valiamaria

Б. Боев

Вървим край зелени ниви. Около нас пръснати по полето цъфнали дървета, те внасят нов, празничен вид на цялата природа. Като че ли една музика пълни въздуха — песента на тържествуващия, всепобедния живот!

Незабелязано се изкачваме и навлизаме в недрага на планината. Живо се чувствува радостта на всеки стрък тревичка, кукуряк, теменужка или медуница, които смирено се показват из храстите. те са тъй доволни, че отново са излезли из студените земни пазви, за да бъдат милвани от слънчевите лъчи и лекия утринен ветрец, за да съзерцават отново синьото небе и да се вслушват унесени в музиката, която тихо слиза към тях с всеки слънчев лъч.

Розовите багри на изток, радостната песен на чучулигата и славея, музиката на планинския поток — всичко тъй живо ни говори, че светът е създаден не за страдания, а за радост! Животът е радост, а не скръб! Последната е само временно отклонение от радостта, която пълни всемира, Човек днес се учи във великото училище на живота, за да се домогне до оная светлина, която ще го доведе до мировата радост! Човек не е създаден, за да страда, а за да живее и твори, потопен в мировата радост! И той наближава със сигурни крачки към това велико осмисляне на живота.

Незабравими остават спирките по пътя! На всяка спирка или мълчаливо съзерцаваме новите картини, които се откриват пред нас, или прекарваме в живи разговори. Засягат се важни въпроси, върху които Учителят хвърля светлината на един вековен опит.

Стигаме до стана „Ел Шадай". Приближаваме се до чешмичката. Тя праща изобилните си води към всички цветенца и тревички, които те ще срещнат по пътя си. Вслушвам се в нейния говор и като че ли долавям, какво ни шепне многогласната й песен:

— Радвайте се на всеки миг, който преживявате! Всеки миг е отломък от Вечността, един дар на Абсолютното! Той съдържа велики блага, които ще приемете, ако душата ви е отворена за красивото и възвишеното в света!

Мъгли и облаци временно забулват околните върхове и небето. После те отново ги откриват за нашия поглед. Гледката в тия мигове наподобява на Рилските картини.

Запитват Учителя за произхода на скръбта Той казва:

— Всяко нарушение на великите природни закони води към Страдание. Ако дишате малко, скъсява се животът ви. Ако дишате повече, продължава се. Ако обичате повече, продължава се животът ви. Ако не обичате, скъсява се. Ако сте добри и справедливи, продължава се животът ви. Ако сте лоши и несправедливи, скъсява се.

Непослушанието към един вътрешен божествен подтик винаги води към скръб. Например, срещате едно цвете стъпкано или увяхвало и един вътрешен глас ви казва: Полей го Вие не го поливате и после чувствувате скръб. Или минавате и виждате насред пътя един камък. Един вътрешен глас ви казва: Дигни го и го тури настрани. Вие не правите това и после чувствувате скръб.

Ние страдаме от неестествени внушения. Не е правилно да казвате, че сте сираци, че нямате майка. Никой не е сирак, защото разумната природа е Великата Световна майка. Вие сте винаги под нейните крила и ръководство. Като държи човек това в съзнанието си, ще изчезне неговият песимизъм.

Радвайте се, че имате малко понятие за реалността. Не мислете, че всичко знаете. Радвайте се и за невежеството си, защото имате много да учите. Радвайте се на това, защото има хора, които не знаят, че са невежи.

Светът не е място за наказание, а място, дето хората са дошли да се насърчат и да се изправят.

Радостта е много богата. Тя трябва да се превърне в милост. При радостта вземате нещо, а при милостта давате от себе си. Ако в първия момент вземете нещо, във втория трябва да дадете. Оня, който след радостта не проявява милост, ще стане користолюбив. Ето защо, след радостта трябва да дойде милостта.

Няма мирова скръб! Има само мирова радост. Що е скръб? Тя е подтик към един възвишен живот! Скръбта е подтик за влизане в света на мировата радост.

Става въпрос за музиката. Учителят казва:

— Животът без музика не може да бъде разбран. В божествения свят има музика с такива къси вълни, че човешкото ухо не може да ги схване. Музиката е средство, за да може чрез нея да се изрази Великата Реалност и да стане понятна. Сегашната музика е предисловие. Тя е почва, върху която ще се гради новата музика. Най-хубавото в българската музика се съдържа в ритмичните упражнения „Слънчеви лъчи".

Радвайте се, че сте родени в този век — изходната точка на едно ново време.

Любомили

Свобода може да има само Единното. Щом се явят две и повече величини, там имаме вече не свобода, а отношение.

В живота говорят често за неща, които смятат като положителни факти, когато те самостойно не съществуват, а само като отношения. Така мнозина биха се затруднили, ако речеха да дефинират: „държава", „свобода", „доверие", независимо от това, че ги мислим за неща, ясни сами по себе си. Но погледнато строго — „държавата" „свободата", „доверието" — това са невидими неща, съществуващи само в съзнанието на тоя, който може да мисли за тях.

Ние живеем в един свят на отношения, и ако в нашето съзнание проникне тази идея и оживее, тогава ще заживеем в един динамичен свят , а не като сега в света на „факти", „вещи", „събития", когато в същност те са само резултатите на тия отношения. По тоя начин сега се изучава трупът, а се пропуща животът на тялото. Без това живо гледане ние ще попаднем в противоречие с постоянно променящата се действителност.

Само ако се взрем дълбоко и основателно в съществуващите факти и отношения в природата, ще можем и ние в нашите човешки построения и обяснения да попаднем на задоволителни умствени конструкции, които да имат закономерност и достоверност по отношение на самия ни живот.

Светът на процесите, на континиума, на действието, на живота предхожда резултатите: факта, величината, нещото, трупа. Има съзнания, които живеят в полето на силите, други, които изучават резултатите и с тях живеят. Хората на динамичното създават материалите, хората на статичното регистрират това. В нормалния човек тия състояния се редуват последователно. същото се забелязва и в живота на народите, само че там времето е дълго — това са епохи.

Когато Единното се проявява в своите възможности — явява се множеството. Когато множеството се осъзнае — ще стигне до Единното.

Д-р мед. Ил.Стр.

Хората често преповтарят мисълта, че човек е най-висшето и съвършено същество на земята. В какво обаче се състои неговото съвършенство нам все още не ни е напълно ясно. Малцина мислят по този въпрос, а живеят тъй както им диктуват нисшите подтици. Човек е можал до сега да разкрие много от тайните и законите на природата. Той е оползотворил даже много от тях за своето издигане и преодоляване ограничителните условия на материята. Но нашето търсене из недрата на природните тайни си остава все повърхностно — в сферата на формите. Това е светът на осезаемото, видимото, което ни се налага с физическите си форми и сили. До съдържанието на нещата ние едвам сме се домогнали, а смисълът им е много далеч от нашия ум. Едва когато опознаем съдържанието на нещата и почнем да ги ценим и оползотворяваме за наше благо, ние ще можем да кажем, че сме стигнали до първото стъпало, което води към съвършенство. Защото едва тогава ще можем правилно да боравим със силите на природата.

Светът на формите е тъй разнообразен и тъй многостранен, че днес човечеството не може още да се освободи от влиянието му. Физическата проява на силите в света е по-лесно достъпна за мнозинството, защото тя ни въздействува чрез нашите сетивни органи. А ние дори си въобразяваме, че някои от видимите форми в света са наша идея и творение.

Значението на формите е следното: да привлече нашето внимание, да подтикне любознателността на ума ни и с помощта на духовната ни светлина да разучим съдържанието на силите у проявените форми. По този начин ние ще обогатим нашето знание и ще можем да прекрачим по-лесно границата между физическия и духовния свят.

Каква тайна се крие в едно семенце? —По форма то е дребно и незначително, често пренебрегвано. По съдържание, обаче, то може да крие в себе си стрък трева или стрък житна култура, също бор или вековен дъб. Смисълът пък на това семе ще търсим в проявата на неговото съдържание. Значи за да открием тайната на едно семе, ние трябва да му дадем възможност и условия да прояви своето съдържание и в тая проява да търсим неговия смисъл.

Но какви са условията, които карат семето да прояви своето съдържание? Защо е то принудено или подтикнато при тези нови условия за него да се изяви? Нужно ли му е да промени формата си, за да изяви съдържанието си? — Заровено в земята, то се намира при по-ограничени условия, отколкото тези, при които е било над същата. Тук липсата на пряка светлина, нужната влага, присъствието на грубите елементи на пръстта навярно не са удобни за формата, в която се намира. И то почва да търси начин да се освободи. Но за целта трябва да се измени т.е. от състояние на покой то трябва да прояви един растеж, чрез който да излезе из тия ограничителни условия. Топлината, влагата, въздухът и светлината му помагат да прояви съдържанието си и да надвие и надрасне условията. Така семето жертвува формата си, за да се превърне в младо, крехко стъбълце. Стеблото има нови възможности и е във връзка с нови сили, които му обезпечават друг по-висш живот. Ето как чрез саможертвата семето се възражда, и преминава от една форма в друга — по-плодоносна, като си създава нови органи, които го свързват със сили от други свят.

Едно трябва да отбележим, че макар и в ново състояние, растението не се отделя напълно от средата, при която бе поставено като семе. Напротив, то си създава органи (корените), които поддържат връзка с първоначалната среда и черпят първични сили от нея. А чрез новите си органи (клоните и листата) растението оползотворява силите на новата за него среда. По този начин то изявява себе си и може да даде плод.

Човек има също физическа форма, за която казваме, че е най-висшата и най-съвършената. Но питаме, в какво състояние се намира тя: в това на покой или на жизнена проява, т.е. в това на семенцето или на възроденото растение?

След оплождането на майчината клетка, последната почва да се диференцира т.е. да се възражда, както семенцето в почвата. Така от клетката се изгражда зародишът на всяка животинска форма в която се съдържат органите (корените), с които роденият организъм ще може да извлича и оползотворява силите от средата, в която е поставен. Тези органи (храносмилателната, дихателната, кръвоносната и др. системи) представят средства чрез които ние влизаме в пряк допир със силите на средата. Сами по себе си тези органи не биха функционирали, ако нямаше едно централно единно ръководство, което да хармонизира тяхната задача. Единството в тяхната проява се ръководи и диктува от вегетативната нервна система. Тя е, която ни свързва чрез храносмилателната система със соковете на плодовете, тя е, която ни дава възможност да чувствуваме и се наслаждаваме на свежестта на планинския въздух. Тази система е, която неуморно подтиква ритъма на физическото ни сърце, тя е, която регулира функцията на всички вътрешно-секретни жизнени жлези, като по този начин хармонира физическия ни растеж паралелно с духовния. Тази вегетативна система е следователно, която ни свързва напълно със силите и формите на средата.

В това си състояние обаче нашето тяло ще заприлича на безплодно дърво, което не може да продължи живота си, което, обвързано чрез вегетативната система с физическата среда, не може да надрасне и се освободи от законите й. Как тогава ще се освободим от ограниченията на средата, как ще можем да я надраснем и заживеем със силите на духовния свят? Кои са нашите посредници, които ще ни свържат със силите на духовния свят? Кои са нашите клони и листа, които ще оползотворят светлината и енергиите на етера?

В човека ние намираме една нова нервна система, която липсва, т.е., е недоразвита у животните; това е централната или анималната нервна система (в. бр. № 1 Ж. 3. 1941 г. „Синтеза на биологичните функции"). Тази нервна система лъва възможност на човека да се свърже с нови по-висши енергии, за да прояви нови сили и качества, присъщи на новото му състояние. Така духът и душата ни може да проявят добродетелите си в нашия живот. Чрез тях ние ще можем да сме в контакт със силите на духовния мир и да надраснем средата, в която сме поставени. Ние ще можем по този начин да вникнем и разучим съдържанието на формите във физическия свят, ще можем да се доберем до техния смисъл и обогатим знанието си, като се добираме все по-близко до истината. Затова Учителят казва: „Хармонията между анималната нервна система и вегетативната обуславя пълния здрав, божествен, духовен и телесен живот”.

Днес човек е поставен при най-добрите условия, които би пожелало едно семенце за своето възраждане. Чрез органите и вегетативната система ние сме свързани с всички видими и невидими сили на природата. Остава само едно: ние да използуваме това, което нашите корени ни доставят. Следователно, липсва ни разум, липсва ни достатъчно умствена светлина, достатъчно любов в сърцата, Време е вече да сменим и надраснем състоянието си на покой. Ние не трябва да оставаме в състоянието на зърното, защото, ако не се изявим и надраснем средата и условията, ще изгнием в нея. Състоянието на нашата физика е нашето минало, което трябва да надраснем. Човекът чрез съдържанието и смисъла на своя живот може да надвиши всички земни сили и форми, като прекрачи границата на духовния свят.

Боян Боев

Днес никой, който познава научните постижения на последните няколко века, не може да отрече еволюционната теория. Всеки горе-долу интелигентен човек знае, че видовете са произлезли един от друг чрез постепенно усъвършенствуване. Тъй говорят научните факти. Тъй че еволюционната теория е на гранитни основи.

Въпросът, който днес е сложен на дневен ред между най-видните съвременни биолози и който стимулира към все нови и нови изследвания, е въпросът за еволюционните фактори.

По въпроса за тия фактори имаме две главни гледища. За да изпъкнат по-ясно тия гледища, ще разгледаме въпроса за целесъобразността в органическия свят.

Навсякъде в природата виждаме целесъобразност във формите, в строежа и функциите на тъканите и органите. И не само това. Но и всяка клетка, тъкан, орган или организъм целесъобразно се приспособява към околните условия, целесъобразно отговаря на всяко външно въздействие. Напр., теменугата, дъбът, лозата, глухарчето, рибата, пеперудата, пчелата, птицата са идеално приспособени към условията, в които живеят.

Това се приема от всички. Но въпросът е за ония фактори, които причиняват целесъобразността. На що се дължи тя?

Тук именно са двете гледища: Според едни целесъобразността се дължи на механични фактори, и никакъв разумен фактор, действуващ в организма, не взема участие при целесъобразното приспособяване на организма. И главният механичен фактор е естественият подбор. Ако целесъобразността се обясни чрез естествения подбор, то по механичен начин се обяснява нейния произход. Това води към тъй наречения биомеханизъм. Тогава жизнените явления по-лесно могат да се сведат към механични процеси.

А според другото гледище целесъобразното приспособление на организма към околната среда не може да се обясни чрез естествен подбор. А щом не може да се обясни чрез естествения подбор, тогава пада механичното обяснение на жизнените явления и трябва да приемем действието на един разумен, психичен фактор в организма, който Дриш нарича ентелехия, а други биолози го наричат психичен принцип и пр.

И така, този биологичен въпрос има допирни точки с най-дълбоките философски въпроси, с въпроса за мирогледа. От отговора на този въпрос зависи нашето гледище върху природата — на-шият мироглед.

Важният въпрос е следният: Кое ще реши, кой е произходът на целесъобразността в организма? Кое ще реши, дали тя се дължи на естествения подбор или на разумен фактор?

Единствено опитът! За целта се избират такива случаи, дето действието на естествения подбор е изключено, защото за да има време той да действува и да се прояви неговото действие, би трябвало той да действува в течение на множество поколения, в продължение на векове. Но ако за нашия опит изберем такива случаи, които не се срещат в естествения живот на организма, поради което под-борът не е имал време да действува, то организмът пък реагира целесъобразно! В такъв случай обяснението на приспособимостта на организма чрез действието на естествения подбор е изключено. Тогава едничкото обяснение остава следното: в организма действува един разумен, психичен фактор, който играе роля, както за произхода на целесъобразността в организма, така също представя и еволюционен фактор. Така идваме до духовния мироглед. Именно по този експериментален път са минали мнозина изследователи като Дриш, Райнке, Шпеман и пр., които, изхождайки от биологията, са дошли до спиритуализма.

