Ани

74. ПРОСВЕТЛЕНИЕ И ОПОМНЯНЕ И изведнъж се сетих как стоях при Учителя и как Той 15 минути седи пред мене, духа в юмруците Си и прегледа целия мой живот, откъде идвам и как ще протече. И си говори на глас. Аз слушам. Учителят си говори. - Ами, ще отидеш там. Няма да е доволен. После ще отидеш там. Пак няма да е доволен. И там ще му дерат кожата. После ще отидеш там, там, после ще отидеш там, после - там, после - там. После Учителят вика: - Чак в 1964 г. ще се оправиш. И така, малко се позарадва. Светна Му за малко лицето. Отново почна да ми говори: - Ще отидеш там, после - там. Ту Му светне лицето, ту помръкне. Проследяваше моя път на земята. Накрая каза: - Няма да е нашироко, но ще е нависоко. Какво е това, аз не зная. Но само го чух и го запомних. И накрая Учителят говори: - Накрая ще се оправи, ще се оправи. - И така се зарадва, че Му светна лицето. - То ще се оправи. То ще се оправи. И така завърши разговорът с Учителя. А аз бързам да си отида в казармата. Отивам си в казармата. Трябва да се прибера в уреченото време. По пътя си вадя заключение: «Ще ти одерат кожата на село.» На село - само работа. Нямам време. Само си работим. Децата на баща ми са малки, не могат да работят. Стоката не се продаваше на касапи. Кравите се телят, овците се ягнат- нищо не се продава, нито се коли. А трябва грижа за тях. Така имаше една овца - за няколко години се уягни - станаха 20 овни и 7 овце. Овните не ги продамаме, ама им се радваме. Давахме тези овни, с навъртени големи рогове, на овчарите, да им служат за разплод на овцете. А от една крава се отелиха телци и станаха на 10 вола и се направиха 5 чифта за впряг - за колите, за оране. С тях се караха павета от кариерата до София. Голяма работа ли? Не, това беше робство. «Ще ти одерат кожата.» Абе, вие виждали ли сте как се дере на животно кожата? А по турско време, като го хване някой хайдук, то турците го завържат и с нож жив му дерат кожата. А има и друг израз: «С кремък ще му дерат кожата.» А кремък е остър камък. Та, излязох от казармата. И попаднах на други, които ми деряха кожата. По това време комунистите отвориха т. нар. вечерни гимназии за работниците, които работеха през деня. Те имаха и привилегия. Даваше им се платен годишен отпуск при взимане на изпитите. Изкарах гимназията. А за мен това бе една мечта, която се сбъдна. Много се измъчих, докато взема дипломата си.

73. КАК СЕ ОДИРА КОЖАТА НА ЖИВ ЧОВЕК Аз ора, аз сея, аз жъна с жетварите и вършея - всичко аз правя. Помагат и другите, но общо взето аз всичко върша сам. Аз зная, че трябва да уча, но не мога да се откача от работата. Ходя само да слушам беседи при Петър Киров - той имаше кръжок 3 пъти седмично. Това нещо ме подтикна, че трябва да ходя на училище. А нямам учебници. Какво запомня в клас - с него си оставам. Връщам се у дома - и отново ме чака стоката - тя мучи, тя блее, тя цвили, тя си иска своето, да се нахрани и напои и да се изчистят изверженията. Не можеш да я оставиш от днес за утре. Не ти позволява. Така беше запланувано - да ми одерат кожата, и то жив да ме одерат. На последната среща с Учителя, Той ме спря, сложи Си двата юрука един до друг, на 5 см от лицето Си, и духа в тях. Така - около 15 минути. Първата приказка бе: - Ако останеш тука, ще ти одерат кожата. Кой ще ми одере кожата? Ами родът. Аз от сутрин до вечер работя - всичко аз работя. А другите деца на баща ми - кой как отрасне, бяга от село и се откача от стоката и от работата. Всички бягат, само аз оставам. Аз исках да уча. Дойдох в София, намерих си работа, гдето правят разни домакински съдове - тенджери, тигани, които тогава ръчно се изчукваха от медта. Казваха се бакърена посуда. Тогава нямаше още фабрично производство. Та, работех при медникарите. Обаче нашите ме спряха, защото трябваше след тази работа да се измия, преоблека и да ходя на училище. Така дойде време да отида в казармата. Бях примерен войник, изпълнявах всичко. Началниците бяха доволни от мене. Тогава се записах на курсове при един свещеник, Михайлов, при горския дом, който имаше право да даде удостоверение, че които са завършили неговите курсове, да се явят в края на годината на изпити и да им признаят съответен клас. Питах ротния командир, той ми разреши,, взех пари назаем, записах и карах тези курсове. Бях войник, пуснаха ме в годишен отпуск, аз отидох на село - беше време за жънене, за вършитба. По цял ден работех и не мога да отида да положа изпит. На следващата година отново посещавах курсовете, но като дойде време за изпит - не мога да се явя, защото са ме хванали на село със селската и стопанската работа на рода. И аз накрая казах: «Аз съм дотука!»

73. ГОЛЕМИЯТ ТРАП, ЗАПЪЛНЕН С ВОДА Ние бяхме двама собственици на мястото. Мария Керемидчиева не искаше да строи, защото си имаше солидна къща. Даде ми разрешение да направя къщата «на калкан», т. е. след време можеше да се залепи за моята къща друга къща. Аз съм на друга улица - «Щерю Атанасов». А имаха също разрешение като мен за строежа, благодарение на мен, без да си мръднат пръста за изваждане на документи. Като минаха 2 години, искаха да строят, но вече имаше запор за строеж. А аз работех на държавен обект при Министерството на търговията. Там имаше един големец, който си правеше къща. Сблъсках се с него в града, той ме позна и трябваше да му направя мозайката. Той отговаряше за строителството в София и за разрешаване за строителство. Зад мене се прави кооперация от живи партизани. Те отчуждават всички парцели и правят общ парцел. Но те искат да ми вземат мястото и да ми разрушат къщата. Аз реагирах, че отпреди 7 години имам законно разрешение за строеж. Връщат ми едно писмо, в което ме уведомяват, че взимат мястото и бутат къщата ми. Но те срещнаха затруднения от моите документи и от този големец, който се казваше Кискинов. Аз му работя мозайката на къщата, а едновременно той е, който дава разрешение за строеж в София на тези партизани. Аз не зная нищо, но шофьорът, който ме кара, споделя с мен: - Абе, тия партизани всеки ден седят и стоят пред шефа ми, искат разрешение да ти бутнат къщата и да ти вземат мястото. Аз мълча. После идват, гледат дали някъде има нарушение по строежа. Накрая изкопаха един трап, дълбок 4 метра, голям 5 на 5 метра, и го запълниха с вода, която опираше до къщата ми. Имаха за цел моята къща да поддаде на водата, да се наклони и да падне. Така държаха трапа 2 години. Видяха, че моята къща не падна. Тогава решиха да ме оставят и започнаха да строят. Забавиха си строежа с цели 2 години. Накрая, нали бях направил къщата «калкан», то те си залепиха кооперацията за моята къща. Това е историята за трапа с водата. Аз с тях не съм имал връзка, с тези партизани. Тогава се водеше голяма борба между останалите живи партизани и новите комунисти, които управляваха. Те бяха две различни поколения. Та, моята къща, която построих, също взе живо участие в тази борба. Надвиха новите поколения комунисти, които бяха генерали. А живите партизани тогава получаваха специални пенсии от държавата, че са били активни борци срещу фашизма. А имаха си обикновени пенсии за прослужено време и професия. Те живееха с две пенсии. Та, новите комунисти им бяха дали по две пенсии, за да си живеят и да мируват. Та, моята къща стана обект на тази борба помежду им. И се чудеха как така тази къща още стои, а не е бутната, като имат власт и пари да го направят. Да, ама те не знаеха, че друг бе този, който стоеше над къщата и я охраняваше. Това бяха думите на Учителя, които беше казал - че ще бъде нависоко, а не нашироко.

