов. Учителят ме погледна и каза: „Можеш ли да изпълниш задачата си като ученичка? Трябва да се бърза". И сериозно допълни: „От Паневритмията зависи бъдещето положение на България. Направи доклад и ми го донеси" - продължи Той. „За Слава Божия Учителю, с Ваша помощ, аз ще бъда само проводник на волята Божия. Вие ще ми помагате да напиша най-добрият доклад". Отговорих аз и горда, загрижена, с чувството на голяма отговорност, която поемам, гледах Учителя в очите. След това се прибрах вкъщи, отправих молитва за помощ и написах доклада ръкописно, а след това го преписах на пишуща машина в четири екземпляра". От този доклад, за съжаление не можахме да намерим нито един екземпляр. В него, доколкото Милка си спомня, първо е написала няколко реда за значението и силата на Паневритмията. След това пояснила пътя, начина по който тези упражнения ще може да се въведат в училищата. Най-напред да се започне в едно училище, като утринна гимнастика, преди започването на заниманията, а впоследствие да се разшири до всички училища. За тази цел ще бъде необходимо да се организира курс за учителите по физкултура от цялата страна. Учителите от курса ще имат за задача да усвоят цялата Паневритмия и начина, по който тя се предава. След два дена занесох доклада на Учителя, прочетох му го и той го одобри. Оставих Му един екземпляр. Втори екземпляр занесох на Лулчев и той го одобри. Трети занесох в министерството при главния секретар Йоцов. Той го прочете пред мене и като свърши, нареди да извикат началника по физкултура за цяла България - Петър Петров. След като Петров дойде, Йоцов подавайки му доклада каза: „Дайте ход на тази работа. Госпожицата е дългогодишна учителка. Гимнастическите упражнения, които тя ще им предложи, да се проведат масово във всички училища. На началника аз също дадох доклада, като уговорих с него в най-близките дни да донеса описанията на упражненията както и музиката, която ги съпровожда. След като се прибрах вкъщи помислих, подбрах и приготвих осемнадесет от упражненията на Паневритмията, която съдържаше двадесет и осем упражнения. Причината за да направя този подбор беше желанието ми да дам по-динамичните, по-подвижните и да не бъдат дадени изведнъж толкова много. Написах описанията им, а за музиката и нотите, които съпровождат всяко упражнение отидох при брат Калудов - наш съмишленик, специалист по музика, който ги преписа грижливо и прегледно. Така приготвените от мене осемнадесет упражнения избрани, ги занесох на Учителя. В момента той се връщаше от малкото лозе, което имахме на Изгрева. Посрещнах го и му казах: „Учителю, приготвих описанието и музиката на осемнадесет от всичките двадесет и осем упражнения на Паневритмията". Той ме погледна и много сериозно ми каза: „Българският народ трябва да разбере, или да приеме Божественото учение точно, изцяло, без заобикалки, или ще си счупи главата и аз ще си отида. Аз повече няма да се занимавам с него!" Аз Му отговорих: „Тогава Учителю да занеса на началника цялата Паневритмия, сконфузено казах, виждайки вината в себе си и си тръгнах разплакана. Бай Ради обаче ме настигна из пътя и ми каза, че Учителят му казал да предам в министерството само тези, които съм приготвила. Така приготвени и подбрани от мене осемнадесет на брой упражнения занесох в министерството на началника Петров. Той ги прегледа и ги одобри. Йоцов и началника по физкултура ми възложиха да намеря начин за тяхното практическо внедряване. По това време стават министерски промени. До този момент министър на просветата е професор Богдан Филов, при тази промяна той става министър-председател, а секретаря на просветата Борис Йоцов, става министър на просветата. Тази промяна, както вече отбелязах става на 15 февруари 1940 г. Това още повече улесняваше осъществяването на това красиво дело, тъй като Йоцов беше вече запознат и дал ход на тази работа. На мене, поясни ми Милка в разговор, който имахме с нея, задачата ми се видя доста сложна за практическото й осъществяване. И както разбирам, започва от нейна страна период на колеблива, плаха нерешителност, протакане за осъществяването на това велико и красиво дело. Едно ново събитие според нея също донесло усложнения. В първата половина на месец март 1942 г. Видин и Видинско са потопени от едно катастрофално