Ани

9. Към сестра Невена, от Райна Каменова О, вярвай, обична и мила сестра Невена, от Бога дарена сестра вдъхновена - животът ми дружно с теб преживян на Изгрева светъл и благословен, не беше случайност безсмислена, лека, а беше съдбовна и жива пътека към оня възвишен и свят идеал, Учителят който ни бе завещал. И неслучайно Той тебе насочи, чрез тебе към Изгрева път ми посочи, защото си ти избрана сестрата, отдала всецяло на Бога душата. Гореше и в мене към Бога стремежа, но още неука и още невежа, без да промислям и да съзнавам, че в тебе тревоги и болки създавам. Но вече по-мъдро и аз размишлявам, и пътя си жизнен с теб оценявам... Невено, отхвърляй петната на злото, сестрице, аз моля, помни ме с доброто!... В отговор на твоето писмо до мен с дата 7.II.1989 г., София, за което съм ти благодарна с обич безкрайна и не Съм толкова черна, а благодарна и вярна!!! Сестра ти в Христа - Райна [Каменова]

8. На Невена Неделчева от Зора Станкова Сред шума на камиони, леките коли, файтони в многохилядния град- лукс... преяждане и глад, аз вървя посред тълпата и жадувам красотата: обич братска - светъл блен да огрее моя ден! * * * Виждам път... Слънце грее - Витоша ли синя пее? Хора чужди в равни друм вдигат в пътя само шум... И замислено вървя - стих ли някакъв мълвя? Някой шепне ми: «Върви, мъката си забрави!» Търся... питам разни хора, номер «9» търси взора... Марта, носех твоя лик и познах те в същий миг! Колко нежност - плам в очите, сякаш в небеса звездите пламнали посред нощта да облеят с зрак света... * * * Мислех често в самотата где да найда светлината? Вредом срещах само мрак и в човека страшен враг... Некой шепне ми в душата: «тамо горе в планината музика ефир звучи в Изгрева, облен в лъчи!» Зора Станкова - Видин, София, 9.VII.1947 г.

7. Обичам... от Владимир за Невена Неделчева «Уви, защо споменът за грешките на моята зора ме кара да въздишам? Може би трябва мъж да обичам? Ах! Ако бих обичал мъж, чувствам, че ще бъда все същият; времето никак не променя сърцето: та нали така се люби?...» Шевалие Де Бонде Обичам... Обичам светлите ти аз очи, в които се оглежда пролетта, обичам грейналите в тях лъчи, що леят твойта вечна доброта... Усмихнат ли се те на мен, аз виждам в тях душата ти, която грей кат чуден ден - в тях благостта безспир трепти!... Аз виждам твоя слънчев път, по който ти вървиш без страх... Далечен, хубав Божи кът те мами с плам без грях!... В душата ти прозрачно чиста се днес оглежда всеки лик - тя твойта радост тъй лъчиста, на всеки жаждущ е отклик... В очите ти обичам светлината, която грей кат чуден ден, обичам жеста дивен на съдбата - духа на тоя миг блажен!... Зная, че ще Ви изненада това стихотворение, с което изразявам едно чувство, което много, много отдавна се е родило в мене и днес добива едно «реално» изявление, защото смятам, че не трябва да умре, преди да го узнаете. Недейте ми се сърди!... Можете ли да попречите на птиците да хвърчат, на славеите да пеят, на Слънцето да грее?... Можете ли да забраните на сърцето да обича, дори на своето собствено?... Защото и потребността от велика и истинска любов е постоянна, въпреки всички разочарования, горчивини и страдания от погрешните увлечения. Любовта е, именно, самият човек - тя има същото развитие и тя се стреми към по- висшето, по-доброто. «Никой болезнен опит не може да унищожи съвсем любовта и нуждата от нея» - е казал Блох, Защото радостта и красотата от една велика любов изпълнят сърцето така чародейно и силно, че дори и блясъкът на Слънцето бледнее пред тях!... Желае ви здраве и щастие: Владимир София, 18.IV.1949 г.

6. Спомен за Невена Неделчева от Николина Познавам Невенка от нейното творчество, четях с едно преклонение романите й, предавах ги и други да ги четат, защото те те грабват от началото. Станахме много близки, макар че тя с всички имаше една дистанция - не бе от гордост, а особеност в характера й. Почти всяка сутрин играех с нея Паневритмия. Въпреки че живееше в «Люлин», тя първа идваше, с голяма дисциплина и предана ученичка на Учителя. С нея редовно посещавахме събранията и сбирките на литературния кръжок «Асен Григоров» с ръководител Райна Арнаудова и с нея, не само на беседи, но и по есперантска линия станахме близки, както бяха двете с Невенка. Много ги уважавах и се учех оттях. Една сутрин, докато играехме Паневритмия, тя ме погледна особено, каза ми, че вижда миналото и бъдещето ми, така ме окуражи с хубавите си думи за мен... Бях изумена от ясновидството й. Питах я как пише, а тя с една скромност ми каза: - Просто сядам на машината, дали на български или есперанто - от горе ми се диктуваше какво да пиша: разкази или романи. Помолих я да й прочета едно мое разказче за «Моите цветя». След като го свърших, строго ми каза: -Ти да не си мислиш, че си Тодор Живков, на който му пишат докладите?! Повече не поисках помощта й. Защото тя бе права ако сам не се трудиш прекомерно за своето израстване, никой не може да ти помогне! Последните години преди да си замине, с всеки ден ставахме по-близки. Исках да я взема и да я гледам при мен, да й давам топла храна и други услуги. Бях при нея 10 дни и разбрах, че се нуждае от човек до нея. Чрез една позната тя ми препоръча Данчето. И двете бяха журналистки, а тя нямаше къде да живее. Пренесе се при нея, гледаше я много добре. Живееше в тясната й кухничка, а Невенка - в стаята си до края. Впоследствие Данчето изплати гарсониерата й, продължаваше да живее докрай в кухничката. Споделяше с мен как, като напишела нещо, и отивала със свито сърце при Учителя, но с надежда, с вяра в Божествените Му всестранни знания, излизала окрилена, а Той кротко й казвал: - Пиши! Греби, вода има много, давай да пият жадните за чистота. Така тя, бедната учителка, книга след книга, написва 18 романа, детски разказчета и много разкази печата на есперанто, получава благодарствени писма от цял свят. Така Словото на Учителя стигаше навсякъде чрез нея. Мъчно й беше, че в Българо-есперантския печат не й печатаха, а за щастие в Будапеща- Унгария, й издадоха на есперанто два сборника: «Майчина обич» и «Презнощно дежурство». Тя пари затова не взе, а поиска само 10 книжки, които подари на приятели. Незабравима ще остане за мен с чистотата си - след всяко гостуване на сестри от провинцията переше чаршафите им, посрещаше ги за Бога. Придружих Невенка до Пловдив на някаква конференция. Когато не беше добре, отиваше при брат си в Панчарево и там ходих няколко пъти да я видя. Живееше много бедно и се налагаше да си продава нещата - на мен един шлифер и едни хубави обувки, и то само по за 10 лева. Когато я придружавах до ЕЛ ШАДАЙ, бе истински празник и за двете ни. Макар да не обичаше да говори много, научих много от нея - така, между редовете, с моята вродена интелигентност. На мястото в градината бях, но там Невенка не видях, а тя винаги между цветята беше, но сега болна дома си лежеше. Под малката черешка се спрях, и малко черешки й набрах. На Невенка ги занесох, поднесох й ги с наша песен. Те розовички са на цвят, с необикновен вкус благат. Дребнички са и горчивки, но Невенка много ги обичаше. Красива учителка като млада, тя неповторими съчинения създаде. Пишеше там, дето Учителят седеше, и над всяко цвете като над дете бдеше. Николина Маврова Славчева София, 1756, кв. «Дървеница», бл. 13, вх. В, ет. 1

5. Спомен за Невена Неделчева от поета Стефан Соколов Познавам Невенка от дълги години, като една от най-добрите есперантистки. Когато узнах за нейната кончина, с болка си казах: Отиде си още един от нашата стара гвардия. Но не, тя още дълго ще живее в сърцата ни. Невенка Неделчева още от своята младост принадлежеше към Бялото Братство, вярваше, че нашият живот и след физическата смърт не спира. Душата преминава в някаква по-висша форма в ефира. Когато тя, на възраст вече, дойде в есперантското движение, намери принципи и идеали, близки с тия на привържениците на световно известния Петър Дънов, именно - любов към ближния, мир, солидарност и разбирателство без езикови прегради. Поради това вратите на Есперанто са широко отворени - както за вярващи, така и за атеисти. За щастие земният живот на Неделчева продължи достатъчно дълго. За нея ръководителят на Есперантския литературен кръжок Асен Григоров - София, казваше: «Тя е един от най-добрите разказвачи.» Невена Неделчева посещаваше най-редовно събранията и тия на кръжока и когато изразяваше своето мнение за съчинението на някой кръжочник, не отстъпваше от своята гледна точка - прозата или поезията не само да има художествена картина на живота, но и идейна, да го направят да стане още по-добър. Тя беше строга и безкомпромисна, особено ако някой си позволи някакъв литературен цинизъм. В тоя смисъл нейните разкази бяха за пример - не само майсторски изработени, но винаги с високо идейно съдържание, но и здраво морално ядро. За жалост, дълго време не бяха отпечатани нейните разкази в България. Накрая, за нейна и наша радост излязоха нейни два сборника: «МАЙЧИНА ОБИЧ» и «ПРЕЗНОЩНО ДЕЖУРСТВО». Нейните разкази се четат не само в България, но и в чужбина с най-голямо удоволствие. Незабравима ще остане за мен оная вечер, когато ние, софийските есперантисти, се бяхме събрали на вечер, посветена на нейните произведения. Публиката развълнувана я аплодираше. А авторката вече беше застанала до вратата на салона и, усмихната, размахваше ръка за сбогом и за благодарност към всички. Тя живееше сама на Изгрева, но сам ли е човек, който като нея нарича хората свои приятели, съидейници-духовни свои братя и сестри! Стефан Соколов - поет

4. Служебна бележка БЪЛГАРСКИ ЕСПЕРАНТСКИ СЪЮЗ СОФИЯ п. к. 66 тел. 3-26-82 София, 10.I.1972 г. № 36 СЛУЖЕБНА БЕЛЕЖКА Другарката НЕВЕНА ГЕОРГИЕВА НЕДЕЛЧЕВА е есперантистка и взе участие в литературния конкурс в Италия. Там тя получи III награда, заради което комисията на конкурса й изпраща диплом и медал - бронзов III степен. Молим настоящето да й послужи пред софийската Митница, за да освободи изпратения й медал. СЕКРЕТАР: (Подпис: Ив. Сарафов) ПРЕДСЕДАТЕЛ: (Подпис: Н. Алекс.) До Софийската Митница ТУК (ИВ. САРАФОВ) (Н. АЛЕКСИЕВ)