Тук ще приведем някои от по-новите опити в това направление.

Нееф в 1914 и 1922 г. и Фьохтинг в 1908 и 1918 г. са наблюдавали, какво става при отрязване горния край на главното стебло. Тогава един от страничните горни клони се изправя постепенно и замества главното стебло. Пълно изправяне на този клон в отвесно положение не става, но все става изправяне до известна степен. Това отдавна е познато, но за нас е важно да знаем, каква промяна става в тъканите.

Нека вземем за пример дървесните влакна и снопчета. При нормално главно стебло те вървят отвесно нагоре и една малка част от тях, като дойде до мястото на един клон, се отклонява и отива в клона (фигурата А).

А ето какво става при отрязването на горния край: Отвесните дървесни влакна и снопчета като дойдат до най-горния клон, се изкривяват, за да навлязат в него, понеже той замества главния стъблен край (фигурата В).

Фьохтинг разглежда в своето капитално съчинение върху експерименталната анатомия и физиология вътрешните промени на тъканите при подобни опити.

В този случай се питаме: Може ли да се отдаде това на механичен процес? Тогава кои физикохимични сили, кои механични причини са накарали тия дървесни влакна и снопчета да направят такова отклонение на страни и да навлязат в страничния клон, който замества главния стъблен край. Очевидно е, че тук имаме един разумен принцип, който действува, защото и в такива случаи, когато стане повреда, която не става обикновено в естествения живот на растението, последното винаги реагира разумно и целесъобразно.

Зелени в 1905 г. направил следния опит с пеперудоцветни: Отстранил в сложните листа някои от листенцата; тогава останалите листенца на сложния лист така се разместили, че се възстановила нормалната форма на сложния лист.

Ако откъснем едно съцветие на великденчето от цялото растение и го посадим отделно при следните условия: въздух напоен с влага и сравнително по-слабо осветление, то съцветието ще се превърне в обикновено стебло и ще почне да развива обикновени зелени листа.

Разбира се, това е най-целесъобразно в случая, понеже откъснатото съцветие е лишено от зелени листа, а тe са нужни за асимилацията. И затова съцветието, вместо да дава цветове, дава зелени листа. Този опит е правен от Г. Клебс. Подобни опити е правил и Гьобел със същите резултати.

У граха, ако се отстранят листата, то зачатъците, предназначени за мустачки, се превръщат в листа, вместо в мустачки.

Когато се отсече част от организма, някои части, които остават да съществуват, са тъй засегнати от нараняването, че или ще бъдат безполезни за по-нататъшния живот на организма, понеже са много пострадали, или пък, макар и добре запазени, няма да могат да служат, поради мястото, което завземат или поради други причини. Тогава тия части се атрофират, постепенно, резорбират се. При регенерацията на опашката на костните риби, чрез деление се образува изобилие на клетъчен материал, от който се създават мускулите, епидермисd, хордата и пр. на регенерата. Понеже за образуването на тия части е имало свръхпроизводство на клетъчен материал, то след тяхната регенерация излишният такъв се отстранява, резорбира се.

---------------------------------------------------------------------

[1] Vöchting: „Untersuchungen zur еxperim. Anatomiе und Pathologiе des Pflanzcnkörpers", I. и II, Tübingen, 1908 и 1918 r.

G. N.

Хиляди са видовете, които ни е поднесло изобразителното изкуство, но ние можем да ги класифицираме в три: едни имат отношение към човека, взет в земната му битност, други към природата, чиято красота художникът пресъздава, а трети засягат надземните проблеми и божествения живот. Човекът в неговата сурова напрегнатост, сред коравата и инертна материя на нашия свят, е представен като борец с вечното й противодействие, в което понякога се разбива неговото усилие, а други път проблясват малки надежди. Човекът — кал и мускулна сила, написан с печалните тонове на пръстта — жълтите, охровите и изпечените цветове на земята в нейните претворби, или пък с черните линии на графиката. На второ място е пейзажът, симфонията на багрите, обилието на въздуха и щедро раздаваната светлина. Според някои тоя копнеж към завладяване пространството, осъществен върху рамката на пейзажа, се е родил в епохата, когато хората са пожелали да напуснат близкото и предметното и да отлетят със своята размисъл в чезнещата далечина.

Третият път към осъществяване на изобразителното изкуство е пътят, който ни показва стремежа на човека да проникне във висшите сфери на духа. Картините с религиозно мистично съдържание, черковните украси, иконописа и всички случаи, където човекът е представен с полет към висината, са на художници, които дирят начин да представят великия миг на едно съединение между аз-а на лутащия се земен човек с аз-а на Всемира.

В скулптурата, първата и последната задача се постигат все посредством плоскостите и масите, построени така, че да изразят потискащата мъка на земята, непосилния труд и напрежението, а други път да се откъснат от тая твърд, да полетят във висините и да превъплътят коравия камък в жив дух, в сияние, в слово и обич!

Всеки може да проследи в една история на изкуството всичко онова, което съставлява грамадното богатство на човечеството — спомените, върху които човешкият дух е оставил белезите на своето развитие. Тия произведения на изкуството са разгледани от гледище на техните маси, по съвършенството на техните форми, и начина по който са поставени отделните части. Изследвано е ритмичното равновесие на отделните части на тялото, както и физиогномичната особеност в лицата: ъглите на профила и численото съотношение на частите. Това, наистина, съставлява една стройна наука и при това толкова интересна, че в тия съотношения ние можем да открием геометрията на древните майстори. От тоя поглед към редицата произведения, съставляващи красотата на античния свят, ние искаме да доловим нещо друго — не толкова формално статичното намерение на майстора, не толкова и разположението на отделните части, нито пък тясното неповторимо парциално съвършенство, колкото проблясъка на вложена там мисъл и на едно светоотношение. Но тия творби, майсторите на които отдавна са отминали в неизбродната бездна на времето, са останали следите на един слънчев проблясък, на едно събудено за обич сърце и едно могъщество на духа.

Десет хиляди години преди Христа, човечеството е творило изкуство. Огромните колоси от каменния век на това първо изкуство са груби, първични, наивни зачатъци в изобразителността, постигнати с първичния жест, вдъхновен от необяснимия трепет и страх, вдъхнат от могъществото на природата. Малко по-късно, окото на тогавашния прахудожник е зърнало животното, растението и човека, като нещо също значимо в тая могъща природа и ги е привлякло като елементи в своето изкуство. В неолитната епоха, когато бронзът е станал материал в ръцете на изобразителя тия форми са достигнали значително съвършенство.

Не размерите, грандиозността и удивителните числени съотношения, затворени в пирамидата от Гиза, искаме да проумеем, а онова напиращо чувство и отношение към света и Бога, което са имали майсторите на тоя колос. Не само в реда на колоните, в лотосите на техните капители, но предимно в тия наклонени стени на храмовете, ние съзираме стремежа на тогавашния човек нагоре, неговата жива връзка с невидимите светове. До като пилоните ни показват въплътената в цветето земна красота, наведените линии на цялото египетско архитектурно изкуство — пирамидите, върха на обелиските и фасадите на храмовете ни сродяват с мисълта, че тогавашният човек е живял сраснал с отвъдния свят, с небето и с реалността на невидимото.

Във всички египетски статуи, барелефи, надгробни изображения и саркофази, човекът е даден в един външно притихнал вид, в миг на екстаз, в едно вцепеняване, когато духът е отлитвал в царството на духа и мисълта е вглъбена в съзерцание. Противно на древноелинското изкуство, за което ще кажем нещо по-после, където движението и съвършенството е извадено навън, тук то се подразбира. Статуите и изображенията дъхат някаква вътрешна сила. Всичко е изпънато в размисъл. Това изкуство не радва с преходната радост на земята, но ни задълбочава и ни привиква към неподвижно, вътрешно потъване в необятното царство на духа.

Ето как изкуството, по-добре от всичко друго, ни учи, че по течението на Нил в оная отдалечена отдавнашна цивилизация, са живели хора, животът на които е протичал между бреговете на живота и смъртта, или по право, в един свет, където веществената и невеществената реалност са едно.

Между реките Тигър и Ефрат, в земите на нявгашните Месопотамия и Халдея, са намерени изображения предимно барелефи, които ни показват бавното потъване в света на формите, плътта н нейната земна сила. Мускулестите ръце и крака, ясните очертания на контурите, силните животни и стилизираните цветя, ни показват едно внимание към конкретния живот, живот на формата. В изображенията на това изкуство, като съществен елемент се появява и движението. То е изписано в барелефите и всички останали скулптурни творби. В това отношение, прочути са изображенията на животни по глазираните цигли и барелефите, които ни представят ловни сцени с коне и кучета на цар Асур, както и знаменития барелеф „раненият лъв" от времето на нововавилонското изкуство.

След това идват творбите на Персия — пак предимно ловни сцени, в които са изобразени помагащите божества, като Ахурамазд и др. В надгробните изображения, както и в самото устройство на гробниците на Кир, на Ксеркс не се открива нищо по-ново от онова, което е било дадено веднъж в тия изображения.

В физическата, слънчева разраснала се до неимоверни висини култура на красотата, чиито най-ярки представители са древните елини, ние откриваме пълното формално отъждествяване на човека с божеството. Древните елини, които създадоха безсмъртните и неповторими творби в архитектурата и скулптурата, са най-големите майстори на човешката, земна красота. Духът на тогавашните творци не е трябвало да се рее в отвъдното, нематериалното битие, за да търси с мъка изразните линии на своите стремежи. Той виждал всичко въплътено в самия човек. За тогавашния майстор, най-голямата небесна красота трябва и може да се изрази с най-голямата земна красота. Може да се яви разногласие във възгледите на сегашните интерпретации, дали древно-елинското изкуство е чисто и просто усъвършенствуване на земните форми до съвършенството на небесна красота, или пък небесната хармония е облечена в човешки образи. Едни могат да кажат, че тогавашните творци са груби материалисти, чийто Бог е плътта. Те свеждат цялото съвършенство до тая плът, защото не познават нищо повече от нея, а други ще рекат, че те са монисти в своите философски възгледи, защото искат да ни покажат, че цялото съвършенство на вселената се крие и в човешкото тяло. Ние сме склонни да приемем първото твърдение. Древните елини са познавали най-добре земята и земната радост. Съвършенството в архитектурните форми, безсмъртните капители на дорийската, йонийската и коринтийската колона са продукт на много физическо слънце, на ярки контрасти и на едно неповторимо в човешкото развитие чувство за хармония, стилизация и маса. Безсмъртното съвършенство на древните елини, което разчитаме върху достигналите до нас техни творби, е съвършенство на земните форми. То е едно равновесно, успокоено изкуство, в което не личат следите на никакъв протест срещу земната притегателна сила. Това изкуство е изцяло сложено на земята. То не загатва за нищо друго, защото и боговете са такива прекрасни, силни, пълнокръвни, страстни и примамващи. Голото тяло е доведено до съвършенство, от което не може да се изисква повече. Изображенията на божествата не будят мистичен трепет, за да ги догоним в тяхната божествена тайна и отвъдност. Не, тях ние можем да пожелаем, заради земното им всемогъщество, мускулната сила, телесното съвършенство, защото те биха били украса за нашия земен бит.

Ако спрем поглед върху фасадата на някой от древните архитектурни стилове и приемем в съзнанието това съвършенство, изградено от хармонично съчетаните части, всека една от които представлява завършена стилна красота, ще се убедим, че тая фасада е родена заради обилието на слънцето, която я превръща в съвършен и успокоен архитектурен бисер. От въздушно-нежната мотивировка на симата, която опасва горния край на триъгълния гибел, от равното поле на Гейзон през капчиците на висящите плочи, в барелефното богатство на триглифите, през успокоената и безупречна тишина на архитрава и неповторимите трикапители могъщо поели тежестта, през канелюрите на колоната, стъпалата й и до самата почва, ние усещаме един могъщ поток от светлина, който облива това чудо на формите. Като че тая светлина иде да осмисли стилизираната и материализирана геометрия в архитектурата. Тя пада на могъщи снопове, подскача по мотивите, като планински поток, успокоява се равно, а после се спуща тържествено надолу в могъщи улеи към човека и към живота.

Тия фасади и храмове ни напомнят силата, те ни убеждават в импозантността на масите и непреодолимото могъщество на гравитацията, под чиято власт ехиносът на дорийския капител е претърпял една изучена правдоподобна деформация. Тия фасади са могъщо сраснали със земята, със земния живот, със здравата плът и слънчевата красота. Те не ни хвърлят в размисъл по недостижимото, а ни учудват с богатството на постижимото. Те не израстват отдолу, поели път към висините, а имат определен ръст, строго и конкретно отсечен, без желание да досегне звездите. Тоя копнеж за безпределното се роди у човека по-късно и по-късно намери своето въплъщение. И друго нещо ни убеждава в това. Храмовете на древна Елада, макар и така внушителни отвън, не са предназначени за много хора. Богатата редица от колони заема голямо пространство, което не позволява събиране на множество. В центъра на тоя храм се намирало светилището, където е била поставена статуята на божеството, в чиято чест и слава е бил издигнат тоя храм. Древните елини, верни на своето чувство за красота и светлина, са съзерцавали отвън красотата на храмовете. Вътре влизали при случаи често единично, когато някой е трябвало да отправи своите молитви и да поднесе своя дар. Слънцето със светлините и сенките на земните форми участвува във всяка стъпка на тоя средиземноморски човек. Той е живял потопен в неговия блясък, но не виждал и не е търсил слънцето, а формите на земята, които то заливало със своя блясък. Животът, театърът, общественото опознаване е било навън, по тия стадиони, по площадите, където се творяло държавното могъщество, където е възниквала архитектурата и където е могло да бъдат чути техните философи.

Ето това е обликът и същността на това изкуство, оставило незаличими следи във вековете, изкуство, родено от материализираната представа за божественото и от земната сила.

П. М-в

Както всяко необикновено явление ясновидството е било предмет на разни обяснения. Нищо чудно, че в повечето случаи те са били погрешни — знае се, че най-често предсказването се счита като синоним на измама.

Безспорно, с ясновидството се е злоупотребявало твърде често, един факт, за който окултистите съжаляват най-много. Но, както е известно, може да се спекулира и с всяка друга наука, с всеки занаят. Упрекът за злоупотреба засяга, следователно, не знанието или способността, а техните носители.

С оглед на това, да се смесва ясновидство с измамничество, ще рече волно или неволно да се дообъркват и така обърканите представи, които има широката публика върху разглежданата материя.

Ние нямаме никакво основание да защищаваме каузата на професионалните гадатели, а още по-малко мошениците в тая област и то по простата причина, че истинският окултист не използува своите езотерични познания за материални облаги. Но, в интереса на истината ще трябва да кажем няколко думи върху спорната проблема.

Преди всичко нека напомним, че отричането не доказва абсолютно нищо в случая — обстоятелството, че амебата или мравката нямат представа за човешкия свят, сигурно не пречи на последния да съществува.

Кой допускаше до преди няколко десетилетия наличността на оня океан от етерни вълни, в който сме били потопени, и които едва радиото и други приемници ни разкриха? Впрочем и сега могат да го констатират и използуват само ония, които имат на разположение един такъв апарат.

