Ани

ХИМН НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАРОДИ Дойде денят всички земни народи да се обединят, бялото знаме Христово да вдигнат за братство в света. Брата избрани, ръка си подайте, вожд вам е Любовта; ваш’те високо призвание съзнайте за Божия хвала. Вражески сили вий вред ще сразите, братя на Любовта, и бъднини светли ще изградите, де властва мира. Братя, родени в нов дух и смирение, победете е вам; и свободата на светло съзнание е новият Храм. Мощна обнова в света ще внесете с братски приветен зов; знаме на новото знание вдигнете с достоен надслов. Синове светли, в едно вси сплотени, Божият нов народ, в дух на любов и за братство роден е човешкият род.

БЪЛГАРИЯ Малка, прикътана и скрита между високи планини, с мантия обвита от девствени гори, от изток полъха на ширното море я освежава – България - девица скромна - сирак пострадал тя от векове - тялото й разпятие познава. Ръцете и нозете й са с гвоздеи ковани от нейните жестоки врагове. Но тя от кръста черен днес е слязла - победна, но смирена. От тъмна гробница излязла, възкръснала по чудо, за нов живот призвана - Българио! Чуй как те днес зове върховний глас: - Девица си избрана да сложиш белия венец на твоята глава. Ръка си кротко да издигнеш към Небето, и мир да молиш за света! Робиня ти изстрадала през вековете, наново изправи се! Вдигни високо своята глава и виж богатствата, с които те дарява Небесният Дарител. И радвай се! Ликувай! Майко свята, дълбоките ти рани изцели Любящият Лечител, който от смърт те възкреси. И днес какво си ти! - Избранница в света! Пръщят хамбарите ти пълни със злато. Реки от сладък гроздов сок се леят. А царственото Слънце високо над теб грее и бъднини ти слънчеви чъртае. Българио! От Бога ти благословена, живей, цъвти, ухай! От таз земя, обилно надарена, от свойте плодове на целий свят раздай! Жив Хляб се в тебе ражда! И сладък плодов сок е Любовта на твоя благ Баща. Призвана в днешний кървав век с велика цел - Божествена Обител - дом на велик Христов Учител, живей, цъвти, ухай! И Словото безсмъртно на целий свят раздай! Българио, обичам те! Велика Майко, що в плът си ме родила - в нов дух ме пресъздай! Богата, щедра Майко, над теб Божествен Дух витай, и те напътва към върховната ти цел - към слънчевия Връх, кой чака тебе първа да възлезеш, та целий земен род от мрака да излезе! О, скъпа Майко, води ни ти, води ни към девствения Връх на новия живот - живот на доброта и благост, на мир, любов и светлина. Живот за който разпнаха Христа, но който в тебе днес е въплотен. Ти първа си избрана да викнеш възродена! - О, братя мои, дойде очакваният Ден! Българио, бъди благословена! Весела Несторова

УЧИТЕЛЯТ ГОВОРИ В белия салон от малката катедра говори Учителят на Любовта. Гласът Му тихо, равномерно там разлива еликсир от Вечността ... Поглъщат жадно учениците Му еликсира на Словото, до днеска неизречено от никъде и никой друг, за новото, за бъдното, което е копняла и нашата земя от векове ... - Не съм дошел да спасявам целий земен свят - дошел съм за душата. Защото само ней Божествената Мъдрост свята е добре поената. И запомнете - Мъдростта е ключ, който мъртви възкресява ... За вашата изстрадала душа дошел съм между вас. Душата ви ме знае преди векове, познава моя глас. Защото знайте, Светлина от Светлина съм Аз и грея, навсякъде прониквам, всичко виждам, чувам и вечно живея ... А моят Дух - на всички Духове небесни носи в Себе Светлината. Аз съм в тяло, понякога и вън от тяло. Познавам всичко в Небесата. Закон съм и на Мъдростта - Божествената, съвършената. И в живота ваш съм Аз Божествената Любов - проявената. И чуйте всички - вам говоря със Духът, изхождащ от Отца. С този Дух подпалвам животворний вечен плам в човешките сърца ... Затуй от Слънцето дойдох във образ на Човек сред вас - за вашите души, родени от Отца. Те любят моя глас ... На тез души припомням пътя свят към тяхната Божествена Родина. И нека тъй пребъдем с нашия Отец во веки и до Амина! ... Райна Каменова

УЧИТЕЛЮ! Когда мир к гибели стремится, и все в нем ценное рушится, тогда Ты сходишь свыше. С Тобой возвышные души. Ты сходишь во славе своей, Ты сходишь велик и могуч: и Словом вечным нам даришь Истину, Мудрость, Любовь. Разжигаешь свящанное пламя во всякой готовой душе. И всех с „каменым сердцем“ существ превращаешъ в невинных детей. Без бомб, пулеметов истрел воюет Небесное войнство. Любовью и братским единством сражаешь свирепых врагов. В восторге земля пламенеет. Ликуют народы и звевды, в братском объятии забвенью предав страденья, войну и зловещие беди. Боевую планету мятежную Ты превращаешъ в братства страну, где носится эстафета: Света, Правда и Любви. Да, для бессмертных нет смерти! Ти вечно живешь и на страже стоишь. И свою веру великую разжигаешь и в нашей души. Привет Тебе, Учитель наш благий! Милый привет от всех нас! Ты вдохновил нас Божественным Словом и своим пламемнным Духом всех спас. Х.

УЧИТЕЛЯТ Аз вечен Пастир съм и пазя свойто стадо. За него Аз полагам живота си всегда. С него съм когато то радва се и страда. Защитник съм му пръв при всякоя беда. Душата си полагам и стадото си пазя. Над него Аз простирам спасителна ръка. Не давам хищник зъл в кошарата да влазя, повалям го веднага щом слово изрека. Над мен демони вият, желаят да погине ... Напразно се стремят те мен да победят! Ще стъпча злото Аз и в ада ще го срина, на прах и дим ще станат и демони и ад! Във моето сърце Великий Дух живее. И Той е победител на злото в свето. Благословено Слънце, що над земята грее! Създател на живота - Божествений Баща. Дори и да умра - веднага ще възкръсна! От гроба ще вдигна покрусено тело. И смъртните вериги с ръце си ще разкъсна, и пак нагоре смело ще вдигна Аз чело. Олга Славчева

КЪМ В БЕИНСА ДУНО Велик е мира, в който сам с Бога живееш. Велико, безкрайно е твоето Царство. Но движиш се с нас - с нас тъгуваш и пееш, а за всяка душа като майка милееш. О, Беинса Дуно! Син Божествен, всемирен! За душите ни жадни - чист извор, безспирен, живот ни даряваш, с любов ни обливаш, като малки цветя - сутрин рано поливаш. За съзнанието наше си най-вещ Градинар, а в духовния мир на душите си Цар! При Тебе сме, все пак далеч сме от Тебе! Та кой от нас сам би понесъл туй жребие, което е твое? Тез жертви, несгоди? Самотен Гигант, Ти Всемира преброди, без страх, без съмнение, с вяра безкрайна, в духа на Божията дума най-трайна, че който Син Негов избран е да стане, с любов към дълга си докрай ще остане. Пред твоя лик скромен вси благоговеем - да можехме само кат Теб да живеем, във Мъдрост и Истина - вечно свободни - в едно с най-великите сили природни. В мира на хармониите дивни, разумни, кат Тебе да бяхме и благи, безшумни, кат изгрева слънчев - с живот изобилни, безспир да работим, с добро да сме силни! Учителю, ето, вземи ли сърцата! Стопи всеки примес на зло във душата - когато са чисти те твои ще са всички - настрой ги да пеят задружно кат птички. И нивга от Тебе да се не отделят, дори като стигнат в живота предела. В.

ДЯЛ V СТИХОТВОРЕНИЯ И ДРУГИ УЧИТЕЛЯТ По стръмен път Той кара земните си дни, с железни мишници подхванал им юларя. Очите му - световните везни. С незнайни ключове законите отваря. Камшик му са в ръката злите ветрове. С вулкани, мълнии се разговаря. И по земята, наторена с трупове, чертае пътища на нови поколения. Минути му са всички векове. От други мир денят му с вихрени трептения, към тоя светъл мир в сърцата мост гради от мрамора на своето търпение. Прекарал е Той път през светлите звезди, през озарените недра на тишината. - Ще мине който се от Дух роди, и който се не заслепи от светлината и в пламъците и не изгори. И той ще хване тъй с ръце съдбата като възкръсналият своите зори. МАРА БЕЛЧЕВА

ПОСЛЕДНАТА ЕКСКУРЗИЯ ДО МУСАЛА Последните години Учителят пожела да отидем до Мусала. Той извика брат Боян и му каза: „Може ли да организираме едно отиване до Мусала?“ Брат Боян е възторжен. Той е като извор, който блика стремително - веднага се устремява да изпълни задачата. Идва при мене: „Учителят иска да отидем на Мусала, малка група.“ Сядаме да обмислим подготовката. Най-трудното е да се вземе разрешение за кола до Чам Курия /сега „Боровец“/. Тогава колите бяха под режим, нямаше бензин, правеха се икономии и много мъчно - само за належащи нужди, се отпущаше кола. Казвам на брат Боян: „Отивам да вадя разрешително“. Намерих службата - опашка. На гишето чиновник - тъп, невзрачен, студен като идол. Той само в един случай даваше разрешение - ако е за болен. Тъй му е заповядано. За всички други искания имаше само един отговор - не! Приближавам се към гишето, следя за какви случаи отпуща - само за болни, мисля си какво да правя? - Мъча се с един компромис: брат Боян е болен, боли го крака, все едно че за него искам колата. Но всичко това е като корав залък - обръщам го и не мога да го преглътна, не е съвсем тъй работата. Колебая се, но вече приближавам гишето и нямам избор. Казвам му: - Кола до Чам Курия, за болен. Автоматът написва позволителното и ми го дава. Тръгвам за Изгрева, но без ентусиазъм, нещо ме потиска, чувствувам, че не е в ред работата. Пристигам горе, брат Боян ме чака с нетърпение и тревога. Казвам му: Вземах разрешение за кола. Той изхвърчава към Учителя, хлопа на вратата, подава се Учителя: - Учителю, вземахме разрешение за кола. А Учителят строг, сериозен, гледа го известно време мълчаливо, после отсича: „Аз на кола взета с лъжа не се качвам“ и затваря вратата. Брат Боян се връща като попарен от слана. Бавно се влачи той назад, увесил глава, прилича на свещ, която доскоро весело е горяло и изведнъж вятърът я духнал - сега дими. Казва ми: „Учителят не иска кола, взета с лъжа“. Сега всичките камъни дойдоха на моя гръб. - Не го ли чувствувах аз това! Не чувствувах ли, че не е правилно, че не ни прилича такава постъпка? Грабнах шапката и хукнах към града. Отивам в службата. Качвам се при началника, чукам и влизам в кабинета му. Млад човек, в униформа, с хубаво светло лице, седи зад бюрото. Казвам му: Нашият Учител иска да отиде на Мусала. Ще ни трябва кола до Чам Курия. Младият хубав човек посегна, взе от бюрото листче и написа: - Да! Подаде ми листчето мълчаливо. Слизам долу при „цербера“. Разбира се, той не ме помни. Подавам му листчето, той написва разрешението и ми го подава. Сега аз хвърча към Изгрева. Влизам при брат Боян, той седи все така посърнал. Турям разрешението пред него и казвам: „Ето разрешение без лъжа“. Брат Боян скача и полетява към Учителя: - Учителю, имаме разрешение без лъжа! - Учителят се усмихва и казва: - В петък можем ли да тръгнем? Други затруднения нямаше. Продоволствието за нас не беше трудно. Дрехи и каквото трябваше, предвидихме. Това беше последното изкачване на Учителя на Мусала. Той като че идваше да се прости с любимия връх, на който толкова години ни е водил и за който Той създаде песен. Тя ще се пее и за в бъдеще, през вековете. Всичкото време Учителят беше сериозен, мълчалив, съсредоточен. Той вървеше бавно и често се поспираше за малко. Учителят си вземаше сбогом с планината. Неговият поглед обхождаше прекрасните мощни форми на скалите - спираше се на върховете, огрени от слънцето, вдъхваше дълбоко аромата на елите и смърчовете, поспирваше се на мостчетата да погледа кристалните води на потоците. Учителят се прощаваше с този хубав свят, който Той ни откри и ни научи да обичаме. Прекарахме три дни на хижата, като всеки ден излизахме на изгрев слънце на Мусала. Какво отношение има човек към дадена местност? Какво взема от нея и какво оставя от себе си? - Тук, в скалите, има „записи“ за това наше посещение. Записани са и мислите и чувствата, които са ни вълнували, ясновидците на бъдещето ще разчитат един ден тези записи. Но и обикновените хора, които посещават тези места, ще усещат, че нещо хубаво излиза от скалите и върховете - едно хубаво присъствие, което събужда в тях добри чувства, и няма да знаят откъде иде то. А в душата им ще трепти един нов живот - както покълва житното зърно в почвата, огряна от слънцето. Нищо не отминава безвъзвратно. Всичко се съхранява в живота на Цялото. Нищо не се губи в Природата. Защото животът е един и непреривен, едно Цяло - минало, настояще и бъдеще. Стига да излезе човек от ограничението на малкия живот, той ще намери в Големия живот всичко, което е обичал. Нека бъдат отворени душите ни за Доброто и Истината. Да разговаряме с нашите напреднали Братя - те да ни учат и ръководят в живота. Радвайте се и благодарете - животът е велико благо, дар от Бога. За в бъдеще предстои духовно издигане на човечеството, а не техническо. Техниката няма да направи човека щастлив, нито ще осмисли живота му. За духовното издигане на човечеството работят учениците на Бялото Братство. Те са по цялата земя - всред всички народи, раси, вери. Те работят като учени, художници, музиканти, поети, общественици, хора на труда, майки и бащи, братя и сестри. Те са носители на светлата мисъл, служители на Красотата, Правдата и Истината. Това е Велика Армия, която воюва без кръвопролития. Нейна е Победата. Нека бъдем достойни ученици и работници на Учителя - верни и истинни! Из Посланието на Братския Съвет март, 1969 г.