3. Моята мечта (Доверително) Невена Неделчева Другарю Редактор, като премислях на кого да разкрия душата си и доверя нещо много съкровено, реших, че Вие като редактор, най-добре ще можете да ме разберете, защото сте чели много, получавали сте най-различни писма... доверителни... и пр. А сега, изслушайте ме. Аз се родих и живях в малко провинциално градче, заобиколено с високите склонове на планината. И може би тъкмо затова душата ми е бивала изпълнена с копнежи по нещо ново, неизвестно, чудно, прекрасно. Имах желание да пътувам, да отида някъде далече, в незнайни за мене страни. Завърших гимназия и станах чиновничка в съда. Отпосле съжалявах, че не отидох в производството. Там поне имаше надпреварване, ударничество, можеше да стане човек герой на комунистическия труд и какво ли не още, което все пак поддържа духа, обновява сърцето и дава стимул на душата. А то... чиновничка в съда... и при това архиварка... и като си помислите -с всичките копнежи на моята душа. Страшна мъка! Но ето, че в града ни се разля оживителна струя - ЕСПЕРАНТО!!! Искри на надежда пламнаха в сърцата на мнозина. Искри, които се превърнаха в пламък, раздухвани от младата енергична преподавателка. Осени ме отведнъж велика мисъл: ето, ето как ще се изпълнят моите мечти, моите крилати блянове - чрез есперанто! Приятелката на майка ми усърдно ме подтикваше към изучаването на езика, като ми казваше всякога, когато ми гледаше на кафе, че щастието ми е в чужди езици. Ах, Другарю Редактор, да знаете с какви мечти лягах и ставах! С какви бързи крачки бързах към курса по есперанто, да не изпусна дума, по-скоро да го науча. И, съвсем честно казано, напредвах. И няма да е нескромно, ако Ви кажа, че бях една от първите. На кафето все по-често се показваше образът на чужденеца, точно такъв, какъвто беше в моите мечти. А покрай сами него се извиваше дългият път, по който щяхме да пътуваме заедно, отвеждащ ни в далечни, незнайни страни, пълни с чудесата, сътворени от моите блянове. Понякога на кафето се показваше и образът на една жена. С времето тя се оформи в приятелката на майка ми. Значи, няма да отида сама в София. Това беше много добре. Сърцето на мама се отпусна. И ето, дойде желаният час. Стана както предсказваше кафето - дойдохме двете, аз и приятелката на майка ми, в София, точно когато бяха пристигнали гости чужденци -есперантисти. Сърцето ми щеше да изхвръкне. Сега, сега вече мечтите ще станат реалност, бляновете-действителност! Предполагам, че знаете какво стремежът към нещо прави човека оживен, очите му са изпълнени със светлина и блясък. Усмихнат е, сияе. Точно такава бях аз, като отивах на срещи с есперантистите. Колко е хубаво - мислех си аз, преливаща от радост, че Заменхов е измислил този език... На него ще дължа щастието си... Веднъж салонът беше препълнен с есперантисти. Оживлението беше голямо, поради гостите чужденци. И всред многото, виждам едного, който ме накара да прикова поглед в него. «Този е! - помислих си аз, - този е!» - и го гледам, а по цялото ми същество се разливаше чудна радост. Но трябваше да го заговаря. Ах, този Заменхов, добре, че бе измислил чудния език, иначе как бих могла да заговоря с този чужденец? Споделих със спътницата си, която по поръка на майка ми ме съпровождаше навсякъде, че най-после Го открих... Тя ме насърчи: Да, точно този бил... Сега бил решителният момент... Дори съжали, че не е изучила есперанто, за да му заговори първо тя и да ме представи на бъдещия ми жених. Колкото го гледах, толкова го чувствувах по-близък. Та какво собствено ще се боя? Нали този е, когото чаках и който ще ме отведе в незнайния свят?... И аз, цяла сияеща, изпълнена с възторга на бъдещото ми щастие, приближих и заговорих с него. Очите ми срещнаха неговите. Ах, какви хубави очи! И колко хубаво, свободно говореше есперанто. Разбира се, по-добре от мене... Тия чужденци наистина всичко знаят по-добре от нас... Но мене все пак ми пречеше малко и вълнението. Говорихме. Какво? Не помня, или - по-право, няма защо да Ви го разказвам. Само ще Ви кажа, че никога не съм говорила с толкова преливаща светлина в очите и усмивка на устните. Най-после настойчиво го помолих да ми даде адреса си. Той ме погледна с особена усмивка в очите, извади чудно хубаво перо и написа адреса си. Тъмен облак забули слънцето на моите мечти. Дишането ми стана ускорено, но не от радост... а от провалянето на моето така близко щастие - той беше българин... Аз му благодарих, все още с усмивка, която разкривяваше навярно устните ми, поемах спазмично дъх и, климайки с ударената си като от гръм глава, аз се отдалечих. Може би той се бе малко учудил? Навярно не е разбирал защо така бързо се отдалечавах и искаше да продължи разговора... Но аз се мушнах в навалицата и изчезнах. А заедно с това изчезнаха и всичките ми блянове. На улицата ме настигна приятелката на майка ми и, разбира се, на нея излях всичката си мъка, като й казах, че кафето й нищо не познава. - Не е виновно кафето - рече авторитетно тя, - но защо българските есперантисти нямат специален, български знак, та да се отличават? Не й казах нищо, защото в този момент ми се плачеше, но после, като размислих, реших, че е права. Два дни не излязох никъде. Но на третия мъката ми се разсея малко и излязох, но този път сама. Използвах момента, когато приятелката на майка ми спеше дълбокия си следобеден сън. Исках да се поразходя сама, чужда, неизвестна на никого. Представях си, че съм в някакъв далечен, непознат град, някъде накрай света. Тази илюзия някак си ми възвърна духа и се спрях пред витрината на голяма книжарница с много книги, все на чужди езици. Може би, мислех си аз, ще има и някоя на есперанто, за да я купя. Нали съм в чужда страна? Само есперанто зная и само на този език бих могла да чета... Така дълбоко се бях унесла в съзерцанието на книгите, че леко трепнах, когато някой до мене каза: - О, кара самидианино, бонан тагон![1] Вдигнах изненадано глава. Гледаха ме хубавите черни очи на есперантиста, когото бях молила за адреса. Пламнах от смущение. В първия момент ми се поиска да избягам, но черните очи ме гледаха с някакви хубави, игриви светлинки в тях. - Къде се изгубихте? - запита ме той. - Два дни Ви търсих между есперантистите. -Защо? - можах най-после да запитам аз. - Така, да Ви видя... Понякога се случва да срещнем някого и от първия миг ни се струва близък, познат... - А, да - отвърнах аз, защото не знаех какво друго да кажа - и го погледнах. Той ме гледаше все със същата хубава усмивка в очите. - Ще дойдете ли тази вечер в клуба? - запита ме той. - Не зная... - Заета сте нещо?... Със среща някаква неотложна?... - О, не - съвсем искрено отвърнах аз. -Тогава какво Ви пречи? Наведох глава и въздъхнах дълбоко. - Да повървим малко - предложи той - тук пречим на минувачите. Тръгнахме. За какво говорихме? Не си спомням, но се намерихме пред входа на Парка на Свободата. Той предложи да влезем. - О, не - казах аз - не искам вътре. -Защо? - учуди се той. -Така... мама ми е казала... - Какво ви е казала? - трептяха някакви златни светлини в очите му. -Казала ми е... гледах го смутено аз - в гора да не влизам с... - Та това не е гора, градина е. - Гора е, гора... виждам аз навътре - настоях аз. - Та Вие на колко сте години? -Току що навърших двадесет и една. - Значи, пълнолетна сте. - Нищо. - Но само до малко, до езерото. - Не, не. Първата крачка води втората - така ми е казала мама. Той се разсмя силно, с глас. После ме запита: - Та вие досега с никого ли не сте излизали на разходка? - Не съм. - И не сте имали симпатия? Поклатих само отрицателно глава. - Как е възможно това? Та вие сте хубаво момиче. Стоях с наведена глава и пламнали бузи. Нима можех да му кажа, че съм мечтала само за чужденец? - Няма да настоявам - заговори сериозно той, но Вие пък ще ми обещаете, че ще дойдете довечера в клуба на есперантистите. Погледнах го. Не беше чужденец. Но с какво пък отстъпваше на чужденците? Няма да Ви разказвам с подробности. Само ще Ви кажа, че след един месец сключихме с него в нашето планинско градче брак. Той бързаше, защото щеше да заминава за чужбина... Отпътувахме заедно. И сега Ви пиша от далечната чужда страна. Но искам да Ви доверя, че колкото времето минава, толкова се радвам, че моят другар е българин и че скоро ще се върна в България. Защото, уверявам Ви, няма по- хубава страна от нашата, с нейните гори и планини, с нейните долини, реки, езера. С нейните високи върхове, вдигнали чела в чистите сини български небеса! ----------------- [1] на есперанто: «O, скъпа съмишленичке, добър ден!» (бел. М. И.)

2. Жената и нейната задача в живота На жената й е дадена от природата най-хубавият дял от живота и завидната роля - да бъде носителка и израз на това, което прави живота прекрасен и му дава смисъл. А жената не разбра тази своя задача и поиска да стане като мъжа. И заедно с това, тя измени на онзи велик основен принцип - Любовта. Тя започна да подражава на мъжа както в неговото облекло, така и в неговите постъпки и дела. С това тя помисли, че е придобила желаната от нея свобода и че е станала равна на мъжа. А тя отдавна е равна, още от времето, когато природата е създала двата принципа в живота - положителен и отрицателен, защото за проявата на живота са необходими колкото единият, толкова и другият. Природата даде на мъжа да бъде израз на мъдростта, а жената - на любовта. И сега, когато тя извоюва и външните права, както от самото начало на битието е имала вътрешните, тя трябва да се стреми не да подражава на мъжа и не да иска да стане като него, а да стане истинска изразителка на принципа, който е вложен в нейната душа. И тогава тя ще схване, че е равна и неделима част от онова цяло, което съставляват мъжът vi жената. Че, за да се развие правилен и хармоничен живот, тя не трябва да иска да има правата и възможностите на мъжа, а да развие в себе си онези качества, които най-много биха способствували да бъде верен изразител на великия принцип, даден й от пред- вечни времена. Защото, ако тя продължава да се стреми да прилича на мъжа, то тогава наистина в нея ще станат промени както в нейната душа, така и в нейната натура и тя ще престане да бъде жена. Тогава жената ще постигне своята мечта, но никак няма да бъде щастлива, защото тя ще изгуби това, което прави живота красив и смислен - Любовта. Тя не би имала любовта на мъжа, любовта, която превръща дните й в музика и нощите - във вълшебство. Ще загуби и дружбата на мъжа, защото той не може да обича жена, която прилича толкова много на мъж, както и жената за нищо на света не би могла да обича мъж, който се облича в женски рокли и прилича на жена. С всичко това не искам да кажа, че жената не трябва да се ползва от удобството на мъжкото облекло в планината, но когато това мъжко облекло, начин на живеене и принципи станат неин всекидневен живот, тогава тя наистина ще види, че искайки да постигне някакво желано щастие, тя се е отдалечила тъкмо тогава най-много. Време е жената да осъзнае своята задача в живота и правилно да поеме своя дял от работата, определена й от природата - Любовта. Тогава тя наистина ще бъде весталката на мира и служителката на любовта. Нейното присъствие ще носи красота и мир. Нейната ръка ще излекува разтворените рани на човечеството и със своето мляко ще закърми синове, изпълнени с любов, които ще внесат мир между народите. Тогава жената ще разбере, че най-красив дял природата е дала ней - стъпките й да носят мир, а усмивката й - красота и радост в живота. 1.II.1946 г. На тебе, когото обичам и ще обичам през всичките векове. Тази вечер е една година... а не е ли странно, че не е имало миг, когато да съм те чувствувала далече. Ти бе близко, много близко до мене - в моята душа, в моето сърце. Наистина понякога безумен копнеж ме обхващаше да те видя и жалех и плачех тогава... Но това, че не те виждах, не значеше, че не те чувствувах. Понякога се чувствувам страшно сама, защото ти си близко, но аз не те виждам, стаята е празна... а мен ми се иска да влезеш както някога при мене и да не съм така страшно сама... Защото аз знам, чети си, както и Бог е, но аз искам да дойдеш при мене, да ми говориш, да чуя гласа ти и да разбера думите ти... 8.IV. 1979 г. Колко години оттогава? Много. А ето, снощи те сънувах. Бяхме в някаква стая. Аз станах и ти казах, че искам да говоря с тебе - да сме наясно по някои въпроси. Мисля, че влезнахме в друга стая. Никак не помня как се намерих в прегръдките ти. Ти ме притисна плътно до себе си, а аз ти казах: - Ето, толкова години... аз зная за всичките ти... и въпреки това... аз не се промених към тебе. Ти ме притисна по-плътно до себе си и рече: - Съпруго моя. В същият момент си спомних, че ти очакваш някоя си Катя от друг град, на която си обещал да си съпруг. Аз ти казах това и ти рече: - Е, да Тогава аз те оставих, отдръпнах се от тебе и си рекох: «Е, така не може!»

8. Съвет На моите другарки Когато устните, които са целували очите ви, целуват други очи - недейте плака, другарки мои, и недейте скърби! Недейте ходи също и при свои близки и не им казвайте това, не им се оплаквайте. Защото те, и да обещаят, че ще пазят тайна, няма да удържат и ще кажат на най-близките си... Когато ръцете, които са държали вашите, държат други, по-нежни от вашите, другарки мои, нека не се къса сърцето ви и нека то не рони сълзи от капки кръв. И не отивайте при чужди да се оплаквате, защото те ще разпалят болката ви, но идете при Нея - съветницата на вашата душа - Голямата Любов. А знаете ли къде е тя? Вътре във вас... Много, много надълбоко живее тя у вас. Идете при нея и разкрийте болката си - и тя ще ви разбере. О, тя всичко, всичко разбира - ще ви утеши и на никого няма да каже за голямата Ви скръб. И когато видите този, който е милвал и галил косите ви, да милва други коси, не стискайте устни до кръв от болка, другарки мои. Недейте тъгува, когато чувате думите, които са казани на вас, да ги казват на друга, но идете при нея - при Великата Любов... и вслушайте се в думите й... Гласът й ще бъде тих, много тих, само вие ще го чуете. Тя ще ви каже: «Ами, ако тя му бе дете или сестра, не би ли я милвал, не би ли я галил?» Да, ще си помислите вие - дете, сестра; наистина, ако бе му дете или сестра, по-друго би било. Но ако мъката ви не стихне от тези й думи, Тя ще ви каже ключа на най- голямата тайна: Обикнете тая, която той обича. Харесвайте това, което той харесва. Разширете душата си и сърцето си и включете всичко, което той харесва и обича... О, тя, съветницата на вашата душа - Великата Любов, знае много да утешава. Винаги отивайте при нея. Тя ще ви каже, че всичко е за добро и че никой никому не може да отнеме това, което е негово. Съветвам ви, другарки мои, не се оплаквайте на хората. Но на Нея, на Голямата Любов само кажете - и тя ще ви чуе, защото е много близко до вас - Тя е във вас...