Опитите на Лаковски показаха, че при ориентацията на пощенските гълъби може да се говори за естествено радиопредаване в буквалния смисъл на думата. Както е известно, той бе пуснал гълъби, които е трябвало да минат през Мадрид, за да стигнат в своето гнездо в южна Испания. Когато гълъбите наближили испанската столица, радиопредавателят е бил поставен в действие и те са изгубвали своята ориентация и започвали да обикалят около емисионната станция. Гълъбите са могли да продължат своя праволинеен път, само след като е било спряно предаването. Заключението на Лаковски е, че пощенският гълъб се движи по посока на трептенията, които излъчва неговата другарка, останала в гнездото.

Тия и други факти из животинското царство доказват, че не са само пет сетивата, с които майката-природа е дарила своите деца,

От друга страна, както знаят и гимназистите днес, петте сетива, с които си служи съвременното човечество, не са се развили едновременно, а са продукт на дълго биологично развитие.

Окултната традиция, която е познавала закона на еволюцията много хилядолетия преди той да стане достояние на официалната наука през миналия век, твърди, че човечеството ще развие в бъдеще и други сетива, които сега притежава в латентно състояние. На първо място идва под съображение ясновидството или шестото сетиво, както го нарича проф. Рише. За сега то се проявява като проблясъци на интуицията и само при някои индивиди е достигнало достатъчно развитие, за да им позволи да прехвърлят по-малко или повече сполучливо границите на нашия триизмерен свят.

Може би не е излишно да се отбележи, че хората на тайното познание поставят развитието на шестото сетиво във връзка с пробуждането на висшето съзнание у човека, на неговото свръхсъзнание, което, изглежда, стои високо над подсъзнанието с неговите колосални сили, установени напоследък и от официалната наука. Други говорят в случая за пробуждане на истинското „Аз" или безсмъртния Дух на човека. Това пробуждане е било обект на прочутия девиз на древните посветени: „Познай себе си!"

Ето какво казва на тая тема един индийски философ:

„И действително, както като знаем химичните свойства на една капка вода, знаем свойствата на всичката вода, където и да бъде тя, също тъй, като знаем, кои и какво сме ние самите, ние реализираме основната истина. Човекът е синопсис (миниатюрна картина, миниатюрна таблица) на вселената. В него се отразява всемирът. И всичко, което съществува в Макрокосмоса, т.е. във вселената, може да бъде намерено в микрокосмоса, т.е. човека. За това, знанието на истинското „Аз" е най-висшето знание, към което може да се стреми човек. Нашето истинско „Аз" е божествено и е единосъщно с Бога. Това в тоя момент може да ни се струва като теория, но колкото повече се приближаваме до началната истина, толкова по-ясно разбираме, че това не е теория, а реален факт. Ние ще разберем, че сега дремем, сънуваме, като в своето незнание си въобразяваме, че сме това или онова отделно лице, но, както обикновено бива, че всичкият опит, който сме придобили на сън, се оказва съвсем малоценен след пробуждането ни, тъй и всичкото знание в мира на явленията, на което сега придаваме толкова голямо значение, ще ни се покаже твърде малоценно и маловажно след пробуждането ни от съня, който тук наричаме живот. Тогава ще разберем, че всички почти истини, които придобием по разните пътища на науката, зависят от знанието на „Себето" и ще разберем, че знанието на „Себето" е основата, на която трябва да бъде построено всичкото феноменално знание".

(По Д-р Върбишки: „Дъновизъм, Окултизъм, Теософия", стр. 29-30).

Древната мъдрост познава и методи за систематичното развитие на шестото сетиво от нивото на смътно предчувствие до високите степени на ясновидството — зрително, слухово, мирисно и пр. — и то в настоящето (пространствено), в миналото и бъдещето.

Най-прекият път към практическото разрешение на тоя въпрос си остава, разбира се, наблюдението и особено личният опит. Някой, напр., сънува някакво събитие в повече етапи, които не е лесно да се предвидят и които впоследствие се сбъдват не символично, а буквално и то в същия ред.

Много по-често се среща друга една опитност. Някой Ви е казал доста верни работи из Вашето минало и Ви предсказва други за в бъдеще, между които и нещо съвсем невероятно. И въпреки всичко, тъкмо това невероятно се сбъдва след време наред с останалото.

В окултната литература са изнесени много такива случаи.

Нека забележим, че когато говорим за окултна литература, ние визираме не баласта в тая област, какъвто сигурно не липсва, а на първо място трудовете на хора като Д-р Анни Безант, Д-р Р. Щайнер, Д-р Ханиш, Д-р Анкос (Папюс), Макс Хайндъл, Седир и др., чиято научна и морална стойност не подлежи на съмнение.

Но, ако г-да критиците нямат доверие в окултните източници, какво ще кажат за свидетелството на Великите духовни водачи на човечеството — на Христа, напр. — в полза на ясновидството?

Ако и то не представя достатъчна гаранция за модния скептицизъм, който често гледа на живота на Великите Учители като на митологични предания, какво ще противопостави той на категоричните мнения на най-компетентните авторитети в областта на метапсихичните изследвания — Крукс, Райхенбах, Фламарион, Майерс, Гърней, Сиджуйк, Барет, У. Джеймс, Ходжсон, Тишнер, Щренк-Ноцинг, Рише, Лодж, Боцано, Дриш, Ости, Карел, и др., които изнасят стотици безспорни случаи на ясновидство, и специално на твърденията на Крукс, Майерс, Джеймс, Рише, Лодж и др, които са започнали като скептици, нещо повече — като противници своите проучвания върху ясновидството?

Ние пропускаме хилядни факти, отбелязани в окултната книжнина или установени от официалната наука. Ще споменем само тоя с големия философ и мистик Сведенборг, който бе видял и описал в Гьотеборг избухването на един голям пожар в Стокхолм. Както е известно, това прозрение, което се бе потвърдило впоследствие във всички подробности по време и място, е заинтересувало живо друг един колос на философската мисъл —- Кант.

От многото меродавни мнения върху разглеждания въпрос нека цитираме едно — това на д-р Ал. Карел от Рокфелеровия институт, един от най големите биолози и физиолози на днешно време:

„Съществуването на ясновидството и телепатията е факт, получен непосредствено от наблюдението. Ясновидците долавят без посредството на органите на сетивата мисълта на друго лице. Те схващат също събития, повече или по-малко отдалечени в пространството и времето. Тая способност е изключителна. Тя се развива само у много малък брой хора. Но в зачатъчно състояние тя съществува у много хора. Тя се упражнява без усилие и от само себе си. Тя изглежда много проста на ония, които я притежават. Тя им дава за някои неща по-сигурно познание, отколкото това, което се получава чрез органите на сетивата".

(„Човекът — тоя неизвестен", стр. 149).

Знае се, че има два вида скептици — едни отричат всякакви окултни явления и дисциплини, убедени, че застъпват последната дума на науката; други познават постиженията в областта на парапсихологията, но и те предпочитат да си закриват очите пред фактите, тъй като не могат да ги съгласуват със своя мироглед.

Трябва, обаче, да се подчертае, че в случая не се касае за теории. Теориите и обясненията са отделен въпрос. По-важни от всичко са фактите, особено тия, установени от гореспоменатите първоразредни представители на официалната наука по един колкото критичен, толкова и безспорен начин. А фактите съвсем не зависят от нашето положително или отрицателно отношение към тях. — Едно време учените съветници на Фердинанд II Испански с „желязна логика" доказаха немислимостта" на Колумбовия план да открие западен път за Индия. Всичко това, обаче, както се знае, не измени с нищо фактическото положение.

Вие често казвате, защо Господ не оправи света? — Ние виждаме, че светът е оправен. Господ е оправил света. Щом кажеш, дотегна ми да бъда здрав, Господ казва: повалете го, дайте му болест. Заболяванията се дължат на това, че в мисълта, в чувствата и в човешката воля има примесена една нечиста материя. Това са все погрешки от миналото. Трябва да се очистим от тях. Как? Трябва да обичаме хората, безразлично кои са те. Трябва да ги обичаме заради Истината, която е вътре в тях. Да обичате един добър човек в света, струва повече, отколкото да имате сто милиона лева. Богатство е в света, да обичате хората. А всичкото нещастие седи там, че има едно безлюбие в света. Любовта отваря всичките извори на живота — мисълта тече, чувствата текат, тялото е здраво. Затова не се борете със злото. Злото е силно, мощно, то е буря, която всичко помита, не можете да се борите с него. Използувайте злото за добро. Дръжте се за доброто между вас.

При вашето положение, постоянно се питате, какво е Господ? Какво ще ви каже слепият, глухият, немият за Господа? — Те не могат нищо да ви кажат. Защото, като дойде Господ при вас, ако сте роби, освобождава ви от робството; ако сте слаби, ставате силни; ако сте болни, оздравявате; ако сте мъртви, оживявате. Всички работи се нареждат там, гдето е Господ. Затова ние трябва да обичаме Бога. Когото и да обичате, светът няма да се поправи. Но, ако обичате Бога, светът ще се поправи.

Ние съществуваме, понеже Бог е мислил заради нас. Той е мислил и измислил най-хубавото заради нас. Тия блага, които съществуват в нас се дължат на Божията мисъл. Тя е създала най-добрите условия, при които можем да живеем. Нам ни остава да изпълним Божия план. Да носим идеите на Божественото. И въпреки това вие страдате. Изхвърлили сте Бога от сърцето си, от ума си, изхвърлили сте ближния, и сте останали сами. Затова страдате. Вие не можете да имате по-добър приятел в света от Бога. Той през всички времена, през всички съществувания е верен. В Него никога не може да се съмнявате. Затова може да Го обичате. Имайте любов, в която никакво съмнение няма, на която всякога може да разчитате. Тогава мъртви да сте, ще оживеете, сиромаси да сте, ще излезете от сиромашията. Вложете любовта във всичките си проявления. Любовта е винаги мощна. Писанието казва: „Ръката Божия не е отслабнала да прави добро".

В Любовта раздвоение няма, в нея има винаги единство. Тя се проявява като физическа, духовна и Божествена, но любовта е единна. С каквито дрехи и да облъчете любовта, тя е една и съща. Като дойдете до любовта, животът ви се осмисля. Пътят, по който се идва до любовта, е път на свобода. Който не върви по пътя на любовта, идват страдания. Страданията са отзвук, че не е приложена любовта на време. Правете всичко за любовта, всякога да имате един подтик заради Онзи, Който живее в нас. Да имате свещена идея, да бъде мощна и силна. Тогава ще можете да помогнете на другите, понеже ще бъдете проводник но това, което е Божествено. Трябва да настане промяна в света. Затова трябва да бъдем носители на Божественото. Бог изисква всичките хора да живеят добре и да носят Неговите идеи. Тогава ще имат преизобилно блага. Да се убедят хората, че като обикнат Бога, светът ще се оправи. Тая идея трябва да я носим дълбоко в себе си. Както Бог ни е възлюбил така и ние трябва да възлюбим ближните си и да предадем Божията любов, както ни е предадена на нас. Любовта носи светлина навсякъде, а светлината образува красотата. Любовта носи топлината, а в топлината всичко расте и дава плод. Любовта донася силата, а силата поддържа правдата, равенството и братството. Само това е сила. Любовта има за цел да уреди живота и ние трябва да се убедим, че само по този начин ще се оправи светът. Защото в Бога той е поправен. И както Бог ни е възлюбил, така и ние да го обикнем и да възлюбим другите. Само на тази основа може да се гради истинският живот.

В Любовта всички смущения престават. Щом човек обикне Бога, всички въпроси се разрешават. Когато хората обикнат Бога и живеят с любовта, всичката карма се ликвидира, всичките прегрешения се заличават. Понеже нямаме любов, волята на Бога не се изпълнява на земята. Бог не желае със сила да наложи своето царство. Той иска да го познаем като Любов. Затова ние трябва да вървим по пътя на доброто. А Любовта ще се справи със злото.

Приложете любовта, светът ще се поправи, мъченията и страданията се носят лесно тогава. Любовта е извор изобилен. Всичките хора на християнския свят са закъснели да приложат любовта, затова е този ад. Да направим едно свещено място в душата си за Бога. Да приложим Божията Любов свободно, без правила и външни закони. Бъдете самостоятелни и проявете любовта тъй, както Бог я проявява към вас. Божествената любов е по-тръбна да внесе мир в ума ни и спокойствие в сърцето ни.

Най-красивата работа в света, най-красивото дело е любовта към Бога. Най красивата наука е любовта към Бога. Най-красивият свят е любовта към Бога. Най-красивата светлина е любовта към Бога.

Досега сте живели в една еволюция на безлюбието. Отсега нататък ще живеете в една нова епоха, която ще обгръща в себе си еволюцията на любовта. В тази еволюция ще се прояви всичко велико, Божествено. Ще има блага за всички хора — това е проявата на любовта. Ще престанат всичките страдания. Божествената любов ще прекрати всички страдания и ще ги превърне в Божествени блага.

Обикнете Бога като малките деца.

Обикнете Този, който винаги ви е обичал. Тогава ще живеете в един съвършен и оправен свят.

И ще разберете, че има Един, Който е път за всички; има Един, Който е живот за всички; има Един, Който е път за Любовта; има Един, Който е път за Мъдростта; има Един, Който е път за Истината, Който е път за всички добродетели. И само като минете по пътя на Единия, ще добиете истинска светлина.

Ценности в живота

За Бога – Този, Който ни обича – Е.

Нови хоризонти в биологията – Б. Боев

Няколко думи за изобразителните изкуства – G. N.

Атлантида – Теодор Хайнрих Майер

Силата на положителното – Г. Тахчиев

В светлината на Учителя – Любомили

Из нашия живот. Първият ден на Пролетта на Изгрева – Б. Боев

Всяка пролет – G. N.

Поеми – Б. К. Б.

Стихове – Д. Антонова, S.

Радостта на първия миг – S.

Под Неговата топлина – Благата Милва

Отзиви, вести и книгопис

Du Maitre – POINTS D`APPUI DE LA VIE

Съдържание

Q

Игнац Падаревски, големият световен пианист, ни предава много интересно в своята „Автобиография" случая с един паяк. В стаята, която заемал във Виена в младежките си години, имало един паяк. Един ден упражнявал един етюд от Шопен, едно парче в триоли. Неочаквано от тавана върху капака на пианото се спуснала една тънка сребърна нишка. На нея висял един паяк. Той висял неподвижно и слушал, какво се свирело. След като свършил да свири етюда в триоли, Падаревски започнал да свири едно друго упражнение в секстоли. В този миг паякът се обърнал бързо и се изкачил нагоре към тавана. Това заинтересувало дълбоко П.; той решил да разбере, дали паякът е наистина музикален. Спрял веднага етюда в секстоли и започнал отново етюда в триоли. В следния миг малкият паяк се спуснал отново върху пианото и заслушал. Паякът не изглеждал никак уплашен, проявявал дълбок интерес към музиката. На следния ден П. засвирил отново етюда в триоли; паякът отново се появил на своето място и слушал. Това продължило няколко седмици; винаги при етюда с триоли паякът се спущал надолу върху капака и тихо стоял заслушан в музиката. Щом спирал или почвал друго, веднага избягвал.

Привеждаме този интересен случай, защото такива наблюдения са малко, за да подчертаем, колко голям душевен живот имат тия дребни животинки, които ние човеците така пренебрежително считаме бездушни. Цялата природа е одухотворена от великия Разум в битието. Трябва да знаеш, как да бутнеш копчето, за да светне!

