Iskri4ka

155. УЧИТЕЛЯТ ТЪРСИ УЧЕНИЦИТЕ СИ Вергилий Кръстев: Чета от бележника си случки, които съм записал преди 20 години и сега ще ги прочета за да ги разкажеш подробно. Елена Андреева: Чети, аз слушам. В.К.: Имаше един учител по литература в Пловдив. И те отиват с Николай Райнов в Мърчаево и там Учителят му казва на Николай Райнов: „Ти винаги си бил мой ученик". Тогава Той накара да се купят всички книги на Николай Райнов. Е.А.: Виж сега, бяхме в Мърчаево. Аз не влязох в контакт с него, не знам, някъде съм била, вкъщи може би, не съм била при Учителя, нали? Този го доведе. В.К.: Учителят по литература от Пловдив. Е.А.: Е този, не си спомням името му сега в момента. В.К.: И какво стана по-нататък? Е.А.: Отива този при Учителя, но аз мисля, че Николай Райнов казва на Учителя: „Ти си ми бил Учител винаги". В.К.: Така ли? И там Учителят му казва, нали, Учителят му казва: „Ти винаги си бил мой ученик. Е.А.: Николай Райнов казва: „Ти си бил винаги мой Учител". Ама той Го е познал за да го каже. Николай Райнов все пак беше човек по-духовен и никой друг не е отишъл да Му каже такова нещо. Аз не съм чула някой да е отишъл това да Му каже. В.К.: „Ти винаги си бил мой Учител". Е.А.: Да, значи той Го е познал както учениците познаха Христа. В.К.: И тогава Той нареди, накара да се купят всички книги на Николай Райнов. Е.А.: Да. В.К.: Значи този въпрос така седи. Значи вие го чухте, коментариите по този случай. Е.А.: Да, коментариите. В.К.: Сега тук съм записал Учителят се заселва у Гумнерови 1906 год. Е.А.: Да. В.К.: И седи там до края на живота си. Той се прехвърля на Изгрева в 1926 год. Е.А.: На Изгрева да живее през 1926 год., когато направиха първия събор в София. Да, след първия събор. В.К.: Как точно се случва, че Той отива да живее у Гумнерови? Той отначало е бил у Бъчваров. Е.А.: У Бъчваров е бил, децата му заболяват от скарлатина, тогава за скарлатината беше 40 дни карантина и Той как ще стои затворен толкоз и търси някъде да излезе. Леля Гина, туй ми го е казвала, леля Гина, аз от нея го знам. Леля Гина казала: „Абе Петко, нека да извикаме, нека да поканим г-н Дънов, /Д-р Дънов тогава Го наричали/, да дойде да живее у нас, в зимника". Защото нямат и те място. Те имат само една стая, в другата стая е квартиранта и нямат къде хората да го сложат, но имат желанието да Му помогнат. Нали и Учителят спази този закон, дето казва Христос: „В която къща влезете не я напущайте." В.К.: Ха, ха. Е.А.: Нали? Да, „Където ви приемат, не я напущайте." И Той не я напусна до края на живота си. В.К.: До края на живота си, значи Той вече се заселва у Гумнерови. Е.А.: Заселва се в Гумнерови и почва да държи беседи на малко хора. На близките. Първият път е слязъл с Библията, сега не е слязъл, защото Той е бил в зимника тогава още. В.К.: Но се е качвал. Е.А.: И държи беседа, но тя не е записана, защото никой не е имал умение, да, никой не Го е познавал, че Той е такъв Учител дошъл със задача. В.К.: И Той е млад 35/36 годишен. Е.А.: Е да, млад човек. В.К.: Къде е 1906 год. Той е още млад. Е.А.: Млад е разбира се. В.К.: Значи първите беседи са слушали, след туй са си водили бележки. Е.А.: После почнал да записва чичо Петко Гумнеров. Бил записвал това, бил е писар. Съдебните дела и процеси ги е записвал и така е бил бързописец. И затова всичко, което е говорил Учителят почнали да го записват, щото видяли, че не говори що да е. Не е лошо, а е знание. И естествено преценили това. Преценили и го ценят. И до края вижте всички сме имали желание да слушаме Учителя. В.К.: Сега чета от бележника си по-нататък: Излизайки от салона Учителят вдигна пръст и каза: „Няма престъпление, което свещениците да не са Ми преписали". Е.А.: Да, аз го чух. В.К.: „Но това всичко ще се върне към тях". И то се върна. Е.А.: Нещо бяха говорили свещениците, бяха говорили против Учителя. Във вестник ли беше писано, не знам какво и Учителят така вдигна ръката: „Няма престъпление, което да не са Ми преписали. Но всичко ще им се върне". И все пак не им се върна много. Какво им се върна, ех, ограничени са. Ограничени са, свърши се. След 9.IX.1944 год. обявиха, че вече няма Бог. Няма Бог. В.К.: За властта. Е.А.: Е, имаше църква. Все пак запазиха готова запазиха го, да, което е вярно. В.К.: Срещнах едно така изявление на Учителя пак в частна беседа, в която Той казва: „В бъдеще държавата ще ограничи църквата". Е.А.: И тя е ограничена. В.К.: Пък на друго място казва: „България ще бъде единствената страна, гдето няма да има в църквата Бог". Е.А.: Тъй. И на там върви, да. Щото българите не са вярващи много. В.К.: Не, и това си е наказание. Е.А.: Е, и наказание. В.К.: Това е наказание, хула срещу Божествения Дух. И то се върна. Сега и църквата почти е унищожена. В.К.: Сега по отношение на една книга, която е преведена в 1936 год. „Льо Метър парл" - „Учителят говори", тя е от Маркова преведена. Е.А.: Маркова я е превела. В.К.: Тя какво преведе Маркова тогава? Е.А.: Ами преведе няколко книги. Виж сега, Георги Радев работеше с нея. Георги знаеше френски език доста добре, Маркова знаеше повече френски от български. И тя даже ми е казвала: „Аз мислех, че българският език е беден език. Като започнах да работя и да превеждам от български на френски, видях, че съвсем не е така, че българският език има думи свои, специални, които ги няма френският език". И тя е трябвало да търси подходящи френски думи, защото тя беше интелигентна жена Маркова. И тя след заболяването й и след оздравяването от това, идваше винаги редовно на стола да се храни. В.К.: В знак на благодарност може би. Е.А.: Да, в знак на благодарност, почна да работи. В.К.: Тя от какво заболя? Е.А.: От преумора. В.К.: Сега тя е била по народност? Е.А.: Тя е по народност белгийка. В.К.: Белгийка, омъжена за българин. Е.А.: Женена за българин, но той калпазанин българин. И тя като вижда, че той е калпазанин, а вече имала две деца момче и момиче, спретва се и започва да работи. Най-напред е предавала уроци по пиано, но после почва курсове по френски език и много е работила. Тя е имала от сутрин до вечер курсове. Един след друг, един след друг и много изтощена беше. Тя просто не можеше да мисли, когато дойде на Изгрева. Така изтощена беше. И понеже, аз просто се сприятелих с нея, защото живеехме наблизичко и аз исках да говоря с нея френски език. И тя беше съгласна, даже аз й казах: „Аз съм съгласна да ви услужа нещо, само и само за да имам възможност да говоря с Вас френски език. Щото аз учех френски, ама не можех да говоря. В.К.: Да. Е.А.: И така се сприятелих с нея. В.К.: Да, вие сте направили едно изказване за нея: „Учениците на Маркова проговаряха на френски". Е.А.: Да. Учениците на Маркова научаваха френски. В.К.: А другите, не. Е.А.: Учениците на другите учители, които еднакви часове имаха в училищата всичко еднакво не можехме да говорим, да. В.К.: Сега тя как се е запознала с Учителя Маркова? В първите години? Е.А.: Не мога да ти кажа. Запознаването й, чакай, казвала ли ми е нещо Маркова? Виж какво тя дойде за съвет при Учителя, за оздравяването й, доколкото знам. Тя като болна за помощ е дошла, да. И понеже Учителят й даде задача само за една малка стомничка. Каза й: „Ще си купите една малка стомничка от два литра най-много и с нея ще ходите на изворчето за вода и ще се връщате". И всеки ден това. Виж какъв прост метод даде Учителя. В.К.: Учителят е държал беседи в първите години, в салона на Маркова. Е.А.: Кой? В.К.: Учителят. Е.А.: А, не е държал. А да, в Маркова държа само лекции на Младежкия клас. В.К.: В нейния салон. Е.А.: В нейния, да отначало ние бяхме в „Турнферайн". Младежкият клас в салона на Маркова се проведе, защото ние бяхме по-малко хора. Бяхме най-много 50-60 души. А пък онзи, другия беше много голям салон за повече хора. Сигурно повече разноски, за да не се правят разноски вероятно сме го направили. В.К.: В този салон тя държи курсове по френски език. Е.А.: Курсовете и ние както са курсовете след тях и ние отивахме, насядвахме и Учителят идваше и говореше. В.К.: Значи тя познава Учителя още от това време? Е.А.: Да, оттогава, да. В.К.: И след това тя идва вече на Изгрева? Е.А.: Да. В.К.: А тя си дава салона на Учителя. Е.А.: На Учителя даде си салона, даде си даже и черната дъска. Щото тя като престана вече да държи курсове и черната дъска си даде. Тя имаше хубаво отношение към Учителя. Ами и Учителят имаше хубаво отношение към нея, като към човек, който работи. Тя щом оздравя започна да работи. И туй, което е преведено е прекрасно. В.К.: Тя няколко книжки е превела. Е.А.: Сега не мога да ти кажа всичките, какво име имат. Знам, че няколко е превела. В.К.: Значи това, което е преведено на френски е преведено от нея? Е.А.: От нея. Ние нямаме други преводи. В.К.: Сега по-нататък. Савка е била казала, че Учителят е дал „Добрата молитва" в 12 точки. Как стои този въпрос? Е.А.: На мене Савка ми каза това. В.К.: В 10 или в 12? Е.А.: В 12. В.К.; Щото аз съм чувал, че в 10. Че всяко изречение представлява ключ. Е.А.: Не, 12 точки. Чакай тефтерчето да го взема. 12 точки, да. В.К.: „Добрата молитва" 12 точки. Какво знаете, кога е дадена „Добрата молитва? И защо в 12 точки? Каква е идеята на Учителя? Е.А.: Е, виж това не мога да кажа. Това не мога. В.К.: Всяко изречение отделна точка. Е.А.: Да, всяко изречение отделна точка, да. Учителят за тази молитва е казал: „След „Отче наш", най-хубавата молитва е „Добрата"". В.К.: Значи дава за нея точки. Защото аз все смятах, че е в 10 точки. Е.А.: Ех, сега не е грешка. В.К.: Ясно, да. Значи всяко едно изречение е отделно. Е.А.: Е, Савка ми го е казвала. В.К.: На друго място съм чул, че за тази молитва Учителят е казал, че ще бъде молитва на следващата шеста раса. Е.А.: Вярвам. В.К.: „Отче наш" е за петата раса. Е.А.: Вярвам, тя е много хубава молитва. Много хубава молитва е, но виж Учителят е дал много хубави молитви, не само една. „Плодовете на Духа" е хубава, „Триединния Бог" е хубава, всички, много хубави молитви има. Всичкото е така бисери. В.К.: По отношение преводите. Савка е превела на немски „Високият идеал". Друго беше ли превела Савка? Е.А.: He. В.К.: А Тереза, майка й? Е.А.: Майка й преведе „Учителят говори". Чакай, Савка преведе „Високият идеал", а майка й преведе „Учителят говори". В.К.: Защото съм ги виждал тия две книжки официално. Друго нещо на немски не е превеждала? Е.А.: А, през време на Учителя не. В.К.: Това е на френски, а на английски какво е превеждано през време на Учителя? Е.А.: Най-малко има на английски. В.К.: фактически, които могат да превеждат трябва да знаят езика, този език на който превеждат и да знаят и български език. Е.А.: Е да разбира се. В.К.: А как ще преведеш думите „Обич" и „Любов", „Благост". Той е един много труден въпрос. В.К.: Друго нещо. Този, който беше написал книгата „Строителите на нова България" - Симеон Радев, Учителят казал: „Ето нещо, което ми харесва, като заглавие". Е.А.: Да, каза го. В.К.: Какво беше, за Симеон Радев, какво знаете? Е.А.: Вижте за Симеон Радев съм чула това, че когато е отишъл при Учителя на разговор, Учителят му е казал: „Вашето място е при нас". В.К.: А той какво казал? Е.А.: Той казал. Но той беше пълномощен министър тук и там. В.К.: Това не му лежи. Е.А.: Не, не е приел, да. В.К.: Не му лежи. Е.А.: Е не, вижте какво, той има голям пост. В.К.: Трябва да се завре тука. Е.А.: Можеш ли да си представиш при тия баби и тия късогледства, които ги имаше в Братството? В.К.: Казвали са ми, че много хора, на които Учителят е писал писма да дойдат хора високо интелигентни, с постове в обществото, не са посмели да дойдат, срам ги е било, обществото да не ги отхвърли. Е.А.: Да, имаше такова нещо. Но Учителят е казал и друго: „Когато аз реших да сляза на земята, много души се подготвиха да слязат и те на земята да се преродят. Но като дойдоха от общественото мнение, от предразсъдъци някакви, не можаха да дойдат. И ще съжаляват". В.К.: Изпуснаха условията. Е.А.: И ще съжалявате, казал направо. В.К.: Това е голяма трагедия. Да дойдеш от Невидимия свят, да намериш българския народ, да си намериш родители, да те родят и отгледат, и накрая да изпуснеш условията. Е.А.: Да, да изпуснеш момента. Аз някога си казвам: „Абе какви говедца бяхме, че не можахме да използваме Учителя така". Но пък остана Словото у нас. Остана у нас Словото. Ние сега повече разбираме Учителя отпреди. В.К.: Значи така е въпроса със Симеон Радев, който написал едно заглавие, което му харесвам. Е.А.: Да, „Строители на нова България". Знаеше ли, той много културен човек беше. В.К.: Аз например съм чел в увода му как е написал книгата. И казва: „Когато писах книгата и бях на стола, отгоре майка ми идваше и ме заметваше с палто и чувствах, когато пишех образите, които са вече заминали за Невидимия свят, аз чувствах и ги усещах как стояха при мене и ми диктуваха". Е.А.: Така ли? В.К.: Да. Е.А.: Той го е казал? В.К.: Той си го пише в книгата. Е.А.: Пише го в книгата. В.К.: Те идваха казваха тия образи до мен и ми диктуваха какво да пиша. И стояха при мене. Виж какъв медиум. Е.А.: Да, медиумичен е бил. Ама виж какво, ама и Учителя, като му е казал. Ама не е могъл да послуша. И той ще съжалява. Накрая ще ви дам един необикновен финал затова, как Учителят търси своите ученици и откъде ги е довел при себе си на Изгрева. В интимен разговор с няколко братя Учителят казал на Начо Петров: „Аз поех ангажимента да ви събера около себе си. Вас мили злосторници на света! Като поема 2/3 от кармата ви, а 1/3 остава на вас. Любими мои ученици леко да минете във вечната Божия Светлина. Човек и природа са едно, едно цяло".

154. УСЛОВИЯТА НА УЧИТЕЛЯ Вергилий Кръстев: Какво знаете за условията, при които Учителят идва на земята? Елена Андреева: Учителят е казал, че когато Той решил да слезе на земята много същества са решили и те да слязат, но не са дошли. Дошли са на земята, но не са използвали условията. В.К.: Изпуснали са благоприятните условия, отишли са на друго място та са се родили. Е.А.: Не само затова. В.К.: Или се раждат пък не идват. Е.А.: Не само за това, защото не са имали доблестта да приемат и Учителя. Това е едната страна, а втората причина е положението на България и отношението към България преди Освобождението предизвиква такива условия. В.К.: Учителят идва в условията на Сан-Стефанска България, а великите сили я разделят. Е.А.: Въобще Сан-Стефанска България не можа да стане. Тя си остана на книга само. Берлинският договор я раздели. В.К.: И фактически България се раздели на три части. Е.А.: Да, на три части - Румелия. В.К.: Княжество България, Македония и Тракия. Е.А.: А сега даже Македония вече я няма. Знаеш ли колко ми е мъчно за Македония? В.К.: Младото поколение е настроено на съвсем друга вълна. Е.А.: Да, на друга вълна. В.К.: Но старите мислят, защото вътре духът им жаднее за България. Е.А.: Например Охрид е чисто български град с много традиции славянски, още от Климент имат такива спомени за неговата дейност. Ама хайде -де. В.К.: Така се развиха нещата. Но интересно е, че по всякакъв начин на Учителя се пречи. Е.А.: Пречиха My. В.К.: Пречиха и отдолу, и отгоре. Е.А.: Да, пречи се и държави да, пречи се и доста пречки правят. В.К.: Първо значи разделиха България, ограничиха условията на страната, второ почва Първата Балканска война, че Първата световна война, че Втората световна война, че борби, че ограничения вътре в България, че гонения от църквата, че гонение от държава, от това - от онова, непрекъснато, Е.А.: Той не е имал възможност спокойно да преживее, спокойни дни. Той цял живот води борба с властта. Цял живот. В.К.: Такива са били. Е.А.: Условията ли? В.К.: Такава е била епохата. Е.А.: Не, това можа българският народ да даде. Щото виж, от народа зависи това. Един народ, който има идеали, който има стремеж. Ами вземи след Освобождението веднага почнаха борби в България, политически. Веднага и защо, за амбиции, кой да бъде министър, кой да бъде не знам какъв си. И така си остана Сан-Стефанска България, на книга. В.К.: Значи условията бяха ограничени при Учителя. Наистина човек, като прави един преглед вижда условията, отвън България е окастрена, условия отвътре - ограничения и борби. Онези, които трябва да се родят да бъдат при Учителя не идват, половината дори повече не идват. Е.А.: Не са дошли, да. В.К.: Просто не идват. Е.А.: Да. В.К.: Разпиляват се насам-натам и Учителят работи при най-малките условия. Е.А.: И с най-малки възможности. В.К.: И Той с Неговите възможности, с тази проекция на Божествения Дух, който е в Него, че Христовия Дух, който е в него, че Господния Дух, който е над Него. Пък какво ли остава за нас обикновените хора. Е.А.: Много трудности преживя Учителя, много. Той не живя при спокойна атмосфера. В.К.: Да. Аз искам да продължим по-нататък. Аз чета от бележника си вашите думи : Сега, когато арестуваха Любомир отидох при Учителя. Учителят ми каза: „Арестували Любомир". „Учителю, и аз чух това". Тогава аз се спрях и се помолих „Господи, нека научи урока си!" Е.А.: Да. В.К.: Преди години Любомир беше говорил за Учителя и аз го разказах на Учителя. Учителят се обърна и ми каза: „Нали това ти беше казал за Мене преди години. Нека сега опита!" Разбрах, че Учителят го остави на закона на кармата. Е.А.: Да, дословно си записал. В.К.: Слезнах и разбрах, че ще загази. Е.А.: По този случай повече не мога да кажа освен това, че съдът не искаше смъртна присъда за Любомир. В.К.: При първата присъда. Е.А.: Да. Не искаше. Но после не знам какво стана го включиха и него, заедно с другите, които убиха. В.К.: Продължавам да чета: От май до 12 август 1936 год. Учителят бе вързан от заболяването. На 12 август взе си шапката и отиде на извора. Е.А.: Да. В.К.: Тази година имаше две изпитания през месец май и през ноември с Велеви. Е.А.: Да. Учителят не чете до края на годината лекции. Така, пък за побоя, аз бях сигурна 100% в това и убедена в това, че Учителят беше казал на Любомир: „Кажи на Царя, когото иска да постави за министър-председател, но не и Цанков ". Но Лулчев беше разговарял това нещо с други и Цанков беше научил и изпратил побойници на Изгрева. Предполагам. В.К.: Вие предполагате. Е.А.: Да, аз предполагам. В.К.: Беше изпратил лице. Това лице е бил на Гради ротен командир. Директорът на полицията беше приятел на Лулчев и беше решил да го прати при Учителя да Му иска прошка по същите методи на Учителя. Аз пък бих го попитал: Кой го е пратил? Е.А.: Да. В.К.: Това са записки, които аз съм записал. Нещо да добавите към тях? Е.А.: Той Лулчев пропусна момента, защото началника на полицията в България беше негов личен приятел. И той можеше този човек да го поозорят малко, да си каже, кой го е пратил. А той и това даже не направи. И аз от Лулчев съм много недоволна, че не се постара да разбере това. Ще го пращат да иска прошка. Това са формални работи. В.К.: Той отиде да Го бие, после го праща да иска прошка. Е.А.: Прошка ще иска. Виж им акъла? Разнищи нещата, разбери нещата, пък тогава ще се разбере, ще трябва ли прошка. В.К.: Друго, което съм записал, това че в „Турнферайн", Учителят чете лекции. Изведнъж Магдалена се хвърля в краката Му. Е.А.: Не, така се хвърли на колене, така пред Него. Учителят каза: „Станете и идете на мястото си", благо, меко. Друг път така благо и меко не съм чувала да казва. В.К.: После тя стана проводник. Учителят беше казал за нея: „Изразява вашите мисли. Оставете я! Ако тя се махне, други ще бъдат на нейно място". Е.А.: Магдалена беше едно явление в живота на Братството. Тя беше много свободна, безсрамна, нахална, говореше си всичко каквото й дойде до устата и по този начин дразнеше с поведението си. После възразяваше на Учителя. В.К.: През време на лекции или иначе? Е.А.: Имало е и през време на лекции, да. В.К.: И какво точно възразяваше? Не е съгласна с Учителя? Е.А.: Не, критикува. Критикуваше Учителя, да. В.К.: Е за какво например? Е.А.: Сега за нея незнам, но какво и дойдеше на ум, изхвърляше го. Друг път една сестра Го критикуваше, че Той обичал повече Здравка, отколкото другите. Такива критики. Лични отношения, глупости, направо е глупост това. Как ще искаш ти от Учителя такова нещо. Може ли да се говори, че ще обича един повече, друг по-малко. Ние сме ценности големи, личности, че важни. В.К.: А Магдалена? Е.А.: Магдалена през целия си живот тормозеше Учителя. Ама ще разкажа и затова, което Той направи за Магдалена, не съм ти казвала това. Магдалена, като падна така на колене при Него, тя доста постоя. Учителят много кротко и тихичко й нашепваше, така аз едва успявах даже да чувам: „Станете, станете, успокойте се, идете си на мястото". И тя най-после стана и Той като, че нищо не е било продължи беседата. Друг път, да речем Учителят говори нещо. А един случай помня беше на 22 март, като предният ден беше целият ден слънчев. А на 22 почна да е влажно, да е мокро и аз бях сама и Магдалена дойде, и Учителят беше, бяхме тримата така не видях да присъствуват други хора. Но мен ми направи впечатление предния ден тя Му говори малко безсрамно така, даже на обикновен човек възрастен така да говориш: „Ти това, Ти това, Ти това". Най-напред Го титулосваше на Ти, как ще казваш нали на един човек „ти", възрастен. Но сега правеше ги тези неща Магдалена, защо ги правеше не знам. Е, имаше доста неща и братята се дразнеха, и затова те искаха да я изгонят. Учителят каза: „Ако нея изгоните ще дойде друг може да е и по-лош. Защото тя е проводник на вашите отрицателни мисли. И по-добре е тя да остане, отколкото друг да дойде и да я замества". Магдалена по едно време се ожени за някого, не знам къде беше, къде ходи, в чужбина ходи. Та тя в чужбина ходи и там Учителят прати по нея едно писмо на Кришна Мурти, когато беше въпроса да го обявят за Христос. За Христос, да. Сега какво е писмото, не знам. Но пратил. И Магдалена отишла при него, предала му писмото, но тя както си беше устата по български, тя знаеше езици: немски, френски, така беше. В.К.: Английски вероятно и руски. Е.А.: Е не знам английски дали знаеше. Тя учителка по немски беше, в гимназията, в Пловдив. Но после не учителствува, така остави се без да учителствува. И отиде при Кришна Мурти и той сега като я видял какъв човек е, с какви психически възможности, избягал е, не искал да се среща с нея. И Магдалена му казала: „Аз колко неща говоря на моя Учител, той никога не се е отнесъл така както ти се отнесе с мен". На Кришна Мурти казва, защото Учителят беше свободен Дух и тези неща не Го засягаха, приказките на Магдалена. Той няма да се оскърби от приказките на Магдалена или даже и от мене, и от никого. Не може да се оскърби. Той ще се оскърби, ако се засегне Божието Дело, но няма за такива работи да се наскърби. В.К.: И тя предала писмото на Учителя и после какво разказваше? Е.А.: А, нищо. Само, че го е дала. Само това каза. Не сме разпитвали. Но тя и друго нещо направи. По едно време изчезна. Отишла в Пловдив и там в църквата, пред цяло едно събрание е държала една сказка против Учителя с всички измислени неща, които е могла да измисли, само отрицание. И когато не след много, пак цъфна при нас на Изгрева. И Учителят я попитал: „Колко ти платиха?" „Е, пет хиляди Учителю" „Пък много евтино си се продала!" Учителят й казва. И много неща правеше от тоя род. Какво да ти кажа, едно същество объркано. В.К.: Става медиумична. Е.А.: Да, да. Объркано същество, което не се контролира и не беше приятна картина. Даже един път, хайде и това да го кажа. Учителят й удари една плесница в класа. Някои братя се съблазниха. Но пък Учителят беше казал, че Магдалена е взела много благословение от Него като поела плесницата My. В.К.: Те в смисъл се съблазниха братята, как Учителят може да бие. Е.А.: Да съблазниха се. Той беше ударил и Ангел, този кухненски както му казвахме. А той накрая и той съвсем, на полова база съвсем се обърка. Да, много. В.К.: То е така, неща, които не са изживяни отначало, отиват в живота на човека накрая. В.К.: Значи така е въпросът с Магдалена. Аз съм чувал, че братята са искали да я изгонят от Изгрева. Е.А.: Искаха, правеха опит, но Учителят каза: „Не я гонете, защото може да дойде по-лош". Сега как става това нещо не мога да разбера, нали.

153. УСЛОВИЯТА НА УЧИТЕЛЯ ПРЕЗ 1936 ГОДИНА Вергилий Кръстев: Следяха ли Учителя? Елена Андреева: Следяха Учението, идеите, които Учителят казваше. Планът е бил да дойде Учителя в размерите на Сан-Стефанска България и да работи. Но, намериха се хора, които да попречат на това и това не стана. И естествено е, че, ако България беше в тия размери на Сан-Стефанска други щяха да бъдат условията. Не знам, пък каквито сме си запалянковци, можехме да направим други бели. Не знам, не знам, кое е най-хубавото. В.К.: Понеже той идва в името на границите, на една обединена България, на всички български земи, след това се попречва, попречват англичаните. Е.А.: Англичаните главно. В.К.: Германци. Е.А.: Да, германци, всички попречиха. В.К.: Най-интересното е, че се отваря Първата световна война, че Балканска, че еди какво си, че Втората световна и в разстояние на пребиваването на Учителя на земята, колко много пречки Му създават. Е.А.: Много. Много пречки създадоха и отвън хората и ние вътре. Но и ние учениците Му направихме пречки, така създадохме много пречки. Ние не бяхме така разбрали Учителя, идеите даже не ни бяха много ясни, не бяхме разбрали какво иска Учителят от нас. Аз много по-късно разбрах много неща, след като даже Учителят си отиде. Иначе могло е да бъде другояче. Нали човек да разбира, но като не е разбрал. В.К.: После нещо друго, по ония години Учителят е млад. Той е много млад 30-35 години, на такава възраст, когато другите са на 50-60 години и тази възрастова граница пречи на тях и е съблазън за тях. А Той е за тях млад, зелен. За тях е един Петър Дънов и нищо повече. И постепенно с годините, едните си заминават до 1920 год. Идват другите, почват вече да не слушат, всеки иска да прави каквото си иска. И виж, и през другите години на Школата пак има непослушание. Е.А.: Пак непослушание, да много голямо непослушание. Много голяма повърхностност в отношенията към работата, както на Учителя, която Той предлагаше, така и към задачите, които ни е давал. Той, когато даде една задача, вместо да се спрем, да я разберем защо я дава, с каква цел, какво иска да постигне Учителя, майтапихме се бе. Аз съм чувала как си правят майтап с наряди, с упражнения, които е давал. В.К.: Така са го възприемали като нормално. Е.А.: Аз си спомням един път, чувах как една групичка така се шегуваха със задачи, които Учителят е давал и си казах: „Колко сме несъвършени, колко сме лекомислени. Едно същество от една висша йерархия идва да ни помогне, да ни извади от калта, пък ние си се майтапиме". Че това не е редно! В.К.: Както малките деца си играят на кукли. Може би такова е било времето, така са били нещата. Е.А.: Съзнанието е било толкова и такова. В.К.: Това е процес на израстване, процес на време, човек не може да кори, но така са били нещата. Значи Учителят идва за условията на Сан-Стефанска България. Е.А.: България, ако беше. В.К.: И Той изказа, че българският народ дължи освобождението си от турско робство благодарение на Бялото Братство. То е приготвило всички условия затова. И после на едно място казва, че благодарение на Руския император, който чул гласа на Бога и послуша, вдигна знамената и освободи българския народ. И да направи условията за идването и за работа на Учителя. И което е най-важно Русия се въздига в този момент. Излиза на Черно море, излиза на Балтийско море. Оттам вече започва нейния възход. Е.А.: И на нея кредит има. И за нея кредит, защото направиха жертва. Те пожертваха 200 000 войници. В.К.: Това не е малко. Това е България днеска. След 100 години една България днеска. Това правят тези 200 000 убити за четири поколения по 25 години. В.К.: Сега аз искам да ми кажете случая, Савка е разказала на Паша, как веднъж Учителят помолил Савка да Му изсипе на главата спирт понеже имал на главата някаква рана. Сега тази рана от удар ли е била случайно, или да не би по ония времена, когато са правили побой на Учителя. Е.А.: Вижте, никой не знае, нито Савка спомена. Тя, Савка отишла при Учителя и тя даже не знаела, че е ударен така, нали? И после като видяла, видяла, че имало рана, горе, на горната част на главата и казала, че Учителят само това й казал: „Вземи чистия спирт и ми посипи главата със спирт". Може да си представиш какво значи на рана, на главата - спирт да туриш, но не е имало други начини и средства, нали. В.К.: Това остана така в тайна. Е.А.: Този случай показва колко неща Учителя е преживял, които ние не подозираме. И колко атаки е имал, за които ние също не знаеме. В.К.: Това е така, никой не знае живота на Учителя. Е.А.: На Учителя, не. В.К.: Ние сме видели една много малка външна проекция. Е.А.: Нищо друго. Нищо не сме видели. Аз ти казвам, че сега виждам Учителя по-хубаво. Така в съзнанието си виждам какво е искал да ни даде, по какъв път ни е водил и колко е искал да ни помогне. В.К.: Да с годините и времето събитията се открояват. Е.А.: Колко е искал да ни помогне, да ни извади от калта. Абе като деца сме били. В.К.: Сега друго ще ви запитам. Аз съм записал в бележника си за една от беседите „При всички условия на живота", стр.86. „Имаше една песен, която се пееше провлачено, много бавно. Митко Грива каза, ако тази песен се направи по-стегнато ще звучи по-хубаво. Учителят се съгласи. Прие темпото, промениха темпото. Учителят я хареса и одобри: И сега е Алегрето". За коя песен? Я разкажете този случай! Е.А.: Знаеш ли коя песен. Чакай, чакай, не „При всичките условия", не друга беше една. Но Митко предложи тази песен да се пее така. Пееше се провлачено някак. Бавно. В.К.: Може да е „При всичките условия на живота". В.К.: Сега друго. „Изпяхме една песен провлачено. Учителят слизаше по стълбите и каза: „Така както я пеете, аз не мога да я позная". Беше недоволен". В.К.: За коя ставаше въпрос? Е.А.: А не мога да знам. Не си спомням. Някоя друга песен, да. Той слезе по стълбите и защото, и друг път е казвал Той нещо подобно, щото много провлачвахме песните, не ги пеехме ритмично много, разбираш ли, лениви бяхме, брат. Направо ти казвам, лениви сме били. Защото, ако се чувствахме като ученици, нямаше да пееме така. Щяхме да пеем по-концентрирано, по-стегнато. В.К.: За такова нещо трябва и музикална култура, музикално образование, отначало трябва още много неща. Вие сте били първоначален етап. Плюс това Учителят дава песента, неправилно се записва, няма кой да я запише, неправилно се записва, неправилно се възпроизвежда. Това са етапи. Е.А.: Има и такива неща, да. В.К.: Той казва: „Вие както я пеете, аз не мога да я позная". Не може да познае песента, за която става въпрос. Е.А.: Той слезе по стълбите и тогава каза така. Помня това. В.К.: Аз сега ще прочета пак този случай, за да може да го отметнеме. Може в друга светлина да е дадено, случая с Ричка през 1936 год. Една сестра Ричка, работеше в съда и виждаше, че.... Е.А.: Когато ние пишеме беседите. В.К.: Масата, на която стояха стенографките беше някъде по-надалече и тя вижда, че стенографките не може да чуват добре. Е.А.: Пред нас имаше един ред братя и сестри, които искаха непременно да са на първия ред. И ние бяхме на втория ред наистина. Но често някой мръдне, шум се създаде и не чуеме думата. И ние за да чуем и аз съм питала и всеки е питал, коя беше последната дума на Учителя. Защото аз трябва да я измисля. Пък нали за точност, за акуратност много пъти съм питала. В.К.: И тя решава, че масата трябва да бъде по-напред. Е.А.: Непосредствено до Неговата катедра. В.К.: Тя отива и споделя с Учителя. Той й казва: „Не те съветвам да отваряш шишета с взривни вещества!" Е.А.: Това е вечерта. Но не послушва Учителя. На другата сутрин тя отива, по-раничко идва и като идва по-рано почва да нарежда столовете и ги наредила както тя мисли. Когато идват семейство Велеви: „Кой е преместил столовете?" Нали и те трябва да бъдат на първия ред. В.К.: Аз съм записал, ти тогава си искала да направиш една задача, че когато влизаш с никого да не говориш и на никого внимание да не обръщаш. Е.А.: Да. В.К.: Разкажи за това. Е.А.: Ами то беше едно съвпадение. Учителят беше говорил преди това, като влезете в класа казва, ще влезете съсредоточени. Няма да поглеждате никого. Ще отидете на мястото си, ще седнете и ще чакате почването на лекцията. И аз реших така да направя. Съвпадение беше. И както минах край Белеви, не поздравих. Аз исках да си направя задачата, минах с наведени очи и не исках да поздравявам. Е поне викам един път да го направя, ако не всеки път. Ама така де, но „ето я, не поздравява" - Велев така рече. Аз не знам, че нито кавга имало преди това, че Ричка и Белев са се карали, аз нищо не знам. Не знам, че Ричка е ходила при Учителя. За тези неща никой не ми е казал и не знаех, нито пък ме е интересувало, нали така? И после, да разказвам ли нататък? И после, по едно време дойде Учителят. Казахме молитвата, седна си Учителя на мястото и почна да... В.К.: Да пита. Е.А.: Не, казва така: „Коя беше основната мисъл на миналата лекция?" Брат Боев стана и каза основната мисъл на миналата лекция. „Изпейте още една песен!" В.К.: Той иска да хармонизира нещата. Е.А.: Да. След това каза, пак нещо да изпееме. Аз се чудя защо толкова много песни. Никога така не е било. Никога Той не е искал да разкажеме основните мисли на лекция, която е преди цяла седмица говорена. Казваше последната лекция само. Викам си, какво има тука, каква е тази работа? Нищо не знаех. И като мина така, след като пяхме песни, след като мина доста време, Учителят най-после рече: „Какво има, какво е станало тука?" Учителят не можеше да говори в тая атмосфера. Това видях аз. Не можеше. Значи електричество имаше, такова електричество имаше във въздуха, огньове, какво ли не беше не знам. И щом каза това Учителят, почнаха Велеви да се карат. В.К.: Става Ричка и казва какво е положението. Е.А.: Ричка става, ама и Велеви говорят и започва караница направо. В.К.: Учителят седи и слуша. В.К.: Седи и слуша. И нищо не казва. Почват да се обаждат и други хора, странични, които изобщо нямат... Е.А.: Виж, най-напред не се обаждаха много хора. Но почнаха по-късно да се обаждат, защото като видяха, че Учителят мълчи, те си имаха разположение пък те да говорят и какво излезе. Излезе това, че стана една люта кавга в салона пред Учителя. А Учителят е казал, когато стане недоразумение в Школата, от какъвто и характер да бъде, виновникът трябва да си замине. Така е наказанието по законите на Школата. И Учителят със своята милост ще кажа, поема Той да плати разноските. Той да понесе страданието, за да не пострада някой от тях. След това Велеви се разсърдиха. В.К.: Той заболява от ангина ли, какво беше? Е.А.: Учителят заболя от една ангина, която го задушавала. До задушаване е било. И тогава Той даде един метод за лечение на ангина. В.К.: Компрес, загряващ компрес. Е.А.: Компрес, не млечен. Горещия. Един пешкир, намокряш хубаво с гореща вода и го слагаш на гърлото, около врата, докато можеш да издържиш. И така едно след друго, едно след друго, или шест пъти, или десет пъти. В.К.: Сега Учителят на тоя етап не държи лекции. Това е някъде от 12-15.XI.1936 год. Е.А.: Не, Учителят боледува сериозно, нали и после, ами и законите на Школата са такива. Той не може да говори след като е станал скандал в Школата. В.К.: Долу са разправии, караници, а горе е буря. Е.А.: Да. В.К.: Значи така завърши 1936 год. Това е след побоя на Учителя. Е.А.: Е то беше рано. Побоя беше по-рано. Същата година, но беше през месец май. В.К.: А това е някъде след 21 .XI.1936 год. Е.А.: Да. До края Той не дойде, но за Новата година - 1.I.1937 год. дойде в клас. В.К.: Чак за Новата година и така завърши. Е.А.: Да, от ноември, когато стана скандала до края Той не слезе в салона. Ние ходехме на беседи, но четяхме печатани беседи. В.К.: Сега този въпрос го разчепкахме, понеже разчепкахме и другия въпрос -1936 год. май, юни, нали, тази година беше доста напрегната. Е.А.: Много напрегната година беше за Учителя. В.К.: Аз съм чул едно изказване на Учителя, когато става въпрос за тази година, когато е бил побоя, на Рила горе, казал: „Тук има повече от Голгота!" Е.А.: Повече от Голгота. В.К.: „Тук имаше повече от Голгота!" Е.А.: Вероятно, знаеш ли в това време само младите братя и сестри някак бяха по-будни, някак по-така се отнесоха, а по-старите искаха да свалят Учителя долу в София, защото Той е болен, може да умре. Как ще умре тука на планината? Сега, а младите не се усъмниха. Никой от младите братя и сестри не чух да каже, че ще си отиде Учителя. В.К.: Казаха ми, че са го пазили с тояги. Е.А.: Как? В.К.: С тояги са го пазили, старите да не Го вземат долу. Е.А.: Е-ex, не, не знам. С тояги, как ще Го пазят с тояги? Славчо дойде с колата, за да вземе Учителя. Вярно е това, но не с тояги. Като каже Учителя, че няма да слезе, кой ще Го накара да слезе. Пък Учителят е знаел, че ще се свърши страданието Му. Той тогава ни говори горе. Като се свърши, как да кажа, това изтезанието на Учителя, страданията, които Той понесе, защото виж какво, Той от май до тръгването ни на Рила все беше болен. И отидохме на Рила, пак болен, пак бе вързан. Вързан с крака, влачи си крака, вързан с езика, не говори, фъфли малко, но въпреки това идваше на беседи. В.К.: На Изгрева. Е.А.: Да, говореше, но бавно, едвам, едвам. Даже тогава увеличиха салона със сцената. И така беше разрушено, едната част. Отворено беше та гледахме изгрева на слънцето, така отворено. И въпреки това. Той идва редовно на всяка Школа. В.К.: Всичко е стенографирано. Е.А.: Да, всичко е писано и излезе от печат. В.К.: Значи след като се качва на Рила и след като се връща Той има една-две лекции. След като се върна от Рила? Е.А.: След като се върна от Рила, почна веднага събора. Щото мисля, че беше към 12 август, когато оздравя. И предполагам, че само се приготвихме после Той слезе. Трябва да слязат групите. Отведнъж не могат да слязат 100-200 души, нали така. Той беше цял процес. В.К.: Същата година школата започне през месец септември, нали, започна редовно Школата. Е.А.: Е нали Школата почна чак, когато стана 2.IX.1936 год. и приключи със скандала на Велеви. В.К.: Сега този въпрос го приключваме.

