Ани

12 ГОДИШНИЯТ ХРИСТОС В ХРАМА Ще ви приведа накратко един малък разказ от една съвременна европейска писателка. Този разказ се отнася до Христа, когато бил на около 12 годишната си възраст. Завела го майка му да разгледа Ерусалимския храм в цялото си величие, и Той, като всяко малко момченце се заинтересувал да го разгледа хубаво. Развела Го тя навсякъде и най-после Му показала една прашасала тръба. Той я запитал: каква е тази тръба? - За тази тръба има предание, че който може да свири на нея, ще бъде най-великият човек, който ще управлява света.- Ами защо е прашасала тази тръба? - Никой досега не е свирил на нея. Отива по-нататък в храма и вижда една сабя, турена на две крайнини под една пропаст. Исус запитва: какво означава това нещо? - Това означава пътя за рая, пътя към Бога. Никой досега не е минал по този път. Който мине по този път, той ще научи хората да вървят към Бога и да се обичат. - Като Го развеждала из храма, най-после Го довела до две много красиви колони, тъй слепени една до друга, че никой не могъл да се промъкне. Какво означава това нещо? -запитва Исус. - Това означава вечната Правда. Който може да мине през тези колони, той ще даде на света един закон, чрез който да се управлява. - Ами защо и тия колони са прашасали? - Никой до сега не е минавал през тях. Никой до сега не е могъл да мине по ножа, нито през тези колони, нито пък е могъл да свири на тази тръба. Излизат най-после от храма, но след малко Исус се връща отново, иска сам, по-спокойно да разгледа тия работи. Влиза в храма, доближава се до колоните, мисли си, как може да се мине през тях. Не се минава много време, един богат търговец довежда една бедна вдовица в храма пред първосвещеника и му казва: тази вдовица ми дължи пари. Аз се заклевам, че както тези колони не могат да се отворят, така и тя не може да ми се издължи. Ако тя може да ми плати, нека да се отворят тия колони! Исус слуша този разговор, разбира че жената е права, затова се помолва тихо на Бога: “Господи, нека се отворят колоните!” Доближава се до колоните, те се отварят и Той минава. Отива при първосвещеника и му казва: видиш ли, че колоните се отвориха! Мнозина от вас може да се заинтересуват, как е станала тази работа, но питам ви: мъчили ли сте се вие като Исуса да минете през тези две колони? Приближава се после Исус до сабята, разглежда я и размишлява. Тъкмо по това време пристига един беден, последен сиромах, носи една болна овца, която иска да принесе жертва за болния си млад син. Свещеникът му казва: “Мойсеевият закон казва, че не можеш да принесеш такава жертва на Бога, не се приема. Ако може някой да мине върху тази сабя, само тогава ще може да се приеме жертвата ти.” Исус чува това нещо, наскърбява се за болното момче и започва да се моли на Бога: “Боже, покажи, че може да се мине през този път!” Минава Исус върху сабята и с това показва на свещеника, че Господ приема в жертва и болните овци. И това чудо станало. Най-после дохожда Христос до тръбата и размишлява. В това време идва един млад момък, езичник, при първосвещеника и му казва: “Аз съм евреин, искам да вляза в школата.” - Езичници не се приемали в школата, затова той излъгал. Казва му свещеникът: “Не може, ти не си евреин.” - “Искам да вляза в тази школа!” - Не може. Исус слуша това и се моли на Бога: “Господи, покажи, че и други освен евреите могат да влязат в Твоето царство!” Свещеникът казва на езичника: “Ако се намери някой да засвири на тази тръба, ти ще бъдеш приет в школата.” Исус се помолва на Бога, приближава се до тръбата и започва да свири. С това показва, че и езичниците могат да влязат в Царството Божие. И оздравя дъщеря й, НБ, 21 юни 1925 г. в гр. София

ХРИСТОС В ДЕТЕТО Ще ви приведа един пример за един светия, който живял цели 20 години в пустинята и дълго време се молил на Христа за своето спасение. Един ден Христос му се явил и му казал: “Остава ти още само един ден, когато ще ти се открият всички тайни и ще се прибереш горе на небето да живееш с мене.” Напуща той своята хижа и тръгва с радостно сърце, че отива вече при Христа. По пътя обаче, го среща една бедна, болна вдовица с детенце в ръка, която му казва: “Аз умирам, вземи моля ти се това дете и го спаси!” Тя умира и оставя детето си в ръцете му. Светията си казал: “Нещастието на тази жена е и мое нещастие. Тя ме задържа да не отида на небето, като ми остави това дете на ръцете.” Светията имал възможност да се освободи от това дете, като го даде на някои други хора, но той го взел. И потекоха му две сълзи от очите, че не може да отиде на небето. Питам: какво спечели светията с това дете? - Той спечели една велика Истина. В това дете беше Христос. След дълги страдания той разбра това нещо. С това дете го подложиха на изпитание, да видят дали е готов на тази велика жертва. Което вие видите, НБ, 19 юли 1925 г. в гр. София.

ЧУВАЛ С ЖИТО, ИЛИ ВЪШКА Ние не успяваме всякога в живота си, защото избираме методи, които не съответстват на нашето сегашно развитие. Сега ще ви приведа една аналогия, един разказ. Някой си древен съдия, наречен Хари-Хамзибенами, осъжда двама учени, дворцови хора, престъпници, на смъртно наказание. Но понеже в тази държава не съществувало смъртно наказание, той ги осъжда на следното доживотно наказание: да се движат тия двама души заедно в своя живот, без да се спират някъде, защото според тамошните закони не могло да се затварят хората в затвори. На единия престъпник било определено да носи на гърба си 100 кгр. жито, без да го сваля, на другия било определено да носи на главата си една въшка, без да я сваля. Повикват двамата престъпници и им прочитат присъдата, като ги оставят свободни, всеки да си избере, което иска от двете наказания. По-ученият, по-умният си избира по-лекото наказание, а именно да носи на главата си въшката, без да я сваля до края на живота си. За втория вече нямало избор. За него останало да носи житото на гърба си, което наказание му се видяло доста тежко. Първият, който избрал въшката като по-леко наказание, се присмял на втория. Тръгнали да вървят заедно - такова било наказанието им. Този, който носил чувала, постоянно се молил на Бога: Господи, аз съзнавам, че направих едно престъпление, но моля ти се, покажи ми един начин, как да си облекча положението, много е тежък чувала със 100 кгр жито на гърба ми! В присъдата, обаче имало едно облекчение в този смисъл: те ще могат да се освободят един ден от наказанието си, ако се явят хора, които да искат техния товар; по никакъв друг начин не могат да се освободят от товара си. Човекът с житото все продължавал да се моли на Господа, да го освободи от товара му. Молил се на Бога, казвал: Господи, помогни ми, обещавам да ти служа от всичкото си сърце! Не се минава много време, Господ изпраща един човек, който го запитва: какво носиш в този чувал? -Жито. Дай ми тогава от твоето жито един кгр, да го посея. Той бръква в чувала си и му дава един кгр.- поотдъхва си малко и благодари на Бога. Този човек се обръща към другия пътник и го запитва: ами ти какво носиш? - Въшка! А, не ми трябва въшка. Вървят по-нататък, и дето минат, все ще се спре някой човек да ги запита какво носят. И когато чуят, че първият носи чувал с жито, поискват от него по един кгр., като запитват втория какво носи и чуят, че носи въшка, отстраняват се с думите: не ни трябват въшки! Така продължавали те да вървят 2 - 3 години, и в това време от житото на първия останали само около 30 кгр., а въшките на главата на втория се увеличавали от ден на ден все повече и повече, и в което село и да влизали, никъде не го приемали. От житото, обаче всеки се силел да си вземе по малко, така че товарът на този човек всеки ден олеквал, а за другия казвали: въшки има той, не го приемайте! Въшката, това е крайното материалистическо схващане за живота. Въшката, това е грехът, който хората носят. Всеки иска да живее охолен живот, та по какъвто и начин да е. Всеки казва: да ям и да пия, това е смисълът на живота. Не, въшката представлява материалистическия живот, а чувалът, това е духовният живот. Всички добри хора, всички светии носят тези чували, носят своите благословения. И този, който избира най-лекия път, избира всъщност най-опасния път. Да носиш една въшка 100 години, това е най-опасното нещо. Благословение е да носиш един чувал от 100 кгр жито! То ще те запознае с всички хора. ...И ние, съвременните хора, разрешаваме въпроса по този начин. Материализмът, това е въшката. Тази въшка ще изяде всички сокове на живота в човека. Когато въшката влезе в човека, тя се размножава, докато човек изгуби от себе си всяко благородно чувство. Истинната лоза, НБ, 14 юни 1925 г. в гр. София.

