Iskri4ka

180. ВЕЩИТЕ НА УЧИТЕЛЯ Вергилий Кръстев: Чета от бележника си нещо интересно. Не мога да проумея. Много пъти съм мислил за този необикновен исторически процес. Нещо станало преди 2000 години, непременно трябва да премине и сега в Школата. Онова, което не е разрешено преди 2000 години ще се разреши сега. Елена Андреева: Казвай, слушам те. В.К.: Сега ето го този случай. Бяха разпределили костюмите на Учителя между Братския съвет и възрастните братя, като накрая хвърлиха жребие на кого кой костюм да се падне. Научих това по-късно „И за дрехите Му хвърлиха жребие". Е.А.: Както за Христа. В.К.: Значи се повтори тоя случай. Е.А.: Да, повтори се. В.К.: Учителят колко костюма имаше? Е.А.: Много. В.К.: Десетина, петнадесет костюма имаше ли? Е.А.: Ами имаше. В.К.: Това са от различните години костюми. Е.А.: Различни години, да. Много различни, имаше носеха Му, шиеха. В.К.: И сега, кога хвърляха жребие за костюмите. След като си замина Той? Е.А.: Аз не съм присъствала на това, после го чух, много по-късно го чух. В.К.: Значи хвърляли са жребие кой какво да вземе? Е.А.: Не, защото те са ги разпределили еднакви да бъдат, нали. В.К.: Те все са братя? Е.А.: Все са братя. В.К.: Искали са да ги използват, да не се затрият? Е.А.: Не, те са решили да вземат такива костюми. Даже Георги Куртев каза, че с него иска да го погребат. Пък аз казах си, защо ще го вземеш, за да те погребвате него? В.К.: По-хубаво го носи. Е.А.: Аз лично, Учителят даде на нас стенографките, на мене даде един костюм от Неговите. Той носеше едни дълги сака дотук. И на мене даде един такъв костюм. Жакет хубав. Аз си го малко стесних, направих си го и го носих на екскурзии ред години. Направих си го за екскурзии. Щото беше до колената дълъг, а съм по-нисичка и така. Много хубав плат беше и не намирам, че не трябва да го нося. Аз си го износих. Тогава си го износих. В.К.: Значи римските войници си разделят дрехите Му и хвърлят жребие за тях, както е писано в Псалом 220, ст.18 и в четирите Евангелия. /Виж: Йоана, гл.19:23, 24; Лука, гл. 23:24; Марка, гл.15:24; Матея гл.27:35/. Мен ме интересува този закон, че се връща след 2000 години. Разбираш ли. Значи разпределят братята от Братския съвет дрехите Му и за дрехите Му хвърлиха жребие. Е.А.: Жребие, да. Защо хвърлиха жребие? В.К.: Повтаря се същото. Е.А.: И аз не мога да знам, защо са го направили. Защо, нали са ги вече разпределили. Защо трябва да хвърлят жребие? В.К.: Това се повтаря от времето на Христа. Това е още от времето на Мойсея, пророците. Но сега същите духове хвърлят жребия, а се представят, че са братя. И те създадоха Братски съвет, което не е по Учителя. А е по Кесара, защото са римски войници. Е.А.: И сега защо трябвало да хвърлят, аз просто се чудя. Добре, разпределили си дрехите, които ще носят, защо пък трябва да хвърлят жребие? Туй не го разбирам и сега не го разбирам. Щото това не е нужно. В.К.: И така хвърлиха за дрехите Му жребие и тези дрехи после носеха ли ги те? Е.А.: Нали ти казвам какво ми каза, какво научих, че Георги Куртев искал да го погребат с костюма на Учителя. В.К.: Чета от бележника си. Бях при Савка и тя ми се оплака, че не вижда. Че е намалило зрението й. И това беше към 1925 год. Аз я заведох под ръка при Учителя и не знаех какво са говорили, но я накара всеки час да се моли и да казва „Добрата молитва", като нощно време си навиваше будилника и ставаше. В.К.: Оправи ли се зрението? Е.А.: Оправи се. В.К.: Как стана случая? Е.А.: Това беше по-дълъг процес със Савка. Тя дойде при мене и вика: „Еленке, не виждам. Искам да отида при Учителя!" „Добре Савке, аз ще дойде с тебе, ще те заведа, за да не се спъваш". Или Василка я водеше или аз я водех при Учителя, защото беше вече на Изгрева. Тя отиде при Учителя, говори с Него. Аз бях отвънка, защо ще ходя. Тя иска да я оставя свободна, нали така. И скоро след това прогледна. Доста скоро. В.К.: Правеше редовно това, което Учителят й беше дал. Е. А.: Учителят й казал да чете всеки час „Добрата молитва" денонощно. И този път й се оправи така. А по-рано другият случай беше, когато й се кара. В.К.: Другият случай, по едно време се схвана лицето й и получи парализа. Тогава цял ден Учителят й се кара. Говореше остро, твърдо и сурово. Не исках да слушам думите Му, бяха остри думи. Това беше метод за лекуване. На другия ден Савка беше здрава. В.К.: Когато беше парализирана ли? Е.А.: Да. В.К.: Точно какво, лицето й ли се бе парализирало? Е.А.: Свито беше, едната част на лицето беше свита. В.К.: Извита? Е.А.: Мисля, че дясната страна ли беше, лявата ли, не помня. Свита. Както се свива на парализираните хора. Не искам да показвам. В.К.: Тя значи постепенно се оправи. Е.А.: За другия ден. На другия ден и аз я жалех, че така й се кара. Предният ден така ми беше жал за нея. Викам, горката пък много й се кара Учителя. Пък защо толкова Учителю? Даже мислено казвах така, защо пък толкоз Учителю. В.К.: Какво точно й се кара, че не слуша. Е.А.: Не знам какво. В.К.: Обаче се кара. Е.А.: Строг. Кара й се. А ти знаеш ли какво, какви думи й е казвал? Казвал й е думи строги и със силно съдържание. Не я е щадял. Хората мислят, че така на Савка й е минало. Не е вярно. Савка е живяла един строг режим при Учителя. Учителят не е бил с нея мек, мекушав. Сега даже ще ти кажа един случай. Бяхме двете. Савка много обичаше гъби и имаше една кутия с консерви и тя каза, че в тази кутия с консерви има гъби, а то беше защото искаше да хапне това. Добре, ама Учителят, после мисля, че ги отвори пък и не излязоха гъби. Така, че Учителят й е давал уроци и е бил справедлив, защото това съм го видяла с очите си и към нея е бил строг, когато е трябвало и към нея е бил благ, когато е трябвало. В.К.: Сега аз не можах да разбера случая с гъбите. Е.А.: Учителят казва, това е една консерва с гъби. Е така демек да ги вземе. В.К.: Те са при Учителя гъбите, така ли? Е.А.: Да. Е, добре мисля, че ги отвориха, пък не излязоха гъби. Друго нещо. Така, че Учителят е бил Учител и като Учител всякога е бил еднакъв към всички справедлив. В.К.: Бяха ми казали, че веднъж я натупал с бастуна. Е.А.: Това не съм видяла. Не мога да кажа нещо, което не съм видяла и не мога да кажа нещо, което не съм чула. В.К.: Чета от бележника си. Веднъж намерих при Учителя един млечно бял камък като елипса, колкото едно малко кокоше яйце в една малка кутийка 5:3 см. в стаята на Учителя. Взех го в ръцете и получих чрез него едно малко невероятно преживяване, нещо близко и топло. Е.А.: И нищо не мога да кажа затова. В.К.: По-късно вероятно Савка беше питала Учителя и Той беше казал, че Невидимия свят е дал на Учителя този камък и е бил свещен камък на Бялото Братство. И за този камък ме питаха след заминаването на Учителя, но нищо аз не знаех. Питаха за него и Милка Аламанчева. По-късно аз не го срещнах, дали Учителят го беше предал на някой друго, не знаех. Е.А.: Не знам. В.К.: Е какво беше това камъче? Е.А.: Е камъче, както го описвам. Ама много интересно, знаеш ли, като го хванах в ръката си почувствах нещо особено. Почувствах нещо така свещено, почувствах необикновено нещо. Сега дали това беше това, което Учителят на Савка го е казал, че е камъкът на Бялото Братство. Дали е бил камъкът на Бялото Братство или не, но почувствах нещо особено. В.К.: Та значи почувства нещо особено. Е.А.: Да, виж това го почувствах. Не мога да съм по-дебелокожа. Не съм така медиумична ли, не знам. В.К.: Ами така то е нещо лично вътрешно схващане и усещане. Е.А.: Сега да, то е лично за мене. В.К.: По-нататък чета. Бастунът на Учителя го дадох на Славянски, понеже той много тича по погребението тялото на Учителя. Но по-късно там се замеси втората му жена и каза, че не знае къде е. Много съжалявам за него, защото той беше символ на сила, бастуна на Учителя. Той имаше халка. Е.А.: Имаше халка сребърна, сребърна халка имаше и какво да ти кажа, те го опропастиха този бастун. А не знам дали го опропастиха или го задържаха, или пък го отвориха, защото мислеха, че там има злато. Защото нещо направиха с този бастун. Те двамата - Славчо и жена му, втората. В.К.: Първата му жена как се казваше? Е.А.: Люба. Втората Христина. В.К.: Той колко бастуна имаше? Е.А.: А-а много - 4-5 бастуна. Три бастуна бяха у Аламанчеви. Не знам какво ги направиха и къде отидоха тия бастуни. Знаеш ли много голямо недоверие проявяваха тия хора. И към мене проявиха недоверие, но знаеш, слава Богу, не съм се настроила никак към никого. Знаеш ли, абе сега защо така правеха не знам. В.К.: Така, така са били времената. Е.А.: Да. В.К.: Чета. По онова време стенографките имаха три стари пишещи машини и при писането не можеше да се хванат до край полетата. Оставаха бели полета. Казах на Учителя за машините после Той накара един приятел да купи машина и ни беше дадена. След заминаването на Учителя от Управителния съвет я взеха. Е.А.: Ама нямаше две, една беше само. Една беше. Една, за точност ви казвам. Тези машини бяха за нас и за нашата работа. Постъпиха неправилно. В.К.: Сега тези машини Учителят ги купуваше, така ли? Е.А.: Виж, Учителят казва на Галилей да купи една машина затова и я даде на Савка. Савка беше много мераклия за нея машина. Тя и не можа много да работи, защото Савка заболя още в Мърчаево като бяхме. Тя заболя от рак, още в Мърчаево. В.К.: И тя колко време след заминаването на Учителя си замина? Пет-шест месеца ли? Е.А.: Да, няколко месеца, да. Виж какво ще ти кажа и датата. Тя на трети май си отиде следващата 1945 год. Да. В.К.: Значи така седи въпросът с машините. Е.А.: С машините, да. Аз се карах с Антов и с Жечо Панайотов за машината. Понеже, вижте те бяха така даже на поляната. Не на поляната, но пред салона бяхме. Тази пишеща машина Учителят поръча Галилей да я купи и тя беше за нас, дадоха я на Савка. Вие нямате право да я взимате. Казвам, защото тази машина Учителят я даде за нас. Ние работим с нея, трябва да ни дадете машината. А пък беше таратайка мойта, нали ти казвам, редовете така отиваха. И аз рекох таман ще имам хубава машина да пиша. И се карах здравата. Но техни величества Жечо и Антов. А даже още нещо друго. Синът на Жечо казал, че тя била тяхна сега. В.К.: Една машина струва 200 лв. сегашна една чиновническа заплата. Тогава е било нещо много. Е.А.: Не, не е за парите, не, не е въпрос за пари брат. Ама да кажеш нещо, което не е твое, че е твое. Е това какво е? Това е най-страшното. В.К.: Да. Е.А.: Аз туй жаля. Туй ми е мъчно, че някой човек може да си позволи такова нещо да каже. В.К.: Чета от бележника си. Когато решиха да оценят покъщнината на Изгрева и дрехите на Учителя, някои от оказиона казаха: „Е на Дънов дрехите, костюмите са нови, все някой ще ги купи". Аз се уплаших, че дрехите Му ще ги носят чужди хора и решихме ние да ги откупим. Направихме списък къде ще бъдат нещата. Много хора си заминаха, някои неща преминаха в ръцете на други. Тридесет и пет години не са малко. В.К.: Как стана този въпрос за дрехите, за вещите, че отиват на оказион и т.н. Е.А.: Когато си отиде Учителят, дрехите Му стояха в стаята. Но бяха дошли ревизорите. В.К.: Това е 1957 год. Е.А.: Да. И те бяха дошли и всичкото беше описано. И като си отиде Учителя, като описано, те искат да вземат, намериха начин, отчуждиха имота по един закон. Отчуждиха друга част от имота по друг закон и по този начин ние нямахме право на имот. А пък искаме да купиме, ние искаме на търг да се продадат дрехите на Учителя и затова решихме на всяка цена да откупим дрехите. И най-напред събрахме 30000 лв., колкото струваха дрехите според оценката. След това, те като видяха, че сме готови с парите, решиха че трябва да откупим или всичко, или нищо. В.К.: Значи и другите вещи. Трябва да откупите цялата покъщнина. Е.А.: Да. И след това ние събрахме още 60000 лв. та станаха 90000 лв. за това имущество, което трябваше да откупим всичко. Цялото имущество не беше много оценено високо. То можеше така да се откупи, което е право, не беше оценено високо, но все пак имущество. В.К.: И това имущество се пръсна постепенно насам-нататък, хората си заминаха. Е.А.: Да, хората си отидоха, заминаха си, не знам. В.К.: Какво ти имущество, това са вещи. Е.А.: Вещи са. В.К.: Минаха, заминаха. Е.А.: Някои много държаха затова. В.К.: Това бе една задача за разрешаване. Е.А.: Аз съм благодарна, че не взех. Не, само едно нещо съм взела, лично за мене. Само едно нещо. Нищо друго не взех. Имаше един такъв шал плетен и аз си го разплетох, и си направих една блузичка и си я оплетох. Казвам ти, от Учителя това ми беше. С открито лице си го казвам, честно си го казвам, пък затова няма да ме съди Учителят. Пък и да ме съди! Но няма да ме съди. В.К.: Чета. Имаше един брат, който беше получил по този ред дрехи от Учителя. Лично го бях чула като казваше: „Като умра да ме погребат с тях". Стана ми мъчно и обидно, не беше разбрал нищо от Школата. Е.А.: Ами как може да каже такова нещо? Как може да каже, като умра, значи дрехите, които Учителят е носил ще ги носи за гроба. Е защо ще ги носи? Виж аз ти казвам, аз си взех и още си я имам тази блузичка, една жилетка си оплетох. В.К.: Чета. Учителят имаше брошка, която Му служеше вместо връзка, ланец около врата и златен часовник. Това бяха Неговите лични вещи, които ги виждахме 30-40 години. Когато си замина братята Го изкъпаха, облякоха Го с нови дрехи и Савка беше взела брошката, ланеца и часовника и ги беше прибрала. По-късно братята питаха мен къде са. Казах им, че не са у мен. Питаха и Савка, тя им ги предаде допълнително. Е.А.: Да. В.К.: Какво представляваше тази брошка? Е.А.: Брошка - брилянт. Брилянт. Хубав, така доста голям хубав брилянт. Ама Той имаше и на верижката брилянт и тука горе и на самата брошка. Една брошка, да, така. Не ходеше без тях. И на Витоша и навсякъде си слагаше тези неща. Те са като талисмани. Поне така аз ги виждах. Защото, щом винаги ги носеше. Ланецът беше златен. В.К.: Той голям ли беше? Е.А.: Да, дълъг. На шията го слагаше тука и въз часовника. В.К.: А-а, това е ланец, пък това е часовникът. Е.А.: Да. В.К.: И накрая часовника е вътре. Е.А.: Вътре, да. В.К.: И по този начин не се губи и часовника. Е.А.: Да, не се губи часовника. И сега Той имаше две златни брошки значи. Едната брошка беше така продълговатичка. В.К.: Като пеперуда нещо така? Е.А.: Не, като пеперуда мисля. В.К.: Правоъгълна. Е.А.: Правоъгълна беше така, с брилянта светеше хубаво. Много хубав така, хубава изработка, да. В.К.: А другата? Е.А.: А другата беше, пак нещо подобно беше, не, по-малка. По-малък брилянт беше. Ама аз мисля, че тези комунистите ще ги върнат на Братството. В.К.: На кое Братство? Братството го няма. Виж, че си заминаха всички.Кой знае къде са захвърлени като банкови ценности. Не се знае дали не са продадени като ценности. Е.А.: Или откраднати. В.К.: Те си изпълниха задачата, която имаха да вършат. Е.А.: А каква е според тебе? В.К.: Не според мен, а според това, което са направили. Те се явиха, дойдоха и разрушиха да няма помен на земята. Е.А.: И какво остана, ето ние сме останали от Школата и на пръсти се броим вече. В.К.: Остана Словото на Учителя. Школата е в Словото му. Затова онези се явиха, за да разрушат, за да не дойдат онези другите, които щяха да изопачат, да направят нова църква или нова религия. Е.А.: Учителят каза, чух Го „Аз няма да разреша от моето Учение да направите църква или религия. Ако направите аз ще я разруша". В.К.: Ето виждаш ли, че комунистите си изпълниха задачата. Разрушиха всичко, за да не се позволи да се направи от Учението църква и религия.

179. ДОВЕРИЕ И НЕДОВЕРИЕ Вергилий Кръстев: Чета от бележника си. Сега друго: За недоверието. Когато е изпратена Елена да вземе шапката на Учителя след заминаването Му. Не са я оставили сама. Елена Андреева: А преди Учителят ме допускаше сама да влизам. В.К.: За каква шапка ставаше въпрос? Е.А.: Мека шапка, бомбе. Виж сега, като положиха тялото в салона за поклонение, нямаше шапка и ние за да не е празно това място трябваше да се свали една от шапките на Учителя долу. Щото в салона беше положено тялото. В.К.: Шапката къде е била? Е.А.: В горната стая. В.К.: А шапката къде я сложихте на главата на Учителя? Е.А.: Не, на главата до Него беше. Сложих я вече, когато ми дадоха ключ. До това време Учителят ми даваше ключа за всякога да се кача горе. И никога не е рекъл нищо. Е пък, да ти кажа правото, като не ми дадоха ключа на мене, а пратиха и Василка с мене да ме придружава, да не открадна нещо, аз по целите стълби, като се качвах на всяко стъпало казвах: „Господи, Учителю, благодаря Ти, че имаше доверие в мене, Учителю благодаря Ти, че имаше доверие в мене." Защото недоверието ме оскърби, нали. Ами те не ми вярват, че аз мога да отида горе и да взема шапката само на Учителя. Че няма друго да пипам. Затуй пратиха друг човек. Ха, ха, и затова аз бях така. Не бях, казвам ти, нали виждаш колко съм оскърбена била, че съм оскърбена била, защото аз през туй време, през цялото време благодарях на Учителя и като се качвах и като слизах. Защото и като благодарях на Учителя се радвах. В.К.: Доверие и недоверие. Е.А.: Как? Опитности са, разбира се. В.К.: Когато аз правех връзка с някого, гледах на всяка цена да не я прекъсвам, за разлика от Мария, която веднъж ми каза: „В приятелството си аз съм зависима от настроението". Е.А.: Да. Мен ми направи много силно впечатление това изказване на Мика, защото аз лично имах една приятелка Олга, имах една приятелка Мария, ама от детството. Ние бяхме в отделенията с Олга. Тя беше до шести клас при нас, после се прехвърли в Музикалното училище. Но аз лично, връзките си с хората не ги прекъсвам в този смисъл. Аз съм настроена благоприятно към тях. Аз съм готова да им услужа, направо ги обичам. Нали, всеки обича приятели си. И когато Мика ми каза това, аз се изненадах. Как може човек да се насити на приятел? Аз това не го разбирам, и сега не го разбирам. Приятелят е същество, което има едно хубаво, красиво отношение към тебе. Защо ще го прекъсваш? Значи това показва, че не съм човек на настроения. В.К.: Библиите на Учителя, когато ви ги подарява и където собственоръчно от Учителя било написано там: Библията на Паша - пътят на Мъдростта, Савка - пътят на Истината, Елена - пътят на Любовта. Е.А.: Да. В.К.: Как стои въпросът? Този въпрос? Е.А.: Учителят ни подари по една Библия. На трите. Първо подари на Савка, после на нас двете, на Паша и на мене. Тази Библия, да ти я дам да видиш, искаш ли? В.К.: Да, да. Разкажи случая сега. Е.А.: Това не е същата Библия, защото виж какво, тука трябваше да се разкъса, понеже аз много дълго работих с нея. Ето го писаното, собственоръчно от Учителя: „Елена, Пътят на Любовта е път на вечно постижение на живота и познаване на Бога и Христа". В.К.: И подписа на Учителя на Духа. Това коя година е? Дата няма. Е.А.: Не. Дата няма. Ама чакай, годината знам. Това е пролетта на 1931 год. В.К.: Сега тука е за Любовта на вас, на Савка е Истината, а на Паша за Мъдростта, написаното. Е.А.: Виж сега, същото е. Абсолютно същия текст само, че на Паша е дадено Паша - пътят на Мъдростта, на Савка - пътят на Истината, а на Елена - пътят на Любовта. В.К.: Сега вие казвате тази Библия вие сте отлепили и сте сложили това или? Това е същата Библия, така ли? Е.А.: Същата Библия. Но коричките са подменени, защото се разкъса. Да. А, същата Библия е това. Аз нищо не съм променяла. В.К.: Така. Друго съм записал: Георги Марков ви е завел при Учителя? Е.А.: А виж, Георги Марков. Виж как беше: Георги Марков не ме заведе. Искаше да ме заведе всъщност. В.К.: Това за пръв път ли или? Е.А.: За пръв път. Той беше приятел на Мичето, на моята приятелка. Тя имаше брат, а Георги беше приятел на братът на Мичето. И той като се върна от пленничество след Първата световна война, като дойде така казва: „Момичета, ще ви водя на едно място". Защото в това време той беше се запознал с Учението на Учителя. Добре, ама той не можа да ме заведе мене, защото баща ми не ме пусна тогава, когато те отидоха и по-късно пък аз отидох сама с Мичето. В.К.: Сега този Георги Марков откъде беше? Е. А.: Георги Марков беше от Лом. В.К.:Той коя година си замине? Е.А.: Не го знам коя година, не мога да ти кажа, но рано си замина. В.К.: С какво се занимаваше? Е.А.: Той беше богаташки син, завърши математика доколкото си спомням. В.К.: Астролог ли е бил? Занимавал ли се е с астрология? С какво се е занимавал? Е.А.: Не мога да ти кажа, защото не съм много общувала с братята. Да, не съм много общувала. В.К.: Друго чета, за Мара Белчева? Учителят винаги бил към нея като кавалер. Тя в деня, когато отишла за пръв път на беседа, първо видяла Учителя в стаята си. Е.А.: Да. В.К.: Я разкажи този случай. Е.А.: Сега, тя ми го каза. Мара Белчева дружеше с Лулчев. И по тоя път аз имах връзка с Мара Белчева. Щото се срещнахме там. В.К.:Тя е съпругата на Пенчо Славейков. Е.А.: Не, на убития министър Белчев. А после стана приятелка на Пенчо Славейков. Тя е лична приятелка на Пенчо Славейков. Не е съпруга, а приятелка. Приятели са били цял живот. Тя си продаде къщата за да се лекува Пенчо. В.К.: Мара Белчева. А Белчев кой беше? Е.А.: Белчев беше министър. В.К.: Не го знаех. Е.А.: Не, така е историята. Министър беше, да, но го убиват. Нали у нас убиваха. И него го убиват и тя беше хубава жена. Най-напред хубава жена е, умна, интелигентна и с поетичен дар. Пишеше и тя стихове. Сега как се е запознала с Учителя не зная. Не мога да знам. Но да не забравя, да ми напомниш после да ти кажа един случай, тя как постъпи. В.К.: Да. Сега казваш, че тя преди да е видяла Учителя Го е сънувала в стаята си. Е.А.: Тя каза така. Тя ми каза. Не Го е сънувала. Видяла Го е. Реално. Стаята й била двойна, една стая и в другата стая през същата стая се влиза. Значи тя е била като спалня онази и тя там като влязла след като се е приготвила изведнъж вижда образа на Учителя. И вероятно може да Му е казала после. То когато отива за пръв път. Тя за пръв път тръгва при Учителя и тогава видяла образа на Учителя, да. Сега повече не мога да кажа. В.К.: А казахте ми, че Учителят се отнасял така към нея кавалерски. Е.А.: Вижте. Е правило ми е впечатление. Правило ми е впечатление, че Той към Мара се носеше свободно, като светска дама. И после и тя беше свободна. Тя не беше стеснена. Тя е написала нещо хубаво за Учителя. Чел ли си го? В.К.: Не. Е.А.: Хубаво е. Аз го имам някъде. Много е хубавичко за Учителя. В.К.: Като кавалер. Е.А.: Като кавалер. Помня още втората година тя беше дошла на Рила, на бивака. Бяхме на другата страна. Още не на тая лявата, като се качваш нагоре. Тя беше поискала да й ушия палатка, бях й ушила една палатка, такава широка, свободна, както си е искала, аз съм правила. И когато тя видяла този образ, е не може да не й направи впечатление. И ми каза жената сега, аз не го измислям и тя не го измислила. В.К.: И когато се качва на Рила? Е.А.: И когато бяха на Рила един път водиха един дълъг разговор с Учителя. Така се случи, че аз седнах близичко и слушах, но се радвах на смеха на Мара, на начина, по който Учителят се обхождаше към нея с тая свобода на благородно отношение. Разбираш ли? Като към дама, но и Той беше находчив. Учителят много умееше, разказваше й разни истории, говореше й духовни въпроси, много хубав и богат разговор изкараха. И на мен ми беше интересно като слушах. И се радвах. В.К.: Значи беше свободна пред Учителя. Е.А.: Много свободно и естествено се държеше. Така и тя беше с едно чувство на достойнство, съзнаваше си цената, разбираш ли? И тази жертва, която тя направила като продала къщата си за Пенчо говори за много нещо. Жена да си продаде къщата и да се лиши от нея, за да гледа един болен човек, това е рядко, такава жена не може да се срещне. Идейна жена, която има сърце пълно с любов. В.К.: Какво щяхте да кажете друго? Е.А.: Виж сега другото. Исках нещо друго да кажа. Веднъж, имахме един брат Иван Антонов се казваше. Учителят беше казал, като влезе Учителят да заключат салона. А пък другите, които ще останат вънка, да не са закъснявали. Той искаше да ни възпита за ред и за порядък. Добре, ама Мара нали е свободна жена, през прозореца скача и влиза в салона. Щото салонът не беше висок, нали знаеш. Всички я огледаха и после Учителят каза: „То не е забранено да се скочи през прозореца", значи може да се скочи през прозореца. В.К.: А Иван Антонов? Е.А.: Е, нищо. Не, той в това отношение беше само изпълнителен, а не безреден. Сега, това само един свободен човек може да направи, нали? Щото и на възраст бе. Тя беше над 60 години тогава, когато прескочи през прозореца. Но хубава жена беше. Но и нещо още за Мара мога да кажа. Сега, ние имахме един брат, мир и светлина на душата му. Как беше името му, ако се сетя ще го кажа. Който се занимаваше с покупко-продажби на къщи. Предприемач. Сетих се, казваше се Цанов. И нашият салон на ул. „Оборище" 14 го загубихме по негова вина. Защото салона, където беше построен беше мястото на Иван Радославов. Ти си чел нещо от него и знаеш. И той без да пита Учителя, това което му казва братът и предприемача го прави. Никакъв брат, а само предприемач. А това костваше да вземат салона. И ние тогава се качихме горе на Изгрева. Може би щяхме да стоим още долу. И още нещо за Мара. Мара се почувствува много оскърбена, защото тя беше дала пари на този същия човек Цанов и той не й направи нищо. Изигра я. Тя искаше апартамент в София. Тя живееше някъде към реката. Затова тя се отдалечи от нас, заради този мошеник. Но вижте, една лъжа е много грозно нещо. То е да внесе смут в много души. Всеки, който чуе, така ще усети, той е отрицателен мирис на нещо грозно. За мене лъжата е нещо по-лошо от всичко. В.К.: Записал съм едно изявление на прокурора Руменов на процеса 1958 год., което вие сте ми казали: „Слава Богу, че нямат връзка с чужбина!" При съдебния процес искали са да ги обвинят, евентуално за шпионаж. Руменов е направил едно изказване, че нямат връзка с чужбина. Иначе щяха да ви обвинят в шпионаж. Е.А.: Може би щяха да ни обвинят в шпионаж. Не. Той не го каза. Аз го казвам това. В.К.: А вие го казвате. Е.А.: Аз го казвам това, защото имаше възможност да ни обвинят в шпионаж. А пък ние с Михаил Иванов скъсахме връзките. Това е друга история по-дълга. И като скъсахме връзките той се отнесе грозно, той не ни отговори на писмото. Ние му написахме писмо, целия Братски съвет. И бяхме се подписали всички. Но той не благоволи даже да ни отговори. Понеже той нямаше любовта на Братството. И това го дразнеше. Имаше хора, които не искаха да го видят. Имаше нещо. Например Лулчев му казваше „финен хитрец". Оня казва „хитрец", не му казваше името. Имаше нещо от тоя род, разбираш ли. Много така мазно , много това, но неискрено и естествено не влезнахме във връзка с него, те впоследствие повдигнаха въпроса след доста години, повдигнаха въпроса, искаха да получат беседите. Сега ние още нищо не сме направили, пък аз мисля, че и те трябва да потърсят беседите, сега. Ние можем да им дадем сега беседите. Ние не ги дадохме, защото не му вярвахме, че ще ги направи както трябва. Видиш ли? Нямахме вяра така, понеже той там беше абсолютен господар и дали той ще запази текста, оригинала, да. Затова, не за друго, ние не сме имали лошо отношение към Михаил. Не за лошо. Защото всеки човек какъвто си е, за себе си е. Но въпросът е, че нямахме доверие. Само затова. В.К.: Да, те са го познавали много хора. Е.А.: Той като дойде от Варна, аз имам само една реплика с него и един друг разговор с него на Рила. Той като ме видя вика: „Сестра, не усещате ли, че ние имаме някаква връзка от миналото?" Е, все едно, че ми каза нещо съвсем лошо. Аз току-що съм влязла в Братството, той ми говори за връзка от миналото. Пък не усещам. И аз рекох: „Не, не усещам". В.К.: Ха, ха. И други са ми го разказвали, че това му е бил редовния му номер. Е.А.: Може да е редовен номер, може. В.К.: Слушал съм, разказвали са възрастните приятели, че през време на процеса този прокурор Руменов, нали един-два пъти направил някакво изказване. Казал: „Аз имам лично писмо от Дънов и знам какво да правя!" Чували ли сте такова нещо? Е.А.: От кого? В.К.: По време на процеса изказване за Дънов. Е.А.: Кой това? В.К.: Руменов го казал. Е.А.: А-а, това е невъзможно. Виж да ти кажа, това е неразбрано нещо. Руменов си беше служител на властта. И то ревностен служител. В.К.: Значи тук има нещо неразбрано и неточно. Е.А.: Може всякак да се тълкува това. Това е шантаж малко така. Учителят, когато говореше, говореше искрено и прямо. В.К.: Това изказване на Руменов по време на процеса съм го чул най-малко от 10 човека, които са били на заседанията на самия процес. Всички се питаха, как и защо Руменов говори това. Накрая предположиха, че той е имал кореспонденция с Учителя преди това. Учителят е писал на мнозина външни хора. Накрая се оказаха, че са вътрешни хора. Е.А.: Накрая така излезе за съжаление наше. Да за съжаление наше!

178. ПЪРВАТА ЕКСКУРЗИЯ Вергилий Кръстев: Значи ти си присъствала на първата екскурзия с Учителя на Димитровден - 1920 год.? Елена Андреева: Защото аз 1920 год. почнах да посещавам беседите. И тази екскурзия ми направи впечатление. Сега трябва да опиша къде се събирахме, защото на това място се събирахме през цялото време. Това нещо трябва да се опише точно и правилно и после само ще се каже - събрахме се на уреченото място, нали така? За ред да има. Аз тръгнах пеш самичка, почти не познавам хората защото съм една година няма откакто съм в Братството и направи ми впечатление, хората наблюдавах и така видях, че много от хората са неориентирани. Например ние тръгнахме оттам, където е Кръста и оттам вървяхме долу до реката. Вървяха що вървяха и сега спряха се. Учителят се спря и ги запита: „Сега накъде ще тръгнем през реката или от лявата страна на реката?" Почнаха предложения, разисквания, приказки и аз останах с впечатление, че никой не знае къде отиваме. А при това ние отиваме на „Паша бунар". То е едно изворче под Резньовете. Учителят отива с определена цел на „Паша бунар". Но Той изглежда, че и Той не беше ходил, защото като тръгнахме да вървим по пътя, ние дойдохме, нали ти казвам там до реката. И Учителят слуша един, слуша други, много слуша и после Той нищо не рече, тръгна право нагоре. А пък там нали е стръмнина, помниш къде, как е, да. По цялата стръмнина и ние се качвахме нагоре през цялото време по стръмнината кой както можеше и най-после стигнахме „Паша бунар". А то е едно малко изворче на едно тясно място. Нямаше никакъв простор където даже да седнеме и се пръснахме по цялата така полянка наоколо и така прекарахме деня. Сега мен ми направи впечатление, че приятелите приказваха, пък не знаеха. Приказваха оттук-оттам. След това направи ми впечатление, че се върви без да се знае накъде и аз не си спомням друго и тука имам така описано това. Тръгнахме от София, но всъщност от този, нали имаше един кладенец голям с едно голямо дърво и кофа накрая, която се спуска в бунара. Ама ти не го знаеш него, да, точно на билото на как се казва високата част на Драгалевци. Учителят даде задачата за една задача. Тази задача се състоеше в това: всеки, който следва Школата и желае да направи тази задача ще тръгне една вечер в 12 часа през нощта от дома си, ще тръгне по пътя сам, с никого няма да се среща, ще отбягва всякакви говорения с хора, ако някой го закачи и тогава, и постепенно ще върви по пътя. Даже Учителят каза, да си вземе по една филия хляб в джоба, че кучетата в Драгалевци да не ни лаят. Нали за удобство беше това и разбира се, че всеки го направи, защото да те лаят кучетата не е приятно. Каза: „Няма да питате за пътя, няма да се отбивате никъде, няма с никого да говорите". А пък Василка Иванова, която живееше при Учителя ни каза, но след като завърши задачата. Докато приятелите се качваха на Витоша за задачата, Учителят почти не спа. За да не се губят. Имало хора, които не знаят пътя. После, то беше първа година, хората не знаеха и пътя до там. За мене беше лесно. А-а чакай, аз не съм ти разказала ние как направихме задачата. Ние не я направихме така както другите. Младежкият клас, аз много пъти все се готвех да тръгна и все ме дострашаваше и по едно време някой каза от приятелите, Савка ли ми каза, някой от приятелите ли, не знам, че Учителят казал Младежкия клас да се събере на едно място и по списъка на класа, както сме всеки да тръгне на по пет минути разстояние един от друг. В 12 часа ще тръгне първия, след него втория, пак след пет минути, третия и така до края, докато се изредят. И така ние направихме задачата. Сега аз съм убедена, че някоя от сестрите се е страхувала. В.К.: То си е страшно, това са първите години. Е.А.: Да, после млади момичета бяхме бе, сега каквото и да е ама, ние сме млади. В.К.: Това коя година? Е.А.: Ами... В.К.: 1922-1923 год. Е.А.: Е, чакай, ние бяхме в „Турнферайн" още. В „Турнферайн" бяхме. В.К.: Аз си спомням, че в една от беседите Учителят казва: „Дадох им задача да се качат на Вълчата скала, а те започнаха да разказват на всички. И пияниците в София, в кръчмите се наговаряха да отидат да ги нападат и аз употребих много сили и време цели нощи, за да ги спра". Е.А.: Да. В.К.: Това е Василка дето е казала, че Учителят цялата нощ не е спал. Е.А.: Да, не е спал.Василка точно това каза, Учителят не спа, ама защото особено сестрите много приказват излишно. Затуй, те направиха неприятности на Учителя. Той прави опити, нали виждаш колко задачи е дал така и смислени, и всичко. Аз някои от това нещо, което съм писала ще ти го прочета после. Така по-четливо да е, защото отдавна не съм го чела и само трябва да зная кога ще дойдеш. Е.А.: Учителят изнесе една много строга беседа. Учителят я държа в „Турферайн". Една много строга беседа. Ама знаеш ли, така че изтръпвахме просто. Беше скоро така още, като свърши беседата Савка идва и ми казва: „Еленке, искаш ли да се качиме още сега вечерта в 10 часа, да тръгнеме нагоре, да се качиме на Черния връх?" В.К.: На Черни връх през нощта? Е.А.: Да, през нощта двете и с една друга. Е то е за така, разбираш ли и нищо няма да носим, храна, ще си вземеме само малко сурово житце и нищо друго. Викам: „Савке, и аз така го преживах по-тежичко". Рекох: „Добре Савке, съгласна съм"- и се събрахме при кладенчето. Тя беше поканила още една сестра. И бяхме трички. И тръгнахме, и вървим по шосето, и си приказваме естествено, щото то не беше задача. Не отиваме някак по задачи, за да направим едно усилия от това, което Учителят ни е говорил, защото нали строга беше беседата. Някак и затуй хляб не си взехме, не си взехме нищо. И вървим по пътя. По едно време някой върви на кон под нас и чуваме. Пък беше есен, царевицата беше много висока по шосето. За да не ни види, защото мъж беше и пееше. Някой предложи: „Хайде да идем тука в царевичака докато замине човека и ние ще тръгнеме". Добре, тръгнахме. Той мина край нас, така както си пееше, изкачи се, тръгна и ние излезнахме от царевичака и си продължихме пътя. Изкачихме се над селото, ама вече капнали от умора, нали вече минало сред нощ. Ние тръгнахме в 10 часа вечерта, ама докато качиме тоя баир, нали така доста път е там. Решихме да си починем малко. Добре, но не носим никакви дрехи, само по едни такива, е по една дрешка малко нещо като, какво беше то. В.К.: Някоя жилетка, наметало. Е.А.: Да, по една по-топла дреха носехме за всеки случай. И като сме си легнали, като сме си заспали. Ами уморени. По едно време нещо провидява ми се. Викам, чакай ние да тръгваме, че пък нямахме и часовник с нас. И изкачихме се на платото. Ехе, къде ли е слънцето. В.К.: Излезло. Е.А.: Не е излезло, не слънцето не беше излезло, то излезе чак когато отидохме на бивака. Щото ние по-рано тръгнахме. И вместо на Черни връх, озовахме се на бивака. Понеже поспахме си. В.К.: Не ви ли беше студено? Е.А.: Ами ние една до друга бяхме легнали, така да се топлим. Гръб с гръб, колкото да предремем, не беше студено, лято беше и като стигнахме на бивака, един хубав слънчев ден, едно слънце грейнало, ама да се радваш само. Ние вече се каним да си направим молитва, бяхме си направили молитвата, по едно време гледаме Учителят идва. В.К.: Сам или с други? Е.А.: С Иван Жеков, с Йорданка Жекова - жена му и майката на Савка. Никой друг. И Учителят с тях тримата и ние трите. И целият ден бяхме само тримата, никой не дойде. В.К.: Не ви ли направиха забележка? Е.А.: Кой? В.К.: Учителят? Е.А.: Като дойде горе, засмян, весел, жизнерадостен, ама като че ли: геройство сме направили. Ама такава радост целия ден сме имали, толкова хубаво беше с Него, че незабравим ден ние. Той беше някакъв подарък за нас. В.К.: Той идва специално за вас, понеже вече знае, че сте там. Е.А.: Аз не бях казала нищо. В.К.: Не сте казали, но. Е.А.: Савка, непременно. Савка всичко казваше на Учителя. Аз бях по-самостоятелна и някога си казвах както аз си разбирам. Така бях. В.К.: А може би и да не е знаел. Да не е осведомен. Е.А.: Може да не е бил и пак да дойде. Разбира се. В.К.: Според мен е точно така е било. Е.А.: Може, може, да. Е кой ще Му каже. Савка искаше само двечките да отидем, но може би поради страх, по-страхливичка беше тя, искаше да сме трички. Пак сестра беше, Сотирка Бабаджова се казваше. От Варна една сестра. И така целия ден прекарахме. Ама така беше разположен Учителят? Помен нямаше от кавгата. Защо беше тази? Това за някакво пробуждане на съзнанието и понеже, може би пък видял, че много сме се така стреснали от строгата беседа. Може би затова дойде така да ни зарадва, да ни види, не мога да кажа. Ами като не носим ни хляб, нищо. По едно канче, за да си сгрееме за вода. А те носят всичко. Идва сестрата и поканиха ни на софрата, и бяха донесли храна много. В.К.: Майката на Савка Керемидчиева не се ли скара на Савка, че е тръгнала сама? Е.А.: Е, не е сама, ние бяхме три. Ние бяхме три. Но хубав ден беше. Много хубав ден беше и много приятен. Разположен беше Учителя. В.К.: Бяхте си взели за храна само сурово жито. Е.А.: Ами да, разбира се. В.К.: Значи трите носите по празно канче за вода и сурово жито. Е.А.: То беше вече, когато Учителят даваше задачи, смислени. В.К.: Значи всички задачи бяха смислени. Е.А.: Всички бяха смислени. Всички имаха съдържание и духовно съдържание. Не бяха така как да е. Сега задачата със свещите. Ами свещи е, да имаш запалена. Свещ да вървиш в живота си при будно съзнание. В.К.: И идея да носиш, която да свети. Е.А.: Да, разбира се. Бяхме много доволни, че Учителят идваше при нас и ще седне, ще говори. Строг рядко е бивал. Рядко е бивал строг. Даже Той първите години като беше, държеше всяка година по една строга лекция. Аз това ми направи впечатление и даже аз казах на Учителя веднъж: „Учителю, Вие четири пъти в годината държите по една строга лекция. Една държите през есента, една държите през пролетта, една през лятото и една през зимата". „Ти забелязала ли си това?" Когато Му казах аз. Значи определено са за задачи. Определено прави тези задачи. И после престана такива строги лекции да изнася. В.К.: Такива строги. Е.А.: Да. В.К.: Те записваха ли се? Е.А.: Лекциите? - Да. В.К.: Защото си спомням, че ми каза, че на една строга лекция казал стенографите да не пишат. Е.А.: Никой, никой да не пише! Да. Веднъж даде на Рила такава задача, веднъж даде 2-3 пъти само е казал да не пишеме. Иначе всякога сме писали. Но да ти кажа, аз никак не помня това, което говори Учителят, когато стенографирам, но после, аз се чудех, викам си: „Помни бе", пък аз нищо не помня. Но когато минаха години, когато трябваше да кажа нещо, то идваше непосредствено. Значи не е било така аз да съм била, а пък нищо да не разбирам. После аз на хората, което говорех и им обяснявах Учението на Учителя. Значи, как ставаше това не знам. В.К.: По принципа на празното шише. Пълното шише трябва да се изпразни, да отидеш при Божествения извор, за да се напълни. Е.А.: Аха, може и така да е било, да. В.К.: Трябва да се изпразни. Но най-важното е да го напълниш от Божествения извор на Словото, иначе можеш да пропуснеш времето си, за което си дошъл на земята и в Школата на Учителя. Е.А.: Когато пеехме този марш „Напред да ходим смело" си спомням, когато сме отивали на екскурзия с Учителя. Тръгваме пеш, тогава нямаше рейсове и на отиване не пеем, но на връщане като дойдем на равното и като се наредим така в групички, естествено както се нареждаме от края на селото до Изгрева с песни сме се връщали. Спомням си. В.К.: Сега като слушаме тази музика се връщаме назад. Е.А.: Е спомням си сега, това ми спомни, така изпъкна този образ. Защото ние слизаме, качването е по-трудно. Слизаме отгоре така на групички на групички сме и образува се една по-главна група с по-равни сили и те почват да пеят и другите вече, по-възрастните поизоставаха разбира се, но беше хубаво. Това вече никога не може да се повтори. Няма го времето предишно. Няма ги хората, те са си заминали и са в Невидимия свят. Няма го и Учителят на земята. Останаха спомените. Остана Словото Му. Онзи, който го въплъти в себе си в Дух и Сила то той ще се роди изново.

