Ани

24. МУЗИКАНТИ Учителят беше музикант и естествено бе при Него да прихождат различни градски музиканти. Идва веднъж Андрей Стоянов, който бе пианист и едър мъж. Висок, грамаден, застанал до Учителя, а Той е като паленце до него. Дойде на Изгрева и търси да се срещне с Учителя. Тогава той преживяваше големи гонения в Музикалната Академия. Идваше и брат му Веселин Стоянов. Във връзка с тези посещения не след дълго време Учителят каза следното: „Те, музикантите, си раздвояват съзнанието. Те искат да служат на Бога и на Мамона". Той, Андрей беше комунист, след като дойдоха руснаците, след 9.IX.1944 г. се боядиса и се писа за комунист. Друг пример имах с професор Черкин по солфеж. Той се беше оженил за германка и когато ходих у дома му по солфеж една голяма карта на Европа окачена на стената и той отбелязваше със син молив до къде са напреднали германците в СССР по време на войната през 1942 г. А това го правеха тогава всички онези, които бяха на страната на германците. А след 9.IX.1944 г. се пребоядиса и стана комунист. Ето, това са само два примера на пребоядисали се хора. Не говорим за ония, които имаха леви убеждения на Изгрева. Имаше един цигулар на име Веселин, който през 1939 г. свиреше с цигулка на Паневритмия на Рила. Има го на снимки с Учителя. След 9.IX.1944 г. виждаме, че бе нарамил пушка, дошъл на Изгрева и се разхожда с нея. И това го имаше - Изгрев и пушка! Не може музикант да служи и на Бога, и на Мамона. Или си при едните, или си при другите. Трето положение няма. Третото е провал по всички линии.

22. АДЕПТ НА „ЕЛ ШАДАЙ" Беше в края на зимата 1938 - 1939 г. и началото на март. Аз по онова време ходех често при Боян Боев, Посрещаше ме много хубаво. Когато говореше за Учението на Учителя се въодушевяваше и ставаше чист и наивен като дете. Чистотата имаше у него. Видя ме и ми махна с ръка. „Ела да ти кажа една важна работа, която стана!" И той започна да ми разказва, а беше ден петък. В сряда Боев и Учителят са били на Бивака. Било е зима още. Брат Ради е станал рано през нощта, Учителят го изпраща в 2 часа и 30 минути през нощта, за да му каже, че тръгват заедно на Витоша. Като е за екскурзия с Учителя Боян изобщо не се двоуми. Скача бързо, облича се и ето го нагоре по стъпалата, та при Учителя. „Бояне, ще отидем до Бивака заедно!" Било три часа през нощта. Налели вряла вода в термоса. Боян е бил куц с единия си крак и трудно се движел. Но тръгнал с Учителя полека-лека и за около четири часа са горе на Бивака, а там е сняг. Учителят му казал: „Тук ще имаме една среща с един адепт, който ще ходи в Европа, за да свърши една работа. Да предотврати големите страдания, които идват в Европа." Това е една реална действителност, а като ми говореше това нещо Боян Боев, смятах че е фантастика. Те седнали горе, а Учителят е бил обърнат с гърба си на север към Драгалевци. Били са до брезата, до чешмата седнали на пейка. Отгоре през гората се задала една фигура. Вървял 40-годишен хубав мъж, облечен в самоковски дрехи. Идва и се отправя към Учителя, който си седял спокойно. Спира се, пред Учителя и вдига дясната си ръка за поздрав. Казва едно изречение от думи символични, а Учителят му вдига също ръка и му отговаря с друга символика. Разговорът протича с по няколко изречения. Единият казва едно, а Учителят допълва с друго. Той казва три изречения и Учителят отвръща с три изречения. През това време Боян ги записва на стенограма и след това ми ги казва и аз ги знаех 30 години. Но от две години ги забравих. Нямаше кой да ги запише. Аз не ги записах, защото се занимавах с велики работи, които хвърчаха по въздуха. След като свършва разговора самоковския селянин профучава покрай тях и си заминава като поема пътя от Драгалевци за София. Тогава Учителят се обръща към Боев: „Хайде да пием един чай!" И след малко обяснява: „Сега имахме среща. Ти видя един адепт от далечна Индия, който отива в Европа да подготви и съдействува за благоприятните сили, които да помогнат на Европа за голямата война, която иде". А през 1939 г. почна войната. За нея лично Учителят бе ми казал: „Ако не беше тръгнал Хитлер на изток към Русия по друг начин щяха да се развият нещата. Ако беше тръгнал към Англия, събитията в Европа щяха да протекат по друг път. " Вероятно в записките на Боян Боев ще намерите трите изречения и трите формули на Учителя с адепта.

20. ЕВОЛЮЦИЯТА Бяхме на Бивака на Витоша няколко човека около Учителя. Повдигна се въпроса за теорията на Дарвин. Учителят каза много ценни работи: Отначало Божествения Дух и Божията Сила са били вложени в материята, която е трябвало да се организира, понеже била инертна. Тази организация вървяла паралелно с минералния, растителния и животинския свят. Когато човек слезнал на земята след време много племена и народи са се отклонили първоначално от пътя и после са се изродили. Маймуните са примери за хора, които са претърпели обратно развитие. Аборигените в Австралия, местните жители, които англичаните завариха са също хора спрени в еволюцията си и тръгнали назад в своя упадък. Циганите пък са едно изгонено племе от Индия, което е нарушило Божествения закон". Учителят даде още ред примери за племена и народи, които не са си разрешили правилно задачата. А що се отнася за хора, то примери има много. Маяковски в Русия се самоуби, защото видя противоречието в социалния живот. Той смяташе, че изведнъж всичко ще се разреши и ще тръгне по своето еволюционно развитие. Джек Лондон пък дойде до прозрението, че Духът е всичко. После той отиде и живя един месец при прокажените, за да сподели техния живот, но не можа да преживее противоречията на думите „Бог е Любов, Бог е Светлина", както и човешкото страдание и човешкото нещастие. На стари години си построил един замък, но прокажените му го изгориха, а двете му дъщери се отказаха от него. Той остана сам и се самоуби. Не е лесен земния живот. А на него му се даде много и от един бедняк стана прочут писател. А той се отклони от своето предназначение и накрая се самоуби. А според окултната наука самоубийството се наказва от Невидимия свят, защото това не е разрешение на въпроса, а бягство. Така, че еволюцията засяга всички представители на Живата Природа.

19. ТЕОСОФИТЕ Ръководителите на теософското общество на 11.I.1911 г. основават орден „Звездата на изток" с ръководител Кришна Мурти. Елена Блаватска, Ледбитер, Ани Безант и други в разстояние на десетки години издават подходяща литература като непрекъснато тръбят, че е близко времето за явяването между хората на Мировия Учител. По-късно бе обявен за Миров Учител Кришна Мурти (Алционе), роден на 25.V.1895 г. е Маданапали на шосето Мадрас-Бандалур-Индия. На 14- годишна възраст той е написал „При нозете на Учителя", която претърпява много издания. На 24.XII.1925 г. в седалището на теософското общество - Адияр близо до град Бенарес - Индия в присъствието на много членове на ордена и гости от много страни на света, Кришна Мурти бил провъзгласен за Миров Учител, т. е. за новият Христос. От България присъствуват председателя на теософското общество Софрони Ников и един от членовете му - Моис Коен. На 29.III.1925 г. в София е ознаменувана 25-годишнината от първата теософска сказка в България (1900 - 1925) юбилейно утро и подходяща програма. Всяка година през месец август е ставала годишна среща на теософите в гр. Омен - Холандия в имението на замъка Ерде. Познавах много добре Софрони Никови, който беше водач на теософите. Последователите на Учителя много често го подпитваха за Учителя, но Той мълчеше като че беше заключен с катинар. Но веднъж Иван Грозев, който бе на конгрес в Холандия като се върна ни разказа какво е казала Ани Безант; „Колко съм загрижена за Христа, че когато дойде на земята няма къде глава да подслони и затова трябва да му се направи една къща, че като дойде да има къде да влезне и да не би като дойде да не намери никой". И започнала да събира пари. А теософите са все богати и заможни хора. За един месец събира пари за една къща, която трябвало да бъде приемен дом за Христа. И Му направиха дом и в него вкараха Кришна Мурти. През 1911 г. когато са били на събрание около 400 човека, явява се едно голямо видение във вид на светлина и това им дава повод да смятат, че Христос ще слезе на земята. От 1925 г. до 1929 г. всички смятат Кришна Мурти за Миров Учител, т. е. за Христос. Но през 1929 г. Учителят изпраща теософа Атанас Димитров и Магдалена Попова с писмо до Кришна Мурти и след като той го прочита се отказва от своята титла като Миров Учител и разтуря Ордена на звездата" с подходяща реч на 3.VIII.1929 г., изнесена в гр. Омен - замъка на Ерде - Холандия. Ще цитираме един откъс от речта му: „Казвахме, че цели 18 години сте се готвили за мене. На мен ми е безразлично дали вярвате, че аз съм Мировият Учител. Това никак не е важно. Принадлежейки на организацията „Ордена на звездата" вие също сте признавали, че Кришна Мурти е Мировият Учител, частично или всецяло: всецяло, а ония, които наистина търсят и само частично за ония, които се задоволяват със своите собствени полуистини". Накрая той разтуря „Ордена на звездата" пред присъстващите над 5000 членове, дошли от цял свят като се отказва от мисията на Миров Учител. Последвало всеобщо разочарование. Според Учителя теософията и спиритизма са методи на Бялото Братство, за да подготвят новото човечество за новата култура. Спиритистите доказват, че има бариера между видимия и невидимия свят, а теософията дава възможност на човешкия обективен ум да се обогати и подготви, за да може по-късно да срещне Словото на Учителя Дънов. Първите приятели и първите ученици на Учителя бяха все теософи. Не случайно в първите години Той е препоръчвал следното: „Четете теософската литература, за да разберете моята мисъл". Но това е в първите години, а след отварянето на Школата 1922 г. и се оформиха класовете - общият и младежкият, то тогава Учителят обяви, че всеки трябва да се определи, кой къде да остане - при теософите или при Учителя. Софрони Ников имаше салон на ул. „Витошка". Аз често съм ходил там. Говореха за човешкото тяло, преразказваха на български език онова, което бе написано в теософските книги. Но там нямаше онзи Дух, който имаше при Учителя. Най-видни бяха Иван Грозев и Шишков. Те говореха, че всички светии в Индия са йоги. А всъщност това не е така, Йогите си имат ученици, имат си школи, но те не са светии. А ето какво Учителят казва за йогите: „Учението на Бялото Братство е еволюционно, а на йогите е инволюционно учение". Аз също чух по този повод Учителят да ни каже, защото се занимавах с техните методи на дишане: „Не следвайте пътя на йогите! " А защо е така? Учителят казва: „Христос е синът Божий. Той е изявление на Божието Битие. Той е син на Божието Битие и велико явление в живота на Космоса". А теософите говорят наистина за Вселенния и универсален Дух и че могат да стигнат с познание до Битието. А Учителят говори съвсем друго. Говори за човешката душа и човешкият дух произлезли от Божествената Душа и Божествения Дух. А Божествения Дух се пои от Абсолютния Дух на Битието, за Когото никой, нищо не знае. Това говори Учителят. А йогите казват, че стигат с познание до Битието, Учителят говори, че теософите могат да стигнат най-много до причинното поле, но според Него нито един от техните представители не е стигнал до там. Това е написано в беседите Му. Веднъж попитахме Софрони Ников за кармата. „Ето, според кармическият закон в миналото богатите са имали всичко прекрасно. Сега също има хиляди, които ядат и пият, а другите тънат в мизерия и глад. Защо е така? Ако вчерашните богати са по прераждане днешните бедни, тогава кои са богатите днес?" На този въпрос той не можа да отговори. На следващия ден Учителят каза следното: „Когато се ражда един слаб дух, ръководителят на неговата карма го поставя при богати родители. Но силният дух го поставят в бедно семейство, за да може да издържи. Тези, които са родени при добри условия и богати родители са забравените деца на Бога". И така теософите нямат знания за живота. А в Школата какви ли не примери имахме. Лично аз замъкнах д-р Станчев с жена му горе при Учителя заедно с детето му, за да им каже нещо за детето, което е било увредено. Учителят ги прие, но нищо не каза. Мълча няколко минути, всички стояхме около Него, а Той бе строг и дума не обели. Имаше защо. После аз се позаинтересувах и той доктора ми разказа каква е причината, че Учителят не е проговорил нищо. Ето ви един кармичен случай. А такива случаи имаше стотици. Заплетени, обърнати с главата надолу. Със своето мълчание Учителят му разреши въпроса, защото той беше принуден след тази среща да си промени живота. Стана въздържател и вегетарианец, макар че накрая го хвана артериосклерозата и не помнеше нищо. При Учителят Дънов имаше Школа. Школа има тогава, когато има Учител. А Учител е онзи, Който има Божествения Дух. Накрая Учителят разреши ето така въпроса с теософите. Нареди на няколко човека, които се занимаваха и четяха теософска и друга окултна литература: „Да се сложат всички теософски и други окултни книги в един куфар и той да се заключи с катинар". Ето това е разрешението на задачата. Но тя е за учениците.

13. ПЕВЕЦЪТ, КОЙТО ПЯ, НО НЕ ПРОПЯ Учителят ми бе казал, че аз имам три златни мини, които трябва, да разработя. Едната бе религията - за нея говорихме. Втората бе медицината - за нея споменахме, а третата бе изкуството и музиката. Аз се втурнах с голяма жар да разработвам тази златна мина на творчеството. Учителят ми беше казал в началото когато почнах да уча Духовната академия следното: "Когато завършиш Духовната академия ще дадеш концерт и ще почнеш да пееш три години облечен като свещеник, но облеклото ти ще бъде с бял подрастник и със синьо расо". Така ми каза Учителят. Но аз напуснах Духовната академия, не я завърших и не можах да дам този концерт, нито да пея три години облечен с бял подрастник и със синьо расо. Непослушание от моя стана и провал също от моя страна. А Учителят много ме поддържаше и помагаше. Другите възрастни приятели се чудеха защо Учителят ме приема по всяко време и винаги разговаря с мене. Той имаше мисия за мен. Но аз бях едно голямо непослушно магаре. Бързах много. Много сили преминаха през мене и не можех да се справя с тях. Не послушах съветите на Учителя. Каза ми веднъж: „Симеоне, сега ще свариш качамак по влашки начин. Ще сложиш в котела вода, ще заври водата, ще пуснеш царевичното брашно и ще го бъркаш с бъркалката. Ще поддържаш огъня отдолу, но непрекъснато ще бъркаш. Спреш ли да бъркаш ще изгори качамака. Като стане готов ще ни извикаш всички и ще ни нагостиш". Така ми каза Учителят. Както ми каза, така премина от едното ухо и оттам през другото и после отлетя и не се видя накъде замина. А Той ми даде метод как да се справя със себе и онова, което гореше в мен. Веднъж след един разговор Учителят ме изпраща до къщата на Балтова и един час говори с мене. Изпрати ме до дома на Папазов. Изпраща и ми говори бащински. Учителят ме насочи в този ден да отида при една сестра - Весела Несторова, за да работим с нея. Но аз не можах да се сработя и не можахме да се хармонизираме. Учителят настояваше да ме свърже с нея, за да свършим една работа. Държеше на тази връзка. Колко пъти ни събора, но не можахме да направим онази творческа връзка и да свършим онова, което ни поръча, загубихме хубаво, ценно време. Поезията започна да тече в мен и започнаха да се нижат първите стихове. А след тях дойде и музиката. Ето пример. Цитирам един стих за нея има и музика: „Облак лазурен над мене лети свои попътни шепне мечти. От странен свят съм аз позован тебе да срещна, пътнико сам. " Занесохме музиката заедно със стиховете и я изпяхме. Учителят я изслуша и каза: „Братът преди 8000 години е създавал тази музика и сега той трябва да я изнесе от този храм". Аз стоя и гледам като втрещен. Учителят ме изпраща на крака. Да те изпрати на крака Мировият Учител и то теб гащака, който едвам прохожда и още не може да си загащва панталоните, то не е малка работа. Тогава бях на 28 години. Сега, като ги преценя тези неща мога да кажа като апостол Павел, че не съм достоен да спомена името Господне и името на Учителя. Ама сега. Но тогава не съм слушал. А сега този брат, който е пред мене ме успокоява, че през онези години, когато съм бил млад и онези сили, които са преминавали през мене не са малки неща за прескачане и преодоляване. Ама това е за успокоение. Но това не е така. Не съм използвал тази Мъдрост и тези съвети на Учителя и затова съгреших. А Учителят ми говореше, че съм работил с тази музика. Тогава по това време дойде един период на поезия и музика в мен. А като младо момче 12 ^ 13- годишен ние бяхме направили поетично общество от няколко момчета и писахме писмо до поета Иван Вазов и той ни отговори. Ние бяхме ученици в Лясковец и от тези момчета трима станаха поети. И в мен имаше проблясъци на поезия и песен от младите ми години. Много обичах поезията и природата. Когато отидох в Добруджа и престоях няколко години върнах се при Учителя и му представих 60 броя стихотворения. Показах ги, а Учителят ми каза: „Сега, брат, ще туриш на гърдите си един калем и едно тефтерче. И сега едновременно ще върви и поезията, и музиката". Да, поезията тръгна и музиката тръгна, но аз не изпълних нищо. Не записах нищо! По едно време гонеха евреите и Учителят ми даде тема да напиша поезия за тях и аз написах една интересна поема за евреите. Започваше така: „Далечен свят спомням в мен странен бяг, буди духа в странен зов. Идвай ти при мен всеки ден." Беше много интересна, мистична поезия. И дойде музиката за нея. Ние я написахме с Весела Несторова и я представихме пред Учителя. Той събра всички поети и музиканти от Изгрева. Бяха 15 човека. Учителят каза: „Този брат е работил с тази музика преди 8000 години в един храм. Сега трябва да я изнесе от храма". Там бяха и Георги Томалевски и Славчо Печеников. Но на следващия ден Славчо казва: „Симеон е взел от Бетовен музиката". Но моята поема беше нещо съвсем друго. Идваше от безкрайността на вековете търсеща светлината на слънцето, за да се съедини с него. Моят дух излизаше от вековете и чрез поезията и музиката търсеше да се добере до Господа. Когато я работих бях целият изтръпнал и пот се изливаше от мен. Какво общо имам аз с Бетовен, когато Бетовен се бори със съдбата на човечеството, когато се бори с тази тъмна съдба, за да го освободи. Разбрах, че те не разбират нищо от музика и поезия. Но разбрах нещо друго, че със своето отрицание те ме спряха. Вместо да ме охрабрят и подкрепят, то те ме свалиха надолу. Какви хора имаше на Изгрева и то при нозете на Учителя. А Учителят ми каза: „Дошло е време, когато поезия и музика ще слиза отгоре и вашата задача е да напишете и хубава поезия, и хубава музика". И аз я пишех и сестрата я пишеше и заедно работихме, но на края нищо не направихме. Учителят ми каза след това: „Ако бяхме се хармонизирали със сестрата щяхте да ви дадат хубава музика и през вас щеше да мине хубава музика за чудо и за приказ". Но това не стана. Остана чудото за нашето вироглавство и изгубихме благоприятните условия. След това дойде 9.IX.1944 г. и след това си замина Учителя и целият живот ми се промени и нищо не постигнах. В едно от преражданията аз съм бил в Италия. И затова аз много обичах Италия и в младините си имах италиански приятел. Едно италианско семейство, което живееше в България. Тогава исках да стана певец и непрекъснато сънувах, че пея в Италия. Отивам при Учителя и споделям това вътрешно мое влечение към Италия и към италианските песни. Учителят ми каза така: „Симеоне, ти вода газиш, а жаден ходиш. Ти, Симеоне, ако беше в този живот само пял, всичките си работи щеше да уредиш". Аз имах голям глас. Здрав, хубав глас. Като пеех кънтяха стените на църквата. Като пеех в салона на Изгрева прозорците трепереха. През 1934 г. още като дякон се записах да следвам в Музикалната академия в София. Две години след това през 1936 г. хвърлих расото и продължих да следвам от 1934 г и завърших през 1938 г. като цивилен. През време на следването аз живеех с жена ми четири години в една барака на Изгрева. Бях се оженил, без да питам Учителя. Дойдоха и деца, а трябваше издръжка за семейството. А аз през това време следвах и трябваше някой да ме издържа. Музиката иска условия. Трябва да имаш богат баща, за да ти даде условия. А баща ми не ме подкрепи материално, макар че можеше. Не ме подкрепи, защото бях напуснал църквата и че не бях завършил Духовна семинария и това, че хвърлих расото като дякон. Отивам веднъж да се жаля при Учителя. Изслуша ме и каза: „Симеоне, ако беше ме питал щях да ти кажа да не се жениш за тази жена. Защото на брадичката си има резка от горе надолу и това означава, че тя не може да ти бъде съпруга, защото ще се раздвоява. Може да ти бъде само сестра, но не и жена". Аз се уплаших и като видя уплахата ми Учителят продължи: „Е, рекох, понеже Бог те обича, затова ти е дал разумна жена". И с това разговора приключи. А по- късно ми разказваше брат Боян Боев как една вечер Учителят го извикал при Него и няколко часа посред нощ са умували и разглеждали различни варианти как да се помогне на моето семейство. Учителят казал: „Бояне, тук има едно семейство, което гладува и нямат хляб от три дни. Кажи как да му се помогне, защото години ще предстоят тук". Какво са умували и какво са решили не зная, но след това мнозина от сестрите минаваха и оставяха суми на жена ми за прехрана. Това бе грижа голяма за Учителя и това се дължеше на моето вироглавство и непостоянство. По това време аз имах път в музиката поради богатството на гласа ми. Аз бях започнал да готвя опери. С мен се занимаваше режисьора Кърджиев и бях приет в едно богато семейство, където домакинята и господарката на къщата беше оперна артистка и пееше Тоска. Аз бях тенора и ме готвеха за такъв. Но после се случиха разни противоречия и нищо не излезе. Аз бях на ръба да прескоча отвъд, но не можах. Та аз свърших Музикална академия четири години и то артистичния отдел, а това не бе малко. Цялото ми семейство се измъчваше от немотия в това време. Имах голям глас. С Мазаров съм пял в Румъния. И сега съм на 80 години и макар че тридесет години не съм си поддържал гласа мога да ти покажа какви височини взимам и до какви низини слизам. Та с Мазаров съм пътувал и пял. Той имаше височини по-тънки и високи. Той горе като изпее „фа", започне да „плюе", няма надолу. А аз имах от долно „ла" до „до диез" горе. Това са две гами и два тона. Аз се качвах до „до диез" горе. Тогава Морфова като ме слушаше и се чудеше на силата на моят глас. И затова тя ме взе при себе си и аз бях неин ученик. А Мазаров имаше само горно „до". Мазаров по-късно разви и изпя в „Отело" и то в Италия „ре бемол". Изпя го и го взе, а може би и малко по-високо от мен. Тези сравнения, които давам с Мазаров е да покажа какви заложби съм имал и какви данни и как всичко пропилях. А Мазаров се изяви прояви като певец в Европа. По едно време аз трябваше да се явя на конкурсен изпит за операта в Стара Загора. Но тогава се разболя моят син Гриша и аз изпаднах в една бездна, разочаровах се от всичко и всичко изгорях, което имах около себе си - поезия, музика, книги, литература. Разочаровах се от всичко и се питах, защо на мен това се случи. Отидох на село сам, само с едно Евангелие. Отдалечих се от Учителя. Учителят беше Велик, но не можех да използвам Неговото Величие и сега трябваше да тръгна отначало. Когато влезнах в гората нещо ме сграбчи и каза: „Моли се!" След време една сестра ме срещна и каза: „Бори се!" Та там, на село престоях седем години в глад и немотия. И след това тръгнах постепенно отдолу нагоре. По това време си спомних как Учителят ми разглеждаше ръката на горните фаланги на ръцете и как ги показваше на приятелите къде са обозначени моите полици за плащане. Та беше дошло време да се плаща. Но Учителят тогава ми каза: „Симеоне, да знаеш от мен, с любов се плаща по-лесно и леко полиците". Но това се отнася за хора, които имат послушание към Учителя! По този повод Учителят веднъж ми каза: „Симеоне, веднъж идват при мене две сестри да ме питат дали Аз съм Мировият Учител. Оставих ги да ме изпитат. И те си отидоха разочаровани от Мен. Дойдоха да ме изпитат тия две сестри, дали съм Учител. А те не знаят, че това е действие срещу Божествения Дух и ще отговарят за това". И наистина след известно време аз видях как те отговаряха. Едната от двете сестри си замина от този свят, а другата легна на легло години наред. Ето, това е цената на изкушението. Аз бях велик грешник при Велик Учител. Тези две неща много добре ги схващах и оценявах. А това ме спасяваше в тези дни на горест и изпитание. По часове коленичил се молех и четях Евангелието. Това ме спаси. Тръгнах отначало - отдолу нагоре и стигнах до 80 години. Учителят ми беше казал да пея и песента да бъде моят път в живота. Беше ми дал и казал какъв е моят път. „Симеоне, ако си в църквата ще изпееш три арии, ако си в операта ще изпееш 30 арии. Ако си в свободния живот ще изпееш 300 арии. Това е пътят ти, ако се посветиш да служиш на Бога чрез песента." Така Учителят ми показа как ще се развият моите заложби и по какъв път ще мина. Но стана така, че аз се раздвоявах и се отклонявах. Имах заложби, но не можаха да разцъфтят в този живот. По този повод Учителят спомена: „На теб, Симеоне, много нисшия живот ти пречи. Отдели го. Отдели го, Симеоне, от тебе и го изхвърли навън". Пречеха ми много неща, а да не говорим и онези попски духове, които чакаха наредени на редица да минат през мене. А това не е лесно да преживяваш това и да чакаш да се извърволят тези духове чрез теб, един след друг години наред. Имаше един приятел Андрей Стоянов, пианист, а неговият брат Веселин Стоянов беше едър мъж и когато застане до Учителя, то Учителя изгледаше като малко паленце, малко кученце пред него. Той, Веселин Стоянов преживяваше големи гонения в Музикалната академия. Той идваше за съвети при Учителя. Във връзка с това Учителят каза: „Те, музикантите, понякога си раздвояват съзнанието. Те исках едновременно да служат и на Бога, и на Мамона. А то не може така". Това го чухме всички. Веселин след 9.IХ.1944 г. се писа и стана комунист. Много хора след това се боядисаха. Какъв е изводът? Значи, не може така. Ще служиш или на Бога, или на Мамона. За всеки човек, когато му дойде времето му поставят задачата и го оставят свободен да се запише, където иска. И след като се запишеш, където си се определил ще вървиш в този път. Аз го споменавам този случай, защото аз правех друго. Един ден се записвам на едната страна, другия ден се отписвам и се записвам в другата страна. Третия ден се отписвам от там, където съм се записал и се връщам отначало. Ама това омръзна и на двете страни. И накрая ме оставиха сам да си оправям обърканите работи. Затова стигнах до това положение. Вироглавството не се приема нито от едната, нито от другата ложа. Щом си служител ще служиш и изпълняваш, независимо кому си служител. Във връзка с това Учителят казва: „Не е важно толкова дали си служител на Бялата ложа или на Черната ложа. По-важно е при всички случаи да изпълняваш Волята Божия, защото Бог управлява и двете ложи". А аз стоя пред Бога и слушах Неговите съвети и не изпълних нищо, дори когато бях ту в една посока, ту в друга посоча насочен от силите, които преминаха през мен. Е, сега какво ще кажете? Случаен ли беше Симеон-дякона на Изгрева при Учителя? Бях голямо изпитание за Учителя. Обикновено Учителят ме караше да Му пея руски романси в салона. Аз ги бях научил към десетина. Веднъж Учителят е седнал с Катя Грива и ми казва: „Ха, братът сега ще ни изпее някой руски романс". Тогава имаше много хубави руски романси. Пял съм Му и братски песни „Излязъл е сеяч да сее". По едно време Учителят ми каза, че трябва да вземам уроци по солфеж. И ме изпрати при Морфова. На следващия ден Учителят в клас каза, че всички имаме нужда от уроци по солфеж. И всички тръгнаха да учат и да вземат уроци по солфеж. Всички бяха музикално подготвени. Кичка Вълчанова имаше много хубав глас. Учителят я беше напътил да стане оперна певица. Но тя не пожела, а взе, че се ожени, а след това се разведе. За нея Учителят каза: „Понеже не иска да пее, затова няма да й върви в брака". Това е един контраст в нейният път, защото тя е дошла в Школата и има задача да пее. Ако беше пяла, по друг начин щеше да й се развие живота. Това го давам като сравнение и контраст към един път определен от Небето и един път извървян чрез своеволие. Бяха дошли французите на Изгрева. Те донесоха със себе си весел градски шум. Бяха шумни и весели. Имаше един приятел, казваше се Манджо. В един неделен ден той сложи апарат за записване говора на Учителя по време на беседа. Аз чух лично как Учителят каза: „Кажете там да махнат..." Това каза Учителят без да изрече цялата фраза. Учителят не пожела да Го записват. След това чух: „Нека престанат". Чух как това произнесе Учителят. Какво стана по-нататък с този запис аз не зная. Бях чул, че записа е изнесен във Франция и след това дирите му се губеха. Учителят искаше да каже, че е по-важно не гласа Му, а Духът. А Него ще намерите в Словото Му. Бях написал една поема. Прочетох я пред Учителя. Каза ми: „Пази поезията. Ще дойде време да я издадем". А това беше на една братска вечеря и аз тогава казах три стихотворения пред всички. Но интересното бе, че никой не ми обърна внимание на тази поема. На следващи ден ми казаха: ,Ха, наш Цеко такава поезия всеки ден пише". А този Цеко си римуваше разни думи. Пример: „Аз съм Цеко, дошъл от далеко". Аз се засегнах и спрях. Отрицанието е жестока работа. Спряха ме. А трябваше да ме охрабрят. „Кой изяде всичко що погледа обгръща вечността вградена във видимия храм? Градивната Вселена, венеца да слее в един химн любовен и свободен блян сам Бог е отлян." Е, това поезия ли е? Това е висша поезия и за тази поезия дойде и висша музика. Аз я написах, но не я запазих и след това всичко пропилях. По този повод Учителят каза: „Ти, Симеоне само да беше пял, нищо друго да не беше правил, всички работи щяха да ти се оправят". Учителят искаше песента да бъде моят път в моя живот. Не само искаше, но и много държеше на това. Подпомагаше ме, насърчаваше ме и насочваше. А това не беше малко. И най- малкото, което се искаше от мен не го изпълних. А тук на Изгрева след беседите идваха от София много светски музиканти на разговор с Учителя, Генералните репетиции на тези музиканти ставаха на Изгрева. Те знаеха, че тук има музиканти, имаше музикална публика, която пълнеше салона и музикална среда, пред която свиреха. Те оценяваха много добре това. Учителят беше в салона и слушаше. След всеки такъв концерт накрая музикантите идваха при Учителя и Той казваше своето мнение и даваше съвети и напътствия. За тях това беше празник и беше благословение. Мнозина от тези музиканти след това се оформяха с добра кариера, както в София, така и в чужбина. Има много примери за това. Ето външните хора, светските хора идваха и търсеха благословение и търсеха указание и помощ от Учителя. Получаваха и изпълняваха съветите Му. И затова техният път като музиканти биваше определен и те се ползваха от кредита и благословението на Учителя. Всички оценяваха това по достойнство,