71. МАЙСТОРЪТ, КОЙТО НЕ ПИЕ На вилата в гр. Банкя, като работех, бяха дошли да помагат негови приятели. Аз работя, но им казвам какво да се прави. Те ме слушаха. Но дойде време да се обядва. Сложили са дълга маса, насядали са десетина човека, на масата - ядене и пиене. Но аз не пия. А той е имал приятел от селото на жена му, който му е строил вилата, но е пиел много. Та, да не види повече пияница. А ето че попада на мен, гдето нито пия, нито пуша. Накрая ми казва: - Ще пиеш, нищо няма да ти стане. Викам му: -Тебе това пречи ли ти, че не пия? -Абе, пийни една чаша! -Добре - и аз се съгласих. Изпих я. Казвам му: -Ами ако ми стане нещо и се напия и объркам строежа, кой ще е виновен? И тогава спря и не ме закача. А на масата имаше какво ли не за мезета, за ядене и пиене. Тогава тези неща ги имаше, бяха евтини, и като се събираха някъде да работят общо, то се събираха не за работата, която да вършат, но за яденето и пиенето, което следваше. Голяма ядене, голямо пиене, големи приказки. Така се строяха обектите по времето на социализма. С много връзки и с много ядене и пиене. И така, всяка сутрин ме взимат с «Мерцедеса» и всяка вечер ме връщат. А на мен умът ми е все в тухлите, които трябваше да дойдат от гр. Пловдив. И накрая дойдоха и с голям зор ги докарах пред къщата. Цяла грамада тухли, за ужас на квартала. Успокоих се, когато всички тия тухли ги зазидахме в строежа на къщата.

70. ТУХЛИТЕ След като направихме плочата, започнах да зидам от първия етаж. Но тухлите от вагона, които бях взел, се свършиха. Не достигаха 2000 тухли за втория етаж. В това време излезе и се яви един клиент да му се прави мозайка. А той е генерален директор на автотранспорта. Той си прави вила в гр. Банкя. Иска аз да му правя мозайката. Идва с един светъл «Мерцедес», държавна кола, гледа ме, че строя, говори с мене. Уговаряхме се с него. Оплаквах му се, че нямам време, че трябва да ходя да търся тухли. Убеждава ме, че той ще ме снабдява с каквото му трябва, но само и само да му направя мозайката на вилата. Той имаше приятели в строителството. Дадоха ми бележка за 2000 тухли. Отивам и ги взимам. И така иззидахме втория етаж и после «ударихме» и втората плоча. И сега аз трябваше да си изпълня обещанието за вилата в Банкя. Идваше сутрин онзи светъл «Мерцедес», взимаше ме, закарваше ме в Банкя на вилата. Аз работех цял ден там и на уречения час идваше колата, взимаше ме и ме докарваше в София и спираше пред вратата ми. Всички гледат, че ме взима държавен, министерски «Мерцедес» и после ме докарва. А това плашеше тогава много хора. А аз не съм злоупотребявал с шофьора и с колата или да искам да ме закарва тук или там. Та, колата ме кара и връща, та да не губя време по няколко часа за пътуване до гр. Банкя. И така, аз нямам тухли за следващия етаж. На мен не ми е удобно да му искам още тухли и затова отивам на склада на гара «Пионер» да се нареждам на опашка. След дълго чакане се връщам с празни ръце. Гледам, пред къщата ми се е паркирал «Мерцедесът», Приближавам и гледам, че там на кормилото не е шофьорът, а директорът. На мен ми е неудобно и му обяснявам, че съм отишъл да търся тухли от склада. - Нали съм ти казал, че аз ще те снабдявам! -Ама, неудобно ми е. -Няма неудобно. Ще дойдеш при мене, ще седиш и ще ме чакаш. Аз не мисля само за теб, аз работя с много хора. Определя ми един ден. Аз си чакам. Стана вече 11,30 часът. Отвори вратата и ме видя. -Ела тука! Вдигна телефона и се обади в гр. Пловдив на своя приятел. Разбраха се. На мен ми трябваха 3 вагона тухли. Връзката стана. И трябваше да се чака. По това време аз работя мозайка на вилата му в гр. Банкя и всеки ден «Мерцедесът» ме закарва и връща. След 2 седмици идва бележка от гара Пионер, че са пристигнали 3 вагона тухли - единични. Трябват хора, а аз съм сам. А има срок за освобождаване на вагоните. Накрая намерих хора и ги разтовариха от вагоните, докараха ги у дома. Трябваше да освободим палетата, т. е. дървените основи, на които бяха наредени. Търсим хора, а ги няма тия хора. Накрая се справихме. Голям зор беше. Но се справих. А вие виждали ли сте 3 вагона, пълни с единични тухли? Просто не беше за вярване. И като ги видях, се уплаших. Да, ама тоя, който ми ръководеше строежа, стоеше над мен и бе предвидил всичко. Аз бях само един изпълнител.