177. ЗАДАЧИТЕ В ШКОЛАТА НА УЧИТЕЛЯ Елена Андреева: Ще почна отначало за Братството, да. В „Турнферайн" преди още да сме влезли в Школата Братството посещаваше редовно беседите на Учителя в „Турнферайн". Приятелите идваха там. „Турнферайн" беше салон на дружество. Германско гимнастическо дружество, в което спортуваха. И понеже ние нямахме къде да се събираме, приятелите намерили този салон и го наемат. Предната част, свободната, беше за нас, а в другата част те си имаха спортните уреди. Така, че не си пречехме едни на други. Сутрин в неделя на беседа, вечер на беседа, значи два дни бяха за беседа - вечер и сутрин. И толкоз. Салонът беше голям и хубав. Учителят идваше редовно на беседите. Там в салона още като бяхме една вечер Учителят казва, ставаше въпрос, че ние искахме да построим салон, понеже бяхме купили вече мястото на Ваучер. И търсехме къде да построим салона. Брат Радославов - учител дава част от мястото си за салона на ул. „Оборище" 14. Една голяма част, защото имал голямо място и Учителят приема разбира се. Учителят поставя въпроса къде да се построи салона на ул. „Оборище" 14 или на Изгрева. Учителят дори направи да се изтегли жребие. Които искат да се построи салон на мястото на Радославов да вдигнат ръка. Вдигнаха ръка всички. След това кои искат на Изгрева, да дигнат ръка, бяха само 5-6 души. Понеже и аз бях една от тези, които вдигнаха, на мен много ми хареса на Изгрева да ходим. После трябва да кажа, че още първата година на класа братята започнаха да живеят на Изгрева. В 1922 год. купиха мястото. В 1922 год. Бертоли е купил една голяма палатка и я оставил на Изгрева, в която приятелите да се приберат. Там бяха Михаил Иванов, Методи Константинов и други приятели. Тя беше голяма палатка. Защото много от младите нямаха жилища. И като нямаха жилища тази палатка беше добре дошла. Но виж как, ние ходихме с Учителя за изгрев. Като имахме място вече не ходехме по гората, ами идваме на мястото на Изгрева. Преди ни гонеха, но оттук нямаше кой да ни гони. Гонеха ни ония преди, които пазеха новопосадения парк. Тогава не даваха да се тъпче, защото беше млада гора. Вергилий Кръстев: Значи Учителят постави въпроса за построяване на салон на мястото на Радославов или на Изгрева. Е.А.: Понеже болшинството беше за мястото на Радославов, то решението беше да се построи салон на мястото на Радославов в града. Салонът се построи 1923 год. В тоя салон бяхме до 1926 год. В.К.: Но и този опит излезе несполучлив на ул. „Оборище"14. Е.А.: Поради това, че имаше злоупотребление. Сега как стана, що стана нищо не знам и не съм питала, но някаква злоупотреба имаше. И когато Учителят разбра за тази злоупотреба, тогава веднага се качи на Изгрева. Защото Той и без това искаше рано да се започва. В.К.: И след това Той вече нарежда да се построи на Изгрева салон Е.А.: На Изгрева като се отива отначало нямаше салон, още беше много рано за салон тогава, защото нищо нямаше построено на Изгрева тогава. На Изгрева имаше само една голяма светла поляна и никаква постройка. И гората. Съборът 1926 год. е бил на голата поляна, всички седнали по земята. Само на Учителя бяха направили един стол и един навес да не Го пече слънцето. Бяха летни горещи дни. В Школата веднъж Учителят каза: „Ще ви дам една задача. Всеки един от вас ще отиде на пазара, ще си купи половин килограм много хубави череши и ще отиде на Изгрева и там за половин час с мисъл съсредоточена ще ги изяде". Толкоз. Сега каква беше целта, Той знаеше. Аз само толкова помня от задачата. Не помня друго. В.К.: Значи по тоя начин Той ви накарал да ядете череши на Изгрева. Е.А.: За време половин час. В.К.: По тоя начин не само трябваше да отидете на Изгрева, но и да свършите някаква работа горе. Да се закове работата. За вас е да изпълните задачата и да изядете там черешите. Е.А.: Той точно това правеше. Във всичките дни през лятото отивахме на Изгрева на Братската поляна и там дето са боровете, там се нареждахме в една редица и чакахме изгрева. Слънцето излизаше съвършено чисто от изток защото нямаше никакви къщи и сгради. Беше чиста поляна и просторна. Там правехме молитва, правехме си гимнастиките, а в хубавите дни сме се заседявали и до обед, защото на слънце седиме, много е хубаво, приятно. В.К.: Значи това е задачата с половин килограм череши. Е.А.: Друг интересен случай. Ние сме на ул. „Оборище" 14. Там се събирахме 1924/25 год. Някои от приятелите не можеха да схванат свободата, която Учителят искаше да ни даде и мислеха, че това е слободия. Когато Учителят даваше тази задача, той я даваше ние вътрешно да се съсредоточим и вътрешно да преживеем това нещо. А пък сега както са разбрали другите така остава. И когато стана въпрос, че вече е свободия. В.К.: Вероятно искали са по-строг ред. Е.А.: Искали са строг ред, да. Искали са да въведат дисциплина, ама такава светска дисциплина. В.К.: Военна. Е.А.: Военна дисциплина, да. И когато идва този ден да поставят този въпрос възрастните приятели, то Учителят не идва на клас и праща това писмо. „Когато Любовта царува смут не става, когато Мъдростта управлява редът не се нарушава, когато Истината грее плодът цъфти и зрее". Сега можеш да си представиш разликата в убежденията на едните приятели и на другите. Учителят къде ни води, в един свят висок - „Когато Любовта царува", не ни води в свят земен. Добре, ама приятелите не са разбрали това нещо. И така. Те трябваше да глътнат нещо, което беше малко коравичко. Защото Учителят даваше свобода, за да се развиваме, а не да се ограничаваме. И да се развиваме всеки както може и със способностите с които можем и така да вървиме напред. Когато тяхното становище беше много по-земно. Много по-ограничено. И затова сега, когато Любовта царува, ами това е един вечен принцип на Любовта. В.К.: И така вие се преместихте от ул. „Оборище" 14 и отивате на Изгрева. Е.А.: Как? В.К.: Отивате на Изгрева. Е.А.: Не, на Изгрева още по-късно отидохме. Учителят всичко правеше, знаеш ли така и все пак приятелите, които бяха повдигнали този въпрос за дисциплината, за организирана дисциплина, млъкнаха. Сега може да им е било горчивичко, ама мисля, че които разбраха, разбраха какво иска Учителя. В.К.: фактически заселването на Изгрева кога започна? Е.А.: Заселването на Изгрева започна, казвам ти от Методи и от тези приятели нали на палатка живеят там, защото са студенти и защото няма къде да живеят. В.К.: Ясно. Ето тука виждаме снимка на едно поле с палатки. Е.А.: Да, събор е било. В.К.: Това е вече събор. Е.А.: Събор е било, защото толкоз много палатки е имало само за събора. В.К.: Да, виждаме угар. Е.А.: Да. В.К.: Значи това е първия събор 1926 год. на Изгрева. Е.А.: Да -1926 год. В.К.: Сграда не е имало. Те са на поляната седят. Е.А.: Ей тука е това. В 1926 год. е това. В.К.: Изобщо сгради не е имало. Е.А.: Ама виж, тука е голата поляна. В.К.: Те прави са и тука ги виждаме. Е.А.: Учителят говори. В.К.: Да, Учителят говори. Ето тука ги виждаме седнали и прави. Е.А.: Да, 1926 год. е това. В.К.: Тука са седнали на тази снимка. Е.А.: А не, това е друга година. В.К.: Това е друга година. То виждаме, че има и сгради. Е.А.: Моля? В.К.: Това са първите събори. Е.А.: Това са първите събори. В.К.: Ето беседката на Учителя. Е.А.: Да, да където говори. В.К.: И това са първите събори 1926 год. Е.А.: Първият събор. В.К.: После първо се построява какво, приемната на Учителя ли? Е.А.: След събора, имам един много хубав образ, ще ти го разкажа: След събора, вече всички си отидоха, от провинцията, които са и бяха дошли на Изгрева. За събора се донесоха всички пособия от Търново за гостите, за Братството. Нали трябва готвене - обяд, закуска, вечеря, понеже общо беше. Винаги на съборните дни всички ядяхме едно и също. В.К.: Значи всички неща от Търново се донесоха тук. Е.А.: Всичко, което беше необходимо. Но понеже много бързо стана, Учителят изведнъж каза: „Съборът ще бъде в София". В.К.: След като свърши събора те си отидоха и кои останаха? Е.А.: Ние, за нас стенографките имаше една палатка без покрив, без нищо, само един навес оставен, че като вали дъжд да не ни мокри книгите на стенографите, това беше. В.К.: Това беше 1926 год. И после отидоха си приятелите? Е.А.: Отидоха си в провинцията, всичките както всякъде защото всеки, който беше от какъвто град, обичаха да си отидат в градовете. В.К.: Кога започна да се строи салона? Е.А.: Кой салон, братския на Изгрева? Веднага след събора чичо Петко Епитропов застава, така една група бяхме след като сме направили молитвата: „Братя и сестри, /той говореше носово/ елате да се съберем да направим молитва, че ще се строи Новият Ерусалим". В.К.: Интересно. Е.А.: Е, така го каза братът. Той беше вдъхновен човека и така го каза, че ще се строи новият Ерусалим. И веднага се почна. Основите бяха половин метър, моля ти се. Такъв беше салонът. Съвсем плитко, съвсем така, защото братята не бяха узряли, че тука живот ще има. Не им беше понятно, идеите, които Учителят ги носеше затова. И построиха приемната стая, да. Построиха я доста широка, където после дойде да живее брат Иван Жеков. Жеков като дойде, той дойде сам. Не дойде Йорданка - жена му. И цялата зима Учителят и Жеков прекараха заедно на Изгрева. Жеков като съм отивала все дялаше нещо, защото нищо не беше построено, освен една стена към север, дето беше салонът. Този малкият, обратно, който е така. Да. В.К.: Сега тука имаме няколко снимки, това са вече от събора вероятно. Е.А.: А това е голям събор. А, това е от 1927 год. събора. В.К.: Защото още прозорците ги няма, Учителят чете. Е.А.: Няма ги, да. В.К.: Сега тука е интересно, вижда се лозето тука отпред нали? Е.А.: Да, да. В.К.: В строеж. Това е вероятно събора. Ето тука вече виждаме палатките, навеси, в далечината се вижда салонът, който няма още прозорци. Е.А.: Няма прозорци, да. Това е съборът 1927 год., да. Не е друг събор. В.К.: Сега тука виждаме друг събор. Как са насядали нали? Е.А.: А тука е обед някакъв. В.К.: Тука пише: На чай - 1927 год. Е.А.: Е, да. В.К.: Много хора са се събирали. Е.А.: Много хора. Ама не, виж какво, още когато бяхме на ул. „Опълченска" 66 салончето се пълнеше. Нямаше място. Аз съм стояла в градината. И другите са стояли в градината, защото място няма, всичко е заето. В коридорите, всичко е заето. Имаше един подем у приятелите, един интерес. Да ти кажа правото ние дойдохме една голяма група млади хора до почти групата на Младежкия клас. В.К.: И от изведнъж идват всички. Е.А.: Не знам как стана. И така стана, че Младежкият клас се събра. И знаеш ли, че бяхме 50 души? И Учителят решиха да бъдат само петдесет. После този Тахчиев остана в друг клас, а пък този за братята от Общия клас беше на ул. „Оборище" 14. Младежкият клас ставаше у сестра Маркова. Две години сме ходили при Маркова. Младежкият клас, докато се построи салона на ул. „Оборище" 14, да. В.К.: Сега тука виждаме снимки пак от първите години, това са събори. На съборите виждаме пейки, чакат нали пред приемната на Учителя. Това са събори на Изгрева. Е.А.: На Изгрева. В.К.: Тук се събираха много голямо количество хора. Е.А.: Много. Но виж какво, ние в Търново бяхме 1000 души. И в София бяхме 1000 души. Хиляда души идваха на събора като нищо. В.К.: Сега тук искам да Ви покажа, това е вече снимка на Изгрева нали. Показвам някои снимки. Това е приемната, която първо са е строила. Е.А.: Това е приемната, а това тук е килерът, в който д-р Жеков живя цяла година. В.К.: Тука виждаме един слънчоглед. Е.А.: Слънчоглед, да, но то е по-късно нещо. В.К.: Това са празни пейки пред салона. Е.А.: Е, да, но нищо не е това. Това е първият строеж на салона. Ето виж това за кухнята трябва да е това. В.К.: Това е кухнята. Ето виждаме една снимка от първите години, виждаме тука лозе нали. Е.А.: Е, да. В.К.: Ето Го Учителят пред приемната застанал. Сега този навес, който е бил на поляната на Изгрева. Е.А.: Този навес го имахме винаги. Той беше за дъжд. Когато завали дъжд и не можем да стоим на открито и той си беше така направен и после хора, които идваха тук да си починат, да поседят и това са все така приятелите. В.К.: Значи това е приемната. След като се построи салонът, приемната за какво се използваше? За приемна, така ли? Е.А.: Какво казваш? В.К.: Тази сграда малката, тя е направена за Учителя, но след като се построява, В.К.: Виж сега, до тука беше салонът. В.К.: Ето го тука салонът. Тука е приемната нали? Е.А.: Да, ама. В.К.: Ето хубаво се вижда. Е.А.: Хубаво се вижда, да. В.К.: И Учителят тука и от другата страна е салонът. Е.А.: Да и още няма туй, което над салона, дето го построиха. В.К.: После, когато се построява салонът, приемната за какво се използва? Приемна ли? Е.А.: Приемна беше, ама в нея Учителят живееше. Отначало. После, когато направиха големия салон, тогава Той се премести горе. В.К.: Той вече се премести горе. Е.А.: Да, дотогава Той си живееше в приемната. Знаеш ли, че Той предпочиташе да живее на Изгрева, когато остана с д-р Жеков. Само двамата. В.К.: Сега искам да ви питам: Тук имаше един снимки от вътрешността на салона? Е.А.: А това е вече от класа. От класът е това. В.К.: Това е самият салон. Е.А.: Да, и даже тука е и разширението на салона. Щото по-рано салонът беше дотук. А след като Учителят се качи на Рила след побоя 1936 год., тогава разшириха салона направиха сцената. Това е от сцената. В.К.: Значи сцената я направиха, за да може да свирят музикантите. Е.А.: Ами защото вече имахме, оркестър едно нещо, че имаше хор, който изнасяше концерти. В.К.: Изпълняваха различни неща. Е.А.: Да. В.К.: Тук виждаме една хубава снимка на Учителя. Е.А.: А много хубава снимка е тя. В.К.: Значи това е приемната, тука е вече салонът. Е.А.: Ама вече това е високо. Това е и това построено. В.К.: Вече е построена горната част. Е.А.: Да, горната част. Салонът беше, ето виждаш го как е. А от тука, това е, изток ли, запад ли, коя страна. Да, ето. В.К.: Значи отначало бил дотука, после се построява Горницата на Учителя. Е.А.: Това е стаята на Учителя, горната стая, където Той спеше. А тука е разширението на салона. То беше знаеш в коя година - 1936, когато биха Учителя. В.К.: Тогава направиха разширението на салона. Е.А.: Да, тогава. Е.А.: Ние със Савка отиваме на Изгрева. То беше още първата година, когато Учителят само живееше там. Бяхме така доста закъсняли, Учителят ни покани да ни гости, беше си сам го приготвил компот от дюли, защото есен беше. Не знам какъв компот беше, но ни е незабравим. Какво беше сложил Учителят, какви влияния, какво нещо беше не мога да ти кажа, но цял живот ще го помня. Толкова беше хубав. По една чиния ни даде, изядохме си компотите и после не иска да ни пусне сами, ние искахме да си тръгнем със Савка двете. „Добре" - ни каза. „Почакайте!". Извика един брат да ни съпроводи до града. Не ни пусна сами. Аз казвам: „Ама Учителю, ние сме две няма защо, не ни е страх". Той нищо не ми каза, но не ни остави да тръгнем сами. В.К.: Сега тук виждаме първите заселници нали, бараките виждате. Е.А.: Е, да. В.К.: Това са бараките. Всеки си прави както може, каквото може с подръчни средства. Е.А.: Виж сега, Учителят каза, всичките, които могат да си купуват места, да купят. Но по-малко от декар да не купуват. Само, че д-р Жеков и Лулчев не послушаха това нещо. Лулчев казваше: „Ами те са бедни хора, не могат да си купят толкова място". Пък какво е казвал Жеков не знам. И той сигурно нещо е изфилософствувал така и те двамата направиха нещо, от което Учителят не беше доволен, защото Той искаше големи места и простор. Планът на Учителят беше такъв. А да ти кажа, че преди това Учителят, Братството закупи много места около салона. Когато вече се заселихме там, Братството имаше, дето беше салонът, големият салон, то беше място на един брат, той го отстъпи ли, купиха ли го не го знам, след това имаше други места, така, че Братството имаше вече простор, имаше възможности. В.К.: фактически са имали пари, но са смятали за неуместно да вземат по-големи места. Е.А.: Не, искали са да услужат на по-бедните братя. Искали това, и те да могат да дойдат. Пък всъщност попречиха на плана на Учителя. Е да, но Учителят не искаше така да бъде разкъсано мястото. В.К.:Те го разкъсаха. Е.А.: И после вече беше късно, и после не можа да се събере. В.К.: След като се разпокъсат местата, след като се заселят и построят бараки, не може да се направи нищо. Е.А.: Не може да се събере после. В.К.: Сега това беше едната задача: половин килограм череши на Изгрева. Втората задача беше с извора на Диана Бад. Е.А.: А, Диана Бад ли? А, да беше с чешмичката на Диана Бад. След като се качихме на Изгрева да живеем. В.К.: Да, след като се качихте на Изгрева започна задачата с извора на Диана Бад. Е.А.: Учителят търсеше място с изворче. И това изворче беше в Диана Бад. То беше едно много малко изворче, но като го поразкопаха като го така облагородиха, растения туриха наоколо, стана много хубаво място. И ние почнахме да си наливаме вода от него изворче. Идвахме си там и тогава Той даде задачата за водите, за стомничките. И Той тогава Учителят даде задача на сестра Маркова. Сестра Маркова беше много болна дошла и като поживя малко на Изгрева, поокопити се и Учителя й каза: „Сестра, ще вземеш една стомничка много малка - 2 кила, и всеки ден ще си отиваш на изворчето, ще си напълниш стомничката и ще се върнеш". И тя това го прави. И оздравя. И след това работи, преведе много книги от беседите. В.К.: На фрeнски. Сега тука виждаме Изгрева и Диана Бад на тия снимки. Е.А.: Да. В.К.: Със стомни, една голяма група. Е.А.: Да, да е там вижте е това беше Диана Бад. Това беше Диана Бад. Но брат, последната година, когато бяхме вече тука, виждаш ли колко хора е това. В.К.: Значи тука виждаме голяма група. Е.А.: Голяма група приятели идват със стомните. В.К.: Стомните са на земята, а те са застанали в различни положения, седнали и прави. И накрая колко време просъществува? Е.А.: Накрая, когато почнаха да ограждат Ловния парк, тогава сложиха телена ограда. Ела да ти покажа, както изворчето тука, пресекоха това пространство. В.К.: Изворчето пресякоха и направиха оградата. Е.А.: На половината на изворчето. В.К.: И това го направиха нарочно. Е.А.: Разбира се. Злонамерено. Аз още тогава го казах: „Това е злонамерено". В.К.: За да го разрушат. Е.А.: Е, разрушиха го, но знаеш ли, че един брат ми казваше, че много средства са похарчили за изворчето, за да го направят годно да стане чешма. В.К.: Естествено, то е голям извор. Както глeдам отпред има плочи, има подпорна стена към брега. Е.А.: Ама той беше много красиво нещо. Хубаво беше. В.К.: Ама аз виждам колко много хора са събрани, това означава средства. Е.А.: Ама разбира се, да. В.К.: Целият Изгрев прави тази задача. Носи със стомни вода от извора. Колко години продължи тази задача с изворчето? Е.А.: Е, когато направиха Ловния парк тогава спряхме да ходим. Не мога да ти кажа. В.К.: Коя година? Е.А.: За годините мъчно ми е да помня, да. И Учителят когато дойде, видя, аз се случих там, нищо не каза, но повече не стъпи там, щото видя какво е направено. И не стъпи на изворчето. В.К.: Това е втората задача, която правихте. Третата задача е на „Паша бунар". Е.А.: „Паша бунар". В.К.: Вие сега за „Паша бунар" откъде тръгвахте? От София ли, от ул. „Опълченска"? Е.А.: А, не от „Опълченска". Тръгвахме от един кладенец дето ти казвах, който е с големи, дълги стълбове с кобилица, да и кофата влиза в бунара. В.К.: Татарски бунар. Е.А.: Добре, такъв бунар беше. И ние при този бунар през цялото време ни бяха срещите, там ставаха. В.К.: Това къде беше, към Драгалевци ли беше? Е.А.: То беше над Драгалевци, на билото, на най-широката част на това. В.К.: И как се качваше това място и там ви беше срещата, така ли? Е.А.: Срещите за тръгване бяха там. Къде ще се срещнеме, казвахме на името на бунара. В.К.: На „Паша бунар". Е.А.: Не, „Паша бунар". „Паша бунар" е горе, изворче под Резньовете. В.К.: Добре, вий там се събирахте при кладенеца с кобилицата и кофата - Татарския бунар, и тръгвате. Е.А.: И тръгваме. В.К.: Кои дни беше? Е.А.: Неделята, която тръгваме беше неделя. И Димитровден, помня и денят даже - 1920 год. Димитровден беше, качихме се хубаво така спокойно, аз и миналия път ти казах, че ние с радост се събирахме, но брат, не всички, не бяхме единни много, не бяхме много единни. И ще ти кажа, че когато стана дума за пътя за „Паша бунар", когато стигнахме до реката там нали се отделя към Драгалевци реката, отива на изток, а пък „Паша бунар" е от дясната страна и никой не знаеше мястото, защото се чуваха само приказки. Учителят пита: „Кой е ходил, кой е ходил?" Един каже нещо, друг друго и Учителят знаеш ли какво направи? Тръгна отведнъж право нагоре, туй много силно впечатление ми направи. Отведнъж нищо не каза, тръгна по стръмнината и всички по него тръгнахме, кой как може. В.К.: За „Паша бунар". Е.А.: За „Паша бунар", да. И така катерихме се, спирахме, почивахме както винаги е бивало и така след доста катерене, защото то е високо горе, ако го знаеш къде е. Знаеш ли къде е това „Паша бунар"? То е под Резена. Някъде нататък е, да. И Той казва, че е най-студеното изворче в София и България - 2 градуса. Значи водата сигурно много от дълбоко някъде излиза, от какви пластове не знам, но Учителят видя, че мястото не е хубаво, изворчето е малко на едно тясно място, където да седнеме и се пръснахме по цялата поляна, че няма простор. И затова на другата екскурзия Той тръгна определено наляво. Нали знаеш като се качваме на Витоша отиваме или наляво, или надясно. „Паша бунар" е надясно. Учителят взе по платото и там почна да търси място за извор. И там като ходехме стигнахме до рекичката, до нашия бивак, който е сега. Учителят, когато вече обходи това място, е то беше тогава победно, по така. В.К.: Бедна растителност, като ливади. Е.А.: Да нямаше никак, но Учителят го хареса защото има южно изложение, гледката беше нали, скалите са така. В.К.: Сега това е мястото за бивака. Е.А.: На бивака, да. И на него място си остана бивака и досега. В.К.: Значи това е задачата с „Паша бунар", да. Е.А.: То беше екскурзия, не беше задача. Задача беше това, тръгването до Вълчата скала. Учителят каза: „Ще ви дам една задача: всеки един от вас ще се приготви, ще тръгне в 12 часа през нощта точно от къщи сам, няма да се спира никъде, няма да говори с никого и ще отиде до Вълчата скала. Ще носи филия с хляб и ако го залаят кучета да им я хвърли". А Вълчата скала е точно над бивака. Нали знаеш къде е? И тази задача ни даде Учителят. В.К.: Сега вие тръгнахте рано сутринта или вечерта приспивате на бивака, така ли? Е.А.: Не, чакай, ние приспиването го правихме, когато беше в няколко дни, празници когато бяха. Това трябва да го разгранича. В.К.: Значи първата задача беше да се тръгне в 12 часа през нощта за Вълчата скала от София. Така. Втората беше за свещите. Е.А.: Втората задача беше, всеки един от нас да върви със запалена свещ през нощта. Ама чакай, за свещите беше защото ние тръгвахме посреднощ от нашия бивак. Защото виж сега как беше. Имаше два празника. Единият неделя, а другият „Св. Дух". В неделята в два часа през деня Учителят казваше: „Ще тръгнеме да отидеме на бивака, там ще си починем и ще се качим пак на Вълчата скала, като всеки да си вземе по една свещ". И като ставаше на бивака към полунощ, ставахме, отивахме нагоре близо до, дето е сега шосето. Щото там пътят беше по-равен, нали така. И се нареждахме на една редица дълга. Затуй доста приятели идваха. И когато беше задачата за свещта, наредихме се така на редица и всеки тръгна и си пазеше свещта, да. По възможност да не гасне, но ако духнеше някога. Не духаше тогава много голям вятър, което беше хубаво, радостно ни беше, че не ни гасне свещта. В.К.: И вървите по посока. Е.А.: Към Вълчата скала. Като стигнеме там, понеже тръгвахме, нали вече е късно. Докато се тръгне, то не е разстоянието голямо, но бавно е когато много хора се вреждат, нали, докато се съберат, като се тръгне, един поток от хора, мъчно е да се движи на такива тесни места, каквито бяха те. В.К.: Значи това е задачата със свещите. Сега, после има една друга задача до Вълчата скала: подреждане и всеки вървял така както бил подреден. Е.А.: Не, всеки върви пред себе си. Ако срещне камък, храст прескача, но да не се отбива от пътя. Посоката да държи. Това беше пак задача. В.К.: После вие сте имали и друга задача от Вълчата скала сте се нареждали в една редица и всеки така е вървял за смяна на краката. Е.А.: Това не е на Вълчата скала. Това е по шосето. В.К.: На връщане или на отиване? Е.А.: На отиване. Учителят каза да се наредим по трима, на групички в триъгълник така. И всеки, който как се намери тръгваме и ние като минахме така около четвърт час така с този начин на вървеж. Първият от триъгълника се сменява, единият отляво, отзад отива отпред, върхът отива назад, с втория отдясно отива наляво и се сменят. Е.А.: Е да така, сменят местата си само. В.К.: Сега фактически това е един триъгълник опънат напред. Този, който е на върха отива назад, а пък оня който е отзад отива напред, да. фактически това е смяна на местата. Е.А.: На местата, да. В.К.: А-а сега вече разбрах. Е.А.: Разбра ли? В.К.: Става вече смяна на местата. Е.А.: Да, да. В.К.: И то е за това тука нали се казва, че който е главата нали, да върви напред главата. Вървят така и първият сменя краката, десният отива назад. А тоя, който върви отзад, той прави така и оня идва вече на неговото място и става върха. И така се сменят. А-а сега вече разбрах. Е.А.: Това е. В.К.: Това е един триъгълник, който върха винаги трябва да бъде отпред, а те си сменят местата. Е.А.: Да, да. В.К.: И от върховете на триъгълника като например А,В,С. Тогава С, което е върха отива на мястото на В. В отива на мястото на А. А отива на мястото на С. Е.А.: Виж сега аз съм го описала това тука и сега дали трябва, по-мъчно ще го прочета, ще ти го прочета другия път като дойдеш описанието, което съм го написала, да, защото аз съм го описала. В.К.: Сега другата задача беше, да се полее един камък на Рила, на Мусала. Е.А.: На Мусала, не на върха, а долу при езерото. При езерото. Ние бяхме на Мусала, но това беше към двайсет и коя година беше, някъде към средата на нашето отиване на Рила. Не първите години съвсем. И то бе един хубав, слънчев ден, ама ясен, много хубав. И Учителят каза, че ще останем на лагера, долу при езерата, щото ние стояхме на лагера по една седмица, без подслон, без нищо. Когато ни валя дъждът стоим на дъжда. В.К.: Поливането на камъка. Е.А.: С Учителят направихме молитвата, направихме всичко, задачите, които ги правим сутрин. Сигурно и Паневритмия може да сме правили, не помня, не мога да кажа, но когато има място сме правили Паневритмия. Но когато няма, не сме. И когато свършихме тези задачи Учителят каза: „Нека всеки един от вас да си избере, който камък иска тука от мястото и да го полее десет пъти. Ще вземе вода от реката с някакъв съд и ще полее камъка." Това беше задачата, която я даде Учителят за поливането на камъка. Сега мен не ми беше много ясно защо го даде Учителят, но Той знаеше защо го дава. Например Олга Славчева каза, че тя като отишла, не била внимателна и не бил чист камъка, та трябвало да го полее, за да го умие. Сега аз, като отидох намерих един плосък камък, широк беше така, хареса ми и него поливах, десет пъти. Отиваш на изворчето, поливаш, отиваш, поливаш. А и двамата братя Пеню Ганев и един брат имахме от северна България, как му беше името? В.К.: Както да е. Е.А.: Той и Пеню решават да поливат един камък на Мусала. Да слизат до езерото и да се качват десет пъти през деня. И като почнаха от сутринта, чак до вечерта, целият ден горе-долу, горе-долу, че Учителят им прати по едно време. В.К.: Ядене. Е.А.: Те не взели си ядене, а само да пият вода, топла вода да пият, щото много беше така тежко. Ами десет пъти да се качваш от основата на Мусала до Мусала, то не е лесно. В.К.: То фактически е било някъде в подножието на езерото. Е.А.: „Окото". От „Окото" нагоре. В.К.: Там са поливали камъка. Е.А.: Камъка го поливаха горе. В.К.: Горе на Мусала са го поливали. Е.А.: Горе на Мусала са го поливали. Е.А.: На Мусала, разбира се. Носеха вода. В.К.: То е под самия връх Мусала, там на поляната. Е.А.: Е не знам точно къде е било, аз не съм се качвала щото, да. Това са фактически задачите. В.К.: А друга една задача е било, когато са носели стомни от Изгрева до бивака. Е.А.: А-а, да, да. Знаеш ли, че аз забравих за тая задача?. А пък аз имам много преживявания с нея. Ще ти разкажа. Сещам се за нея. Учителят държа една много дълга беседа на Изгрева. И каза: „Утре ще отидеме на Витоша!" Чакай сега, я ми припомни още нещо? В.К.: Тая е задачата, когато от Изгрева отивате на бивака и трябва да носите една стомна. Вие носите една стомна, но вашата стомна била пукната, обаче вие не сте знаели и когато отидохте на бивака водата изтича. Е.А.: Когато отидох на бивака, аз не погледнах стомната. В раницата я сложих и тръгвам. Смятам, че всичко е в ред. Но, когато отидох, Учителят даде ми стомната си и аз му поисках да Му налея пълна стомната и като я взех, рекох чакай да си напълня и мойта стомна. Дадох я на Учителя, Той поиска да Му се напълни стомната. И аз като я дадох, като наливам мойта от чешмата, стомната се празни. Наливам вода, стомната се празни. Бе каква е рекох тая работа? Като погледнах една такава дупка на дъното. Значи не е била стомната нещо както трябва, да. Много ме жегна, рекох пък как можа, толкова народ тука 500 души братя и сестри да си носят вода от бивака, пък мойта стомна да бъде спукана. И го взех като лош знак. Ами сега все пак отивам при Учителя и казвам: „Учителю, знаете ли тъй и тъй моята стомна, аз не съм видяла, стомната тече". Той така стана много строг, сериозен и ми направи строга забележка. Право, аз трябваше да си прегледам стомната. И аз Му казвам: „Учителю, днес е неделя, ако е делник, аз ще слеза, ще купя една стомна и пак ще дойда". Щото аз бях здраво момиче. За мен да се кача на бивака не беше проблем. И като ме видя Учителят, че съм готова да сляза, извади един ключ от джоба си „Ето, ще отидеш в долната стая, там има една стомничка еди къде си, ще излееш водата на тревата и ще се качиш, аз ще те чакам, докато дойдеш". Сега, за мене това беше един много голям урок. Едно, че аз не съм била внимателна и друго помощта на Учителя. Щото аз казах: „Ще позволите ли да взема Вашия чайник, за да не се върна с празна стомна?" Да не съм без вода. „Не!" - казва. Значи ме отсече оттам. И тогава аз тичешком слязох мисля, че за час и нещо отидох, от бивака през цялото шосе до Изгрева. Понеже бях така якичко момиче и можех да тичам. И без почивка взех стомната, а другите приятели, които по списък трябваше да вървят наредени още чакат. В.К.: Ама напълнили си стомните и тръгват, нали през интервал. Е.А.: Който е свършил. На кой, на кого му е дошъл реда. По ред беше. А на мен се падна още вечерта не знам към колко часа беше. В.К.: Да напълните стомните и да се върнете. Един след друг ли вървяхте? Е.А.: Не, свободно беше вървенето. В.К.: Аз не мога да разбера защо е имало номера. Е.А.: За ред беше. За ред. Защото как ще тръгнат от София всичките. Нещо имаше задача през интервал от 5 мин. се тръгваше. Чакай, ако си спомня нещо ще ти кажа после. Имаше нещо. Той даде тази задача във връзка с това да се качиме там. В.К.: Имало е една друга задача да се тръгне от Изгрева по часовник. Е.А.: Коя задача. Тя е затова за 12 часа когато е през нощта. Тя е друга задача. Това е било до Вълчата скала. В.К.: От София по часовник. И вие напълнихте си стомничката, която втори път донесохте на Изгрева и си тръгнахте обратно. Е.А.: Аз още не бяха свършили, щото имаше някакъв ред. През колко време ли беше, защо беше така виж това съм пропуснала. Не си спомням. Ще гледам да си припомня. И като тръгнах аз, много бързо вървях надолу-нагоре към бивака и като стигам там над мястото, сега гдето са чешмите, Савка каза: „Еленке, Учителят те чака". Тя слиза с напълнена стомна пък ми казва на мене „Еленке, Учителят те чака". А аз бях решила да седна да си почина, защото слязох, върнах се по цялото шосе тичешком, бях изморена и да си почина малко там. Рекох, почивката не е дадена и веднага тръгнах. Учителят ме чакаше, дадох му ключа, показах му стомната от Неговата стая и я напълних с вода. Така привърши тази задача сполучливо за мен.

176. ПОСЛЕДНИТЕ ЕКСКУРЗИИ Вергилий Кръстев: Чета от бележника си. При последната екскурзия на Учителя до хижа „Еделвайс" бяхме сто души, август 1944 год. Учителят държа беседи. Вие сте дешифрирали с брат Боев, така ли? Елена Андреева: Да. В.К.: Кой дешифрира там „Завета на Любовта" - I, II и III том. Е.А.: Ами аз ги дешифрирах. В.К.: Чета от бележника си: На следващият ден Учителят пита: „Кой ще чете?" Боев казва: „Аз ще чета". Учителят казва: „За любовта така не се чете". Е.А.: Не беше така бе. Учителят държа беседата. И каза: „Утре ще Ми я прочетете". Аз я дешифрирах. Аз казах: „Брат Боев, Вие ли ще четете, аз ли да чета?" Аз когато четях много хора слушаха, щото аз чета и брат Боев си допълва където има нещо да допълни. И той пожела сам да чете брат Боев. Той иначе така искаше. Ревностен беше. Аз не съм такава, когато може и както може. И тогава той като чете и Учителят каза: „Така не се чете Слово!" Той намери начина на говоренето на брат Боев неподходящ и не одобри. Не че упрекна в друго нещо, но тонът, нали знаеш какъв бе гръмогласен гласът му. В.К.: Гръмогласен. Е.А.: Гръмогласен, да беше брат Боев. Еленке - така ми викаше. В.К.: Ще подскочиш. Е.А.: Така ми викаше, когато идваше да си прави баните, където аз му правех кошарка, нали така и вода му носех, после да се облива. Аз, когато не съм била Славка му е помагала, мойта сега, която идва, моята леля ми е помагала, замествала ме е и за да му готвят и за да му помагат. Много гръмогласен беше. В.К.: Значи за любовта не се чете така? Е.А.: Даже една сестра ми каза: „Абе Еленке, ти пък много хубаво я прочете, защо не чете ти бе?" В.К.: Много пъти Учителят не държеше беседи, а даваше да четем друга лекция, която е била дадена. Е.А.: Говорена. Стара лекция. В.К.: Защо не ги четеше? Е.А.: Не, не идваше на беседа. Зает е бил. Или е бил както съм ти казвала в другия свят излъчен или някаква работа е имал, която не Му дава свободата да говори. Не знам за какво, това не мога да кажа, но иначе редовно е идвал. Но това не е било много често. В.К.: Колко пъти? Е.А.: Най-много в годината, един път и два пъти, и три пъти може да се случи. Да в годината. В.К.: И тези лекции липсват. Е.А.: Не, нищо не липсва. Как ще липсва. Защо ще липсва? Ами нали дешифрираме. В.К.: Не, ама този ден Той не чете лекция. Е.А.: Този ден няма беседа. Щото само в определени дни бяха беседите. В.К.: Добре, но Той като не дойде на беседа? Е.А.: Повтаря се беседата. Другата беседа, Която е по ред. Някоя беседа се чете. В.К.: Избират някой да чете. Е.А.: Е там бяха ръководството, те определяха кой да чете. В.К.: Не, става въпрос нали има списъци на коя дата Учителят е чел и коя беседа. Е.А.: А не, не сме правили такъв списък. Аз съм направила такъв списък, когато започнах да проверявам и да уточнявам беседите. Аз такъв списък имам, но къде го тури Борис Николов не знам. На всичките печатани беседи съм предала заглавие на беседата, не съдържание и поред заглавие по списък. Името на беседата и това, всичките. Борис не ми ги предаде никога обратно. Сега казвам факти. В.К.: Този пълен каталог на беседите от началото до края. Е.А.: Аз направих такъв каталог на цялото Слово на Учителя, но те ми го взеха. Сега, ако един ден, ако са запазени тези неща, които са ми взели, аз ще мога да взема каталога. Защото аз мога и сега да направя каталог, но трябва да имам всички беседи под ръка. Трябва да имам всички. Аз и сега мога да направя каталог. И аз имам един каталог, но не са пълни. А онзи беше пълен. В.К.: Онзи, който го взеха при обиска? Е.А.: Всичко. Дата на говорене, къде е говорено в кой том е записана, печатана или непечатана, всички данни. Всички данни за беседата така, така съм ги приготвила, тези които съм дала. Виж в това отношение аз от страх съм го правила това. Защото Учителят ще провери и ако не съм точна, аз излизам виновна. Не съм го направила толкова само от съзнание. Искала съм да бъда абсолютно точна затова. В.К.: Значи тая работа е свършена. Сега друго пак във времето на Мърчаево в хижа „Брокс" на 28.VIII.1944 год., а по-късно се отива на хижа „Еделвайс" 100 човека. Значи това са последните екскурзии на Учителя. Е.А.: Последни екскурзии с Учителя. На хижа „Брокс" беше последната. В.К.: На 28 август 1944 год. А после се отива на хижа „Еделвайс" 100 човека. Пуснаха радио и Катя Грива игра ръченица на Учителя. Е.А.: Да. Ръченица игра. Да, Катето. В.К.: Откъде бе радиото? Е.А.: На самата хижа имаше. Ами ръченица свириха и Катето игра. Ама виж какво, Катето беше човек, който е неповторим. Има хора, които са точно определени, а Катя беше един човек и личен, ама и безличен. Ако можеш да го разбереш това във вътрешния смисъл на думата. Тя беше предана за всичко на Учителя и много се държеше за Учителя. Всичко, но не нейната личност да изпъкне, това Катя го имаше. В.К.: Добре, аз пак искам да се върна на един случай. Разказваха ми, че през ония години няколко души Катя Грива, Теофана Савова и др. непрекъснато се въртят около Учителя, стоят цял ден там пред вратата Му и не ходят да работят. Учителят например на Катя Грива лично казал: „Шест месеца да те няма тука". Този въпрос, така наречените „слънчогледи" са им казвали, съм го чувал, как стои този въпрос?. Е.А.: Виж какво ще ти кажа, колко години бяха преди Учителя да си замине, Учителят казва на Катя да отиде учителка, както на мене каза, защото Той е знаел, че ще си отиде и че Катя ще остане без всякакви доходи. А една пенсия на един учител ще осигури хляба. Това направи Учителят с Катя. Тя не искаше да слуша и Той и каза: „Ще отидеш у Паша Теодорова и няма да дойдеш при Мене докато не си вземеш диплома". В.К.: Какво диплома? Е.А.: Не бе, за гимназия. Завършена гимназия, защото тя беше завършила в Италия в Музикална академия и на българска основа нямаше документ за завършена гимназия. Сега, ама Той го направи от грижа за нея. В.К.: Тя после отиде при Паша? Е.А.: Отиде при Паша стоя там. И тя идваше на беседи, виждаше Учителя, ама не можеше да се срещне с Него. Той й каза, че няма да я приеме. И не я прие. Да, учи, завърши, взе си изпита и вече стана учителка. В.К.: И по този начин тя, колко години живя след Учителя? Беше учителка, пенсионира се, иначе какво ще прави. Е.А.: Да, разбира се. Това е за Катя. Виж сега за другите момичета. В.К.: Теофана Савова? Е.А.: Теофана Савова и досега е жива. Тя е 92 годишна. Аз не съм я виждала откакто сме се разделили. Тя така малко яде, такъв скромен човек е. В.К.: Така е построена. Е.А.: Е, по природа си е така. Сестра й умря от нещо. Тя се поду нещо в главата, ама какво имаше не знам. Някакво заболяване. Имаше сестра по-малка от нея. В.К.: Кои бяха, които непрекъснато стояха? Мен са ми казвали, че са ги наричали „Слънчогледите". Седят цял ден при Учителя, обърнати както слънчогледите към слънцето, не мърдат, цял ден седят и чакат. Е.А.: Почти цял ден го правеха. Аз лично се чудех, че могат да го правят и да издържат. Не, защото, но виж какво те друг строеж имат психично. Това са същества, които съзерцават. В.К.: Виждат аурата на Учителя и се хранят от нея. Е.А,: Да, това е. Катя ми е казвала: „Най-хубавите ми години ми бяха тогава". Катя ми е казвала. Значи получавали са нещо, брат. Те не са стояли така. В.К.: Знам, ясно. Е.А.: Учителят им е давал нещо. В.К.: Те отвътре се хранят. Е.А.: А хранили са се, да. Иначе как ще стоиш сега така. Аз не можех така да стоя. Например аз такова нещо не можех да направя. Щото казвам, е как ще стоя, нали трябва да работя. В.К.: Те бяха слънчогледите и се въртеха по хода на слънцето. Е.А.: Е, който е слънчоглед, ама аз не съм слънчоглед. Който е слънчоглед. Не съм била слънчоглед значи, това е. В.К.: Освен Катя, кои бяха още? Е.А.: Маргарита Мечева. В.К.: Тя има и сестра. Е.А.: Не, Маргарита Мечева беше и толкоз; три-четири бяха. В.К.: Сега друго нещо. Учителят казва за 1943 год. е женска година. Е.А.: Да. В.К.: И затова ще вземем една сестра да прочете една страница от едно томче. Учителят я накара да прочете. Е.А.: Аз я прочетох. В.К.: Как стои това точна. Я го разкажи! Е.А.: Нищо особено. Учителят казва: „Годината е женска 1943 год. Затова, ще дадем беседата да я прочете сестра". И Учителят ми подава томчето и аз прочетох беседата. В.К.: В 1943 год. какво се случи? Е.А.: Нищо особено. В 1943 год. имаше бомбардировки. Покрайнините на София бомбардираха. В.К.: Това е интересно. Учителят изпраща през лятната ваканция Катя Грива в града, в който работи, обратно. А тя току-що е дошла оттам за ваканцията. Учителят нарежда да отиде там. Тя се опъва и не иска: „Учителю, какво ще правя там? Нали всички са във ваканция?". Той само казва: „Ще заминеш!" Въртяла, сукала, но накрая нямало какво да прави и заминала. Е.А.: И отиде в Хасково. Нали Хасково? В.К.: Не, и заминала за Хасково. Е.А.: Мисля, че в Хасково беше. В.К.: Обаче там не срещнала никого, нищо необикновено не й се случило, била много огорчена, че напразно била път. Като се върнала и Учителят й казал: „Ти не знаеш какво със себе си отнесе и какво донесе". Е.А.: Да. В.К.: Катя замълчала, свила глава и се замислила. Е.А.: Да. В.К.: Какъв е случая? Е.А.: Не мога да ти кажа. Катя отива учителка. Учителят я праща. Ама какво е занесла знам ли аз? В.К.: Нещо вътрешно е занесла. Е.А.: Вътрешно разбира се. Вътрешно е занесла и вътрешно е донесла. В.К.: Да дойдеш след ваканция и да те върнат обратно там. Е.А.: Те са отношения не наши. Те са от по-друг свят вече. В.К.: Друго измерение. Е.А.: Ама от друг характер са. Е.А.: Когато аз казах, че такъв човек мога да обичам, разбирах ли какво казвам? Аз го забравих веднага. Ама после. Има неща, които са трудно доловими, разбираш ли. Ние ги долавяме, живеем ги и така ни преминава времето.

175. ЕКСКУРЗИИ ДО РИЛА Вергилий Кръстев: Сега искам да ми разкажете съобразно посочените от мене снимки, как се осъществяваха вашите летувания на Рила. Откога започнаха да замисляте, да запланувате тези неща през времето на Учителя? Елена Андреева: До 1929 год. не сме ходили на езерата. Ходехме на Рила, ама на Мусала и там сме ходили от 1922 до 1929 год. включително. В.К.: Това е за Мусала? Кое ви накара да ходите на 7-те езера? Кой ги откри, как стана? Е.А.: За 7-те Рилски езера, откривател е Симеон Симеонов. Предната година Симеонов е отишъл на екскурзия с няколко приятели и като видяли колко е красива гледката, колко е просторно мястото. Симеонов като се връща казва: „Учителя, догодина ще Ви водя на Рила, на езерата". Учителят се съгласи. И тръгнахме. След като изкарахме екскурзията на Мусала, след това отидохме на езерата. По-късно. Значи е било през август, когато отидохме на езерата. В.К.: Откъде минавахте? Е.А.: Най-напред минахме през Дупница. С влака, оттам с рейса, после с коне, багажите. Ама ние носехме лек багаж. То беше екскурзионно летуване. Първата година. В.К.: Като отидохте горе на Рила, какво носехте, с какво се наметвахте? Е.А.: Никакви наметала, никакви черги. Край огъня и толкоз. Край огъня и толкоз. Това е първата година. Аз лично бях с една дрешчица до тука, до колене. Нямах други неща. Топло време беше и млади хора бяхме. За възрастните може да е било по-тежко. За мен, аз не съм усетила тежести и мъчнотии, понеже бях така якичка първата година. Втората година пак отидохме. Ех пак по същият начин, отидохме група, но аз вече си бях ушила палатка. За Савка имаше палатка, за Паша. Ние двете с Паша имахме палатки, така, че вече имахме подслон. Не носехме много багаж разбира се, но все пак имахме условия да караме, да летуваме. Учителят също имаше палатка, палатката, която Му уших и се изкачвахме с коне от Сепарева баня. От 1929 год. почнахме да се качваме през Сепарева баня и Дупница, но по-късно на другата година се качвахме през Самоков. В.К.: Това коя година е? Е.А.: Мисля, че беше 1930 год. В.К.: От 1929 год. почвате да се качвате на езерата. Значи 1929 год. първата година през Сепарева баня, втората, третата година минавате вече през Самоков. Третата и четвъртата години не ходихме -1932/1933, защото казали, че много скъпо излизало. В.К.: Тогава вие отивате вече на Присоите. Е.А.: На Витоша две години ходихме, но Учителят след края на втората година каза: „Ама то разноските са и тука толкоз, защо ще ходиме на Витоша". И тогава въпросът се реши без последствия, всички решихме, че ще ходим на езерата. В.К.: И вече от 1934 год. започнахте на езерата. Е.А.: От 1934 год. по ред до 1939 год. В.К.: И вече започва войната и т.н. Е.А.: Не след това правехме екскурзии натам. В.К.: Но до 1939 год. бяха лагерите. След това вече екскурзии. Е.А.: Имаше хора, които отиваха с палатка, но Учителят не отиваше, защото шумкари /партизани/ имаше и за да няма неприятности с властта Учителят ги избягваше тези работи. В.К.: Сега друг един въпрос. Как се организираше летуването на Рила? Е.А.: Ами Учителят казваше кога ще тръгнем. И всеки тогава се приготовляваше. Правеше се списък на групите и всеки когато се е записал на уреченото време си тръгваме. В.К.: Багажа? Е.А.: Камион. Не камион, а рейс беше пазарил Славчо Печеников /Славянски/ и с този рейс носехме отзад багажа, а отпред хората. Стоварваха ни над Говедарци. И от Говедарци почвахме пеш. И вече се предвижвахме нататък. В.К.: Сега тука искам да ви покажа едни снимки от първите години. Тука ето виждам вие се товарите тука на камион. Е.А.: Е, ето ги, да. В.К.: Това са камионите, с които вие пътувате. Е.А.: С които сме се качвали, да. В.К.: Тука вече един, два, три камиона виждам, натоварили багажа, всичко. Да. И тая снимка интересно къде е? Е. А.: Към гората е. Към Чам Курия. Тука в тая част ние се качвахме на колите. В.К.: Сега тука една снимка виждаме камионите, тук вече стоварят. Това къде е някъде? Е.А.: Пак, все в тия области. В.К.: Значи това е към Чам Курия. Това е 1925 год. Тука виж какво пише. Ето на стенограмата. Прочети го. Е.А.: Първата екскурзия на Рила, Мусала - 1925 год. Ама а-а-а, кой я е направил? Кой я е направил тази снимка за първата екскурзия? В.К.: Ами не зная. Ето виж тука какво пише на стенографски: Първата екскурзия на Рила -1925 год. В.К.: Отдолу какво пише? Е.А.: Вижте сега. Значи имаме 1929 год. и 1930 год. на 7-те езера. След това две години нямаме Рила, защото казали, че е скъпо. Значи в 1925 год. тръгваме през Самоков. Първите коли през Самоков бяха, а първите отивания на 7-те езера бяха през Дупница. В.К.: Значи виж какво пише: 1925 год. Извозване на Рила. Е.А.: Да, да. В.К.: Това са същите снимки от същото време. В.К.: Сега тука виждаме няколко снимки, които са вероятно на Чам Курия. Е.А.: Това е, чакайте да ви кажа. В.К.: Защото виждате тука камионите. Е.А.: Да, да това са група приятели, които слизат. Е.А.: А ето го този полицая, да. В.К.: Ай тука са групи. Обаче интересно къде е това нещо. Е.А.: Това нещо е. В.К.: На Чам Курия ли е, на Боровец, защото са борове ниско, има сграда, това е вила. Важно е, че ние разрешихме въпроса, че тая снимка е на Горското училище. То е един много важен въпрос. Е.А.: Два пъти държа Учителят беседи там и вечер ги държа. Учителят беше поръчал всички, които искат да отидат на Рила в определен ден да дойдат и да се качим заедно. Ние не можахме да заварим Учителя по пътя, защото шофьорите закъсняха. Дойдоха вместо в 8 ч. дойдоха в 11 ч. А пък Учителят чакал до 10 ч. и нещо и тръгнали нагоре. А после ние, които останахме до края на гората да чакаме шофьорите да се наканят да ни занесат, накачихме се всичките в един камион и с много жар, вече закъснели, знаем, че Учителят ще се безпокои, че не сме дошли, какво е станало. И в Чам Курия той, шофьорът не знам какво направи, колата в един улей я вкара. Та всички така се наведохме, само не попадахме. Успяхме де се задържим. Ама и той може би беше изнервен, не знам какво беше, но така. Но както и да е, никой не пострада, нищо. Слязохме и всеки си тръгна по пътя. Разбира се и аз си тръгнах по моя път понеже чух, че Учителят е горе и аз рекох: „Аз ще ги стигна". На Чам Курия това, да. В.К.: Учителят къде беше през това време? Е.А.: Тръгнал бе на Мусала. В.К.: Кое бе общото за тези екскурзии на планината? Е.А.: Това бе част от живота на Школата. Той бе също Школа, както и на Изгрева. Където е Учителя там е Школата My. В.К.: Където е Словото Му, там е и Учителя. Амин.