ЦАРСКАТА ДЪЩЕРЯ ХАЛИКЯЗ И ВКАМЕНЕНИТЕ МОМЦИ ... Ако аз съм разумен човек, никога няма да причиня комуто и да е страдания, защото тия страдания ще бъдат едновременно и мои страдания. Ние, съвременните хора мислим, че страданията и радостите са за сметка на тия, които страдат и се радват. Не е така обаче. Сега, за да обясня тази си мисъл, ще ви приведа един митологически разказ, или една митологическа приказка, която съществува в разни форми. Тя е от източен произход, създадена някъде в Египет, или в Индия. Като тази приказка има такива и в България. Интересното в нея е следното: някоя си царска дъщеря, много красива мома, била чрезмерно измъчвана от своята мащеха, затова била принудена да забегне от нея и да се крие в едно подземие на една планинска местност, дето останала да живее. Но и там младите момци не я оставили на спокойствие, тръгнали подире й, да следят де се е скрила. Загрижили се тези момци, как да я извадят от там, затова взели един след друг да й предлагат ръката си, да й обещават хубави условия за живеене. Някои отишли при нея пеш, други с коне и като стигнали до мястото, дето била скрита, извиквали я по име. Тя се казвала Халикяз. Първият като стигнал до мястото, извикал: Халикяз, излез да видим твоята красота! Тя била много умна и още на първия от дошлите герои казала: да станеш на камък! Той станал до колене на камък. Втори път извикал: Халикяз, излез да видя твоята красота! - На камък да станеш! Той се превърнал на камък до пояс. Трети път извикал: Халикяз, излез да видя твоята красота! - На камък да станеш! Той цял се превърнал на камък. Така се превръщали на камъни един по един всички млади момци, които идвали да й предложат ръката си, докато цялата местност била покрита с камъни - все от тези велики герои - и тя останала да си живее спокойно в тази местност. ...Какво искала да каже тази красива мома на всеки млад момък, който идвал да я търси, с думите “на камък да станеш”? Тя искала да му каже: ти можеш ли да съградиш своята къща на камък? Ако той разбираше тези нейни думи, щеше да им въздействува и нямаше да стане на камък, но като не ги разбираше -ставаше на камък. Всеки човек в света, който иска да съществува, трябва да разбира положението, което Христос изказва в стиха “Къща, съградена на канара, на камък, не се разсипва; къща, съградена на пясък - се разсипва”. С Дух и огън, НБ, 12 април 1925 год. в гр. София.

ОРЛИ И ГЪЛЪБИ Аз разделям хората, според техните вярвания на орли и гълъби.. .Кои се размножават повече, орлите или гълъбите? Преди 15 години аз правих своите научни изследвания в Шуменско и там, в околността на една скала бяха се размножили толкова много орли, че селяните се чудеха как да се отърват от тях. Най-после се сещат да натопят една мърша в някоя отрова и да я оставят за храна на орлите. Всички, които яли от нея, се отровили, но най-големият, най-силният от тях се търкалял дълго време по земята, докато най-после се спасил. Казвам: това са героите на съвременната наука. За този орел казват, че оттогава не са го виждали вече да ходи и да търси мърша из тази област. Виждали са го да ходи от едно място на друго, да си лови нещо живо за храна, но отвикнал се поне от това да яде мърша. Така и за нас, съвременните хора, трябва да ни дойдат много големи страдания, за да поумнеят главите ни, да се отвикнем да ядем мърша, като тия орли. С Дух и огън, НБ, 12 април 1925 год. в гр. София.

СЪБЛАЗНИТЕ СА ОПАСНИ Всяка вещ, всеки предмет, всяка сила, или всяко тяло, които ние владаме, може да ни съблазнят, но тази съблазън може да произведе една неприятност, или едно нещастие за нашия живот. Преди повече от 40 години синът на един български свещеник, някъде из Варненско, в село Николаевка, едновремешна Хадърча, имал свой пистолет, или както го казват турците, чифте, като тия, с които си служат военните. Една вечер той взима пистолета си и го напълва с големи, едри куршуми. Посред нощ, обаче, той става, изважда ядрата от пистолета и го напълва със сачми. Сутринта изсипва и сачмите от своя пищов и оставя в него само дрипите и го туря на пояса си. През деня отива на хорището и там се сважда с момците. За да ги наплаши, той изважда пистолета си и го насочва срещу тях. Щрака, но пищовът не хваща. Туря тогава гърлото на пищова пред устата си, за да види какво има в него и духва, но като духнал, пищовът този път изгърмява в устата му. И какво става? -Очите му изпъкват, стават големи, като на жаба, лицето му се обезобразява, като на някой канибалист. Този млад момък не умря, той се излекува, но през целия си живот помни съблазънта на своя пищов. Следователно, всеки човек, който има ръка, която го съблазнява, тя е неговия пищов. Ръката е израз на разумното в човека. Ръката съблазнява, НБ, 5-ти април 1925 г., в гр. София.