7. Писма до моя брат 7.1. Защо искаш да бъдеш обичан? 23.IX.1940 г., БРЕЗЕ[1] Мой мили братко, снощи те сънувах. Вървяхме двамата с тебе из една улица. Аз те водех за ръка, както някога, и ти беше не както сега голям, а малък, какъвто беше, когато аз напуснах бащиния ни дом и те оставих невръстно дете. В съня сякаш годините не бяха изминали и ти пак бе онова малко братче, което аз така много обичах и за което ми бе радост да се грижа. Ти плачеше, а аз те утешавах, и утешихте. Сълзите ти престанаха и твоите хубави очи ме погледнаха със светла радост. Когато се събудих, аз не можах да заспя до сутринта и си мислех за теб. Колко хубаво би било, ако да можех и сега, както някога и както снощи в съня, да мога да те утеша! Ти страдаш, пишеш ми, че ужасно страдаш, но уверявам те, ти страдаш, защото искаш. А всеки страда, когато не му дават това, което той иска. Ти искаш да ме убедиш, че обичаш и въпреки това страдаш. Не, мили братко, ти не обичаш, а искаш да бъдеш обичан и оттам произлиза всичката твоя болка и всичкото обезсмисляне на живота ти. Защото обичта сама по себе си е най-красивото чувство, най-свещеното преживяване, което като благоуханието на много цветя изпълва душата на човека. Този, който обича, е доволен, защото обичта носи всичко в себе си и дава пълнота в живота. А ти страдаш не защото обичаш, не, а защото мислиш, че не си обичан... Не те упреквам за това, не, ни най-малко, но само искам да ти кажа да не смесваш обичта - която сама по себе си е музика, светлина, радост, красота - с искането да бъдеш обичан. Зная, всяко човешко сърце иска да обича и да бъде обичано - но преди да поискаш да ти дадат - ти давай. Преди да поискаш да те обичат - ти обичай. И тогава Природата, която е самата Разумност - никога няма да те лиши от това, което на теб е най-необходимо. Но и друго знай - че природата дава на човека това, което му трябва и ако нещо му отказва, то сигурно е, защото той не е в хармония с нея, или не върши това, което тя е определила да стори той. Защото никой работник не е лишен от заплатата си. И ако тя те лишава теб от нещо съществено, то знай, че сигурно иска с това да те коригира в нещо в твоя живот. И вярвай, че когато ти вършиш и изпълняваш това, което тя е определила да извършиш, то нито за минута няма да бъдеш лишен от каквото и да е - камо ли от една обич, която е така необходима за човешкото сърце. 7.2. Обичай и вярвай, но не доближавай до човешкото Казваш ми в писмото си, че момичето, което мислиш, че те обича, сега ти дава всичко, освен онова, което ти искаш и търсиш. Защото ти копнееш за една душа, която да е струна, която да дава отзвук на твоята душа. Ти мечтаеш за едно същество, което да те разбира, за едно сърце, което да те обича и да ти бъде верен другар в живота. Зная какво търсиш, разбирам това, за което жадува душата ти и ще ти кажа, че както ти търсиш тези неща, трудно ще ги намериш. Защото това, за което копнее човешката душа, не е от Земята и не може да му го даде земен човек. Не ме разбирай криво, но послушай ме по-нататък, за да ме разбереш. Всеки човек е носител на частица от Бога, всеки носи в себе си искрица от Божественото и тъкмо това е, което дава красота и смисъл на всичко друго. И във всеки човек има вложен спомен, или някъде в съзнанието или свръхсъзнанието, идея за това - Божественото, красивото. И човек се стреми и го търси несъзнателно - като слепец, който е пил някога вода от бистър кристален извор, но след това го е загубил и тръгнал отново да го търси. И при всяко шумолене, при всеки ручей, той се спира и казва: «Ах, ето, този трябва да е онзи чист кристален извор, от който съм пил някога!» И тогава коленичи, втопява си устните, но след няколко глътки става и казва: «Не, не бил този изворът» - и тръгва да го търси отново. И в това си търсене той се спира при много ручеи и все не е той, и все не е той истинският... Това са то влюбванията и разлюбванията. Това са очарованията и разочарованията. И докога? Докогато човек най-първо прогледне и потърси с отворени очи истинския, верния - първия извор - Бога. И когато пие от Него, той ще намери това, което той цял живот е търсил и най-после е намерил... И тогава ще разбере, че всички онези ручеи, от които той е пил, са излезли пак от Бога, но в тях е имало много и различни примеси... Разбираш ли ме? Колко много бих искала да се изразя тъй, че да ти е ясно и да ме разбереш правилно. Не мисли, че с всичко това искам да ти кажа ти да не обичаш момичето, което иска да ти подари своята обич, но само това, да не искаш от нея повече, отколкото тя може да ти даде, за да не дойде след това разочарованието. Ето, ти най-напред си я видял и си казал: «Тази е, която търсих, тази е, за която душата ми е жадувала» - и обикнал си я. Но минало е време и ти със скръб ми казваш, че тя не била това, което си очаквал, това, което си търсил. Че ти жадуваш за обич, която да ти дава стимул в живота. Че жадуваш да бъдеш обичан от същество, което да ти бъде другар в живота - да може да споделиш всичко с него - и радости, и скърби, и мисли, и устреми... И защо стана всичко това? Защо дойде разочарованието и скръбта? Защото ти, когато беше по-далеч от нея, виждаше красивото, благородното - Божественото. Но, когато се доближи близко, дойде човешкото съвсем близко до очите ти и ти видя него, а изгуби Божественото. Как? - ще ме попиташ ти. Ето как. Слънцето грее и дава обилно своята светлина, но ние даже, ако сложим нашата собствена длан близко до очите си, то тя ще ни попречи да видим Слънцето. Една нищожна стена може да ни лиши от благодатните лъчи на Слънцето. Тази стена е човешкото в човека. И когато ти си се приближил съвсем близко до него, то тя ти е попречила да бъдеш обливан от благодатните лъчи на Божественото. Затова никога не се приближавай толкова близко до хората, че тяхното човешко «аз» да ти попречи да виждаш тяхното Божествено. А знай, че ти ще намериш истинска радост, истинска пълнота и смисъл в живота, когато обикнеш Бога. 7.3 Онзи, Който бди над всички Питаш ме къде да намериш Бога. Нима не си Го видял в красотата на звездната нощ? Нима не си Го видял в светлината и топлината на Слънцето? Нима не си Го съзрял в бистрия ручей на планината, когато ти жаден коленичиш пред него и втопяваш сгорещените си устни? Нима не си почувствувал величието Му, когато си бил изправен на някой висок планински връх и гледаш обширните разстлани пред теб хоризонти? Нима никога не си Го видял в кротките очи на милостивите, в протегнатата ръка, даваща подкрепа, в парчето хляб, когато си бил гладен, в тихите топли думи, когато си бил скръбен, и най-после - в светлината, която избликва от очите на обичащите. Той е във всичко и във всички - и пак повече от всичко Той е във всичко, което е добро, което е красиво, което носи в себе си живот. Той е, Който дава плодородието на земята, изобилието на плодовете, красотата и аромата на цветята. Ти поне си учил и знаеш, че нищо в природата не става без причина. Нима трябва да си помислиш, че часовникът има своя майстор, който все пак е твърде прост в сравнение със Слънчевата система, а милиардите звезди си нямат свой създател? Никога ли, когато си бил крайно измъчен, не си чувствувал негде дълбоко в душата си някой тихичко да ти пошепва, че всичко ще се оправи? И заедно с тези тихи думи, не се ли е изпълвала душата ти с благоухание на невидими цветя? Никога ли не ти се е случвало да получиш помощ отневиделица, когато най не си очаквал? Ето, в този тих глас, в тази ненадейна помощ седи Този, Който бди и се грижи за всички. Обичай Го и уповавай на Него. 7.4 Природата е разумна Ти казваш, че в живота си винаги си чувствувал, че има нещо, което ти помага. Че всякога в най-трудните моменти незнайна ръка се е протягала и ти е давала необходимата за тебе помощ. И ти мислиш, че това е нашият баща, отишъл си толкова рано от земята и оставил ни малки деца. Но, мило мое братче, ако ти вярваш, че нашият баща и оттам, и от другия свят милее и се грижи за нас, то кажи ми, Бог, Който ни е създал всички, не би ли милеел и ни обичал поне толкова, колкото баща ни? И, ако ти не можеш да отречеш съществуванието на баща ни даже, когато не го виждаш вече, а си го чувствувал много пъти край себе си и реално си сещал неговата помощ и подкрепа, то кажи ми, Кой е Този, Който му продължава живота и отвъд смъртта? Кой е, Който му дава сили, да може щото той и оттам да ти помага, когато си в нужда? Изворът може да извира, когато има вода. И лампата - да свети, когато има газ в нея - и човек,, било в плът или като душа може да живее, когато има живот в него - или има откъде живот да се влива в него. Ти често казваш: Природа, или Природата е направила това или онова. А какво е според теб Природата? Имали Природата съзнание, разумна ли е? Или е една сляпа и неразумна сила, която създава нещата безразборно? Защото много пъти с Природата се обясняват нещата и като се каже веднъж Природа - то като че ли от само себе си всичко се разбира и обяснява. Но интересува ме, как ти мислиш за Природата. Ако тя според тебе е създала хората, то те естествено, ще признаеш ти, че са разумни. Е, как тогава Природата, ако е сляпа и неразумна, която често пъти идентифицират със съдбата, може да създаде разумни человеци, които да мислят и разсъждават, и които най-често искат да станат господари на съдбата и Природата? Възможно ли е глупавото да създаде разумното? Може ли невежеството да създаде знанието? Значи предполага се, че човек, който е разумен, е създаден от по-разумен и че Природата, именно, е този резервоар от разумност, от който може да черпи човек разум. А често пъти чувам да казват, че Природата е неумолима, хладна. Че Бог е жесток. Чудно, много чудно. Ти, който понякога казваш, че Природата не ти е дала това, което ти е потребно, че тя те е лишила от нещо съществено и следователно не е била справедлива към тебе - значи не е била достатъчно любяща. Питам: кой вложи в тебе това любящо сърце? Кажи ми: кой вложи тази обич в гърдите на майките, с която откърмват своите деца? Кой вложи тази любов в сърцата на бащите, та те цял живот работят неуморно, за да създадат по-добри условия за своите синове и дъщери? Кой вложи тази обич в душите на младежите, че те се обикват понякога дори от пръв поглед? Защо казват понякога: «Изчезна обичта ми»? Значи тя е дошла отнякъде, гостувала е на сърцето му, и после го е напуснала. Отгде е дошла и къде е отишла? И този, Който влага в човекът обичта, безразлично с какво име ще го наречем - дали Природа или Бог, нима мислиш, че Той по-малко може да ни обича, отколкото ние самите помежду си? Той - Този, Който е Източникът на любовта, нима може да не ни обича и да бъде жесток? И тогава знай, че ако нещо ти се отказва, то е тъкмо защото природата те обича и то е за твое добро. Вярвай и се надявай! 7.5. Смисълът на живота Когато ти се роди, аз бях на десет години. Колко хубави часове съм прекарала край твоята люлка, пеейки ти песничките, които бях учила в училището. Колко много съм си мечтала кога ще пораснеш и да мога да те водя за ръчичката из двора или градината! Твоите гукания са ме изпълвали с възторг, а първите ти думи са ме правили необикновено радостна. Когато ти прохождаше, неведнъж съм ти подавала голяма червена ябълка и твоите устремени в нея очи караха твоите малки крачка да пристъпват няколко крачки... Как съм тичала из нашия обширен двор, когато майка ни беше направила сладката пита по случай твоето смело прохождане! В привечерните часове, когато здрачът бавно е забулвал стаята, колко пъти очите ти са блестели с особен блясък, слушайки чудните приказки, които ти разправях... За мен бе необикновена наслада да те водя винаги със себе си и да ти разказвам какви ли не истории, за да си по-знающ от твоите връстници. Но един ден аз трябваше да те оставя - ти беше още дете. И неведнъж през годините, когато не те виждах, те сънувах, че отново съм при теб и ти измислям различни игри в голямата ни градина... Когато след години се върнах и те видях - о, ти беше вече юноша... Твоите очи гледаха - и съзрях в тях дълбочината. Твоите устни говореха - и виждах по тях да напират много въпроси. Твоята походка се бе изменила - ти бе се толкова много променил. И изведнъж сърцето ми проплака - пожалих, че ти не си дете, че не мога отново да те притисна до себе си и да целувам твоята малка главичка, както някога. Сега ти ме гледаше с изпитателен поглед и търсеше, може би, както мене, спомена от миналото, който като мост да се прехвърли между миналото и сегашното и отново да се почувствуваме близки... И наистина станахме - макар че между нас имаше едно пространство, което беше създало изминатото време... Тогава, помниш ли? Ти беше на кръстопът. Въпросът за смисъла на живота пареше мозъка ти и не даваше мир на духа ти. Животът ти се виждаше огромно море, по чиито вълни се люшкаше твоята малка лодчица. Хилядите страдания човешки ти се виждаха безсмислени и ти не можеше да останеш равнодушен пред тях. И помниш ли онази привечер, когато вървяхме с тебе, връщайки се от планината, когато ти с глас, в който трептяха сълзи, ми казваше, че не можеш повече да живееш, че този безсмислен свят и живот те докарват до отчаяние, защото ти не можеш да видиш в нищо никаква разумност и никакъв смисъл. Тогава аз те хванах за ръката и ти говорих - много ти говорих. Какво точно - сега не мога да си спомня, но помня само, като че ли времето, което ни бе разделяло, бе изчезнало и пак бяхме станали аз - твоята обичаща сестра и ти - моето малко свидно братче. Ти тогава притихна - сякаш бурята в тебе, която те грозеше да разруши всичко, отмина и само ехото от тътнежите още караха да се повдигат в конвулсии младежките ти гърди... Минаха отново години - аз свикнах с мисълта, че ти си вече пораснал и тогава неведнъж виждах моите мисли като ехо да изникват и в теб и моите стремежи да вълнуват и теб. И тогава разбрах, че душите са свързани с невидими нишки, по които състоянията, мислите, чувствата и стремежите по-лесно преминават и се преливат, отколкото по вънкашните видими човешки пътища. Ето, сега ти си далеч. Може би сега, когато ти пиша, ти седиш на брега на морето на някой камък и гледаш огромната шир, а мисълта ти лети, лети и идва при мен. И отново ме питаш както някога за вълнуващите теб въпроси. И кое ни свързва нас двамата? Свързва ни онова невидимото, но най-необходимото за човека - обичта, а тази обич идва от Първопричината - от безкрайния океан Любов - Бог. И значи всички живеят и се движат в обичта, без която няма смисъл и цел в живота. Значи всички се движат и живеят в Бога, без Когото няма смисъл и цел в живота. 7.6. Животът е най-хубавият дар от Бога 26.IX.1940 г. Казваш, че животът бил лош. Че той ти поднасял това, което ти не желаеш, а ти отнема онова, което най-много би искал. Но знаеш ли ти какво е животът? Онова, което кара всичко да живее, не може да бъде лошо. Животът е най-хубавият дар от Бога, на който ние само можем да се радваме, и без който не бихме били живи. Животът е онзи поток от сили, който преминава през всичко и го оживява. Животът е туй, което кара цветята да цъфтят, дърветата да растат, слънцето да изгрява и хората да живеят. Животът е най-хубавото, най-чистото, най-прекрасното нещо, към което ние се стремим всякога и през всичките времена. А това, което ти наричаш живот, уверявам те, то са примеси, които не са живот, както и калта, която се намира във водата, не е вода. Обичай живота! Животът никога не отнема, той само дава. И където мине, той познава се, защото там никнат тревите, цъфтят дърветата и текат изворите. Друг е, Който ни отнема и дава - и то винаги с оглед на нашето собствено добро. Защото знай, че ако човек би получил всичко, каквото иска - той би заспал. А твърде често с нашите неизпълнени желания, природата ни държи будни и с това ни приучва да се стремим все по-нагоре и все по към красивото и хубавото. 7.7. Обичта е непреривна и вечна Пишеш ми, че никога няма да обичаш втори път тъй, както си обичал някога твоята приятелка флора. Че заедно с отдалечаването на нея, като че ли в теб е настанало едно безразличие, пустота и липса на импулс за работа. Че ти не си вече предишният, който с радост ставаше призори, за да учи изпитите си, само и само да я зарадва с това. Че нещо е прекършено в тебе завинаги. И че момичето, с което сега запълваш живота си, далеч не може да бъде онова, което е била флора и затова дните ти приличат като осветени не от слънце, а от слаба свещ... И всичко ти се вижда бледо, безразлично. Но, братко мой, писах ти и по-рано, че ти говориш за обич, а всъщност искаш да бъдеш обичан. Казваш: «Никога няма да обичам тъй, както съм обичал Флора.» Защо това минало време? Защо говориш за нея като за нещо отдавна минало? Защо ти си отрязал сам корените? Защо ти си отрязал корените, с които си всмуквал жизнени струи? Обичал - а защо не обичаш и сега? Тя те оставила, отдалечила се - та нима това е наистина предлог, за да пречупиш сърцето си, да изтръгнеш от корен онова благоуханно цвете в душата си, което се нарича обич? Кой ти пречи и сега да я обичаш? Има ли закон, който да заповядва на сърцето ти да я обича? Има ли закон, който да запрети на мисълта ти да не мисли за нея? Има ли закон, който да запрети на душата ти да не се радва на приятелката ти? Не, няма. И едничък, който те осакатява-това си сам ти! Защо се сърдиш тогава и защо упрекваш природата? Природата ти е дала свобода да обичаш - свобода, която не е отнела на ничие човешко същество - защо ти тогава я наричаш жестока и несправедлива? Природата ти казва: обичай когото искаш и колкото искаш, но знае едно - свободен си да даваш, но не и да искаш. Свободен си да обичаш - но не и да искаш да те обичат. Защото както Природата не те насилва теб да обичаш този или онзи без твое желание, така не може да насили и ничие човешко да те обича теб, защото ти искаш това. Но Природата е дала най-хубавото - казва: който обича, ще бъде обичан. Който дава, ще му се дава. Какво искаш повече? Тя казва: не можеш да обичаш едного човек, без да събудиш и в него обич към тебе, макар и най-малката. Значи от теб се иска само едно - да обичаш широко, пълно и безрезервно - и ти ще бъдеш радостен, и животът ти ще се осмисли. Пусни обичта да минава свободно в сърцето ти и не се ограничавай от мисълта, че тя се е отдалечила, че не иска да й пишеш, че не желае да те вижда. Обичта сама по себе си ще ти даде стимул и радост в живота. Че тя не иска да й пишеш! Нима може тя да ти забрани да й пишеш? Не! Тя може да ти забрани само да не й ги пращаш писмата, но не и да й пишеш. Какво ти пречи да й пишеш най-хубавите писма и да ги не пращаш? Тогава всичко, което е набрано в сърцето ти, то ще се излее - и ти ще бъдеш жив цвят, който благоухае. Носи в душата си красивата обич и помагай на всички, които можеш, заради нея, и в името на нея... Обичай я безгранично! 7.8 Обичта е реална, но е неръкотворна Разбирам те, когато ми казваш, че не можеш така да обичаш, както ти казвам аз. Че ти искаш едно живо същество, което да ти каже няколко думи, с което да покаже, че те разбира, искаш да има една топла ръка, която да се сложи на ораненото ти сърце и да го излекува. Чувствуваш нужда от реално приятелство - от човек, с когото да говориш, да се разбираш и да общуваш. Че ти си човек, и не можеш да се храниш с нереалности, каквито аз съм ти писала. А какво всъщност е реалност? Ти мислиш, че само това, което се вижда и пипа, е реално? Но нима ти си виждал някога обичта? Нима ти си виждал милосърдието? Нима ти си виждал състраданието? Не, не, ти никога не си ги виждал такива, каквито са те, и въпреки това живееш в тяхната реалност и никога не си се усъмнявал в съществуванието им. Ти си виждал само проявлението на обичта, на милосърдието и състраданието, но проявлението още не е и самата същност. И много нереални неща бих ти изброила, с които човек живее и без които не може, макар че никога не ги е видял и пипнал. А това, което искаш ти, то е вече обект, който да приеме твоята обич и сам да бъде носител на обич, която пък ти да приемеш от него. Това е хубаво, но не мислиш ли, че този обект, който ти търсиш и искаш, няма да ти дотегне скоро? Досега нима ти само една приятелка си имал? Не. И само флора остави в душата ти дълбока бразда - първо, защото тя наистина бе малко по-различна от другите момичета, и второ, защото нейното навременно отдалечаване направи щото човешкото, обикновеното у нея да не засенчи Божествено красивото у нея и с това ти продължаваш да го виждаш и досега. И не мислиш ли, че Природата с това не иска дати създаде най-красивата обич, която може да има на земята? Да обичаш, само да обичаш без сенки - с всичката пълнота на сърцето си. И това ще бъде един малък нюанс на Божествената любов, която винаги дава, изобилно разлива всичко над всички, без да иска. Защото ние сме потопени в огромния океан Любов и тъкмо благодарение на нея ние имаме живот и всичко, което ни е необходимо за живота. Но ние, не виждайки и не чувствувайки този огромен океан от обич, който всеки ден ни дава слънце, светлина, храна и въздух, вода - без да ни поиска в замяна на това нищо - и искаме като прасенцата малко трошички от някоя малка вадичка и плачем, когато тази вадичка не иска да ни даде няколко капчици от водата си! Наистина, не сме ли смешни? Но не те упреквам - на малкото дете водица се дава с малка чашка, за да се не задави - пък ми се струва, че ти вече подрастваш и Природата иска да покаже Себе си - големия океан обич - и като пиеш от нея, няма да тъгуваш, че малките вадички, които носят пак същата вода, не ти дали да пийнеш. Не, тогава ти ще имаш такова изобилие, че ти ще им даваш на тях. 7.9 Обичта е реална, но не е от Земята, а е в небесата Казваш, че трудно ме разбираш, защото аз съм клоняла все към нереалното, към светове, които не са на Земята и които теб са, ако не чужди, то поне достатъчно далечни - а ти би искал да живееш тук, на Земята, между хората, а не между облаците. Наистина, братко мой, човек е на Земята, но не е само от Земята. Ти, който искаш да живееш на Земята, защо търсиш обич? Нима обичта е от Земята? Ако беше от Земята, не би гостувала в човешките сърца, и не би ги оставяла после. Защо ти търсиш различни добродетели в момичетата, които срещаш? Нима добродетелите са от Земята? Не! Какво различава живия човек от трупа? Когато видиш един жив човек и един умрял до него, тогава най-добре ще разбереш кое ги различава и ще видиш, че тъкмо нереалното ги различава, а не реалното - казвам «реално» според твоите понятия. И тъкмо това нереално е, което не е от Земята. Което идва на Земята, оживява я и я прави жива. Разбираш ли ме? Онзи живот, който прониква всичките човешки клетки, нима ти си го видял? Ти виждаш да се движи човек, да яде, да говори, но това е проявлението на живота. И когато животът започне да изтича от човек, той започва да линее. Реалното - видимото и осезаемото според теб е там - но невидимото започва да си отива... животът. Тогава кажи ми, как искаш да живееш само на Земята, със земното, без невидимото и нереалното? Човек прилича много на дърво - корените му наистина са в земята, но стеблото е над земята, а клоните - във въздуха - горе по небесата, както ти се изразяваш. И човек, както е на Земята, естествено е, не би могъл без корени - без плът, но и корен само без стебло и клони е негоден чукан. Затова, уверявам те, и най-големите материалисти на Земята не могат без нематериалното - без нереалното. И аз бих ти казала, че това, което наричаш нереално, е истински реалното - защото то е същественото. Трупът на човека си остава, но животът го напуща и продължава своето съществувание, когато трупът ще изчезне постепенно. Затова казвам ти, познай Реалното и живей в него. 7.10. Откъде почва истинското приятелство Питаш ме какво да правиш с момичето, което сега считаш приятелка? Ти си разбрал, че не можеш да свържеш живота си, защото тя не е това, което би искал да бъде и затова вашият съвместен живот би бил невъзможен. А тя те обикнала и те обича така много... И твоето отдалечаване неминуемо би й причинило много и много страдания... Тя не можела да си представи едно безконечно приятелство, което няма да свърши с брак, а ето, ти се отдръпваш и не можеш да й обещаеш това... И ти страдаш и заради нея, и заради себе си... Защото все пак, тя е била едно добро и честно момиче, което би била добра другарка за другиго, но не и за теб. Ето какво, хубаво е човек да мисли преди да е скочил във водата, защото като е вече във водата и не знае да плава, излизанието е по-трудно. Бих казала, че по-добре би било да мислиш по-рано дали да се сближаваш с това момиче, отколкото като си се сближил вече. Защото знай, че в живота всичко се плаща - и че това, което ти направиш на другите, ще се направи и теб. Хубаво би било, ако твоите отношения с момичетата оставят в душите им красив и светъл спомен за теб, когато се разделяш с тях, а не скърби и страдания. Скърбите и страданията показват, че ти си се приближил повече, отколкото трябва и че човешкото се е намесило. Защото там, гдето е само Божественото между хората, там няма скърби, няма страдания - там има само светлина и радост. Бих желала твоята дружба с приятелките ти да им носи импулс за работа и вдъхновение, но не и сенки и горчивини. Радвала бих се, ако всяко едно момиче, което те е познавало колко-годе, да си спомня за тебе с радост и в душата си да носи светъл образ за тебе. А това ще бъде, когато ти ги обичаш истински, а истински обича този, който пази! Когато обичаме една статуя, ние я пазим. Когато обичаме най-малкия предмет, ние го пазим, а когато обичаме живия човек, ние ставаме безкрайни егоисти и търсим само нашите най-често човешки радости и забравяме да пазим любимото същество от излишни скърби и страдания. Ти казваш, че за нея е неразбираемо приятелство без бракът да бъде естествено последствие. Това е напълно естествено. В съзнанието или подсъзнанието на жената лежи горчивият опит на хиляди поколения жени, които много скъпо са заплатили своето доверие. Защото последствията винаги са лягали на нейните плещи. И Евгения, като жена, не може да не носи в себе си като наследство от нейните предшественици тази опитност. Затова бъди внимателен, бих казала много внимателен към нея и повикай на помощ не реалното според теб, а най-реалното - Бога - според мен, и дано Той даде най-доброто разрешение на твърде заплетената ти работа. Но, повтарям, бивай с нея и с другите момичета на такова разстояние, че да им носиш само светлина за техният ум, топлина за техните сърца, но не и да ги изгаряш и с това им причиняваш страдания. Гледай Слънцето - стои толкова далече от Земята, колкото е необходимо за нейният живот и напредък. Научи се да обичаш като него. 7.11 Обичта е храна за душата на човека Казваш ми да се не усмихвам, като чета писмото ти. Не, наистина аз гледам сериозно на нещата и никога няма да се усмихвам на неща, бих казала, свещени. Ти питаш може ли да живее човек без да пие. Не, уверявам те, не. Докато човек е на Земята, той все трябва да пие - но какво? Вода! Човек не може без чувства - и тези чувства трябва да се хранят и поят - но с какво? С обич, която не носи сенки и страдания на хората. А обич, без сенки е само Божествената. Нима, казваш ти, може човек да е жаден и да не втопи устните си в чаша вода, или извор? Наистина, ако ти намериш извор-пий, но този извор после да ти не поиска такса, загдето си пил. Ако някой ти поднесе своите устни - тъй както би ти поднесъл чаша вода, за да утолиш жаждата си, и не ти поиска отплата - пий и благослови. Защото наистина си пил чиста вода, в която е нямало корист и цел. Този, който ще ти поднесе своята обич, без да ти поиска в замяна на това нищо - наистина тази обич заслужава благословение. 7.12 Да виждаш проявлението на Бога у мъжа и жената Ще ти разкажа една случка. В английската легация е служило отдавна, много отдавна едно момиче. То е поразявало всички със своя благороден характер и необикновена красота. Мнозина са се приближавали, но всички са констатирали нейният странно затворен и недостъпен характер по отношение на техните чувства и намерения. Това момиче било винаги желана гостенка в едно английско семейство и я обичали като сестра, бих казала. Веднъж на това семейство дошъл гост от Англия - млад и с добра външност англичанин. Той бил представен на момичето, с което разговаряли известно време. Когато тя си отишла дома, домакинът казал на госта си, че това момиче е великолепно и най-главно - досега никой не е могъл да има нейните симпатии или обич. Англичанинът казал, и даже държал бас, че той ще я спечели. Минавали се дни и седмици. Англичанинът се често срещал с момичето и говорел дълго. Завързала се дружба между тях и за обща изненада, хората от легацията често ги виждали заедно. След колко време, не зная, англичанинът поканил момичето на екскурзия в планината. Тя отишла. Там англичанинът спечелил своя бас-там затворената и хладна българка позволила да бъде целуната. Когато се върнали, изведнъж англичанинът променил отношенията си с нея - тъй като дружбата му е имала за цел само спечелването на басът. Вратите на английското семейство също се затворили за нея. Но англичанинът получил след няколко дни писмо от младото момиче, което го разтърсило из основи. Там видял една обич, която никога не е подозирал. Една обич голяма, светла, красива - която обича без да иска в замяна нещо за това, която подарява своята обич като пълни шепи с чиста кристална вода, без да иска някаква отплата. Той видял една обич, която трепти от чистота и красота, която се издига високо, високо, която се превръща в светлина и красота. И неведнъж неговите стъпки се спирали пред затворените врата на къщата, където живеело момичето и неведнъж той проклинал своето заслепление и своята суета, които му попречили да види едно такова рядко благородно същество. Когато той си отивал за отечеството, тя му казала, че за нейната обич няма време и пространство, и че за нея тази обич завинаги ще остане извор на светлина и красота, даже и никога да не го види вече. И не могло тази голяма обич да не събуди ехо в сърцето на англичанина - и не задълго останал той в родината си... Ето, виждаш ли, братко мой, има същества, които знаят да обичат без да искат отплата, но те не са много - съвсем рядко, бих казала. В повечето жени чувството за дом, за огнище е много силно развито, а още повече чувствуват нужда и от една ръка по-мощна, която да ги пази - ръката на мъжа. Но тези жени забравят, че не е бракът, който ще осигури тяхното щастие и не е ръката на мъжа, която ще ги запази от нещастия. Но, че Бог е, Който фактически пази всички хора. И, че, ако се уповават на Него, Той никога няма да ги изостави... Но с това не искам да ти кажа, че съм против събирането на мъжът и жената. Не! Но, ако жената вижда в своя другар проявлението на Бога чрез него, и мъжът вижда чрез своята другарка проявлението на Бога чрез нея - то двамата биха образували онова хармонично цяло - ума и сърцето, и двамата с общи сили да изпълнят Волята на Този, Който ги е изпратил на Земята - на Бога, и тогава те ще познаят истинската радост и красотата на живота. -------------------- [1] Село Брезе е в община с. Искрец и гр. Своге, Софийска област, (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