174. НА ИЗГРЕВА БЯХА ОБРАЗИ ВСЕВЪЗМОЖНИ И НЕВЪЗМОЖНИ Вергилий Кръстев: Сега чета от бележките друг случай. На два пъти Учителят изпя „Отче наш". Тогава нямаше кой да я запише. Беше един мотив, една молитва към Бога. Кога беше това нещо? Какъв беше случаят? Елена Андреева: Абе дойдохме един път на клас и говореше по някакъв въпрос. Стана въпрос за „Добрата молитва" в течение на говора на Учителя, защото ние не водехме разговор. Той държеше беседа и говореше. И вдъхнови се и каза: „Ще ви изпея „Отче наш""- и я изпя от край до край. В.К.: Нямаше кой да я запише. Е.А.: Нямаше кой да я запише, нямаше магнетофони. В.К.: След това друг път пял ли я е? Е.А.: Още един път го направи пак на клас. В.К.: И какво представляваше тази песен като мелодия? Е.А.: Е малко приличаше така като на църковни мотиви, както е в „Отче наш", както я пеят в църквата, някои други мотиви бяха, не мога да ти кажа. Аз нямам музикално образование никак и съм сиромашка в музиката. В.К.: А иначе като усещане? Е.А.: Беше нещо много приятно. Нещо така пълнеше ми душата на мене. Така и сега имам спомен, че Учителят е изпял молитвата без да имам така нещо, да кажа повече. Но спомен за мелодията, за начина по който я изпя за това вдъхновено нещо, което и аз преживях. В.К.: Сега тия неща са спомен вече. В.К.: Когато Учителят изпя „Странник съм в този свят". Ами за тази песен. Е.А.: Бяхме на Бивака. Учителят беше седнал, така мисля, където си седеше към камъка. Нали имаше един камък, на който сядаше. И приказваше с приятелите и така, когато започна да пее, ние всички се приближихме да Го слушаме. Учителят пее. И изпя песента с такава дълбочина и чувство, с такова нещо, че разбираш ли, аз лично бях изтръпнала от напрежение. Не мога да кажа защо, но такова напрежение усетих от Учителя вътрешно, за да изрази, че е самотен, че няма никой, че не Го разбират, че почувствах една скръб за Учителя, една бедност за нас. В.К.: На тази песен е записан само текста. Е.А.: А, не мелодия има. Записана е. В.К.: Записана е. Аз също съм сиромах, не съм музикант. Е.А.: Виж, записана е. Аз песните си ги знам, тези които сме си ги пели в клас, но иначе не можех да се науча да свиря на инструмент. Имам друга служба - да стенографирам. В.К.: Ние говорихме за песента „Странник съм в този свят". Е.А.: За песента. В.К.: Значи тази песен е записана? Е.А.: Записана е, да и я знаят приятелите, научиха я и мнозина я знаят. В.К.: Чета: На Рила, обикновено към 4-5 часа след обед пиехме чай. Учителят идваше при нас, говореше с нас стенографките. Кога Той идваше? Е.А.: Учителят в тази година 1936 год., когато го удариха, ние бяхме на една площадка, на една плоскост с Него. Савка имаше една палатка близо до Учителя. А аз и Паша бяхме в моята палатка, заедно двете. Две легла имахме двете и бяхме заедно двете. Нямаше други хора при нас, тази година, защото Учителят не беше добре, имаше нужда от грижи. И Той прие това положение и аз в това време се грижех за храната на Учителя, готвех, приготовлявах всичко. Така се нареди, защото Савка не беше много сръчна, Паша - нали милата не беше добре. После аз бях здраво момиче, можех да правя много работи и затова го правех. Естествено, пък ми е било мило. Сега за мене Учителят не беше кой да е и затова. В.К.: Това бе в 1936 год. А иначе през другите години? Е.А.: След това Той се качи горе на по-високото, където е сега палатката My. В.К.: Обикновено към 4-5 часа Учителят пиеше чай. Е.А.: И в София пиеше чай. В.К.: Какъв чай пиеше? Е.А.: Китайски, английски. Хубави чайове пиеше. В.К.: По колко чая пиеше? Е.А.: Вечер не. Когато пиеше чай след обед, чай пиеше. Защото обядвал е и нали човек има нужда след това да поеме. В.К.: Сега този чай Той ли си го правеше или Му го поднасяха? Е.А.: Е виж на Рила поднасяхме го. А пък в София, Той си вареше чая. В.К.: Сега те Му донасяха приятелите чай от чужбина. Е.А.: Даже някога е казвал на приятели, които Му са близки, на които може да каже: „Пък вземете един хубав чай. Донесете един хубав чай". В.К.: Той сутрин какво закусваше? Е.А.: Сутрин закусваше най-често хляб, сирене или с кашкавал. Масло не съм Го видяла много да яде. Намазвал е, мазал е с масло. В.К.: Ядеше ли много? Е.А.: А-а не, никак. Много, много умерено ядеше, бавно ядеше и сладко ядеше. Разбираш ли? Така ядеше, като човек, който е гладен. Това ми е правило впечатление, че Той ядеше с Любов. Така, виждаш един човек, който яде така със сладост. Със сладост яде. В.К.: Това е сутрин. На обед? Е.А.: На обед - супа. Вечер беше от това. В.К.: Вечер, Той ли си правеше вечерята? Или Му поднасяха? Вечерно време как ставаше? Е.А.: Някога Му носеха. Много често Му носеха храни. Той не можеше да ги изяде и ги раздаваше. И Той веднъж пред мене каза: „Учителю, Учителю, ама Учителят не може да яде много". В.К.: Друг случай чета. Асен Арнаудов е четял на Учителя любовните си писма. Е как така? Е.А.: Има братя, които Учителя взимаха като баща. Доверяваха се на Учителя и Му четяха писмата си. В.К.: Учителят какво, слуша. Е.А.: Ами слуша и им даваше съвети. Ама те не загазваха тогава. Щото Той ще им каже такъв съвет. Асен ще каже: „Учителю, ще доведа момичето, пък Ти от прозореца ще го видиш за да ми кажеш после за него". В.К.: Значи такива случаи има. Той два пъти се е женил Асен Арнаудов. Е.А.: Два пъти, да. В.К.: И два пъти не сполучил. Е.А.: Е, защото не е трябвало да се жени. В.К.: Сега един друг случай, за нашия приятел Никола Антов. Антов ме удари пет пъти. Е.А.: Да. В.К.: Е, защо те би? Е.А.: Би ме с колец от палатка, на Изгрева, под къщата на Борис Николов. В.К.: Е, защо те бие, нещо беше говорила по негов адрес или нещо... Е.А.: Бях казала, той беше говорил за мене, че не знам какво, била съм не знам каква, пък аз казах: „Пък той ли ще ме критикува, който има две официални жени". И затова. Сега да си кажа правото. Точно. В.К.: И той чул сега, че има две официални жени. Е.А.: Не, защото официално имаше две жени. Една жена на Изгрева и една вкъщи. В.К.: Женен ли беше? Е.А.: За едната беше женен, а за другата, живееше с нея на Изгрева. В.К.: Големи работи стават на Изгрева. Значи две жени си има, една тука, една там. Е.А.: Да, бе брате. Не, понеже беше за мене говорил. Понеже нали имах тая връзка с Лулчев за тая връзка. Аз толкова данък съм платила, че поляната Учителят ми каза: „Кажи му на Лулчев да не се събират на поляната!" Много пъти ми е казвал, както ми каза за портретите. Много пъти ми е казал: „Кажи на Лулчев това, кажи на Лулчев онова". В.К.: Да не се събират. Е.А.: Да. В.К.: Значи беше недоволен? Е.А.: За несъбирането не ми казал, а да не се събират на братската поляна. А където искат другаде да се събират. Те се събираха в една къща, долу имаше една не полуструтена, но недовършена и там се събираха. В.К.: И колко години там караха? Е.А.: Ами доста години. В.К.: И какво беше отношението на другите приятели към тая група?. Е.А.: Отрицателно. В.К.: Значи гледаха, че Учителят търпи. Е.А.: Е търпи и те търпят. В.К.: А си идваха на Паневритмия, на всички неща. Е.А.: Идваха, да. Но Учителят не беше доволен от това, че в Неговата работа се месят, щото той взима Неговата работа. Той учи. В.К.: И Неговите хора. Е.А.: А и Неговите хора. От това не беше доволен Учителят. В.К.: След заминаването на Учителя имаш ли такива други опити? Е.А.: Не, нямаше. В.К.: В Школата да правят Школа. Е.А.: Не, нямаше. Е, имаше едни други така да си приказват, ама така както той го прави, не. Нямаше. Той го правеше малко така демонстративно. В.К.: Защо го правеше, да дразни Учителя или? Е.А.: Не знам. Не да дразни Учителя, но да се изяви, да се покаже, че е нещо. В.К.: Много трудна работа. Е.А.: Не, много ръбат човек беше. Ръбат. Така с много ръбове. Не е гладък. В.К.: Значи Вие от него знаехте, че има два дневника, един официален, а другият личен, за разговорите с Учителя. Който не се знае къде е. Преди години, когато излезе в списание „Отечество" част от дневника на Лулчев. Вие го четохте. И какво беше Вашето мнение по тоя въпрос? Като го четохте на времето? Помните ли? Е.А.: Абе имаше много неверни неща. Имаше пресилени работи, не беше така както аз го знам. В.К.: А той дали беше точен и верен с дневника му? Е.А.: А, това не мога да знам. В.К.: Защото по това време доста се говори по този дневник. Е.А.: Много, да. Сега на филм дневника излязъл. В.К.: Може да е излязъл, но аз не съм го виждал. Абе друго е интересно, че той си пише дневник. Заради този дневник си заминава, го осъждат. Е.А.: Да. В.К.: Пише си дневника, за този дневник го осъждат. Помня Невена Неделчева разправяше един случай. Отишла при Учителя и Учителят казал: „Той нали пишеше дневник, сега нека дневника да го спаси". И заради дневника му го осъждат. Кара-вара минаха 30-40 години, тия - комунистите му изкараха дневника, изфабрикуваха го. Интересно беше го написал, заради него го убиха, понеже разкриха връзките му с Царя и т.н. Но кара-вара 40 години го отпечатаха. Е.А.: Дневника му. В.К.: Да. Е.А.: Този, официалния, да. В.К.: За да се хвърли петно на Учителя. Е.А.: На Учителя, да. Ама виж сега, това е ударът срещу Учителя. В.К.: И след други 40 години пък, ако извадят другия дневник. Е.А.: И той няма да е такъв. Не знам сега. Не го знам. Трябва да ти кажа многолик човек беше. Аз не мога да кажа. В.К.: Сега вашият роман вие го приключихте, нали? Описахте ли подробностите такива каквито са. Е.А.: Е подробности много не съм описал, но съм описала всичко, което се отнасяше за нашите отношения. Всичко описах, защото не искам да лъжа. И Учителят ми каза: „Нито ще прибавиш, нито ще отнемеш". Постарах се доколкото можах, да го направя така. В.К.: Аз имам една молба към вас. Молбата ми е следната. Аз още не съм ви чел дневника. Романът си е роман - пътят на две души си е път на две души. За тях не спорим, но цялата тая работа аз искам накрая да излезне, да не се опетни Учителят. Е.А.: И аз не искам. В.К.: И да се види къде е мястото на Учителя и къде е мястото на ученика, и къде е мястото на непослушанието на ученика. Тия три неща искам от вас. Искам от цялата тая работа тия три позиции, нали. Е.А.: Е може това да се види. В.К.: Значи така както сте го написали това може да се види. Е.А.: Ами ще се види разбира се. В.К.: Сега аз имам една молба, понеже ние с вас работим толкова години, аз искам да го прочета. Е.А.: Дневника? В.К.: За да ви запитам впоследствие за някои неща за допълнение, при положение, че разрешите. Е.А.: Е сигурно ще има въпроси да ми задавате. В.К.: Защото виждате така, аз съм най-в течение на тия неща, защото работиме по тия неща и толкова неща сте ми разказали, за да мога да ви запитам, нали, за да се доизяснят някои неща. Е.А.: Добре, за история. В.К.: Да, за история. Това нещо не е предназначено за това поколение. Е.А.: Аз съм си отчела моето отношение към себе си и моята грешка към Учителя, така, че не се страхувам от това. Грешила съм, толкоз. В.К.: Значи на тоя етап ние приключваме така. На следващият етап, нали ще можеме при положение, че вие ми връчите дневника и романа си, готов съм да прегледам, аз ще си отбележа по страници и след това ще ви запитам, за да могат да се изяснят някои неща. Е.А.: Добре, ще ти дам и дневника. Толкоз, да ти кажа правото не зачитам личността си като святост. Тая моя личност не можа да бъде ученическа. Каквото е било, било. В.К.: Сега друго нещо, което искам впоследствие да ми дадете е „Образът на Учителя" за да го прочета и сетне да направя някои запитвания, за да може да се доизяснят. Е.А.: Това ще го направя след това, защото много ми е натрупано. С туй момиче, което сега спи тук да мине цялата тази работа. И после ще съм вече сама. Защото при мен ще бъде всичко. В.К.: Така ли? Е.А.: Ами няма къде тя да спи и нощува при мен. В.К.: Боже Господи! И с това ли ви натовариха? Е.А.: Да, ами помоли ме. Няма къде да спи. В.К.: Няма къде да бъде прието това момиче, което идва от Италия на гости тук? Е. А.: Няма майка. Ами майка няма тя. Майка й е невъзможна. В.К.: Добре де, тя няма ли къде да го покани там? Е.А.: Е там има едно таванско помещение, където е. При баща й не може. Той баща й и услужва сега, защото иска може би да й помогне, ако може да се ожени, ама въпросът е сложен. В.К.: Да. Е.А.: Не мога да й откажа, защото е въпрос за живот и любов, и брак. В.К.: Ясно, да. И вие сте се натоварили много. Е.А.: Е, товарят, който може носи. Не товарят, който не носи. В.К.: Добре, че на тоя етап ние приключихме. Е.А.: Добре, свършихме. В.К.: И да благодарим на Бога, че въпреки големите съпротивления, затруднения, нали приключихме. Е, това бяха неща от преди 20 години, които съм записал. Е.А.: Е, хубаво. Аз ценя това, че ти желаеш да възстановиш известни истини и да ги запазиш за Делото, не за друго. В.К.: Важното е, че на тоя етап ние приключихме. Чаках 20 години и най-накрая успяхме полека, полека. Остават сега другите неща, които вече са технически неща и които полека, полека ще ги оправим. Сега да си приготвя нещата, защото момичето вероятно пак ще дойде при вас. Е.А.: Не, тя ще дойде сега пак. В.К.: Тя чака аз да се махна. И като види, че минавам покрай тях, веднага ще дойде при теб.

173. НЕДОВЪРШЕНАТА И РАЗВАЛЕНА РАБОТА ЗА ГОСПОДА Вергилий Кръстев: Разкажете за сестра Маркова, белгийката и преводачката. Елена Андреева: Сестра Хенриета Маркова като оздравя след едно тежко боледуване се оправи, почувства се добре и някой каза, сега като е добре не може ли да превежда на френски? Щото тя е белгийка, там е раждана, тука се омъжва, несполучлив брак и остана самичка с двете си деца, и ги отглежда тя с много труд. И тя беше болна от пресилена работа, преумора на мозъка беше получила. До такава степен, че не можеше нищо да понася. Почна да работи, да превежда, но й се видя трудничко, защото тя мислела, че българският език е по-беден език, по-прост език и че лесно ще се оправи. Но после, когато почва да работи вижда, че има много форми български, които нямат съответни френски. Това вече я затруднява и тогава тя започва с Георги Радев да работи за да й помага той и за да й обяснява някои наши думи, които не й са ясни. В.К.: Значи оказа се, че българският език е по-богат. Е.А.: Оказа се, че българският език никак не е прост. В.К.: И тя после какво казваше? Е.А.: А не вече, после казваше, че не е прост българският език, защото той има много форми, които французите ги нямат. В.К.: Искам да ми разкажете нещо за Мара Белчева, онзи случай нали, когато Учителят е наредил след започване на беседа, да не се влиза в салона и тя прескача през прозореца. Е.А.: Мара Белчева известен период беше само в Братството. Не беше дълго време. Иначе тя си идваше на беседи редовно, но по едно време, понеже някои закъсняваха повечко и за да има ред, един брат заключваше вратата като влезе Учителят. В.К.: И това беше Иван Антонов. Е.А.: Иван Антонов, да. Той заключваше вратата, защото и Учителят е казал, за да се научат на порядък. И Мара Белчева, то беше летен ден, закъсняла и обходила така, и отникъде не може да влезе. После си рекла, защо, не мога ли да прескоча през прозореца? И по едно време хоп... Защото салонът беше почти на пода и не беше мъчно и на жена даже да прескочи. Качила се на столчето и от столчето направо в салона. И Учителят като видя това каза: „Ех, то е казано за през вратата да не се влиза, а не е казано за през прозореца". В.К.: Един друг случай, когато е решила да идва и когато е видяла Учителя в стаята си. Е.А.: Това ми го каза първия път, когато се запознах с Мара Белчева. Тя чувала за Учителя естествено. Като чувала, искала да дойде да Го види и стаите й били така, една след друга. Външна стая гдето си посрещала гости и стая, в която тя сигурно спи. Като влязла в една от стаите мисля, че вътрешната стая вижда Учителя. Сега повече не ми каза. В.К.: За пръв път Го вижда. Е.А.: Тя него ден решила да отиде на Изгрева за да види Учителя, да чуе Учителя. Преди да отиде на Изгрева Учителят й се явява. В дома й, в стаята й. Е това е език на Учителя нали, защо Го е направил, Той си знае. В.К.: Вие ми казахте как са я ограбили нея. Е.А.: За съжаление, да. За съжаление. Имахме един брат, не му помня името вече. Абе много елегантен беше винаги, много фин, много такъв, но по същият начин такъв фин и нечестен е бил, защото тя на доверие дава си вноската, но срещу това не можа да получи апартамент. И естествено, че се огорчи, естествено, че тя остана излъгана, че нямаше как да й се помогне. В.К.: Сега тя си продава имуществото. Е.А.: Имуществото тя го беше продала, тя си беше продала къщата, която имала от мъжа си, от Белчев. В тази къща тя си живеела, но когато прави връзката с Пенчо Славейков тогава, той пък е болен и той отива в Италия да се лекува и тя тогава си продала къщата, взима парите със себе си, за да изгледа Пенчо, като се надявала, че ще може да оздравее разбира се. В.К.: Тя е Мара Белчева на името на тоя Белчев -министъра, гдето го убиха? Е.А.: Министъра, когото са убили, да. Тя е негова съпруга. След смъртта тя прави връзка с Пенчо Славейков. В.К.: Кой го уби? Той какъв беше тогава? Е.А.: Не, не знам. Преди мене е то. В.К.: То е преди тебе, да. В.К.: Майката на Савка? Е.А.: Майката на Савка е Тереза Керемидчиева. И Савка разбира се и тя е Керемидчиева. Тя била още малко момиченце и Учителят казал: „Пазете я от пиянство!" В.К.: Това са годините, когато измерва черепите на българите. Е.А.: Да. В.К.: Това кой ви го каза? Е.А.: Виж не мога да ти кажа кой ми го е казал, но или е от Савка казано, или от Паша, така от най-вътрешните хора ми е казано. Не мога да ти кажа защо пиянство, нещо за което Савка сигурно имала някаква склонност към увличане. То не е само алкохол, но склонност към увличане. В.К.: Да го разкажете този случай за хулите на свещениците. Е.А.: Само то толкоз беше. Както си беше Учителят пред своята врата, нещо пак бяха писали за Него и по този повод Той така малко възмутено каза: „Всички престъпления ми преписаха духовенството, но всичко ще им се върне на главата". Даже така, малко със строг тон, не така. В.К.: Аз съм записал, „Свещениците ми преписаха всички грехове, но всичко това ще им се върне". Е.А.: Да. Комунистите след 9.IX.1944 год. им го върнаха тъпкано. В.К.: Една друга опитност, когато се връщате от Макоцево нали и казвате на Учителя: „Учителю, мен ме уволниха и че съм готова за работа в града, но в мое отсъствие само 1/3 от беседите са били дешифрирани". Е.А.: Да, В.К.: И Той казал, че Савка и Паша не са довършили работата, която Той им е оставил. Е.А.: Аз когато бях учителка, Савка и Паша работеха. След това започна и брат Боян Боев да помага,защото Паша накарала брат Боев и той да седне на нашата маса и да помага, но? В.К.: Не са били довършени всички беседи. Е.А.: Ама аз това после разбрах, когато вече ме уволниха и дойдох при Учителя, Учителят ми се кара много, защото са ме уволнили. Аз пък се радвах, защото аз учителствувах за наказание мое. Учителят просто ме изпрати нарочно за нещо, за да се отделя. Аз това го преживях много страшно и много тежко, и много болезнено. И всякога, когато тръгвах в Макоцево казвах: „Господи, кога ще е за последен път?" Нямаше да тръгна в Макоцево и да не кажа тая формула. „Господи, кога ще бъде за последен път?" И когато през март дойде да ме ревизира инспектора, не ми установи никакви погрешки, но въпросът беше, че попита ме къде спя. Като отивам в София къде спя. Ами аз спях само на Изгрева, а не при баща си. Баща ми живееше в града. Аз не спях при баща си, а спях на Изгрева. Аз нито една нощ не прекарах докато бях учителка на друго място, никъде. В.К.: След като чу, че спите на Изгрева. Е.А.: Ами като чу, че спа на Изгрева... Учителят затуй ми се кара, че съм казала. Ама той ме попита инспектора: „Къде прекарвате в София, къде отивате?" И аз казах къде отивам. Не смятах, че трябва да замълча или да скрия. То не е тайна. За мене така беше. Но Учителят така много строго се отнесе към тая работа. Аз бях получила заповед за уволнение. Ето пазя както заповедта за призната учителка, правоспособността и писмото за уволнение завинаги. Прилагам ги за сведение, за да видите в каква епоха живяхме: Министерство на Народното Просвещение Отделение за средните и висши училища и университета № 8928 23. И1.1933 год. гр. София Към № 42, 841 от 23.XII. 1932 год. До Госпожица ЕЛЕНА ЩЕРЕВА АНДРЕЕВА /учителка/ с. Макоцево, Софийско Съобщава Ви се, че сте ИЗДЪРЖАЛИ държавния си изпит за учителска правоспособност през тазгодишната януарска изпитна сесия по ФИЛОСОФИЯ И ПЕДАГОГИЯ като главен предмет и ИСТОРИЯ, като второстепенен, и съгласно чл.118 от Закона за народното просвещение, Вие от 1 МАРТ 1933 година сте определено Указ № 63 от 12март т.г. за РЕДОВНА ГИМНАЗИАЛНА УЧИТЕЛКА в народните средни училища на Царството. Свидетелството за учителска правоспособност ще Ви се изпрати по-късно. Ако заемате учителска длъжност, представете настоящето на директора на училището при заявление, придружено с попълнен формуляр „ Сведения за определяне служебното положение", за да бъдете прекласирана към 1 март т.г., като редовна учителка. ГЛАВЕН СЕКРЕТАР:/п/ НАЧАЛНИК НА ОТДЕЛЕНИЕТО: /п/ СОФИЙСКА Областна Учил. Инспекция № 4068/10. V. 1935 г. гр. СОФИЯ До Господина Директора на основното училище, с. Макоцево, Новоселско КОПИЕ: г. Новоселския околийски училищен инспектор, г. Елена Щ. Андреева, учителка при същото училище и г. Пунктовия учител в с. Саранци, Новоселско. Съобщава Ви се Господине Директоре, че със заповед № 866 от 3. V. т.г. на Министерството на народното просвещение, въз основа на чл. 24 от Наредбата за ръководство, надзор и управление на основните училища в Царството, СЕ УВОЛНЯВА И ЛИШАВА завинаги от учителски права учителката в с. Макоцево, Новоселско ЕЛЕНА Щ. АНДРЕЕВА, за противорелигиозни идеи. Наредете нужното! ОБЛ. УЧИЛ. ИНСПЕКТОР: /п/ СЕКРЕТАР:/п/ Отначало бях независима защото си дойдох с последната заплата като учителка. Свършиха ми се парите, които ги имах, защото аз не пестях пари никак и нямах пукната пара и тогава почнах да работя палатки, изкарах лятото с парите, които си бях изкарала от палатките. След това, аз поисках работа при един брат. Той ми даде работа, но не ми даде пари. И аз видях, че трябва да си оправя работите, както трябва и казах, ще отида при Учителя и отидох при Учителя и казах: „Учителю, аз трябва да работя". Не казах, че братът неми даде пари, нищо не казах. Аз казвам: „Прегледах томовете и беседите както са. Повече от 1/3 не е свършено по беседите, стоят недешифрирани и ако кажете да потърся работа в града, аз ще си потърся работа в града, ако кажете да остана при Вас тука да работя беседите, тогава ще остана. Вие ще кажете какво". Много категорична бях този път, защото не исках недомлъвки. Исках ясно да бъде. И Той помълча, помълча малко и каза: „Остани!" И аз останах. И свърших повече от 500 беседи след като си отиде Учителят, като ги дешифрирах. Повече от петстотин. В.К.: Вие ги правите в 4 екземпляра и ги печатате на пишеща машина. Е.А.: В четири ги правех, да. В.К.: Вие ги дешифрирахте точно както е в стенограмата. Е.А.: Абсолютно. В.К.: Без да се редактира, без нищо. Е.А.: Никаква редакция, не правех нищо, защото една редакция, втора, за да няма редакции много. В.К.: Значи този въпрос е ясен. Е.А.: Защо ми се кара Учителят? Със себе си приказвам. Абе викам, защо ми се кара сега? А, даже ми каза: „Уж си умна, а защо си казала на инспектора, че спиш на Изгрева". Ами сега, иначе не мога да кажа, защото не спя в града, на Изгрева спя. Как ще кажа, че спя другаде, то не отговаря на Истината така, но не знам защо беше. Е, то всичкото беше така. В.К.: Вие ми казахте, че сте правили един опит. Учителят ви е накарал всеки да вземе по едно цвете. Е.А.: Още първата година Учителят каза на Младежкия клас, ще си вземете казва две саксийки и всеки един от вас, едната ще постави на едно място и другата на друго място. Ще знаете, еднакво ще ги поливате, нали, но на едната ще й говорите мекичко, ще й говорите ласкаво, така каквото можете, даже ще я помилвате, нали като цветенце така и ще видите, коя ще цъфне по-рано. Туй беше задача на целия клас. Аз си направих задачата и у мене цъфна тази гдето я милвах и гдето ласкаво й приказвах. В.К.: Значи тя първо. Е.А.: Първо тя цъфна. В.К.: Вие сте ми казвали едно изказване, което Учителят е казал: „Който се хване за Мене не може да се отърве". Да се отвърже по отрицателно и по-положително. Е.А.: Да, Той го каза при разговор. В.К.: Точно как беше? Е.А.: Сега виж, така точно подробности не мога да ти кажа, защото много време мина. В.К.: В ония времена те ви хулеха. Те са ви хулили много. Е.А.: Много. В.К.: Че, който се хване за Мене не може да се отърве. Е.А.: Не, не го разбрах така. Аз го разбрах, че захване ли се някой за Учителя, за добро или за зло, той повече не може да се отърве. Кога да е ще остане при Учителя. Аз така го разбрах. В.К.: Аз мислех по отношение на Божията правда. Е.А.: Аз така го разбрах, а не иначе. В.К.: По Божията справедливост. Е.А.: Че той ве че не може да се отърве от Учителя. В.К.: Вие ми разказахте някои задачи, имали сте един кладенец на Витоша. Е.А.: Не, на Витоша не. Едно кладенче на Диана Бад. В.К.: А, на Диана Бад. То го откриха съвсем случайно или как? Е.А.: На нашият Изгрев нямаше извор и нямаме вода. И Учителят търсеше вода някъде да намери и като се разхождал така из околността видял едно такова, да цицерика една водичка, просто цицерикаше така от един бряг. И Учителят погледнал, погледнал и захвана се за нея. И дълго време, даже с месеци Той даже сума пари похарчи. Бертоли каза, за тази чешма, затова изворче казва 50 000 лв. похарчи Учителят, а пък после ни го развалиха. Много труд се направи, мястото се изчисти, за да се отича водата, брегът се почисти, разбираш, всичкото се напраи, за да стане приветливо, да стане така културно. В.К.: Аз съм я виждал на снимка, тя е голяма чешма там. Е.А.: С коритце беше. В.К.: И вие там си правехте упражненията, така ли? Ходехте за вода. Е.А.: За вода и после там изкарвахме една задача, която Учителят даде. Учителят даде една задача, когато беше съвсем готова чешмичката. Учителят каза така: „Който иска за десет дни, всеки ден да почне първия ден, ще отиде един път за вода, втория ден ще отиде два пъти, третия ден три пъти и така на десетия ден - десет пъти". Задачата беше за десет дни, като всеки ден си увеличаваме с един път. И се почна едно движение от Диана Бад до Изгрева непрекъснато. Едни правят задачата си, нали така, както според условията. В.К.: Тази вода къде я носехте? Е.А.: Вкъщи си носехме водата. В.К.: Да, ама като трябва десет пъти да донесеш вода? Е.А.: Е пък да не сме носили стомни големи. Носехме по 2-3 литра, разбира се. После, ама чакай, отдолу там е стръмничко, не ни беше лесно носенето, щото ще слезем долу до реката, ще се качим нагоре. Ами не беше толкова лесно. В.К.: Така и накрая дойде време да я развалят. Е.А.: И накрая правят Ловния парк. И като правят Ловния парк, както беше изворчето с резервоарчето си, туриха по самата среда на изворчето ограда телена. В.К.: Нарочно. Е.А.: От бодлива тел беше така нещо. Сега, това беше злонамерено, това беше атака срещу Учителя. Толкова злонамерено беше, че когато, аз помня отидох на това изворче просто ми се доплака. То беше подигравка, разбираш ли, щото то беше едно хубаво изворче, нагласено, с много Любов грижа за него, а те туриха там някаква бодлива тел и го заградиха. В.К.: И Учителят вече не отиде там. Е.А.: Учителят дойде веднъж, видя всичко, но след това не стъпи. Как ще стъпи! На мене ми стана мъчно, пък Той. Ама знаеш ли колко много ходи Учителя на това изворче. Той много се радваше, че имаме вода наблизо. В.К.: Чета от бележника си. Останаха снимките. Те са свидетелство за това, което ние направихме по идея на Учителя. Те са свидетелство и на това, че разрушителния дух, който бе обсебил българите срещу Учителя посегнаха и разрушиха чешмата. Това бе Духът на Разрушението, който е обсебил българите. А Духът на Съзиданието е в Словото на Учителя Дънов.

172. ИЗКРИВЕНОТО СЪЗНАНИЕ И МАГНЕТИЧНАТА ОБВИВКА Вергилий Кръстев: Магдалена. Първите ви впечатления? Елена Андреева: Беше едно същество неуравновесено, според мене. Тя беше учителка с висше образование. Знаеше немски език, като учителка, завършила, но когато дойде в Братството нещо я прихванаха духовете и започна да прави забележки на Учителя, да се кара с Него, да прави неща, които никой не ги одобряваше от нас. И като отишла в Пловдив тя е държала сказка пред гражданството и е говорила много нелепости по адрес на Учителя. Ние се чудехме, как може такива работи да прави тя. После като си казахме: „Магдалена е такава и толкоз". Но не мина много време и Магдалена цъфна на Изгрева. Пак дойде и пак при Учителя, и пак Учителят я прие и пак се проявяваше такава. В.К.: Създаваше ли неприятности през време на беседа, на лекции? Е.А.: Не, не си позволяваше. В.К.: Но вие ми разказвахте един случай, когато Учителят й плеснал шамар. Кога беше това? Е.А.: Това беше един път само. Беше преди. Е не знам кога е говорила. В.К.: Тя се е държала може би нахално? Е.А.: Нахално, да. В.К.: Вие ми разказахте първия път, когато е бил в салона, тя е отишла и е паднала пред краката на Учителя и Учителят отишъл и я вдигнал. Е.А.: Не, помоли я кротичко, тихичко и тя се върна. Екзалтирана беше Магдалена. Тя беше екзалтирана жена. В.К.: Разказвали са ми старите приятели, че са искали да я махнат, но Учителят казал: „Ако махнете нея, кого ще сложите? Трябва друг да заеме нейното място". Е. А.: Учителят за нея е казал точно това: „Тя е проводник на отрицателните мисли на братята и сестрите". Защото братята и сестрите макар, че следват Словото, макар, че учат, но те нямат чисти мисли и като нямат чисти мисли, те отиват към нея и тя е проводникът, чрез който се чисти Братството по този начин. Тя е канал. В.К.: Разказваха ми, когато е говорила в Пловдив хули срещу Учителя и след като се върнала, Учителят я питал. Е.А.: А, да. Учителят, когато Магдалена дойде от Пловдив рекъл: „Колко ти дадоха" Така. „Пет хиляди Учителю". „ Па много евтино си се продала". Това й казал Учителят. Тука има нещо, което трябва да се изясни, защото това е отношение на ученик към Учителя, а то е една каша такава, никаква. В.К.: Имаше ли много такива? Е.А.: Не, имаше една, че две, че три, че четири само. Граблашева малко беше така, Маргарита Мечева беше напоследък малко така. В.К.: Коя Маргарита? Е.А.: Мечева, след това имаше една не знам? В.К.: Сега Граблашева как се изявяваше? Е.А.: Така груба малко, груба жена беше тя. В.К.: Скандалджийка ли беше, правеше ли скандали? Е.А.: Не правеше скандали. В.К.: Не правеше скандали. В какво се изразяваше? Е.А.: Е, грубовата жена беше. В.К.: Тя е на Величко Граблашев съпругата. Е.А.: Съпругата, да. Само, че той като дойде през 1922 год. постоя малко и отиде в Америка и не се върна. Тя остана тука, а той там си имал приятелка. А пък после той ослепял и приятелката го догледала. В.К.: Това е за Граблашева. А сега за Мечева? Е.А.: За Мечева, Учителят я караше да учи. Пък тя не Го слушаше. Родителите й бяха богати и майка й пращаше пари. Тя беше осигурена. Не беше така гладна. И затуй може би така беше и Учителят веднъж й е казал нещо, което никога не е казвал: „ Ако Ме обичаш, ще учиш!" Нали, Учителят за да я подтикне, за да я насърчи, за да я накара да прави нещо, което Той иска, тя не го направи. Катя Грива, когато Учителят я накара да си завърши образованието, тя послуша. Тя за шест месеца. Той й каза, за шест месеца ще слезеш при Паша и там ще учиш и когато свършиш ще дойдеш с диплома при мене. И така направи. Така, че Катя Грива послуша и след това тя стана учителка и учителствуваше, и си взема пенсия. Така се прехранваше. Ама Той е имал предвид, че ще си отиде по-рано и е разбирал това, за да ги осигури. И Маргарита я караше за добро, не за друго. И на Маргарита искаше да помогне. В.К.: А Катя Зяпкова? Е.А.: Катя Зяпкова, тя си беше така, като характер. Иначе не е била скандалджийка. Имаше една друга сестра, която на ул. „Опълченска" 66 се скрила под леглото на Учителя, за да роди от Учителя Христа. В.К.: Тя Балтова ли беше? Е.А.: Не Балтова, другояче се казваше, друга сестра. В.К.: Тя после беше ли на Изгрева? Е.А.: Идваше. Не, идваше си, пак си идваше. Абе анормални бе, екзалтирани жени. Слушай, ако Учителят беше жена, борби щяха да стават. Битки. А пък сега много по-леко и по-кротко мина. В.К.: Значи битки! Ножове и секири. Е.А.: Казвам ти. Защото Учителят беше очарователно същество и Той с това, което излъчваше, по-сензитивните го усещаха и се прилепваха и затуй така беше. В.К.: Да, особено сензитивите. Е.А.:За сензитивите беше. В.К.: Значи другата е Балтова. Е.А.: Е, Балтова беше, какво да ти кажа, Балтова. В.К.: Аз я гледам на снимките, винаги до Учителя. Е.А.: Винаги, винаги така. Но знаеш ли, ще ти кажа нещо, което може би не трябва да го казвам. Един път Балтова идва на поляната, а аз говоря с Учителя в това време и тя идва, и ме изглежда така малко. В.К.: Кръвнишки. Е.А.: Не, аз идвам, ти значи отдели се! Пък аз, ха сега де, не мърдам от мястото си, стоя. Като иска викам, нека да пита Учителя и аз ще слушам, и не се отместих. Сега казвам ти както съм направила, нали, може да е било нелюбезно, може да не е било хубаво, но така го направих. И след като си отиде Балтова, аз казвам: „Учителю, като лъже сега, не съзнава ли?" Значи аз съм убедена, че тя лъже и казвам на Учителя това, пък Той ми каза: „Тя си вярва!" В.К.: Тя сама си вярва. Е.А.: Тя си вярва, да. Казвам ти факти. Дословно, както са станали. В.К.: Разказваха ми един случай, казват искала да се завие с магнетична обвивка и си раздава всички юргани, цялото си имущество го разкарва и го раздава. Е.А.: Всичкото го раздаде, остави само по един дюшек на мъжът си и на двете си дъщери и на нея, и една гола стая. Аз не съм ходила, но така направи. В.К.: И се завила с магнетична обвивка и се разболяла и хванала ревматизъм. Е.А.: Е, ами магнетична. Друга сестра имаше, която цяла зима ходи само с рокличка. Но тя не изстина. Именно тя, Елена се казваше. В.К.: Значи тя не изстина. Е.А.: Не, тя не изстина. И после, колко сестри и братя предлагали й, да й купят палто, за да не ходи по тънка рокличка, бе лятна рокля. Така ходеше или една вълнена рокличка, тъничка. В.К.: И не иска. Тя упражнение ли е правила от Учителя нещо или не? Да не би Учителят да й е казал нещо и тя да прави някакво упражнение? Е.А.: Не, нищо не й е казвал Учителят, извинявай. В.К.: Тя като го правеше, нарочно ли го правеше или искаше да види дали ще изкара зимата така с по една рокля? Е.А.: Кое, сестрата? Сестрата го правеше съзнателно, правеше опит да издържи цяла зима с магнетизма, който има в себе си. Но тя не беше така екзалтирана, много. В.К.: Как издържахте в тези бараки? Зимно време с какво се отоплявахте? Е.А.: С въглища. Дърва подпалка и иначе въглища. Напълня печката с въглища. Сутрин като стана запаля я и тя се сгорещи. Надвечер, ако още е студено, да речем печката изгоряла, добавяме въглища. В.К.: Това беше зимата? Е.А.: Зиме. В.К.: А Учителят Той се отопляваше с печка, с дърва. Е.А.: Не, и Той така, по същият начин. В.К.: Кой Му палеше печката? Е.А.: Сам. В.К.: Сам? Е.А.: Много често сам, най-често Савка ходеше. Но и сам си я палеше. В.К.: Казваха ми един случай, Учителят по едно време казал: „Не искам тези въглища да горя за да освобождавам тези лемурийски духове". Е.А.: Да, да и престанаха с въглищата, и само дърва гореше тогава. След това престанаха да го зареждат с въглища. Значи, Той видял какво прави като гори въглищата и затова е казал това нещо. В.К.: Да. Значи в тези бараки, доста студено е вътре. Е.А.: Абе, слушай вечерно време си умия краката и за да не ми изстинат краката, легена го оставям пред леглото си. На сутринта водата е замръзнала. Сега, казвам реално. В.К.: Салонът с какво се отопляваше? С печка ли? Е.А.: Две-три печки. Големи печки имаше, но беше хладничко. Ами голям салон, той е висок. В.К.: Друго искам да ви питам. В тоя салон има пиано. Освен пиано има и хармониум. Кога го докараха хармониума? Е.А.: Имаше един хармониум и тогава малкият го пращат във Варна. В.К.: А, той малкия. И сега на хармониума по онова време кой свиреше? Е.А.: Мария свиреше и Кисьова. Защото Мария някога не присъстваше и Кисьова свиреше. В.К.: Не се ли караха кой да свири? Е.А.: Мария даже е вдигала Кисьова от хармониума, което не трябваше да прави, според мене. Да е дошла по-рано, това. Вдигаше я, както да е. В.К.: Аз питам за хармониума. А на пианото, пак тя свирeше, когато почват лекциите. А от цигуларите кой беше? Галилей ли беше или? Е.А.: Не, постоянният цигулар беше Симеон Симеонов. Той беше много редовен, цял живот Симеонов, докато беше жив и той след Учителя си отиде, нали? Той беше редовен. Десет минути преди класа най-малко, а някога и по-рано е идвал за да свири. Много акуратен беше и даже Учителят, в една от последните срещи с Учителя на беседа, Учителят каза: „Този брат през цялото време ви е свирил. Какво направихте за него? Помислихте ли нещо да му дадете?" Разбираш ли, Той ни обърна вниманието. „Ами да му дадем поне един подарък, ние се ползвахме от неговия труд!" И тогава като каза, повечето му занесоха по нещичко. А иначе никой не мислеше за Симеонов. В.К.: А след време той какво е казал? Той го е изтълкувал другояче това нещо? Е.А.: Да. В.К.: Как го изтълкува? Е.А.: Изтълкува го, че Учителят го е оставил заместник. В.К.: Е как може така да го изтълкува? Е.А.: И аз не знам как. Щото Симеонов ме спря веднъж. Ставаше въпрос, не знам, един разговор на Учителя за Симеонов и аз какво съм казала не помня сега, чакай как беше? В.К.: Той казал, че Вие сте чули, че Учителят го е оставил за свой заместник. Нещо такова и вие сте казали, не е, така не беше, не съм чула. Е.А.: Не, аз не възразих на Симеонов, защото да не стана скандал, нали, аз си замълчах. Но той ме срещна и ми каза: „Ти какво направи, че не написа това което Учителят каза за мене". Дословно съм записала това, което Учителят е казал за него. Сега, ако Паша при стилизирането е съкратила за него, може, но лично аз не. Той каза, че Учителят казал, че го оставя заместник, ама Учителят не е казал такова нещо. Аз не съм чула. И като не съм чула, няма да го пиша. Е как ще го остави заместник. В.К.: Той беше станал и музикант. Е.А.: Музикант и немного добър, така посредствен беше. Името му музикант-любител, но вижте това, че беше редовен, че идваше редовно на гимнастики и че все пак той имаше един характер така разположен беше и смешка ще направи, и приказка ще каже нещо, по повод нещо и така внасяше един дух в работата, което е вярно, говоря пред Господа. Искам да кажа както е било и както съм го видяла, за да не бъде несправедлива към Симеонов. В.К.: Той беше женен за кого? Е.А.: За Цветана Гатева Симеонова. Тя беше художничка. В.К.: Цветана Симеонова. Тя има ли някои портрети? Какво рисува тя? Нещо на Учителя? Е.А.: Аз имам само една картина, която е рисувана по поръка на Учителя. Когато Учителят си отиде, аз направих една грешка, всичките картини ги дадох на тези художници, които си ги бяха дали когато ни взеха салона. Викам те най-хубаво ще си ги пазят. Понеже нали много картини бяха и затуй направих това. Когато отидох при дъщерята на Цветана Симеонова, майка й беше вече склерозирала и така само ми се усмихваше. Щото аз отидох да видя какво има, за да взема което е. Нищо не запазила дъщерята от картините, които Учителят й е дал да рисува, а само цветята за да ги продава. В.К.: Тази дъщеря рождена дъщеря ли е? Е.А.: Рождена, една единствена дъщеря им беше. В.К.: Изгорила ли ги е? Е.А.: Просто ги захвърлила. В.К.: Или са ги изгорили. Е.А.: Но аз имам една може и на тебе да ти я дам, тази картина, щото аз като разбрах, че това е станало, викам това поне майката-картина ще я дам, за да се знае какво е поръчал Учителя на Цветана да направи. В.К.: Той какви теми й даваше? Какви теми? Е.А.: Виж, не съм била. Аз не съм била. В.К.: Какви бяха картините? Е.А.: Символични бяха. Символични бяха картините. В.К.: И всичко отиде. А трябва именно дъщерята да ги пази. Е.А.: Знаеш ли, не допуснах, че такова нещо ще направят. В.К.: И какво казва дъщерята? Е.А.: Е не ги знам къде са, толкоз. Не ги интересува. Тя не беше в Братството. В.К.: Друг дух. Е.А.: Абсолютно. От нищо не се интересуваше. В.К.:То е най-страшно, когато враговете на Братството дойдат в рода. Е.А.: А, да. В.К.: А то обикновено децата на приятелите, последователи на Учителя са врагове на Братството. Е.А.: Да, да, да. Аз много се изненадах. И имаше един друг брат Генчо Алексиев се казваше. И той рисуваше. И той имаше картини, но къде отидоха неговите пак не мога да кажа. В.К.: Значи и те отидоха и не се знае къде. Е.А.: Не, просто опропастени са. В.К.: Сега там на Изгрева аз съм виждал един символ. Кога правеха този символ, излят в гипс? „Глава на Твоето Слово е Истината", този триъгълник? Спомняш ли си? Отдолу до-ми-сол. По поръчение? Е.А.: Всичко е поръчение на Учителя. Нищо в салона не се е слагало без съгласието на Учителя. Нищо, туй подчертавам. Учителят следеше. Той следеше, защото това е въздействие, нали и затова. В.К.: После съм виждал една Пентаграма, която са я изкарали като медальон, като украшение. Кой я направи тази Пентаграма? По какво поръчение беше? Е.А.: Учителят говори веднъж за Пентаграма. Пентаграмът е символът на Бялото Братство. Учителят е казал, че символът на Бялото Братство е Пентаграмата. Имаме една голяма картина Пентаграмът, която е съхранена. Тази картина в 1925 год. я взимат полицията и я държаха няколко години, а после я върнаха. И сега след като я върнаха, тя беше вече доста пропукана. Рисувал я е един руснак. В.К.: Как се казваше? Е.А.: А-а, кой му знае името, руснак. Той като рисувал по поръка на Учителя е искал да постави една глава най-отгоре и като нарисувал главата на Учителя и оттам се получи това нещо, че Учителят се прави на Христос. А то беше, художникът казал: „Аз не съм видял по-подходящо лице от Учителя!", да. Тъй, че то не е направено съзнателно така, нарочно, не е нарочно направено. В.К.: Той по вътрешен път. Е.А.: Понеже като е рисувал Учителя намерил, че по-хубав образ няма от Неговия. В.К.: И тя отначало тази Пентаграма висеше в Горницата на Търново. Е.А.: Да, в Търново беше разлята така, цялата картина беше в Търново. След като я върнаха от полицията, не сме я разгъвали. В.К.: Просто неприятно понеже е била арестувана, гаврена, опорочена. Е.А.: Само я пазиме като документ, да. В.К.: Значи това е по отношение на Пентаграмата? Виждал съм, че ги носят, като медальони на шията си тези Пентаграми. Е.А.: Тези Пентаграмчета ги правеше един вуйчо ли, братовчед ли на Савка, стенографката. Тя направи едно, видяха я направиха си и други. Е, като направиха, носят си ги. В.К.: Ясно. Ставаше въпрос за Савка. Нейният брат? Е.А.: Нейният брат не беше съмишленик, но не беше враг. В.К.: Казваха ми, че в последните дни Учителят казал: „ Ще си взема и Савка". Е.А.: Йорданка Жекова това го каза. Учителят ще си вземе Савка. Савка беше заболяла още през август от рак. В.К.: Това е 1944 год. Е.А.: И през май 1945 год. си отиде от рак. На следващата година след Учителя. Тя на 3 май 1945 год. почина. В.К.: Рак на матката, така ли? Е.А.: Не, на стомаха. На стомаха. Много тежко беше. Още ние бяхме в Мърчаево. Савка дойде при мене и вика: „Еленке, не съм добре. Еленке, не съм добре". „Абе какво ти е?" Още в Мърчаево като беше. В.К.: Беше ли отслабнала или не? Е.А.: Беше. А пък майка й се безпокоеше. „Славчето много отслабна, Славчето много отслабна". А пък тя е знаела, че от рак се отслабва. Щото тя беше пък акушерка - майка й. В.К.: Майка й акушерка? Е.А.: Акушерка беше, да. Знаеше това. В.К.: Да, така са нещата. А Тереза кога си замина? Е.А.: Тереза? Майка й няколко години по-късно. В.К.: Аз съм виждал нейните тетрадки на Тереза. Преписвала тефтерчета на Савка. Е.А.: Да. Около Савка много хора се движеха, понеже тя много често посещаваше Учителя. Учителят я приемаше. Той знае защо го е правил. Някои мислеха, даже помня, че Мара Белчева ми каза, че била любимката на Учителя. Е сега това нещо не мога да го кажа, че Учителя има любимка, защото Учителят е Учител и като Учител Той се занимава със Савка, за да я възпитава, за да я учи, за да повдигне съзнанието й. Но любимка да каже. Абе как може такова нещо? В.К.: По светски маниер. Е.А.: Светски, а съвсем светски. Учителят няма любимци. Той само е казал, че обича дядо Благо. За други не е казал. След като дядо Благо си замина, Той държа две беседи и говори за него. И Той каза: „Аз запалих две свещи на дядо Благо". Да, защото дядо Благо беше духовен човек. За да каже, когато Учителят веднъж в класа попита. „Представете си, че ви пратят на една планета, където няма никой сам да живеете. Бихте ли приели някои?" Само дядо Благо каза „Аз". Никой друг не се обади. А мен ми се видя страшно като ад. В никой случай, мен ще ме е страх, как ще живея сама на планета. В.К.: А това означава много неща. Вътрешно богат... Е.А.: Ама разбира се, как да не означава. В.К.: Това означава много неща. Е.А.: Ама разбира се, че означава.