Богомилското учение — от Антон Глогов. Издава Ст. Атанасов — София, ул. Неофит Рилски, № 36. 1943 г. стр. 174, формат 1, цена 65 лв. Това е една рядко ценна книга за нашата действителност и за нашето време, когато всички национални ценности се поставят на нова преоценка. Богомилството като най-велика проява на българския национален гений, общественост, културен и духовен живот през вековете се утвърдява всеки ден все повече и повече в съзнанието на всеки българин — учен или прост. На запад това е отдавна известно. Известно е, защото реформацията, а заедно с нея и цялото възраждане на западния свят, се дължи на голямото дело и непосредствено влияние и въздействие на богомилството. У нас досега съществуваха най-превратни схващания за това най-голямо реформаторско движение през средните векове в България. Новата книга на Антон Глогов е един светъл, положителен принос към опознаване основните идеи и учение на великия Учител от миналото — Богомил. Попаднал на стари апокрифни книги от XV и XVI век, написани на турски език от богомили за разпространение на учението всред турците, Глогов ги използува най-старателно, за да ги изнесе на български език. И той успява да стори това по един много хубав начин. Книгата е разделена на 3 части. Първата част дава общи данни за историята на богомилството. В нея се изтъква и подчертава, че то е самостойно движение, родило се в България. Втората част обхваща мировъзрението на богомилите. То е изнесено в 6 глави и 36 етапа (подглави и теми). В тази част са разгледани всички въпроси около сътворението на света, човека и всичко, което го обкръжава и е свързано с живота. Дълбока мъдрост и висок морал са скрити във всички тия прости, но кристални легенди. Третата част обхваща в същност практическото учение на богомилите за живота. Тук е дадено всичко важно за един съвършен живот както на отделния човек, така и за богомилските братски общежития.

В тия прости, ясни и чисти като кристал слова, приказки, легенди и приказки е изнизано едно дивно красиво, възвишено, божествено учение за проявите и творческите дела на Силата на Сътворението, чиято крайна цел е усъвършенствуването на всичко чрез освобождаване от силата на разрушението и чрез хармония, братство, равенство и любов между всичко. Какъв висок морал, каква върна и истинна космогония, каква сила и съвършенство на социалния живот — недостигнати днес принципи на обществено съвършенство — не се разкриват в богомилското учение!

Книгата на Глогов внася много вътрешна радост, когато се прочете. Тя хвърля обилна светлина за нов живот всред днешното безпътно човечество. Препоръчваме я на всички наши приятели и четци; тя трябва да бъде настолна книга на всеки българин. Който я прочете, трябва да я чете с проникновения поглед и разбиране на окултист. Тогава ще се ползува многократно. Ще разбере неща дълбоки и възвишени, които са скрити в словата на простия разказ. В тях е била истинската сила на тази велика окултна школа и братство — богомилството. Ще може още да отдели същественото, основното, което е любов, братство и съвършенство, от онова, което е придадено отпосле и което идва в противоречие с чистото учение на Богомила.

Издателство и автор могат да бъдат похвалени за тази ценна книга.

Редакцията на сп. „ЖИТНО ЗЪРНО” и занапред ще се стреми да дава на своите читатели подбрано четиво. Списанието разчита на подкрепата на своите абонати. Нека те не само на време да платят абонамента си, а и да запишат всред своите приятели и познати поне по още един абонат. Нека посеят едно „ЖИТНО ЗЪРНО”! Техният труд не ще отиде напразно!

„ЖИТНО ЗЪРНО” работи за изграждане на един нов мироглед, от който ще се роди бъдещата култура на братството между човеците. Ето защо, който разпространява списанието, спомага за разпространяване светлината на Новите идеи, които Сеячът така обилно пръска; спомага за изграждане на новия свят на справедливост и братство.

Благата Милва

Жарките лъчи на лятното слънце позлатяват нивята и превръщат в златен плод житните зърна.

В градините плодовете на дърветата се червенеят, цветята ухаят и в дълбочината на гъстака се носи песента на птичките.

В стаята ми цял рояк мухи неспирно бръмчат, кацат по ръцете, по лицето ми и неспокойни, дразнещи отлитат, за да се върнат пак. И в мене съмнението и безверието колко неспокойни, дразнещи мисли бяха родили. Една премахвах, а сякаш безброй идваха на нейно място, за да отнемат покоя, който напразно моето сърце се силеше да защити.

Летен ден е, мое сърце! Нима не чувствуваш, как под топлата Му длан цветята се разцъфтяват и дърветата сладък плод наливат? Мое сърце, нима ще оставиш хладината на безверието и съмнението да сгъстяват мрака в твоята душа и сърцето ти напразно да броди, залутано далеч от Пътя.

Надявай се, във всичко се надявай на Него и вярвай; в твоето изплашено сърце и в твоя смутен ум пак ще проникне топлината на всеобемащата Му длан. Излез из затворената стая и виж: на синевата на безкрайното небе облаците не отнемат красотата.

Ти ме докосна с любовта си, Повелителю, и пробуди моето същество.

Остави всичките си измами да изгорят, мое сърце, като отдадеш последната си жертва. Така в Неговата топлина и светлина ще узреят най-съкровените ти мисли и копнежи; Той ще изопне разслабените струни и в твоя нерадостен дом пак ще затрепти мелодията на Неговото съвършенство.

Моето вътрешно небе е ясно, озарено от една светлина, която сочи моя път.

Ето, следвам неотклонно пътя, който Ти си ми начертал през вековете и не питам, где съм се лутала до сега,

Защото искам за дълго да задържа в душата си като в тих и дълбок извор радостта, която обилно ме заля в първия миг. Мига, в който Те срещнах и разбрах, че Ти си, който знаеш пътя и го сочиш на ония, които търсят.

Вървя години вече — човешки, земни години, малки отломки от безкрайното време, за което няма образ и мярка. Вървя, заслушана дълбоко в себе си в тихата мелодия на радостта и надеждата, че все някога ще стигна незнайния връх. Сега аз зная, че пътят е стръмен и тесен, че възходът е бавен, но сигурен, защото една ръка простира над мен като крило своята милост и грижа и бди за всяка моя постъпка.

Вървя с тиха песен и благодарност в душата си!

Б. К. Б.

Планинското езеро блестеше като скъпоценен камък в короната на някой приказен цар. Вечерното сияние на слънцето багреше гладката му повърхност и последните слънчеви лъчи играеха чудновати игри. Милионни трептения се гонеха вихрено и лудо. Вълшебният танц на малки феи привличаше моите очаровани очи. Спрях се на брега и дълго гледах светлия лик на дивното езеро. Времето бързо летеше и аз исках да отнеса отломка от неговия скрит живот, скъпо зрънце от неговата заключена мъдрост. Наведох се над него и моите очи засноваха по бистрите му струи.

— Къде течаха те? Накъде отиваха и какво гонеха тези чисти води?

Планината упорито мълчеше; планинското езеро тихо си пееше своята сладка песен. Незнаен глас ме попита:

— Къде отиваш ти? Какво гониш ти, човече, по твоя земен път?

— Аз живея на тая земя, аз съм мъничка ръка, мъничка артерия по нейната снага и гоня океана; пътник съм по незнаен и труден път, — отговорих аз.

Езерните води тихо шумяха и техният ромон стигна до моите уши:

— Моите води текат надолу по прашните и каменливи пътища, по които пътуват децата на майката-земя. Моите свежи и чисти води измиват изранени нозе и освежават пламнали чела. Моите чисти води носят ценния дар на Неговата мъдрост и топлата благословия на Неговата любов, която трепти във всяка моя капка, блъснала като елмазено зрънце.

Планинското езеро в миг се превърна в огромно слънчево око; снежното чело на планината се оглеждаше в кристалните води, които морно дишаха.

Възвих по планинската пътека и се спуснах надолу при моите братя, нежно приласкала в сърцето светлия миг, който ми дариха езерните води.

Аз нямам нищо, което да се равни на земно богатство. Пътник съм по незнайни морета и цялото ми богатство е една мъничка лодка, с която ми предстои дълъг и труден път. Никой на тая земя не ме познава и не подозира незнайната цел, която гоня аз — пътник по широките морета.

Пътувам ден и нощ без отдих и без покой. Морските вълни ме тласкат по всичките страни на развълнуваното море и незнайно чудо само ме спасява от страхотните бури, които се извиват над мен.

Какво диря по тези безкрайни морета? Кое ме тласка към незнайни и далечни брегове? Пътувам ден и нощ без отдих и без покой. Само аз зная, какво диря по незнайните морета и страни, Аз диря път към моята родина, аз диря светлата слънчева пътека, която прекосява разярения океан, където снежни виелици се извиват над скалисти северни брегове. Тая светла улица води към моята слънчева родина, към моята бленувана страна. Тя е там, аз я виждам нестъпкана от човешки крак, невиждана от човешко око. Моята незавладяна родина, моята неоткрита страна, братя, моята слънчева страна, моята душа...

Аз искам да живея под нейните мощни криле.

Аз искам да слушам нейната светла и топла реч.

Аз искам да гледам нейната чиста красота, на моята родина — душа.

G. N.

Всяка пролет, когато се топят снеговете, в сърцето си усещам кротката радост на живота, която се струи от сърцето на света.

Всяка пролет, когато чуя гласа на пробудените води, аз си спомням за обещанието, което Господарят на времената даде на човеците, че ще настъпи ден, когато ледовете ще се стопят и хората ще се погледнат ведро усмихнати под лазурния купол на дълбокото небе.

Всяка пролет, когато слънцето пробие облаците и по плетищата се втурват веселите ликуващи деца, аз усещам, как се връща моето отминало детство, защото макар по косите да са цъфнали късните вишневи цветове, сърцето е все още младо и наивно както някога.

Дали, наистина, е отминала пролетта на моя живот? Не съм ли аз същото онова дете, което някога се събуждаше от майчиния зов, да види ятата на идващите щъркове? Какво значат годините за тоя огнен съд, в който Бог е оставил частица от своето безсмъртие?

Какво да сторя, щом в късния среднощен вятър аз чувам същите мелодии, които някога ме пробудиха от моя сън и после Неговия глас — като тиха флейта в ранната утрин.

Всяка пролет, когато снежната планина се заля с румените багри на изгревната светлина, в мене трепва нещо свято, защото пред очите ми застава неизвървеният път за бялата планина на духа, където множеството се слива с Великото Едно.

Всяка пролет за мене е свидетелство за безсмъртието на света, на природата и на човешката душа.

Всяка пролет е късче от безкрайната радост на Всемира!

Б. Боев

Днес е първият ден на пролетта. Млада, сочна трева покрива полянката, но цяла Витоша е още в светлата си одежда. Изток е чист и светъл и предвещава хубав ден. във въздуха се чувствува приливът на животворната прана. Пъпките по дърветата с радостен трепет очакват да се отворят и да разкрият на света богатствата, които са изработили.

Една неуловима музика се носи из въздуха, музика, която иде от цветята, тревите, дърветата, планините! В аромата на цветята, в бръмченето на мушичките, в пението на птичките, в лъхането на ветреца, в синия цвят на небето, в движението на леките, светли облачета, в светлината на хорските лица се чувствува радостта на земята, която се събужда.

Паневритмията почва на Изгревската полянка. Тя е тъй свежа и радостна, както всички тия, които днес й гостуват. Беседата на Учителя е свършена. Тия ритмични игри с красив език ни говорят за вечния път, по който върви човешката душа, за да осъществи свещените си копнежи.

Ето, почва първото упражнение „пробуждане". Човешката душа, която дълго време е живяла в света на илюзиите и преходното, се пробужда и съзнава великото си предназначение, светите си задачи. С това упражнение същевременно се праща в света зов на пробуждане за вечните истини, които са писани с неизличими букви в глъбините на всяка душа, пробуждане за великата красота, която пълни живота, за новия живот на братство, който иде на земята!

След това идат плавните движения на „примирението". Пробудената душа възстановява своите хармонични връзки с всички същества. те са близки за нея. Тя иска благото на всички същества. Във всички тя намира красота и висш смисъл. Това упражнение същевременно е пращане в света на идеята за примирението: всички души да си простят една на друга, като познаят, че във всички живее чистото и светото и затова всички са достойни за любов и обич!

Третото упражнение е .даване. Човешката душа търси висше осмисляне на своя живот, като раздава себе си на другите. Тя разбира, че само слугуването. животът за другите е извор на истинска радост, че само това дава пълнота на живота. Това упражнение същевременно е пращане в света идеята за самоотричането, за великата жертва, чрез която човек полага душата си, за да я намери пак, жертвува всичко, за да получи всичко и стане от новите хора — брат на всички същества!

Когато това съзнание озари човешката душа, създават се условия за нейното възлизане в красивия път на възхода.

След това иде „отварянето*. Човешката душа е вече силна да отстрани всички препятствия, които среща по своя път. Тя строшава всички вериги, които са я оковавали до сега и добива своята свобода. Същевременно това упражнение е зов към всички обременени, отеготени и уморени души да извикат към борба всички сили на своя дух и да знаят, че има в тях нещо непобедимо и неуязвимо, което е в сила да преодолее всички препятствия. Това упражнение е зов към всички души за победа и освобождение!

После иде „пляскането". Това е радостта на освободената душа, която с хиляди години е живяла в тъмни подземия, в ограничения и робство. Същевременно това е радостната вест до всички души, че близо е зората на новия ден, че близо е излизането от тъмните тунели на слънчеви, засмени полянки. Това е радостната вест, че нощта е към края си. Това е зов към всички души да напуснат всяко обезсърчение и обезверяване, защото велики богатства, определени за човешката душа преди създанието на света, ще й бъдат поверени. Човешката душа чрез своето пробуждане и освобождение пречиства, преобразява и подчинява всичко нисшо в себе си и така добива всички условия и възможности за постижения и придобивки. Това последното е именно изразено в упражнението „летене”. Това същевременно е пращане в света на идеята за красотата на новия ден, който иде!

Човешката душа въздиша за дълго очаквана пролет. Тя ще дойде тъй сигурно, както иде всяка година външната пролет. Когато цветята отново зацъфтят в градината на човешката душа, пролетта е дошла. Когато леденият студ в човешката душа се смени с топлината на любовта, пролетта е дошла. Когато кристалните й струи протекат през човешките сърца, пролетта е дошла. Когато сълзите за винаги изчезнат от човешкото лице, пролетта е дошла.

Пролетта, която иде всяка година, ни казва: „Аз идвам, за да ви напомня за другата пролет, която вашата душа очаква. Тя е моя сестра. Тя е тъй близо вече до вас!"

Лицата на всички, които са в живия кръг на паневритмията, са озарени от предчувствието на новото, което иде. То иде като слънчев изгрев, като нова светлина в ума, като радост в сърцето, като любов в душата и като сила в човешкия дух. То иде да внесе доброта, справедливост, красота и разумност в света. То иде да обедини всички хора, да ги слее в едно велико цяло.

Любомили

Големината на видимия хоризонт зависи от височината, на която сме се качили.

Мнозина днес стоят в долините и отричат най-разпалено това, което виждат тия, които са по върховете.

Какъв банкер може да бъде тоя, който не разпознава монетите и предпочита фалшивите пред истинските? А такива днес се срещат на всяка крачка. Най-често сега хората обосновават живота и делата си на такива именно недействителни или скоропреходни ценности.