наводнение на Дунава, при което са разрушени много сгради и наложи голяма евакуация на населението оттам. По-голямата част от тях идват, като бежанци в София. Едни от тях са настанени и в училището, където работила Милка, а децата от цялото училище бяха разпръснати по други училища. Мен като учителка и моите деца бяхме изпратени в училището „Константин Фотинов". Там, като гостенка, намерих за неудобно и нямах смелостта, да искам от директора на училището да ми разреши да играя сутрин Паневритмията с децата от цялото училище. От своя страна не се сетих, че упражненията, мога да ги проведа и само с моите ученици. Пък от друга страна въздържанието ми беше и затова, че моите ученици бяха шестгодишни, а пък аз исках да направя опита с по-големите, с всички ученици. Ред колебания от моя страна. През това време често идвах на Изгрева и се срещах с Учителя. Той, разбира се винаги ме запитваше загрижено: „Какво става Милке с работата?" А Лулчев, с когото също се срещах, доста сериозно ми се скарваше, че работата се протака, като ми напомняше, че Учителят е казвал, да става по-бързо. За причините на това забавяне аз, разбира се давах своите обяснения - липсата на помещение и деца. Така се загуби ценно време. Един ден получавам писмо от министерството, че ме назначават да преподавам физкултура на един клас ученици от четвърто отделение в училището „Тодор Минков". Учителката на училището там - госпожа Величкова, доста възрастна жена много се зарадва, че ще я замести млада учителка, каквато бях аз. Учителят сдържано, но сериозно изчакваше резултата. Най-после започнах работата в салона по физкултура при това училище. Учениците с радост приеха упражненията и с нетърпение очакваха всеки час по физкултура. Много често и майки на децата идваха да гледат. Най-напред музикалната част се изпълняваше от сестра Кисьова, една наша съмишленичка, която добре свиреше на пиано и имаше известен дар за композиране. След около месец упражнения по този начин, учениците усвоиха Паневритмията отлично. Сега оставаше да поканя министър Йоцов и началника по физкултура, за да видят упражненията. За този случай увеличих музикалният състав с кларнет, цигулка и китара. В уреченият ден дойде обаче, само началника. Когато след това казах на Лулчев, че само началника е дошъл там, той каза: „Страхливец". Явно беше, че Йоцов, станал вече министър на просветата, сметнал, че ще се изложи, ако присъствува на една такава детска демонстрация. Децата облечени празнично, момиченцата в бели роклички, а момчетата с бели блузки и сини панталонки, играеха великолепно и с настроение изпълниха, осемнадесетях упражнения пред началника. След като упражненията свършиха, той ме покани да отида в Министерството на конференция. Помолих го това да стане след два дена, тъй като баба ми беше починала и аз трябваше да тичам по уреждане на погребението й. Той се съгласи. От разговора си с него в Министерството разбрах, че той вече знаеше, че това са упражнения от Бялото Братство - одобри ги. Направи само забележка, че са много бавни и малко...търсеше дума, малко вегетариански, не са като другите гимнастически упражнения, отсечени, отривисти, бойки. Отговорих му, че ние в училищата няма да подготвяме войници. Тези игри хармонизират, силите на тялото и Духа. Те внасят бодрост, настроение, те носят живот. В този дух ги защитих. Възпитаваме, разумни същества, разумни характери. Хармоничните движения изграждат и хармонични личности - продължих аз. Докато бях още при началника, той се свърза с министър Йоцов по телефона. Министърът ме повика да отида при него в кабинета му и той ми каза: „Първият опит излезнал добре, сега остава да се повикат на курс учителите по физкултура от цяла България, за да научат Паневритмията, и да я предават всяка сутрин на учениците. Този ход на работата беше добър. „Но кой ще им предава попитах аз?" /Ето ново умуване/. „Вие" - отговори министъра. Аз се замислих и казах: „Известна съм всред учителските среди, като детска учителка, но да предавам на вишисти! Дали ще бъда авторитетна пред тях? Министърът ми отговори: „Ще ви изпратим на специализация в Чехия или Унгария. Помислете по този въпрос и ми докладвайте". Аз се страхувах. Страхувах се не за себе си, защото имах опита във фондацията, да ръководя деца и