6. Аз бях все със теб... Старий приятелю, получих твоето последно писмо от пребиваването ти във високопланинския бивак през това лято. Ти жалиш, че не съм била заедно с тебе и не се е осъществило твоето така отдавнашно желание да се видим. Но за първи път ти имаш грешка. Аз бях там, до теб, през всичкото време, нима твоето сърце не ме сети? Нима в срещата със съидейници от всички страни не ме видя във всеки едного от тях? А аз те гледах през техните очи, прегърнах те с тяхната братска прегръдка и стиснах ръката ти с тяхната десница. Когато в сутрешния здрач се изкачваше по пътеката към върха, който ти е станал любим, както ми пишеш в писмата си, аз вървях с тебе. Спирах се, когато ти се спираше да поемеш свежия въздух и се взирах с тебе, да видя как размятат воали сънните езера и отварят бистрите си очи. Вслушвах се в шума на водопадите и отново тръгвах с твоите стъпки. На върха гледах възторжено морето от планински хребети и върхове и те поздравявах с първия лъч на Слънцето. Нима и това не се сети? Казваш, че в твоето сърце е останала една горчивинка, загдето аз не съм [1] се радвала на всичко, което твоите очи са видели. Не тъгувай, стари приятелю, защото аз всичко видях и взех участие във всичко, в което вземаше и ти. Сутрешните златисти лъчи галеха очите ми и аз вдигах ръце, изпълнена със свежестта на планинския въздух, за сутрешните гимнастически упражнения. След това сядах и слушах изнасяните беседи в летния есперантски университет. А вечер, край лагерния огън, където се пееха песни от всички страни, рецитираха стихове, аз чувах и едва доловимата изтръгната от гърдите ти въздишка, защото мислеше, че съм на хиляди километри далеч... а аз бях до теб! Разказваш ми в писмото си за размяната на различни вещи и семена от цветя между всички вас там от различни страни и разбиращи се на един език. Аз видях това. И видях една огромна градина, голяма, неизмерима, и в нея - нацъфтели най-чудни цветя от всички страни. Преливащите им се багри написват една дума, която се простира над цялата Земя. Знаеш ли коя е? Тя е малка и кратка, но дава условия на Земята за живот, подем, радост и щастие. Ти знаеш коя е тази дума, защото частица от тази огромна градина е и в твоята душа. А благоуханието на цветята е най-чудното благоухание, което се струи от човешката душа, когато обича. Ти познаваш това благоухание, защото частица от тези цветя цъфтят и в твоята душа. Сега се увери, че съм била все с тебе, нали?... Невена Неделчева