152. ВЪЗКРЕСЕНИЕТО СЛЕД ПОБОЯ 1936 ГОДИНА Елена Андреева: Казвам: Цялото Братство не можа да направи една стая за Учителя, така едно жилище както заслужава Той. Не знам защо, но така стана. Вергилий Кръстев: Чул съм и едно изказване: „Да не ми завидят". Е.А.: Не е ли така? В.К.: Нямаха отношение. Е.А.: Какво ще завидят. В.К.: Аз съм чувал от вас, че вие сте казали, че братята на жените си направили удобства. Е.А.: Аз, казвам го. В.К.: Значи братята по-добри условия на жените си създадоха отколкото цяло Братство на Учителя. Е.А.: Ами виж бе, нямаше къде да си умие ръцете. В.К.: Къде си миеше ръцете? Е.А.: Виж, стаята нали знаеш как е? Горната стая. Нали имаше стъпалца, които водеха нагоре. Там Учителят отваряше, взимаше, или си ги миеше в леген ръцете, или с нещо, ако някой Му полее с кана да ги оплакне и направо в другия двор отиваше. В.К.: Нямаше умивалник? Е.А.: Нямаше. В.К.: А водата откъде си носеше? Е.А.: Водата в стомничка. Той си носеше вода в стомничка. В.К.: Като слизаше долу си вземаше вода? Е.А.: Е взимаше или като Го видят все някой ще се втурне да Му вземе стомничката, да Му донесе. После нали там стояха повече момичетата и те щом видят, че се отвори вратата веднага тичат: „Какво искате Учителю, какво да Ви услужим?" Имаше такова нещо. В.К.: Той се отопляваше с печка? Е.А.: С печка. В .К.: С въглища и кюмюр: Е.А.: И въглища, и кюмюр, и дърва. Даже за икономия носеше въглища. Защо ще употребява въглища? Толкова беше пестелив, че и въглища гореше. В.К.: Щото аз съм чул веднъж, че казал: „Аз хич не ги обичам тези въглища, понеже освобождаваме лемурийските духове". Е.А.: Да, не ги обичаше. В.К.: Щото виждал съм и знам, че това е така. Е.А.: Е, могло е да не го направи. В.К.: Впоследствие съм чувал, че цели вагони с кюмюр на Изгрева са докарали? Е.А.: Да, да. В.К.: Сега обувките кой му купуваше? Е.А.: Кой? Е.А.: А, всичко Му подаряваха. Много подаръци получаваше. Например последната година на Петровден Той получи пет ризи. Да. Все така, подаръци много. Носеха Му приятели. Ами виж на колко хора е спасил живота. На колко хора е помогнал. На колко хора е услужил. Кой можеше на Него да не услужи? То беше невъзможно. И най-големият тъпак да е, пак ще му трепне сърцето. В.К.: Значи обувки и долно бельо всичко Му се носеше. Кой се занимаваше с прането на бельото? Е.А.: Василка. Василка Иванова. Тя беше една сестра от Айтос, която дойде на Изгрева, когато вече трябваше да живее до Учителя, тя се грижеше за Него. И то беше един сутерен нейната стая. Тя там живя - в сутерена на ул. „Опълченска" 66. В.К.: Тя откъде идва, от Айтос? Е.А.: От Айтос идва и тя Василка, тя Му переше. Е, и на мене е давал да пера. И аз съм Му прала дрехи. В.К.: Перяла си, гладила си. Е.А.: Да разбира се. Не, знаеш ли, че на мене кои дрехи даде? Тези дето го биха. Щото това е карма с Него. Да си плащам кармата. Да. Ами случайно ли ще ги даде на мен? В.К.: Сега аз съм чувал, че вие веднъж ми споменахте, че онзи приятел Лулчев е бил причина за побоя. Е.А.: Да, аз така мисля. В.К.: Точно как беше случая, във връзка с какво беше? Е.А.: Царят му казал нещо. Той го казал и на други хора, на тези момчетията, които около него бяха. И след това, това нещо отива до Царя. И като отива до Царя, като се отбива той при него, той му се сърди. Как да каже, с какво право, та това е Цар, не може ти царски думи да ги плещиш насам и натам. Ех! В.К.: Сега си спомням, че вие ми разказахте, че тогава Цанков трябвало да бъде назначен министър ли какво, що и как? Е.А.: Не, не Цанков по-рано беше министър. Но като беше министър, той беше против Учителя и против Лулчев разбира се. И чакай как беше сега там работата? В.К.: Те трябвало да назначат някого, а Учителят казал: „Всякакъв друг министър да назначиш, но не и Цанков". Е.А.: А-ах, виж Учителят казва на Лулчев: „Кажи на Царя, когото иска да постави за министър-председател, но само не Цанков!" Е сега това нещо. ако го е казал пред другите и то е отишло до Цанков, не е ли виновен Лулчев? Това е логиката, мойта логика е това, да. Аз затуй него го държа отговорен за тая работа. За побоя. В.К.: И те вече изпращат побойници. Е.А.: Ами пратиха един такъв бивш офицер, на Гради началник - поручик някакъв и пратиха го, и той отива долу, най-напред в долната стая с ръка удря стъклото, но то е доста здраво, наранил си само ръката и после разбрал, че никой не се обажда отвътре и затуй не отива. Отива в салона и там вижда Учителя, там е бил този братът-цигуларят Иван Кавалджиев. Само той е бил. А вънка на двора са Йордан-шофьора и още един брат, от неговите момчетии там, които бяха и когато виждат, че се нахвърля този да бие Учителя, те тичат да викат Лулчев, а не отиват да спрат тоя човек, че да го хванат двама мъже да го смелят малко. В.К.: И после какво става? Е.А.: И после една сестра почва да вика, тази, която там живееше - Козарева, да. Тя почва да вика, изтича при нас: „Елате, че бият Учителя!" И ние вече, и трите изкочихме отведнъж вънка, и то беше един хубав следобед, слънчев, топъл, много хубав. И отидохме. Като отидохме пред салона бе Учителя, сериозно лице, тука по дрехата Му кръв. В.К.: Тя тази кръв е от онзи, който е пробил стъклото. Е.А.: Аз даже се чудих, абе откъде е тази кръв? После разбрах. И затуй смятам, че ми е дал Учителят на мене да изпера окървавената риза. Защо ще го даде на мене? Василка Го переше тогава, в тоя период. Аз и друг път съм Му прала дрехи. После на Витоша като отидеме нали, като си съблече ризата, ние веднага ще отидем, ще я изперем на чешмата и ще я проснем така на клоните някъде да Му изсъхне. Но имам си аз тази карма, ще си я нося. В.К.: Всеки човек си я носи. Това беше на кой май? Е.А.: Аз в паметта имам 4 май. А може да е и друга дата. Кой ден беше? А, какъв ден беше? Мисля, че го имам някъде записан. В.К.: И после как се развиха нещата след побоя? Е.А.: След това знаеш какво направиха? Понеже Лулчев имаше един приятел, който беше началник на тайната полиция в София. И той сега с всичкия си акъл, хванали го, нали? Укриха го веднага. В.К.: По чие настояване, на Лулчев или на кой? Е.А.: Не знам, не мога да кажа. Не мога да кажа, защото аз тогава не бях вече във връзка с него. Аз макар, че се карах с него после. В.К.: Хващат го този, който е бил - побойника. Той един ли е бил или двама? Е.А.: Един. И той като го хващат водят го при Учителя, да иска извинение. Ами затова ли ще го викаш? Ще го сгънеш здравата, да каже кой го е пратил и защо го е пратил. Разбираш ли, това са аджамийски работи според мене. Аз се чудя на глупостта на Лулчев за този случай. Когато има такъв личен приятел, който е началник на полицията. Значи той във власт му е, да си каже майчиното мляко, нали? Има начини. А той? Аз още тогава се ядосах затова. Викам язък му за всичкото. Да му дадат на ръце нещо да разбере. А пък вероятно е от Цанков пратен. Защото е цанковист. Този младеж беше цанковист. Да, цанковист беше. На Гради е бил началник, такъв поручик. В.К.: И какво става? Идват и го докарват при Учителя. Е.А.: Докарват го и после го пускат. В.К.: Да иска прошка. Е.А.: Да, да иска прошка от Учителя. Учителят мисля, че му казал: „Аз ти прощавам, но Бог да ти прости!" Нещо, което ми направи впечатление. В.К.: „Аз ти прощавам, но Бог да ти прости" Е.А.: Бог, не демек да се моли Бог да му прости, защото не се бие такъв човек. Не се бие и Той носи синьо тука по главата. В.К.: Как се развиха нещата по-нататък? Е.А.: Ами след това още до вечерта посиня тук. Около очите. В.К.: Кръгове ли бяха, сини кръгове? Е.А.: Не доста, цялото лице синини. В.К.: И около очите? Е.А.: И около очите, да. В.К.: Много голям побой! Е.А.: Ама побой и побой, който, ами Той получи малко сътресение, Той получи после удар от побоя. В.К.: На кой ден получи парализа? На дясна ръка, десен крак? Е.А.: Е, не мога да ти кажа. Не мога да ти кажа кога. В.К.: А кога решиха да тръгват на Рила? Е.А.: Ами така както беше в това състояние. В.К.: На кой ден, на петия, на шестия ден? Една седмица? Е.А.: А не, по-късно. По-късно, много по-късно. То беше рано, в началото на месец май, а пък ние тръгнахме за Рила на 9 или на 10 юли. В.К.: А през това време Той четеше ли лекции или излизаше, или стоеше затворен в стаята? Е.А.: Четеше, на 6 юли и 8 юли 1936 год. В.К.: Можеше ли да говори? Е.А.: Много бавно. Бавно излизаха думите. В.К.: Говора Му, фъфлеше ли? Е.А.: Малко. Малко фъфлеше. В.К.: Значи засегнат е говорния апарат. Е.А.: Засегнат говора и после беше засегната и дясната Му ръка. Той не се хранеше с дясната ръка, хранеше се с лявата. Понеже ние бяхме всеки ден поканени да ходим на обядите използвах случаите, когато Учителят е на обед винаги да ходя, защото жал ми беше, много ми беше мъчно. Но през цялото време е идвал на Паневритмия. През цялото време. В.К.: Играеше или стоеше? Е.А.: Играеше. В.К.: И влачеше ли си крака? Е.А.: Влачеше си. Отначалото не, но после - да. В.К.: Почна да влачи и десния си крак, и дясната ръка не можеше да я вдига. Е.А.: Не можеше да я вдига, да. Не можеше да си вземе лъжицата да яде. В.К.: Ами кой Го обличаше? Той не може да се закопчава, не можеше да се облича? Е.А.: Ами вероятно Савка Му е помагала. Савка Му е помагала, защото когато тръгвахме на Рила и аз разбрах, че Той не може да се преоблича, тогава още като пристигнахме там където е горе на реката, ние останахме там. Аз казах: „Савке, хайде да помогнем на Учителя". И така направихме и изправихме се двете една до друга, помогнахме Му и така. В.К.: Да се преоблече. Е.А.: Да се преоблече, да. В.К.: Той нагоре как се качи, пеша ли се качи? Е.А.: Пеша се качва до стръмното. Но чака долу по равното. Доведоха един кон и Го качиха на коня. В.К.: На кое стръмно? А стръмното от Вада нагоре. Е.А.: По цялата стена се качва горе. Но Той залиташе като вървеше. Но никога не падна. В.К.: Двигателният апарат на дясната ръка и десния крак, половината тяло е парализирано. Сега и след като се качихте горе на Рила? Е.А.: Като се качихме горе на Рила, Той си стоеше в палатката повече. Но винаги излизаше пред палатката си, там имаше този стол, такъв плетен стол. Там сядаше, аз Му слагах, те не разбраха, че са мои одеала, иначе щяха да ги направят 20 едно до друго, за да бъде тяхното отгоре одеало. В.К.: Тяхното отгоре над другите? Е.А.: Не, ама не разбраха, че те мислеха, че са одеала на Учителя. И затова останаха така. Аз имах един козяк. Слагах го него. След това слагах едно синьо одеало и така. Те не знаеха чие е, пък какво от това, сега все на някого дрехите ще бъдат там. Разбира се, че аз ще се погрижа за моите дрехи и да ги съхранявам. В.К.: И Той излизаше, така седеше пред палатката, така ли? Е.А.: Седеше на стола пред палатката. В.К.: Но не говореше. Е.А.: Всичко се интересуваше какво става, кой дохожда, интересуваше се за живота на целия лагер. В.К.: Но на онзи етап Той не можа да говори и не можеше да се движи. Е.А.: Пак говореше. Не беше съвсем така, но по-мъчно. По-мъчно. В.К.: Разправяше една сестра, че като отишла да Му целува ръката нали, Той не могъл да я вдигне, тя Му е вдигнала ръката и като я целунала, и като я пуснала, тя пак се е прибрала. Е.А.: Е, да. В.К.: Значи това си е парализа. Е.А.: Да, да парализа. В.К.: Парализа. Колко време изкара така? Е.А.: Един месец. И изведнъж оздравя. Знаеш ли какво? Беше много хубав ден. Два дни преди да тръгнеме. Излезе Учителят, сложил си шапката, сложил си обувките и бастуна, и излиза пред нас там, дето бяхме ние. Пък ние имахме две палатки. Една за мен и за Паша, и другата беше Савкина. И Учителят излиза и ние се радваме, че Учителят излиза и това, и Той каза, че ще отиде на изворчето. И ние се радвахме, че значи проходи. И наистина отведнъж, за един месец. В.К.: Значи отведнъж, защото аз съм виждал снимки, как се вече движи около изворчето. Е.А.: Да, да. Ами здрав си беше. Той беше вързан до малко време. В.К.: Колко дена стояхте там, един месец ли? Е.А.: Не, почти един месец стояхме. В.К.: И след като направи тази историческа обиколка около изворчето прибрахте ли се веднага или как, държали лекции? Е.А.: Коя обиколка? В.К.: Той нали отива на изворчето. Нали отидохте, връщахте се. След това той държа ли лекции? Е.А.: Не, не говори! Той тогава, в това състояние като беше, не говори, но като се върнахме на Изгрева държа една беседа, „Да им дам живот". В.К.: След това Той се връща. Учителят е на Изгрева. И сега Той чете ли лекции тука? Е.А.: След като се върна Учителят беше здрав, разположен, грижеше се за всичко, за уреждане на събора и т.н. И стана един тържествен събор. В.К.: Това е 1936 год. Е.А.: 1936 год., да. Един богат събор стана. Щото всички като знаеха, че Учителят е бил в това състояние и много народ дойде на него събор. В.К.: Хем да го видят, хем да го чуят. Е.А.: Да Го видят и да Го чуят, че е здрав, че говори, че е разположен, че не е вече болен, да не повтарям. В.К.: И съборът се състоя през август. Е.А.: Мисля, че беше в средата на август. Една седмица събор, както си беше. Бяха дошли от провинцията, бяха си сложили палатки вън от нашия салон, така встрани. Нали видя така в снимките, където са си правили палатките. Помен нямаше от това, което беше. В.К.: Сега Той като се върна държа една лекция. Държа ли беседи, лекции? Е.А.: Продължи да държи. Той държеше. Но когато стана скандалът с Ричка и с Белеви, тогава Той пак престана. И до края на годината повече от месец и половина не говори. В.К.: А при Него идваха. Е.А.: Да, Той си беше тук на Изгрева. В.К.: На разговори. Е.А.: На разговори да, но Той не говори! Това беше наказание на Школата, че ученици от Школата не знаят да се държат като ученици. В.К.: Кога започна след това да говори? За Нова година ли? Е.А.: За Нова година. Да, на Нова година почна. В.К.: Чувал съм, че на Нова година е държал така по-особени сказки, лекции. Как ставаше посрещането на една Нова година? В очакването на една Нова година? Е.А.: На Новата година подреждаме, почистваме повечко, изчистваме, както всеки дом си чисти човек, така и Братското го чистим. Нареждаме да е всичко в ред, порядък, преметено, пречистено, опрано, изчистено, така това. Както въобще българинът си почиства дома. В.К.: И вие се събирахте вечерно време, срещу Нова година. Е.А.: Срещу Нова година не всякога сме били. Може да сме били на вечеря, но, ако на другия ден имаме клас, 10 часа свършваме, за да можем сутринта да станем, да си дойдем на клас. В.К.: А иначе чакахте ли Нова година с Учителя да стане 12 часа? Е.А. Само един път или два пъти. Не сме чакали всяка година. В.К.: Но и държеше ли Слово така на Нова година? Точно срещу първи януари? Е.А.: Малко. Той се държеше на беседите и на Школата. Учителят не му бяха важни тия външни неща като дати и празници, които за нас са някога важни. А гледаше Школата да я бъде. В.К.: Искам друго да питам. Ами за Коледа, тоя празник празнувал си се е? Е.А.: Празнувахме го. В.К.: Бъдни вечер. Е.А.: На Бъдни вечер се събирахме. Понеже нали народа го празнува всеки в дома си. Имаше доста бездомници на Изгрева и за тях се правеше. И Симеонов ще отиде с цигулката в салона. Които отидат и всеки донесъл по нещо, ще направят вечеря и на другия ден, ако имаме Школа или Учителят ще говори. В.К.: Учителят присъствуваше ли на Бъдни вечер или на Коледа? Е.А.: Да, да. В.К.: Какво Му беше отношението към този празник - Коледа? Е.А.: Не особено. Той е Христов празник. В.К.: А за Великден? За Великден яйца правихте, козунаци? Е.А.: Яйца да, козунаци, да правихме. В.К.: Интересува ме как Учителят е възприемал тези празници? Е.А.: Той ги приемаше като съгледател. В.К.: Като съгледател. Е.А.: Моето виждане е това. За Него не беше празник. Това не бяха празници на Школата. На Школата си беше ученическо съзнание, готов да си отиде с писаното резюме, с развитата тема и т.н. Задълженията, които ученика има. А не другите. В.К.: Празниците на Школата - 22 март. Е.А.: 22 март. В.К.: После Петровден, рождения ден на Учителя. Е.А.: Ами знаем кога е роден. В.К.: Той как го възприемаше така? Е.А.: Ами Той даваше така общ обед. В.К.: Така ли? Е.А.: Да. Винаги на рождения Му ден се правеше голям обед, цял казан се готвеше, защото ще дойдат много гости. Идвали са по 500 души. В.К.: Е, как протичаше един Петровден? Е.А.: С много песни и с много радост, и с много срещи. В.К.: Паневритмия? Е.А.: О, да. Обезателно. В.К.: Как протичаше един ден от сутринта? Е.А.: Сутринта ставаме за Школа - 5 часа. Отиване на клас. След клас отиваме на Паневритмия. След Паневритмия отиваме на закуска. След закуска, ако е неделя беседа. Пак има още една беседа. Ако е друг ден на поляната Учителят ще излезе, среща се с хора или приема в стаята Си. Забележка на редактора: Според писаното с почерка на стенографката Савка Керемидчиева в едно нейно тефтерче са отбелязани следните дати: 1. На 24 юни 1936 год. на Изгрева Учителят е дал следното мото: „Любовта носи живот; Мъдростта носи светлина; Истината носи Свобода. Служи на тях." /Свещеният подпис на Учителя/ 2. На 12 юли 1936 год. сутринта става оздравял и отива на чешмичката „Ръцете". Направени са снимки с братя и сестри. 3. От 10 юли до 14 август 1936 год. сутринта Учителят е на Рила. 4. 14.VIII.1936 год., 9 часа преди обяд тръгнахме от Рила и 7 часа след обед пристигнахме на Изгрева. 5. „Вяра основана на знание. Вяра, чрез която идат Божиите Блага." Август, 14.1936 год., Изгрев. /Свещеният подпис на Учителя/ /От тефтерчето на Савка/: 6.16.VIII.1936 год. /неделя/: „Господи, Господи, Благодаря" Отидох при Учителя и дадох тефтерчето си да напише. И сам подписа се. Това направи добрият Учител със своята десница свята, може би първо писане от 35 дни. 7. На 19 август първа съборна беседа на Учителя назована „Вяра". Отпечатана в томчето „Да им дам живот", София 1936 год., като заглавието е променено от „Вяра" на „Да им дам живот". 8. Следва скандала с Белеви и Учителя преустановява да слиза и да чете беседи и лекции. 9. Савка Керемидчиева му поднася тефтерчето си и Той написва следното: The Mighty. Y am presence. /Свещеният подпис/, 3 ноември, вторник 1936 год., Изгрева. Което на български означава: Мощният. Аз съм присъстващият. 10. За първи път Учителя държи беседа на 1 януари 1937 г. Тогава написва в тефтерчето на Савка следното: „Учи и работи, в пътя на Любовта ходи така. Мирът ти с теб ще бъде.“ 1 януари 1937 г., Изгрев. /Свещеният подпис/

151. ЧУЖДЕНЦИТЕ НА РИЛА Елена Андреева: На Рила се качваха последните години чужденци. Най-голяма бе групата през 1939 год. Има хубави запазени снимки. Вергилий Кръстев: Когато идват на Рила, първо се качват латвийците, нали? Е.А.: Чужденците ли? Те дойдоха в 1935 год. латвийците. В 1936 год. дойде Стела Белмен. Бертоли я доведе. Той беше във Франция и я доведе, а пък тогава, същата година Михаил Иванов замина за Франция. И тя, когато видя Учителя, не беше още видяла Михаила. И после тя като отива оттука, тя имаше много хубав образ на Учителя. От всичко, което досега съм чула и разбрала от нея. Щото и аз малко говоря френски, та съм имала случай да говоря с нея и книгата, която беше написала за Михаил на френски. Тя има една книга за него написана. Тя много неща пише за него. Аз не можах да я прочета, щото за малко време ми я дадоха, но оттам личи, че едно хубаво отношение има към Учителя. В.К.: Да не би тя да си го смята, че оня Михаил е Учителя, не г-н Дънов. Е.А.: Не брат, не. Михаил им е учител, но учителят на Михаил е Учителя Дънов и техен. В.К.: То е така, но те как си го представят всъщност? Е.А.: Те имат такова отношение, но те искаха да видят в Михаил Учителя Дънов. Да, те това искаха. Но това е невъзможно, защото той е човек, а Дънов е Учителят. Е.А.: На тази снимка какво виждаме? А, Учителят е тук. Тука концерт ли сме имали? На огъня са, обърнати, за да ги снимат. Отзад пише - закуска с гостите братя французи. Това е 12.08.1939 год. Поздравление за фотографите. Това е история, а не спомени. В.К.: Как дойдоха французите? Е.А.: Първо дойде Стела Белмен. Доведе я брат Бертоли през 1937 год. В 1937 год. Михаил вече беше заминал за Франция, за световното изложение. А Бертоли се беше запознал със Стела Белмен и тя пожела да дойде. Тя беше първата, която дойде, на другата година тя не дойде. Тя в това време като се връща във Франция се запознава с Михаил и те се сработват и тя му става дясна ръка. Помага му в цялата негова дейност и досега даже още. А после другите две сестри дойдоха - Сабхай и Карден. Тази дойде, която на няколко снимки я виждам, но не си спомням как се казваше, една възрастна сестра. Но тя после се отделила от Михаил. Дойдоха от Бордо един професор, дойде братът на Стела Белмен. Те донесоха една палатка с две отделения, построиха я палатката над Учителювата, там на поляната където Му беше последната палатка и поканиха Го да се премести там, но Той не иска да отиде. Тя стоя и после я прибраха. И знаеш ли, че тая палатка е в моя таван? Да, защото донесоха всичкия багаж от салона на Изгрева, на рижаните донесоха багажа. Щото като направихме описа, аз казах на ревизорите през 1956 год., че имаме палатки оставени от наши приятели и не можем да ги пишем като инвентар, и тогава ние ги отделихме. Описахме това, което беше братско. Аз участвувах в описването на инвентара и затова знаех кое какво е. Пък за палатките аз бях специалист и досега си останах да познавам кое е братско и кое не е. Защото, аз работех с тях. И много от палатките ги бях шила. В.К.: Учителят не пожела да влезне във френската палатка. Казал: „Аз съм дошъл за българите, а не за французите!" Разкажи по-подробно. Е.А.: Това не съм го чула, не мога да кажа. Що ще казвам нещо, което не съм чула. Направи ми впечатление, че това, което те казаха, понеже аз рабирам толкова френски, никой от нас не можа да каже на Учителя. Те изразиха една благодарност, един възторг от това, което е донесъл, изразиха това, което ние го чувстваме, но не можем да го изразим, но те го изразиха. Виж това ми направи впечатление. Значи тия хора умееха да го кажат, пък ние не умеем да го кажем. Ний го живеехме. Да, ний го живеехме, но не можехме да го кажем тъй както те го казаха. И професорът, когато каза слово към Учителя и този Белмен, когато се изказа и всичко, което казваха, но сестрите не са казвали. Даже после другите години, когато идваха, все беше малко въпрос за Михаил. Защото ние Михаил го смятаме брат, а не учител. А те му казват „Льо Метър". Сега, може за тях да е учител, ама нашият Учител и учителят Михаил не се покриват в моето съзнание. Михаил може да бъде само ученик на Учителя той е обикновен човек. Учителят казва открито не може човек в един живот да стане Учител. Пък това, което казва Учителят, аз го смятам за истина и затуй това не мога да го приема. Пък виж да ти кажа Михаил такъв какъвто го познавам, ех не можеше да бъде Учител. В.К.: Той е обикновен човек. Като отива там започва да изпраща на френски негови публикации. Е.А.: Във Франция когато отива той държи конферанс. И в началото е говорил много повече за Учителя. Описвал е живота на Изгрева, описвал е живота на езерата на хората от братството, говорил е за отделни лица, но е говорил само за онези които са имали добро отношение към него. Всички, които бяхме сдържани към него за тях дума не е обелвал. Сега това нито ме засяга, но не е обективен. Това показва липса на обективност. Понеже той никога не можа да дойде при нас, в нашия „Параход". Ние бяхме като че ли дето викат „Сме си плюли в устата". Имахме еднакво отношение към него и трите, затворени, сдържани. Михаил бе казал: „Христо-бояджията да отива при тях, аз да не мога да отида". Христо-бояджията беше бояджия, но той беше един брат, който беше така без претенции и можеше да дойде при нас. При нас всеки можеше да дойде, ако и Михаил искаше да дойде. Но ако искаше да бъде така, да му правиме метани, нямаше да получи метани при нас. В.К.: В първите години той изпратил свои експозета на френски на Изгрева. Но Учителят ги изхвърлил. Това съм чул вече от много хора. Е.А.: Точно не мога да ти кажа как е, не знам. За този случай не зная, но аз четох някои неща от тези конферанси имаше неща, които според мене не отговаряха на истината. Две или три ми дадоха по едно време, е-е помня, даже на Бивака нещо си спомням там стана, един въпрос и туй което прочетох, ама не можеше да бъде. Сега например той беше казал, че неговите капитали, че той имал 80 милиона пари в България. Пък той тука беше гол като пушка. Той нищо нямаше, не работеше. Него приятелите го издържаха. После стана учител, нали и вече като стана учител получаваше учителска заплата, когато завърши. А иначе докато завърши него приятелите го издържаха. Сега Михаил, за него мога да ви кажа, че за мене ми беше чужд. В.К.: Сега друг един въпрос. Тези французи. Как се запознаха, или кой ги запозна и как? Е.А.: Най-напред брат Бертоли доведе Стела Белмен в 1937 год. Михаил беше вече заминал за изложението в Париж, за което Михаил отиде. Бертоли я доведе, запознала се е с нашето учение. И когато се връща оттука, от България тя се запознава естествено, идва от България среща се с Михаил и тя му става една дясна ръка в работата му. Щото той не знаеше толкова добре френски език. Учил е тука. Учителят мисля, че му е казал да учи френски език, но за да можеш да говориш, трябва много повече да знаеш и да говориш на френски език. След това дойдоха, другата година групичка дойдоха. Не мога да ви кажа точно кои бяха. През 1937, 1938 год. дойдоха и 1939 год. дойдоха французи. Първата група беше по-малко, около 5-6 души, а втората група беше голяма. През 1939 год. дойдоха французи десетина може би до петнадесет души. Така група, голяма група. А тогава дойде Карден с Надя. А Карден дойде мисля, че и първата година. В.К.: Ето тука една снимка с Манжо. Е.А.: А-ах, Манжо, да. Това е Манжо. Той записа гласа на плоча на Учителя. Това е Георги, това е Вера Куртева, това е Катето, да. Ето го Манжо. В.К.: Правили ли са друг опит за записване гласът на Учителя? Правихте ли опити? Е.А.: Не. Ние в София, не. В.К.: Разказвахте ми имало в София техник към радиото, който бил предложил да запише, да направи запис. Е.А.: А-а, аз исках да запишеме Учителя когато дава песните. Музиката за песните. Аз направих предложение, понеже ние записваме Словото на Учителя. Но не сме така музикални да запишеме и нали мелодията да я нотираме веднага. Никой от нас нямаше такова образование, нито такива способности. А пък знаете ли Учителят беше свирил тогава наскоро. „Българите така свирят една българска мелодия. Ама тя не е правилна, тъй трябва да се свири!" Е сега нали тука трябва много музикално ухо или апарат да го снеме. И аз казвам: „Абе, защо ще пропускаме тези неща" и попитах един брат Дряновски, може ли да имаме такъв апарат. Е той каза, че може, но трябваше 150 хиляди лева. Да, така ми каза, но грешката е моя право да ви кажа. Ако се бях заела, можехме да вземеме. В.К.: Можеше да се вземе пари. Е.А.: Абе бедни бяхме бе. Не бяхме много богати. В братството имаше няколко богати, по-богати хора. Другото беше все така чиновници, работници. При Учителя не дойдоха най-богатите хора, нито най-умните. Ами така е сега, да говориме реално. В.К.: Правихте ли друг опит за записване гласа на Учителя? Е.А.: Аз лично не знам. Само това на Манжо. Аз направих опит, когато дойдоха едно семейство мъж и жена от Михаиловата група. Те дойдоха когато аз имах лагер на Рила, долу на Вада. И там доведе ги някой. Не знам кой Невена Неделчева ли ги доведе, не знам някой ги доведе и аз като ги видях казах: „Много Ви моля, да разберете, къде е казвам записа на Манжо? Да ни направите едно копие и да ни дадете от гласа на записа". Те ни обещаха, но нищо не направиха. Семейството беше Пиле. Разбираш, така се казваха. Но не знам защо и те не бяха се обадили даже и на Михаил, че идват при нас. В.К.: Друга снимка с французите е с латвийците - сборна и с наши хора. Е.А.: Сега впоследствие те си заминаха. В.К.: Кои, французите? Е.А.: Да, стояха тука. Вижте, много добро впечатление оставиха, защото нали ви казах, че те говореха за Учителя така, както ние не можем да говорим. Ние българите не знам защо сме така вързани в езика. Те могат да кажат неща повече, като че ли те виждат повече от нас. Не знам, това беше моето впечатление. Казвам: „Абе защо ние за Учителя, толкова време сме с Него, те дойдоха за пет дена или за десет дена, пък толкова работи можеха да кажат?" В.К.: Какво стана с Манжо, който е записал гласа на Учителя? Е.А.: Манжо записа гласа на Учителя. Прожектирахме го в салона. Чухме го. В.К.: Чухте гласа на Учителя? Е. А.: След прожектирането чухме гласа на Учителя. Ясен, хубав, всичкото хубаво. След това, нали много мнения има и много знающи има, какво направиха, че просто не знам какво го направиха записа на Манжо. В.К.: Той сега отнесе го във Франция? Е.А.: Той го занесъл във Франция, негов е нали така? И там е успял да го прехвърли, но мисля, че има нещо повредено и бяха дошли едни Пиле -французи и аз им говорих за този запис и им казах: „Много искам, ако имате възможност, да ми пратите копие". Нито се обадиха, нито нищо, щото ако са казали на Михаил, Михаил хич не ме обичаше мене. И затова така не ме обичаше, а и на мен беше много чужд човек, да. В.К.: Казаха ми, че след това той катастрофирал и починал - Манжо. Е.А.: Така знам. Но до този запис ние вече не можахме да се доберем. Не, Михаил го е взел. В.К.: Сигурно. Е.А.: Да. Михаил го е взел, но сега дали го съхраняват, дали не, това не зная. Ако влезем в отношение с французите, нали и ако те речем дойдат един ден, аз бих повдигнала този въпрос пред тях. В.К.: Тука вече виждаме на една снимка един чадър, Учителя е пред тях. Те ги изпращат, пеят, ето виждаме цигулки, пеят, свирят някои и това е пред изпращането на французи. Значи така стои въпросът с Манжо. Вие правихте ли опит? Вие веднъж ми разказахте, че някой бил предложил от радиото да правят записи? Помните ли? Имало някаква инициатива. Един такъв техник. Е.А.: Аха, е може ама забравила съм. В.К.: Вие ми казахте, че един техник е предложил, но искал 25 000 лв. и понеже била голяма сума. Е.А.: Може затова да не е станало. В.К.: И по-късно ми разказахте. Е.А.: Е-ex да бях пуснала една записка, може би щяхме да съберем. За парите не съм пускала съобщение, не беше толкова за това. Аз исках, знаеш ли за какво съжалявам, че не записахме в беседите когато Учителят свиреше. Да. Аз за това исках пари. А не за запис на гласа. Аз исках да съберем пари, трябваше 150 000 лв. на евтините пари за да направиме запис в клас, когато Учителят свири. Да се запише, защото Той свиреше, ама ние не сме толкова добри слухари, че моментално да запомним всичко и така си оставаше в пространството само. И затова аз, когато и те французите дойдоха, аз пак исках. Повдигам този въпрос, за да можеме да запишем. Ако има нещо записано. Ама нищо няма записано засега. В.К.: Не можа да се осъществи това нещо. Значи така стои въпросът със записа.

