Ани

IX. ВСИЧКО Е ЗА ДОБРО Невена Неделчева. Всичко е за добро. Разкази. Зовът на равнината Наоколо му се извисяваха все мощни върхове. Нощта бавно мяташе тъмното си було над тях, а звездите една по една потрепваха като елмази на небето. Той стоеше всред скалите и се взираше някъде в далечината към обширната равнина, която не виждаше, но ясно чувствуваше зова й. Каква неизразима тъга, какъв непреодолим копнеж към тая необятна равнина, която протягаше сякаш към него невидими ръце! Часовете минаваха. Луната се показа иззад скалите и обля със сребриста светлина всички околни върхове. А той продължаваше да стои там, между канарите, неподвижен, с поглед, впит в далечината. Защо планината му е чужда и далечна, а равнината - родна, близка?... Колко пъти, като дете, лягаше на земята всред росната ливада, и притаил дъх, чуваше сякаш огромното сърце на земята. Това сърце туптеше с обич към него и към всичко живо. Не тя ли откърмяше на своята гръд всички земни твари? Той се чувствуваше неин син и неведнъж, в дни на горчива болка, бе плакал, притискайки се о нея и й бе изказвал всичката си мъка. Той знаеше, че тя го чува, и тъгата му се топеше и изчезваше. Как обичаше да ходи той из тая просторна равнина в ранна пролет, когато снагата й е покрита с безброй цветя. В нея отвсякъде бликаше живот, изобилие и радост... По-после, когато житата залюлеят златни класове, той с радост виждаше как тая майка земя стократно връща вложеното в нея. Колко пъти бе ходил той из натрупаните снопи и бе вдъхвал изпълнения с аромата на зряло жито въздух! Този въздух хранеше душата, сърцето му... В тихата нощ той ясно дочу зова на равнината: - Ела, върни се при мен... Някаква безименна тъга се разля в сърцето му и безумният копнеж по равнината ставаше все по-силен и по-силен. Когато избяга от бащиния си край, той се бе зарекъл никога да не се върне... никога да не помисли за мястото и хората, които му бяха причинили толкова страдания и скръб... За хората той наистина не пожали и сърцето му не проплака по тая, заради която забягна. Но равнината, светлата и обширна равнина го зовеше ден и нощ. Тя се промъкваше в сърцето му и го викаше: - Върни се! Върни се! Върни се! Там земята беше наистина жива, нейното сърце наистина туптеше и го призоваваше... А тук скалите бяха голи, канарите - пусти и горите го приемаха като чужденец. Той не помнеше майка си, земята бе негова едничка майка. Тя го викаше сега, зовеше го всяка нощ. Времето минаваше, копнежът по равнината ставаше все по-мощен, по- непреодолим... Една нощ, когато нейният зов бе изпълнил цялото му сърце, той тръгна. Стъпките му сами го отведоха към равнината. Цялото му същество се изпълни с тиха радост, душата му запя песента на необятната шир: - Бъди благословен, роден простор! Цял ден прекара той на върха, отгдето се виждаше равнината, а привечер стъпките му отново поеха нагоре... Но в душата си той отнесе светлия образ на родната шир. Ограничи материалните си желания, и ти ще вкусиш от Радостта на Бога. Учителят

VIII. МАРТА Невена Неделчева. Марта. Роман. 1947 г. София, Печатница «Житно зърно», стр. 330-334. Концерт в салона на Изгрева[1] Когато бяха дошли вече до градината пред училището, видяха, че мнозина вървят все по една и съща посока - навярно отиваха в салона за концерта - затова тръгнаха по същата посока и те. Наистина, не след много се намериха в огромна зала, подобна на театрален салон. Някои от столовете бяха вече заети, други се заемаха. Марта предложи на Павел да отидат напред, за да може по- добре да гледа и слуша - както се изрази тя. На третия ред, близко до една от стените, имаше свободни места и те седнаха там. Всички посетители гледаха голямата зала, широките прозорци, които пропущаха изобилна светлина, великолепните картини, закачени по стените и тежките завеси на стената, направени от синьо кадифе. Постепенно салонът се бе напълнил и столовете - заети. Всички очакваха вдигането на завесите с нетърпение. Марта също гореше от нетърпение, когато чу изведнъж всички столове да се размърдват, настана за миг голям шум и после всичко утихна. На вратата се бе показал Учителят, съпровождан от брат Светлов и други някои братя и сестри. Зад тях вървяха всички чужденци. На дясната страна, първите три реда столове бяха празни - запазени за Учителя и чужденците. Когато Учителят зае мястото Си, всички гости отново седнаха на столовете си. След няколко мига завесите бавно се вдигнаха и на голямата сцена се показа многоброен струнен оркестър. Всички, облечени в бели дрехи, държейки инструментите си в ръце, леко се поклониха на Учителя и после - на всички гости. След това седнаха по определените си столове. Всички гости бяха вперили поглед към сцената. Марта и Павел - също. Всеки искаше да види и познае своите близки или познати. Марта леко си отдъхна, когато видя Ян, седнал в една от първите редици на цигуларите. Величков бе най-близко до диригента, възрастен белокос човек. Настана тишина. Един млад момък с блестящи очи и пребледнели бузи каза: «Химнът на Учителя». Диригентът бързо се поклони пак на Учителя и като се обърна, неговата магическа пръчица извика от света на музиката най-нежните и хубави звуци, които Марта бе чувала. Тя слушаше и бе забравила, че се намира в салона, чедо нея е Павел, когото е чакала толкова години. Пред нейния взор сякаш се откриваше пътека от светлина, която водеше към нещо велико, безкрайно хубаво - извор на красота и хармония. И знаеше Марта - тази пътека водеше към Бога... Когато мелодията притихна, Марта отвори очи и сякаш полекичка слезе на земята. След химна следваха други музикални номера, изпълнявани с голяма вещина и майсторство, някои от които бяха от Учителя. След това завесата се спусна и никой не се сети да ръкопляска - или пък не смееше, защото ясно чувствуваше, че след такава възвишена музика ръкопляскането би прозвучало като светотатство. В душите на всички още се отекваха последните струи от мелодията, когато завесата отново се вдигна. На сцената имаше само едно пиано. След няколко минути излезе Величков, малко блед и тревожен, придружен от младо момиче, може би 22-23-годишно. Момичето имаше меки кестеняви очи, коси - също кестеняви, които, причесани гладко назад, й придаваха особена красота и благородство. И двамата се поклониха ниско на Учителя, след това - на публиката. Очите на Величков като чели търсеха из множеството очите на някого. След миг те се спряха върху Марта, после върху Павел. След това той наклони главата си върху цигулката. - Какво ще свирят? Не разбрах - пошепна Павел на Марта. - «Рапсодията» от Учителя. Павел поблагодари и се заслуша. В залата имаше такава тишина, сякаш беше празна и само бяха там, на сцената, цигуларят, който свиреше и пианистката, която му акомпанираше. Когато завърши Величков, настана абсолютна тишина, а следния миг се отрони една всеобща въздишка от гърдите на всички - сякаш отново се връщаха в този физически свят, след като са били в някакви възвишени светове. След Величков свириха квартет-две момичета и две момчета. После едно младо момиче, с очи, сияйни като звезди, изпя «А бре, сине» от Учителя. След това следваха стихотворения, декламирани от авторите им. Павел и Марта трепнаха, когато на сцената излезе Ян, придружен от малкото момиче, с което Марта знаеше, че се обичат. Те стояха двамата тъй млади, тъй хубави, с очи, изпълнени с блясък и страни, поруменели от вълнение, че очите на Марта не можеха да им се нарадват. Тя видя как двете млади глави се наклониха да поздравят Учителя, как леко кимнаха на всички гости и как после очите им проблеснаха по-силно, когато видяха нея и Павел и как леката усмивка направи руменината да цъфне по-ярко на бузите им. - «Идилията» от Учителя - повтаряха някои около Марта и тя разбра, че това е, което ще свирят Ян и приятелката му. Когато засвириха, сърцето на Марта преливаше от радост и ги гледаше с очите си, с душата си, със сърцето си. Стори й се това най-хубавият миг от живота й - сбъдната мечта от толкова години - да види Ян израснал. - Скъпият Ян - прошепна си полугласно тя - скъпите деца!... - Каза ли нещо? - попита я тихичко Павел. - Ах, Павел, нали и двамата са толкова мили? Те се обичат... - Така ли? - трепна леко Павел. - Ах, Боже мой, но те са толкова млади! - И затова може би обичта грее в тях като слънце и се излива през очите им. Когато спряха да свирят, на Марта й се видя толкова малко... би искала да ги слуша още, още... Следваха други номера: разказ от едно момиче, в който се разказваше една случка през опитните разпуси. После имаше малка хумористична сценка, която представляваше пияница, който е решил да се откаже от виното. На масата пред него има две чаши: едната - с вино, другата - с вода. Той вдига чашата с виното и сам си говори: «Цели двадесет години слугувах на тази чаша - виното, сега то ще ми слугува, а аз ще стана господар» - оставя чашата и вдига чашата с вода и пие от нея. Това се повтаря няколко пъти, после става, заплаща на кръчмаря за виното, който го гледа като гръмнат - никога не очакващ подобно нещо. След това се усмихва към публиката, сваля си шапката за поздрав и си излиза. Цялата зала се раздвижи развеселена. Тази лека хумористична сценка, изпълнена с невероятна естественост и простота, като че ли внесе в сърцата и душите на всички някаква лека, свежа струя и весело разговаряха. След още няколко кратки номера оркестърът пак свири и забавата завърши. Всички си тръгнаха пешком за към подслонните домове, тъй като беше още рано и времето беше много приятно. ----------------------- [1] Заглавието е от съставителя на «Изгревът». Описанието на концерта е истинско, но предадено чрез литературни герои в романа. Случката е истинска, вярна и точно описана. Така са протичали концертите на Изгрева, (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