2. СЪВЕТСКИЯТ ОФИЦЕР Друг спомен на брат Руси Караиванов. В дните след 9 септември 1944 година, когато през България започнаха до минават масово ешелони от съветски войски на път за фронта в Югославия, където германците се бяха укрепили и се съпротивляваха, брат Руси бил на гара Ветрен, когато там спрял един влак, пълен със съветски войници. През време на краткия престой на влака, множество съветски войници слезли и се пръснали набързо по перона на гарата - кой за вода, кой да си купи нещо и т. н. Престоят бил кратък и когато влакът тръгнал, брат Руси забелязал един съветски войник, който не успял да се качи на влака. Влакът изсвирил и потеглил, а този войник останал на гарата. Брат Руси се приближава към този войник, който се оказва че е офицер, но облечен в сивото бойно облекло, гледан от страна, не се различавал от войниците. С свойствената си приятна усмивка, на полуруски, полубългарски език брат Руси заговорва и разменя няколко думи със съветския офицер, след което го поканва да пренощува у дома му. Съветският офицер приел поканата и останал да пренощува в дома на Караиванов. След като вечеряли, брат Руси дава на госта си един сборник от беседи на Учителя на руски език. Това е било или „Путь ученика“, или „Новая Ева“ или „Три основы жизни“, които по това време бяха вече издадени в Рига от издателството на И. Гудкова. След като прочел 5-6 страници, съветският офицер скача: Какво е това? Кой го е писал? Жив ли е? Такова нещо няма никъде по света. Аз съм професор, познавам много неща, но такова нещо досега никъде не съм срещнал! Брат Руси му обяснил, че това са беседи от нашия Учител, който живее в София, на Изгрева. - Може ли да го видя? - Да, може. След като се поразговорили, братът поканва госта си да си легне да нощува на приготвеното за него чисто легло. - Не, казва офицерът, не съм чист! Постила шинела си на пода в стаята и там ляга да нощува. Какво съзнание! Брат Караиванов подарил книгата с беседите на руски език на офицера и на тръгване му дава писмо до Боян Боев, на Изгрева, в което му пише за желанието на приносящия писмото да се свърже с Учителя. Брат Боев го посреща радушно и го води при Учителя. Учителят е на крак: чака ги. Цели два часа съветският офицер разговаря с Учителя в присъствието на брат Боян Боев. Какво са говорили, не ни е известно, но брат Боев в такива случаи винаги е бил със стенографски бележник и с молив в ръка и може би някога записките му по този разговор ще излязат на лице ... Между другото, Учителят приготвя пакет с беседи и ги дава на съветския офицер. На тръгване, когато да се разделя с Учителя, съветският офицер пада в нозете му и ги целува! Какво е чувствувал той тогава, и какво е искал да каже с тази си постъпка? - Може би: Ето, не съм достоен да целуна ръката ви, затова падам при нозете ви и целувам нозете ви! ... Ето я славянската душа! Ето я великата славянска душа! Още при пръв поглед тя чувствува, познава и разбира Великото и се прекланя пред него. И под военния мундир тупти това велико човешко сърце, комуто е дадено да обгърне с любовта си цялата земя, цялото човечество!

ИЗ СПОМЕНИТЕ НА РУСИ КАРАИВАНОВ 1. ЗА БЪДЕЩЕТО НА СЛАВЯНСТВОТО Брат Руси Караиванов вече замина за отвъдния свят, та спомена, който следва тук, ще разкажем с наши думи така, както сме го чули от неговата уста. Това беше една или две години след 9 септември 1944 г. Намирах се в Братския салон на Изгрева, след неделна беседа. По едно време идва при мене брат Руси Караиванов, когото дотогава твърде малко познавах, отведе ме малко настрана и ми разказа следния случай. За пояснение на същия обаче, ще кажа предварително няколко думи за самия брат Руси Караиванов. Руси Караиванов е бил предан комунист, член на партията. Като такъв той е бил много бит, изтезаван от тогавашната полиция. По-късно той имал случай да се срещне с ясновидеца Влайчо Жечев, от когото приел новото учение, след като чул и видял неща, които по обикновени пътища не могат да се знаят и направят. Но и след като влязъл в Братството, Караиванов си останал със същите симпатии и привързаност към комунизма и с безпределната си обич към Русия и Руския народ. След нахлуването на германците в Съветския съюз през м. юни 1941 г., сведенията, получавани тогава чрез вестниците и радиото, отбелязваха светкавичното напредване на хитлеристките войски в сърцето на Русия и даваха съобщения в смисъл че съветската армия е напълно разгромена и унищожена и че нищо вече не може да спре победния ход на германските войски. Това положение смути, озадачи и се отрази много тежко върху душевното състояние на всички, които съчувстваха на Съветския съюз, на руския народ и на комунизма изобщо, един от които бе и Руси Караиванов. Знаем, че по онова време мнозина не са могли да спят по цели нощи, тормозени от мисълта за това, което става. Намирайки се в такова душевно състояние, един ден Руси Караиванов напуска родното си село Ветрен, Казанлъшко, и отива при Учителя, в София. Когато бил приет от Него, той му казва: „Учителю, вий винаги сте казвали, че бъдещето принадлежи на славянството, че в него ще се роди новата култура. А сега какво стана? Ето, германците са разгромили съветската армия и наближават Москва. Те вече завладяват съветската страна и ще наложат там своя режим. Как тогава славянството ще изпълни своята мисия?“ Учителят спокойно изчакал брат Руси да се изкаже напълно, и тогава му казал: - Сега, като се завърнеш у дома си, ще получиш вестник „Братство“, и в него ще намериш отговора на въпроса си. Връщайки се в село, Караиванов, който беше абонат на вестника, получава в. „Братство“ брой 281 от 1 август 1941 г., т. е. около един месец след нахлуването на германците в Съветския съюз. Уводната статия на този брой беше със заглавие: „Славянството“. В нея, макар и по заобиколен начин, се прокарваше мисълта, че славянството е непобедимо: „Славянството трябва да съзнае своята сила. Тази сила не е човешка, а Божествена. Тя не е външна, а вътрешна. Следователно, тя не може да се унищожи.“ „Славянството е определено от Бога да внесе елемента на новото в живота на цялото човечество. Това иска Бог, а не хората. Ние знаем това. Нека го вярваме, без да се съмняваме. Нека го помним, и никога да го не забравяме“. „Да обичаш себе си и своето, да се грижиш за себе си, да се усъвършенстваш и да напредваш всестранно, е едно нещо. А да забравиш себе си, да мислиш само за Цялото и да жертвуваш живота си за Цялото - това е съвсем друго нещо. И двете неща са нужни, възможни и полезни. Но двете имат различна стойност пред окото на Божественото съзнание.“ „Една велика реалност трябва да бъде внесена днес в света - в живота на хората, в живота на народите, в живота на цялото човечество. И тази необходима и насъщна като хляба Реалност, може да бъде внесена в света само чрез славянството“. Тогава Караиванов поиска с телеграма от редакцията на в. „Братство“ 200 екземпляра от същия брой, които той получи и разпространи в своя край. Как Учителят е знаел предварително какво ще съдържа следващия брой на в. „Братство“, когато той не е бил още излязъл? Съобщава: С. Калименов