171. КАФЕДЖИЙСТВО И ЯСНОВИДСТВО Вергилий Кръстев: Виждам на снимки, че са официално облечени, с бради възрастните приятели. Вие ги заварихте, нали? Елена Андреева: За тях ние бяхме деца и някакси нямахме приказка с тях. В.К.: А от онези възрастни приятели Петко Епитропов. Той е висок, с брада. Е.А.: Висок, да. В.К.: Аз съм го виждал там послание пише. Е.А.: Пишеше и наряди. Наряди пишеше той. Малко църковно се носеше малко така. Православно някак беше. Ами възрастни хора са, при Учителя дошли. Много трудно се променят. Те са свикнали с тоя строеж. Е, ако нещо са проумели хубаво, ама ако не са проумели? Толкоз им е. Ами, да. В.К.: Тя жена му Мариам, виждал съм я така на снимки до казана сипва супа. Голяма готвачка. Е.А.: Беше много симпатична. Гледаше на кафе. В.К.: Така ли беше? Е.А.: Гледаше на кафе и даже веднъж, кого беше пратил Учителят да му гледа на кафе, не знам кой беше. Виж сега не си спомням кой беше. В.К.: Значи Учителят праща някой при нея да му гледа на кафе. Е.А.: Ами сега, защо Го е направил Той знае. В.К.: Някой от Търново Учителят изпраща да му гледа на кафе Мариам, жената на Епитропов. Той може би искал не Той да каже пророчество, а чрез друг да се каже. Е.А.: Може би не Му е било удобно да го каже Учителят, затуй праща при друг. Може и това да е. Но това е мое мнение. Аз не искам да ангажирам Учителя с това. В.К.: Имаше ли много такива гледачи на кафе, кафеджии. Е.А.: А имаше, имаше. В.К.: Почти всички. Е.А.: А имаше, имаше много. Аз не съм ти разказвала моята история, когато си стригах косата. В.К.: Да, това съм го записвал. Е.А.: Записахме ли го? В.К.: Да. По отношение кафеджиите ме интересува. Е.А.: Кафеджиите, всички, които долу-горе налучкваха и досега си гледат на кафе. В.К.: Коя беше така най-добрата кафеджийка? Е.А.: Аз не знам. След като си отиде Учителят мен ме извика чичо Петко Епитропов и други няколко братя - Иванов и др. да им напиша, че един медиум ще говори, да стенографирам. Е сега, аз стенографирах, но казах, втори път няма да ме викате. Аз не обичам медиумите, защото нали имам една опитност, намирам, че това не е за мене работа и съм го отсекла. В.К.: То е имало доста медиуми. Той и Тодор Стоименов е бил. Е.А.: Може да е бил сензитив, може да е бил сензитив. Тази Ваня Медникарова дига и слага, че „Туй ми каза Учителя, туй ми каза Учителя". Виж сега да ти кажа, не мога да си представя, че Учителят ще каже чрез нея или чрез някой друг, това са същества, които им казват. В.К.: Не може да влезе Учителят в една нисша форма. Е.А.: Не за нисша и висша, ама няма да се занимава с такива работи бе! В.К.: Това са разни духове, които ги разиграват. Е.А.: Да, и аз така го разбирам. После аз и онази Школа дето изкарах, научих си урока и след това абсолютно, аз и на Ваня съм казала: „Виж сестра, имам опитност и затова абсолютно не се занимавам с медиумство. Глупост". В.К.: Аз виждам, че доста усилия и време са хвърляли по отношение на тези неща. Е.А.: Много, много. В.К.: И то в Школата, в бараките. Е.А.: Да, да, да. В.К.: Въртящи се чаши, говорящи медиуми. Е.А.: Да, да, доста хора, да. Е това са забавления. За мене това е така. Милка, химичката например и сега като дойде при мене пита: „Имаш ли кафе?" Да ми гледа на кафе. И като ми гледа, вярвайте аз моментално ги забравям какво са ми казали. Аз абсолютно нямам афинитет към едно нещо да запомня от туй, което са ми казали. В.К.: Спомням си, че са ми разказвали за Варна, хей всички медиуми там въртят, правят протоколи, че Стоицев там в Пловдив също. Е.А.: А Пловдив беше голямо. Там имаше една медиумка. В.К.: Какво е било мнението на Учителя към тия работи? Не четат беседи, не разучават Словото, занимават се с медиумство. Е.А.: Ние много неща не направихме, които трябваше да правим, да ти кажа искрено и честно. Ние въобще нямахме ученическо съзнание. Тук-таме имаше хора по-задълбочени, няколко души, така. Оттам нататък всичко беше повърхностно и незадълбочено. Това, което съм видяла и себе си вътре слагам, че и аз не съм направила това, което е трябвало да правя. В.К.: Такава е била епохата, такова е било времето. Е.А.: Сега знам ли? В.К.: Млади хора сте били при тая аура, Учителя направо ви опиянява и екзалтира много хора. Е.А.: Какво? В.К.: Аурата на Учителя опиянява, аурата на Учителя. Всичко което хвърчи се гълта и след това полита. Е.А.: Да. Сега Учителят беше друго същество. В.К.: Сега друго искам да питам, за едно увлечение на младежите в ония години. Захвърлят си факултетите, някои завършват висше образование, не искат да ходят да работят, стават общи работници и т.н. Какво беше мнението на Учителя по тоя въпрос? Е.А.: А не, не одобряваше. В.К.: Не одобряваше. Ето Методи Константинов, че Борис Николов, че Георги Радев и някои други. Завършват, а отиват да работят съвсем друга работа, физическа работа. Е.А.: Е не знам, защо Борис? За да е свободен. В.К.: Жорж, Методи Константинов, че и разни други? Е.А.: А не, Методи Константинов завърши. Той е доктор по философия. В.К.: Той завърши, но пак не работи по специалността си и пак за мозайки се хвана. Е.А.: Е, да. ама беше вече в епоха, когато ни гонеха. В.К.: Гонеха, нямаше какво да се яде. Е.А.: Да, трябваше да работи, затуй мисля беше. Щото, виж сега, лично за мене, аз не съм била никога без хляб, защото Учителят се грижеше за нас, като стенографки. Само един път останах да нямам хляб, беше по това време сегашното, за останах без нищо. Паша беше слязла в града, аз нямах никакъв петак, след като ме бяха уволнили и бях си свършила парите до петак. В.К.: Нямахте пари. Е.А.: Нищо. Не можех и хляб не можах да си купя, нямах нищо и си казвам: „Ех казвам, пък една вечер, след като много разсъждения имах, викам си, ех пък един път ще остана без да се нахраня. Толкоз пъти съм карала постове, голямо чудо, че една вечер няма да вечерям. Не мина половин час Маргарита Мечева дойде, пристигна с една пълна паница череши, едри, хубави и една питка отгоре. В.К.: Какво казва: „Учителят ме изпрати". Е.А.: „Еленке, Учителят ти праща това". В.К.: Това е много голяма опитност. Е.А.: Не, казвам ти. Казвам ти и още един път пак така се беше случило и тогава ми прати. В.К.: Вторият случай какъв беше? Е.А.: Не знам. Пак нещо бях останала без пари. Но мене Учителят, когато аз завърших университета, отидох при Учителя. Аз вече съм стенографка при Учителя, но отидох при Учителя и викам: „Свърших университет, взех си стажантския изпит, трябва да работя, Вие какво ще ми кажете?" „Ами, като отидеш учителка ще имаш за един хляб. И ние ще ти дадеме един хляб". Това ми каза. Това ми беше и затуй не ме е оставил без хляб. В.К.: Значи и ние щети дадем хляб. И то продължава и досега. И досега. Един хляб. Е.А.: Виж, продължава, защото Учителят е голямо същество и ме облекчават мен, нали, защото аз сега съм по-така вързана и аз колко години съм в това състояние, нали така, както да е, не е много лесно. В.К.: И не всеки може да издържи. Е.А.: Не е много лесно, защото знаеш какво ми каза Цветанка, на Гошко жена му. Аз спах там и казва: „Ти много дълбоко спиш, но знаеш ли, че в съня си охкаш?" В.К.: Аз също съм те видял как някой път като нещо миеш, охкаш. Това охкане така е вопъл на тялото. Е.А.: Да. В.К.: Това те боли, онова те боли. Е.А.: Ама разбира се. Например, аз сега имам и тука, и тука някакви болки, ама повърхностни, не са дълбоки. Ама така, лекички, много леки. На, сега тука като натискам, усещам болка и от двете страни. То ще мине това. Не е така сериозно надявам се. В.К.: Сега сте на колко години - 86 ли ? Е.А.: Моля ти се - 88 ще навърша сега на трети август. В. К.: Значи 88. Да сте жива и здрава. Дръж фронта, за да си довършим работата. Е.А.: Аз ще издържа, ами ти дали ще издържиш? В.К.: Ще видим. Трябва да издържа иначе всичко се загубва. Аз съм последният, който трябва да приключи Школата. Е.А.: Дано успееш. И дано Бог ти помага и Учителя да е с теб. В.К.: Затуй що казваш, аз казвам: „Амин".

170. УЧИТЕЛЯТ И МОРАЛЪТ В ШКОЛАТА Вергилий Кръстев: Какво казвате, сестрите имаха такива амбиции към Учителя. Елена Андреева: Имаше някои. Ами, които влизаха под кревата, за какво влизаха? В.К.: Или под кревата, или в кревата за да влезе Учителят. Иначе по друг начин няма как да Го изненадат. Е.А.: Е, да, но Той щом забележеше и сам излизаше. Когато Балтова пости десет дена и като постила отишла при Учителя и казала, че тя ще остане при Него в стаята. Учителят казал: „Добре". Но след известно време, поседял там колкото поседял, взима си шапката и бастуна, и слиза в града. Е сега, който разбира, да разбира. В.К.: И Балтова остава сама. Е.А.: Оставя я сама в стаята. Нали иска да спи в стаята? Ето стаята, на ти. В.К.: Тоя случай Балтова ли ти го разправя? Е.А.: Не, тоя случай друг ми го е казвал, от тези които стояха пред вратата My. В.К.: Грозна работа. Е.А.: Не, много е. Учителят е прекарал много неща. Аз съм Му чувала възмущението: „Безобразие". Разбираш ли, чувала съм да каже „Безобразие". В.К.: Учителят? Е.А.: Да. В.К.: Във връзка с такива неща. Е.А.: Чувала съм. В.К.: Вие по-рано ми разказахте един случай, една ваша позната е дошла и ви помолила да попитате Учителя, че не може без мъже. Е.А.: Да, без мъж не може. В.К.: И вие отивате при Учителя и Учителят казал: „Тогава да си намери един мъж". Е.А.: Един мъж. В.К.: Само един мъж. Е.А.: Да. В.К.: Какъв беше случая? Е.А.: Тя беше артистка. И с моя братовчедка идва, близки били, идват при мене и ми казват това. И като дойдоха, казаха какво искат, казах: „Ще отида при Учителя и ще Ви кажа". Ама аз не мога веднага да отида. В.К.: Точно каква им беше молбата. Е.А.: Тя буквално така каза, че тя не може без мъж да живее и че иска да й помогне Учителят. Вижте казвам: „Ще питам". Ами разбира се, аз не мога да давам мнение. И отидох при Учителя и Той ми каза така: „Ще й кажеш, да живее само с един мъж, да не ги сменя". В.К.: С един мъж. Е.А.: Да. В.К.: И какво й казахте? Е.А.: И тя каза: „Да, ама те ме оставят". Да. И видях й трагедията вече, нали. Сега, значи ти желаеш, не можеш да ги задържиш, а пък те те оставят. Е, вече трагичното почва. В.К.: Почва трагичното. Е.А.: Трагичното, да. Аз само вдигнах рамене тогава, че аз не мога да разреша тая задача. В.К.: Сега чета, пак във връзка с една такава работа. Младежите решиха да се събират и да проучават беседите. Учителят им говорил за флирт и казал: „Сега в класа влиза бременна жена". И наистина тя се ожени след това и го роди. След това отиде в Общия клас. В.К.: Какъв беше тоя случай? Е.А.: Ами тя си имала връзка с един приятел. Аз не знаех, че за нея е тая случка, но после научих коя е. А Той това го каза, не знам по какъв повод. В.К.: То е било в Младежкия клас ли? Как е името му? Е.А.: Антоний Николов - учител от Пловдив. Е.А.: Да, в Младежкия клас, понеже беше в Младежкия клас затова Той посочи, подчерта, че влиза бременна жена. В.К.: Ама то е било вероятно на лекция. Е.А.: На лекция, да. И даже след време аз веднъж споменах пред нея и тя се смути, и много й стана мъчно, че знам и че споменах за това нещо. В.К.: Тя после жени ли се, какво стана? Е.А.: Ожени се, разведе се. В.К.: Сега в Младежкия клас влизаха само младежи, нали? Нали неженени? Тия, които се ожениха трябваше да напуснат Младежкия клас. Е.А.: Напускаха. Да, така беше. В.К.: Сега Младежкия клас до коя година беше? Е.А.: До края. В.К.: Е добре ами Мария и Борис като се ожениха напуснаха ли Младежкия клас? Е.А.: Не. Те идваха. Не знам сега какви бяха отношенията им помежду. Ако не са имали близост, може би затуй са останали в класа. Но, ако са имала близост не знам. Там вече нямам мнение. В.К.: Ха, ха. Е.А.: Нямам мнение разбира се, где да знам какво е и как е? В.К.: В ония години съм слушал да говорят за брат, сестра. А има един такъв израз: „Тя ми е сестра в Бога и съпруга в леглото". Тия две неща не вървят, няма такива работи. Е.А.: Е как...хайде де. То е даже кощунство така да се говори, не може. В.К.: Или е съпруга, или не. Е.А.: Да, разбира се. Имаше всякакви. В Братството, особено по съборите толкова чужди хора идваха. В.К.: От любопитство може би. Е.А.: Не, понеже тогава идваха, понеже имаше безплатни обеди и бяха така повечкото хора така бедни, които нямат къде да се нахранят, те идваха за муфта гдето му казват, понеже безплатен обяда е. Много чужди хора идваха, така и ми е правило това впечатление. В.К.: Значи идваха много чужди хора. Те освен, че са гладни, привличаше ги и аурата на Учителя. В.К.: Сега пак се приближаваме до Катя Грива, нали във връзка с това, че е седяла непрекъснато пред вратата и Учителят веднъж й казал: „Те мислят, че тези долу, които стоят ме безпокоят, напротив онези с мислите си ме смущават повече". Тогава аз разбрах, че Той мислите лови на хората и се смущава. Аз не знаех, че Учителят лови мисли. Много още неща може да е правил, които ние не сме разбрали. В.К.: Маргарита Мечева, когато майка й я завежда й казва, има опасност да си опърли крилцата. Да си опърли пеперудата крилата, когато не работи. Какъв е случаят? Е.А.: Маргарита нали отива при Учителя и Учителят казва на майка й, че има опасност да се опърлят крилцата й. Значи нещо да се случи, да. Е както се случи, тя не можа да излезе от състоянието, в което влезе. Катя Грива излезе, но Маргарита не можа да излезе. В.К.: Добре, тя после с кого контактуваше? Е.А.: Кой? В.К.: Маргарита Мечева? Е.А.: Е, Маргарита Тошо Симеонов гледаше. Но знаеш ли, че ние със Стоянка сме малко виновни за тая история. В.К.: Каква история? Е.А.: За Тошо. В.К.: Защо, какво стана? Е.А.: Защото виж какво. Тя му пращаше колети, той ги приемаше. В.К.: Маргарита пращаше колети на Тошо Симеонов, понеже живееше в Ст. Загора, когато Учителят си замина. И аз и Стоянка така бяхме на разговор и му казахме: „Не е почтено от твоя страна да приемаш колетите и да я гониш". В.К.: Хем ги приема, хем я гони. Е.А.: Не е почтено това. Аз бях на това мнение. Кажи й, че не желаеш, ама да взимаш благата пък да я гониш, някак ми се видя много нередно. Но знаеш ли, че стана по-лошо. Щото той я прогони и тя се отчая съвсем. В.К.: Да, тия връзки са много страшни. Е.А.: И аз намирам, че съм сбъркала тогава, че съм се намесила. В.К.: Може да не си сбъркала, но той трябвало да го разреши тоя въпрос. Така не може „иди ми-дойди ми". В.К.: Сега Димитринка Захариева, която дружеше с Методи Константинов, тя след време дойде от Хасково с Тодор-гледача. Димитринка се увлече по Лулчев. Какво стана с нея, аз не мога да прочета..? Е.А.: Димитринка Захариева дойде като едно момиченце с едни връзчици на косата, да като малките момиченца. Но тя беше вече голяма, не беше малко момиче. И тогава, както сега занесено приказваше. Тя дойде с Тодор-гледача от Хасково. И живееше заедно с тях, при него живееше, щото те идваха и други хора. С него и жена му беше, и други бяха. Сега аз забелязах, че тя се увлече по Лулчев. Той ли я привлече, а имаше методи за привличане. Той ми е казвал, че има методи. Защото Лулчев веднъж ми каза: „Аз казах на брат си Андро, че това момиче /в трамвая били/ довечера ще дойде при мене". А той казал: „Е как?" - „Е, казвам ти". И така станало. Сега значи той с някакви психически сили нали успявал да въздейства, за да отидат при него. Но после мина така известно време Димитринка почна да стои при тези момичета, които стояха пред вратата на Учителя. В.К.: И стана „слънчоглед". Е.А.: Слънчоглед стана, да. Като се върна Методи от Полша, незнам как Димитринка се лепна за него и докрая си останаха така. Мина време и това забелязах, и казах на Учителя. В.К.: Учителят какво ви каза? Ти видя ли това? Е.А.: Видя ли това, ми каза, да. Само така ми каза. „Ама ти видя ли това?" - „Да, казвам Учителю, видях". Не, понеже може би беше свързано с Лулчев. Да, затуй. В.К.: Тук Учителят казал: „Ти знаеш ли какъв скандал щеше да стане". Е.А.: Какви скандали щяха да стават, да, това ми каза Учителят. В.К.: Дори Димитринка ударила шамар на Методи, когато отишли да си купи шапка в магазина. Е.А.: Това така ми го казаха. В.К.:Значитя била доста така агресивна. Агресивна и щеше да направи големи скандали с Лулчев. Е.А.: Вероятно, за да каже Учителят. В.К.: Методи не е правил скандали. Е.А.: С Методи, не. Е те си караха любов с Методи. В.К.: Ха,ха. Е.А.: Как да го кажа иначе. В.К.: Сега разкажи, как някои хора влизат в контакт с учението на Учителя, посредством писанията на Ласков, интересно виж по един отрицателен метод. Е.А.: Ама виж положително е съдържанието. В.К.: Бълва змии и гущери против Учителя, за да докаже своята теза, изважда цитати от Словото му. Е.А.: И като прочитат цитатите ни харесват ха, ха... В.К.: Да, това е много интересно. Е.А.: Да, интересен е случая с Катя. И Катя има една връзка. Ти знаеш ли за нея? В.К.: Не. Е.А.: Но Учителят май я създаде нея, за да има някаква опитност, доколкото разбрах. Аз доколкото съм разбрала. Имахме един Ангел Янушев цигуларя. Ама не този Ангел Вълков, кухненски, друг Ангел беше. И той беше така не съвсем определен към Учителя. Не знам, може да греша, но впечатление такова съм имала и затова казвам. Доста време той посещаваше Катя, срещаха се, но Катя се дърпаше, какво беше не знам. Но тя малко мъчно го понасяше това. И толкоз знам, не мога да ти кажа повече. В.К.: Много трудни неща, това са млади хора. От една страна са млади хора, които са във възрастта на любовта, от друга страна идват при Учителя, срещат се с оная аура, която ги освобождава отвътре. Тая аура променя обноските на много хора, на младите хора. Учителят говори непрекъснато за Любовта. Ами знаеш, аз съм срещал и съм чел писма от преди 50-60 години, когато те флиртуват с писмата си, цитират Учителят какво говорил за Любовта. Е.А.: Кой? В.К.: Разни приятели, флиртуват помежду си с писмата си. Има в тях запознаване, това е да кажем нещо приемливо, естествено. Но цитират терминологията на Учителя. „Сега, когато сме в света на Любовта, когато всичко е Любов, когато еди какво си...Приеми ме като Любов, защото ти си Любов и т.н." Е.А.: Да. В.К.: Това е много интересно, когато всичко е Любов. Приеми ме като Любов, а Мъдростта ще дойде по-късно. Е.А.: Ха, ха. Пък колко е Любов... от ден до пладне. В.К.: Учителят дава едно изявление, че най-малката Любов на физическото поле е човешката. Е.А.: Да, най-малката. В.К.: Нов онези години така са се изразявали нещата. Е.А.: Ами какво да правиш? В.К.: По друг начин не може. В.К.: Тука пак имаше записано нещо за Лулчев. Ако един адепт направи връзка с една жена ще кажат, че я е обезчестил. Той фактически се е омърсил, а тя се е повдигнала. Е.А.: Е това нещо и аз много не го разбрах. В.К.: Във връзка с какво беше тоя случай? Е.А.: Този случай, чакай, как беше бе? В.К.: Лулчев казал това за себе си, за връзката си с едно младо момиче. Е.А.: Виж, Той Учителят е казал нещо на Лулчев, като че ли за да го освободи от това, поне в моето съзнание така беше останало, с такова впечатление бях оставена. Защото едно същество, което нищо не разбира от духовност може да преживее една такава Любов без то да е засегнато всъщност от нея. В.К.: Значи този случай така. То човек, когато има такива духовни способности, той слиза долу, за да повдигне другия. Е.А.: Е, да, може. И така може да прави. В.К.: Единият слиза надолу, а другия се издига. Е.А.: Може сега, да, така да се приеме. В.К.: Чета. Константин Иларионов се обеси в гората. Учителят каза: „Обесиха го духовете". Но с него не стана никакъв шум и скандал. Разказваха ми, че Учителят взел един камък и го запратил към гората и казал: „Обесиха го духовете. Искахме да го спасим, но не можахме". Е.А.: Да, точно така е, както го казваш, така е казано. И аз така го зная. В.К.: А пък си спомням, че е имало голяма кореспонденция между него и Учителя. Е.А.: Той от войната се беше върнал, от Първата световна война, военен беше, с малко разстроени нерви. Аз мисля затова е така. Той нещо се е объркал, вътрешно, да. Аз поне така си го изтълкувах, защото той беше почтен човек, семейно живееха си мъж и жена хубаво. Не съм чула раздори да имат, нищо не съм чула. Сега кое ще го накара да се обеси. Нали повод няма. Някакви вътрешни чувства го накараха. В.К.: Да ясно, той е бил разстроен психически, духовете го обсебват и той посегна на себе си. Той дъщеря осиновява на времето. Знаете ли нещо по тоя случай? Е.А.: Едно момиче беше да, осиновиха го. Тя добре се държеше до известно време, сега не знам, жива ли е не знам. Надка се казваше. В.К.: Чета в бележника си. Имаше едно момиче, което се обеси заради Лулчев на прозореца на Милушева, която минаваше...Тя беше възрастна. Учителят каза за Лулчев: „Той ме свързва с едно самоубийство!" Е.А.: Да. В.К.: Какъв беше този случай? Е.А.: Е това беше така както го прочете. В.К.: Ето тука в последно време с вас разчопляме различни случки, не ги разглеждаме от гледна точка да обвиняваме някой. Е.А.: Разбирам. В.К.: Мен ме интересува Школата с тия перипетии, които са ставали и Учителят как е действал. Мен точно туй ме интересува. Е.А.: Учителят беше свободен в изявите си и като свободен Той не се наложи никому. И на Лулчев не се наложи. Той беше недоволен от него, но не го ограничаваше. И когато отиваше при Него, стоеше пред Него изправен. Е, показал му е, че не одобрява всичко. Показал е, не е да не е показал, защото Учителят като показваше пък искаше да се разреши въпросът по-правилно, а не за да злепостави някого или нещо друго. Учителят във всичките си прояви, които съм видяла е бил чист, с желание само да помогне. Това е, което съм видяла. В.К.: Друг случай чета. Когато бях на 24 години имах желание да се омъжа. После на 34 години исках да родя. Казах на Учителя, а Той каза: „Е, имаш една леля, която иска да се прероди чрез тебе". Е.А.: Да, така. В.К.: Сега това е интересно. Е.А.: На 24 год. като бях у мен се породи желание да имам дете. Аз се чудя. А пък не съм имала желание. Но тогава не казах на Учителя. Първият път. След десет години това желание се появи пак. Точно след десет. И понеже точно след десет се появи, аз го казах на Учителя. Викам: „Учителю, тогава така беше, а сега е така." И тогава Той ми каза: „Е, имаше една леля, която иска да се прероди чрез тебе". В.К.: Ха... Е.А.: Да, казвам ти. В.К.: Човек може да се поддаде на тези състояния. Учителят казва някъде: „Вас ви женят духовете, които искат да се родят". Е.А.: Е, не, аз не се ожених, но въпросът е, че се появи такова желание. Аз може би съм казала, за да ме освободи повече, отколкото. Аз не съм имала желание да се омъжа в този живот. Не знам защо, не съм имала. Е то и други неща благоприятствуваха, за да нямам такова желание, но тези две преживявания съм ги имала. В.К.: Да, те струват много тези двете опитности. Е.А.: Е сега как да кажа, като съм ги преживяла. В.К.: Значи иска да се прероди една леля. Разбрахте ли за коя леля ставаше въпрос. Е.А.: А не знам. Аз не се интересувах. Искаш ли да ти разкажа един случай за ясновидство на Учителя? Понеже за лелята стана въпрос. Аз живеех на ул. „Антим-1" и какво да ти кажа. В този момент бях с Любомир в такива много отношение - грапави. Значи нехармонични. И аз много плачех тогава, защото страдах, пък не знаех как да излеза от това страдание. Аз се преместих да живея в къщата на втората ми майка. И там живеех самичка в една стая. Бях студентка в това време и често плачех. И след време Учителят ми каза при един разговор: „Не плачеш ти, а плаче момата, която е живяла в тази стая". Аз нито знам кой е живял в стаята, ни то знам каква мома е имало. И отивам при втората майка и казвам: „Кой е живял в стаята преди мене?" „Ами зълва ми" -тя казва. „Ами къде е тя?" „Тя се помина". Сега виж как завързана е работата. В.К.: Приемаш друго състояние, влиза в тебе. Е.А.: Влиза в мене, точно така. А пък Учителят беше говорил на такава тема. Когато някой човек има едно страдание, едно и също нещо или едно и също желание, или една и съща болка, тези сили се групират в него повече, събират се и го правят по-тежко. Отеготяват го. Ей такова нещо в моето съзнание е станало с това същество, което е живяло преди мене. И то е плакало чрез мене. В.К.: Помня, че са ми разказвали, че носят на гробищата разни работи, после ги върнали, поднесли на Учителя и Той казал: „Не искам духовете да ядат чрез мене!" Е.А.: Хубаво е казал. Веднъж питаха сестрите, какво да правят с помените на близките си. Знаеш ли, че Учителят ги остави да си правят помените, защото сигурно не са могли да се откажат. Те не са били готови да се откажат от това, да не правят такива помени, защото Учителят категорично е казвал, че духовете и съществата, които са напуснали земята нямат нужда от ядене и пиене. Те влизат в хората и така чрез тях ядат и пият. В.К.: Сега в последните години, аз съм чувал в провинцията като се съберат някъде и почват помени за тоя брат дето заминал, за оня брат и т.н. такива църковни работи. Е.А.: Понякога, когато правим беседа на мястото на Учителя, носят ми от Учителя разни курабии. Казвам: „Няма да ми носите такова нещо, моля ви се. Не желая да ми носите". В.К.: Като на гробищата. Е.А.: Същото като на гробищата. Мен не ми беше ясно по-рано какво да правим, но когато ми стана ясно, казвам: „Не желая". И толкоз.

169. КАК СЕ ПЕЧАТАШЕ СЛОВОТО Вергилий Кръстев: Сега чета друга една опитност: Паша веднъж направи томбола. Това са всички неща, които вие сте ми казвали преди 15-20 години. Елена Андреева: Да, да. В.К.: Паша веднъж направи томбола за да изкара пари, за да се печата Младежкия клас. Едно томче. Я ми разкажи тоя случай? Е.А.: Ами Паша, понеже милееше за Словото и понеже тя го работеше, нали? И за Младежкия клас не можеха да отделят пари, като че ли приятелите и затова така не вървеше, почти нямаше отпечатано от беседите на Учителя от Младежкия клас. И затова Паша с тези средства, най-малките, които имаше. В.К.: Е как се прави томболата? Направи номерца или как? Е.А.: Номерца, да. Направи номерца. В.К.: Какви предмети разиграваха? Е.А.: Ами виж не помня вече. Не помня какво беше. Ами защото беше отдавна. В.К.: Значи направо томбола, упражниха я, набраха пари и тя напечата едно томче тогава де, напечата. С томболата успя да напечата едно томче. Сега това е значи един от методите за печатане. Сега друг метод. На 30 октомври 1936 год. Учителят даде задача, да се събира по един лев, цената на един трамваен билет. Всеки ден да се събират по един лев в една каса и накрая всеки трябва да каже: „Както аз отделям един лев за Господа, така и другите да отделят един лев за Господа! Никой не може да ви извини. Ще ходите пеша, а стотинките от трамвайния билет за Господа". На другата година ние направихме задачата и тогава парите се даваха на брат Боев. Паша и Савка дадоха парите на Учителя. Учителят пита: „Ами Еленка?" „Тя ги даде на брат Боев". Я ми разкажете този случай със събирането на един лев и т.н. Тази задача отначало до край. Е.А.: Учителят тази задача я даде и с нея разреши въпроса за печатането на беседите. В.К.: Сега до този момент как се печатаха беседите? Откъде се събираха средства? Е.А.: Средствата от Братската каса. Дотогава не знам, сега аз не знам за Братската каса. Имаше един комитет, който се занимаваше с всичките братски работи. Ние младите тогава малко иронично казвахме -Синедрионът. В.К.: Синедрионът. Е.А.: Това бяха възрастни приятели: Тодор Стоименов и от града имаше няколко души. И доста така работи този съвет. Те същите бяха, които не изпълниха и задачата, която заръча Учителят. Щото те бяха, все същите си бяха в този съвет. В.К.: Коя задача не изпълниха? Е.А.: Задачата, която Учителят каза: „Как да построят Изгрева!" С един амфитеатрално разположен план, някак така да бъде. В.К.: Да направят на всеки човек да има стая. Е.А.: За всеки човек стая. Да има място, където да се събират да работят, да се срещат, да беседват, въобще за общия живот на приятелите, да общуват помежду си. В.К.: Това Учителят го е наредил. Е.А.: Учителят го е е казал да го направят. В.К.: Те са имали пари, средства? Е.А.: Имали са пари и средства. В.К.: И не са го направили поради други съображения техни. Е.А.: Ами аз попитах Начо Петров, след като си отиде Учителя. „А, бе брат Начо, сега Учителят си отиде, Той нареди нещо, така и така нали, това да се построят жилища и за частни хора, които нямат и за други хора. Защо не го направихте? Пари ли нямахте?" „Имахме пари. Казахме: „Ами какво ще правим в тоя пущинак? То е нищо, само стърнища". Изгревът не беше воднисто, понеже сухо място е, няма вода, нали, няма и затуй безсмислено им се видяло. А Учителят каза: „Мястото да бъде от пътя, който идва за Дървеница, който е пътят до долу, до реката, след това покрай гората и така това цялото място да го закупят. В.К.: Пари са имали? Е.А.: Да, да го закупят и да се построи това нещо. Но те не го направили, защото изглежда, че и те не са разбирали Учителя. Защото като имаш пари защо да не го направиш? Ами значи, защо ще харчат парите. В.К.: И парите после отидоха и си заминаха. Изпуснаха благоприятните условия. Е.А.: Изпуснаха. В.К.: Благоприятните условия се изпуснаха. Значи така стои въпросът със Синедриона. Сега как стана точно тази задача с единия лев? Всеки да почне да си събира. Е.А.: Учителят каза и по съвест всеки почна да събира. Почна да събира парите, всеки, който искаше. В началото, първата година много хора не бяха направили задачата. Щото казвали: „Е, едно левче", или даже са забравили може би да правят задачата. Щото Учителят казваше, не само да я правиме, но като тургаме левчето да помислим и другите така да правят. Разбираш ли? И другите да внасят. В.К.: Значи както аз внасям един лев за Господа, така и другите да внасят! Значи търся закона на обединението. Е.А.: На обединението, да. Това е нещо, което трябваше да се прави. Сега, аз лично си я правех много хубавичко, но не дадох парите на Учителя, малко от скромност да ти кажа правото. То кой знае какво съм направила. Но ги дадох на брат Боев и в списъка бях първа. В.К.: Учителят казва, никой не може да ви извини, ще ходите пеша. То един лев е 10 стотинки, колкото за един трамвай. Е.А.: Не, Той каза: „Всеки може да изпълни задачата. Няма да бъде извинен никой". В.К.: Всеки може да изпълни задачата. Е.А.: Всеки може да върви пеша. В.К.: То на един лев се равняваше. Е.А.: На десет стотинки тогавашни бяха, да. В.К.: Те беше голяма сума. Е.А.: Никак, ами то беше в евтините пари. Ама Учителят никога не ни е давал неща скъпи и такова, никога. В.К.: Значи оттогава имаше пари за печатане и си получаваха беседите безплатно, така ли? Е.А.: Не, след като Учителят каза: „Който е изпълнил задачата да даде парите на брат Боев!" Всички дадоха парите на брат Боев. И Учителят след това пък Той каза: „Тези, които си изпълниха задачата ще им се дадат безплатно томчетата, които са напечатани в тази година". Така, че ние ги получихме даром срещу задачата. И това нещо продължи до края, докато имахме братски живот. В.К.: Сега това беше единия начин за печатане. Другият начин за печатане е бил десятъкът. Това с единия лев бе задача. Най-много бе направено от 1030 човека в цяла България. Колко хора бяха по онова време? Е.А.: Ами към 1000 души бяха, когато правиха задачата, последните години вече. В.К.: Аз съм записал 1300 човека в цяла България. Е.А.: Може, да. В.К.: А другата форма, десятъка как се събираше? Е.А.: Другата форма беше на съборите. Всеки каквото е спестил, който може да даде десятък (10 % от това, което е спечелил през годината) отива в плик, като отива в Молитвената стая в Търново. Всеки отива, казва си молитвата и си остави лептата. В.К.: И така остави свободно лептата. Не си пише плика, нищо. Е.А.: Оставя си свободно лептата, нищо не пише. В.К.: И не казва колко е сложил. Е.А.: Да, свобода. Не, Учителят свещено пазеше свободата. Учителят, аз съм се възхищавала от начина, по който Той се отнасяше към нас. Той пазеше, искаше всеки да е свободен. Да се изяви така естествено, съзнателно, умно, нали така търпеливо. Да покаже един добър пример. Той това искаше Учителят. И затова ни търпеше такива каквито бяхме. В.К.: Значи това е в Търново. В София по същия начин ли ставаше? Е.А.: В София, да, същото. Абсолютно. В стаята на Учителя отивахме. В.К.: Тези пари кой ги събираше? Къде отиваха? Е.А.: Ами виж, тези пари най-накрая Учителят преди да си замине Савка и Той са ги пакетирали в пакети, във всичко и те бяха няколко милиона. В.К.: Милиона. Е.А.: Милиона ли? В.К.: Много бяха. Значи преди да си замине Учителят със Савка са ги пакетирали и всичко оставил в ред. Сега преди заминаването на Учителя, Учителят е разполагал с парите. Кой Му беше най-близката ръка? Тодор Стоименов ли? Кой се занимаваше изобщо с парите? Е.А.: Парите Учителят ги даваше. Учителят даваше на всеки според, нали задачата и лично може би, когато е трябвало. Мене само веднъж ми е дал 50 лв. да ги дам на чужд човек. Щото идваха много хора да искат пари от Него.. В.К.: Външни хора. Е.А.: Външни хора. В.К.: Нямат пари. Е.А.: Е идват. В.К.: Да просят или? Е.А.: Не, не знам, искат пари, понеже се говореше, че Учителят има много пари и затуй като има много пари, искат от Него. И Учителят ми каза: „Даже занеси ги ти и кажи, че ти ги даваш". Да, даже така, аз се изненадах от това. В.К.: Ти ги даваш, а не Той. За да не би същото лице да иска отново... Е.А.: Може и затова, може и за друго да е. Може за да е свободен, защото виж да ти кажа Учителят не беше за пари. Учителят не знам, можеше да има колкото иска пари, да. В.К.: Да, аз четох: „На нас не са ни необходими пари, на нас ни са необходими готови души". Когато дойдат готовите души ще дойдат и условията. Е.А.: Не, Учителят, аз от това, което съм разбрала, нещо мисля да го кажа ли, ама само на тебе, не, не искам да го казваш. В.К.: Но то няма вече време. Е.А.: Е няма, не. В.К.: Добре, няма да ми го казваш. Е.А.: Няма да ти кажа, да. Виж защото Учителят най-много е ценял свободата на всеки един от нас. Оставяше ни да сгрешим, за да се видим какви сме. В.К.: Добре, сега продължаваме по-нататък. Това са пак от моите записки с теб, едно изявление на Учителя: „Аз не искам да се изявя външно, защото българският народ ще Ме познае и ще си направи карма заради Мен. Христос се изяви и еврейският народ направи карма заради Него". Е.А.: Да. Това го е казал. В.К.: Как ще ми разтълкуваш това нещо? Е.А.: Виж какво, Той не се изяви кой е. Защото Христос каза: „Аз съм, да". А Учителят не каза кой е. Е, все подсказа, не можеше да не каже, все каза нещо и после ние видяхме, че е голямо същество. Лично аз съм убедена, че Той е от Божествения свят същество. Той не е същество от обикновена йерархия. В.К.: Ясно, да, аз си спомням от първите беседи „Сила и живот" -1, II, III, IV, V серия. Той човекът, Учителят си казва: Бог е Любов и Любовта, която е в Мене е Бог. Е.А.: Е, да. В.К.: После в частни приятели също казва. Е.А.: Да, да, да. В.К.: Казва: „Аз не съм Христос, но онзи Божествен Дух, който беше през времето на Мойсей и на Христа, в мене е същия Дух. Е.А.: Същият Дух е да. В.К.: И на друго едно място казва: „Ако преди две хиляди години дойде Синът, сега е дошъл Бащата". Е.А.: Е, да. В.К.: Тогава е Христа, сега сме във времето на Божествения Дух, на Христовия Дух, на Господния Дух. Това е йерархия на проявлението на Бога. Е.А.: Да, йерархии са, да. В.К.: Но интересно, че казва: „Аз не искам да се изявя за да не направя на българския народ карма". Може би щяха да скочат върху Него, че се прави на самозванец или какво? Е. А.: Не знам какво щяха да направят, но виж, пак е от Любов. Пак за наше добро го прави, за да не се отклоним, да не сгрешим повече. В.К.: Интересно този въпрос много ме занимава, да не се изяви, за да не направи българския народ карма заради Мене. А пък на друго място, когато вече си заминава нали, казва: „Има три пътя: или да не дойдат комунистите; или да си замина; и ако остана ще подгонят Мен заради вас и вас заради мен, и българският народ ще направи карма". Е.А.: Пак карма. В.К.: И казва: „Заминавам си заради доброто на България". Това е много интересно. Това е една много сложна тема. Е.А.: Ама не, сложно е. Сложна е и после, и Той работи при условия строго определени. Той като е дошъл на земята и Той е ограничен. Той изявява една много висока, благородна култура, която носи в себе си. Затова е такъв. Той иска на всички да помага и помага. Пък, но иначе, това са условия. В.К.: Това са условия на земята. Аз си спомням и винаги така като проследявам тези неща, с какви малки възможности почва от единица, от нулата. С най-малките величини работи години, години, години. И Учителят си замина, а Неговите последователи, приятелите искаха да използват същите условия и същите възможности на Учителя, за да работят. Ама не може. Оня е Учител. Божественият Дух е в проекция в Него и пак има затруднения и трудно е, камо ли последователите. Е.А.: Виж какво, отгоре, от небето ни помагаха. Учителят е казал, че докато има ученици на земята няма да пострада България. Ще бъдат пазени, учениците са пазени. В.К.: И България е пазена заради учениците. Както онази притча: „Ако има един праведен". Е.А.: Да един праведен. В.К.: Заради един праведен Бог ще се смили. Значи този случай го преминахме.