4. Екскурзия Беше хубава пролет. Аз и още двама братя решихме да направим голяма екскурзия през планината и достигнем до другия край на нашата малка родина. Една утрин ние турихме раниците на гърбовете си, единият от приятелите взе цигулката, другият - своята неразделна флейта, и като си прочетохме «Добрата молитва» - тръгнахме на път. Пътуването беше весело и приятно. Бяхме си вземали някои адреси на наши братя и сестри от селата и градовете, през които, мислехме, ще мине нашият път. И благодарение на това ние често се радвахме на радушния братски прием, който ни оказаха братята и сестрите, у които се случваше да пренощуваме. Някъде, където нямаше наши хора, ние се ръководехме от вътрешното си чувство - и пак се случваше да бъдем поканени от добри хора и ние на утрината, благодарейки на домашните и на Бога, продължавахме нашето прекрасно пътешествие. Случваше се в някои села единият от приятелите да засвири с цигулката, другият - с флейтата, а аз им пригласях с уста и край нас се събираха множество хора, които ни гледаха с усмихнати очи и с развеселени сърца. В такива случаи предложенията за подслон и поканите за пренощуване се сипеха от всички страни от заобикалящите ни хора. А ние се радвахме и благодаряхме Богу. Всичко беше така хубаво, бих рекъл - чудесно. Бяхме може би на средата от пътуването си. Вървяхме в подножието на Балкана. Времето изведнъж се за- студи и задуха остър и пронизителен вятър. Ние си увихме шалчетата около врата, позатворихме дрехите си и пак продължихме да вървим, пеейки една след друга нашите песни. Но времето осезателно се променяше и ставаше все по- студено. На един кръстопът ние се подвоумихме - накъде да вървим. От планината се беше спуснала гъста мъгла и ние не можехме да видим на пет метра какво има пред нас. След кратко двоумение, ние тръгнахме по пътя, който водеше надясно от нас, и ускорихме хода си. След час-два мъглата се вдигна от противоположен вятър, който я гонеше към планината. Пред нас се разкриха красиви гледки, макар и помрачени от заоблаченото и мрачно небе. Отивахме, но къде - не знаехме. Един от приятелите разтвори една карта - потърсихме пътищата и намерихме посоката, по която вървяхме, но тя бе с известно отклонение от тая, която си бяхме начертали. Мъглата ни бе отклонила. Но ние, като си казахме: «Всичко е за добро», продължихме да вървим. Свечеряваше се вече. Времето ставаше все по-студено и заедно с него запрехвърчаха снежинки. Ние крачихме мълчаливо съсредоточени в себе си. Планината се издигаше висока и тъмна с вековните си гори, от които долиташе постоянно бучене на вятъра, който увиваше клоните им. От няколко часа вече очакваме да видим село, но такова никъде не се виждаше. И ние, вървейки, се взирахме в дрезгавината с тайната мисъл да зърнем някъде селце. И наистина, при един завой на пътя ние забелязахме в далечината светлинки. Крачките ни инстинктивно се ускориха и ние забързахме към това незнайно за нас селце, което се гушеше в пазвата на планината. - Къде ли ще намерим подслон? - запита един от приятелите. - Където ни каже Бог - каза другият - и пак, умълчали се, продължавахме да вървим. А снежинките танцуваха около нас и вятърът ни пронизваше. Бяхме стигнали в началото на селото и всеки от нас навярно си мислеше къде да похлопаме и попитаме за пренощуване, когато чухме изведнъж звучен глас да пее: «Колко съм доволна, че ме Господ люби, Мъдростта ми дава знание, богатство...» Този, който пееше, навярно тичаше и ритъмът на песента се сливаше с ритъма на тичането и танцуващите снежинки. Ние изведнъж се спряхме, изненадани от внезапното чуване на песента, която продължаваше: «Че съм живо, здраво, весело си пея, трудя се, работя, Богу се надея...» И очите ни, свикнали с дрезгавината, съзряха една тичаща през широк двор фигура. Стигна до малката къщица, която не бе далеч от нас, бутна една врата и на нейната рамка, благодарение на идващата отвътре светлина, се очерта силуета на младо момиче. Стъпките и на тримата ни се отправиха към малката къщица, а сърцата ни и душите ни бяха възрадвани до немай къде. След няколко минути ние почукахме на същата врата, където бе влязло младото момиче, което продължаваше да пее. За миг песента спря. Бързи стъпки се отправиха към вратата и когато се отвори, ние тримата вдигнахме ръка и казахме: - Няма любов като Божията любов! - А-а-а - извика изненадано младото момиче в първият миг, но изведнъж разтвори широко вратата и каза: - Само Божията Любов е Любов! Елате, влезте! Ние влязохме в светла приветлива стаица и някаква незнайна радост преливаше в сърцата ни. Момичето се втурна към една съседна стая и извика: - Мамо, ела по-скоро, братя дойдоха! - и веднага след това дойде да ни помага да си снемем раниците, за което и не стана нужда, понеже ние ги бяхме свалили вече. Тозчас тя разпали по-силно печката, тури чайника да кипне вода и ние се почувствувахме в тиха, близка и родна атмосфера. След малко майката дойде с ведро мляко и ни поздрави сърдечно с грейнала усмивка на лице, като че ли бяхме скъпи близки, които вижда след дълга раздяла. - Боже, колко се радваме - каза майката, като оставаше ведрото до печката, - колко се радваме, че дойдохте! Колко години сме се надявали да ни дойде някой брат да ни посети... Да ни поговори малко за милия ни Учител... А сега така изведнъж... Риле - обърна се тя към момичето, - донеси легена и котлето с гореща вода от кухнята... То, като че ли някой ме накара преди малко да я туря, така, рекох си, да се намира топла вода... Момичето, цяло заруменяло и озарено с чудна усмивка, донесе нов, чист леген, тури в него топла вода и ние един след друг си измихме краката, което бе за нас такава благодат след толкова часово пътуване. Когато сърбахме след малко топлата вода с бучка захар, на вратата се почука и влязоха селяни и селянки. Всичките бяха усмихнати, радостни и ни поздравиха с «Добре дошли, братя!» Кога момичето беше изхвърчало и съобщило на първите тям близки братя и сестри, не бяхме усетили. Но не след много, малката стаица се изпълни със сестри и братя, които за първи път в живота си виждахме, но които чувствувахме близки в душата и сърцата си. - О, живи бяхме, казваха те, да видим и ние братя да ни дойдат и да ни кажат нещо повече, че ние тук се събираме и четем беседите на светлия ни Учител, но нали сме прости, какво разбираме! А така, да ни поучи някой, да ни каже нещо човек, който с ушите си е чул Словото на Учителя... И на всички очите - изпълнени с особена светлина, и чакаха да чуят няколко думи... от нас, които всеки ден едва ли не бяхме край Учителя... Сърцата им бяха тъй жадни, душите - тъй напрегнати - и аз едва тогава разбрах великата благодат, която имаме ние тука, на Изгрева - да виждаме и слушаме Учителя всеки ден... А тези хора тъй жадуваха да чуят няколко думи от тогова, който е виждал Учителя... 0, блажените!... - мислех си в себе си аз. Единият от приятелите остави чашата с вода да поизстине и отвори цигулката си. След него и другият взе флейтата и в малката стаица се разнесоха звуците на «Благославяй, душе моя, Господа» - поети в тих хор от всички присъствующи. Не зная защо, сълзи бяха изпълнили очите ми... Всичко бе тъй хубаво, тъй задушевно... искрено. След тази песен изпяхме втора, трета, четвърта... И никога по-реално не съм чувствувал присъствието на Учителя, както тогава. Той беше и в сърцата, и в душите на всички ни, и във въздуха, и по цялата Земя, и по цялото небе!... На другия ден беше неделя. Невидима ръка бе прогонила облаците, снегът, студът, вятъра. Слънцето, прекрасно и величаво, бе посрещнато от всички братя и сестри на това незнайно сгушено в планината селце. След това в една голяма стая, където бяха се събрали много селяни освен нашите хора, прочетохме беседа от Учителя. После отново се заредиха една след друга нашите песни, които издигаха душите ни и ги завеждаха в красивия Божествен живот. Когато си тръгнахме от това селце, струваше ми се, че съм изживял там някакъв особен празник, какъвто никога дотогава не бях преживял. Сестрите и братята просто не искаха да ни пуснат да си тръгнем. Мнозина ни одариха с какво ли не, за което ни ставаше крайно неловко - но всеки отказ наскърбяваше сърцата им. Натоварени бяхме с безброй поздрави за Учителя, Когото те не бяха виждали, но обичаха и почитаха с всичкото си сърце и душа. Когато се сбогувахме далече извън селото със сестричката, която с песента си ни бе открила присъствието на братята и сестрите в селото, тя ни каза: - Кажете, моля, на Учителя, че една мечта и едно желание имам в живота си - да Го видя!... и след това, ако ще и да умра. - О, не! - извикахме едновременно и тримата. - По-добре да живеете... - Да, така е, по-добре е да живее човек и да изпълнява Волята на Бога и Учителя... О, вие сте блажени, че очите ви могат да Го виждат... А аз тъй бих искала само веднъж... веднъж да Го видя наистина... - и очите й, изпълнени със светлина, се взираха в далечината, без да клепнат. - Ще Го видите - казах й по вдъхновение аз. - Да? - възкликна тя. - Да! - повторих с увереност аз. Цялото й лице просия. Тя ни вдигна за сетен поздрав ръка и ние си тръгнахме. Дълго из пътя ние не говорихме. Душите ни и сърцата ни бяха изпълнени с чудната радост, преживяна с братята и сестрите в малкото планинско селце... ------------- Забележка на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев Случаят е истински. Учителят е поставял задача по групи да посещават най-отдалечените села, където има 1 - 2 души, последователи на Учението. Гостували са им, пеели са им песните на Учителя, и са ги свързвали с духовния Изгрев. Има много такива случаи, които още не са публикувани в «Изгревът». Чакат времето и мястото си за издаване.

4. Песента на Учителя* Тя замлъкна. Ние продължавахме да мълчим, вдадени дълбоко в това, което бяхме чули. След малко тя отново заговори: - След това ме назначиха в това селце. Хората са добри, природата - прекрасна - животът ми протича като бистрият поток между цветята. Но аз никога няма да забравя на Кого дължа живота си... И днес - да чета и прилагам в живота си Словото на Учителя, е едничката цел и смисъл в живота ми... Малкият облак, който бе забулил случайно Луната, беше преминал и заедно с последните думи на сестрата учителка, верандата се обля отново с трептящата сребърна светлина. От гърдите на всинца ни неволно се отрони тиха въздишка. Един от братята вдигна цигулката си и засвири песента на Учителя. Полекичка подхванахме всички... В това време, хазаите на учителката тихо насядаха недалеч от нас на верандата. И каква приятна бе за мен изненадата, когато ги чух да пригласят и те на песента... Ние пеехме, а в душите на всинца ни трептеше светлият образ на Учителя, Който всекиго един от нас беше спасил от нещо... и показал верния път в живота. Околните върхове сякаш се снишаваха, а горите притайваха дъх, за да чуят по-добре песента на Учителя. Луната плуваше по небесната шир и по-изобилно струеше сребристата си светлина... Наистина, в тази нощ имаше чудна красота!... На сутринта, изпращани от сестрата учителка и нейните мили ученици, ние продължихме пътя си, отнасяйки в душата си хубавия спомен за неочакваната среща и гостоприемството всред планината. ___________________________________________________ * Случаят е истински, но предаден в художествен израз с други имена, (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

3. Божията ръка* Една вечер пишех някакво писмо, когато на вратата ми се почука. Отворих вратата - двама души ми казаха да ги последвам веднага... Бях спокойна, защото, откакто бях се срещнала с Учителя, не се занимавах повече с никакви комунистически идеи, а бях почнала да чета беседите и се стараех да бъда истински човек. Но, когато влязох след тези, които ме водеха в сградата, гдето щяха да ме разпитват, цяла изтръпнах от особен страх и мъка. Чух тихи хълцания и плач на тия, които бяха доведени преди мене, и косите ми неволно настръхнаха. Тогава из дълбочините на душата ми се изтръгнаха думите: «Учителю, помогни ми!» И в същия миг, в тъмния коридор, по който вървяхме, се очерта светла фигура и редом с мене тръгна Учителят. Разпитваха ме - отговарях със странно спокоен тон - и чувствувах, че това спокойствие и мекота в гласа ми идваха от Учителя. Минавах от стая в стая, от разпит на разпит. И Той - Учителят, вървеше все с мен... Най-после ме върнаха отново в коридора и ми казаха, че съм свободна. Въздъхнах дълбоко и тръгнах да си отивам. Когато пазачът на пътните врата се взря в мене, недоволно извика: - Как? Ти си освободена? - Да - отговорих му тихо аз. - Е, Божията ръка е била над тебе - промълви той. - Да, и това е вярно! - отвърнах му аз, а гласът ми бе тъй тих и мек, както никога дотогава. - А страх ли те е да си отидеш дома? - запита ме изведнъж той с някаква братска грижа. - Не, защото Бог е с мене. - Сигурно е така, щом са те освободили - отвърна ми той. Кое беше това момче - пазачът, никога не можах да узная, но тогава видях, че в сърцата на всички хора имаше един запазен кът, където Бог влизаше и откъдето проговарваше. _______________________________________________________________ * Случаят е истински, но предаден в художествен израз с други имена, (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