5. Писма из един роман 5.1. Обичта е Божествена искра Ти казваш, че ме обичаш и аз искам да ти вярвам. Наистина няма нищо по- красиво от да обичаш и да бъдеш обичан. Тогава е музика в душата и песен в сърцето. Тогава слънцето изглежда по-златно, небето - по-синьо, въздухът - прозрачен и планината - прекрасна. Тогава е радост да се живее и всичко се вижда в безкрайно красиви краски... Да обича човек, това е най-красивият дар на човека. Обичта е Божествената искра и същност, вложена в човешкото сърце. И като такава, тя внася мир, красота и слънчева радост. Аз имах всичко това и неведнъж издигах ръце в благодарствена молитва към Всевишния, Който бе благоволил да ме одари тъй щедро... Да мисля за теб всеки ден, всеки час, всяка минута, всяка секунда, бе за мен безкрайна радост. Когато те виждах, неземна мелодия зазвучаваше в душата ми... Ти никога не знаеше какво си за мен. Ти никога не подозираше каква красота изпълваше душата ми, когато стъпките ми стихваха при теб. Ти слушаше и приемаше всичко, като че ли така трябва да бъде - свикнал всякога да получаваш... Но за мен нещата бяха под друга светлина - нова, необикновена, и затова за мен всяка дума, всеки жест бяха изпълнени със съдържание, което ти никога не ще узнаеш... Устните ми не ти казваха за красотата, която изпълваше сърцето ми, но душата ми ти го пееше всеки ден, всеки час, всеки миг... 5.2 Обичта и живата светлина Говориш ми за хубавата ти и силна обич към мен... и аз бих искала да вярвам в нея. Но знаеш ли какво е обич? Да обичаш, значи да се превърнеш в жив извор и душата ти да струи непрестанно най-чисти кристални струи. Да обичаш, значи душата ти да се превърне в жива светлина, която непрестанно да облива всичко, до което се докосне. Да обичаш, значи да имаш всичко в душата си и да не пожелаеш отвън нищо... И за тази обич няма нито начало, нито край... В тази обич няма сенки, няма смут. Тя сама по себе си е хармония. 5.3 Гдето е Обичта, там е изобилието Когато устните ти ми говорят за обич, а в очите ти минават сенки, не мога без болка да не забележа, че преходна и тленна е тази обич... Защото какво му не достига на този, който обича? И какво може да му се даде отвън, което е по-красиво от това, което е отвътре? Когато ти жалиш и тъгуваш, не може в душата ми да не се отекне глуха болка - човешка е тази обич - казвам си аз... Когато извръщаш глава и допускаш тъмнината да се спусне в душата ти, не могат да не бликнат сълзи от горчива болка в очите ми - твърде обикновена е тази обич - повтарям си аз... Този, който иска, показва, че нещо не му достига. А там, гдето е обичта, там е изобилие... Човек страда когато иска, а иска, когато няма. Каква е тази обич, която търси отвън нещата и сама в себе си няма вътрешна пълнота? Душата ми тъгува и сърцето ми е препълнено със сълзи, защото мислех, че в тебе има обич, а видях само глад... и то ненаситен глад... А мислиш ли, че гладът е обич?... Уверявам те, че не!... 5.4 Обичта е нетленна, възвишена и красива Ти казваш, че ме обичаш - и това е най-хубавата музика, която като нежна ласка гали слуха на душата ми... Но кажи, за какво ме обичаш? Мислиш ли, че тленното и преходното у мен е събудило красотата на душата ти - обичта ти към мен? Не! Това, което ти харесваш, това, което те привлича, е онова нетленното, Божествено красивото, възвишеното, което преминава през мен. И не мисли, че когато прегръщаш тялото ми, ще прегърнеш и него. Не мисли, че когато с устните си докосваш устните ми, ще докоснеш Него. Не, вярвай ми, не... Не оставяй да те заблуждават преходните ти чувства, защото горчиво ще заплаче душата ти, когато в прегръдките си държиш тялото ми, но онова, прекрасното, по което си жадувал, няма да го има вече. И не се чуди тогава какво е станало и где е отишло това, което те е правило щастлив. И не мисли тогава, че илюзия е било благоуханието, което е пила душата ти, когато главата ти леко е лежала облегната на рамото ми. Не, илюзия е било само вярата ти, че аз, човекът, съм това безкрайно красивото и възвишено, от което си се възхищавал и заради което си ме обичал... Защото кой обича мъртвеца? А знай, мъртва съм аз без Божествено красивото, което идва у мен... Защо любовта у хората намалява и изчезва? Защото природата иска да ги освободи от твърде голямото заблуждение, че те сами са източник на красотата, а не само нейни проводници. Защото, ако не би ги освободила природата от тази илюзия, хората биха били идоли един за друг и не биха потърсили Източника на всичко прекрасно и възвишено - Бога! 0, нека ти не преживееш това обикновено разочарование. О, нека душата ти не преживее тази скръб, когато с болка ще извърнеш очи и ще кажеш: «Не била това, което мислих, че...» И, вярвай ми, аз никога не съм била това красиво и хубаво, което си мислил, че съм. Аз съм била само негов проводник. Но природата, която не търпи илюзии, заради самото твое добро, ще изпразни съдържанието от съда, който ти считаш за любим, за да видиш, че съдът и съдържанието са различни неща. Разбираш ли ме? Как бих искала да кажеш - да. Тогава, чуй ме. Обичай истината и я приемай от самото начало. Тогава ще избегнеш много разочарования. Гледай Истината да виждаш навсякъде, и тогава няма да живееш със сенките и илюзиите, освобождението от които е свързано с много и много страдания... Затова, моля те, отвори очите си и виж, че тялото ми и аз не сме едно и също нещо и приближаването ти до плътта ми, няма да значи приближаването ти до мен. Защото природата, която цени много повече Истината и това да не изпаднеш в заблуждение, лесно ще ти докаже колко много си се лъгал, но кажи ми, каква нужда има от голямата скръб, която ще преживееш тогава? Знай, че красивото, което ти цениш и обичаш, не е направено от плът и не е физическият път, който ще те доближи до него. Човек мисли, че формата и съдържанието са идентични и оттам това тичане подир формите и това заблуждение, че като не сме могли да намерим красивото и възвишеното в една форма, то ще го намерим в друга. И ще тичаме подир формите, докато разберем, че те са само проводници на това, към което сме се стремили. И когато разберем това, ние ще се доближим до реалното, което ще видим, че изпълва всичко и всички, и че то е близко до нас, когато и ние сме близко до него. Тогава ще видим, че То се проявява чрез всички и чрез нас - То е и в самите нас. С това не значи, че хората ще се затворят в себе си. Не. Но те, знаейки истината, ще оценяват правилно нещата и няма да става нужда да се освобождават от илюзии... 5.5. Обичта е всеобхващаща Ти бе моя хубава слънчева радост, защо допусна отношенията на всекидневието да хвърлят сянка върху нея? Ти бе благоуханието на безброй цветя за моята душа, защо искаш да изчезне то, желаейки един обикновен човешки живот? Твоите очи правеха за мен звездите по-красиви и твоята усмивка - слънчевия ден по-светъл. Когато биваше приседнал до мен, Луната добиваше нова красота и нощта - вълшебност. В твоето присъствие планината оживяваше и добиваше нова хубост. Очите ми никога не се уморяваха да я гледат, както и душата ми никога не се уморяваше да ти се радва... О, моля те, пощади радостта на душата ми и музиката на сърцето ми - не бивай човек като всичките... 5.6 Обичта е радостта на душата Сянка на скръб минава през очите ти, когато устните ми ти казват, че нищо човешко не искам от теб, и моето безкористие те наскърбява... Когато ме питаш какво искам от теб, хубавият ти поглед се спира в очакване върху мен и искаш да отгатнеш какво ще отговоря. Чуй ме, аз нищо човешко не искам от теб, но мислиш ли, че всъщност не искам нищо? О, вярвай ми, аз искам най-хубавото и най-красивото. Искам да имам хубавата радост да мисля за тебе и да виждам лъчезарната ти усмивка. Искам да имам красивата радост, че ти успяваш в живота и работиш за доброто на човеците. Уверявам те, тази е най-хубавата радост, която никой не може да ми отнеме. Защото зная, ще дойде ден, не отричай това, когато очите ти ще се спират с обич върху друга и устните ти ще пият нектар от други устни... и тогава, ако за мен всичко това е било щастие - мъка и скръб ще настъпи в душата ми, когато няма да го имам вече. Ще дойде ден, когато ръката ти ще се преметне през друго рамо и главата ти ще се склони на друга гръд, тогава изгубила бих своята радост, заедно с изгубването и на нежната твоя ласка. А така, кажи ми, кой би могъл да ми отнеме възможността да ти се радвам, както се радвам на трепкащата звездица, на синьото небе, на грейналото слънце, на високия планински връх?... 5.7 Невидимият певец Откакто те видях, невидим певец запя в сърцето ми. Моля те, не го изпъждай с желанието си да сведеш дружбата ни до обикновения човешки живот. Защото знай, певецът на сърцето ми е гост, дошъл от светлите чертози на небесата и той не може да живее всред обикновения човешки живот... и желания... Сърцето ми трябва да бъде храм и в него трябва да обитава само обичта, която е чиста и светла като слънчевата светлина. Тогава незнайният певец ще разлива своите песни и ще весели моята душа. Защо искаш да пресекнат песните му, желаейки да събудиш в мене желанията на обикновения човек? О, моля те, не пропъждай невидимия певец на сърцето ми и не прави да секнат песните му, щом казваш, че ме обичаш!... 5.8 Душата е олтар на Любовта Душата ми е олтар и в него гори свещеният огън на Любовта. Защо не искаш да сгрееш премръзналите си пръсти на него, а искаш да запалиш огъня на човешката страст, от който се ражда смъртта? Ти жадуваш за светлина и затворил си очите си, когато тя е до теб. И душата ми не може да не скърби за това... 5.9 Обичта е за душата Душата ми е препълнена с мъка, сърцето ми - със сълзи - ти обичаш своите желания повече от мене! Напразно те виках и напразно те зовях нагоре към светлината! Ако наистина ме обичаше, както устните ти ми говорят, обикнал би и светлината и отказал би се от тъмнината, в която се раждат човешките желания и страсти. О, наистина има право да стене душата ми и да ридае сърцето ми - ти ме обичаш по-малко от твоите желания... 5.10 Обичта носи даровете за душата Нашата съдба не може да бъде като тази на обикновените хора, защото ние се сближихме по законите не на плътта и на обикновените човеци, но по незнайните велики закони, които приближават и свързват душите... Всякога, когато сенки пъплят по твоята душа и горчива скръб изпълва сърцето ти, знай, излязъл си от света на Божествената красива обич и влязъл си в царството на човешката любов... Тогава ти ще ме видиш през своите човешки очи и ще ме сравниш с другите... А щом като ме сравниш, неминуемо ще дойдат сенките... А ти не забравяй, че съм душа, изпратена от тези, които те обичат, за да ти предам най-красивите дарове, с които те искат да те одарят. Не забравяй, че сме души, чиито пътища са се прекръстосвали много пъти през хилядолетията и днес те отново се срещат. Но те ще вървят в унисон дотогава, докогато нашите цели и идеали са еднакви. Двама души вървят заедно само когато целта, към която се стремят, е еднаква... 5.11 Човешката обич ограничава, а Божествената Обич освобождава Ти казваш, че ме обичаш и това ме радва. Но знай, аз не съм човек като другите, а ученик, и затова първом ще приема Волята Божия и после - твоята любов. Казвам твоята, защото, ако да би била тя проява на Божията, не бих я отделяла от Божествената. Защото в Божията любов има свобода, а в човешката - ревност и ограничение. Аз искам да бъда ученик и доброволно приемам да изпълня Волята Божия, и всеки, който иска да ме ограничи, попречил би ми именно да изпълня Волята Божия. Ти ме обичаше и искаше да бъде свободна... Но ти искаше както всички - да бъда свободна, за да обичам само тебе. А аз знаех пътя си за нагоре и затова ти бях казала: «Аз трябва да те обичам тъй, както бих обичала всички хора. Трябва да ти помагам така, както бих помагала на всички.» Но ти поиска специфична любов за тебе и именно тя спъва тебе, а иска да сложи ограничение и рамки върху мен. Ние можем да бъдем заедно само тогава, когато между нас има другарство и обич без ревност и без ограничение. Защото твоята ревност е като вериги, които ме оковават и ми пречат да изпълня Волята Божия. Аз зная, че ти работиш да се освободиш от ревността и това ме много радва. Но ако искаш да знаеш пътя, който би те освободил от ревността - то е себеотричането. Да обичаш, без да искаш и без да чакаш. Този път е много труден, но резултатите са безсъмнено повече от добри. 5.12 Когато обичта е празник за душата Не мисли, че когато те отдалечавам, това е липса на обич. Не, това тъкмо показва колко много те обичам. Не мисли, че малко те обичам, когато не искам нашата близост да се превърне във всекидневие. Не, тъкмо защото много те обичам, искам виждането ни да е винаги празник за нашите души! Защото знай, няма човек, който яде и да не се насити. А щом се насити, ще извърне глава от храната. И няма човек, който пие и като се напие, да не извърне глава от извора... А аз бих искала да имаш красотата на обичта, без досадата на пресищането. Предпочитам никога да не те видя и винаги да жадувам да те видя, отколкото да сме заедно и преситени, да извръщаме глави един от друг... Красива радост за душата ми е да ти пиша и празник е за сърцето ми да мисля за тебе! 5.13 Обичта носи свобода за душата За всичко съм виновна само аз, защото твърде много те обичах! Срещнах те и те обикнах тъй, както душата може да обича - без да чака и без да иска да бъде отвърнато с обич. Обичах те! - и душата ми приличаше на волна птица, летяща из сините простори на безкрая. Ставах сутрин и се усмихвах - утринта ме посрещаше заедно с първата мисъл за тебе. Вечер заспивах и клепките ми потръпваха под кроткия полъх на разперените крила на съня, който ми донасяше от Незнайното твоя скъп за мене образ. - Обичах те! - и радост преливаше в душата ми, защото обичта ми не бе човешка и недостижима бе от човешките закони!... Но ето, тази безгранична, светла като лазура обич събуди ехо в твоята душа... И тъкмо заради това съм виновна!!!!! Не трябваше тъй много да те обичам. Не трябваше тъй много да се радва душата ми на теб. Защото ехото, което събуди моята обич в твоята душа, роди любов, която стана като рамки и ограничение на жадуващата ми за свобода и обич душа! Не си виновен ти! Всеки предлага на любимия си най-хубавото, което има, но това хубаво е така, така много различно!