69. ЖЕЛЯЗО ЗА КЪЩАТА Но когато дойде време да се зида с тухлите, то тук аз закъсах. Успях да взема чрез разрешението за строеж един вагон с тухли, с които иззидахме основите с брат ми до първа плоча. Ударихме първата плоча, но повече нямаше тухли. Дойдоха към 15 души и «бихме» първата плоча. Но за това е нужно да се направи кофражът с дъски и дървен материал, който бях вече закупил от склада. А трябваше ми желязо. А в склада има желязо, но само от 7 мм, а то е тънко. А на мен в плана ми е написано различна дебелина желязо. И аз се чудя откъде да намеря такова желязо. И беше един дъждовен ден, движа се по ул. «Витоша» и се сблъсках с директора на Самоковската строителна организация, с когото сме добри познати от строежите на хижа «Мальовица». Казваше се Сидеров. Обяснявам му, че съм закъсал за желязо, понеже в складовете има само тънко, от 7 мм. - Ти имаш ли конструктивен план? - Имам. - Знаеш ли какви размери желязо ти трябва? - Там е описано всичко. - Ще сметнеш колко желязо ти трябва, ще го закупиш и ще ми го докараш в Самоков на полигона и аз ще ти дам желязо каквото искаш. С Йордан, дето му викат «Живей вечно», който имаше камион, натоварихме желязото, закарахме го у Самоков, ходих при Сидеров, даде ми бележка, отидохме на полигона. Каквото желязо по плана ми трябваше, ми го дадоха и ми го нарязаха. Докарахме желязото у София, арматуристите сложиха и вързаха желязото и тука на ръка 15 души бъркаха бетон и успяхме да направим първата плоча. Сега разбрахте ли кой управлява случайните срещи на строго определено място и време? Ами ако се бях разминал със Сидеров само за 10-15 секунди? Да, ама се срещнахме.

67. ИЗКОПАВАНЕ НА ОСНОВИТЕ ЗА КЪЩАТА Така планът за къщата бе утвърден и аз можех вече да строя. Имах на разположение 2000 лева. Веднага ги вложих за купуването на дървен материал. А тогава една заплата беше 100 лева. А трябваше да се изкопаят основите на къщата. А трябваше да слезнем на 1 метър и половина надолу. Спазарих се с един, докара един багер, да изкопае мазето. Беше 30 май 1968 г. За един ден се изкараха 36 пълни със земя камиони «Татра», които побираха от 5 до 8 кубика пръст. Бяхме уговорили по 10 лв. на курс на «татра»-та. Така се оформиха основите на къщата. Но трябваше да копая на ръка с търнокопа основите на къщата. От изкопаната земя изкарахме 10 самосвала камиони. Товарех камионите на ръка с лопатата. Сам съм го правил. Трудно, но бях във форма. За мен няма трудно. След това изкопах «стъпките» на 8 колони, понеже такава е конструкцията, а в средата имаше една «стъпка» 2 на 2 метра, за да се завържат тези колони с арматурата. Всичко премина през ръцете ми. Знаех, че това изкопаване зависи само от мен. А бях здрав за такова копане. И го изкопах. Всички ми се чудеха, че сам се справям. Сам съм, но зад мене друг имаше. А това бяха думите на Учителя, изречени от Него в с. Мърчаево. За мен те бяха жива сила, която присъствуваше в мен. Това е причината за моята сила тогава.

66. ПЛАНЪТ ЗА КЪЩАТА Аз вече се окопитих. Вече се активизирах, защото голямата пречка е премахната. За два дни взех петно за строеж. Петното за строежа е 12 на 12 метра и сме двама собственици. Единият е д-р Жеков, а до него е една шивачка на име Керемидчиева. Няма нищо общо със Савка Керемидчиева. Тя беше много сериозен човек. За нея Учителят беше казал, че тя е била навремето виден стратег от армията на цар Дарий. А тя е родена тук, на Изгрева. Нейната къщичка бе солидна и тя не искаше да строи. Тя ми разреши да строя «на калкан». Така че аз имах петно 6 метра на 12 метра. А архитектката ми казва, че не може да се направи план за кухня, клозет, стая и т.н. Плана ми работи Лиляна Граматикова. Та, имах познат инженер - Казаков, който бе шеф на 500 души землемери. Обясняват му случая и се налага да се разшири петното. Той имаше познат в министерството на строежите. Отидохме там и той каза, че има право да разрешава увеличение до 1 метър и 50 сантиметра. И така се разшири петното на 7 метра и половина на 12 метра. Имах вече разрешение. Ако бях отишъл в архитектурното учреждение, там нямаше да ми дадат разрешение. Накрая Лиляна Граматикова направи плана на къщата. А трябваше да се завери, но тя нямаше право. Той отиде където трябва и утвърди плана. Значи всичко бе уредено. А този Казаков имаше триетажна къща тук, на ул. «Жолио Кюри», и аз му направих мозайката на стъпалата. Така се работеше по времето на социализма. Ти работиш за тях, а те ти съдействуват да получиш онова, на което имаш право. Това се казваше «да имаш връзки». Нямаш ли връзки - от тебе нищо не може да излезе. Такива бяха времената тогава.

65. РАЗРЕШЕНИЕТО ЗА СТРОЕЖ От една врата идва един от секретарите. Пита го: - Абе, ние имаме ли връзка с инспекторите? През това време му обяснява моя случай. Секретарят се обръща към мене: - Кой ти движи документите? - Някоя си Петрова. Секретарят се усмихна. - Къде ти са документите? - На ул. «Позитано». - Иди и ми ги донеси! Отидох, взех ги и ги донасям. А моят човек казва: - Имам една молба към тебе. Имам четири секретарки. Главната секретарка има вила в Банкя. Ще отидеш да видиш какви материали трябват за мозайка на вилата и да я направиш. Не е голяма. Извиква секретарката. Обяснява случая. - Къде са документите? - Тука са. - Тогава взимаме документите, колата е на разположение, и ще отидем до Банкя. Та, от ул. «Цар Калоян» - с държавната кола, тя посочва на шофьора къде да кара. Пристигаме на ул. «Париж» №3, зад операта. Взима документите, занася ги там, предава ги. Отиваме до Банкя с колата. След 2 седмици разрешението дойде. Тогава си спомних думите на Учителя: «Ти защо се страхуваш от комунистите?» Ето, това е важното. Та, думите Му се сбъднаха, защото с тях бе очертал пътя, по който да се движа. А по това време, 1958 г., бе процесът срещу Братството, салонът бе заключен и беше забранена от комунистите всяка духовна дейност на Изгрева. Та, според всички, които ме заобикаляха, знаех, че от комунистите по-лоши няма. Ама това за мен и за моя случай не се отнасяше. А защо? Пред мене и зад мене стояха думите на Учителя. А на онази секретарка, гдето имаше вила в Банкя и гдето ми изкара разрешението, аз направих мозайката на вилата. Тя ми заплати за труда добре. Тя ми направи услуга за разрешението, и аз й направих услуга, че й направих мозайката.