2. Изпълненото обещание* - Казах Ви - започна тя, - че служех на известни идеи... И служех им с всичкото си сърце и душа. Бях една от най-ревностните и затова, когато дойдоха арестите - бях от първите... Признавам сега, че не съм била права, но тогава.,. Да, арестуваха ме... Какво беше там, в затвора, няма да разправям... Но само ще кажа, че там за първи път в съзнанието ми изпъкна образът на Учителя. Бях слушала за Него много, но никога не бях се замисляла сериозно какво е Той и Неговото Учение. И тогава, в дългите дни през време на арестуването ми, аз започнах да мисля за Него и си казах: «Ако някога изляза жива и здрава оттука, най-напред ще отида при Него.» И какво стана? Не бяха се изминали три дни, откак бях взела това решение, вратата на стаята, в която бях затворена, се отвори, на прага се показа един стражар и ме накара да го последвам. Отведе ме при някакъв началник и той какво мислите ми каза: - Госпожице Анка Стайнова - свободна сте да си отидете. Не вярвах на ушите си. Аз, която бях заплетена най-много, и в различни книжа ми имаше името - изведнъж така да ме освободят! Благодарих Богу в душата си и си излязох. Тогава първата ми работа беше да отида при Учителя. Когато влязох при Него, Той сякаш ме чакаше, в смисъл, знаеше, че ще отида. Плачейки, аз Му разказах всичко. Той мълчаливо седеше на стола Си на няколко крачки от мен и само от време на време поклащаше глава. Излязла от ареста, аз бях научила, че брат ми и годеникът ми безследно изчезнали. Едва след една година те се обадиха от франция, където годеникът ми след време заболял и умрял, а брат ми и до днес е още там. Но тогава аз не знаех това и преживявах непоносими страдания. Струваше ми се, че животът за мене е вече свършен и аз нямаше повече за какво да живея. Казах това на Учителя, но Той леко се усмихна и ми каза, че именно отсега нататък ще почна да живея... Когато си тръгвах, Той ме изпрати до вратата и ми каза с тих глас: - Когато си в нужда, повикай ме. Аз Му целунах ръка от благодарност и никак не мислех, че няма да се изминат шест месеца, когато отново щях да Го призова. _____________________________________________________ * Случаят е истински, но предаден в художествен израз с други имена, (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

VII. ИМА ЛИ ДРУГ СВЯТ Невена Неделчева. Има ли друг свят: Разкази. София, 1941 г. Прощавай винаги заради Бога! Учителят 1. Легенда [за светилището на Любовта][1] Със злато и пурпур се усмихва зората. Лек прохладен ветрец подухва - въздухът е свеж и приятен. Големите врати на Светилището се леко открехна и пуснаха да излезе един от учениците, комуто предстоеше задачата-да носи любов в света. С леки стъпки се изкачва той по хълма. В главата му никнат Божествени мисли, а сърцето му потръпва от невнятни, непознати досега копнежи. Той върви нагоре. В чистите му очи се отразява синината на небето, а върху главата и раменете му, сякаш зората е разхвърлила своето злато. На хълма горе, той дълго гледа изгряващото слънце, потопен в незнаен мир вдълбяващ се във великите природни закони. И когато най-после свежда поглед на земята, сърцето му неволно потръпва... Тя идва с бавни стъпки към него, нежна, с неземна хубост, обляна от слънчевата светлина, тъй, както от много утрини вече. В младежките му гърди трепти нещо ново, безкрайно красиво... Тя приближава към него - най-нежното същество, което някога земята е създала и го гледа със своят неклепващ поглед - той знае - тя е сляпа... и тъй прекрасна все пак... Колко дни от как тя идва там на върха при него? Той не знае и не иска да знае, защото пътят за него е друг. Великата задача го чака и всеки миг забавяне е загуба за хилядолетия може би... Той тръгва към нея. Сърцето му като лекокрила птичка трепти и иска да изхвръкне. Когато вече е съвсем близко до нея, той отправя поглед към небето и лек звук приличен на въздишка се изтръгва от младенческите му гърди: «Господи, чуй молбата ми!» И той се свежда над младото нежно създание, обгръща главата му с трептящи пръсти и целува очите й. Изведнъж булото от очите й пада и тя вижда две очи, в чиято благост и кротост се потапя като в златисто море, в което вековете се отразяват. Като, че ли цялата природа зазвучава в дивна мелодия и тя, полюлявайки се като младо нежно стлъбце, пада на земята. Ученикът тихо минава край нея и не след много вратите на Светилището го прибират отново. И той никога вече не се изкачва на хълмът, където го чака тя. Неговият път е друг, не както на обикновените човеци и той знае - тези, които истински го любят, ще го намерят преминали и през смъртта, там при нозете на Живия Бог, Чиято воля желае да изпълни той! ----------------------------------- [1] Добавка от съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев.

VI. СВЕТЛИНА В ЖИВОТА Невена Неделчева. Светлина в Живота: Втора майка. Роман. София, 1940 г. (откъси) 1. Книгата с беседи на Учителя под възглавницата[1] - Да, Жорж, всичко става добре. Бог е толкова милосърден. Той бди над всички. - Да, Анни, и знаеш ли, че често през твоето боледуване чувствувах едно свръхестествено присъствие край тебе? - Това е Той, Жорж. - Кой? - Учителят, при когото ходи Илка. Той дойде, аз Го видях, когато Илка донесе книгата, която Той дал да постави под възглавницата ми. - Знаеш ли, Анни, че лекарят, който те лекува, излезе верующ и ми каза, какво и той констатирал, че от поставянето на книгата под главата ти, ти си дошла в съзнание. Само че той го обяснява много научно. Казва, че природата е акумулатор на сили. И че, ако звуковите вълни, превърнати в електрически, могат да се препращат на хиляди километра, защо да не могат да се препращат по някакъв начин и известни сили, енергии от природата към някой болен и те да възвърнат здравето му? В дадения случай книгата била само един уред, проводник, чрез който да се изпратят тия сили. Че това не било нищо чудно и тайнствено, а само въпрос на науката. Пък и аз си мисля, нима сега не работят с толкова невидими за очите на човека хикс лъчи и прочие светлини? - Какво хубаво съвпадение е станало тогава, Жорж! - Да. И мен ми се струва, че и той ходи там, при този Учител. - Твърде е възможно. Илка ми е разказвала, че там имало много интелигентни хора. А напоследък и много чужденци идвали през лятото при тях. А и тъй бих искала да отида и Му благодаря за всичко! - Да, Анни, ще отидем някога, някой път... и аз се чувствувам задължен за тебе и искам да му благодаря... ------------------- [1] Това са истински случаи, предадени чрез литературни герои в романа, (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев) И трябваше да се мине още много, много време, докато дойде най-после това «някой път»...

2. Душата си превърнах Душата си превърнах в градина, другарки мои, и обкичих я с безброй благоуханни цветя. За него, заради него направих това, другарки мои. Но той не идваше да се радва на разцъфналите цветя, или ако идваше, когато ръцете му галеха благоухаещите цветя, той си мислеше за други, по-хубави градини, за по-прекрасни цветя... а аз тръпнех от болка и скръб... Душата ми стана съкровищница, другарки мои. Изпълних я с бисери и ел- мази и с всички видове скъпоценни камъни. И поднесох му я, другарки мои, но той ровеше с равнодушните си пръсти скъпоценните камъни, които бях събирала ден по ден за него, и си мислеше за други бисери, за по-блестящи елмази и скъпоценни камъни. А моето сърце плачеше, плачеше от мъка и скръб... Станах кристален извор, другарки мои, и поднесох му водите си, които пазех само за него. Но той, втопявайки устните си във водата, мислеше и жадуваше задруги извори - за по-бистри, за гю-хубави... А аз кършех пръсти от болка и скръб... И тогава, другарки мои, разтворих градината на душата си, която пазех само за него, и пуснах да влязат в нея децата. Те тичаха, пееха и се радваха на всеки цъфнал цвят. А аз се радвах с тяхната радост... Разтворих съкровищницата на сърцето си, другарки мои, която пазех само за него, и раздадох скъпоценните камъни, чистите бисери и блестящите елмази на тия, които нямаха нищо и никого в живота... И те всички се радваха - и аз се радвах с тяхната радост... Извиках жадните и дадох им да пият от водите на кристалния извор на душата ми. И когато пиха, радваха се - радвах се и аз с тяхната радост... След време дойдоха при мен, другарки мои, тия, които бяха утолили паля- щата ги жажда от кристалния извор на душата ми и тия, които обогатих със скъпоценните камъни от съкровищницата ми, и тия, които радвах с благоуханните си цветя от градината ми, и поднесоха ми скъпи дарове в знак на искрена благодарност. Вземах даровете, другарки мои, коленичех пред него и сложих ги при нозете му - защото те бяха негови... Тогава той ме погледна и се усмихна и тая усмивка се превърна в светлина за душата ми и музика за сърцето ми. Всичко за мен се преобрази. Земята потръпна и запя дивен химн, Слънцето засия, затрептя в по-чудна светлина. Птичките запяха най-хубавите си песни, цветята излъчваха най-нежни благоухания и цъфтяха с най-прекрасни цветове... И тогава разбрах, другарки мои, безграничната радост от една безгранична обич, по-висока, по-съвършена от човешката, която се радваше от плодовете на работата на любимия човек, а не само от неговите обикновени, всекидневни чувства. Познах обичта, която твори и гради най-красивото в човешката душа и дава смисъл и ценност на целия живот...

V. ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ОБИЧТА Невена Неделчева. През очите на обичта. Разкази. София, 1938 г. «Светлината разкрива красотата на света.» Учителят 1. Идол 0, приятелки мои, когато слушате думите ми, нека венците на вашите глави не увяхват и птиците, които пеят в сърцето ви, нека не замлъкват. Някога и аз бях като вас, живеех в златните чертози на моите мечти и литвах на крилете на моите блянове из сините простори на безкрая... Майка ми бе най-нежната между жените, баща ми - най-мъдрият между мъжете на племето ни, а аз се родих жив копнеж по Незнайното, Красивото, Безграничното... Голямата река не далеч от нашия дом, която идеше незнайно отгде и отиваше някъде, ми разказваше приказки за далечни царства, през които минаваше и ме мамеше да ме отведе в незнайни страни, пълни с вълшебства и чудеса. Горещият пясък, по който ходеха моите боси крака, ме изпълваше с някаква премала и аз обичах да лежа на брега на Голямата река и да чакам Тоя, който щеше да дойде... Да, аз знаех, че ще дойде, знаех го още в най-ранното си детство. Той щеше да дойде, да ме вземе на ръце и да ме отнесе в своето царство на Вечната светлина, на безкрайната Радост. Там плодовете не престават да зреят и цветята - да цъфтят. Да, там, там, гдето щастието и радостта царуват... Близко до реката имаше голямо дърво, а по-нататък започваше гората, която за мен бе изпълнена с незнайна музика. Листата й постоянно си шепнеха приказки, клонете й ми кимаха и викаха да ми покажат вълшебните царства, в които живееха беловласи магьосници. Аз седях под дървото, облегнала рошавата си глава на дънера му и се взирах в синевата на небето, слушах вечната песен на Голямата река и виждах със захласнатия си поглед Този, когото чакаше моето сърце... Мойте другарки ме наричаха дъщеря на горските феи, а младежите не смееха да се приближат до мен, боейки се от моята дружба с вятъра, който развяваше косите ми, от приятелството ми с Голямата река и любовта ми към тайнствената гора... Слънцето гореше лицето ми и голите ми ръце, които често протягах към него с непонятна за мен радост и копнеж. Аз растях и ставах девойка. Нежната ми майка галеше вечер буйните ми коси, а баща-ми се взираше в погледа ми, искайки да узнае копнежите на моята душа. А аз Го чаках. Всеки ден Го чаках, защото знаех, че ще дойде. Това ми казваха и пъстрите птици, които извиваха кръшни гласове на ранина, казваха и вълните на Голямата река, които идваха от незнайното и отиваха в безкрайното. И Той дойде... О, приятелки мои, Той дойде. О, имали по-сладка музика от думите на любимия? Има ли по-нежна светлина от погледа на тоя, който ви обича? Имали по-сочни плодове от устните на тоя, който ви ги поднася с обич? Цялата вселена зазвучава в дивна мелодия. Дърветата, вятърът, небето, слънцето - всичко се радваше с моята радост. Гората криеше хиляди свирци, които омайваха слуха ни с вълшебната си музика. Феите постилаха ложето ни с ароматни цветя. Луната обкичваше главите ни с корони, обсипани със скъпоценни камъни. Птиците надничаха из листата и ни поздравяваха за щастието ни. Имаше ли тогава нощ? Имаше ли ден? - всичко бе се сляло в приказно вълшебство, което цяла ме изпълваше и опиваше. Вие искате да знаете какъв беше Той? Да ви кажа ли, че беше брат на Боговете по хубост и великолепие? Той носеше за мене светлината на деня и звездната омая на нощта. О, вие, които не сте виждали очите му, чуйте: Неговите очи разкриваха светове, из които не се уморявах да ходя. В тях бе и тихата почивка, и сладката омая, и бурята, и ураганът, и огънят на безумната обич. Косите му? О, вие никога няма да ги знаете, защото никога не сте ги милвали и никога не е минавал през пръстите ви свещеният трепет, който кара устните жадно да се търсят и намират... Снагата му. О, за нея питайте Голямата река, която ми го донесе една сутрин, когато Земята трептеше под първата целувка на изгряващото Слънце. О! Приятелки мои, разплетете косите си в знак на безкрайна печал и махнете венците от главите си, за да не увехнат цветята от това, което ще ви разкажа сега. Чуйте ме. Един ден Слънцето угасна и денят потъмня. Звездите изгубиха блясъка си и Луната - вълшебството си. Моята земя се разтърси и рухна всичко, градено на нея. Безредие, хаос и развалини настъпиха изведнъж. Небето изчезна, земята почерня и аз затворих очи, защото за мен светът се свърши... Когато се пробудих, нежната ми майка милваше челото ми, по което имаше едри капки пот, баща ми стоеше до нозете ми и ме гледаше с неклепващ поглед - той знаеше всичко... О, приятелки мои. Искате ли да ви разкажа всичко? Една нощ, когато Луната протягаше сребристите си пръсти между листите на дърветата и проникваше до поляните и усоите на гората, безумен копнеж ме обхвана по неговите прекрасни очи и рубинови уста. Тихо излязох от стаята си, преминах през обширните ни градини, които благоухаеха с парфюма на хиляди ароматни цветя, и стъпките ми ме отвеждаха към Голямата река... Луната ме обливаше със сребърната си светлина и аз вървях като видение, водено от една мисъл, имащо едничка цел - да го видя! О, спрете се, другарки мои, спрете се, както аз, и вкаменете се като мене... Той - този, при когото отивах, бе преметнал ръка върху рамото на друга и двамата отиваха към брега на реката - аз знаех - към лодката... Притиснете устата си с ръка, другарки мои, за да не извикате, както аз направих... Накарайте сърцето си да притихне, да спре, за да не изхвръкне, както аз го накарах... Луната обливаше обширния пясък и тия, които вървяха прегърнати по него, реката бъблеше в полусън, гората, спряла дишането си, гледаше с очите на хилядите си горски обитатели, магьосниците изничаха из вълшебните си дворци... И изведнъж всичко потъмня и изчезна... изчезнах и аз самата... О, приятелки мои, зная, вие питате: Ами по-нататък? Да, аз ще ви разкажа по-нататък Сърцето на жената не може без идол, то не може да съществува, ако няма какво да обожава. То не може да пулсира, ако не е надеждата, че ще затупти в унисон в Върховното, с Голямото, Свръхчовешкото, Божественото... Моето сърце трябваше да се прекланя пред един олтар, на една мечта за съвършенство. Жаждата ми за свръхчовешкото, незнайното, безграничното ме обхвана наново... А същевременно исках, исках да го виждам и с моите човешки очи... И Голямата река, която глухо ридаеше с мен, ми донесе от камък образа на незнайния Бог. Тогава аз го взех и го отнесох със себе си. И украсих го с всичките си мечти за красивото, нежното, за великото, за доброто, за идеалното и в неговите очи често виждах да проблясва отражението на блясъка на моите очи. Всяка утрин и всяка вечер го обкичвах с най-благоуханни цветя и кадях пред него благоуханните масла, определени за Боговете. И често, коленичила пред него, пред моя идол, аз виждах, виждах очите му да оживяват с моя живот и моите блянове да му дават крила... А мен ме люлееха вълните на незнаен и непонятен за мене мир. Вложих в моя идол всичката си жажда по Съвършеното и очите ми го гледаха с часове щастливи, че виждат туй, което са търсили. И веднъж чух, чух нечий глас, който беше съчетан от преливането на най- нежните тонове, да ми казва: - Аз Съм и ще Съм, навсякъде и всякога, безграничен и ограничаващ се, за да ме схванат и най-малките буболечици. Ти, която ме виждаш в камъка на твоя идол, защо не искаш да ме видиш и в него и в тая, която той обича? Нима не съм и там, в тях, както и във всичко? Бръннаха струните на моята душа, зазвуча музика в сърцето ми - някакви врати се разтвориха и пред мене се разкри светът на светлината, радостта и обичта, която е във всичко и към всичко... Земята пееше, звездите трептяха в радост, нощта отстъпи на зараждащия се ден за моята душа... И чувах като дивна мелодия да се повтаря: «Аз съм и ще съм, навсякъде и всякога... Намери ме и обикни ме във всичко...» О! Приятелки мои, отворете сърцата си и споделете моята безгранична радост.

10. Реките на чувствата да текат свободно Днес Учителят бе в града, майко моя, и ми дойде странната идея да отведа Верка при Него и да го попитам за здравето й. Той я гледа дълго и после каза, че трябва да се извежда всяка сутрин на чист въздух. Това ще й подействува много добре. Верка го гледаше с неклепващи очи и слушаше тъй, както голям човек не бях виждал да слуша. Той каза още, че в нея има хубави музикални заложби, които при добри условия биха се развили много добре. Цигулка или пиано еднакво ще й се поддават. Колко много се зарадвах в тоя момент! Едва ли не почувствувах, че това дете е моя дъщеря. О! Човешка суета, колко много сме свързани с човешкото - как миналите поколения са оставили незаличим отпечатък върху нас и там негде дълбоко в нас има все още скрити инстинкти да сме бащи и да имаме някое малко същество, за което да мислим, че е наше, да се грижим за него и то да ни нарича «татко». Учителят ме погледна и се усмихна. 0! Зная, Той прочете мисълта ми по радостния блясък на очите ми. «На една река няма защо да се турят бентове - ми каза той, - но е добре да се канализира правилно. Не подпушвайте чувствата у вас, но им дайте правилен ход. Подпушената вода може един ден да развали бента и да създаде катастрофи. Дайте ход на красивото у вас.» Благодарих Му с всичката си душа. Колко мъдро нареждаше нещата. Той създаваше условия на всичките набрали се бащини чувства в мене да намерят правилен изход - да се излеят в грижи върху това малко безпомощно дете. Колко мъдро работи Провидението и колко малко умеем ние да виждаме Неговата велика промисъл.

9. Истинската любов Той беше седнал на камъка, а всички наоколо Му, вперили поглед, не искаха да изпуснат нито една дума. Околните върхове сякаш също бяха свели глави и изглеждаха твърде близки през чистия прозрачен въздух - може би те също слушаха. А Той говореше: «Съвременните хора вече влизат в нова фаза на разбиране на великия Закон на Любовта. Това, което днес хората наричат любов, е само въведение в любовта. Те не познават още истинската любов. Сегашната любов им служи само за забава. Тя е остаряла вече за новото време. Новото време иска ново разбиране, нова мисъл, нова любов. Новото се крие в Божията Любов. За да се възприеме и разбере новата любов, съзнанието на хората трябва да бъде подготвено. Има начини за просвещаване на ума, за облагородяването на сърцето и за възпитание на волята. И тъй, изучавайте начините за приложение на Любовта в живота. Ако любовта би се приложила като метод при възпитанието на децата, резултатите щяха коренно да се различават от тия, които имаме сега. Хората говорят за любов, за свобода, но като не знаят как да приложат любовта при възпитанието, получават обратни резултати. Защо? Защото говорят само, без да изпълняват това, което говорят. Любовта, свободата, са достояние на всички живи същества. Когато любовта посети човека, той се превръща в градина, в която всичко започва да расте, да се развива и да цъфти: стремеж, благоговение, мекота, разсъдителност и т. н. Това показва, че любовта е сила, под влиянието на която всичко расте и се развива. Любете, без да очаквате други да ви любят. Вие сте любени вече. Бог ви обича. Нищо друго не ви остава, освен да проявите любовта си. Любовта на човека към хората е пак любов към Бога. Следователно, когато човек изявява любовта си към хората, с това той поставя на изпит любовта си към Бога. Когато другите хора го обичат, тогава се изпитва тяхната любов към Бога. Тъй щото, дали ти обичаш или тебе обичат, и в двата случая се изпитва любовта на човека към Бога. Любовта е израз на голяма разумност...» И след като слушам тия слова, аз ставам сякаш друг. Някой почва да пее в душата ми тиха мелодия. Очите ми се радват на Слънцето, небето, планините, и мене ми се иска да разтворя ръце и да извикам: «Боже, колко красив бил светът и колко малко съм умеел да му се радвам досега!» След като Учителят ме е изпратил със своят продължителен благ поглед, душата ми се изпълва с такава радост, че съм готов всичко, което имам, да го дам на този, който би ми поискал. Тогава радостите ми с Мери ми се струват бледи сенки, а скърбите по нея изгубват смисъл. И виждам, че имало радости, които изпълват цялото същество и които стоят високо над всичко човешко. Ако само можех да оставам на тая красива висота! А то твърде често се намирам в низините и терзанията и страшните мисли отново ми изпитват силите. Но аз вярвам, че един ден, с помощта на Учителя, ще се науча само да обичам, без да искам да бъда обичан... Както и Слънцето, обичайки хората и Земята, им праща светлина и живот, без да иска от хората каквото и да е.

8.Същността на Любовта Сега разбирам толкова много неща, които преди са ме терзали. Учителят казва: «Всичко направено от любов, не е грях.» Нима тогава аз мога да осъдя някого, че бил обичал не мен, а друг? Веднъж, когато Го запитах защо са страданията, Той се усмихна с бащинска усмивка и ми отговори: - Страданията са за обновление на човека, както Бълнуването на водата е за обновление на морето. Без страданието в човека би настъпило пълен застой, не би имало никакъв прогрес. Също и без вълнението, морето би изгубило преснотата и чистотата си. - Любовта дава свобода - ми каза Той веднъж. - Обичай, без да искаш да бъдеш обичан. - Така мога да обичам само Вас - Му отговорих аз. Той се усмихна. После много мислих върху тези Му думи и все повече и повече виждах тяхната абсолютна правота. Наистина, насила не може да се изисква да бъде обичан човек от някого. Това е даже смешно. Любовта не се купува, не се измолва, не се открадва. Любовта е цвят, който цъфти с най-хубави цветове само при свободата. Любовта е музика, която звучи в душите на тия, които обичат и ако някой желае да я чуе, той никога не трябва да диктува каква трябва да бъде тя. Любовта е птичка, която не обича да пее в кафези... Да, разбрах. Разбрах, майко моя, и затова оставих свободна Мери. Даже избягвам да й натрапвам присъствието си. Свободата е свещена и за мен, и за нея. Понякога Учителят говори дълго, много дълго. Ти знаеш това, защото очите на душата ми те виждат коленичила близо до нозете Му. Аз записвам твърде малко от думите на Учителя в тия страници, защото имам специална тетрадка, в която си записвам всичко, чуто от Него. Но ето, чуй да ти кажа някои мисли, отбелязани в бележника ми.