4. Ако обичах всички хора както теб! Ако обичах всички хора както теб обичам, бих бил радостен, когато ги срещам, и щастлив, когато бих могъл да им направя макар и най-малката услуга. Ако обичах всички както теб, бих се взирал в тях, за да предусетя желанието им, преди устните им да са го изрекли. Притайвап бих дъх и вслушвал бих се в гласа на душата им, за да видя към какво се стремят, и да съдействувам за реализирането на мечтите им. О, ако обичах всички хора както теб, бих се спирал при всеки страдащ, бих изслушвал скърбите му и радост би било за мен да сложа тежестите му на моя гръб. Бих избърсвал сълзите на плачещите и наградата би ми била тази, че са ми позволили да го сторя. Ако обичах всички хора както теб обичам, не бих отминавал нуждаещ се. Разтворил бих душата си, сърцето си и дал бих всичко, което имам. Ако обичах всички хора както теб, радвал бих се на всеки техен успех и скърбял бих с всяка тяхна болка. Намерил бих сили да помогна на всеки страдащ. О, ако обичах всички хора както теб, музика би зазвучавала в душата ми, когато мисля за тях, и в песен би се превърнал животът ми, когато очите ми ги виждат, защото биха били свидни на сърцето ми, както си ти! Невена Неделчева

2. Съществото на Любовта Нея я няма тук! Боже мой, питам се аз - нима едно същество може така да запълва целия свят, че когато го няма, да се чувствува такава празнота и пустота? Вървя из двора - цветята са изгубили своята красота, аромат и живот. Сякаш това, което ги одухотворяваше, е отишло заедно с Нея и сега те стоят така празни и бездушни... Приближавам до мястото, гдето обичахме да стоим заедно. Нещо болезнено почва да стиска сърцето ми и някаква горчивина сещам в гърлото си... Без да разбирам защо, по ъглите на очите ми се събират сълзи, които изсъхват без да капнат. Струва ми се, че ако седна на това също място без Нея, ще направя някакъв грях, ще наруша нещо безкрайно красиво. Тръгвам по пътеката за нагоре към планината. Колко много тя обичаше планината, изворите, цветята! Изкачвам се бавно и с всяка стъпка безброй спомени нахлуват в душата ми. Ето едно пречупено от бурята навярно дърво, но имащо сили отново да расте. Тя винаги сядаше на него и, люлееща краката си, ми разказваше усмихната някоя случка. Как всичко, което тя разказваше, добиваше красота и смисъл! Стъпките ми неволно ме отвеждат към извора. Дотам се стига през един тунел от преплетени лески. Сякаш още се отеква нейният сребрист смях и като че ли виждам - нейните искрящи от светлина очи, които ме гледат с обич! В душата ми се събира горчивина. Отпущам безпомощно ръце и въздъхвам дълбоко. «Защо не е тук сега!» Каква красота имаше в това провиране под преплетените лески! Тя вървеше напред и, извърнала глава, ми казваше: - Никога няма да забравя в живота си това вълшебно място! Погледни каква красота! Харесва ти, нали? - Да - отвръщах аз усмихнато аз, изпълнена от красотата на природата и от щастието, че вървим двама.., Минавам през поляната, по която имаше толкова много нацъфтели теменуги. Сега ги няма, както я няма и Нея. Идущата пролет те отново ще бъдат тук, но тя дали ще дойде?... Изворът е все така бистър и чист както винаги. Поглеждам цветята, които тя бе насадила край него и някаква тъга се разстила в душата ми. Пръстите ми галят главичките и листенцата им и си мисля за нея. Тя ме научи да обичам и тях, и небето, и планината. Дотогава, като че ли очите ми бяха затворени за красотата на природата. Аз бях суров и затворен в себе си. Книгите бяха единствените неща, които допусках до себе си... А когато се появи Тя, усмихната и лъчезарна, като че ли цялата природа се заля в слънчева усмивка. Звездите, които тя така обичаше да гледа, като че ли добиха живот и аз за първи път видях тяхната красота. Оттогава винаги, когато ги виждам, си мисля за Нея. Колко много нови светове се разкриха за мене, откакто я видях! Аз не знаех, че човек може болезнено да трепне, когато вижда, че се стъпква някое цвете и сълзи да бликнат заради страданието на ранено птиче... И сега знаят ли цветята, че ги милвам, защото тя ме научи да ги обичам! Издигам очите си нагоре и виждам високия връх, на който неведнъж се бяхме изкачвали. Странно е чувството, което ме обхваща, когато го гледам. Струва ми се, че той е жив и сякаш е наш стар приятел, който се усмихва благосклонно на нашата чиста обич! И зная, Тя, със своя живот оживи него, както и цялата природа... Не е ли любовта истинска вълшебница и правеща това, което никой друг не може! Аз, който обичах стаята и спуснатите завеси, обикнах Слънцето и простора. Аз, който обичах да прекарвам на стола край масата, обикнах скитането и катеренето по върховете!... Времето минава, а аз трябва да се изкача на върха. Но преди това поисквам да втопя ръцете си в извора, както правехме това, когато бяхме заедно. И странно, едва втопил ръцете си във водата, аз сещам нейните пръсти да хващат моите. Чуден трепет преминава по цялото ми тяло. Илюзия ли е? Не, толкова ясно сещам присъствието й. Аз се изправям и сядам на тревата край извора. Сяда и Тя. И като най-нежен парфюм се разнася мирисът на нейната коса и странното чувство, че тя слага главата си на коленете ми... Всичко това трае мигове, но в душата ми настъпва чуден мир и красота... Тя бе тук!... Аз ставам и тръгвам нагоре към върха. Някаква нежна мелодия се разстила в душата ми и предишната тъга отстъпва мястото си на светла радост в сърцето ми... Вървя нагоре и вече не се чувствувам сам. Тя е в моята душа, в моето сърце и във всичко, което ме научи да обичам! Невена Неделчева