ДУХОВНИКЪТ, КОЙТО ОБИЧАЛ КАЙМАК Ще ви приведа един пример за един духовник, който много обичал каймак, но жена му била по-голяма любителка на каймака от него, та докато той се наканел да хапне, жена му го изпреварвала. Цели 30 години той сам си квасил млякото, но щом се приготвяло, жена му веднага успявала да обере каймака. Най-после, един ден той взима гърнето с подквасеното мляко, занася го в църквата и там го заключва. Обаче жена му и там успява да го намери. Отключва църквата, намира млякото, обира каймака и за да прикрие постъпката си, взима с пръст малко от млякото и намазва мустаците на иконата на свети Никола, да изглежда, че свети Никола изял каймака. Връща се свещеникът, търси млякото, намира го, но каймакът пак липсва. Поглежда, вижда на мустаците на свети Никола следи от мляко. “А, казва той, не се надявах на тебе, свети Никола! Цели 30 години ти служа, и ти да ми изядеш каймака! Повече няма да ти служа.” Забягва той из света, с цел да намери лесен начин да се прехранва и да яде каймак, свободен от жена си и от свети Никола. Обаче свети Никола искал да му даде един добър урок и тръгва след него като старец, и го запитва: накъде отиваш синко? Разправил му той своята история: бях религиозен човек, но обичах каймак да си похапвам. Жена ми постоянно го изядаше и аз скрих гърнето с млякото от нея в църквата, но в мое отсъствие свети Никола го изял, затова аз се отказах да му служа повече и забягнах и от него. - Е, случват се такива работи, грешни са хората, казва му старецът. Тръгва старецът с него. Наближават едно село. Казва му старецът: остани с мене в това село. Отиват в една къща. Запитва свети Никола: имате ли някое болно дете? - Имаме. Влиза той вътре, преглежда детето, поисква едно корито и топла вода и започва да къпе детето. Като го измил, нарязва го на части: корема му, краката му, изважда очите му, отрязва ушите му - изобщо, нарязъл го като някой хирург. След това взима всяка част от тялото му и го поставя на своето място. Детето изведнъж възкръснало, оживяло. Свещеникът като гледал всичко това, казал си: ето една много лесна работа, ще мога да постъпвам и аз така, лесно ще си изкарвам каймака. На другия ден той казва на стареца: старче, аз бързам, имам малко работа, та ще те оставя. Той искал да отиде в друго някое село, сам да лекува, та по този начин да си изкарва пари за каймак. Свети Никола му казал: добре, синко, когато се намериш в някое затруднение, повикай ме, аз ще дойда. Разделят се и свещеникът отива в съседното село. Влиза в една къща и пита: имате ли някое болно дете? - Имаме. Влиза той вътре и започва да го лекува тъй както видял от стареца. Нарязва детето на части, нарежда всяка част на своето място и чака да се съживи детето. Чака, но частите не се залепват, детето не се съживява. Той се намира в затруднение и скоро извиква свети Никола. Дохожда старецът, нарежда частите на детето, възкресява го и му казва: Трябва да знаеш, че свети Никола не яде каймак! И ние, съвременните хора сме от тези, които искаме от Господа това-онова и като не ни го даде, отказваме се от убежденията си и казваме: в нищо не вярвам вече, отказвам се от Бога, всичко в този свят е празна работа. Не, това е заблуждение!.. В който град влизате, НБ, 29-и март, 1925 г., в гр. София.

ОРМУЗД - ДЕЙ И АРИМАН - ТААД Сега ще ви приведа един пример, за да обясня една от своите главни мисли. Той е следният: в миналото, още в предисторически времена, съществували две царства, две раси в света. Едните са били светящи хора, а другите са били тъмни хора, хора на тъмнината. И едните и другите обаче, са били еднакво умни и мъдри. Царят на светящите хора се казвал Ормузд-Дей. Царят на черните се наричал Ариман-Таад. Това е една митология, останала в персийското учение. В царството на Ариман-Таад са съществували всички най-финни, най-усъвършенствани оръжия и всякакви задушливи газове. Там имало големи ограничения, навсякъде владеели ред и порядък, но редът и порядъкът на онези наши съвременни фабрични изделия, редът и порядъкът на онези колелета, които се движат във фабриките. Там всичко било хармонично, но тежко на онзи, който дойде под зъбците на тия колелета! Той да му мисли! Хората от царството на Ормузд-Дея се ползвали с пълна свобода. Между тези две царства имало постоянни войни, но нито едните, нито другите могли да победят. Всичките най-усъвършенствани оръжия, които поданиците на Ариман-Таад могли да изобретят, щом влизали в царството на Ормузд-Дея, се превръщали на пара. Всичките им коне, колесници, картечници - всичко се разтопявало в царството на Ормузд-Дей, превръщало се в пара. Тогава те са имали хиляди пъти по-усъвършенствани картечници, отколкото тия, които сегашните културни хора имат. Сегашните са играчка в сравнение с тогавашните. Някои мислят, че само сега има такива усъвършенствани оръжия. Какви страшни картечници е имало тогава! Ние виждаме какви големи огньове, какви силни електрически токове има по небето. Те са употребявали тогава тия токове, които и днес могат да се прилагат. Някои от вас питат: какво трябва да правим? Ще работите според правилата на поданиците на Ормузд-Дея. Ще превръщате всички вещества на въздухообразни и лъчеобразни, нищо повече! Това е силата на праведния! В който град влизате, НБ, 29-и март, 1925 г., в гр. София.

АДЕПТА МУСА БЕНТАМ Сега, ще ви приведа един окултен разказ, за да обясня мисълта си. Да не мислите, че този разказ е измислен. Не, той е действителен, предполага се да е станал няколко хиляди години преди Христа, в деветата династия на Египет. Тогава живял някакъв си велик адепт, наречен Муса Бентам. Някои мислят, че това име е измислено. Не, то е име, което е съществувало. Трябва да знаете, че нищо не е измислено. Всичко в света съществува и не може да се измисли. Ако някой се наеме да измисли нещо, което не е съществувало и което не е казано от никого, аз още сега му давам 1000 лева. В света няма нищо ново. Всичките неща съществуват. И тъй, всички велики адепти минават един курс на посвещение, та и този Муса Бентам трябвало да държи изпит за своето трето посвещение. Всяко едно посвещение е свързано с известен род сили, в които човек като влезе, трябва да знае как да манипулира с тях. Ето защо това било един тежък изпит. Ако той издържи изпита си, той ще влезе в един нов свят, ще му се отворят нови пътища, ще му се открият нови способности и чувства, чрез които вече ще може да вижда, няма да ходи слепешката. Той ще вижда реално. Ще бъде един човек и на реалното и на идеалното : на реалното, което е постигнато; и на идеалното, което не е постигнато. Зад туй реално има друго реално и т.н. Учителят завежда своя ученик Муса Бентам на една от най-опасните планински местности и му казва какви мъчнотии ще срещне: ”Първата мъчнотия ще бъде следната: като вървиш по този път, ще срещнеш една голяма змия. Ако можеш да я победиш, ти ще продължиш пътя си, но ако не можеш да я победиш, тя ще те нагълта и с тебе всичко ще свърши. Но, когато тази змия се приближи, ти ще видиш да се върти около нея един гълъб. В това време ти ще бъдеш смел, ще хванеш змията за врата и ще я удушиш, но не с бой!” Тогава той му дава едно шише с някаква течност, която се нарича елемента “вуар”. Ще вземеш тази течност и ще намажеш очите на змията, докато се свърши течността. Щом свършиш течността, силата на змията ще мине в тебе, и гълъбът ще тръгне подире ти. Тръгне ли гълъбът с тебе, ти си извършил своята победа. По-нататък, в продължение на пътя си, ще срещнеш един от най-големите лъвове в света и ако не го победиш, той ще те разкъса на парчета. Но когато се приближиш при този лъв, ще срещнеш едно агне, което обикаля около този лъв. Ти ще се хвърлиш върху лъва и ще го хванеш смело за ушите. След това, ето вземи това шишенце, в него има друг един елемент във вид на течност, наречена “ярун”, и с нея ще намажеш очите на лъва. Като свършиш течността, агнето ще тръгне подире ти. Тръгне ли агнето подире ти, ти си изкарал изпита и ще можеш да продължиш пътя си. По-нататък, като продължиш пътя си, ти ще срещнеш един черен бик, най-силният в света, с остри рогове, и ако не можеш да го победиш, той ще те наниже на рогата си. Около този бик ще видиш да се движи една крина с жито и бикът я гледа. Ти ще хванеш смело бика за рогата, ще намажеш очите му с течността “раун” и като се свърши всичката течност, ще видиш, че крината с жито ще тръгне с тебе. Тръгне ли с тебе, значи си победил. Най-после, ще дойдеш до пределите на посвещението си, но ще трябва да влезеш през царската врата. Пред царската врата ти ще видиш да стои един страшен воин, със сабя в ръка и ако можеш да го победиш, ще влезеш през царската врата, ако не можеш да го победиш, главата ти ще отскочи от раменете ти. Около този воин ще забележиш да обикаля една красива девица. Тогава ти ще хванеш този воин, и ето ти тази течност, наречена “амуит”, ще намажеш очите на този воин с течността, и когато се свърши тя, ще видиш, че красивата девица ще тръгне с тебе. Това показва, че победата е твоя и силата на този воин ще мине в тебе...” Сега, ще ви оставя вие сами да си помислите върху този разказ. Но, аз казвам: всички страсти, които се бушуват в човешкото тяло трябва да се победят по един или друг начин. Как ще се победят? - Като вземат участие всичките тия четири елемента. Те са: вуар, ярун, раун и амуит. Имате ли тия четири елемента, ще победите вашите страсти. Всичките тия 4 елемента съвкупно представляват вярата. Тия 4 елемента, с които се намазват очите на змията, на лъва, на бика и на воина, това са гълъбът, агнето, крината с жито и красивата девица, които тръгват след нас... Сега, на първо място ще хванете змията, после ще хванете лъва, после бика и най-после ще хванете воина. Хванете ли ги, ще дойдат след вас първо гълъба, после агнето, след него крината с жито и най-после красивата девица. В мисълта ви веднага ще дойде онази младата мома. Не, под красивата девица аз разбирам абсолютната чистота, в която няма никаква скверност. Абсолютна чистота има, когато душата е девствена, чиста от всякакви пороци. Изпитвали ли сте какво нещо е да бъдете свободни от грях?. .Ще бъдеш смел, няма да се смущаваш! Ще хванеш змията за врата, защото гълъбът е там. - Гълъбът е емблема на Божествения дух. Той представлява невинността. При змията човек трябва да има невинност. Ще хванеш лъва, защото там е агнето. Агнето е емблем на кротостта. При лъва човек трябва да има кротост. Ще хванеш бика за рогата, защото там е крината с жито. - Житото е емблем на търпение. При бика човек трябва да има търпение. Най-после ще хванете воина, защото там е красивата девица, т.е. чистотата. И тъй, имате невинност, кротост, търпение и чистота. Това са качествата на вярата, чрез които се побеждават недъзите на този свят. Да се не смущава сърцето ви!, НБ, 22 март 1925 г., в гр. София.