10. ИЗПИТАНИЯТА НА ВЕЛИКИЯ УЧИТЕЛ Когато след време някой от вас ще чете тази изповед, която диктувам сега, ще каже: „Ама каква противоречива личност е бил дякон Симеон". Но други, които четат Словото на Учителя ще кажат, че това е пътят на една душа в Школата на Учителя. А онези, които искат да проучавам нещата трябва да знаят, че това са закони, които разкрива Учителят. А всеки един закон дава възможност да се разкрие и прояви Учителят. А да се обозначи и приложи един закон, трябва да го има събитието и трябва някой човек да присъствува в това събитие и в това време. Ако този човек го няма, не би могло да се разкрие събитието и няма да може да се приложи закона чрез него. Благодарете, че имате този човек с противоречиви действия, за да може чрез него да се разкрие закона, за да видите и да знаете как Великият Учител е свалял тези закони. Аз бях един от тези, чрез които Учителят даде няколко космически развръзки на човечеството. С други приятели даде други закони. Годината беше 1936 г. Тя беше много силна и неблагоприятна за мнозина от Братството. Тя е свързана и с нанесения побой върху Учителя. По това време аз бях дякон и имах рано сутринта служба в църквата. В този ден имах голямо напрежение в себе си като че ли ще се пръсна в този ден. Беше петък. След свършването на службата в църквата, където пеех с хубавия си глас, аз хвърлих разните помагала и така тръгнах с расото към Изгрева. Този ден нещо ме накара да се кача на Изгрева. Аз ту бързах, ту се забавях. Имах усещането, че някой ме кара ту да бързам, ту да спирам, така че да дойда на Изгрева в строго определено време. Това усещане го разчетох и разбрах по-късно, след като бях свидетел на предстоящото събитие. Пристигам на Изгрева и знаех, че винаги Учителят ме приемаше. А онези долу в църквата ме упрекваха защо не остана долу, за да отида на някой водосвет, че да мога да взема и някой друг лев. А мен това хич не ме влечеше. Изобщо тази страна от църковните обреди. Обикновено хвърлях расото и търчах на Изгрева. Пристигам на Изгрева в строгото определено време за мен и веднага разбирам, че точно по това време никой не е имало около Учителя и побойници са извършили покушение върху Него. Били са дошли с кола и единият от двамата влиза и нанася юмручни удари върху главата на Учителя. За да влезне отвън в приемната стая на Учителя, която била заключена, закова той разбива с ръката си стъклото, промушва си ръката през направения отвор, за-въртва ключалката на вратата, отключва вратата, отваря и влиза в малката стая на приемната. Но не Го намира тук и отива в салона, намира Го, насочва се към Учителя и Му нанася ударите. Ръцете му били окървавени от собствената му кръв, когато е прорязал ръцете си при счупването на прозореца. Така, по този начин лицето на Учителя бе окървавено от чуждата кръв. Някоя от сестрите се развикала, вдигнала се врява и онзи побягнал. Когато аз пристигнах всичко бе привършено. Битият бе бит, а побойникът бе избягал. Когато аз пристъпих, пристъпих там, инцидентът бе приключен и Учителят вече си бършеше кръвта от лицето с кърпичка. Сега това, което ще ви кажа никой не го знае на земята освен мен, защото аз присъствувах този ден петък в този час и в този миг. Това, което аз го зная никой не го знае. Това е една велика тайна за Великия Учител. А Учителят сподели именно с мен това. А защо ли? Защото имаше причина за това. Не можеше случаен човек да присъствува в този миг. Той трябваше да бъде строго определен и трябваше да бъде представител на онова човечество, което бе преминало през Стария и през Новия завет, за да дойде в Школата на Учителя. Това беше петък. Отивайки там аз видях събрани много хора, разтревожени и застанали на групи пред салона - около 40 - 50 човека. Това бяха все сестри. А вътре в салона една суматоха. Питам, какво е станало? Питам, какво има? Никой не можеше да каже от уплаха и от страх. Обичта ми към Учителя и тревогата ми към Него, че е станало нещо, ме накара да отида веднага при Него в салона. Аз бях напълно свободен към Него и можех да се приближавам към Него напълно свободно и да Му задавам въпроси. Затова аз не се маех, а направо застанах пред Него. Той с една кърпичка си бършеше лицето, излизайки от салона. Вената на челото Му отляво бе наранена и тя пускаше кръв и излизаше от нея кръв. С носната си кърпичка Той я притискаше и едновременно си бършеше кръвта по лицето. Лявата Му ръка също беше наранена. Така Той излизаше от салона. А онези там, които бяха нанесли побоя бяха избягали, беше ги чакала една лека кола. Били са двама. Единият е чакал отвън, а другият е нанесъл побоя. След като се е развикала сестра Веса Козарева, която е била вънка и е видяла всичко през прозореца на салона, то те са избягали с леката кола. Учителят бе застанал пред салона, а аз съм до Него и Го наблюдавам. Тука на челото от ляво вената бе клъцната и бе повредена и от нея течеше кръв. Може би някое счупено стъкло, което е било останало в ръката на побойника, с която той бе счупил онзи прозорец, вероятно някакво парченце от стъкло бе клъцнало вената на челото и тя течеше сега. От вената течеше много кръв. Това трябва да се знае много добре, защото по-късно братята разказваха, че не е била пролята кръвта на Учителя, а това е било от разрязаната ръка на побойника. За кръвта от разрязаната ръка на побойника беше вярно. Но вярно беше и това, което аз видях. Та аз стърчех на половин метър от Него и гледах как кървеше много от вената на Учителя. Като я натисне с пръсти и с кърпичката тя спираше, но отдолу течеше под кърпичката. А всеки знае, че една порезна рана на лицето на човек много кърви, защото там кръвоснабдяването е обилно и кръвоносните съдове са тънки. Така че беше пролята кръвта на Учителя и същата кръв се смеси с кръвта на побойника. Това беше знаменателно събитие. Кръвта на побойника и кръвта на жертвата се смесиха тук пред мене и пред всички ни. Кръвта на един българин, роден от българска майка юнашка и от юначен баща, юнак що бозал 25 години, та да стане такъв голям юнак, та чрез юначеството си да посегне върху Учителя и чрез кръвта си да се смеси с кръвта на Учителя. Представяте ли си това? Не чуждоземец, а българин го направи това. И ето сега Учителят излизаше от салона като непрекъснато си помагаше с кърпичката, като с нея налагаше и натискаше кървящата рана, за да спре кръвта. Учителят не се качи нито горе в стаята си, нито отиде долу в приемната. Спря се и се огледа и каза на онези, които Го заобикаляха: „Хайде сега, да си гледате работата. Нека сестрите да приготвят обяда и трапезата". А беше ранен. Те се пораздвижиха. Бяха вече дошли и други братя и като се огледах сега видях, че изведнъж се изсипаха всички юначаги от Изгрева, но беше вече късно. Ние бяхме много силни по това време като мъже. И ако бяхме ги заварили щяхме да им направим такъв голям побой, че едва ли живи щяха да напуснат Изгрева. Точно така всички разсъждаваха и мислеха. Учителят пак им каза: „Вижте си работата и приготовлявайте обеда!" И те се разотидоха. Учителят се обърна към мене и съвсем естествено ме поведе със себе си. Защо не зная. И сега като си спомням започвам да плача. Това са силни неща, които не мога да ги преживея така лесно. И сега като ги разказвам започвам да плача и започвам да питам брата, който ги записва, защо ме кара да ги разказвам. А той ми разказва, че аз съм единственият човек на земята от човешкия род, който съм присъствувал в този миг и че трябвало да го разкажа. Така ме успокоява брата, който записва това. И аз продължавам да ви разказвам. Така Учителят ме поведе само мен, най-малкия и най-слабия ученик и ние отидохме на полянката и там започнахме да обикаляме поляната. А всички се спряха до боровете и не смееха да се приближат до нас, защото разбраха, че Учителят иска да бъде с мене. Беше минало десет часа и нещо преди обед и до дванадесет часа непрекъснато Учителят беше с мене и заедно обикаляхме поляната където играехме Паневритмията, Това, което съм преживял с Него ми бе достатъчно за цяла вечност. Какво страдание бе тогава - това бе неописуемо. А какво съм преживял аз лично тогава - не може с думи да се изкаже. Може само да се изплаче. И като си спомням за тогава, аз започвам да плача. И сега плача като разказвам тези неща. Защото само с плача мога да го изразя това мое страдание в този миг. Аз отдавна не съм плакал. Може би тридесет-четиридесет години, а сега като го разказвам това плача, но понеже трябва да го разкажа, затова ще си и поплача както трябва. И така Учителят върви с мене и обикаляме поляната. Аз най- нищожния човек на земята се движа с най-милия, най-скъпия и най-великият за мене Човек. Аз преживявам нещо в себе си необикновено. Някаква борба на титани се разгръща в мене, някаква велика борба се води в мене. Ние сме седнали на скамейката до беседката. Учителят се бърше с една по-голяма кърпа, която Му бе донесла една сестра. Аз ту седях до Него, ту ставах, ту отново седях. Не можех да си намеря място. Аз бях тогава много буен и силен и исках да съм дошъл с една минута по-рано. Ако бях дошъл точно ако бях го сварил онзи, щях да го смажа този побойник на прах, този, който бе посегнал на Учителя. Това не беше гняв. Това беше сила, която идваше от вековете. Голяма сила имаше у мене тогава. Но бях закъснял с една минута. И то именно с онази минута, с която онзи невидим мой ръководител ме караше ту да бързам, ту да спирам, когато пътувах за Изгрева, за да дойда в строго определено време за мен. Вероятно аз бях дошъл точно в това определено време. Но аз не бях съгласен с това и сега седях до Него и ту ставах със свити юмруци като ги удрях един в друг в очакване на нова борба. Но онзи беше си свършил работата и беше си заминал. Накрая не изтраях и казах на Учителя: „Учителю, ако бях дошъл една минута преди това, аз щях да го разкъсам на парчета". Учителят ме оглежда и вижда свитите ми юмруци. Той само леко се усмихна. „Брат, и на Великите Учители им се дават изпитания. Бог е този, Който им дава изпита. Без да им разкрива великата тайна на този изпит. Но им дава свободата да избират пътя, по който да разрешават задачата си". „Ама, Учителю, как не се намери тук един брат да Ви защити и да се справи с тях!" Учителят бавно говори: „Ако имаше някой от Вас тук, който да ме защити, щеше да се стигне до убийство и в гнева си щяхте да ги убиете. А те това и чакат да омърсят Школата с кръв пролята от вас. Сега Аз съм омърсен, но с тяхната кръв както и с моята. Това бе моят изпит като Учител. Така стана по-добре." Аз оглеждам Учителя. По лицето Му има още неизтрита кръв, по ръцете Му още кръв, която бе засъхнала. Това е смесената кръв на Учителя с кръвта на побойника. Както гледам тази кръв се озверявам и крещя: „Учителю, как стана така, че аз закъснях? Защо аз закъснях? Аз щях да им дам да се разберат завинаги и да ме помнят во веки веков". Учителят се усмихна много трудно и казва: „Добре стана, че закъсня. Ако беше дошъл на време щеше да ги убиеш и после какво ще направиш? Щеше да стане същото както на времето с Мойсея убихте египтянина и провалихте и забавихте с 40 години планът на Небето и идването на Божия Дух, Който изведе евреите от Египет". Аз се разтрепервам: „Ами, Учителю, сега времето е друго, времената са други". „Времето е друго, но Духът е същият." Аз мълча и сядам. Сълзи се наливат в очите ми. Учителят продължава: „Рекох, брат, „Бог и България" имаха план да сложат бомба в салона, после искаха да хвърлят бомба и да избият всички ни. После искаха да хвърлят цялото Братство във въздуха. Но трябваше да стане това за да се отбие тази вълна. Добре стана, че всичко се размина с това." Учителят смени кърпичката. Сложи друга кърпичка на лицето си, за да притиска върху спуканата вена. Станахме и продължихме да се движим по поляната. Аз все още не можех да проумея нищо. Той се спря, погледна ме и отново ми каза: „То, рекох, брат, и на Великите Учители понякога Бог дава изпити, без да ги предупреждава, така че внезапно и тях ги поставят на земята на изпити". Аз вървях с Него и не можех нищо да проумея. Разбрах, че онези искаха да ни избият всинца ни. Разбрах, че това, което е станало е най- доброто. Ние продължаваме да се движим. Но има в мене нещо, което не проумявам. Учителят отново проговаря и то за трети път го обяснява по един и същ начин, но да го разбера по три различни начини. „И на Великите Учители се дават изпитания без те да знаят това. Но Бог съизволява да открие плана им. А Учителят избира сам пътя си към Голгота, който трябва да извърви." А „Бог и България" беше създадена от Александър Цанков и архимандрит Ефтимий, онзи, за който се отнасяше кривият стълб на православието. Ние вървим и продължаваме да разговаряме. Забележете, аз се движа с расо с Него и Той прехвърли разговора си за църквата: „В своят човешки порядък, в своят човешки и животински дух, който е внесъл човек в църквата, няма нищо общо с Учението на Христа. Те взеха Христа та Го разпънаха и същите тези сили след това взеха това разпятие и с кръста заблуждават света. И от кръста на разпятието направиха идол. А Христос Го пое, носи го до известно време и го хвърли, за да го носят по-нататък човеците. Те трябва да го носят. А пътят е показан от Христа. Всеки човек вътрешно се разпъва, минава през страдания, идва до Голгота и след Голгота трябва да дойде Възкресението. А Възкресението е пробуждане на съзнанието. Възкресението се отнася до Божествения Дух и до пробуждане на съзнанието у човека". Ние продължаваме да се движим. За Братството ми каза така: „Те искат да преустановят дейността на Братството и да Го смажат. Но това няма да може да стане. Сега се отби удара". Продължаваме да вървим. Дойде време за обеда и аз отидох с Него. Всички се бяха събрали, мълчат и никой дума на продумва. Аз седнах до Него. Ядохме супа с картофи. Всички ни оглеждаха. Всички се чудеха защо Учителят около час и тридесет минути прекара само с мене. Това направи много силно впечатление на всички. Там имаше много братя възрастни, стари братя със заслуги към Братството. А аз бях тогава млад, тридесет и две годишен. Всички се чудеха на това. Това не е шега работа. А това е връзката с една друга епоха. Ето къде е връзката. Това нещо съм го разказвал на Учителя преди да се случи тоя побой. Той ме бе изслушал внимателно. Когато бях юноша, на 14 - 16 години, а аз бях попски син и помагах на баща си и когато дойде страстната седмица, една седмица преди Великден, всичко у мен започваше да ври и да кипи. И през цялата тая седмица сънувам Гетсимания, Христа, апостолите, които след това ги мъчат и убиват. И това го преживявам не само на сън, но и в следващите дни. И тогава пеех в църквата и така се вживявах, че онова време идваше в мен и бе пред мене с цялото си величие и трагедия. И това ставаше всяка година докато дойда в София. Когато дойдох в София и отидох за пръв път при Учителя на Изгрева аз Му казах: „Вие за мен не сте г-н Петър Дънов, а моят Велик Учител". Да, казах Му Го направо в очите. Напълно съзнателно и убедено. Той ме погледна и отговори: „Плът и кръв не са ти открили това. А Бог съизволи да ти открие това. Но внимавай правилно да си разрешиш този път задачата си с мен! " Изминаха години. Дали си разреших правилно задачата или отново се провалих, това не мога да кажа. Как бих искал поне веднъж и аз да си разреша задачата. Как бих искал! Как бих искал!

9. ДУХЪТ НА ИСТИНАТА Аз съм в града и там имам свои занимания. По едно време усещам, че нещо не ми дава мира, ставам неспокоен и раздразнителен. Реших, че най-добре е да се разходя и да отида на Изгрева. Смятах, че докато стигна до Изгрева онова, което не ми даваше мира можеше да излезне от мен и да изчезне. Пристигнах на полянката. Но онова не изчезва и ме мъчи. Аз се съпротивлявам на него. Тръгнах да търся Учителя и да се срещна с Него. Нещо трябваше да се разреши в мене и около мене. Но какво точно - не знаех. А щях да узная, ако срещна Учителя. Аз знаех това от опит, че при такива състояния, през които преминавах единствено Учителят може да ми помогне и да се справи с тях. В Него ми беше спасението. Ето Учителят се задава, насочва се към мене с бързи енергични стъпки. После се спира на три метра от мене. Вдига глава и поглед и го вторачи в мен. Точно така - вторачи го. Гледаше ме, но гледаше като че ли нещо друго. Погледът Му премина през мене, после започна да оглежда нещо около главата ми и като че ли гледаше някого около мен. След това ми каза да отида на беседката, да седна и да Го почакам. Като отивах натам срещнах две сестри, от които едната разправяше на другата, че сутринта имало някаква суматоха и някакъв малък инцидент около Изгрева, който се разрешил благополучно. Сестрите бяха възбудени, а аз не се заслушах в разговора, защото в този момент ме вълнуваха други работи в самия мене. Седнах и след малко дойде Учителят. Направих Му място. Той седна и аз седнах от лявата Му страна на пейката. Той седи и двамата мълчим. По едно време Го видях, че бе много сърдит и ядосан и каза следното: „Те сега са започнали едно безумно отношение към мене". И с пръста на дясната си ръка, т. е. с показалеца сочи към мен и каза: „Те, рекох, „Бог и България" трябва да знаят едно нещо, че Петър Дънов престана да съществува на 19-годишна възраст. И от тогава тук живее чистият Дух на Истината". И посочва с пръст себе си. Беше много строг и го изказа със строг и висок глас. Той отговаряше вероятно на някои, които бяха покрай мене, които аз не виждах, които идваха с мене още от града. Станах прав, изправих се като войник и не мърдам. Мълча. Учителят се обръща строго към мен и каза: „А сега си вървете в града. Тук за вас място няма". Учителят се обърна и се върна към салона. Аз стоя и мълча. Искам да разбера какво става. Нищо не разбирам. По едно време чувам глас в себе си: „Върви си и заминавай за града!" Тръгнах през гората и слезнах долу. Когато стигнах у дома си пред портата като че ли някакъв рояк от оси, който беше около главата ми изведнъж с изсвистяване ме напусна и аз се освободих от това състояние. Седнах на стола в градината и умувам. Премина ми всичко. Значи Учителят не беше говорил на мене, а на оня рояк от оси, който беше около мен и който си замина. Ама какъв беше тоя рояк от оси? Тогава си припомних думите на Учителя, че през мене трябва да преминат 7000 попски духове. Значи това бяха те, които ме заставяха да отида горе при Учителя. И това бяха същите духове, на които Учителят отговори. А аз им бях само придружителя или приносителя пред Учителя. Колко малко знаем ние за живота на земята и за живота на Невидимия свят. Нищо не знаем. А трябва да узнаем. Узнах, че Петър Дънов е умрял на 20 години. Какво означаваше това? Означаваше ли това, че Петър Дънов се е оттеглил и в тялото Му е дошъл Духът на Истината? А кой беше този Дух? Божествения Дух ли, Господния Дух ли, Христовия Дух ли? Трябваше ми отговор. Но не можах да си отговоря в този момент. Това си отговорих по-късно. Но в този момент си спомням, че предния ден аз имах един сън. Сънувам отново, че съм при евангелист Йоан Богослов. Но преди да влезна при него, аз съм започнал борба с един дух. А майка ми, която ме наблюдава казва: „Не се бори с него. Хвърли му няколко ореха!" Аз му хвърлих няколко ореха - на духа. Той ги взе и ги отвори и от тях започна да излиза някаква пара, която отиваше към главата му. Той вдишна от нея и се успокои. Аз задавам въпроса след това на Йоан Богослов: „Кой е Учителят?" А Йоан ми отговаря: „Учителят е чистият Дух на Истината!" И аз се разделям с него и тръгвам за София, за да разкажа на всички приятели, че Учителят е „чистият Дух на Истината". Това беше моят сън. А на следващия ден аз бях на Изгрева и чух това лично от Учителя, но вече не на сън, а на яве. И това беше точно онова, което ви разказах в началото. Точно по това време срещу Учителя се бяха настроили и обществото и църквата. А имаше и политически партии, които воюваха срещу Учителя. Една от тези беше партията на Александър Цанков, който оглави борбата срещу Братството и Учителя. Още на времето през 1922 г. архимандрит Ефтимий оглави борбата срещу Учителя. Вие знаете как се развиха нещата с кривия стълб на православието. Но остана Александър Цанков. В София беше организирана една фашистка организация. Тя беше организация на Бранник и се наричаше „Бог и България". Чак сега аз успях да разтълкувам какво означаваха думите на Учителя, че „Бог и България" трябва да знаят, че тук няма никакъв Петър Дънов. Това го разбрах в същия ден, след като се върнах от Изгрева и седях на стола в градината. Значи църквата и религията бяха срещу Учителя. Обществото и различни фашистки организации бяха срещу Учителя. Разбрах, че моето присъствие в този ден на Изгрева бе от изключително значение, за да може чрез мен Учителят да отговори на всички нападки, които идваха от Невидимия свят, рожба на човешки умове и вражески сили. На следващия ден аз отивам при Него, при Учителя и искам да Му кажа, че вече ми е всичко ясно за какво става дума. Разказах Му и за съня. Учителят слушаше и мълчеше. Не каза дума. Накрая като се разделяхме на стъпалата и Той тръгна да се изкачва към Неговата стая, по едно време се обръща към мен и казва: „Симеоне, ние сме най-умните хора на света". Посочи себе си и след това посочи с пръст нагоре към Небето. Ние - говореше за себе си и за онези от духовния свят и за „чистия Дух на Истината". Учителят се прибра в стаята, а аз се прибрах в града. На следващия ден аз отново съм горе на Изгрева, защото смятах, че въпросът още не е разрешен окончателно за мен. Учителят отново ме приема и аз Му разказвам как в града е подета акция срещу Него по всички линии и че Го упреквали, че е бил самозванец и се превъзнасял като Христос. Той ме слуша и каза: „Симеоне, аз всеки ден се разговарям с Христос. Не е било време, когато да не срещна Христа и да не разговарям с Христа". Аз кимвам с глава в знак, че съм разбрал всичко и си тръгвам. Вървя и си мисля какво съм разбрал? Не можех да отговаря на себе си какво съм разбрал, но усетих в себе си, че всички въпроси, които ме вълнуваха бяха намерили своя отговор в думите на Учителя. И тези въпроси ме оставиха на мира и аз вътрешно се освободих от тях. Каква свобода почувствувах в себе си и с каква лекота се движех. Разбрах, че свободата е вътре у човека, а не отвън. Аз бях освободен. През лятото Братството беше на Рила на летуване. Една сестра Мария Младенова бе с дъщерите си горе на езерата. Нейният мъж Илия Младенов беше военен и с чин подполковник. В ония години това беше висш военен чин и те се движеха с ординарци и охрана. Та Илия Младенов беше дошъл на езерата, за да види семейството си. Той пристигна с ординареца си качени на два военни коня, униформени с офицерски пелерини, със сабя, шпори на ботушите и оръжие. Точно по това време Иван Антонов носел вода и наблюдава как отдолу идват от Самоков един цивилен полицай, двама стражари и горският. Всички нарамили пушки. Идват, за да изпълнят заповед да разтурят и разпуснат лагера. Те са горе при първото езеро. И отведнъж виждат как двама висши офицери отиват да целуват ръка на Учителя и си казват: „Ха, тук има офицери и военни. Ние не можем да се борим с войската. Да си вървим". Този разговор го чува Иван Антонов и те си тръгнали. След 10 ^ 15 минути и офицерите с двата коня полека лека си тръгват за София. Той често идваше през седмица с два коня, за да посещава семейството си. Вече имаше отношение към Учителя. Когато разказаха на Учителя случката, Учителят се усмихна и каза: „Нали на монетата пише Бог да пази България! Щом Бог трябва да пази България, значи служителите на България трябва да пазят Бога! Всички се оглеждаме, а някои от приятелите затършуваха в джобовете си и намериха една голяма монета от 100 лв. изсечена от сребро, на която бе отсечен този надпис. Това беше доста показателно и символично. Този инцидент се размина и когато ми го разказваха аз разбрах, че това беше втората част на моят случай, който разказах. Наистина в тези времена Бог трябваше да пази България и служителите на тази страна и държава трябваше да пазят и охраняват Онзи, в чието тяло пребиваваше „Чистият Дух на Истината". А това бе Учителят Бейнса Дуно. За вас това е четмо, но за нас бяха живи събития изтъкани в жива плът от животворящия Дух в Сила и Мощ!