Всички бихме счели за безумен актьора, който би забравил собствената си жена и би тръгнал с една партньорка от пиесата, която играе на сцената само за това, че там ролята е била такава! А сега колцина правим същото — забравили Божественото, ние тръгваме подир временни цели в живота си и после се оплакваме от несполуките си, на които предварително сме се обрекли, щом сме предпочели сенките пред същността.

Свещена храна е тая, която си изял вече — тя може да ти даде силата си. Свещена Истина е тази, която си разбрал и приложил в живота си. Свещен Път е тоя, по който вървиш. Други пътища може да има много, но в момента те нямат значение за тебе.

Обикновено казват, че този или онзи ще решат хода на събитията, като че ли нищо свръхчовешко не взима участие в нареждане на тия събития. Теоретически мнозина признават Бога; практически грамадното мнозинство го изключва от разсъжденията си и обясненията на всекидневния живот.

И може би затова ние сме свидетели на интересни исторически парадокси: най-големите пацифисти отварят войни, а най-големите войнолюбци са принудени да сключват мир! Не е ли това един апел на действителността към нашето съзнание — в това противоречие да видим нещо надчовешко, което фактически дирижира общия живот?

Г. Тахчиев

Има една религия в света, която важи за всички хора, и която всеки може да опита. Тя е да бъдем положителни! Да мислим, да чувствуваме, да говорим и вършим само положителни неща.

В основата на цялото Битие и човека лежи разумността, доброто и красотата. Когато виждаме във всичко около нас и в себе се тези положителни качества, ние се развиваме правилно.

Който мисли положително, той говори и постъпва положително.

Какъвто е речникът на човека, такъв е и животът му, такива са и приятелите му, такива са и постиженията му.

Един древен мъдрец е казал: „Кажи ми две думи, за да ти кажа, какъв си". Към това може да се прибави: Кажи ми, какви мисли изпълват ума ти и какви чувства сърцето ти, за да ти кажа, какво ще излезе от тебе.

Стой далеч от човек, който гледа отрицателно на живота, който вижда само лошото.

Човек, който вижда във всичко, което става в живота, добрата страна, той е не само добър, но е и умен, има права мисъл; на такъв човек можеш да разчиташ. Такова хора са най-ценните приятели.

Не трябва да бъдем слепи за злото, за лъжата и несъвършеното в живота, но трябва да виждаме във всяко несъвършенство добрата страна, да го осмисляме.

Ако не ти върви в живота, започни да виждаш само доброто в хората.

Ако е разклатено здравето ти, изпълвай ума си с положителни мисли, мисли за здравето.

Положителното гледане на живота е цяр против всички физични и психични болести. Нужно е само да направи опити, за да се увери човек в силата на положителната мисъл.

Теодор Хайнрих Майерп

Както отделният човек, така и човечеството е запазило един тъжен копнеж за своята младост, когато всичко, което днес е велико, някога бе само една пролетна пъпка. — От тук легендите за рая, за златния и сребърния век, от тук и блясъкът, с който най-старата традиция заобикаля Атлантида, потъналата земя на първите хора.

Единственото обстойно изложение за изгубения континент, което произтича от древността, намираме у Платон, който го е получил от ръцете на своя дядо — Солон. Солон пък научил приказната вест от египетски жреци.

Земята бе благословена, горите даваха благородно дърво за великолепни сгради, диви и питомни животни живееха там на големи стада, всичко ухаеше от аромати, каквито земята произвежда от корени, треви, цветя и плодове. Доброволно предлагаше тя всичко, от което хората имаха нужда. Никой от обитателите не ядеше живи същества! Те докараха своята страна до най-голям разцвет, изкопаха големи канали, построиха прекрасни дворци и един чуден храм в чест на Посейдон, по името на когото нарекоха своя остров Посейдония. Градът на стоте златни порти бе тяхна столица, къщите се строяха от цветни камъни, големи градини канеха към почивка и разходки, многобройните студени и топли извори бяха каптирани. Край морето възникнаха големи пристанища, неброени кораби влизаха там и излизаха. На север страната бе запазена от една планина с диво величие. Стичащите се от тия планини води бяха събирани в огромни басейни, които даваха възможност за втора жетва през лятото. Безброй щастливи хора живееха там и благодариха на боговете, които им бяха изпратили такава милост.

Свещени закони уреждаха отношението на десетте царе помежду им и към техния началник, съответният първороден от рода на Атлас. Същата справедливост свързваше и царете с техните поданици. Кротки и разсъдливи бяха хората, честни и благородни; ценеше се само личната способност, а не богатството, което се падаше всекиму без труд; изобилието не ги караше да се забравят, те знаеха, че техният имот можеше да вирее само при взаимна любов и че завистта и егоизмът ще унищожат всичко.

И докато божествената искра гореше в тях, те не се отклониха от пътя на добродетелите.

Платон само намеква съвсем накратко, че по-късно те сами пожертвуваха най-добрата част от своя характер и привлякоха наказанието на боговете върху себе си. „Настъпиха страшни земетръси и наводнения и в продължение на един лош ден и една съдбоносна нощ островът ведно с цялото крамолно племе изчезна в морето”.

Така разказва прочутото, често цитирано изложение на Платон. — Най-често обаче, се приемаше мнението на Страбон и Плиний и Атлантида се обявяваше за приказка.

Но загадката би била още по-голяма, ако Платон беше съчинил само една приказка, тъй като модерното изследване потвърждава и доказва съществуването на Атлантида.

Английската експедиция Challenger през 1872 г.-1876 г., едновременно опериращата германска експедиция „Gazelle” и американската експедиция „Dolphin" установиха единодушно, че от дълбочините на Атлантическия океан, приблизително успоредно на Кордилерите, се издига един гребен, който започва от южния връх на Гренландия и достига до острова Тристан да Куна и там се разширява и снишава. Тая планина изпъква средно 3,000 м. по-близо до свободната повърхност, отколкото околните площи. — Пресмятанията показаха, че при едно пълно изплаване на Атлантида, нейните планини биха достигнали една височина повече от 9,000 м.

В тая подморска страна планини, хълмове, долини и равнини се сменяват с такова разнообразие, каквото не се намира никога при едно старо морско дъно, а само при земна покривка, която е потънала в морето преди геоложки съвсем късо време. Измерванията при поставяне на кабела на около 200 мили на север от Азорските острови установиха там едно формално разкъсване на почвата; намери се освен това лава, която може да се е втвърдила само при свободен въздух, не обаче при отсъствие на въздух под натиска на един воден стълб от 3,000 м. височина.

Не по-малко убедителни доказателства отколкото изследванията на морското дъно, ни дава археологията за съществуването на Атлантида. Според последните разкопки в Юкатан трябва да се приеме като напълно доказано, че средноамериканската, египетската и старогръцката култури, както и откритите от немския изследовател, Фробениус остатъци от култура в Иоруба на Гвинейския залив са само потомци на прастарата Атлантска култура, насадени в колонии на атлантците и запазени там след потъването на майката-земя,

Отдавна бе известно, че формата на черепа на караибите и на гуараните, живеещи в Бразилия, показват забележителна прилика с формата на главата на измрелите първични жители на Канарските острови, на гуанахите, както и с оная на туарегите и берберите, което дава да се заключи за един общ произход.

Когато испанците стъпиха в Средна Америка и Перу, те срещнаха там за тяхно най-голямо учудване познати религиозни символи и обичаи: кръст, кръщение, изповядване, опрощение и една церемония, подобна на Тайната вечеря, образа на девствената Божия майка, картини за Адам и Ева, за грехопадението с ябълка и змия — дори там познаваха нещо като скиния.

Висшият, невидим и безплътен и следователно никога неизобразяван Бог се казваше Тео или Зео, което отговаря буквално на Теос и Зеус на гърците. На санскритски тоя бог се казва Диаус, при келтите Тиах, и еврейското Jah-ve напомня последните в своята първа сричка. Може ли да се обясни едно такова сходство иначе, освен с допускането, че религията на всички тия народи произлиза от религията на един първичен народ, от който тия народи произхождат?

Но има и нещо още по-убедително: прочутият астроном и географ Птоломей, създател на Птоломеевата система, който живееше около 140 год. преди Христа в Александрия, дава в своята „География" староарамейски имена на градове, няколко от които схождат буквално с такива от Средна Америка.

Староарамейски -------------------------Средноамерикански

Choi ------------------------------------------------Cholula

Coluan---------------------------------------------Colua-can

Zuivan----------------------------------------------Zuivan

Cholima--------------------------------------------Cotiina

Zalissa----------------------------------------------Chalisko

Тук няма вече съмнение, че изселниците от Атлантския континент са тръгнали към изток и към запад и съгласно древния обичай са дали на новите селища имена на градовете на своята родина.

Езикът на маите в Юкатан е, впрочем, според твърдението на неговия най-добър познавач, французина Льо Плонжон, така приличен на гръцкия, щото една трета може да се нарече чист старогръцки. По-нататък, 13 букви от азбуката на маите са образувани напълно аналогично на съответните египетски йероглифи. Пак се налага общото начало — Атлантида!

Сега вече не се учудваме, че старите предания на мексиканците говорят за „бели богове", следователно великолепни хора с бял цвят на кожата, които са дошли от изток, от Атлантида. Нали испанците бяха поздравени като бели богове, които се връщат наново.

През 1923 год., американската експедиция, изпратена за изследване на развалините в Чичен-ица, намери там един сфинкс, еднакъв във всички подробности с неговите египетски подобия, като пазител на един гроб. Надписът върху гроба потвърждаваше онова, което Льо Плонжон бе научил още по-рано от Троанския ръкпис: първото заселване на Египет е станало от потомците на атлантците, но не по прекия път, а откъм страната на маите. Те са отплували от западния бряг на Средна Америка през Тихия океан и достигнали до източния бряг на Африка, от дето проникнали през Абисиния в долината на Нил. Няколко стотин години след това заемане на Египет, в Юкатан владеел цар Кох, който според тогавашния обичай бил оженен за сестра си Моо. Един по-млад брат — Аак се разбунтувал против двамата, победил Кох и го убил. Моо накарала да построят на убития съпруг мавзолея със сфинкса и тогава избягала на изток, за да достигне острова Му. Но тя не е намерила тоя остров и продължила все по-нататък и така стигнала най-после в Египет, дето издигнала на любимия над всичко съпруг още един втори, по-грандиозен паметник — сфинкса от Гиза. Там тя била любезно приета и египтяните са я нарекли Исим, т.е. сестричка.

Исим звучи вече почти като Изис и цялата история на царицата Кох е идентична с мита за Озирис, Изис и Сет, който също убива своя брат Озирис.

В една забележителна статия на „NewYork American" от 20.X.1912 год. д-р Паул Шлиман, внук на Хайнрих Шлиман, съобщава непознати досега резултати от изследвания на своя дядо, които се отнасят до Атлантида.

Шлиман намрил през 1873 год. в Хисарлък (Египет) един бронзов съд, който носел надпис; „От цар Кронос на Атлантида". Той съдържал глинени парчета с надраскани рисунки, своеобразни монети и малки предмети от вкаменели кости. Десет години по-късно той видял в Париж, в сбирките на Лувъра, между мексиканските находки от Тиахуанака глинени парчета със съвсем същата форма, а също и съвсем подобни предмети от вкаменели кости. Не само големината и формата са били еднакви, както и орнаментите, но и химично глината била идентична с оная от Хисарлъкската урна. Монетите, които са се съдържали само в тая урна, са били направени от една сплав от платина, алуминий и мед, каквато не се намира никъде другаде в света — понятно, тъй като платината е известна едва от 16 век, а алуминият — едва от 1827 год. Колко опитен в металургичните процеси трябва да е бил народът, който е изработил тия монети; само на атлантците може да се припише една толкова висока култура.

Забележително е, че всички пресмятания, построени върху най-различни извори, определят епохата около 12,000 години преди Христа като време на Потъването на острова.

Странно е, че най-точните данни върху Атлантида идват от окултни източници и тая история, която обхваща три милиона години, е без празнини. Според тия данни, атлантците, които на земята са били наследници на лемурийците, са дали 7 подраси: те са се сменявали една друга във владеенето на Атлантида, която достига своя най-голям разцвет при третата подраса — толтеките. Разправя се също за изобретения, които атлантците са притежавали в много по-голямо съвършенство, отколкото ние.

Каквото и да се е писало върху атлантския проблем, ядрото, около което се групират мислите на пишещите, е истина!

Сигурно е, че само десетилетия ни делят от времето, когато ще извадим от морското дъно истински остатъци от „Града на стоте златни порти" и от другите столици на Атлантида. — Налягането в дълбочините, което засега изглежда непреодолимо, ще съумеем да надхитрим, и техниката, гаранция за невъобразимо бъдеще величие, ще ни върне тогава и в страната на нашата младост, в родината на всички ни, ще ни донесе пак изгубените реалности, за да вярваме в тях.

Атлантида трябва да е съществувала, иначе ние не бихме могли да копнеем по нея!

G. N.

Изкуството, което може да се нарече радост на духа, родена при материалното осъществяване на едно съзерцание в изобразителните изкуства, постига своята задача чрез разрешаване на пространствени проблеми. Една картина или една скулптора представляват една въодушевено пресъздадена действителност, в която окото на един познавач открива идеята или копнежа на твореца. Интимната задача на една картина или скулптора е да ни възпита в откриване идеите, които животът влага във всяка форма. Истинският художник ни възпитава да открием красота и смисъл там, където не подозираме, където окото на непробудения вкус би пробягнало безразлично и студено. Големите художници са ни показали всъщност човека и природата, защото без тях ние едва ли бихме ги видели. В техните картини и скулптурни творби, ние надникваме не само в проблемите на творците, но и в собствения им живот.

Наистина, природата е била и ще си остане първият и най-голям учител на човека, но все пак ние всякога сме имали нужда някой да ни разясни нейния живот и чудесата, които се извършват непрестанно в недрата й. Така е и с променящата се и жива красота на тая природа. Художникът я вижда, претворява я и ни и поднася като лично видение, като интимна изживелица, в която ние навлизаме с цялата си душа. Освен тая красота, осъществена с формата, багрите и пространството, което ги обвива, художникът ни дава една идея — той ни води и говори с картината си за нея така, както един познавач на някоя местност ни води през непроходимите гори и планини на многообразната природа.

Една от най характерните и забележителни особености на изобразителното изкуство е, че то е най щастливо по отношение дълговечността на своя живот. Днес ние знаем, как са мислили и как са гледали на човека и природата художниците, съвременници на фараоните, или по-после в прекрасния цъфтеж на елинското изкуство и във всички, всички времена, от които са останали камъни и краски. По тия камъни, скрити в пазвите на земята и извадени отново, още трепти живият пулс на едно чувство, на едно човешко сърце, което отдавна е станало на прах. Ние знаем знака, смисъла и стремежите в цяла една епоха, защото, ако хората и епохите са залезли зад хоризонтите на времето, изкуството не е залязло, както никога не залязва живата душа на света. То още ни говори и ще говори и на идващите след нас.

Ако хората знаеха, какъв неразрушим мост във вековете и каква жива спойка между хората е изкуството, каква гордост е то за човека, те не биха правили нищо друго освен да го поощряват с всички сили, с всичката настойчивост и енергия, похабявана често в съвсем други и безплодни пътища. И ако някога чуете да се каже, че нима нужда от изкуство, знайте, че там е блато на разтление, където не достигат освежаващите и обновителните струи от слизащите потоци на духа.