150. КАК СЕ ШИЕХА ПАЛАТКИТЕ? Вергилий Кръстев: Искам сега да питам как започнахте да правите палатки? Елена Андреева: Първата палатка я уших на Учителя. Ето по какъв повод. Леглото, което Учителят го имаше в Търново - походно и платното се беше скъсало, нацепило и Учителят ми каза: „Можеш ли Еленке да го закърпиш?" Аз слязох в Иларионови, където имаше машина за да мога да шия и те в това време ми извадиха един плат, който го бяха взели още от Първата световна война, от германците, ама аз не го знам, че е импрегниран, че е толкова хубав и ценен плат и отидох, и като видях плата викам си: „Няма да кърпя, ами ще го скроя". И скроих плата, щото си бях взела мерките отгоре на походното легло и така надвечер се прибирам горе вече, доволна, че съм свършила една работа. Те веднага заковаха платнището за леглото и Учителят имаше походно легло къде да спи. Вечерта, понеже там беше и Лулчев, той взе парчето от плата и го сви така, и го направи като торбичка, наля вода, и го остави цялата нощ да стои и се видя, че плата е непромокаем, и че не пуска никак вода. Щото една цяла нощ да стои нали така с вода, явна е вече сигурна импрегнация. И тогава може да се направи палатки. И ние бяхме така доста хора останали от събора и още една сестра имаше Райна се казваше тя и двете започнахме да кроим. За малко ни упъти, за кроежа братът Лулчев, защото той беше от инженерни войски и разбираше от тия работи. И скроихме палатката за няколко дена я ушихме така, рахат-рахат. Аз малко жестикулирам. И като я направихме вече за Учителя имаше палатка. Това беше 1925 год. Нея година бяхме в Търново за последна година. Щото другата година бяхме вече на Изгрева. В.К.: И така вие започнахте вече да шиете палатки. Е.А.: Е, почнах да шия палатки, първо уших и на нас една палатка, на нас трите, които бяхме стенографките. Уших на приятели така, но аз не мислех, че ще шия палатки. Аз никак не съм имала планове за да шия, но като нямаше кой. Никой нямаше кой. Никой не се хващаше, защото все пак е тежка работа. Не е лесно, но аз понеже бях здрава, да ти кажа правото, издръжлива бях. Пък и не се жалех. Има хора, които се жалят, но аз не съм се жалила цял живот в този смисъл да се уфлянквам, че това, въпреки, че са казвали, че съм се обленявала някога. Може да е имало такива случаи, но правило не е било в живота ми. В.К.: Интересен е този глагол „обленявам". Той е стар. Е.А.: Обленявам, да. В.К.: Обленявам - мързелувам. Е.А.: Мързелувам, да. Той е от леност. Коренът е леност. В.К.: И така вече започнахте да шиете палатки вече постепенно. На лагерите вече имахте палатки. Е.А.: Ех, още същата година, ние отидохме. Нужни бяха вече палатките. Щото ние почнахме вече да ходим на лагер на езерата и трябваше да имаме палатки. И това се наложи. Някои можаха да си купят, но палатките поне тогава не бяха така хубави: пускаха, течаха вода, не бяха добри. Пък тези палатки пропускаха. Брат Ради я донесе импрегнацията. Той от Ямбол, не знам от какъв случай я е добил и той я донесе. В.К.: И с какво импрегнирахте? Как импрегнирахте? Е.А.: Моля ти се. Ако знаеш с какво. Ами американ, нашите палатки бяха американени, не бяха от тези платове дето ти казвам германския. В.К.: Значи с американ. Е.А.: С американ. В.К.: Шиете американ и после. Е.А.: Шия американа и после го слагам в коритото или легена, намокрям го всичкото, оставя го така се изветри малко, сложа го на поляната, изсъхне и палатката е готова. В.К.: С какво правехте импрегнацията, какъв разтвор беше? Е.А.: Да ти кажа много съвсем не помня, но мисля, че беше с парафин и бензин. В.К.: Как три към едно-две, към едно, най-различно. Е.А.: Не, не, разликата беше само в плата. А понеже беше главно американ, някои си купиха такива палатки, но после протекоха. Трябваше да ги импрегнираме. В.К.: Така стои въпросът с палатките и на Рила вече всички имахте палатки. И правехте й под, така ли? Е.А.: Подът по-късно дойде. Първата мода беше само палатка и долу на земята. Защото ние пръв път отивахме на летуване. Но после като видяхме, че е по-хубаво да има и под и по-чисто е и по не ни е студено, пък имаше години, когато на Рила сме имали сняг. Една година падна сняг половин метър. Да, и сто души отведнъж слязоха, защото нямаха нито обуща подходящи, нищо. В.К.: То беше 1949 год. Е.А.: Нацепиха една цяла палатка за да си увият краката, за да могат да слезнат до Вада, защото бяха със сандалки. Нямаха екип. Въобще не сме имали ние много екип. В.К.: Сега искам да те питам друг случай. Разказваха ми, че навремето когато французите дошли на Витоша били донесли палатка на Учителя, опънали я, обаче Учителят не поискал да влезе в нея и казал: „Аз не съм дошъл за французите, а за българите". Как стои тоя въпрос? Е.А.: Виж сега, помня палатката, тя е на моя таван тук. В.К.: Така ли? Е.А.: Да. В.К.: Значи сега започваме с френската палатка. Е.А.: Френската палатка я донесоха французите. Така подариха я на Учителя. В.К.: Най-официално. Е.А.: Да. Тя бе с две отделения. Едното е за спане, другото е така като антренце. Хубава палатка, много хубава, само колците не знам някъде се загубиха. Но колци лесно се правят. Но за кого е сега? В.К.: Минали са четиридесет години. Е.А.: Ех, разбира се, че четиридесет години са минали, пък и аз не съм господар на нея. Аз ги съхранявам. В.К.: То сега е 1987 год. Коя година те дойдоха? Е.А.: 1938 год. От 1938 до 1986 год. Това са 48 години. Да години са, години са разбира се. Но е хубава палатка. В.К.: Те я сложиха, опънаха я. Е.А.: Учителят влезе, огледа я, това и като предложиха да пренесат вещите от тази българската във французката, Учителят каза: „Не, недейте, оставете!" Така рече. Той беше внимателен да не наскърби, да не ги наскърби, нали. Но не прие това. Сега, Негова работа. Той Си има съображения, Той е Учител, Той знае защо го прави. Не е каприз това. В.К.: Аз след това съм чула, че някои приятели са Го подканвали: „Ама Учителю, защо не влезеш във френската палатка. Виж колко е хубава. По-хубава е от нашите". А Той казал: „Аз съм дошъл за българския народ, не за французите!". Е.А.: Е да, Той въобще е дошъл за българите. Да. И не само за тука, ами за всякъде.

149. ЕДИН ДЕН НА РИЛА Вергилий Кръстев: Ще може ли да ми разкажете един ден как минаваше на седемте езера? Първо ставахте кога? Елена Андреева: Първо ставахме със свирка. В.К.: Каква свирка? Е.А.: Ами имаше този брат Цеко. В.К.: Щото са ми разказвали, че отначало са ги събуждали със „Събуди се братко мили" започвали да пеят. Е.А.: Пееха „Събуди се братко мили" Но после някой донесе една свирка. Каква свирка? Като на параход. Една свирка беше бе брате и Цеко взе свирката. И той с нея будеше хората, да. И ставахме рано. Всеки ставаше, измива се, нали свършва си всички задължения към тялото и се стяга, и се качва на върха. В.К.: Това сутринта още преди изгрев? Е.А.: Преди изгрев. И там чака слънцето. Учителят по часовник си идваше на определения час. В.К.: Как? Чака слънцето? Е.А.: Всички чакаме изгрева. Щом слънцето се покаже, скачаме всички прави и посрещаме прави слънцето. В мълчание. После, имало е случаи и да се е пеело. Имало е случаи. В.К.: След като изгрее слънцето, като изгрее слънцето какво следва? Е.А.: Молитва. Учителят казва молитвата една-две, колкото каже и тъй почва беседата. В.К.: Кратка беседа. Е.А.: А-а дълги. Дълги, о-о и дълги беседи имаше. Когато е много студено бяха кратки. А когато беше по-топло и дълги беседи Учителя е държал. Учителят с удоволствие говореше. След като свърши беседата на Учителя горе, отивахме на закуска. На закуска. Закуската общо не сме яли. Всеки си носеше чай, вода, някои си варяха юфка и т.н. Кой каквото може. В.К.: Към 8-9 часа. Е.А.: След това се отива на Паневритмия. Виж сега. Или на мястото до палатките, ако е много мокро не ходехме далеч. Ако е хубав ден, ако е казано, на Дамга може да правим даже гимнастики. Правили сме ги най-често на „Езерото на чистотата". В.К.: Значи тръгвате, правите Паневритмия. След Паневригмия се прибирате. Всеки тръгва на екскурзия. Е.А.: След Паневритмията, кой както иска си употребява времето. В.К.: На обед сме към 12 -12.30 часа. Е.А.: Следобед почивахме си. След като се събуждахме следобед ходим на приказки, пране, след това вечерта сме на огъня. Това е до времето на огъня. В.К.: А вечеряхте ли? Е.А.: Самостоятелно. В.К.: Значи след вечерята на огъня и пеехте. Е.А.: Вечерята не беше на огъня. Всеки сам частно си правеше вечеря. В.К.: Но след това вече отивахте на огъня. В.К.: Ще ви покажа няколко снимки. Тука на една снимка виждаме заслона с бакалницата. Е.А.: Ето го заслона заедно с бакалницата. В.К.: Как беше уредена тази бакалница? Е.А.: Избираше се един, който ще продава стоките. Гледаха да се вземе честен човек, нали за доверие. Петър Шишков е бивал и други братя са бивали дежурни. И там докарваха всички стоки. Закупуваха се стоките с братски пари. Пресмяташе се колко струва един килограм и се прибавяше за транспорта какво сме дали, и така се определяха цените. И всеки можеше да си купи всичко каквото имаше там. Щото хляба си купувахме от бакалията. Това ни беше бакалницата. По едно време какво не бяха докарали: мед, захар, сирене, кашкавал, почти всички продукти и бе пълно зареден магазина, и идваха даже туристи и си купуваха от нас. Сега аз не съм била много така в тия работи. И аз съм отивала да си купувам, онова което ми трябваше за храна. Имаше общ обяд към 13 часа. Ето виждате сега, както сипват с черпака. Това е сестра Епитропова сипва от казана. Сестра Епитропова знаеше да гледа на кафе и знам, че Учителят пратил хора да им гледа сестрата, да. И тя ми каза веднъж така: „Еленке, аз нищо не съм направила на Учителя, ама аз мога само хубаво да играя, искам да изиграя едно хоро на Учителя". Нали всеки да си покаже каквото знае. Дали можа да изиграе това хоро не мога да ти кажа, но това ми е казала сестрата. И помня тя беше играла пред Народното събрание, когато се роди Симеончо - престолонаследника, през 1939 год. Кога е играла хоро на Учителя не зная. В.К.: Какво представляваха лагерните огньове на седемте езера? Е.А.: Значи това фактически е било огнището. Първото огнище беше така. Първите години всяка вечер имаше огън. Пеехме песни, декламации. В.К.: Учителят казваше ли нещо? Е.А.: Обикновено слушател беше. Най-често беше слушател. В.К.: Когато вие пеехте, тогава Той слушаше? Е.А.: Слушаше, да. Обикновено Той пееше, когато бяхме в клас. Обикновено тогава, а и не всякога съм Го гледала дали пее право да ти кажа. Но така си спомням, че не съм Го виждала да пее. Аз понеже бивах винаги открай около втория кръг, най-отвънка. В.К.: Колко време продължаваше това? Е.А.: Най-късно до десет часа. Ставахме, правехме молитва и всички си отивахме. А имаше хора, които оставаха край огнището. Някога и аз съм оставала, защото такава хубава жар имаше и така хубавичко после човек да я гледа, ние отивахме да се стоплим, тъй като сме стояли отвънка, не сме близо до огъня. Постоплиме се за да си отидем затоплени в палатките. Щото в палатките нямаше отопление, а вечер ставаше хладно. В.К.: Тука една друга поредица снимки „Пред бялото знаме на Учителя". Кой го донесе това знаме? Ето ви снимка - бялото знаме. Е.А.: Това е 1936 год. когато Учителят не беше добре. И когато не държа никакви беседи -1936 год. беше това. Това е на нашата поляна, на която бяха нашите палатки, на стенографките. Понеже Учителят не беше добре, палатката Му я поставиха при нас, за да можем да Го обслужваме. В.К.: Кой Го обслужваше тогава? Е.А.: Ние стенографките. И ние Му готвехме. Специално аз готвех, Савка обикновено носеше храната и всичко, от което имаше нужда се грижехме за Учителя. В.К.: Разказваха ми, че там имало едно тефтерче което Му подавали и Той всеки ден написвал по една резка и накрая излезнало „БОГ Е ЛЮБОВ". Аха. Знаете ли го това? Е.А.: Не, не зная, да. В.К.: Е кой донесе това знаме? Казваха, че е Балтова. Е.А.: Не, Лулчев. Той ми каза лично. Даже аз го попитах, защо го е донесъл? „Е, тука турих това знаме". Но Учителят не каза да го махнем. В.К.: Не беше ли доволен? Е.А.: Не знам, доволен или недоволен беше не мога да кажа. Но не каза да го махнем. Е сега, не може бяло знаме, как ще го махнем. Нали, не върви. А Той с тая шапка и с тоя шал, когато не е добре, да и бялото знаме отгоре се вее над главата Му. В.К.: Сега един друг въпрос. Тука има една друга снимка, когато е с бялата шапка. Това коя година е? Е.А.: Учителят сламената шапка я носеше за слънце. А бялата плетена шапка когато беше студено. Тази. Това е 1936 год. Учителят на слънце винаги ходеше с шапка. И в София, на Изгрева когато беше пак ходеше с шапка. И то тези шапки сламени, панамени шапки носеше. Даже веднъж с такава шапка беше тръгнал да отиде на концерт в града. Че някои от приятелите Му казали. Той имаше и други шапки, такива широки, нали такива каквито носят братята. Имаше няколко урока, които ни беше предал с тези шапки, за смирение на приятелите. МОЛИТВЕНИЯТ ВРЪХ - 7-ТЕ ЕЗЕРА - РИЛА Сряда, 17.08.1932 год. На Молитвения връх - 5ч. сутринта Стих за размишление -18:29 и 30 Лука: „А той им рече истина ви казвам няма никой, който да е оставил къща, или родители, или братя, или жена, или чада заради Царството Божие и да не получи многократно на това време и в идущия век живот вечен". При първия лъч на слънцето ще изпеем: „Ще се развеселя". 91 Псалом. Отче наш. Добрата молитва. Ще прочета 15 глава от Лука. Пишете следните изречения: Пътят на живота за невежия е труден, пътят на живота за разумния е лек. Отваряй вратата на живота, когато слънцето изгрява. Затваряй я, когато слънцето залязва. Разбраното противоречие за един носи радост, за други скръб. Ако скърбите за това, което си разбрал, не си познал живота. Ако се радваш за това, което си разбрал, то си схванал светлите страни на живота. Носи запалената свещ пред себе си и пътят ти ще бъде осветлен. Мисли само за това, което носи животът в себе си. Ако искаш да бъдеш здрав, мисли за радостта и веселието. Ако искаш да бъдеш богат, мисли за знанието и търпението. Ако искаш да бъдеш силен, мисли за светлината. Ако искаш да се не спъваш, бъди всякога доволен без да има защо. Бъди доволен в недоволството си, радостен в скръбта си и весел в непостижението си. Постижението за едного е непостижение за другиго, а непостижението за другиго е постижение за теб. Ако видиш грешника, че греши, дошло е време за тебе да станеш праведник. И, ако видиш светия човек и не разбереш неговата святост има условия да паднеш. Не очаквай много от огън, дето всичко изгаря. Не очаквай много от богатство, дето всичко се изгубва. Не очаквай много от деня, дето слънцето залязва. Не съжалявай затова, което си забравил. Радвай се на това, което помниш. Не дръж сметка за счупените стомни на твоите ближни. Не се спирай да преброяваш прашинките по пътя. За скъсаните дрипи не плачи. На калната вода паметник не прави. Не търси доброто, което съблазнява - то не е за теб. Не търси богатството, което уморява - то не е за теб. Не търси знанието, което разстройва - то не е за теб. Помни: Ти не си пратен в света да разрешаваш всичките противоречия. Ти си пратен да живееш. Ако това научиш, ти много ще придобиеш. Ако това не научиш, ти много има да се прозяваш. Знай, че пътищата на изгряващото слънце и пътят на залязващото слънце е различен. Така и пътищата на младия и на стария се различават. Различават се пътищата на добрия и злия, на любящия и на мразещия, на мъдрия и на невежия, на человеколюбивия и на насилника. Не съжалявай, че имаш само една уста. Не скърби, че имаш само един език и не се безспокой, че са ти останали само два крака. Не мечтай да имаш две глави. Дръж ръцете си винаги спокойни, когато работиш. Завеса на очите си не окачвай. Не изгасвай свещите на сърцето си, когато слънцето изгрява. Не късай цветята, когато цъфтят. Обичай светлината и свободен бъди. Утринно Слово на Учителя. 6.40 часа.

148. ПАНЕВРИТМИЯ НА РИЛА Вергилий Кръстев: Тука тия снимки от Паневритмията са на почти всички езера. Кога и по какъв повод играехте на първото, второто, третото, четвъртото и петото езера? Елена Андреева: Ставаше непосредствено по идея на братята и сестрите или най-често на Учителя. Питаха го сутрин, къде ще играем? В.К.: Сега искам да Ви покажа един снимки от първото езеро. Вие кога слизахте на първото езеро? Там имало ли е Паневритмия? Е.А.: Имало е. Там сме слизали за Паневритмия, слизали сме за дърва. Имаше много изсъхнали дърва. В.К.: Ето, тука виждаме едни снимки - носят дърва. Е.А.: Да, ето и Учителя, и Пампоров. Ние слизахме долу, правихме Паневритмия и след това всички взимахме, щото, ако кажеше Учителя да слезем за дърва всички няма да слязат. А тъй за Паневритмия ще слязат и носеха дърва. Тук например някой носи и цигулка, и дърво, значи е цигулар. Не е ли Мичето Златева? Това е брат Боев, тука се групи, които са слезли вече долу. Кой е сега този с брадата до Учителя? Възрастен, не е Ради. Не го познавам. Значи слизахме на Паневритмия и качвахме дърва. Слизаха братя и предварително да насекат дървата. А след Паневритмията, ние ги изнасяхме горе. Те бяха нужни за кухнята с три казана. В.К.: Сега тука една друга поредица снимки - от Молитвения връх. Отначало Молитвения връх е бил от другата страна. Кой откри тоя връх? Ами приятелите. Това беше през 1931 год. На върха има един триангулачен знак от военните. Ние ставахме рано. Имахме една свирка, устна свирка, с която ни събуждаха. Най-често ни събуждаше Цеко. Ние ставахме един час преди изгрева. Нали трябваше да се измием и изобщо да се приготвим за върха. Ето на снимката Учителят показва нещо. Е.А.: Сега тук е Паневритмия на третото езеро. Учителят определяше на кое езеро да се отиде за Паневритмия. Казваше например: „Днес ще отидем за Паневритмия на третото езеро!" Третото езеро беше най-близко. При лошо време правехме Паневритмията на лагера, т.е. на второто езеро, а когато не е тъй хубаво отивахме на третото езеро. Защото сме много хора, а на второто езеро мястото е малко. На третото езеро правим голям кръг. Учителят играеше винаги в средата. И на Изгрева, и на планината винаги играеше в средата. Понякога се вижда, че Той показва едно упражнение, а ние играем друго. Възможно е Той да се е извлякъл, да Го няма, а тялото Му да играе само. Ето вижте колко хубав кръг е тук, голям. Цигуларите свирят, играем Паневритмията и след това се връщаме. Тогава нямахме упражнения от „Лъчите". Така, че играехме без тях. А и „Пентаграма" най-късно бе даден така, че играехме без тях. Тук има едни снимки при изкачване към езерото на „Чистотата". Пътеката за тази поляна направиха когато се преместихме на този лагер. Тя е трудна пътека, стръмничка и докато толкова хора се придвижват нагоре. Тъй, че полека-полека се изкачвахме на поляната на „Чистотата" за Паневритмия. Това е поляната под „Харамията". Понякога правехме първите шест упражнения, но някога почвахме направо Паневритмия. Тука има едни снимки с миене на езерото на „Чистотата". След като направим Паневритмията отиваме всички до езерото. Но това е било не винаги. И на петото езеро сме ходили. На петото езеро също сме правили това упраженение. Снимката може да е на „Чистотата", но може да е и на петото езеро. Това е на петото езеро. Ето, вижте височините тук. Няма височини. Това е на петото езеро. Но тази снимка е на „Чистотата" - тук има височини. Вижте сега защо е. Щото виждаш ли равното горе, а пък тука наредени сме поред. Как ставаше това. Всички се събувахме, навлизахме в езерото всеки си измиваше лицето, ръцете и краката, и после плискахме вода нагоре така към езерото навътре. Беше много приятно в слънчевите и топли дни разбира се. Тогава ставаше. Учителят казваше и формули, които произнасяхме при плискане на водата. Тука имаме Паневритмия на езерото на „Чистотата". Да, правили сме, ето, да. Това е голямо, хубаво пространство. Много хубаво пространство. След Паневритмия слизахме някога при езерото, но не винаги. А понякога оставахме на склона, на разговор с Учителя. На припек, на разговор с Учителя. Тук имаме няколко снимки, които са на припек на това място. Тук е една снимка на музикантите. Ето Кирил Икономов, Мичето Златева, това е Невена Капитанова - китаристка. Тя беше Невена Ковачева и се омъжи за Капитанов. Значи това е Паневритмия на езерото на „Чистотата". Тук се провеждаха много разговори. Ето например тука останали на припек, на разговор и така снимки са направени. В.К.: Това е една екскурзия на Рила. Тук е обозначено 1938 год. при езерото „Махабур". Какво представляваше? Вие ли си правихте това изворче? Е.А.: „Махабур" това е „Бъбрека"? Тука слизат отгоре. Вероятно са били там. Нали сме много хора така и се събират постепенно, после седне Учителя, даже веднъж се връщаме от петото езеро и там срещу четвъртото има много канари. И като бяха напечени от слънцето беше много приятно да седнем. И всички насядахме там и тогава Учителят ни каза: „Ех, всичката тая местност ви я подарявам!" Помня това като го каза. Виж рано сме отишли тогава. Виж колко сняг има още. Тук виждам приятели на екскурзия. Да, групички. Ходеха на екскурзия и малки, и големи групи. В.К.: Интересно това къде е? Е.А.: А-а това ли? Това е 1932 год. Знаеш ли, Учителят искаше в 1932 год. Учителят дойде с една малка група на езерата. Преди 22 юли, докато денят расте. Ето виж сега това е Савов, това е Дойнов, Георги Радев, брат Боев, Лулчев и този е......, а те само братя бяха. И Учителят каза като тръгваше: „Никой няма да дойде докато не му поръчаме!" И те са стояли 20 дни, докато ни пратиха писмо да тръгнем. И просто във водата гизнали. Дъждове валяли и просто така не е могло да видят хубаво време. И когато вече се подобрило времето пратиха хабер и ний тръгнахме една група от София, през Дупница минахме, и помня като стигнахме над Скакавица някои бяха вече уморени, ама ний десетина души по-запалянковците казахме, че ще отидем на лагера. Като пристигнахме казахме: „Ний нищо не искаме, само на огън. Ще поддържаме огъня и край огъня ще изкараме". Добре, ама братята ни отстъпиха леглата и ние спахме, пък те май изкараха край огъня. Те тогава се проявиха кавалерски.

147. ЧЕШМАТА НА РИЛА Вергилий Кръстев: Сега, искам да се спрем на една тема, на извора „Ръцете, които дават". Как се откри извора на второто езеро, на Рила? Как дойде идеята, как се откри този извор? Елена Андреева: Това ще ти го кажа, защото съм свидетел. Още първата година вземахме вода от езерото. Не беше удобно да вземаме вода от езерото, защото видяхме, че влизат говеда вътре. И сега как ще пием вода дето говеда влизат? И Учителят каза след една беседа: „Тука наоколо трябва да има един извор. Трябва да го намерим". Той тръгна. И като тръгна Той, аз тръгнах покрай Него. Сега, друг път не съм правила такива неща, но този път направих. И се движих все около Него. И аз търсех и отивах, и наляво, и навсякъде. И когато наближихме дето е мястото, дето е чешмичката, един брат не го знам от провинцията ли беше и досега не му знам името дойде към Учителя и за бях там и каза: „Тука има едно изворче!" И като каза това, Учителят отиде и аз отидох. И наистина от камъка се изтичаше едно изворче. Учителят каза: „Това е!" И спряха. Той каза: „Всички да отидат и да потърсят извор да намериме". Но този брат не му знам името, който го видя, но бях свидетел. Сега казват, че Учителят ударил с бастуна си и изкочила вода. Ама нямаше такова нещо. Не, фантазии са това. Не, нямаше такова нещо. Учителят сам търси извора. Сега някой ще каже: „Нали е ясновидец". Но вярно е, че Той го търси. Но Той го намери в правата посока, всъщност онзи брат го видя и Учителят беше най-близко. Пръв Учителят видя извора, след това ние. Отидохме всички при него. След това Той вече даде наставления, изчистихме го, а Лулчев почна да чисти по-долу и там дето е чешмичката, той после там направи чешма. И Учителят каза: „По-хубаво е, понеже то извира от камъка, да има корито, водата да се нагрява малко от слънчевата светлина и да приеме топлина, защото е много студена водата". И го направиха там. И после донесохме камъни, е-е-е, от пътеката дето идваше от Дупница ходехме за камъни. Оттам донесоха три големи камъка. Единият беше голям. Учителят го нарече, че най-големият беше царят. Вторият по големина нарече царица. Още царицата не беше дошла. Не беше женен царят. Третият по-малък нарече престолонаследник. Донесоха приятелите на тараба големите камъни, защото бяха тежки. И Той каза: „Тука ще го поставиме. Той ще бъде царят, като най-голям". След това донесоха друг камък: „Той ще бъде царицата". И друг още по-малък: „Престолонаследникът". Така беше. Аз така го видях и го чух. И така си остана. След това се ожени царят и след това дойде престолонаследникът. Но царят не беше женен. Това беше 1930 год. А той се ожени на 25.Х.1930 год. в Италия. А за да направиме всичко на ръце сме ги носили камъните, да. Ръцете ги направиха в София. Един каменоделец имахме и той имаше така по-груба ръка и изглежда, че по неговата си мери, и така като видиш и самите ръце не са изваяни, така скулптурски. Но като ги поставиха през тях изтичаше водата. Беше красиво. Това са първите снимки и не мога да кажа, кои са трите камъка. Е, някой от тези камъни е. Виж, някой от тези камъни е. Които са, големите, да. От тях, големите камъни бяха, които са над ръцете, да. Сега там има една скала. И се прави надпис. В.К.: Чия беше идеята за този надпис? Е.А.: Учителюва беше идеята и думите Той ги даде. А долу това е датата, на която е построена. В.К.: Кой издълба надписа на скалата и знаците до нея в дясно? Е.А.: Мисля, че Владо Николов, руснака беше. В.К.: А какво означават тези знаци тука? Е.А.: Ами това е знака на слънцето. Всичкото е знаци, за които Учителят е говорил. Знаех ги, ама сега не мога да ти кажа. В.К.: Разказваха ми, че Лулчев и той започнал да дяла на отсрещната страна някои знаци. Е.А.: Виж сега, аз това не си спомням. Но на мене Учителят каза на Изгрева да му кажа. Той беше поставил картини над прозореца и под прозореца в бараката. И Учителят ми каза да му кажа да махне картините, които е поставил. „Какво иска Изгрева ли да разруши!" Виж сега, едната беше тази: кръг с точка. Другата не мога да си я спомня. Гледах я, но всичко съм забравила. И когато аз му казах той се засмя и каза: „Тази няма да махна кръгът с точка, щото то е израз на Бога, изявеният Бог, а пък другото ще махна". Но каква беше, забравих брат. Сега, ако и тука на Рила е казал такова нещо или това нещо го смесват, не знам как е. В.К.: Тука виждаме една снимка: Учителят е клекнал и тук се вижда котвата. Е.А.: Да, и това е Лулчев с мустаците, и с кепето, да. Котвата Владо я прави, а Борис после я дошлифова. В.К.: По идея на Учителя? Е.А.: Да. А котвата е знак, символизира слизането на човека. Ние имаме и друг символ, гърнето. Над салона имахме едно гърне от пръст, отворено и в него пламък гори. Да. Символ на Словото - гори и не изгаря, и не гасне. Символ за вътрешния огън на Словото. В.К.: Ето една снимка на Учителя, виждаме скалата тук и Той тука е седнал. Пак Учителя до камъка на чешмата. Коя година е това? Снимката е на Васко Искренов. Е.А.: Мисля, че на Петровден беше. Учителят ни държа беседа седнал на този камък, дето се клатеше. На Петровден беше. И знаеш ли какво каза тогава? „Идеите ще ги приемете чрез въздуха!" Аз това си спомням от беседата и ми направи впечатление, че идеите ще ги приемем от въздуха. Но сега, дали беше 1932 година? Помня, бяхме отишли много рано и на Петровден бяхме на този камък. Той седна там. Ние бяхме седнали така около чешмата, не бяхме много голяма група. Щото рано бяхме отишли. Нали групите, които отиваха на езерата бяха до 25-30 души. Повече не. В.К.: Виждал съм на една снимка камъка, който го е мърдал. Е.А.: Е, мърдаше го, защото виж сега ей така малко объл е отдолу и затова. Те искат все чудо да видят. Няма чудо братче. То е чисто физическо устройство на камъка. В.К.: Аз мисля, че е употребил друга сила? Е.А.: И друг можеше да го мръдне. И сега, ако отидеш ти опитай се, ще видиш, че можеш да го мръднеш. Моето впечатление е такова. Те искат да видят чудеса. Учителят не прави чудеса пред нас. Учителят ни помагаше и в тази помощ правеше чудеса. Разбираш ли? А чудо, не. Той не прави чудеса. Той ни показа възможности, които са чудеса. Когато ме нападна руснака и никой нямаше кой да ме защити, и аз извиках „Учителю!" два пъти и руснака избяга в гората, това е чудо. Ама защото Учителят ми помогна да го изгоня. Коя година ли беше? Есента на 1944 год.

146. БИВАКЪТ НА ВИТОША „ЕЛ ШАДАЙ" Вергилий Кръстев: Как го откриха тоя Бивак? Елена Андреева: Най-напред, първата екскурзия, на която съм присъствувала, че и другите присъствуваха за пръв път, беше не на Бивака, а беше до изворчето дето е най-студената вода на Витоша. То е под Камен дел. Там бяхме ние. Защото, когато тръгнаха, а това ми е първата екскурзия с Учителя. Сега тръгнахме всички, колективно ходят. Е пък ходила съм като млад човек разбира се. Аз ходех пък и бях здраво момиче. И ходех, разбира се, че ходех. Аз носех раницата на Учителя, носех си и моя личен багаж. Сега, за да го правя това, значи съм могла. Не съм носила нещо друго. И когато стигнахме там, където почва реката, под самото Драгалевци казвам тука ще минеме, за да отидеме на „Паша Бунар". Да, „Паша Бунар" се казваше мястото, на което отидохме. На „Паша Бунар" ще отиваме. И ние само един път отидохме и не отидохме повече пъти. Защото там беше едно стръмничко много стръмно място, нямаше място откъде да се подвижат хора, после какво да ти кажа не беше удобно за Бивак в никой случай. Къде е Бивака! Просторно място, широко, поляни, ние сме ходили и на другата поляна да играем Паневритмия тази оттатък реката. Щото там те после направиха чешма, а там беше река и извор, който течеше близо. А после те го направиха на чешма. И затуй сега не е както беше тогава. Като стигнахме, никой не знае пътя. И тогава знаеш ли, направи ми впечатление Учителят тръгна пръв, право нагоре, ама така нагоре и разбира се всички тръгнаха след Него, но не беше място за лагер. Това беше една пробна екскурзия. След това ходихме, дето сега минава въжената линия. Нали има поляни там. Там отивахме на тези поляни. Тогава нямаше въжена линия. Ние отивахме на тия поляни. От тия поляни ходехме нагоре, нагоре, скитахме, търсехме място, което да има вода и където да има простор. И като търсехме, отидохме така с Учителя на това, на Бивака и Учителя като се обърна и каза: „Тук ще бъде!" И така бе с Бивака. Щото ние търсехме. Учителят всъщност търсеше. Не аз и ти. Търсеше Учителят. Той искаше място да има простор, да има място за повечко хора, виждаш правили сме гимнастики, правили сме упражнения и така. В.К.: Как почваше един ден и как свършваше денят на „Ел Шадай"? Е.А.: Първо сутринта тръгвахме рано, някога сме тръгвали в два часа през нощта. След като сме тръгвали рано, за да посрещнем Изгрева на високото тука и оттам да се качваме нагоре. Ех, после всеки тръгваше, когато му е на него удобно, разбираш. Така. Учителят казваше, тръгваме в толкова часа. И който иска да тръгне с Учителя, тръгва с Учителя. Който има някакви работи ще тръгне по-късно, по-късно ще дойде, защото вече мястото беше познато. Не беше ново. Нямаше какво да учим. Лагер имаме. В.К.: Пиехте там чай? Е.А.: Веднага. Кладем огън, вода носим, слагаме чайовете и като почва да заври водата първом носим на Учителя чайник, сервираме Му, даваме. След туй аз съм сервирала на всички. Имала съм желание на всички, които дойдат да ги почерпя. Не казвам ти го. Като така желание. В.К.: След това почивка. След това пак разговори. Е.А.: Най-различно е било. Някога почват разговори. Някога почват игри. Някога почват, най-различно. Но най-често е разговори. В.К.: Сега упражненията, кога се правят? Е.А.: Упражненията веднага след закуска. В.К.: А Паневритмията, кога се играе? Е.А.: Не, след закуска. Паневритмия сме правили винаги след закуска. Защото то е късно. Късно много. В.К.: Изисква доста време. Е.А.: Да. В.К.: И след Паневритмия обядвахте. Е.А.: Обядваме всеки търси да си почине, да полегне, после и Учителят е полягвал. В.К.: Поспива там. Е.А.: Да, Да речем, ние не сме носили много дрехи, но ще вземем някои по-хубави дрехи на този, на онзи, нещо някой занесъл някакво одеалце нещо по някакъв повод, ще го дадеме на Учителя, да има къде да легне. В.К.: Подремва си. Е.А.: Да, дремне малко, да. В.К.: И в колко се връщахте? Е.А.: Винаги след четири. До четири винаги сме стояли горе. Не сме се връщали рано. В.К.: И сега на Бивака в кои дни ги правехте екскурзиите? Е.А.: Четвъртък. Четвъртъкът беше ден за екскурзии. Даже мен Учителят ми е казвал два пъти да ходя на екскурзия. Два пъти в седмицата. Аз не можах да го правя така редовно, защото как да става два пъти. То много време е. Два дни. В.К.: Това са цели два дни. Е.А.: Два дни, много е. Време се иска. Пък и на Изгрева не е било така лесно. Два дни е доста време. В.К.: После направиха онази чешмичка там. Е.А.: Коя? В.К.: Чешмата на „Ел Шадай". Е.А.: А-ах, чешмичката я направихме още първата година. Помня, че Лулчев беше пратил тръбата по един селянин, а пък на другата сутрин ние с него отидохме и занесохме на рамо тръбата до „Ел Шадай", помня. В.К.: Ами, аз я заварих онази катакомба. Бяха направили с камъни един такъв заслон. Е.А.: Къде това? В.К.: На Бивака. Вие не сте го заварили. Е.А.: Не помня. В.К.: Около средата на бомбардировките правят катакомба от камъни. Е.А.: Е той е, той е, то беше вече от нужда. После аз в този период не ходех много на екскурзии. В.К.: Сега тука е една поредица от снимки от „Ел Шадай". Разказахте как го откриха „Ел Шадай". Е.А.: Да, стената беше така. Знаеш ли, че тука на тая полянка още в една от първите години братята се надпреварваха, да тичат, кой ще изпревари и Учителят с тях тичаше. В.К.: Те ми разказваха, че почнали да тичат, но Учителят ги преварил. Е.А.: Казват ти, че Учителят тича с тях. В.К.: Те ми разказваха, че се наредили младите и тръгнали с Учителя, обаче Учителят отведнъж изхвърчал на другата страна. И ги преварил. Да, сега това е идеята да се сложи тоя заслон. Много духаше вятър. Западният вятър в София е много силен. И много ни духаше. И като дойдеме изпотени, мокри не всякога човек има достатъчно дрехи и затова решихме да се прави стена. И почнахме да носим камъни. Наредихме я. В.К.: Тоя камък сега не се го махнали, това е камъка на Учителя. Е.А.: Не, защото е много голям. Той е твърд. После и върху скала е. В.К.: Учителят се облегнал. Е.А.: Ами да, Учителят на него се облягаше. В.К.: Сега тука вие сте застанали вътре в кръга на камъните. Сега тука на друга снимка виждаме. Е.А.: То е на обяд. Обядите ги правехме на тази поляна. В.К.: Това са обядите, така ли? Е. А.: А сега да ти кажа: А тука един път на това място, тука най-отляво Учителят държа беседа в един четвъртък, на която Учителят избяга. В.К.: Как избяга? Е.А.: Как ли? Не съм ли ти казвала това? Учителят почна да говори беседата и по едно време каза: „Аз съм недоволен от вас, вие това правите, онова правите и ще ви оставя!" Стана, взе си шапката и тръгна. В.К.: Прекъсна беседата. Е.А.: Престана да говори. Ние сме като сковани. Никой не мръдва от мястото си. Но чакахме Го да се върне. Всички стоим на място. И след Него изтича Балтова първа. Знаеш как е пътя през Драгалевци. Нали вървиш по една пътечка дохождаш до средата на реката, прескачаш малко там, сега има като басейнче нещо и после вече нагоре вървиш. Учителят отиде от басейнчето малко по-високо. Но като тръгна Балтова след малко Лулчев и той тръгна след Него. Балтова докато отиде, не може да Го види Учителя. Но той като отиде, какво е говорил не знам, но на другия ден ми казва: „Ти видя ли, че Учителят се върна? Аз, като отидох". Викам: „Видях, ама ти да не си направил нещо? Да не си направил пак..?" Аз го питам. Щото, е какво направи? Изпитал неговото влияние някак върху Учителя. Нещо направил, разбираш ли. Някакво насилие върху Учителя направил. Не му е чест това, че го е направил. Но на мене го каза. Казвам го. И затова не го крия. Това е непростено нещо. Така не се прави. В.К.: За да може Учителят да се върне отново. Значи това е там. Е.А.: Да, там. В.К.: Значи точно тука е най-ляво? Е.А.: Най-отляво. В.К.: Да, тук отляво. Тука пак това са снимки. Виждаме Учителя до скалата пак и тука вече в разговор с приятели. Е.А.: С различни хора. В.К.: Кога се качвахте на бивака „Ел Шадай"? Е.А.: Всеки четвъртък в летния сезон и когато правехме тези задачи. Ние правехме упражнения. В.К.: Аз съм виждал, че сте правили упражнения и Паневритмия играехте ли там? Е.А.: Паневритмия на поляната много рядко. Последните години. А от първите годин /1 ние правехме екскурзии нагоре. Ние празнувахме един празник „Свети Дух". „Свети Петър" е пък на другия ден. И той беше тогава църковен празник и затова ние в два часа след беседата ще се приготвим, ще си тръгнем и ще се качим на Бивака. И там ще прекараме нощта край огньове и посред нощ се събуждаме, ставаме и отиваме нагоре да правим някакви упражнения, които Той ни даваше. В.К.: Учителят? Е.А.: Да. Тези неща съм ги описала, но трябва да имам време да ги издиктувам. Няма машинописец още. Щото Марчето е заета. Та това е. В.К.: А Вълчата скала какво представлява? Е.А.: Вълчата скала е като се изправиш. Тогава нямаше път. Ние когато ходехме на тия упражнения нямаше нито гора горе, беше такава, ех камъни, да, бряг. В.К.: Значи на същото място. Е.А.: И друг път е държал беседа, да държал е. Някога е говорил горе беседа. Ако се е случвало да е ден, в който имаме Школа, за да си изпълним Школата давал го е. В.К.: Сега вие горе обядвахте? Е.А.: Обядвахме. В.К.: Големи чайници. Е.А.: Ами такива чайници, те са чайници - Рилските. В.К.: Виждаме тук бъркат някакво ядене. Е.А.: Кой е този? В.К.: Не го знам. Това е Любомир. Е.А.: Да, Любомир е. В.К.: Сега тука виждаме разговор на Учителя горе на Бивака. Е.А.: Да. Учителят като се съберем така повечко хора и като си изпие всеки чая и си закуси, всичко се струпва край Него и Той говори, и цели беседи изкарва.