8. СТРАСТНАТА СЕДМИЦА И ХРИСТОС Като бях малък юноша, а и по-късно, когато наближаваше Великден и започваше страстната седмица аз преминавах през необикновени преживявания в себе си. Всичко, което беше се случило тогава по времето на Христа сега преминаваше през мен и трябваше да го разрешавам. Като малък помагах при църковните служби на баща си, а когато станах дякон и пеех в църквата в тези дни за мен бяха необикновени дни на преживявания и противоречия. По онова време имах сън, че се намирам в Арбанаси. Това беше през Великата седмица. Сънувах, че баща ми е бил голям адепт и изучава билките. Баща ми в този живот беше вегетарианец и се занимаваше с билките и знаеше много лекове. Беше хубаво облечен, беше представителен човек, който изучава природата и билките. Разправям този сън на Учителя след време и Той ми казва: „Е, рекох, било е това на времето и сега се опитва да се повтори, но други неща го спират". Наистина баща ми имаше много лекове и лекуваше безплатно. Ако аз бях научил само една от неговите рецепти за приготовление на мехлеми от билките можех сам да препитавам себе си и семейството си с това знание. Но проявих голяма немарливост в онова, което знаеше баща ми и с онова, с което помагаше на хората. И той ги лекуваше, В това аз съм свидетел. Учителят ми бе казал, че една от трите златни мини, които имам и които мога да разработвам, това е медицината и билколечението. Но аз преминах като вихър, нямах време да се задълбоча, хванах едно, оставих друго, захвърлях трето и на края нищо не се сполучи. Сполучи се само едно, че аз бях причината да въведа в билколечението Петър Димков, който стана след време голям природолечител и написа книги за това. И като си спомням как съм го обучавал и въвеждал и като си спомням, че от мен нищо не стана, а той стана светило, започва да ми се плаче от жалост към самия себе си, че не проявих никакво послушание към Учителя. Това е за моята мина по билколечението и медицината. След време правих и други опити. Отначало бяха успешни, а след това ставаха неуспешни и главно поради моето непостоянство. Ето това е. Сънувам сън през великата събота. Намирам се в една голяма стая и виждам един голям дух и почвам да се боря с него. А Учителят стои на страна и ме гледа, наблюдава ме. Родната ми майка ме гледа, наблюдава в борбата ми, която е на живот и смърт. Майка ми се обажда: „Защо се бориш с него, няма смисъл. Кажи му трите формули по Учителя и той ще се предаде". И аз почвам да ги изговарям: „Само светлия път на Мъдростта води към Истината!", „Само с Христа е Истината!" И този дух капитулира и ме пусна. И минавам аз с майка ми и тя ми дава път и ми казва: „Отиди в другата стая, на същата къща". Отивам аз там и какво да видя. Там стои Йоан Богослов - евангелиста, с една хубава глава, с хубаво чело, със светящи очи и със светло расо. На времето имаше една хубава картина, на която го бяха изографисали така както ми се явява сега на сън. Беше в една хубава възраст, истински монах и с осанка библейска, Майка ми, която ме придружава ми казва: „Вдигни си ръката за поздрав". Аз я вдигнах и с нея му казвам формули, които казах на онзи дух, чрез който той ме пусна от борбата, която водех с него. И Йоан ми отговаря по същия начин. Запита ме какво ме вълнува. „Дошъл съм при вас с най-мъчният въпрос, който ме мъчи и вълнува. Кой е Христа и кой е Христос?" „То това е най-лесното, което може да се отговори." Йоан Богослов стана и отиде на изток до една библиотека, издърпа един шкаф и извади една дебела книга подобна на Библията, но подвързана с кожа, постави я пред мене, а тя бе изписана на трите езика - латински, гръцки и еврейски. Йоан каза: „Ето какво е Христос. Христос естес". И той отвори и показа една прекрасна картина на изгряващото слънце, това е физическото тяло на Христа за нашата планета. Това го разбрах след време. Отвори ми втората страница на книгата и показа нова картина - една мадона с хубави форми на майка и цялата облечена с наметало, но кърми младенец с хубава гръд. Каза ми: „Христос естес" - значи това е прииждащият живот. След това ми отвори трета страница. Видях звездното небе. Каза ми: „Христос естес!" После видях картина на хубави и високи планини. „Христос естес", Следу[ощата картина бе на вълнуващи се морета и океани, после картина на зреещи плодове и накрая последната картина „Христос естес" зреещи ниви от жита пожълтели и аз се събуждам. Свърши се съня. Беше събота, срещу неделя - Възкресение. В неделя отидох на беседа на Изгрева. Аз имах служба в църквата и каквото трябваше да изпея го изпях и бързам да отида на Изгрева. И влизам в салона. Учителят завършваше своята беседа. Оставаше малко. След пет минути я завършва. Аз заставам пред отворения прозорец и слушам. А беше една хубава пролет. Той, Учителят както говореше, спря малко, погледна ме бегло, премести си погледа и каза: „Вие искате да знаете. Все въпроси си задавате. Кое е и какво е Христос?" И Учителят започва да повтаря всичко подред от моя сън дума по дума, какво ми отговаряше Йоан Богослов - какво е Христос. Изреди всичко подред. Отговаря какво е обективния Христос на земята. „Цялата природа е обективното тяло на Христос. Цялата природа е проява на Христовия Дух. А Бог е непреривното, безграничното, което вечно се проявява и все непроявено остава. Онова, което е проявено е Христос, а което е непроявено е Бог. Бог в своето Битие е Дух. А Духът е изява на Бога, Божественият Дух в своето Битие е Божествена Сила. А Божествената Сила е изявление на Господа, на Господния Дух. А Силите Господни в своето Битие представляват Живата Природа, а природата е изявление на Христовия Дух." Учителят говори все в този дух и това се отпечата в паметта ми и аз ви го предавам тъй както съм го запаметил. А вие ще си го проверите в напечатаното Слово на Учителя, дали е така. След това аз отивам при Него, след като чух от Него всичко това. Разказвам Му снощния сън най-подробно, което съм чул и видял от Йоан Богослов. Той мълчи, ни лук ял, ни лук мирисал. Учителят мълчи все едно, че не Го засяга. Мълчи, като че е някъде надалеч заминал. Като че ли нищо духовно няма в Него и че това изобщо не Го засяга. Изобщо не Го засягат тези въпроси, които аз повдигам пред Него, Гледам Го и се чудя какво да правя и къде да се дяна. Какви ли не работи аз не съм преживял с Него. Той е изтеглен нагоре и оставил тялото си като черупка тук пред мен, само физическото Му тяло е тук, а Него Го няма. Какво нещо съм преживявал в тези случаи и какво съм чувствувал само аз си знам. Само мълчи. Нито говори, нито повтори, нито потвърди, нито отхвърли моят сън. Накрая аз казвам: „Добре де, този сън за мен бе реален, както бе реално моето присъствие, когато чух да казвате всички онези неща за Христа, които аз ги чух на сън. За мен това е реално, както сте реален и Вие пред мен". След като казах това, Учителят ме погледна с учуден поглед и само това ми каза: „Този въпрос ти сам ще си го разрешиш! " и ето, аз сега си го разрешавам както тогава, така и сега четиридесет години след заминаването на Учителя. А веднъж попаднах на онези думи, които бяха отпечатани на беседа и аз мислено се върнах назад във времето, когато Учителят изрече това в една Великденска сутрин на Изгрева и разридах се и плаках дълго. Беше ми жал за себе си и беше ми жал за Учителя, че работи с такива непослушни женици като мен. Разказваше ми един художник, който отива при Учителя, но е разочарован от цялата тази цигания на Изгрева - дървени бараки, телени мрежи, разхвърляни неща, неугледни хора, небрежно облечени, изобщо няма никакво представителство и приличие. Тази мисъл го е занимавала много пъти и накрая влиза в разговор с Учителя и Му казва: „Учителю, това, което говорите е много хубаво. Но много от човешкия материал, с който работите не е качествен наглед, представлява голяма сплав и конгломерат". Учителят го изгледал с мъчителен и страдалчески поглед, мълчал дълго. „Когато аз трябваше да слезна отгоре, да работя тук на земята, на мен ми поставиха и създадоха известни условия. Намеси се онзи опашатия и с рогата и ми каза: Ще те пуснем на земята, но ние ще ти подберем хората. Ти няма да си подбираш хората, с които ще работиш". И аз се съгласих да слезна, защото трябваше да свърша една работа за Бога. Слезнах и тези хора дойдоха, защото други ги избраха". Ето, така седят нещата за онези, които дойдоха при Учителя. Една сестра се възмущава от братята и сестрите и отива да протестира пред Учителя, защо не се намират други по-подходящи хора за Школата, с ум и талант, и възпитание. Учителят отговаря: „Бог ми ги е изпратил такива. Щом Бог ги търпи и Аз ще ги търпя, такива, каквито са". Та всеки човек представлява от себе си пресечна точка на души, които слизат от Невидимия свят чрез него като епохи и чрез него те, епохите, присъствуват в Школата на Учителя. И Учителят работи с всеки човек, а чрез него работи с онези системи от души, които се проектират в него. Основната мисъл коя е? Аз дякон Симеон представлявам една епоха от хора, една категория на души. Ако обработя себе си и се повдигна - обработвам и повдигам милиони души. Всички, които са при Учителя като личности, те всички са представители на известни категории и системи от души, които са в Невидимия свят и имат свои представители по земята. За туй това са окултни тайни. Само Учителят може да работи по този начин. Значи Той не си определя хората, с които работи, а онези отгоре, които са Му ги изпратили. Това говори, че при Учителя в Школата освен Старият и Новият Завет е дошъл целият свят и целокупното човечество от памти века досега. Целият свят е дошъл да се учи. Учение е това, велико нещо е това.

6. С МОЙСЕЙ В ЕГИПЕТ Преминавах през бурни вътрешни преживявания на всяко едно от преражданията си през времето на Школата на Учителя. От една страна бях свързан с баща ми, който бе свещеник и целият ми род до пето коляно бяха свещеници и бяха свързани с тези духове от православната църква, а с тази верига шега не бива и човек трудно можеше да се откачи от нея. От друга страна от тази верига духове започнаха битка срещу Учителя по всички фронтове - преса, вестници, сказки, амвони и пр. Аз не можех да бъда безучастен и заставах в защита на Учителя, защото познавах много добре свещеничеството в онези времена и техните методи и прийоми на действие. Много пъти пред Учителя съм заставал в Негова защита. Той се усмихваше, потупваше ме по рамото. Аз бях винаги добре дошъл при Него. Когато ме виждаше да идвам, Той оставяше другите приятели, идваше при мен, бащински ме прегръщаше и питаше: „Какво има ново, Симеоне?" Аз разпалено говорех, обяснявах. Той ме изслушваше, казваше ми по някоя дума и ме оставяше и отиваше да си довърши разговора с другите. Това правеше впечатление на всички, че съм най- приетия брат в расо. Идвах понякога с расо, нали бях дякон, а понякога и с цивилни дрехи. Бях едър, висок, снажен, с брадичка. Боже, какви години бяха тогава. В мене тогава бушуваха бури, урагани, носеха ме вълните на живота. И затова Учителят ме приемаше веднага, защото аз се задавах и отиват към Учителя, а зад мен и в мен из бездната на миналото изригваха вулкани и можеше всичко това да сте стовари върху някой друг на Изгрева. А тези сили можеха да пометат и Изгрева. Затова Учителят ме прегръщаше и питаше: „Симеоне, какво има ново към тебе?" И аз се отприщвах и говорех и се разтоварвах по този начин. Веднъж се оплаках: „Ами, Учителю, само на мен ли се случва всичко това?" Учителят ме погледна, усмивката Му изчезна и строго каза: „Някога теб и Мойсея ви изпратихме в Египет за работа. А вие взехте с него, та убихте египтянина. И с това забавихте плана на Небето с 40 години и се изпуснаха благоприятните условия и Небето трябваше да промени основно своят план. Внимавай да не го убиете отново, защото и Мойсей е тук и египтянинът е тук в Школата и ще се срещнете отново". Пред мен и очите ми се отвориха дверите на миналото от Великия Учител и като на филмова лента премина цялата история в главата ми описана в Библията, но вече с действуващи лица и събития. Това трая кратък момент и после отново всичко се затвори и заключи пред съзнанието ми. Паднах пред краката на Учителя и пророних: „Прости ми, Учителю, че не сме изпълнили волята Ти". Той ме вдигна с ръце и ме поведе приятелски под ръка. Остави ме на беседката да размишлявам, а Той лекичко се отдалечи. Какво да размишлявам? Та аз видях една Истина за Учителя и Неговата Школа. Изминаха много години и десетилетия от тогава. Аз срещнах Великият Учител. Бях в Школата Му. Едно правех, друго не правех. Изобщо бях изтъкан от противоречия, които бяха завързани като ченгели на синджир. Едно развързвах, а друго се връзваше. Такъв ми бе пътят. Не можех да се справя с всички противоречия. Учителят ми бе дал методи, които не изпълнявах. Каза ми неща, които не послушах да изпълня. Изгубих благоприятните условия и времето за това отмина. Кому да се сърдя? На себе си ли? По едно време си казах: Ами къде е Мойсей? Нали Учителят каза, че с него ще се срещнем? Но не се срещнах с него по времето на Учителя. Но десетилетия след заминаването на Учителя аз се срещнах с него. Той дойде, за да свърши с мене една работа, на която аз му се съпротивлявах. Накара ме и ми се наложи. Нямаше как. Познах го, че по прераждане беше той. Говоря за личността на Мойсея, а не за онзи Божествен Дух, който водеше израилтяните през пустинята, през деня като огнен стълб, а през нощта като огнено кълбо през пустинята. Човешкият дух е едно, а Божественият Дух е съвсем друго и тия неща не трябва да се смесват особено, когато говорим за прераждането. Само че между нас имаше човешка разлика от онези 40 години, които той прекара в пустинята в уединение, за да изплати кармата си. Значи в Школата на Учителя се събрахме всички от Стария, че и от Новия Завет. Аз бях дошъл по-рано, а той по-късно. Защо ли? За да ги изведе от Египет и да ги прекара през пустинята. Това трябваше да стане, защото след заминаването на Учителя всички попаднаха под робството на Египет. Сега трябваше някой да ги прекара през пустинята и да ги заведе в Ханаанската земя. Трябваше да ги прекара с Божия Дух, който да върви пред тях като огнено кълбо през нощта и като стълб през деня. Сега това е Словото на Учителя. Само чрез Него можете да минете през пустинята и през деня и през нощта на вашия живот. Аз няма да мога да мина с Мойсея. Аз направих престъпление пред себе си. Аз изгорих книгите на Учителя в едно от моите големи падения и големи разочарования през живота. Изгорих всичко - снимки, лични, семейни, архив и с тях изгорих и беседите на Учителя. И зная, че ще отговарям за това. И с вас няма да мога да мина през пустинята. Аз ще остана за следващата епоха. А единственото ми спасение е в това, да се изнесат онези неща, които аз като една душа успях да преживея през Стария завет, който течеше у мен. Това е за поучение за вас и голям урок за мен засега и за в бъдеще. На времето с Мойсея убихме египтянина, по времето на Христа предадохме Богочовека на разпятие, а по времето на Учителя - изгорихме книгите Му. Е, какво ще кажете за това? Изпити ли? Не това е най-великото непослушакие, което може да съществува и на земята, и на Небето. Това ви го изповядва онзи, който бе целувал ръка на Великия Учител и който не послуша и не изпълни нито една дума от онези Слова, които Той му говори бащински като на син. Но синът не стана син, защото синът изпълнява заръката и повелята на бащата. Оставам за следващата епоха. Дано тогава да проявя послушание и да се справя с неразрешените задачи по времето на Мойсея, Христа и Великия Учител. Амин.