6. Съотношенията в живота Аз ги гледах, но в гърдите ми имаше някаква неясна горчива болка. Отдалеч групата бе тъй хубава. Би била прекрасна художествена картина... И всеки човек не е ли такава художествена картина? Гледаш го отдалеч, окото ти се възхищава, добиваш илюзия като че ли е някаква реалност - но когато се приближиш, виждаш платно, нацапано с бои. И ако искаш да ти харесва картината, трябва да я гледаш отдалеч... И хората - също... Песента спря. Настана слабо раздвижване и всичко утихна. Постоях малко. Разбрах. Учителят говореше. Станах, приближих се тихо и седнах накрая. Извадих бележника си и записвах думите Му... «Между всички явления в света - говореше Той, - както и в природата, съществува известен паралел, известно съотношение. Дали хората забелязват това съотношение, то е друг въпрос, но съществува такова съотношение. В зависимост от това съотношение, сегашният живот на хората е резултат на тяхното минало, а бъдещият живот ще се яви като резултат на настоящия. Пред очите на светията, който е завършил своето развитие, всички страдания, мъчнотии и противоречия, които преживяват хората, са ясни като бял ден...» Аз вдигнах глава и погледът ми срещна тоя на Учителя. Лека усмивка трепна на устните Му и Той, гледайки ме, заговори отново, без видима връзка с това, което бе говорил вече. «А някои мислят хората за художествени картини...и донякъде така е, но не са всички. Има хора, които приличат на извори. Красив е изворът, гледан отдалеч, но е много по-красив, гледан отблизко, когато той струи все по-нови, бистри, кристални струи»... О! Майко моя, аз бях поразен, изумен и същевременно възхитен. Той отговаряше на последната моя мисъл, която мислех преди да отида да седна и да Го слушам. Кажи ми, обясни ми, как да разбера тая странност в съвпаденията на всичко това? Стоях изтръпнал, а същевременно като че ли думите на Учителя се преобръщаха в жив извор в душата ми, който струеше светлина и радост.

5. Измяната и ревността Зазоряваше се, майко моя, когато стигнах на високата поляна. Колко свеж бе въздухът! Обагреното с пурпур небе на изток предвещаваше хубав ден. Още никой не бе дошъл - бях пръв. Запалих огън и тръгнах нагоре, към върха. Когато се връщах към обяд, отдалеч видях движещи се по поляната хора. Приближих се. Приготвяха се за обяд. Учителят бе седнал до голям камък. Беше сам. Поклоних Му се. Той ми посочи да седна до Него. Седях мълчалив и гледах голямото Му чело, което сякаш излъчваше едва доловима светлина и мир, който проникваше в душата ми. - Как сте? - попита ме Той. Очите ми срещнаха Неговите, от които се разстилаше любов и благост. - Днес - сравнително добре - отговорих му аз и неволно се усмихнах. - Аз, ако бях писател - започна той, - бих написал ето каква книга: една възлюблена изменя на своя възлюблен, но той не й казва нищо., Не й казва, защото той знае закона, че една жена измени ли на първия, ще измени и на втория. И тогава вторият ще се разправя с нея, а първият ще отиде да превърже раните й... В същия момент донесоха на Учителя обяда. Аз сякаш се сепнах и събудих. Наоколо всички се бяха приготвили. Станах, поклоних се мълком и тръгнах към лесковите храсти, където обикновено стоях сам. Вървях и недоумявах: защо ми каза всичко това? Досега, доколкото разбрах, Учителят не говореше никога направо, а винаги в символи, и избираше най-различни форми и начини на изказването си. «Ако беше писател...» И за първи път някаква сянка легна в душата ми. Не заплашваше ли някаква опасност Мери? Но отгде накъде? Може би аз не разбрах, може би обядът, донесен от една жена, прекъсна недовършена мисълта Му? Избрах между храстите едно изложено на слънцето място и, облегнат, се замислих върху това, което току-що бе ми казано. И така замислен, съм заспал дълбок и мъчителен сън. Събудих се от песен на хор. Вслушах се, песента бе тъй хубава, нежна, проникваща дълбоко в душата. Излязох из храстите, седнах на един камък и гледах пеещите. Наистина, красива картина. И млади, и стари, и деца, и възрастни бяха насядали около Учителя и пееха. Небето бе чудно синьо, Слънцето разливаше изобилно благодатните си лъчи, въздухът бе чист, върховете на околните планински гребени - близки.

4. Истинската любов и истинската радост Вчера бях пак на планината, майко моя. Обикновено стоя далеч от всички и само когато видя, че са заобиколили Учителя и слушат, отивам и сядам незабелязано. Както често ми се случва, раната пак се бе разтворила в гърдите ми и караше да виждам света и живота в черни краски. Повдигнах глава, погледът ми срещна тоя на Учителя и аз мислено Му из-, виках: «Защо дойде на Земята? Защо поне Ти дойде тук, при нас, да се каляш в тинята на човешкия живот? Христос дойде и какво направи? Разпънаха Го. А Ти защо дойде? Тук е само смрад, кал и лъжа. Защо остави светлото и чистото и дойде тук на Земята, където всичко е долно и низко?» Стоях с поглед, вперен в Неговите благи очи, които ме гледаха с кротост. И Той, говорейки, каза: - Някои ме питат защо съм дошъл на Земята. Аз дойдох, защото нося светилник, за да не се лутате в тъмнината. Стоях като вкаменен. За лишен път аз виждах как Той четеше мисълта ми и ми отговаряше гласно. Наистина, майко моя, не заслужава ли човек да се откаже от всичко, което има на Земята, за радостта, която изпитах в тоя момент? След това той наново продължи прекъснатата си за момент мисъл: «Когато срещнете някой човек, не го осъждайте, че не върви по пътя, по който вие вървите, но вътре в душата си дайте му право да живее както той разбира. Да дадеш право на човека свободно да се проявява, това значи да дадеш възможност на Бога да се прояви в него. Щом ограничиш един, втори, трети человек, най-после и тебе ще те ограничат. Страданията и нещастията в живота идват от ограниченията. Не ограничавайте нито себе си, нито другите. Дайте свобода на външната и вътрешната любов. Всички трябва да изучавате и прилагате любовта, да виждате доколко обичате Бога и доколко - хората. Наблюдавайте се, да видите каква е любовта ви към Бога и какво можете да направите за Него. Като изучавате любовта, ще разберете, че щастието ви зависи от външната и от вътрешната любов. Имайте готовност да прощавате. Кой каквото ви каже, туряйте го настрана. Не се дръжте о закона, но за любовта. Нека любовта ви бъде мярка в живота. Обичайте! В любовта грях няма. Любовта освобождава човека от греха. Любовта обединява всички хора. В нея има единство. Това е едно от качествата на новия живот. Новият живот се отличава от стария по начина на даването. В стария жи- _ вот човек дава и очаква да получи нещо. В новия живот човек дава, без да очаква да получи нещо...» И когато се върнах вкъщи, аз се прибрах в стаята си и рисувах, а в гърдите ми се разстилаше тиха мелодия. И не попитах тогава Мери нищо - как е прекарала деня, с кого е била. Очите на Учителя все още ме гледаха с благост и светлината, която се струеше от тях, изпълваше душата ми с радост. И когато се попитам с трезвия си ум как и защо става всичко това, един е отговорът - не зная - но въпреки това, то е. Мери понякога ме гледа учудено и изпитателно. Тя твърде често вижда меланхолния ми вид, заменен с радост и търси източника на вдъхновението ми. И колко жалко, че тя го търси в кръга на това, което радва нея самата. А тя не знае, че има и друга радост, която е по-велика, по-голяма от тая, да целуваш устните на жената, която обичаш, радост, която изпълва всичкото човешко същество и тая радост прелива, превръща се в светлина и кара човека да се откаже, да даде заради нея всичко, което притежава на Земята. О! Тая радост е безпределно голяма и нищо не може да се сравни с радостта на плътта.

3. Свободата и обичта у човека Майко моя, бях на планината и чуй думите на Учителя, които записах в бележника си. Той беше започнал да говори, когато отидох, но и това, което чух, тъй много възрадва душата ми и ме накара да мисля, много да мисля. Ето какво говореше Той: «Когато мъжът обича жена си, той й дава пълна свобода и й казва: «Свободна си вече!» Когато жената обича мъжа си, тя му дава пълна свобода и казва: «Свободен си вече!» Това е красивото в живота. Докато не дадеш пълна свобода на човека, Бог да се прояви в него, както Той разбира, ти не го обичаш. Даваш ли му правила как да живее, как да обича, какво да прави, кого да гледа, това е човешка любов. Остави Бога свободно да се прояви в човека и за нищо повече не мисли! Може някои работи да не ти харесват - това нищо не значи, това е твое разбиране. Оставете Бога в себе си и в своите ближни свободно да се проявява, както Той знае. Това значи свобода. Страданията и мъчнотиите, които хората преживяват, се дължат на факта, че те искат да се наложат на Бога, да се освободят от Неговото влияние. Божията Любов не търпи никакъв закон. Дойдете ли до нея, вие ще се изпълните със свещено чувство и ще кажете, че всичко, което тя върши, е право и добро. Каквото Любовта върши, вие ще го считате за велика тайна. Когато Любовта дойде у вас, тя ще ви научи как да обичате. Тя ще ви каже, че трябва да обичате всеки човек като душа. Докато правите разлика в любовта си, едного обичате повече, а другиго - по-малко, вие сте още в човешката - външната любов. Научете се да се обичате! Млади и стари, женени и неженени, моми и момци - всички трябва да се обичате! Не се ограничавайте едни други! Обичайте се без да се критикувате, без да се съдите! Обичайте Бога, бъдете доволни от всичко, което ви е дадено! Обичайте Бога във всички хора! В любовта седи разрешението на всички въпроси.» О! Майко моя, колко музика и мъдрост има в тия думи, но те ще разтворят своите съкровища за мене само ако ги приложа в живота си.

2. Истинското разрешение на страданието Завчера пак бях на планината. Чувствуваше се първият пролетен лъх и Слънцето изничаше из бягащите по небето облаци. Духаше вятър, но в него бе примесена вече предвещаващата пролетта милувка. Тръгнах от града късно - след като бях в съда по едно дело. Не исках да остана следобед там, защото бе денят, в който идва гостът на Мери. И аз тръгнах с радост, че ще видя Учителя и кротките Му очи, но в тая радост бе примесена и горчивата болка за Мери. О, майко моя, ти никога няма да знаеш как страшно боли. Особено понякога. Сякаш раната отново се разтваря и аз с ужас виждам, че тя е все тъй голяма и страшна, както в първия ден. И тогава бягам, бягам нагоре, към планината, където въздухът, слънцето и срещата с Учителя лекуват израненото ми сърце. Когато стигнах до полянката, видях ги насядали по тревата. Приближих се тихичко и приседнах незабелязан. Изглежда, че някой бе задал на Учителя въпрос и той му отговаряше - това се бе случвало и друг път. - Ето какво - започна той, - при мен идва скоро един човек и ми каза, че ужасно страда от това, че ревнува жена си и това не му дава мир. Аз го погледнах и му казах: «Не се безпокойте, ще Ви мине.» И наистина, мина му. Не се мина много време, и той се влюби в друга и престана да се измъчва по жена си... О! Майко моя, аз вдигнах глава и очите ми се срещнаха с благите очи на Мъдреца и тогава извиках мислено с всичката горест на душата си: - Нима това е разрешението на въпроса? - Не - отговори ми той гласно веднага, за моя преголяма изненада, - не, това е обикновеното разрешение, за обикновените хора, но има и друго разрешение. А то е: той да обикне Висшето, Красивото, Божественото. Да се издигне • над обикновеното човешко разбиране, над материалното. Тогава, повдигайки себе си до свръхчовешкото, служейки на Божественото, той ще помогне и на нея да се издигне. Аз го гледах с широко отворени очи и усмивка заигра на устните ми. - Ето, това е истинското разрешение, свръхчовешкото разрешение - помислих си аз. Цялото ми същество Му благодареше с всичката си душа и сърце, а външно само Му се поклоних и си тръгнах. Мене ми се искаше да бъда сам и да се нарадвам на странния факт, че Той разбираше мислите ми и без да Му говоря, ми отговаряше гласно. О! Майко моя, за това жадувах аз. Очите на душата ми те виждат сега по- ясно и съмнението, че ти си плод на моето въображение, не смее да ме спохожда често.