Пластичните изкуства и творби са смразени ясновидения на една творческа душа. В тях художникът спира вървежа на собствения си живот, подарява своето време и изоставя себе си, за да потъне в родилните мъки на изобразяването, за да ни поднесе частица от вечното. Едно кътче от света, в което се е осъществило нещо голямо и съдбоносно, за творческото съзнание придобива свое собствено безсмъртие. Това кътче от света, отрязано от останалата действителност, става частица от спомените, по които се чете възходът на човека и човешката общност. То е история на развитието, защото триизмерната вещественост крие в себе си частица от един човешки поглед, следователно късче от един живот.

Една от грешките, които често правят нашите съвременни художествени ценители е, че те се спират твърде много на стила, маниера, рисунъка и колорита, а твърде малко върху изобразената и загатната идея на едно художествено произведение. С други думи, повече на външния ефект, отколкото на това, което е нарисувано и изваяно. Такова едно отношение към художествените творби показва и отношението към проблемите на изкуството. Това е изхабяване на вътрешния художнически потенциал за сметка на външните средства, които не са цел на никое изкуство. Когато едно художествено произведение се цени само поради неговите външни достойнства, това е признак за обединяване на духа. Вземете коя да е художествена критика от наше време и ще останете изненадани от това, колко много място е отделено за стила, маниера и багрите и колко малко за художническия трепет в процеса на творчеството. То е все едно, да застанем пред статуята на някои от великите и безсмъртни творци — пред Венера от Милос, пред статуята на Мойсей, или пред някоя архитектурна ценност и да се заемем с анализ на камъните, от които са те изваяни. Предназначението на художествената творба е да ни пренесе до красотата, до естетичното хрумване, до могъществото, до нежността или любовта, а не до стила на един художник и до неговите изразни средства. Маслената картина, акварелът, графиката или скулптурната творба, трябва да ви завладее с лъхащата от нея могъща сила на художествения говор, тя трябва да влезе в светая светих не с багрите, с чертите, с ръста, или с контурите, а със своята мистична сила, из която е родена. Движението, което е замръзнало за миг, да се събуди във вас, да продължи в следните минути, в дните, в годините и вековете. Такава сила в творбите си може да вложи само художникът, който обича истината, който има любов в света, към хората и към своята творба, художникът, който живее с трепетите на висшия живот. Днес мнозина рисувани се наричат художници, но тая лъжа се разобличава в съзнанието на тия, които гледат с просветено духовно око на творбите, които имат изработен вкус към истината. Вярно е, че не се става майстор преди да си научил всички сръчности, но не и всеки, който ги притежава, става такъв. Може да познаваш линейната и въздушна перспектива, може да си отличен рисувач и колорист, може ръката ти да прави музикални линии, но това, което създава художникът творец, то е богатството на неговата душа, която търси средства сама да се прелее в творбата. В тревогата на едно художествено търсене гениалният майстор понякога е небрежен и в рисунъка и в изискаността на някои подробности, но той остава все пак завладяващ и силен, защото е верен на себе си и на истината. Ако някога един художник събере в едно всички тия качества, това би бил един рядък случай на съвършенство, но ние всякога предпочитаме могъществото на идеята пред голото и смешно съвършенство на изразното средство, зад което нека дълбочина, няма копнеж към вечната истина.

Б. Боев

Група млади биолози в последно време с интересни опити установиха, че биологичните процеси не се поддават на механично обяснение и говорят за една разумност, за един психичен принцип, който работи в клетките, тъканите и пр. — изобщо при физиологичните процеси.

В последно време в биологията се въведе терминът „организатор", организаторски център. Това означава известни динамични центрове, които имат способността по динамичен път да организират тъканите. Те организират силите и веществата не само в собствените си клетки и тъкани, но и във всяка друга тъкан, която е в зоната на тяхното влияние. Динамичното влияние на организатора върху околните тъкани се нарича индукция.

Друг термин, с който трябва да се запознаем, е „регулация". Когато организмът изпадне в някои особени условия и положения. то клетките и тъканите имат способността да се справят с това положение и то по един разумен, целесъобразен начин, за да се възстанови нормалното положение, най-изгодно за организма. Това свойство на организма да се справя с трудностите се нарича регулация или саморегулация.

Тук ще приведем само някои от новите факти в биологията и то специално опитите върху хидрите, които живеят в нашите води. Хидрата принадлежи към мешестите животни. Тя има ясно развит поляритет. С долния си край тя е закрепена за някой подводен предмет с прикрепителни жлези, а на горния й край е устата, заобиколена с венец от пипала. Горният край с устата и пипалата се нарича орален полюс, а противоположният край, с който животното се прикрепя, се нарича аборален полюс. На главата си или на оралния полюс хидрата има един организаторски център. И ако предната част на хидрата се присади на друго някое място, то тя там ражда тенденция за развиване на пипала в околните тъкани. Ето някои по-нови опити с хидри.

1. Опита на Елфрида Муц^[1]. Тя отстранява задната част на една хидра и на нейно място туря предната част на друга хидра с главата и пипалата, при което главата е присадена върху мястото на раната (фиг. 1).

Тук влиза вече в действие организаторският център в главата на задната половина. Под влиянието на този център към долния край на предния индивид се образуват шест пипала (фиг. 2). Скоро присадената задна половина се откъсва и става самостоятелна. И тогава остава предната половина с две глави: отпред и отзад (фиг. 3).

Това не е естествено положение на организма. Затова той търси начин да се справи с това положение и да възстанови нормалното.

Това става така: в средата на тялото се образува стесняване и най-после там се образува напречна преграда. След това долната хидра се откъсва и двете хидри се закрепват като самостоятелни индивиди.

При този опит виждаме много голяма разумност. Когато организмът се намери в положението да има две глави, той прибягва до най-разумното, до най-целесъобразното средство, за да образува два индивида. Това е едничкият най-целесъобразен изход от създаденото положение.

Но понякога при също такъв опит процесите в организма се развиват в друго направление:

Пак се образуват пипала на задния край на предния индивид под влиянието на организаторските сили в главата на задния индивид. До тук имаме прилика с предния случай, но оттук почва разликата: тенденцията за образуване на нова глава на аборалния полюс на предния индивид се прекъсва и става следното: преградата между двете присадени една на друга половини се премахва. Образуваните нови пипала към средата на тялото заедно с пипалата на предния край на задния индивид представляват едно увеличение на броя на пипалата. Тия пипала постепенно намаляват своя брой, като се сливат две по две съседните пипала. Така броят им става нормален.

През това време мястото, дето е главата на задната присадена половина се протяга малко на страни и образува нещо като самостоятелна глава с пипала (фиг. 4). А останалата долна част на долната присадка почва постепенно да се резорбира от целия организъм и изчезва. Така получаваме един индивид с две глави — на предния и задния край. После пак се образува преградна ципа и се откъсват двата самостоятелни индивиди.

2. Вецел през 1895 — 1898 г. е правил следния опит с хидрата: той разделил две хидри по на две половинки. След това сраснал двете половинки, които носят главата, с техните аборални краища. После отстранил долната глава с пипалата Тогава организмът на мястото на откъснатата долна глава образувал крак, с който се прикрепил.

3. Кьолиц в 1911 год. е повторил опита на Вецел, само че оставил главите на двата сраснати индивида, за да види, как организмът ще регулира нещата. Ето какво е станало: едната глава с устата и пипалата постепенно се резорбирала и главата се превърнала в крак, с който животното се закрепило за един подводен предмет. Тук пак виждаме голяма разумност. Тук регулацията е проявена много силно: в интереса на организма главата се превръща в крак.

4. Опитът на Елфрида Муц с Pelmatohydra: Странично върху тялото на една хидра тя присажда долния край на друга хидра с глава и пипала и то така, че главата е обърната навътре към мястото на присаждането (фиг. 5). По този начин и двата индивида са поставени в много трудно положение, с което организмът се справя по следния остроумен начин:

Гостоприемникът на мястото на присаждането образува една издутост, която постепенно се удължава и става като един вид мост, чрез който се съобщават двата индивида (фиг. 6). За образуването на този мост Елфрида Муц е наблюдавала преместването на клетки от тялото на гостоприемника навън. Това преселване на клетки, за да се образува мост, не може да се обясни механично. Тук виждаме проява на една разумност. Но с това организмът още не се е справил с трудното положение, в което е поставен. Скоро на външния край на моста се образуват пипала. Присадката се откъсва и става самостоятелен индивид, който се прикрепява за някой подводен предмет. На върха на моста се образува уста с венец от пипала. Тогава се получава едно общо стъбло с два клона на горния край, и на върха на всеки клон има по една глава с венец от пипала, (фиг. 7). След това става нещо чудно и в най-висока степен разумно. Мястото, дето се отделят двата клона (L), постепенно слиза надолу, тъй че става като че ли надлъжно разцепване на трупа по цялата му дължина (фиг. 8). Най-после, когато това разцепване дойде до долния край на дръжката, и кракът се разцепва на две. Тогава получаваме два самостоятелни индивида.

Подобни опити с хидри са правени още по много други начини от Елфрида Муц и други биолози. Поуката от всичките опити е следната:

1. При опитите с хидрата забелязваме действието на динамичния принцип.

2. Забелязваме разумност в резорбиране на известен брой пипала, когато те са станали излишни или непотребни на организма.

3. По някой път намаляването броя на излишните пипала става не чрез резорбиране, но чрез сливане две по две на съседните пипала. Тук виждаме, как организмът за постигането на една цел в разни случаи прибягва до разни разумни средства.

4. Когато част от присадката е излишна или непотребна за организма, той прибягва към нейното резорбиране.

5. Когато е нужно да се образува нова част, нова тъкан или нов орган в дадена точка на тялото, то организмът преселва към тая точка клетки от вътрешността на тялото.

Тук виждаме такива разумни процеси, които по никой начин не могат да се обяснят механически.

Значи разумността в организма се проявява при всички възможни нови положения, в които го поставяме.

По някой път целесъобразното реагиране на организма към новите условия се проявява по един съвсем неочакван, остроумен начин: когато при присаждането на двата индивида се получи едно общо стъбло с два клона и на края на всеки клон по една глава с венец от пипала (фиг. 7), то вместо да става надлъжно разцепване на тялото, за да се получат два самостоятелни индивида, почва съвсем друго нещо: точката на разклонението постепенно отива нагоре т.е. двата клона постепенно се сливат. Това сливане върви бавно от долу нагоре, догдето двата клона станат на един и двете глави се слеят в една глава. Сливането на двете глави в една става по много разумен начин: пипалата две по две се сливат, за да се намали двойно по-големият им брой.

С такива и подобни опити биолозите се убеждават, че както произходът на целесъобразността в организма, така и еволюционният процес се дължат преди всичко на един вътрешен разумен фактор, който работи в организма. Такива факти отварят нови хоризонти в биологията, хвърлят голяма светлина върху нашето познание на природата.

------------------------------------------------------------------------------

[1] Transplantationsversuchc an Hydra mit besondcrer Roríicksiclitigung der Induktion, Rcgionalitat und Polaritat" от Elfricde Mutz в спис. ,Arch. fur Entwicklungsmechanik", 121 том, стр. 210.

Е.

Първият, най-важен обект на религиозната мисъл и духовен живот е Бог. Има неща в живота, които не трябва да се доказват. Всеки опит за доказването им е играчка и залъгалка. Ние хората на земята може да си създаваме залъгалки, като се стремим да доказваме съществуването на много неща, което само по себе си е напълно ненужно. Чрез тези залъгалки ние създаваме научни системи, създаваме философски учения, добиваме по-голям авторитет. И ...в края на краищата нищо не доказваме, защото същественото в живота не се нуждае от доказване. Каква нужда от доказване има Бог, Бащата на нещата, видими и невидими? Каква нужда от доказване има светлината, която ни разкрива живота и го прави красив във всичките негови прояви. Каква нужда има да доказваме съществуването на въздуха, без който ние не можем нито една минутка да просъществуваме. Ние можем да правим анализ и да установим естеството на въздуха, на водата, на хляба и на всичко, което ни заобикаля. Това е хубаво, така ние градим наука, развиваме ума си, разбулваме отчасти истината — фактите, законите и принципите, които са легнали в устройството на нещата, на битието. Ала след като направим най-щателни изучавания, винаги има нещо, което ни се изплъзва, което не можем обхвана нито в нашия мисловен разбор, нито в епруветката на изследването. Има нещо, което се изплъзва и то тъкмо туй същественото.

Като изследваме въздуха, ние можем да го разделим на съставните му части, ала нито една от тях сама не може да върши службата на въздуха. В него има точно определени отношения от съставните му части и тъкмо тези отношения с външен израз на туй, което ни се изплъзва от изследването. Когато един химик чрез смесване на разни елементи и съединения получи едно друго съединение, ние казваме — това е туй и туй съединение. Винаги, обаче, изпущаме из пред вид човека — химика, разума, който го е направил. А там е всичкият смисъл.

Кой е направил тази дивна смес — въздуха, с тия точни пропорции на елементите, които я образуват? И така дивно, хармонично и вечно съществува тя — тази животворна смес, без която ние жителите на земята не можем. — Кой я е създал и който я поддържа вечно съща? — В нашето научно лекомислие, ние отговаряме лесно — Природата, природните закони, па дори случайността. А кой поддържа тия природни закони?— Отговаряме: сами чрез определена кръговратност на силите и на веществото. И туй то! — И пак ни се изплъзва същественото — един напътстващ, ръководен разум, толкова тънък, толкова неуловим. Въздухът, това е израз на природната целесъобразност. Без него е невъзможен на земята органически живот. Еволюцията на видовете е вървила наред със стабилизирането на въздуха, с очистването му от всички елементи, които не поддържат живота. Първом се е създал въздухът в този вид и след това са се явили сухоземните животни, да не говорим за растения. Това е велика, ръководена целесъобразност в еволюцията на земята и окръжаващия свят по нея.

Всички природни стихии — светлина, вода, въздух, топлина и проявите им със също целесъобразно направлявани. Те и чрез тях се реализира един план на развитието. Би било дълго да се спираме върху целесъобразните прояви на всека от тези големи сили в природата. във всека и най-малка проява на тези сили има учудваща целесъобразност. На какво почива тя? Ако се вгледаме дълбоко и правилно си обясним явленията, ще я видим навсякъде. А щом тя съществува, съществува и първоначална мисъл или разум, който я обуславя.

Ала ние нямаме за цел да доказваме съществуването на този велик първичен Разум, който е създал целокупния живот. Нашата мисъл е да посочим, че Той ни се изплъзва винаги от нашето наблюдение, и че Той е главно наша постоянна среда и живот. Тъкмо затова, че ние „живеем и се движим" в Него и в Неговите прояви, ние не можем да го установим на пръв поглед. А Той е във всичко, вътре и около всичко в Природата. Той я одушевява, одухотворява. Духът на нещата, неуловимото, това е Той.

Наричат Го Бог, Дух — всепроникващ, наричат Го Първопричина, Вселюбещ, Всеблаг, Всемъдър, Справедлив; в науката се създадоха понятия за Него — „Елан Витал" (Бергсон), „Жизнена Сила" (старите виталисти), „Ентелехия" (старите философи и Дриш), „Космически Разум" (Айнщайн, спиритуалистите и др,) и пр. и пр. Нима са важни имената. Ала всяко име крие една особеност от Неговата проява. Всички имена, които бихме създали, не биха могли да обхванат Неговата същност и не биха могли да обгърнат проявите Му. Затова е Той — „Безграничният", — без начало и край, включва в себе си всичко, ръководи го към определена цел и Той остава вечно непостигнат. Затова старите кабалисти Го наричат „Ен-Соф" (Безкрайният). Той е непроявен като Същност, Сила, Разум — в себе си. Като непроявен е недосегаем непонятен, недостъпен да се разбере с човешки разум.