168. НАСЛЕДНИЦИ, ПРОПОВЕДНИЦИ И ПОСЛЕДОВАТЕЛИ Вергилий Кръстев: Как стои въпросът с правото за издаването на беседи, откупуване правото за издаване на беседите от наследниците на Учителя? Елена Андреева: По юридически път те задоволиха първо най-напред Неговите наследници. След това можеше да се откупи това право. И Братството го откупи. По най-кратка форма казано. В.К.: Това беше идея ни някои от нашите приятели. Е.А.: Да. В.К.: За да може да се печати. Е.А.: Да се печати, разбира се. Да имаме свобода. В.К.: От едната страна са били: Борис Николов, Паша Теодорова, брат Боев, а от другата: Антов, Симеонов, Жечо Панайотов. Е.А.: Да, те са. Те бяха по това време. В.К.: Колко платихте за откупуване? Е.А.: Това нещо не знам. В.К.: Какво ги направиха тези пари, наследниците? Е.А.: Похарчиха ги. В.К.: Колко наследника имаше тогава? Е.А.: Ами имаше наследници от брат му Атанас. Той имаше един учител брат. А Учителят е имал брат Атанас, Наско ли, Атанас ли. След това имаше сестра. Една сестра - баба Мария, която идва 2-3 години в нашия „Параход", когато ние бяхме на Рила. Тя ни пазеше „Парахода". Пазеше ни го, да не сме сами. Защото ние не си оставяхме „Парахода" никога. Защото всичките беседи бяха там. И от страх, пожар нещо, разбираш ли, пък бараки бе! Да не е нещо здраво. Така да ритнат, ще могат да влезат и да направят беля, но добре, че не знаеха. Добре, че не знаеха. Иначе, ако имаше злосторници можеха много бели да направят. Смятай сега за ония беседи, аз ти разказах и пак се връщам към тях, които ми ги донесе сестрата от ул. „Опълченска" 66. Ами това е Слово, иначе щяхме да ги загубим. Тя щяха да ги изгорят. А щяха да кажат: „На дъновистите" и толкоз. А пък ние го имаме вече записано. В.К.: Какво беше отношението на рода на Учителя към Него? Как Го приеха? Като роднина или? Е.А.: Не мога да кажа. Аз съм била млада. В.К.: Какво сте чули от старите братя? Е.А.: Майка Му все е усещала нещо. Тя много Го е обичала. И когато е била болна и преди умирането си, тя Го е чакала да се върне като момче, ученик от Варна, за да Го види. Туй са ми го казвали приятели. Баща Му е идвал при Него и се е отнасял с уважение към Него, защото пък на него, той когато отива да се покалугери, казват му, ще се върнеш, имаш задача в света. Е значи подготвена е за тия неща и даже има една малка книжка, ти сигурно си я чел, за тази история. В.К.: А да, за Откровението в църквата. Е.А.: За „Св. Димитър", да. Така, че знаели са това. А другите не. Интересуваха се от парите. А, едната, зъболекарката, която е била, племенницата на Учителя, тя е казвала: „Пари, пари да ни даде". Значи съвсем материално отношение е имала. Пък Учителят повече пари щеше да й даде, ако тя не беше така материална, ако тя отиде и Го помоли, Той щеше да й даде. Ама тя не е знаела как да иска. В.К.: Значи иска пари, пари. Е.А.: Да, така е казала. В.К.: Сега тази баба Мария е идвала често и Му викаше Петре. Е.А.: Ами тя е 10 години по-голяма от Него. После Той е бил дете, нали знаеш оня случай с царевицата? В.К.: Я го разкажи! Е.А.: Нея я годяват за човек, който тя не иска. И тогава, тя плаче естествено. И Той е бил 10 годишно момче. И като я видял, че плаче казал: „Како, защо плачеш?" Тя казала: „Искат да ме дадат за еди кого си, пък аз не искам". В това време се събаря една низа царевица, венец, пада долу. „О, како не плачи. Както се разтури царевицата, така ще се разтури и твоята работа". Той вече, виждаш ли, това е ясновидството, което го носи от детство. Друг случай не съм чула. Така ярък да бъде. Така ярък, определен, да. В.К.: Чета: Неделчо Попов иска да проповядва и Учителят му казва: „Тебе въшки яли ли са те? Ще работиш и с това ще проповядваш!" Той беше под влиянието на Балтова, която искаше да го прави проповедник. Я ми разкажи този случай. Изобщо какво беше влечението на приятелите да стават проповедници и т.н. Е.А.: Ами виж сега, то е влиянието на света, нали те искат изведнъж да се проявят. Но не им беше брат ясно за проявата, която трябва да имаме. Да станеш проповедник още нищо не значи. Ти трябва да станеш първо човек, да имаш всичката духовна светлина и тогава става, ако можеш проповедник. А така, както се опитваха те да стават, това нищо не е. То е светска работа. В.К.: Никой няма да ги приеме. Е.А.: Ами разбира се. Пък затова и Учителят му е казал: „Теб яли ли са те въшки?" Ами той като си загуби работата, като започне да проповядва, а не знае как и няма знание, какво ще прави? Ще стане един обикновен човек, който ще бъде просяк. Направо просяк ще бъде. Но виж сега. Слушай, когато Неделчо заболя, той ме извика един път да му направя компрес. В.К.: Млечен. Е.А.: Е как може на един болен човек да не отида? Естествено, че отидох. Направих му компреса. В това време дойде Балтова и те се скараха нещо. Ама като се скараха, лошо се скараха. И той й каза: „Ако умра, ти си виновна". Виж, дословно казано, присъствувах. За пръв път го казвам пред човек. В.К.: Трудно се изнася това нещо. Е.А.: Кое? В.К.: Не, трудно човек може да го изнесе вътрешно. Е.А.: Е, казвам ти. И много скоро след това той си отиде. Но той късно ме извика. Той имаше един така подут корем, много. В.К.: Имал е асцит и цироза на черния дроб. Е.А.: Е-ех. В.К.: Епоха. В.К.: Ами друг въпрос. Учителят до коя година стоя там на ул. „Опълченска" 66? Е.А.: Докато дойде на Изгрева. През 1926 год. се качи на Изгрева и оттогава много рядко е спал долу. Е веднъж Балтова, когато беше постила, отишла при Него и казала, че ще спи при Него. „Учителю, аз ще остана при Вас!" В.К.: Какво казала Балтова? Този случай не го знам. Е.А.: Казала: „Учителю, аз ще остана при Вас!" Постила, дълъг пост изкарала и голямо геройство и отива при Учителя и казала: „Аз ще остана при Вас!" Да, да спи там. Учителят казва: „Добре". Но тя е мислила, че ще остане там. Но Учителя взема си шапката и отива на ул. „Опълченска" 66. Оставя я. Нали тя иска там да спи. Оставя я да спи там. Много финичко. В.К.: Ха, ха, ха. Оставя я и тя приспива, Балтова до сутринта. Тя чака да преспи с Учителя. Е.А.: Виж, не, духове брат. Духове и духчета колкото щеш имаше. В.К.: Те повече са били духове отколкото духчета. Ха, ха, ха. Значи и други случаи и при други разни случаи Учителят е спал на ул. „Опълченска" 66. Е.А.: Случвало се е някога, ако е бил на концерт ли? Нещо, но обикновено си идваше. След като Учителят Му направиха къщата и почна да живее на Изгрева, Той слизаше за класовете на братския салон на ул. „Оборище" 14 и се връщаше винаги на Изгрева. Много пъти и аз съм присъствувала в изпращането до Изгрева и после ще се върнеме пеш. В.К.: А по това време нали и на ул. „Оборище" 14 сте били? Е.А.: Е, на „Оборище" де. В.К.: Той се връща на Изгрева. Е.А.: На Изгрева. В.К.: И с приятели се връща, придружават Го. Е.А.: Е, винаги са Го придружавали. Може ли? Пък и кой няма да иска да върви с Учителя. Един път бяхме двете с Паша на Изгрева и Учителят дойде по едно време, ама никой друг нямаше. А пък Той бил поканен у Граблашеви на обяд. И сега тръгваме. От едната страна Паша, от другата страна аз. Вървиме и си приказваме с Учителя, нали така, щастливи сме и двете, че сме с Учителя. И като отидохме до вратата на тези, като звъннахме на това, Учителят каза: „Аз ви водя две гостенки, ще разделите моя дял на трима ни". В.К.: Ха, ха, ха. Е.А.: Е така де, значи да не ги ощетяваме ние. Пък кой ще дели сега Учителя. Те се зарадваха и Граблашев, и жена му. Много се зарадваха. Пък и момичетата. В.К.: На Величко Граблашев, да. Тогава. Величко Граблашев беше още жив? Е.А.: Жив беше. В.К.: Добре де, той кога заминава за Америка? Е.А.: Скоро след 1922 год. В.К.: Значи тази ваша опитност е преди 1922 год.? Е.А.: Преди 1922 год., да. В.К.: Той колко дъщери имаше? Е.А.: Две. В.К.: Те живи ли са сега? Е.А.: Едната знам, че е жива, другата не знам. В.К.: Знаете ли къде живее? Е.А.: Знам. В.К.: Трябва да ги търсим, да видим дали няма нещо запазено от баща им. Е.А.: Не вярвам. Много са разпиляни. Ако са като майка си! В.К.: Тя разпиляна ли беше? Е.А.: Оу! Един от най-разпиляните хора, които съм видяла. В.К.: Различни хора. Е.А.: Различни, да. Различни. В.К.: Той Граблашев затуй бяга от нея, отива в Америка макар, че отива да търси Христа. Е.А.: Ех, виж какво, той ли е казал, че търси Христа? Ех, виж какво? Той ли е казал, че отива да търси Христа? В.К.: Той се сбогувал с Учителя, този който е присъствувал при изпращането, нали : „Ама Учителю той отива да търси Христа!" Учителят казал: „Нека търси!" „Учителю, Христа е тук, пред мене". Казал: „Нека търси!" Е.А.: Аха, защото той не Го позна. Той не Го позна. Той като беше с Него като студенти, когато ходиха там при оная къща, там някъде в гората, дето скитаха толкоз време, за да я намерят. Ама въобще той не Го позна. В.К.: Как знаете вие този случай? Това е случай на Граблашев с Учителя. Е.А.: Граблашев забелязал, че Учителят за известно време изчезва да речем за една седмица и никой не Го знае къде е. Веднъж така, друг път така и най-после Го пита: „Къде ходиш? И мен да ме вземеш, където ходиш!" А те са студенти с Граблашев в Америка. Пък Учителят казал: „Добре, щете взема". Но му казал: „Щом искаш, ще дойдеш с Мене, но няма никакъв въпрос да ми задаваш. Каквото гледаш, каквото чуваш, само това ще го знаеш ти, но няма да Ми задаваш никакви въпроси". И там те са отишли, ходили по вода, ходили по суша, качили са се на една планина и когато стигнали някъде далеч в планината, една лодка ги чакала в едно езерце в средата, на което била построена къща. Значи отвънка не може да се влезе в къщата. Трябва да се даде ключ, за да се влезе. И Учителят го завежда там. Заварили хора, които го чакали в една стая. Всички му станали на крака. Разговаряли на език непознат за Граблашев. Стояли там колкото стояли, но Граблашев като се връща и той иска да намери къщата, и скоро след това мисли, че ще намери къщата. Отишъл, ходил в една посока, в друга, в трета и т.н. нищо не могъл да намери. Щото там била къща, която е сред вода построена. Така в езерцето е постройката. Значи нещо като басейнче имало. Как е било, отгде ще знам аз, ама е могло да я има. В.К.: Вероятно е имало някакъв остров. Е.А.: Остров по средата, да. В.К.: И построена къща. И какво разправя Граблашев за тази къща? Е.А.: А, нищо не иска да каже. Пък и ние не сме питали. Виж да ти кажа. Защото му казва да не казва нищо Учителя. Той трябва да мълчи. Иначе, ако говори значи той няма да бъде почтен. Интересно е как не можа да познае Учителя, ама. До Учителя да бъде и да не Го познае! В.К.: Интересно той е превел от английски доста неща за Розенкройцерите. Е.А.: За Розенкройцерите е превел доста работи Граблашев. В.К.: Така беше с Граблашев. Какво казваш, беше висок с голям авторитет. Е.А.: Със самочувствие някак. Един едър мъж беше, висок и с едно чувство така важен, важен. Това е моето впечатление. Пък аз съм била на 19 години, когато съм го видяла. В.К.: Била сте млада. Е.А.: Младо момиче. В.К.: Значи така е с Граблашев. В.К.: Какво ще ми кажете за тая снимка? Това е тука невероятно. Виждаме добре Балтова, Епитропов и Пампоров с Учителя. На тая снимка с Учителя имам усещането, че това е тука цялата човешка цивилизация. Представител на цялата цивилизация, които са минали и епохи, които са минали на земята. Е.А.: Да. Какво да ти кажа, представители на различни епохи. На различни епохи, на различни хора. Ха, ха. В.К.: Какво ще ми кажете за Пампоров? Е.А.: Виж какво, Пампоров беше един добър брат, ревностен, есперантист и обиколи Европа с есперанто да предава уроци и запозна рижаните с Новото Учение. В.К.: Кои? Е.А.: Рижаните от Рига, да. Той ги запозна. И те дойдоха. Няколко години подред идваха на групи на Рила. В.К.: Ама наистина тая снимка е уникална. Говориме за представители на цивилизации и епохи е тази снимка. Е.А.: Да, Толкова различни са тези. И как са се събрали така при Учителя не мога да ти кажа, но. Това е много интересно. Тука е Пампоров. Сега тука е Епитропов. Той беше представител на дружество - осигуровки и той обикаляше цяла България да осигурява хората. С това се прехранваше, а пък беше и връзка между приятелите. Щото ходеше във всички градове и села, хем си вършеше застрахователната си длъжност и правеше връзка между приятелите, нали. Щото виждаме, че в първите години той подписва нарядите. В.К.: Сега Балтова откъде дойде? Е.А.: Аз Балтова я заварих в братството. Откъде е Балтова, не мога да ти кажа откъде е, но е в София. Малко екзалтирана жена беше. В.К.: Казаха ми, че изобщо е продала покъщнината си, подмамена от духовете. Е.А.: Спеше на дюшеците, но после си купи и диван. И диван си купи и беше съвсем комфортно за Изгрева обзаведена. Що ти казвам, увлечения. Знаеш ли, имам един случай с нея, не знам, да ти го кажа ли. Аз говоря с Учителя на поляната. И както си приказваме с Учителя, какъв разговор водех не зная, идва Балтова погледна ме така, демек да кажеш „Аз идвам, махай се!" Но аз казах: „Аз не съм си свършила разговора и не се махам". И останах, мълча. Стоя на мястото, оставям я да говори тя. Тя говори, говори, говори, каквото говори и си отиде. Аз не се мръднах от мястото си, но като си отиде, как добих такава смелост казах: „Учителю, сега като лъже, не съзнавали?" А Той ми каза: „Вярва си!" Ха, ха. Казвам ти един случай така де, характеризиращ, затуй ти го казвам. Вярва си тя. Значи тя вярва, че това, което казва е така. Ама, че не е така, не ми каза, че не е така Учителя на мене. Че пък и аз съвсем убедено казах. Значи вярва си, „Вярва си!" - казва. Не, за мене е един урок това. Аз за Балтова нямам отрицание. Ако успея да напиша образи в братството, ще бъде един образ и тя. Има много какво да пиша за нея. Тя ще бъде един образ неповторим. Та тя съществуваше и я виждате на снимки непрекъснато от едната или от другата страна на Учителя. Искаше все отдясно да бъде. Но тя като образ, сега положителна или отрицателна роля, то е друг въпрос, но образ е. Например, когато Учителят даде задачата, за да се отиде в 12 часа през нощта до Вълчата скала, тя същата нощ отиде. Щом даде Учителят задачата, тръгва сама и отиде. Сега, това е една ревност, нали. То може да каже някой амбиция, но е една ревност и тя отиде и тя даде тон, че ние за две-три седмици свършихме задачата. Иначе тя щеше да продължи много дълго. Тя даде тон. Знаеш, като разбраха всички, че Балтова е отишла да изпълни задачата си, тя ни изнасили всички. Значи тя може, а ние не можем. Трябваше да се доказваме.

167. ГРЕШКИ И ПРЕГРЕШЕНИЯ Вергилий Кръстев: Тук съм записал нещо друго за „Дьо Метър Михаил", за онази 1922 година, когато Учителят доста строго говори по отношение на двамата Кръстю Христов и Михаил Иванов. Сега, Елена лично е писала беседите, а Паша омекотила. Учителят беше много категоричен, а впоследствие, когато е дешифрирала беседите ги е омекотила. Елена Андреева: Да. В.К.: Как стана това? Защо? Поради какви съображения? Е.А.: Ами не знам сега как го е направила Паша и какви съображения е имала. Но много е омекотено. Вярно е това. Но въпреки това Паша разказваше, че тя попитала Учителя веднъж: „Е Учителю, сега, /защото те двамата стояха затворени в една стая, която някой им беше отстъпил тази стая/, какво правят?" - Паша Го попитала. Туй Паша лично ми го е казвала. „Ами какво правят сега Учителю?" -„Карат се" - казва й Учителя. „Карат се". „Защо ще се карат Учителю?" - „Ами за яденето се карат". Толкоз. В.К.: Значи караха се за храната. Е.А.: За храната се карали, моля ти се. Построени са били така. В.К.: Учителят е казал, че българският народ има един представител, който е влязъл в Божествения свят, защото по-големи народи нямат такава привилегия. Е.А.: А други нямат, да. Учителят, както говореше един път за българския народ каза, мисля, че във връзка с богомилите беше: „Много народи нямат представител в Божествения свят, а българският народ, макар да е малък, но има представител, който е израсъл, достигнал до това Божествено съзнание, за да бъде член на това общество". Разбираш ли? Не така къде да е, но да бъде член на обществото, на духовното общество, значи да участвува в Божия съвет, така излиза. В.К.: Аз съм слушал едно изказване, Учителят казва: „Българите нямат право на земя и на държава, но заради ония българи, които са горе в духовния свят им се дава". Е.А.: Е-е, да. Значи има българи, които са с високо съзнание. Абе не случайно е дошъл Учителят в България. Той иска, вижте, много хубаво казва, че иска да дойде да помогне на българите, много хубаво. В.К.: Аз съм чел една книжка от брат Боев „Учителят за Славянството". Ами за богомолите. Е.А.: Е, каквото се знае е от литературата. В.К.: Нещо така по-специално Учителят да е казал? Е.А.: Не е казал, не. И те много жертва са дали богомилите. Изгорили са наведнъж в един цял един дом някакъв, където са живели, подпалват ги и не им дават да излезнат и изгарят живи. В.К.: Сега във връзка с оная задача със стомните за вода. Когато стомната ви била пробита и когато Учителят ви дава ключа от стаята, за да вземете една стомна ли, отивате връщате се и се качвате нагоре, разкажете този случай по-подробно. Е.А.: Учителят една неделя държа много дълга беседа и накрая каза така: „Другата неделя, няма да имаме беседа, а всеки един от вас ще си купи по една стомничка и ще отиде на бивака, да си напълни стомната. Ще си направим закуска и всеки ще се върне". Но не вече групово, а така според възможностите. Аз тогава бях учителка и поръчвам на една сестра, която беше от Байлово, там правеха стомни, да ми купи стомна. Ама не я поглеждам. Нито слагам вода да опитам, нищо. Слагам я в раницата и тръгвам. По жребие тръгнахме. Да тръгна пета или шеста вечерта след полунощ. Разбираш ли това, имах късмет. Щото аз отидох рано, стоях, правих си упражнения, всичко и когато дойде Учителя, Белева иска да Му напълни стомната. Той на нея не даде. Пък на мене даде да я напълня. И аз като я напълних на Учителя, хайде казвам и моята стомна да си напълня. И напълних. Гледам, изтича водата. Я, поглеждам, доливам, пак изтича. Обръщам стомната виждам дупка в средата. Аз не съм погледнала. То имало или камък, или нещо друго, което нали се е отпушило. Ужасно се смутих. Цяло Братство казвам, 500 души да тръгнат, пък мойта стомна ли да бъде пукната бе? Виждаш ли, упреквам себе си, че не съм била внимателна. И сега неделя е. Отивам при Учителя и казвам: „Учителю, тъй и тъй ми е стомната, ще Ви моля да ми дадете Вашия чайник, като се върна за да взема вода". „Не може". И сега, не може, не може. Аз не Го упреквам. Казвам: „Учителю, днеска е неделя и магазините са затворени, иначе аз ще слеза, ще си взема една стомна и ще се върна да си налея вода". Казвам му това. Той като видя какво съм решила, на какво съм готова, тогава извади ключа, даде ми и ми каза: „Ще идеш в Моята стая -долната, еди къде си има една стомничка пълна с вода, ще я излееш на цветята и ще дойдеш тука и аз ще те чакам". През целия път отгоре до долу съм тичала, защото не бях с такива вързани крака, тогава бях бързонога. И мисля, че съм слезнала за час, час и нещо. Така, ама и кураж добих, Учителят ми даде възможност да си поправя погрешката. И отидох. И когато вече взех стомничката и всичко, всичко и когато стигнах там, гдето имаше една чешма, горе така на първата височинка, щото тичешком надолу, на връщане по пътя, викам, ще си почина малко. В това време Савка цъфва и казва: „Еленке, Учителят те чака". И не можах даже да седна. Добре щом ме чака, значи аз трябва да бързам. Отидох и разбира се, че благодарих и това, и после поседях доста горе, починах си и вечерта пак си отидох, бях в Макоцево учителка тогава. В.К.: Върна стомната на Учителя. Е.А.: Не съм Му я върнала. Забравих. Взех стомната, а не за връщане и дума да не става. Друга бих Му дала, но после. Счупих я. Счупих я, затуй не я върнах. И то я счупих знаеш ли как? Както я сложих на леда, тя се пързулна и аз докато се наведа, тя се изтъркули и падна и се счупи. Ама тогава същата година мен ме уволниха. И казах: „А-а тука ще има нещо тая година. Щом се счупи стомната, ще има нещо тая година". И както виждаш, имаше. Уволниха ме. Боже как ми се кара Учителя, когато ме уволниха. Много ми се кара, пък аз се чудя защо ми се кара. Но както и да е. В.К.: Чета. Сега, тука всички беседи бяха на тавана. На таванското помещение. На тавана имаше в един скрин, там ги слагаха, после някой ни наклевети и ги взеха. Имаше малка дупка на тавана 50/50 см. и там се завирахме. Дори и Учителят се завираше там. Е.А.: То беше на тази стаичка, промеждутъчната стая дето Учителят приемаше. И там беше така тясно всичко и така всичко беше нагъчкано едно до друго, че имаше един отвор. Направо покатериш се, стъпваш на стол, стъпваш на друго нещо, там вече на каквото може да стъпиш и отиваш на тавана. Така тясно беше всичкото. В друго помещение после открих едно течение беседи, които Учителят ги е говорил и които са били оставени на тавана. Преди да ни изгонят и преди да ни вземат Изгрева. И когато вземат всичките тези, когато вземат всичкия материал, който е и от Братството, една от работничките вижда беседи. В.К.: Това е на ул. „Опълченска" 66. Е.А.: Да, и вижда това, тя се сеща, че това са беседи на Учителя. И сега сигурно не е казала, че ги взима, защото те щяха да ги унищожат нали, те нямат друго отношение към това и тя донесе ги на Изгрева, а пък аз ги търсех повече от половин година преди това. Защото, когато Савка си отиде, аз исках да туря целия материал в ред. Не знам каква работа имам да върша и затова знаех, видях къде липсват беседи. „Абе Паша, къде са тези томчета?" И казвам дати оттука дотука няма. Няма ги, а пък от Младежкия клас и Общия клас, и Неделните беседи няма ги всички. Учителят е говорил редовно, пък ги няма беседите. Както ти казвам то беше празник, когато ги донесе сестрата. В.К.: А тука на Изгрева на салона имаше ли таван отгоре? Е.А.: Имаше. В.К.: На този таван какво се държеше? Е.А.: На този таван се държаха всички неща, които не трябваха да бъдат на открито, палатките се държаха там, щото е сухо. После Учителят държеше продукти. Например всички неща, които Му носеха, като се съберат много Той казваше: „Изнесете ги на тавана!" Имаше така, първото отделение беше и по празници, и ние вземахме оттам бонбони, шоколади, всичко, което са носили да черпим приятелите. Питаме Учителя: „Учителю, има много бонбони, дето ще ги хвърляме после, разрешавате ли да почерпим приятелите?" „Да"- и толкоз. И сме черпили. В.К.: Тук отвора какъв беше? И той ли беше малък? Е.А.: Малък. И той малък. Учителят как хубаво се е сгъвал, знаеш ли как се сгъваше? Ще клекне, ще си пусне левия крак, ще наведе главата си, ще изнесе тялото си напред и ще си изнесе и десния крак, и вече е на тавана. Щото това беше таванът и вече е на тавана. И аз съм се катерила много. Знам. Но за Учителя, така малко. Вижте, братята, които правиха, работиха, не са били съобразителни и въобще не сме мислили за Учителя, за Неговото благосъстояние. В.К.: Едно ваше изказване: Братята направиха по-големи удобства на жените си, отколкото цялото Братство на Учителя". Това го казвам докато съм жива. Е.А.: Да, така казвам. Не мога да откажа това. Не мога да откажа, защото нищо не направиха за Учителя. Нямаше къде да си умие ръцете. Е как да кажа друго? Идваше при нас да се къпе. Редно ли е това? Защо да няма баня в стаята Му? В едно отделение там. Хайде. Той нищо не искаше, пък тези, които трябваше да се погрижат, не се грижеха. Едно ще ти кажа. Това бяха прости хора. От простотия го направиха. Никога един чужденец нямаше да направи такова нещо. Щото хората хигиена искат. Но както и да е. Минало. В.К.: Друго, което съм записал. Това са дати дадени от Учителя за промяна: 1953 год., 1964 год., 1975 год., 1986 год. В какъв смисъл промяна? Е.А.: Виж сега какво казваше: „Дати забележителни, в които ще станат събития". В.К.: През 1953 год. какво стана? Е.А.: Умря Сталин. В.К.: През 1964 год.? Е.А.: Земята излезе от Кали-юга. В.К.: А-а, какво ще ми кажете по този въпрос? Е.А.: Ами аз много не съм астроложка, не мога много. Да, земята излезе от Кали-юга. В.К.: През 1975 год.? Е.А.: Ами Хелзинки. Признаха границите на Европа след 1975год. и човешките права. В.К.: През 1986 год.? Е.А.: Ами нищо още не знам какво ще стане. В.К.: Горбачов дойде. Е.А.: Горбачов дойде и съвсем сериозно започна. Той надълбоко поде работата. Ха, ха, ха. Започна да реформира комунистическата империя. Ще видим докъде ще я изкара. В.К.: Друго, което съм записал е едно изказване на Учителя: „Не могат ли управляващите да направят конституция за всички народи на цялото земно кълбо? - Могат!" Това искаше Той. Той искаше още нещо: Хляба да бъде без пари. И българите да са първите, които ще дадат на народа хляб без пари. Но, вижте ето как попречват духовете. В.К.: Да. Е.А.: Така, попречиха. В.К.: Разкажете за Пентаграмата, която е била в Търново. Е.А.: Не е в Търново. В.К.: Цветната Пентаграма. На главата на Христа бил сложен образа на Учителя, да и после Го обвиниха, че се правил на Бог. Е.А.: През 1925 год. дойде полицията, взеха я и я държаха дълго време, и после я върнаха. Тя беше известно време в салона в Търново, но на Изгрева също е била. В.К.: Къде беше на Изгрева? Как стои въпроса с тази Пентаграма? Кой я е рисувал? Е.А.: Някакъв руснак, художник. В.К.: Името знаеш ли? Е.А.: Нищо. Нищо не знам. И той е казал: „Ами аз не видях по-хубав образ от Учителя за да направя друг". Да той е казал и това. Сега така като се види, че е турен. В.К.: Какво представляваше Пентаграмата в цветове или как? Е.А.: Не, Пентаграмата, както са Пентаграмите, в цветове, ама знаеш ли беше голяма колкото целият ми гардероб. Такава голяма. Да, така оттука. В.К.: 4м. и 1/2 на 2 м. и 1/2. Е.А.: Ама тя си е голяма, тя е пак голяма. Само, че тя е цялата сега напукана, защото е с блажни бои. Не, тя може да се оправи. То е реставрация. В.К.: През 1925 год. защо са я взели полицията? Е.А.: Ами защото Го гонеха. Щото виж да ти кажа, ама поповете много мръсни бяха бе. В.К.: Тя къде беше? На стената в Търново ли? Е.А.: В Търново беше във външната стая, не в Неговата. В тази стая гдето приемаше гостите. В.К.: А на Изгрева, къде беше сложена? Е.А.: Никъде, не е била на Изгрева. Тя е била само така на руло. В.К.: Щом е била в милицията, тя е омърсена. Учителят вече не я искал. Е.А.: Не, не иска да я тури. Това е съвсем друго. Забележка на редактора: Името на руския емигрант-белогвардеец и при това художник, който е рисувал голямата цветна Пентаграма и която е била окачена в Търново на събора на 19. VIII. 1922год., с подпис Ф. ШЛАМБОРА. Името му го също открих в описа на вещите, които са продавани чрез заложната къща. Там пишеше, че тази Пентаграма е от Шламбура. По този начин се разрешава един важен въпрос за цветната Пентаграма.

166. РЕЛИГИОЗНО И УЧЕНИЧЕСКО СЪЗНАНИЕ Вергилий Кръстев: Друго съм записал. Мисли от Учителя за заминалите. Братя, които са заминали. „Няма да се събирате за да викате духовете на заминалите!" Той даваше обеди за братя, но за заминалите даваше вечеря. Как беше този въпрос? Елена Андреева: Учителят казваше например, помня Ганчо, един брат имахме. В.К.: Значи няма да събирате духовете на заминалите. Е.А.: А, духовете на заминалите, да. Понеже, когато се прави помен затова, естествено е, че ще дойдат духовете на заминали. Щото и те са заминали. И като дойдат, те ще влезнат и в нас, ще ни заобиколят и т.н. и по този начин казва Учителят, няма да събирате духовете на заминалите. Затова ще давате вечери. Това го каза и аз много пъти съм казвала, да не правят помени, да. В.К.: В какъв смисъл вечеря? Е.А.: Пак помен. Ама друго е сутрин, друго е вечер. В.К.: Аха. Е.А.: Вечер е мрак, а онова е денем. Затова. В.К.: Защото виждам в провинцията напоследък правят разни помени, братски срещи. Е.А.: А, остави ги. Обърнаха го на църква. Като почнаха и на мен да носят, като отиват там на мястото на Учителя. Е.А.: Казвам, няма да ми носите нищо. Помени не искам. И не ги приех. Ама няма защо? Ние с помени не се занимаваме. Намирам, не будно съзнание е това. Това са сестри, които така заради любовта към покойниците искат да дадат нещо. Да дадат любовта си, да направят едно добро, а не такива помени. В.К.: Това е църковно отношение. Е.А.: Църковно даже. В.К.: И не е религиозно. Значи вечеря за заминалите. Друго изказване: „Ако направите от Моето учение религия, аз ще го разруша". Е.А.: Каза го. Тържествено. В.К.: Във връзка с какво? Е.А.: Както говореше така и тогава каза: „Ако направите религия от Моето Учение, Аз ще я разруша". Каза го. Така както се казва. Защото религията е форма, Учението е Учение. Защото много от нашите приятели в Братството са с религиозно съзнание, а не с ученическо съзнание. Това е разлика. Много от нашите приятели не правят тази разлика. Едно е да си ученик, друго е да си религиозен. Нашият мил брат Георги, аз си обичам много Георги Томалевски, той не можа да се освободи от религията. В.К.: Аз съм виждал икони у тях и ходи на църква. Е.А.: Да. Сега аз не си спомням да съм запалила свещ след като съм приела Учението. Ама не, аз още от ученическите години се отделих от църквата. От ученическите години. В.К.: Сега разправяли са ми от първите години, някъде между Балканската и Първата световна война Учителят отначало не ги е извел от църквата, казвал на сестрите да посещават църквата още в първите времена. Е.А.: Съвсем първите времена. В.К.: Как стои този въпрос? Е.А.: Учителят даже ги пращал в църква и карал ги да събуждат клисарите за да им отварят църквата. Първите години. Защото кой става в пет часа сутрин през лятото? Хем лято е, ама не стават толкова рано, хората си спят. И понеже те са ставали рано и са искали да ходят в храм да се молят и не знам кое е станало причина Учителят да отрече, да отсече тоя път. Приятелите престават да ходят в църквата. И всъщност това е опитът на Учителя да работи с църквата. В.К.: Аз съм намерил едно изказване, едно интервю на Учителя с Александър Стамболийски, където Учителят казва: „Ние се опитахме да реформираме църквата, а те ни отрязаха и ни отхвърлиха". Значи това е бил опит. Е.А.: Да. Учителят е правил опит да работи с църквата за да не излезе, че е безверник. В.К.: Тази Библия ми е дадена като награда от Учителя, като справяне в „Парахода". Е.А.: Е виж сега, Учителят ми подари Библията, е то е пак така в общата работа, понеже ние не влизахме в пререкание, ние не сме се карали, били сме винаги в добри отношения една с друга. Това съм искала да кажа. Нищо друго. В.К.: Сега тука, което съм записал, че стенографката Елена е двукръвна македонка, стенографката Паша, баща й руснак, майка българка, Савка - баща македонец, майка германка. Бащата от Велес -Македония. Е.А.: Точно така. В.К.: Брат Боев арменец така, а майка - българка. Как така се случи, че всички стенографи, така не са чистокръвни българи? Е.А.: Галилей питал Учителя веднъж, той ми казваше. Учителят беше отговорил, както той отговаряше така: „Е, щото е трябвало". Щото така всеки е донесъл нещо от себе си в това. Ако е само един, ще бъде едно, а пък така всеки внесъл нещо от себе си, от това, което носи като душа. Аз сега така го чувствам, за да ти го кажа. В.К.: Сега Учителят се къпеше в банята, така ли? Тук съм записал, че вие сте почиствали банята. Кой се занимаваше с бита на Учителя, във връзка с къпането и т.н.? Е.А.: Абе вижте брат, докато нямаше вода, ние си събирахме през лятото вода, докато не бяхме прекарали вода от водопровода. Него 1933 год. го прекараха. В.К.: Тази баня кога я направихте? Е.А.: Ами то е барака бе. Барака, само едни дъски и отвсякъде духа и отвсякъде се вижда. Най-незакътаната барака е тя. В.К.: И водата горе на варел ли беше, как? Е.А.: Не, водата беше на банята, тръбите. Имаше тръби, които влизаха. Даже след като Учителят си отиде и след като Савка се помина мен ми дадоха да живея в бараката на Савка, в която живееше. Тя беше непосредствено до банята. И аз сега казах: Аз, ако не направих това, което исках, а трябваше да ходя отдалече да наливам вода, от стола. Аз исках да си прекарам вода. Отивам при Иванов като домакин, не се съгласява. Сега всичко можех да си представя, но вижте казвам бе брат. Аз имам пари, няма да ви искам нищо, аз всичко с мои разноски го правя това. Да ти кажа, толкова ме изтормози този човек за тая работа, че най-после казах: „Добре, отказвам се". До такава степен ме накара да го кажа. И чак тогава той се съгласи. В.К.: Този Иванов откъде беше? От Варна ли беше? Той там ръководител на Братството ли е бил? Е.А.: От Варна, ръководител на Братството. В.К.: Той коя година идва? Е.А.: Не помня точно годината, но рано дойдоха в София. А виж какво, те имаха един син, те бяха дошли вече в София. Те две момчета имаха. Единият умря от туберкулоза, а другият при катастрофа умря. И останаха без деца двамата. А пък кога са дошли точно не мога да ти кажа. В.К.: И той после стана домакин на Братството. Е.А.: Да, стана домакин и аз затуй, понеже аз от толерантност, като домакин го моля, затова. В.К.: Той към Антов ли се приобщи? Е.А.: Ех, не го знам, те си бяха, някакви приятелства имаха, но не ги знам какви бяха. И да не беше се съгласил аз пак щях да го направя. Ама може ли бе брат, тука тече чешмата, тука е моят вход и аз да не си внеса вода, един метър разстояние само, може ли такова нещо? Още повече,Паша наливаше вода оттам. Тя се къпеше при мене. То не беше само за мене. Как така? Паша редовно се къпеше при мене. В.К.: Така. Ами тоалетната на Учителя? Е.А.: А, тоалетната на Учителя беше на пътеката. Аз не съм се занимавала, Гръблашева се занимаваше с нея. Но чисто я поддържаха Много. Аз съм видяла, много чисто я поддържаха. Слушай тоалетната беше вън и като слезе Учителят за тоалетната, един ще Го спре, втори ще Го спре, трети ще Го спре. Това беше наказание за Учителя. Аз за нас за срам, че не можахме да направим нещо. Аз, когато исках на Учителя, когато Му говорих да Му направят, да се разруши отгоре, аз исках именно това, да се направи стая, спалня в която да си спи, стая, в която да си посреща гостите и една стая за вещите. Ама Учителят избърза, отиде си по-рано. Обеща ми, аз последният път, когато Му казах, викам: „Учителю, аз имам и план за Вас, за жилището". „И какъв план имаш Еленке?" И Му разказах плана. Не ми каза, че не е хубав и че не е... И каза: „Е добре, като се свърши войната". В.К.: Като се свърши войната. Е.А.: А пък Той като се свърши войната и Той избяга. Замина си. В.К.: Разкажете за обичта. Е.А.: Учителят на мен ми се кара, че обичам. Кара ми се и аз си викам, абе защо Учителят ми се кара. Аз не можех да разбера, нали трябва да се обичаме, като се обичаме защо да ми се кара? Много по-късно го разбрах. Щото така: „Ами ти си готова да умреш за Него" -така ми каза Учителят. И аз като помислих, помислих, викам: „Ако трябваше сигурно щях да се пожертвам". До такава степен привързаност имах. Сега, каква беше тая връзка не мога да знам, колко вече 40 години откак си е отишъл той. В.К.: Да, интересно, че Паша казва на Учителя и прави едно изявление, че обичам еди как си. Учителят казал: „Ти виждаш ли Еленка как обича онзи? Така ще обичаш и после ще обичаш Бога". Е.А.: Ама виж защо, защото именно, Той Учителят одобрява начина на обичта. Тука не ме упреква за обичта. Той ме упрекна, а Той ме упрекна за друго мене: „Ама ти си готова да умреш за него". Упрекна ме, че толкова го обичам, че съм готова да умра. Но после аз разбрах грешката си. Да. Аз знам, че не е трябвало така да се обича. Човек само Бога може да обича така както, аз съм обичала. Ех, само Бога. Човек, не знам. В.К.: Сега излезнаха накрая нали публикуваха в списание „Отечество" дневника на Любомир. Е.А.: Да. Лулчев написал, знам, че имаше два дневника. Единият на Учителя с държавата, а другия на Любомир с Учителя. Е.А.: Личният му дневник. В.К.: Значи имаше два дневника. Е.А.: Имаше. Е.А.: Те фактически публикуваха само единия. Един, не го знаят другия или някой го е скрил. В.К.: Да, значи имаше два. Е.А.: Имаше. Той ми е казвал. В.К.: Значи имаше два. Кой го накара отвътре да напише тези дневници? От тщеславие ли ги пишеше или да се види как се развиват събитията, или какво? Е.А.: Лулчев най-напред живееше в града. След това си направи една барака на Изгрева, в която живееше сам. Не минаха две години той се свърза с Невена Неделчева. И тя си направи в зимника на неговата барака една дупка и там нещо приспособи като жилище и докато живееше при него беше все в тая дупка долу. В.К.: На кой това? Е.А.: На Лулчев. В.К.: Тя? Е.А.: Тя. Щото тя нямаше къде да живее. По едно време баща й се помина някакво наследство получи 12 000 лв. и Лулчев ме помоли да помоля един брат да й даде място така, да си направи една барака. Сега аз като послушна казах му и той й направи. И той даде това, направи, но когато пък него изгониха от бараката, където си беше, защото пък и той си купи барака, направи си една барака, която беше само така тесничко, малко нещо. Но него пък го изгони съквартиранта му, не го написа той на своето си име, а го написа на името на друг. И той после каза, че е негово. Той се съблазни. В.К.: Ясно, и накрая? Е.А.: И накрая Лулчев го изгони и той си отиде в бараката дето беше на Невена. И този брат при когото отиде беше Иван - каруцаря. Той ми каза: „Еленке, аз заради тебе дадох мястото". Защото ние с Иван каруцаря имахме така добри, човечни отношения. Аз нищо не казах, защото се почувствах виновна. По този начин съм попречила на човека. Това е една друга история, която няма да я разказвам. В.К.: Когато правеха сградата на Ловния парк, премина оградата точно през изворчето на Диана Бад. Е.А.: Да, да. В.К.: Учителят мина веднъж и повече не стъпи. Това беше преди 9.IX.1944 год.? Е.А.: О, много преди това. В.К.: Коя година? Защо точно там прекараха оградата? Е.А.: Ами защото тогава правеха оградата на парка. Защото бяха против Учителя бе брат! Много просто. И знаеш ли колко просто беше? Сега тука има един стръмен бряг, изворчето е от стърмния бряг насам, щото тука извира изворчето и точно на половината мина оградата. Сега това и най-големият враг мъчно ще го направи. И най-големият враг. Толкова грозно беше, много грозно. Не, българският народ не Го прие хубаво. В.К.: Да. В.К.: Упражненията с носене вода от Диана Бад е ясно. Учителят препоръчва да носи вода Георги Радев, но той не послуша не се подчини, беше го срам. Как така? Е.А.: Аз имам едно писмо тука за същото нещо за Георги. Георги Радев заболя гръдно. Той се смяташе много напреднал духовно и недосегаем от света. В.К.: Значи Георги Радев заболя гръдно. Смяташе се много голям човек и не искаше да носи вода. Е.А.: И Учителят, аз не знам това. Учителят го е казал, кога го е казал разбира се, че не иска да носи вода. А тогава Той ни беше дал една задача първия ден: един път да отидеме за вода, втория ден два пъти, третия ден - три пъти, десетия ден - десет пъти. Аз лично изпълних тази задача, като задача, защото Учителят я дава, пък какво му струва, човек да отиде десет пъти до изворчето. Да се разходиш, хубави дни бяха. Сестра Маркова, която от много работа беше изтощила нервната си система до невъзможност и просто така не можеше дето се казва да мисли и Учителят й казал тогава на нея тази задача й е дал: „Ще вземеш сестра една стомничка, може да е едно кило вода, може две кила най-много, ще отидеш на изворчето, ще си донесеш водата и от тази вода ще си пиеш. Тя го направи и оздравя. И след това превежда беседи на Учителя. В.К.: Това не е малко. Е.А.: Ами как ще е малко. И знаеш ли какво хубави беседи преведе? Виж Георги не можа. Той имаше някакви по-силни кармични връзки. Нещо го влечеше някъде другаде, не го знам аз. Той направи връзка с Вера Куртева, но аз не можах да разбера тяхната връзка, защото Вера е съвсем друг човек, а пък Георги е съвсем друг човек. Георги е интелигент, умен, имаше той един език така остричък и малко подигравателен. Имаше това нещо. Само веднъж съм присъствувала на един разговор между Борис и него, как се шегуваха и аз като излязох рекох, сега и с мен така ще се шегуват. Разбираш ли? Защото ирония имаше в шегата. Ама не всякога беше чист. Пък да се подиграваш с един човек, то значи да не го уважаваш. Това не бяха братски отношения, а остатъци на един друг свят от хиляди години назад. Доказателства? Проверете как завършва живота им. С пълно разочарование на съвременниците и с личен провал като личности.

165. СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ УЗРЯВАТ НА ЕСЕН Вергилий Кръстев: Чета в бележника си: Катя Грива за пръв път се запознала с Учителя по следният начин: След като се върнала от Италия взела една книга, която била написана от Ласков срещу Учителя, почнала да чете, харесали й цитатите от Учителя и по този начин се свързва с Учителя. Елена Андреева: Да. В.К.: Тя това ти го разказа, така ли? Е.А.: Да. В.К.: Нещо да допълниш. Е.А.: Е после като чула, мисля, че Иван Антонов я доведе. Имаше една приятелка наша, чрез нея дойде Катя. Чрез приятелката, после и Митко, брат й беше в Братството. Знаеш той го раниха, ако знаеш без да искат съученици негови. И той е и късоглед, и затова малко така е... В.К.: Когато чела Катя теософска литература взела един път и си легнала, искала да се извлече от тялото си. Изведнъж се намерила високо над леглото, погледнала себе си - тялото долу на кревата и се уплашила. Друг път не посмяла да прави подобно нещо. Е.А.: И тя ми е казвала. В.К.: Друго нещо, което тя ви е разказвала? Разправяха ми, че тя знаела някои от упражненията на някои от песните с движения, които Учителят е дал. Е.А.: Да, тя Гита ги показва сега, но Катя ги правеше по-хубаво. А Катя беше друг човек. Катя беше абсолютно предан ученик. Те всички я упрекваха, че стояла така пред вратата на Учителя, но тя ми е казвала много пъти: „Най-хубавите ми години бяха тогава, когато стоях пред вратата на Учителя". В.К.: Разгледай тоя въпрос! Казаха ми, че и други така са стояли, така наречените слънчогледи. Няколко. Тя, Мара Савова, Теофана Савова. Е.А.: Да, и Маргаритка Мечева. В.К.: Цял ден стояха там и какво, стоят и чакат. Седят, движат се или в салона влязат, ако е студено? Е.А.: Най вече в коридора стоят пред стълбите. Учителят, ако е горе, пред стълбите. Ако Учителят е на поляната, може да отидат около Него на поляната с Него, но когато има други хора, не отиват при Учителя. В.К.: Стоят настрана. Е.А.: Стоят настрана дисциплинирано. Не се налагаха, не бяха безсрамни, не бяха така безогледни. Те другите ги ругаеха, но не е право. Това е една нужда да гледат Учителя. В.К.: Направо се хранят от Неговата аура. Е.А.: Едно ще ти кажа, аз когато бях учителка един път отидох и казвам: „Учителю, нямам какво да Ви питам, нямам така някой въпрос, но позволете ми да дойда да Ви погледам". Разбираш ли? Нужда! Казвам ти го, поисках! В.К.: И Той какво каза? Е.А.: Нищо. Покани ме, влязох и ми говори. Да. Нужда имах, просто чувствах нужда. Аз чувствах винаги нужда да видя Учителя през деня, защото нали все бях на Изгрева. Аз слизах само един път в седмицата в града и все на Изгрева съм си седяла. Другите ходеха повече от мене. Даже Паша ми каза веднъж: „Еленке, ще те насадим да измътиш яйца, защото не слизаш никъде, все тука стоиш". Знаеш ли просто така като Го видиш, нещо получаваш от Него, нещо идваше от Него при нас, затова стояха. В.К.: Сега те изпълняваха ли някаква друга служба, освен това да посрещат гостите? Е.А.: Не, услужваха. В.К.: Като им каже Учителят нещо те отиваха. Е.А.: О да, услужваха. Разбира се, с радост. Тогава радват се. В.К.: Че нещо вършат. Е.А.: Нещо вършат повече. Но Катя Грива ми казваше, че най-хубавите години от живота й са тези години, когато е стояла пред вратата на Учителя. В.К.: Разказваха ми впоследствие, че имало момент, когато Учителят бил недоволен, че те непрекъснато се въртят там и че не работят. Е.А.: Е да, ама после знаеш ли какво? То беше вече, когато Катя нищо не правеше. Добре, ама Той вижда, че тя ще остане без пенсия, без нищо и затова, като предвижда бъдещето й, Учителят я накара да завърши най-напред гимназия. Тя имаше още няколко години от гимназията недовършени, защото беше по музика учила в Италия. Имаше музикално образование, но нямаше по нашия кодекс образование за гимназиално образование. И тогава Той й каза: „Ще отидеш при Паша. И там докато не си свършиш изпитите, докато не дойдеш със завършено образование, няма да те приема!" В.К.: Така ли? И тя колко години стоя? Е.А.: Така строго. Една година беше. Шест месеца не я прие. Това я накара силно да учи и да работи. И после след като завърши, Учителят я прати учителка и добре, че я прати, защото, ако не беше я пратил, тя нямаше какво да прави. В.К.: Нямаше с какво да се изхранва. Е.А.: Няма с какво да се изхранва, пък Учителят мисли за тях. Същото беше и за Мечева. В.К.: Какво беше положението с нея? Е.А.: Мечева беше дъщеря на богати хора. По-глезеничка така, по-така, майка й й пращала издръжка, пари за да се изхранва. В.К.: Малкото й име как беше? Е.А.: Маргарита. Тя имаше така основа. Тя е още жива. В.К.: Така ли? Къде живее? Е.А.: В Южна България - Стара Загора. В.К.: Значи на нея й пращаха пари да се изхранва? И накрая какво стана, завърши ли нещо, какво, работи ли? Е.А.: Не можа тя да завърши нищо. А пък сега не вижда. Сега е загубила зрението и не вижда. И живее самичка, сама остана. Майка й се помина, брат й се помина, сестра й се помина. Така остана. В.К.: Мен ме интересува от цялата тая група съдбата им. За Катя вече знам, нали. Почва да работи. Мечева какво стана? Какво беше отношението на Учителя към нея? Е.А.: Ами Той беше казал нещо на нея, което ми беше направило впечатление: „Ако ме обичаш ще отидеш да учиш!" Виж какво нещо казва. Нещо, което Той никога не е казвал, но за да я импулсира го е казал това. Но не можа тя да надделее състоянията, в които беше. Имаше много емоционални състояния тя. Тя беше обикнала Тошко Симеонов. А пък той е грубоватичък. Така казано и много грозно я отблъскваше, грубо, много грубо. А, когато човек обича много е болезнено такова отношение. Ех, той така си беше малко по-грубоват човек и сега си остана такъв, малко повечко даже. А Теофана и Мара, Мара беше учителка. След като свърши дойде и тя на Изгрева да живее с майка си, с баща си, те дойдоха заедно да живеят. След това дойде и брат й. Но той се удави в Искъра в един вир. Съвсем млад човек и те останаха сами. Само майката, бащата и двете дъщери. На Изгрева живееха, имаха една никаква къща, не знам чия къща беше и там живееха. В.К.: А Теофана? Е.А.: Теофана и сега е жива. Теофана беше най-слабата, най-хилавата и най-немощната, така видимо. Хайде сега де! Най-много тя издържа. В.К.: Тя е 90 години вече. Е.А.: И няколко и две. В.К.: Хе, хе... А с какво се препитаваше тя като не работеше? Е.А.: Имаше хора и й помагаха. Просто дарители. На един железничар жена му - Еленка Стоева. Тя дълги години й носеше храна всеки ден. Дълги години. Сега, тя имаше дъщеря, която беше малко разстроена психически. Тя, дъщерята Веска Стоева ми писа сега едно писмо за празника, че се е омъжила за един мъж с три деца и че похвали се, че се е омъжила. Ами знаеш ли, че за много от момичетата неомъжването е нещастие. В.К.: Голям проблем за тия, които имат момичета. Е.А.: Желаят го, но не всички. Има момичета, които не желаят да се женят. В.К.: Те желаят, но в даден момент нямат подходяща партия и затова. Е.А.: Не, някога и партия да имат пак не го правят. В.К.: То зависи вече от много неща. Е.А.: Да, разбира се. В.К.: Значи и така завършваме с цялата група. И какво беше отношението на Учителя поотделно, беше строго индивидуален подхода към всяка. Е.А.: Към всички. Е например Катя по-често ходеше. Теофана най-сдържана беше. Маргарита, даже един път се скрила под леглото на Учителя, да остане да спи там. В.К.: Ти си ми разказвала тоя случай. Някоя от тези сестри легнала под леглото на Учителя, искала да роди Христа. Е.А.: А не, за раждането е друга сестра. Две сестри бяха в Братството, сега името на едната съм забравила. Ама това още на ул. „Опълченска" 66 беше това. Много рано. Легнала под леглото, добре ама Учителят вижда, че има нещо де, видял е, все имало знаци от нейното присъствие и Той излиза, и помолва някой брат: „Кажете на сестрата да излезе!" В.К.: И оня я изважда из под кревата. Е.А.: Те и Маргарита така един път я свалиха от стаята на Учителя. И под кревата ли е била, къде е била, аз не съм видяла, но там знам, че под кревата, така се говореше. В.К.: На ул. „Опълченска" 66. Е.А.: На ул.„Опълченска" 66. В.К.: И тя искала какво, да роди Христа. Е.А.: Христа от Учителя, да. В.К.: А пък за Маргарита Мечева е пак извадил от стаята, тя скрила се вътре. Е.А.: Е скрила се вътре, нещо и тя искала нещо да... за какво е било не мога да знам. Но знаеш ли какво ми каза Учителят веднъж. Аз не съм ти казвала. Веднъж Той идва от поляната, а пък аз идвам отдолу и така като ме срещна така много разположен беше, погледна ме и каза: „Еленке, ти знаеш ли защо плачеш?" И аз дигнах рамене, не знам какво да кажа. „Плачеш, защото нямаш пауново перо". Аз се изсмях с цяло гърло. „Затова ли, Учителю?" „Да, затова". И след това си замина Учителят. Така, че. Но после Той ме освободи от плача. Оттогава аз съм се просълзявала, но не съм плакала. Много по-късно Той нещо спомена за плача. Рекох: „Ама Учителю, аз престанах да плача вече". „Е ти престана, но Маргарита почна". В.К.: Маргарита Мечева. Е.А.: Та, какво беше това, какви са тия състояния? Значи едно мое състояние, което аз съм го преживяла и Маргаритка го е преживяла. Няма как да го разбера другояче. В.К.: Да, един поема едно състояние - освобождава се, друг го поема. Това състояние трябва да се трансформира, трябва да премине. Не се знае, кой плаче и защо плаче? В.К.: Продължаваме да четем по-нататък. В Младежкият клас имаше една духовна група дълго съществуваща. В нея влизаха трите стенографки, Мария Тодорова, Георги Радев, Борис Николов, Колю Каишев, Василка Иванова, която подари градината на Братството в Айтос, Сийка Динова. Всичко: 7 сестри и трима братя. И тогава направихме една екскурзия на Боровец. Тя е същата екскурзия с Царя. Какво представляваше тази Младежка духовна група? Е.А.: Учителят в началото на Младежкия клас даде 4 задачи. На групи бяхме разделени. Едната беше научна, да се занимават с наука някаква, така го казвам общо, защото не помня подразделенията. А пък духовна група я нарече, защото ние нямахме определен обект, който бяхме в тоя група, а само се събирахме на размишление и на молитва. В.К.: Това е от тия 7 сестри и трима братя. Е.А.: Да, които бяхме герои. В.К.: През 1926 год. - 7 жени и трима мъже отиват на Мусала. Е.А.: В 1922 год., когато се качихме за пръв път на Мусала бяхме 400 човека от цяла България. Само д-р Жеков не се качи. Той се страхуваше. Беше през лятото в хубаво време. В.К.: Значи 400 човека се качихте. Е.А.: Да, можеш ли да си представиш? Каква група сме били. И това, как се извозихме ли? Едни дойдоха от юг, които бяха с влака Кюстендилският, други пеша, други с коли, кой както вече е намерил. В.К.: Значи това е през 1922 год. А предната година бе 1921 год.

