Ани

МАРИЙКА ВЕЛИКОВА МАРАШЛИЕВА 1. ГОДИНИ ЗА САМООПРЕДЕЛЯНЕ Родена съм в гр. Русе на 14.II.1922 г. Баща ми, Велико Великов Марашлиев е роден в с. Горна Чамурлия, околия Бабадаг, Тулчанско - северна Добруджа в 1892 г. Родът на баща ми са живели първоначално в село Равна, Провадийско до Кримската война. От това време е останала „Марашлиевата чешма". Моят дядо Велико на път за Божи гроб, до където не стигнал, а ходил само до Света гора та на минаване ремонтирал чешмата. Тя била построена на удобно място и била голяма с корита за добитъка. Построяването на чешмите навремето е било цяло посвещение. След Кримската война (1853 - 1856 г) нашите родственици се изселват в Бесарабия с отстъпващите руски войски, но там не им било много удобно поради това, че трябвало да узаконяват строителството си на жилище, обор, хамбар и др, а те не искали да се подчиняват. От друга страна турски емисари ги обикаляли и увещавали да се върнат назад по родните места като им казвали, че има обявена амнистия за тях, че на правителството му са необходими данъци както и жито. Така, че земите трябва да се обработват. По тая причина много семейства се връщат обратно. Обаче тия наши родственици не стигат до село Равна, а остават в северна Добруджа, с. Горна Чамурлия, която тогава е румънска. Там се ражда баща ми в семейството на дядо ми Велико и баба ми Марийка. Те първоначално са нямали деца, та баща ми казваше, че е носил обица (в старо време е имало обичай да носят обица, за да се задържи детето). След това баща ми е имал един брат Иван и сестра Кръстина. Баща ми е учил до 4 отделение, после чиракувал при търговци в Тулча докато постъпи войник в румънската армия. По това време румънците притеснявали българите по отношение на езика им в църквите и училищата. Баща ми бил непредпазлив и бил говорил тук и там по нещо заради, което можел да отиде в затвора съгласно румънските закони. Той обаче научава това нещо и без да е подготвен избягва от казармата на едни австрийски кораб, с който идва в България. В Силистра имал познати роднини. Бащата на Димка Попова, наша братовчедка му дава панталони и риза, за да може да се движи безпрепятствено, иначе той бил с военна униформа. А по това време се обявяват Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Той е вземал участие и на руския фронт в Румъния, от където ги препращат и в Албания на южния фронт. Демобилизирал се е в Кюстендил от Първата световна война и стигнал до Русе. В Русе имал братовчед. Там постъпил в Захарната фабрика. Като спечелил малко пари отворил тютюнева лавка и кафене. Работил е и в Тухлената фабрика в Русе. По това време братовчедката ни Димка Попова се били преместили от Силистра и живеели в Русе. Той често ги навестявал. А Димка Попова живеела в съседство с Тодор Ковачев и Руска Ковачева, които били от Търговище. На Тодор Ковачев жена му била починала. От нея имал три малки момчета, едно след друго и той довел от Търговище втората си жена Руска, сестра на майка ми. Руска Ковачева обичала много децата въобще. Тя била сгодена в Търговище с някого, който обаче през войната се разболял, така че още не била женена. Тя била отчаяна, четяла набожни книги, ходела на църква и като научила за свако ми Тодор, че е останал вдовец с три деца решава да се омъжи за него. По такъв начин леля ми Руска идва в семейството на Тодор Ковачев в Русе. Там живеел той с майка си, баба Янка и трите си деца. Едното от момченцата умира още като дете, а другите две тя ги изглежда. По-големият Димитър и по-малкият Боян, който завършва столарско училище в Русе. Леля ми Руска се била разболяла и майка ми дошла от Търговище да й поеме домакинството. Свако ми беше бакалин в турската махала. Имаше голям двор с три малки къщици от по две стаи и антре и четвърта, която беше масивна и по-хубава, на улицата „Мария, Луиза" № 39, в която се намираше и бакалницата му. Дворът му беше с две порти, през които минаваха постоянно съседи с кофи и котли и отиваха за вода, защото чешмата беше на отсрещния ъгъл пред къщата му и дюкяна. Те идваха, също и да пазаруват от дюкяна му. Но през зимата Димка Попова са имали малко гориво или са го свършил, та идвали често вечерно време хем да се постоплят, хем да си поприказват с Тодор и Руска, да се видят. А Димка Попова беше приказлива жена. Като идват с майка си, баща й бил починал, се запознали с майка