145. МЯСТОТО НА БАУЧЕР — СЕЛИЩЕТО ИЗГРЕВ Вергилий Кръстев: Това са разбор на снимки разказани от Елена Андреева, показани от мене, като ги разглежда поотделно: Сега искам да те запитам за първите заселници на Изгрева? Сега това е Изгревът отдалече? Елена Андреева: Да, отдалече е Изгрева, да. В.К.: Какво представляваше? Отначало той представляваше една поляна, така ли беше? Е.А.: Вижте, той беше не поляна, а угар. Изгревът беше угар и тук-таме нива. Това беше Изгревът. В.К.: Вие, когато отидохте навсякъде беше угар. Е.А.: С изключение на поляната. Поляната си беше така както я знаете. А пък угарта беше вън от Изгрева. Беше отляво, отдясно, до реката, все така беше. До реката, да. В.К.: До реката беше. И първите постройки, които направиха тук, палатки ли бяха? Какво беше?. Е.А.: Виж какво, за постройките не мога строго да ти кажа, но още 1922 год. няколко братя, даже Методи Константинов и Михаил Иванов направиха палатка и там живяха. Още същата година -1922-а, когато купихме имота. В.К.: По-късно вече те почнаха да правят и жилища - бараки. Е.А.: Да, ето това са къщичките на приятелите. Знаеш ли, аз нямам спомен от тая къщичка, защото съвсем се промени Изгрева. Чия е не мога да кажа. В.К.: Не, става въпрос, че така е представлявал Изгревът през оная епоха? Е.А.: Онази, да, да. В.К.: И те тези бараки ги правеха, дървени бараки ги правеха. Е.А.: Да, всичко е дървено. А тука имаше и такива. Ето това не е дървено, това е... В.К.: Имаше и солидни бараки. Ето това е една дървена барака. Е.А.: А, това е на Борис Николов. В.К.: Какво представляваше? Тука виждаме градината. Е.А.: Коя градина? В.К.: Тука виждаме пътеката за чешмата. Какво представляваше градината? Е.А.: Виж сега, какво. Поляната си беше поляна, заградена с борчета, заградена с овощна градина от южната страна. Другото беше малко място, преди откъм пътя не беше съвсем заето. Имаше място оставено така. Не бяхме поставили оградата, не беше до самия край на мястото. Имаше място оставено. Там ще го видиш пътеката, където е била и така. В.К.: Сега, тези дръвчета по времето на Учителя се насадиха? Е.А.: Още първата година когато се взе Изгрева, аз съм присъствувала на този момент, мога да ти го кажа по-подробно. Донесоха дръвчета от Стара Загора. Още края на първата година. И хайде сега наредихме се, всеки взе мотика нещо да изкопаем дупките. Изкопахме дупките, които бяхме. И аз бях тогава и затуй мога да кажа. И като изкопахме дупки те засадиха дръвчетата. На другата сутрин отиваме за беседа, няма дръвчета. Някой дошъл и ги обрал. Да. Това като история ти го казвам. И всичките дръвчета вдигнати и ние се вайкаме - разбойници и т.н. пък Учителят каза: „Е, той пак ще ги посади в земята“. В.К.: Това някой от селяните трябва да е. Е.А.: От селяните някой е дошъл, от Слатина някъде. Щото Слатинска мера беше. Той харесал дръвчетата наготово и както са пресни, нищо им няма, че са стояли една нощ там. И где ще го търсим и где ще разберем. Ех то можеше, но Учителя не даваше такива неща да се правят, защото Учителят беше свободолюбив и слабостите на хората тачеше. За да каже: „Е, той ги е взел за да ги посади“. В.К.: Значи пак в земята ще се слагат. Е.А.: Ама казано така, че хубаво казано не е казано грубо както другите го казваха. Учителят всякога е бил към всички и справедлив и благ. Това е нещо голямо. В.К.: Сега това са снимки от по-късните, когато вече се разрушава. Е.А.: Да, да. В.К.: Когато дойде време вече да се махне. Това е вече по-тъжна история и е 1972 година. В.К.: Сега тука виждаме една клетка за метеорологични изследвания. Е.А.: Там имаше няколко уреда и Георги Радев се зае, той да наблюдава уредите. Какво правеше това не мога да кажа повече. В.К.: Тук виждаме една чешма с топка. Е.А.: Тази чешма се намираше на пътеката, която водеше от големия салон към поляната. Наричахме я зодиака, защото отдолу тука имаше кръгове със зодиакалните знаци -12 зодии. Даже те после нещо я поправиха и тогава останаха само кръговете, но зодиите не ги направиха. Тук имахме и пчели. Пчелина беше ей тука в тая част. Това е източната страна, клетката остава назад. Тук, това е пътеката за поляната където правехме Паневритмия и оттук имаше вход, беше овощна градина. Имаше череша и други плодни дървета и там някъде между тях бяха пчелите. , занимаваше се с пчелите, обичаше така да ги наглежда. Даже ми е правило впечатление. Значи имаше и пчели. В.К.: Сега тука виждаме салона. Е.А.: Тук имаше дървета отпред, имаше пейки. Тази долната сграда беше столовата. Тя беше голяма, не беше малка. Точно в 12 часа и нещо отивахме на обяд. Това са пейките, на които сядахме да се храним при хубаво време. Тези дървета са много насам. Тука има доста дворче, а това беше цветната градина, за която се грижеше сестра Янакиева и която беше станала прекрасно нещо. В.К.: Тука виждаме една снимка на Учителя пред приемната. Е.А.: Ето пак имаше тука една леха цветя. Вижте, тука беше кухнята на Учителя и тази стая беше направена преди да направим салона. Ето това е. Кухня на Учителя до тука. Оттука по продължението на цялата сграда, тази отзад имаше разделен на две един килер, за който се влизаше оттука. А оттука беше кухничка на Учителя и там някога Той си държеше примус, на който си е готвил, когато нямаше още нищо, а Той живееше горе на Изгрева. В.К.: Сега тука виждаме друга пак картинка, тука е пчелина. Сега този пчелин по каква идея беше направен? Е.А.: И тя е една история. Виж какво. Дошъл Учителят, решава да има пчели. И праща един брат, който беше полковник от запаса, но полковник беше още не знам дали беше или не. В.К.: Кой беше този? Е.А.: Ами Попов се казваше. И нещо с пчелите когато купил ги донесъл, нещо е станало. Виж аз не разбрах какво е станало. Нещо... и Учителят му се е скарал, и той като му се скарал Учителя вече престана да идва на беседи. Значи се оскърби от караницата на Учителя. Дал му пари да купи хубави кошери, а той купил заразени кошери, изпохабил парите, та се ядосваха пчеларите на Изгрева. Имаше кошери, но аз не помня да съм яла мед от тях. Все не вървяха, защото бяха много пчеларите, които ги ръчкаха. В.К.: Тука Учителят е застанал пред цъфнала вишна. Интересно е. Това са вишни. Е.А.: Да, вишни имахме в градината. В.К.: Хубави са цъфналите вишни. Е.А.: Вишни имахме. В.К.: Те много ли бяха вишните? Е.А.: Ами доста дръвчета. В.К.: Сега тука е така наречената чешма нали? По идея на кого беше построена тази чешма? Е.А.: Виж сега. Идеята е на Учителя. И да бъде така, пак е от Учителя. Тогава е дадена песента „Велик си Ти Господи!“ В.К.: Така ли? Е.А.: Ами да, защото там има сърнички, там нали? В.К.: Има надпис: „Мисли добре, работи добре, храни се добре“. Имаше сърна. орел и човек, който чете книга. Е.А.: Да, да. В.К.: Значи това е от песента „Велик си Ти Господи!“ Е.А.: Да, „Велик си Ти Господи!“ Това е чешмата. В.К.: Вижда се сърничката, жената гдето чете книгата и орелът. Е.А.: Виж сега, Борис беше, който я построи. Малката чешма е тази. В.К.: Да. Това е май чешмата. Тука вече някакви сестри са застанали. Е.А.: Я да видя кои са тука. В.К.: Сестри, които са пред чешмата. Е.А.: Анка Каназирева. В.К.: Тука е Наталия. Е.А.: Много бледи лица са тези. В.К.: Лоша снимка. Все пак имаме представа за градината, пчелина, чешмите. Сега всичко е разрушено.

144. ОБРАЗИ ВЪЗМОЖНИ И НЕВЪЗМОЖНИ Вергилий Кръстев: На Изгрева е имало богати индивидуалности така ли? Елена Андреева: Безусловно. Образи възможни и невъзможни. Образ с образ не се покрива, ако решиш да ги наложиш един върху друг. В.К.: Тогава как Учителя ги обединяваше? Как го възприемаха: като проповедник, като ясновидец или като Учител? Е.А.: Всякак, зависи от човека какво търси да види. Чакайте да си спомня нещо. Един момент. В.К.: И какво казвате за тая опитност, за ясновидството на Учителя? Е.А.: Аз имах една връзка и с нея ми се създадоха доста много изпитания. Аз се чувствах много разочарована и много плачех. Ама плачех така, просто не можех да се въздържам. Плакала съм на беседа, пред всички, не мога да се командвам да ми спрат сълзите. И Учителя ме е виждал разбира се много пъти. Веднъж бях при Него и Той ми каза: „Не плачеш само ти, плаче чрез тебе една мома, която е живяла в същата стая". И аз, понеже не живеех при родителите си тогава, а живеех в къщата на втората майка. Като отидох при нея я питам: „Кой е живял в стаята преди мене?" Тя ми каза: „Зълва ми". „Ами тя къде е сега?" „Ами тя се помина". Тогава вече ми стана ясна картинката за кое същество става въпрос. Пък тогава аз бях още съвсем нова в братството. То беше трета година откак познавах Учителя. Търсех още. Аз не познавах Учителя още като съвсем духовно същество, че е ясновидец, нали, да го приема, видял и това, че през ясновидството ми го казва. Викам, това е невъзможно той да е влязъл във връзка, майка да Му е казала, или някой друг човек да Му е разказал. Аз живея в стаята тук от една година и не знам, че преди мене е живяла една мома, не е ставало въпрос да ми кажат, камо ли пък друг човек да знае. И вече това ми остава в съзнанието като една възможност, но понеже не познавах духовните сили на Учителя, остана така под една въпросителна. Човек не е склонен да приема тия неща, когато не познаваш човека и затуй взех да си казвам и хората от света като не знаят за туй мъчно е да приемат това нещо. В.К.: А тази опитност с Гена? Е.А.: Гена Папазова е ученичка, мисля в Търново. Паша я запознава с учението. Но къде са се срещнали точно не знам, защото Паша беше учителка в Русе, когато Гена е в осми клас. И в осми клас Паша е учителка на Гена. Значи в Русе са били и тя като завършила края на учебната година. Гена е добра ученичка, освобождават я от цялата матура, но по времето беше задължително всеки да държи писмен изпит. От устния освобождаваха, но от писмения не. Но той бил поставен по-късно. И когато вече я освобождават, дават един срок на учениците да се подготвят за изпитите и Гена решава в туй време да отиде при Учителя. Да Го види, в София да се срещнат. И идва при Учителя, плодове някакви беше занесла, ми разказваше. Гена е много сърдечен човек, изблик има така в характера си, така с по-емоционални такива изяви външни. И вече когато наближило времето Гена да отиде да се яви на изпит, Учителя й казва: „Остани, още един ден". Тя се е посмутила малко, че може да закъснее, но на другия ден пак й казва да остане. И тя вече разбира, че съвсем е пропуснала срока и се стеснява от баща си, от майка си, как ще се яви тя, която е била толкова акуратна във всичко и така ще излезе, че от небрежност го е направила. И когато вече на третия ден Учителят й казва: „Можеш сега да тръгнеш!" Гена тръгва, но със свито сърце разбира се. Но мисля, още след като слезла от влака, още не знам дали се е била прибрала вкъщи, среща свои съученички и те й казват: „Гена, писменият изпит е отложен за по-късна дата!" Сега и тя Него много хубаво е разбрала, сега го разбира като явление какво е, защото това е един типичен пример за виждане, духовно виждане. Това е Белева. Тази не знам, не мога да я позная, тази коя е. Това е старата София Попова. Отпред, нали? Знаете ли, тази старата Попова, която, като пеехме нещо я караше, тя правеше движения, чували ли сте за това? Вижте, когато почвахме да пеем, нещо я караше и тя правеше движения с ръцете си, нагоре-надолу, вече някакви движения, които за нея бяха характерни, даже Учителят веднъж се смя със сълзи, като казваше, че отишли двама братя и я хванали единия за едната ръка, другия за другата и на нея така сълзите й така текли, че не може да прави движения. Значи това е Попова. Тя ми е казвала, че Учителят я излекувал от рак. Сега повече не съм питала. И още нещо ще Ви кажа за нея. Убиват най-малкия й син на фронта и тя отива при Учителя и плаче, че изгубила Тодор. Още помня името на Семей, където е убит сина й. Но Учителя й казва: „Ще отидеше у вас и сто пъти ще се помолиш и ще кажеш: Благодаря ти Господи, че ми взе Тодора!" Сега, казвам ти задачи, които е давал. Сестра Попова ми го е казала, от нея съм го чула. И аз като си представих една майка, която загубила любимо дете, да каже сто пъти това ми се видя много мъчна задача. От послушание човек ще го направи, нали? Но, че тя казва: „Сълзите ми течаха и казвах това Еленке! Нали, плачех го!" Тя беше много изпълнителна и послушна. Тя сама отиде на Мусала и спа една нощ на върха горе. В.К.: Така ли? Е.А.: Съвсем сама! Тръгва от София сама. Взима рейса, качва се с рейса до Боровец. Това е през лятото. Имаше рейс до Боровец защото беше курортен център. Нали там бяха вилите на богатите хора. И оттам нагоре. Питат я: „Бабо, накъде си тръгнала?" Тя беше с бели коси, възрастна така, възпълна жена и се качва сама на върха. Хижа имаше тогава или заслончето само беше, не знам, качва се горе на върха и цяла нощ прекарва сама и се връща. На самия връх. На самия връх Мусала. Да ви кажа, аз не съм го направила, но тя го направи. Като постъпка, щото Учителят казвал е това, който иска да отиде и там да прекара, може би имал е нещо, за което да прекара или да се моли една нощ, така безсънна в молитва, съзерцание на едно чисто място, от това го е направила, но да ви кажа така, това не е малко нещо за една възрастна жена. Била е може би към 70 годишна, щото когато бяхме вече на езерата, тя беше към 80 години. Аз си спомням, коя година бяхме ние, тя беше на 80 години, беше 1933 год. Да, редовно се качваше на планината с братството. Тя бе енергична. Тя имаше много вяра и имаше някаква връзка и затуй беше така. Някаква връзка имаше тя с невидимия свят. Беше доста уравновесена, така имаше един мир вътрешен, но знаете ли какво се получи с нея накрая? Тя никога не говореше лошо за никого. Но накрая колко време преди да си замине почна да говори такива, нечисти думи, мръсни думи. Ах, просто тази жена, която никога не е говорила такова нещо, много се изненадах така и се чудих какво стана с нея. Защо говори така. Кой я обсебил? После Учителят каза, че това са родови духове. Родови духове, които са проявяват чрез нея. И след това тя си отиде. И на мене ми каза някои неща, които така ми преписа работи, които тези духове ми ги казаха нали. Сега да не ги казвам, щото са нечисти работи и добре, че беше брат Боев и срещу него говори, защото никой нямаше да повярва, защото брат Боев беше много чист човек и се ползваше с абсолютно доверие на всички. Аз иначе се уплаших, леле рекох, така както говори, страшно нещо. Тя говори на братя, на хора, различно. Една жена, която никога не говореше, но какво стана, аз се уплаших тогава, право да ви кажа. От такова обезумяване много ми беше страшно. В.К.: Говорихте за сестра Попова и вие казахте, че мнозина се смущаваха, че по време на беседа си движи ръцете. Е.А.: Да, да. Нещо изпадаше тя в някакви влияния и не можеше да стои спокойна, когато слушаше братската музика -песните. И почваше да си движи ръцете. В.К.: Това е повод да смущава другите и да искат да я отстранят? Е.А.: А пък знаете ли, че нямаше ритъм или пък не знам. Например когато съм играла с нея, тя не можеше да спазва стъпката, а ходеше. Пристъпваше, ама с по-други крачки правеше, не стъпваше с ритъма на музиката. Всяка стъпка стъпвахме едновременно всички. Та това не можеше да го прави. А пък се чудя как й действаше музиката. Така, че трябваше да прави движения. Не го разбрах това, не ми е понятно. Щото, ако музика има човек в себе си, нали трябва да почувства музиката. Пък дали го правеше когато беше възрастна, че не й стигаха силите да прекрачи, дали нещо друго беше, не можах да разбера. В.К.: Какво ще ми кажете за Йорданка Жекова? Тя е на Жеков жена му. Е.А.: Съпруга на Жеков. Тя е от Килифарево, когато те дойдоха вече на Изгрева, той Жеков има някаква родствена връзка с Учителя. А пък оженил се за нея. Тя нямаше образование, но не знам по какви съображения се вземат. За Йорданка Жекова какво да кажа. Тя бе една от първите жители на Изгрева. Учителят бе на Изгрева първата зима на 1926 год. Нали 1926 год. беше съборът. Тогава направиха долната стая на Учителя, и Жеков и Учителя прекараха зимата. Жеков прекара в кухничката на Учителювата стая, а Учителят в Неговата долна стая прекара. Така беше. А пък Йорданка прекара във Варна. Те си бяха взели във Варна, как ги казвате там - лятна къща. Сега ги казват вили, но тогава друг термин имаха. Сега, Йорданка беше много послушна на мъжът си. И за нея той беше ученият, който знае и много естествено той я постави като съпруга и тя е била там като прислужница нещо, и в това положение вече от една признателност вече към него. Жеков беше медиумичен и много критичен. Аз съм го чувала да казва, че ще издигне бесилка на Изгрева за някои хора, като израз. Той не може да издигне бесилка, не може, но съм го чувала така да казва. Доста критична мисъл имаше и към хората се отнасяше така, говореше критично. И веднъж изпадна в някакво състояние медиумично, ама се затвори направи си една тъмна стая, почти без светлина и там не знам какво е правил вече, той си знае. Не идваше на беседи, не идваше на събрание, нищо, не се мяркаше, затвори се, изкара един живот, не знам какво правеше да ви кажа, но не пак ненормално нещо. Ненормално, но все пак впоследствие се оправи и така. После те, не знам, имаха спор с Епитропов. Съдиха се нещо. Той си беше направил стая над едната къща, тази тъмна стая дето се завря и после му я разрушиха нея. Чрез съдебно постановление я разрушиха. Значи се съдеха в присъствието на Учителя на Изгрева. Накрая с помощта се примириха. А-а, Учителят дойде да ни каже да отидеме на обяда, щото се примирили. Толкова се зарадва. Дълго време бяха скарани. Да ви кажа брат, имаше така някога, за много дребни неща имаше неразбиране между приятелите. Тъжни неща бяха те. В.К.: Разказваха ми, че Учителят накарал Йорданка да правят колективни молитви за Жеков. Е.А.: Ами да, много, аз ви казвам, той изпадна в едно състояние така, почти ненормално. В.К.: Искам да ви питам нещо друго за един от първите събори. Намерих тука три снимки, които са от 1926 год. Тук са ги записали на събора - 1926 год., когато Учителят е бил сложен на стол и отгоре Му е сложено зебло да не Го пече слънцето. Тука може би по-хубаво се вижда на тази снимка. Е.А.: Той беше до гората пътят. 1926 год., да. В.К.: Сега спомняш ли си ти така нещо по снимките като гледаш? Защо беше навънка? Салонът не беше построен още? Е.А.: Защото нямаше никаква постройка. Учителят каза в началото на предпоследния месец на юли, че съборът ще бъде в София. В.К.: От Търново се прехвърля вече в София. Е.А.: От Търново да бъде в София и тогава отидоха приятели и донесоха казаните. А ние и столове нямахме. Даже Учителя нямаше стол на събора. Донесоха Му някакъв стол на събора, не знам откъде го бяха взели. Нищо нямахме. Ние всички седяхме на земята. През целия събор -1926 год. Всички седяхме по земята. В.К.: Защото, аз виждам всички клечат, седят, други стоят, ето клекнали тука. Е.А.: Уморили са се, клекнали. В.К.: Учителят ето виждаш отгоре една сглобяема конструкция и сложили отгоре едно платно да не го пече слънцето. Е.А.: Знаеш ли, не си спомням тази конструкция. В.К.: Ето я, виждаш, но пак ги виждам така клекнали. Е.А.: Ами умора е, умора. В.К.: То е два часа. Това е пак същия, гледай някои са седнали вече тука на някакви столове. Тука вече е поляната. Е.А.: По-късно, сигурно е. Ето даже и чадър има, някой. В.К.: Не, той също пише че е 1926 год. отзад, че е същият фотограф, същата хартия. Може да са намерили после столове и са седнали. Е.А.: Може. В.К.: Значи това е 1926 год. Е.А.: Това е 1926 год., ние минавахме откъм гората имаше врата. Но минавахме и от другия път, от другата страна, откъдето сега влизаме. По пътеката се движехме и там имаше врата голяма, кога е построена не мога да кажа. Пак първите години е построена. Същата година построиха малкия салон и то само стената откъм пътя беше построена, а отвътре всичко беше отворено. Разбирате така, много примитивно. Всичко беше примитивно. И в такава примитивна къща влезе Учителя да живее после, да. В.К.: Да, аз ги виждам тука всички са клекнали, седят, нали? Е.А.: Клекнали, да. Това е 1926 год. В.К.: Първо се построи малката къщичка, така ли? Приемната. Е.А.: Да. В.К.: Това коя година? Е.А.: 1926 год. след събора. Веднага след събора. А, няма да забравя тая картина. Брат Епитропов идва и казва: „Хайде братя /нали носово говореше/ и сестри, елате да Построим, да направим молитва, че се строи новият Ерусалим!" Ха, ха. Вика. Така вдъхновено беше всичко. В.К.: Значи така веднага след събора започна да се прави малката къщичка? Е.А.: Веднага след събора решиха да я направят. Учителят е искал. В.К.: Да. Сега тука пак една картинка от съборите. Вече виждаме салона. Е.А.: Ама то е вече по-късно. В.К.: Значи прозорците не са сложени. Е.А.: А това значи, че е 1927 год. В.К.: Защото виждаме вече приятелите. Е.А.: Да, да, палатки. Ама то е вън, насам е. В.К.: Сега коя година тук е? Ето виждаме салона. Отворен е салона, нали няма прозорци, а Учителят е вече на бюро в салона. Ето Го Учителя. Е.А.: Ами първата година още. В.К.: Значи то е 1927 год. Е.А.: Само Той е. В.К.: Да, само Той е вътре. Той, обаче са вътре и приятелите, някои отвънка, някои вътре. Е.А.: Вижте, първата година на събора в София - 1926 год. ние бяхме седнали на земята и всички бяха седнали на земята. Ние пишехме на коляно. Даже нямаше стол за нас, нито маса, нищо. Пишехме на коляно. Тъй, че това е от тая епоха. От тая епоха. В.К.: Но тука вече виждаме Учителят е вътре в салона. Е.А.: Е вътре, да. В.К.: Това значи е 1927 год. Е.А.: Ама още същата година. Вижте още същата година Учителят беше вътре. В.К.: На една снимка виждаме вита дървена стълба и много сестри наредени една след друга и чакат пред Горницата на Учителя. Е.А.: Сигурно чакат реда си. Устремени са само към Горницата. В.К.: Може да са празници, може да са съборите. Сега обикновено гледам, че са наредени тука пред стаичката на Учителя. Вътре има някой горе. Те чакат да бъдат приети може би? Е.А.: Трябва да са влизали в Горницата, за да си дадат принос. В.К.: Сега кога, как се влизаше в тая Горница, в какъв смисъл принос? Внасяха лептата си? Това е десятък. Лично на Учителя ли го даваха? Как го даваха? Е.А.: Не, не на Учителя. Оставяше се на масата. Вътре, както го занесе и го оставяше на масата. В.К.: Нямаше никой, който да приеме, да пише, нямаше нищо? Е.А.: Свободно. Всичко беше свободно. В.К.: Ха, ха, ха, така ли? Е.А.: Разбира се. В.К.: Аз мислех, че има човек, който да пише колко дават. Е.А.: А, не, не, всичко е с доверие. Не, Учителят държеше повече на доверието, отколкото на писането. Щото вярно, че се пише всичко в Невидимия свят. Ама доверието е нещо голямо. За един духовен живот доверието е голям тил. Нали, да знаеш, казваш на човека и каквото му казваш той го приема като истина, да. Ето това беше да е горе. В.К.: Значи това е момент когато се качват по стълбите да си сложат десятъка? Е.А.: За десятък, да, да. Имаше дни определени. В.К.: Кои дни бяха? Е.А.: Още съборните. Нали, един ден се определя, друг ден, ако не са минали всички, но не е така отдалече. Каже се и те се съберат тука и почват да вървят един след друга, да си турат лептата. Отиват за молитва в Горницата. Аз сега не мога да се сетя имаше ли тези чаши в стаята горе. Тези чаши, които бяха в Търново. Но вероятно, трябва да помисля, не мога да кажа. В.К.: Понеже виждам, че са се наредили доста хора и чакат. Е.А.: Чакат, да. В.К.: Значи всеки си прави молитва, слага си десятъка и се връща. Е.А.: Да, да. Не, може и да не се моли, да сложи десятъка, но отива да си направи молитвата. В.К.: Сега Учителят дали е бил горе или не се знае. Е.А.: Ами то си е отделно. Те влизат в стаята на Учителя. А Учителят имаше антренце и Той оставаше в антренцето. В.К.: Той оставаше в антрето. Е.А.: Можеше да остане в антрето, ако искаше да влезе, да. В.К.: Значи имаше антре и Той можеше да бъде в антрето, и те оставяха парите в антрето. Е.А.: Не, не. Само в стаята. В.К.: В стаята. Е.А.: Ритуала се спазваше така доста стриктно. В.К.: Лепта за Господа. В К.: Сега искам друго да питам. Сега това е Горницата на Учителя, нали? Това е балкона, вътре стаичката. Какво представляваше тая стая горе? Е.А.: Тази стая Учителювата? В.К.: Горницата. Е.А.: Стая голяма. А-а, да ти кажа ли какво бяха направили майсторите? Понеже много бързаха да построят тази стаичка и я направиха съвсем малка. И аз видях, отидох при един брат и казах: „Абе какво правите бе, кафез ли правите на Учителя? Ами, стая ще Му направите!" „Ама гредите не позволявали, понеже тука виж покривът чупен е тука, има чупка". Викам: „Ще оправите гредите, ще го разширявате, но такова нещо няма да направите!" Вслушаха се и го направиха. Щото онова беше дупчица. Да, сега тука е нещо друго. В.К.: Това е някаква запалена факла ли? Е.А.: Не, това е едно горящо сърце. В.К.: Горящо сърце! Е.А.: Сърце, което гори. В.К.: Учителят излизаше ли на балкона често? Е.А.: Излизаше, да. В.К.: Сега на тази снимка пак от същата виждаме тази малката нали, приемната. Значи първо тя се е построила? Е.А.: А тази приемната, да това е приемната, разбира се, да. Ама тя не е малка стая. И тя е голяма. Но така се вижда перспективно. В.К.: И значи построиха на Учителя стаята, беше ли обширно това? Той имаше едно антре и една стая. Е.А.: А-ах, хубава беше стаята, но не беше удобно качването за горницата Му, дето беше за Солариум. В.К.: Какво представляваше този Солариум? Е.А.: Една малка стаичка отвсякъде с прозорци. Даже помня Учителят ме накара да Му направя пердета откъм онази страна, чуждата. Нали това беше до оградата беше братското място и изглежда, че да не Го гледат нали, Той се съблича, преоблича, пече се на слънце. За да е свободен и Той ми каза: „Еленке, може ли да ми направиш пердета?" Рекох: „Разбира се Учителю", направих ги и така. В.К.: Сега ето това е малката приемна. Е.А.: Това е приемната, да, това е приемната. Ето виж, ето две стъпалца, това антренце, ама и то много тесничко заедно до стената беше успоредно с прозорците. А прозорци имаше. Учителят обичаше да бъде всичко светло и с много прозорци. В.К.: Значи и какво представляваше тази стая, три на пет метра или по-голяма? Е.А.: Пет метра имаше най-малко, може и повече. В.К.: Сега това е нали „Глава на Твоето Слово е Истината". Сега кой направи това, това по идея на Учителя ли е? Е.А.: Да, всичко е със съгласието на Учителя. В.К.: Сега котвата, какво символизира котвата? Слизането на човешкия дух или как, слизането на човека на земята? Е.А.: Котвата е, сега чакай как да го изкажа. В.К.: Значи това е по идея на Учителя? А сега тука нотите: „до", „ми", „сол"? Е.А.: Вижте сега, аз не съм присъствувала, кой го е направил, но нищо не се правеше без волята на Учителя. В.К.: Значи това е пак малката приемна.