3. 17 СЕПТЕМВРИ 1922 Г. - ВИДОВДЕН След двете национални катастрофи от 1913 и 1918 г, сполетели българския народ, страната е подложена на стопанска, политическа и духовна разруха. През 1920 г. на чело на управлението идва БЗНС на Александър Стамболийски. През 1922 г. сподвижници на Учителя Петър Дънов искат от властите разрешение за провеждане на събора в Търново, като се използва и обстоятелството, че вегетарианци и толстоисти правят също такъв събор в Търново в началото на август. На този събор се разиграват различни сцени предизвикани от духовенството, църквата и някои представители на българската общественост, насочени срещу Учителя Дънов. На този събор, състоял се от 19.VIII.1922 г. до 25.VIII.1922 г. Учителят дава отговор на тези нападки. Ще цитираме дословно в отпечатания том „Беседи, обяснения и упътвания от Учителя" посочените пасажи: „Какво е предназначението на духовенството в съвременния свят? Предназначението на цялото духовенство от всички религии, а не само на християнството, беше да спре войната. Тия духовници трябва да са справедливи и да знаят, че войната не е потребна. Те трябваше да вземат страната на истината, а те се присъединиха към страната на обратния лагер. Питам тогава: В какво се състои тяхната религия? Разбирам един военен да каже: „Аз съм военен, със силата на ножа, на оръжието решавам въпросите", а един свещеник, който говори за любов и препоръчва нож, това не разбирам. Ние трябва да се отличаваме." (стр. 21 - 22) „Аз съм ваш приятел и искам да ви покажа начин как да живеете. Какво ме интересува друго? Нима мислите, че ще спечеля нещо? Откак съм в България няма друг човек, против когото да са се казали толкова скверни работи! И още много епитети може да ми кажете, но това ни най- малко не ме смущава, защото аз съм един голям извор, който постоянно се чисти. Няма помия в този свят, която да може да ме опетни, защото зная начин как да се чистя. Да не мислите, че аз съм слаб, че не мога да се защищавам. Мога, но не с оръжие. Аз казвам: имам други сили, съзнателни сили, с които мога да работя и да се защищавам, с мене има други хора, които могат да ми помагат, не само в България, но и в целия свят." (стр. 26) „Христос не дойде да създаде духовенство в света. Той дойде да създаде служители на човечеството, да служат по любов на Бога. Те трябва да бъдат образец на любовта, на честен живот. Аз съм готов със съвременното духовенство, с нашите братя, владици и свещеници, да разменя мисли. Ще се качим с тях на Мусала, аз ще ги поканя на една братска разходка, от всички ще има - дякони, свещеници, архимандрити. Ще излезем на Мусала, първо ще отидем към Бистрица, ще вървим полека, ще си говорим по братски, после ще минем по долината на Марица, през „Рилската пустиня", ще вземем южния край, и като се качим горе на Мусала, там, на 3000 м височина ще обмислим и ще решим въпроса, какво да бъде православното духовенство. Този въпрос само на Мусала ще можем да го разрешим, а не тук долу, в Търново. На Мусала съм готов, братски да се разговарям с тях, няма да им се смея. Ще им кажа: „Братко, само тук, на тоя чист въздух, колко сме по-близо до Бога, толкова по-добре ще може да разсъждаваме здраво, смислено по тия въпроси, за Бога". Ще кажете: „Той иска да излага владиците". Аз ли ги излагам? Те сами са се изложили. Ако те не живеят добър, честен живот, те са се изложили. Ако аз не живея добър, честен живот сам съм се изложил. Няма нищо скрито-покрито." (стр. 35 - 36) „Всяка партия в България си има своя програма. Те хубаво правят, правят опити и аз ги уважавам. Някои опити дават резултати, сполучливи са, а други са несполучливи. Принципално те са до някъде прави, но методите им са криви. Вземете комунистите: те искат братство и равенство. И християнството иска същото. Принципите им са верни, но по какъв метод ще се приложат те, чрез насилие ли, или с любов? Те мислят, че по мирен начин, богатите не искат да си дадат парите. Не, всеки богат ще отвори касата си и ще каже: „Братко, тия пари са общи, ще си ги разделим". Иначе, насилието ще дойде." (стр. 42) „Само Божествената Любов може да ни спаси. Ако духовенството, т. е владиците и свещениците, започнат да проповядват тази любов, аз съм първия, който ще ги поздравя. Всеки духовник да ходи от дом в дом в България да проповядва не що е „дъновизъм", какво може да донесе „дъновизма" и какви методи да употребят против нас, а какво може да донесе слънчевата енергия, светлината и топлината, какво може да донесе любовта, как да възпитават майките и бащите, „А, нали имаме любов", ще кажете? Нека свещениците викат народа и го питат: „Искате ли да стои Дънов в България или не?" Ако народът гласува, че не иска, аз съм готов да напусна България, нищо повече. Тогава ще кажа на всички мои ученици: „Върнете се в православната църква". Но докато народа не се произнесе, аз ще стоя тук. Какво говори духовенството, за мене туй не е меродавно, но какво говори българския народ. Тоя народ създаде свещениците, а не свещениците създадоха българския народ. Следователно, българския народ каквото говори, то е важно." (стр. 50 -51) Противниците на правителството на Ал. Стамболийски не бездействуват. През март 1922 г. се създава Народен сговор от буржоазни дейци - Греков, Цанков и от запасните офицери - Вълков. Начело застава Александър Греков, но е убит на 25 май 1922 г. На 8 VII.1922 г. е убит висшия градоначалник на София по време на Владайските събития - 1918 г. - Паню Чуклев. На 6.VII.1922 г. се създава Конституционния блок съставен от демократи, радикали, прогресисти, социалдемократи, народняци. На 15.VII.1922 г. Блокът издава позив към българския народ „Долу диктатурата". Поводът за този позии е даден от решенията на 17 конгрес на БЗНС през май 1922 г. където е приета резолюция за обявяване на селска диктатура от земеделското правителство. По повод въвеждането на новата правописна реформа и премахването на „е двойно" академичното представителство протестира. Освен това академичният съвет през май 1922 г. е поискало в ултимативна форма от Министъра на просветата Омарчевски да бъдат възстановени уволнените доценти в Юридическия факултет, да не се закриват професорски катедри и да не се намесват в автономията на Университета. На 3 март 1922 г. на деня на Освобождението на България се прекъсват лекциите в университета и студентите се разпускат до есента на 1922 г. Разгорещяват се политическите страсти водещи до ожесточение. Правителството накърнява и засяга интересите на богатите, на офицерството и идва в конфликт с академичната интелигенция. След завършване на събора на Бялото Братство на 25.VIII.1922 г. гостите на събора се разотиват по своите места. Част от гостите на събора остават в устроеният лагер-палатки в лозето. За тях Учителят изнася последователно в разстояние на двадесет и пет дни беседи по различни теми. Още не са затихнали коментарите и впечатленията от събора както и последиците от акцията на търновското духовенство и някои видни граждани срещу Учителя. По този повод на 26.VIII.1922 г. в беседата „Новия и стария живот" Той казва следното: „Сега аз зная какво мислят търновци за нас. Те си казват: „Тези хора искат да съсипят България". Досега България толкова пъти е била съсипвана, че аз ли ще я съсипвам! Не, те искат да струпат греховете си върху мене, но аз ще им докажа, че техните грехове са си техни. Вашите грехове са си ваши. Аз не ги признавам за мои. И вие трябва да се изповядате! Всеки българин трябва да си каже Истината и да заяви: „Аз съм причината, а не друг". Това е достойнство." „Сега българското учителство и българското духовенство трябва да имат доблестта да си кажат греховете, да се изповядат. Нищо повече. Това не го искам аз, това го изисква онзи Велики и Единствен принцип. Ако те доброволно не изповядат греховете си, насила ще ги принудят." И така аз ви приветствам! Вие - търновци, едно време гонихте богомилите и оставихте предание за тях, че са били много лоши хора. Не е вярно. Аз сега чета техните анали и виждам, че са били много добри хора. Казвам ви, че ако българите не възприемат това Учение, което ние проповядваме, от България нищо няма да остане, нито помен! Даже името на българите ще се зачеркне, знаете ли това? Ако възприемат това Божествено Учение, тяхното име ще се запише със златни букви. Това да го знаете всички - запишете си го! Аз в 1913 година казвах на свещениците да не ни гонят, но те се вдигнаха и предизвикаха един малък скандал. После дойде разривът и всички духовници ги изгониха от Македония. В 1915 година ме арестуваха. Казах им: „Много скъпо ще платите!" В 1918 година ме взеха и ме изпратиха във Варна. Казах им: „Ще претърпите един голям крах, какъвто никога не сте виждали!" Не стана ли така? Стана. Аз им казвам, че това Учение не е човешко, то е Божествено. Всеки народ, който е престъпил това Учение, добро не е видял. Евреите, които престъпиха това Учение вече две хиляди години се измъчват. В Русия не послушаха Толстой, не послушаха Йоан Кронщадтски и дойде сегашното пречистване там. В Русия сега Господ говори. Болшевиките - това е Божественият глас. Когато хората не послушат Божия глас, в света започват да работят противоположни сили, дохожда глад, мор, раздори. Православната църква в Русия трябваше да приложи Христовото Учение „Не противи се злому". Нали Христос е казал; „Любете враговете си!" Болшевиките са тези врагове. „Не противи се злому" - така е казал нашият Учител. Не го казвам аз, това е казал Христос. Молете се за тези, които ви гонят, които ви правят пакост; молете се за тях. Да бъдем последователни в своите убеждения!" „И аз го похвалявам за това, че когато попът му говори, той си прави оглушки и казва:" Не слушай попа какво говори, гледай го какво върши". Това е философията на българския народ. Той си има една много здрава философия. Ако гърбът на българина е останал още здрав, то е благодарение на това, че не слуша своето духовенство. Ако българският народ беше слушал своето духовенство, сега най-малко четири-пет пъти места в България щеше да има огнища на неприязън към „новата ерес". „Французите, след като избиха хугенотите, какво получиха? Оттогава насам тяхната държава не се повдига. Рим, който изби християните, къде е сега? Евреите, които умъртвиха Христа, къде са сега, къде е тяхната държава. Няма народ, който да е извършил престъпление с Божиите избраници и да е спечелил нещо. Аз похвалявам българския народ, че не слуша духовенството. Той си има една здрава философия, понеже се държи за земята, а тази земя може да ражда само когато дойде Божественото благословение. Българинът се държи за Бога, а това негово духовенство трябва да бъде изразител на Мъдростта, Любовта и Истината. Да не мислите, че аз искам да осъждам духовенството? Не, аз съм против онова духовенство, което не изпълнява Волята Божия; аз съм против всички онези лъжи, които се говорят в църквата. Аз съм за Царството Божие и за Неговата Правда. Аз казвам: „Търсете първом Царството Божие и Любовта, Мъдростта и Истината, които са дошли в Царството Божие и всичко ще ви се приложи". Сега ние ви поканваме с добре дошли, за да ви угостим по братски! Искам на тьрновци да им се поразширят малко сърцата. Ако искат Търново да остане като град, на който името да се запише в историята, нека приемат Учението ни. Ако искат името му да се заличи от историята, нека правят, каквото си знаят. - Сега, ние ви говорим много ясно. Няма град в света, който да е прокопсал, след като е съгрешил против Истината. Аз бих желал не само търновци, но и духовенството му, и тукашният владика да се свестят. Миналата година един виден писател, минавайки през Търново, казал за нас: „Ще ги разпръсна аз тях!" След това много писа против нас, но го повикаха горе на онзи свят. Казвам, че няма да се мине година-две и всички попове ще бъдат повикани да дадат отговор. Те ще заминат, това да го знаят! Няма нищо, което да съм казал и да не се е сбъднало. Кажете на българските владици и свещеници, че ако не се поправят, всички тези синодални старци ще бъдат повикани и ще ги питат: „Вие ли се намерихте да пишете против Божията Истината?" Ще докажем, че това е така. Ние никому зло не мислим, но не искам да се препятства на този народ. Те държат ключовете, но ние ще ги вземем. Ние не искаме българския народ да се спъне в своето развитие. Ние искаме Свобода за вашите души, Свобода за вашите сърца и за вашите умове. Ние искаме Светлина и знания да ви се дадат, ние искаме Светлина и Сила да ви се дадат". В беседа от 10.IX.1922 г. „Аз съм вратата на овцете", Учителят разглежда въпроса за религията, днешното българско свещенство и съвременно християнство. „Питам сега свещениците, които са присвоили това Слово, ще кажат ли на хората най- великата Истина? Аз заявявам: абсолютно никаква лъжа, в Бялото Братство не се позволява нито бяла, нито черна лъжа! Без лъжа може ли? Може. Кажете ми кой досега е прокопсал с лъжа." „Следователно, трябва да се върнем към онова основно Учение, което Христос е проповядвал на евреите. Те обаче не го приеха и две хиляди години вече откакто се разпръснаха по лицето на земята. И българите мислят, че като не приемат Новото Учение ще прокопсат. Евреите постоянно избиваха пророците и не харесаха. Няма народ, който да е злоупотребил с Любовта и да не е приел своето възмездие." „Римляните узакониха кръста и заповядаха да го целуваме. Не, ние не целуваме този кръст на престъплението. Целуваме кръст, в който има жива душа, жив дух. Така аз тълкувам Учението. Питат ме дали вярвам в кръста. Аз в живите кръстове вярвам, не в сребърни, златни и други - не вярвам. Прав ли съм? Някой ще каже, че със своето Учение господин Дънов разрушава държавата. Не, с лъжи се разрушава държавата. Казвам: изхвърлете мъртвите кръстове и поставете живите." В такава обстановка създадена от правителство, опозиционни партии, българско духовенство се предприема от Конституционния блок една предварително замислена акция. Той решава да свика събор в Търново на 17.IX.1922 г., който да се използва срещу управлението на БЗНС, за да съборят впоследствие земеделското правителство. В същото това време министър Райко Даскалов, който оглавява Министерството на вътрешните работи (от 5.I.1922 - 9.II.1923 г.) създава така наречената Оранжева гвардия, съставена от активисти на Земеделската партия от млади борбени мъже, въоръжени с бели дебели сопи. За противодействие на събора на Конституционния блок в Търново той организира на същата дата в Търново събор на цвекло-производителите заедно с конгрес на инвалидите, вдовиците и сираците от войните. Предстоящ е бил сблъсък между „Блокът" и Дружбашите" - така наречените активисти на земеделските дружби, които участвуват в оранжевата гвардия. С „Манифест към работния български народ" от 12.IX.1922 г. БЗНС обявява Отечеството в опасност и призовава своите членове да превърнат акцията на Конституционния блок в народен съд над виновниците за Националните катастрофи. В страната расте недоволство срещу правителството на Стамболийски. Офицерите са недоволни от малките заплати, македонците от ВМРО са враждебни, в страната присъствуват белогвардейски войски на генерал Врангел, които били обезоръжени от правителството на Стамболийски и им е било забранено да ходят по улиците с военните си царски руски униформи. Хиляди привърженици на двата лагера потеглят към Търново с влак. Правителството на БЗНС прикачва няколко вагона натоварени с полицаи, миньори, селяни и активисти от Оранжевата гвардия. Влакът тръгва от София. В него пътуват бившите министри и водачи на Конституционния блок: Теодоров, Малинов, Данев, Маджаров, Ляпчев, Цанов и др., пътуващи в специален министерски вагон. Към влака са прикачени 3 - 4 вагона с министър на вътрешните работи Райко Даскалов и други земеделски министри, а в останалите 2 3 вагона пътуват активисти от оранжевата гвардия. В един и същ влак пътуват блокари и дружбаши за една и съща гара, за едно и също място в Търново и за една и съща дата - 17.IX.1922 г. Необикновена и странна влакова композиция. В два часа през нощта влакът спира на Долни Дъбник. Влакът е спрян от голяма група въоръжени земеделци с дебели тояги и крещят „Смърт на буржоазията", „Смърт на кръвопийците". Бившите държавници били извлечени от купетата на луксозния вагон посред нощ и селяните започват да ги бият, да ги ритат, да ги ругаят, да ги плюят и свалят всички величия на перона на гарата. А там ги чака развилняла се тълпа от побойници, въоръжени с дебели цепеници взети от дървените складове на село Долни Дъбник. С тях нанасят побой на привържениците на Блока, които също пътуват във влака. Започва гавра, някои биват хванати за брадите и разхождани по перона, така както се водят кози от селяните. А тогава е било на мода държавните мъже да носят дълги бради, ако нямаш брада й мустаци не можеш да бъдеш министър. Тълпата започва с ножове да подрязва брадите на бившите величия. А по-здравите били яхнати като магарета, за да ги разхождат по перона. Накрая се намесил Райко Даскалов и предложил да бъдат отново натоварени във влака, защото народът ще им реши съдбата в Търново. На гара Росен земеделците разоръжават няколко вагона блокари. Влакът продължава по своят път. Пристигат в Търново и всички били свалени от влака, а водачите на блокарите били натоварени на открити камиони с отрязани бради и мустаци като подходяща духова музика е вървяла пред камиона, а след тях следвали тълпи от Оранжевата гвардия. Тя успяла да отблъсне с ръкопашен бой, с тояги и цепеници около 2000 блокари, които се опитали да влезнат в Търново. Спечелилите битка земеделци като влизат в Търново изваждат от домовете всички местни големци, попове и владици, отрязват им брадите и мустаците, нанасят им побой и били подложени на най-различни мъчения под одобряващите възгласи на земеделските активисти. Това е траяло три дни. След това арестуваните величия били заведени в Градските казарми. Три дни маршируват дружбашите в града с плакати „Смърт на Врангеловите съюзници". „Искаме селска диктатура и народни съдилища". Искали да ги хвърлят от Стамбуловия мост и от крепостните стени на Царевец в река Янтра. Така, че на 17.IX.1922 г., в Търново се е състоял земеделски събор на Марко поле като участвуват 30 000 души. Съборът гласувал резолюция, в която одобрява политиката на БЗНС и настоява за съд на виновниците за двете национални катастрофи от кабинета на Радославов и Иван Гешев (1911 - 1913), Ст. Данев (юни - юли 1913) и Ал. Малинов (1918 г). На 17 септември 1922 г. представлява Видовден, т. е. въздава се от Небето възмездие на всички онези, които явно и ожесточено воюват срещу Учителя Петър Дънов. През това време Учителят и приятелите са в Търново и са на лозето отседнали на своят лагер създаден по време на събора. На 22 септември 1922 г. Учителят държи своята поредна беседа озаглавена „Празникът на труда". Интересно е да се отбележи, че 22 септември 1922 г. е 9 септември по стар стил, който стил тогава се използва едновременно с новия. На този ден Учителят озаглавява и нарича беседата си, че този ден е „Празникът на труда". А в тези съборни дни Учителят в частен разговор споменава, че Школата на Бялото Братство е открита и тя ще продължи точно 22 години, колкото е един слънчев цикъл. Този цикъл завършва на 9 септември 1944 г., когато идват комунистите на власт в България. Това е същият ден и същата дата, която е определена още на 9/22 септември 1922 г. като Празник на труда. По това време Учителят съобщава, че след 1944 г., т. е. от 1945 г. започва „Ерата на труда", която ще продължи 45 години. И наистина тя продължава, водена от комунистическото правителство от 1945 - 1990 г. Всичко се сбъдна. На 9 септември (22 септември) Учителят Дънов в беседата си „Празник на труда" засяга и обръща внимание върху събитията от 17 септември 1922 г. разиграли се в гр. Търново. Ще цитираме отделни пасажи от тях. „Понеже вкусихте, че Господ е благ. При Когото идвайте като при камък жив, от человеците отхвърлен, а от Бога избран и драгоценен." Следователно хората отхвърлят това Учение. Те вече са го отхвърлили и видяхте на седемнадесети септември по какъв начин си уреждаха работите. Ако не приемете Любовта, същото ще стане и с вас, защото една горчива дума, която се изрича, може да разбие сърцето или да пукне главата. И в Духовния свят има счупване на глави." „Някой казва, че му е хрумнала някаква мисъл, че някакъв дух му е говорил. Нямам нищо против, светът е пълен с духове. Ако дойдат духове от Бялата Школа и ви дадат нещо, това е добре, но има духове вън от Школата, които ви занимават с празни работи. Чета във вестниците как еди-кои си се оплакват, че били бити от привърженици на Блока, но когато дойдат на власт и те ще постъпят по същия начин. И едните бият, и другите бият. Вие, които сте в Школата, мислите ли, че и ние трябва така да постъпваме? В Училището на Бялото Братство абсолютно са изключени всички погрешки." „Ето например вече толкова години поповете вдигат шум. Ако бях като тях, щях да се уплаша, но аз им дадох тук първия урок. Предупредих ги какво мога да направя, а те не го приеха. Но дойде дървото на седемнадесети септември. Аз им казах кое учение е хубаво. А какво представлява старото учение те разбраха - набиха ги и целият град можеше да хвръкне във въздуха. Ако бяха приели Любовта, на седемнадесети нямаше да се случат такива работи. Сега, ако и вие не приемете учението на Любовта, дърво ще има и пукнати глави ще има. И за вас е в сила същият закон. Ако приемете Любовта, цялото благословение Божие ще дойде, защото всичко в света е само Бог." През ноември 1922 г. правителството на Стамболийски организира Народен референдум за съдене на бившите министри като главни виновници за двете национални катастрофи през 1913. и 1918. г. и бе за него гласувано единодушно. На 11 март 1923 г. Народното събрание гласува с болшинство от 2/3 за съдене на бившите министри, които са били затворени в Шумен след събитията от 17 септември 1922 г. в Търново. Трябва да споменем също, че на 4 декември 1922 г. две хиляди македонски активисти на ВМРО окупират град Кюстендил. Министър Даскалов с Оранжевата гвардия състояща се от 10 000 човека, но въоръжени вече с пушки от военните складове биват натоварени на влакове за град Кюстендил. Докато се събере тази необуздана орда, те с дебели тояги плячкосват населението на онези градове, през които влаковете минават. Македонците от ВМРО освобождават града и Оранжевата гвардия след като не е могла да влезне в истински бой с македонците, връща се обратно с влаковете към София. Нахлува в София с дебели тояги и започва масов терор по улиците и плячкосват частните магазини, Правителството се принуждава да разоръжи собствената си гвардия на 3 декември 1922 г. и да ги изпрати на малки групи по домовете си. На 22 април 1923 г. са били обявени законодателни избори. Започва жестока предизборна кампания. В гр. Ямбол отначало властите разрешават събора на анархистите. Но после войската напада и убива към 200 анархисти. Като съобщават това на Учителя Дънов, в частен разговор Той казва: „С тези убийства на идейни хора Стамболийски сам си подписва смъртната присъда". През месец май последователите на Учителя Дънов правят постъпки пред правителството на Стамболийски да им бъде разрешен поредният събор през месец август в Търново. Лично Стамболийски с обидни думи по адрес на Учителя прогонва делегацията. На 9 юни 1923 г. се извършва военен преврат, Стамболийски бива убит на 14 юни в родното му село Славовица. Стотици негови привърженици са убити, както и Райко Даскалов на 26.VIII.1923 г. в Прага, от наемни убийци. В началото на месец септември последователите на Учителя Дънов правят постъпки пред новите власти начело с Ал. Цанков, извършили преврата, за разрешение за свикване на събор на 9 септември 1923 г. в гр. Търново. Получили отказ. Тогава Учителят извиква ръководителите на братствата от провинцията и им изнася няколко поредни беседи на 9.IX.1923 г. Точно след 22 години, колкото е един слънчев цикъл идват комунистите на власт, на същата дата - 9 септември 1944 г. А 13 дни след 9 септември 1923 г. на 22 септември 1923 г. започва септемврийското въстание организирано от комунисти и земеделци, което бива потушено с кръв и убийства. След 22 години идва възмездието на 9.IX.1944 г., което се раздава от комунистите дошли на власт. Това е един обикновен разказ за необикновени политически събития и за деня, който идва и който бива наречен „Видовден", след което идва Възмездието, което е бич Божий за престъпилите Словото на Живия Господ на Силите. Забележка на редактора . Този обзор е направен от съставителя на този сборник Вергилий Кръстев по идея на Асен Челингиров от Берлин, който ми обърна внимание на събитията от 17 септември 1922 г. в гр. Търново, за което му благодаря.

СИМЕОН АРНАУДОВ (1904 - 1991) 1. СВЕЩЕНИЦИ И ЗАКОН НА КАРМАТА! Роден съм на 11 април 1904 г. Произхождах от свещеническо семейство. Дядо ми, баща ми, чичо ми, всички те бяха свещеници от православната църква. Като малък бях непрекъснато около баща ми и му помагах в църковните служби, така че още от детството, а и по-късно съм запознат с всички подробности с църковните обреди от православието. Четях усилено църковна литература за история на църквата, поучения, жития на светиите, така че имах една солидна подготовка много по-голяма от тази на моите връстници. Ето защо мечтата на баща ми е била винаги да ме направи свещеник, която мечта не можа да му се сбъдне поради моето вироглавство. А защо вироглавство - това ще разберете по-късно. По онова време баща ми живееше в село Арбанаси, Търновско, защото беше обявен от протойерей Гошев за църковен археологически музей. Тогава баща ми го поканиха да завежда този музей и му дадоха един манастир и църква за църковна служба. Там имахме крава и домакинство. Там прекарах най-хубавите си години като младеж. От Арбанаси ходех в Търново, където завърших гимназия. Тогава в Арбанаси дойде едно верующо семейство Камбурови от Казанлък и образуваха комуна. Отначало бяха седем човека, после станаха четиринадесет. Почвата тук беше камениста, трудно се обработваше и малко раждаше. Те изгладняха, комуната не вървеше, накрая се разтури и побягнаха от Арбанаси. Баща ми беше по убеждение толстоист. Имаше голяма библиотека с окултна литература и всичко издадено за граф Толстой. Баща ми беше вегетарианец, не пиеше, не пушеше. Беше много добър събеседник и обичаше да приема гости. Така той покани членовете на комуната и те му гостуваха. Колко приказки се изговориха тогава. Те пееха песните на Учителя и аз за пръв път тук научих песните на Учителя от Петър Камбуров, който свиреше на цигулка. Аз започнах да пея песните на Учителя, а баща ми все казваше: „Недей така, с тези песни ще ми направиш беля". Аз имах много хубав глас и ги изпълнявах с вдъхновение и се пренасях в незнайни светове. Баща ми виждаше това и се страхуваше за мен, защото знаеше какво ще последва след това. Църквата и владиката знаеха, че баща ми бе толстоист, но бяха толерантни към него, защото той беше начетен свещеник, разхождаше се свободно през Стария и Новия завет, знаеше цялото богословие и цитираше с цитати на онези, които му правеха забележка, че е вегетарианец, че не пие и не пуши. Не можеха да му кажат нищо, защото той изваждаше някоя дебела книга от библиотеката си и отваряше някой богослов от първите християни и канонизирани светци и цитираше техни мисли. Така че баща ми бе оставен свободен от църквата да проповядва толстоизъм. При баща ми беше дошъл на гости и художника Борис Георгиев. С него той прекара няколко дни в разговори. Отначало баща ми беше срещу Учителя както всички свещеници по онова време. Но при него идваха приятелите от комуната и с Петър Камбуров му свиреха и пееха братски песни, песни на Учителя, както и някои църковни песни, които се пееха от приятелите в първите години на Братството. Баща ми обичаше много пеенето и ги приемаше тези приятели с разположение. Така той омекна и се разположи към приятелите от комуната, а по-късно и към Учителя. През 1922 г. в Търново имаше събор на толстоистите. Баща ми там държа една много хубава беседа „За живота" по мисли на Толстой в читалище „Надежда". Освен делегатите на конгреса в салона имаше много от търновското гражданство, като половината салон бе напълнен от приятели на Бялото Братство, които бяха дошли за своя редовен събор през август 1922 г. Съборът на толстоистите се състоя една седмица преди събора на Бялото Братство в същия салон на читалището в Търново. Петър Камбуров ме заведе на събора. С мен беше още един мой приятел и така ние присъствувахме на събора на Бялото Братство. Аз бях почнал да чета беседи на Учителя. По това време архимандрит Ефтимий, ректор на пловдивската семинария заедно със синодалния проповедник руснак Калнев бяха дошли в Търново и бяха повели борба срещу Учителя. Бяха дошли с него много свещеници, които искаха да правят диспут с Учителя и искаха да осуетят публичната му беседа. Но това не можаха да направят, понеже Учителят ги приспа в салона и те спаха през време на цялата Му беседа. Те се събудиха, когато беседата на Учителя свърши. Опитаха се да правят повторен диспут след обед, но Учителят им каза, че ако някой иска диспут трябва да го направи в този момент, защото след обед в два часа няма да има условие за това. А те в този момент не бяха в състояние да се опомнят, защото през цялото време бяха спали и сега бяха се пробудили, сънливи и не можеха да се опомнят, къде се намират. А да не говорим, че те не бяха чули какво Учителят беше говорил и освен това целият салон гръмогласно се смееше по техен адрес, защото всички ги бяха видели как спят и всички ги бяха чули дори как хъркат. Така, че говора на Учителя превишаваше с една октава тяхното хъркане през време на цялата беседа. Това бе неповторимо зрелище за очите и ушите ми. Учителят беше облечен с бял косткзм, официален, елегантен. След обед към един часа се разяри буря над града и се изля буря от мълнии, гръмотевици и дъжд върху града . Наистина Небето не позволи да има диспут срещу Учителя. Този случай бе ознаменуван с много песни, смях и веселие от приятелите след като премина бурята. Цялото търновско гражданство бе впечатлено и се надсмиваше над свещениците, а те бяха вбесени, но не се отказаха от битката срещу Учителя. След събора архимандрит Ефтимий обиколи след връщане от Търново много градове в България и говореше срещу Учителя. Така бе посетил и Казанлък и изнесе една сказка срещу Учителя. Но приятелите от Казанлък взеха, че написаха едно отворено писмо до него като му отговориха на всички обвинения срещу Учителя и което е най- важното го публикуваха в отделна книжка и то бе издадено. Носеше дата 22.IX.1922 г., гр. Казанлък. Петър Камбуров за пръв път ме заведе при Учителя на лозето на събора - 1922 г. И аз там целунах ръката Му. Учителят ми каза: „Ти, брат, обичаш музиката, книгите, природата. Дръжте тези три неща". С това нашият разговор приключи. Аз наистина държах музиката, вървях с нея, но не си издържах изпита и се провалих. А за книгите, обичах да чета и религиозна литература и теософска литература, и за йогите, и философска, четях и беседите на Учителя. Но и този изпит не издържах както трябва и се провалих. Десетилетия по-късно след като си замина Учителя, моят рожден син се разболя в най-хубавата си възраст, когато беше цигулар в Софийската филхармония, заболя от тежко психическо заболяване и аз в един момент събрах всичко, което имах в себе си и го изгорих. Направих клада и изгорих всички книги, документи, снимки, защото не можех да проумея как така, аз който знам толкова много по окултизма да ми се случи такова нещо. Бях гневен и като протест срещу съдбата си изгорях всичко, включително и беседи на Учителя. И вероятно това няма да ми се размине току-така. За тая своя постъпка вероятно ще си платя скъпо. С природата аз бях свързан много и цялата сила и енергия аз получавах от нея. Когато трябваше да се акумулира и напълня със сила отивах в природата и черпех от нея. Така, че онова, което каза Учителят първата ми среща с Него се оказа точно и вярно, само че аз нищо не изпълних от това. Още на събора в Търново Петър Камбуров представи мен и баща ми на Учителя. Приятелите бяха слушали преди няколко дни неговата беседа за толстоизма и бяха разположени към него. На следващия ден Учителят изпрати по Петър Камбуров три негови книги: „Сила и Живот", „Мировата Любов и Космичната обич" и още една друга книга. Това беше подарък от Учителя за баща ми. Баща ми по-късно след Арбанаси стана свещеник в Търново. Баща ми бе единственият свещеник от източно православната църква, който бе убеден толстоист, вегетарианец и смяташе, че учението на Толстой е велико духовно учение и че то няма нищо общо с църквата. Това той изповядваше, а мен ме записа да следвам в духовната семинария в Пловдив при архимандрит Ефтимий. Понеже рода ми до трето поколение назад бяха все попове, затова рода ми ме върза за църквата. Родът смяташе - интуитивно, че аз имам да играя някаква роля в църквата за благото на всички родови духове, но аз това не осъзнавах. Аз го осъзнах по- късно, когато Учителят за това нещо ми говори дълго, за тези попски духове. Но и това, което ми говори аз не го изпълних. А за това ще стане дума по-късно. Та баща ми отиде и ме заведе при архимандрит Ефтимий да следвам и се записа при него. Аз току-що бях завършил гимназия през 1922 г. Баща ми ме заведе при него и каза: „Виждаш ли този Арбанашки разбойник и безбожник. Ако го направиш верующ ще ти призная богословието и ректорската титла". Ефтимий ме погледна, поглади си главата и каза: „Когото го вържем тука, не може да се отвърже. Правиме го поп и половина!" Но аз карах там към две години, отвързах се от въжето и побягнах. Останах със средно образование, Веднъж на един имен ден на Ефтимий беше поканил свои велможи, познати, приятели на една голяма софра с печени агнета, вина, мезета, баклави и още други лакомства. Аз бях поканен там, за да му пея, понеже имах хубав глас и той ме оценяваше заради него и бе ме поставил на стол, точно срещу него. Всички ядяха и пиеха, а аз се черпех само с боза и ядях баклава, защото бях вегетарианец и нито пиех, нито пушех. Нарушавал съм понякога само дребни работи във вегетарианството. Тогава един мой състудент семинарист подхвърли нарочно на Ефтимий и останалите, че аз съм вегетарианец и пия само боза на именния му ден с цел да покажа, колко не уважавам именника и да даде повод на Ефтимий да каже нещо срещу мен. Но Ефтимий се обърна към него и останалите и каза: „Виждате ли го този? Това е бъдещият поп Богомил?" Аз целият изтръпнах и смятах, че ще се разяри буря чрез Ефтимий и останалите на масата. Но пирът беше в разгара си, те ядяха и пиеха и само ми се усмихнаха като приеха думите на Ефтимий като една шега. Но искам да свържа този случай с нещо, което Учителят много по-късно ми разкри, че аз през време на Богомилите в едно от своите прераждания съм бил с Учителя. Учителят бе казал така за мен: „При богомилите беше с мен". Как интуитивно схвана този архимандрит Ефтимий това, още не мога да проумея. Значи тези хора имаха качества и не бяха току-така случайно се родили в България и не бяха току-що случайно взели такива постове и от тези църковни постове атакуваха Учителя и Учението Му. Нищо не беше случайно. А онзи семинарист, който се опита да провокира скандала срещу мене беше попски син на поп Стоименов. Като му видиш главата, беше семинарист с четвъртита глава. Той беше свършил семинарията и все ме дразнеше като ми казваше, че съм учил, че съм знаел много неща, но не съм завършил и нямам диплома от семинарията и така нищо не представлявам. Веднъж така ме разгневи, че му казах: „Хайде сега, Борисе, да се надпяваме с тебе. Ама ще се надпяваме в църквата и ще извикаме всички свещеници от Арбанаси и от Търново, както и гражданството и те ще оценят нашето надпяване+. Разбира се той отказа. А той беше представител на езуитската школа, така както се проявяваше, както пред мен така и пред другите семинаристи. Неговото съзнание усещаше, хващаше, че съм имал нещо с богомилството и затова провокира онзи скандал, който не стана. А какво се случи с него. След три-четири месеца отива за Горна баня, случи му се премеждие и умря. Взе си го Небето. Както беше свършил семинарията и беше станал църковен служител той щеше да трепе и гори на клада и окото му нямаше да мигне. Беше типичен йезуит с вроден фанатизъм и затова Небето го прибра. След като напуснах семинарията баща ми беше много ядосан и смяташе, че под влиянието на беседите на Учителя аз съм напуснал семинарията. Затова отиде и се срещна с Учителя, за да го пита каква е причината и какво да прави с мене. Учителят му бе казал: „Рекох, не се сърдете на сина си. С вашите камъни по вашата глава. Това е резултат на вашето богословско учение". Баща ми се примири, прибра се у дома, но ми разказа разговора с Учителя. След това аз отидох при Учителя, за да чуя и Неговото мнение. Бяхме на полянката и Учителят каза: „Аз се чудя, чудя, как стана така, че те, свещениците да сложат тези корони на главите си?" А в църковния ритуал, в църковната служба свещеника се облича със специално облекло и се поставят корони на главата. А това са били първоначално символи. Но по-късно тези символи са се превърнали на окултни мантри и картини и тях ги използват владиците, за да могат да държат в подчинение онези, които влизат в църквата. Аз по-късно разбрах, че в църквата човек не може да получи духовно просветление. По този повод Учителят веднъж ми каза: „Е, религията както е в църквата може да се използва само като възпитателно средство". Наистина, видях, че само със страх и подчинение църквата може да възпитава хората да се приближат към доброто. Но като метод за вътрешно просветление не може и дума да става. Учителят ми каза да стана дякон. За свещеник трябваше завършена духовна семинария, а след това идваше Висша духовна академия. Но аз това нещо го пропуснах и не го завърших. Смятах, че това са работи отживели и са празни формалности. Но Учителят ми нареди да стана дякон. От къде знаеше Учителят какво значи дякон? Ами Учителят беше рожден син на дядо поп Константин Дъновски и не може един попски син в онези времена да не познава всички църковни ритуали и цялата йерархия в църквата. Понеже имах завършено средно образование аз реших да послушам съвета на Учителя, отидох и се явих на изпит за дякон. И понеже ме познаваха много добре как пеех, знаеха за моите познания по богословието и всички църковни обреди, то изпита го положих с отличие и така аз станах дякон. Наметнах расо и станах дякон. Понякога на „Изгрева" съм пристигал цивилен, а понякога и с расото си. Всички ме знаеха и се обръщаха към мене с думите „дякон Симеон". Аз имах много разговори с Учителя, които за съжаление не ги записах, а и не ги разказах по-рано, да кажем преди двадесет години, когато бях на шестдесет години, когато спомените бяха много по-свежи и ясни. Но аз тогава не послушах онзи брат, който сега ги записва с мен. Много пъти съм говорил с Учителя за църквата и религията. За църквата Учителят веднъж ми каза: „Тя свърши вече и след 10 - 20 години тя ще отпадне. А за това, че църквата се опита да воюва срещу Божественото Учение и срещу мен, то тя в бъдеще ще бъде ограничена от държавата". Аз доживях и бях свидетел, че стана точно така както каза Учителят. След като дойдоха комунистите на власт, те ограничиха, сложиха й юзди и я впрегнаха да тегли колата на комунистите. Случи се това, че за онова, което владиците се бореха и то най-вече срещу комунистите, дойде време владиците да бъдат избирани от комунистите и много от тях, за да станат владици, трябваше да станат и комунисти. Е, какво ще кажете за това? Това е последица и резултат на онези борби, които води синода на църквата и цялото свещеничество срещу Учителя и Братството. Случайни работи няма и случайността е закон на кармата, както за свещениците, така и за църквата.