164. ЗАКЛЮЧЕНИТЕ СЪРЦА Вергилий Кръстев: Четем и продължаваме по-нататък: "На Изгрева, през време на бараките всеки беше си заключил клозета. Аз се противопоставих и започнах да мия един, в който си ходи Учителят. Казах си: „Ние заключваме клозетите, а искаме да си отвориме сърцата". Елена Андреева: Виж как беше: Понеже на Изгрева, нали много хора идваха и всеки да, отвънка и не можеш да отидеш в чуждия дом, нали? А пък това са нужди. В.К.: Известно ми е и млади хора, и възрастни хора. Е.А.: Сега възрастни хора как ще ги караш. И те искаха да заключат клозета. А аз се противопоставих. В.К.: Клозета на Учителя? Е.А.: Не, на Учителя, не. Не, този, където аз живеех. Този клозет, където аз живеех. Другите аз не знам. В.К.: Другите заключваха ли ги? Е.А.: Някои ги заключваха, някои не ги заключваха. Но виж какво, тука не е точно това. В.К.: Всеки беше си заключил клозета. Е.А.: Заключваха. Може да не кажем всички. Заключваха си клозета, може, не всеки, защото не знам, не мога да кажа за всеки. В.К.: Ясно, да. Е.А.: А пък аз много съм се мъчила първите години. Затова, защото ние живеехме, клозета беше долу, най-долу в ниското, гдето беше... А пък клозета на Учителя беше горе по пътеката за салона. В.К.: Там беше на Учителя. В.К.: В този клозет на Учителя влизаше ли друг някой? Е.А.: Не, в Учителювия никой не влизаше. В.К.: Той с клекало ли беше или с гърне? Е.А.: Клозети, не знам какво имаше, но чисто го държаха. В.К.: Искам да кажа с гърне ли, чиния ли, както сега се сяда? Е.А.: Имаше за сядане, да. Имаше, сядаше се, но на дървено беше. В.К.: На дървено. Е.А.: На дървено направено беше и чисто го пазеше. Тя Гръблашева се занимаваше с него и чисто го пазеше. В.К.: Никой друг не влизаше? Е.А.: Не влизаше, слава Богу! Пък трябвало и това да бъде. В.К.: Вашият клозет. Е.А.: Нашият клозет беше далеч. Долу някъде беше. Ами сега, нужда е бе брате. Някога трябва, не можеш да чакаш и много съм се мъчила. Ходехме в гората, понеже ние живеехме, нашата барака беше до самата гора и ходехме в гората. В.К.: Не е удобно, млади жени. Е.А.: Абе остави го, един път Паша ли, Савка ли, отива там и без да види, зад гърбът й има един мъж и като дойде се смяхме много, защото ами на открито. На открито. Аз бях по така, по се оправях, но много сме се мъчили. А зиме, когато замръзва много сме се мъчили. И даже аз казах на Учителя, когато сестрата искаше да заключи клозета. Тя ми се разсърди сестрата. В.К.: За вашия клозет. Е.А.: Да, сега аз се връщам. Не на стенографките, но където аз живеех при брат Боев. Когато живеех вече до брат Боев иска Севда да заключи клозета, че идват отвън хората. Аз казах, че в никой случай не съм съгласна. Аз поемам да чистя клозета. И така две години аз го чистих, защото много съм се мъчила, затуй. В.К.: Значи ние заключваме клозетите, а искаме да си отвориме сърцата. Е.А.: Да. Ха, ха, ха... Казвам: „Клозета не щем да отворим, пък ще говорим, че сърцата ще отваряме". Това беше историята с клозета. Севдалинка искаше да го заключи. В.К.: Това е един много голям проблем. Хора много, трябва да има клозети. Е.А.: Ами трябва разбира се. После и аз казах на Учителя тогава, че съм се мъчила много. В.К.: Той съгласи ли се? Е.А.: Не, Той нищо не ми каза. Тя после се оплакала, сестрата се оплакала на Учителя, че не съм я поздравлявала. А пък аз не я поздравлявах, защото тя ми каза нещо: „Каквото си ми казала все си ме наскърбявала". Рекох: „Щом я наскърбявам, няма да й показвам нищо". Но тя като се оплакала на Учителя, аз даже минах край нея и рекох: „Севда, ела при мене, че имам нещо да говоря с тебе!" И веднага й разказах защо я викам, че Учителят ми казал така и за да оправя работата и се разбрахме с нея после. За дребни неща. В.К.: Те са дребни, но те са опитности, задачи. Е.А.: Задачи са да. В.К.: Чета. Савка често идваше при мен и казваше: „Твоето място е при Учителя!" Но аз не бях послушала Учителя и бях направила връзка с Любомир Лулчев, която връзка Братството никога не ми прости. Е.А.: Да. В.К.: Какво искаше да каже Савка - „Твоето място е при Учителя!" Е.А.: Виж, ех не знам какво искаше да каже. Аз бях при Учителя, но аз ходех и при него, нали така. Тя беше една връзка, която трая 15 години. То не беше ден-два. В.К.: Може би Савка иска да каже, че твоето място не е при онзи. Е.А.: Е да, това искаше да каже. Това искаше да каже. Виж, Учителят даже ми каза още в 1926 год. да се разделя с него. Но аз не можах. Когато аз пожелаех да послушам Учителя, но когато мина ден-два, три, като че ли щяха да ми изтръгнат сърцето. Виж, никога не съм имала такова чувство друг път и не можах, просто не можах. И чак след десет години го направих. Връзката беше много голяма, с възели. В.К.: Да. Е.А.: Ха, ха.. В.К.: Да, това е една голяма връзка. Тука на мястото си спомням един случай сами разказвали. Били са на езерата на лагер и Лулчев - Любомир отива при Учителя и казва: „Ще има буря и трябва Братството да слезне!" Обаче Учителят не се съгласил. Тогава той отива при вас и при Невенка, и вие слизате надолу. Е.А.: А-а! В.К.: Имали такова нещо или не е вярно? Е.А.: Ние отидохме един път надолу за ягоди. В.К.: Значи такова нещо няма. Е.А.: Нищо подобно. Нищо подобно, после аз не знам... В.К.: Любомир си бил заминал за София и Учителят се карал, крещял, викал и т.н. Е.А.: Не, Учителят не е крещял и викал най-напред никога. Това е човешка измишльотина. Учителят беше недоволен от него, но Той беше недоволен от онова, което той проявяваше към Учителя. Аз не съм ти казвала една история имаше. Казах ли ти, когато Той избяга от него. Аз не знаех. И то беше първите години. И Учителят, както държеше беседата, бяхме на Бивака на екскурзия и както държеше беседата, не знам какво направи Любомир. Аз нищо не знам. Седнах си и си пиша. По едно време Учителят каза, че е недоволен, че вие не слушате и т.н. и взе си шапката, и си тръгна. Тръгна по пътя, който е за Драгалевци, защото оттам идвахме по това време. И когато отиде така, като мина реката и почна да се качва по стръмничкото нагоре Любомир стигна тогава Учителя и какво Му е казал не знам. Но Учителят се върна. А Любомир ми каза, че Му е казал: „От бесния бик не знам кой бяга". Кой бяга - разбираш ли? В.К.: Учителят му казал. Учителят на него му е казал: „От бесния бик и Господ бяга!" Е.А.: Не, не Господ, беше друго. В.К.: От бесният бик всеки бяга. Е.А.: Е всеки бяга, да. И на другият ден или след един ден повечко, не знам колко беше, не беше много време, Любомир ми каза, така както се видяхме той ми разказва: „Направи ли ти впечатление, че Учителят не се върна като отиде Балтова, а аз като отидох?". И аз веднага се сетих, че той нещо е направил. Рекох: „Ти да не си направил нещо?" „Ех, направих нещо". „Е, какво направи?" Не ми каза точно какво, но изпратил някаква енергия към Учителя за да Го изпита. А това било пакостно за Учителя. Сега. В.К.: Да. Е.А.: Е, луд, да. В.К.: Така е сега при него. Сега аз си спомням в момента за извора „Ръцете, които дават" там нали има надписи. Е.А.: Да. В.К.: Казаха ми, че той от другата насрещната страна започнал също да прави някакви надписи на времето. Спомняш ли си такова нещо? Е.А.: Да прави какво? В.К.: Да прави някакви скици, надписи? И Учителят казал: „Ще разрушиш Братството?" Е.А.: А не тогава. Не е тогава. „Ще разрушиш Братството" беше много по-късно. То беше на Изгрева. Той слагаше едни картини. Най-напред сложи една картина такава. В.К.: Мория. Е.А.: Не Мория. Той с Мория имаше връзка. Една картина кръг с точка в средата. Това е проявеният Бог. И друга една картина, още една. Тази „Проявеният Бог" беше горе някъде, а по-долу беше под прозореца беше другата картина. И мен Учителят ми каза: „Ще идеш да кажеш на Лулчев, да снеме тази картина. Какво иска, Изгрева ли да разтури!" Аз добросъвестно отидох и му казвам: „Любомире, Учителят ми каза това и това". Той се засмя и каза: „Добре, ще махна, но тази горе ще я оставя". В.К.: Т.е. с точката. Е.А.: С точката, да. За този случай може, но не за друг случай. Поне аз не знам. В.К.: Така друг случай: Имаше години, когато Савка учеше за изпити в стаята на Учителя. По цели дни. Аз никога не поревнувах, но за този изпит за най-голяма изненада на всички тя бе скъсана. Е.А.: Да. На същият изпит дето учи в стаята на Учителя. В.К.: Значи стаята на Учителя не й помогна и Неговата аура, но затова „Учителят бе виновен", това бе урок за нея. Е.А.: Е сигурно, да. В.К.: Разкажи ми сега, какво каза Учителят за нея? Е.А.: Виж какво ама това е мое тълкувание. В.К.: Това е твое тълкувание. Е.А.: Това е всичкото мое тълкувание и моя мисъл. В.К.: Тя отиваше да учи в стаята My. Е.А.: Учеше в стаята на Учителя. В.К.: Защо? Е.А.: Виж какво, Савка имаше някаква чувствителност, нещо имаше в нея, тя получаваше, нали съм ти казвала, че получи веднъж промяна, парализа на лицето. И Учителят като й се кара три пъти по един час, на другия ден беше със здраво лице. Така че. В.К.: Беше чувствителна. Е.А.: Имаше някаква чувствителност и Учителят употребяваше методите, за да й помогне. Нищо друго. Някои мислеха, че била любимката на Учителя. Даже кой ми каза, че е любимка на Учителя, Мара Белчева. И други мислеха, че е любимка, тя ходеше много често при Учителя. Но честото ходене при Учителя не значи, че е любимка. А тя ходеше, защото имаше нужда да ходи при Учителя, защото тя нещо не й достигаше. Нещо не разбираше и даже много мъчно разбираше. Аз например не можех с нея да работя. В.К.: Една сестра казваше: „Савка беше едно голямо дете". Е.А.: Е, казвам ти. Аз например веднъж започнахме нещо да работим заедно - един стил съм аз, тя е друг стил и е невъзможно и аз казах: „Не мога!" В.К.: Значи тя седя няколко дни в стаята на Учителя. Е.А.: Не в стаята. В стаята на Учителя учеше, а тя си отиваше вкъщи. В.К.: А Учителят в това време къде беше? Е.А.: Той си излизаше, влизаше, ами стаята Негова беше. В.К.: Значи, накрая беше на изпита скъсана и то по немски език. Е.А.: Да, казвам ти. И аз като рекох, е-е, пък. Аз казвам си взех изпита, а тя не можа да го вземе. В.К.: Какъв изпит беше? Е.А.: По специалността, там гдето учех философия. В.К.: Савка какво завърши? Е.А.: И тя завърши философия. В.К.: Имаше диплом, да. Е.А.: А-а, Учителят не ни остави без диплома да бъдем. Мен ме накара даже да си взема и такъв, и този изпит учителския. Да. В.К.: Тя фактически завърши и философия. Е.А.: И философия, да. В.К.: А тези документи къде отидоха? Цялата документация на Савка къде отиде? Е.А.: А не знам. В.К.: Не знаеш. Е.А.: Моите са у мене, а пък за нейните, не знам. В.К.: Тя имаше брат и той си замина. Какво стана с нещата на Савка, никой не знае? Е.А.: Нищо не знам. Някой ги взе, мисля, че Аламанчева. В.К.: Но те си заминаха и какво стана. Е.А.: Не знам. В.К.: Значи стаята на Учителя не помогна? Е.А.: Виж аз така съм ти казала това, не да го пишеш. В.К.: Но това е като една опитност, нали? Това е една много важна опитност, защото Учителят казва на едно място: „Не този ми е близък, който е непрекъснато до мене, а този, който чете Словото и го прилага!" Е.А.: Е да, като пример може да бъде, като пример. В.К.: Записал съм друг случай. Излиза Учителят от стаята и носи една чиния с картофи. Другата бе я изял. Среща ме и ми казва: „Нося картофи за Савка, къде е? Е.А.: Не, не каза, че носи картофи за Савка. Виж как беше, чакай. Точно искам. В.К.: Но аз така съм го записал, нали. Е.А.: Да, ти така си го записал, но аз искам да бъде точно. Виж сега какво е. То беше времето след като аз бях уволнена. Учителят в една ей такава чинийка още през април месец, пресни картофки носи. В.К.: Малка чинийка. Е.А.: Малка една чинийка и търси Савка. И аз виждам, че носи картофи, бяха за Савка и го носи. Това беше малко и като изпит за мене, нали. Така, защото аз само рекох: „Учителю, ако нещо мога да Ви услужа?" Аз мислех, ако иска да ги остави, аз да ги предам на Савка. Той не пожела и така. Той си ги взе, върна ги обратно. Кога ги е дал, върнал ли ги е, аз не съм се интересувала. Имам една благодат аз. Аз не ревнувах Учителя. Нито пък се съревновавах с някой от другите, да. Пък после, като обикнах Любомир вече хептен. Не, хептен бях черна овца. Защото той е грешник, ами сега. Абе сърце бе! Аз им се чудех, че не могат да разберат, че човек може да обича и грешник. В.К.: Ха, ха, ха ... и грешник. Светията всеки може да обича. Е.А.: Е, аз не съм светия. В.К.: Не, казвам светията всеки може да обича, ама грешника трудно се обича. Е.А.: Значи, това фактически е изпита. Той ми подари Библията на която собственоръчно беше написал за „Пътя на Любовта". В.К.: Тогава ли ви подарява Библията? Е.А.: Тогава. В.К.: След като си издържахте изпита. Аз съм свързал това нещо така. Е.А.: Аз Му казах, че за такава малка задача, която аз бях изпълнила без да съм се усетила, Той ми подари Библията, на която собственоръчно написа „За Любовта". Виж какво, Той това го е написал собственоръчно. Той ми каза и нещо, което аз забравих. Ама много хубаво нещо беше за мене и може би не трябва да го помня, защото нали човек. И по такъв начин аз не съм го казала никому, щото го забравих. Той ми каза нещо хубаво за мене тогава. Хем след това не мина година и ме прати учителка. Ама той ме прати заради приятеля ми Любомир Лулчев. В.К.: Това е път с една душа и трябва да го издържиш, и изтърпиш. Е.А.: Като сърце. В.К.: Значи това е била голяма връзка, връзка от миналото. Е.А.: Е, връзка от миналото, да. О, и Учителят ми каза, че съм имала връзка и с брат му, и с него. С брат му ме развърза Учителят. Учителят ме развърза с брат му, но с него не знам дали ме е развързал, дали пак ще се виждаме. В.К.: Значи Савка, което ви е казала, че вашето място е до Учителя имала е това предвид? Е.А.: Именно това е разбирала, да.

163. КАРМИЧНАТА РАЗВРЪЗКА Вергилий Кръстев: Чета от бележника си: Веднъж една млада сестра се бе влюбила в един брат. Ходеше по него. И тръгна след него. Но какво направи Учителят не зная, но тя дойде при слънчогледите, които по цял ден стояха пред вратата. Накрая Учителят сподели: „Щяха да направят много скандали". Елена Андреева: А-а, то е друг въпрос. Знам случаят. Ама с имена ли да ти го казвам. В.К.: С имена. Това съм го писал през 1975 год. Е.А.: Виж какво, това е за Методи. Случката с Методи Константинов. Това момиче беше Димитринка Захариева. Неговата Димитринка, която впоследствие стана наистина негова Димитринка. Сега, аз а-а, да, връзката ми с нея е затова, защото Димитринка почна да ходи, около Лулчев да се движи и така да подскача около него. Сега аз видях тая работа накъде отива и казвам на Учителя. Чакай Той какво ми каза на мене, точно да предам, да не предам нещо неправилно. Аз като забелязах това и казах. Но по-късно, аз зебелязах това всичкото, но след това видях, че Учителят я привлече към себе си. Разбираш ли. Тя отведнъж, както Катя беше, както другите бяха и тя стои с тях пред вратата Му. Както те стояха и тя стои при тях. И аз като видях това съвпадение направи ми впечатление и казвам: „Учителю, когато дойде Димитринка тя се завъртя около Лулчев. След това Вие направихте нещо и тя се приближи при Вас. След това вече тя отиде с Методи". Е това го видях брат и като го видях го казах на Учителя. Аз го видях така, не че исках. В.К.: Ясно. Е.А.: Нито съм любопитствувала, нито нищо. Учителят ми каза: „Ти знаеш ли какви скандали щеше да има, ако беше останала при него?" При Лулчев, да. Така ми каза. В.К.: Големи разправии щеше да има. Е.А.: Да, така ми каза. Учителят това лично ми го е казал, не преувеличавам, точно: „Ти знаеш ли какви скандали щеше да има?" А Той не искаше да има скандали в Братството. Защото и още едно нещо ще ти кажа. Едно момиче се обеси от Лулчев. То се влюби в Лулчев, нямаше никаква връзка никак с наши хора. Тя беше дъщеря на някакъв чиновник, не знам на кого беше балдъза. И тя се влюби в него и какво стана, той посегнал ли е, не е ли посегнал, какво е станало, абсолютно не бях в течение на тия работи, но чух, че се е обесила. Но чудното е това, че никакъв скандал не стана. Това беше работа на Учителя, разбираш ли брат? В.К.: Значи никой не повдигна въпрос. Е.А.: Никой, абсолютно. А тя имаше някакъв военен прокурор, но и той не е повдигнал въпрос. В.К.: Учителят казал: „Искаха да ме въвлекат в едно убийство". Е.А.: Той каза: „Въвлякоха ме, въвлякоха ме в едно убийство". Самоубийство, даже Той го каза. Е може сега, за подробност да се каже: „Искаха да ме въвлекат". Ами въвлякоха Го. В.К.: В едно убийство и то кармично. Е.А.: Да, но той направи нещо, всичкото в този случай абсолютно беше негово дело. Никой не можеше да направи нещо. Сега аз само, понеже бях на едното свидетел и на другото, и видях как ставаха промените. В.К.: Сега, ами когато се обеси Иларионов? Е.А.: Тогава така остана. В.К.: Защо се обеси? Е.А.: Психически. Той от войната носеше някаква психоза, психоза за нещо, да. Но той се обеси в гората. До нас. В.К.: Казаха ми, че Учителят взел един камък и го запратил към гората и казал: „Обесиха го духовете!" Е.А.: Обесиха го, да. Той така каза. Духовете го обесиха, защото е бил проводник на духове. В.К.: Чета една друга опитност. Отива при Учителя една сестра и казва: „Учителю, от мен искат да кажа Истината. Ако я кажа, ще пострадат много хора невинни. Какво да направя?" Ще кажеш: „Ти знаеш Господи, че е така" в себе си, а после ще кажеш другото, за да ги спасиш. Е.А.: Да, то е определено. В.К.: Ама за кой случай става не можеш да си спомниш. Е.А.: Не, случаят беше за Станка ли беше? В.К.: Вероятно, може да е за Станка. В.К.: Чета в бележника си по-нататък. Учителят ми каза: „Да кажеш на Лулчев, да я отпрати у дома Невена". И тя мина през един невероятен, страшен път. После аз й устройвах срещите с Учителя, а тя се криеше от Любомир за да отиде при Учителя. Е.А.: Да, така беше. В.К.: Какъв беше този момент тогава? Е.А.: Лулчев беше нещо недоволен от мене. Беше настроен срещу мене, направо и не я пускаше при мене да дойде. А пък тя имаше нужда да се срещне с Учителя. И тогава аз отидох при Учителя да Му кажа: „Тя има нужда Учителю и Ви моли да се срещнете, кога да й кажа да дойде?" И това съм правила аз, друго - не. Та това съм казвала. В.К.: А Учителят ми каза, да кажеш на Лулчев да я отпрати у дома Невена. Е.А.: Когато тя дойде в Братството при Него, Учителят каза: „Кажи на Лулчев да я върне!" На дома, на семейството. Да се върне в семейството. А брат й идва, прави скандал, не я пусна Лулчев и въобще тя си остана при него. В.К.: Чета. Сега, Любомир Лулчев имаше свещена стая, не пускаше никой в нея. Така стана, че след убийството на жена му от една приятелка заради бижута. Първото нещо бе, че влезнаха в свещената му стая агенти от полицията. Как стои тоя въпрос, там с тези агенти? Е.А.: Виж какво, това е убийството на жена му. Тази, която уби жена му се казваше Малина, да. Те дойдоха един път при него и аз я видях тази Малина. Аз бях се случила при него и я видях. Аз не изпитах никакво хубаво чувство към нея, даже и Лулчев ми каза, и тя е македонка. Не, когато така ми подчертават македонството, аз съм македонка защото съм родена там, но аз не вдигам знаме македонско да правя партия или нещо друго. Това, аз съм родена там, естествено. Виж, то беше един процес. Гела, съпругата на Лулчев ми предложи веднъж да ми покаже бижутата си: „Виж бе Гела, не ми ги показвай, аз нямам интерес към тия работи". Добре, че съм казала така, иначе мен щяха да ме разпитват за бижутата. Ами фактически аз никога не съм носила бижута и никога не съм имала желание да имам бижута. Затова не съм имала и толкоз. Сега, Малина не е била така. Тя искала да има бижута. И тя отива с майка си една вечер и двете убиват Гела с теслата. В.К.: И двете. Е.А.: И двете. И майката как е помагала не знам. Пазила я може би само. Но Малина я е убила и даже някой ми каза, че Малина е казала, че Гела я питала: „Защо ме убиваш Малина?" Тя я попитала, защо ме убиваш. Толкоз знам затова. Като точно. Повече не знам нищо затова. И когато на другия ден имахме беседа, неделя беше, Лулчев беше пратил този гърбавичкият Руси да, беше пратил, него го арестували в стаята му, а пък той пратил Руси да ме вика. И после аз отидох там. Викам: „Защо ме викаш?" „Абе, тези хора ме мъчат от известно време, не знам какво е станало, иди при Андро да видиш какво е". И аз, аз бях изпаднала в недоумение, нищо не знам. В това време слязох аз в града и отидох към Гела. Към тяхното семейство. Аз не знам, че тя е убита. И срещна ме на една сестра съпругът, който разбрал, че Гела е убита. И като ми казаха, че е убита, аз не исках да вляза вече. Какво викам ще се насаждам на анджак, не съм се случила там и си заминах покрай тях. И когато тръгнах нататък сама, агента дойде и ме заведе в участъка. И аз бях там неделя, понеделник, вторник, а вечерта ме пуснаха. Арестувана. И нищо не ме разпитваха само ми взеха пръсти от ръцете, за отпечатъци, да. Нищо не ме питаха, абсолютно никакъв въпрос. И в 6 ч. аз чаках да ме освободят и понеже не ме освободиха рекох: „Брей, какво престъпление съм направила? Аз имам някаква голяма вина, че утре да имаме беседа и аз да не съм на беседата". Аз понеже нали работя беседите искам да си бъде на мястото и след малко отвориха вратата, казват ми: „Свободна си!" Съвсем се изненадах, тогава беше и Всемира, жената на този един брат, който беше и тя от любопитство беше дошла и така. И аз след това отидох само при баща си и при втората майка, и си отидох на Изгрева защото аз исках да си пиша беседата. На другият ден отидох при Учителя и Учителят ми казва: „Ти знаеш ли каква мафия беше това срещу Братството?" Буквално. В.К.: Мафия. Е.А.: Мафия. То беше значи удар срещу Братството. Разбира се, че казвам, аз си мълча, щото Той го казва, аз не мога да казвам така. И после Той ме попита: „Тя нали помяташе?" „Да, Учителю" „Ех, ще я роди". В.К.: Ще я роди. Е.А.: Ще я роди. В.К.: Кой ще роди? Е.А.: Малина ще роди Гела. В.К.: Да. А кой помяташе? Е.А.: Жената на Лулчев. В.К.: Значи е вършила убийство на плода с помятането. Е.А.: Е сега, казвам ти. В.К.: Спонтанно ли помяташе или? Е.А.: Нарочно. В.К.: За да не ражда. Е.А.: Не, защото нямаха хубав живот, затуй. В.К.: И тя не искаше да има деца от него. Е.А.: Не искаше. В.К.: И сега кой ще роди? Малина ще роди. Е.А.: Малина ще роди Гела. В.К.: Какво стана след това? Затвориха ли я? Е.А.: Осъдиха я, беше до преврата. Тя беше в затвор. В.К.: Кой преврат? Е.А.: През 9.IX.1944 год. В.К.: После освободиха ли я. Тя родили после? Е.А.: А какво е направила не знам. А-а толкоз скоро не може да роди. В.К.: Ще я роди следващия живот. Е.А.: Следващият живот ще я роди. В.К.: Ха, ха. Значи Учителят каза: „Мафия, удар срещу Братството". Е.А.: Да, така ми каза Учителят: „Мафия". В.К.: Щяло да стане голям процес. Е.А.: А разбира се. Пикантен процес. В.К.: И бижута и убийство. Е.А.: Да, много. В.К.: В пресата това нещо споменаха ли? Е.А.: О, пишеха вестници, какво ли не? В.К.: Те такива неща изобщо не убягваха. Е.А.: А не, не. В.К.: Това беше храна. Е.А.: Анджак, да има какво да пишат по-пикантно журналистите. В.К.: Тези журналисти идваха ли често на Изгрева при Учителя? Е. А.: Идваха, но не се месеха в нищо. Слушаха, идваха. Следяха, много хора следяха Учителя, имаше и затова хора. Един от тях е казвал: „В сеното съм влизал, за да видя какво правят нощно време дъновистите". Разбираш ли, защото те мислеха, че оргии някакви стават на Изгрева. Нали все така говореха, оргии. Пък какви оргии сме правили? Нищо. В.К.: В сеното, кой е влизал? Имало е сено там? Е.А.: Ами купи сено, щото тревата от поляната брат Ради я косеше, събираше купите сено и после така ги даваше, ги продаваше срещу нещо. В.К.: Стана въпрос, онзи се е скрил. Е.А.: Се е скрил, да, да, той е казал, да наблюдава и да знае. В.К.: От сеното. Е.А.: Ами какво ще види? В.К.: А другите журналисти често ли идваха? Е.А.: Идваха, слушаха, гледаха, вадиха си бележки и пишеха срещу Учителя във вестниците. Ами проверете тези вестници и ще прочетете сами. В.К.: Приятелите в Школата разплитаха или правеха кармични връзки със сестрите? Е.А.: Връзки. В.К.: Кармични развръзки. Е.А.: Е, да. В.К.: Кармична връзки. Ти не можеш да обичаш един човек, ако нямаш отношение към него. Кармична развръзка. Обичала си го и си се посветила живот, идеали и мечти, и накрая като почне да се разплита конеца оставаш чисто гол. Сам със себе си. Точно тогава е момента да се свържеш с Бога. Изпуснеш ли го, с тебе е свършено заминаваш в нисходящо състояние. Свържеш ли се с Бога тръгваш по едно възходящо състояние на духа. Съзнанието постепенно се просветлява и виждаш пътя си.

162. РАЗПЛАЩАНЕ НА КАРМАТА Вергилий Кръстев: Показахте ми подписа на Учителя върху твоята Библия. Толкова години си я държала. Елена Андреева: Не, дълго време работих с нея аз. В.К.: Чета в бележника си. Когато, Учителят ме изпрати учителка изпитах такава скръб, не можех да я понеса. Учителят казал на Паша: „Кажи на Елена да отиде учителка!" Имах чувството, че ме е изгонил. И че ми обръща гръб. Беше най-страшният ми ден. Е.А.: Да, вярно. Викам, Учителят ме гони. И то за Любомир беше, не за мене. Аз се борех срещу него. Казах, Учителят не ме иска на Изгрева. Беше много страшно. Четири години бях учителка в много голямо напрежение. Казах на Паша: „Можеш ли да кажеш на Учителя да ме приеме?" А, когато да тръгна за Макоцево казвам: „Паша, сега да се обадя ли на Учителя като тръгвам за учителка?" Защото знаеш ли подадох си молба, аз бях много изпълнителна, Учителят каза учителка, веднага подадох молба. На седмицата получих разрешение и ме назначиха в Макоцево и тогава казах на Паша: „Паша, пита Учителя, ще ме приеме ли да отида при Него?" Щото Паша беше проводникът. На нея казва, на мене казва, аз видях, че Той ме отбягваше и знаех за какво го прави, ама, както да е. В.К.: Прие ли те? Е.А.: Прие ме. Но почна да ми се кара. Кара ми се много нещо. Все за него беше. Аз съм била по-послушна. Учителят най-много ми се е карал за Лулчев, за нищо друго не знам да ми се е карал и когато, знаеш ли какво, кара ми се, кара ми се, пък като омекна, така любовно ме изпрати. Така хубаво и през цялото време ,докато съм пътувала, когато съм идвала и съм се връщала ме е приемал, през цялото време с много хубаво разположение. Само ми се кара, когато ме уволниха. Ама защо ме уволниха, незнам защо. В.К.: Чета по-нататък. Веднъж мина Любомир, една сутрин покрай мене и си казах, само този човек мога да обичам. Е.А.: Да, хайде де. В.К.: Мина доста време докато се случи това. Е.А.: Много странно нещо беше. Виж, мога ли да ти кажа, аз минавам покрай това, покрай сградата, дето е сега Агрономическия факултет. Него още го нямаше и аз минавам покрай тая ограда и минавам отдясно, защото от лявата страна имаше така повече места затулени, за да вървя на открито. Той ме настигна и ме замина. Да. По-бързо вървеше. Аз, когато съм вървяла с него и аз съм бързала така защото можех. Да, по-бързо вървеше. Ама тоз път си останах и когато минах, той ме задмина. Сега кой го каза, аз го казах, казах: „Този човек мога да обичам". Хайде де. Не е ли карма това? В.К.: Слушал съм от възрастните приятели, че веднъж Учителят е споменал, че в прераждането си той е бил Пилат. А пък Вие сте била жена на Пилат. Е.А.: Где да знам. В.К.: Не сте ли чували от другите? Е.А.: Не знам. В.К.: Това съм го чувал от няколко човека. Тия приятели, които си заминаха. Е.А.: Приятели. В.К.: Да. Ставаше въпрос за прераждане на личности на Изгрева. Е.А.:Виж какво да ти кажа, много съм го обичала. Казвам ти, бях готова да умра. Много го обичах. Сега защо стана така, без да знам. В.К.: Учителят те е освободил и от още една карма. Е.А.: Да, за Андро рожденият брат на Лулчев. Виж това ще ти го разкажа, защото аз не зная защо, когато Андро видя така, че аз се сприятелих с Любомир, не беше разположен към мене. Просто така, не беше разположен. И той казал на една сестра, понеже той носи в главата си куршум, той беше ранен като доброволец в Първата световна война. Можел да ме убие и нищо няма да му направят. И аз, ех викам сега, нищо. Отивам при Учителя. Ама Учителят ми каза: „Андро е казал така и така, че ще те убие". Пък аз викам: „Учителю, ама аз нищо не съм му направила". Каза ми: „Виж, ще се молиш, Бог да ти създаде условия да му направиш добро, когато никой няма да има край него". Виж как тази задача ми даде. Аз го направих. Само от послушание. Щото викам, щом Учителят ми казва, пък да бъда послушна и така беше до 1925 год. И то е било две години откак съм имала връзка с Любомир и става атентата в църквата „Св. Неделя". Убиват бащата на жена му. В.К.: На кого? Е.А.: На Лулчев. А той бащата на жена му генерал Радойчев е разтурил събора в Търново през 1915 год., да. В.К.: Той какъв е бил? Е.А.: Тогава е бил младши офицер. По заповед - военна. Та не знам затова държат ли ги отговорни? Щото пращат го. А пък ако не изпълни, него ще убият. Тъй, че не знам какво е. И при атентата убиват бащата на жена му - генерала. Аз ходих на погребението на бащата на жената на Лулчев. Щото и майката беше ранена. Те мъж и жена отиват на църквата и когато се срутва църквата бащата загива направо от събарянето на църквата, а жена му беше много ранена. Даже аз като отидох у тях, тука и видях цялата рана на главата, даже и лекарят, който беше дошъл да й поочисти раната видя, че аз съм пребледняла и ме изгони. Щото нали не съм имала случай да гледам рани и така мина. В това време Лулчев получи домашен арест. Но като се връщаме от гробищата Андро го арестуват. И Лулчев ми каза: „Иди да проследиш къде ще го заведат". Ако случайно попитат, ако забележат, че следя да кажа, че ми е гадже. Но не стана нужда да казвам. Но сега всичко съм забравила какво съм правила, право да ти кажа, щото това беше за мене много чуждо нещо. Така принадено някак беше. На другия ден аз пак отидох у тях. Щото майката е болна на Гела, баща й убиха, пък Гела много обичаше баща си. В.К.: Коя е тази? Е.А.: Жена му на Лулчев, Ангелина, че на галено - Гела. И тя всеки ден отиваше на гроба. Той й се сърдеше и не я съветваше да ходи така, че ще доведе много духове от гробищата. Но тя не можеше да остави ден да не отиде да запали свещ на баща си. Така си беше построена. И тогава Лулчев ме прати при Андро нещо да му кажа. Андро като ме видя: „Брей момиче, какво стана, аз какво мислех пък то какво стана". И това беше всичкото. Някак тука Учителят пресече кармичната ми връзка, така намирам. Защото сега, нали брат му арестуван, и той арестуван и има един човек, който ходи между двамата и им носи новините. Естествено, че е така. И знаеш ли, че този Андро има късмет. Лятото преди да стане промяната през 1944 год. той пада някъде, в някаква дупка и от раздвижването на куршума умира, иначе той беше народен представител и щеше да бъде арестуван заедно с брат си. В.К.: Коя година стана това? Е.А.: Тази, преврата когато стана - 1944 год. В.К.: Значи пада и умира. Е.А.: Значи, това е помощ от Невидимия свят, да не изживее мъката, която преживяха всички арестувани. Още там е било подигравка, там е било отвратително нещо е било в съда. А после, когато ги заровили телата, някои говореха, че виждали и да се движат още. Значи недостатъчно убити. Разплитането на кармичното въже, за което човек е вързан става с игла и се разплита конец по конец; ден по ден и година след година.

161. КАРМИЧНИ ВРЪЗКИ И РАЗВРЪЗКИ Елена Андреева: На една екскурзия до Рила... Били са не знам кои други братя. Вергилий Кръстев: Предната година се качила една малка група с Учителя до Мусала, а Фердинанд е направил пътеката до върха тогава. Е.А.: Не тогава. Тя е готова направена. А пътеката е направена много преди това. Фердинанд я е направил, да. В.К.: Значи от 1922 до 1929 год. са се качвали по-големи и по-малки групи в различно време, сняг, в дъжд, в буря. Е.А.: Да, според програмата на времето. Учителят още, аз мисля, че го казах това, още когато бяхме през 1922 год. на събора каза: „Ще ви заведа на Мусала при хубаво време, при студено, при дъжд, при вятър, при буря". И тази програма се изпълни дословно. Той искаше да ни избави от страха от времето. В.К.: При всички екскурзии, никой не се простуди. Е.А.: Не се простудихме бе брате, които бяха страхливи, слязоха. Но никой не се е простудил. В.К.: И пък 400 души. Е.А.: Абе и старците, и старците издържаха бе, и бабите, и старците, и всички. Та, да ти кажа, много беше, когато се качвахме в бурята, викам си: „Ама искри изкачат". Толкова електричество имаше във въздуха. В.К.: Това е на Мусала? Е.А.: На Мусала. Качваме се към върха вече, абе тука, тука, светкат ни косите. Светкат ми от искри. Сега, но не се плашех. Защото викам Учителят щом ни води, не ме е страх. В.К.: Цялата тази екскурзия. Е.А.: Е-е виж, пък и бяхме видяли, че Учителят знаеш ли как се грижеше. Като тръгнеме ще каже: „Кой ще води, кой ще е последен?" Единият води, единият е последен. В.К.: Който се грижи никой да не остане. Е.А.: Да се загуби. Само веднъж се заблудиха Катя и този Николай от Рига, Катя Манолова и..., но те са се отбили долу в Герман реката, слезли са ниско. В.К.: Да. Е.А.: Не, не бяха загубени, само се бяха заблудили. Но Учителят ми се скара, че съм бързала. Ех, аз не бързах толкоз, ама, пък може да е бил прав, да съм бързала. Понеже аз, като човек се ориентирам лесно и затова Той пита кой. Най ми е приятно да вървя напред сама. В.К.: Чета. Сега един друг случай. Аз се разхождам, става въпрос за теб покрай езерото. Учителят взима Лулчев и се разхожда покрай езерото. Е.А.: А това той ми го е казал - Лулчев ми е казал този случай. Лулчев казва: „Учителят ме води, да ми покаже как вървиш покрай езерото, че искаш да се хвърлиш в езерото". В.К.: Е разкажи тоя случай. Е.А.: Лулчев ми го каза. В.К.: Какво точно ти каза? Е.А.: Лулчев ми каза, че Учителят го е водил да ме види колко съм наскърбена и натъжена, за да му въздействува вероятно, нали? И че съм искала да се хвърля в езерото. Имах такива мисли. Имах, но казвам ти, не направих нищо такова, само защото не исках да оскърбя баща си и не исках да оскърбя Учителя. Двама човека ми помогнаха - Учителят и баща ми. Да. Те с тяхното присъствие като хора. Те ми помогнаха, иначе виж, много разочарования съм преживяла. В.К.: Чета. Когато Любомир го убиха, на другия ден разбрах, че в 4 часа са го убили. Стана ми лошо през нощта и повърнах. Нещо в мене ме разтърси. Е.А.: През нощта, към 4 часа ли беше по среднощ. В.К.: Се събудихте ли? Е.А.: Събуди ме нещо, дали тогава са ги убивали? В.К.: Това са връзки, разкъсване на връзки. Е.А.: Да. Не, много силно нещо беше. Много силно беше. А Лулчев имаше страхопочитание към Учителя, както навремето Пилат към Христа. Да, верно е това. Въпреки магариите, но имаше респект, но виж какво само едно нещо ще кажа за справедливост. Но си запази едно ъгълче в себе си да не пусне Учителя. В.К.: Съмнения вътре. Е.А.: Съмнение ли беше, какво беше, не знам, но той не можа да направи това, което, така да отвори сърцето си и да не остане празно място в това сърце. Изпълнено с друго. Да, защото сега например ти като мислиш за Учителя има ли празно място в сърцето ти? Няма. То е пълно - е, у повечето от нас е така. Ама у него не беше така. В.К.: Така е построен. Е.А.: Построен. В.К.: Разказвала си ми за Учителят, друг случай. Учителят се смееше, много хубаво се смееше, със сълзи на очи. Той така разказваше чистосърдечно както никой. Така както е в беседите, така Учителят говореше. Той в какви случаи се смееше? Е.А.: Ами нещо говори Учителят и като говори за нещо, смешно е, и като е смешно Той се смее. В.К.: А пък представям си при това свръхсъзнание на Учителя нашите обикновени съзнания на обикновените хора. Е.А.: Гледат и чудят се. В.К.: Като бубулечици. Е.А.: Кой? В.К.: Казвам обикновените човешки съзнания са като на бубулечка, като на мравка. Е.А.: Да, разбира се. Чакай, Учителят веднъж. Това не знам дали съм ти казвала, за едно, когато Той игра. В.К.: Не. Е.А.: Не съм. Веднъж Учителят говореше беседа, мисля, че в Общия клас беше. И като говореше каза: „Бъдете свободни, ако ви се скача, скачайте!" И Той почна да скача, ама както скачат децата, когато играят. И така, ако ви се нещо пак така, пак така, пак така за игра, затуй и когато скачаше, косичката Му така, нали има дълга коса, тя се разстилаше нависоко. Да ти кажа, незабравим образ ми е. Защото така естествено го правеше, така непринудено, разбираш ли. Той искаше да ни освободи от предразсъдъци. От това: „Така не се прави, онова не се прави!" Нали? То има неща, които не се правят наистина, но не всякога ги намираме кои се правят и кои не се правят и оттам грешим. Но така хубаво Учителят тогава скача и игра, скача, както казвам ти като децата, така скача. Аз лично много хубаво го преживях, като пример на освобождение. В.К.: Сега освен Учителят да сте го виждали да играе Паневритмия, виждали ли сте го да играе хоро, ръченица, такива неща? Е.А.: Никога, не. Само на Паневритмия. В.К.: Щото са ми разказвали нали, как Той е карал другите да играят ръченица, хора и т.н. Е.А.: Не, Той не е играл. Аз поне не съм видяла. В.К.: Разказвали са ми един случай, че веднъж на бивака са устроили надбягване. Е.А.: Да. В.К.: Разкажете за този случай. Е.А.: Ами то беше първата или втората година от бивака ни. Един хубав слънчев ден. Млади братя, ама много бяха младите ни братя тогава. В.К.: В 1922, 1923, 1924 год. Е.А.: Да и много младежи имаше и ние се наредихме сестрите да гледаме и братята почнаха да се надбягват, но и Учителят се надбягваше с тях и мисля, че май успя да ги надбяга. В.К.: Да, разказваха ми, че са се наредили и са тръгнали, и Той изхвърчал пред тях и ги преварил. Като, че не стъпваше по земята, а някъде по въздуха вървеше. Е.А.: Виж, Той въобще походката Му беше такава. Аз съм описала за походката на Учителя в спомените си, защото походката на Учителя ми правеше впечатление още от самото начало. В.К.: Той на пръсти ли ходеше? Е.А.: Не, не ходеше на пръсти. Но първо стъпваше с пръстите, после на стъпалото. Така си опъваше краката напред, на пръсти, така ходеше и много леко стъпваше. Движението между крак и крак просто не можеш да го следиш. Така ловко и после бързичко ходеше, не ходеше бавно. И в града, когато се е случвало да ходиме в града и аз да съм в групичката, и на Изгрева, когато, където и да ходеше. В.К.: Значи бързо ходеше. Е.А.: Бърза походка. На Витоша, когато сме ходили, така бърза походка имаше, енергично ходеше. В.К.: Когато се изкачваше на планината? Е.А.: Пак. Пак, едвам го стигаха. Другите хора не можеха да вървят с Него. Само по-силните и по-младите успяваха. В.К.: Значи това е в ония години. След това вече с възрастта почва да намалява това нещо. Е.А.: Те последните години почнаха с кола да Го водят. Защото вече така колите се намножиха. Но да ти кажа, когато взимаха на Учителя кола. Борис носи раница, Мария раница не носи, в една кола и Савка канеха. Защо я канеха не знам техните съображения, но нея канеха в колата да бъде. Савка не може да носи раница. И тя носеше една мъничка раница, колкото да си вземе хляба вътре. И аз понеже бях така здравичка казвам: „Учителю, в колко часа ще тръгнете?" За да тръгна аз час и четвърт преди това да стигна там на мястото, където слизаха с колата и да поема раницата на Учителя. Е виж това съм го правила с много радост, щото можех. Борис взимаше тяхната раница, голямата. Сега не може две раници да носи. Е как? Той можеше да носи. И той беше як човек. Но, така някак не беше редно, пък мен ми беше приятно. Е казвам си, радвах си се. В.К.: Чета за друг един случай. Савка отива да пита Учителя дали да отиде на Рила. Учителят казва: „Не ви трябва Рила!" Савка се отказва. Галилей отива при Елена и я поканва да отиде. Елена отива при Учителя с решение да отиде на Рила. Учителят казва: „Еленка можа да отиде". Е.А.: Чакай, чакай, малко е объркано тука. Виж какво е: Галилей отива да покани Савка да отидат двамата на Рила. Савка отива да Го пита и казва: „Няма какво да ходиш на Рила сега. Няма какво да ходиш на Мусала". И тя послуша. След това Галилей отива и кани Весела Несторова. Тя отива да тропа на стаята, почуква на вратата, Учителят не отваря и тя казала: „Ех значи няма защо да отивам". Галилей дохожда при мене. Аз съм третия човек. „Така ли Галилей, ами с удоволствие ще тръгна". Нямаме наряди, нямаме нищо, защо да не отида на Мусала. И аз облякох се, подредих се и отидох и казвам: „Учителю, отиваме на Рила". Аз не знам тези истории кой как се канил и кому какво казал Учителят. После ги научих. Но аз си отивам по мой почин. Виж, аз когато решавах да отида, решавах се да тръгна. Не се страхувах. В.К.: И после Учителят какво беше казал? Е.А.: На Савка беше казал: „Няма какво да ходиш сега на Рила". На Веса не отворил, а пък моя милост отиде и каза: „Учителю, тръгвам на Мусала". „Добре"- каза Той. Не ми каза, не ходи. И когато Савка каза: „Учителю, ама Еленка отиде на Мусала". „Еленка може да отиде". Ха сега де? Така й казал за мене. Еленка може да отиде. Защо аз мога да отида, пък защо друг не може да отиде, Той знае, аз не мога да кажа. В.К.: Сега по-нататък искам да се спра на няколко случаи за песните, които Учителят ги даваше и песните, които ги изпълнявахте и Той Учителят веднъж казал: „Вие както пеете знаете ли, че не познах коя песен пеете?" Беше се изменил ритъма на песента. Е.А.: Виж сега какво беше. Това нещо го каза пред целия клас, мисля Общия клас беше, пак не съм сто процента сигурна, може и Младежкия да е бил. Учителят слезе по стълбите, влезе в салона и каза: „Ама вий както пеете, Аз не мога да позная песните". В.К.: Значи се променят песните. Е.А.: Ритъма, ритъма. Не, мелодията не, но ритъма. Забавят, протакат, провлачено пеят, неритмично. В.К.: Веднъж един от приятелите беше изпял, има една песен „Иде, иде, сам Той иде", а той беше чул и не разбрал, беше изпял „Сандо иде". Е.А.: „Сандо иде", да. Виж на това Учителят се смя със сълзи. В такива случаи се смееше. Като казаха на Учителя, че той е пял Сандо иде, Учителят се смя, ама така с удоволствие. В.К.: Сега другата песен е „Вечер, сутрин, отиде дойде". А той пее „Вечер, сутрин, оти не дойде", да. Това какво означава? Първо той не знае думите на песента и пее това, което е чул от другите. Е.А.: Това, което е чул от другите. Защото не, Учителят свиреше и пееше, когато ни предаваше песните. Някога оставяше цигулката и пееше сам цялата песен изпяваше. Различно вече, то е Негов метод, каквото Той свиреше, нали? А ние не можем да кажем защо така или иначе! Но се смееше Учителят. В.К.: По-нататък чета, че веднъж видях как една сестра искала да се доближи до Него. Доближи се до Него с някакви мисли и се доближи леко. Тя се доближи, Той се дръпне. Голяма беше чистотата на Учителя. Какъв беше случая? Е.А.: Група около Учителя и една сестра, която обичаше да стои до Него, така малко и така да се пофръцка, така. В.К.: Като женска суета. Е.А.: Да, като женска суета направо: „Вижте ме мене, аз до Учителя съм". Това беше. И Учителят много леко се отмести. Направи ми впечатление и позасмях се вътрешно, след това Той пак се премести, тя пак се премести и така малко се подвижи Учителят два-три пъти да не е допрян до нея. Защото тя така малко простовато го правеше. И после, пълна жена беше така, разтърсена, дропла. Нали знаеш на кои казват дропли? В.К.: Имаше ли много такива случаи? Имаше ли? Е.А.: Не, Балтова беше, която беше. Гръблашева малко беше, но тя не беше така. И тя малко нахално се държеше. Магдалена беше вече изключението. Магдалениното беше постоянно нещо, което го правеше. В.К.: Аз съм записал, имаше и такива, които се криеха под кревата Му и искаха да родят Христа. И Той употребяваше бастуна да изгони тези същества. Е.А.: Да, да. В.К.: И бастуна по задника. Е.А.: Е сега, виж в такива случаи е употребявал. Ама да ти кажа пък това е безобразие. Да ти разкажа ли? Ама загаси магнетофона. В.К.: Не, нямаме време да угасваме. Е.А.: Виж дати кажа. В.К.: Мен ме интересува нещо друго. Е.А.: Кажи го. В.К.: Защото има една много интересна опитност. Една сестра, която тя си замина, която тая опитност отначало я поглеждах тая опитност и казвам: „Ама вярно ли е това?" Няма какво да се съмняваш, това е вярно. Веднъж Учителят я срещнал и казал: „Всички Окултни Школи досега са се извращавали в разврат и сега съществува такава опасност". И аз питам, ама вярно ли е? Тя вика: „Вярно, вярно беше". Та това е една от реакциите на общественото мнение в България, понеже гледат, наблюдават нали и цялата кал отива върху Учителя. Е.А.: Е, да, калта отива върху Учителя, да. Това е вярно. В.К.: Да, защото след 50-100 години, нали, вече когато се чете Словото, обаче ще четат и вестниците, и общественото мнение как е разглеждало Учителя. Ще питат: „Ама защо, как е станало? Къде е причината?" Пък това е по причина на нашите недостатъци и нашето несъвършенство. Е.А.: Разбира се. В.К.: И по нашето несъвършенство хората съдят за Учителя, да. Затова тези неща ги питам, не за някаква си кал да се хвърля някому. Е.А.: Знам, знам, това го разбирам, но виж какво, много е грозно. Да го кажа ли? В.К.: Ами казвай сега, нямаме време. Ние сме в такава епоха. Приключваме епохата. Е.А.: Една сестра отива при Учителя в 12 часа посред нощ. В.К.: А този случай, когато Учителят я посрещнал по долно бельо и със сълзи на очи. Аз съм го записал, но искам да ми го разкажеш подробно. И за него ще те питам. Е.А.: Е добре, когато го стигнеме, добре. В.К.: Чета. Мъжът на една сестра веднъж беше я предупредил: „Или Той, или аз". Е.А.: Или Учителят, или съпруга. В.К.: Как се съчетаваха тези неща, имаше нали сестри, които имат семейства, а мъжете им не ги пускат, общественото мнение е настроено срещу Учителя. Как са тия неща? Е.А.: Съществуваха, съществуваха и някъде много остро. Някъде, например Мария Райчева, сестрата на Нана, имаше един мъж, то беше нещо страшно. Тя тръгва за беседа, той ще излезе на прозореца и вика с пълен глас в четири часа сутринта: „Къде си тръгнала, къде остави детето си?" - разбираш ли? В.К.: Това е мъжът й крещи и целият квартал слуша. Е.А.: Всички слушат. В.К.: Тръгнала при Дънов. Е.А.: Не, тя мълчи, понеже той прави тези номера. Е, той не всеки път го прави, защото ние ходихме два пъти, три пъти на беседа, нали. Не всякога е правил. Но го правел. И за да я изложи, за да я изобличи пред хората, правеше го. В.К.: Сега, на други сестри мъжете им ходят в полицията, търсят намесата на властта. Е.А.: Имаше, които не ги пущаха, да. А за този случай, за който заговорих в началото, той е много така хубав, мисля, че съм ти го казвала не знам пак, ще чуеш да видиш дали е така този случай. Той е женен за една учителка. Жена му е учителка, но тя като почва да учителствува, има две деца и е домакинствала, не е работила през живота си. Сега и учителките работят, но тогава не работеха жените, гледаха си децата. Нямаше ни детски домове, ни нищо. Ясли, нямаше нищо такова. И хубаво са си живяли. Но мъжът й беше инспектор училищен и бил на някаква конференция и някой му казал: „Какво пускаш жена си при оня Дънов". И така подигравателно и някаква лоша дума беше казал за Учителя. Той се впечатлил от това, останал наскърбен, че така говорят за жена му. Той не е убеден да я защити. Той трябваше да я защити, но не е убеден и й казва: „Виж Олимпия, нищо не съм ти казвал досега, че ходиш при Дънов, но сега ти казвам: За напред няма да ходиш!" Тя нищо не му казва. Но на другия ден, тя казва: „Ти вчера ми каза така и така. Аз от Учителя не мога да се отделя. Аз ще остана при Него, ще отида при Него на Изгрева, а ще ви оставя, вие ще си живеете както намерите за добре. Но аз ще се отделя и ще си отида". Виж сега, това е пример на една убедена жена, нали в Учението, в разбиранията и тя не прави компромиси. В.К.: И как се развива случая нататък? Е.А.: Как се развива, остава си вкъщи. В.К.: Значи накрая или Той или аз? Е.А.: Да. В.К.: Значи, накрая остава. Е.А.: Остава, защото. Виж, ама тя е убедена сестра. В.К.: Ето вече дойдохме до онзи случай за една сестра, когато отишла при Учителя през нощта с явното намерение да спи с Него като любовник. Е.А.: Да. В.К.: Тя е тропнала на вратата и Учителят излиза по долно бельо и казал: „Какво искате от Мене, оставете ме на мира". Той както бил с долно бельо. Как е случая? Е.А.: Тя ми разказа. Аз нямаше да повярвам, ако не беше ми го казала. Тя отива и доста време тропа на вратата Му. Той се опитал, нали да се осъзнае, че Той не желае да излиза. Но тя настояла и когато излиза, и отваря вратата, Той бил по долно бельо, както си е бил там с каквато дреха вече е бил, но е бил със сълзи на очи. Виж, това говори, каква мъка и какво нещо Му струва на Него този неин опит. В.К.: Невероятен случай. Тя го видяла, слисала се и така тя се прибира. Е.А.: Е не, тя като видяла, че Учителят е насълзен, наскърбен, излязла си, отишла си. В.К.: Продължаваме със същия случай, Учителят беше с насълзени очи. Е.А.: Да. В.К.: Наистина много грозна работа. Е.А.: Много грозна. В.К.: И тази, като ти разказваше този случай след години, срамуваше ли се или какво? Е.А.: Бе не се срамуваше бе. В.К.: Как ти го разказва? Е.А.: Ами разказваше го, като че ли в реда на нещата е. В.К.: И как коментираше после случая? Е.А.: Нищо, аз не коментирах. В.К.: А тя като го разказваше? Е.А.: Нищо, не, тя се беше смутила. Тя като видяла, че Учителят насълзен е бил, се смутила, защото разбрала от поведението, от държанието, от всичкото, че е сбъркала и веднага слезла по стълбите и си отишла. В.К.: А тя през нощта е тръгнала, така ли? Е.А.: В 12 часа. В.К.: С явно намерение... Е.А.: Явно, така определено. В.К.: И тя си го обяснява. Е.А.: Абе тя ми го каза, аз нямаше да повярвам, как ще повярвам, че такова нахалство ще си позволи! По среднощ да отиде, че и денем, не да предлага себе си, а Учителя да безпокои. Това не можех да го проумея. В.К.: Значи с явното желание да търси мъж. Е.А.: Да. Защото тя е мислила, че Учителят така живее. Тя е мислила. В.К.: Макар, че ходи на беседи. Е.А.: Макар, че това, да. Но и Лулчев един път нещо ми каза такова. И той беше се усъмнил и ми каза случая, за който се беше усъмнил и аз казах: „Абсолютно си заблуден!" Пак така, защото... Абе чистотата на Учителя не можеше да не се усети. Който мъничко, мъничко имаше така усет. Как така? В.К.: Аз просто се учудвам Бог и Божествения Дух е в Него, и такива неща да мислят за Него. Е.А.: Моля ти се, сега можеш ли да допуснеш, че едно такова съзнание ще се занимава с глупости? Как може това? То е святост. В.К.: И тази, коя сестра беше? Е.А.: Хайде да не я казвам, по-добре да не я знаеш. В.К.: Значи така. И тя го разказа подробно тоя случай. Е.А.: Тя ми го разказа. В.К.: Добре, след толкова, какво беше нейното отношение към Учителя? Е.А.: А после пак ходеше при Учителя, пак говореше с Него и Учителят се държеше, като, че ли нищо никога не е било. Не, видяла съм много неща, за да разбера чистотата и свободата, с които Учителят работеше. Че Учителят беше абсолютно чисто същество, като златото, нищо не го цапа. Да, нищо... И да падне нещо върху Него, то само изчезваше и някаква сила изчистваше всичко.