ФИЛОСОФСТВАНЕТО Големи философи сте вие, но не знаете най-елементарните работи. Разправят за един английски философ, който написал едно отлично съчинение по философия на английски език, но разправя за себе си, че бил толкова слаб математик, та когато се отнасяло за някаква най-дребна сметка, викал жена си и малките си деца да смятат заради него. Той писал чисто философски работи, написал една много хубава книга по френология, върху “естеството на човека”, но математическият му център бил слабо развит. Той казвал: аз по математическите си способности не мога да се меря даже с децата си. Ако всичките ми способности бяха така развити, както и математическите, щях да бъда цял идиот. Тъй щото, в едно отношение човек може да бъде философ, а в друго отношение - дете... ...Кой какво работил, това и придобил! Той повелява на слънцето, НБ, 15 март, 1925 г. в гр. София.

КОНФУЦИЙ И ЛАОТЦЕ И между религиозните хора има едно вътрешно съревнование. Прочетете живота на Лаотце и Конфуций, ще намерите подобно едно съревнование. Лаотце бил учен, велик мъдрец, а Конфуций отивал да слуша тази велика Мъдрост. Като слушал думите на този мъдрец, познал, че бил велик Учител. Най-първо той го запитал за много въпроси, но след това станал мълчалив, престанал да го пита, дълго време мълчал, станал скърбен, тъжен в себе си. Лаотце го запитва: защо не говориш Конфуций? Сега ще ви дам едно малко разяснение. Ние се радваме, когато майка ни е жива, когато баща ни е жив. Щом умрат те, ние си слагаме черно и ставаме замислени. Защо? - Изгубили сме онзи вътрешен потик, който ни дава вдъхновение - нямаме вече вдъхновение. Какво казва Конфуций? - Учителю, намирам се в едно противоречие. Ако твоята мисъл беше тъй бърза, както е бърза рибата в морето, аз бих я достигнал; Ако твоята мисъл беше тъй бърза, както бягането на най-бързоногия елен, аз бих я достигнал; Ако твоята мисъл беше тъй бърза, както хвърченето на птицата, аз бих я достигнал, но тя е далеч извън облаците, т.е. извън този свят. Затуй имам право да бъда тъжен и скърбен, че не мога да те достигна. Така мислел Конфуций преди толкова хиляди години за своя Учител. Да достигне някога Учителя си, той считал това нещо за невъзможно. Ние сме в същото положение, когато се намираме пред живота на Христа. Моето царство, НБ, 8 март 1925 г. гр.София.

ЩАСТИЕТО В БОГАТСТВОТОТО ЛИ Е? Знаете ли на какво мяза сегашното ваше богатство? Аз ще ви приведа един пример, който ми разправяше един мой приятел. Дълго време се молил той на Бога, дано му изпрати пари по някакъв начин. Най-после, една вечер, във време на сън, идва един ходжа при него, донася му една торба със злато и му казва: чух молбата ти, дръж тези пари! Хваща той тази торба, държи я здраво и си казва: е, помогна ми най-после Господ. Но, като се събужда, какво вижда? - хванал чаршафа на леглото си и го държи. Всичкото ви богатство е във вашия чаршаф. Щом се събудите, ще видите, че то е една илюзия. Човек казва: аз мисля, че всички въпроси са разрешени. Да, мисли, че всички въпроси са разрешени докато в ръцете му е торбата със златото, но като се събуди, в будния си живот вижда, че това е чаршафа в ръцете му... Вие трябва да знаете, че има велики въпроси, с които трябва да се занимавате и да решавате; да се радвате, че знаете, че има неразрешени въпроси, в които седи щастието на земята. Щастието ви, богатството ви не е в това, което имате сега. Моето царство, НБ, 8 март 1925 г. гр. София.

МЕТОД ЗА ЛЕКУВАНЕ Разправяше ми един лекар следния факт: Лекувах един човек дълго време, употребявах ту един, ту друг метод, прилагах методите на най-видните учени, обаче положението на този болен от ден на ден се влошаваше. Аз обичах този човек и предпочитах да умра вместо него. Тогава не вярвах в нищо. Към Бога да се обърна, не знаех как, друг път не бях се молил. Най-после обаче си казах: Господи, ако съществуваш, покажи ми един начин, как да излекувам този болен! Получих отговор на молитвата си, приложих нов метод и успях. - И действително, дошло му на ум да употреби едно просто лекарство, което няма да ви кажа, но от там насетне здравето на този болен се подобрило, той се съвзел, напълно оздравял. Този болен не оздравя от лекарствата, но когато лекарят се обърнал към Бен-Адет-Исабет, тогава оздравя! От тогава проработва в него този закон и дава своите добри резултати. Този метод е много прост. Следователно, ние съвременните хора се нуждаем само от едно: да се обърнем към Бога! Ако всички държавници биха се обърнали към Бога с молба: Господи, ние употребихме всички методи за поправянето на света, кажи ни един начин, по който да оправим света! Помолят ли се от сърце, този метод ще дойде. Той е много прост, но като го приложат, ще дойде Господ в света и ще помогне на хората. Този закон ще проработи и в държавата, и в църквата, и в училищата - навсякъде. Сега скръб имате, НБ, 1 март 1925 г. в гр. София.