4. ПОВИШЕНИЕТО След като дипломирах във Варна минах през София и си дадох дипломата и ми казаха, че ще ме повишат с повишение, бях касиер 4-та степен в БНБ, Ресен, Битолско, че ще ме повишат с една степен в старите предели на България. Отидох и след един месец получих заповед, че ме правят касиер 3-та степен в Охрид, по-надалеч от София. Аз отидох в Охрид, приех длъжността, но понеже те не спазиха дадох си оставката. Какво не спазиха? Че не ме върнаха в старите предели с повишение. Те ме повишиха, полуспазиха го, но не ме върнаха в старите предели, а напротив - в Охрид. Дадох си оставката по причина на това, че ще замина за докторат в Германия. Отивам при Учителя и Му разправям всичко това. Той каза: „Рекох, ако се наложи да отидете в Германия, да отидете във Виена", понеже съм учил немски език, владеех немски език. Ако ме приемат обратно, да отида, където ме назначат. Аз му рекох: „Учителю, аз сега съм си дал оставката, какво да им кажа?" „Като се явите ще ви внуша какво да кажете". Така точно ми каза? Да. Ще ви дойде, само ще ви дойде. И аз отивам, завеждащ кадри го няма в стаята му, казаха ми, че е при директора на персонала. И аз реших да отида при директора на персонала. Отивам. Рекох: „Явява се еди кой си, скоро напуснал в Охрид като касиер 3-та степен и тъй като се мобилизират много не ми разрешиха да отида във Виена да следвам, може да стане нужда тук да ме мобилизират. Затуй моля да бъда приет обратно". Кадри се обажда: „Вашето място в Охрид още е вакантно". И началника на персонала Стойчев се казваше, на Владимир Стойчев по-голям брат, на генерал Стойчев. Казва на началник кадри: „Не е удобно, бе, той там си е дал оставката и сега пак там да се върне. Ще му намерите друго място". Отивам при Учителя. Пак отивам за втори път, казвам му: „Те ми предложиха да си избера между Харманли, Благоевград или Ксанти в Беломорието". Отивам при Учителя и Той ми казва: „Рекох, където Вие си изберете от трите места". Много правилно постъпвах, където ми каже и нищо не ми се случи като неприятност. Затуй, където си избера. И аз си избрах Ксанти. Отивам и ме назначиха с още една степен по-нагоре - 2-ра степен. Спечелих от цялата работа. Щото те пък бяха в криза с кадрите, особено за новите. Хубаво, че избрах новите земи, че по-криза е и затуй ми дадоха повишението. И там ме назначиха.

3. МАЛАРИЯТА Но още един куриоз има: като ученик в отделенията бях още, ухапан от някакъв маларичен комар, от маларични комари по-право заболявам от малария. Но не е обикновена, единична малария, а комбинация между терциана и тропика. Лекарите тогава не могат да ме излекуват. Само хинин предписват и аз си боледувам, карам по две-три седмици на гладно, нищо не консумирам. Абсолютно нищо. Не мога, не ща, не ща да кусам. Такава ми е болестта и ставам кожа и кости и така карам ред години. В годината, помня най-вече по два пъти ли, по три пъти ли в годината ме тресе така през ден и то в 10 часа и отговявам и така са изминали толкова време, нали, 3 - 4 години с пържени картофи. Майка ми даже отначало я беше страх, нали, като не си ял толкова дни иска супичка да хапна. Рекох не, пържени картофи и карам така и развивам се много слабо, висок съм. И последния път вече бях в прогимназията и то след толкова години такива премеждия. Бях много закъсал. Нямам сили. Организмът няма сила да се бори и майка ми не може вече да се стърпи и почна да реве и баща ми замина за София. Взема си 3 - 4 дена отпуска и замина за София при Учителя Дънов. Защото майка ми вече започна да плаче, че ще умра. А аз й казвам: „Майко, няма да умра. Черен голаган не се губи". Понеже бях много буен и ядях много бой от баща си, викам „черен гологан не се губи". И в отсъствието на баща ми идва една съседка и да й кажа името Батембергска се казваше и като разбира, че съм болен от малария, казва аз знам, на мене са ми казвали едно лекарство за такава малария. И казва на майка ми: „Ще вземе хинина с лимонтузу. Колкото една лъжица ще се размие с вода. Ще премериш водата една лъжица и лимонтузу, да бъде една лъжица и ще ги разбиеш и преди десет часа преди да го втресе ще му дадеш това. Получава се пресичане на болестта". Баща ми отива при Учителя. Като се връща пита какво става с Велик? И майка ми казва. Баща ми като се явил при Учителя и Му казал какво ми е тежко положението и колко години съм боледувал така и особено през есента много ми тежеше, защото през време на гроздето не мога да вкуся грозде. Учителят казал: „От този момент той е здрав" и баща ми си изважда джобния часовник и засича времето, че е точно 10 часа. И пита майка ми за това и тя вика: „Точно преди десет оздравя". И му разправя как е, що е и с това се ликвидира болестта.

ВЕЛИК ГЕОРГИЕВ КОНСТАНТИНОВ 1. В КОЯ ПАРТИЯ ДА ЧЛЕНУВАМ Роден съм в гр. Русе през 1914 г. Моят баща беше ученик на Петър Дънов - Учителя. Имам следните спомени за Него: в една беседа от Него през 1914 г. Той каза: „Като дойдат хората на труда Аз ще си замина". И действително Той си замина в края на декември 1944 г. На мен лично ми се случи следното: бях в командировка в Благоевград и в хотела в края на декември, последните дни, се събуждам рано и ми хрумва една мисъл: За какво бих бил готов да си дам живота? И понеже бях с леви убеждения помислих първо за социалистите, но казах си: „Не, не заслужава". И тогава ми хрумна - за идеите на Учителя, за Неговото Учение и казах на себе си, че за Него съм готов да си дам живота. Няколко месеца по-рано имах следната среща с Него. Точно месеца не помня, но отидох при Него, за да го питам в коя партия да се запиша. Учителят вече се беше върнал от Мърчаево на Изгрева. Това става на Изгрева, след завръщането му от село Мърчаево. Намерих Учителя на площадката, където се разхождаше, т. е. полянката, където се разхождаше. Целунах Му ръка и Го запитах в коя партия от четирите - Звено, Широки социалисти, Земеделци и Комунисти да вляза. Тогава имаше само 4 партии. Четири партии бяха. Тези четири партии влизаха в Отечествения фронт. Учителят ми каза, че партиите сравнени с човешкото тяло представляват следните части от него: „Звено са главата. Широките социалисти са белите дробове. Стомахът са земеделците, крайниците са комунистите". И аз без много да мисля Му казах, че няма да се запиша в никоя от тези партии. Той ме запита защо и аз Му обясних, че тъй като никоя от тях не е цялото. Той ми каза: „Правилно решение сте вземали". Това е по този въпрос. Значи ръцете и краката, крайниците това са комунистите.

8. СИНОВЕ ПО ПЛЪТ И СИНОВЕ ПО ДУХ Васил Константинов, моят чичо е роден в Хотово, Мелнишко, мисля, че е. Завършва гимназия и постъпва във Военното училище в София. Завършва с отличен успех Военното училище, той е голям математик в артилерийската част и се оженва за едно момиче от Тутракан. Богата наследница и изобщо богата мома на име Милка. С нея живеят много щастливо, оженени с голяма любов. Майка ми навярно е предчувствувала изглежда, че този брак няма да бъде успешен, макар че като влюбени той я вземал под пелерината си, защото я извиква и й казва: „Милке, ти си богатска дъщеря, но Васил както го виждаш, е с една пелерина, военната униформа и няма нищо друго освен красотата". Роди им се син Петър, който е на моята възраст, роден през февруари 1919 г. Когато детето стана на 6 - 7 години чичо Васил го уволниха по Ньойския договор. Той беше стигнал чин майор, обаче като го съкратиха нямаше вече пелерина нали, любовта като че ли беше до там и тя се върна при родителите си. Милка дойде след време да си прибере багажа като беше оставила детето при родителите си. Той, разбира се, й даде всичко нейно и дори това, което той беше купил. Чичо преживя това нещо много тежко и благодарение на Учителя той можа да се съвземе постепенно и да преживее това разочарование. Все пак, когато идваха празници той се усамотяваше в стаята си, заключваше се и тежко понасяше празниците. Трябваше аз да отивам, да чукам, да го моля и да го викам да ядем, да вечеряме или да обядваме. Когато Милка дойде да си вземе багажа казала на чичо ми, че предпочита свекървата да не е вкъщи. Когато тя дойде и майка ми отива някъде, нали на гости. Тя идва и той й дава абсолютно всичко. Не само това, но и това, което той е купувал по време на техния брак. Но, разбира се, така се разделят. Даже те нямаха официален развод, но понеже в Румъния вече можело да се сключи граждански брак тя се омъжва за един румънец с две деца. Много често баща й, който е бил приятел на моя дядо поп му е казвал: „Ех, попе, попе, по-добре да съм издържал Василя, че Васил беше добър, пък аз този чужд румънец пак аз го издържам". Тя е идвала в Русе, срещала се с братя Маркови и чрез тях поиска издръжка за синът си. Баща ми каза по тоя повод на чичо Васил: „Ти ще го издържаш, ако той дойде при тебе да живее. Но да издържаш дете, което не те познава, няма смисъл". Те идваха в Русе както и ние отивахме с майка ми с футболистите, когато отиваха в Румъния, те взимаха туристи със себе си. Той идва с футболистите в Русе като турист и не се отбива да види баща си. И такова едно момче той трябва да издържа. Баща ми беше против и казваше: „Ти, ако искаш ние може да я задържим (Милка), защото ти нямаш развод с нея". Баща ми беше секретар на апелативния съд и знаеше всички закони. Чичо казваше, че на сила в никакъв случай и той беше вече в Братството и не можеше да допусне това. Така постепенно той се увлече в Учението и беше един от ревностните братя в Русе, които вземаха дейно участие в братския живот. Той предаваше частни уроци по математика и в тая връзка се сприятели по-късно с Петър Филипов, на когото много помагаше при вземането на изпити като частен ученик. Петър взе гимназиално образование като частен ученик. Дори известно време чичо Васил беше на квартира при Петър, за да могат сутрин от 2 - 3 часа да решават задачи по математика. Той идваше на Свирчовица при Софка. Идваше, при братя Маркови и при Никова Ватев, където четяха беседите. По-късно той дойде при нас в София и се включи отново в братския живот както на Рила, така и в София. Той беше касиер на магазина при летуването на Рила така също и към братския стол. Когато веднъж в Русе го обвиняваха, че е изоставил синът си, той каза, че за неговия случай той е искал мнението на Учителя и постъпва така както е било най-разумно. В такъв смисъл беше неговото изказване, че е послушал съвета на Учителя. А той е бил също такъв както на брат му, т. е. на баща ми. Има синове по плът, има синове по дух. Проверихме го, Васил Константинов посещаваше в София Общия и младежкия окултни класове с разрешение от Учителя. Той е имал срещи с Учителя, но е бил по-затворен и не сме чували от него нещо да казва във връзка с разговорите му с Учителя. На Рила с чичо Васил сме ходили още преди 1930 г. както и 1931 г., когато стана нещастието с детето на брат Новаков. Аз бях свидетелка на това, което се случи с момчето на Новаков. Той, Георги притича просто срещу колата. Ние отивахме във вегетарианския ресторант. Той се отскубна от ръката на майка си. Колата идваше по ул. „Раковска" отгоре, спускаше се, ние вървяхме по „Царя" и той се притече в колата, тя го блъсна и го уби. съпругата на Новаков Стефка много тежко понесе това нещастие и след смъртта на детето живееше като че без желание. А чичо Васил почина в София през 1948 г. Не видя сина си но плът, но живя и работи с други, които му станаха синове по дух. Записала: Марийка Марашлиева Забележка: Момченцето на Басан се нарича Рафаел, дъщеря му Ирен, а жена му Естер. Басан се е преименувал от Моис на Морис. Веднъж Басан беше дошъл със семейството си и летувал на „Златни пясъци". Поканил и Златка. Тя гледала тогава внучето си Георги, дете на дъщеря й Румяна, но с тая работа се наела сестра Радка Симеонова, която живее на Изгрева наблизо до тях и така Златка прекарала с тях на „Златни пясъци" и на техни разноски. Докато е работел братския стол на Изгрева, децата на Златка са се хранили там. Нейния чичо Васил е бивал касиер на братския стол в София, както и касиер на магазина на езерата с брат Колю Йорданов и Гради Минчев. Бащата на Златка, Георги Константинов е починал през 1969 г. Той се е запознал с Учението преди 1919 г, Васил Константинов е починал 1948 г. Златка има три деца: Румяна, род. на 20.V.1945 г., Георги и Ивайло. Майката на Златка - Друмка е починала 1955 г. Златка е летувала със семейството на Басан още 2 години на море в България и една година е била с тях на вилата им в Монте Карло. За верността на горното: М. Марашлиева

7. МИХАИЛ ИВАНОВ Михаил Иванов беше приятел с Кръстю Христов, който леко накуцваше и непрекъснато тъй се водеха двамата и Кръстю вървеше все подир Михаил. Обаче Михаил не знам по какъв повод точно за Михаил съм чула, Учителят, че е казал, че е от Черната Ложа. И той в това време може би обиден от това нещо или от какво замина за Франция. Когато за първи път отидох във Франция през 1972 г. той имаше вече около себе си създадено Бяло Братство. И точно така се наричаше - Бялото Братство, чувах в Париж. Вън от Париж той имаше голямо имение, където живее и където ставаха упражненията по Паневритмия. Паневритмията де, нали, играеха се упражнения. Жената на Басан беше загубила още тука в България своето малко дете Рафаел и беше много отчаяна. И един ден тя потърсва така утеха в упражненията по Паневритмия и отива при Михаил, посещава беседите. А Басан, който беше против тези беседи на Михаил и неговото представяне за Божествен. Той още тогава се е представял. Беше против него, но не каза нищо на жена си, защото смяташе, че тя по този начин все пак се утешава нали за загубеното дете и я оставяше свободна да се увери сама в някои неща. И един ден тя си дойде много разочарована и казва на мъжът си. Той я позна още по очите, че тя има нещо, нали голямо разочарование и че нещо иска да му каже и казва: „Ти защо не си ми казал, че Михаил не изпълнява точно думите на Учителя, нали както ги е казал, ами той говори от свое име, а не от името на Учителя. А ти защо не си ме предупредил". А той й отговорил: „Виждах, че ти се успокояваш като отиваш там, за загубата на нашето дете и те оставях, защото знаех, че ти си умна и ще прозреш истината". И действително тя прозря истината, видяла много работи, които нея я просто отвратили. Той е събирал млади момичета около себе си. В момента той не може да блудствува пред хората, но така се е говорело. Въобще тя се отказа. Отказа се да ходи и да посещава беседите на Михаил. Нали е имало някакво дело. И бяха го съдили и даже е било заведено дело, че примамвал млади девойки, било е заведено дело против него. Но най-голямата му грешка е тази, че той се представя за Учителя, Най-фрапиращо е това. Как може някой да каже: „Аз съм Учителят". Учителя е един. Ние знаем кой е Учителят. И никой няма право да спекулира с името Учител. Впоследствие вече може би всички са научили истината, много хора се отдръпнаха, но Бялото Братство на Михаил още все пак съществува. Съществува, защото има хора, които все пак намират едно облекчение, намират една все пак Божествена нишка чрез песните на Учителя и Паневритмията, но той не си служи с четене на беседите на Учителя, той не чете беседите, а той говори негови работи. То е естествено щом като се представяш за Учител, ти трябва да говориш така както е говорил Учителя, а не да четеш нещата, които са записани и стенографирани от думите на Учителя. И това е, което знам за Михаил. След това ходих още няколко пъти във Франция, делото така се потули, осъдиха ли го, не го осъдиха - може би той имаше доста средства, там имаше много богати последователи, те му даваха много средства, те му даваха много пари. Той живееше разкошно и така се потули това дело и повече не съм се интересувала и не съм чула за него да се говори. Ами тя Ярмила, на Крум жена му е била отишла при Михаил. Е да, но тя се отдръпна. Тя се отдръпна Ярмила. Нали тя ги е учила тези момичета на Паневритмия. Тя може да ги е учила, но въпросът е, че тя се отдръпна и то не много време след като беше при Михаил. Тя се отдръпна от там. Още Крум беше жив и тя си идва и аз срещнах Крум съвсем случайно и той ми каза: „Ярмила си дойде много разочарована от Михаил". Но това знам само. Естер ми е казала тези работи, че той не само че не е Учител, но и върши тук работи противни на Учителювите работи, противни на Учителя. Докато тук в България се говореше срещу Учителя и то от поповете най-главно и от другите, че бил събирал млади момичета, че Учителят живее с тях. Когато аз се сгодих за моя съпруг и му казах, че аз съм последователка нали на г-н Дънов, че баща ми и майка ми са от толкова години последователи и т. н., той каза: „Абе Златка, аз съм чувал много лоши работи за него". И само ме попита: „Ти влизала ли си сама при Него?" Викам: „Не един път, много пъти. И аз повечето пъти съм влизала сама, все сама, защото съм била тука студентка, а нашите са били в Русе." И той каза: „Щом ти си влизала сама при Него, значи нищо не е вярно от това, което съм чул. Значи всичко това е клюка". Ето, това ми го е казвал собствения ми мъж, като годеник още. Басан е бил приятел, близък с Жорж Радев и впоследствие и с Георги Томалевски. Басан е изнасял много сказки от името на въздържателното дружество. За въздържанието да не се пие, да не се пуши и т. н. и по този начин той се запознава с моят баща. Аз го разправих вече.

2. СТУДЕНТКАТА И МОРИС БАСАН И така. Аз като малка растях при майка си и баща си. Раста и бях в Русе докато завърших гимназия през 1938 г. Завърших гимназия с отличие и дойдох в София да се запиша в Университета. Завършила съм немското училище до прогимназията до седми клас. Понеже там гимназията беше търговска, а аз исках да следвам не търговско образование и се прехвърлих, отидох, тогава имаше приемен изпит при постъпване в гимназията. Съвсем самостоятелно издържах приемния изпит, записах се в гимназията и отидох да се отпиша от немското училище. Понеже бяхме и двамата с брат ми в немското училище директора предложи единият да остане без такса, като смяташе, че това може би ни тежи. Викам: „Не ни тежи таксата", моят баща беше главен секретар на апелативния съд и вземаше на времето си достатъчно добри пари, за да може да си живеем, а той така си правеше сметката, че като дойдем в София през лятото си накупувахме доста работи и отивахме на Рила. Така си спестяваше той за лятото. Кога за първи път видях Учителя ли? Аз Учителя го знам още като малка, когато започнаха тука да стават съборите, в Търново да кажа, още когато съм била на пет години. А как се нарежда да дойде в София? Нарежда се, че аз идвам да следвам. При кого отседнах да живея ли? Ами намериха ми моите братовчедки, намериха ми квартира в една рускиня на белогвардейци. Тя беше съвсем сама, защото единствения й син се беше оженил в Сърбия и имаше такава хубава къщичка. Долу имаше квартиранти, тя живееше по средата, а горе имаше таванска стая с един много голям таван където можех да си сложа багажа дори и мама като ми прати колети. Тя беше поръчала, но тогава бяха други времена, беше поръчала на Богомил Малджиев, защото той беше тука, той бе доста по-възрастен от мене, той почина вече, да ме наглежда, защото тя казва като се зачете може да забрави да закуси. Той заран минаваше, звъни на хазайката ми и ми остави нещо за закуска. Хазайката ми се сърдеше. Вика: „Защо не го покани тук. Може ли така? Той да дойде да донесе закуска и да си отиде". Пък тя ми правеше винаги чай, нали руснаците без чай не сядат". Ами от къде ще знаят всички съседи, че той не идва при вас, ами се качва горе при мене". Така беше. Така бяхме възпитани. Бях казала, че при моя баща бе дошъл Басан. Басан и Жорж Радев ходеха из провинцията, още той ерген беше Басан, ходеха из провинцията да държат сказки, но не за Братството, а въздържателни. А моят баща посещаваше абсолютно всички сказки свързани с въздържанието. И мене ме е водил, когато поотраснах малко, за да съм се ориентирала, да не стане така, че той ми налага непременно да бъда в Братството. Ами той ме водеше при съботяните, при адвентистите, нали те изнасяха разни сказки в Русе и навсякъде ме водеше, обаче на мене не ми харесаха тези и си останах естествено при него. А той много ме обичаше моят баща, имаше слабост към мене, защото е имал преди това две момчета. Едното е починало по време на войната, а другото моят брат, когото познавате и аз съм най-малката и понеже съм била момиченце и не зная защо имаше слабост към мене. Аз помня когато казваше: „Злата, Злата, Златка! " А пък аз го гледах като дете баща ми. Накрая, разбира се, но и преди това. Той например след шест часа не вечеряше и аз съм бързала да се върна от училище. Русенци присъствували на една такава беседа, която държал Басан. Нали баща ми ме е водил на сказки, но аз не бях на беседата му, защото съм била по-малка може би. Баща ми го попитва има ли близки в Русе. Басан казал, че няма близки и че ще отиде на хотел. Баща ми отговорил, че тук в Русе няма хотел, а има само ханища. Единия най-големия на дядо Рашко е до нас, но той не е за него. „Заповядайте у нас, ние имаме стая специално за гости, където ще бъдете самичък". Тогава хората имаха стаи за гости, но освен това стая с легло, специално за посрещане. „Моят жена готви много хубаво, не е да се хваля, но ще останете доволен." „Ама как, казал Басан, без да сме я предупредили?" „А, казал баща ми, тя е свикнала, аз често й водя гости. Тя ще се зарадва даже." И тогава той отива вкъщи, нали, така два дена мисля, че остава в Русе и прекарва все при нас. И цял живот разправяше колко хубаво готвела майка ми. Аз като отидох в София си намерих квартира в града, за да мога да ходя на лекции, на Изгрева ми беше много далече, обаче всяка сутрин в пет часа, даже преди пет аз отивах на Изгрева на Паневритмията, а в неделя на беседите. И един ден Методи Константинов го виждам и аз викам: „Методи, здравей!", защото аз бях много весела така и той говореше с г-н Басан и казва: „Чакай, чакай малко да те запозная с един наш брат". И аз отивам и той ме запозна и казва: „Г-ца Златка Константинова". Той като чу Константинова, веднага се сети и пита да не съм от Русе? „Да, русенка съм, тука съм дошла да следвам, записах се да следвам" и той казва: „Заповядайте другата неделя у дома". Да, каза, че познава баща ми и да заповядам другата седмица у дома. Добре, ама той е бил консул в Бургас, Като стана войната, защото той знаеше десет езика говоримо и писмено, те го прехвърлят в легацията, за да може да им бъде в полза. Чий консул бе той, на кого? На Франция. Баща му е бил френски консул и той го наследява един вид и след това го прехвърлят тука. И моя милост веднага пиша на баща си едно писмо. Познаваш ли такъв и такъв човек, защото ме покани другата неделя да отида у тях на гости в 3 часа след беседа. Ща отида да се наобядвам и ще отида у тях към три часа". И той ми отговаря с бърза поща, която аз получавам в четвъртък още: „Много се радвам, че Басан е вече в София. Ще имаш едно семейство, където да можеш да отиваш, все пак едно приятелско семейство" и аз разбира се другата неделя ще отида у тях, без да кажа, че съм писала на баща си. И отидох. Те имаха тогава едно малко момченце Рафаел на четири годинки и едно момиче Ирен, което беше в прогимназията, което ви показах на снимка. И аз като отидох, отвори ми слугинята. Те тогава имаха едни слугини с дълги рокли, какви бяха не знам. Бяха от някъде и те всички станаха, посрещнаха ме, разцелуваха ме, но най-много малкото и така се беше привързало, но и аз към него, че когато то почина аз бях станала кожа и кости. Престанах да се храня от мъка. Паша пише на мама, че много съм отслабнала. Майка ми идва тука, отива при Учителя и Учителя казва: „Тя има голяма връзка с детето. Не толкова със семейството, колкото с това дете, което почина". А когато то почина, него ден Басан каза: „Хайде, Златке, да тръгваме, щото то от скарлатина почина, ние не можем веднага да влезем, докато не го погребат". Да излезем от къщи, да кажем, че ние отиваме на Изгрева. И той по целия път пеша така е правил: „Ох, милото ми детенце, милото ми детенце". И аз рекох тоз човек ще мръдне, ще откачи, обаче аз мълча, както мога много да приказвам, така мълча по целия път и вървя зад него и мълча. Той влезе долу в приемната, коленичи пред Учителя, аз видях така как Учителят си сложи ръката на главата му, защото той така я наведе и какво му е приказвал не може да се чуе, но когато той излезе от там беше успокоен. Това му беше голямата мъка. Той беше вече по-спокоен като че ли Учителят взе част от мъката му с това слагане на ръката върху главата му. И тогава тръгнахме и той ми каза думите: „Добре, че не ми продума". Добре, че не съм продумала като сме вървели, така щяло това да го потресе ли, да го ядоса ли, да такова нещо, че не знам какво би направил. Добре станало, че не съм говорила. После как се разви живота на Басан? Нещо друго? Ами вижте какво. Как се разви неговия живот. Те погребаха детето, аз веднага влезах при тях, макар че не бях боледувала от скарлатина, но не се заразих, нали и щото ние докато то боледуваше се срещахме във вегетарианския ресторант. Дъщерята беше при леля си. Дъщеря беше на друго място. Веднага излязоха те двамата като разбраха, че е скарлатина, за да не ги вържат вътре под карантина. Вътре, тя беше с бабата само, неговата майка. Даже оня ден ви намерих една снимка, аз съм хванала майка му под ръка и си вървим. През 1942 - 43 г. започнаха да им слагат звездите на евреите. Той беше покръстен още в Бургас като е бил, се е покръстил от Моис на Морис по указание на Учителя пък и по собствено мисля желание, защото той вярва в Христа. Учителят също е казал. Той може да е казвал, обаче аз знам, когато евреите навлизаха при палестинците, при арабите, аз бях в Париж и Басан ми каза: „Това не е правилно, тези хора, арабите, трябва да имат място за живеене, но това казва не го казвай на Естер, защото тя е малко фанатичка". Но това е коя година? Това беше 1972 година, когато те нападаха. Не гостуваха, а заграбваха, окупираха още земя. Имаха известна земя и окупираха още. Жена му е фанатичка. Той значи само с мене сподели нали че не е правилно и те имат нужда от живот в края на краищата. Искам да кажа, че той е с широки разбирания и беше и по време на войната, когато тя не беше съвсем така навлязла войната в силата си той беше заминал там някъде в южните страни, не знам по каква работа, не мога да кажа и ние само се молехме да се върне жив и здрав. И той когато отива към летището, за да си дойде, на файтонджията заприказва на италиански, а то е редно той да се заприказва на френски, защото той италиански знае като италианец, но не знам какво му идва на ума и той когато го стоварва, казва: „Добре, че сте италианец. Ако бяхме французин, нямаше да ви заведа". Къде става това нещо? В Арабия, там някъде в Африка. И той казва: „Добре, че сте италианец, защото ако бяхме французин нямаше да ви заведа". Значи ще го остави и ще изпусне последния самолет. Ще изпусне самолета и няма да може да си дойде.