II. ИСТИНСКА ПРИКАЗКА: ЧУТА МОЛИТВА Невена Неделчева. Подбрани приказки: Чута молитва. Издава книжарница «Братство», Севлиево. Чуйте, о вие, които живеете по-безгрижно от пеперудите, за които светът е забава и животът е даден само за наслада: за всичко се плаща. Чуйте и вие, които тъгувате, скърбите, роптаете и негодувате: след всяка скръб иде радост, но и скръбта, и радостта сами си създавате... Родих се веднъж син на цар. Гледан бях като зеницата на окото и думата ми бе закон за околните ми. Аз растях, ставах силен и смел, и не знаех що е препятствие - пред моята воля и власт отстъпваше всичко. Аз знаех само едно - «искам» - и пред него се прекланяха всички. Там, където не достигаше силата, насилието правеше необходимото. Пред моята воля подгъваха коляно всички, но аз - пред ничия. Погледът ми имаше блясъка на стоманата, а езикът ми беше по-остър от меч. Каквото поисквах - протягах ръка - и аз го имах. Тогава аз се усмихвах и тази усмивка сразяваше всички. Аз бях цар - свободен, а другите бяха роби - под моята власт. И когато умрях, чух как всички си отдъхнаха с облекчение... Минаха години, стотици може би. Родих се млад и силен, но бях роб. Палатите, в които живеях, бяха от розов мрамор, но в тях живееше тиранин господар. Аз тичах, работех от сутрин до вечер и не сварвах да изпълнявам хилядите заповеди, с които ме отрупваха. И често в моите гърди пламваше огънят на негодуванието, в очите ми блясваше мълния, но аз стисках зъби и юмруци безсилен - аз бях роб. Всякога, когато престъпвах мярката на позволеното за роба, моите ръце се заключваха в железа и аз лежах с дни във влажна тъмница. Там, всред студ и влага, питах, питах: Защо се родих и защо живея? Кой ме прати на земята и защо? Защо е тая неправда и защо няма справедливост на земята? Удрях глава в каменните зидове, по които се стичаше вода, и питах: «О, кой създаде тоя свят, пълен с неправда?» И чувах нечий глас дълбоко в мене да казва: «Ти!» Тогава почвах да се смея и мислех, че съм луд. А годините, колкото и безконечно дълги да бяха, пак минаваха. Веднъж аз легнах на смъртният си одър, за да не стана никога вече. И когато смъртта бе дошла в стаята ми да ме вика след себе си, някоя невидима ръка се сложи на очите ми и аз прогледнах, видях и разбрах. Видях себе си отново цар и моят сегашен господар бе някогашният ми роб, към когото съм бивал най-жесток... Тогава се усмихнах и тръгнах след смъртта, а над тялото ми плачеше моята жена, която ме мислеше за умрял... Минаха векове - родих се като единствен син на богати родители. Наричаха ме Феб - Аполон, тъй красив бях. Майка ми коленичеше до моето креватче и държейки ми ръцете в своите, ми пееше песни, целуваше очите ми, косите ми, челото ми, а аз се смеех, доволен и безгрижен. Растях и не знаех що е скръб. Майка ми за мен бе готова на всичко и аз приемах това всичко, без даже да й благодаря и отвърна със същата обич - аз мислех, че всичко тъй трябва да бъде. Когато пораснах, много момински очи срещаха моите смели и пълни с пламък очи и отстъпваха пред моите желания, свеждайки покорно очи. Аз мислех, че слънцето грее заради мен, че цветята цъфтят само да ме радват и изпълват душата ми с благоуханието си. Че животът е даден, за да го изживея в безгрижие и веселие. Аз посягах към всичко, което ми харесваше и мислех, че щом го искам, трябва да го имам... Обичах свободата си и разнообразието - еднаквостта ми дотягаше и отегчаваше. Аз кацах от цвят на цвят като златокрила пеперуда и пиех радостите на живота от устните на тези, които ми ги поднасяха с обич, защото вярваха, мислеха, че и аз ги обичам. Аз бях хубав, богат и търсех красотата и любовта в нови и нови образи, а никога не се запитах що става с тия, които изоставях, след като ми бяха дарили своята любов. И когато умирах, аз чух сподавен плач, болезнен стон и хиляди въздишки... Отново минаха години - родих се младо хубаво момиче на нежна майка и благ баща. Косите ми блестяха като злато и бяха меки като коприна. Очите ми бяха като кристално бистри планински извори, а кожата ми - нежна и чиста. Веднъж обикнах буен и своенравен младеж. Погледът му бе смел и очите му, в които блясваше пламък, ме викаха ден и нощ. Устните му ми обещаваха много, а моето сърце вярваше и тръпнеше в непреодолим копнеж по него... Един ден, блянът стана действителност и аз Л безумната, се радвах - бях щастлива... Но след време очите му ме гледаха, но не ме виждаха вече. - Сърцето ми се сви болезнено-знаех, той вижда със замечтания си поглед друга... И дойде страшната болка и безутешна скръб. Аз кършех пръсти - напразно - любовта не се иска, тя се само дарява... След време една топла ръка се сложи на израненото ми сърце и болката притихна. Две светли очи ме гледаха с усмивка и устни изпиха сълзите ми. И аз помислих, че сега щастието наистина дойде. Но уви! Смеющите се светли очи ме напуснаха един ден... И моята скръб бе още по-голяма, болката - по-дълбока и горчива... Аз проливах потоци сълзи и питах, питах: с какво заслужавах всичко това? Защо светът е такъв - изпълнен с измама и лъжа? Где е Бог? И защо мълчи? По-късно се ожених. Имах деца, които обичах безумно, но които не ме обичаха. Мъжът ми ме тормозеше, измъчваше без жал. Жестоко и кораво бе сърцето му. А те, децата, като птички изхвръкнаха от гнездото и не се завърнаха никога вече. А аз плачех и мислех ден и нощ за тях. О! Каква жестока съдба, какъв горчив дял от живота ми даде тя. И аз роптаех и плачех, а дълбоко в самата мен чух пак тихия глас да ми казва ясно: «За всичко си виновна ти!» - О! - извиках в горест и скръб - кому направих зло, та така ми се отвърна? Наоколо ми бе всичко тихо, тихо... Бог мълчеше и аз Го считах за жесток и несправедлив... И когато умирах, отново някой отвори очите ми - тогава всичко разбрах, но беше твърде късно... И пак минаха години - отново се родих, със смътен спомен за минали погрешки и жажда да науча верният път в живота. Аз гледах живота на околните ми и отвръщах глава - бях го минал и знаех плодовете му. Виждах радостите и скърбите на человеците - опитал ги бях вече и те не можеха да запълнят и осмислят живота ми. И тъй растях с постоянната жажда в душата си да науча защо дойдох на земята и как трябва да живея. След лутане и търсене, стъпките ми стихнаха при вратите на Учителя. Попитах Го: «Как да живея?» Той ме погледна и рече благо: «Бъди като извор - обичай и давай!»

2. Туморът, който Спасителят излекува Може би мнозина са слушали за сестра София Попова[1], но за нас, по- младите, е една истинска радост да прекараме един час край нея, запитвайки я за туй, което тежи всекиму на сърцето. А тя всички може да утеши, всички може да насърчи, на всекиго да даде това, което му е най-необходимо в момента. И не е за чудене, гдето човек с дни после носи спомени в сърцето си за нея и да желае пак да я види, защото тя притежава това, което малцина го имат. Една красива гледка е да се види сестра Попова заобиколена от млади момичета, които като млади птички чуруликат край нея, а тя самата - по-весела, по-млада, по-жизнена от всички тях. И кое я прави такава? Може би и там е тайната на това привличане към нея, което всеки, който я е видял, изпитва към нея. И когато някой от младите й заговори за своята скръб, за своята болка, тя разгръща своя 84-годишен живот и оттам винаги ще извади някой пример, някои спомен, който ще приведе умело и ще посочи как да се излезе от това състояние. А нейният живот е изпълнен с много и много страдания, много опитности, много случки, които тя с охота ни разказва, за да ни покаже колко нашите болки са малки и не струва човек да жали и тъгува за тях. И неусетно за самите нас, сълзите се заменят с усмивка, в гърдите олеква - сякаш някоя невидима ръка е отнела товара, който ни е тегнел. Но най-често ние обичаме, насядали около нея, да ни разказва кога и как е видяла за първи път Учителя и как и кога е получила тоя дар - да има връзка с Невидимия свят, за да може да казва и предсказва това, което ние обикновено не можем. И тогава тя започна, а ние слушаме това, което ни говори: «Чеда, чеда - обръща се тя често към нас, - какво сте видели вие? Аз 34 години съм била болна от тумор. Какви болки е било, какви страдания! Като момиче бях весела, жизнерадостна - всички ме обичаха. Това беше още преди Освобождението на България. Ожених се. И оттогава почнаха страданията ми едно след друго. Мъжът ми, Бог светлина да му дава, отначало учител, после съдия следовател, беше сериозен и строг човек. Но аз още след раждането на първото си дете заболях от тумор в корема. И какви болки е било, никому Господ да не дава. Децата се раждаха едно след друго, а аз - все болна. Мъжът ми ме води при най-специалисти лекари тук и в чужбина - никой не можеше да ми помогне без операция, а аз за операция не се решавах. И тъй и ден и нощ страдах. Извън вратата не можех да изляза. Вятърът да ме не лъхне, дъжд да ме не навали. Все вкъщи. Едничката ми радост в живота бяха децата ми, които ме много обичаха, които ме обичат и до днес. Но докато ги изгледам, колко мъка е било. Дете да се окъпе, пелени да се операт - след всяка по-тежка работа лежах, превиваща се от болки с дни. Помня, беше ми се родило третото дете. През нощта, на третия ден от раждането му, сънувах, че дойде при леглото ми един стар, белобрад човек и седна до краката ми. Аз не го познавах, но толкова мъка бе се набрало в душата ми, толкова страдания в сърцето ми, че почнах да плача, да му се оплаквам и нареждам всичко, както си беше. Той ме гледаше благо и ми казваше от време на време: «Всичко, всичко ще мине». Аз продължавах да му разказвам за тежката си болест, за големите си страдания, от които не виждах никакъв изход. Той ме изслуша търпеливо, най-после стана, каза ми пак: «Всичко ще ти мине, не се бой!» - и тръгна да си излиза. Тогава бяха ме заболели и очите и аз почти нищо не виждах с едното око. Скочих веднага от леглото и видях през прозореца стария човек да възвива край къщата. Тогава извиках и чукнах на прозореца: - Дядо, бе, дядо! - Какво има? - обърна се той. - Ами аз най-главното не ти казах - очите ме болят, ще ослепея. Как ще си гледам децата? Страх ме е да не ослепея - повтарях му аз, - а децата, как ще си гледам децата? - Няма нищо - кимна ми той с глава, - ще ти мине всичко - и той си тръгна нагоре по улицата. Събудих се облекчена и успокоена, а възглавницата бе цяла обляна със сълзи.» - Е, ами оздравяха ли ти очите? - бързаме да попитаме ние, слушащите я. - Оздравяха ми. Ето, сега само когато чета, си служа с очила. А тогава едва виждах. Но след съня ми очите ми взеха лека-полека да се оправят и оздравяват. Но иначе все си бях болна. Минаха се много години. Преместиха мъжа ми в София, тук. Мене все ми беше лошо, все не можех да ходя никъде, но затова пък вкъщи ми идваха много приятелки на гости. Един ден една от гостенките ми каза: - Како Софийке, аз да те заведа тебе, гдето ходя на едно място. Ти си тъкмо за там. Аз се съгласих и един ден тя ме заведе у една сестра, където се събираха за молитва, а след някое време ми предложи да ме заведе и при Учителя. И какво да ви кажа, чеда, като влязох в стаята, и тъй, останах като гръмната. Пред мен стоеше същия старец, когото аз видях в съня си преди толкова години. Той ме погледна и се усмихна, а аз в същия миг почувствувах една голяма сила, която ми взе ръката и почна да пише във въздуха кой е Този, когото виждам пред себе си. Засрамих се съвсем. Хванах си ръката и я стиснах, но тя пак с голяма сила се изтегляше и почваше да пише Кой е Този, при когото ме бяха завели. И аз вече знаех кой е Той, без да ми казва някой отвън. [Спасителят бе!] Оттогава почнах да ходя на беседи и тая сила, която аз много ясно усещах, почна да ме лекува, за чудо и за самата мен. Коремът ми, който от тумора бе страшно голям, бавно и незабелязано се смаляваше и болките почнаха да престават, докато се изгубиха съвсем. Имах син лекар, той гледаше и не можеше да повярва странното ми излекуване. Констатираше подобрението и виждаше, че постепенно се излекувах, но неговият ум не можеше да се помири с мисълта, че това е станало без нищо външно, без лекарства и операция, а само от една вътрешна голяма сила, която ме ръководеше къде и как да се разтривам и лекувам. ---------------------------------- [1] За София Попова вж. «Изгревът», том V, стр. 471-474; том IX, стр. 372-373. Нейна снимка вж. в «Изгревът», том XXII, снимка № 27. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