143. ЖИВОТЪТ НА РИЛА Елена Андреева: Ние ходехме на Рила от 1922 год. до 1929 год. на Мусала. Учителят в 1922 год. каза, че ще ни заведе при всяко годишно време и ние ходехме редовно всяко лято. И се изпълни тоя план, който Учителя каза. В 1928 год. брат Симеон Симеонов и друг един брат от Пловдив, който е такъв, беше юрист, доколкото си спомням бяха отишли на езерата. И когато се върна той, брат Симеонов каза: „Учителю, ще Ви водя на езерата. Защото много е хубаво" и почна да хвали колко е хубава обстановката, красотата на езерата, простора който го има. Щото на Мусала ний седим ниско долу, при езерата и няма простор. То е така панорамна гледка от всяко място. И на следващата 1929 год. ний се качихме на Мусала първо и след това Учителят каза, че ще се качим на езерата. Значи 1929 год. два пъти се качихме на Рила. Един път на Мусала и втория път, не помня датите право да ви кажа. Образува се една доста голяма група от приятели, които искаха да вървят. Учителят винаги е с желание за екскурзии. И тръгнахме от София с влак до Дупница се казваше, оттам някакви малки автобуси взехме, отидохме до Сепарева баня и оттам пеш, по пътеката, които знаеха пътя. Та първо сме минавали през Сепарева баня първите години. Най-напред с влак оттам, от гарата идваха някакви малки камионетки, които ни караха до Сепарева баня. От Сепарева баня ние отивахме по пътеката за към езерата. Първият път отидохме без магарета, без коне, но мисля че имаше няколко коня, за по-тежкия багаж. Имаше приятели от Русе. Те бяха ангажирали някакви коне. Ние всички, които отидохме, отидохме както на Мусала ходехме. Само с дрехите на гърба и с една раница. А горе бяхме край огъня. Надвечер приятелите насичаха клек и на групи така всичките бяхме край огньовете, кой където е, с хармонична група и ние бяхме с едно братско семейство, брат и сестра и ние трите стенографки. Бяхме така на едно място. Братът се казваше Иван Дойнов, той сечеше дървата, пък аз бях момчето, което поддържаше огъня, защото много обичах да клада огън и не ми беше мъчно да стана през нощта, като ми стане хладничко, да запаля огъня, да туря дърва още. И така изкарахме там, мисля че или 7, или 9 дни, така край огъня. Дъжд не ни валя. Това беше 1929 год. Това бе първият път, който се изкачихме там. Тогава Гулабчев от Русе е носил палатка, която дал на Учителя, а те се завили с друго платнище. Защото, когато им върнали палатката Учителят дал някакъв кристал колкото яйце, на което Гулабчев записал годината -1929. Забележка: /Виж„Изгревът", т. 6, стр. 676 - Александрина Ганчева Гулабчева./ Значи това е първото изкачване. Когато се изкачихме Гулабчеви от Русе бяха, те носеха палатка и походно легло, първия път, да. И те отстъпиха леглото и палатката на Учителя. Щото ние нищо не носехме за Учителя. Сега да не спи съвсем като нас, естествено беше щом има. Никой не би легнал да спи на походно легло, пък Учителя на земята да лежи, нали. Така естествено беше, те отстъпиха. Толкоз знам за този случай. И там прекарахме, ходехме, даже брат Симеонов толкова се беше вдъхновил, че ни заведе най-напред на петото езеро и от петото езеро се върнахме на второто. Тогава толкова дълго ни се видя тоя път отдолу от Скакавица до петото езеро, щото е все нанагоре изкачване до езерото „Бъбрека", да. После слязохме надолу, защото там няма дърва на петото езеро. Няма къде да нощуваме. Там имаше и повече клек дето отидохме. Сега там всичко е изсечено. А ние когато отивахме цялото място почти беше с клек. Имаше една много малка поляна, така, там където бяхме. И така изкарвахме цялата нощ. Помня един път заваля, роса беше малко, но нищо, така мина малко една роса. Една вечер, но не беше дъжд да ни намокри, не беше продължително и тогава усилвахме малко огъня и така, а комуто е малко студено ще се по нагрее или ще изпие една-две горещи води. През деня опознавахме местността, всеки се интересуваше. С Учителя не си спомням точно, но ходихме няколко пъти, качихме се мисля на Дамка. Вижте, тогава не ходехме на тоз Молитвен връх, ние бяхме на другата страна. Всъщност ние бяхме там дето беше палатката и оттам отивахме на Молитвения връх, който е височинката на третото езеро, между двете. Вергилий Кръстев: Аз имам тая снимка, ще я покажа. Е.А.: Ние освен, че се разхождахме, но Учителят и беседи ни държа. И беседи ни държа. Не мога да ви кажа всичко с точност как е станало, защото се преплитат спомените от многото отивания там. Палатката беше някъде край езерото. Край езерото беше. След това се върнахме по същия път, но центърът беше горе. Още като бяхме на стария Молитвен връх в дясно видяхме, че през август слънцето отива доста на юг и вече ний не можем да виждаме изгрева, пречеше ни билото на планината. Другото било, дето сега е Молитвения връх. И затова тогава се роди идеята, на другата година, като отидохме да се направи пътечка да се изкачим на този връх. В.К.: Вие на този връх кога започнахте да се изкачвате? Е.А.: Мисля че 1931 год., да. Първото изкачване на езерата беше значи през 1929 год. Като се върнахме разказахме на всички. И Учителят прие това, още повече че 1928 год., аз съм Ви казала, забраниха събора. И Учителят много хареса мястото. Ние всички го харесахме. Всички бяхме във възторг, защото нещо много красиво и да ви кажа, туй което ние наричаме аура, разбирате ли, почувства се много близко и свое. После тогава нямаше туристи, както сега. Планината беше пуста тук-таме ще мине някой да извика „ехо" или нещо. Ние бяхме повече сами. А това беше много благоприятно. Щото ний сме доста хора и се движим сами в планината. Планината беше наша. А това беше една благодат навремето. Сега например планината е населена, туристи непрекъснато, групи, къде е оная чистота, просто да не срещнеш човек. Да можеш да се отделиш, да се съсредоточиш, нещо което сега мъчно се постига. Пак може, пак може. В.К.: Как се организирахте за отиване? После започнахте да минавате през Говедарци, така ли? Е.А.: През Говедарци започнахме да минаваме чак 1935 год. не ходихме 1933 и 1934 год., не ходихме на Рила общо с Учителя не ходихме. Тогава ходихме на Витоша. Причината беше, че някой беше казал, че много скъпо излиза. А Учителят се вслушваше във всички. Понеже нашите хора не бяха и богати, и Учителя не искаше да излезе, че ги заставя нещо. Идват и реши се да опитаме на Витоша. И тогава отидоха на Присоя. Аз и двата пъти не ходих, защото и двата пъти ходих на Рила, на екскурзия, да. Първият път бях с Борис и с Цанка, сестра му, Мария и Дора и там прекарахме 10 дена. Взехме едно конче, изкачихме се и като свършихме продуктите се върнахме през Говедарци. В.К.: И те като се качиха на Присоя, накрая как им излязоха сметките? Е.А.: Излезе, че не е по-евтино. Първата година не бе по-евтино и втората година не е по-евтино. И тогава Учителят каза: „Ще ходим на Рила!" Първите години много хубавичко се организирахме. Носехме си багажа с влака, власите ни чакат на гарата, на Дупница, товарят ни багажа и групата си тръгваме с малко багаж и се качваме. Така ставаше предвижването. Ние се запознахме още втората година с власите. Частно когато отивахме от Сеперево търсехме кончета. Да ви кажа с власите се запознахме по-късно. Янко, да. Янко, имаше и други няколко души власи, но Янко си остана с нас, през цялото време ни обслужваше. В.К.: По-късно започнахте да преминавате през Говедарци? Е.А.: Да през Гьолечица. В.К.: Аз съм виждал, че има беседи държани на Чам Курия. Ето една снимка 1922 год. Чам Курия, горското училище. Е.А.: Решихме от Братството, които могат да летуват в горското училище и тези, които имаха средства отидоха. Това е 1922 год. Ето ги. Това е Учителят, до Него вдясно е Балтова, кой е този с очилата? Ето го брат Боев. Ето това е Василка с бялата шапка, трета отляво надясно от мъжа е трета. За Василка смело мога да кажа, че е тя. Ето, това е Наталия, трета от последната редица, отляво надясно Наталия Чакова. В Горското училище аз спах две нощи, да ви кажа никак не го помня, аз прекарах знаете ли една много тежка вечер. Тогава аз бях нова в братството, нямах никакви средства. Не знаех, че ще трябват пари, може би щях да си взема отнякъде пари в заем, но не знаех и като се върнахме от Мусала, нали качихме се на Мусала, престояхме колкото дни престояхме и вечерта трябва да спя някъде. Аз нямам пари за хотел, сега никой не ми е така близък, за да му поискам и много се измъчих. По едно време, Бог да дава мир и светлина на леля Гина, тя като разбра, че няма къде да спя: „Еленке, аз ти дам дрешки, ще ти постеля на земята и ще спиш". Та две нощи там прекарах. Значи Чам Кория във вилата на ген. Стоянова. Тя я отстъпи за да можем да се съберем всички там. Може да е тука, не знам? Може да е тука, не мога да ви кажа. В.К.: Значи ген. Стоянова се познава с Учителя от много години. Е.А.: Много години, да, ген. Стоянова, тя си даде вилата. Аз бях нова тогава. Ето, това е Катя Запкова, до дървото, отдясно на дървото. Ген. Стоянова се познава с Учителя даже от времето на Балканската война, защото съм чувала, че Учителят нея пратил при Цар Фердинанд, за да му каже да не обявява Съюзническата война. За този случай зная, че Учителят праща сестрата при Фердинанд, да му каже: „В никакъв случай да не отваря война!" А той е казал: „Аз не слушам ясновидци!" Учителят казал какво той трябва да прави, но той не послушал. Това съм чула. Генерал Стоянов е съпругът на Мария Стоянова, който беше адютант на цар Фердинанд, да. Защото в 1931 год. или 1932 год. цар Фердинанд покани съпругът на генерал Стоянова. Цар Фердинанд си празнува 70-годишнината и с него се качи на връх Килиманджаро. Цар Фердинанд и генерал Стоянов се качиха на връх Килиманджаро в Африка, да. Знаете ли защо помня? Защото дадоха във вестника, че цар Фердинанд се е качил на 70-я си рожден ден на Килиманджаро и че са видели слонове, стадо слонове, да. Генерал Мария Стоянова остана до края на живота си, остана сестра в братството. Тя беше много мила жена, скромна, тя е била учителка, като женена за генерала, той става вече военен, не е учителствувала впоследствие, както всички жени навремето правеха. Беше много симпатична. Тя ни донесе например да видим какво е аспержи в нашия „Параход" дето живеехме трите стенографки. Аспержи, това е един зарзават, който е за салата някакъв. Аз не бях виждала. После, тя ми донесе едно какао пак от двореца дето им бяха дали и аз разбрах защо хората пият какао. Щото това, което го продаваха у нас, нито имаше аромата на онова какао, нито имаше вкуса. Ето тия спомени имам от ген. Стоянова, защото тя имаше възможност. Тя имаше две дъщери и един син. Едната й дъщеря Вера, пострада от бомбите, една врата се откача и я удря, и тя умира. Синът й след 9.IX.1944 год. изчезна завинаги. А пък другата й дъщеря Надя, тя е още жива, но сега страда от ревматизъм, краката я болят, пръстите на ръцете й са подути и не може да си служи с тях. Тя бе два пъти в концлагер, някъде в България, в Добруджа, защото беше на служба в двореца, секретарка на цар Борис. Но впоследствие й дадоха пенсия, жива е, да. Аз я познавам лично и мога да я поканя да дойде тук, защото тя ще дойде това лято тук в София. Миналото лято Стоянка я беше поканила и тя беше една седмица тука при нас. Те не се интересуваха много от братските неща. Мога да попитам, дали има нещо останало от майка й. Когато се стопяваше преспата на езерото „Сърцето", казваха, че ще бъде хубаво времето. Помня, че този Михаил, който е във Варна един път, ние тогава имахме желание да обикаляме езерата отвсякъде, и той беше, а тука дето е преспата беше мъчно за преминаване. Трябва да се прескочи. Помня, че го видяхме Михаил Иванов, така обикаляше. Щото това е над петото езеро. Някои образи стоят в съзнанието ми. Колко хубава е Рила. Това е „Бъбрека". На „Бъбрека" имаше Паневритмия много пъти. Там отивахме много пъти. Учителят след като свърши беседата си ще каже: „След закуската си ще отидем на „Бъбрека" да играем Паневритмия". Трябва да ви кажа, аз имах случай на нашия лагер като сме бивали, имаше едно конче, и когато играехме Паневритмия, когато свиреха с цигулките те кончетата не пасяха, а слушаха. Туй ми е правило впечатление. Мисля, че на Боре кончето беше. Тъй, че е възможно такова нещо, както казват, че са се наредили конете в една редица на петото езеро и са слушали. Чувала съм да казват такова нещо. Тази снимка е от вътрешната страна на „Бъбрека", тука е скалата. В.К.: Казваха ми, че Учителят бил казал за скалата, че там е вратата на Агарта. Е.А.: Може. Вижте, понеже аз това не мога да го проверя, тия неща не ги държа в съзнанието си. На мен не ми прави такова впечатление. Да, това е откъм пътеката, заснето отгоре, ъгълчето. Ето, това е другото езеро над „Бъбрека". Това е езерото „Сърцето". Тука точно е „главата на лъва". Тука музикантите са правили концерти и други са слушали. Това е същата преспа за която стана въпрос. Невероятна зала за концерти. Ние с Учителя екскурзиите ги правехме като тръгнем най-често в два часа сутринта от лагера, за да може да видим изгрев и понеже това е голяма група. Тя се движи бавно, в тъмнината още по-бавно. Които имаха фенерчета, носеха такива. Първо имаше газени фенери, а впоследствие всякакви. В първите години не бяхме така добре екипирани, защото не знаехме какво ни трябва. Но по-късно имахме много удобства създадени там. Учителят казваше, ставане в два часа и всички да се приготвят, и тръгвахме с Учителя и Учителят казваше, кой ще води и, кой ще остане последен, за да няма някой, който да се загуби или да се заблуди. Вървяхме така на групи, сравнително бавно. Учителят вървеше бързичко, но в замяна на това спираше и почакваше. Той винаги е вървял бързичко. Както се движеше в града, така се движеше и в планината. По равното, да, но и по стръмното се качваше хубаво. Ние тръгваме да речем по края третото, четвъртото езера, по пътеката вървим, това е бавно, група да речем сто души, или петдесет души, изчакваше Учителят, нали да не се заблуди някой, защото не всеки познава пътя, не всеки може да се ориентира и като минеме чак шестото езеро и се качим горе то става видело, чакаме изгрева, винаги Молитва правехме. Когато правехме екскурзии само е говорел, така беседвал е с нас, споделял е за някои неща, за планините нещо е казвал, говорил е за красотата, но говореше само сутрин на Молитвения връх. До Дамка ходехме и се връщахме. Някой път отивахме за цял ден, тогава ходехме на екскурзия например до Мальовица, до езерото дето сега направиха язовир под Калинините върхове, там направиха язовир. Там беше едно от най-големите езера на Рила, в момента не си спомням „Кара-гьол" се казваше. Там сме ходили 3 или 4 пъти когато ходехме на Рила. Не всяка година. „Кара-гьол", да. Беше много красиво езеро, голямо и хубаво езеро. Едни тъмни води, отразяват се върховете, когато е спокойно много е красиво. Ходили сме с Учителя, но то беше една дълга екскурзия, доста уморителна. Щото, ще се изкачим на билото, ще слезем до хижа „Иван Вазов", минавахме край нея и докато отидем до „Кара-гьол" доста далечко беше, не беше малко път. Ето и „Кара-гьол". Да, голямо езеро беше. Тука е Пеню Ганев. Той е с малка група тук. Тука са приятели. Значи това е езерото „Кара-гьол". Например това вълнение, тази къдрица по водата ми е много добре познато. Понеже говорим за екскурзиите, това е една група. Знаете ли само какво каза Учителят? „Вие като дойдете на Рила, не се спирате непрекъснато ходите на едно езеро, на друго езеро и енергията, която я приемате изразходвате я в движение". В.К.: Интересно. Е.А.: Да, така каза. Например Цанка Екимова това го правеше. Тя например сутринта ще отиде до едното езеро, след обед на другото. През нощта не ходеше, но така се казва. Значи екскурзиите там ставаха групово, на малки групички. А с Учителя когато се ходеше, Учителят определяше най-много две екскурзии на седмица. А най-често един път само. Един път ще отидеме на някои от върховете. Той не беше така за непрекъснато ходене. В.К.: А по това време, тези, които остават в лагера? Е.А.: Те са дежурните. Дежурните остават да приготвят обяд. После и пазачи да има, защото всички палатки са отворени, въпреки, че тогава, знаете ли по-малко кражби имаше. Впослествие, когато Учителят си отиде и когато ходехме, например на Анина Бертоли откраднаха палатката, която си беше донесла от Париж, хубава палатка, на Молитвения връх. Приятелите са отишли, аз не бях вече там, защото бях в това състояние на краката си, но я откраднаха, не можаха да я намерят. В.К.: Искам да питам за първите беседи, които ставаха на това хълмче, за което става въпрос. Е.А.: Ада. Да, да, да. В.К.: Какво ще ми кажете за това място? Значи там са първо беседите? Е.А.: Там посрещахме изгрева. И Учителят е държал и беседи там, да. Нередовно, както на Молитвения връх. Но там отивахме за изгрев. Щото винаги Учителят ги съветваше да зърнем първия лъч, да видим на слънцето.

142. ОБЛАЦИ ЗАКРИВАТ НЕБЕТО НАД ИЗГРЕВА Елена Андреева: Спомням си така веднъж минава Учителят край мене и така ме погледна малко студено, малко като че ли не ме вижда и аз си викам, дали съм сбъркала нещо, че Учителят така се отнесе към мене? Не знам. Мислех си. Но после при един случай Учителят ми каза: „Когато небето е облачно, не мислете че вие сте причината". И оттам разбрах именно за този случай. Защото и друго нещо имаше, аз не съм го казала това. Имаше случай когато Учителят се отделяше от нас. Когато не правеше никакъв контакт с нас. И както после впоследствие разбрах, Той излизал от тялото си и оставял ученик да Му пази тялото, като Той в това време е отишъл в друг свят, за да може да се възстанови със сили и да се пречисти от всичко онова, което е поел от нас. Нали, защото ние с това, което сме с всичко, което ние излъчваме не е на висота и на чистота. Ние носим и минало, и настояще, и невежество и всичко, това нещо Учителят го поема. И когато иска да се очисти се отделяше. В такива случаи Той го казваше, че се отделя. Но аз това го преживях с Него. Помня на Изгрева беше, пак така се беше отделил Учителя и аз Го срещам, току що излиза от стаята. Той ме погледна с такъв поглед с какъвто се гледа да речем една буболечица. Например, ако видиш едно червейче, как ще го погледнеш? Такова нещо изпитах. Така като някое пигмейче ме погледна. Строг, съсредоточен поглед, но чужд за мене. Чужд и когато после разбрах, че Той излизал от тялото си, ми се струва, че този момент беше такъв. Не беше Учителя, а беше както Той го наричал „Добрият ученик", който оставал да Му пази тялото. Савка отива един път при Учителя и иска да Му целуне ръка. Той не й дава. „Ама защо Учителю?" Той й казва: „Учителят не е тук". „Ама как, нали Ви виждам!" „Това е тялото на Учителя. Аз съм ученикът, който Му пази тялото. Учителят не е тук." Савка има пряк контакт. Казано й е. Но аз това го видях така, като преживяване впоследствие. И когато чух това от Савка, някак си ми стана по-ясно, щото за мен беше неясен този момент и туй изказване на Учителя, нали. „Когато небето е облачно, не мисли, че ти си виновна!" Тя го е описала Савка този случай. В клас, така както беше Учителят каза: „Вие ще минавате през разни положения, през разни изпити. Представете си, че ви поставят на една планета съвсем сам, как ще живеете, какво ще правите там? Кой би искал от вас да отиде така да живее сам?" И само дядо Благо се обади, направи ми впечатление, защото аз например не бих се съгласила да отида да живея сама на планета. Така може би нямам тоя живот вътрешен, така богат, както дядо Благо, не мога да ти кажа, но така ми се видя, поне тогава ми се видя много мъчно да го направя. И аз не бих казала „аз", както той каза „аз". Вергилий Кръстев: За да бъдеш сам на една планета, трябва да имаш с какво да се занимаваш вътре в себе си. Е.А.: Област негова, нали? За него Учителят каза, че го обичал. Аз не съм чула за другиго Учителят да каже. А Той каза: „Аз обичах дядо Благо!" Аз се зарадвах за самия дядо Благо като го чух. Щото знаеш ли колко е хубаво да каже Учителят че обича ученика си. Този случай е на ул. „Опълченска" 66, а аз го преживях на Изгрева моя случай. И когато Учителят се отделяше така, Той сам си готвеше после. Той си приготовляваше яденето и два пъти е имало случай да ни повика и да ни даде от Неговата гозба на нас. Да, да ти кажа много се радвахме. „Аз сготвих, ама то е много, не мога да го изям, елате да ви дам". И някоя от нас отива с тенджерката и ни сипва. В Младежкия клас Учителят попита: „Какви желания имате вие?" И се обърна към Николай и го попита: „Ти Николай какъв искаш да станеш?" И той стана и каза: „Учителю, искам да бъда Крез, богат като Крез!" Целият клас се засмяхме, защото ни се виждаше невероятно, нали така да станеш богат, това са несметни богатства, които Крез е имал. Но впоследствие наистина Николай стана много богат и когато беше национализацията взеха му 30 милиона, които ги беше спечелил само в няколко години. Той беше намерил начина как се печелят пари. Но аз си казвам, не е това най-хубавото, защото пари можеш да спечелиш, но те нищо не дават на човека, ако не омекне сърцето му. Парите правят сърцето на човека кораво. Богатите хора мислят, че са нещо повече от другите и по този начин те се отделят от другите хора и се отделят, и от самата природа. Щото друго е да имаш ти меко сърце към хората и да им помагаш когато са в нужда, друго е когато си богат да ги караш да работят и да печелят от тях по-бедните. Щото богатите не трябва да използват бедните, за да печелят. Това вече не е братство. Неделчо Попов беше прочел една разработка на една беседа от Паша и беше го сверил с оригинала и беше намерил, че много голяма разлика има в начина на предаването, и този въпрос той го повдигна пред Просветния съвет и тогава стана така един доста голям скандал, и едно настроение се създаде срещу Паша, че тя променяла стила на Учителя, езика на Учителя и т.н. И тогава в Просветния съвет решиха на всички така, които са годни, да могат да направят това, да се даде по една беседа и всеки един от тях да направи опит да стилизира една беседа. Дадохме ние беседите на всички, които пожелаха да правят. Върнаха ги. Аз не участвах. Нито взех беседа, нито взех участие в разглеждането. Кой ги е преглеждал не знам, но казаха, че всеки е оставил езика си, своя език. Всеки е внесъл нещо свое, индивидуално, лично. И то е естествено. Това не може да не бъде, това всеки ще го направи. Прегледаха ги и казаха, че Паша прави по един начин, те по друг начин. И понеже Паша все пак беше оставена, при Учителя работеше и все пак Учителят приемаше нейната работа нали, и четеше, и това, и затова Борис Николов след малко се наложи тука, каза, че ще остане тъй както е било. Тогава на Изгрева бяха бараки, нямаше канализация, даже до 1933 год. нямаше и вода на Изгрева внесена. Чак 1933 год. внесоха. Отходните места бяха обикновени, така нали дупки и всеки имаше в двора си, някъде на по-скришно място, но почнаха клозетите да ги заключват и не ги отваряха за приятелите, които идват от града. Много естествено е, това е едно голямо разстояние, възрастни хора да имат нужда нали, да си послужат, а пък пловдивските бараки, където аз живеех имаше два един до друг, такива отходни места и решиха тези, които живеехме там да ги заключат. Аз се противопоставих, защото намирах, че това не е редно. Викам им: „Клозетите си ще заключите пък сърцата си ще отворите". По-лесно е да отключиш клозета си и се противопоставих и тогава. Даже то стана един скандал, една сестра отиде при Учителя и се оплакала от мене, че сме се скарали и Учителя, като отидох при Него, усмихва се и ми вика: „Сестрата дойде и казва, че тя искала, ти като отидеш там да живееш, да си отидете на гости, да си общувате, пък ти си се отнесла зле към нея, не си я поздравявала". И аз рекох: „Да Учителю, знам това, ще Ви кажа. Аз го направих нарочно, защото тя ми каза няколко думи повечко". Аз не казах каква дума ми е казала на Учителя, но викам: „Аз, ако съм се мъчила за нещо, то беше затова Учителю, че нямаше такива отходни места на Изгрева. И много трудно беше. Затуй исках да го оставим клозета отворен, че като идват приятелите да има едно място, където да си услужват, особено пък, че аз ще го чистя". И наистина цели две години го чистих. Та така Учителят се усмихна, не, щото аз Му казах: „Носила съм вода от Танушев Учителю за да го почистя, ама не ми е било тежко, както това, когато нямаше къде да си услужи човек". В.К.: А къде Учителя използваше отходно място? Е.А.: Първите години беше долу при Иван каруцаря, а после Му направиха до нашата барака срещу Зодиака - чешмата. Там имаше едно малко нещо и то се поддържаше съвсем чисто и т.н. никой не си служеше с него. То беше с дъски направено. Какво да кажа сега тук повече от това. Навремето първите години още, когато бяхме заедно студентки със Савка, тя по едно време учеше в стаята на Учителя, ходеше да учи. Добре, ходеше така нали, малко съблазън беше за много хора, но когато тя се яви на изпит и я скъсаха, аз рекох: „Не помага и стаята на Учителя. А трябва да помогне ума на човека". Значи Учителят помага на Савка, но тя първо трябва да си помогне. Да си кажа правото, така си помислих. Сега право-криво така си помислих. В.К.: А другите като разбраха, че е скъсана? Е.А.: Е па не разбраха другите, ний които разбрахме това казахме. Аз разбрах щото не можеше да не разбера. Ний бяхме заедно, не живеехме заедно тогава, но бяхме заедно така, общувахме. В.К.: Това е наистина една голяма опитност. Е.А.: Да. щото щяха да се съблазнят и другите студенти и всеки щеше да иска да учи в стаята на Учителя. Но като я скъсаха - умириха се. А искаха и то молби бяха бе братче, недей да мислиш че беше така лесно. Имаше ревност, какви ли не, неща имаше. В.К.: Да, аз си спомням, някои хора искат да бъдат външно близки, поради което Учителят е казал, че тези, които четат Словото Му и го прилагат се приближават вътрешно към Него. А онези, които са около него, това е забавачка за деца. И точно това се получава.

141. ПАРИТЕ ЗА ПЕЧАТ Вергилий Кръстев: Как намирахте парите за печат? Елена Андреева: Парите за печат братството ги даваше. Дали бяха от десятъка, който се даваше, дали бяха дарения, не мога да ви кажа, защото имаше и дарения братството. Аз мога да ви разкажа един случай съвсем, който Учителя ми Го е казал лично. Но нека да разкажа първо това: Понеже бяха се напечатили томчетата от Съборни беседи, лекции „Общия клас", а само „Младежкия клас" беше останал назад и Паша от желание да печата нещо повечко прави томбола да спечели пари. В това време аз бях учителка и не зная други подробности, но като дойдох ми каза Паша, че е правила томбола за отпечатване на Младежкия клас. Даже не си спомням дали я питах колко пари е спечелила и какво е спечелила. Ще ви кажа сега тази опитност, която Учителят ми разказа. Учителят ми каза веднъж, че един брат от Казанлък дошъл при Него и Му казал: „Учителю, аз за Господа давам 30 000 лв". Сега по какъв случай и защо, и за какво не зная, но така дава подарък на Учителя за братството 30 000 лв. Учителят му казва: „Аз по-добър касиер от тебе не намирам. Затова задръж парите ти. Пък когато имаме нужда ще ти ги поискаме". Случва се така, че този брат си заминава. И нищо нали, случило се. Но не е минало много време, идва жена му и носи парите, и казва: „Учителю, мъжът ми ги остави тези пари за Вас". Та туй, което е за Бога определено не се губи. То е било и от любов направено, нали. Учителят ми го разказа лично, но не знам по какъв повод. В.К.: А кой беше тоя приятел? Е.А.: Не му знам името, не му знам името. За такива случаи Учителят говореше безименно. В.К.: Чувал съм една опитност за едното левче. Е.А.: Вижте, то не е опитност, то е задача. Учителят в 1936 год. беше, през октомври доколкото си спомням каза така: „Всеки един от вас, който иска, ще си вземе една касичка и всеки ден ще отделя в касичката и ще спуска по един лев". Един лев тогава може би беше както сегашните 10 стотинки, така толкоз беше, защото Учителят каза, пък няма да се извинявате, че нямате пари, защото парите, които ще ги дадете за един трамвай, толкоз за един лев казва е, значи ще отидете пеш един път и значи може да спестите, всеки един от вас може да спести едно левче, като походи малко. Да, един трамваен билен за Господа. И каза: „Всеки един от вас ще каже и формулата: „Както аз слагам този лев в касата, така всеки да сложи един лев в касата, всеки човек за Господа. Всеки човек да отдели един лев за Господа". Значи това е една мисъл, която да се прати и в класа пък, и в света. Една жертва, най-малката за Господа да направи. На другата година Учителят запита, кои са направили задачата, каза да ги дадем парите на брат Боев и после с тези пари се печатаха беседите. Дотогава имаше въпрос, че няма пари за печат, а оттогава винаги имаше пари за печат. Паша и Савка дадоха парите на Учителя. Аз ги дадох на брат Боев и Той сега попитал: „Ами Еленка не си ли прави задачата?" Защото стана ми така приятно да ти кажа, че Учителят така попитал: значи викам се интересува Учителя, пък аз го направих от послушание само. Защото каза на Боев. И дадох ги на брат Боев, но ми стана приятно, че Учителят се интересува, дали съм си правила задачата. В началото бяхме по-малко, бяхме към 500-600 души. Учителят даде задачата и тези, които искаха, по свобода, но като видяха, че на всекиго се раздават печатаните томчета даром срещу задачата, вече много хора почнаха да я правят. По едно време достигнаха 800, другата година 1000, може до 1300, може и повече. Не мога да ви кажа защото аз не съм се месила вече в тези работи, но чувах, че повече от 1000 души има. В.К.: Сега другата форма е била десятъка. Какво е представлявал десятъка? Е.А.: Десятъкът е един закон, който е още от много древни времена. Той е законът, както Учителят го наричаше „Законът на Опуленса", той е закон на благословението. Всеки човек, като работи някаква работа и изкара пари, нали 1/10 част отделя за да ги даде когато има нужда някой, който се нуждае. Сега този закон, ако човек го спазва, казваше Учителят, ще има благословението и успех в работата си. И които са го спазвали сигурно са имали успех. Много от приятелите го спазват много стриктно, даже така фанатично стриктно. Някои други не, аз не съм от тия. Аз да ви кажа, когато имам, давам и не мисля после за другото, така някак си по-свободно, на мен ми лежи така повече. В.К.: Какво ставаше с десятъка? На кого се даваше, кой го вземаше и за какво се употребяваше? Това не са малко пари. Е.А.: Когато имаше събор. На събора се качвахме в стаята на Учителя и всеки правеше молитва и си внасяше десятъка или принос както го наричат. И в Търново като сме били, приносът, после отиваше комисия от приятели верни, които проверяваха сумите и ги записваха. В.К.: Учителят изявяваше ли се външно? Е.А.: Учителят говореше, но Той не каза кой е. В.К.: В първите беседи „Сила и живот" там има на много места. Е.А.: Вижте, Той казва, но не казва кой Дух е. Той не казва кой е. А Той това го обяснил така: „Христос каза, че е син Божий и направи карма с еврейския народ, аз не искам да направя карма. Затова няма да кажа кой съм". И не каза кой е, за да не направи карма с българския народ. Сега това изразява вече една висота, много висок морал на Учителя. Да ти кажа, аз се изненадах, когато така в една от последните години Учителят каза: „Аз досега постъпвам по Христовия морал с вас, а не съм постъпвал още с вас с морала на Новото Учение". Да ти кажа за мене това е още една въпросителна. Аз не мога да направя разлика между Христовия морал и морала на Новото Учение. За мене това е непознато, само като мисъл ми е така поставено от Учителя. Аз разбрах, че ще има и морал на Новото Учение и Той каза, че досега не е могъл да постъпи по морала на Новото Учение, а постъпва само по Христовия морал. Сега, щом Той не е могъл, ние още по-малко можем. Когато бяхме евакуирани в Мърчаево писателят Николай Райнов отива при Учителя да се срещне с Него и да говори с Него. В.К.: Преди това правил ли е контакт? Е.А.: Не, той не Го е познавал. Но някои ми казаха, които били там ли, други ли, че той е казал, че всякога Учителят е бил и негов Учител, на Николай Райнов. Той го е признавал това. Сега, дали това е верно, дали някой го е предал неточно не мога да зная. Казвам, което съм чула. Но мисля този брат учителя от Пловдив, питах го веднъж каза, че той не го помни така, другояче било. Сега, кой е предал неточно не мога да знам. Че Николай Райнов е бил при Учителя. Факт е, че Учителят купи всички негови книги после. Да, поръча книгите на Райнов да се купят за Неговата библиотека, факт е, защото той вече като се поинтересувал от това, направи контакт с Него, той Го пожела за Учител и Учителят отговори с внимание към неговото творчество. Щото това е Учителят. В.К.: Слушал съм, че официалната власт, църквата, били пълни с хули и обиди към Учителя. Е.А.: Много писаха вестниците, пък мълвата каквато беше отвратителна и грозна, да не говорим за нея. Учителят Го обявиха, че се е отлъчил от църквата какво не Му приписваха, но то беше така скоро преди 9.IX.1944 год. мисля, че беше по някакъв повод, пак нещо ми казаха, че беше писано и говорено за Него и като излезе от долната стая Учителят, така показа си пръста - Юпитер каза: „Те няма престъпление, което да не са ми преписали, но то ще се върне на главите им". В.К.: Това е за свещениците. Е.А.: За свещениците, да. Та направи ми това впечатление. Сега това не е закана. Това е закон, защото ако ние хулим грешник, ние страдаме, които хулим, щото грешникът има нужда да му помогнем. Но, ако хулиш чистия човек, то там няма задръжка, то ще се върне към този, който хули и законът е такъв в природата. Свят човек не бива да се хули, нито да се закача, защото и в Библията е казано: Когато сестрата на Мариам осъди този Мойсей, че взе младата, каква беше там от кой народ, тя заболя от проказа, та после трябваше Араон да се моли на Мойсей, да й прости и той да се моли на Господа, за да оздравее сестра му. Щото то е закон. Мойсей може да сгреши, но Господ му даде задача и тази задача той я изпълнява, и той отговаря за това. Та същото е и с Учителя. Учителят има задача и Той си изпълнява задачата и ако ний го хулим или друг, който и да Го хули това, то се връща на този, който хули, щом Той е невинен. В.К.: Кои бяха преводачите на книгата „Учителят говори", слушал съм и съм виждал книгата „Льо Метър парл". Тя чий е превод? Е.А.: Преводът го направи сестра Анриета Маркова. Тя беше белгийка, имаше курсове в София. Тя имаше много курсове и да ви кажа от оная епоха, които знаят френски в България, те са минали винаги през нейните курсове, щото тя имаше от сутрин до вечер курсове. Едно след друго, едно след друго и може би 50% от тия, които знаят френски го дължат на нея. Издържаше, пресили се, заболя и дойде на Изгрева и Учителят й помогна. Той й даде две стомнички, най-малките по едно кило или по две и ходеше на изворчето на Диана Бад да носи вода и по този начин си възстанови здравето. И тя след това почна де превежда. Тя превеждаше уводната статия на „Житно зърно". Тя беше върху една беседа на Учителя или върху две беседи, правеха ги много приятели, но по едно време се очерта Георги Радев, най-често той ги правеше. Даже ги правеше от една, от две или от три беседи, както си подбираше материал. Той идваше при нас за материал, за тези работи и после Маркова пък я превеждаше на френски език. И Георги Радев й помагаше, щото Георги знаеше добре френски език. А пък тя знаеше български език, но тя ни каза впоследствие: „Аз мислех, че българският език е беден, но аз като почнах да превеждам видях колко неща има, които са прекрасни думи на български, пък французите ги нямат". Даже например французите нямат за любов, за обич, те нямат такава дума, както ние. Думата „благост" я нямат те и много други думи, които тя търсеше така думи, за да ги преведе, да отговарят по смисъл на това, което е в нашият език. Тя от благодарност за оздравяването с готовност работеше. В.К.: Защо се казва Маркова? Е.А.: Тя беше женена за един българин Марков, но той бил комарджия и живяла няколко години с него и имаше от него син и дъщеря, които ги познавах. И когато Маркова вече видяла, че не може с него да живее, щото всичко каквото има, той изхарчва и по комари, и по това. И затова развежда се и се захваща най-напред предава уроци по пиано, но видяла, че не върви. Като почнала френски вече си останала учителка по френски език. И три пъти в седмицата беше нейния курс и три пъти в седмицата ние учехме в гимназията, но учениците от нейния курс като излизаха, говореха френски, а ние от гимназията не можехме да говорим френски. Тя имаше метод такъв, че учениците й научаваха. В гимназията не можахме да се научим. Пак три часа учехме френски. Савка преведе „Високият идеал" на немски, но тя тогава работеше с една учителка по немски език. Как се казваше, в университета ли беше, една учителка. Тя малко й прегледа работата. Щото Савка знаеше немски, но говоримия немски език, а така литературния език, той си иска повечко нещо, та й помогна. Как се казваше, не си спомням сега името й. Значи тя преведе „Високият идеал". Майка й германка, знаеше немски. Те вкъщи говореха само немски с майка си. Но когато тя като студентка се яви на изпит, то я скъсаха по немски език. И тя даже се чудеше как може да я скъсат в университета, когато тя знае да говори езика. Сега вярно е, но говоримият език е едно, пък писменият език е друго. Както един човек се явява по български език, нали в гимназията или в университета за конкурсен изпит. Нали държат по български език. Пак ги късат защото се изисква знание и умение да се изразяваш литературно. Може би и от Савка такова нещо са поискали и може би тя не е успяла да даде това. Но сега това е нейна преценка. Това, й се вижда, че несправедливо е скъсана, да. Може и да е несправедливо, пък може и да е справедливо. Затова аз не мога да се произнеса. После си го взе разбира се, яви се на поправителен изпит.

140. СКАНДАЛЪТ ЗА ПЪРВИТЕ МЕСТА Елена Андреева: В 1936 год. беше една такава, поне от наше гледище, една от тежките години за Учителя, щото тогава онзи побойник Го би, и после към 15 ноември 1936 год. стана един скандал в клас. Слезнахме от Рила и стана един скандал в салона. Една сестра, виждала, че когато ние не чуваме някои думи, питаме тези братя и сестри, които седяха пред нас. Пред нашата маса седяха няколко приятели, които някога Учителят им е казал да седят така на тези места. Впоследствие, когато вече имаше стенографи, когато нали ние не пишехме за нас, пишехме за всички, много от приятелите намираха, че трябва ние да седим на мястото, за да чуваме всичко. Добре, но сега това не беше работа на Учителя, трябваше да стане споразумение между нас. Ние никога не сме претендирали да вземем първото място, но тази сестра се заела непременно, ние да седнем непосредствено, пък другите приятели да седнат след нашата маса. Тя отишла даже вечерта при Учителя и Му казала че иска това да направи. Пък Учителят й казал: „Не те съветвам да отваряш шишета с взривни вещества". Сега, какво разбрала, какво не разбрала не знам, но личи че не е разбрала, защото не послуша Учителя. Сутринта отишла по-рано, наредила столовете както тя мисли че трябва да бъдат и когато идва семейство Белеви, вдигат скандал: „Кой размести столовете?" Учителят на тях им е казал да седят на първите места. И разместват това и нареждат както си беше. Но те са се скарали люто, скарали са се злобно с оскърбление един към друг. И са развалили атмосферата на салона. Пък аз него ден, напук, де да знам, че такова нещо е станало, реших като отида в клас, никого да не погледна и с никого да не заговоря, така да не поздравявам никого, да мина така задълбочена. И наистина това го направих, но като минах край брат Белев, той вика: „Ето, и тя не поздравлява!" Сега това нещо на него направило впечатление, ама то е едно съвпадение, не че аз съм имала нещо настроение срещу тях или нещо. Но едно лошо съвпадение е било само. И когато дойде часът, Учителят слиза, качи се на катедрата, седна на стола, направихме молитва, седна и каза да изпеем една песен. Изпяхме една песен. След това пита коя е основната мисъл на миналата лекция. Каза се това. След това пак пяхме. След това пак основна мисъл на по-минала лекция. Никога друг път не беше питал за по-минала лекция. И пак пяхме песен, и така мина повече от двадесет минути в песни. И сега лично аз да ви кажа се питам: Защо толко дълго пеене? Какво има нали, защо това така става? Лично аз се попитах. И по едно време Учителят каза: „Какво има? Какво е станало тука?" Аз разбрах, че Учителя не може да говори, защото духовната атмосфера е така наострена, така електрически настроена, че Той не може да прояви Словото Си. И щом каза Той това: „Какво има?" Те скочиха едни срещу други и почнаха да се карат. От местата както седят почнаха да се карат пак. Сестрата тази Ричка се казваше и те. Ричка, да, Ричка. Почнаха да си разменят оскърбления и т.н., уж изяснения. Сега да ви кажа правото, понеже това ставаше за нашите места, мен ми стана много мъчно, че поводът сме ние, някак ние сме причината да стане скандал. Никоя от нас не беше някакви претенции изявила. Ние сме писали винаги при каквито и да е условия. На Рила на коляно и всякога при каквито и да е условия сме работили, както сме могли. Но те смятаха, че ние като работим, работим за всички, затуй трябва да имаме по-добри условия. И така стана кавгата. Намесиха се всички, почна и Симеонов, той нещо да говори. Стана направо един скандал, обадиха се хора, които бяха така далеч от братския живот, но като стане скандал нали знаете често най-неосведомените се намесват в тая работа и даже аз не можах да се стърпя и тогава плаках. Знам, че Учителят ме гледаше. Защото ме беше срам и ми беше мъчно за положението, в което изпадаме. Защото Учителят беше казал, никакви скандали да не стават, пък ние ставаме повод за скандали. Много ми беше мъчно. И така по едно време още часът не беше минал, цял час, Учителят стана и не помня, пяхме ли песен или не пяхме, но си излезе. Сега, Учителят беше дал няколко правила за класа, че никога Не трябва да става скандал никакъв и когато стане скандал, някой от тези, които са причина, може да си замине. Но Учителят след това, за да не пострада никой от учениците пак е поел сам отговорността, Той плати и Той заболя от страшна ангина. Той щял да се задуши, толкова силна е била и тогава Той даде този метод с врелите компреси. Дето се взима или един пакет памук натопен във вряла вода, захващат се краищата, да се поизцеди и се слага на болното място, или пък пешкир, кърпа и щом поизстине се сменя така. И това се прави най-малко шест пъти, най-много десет пъти. Така, както е горещо. Веднъж за един брат Учителят ме прати да направя този компрес за синозит. Братът бяха му казали, че трябва да му правят пункция. Аз попитах Учителя какво да направим. Той каза: „Направи му врелите компреси!" И аз ходих при него и му направих три или четири компреса такива „врелите компреси" и когато отиде при лекаря, казва няма нужда, изчистено е. Тези компреси Учителят ги даде за всички остри заболявания. Например аз съм ги правила и за плеврит, гноен плеврит. Така направих на едно малко момче, ученик беше на моя приятелка. Три компреса направих последователно и пак и на него като идва, чичо му беше лекар, каза няма нужда от пункция, изчистено е. Та тогава тези компреси ги даде Учителят. Дотогава не ги беше дал. Мина Му на Учителя, но до края на годината Той не дойде на клас. Това беше 1936 год. За Новата година дойде вече. Това се случи около 15 ноември. То може в списъците на каталога да се види, щото няма беседи по това време, нали. Забележка на редактора: Последната лекция по каталога е на 21.X. 1936 год. на Общия окултен клас, а следващата е на 1.I.1937год. /Петък/.