160. ЛУЛЧЕВ СЕ ВПРЯГА В ЧУЖДА КОЛА Вергилий Кръстев: Чета в бележника си. Продължаваме по-нататък. „През 1932 год., когато Лулчев ми каза, че отива при Царя, аз го попитах: „Ти питали Учителя?" Той каза: „Питах, но ми каза: Той ще те послуша толкова, колкото баща му Фердинанд послуша мене". „Ти с какъв акъл отиваш при него?" „Искам да опитам". Той бе единственият ученик, който пострада накрая". Аз съм го записал така в бележника. Имате ли да кажете нещо още? Елена Андреева: Не, същественото е това. В.К.: Той имаше връзка с Мория и беше сложил две картини над вратата и една друга над прозореца. Учителят ми каза: „Иди да кажеш на Лулчев да махне картините. Той какво иска, да разруши Изгрева ли?" Е.А.: Да, това ми каза. В.К.: Отидох и му казах. Той се усмихна и каза: „Ще махна тази над прозореца, но онази над вратата няма да я махна. Той не махна кръга с точка. Съзнаваше, че действува разрушително, затова махна другата. Е.А.: А не помня каква беше. Аз нищо не помня, защото за да каже така Учителя: Какво иска да разруши Изгрева ли? Не помня картината. Аз и не я разбирах, да ти кажа правото, но беше нещо така с чертежи. Ама слушай, то от кои години беше? В.К.: То беше много отдавна. Е.А.: Много отдавна. В.К.: Добре, ти тогава как възприемаше цялата тая работа? Е.А.: Коя? В.К.: Ами действието на Любомир Лулчев. Е.А.: Ами какво да го правя. Той толкова беше властен и правеше каквото си иска. Знаеш ли колко пъти ме е пляскал? Позволяваше си. Аз и сега не съм го казвала на друг. Но го казвам. Защото аз имам причина да възразя някога. В.К.: И той ти удари шамар. Е.А.: Да. В.К.: Ама силно ли? Е.А.: Разбира се. В.К.: И плачеш след това? Е.А.: Как? В.К.: Плачеш. Е.А.: Ами оскърбително ми беше. Разбираш, оскърбително ми беше, че може да постъпи така. В.К.: Виж какво нещо. Виж, как го изтеглиха след заминаването на Учителя. Ако беше останал той, щеше да направи много големи поразии. Е.А.: Повече поразии щеше да направи. Поразии много големи, защото е силен като дух, също е властен и щеше да направи много поразии. Сигурно затова го задигнаха. В.К.: Аз смятам, че Учителят затова го задигна. Е.А.: Но виж, Учителят какво ми каза. Аз казах на Учителя какво ми е казал той, Лулчев. Нещата, които ми е казал за Учителя съм Му ги казала направо. Не съм казвала това, което говореше за Него, когато преживя съмненията си към Учителя. В.К.: В какъв смисъл съмнения, че това не е Учител? Е.А.: Не мога да ти кажа какви са вече, защото е доста отдавна. В.К.: Съмнения по отношение на самият Учител? Е.А.: Съмнение по отношение на Учителя и съмнение по отношение Учителя като Учител. От такъв характер, а в това време Лулчев направи връзка с Мория. В.К.: Сега точно тука е записано, че той имаше връзка с Мория и беше сложил двете картини. Така, как направи връзка с Мория? Чрез кореспонденция, или по вътрешен път? Е.А.: Не, по вътрешен път. Ще ти кажа какво му е казал Мория. Когато му се явил Мория, той е казал: „Ти си една каша, ще видим какво ще излезе от тебе". Мория му е казал това. Той ми го каза. Той ми го каза, не аз. В.К.: Е как му се е явил, като видение или? Е.А.: Не, като образ и той имаше портрета му на масата си. В.К.: На Мория. Как е влезнал във връзка с него? Той е чел предварително от него нещо, някакви книги или? Е.А.: Не мога да ти кажа как е. Той беше един от първите пилоти в Балканската война. И е бил пилот в Англия, следвал и като се обявява войната - 1912 год., веднага го викат и той даже не можа да си довърши. И той е летял с най-обикновените самолети над Одрин и ми е казвал, че като съчми в лицето се забивали капките от водата и от дъжда, и от влагата. Като опитност това ми е казал. В.К.: Той летял над Одрин със самолета? Е.А.: Излетял е, да. Той и други няколко души, които са били, но той понеже не беше завършил. Той, ако беше завършил щеше повече претенции да има. В.К.: Не беше завършил. Е.А.: Защото го върнаха. В.К.: А той на какъв чин тогава се уволни? Полковник ли е бил? Е.А.: Беше подполковник. В.К.: Значи той с Мория най-вероятно е бил в кореспонденция предварително или е чел някоя книга от него. Е.А.: Не, не, само вътрешна връзка. И друго ще ти кажа, Лулчев излизаше от тялото си. Той два пъти дойде при мене и аз го усетих. Първият път като дойде аз си бях легнала, в стаята си бях самичка и изведнъж усещам, че до мене има човек. Ама усещам, но не виждам. Сега може би ти по ще го разбереш това. Викам: „Я, какво е това нещо?" Така нали не ми се е случвало. След време пак, след няколко дена, пак, направи същото нещо и тогава вече се реших да му кажа. Аз не исках да му кажа, да не помисли, че по този начин искам нещо да му напомням и той само ми каза: „Усети ли ме?" В.К.: Ха, ха, ... усети ли ме? Е.А.: Защото той само ме помилва по косата. Да, това беше. Е, усетих го, аз много хубаво съм го усетила в живота него. В.К.: Добре, какво е изказването на Учителя за Мория? Че бил на Черната ложа Учител? Е.А.: Не е на Черната и не мога да кажа на Черната ложа ли е. Той е Учител на Мъдростта. А от това, което Учителят казваше, разбирам, че нашият Учител е Учител на Любовта. Учителят на Мъдростта има други методи. В.К.: Защото аз съм чул, че бил Учител на Черната Ложа. Е.А.: Едно ще ти кажа, много неточно говорят приятелите за съжаление. В.К.: Трябва да го намерим. Е.А.: Сега как Учител ще бъде на Черната Ложа? Нали Учител е и той бе брат? В.К.: Ама виж, сложил е негови картини и Учителят казва, той иска да разруши Изгрева ли? Сложил негови картини. Е.А.: Е, негови картини. Е, той Любомир да, Любомир е виновен затова. В.К.: Ето, Учителят казва: „Той иска Да разруши Изгрева". Значи е враг на Учителя, значи е от Черната ложа. Е.А.: Ами каза, кажи му, кажи му! Той ми каза после и друго, за Невена Неделчева, когато тя дойде на Изгрева, Учителят ми каза: „Кажи му да я върне!" Ама той не послуша. В.К.: Ти му каза да я върне. Е.А.: Тя беше от Южна България, не знам от кой град беше точно - Нова Загора, в семейството си беше. И когато тя дойде, Учителят ми каза: „Кажи му да я върне!" После идва брат й, иска да я върне, така доста скандали ставаха с нея, но тя до края беше при него. В.К.: Продължавам да чета. Когато бяхме на Рила, на езерата и търсехме и намерихме изворчето, той Лулчев започна да търси място по-надолу да прави чешма. Е.А.: А виж, това да, по-долу. Учителят взе и направи чешма. Учителят реши да направи на неговото място чешмата. Значи, когато идеята се върне тя се възприема, после те там направиха чешмата. Я разкажи сега този случай! Сега Лулчев вземал да прави по-долу чешма. Е.А.: Беше един хубав ден, слънчев. След всичките упражнения, които имахме Учителят каза: „Хайде сега да се наредим в една верига, наредете се така, че тука не може да няма някъде изворче, за да го намерим". И се пръснахме. Аз не знам защо, не съм била друг път така настойчива да бъда край Учителя, но този път пожелах да бъда край Учителя. Нещо ми се виждаше интересно, как ще го открие Учителя ли, не знам, не мога да ти кажа. И както е сега извора, нали знаеш горе лагера. Чакай сега има равна плоскост, която е залята с вода и чешмичката, която откриха течеше надолу и се сливаше с водата. Сега ние вървим няколко души на доста голямо разстояние и изведнъж братът, който вървеше от лявата страна, откъм канарата там гдето е: „Тука казва има едно изворче". И аз и братът отидохме. „Учителю, ето казва братът, че тука имало изворче". В.К.: Кой беше тоя брат, не си спомняш? Е.А.: От провинцията беше, не го знам. Един скромен човек беше, само туй знам. И Учителят почна с чешмичката, прегледа всичко това и всичко одобри. Намери, че и посоката, и всичко е в благоприятни насоки. И реши Учителят да направи чешмичка с резервоар малко. Учителят навсякъде, където прави чешмички, правеше резервоарче, защото водата като излиза от земята е много студена, да се напича на слънцето, да е огрята от слънцето. В.К.: Записал съм, когато намерихме извора, той Любомир започна по-долу да прави чешма. Как по-долу? Е.А.: Не, той почна под нея, както е да речем чешмичката, малко по-долу от нея, почна там да човърка. На това място после Учителят направи чешмата. На това място. В.К.: Значи Учителят реши да направи на неговото място чешмата. Значи, когато идеята е вярна, тя се възприема. Е.А.: Да. В.К.: Значи после там направиха чешмата. Тук съм записал, че Учителят сложил някакъв камък и казал: „Това е Царят, вторият камък - Царицата и третият камък - престолонаследникът. Е.А.: Да. В.К.: Я разкажи тоя случай. Ама след като вие завършихте. Е.А.: Ние ходихме няколко пъти на отсрещният бряг на езерото „Сърцето" да взимаме такива бели кварцови камъни, отсреща имаше много хубави бели и ние ходехме с торбички, кой както може и носехме камъните за да покриеме коритото, за да не носи пясък. И така беше и по-красиво стана. Така отстрани нареждаха камъни и много време така хубаво се поддържаше чешмичката. Ти си я видял, знаеш точно. В.К.: Ами точно за тия камъни, за Царя и Царицата. Е.А.: За Царя и Царицата и престолонаследника имаше така три по-големи камъка. Учителят каза: „Хайде сега тези камъни ще ги турим отгоре, като капак над чешмичката. Това е Царят, това е Царицата, а царица нямаше. Цар Борис не беше женен още и нямаше го още и престолонаследника. В.К.: Чешмата се откри 1930 год. И след това се ожени Царя? Е.А.: След това се ожени, да. В.К.: Аз винаги съм забелязал, когато Учителят желае да проектира някое действие, първо на физическото поле, нещо камъче или нещо направи и след това го каже, това е интересен метод. Е.А.: Е метод е, да. В.К.: Значи така дойде вече на Царят и Царицата. Е.А.: Царят и Царицата да, дойде първо на Рила на чешмата. ЗАБЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА: Чешмата на Рила се построява на 25.07.1930 год. На следващите дни Учителя пише в бележника на Савка Керемидчиева: 28-29. VIII. 1930 год. /понеделник-вторник/, Елбур - Рила. „Който живее при Бога никога не остарява, той е всякога млад. Човек при Бога, никога не боледува, той всякога е здрав. При Бога никога няма да умрете. Там няма никакво отрицание. Никаква отрицателна мисъл". Също така след още няколко дни той пише: „При Бога, който живее той никога не остарява, той всякога е млад. При Господа има здраве, щастие, блаженство, светли мисли, светли чувства. В Него е всичкия живот. Той е Любов, Светлина и Свобода всегдашна. Уповавай на Господа". Надписа на скалата при извора „Ръцете", 7-те езера, Рила, с датата означава - 1930 г. 25.07; 12 часа по обед. /За справка виж „Изгревът", том З, №30, стр. 167-168./ Той цар Борис в последната година с Лулчев е дошъл на езерата. Но понеже Учителят никога не оставаше лагера да не е почистен. Понеже бяхме много, ние бяхме към 400 души. В.К.: Това 1939 година? Е.А.: Към 400 души бяхме и не всички приятели пазеха чисто и Учителят каза да се почисти лагера и които си работят, и заеха се и почнаха да работят и работиха хубаво. В.К.: Значи лагера бе добре почистен. Е.А.: Много хубаво почистен и след това слизат на Изгрева. Лулчев отива заедно с Царя горе. В.К.: Качи се на езерата? Е.А.: На езерата, на лагера и Йордан е бил с него, шофьора. И като са се качили направило впечатление на Царя. Петстотин души да живеят така, и така чисто да бъде. Виж, кое му е направило впечатление. Това му направило хубаво впечатление. В.К.: А срещнал ли се е с Учителя? Е.А.: Не. Само когато се срещна през 1926 год. В.К.: Иначе горе с Учителя не пожела да се срещне. Е.А.: Ама Учителят не беше вече горе на езерата. Ние бяхме слезли. Ние слязохме и тогава Царя се е качил с Лулчев. В.К.: А лагера още не е закрит, така ли? Е.А.: Не, бил е закрит. В.К.: А-а и са видели, че е чисто горе. Е.А.: Сега е чисто. В.К. А-а, значи те се качват, когато лагера е закрит и Учителят е слезнал долу. Е.А. Да. В.К.: Аз помислих, че се е качил когато горе е лагера. Е.А.: Не, не, лагер не. Е няма да дойде той на лагера на дъновистите, да. Но дойде 1926 год. В.К.: В 1926 год. там на скалата над Чам Курия. Е.А.: На скалата, да. В.К.: Значи той се е качил, но лагера бил закрит. Е.А.: Е, закрит беше. Но е видял, че е подредено, чисто, хубаво, всичко и останал с хубаво впечатление. В.К.: Чета. Отначало Лулчев и групата наричаха Учителя „дядо". Тяхната група е: Лулчев, Коен, Илия Желязков. Как се е казвал? Кой е Коен? Е.А.: Евреин. В.К.: Коен. Другото му име как се казва? Е.А.: Моис Коен. В.К.: Но, когато се отвори Школата престанаха да Го наричат „дядото". Е.А.: Те Го наричаха „Дядото" и аз много се дразнех. Казвам: „Как може да наричате." Учителя „дядото""? Но те така бяха настроени несериозно и се майтапеха. Мен ми беше обидно. Лично аз, обидно ми беше на Учителя да се казва „Дядото". „Той е много повече млад от вас, вие дето ще Го наричате!" Добре ама, те пак си го наричаха така. Сега, съзнание, нали? И когато почнаха Школите, абе, като почне Учителят да говори, никой вече не говореше „Дядото", за Учителя и от тях тримата. В.К.: Каква беше съдбата на тоя Илия Желязков? Какво стана с него? Е.А.: Илия Желязков беше военен. Уволниха го като военен там по законите и той отиде във Франция, завърши финансии и работи в София в Министерството и при преврата той беше Главен секретар при Министерството. И нищо не му направиха, защото той защитавал комунисти. Не му направиха нищо, той си беше жив и здрав. Но Илия Желязков се малко съблазни, когато Учителят удари Магдалена, напусна Изгрева. И след това пък той отиде да следва. В.К.: А Коен? Е.А.: Моис Коен много скоро го убиха. Още една или два години не минаха и го убиха работниците. Не знам защо били недоволни от него и го убиха. Той работеше с кожи. Те бяха така тримата, понеже са от едно и също поколение. В.К.: Аз съм чувал, че един друг Му е викал дядо Петре, това е Игнат. Е.А.: Виж Игнат се бореше малко с Учителя даже. Игнат възразяваше на Учителя, опонираше на Учителя. Но Учителят знаеш, какво му каза веднъж? „Игнате внимавай, аз съм кредитирал за тебе. Ако си махна кредита?" И не довърши повече. Да, аз изтръпнах като чух това. В.К.: Казваха ми, че ходел по къси панталонки и Учителят го бил веднъж с бастуна. Е.А.: Ех, може, но не знам. Аз съм присъствувала на един скандал, който направи на излизане от салона. В.К: Какъв беше? Е.А.: Ами възразяваше на Учителя. Да възразяваш на Учителя, това е скандал. Е невежество е това. В.К.: Сега да възразява. Е.А.:A, ще възразява. В.К.: Сега да възразява, когато си е заминал вече. В.К.: Сега чета от бележника си: Лулчев ми каза веднъж: „Аз не искам да се впрегна в колата на Учителя и не искам да се свързвам". Аз го казах на Учителя това. След време, когато арестуваха Лулчев, Учителят каза: „Арестували Любомир!" „Учителю, за пръв път не се помолих за него и казах: Господи, нека научи урока си!" Учителят каза: „Той казваше за мене така, не искаше да се впряга в моята кола, нека сега сам да опита това". Е.А.: Да, точно, дословно. Не съм нищо преувеличила, нито намалила. Точно така. Сега каквото е казал, казал. В.К.: Значи така се развиха, не искаше да се впряга в Неговата кола. Е.А.: „Не искам да се впрягам в неговата кола". Но пред мене каза, да, че не иска да се впряга в неговата кола. Пък неговата кола беше най-хубавата, и той с всичкото си уж знание не можа да разбере, че Учителят е едно същество Висше. Той се усъмни в чистотата на Учителя, когато преживяваше съмненията. Той допускаше, че прави това, което той правеше. Не, казвам го, защото е така. В.К.: Записал съм това нещо, това изказване, че Учителят бил казал на Любомир: „Който иска Царя да постави за министър председател, но не и Цанков" и понеже той говорил това нещо и пред други. Е.А.: Пред групата си. B.К.: То тогава цанковистите изпращат командира на Гради и нанася побой, през 1936 год. През това време директора на полицията беше приятел на Лулчев. Той помолил да поиска прошка, извинение. Учителят му каза: „Можеш, помоли се Бог да ти прости", му казал. Е.А.: „Аз ти прощавам, но моли се Бог да ти прости". В.К.: Чета. Когато дойде Невена Неделчева му казах на Лулчев, да я изпрати да следва, да й даде професия, да не я подмята и да не я държи за слугиня. Е.А.: Да. Тя дойде от един град от Южна България - Нова Загора. За Невена Учителят ми каза още преди, преди да дойде на Изгрева. Той казва сега си има. В.К.: Нова приятелка. Е.А.: Нещо такова. В.К.: Нова възлюблена. Е.А.: Нещо такова каза. В.К.: Но преди да дойде Невена на Изгрева. Е.А.: Преди да дойде Невена той ми каза на мене, че той сега има една симпатия ли, не помня думата. И тогава ми каза де, тогава ми каза да кажа да я върне. В.К.: Тя не беше още дошла на Изгрева? Е. А.: Беше дошла на Изгрева. Даже тя живееше у тях - Невена. Щото то беше след атентата - 1925 год. Бащата на Гела тогава го убиха и тя остана сама, и така много тъжна беше Гела. В.К.: Значи Гела беше съпругата на Лулчев. В.К.: Когато Невена отиде в Сливен учителка, тя направи връзка с един млад човек. Веднъж й написал едно писмо за да го скрие тя го сложила върху гърбът си. Той я бил прегърнал и така случайно опипал писмото. Освен това той не й давал да ходи при Учителя. Я ми разкажи тоя случай! Е.А.: Понеже аз му възразявах на Лулчев той не беше доволен от мене и така се поскарвахме все така хубавичко, порядъчно. Не можех да търпя несправедливото и затова възразявах. Когато аз му казах за Невена, тя дойде и вече живееше при него и толкоз. В.К.: Вие казахте: „Учителя нареди да се върне на село". Е.А.: Не, вкъщи. Не, то беше по-рано. След това беше минало доста време. Година, но аз казвам: „Защо държиш това момиче тука така, като мине време ще каже, че слугиня си я направил. Тя ми е казвала, че иска да следва и да получи висше образование. И тъй, и тъй я храниш, вземи, че й дай едно висше образование". Но той не се съгласи, защото беше много ревнив. Мислеше, че ще му изневери. В.К.: Добре де, когато тя отива в Сливенско? Е.А.: Е, ама тя е вече на работа. Тя е на работа. В.К.: Какво стана тука? Направи връзка с един млад човек. Е.А.: Едно младо момиче, което беше болно и тя нещо помогна нещо за лечението му, каквото знае от Учителя и направи тази връзка. В.К.: А какво е имало тука нещо като писмо сложено върху гърба. Е.А.: Написала едно писмо, но тя го скрила под хастара на жилетката си и той като я потупал по гърба усетил писмото. Ха, ха, ха. И го взел, прочел и разбрал, че тя си пише с него. В.К.: Хо,хо... Значи тя го написала и го сложила на гърба си, не отпред на гърдите, а на гърба си. Е.А.: На гърбът си го турила, да. В.К.: Той като я потупал то паднало. Е.А.: Да, весел номер, ама на Невена не е било весело. Този период беше, когато аз възразявах на Лулчев. И като възразявах той не беше доволен от мене и затова. В.К.: И търси човек, който да не му възразява. Е.А.: Ех, не. В.К.: Той не й давал през това време да ходи при Учителя, Невена. Е.А.: Той въобще не й позволяваше тя да отива самостоятелно. Знаеш ли, че тя искаше да се хвърли под трамвая? Имаше един период такова отчаяние дойде. И аз тогава отидох при Учителя и Му казвам: „Учителю, тъй и тъй, моля Ви, когато Лулчев отиде някой ден на екскурзия, аз ще я повикам, приемете я да й говорите". И тогава Невена отиде при Учителя, но аз й устройвах срещите. В.К.: Аз й бях връзката между нея и Учителя. Лулчев не позволяваше тя да се среща с Учителя. Е.А.: Да, лично да отиде сама, не позволяваше. В.К.: Аз по-късно бях освободена, тя вече контактуваше с Лулчев. Е.А.: Да, аз се освободих. В.К.: Арестуваха ме със случая на убийството на жена му и тогава се помолих, ако не ме пуснат в сряда на клас, направила съм голям грях. Какво ли съм сбъркала? След един час идват и ме освобождават. Отивам при Учителя. Той ме прие. „Ти знаеш ли каква мафия беше това срещу Братството?" Е.А.: Да. В.К.: А пък за Гела каза: „Тя помяташе ли?" Е.А. Пита ме. В.К.: Да, Учителю. Вероятно това тяло чрез аборта, което тя убиваше, това е било едно нарушение на някакъв закон, на Божествения закон. Тя не искаше да има деца от него. Беше ми казала това нещо. Е.А.: Тя не искаше да има деца. В.К.: Може би това, че е помятала и затова вече я убиват. Е.А.: Да. В.К.: Духът действува. Тя не иска да даде тяло на духа, който вече се е въплътил. Е.А.: Е, да. В.К.: След това в затвора бях аз, Невена и убийцата - Малина. Е.А.: Да. Временно. В.К.: Как стана този случай сега? Е.А.: Един неделен ден след беседа и аз си отивам в „Парахода", където си живея, и дойде един брат Руси и ми каза: „Елена, Лулчев ми каза да ти кажа да отидеш при него". Аз си викам, пък какво ме вика сега? Аз отидох при него и виждам, че двама мъже стоят, а те били двамата агенти и го арестували. И той ми каза: „Тези тука двама души са дошли, иди да намериш Андро и да му кажеш". В.К.: Той каза ли, че това са агенти? Е.А.: Нищо не каза, аз не знам. Нито ми каза, че е убита Гела, нищо не ми казват. Аз не знам нищо. И аз отидох, но като отидох Андро не можах да го намеря вкъщи, знаех къде беше квартирата му. След това рекох, чакай да мина към Гела. И тогава като минах, срещнах една сестра и ми каза, че Гела е убита. Аз рекох, щом има такива работи хич да не се явявам, не искам да влизам да любопитствам нищо. И след това като повървяхме малко и мене арестуваха. Тогава, ще кажа нещо смешно. Невена я арестували преди мене и тя се обърнала с лице към стената стои. Гърбом към момчетата, агентите, които бяха в стаята и аз като влизам виждам я, че стои срещу стената като наказана ученичка. В.К. Сега това нещо да го запишем. Веднъж, когато се скарахте. Е.А.: А, да. Скарахме се не знам за какво и той беше малко така грубоват и можеше, и да удари, и много работи да прави, нещо което не прилича на духовен човек. И както се карахме каза ми, че може да ме убие. Пък аз рекох: „Е голяма работа, ще ме убие човек, когото съм обичала". Това абсолютно му въздейства трезво, отрезвяващо, защото най-малко е чакал това, щото аз му възразявах. Ама на това възражение той не чакаше, че така положително ще му отговоря. В.К.: Значи отрезвяващо. Е.А.: Отрезвяващо, да. В.К.: Така, значи ние стигнахме, че арестуваха тебе, Невенка и Малина, и Невенка беше застанала така. Невена беше застанала в стаята, където беше арестувана с лице към стената. И аз така се почудих защо стои така Невена, викам: „Нещо да не са ти направили?" И те ми казват: „Вижте как стои". „Ами кой знае какво сте й направили, за да стои така момичето". Аз взех така веднага страната на Невена. Тя се окуражи защото, аз пък хич не се уплаших и за какво има да се плаша, нали? Сега, че убили Гела, то си е отделен въпрос. Аз вече се бях малко отделила оттам, защото Невена пък се беше сприятелила с Малина. И даже един път аз бях при Лулчев и Малина, и Гела дойдоха при Лулчев и той ми каза: „И тя е македонка, като тебе". Тази Малина. Но мен не ми хареса Малина. Така като човек, чувството ми към нея. В.К.: Фактически беше убила жена му за бижута. Е.А.: За бижута, да. В.К.: И с какво я беше убила? Е.А.: С тесла. Не, да ти кажа това нещо, когато го научих изтръпнах. И тя й казала: „Защо ме убиваш?" - Гела. Абе да й дала всичките скъпоценности, защо ще убива човека? Е.А.: Да, но Учителят ми каза, че ще я роди в друго прераждане. В.К.: И след това те я осъдиха, така ли? На колко години я осъдиха? Е.А.: Осъдиха я, беше малолетна, та я осъдиха на 15 години ли, не знам какво, но след преврата 1944 год. я освободиха от затвора. В.К.: Омъжи ли се, ражда ли? Е.А.: Не, не. В.К.: Вероятно в друг живот ще я роди. Е.А.: А друг живот ще я роди. Толкова скоро няма да го бъде. Не знам, не се омъжи, не съм чула. Една сестра искаше да я доведе на Изгрева. Рекох: „В никой случай. Такова мръсно същество няма да водиш!" Убиец ще води на Изгрева. Да ти кажа, аз се чудя на хората, най-елементарни неща не знаят. Малко ли е това, да убиеш човека и то за бижута. В.К.: Чета. Учителят ми каза, че съм имала карма с него и с брата на Лулчев, Андро. Учителят ми каза: „Ще се молиш да му помогнеш тогава, когато никой не може да му помогне". През 1925 год. след атентата в църквата на опелото му бяхме трима души. В.К.: Как трима души? Къде, в затвора или? Е.А.: Не, бяхме всички на погребението. В.К.: А, на погребението. На чие погребение? Е.А.: На бащата на Гела. В.К.: Бащата на Гела, защо го убиха? Е.А.: В църквата при атентата. В.К.: Във връзка с какво беше? Той срещу Учителя ли беше говорил, какво имаше някаква връзка? Е.А.: Връзка нямаше с Учителя. Той иначе беше добър човек, кротък човек, военен. Тогава беше генерал даже. Бащата на Гела. Жената на Лулчев. В.К.: Той ли беше разпръснал събора в Търново? Е.А.: А, събора в Търново, да. В.К.: Той беше разпръснал. Е.А.: Не, по заповед, показва я, да разпръсне дъновистите. Той отива и ги разгонва. Изпълнява заповед. В.К.: Значи оттам е развръзката. Е.А.: Виждаш ли сега и на Гела, и на бащата, и така. В.К.: Разпръсна събора. Значи наказанието се плаща до четвърто поколение. Е.А.: До четвърто поколение, да. Но знаеш ли, целият им род бяха избити. И други роднини имаше Гела и все избити бяха. Не знам какъв род беше такъв, понеже аз съм селско чедо, у нас няма такива неща. В.К.: Значи той разпръсва събора. Това последният събор ли е? Кой? Е.А.: Не беше последен, после си ходихме. В.К.: Той един от съборите, обаче не си спомняте. Е.А.: Петнайста година ли, не, след 1915 год. е бил съборът. В.К.: Значи така стои въпросът с него. В.К.: През 1925 год., когато убиха бащата на жената на Лулчев на погребението бяхме: аз, Лулчев и Андро. Е.А.: Само тримата бяхме. В.К.: На връщане пеша един агент арестува Андро. Лулчев ми каза: „Проследи къде ще заведат Андро и ако те питат ще им кажеш, че си му приятелка". Е.А.: Да. В.К.: Аз бях два пъти при него и го помолих да му бъде връзка. „Брей момиче, какво мислех и какво излезе!" Да. В.К.: Разкажи случая. Е.А.: Андро казва на една от сестрите, че ще ме убие. Той носеше куршум в главата си от Балканската война или от Първата световна война беше и затова смяташе, че може да убива хората, като носи куршум в главата си. Сега какво имаше към мене не мога да ти кажа. Аз, срещали сме се, но да дойде въпрос до убийство, аз не се уплаших, но Учителят разбра. Аз казах: „Учителю, ама аз нищо не съм направила". Пък Той рече: „Ще се молиш, да му помогнеш тогава, когато никой не може да му помогне". И виж колко скоро стана. Аз даже не се молих и една година дето се казва. В.К.: Значи на връщане пеша, един агент арестува Андро. Е.А.: Да. В.К.: За какво го арестуваха? Е.А.: След атентата. В.К.: А-а, той понеже вие погребахте бащата на Гела, а той е загинал при атентата. И те го арестуват във връзка с атентата. Е.А.: Във връзка с атентата, да. В.К.: Аз се молих от послушание към Учителя. Поне само това да послушам. Значи арестуването му е след погребението на бащата на Гела във връзка с атентата -1925 год., когато са загинали много хора. В.К.: Чета от бележника си. Сега Темелко разправяше, че Лулчев идвал в Мърчаево и е плакал, че Учителят не го е приемал. Е.А.: Да. В.К.: И след това той е разказал на Темелко, че бил се излъчвал и помагал на германците, а Учителят помагал на руснаците. Как е тоя случай? Е.А.: Аз не съм чула това. Чух го от други хора, понеже аз в това време с Лулчев не контактувах вече. И тогава пак си позволи да направи една магария, както да е. В.К.: Ами сега, карма. Е.А.: Да. В.К.: Магария, карма. Е.А.: Невена беше болна, аз трябваше да отида при Учителя да питам с какво да й се помогне. И той почна да ми разказва, да ми казва, какво да кажа на Учителя. И аз само така казах: „Ама, аз все ще зная какво да кажа на Учителя". Той ме удари. Само затова. И дати кажа толково отвратително ми се видя постъпката му, ами нямам ли право. Аз постоянно с Учителя контактувам, сега той ще ме учи какво да кажа на Учителя. Ей такива работи правеше негово височество Любомир. В.К.: Добре де, става въпрос за Мърчаево, той казал на Темелко. Е.А.: Това е стара работа, която е станала. Аз ти разказах сега, дето новото беше, че Невена беше болна. В.К.: Разправяше за Мърчаево. Е.А.: Темелко в Мърчаево и на мен го разказа това. Каза ми, че Лулчев е стоял пред вратата на Учителя и е плакал. Пред стаята и че Учителят не го приема. И че казал на Темелко, че Учителят не го приема. И после му казал, че той се излъчва и помага на германците, а Учителят помага на руснаците и те са се срещнали горе - Учител и ученик. В.К.: В Невидимият свят. Е.А.: А, разбираш ли, на фронта, ама виж, един срещу друг, не са в единство, не да помагат на едната страна. В.К.: Един срещу друг. Е.А.: Да. Сега е, такъв си беше. Той си беше вироглав. В.К.: Това, което разказва Темелко смяташ, че е напълно вярно. Е.А.: Смятам, че Темелко не лъже, не лъже. Той каквото е казал, Лулчев това е направил. Пък аз ти казах и по-рано, че усетила съм на два пъти е дошъл при мене астрално. В.К.: Излъчен. Е.А.: Да, така, че допускам, че е могъл да излиза от тялото си. В.К.: Аз това нещо съм чувал лично от Темелко. В.К.: Чета по-нататък. Учителят дава едно изявление: „Той ме свързва с едно самоубийство". В София едно момиче се обесило заради Лулчев. Учителят беше недоволен. Е.А.: Чакай, къде в София ли? Не бе. На Изгрева. В.К.: Аз съм го записал, че е в София. Е.А.: Учителят беше много недоволен. „И ме свърза с едно самоубийство". Но така стана, че никой не обърна внимание на това. Да, нещо направи Учителят. Това момиче не беше младо и тя изглежда се е влюбила в него, защото беше сладкодумен, дето казваше Паша, кадифян глас имаше. В.К.: Защото аз като гледам на снимка така му се сурови чертите. Е.А.: Но иначе сладкодумен беше. Това момиче беше възрастно, имаше сестра при която живееше. Аз нито го видях, нито го чух. Нищо не съм знаела, но после чух, че се е обесила и то на прозореца на Изгрева. В.К.: На кой прозорец? Е.А.: В стаята където е било. В.К.: То от Братството ли беше? Е.А.: Не. Беше дошло там и там живееше. Аз не я познавам даже, може да е била увлечена малко в Браството, но какво направи Учителят не знам. Да ти кажа мен това малко ме достраша в този смисъл, че казвам: „Какви възможности има Учителят, а пък ние си играеме на шикалки". Да. В.К.: И трупа трябва да бъде свален, трябва да бъде погребан. Е.А.: Всичко. Е те направиха го хората, сестра й е. Направиха го. Но не стана скандал. Дали и те семейно нещо имаха така, не искаха да разправят и да го позорят повече. В.К.: Чета в бележника си. През 1936/37 год. Лулчев беше закачал едно малолетно момиче. Стана скандал. Тогава Учителят бяха го викали в Държавна сигурност и беше дал показания. Лулчев беше преписал показанията, аз пък ги преписах, става въпрос за изложението на Учителя. Какъв беше този случай? Е.А.: Друго повече има ли писано?. В.К.: Няма. Е.А.: Лулчев, момичето беше малолетно, братско момиче, беше го закачил. Не беше си позволил кой знае какво нещо, но нещо което мъж прави и то казало на приятелката си, приятелката казала на майка си, майката казала на милицията. И Лулчев го викат да отговаря на този въпрос, понеже за малолетните законите са много строги. В.К.: Изнасилил го е или не? Е.А.: Не, закачал го и викат го в милицията. Той тогава беше преписал това изложение, което Учителят го е писал собствено. В.К.: Във връзка с тоя повод. Е.А.: Да, викат го по този повод, но за Лулчев го викат по въпроса. А не за Учителя. И Лулчев дойде при мене и ме моли, ако мога да поговоря нещо на момичето и аз говорих. Учителят ме прати при друг случай. А тука Лулчев ме помоли, ако мога да поговоря на момичето и аз й поговорих: „Абе, Данче". Тя ми каза как я закачил. „Сега Лулчев, което е направил не съм съгласна с него, но заради Учителя, да не правиме скандали. Бъди така добра, ти си казала на тези хора на майка си това, това ще стане един по-голям скандал, тебе ще те намесят повече. Много от хората ще кажат: „Тя казва това, ама кой знае какво е станало". И тебе ще те оклеветят. Нямаш никакъв интерес да те клеветят". Сега каквото можах казах. Когато дойде реда да се яви в съда пак я извиках, пак така й поприказвах и детето каза каквото аз й бях казала. И Лулчев беше оправдан. В.К.: Това на съд? Е.А.: Не в предварителен разпит. При следствие. В.К.: Значи оттатък шосето имаше унгарци, семейни и то беше Данчето Недкова, така се е наричало момичето. Той я закача. Той ми каза: „Ако можеш да говориш на Данчето да я убедиш да откаже това, защото щеше да се хвърли кал върху Учителя". И то момичето не каза нищо. Аз говорих с момичето. Питах какво е направило и тя ми каза. Тя ме послуша и въпроса е приключен. В.К.: Какво казваш, имаше друг случай? Е.А.: Друг случай с Ади. Едно момиче пак, друго. Тя беше вече сестра. Ходеше и тя при Лулчев, говореха и тя се ожени. След като се ожени Ади /Аделхайд/, а тя беше женена за човек, който работеше в паспортното бюро. Ама централното бюро и не знам по какъв повод беше това нещо не си спомням. А някой ми каза, че Ади искала да предаде Лулчев на полицията. Да каже за него нещо лошо, каквото знае вече. И Учителят ме извика и ми каза: „Иди при Ади и й кажи да не прави това, да издава на полицията нещо!" И аз веднага на другия ден отидох, щото то беше по-късничко, отидох и почти цял ден бях там, за пръв път се запознах и с мъжът й, даже обядвахме заедно, целия ден, говорих каквото Господ ме научи и тя не издаде нищо. В.К.: Тя защо искаше да го издаде. Обидена ли, огорчена ли беше? Е.А.: Виж аз нищо не я питах. Може, знам ли за какво. В.К.: Тя, която е жива още. Е.А.: Жива е разбира се. В.К.: Тя, гдето мъжът й беше в затвора ли? Същата дето мъжът й е в провинцията в концлагер, тя същата ли е? Е.А.: Ади, Ади. В.К.: Тя е същата. Е.А.: Е тя ходи при Борис често. Та така беше с Ади. Даже аз останах изненадана, аз не отидох още вечерта да се обадя на Учителя. На другата сутрин след Паневритмията Учителят дойде при мене и ме попита какво съм направила. Сигурно защото опасност е имало, скандали да не стават. В.К.: Чета в бележника си. През 1931/32 год. Лулчев преживя съмнение към Учителя. Сподели с мене. Аз не приех и много неща не разбирах, и не можах да го разбера. Учителят ме прати учителка. Преживях го драматично. Казах си: „Учителят ме изгони от Изгрева". Е.А.: Да, много тежко съм го преживяла. Даже дойдох до мисъл за самоубийство. Да такава степен болезнено го преживях.