ЗЛАТКА ГЕОРГИЕВА (ВАЧЕВА), по баща КОНСТАНТИНОВА 1. РУСЕНКАТА, КОЯТО УМЕЕШЕ ДА ГОТВИ Родена съм през 1919 г. в гр. Русе от родители, които са вече в Бялото Братство и затова съм родена вегетарианка. Родена съм на 9 март в 8 часа сутринта, когато всички са отивали на училище, така знае майка ми. Баща ми се наричаше Георги Константинов, той е от село Хотово, мисля, че е Мелнишко. Той е завършил Солунската гимназия и е бил учител в Петрич, където е основател на ВМРО (Вътрешната Македонска Револкщионна организация). Баща ми е македонец. Дядо ми се е занимавал с търговия на шарлан и е бил добре материално щом като го е пратил да учи в Солун. Дядо ми се е наричал дядо Мицо, по рода на баща ми. По рода на майка ми, дядо ми е поп-свещеник, който се наричал Велико, поп Велико. Той е от село Ряхово, Русенско и е бил поп в църквата „Св. Георги" в Русе. Там е купил къщата на майка ми като подарък, където живеехме. След това отива в Добруджа в село Старо село. Там дядо поп купува много земи към 1200 декара, нещо като чифлик, от който сега ще наследим 150 декара. Сега получих протокола. Той е имал първата вършачка в селото. Като бях съвсем малка аз често посещавах църквата, защото ме оставяха на село да живея. Той имаше слуги, които работеха имота. Аз много обичах да слушам дядо ми, когато пее в църква. Той пееше много хубаво. Оттам и майка ми пееше толкова хубаво, че когато минаваха хората покрай къщата ни, щото имаше един човек, който продаваше гевреци в Русе, дядо Кралю, се спираше първо да изслуша песента на майка ми и след това й почукваше, за да й продаде гевреци за мене. Но по това време нямаше нито някой да й запише гласа или пък да постъпи в някой хор. Това трябва да е било в 1924/25 г, защото аз съм била 5 ^ 6 годишна и го помня много добре дядо Кралю и той ни даде едно куче по-късно за лозето, което нарекъл Хитлер. Защо го беше нарекъл тъй, сигурно е бил против Хитлер и затова го е нарекъл така. Когато го занесохме на лозето баща ми искаше да му промени името, обаче като го извикваше на друго име, то въобще не се обаждаше, но като му каже Хитлер, то търчеше при него. Тогава Хитлер беше дошъл вече в Германия, войната беше започнала. Бай Кралю казваше: „Аз, затова го махнах това куче, защото ще ми направи някаква беля". Като хора от Братството ни дадоха едно място, където да си посадим лозе. Трябва да кажа, че баща ми и майка ми се ожениха в Русе. Майка ми беше много добра домакина, тя не е работила иначе никога. Баща ми е бил дошъл от Македония още като ерген понеже големия му брат, който е бил правист е дошъл в Русе, това е била една от причините, за да дойде и той в Русе при брат си. На една сватба в квартал „Хаберман" в Русе майка ми отива с кабриолет с един слуга. А майка ми не била красавица, но имаше страшно хубава фигура. Тя беше пълничка, но много добре сложена и имаше хубава дълга коса къдрава, която баща ми не позволи да я отреже. Тя имаше много хубав кок до края на живота си. Баща ми я харесва и си направил сметка, че може да седне примерно в кабриолета с нея и че слугата ще ги вози в него. И той наистина седнал в кабриолета да се вози, но майка ми не седнала до него, а накарала слугата да застане на дъската откъдето той понякога карал кабриолета, а тя седнала на капрата и хванала поводите, т. е. е возила баща ми. Това направило много силно впечатление на баща ми и той я харесал още повече. Трябва да кажа, че баща ми беше доста ревнив, може би и затова че тя беше 16 години по-млада от него, а може би и повече. Но баща ми беше красавец, докато майка ми не беше толкова красива. Аз съм се чудила защо толкова я ревнуваше, дали поради осанката й, защото тя запази фигурата си. Тя почина млада сравнително - на 67 г. и запази фигурата си. Аз съм сега на 74 години и съм малко прегърбена, тя обаче не се промени. Баща ми се е запознал с Учението още преди 1919 г. Помня, че от малка са ме водили на търновските събори и че имаше една поляна заградена с дървета. По-късно почнахме да идваме в София, а също и да ходим на Рила. След като са се оженили те са се запознали с Учението на Учителя и са станали вегетарианци. Трябва да кажа, че майка ми готвеше много хубаво и веднъж беше направила кюфтета от гъби, от които занесохме на Учителя. Когато Учителят ги опита, той каза на сестрите, които бяха от антуража Му: „Идете при русенката да ви научи как да готвите". Или най-малкото да направите такива кюфтета от гъби, за което се иска не само изкуство, но и да можеш, а майка ми готвеше прекрасно. Понякога като кажа, че децата ми всички знаят много хубаво да готвят, като по това приличат на баба си Друмка, моят зет, може би от уважение казва: „Майко, защо казваш така, че приличат на баба си, ами ти си ги научила така да готвят". Но аз считам, че не мога да се сравня с нея. В нашия дом в Русе ние се хранехме в трапезарията, а имахме кухня, в която само се готвеше. Помня, че имаше едно сандъче в кухнята, на което аз заставах права и от него наблюдавах майка ми като готви. Не съм готвила като малка, но съм я гледала така. И който казва, че от гледане няма файда ще кажа, че не е вярно. Когато се оженихме с моят съпруг ние отидохме най-напред във Варна да живеем. Това беше точно след 9.IX.1944 г. На 27.IX. 1944 г. се венчахме. Отидохме в Берковица, там беше евакуиран Водният Транспорт и той ми казва: „Моли се на твоят Господ". Той беше от село и не умееше така, а и моята свекърва не беше никак религиозна в смисъл, че не ходеше на църква. Не че не е била религиозна, аз неправилно се изразих, вярваща е, обаче не ходеше на църква. Аз, когато исках да й се докарам, нали като годеница още, викам: „Майко, хайде да отидем на църква", в неделя де, а тя казваше: „Майка, ако искаш ти иди пък аз не ходя на църква". Рекох: „А-а, тук се разбрахме", защото заради нея щях да отида и така беше и тя наистина много ме обичаше, обаче умря рано, защото бе останала сама с 4 ^ 5 деца. Най-голям беше моят съпруг и той, затова когато тя умря и решиха да се делят, аз му казах: „Отиваш на село, няма да вземеш парченце земя от там. Ти си завършил, те са те издържали", макар че той завърши морското училище, където нямаше нужда да му пращат толкова пари както при другите училища, „но ти имаш образование и няма да вземеш абсолютно нищо". И може би за това те всички ме уважаваха на село. Не взе! А това е много важно. Аз му казах, няма да вземеш, после, когато трябваше да се тури паметник на гроба на моята свекърва, ние отидохме тука във Владая, поръчахме паметника двамата. Имахме тогава колата. Ние сега я продадохме миналата година и Ивайло, малкият ми син дойде с нас, беше малък още, но все пак дойде с нас и той много помогна да се тури паметника, защото копа, силен е. Той сега малко не е така, счупено му е, да, казвам си го и разбира се написахме там и на баща му името, нали де и той е бил кмет в селото, бащата на моят съпруг. И не зная дали сте чували името Харлаков - идва с войската като преследва комунистите, отива при кмета и го пита: „Имате ли комунисти в селото" и той казва: „Нямаме". Това е 1923 г, И той тъкмо казва нямаме и то един има и той идва да се предаде. Вика: „Нали казахте, че няма" „Ами нямаме", казва той, иска да се оправдае, искал е да го прикрие, че не го знае или не са му казали. Едвам се отървал.

6. ВЕСТНИК „БРАТСТВО" Сега ще ви разкажа един случай, при който Учителят може да лекува през пространството, През 1942 г. беше военно положение и мъжът ми беше назначен учител в западните покрайнини. Понеже нямахме деца заминах и аз с него, да го придружавам. Отидохме при Учителя на тръгване, казахме му и заминахме. За Нова година си дойдохме в София. Като мина ваканцията ние си тръгнахме, но не минахме пеша през Трън, а тръгнахме с влака, който отива до Ниш и слязохме на спирка Владишки хан. От там през Сурдулица пеш, да се изкачим на Власина планина, където беше нашето село Власина. Там се бяхме установили. Но във влака, в нашето купе имаше сърби, които разбраха, че мъжът ми е учител в с. Власина във Власина планина, а те тогава преследваха българите. Беше около 10 ч. когато слязохме от влака. Затова решихме да се установим в някой хотел. Тия сърби слязоха преди нас от влака и като минали край хотела казали, да не ни се дава стая за нощуване, защото сме българи и изобщо да не ни дават подслон. Като нямаше къде да се подслоним, ние решихме да отидем пеш до гр. Сурдулица. А той беше на повече от 10 км. Нямаше друг изход и ние тръгнахме. В това време тия същите сърби, които ни следили, а носели и оръжие се качили на една каруца и тръгнали по дирите ни. Ние не знаехме каква е причината, но после разбрахме, че те са гонели българите. Като разбрахме, че не преследват, ние започнахме да бягаме и да се прикриваме там където имаше сенки от дърветата по пътя. Но те все повече ни приближаваха и викаха: българи, българи... Пред нас изведнъж видяхме една река с мост обаче с много голяма дълбочина от моста до нивото на реката и ние се спуснахме надолу, като се търколихме от моста до нивото на реката и ние се спуснахме надолу, като се търколихме под моста и се скрихме там докато мина опасността. Там стояхме около един час. Цели треперещи, сковани от студ, страх и изумление ние после излязохме от там и продължихме пътя си. Те бяха отминали вече като викаха и гърмяха, но не разбраха къде се бяхме скрили. Когато не чувахме вече нищо ние излязохме на пътя и продължихме да вървим пак предпазливо като използвахме сенките на пътя. Така изморени, изплашени ние приближихме гр. Сурдулица. По едно време се изпречи пред нас силуета на един войник насочил пушка срещу нас, който извика: „Горе ръцете!" Ние си вдигнахме ръцете и извикахме: „Българи сме!" като казахме, че сме българи, той свали пушката. Ние се досетихме, че той е български войник. Войникът ни извика: „Как може да ходите в това време пеш, не знаете ли, че имаме полицейски час и че може да бъдете застреляни след 7 часа вечерта? Населението може да се движи само до 7 часа вечерта, не по-късно." Войничето каза още, че преди два дни така бил убит някакъв човек, който бил излязъл из двора си и бил отишъл до тоалетната. Наредбата се спазвала много строго. Можел направо да ни убие без предупреждение. Голям късмет сме имали. „Как така се движите по това време?", запита той. Ние в отговор му казахме причината, която ни е заставила да тръгнем толкова късно. Тогава той ни заведе при градоначалника, където отново трябваше да обясним какъв е случаят. Разказахме цялата история и той ни запита: „В кой хотел нощувате когато идвате в гр. Сурдулица". Като му казахме хотел „София", той ни даде две войничета, които бяха въоръжени и които ни заведоха до същия хотел. Съдържателката беше жена. Войничетата викаха, а после и ние, но никой не ни отвори първоначално. След доста време жената дойде цяла разтреперана и ни отвори, понеже аз започнах да викам: „Аз съм Станка, отвори! " тя каза: „Страшна работа, много е опасно тука" и разказа, че били убити двама попа и т. н." Имало размирици, бил убит комисаря. Хотелиерката ни даде стаята, която и друг път ни е давала, но в стаята нямаше печка. Ние бяхме изморени и измръзнали, а нямаше и топла вода. Освен това бяхме и изплашени. Тя ни даде една кана със студена вода и аз така както бях изморена пих от студената вода, после легнах в леглото, което също беше студено, свих се и заспах. Също и Минко. Сутринта като станахме отново тръгнахме на път до съседната махала, където живееше друг учител, с когото се познавахме. Той ни прие, стояхме при него около един час да починем, стоплихме се и хапнахме, след което поехме отново пътя към Власина планина, който беше общо около 40 км. Ние бяхме установени в с. Власина, махала Рит. Като пристигнахме, аз успях да сваря само един боб, не можах дори да ям и легнах болна. Толкова бях болна, че цяла се бях схванала. От страх ли, от студ ли, от студената вода, която пих ли, не можех да мърдам, лежах по гръб и то не седмици, а месеци и понеже бях много зле, идваха колегите на Минко, погледнат ме и махат с глава. Казваха си, че няма да ме бъде. Идваше от училището една прислужничка, сваряваше мляко, но аз не можех да се храня, а Минко трябваше да яде. Моето състояние не се променяше. Аз бях все тъй схваната, като парализирана, креех с всеки изминат ден и освен това имах ужасни болки. Цялото тяло ме болеше и костите, и мускулите, всичко и бях все със затворени очи. Мъжът ми край мене се чудеше какво да прави. По него време заваля голям сняг до три метра натрупа. Хората не можеха да се снабдят с брашно, което трябваше да дойде или от гр. Сурдулица или от гр. Трън. Не можеше и шейна да премине, защото имаше посред пътя едно езеро, което беше 14 км. дълго и около един километър широко. Над него имаше направен още в миналото един насип и мост. Но сега, когато беше навалял снега не можеше да намерят къде е точно моста, за да разкопаят и го открият. 40 души мъже излезли с кирки и лопати, но напразно отишъл трудът им. Един от тях починал и другите захвърлили всичко и се отказали да търсят моста, като казали, че ще изкарат с компюрища (картофи). Така изкарали до пролетта без брашно и без хляб, с картофи. Бяха направили до главната чешма тунели, по които можеха да отиват да си донасят вода. Също и Минко отиваше така за вода от чешмата. И понеже там нямаше лекар, нямаше аптека, нямаше кой да ми помогне, нямаше снабдяване и никаква връзка с други населени места, пощата също не работеше освен телеграфа. Тогава Минко изпрати телеграма до майка ми и баща ми: „Станка е тежко болна, какво да правим?" Майка ми, след получаване на телеграмата отива при Учителя и Му казва: „Учителю, Станка е в Югославия и е много болна". Учителят си затворил очите и стоял така известно време като че ли спял. И майка ми си помислила: детето ми е болно, а Учителят си спи... Това било в 6 ч. вечерта. След време Учителят си отворил очите и казал: „Рекох, ще й мине, да й дадат рициново! " Но първо ние нищо не знаем и второ, кой ще ми даде рициново? Няма аптека, няма от къде! Ние се намираме в Югославия, а Учителят е на Изгрева, в София. Ние не знаем какво са направили в София. Минко беше отишъл по тунела на пощата и там подаде телеграмата. Всичко е блокирано, всеки си стои вкъщи и не ходи никъде освен за вода. На другия ден, понеже Минко не го свърта вкъщи и е много притеснен отива до пощата, хем да размени някоя дума с някого. А сега запомнете добре. Аз съм в Югославия, а Учителят е на Изгрева в София. Минко отива на пощата и там му дават един в-к „Братство". Как ще пристигне и от къде в-к „Братство", но той не обърнал внимание на това. Идва при мене и ми казва: „Станке, в-к „Братство" дойде" и ми го подаде. Трябва да обърна внимание, че малко преди да дойде Минко почувствувах, че дойде кулминационната точка на болката ми. Почувствувах я от върха на главата и някъде между очите, като че някакъв цирей се пукна и потече някаква хладна течност от страни на главата, от слепоочието надолу. Такова нещо почувствувах и малко ми светна на очите. В това време идва Минко и ми носи вестника като казва: „Станке, в-к „Братство" пристигнал". И аз отговорих: „Дай ми го! " и го вземам в момента. Като разгърнах в горния край на втората колона, един ред по-долу, където почваше изречението: „Не се отчайвай и всичко, което пожелаеш ще ти се даде десеторно". Но сега ще ви кажа нещо друго: Тогава беше военно време, аз бях млад човек, мен ми се ходи, мен ми се носи, а на всичко отгоре аз бях болна и отчаяна и си мислех и да умра съм готова. Направо духът ми беше убит. Ето какво прочетох в колоната на в-к „Братство". Не се отчайвай и всичко, което пожелаеш ще ти се даде десет пъти повече. Бъди само с Духа! " И аз бях много болна, макар че почувствувах някакво подобрение, оставих вестника и пак си затворих очите. Минко в същото време взема съд за вода и отиде на чешмата. Там го вижда една жена, която живеела накрая на махалата, която ние не познавахме. Тя имала двуетажна къща. Като срещнала Минко тя му казала: „Даскале, чух, че жена ти е болна, затова вземи това шишенце с рициново, дай й го да й помогне". И тъй, това, което Учителят е казал на майка ми, непознатата жена го дала на Минко. И Минко идва и ми казва: „Станке, една жена, която живее на края на махалата ми даде това шишенце рициново масло". Викам: „Добре". После вземах рициновото. Мина известно време и ми се прияде хляб. Но Минко не ми дава хляб. А аз бях правила през есента нещо, което сърбите наричат „хайвар" и през зимата се маже на филии и така се яде или пък от него се слага на яденето и то става много вкусно. Това представляваше: 5 кг. домати печени, 10 кг. печени чушки и люти чушки 1/2 кг. Всичко това се пържи в 2 и 1/2 олио. Всичко предварително избелено и изчистено и прекарано през машинка за месо. Когато се изпържи хубаво се слагат две китки ситно нарязан магданоз. Това нещо се слага в буркан, връзва се отгоре с пергамент и се слага на хладно. През зимата е готово ядене подобно на нашата лютеница. На мене ми се прияде от това нещо „хайвар". Казах на Минко: „Минко, намажи ми от хайвара мъничко". Той взема „хайвар" колкото върха на кутрето ми и ми го намаза на хляб и ми го подаде. Аз го хапнах и то ми се видя нещо много вкусно. А в това време никой никому нищо не даваше освен срещу плат, олио или нещо за ядене. Минко даде плат за една риза, който плат бяхме купили с купон и така започнаха да ни дават по един литър мляко всеки ден и аз започнах да го изпивам. Постепенно започнах да хапвам и по нещо друго. Хляб по едно къшейче и каквото има. Така малко по малко започнах да се храня. А бях гладувала близо два месеца. Започнах постепенно да се възстановявам. После направих няколко бани на вранска баня и така оздравях. Това беше лечението на Учителя през пространството. След като оздравях, дълго време търсих оня същия вестник „Братство", в който в колоната „Учителят говори" бях прочела фразата: „Не се отчайвай и всичко, каквото пожелаеш ще ти се даде десеторно. Бъди само с Духа!" Аз претърсих цялата годишнина както и предишната, но никъде не намерих такова нещо написано. Такъв вестник въобще не съществуваше, макар че беше в моите и в Минковите ръце тогава и който ми вдъхна желание за живот. Та той не можеше и нямаше как да дойде поради трите метра дълбок сняг и той изобщо не съществуваше. Връзките с други населени места бяха прекъснати изобщо. После всички вестници на времето ги получавахме под номера, а тоя именно не го намерих никъде, защото той не беше материален. Той беше изпратен по незнаен начин от Учителя, за да ми повдигне духа. А мехура, който почувствувах, че ми се пукна и потече хладна течност от слепоочието ми надолу по двете страни, това беше само чувство, което изпитах, а не действителна течност. Ето ви чудо на чудесата, което се реализира чрез мен и в мен.

4. ВЕНЧАВКАТА Сега ще ви разкажа друг случай. Моят съпруг Минко Тотев е роден в с. Спасово, Чирпанско на 28.VII.1902 г. Той беше учител, а аз ученичка. Ние се обикнахме с Минко и дружахме двамата. Татко ми негодуваше, но ние, независимо от това продължавахме да си дружим. Един ден Минко отиде при Учителя и Му казал: „Учителю, аз обичам едно момиче, на бай Иван дъщерята. Може ли да се свържа с него?" Учителят му отговорил: „Да, хубаво е да се обичате, но гледайте взаимно да се издигнете, тогава ще има смисъл дружбата ви". Отивам и аз при Учителя, да Го питам за същото: „Учителю, може ли да се оженим с брат Минко?" Учителят отговори: „Може, но изчакайте една година, та тогава". Аз бях в шести клас тогава или в трети курс от гимназията. След това отиде татко ми да Го пита. Като задал въпроса на Учителя, че брат Минко се навърта около неговата дъщеря и че не знае какво да прави, Учителят отговорил: „Остави ги свободно да се развиват!" Баща ми капитулирал като чул отговора. Минко е починал на 21.1.1994 г. Аз бях изпълнителна и изчаках точно една година и тогава, без да питам пак Учителя си извадих документите необходими за целта и отидохме с Минко да се венчаваме в с. Слатина. Свещеника ни отказа обаче, защото аз бях малка и нямах необходимите навършени години. Тогава ние решихме да отидем в Рилския манастир, там да се венчаем. Това стана през лятото, когато аз бях с татко на палатка на Рила с Братството, а майка ми беше на обиколка, на екскурзия. Веднъж, когато татко ми слезе за продукти в Сапарева баня, ние използвахме отсъствието му, без да питаме Учителя, отидохме на Рилския манастир да се венчаваме. Там обаче ни отговориха, че само кръщават, но не венчават. „Само Цар Борис сме венчали тук". Ние се върнахме и тогава аз реших да попитам Учителя за това. Отидох при палатката на Учителя и Го запитах: „Учителю, може ли сега да се венчаем с Минко?" Учителят отговори: „Рекох, може!" и се усмихна. И тъй ние се венчахме с Минко през 1938 г. и ето вече повече от 50 години, откак сме женени. И ето как стана това: баща ми пак беше отишъл в Сапарева баня за продукти и майка ми беше на екскурзия някъде, а ние двамата отидохме в Дупница, сега Станке Димитрово. Отидохме у една моя приятелка, която ми е идвала на гости в София. Но нея я нямаше, у тях бяха майка й и сестра й. Аз им разказах случая с нашата женитба, а майка й каза: „О, айоолу, върнете се, че майка ви ще плачи!" Но сестра й каза: „Ако Невена не ви венчае, аз ще ви венчая!" Когато дойде Невена, приятелката ми отговори: „Аз венчавам, аз кръщавам! " И така отидохме тримата при свещеника, Минко му каза нашето желание и той се съгласи като каза: „Да, ще ви венчая само ако дадете 1000 лв." Минко извади веднага 1000 лв. и той ни венча. Сложи ни венчета на главите и така ни венча. Ние бяхме много весели и през цялото време се смеехме, както протече и целият наш живот с Минко, радостно и весело. При венчавката присъствуваше едно русо, хубаво момченце, ние бяхме весели, а той попът сериозен. Така венчани вече ние се върнахме на Рила обратно. Майка ми като се върна и се научи, че сме вече венчани много се разтревожи, но всичко беше вече свършено. Ние се венчахме в тяхно отсъствие и без тяхно съгласие, но със съгласието на Учителя.