139. ПОХОЖДЕНИЯ — ЯВНИ И ПОТАЙНИ Вергилий Кръстев: Искам да се спрем кога и как стои въпросът с Школните лекции. До 1928 год. Школните лекции Учителят ги водеше вечер от 19 до 21 часа? Елена Андреева: Да. В.К.: В „Турнферайн", на ул. „Опълченска" 66, ул. „Оборище" 14 и Изгрева. Значи до 1928 год. вечерта ставаха. Е.А.: Вечерта ставаха. В.К.: Кой клас беше? Е.А.: Общия и Младежкия класове. Неделните е държал от 10 до 12 часа. В.К.: От 1928 год. Школните лекции на Младежкия окултен клас бяха в 5 часа сутринта? Е.А.: Да. От 1928 год. есента, когато започва новата учебна година. В.К.: А от 1930 год. започнаха Утринните слова от 5 часа сутринта в неделя. Е.А.: Да. В.К.: Значи 1930 год. А в неделя от 10 часа неделните беседи. Е.А.: Неделните беседи са били винаги от 10 часа. В.К.: И сега като резюмираме как бяха накрая беседите? Младежкият клас кога беше? Е.А.: Кой ден ли? Май меняха се дните. Имаше случай когато Младежкия клас беше в неделя вечер, имаше случаи когато Общия клас беше в сряда. Но промените бяха много рядко, не бяха чести и не знам по какви поводи ставаха, да. И накрая си останаха така: сутрин в 5 часа беседа, в 10 часа беседа. В.К.: Това е неделя? Е.А.: В 5 часа - Утринни слова. В неделя 10 часа - Неделни, в сряда - Общ клас и в петък - Младежки клас. В.К.: Сряда от колко часа беше? Е.А.: Всичко сутринта. На Изгрева беше всичко сутринта. В 5 часа. Ний ставахме в града в 4 часа, за да дойдем на клас. В.К.: Значи така стои този въпрос. В.К.: През 1943 год. Учителят правеше 40 дни екскурзии до Витоша. Е.А.: Да. В.К.: Отначало бяха с Учителя Боян, Борис, Галилей. По-късно някои се умориха понеже те бяха „избраните". Накрая Учителят отиде с Тодора и Ангел от Изгрева, т.е. с неизбраните. Във връзка с какво ходи Учителя, във връзка със събитията ли, които бяха? Е.А.: Ние лятото не ходихме на Рила. Учителят всичкото време го прекара на Изгрева. И Той веднъж нещо спомена, но не мога точно да го предам, че Той прави тези екскурзии сега, като че ли, защото не е ходил през лятото никак. Но това го казвам по спомен, а не по точност. В.К.: Значи в разстояние на 40 дни. Е.А.: Той ходеше редовно всеки ден. В.К.: Сега за Мърчаево. Думи на Учителя: „Те са търговци, които искат само те да спечелят". Става въпрос затова, които са отишли с Учителя в Мърчаево, а вас не са ви поканили, както и другите. Е.А.: Когато тръгна Учителят за Мърчаево аз знаех, че Той ще отиде там. Добре, ама аз не го попитах, мога ли Учителю да дойда и аз. Може би така от стеснение. Не от друго, само от стеснение, да не бъде моето нахалство. И отидох вече, където отидох, и че сбърках и т.н., но после. В.К.: Казахте Му, че искате да дойдете. Е.А.: Не, после, аз отидох при Невена Неделчева в нейното село Брезе, където беше учителка и там три месеца прекарах. В София нямаше никой, баща ми и втората ми майка бяха евакуирани и аз отидох направо на Мърчаево. Там прекарах една нощ, където не мигнах. В.К.: Защото е много народ ли? Е.А.: Не, защото е на земята, студеничко, беше пролет и така, условия нямаше, просто не мигнах цяла нощ. Но всеки случай разбрах, че Учителят беше държал беседа и когато разбрах, че държи беседа, за 22 март беше държал беседа и по този повод аз дойдох да разбера, и тогава вече върнах се, взех си багажа и останах в Мърчаево. В.К.: Да стенографираш. Е.А.: Ами защото Учителят говори. Паша я нямаше, само Савка беше. В.К.: Сега от Мърчаево стенографка беше Савка, Боян и ти. Е.А.: И аз. В.К.: Сега, оттам излизат „Завета на Любовта", 1, 2 и 3 част. Е.А.: Да. В.К.: Кой стенографира? Е.А.: Всичките, аз съм дешифрирала. В.К.: Ти си ги дешифрирала тези, „Завета на Любовта" 1, 2 и 3 част в Мърчаево? Е.А.: Да. Но и брат Боев е писал, но после аз ги дешифрирах. Е.А.: Учителят покани мен и другите стенографки. Аз послушах и това бе мое послушание. Той ме видя и каза: „Добре стори че дойде". В.К.: А, когато отиваше на тези екскурзии до Симеоново. Когато ги правеше през тези 40 дни. Е.А.: Понеже групата, която ходеше с Него, не ни покани, не ни каза защо не идвате вие. И не ми беше удобно да питам, защо не ни канят, а пък и като мина време брат Боев дойде и предаде, че Учителят казал на брат Боев да каже на Паша и на Елена, че могат да отидат с Него. Е сега това беше някак отговор на туй, което ние не можахме да го кажеме с Паша. В.К.: Чета от моите записки от теб: Имаше брат Начо Петров през 1924 год. когато се издаваха паспортите, отиде при Учителя и казва: „Учителю, трябва лична карта". Учителят го поглежда и казва: „Аз имам лична карта" посочва себе си. Е.А.: Не себе си. Посочва ръката си. Ръката си посочва. Ето, защото това е Пентаграма. Ръката си посочва, казва: „Аз имам лична карта". Ръката си посочва, да. В.К.: Учителят беше много акуратен към държавата. Е.А.: И към държавните власти. В.К.: Например всички данъци още през декември плащаше. Е.А.: Плащаше ги, да предварително за следващата година. И туй ми правеше впечатление. Ще извика един брат Начо или някой друг, които работят и ще им каже, и разбира се, че и средствата ще даде за да се плати. В.К.: Даде парите. Аз съм чувал, че през онези години, последните години на Учителя, казвал на братята: „Уредете нещата!" Е.А.: Да. В.К.: Уредете т.е. имотите да уредят. Е.А.: Да, за имотите. В.К.: Как стои този въпрос? Защото съм слушал различен коментар. Уредени ли са нещата по закон ли, точно как е? Е.А.: Той на Боян беше казал това. Ние всичко бяхме оставили на Учителят да казва. Той да прави, да казва или да нарежда. Това е една наша слабост и едно наше неразбиране. Иначе ние защо ще караме Учителя да се занимава с данъци и с туй, нали? Ако трябва да се плати, закон има, един човек ще се заеме и ще го направи. Но така бяхме като деца. Оставяхме бащата всичко да казва. Ей такова нещо беше. В.К.: Какво беше казал на Боян? Е.А.: Беше казал на Боян „Уредете нещата!". Да. И последният път, преди да си замине беше казал това: „Уредете нещата!" В.К.: За кои неща става въпрос? Е.А.: За имотите. В.К.: И в онзи етап какво можеше да се уреди? Е.А.: Нищо не уредихме, защото ни ги взеха. Взеха ни ги по разни закончета след 9.IX.1944 год. В.К.: Ама преди можехте ли да ги уредите през време на Учителя? Е.А.: Не можехме, защото не бяхме юридическа личност. В.К.: Значи нито така, нито инак. Е.А.: Нито така, нито онака. В.К.: Значи висящи. Е.А.: Бяхме висящи. И сега сме висящи. В.К.: Може ли на онзи етап през времето на Учителя да се обвиняват някои от възрастните приятели, че не са изпълнили това нареждане на Учителя: „Уредете нещата!" Е.А.: Вижте, за „Уредете нещата!", ние може да се съдиме помежду си. Но за онова, което беше дал плана, за да построят, трябваше да го направят. В.К.: Този план Той ли беше го дал, Учителят? Е.А.: Учителят го беше дал. В.К.: Кой беше го направил? Архитект ли имаше или? Е.А.: Не, не Учителят казал как. Само казал общите насоки. Къде какво да направят посочил и толкоз. В.К.: Какво беше посочил? Е.А.: Беше посочил: да се направи салон, тогава нямаше салон, беше посочил да се направи друг малък салон, столова, беше посочил да се построят сгради за някои по-бедни жени, самотни сестри, които да живеят в тия стаи. И това да бъде амфитеатрално, като границите са: Дървенишкото шосе, гората, железопътната линия под Дървенишкото шосе и после пак гората. В този размер да се построи Изгревът. Но аз ти казах, че когато попитах този брат Начо Петров защо не го направили, той каза: „Защото не Го разбрахме и казахме: Какво ще правим в този пущинак". В.К.: Не Го разбрали. А те да. Разбираш, ако знаеш. Е.А.: Учителят веднъж ми погледна ръката и ми каза: „Няма какво повече да учиш в брака, да. В.К.: Ръката - линиите? Е.А.: На линиите ми. В.К.: За кои ставаше точно въпрос? Е.А.: Ела да видиш. В.К.: Сега тука тази е линията на сърцето, която отива. Е.А.: Дотука. В.К.: Между първия и втория показалец. Е.А.: Вижте сега. Когато Учителят ми каза това, тази линия аз я нямах. В.К.: Коя? Тази? Е.А.: Новата, нямах я. Само тази линия имах и беше даже малко още по-силна. В.К.: Да. Е.А.: Така рече: „Няма какво да учиш повече в брака". После рече: „Ще развиваш любов към всички!" В.К.: Значи тази е вече новата линия, която ви се явява. Е.А.: Да, това ми каза. В.К.: Тя отива към показалеца. Е.А.: Това е, да. В.К.: Да. И то във връзка, как точно стана? Съвсем случайно ли стана или? Е.А.: Не знам, може би е ставало въпрос за ръце, аз не съм много подавала ръка, стеснявах се, да не бъда нахална, не за друго. Щото някой път виждах някои неща, които не харесвах и исках да не изпадам в такива положения. Ето сега, ето имам я още. В.К.: Да, да виждам я. Друг път ще я заснемем, ще коментираме. Е.А.: Веднъж Учителят ми каза за жената на Кадиев, тя караше в количката дете: „Добре направи, че се ожени". В.К.: Тя се казваше как? Иванка? Е.А.: Иванка. В.К.: Как беше случаят? Е.А.: Беше дошла Иванка Кадиева при мене с първата си дъщеря, бебенце в една количка и гостува, приказвахме и тя си отиде. И след това аз казах на Иванка, че Учителят ми е казал: „Тя добре направи, че се ожени!" Тя много се зарадва, защото тя се колебаела да се жени ли, да не се ли жени. А тя преди това имаше една връзка с Лулчев. Връзка е имала. Ама като, че първа връзка. В.К.: Ама той е много голям любовник. Е.А.: Голям, да брей. Той направо, ха, ха. В.К.: Той направо е Дон Жуан. Е.А.: Бетер. Сега какво да правиш? В.К.: Така е устроен. Попада в такава среда. Е.А.: Не, не мога да ти кажа. Един път сам той ми каза: „Аз не мога без жена повече от 40 дни". Така ми е казал. В.К.: И като знаем, че това са все връзки от миналото. Е.А.: Е казвам ти. В.К.: Какви връзки е правил, какви връзки сега е правил? Е.А.: Какво е правил, где да го знам? Но така. Той сам ми е казвал това. И знаеш ли, когато ми каза това аз вече престанах да се ядосвам. Защото викам, защото това е природа някаква, изключително някаква, нещо, где да знам. Е.А.: Следващият случай: Един брат посегна върху детето на една сестра, която беше девойка. Майката не каза на никого. Като каза на мене тя се страхуваше от мъжът си да не направи скандал. Казах на Учителя, а Той натовари мен да поговоря с нея. В.К.: Точно как е случаят? Е.А.: И то е пак с Любомир. В.К.: Така ли? Е.А.: Да. Знаеш ли, той ми каза при един случай, така един разговор, че това момиче ще го нападне някой. Още когато ми каза, аз разбрах, че той е ударил око на него. Разбираш ли? Това беше моето вътрешно чувство. И допущах, защото много неща вече знаех от неговите такива похождения, за да мога да правя изводи. Още повече един път аз отидох там и туй, което заварих там така нещо, видях, те се смутиха и той, и момичето. Момичето не, но той се смути много, защото той разбра, че аз видях нещо. И майката попитала момичето, а то беше малолетно, попитала момичето и тя казала на майка си. В.К.: А той посегнал. Е.А.: Да, че той е посегнал. А той живееше там в тази къща. Той ме помоли да помоля баща й да даде стаята на Невена Неделчева, в която после той се настани там. В.К.: Тя каза на майка си. Тя само майката попитала и казала. Майката казала: „Ако кажа на мъжът си, той ще го убие, или ще го изгони ли, ще стане нещо по-лошо". И за да не става никакъв скандал замълчава. Игнат Котаров отива да я пита, верно ли е това, че той е посегнал на момичето? Тя казала, че не е верно, за да не прави скандал. И аз този случай го разказах на Учителя. В.К.: И Учителят какво каза? Е.А.: Е, какво каза. В.К.: Боже Господи! Какво нещо! Е.А.: Сега какво да кажеш? Кажи, какво да кажеш? В.К.: Боже Господи, Учителят какви неща е издържал. Е.А.: Да, какво е изтърпял. Ама аз защо говоря така за Учителя. В.К.: И виж, това са всички поводи и обществото като научи започва да бълва змии и гущери срещу Учителя. Е.А.: Да. Всичко върху Него се товари. В.К.: И всички тия хули срещу Учителя, като една голяма част причината идва от неговите съподвижници. Е.А.: Неговите ученици. В.К.: Несъвършенства. Е.А.: Не, от техните грешки. В.К.: И погрешките на съподвижниците са за Учителя и за Учението. Е.А.: И Учението, да. В.К.: Оттам идва цялата работа, че обществото се опълчва срещу Учителя. Веднъж брат Игнат Котаров запали къщата на една сестра на Изгрева. Разправяха ми за там, че имало толкова боклуци и такива работи. Е.А.: Тя беше проста женица, но държеше разхвърлено. Тя беше близка с Цонзоров. Знаеш ли го Христо Цонзоров - агроном? Той беше един брат така, само жена му сега още е жива. Но, когато Игнат запали къщата аз си бях в моята барака отсреща и излизам, и гледам един пожар страшен. А той взел една тенекия газ ли, бензин ли беше турил, и я запалил защото и тя като се върна видя, че всичко е изгоряло. Но такава мръсотия е било там, понеже проста и много мръсно е държала. Може както е сега нашият двор. Да ти кажа, знаеш ли колко хора от нашите хора нямат хигиена? В.К.: Да. Този случай ми го разказваше Николай Дойнов, когато Учителят му е наредил да се оправят и да се почистят бараките. И той казал: „Учителю, тази барака не може да се оправи за тази сестра, единственото разрешение е една клечка кибрит и край". Николай казва, че на следващия ден, когато се върнал, къщата била изгоряла. И за мене казва, той казал на Учителя, че освен клечка кибрит, по друг начин не вижда тази барака да се оправи. На следващия ден, Николай разправя, че когато отишъл на Изгрева, бараката била изгоряла, била изчезнала. Кой я беше запалил, как я беше запалил? Е.А.: И най-важното, тази сестра напусна. Тя напусна и вече не се яви на Изгрева, да. Цонзоров ходеше с нея и те се затваряха там в тая барака и какво са правили тяхна си работа, но когато се запали разбрах, Игнат я беше запалил. Той беше решил да запали къщата на Лулчев. В.К.: Така ли, защо? Е.А.: За момичето. Да. В.К.: Добре, че не е станал скандал. Е.А.: Добре, ама тогава майката спаси положението. Тя нищо не каза. И затова на една екскурзия на Витоша аз й казах: „Недке така и така ми каза Учителят, че много добре си направила, че нищо не си казала и на мъжът си, и на никого другиго. Той те похвали казвам, ама много и беше доволен от твоето поведение". Знаеш, за да успокоя жената. Щото много Не се издържа всичко това. После имаше един друг случай, аз не знам вече имената. Аз забелязах, че някой, кой се въртеше край това същество? А, Лулчев беше пак. Едно същество, една сестра имаше момиче, което беше така в пубертета си и видях, че няколко пъти при срещи някои неща, които показваха други намерения. Сега, какво да правиш, пък се вижда бе, не може да не ги видиш. И аз казах на Учителя: „Учителю, тази и тази сестра, така и така момичето й се върти около Лулчев, да кажа ли на майката?" „Кажи!"- каза ми. Аз искам да ти кажа отношението на Учителя към тия работи как е било. „Кажи й!" И аз й казах. Какво тя направи не знам, но мисля, че нещо стана така, та поотдели детето си, защото щеше да посегне като нищо. И после ще дойдат нови скандали. В.К.: Продължавам да чета по-нататък.: Веднъж казах на Учителя: „Защо изпитвам някаква мъка?" Учителят погледна и каза: „Ще обръщаш хората към Бога!" Е.А.: За мене, за мене беше. В.К.: Как беше този случай? Е.А.: Аз отидох при Учителя и казвам: „Не знам защо Учителю, ама изпитвам една вътрешна мъка, нещо ме мъчи, пък не зная какво е. А пък нищо повод нямам, за да ми е мъчно?" Той помълча и ми каза: „Ще обръщаш хората към Бога!" В.К.: Значи виж как съм го записал преди 20 години и как нещата са по друг начин сега. Е.А.: Така беше. Както беше, аз... С мене беше, не беше с друг някой. Той също ми е казал, сега, когато имаш тази опитност ще помагаш на младите. Не знам дали съм ти го казвала това. И това ми е казал. В.К.: Отново чета: Учителят беше изпратил Савка да ми каже за Лулчев, че както е чиста и бяла яката му, такава е мръсна вътрешността му. Савка не можеше да го измисли, нямаше как да го измисли. Е.А.: То беше още първите години. Аз не познавах никак Любомир и похожденията му, бях съвсем млада, нищо не разбирах и Учителят на Паша и на Савка казвал, да ми говорят, да се отделя от него. После в 1926 год. Той сам ми каза да се отделя. Но аз не можах да преодолея привързаността, която имах тогава. Знаеш ли, усетих, като че ли ще ми извадят сърцето. Виж, такава връзка бях направила. И после Той ми каза: „Ти си направила едно дебело въже, пък сега ще вземеш една игла и сега ще вземеш една игла и конец по конец ще го скъсаш". В.К.: Дебелото въже. Значи това е от миналото. Е.А.: Така ми каза. Дебело въже си направила, пък сега казва ще го скъсаш. Ще вземеш една игла и ще го разнищваш. В.К.: Връзки. Е.А.: Връзка, да. В.К.: Дебела връзка, дебело въже. Откога идва това дебело въже? Е.А.: Не го знам. Разбира се, не го знам. В.К.: Конец по конец. Е.А.: Конец по конец. И аз го направих. Слава Богу. Аз се освободих. В.К.: Много години минаха. Е.А.: Е, минаха години. Не става лесно. В.К.: И след заминаването на Учителя, докато се освободиш минаха 45 години, това не е малко. В.К.: Сега е 1987 год., а от 1944 до 1987 год. това са 43 години. Е.А.: Много години са. В.К.: Трудно се освобождава човек от такава връзка. Е.А.: Много мъчно е. Връзките са много мъчно нещо. Преодоляването на връзките е много мъчно.

138. ОПОРОЧЕНИЕТО НА ВИСОКИЯ ИДЕАЛ Елена Андреева: Един брат Любомир Лулчев, който си позволяваше много неща, посегнал на едно малолетно момиче, може би дали имаше и 15 год. Щото аз един път влязох и нещо така забелязах, те бяха двамата само. И той посегнал и това някак се разчуло, нали? Майката пита момичето, има ли такова нещо. Тя признала пред майка си. И сега тя се чуди какво да направи. Ако каже на мъжът си, то значи да стане скандал. А живеят на Изгрева. До него живееха. И се въздържа да каже, защото той може даже да го убие. Това е единствена дъщеря, един възрастен мъж да посегне на дете, толкова грозно нещо е. И сега той си е позволил това. А интересно е, че той ми е казал, че има такава опасност за него. Ама аз не знаех, че е от него тази опасност за момичето. Той ми каза, че имало такава опасност за това момиче, да посегне някой на него, но когато научих, че той посегнал, аз не знаех, че опасността била у него, не от другите. Да се чудиш. Тя не казва на мъжът си това нали, а пък на Изгрева се пръска слух, говори се и тогава един брат като чува за тоя слух, отива при майката и я пита: „Ще ми кажеш вярно ли е това? Ако е вярно, ще му запаля къщата". Сега тя като чула и това още повече се уплашила жената и какво да направи, не му е признала на него. Не е признала, че има такова нещо. Тя казала не зная или нещо, но не е признала. Защото онзи брат, който се заканил, то запали къщата на друга една сестра така и тя изгоря. Тя беше възрастна жена, а с един по-млад брат често пъти другаруваха. Той ходеше при нея, затваряха се така, че никаква светлина да не влиза. Сега, аз лично не съм се интересувала какво правят и какво, то си е тяхна работа, но другите по-любопитни са били и не знам какво са си тълкували и какво са правили. И тя, тази жена отива един път в града и когато се връща вижда, че къщата й изгоряла, изгоряла цялата, всичко, защото тя беше дървена барака, другото са дрехи, нищо няма, което да не гори. Този брат ливнал мисля, че газ, една тенекия ли, какво е излял там и всичко изгаря. А аз помня пламъка. И това беше през времето на Учителя. Аз видях пламъка нагоре някъде си беше. След това тя почти не идваше на Изгрева тази сестра. Този брат после се ожени за едно друго момиче, което дружеше с нея. Да ви кажа, ставаха неща, които аз не ги разбирах и имах си доста неприятности, за да могат да ме интересуват. Вергилий Кръстев: И тази майка отказва да каже историята на този приятел, който може да пали и не казва на мъжа си. Ами той отива и запалва на друго място за да изгори нечистотията. Интересно. Е.А.: Да, този е дето може да пали, отказва и не казва на мъжа си. И сега все се безпокои, така че дали е направила правилно и един път бяхме на Витоша, на бивака на приказка и тя ми разказа това нещо. И аз при един случай казах на Учителя, че така ми каза и много се смущава дали е постъпила правилно. Учителят ми каза: „Много добре е постъпила", два пъти. Повтори едно след друго: „Много добре е постъпила, много добре е постъпила". И когато й казах на нея, че така каза Учителя, олекна й, защото тя избегна един скандал по този начин. После дъщерята се омъжи, но момчето като разбрало тая история не е искал да се ожени за нея. Но то отиде при Учителя и Учителя какво му е говорил не зная и той се ожени за нея, и досега си още живеят. В.К.: Значи отишъл е при Учителя. Е.А.: Да, да. Този кандидатът който е бил, той беше учител. И отиде при Него, отишъл при Учителя и Учителят Той знае какво му е казал. Чух че му е казал, че тя е добро момиче, да се ожени. Щото той като разбрал тази история не искал да се жени. В.К.: Много трудна работа. Е.А.: Ами да. Много е трудно. Пак друг случай: Беше доста възрастно момиче, девойка, ама може би към 40 години ли беше, не беше млада. Имаше сестра в града, при която живееше, не знам дали не беше някъде от провинцията и тя ходеше там при един брат и то беше скоро, преди бомбардировките стана. Много скоро преди бомбардировките стана. Живееше на Изгрева при една жена, какво е станало с нея не знам, какви разочарования е преживяло момичето не зная, но чух, че се обесила на прозореца на къщата дето е живяла, на Изгрева, да. И аз така изтръпнах от това, защото властта винаги следеше такива престъпления, търсеше виновник затова и останах така приятно изненадана, че нищо не се повдигна по този въпрос. Още повече, че нейният зет, мъжът на сестра й някакъв прокурор беше в съда. Сега какво стана, защо така стана не мога да знам причините, но ми направи впечатление, че никакъв скандал не се повдигна. То беше може би така точно преди бомбардировките, даже може би да бяха почнали бомбардировките. По-късно Учителят за този случай каза: „Те ме свързаха с едно престъпление". Ама го каза така с недоволство, защото на Изгрева стана. По-рано се обеси брат Костадин Иларионов, но той се беси в гората, а тука стана на самия Изгрев. В.К.: Чух че Учителят взел камък и го запратил към гората „Исках да го спася, но духовете го обесиха". И се прибрал. Е.А.:„Исках да го спася, обаче го обесиха". За Иларионов вижте какво, той нещо от войната беше останал с някакъв комплекс. Той имаше някакъв страх. Страх имаше някакъв и какво е станало впоследствие не зная. Той беше така добър човек, кротък човек, нищо не сме чули за него да е направил нещо ексцентрично, бе предан на Учителя. Но един ден, когато беше дошъл, то беше след коя война? След Европейската ли война, коя беше? След Първата война, да към 1925 год. дошъл на Изгрева и беше се обесил на един клон от боровете вън от Изгрева. Да, и когато, аз го чух когато Учителят каза: „Те духовете го обесиха". Значи това психическо подпушено състояние, което имаше е дало път да се проявят много нисши същества чрез него, за да помрачат съзнанието му и да посегне на живота си. Това е моето виждане и разбиране за случаят, да. Една сестра Невена Неделчева имаше връзка с един брат и дълго време така живяха заедно, но тя впоследствие отиде да учителствува в Югославия през време на Втората световна война и там беше направила връзка, идейна връзка с момчето на хазайката си, което се заинтересувало от идеите на братството. И когато вече се свърши войната и тя се прибра, тя продължаваше да води кореспонденцията си. Но този брат с когото живееше не й позволявал да пише никакви писма, а аз й услужвах. Или да ми даде писмото да го препратя, или пък да го получа, да. Той не й позволява да пише. Даже веднъж се случило така, че тя си го турила писмото на гърба и той като я потупва усетил, че има писмо и така я уловил, че праща пак писма. Да, скрила го на гърба си и тя като излиза, той я потупва по гърба и се разбира цялата работа, и затова може би тя ги даваше после на мене. Аз й услужвах, защото това беше чисто идейна работа и аз намирах, че това е само неговата ревност и затуй не трябва да зачитам тая ревност. Със спокойна съвест предавах писмата и когато ги получавах, и когато тя ми ги даваше. Но тя веднъж казала на Учителя това, че той не я пуска да идва при мене, пък Учителят й казва: „Ти когато отидеш при Елена, ще си отиваш при нея, но когато той те попита ходила ли си при Елена, ти мислено ще се обърнеш към Бога и ще кажеш: Господи, ти знаеш, че аз ходих при Елена", а на него ще кажеш че не си ходила". Сега отстрани хората ще помислят, че Учителят говори срещу лъжата, а върши друго. Не, това е за дадения случай само, защото това не е никаква лъжа, защото тя пред Господа си казва че е правила това. Ние пред Бога трябва да бъдем искрени. Ние пред хората, не сме длъжни всичко да казваме. Как сега на един ревнив човек ще му уйдисваш на ума. Ами той е обхванат от лоши мисли. Нищо не е станало, че е казала. Сестрата, за която говоря беше Невена Неделчева. Много скоро след нейното идване на Изгрева Учителят ми каза: Ще кажеш на Лулчев да я върне на семейството". Аз отидох и му казах, че Учителят ми каза така и така. Той каза: „Няма да го направя!" Отказа пред мене и не го направи наистина. Брат й идва да я вика, цялото семейство беше против това, защото тя там остана така, младо момиче нали при един мъж вдовец, така не беше някак редно, нали за морала на цялото тяхно семейство. Чувстваха се така изложени и големият й брат й се разсърди за цял живот. Той мисля не поддържаше вече след това с нея никаква връзка, защото се чувстваше оскърбен от нейното поведение. Сега наистина той не я върна, но тя мина през такива трудности и страдания. Най-напред той не й позволяваше с никого да се среща, с никого да говори. Тя беше послушна и правеше това, което той искаше. Тя когато дойде сама, преди да направи връзката с него беше готова за работа, имаше импулс и да участвува в братския живот, а като отиде там абсолютно беше вече окована от него. Никаква връзка с никого не можеше да прави. И по този начин тя се затвори за всички и после, понеже той беше човек с по-силен характер, налагаше се и тя преживя много оскърбления и много страдания. Той се опита и мене да ограничи, но понеже аз бях стенографка на Учителя и аз имах задължения. Когато дешифрирахме една беседа, ако дойде някой млад брат и стар брат, и какъвто и да е и поиска, и ние сме я дешифрирали, наш дълг беше да я дадем, да я прочете, защото той ще я върне. Нали ние затова ги пишехме, да се ползват приятелите. Той на няколко пъти се опита да ми говори, но понеже аз абсолютно отказвах това, да се подчиня на такова нещо, остави ме защото видя, че не го слушам. Аз намирах, че първо аз трябва да изпълня задължението което съм поела към Учителя, а не неговото нареждане. В.К.: Къде живееше Лулчев? Е.А.: Той живееше на Изгрева в една барака, много малка. Една барака и един метър и половина кухничка и едно антренце още по-малко, само колкото да се влезе, да не е влизането направо в стаята му. Но той и в града живееше. Преди да дойде, на Изгрева имаше стая в града. Стая, в която никого не пущаше. Специално ми правеше впечатление, че искаше да му бъде свещена стая, понеже той там държеше и картините, които Учителя беше му дал при една сказка която той държа. Нещо във военния клуб, той държа една сказка навремето, още първите години и Учителят му даде картините, с които той е държал сказките си в началото на неговата дейност. И преди да убият жена му Учителят ми каза: „Ще поискаш да върне картините Лулчев!" Аз му казах, той малко го жегна това като му казах, защото той разбра, че нещо ще стане с него нали и много наскоро след това убиха жена му. Но той върна картините, не можеше да не ги върне. А стаята долу в града я държеше заключена, свещена стая, никого не пускаше, пък после влязоха агентите в нея и аз видях колко е свещена. Не, в този случай видях нашите човешки заблуждения. Ние искаме да правим свети неща, от места където няма святост. А святостта, която трябва да имаме в душата си, забравяме за нея. А търсим святост външна, физическа, което е заблуда. Вижте сега, това е един факт, който Паша ми го сподели. Паша каза, че Савка била при Учителя и Учителят като отишла й казал, да вземе шишето с чистия спирт и да Му сипе тука, на темето, отгоре на главата. И тя видяла, че там имало някаква рана и не малка, а доста голяма рана и тя разбира се го направила, но никой от нас не разбра ударил ли се е някъде в някоя греда в това, друг ли някой го е ударил. Това никой от нас не можеше да разбере, щото Той за личния си живот не говореше, Учителят. И така си остана, Савка Му го сипала спирта, но което ни порази, тя казва, че не мръднал мускул от лицето Му. А сега всеки един знае какво значи на рана да сложиш спирт. В.К.: Вие казахте, че е имало време когато е държал сказки в „Турферайн"? Какво представляваше този салон? Е.А.: Само това, че беше на едно германско спортно дружество. Имаше магарета за прескачане, имаше гимнастически уреди. Братството го беше наело, два пъти в седмицата отивахме, един път за школните лекции на Общия клас и друг път в 10 часа -неделните беседи. И така близо две години Учителят ги държа в „Турферайн" беседите си. Учителят даваше теми. Темите всеки един ги пишеше и ги оставяше на катедрата на Учителя. Учителят даваше така, ще вземе няколко теми, ще даде на брат Симеонов да ги прочете. Друг път ще вземе теми, ще ги даде на друг брат да ги прочете. И на мене ми е давал да чета от темите, които бяха сложени пред Него. А пък веднъж каза: „Излез на дъската Еленке и начертай десет концентрични кръга!" То в беседата, в която са чертани сигурно ще бъде записано това, но ми е давал така да участвувам в братския живот, нали така, да имам дял в братския живот. Той даже на една Нова година, то беше 1942 год. Учителят каза, че е женска година. И като каза, че е женска годината „Затуй ще дадем на сестра да прочете една страница от томчето" и даде томчето на мене, аз да го прочета. Така, че имало е случаи, когато Учителят лично за мене е оказал едно доверие. Въпреки, че аз се чувствам много виновна пред Него. Неделчо Попов и сестра Балтова така по едно време се сприятелиха и той често ходеше при нея, а съм чула, че Учителя му е казал, да не стои повече от пет минути при нея. Но сега спазвал ли го е или не той си знае и другите знаят. Но има една друга опитност затова продължение, може за свидетелство да го кажа и него. Неделчо Попов под влиянието може би на нея, щото тя беше така малко екзалтирана жена, направо го казвам, защото така го мисля. Например един път тя една година си беше махнала цялата покъщнина, нищо не й трябва, нищо не е нужно и са спяли на дюшеците направо на земята. Сега все пак това е едно увлечение без разум. И Неделчо Попов решил да става проповедник, вероятно под нейно влияние. Отива при Учителя и казва: „Учителю, аз съм решил да си подам заявление, да напускам работата и ще почна да проповядвам Новото Учение по градове и по села". Учителят му рекъл само: „Тебе яли ли са те въшки?" Сега с това Той иска да изрази, че като отиде да проповядва, той няма да има никакви условия и нищо, и няма да има и пари, значи може би и наистина де факто така да стане, да го ядат въшки, но му казал конкретно: „Няма да даваш никакво заявление и ще си гледаш работата!" А пък когато Неделчо заболя, един път ме помоли да му направя компрес, горещите компреси и аз отидох. Тези горещи компреси Учителят ги беше дал с формули бяха те и аз ги имах, и формулите, и ги направихме тъй както знаех. В.К.: Тези млечните компреси? Е.А.: Не, с вода, горещите компреси. Вижте какво, един пешкир се потапя в гореща вода поизцежда се малко, докато поизстине, да може като се тури на мястото да се търпи и стои да речем няколко минути и щом усети, че не усеща топлината на водата, нали на горещото, сменя се с друг. Такива компреси се правят десет едно след друго последователно и най-много. От шест до десет се правят такива компреси и формули казвах. Аз ги знаех. Сега да ви кажа съм ги забравила, не мога да ги кажа. Аз отидох, направих компресите, дойде Балтова и тя при него. Балтова я нямаше когато аз му направих компресите и като дойде тя, тя остана засегната от това, че той не накарал нея да му прави и че аз му ги правя компресите. Скараха се. И така лошо се скараха, че аз го чух да каже нещо страшно: „Ако умра, ти си причината!" Да ви кажа, сега аз пръв път го казвам това. Досега никому не съм го казвала, но той скоро си замина. Той имаше цироза на черния дроб. И беше така с подут корем когато му правих компресите, аз мислех, че беше много късно, което го правех. Но понеже пожела нали, не исках да му откажа, защото и вътрешно да ви кажа не бях убедена, че мога да му помогна, но само така от милост, да не го обезсърча. В.К.: Като си спомням за въшките, той фактически на неговото място, където работи свърши много голяма работа. Е.А.: Много полезен беше. Особено след Учителя. След Учителя, като си замина, той ни доставяше хартия, от някаква борса, черна борса ли каква беше не знам, но понеже той имаше много връзки с печатарите, дълги години беше работил в печатницата и с много печатари, и ни свърши много полезна работа в братството. Той беше верен и предан брат. В.К.: Ако беше отишъл да проповядва, щяха да го ядат въшките и нищо нямаше да свърши. Е.А.: Не, друго нещо. Учителят каза: „Сега няма да проповядвате учението, а с живота си ще го показвате!" Това е вече съвсем друго нещо. Той искаше ние с живота си да показваме, че сме ученици.