XI. ЖАДУВАЩАТА ОБИЧ И АНГЕЛЪТ НА ЛЮБОВТА Невена Неделчева 1. Молитва на жадуващата обич Боже наш, ето, Ти си най-върховното същество, Ти си най-любящият, най- добрият, и все пак ние мислим за Тебе най-малко. Защо? Ти си велик и всемогъщ, ти си безпределната обич, и все пак ние не уповаваме на Тебе, освен в крайни случаи. Ти ни предлагаш неземно щастие, а ние плачем за трохиците човешки радости, които изгарят, както купчината дърва, и от тях остава само пепел. Мисля си: ето, Ти си най-любящото същество - самата любов си Ти, а ние търсим и плачем за човешката обич и страдаме, когато тя не ни се дава. Ние плачем за вода, когато изворите от Божествена Любов са до сами нас. Сигурно сме слепи, Боже мой, за Тебе, и затова не Те виждаме и затова не Те обичаме повече от човешкото. Наистина, Ти си навсякъде, но защо ние не можем да Те обикнем навсякъде, а залепваме за едного и забравяме да Те виждаме във всичките? Боже светлий, когато мислех тия дни за Тебе, тези кратки минути, през които пак ми минаваше и някоя човешка мисъл, бяха най-хубавите. И чудех се тогава за какво мисля постоянно аз, та не мисля по-често за Тебе? И когато исках да отделя поне десет минути заради тебе, то пак не можах, а колко, колко други мисли минаха в мозъка ми и се задържаха там повече, отколкото се задържа мисълта за Тебе! Когато страдам, по-близко съм до Тебе - и въпреки всичката болка на сърцето ми, мен ми е пак тъй хубаво. То е много странно. Някоя ръка е сграбчила сърцето ми и го стиска до болка, а същевременно някой пее в душата ми - така е, когато мисля за Тебе. Но в мига, когато цяла сляза на земята, тогава сякаш съм в самия ад. И по-скоро пак бягам при Тебе. 0, Татко наш, понякога ми се струва, че аз съм отнякъде другаде, не от Земята, и плача, душата ми плаче по роден бащин дом. Сякаш съм пратена на Земята, както дете се праща в чужбина и тогава тъгувам и викам: «Татко, татко, защо ме изпрати тук - тук е тъй страшно, студено, върни ме пак при Теб!» Но тези моменти са били два или три пъти в живота ми, а, иначе, забравила, че не съм оттук, аз тъгувам за тукашните ценности, които, зная, все един ден ще ги оставя. И защо не по-рано? - Боже, нима толкова съм залепнала за човешкото, та всяко раздалечаване от него ми носи толкова страдания? Само когато Ти се моля, само в такива минути мен ми е тъй хубаво, отделена от всичко човешко. Господи, моля Те, помогни ми да превъзмогна известни недобри в мене черти! Виждам ги, и не мога. Разбирам страданието, когато мислено съм при Тебе Боже мой, и приемам го, но когато почне да ме гори, викам и плача, Боже мой, и много често не го искам. Боли, боли Боже мой! О, хиляди са теориите за добрата страна на страданието, но защо аз не мога още да ги понасям безропотно, или не безропотно, а със смирение и кротост? Защо все още мисля, че има неправда в света, когато в тоя свят ти си господар и никога няма да онеправдаеш никого? Защо аз мисля, че в тоя свят има безлюбие, когато ти си Любов и си навсякъде? Сигурно защото аз не мога да Те видя и през безлюбието. Господи. Господи, жадувам за много неща, за светли и велики неща, но аз все искам да ги постигна без да страдам, а това ми е най-лошото. Аз искам да ми роди лозето без да го копая и плевя и зная, че това е невъзможно. Да, то пак ще роди, но няма да са плодовете такива, каквито ги искам аз. И сякаш чувам да ми казваш, Господи: «Ако изпълняваш Волята Ми, няма да страдаш». Да, така е, Боже мой, точно така е, но има нещо в мене, което не ще. Да, вече ясно го сещам, когато не ще. И тъкмо затова страдам, защото повече или ако не повече, доста често, го слушам него. И което не иска да Ти се изпълни Волята и винаги тогава страдам. Но сега въпросът е как да преодолея това, което не иска. Това е, Боже мой, в мене няма смирение, няма кротост. В мене се раждат бунтове и забравям, че Ти си, Господи, и че ако Ти кажеш, всички само ще изпълнят. И ето, Господи, чувам някой глас да се смее в мене и да казва: «Ако е така, както казваш - че само да каже Бог, и ще стане, защо не стане мир и любов по цялата Земя, нали Той е казал отдавна това?» О, Боже мой, Ти не отговаряш на такива въпроси, защото не заслужават отговор, или може би те не са за моята глава. Да, злото е само миражно, то фактически не съществува, казваш Ти, злото е само за погледа на человеците, то е само от тяхна гледна точка, а, иначе видимото зло е пак добро. Злото е посято, но непоникнало още жито, то е скрито в земята, заровено е, но това е само временен процес, зад който се крие доброто - поникналото и изкласилото жито. Да, вярно е, Боже мой, но повдигни ме, Боже мой и дай ми възможност да погледна света през очи на светло същество и да видя света тъй, както Ти си го създал - красив, и да разбера порядъка във видимия безпорядък. Ние страдаме от нашата ограниченост, от недовижданието си. Ако ние не знаехме, че житото ще поникне, ние бихме плакали, ако виждахме, че някое същество го заравя в земята. Ако бихме знаели и имахме съзнание да обхванем живота и зад смъртта, то тогава, както ще видим житото да пониква от земята, бихме виждали и душите да поникват из телата и да заживяват нов живот. Нима стеблото прилича на зърното? И нима това духовно тяло, което ще излезе от физическото, трябва да прилича на него? Ние не плачем, когато водата се изпарява, защото знаем, че тя никога не се губи, а само се преобразява. Ако една вода не се губи, колко повече един човешки живот ще се изгуби? Наистина, това е абсурдно. И все ми се струва, че човекът много прилича на водата. Когато детето е в утробата на майката, това е ледът- замръзналата вода - стои на едно място. Когато се размрази и тръгне - това е роденото вече дете, което може да ходи и се движи по своя воля. А когато умре човек, това е видимата смърт на водата и преобръщането й в пара. И новото й връщане на земята, във вид на дъжд, това е новото връщане на детето - на човека за ново раждане на Земята. О, Боже мой, Ти си едничкото същество, на Което мога да говоря без страх, без боязън, че ще се оскърбиш, че няма да изрека фразата така, че да не ме разбереш и да се обидиш. О, Господи, добре, че Тебе Те има. И когато Ти говоря на «Ти», Ти ми се радваш и не искаш официални обръщения. О, Боже, Ти си по-непридирчив и от хората. Колко бих искала да притежавам макар една твоя черта, да съм добра, о, колко много искам да съм добра, и не мога. Все негодувам, Господи, все негодувам. Това е ужасно, ужасно просто. А все си мечтая да съм тиха, кротка, смирена, но пък тогава ми се струва, че няма да живея. Като че ли в мене има един бурен живот, който кипи и иска проявление. Като че ли ми трябват простори, за да се развия. В мене има мисъл, че тоя живот, който го живеят другите, е рамка и ограничение за мене. В мене има понякога нещо, което пищи, когато искат да го ограничат. То иска простор, жадува за творчество, за свобода, иска да се прояви и да действува. И питам се, питам Господи: право ли е това? О, Боже мой, наистина ли Те чувам да ми отговаряш: «Не е време сега. Не бързай! Право е, но не бързай! Имай търпение, всичко ще стане. Не си готова още. Желязото трябва да се кали, докато стане готово. И сега трябва търпение, търпение и вяра, че всичко е добро и за добро.» О, колко ми се иска да Ти пиша още, Боже мой, в душата ми има толкова неща, които бих искала да Ти ги кажа и тогава би ми било по-леко. О, Татко, о, всеобхващаща Любов, приюти ме в Твойте пазви и сгрей изстиналата ми душа. О, дано, като съм близко до Тебе, да влезе и в мене красивото и доброто, което извира от Тебе. Клепките ми се притварят морни, но душата ми, като плакало дълго дете, сега си почива на майчини гърди и й е тъй приятно. О, Господи, искам, искам да съм при Тебе. 1.I.1938 г.

11. Четири категории любов В. «Братство», бр. 228, 6.XI.1938 г., стр. 3. Много пъти си бе мислил ученикът за Любовта, и все не можеше да разбере где свършва човешката Любов и отгде започва Божествената. В него се преплитаха най-сложни чувства и той не можеше да определи към коя любов спадаха те. А тъй би искала душата му и сърцето му да се изпълват от Божествената любов. Когато веднъж Слънцето обилно разливаше своята благодатна светлина и Учителят вървеше из градината на Великата Школа, ученикът тихо се приближи към Него с тайната мисъл да Го запита за Любовта. Но Учителят, недочакал ученикът да го запита гласно, му заговори сам: - Във всеки човек има четири вида любов - животинска, човешка, ангелска и Божествена. Ученикът леко поклати глава и промълви тихо: - Да. - Животинската любов иска да се работи за нея - продължи Учителят, - човешката любов се изразява в милувки, ангелската - в усмивка, а Божествената - само в поглед. В животинската, човешката и ангелската любов може да има користолюбие и противоречие, но в Божествената - не. В животинската любов, ако някой ти е работил и престане да ти работи, в тебе ще се роди противоречие, защо е престанал да ти работи. Ако в човешката любов са те милвали и престанат да те милват, в теб ще се роди противоречие - защо са престанали да те милват. В ангелската любов, ако ти са се усмихвали и по някакъв случай са престанали да ти се усмихват - били са нещо в дълбока размисъл и не са те видели - в теб пак ще се породи противоречие - защо не ти се усмихват пак. Но в Божествената любов вие нищо не искате и се радвате само, че сте зърнали това, което обичате - и през целия ден е светло и радостно на душата ви. Божествената Любов носи само радост, в нея няма сянка. И така, искаш ли някой да работи за тебе, животинска е любовта ти. Искаш ли да те милват - человеческа е. Искаш ли да ти се усмихват - ангелска е. А Божествена е любовта ти, когато нищо не искаш и се радваш, когато си можал да видиш това, което обичаш, без то даже да подозира, че си го видял... Ученикът леко въздъхна. О, как думите на Учителя правеха всичко така ясно, така разбрано. Benitta [Невена Неделчева]

10. Защо е необходимо да се молим В. «Братство», бр. 243, 12.VI.1939 г., стр. 4. Някога майките учеха децата си да се молят още от най-ранно детство. Те коленичеха: майката - в средата, а децата - наоколо й, и благодаряха или се молеха на Всевишния за някоя милост. Днес считат това за отживяло вече времето си, за липса на интелигентност и пр. А за кого е необходима нашата молитва? Дали за това Върховно Същество, това Велико Начало на Живота, което има всичко в себе си, или за нас, малките? Дали Слънцето има нужда от нас или ние, та излизаме от къщите си да му се радваме и греем? На кого молитвата не е оставяла душата букет от разцъфнали цветя, които дълго време още благоухаят? Един контакт, макар и за миг, с Великото Начало, не е ли като контакт на жадния с извора? И кой има нужда: изворът ли от нас или ние, жадните - от него? Днес изобщо не се ли молим? Днес ние може би се молим много повече от други път. Ние се молим на бирника, на бакалина, на шивача и на кого ли не, само не на Този, Който ни дава светлината на Слънцето, красотата на звездите, вълшебността на Луната и всичко красиво и необходимо в живота. Ние се молим, и не считаме това за унизително, на всички други, освен на Извора на Живота, Който, ако за един момент престане да ни дава от водите си, ние ще се превърнем в труп. Да се молим, значи да внесем музика, хармония и мир в душите си. Невена Неделчева

9. Разнообразието като елемент на човешкото развитие В. «Братство», бр. 243, 12.VI.1939 г., стр. 3. От какво хората оглупяват? От еднообразието! Ако един човек яде една и съща храна постоянно - макар и най-вкусната, - най-после тя опротивява. Ако гледа постоянно и най-красивото нещо - и то дотяга. Когато се погледнат хората от различните професии, ще се забележи, че те всички имат свои типични физиономии. Защо? От какво са придобили тая типичност? От еднообразието! Те са работили, развивали са се до известно място, после са спирали, а заедно с това и мозъкът им е спирал на известно стъпало на развитие. И така, ден след ден еднаквостта е започнала да слага своя отпечатък, докато най-после те приемат една определена типична физиономия на съответния отрасъл на професията си. По такъв начин те се механизират. В мозъка им работят само известни центрове, а другите заспиват, ако не се атрофират. Чиновниците, учителите, работниците имат свои специфични физиономии. Защо? Защото повечето от тях спират своя умствен и духовен растеж до едно място и не продължават повече. Но животът върви напред. Младите или по-малките вървят с този живот и придобиват нови знания. Тогава първите не придобиват нищо по-ново, отстъпват настрани - и стават недостатъчно умни за века си или заобикалящата ги среда. Много жени оглупяват. Защо? От еднообразието... В момичето има стремеж към постигане на известна цел, която го кара постоянно да върви напред. Но омъжената жена, считайки, че с омъжването си е постигнала крайния си идеал, тя спира най-често своя растеж и се механизира в еднообразната ежедневна работа. Понякога това механизиране става мимо нейната воля и желание - то става по силата на всеки ден повтарящата се една и съща работа в домакинството. 11 често пъти с болка се констатира, че жената след десетина години не е вече това, което е била по-рано... У чиновниците - също. Всеки ден една и съща работа в канцеларията, в работилницата, във фабриката... Вечно еднообразна работа, която обръща хората в механизми. И всички тия механизирани хора, животът ги изхвърля един ден от релсите си, като оглупели, изчерпани, ненужни... А как да се избегне това механизиране, това оглупяване, което е като последица от механизирането? Трябва разнообразие - но не само вънкашно, но най- важното - вътрешно. Всеки ден трябва да се внася нещо ново в живота на човека, което като живителна струя да го обновява и да му дава нови сили за работа. Единствено хората, които постоянно учат и внасят постоянно нови знания в себе си, не се механизират. Техният живот постоянно се обновява от новото, което внасят в своите умове, сърца и души. И така, за да се избави човек от това механизиране, от това еднообразие, което довежда до оглупяване, нека той внася в себе си всеки ден по нещо ново. И това ново ще внесе необходимото разнообразие в човешкият живот; и като резултат - обновление и растене. А в растенето е смисълът на човешката култура и напредък. Невена Неделчева

8. Да даваме! В. «Братство», бр. 145, 1.I.1936 г., стр. 1. Ако давахме излишъка си, а не необходимото, то оскъдицата и недоимъкът отдавна не щяха да съществуват за никого. Тези, които имат излишък, са повече, от тия, на които истински не им достига необходимото и затова при едно освобождение от излишъка, би се постигнало сравнително задоволство за всички. Ние, хората, сме твърде прилепени за земните си неща и затова ни е много мъчно понякога да се разделим с тях - да ги дадем на други, макар и да не се ползваме от тях. Ний скъпим даже и това, което само ни навява някой скъп спомен, а не скъпим живия човек, който би се запазил, да кажем, от студа, ако му дадем тая излишна дреха, която ни навява тоя спомен. Но най-често идва неканената гостенка, близко или далече от нас, и ни говори, че ний всичко, всичко, което е земно, ще го оставим тук - и спомените, и скъпите накити, и къщите, и ще си отидем тъй, както сме дошли на Земята. И вместо нас, тогава ще остане добрият или лошият спомен за нас - за това, което ние сме направили за другите. И защо тогава да се стремим да трупаме все повече и повече, когато няма да го вземем със себе си? Защо поне с излишъка си да не създаваме малки радости на околните си и да не живеем в красиви чувства помежду си? Сега наближават празници - и всяка човешка душа жадува за празник - за радост. Ако всеки, който има, помисли за тоя, който няма, и му даде излишъка си, тогава, наистина, би настъпил един всеобщ голям празник на Земята, в който всички ще вземат участие със своята радост. Тогава наистина би се родил в сърцата на хората Христос - Любовта. Benitta [Невена Неделчева]