Записал Вергилий Кръстев СТАНКА ИВАНОВА ТОТЕВА 1. КАРУЦАТА С ДИНИ Родена съм на 2 ноември 1920 година в с. Цар Асен, Поповско. Баща ми се наричаше Иван Петров Иваницов, а майка ми Неда Недева Иваницова. Баща ми е роден на 8 май 1897 г. ст. ст. в с. Цар Асен, Поповско, а майка ми на 18 ноември 1897 г. стар стил, също от там. Баща ми произхожда от бедно земеделско семейство. От десет годишен останал сираче и заминал с група градинари в Русия. Майка ми е била от богат род. Дядо й е бил кмет през турското робство, а баща й е бил от В. Търновско, с. Плаково. В рода си са имали свещеници от по-висок сан, поради което има някои от тях заровени в църква във В. Търново. Бащата на майка ми е бил много религиозен и е пеел в черквата в с. Цар Асен. Той бe приведен зет там. Баба ми била от богато семейство. Баща ми прекарал седем години в Русия и се завърнал в България през 1919 г., две години след Октомврийската революция от 1917 г. Тогава прекарал там много тежко време. В Русия имало голям глад, а когато пристигат в България с кораба трябвало да се прехвърлят на лодки, за да слязат на брега. Лодката, в която си хвърлил сандъка се била претоварила и съществувала опасност да се преобърне, затова той останал на кораба си. После обаче, като слязъл на пристанището не намерил сандъка си между разтоварения багаж и така той изгубил припечелените златни пари, които имал в сандъка си. У него останали книжните пари, които имал, но те били в рубли и при смяна на рублата той изгубил и бил принуден да работи като обущар и да изкарва прехраната си като обущарски работник с чукчето в ръка. Така работел през зимата, а през лятото вземал да обработва чужди ниви на половина като след жътва връщал на собствениците или пари или зърно според уговорката. Но тогава всяка година подред биела градушка и баща ми бил принуден да ходи да работи на хората другаде, за да изкара и заплати наема или дължимото на стопаните. Най-напред бил станал връзвач на снопи през жътвата. Неговите другари пък събирали ръкойките или жънели. През пролетта ходил с други работници да бере череши в гр. Русе. Стопанинът обаче ги карал да пеят когато берат, за да не ядат череши. Един негов другар напсувал дори стопанина и след това те се пръснали всички. Тогава станало така, че баща ми отишъл на работа при брат Ватев. Брат Никола Ватев бил тогава председател на стопанството на Бялото Братство и баща ми постъпил там на работа в градината като общ работник. Това е било при основаването на комуната в гр. Русе. Там работели и се хранели общо. Имало организация. На обед постилали на земята един мендил (дълга покривка), край която насядвали всички на колена или си кръстосвали краката. Имало жена, която готвела и насипвала на всички ядене. Там се приготвяла само вегетарианска храна. Брат Никола Ватев сядал също на специално място между работниците и се хранел с тях. На баща ми много му харесал общия живот. Брат Ватев прочитал преди и след ядене молитва, говорел за Учителя - Петър Дънов. Баща ми като гледал всичко това и слушал какво се говори, всичко много го интригувало и той пожелал да види с очите си Учителя. Две години подред баща ми отивал в Русе и работил на комуната на Бялото Братство през лятото, а зимно време прекарвал на село като продавал разни сладкарски изделия като халва, бонбони, локум и др. купени от Русе. Той ги купувал от там и после ги продавал в село на хорото. По такъв начин спечелвал по някой лев. С всеки изминат ден растяло у него желанието да отиде в София, да види Великия Учител. За тая цел си купил един кон и една каручка. Взел със себе си и кученцето Розка, майка ми му дала някоя и друга чержица и така той тръгнал за София. Пътуването траяло една цяла седмица с каручката. А като пристигнал в София, то било точно по време на събора през 1927 година. Съборите траяли обикновено от три дни до една седмица. Къде е нощувал баща ми? Нямало е къде да нощува, но нали е било лято, той накосил малко сено за кончето и го настанил до един трап, а за себе си опънал една черга на близката височинка на едно колче. Покрил се с друга една черга, а до него било кученцето. Така прекарал той нощите през цялото време. Кученцето пазело неговият дом. Всичко каквото преживял на събора много му харесало. Но нали трябвало да си изкара прехраната? За тая цел той закупил една каруца дини. Претеглял всяка диня и на нея написвал цената й. Сложил една паничка до дините и отишъл да работи - пренасял багаж на хората, за което те му заплащали колкото намерят за добре. Той не определял цена. И така като се върнел вечер намирал дините продадени, паничката пълна с пари и кученцето пазело през цялото време.

7. ЦЕНТЪРЪТ НА НАДЕЖДАТА У ЧОВЕКА В школните лекции Учителят много пъти бе говорил за френологията и беше дал много познания и правила. Решихме да си направим един ъгломер, за да може с него да измерваме онези разстояния и диаметри от човешката глава, които бяха от обсега на френологията. Току-що бях получил този уред от Илия Узунов, който ми го беше направил и ето се приближаваме до полянката. Привечер имахме обичай да излизаме до пейката, която беше опряна до онзи стълб, на който висеше голяма крушка и осветяваше поляната. Приятелите се бяха събрали около Учителя и разговаряха. В това време Учителят се обръща към мен и казва: „Ти си песимист!" Аз трепнах, понеже се смятах за оптимист. Учителят видя моето учудване. Той продължи: „Оптимистите замислят големи работи и като не се реализират стават песимисти". Аз пък добавям: „Учителю, да замисляме тогава по-малки работи?" „Не, ще развиваш вярата и надеждата!" Като каза това Той пристъпи до мен, посегна с дясната си ръка към главата ми и натисна с показалеца центъра на надеждата. Според френологията има такъв център и това е центърът на вярата и надеждата. Учителят ме пипна с пръст, за да събуди този център. Каква енергия вложи в него аз не зная, но този център ме е поддържал цял живот, защото имахме и преживяхме големи изпитания. Сега ще ви разкажа няколко случая, които са свързани с центъра на надеждата у мен. След Европейската война България бе победена и според Ньойския договор България нямаше право да поддържа редовна войска. За да излезе от това положение правителството на Александър Стамболийски въведе така наречената трудова повинност. Според този закон всеки младеж трябваше да отбива военната си служба като трудовак. Правеше се договор между наборника и военната комисия, но имаше една клауза, според която желаещия може да се откупи от трудови войски като заплати една голяма сума. Обикновено комисията гледаше здравите момчета да ги прибере, за да работят. Отивам аз на комисията, мерят ме, гледат ме и виждат, че съм здрав. Аз казвам, че искам да се откупя. Онези от комисията казват: „Не може!" Председателят на комисията, който бе генерал казва: „Може!" Но членовете на комисията взеха да му възразяват. А той се докачи и изкрещя: „Аз ли не знам законите?" И така се откупих. След няколко години, след като бях завършил образованието си, постъпих на работа в Българската организация на труда, която бе частна и не разполагаше със средства и затова ми предложиха половин заплата. Понеже нямаше на друго място работа, аз се съгласих и работих по цял ден. Там имаше много работа. А този, който беше там директор, беше същият онзи генерал, който на времето ме освободи. Значи той ме освободи на времето и ми направи една услуга и ето дойде това време, аз отидох да работя при него като подчинен с половин заплата, за да се отплатя за стореното ми добро. Ама това аз много по-късно го разбрах. Това е много интересно за вас. А за мен връзките между хората са връзки на отношения и закони, върховни закони, които ние не познавахме. Аз имах случай да ги изуча, но по-късно. Друг случай: В младите си години имах случаен разговор за десет минути с непознат човек, който нищо не знаеше за мен, но изведнъж ми предложи една богата стипендия за следване за четири години в Атина. Какво означава това? Стара връзка от миналото или нещо друго. Ние се срещаме с хора непознати, вземащи различни постове и което е най-интересното, отговорни постове, които движат дадени ресори в обществото. Изведнъж те се отварят към теб, но за да протече тази невидима връзка от тях към теб, е необходимо да излезе от някъде. А тя излиза от центъра на надеждата, който лично Учителят пипна на моята глава и с едно пипване завъртя ключа и светлината огря този център. И ето той сега даваше своите плодове. Наистина човек има връзки и създава взаимоотношения от миналото си. Но за да ти съдействуват тези хора днес и за да ти помагат днес, означава, че тия връзки си ги изработил много добре и правилно си ги разрешил. А най-важното е, че днес трябва да възстановиш тази връзка посредством центъра на надеждата. Трети случай: Това беше през 1941 г. Бях запас на турската граница. И там където работех ми плащаха заплата. Добре, ама ние бяхме в движение и записът от парите не можеше да ме настигне и чак в София ме настигна. Получих си парите, поглеждам ги и си казвам, че тия пари така не случайно ме преследват и затова ще си купя билет от лотарията с тях. Не знам защо, но купих само четвъртинка билет от лотарията. Можех да купя цял, можех да купя десет и сто билета. Но купих само четвъртинка. Направих си такъв подарък. И с тази четвъртинка спечелих четвърт милион. Ако бях взел цял билет, щях да спечеля 1 000 000. Но все пак 250 000 лв. не бяха малко пари. И понеже аз бях забравил за билета, с вестника търсеха печелившият билет с щастливия човек, накрая аз проверих и разбрах, че съм печеливш. И отивам там с билета и все пак така предпазливо, есе не ми се вярва. Подавам билета, а на тях им бе омръзнало да чакат и да идват разни хора да ги питат, дали се е явил печелившия. Обаче като се облещиха изведнъж! Станаха любезни, внимателни и ми напълниха една чанта с пари. Аз никога не съм имал мисъл да получа много пари заради нещо. Кой ще ми даде така пари заради нищо? А сега чантата ми е пълна с пари. Значи някой ми ги е дал и съм ги получил за нещо. Изведнъж както вървя с чантата и парите под мишница си спомних нещо и завеса от забрава се свлече пред очите ми. Видях себе си на Изгрева, когато веднъж Учителят бе казал: „Един от вас ще спечели на лотария!" Да, Учителят точно така спомена, без да укаже кой ще бъде този. Значи, това бях аз. Вървя с парите, а беше съборен ден. Минах покрай пазаря на Римската стена и от един селянин му закупих цялата кола с дини за събора. И той с конската си каруца ги закара горе на Изгрева. Всички ядоха, облизваха се и си припомняха думите на Учителя, че тези думи бяха не само храна за душата, но и станаха причина да се закупят тези дини и да си правят гощавка с тях. С тези пари направих паваж от Дървенишкото шосе до Изгрева. Вложих идея в този паваж, чрез този път целият свят да дойде до Учителя на Изгрева. Това се реализира. Днес всички посолства са горе на Изгрева. Значи целият свят дойде на Изгрева, макар че всички плачехме, когато се разруши Салона и Изгрева и построиха там легации. Имахме ипотека върху къщата в Павлово. С тези пари платих и ипотеката. Също купих една цигулка за Братството, на която още се свири във Варна. Купих едно пиано на един диригент. Купих едно място от пет декара над юзината. Когато излезна закона за едрата градска собственост и чрез него аз трябваше да избирам само едно. Ние имахме къща. Аз трябваше да избирам между мястото и къщата. Естествено аз избрах къщата и мястото ми го взеха. Щом е за общото - да върви. Аз това мястото дадох с широко сърце. Купих си някои неща за мене. Но фактически тези пари ги вложих за общополезни неща. Следващият случай: Имахме двуетажна къща в Павлово и аз имах прекрасна стая с балкон с чудесен изглед на втория етаж. Но аз исках да бъде на Изгрева, за да идвам на беседите. Взех под наем една стая у Белеви, Той реши да продава и както беше законът, този, който купуваше ми предложи неговата жилищна площ в града. Отидох да я видя, а стаята мирише на ракия и на тютюн. Реших, че тука няма да стъпя. Тогава Анчето Шишкова ми предложи нейната барака да живея. Но отивайки там на Изгрева, аз изгубих правото на жилище, защото настаняването ставаше чрез общината и чрез една служба „Жилищно настаняване". София бе полуразрушена от бомбардировките и имаше жилищна криза. Така аз загубих правото за жилище у Белеви. А в бараката на Анчето аз се бях самонастанил. Дойде време да се руши Изгрева. На всички дават жилище, но на мен не се дава, защото бях самонастанен без документ. Запознах да търся квартира навсякъде и не мога да намеря нито с пари, нито без пари. Оставам сам. А пък съобщават, да се вдигне бараката. И аз оставам във въздуха. А там, където щяха да строят и тези, които движеха този въпрос бяха с големи постове и с голяма власт - от лъв нагоре. Аз знаех къде им е седалището и отивам, за да им се оплача, че оставам без жилище. Отивам, чукам и влизам. Гледам все непознати лица. Става един, приближава се и ме прегръща и казва: „Другарю Въжаров, кажете какво желаете?" Аз зная какво желая, но не го познавам този човек. Сега ще ви разкажа подробно, как стои въпросът. След 9.IX.1944 г. аз съм един от основателите на Института за стопанска рационализация. Завеждах отдел професионално напътствие и подбор. Бях завършил психология в Софийския университет както и английска филология. Работех върху психология на движенията и там имах публикации върху тази тема. През 1946 г. при новата власт трябваше да се въведат трудови норми и викаха специалисти от всякъде. От нашия Институт мене ме изпратиха. Още на първото заседание ме направиха председател на Централната комисия по трудови норми в цяла България. Три години аз стоях на тоя пост и ме знаеха от цяла България. Знаеха, че съм от Братството и много деликатно по някой път ми загатваха, че знаят от къде съм дошъл, но ме ценяха като специалист. Само един единствен път, когато започна така наречената студена война между изтока и запада, случайно излизаме трима моят шеф и още един колега. Те много деликатно ме запитват: „Въжаров, Белите братя не са ли белогвардейците?" А в България имаше десетки хиляди заселили се белогвардейци, избягали от Болшевишката революция от Русия. Идваше ми да се засмея, но понеже много сериозно ме запитаха им казах: „Ние сме избрали белия цвят за символ, защото смятаме, че както белия цвят отразява светлината, така и ние от благата, които идват до нас, трябва да вземем само толкова, колкото абсолютно ни е необходимо, а другите блага да ги отразим към другите, които се нуждаят от тях". Аз им дадох един точен отговор и повече те не ме закачаха. С моят пост ме знаеха навсякъде. Аз награждавах със златните ордени и ги закачвах по реверите на ударниците по труда. А това беше официална политика продължила над тридесет години - да се награждават първенците в труда. И мене ме знаеха хиляди хора, без аз да ги познавам. Защо ме прегръщаше този човек? Съвсем нямах представа и от къде ще го помня? Ти би ли прегърнал един непознат човек? Прегръща се само този, който ти е много близък и който е направил нещо за теб. Сега ме прегръщат и ме питат какво има и от какво се нуждая? Казах: „Аз съм се самонастанил в една барака на Изгрева. Макар, че можех да взема чрез жилищно настаняване стая в града. Но стаята я отстъпих на едно многодетно семейство. Ето дойде време да ми вдигнат бараката. Тя отива във въздуха, а аз оставам без покрив. Затова съм дошъл при вас за помощ". Той се насълзи и ми каза: „Обърнете се към еди коя си служителка, за да уреди Вашият въпрос". Защо той се насълзи? Ами той знаеше какъв голям пост аз заемах и чрез този пост аз можех да взема не стая, но и цял държавен апартамент като плащам само минимален наем. Аз не го направих. И този, който ме прегръщаше разбра, че не съм го направил и се убеди, че съм идеен човек. И затова се насълзи, защото видя ,че съм устоял на своята идея. Аз си тръгнах, но не се обърнах към тази служителка. Бях много развълнуван от случая. На следващия ден дойдоха две инспекторки да ме настаняват в ново жилище. Не една, а две инспекторки дойдоха да ме настанят. Дойдоха и ми оглеждаха бараката.А тя два на два метра. Гледат, клатят глава и не вярват на очите си. Едната проговаря: „Ама вие ли сте онзи Крум Въжаров, за който нашият шеф каза да ви настаним?" Аз се усмихвам и нищо не казвам. „Нашия шеф нарочно ни изпрати, за да видим с очите си, че на този свят имало още идейни хора, които не са злоупотребили със своят пост през време на социализма." Аз само вдигам рамене и мълча. Тогава те ме настаниха в квартал „Червена звезда" и ме настаниха в най-хубавото жилище, като ми дадоха една много хубава стая с веранда и южно изложение. Да, ето в тази стая прекарах много години. Такава стая можеше да се падне само на някой щастливец на лотария. Но тук говорим за окултен закон и за центъра на надеждата. Следващият случай: През 1982 г. Ярмила ме покани да й гостувам в Париж, за да й помагам за книгата по Паневритмия. Според тогавашните правила Ярмила трябваше да ми изпрати декларация, с която трябваше да поеме моята издръжка. Но това не можеше да направи, защото нямаше имот и не беше състоятелна. И помоли една нейна близка българка, тя да ми изпрати покана. Тази българка половин година живее във Франция, половин година живее в България, Донесе ми поканата, занесох я в паспортното бюро, но не я приемат и признават, защото може да получа покана само от близък роднина. А тя не ми е никаква. Ако бях получил покана от Ярмила, въпросът бе лесен и ясен. Аз имах документ, с който можех да докажа, че ми е била съпруга. А тази българка, която ми даде поканата, бе нахакана жена. След полученият отказ, тя ме насочи да отида в паспортния отдел, където имало две комисии и където втората комисия я завеждал някакъв генерал. Рекох си, хайде щом си казала да ида до генерала, за да обжалвам. Отивам там, гледам събрали се 20 - 30 души до една врата. Казвам, кой ще чака толкова време на тази врата? Гледам на другата врата чакат 2 - 3 души. Мисля си, това е сигурно за първата комисия. Аз ще отида направо при най-главния. А аз без да зная, че всички тези са записани и чакат за генерала. Аз заставам след тези 2 - 3-ма, почуквам и отварям вратата. Виждам бюро, а зад бюрото седи униформен генерал. Аз само си подавам главата. Изведнъж генерала става, идва при мен и ми казва: „Другарю Въжаров, заповядайте". Аз веднага съобразих и добавих: „Знаем се от Профсъюзите!" А той усмихнат отговаря: „Вие бяхме в Централния профсъюз, а аз бях в профсъюза по транспорта". Той ме повежда към канапето. Значи той ми е бил на времето подчинен, а аз съм му бил началник. „Кажете какво искате?" Казах му истината. „Искам да отида при предишната си съпруга на гости, с която сме разделени над двадесет години. Тя не може да ми изпрати покана от Франция, понеже не е имотна и не отговаря на техните правила. Затова една нейна близка ми изпрати декларация, но тук не се признава, защото аз не съм роднина с нея. Това е проблема. Един ме вика на гости, но не може да ми изпрати покана. Друг не ме вика, но ми изпраща покана." Генерала се смее, потупва ме по рамото и казва: „Другарю Въжаров, аз гарантирам за вас! " За една седмица ми приготвиха документите и аз заминах. Тогава бях на 74 години. И от 14 години бях вече пенсионер и бях се отделил от обществения живот. Ето какво означава честни и почтени връзки и отношения с подчинени. Идва един момент, когато си свързан с тази верига, когато идва времето и изпраща някой човек от тази верига, за да ти съдействува. Ще кажете случайни неща и случайни срещи. Но за да протекат тези действия е необходима сила, да ги насочи в дадена посока. Но тази сила трябва да премине и да протече през този център, който направлява всичко. Този център се нарича Центъра на Надеждата. Разбрахте ли защо на времето Учителят ей така с пръст напипа и натисна по главата ми мястото, където беше мястото на надеждата? Там щракна една лампичка, която и до днес свети. По същия начин ме намери онзи приятел, който записва моят разказ в последните дни на моят житейски път на земята. Това са опитности изживявани, изстрадани и с благодарност към Учителя, бяха оценени по достойнство. Важно е да оцениш навреме и по достойнство. Веднъж го попитах: „Учителю, защо ми са къси ръцете?" Навремето си бил философ и със своето учение си станал причина да се отклонят много хора от Истината. Днес си до мен, тук да се срещнеш с Истината и Словото на Великия Учител, за да се коригираш днес и за в бъдеще." Ето това е моята програма за днес и за утре.

5. ОПОЖАРЕНАТА ХИЖА С младежите, освен през лятото, но и през зимата правехме екскурзии до Рила. Използвахме направените хижи, които бяха безлюдни в онзи сезон по онези години. Но аз реших да си построим собствена хижа на Вада. Идеята бе моя - трябваше ни хижа, за да бъде наш подслон, когато отивахме зиме за по няколко дни, така също да я използваме като база за почивка през лятото, когато се изкачваме за езерата. Аз взех разрешение от горските власти в гр. Самоков да отсечем дърва, за да направим хижа. Като разбраха каква е нашата цел те ни съдействуваха. Обикновено селяните вземаха разрешение да секат дърва, които извозваха с коли до гр. Самоков, където ги продаваха на гражданите за отопление. А ние искахме да отсечем дървета, за да направим хижа. Събрахме се една група младежи и за два месеца вдигнахме цяла хижа на два етажа. Долу имаше мазе, а на първият етаж имаше столова и над нея спалня. Работехме цяла есен докато падна първия сняг. Цялата младежка група се прибираме в София и реших да се похваля на Учителя, какво чудо на чудесата сме направили за два месеца. Но искам да подчертая, че ние изобщо не Го бяхме питали, а решението беше лично мое. А аз го правех в името на общото дело и за улеснение на Братството. Така аз смятах. Като разказах на Учителя, Той за първи и последен път ме гълча. А знаете ли какво нещо е да те гълчи и да ти се скара Учителят? Голям срам заради голямото ми непослушание. „Вие какво сте направили горе? Вие сте построили свърталище на ловците и те ще изкористят и ще извратят идеята ни за братски живот, която вие сте вложили при самия строеж на хижата." Каза ми още много такива думи. Аз се свих, подвих си опашката и тихичко се измъкнах. Разбрах, че съм направил груба грешка, че не съм питал Учителя. След това седя и си мисля и премислям много неща. По онези години имаше много ловци по Рила, защото имаше и много дивеч. Каквото искат, това могат да убиват. И щяха да пият, да ядат, да печат убития дивеч в нашата хижа, която построихме в името на Високия Идеал. Какво стана по-нататък? На следващата година, когато се изкачихме отново там - какво да видим: хижата бе опожарена. Пред нас се търкаляха овъглени греди, Оглеждаме се и ето се задава един селянин, който караше дърва. Спряхме го, той ни позна, защото ние бяхме същите, които бяхме построили тази хижа. Разказа ни какво се бе случило. Попът от селото насъскал селяните да я изгорят, да не би да стане дъновистко свърталище. Попът им разказвал, че ние ще им крадем жените, после щели сме да ги караме в хижата и да правим с тях, каквото си искаме. И после те щели да се върнат в селото боси и по бели кошули. А бялата кошуля беше част от женското облекло. Тя бе скроена от горе до долу свободно и представлява нещо като днешната нощница, но е направена от бяло платно. А това бе най-ужасяващото за селото, че ще пристигнат боси и по бели кошули в селото. Така че селяните отишли, запалили хижата, напили се и играли хоро около запалената и горяща хижа. Вместо жените да играят хоро боси и по бели кошули в хижата, то селяните решили те да изиграят едно хоро на хижата след като я подпалят. Така бяха решили и така бяха го сторили. Та това ни разказваше нашият познайник от селото. И какво стана най-накрая. Поради нашето непослушание ние бяхме направили хижа за свърталище на ловци. Аз не се сетих да искам от Учителя разрешение да си поправя грешката. Тогава Учителят намери друг, който да поправи моята грешка. Така селяните изпълниха волята Божия. Тоя хижа не трябваше да я има. Така че Бог си служи с всички хора, само и само да изпълнят Неговата Воля. И попа, и селяните, и босите женски крака и бели кошули свършиха една работа за Бога. Но тази идея, която ние пуснахме получи своята реализация по друг начин. Никога не предполагах, че тя може някога да се реализира. Следната година гледам Учителят, че се върти около един голям камък. Той никога не казваше какво ще правим по-напред. А ние застанахме около Него. Учителят оглежда камъка, а ние само се чудим какво ли ще стане с този камък. Учителят взе едно дърво и с него показа, че този камък трябва да се повдигне и премести. Разбрахме, че на това място трябва да се направи нещо като заслон. Аз събрах младежите и слезнахме на първото езеро, където имаше изгоряла гора. Там имаше отделни борове и ние ги отсякохме и с голям труд ги извлякохме горе на билото. Аз отговарях по дървената част на заслона, А Гради, който беше зидар иззида със суха зидария заслона. С тези дървета направихме покрива, а за да го покрием ходихме на екскурзия на Шестото езеро и оттам всеки донесе по една плоча. И така се получи тоя прекрасен заслон, който можеше да ни потули. По-късно там разположихме кухнята. Така Учителят реализира нашата идея, но по друг начин. Когато започна да се строи заслона, Учителят отначало нищо не каза. Отвътре всеки знаеше какво трябваше да прави. Учителят никому не нареждаше какво да прави. Нямаше никой, който да ти нарежда - прави това, не прави онова. Ръководството беше от Учителя по вътрешен път. Той не даваше своите нареждания гласно или отделно. А Той пускаше известна мисъл и тези от нас, които бяха готови я долавяха, но те я долавяха като своя мисъл и я реализираха. Ето, това бе най-чудното. Те долавяха мисълта на Учителя като своя мисъл и сами тръгнаха да я реализират. По този начин Учителят ръководеше цялата работа, без да нарежда на когото и да било. Всеки възприемаше Неговата мисъл като своя и понеже тя излизаше от един център, то този център обединяваше всички части в едно. Всяко отделна насочена и схваната мисъл от нас, след като се реализираше поотделно, тя тутакси се сглобяваше в общия порядък на нещата. Това е най-идеалната и най-съвършена организация. Това е така нареченият синархичен порядък на Бялото Братство. Това е Божественият порядък, това е най-добрият порядък в света, който може да има. А ние го изпитахме като модел горе на Рила. Нашата организация на Рила беше безупречна. Да се заведат горе на 7-те езера над 500 човека и да им се осигури храна, подслон и всичко, което е необходимо за един лагер за два месеца - това не бе малко в онези години. Учителят без никому да нарежда всичко Той движеше със Своята мисъл. Ние като ученици трябваше да я доловим и да я реализираме като своя. Така Той всичко ръководеше и обединяваше. Това бе епохата на онзи модел, който се изпробваше в човечеството чрез синархическият порядък. Той бе сполучлив. Но днес Учителят Го няма и тези хора, които долавяха мисълта му също вече ги няма. Те отдавна си заминаха от този свят. Затова го няма този синархически порядък, но ако от вас някой иска да работи, трябва да вземе този модел. Моделът е изпробван от нас. Обединяващия център е Словото на Учителя. Идеята за този модел го имате в Словото. Ще го намерите там и ще тръгнете да я реализирате и всеки сам ще тръгне да реализира своя дял като всеки ще смята, че сам реализира своята мисъл. Но ако вие сте от вътрешната верига на Бялото Братство, то всеки един от вас ще реализира своя дял от общата работа. И тогава в един миг всички ще разберете как отделните части се събират в едно и то само тогава, когато обединителят се намира в Словото на Учителя, защото Словото е Мечът на Духът Божий. Ето там е разковничето на вашият успех и разрешаването на задачите ви като ученици в тази Школа. Друг път нямате. Другият път е онзи, който опит ние направихме и тогава друг дойде да коригира нашата погрешка. Друг дойде в името на злото подпали онази хижа, която бяхме построили и тя изгоря в името, за да се запазят неосквернени босите крака на селянките, както и да се съхранят неопетнени белите им кошули. В един разговор Учителят каза: „Ако ви се отворят очите ще видите как Злото днес е станало слуга на Доброто и върши неговата воля! " А аз бях свидетел и в един миг ми се отвориха очите и видях цената и истинската стойност на босите крака и на белите кошули. А това не е малко.