учители в курсовете. Но тук мислех, че случаят е по-специален. По този въпрос говорих няколко пъти с Учителя и с Лулчев. Учителят, предлагаше да поема аз работата. И тук пак сгреших - умувах, не се съобразих, че щом Учителят казва да бъда аз, Той ще поеме отгоре грижата за моя успех, за успеха на делото. Този мой страх, тази ми неувереност в себе си, споделих с Учителя и тогава Той ми каза: „Въпреки това, ти ще трябва да бъдеш". Аз обаче не се съгласих, смятайки, че сама ще проваля делото. Тогава отново ми каза: „Ти как мислиш?" Аз предложих да имам помощник и то по възможност да бъде с висше образование, за по-голяма авторитетност. Тогава с Учителя, почнахме да изреждаме имената на братята и сестрите, подходящи за тази работа, но не се спряхме на никой. Най-сетне се сетих за една наша сестра, с висше образование, макар да мислех и да знаех, че тя не е физкултурничка. Имах чувството обаче, че с нея ще можем и е подходяща за тази задача, като моя помощничка и в моя подкрепа. Познавах я още повече, като много музикална. Спряхме се на нея. Учителят, тогава ме запита: „Ти хармонираш ли се с тази сестра, бихте ли могли да работите наедно?" - „О, да Учителю много ми е приятна. Тя е при това тъй музикална, би свършила задачата по-добре и от мене даже." Това бе Весела Несторова. Докладвах на министъра за решението, което бяхме взели с Учителя. Сега беше въпроса да има курс. Само след няколко дена получих писмо, че съм назначена за преподавателка в курса на учителите, за летните детски училищни игрища. Срещнах се веднага с Учителя и му казах за това назначение. Той от своя страна нареди сестрата да ме потърси. При срещата си с нея, тя изрази своята голяма радост. Подадохме си ръце за обща работа. Двете застанахме пред Него и ни каза: „Сега вие, като две свещи ще светите в едно". Курсът се водеше в училище на открито в Борисовата градина /сега парка на Свободата/. Там бяха на пансион 60 души млади учители от цяла България. Ръководителите на курса, бяха двама специалисти, с висше образование по физкултура - Кирил Петров и Кънчева. Явих се и аз, като трета ръководителка по ритмични игри. Тези двама специалисти ме познаваха от игрището на фондацията и ме посрещнаха много добре. Моите часове се определиха два пъти седмично, от 7 до 9 часа преди обед. В първата ми среща, в първите ми определени два часа, на курсантите говорих върху теорията за ритмиката и музиката. Ритмиката като стимул в живота. Следващият път пристъпихме към практиката. Курсантите възприемаха много лесно и с радост всички каквото им се показваше. Като свърши първият час, от определените ми за този ден два часа, предложи им се почивка, но курсантите спонтанно изявиха желание, да се продължи без почивка. И така определените за занимание два часа, бяха взети без прекъсване. Работата тръгна много леко. Курсантите, заявиха, че това са най-приятните им часове и добавиха също, че вечер в салона на училището си ги играят, като пеят мелодиите. Един ден моите колеги, Кирил Петров и Кънчева, слушайки похвалите от курсантите за игрите, пожелаха да присъствуват на някой час. Поканих ги. Те дойдоха още на следния ден. Заниманията започнаха, засвири музиката и всички почнахме да играем. Петров седна настрана и почна нещо да си записва, а колежката Кънчева, възторжено се включи в кръга да играе. Беше красиво, хармонично, приятно. По утринните слънчеви лъчи се сипеха светли пътеки от висините. Всички играеха съсредоточено с тиха радост и жадно поглъщаха небесната благодат. След определените два часа, урока свърши. Петров и Кънчева възторжено ме поздравиха, като Петров каза весело: „Какви чудеса се правят тука. При мене курсистите бягат, гледат по-скоро да свърши часа, а тук се работи без прекъсване два часа и при това искат да им се увеличат часовете по тези игри". Изразиха своите възхищения и за това, че е могло, така добре, да се съчетае движението с музиката. Кънчева от своя страна се изрази, че всичко много и харесва, само ако може при обръщането на упражнението „Евера" да бъде с подскачане. Отговори й се, че упражненията не могат да се изменят, тъй като друг е автора им. Накрая Петров предложи, дали биха могли музикантите, да посвирят някои от мелодиите и на неговите упражнения. Разбрахме се, че така не може, да се смесва музиката на Паневритмията с други упражнения. Наближи края на курса, след няколко дена, в неделята курса щеше да се закрие. Курсантите щяха да получат удостоверение за завършен курс за летни детски игрища и да се разотидат. На тях за Паневритмията, трябваше да им се раздадат нотите с мелодиите. Но....