7. Към майките В. «Братство», бр. 144, 22.XII.1935 г, стр. 3. О, сестри мои, искате ли вашите деца да не страдат? Научете ги тогава, че ние без нищо се раждаме на Земята и без нищо си отиваме от нея. Говорете им още, когато те са близко до сърцето ви, че нищо не е наше, че всичко Бог ни е дал за временно ползване. Говорете им сестри мои, говорете им - за нищо от земята да се не прилепват, защото всичките ни страдания произтичат от нашата привързаност към земните неща. Кажете им също нищо да се наричат «мое», защото това «мое» е, което носи най-големите ни терзания. Научете ги да се радват в живота на всичко, тъй както се радва пътникът, който минава през красива местност. Той всичко гледа и на всичко се радва, но нищо не взема със себе си. Не скърби, че друг преди него се е радвал на тия хубости, и че след него още много очи ще галят със своя поглед безбройните цветя, обширните поляни, красивите дървета по горите и мощните върхове на високите планини. Научете ги да обичат, без да искат да бъдат обичани - защото в желанието е страданието на човека. Научете ги да дават, без да пожелават да вземат, защото по-голяма е радостта от даването и то е, което осмисля живота. Говорете им, сестри мои, говорете им, докато са малки, закърмете ги с тия истини заедно с вашето мляко, пейте им ги над техните люлки, за да не страдат, когато пораснат, както ние страдаме сега. Научете ги да се радват на всичко в живота, тъй както се радваме на Слънцето, без да искаме да го притежаваме, или да грее само на нас. Benitta [Невена Неделчева]

6. Истинска литература В. «Братство», бр. 139, 17.XI.1935 г, стр. 1. Литературата винаги е оказвала и оказва силно влияние върху душите на хората. И в зависимост от това, какво тя е издигала като идеали, които са вдъхновявали човеците, са се явявали и последиците от тях в ежедневния живот. Казва се, че литературата обикновено е отражение на дадено време и епоха, но това е обикновената, фотографическата литература, а творческата литература чертае пътищата и дава насоки в живота. В по-голямата си част, съвременната литература, вместо да внесе нещо здраво в живота, тя внася само отрови и убива и без това намалелия стремеж за живот у хората. Вместо да въздигне идеали, които да поведат човеците към светли бъднини, тя, изнасяйки постоянно криминални романи, мистериозни убийства, отмъщения и пр., отравя, буквално отравя душата на читателя. Ще кажат: такъв е животът днес, затова е такава и литературата, но мисля, че литературата не трябва да тика и без това плъзгащите се човеци надолу, а да им подаде ръка и да ги изведе нагоре. И винаги, когато човечеството е стигало крайни предели на развала, когато литературата, сама покварена и изхабена, е била безсилна да помогне, са се явявали велики личности, гениални творци, които са хвърляли силна светлина върху изгубения път - за да го видят всички. Тези велики личности са носили със своето слово, независимо в каква литературна форма, храна за душите, облекчение и разрешение на много жизнени въпроси и импулс и вдъхновение в живота. Те са и родоначалници на истинската творческа литература, която не фотографирва съответната епоха, а дава насока, начин и път в живота, който ще изведе човечеството към благоденствие и мир. Нека се надяваме, че както миналото е имало своите гениални личности, така и днешната епоха ги има. Невена Неделчева

5. Пътят на човечеството В. «Братство», бр. 88 от 25.III.1934 г., стр. 2. «От чуждите погрешки се учете, вашите погрешки изправяйте. На чуждите блага се радвайте, а с вашите блага градете». Учителят Ако погледнем историята, там ще видим, че известни събития се повтарят, макар и с известни малки промени, което се дължи на епохата, през която стават. И днес хората изучават тая история, виждат какво е било някога, виждат и последиците от известни събития - и въпреки това не взимат поука от тях, не искат да вземат мерки, за да бъдат предотвратени днес. А ако бе пробудено съзнанието на хората, миналите погрешки на человечеството извор на знания биха станали. И, поучавайки се от тях, те биха изправили своите днешни погрешки. И настъпило би едно повдигане на човечеството, морално и духовно, и тогава не би имало завист и омраза между хората, а биха се радвали един на друг за благата, които Бог им е дарил. И би настъпила епоха на творчество и радост ще бъде на човека да дава, защото изобилие ще има навсякъде. Н. Неделчева

4. За политическите права на жената В. «Братство», бр. 69, 14. X. 1933 г. Този, който иска - няма. И комуто се дава, може и да му се отнеме даденото. Днес жената иска права. Но кой може да даде право на някого, ако той го няма в себе си? И, ако го има, какъв смисъл има да го иска от другите? Та, какво може да иска жената, какви граждански и политически права трябва да иска тя - когато ги има? Защото самият факт, че тя иска права от мъжа, показва, че тя наистина го признава за нещо повече от себе си, че той има нещо повече, което може да й даде. Не права, а един по-бистър поглед ако има жената, тя ще види, че това, което търси и иска отвън, го има в себе си. Жената би трябвало да насочи своята дейност не навън, а навътре в себе си - в смисъл да работи за моралното и културно-просветно издигане, както на себе си, така и за ближните си. И за това не се искат политически права. Да бъде човек добър, благороден, интелигентен, не се искат признати права. И когато тя се издигне като една нравствена и сериозна личност, когато застане като високо издигната културна жена, която ясно да вижда и разбира нещата, тогава те сами ще я повикат и сами ще предложат да им помага в политическата и обществена работа. Защото, ако самите политически права можеха да помогнат за уреждането на една страна-то мъжете, които ги имат вече, те биха отдавна оправили света. А виждаме, че не права, а нещо друго липсва на хората - нещо по-съществено от самите права - Човещина, Обич помежду им - разбиране. И жената, вместо да се бори с мъжа, да хаби своите и неговите сили, трябва именно да насочи своята енергия в тая насока - да помогне да се събуди Човешкото у човека - Обичта към ближния, да знае, че това, което би искал да направят нему, може би и другите искат да бъде направено на тях. И само тогава жената би видяла, че Обичта е, която гради бъднините на човечеството и отделно - на народите. Невена Неделчева

2. Втора майка Бях на шест години, когато изнесоха майка ми, обкичена с цветя и облечена в най-хубавата бяла рокля. После тя никога не се върна вече. Малкото ми братче също бяха изнесли по-рано от нея, пак обкичено с цветя - и то никога не се завърна. Аз останах самичка с татко, който сутрин отиваше на работа и се прибираше вечер късно. Идваше една жена да извършва домашната работа, но аз знаех, че тя е чужда и не можех да се привържа към нея. Когато излизах на улицата да играя - а това бе почти постоянно, - чувах децата да говорят за майките си, да разправят какво им ушили, купили. А аз нямах майка - и когато се връщах дома горчиво плачех. Вечер, когато се връщаше татко, аз го молех да имам мама. Той ме прегръщаше и заплакваше заедно с мене. Така мина дълго време. Когато постъпих в училище, ми беше още по-тежко. Аз виждах как другарките ми ги изпращат майките им до улицата, преглеждат дрешките им, а мене татко ме обличаше, т. е., аз се обличах, той само ме поглеждаше и караше да бързам, да не закъснея. Мене ми ставаше още по-мъчно и копнежът да имам майка растеше заедно с мене. Когато децата си приказваха и някое запитваше за мене, сякаш беше необходимо най-напред да кажат: «Не, тя няма майка.» Тези думи ме пробождаха и дълбоко умъчняваха. А жената, която работеше у дома, постоянно ме плашеше, щом като според нея не съм послушна, с мащехата. Тя винаги ми викаше високо да чуя, че когато дойдела тя, втората ми майка, тогава щяла съм да видя и разбера. И в моята малка душица се преплитаха и страх, и копнеж по тая майка, която чувах, че щяла да дойде незнайно за мене отгде. Моята майка аз твърде малко помнех, освен все над леглото на малкото ми братче, което боледуваше постоянно. Затова тя никога не ме милваше и целуваше, а аз тъй много жадувах някой да ме помилва, както виждах да галят и целуват моите другарки. Моите тетрадки никой не преглеждаше. Татко, още преди да му покажа решените си задачи, ми казваше: «Добре, добре», и бързаше за нещо, а аз пак плачех и нямаше кой да ме утеши. Веднъж татко отпътува и го нямаше повече от две седмици. Бях вече във второ отделение. Връщах се един ден от училище и жените от улицата ни ме посрещнаха с думите: - Имаш майка, татко ти доведе майка. Едва не се вкамених от вълнение. «Майка, 0, как съм копняла ден и нощ за нея! Но коя е тя? Каква е тя?» И аз полетях изведнъж като стрела към дома, да я видя. Когато влязох в двора, татко ми, облечен с най-новия си костюм, ме посрещна и искаше да ме целуне, но аз, горяща от нетърпение, го запитах: - Къде е мама? - Там, вкъщи. И аз, без да чакам, се втурнах в стаята на татко. Там видях една млада, много, много хубава жена, не жена, а момиче... - Ти ли си моята мама? - попитах я плахо аз - Да, аз съм - каза тя, дойде при мене, прегърна ме и ме помилва по косите. Аз я гледах с широко отворени очи и сърцето ми тупаше тъй силно, като да изхвръкне. «Мама, мама, имам си вече мама», си повтарях постоянно на ум аз. Татко в това време дойде при мене и ме попита: - Харесваш ли мамичка? - О, да, много, много - казах аз. Изглежда в тези си думи съм вложила всичкия ентусиазъм на сърцето си, защото те и двамата се засмяха и ме помилваха. През целия ден аз търсих случай да й кажа за нещо «мамичко» - и цялото ми сърчице трепереше от радост. Тя ме уми. 0, колко отдавна не е бивало това. Облече ме в нова хубава рокля, която ми бе донесла, нови чорапи, и аз отърчах на улицата, където се бяха събрали много деца и жени, и извиках в изблик на радост: - Вижте, вижте и на мене мамичка какво ми донесе! Те, жените, ме оглеждаха, приказваха, но аз нищо не чувах и разбирах. Пред очите ми бе светлата, хубавата, много хубава майка, която ми бе донесла много подаръци, освен новата рокля и чорапи. Вечерта, не помня кога и как, съм заспала с блажената мисъл, че си имам майка, но утринта никога няма да забравя. Когато спях, усещам, че някой леко ме целува по челото. Отварям очи и виждам нея, хубавата ми мама. Какво изпитах в тоя момент от тая тъй хубава целувка, не мога да опиша с думи, само помня, че обгърнах шията й с две ръце и плаках, много плаках. Тя също плака, не зная защо, но ме целува, много ме целува, а аз не исках да се отделя от нея. Оттогава тя ме изпращаше до пътните врата, посрещаше ме с десетки въпроси как и какво сме правили в училището, преглеждаше ми тетрадките, изпитваше ме за уроците и ме милваше, галеше, целуваше. Всяка сутрин тя идваше в моята стая да ме събужда с целувка по челото, като ми казваше: «Мило дете, време е за училище» - но аз никога няма да забравя онази първа утрин, когато в полусън почувствувах устните й на челото ми, а заедно с това и чувството, че моята майка се завърна...

X. КРАСОТАТА И ДОСТОЙНСТВОТО НА ЖЕНАТА Невена Неделчева 1. Песента на татко От малка, пък и досега, съм любимката на татко. Мама повече обича Иво, братчето ми, а може би и защото е по-малък. Горях от нетърпение да се завърне татко по-скоро от работа и да почне да ми разказва приказки и да ми пее песни. Той пее много хубаво и досега. Вечер никога не заспивах, докато не ми изпее всичките песни, които баба някога му е пяла, когато е бил малък, а и други, които отпосле той е научил. Бях 8-9-годишна, когато се разболях от скарлатина, но в много остра форма. Иво веднага го отделиха, да не се зарази от мене, а татко го виждах само през прозореца, защото ходеше на работа и не биваше да влиза при мене. Колко е било мъчително боледуването за мене, съм забравила, защото всяка физическа болка се забравя, когато тя премине. Но колко много съм страдала за татко и колко много съм чувствувала необходимостта да ми пее, никога няма да забравя. Изгарях от температура и чувствувах непреодолима потреба да ми пее татко. Струваше ми се, че неговата песен ще прогони температурата, ще намали болката ми. Плачех и исках татко, а той беше чиновник и не можеше да бъде постоянно при мене. Мама ми казваше това, аз го разбирах, но не можех да махна необходимостта да чувам песента му. И вечер милият ми татко стоеше под прозореца ми и до късно ми пееше бабините песни. Тогава аз се успокоявах и заспивах. Но това успокоение биваше за малко. Болестта ми се развиваше и се приближаваше до своята криза. И при най-голямата си болка, и при най-голямото си страдание, никога не забравих, че ми е потребен татко и неговата песен. През тези решителни за живота ми дни, татко е прехождал по няколко пъти от учреждението до дома и аз гледах изпитото му, мило за мен лице, опряно на прозореца и вдълбените му от мъка и безсъние очи. И всякога, когато го виждах, устните ми пошепваха само едно: «Искам да пееш.» През нощта, през време на кризата - аз вече не помня това, но мама ми разказва, - макар и в полусъзнание, аз съм искала татко да пее. И той, обичният ми мой татко, е пял през цялата нощ под прозореца ми. Майка казва: «Пее татко ти, а цялото му лице - обляно в сълзи.» Така е пял до призори. Когато Слънцето изгрявало, той си спомнил една бабина песен с която тя го е будила сутрин. В песента се казвало, че Слънцето е изгряло, птичките запели, цветята разтворили чашките си, а пчелиците излитнали от кошерите. Време било да стане детето, защото новият ден дошъл. Тогава аз съм се усмихнала и съм пошепнала: «Мамо, това е най-хубавата песен на татко. Аз ще оздравея и ще стана.» После наистина оздравях. Но и до днес, когато татко пее тази песен, очите му се изпълват със сълзи, а в моята душа става светло, хубаво, просторно, защото новият ден е дошъл. Боже, благодаря Ти! 11.12.1947 г.