137. УЧИТЕЛЯТ ИМАШЕ ЧИСТОТАТА НА ДЕТЕ Елена Андреева: Димитринка Захариева беше се увлякла, доведе я Тодор гледача от Хасково, когато той дойде и нея доведе. И я помня така с един сини панделчици, съвсем детски на косата, така ходеше, но по едно време тя почна да отива при един брат за поведението, на който не можем да го похвалим. След това, мина известно време, докато тя ходеше подир него и тя се отдели и започна да дружи с тези момичета, които стояха при Учителя, при тях. Вергилий Кръстев: Слънчогледите. Е.А.: Да, слънчогледи, така ги наричаха. И вече престана там да ходи, там където беше и при един случай, след като цялата опитност беше се развила, аз казах на Учителя, че съм забелязала това, даже Той ми вика: „Ама ти забеляза ли това?" „Забелязах Учителю, че тя престана да ходи там, пък после стоеше при сестрите тука". И тогава Той ми каза: „Ти знаеш ли какви скандали щяха да станат там?" Аз не мога да знам затова какви скандали ще стават, но Димитринка така имаше една рязкост, защото Димитринка веднъж, когато с Методи отишла да й купува шапка, тя му ударила плесница в магазина. Така че тя имала значи тупето да си позволи такова нещо. Един човек, който впоследствие тя се промени, след като направи връзката с него и там с него живяха дълго време. В.К.: А Методи Константинов откъде се яви, откъде дойде? Е.А.: Методи дойде от чужбина. Завърши, дойде от чужбина. Димитринка беше край Учителя, още в този период и по едно време забелязах, че те двамата дружат. Направи ми това впечатление, че дружат и аз казах на Учителя, че съм забелязала, че Той е направил нещо, за да я отклони от онуй място и тогава Учителят ми каза: „Знаеш ли какви скандали щеше да има там?" След това Димитринка, Методи се чувстваше някак задължен към това момиче и тя не знам какво беше свършила, но знам, че завърши академия, музикална академия. Той й помогна, направо я издържал, за да следва. И така те имаха една доста силна връзка, една привързаност, но той грижи имаше към нея, пък тя имаше една привързаност към него. Впоследствие, когато към Методи други момичета се приближиха, тя преживя някакви разочарования естествено и така имаше известни страдания и тя. В.К.: Значи това е въпроса за слънчогледите? Е.А.: Да, Веднъж отидох при Учителя и Му казвам, че изпитвам една мъка без да знам причините защо. „Нито някой Учителю ме е наскърбил, нито някой ми е взел нещо, никакъв външен повод няма за мъката ми и затова се чудя, не мога да разбера на какво се дължи тази ми мъка". Учителят така помълча, затвори си очите, аз почаках и после Той ми каза: „Ще обръщаш хората към Бога!" Да ти кажа, това ми се видя голяма работа това така, не се чувствах толкова достойна за тая работа и сега казвам, каквото мога ще правя доколкото разбирам ще го правя. Досега се чувствам задължена, но след като Той ми каза това, аз казах: „Никой човек повече няма да му кажа, че съм заета, че да не го приема, защото щом някой може да дойде при мене, за да получи нещо, за да му го кажа", аз се чувствах вече длъжна към всеки човек, да се отзова на това за което ме е помолил, щом мога да го направя. В.К. Да. Искам да питам как Учителят поднасяше въпроса за брака, имаше много хора, които впоследствие се ожениха. Някои не са се оженили, но как стоеше този въпрос? Е.А.: По този въпрос Учителят е казал: „Едни идват на земята да се оженят, и ако не се оженят ще сбъркат, други идват да не се женят и пак ще сбъркат, ако направят обратното". А пък Иванка, тя беше съпруга на д-р Кадиев. Той я обикнал Кадиев и искал да се ожени за нея. Тя сега имаше преди това една връзка друга, нещо такова, нали така, една връзка, за която знам, но това е нейна лична работа. И тя се оженила за него, за Стефан Кадиев. Той понеже настоял, оженва се за него. И когато тя имаше първото си детенце, едно момиченце Еленка, беше беше ми дошла на гости на Изгрева и след като бяхме приказвали, аз я изпратих така от Изгрева до шосето и Учителят ме видял, че я изпращам. И после, като ме видя при един случай, ми заговори за нея. Или нещо тя беше ми казала и аз казах на Учителя, да, нещо ми беше казала, и аз казах на Учителя и Учителят ми каза: „Тя добре направи, че се ожени". Сега, аз не мога да кажа това нали, но когато й казах на нея, че Учителят така казал, тя много благодари, че съм й казала, защото тя много се колебаела, дали не е сбъркала или е сбъркала. И това й беше така като едно разрешение на въпроса. Една сестра ми разказа една нейна опитност, която така ме потресе. Казали й, а и тя си помислила, че Учителят си позволява да живее със сестрите, които Го посещават. Тя се съмнявала. Мога да кажа това, че тя е по рождение материалистка, с по-нови леви идеи и може би за нея това е естествено нали така да мисли. И една нощ ми казва, че отишла при Учителя в 12 часа посред нощ, била на Изгрева, отива горе на вратата Му и Му тропа. Тропа веднъж, тропа два пъти, тропа три пъти, тропа продължително време и най-после Учителя излиза, отваря вратата и както е бил с долните си дрехи облечени, риза и панталон, пижама ли, каквото е носил вече, не зная и така с разперени ръце малко й казал, и със сълзи на очи, вижте, това ми направи впечатление, и със сълзи на очи, какво и нищо не казал, само така застава пред нея и тя се стъписала само от позата, само от това което Той изразявал, нали, и си е отишла. В.К.: И после как го разказваше тя това? Е.А.: Спокойно. Спокойно ми го е разказвала. И ако тя не беше ми го разказала, вярвайте, нямаше да повярвам. Но лично тя ми го разказа. В.К.: И какво й беше мнението? После аз я чух много скоро да каже: „Учителят живееше в чистота!" Тя почувства чистотата на Учителя, да. Учителят наистина и други хора са ми говорили, нали, че са се съмнявали в Учителя. И да ви кажа от моя контакт с Учителя, от всичко, което съм видяла, мога само това да кажа: „ТОЙ ИМАШЕ ЧИСТОТАТА НА ДЕТЕ!" Тия дечица, нищо друго. Това, което е направила, ужасно е това. Как може да си позволи това? В.К.: Не познава Учителя. Е.А.: Нищо не познава. В.К.: Не познава Словото, не познава Учителя. Е.А.: Как може да си позволи такова нещо? Учителят, когато първата година - 1926, построиха долната стая и Той остана да живее на Изгрева. Една сестра Николина Балтова постила десет дни и какво си въобразила не зная, отива на Изгрева и казала на Учителя, че ще спи в стаята при Него. Той казал: „Добре". Сега приказвали ли са или не са приказвали, не зная, но след малко Той си взема шапката, бастуна и слиза в града и я оставя нея сама в стаята. Той сега нали да покаже, тя иска да спи там, Той не й се противопоставя, но сам отива да спи на ул. „Опълченска" 66. Тя не ми го разказа, но други хора ми го казаха. Не, тя самата не ми го е казала. Други ми го казаха. В.К.: И после тя? След като е спала сама в стаята му? Е.А.: Е нищо не знам. Вижте, нея съм я виждала да ви кажа как? Когато Учителят застане, тя много обичаше да застава до Него и да покаже че Му е близка. И например един път наблюдавах сцена. Тя се премести при Учителя, Учителят се отмести. Тя пак направи стъпка към Него, Учителят се отмести. Не, не, не прави. Така много хора събрани, тя застанала до Него и наблюдавах как тя все искаше да се приближи, да се покаже, че Му е близка и още повече, някак така се подвижваше, разбирате, така някак движение на тялото правеше, които не бяха, не ми действуваха хармонично. Така нещо, какво да ви кажа, нещо по-нисшо ми се видя. И туй три пъти. Учителят се отмести три пъти, но Той го правеше така естествено. Никак, като че ли нищо не е, нали, отстъпи една стъпка, тя след малко се приближи, Той отстъпи едно стъпка, тя пак се приближи. Сега другите дали го видяха не зная, но на мен ми направи това впечатление и видях, защото начинът, по който тя се приближаваше имаше нечисто нещо. Тя искаше да покаже, че е близка на Учителя, пък близостта е духовна с Учителя. Друга близост с Учителя нямаше. И може би затуй Той се отделяше де. И Той не иска да Му преписват мръсотиите си хората. Виждаш ли какви неща е изживял Учителя. В свят греховен беше, тук Той беше. Аз, като казвам тези неща вече ме е срам малко, да не би така да го изтълкуват по друг начин, ама какво да правя, като го видях това. В.К.: А пък това трябва да се каже, трябва да се знае. Щото, ако не се знае, утре други ще имат същите изкушения и ще се чудят как е било, що е било. Ето един метод. Ще предложим един разговор на Учителя през август 1944 год. в Мърчаево за човешката душа, която се среща с обичта и Любовта на Бога. Това е лист с почерка на Паша Теодорова, която ми го е изпратила. ИЗ РАЗГОВОРИТЕ С УЧИТЕЛЯ ПРЕЗ АВГУСТ 1944 ГОДИНА. Човешката душа преди да дойде на земята се прекарва през едно езеро, дето се окъпва, за да забрави всичко, което е преживяла горе. Ако помните това, което е там, тогава по-малко бихте издържали тук. Колкото по-търпелив е човек, толкова е по-събуден, ако е сприхав, толкова по-малко е събуден. Човек идва тук на земята за стока, за материала, който после горе ще образува. Казано е: Христос казва: „Събирайте съкровища, които крадец не яде и молец не разваля." Събирайте съкровища в небесната банка. Човек идва на земята по собствено желание само когато се е освободил от кармата си. Иначе идва по закон. - Как да се освободя от кармата си? - Ето как: Не вземай пари на заем. И този, който обичаш не искай да го обсебваш. Вие знаете, кой ви обича без да ви е казал нито една дума. Защото Любовта има едно ухание, както карамфила, отдалеч го чувстваш. Когато някой мъж има връзка с някоя жена и когато нейния мъж я убие,' то първия мъж е отговорен за това убийство; все едно че той убива човек. В бъдеще, в новата епоха няма да се позволява на нисшите души да се въплътяват на земята. Както е казано „Кротките ще наследят земята". И това е почнало вече. Ако пътувате по планините и имате единство в мисълта си, няма да паднете, но когато дойдат 3-4 мисли в ума ви, когато се раздвои умът ви и дойдат някои отрицателни мисли, например мислиш за недостатъците на някой човек, или изпращате мисли на недоволство и омраза към някого, тогава ще паднете. Та на екскурзии по планина никога не мисли отрицателно, лоши работи. Ние сега прекарваме най-хубавите изпитания, които могат да ни се дадат. А пък в бъдеще ще ви се дадат още по-добри изпитания. Земята е една книга, в която е написана най-хубавата поезия. Природата пише писма, например някой път ти си загрижен, мрачен и тогава видиш едно хубаво бяло цветенце, то е едно писмо. Това бяло цвете ти говори: „Когато всичко дадеш, всичко ще вземеш". Но ще дадеш не на глупавия. Той нищо няма да разбере. Но ще дадеш на онзи, който разбира. Вие обичате момъка, но този момък е една станция, той е едно колективно същество. Той е съдружие. Обаче един между тях ви обича и някой път погледа му е много хубав, а някой път не. Вие имате тази опитност. При Любовта няма млади и стари. Там са вечно млади. Един човек, който плаче, ако се пренесе в света на висшата реалност веднага ще стане радостен. Но не знае как да се пренесе там. Не обяснявайте какво нещо е Любовта, но обяснявайте проявите на Любовта. Любовта е единственото нещо, което човек не може да обясни. Дошъл един момък и ти запалил чергата. Това не е Любов. Това са етикетите на Любовта. Тепърва хората ще дойдат до Любовта. Единственото нещо, което не плаче е Любовта. А пък някой човек плаче и иска да ме увери, че това е Любов. Някой казва: Защо онзи не ме обича, а пък аз го обичам? Такива жертви правя за него, а той никаква обич не показва насреща. Че онази душа е бедна, няма какво да ви даде. Тя сама се нуждае. Хората плачат от Любов, но това не е Любов. В Любовта няма сълзи. Има едно нещо, което е най-неразбрано и най-разбрано. Това е Любовта. Вие обичате някого. Тази твоя Любов е образец как да проявиш Любовта си. Дават ти образец. Бог иска и другите да обичаш така, както тая душа. Като обичаш едного с това Бог ти показва, как трябва да обичаш и другите. Имаш образец.

136. НОВИТЕ ПРОПОВЕДНИЦИ Вергилий Кръстев: Разкажете как Неделчо Попов е искал да напусне работата си в София и да тръгне по България, и да проповядва. Елена Андреева: Аз от Неделчо не съм го чула, но от другиго чух. Един път Неделчо, той дружеше по това време със сестра Балтова и тя много говореше, че трябва да проповядваме Словото. И те разбираха, че това е някаква апостолска дейност както апостолите. Но Учителят не ни каза такова нещо. И Неделчо Попов решил да си подаде оставката от печатницата и да вземе една торбичка, и да отиде да проповядва из България. Но все пак отива и казва на Учителя. Пък Учителя му казал: „Тебе яли ли са те въшки? Стой си там и си гледай работата!" Така му е казал Учителя. Така Неделчо се разминава с проповедничеството. В.К.: Разкажете ми как Балтова решила да се облече и покрие с магнетична мрежа и покривка, поради което е раздала покъщнината си. Е.А.: То беше първите години. Аз не я познавах никак нея тогава и Неделчо още не беше дошъл още в братството. То беше много в първите години. Съпругът на сестра Балтова беше много трезвен човек. Колкото тя беше екзалтирана, толкова той беше трезвен. Но тя имаше две дъщери - Анка и Верка. Вера мисля, че е жива, но Анка се самоуби. Каква е историята не мога да знам, нищо не знам. И тя беше си продала, махнала всичко и беше оставила само по един дюшек и чаршаф така за спане на семейството, на децата си и на мъжът си, и всички са спали на земята. Щото тя го е направила без да иска тяхното мнение, да пита дъщерите си, да пита и съпруга си. Той съгласен ли е, но тя го направила на своя глава. И сега при свършен факт те са го изтърпели. Не съм чула Балтов да се оплакал, нали от нея. Тя сигурно му е създавала неприятности с характера си, казвам ти малко екзалтирана жена беше тя. Всичко така правеше малко по-подчертано, по-иначе. В.К.: И накрая какво стана? Е.А.: А накрая когато отиде на Изгрева си купи и дивани, мебелира си къщата, така съвсем човешки. Даже и мека мебел имаше някаква, фотьойли, когато ние например в „Парахода" сме живели при най-скромни условия. Нищо не сме имали така. И Учителя нямаше мека мебел. Учителят имаше легло, стол и нищо друго. И в горната стая легло, а в долната стая имаше диван. Но диван някой беше Му го подарил, който беше удобен за сядане, когато отидат повече хора. Тъй че Учителя нямаше такива неща. Учителят е живял много скромно, при съвсем скромни условия. Това се виждаше от всички. Ние се равнявахме по Него. В.К.: Как Учителят ви е плащал като на стенографки? Е.А.: Вижте какво ще ви кажа. В началото не ни даваше суми, в началото ни даваше продукти. След това ни даваше една сума, която общо употребявахме за храна. И така, като не е дал дълго време викаше: „Как сте, имате ли си масло? Да не сте съвсем изпосталели?" Значи обеднели и ако да речем сме свършили сумите, ще Му кажем, ако не, ще кажем имаме още. И така ни даваше групово. След това почна да ни дава поотделно на всяка в пликче. Поотделно на всяка. Сумите, които ни даваше, най-много ни е давал по 6000 лв. на месец, когато парите бяха евтини. В.К.: Какво можеше да се купи с тях, с тези пари? Е.А.: Не знам какво да ви кажа, 500 лв. беше маслото, да. Е как ще е много - 500 лв. беше кило масло. Ами вижте, ние и трите бяхме единодушни да живеем скромно, защото даже, ако баща ми беше малко по-богат, нали и ако нямах втора майка, аз можех да не искам да ми плащат. Но нямаше как, не че плащаше Учителя, Учителя ни даваше само за прехрана пари. Даже Учителят е казал, че някои братя Го питали какво дава на стенографките. Пък Той казал: „Ами и трите са висшистки и трите са гимназиални учителки, пък те могат да имат една хубава заплата, ако са учителки, ние им даваме колкото за хляба". Така е отговорил. Но виж, давал ми е плодове, понеже много носеха на Него, давал ми е. Много неща ни е давал. Дрехи, обувки не. Веднъж рокличка ни даде, аз там в спомените го описах. Роклички ме накара да купя за трите ни и да ги ушия, беше дал на Савка едни обуща дълги, голями, ама то беше, как да ти кажа, Савкиния крак е по-малък, Той нямаше голям крак, но всеки случай над 40 номер, а Савка имаше крак най-много 38. Сега можеш да си представиш каква обувка беше. Тя ги носи известно време. Сега защо Учителят ги е дал, може би да има друго значение. Във връзка с добродетелите. Щото краката са свързани с добродетелите, може това да е целял Учителя. Да й помогне нещо. Но така аз като я гледах, да Ви кажа виждаше ми се смешно сега. Младо момиче ще ходи с такива обуща мъжки - Негови. Негови на Учителя. В.К.: Ами как Савка ходеше с тях? Е.А.: Ами хлопат й и грамадни, и така, ами смеят се, да. Смеят се, подиграваха се. В.К.: Вероятно е някаква задача от Учителя са тези големи обуща? Е.А.: Възможно е. Вероятно за урок на Савка е било. А един път ни даде дрехи, помня, че на мене ми даде едно сако, което беше от дългите сака, които носеше. Аз малко си го поправих и много дълго го носих по екскурзии. То беше като палто. Щото подплатено, много дълго. Давал ми е чорапи един път, така. Но казваше, че ние още не можем да носим Неговите дрехи веднъж поне на мене това ми го каза. Не можем да носим, защото вибрациите, които Той има и нашите са съвсем различни, и не можем да се ползваме още. Сега, не съответстват де. Ние не сме готови да приемем дрехата с неговите вибрации. В.К.: А кой се грижеше за бита му, кой готвеше? Е.А.: За пране, Учителят когато бяхме на Изгрева, когато беше на ул."Опълченска" 66, Василка переше дрехите Му и леля Гина Го е прала. Там готвеха. В.К.: Кажете ми за пауновото перо. Е.А.: Аз преживях един период от живота си, когато много плачех. Имах така известни неразбирания, трудности и понеже не можех другояче да се справя така облекчавах се със сълзите си. Много време беше минало от този период, когато така плачех често, срещам Учителя. Той идваше от поляната. Беше минал край зодиакалната чешма и вече сме така пред Неговата къща, ама там на полянката дето са покрай боровата гора и Той като ме видя, много засмяно, много разположено ми каза: „Еленке, ти знаеш ли защо плачеш?" Аз така се усмихнах, вдигнах рамене, просто не знаех какво да Му отговоря. За какво ме пита, за какво плача, не ми беше ясно. И така като замълчах аз, Той каза: „Ти плачеш защото нямаш пауново перо!" Аз се изсмях много силно, щото ми се видя много комично, да плаче голям човек, че няма пауново перо. Още повече аз никога не съм искала нито украшения, нито такива украси да нося, никак. Това съвсем не ми лежи. И затова ми се видя много контрастно и може би затова се изсмях. Впоследствие вече, когато аз останах сама и почнах да си мисля затова какво иска да ми каже Учителя, разбрах, че това за което съм плакала не е същественото. Иначе Той няма да го нарече „Пауново перо" и по този начин, когато още по стар навик нали ми идваха сълзи да заплача, почти не можех да плача. И по този начин Учителят ми помогна с този образ да се освободя от плача, когато някога се натъжа. В.К.: Това е един метод за трансформиране на съзнанието. Е.А.: Вероятно. Но да ти кажа и друго нещо още във връзка с това. Един път пак така Учителят ми каза, пак така след много време: „Ти плачеш много!" Викам: „Учителю, аз вече не плача". И Той каза: „Ей, ти не плачеш, но плаче Маргаритка". За Маргаритка Мечева. Верно, че тя беше в такъв период. На мене и досега не е ясно това. В.К.: Тя беше ли си заминала Маргарита Мечева? Е.А.: Маргарита и сега е жива, тя е тука още. Но за нея каза, че тя плаче. В.К.: Вероятно това нейно състояние у вас да сте го приели чрез съжителство? Е.А.: Не съм била лоша с нея, в добри отношения сме били. Тя беше от тия момичета, които стояха пред Учителя пред вратата, да, от тях беше. И за нея, когато майка й я довела тука, Учителят е казал на майката: „Има опасност като пеперудка, да не си опърли крилцата при светлината". Нали пеперудките налитат на светлината, та Учителя за нея това е казал. В.К.: Ама от коя светлина да се опърли при Учителя? Е.А.: При Учителя, да. В.К.: Аз много пъти съм слушал, че около Учителя са се събирали много сестри, с месеци нищо не работели, само да стоят до Учителя. Как стои тоя въпрос? Я ми го разкажете? Е.А.: Какво да ви кажа, 4-5 сестри бяха те. Теофана Савова, Мария Савова, сестра й, Катя Грива и Маргаритка Мечева. Те най-често стояха и те стояха, да речем Учителят си е в долната стая. Те си стоят така, само да мине край тях, или да Ги погледне и нищо повече, много рядко някога Той ще се обърне към тях нещо да им каже. Ако е свободен, виждала съм Го нещо да им казва на тях. Но, когато е зает, Той си минава заминава, те стоят и при това стоене все пак те получаваха нещо. Щото никога човек няма да стои, ако нищо не получава. А пък пак така Учителят при разговор ми каза: „Те мислят, че сестрите, които стоят пред вратата ме смущават. Другите, които мислят отрицателно, те много повече ме смущават с мислите си, отколкото тези, които стоят". Това е дословно казано. В.К.: Той не ги ли е карал да отидат да работят някъде? Е.А.: Специално за Маргаритка помня, като дойде, тя дойде тука да учи и да следва. Учителят ги караше да работят. Катя Грива Той я накара, тя беше завършила в Рим музикална академия, но не беше завършила гимназия в България. И доста години, десетина преди Учителят да си замине. Той й каза, че тя трябва да си вземе изпитите за гимназията. Тя малко упорствала, не искала да го прави, но Учителят й говорил веднъж към 4-5 часа, тя ми е казвала това и след това й е казал: „Няма да те приема докато не си вземеш матурата". Тъй, че Той и така възпитаваше нали. Такова нещо беше с Катя и тя отиде да живее при Паша в града, при сестрите й и те там й помагаха и подготвяха, и Паша й помагаше колкото беше нужно, и Учителят не я прие през това време никак. Но тя ми каза и нещо друго. Интересно каза, че това което ми говори последния път, преди да ми каже, че няма да ме приема, всичко ми послужи затова време, в което нямах контакт с Учителя. Значи Той предварително й е казал неща, които ще й бъдат необходими в този период. Сега това е нещо вече чисто отношение от Учителя към ученик, нали за да й помогне. И Катя свърши и след това я накара да учителства. Тя никак не искаше. Не искаше, щото не знам, тя казваше, че най-хубавите години й са когато е стояла при Учителя. Значи нещо тези същества са получавали, за да го каже така. И направи ми впечатление това. Това с Катя беше и тя почна да учителства, послуша. И завърши, и след туй тя нямаше какво да прави, ако не беше послушала. Щото, като си отиде Учителят, няма кой да я храни разбира се. Така беше с нея. А другите, Теофана Савова тя и сега няма никаква работа. Тя въобще не е работила, тя и сега. Но тя не иска и пенсия, не иска нищо. В.К.: От какво се издържа? Е.А.: Приятелите й помагат. Няколко души й помагат редовно. Е сега, виж начин на отношение между душите е това. Има сестри, които към нея са много разположени и й помагат, носят й храна, а тя яде много малко, тя е на моите години възраст, много малко яде. Пише неща, стихове ли пише, нещо пише. Тя импонира на приятелите може би с това, че пише нали. Искат да й помогнат. Виждала съм Еленка - железничарката, съпруга на Стефан Стоев да носи храна на Теофана и съм чувала, че това правела всеки ден. Възможно е това да е било известен период от време, но и други са й носили също. Посещаваха я много братя и сестри от София и провинцията. Всички почти й носеха по нещо, не отиваха с празни ръце. Така живее. Но метода на Учителя е друг. Накара Катя да завърши, да иде да работи та да се пенсионира. Сега пенсията я храни. А за Маргарита Мечева, за която ставаше дума, чула съм че Учителят й е казал, до такава степен искал да й помогне: „Ти, ако ме обичаш, ще отидеш да учиш!" Аз не съм чула Учителят да каже някому другиму така „Ако ме обичаш", значи Той употребил един тъй да се каже човешки метод в случая, за да я накара да учи. Но тя не можа да преодолее това. Тя не можа, така си и остана, нищо не може да завърши като беше тука, на Изгрева като беше. След като си отиде Учителя, тя отиде при сестра си, която беше зъболекарка, след като замина сестра й, нещо под наем дава и тя още е на земята. Под наем дава нещо, намерила начин така да си изкарва за прехраната. Тези бяха слънчогледи, около слънцето на Учителя стояха. Приятелите се смущаваха някак. Вижте, те някак невинно стояха. Те не питаха Учителя, не искаха да им говори, те просто само като Го гледаха. Да ви кажа, имаше такова нещо у нас, аз такова преживяване имах. Бях учителка и не бях виждала Учителя един месец. Сега нямам нещо да Го питам, нищо. И аз като отидох при Него казвам: „Учителю, нямам никакъв въпрос, но позволете ми да поседя при Вас, да Ви погледам и да Ви се порадвам". Разбираш, имах нуждата просто от това, да видя, да погледам Учителя. Ако ми поговори още по-добре, но някакъв глад имах от това. Значи ние усещаме глад за Неговото присъствие, за Неговото присъствие, тъй че аз имам тая опитност и го казвам, и затуй донякъде тия момичета ги разбирам. У тях е било още по-подсилено това нещо, после аз не можех да стоя без работа така, това би ме много притеснило. В.К.: Това бяха: Катя Грива, Теофана Савова, Дора Савова и Маргарита Мечева. Е.А.: Най-често те стояха. По едно време и Димитринка Захариева и тя стоеше, но това беше много кратък период от време. Даже това е свързано с една друго опитност. В.К.: И каква е тази опитност? __ __ __ (отговорът в следващата глава)

135. ИЗЛЕТИ ОТ МЪРЧАЕВО Вергилий Кръстев: Правихте ли излети от Мърчаево към Витоша? Елена Андреева: И аз бях тогава на тия екскурзии. Аз бях отишла вече на хижа „Брокс". В.К.: Искам да питам, как ставаха тия екскурзии? Е.А.: Учителят живееше в Мърчаево и имаше една стая в семейството на Темелко. Учителят казваше, ще отидем на екскурзия и тръгвахме. Взимахме си чайник нали, даже един път бяхме забравили чайник да вземем, че някой се връща да вземе чайник и кладяхме огън, както на Витоша. Кладем огън, закусваме. Сега някога сме правили упражненията - 6-те. Там не сме играли Паневритмия на „Брокс". А един път отидохме и прекарахме 3-4 дни. А то беше, че след това отидохме на хижа „Еделвайс", на Богородица беше. Значи е било към 28.VIII, Тогава Богородица беше. Качихме се горе, след Това отидохме от хижа „Брокс", отидохме на хижа „Еделвайс" с Учителя, помня, че Го срещна Негов познат на Учителя, той беше народен представител. И аз го знаех откъде не знам и той каза: „Ей, на тая възраст ходи като младенец", за Учителя. Щото Учителят до последното време ходеше бодро. Винаги бодро е ходил, стегнато, стройно и бързичко, да, това беше. И тогава ние спахме в една голяма спалня и Учителя, всичките там. Дадоха ни една голяма стая, дойдоха приятели от София и бяхме към 100 човека. Учителят държа сутринта на Богородица беседа, която е записана от мен и отпечатана в последното му Слово „Заветът на Любовта". В.К.: Разкажете за Мърчаевските излети на Учителя на Витоша до хижа „Еделвайс". Е.А.: Не на „Еделвайс", на „Брокс" беше. На екскурзия бяхме и Учителя държа сутринта беседа в стаята, в която спахме. Не беше вънка някъде. После Той каза: „Искам утре да ми прочетете беседата, която днеска я говорих". И сега за да я прочетеме гладко, аз казах: „Брат Боев, ако искаш да я свериме двамата?" И той си взе неговата тетрадка и аз моята, и седнахме така в едно ъгълче, и при нас имаше някои приятели, които слушаха и тогава аз четях. Брат Боев следеше и аз четях. Изчетох цялата беседа я прочетох, сверихме си, оправих си някъде където имах сбъркани места, да ми бъдат по-ясни, ако аз чета и на другия ден Учителят каза: ,;Прочетете!" Погледна от нас кой ще прочете. Сега аз останах с впечатление, че брат Боев желаеше да прочете и затова казах: „Нека той чете щом иска". Но брат Боев, някога, когато четеше бе малко с по груб език, така поне се чуваше. И той когато даже четеше на Молитвения връх, знаете ли че сме го слушали без да го разбираме. Така високо четеше. Той беше малко гръмогласен, високо така го изговаряше. И там я прочете пак така, малко друго, даже някои сестри, които, когато Учителят направи забележката: „Така не се чете за Любовта", даже ми казаха: „Еленке, защо ти не прочете, вчера тебе те слушахме?" Сега, така беше и урок за брат Боев, урок за мене, урок за всички, защото то стана пред всички. В.К.: Имало ли е случай, когато Учителят не е държал беседа, а е давал на друг да прочете от отпечатано томче? Е.А.: Когато не идваше, винаги даваше беседа да се чете или казваше коя, или казваше „Изберете!" Но вижте какво, мен Учителят ми е давал да чета в клас темите, понеже аз бях близо до масата и ми е давал да чета, даже в 1942 год. Той каза: „Годината е женска, затова ще дадем на сестра да прочете една страница от беседата". И Той даде ми, беше определил страницата и я даде аз да я прочета. Така, че ми е давал да чета, не един път. Но този път, именно защото ми е давал, аз не исках така да излизам толкова на лице. И затова дадох на брат Боев да чете. В.К.: Аз съм си записал от Борис Николов, че на 25.VIII.1944 год. сте на хижа „Еделвайс". Е.А.: Три дни преди това бяхме на хижа „Брокс" и на 27 август отидохме вечерта на хижа „Еделвайс". И там бяха дошли приятели от града, щото знаеха, че ще отидеме на „Еделвайс", Учителят беше казал и цялата група, които бяхме на хижа „Брокс" отидохме на „Еделвайс" и дойдоха от града приятели и бяхме към 100 души. И на другата сутрин Учителят държа две беседи. И сутринта след гимнастиките, щото там не играехме Паневритмия и към 10 часа държа друга беседа. В.К.: Казаха ми, че там е имало радио и сте играли ръченица на неговата музика. Е.А.: Вечерта, да там имаше радио, да. Катя Грива игра ръченица, да и сестра Епитропова и тя щеше да играе ръченица. Щото тя ми каза веднъж, че нищо не знаела по-хубаво да прави, отколкото да играе хоро. Вижте какво, давал е да чете на Симеонов, най-често в класовете и в „Турферайн" и навсякъде, където има. Щото Симеонов сядаше от лявата страна на Учителя. А ние сядахме стенографките в „Турферайн" и в салона на „Оборище" 14 в дясно. И понеже сядахме там, така по-предно място Учителят ще ми подаде теми да прочета. Ще даде на Симеонов, ще даде и аз да прочета. Давал ми е да чета брат, давал ми е, да. В.К.: Учителят е давал тебешир, някои да чертае кръгове с пергел. Е.А.: Аз съм ставала и аз съм чертала. Един път ми каза да начертая десет концентрични кръга. То беше в нашия салон. И аз ги начертах. После Учителят обясняваше по тях своята лекция. В.К.: Кой стенографираше по време на тези излети? Е.А.: Аз стенографирах, както и Боян Боев. По-късно той си дешифрира записките и влезнаха в три негови подготвени материала и неотпечетени. Аз, което стенографирах се отпечати в „Заветът на Любовта". В.К.: Аз съм виждал направени резюмета на циклостил и на пишеща машина. Е.А.: Има ги. И аз имам от тях. Трябва да ти предам от тях. А ето с почерка на Паша Теодорова извадки от тези екскурзии. ИЗВАДКИ ОТ БЕСЕДИТЕ, ДЪРЖАНИ НА 25, 26, 27 И 28 АВГУСТ 1944 ГОДИНА, НА ВИТОША, В ОКОЛНОСТТА НА ХИЖА „ОСТРЕЦ" И „ЕДЕЛВАЙС" Различаваме два вида заповеди: Човешки и Божествени. Човешките заповеди произвеждат противоречия, а Божествените никога не произвеждат противоречия: каквото кажеш става. Щом завъртиш ключа, светлината иде, водата иде, хлябът иде. Човешките заповеди нямат сила. Каквото кажеш, нищо не става. Божествените заповеди причиняват радост, а човешките скръб. Като дойде скръбта у вас, не я пъдете. - Защо? - Защото тя е дошла да ви лекува. А като дойде радостта, не я задържайте повече отколкото трябва. - Защо? -Защото радостта носи блага и се качва на гърба на човека. Ако я задържите повече време, отколкото трябва, ще изядете всичко каквото носи, и ще се принудите да я държите на гърба си, без да има какво да дава. Тогава тя ще ви стане грижата. Ето защо, скръбта не трябва да се пъди, а радостта не трябва да се задържа повече време на гърба ви. Христос казва: „Отец ми работи и аз работя". Значи, Бог иска да застави всички хора да работят. - Защо? - За да бъдат плодовете им сладки. Всичко което Бог полива, дава сладки плодове. Което Бог не полива, дава горчиви плодове. Същият закон се отнася и до хората. Който полива, ще се радва на сладки плодове. Който не полива, произвежда горчиви плодове. Ако питаш, защо плодовете са горчиви, ще знаеш, че не си поливал. - Защо плодовете ми са сладки? - Защото си поливал. Любовта всякога полива. Тя не гори, но подържа горението. Това, което гори и изгаря е материалната любов. Радвайте се, когато човешката любов стане слугиня. Радвайте се, когато Божествената любов стане господарка. Първият, Който ни е научил да обичаме ида любим, това е Бог. Любовта е най-възрастната дъщеря на Бога. Тя е слуга само на Духа. Днес доброто и злото се проявяват в различни форми, от тях изобретени. Която от двете сили се прояви в най-хубавата си форма, тя ще спечели. 25 август 1944 год. На върха „Острец". 6 и половина часа сутринта. /1700 м. височина/ Какво представляват ума и сърцето? Умът символизира светлината, а сърцето - топлината. Умът разбира красотата в живота, а сърцето - сладчината. Умът никога не може да разбере, какво нещо е сладчината. И сърцето никога не може да разбере, какво нещо е красотата. Ако умът иска да разбере сладчината, трябва да слезе в сърцето. Ако сърцето иска да разбере красотата, трябва да се качи в ума. Кога трябва да се моли човек? И кой човек трябва да се моли? Бедният ще се моли, когато чувалът му е празен, за да се напълни. Богатият трябва да се моли, когато чувалът му е пълен, да дойде някой да го изпразни, да олекне на гърба му. Когато сиромахът не съжалява, че чувалът му е празен, и когато богатият не съжалява, че чувалът му се изпразва, и двамата стават едно. Сиромашията е богатство на небето, а богатството е сиромашия на земята. В хижата „Острец", 26 август, 6 и половина часа сутринта. Като живееш, каква роля трябва да играеш: на победител, или на победен? Като живееш ще покажеш на хората, какво нещо е любовта, какво нещо е доброто. В любовта и малките и големите работи имат еднакви резултати. Когато едно благо дойде до крайните си предели, злото му туря край. Значи, злото определя границите между едно и друго благо. Когато обичаш някого, ти му даваш възможност да постигне всичко, каквото желае. И когато те обича някой, и той ти дава възможност да постигнеш желанията си. В този смисъл, любовта прави хората фокус един за друг. Тя не поставя във фокуса им дето са всичките условия и възможности. Безлюбието вади хората от техния фокус и ги лишава от добрите условия и възможностите им за постижения. Бог е фокус за Христа, и Христос е фокус за Бога. Христос постига всичко чрез Бог и Бог предава всичко чрез Христа. Пребъдването е фокус. Затова и Христос казва: „Ако вие пребъдвате в мене и аз ще пребъдвам във вас." Който не разбира пребъдването, той страда и се мъчи. Кое мъчи човека? - Само това, което е вън от него. Невъзможно е да го мъчи това, което е в него. Човек се мъчи само от същества, които са вън от него, но не и от същества, които са вътре в него. Полянка, 10 метра далеч от хижа „Еделвайс", 1820 метра височина, 6 и половина часа сутринта. 28 август 1944 г. - Света Богородица. Казва се, че някой човек е силен и млад. Сила и младост са две различни неща. Да бъде човек силен, значи да има светлина. Да бъде млад, значи да има топлина. Какво нещо е погрешката? - Погрешката е неразбрана добродетел. Какво нещо е добродетел та ? - Разбрана погрешка. Днес времето е ясно, което показва, че положението на хората почва да се подобрява. От невидимия свят са турили един проект: скоро ще дойде нещо ново. Иде нова светлина, която ще проникне в хората и те ще видят своите погрешки. Те ще видят престъпленията, които са правили, и ще почнат да ги изправят. Всички хора носят и доброто, и злото в себе си. Злото трябва да се спре, а доброто да се използува за разрешаване на неразрешените задачи. Разрешените задача пък трябва да се изпълнят. Красотата в живота се крие в изпълнението на разрешените задачи. Това се постига чрез любовта и обичта. Ще обичаш и ще те обичат; ще любиш и ще те любят. За да постигнеш това, не чупи клончетата на любовта. Който люби е свободен, той има знание, има и живот; който не люби, не е свободен, няма знание, няма и живот. Преди известно време се канеха да бомбардират София. Това се дължеше на разбърканата човешка мисъл. Понеже мислите на хората се оправиха, Божественото взе надмощие. Друго направление има сега човешката мисъл. Ако мисълта се изкриви, пак може да се заоблачи. И после пак може да се изясни. Това показва промените, които стават отвън. Хората хвърлят сенки върку действителния живот и така се явяват бурите. Сега аз вярвам, че всички престъпници от осем хиляди години насам си събират багажите. Злото не може да остане у нас. Ние го обезоръжаваме. Само така можем да останем напълно неутрални, да се съгласим с небето и никога да не воюваме. Онези, които идат отгоре да ни освободят, това са Белите Братя. Те са въоръжени и ни дават ултиматум: Ще скъсате вече със злото, с черните братя. Не искаме вече да воювате! Няма да ходите вече по тяхния ум и по тяхната философия! Сега някои се оплакват, че апартаментите им били разрушени. Няма да плачете за старото! Като дойдат Белите Братя, ще донесат всичко ново: нови материали, нови дрехи, нови шапки. Няма защо да плачем за света. Сега единственото нещо, което остава, то е любов към Бога и любов към ближния. Бъдете братя и сестри на любовта. Имайте любов към майка си и баща си, към брата си и сестра си. Всяко същество, което може да ти услужи в труден момент, то е твой брат, твоя сестра. В светлината ще виждате своите братя, а в топлината своите сестри. Та вдигнете сега и вие бялото знаме на любовта. Любовта се посреща с бялото знаме. Щом решите да изпълните волята Божия, вие сте вдигнали вече бялото знаме на любовта. Това е живот вечен да познаем истинската любов, която носи живот в себе си. Това е живот вечен да познаваш всички хора, благата, които Бог е изпратил за нас. На полянката над хижа „Еделвайс", 7 и половина часа.