СПОМЕНИ ОТ МЪРЧАЕВО - 1944 г. /откъс/ От пожарищата и пепелта изхвръкна като феникс вечно живата идея, която отново придоби въплъщение в малкото планинско селце Мърчаево. „БОЖЕСТВЕНОТО СЕ ПРОЯВЯВА СЪС СИЛА ПРИ НАЙ-ЛОШИТЕ УСЛОВИЯ“ и блясъкът на красотата му се откроява най-ярко върху тъмния фон на човешкото безумие и разрушителната стихия. Млада девойка предупреждаваше родителите си, седмица по-рано от случката, че иде Учителят в дома им. Но бащата не можеше да си представи, че скромното му жилище ще бъде избрано за убежище на Божествения Пратеник, когото той дълбоко уважаваше и следваше в живота си. „Тате, иде Учителят“, повтаряше девойката, „пригответе му стаята“. Но никой не се вслушваше в думите й. Както някога Христос бе влязъл в Йерусалим възседнал на ослица, и се бе приютил с учениците си в скромната горница на предан брат, където сподели последния залък със своите си, и им предсказа страшната съдба, която го очакваше, като им изля великото си благословения, изразено в глава 17 от Йоана, така и в този горестен ден на страдания и бедствия Учителят бе приютен в скромен селски дом в МЪРЧАЕВО, където остави печата на делото си в гранитен камък - края и началото, но този път станаха едно. Студен зимен ден - 14 януари 1944 г. Четири дни след страшната бомбардировка на София. Учителят с група ученици пристига в дома на брат Темелко Стефанов, който изумен го посреща. Той мигом дълбоко съжалява, че не се е вслушал в предупрежденията на малката си дъщеря Косена и не е приготвил стаята за Великия гост. Учителят го бе предупредил чрез това чисто дете, но каменоделецът е станал твърд от дългогодишната си близост с гранита и трудно се вслушва в невинното чуруликаме на младото усмихнато момиче. „Та аз ли съм най-достойният за тази висока чест?“ - си мисли той до момента на неочакваното посещение. Не сме ли и ний Темелковци, които не вярваме, че Великият Бог ни е изпратил за свои съсъди и ще ни посети когато най-малко Го очакваме? Ще намери ли обаче Светлият Жених светилниците ни запалени и напълнени с масло? Ще намери ли дома ни подреден за Него? Домът оживява. Всички са на крака - приготвят стаята на Учителя. Вечерта газената лампа виси на стената в широката стая, напълнена с братя и сестри, насядали на дълга трапеза за вечеря, с очи отправени към Учителя. Всички се чувствуват като удавници, стъпили на спасителния бряг, и топла благодарност се разлива в сърцата към Спасителя. Под бледата лампена светлина Учителят говори: „Не са страшни външните бомбардировки, но вътрешните. Те нанасят опасни поражение. Трябва да намерите безопасното място в живота. Сега ще видите Божия Промисъл. Бомби ще падат край хора, които ще останат невредими, защото невидими пазители ги ограждат. Нищо не става без Божията воля. Безопасното място е Божията Любов. Когато ястреб подгони веднъж една птица, тя се скри в пазвата ми. В най-усилните времена най-ясно може да се види Божията ръка в живота на хората. Нито косъм няма да падне от главата ви без Божията намеса. Сега ще Разберете силата на молитвата и на вярата“. Смирено навели глава, синеокият висок и силен мъж и съпругата му Софиянка, изпълнени с благоговение, слушат словото на Великия. Техният голям син е на фронта. Сърцата им горят при мисълта за опасността, която го грози всеки миг. Те търсят утеха. На голямото легло лежи няколко месечно момиченце - първото им внуче - Божидарка. Къде ли е в този миг баща му? Значи, Бог ще го запази, щом Учителят е в неговия дом. И скрита надежда озарява очите им, изпълнени с благоговение в този миг. Те не вярват още, че Учителят е с тях, пред тях, под скромния им покрив. Малката стая, в която са спали, отстъпват на Учителя, а седемте братя и сестри с Него остават да живеят в голямата стая, заедно с тях. Печката бумти. Лампата примигва, а по стените трептят отраженията на гостите. Пълен, препълнен дом с души, поели пътя към Великия, пълни, препълнени сърца с Любов към Невидимия Баща, станал роден и близък чрез присъствието на благия си Син на земята. Голямата светлина дойде в най-неуютното селце, над което като бдяща стража се извисяват стръмните планински склонове - тогава голи и безводни, а днес облечени във величествената дреха на борови гори. Селцето спи под дебелата снежна покривка, притаило десетки бежанци от разрушения град, изминали дългия заледен 24 километров път от града пеша: кои повлекли пружини от легла, като шейни, върху които седят свити на кълбо измръзнали деца, кои с огромен товар на плещи, задъхани, отчаяни, изплашени, бягат от прокобения град, като бегълците след изригването на Везувий. Преживеният ужас на 10 януари прогони останалите там жители във всички посоки и старият град напълно запустя, обронил беловласа глава над мрачните си развалини в печална размисъл. Ти, граде, който носиш името Мъдрост, къде се дяна твоята Мъдрост та те сполетя това нещастие? Дали вината ти не е в това, че десетилетия наред в тебе отседнал Божи Пратеник възвестяваше Вечната Мъдрост, чийто глас остана глас в пустиня? Дали запустението ти не дойде като резултат на това, че Той при своите си дойде, и своите Го не приеха, не познаха, а Той остана сам, отхвърлен от власт и църква, отлъчен, като последен отстъпник от вярата, от светата православна църква, разкарван като последен престъпник по Обществената безопасност на разпит, интернирван, поругаван от пресата като антихрист и самозванец, който минава за Христос, чието име стана прозвище сред културното българско общество. Ти, нещастни граде на самозабравените, падна под огъня на справедливото възмездие за глупостта и жестокостта са, и ето, бягането ти стана зиме, както Христос бе предсказал. Такава е съдбата на всеки град и всеки народ, който не приеме божествения Пратеник. Христос каза на учениците си: „А където ви не приемат, когато напущате този град, изтърсете праха от обущата си, за свидетелство срещу него“. Не се ли сбъднаха сега тези думи на великия Пророк? Плачеше градът и бягаше в мрака на нощта под ледения небесен саван, който смръщено го гледаше под надвисналите си черни завеси. Ударите върху него се сипеха на вълни, като че ли силите на разрушението се бяха зарекли да не оставят в него камък върху камък. Тресеше се земята и като картонени кутии рухваха напети високи сгради - гордостта на града - в миг превърнати в куп пепелища. Висяха тук-таме поостанали полурухнали стени, дюшеци, завивки, дрехи и покъщнина, разголени пред смаяния поглед на някой бягащ зрител. Ти, народе, който преживя нечуваните страдания на петстотин-годишното робство, не смекчи сърцето си чрез милостта и обичта към брата си, чрез състраданието и копнежа да подадеш ръка на всеки страдащ, да се вслушаш смирено в гласа на всяка истина и мъдрост, ти, народе, за когото толкова светли апостоли пожертвуваха живота си, не разбра коя ръка те избави и ти се притече на помощ в страданието ти и не се научи от тях да вършиш същото, а в самозабрава потъпка всичко свято и презря ръката на Спасителя си, отхвърли я , и ето, ново страдание те сполетя, за да се опомниш, но ако това не сториш и този път, тежка участ те очаква! „Горко ти, Хоразине!“ - плачеше Христос над забравилия се град и оплакваше съдбините му. И ето, днес пророкът е пак сред тебе, граде избран, но ти го прогонваш. Горко ти, София! Сгушеният бял дом в подножието на стръмен планински рид е приютил Небесния Пратеник, преживяващ тежката съдба на непокорен, твърд народ. Но Той вижда във всичко светлата страна, великото невидимо благо, и е дошъл сред коравия, упорит български народ, защото му трябват най-твърдите камъни, върху които да построи НОВИЯ ХРАМ НА НОВОТО ЧОВЕЧЕСТВО. Той е в дома на Темелко - твърд темел, здрава канара, която е поставил в основите на храма си. „Този същият Темелко - казва Учителят - е онзи брат в Йерусалим, който приюти Христос и учениците му“ в последните дни на Спасителя на земята. В дома му Христос яде последната пасха и произнесе последната молитва за единението на човечеството и за сливането му със своя Създател-Баща, през бъдещата епоха, когато ще се реализира Царството Божие на земята. При същия този предан брат сега отседне Учителят през последните дни на пребиваването си на земята, където изля последното си благословение и си замина завинаги от земните ни очи. Девет месеца Учителят остана в малкото селце, които месеци бяха бременния период на новото мистично раждане, което се извърши там. За девет месеца Той завърши делото си на физическото поле и си замина, за да започне великата работа в духовния свят.

ИЗ СПОМЕНИ НА ГЕОРГИ РАДЕВ[1] В един от търновските събори на братството, след беседата, Учителят нареди да се съберем на групи, по симпатия - кой където обича - със задача: да се коментират въпроси, които вълнуват някоя от групата. Да се научават песни - братски песни, или ако може някой да изнесе сказка върху науката, философията, окултизма и др. Аз се приобщих към една група млади братя. Групата се оформи и Учителят дойде при нас. Ние му отворихме път и Го заобиколихме. Той каза: „Аз мога мъртви да възкресявам. В моя власт е това. Аз мога да лекувам всички неизлечими болести, имам власт. В моя власт е това. Но каква полза? Представете си едно прасенце, така окаляно в локвата, само очичките му блестят и го издават че е животинче сред околната среда. Аз вземам едно корито, топла вода, сапун. Вземам това прасенце и го измивам така добре, че кожата му да побелее и козината му да стане сребристо бяла и то стане чудно хубаво, красиво и мило. Но като го пусна, къде мислите че ще иде? - Ще отиде в най-нечистата локва и там ще се оваля така, че ще стане неузнаваемо. Питам: има ли смисъл този труд, който съм положил? Представете си, че застана край София, там дето се пресичат пътищата: Лондон, Париж, Цариград, Берлин, Ленинград, Москва, Рим. На този кръстопът започна да лекувам. Моята слава ще се разнесе по етера, по всички краища на света. Тези пътища ще се задръстят от коли, превозващи болни. От всяка държава ще изпратят лекарски групи, които ще преглеждат болните, ще установяват диагнозата, в каква степен е развита болестта, от кога боледува, при какви условия е живял, какво е работил, на каква възраст е, името и где е живял, с какво се е хранил - всичко това ще се протоколира. Тогава ще го излекувам. Наново ще дойдат да го прегледат и да установят какви органически промени са настъпили. И това ще запишат. Ще дойдат журналисти от всяка държава, ще опишат всичко това, което става и ще информират своя народ. Ще се събере много народ: болни, придружаващи болните, водачите на колите, лекари, журналисти, любопитни, любознателни. Ще идват и тези, които съм излекувал, да носят подаръци от благодарност. Тук ще се събере многохиляден народ. Милинкаджии ще носят закуски, бозаджии, ще се построят палатки за скара, за печене пържоли, кебапи, закусъчни, пивници, музиканти, циркове, борци, разни зрелища и търговци. Това ще бъде един истински голям ориенталски панаир. И аз ще продължавам да лекувам. Излекуваните ще бъдат на възраст 35, 40, 50 години. Като ги излекувам, ще кажат: „Ние живяхме 50 години, но това измина много бързо. Колко ни остава да живеем още? - Да живеем още 10, 20, години, но и те ще изминат като утре. Наистина, колко кратък е животът!“ Тогава ще кажат: „Дайте сега да ядем, да пием и да се веселим, да се удоволстваме, да се наситим, защото утре ще умрем. Трябва да се наживеем.“ И ще се впуснат наново настървени, страстно, в разни оргии. А тези неизлечими болести са причинени именно от такъв разпуснат живот. Като ги излекувам, те наново с по-голяма стръв и сила ще се впуснат в такъв живот и от този разгулен живот тези болести наново ще са явят и ще ги завлекат в гроба. Тогава питам: Има ли полза от жертвата, която бих направил? В миналото Архимед е казал: „Дайте ми опорна точка да поставя моя лост и с него ще наместя орбитата на земята“. Аз пък казвам като Архимеда: Дайте ми опорна точка да поставя моя лост и с него ще наместя орбитата на живота. Опорната точка която търся, това сте вие, учениците. А моя лост, това е моето учение. Когато вие приемете моето учение, ще приемете и силите, които носи това учение. Вие ще внесете това учение в света. Ще го направите ясно и достъпно за света. Всички ще видят, че то носи радост, здраве, благо, знание, любов и смисъл. Че велик е животът, и че човека го очакват светли бъднини. Хиляди ще тръгнат след вас. И така светът ще тръгне в един нов, светъл път“. Тогава някои от младежите казаха: „Учителю, вашите коси са прошарени, на възраст сте. А ние сме младежи, неуки, невежи сме. Кога ще усвоим вашето учение, за да приемем силата, която то носи? Кога ще станем силни, влиятелни, за да тръгне народа след нас?“ Учителят каза: „Дайте ми прилежни ученици, които да учат и да прилагат. Ако трябва време, и 100 години, и 120 години, и повече - в моя власт е да го продължа. Дайте ми ученици!“ [1] Става дума за Георги Радев от гр. Ямбол

ИЗ СПОМЕНИТЕ НА МАРИЯ РАЙЧЕВА Учителят ни бе посъветвал в тежки моменти да пеем. Случи ми се една сутрин да се разтревожа до дън душа, така че треперех цяла от глава до пети. Сетих се тогава за този съвет, който Учителят ни бе дал в Школата и си помислих да го приложа в случая. Но как да запея, когато от тревога не можех дори звук да издам от гърлото си. Обаче си спомних думите на Учителя! За всичко добро ще казвате „мога!“ И почнах да се насилвам, докато малко по малко наистина запях. Тогава продължих да пея още и още, докато пеенето внесе в мене пълно успокоение. Тогава си представих как щях да отровя целия си организъм до вечерта, ако не бях сменила състоянието си с песента. * * * Веднъж в беседа, около 1917-1918 г. Учителят каза: „Питате ме кога ще свърши войната. Тя тази война ще свърши, но след нея иде една още по-голяма. Обаче и след нея хората няма да поумнеят и ще дойде трета война, много опустошителна, след която човечеството ще оредее и едва след нея ще настъпи траен мир“. Аз си бях представлявала, че втората война, за която казва Учителят, ще дойде след сто, сто и петдесет години. Но когато тя дойде в наше време, едва 20 години по-късно, започнах да разпитвам братя и сестри - помни ли някой за това предсказание на Учителя и много бях изненадана, че никой не го помнеше. Възможно е тези, към които се обърнах, да не са присъствували именно на тази беседа. Единствено сестра ми, която тогава е била около 16-годишна, си го спомняше, но с едно, колкото и малко, толкова и значително изменение, а именно: не че и след втората война хората „няма да поумнеят“, а - „ако и след тази втора война те не поумнеят“, тогава ще настане трета опустошителна война, от която човечеството ще оредее.