ИМА ЛИ ГОСПОД Двама американски студенти, които скоро щели да свършат университет, единият медик, другият богослов, спорят, дали има Господ или няма. Единият подържа, че няма Господ; другият подържа, че има. Пътуват те с влака и се разговарят. Експресът минава над един мост, но той се събаря в реката и двамата американски студенти се намират на дъното на реката. Там те разрешиха въпроса, има ли Господ или няма. И единият, който подържаше, че има Господ, и другият, който отричаше, се намериха на дъното на реката. Какво разрешиха те? Считам за смешно да се разисква върху въпроса, има ли Господ, или няма. Ще бъде смешно да доказвам на един човек, че майка го е родила. Сега скръб имате, НБ, 1 март 1925 г. в гр. София.

ПОЕТЪТ ВИНСОН И УЧЕНИКЪТ МУ КАМРИН Ще ви приведа един друг реален пример из сегашния живот. Той се отнася до поета Винсон и неговия ученик Камрин. Винсон написва едно поетическо съчинение, което мислел да издаде, обаче неговият ученик успява да подкупи един от слугите му, да вземе съчинението му и го издава като свое. Издава го и туря подписа си отдолу. Другите поети отиват при Винсон и му казват: “Господин Винсон, вижте новият поет, който се явил със своите великолепни стихове!” Той им казал: “Да, отлични са тези стихове, аз поздравлявам новият поет с тях.” Лицето на Винсона ни най-малко не се изменило от думите на другарите му. Той искрено поздравил новия поет. Идея има във Винсона! Ще обясня какво се случило по-нататък. След 10 години Винсон написва едно още по-хубаво съчинение, което издава сам. Сега вече сравняват първото и второто съчинение и разбират какво е станало. Знаменитият Винсон пак се проявява. Това е един изпит в живота, разбирате ли? Когато вие изнесете една велика Истина, дайте й място да върви, не туряйте името си. Силата не е във вашия подпис. Вие сте само изразители на Божественото. В музиката, в науката, в свещенодействието, или където и да е, вие сте само изразители на Великото. Бог турил ли е някъде името си, да се знае, че от Него са излезли тия неща?.. ..В света има само един Бог, който единствено се проявява, а всички други са Неговите Синове, изразители на Неговата Велика Любов, на Неговата Велика Мъдрост, на Неговата Велика Истина, които разпраща навсякъде по всички слънчеви системи, както и на нашата слънчева система, и на нашата земя. Сега скръб имате, НБ, 1 март 1925 г. в гр. София.

БЕН-АДЕТ С ДЪЩЕРЯ СИ ЗЕБРУ-МЕДИ; БЕН-АДЕТ-ИСАБЕТ Ще ви разправя един от фантастичните, от въображаемите разкази. Ние наричаме тия разкази символи. Живял един цар, наречен Бен-Адет и дъщеря му Зебру-Меди. В царството на този Бен-Адет законите били много строги, и за най-малкото престъпление всеки се наказвал със смъртно наказание. Всеки, който преяждал се наказвал със смъртно наказание; всеки, който се усмихвал, въздъхвал, оплаквал, който не работел, не си лягал точно на определеното време - в 9 часа вечерта, се наказвали със смъртно наказание; всеки, в джоба на който се намери празна кесия, без златна парица, се наказвал със смъртно наказание; всеки, който пътувал бос, ходел гологлав; всеки мъж, който казвал лоша дума на жена си, всяка жена, която казвала лоша дума на мъжа си, се наказвали със смъртно наказание. Такива били законите в царството на Бен-Адет. И турците имат думата “адет”. Всички поданици в неговото царство се намирали в много тежко положение. Представете си , какъв ще е бил животът в туй царство! Вие, съвременните хора, се оплаквате от сегашните режими. Хората в България се оплакват от своето сегашно положение. Туй, което става сега в България, е цвете пред положението на поданиците от царството на Бен-Адета. Казвате: какво става в България? Не, България още не е дошла до такова окаяно положение. По едно време дъщерята на този цар се влюбва в един царски син, наречен Бен-Адет-Исабет, който дошъл да живее в това царство. Като дошъл в това царство, успял да убеди Бен-Адета, да направи един опит, да даде свобода на своя народ. До неговото дохождане, всички тия поданици викали към Бога, искали да им помогне, да ги извади от това угнетено състояние. Най-после великите Учители изпратили този царски син Бен-Адет-Исабет, да внесе новия закон в царството. Той веднага издава следния манифест: “От сега нататък всички хора са свободни да се проявяват тъй както искат, тъй както Господ ги е създал. Всеки е свободен да си ляга, когато иска и да спи, колкото иска; всеки може да се смее, когато иска; всеки е свободен да носи, или да не носи пари в джоба си; всеки е свободен да ходи гологлав или бос, както иска.” Изобщо всекиму се давала свобода да прави това, което сърцето му искало. Настанала велика радост в света. Всички излезли с празничните си дрехи да ликуват и да благодарят на Бога, че изпратил Бен-Адет-Исабет, да направи тази коренна промяна в света. Излезли един ден Бен-Адет-Исабет с царската дъщеря да се разхождат и тя му казала: “Аз съм ти много благодарна, че дойде в нашето царство, да внесеш радост в сърцата на всички хора”,- и от благодарност поискала да му целуне ръка, но за голямо свое очудване вижда, че той се обръща на една голяма чешма, от която текло изобилно вода. Веднага тя се напива от тази вода, забравя, че чешмата била човек. Казва си: где ли остана Бен-Адет-Исабет? Не изказала още това, вижда Исабета, но чешмата я няма вече. Тази вода тъй задоволила нейната жажда, че поискала още да пие, но усеща реалност вътре в себе си. Вървят по-нататък, мръква се вече, настава вечер. Тя му казва: ”Много съм благодарна, че дойде в нашето царство, внесе радост за всички”. В това време в нея се явява желание да го прегърне, да го целуне и да му благодари за всичко, но веднага се намира в един великолепен палат, с отлично осветление. Тя забравя за Бен-Адет-Исабет, и започва да чете една книга, която намира в този палат. И чете следующето: Исабет - Бен - Адет, Бен - Адет - Исабет. Какво ще разберете сега от него? Тя веднага започва да философствува, да разсъждава как се намерила тук, но изведнъж се съмва, палатът изчезва отпред очите й, и пред нея се явява Бен-Адет-Исабет. Где остават тия имена? - Днес и двамата са живи. Бен-Адет е старият човек. Бен-Адет-Исабет е новият човек. Какво отношение има между тия двамата, между стария и новия човек? Вие ще кажете: старият да умре. Не, старият човек е бащата на младия. Някои взимат стихове от Писанието и казват, че старият човек е онази стара форма на греха. Не, старият човек не е човекът на греха. Това е крив превод. Старият, проявеният, мъдрият, умният човек става основа, за да се прояви Божественият, разумният човек, който схваща и прилага разумните закони. Старият човек е човекът, който за своята честност и справедливост може да пожертва всичко в света; човекът, който за интелигентността си към природата е готов да пожертва всичко в света; човекът, който за благородството спрямо всички души е готов да пожертва всичко в света. Това е старият човек! Следователно, в света се явяват две неща: жаждата, която трябва да се утоли с живота; и разумността, която трябва да се утоли със светлината. Значи, на нас ни трябва вода и изобилен живот. - нищо повече. Щом си недоволен, трябва ти живот; щом си завистлив, трябва ти светлина. Ние всякога завиждаме на хората. Тази вселена, в която живеем е тъй създадена, че за всинца ни има изобилно вода и изобилно светлина, която можем да възприемаме. Не завиждайте! Радвайте се като срещнете някой човек, в който има вода, в който има живот. Като видите човек, пълен със знания, радвайте се, че в него има светлина. По-хубаво да живеем между живите хора, отколкото между мъртвите........... Нашата земя е една забавачница. Ние имаме още страдания на поданиците от царството на Бен-Адета. Но време е вече да дойде Бен-Адет-Исабет - царският син. Когато дойде, той ще каже: ”От сега нататък всеки човек да живее тъй, както намира за добре.” Това е Божията Любов, Божественото в нас. Като казвам, че Бог е в нас, ние не подразбираме външния закон. Не, Бог ще заговори в душите на всички. И като видим Неговото лице, ние ще бъдем в положението на Забру-Меди, ще пием от извора на живота и ще четем при светлината на Мъдростта великата книга Бен-Адет-Исабет и Исабет-Бен-Адет. Тия думи са толкова свещени, че не заслужава да се преведат. На български език не могат да се преведат. Няма такава свещена дума, с която биха могли да се заменят, затова, колкото схванете. Вие може да схванете нещо, когато у вас има един потик да вярвате. Сега скръб имате, НБ, 1 март 1925 г. в гр. София.