Това не стана. Защо? Кои са причините, за да се спъне това тъй красиво и с възторг прието дело? Не разбрах. Навярно беше вече много късно. Скоро след това започнаха бомбардировките над София. Учителят беше в Мърчаево - казва Милка, когато можах за първи път да отида при Него след всичко това. Тогава Той ми каза: „Времето изтече, сега ще гледаме какво ще стане". Като се има предвид, че първите бомбардировки, първите нападения от американски бомбардировачи над София стана на 14 ноември 1943 г. по сведения те са били 170 броя и са хвърлили около 200 бомби, при това нападение са били убити 58 граждани и около 187 сгради са били разрушени. Следващите бомбардировки през тази година са били на 24 ноември и 20 декември. Бомбардировките продължиха и през 1944 г. от 4 януари до 30 юни, като най-тежкото нападение стана на 10 януари през деня и нощта. Направена проста сметка показва, че Милка в протакане, колебливост, плахост, нерешителност и ред други спънки от психологическо естество е загубила за осъществяването на това дело около четири години. От края на 1939 г., когато е била повикана от секретаря на Министерството на просветата до началото на бомбардировките. Тази история, която Милка Переклиева ми предаде във връзка с внедряването на Паневритмията в българските училища е от особено значение, за делото на Учителя и неговата дейност в България. Защо се провали този план с Паневритмията? Заради Милка Переклиева. Честолюбивите подтици избуяли в нея са подтикнали да се създадат известни дисхармонични състояния между нея и Весела Несторова. Недоразуменията между двете е прераснало в конфликт. Учителят никога не обичаше такива неща - разпалване на човешкото честолюбие. И вероятно затова не ги е дал. Накрая Учителят не е дал нотите, макар, че Калудов ги е бил преписал. Внимателното преглеждане на тази история, не може да не повдигне въпроса у всеки един, който я проследи, за да не се запита, какво би станало, ако Милка е действувала по-активно, по-смело, по- самоуверено, с по-голям устрем, без страх и упование в себе си, без тази критичност към самата Паневритмия, която я навежда на мисълта, да даде само 18 от двадесет и осемтях упражнения. Тя е виждала и вярвам, че е разбирала добре, че Учителят е бързал. Тук времето е било от особено значение и въпреки това тя не се активизирала. Тогава това начинание би успяло. И всеки сам, ще си извади заключението, за отражението, което би имало върху България и българския народ. За непослушанието си към Учителя и неизпълнение на тази задача поставена от Учителя към ученика - всички участници платиха. Всички участници, които противодействуваха за внедряване на Паневритмията - платиха според окултните закони. Ние бяхме свидетели. А Българският народ трябваше да изпие чашата на горчивата си съдба за своето непослушание. Ние бяхме свидетели на това 45 години след заминаването на Учителя -1944 г., до днешен ден. Забележка на съставителя: „Паневритмията на Учителя и Българския народ" е публикувано в „Изгревът", том I, стр. 494- 507, въз основа на оригиналния текст от 1978г., който ми бе предаден лично от Николай Дойнов, като бяха включени допълнително негови устни допълнения към този материи, фактически това е цялостната история. В момента публикуваме текста от 1978г. с направените допълнения от магнетофонния запис. Двете публикации не противоречат една на друга. Едната е допълнение на другата. Този процес го познавах много добре, защото аз бях този, който задвижи Николай Дойнов и употребих много усилия за да го накарам години наред да напише своите спомени, започвайки от 1970 до 1978г. Беше много трудно, защото това поколение се беше отклонило в съвсем друга насока. А да се обърне отклонението в първоначалната посока е нещо много трудно и е невъзможно за един простосмъртен човек. А доказателствата, че съм аз лицето, който го е накарал, съдействувал, са в магнетофонния запис, те са налице и те ще бъдат публикувани накрая. Преди всичко истината.