ми, която била дошла от Търговище. Но нали пък баща ми отивал у Димка, така че и той бил отишъл у Тодор Ковачев с тях. Така е станало запознанството между майка ми и баща ми. Димка решил да ги сватоса. Говорила на баща ми и го увещавала, че те са домакини, работни и двете сестри, а баща ми казвал, че е беден и гол, няма, нищо че не му вървяло в живота. Майка ми харесала баща ми, че бил черноок. Отделно пък гдето го е хвалела Димка. Майка ми вечер си поплаквала, защото била преженена от две по-малки сестри. Тодор Ковачев казвал, че ще им осигури жилище, да живеят в една от къщите му. Майка ми, Вичка Желева Калева е родена в Търговище, тогава Ески Джумая на 29.II.1896 г. Баща й Желю бил земеделец, а майка й Иванка - домакиня. Те имали малко ниви, крава, волове и овце. Не били богати, но къщата им била пълна винаги. Баба ми Иванка беше много чиста и уредена жена, а дядо Желю трудолюбив и добър човек. Те наливали вино в бъчви, например, но той в кръчма не влизал. Вечер обикновено като се събере семейството на софрата изваждали по една паница вино, от която всички сръбвали по глътка, а останалото го изпивали дядо и баба. Дядо Желю не искал да пие в кръчмата от чашите гдето се били лигавили пияниците. Той бил много строг и казвал, че момичетата трябва да се прибират вкъщи щом залезе слънцето. Семейството било голямо. Баба ми гледала свекър и свекърва, т. е. дядо и баба, шест момичета и две момчета. Като чуели, че идва баща им всички млъквали. Децата били едно след друго и така се гледали сами, работели и си помагали. При освобождението на България от турците дядо е вземал участие и баба ми разказвала за един руснак, който бил дошъл на бял кон, който дядо ми бил видял. Всички се били изпокрили. В Търговище тогава, пък и сега има много турци. Българите се били изпокрили от страх, че турците може да ги изколят. Нещата с майка ми и баща ми се развили така, че накрая те се оженили. Но баща ми вече бил запознат с хората от Братството в Русе, още от 1914 г. с Никола Ватев, който бил ръководител и с другите братя и сестри. А хората от Братството имали много добри отношения помежду си. Събирали се в къщата на Никола Ватев, общували си, излизали на стопанството в местността „Свирчовица". Били дейни и си помагали взаимно. На баща ми това нещо му допадало. Те се венчали с майка ми на 27.IV.1920 г. Майка ми ми е разказвала за сватбата си, на която били дошли братя и сестри, направили й някои подаръци. Кръстници им станали хора от Братството - Сийка и Иван Иванови, които виждаме на някои снимки от това време. Баща ми като минавал край някоя къща, където има братско семейство, почуквал на прозореца, поздравявали се и често разменяли по някоя дума или си съобщавали нещо ако е имало някакъв повод. Майка ми не е била вегетарианка, но в Търговище те рядко се хранели с месо. Те имали винаги мляко и сирене, масло и зеленчуци, които произвеждали. Така, че месо се слагало на софрата при празници. За да се омъжат леля ми и майка ми е имало и една друга причина. Те били преживели едно наводнение от тяхната река през 1914 г., която била придошла и завлякла голяма част от покъщнината им. Те живеели край реката и при един пороен дъжд от Балкана се била свлякла голяма вода, която направила маса поразии на техния град и близките села. Те се намерили боси и съвсем леко облечени вън от къщи. Приютили се в едно училище с други хора. Загубата била голяма. Положението било бедствено и майка ми казваше, че царица Елеонора била дошла да види с очите си колко са пострадали хората. Взето било решение да няма къщи в близост до реката. На дядо дали ново място да си построи къща близо до една борова гора. По-късно там била построена и Девическа гимназия. На първо време им били раздадени помощи докато се съвземат. Всички работели по нивите - техни и чужди. Кой каквото може. Майка ми, както и леля ми Руска били най-големи, най-много работели. Те умеели да шият. Майка ми била изкарала една година в стопанско училище и умеела да готви и шие, та отивала у по-богати хора и им помагала в домакинството. Шиела на децата им, готвела, правела им сладки и т. н. Мама била преженена от две сестри, та каквото имала го разделила с едната сестра, за сватбата й, да та се отсрамят. Първоначално, след женитбата им, на родителите им никак не е било леко. Те били бедни. Квартира имали при свако, но