ЛЮБОВТА НА СЛУГАТА Разправяха ми за любовта на един млад слуга, който се влюбил в своята господарка. Той бил малко момче, 10 годишно, и тъй нежно се влюбил в своята господарка, че никому не откривал това свое чувство. В свободното си време той се качвал на едно високо дърво и там написвал името на своята господарка, както и своето име. Едва след 100 години, когато отсекли това дърво, намерили там написани неговото име и това на своята господарка. Това е един хубав пример за любовта: той живял при своята любов близо, всичко жертвал за нея, без да подозира тя. А вие сега по 100 писма пишете на вашите любими: ах, умирам, не мога без тебе! Има една хубава формула за живота: Любовта ражда доброто в света! И пишеше на земята, НБ, 22 февруари, 1925 г. в гр. София.

НЕВИДИМОТО ПЛАТНО Ще ви приведа един разказ, предаден в разни анекдоти. Един от древните велики хора, виден богаташ, искал да има една дреха, която така да се изтъче, че да не е пипната от човешки ръце. Най-после той казва: давам голямо богатство на този, който може да изтъче тази дреха, без да пипнат нещо върху нея. Явяват се двама тъкачи, казват: ние ще я изтъчем. Турят стана си и започват. Прехвърлят сувалките през въздуха, тъчат. Праща той двама от слугите си, казват: отлично платно! Отива той сам да провери, нищо не вижда, но казва: отлично платно! Изтъкават платното, скрояват му една дреха. Излиза той с нея из улиците и всички му казват: отлична дреха! Най-после го вижда едно дете и казва: този човек е гол! - Като ви изтъка един плат от светлината, ще замязате на голия човек. Защо? Защото нещата имат смисъл, само когато се виждат. За да се разберат нещата трябва да се видят. И пишеше на земята, НБ, 22 февруари, 1925 г. в гр. София.

ГРАФ БАРМУЦИ И ТРИТЕ АВТОМАТА ... Второто заблуждение, което се явява в света, зависи от желанието ни да заемаме първите места. За да изясня мисълта си, ще ви приведа един интересен пример. Граф Бармуци, млад, учен човек, който се занимавал с окултните науки, имал 3 автомата, които могли да говорят. Когато ставал сутрин, първият автомат му казвал: господарю, ти си силен, красив млад човек, като тебе няма друг подобен, използвай своята младост! По обед, вторият автомат му казвал: господарю, ти си най-ученият човек на света, като тебе няма друг, използвай своята ученост! Към вечерта третият автомат му казвал: господарю, ти си най-благородният човек, с най-чиста, с най-финна кръв, като тебе няма втори по света, използвай своето благородство и своята добрина! Така живял граф Бармуци цели 40 години. Един ден му дошла една нова идея и си казва: как тъй те казват, че съм млад, че съм учен и че съм благороден и добър човек? Млад бях, но сега не съм тъй млад както едно време, а не можах да използвам своята младост. Учен бях, но не можах да използвам своята ученост, тя не можа да се увеличи. Добър бях, но моята доброта не можа да се увеличи. Той врътва ключа, и веднага се явява първият автомат, който изказва изречението: ти си най-младият и най-красивият човек, но знай че скоро ще остарееш! Хубава е тази философия; както виждам, нататък отива - си казва графа. Към обед идва вторият автомат и му казва: ти си най-ученият и най-сведущият човек, но знай, че скоро ще остарееш и ще оглупееш. Най-после, вечерта идва третият автомат и му казва: ти си най-благородният и най-добрият човек, но знай, че като остарееш ще изгубиш своето благородство и своята доброта. Питам граф Бармуци: при първото твърдение, че е млад, разреши ли въпроса? Що от това, че е млад човек? Използва ли своята младост? Че е учен човек, що от това? Използва ли своята ученост? Че е добър, че е благороден човек, що от това? Използва ли своята доброта, своето благородство? Че е млад, добре, но как трябва да използва своята младост? Ето един много важен въпрос. Че е учен, разбирам, но в какво отношение трябва да използва своята ученост? Че е благороден, добре, но в какво отношение трябва да използва своето благородство? Това са въпроси, които трябва да разреши всеки сам за себе си, и от правилното разрешение на тия въпроси зависи неговото развитие. Ако ние сме млади и чакаме другите да разрешат въпроса как да използваме нашата младост, ние ще имаме най-големите изпитания. Това, че някой е млад, показва, че той носи в себе си една велика задача, която трябва да разреши. Е, млад съм, казва някой. Всеки млад е на изпитание в света. Майката казва на младия си син: синко, гледай да се събираш с другари, да ходиш на театър, на концерт, на балове, пък гледай да си намериш някоя другарка за живота, но непременно да има парички! Майката е първият автомат, който дава възпитание на своя млад син. Свършва синът в странство, връща се дома си, и бащата, вторият автомат му казва: ех синко, ти си много по-учен от мене; в наше време нямаше такива училища, нямаше такива учени като тебе. Използвай своето знание, ти знаеш как. Казвам, ето вторият автомат, който дава лош съвет на своя син. Той дава лошо учение. В какво седи това учение? - Утре синът изпъди баща си от къщи, не иска такъв прост баща в дома си. И тогава бащата дава едно заявление до съда, дава сина си под съд, иска съдът да се произнесе, колко трябва синът да му плаща. Е, моля ви се, съдът ли трябва да определя какви да бъдат отношенията между бащата и сина? Ако се остави съдът да се произнася какви да бъдат отношенията между бащата и децата, всичко в света пропада, всичко е свършено. Най-после иде обществото, което казва: ето един много учен, много религиозен, много набожен човек, да му дадем един висок сан. Да го направим държавник, или някой проповедник, да проповядва на обществото, или някое високо лице. Какво ще проповядва на обществото? Светът така няма да се поправи. Значи, в дадения случай обществото се явява като трети автомат. Най-после, ние ще се намерим в положението на графа Бармуци, когото запитали: какво трябва да се прави, за да може човек правилно да се развива? Той казва: ще пенсионираш своите автомати отвън, ще останеш сам и като ставаш сутрин, ще четеш и ще се молиш. Какво ще разбереш от четенето? Ще работиш разумно. Защо ти е молитвата? --Молитвата е един закон на поливане. Последното място, НБ, 15 февруари, 1925 г. в гр. София.