83. ЛЕГЕНДАТА ЗА ПЕСЕНТА „АУМ" „Аум" е песен, мелодия или упражнение. Текста е само от тази думичка. Мелодията е взета от стара свещена песен - мелодия, нежна, възвишена, затрогваща. Какво точно е „Аум"? Според една стара легенда това е мелодия, благозвучие на човешката душа. В самата легенда се казва: Когато Бог създаде Земята и я устрои, много същества искаха да се заселят на нея. Но имаше велик закон от Бога, че всеки, който иска да бъде жител да живее на тази Земя, трябва да бъде облечен в одежди, които да отговарят на неговия вид, на неговия образ и най-важното, веществото от което ще се направи облеклото, да звучи така, както звучи мелодията на неговата душа. Смили се Бог над тези същества и повика един от най-мъдрите си синове „Саваот", като му възложи задачата да засели красавицата Земя, с всички тези Негови чада, които жадуваха и го молеха да им разреши да живеят на Нея. Саваот, със своите помощници, дойде на Земята и се залови да изработи материя, за всеки род и вид същества, която да звучи, както звучат техните души. Работиха неуморно, създадоха одежди на всеки род и вид, на рибките, на птичките, на сърничките и всички други живи твари. И виждаше се как Земята става все по-красива и по-хубава, навсякъде се чуваше радостна песен на доволство и благодарност. И когато Саваот помисли, че всичко е направено и задоволено, седна да си почине. Изведнъж гледа пред себе си, красиво лъчезарно същество да пее в Божествено благозвучие думичката „Аум". Такава, чудно красива мелодия Той не беше слушал. Слушаше Саваот в унес и не можеше да му се насити. Той разбираше съдържанието на тази мелодия, което значеше: „Аз съм човека необлечен, създаден по образ и подобие на Бога, жадувам и аз да имам одежда, да бъде облечен, за да живея, както другите в тази Райска градина. Моля ви помогнете ми". Трепна Саваот, защото голяма Любов обзе Душата му, събудена от молбата, скръбта и красотата на това същество. Отмина радостта му, в която Той беше потопен от постигнатото. Опечален обърна се Той към своите помощници и с почуда запита: „Защо това най- красиво същество, не е още облечено, за да живее на Земята? То би било най-голямото украшение, най-великата реалност в тази градина на Бога!" Помощниците отговориха с мъка: „Колко искахме да го облечем, но от всичко изработено досега, не се намери елемент, от който да му се създаде одежда, с благозвучието, което то носи със себе си". - „Така ли", рече Саваот - обгърнат от мъка и скръб, скочи и потъна в земните глъбини, да работи с най-голям устрем, за да създаде материя, от която да се направи одежда на човека. Но не успя. Няколко пъти той с всичкото си старание опита, преброди Земята на длъж и шир и в най-големите глъбини, но напразно все неуспех. Измъчен, изморен, с подкосени крака, Той седна на Земята безсилен. Великият, мъдрият, всемогъщият Саваот, този който беше създал планети, слънца, галактики, беше безсилен да направи вещество, с което да облече и засели на красивата Земя своята любима „Аум". Господи, простена Той, има ли край твоята Мъдрост, твоето знание - не няма! И разбра, че въпреки грамадното си величие, мъдрост и знание, колко малък е той и нищожен пред Бога. „Дай ми Господи Светлина, да проумея и разбера и тази Мъдрост, и това знание да мога да помогна, да облека моята любимка, да стане и тя жителка на тази Божия градина!" Но, небето мълчеше, мълчеше Вселената, мълчеше Бог. Навсякъде тишина. Саваот беше сам. Страшна мъка сви Душата Му. Безкрайно страдание го притисна. Защо Той, Великият беше изправен пред най-голямото страдание, пред най-голямото изпитание, което се дава на едно същество. Да бъде сам и безпомощен. Сълзи закапаха от очите Му. Сълзи на любов и страдание, че не може да помогне на своята любима „Аум". Тъй унесен и подтиснат Той неволно почнал да бърка с пръста си в малката локвичка, която се беше образувала пред Него от сълзите Му. Унесът бавно преминаваше, вдигна глава и когато поиска да изчисти пръстите си от тази кал, която беше полепнала по тях, звънна акорд, дивна мелодия, такава каквато „Аум" издаваше. Сепна се Саваот, обилна светлина беше лумнала около Него, цялото небе грееше, радост бликаше навред. Размесената със сълзите на Любовта пръст, звучеше в дивният акорд на ,Аум" и напълно подхождаше за одежда на любимата му красавица. И разбра Саваот каква велика и нова възможност, безкрайна, за знание, мъдрост и творчество му донесе Любовта. Нов мир се откри пред Него. „Господи Безкраен си!" И направиха одежда на „Аум" от тази кал, направена от земя и сълзите на Любовта. И стана той, човекът, жител на планетата Земя и беше толкова красив, че повика Бог жителите на небесата за да го видят. Тъй беше облечен човека. Неизвестен велик посветен в една летопис е отбелязал: „Човекът е създаден от пръст, размесена със сълзите на Любовта".