1. Първа среща с Учителя За всички наши хубави, светли празници, целият Изгрев се основно почистваше, защото Учителят държи много както на духовната, така и на физическата чистота. За нас, учениците, е голяма радост да вземаме участие в измиването на Салона, гдето Учителят изнася Своите Беседи и Лекции. Неизказано приятно е да се види как сестрите, весели, усмихнати, със светнали от радост очи, мият пода с донасяната с кофи от братята вода. После изнесените отвън столове се измиват и внасят внимателно в измития салон. Измита се целият двор и поляната, на която играем сутрин гимнастическите упражнения - Паневритмията. С гребла, като с големи гребени, изресваме тревата от пожълтелите листа и шумки. През такива предпразнични дни стават интересни запознавания и разговори. Не помня точно кога, при едно такова измиване на салона и столовете се запознах със сестра София Шопова[1] и оттогава винаги ми е било приятно да разговарям или да слушам, когато ми разказва своите духовни опитности, които има, откакто е срещнала Учителя. Но за мен най-паметен остава случаят, когато тя е видяла Учителя, преди да Го срещне в Неговия физически образ на Земята. Затова недавна, след като измихме столовете и нямаше повече какво да правим, тъй като всичко бе преметено и изчистено, ние със сестра София Шопова седнахме на слънчице, на скамейките пред лещаците. Тогава я помолих да ми разкаже отново за първите си срещи с Учителя. Тя ме погледна с изпълнените си с доброта очи и рече: - Да говоря за Учителя е моята най-върховна радост. Затова ще ти ги разкажа, макар че съм ти ги разказвала вече. - Това и за мен ще е безгранична радост. - Добре - усмихна се тя и заговори: «Мъжът ми бе чиновник по железниците. Заплатата - твърде малка, за да поддържа семейството ни. И затова аз често бивах принудена, покрай домакинската работа, да вземам и шия чужди неща. Една вечер, работейки, мислено си казах: «Ще шия до 12 часа и ще си легна.» Чувствувам се уморена, необходимо ми бе сън, пък и утре пак трябва да се става рано заради децата. Мъжът ми бе се завърнал от работа много уморен и си легна да си почине, а аз продължавах да шия. По едно време погледнах часовника, беше 12 без 15 и полека погледът ми се пренесе към прозореца, откъдето забелязах да излиза някакъв прозрачен бял облак. Гледах и не можех да разбера откъде идваше този облак. Взрях се по-добре и останах като вкаменена. Всред облака се очертаваше все по-ясно и по-ясно една фигура, от която не можех да снема поглед, въпреки голямата ми уплаха. Най-после аз ясно видях един старец, очертан до гърдите, другото се губеше в облака. Облечен бе в бяло. Коси до раменете, също бели, бяла брада, а очите бяха озарени сякаш от вътрешна светлина. Сковах се от ужас. Исках да извикам, но не можех. В същия миг видях до себе си една жена, която протегна ръка, сложи я на коленете ми и каза тихо: - Не бой се! Цяла изтръпнала от страх, аз я запитах: - Но кой е тоя там в облака? - Спасителят, а ти стани и се помоли! - ми каза тя. Аз коленичих и почнах да се моля. После жената запя и ми каза да пея след нея. Тогава запях думи и мелодии, които никога не бях нито чувала, нито пък чела в някоя книга. Жената продължаваше да стои до мен, само че все със закрито лице и аз не можах да видя каква е. Когато престанахме да пеем, аз я запитах: - А ти коя си? - Света Петка - отвърна ми тя. Аз сещах, че става нещо с мене, исках да извикам, да скоча, а сякаш цяла бях вцепенена и не можех да направя нищо. Изведнъж гласът на мъжа ми ме стресна и върна възможността да се движа и говоря. Огледах се. В стаята нямаше никой, освен мъжа ми, който бе скочил от леглото и ми викаше съвсем изплашен: - Ти си полудяла, ма, ти си луда, какви песни пееш? Я се чуй! Ти си луда, ти си полудяла! кряскаше той. - Чакай, бе - викам му аз. - Стой, не съм луда. Слушай, ще ти разкажа всичко. Но най-напред да отидем в стаята при децата, че мене ме е страх тук. Разказах му всичко и най-после той се успокои. На другия ден отидох на църква и тръгнах от икона на икона да гледам да позная жената, която ми се яви вечерта, и стария белобрад човек в облака. Но в образа на никоя икона не можах да ги позная. Оттогава минаха 19 години. Местиха ни в различни градове из провинцията. И през тези години нито за миг не престанах да търся тези, които ми се бяха явили през нощта. Обикалях черкви и манастири, но напразно. В никоя от иконите не можах да ги видя. След това брат ми отпътува за чужбина. Отначало се обаждаше често, после - по-рядко и по-рядко, и най-после съвсем престана. Ние не знаехме къде е, жив ли е и как да го потърсим. А мен много ми бе мъчно за него - тъй го обичах. И преди две години чух за брат Л.[2], че той може да ни каже къде е брат ми. Отидох. Говорих с него. После отидох към салона, а оттам - към полянката, където се играят гимнастически упражнения. И можете си представи моето учудване, което достигна до обезумяване, когато видях всред полянката Този, Когото бях видяла в оная паметна нощ - Този, Когото бях търсила цели 19 години. И ето, той стоеше заобиколен от група хора, които слушаха това, което Той говореше. Исках да се втурна и извикам с всичкия си глас: - Намерих Те, намерих Те най-после! Но нещо ме бе заковало за земята сякаш. Аз стоях и го гледах поразена, учудена, невярваща на очите си. Нищо не можех да кажа. Само горещи сълзи обливаха страните ми. Нещо се топеше в мене. Някакъв товар бавно се свличаше от гърдите ми. Чудна тишина и мир изпълваше душата ми. Учителят продължаваше да говори на заобиколилата Го група хора. Аз Го гледах - душата ми се радваше... Оттогава почнах да посещавам беседите и слушам словото Му. Искам да кажа и това, че преди страдах много от подуване на ръцете и краката - нещо, което ужасно ме измъчваше и пречеше да върша работата си. Но сега мога с радост да кажа, че съм напълно здрава - нито ръцете, нито краката ми се подуват и болят. Как се излекувах? Слушайки и изпълнявайки, колкото мога, това, което Учителят ни учи. И каква изненада бе за мен, когато чух да се пеят в салона същите песни, които аз бях пяла в оная нощ! И до днес душата ми не престава да пее химни и благодари на Бога за великата Му милост, че ми отвори очите да видя Светлината, която е дошла в света - да видя Учителя.» ------------ [1] София Шопова е свекърва на Мария Шопова, (бел. на съставителя на «Изгревът...» Вергилий Кръстев) [2] Л. - Любомир Лулчев, (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

I. КАК НАМЕРИХ УЧИТЕЛЯ Невена Неделчева. Как намерих Учителя: Истински случаи. София, 1938 г. Верен, истинен, чист и благ всякога бъди. Учителят Предговор Тая книжка е написана не за тия, които са намерили Учителя, а за тия, които се лутат и Го търсят. Тя е написана не за знаещите, радостните, щастливите; тя е за тия, които в страшната болка на страданията си питат: «Има ли Бог? Има ли кой да ни покаже как да Го намерим?» И отговорът е: Има кой да ни посочи пътя към Него - Учителят. Тя е написана, за да бъде като малка искрица светлинка на тия, които никак нямат - и да им каже, че има Светлина. Случаите «Как намерих Учителя» са безброй, както е безбройно и числото на тия, които са Го търсили и намирали, но тук се изнасят само три.