НЕПОСЛУШАНИЕ Сега, ще ви приведа един малък пример. Един велик Учител изпраща своя ученик да се учи да плава. Ученикът запитва: животът не може ли да мине без плаване? - Не може, казва Учителят. Плаването е една необходимост, и ако ти не се научиш да плаваш, то един ден ще ти потрябва в живота, и като не умееш да плаваш, ще изгубиш живота си. Ученикът казва: “Аз нямам свободно време да отивам сега да се уча да плавам. Имам много важна работа. Поканен съм да заема един много важен пост. Плаването е нужно за моряците. Ти ми кажи друго нещо!” Обаче, като заел тази велика длъжност в живота, направил едно престъпление и го подвели под отговорност. Той хукнал да бяга, да се укрива, но като бягал, дошъл до една река, която трябвало да преплава. Като не знаел да плава, потънал в реката и се превърнал в един хубав шаран, който тежал 10 килограма. Туй е лошото, че не се умира. По едно време рибари го хванали и го турили на една пиростия да го пекат. Сега му дошло на ума за неговия Учител, който го карал да се учи да плава. Запитва той Учителя си: Учителю, защо ми даде тази беля, това нещастие? Защо ми се струпа всичко това на главата? - Защото не се научи да плаваш. Така и вие сега казвате, че страдате много. Но задали ли сте си въпроса, като философи, като християни, като разумни същества и най-после като българи, защо страдате? Дайте си един философски отговор на този въпрос. Най-после казвате: е, светът е такъв! Светът е лош! - Това не е философия. Това не е разрешение на въпроса. Светът е създаден все от културни същества. Има други причини, които създават страданията. Следователно, ако ти не знаеш да плаваш, ще изгубиш живота си. Аз превеждам тази мисъл: Ако твоите чувства нямат определена посока на движение, ако твоите чувства не се стремят към Бога, ти ще станеш шаран, ще те пекат на пиростия; а пък ако разбираш Бога, ще имаш определено движение, ще можеш да владаш водите. Тъй че, който отива към Бога, ще има свобода, ще има движение в себе си, ще влада водата т.е. ще познава реалността на нещата. Който живее във водата, ограничава се от нея, а който живее извън нея, влада водата. Следователно, за да владеем известна реалност, трябва да сме извън нея! Последното място, НБ, 15 февруари, 1925 г. в гр. София.

ЗЕМАН ЗЕБУ С ДЕСЕТТЕ НИШКИ Ще ви приведа един интересен пример, който се случил някога в миналото. Един прочут адепт, наречен Земан Зебу, трябвало да реши една задача, дадена му от неговия Учител. Турците тълкуват името Земан Зебу по следния начин. С това име те наричат всеки човек, закъснял в своето развитие и бърза да поправи живота си, иначе ще остане назад. Следователно, Земан Зебу бил поставен от Учителя си на един изпит, който трябвало да разреши правилно. Изпитът се състоял в следното: Учителят му го свързал с десет нишки на живота, които той трябвало да разкъса, затова именно дошъл на земята. Учителят му казва: “Ти ще видиш как са свързани тези нишки и ще ги развържеш по най-разумен начин, само тогава ще дойде в тебе Новата светлина и ще разбереш смисъла на живота. Един ден Земан Зебу се въодушевлява, вижда около себе си 10 светли нишки и си казва: дошло му е времето вече! Изважда ножиците си и се готви да реже. Улавя първата нишка, натиска я с ножиците си, готви се да я отреже, но веднага отпреде му изскача една хубава млада мома, която му казва: моля ти се, не ме режи. Ако ме отрежеш, ти си на погрешната страна. Майка ми ме изпрати тук на земята да се уча и да работя. Ти си единствения човек сега, който можеш да ми дадеш живот. Ако ти ме отрежеш, всичко се свършва с мене, моето развитие се спира. Погледнал я той и си казва: хубаво, хайде нека от мене замине - оставя нишката, не я отрязва. Вижда втората нишка, улавя я, туря ножиците да я отреже, но изведнъж изскача един млад, хубав момък и му казва: моля, моля, недей ме ряза! Тъкмо се срещнахме с тази мома, ще завържем приятелство с нея. Отложи рязането за друг път. - Помисля си той и си казва: хайде, нека от мен да замине! И тази нишка не отрязва. Вижда той третата нишка, улавя я да я реже и тъкмо поставя ножиците, когато пред него изскача един художник със своите четки и бои и му казва: моля ти се, недей ме ряза! Аз съм в последната стадия на своето развитие, довършвам своята картина. Отрежеш ли ме, ще се спре развитието на цялото човечество. - Хайде от мен да замине! И този път не отрязва нишката. Улавя четвъртата нишка, иска да я реже, но изведнъж пред него изскача един генерал - във военна униформа, казва му: моля ти се, недей ме ряза! Аз проектирам от великите планове за спасението на човечеството. Ако ме отрежеш, ще осакатиш цялото човечество, затова остави ме да реализирам плана си. - Добре, нека от мен да замине! - и тази нишка оставя. Улавя смело петата нишка - ще реже вече. Но ето, явява се един жрец със своята тояга, с одеждата си - готов за служене на Бога. Моля, моля, не ме отрязвай! Аз извършвам една от най-важните служби в света - служба Богу. Аз произнасям една от най-необходимите молитви. Ако прережеш нишката на моя живот, няма кой да се моли за човечеството. - Хайде, нека от мене да замине! -оставя и тази нишка. Най-после туря ножиците на шестата нишка. От нея изскача един мъдрец, който му казва: моля ти се, недей ме отрязва! Аз пиша една ценна книга, събрал съм материал от хиляди години. Искам да оставя тази книга за бъдещото поколение. Ако отрежеш тази нишка, какво ще стане с моята книга? Не ме отрязвай, бъди така добър! -Хайде, нека пак от мен да замине. Улавя седмата нишка, но веднага излиза един народен учител. - Моля, моля, ще бъдеш тъй добър да ме изслушаш: от ред съществувания аз съм посвещавал живота си за възпитанието на децата и днес тъкмо открих един велик метод за възпитанието на децата, който искам да внеса в света за приложение. Ако туриш ножиците и ме отрежеш, отиде цялото възпитание, свърши се с човечеството! - Е, хайде от мене да замине! - оставя и тази нишка. След това улавя и осмата нишка, готов да реже. Изскача един слуга: моля, моля, толкова време съм бил слуга, но никога не съм слугувал както трябва. До сега аз бях лъжец, крадец, но намерих един много добър господар, добре се отнася с мене, добре ми плаща, затова искам да водя един честен, добър живот. Ако ме отрежеш, ще пропадна завинаги. - Хайде, нека от мене да замине! - оставя и него. Хваща деветата нишка. Излиза един артист със своята арфа. Моля ти се, не ме режи! Аз създадох една песен, с която ще мога да укротявам, да умиротворявам хората. Мисля да тръгна из света, да пея и да свиря, да го поправя. Ако отрежеш тази нишка, ще спреш не само процеса на моето развитие, но развитието и на цялото човечество. - Хайде и този артист да мине! Най-после туря ножиците на десетата нишка, но веднага изскача една майка с детенце на ръце. Моля, моля, недей ме ряза! До сега аз помятах всичките си деца и едва сега родих първото си детенце. Ако отрежеш нишката ми, отиде и детенцето ми, отивам и аз. - Хубаво, нека и този път от мен да замине! - оставя и последната нишка. Питам сега: всички тия апелирания на десетте души, не бяха ли на мястото си? - Бяха. Затова именно Земан Зебу остави всички тия нишки и се върна назад при Учителя си. Да, но той разреши ли въпроса? - Не го разреши. Всичките тия нишки - момата, момъкът, мъдрецът, жрецът, учителят и другите останали, не са били съществени неща, те са били фиктивни положения, те са били той самият. Трябваше да тури ножиците и да отреже нишките - нищо повече! Но, той бил страхливец. Учителят му казва: ще знаеш, че след 2000 години ще ти дам друг изпит, по-страшен от сегашния. Днес всички съвременни хора са спрели пред изпита на Земан Зебу. Който конец речеш да режеш, все ще излезе някой и ще ти каже: чакай, чакай!...Така правят и българите. Днес разрешават някой въпрос, но го оставят неразрешен. Утре разрешават друг въпрос, пак неразрешен го оставят. И най-после, чувате да казват за някой човек: Господ да го прости! Добър човек беше. - Казвам: да, много добър човек беше, но като Земан Зебу не можа да разреши задачата си. .ние днес се намираме в положението на Земан Зебу. Ако той беше отрязал всички тия 10 нишки, друго нещо щеше да се яви. Ако не освободят онзи балон пълен с газ от въжетата, които го държат вързан за земята, какво ще стане с него? - не ще може да хвръкне нагоре във въздуха. Но, щом го освободят от тези връзки, които го държат свързан за земята, той ще литне нагоре в пространството към своето местоназначение. Ако вие не се освободите от връзките на земята, с които сте се обвързали, накъде ще отидете? - Цял ден ще седите пред тевтерите си, ще пишете: еди-коя си стока колко лева струва, в еди-кой си град, през еди-коя си година колко хора са родени и колко умрели - мъже и жени; еди колко са се оженили и колко развели и т.н. За всички тия неща постоянно се държи статистика. Е, как ще се оправи света, я ми кажете! Видяхме звездата!, НБ, 8 февруари, 1925 г. в гр. София.