ИЗ СПОМЕНИТЕ НА РАЙНА КАНАЗИРЕВА Един ден в Стара Загора дойде при мен старият старозагорски адвокат Иван Желязков Сливков и ме попите: „Госпожа, вие сте била последователка на Петър Дънов. Вярно ли е това?“ - Да, казах аз. Той каза: „Аз го познавам добре. С него бяхме заедно студенти в Америка. Той беше много по-млад, но като българи, общувахме всеки ден“. Аз живо се заинтересувах от думите му и казах: „Моля ви се, господин Желязков, разкажете ми нещо от неговата младост и какво е вашето мнение за него”. - Моето мнение, рече той, не е особено добро. - Изненадана, аз широко отворих очи и възбудено запитах: Но защо, моля ви се, кажете ми нещо по-определено за него. Младежки грешки, поведение? - Нищо подобно, госпожа! Той беше смирен, скромен, тих, силен в учението, но ето защо аз не го харесвах: той, госпожа, беше красноречив, имаше дар слово, и като почнеше да говори нещо, всички студенти млъкваха и го слушаха с внимание и уважение. А знаете ли какво значеше такъв оратор преди 60 години в Америка? Това значи, че той можеше да стане не милионер, а милиардер, а той беше беден. Освен това, той свиреше чудесно на цигулка. А знаете ли какво значеше в Америка преди 60 години това? Това значеше, че той можеше да стане един от най-богатите хора в Америка. А той свиреше без пари и беше беден. - Други спомени за него: често студенти групово излизахме на екскурзии и отивахме в просторните лесове. Студентите обичаха Дънов и в такива случаи повече се групираха около него и когато сядахме на почивка, всички бяха около него. Стихваха шегите и закачките и чакахме да чуем него. И той увлекателно почваше да говори за красотата и необятността на вселената, за величието на Бога. - Погледнете, казваше той, звездното небе - каква премъдрост, каква хармония, каква велика разумност. Погледнете тези цветенца, тези поточета около нас. Кой поддържа тази красота, тази любов? Слушахме в мълчание и сякаш забравяхме себе си, отнесени в един по-красив свят. /Той говореше отлично английски/. Понякога той неусетно се отделяше от нас и като не се върнеше скоро, водени от любопитство, тръгвахме да го търсим, къде ли е и какво ли прави сам. И често го намирахме отдалечен, или седнал и вперил възхитени очи в простора или със затворени очи и вглъбен в мисъл, а често коленичил, със скръстени за молитва ръце и така се пренесъл, че не ни усеща като се приближаваме до него. Ако някой отиваше да го бутне, той тъй трепваше и лицето му изразяваше като че ли се пробужда от красив сън. Като каза това адвокатът, аз не можах да се въздържа и се разплаках. Той се зачуди и ме запита защо се разплаках. - Благодаря ви, господин Желязков, казах му аз през сълзи - аз такъв го искам моя Учител. Милионери и милиардери има много в света, но като него няма. Той е един и ние затова го толкова ценим и обичаме. Адвокатът вдигна рамене в знак на недоумение, но се разделихме видимо доволен от ефекта на своите спомени.

4. НОВИЯТ ЧОВЕК По онова време пишех втората част от сборника си „Игри и песни за деца“. Имах желание да включа някои от упражненията или песните на Учителя, но се чувствувах задължена да поискам позволението му за това. И така, отидох на Изгрева. Пред приемната му имаше приятели. Дойде и моя ред. - Учителю, ще разрешите ли да включа някои от упражненията ви в моя сборник, и някои от песните ви да сложа в движения? - Кога ще се печати книгата? - беше първия му въпрос. - По всяка вероятност след един месец. - Ще ти дам специални упражнения. След тези думи Учителят затвори очите си за няколко минути. Наблюдавах учудена какво става. Мислеше ли Учителят, или беше задрямъл, уморен? Не можех да разбера. Стоях без да мърдам. След малко Той ме погледне, стана от стола си и каза! „Пиши!“ И самият Той почна да прави плавни, ритмични движения, упражнения, като обясняваше: - Всяко движение е привличане на сили. Ако движенията се извършват правилно, с необходимия ритъм, те ще развият много добродетели у децата. Това е за щедрост ... Движенията ще привличат известни същества на Светлината, на Любовта, на Милосърдието, Вярата ... По този начин Учителят ми демонстрира упражнения, а аз ги записах. След това поиска да ги изиграя и едновременно да чета написаното. Благодарих Му, казвайки, че те са лесни и приятни. - А какво име да сложа за техен автор? Беинса Дуно, или само Учителят? - запитах. - Първо ги опитай с децата. Виж дали ще им харесат и как ще ги играят. Въпросът за авторството не е важен, няма нужда да пишеш автор. Източникът е един. Ако хората достигат винаги този източник, ще пият чиста вода. Движения и ритъм - това е хармония на сили! Ритмични движения при акомпанимент на музика могат да направят чудеса! „Когато природата се подновява, птичките пеят. В началото на всяка Божествена култура - човеците пеят. Когато светът се пресъздава - ангелите пеят“. - Това е от най-старата книга на света. Всяка добродетел има своя линия на движение. Може да се проведат наблюдения, за да се види влиянието на различните движения за приемане и предаване на известни физически и психически енергии. Всички органи на човешкото тяло са свързани с психически процеси. Някои ключови формули, произнесени правилно и придружени с движения и музика, могат да имат огромно влияние. - Когато човек съзнателно движи ръцете и краката си, той привежда към дейност съответни центрове на мозъка, които привличат към себе си повече кръв и енергии - а енергията е сила. Но това е теория. Ти започни да правиш с децата тези девет упражнения. На следната утрин показах на децата упражненията. Те много ги харесаха и от тогава всяка сутрин започвахме нашите занимания е тези упражнения, които нарекохме „Ведрина“. Имах две курсистки, и те правеха упражненията с децата. За моя приятна изненада, след няколко дена едната от тях ми се похвали, че имала непрекъснати невралгични главоболия, но откакто прави тези упражнения, главата вече не я боли. Докладвах за успеха на Учителя. Той само се усмихна и каза: „Новият човек ще се развива по пътя на ритъма и музиката. Едно движение може да съгражда или да руши. Нужни се знания и светлина“. След няколко месеца, когато бе публикувана втора част на „Игри и песни за деца“, имаше един раздел: „Девет ритмични упражнения за най-малките“.

3. ТОЙ ВИЖДАШЕ И НАДАЛЕЧЕ Скоро след революцията в Русия, през 1923 година, един ентусиазиран младеж беше успял през Германия да отиде в новата Съветска страна. През първите две години той бил в контакт със семейството си, но след това изведнъж престанал да пише. Цели двадесет години неговите близки не знаеха нищо за него. Нито чрез хора, нито чрез легации можаха да разберат жив ли е още. Един ден срещнах по-възрастния му брат. Той беше много загрижен. Считаше, че брат му не е между живите. - Николай, ще отида горе на Изгрева и ще запитам Учителя за Васил. Може би все пак да е жив. Бяха изминали много години откак познавах Учителя и вярвах в неговите големи възможности. Беше ми чудно и непонятно, но ... фактите потвърждаваха силите му и при всяка трудност се обръщах към него. Винаги Учителят намираше светли и обнадеждаващи думи. Знаех че Той и сега ще намери начин да смекчи болката на това семейство. - Питай го, отвърна Николай, но сега е 1943 година, а Васил замина за Съветския Съюз през 1923 година - цели двадесет години. Ако бе жив, щеше да пише. Мама е почти на смъртно легло от скръб по него. Той бе любимото й дете... Питай! ... завърши Николай, опитвайки се да скрие от мен сълзите си. Следната вечер беше пред утринната беседа и аз отидох по-рано на Изгрева. Няколко души чакаха Учителя. Зачаках и аз. Когато дойде моя ред аз Го помолих да ми отдели няколко минути. Знаех че Той вечеряше винаги преди залез слънце и се чувствувах неудобно задето го задържам. - Извинете ме, моля, но идвам по един важен въпрос. Учителят ме покани в приемната. - Учителю, синът на едно мое приятелско семейство през Германия избяга за Съветския Съюз в 1923 година. През първите две години пишеше, но след това престана да пише. От тогава семейството му нищо не знае за него. Моля, кажете нещо за тази душа! Учителят ме слушаше много внимателно. После затвори очи. Аз седях с благоговение на стола си. След няколко минути Той отвори очите си и каза с тих, спокоен глас: - Той е жив. Кажи на близките му, че ще се върне след две години. Да не се безпокоят. Преглътнах дъха си. Поблагодарих му и на следния ден казах невероятната истина на загриженото семейство. Майката, братята и двете сестри приеха малко резервирано това предсказание, но все пак слаба надежда полъхна в тях. Две години по-късно, Васил се завърна в своето семейство през 1946 година. Възможностите на Учителя за виждане през разстояние бяха неограничени. Други мои съученици разправят многобройни лични преживявания, при някои от които Той дори се е явявал през далечни разстояния, за да им даде напътствия в много тежки и опасни моменти в живота им. И тъй, нашият Учител продължава да ни помага.

2. АНГЕЛСКИЯТ ХОР Една бяла нощ през февруари. Като всякога срещу беседа, бях още от вечерта на Изгрева. Северният вятър хлопаше по стъклата на прозорците на дървената къщичка. Когато студът съвсем се усили, скочих от леглото, облякох се за секунда и излязох. Снегът скърцаше под стъпките ми. Минах по пътеката зад Недкови и чух че в салона се пее. Помислих че съм закъсняла и ускорих крачките си. Но ето че салонът беше празен и тъмен. Горе в стаята на Учителя беше светло и около балкона му се носеше чудна музика ... прекрасна песен от нежни ангелски гласове ... Неописуема хармония от стотици гласове ... Слушах в захлас няколко минути - без покана и без позволение - ангелския хор около стаята на Учителя! Каква нощ! Влязох в салона и седнах до печката. От тук не чувах нищо, но в съзнанието ми продължи да звучи ангелския хор около балкона на Учителя. Минаха години. Летувах на Рилските езера. Един следобед отидох на разходка към вътрешния Близнак. Около това езеро имаше чудна тишина и тайнственост. Седнах на една скала точно срещу „Олтаря“, на най-вътрешната страна на езерото. Там около снежната преспа - вкаменени духове мълчаливо се молеха. Те се оглеждаха в бистрите езерни води и търпеливо чакаха деня на своето ново раждане. Лек ветрец нежно галеше водната повърхност и къдрави вълнички галеха брега с песен и благодарност. Всред тая тайнствена и величествена тишина човек вижда себе си само като душа и неволно започва да благодари на Всевишния. Душата слуша гласа на безмълвието и в размишление лети между небето и земята. И през тези свещени минути там горе, пред „Олтаря“, където белотата на снега и твърдостта на скалите бяха в непрекъсната молитва, там горе отново прозвучаха гласове на същия хор, който бях чула през оная нощ около балкона на Учителя. Изправих се, слушах и благодарих за благоволението на Небето да подигне пред мене едно мъничко крайче на завесата към невидимия свят. Там край това езеро, Близнака, за втори път чух ангелския хор ... и никога повече.