82. ПЕСНИТЕ НА УЧИТЕЛЯ Музикални произведения, песни и мелодии Учителя беше дал и преди идването Му на Изгрева, но с установяването Му тук музикалният живот на Братството доби особена яркост и сила. Учителят слизаше от стаичката си с цигулката, влизаше в салона изсвирваше донесената от Него мелодия, тя се поемаше, изсвирваше се многократно и се записваше. Ако Учителят не беше й дал текст, имахме поети, които с умение свършваха тази работа. За тъй красивият и величествен музикален отдел от живота на Братството и по-специално изявата му на Изгрева, аз не съм компетентен за да го изнеса в цялата му пълнота и прелест. Това навярно ще сторят онези от братята и сестрите, които бяха по-близо и по-подготвени за този дял на човешката изява. При многото случаи, аз само гледах, слушах, възхищавах се и мълчах. Написаните и известни досега, песни и мелодии са около 168 произведения, като около 16 от тях са дадени от ученици на Учителя - композитори, а останалите 152 са дадени от Учителя. Употребявам думата „около", тъй като, както разбрах Учителят е дал някои мелодии, само в много тесен кръг братя и сестри, които може би да не са записани. Имаше една сестра Ирина Кисьова музикантка, която бе взела дейно участие в музикалния живот на Изгрева. Отивам при нея и казвам: „Иринке, напиши за историята на музикалния живот на Изгрева". - „Добре Николай, ще го направя". Минаха години и нищо не направи. А исках да включа тук и нейното описание. Не го написа. Не ми го даде! Към Асен Арнаудов, към неговата музикалност и талант Учителят имаше много голямо разположение. Но и той нищо не направи. Загуби се по света. От всички песни и мелодии, дадени от Учителя има и такива с дълбок и мистичен израз и текст на някакъв странен, прастар свещен език, който не може да се преведе на понятен съвременен език, като на някои от тях Учителя, като превод е дал само общият, приблизителен смисъл. Аз смятам, че ние направихме грешка, като не предразположихме и разпитахме Учителя по-настойчиво, да ни каже нещо повече, както за самите мелодии, така и самия текст. Кога, къде и при какви случаи са били дадени тези песни; от един народ и език, са дадени те или от повече, или пък е имало един общ свещен език за всички народи, нещо като сегашното есперанто, от който език те са дадени? От тези песни и мелодии, ние имаме такива, които са дадени с текст и мелодия, те са: 1. ФИР-ФЮР-ФЕН 2. МАХАР БЕНУ АБА 3. ВЕНИР БЕНИР 4. НЕВА СЕНЗУ 5. КИАМЕТ ЗЕНУ 6. АИН ФАСИ Има и такива, дадена е мелодията, а текста е само една дума. Цялата мелодия се изпява само с една дума. Такива са: 1. АУМ 2. ВЕХАДИ Дадена е и една песен, със заглавие дума от свещеният език, а текста е с български думи, тя е: „Бершид Ба". И две мелодии без текст, това са: 1. БЕРХАН АСИ 2. МЕ-ХЕЙН Текста и мелодиите на тези песни, както и на всичките други, са дадени в Братската песнопойка. От всички странни за нас думи, срещаме само две, за които нещо се казало. Това са думите „ТАО" и „АУМ". Най-първо думата „Тао" ние срещаме да е казана от великият египетски жрец Хермес, живял 6000 години преди Христа. С тази дума Той е означавал „Началото", това, което е създало всичко. Тази дума срещаме и в свещените изречения на „Таистите", един народ живял някога в Индокитайският полуостров, преди народите, които сега го населяват. С тази дума те са означавали: „Най-върховният разпоредител на всичко". Тази дума е употребявана и от създателите на китайската религия, Лао- Дзъ и Конфуций, които са давали същото съдържание на тази дума.