нали трябвало да плащат наем. Майка ми си донесла чеиза, но това били дрехи, а имали и много други нужди. По това време баща ми бил на някакъв остров на Дунава с едно семейство от Братството да секат върби. Майка ми в повечето случаи оставала при леля ми Руска и й помагала в домакинството. Свако ми Тодор излизал сутрин по навик и обикалял пазарите, отивал и по други свои работи и леля ми е трябвало да посреща клиентите и да продава каквото искат. Баща ми не беше образован, но беше доста начетен. Обичаше да чете и беше общителен. Той е станал причина до голяма степен Тодор и Руска Ковачеви да станат вегетарианци, както и двамата им сина да се запознаят с Учението. Свако ми Тодор трудно се решил, но като решил и отрязал и се отказал както от месо, така и от цигари, а баща ми доста време минало докато се откаже - дори и скрито запалвал цигара. Първото им дете се родило умряло. За него майка ми казваше, че е имала някакво видение - детето си заминавало и тя казала: „Не те давам" и някои казвали, че второто дете съм аз, същият дух, който е прероден. Когато майка ми била бременна с мене по същото овреме Учителят идвал в Русе. Майка ми трудно се хранела и много повръщала докато прочуе, че плода в утробата й му тупти сърцето. Хранела се с праскови и хляб. Тогава някои сестри запитали Учителя защо тази сестра понася трудно бременността, в отговор, на което Учителят бил казал, че плодът бил много чувствителен. Майка ми била отслабнала, но после се оправила и аз съм се родила дребна, но здрава. Иначе като малка съм боледувала и те много се страхували за мене. Баща ми известно време вземал стока от разни евреи, по няколко топа и продавал като амбулантен търговец на консигнация. След продажбата на стоката връщал парите като печалбата оставала за него. Аз съм се родила на 14.II.1922 г. Зимата била студена, мразовита. Ледът сковал река Дунав и тя замръзнала, това разказваше майка ми. Баща ми постепенно започнал да излиза на пазар с малко стока и така да се съвзема материално. Както казах първоначално родителите ми са живели в къщата на свако Тодор Ковачев, но за някакви дребни работи баща ми се бил ядосал на него и тогава решил да си купи една къща в един краен квартал на другия край на града. Да не е близо до свако. Намерил една малка къща в добруджанския квартал, която купил на изплащане. Та аз съм се родила в къщата на свако и майка ми видяла голям зор докато се преместят в другата къща. Отивала с мен на ръце да мие там и чисти докато се пренесат. Отначало имало две стаи свободни, в които се настанили. В едната стая имаше 2 - 3 рафта, които помня и на тях бе наредена стока. Пазарен ден баща ми изнасяше стоката с каруца и там продаваше. По едно време в Братството имаше едно семейство Гулабчеви, което се беше приютило там. Те бяха учители. Бяха уволнени поради това, че бяха комунисти. Прикриха се за известно време. Пантелей Гулабчев беше родом от Лерин - Македония. Баща му бил свещеник. На държавни разноски изпратили Пантелей да учи семинария в Цариград, която се считала за полувисше училище. Александрина (Динка), жена му е родом от Русе. Тя беше учителка по пеене. Сведение за това семейство ми даде синът им Любен Гулабчев от Русе. Тримата са били през 1929 г на Рила с Учителя. От Любен научих една подробност за тяхната палатка. Тя била малка, хубава, с под (германска). Когато отишли на Рила майка му дала палатката да я ползва Учителят. Те имали други платнища, с които си услужили. След като приключило летуването на Рила те си получили палатката обратно както и едно камъче от планински кристал от Учителя колкото едно кокоше яйце, което той съхранява и което ми показа. На камъчето беше му написал годината 1929. Та баща ми за известно време се сдружил с това семейство, с които отворили вегетарианска гостилница. Имам дори една снимка от гостилницата. Наели майстор-готвач и работата започнала. Първоначално вървяло добре всичко, но по-късно навярно нещо са пообъркали, та не могли да си покрият разноските, Тогава решили да уволнят главния готвач и с помощник-готвача и един помощник се хванали сами да работят и се оправили за някое време. Тия хора, Гулабчеви бяха честни и добри. В гостилницата се редуваха да дежурят (Пантелей Гулабчев с майка ми и Динка Гулабчева с баща ми, наедно с помощник-готвача). Баща ми така нареждал работата си в гостилницата, та