134. ХУДОЖНИЦИТЕ НА ИЗГРЕВА Вергилий Кръстев: На Изгрева има много художници. Рисувал го е Борис Георгиев през 1923 год. Елена Андреева: Той Учителя рисува, да. И този портрет е при мене даже. Да, тука е при мене, в стаята, защото когато си замина Учителя и когато откупвахме вещите, аз откупих портретите на Учителя. В.К.: Откупихте ги и какво ви струва? Е.А.: Вижте, ние ги откупихме с братски пари. Аз не съм дала лични пари, братски пари бяха, но понеже аз тогава бях в тая работа ангажирана и нищо не откупих като дрехи, други, но откупих само тези портретите, защото исках да ги съхраня най-хубаво. И затуй сега те не са при мене, само на Борис Георгиев е при мене. В.К.: Кога и колко време е позирал на Борис Георгиев? Е.А.: На Борис Георгиев е позирал известно време и на Цветана Щилянова също е позирал. Рисува го още и Преслав Кършовски, друг един брат. Преслав Кършовски, да. Та и трите портрета бяха при мене. Неговият портрет на Кършовски беше и той при мене, но сега е при една художничка за реставрация. В.К.: Портретът на Учителя рисуван от Щилянова, кой е? Е.А.: Портретът светлия, който е с кърпата, да. Той е така най-близък до Учителя. А пък Неделчо, преди да замине Учителя една година в печатницата направи клишета много, прекопира портретите на Учителя, но тези двата, на Цветана Щилянова и на Борис Георгиев. И Учителят преди да си замине известно време раздаде на много приятели портретите си. Тогава даде и на нас стенографките двата портрета, които бяха репродукция и на доста много хора. В.К.: Художничката Цветана Гатева Симеонова на кого е съпруга? Има две Цветани и все бъркам. Е.А.: Цветана Симеонова на Симеон Симеонов е съпруга. В.К.: Значи има две Цветани - Цветана Щилянова е друга, както и Цветана Гатева - по мъж Симеонова. Е.А.: Да, да друга е. Цветана Щилянова, тя се омъжи много по-късно след Учителя. А пък Цветана Симеонова и Симеонов дойдоха в братството към 1920 год. и те бяха от самото начало. В.К.: Какво е рисувала? Е.А.: Има скици много от нея, има и портрет един, който аз съм го дала при един друг брат да го съхранява. Ще ти го кажа на ухо да не се записва. В.К.: Има ли наследници? Е.А.: Има наследници, дъщеря има. Казва се Елисавета. В.К.: А дали ги съхранява? Е.А.: Не мога да ти кажа. Аз ходих от нея да искам една картина, която за съжаление е унищожена. Учителят беше дал на Цветана Гатева, картините, когато описвахме нещата ги дадох на някои хора да ги съхраняват нали. Някои бяха оценени, някои не бяха оценени. Портретите бяха оценени, но картините знам, че не са. Имаше една картина на съвършения човек. Учителят беше дал по Негови наставления да се рисува. Тя стоеше в горната стая на Учителя. Когато съм чистила всякога съм я виждала, но нали не мога да запомня всичко, така имаше много символи по нея. Рисува я Цветана Симеонова по Учителя, по Негова поръка. И Учителят имаше няколко картини, които Цветана ги беше рисувала. Но те не са ги запазили. Когато ни взеха салона, картините, сега моя грешка може да е това, аз ги дадох на художниците които са ги рисували, като смятах, че те най-добре ще ги съхранят. Цветана Симеонова не е могла да ги запази. Тя тогава, не знам защо, дъщеря й нямаше отношение към тия работи. На Влаевски дадох, той беше рисувал, имахме две картини, Архангел Михаил, които стоеха от двете страни на голямата врата на входа в салона. В.К.: По поръчка на Учителя? Е.А.: Не знам, с Негово съгласие стоеха в салона. От Цветана Симеонова имаше една картина с така едни кръгове. В.К.: Цветана Щилянова е рисувала портрет на Христа, като е премахнала перчема му. Е.А.: Вижте какво, той е един портрет, за който Учителят каза, че най-прилича на Христа. Но само, че тука косата му беше, падаше по лицето и тя го дигна. Аз го имам този портрет на Христос и Цветана беше рисувала няколко картини по поръка на Учителя. В.К.: На каква тема? Е.А.: Едната беше символна пак и тя е нарисувала, но аз имам едно копие от нея. Трябва да го дам някъде да се съхранява, защото нали така простосмъртни сме. Имам едно копие, аз го имам, тука е даже. А от другите нямам копие. Сега трябва да попитам някои от художниците, които да си спомнят, повече, които знаят за тия картини как са рисувани и какви са символите, които Учителят е дал. Имаше мисля една „Рог на изобилието", после имаше картини в стаята на Учителя. Вие знаете ли ги тях? Те са у Невена Неделчева, можете да отидете тя да ви ги покаже, ако са у нея. В.К.: Разказваха ми, че е имало един художник Герасимов, който е рисувал ръцете на Учителя, на смъртното Му ложе. Е.А.: След като си замина Учителя аз помолих брат Шаров навремето да отиде и да помоли, да ги иска тези ръце, тази картина нали, да я откупим. Но той не пожела да я продаде. Казал: „Аз не съм виждал по-красива ръка от тая". И искал да ги запази за себе си. Сега знам той замина за другия свят, знам положително. Брат Шаров е още жив и може да се вземе адреса, той знае къде са живеели, да проверим дали синът не ги е продал. Трябва това да направим. В.К.: Времето изтече и ние се разминахме с тези хора. А защо? Е.А.: Такова бе времето брат, не можеш да го спреш. В.К.: Шаров рисуваше ли? Е.А.: Да, художник. Той има хубави портрети, хубави неща. Той рисувал и Учителя. Скици има на Учителя. Пази ги дъщеря му сега.

133. ПЛАЧЪТ Вергилий Кръстев: Един случай ми разказвахте за ръката. Елена Андреева: То беше в една от най-първите години. Бях отишла на ул. „Опълченска" № 66 и Учителят след като копахме там малко градинката с няколко души. Знам, че беше и Георги Томалевски и още един брат, но не помня другия. И Учителят тогава като ме погледна, каза ми че съм много чувствителна, да се пазя от малките работи и после като видя ръката ми ми каза: „Няма какво да учите повече в брака" и посочи сърдечната линия, която отива между Юпитер и Сатурн. И Учителят посочи: „Ще развиваш любов към всички и към Бога!" Като посочи клона, който отива към Юпитер. Тогава клончето беше в самото начало. С течение на времето сега се продължи до Юпитер, до показалеца е линията. Каза ми тогава, че ще развивам тази линия. В.К.: Е сега вие не минахте през брака или се разминахте само? Е.А.: Не минах, но минавах покрай него. Ето един случай... Когато бях на 24 години, появи се у мен едно желание да имам дете. Сега, нали човещина, аз тогава се срамувах да кажа на Учителя. И не Му казах. Но след 10 години същото чувство пак го изпитах. И тогава вече се осмелих да кажа на Учителя: „Странно, Учителю, никак до 24 години не съм имала желание да имам дете и за известен период от време имах такова желание. След това 10 години минаха нямах такова желание. Но сега на 34 години пак ми дойде това желание. И аз се чудя защо така периодично някак идва?" „Имаш една леля, която иска да се прероди". Така ми каза. И ме освободи. След това не съм имала желание такова. Как, защо плачех? Веднъж, някъде съм била надолу и вървя покрай пътеката, която водеше към Зодиака и Учителя идва откъм поляната. И Го срещам точно на това място дето излиза на откритото и много засмян така ми казва: поздравих Го аз и Той ми отговори: „Еленеке, ти знаеш ли защо плачеш?" Аз сега се чудя за какво ме пита и как не можах да разбера. Свих така рамене малко и Го гледам въпросително. „Ти плачеш защото нямаш пауново перо". Пауново перо. Като ми каза така аз се изсмях с цяло гърло. „Затова ли Учителю плача?" „Затова плачеш". Впоследствие като мислих разбрах, че Учителят ми казва, че аз се тревожа за нещо несъществено. Щото да има човек пауново перо, то е най-малкото, което му трябва. Нали, то е за украшение, а без такова украшение свободно може да мине. И по този начин Той ме освободи от това да плача. Той ми помогна да се справя, аз много плачех, бях много чувствителна, имах си така някои неща, които ми се мяркаха в главата и бях така по-чувствителна и плачех. Пък имах и някои неприятности така с тази връзка с Лулчев, която имах и в този период съм плакала. И знаеш ли после какво ми каза. Един път ми каза пак така при един разговор, за плача ми спомена. Ама рекох: „Учителю, аз вече не плача". Това не ми е ясно и до сега. „Ти не плачеш, ама Маргарита плаче" Друга една сестра Маргарита Мечева. Сега това е нещо, което аз не го разбирам. Каква връзка има моето плачене с нейното плачене? Някога може би ще ми се изясни. Аз много пъти след това се питах, защо ще плаче Маргарита, и тя значи има някакви трудности, може би защото тя беше влюбена тогава и тя. И двете бяхме влюбени и двете плачехме по едно и също време. Но за какво плачехме не можах да разбера. В.К.: Друг път при други случаи не сте ли плакали? Е.А.: А-а, след като се прежени баща ми, аз бях студентка и ние живеехме в една стая. Много неудобно ми беше. И когато се освободи в къщата на втората ми майка стая, тогава имаше пак жилищен закон за настаняване, аз имах право като е на втората ми майка и взех стаята, за да живея там. А то беше в този период, когато аз наистина много плачех. Защото преживях едно голямо разочарование и наистина плачех, жестоко плачех. Такава скръб ме обхващаше, като че реки от сълзи изливах. И аз не знаех за нищо друго, но бях при Учителя един път на ул. „Опълченска" №66 и Той ми каза: „Не плачеш ти, плаче момата, която е живяла там преди тебе в стаята ти". Аз нищо не знаех, тази къща беше на втората ми майка и когато отидох вкъщи питам я: „Майко, кой е живял в стаята преди мене?" „Ами зълва ми" казва. „Но къде е тя?", питам аз. „Ами тя се помина". Аз повече нищо не попитах, но много мислех затова. Защото аз тогава не познавах духовното естество на Учителя, че Той вижда, че може да вижда. И после си мислех, Той от никой човек не може да научи това. Аз живея в стаята. Тя е къщата на втората ми майка, тя няма никакъв контакт с Учителя, нито е отивала, значи Той не знае. Никой не знае, че е живяла такава мома в стаята, която се е поминала, значи явно това е ясновидство. Но не можех тогава да го разбера така, но бях убедена в това, че никой не може да Му каже. Но много по-дълго впоследствие го разбрах, когато вече разбрах, че Учителя наистина вижда. В.К.: Кога отидохте в Мърчаево? Там от зимата на 1944 год. е Учителя евакуиран с братството? Е.А.: Аз отидох за пръв път след като се евакуирахме. Аз отидох навремето в Своге при баща ми и при майка ми, които бяха там евакуирани. Добре, ама те нямаха място за мене, бяха на тясно и беше там доведената ми сестра. Даже аз там изкарах една кавга с мъжът на доведената ми сестра, защото ми казаха, че той хванал за гушата баща ми, че не му казал за едни пари. И така аз много се разгневих тогава, че си позволил такова нещо и така бях недоволна от неговото поведение. Това ли беше причината, какво ли, настроиха се срещу мене и не искаха да ме приемат да остана при тях. В Своге беше баща ми и семейството цялото евакуирано. А пък аз имах пари, Учителят беше ми дал пари тогава на трите стенографки, коя къде иска да отиде. И Невена Неделчева ме беше поканила, и след като бях отишла там вече, тя беше близо в село Брезе се казваше селото и аз отидох при нея. Даже те не ни дадоха дюшеците от майка ми, които бяха. Те бяха евакуирани и аз през цялото време спях на един сламеник там, и на едно тясно миндерче, но това не беше нещастие за мене, щото бях здрав човек и ми беше приятно където да е. Щото беше тихо, спокойно, аз можех да си работя и бях доволна. В.К.: И после как стигнахте до Мърчаево? Е.А.: Отидох един път в Мърчаево. Реших да отида, беше минало няколко месеца и аз така бях самотна, празно ми беше, че не съм отишла при Учителя. И отидох в Мърчаево с Невена двете отидохме. После се върнахме заедно и когато бях там аз казах: „Мога ли Учителю да дойда за 22 март?" „Ела!" казва. Аз тогава не отидох, защото Лулчев написа едно писмо, че не трябвало да ходим. Моя грешка. Лулчев може да пише, но Учителя ме покани! И аз много сбърках, че не отидох, защото така подадох се на едно чуждо влияние и не бях будна. Основна моя грешка за този случай. Но вече, когато разбрах, че Учителят беше държал беседа на 22 март, аз казвам, Учителя щом държи беседа, моето място е там, защото аз бях поела всички от 1940 год. бях поела всички беседи да ги дешифрирам аз. И казвам, това е мой дълг и тръгвам. Взех си багажа и си отидох там. Много неприятности имах с жилището, но както и да е отидох и там останах до края. Преди да тръгнеме да се върнем в София при един разговор Учителят ми каза, че съм отишла късно. Казвам: „Ама какво да правя Учителю, когато като тръгнахте Вие за Мърчаево, никой не ми каза, че и аз мога да дойда. И аз, страхувах се да не бъде натрапена". А аз много се колебаех да дойда, пък защо не Го попитах и аз не знам, пак от стеснение. Щото аз виждах, че много напрегнат беше тогава Учителя с това. Един пита, друго, хайде казвам, където и да е ще отида. Може би, щото исках да видя и баща си, не мога да го кажа, може би имах едно раздвоение. И Той като ми каза, че съм отишла късно казвам: „Ами какво да правя Учителю, като ходите на Рила, не казват, че на Рила отиват. Отиват група и аз мисля, че Вие сте ги поканили и с Ваше съгласие идват. Като ходите другаде и затуй, аз казвам много исках да идвам, когато ходите на Мусала". Щото Той ходеше след това през есента на Мусала. И Той така вика: „Ех, те са търговци, които искат само те да печелят". Сега, така го каза Учителя. Значи, Той го каза в най-леката форма нали, която може да се каже, хем и аз да бъда задоволена, хем и да не оскърби другите. В.К.: Разказвахте, че ходил 40 дни подред на Витоша. Е.А.: Да, то беше 1943 год. В.К.: А защо ходеше? Е.А.: В 1943 год. даже имаше бомбардировки в София. София в този период беше бомбардирана през деня. И Учителят почна, помня с брат Боев, Савка, Мария и Борис почнаха те, не знам дали и Галилей, Галилей си беше взел отпуска и ходеха всеки ден на Витоша, ама ходеха над гората само. Не горе до бивака там. Даже имаше няколко дни, когато Учителят оставаше у Мария Тодорова да спи. Щото те имаха на шосето къща на пътя за Симеоново, там вила имаха и там е оставал да спи. Ние с Паша двете не ходехме, защото така го правеха приятелите, като че ли само за тях беше. Пък да питаме бе неудобно. Ех, казвам си и така да бъде. Но един ден пристига брат Боев и ни казва: „Еленке, Учителят каза и вие двете с Паша да идвате на Витоша". На мене брат Боев ми каза, Той казал на двамата на Борис и на брат Боев. Но брат Боев на мене каза, Борис не ми каза това. Само брат Боев ми каза, аз тогава живеех до брат Боев. Само една стена ни делеше. Той ходеше, аз го чувах, че ставаше, но щом не ми казва, нали. И аз отидох веднага на другия ден се приготвих и отидох, и много се зарадвах, че Учителят им е казал да ми кажат. Нали това внимание откъм Учителя, не че ме поласка, ами една грижа нали така. Той отговаря на едно желание, много се зарадвах. Отидох там и когато ме видя Учителят ми каза: „Много добре направи, че дойде", щото Паша не дойде с мене, тя дойде друг ден, когато беше свободна. Аз много не разбрах брат, какво добро беше, но Учителят като го каза, аз го приех както Той го каза. Аз не разбрах къде беше моето добро. В.К.: В началото ходеха с Учителя избраните. Е.А.: В началото ходеха нали казвам тези избраните. Галилей ходеше с Него, Борис, Мария, Савка и Боян. В.К.: Не се ли измориха? Това са много дни поред. Е.А.: А, не можаха да ходят до край. После по едно време чух, че даже Учителят отишъл само с Тодора и с Ангел, щото другите не могли, нещо били заети. Един с едно, друг с друго и така, но после, когато вече Учителят каза, че можем аз много често ходех тогава, след това. В.К.: Тогава Учителят ходеше и с неизбраните. Е.А.: Можеше, да. Не, то не че избрани, но не знам какви съображения са имали да не ни канят да бъдем общо на екскурзия с Учителя.

132. ЗАДАЧИ НА БИВАКА „ЕЛ ШАДАЙ" Вергилий Кръстев: Искам да ви питам как стана и как се откри бивака на „Ел Шадай?" Елена Андреева: Ще ви кажа. Вижте сега, ние направихме първата екскурзия, която знам. Беше на Димитровден. И я направихме като минахме по Драгалевското шосе и след като стигнахме селото, не минахме в селото, а се изкачихме право нагоре и отидохме на Паша Бунар ли се казваше там, някъде едно място. И сега, където е най-студената вода на Витоша плюс два градуса. И то е от дясната страна така на Витоша. То е на онова, което разделя Драгалевската река. Разбирате, Драгалевската река разделя това и ние се качихме там на Димитровден беше. Аз бях тогава съвсем нова, първа година в братството и се качихме. Помня я много хубаво тая екскурзия. На Димитровден, не сняг нямаше. И след това почнахме да ходим от другата страна да се качваме. Най-напред се качихме сега както минава лифта и като се качите на високото под бай Кръстю има едни поляни. И там отидохме първия път. Няколко пъти ходихме на тия поляни. Там имаше вода, но водата не беше достатъчна. И тогава един ден Учителя рече, пак така бяхме на това място. „Да потърсим друго място". По-широко и тук не му харесваше много. Щото то е със северно изложение това. И отидохме нагоре така, преминахме цялата поляна и отидохме до другата река, дето отива там, дето тече до сегашния бивак. Там отсреща имаше един извор, много силен и много хубав беше. Там сме ходили, веднъж сме правили гимнастики на това място. Но после отидохме на нашата поляна дето е сега. И Учителят я хареса, защото имаше южно изложение. Нали, тя е изложена така, макар че е на север, но е така наведена с южно изложение и Той я хареса там. И оттогава вече не ходехме никъде другаде и там ходехме. И оттам сме ходили когато е „Свети Дух". Беседата се държи в неделя. След обед ние тръгнеме към два часа, отиваме там и край огньове сме изкарвали през нощта. Топло време нали лято. То е след, през юни или юли даже. Зависи кога е Великдена. Сега ще бъде тази година, ако е ранен по-рано ще бъде. Ако е късен, то се определя. Петдесятница беше тогава. На Петдесятница. Значи 50 дни след Великден. И тогава през нощта ще станем и тогава сме ходили със свещ нагоре, тогава сме ходили със свещ. В.К.: Как така? Всеки си носи свещ запалена в ръка и върви? Е.А.: Ама то задача беше. Всеки носеше свещ. Със свещ ходехме. Един път пък каза, както се наредихме на една редица и каза: „Всеки ще върви право напред, каквото и препятствие да има ще върви напред, няма да се отбива, ще го преодолява". Значи, ако е храст, през храста ще мине. Ако е камък, камъка ще прескочи. Така беше задачата. И се качвахме някога така под Вълчата скала, така му казвахме Вълчата скала. Аз и така го знам, сега знаят ли го така не зная, но там сме се качвали. В.К.: Веднъж ми разказвахте за счупената стомна. Е.А.: Учителят през 1932 год. държа една много дълга беседа. И тогава каза: „Другата седмица няма да имаме беседа, а ще дойдеме рано и в 12 часа през нощта ще си теглиме жребие кому когато се падне да тръгне, така, че да има на всеки по пет минути разстояние и ще се изкачи всеки на бивака. Ще отиде на бивака, ще си напълни стомничката, ще си почине и после ще се върне". То беше „задача за стомничката". Аз тогава бях учителка. На моето село нямаше стомни, нямаше кому да поръчам да ми купи и поръчах на една сестра, която беше наша съмишленица в Байлово, там имало стомни и я помолих да ми купи. Тя ми купи стомничката, но аз не я опитах. Взех стомничката и си тръгнах. Отидох на бивака. А ми се падна да тръгна веднага след 12 часа, 5-та или 6-та ми се падна по ред да тръгна. И още тръгнах рано-рано и аз се изкачих високо горе. Рано пристигнах горе. И като дойде Учителя, даже забелязах, че на Учителят, една сестра искаше да Му напълни стомната. Той каза: „Оставете я". Сега аз не знам, хем го видях това и после аз пожелах да Му напълня стомната. Той ме остави да я напълня. Но като напълних на Учителя стомната, викам чакай да си напълня и моята и като напълних моята, хо-о-п изпразни се. Ами как да поеме, да поеме, ама не може да поеме така. Напълних я, пак се изпразни. Викам какво става така? Напълних я, тя се изпразни. Като вдигнах, една дупка отдолу. Някакво камъче ли е имало в пръстта и останало дупка. Леле рекох, нещо с мене лошо ще се случи, защото всички напълниха стомните, моята стомна счупена. И казах на Учителя. Аз занесох на Учителя стомничката и я оставих на мястото и Му казах, че така се случи с моята стомна и би ли ми позволил с Неговия чайник да си занеса вода. Той казва: „Не може, защо не си проверихте стомната?" „Не се сетих Учителю, не проверих". Но аз Му казвам: „Днес е неделя, иначе аз ще сляза ще си купя стомна, ще дойда втори път и ще напълня". Той като видя тази моя готовност извади от джоба ключа си и ми каза: „На ти ключа, в моята стая има еди къде си стомна, в долната стая. Тя е пълна с вода. Ще взмеш стомната, водата ще я излееш на цветята и ще я донесеш, и аз ще те чакам да донесеш ключа". Аз слязох за много малко време, щото тичах повече надолу. В.К.: Та това е много далече, да тръгнеш отгоре пеш до Симеоново, а оттам до София. Е.А.: До София, да, дойдох и като дойдох още се качваха приятелите, нали чакаха всеки реда си да им дойде да се качат догоре. И срещнах много, които се качват и те ме питаха защо се връщам и защо тичам. В.К.: И на всеки обясняваш. Е.А.: Е, не казвам аз, на един казвах, зависи, според хората. Като ми каза Учителят така, задачата ми се реши. Той ми помогна в решението. Аз бързах много и без почивка отгоре до Изгрева, обратно, без почивка. Седнах там над първата чешма да си отдъхна, че сега почва стръмното нагоре. И идва Савка и казва: „Еленке, Учителят те чака". И аз скочих веднага, викам си днес не е разрешена почивка и се изкачих горе, дадох ключа на Учителя, благодарих Му и после останах аз по-дълго време, за да си почина. И се върнах, и вечерта си отидох, защото бях учителка в това време, но вечерта си отидох със стомничката пълна с вода. Това беше 1932 год. В.К.: Други задачи давал ли е? Е.А.: Давал е. В.К.: А името на бивака „Ел Шадай". Е.А.: Той Го даде, Той. В.К.: На една от снимките на бивака с Учителя виждаме, че Той се облегнал на една скала, а наоколо има един зид от камъни, поставени един върху друг. Е.А.: Вижте какво, от запад духат много ветрове, западни. И там като отидем запотени, пронизва ни вятъра. Учителят каза да си направим зид и ние го направихме в някоя от първите години, но кога не мога да ви кажа. Ние почнахме да ходим на този лагер от 1922 год. От 1922 год. ходим там. В.К.: Отначало тук не виждам борове на мястото. Аз заварих борове. Кой ги сади? Е.А.: А боровете са много млади, след Учителя са садени. Ето тука беше мястото. Тука сядаше Учителят. Имаше един камък. Голям камък, голяма скала. Да, ей тука. Седне и се облегне гърба на камъка. Почине си. То си беше Негово място. После му постилахме одеало да поседне. В.К.: Тука една снимка зимно време, сняг. Е.А.: О да, ходили сме и в сняг. В сняг сме ходили, да. В.К.: Зимно време ходехте ли? Е.А.: Ходили сме разбира се. Един път се качихме при такъв вятър, че се мъчихме повече от час да запалим огън. Няколко групи слагахме дрехи и не можахме да запалим огън. И тогава слязохме в селото Драгалевци и влязохме в една кръчма, и там пихме чай. Стоплиха ни вода и там пихме чай. Учителят беше свободен да влезе и в кръчма. Да не се оцапа, защото Той си носеше със себе си чистотата. И от нищо не се цапаше. В.К.: Сега аз искам да запитам като се движихте по планините, проверяваха ли ви полицията личните карти? Спираха ли ви от екскурзиите? Е.А.: В 1925 год. излезе нареждане от Правителството всеки пълнолетен български гражданин да има лична карта. И брат Начо Патров отива и казва това на Учителя. Пък Учителя посочил така себе си и казал: „Аз имам лична карта!" Но, да не ги съблазнява или такова нещо рекъл: „Извади ми карта!" И Начо извадил лична карта на Учителя. При един случай той сам ми разказа това нещо за Учителя. И оттам го знам. Ние си носехме личните карти, когато излизахме по планините. Абсолютно акуратен беше Учителят. Спазваше законите на властта. Даже последната година беше. Аз бях чистила на Учителя стаята горе самичка, щото Паша беше заета, а Савка не беше добре. И всичко, което трябваше направих и съм слязла. Савка като отишла един ден преди това там, след това казал Учителя, че сме разбъркали, че не сме тургали на място нещата и че не може да си намери документите, защото иска да ги даде нали, за да се плати таксата на радиото. То беше преди още Новата година. И аз когато се качих там да чистя, Учителя се качи горе от долната стая и аз използвах този момент да Го питам, какъв е плика, в който са документите? И Той ми каза, че документите са в канцеларски плик. Аз влязох в Неговата стая и прегледах така, и видях къде има пликове канцеларски формат, защото Учителят всички писма държеше. Нищо не унищожаваше. В.К.: След като Учителят си замина, има огромна кореспонденция до Него от хиляди хора от страната, че дори и от чужбина. Къде изчезна тя? Е.А.: Да ви кажа тогава унищожиха, защото нещо се страхуваха. Бяха унищожили даже писма от Лулчев и от други до Учителя след преврата нали, се страхуваха. Не знам от какво се страхуваха, но само страхът беше у тях. А нищо нямаше страшно. По моето разбиране. И Учителят, аз съм чувала, че щом дойде ред да се плащат данъците, извиква един брат, който умее да свърши тая работа и му дава средствата, за да изплати. Той беше много акуратен и изпълнителен по отношение властта. И никога Той не клинчеше, така по човешки казано. Винаги беше акуратен, ама Той го правеше заради себе си, защото Той не можеше другояче да постъпи. Той не изискваше от другите, а изискваше от себе си.

131. ОТДЕЛНОТО МЯСТО НА РИЛА Елена Андреева: Знаеш ли, много братя, сестри искаха да седнат до Учителя. Да влизат в по-близък контакт с Него и всеки се стремеше да има тоя контакт. Вергилий Кръстев: Какво им беше мнението на възрастните хора, те все се деляха. Какво им беше мнението за двамата, Мария Тодорова и Борис Николов, как ги възприемаха? Е.А.: Е вижте сега. Отишли сме за един общ живот, нали? И се делят, винаги. Е сега, как да си го обясним? Значи не им е приятно да са с нас, приятно им е да са сами. За мене беше така. Сигурно и на много приятели са го приемали така и искат да са сами. Така. Или пък малко големство, че да ходят другите, които искат да ги видят. Малко така. Е, така де. Големство. Ами като се делят сега не ни харесват нас, да бъдем общо не искат. В.К.: Кой беше виновен затова? Как го възприемаха приятелите тогава? Е.А.: Да ви кажа тогава обвиняваха Мария, но после се разбра, че Борис е. Сега с поведението, което прояви напоследък разбраха, че Борис е бил. Борис е затворен. Борис пред цялото братство бе затворен, само с Жорж беше така приятел. С Жорж те правеха от връх Ком до нос Емине по Стара планина няколко години тоя преход, ходеха двамата на екскурзии. Даже веднъж аз една година пътувах с Борис, Мария, Цанка и тази, и Дора. Дора Карастоянова не беше още женена за Николай Дойнов и когато отидохме на лагер ние петимата души, когато нямаше лагер 1933 год., когато нямаше лагер на бивака, отидохме, взехме един кон от Сепарево. Качи ни багажа, направихме си лагер горе, но през нощта спахме на Скакавица, защото докато вземем кон, забавихме се, не можахме да достигнем до бивака и много хора имаше и ние спахме на тавана. И тогава спахме с Мария, щото тя там беше. Тогава Мария се поотвори така пред мене и ми каза някои неща. Те не бяха женени с Борис. За отношенията им с Борис, че той не споделя с нея къде ходи. Че отива например на екскурзии с дни и не й казва нищо. Това го сподели така. Аз сега за пръв път го казвам това, защото това беше едно интимно общуване с мене и викам си. Сега такъв характер има значи Борис, ама аз не го познавах. Аз с Борис сме се разбирали само идейно. И понеже той така, останах с впечатление, че Борис схваща правилно учението на Учителя. Защото през цялото време, докато съм била при Учителя, малко от хората, по моето разбиране схващаха правилно учението на Учителя. Аз съм се разбирала най-хубаво с Паша за схващането ми с Учителя, със Савка не съм имала противоречия за Учителя, с брат Боев, с Катя Грива, близките, които ми бяха. Но общо така, например онова така говорене мен ме дразни. „Така се нареди, така стана", разбирате, вижда ми се просташко изразяване на духовни въпроси. И затуй не ми лежи тоя начин на изказване. Но да ви кажа и после много религиозна форма ми се струва това че е. Така. В.К.: При тази власт и тази епоха, отреза възможността за религиозна форма, отреза. Е.А.: Това искат, те си го говорят и сега в нашите среди. В.К.: Това ще отпадне много скоро. Е.А.: Е да, по този начин. Защото Учителят никога така не говореше. Когато говореше Той, така формата, в която се изказваше, винаги беше реална, понятна, здрава мисъл. Това ми е правило впечатление и ми е харесвало. Пък сега те като го предадат така ми се виждаше осакатено, нали. В.К.: Какво ще ми кажете за Мария Тодорова? Понеже се заговорихме. Е.А.: С Мария, ми беше първата приятелка в братството. Преди даже да се сприятеля с Паша и със Савка. Защото бяхме в университета, и така бяхме много добри приятелки. Тя ме търсеше, аз съм я търсила, но тя веднъж ми каза, че тя не може да дружи с една приятелка много продължително време, че ги сменя, някак по настроение. Пък аз съм обратно. Аз като ми е приятел, може да е до гроб дето казват ми е приятел. И затова това нещо не ми лежи и затова, когато тя така се поотдели от мене аз нищо не й направих, не й казах. Но, когато моята приятелка Мария Сапунджиева се поотдели от мене, аз отидох при нея и й казвам: „Миче, виждам, че ти сега се държиш по-другояче с мене, ако ти си разочарована, не ме харесваш и това аз не ти се сърдя. Но кажи ми, нещо направила ли съм, за да се държиш така? Аз само този въпрос ти задавам". Нали, ако нещо съм я оскърбила, нещо, затуй да се държи особено. Тя се усмихна и каза: „А, няма нищо Ленче". Но имаше нещо, но не щя да го каже. Но си продължихме приятелството. Тя след това пак почна да се държи както преди. Когато Мария, ех веднъж прояви много искреност към мене. Имаше една разправия с Цанка Екимова, около Цанка една история, няма да я разказвам историята, и някой беше пратил телеграма на мъжът на Цанка от София, и не знаеха кой и ме обвиниха мене. Като питали, ровили, ровили, пък то виж каква беше работата. Цанка имаше един познат не знам как му беше името, може би тя му е проповядвала учението. Тя обичаше да проповядва. И жена му нещо хванала някакви писма и мислеше, че Цанка му ги праща. И това дойде до Учителя. Учителят един ден дойде и на Паша, и на мене каза: „Нека да отиде една от вас при жена му и да й поговори, да не стават скандали". И сега ние приказвахме с Паша, ти ли ще идеш, аз ли да ида и не знам как стана, аз отидох. И аз й говорих на тая жена хубаво, говорих й, че Цанка, и влюбена да е в мъжа ти, няма да го вземе. Щото тя беше женена. Даже казвам да го обича, няма да го вземе. Така категорично й казвах, защото някакви подписи имаше само с буквички. Не беше цяло име. Това ли я съмнявало, не знам какво и по този повод някакъв скандал е станал и мене ме обвиниха. И Мария ми каза, че мене ме обвинили. Тя издаде семейната тайна. Щото майката на Цанка на езерата, цяло лято с мен се държа като с враг. В.К.: Изпратили телеграма до мъжът й в Габрово, той идва и си я прибира? Е.А.: Е сега имаше някакъв скандал в семейството. Ама аз й бях казала на Цанка. Аз нещо бях я предупредила като дойде, защото вече знаех тази работа. И я бях предупредила, но не й казах, че жена му е дошла при Учителя. И всичкото това, защото ще го каже, пък ще бие после той жена си. Нали, исках да спася боя на жената. И затуй не й казах, не че исках да крия от Цанка. Но тя няма да се стърпи, ще го каже и ако каже на него той ще я натупа, както я беше бил. В.К.: А възприема ли добре връзката на Мария с Борис? Е.А.: В началото имаше критика, после свикнаха. В.К.: Как така свикнаха? Е.А.: Ами защото другаруваха много време, после тя живееше, той й премести бараката до неговата и не бяха сключили още брак. Но когато отидоха да живеят на вилата, тогава сключиха брак, защото тогава не беше позволено такова съжителство, да. Може би не са искали да сключат брак. Борис не е искал. В.К.: Да си спомняте още нещо? Е.А.: Виж какво, Мария се състезаваше със Савка, за първото място. Кой е по-близък до Учителя, имаше такова състезание, което трая през целия живот, докато си отиде Учителят, да. Чувала съм, че Мика е тропала с крак на Учителя. Аз не съм го видяла. Но съм чувала от хора, които го видяли. Като говори с крак е тропала на Учителя. Е не знам какво е казала. Не ама виж, аз когато последния път чистих стаята на Учителя, Савка беше болна, Паша не можеше и е съвсем самичка. И Учителят дойде, качи се горе, щото като чистя Той беше в долната стая. Качи се горе и ме пита: „Ти ще отидеш ли да обядваш или ще останеш да работиш?" Казвам: „Учителю, ще остана да работя, за да мога да свърша навреме". И след малко Учителят като тръгна каза: „ Аз отивам на обяд при Мария Тодорова!" Щото, ако не ми беше казал, нямаше да зная. След малко идва Савка „Еленке, къде е Учителя?" „Савке, Учителят каза, че е на обяд при Мария". Тя отива там и там е станал голям скандал. Какво, що не мога да ви кажа. В.К.: Защото Учителят е отишъл на обяд при Мария. Ами Савка защо не сготви? Е.А.: Не знам какво е било, какъв е бил скандала, за какво е било, нещо не зная. Но сега като ме питате. В.К.: А, сложна работа. Е.А.: Е, сложна, защото амбиции има между личности. Скандали пред Учителя.