64. ПОДГОТВЯНЕ НА ДОКУМЕНТИТЕ Когато работех мозайката на Алпийския лагер на Мальовица, идва един и ме моли да му направя мозайка на една вила в с. Говедарци. А другите около мене, с които работя, те го познават и ми казват: - Да знаеш, голям комунист е този. А той е председател на Окръжния комитет на Отечествения фронт, на целия окръг. Голяма служба, с голяма власт. Викам му: - Абе, вие, големците, искате да работя на обществена постройка, искате да работя и на частния ти строеж. Е, как става така? - Абе, ти нали си от тия, дето ходят по гьоловете. - Какво викаш? - По гьоловете горе - на Еди-гьол. А така се наричаха от местното население Седемте рилски езера. Значи знаеше, че съм «дъновист». Беше ми разучил биографията. За тях това беше много лесно - завъртят един телефон и от милицията знаеха кой какъв е и какво работи. Нямаше скрито и покрито за тях. Та, този човек се казваше Петър Динков. Беше истински идеен човек и истински комунист и на дела. Това го проверих по-късно. Та, да се върнем на разговора ми с него. - Абе, вие не сте лоши хора, но ще дойдеш да ми кажеш колко мозайка ще ми трябва. Виличката ми е малка. Викам му: - Добре. Отивам, казвам му всичко, що му трябва. - Не бързай - кога си свободен, можеш да я работиш. Ти къде живееш? - На Изгрева. Започнах да му работя мозайката. И той понякога от с. Говедарци ме докарва със служебната си кола до Изгрева. Оглежда бараката на д-р Жеков, която само дето не се е сгромолясала. - Абе, ти тука ли живееш? Ами ти как живееш там? Ами ти имаш ли жили ще? Обяснявам му, че старите ще ми прехвърлят къщата и имота. - Абе, как ще ти го прехвърлят? Ти си голям наивник. Те нищо няма да направят за тебе. И така, аз две години му правя мозайката на вилата. Това е 1967-1968 г., и то когато съм свободен, защото аз работя като мозайкаджия по държавни обекти. Аз съм свободен понякога в събота и неделя. Накрая докторът реши да ми прехвърли мястото с къщата. Предаде нотариалния си акт на един адвокат и направи всички документи. Дадоха пълномощно на адвоката, за да придвижи документите. Занесох ги, но после ми ги върнаха от инспекториата, от ул. «Париж», където дават ход на тия преписки. Върнаха ги, защото смятаха, че съм шарлатанин. Тук, на Изгрева, никой не ме познаваше, аз бях непрекъснато по обекти и там спях. А искат свидетелство, подписано от 19 души, че живея на Изгрева, за да ми приемат молбата за собственик. Върнаха документите. Аз привърших мозайката на вилата в с. Говедарци. Та, разговаряме за туй-онуй и аз му се оплаках, че са ми върнали документите. Казва ми да дойда на ул. «Цар Калоян», в канцеларията, където му е службата. Качвам се горе, на втория етаж, той разговаря с един човек, изпраща го и без да го питам, ми казва: - Абе, тебе оправиха ли те старите? - Направиха документи, но ми ги връщат. Казва ми: - Аз имам един познат там. След това си уредихме сметките, заплати ми за труда за мозайката много добре.

63.СКИЦА ЗА МЯСТОТО Старата къща на д-р Иван Жеков е дървена и с времето си дъските се скапват, а керемидите се разместват и се чупят. При дъждове тече вода от покрива и се слагат легени и кофи за течащата вода. Аз не мога да се кача на покрива и да ги подменя, защото покривът едва се държи и аз ще падна заедно с него и ще затрупа всички. Къщата се разпада - оттук тече, оттам тече. Дървена, паянтова къща. Юрданка и Иван са вътре и живеят в тази развалина от години. По едно време исках да ми се даде границата на парцела от името на д- р Жеков. Но ме разтакават и бавят цели 3 години от общината и не ми дават скица за мястото. А аз искам скица за мястото. А на мен нищо не е прехвърлено по документ. И не мога да строя. Тази скица 30 години не може да се извади. Представяте ли си какво значи 30 години? През 1966 г. работих на обекта на Алпийския лагер на Мальовица, където правих мозайките. Работих там 3 години, до 1967 г. Таман привърших обекта, и дойдоха при мен от София Мара Славова, брат й Атанас и един инженер, за да направя мозайка на къщата на Атанас Славов. И се разправям с този инженер, чието име бе Казаков, и му се оплаквам, че 2 години ходя два пъти в седмицата, във вторник и петък, за да ми дадат скица за мястото, но не ми дават. Той ми взе името, отиде в общината. А той бе работил там, беше големец и ми каза, че за 15 минути се прави скица. И на другия ден той извади скицата и ми я донесе. Така се сдобих със скицата Та, те трима бяха - инженер Казаков, един архитект и Атанас Славов, които бяха направили къща на ул. «Жолио Кюри». Бяха пазарили с частни майстори за мозайката и те им взимаха много пари. Казаков ми предложи по 8 лв. за стъпало. Казах му, че ще му ги направя за по 4 лева. Та, той ми извади скицата, а аз му направих мозайката. Услуга за услуга. Вече се разреши проблемът и архитектът може да направи план на къщата. А това е Лили Граматикова- на нея също правя мозайката. Моят занаят, освен че ме изхранваше, но ми проправяше пътя за строежа на моя дом.