пазарен ден да бъде свободен, да излиза на пазар да продава на сергия. По едно време дойде от Румъния баба ми Марийка, майката на татко. Старата Добруджа и сега е румънска. Но баба ми като дошла дала на майка ми една златна пара като й поръчала да не я дава на татко, да остане за спомен, но след като си отишла баба ми, майка ми я дала на баща ми и той купил тогава повече стока. Спомням си, че с една голяма палатка сме ходили на панаир с каруца пълна със стока. Спали сме върху стоката, покрити с някое одеало. Дори ходихме в Ески Джумая (Търговище) на панаир. Там бяхме гости на дядо Желю и баба Иванка, родителите на майка ми. Пропуснах да кажа, че през 1925 г. баща ми ме заведе на събор в Търново. Когато ме завел при Учителя, не зная колко съм могла да говоря, но на всички, които били в момента при Учителя им направило впечатление, че съм Го запитала къде спи. Той ме взел за ръка и ме завел в Горницата на колибата, където спял. Аз си спомням колибата и двора пред нея. Помня, че някой беше ухапан от куче и Учителят слезе по стълбите на колибата с едно шише и намаза с нещо раната на човека. Само толкова. Раната оздравя. След като приключили сметките си с гостилницата Гулабчеви отидоха да учителствуват през 1933 г. до 1940 г. в едно село Кацелово тъй като Народния блок бил възстановил правата им. А те бяха уволнени като комунисти. По това време баща ми отвори първия си дюкян за манифактурни стоки. Но аз си спомням много добре как съм ходила на гостилницата, помня масите, кухнята, как отивах да играя с децата на съседите. Ходех и у Гулабчеви и играех с тяхното момче - Любен. С Гулабчеви бяхме много близки, като роднини и сме запазили добри спомени. Известно време те бяха в Русе и идваха в братския салон. Понеже Пантелей Гулабчев свиреше на цигулка беше аранжирал някои песни на Учителя за две цигулки. Петър Филипов като отишъл в София при Учителя поазал тия аранжировки, но Учителят не ги одобрил и му се върнаха обратно. Когато дойде 9.IX.1944 г. Пантелей Гулабчев облече военна униформа и си спомням, че беше идвал у дома в тия дрехи. Той беше говорил от трибуните по това време, той си беше открай време комунисти. После се ожени за една македонка и известно време не се виждахме. После тя почина и той остана да живее при сина си и снаха си. На 30.1.1970 г. той почина и нали се чувствувахме близки, синът му дойде у нас да ни съобщи за смъртта на баща си. Аз тръгнах с него и предполагах, че като отива ще направим молитва в случая, но като отидох в дома им, Любен ми показа един лист за заявление, на който баща му беше написал последното си желание - да бъде погребан при бойците против фашизма. Разбрах от това, че той се е определил каква посока поема още през 1944 г. По настояване на майка ми баща ми ме записа в немското училище, та да науча немски език. Тогава баща ми беше наел дюкян. Най-напред имаше стока само на едната стена на магазина, но постепенно се напълниха и другите стени, т. е. рафтовете със стока. Магазинът беше срещу пазара и работеше добре. Особено пазарен ден идваха хора както от града така и от селата и купуваха платове. Майка ми идваше често да помага в дюкяна особено пазарен ден. Сутрин аз излизах с баща си, минавахме край дюкяна и от там аз продължавах до училището, което беше по-далеч. По онова време нямаше автобуси. Тогава ходехме пеш. Също и през зимата майка ми ме увиваше хубаво с шал и така отивах с татко на дюкяна. Там обикновено оставях шала и така отивах на училище. Пътят беше при хубаво време повече от половин час. На обед пак отивах при баща си, там обядвахме и след това отивах отново на училище, защото в някои дни имахме занимания и след обед. В това училище учеха деца на по-заможни родители, на търговци, на фабриканти от Габрово и другаде. Учеха ни много добри учители. По немските предмети - германци, а по българските - българи. Изучавахме доста предмети на немски език, за да упражняваме и езика. През 1928 г. се роди брат ми Иван. Тогава държахме още вегетарианската гостилница, но дюкян още не бяхме отворили. Майка ми като бременна с него е работила в гостилницата и по- късно, когато се роди взеха едно момиче да го гледа, за да може майка ми да работи в гостилницата. След като ликвидира с дюкяна баща ми имаше един тефтер с дългове на клиенти. После каза на майка ми да го изгори и да не търси от никого нищо.