ИЗ СПОМЕНИТЕ НА МИЛКА ПЕРИКЛИЕВА 1. КОГАТО НЕБЕТО ПОЖЕЛАЕ ДА ТИ ДАДЕ НЕЩО Често след вечеря Учителят излизаше пред салона на разговор. Това бяха много приятни минути. Стоиш близо, съвсем близо до Учителя и слушаш как разговаря с всекиго. Понякога биваше много весел и се смееше от сърце, а понякога сериозен, изслушва и сам запитва. Гледахме Го и слушахме как разговаря като всеки обикновен човек, но всяка негова дума се поглъщаше от нас като изворна вода - чиста, бистра и свята. Твърде често разговорите започваха с един човек, а завършваха с десетина-петнадесет, а понякога и с двадесет заобиколили го. Винаги отивах на Изгрева вечер. Обичах да се включвам в групата около Учителя, да го слушам и да го гледам. Никога не участвувах в разговорите: бях много свенлива. Една такава вечер Учителят ме погледне и запита: - Е, Милке, ако небето пожелае да ти даде нещо, ти какво ще пожелаеш? - Аз ли? Ще пожелая да бъда богата. Отговорих без да размисля и цялата се изчервих, тъй като бях станала център на внимание и несъзнателно издадох моята чувствителност към нещата, които ми липсваха. - Слушай какво ще ти кажа: Когато Небето пожелае да ти даде нещо, никога не пожелавай временни неща. Парите ще се изхарчат и дрехите ще се скъсат. Поискай да ти се даде сърце чисто като кристал, ум светъл като слънцето, душа обширна като вселената, дух мощен като Бога и едно с Бога. Поискай онова, което никой друг не може да ти го отнеме. Богатството е в това, да бъдеш здрав, да имаш чисти мисли, чиста кръв, чисто сърце. Материалните неща са временни. Учителят изрече това, като изгледа всички наоколо му. Минаха години, Многократно падах и ставах. Стъпка по стъпка вървях в пътя на ученичеството. И веднъж отново, горе в неговата стая, Учителят ме попита: - Ако небето пожелае да ти даде нещо, ти какво ще пожелаеш? - Аз бих поискала, Учителю ... И нея вечер, вървейки по пътя към града, почти гласно говорих със себе си, как след двадесет години Учителят ми зададе същия въпрос. Колко бавно ние, хората на земята, учим нашите уроци! С какво търпение Учителят ни чака да израснем и да постигнем реалността на живота. Да, дрехата на човека остарява, душата се отърсва от праха на времето, съзнанието се прояснява и думите на Учителя, произнесени преди двадесет години, отекват: - Когато Небето пожелае да ти даде нещо, никога не пожелавай временни неща!

4. АУРАТА НА УЧИТЕЛЯ Видях аурата на Учителя няколко пъти и то обикновено неделен ден след беседата, която Учителят държеше редовно от 10 до 111/2 - 12 часа преди обед. Защо това ставаше след неделната беседа, а не след някоя от другите беседи, които Учителят изнасяше в сряда, петък или неделя в 5 часа сутринта? Аз така го обяснявам: неделните беседи винаги бяха по-дълги и аз имах възможност да концентрирам вниманието си по-продължително. Когато за първи път видях аурата на Учителя, изненадах се много, защото до тогава имах друга представа за аурата на човека. Нали още от детство виждах образи на светии в църква - образи с ореол около главата. Обаче това, което видях при Учителя, беше друго: цветна обвивка с багрите на спектъра обгръщаше тялото на Учителя от главата до основата на краката. Тази цветна светлинна обвивка имаше форма на елипса, която обграждаше цялото тяло като яйце, и тялото като че се губеше в нея. Ясно виждах образа на Учителя, но вниманието ми се приковаваше от хармонично преливащите се цветни нюанси около него. Светлинната обвивка остана до края на молитвата, която редовно правехме след завършване на беседата. Тя може би се е запазила и след това, но аз вече не я долавях, вероятно поради разсейването на вниманието ми, причинено от движението и шума, които настъпват след беседата. Ето какво наблюдавах в аурата но Учителя през цялото време: Светлинните багри не бяха наредени както при небесната дъга, а разпръснато, но пак хармонично - някъде преобладаваше розовата багра, другаде - виолетовата, жълтата, зелената и т. н. Цялото сияние представляваше прекрасен, разноцветен букет. Защо беше така? Наблюдавах аурата и я съпоставях с преобладаващата идея в беседата. Когато Учителят застъпваше повече идеята за любовта, преобладаваше розовата краска; когато Той говореше върху Мъдростта, преобладаваше жълтата краска; застъпваше ли повече материални въпроси - зелената краска и пр. Но която и багра от спектъра да доминираше, останалите повече или по-малко бяха застъпени. Така че ако някой не чува беседата, а вижда аурата, стига да я разбира, би могъл да каже коя е основната тема на беседата. По същата причина всеки път когато виждах аурата на Учителя, тя биваше различна. Цветните багри се пръскаха надалеч от тялото на Учителя и вероятно мнозина от присъстващите са ги чувствували.

3. ПАЛЯЩИТЕ ИСКРИ Отидох на „Опълченска“ 66 да пиша беседа на машината. До обед свърших с определената си работа и се готвех да си отида в къщи. Учителят ме видя и ми каза: Остани на обед. Благодарих и слязох долу в трапезарията. На трапезата бяха наредени вече не по-малко от десетина души. Спрях се да видя къде да седне. Понеже мястото до Учителя беше, свободно, поканиха ме да седна там и аз седнах. След малко дойде Учителят, направихме молитвата и започнахме да ядем. Към края на обеда изпитвам нещо особено: като че някой ме спущаше в кладенец, дълбок, много дълбок. Това не ме уплаши и изненада, страхът и изненадата идеха от друго нещо. Над мене започнаха да се изсипват безброй палящи огнени искри, които все повече и повече зачестяваха. В първо време чувствувах как ме парят, после все повече и повече ме горяха, като че жива жар се насипваше върху мене. Чувствувах се много зле, състоянието ми все по-тежко, избиваше ме на полуда, но аз се сдържах, правех големи усилия да не издам какво става с мене. Поглеждам към Учителя, той стои спокойно, но ясно ми беше, че той знае и разбира какво става с мене. Колко време продължи това не зная, може би две-три, най-много до пет минути. Искрите, палящите искри престанаха и аз неусетно, както някой ме тури в кладенеца, така незабелязано излязох - като че нищо не е било. Спокойна, замислена само довърших обеда си и пак погледнах към Учителя. Същото спокойно, хубаво изражение на лицето му. Свършихме обеда и направихме молитвата. Учителят стана от стола си и се готвеше да се качи горе в стаята си и аз помолих да ме приеме за малко. Качих се след него, влязох в стаята му и му разказах за случилото се във време на обеда. Той ме запита: Ти какво мислиш? На какво се дължи това? - Нищо не мога да кажа. Нищо не зная. Учителят сериозно ми отговори: Това е мисълта и чувствата на духовенството, които отправят всеки ден към мене. Даде ти се една опитност да видиш какво представят отрицателните мисли и чувства на хората. Ти едва понесе това, и то само за няколко минути, а аз получавам тези огньове всеки ден. Мисли върху станалото, върху отрицателното в живота.

2. НОВИТЕ СКРИЖАЛИ Да се пише и говори за новите скрижали, значи да се имат пред вид старите скрижали, дадени на Мойсей на Синайската планина и известни под името „десетте Божи заповеди“. Някога и аз ги знаех като заповеди Божии, но днес, при светлината на новото учение, аз ги наричам десетте Божии поучения. Знайно е, че Бог не заповядва и не наказва, но поучава и помага. Само господарят и началникът заповядват и наказват. Макар и Творец на вселената, вседържател и всеблаг, Той създава закони, от изпълнението на които зависи абсолютната хармония в целокупната природа. Най-малкото нарушение на тези закони внася дисхармония в цялото, в единството на света, от която дисхармония страда и се мъчи всяко живо същество. Изпълнението на тези закони ние наричаме изпълнение на волята на Единия, всеблаг Покровител наш Отец, който всякога и във всичко има пред вид нашето благо. Той даде своите поучения на еврейския народ, но те се отнасяха и към цялото човечество. Кой човек, бил той прост или учен, малък или голям, богат или беден, не трябва да възлюби своя Отец с цялото си същество? Или кой човек не се радва, когато ръката му не дръзва да убива или да краде и не посяга към чуждото? Кой човек не се радва, когато изпълнява Божиите повеления? Един закон, един морал, една воля предстои на човека - да изпълни закона, морала и волята на любовта. Пристъпвам вече към главната тема - Новите скрижали. Видях Новите скрижали през лятото на годината 1922, когато група от стотици ученици с Учителя поехме пътя към върха Мусала - към високия Божи връх. Пътят ни водеше през Маричините езера. Видях Новите скрижали пред деня имен и рожден на нашия обичан Учител, когато се изправих в размисъл и съзерцание пред върха Манчу /циркусът на този връх е наречен от Учителя „Олтара“/. Видях новите скрижали в тишината на светата Рилска пустиня, дето ни звяр минава, нито птички прелитат - дето само ангелите пеят, дето само тихият Божи глас се чува. Сама, уединена в тази обител, млъкнах и аз и сърцето ми едва се усещаше да бие ... Видях нещо особено, видях някаква необикновена завеса - грациозна, спокойна, от никакъв вятър не полюлявана. Ръце не я държаха, нито подпора някаква я крепеше; свободно, тихо се движеше в пространството като волна птица, не познала страх, ни мъка, ни гонение. Росните капки по нея пречупваха меките, топли слънчеви лъчи и багреха чудната завеса с най-нежни, фини багри на слънчевия спектър, което я правеше омайна, ненагледна, да кажа каква бе материята на тази завеса, не мога, нито на сън, нито наяве съм виждала такава. Зная само, че изпитах страх и трепет да не би тази истинска, а не миражна гледка да изчезне някак пред очите ми. Чувствах че има нещо недовършено. Както чувствах, така и излезе. В един момент на платното се очертаха два почти еднакви образа - единият на лявата му страна, а другият на дясната. Разтривам добре очите си да различа образите ясно, безпогрешно. Завесата тихо се полюлява, краските й ясно се очертават и образите добре, релефно изпъкват: образите на Христа и на нашия Учител. Исках да се порадвам поотделно и на двата образа, докато те спокойно сменяха вече местата си - образът, който беше на ляво, зае дясната страна, а този който беше надясно, зае лявата страна, така че не можех да си отговоря кой от двете образа зее дясната страна и кой - лявата. Сменянето на местата продължи до края на видението. Познах добре нашия Учител, познах добре и Христа. Видението беше все така прекрасно, ненагледно. То пак така бавно, пак така грациозно се отдалечаваше от пред очите ми. Проследих отдалечаването му в пространството. Най-после очите ми престанаха да го виждат. Пред мен се надигаше само мощният , вечен, неразрушим „Олтар“. Останах почти неподвижна в размишление. Какво беше това видение? Тихият Божи глас във Великата Рилска пустиня ми промълви: Ето завета на новото Учение - завета на Христа и на нашия Учител. Това бяха Новите Скрижали, с ръка не неписани, неръкотворени, от човека недонесени, на книга не написани. Те и до днес навярно пътуват из пространството и за вечни времена ще пътуват да напомнят и на сегашното човечество, както и на бъдещото човечество да знае как да живее и никога да не забравя вечния завет - завета не Любовта. И написа Бог завета на любовта в нетленното човешко сърце, а името му написа на дланта си. Откак свят светува и откак човекът живее, тук или там, на земята и на небето, все ръката си подава да поднови завета на Господа за Любовта. Кой донесе не земята този завет? Дали Пратеникът Божи преди две хиляди години, или Пратеникът Божи след две хиляди години, едно и също е. Един Господ на небето и на земята, един Учител на човечеството. И пак ще се явяват Живите Скрижали, ненаписани, безмълвни, докато Любовта стане плът и кръв на човека - негова безсмъртна природа. Напуснах мястото наречено „Олтаря“ и се прибрах при своите си. 27 юли, 1967 година.