62. НАПЕРЕНИЯТ ПЕТЕЛ Един ден Борис Николов и Мария Тодорова са се качили на Зеления рид, горе, гдето ние му викаме «Салоните». Опънали са си палатките през месец юли, а вече е септември и не слизат в София. А всички ги критикуват, че се цепят и делят от Братството, което е на лагер на Второто езеро. Да, ама като правят екскурзии, ходят, минават покрай тях, все едно, че ходят на поклонение в Мека, за да станат хаджии. Това го виждаха всички, но го търпяха. И то години наред. Вече месец септември стана, а той не слиза от планината. На 4 октомври падна сняг. Всички познати ни обвиняват, че сме го оставили горе, без да му помогнем да слезе в града. Добре, аз отивам, говоря с брат му Николай да се качим горе, на Салоните. Качваме се на рейса нагоре по Зелени рид, мъгла и сняг. Вървим и нищо не се вижда. Не знаем къде вървим, но снегът е вече до колене. През това време Николай си разправя цялата история на своя живот по времето на Учителя, какво му е казал и какво не е изпълнил. Изплака целия си живот. Намерихме накрая палатката на Борис. А той не иска да слиза. А защо? Наперена работа. Вие виждали ли сте наперен петел да ходи между кокошките и да кукугира, па после се качи на плета, та още по-добре да кукурига? Тук е същата работа. Кукурига и не иска да слиза. Та, когато говорим за Братството, трябва да се взема мнението на всички, а не един да налага своето си мнение. А това го правеше Борис - налагаше си мнението. Та, всеки със своето мнение да участвува в това Братство, но не само на приказки, но и на дела. А той си взима решение и после - това е братско решение. Ние сме колективни същества. Не може един да решава проблемите. За себе си може. Но за другите не се отнася това. След няколко часа дойдоха няколко коня с коняри, които бяхме спазарили от с. Говедарци. Големи разправии бяха с него, докато го свалим. А иначе щяха с Мария да загинат, затрупани от снега. Вие виждали ли сте как се качва петел на плета, как пляска с криле и почва да кукурига. Кукурига, кукурига и след това скача от плета и слиза на земята. Та, като слезе на земята петелът, натоварихме палатките на конете и полека-лека се добрахме до село Говедарци, където преспахме. И на другия ден през Самоков се завърнахме в София. Обещах си друг път в такова нещо да не участвувам. Отстъпвам го на друг, та да провери как са нещата.

60. НИКОЛА АНТОВ Каква бе ролята на Никола Антов? Бил е анархист преди 9.IX.1944 г., полицията го подгонва. Търси помощ от Учителя, за да го спаси. По-късно започва да симпатизира на Учението. Живее при една сестра на Изгрева. През 1952 г. завършихме обекта при Народната опера и отивахме до Русе цялата бригада и всички братя от Изгрева създадоха мозайкаджийската бригада в гр. Русе. В Русе работехме през 1952,1953,1954 г. Понеже строежът беше към железопътното министерство, то на всеки месец идвахме за 5 дни в София, като ни плащаха билетите. Първо работехме на Културния дом, после - на операта, на гарата, която беше голям обект, около 80 души работници. Ние ги ръководехме - Петър Филипов, Методи Константинов, Крум Въжаров, Балючев, Боян Златарев, Илия Узунов. От 1952 г. до. 1956 г. работехме в Русе по обектите. По това време на Изгрева в София командва Никола Антов. Но понеже понякога е пиян, яде месо и безобразничи - никой не го слуша. Имаше един Йончо - беше завършил медицина и се занимаваше с астрология. Антов го беше ударил с бастуна, но онзи го е дебнел и когато е бил пиян, си го е върнал, като го ударил с тояга. Та, пито - платено. Беше бил Елена Андреева с бастуна, понеже не го слушаше и не му се подчиняваше.[1] Тогава се получи настроение срещу него. Започнаха се дела, от 23 души, срещу Антов, за неговите побоища. Това го вбесява още повече. Той взима имената на всички, занася ги в милицията, посочва им адресите. След това започна големият обиск на 6/7.XII.1957 г. и ликвидацията на Изгрева. По това време Антов създаде своя група, те се събираха около него и той искаше да представлява Братството. А той беше още от началото, от 9.IX.1944 г., с комунистическата власт. Та, властта беше с него и зад него. Но другите го отхвърлиха.[2] Но всеки пазеше кожата си и мълчеше пред него. Започнаха да изселват от Изгрева един подир друг. Заселиха се тук художници и общественици. Взеха всички братски места. Никой не можеше да реагира. Аз взех разрешение за строеж на моята къща през 1969 г. и започнах да строя. А те туриха 2 години запор на тия всички места. И започна борба между големците и между генералите и партизаните. Те си правеха каквото си искат. --------------- [1] Вж «Изгревът», том X, стр. 222-225. [2] Вж. «ИзТревът», том IV, стр. 214-217; том V, стр. 727-728. (бележки на съставителя Вергилий Кръстев)

59. ГОЛЯМАТА КНИГА «УЧИТЕЛЯТ» През 1946 г. излиза голямата книга «Учителят». А този, който я издава, е Неделчо Попов. Той живее в къщата на Балтова, къщичката им е пред салона. Балтова обича да се представя пред обществото. Взима отпечатаните книги и отива до Банката, където е министерството на пропагандата, и на всички минувачи подарява по една книга. Казва им: - Ето, това е Учителят. А преди това е имало заседание и спорят в Министерския съвет, че е нямало хартия. Червенков искал да се печата комунистическа литература, а той Казасов бил казал, че нямало хартия. Имало е спор. На заседание на Министерския съвет Червенков му казва: - Абе, ти казваш, че няма хартия, а виж тия дъновисти какво правят! - и му показал книгата «Учителят». И оттам решават да наложат ограничения на Братството. И започва се гонението тогава.[1] И така се стигна до 1957 г., на 6/7 декември взеха литературата на Изгрева. А ние тогава работехме по държавни обекти и те ни наблюдаваха дали ще има реакции от наша страна. А ние си мълчахме. А те държаха на нас, понеже не сме пияници и като обещаем нещо, то го изпълняваме. Значи могат да разчитат на нас. Имаше и други майстори, но те бяха пияници и понякога им се зъбеха. А те видяха, че това пречи на работата. И затова държаха на нас. Като привършехме един обект, отивахме на друг обект. Министър беше Пенчо Кубадински и той държеше на нас. ----------------- [1] Вж «Изгревът», том III, стр. 208-210, том XIX, стр. 938-944 и снимки № 7-19. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