81. ОКУЛТНАТА МУЗИКА Почти всички от младите братя и сестри, които живееха на Изгрева, следваха разни дисциплини, голям дял от тях обаче следваха в Музикалната академия. Музикалният живот тук беше особено интензивен. В салона имахме хармониум и две пиана. Този живот, след Словото Му, беше един от най-ярките изяви, които имахме от Него. Към музиката Учителят имаше едно много високо отношение и в изказванията си за нея, Той всякога е подчертавал, грамадната роля, която тя играе както за развитието на отделната личност, така и за обществото и народите. И казваше Той: „Съзвучието е изявление на Божествения свят. То внася висш идеал в човешката душа. Всички онези народи, които са дали по-голям простор за разцъфтяването на музикалната култура, са допринесли повече за възхода на човечеството. Расите се различават по степента на своята музикалност. От всички раси по света, най-музикална е бялата раса. В новата раса, която иде, музиката ще дойде до своя висш разцвет. Музиката е най-дълбоката сфера на битието. Ония, които са я създали, са били велики разумни същества. Ние ги познаваме под общото име Ангели. Когато те запеят, когато са запяли, светът е започнал да се създава. Ето защо, в музиката са скрити велики закони на Миросъздаването. В човешкия свят, в света на земното човечество, проявата на музиката е свързана с пробуждането на съзнанието. Макар, че самосъзнанието се е проявило у хората, от преди триста хиляди години, музиката, като творческа проява у човека, като способност, която се изразява в изкуството да пее и да свири, датира от неотдавна, от около три-четири хиляди години преди Христа. До това време, музика в сегашния смисъл на думата, не е съществувала. Така например, хората от Атлантската раса, не са били музикални. Музиката, като изкуство на Ангелите е съединително звено между Ангелският и човешкият светове. Музиката - това е дихание на душата. Чрез музиката тя диша. Музикалният свят е среда, чрез която душата се проявява на Земята. Мощна сила се крие в музиката. И ако хората искат да се превъзпитат, ако те искат да отгледат надеждно поколение, което да стане носител на нещо красиво и възвишено, на нещо ново - те трябва да поставят в основата на възпитанието музиката в най- широк смисъл на думата. В звука и ритъма се крият мощни сили. Всичко в природата трепти и тези трептения се носят като музикални вълни. И затова се казва, че всичко в природата е музика. Музика има в течущите води, във вълнуващите се води на океана и моретата, музика се носи във въздуха, във веенето на вятъра. Музика има в шумоленето на листата, чуруликането на птичките, в гласовете на животните, ромоленето на потоците. Музиката на природата постоянно събужда музикалното чувство в човека, като го подтиква да пее и свири. Всички сили на душата трябва да минат през музиката, за да се хармонизират и уравновесят. Възпитателната сила на музиката е нейната главна задача. Обикновената музика е предговор към окултната. Окултната музика мъчно се поддава на изучаване. За нея се изисква преди всичко деликатен слух и голямо съсредоточаване. Бъдещите музиканти обаче, ще създадат музика, за която днешните хора не могат да имат дори и представа. Музиката трябва да оставя в душата на човека едно радостно, възходящо чувство, едно чувство на подем, на творчество. Музиката действува върху човека във всяко направление. Тя е най-правилният начин за организирване на човешките мисли, чувства и постъпки. Както дишането е нужно за пречистването на кръвта, така и музиката е необходима за пречистването на чувствата. Между музикалното чувство и мислителната способност има известна връзка. Колкото е по-музикален човек, толкова и разсъдъчните му способности са по-силни. Музикалното чувство помага изобщо за развитието на дарбите и способностите в човека - на първо място неговата мислителна способност. На земята най-гениален израз на разумността е музиката, защото музиката е сгъстена светлина, а светлината е израз на мисъл. Там където музиката е проникнала, хората са по-благородни, по-добре устроени, имат по-правилни черепи. Музикалният живот на човека се отразява върху физическото му устройство, преди всичко върху лицето, затова човек трябва да пее и да свири. Като пее човек ще бъде здрав, добър и умен. А какво повече може да желае той? Който иска да живее дълго време, трябва да пее. Музиката е излязла от светилищата на посветените. Ако бихте попитали, в какво се заключава работата на един певец, който е пял години подред, какво е допринесъл той в света, ще ви кажа, че от гледище на днешните хора той нищо не е допринесъл,, но от гледище на висшата, космическа математика този певец е извършил една съществена работа - той е създал в идейният свят редица красиви форми, които ще легнат в основата на бъдещата култура. В този смисъл, всички певци са пионери на бъдещата култура. Всеки голям певец или музикант е израз на множество души, които се проявяват чрез него, за да въздействуват на хората. Трептенията на тия възвишени същества, проектирани чрез музиката на този изпълнител, се разнасят далеч в пространството и оказват благоприятно влияние върху хората. Още по-силно е въздействието, когато човек слуша непосредствено някой голям виртуоз или певец. Тогава той се свързва не само с него, а и с ред още същества, които имат връзка с този изпълнител. Човек може да изпее една песен така вдъхновено, така прочувствено, че да създаде истински преврат у всеки, който я чуе. Трептенията на тази песен ще се носят в пространството, ще се преповтарят от хората и ще останат да звучат за вечни времена. Малко песни има, които се разнасят в пространството. Така например редки са случаите, когато днес може да се улови някоя древна египетска или индуска песен. Музиката е един от начините да оживее природата във вас. Камъните ще оживеят, дърветата, изворите, всичко наоколо ще оживее".