ДЯЛ IV СПОМЕНИ ЗА УЧИТЕЛЯ ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ПАША ТЕОДОРОВА 1. ПЪТЯТ НА СЛОВОТО Видях пътя на Словото. Това се случи през един ранен пролетен ден, в 1924 година, след една от беседите, които Учителят държеше в братския салон, находящ се на улица „Оборище“. Днес на мястото на салона е построена голяма жилищни кооперация. Беседата, която Учителят тоя ден държа, беше слънчева, топла, с възходяща енергия, какъвто беше тогавашния пролетен ден. Свърши се беседата към 11 часа и половина. По това време малък струнен оркестър от братя и сестри изпълняваше няколко музикални номера и песни от Учителя. Всички и в добро настроение от беседата, се обърнахме към оркестъра да слушаме музика. Прибрах стенограмите и моливите си и се обърнах и аз да слушам. Обаче едно особено, необикновено явление отклони вниманието ми от музиката. Какво видях? - Салонът беше пълен с множество големи и малки сини живи кълба - със синия цвят на Истината, който съм виждала няколко пъти. Този цвят не е нито ясносин, нито тъмносин, най-близък е до морскосиния, но все пак е особен. Кълбетата се движеха бързо но величествено, като живи, съзнателни същества. Самите кълба се състояха от безброй малки, микроскопически частици, които също бяха в постоянно движение. Въпреки непрекъснатото движение на малките частици, кълбата запазваха своята форма. От синия цвят на кълбата в целия салон имаше някакво нежно, синьо сияние. Продължавах да следя плавното и красиво движение на кълбата. Наслаждавам се на красотата и си мисля: какво означават тия кълба? Едва си зададох въпроса, и отговора беше готов отвън и отвътре. Знайно е, че свидетелството на двама е вярно и истинно. Преди беседата кълбата не видях. Следователно, те са се оформили във време на беседата и се явиха в края като мисъл-форми. Докато мисля така, отвътре ми се прави превод: Това са форми на по-главните мисли, които Учителят каза в беседата. Следя движението на кълбата: едно след друго достигаха до стените на салона и, докато очаквах при удара си в салона да се пукнат и разпръснат на частици, останах приятно изненадана от начини, по който излязоха навън. Те проникнеха през стените, без да се пукнат, без да се огънат или пръснат. Те излязоха навън цели, каквито бяха и по-рано. Както ги следях, не усетих как и погледът ми излезе заедно с тях. И аз сама не зная как стана това, че заедно със сините кълба, т. е. със Словото на Учителя, и моят поглед проникна през една от стените на салона, а именно през северната, отдето проникнаха множеството кълба. Аз употребих думата „проникваме“ вместо „излизане“, защото думите излизане и влизане подразбират минаваме през някакъв отвор, като врата, прозорец и други. И така, аз можах да проследя пътя на Словото, дето кълбата се движеха плавно, тържествено в пространството, в своето царство, в света на идеите, в идейния свят. Проследих донякъде само кълбата, докато те изчезнаха. Отново съм в салона, дето оркестърът продължаваше да свири. Писано на 11 май, 40 години след от това прекрасно явление, което не е изгубило нито йота от своята живост, реалност, преснота и истинност.

БЪДЕЩЕТО НА БЪЛГАРИЯ I. Колко ценен е животът и колко свещени са усилията на душата да се сгрее на огъня на светлата Вселенска Душа! Колко радостен е духът, че може да черпи топлина направо от огнището на Всемирния Дух! Колко велики са моментите, които преживяваме: край на старото и начело на новото! Вий сте частици от запаления Огън, който стопля света; благодарение на който може да живее, да се запази и да напредва света. Вий сте надеждата на утрешния ден, когато сияйно слънце ще изгрее над цялата земя, прогонвайки мрачините на нощта. Радостна е безкрайно душата ми, че можахте да запазите през толкова изпитания малкото свещено пламъче, което утре ще се разгори в голям огън, който ще стопли цялата земя. Ние ценим делото ви, наблюдаваме усилията ви и сме несменно с вас и зад вас. Затова изхвърлете от душите си всяко съмнение и укрепявайте в себе си живата вяра в доброто: негов е утрешния ден, всяка стъпка ни приближава към него - колесницата на живота не ще се повърне назад!... Идват дни, когато Духът ще нарежда порядъка на цялата земя и когато хората и народите на цялото човечество ще запеят купно великата Хармония на Любовта. Затова научавайте правилата по Духа. Те са безпощадни към колебанието и двойнствеността, затова бъдете изцяло техни служители и издигнете високо знамето на Правдата. Може би в ума ви ще изпъкне мисълта: постижимо ли е да се запазим винаги будни и да долавяме винаги Божията мисъл? - Да, това е постижимо, то е доказано и засвидетелствано с живота, с усилията и с кръвта на хилядите, които преди вас бяха проводници на Божественото вдъхновение. Ще отворите душите си, сърцата си и умовете си и небесният извор ще протече през вас. С поглед отправен напред и нагоре, вървете по тоя път и вие ще бъдете достойни ратници от светлото Христово Войнство. Устрема към Великото Дело, което сте прегърнали, не е само чувство, не е само временно възхищение: той ви води към посвещение в тайните на Духа. И целта на това посвещение е да направи душата ви прозрачна призма за лъчите на Божествената светлина. Да станете проводници пя Божествената красота, проводници но Божествената Истина и Любов. Не се страхувайте от препятствията, които ежедневният живот ви поставя, днес светът е изложен на пожар! Целта на този пожар обаче е: да изгори непотребното, низкото, грешното, подлото. От всичко, което става, вие трябва само да вземате поука. Няма обаче време за събитията, които стават отвън. Не се тревожете и не се спъвайте от тях. Защото най-великото събитие за вас е да станете проводници на Божествената светлина. За него, за това събитие, не ще се пише по вестниците, нито ще го узнаят по четирите краища на земята. То е толкова велико, че може да стане само в тишината. Както всички велики събития! Бурите и ветровете обаче ще отлитнат, но земята на благословението ще пребъде. Бъдете верни пазители на това, което ви е поверено, защото безброй очи от други светове са отправени към вас: идва времето на най-великото, на истински великото събитие: да се установи Божия порядък на тази земя. Безброй светли същества, изпълнени със сила и власт, с мъдрост и любов, с истина и светлина, работят за идването на този порядък. Вие що бъдете само техни проводници и помощници. Велика е ролята на малки България за идването на Новия Ден на човечеството. Велико е вашето Ръководство, което вие никога не трябва да огорчавате, а трябва винаги да бъдете готови да слагате по малко съчки на Божественото огнище, за да не изгасне никога Свещения Огън, който е запален тук и който ще обгърне цялата земя, ще вдъхнови и възпламени за нов живот цялото човечество. Безброй големи и силни неща на днешния ден ще отминат без следа, земните величия, чието обаяние днес пълни света, ще бъдат забравени, от техните дела не ще остане нищо, освен, може би, само позорни съсипии, но Светлината, която изгря над тебе, Българийо, и която днес никой не вижда, дори и твоите собствени чада, вечно ще свети по цялата земя, ще озарява и ще вдъхновява човечеството. Затова вий, малцината, които сте пробудени днес, слушайте гласа на Учителя, защото Божественото Слово, което излиза из неговата уста, ще стане насъщния хляб за бъдещите, които идват след вас, по всички кътища на света. Българино! Не огорчавай Божественото ръководство, което благоволи да се изяви към теб. Не ставай плячка на малодушие, безверие и съмнение, но бъди положителен във вярата си в бъдещето. Помни, че Божията нога е стъпила на твоята земя, затова върви по пътя на Доброто и знай, че никакви вражески сили не ще могат да те засегнат. Хубава родна земьо, осияна от светлите Божии лъчи, вий, китни върхове, от които се разнася сутрин чудния химн на Слънцето, вий, изобилни извори, от които шепне нежно, тихо и сладко Божията душа, във тебе, о земьо, благоволи Всемирният дух да се всели. Възраствай семената, разцъфтявай долините, украсявай плодовете, защото в тебе са дошли да работят Силите на Светлината! Рано е още човешкият ум да разбере безграничното могъщество, безграничното величие и красота на Божията благодат, която се излива над теб, о родна земьо ! Вий, малцината, чиито очи са отворени, свято пазете заветите на Учителя, хранете душите си с плодовете на Светлината, носете даром и даром раздавайте Небесния Хляб по четирите страни на света. Изгря веч Светлината! Близко е денят, в който очите на всички люде и народи ще се обърнат към нея! II. Само Истината ще ви направи свободни. Истината ще ви направи разумни. Истината ще ви направи любещи. Истината ще ви направи безсмъртни. Що е Истина? - Истината подразбира красотата на човешката душа. Истина е че ти си обект на една висша Справедливост, в която можеш да откриеш и съзерцаваш Първичното Начало. Истина е че ти съществуваш като една вечна, безсмъртна Реалност - ти трептиш в безграничната Симфония на Всемира като една самостоятелна нота, която никога не ще се изгуби, защото нейното изчезване би нарушило цялата вселенска хармония. Истина е че ти си една велика възможност и извън тебе всичко би било небитие. Що е Истина? - Истина е че съществуват слънца и планети, изпълнени с велик и красив живот - изпълнени с най-възвишена мисъл, поезия, музика, знания и любов. Истина е че съществува свят на „чудесата“. Истина е че съществува свят на душата. Истина е че съществува Божествен свят. Що е Истина? - Ти и Небето сте едно. Възможностите на Небето са и твои възможности. Небето е в тебе - в твоята душа. Истина е че ти си тъй реален, както е реален Всемира. Истина е че ти си тъй безсмъртен, както е безсмъртен Всемира. Истина е, че животът, който те изпълва, по естеството си е един и същ с живота на боговете. И тогава, що е Истина? Тя е без начало и без край. От света на Истината си започнал, и в света на Истината ще живееш. Обичай живота на Истината, защото той е храна за душата ти. Бъди чист като адептите на Истината, защото те са първите лъчи, които събудиха струните на душата ти. Те са първият пламък, който запали духовния огън в тебе. Обичай ги, защото те носят в себе си богатствата на Любовта. Приеми ги, дай им добър прием и нека те винаги бъдат твои невидими спътници, защото дълъг път те чака: тежки дни на изпитание ще минеш, докато просветлиш материята на първичната клетка в теб. III. Знайте, че България засега представлява ключа на Европа. От нея зависи да се внесе за в бъдеще правда и ред в световните работи и в отношенията между народите. И всеки, който си позволи да отключа и заключа с този ключ без позволението на Небето, ще бъде наказан. България ще даде светлия, единствения досега пример - тя ще покаже как трябва да се разрешават занапред спорните въпроси между народите. Щастливи сте, че живеете в тави земя! От нея започва възраждането, от нея ще огреят лъчите на новата култура. Тук има нещо особено, на което целият свят ще обърне внимание. Бог обикна България и я направи земя свещена. Като така, тя ще бъде и земя свободна. Всички ще дойдат тук на поклонение. България ще бъде нова Палестина, нов Йерусалим. Обичайте я, защото тя ще даде разковничето за изправяне на неправдите по земята. Не се смущавайте от световните събития. Те ще бъдат в полза на България. Духът е взел вече страната в своите ръце и ще я ръководи. Той трябва да бъде слушан, и неговите повели трябва да бъдат изпълнявани. Знайте: други са силите, които днес направляват световните събития. Като имате пред вид това, не спирайте вниманието си на личностите, които са днес начело на народите. Те са само оръдия на други сили. Една свещена война се води днес в света и вие сте повикани да изпълните своя дълг като редници в нея. Това е борбата с грубия материализъм и егоизъм, - личен, класов и национален. Докато България търси подкрепва от външни сили, тя ще остане безпомощна. Но ако се опре на Бога, всички трудни въпроси ще се разрешат най-лесно и най-правилно. Бъдете верни на Бога и не се безпокойте. Има кой да работи за вас. Търпението, самообладанието и изчакването естествения ред на събитията е признак само на сила, ръководена от мъдрост. По този път - истината и свободата ще бъдат достигнати. Трябва да се премахне неправдата - социалната неправда вътре в страната и да се възцарят принципите на Братството и Любовта. Това е основата, върху която ще се изгради новият живот. Иначе, може ли да се иска правда от вън, докато не е приложена от вътре? Подготвяйте условията, за да могат добрите заложби да се разрастат и реализират от новото поколение. Раздухвайте огъня на Любовта. Събуждайте онова светло знание за живота и човека, което дава себепознание. Бъдете верни, и ще разнесете Светлината на Истината сред народите. Ще паднат веригите на тялото и на духа. Слънцето на новия живот ще пръсне мрака. Много системи ще пропаднат, но системата на Божествения ред ще остане завинаги. И тогава плодовете на земята ще бъдат по-сладки. Цветята ще бъдат по-красиви. Изворите - по-чисти. Слънцето ще грее по-ярко. Защото тогава на земята ще живее новият човек. Април, 1933 г. /Из в-к „Братство“/