2. ПЪРВИТЕ ЛЕТУВАНИЯ НА БРАТСТВОТО НА РИЛА Идеята да се построи братски салон вече няколко години е спохождала умовете на братята. Дошло време да се построи братски салон. Учителят поставил въпроса, къде да се построи салон на ул. „Оборище" 14 или на Изгрева. Тогава там са били закупени няколко места и се е наричало „Баучеровото". Само трима от попитаните са били за това да се построи салон на „Баучеровото". Сега тука е интересно да се види метода на Учителя. Учителят не се е противопоставил на мнозиноството. Тогава те всички са излизали да посрещат изгрева на слънцето на закупените места горе на „Баучеровото", но братския салон се построява на ул. „Оборище" 14, където Учителят държи своите беседи. През 1926 г. приятелите решили за Учителя да направят една стаичка горе, където са посрещали изгрева на слънцето. Направили стаичката като смятали, че тя е за временно и ще се използва докато са там. Обаче Учителят през зимата остава да живее там и не слиза долу в дома на Петко Гумнеров на ул. „Опълченска" 66. Тогава те разбират, че Школата трябва да бъде там, където чакат изгревите на слънцето. Затова през 1927 г. започва строежа на братския салон на Изгрева, който завършва 1928 г. На събора през 1927 г. Учителят говори в салона, а предната година на същия събор е говорил на поляната, а братята и сестрите са стояли прави, слушайки Словото Му. С учредяването на Школите - Младежкия и Общия клас се тури началото на пътя на ученика. Беше много строго. Ако ученикът един път отсъствува, без да има оправдателна причина се изключва от Школата. Проверката не беше външна, но вътрешна. Изключването от Школата се разбира, че ученика прекъсва връзката си с Учителя. Това е вътрешната Школа, където Учителя научава ученика, да се справя с всички трудности и противоречия в живота. Нашият братски живот беше свързан много с живота на природата. Всеки четвъртък братството отиваше на екскурзия на Витоша на нашия Бивак. Бяхме преминали през братските лагери в Родопите и на „сините камъни" в Сливен. От 1922 г. той почва да ги извежда на Мусала. Тук се спеше на голата земя. Тогава нямаше палатки, нямаше спални чували, нямаше и хижа. Каквото си изнесеш на гръб лично, с него ще бъдеш и с него ще прекараш. Изкачвахме се горе и отсядахме на езерото под връх „Иречек". Под „Иречек" има две езера - едното е над, а другото под „Иречек". Там има една поляна. Правехме си малки огньове и се пиеше изобилно гореща вода. Тук спяхме на самата гола земя. Учителят лежеше на дясната страна. Бе завит само с пелерината. Спеше непробудно. Ставахме в три часа през нощта и тръгвахме към Мусала. Там посрещахме изгрева на слънцето. Обикновено Учителят ни водеше, изкачвахме се на върха, правехме молитви и после слизахме на езерото „Окото", където прекарвахме целия ден. Вечерта слизахме да спим на хотел „зелена поляна", т. е. на голата земя. Да, това бе сурова школа. Школата на Учителя е една сурова школа. Ученикът трябваше да бъде здрав физически, психически и духовно. Излизането на връх Мусала почва от 1922 г. Аз, като представител на по-младото поколение имах великото щастие да бъда на тези екскурзии от 1928 г., чрез които ние отидохме за пръв път на 7-те рилски езера. Отначало за 7-те рилски езера ние преминавахме през Дупница (гр. Станке Димитров). Излизането се извършваше на два етапа. Първия ден стигахме до едно място под Скакавица, където преспивахме на открито, а втория ден пристигахме на езерата. През 1929 г., с брат Славчо Печеников-Славянски, с когото ни свързваше много тясно приятелство през лятото на същата година ходихме да работим край Вакарел-Чамурли. Там хем изкарвахме курорт, хем припечелвахме по нещо. Някой ни съобщи, че Братството отива на екскурзия на 7-те Рилски езера. Ние решихме да оставим всичко, онова, което работехме, но да отидем на Рила, затова и не ни платиха. И от Вакарел тръгнахме пеша. Имахме само половин питка кашкавал и почти никакви пари. Пътувахме, а вечер спяхме по плевниците и селяните ни отпускаха по някоя резеница хляб. И така пеша от Вакарел, та до Сапарева Баня. Там спахме пак на открито и се качихме на хижа „Скакавица" без пари и без провизии. Имахме някакъв вътрешен подтик, че трябва да се отиде на езерата. Но изобщо не бяхме се замислили с какво ще живеем. Знаехме, че важното е да сме там. А защо трябваше да сме там - това не знаехме. И в хижа Скакавица се запознахме с един младеж, който неочаквано получи съобщение да слиза веднага. А той си беше изнесъл хранителни продукти за цял месец. Реши и взе та ни ги даде всичките. Напълнихме нашите раници, както и неговата, даде ни карта и компас и ни заведе лично до първото от 7-те Рилски езера. След като се убеди, че ни оставя живи и здрави и с три раници пълни с храна, този младеж се върна пеша без никакъв багаж в града. Ето, виждате как Небето промисля всичко. Ние бяхме там с такава вяра и с такава вяра се бяхме насочили за езерата, че не ставаше въпрос за това какво ще ядем и как ще живеем без храна. Ние не бяхме мислили, но Небето промисли за нас. Така вече ние имахме храна. На първото езеро си направихме Бивак в клека. С клек се оградихме, да не би някоя мечка да стъпи отгоре ни. Решихме да разучим местността. Ходехме на смени - единия седи и пази храната, да не би да се яви мечка и да я изяде, а другия се разхожда. Така се сменяхме. И едно ранно утро пристигна първата група от нашите приятели. Водеше ги брат Симеон Симеонов. Понеже ние вече бяхме цяла седмица там, вече познавахме местността и им станахме разводачи - развеждахме ги и им показвахме. Докато чакахме втората група с Учителя, със Славчо решихме да разведем нашите приятели до езерото на Съзерцанието. От там тръгнахме нагоре по сипея за езерото на Чистотата. Нямаше никакви пътеки. Чак когато взеха да се сриват камъните отгоре, разбрахме колко опасно било да ги водим по този път. И от езерото на Чистотата пак без пътеки се спуснахме до второто езеро. А там вече ни чакаше първата група, която беше пристигнала със Симеон Симеонов. На второто езеро избрахме място за лагер. Значи ние двамата с моят приятел бяхме на първото езеро и там престояхме около една седмица, а след това като дойде групата се качихме на второто езеро. Тези приятели, които Симеон доведе не носеха със себеси почти нищо. Само за най-възрастните сестри ние построихме от две платнища навес, направихме го добре и те там спяха под него. Онова, което трябваше за храна, облекло и завивки, всичко се носеше на гръб. Учителят ни оставяше свободно да се проявим такива, каквито сме. Не искаше да се налага. Оставяше ни ние сами да се организираме. Ние искахме, но не можехме. Като виждаше нашият подтик, то Учителят по вътрешен път ни помагаше. Така на първо време, когато слизахме от влака на гара Дупница приятелите заангажираха разни власи с техните коне да ни карат багажа. Понеже всеки сам за себе си уреждаше въпроса с багажа си, то власите се възползваха от това да ни искат много пари. Скоро ние разбрахме, че трябва да имаме единна организация. С това се заехме ние, младите братя. Но преди това, след като Учителят разбра колко много пари ни взимат, Учителят отсече: „Другата година от тук няма да минаваме. Те, власите трябва да си научат урока, как се работи на Бога с пари!" И те го научиха. Комунистите ги научиха как се работи на Бога без пари: взеха им конете, стоката и ги принудиха да се заселят на едно и също място. А те бяха свикнали на волен и чергарски живот. Движеха се безпрепятствено от място на място и от планина на планина. Същата съдба сполетя и каракачаните, които имаха многобройни стада от овце по планините. Успяхме да се срещнем и да се уговорим с един влах доста благороден, с благородна осанка. Казваше се Янко. Той се нае да поеме превоза на всичките приятели, което окончателно облекчи нашето положение. В тия години качването от Дупница се извършваше на два етапа - с едно приспиване под хижа „Скакавица" на открито, а на втория ден бяхме на езерата. Сутрин за изгрев слънце се изкачвахме на една височина, там изчаквахме изгрева, след което Учителят държеше беседа. Пеехме песни и слизахме за Паневритмия долу в лагера на второто езеро. А когато решавахме да играе Паневритмия на третото или на петото езеро, както и при езерото на „Чистотата", то закусвахме и тогава отивахме. Прекарвахме деня горе в разговори и в малки излети до другите езера. Сутрин от Молитвения връх се разкриваше надолу прекрасна долина, която будеше в мене голям интерес. Аз обичам да изследвам планинските дебри. Затова реших една година с едно приятелче да тръгнем пеша от Самоков, за да изследваме тази долина. Тогава никой не ходеше там. Беше девствено място. Беше пълно с дивеч - имаше вълци и мечки и селяните ни плашеха, че мечките щели да ни изядат. Въпреки това ние пеша от Самоков стигнахме за един ден някъде до там до гдето е сега горския дом. Него тогава го нямаше. Спахме в гората - това си беше за нас нещо обикновено. Втория ден продължихме нагоре, стигнахме до Вада. Нагоре нямаше никакви пътища. Взехме посоката по един коларски път от Вада, който излиза към Салоните, но ние не бяхме минавали по него и не го познавахме. Беше един чудно хубав ден. Стигнахме до една дълга хубава поляна. Вече бяхме минали гората, тук-там се показваше някой самотен бор. И изведнъж от някъде ревна мечка, а ние бяхме застанали до един сух бор. Приятелят ми беше малко тежък и аз го подбутнах отдолу да се качи нагоре, а след него аз се изкатерих като котка. От там наблюдавахме как мечката реве в клека. По едно време спря. Ние не я виждахме. По едно време ми се препи вода и си казах, че трябва да слезна долу, за да си утоля жаждата. А пък долу вода чудна - таман слязох и се наведох да пия, че като ревна онази ми ти мечка над мене и аз право бегом на бора. Тя продължи непрекъснато да реве, но стоеше в клека и не се виждаше. Така ние от бор на бор на прибежки излязохме някъде към Салоните. От там се спуснахме към второто езеро. А тая долина беше пълна с ягоди, малини, боровинки, огромно изобилие. След това започнах да водя младежки групи за ягоди, боровинки и малини. Тогава нямаше този просек, по който вие се изкачвате. Беше голям гъстат клек. А ние се изкачвахме някъде към салоните и от там се спускахме към езерата. Но аз реших, че ние можеше да прокараме през клека път, да слизаме на право и от там вече нашите групи да могат да се качват направо на езерата за един ден. Винаги около мене имаше младежи. Подбрах една групичка и със секири прокарахме път през гъстия клек, изсякохме сумати клек и пробихме клека и прекарахме път, за да могат конете да минат. Вече нашите групи и коне взеха да минават през Самоков и за един ден да се изкачват. Камионите тръгваха от София натоварени с багаж и с приятелите. Понякога багажа се возеше с камиони, а приятелите пътуваха с автобуси, които идваха до гората, която е веднага след Говедарци. Нямаше път за нагоре. И оттам с багажа върху конете отивахме за един ден на езерата. Обаче нашите хора се губеха и затова младежите организираха конвой, така че да не разбират приятелите, че ние бдим над тях. Бяхме най-малко трима. Единият върви най-напред, вторият е по средата, третият върви най-накрая като първия и последния си сигнализираха с определени сигнали според движението на приятелите. Никой не пускаме да мине напред. Първият напред води, последният пази да не изостане някой, а средния поддържа връзката между първия и последния. Така всяка група се извеждаше до езерата. Сега 50 години след това голяма част от гората е изсечена и пътят е обозначен и човек трудно може да се изгуби, защото има и туристическа маркировка. Но в онова време човек лесно се губеше в тези дебри. Рейсовете от София с приятелите пристигаха рано сутринта към 6.30 часа. А ние трябва да сме слезнали преди тях от езерата. Да сме възварили гореща вода като носехме чайниците със себе си, трябваше да ги напоим, да ги поемем нагоре и да ги водим. Това ставаше всеки ден. Нямаше спане, нямаше ядене. За да бъдем в 6.30 часа на мястото, където се спираха камионите, трябваше да тръгваме към три часа от езерата. И като се качи групата горе имахме грижата да им правим палатки, да ги уреждаме. А ние имахме много сили. Това ни правеше удоволствие. През 1939 г, имахме 500 души. Представяте ли си колко групи е трябвало да се водят и изкачат горе? За щастие аз тогава бях свободен около четири месеца след като си вземах студентските изпити през месец юли в гр. Атина. По-късно се записах в Софийския университет. През лятото пак бях свободен. По два месеца изкарвах на Рила. Пръв отивах, последен се връщах от Рила, като изкачим всичките групи и останеха 15 - 20 свободни дни, то аз водех младежки групи до Рупите за 3 - 4 дена. Младежите не ги пускаха без мене. Това беше славен живот, защото знаеш кому служиш и в името на каква идея посвещаваш време, сила и живот. Идеята бе във Словото на Учителя. Работехме за делото на Учителя, защото означаваше, че претворяваме в живот Неговото Учение. А Неговото Учение бе Школа на човешкия дух и човешката душа пред лицето на Бога. На вас оставяме планините и нашите пътеки, които прокарахме в тях. На вас оставяме Словото на Учителя, за да пребъдвате в Него и чрез Него.

КРУМ ВЪЖАРОВ (3.IV.1908 - 2.III.1991 г.) 1. КЪДЕ И КАК НАМЕРИХ УЧИТЕЛЯ НА БЯЛОТО БРАТСТВО И НЕГОВАТА ШКОЛА Казвам се Крум Янакиев Въжаров, роден съм в София през 1908 г. на 3 април. Баща ми се казваше Янаки, роден в село Слишовци, Трънско. Баща ми живя 100 години, а майка му 93 години. Баща ми беше преподавател по физика в Софийския университет, а майка ми беше завършила „Нотър Дам Де Сион" в Цариград. Бащата на майка ми е бил свещеник-бунтовник и като млад е бил заточен от турците в Диар Бекир, където е загинал. И така тя останала без баща на 2 - 3 годинки. Имах сестричка две години по-голяма от мене, но за три дена умря от дифтерит, а тя беше смъртоносна болест в онези години. Това беше много тежко изпитание за майка ми, тя се поболя, после получи рак на гърдата, от което почина. Аз останах без майка на единадесет години, обаче продължавах да чувствувам майка си до себе си много живо. По-рано можех да направя някоя беля, която тя да не я види, но сега, понеже за мен тя беше много жива и стоеше над мен, то аз знаех, че всичко, което правя тя ще го види, затова не смеех нищо да направя, което би я натъжило. Там живеехме в Павлово с баща ми, учих в Княжево основно училище, а след това в реалната гимназия. Тогава имаше реални и класически гимназии. Бях на четиринадесет години, когато станах председател на младежката туристическа чета при Дружество „Момина скала" и правехме големи екскурзии. Една такава екскурзия беше до Черепишкия манастир. Аз водех дружина от двадесет момчета. Обаче ние не спряхме и не спахме в манастира. А срещу манастира имаше едни пещери, отидохме да ги разгледаме и там спахме в пещерите. Никакъв страх не чувствувахме и след това ходихме да се къпем в Искъра и продължихме към Враца. Там ни очакваха от туристическото дружество и се учудваха, че ние сме само деца, а сме предприели такава голяма екскурзия. Този пръв опит се оказа успешен за мен, от тогава аз обичам да организирам и ръководя екскурзии. В реалната гимназия след четвърти и пети гимназиален клас аз развих голяма дейност. Избраха ме за председател на младежкото християнско дружество и изнасяхме редовно беседи и други занимания по религиозни въпроси, които бяха толкова занимателни, че учениците бягаха от клас, за да дойдат на нашите занимания. Но учителите, понеже им харесваше нашата работа, те не ни пречеха. После основахме Младежко християнско дружество в Красно село, където развихме голяма дейност. Значи това беше второто направление, по което аз започнах да се движа по онези години. А сега идва и третото направление. Гимназията завърших в III мъжка гимназия. Един съученик ме покани на гости, та неговата сестра, на този мой приятел заедно с други още устройваха спиритически сеанси. Това много ме заинтересова и тогава реших заедно с моят приятел Славчо Печеников сами да правим сеанси. А как ставаше това? Начертавахме един кръг, написвахме буквите от българската азбука върху една дървена табла и тогава двамата хващахме с дясната си ръка един молив и молива се движеше по посока на различните букви и така се изписваха думите и онова, което трябваше да ни кажат духовете. Разбира се, че първо ние правехме молитви и викахме духовете по специален начин. Те идваха и ние усещахме как някаква сила движи двете ни ръце заедно с молива, който бяхме здраво хванали. Идваха различни духове и ни даваха различни наставления какво да извършим и ние го правехме. Постепенно разбрахме, че тези духове започнаха да ни разиграват и да ни лъжат. А ние всичко проверявахме и като виждахме, че почнаха да ни лъжат казвахме формулата: „В името на Господа кажи истината!" Някои от тия лъжливи духове мигновено изчезваха, а други оставаха и ни се молеха да направим молитва за тях. Тези спиритически сеанси продължиха цели пет години. От малък проявявах голям интерес към философската литература и прочетох много книги от Ани Безант и Ледбитер. Това беше моето четвърто направление. Всичко това събуди в мен голям интерес и исках да намеря моят Гуру, т. е. Духовен ръководител, който според прочетените книги трябваше да се намира в Индия. Като чу това моят баща не пожела в никакъв случай да ме пуска да ида в Индия. След този отказ аз реших да го склоня да ида и да уча в САЩ като смятах, че от там мога да прескоча за Индия. Когато беше всичко готово за заминаване, тогава ме запознаха с един американски професор, чийто баща е бил пастор в новоосвободена България. Професорът редом с баща си беше живял в България няколко години и говореше доста сносно български. Той ми зададе само един въпрос: „Как ще вървите в Щатите, когато не знаете английски?" И веднага ми предложи: „Елате в нашия институт за една година да научите английски, а ние след това ще ви съдействуваме". Това много ми хареса, защото този институт беше в Атина - Гърция. Да видя Атина и да живея в Древна Елада, това ми се стори много привлекателно. И всичко се нареди да замина за там. Ето сега идва най-голямата развръзка в моето пето направление в житейския ми път. Бях чувал да се говори в София за Петър Дънов, а аз ето отивам там в Атина и ще ме питат кой е Петър Дънов? А аз нищо не знаех за Него. Значи ще се изложа пред съучениците си в колежа. Само знаех, че Неговите последователи живеят някъде зад Борисовата градина. Тръгвам веднъж от Подуяне все по шосето покрай гората и стигнах до тяхното селище - Изгрева, което точно сега се организираше. Това беше 1927 г. Беше имало събор, но те бяха се разотишли. Аз заварих салонът на Изгрева, който още не беше довършен. Не бяха сложени прозорците на салона. Аз пристъпих към салона и там заварих г-н Дънов с ренде в ръка, като истински дърводелец. Това много ме впечатли, защото под влияние на толстоизма и на прочетените от мен книги на Толстой смятах, че всеки човек трябва да работи и физически труд. Освен това знаех, че бащата на Исус Христос е бил дърводелец. Значи и Исус е работил с ренде покрай баща си. А ето тук виждам Петър Дънов с ренде в ръка, рендосва една дъска. Значи всичко е така както трябва да бъде. Вече успокоен аз спрях пред г-н Дънов и Го помолих за един разговор. Той кимна с глава. „Мога ли да ви задам три въпроса?" „Може.", отговори Той. „Първият въпрос: Вие Учител на Бялото Братство ли сте?" Той ме погледна, после погледна рендето, погледна дъската и отново се обърна към мен и каза само една дума: „Да!" Аз проследих погледа Му и движенията Му и огледах салона и онези дюлгери, които работеха за довършване на дограмата. Имах усещането, че се намирам в дърводелско училище и че един е майсторът, а другите са ученици на майстора. Но после се сетих, че аз зададох точен въпрос, за което получих точен отговор. Тогава аз не знаех, че Петър Дънов е прочел моята мисъл, но Той остави рендето, изправи се смирено и каза тихо, но много строго, като с ръка посочи гърдите си: „Да, аз съм Учителят. Тук е Великият Учител". „Ще мога ли да Ви задам втория въпрос: Какво е Бог?" „Бог е Любов" отговори Учителят. Зададох и третия въпрос: „Ще мога ли да отида да уча в САЩ?" „Ако отидете в САЩ ще страдате много". Аз свих виновно рамене и да излезна от неудобното си положение Му поисках някои от Неговите книги да чета. Той отиде до приемната си стачка и ми донесе няколко книги. Питам: „Колко струват?" „Колкото обичате." Аз бръкнах в джоба си и извадих една банкнота и платих толкова, колкото струват такива книги в града. И веднага тогава заминах за Атина да следвам Висшия институт както се бяхме уговорили с моят професор. Аз бях стипендиант и записах отдел „Социални грижи", което беше в много тясна връзка с моята дейност през време на гимназията, когато там организирах християнски дружества и работех с младежи. Но моят план тук в Атина беше, като науча английски да отида в САЩ и оттам да се прехвърля в Индия да търся Гуру, т. е. Духовният Учител, който според прочетените книги трябваше да бъде само в Индия. Моят институт се намираше на седем километра от Атина от самия бряг навътре в „Стая Фалеро". Това бе едно прекрасно място, един полуостров от три страни заобиколен с море. Всички, които следваха там знаеха много добре английски. Аз обаче не знаех никак. И гръцки не знаех. Та отидох там с главната цел са науча английски. Но и записах някои курсове. Сложиха ме да живея с един руски емигрант, който бе живял в България пет години и знаеше много добре български и английски. Беше един прекрасен човек. Всеки един новодошъл студент трябваше да каже защо идва, какво иска да научи и какво очаква. Аз не знаех английски, а на какъв език да го кажа? Обаче аз го написах на български. Моят руски приятел Виктор го преведе на английски, научих го наизуст и когато се явих аз го издекламирах. Повечето от студентите това нещо го четяха, но аз след като го издекламирах, аз се скрих, защото не исках да разберат, че знам само това, което бях научил на изуст. А сега идва и следващото направление в моят ранен живот. Благодарение на Толстой бях склонен към вегетарианство обаче вкъщи нямаше условия и като отидох в института реших да стана вегетарианец. Под мое въздействие станахме трима души вегетарианци: аз, един грък и моят приятел по стая Виктор Николенко. Започнахме здравна просвета и обявихме, че един културен човек не може да убива животни, за да ги яде. Значи се застъпихме, че от гледище на културния и цивилизован човек не трябва да се убиват животни, за да се ядат. Имахме студентски стол и готвачите се почувствуваха засегнати и решиха да не ни готвят нищо специално. Решиха да я караме на хляб и маслини. Веднага дойде майката на елина и се завайка: „Майка, ти ще загинеш с този хляб и маслини!" Тя го принуди да се откаже. Виктор, руският емигрант също не можа да издържи - отказа се. Обаче аз съм инат и реших, че ще карам на хляб и маслинки. Почвам да агитирам другите за вегетарианство. Не знаех английски, затова помолих моят приятел Виктор, каквито възражения има по този въпрос да ми ги казва и да ми ги превежда на английски. Аз наизустявах доводите си и следващият път аз ги изтъквах като декламирах наученото предния ден. Така започна един дълъг диалог между колегите ми и мене, от което никой не стана вегетарианец, но аз налучках най-верния път да науча езика. След три-четири месеца аз можех свободно да говоря английски. Ние живеехме на брега на Егейско море. Не случайно му казват Бяло море. Особено септември, октомври, ноември то е идеално гладко и няма нито една тръпка по него. Много прозрачно и от брега се виждат какви ли не красоти по морското дъно. Понеже на първо време нямах много възможност да общувам с другите поради затруднения в езика, аз прекарвах цели часове да размишлявам покрай брега на морето. Едновременно с това аз се свързах с теософското общество в Атина и можех да получавам от тях книги на английски. А аз вече свободно можех да чета на английски. А със себе си бях взел и онези книги, които бе ми дал г-н Дънов. И там край тия прекрасни възможности за размишление, уединение аз постепенно дойдох до прозрение в моето съзнание, че моят Гуру е в България няма защо да ходя в Индия да го търся. След като завърших втората година аз се върнах в България вместо да ходя в САЩ или в Индия. По вътрешен път разбрах, че моят Гуру е в България. Макар че беше ми казал г-н Дънов, че Той е Учител на Бялото Братство, но аз не можах това нещо да го разбера и схвана тогава. Но тук при бреговете на Бяло море аз го прозрях. Но аз си представлявах отиването при Учителя на Изгрева като място на съзерцание и медитация. А какво се оказа? Той ни вдигаше сутрин рано и трябваше да бъдем в четири часа и половина в сряда за Общия клас, в петък за „Специалния клас" и в неделя за „Утринното слово". Значи три дни в седмицата трябваше да бъдем сутрин на Изгрева много рано. След беседа играехме Паневритмия и след това всеки отиваше по своята си работа. Тогава станах много близък с Борис Николов. Не можех да оставам да размишлявам и съзерцавам сутринта и аз осъзнавах, че и аз трябва да отида на работа. Беше голяма и люта зима. Голям сняг до гърдите. С брат Борис ходехме пеша близо до Подуяне в големия сняг и там работехме в едно мазе. По десет часа на ден пипахме студеният камък, който беше мокър и газехме във вода. Връщахме се уморени, премръзнали и ако можеш да медитираш в това положение, но заповядай. Не можеше, заспивахме пребити от умора и така се пренасяхме чрез съня си в другия свят. Аз получих лично разрешение от Учителя и влезнах е Младежкият окултен клас. Постепенно започнах да разбирам от Учението. Проумявах, че това е особена Школа на Учителя. Не бягство от света. А животът е самата Школа. А трудностите, противоречията, които срещахме в нашия ежедневен живот, това са задачите на Школата. А във време на беседите чрез Словото Си Учителят ни помагаше да разрешим тези задачи. Това е коренно различно от другите Школи. Значи Школата на Учителя е тясно свързана със самия живот. Значи пътят на ученика е път на Школата. Задачите на ученика са вътрешни и той ги разрешава със знанието на Учителя дадено в Словото Му. След като получиш разрешение на задачата си, трябва да го приложиш чрез живота си. Тук нямаше опитно поле извън Школата. Всеки беше опитно поле сам за себе си. Имаш задача и я разрешаваш чрез знанието дадено в Словото на Учителя. Решаваш я задачата като я прилагаш и решението го реализираш чрез собствения си живот. Всеки отговаряше сам за своята задача пред Учителя и пред Школата. А разрешените задачи на учениците съставляваха общия път на учениците от тази Школа. Такъв бе пътят на Школата. Пътят на Школата бе реализация на Словото на Учителя от ученика чрез неговия собствен живот.