58. ДА СЕ ОМЪЖИШ ИЛИ ДА СЕ ОЖЕНИШ[1] Та, те не искаха да бъдат обвързани и не искаха да носят халката на брака. Бракът е робство и робия. А въпросът за брака седи така. Онзи, който е влязъл в Братството и е дошъл на Изгрева, на никого Учителят не е разрешил да се жени. А онези, които са имали връзки помежду си в Младежкия окултен клас и в Общия окултен клас, които са ходили при Него да Го питат, тогава им казвал: - Рекох, не бързайте, не е време. На никого не е дал разрешение. Щом се оженят, те вече имат контакт. И всяка една личност почва да гради себе си. Те отделят време за семейните общувания, идват децата с грижите по тях. А това отнема време и на жената, и на мъжа. Трябва да се грижат за всичко. Ти вече не си свободен да отидеш на беседа. Онова малко дете като ти ревне - то мърдане няма. Стоиш до него. То те командва. Детето блокира и майката, и бащата. А един Учител идва на 2000 години веднъж - трябва да отидеш при Него, а не да се връзваш там чрез брака. Затова Учителят не ги е насърчавал за семеен живот. Но не са Го слушали, правели са каквото си щат. Пример е стенографката Савка Керемидчиева. Тя е студентка в Университета. Един от професорите я харесва и й предлага брак. Тя отива при Учителя и Му съобщава. Учителят започва да й се кара: - Аз нали ти забраних да мислиш за тези неща! Да, ама тя мисли. После проявява послушание и не се жени. Имаше други, които живееха на Изгрева. Едната бе Маргарита Давидова. Втората бе поетесата Олга Славчева. А третата бе певица - Кичка Вълчанова. И трите отиват заедно при Учителя и Му казват: - Учителю, ние искаме да се омъжим. Ние сме на възраст за омъжване, не можем да издържаме. Това казва първата. А Учителят казва: - Можеш, можеш. А другата - Олга Славчева, която е също много бойка и иска да се омъжва. А Учителят й казва: - А ти най-можеш. Значи всички могат да издържат, а Олга може най-много да издържи без мъж. Учителят продължил: - Ако се омъжите, веднага ще се отдалечите от мене на 100 км и няма да ме срещнете, ако и да живеете тук, на Изгрева. Ще родите деца и те ще бъдат за вас богове, на които трябва да им се кланяте и да им служите. И ще се разминете с мен. Затова избирайте кому ще се кланяте. Едно е да бъдеш близко до Учителя без ангажименти, друго е да бъдеш женен, с деца. Не може, като дойде един Учител на 2000 години, и ти да правиш неща пред Него, както винаги си правел - да се жениш и да раждаш. Защото ще изгубиш много, няма да можеш да четеш беседите, няма да можеш да се зареждаш със знание. А Олга Славчева беше поетеса, чрез нея се дадоха думите на Паневритмията. Какви ли не истории имаше на Изгрева за кандидатите за омъжване или за оженване. Имаше всичко. И то толкова много, че не е за разказване. Колкото бяха хората на Изгрева, толкова бяха случаите, които нито са за разказване, нито за описване. Имаше всичко на Изгрева. ------------------- [1] Вж. «Изгревът», том I, стр. 540. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

57. АНАРХИСТИТЕ И БРАКЪТ Та, в бригадата имаше анархисти по дух. Това бяха Методи Константинов, Борис Николов, Крум Въжаров. Не приемаха държавата като институция и не се подчиняваха на правилата й. Не се подчиняваха на началници. Имаха друга представа за брака и семейството - отхвърляха го, а живееха с жени. Особено така правеше Методи - ту с една, ту с друга. Крум Въжаров се ожени за Ярмила, но не се грижеше за нея. За семейството се искат условия и грижа. Та, всички имаха различни представи за брака. Ярмила беше чехкиня и искаше свободен живот. Та, Методи беше хвърлил мерака на Ярмила. Защо ги разказвам? Защото, да ви докажа, че те не признаваха брака като форма и институция. А като не го признаваха, избягваха да поемат отговорност пред жената. Такива истории имаше много. А Ярмила се оплакваше, че Крум не искал да спи с нея. Методи имаше приятелка на име Димитринка. Двамата отиват на улица «Пиротска», за да избират плат за рокля на Димитринка. Но Методи видял една хубава жена, заплесва се по нея и почва с нея да говори. Димитринка по това време разглеждала плата и изведнъж вижда как Методи се халосва по хубавата жена. Отива при него и му зашлевява един шамар, че свитки му излизат от очите. - Плат за рокля ще ми купуваш! На ти рокля! - и му ударила още един шамар.

56. ПРЕМИЯТА ЗА МОЗАЙКАДЖИЙСКАТА БРИГАДА Аз през 1969 г. построих триетажна къща и през 1970 г. се нанесох в нея и там си живея. Официално не искаха да ми бутат къщата, защото документът е изработен предната година с разрешение за строежа. Аз работя по това време мозайката на апартамента на Кискинов. А той имаше власт и трябваше да им разреши на тях да ми се разруши къщата, както някои искаха от него. Той знаеше всичко, но мълчеше. Идваха със служебната си кола и ме взимаха и ме закарваха на обекта. А тогава бе излязло нареждане от властта, че който живее в апартамент, който е национализиран след 1947 г., да си построят собствени жилища. И Кискинов си строеше такова жилище според този закон. Преди това работех към министерството на транспорта, по строежите, а той им беше шеф. Аз умеех да работя с чук и можех да вдигам тежести. Правехме стъпалата с чер мрамор и ги полирахме, след това ги закарвахме за монтаж на обекта. Аз бях този, който правеше монтажа на стъпалата. И Кискинов, като минаваше и ме оглеждаше, виждаше, че само аз ги работя. Затова, като завършихме стъпалата, като направихме мозайките по коридорите, на него много му хареса и каза: - Трябва да дадем премия на бригадата. Аз се обаждам: - Не искаме премия, а да ни уволните всичките. - Защо да ви уволнявам? - Защото има половината от бригадата, които не работят, а се мотаят и не можем да се освободим от тях. Той ме изгледа и се изненада. А това бяха хора на Борис. Те отидат при него, какво му говорят, не зная, после ги назначи в бригадата, но те не работят, а ние им изкарвахме надниците. За тях Борис беше ангел-хранител, а ние бяхме работници. Като получат заплатите си, отиват и му благодарят. Ние гледаме и мълчим. А ние сме им изкарали надниците. Освен това Борис е лишен от граждански права след процеса и няма право да бъде бригадир. Та, аз официално бях бригадир и представител пред държавата. Аз съм бригадир. Аз влача и работя най-много. Има още няколко такива като мен. Но няма никой да благодари и никой не ни зачита. Ние сме за тях никой. Ето защо поисках да се разтури бригадата. Тя се разтури. Аз напуснах и се освободих. Станах свободен човек с труда си. И всички ме търсеха и тачеха за работата ми. Та, така, в тази бригада години наред ми деряха кожата, така, както бе предрекъл за мен Учителят. А преди това имаше 3-4 души, които са били в затвора с него и ги докара в бригадата. Но от тях не можеше да си иска работа. Не бяха подготвени за тази работа, а един беше доста възрастен. Изобщо, те ни бяха в тежест и ядосваха другите. Аз официално съм бригадир пред властите, а Борис се разпореждаше. А той много малко работеше, защото нямаше сили да стори това. Беше претърпял операция в затвора от спукана язва и му беше изрязан стомахът и не можеше да се храни. Взимаше по 1-2 хапки, нямаше стомах, за да приема храната му. Беше отслабнал. Но не се отказваше да командва и да взима решения.