III. Биография на Елена Симеонова Светозар Няголов Елена Симеонова Стоянова е родена на 20.12.1934 г. и е последното - осмо дете на Симеон Костов и майка си Ваца. Тя се ражда в трудно време, когато баща й е избран за кмет и група негови противници са му направили засада, за да го убият, но Невидимият свят го отклонява и той минава по заобиколен път и като влиза невредим в дома си, намира родена най-малката му дъщеря Еленка. От малка Еленка се включва в техния труден земеделски живот. Тя се върти около майка си и се учи да готви, шие, плете, да се занимава с ръкоделие. Петгодишна чува от баща си, че имат родени малки агънца и боса тича по снега до кошарата, за да ги види и им се порадва. В дома си, като най- малка, е била много послушна и от всички се е учила. На 8-годишна възраст тя влиза в първо отделение и учи 4 години в селото. Прогимназията учи в училището на Владая 2 години, като се събирали около 15 деца и пеш, през зимата в голям сняг са си правели пътека до училището. Третата година кметът издействал и се отваря прогимназия в новопостроена сграда и там завършва трети прогимназиален клас. След голямата бомбардировка на 10 януари 1944 г., извършена над град София с 1784 бомбардировачи през деня и нощта, Учителят напуска Изгрева и отива да спи в дома на брат Борис Николов. Почти всички жители напускат града. На следващия ден - 11 януари, след закуската, Учителят предлага на Борис да отидат на Изгрева, който е напълно обезлюден. Отправят се към полянката и застават на нея за молитва. Повече от час Учителят се моли съсредоточено заедно с Борис Николов. След свършване на молитвата Учителят се обръща към Борис и казва: «Тук вече не може да се прави връзка с Бога. Да излезем.» Връщат се в дома на Борис. Учителят е дал нареждане за промяна на ситуацията. Един час след тяхното прибиране, в двора на дома на Борис влиза запъхтян, идващ от село Мърчаево, Симеон Костов и казва на Борис, че иска да говори с Учителя. Борис му отговаря, че Учителят е вътре в стаята и че ще отиде да Го попита дали ще го приеме. Учителят дава съгласието Си и Симеон влиза при Него, целува Му ръка и казва: «Учителю, елате в Мърчаево. Давам Ви къщата, имота и децата си, на Ваше разположение.» Учителят отговаря: «Добре.» Симеон Костов се сбогува с Него и се връща в дома си. По интуитивно виждане се знае, че по времето на Христа той е бил Симеон - Петър, който създаде църквата. Учителят веднага изпраща сестрите Стойна Кондарева и Юрданка Жекова в с. Мърчаево, да проучат положението и да Му докладват. Те се връщат вечерта и Му обясняват ситуацията и Учителят решава да не отива в дома на Симеон Костов, който е в центъра на селото срещу кръчмата, а в дома на брат Темелко Стефанов, който е по-подходящ за Неговото пребиваване. (Преди две хиляди години Христос е направил тайната вечеря в дома на преродения сега брат Темелко.) Близо до дома на брат Темелко Учителят намира и заедно с приятелите каптира «Извора на Доброто» и «Извора на Здравето». Посещава с приятелите големия топъл извор в съседното село Рударци, откъдето селяните взимали топла вода, перяли дрехите си и се къпели. Учителят и приятелите насядали около извора на почивка и разговор, където от широка тръба течала горещата вода. Учителят се обърнал към ръководителя на братството в село Мърчаево Петър Киров и поискал той да Му даде чаша вода.' Петър налива вода и Му я подава. Учителят пие 3 глътки вода и казва: «Хубава е тази вода» - и след това излива останалата вода на земята. Пожелава втори път да пие от топлата вода, отпива 3 глътки и казва: «Много хубава е тази вода» - и излива останалата в чашата вода на земята. Иска трети път да пие от водата. Подават Му чашата и отпива пак 3 глътки и казва: «Тази вода ще лекува всички болести» - и излива останалата вода от чашата на земята. На връщане от извора Учителят се отбива в дома на брат Симо. Той е на работа в кариерите, но сестра Ваца и децата посрещат групата и ги гощават с качамак и мътеница. Всички целуват ръката на Учителя. В техния «Аврамов дом» живеят в малката стая Теофана Савова, сестра й Марето, която е била учителка в селото и майка им, баба Тодора. В голямата стая е тяхното семейство, заедно със семейството на Стефан и Пенка Белеви и негови приятели от войниклъка, бай Атанас, Геша и дъщеря им Милка. При посещението на Учителя Еленка е в голямата стая, където се хранят. От София идват големци за разговор с Учителя и Той с тях влиза в малката стая на разговор. Идва си брат Симо от работа, влиза в голямата стая и се радва на многото гости, които има. Еленка хваща баща си за ръка и го води в малката стая да покаже на баща си кой е дошъл на гости в дома им. Отваря вратата и показва с ръка Учителя, Който разговаря там. Приятелите наоколо й се скарват, че е отворила вратата и безпокои Учителя. Учителят се обръща към тях, погалва я по главата и казва: «Недейте я закача, защото душата й от радост не знае какво да прави.» Това е единствената среща на Еленка с Учителя, която ще я помни през целия си живот. Като най-малка, тя последна Му целува десницата, но Той я благославя, като я помилва по главата. В 1949 г. Елена идва на Изгрева и живее при сестра Юрданка Жекова. Започва да учи в гимназията, но среща големи мъчнотии с математиката и геометрията и преустановява да учи. Връща се в Мърчаево и се включва в земеделската работа: копае царевиците и боба, жъне житото. Там проявява своите качества и ожънва бързо нивите, заедно с братята и сестрите. Често пасе овцете, кравите или воловете. Вкъщи помага на майка си в готвенето. Това продължава до 1957 г. Когато им взимат земите и се образува ТКЗС-то, тя почва да работи там. Няколко години участва в залесяването на Витоша. В 1963 г., месец ноември, Савата я довежда да работи в мозайкаджийската бригада на Борис Николов в Министерството на транспорта. Тя работеше с още 4 жени, едната от които е Станка Янчева, прислужничката на Борис Николов. Бригадата беше съставена от мозайкаджиите от Изгрева: Савата, Балючев, Крум Въжаров, Николай Дойнов и други. Останалите десетина души бяха дошли от лагера от Белене, главно габровци, които не бяха майстори със стаж. Всички погрешки и напрежения в работата се стоварваха върху дежурните пет жени, които постоянно бяха в немилост. Често се караха с тях. Даже Савата се отнасяше много грубо със сестра си. Брат Борис дойде при мен и ми каза: «Светозаре, ти си добър и мек човек, вземи жените под твое ръководство да ги научиш да работят, особено в търкането с машините, понеже на новостроящата се сграда на министерството на транспорта ще има стотици хиляди метра римска мозайка.» Аз приех и взех да ги уча да зареждат машините с шмиргели и да търкат с тях мозайките. Те бяха много послушни и внимателни и бързо усвоиха работата и започнаха да работят по-добре и от мъжете. Станах с тях добър приятел и те ме слушаха. Станахме приятели и с Еленка. Брат Борис, понеже е бил в затвора, не искаше да се разправя с техниците и особено с Пенчо Кубадински, който всеки ден идваше на обекта да следи как върви работата и ме направи отговорник да се разправям с техниците и материалите, които Кубадин- ски ги движеше. Жените редяха камъчетата на римската мозайка много старателно и работата напредваше. Особено усърдно търкаха мозайките, за да излезе максималният диаметър на камъните. Аз направих въпрос на Кубадински за търкането, да увеличи заплащането, за да можем да направим красива мозайка. Още повече, че и стъпалата ги правехме от много твърдия гложенски камък. Той удвои парите за търкането и ние си изкарвахме добри заплати. Тогава се направи ЦУМ и стъпалата се изядоха от многото хора, които минаваха по тях и станаха на дупки. Кубадински ни нареди да направим здрави стъпала, да не се изтъркат от хората и за сто години. Брат Борис е специалист геолог и поръча много твърдия гложенски камък, от който правехме монтажните стъпала. Веднъж Пенчо Кубадински ми каза, че стъпалата не са еднакво високи. Аз му подадох метъра, да ги измери. Той измери едно крило, в което имаше разлика до 1 милиметър. Каза: «Стъпалата са отлично направени и монтирани.» Четири години работехме, главно в затвореното топло мазе. Бригадата отиде да работи гара Горна Оряховица, а аз със Станка Янчева, Елена Симеонова и Александър Джидров останахме да довършим и предадем обекта на приемателната комисия. Дойде да го приеме Пенчо Кубадински с 50 министри, заместници и архитекти. Той беше набит, тежък човек, обут в гьонени половинки. Влезе в една стая, накована с паркет, който започна да скърца от тежестта му, и каза: «Да се прикове наново паркетът.» Излезе от стаята, засили се малко и се плъзна по блестящо полираната мозайка и отиде до другия край на коридора и каза: «Мозайката е приета с отлично качество.» След това отидохме да работим в бригадата на Илия Василев, в «Промишлено строителство». Работихме на «Аналгина», КЦМ (Комбинат за цветни метали), Завод за врати и дограма «Толбухин» и много други. В 1974 г. се оженихме. През 1975 г. се роди Павел и Еленка го гледа в дома ни, в блок 98, до 1980 г., когато отиде да работи като помощен персонал в 108 ЕСПУ «Никола Благовеждов». Там тя се грижеше за Павел, където той изкара 1 година предучилищна забавачка и почна да учи в първо отделение. В 1986 г. тя отиде да работи в ТЕЦ «Земляне». На 55 години се пенсионира - в 1989 г., но пак продължи да работи с преназначаване до 1991 г., когато окончателно напусна работата. Тогава от чужбина идваха колети с храни за бедстващите българи, братя и сестри, и ние в дома на Дора Михайлова ги разделяхме за над 80 бедни братя и сестри и с по две чанти и количката на Дора ги разнасяхме по домовете. За празниците подготвяхме сандвичи, да се почерпят приятелите. Това продължи до идването на Андрей Грива, който ни изгони да не правим нарядите и да не черпим безплатно приятелите за празниците и като добър комунист, отвори в бялата къща да се продават чай, кафе и закуски. Учителят казва, че след хиляда години тези, които не възприемат сега братския безкористен живот и не го приложат, ще започнат тогава отново от А, Б. Участвахме активно в живота на лятната школа на Рилските езера, като от 1990 г. до 1994 г. безплатно готвехме и раздавахме хляб и храна на братята и сестрите. При идването за ръководител на братството на Благи Жеков, ръководството на кухнята пое комунистът Станчин и веднага туриха табела на вратата на кухнята: «Храната за братята и сестрите е 50 лв., а за чужденците -100 лв.» С Елена готвехме хубави яденета, особено за съборните дни, от качеството на които приятелите бяха много доволни. Преди идването на Жеков аз купих 5 поцинковани казана от град Силистра, като единия дадох за детския лагер в Троян, а четирите - за езерата. При Станчин казаните изчезнаха и се наложи да се купят нови. Ние престанахме да посещаваме беседите и рядко ходехме на Паневритмията. Често посещавахме приятелите от провинцията и помагахме там на общобратския живот. На Витоша се срещаме с приятелите, гледаме си работата в дома, където постоянно идват приятели за разрешаване на трудните си здравословни или житейски мъчнотии. Елена готви много добре, прави отлични баници, козунаци и храни и често посещавахме братя и сестри за именните и рождените им дни. Има много общобратска безкористна работа, в която всеки с пробудено съзнание може да се включи и да работи за благото на ближните си.

77. КОИ МИ БЯХА БРАТЯТА А как така стана, аз го разказвах. Значи, чуждите хора ми помагаха. Ама били комунисти. Абе, какви комунисти! Те ме приеха, че съм техен брат. Та, аз бях с тях брат. Братя по труд и съдба. Трябваше да се сбъднат думите на Учителя: «Ти защо се страхуваш от комунистите?» Пред къщата всяка сутрин заставаше «Мерцедес» и ме взимаше и ме возеше на обекта. Връщаха ме обратно с «Мерцедес». А с тези коли се возеха само висши държавни мъже, и то много големи по власт комунисти. Целият квартал гледаше и трепереше от ужас. Страхуваха се от «Мерцедес»-а на големците. А аз се возех всеки ден в него, сутрин и вечер. И се сбъдна още едно нещо, казано от Учителя: «Няма да бъдеш нашироко, но нависоко.» Да, къщата стана нависоко - на 3 етажа. И с всички големци комунисти, на които работех, станахме приятели. И това приятелство продължава досега. Аз съм работил съвестно. Например в с. Говедарци на 60-80 къщи съм направил мозайките. Моята работа говореше за мене и тя заставаше зад мене. Та, този големец комунист от село Говедарци, Петър Динков, като се оженва, и кум му е бил самият Георги Димитров. Неговата жена в с. Новоселци е била учителка. И там са били учителки Буча Бехар и Наталия Чакова. И тя имала много хубаво мнение за «дъновистките» учителки. И това бе прехвърлила на мъжа си. А той виждаше работата ми, яви се и ми помогна. Ако че е бил комунист и големец. Яви се и ми беше като брат. Братството е идея и може да го има между идейни хора. Та, в този живот успях да реализирам всичко, което бе ми казал Учителят в с. Мърчаево през 1944 година.

76. НЕ Е ВАЖНО КОЙ ТИ ОДИРА КОЖАТА. ВАЖНО Е, ЧЕ ТЕ ДЕРАТ По това време аз работя в бригадата на Борис Николов. Той бе излязъл от затвора през януари 1962 г. Събраха се хора, направиха бригада. Но понеже Борис беше осъден от Народен съд, нямаше право да заема ръководни постове. Та, аз се водех официално пред властите за бригадир на бригадата, а командваше Борис. Но в тая бригада беше хаос. Имаше хора, които Борис бе взел, те не можеха да работят и все ни пречеха. А това е тежка физическа работа. Та, се откачих от село, от тази робия, та се закачих в бригадата на Борис, на още по-голяма робия. Голяма хамалогия - а те не се натоварваха. И накрая дойде 1964 г. А аз я чаках. Исках да видя как ще се сбъднат думите на Учителя. И тогава аз напуснах бригадата. И се освободих от робството. И оттогава започнах да работя сам по обектите, с чужди хора. При тях получих свободата си. А при своите си като бях - ми одираха кожата от работа. Имаше едно изказване на Учителя: «Абе, ти защо се страхуваш от комунистите?» И сега, как се сбъднаха тия думи. Ето така: мене комунистите ме оправиха. Как ме оправиха? На всеки етап, през който трябваше да мина при оформяне на документите за строеж, и за самия строеж, ми помагаха големци комунисти. Аз им работех. Те виждаха, че съм добър, безкористен работник, и ми съдействуваха. Спомням си, че работя на един големец, той ме докарва с колата си, гледа бараката и ми вика: - Абе, ти защо седиш и живееш у тази барака? Той, големецът комунист, се интересува за мен. И като му свърших обекта и отидох да ми плаща, накрая ме пита: - Абе, твоите хора прехвърлиха ли ти мястото? - Не са. И тогава той се хвана и ме оправи. Ако че беше комунист.