МЛАДИ И СТАРИ Когато казвате “да живеят младите”, това не е права философия на живота. Младите са стомаха, корема, тялото на човека, а старите са главата. Ако оставим света на разположение на младите, те биха го разрушили така, както онзи младият кон изпотрошил всички грънци в колата. Един млад кон гледал как един стар кон слизал по един наклон с една каруца, пълна с грънци. Гледал го, гледал го и най-после му казал: слушай, защо така бавно слизаш, едва вървиш, остави на мене, аз да ги сваля! - Какво ще направиш? - запитал го стария кон. - Остави на мене, ще видиш. Впрегнал се той в каруцата и с голяма бързина полетял от височината. Бързо свалил той грънците долу, но нито едно гърне не останало здраво. Видяхме звездата!, НБ, 8 февруари, 1925 г. в гр. София.

СТРАДАНИЯТА Някой казва: как ще се оправи света? Казвам: Бог ще го поправи. Чрез кого? Чрез нас. Един ден вие ще се съвземете, но сега мязате на онзи благородник, който бил по рождение ленив и живеел с идеята, че не трябва да работи, не трябва да се движи. Обаче, един ден го турили на пода в една стая, дето минавал силен електрически ток. Токът взел да го припича и той веднага скочил прав, започнал да се движи из стаята, да стъпва от крак на крак, да търси изход от тази стая. Като потропал тъй няколко часа, казал си: е, че движението било много хубаво нещо! Тези Божествени токове са започнали да функционират вече в света. Те идват във вид на страдания. Тия страдания предизвикват в хората същите чувства, същите изживявания, каквито изпитват удавниците, които се борят из водата, за да се спасят. Те изпитват големи страдания, мъчения, конвулсии. И днес Господ иска да спаси съвременния свят, затова им създава такива страдания, които предизвикват в тях гърчения, конвулсии. Всички питат: защо е това нещо? - За да дойде Божията Любов в нас, да познаем Бога в себе си и да изпълним Неговата воля. Аз Те познах, НБ, 1 февруари, 1925 г. в гр. София.

ВЕЛИКИЯТ ВИРТУОЗ И МОМИЧЕНЦЕТО Турците казват: който дава пари, който плаща, слуша великия виртуоз, а който не плаща, седи отвън, нищо не може да чуе. Но аз казвам: има изключения от това! Зная за един велик виртуоз в Европа, който един ден, след като излизал от един концерт, минавал покрай едно бедно момиченце, куцичко и като погледнал в очите му, прочел някакво особено желание. Пита го: защо седиш тука? -Исках да вляза в салона да послушам, но нямах пари. Той се трогва от това и го запитва за адреса му. Момиченцето си дава адреса и се оттегля. Една вечер този велик виртуоз взима цигулката си и отива в дома на момиченцето да му посвири даром. След като свири, той казва: това беше най-щастливият момент в моя живот. Това беше най-хубавият концерт, който съм дал някога в живота си. Защо? Защото това малко момиченце разбрало неговото свирене с душата си. И той свирил с душа. А сегашните виртуози - дойде някой, даде концерт, през всичкото време следи, дали публиката ще хареса свиренето му. Той знае, че ако публиката не хареса свиренето му, втори път няма да дойде. И той свири, прави усилия. Защо? - За да дойде публиката и втори път. Онзи пък, който свири безкористно, който изпълнява Божествения принцип, за него не важи кой ще дойде. Тук не важи количеството, а качеството. Ние, съвременните хора, съдим за едно учение по хората, които го следват, дали учени хора го следват, или прости. Аз бих желал всички онези учени хора, всички онези сиромаси, които са пожертвали своите богатства, своя живот , да следват това учение. Аз ще имам всичкото почитание към тях. Който иска славата, НБ, 25 януари, 1925 г. в гр. София

ПИСАТЕЛЯТ ВИЛМОР Често малките неща в света стават причина да ни спъват в нашия вървеж. Вилмор, туй било псевдонимът на един писател, работил цели 20 години върху една своя научна теза. При него постоянно била дъщеря му Мария Блю. Той обичал дъщеря си, имал доверие в нея. Всички свои ръкописи заключвал и давал ключа на дъщеря си, да го пази. При него често идвал един от учениците му - Симон Бели, който се влюбил в дъщерята Мария Блю. Един ден той й казва: “Ако ти действително ме обичаш, ще ми направиш една услуга - ще ми дадеш тайно един от ръкописите на баща си, без да знае той това нещо. Аз ще го прочета само, надявам се той да хвърли светлина в моя ум върху известни въпроси.” Тя се замисля и казва: “Не мога да направя това.” - “Ама ти не ме обичаш тогава!” - “Обичам те!” -“Нали Любовта казва, че трябва да се жертваме?”- Най-после тя се съгласява, дава му един от ръкописите. Ако ние се жертваме за един, за двама души, това Любов ли е? - Не е Любов. Това е една слабост, както у всички хора. Този ученик Симон Бели взима ръкописа, напечатва го в едно видно списание като свое произведение и се подписва под него. Вилмор вижда напечатано своето произведение, подписано от еди кой си автор и веднага един удар в сърцето го парализирва. Питам сега: дъщерята постъпи ли разумно? Не.- Този ученик постъпи ли благородно? - Не. Ние сме от тези “симоновци”, които като вземем Божественото, веднага туряме името си, изнасяме го като свое. Каквото напишем, подпишем се отдолу, казваме: това съм аз! Туй, което ти си открил е на Вилмора, не е твое - велики сили от природата са работили върху него. Затуй, когато напишеш нещо, не туряй името си. Когато дойде Христос, тури ли си името някъде? -Никъде. Сега, разбира се, аз не засягам писателите, но казвам: вие, хората, които имате живота, считате че този живот е ваш, туряте името си под него и казвате, че имате право да разполагате с този живот тъй, както разбирате. - Не! Великото, благородното у нас изисква да употребим живота си за туй, за което сме предназначени. Всеки може да развие мощните сили в себе си. Спасението на човека е вътре в него, да развие вътрешните си сили. Щом се спаси един човек, веднага идва отзвук и у всички души. Замъждело свещило, НБ, 18 януари, 1925 г. в гр. София.