159. НА БУЙНИЯТ КОН МУ СЛОЖИХА БУКАИ Елена Андреева: Чета от бележника си. Често плачех по различни поводи. Учителят ме среща веднъж и ми каза: „Ти плачеш за пауновите пера". Аха. Чакай да ти кажа, как е това. Аз, когато имах тая връзка с Любомир, понеже по характер той беше, така по-остър човек и по-груб и аз често плачех. И Учителят като ме срещна, излиза от гората така и вече ще си отива към къщата, спря се така, ама един хубав слънчев ден беше, пък аз идвам отдолу, от долния път и ме погледна така хубаво, разположено Учителят: „Еленке казва, знаеш ли защо плачеш?" И аз Го погледнах: „Не знам Учителю". „Ти плачеш, защото нямаш пауново перо". В.К.: Децата искат пауново перо. Е.А.: Виж какво, пауново перо, ама Той ми каза символно. И аз разбрах, че Той ми казва, значи за нищо и за никакво. Оттогава аз престанах да плача. Виж сега какво е, каква е връзката. Той ме освободи да плача. В.К.: Можеш и без пауново перо. Е.А.: Че може и без пауново перо. А когато ми каза така Учителят, аз си мислех. Пък какво викам ми не достига бе, за какво имам да скърбя? И там някаква светлина получих. И се освободих. В.К.: В онези времена имало е пауни с хубави пера и всеки си искал да си вземе по едно перо. Като украшение ли служеха тия паунови пера? Е.А.: Слагаха си на шапките паунови пера. В.К.: Да си украсяват шапките може би. Е.А.: Да, жените. В.К.: Жените? А-а-а-това не го знаех. Е.А.: А-а жените си слагаха паунови пера, щраусови. В.К.: За щраус да, ама за пауновите? Е.А.: И паунови. В.К.: Аз съм виждал пауновите закачени така на стените само. Значи са ги носели на шапки. Е.А.: На шапки. По-бедните на шапки, защото щраусовите бяха много по-скъпи. В.К.: Чета. Бях се освободила от едно страдание. Похвалих се на Учителя. Учителят ми каза: „Ти сега се освободи, но друг го носи". Е.А.: Да. В.К.: Интересен е този факт. Значи освободиш се от едно страдание, закачи се то на друг. Е.А.: Е да, ха сега де? В.К.: Хайде обясни го, това е страдание по отношение на Вашия личен път. Е.А.: По моя личен път е. Освободих се. Обаче друг го поема, защото трябва да го поеме. Разбираш, по други причини. Не по мойте причини. В.К.: Ти сега се освободи, но друг го носи. Е.А.: Но за Маргарита каза, даже го каза за Маргаритка Мечева. В.К.: Тя го носи сега. Е.А.: Е, да. В.К.: И то във връзка с какво го носеше? Е.А.: Е не знам. Тя почна да плаче. Аз казвам: „Не плача Учителю". „Е да ти не плачеш, ама Маргаритка плаче". В.К.: Значи друг го е поел, да. Е.А.: Е, сега. В.К.: Как са нещата? Е.А.: Какво да ти кажа, не мога да ги обясня. Че толкоз не го разбирам, защо така става. В.К.: Чета. В този период се даде песента „Аз в живота ще благувам". То е във връзка с някакъв повод или с какво? Тя е песен на Учителя. Е.А.: От Учителя е да. Знаеш ли Той я даде песента и ние я научихме. „Аз в живота ще благувам. Духът и душата ми шепнат това". В.К.: И как става това? Учителят идваше с цигулка, когато даваше песни. Е.А.: Знаеш ли, когато Учителят даваше песните някога Той ги даваше при дадени условия, при обстановка Негова, в стаята и в това, когато значи вдъхновението дойде. А пък имаше случай, когато дойде на беседа. Вземе цигулката и като Го видиме, че носи цигулката, че влиза вече с цигулката, радваме се, че ще има песен. Но някога не е отварял калъфа, друг път е отварял и е свирел. Друг път ни е пял. Той два пъти ни е пял „Отче наш". Открай докрай. В.К.: Не е записана? Е.А.: Е, кой ще я запише? Да. два пъти я пя. Много хубаво я пя Учителят. В.К.: Цялата песен. Цялата, открай докрай. Е тогава имаше музиканти, не можа ли някой, не можа ли. Е.А.: Е. слухари, ама не са слухари всички. После, може някой да се е опитал, но не е могъл да го направи. В.К.: Два пъти да я изпееш, още нищо не значи, някой трябва да я научи. Е.А.: А не, който е музикален може да я напише. Асен Арнаудов, най-музикален беше той. В.К.: Значи някой път я пееше, някой път свиреше. Е.А.: Свиреше, да. Някой път почне така. Изсвири един пасаж от песента, да, ние го изпееме. Повторим го, потретим го, за да го запомним. И после пак дойде нещо у Него. Изсвири човече още малко и така цялата пасен се роди пред нас. Друг път, например аз помня една, едно излизане в „Турнферайн" бяхме и само братя бяха били на обяд в Учителя на ул. „Опълченска" 66 и са научили песента. Чакай, коя песен беше? Една от песните, хайде, знам коя песен беше, ама в момента не идва. И като се изправиха ония млади, хубави момчета, момци, наредиха се така един до друг и изпяха „Благословен Господ Бог". Не, една друга песен беше и все млади бяха. Да. Помня, беше Борис, Георги, един друг брат, бяха към 7-8 души. Те са били при Учителя на обяд и Учителят там дал песента и на другия ден имаме клас -вечерта. И тогава Учителят каза: „Хайде нека да излезат братята да изпеят новата песен". Така беше. Тържествени бяха случаите, когато с музиката свиреше Учителят. Оживяваше се, защото нещо научаваш. Пък и хубава музика. В.К.: Чета от бележника си. Веднъж Учителят идва в клас и казва: „Този път без молитва!" Той седна и имах чувството, че се освобождаваме, защото молитвата е акт на Духа. Беше само един път. Е.А.: Само един път беше, да. В.К.: Строг ли беше тогава? Е.А.: Не, не знам. Може пак да сме изпяли някаква песен. И почна да говори. Сега защо не каза молитва? Така е трябвало може би. Може би е било такъв момент. В.К.: Ти си ми разказвала, че е имало някой път, когато Учителят не е позволявал стенографките да стенографират. Беше строг. Е.А.: Да, 3-4 пъти. В.К.: За какво говореше тогава? Е.А.: Хубави беседи бяха. Строги! В.К.: По отношение на живота и пътя на ученика, ли? Е.А.: Въобще строги беседи мога да кажа. Мъчно е да кажа точно, защото аз даже и не записах това, което можех като се върна у дома по памет да запиша нещо. Е, казвам сега, Учителят казва да не ги пишеме. Той искаше това да остане в нас вътре, нали, да не го изнасяме навън. Защото ние често пъти като ни дава едно знание Учителят или една беседа веднага искаме да го покажем на другите. А Той искаше по този начин всеки един от нас да задържи това знание за себе си. Поне аз така го разбирах. В.К.: Това е интересно. Нямахте усещането, че е строг, че се кара и дава поучение. Е.А.: Не, строг беше. Да, поучение дава, но казва истини. Както Той си говореше. В.К.: Значи това са строги беседи. Е.А.: Строги, строги беседи. В.К.: Чета. Веднъж попитах Учителя и Той каза: „Ако мене питаш, така ще постъпиш!" Но не Го послушах. Чак след 10 години го направих. Не бях готова. Е.А.: Е, да то е за онзи случай, когато Той ми каза да се отделя от Любомир, да. В.К.: Не си готова била. Е.А.: Казвам ти, каза ми Учителят да се отделя, ама не можах. В.К.: Чета. Учителят, каза върху беседите да работи сестрата на Паша, Аня. Но тя каза: „Не мога Учителю!" Той каза: „Нямаш отношение към Духа!" Е.А.: Не, може би това е мое тълкувание. Не че е нямала, но не е могла. Не е могла да влезе в контакт. В.К.: Друг път вие ми казахте, че и други са пожелали да стилизират, но Учителят им казал, че не е лъжица за тяхната уста. Какъв е случая точно? Е.А.: Сестра Катя Зяпкова иска и казва на Паша да каже на Учителя, че и тя иска да работи беседи. Пък Учителя казал: „Не е лъжица за всяка уста". Това и толкоз. В.К.: Значи тоя случай е така. Е.А.: Ама разбира се, да. В.К.: Може да са необходими качества. Е.А.: Ами как? Да. В.К.: А Рилските разговори не са автентични, но по един въпрос са взети неща от различни места, от различни разговори по различно време. Е.А.: Да, те са компилация. Така компилация или как се казва. Не е компилация. В.К.: Компилация е нещо сборно. Е.А.: Не са сборни. Те не са говорени по едно и също време. От различно време са взети и комбинирани по теми. В.К.: Чета. В каталога, който аз съм направила и е верен, а има грешки в датите на беседите, които са печатани. Верен е каталога на Елена. Значи Вашия каталог, който вие сте правили на беседите. Е.А.: Е, беше, но няма го. Взеха ми го при обиските милицията. В.К.: Сега един друг въпрос. Да видиме дали Има време. По-напред да приключиме това. Любомир беше казал на Царя: „Ти за мен не си никакъв Цар. Ако си Цар на българите, защо убиваш комунистите?" Е.А.: Да. Когато отиде първият път при Царя, той му е казал това дословно: „Ти не си Цар за мене". Е може на „Вие" да му е казал. „Ако си Цар на българите защо убиваш комунистите?" Те са българи. Да. Виж, той е защитил комунистите. Ама те не му простиха. В.К.: Любомир отива при Учителя да Го пита, дали да работи с Царя. Учителят му казва: „Царят ще послуша толкова, колкото послуша баща му мен. Аз знам колко струват Кобургите". Но защо не е послушал Учителя исках да попитам. Е.А.: Аз го попитах. В.К.: Ти го попита? Е.А.: Аз го попитах: „Ами ти защо се захващаш тогава, щом Учителят ти е казал така, че ще те послуша толкоз, колкото баща му Го послушал?" „Искам да опитам". Виж какво. Малко беше така с едно тщеславие. Имаше такова нещо. В.К.: Чета от бележника си. Поисках от Учителя една беседа да я дешифрирам, да я подготвим за печат, Учителят каза: „Опитай се!" Ти каза, че от Паша не ти е било удобно. Е.А.: Знаеш ли, щадях я Паша. Този случай също описахме, когато Учителят казал: „Това не е лъжица за тяхната уста". В.К.: Паша беше много чувствителна и веднъж Николай й направил забележка и тя не можа да спи цяла нощ. Е,А.: Да, такива забележки. В.К.: Понеже нямаше кой да работи, остана Паша да работи. Е.А.: Да. В.К.: И то е наистина така. Когато няма кой да работи, остава този, който може да работи. Е.А.: Който може, да. В.К.: Когато Паша беше без зрение работехме заедно. Тя ми даде повече свобода. Е.А.: Иначе аз не смеех. Е неудобно сега. Нали, не искам така да излезе, като че ли й взимам дела, разбираш ли? В.К.: Когато е била едва 22 годишна д-р Пашев й казал: „Вие сте учителка, но идете да работите в градината, защото ще ослепеете". Е.А.: Да, д-р Пашев. „Отидете да работите в градина с мотика, защото ще ослепеете" й е казал. Брат й отива при Германов и помоли да й се даде кураж. Тя след Учителя си загуби зрението. В.К.: Значи Пашев, той е най-добрият, Пашев е бил най-добрият офталмолог, най-добрият очен лекар, той е професор. Е.А.: Д-р Пашев още не беше професор, когато й е казал това. Защото мисля, че по-късно откриха факултета за медицина. В.К.: Какво й има на очите, интересно. Имала е нещо тя. Имала е нещо на зрението. Е.А.: Нещо е имала, ами да не вижда. В.К.: Точно какво е било не се знае. Впоследствие се появява. В.К.: Чета. Бях здрава, 1936 год. и 1942 год. на два пъти, когато бях напълно здрава попитах Учителя: „Учителю, в един свят ми са вързани краката, като на конете. Помогнете ми да се освободя". Учителят нищо не каза. Не потрепна мускул на лицето Му. След две години пак попитах Учителя. Учителят нищо не каза, помислих си, че това трябва да го изнеса, когато това време дойде и разбрах, че бях вързана долу в краката, но се освободих горе в ума. Не го почувствах като наказание, а като Школа и като задача. Е.А.: Това ме спаси. Страданието и формата, в която сега съм, не го чувствам като трагедия, това е Школа, аз трябва нещо да науча. Така както съм вързана. От 1954 год. съм в това състояние. Това страдание не ми пречи да работя. В.К.: Това е една опитност, да бъдете вързана долу, защото сте деятелна много и щяхте да тръгнете да проповядвате и властта щеше да ви затвори. Е.А.: Е не знам защо, но вързаха ме, вързаха ме. В.К.: Много е трудна работата. Аз се чудя как издържате. Е.А.: Така ли? В.К.: Аз лично се чудя как вие се издържате. Е.А.: Е слава Богу! В.К.: Вече ви познавам от 20 години. Е.А.: Да, слава Богу! В.К.: Трудно се движите. Е.А.: Но чакай, аз повече от 30 години, нали виждаш от коя година съм вързана. В.К.: От 1954 год. Е.А.: От 1954 год. аз вече съм с вързани крака. Е това не е малко нещо де! Повече от 30 са. В.К.: Все пак издържате. Е.А.: Слава Богу! В.К.: И сте работоспособна. Е.А.: Ех, не знам колко съм работоспособна, не съм каквато бях, ама. В.К.: Много рядко хора на тия години могат да бъдат работоспособни и така да издържат това връзване, това е много трудно. Е.А.: Аз не го чувствах като наказание. Вързано викам, вързаха ме, за да не правя някаква беля. На буйните коне селяните слагат букаи, да не бягат, да могат да пасат трева. Въпросът е, че не го нося като тежест. Нося го като задача повече. По-скоро е в съзнанието ми като задача ми е дадено нещо да развия. В.К.: Човек докато дойде до съзнанието, че това му е задача, по-лесно може да се справи и да трансформира цялото си вътрешно естество.

158. УЧЕНИКЪТ ТРЯБВА ДА ПОЗНАЕ УЧИТЕЛЯ СИ Вергилий Кръстев: Както и да е. Сега друг един случай чета, че по време на американските бомбардировки, вие сте били на Витоша, над гората. Елена Андреева: Да. В.К.: Тогава в разстояние на ноември и декември четиридесет дни Учителят ходеше всеки ден през 1943 год. и тогава се хвърлиха две бомби на Витоша. Учителят каза: „Те мене търсят". Я ми разкажи тоя случай. Е.А.: Тъй както съм го описала това е. Ние бяхме така под захващането на водата, не под бивака. В.К.: Там някъде нагоре, когато тръгвате към бивака? Е.А.: Не, не. Има една къщичка, стръмнината гдето слиза за селото по тръби водата. Оттам върви резервоара с тръбите направо през планината. Той е такъв. В.К.: Резервоар за вода. Е.А.: Да. А не той е изолиран така. В.К.: Да, той е с тръби, резервоар. Е.А.: С тръби, да. В.К.: И там някъде са хвърлили бомбите, така ли? Е.А.: Не бомбите ги хвърлиха на Витоша. Къде не знам, и даже не само тогава, но и на Изгрева, когато имаше бомбардировки Учителят не беше спокоен. Аз, ама със спокойна съвест го казвам това, защото Той много така напрегнат беше в такъв случай. В.К.: Щото на мен са ми разказвали, че както е била групата на единия бряг, задал се самолета и точно на отсрещния баир пуснал бомбите. Е.А.: И на насрещния баир паднали. Може другите да са видели и да кажат това. В.К.: Значи Учителят казваш на Изгрева беше напрегнат, строг, затворен в себе си. Сега тогава Той ходел всеки ден на Витоша. Това са ноември и декември 1943 год. С Боян, Мария, Галилей, Борис. Той всеки ден е ходел. Е.А.: Да. В.К.: Сутрин тръгне и се връща. Е.А.: Сутрин тръгне, а после оставаше при Борис Николов. Няколко пъти нощуваше и при Борис. В.К.: Той накарал веднъж Боян да покани Паша и Елена, и после казал: „Добре направи, че дойде". Е.А.: На мене да, лично на мене каза. В.К.: Какъв е случая? Е.А.: Понеже ходеха само тези четиримата. И аз не смеех да изляза с тях, да не би да наруша нещо. Нали, само те трябва да ходят, като привилегировани, защото така се държеше малко и Мария. В.К.: Мария, Борис, Боян и Галилей ходеха. Е.А.: И Галилей, а после ходеше и Тодорка, тази на гледача жена му и другите там, ходеха много хора после. Аз не ходех и Паша не ходеше. А Боян ходеше редовно и идва Боян и ми казва: „Сестра Елена, Учителят каза да отидеш на Витоша с Него". Аз разбрах, че Учителят разбра, че ние не искаме от деликатност да отиваме. Разбра го и Паша. И аз на другия ден цъфнах. Веднага. Той беше у Борисови и аз взех си раничката и каквото бях си приготвила за храна и като отидох, целунах Му ръка, разбира се. И Той каза: „Много добре направи, че дойде". Сега какво ми беше доброто, какво добро направих, не знам. Но така ми каза Учителят. В.К.: Под възбраната от привилегированите. Е.А.: После ходех. В.К.: Ходили ли сте до бивака? Е.А.: Не до бивака. До под юзината, там долу гдето е водопровода и се връщахме. В.К.: Това всеки ден правеше 40 дена. Е.А.: Всеки ден, 40 дена ходи. В.К.: Интересно имало е някаква работа, която е вършил. Е.А.: Не мога да ти кажа какво беше. Имаше нещо, за което ходеше, ама аз не мога да кажа. Пък тълкувание не искам да правя. В.К.: Чета от бележките си. По-нататък, когато Той отива в Мърчаево, нали и когато някои отиват, други не отиват, някои биват поканени, други не са поканени, Учителят прави след това изявление: „Те са като търговци, които искат само те да спечелят". Е.А.: На мене ми каза това. В.К.: Във връзка с какво беше? Е.А.: Виж защо го каза, когато аз вече ще си тръгвам от Мърчаево, аз ще си тръгвам от Мърчаево за Изгрева, защото вече примирие стана и няма бомбардировки. И като няма бомбардировки Учителят щеше да дойде след 2-3 дни. През месец април. Учителят ме пита: „Защо не дойдохте по-рано?" „Ами как да дойда по-рано Учителю, когато всички крият, не казват, мълчат, мислех че не зная, че мога да дойда направо. Затова не съм дошла. Иначе аз понеже не ми тежеше нищо, за да не дойда". Тогава бях здрава, права, тичах, ходех и ми беше много лесно даже и радостно ми беше. Мене всякога ми е било така драго нали, да отида при Учителя. Да услужа, да сваря чайника, да Му сервирам така нали, с радост съм си ги правила тези работи. И Той тогава каза: „Е те, като търговци, искат само те да спечелят". По този повод, на тези мои думи. По тези мои думи го каза това. В.К.: Значи то е във връзка с това. Е.А.: Да. В.К.: Чета: Когато Учителят беше напуснал тялото си, а беше Неговият ученик, Той се разхождаше и не обръщаше внимание на никой, като че ли сме нищожества, а когато дойде Учителят беше така благ. Тогава усетих сама, а по-късно, когато го прочетох от Савка, разбрах, че съм била права. Е.А.: Да. В.К.: Какво беше това състояние? Е.А.: Ами като видях, като минаваше ученика де, ученикът като минаваше в тялото на Учителя отнасяше се като чужд човек към мене. Погледна ме така малко пренебрежително. В.К.: Като едно нищожество. Е.А.: Все едно, че съм нищожество. Така строг. Викам: „Това пък Учителят ли е?" До такава степен беше определено силно. В.К.: Значи не ви обръща внимание, така строг. Е.А.: Строг. В.К.: Все едно, че сте нищо. Е.А.: Все едно, че съм нищо. И то беше на Изгрева. На Изгрева беше, аз Го срещнах, поздравих Го разбира се. Пак, как няма да поздравя. Сега тялото на Учителя носи, разбира се. Аз не знаех, че Учителят си е отишъл в Божествения свят да се чисти от нас. Щото Той казваше, че напуска тялото Си само за да се очисти. В.К.: Значи Той се движи, оглежда другите ученици, като че ли са нищожество. Като бубулечки. Е.А.: Е, не, строг беше. Изглежда Той е бил добрият ученик, добрият ученик е бил. Ех, така беше строг. Към мене беше, към другите? Аз така го преживях. В.К.: И после, когато се върна? Е.А.: Кой? В.К.: Учителят в тялото Си? Е.А.: А-ах, когато се върна, ако си е готвил ядене ще ни го даде на нас, да го изядеме, защото си е повече сготвил. В.К.: Учителят беше благ, съвсем друг. Е.А.: Както си е Учителят. Не, но Той се криеше. Когато Паша в същия ден бе отишла, тя не могла да разбере нищо. В.К.: И Паша не е разбрала. Е.А.: Не, дал й инструкции къде да отиде, да вземе Димитър Стоянов и не знам кой брат още, и да отидат в Казанлък, за да печатат беседите. В.К.: Така. Инструкции дал. Е.А.: Инструкции дал на Паша, да работи. На Савка казал: „Няма Го Учителя тука". Не й дал ръка да Му целуне". „Ама как аз виждам Учителя". „Е виждаш ама тука е ученикът, не е Учителя". Значи виж сега, на едната така казва, на другата иначе. В.К.: Тя кога го беше преписала това нещо? Тя го е писала на стенограма, после го е прехвърлила на пишеща машина. Е.А.: По-късно го написа, да. В.К.: Това може да се смята, че е оригинал. Е.А.: Тя на мене не го каза това. Аз го прочетох впоследствие. Не ми го каза заради връзката ми с Любомир. Много хора нямаха доверие към мене. Мислеха ме, че съм нищо. Сега, че аз съм имала тая връзка, че съм я изживяла, защо ще мислят, че пък към Учителя ще бъда по-лоша отколкото съм. Ами аз и към Учителя съм била същата. Кой е бил всякога при Учителя, та да са били и те всякога. Ами аз съм била винаги на клас, винаги съм стенографирала. В.К.: Сега чета по-нататък: „Работете, защото светът работи и ще ви изпревари. И, ако ви видят, че не работите и пречите те да вземат светлината от Словото, с камъни ще ви пребият". Е.А.: Да, каза го това. В.К.: Значи това нещо вече говори много. Това важи и за настоящия момент. И за сега си важи това нещо. Е.А.: И за сега важи, да. В.К.: По-нататък чета: „След време, когато приемат Учението ще се гордеят с вас. Това е моят племенник". Интересно, искам да се спрем на това нещо, защото съвременниците днес отхвърлят Учението. Е.А.: Учителят каза това. В.К.: Ще се гордеят с вас. Е.А.: Ще се гордеят, ще казват, братовчедка ми, приятелката ми и т.н. да. В.К.: А сега говорят, че са смахнати. Е.А.: Смахнати да. В.К.: А след време поколенията ще се гордеят. Е.А.: Ще се гордеят да. В.К.: Ще се гордеят, ако имат наследници разбира се. Е.А.: Ако има наследници, да. В.К.: Това мисля, че го записахме. Когато Учителят си замина казаха ми да се кача, да взема шапката на Учителя. Е.А.: Да. В.К.: Но изпратиха друг да ме съпровожда. Нямаха ми доверие. Непрекъснато повтарях: „Благодаря ти Учителю, че ми имаше доверие, когато беше на земята". Е.А.: Като се качвах и като слизах по стълбите все това казвах, защото знаеш ли за да не преживея оскърбление. Затова казвах: „Благодаря Ти Учителю, че си имал доверие в мене, благодаря Ти Учителю", все повтарях това. В.К.: Тогава никой не ме ограничаваше, а те бяха казали на Савка да не пускаш друг. Е.А.: Така, Учителят ми имаше доверие. А когато ми даваше ключа, тогава ми каза няма да пускате други. В.К.: Тогава Той, Учителят ви дава ключа от стаята. Е.А.: Виж сега, въобще когато отивахме да чистиме стаята Му и на Савка най-често казваше: „Няма да пускате други хора!" В.К.: Да, аз точно така съм го записал. Е.А.: На Савка беше казал, да не пускаш друг. И на Савка каза и на мене каза, и за нас означаваше, щото няма да пускаме други хора. Не, не, че не давах, ама не можех. Например Катя Зяпкова не можехме да я запрем и тя все се провираше, да. В.К.: Сега Той Учителят ги е спирал. Е.А.: Не зная защо не пускаше други. В.К.: На Учителят трябва да се поочисти стаята може би, но не трябва да се нарушава аурата. Е.А.: Не знам защо, не мога да кажа защо. Аз не казвам, че съм най-добрата, аз си казвам всичките неща, които съм направила, не ги крия. Но въпросът е, че Учителят, ами Той го казваше, на мене го каза последния път само. Даже, когато тръгна, при Мария, когато отиде на обяда нали и дето ти казах за скандала, Той ме попита: „Ще обядвате ли първо и ще дойдете ли?" Викам: „Учителю, ще остана да свърша работата, защото съм сама". В.К.: Кой скандал стана тогава? Е.А.: Скандалът дето стана с Мария. То беше този случай. Случаят беше, когато Мария и Борис се върнаха, бяха ходили някъде в провинцията и когато чули, че Учителят е болен, идват. И като идват, поканват Учителя на обяд. И когато Учителят тръгна да отива там ме попита: „Ще остана ли или не". Викам: „Ще остана да работя". След може би четвърт час Савка пристига и казва: „Еленке, къде е Учителят?" „Отиде при Мария Тодорова. Учителят ми каза, че отива при Мария Тодорова". Аз вече можех да кажа, щото не го скрих, Учителя го каза къде отива. И там е станало скандал, караницата. Савка е отишла и нещо, какво е станало не съм питала. Нищо не знам. В.К.: А за скандала? Е.А.: А, други ми казаха, Паша ли, някой друг ми каза. Казаха ми хора, че са се скарали двете май. В.К.: Може би Савка ревнува защо пък Учителят е отишъл там. Е.А.: Може за това да е. Да, нещо е имало. Те много се бореха помежду си. В.К.: Да, може би вероятно Савка нещо е казала. Е.А.: Е нещо е станало. Какво е станало, не знам, но мисля, че Учителят взел страната на Савка.

157. УЧИТЕЛЯТ И УЧЕНИКЪТ, КОЙТО ПАЗЕШЕ ТЯЛОТО МУ Вергилий Кръстев: Учителят къде се хранеше сутрин? Елена Андреева: Сутрин закусваше в стаята си, в антрето. В.К.: Кой Му носеше закуската? Е.А.: Ами правеше си чай. Сам си правеше чай, или пък сирене ще закуси в лошото време. А някога, ако е топло времето долу, в долната стая Си слагаше електрическия чайник. Топлеше си вода, правеше Си чай и Си пиеше. В.К.: Имаше електрически чайник, така ли? Е.А.: Да, електрически чайник. В.К.: Той закусваше там. Сега на закуска канеше ли някой друг при него или сам? Е.А.: Сам закусваше. В.К.: На обяд? В стола. Е.А.: Когато нямаше стол, носеха Му. Случвало се е, когато нямаше стол ще ни донесе продуктите и ще каже: „Хайде сгответе, пък ще Ми донесете и на Мене". Или „Сгответе, пък аз ще дойда да ям при вас". Такива неща са се случвали. В.К.: Значи или на стола, или при вас, или горе при Него. Е.А.: Да. В.К.: Сега в какво се състоеше обяда? Е.А.: Едно ядене. В.К.: И какво? Е.А.: Супичка и нищо друго. В.К.: А друго нещо, първо, второ, трето няма. Е.А.: Моля ти се първо, второ, трето. Няма такива работи. Едно ядене. А когато Той се отделяше от нас, или не искаше да прави контакт, тогава след като го нямаше Той не ядеше и след като отпостваше си правеше или супа някаква от зарзават. Помня един път ни даде една супа, която Той беше готвил от зарзавати. Така само от зарзавати. Така бяха излезли едни такива готови супи затова. В.К.: Чакай, Той сам Си я нарязва супата, сам си я готви? Е.А.: Е, не, тези бяха готови супи. Готови супи, само да ги тури във водата да уврат. Някога знаеш какво правеше? Вареше си жито, когато не искаше да влиза в контакт с нас. И като свари жито, Той все правеше повечко и обикновено на нас даваше, което е излишно. В.К.: В онези моменти, когато Учителят се затваря, не прави контакт, Той не излиза. Е.А.: Излиза, само казва: „Зает съм". На поляната ще излезе, ще се разходи при пчелите съм Го виждала, ходи. В.К.: Да. Значи не приема никого. Е.А.: Не, знаеш ли, но не е Той. В.К.: Друг е в Него. Е.А.: Защото, когато съм минавала и съм Го поздравявала, така студено ме е поглеждал, че малко така и тръпки може да ми минат. Да, много строго. В.К.: Сега, аз съм чел този разговор между Савка и ученика, нали. С тоя разговор съм запознат. Значи той е един от тези етапи нали от тези моменти. Значи строг, ученика Му е вътре в Него, пази Му тялото и е строг. Е.А.: Да. В.К.: Често ли бяха тези моменти? Е.А.: Как? В.К.: Имаше ли често такива моменти? Е.А.: Не. Четири, пет пъти в годината така съм наблюдавала. В.К.: Четири, пет пъти в годината. По колко време беше? По една седмица ли? Е.А.: Не, не, по-малко. В.К.: По 2-3 дена. Е.А.: Три-четири дни. Някога и повечко. В.К.: И как го възприемахте вие, които бяхте близки, знаехте, че Той Го няма. Е.А.: Виж какво, усещах по погледа. Учителят ме гледаше. Мен така не ме е гледал друг път. Ама като ме погледне така малко строго. В.К.: Терсене. Е.А.: Не, страх ме хване. Ха, ха.. В.К.: Виждаш, че не е Учителя. Тогава осъзнавахте ли Го, че не е Учителя? Е.А.: Виж, имаше случай, когато го осъзнавах, имаше случай, когато не го осъзнавах. Само строг е казвам, Учителят е много строг, нещо сме направили пак, си казвах. В.К.: Сега този разговор между ученикът на Учителя, който пази тялото на Учителя и Савка, Савка не го е разпространявала тоя случай, не го е казвала, нали? Мълчала е. Става въпрос, че Вие го възприемахте отвътре. Е.А.: Не, по-късно го научих аз от Савка. А пък аз лично, радвам се, че аз го усетих. В.К.: А, вие го усетихте. Е.А.: Да. В.К.: Преди да го каже. Е.А.: Преди да ми го каже. Аз последният път бях убедена. Казвам, това не е Учителя. Аз бях убедена. Да, така по чувство вътрешно. И бях така доволна, че усетих де. Че усетих това. Защото поне толкова да усетя, ако не друго. В.К.: Да, защото непрекъснато Учителят е съвсем друг, а сега става съвсем друг и не е същия. Е.А.: Строг, строг. В.К.: Строг, не е друг. В.К.: Това е по отношение на ученика My. Е.А.: Ама виж какво Той много пъти така съм Го виждала строг и не е Учителя. В.К.: Много пъти. Е.А.: Само, че за малко време. За малко време, да. Сега като си ги припомням картини от Учителя, нали, спомням си образи и т.н. и казвам, много строг. Учителят беше фино същество. Много, много деликатно. Ами кое е там, за да не е деликатно? В.К.: Така, значи на обед Учителят обядваше. А вечерята? Е.А.: Пак така. Най-често чай. А, един път, когато Учителят пръв път отиде на Изгрева да живее, двете със Савка не знам по какъв повод отидохме някъде към Учителя. Сега тя ходеше много по-често от мене при Учителя, аз не можех толкова често да ходя, защото като ми говореше Учителя, аз трябва да го смеля това, което ми е казал. Савка, аз даже я питах: „Абе как го смилаш? Аз не мога толкова бързо да го смеля". А тя го смилаше някак, как го смилаше не мога да знам. Но, аз не можех и затова не ходех често. И двете отиваме. Сега Учителят поприказва както си приказваше, и после каза: „Аз съм направил по един компот" - и ни даде по една паница така сипано от тези дълбоките, супена чиния компот от дюли, ама много хубав беше. Цял живот ще го помня. И аромата му и не знам, нещо беше изключително. Не съм яла друг такъв компот, както Той ни даде и след като ни нахрани с компота и с хлебец, и хлебец и компот. Няма първо, второ, трето. Хлебец и компот. Но такъв компот с удоволствие бих яла. В.К.: Значи ядохте компота при Учителя. Е.А.: Изядохме го и излязохме да си вървим. Учителят каза: „Чакайте тук". Отиде, намери един брат, да ни изпрати долу до моста. В.К.: До кой мост? Е.А.: Долу до игрището „Юнак". В.К.: Ама вие къде живеехте? Вие не живеехте на Изгрева? Е.А.: Не, ние не живеехме на Изгрева, ние си живеехме в квартирите. В.К.: Вие сте отишли на Изгрева, където е Учителят горе. Е.А.: Да. И тогава Той ни прие, гостувахме Му един вид. В.К.: Да, вие сте Му гостували. Е.А.: Да, да. В.К.: И тогава Той ви довежда един брат и той да ви изпрати? Е.А.: Аз даже казах: „Учителю, ама ние сме две, ще си слеземе". „Не", каза. Не искаше да остане сестра сама, защото всякакви хора има. В.К.: Да. Значи така свършва този момент.

156. УЧЕНИКЪТ ТЪРСИ УЧИТЕЛЯ СИ Вергилий Кръстев: Аз четох моите бележки, които съм си записвал от вас преди 20 години. Следните изречения ще ви прочета. Елена Андреева: Чети, аз слушам. Давай по-нататък. В.К.: Сега по-нататък минаваме. „Минавам веднъж край Учителя, а Той не ме поглежда. Аз се питам, къде ли съм сгрешила? Минаха дни наред. Срещам Учителя и ми казва: „Когато небето е облачно, ти не смятай, че ти си виновна". Изведнъж се освободих, защото смятах, че съм виновна, а Учителят си имаше друга работа в момента". В.К.: Имаше ли такива моменти? Я кажи тоя случай?. Е.А.: Да, аз имам един такъв случай и още един друг има. Учителят, може би беше в ония моменти, когато Той се отделяше от нас. Аз чувствах така, че Учителят е строг, така ме поглежда малко, знаеш тъй изтръпвах малко. Страх ме беше от Учителя. Иначе друг път не ме беше страх. Но така като го гледах, по-чужд го чувствах. В.К.: А фактически не е бил Той. Е.А.: Е добре, но нали тялото виждам. Аз не съм ясновидец, не виждам кой е в тялото му. Дотогава тялото на Учителя и Учителят за мен беше едно цяло - това бе Учителят. В.К.: В тия моменти, когато слънцето не се вижда понеже има облаци и как в тоя момент Учителят е строг? Е.А.: Строг, така го чувствах. Строг и респектиращ. В.К.: И не смеете да се доближите до Него? Е.А.: Ами. В.К.: Сега аз ви разказах единия случай, вие казахте, че сте имали още един такъв случай. Е.А.: Виж какъв е другия случай. Другият случай е следният: Учителят говори на една групичка, аз отивам срещу Учителя за да Го гледам и да Го слушам. Той си обръща гърба към мене. Аз отидох от другата страна, Той пак си обърне гърба. Пак направя, пак си обърне гърба. Викам: „Абе какво съм направила, че Учителят така прави, ми обръща гръб?" Сега първият път така, втория път пак така ми направи. Пак си обръща гърбът. Мисля, че три пъти беше. И аз викам, бе какво съм направила, пък отвътре не ми е мъчно, не усещам някаква мъка, нали и тежест някаква. И аз последния път си казах: „Ех, Учителю, благодаря Ти, че ми обръщаш внимание". В.К.: Че ми обръщаш гръб. Е.А.: Да, че като ми обръщаш гръб, ми обръщаш внимание и аз благодаря за това, че ми обръща внимание. Веднага се обърна с лице. В.К.: Към теб? Е.А.: Да. В.К.: Ха,ха. Прочел мисълта. Е.А.: Ами разбира се, веднага. Виж аз от такива неща съм видяла Учителя, от такива неща малки. В.К.: Той веднага се обръща срещу тебе. Е.А.: Веднага, моментално се обърна. В.К.: И се усмихна. Е.А.: Не, да ме вижда. Не, не Той се криеше. Той се криеше. Ех, ще ми хвърли поглед така, ама не обичаше да ни казва тези свои работи. Това, тези задачи и отношения, които правеше, опити, които правеше с нас. Е, Той ми го показа, това беше един опит нали, като ми обръщаше гръб, за да видя моята чувствителност, да разбера моята чувствителност. В.К.: Значи: „Когато слънцето е закрито от облак, не смятай, че ти си виновна". Е.А.: Да, Той ми каза, да. Виж. Ама аз знаеш ли колко пък страдах, когато Учителят беше строг, да. Ама това беше друг случай. В.К.: Разкажи го другия случай. Е.А.: Не, не, друг случай, не едно след друго. То беше при друг случай. Аз страдах като виждах Учителя строг мислех, че аз съм все виновна и затуй ми каза това: „Когато е облачно времето не си виновна". Той видя, че аз се тормозя и искаше да ми помогне и аз тогава вече бях по-спокойна нали в очакването. Ами много беше хубаво при Учителя. В.К.: А другият случай какъв беше? Е.А.: Е тоя гдето го говорихме. В.К.: Продължавам по-нататък да чета бележките си. Веднъж в салона Учителят попита: „Кой от вас иска да бъде сам на някоя планета и да няма нито едно живо същество?" Само дядо Благо каза: „Аз!" Какъв богат вътрешен живот имаше този човек, че само той можеше.да издържи това нещо. Ями разкажете този случай. Е.А.: Виж сега, Учителят както говореше сега беседата каза, че може ли някой да отиде на една планета сам и там да живее. Аз малко се свих, защото мислях за себе си. Викам: „Я-а, ами какво ще правя аз съвсем сама? Мен ще ме е страх?" Ха, ха, ха. Не, казах си. Щото аз се боря със страха. В.К.: Да. Е.А.: Аз имам страх. Така неоснователен страх, но имам страх още. Не съм успяла да победя страха в себе си. И да не се боя, нито от нищо, защото фактически няма от какво да се бои човек. Щом живее в един разумен свят и щом има покровителството на един Учител. И няма нужда, ама хайде де? Не мога да го направя още. В.К.: Ставаше въпрос за планетата. За самотната планета. Е.А.: И сега Учителят каза: „Има ли някой желаещ, който би отишъл сам да живее, сам на една планета?" Никой не каза да, само дядо Благо каза: „Да". Да ти кажа, аз се възхитих, че тоя човек на тая възраст. Той беше дядо Благо вече възрастен човек, когато Учителят зададе този въпрос. Да отиде сам на една планета да живее. Е, все се иска сила затова. Иска се самоувереност, иска се голямо вътрешно съдържание. В.К.: Човек, ако е сам ще се задуши в самотата. Е.А.: Да. В.К.: Трябва да има нещо вътре в него -вътрешен живот. Е.А.: Това е богатство, за да може човек да пожелае да живее сам на една планета. Да приеме това. В.К.: Какво си спомняте за него още? Е.А.: Нали за него Учителят каза за дядо Благо, че го обича. Когато дядо Благо си отиде, замина за другия свят, понеже той отива на едно погребение на свой приятел в църквата „Света Неделя" при един много студен ден. Простудява се и след това го хваща пневмония и така си отиде. Той от колегиалност, за негов близък било погребението, а църквата не била отоплена и затова така си отишъл човека. В.К.: И си отиде. Е.А.: И скоро след като си отиде дядо Благо Учителят каза нещо, което не съм чула за никой друг да каже: „Аз обичах дядо Благо". Аз не съм чувала Учителя да каже обичах някого. Сега, значи дядо Благо е имал съдържание. Дядо Благо е бил човек, не е само това, той си беше творец, писател, с неговите гатанки, пословици, стихотворения, той си имаше творчество свое, но той е имал духовно вътрешно съдържание, защото Учителят не случайно го е казал. В.К.: Как стои въпроса с тези две свещи, които Учителят му е запалил? Е.А.: Е те са свещите, двете беседи, които ги говори за него. За него говори така доста неща. Това са двете запалени свещи за дядо Благо. В.К.: Той се казваше Стоян Русев. Е.А.: Стоян Русев. В.К.: Той откъде е? Е.А.: Ами трябва да проверя, не знам. Той е чист българин. ЗАБЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА: Стоян Русев е роден през 1865 год. в Заберново село, разположено в красивия Страндажански балкан в семейство от 19 деца. Една сестра и 18 момчета, от които Стоян е бил най-малкия. Той е чист българин. Чист българин и знаеш ли, миличкият, нали като почнахме да носим панталони, малко се смущаваше от нас. Пък като почнахме да ходим на Рила. Ами студено е, вятър е, такова, почнахме да носим панталони. „Не върви жена с панталони". Виж, той е за формата, вярно е това. Роклята е по-хубаво, тя е дреха така свободна. Панталонът е служебна вещ, а не дреха да отидеш на гости или да си постоянно. В.К.: Така го възприема. В.К.: Друг случай чета. Тереза, майката на Савка бе написала един път една нейна опитност, че когато Савка била малка и когато е ходила на „Опълченска" 66, Учителят не е позволил да Му целуне ръка: „Аз не съм Учителя, Него Го няма" бил е строг и студен. Е.А.: Виж какво, това е когато Савка беше вече в Братството. Този случай показва, че не е малка била. Коригирай готова. Положително го знам. В.К.: Савка, когато е ходила на ул. „Опълченска" 66, Учителят не е позволил тя да Му целуне ръка. „Аз не съм Учителя, Него Го няма". Сега това ли е във връзка с този случай, когато тя описва целия случай с ученика на Учителя. Е.А.: Да, този е случая. В.К.: Значи това е било на ул. „Опълченска" 66, а не на Изгрева. Е.А.: Не на Изгрева. В.К.: Значи тоя е случая. Е.А.: То е началото, да. В.К.: Продължавам да чета. Веднъж в салона на Изгрева Учителят попита на Младежкия Окултен клас: „Има ли някой някое желание?" Николай Дойнов стана и каза: „Искам да съм богат като Крез". Той стана, но не си научи урока. Дори веднъж се държеше както се държат богаташите към бедните, макар че и той беше от учениците. Е.А.: Да. В.К.: Я кажи го тоя случай? Е.А.: Николай Дойнов е много искрен човек, той не се смущава от мнението на другите и когато бяхме в салона на Младежкия клас, ние бяхме по-малко хора, винаги по-малко хора бяхме, като каже нещо Учителят, то Николай винаги беше готов да отговори, да каже, да запита. Той беше свободен да си каже мнението. В.К.: Независимо какво е. Е.А.: Да. В.К.: Нито го е срам, нито се страхува. Свободен е. Сега аз лично му се радвах на тая свобода, защото да кажеш пред цял клас, искам да стана Крез. Той наистина после спечели много пари. Нему му взеха 30 милиона пари при обмяната. Но той обичаше Учителя и слушаше Учителя, защото Николай с жена си нещо в брака му не вървеше съвсем. Децата и те си тръгнаха по свой път. И Николай е много самотен сега. Николай, даже аз веднъж го запитах: „Николай, имаш ли приятели" - „Не, нямам." А това е много голяма бедност да нямаш приятели, за мене. Аз бих се чувствала много бедна. Да нямам един приятел. Но Николай иначе е активен, работи винаги с каквото може и по този начин си запълва времето. Запълва си времето с полезни работи. Той се занимаваше с астрология, туй каквото и да е, той винаги работи. И когато той говореше на Учителя, той никога не се стесняваше да каже. В.К.: Аз съм чувал, че Учителят много често го е питал по отношение на математика, на физика. Е.А.: Да. В.К.: Когато е имало задачи в клас така, става, решава. Е.А.: Свободен, не свободност. Николай беше свободен при Учителя. Да. В.К.: Тук имаше моменти, когато той се държеше към някои сестри като богаташ към слугини. Е.А.: Впоследствие, когато почна нали търговията си, някои ми се оплакваха, че не им плащал така по-щедричко, да. В.К.: Да, парите голям съблазън са. Е.А.: Да, съблазън са. В.К.: Голям камък за препъване. Е.А.: Много. Знаеш ли, че сам Учителят го спаси него? В.К.: Да, той ми е разказвал. Учителят го е спасил. Той тука е описал този случай. Е.А.: Той сам си го написа. Ще разкажа за една наша сестра по име: Богдана Николова Ковачева - по баща, или Богдана Герасимова Терпонова - по мъж, която е родена на 26.I.1904 год. в гр. София. От баща Никола Димитров Ковачев от Пловдив и майка Зорница Тачева Среброва от Свищов. Чичото на Богдана е Атанас Ковачев от Пловдив е написал нотния текст на песента „Пред Теб припадаме Господи". Той е имал предчувствие, че ще бъде убит на фронта. Отива при Учителя Дънов, разказва Му предчувствието си и Учителя му дава текста на една молитва, която той на фронта в окопите да я нотира в песен. В момента, когато я пише започва неприятелската офанзива и около него се разпръсват мини и шрапнели. Всички отстъпват, но той остава в палатката си и довършва песента. Така остава жив. Завръща се, разказва опитността си на Учителя, Който му казал: „Песента те спаси". Атанас Ковачев е военен капелмайстор. Той живя до 90 години за слава Божия. Ще разкажа, как брат Влад Пашов е познал Бога и Учителя? Той ни разказваше: „Баща ми беше алкохолик, майка ни с тия много деца и с тревогите от баща ни едва ни изтърпяваше. Когато се отвори войната и баща ни там бе убит. Цар Борис нареди да ни се направи къща, и на майка връчи една доста кръгла сума, а нас децата настани в пансион за сираци от войната. Там се изучихме и израснахме. Като свободен гражданин се свързах с комунистите - приех тяхната идеология за братство и равенство между хората. Станах член на партията. Наредиха аз да убия царя като се връща с колата си през Арабаконака, където го чаках с два пистолета в ръцете. Колата се зададе, аз я спрях. Царя слезе загледа ме спокойно, с насочени пистолети аз почувствувах в цялото си тяло някаква сила и един глас: „Хвърли оръжието! Дай път на колата!" И в същия момент чух в себе си гласа на собствената ми съвест - какво добре бе направил този цар на семейството ни и на мен. Хвърлих оръжието и дадох път на колата. Не след дълго царя ме повика в двореца. Поприказвахме и ме пусна на свобода, но аз бях вече дълбоко потресен и мисълта ми работеше усилено. Мой приятел ме заведе да чуя Учителя Петър Дънов - познах гласа, който говореше в мен. Оттогава станах окултен ученик на Учителя и на Бога през целия си живот - познах Истината". Влад е роден на 11 септември 1902 год., заминава си на 4 февруари 1974 год. МИСЛИ ОТ УЧИТЕЛЯ: Който страда, съдят го вече. Смъртта раздава всичко, а живота прибира. Страданието го очиства. Уча ви как да живеете разумно! Пътят на щастието и нещастието е един. Силен е онзи, който люби и прилага, и който издържи еднакво и на доброто и на скръбта. Никой не живее за себе си и не умира за себе си. Някои не могат и да умират, защото нито са живели даже. Научете се да си ходите на гости сами на себе си. Бъдете с Новото, защото е дошло, а не със старото, което е със смъртта, защото тя си отива. Всичкото Божие величие се намира в Новия Живот. Един е Христос, навсякъде е Той и в тебе самия. Един е пътя към Него -приложеното Слово е живота и Любовта. Гдето има усмивка и Свобода, Истина и Радост, кротост и милосърдие - Христос е това. Мнозина ще работят, но един ще носи Светлината. Добри бъдете, само който люби ще живее - Любовта ви роди - ще кажат: „Ето Човекът!" Разумният от нищо се не страхува и Пътя не напуща. За тия, които са готови всичко е възможно. Служете с любов. Да обичате и да виждате себе си в другите. Тоз, който е служил на Любовта, той не умира. Една крачка ви дели от Новото, чудни условия имате, не губете времето. Гдето е Любовта, осветява се всичко - в нея всичко става чисто, светло, възвишено. За радостния човек слънцето грее, цветята в неговата градина цъфтят и благоухаят. Живот без любов няма. Огъня гори само тленното, и вие при най-силния огън идете за да видите какво сте? Всяко знание, което приближава при Бога е добро. Мисълта е вибратор, който може да формира цяла Вселена. Духовната страна на живота се налага. Русия е място, където се правят големи опити за цял свят. Логиката на свръхчовека е: „ Силен съм ще ти помогна".