Като проявен, Той е в цялата Природа. В проявите Му може да бъде изучаван. Така може да се създаде цяла жива наука за Бога, за Този Първичен Разум.

В историческото развитие на човека различни са били представите за Бога, за висшата сила. Като минем през разните идолопоклонски времена и стигнем до еднобожието, проповядвано в библията, човечеството е минало един сънен период в съграждане и разбиране идеята за Бога. Наричаме го сънен, защото в действителност този период е дълъг промеждутък от време, в който масите са живели като животни. Само единици — посветените, са имали едно пробудено съзнание за мистериите, които са ги обкръжавали, за Първата разумна Причина и всичките сили, посредством които Тя е работила тук на земята. На тези единици и школите, в които те са работили, дължим всичките онези дълбоки и красиви писания и законоведства, които са достигнали до нас от древна Индия (Рама, Кришна, Буда), Китай (Лао Дзе, Конфуций), Персия (Зороастър), Египет (Хермес Трисмегист).

Библията има тази заслуга, че провъзгласявайки единния Бог, направи Го близък и приятел на всеки човек. Библията ни даде схващането, че Бог е Дух. Библията ни разказва, че Бог е Истина, Всемогъщ (Йехова), Вседържател (Господар, Господ — Елохим). Наистина в Стария завет срещаме често да се говори за Бога, който наказва и въздава мъст, но това са човешки вметки в чистата идея и понятия за Бога. А от думите, „мое е отмъщението, и Аз ще въздам", трябва по-скоро да разбираме една повеля Божия, хората да престанат да си отмъщават сами. От тези думи изпъква още идеята за Бога като Справедлив. Той дава всекиму това, което сам е заслужил.

В Библията като червена нишка се прокарва навсякъде законът на служенето — служенето на Бога. По пътя на службата човек стига до святост, праведност и съвършенство. А службата е законът на живота. Всеки миг, вейки час трябва да служим, да служим на Бога, да живеем по законите на Бога, а те са в единението с всичко.

Евангелието ни допълва картината, основната идея за Бога. Оттам, от Христа човечеството знае, че Бог е Любов, че Бог е Слово (Словото е Мъдрост и Истина), че Бог е Благ и Вселюбещ, че Бог е „Бог на живите". Библията ни дава най-възвишените идеи за Бога. Те са преди всичко духовни и морални представи за Бога (Слово, Любов, Благост). Ала те са творчески и динамични представи. Словото е творческата сила. Затова още в първите стихове на Писанието е казано: „И рече Бог" — Той се прояви чрез Словото. А що е Любовта, ако не най-мощната сила, що обгръща и преобразява живота!

Ние не можем да се спрем надълго върху тези най-хубави бисери и единствени съвършени представи и идеи за Бога. Целта ни е да ги изтъкнем, да ги подчертаем, за да се види, колко съществени за живота на човека и човечеството са тия висши идеи за Бога. Те и само те, приложени в живота, са в състояние да преобразят живота и да го направят добър за всички, за всичко съществуващо по лицето на земята.

Тук само бегло ще споменем, че през всички времена в окултните школи, Бог като Същност и Сила е бил живият обект на изучаване и живот. Съвършеният живот, при всички условия, е целта на всяка окултна школа. Затова те са центровете на всяка нова и по-напредничава религиозна мисъл. Затова те са факторите за големите реформи в живота. Истинските окултни ученици, които са истински мистици и светии, са винаги готови да отидат на кладата заради Бога. Защото те са едно с Бога и те не умират. А тяхното дело чрез физическата смърт се заквасва все повече и повече и обхваща всички. Това, което се изгражда в окултните школи през всички времена, е квасът на земята, квасът, що заквасва целия свят за живот в любов и добро.

Има един голям отрасъл в човешкия живот, който от миналия век се опита да оспори съществуването на Бога и на духовното въобще. Това е науката на 19. век. В това си отрицание на религиозното, тя самата стана наука — заместителка на религията, нова религия на механистичното. Ала човечеството отиде напред и днес ние виждаме прозренията на много учени, които чрез научния експеримент, наблюдения и разсъждения да откриват духовното, вечното, Разумното в основата на битието, природата и еволюцията, да откриват Бога. Ние се спряхме по-горе бегло, върху някои от тези насоки на научното мислене. Изразено с различни имена, всичките тези учени идват до върховия Космически Разум, който работи навсякъде във вселената и живота. Нима са необходими цитати? — То е въпрос на търсене. Интелигентният човек търси Истината в живота, а който търси, ще намери. Той ще намери Истината и Бога. А за простия, невежия по сърце, всичко е безполезно, нищо не може да го убеди — той няма душевната нужда от по-високо научно мислене и от един по-висш и по-разумен живот.

Ние ще приведем няколко мисли само на двама големи учени на днешното време, а такива има много днес, които са успели да видят Космическата Разумност, Бога, проявен в Природата и живота на хората. Айнщайн възкликва в своята книга „Моят светоглед", че той винаги остава възхитен от Великия Разум, който се проявява в битието. Няма да споменем за Дриш и плеядата неовиталисти, които доказват проявите на това Разумно Начало в света на органичното и в целокупната природа. Ще приведем само няколко мисли, заети от Карел (Д-р мед. Алекси Карел от Рокфелеровия Институт), който след дългогодишни наблюдения и изследвания е успял да проникне в неизвестния човек и написал прочутата си, епохална книга — „Човекът — неизвестният". Ето какво казва Карел за мистицизма, за духовния живот, за Бога: „Човечеството е получило по-дълбок отпечатък от религиозното вдъхновение, отколкото от философската мисъл. Мистичната дейност днес се порицава от повечето религии. Нейното значение дори е забравено. С това забравяне е свързан, вероятно, упадъкът на черквите. Защото животът на една религия зависи от огнищата на мистичната дейност, които тя е способна да създаде.

Обаче, религиозното чувство е останало в съвременния живот една необходима функция на съзнанието на някои индивиди. Сега то започва да се проявява наново у някои хора с голяма култура".

„Красотата, която търси мистикът, е по-богата и по-неизразима от тази на художника. Тя не облича никакви форми. Неизразима е на никакъв език. Тя е скрита зад предметите на видимия свят. Показва се на малцина. Изисква издигането на духа към едно Същество, което е изворът на всичко, към една власт, едно средище на сили, което християнските мистици наричат Бог".

„Мистикът влиза в съприкосновение с нещо неизразимо. Той постига възможностите да общува с Бога. Той съзерцава Бога и действува с него. — Ние трябва да приемем опита на мистиците, както ни е даден. Само тези, които сами са изживели живота на молитвата, могат да го оценят. Търсенето на Бога е, наистина, съвършено лично предприятие. Благодарение на известна дейност на съзнанието, човек се стреми към една невидима действителност, която се намира в материалния свят и се простира оттатък него".

„Известни душевни прояви могат да се придружат с промени, колкото анатомични, толкова и функционални, на тъканите и органите. Тези органични явления се наблюдават при различни обстоятелства, между които се намира състоянието на молитва. Под молитва трябва да разбираме не просто машинално декламиране на формули, но едно мистично възнасяне, където съзнанието е погълнато в съзерцаване иманентния и трансцедентния принцип на света. Това душевно състояние не се предава чрез разума. То е неразбираемо от философите и хората на науката и е недостъпно за тях. Но би могло да се каже, че простите могат да усетят Бога така лесно, както топлината на слънцето или добротата на един приятели Молитвата, която се придружава с органични въздействия, представя някои особени свойства. Най-напред тя е съвършено безкористна! Човек се отдава на Бога, както платното — на художника и мрамора— на скулптора, В същото време той иска Неговата милост и му излага своите нужди, а най-вече тези на себеподобните. Обикновено, излекуван бива не този, който се моли за себе си, но този, който се моли за другите. Този вид молитва изисква като предварително условие отказване от себе си. Скромните, невежите, бедните са по-способни на това отрицание, отколкото богатите и интелектуалците. Така разбрана, молитвата предизвиква понякога едно странно явление — чудото" (Разни места от стр. 159 до 176).

Изнесохме мисли от Карел, за да изтъкнем, че големи хора на науката идват днес до убеждението за духовното и съществуването на Разумната Първопричина, която се проявява навсякъде в живота. При много случаи ние не забелязваме тази проява, защото живеем в нейните закономерности, но когато тя стане при неизвестни нам случаи, тогава ние виждаме една проява, която сме свикнали да я назоваваме чудо и чудеса. Всички дремещи чакат днес чудеса, за да се убедят, а не могат да видят Великия Разум в хармонията, закономерността и целесъобразността, които съществуват навсякъде в Природата”.

И да добие убеждение, все пак, човек се нуждае от жива опитност за Бога, за Неговите прояви, за вечността на живота и съществуването на духовното, на отвъдното. По тия въпроси ще говорим друг път. Тук само ще изтъкнем, че човек може да добие връзка с Живия Бог, тъй като Той има „специални отношения към всяко същество" (Учителят). Пътят е този, по който сам Бог гради своите отношения. Той е в Любовта. Бог ни обича; трябва да обикнем и ние от все сърце и душа, нека да кажем практически, ближните си, цялата природа. Тогава ще затрепти в нас гласът на познанието, ние ще видим Бога в нас и вън от нас. Ще Го обикнем и познаем. — „Обичайте Бога вън от вас и вътре във вас, за да Го познаете. Може да познаете Бога, ако Го обичате" (Учителят). Ще създадем жива връзка, ще се събуди в нас това, което сме свикнали да казваме „религиозно чувство и съзнание" „мистично изживяване и действие". И в чистотата на нашето сърце и мисли, в слово и в дела, ще живеем в общение, единение и проява на Бога. Затова е казано: „Чистите по сърце ще видят Бога". Само като се освободим от натруфеността и неестествеността на днешния век и хора, ще познаем и видим Бога. Ще Го познаем в тихия глас вътре в нас, който ни напътва да вършим добро и да обичаме всичко, при всички условия, защото Той е вътре във всичко. Ще Го познаем на сън и на яве навсякъде, защото където е Той, има живот, любов и свобода. Ще видим, че в Бога, Който е във всичко, ние сме едно с всичко съществуващо. И ще намерим смисъл в живота и ще се отърсим от всичките кърви, омраза и разрушения, в които живеем. Бог, идеята за Бога и връзката ни с Него, ще ни възвърнат загубеното и потъпканото братство между човеците и народите.

Ще завършим с няколко мисли от Учителя:

„Религиозността е едно от най-свещените чувства. За да бъдеш религиозен, трябва да гледаш всичката Божествена красота и да вземеш участие в нея. Човек, който обича Бога, взима участие във всичко.

На Бога се служи, когато умът, сърцето и душата са свободни. Трябва да имаме ясна представа за Бога, ние влизаме в съставните части на Неговия живот. Когато мислим за Любовта, да мислим за Бога, да Го обичаме.

Светът и животът ще се поправят, когато почнем да вършим точно обратното на това, което хората правят. Вместо първом да обичаме себе си, да възлюбим най-напред Бога, после нашата душа — Божественото в нас и да възлюбим, след това, ближните си. Тогава ще познаем Бога и Той, ще ни се изяви и благослови. И ще дойде вечен мир и братство между човеците на земята".

Всяко нещо, което човек има или знае, е ценно. Въпреки това, човек рядко цени онова, което знае и притежава. При тая оценка важно е онова, което допринася нещо за живота ни. Благото на човешката душа се определя от вътрешния живот, който се характеризира с вътрешно единство. Единство на нещата съществува само там, дето се върши волята Божия. Който върши волята Божия, той е свързан с Цялото.

Нещастието на съвременния човек се крие в това, че той е лишен от вътрешно единство. Той търси щастието вън от Първичната Причина, вън от себе си. Така щастието не може да се намери. Всяко нещо, което е вън от човека, вън от Първата Причина, представя сянка на реалността. Това, което е вътре в човека, представя същина на нещата. Хората тичат подир сенките, защото тях виждат. Същината, реалността, никой не може да види. Вие се гледате в огледалото и казвате, че се виждате, но там вие виждате вашата сянка. Вие не виждате в огледалото своите възвишени мисли и благородни чувства, които в същност представят човека.

Вие сте претоварени с голям и тежък багаж, не може да го носите. Какво трябва да правите? Разтоварете багажа, отворете го и вземете със себе си най-ценното, най-същественото. Другото оставете настрана. И когато мислите, и когато чувствувате, и когато действувате, всякога избирайте най-ценното, най-същественото, онова, което е пряка ваша работа, защото има право отношение към вас, което е най-близко за реализиране.

Не всякога външно красивите неща са най-хубави, най-умни, най-богати. Някой може да има хубава, солидна къща, да се облича в красиви нови дрехи, но това не значи, че този човек е много издигнат и напреднал. Райската птица има красива дреха, но не е най-умна от птиците. Заради красивите й дрехи често й оскубват перата.

Няма по-хубаво нещо в живота на човека от това, да знае, как да се обхожда и да цени нещата. Когато срещнете някой човек, дръжте в ума си ценното, което той има в себе си. Книгата е ценна не заради хубавата подвързия, но заради съдържанието, което може да ползува човека. А да имам обхода към книгата, това значи да се отнасям с почит към съдържанието й, а външно да я пазя. Човек трябва да цени и да знае, как да се обхожда с лица и предмети вън от себе си, но той трябва да цени своя ум и своето сърце и да знае, как да се обхожда с тях. Ако не знае, как да се обхожда с ума и сърцето си, ако не може да ги пази чисти и не знае да ги цени, нищо не може да постигне. Затова, всеки трябва да се стреми да изработи в себе си правилна външна обхода и чувство да цени малките неща. Който няма правилна външна и вътрешна обхода, той влиза в стълкновение с волята Божия. Човек трябва да знае правилно да се обхожда с всичко онова, което Великият е създал. Той трябва да цени създаденото от своя баща. Да не цени тия неща, значи да влезе в разрез с Великия закон, който действува в света, както и в самите нас.

Всяко недоволство, всяко неразположение на човека се дължи на нарушаване закона на обходата и на обезценяване на малките неща. Велико нещо е обходата. Да обичаш някого, значи, да му отдадеш най-малката любов. Човек се нуждае от малко. Дайте малко внимание на човека и той ще бъде доволен. За да покажете, че цените никого, постъпете с него така, както постъпвате със себе си. Ако дойде в дома ви странник, дайте му изобилно вода да измие краката, ръцете и лицето си; после го нахранете и му предложете да си почине. Щом изпълните тези неща към него, вие показвате, че го цените. Този човек ще ви благодари, ще пожелае и друг път да се срещне с вас.

Когато ходите всред природата, по планините, пазете чистота. Това е най-простият израз, с който можете да покажете, че цените това, което разумната природа е създала. По този начин ще се свържете с напредналите същества в невидимия свят и те ще ви помагат. Човек трябва да се учи да слуша. Божественото говори няколко пъти на човека. Не слуша ли, напуща го. Веднъж се говори на сърцето му, втори път на ума му, трети път на волята му; ако не послуша, започват да му говорят по друг начин. Докато се говори на човека с любов, той трябва да се самовъзпитава, да използува добрите условия. Човек иска от другите да имат към него добра обхода, да го ценят. Щом иска това за себе си, той трябва да го отдаде и на другите. Всичко, каквото виждате около вас, е създадено от Бога. Затова, обхождайте се добре към всичко онова, което Той е създал. Ценете всичко, което Той сам цени.