80. ЗЕЛЕНЧУКОВАТА ГРАДИНА Даването на един облагороден външен вид на нарастналият вече Изгрев, нещо за което Учителят особено много държеше, създаваше също и една много сериозна грижа за нас, преди всичко заселниците тук. Братята и сестрите от София, свикнаха редовно да идват и по възможност помагаха. Голям дял от тази работа беше обработването на част от поляната и околните, закупени от Братството, места. Засадихме плодни дръвчета, засяхме картофи и други необходими за човешката кухня зарзавати. Но ние, нито имахме богатия опит, необходим за такава работа, нито пък можахме всякога при благоприятните условия, да полагаме необходимите грижи за посадените вече растения, тъй като всички бяхме студенти или работещи в града. Затова често пропущахме благоприятните условия, с това и благоприятните резултати. Впоследствие дойде Бай Ради, който запълни тази празнота. Със своите качества, умение и богат опит в селското стопанство, този наш брат даде своя изключителен принос в стопанския живот на Изгрева. Бай Ради е роден и живял в град Ямбол, където е работил като работник в зеленчукови градини и фабрики за правене на керемиди. Неговата другарка рано починала и той останал в живота сам. В братските среди се приобщава още в Ямбол. Както от всеки град така и от Ямбол идват някои приятели на летуване на Рила, между тях идва и Ради. При свършването на летуването, той идвал на Изгрева и се позаседява там. Като всеки здрав и работлив българин, с усет за онова, което трябва да се направи, когато види нещо от своята специалност, се залавя да оправи и поправи недоправените от нас пропуски, влизащи в неговата специалност - градинарството. Учителят, разбирайки неговите качества го поканва да остане на Изгрева. Така Ради става също един от заселниците тук.** За този наш брат е малко да се каже, че беше работлив, честен и безкористен до крайни предели. С неговото идване, малкото ни стопанство, доби напълно своя оформен вид. Да се натори добре и обработи мястото, навреме да се положат необходимите грижи по прекопаване, напояване, почистване от плевели и ред други от този род грижи, за засетите култури е най-важното за успеха на всяка земеделска работа. А Ради в това отношение беше образцов. Когато през есените дни се прибираха плодовете от засетите култури, рафтовете в мазето тежаха от тях. За неговата честност и безкористност, имаме един случай, който ми разправи един наш брат - Желю, много близък с Ради и често го е посещавал на приказки. Един ден през есента, брата намерил Ради в мазето да подрежда събраните продукти и плодове. „Погледнах зад брата хубавите и добре узрели круши наредени в щайгите, извадих си джобното ножче и започнах без стеснение да режа и ям от тях, като се възхищавах от вкуса и аромата им. Разбира се, отрязах и парче от една особено качествена круша и подадох на Ради. Моята изненада беше особено голяма, когато Ради отказа да вземе парчето. Повторих и потретих поканата си към него с нови парчета, но той упорито отказваше да приеме и най-малкото. Това подсили моята изненада, още повече, че не се е случвало от негова страна така упорито да ми отказва, когато съм му давал нещо, освен това, деня не беше ден, през който почивахме откъм храна. Мълчах и се учудвах. Когато Ради привърши работата, излезнахме от мазето и отидохме в стаята му. Загложди ме мисълта да разбера защо Ради така упорито отказваше да приеме и изяде поне едно парче круша. „Слушай Раде, казах му аз. Няма да си отида оттука, докато ти не ми кажеш защо не прие поне едно парче от тъй хубавите круши, които ядох?" Ради вдигна глава и ми каза: „Знаш ли брат, Учителят, като дойде един път при мене в мазето ми каза: „Раде, всеки, който идва тук го тегля на моя невидим кантар и на влизане, и на излизане". Не приел да хапне парче круша, за да не стане по-тежък на излизане от мазето. Към своята външност Ради беше малко небрежен, ходеше и с брада. Скулпторът, който беше натоварен да изработи паметника на патриарх Евтимий, като го срещнал един път, го повикал за да му бъде като модел за образа на патриарха. Така образът на Ради е увековечен в скулпторната фигура на патриарх Евтимий, намиращ се на ъгъла на улица „Граф Игнатиев" и едноименият булевард. ______________________________________________________ ** Брат Ради = Ради Танчев 330