55. ЕДНА ПРЕЦЕНКА НА УЧИТЕЛЯ Бяхме в село Мърчаево. Работехме по оформянето на «Извора на Доброто». Имаше братя и сестри, дошли от провинцията. Така един брат, който тогава беше военен с чин майор, беше дошъл от Беломорието и беше донесъл в една торба бели камъчета. Защо ги беше донесъл - никой не знаеше. И той самият не знаеше защо ги беше донесъл в с. Мърчаево, когато завършваше каптажът на «Извора на Доброто». Там бяха и някои сестри, като Верка Куртева. Изведнъж, както са около Учителя, те показват белите камъчета и Верка казва: - Учителю, ако е тук брат Борис Николов, то той ще подреди камъчетата много добре, нали са мозайкаджии. Учителят изведнъж стана строг. После през Него премина буря от негодувание. Целият трепереше и казваше: - Какъв Борис, бе? Какъв Борис, бе? Аз Го наблюдавах, беше пред мен. Всички бяха изненадани и потресени от случилото се. Аз го запомних. Учителят си замина. Дойде време, Борис оглави Братския съвет и Братството. Накрая се дойде до процеса през 1958 г. и Изгревът бе разрушен. Аз през цялото време работех мозайка с Борис. Аз бях бригадир на бригадата, защото той бе осъждан и нямаше право да заема обществени постове. Та, видях и проверих какво означаваше реакцията на Учителя към Борис. А сега го възвеличават, като че ли е божество. Но аз съм му ял попарата от змии и гущери. Той не признаваше нито държава, нито законите, нито правилата им. Отхвърляше всичко. Искаше да бъде свободен. Да, ама беше заел пост като ръководител на Братството и това задължаваше да се съобразява със законите на държавата. А той не ги спазваше. И оттам дойде провалът и трагедията на Братството.

54. ПЕТЪР ТЕВЕКЕЛИЕВ Петър Тевекелиев е роден брат на Юрданка. По време на Септемврийското въстание през 1923 г. на комунисти и земеделци срещу преврата на Александър Цанков в село Килифарево, околия Велико Търново, се вдига въстание. Той е в редовете на въстаниците като комунист. Но новата власт действува с армията и едни избиват, други хвърлят в ареста. Тогава Юрданка отива при Учителя и Му иска помощ, за да спаси брат си от смърт. Учителят го спасява по Неговия си начин. А вие знаете как става това. Той емигрира във Франция, завършва морско-техническо училище, хваща се на постоянна работа, французите го харесват как работи и той си изработва добро име на специалист. Дори го изпращат в една френска делегация към Лима (Перу), след някакво земетресение, за да опишат разрушенията. Оттам изпращаше картички на различни животни, които обитават там. Не се е женил. Но е предан на Учителя, Който го извиква по времето на съборите, и той пристига от Франция. С писмо го вика, качва се наА Рила, на лагерите. С него ходихме до Търново, когато за пръв път се качихме с него на самолет до Горна Оряховица. После той замина за Франция. Минаха години, остаря и там умря. Останаха няколко снимки за спомен от него. Спомен за това, че го е имало на тази земя и че е бил в България и се е срещал с Учителя.

53. КАК СЕ РАЗРУШАВА КЪЩА И КАК СЕ ЗАЩИТАВА УЧИТЕЛЯТ Навремето д-р Жеков купува мястото. Но това е когато още не са парцелирани по план местата. Всички нотариални актове са при него, защото гой се разправя, ходи при адвокати, по съдилищата. Той отива да купува местата от селяните от община «Слатина». Оттук му дават пари, той ги заплаща и извежда документите. Той върши тая работа. Друг, и да иска, това не го може. Кога е купил мястото Петко Епитропов и кога си е построил къщата, аз не зная. Но докторът първи купува мястото и пръв си построява къщата. Но когато минава регулацията, то една част от постройката на д-р Жеков влиза в района на Епитропов. А между тях минава пътеката отгоре надолу. От едната страна на пътеката и от другата страна има построени къщи. Започва съд, идва нотариусът и се разваля част от постройката на д-р Жеков и се оформя улицата. Накрая трябвало да се намеси Учителят, за да ги помири. - Абе, вие тука сте братя! Няма ли да се помирите? Епитропов е имал близки хора във властта. Министърът на вероизповеданието е издал заповед, че тия, които не са завършили вероизповеданието в България, да им се забрани да проповядват тука. Трябва да се утвърди тази заповед. А чрез нея се цели да се забрани дейността на Учителя. Тогава Учителят изпраща лично Епитропов до онзи чиновник, от когото зависи дали да се даде ход на тази заповед. Те отиват с Балючев и онзи отменя тази заповед. Така Епитропов разруши къщата на д-р Жеков. Така се отмени възбраната срещу Учителя. Накрая Учителят ги извика в салона да ги помири. - Нали сте братя? Помирете се! И накрая се помириха. Учителят в тяхна чест даде тържествен обяд.