Мнозина мислят, че както и да живеят, се ползуват от Божията любов. Това е крива мисъл. Не може Любовта да е благосклонна към вас, ако нямате правилна обхода към всичко, което Тя е създала и, ако не цените създаденото от Нея. Ще кажете, че още не сте съвършен. — Не, вие още днес можете да имате правилна обхода към всичко, което ви заобикаля и да го цените. А щом се обхождате добре, щом цените нещата, грехът и злото ще изчезнат от вас. Затова от всекиго се изисква съзнателна работа — работа с любов.

Всеки ден работете върху себе си да придобиете правилна обхода, да цените всичко, което ви е дадено. Ценете вашия ум, вашето сърце, вашата воля. Обхождайте се добре към ближните си, към всички растения и животни, към цялата природа. Ценете всичко, което ви обикаля. Придобиете ли тези две неща, вие ще бъдете човек на новото, човек на любовта. И царски син да сте, вие трябва да имате добра обхода и да цените нещата. А нещата не се ценят по външното им положение. Може да заемате високо място в живота; това не значи нищо. Има други, които не заемат такова място и могат да имат по-добра обхода от вас и по-тънко чувство.

Искате ли да бъдете силни, красиви, доволни от живота, обхождайте се добре, ценете правилно всичко, което Първата Причина е създала.

Помнете доброто, което някой ви е направил.

Всеки, който е развил в себе си добра обхода и чувство да цени нещата, той ще намери пътя на праведния. А пътят на праведния е път на светлината.

Д-р мед. Йл. Стр.

Идва някой и казва: „Болен съм". Трябва да е бил някога здрав, за да може сега да се разболее. Но в какво се е състояло неговото здравословно състояние, как ь се е отразявало върху чувствата, желанията и постъпките му, той не знае. И сега също не знае, от какво е болен. Търси подкрепа от другаде. Защо? — Защото той не е знаел, кога е бил здрав. Той не познава себе си в здравно отношение, не е имал почит към хубавото, вечното в себе си и не е имал самочувствието на един здрав човек. Ние, хората, като че ли преживяваме дните си в сън, без да имаме самопочитание към това, което е вложено в нас. Ние търсим да видим нещата винаги вън от себе си, да видим нещо, излъчено от нас, изявено във физически форми, като жертвуваме за това понякога и нашите сили. Ние искаме да материализираме всичко, което е вложено в нас и му се радваме като наше творение. Но това ли е задачата ни? — Нам липсва едно пълно себепознание, а като последствие от това — вяра в личното съществуване. Ние се считаме по-кратковременни, отколкото нашит проявени желания, и затова човечеството живее с единствен стремеж да осъществи желанията си, били те лоши или добри.

Чудни сме ние хората! Това, което ни прави удоволствие, сме склонни преди всичко да приемаме за добро и го вършим без да подозираме, че тези наши постъпки или желания ни навреждат. Ние познаваме само това, което може да задоволи влеченията ни, а какви са последствията от това, нас най-малко не ни интересува. А това е по единствената причина, защото ние не поддържаме никаква връзка с духовното у нас. Тази липса на връзка, която ще ни обезпечи една добра преценка на реалното в живота, се предшествува от липса на вяра в доброто. Защото в този случай ние, като не проявяваме доброто, мислим, че това, което блазни нашите чувства, желания и влечения, е добро. Докато обаче ние бихме могли вечно и неотменно да проявяваме доброто в живота си, липсата на доброто в същия е временно и свързано със страдания.

Когато се радваме, ние знаем що и за какво се радваме, а когато страдаме, ние сме безпомощни, както изпуснат кораб в бурно море. А това как е възможно да стане в един и същи индивид? Ясно е, че нещо е смутило връзката с нашето аз, ние сме се отклонили от вярата в нашето духовно битие и законите на временното, преходното са взели връх над нас.

„Днес повечето хора гледат на Бога като на външна необходимост, като на същество, което наказва и преследва, поради което имат повече страх от Него, отколкото Любов. За тях Бог е в бурята, в земетресенията, в страданията. Те не Го търсят в себе си, но само отвън. Докато гледат така на Бога, те остават винаги далеч от Него. Приемете първо Бога в себе си, и своята душа, и своя ум, и в своето сърце като израз на велики мисли и чувства, като подтик на добри и възвишени дела. Оттам погледнете вън, в обкръжаващата природа, и ще Го видите във всичко чисто и красиво". — У.

Болестите и страданията лишават човека за известно време от личното му отношение към преходното в живота. Всичко физическо не го блазни вече. Нему почва де причинява страдания всяка мисъл за преходното — повърхностното. Човек, когато е болен, даже се отказва да се храни. Защо тази апатия към това, което до вчера му е причинявало наслада или забава? — Човек в болезнено състояние почва да се вглъбява. Той почва да търси вечни и неизменни сили в себе си. Той търси да направи връзка със своето вечно аз и започва да вярва във вечното, което му е поверено. Той иска да оздравее. Иска да живее. Той започва да вярва.

Чрез тази новосъбудена вяра болният влиза в допир с душата и духа си. Той търси допир чрез същата и с Вечното в света, това, което дарява живот. Защото „Духът държи всички органи на тялото в пълен ред и порядък. Душата пък пребъдва във функциите, които изпълняват органите и се ползува от енергиите, които те възприемат и предавай. — У. Вярата в здравето дава възможност на нашия дух и душа да се проявят във физиката ни. И от степента на тази наша вяра, на това наше всеотдайно желание да бъдем здрави зависи скоростта на нашето оздравяване. Понякога болният се нуждае от две истинни думи, за да оздравее. Друг път пък него не го задоволяват всички обяснения и лечебни методи, които лекарят би му дал. Той не вярва в себе си. Не може да задоволи и заглуши съмнението в собственото аз. Той няма вяра. Страданията тогава го обкръжават, връзката му със собствените добродетели става все по-слаба и по-слаба. Болният почва да се чувствува все по-самотен и изоставен. Докато това уединение, наложено от страданията, постави болния да съзре, че той сам е нищо, и че само връзката с неговата душа, дух и вечното в живота ще му обезпечат живот и благоденствие, може да се изминат дни, а даже години. Тогава болният, прочистен от всяко съмнение и пропит с вяра в доброто, може да бъде лекуван. Така Христос лекуваше тези, които имаха вяра. За него не бе цел да дари живот на тези, които бяха безверни, а на тези, които се отличаваха с вяра. Той питаше „Искаш ли да оздравееш"? или „Вярваш ли в мене"? — И тази вяра спаси много души. — „И там имаше някой си человек болен от тридесет и осем години. Него видя Исус, че лежи и понеже знаеше, че от много време вече боледува, казва му: „Искаш ли да оздравееш?". След като го излекува с думите: „Стани, дигни одъра си и ходи", Христос го срещна повторно и му рече: „Ето, сега стана ти здрав, не съгрешавай вече, да ти не стане нещо по-зло" (Йоана 5).

Така животът ни налага чрез страдания, били те физически или душевни, да прогледаме чрез вярата си. И който придобие вяра в доброто, в собственото божествено аз и в Бога, ще благоденствува.

Е.

„Религията е опиум за народа", ето тежката максима, с която си служат материалистите, когато велегласно и надуто се изказват против религията и въобще против духовното търсене. „Религията има за цел да приспи масите, а отделните единици стават религиозни, когато се уплашат от живота, от страх пред неизвестното и неразрешеното", допълват всички ония, които се считат за много интелигентни и съвременни. Те считат че е твърде назадничаво да вярва човек в Бога и, че вярата в Бога е резултат на безизходност и безсилие да се бори човек с живота. Науката, казват те, ни даде мироглед за живота. Няма Бог, няма справедливост! И следва един презрителен и самодоволен смях, сякаш тези „модерни езичници" са стигнали до най-високите върхове на живота, сякаш са разрешили всички въпроси, които им се поставят неотклонно всеки ден, сякаш са най-високо поставените хора, а всички други са плебеи, низко-стоящи и невежествени хора. В същност, тия високо учени книжници не познават науката, а религията и свързаните с нея въпроси съвсем не проумяват. За духовна опитност пък не може и да се говори. Такава те нямат. А са надути до безкрайност!

Без съмнение, когато се говори за религия и духовен живот, трябва да се подчертае, че църковност и религия са напълно различни неща. Истинският духовен живот е жива опитност, а религията е знание за духовното. Църковността пък е една външна обредност, чийто смисъл е отдавна загубен. Чрез тази обредност се цели, наистина, а малко се постига, да се насочат мислите и чувствата към страх от Бога и като следствие — по-добър живот на земята. Църквата не можа да спаси човечеството и да предотврати войната, но живата религия на Духа ще покаже пътя, истинския път към живот и любов между хората. Светът беше се е обезверил, а сега страданията ще го възвърнат към изворите на вечния живот.

А що е религия, що е духовен живот? Ние няма да се занимаваме със значението на думата религия. Тя е дълго, много пъти дискутирана Пък самите думи нищо не значат, ако човек сам не внесе смисъл в тях. Преди всичко трябва да отдадем на материалистите право, че има една проява на религията, която е израз на страха, на човешкия страх пред неизвестното, пред несигурността в съществуването, страх предизвикан от природните стихии. Този страх, обаче, не е резултат само на безсилието на човека, както днешният учен желае да смята. От чисто окултно гледище, силите в Природата не са само механически, слепи сили. При много от техните прояви има пълна творческа, еволютивна целесъобразност. При други техни прояви, трябва да видим резултат от намесата на човешкия живот в Природата. Ние не можем да считаме, че най-разумното същество във физическата природа — човекът е неактивен фактор в нейните прояви. Ако е вярно, както днес установява и науката, че мисълта на човека предизвиква механическа сила, то много просто е да се разбере, че човек със своята мисъл раздвижва силите на Природата и понякога те се стоварват върху главата му. Представете си каква сила представя обединената мисъл на една маса хора, насочена в една определена насока. Тази мисъл, ако е разрушителна, създава катаклизми в природата — бури, промени в климата — застудявания и горещи вълни, неурожаи, па ако щете и земетресения и други подобни явления. За нас е ясно, а окултизмът винаги е твърдял това, че човек със своите мисли и прояви, е явен и скрит фактор за много събития в природата. Когато примитивният човек наблюдава много прояви на природата, които създават бедствия и се повтарят при определени случаи, при дадени обществени положения и състояния, той тегли заключение, че това е наказание, което силите на природата му налагат. И той почва да обожествява тия сили и все пак не само от страх, но и поради добитата опитност и знание за смисъла на дадена природна стихия в момента. Обожествяването на природните стихии не е резултат само на страха Взаимоотношението между проявите на човека и човешките маси и природните стихии днес вече е обект на научни изследвания. Това не са фантазии и суеверия вече, а установени факти. Всяка проява в природата, носи печата на целесъобразността, следователно тя е обусловена от разумни причини. В нашето отношение към природата и нейната проява, не страхът е основен камък, но познанието ни за разумността, която движи всичко. Към тази разумност ние изразяваме чувства на благоговение и се стремим не да я умилостивим, но да бъдем в хармония с нея. Защото само хармонията с разумността, а следователно и силите в природата, ни дава смислен живот и блага.

Айнщайн, един от големите мислители на днешното време, много правилно е разграничил, че съществуващите големи религиозни учения, не са религии на страха, но те са социални форми на живот. Те са свързани с обширни социални законодателства. Основата на всички тия законодателства, без съмнение е върховната Истина, Бог. В името на Бога, хората, обществата трябва да живеят един по-добър и по-съвършен живот. Тук обожествяването на природата се прехвърля към едно цялостно Единство, Което е разумно, създава социалните норми и управлява обществените отношения. В това отношение схващането, че съвременните религии представят социални учения за разумен и съвършен живот е един голям скок напред, отколкото общата класификация на материалистите, че всички религии и религиозни учения са резултат на човешкия страх.

Има една религиозност, която Айнщайн нарича космическа религиозност — тя седи над всички форми на днешните религиозни прояви. Тя представя едно съзнателно отношение на всеки разумен и осъзнал се човек към Всемира, към великия Разум на битието. Тази религиозност не те свързва със страха, нито със социални норми. Тя ти разкрива една от най-великите тайни на живота, тя ти разкрива, че битието почива на една велика всеобхватна Разумност, една малка проява на която сме ние човеците. Какъв велик смисъл има в това съзнание за принадлежността на човека към това космично Цяло, към тази велика Разумност на битието! Човек е едно с цялото битие което е разумно и целесъобразно. Целият живот на такъв човек се преобразява. Той е едно с всички свои подобни и с всичко, което съществува. Той гради истински отношения в живота — отношения на любов и творчество.

Спряхме се на тези няколко прояви на религиозност, за да подчертаем, че религиозността е повече или по малко едно живо търсене на здрави стойности в живота. Това търсене почива колкото на чувството, толкова също и на знанието и опитността. Религиозният живот е една жива опитност и една жива и здрава наука. Бог, най-важният обект на всяка религиозна мисъл е предмет на жива опитност и наука. Затова в писанието е казано: „Опитайте ме и вижте, че съм благ". Без опитност старите религиозни мъдреци не биха изказали тази мъдрост на вековете. До познанието на Бога можем да дойдем само чрез опитност и любов. Няма мъдрец, няма философ, а няма и обикновен човек, който е търсил Бога да е дошъл до друго заключение. Бога ще считаме в неговите прояви, ще го изучаваме в цялата природа, ще го видим в справедливостта му, която не закъснява никога да се прояви на земята.

Нашата цел, в тези общи изяснения не е да напишем дълго съчинение върху религията и духовния живот. Такива съчинения има много. Доста нещо има писано по тия въпроси и от окултно, гледище. Нашата цел не е и да спорим с материалистите и безверниците. Тях книгите и словата не могат да убедят. Единственият начин за убеждение за тях са страданията и обезверяването в собствените земни богове, на които се кланят. А страдания има вече много по земята. И ще има още и то твърде много. Ще се раздруса всеки, ще се разклатят всичките му устои и вярвания. Ще умрат в злоба и гняв мнозина, ала ще има много, които ще потърсят истината, ще потърсят истинските опори на живота, ще потърсят духовното, онова .което не гние и нито молец, нито ръжда го хваща". И ще намерят утеха и смисъл, а след това ще почнат да живеят така, както никога не са живели. Ще живеят със светлина и пробудено съзнание, ще живеят със знание и любов за един нов живот — живот свързан с всички хора, с цялата природа, с Бога, който обхваща всичко. За тия, които търсят и ще потърсят, за тях желаем да нахвърлим тези редове върху най-съществените, най-дълбоките и най-красивите въпроси на живота. На тях желаем да разясним въпросите, обект на религията и духовния живот — в тяхната чистота и от гледището на най-извисеното схващане на съвременността и на новото учение. В днешните времена па угнетение, наш морален дълг е да сторим това, защото „даром сме взели и даром трябва да дадем".

Религията в своята чистота има свой обект, своя практика и своя традиция. Духовният живот има също своя цел и практика. Ние сме свикнали с досегашните форми на религиозна и духовна мисъл. Повече или по-малко, тези форми са статични и откъснати от целостта на живота. Новото учение ни разкрива същности на тия въпроси като динамична проява на самия живот в широк смисъл и съграждащ истинския земен живот на човека тук долу. От това именно творческо — динамично гледище ще се стремим да разгледаме обекта и практиката на религията и духовния живот, толкова важни през всички времена, а за днешните и идващи дни — най-важни фактори за живот и развитие.