III. ДЪНОВ Кой човек е велик ? Как се мери величието на човека? Как се знае размера на една планина ? - По височината, ширината и простора й. Как се определя величината на една река? - По дълбочината, ширината и дължината й. Как се мери величието на човека ? - По обема на постиженията му, по обсега по време и пространство на идеите му, по простора в света на влиянието му. А по мярката на този мащаб, кой е най-великият в историята българин? - Крум? Симеон? Асен II? Св. Кирил? Отец Паисий? Ботев? Стамболов? Иван Вазов? - Не, нито един от тях! Най-великият българин е бил и е поп Богомил. Той единствен между нашето племе с кваса на своето жизнедавно учение е внесъл ценен принос в съкровищницата на световната култура. Като реформатор, поп Богомил беше предтеча, беше Йоан Кръстител на всички велики реформатори, с които цивилизацията се гордее днес. От своя народ, благодарение на злочестото византийско влияние, тоя великан е нещо повече от отречен. Нещо по-срамно от забравени. Англосаксите величаят Уйклифа, Швейцария слави Калвина, Германия се гордее с Лютера, Чехия, макар католишка, милее и славослови Ян Хуса. А България - както еврейството по отношение на Исуса - продължава да клейми и да се срамува от великия си реформатор - поп Богомила. Господа български историци - към истинските се обръщам - до кога ще се водите по чернате раса? Докога ще се държите за тях като сополиви деца за полата на майка си ? Поп Богомил трябва да се възкреси от гроба на забвението. Той трябва един ден да има паметник по-великолепен и от оня на Цар Освободител. Защото поп Богомил, тоя наш Ян Хус, изгорен върху кладата на византийските клевети, е чест и слава за българското име. Най-чудното и най-интересното у Белите братя е техният Учител Дънов, основател, глава, душа и живот на това загадъчно и интересно движение. Отдето и да го гледаш, това е бележит човек. Един единствен, с празни ръце, без приятели, без богатство, без издръжка, без звънко име, без високо положение, без обществено влияние, той днес, след 25 годишен проповеднически труд, се радва на постижения, на които и най-успешният му съвременник може да позавиди. Днес Дънов има и приятели, и средства и завидно име, и е обожаваният вожд на десетки хиляди хора от всяка възраст и съсловие. И при това, бъдещето му обещава несравнено повече. Защото делото му има някои изгледи за дълговечност и да е сега в самото си начало. Сигурно това е българин от рода на необикновените; а може би и от размера на великаните. Това е човек и нещо плюс. Дънов, по всичко изглежда, е от ония редки исторически личности, които, поради изненадните си постижения, още приживе стават легендарни; изпърво за своите приближени, после почти за всички. Като съдим апостериорно, от неговите удивителни постижения: не само числеността на неговите обожатели и жизнеността на движението му, но и силата му да изменява благотворно човешкия характер, от една страна; а от друга: обаянието на личността му върху неговите последователи: Дънов е религиозен гений, един от историчните духовни, може би мирови Учители. Един от ония полуисторични, полулегендарни личности, които на верски език се наричат Божии Пратеници: пророк, ясновидец, Кришна, Махатма, Баб и пр., а на съвременен научен език - религиозен гений. * * * Дънова аз видях, както казах, най-първо на вечерята, а после го видях като слушател на две негови беседи. Той е човек среден на ръст, на около 63 години, с пълна бяла брада, прошарени вежди, кестенява, изобилна и подрязана до раменете коса. Изпито мургаво лице, внушаващо средновековния отшелник или индийския йога, върху постройката на калено, здраво тяло. Лицето му внушава силна воля и железни нерви, а изпод дългите вежди, полуприкрити, гледат две уж равнодушни очи; но в същност те те гледат изпитателно, за да те теглят на тънка терезия. Наметни му една индийска туника, и той е цял факир. Ала г. Дънов не ходи бос и полугол като факирите. Напротив, с изключение на яката и връзката, той е добре облечен по европейски. Като събеседник, Дънов се скъпи с думите си. Говори късо, мудно и отмерено. Ала в публична реч той се съживява и далече не е тежкоезичен. Като оратор той не е блестящ, лиричен ум. Не е красноречив, не е академичен. Ала той е оригинален: добре начетен в индийските и християнски писания, той притежава голям склад на мисли и легенди на религиозната книжнина и философия. И, както видяхме, владее общолюдието с голяма сила. С почти неотразим авторитет. Никой папа, никой Демостен в това не го е надминал. За последователите му буквално: „Никой човек не е говорил както този човек говори“ - с власт и сила; а не „като книжниците и фарисеите“. Не като кардиналите, владиците, пасторите, със зазубрени по угодата на времето легалности ... Петър Дънов е по плът син на варненския поп Константин Дъновски, а по дух потомък на скандинавеца Сведенборг и брат или братовчед на индуса Ганди. С изключение на около седем години, прекарани в Америка, той е прекарал живота си в България. Той е учил във варненските училища и гимназия, свършил американското в Свищов училище, следвал ала не свършил по медицина и богословие в Бостънския университет, Съединените държави, и продължил самообразованието си във великия Университет на живота. В него той и учи и преподава и до ден днешен. И в тоя Университет той е сега професор с небесна диплома, според някои, на няколко десетки хиляди мъже, жени и деца. Ала каквото и да мислим за дипломата на професор Дънов, никой, никъде не е имал по-прилежни, по-предани на уроците си ученици. Аз обаче няма да пиша биографията на Учителя на Бялото братство. Неговият биограф не е още роден. Той ще пише за живота, дейността и учението му в няколко тома, някога през двадесет и първия век, когато България ще отпразнува стогодишнината от смъртта на великия български реформатор. Не е още време да се рисуват душевния му и историчния му портрети. Аз виждам и драсвам само няколко ясни контури на чудатия Учител; контури, на които нашето сприхаво поколение може само гузно да се усмихва или жлъчно да се ядосва. Макар и да не може предсказано да се говори с конкретни подробности, аз в перспектива виждам /или ако щете струва ми се че виждам/ няколко грандиозни постижения и отлики на тоя дивен българин, на чиято слава и величие славни царе и велики завоеватели в бъдеще ще завиждат. Аз рискувам предсказанието с други думи, че мястото на Учителя Дънов в историчната Валхала е много по-почтено и по-сигурно от тяхното. Две неща, създадени от самия него, издигат Учителя на Белите братя до български фактор от исторично значение: първо, неговото силно прихватливо учение; второ, неговите добри и предани нему ученици. За мирогледа и учението на Дънов аз сравнително малко зная. Ала от това, което чух и узнах, няма нищо, което да е непримиримо с Христовото учение. В същност, аз го намирам много по-християнско, отколкото, поради слухове, очаквах. Ядката на системата е: Любов, Мъдрост и Истина. Това „ново учение“ е древно като планините и чисто като светлината - а при това не по-малко християнско. И от този център извират чудесно възвишени морални наставления. Кой свещеник, например, на коя църква, е дал на своето паство по-възвишен и по-християнски лозунг от тазгодишния на белобратчиците, който вече цитирах: „Верен, истинен, чист и благ всякога бъди!“ Друго съображение, което го прави фактор от исторично и обществено значение е: плода на влиянието и учението му: характера на неговите умножаващи се последователя. Това са, както вече ги описах, съзнателни и дисциплинирани граждани, по-морални и братствени от всяко в нашата страна общество. Това са хора, които аз бих обичал да имам за съседи; пасторът за свое паство; владиката за енориаши; властника са управляеми; държавника за сънародници; търговеца, лекаря и адвоката за клиенти; и всеки добър българин за съграждани и съседи. Само глупавият невежа би бил на противно мнение и само престъпният би ги мразил, преследвал и наричал „опасни“. Все таки, това е убеждението на неговите продажни последователи, че той е епохална и историческа личност. Затова те не го наричат „дядо Дънов“ или“ господин Дънов“, а - Учителя. Учителя с главно „У“ - един и несравним на земята. И с право. Защото, доколкото знаем, той е несравним с никой свой съвременник, освен с Махатма Ганди. Нито е потребно човек да бъде дъновист, за да види, че Дънов е вече човек историчен; надигнат до недосегаема неувредимост. От света, от когото и да било, той е вече неуязвим. Гонение от пътя му няма да го отклони. Смърт делото му няма да спре. Насилствена смърт само би го засилила и ускорила. Българинът, господин Петър Дънов, не е вече ни „Петър“ ни „господин“. Той е Дънов - предмет на историята за критика и славословие. /А той ще вкуси изобилно и от двете/. И неговото велико дело, което като пристигаща Пролет, в сърцето си носи пъпките на живота, а на челото си зората на утрешния ден - историчното братско движение, на което той е родител, глава и душа, ще отнесе името му зад всяко българско име, до краищата на света! България е дала досега, както казах, един само реформатор, чието дело, отхвърлено у дома му, преобрази и издигна до първенствующи в света сили Германия, Англия и Америка: страните, които го възприеха и доразвиха. Ако днешната реформа вземе същия ход, същия път, тя ще има, не по-висок етап, подобни последици и постижения. Такова е последствието на всяка жизнена истина. Народ, който я приеме и доразвие, ще се издигне; народ, който я отхвърли, ще изпадне на долно стъпало - и ще лае на месечина против „великите сили“: т. е. против издигнатите чрез истината. Бялото Братство е пиле, излюпено из черупката на християнските догми, и с освободените си и засилени криле, то негли ще ускори хода на България към Божието на земята Царство. * * * Обвиняват го, че Дънов казал, че е превъплътен Христос. Аз не чух, нито съм чел той да твърди подобно нещо. Ала ако аз вярвах в прераждане, щях да кажа, че той е превъплътен поп Богомил, оня религиозен гений от преди хиляда години, чийто живот, чрез учението му, пробуди и прероди, въпреки кървави гонения, Западния свят. Враговете на Белите братя, наричайки ги „новите богомили“, безсъзнателно пророчествуват за тяхното велико и благотворно историческо предназначение. Защото древните богомили - наричани в Германия катари, в Италия патарени, в Англия лоларди, във Франция албигойци и „българска вяра“ - бидейки будители преди Ренесанса и реформатори преди Реформацията, дадоха най-големия в историята тласък на света към култура и възход. Прочее, ако това несъзнателно пророчество се напълни, България, чрез Белите братя, ще има голям дял в реализирането на Божието Царство. Доказателство, че Дънов, както и сам изрично заявява, служи на Божието Царство; ей, на Христовото Царство, е за мен това че: той „изпъжда бесове“. От това доказателство по-добро не може да бъде. Той сигурно изпъжда бесове. Освен женските бесовчете, за които писах, - измежду неговите последователи той е изгонил бесовете на злобата, омразата, хищността, отмъщението, алкохола, никотина, атеизма, недоверието, материализма и други от същия легион бесове. Господа черковници, макар и да не следва вас, недейте му запрещава. На добрите от вас той е мощен сътрудник за възобновление и изправление на живота. А на злите и невежите той несъмнено пречи. Но напусто ще си хабите барута и едните и другите. Не можете го увреди. Ако го убиете, само ще го увенчаете с мъченичество; ще окървавите себе си и ще засилите делото му. Но няма да го спрете. Затова аз казвам с думите на Оногова, с чието име обичаме всички да се кичим: „Недейте му запрещава... Понеже всеки, който не е против нас, е откъм нас“. Стоян К. Ватралски София, Красно село