52. СВЕЩЕНИЯТ ПЛАЧ И РЕВЪТ НА РАЗСЪРДЕНИЯ МЪЖ Друг, когото бях слушал и виждал със свещен плач, бе Николай Дойнов. Онова, което му бе казал Учителят, той не изпълни. За непослушанието си, за грешките си и за нарушенията спрямо законите на държавата, той влезе в затвора. Като излезе от затвора, трябваше да работи някъде, да си изкарва хляба. Той преди това беше най-богатият човек в България и комунистите му взеха всички пари и от банката, и от стоката му, и от къщи. Та, остана беден като всички на Изгрева. После той дойде да работи при Гради Минчев мозайки, при Радио «София». Аз получавах поръчки от близки на моя началник и бях добре заплатен. Тук Николай получаваше по 4 лева на ден, като начинаещ. Питам го: - Искаш ли да дойдеш при мен? - Един лев да дадеш повече - ще дойда. Значи дойде за един лев повече, а преди години имаше десетки милиони в банката. Казах му: - Добре. Закарваха ни с кола, работехме, свършвахме работа заедно. Ходехме на разходки през свободното ни време до Златна Панега. Вървим, а той си влачи краката, тътри ги по земята. А Учителят препоръчва да ходим така, че да не си удряме петите, а да ходим на предните части на ходилото. - Абе, вдигай си краката! Той пак ги влачи по земята. Завършихме работата, уредихме си сметките, получи добри пари - повече, отколкото очакваше. Ние работехме мозайки, но вече търкахме мозайката с машини. А те са тежки и може да ги натовариш на рейса в 16 ч следобед. А той вика: - Аз си тръгвам - в 10 ч. сутринта. - Николай, изчакай да ми помогнеш да натоварим машините следобед! А той: - Не може, аз бързам, аз имам жена, аз имам деца. - Чакай да натоварим машините! - Не, аз имам жена и деца, те ме чакат. Не остана, а си тръгна. Два месеца работихме с него, дума не продума за жена и деца, а като му платих и надплатих, веднага изчезна. Та, такава е историята за свещения плач. Какво се оказа - че това не бе свещен плач, а рев на разсърден човек. Па веднага си спомних, че като бе търговец, как се пазареше с часове с клиентите, да им отбие по някой лев. За мен това бе срамна работа, защото го гледах отстрани. А сега видях отблизо, че това е било само рев. Нали знаете как реват разсърдените малки деца? Реве, та се дере - такъв е изразът. Детето реве, та се дере. Майката е на десетина метра от него и разговаря с комшийката. А детето вика: «Мамо-о-о!» Иска да попречи на разговора им. А майката се обръща и вика: «Дано те мачки дерат!» А вие виждали ли сте как мачките дерат по лицето малките деца, които се опитват с ръце да ги мачкат? Дерат ги яко по лицето. Детето се дере и реве и повече никога не се приближава до мачката. На котката по нашия край се вика «мачка». А на мъжкия котарак му викат «мачок». Хубави имена, нали? Само да не те дере мачка по лицето.

51. БАРАКАТА НА Д-Р ЖЕКОВ И ИЗПОВЕДТА МУ Най-близък до д-р Жеков е бил Борис Дряновски. Има ги на снимки. А жената на Дряновски и жената на Иван Жеков и още една са били три сестри и са били много красиви жени. Като се оженил Иван Жеков за една от сестрите, не й давал да излиза от къщата му, за да не я гледат други мъже. Та, със семейството на Дряновски е дружал най-много, с него са излизали на екскурзии. Има много снимки от този период.[1] Той беше около 70-годишен и аз сеех жито на една нива в с. Мърчаево и той дойде при мене и ми каза, че държи да непременно да дойда в София и да живея при него. Дойдох в София и той ми даде една стая в своята барака. Тогава той на глас разглеждаше своя живот с всички грешки и падения и всички срещи с Учителя. Аз седях в съседната стая и слушах всичко. Отделяше ни дъсчена стена от 3 сантиметра. А дъските на времето си са били заковани една до друга, но с годините са се разсъхнали и покрай тях имаше процепи и през тях се виждаше какво има в другата стая. Та, всичко, каквото той говореше на глас, аз го чувах и запомнях. Понякога тези процепи на другите бараки ги залепваха с хартия, за да не духа вятърът през тях. Та, това бяха бараките на Изгрева. И там имаше затворени много съдби. И се чуваше през процепите свещеният плач на онези, които ги обитаваха. Няма човек, който да не е плакал. И гласът му се е чувал наоколо, и то от всички. ---------------------- [1] Вж. «Изгревът», том XXII, снимка № 25. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

50. НА ЛЕЧЕНИЕ По времето на Балканската война д-р Жеков е майор от войската, ветеринарен лекар. А това е голяма служба, защото по време на Балканската война 1912-1913 г. всичко се е движело на колелета - каруци и оръдия, но теглени от коне, волове и крави. А за този добитък някой трябва да се грижи срещу болестите, главно шап. А войската се е изхранвала с месото на убитите животни и за всичко това, да се прегледа месото, се е грижел ветеринарният лекар. Та, по това време той заболява и е неизлечимо болен. Напълнява и става 115 кг, а не е висок човек. Изписват го от фронта и го изпращат в Германия на лечение във водолечебницата на Вьорисхофен при д-р Кнайп. Там има ливади, санаториум, минерална вода. Лекувал се е по природосъобразен начин. Връща се с тегло към 80 кг. Сутрин е ходел бос по 15 минути. След това се занимава с билколечение до края на живота си. Имаше към стотина рецепти.

48. ВЕЧНИЯТ СТУДЕНТ Методи Константинов 10 години ходи с червена шапка на главата си- тогава всеки факултет има различен цвят на студентските шапки. Вечният студент- нито му се работи, нито му се учи, а само се разкарва насам-натам. И накрая се вижда, че той трябва някъде да завърши висше образование. А това някъде се оказало в Полша. А за да отиде в Полша, трябват пари и разрешение от Учителя. Учителят го завел на Изгрева, показал му нивата и казал: - Ако прекопаеш с мотиката това място, тогава ще идеш в Полша. Методи започва да копае. Ама, нали не е работил и не му се копае, трудно му върви копането. Копае, копае, па легне да лежи. Брат Ради го гледал, гледал, па взел правата лопата и отишъл, па го прекопал. Помогнал му. После докладвали на Учителя, че е прекопано мястото. И Той запитал: - С какво го прекопахте: с мотиката или с правата лопата на Ради? Методи навел глава и мълчал. А брат Ради казал: - Учителю, важното е, че мястото е прекопано и готово да го засадим със зеленчук. - Добре тогава - заключил Учителят. Дава пари на Методи да замине за Полша и после му изпраща пари, за да завърши. И то - братски пари.

45. БАРАКАТА НА ИЗГРЕВА Юрданка и д-р Жеков се запознават. Учителят им разрешил да живеят заедно, но не като мъж и жена. «Ще я имаш, но не като жена.» Там правят една вила, в която живеят и в която Учителят е пребивавал. Има такава снимка, на тази вила. Нарекли я «кьошк». Юрданка е гледала бащата на Учителя и се е грижела за него до заминаването му от този свят през 1918 г. А когато се отваря Школата тука, Учителят ги извиква. Докторът идва през 1928 г. Юрданка запитала: - Учителю, какво да вземем от Варна? - Нищо няма да вземете - нито паници, нито лъжици, нито стол, нито маса. Така идват тука, живеят най-скромно, за да имат свободно време да ходят на беседи. Тука, на Изгрева, Учителят е присъствувал на всички бараки, когато са се строяли - и е взимал участие. Така е отнемано най-малко време за строеж, защото им е давал практични съвети как да ги построят. Тогава те не са имали опит, сами са ги строяли, майстори отвън не са викани. Били са бедни. Едвам са намирали греди и дъски за бараките си.