II. МОЛИТВЕНО ТЪРЖЕСТВО ПРЕД ИЗГРЕВ СЛЪНЦЕ Моите любезни гостоприемници бяха семейства - запасен полковник В. и инженер С., наричани в това общество: брат В. и брат С. Те и мен тук наричаха и третираха като брат. Званията „брат“ и „сестра“, докато са нови и пресни, са наистина мили и топлят сърцето. Сладка е мисълта, че сме деца на Бога; следователно, братя и сестри. Помня колко хубаво ми се видя това, когато преди години за пръв път чух методистите да се здрависват и наричат така. Но уви, аз доживях да науча, че кога изфиряса чувството, когато изчезне братствеността на дело, същите думи стават баяти, банални, и нещо по-грозно от гавра. Дано Белите братя и сестри никого не изпитат това душевно огорчение и разочарование. * * * Както ми бяха известили още от вечерта, всички станахме рано, къде 4 часа. Набързо се облякохме, поизмихме се и се отправихме за сборището сред лагера. Беше хубава нощ, обещаваше ясен летен ден. Месечината грееше приветно, звездите почваха да бледнеят пред пукващата се зора, която бе обявена от Зорницата, блестяща една копраля над хоризонта. Когато малко подир 4.30 ч. стигнахме голямата сред лагера поляна, аз бях изненадан от неочаквана гледка. Може би по-право е да кажа: моите изненади започнаха усилено да се нижат. Там ние заварихме може би до 500 мъже и жени, а други едновременно с нас прииждаха на групи и тихичко заемаха местата си в стройни редове, и то без никакъв видим или гласен разпоредител; и че там владееше невъобразима за такова множество пълна, тайнствена тишина. Сякаш че това множество седеше със страхопочитание пред живо някое божество в тайнствен някакъв храм. Тук личаха набожно благоговение, безупречна дисциплина и чуден ред, на които един соколски вожд, един параден генерал би завидел. Редът беше тъй правилен, щото от дето и да погледне човек, виждаха се прави редици от човеци, поединично отстоящи равномерно на две метра един от друг. Мъжете, гологлави, стояха отдясно, а жените, в пребрадките си, побеляваха лявата половина на поляната. Всички с лице към изток, стояха прави, неподвижни и безмълвни като статуи. Изненадан и трогнат от грандиозната пред мене гледка, аз напразно търсех с око оня, който е пружина и душа на този народ. Затова попитах тихо на английски брат С.: - Къде е г-н Дънов ? - Той още не е тук, отговори С., но е вече време да пристигне. Той идва точно навреме, излизащ измежду боровете пред нас. Натам именно бяха обърнати в сериозен взор всички лица. Пред нас с потайна тържественост се издигаха замъглени в утринната дрезгавина стройните борини. Над тях трепетно бледнееше Зорницата, готова да избяга от ослепителния рефлектор на Аврора - когато един невидим, спокоен глас отпред наруши получасовата тишина. /Както разбрах сетне, това било гласа на неусетно пристигналия вожд/. Минутно гласа на бр. С. /гръмогласно, за да се чуе от цялата фаланга/ повтори произнесените от Учителя думи: - Благославяй душе моя, Господа! Тогава се разигра една част от драматичната, невъзможна за описване сцена, която не се подава на изказване; но която може да разплаче от радостно умиление един архангел. Дължимо може би на ранното утро, на горската под небесния свод обстановка, из хилядогласния хор от клеветени и угрозявани люде - не зная на какво се дължи: но ефекта на изпетия псалом бе за мен несравняем, освен с апокалиптичните сцени от Откровението на Йоана. Никаква тържествена литургия не може да се сравни за минута с това тържество в неръкотворния храм в подножието на Витоша. В миг песента се поде от хиляди гърла с такава трогателна ревност, и хармонични повторения, докато се разлюля гората и душата на всеки духовно неатрофиран човек. А думите, които тъй тържествено се пееха, бяха следните: Благославяй, душе моя, Господа. Не забравяй всите Му милости! Не забравяй всите Му благости! Не забравяй всите Му добрини! * * * Не забравяй милостта Му, Не забравяй благостта Му, Не забравяй обичта Му, Не забравяй любовта Му! Последните четири реда се повтаряха три пъти: първият път силно, вторият път тихо, третият път много тихо. След това започнаха седемте физически упражнения, които се изразяваха с разни телесни пози и движения: с главата, ръцете, краката, но и с цялото тяло, като следваха сякаш автоматично Учителя, който седеше пред тях и сам, с чудна ловкост за възрастта му, правеше едновременно същите движения. След шестото упражнение се зададе слънцето. С появата на крайчеца на светлото кръжило, множеството се раздвижи, заловиха се за ръце като хоро, та образуваха седем хармонични или концентрични кръга: петте вътрешни кръга от жените, а двата външни от мъжете. И всички заедно запяха: „Изгрява Слънцето, праща светлина, носи радост за живота тя“. От друга песен, която пяха, схванах тия думи: „Мисли, право мисли! Свещени мисли за живота ти крепи...“ * * * Аз имах случай, доколкото е възможно за един ден, да се запозная с членовете на това загадъчно братствено движение... От гледище религиозно, те произхождат от толстоистки и протестантски среди; ала най-много измежду православните; от гледище народностно, както и самият им Учител, те са чисти българи. Има по един или двама от други народности: евреи, руси, един италианец, една американка; но подавляещото множество са българи от всички части на България, Тракия и Македония. От гледище съсловно и обществено, това са наши съграждани и съселяни: учени и прости, учители и студенти, адвокати и чиновници, търговци и военни. Има и висшисти, както и от всяка степен на култура. Ала болшинството ми са видяха като хора на средната класа: еснафлии или „малоимотни“, както биха ги нарекли социалистите. А от гледище психично и характерно: те се съзнателни, дисциплинирани, любознателни, набожни и, както всички нововерци, високонравствени. Ето, това е най-ценното, може би трябва да кажа най-бялото нещо, което видях у белите братя. Аз говорих с мнозина от тях частно и внимателно ги наблюдавах и на беседите, които заедно слушахме на Изгрева. След закуска, на която се повториха сцените на вечерята, аз с нетърпение очаквах беседата, където можах да видя и чуя Дънов в непосредствени обръщения към неговите последователи. Към 10 часа, към източната страна на поляната се появи подвижна дъсчена платформа или площадка, издигната около метър и половина над земята. Платформата бе добре засенчена и постлана с килимче. На килима имаше стол, пред стола маса, а на масата - Библия. Всички се стекохме там и насядахме пред естрадата на тревата в полумесец. Жените, както обикновено, носеха белите си пребрадки. А мъжете, макар слънцето да печеше силно, почти всички бяха без шапки. Всички с очакване гледахме празната платформа. Изведнъж всички се изправят на крака. Значи - Учителят иде. И всички стоят, докато той бавно стига стъпалата, изкачва се на естрадата и сяда. Тогава едва сядат и те. Г-н Дънов чете и проповядва седишком, без какви и да е писмени бележки; и чете с увеличително стъкло /леща или лупа/. Оная утрин той говори повече от час, но макар слънцето да печеше силно, та мнозина бяхме в пот, никой не се помръдна от мястото си. Преди да почне да говори, както и след като свърши, имаше песен и молитва, в които участвуваха всички. Музиката им е особена, за качествата на която не съм компетентен да дам мнение. Хор нямаше, нито музикален инструмент да води пеенето. Но те пееха въодушевено, с победна вяра и радостен екстаз. Техния особен начин да преповтарят части от строфата, въздействува упоително и увеличава заразителността на новата вяра. Интересни бяха тези нововерци да ги наблюдава човек по-отблизо и като слушателство. Мнозина от възрастните хора имаха бледи, делнични лица, тъй да се каже. Това бяха усърдни, решителни лица, лица на духовни подвижници. Тяхната пълна вяра и преданост към Учителя се четеше по лицата им. Две са отличителните черти на Белите братя: лоялна, беззаветна преданост, заедно с благоговейно доверие към Учителя им и братствени, любезни обноски помежду им. Първото, по своята голяма сила, изненадва Второто, по своята морални хубост, плени. Гибон и всички историци свидетелствуват, че това бяха отличителните черти на първите християни; и че тези именно качества им дадоха победата над всякакви неприятели от тогавашния свят и култура. Културният, било елин било римлянин, гледаше на тях от високо, с презрение или насмешка. Ала общолюдието, изморено от себеубийствените ежби и омраза, при видя на християните казваше: - Я вижте как се обичат помежду си! И един по един се прилепваха към тях. Вие, които се чудите или питате, защо дъновистите напредват, по-добре се запитайте: днес няма ли нужда или жажда за братствен живот? Ето, това са, в бегли черти, Белите братя, дъновистите, Хора усърдни, които гладуват и жадуват за правдата, които копнеят за „братство и единство“. Пластични души, които са пияни от виното на едно ново - старо-ново учение на братолюбието. За Дънов този хиляден свят, както и хиляди други в България, които не са могли да дойдат на събора, са пластични души, гъвкава глина в ръцете на Грънчаря-Учител до прави с нея каквито си ще съдове. И той изглежда че не е злоупотребил със своя небесен мандат. Създал е от тях честни люде. Искате пример? Ето го. В лагера „Изгрева“ имаше до едно дърво поставен един сандък или долап, наричан „пощата“. Всеки изгубен предмет, от игла до часовник, се подирваше и намираше там. Защото, който намираше нещо чуждо, там, на „пощата“ го оставяше. И нищо, казаха ми, през всичкото време на събора не се загуби. Е, четецо мой, така ли е на вашия събор, пазар, панаир? Така ли е по вашето село? Тези хорица, невероятни българи, не само не крадат, но си дават труд да търсят стопанина на каквото намерят чуждо. Това не е ли чудо? Честни люде, честни българи! Това е чудо и истинско благодеяние. „Честният човек - казва английският поет - е най-благородното, излязло от ръката на Бога създание“. А човекът, който посредничи да създава от крадеца честен човек; от паразита - производител; от алкохолика - трезвеник; от кръвника - братолюбец; от бюрократа - служител, е велик обществен благодетел. Прочее, кой и какъв е този чудотворец на двадесетия век?