2. ХИРОМАНТИЯ Добре, но в града се говореше много лошо за Учителя, проверени и непроверени неща, всичко, каквото можеха да кажат лошите езици и нашите не ме пущаха да ида на Изгрева. Но аз се наредих веднъж с дъщерята на една наша комшийка и дойдохме на Изгрева. Комшийката беше майката на артистката Ваня Димитрова - Саша Димитрова. Аз съм учила в немско училище, френски колеж и американски колеж. След това в музикалната академия. Пианистка бях и след това заминах за Италия и почнах пеене. Още тук в София изкарах музикалното училище като пианистка, но учех частно при проф. Вулпе Иван - пеене и продължих в Италия като певица. Как ги приемат там? Държи се изпит. Постъпих и завърших консерваторията „Джузепе Верди" в Милано. В радио „Торино" бях ангажирана и всеки месец давах по един-два концерта - славянска музика, българска и руска. Също и в Швейцария в радио „Монте Ченери" в Лугано имах по един-два концерта месечно. След това дойдох да търся работа в София. Но тук нямах връзки, за да изнасям концерти. По едно време бях в подвижната опера един-два сезона и пеех на концерти във Военния клуб. Но това беше много малко. В Италия бях спечелила един конкурс и бях приета в Торинс. Кога съм завършила в Италия ли? Аз заминах 1930 г. Осем години бях там. Много се говореше за концертите на Изгрева, където те биваха много често давани от симпатизанти на Бялото Братство. Учителят Петър Дънов беше голям любител на музиката и самият Той беше добър музикант. Запознах се с Братството след 1939 г, когато вече германците бяха дошли в България. Аз ходех всяка неделя в Симеоново за мляко с дамаджана и срещах Влад Пашов и Димитрий Стоянов от Братството. Тогава с Беса Несторова пеехме в хора на радиото и аз я помолих да ме запознае с тях, за да имам компания, защото в 9 ч. вечер се връщах с дамаджана мляко на гърба от Симеоново, което беше много страшно, сама по целия път, а нямаше никакви превозни средства. Но още преди това аз ходих при Учителя с Ваня Димитрова, както казах по-горе. Аз чувах разни работи да се говорят и исках да се запозная с Учителя, но аз отидох при Него не като при Учител, а като при гледач, но Той нищо не ми каза, само ми даде да разбера, че положението е сериозно. Отидох, чакахме. Той първо прие Ваня и на нея й каза всичко от „А до Я" в живота - какво ще бъде, че ще стане артистка. Тя беше ученичка тогава, тя е по-млада от мен, че ще стане артистка, че ще стигне до най-високи места. А тя беше приятелка на Вълко Червенков и се омъжи след това за Лъчезар Аврамов, министър или дипломат беше. Като дойде моят ред Учителят ме разпита къде съм учила и ми каза: „Ама дайте тук концерт! Ние обичаме музиката въобще". И аз казвам: „Добре", ама тъй с половин уста, защото реномето на дъновистите и Изгревът бе лошо в града. А пък аз бях спечелила конкурс в Италия и пеех в Торино и радиото, в Швейцария и радиото, въобще смятах, че съм нещо вече, а пък то какво излезе... И така. Той ме помоли да Му покажа ръцете си и ми каза, сестра тъй, сестра иначе. А пък аз си казах, дали и мен няма да ме омагьоса, да ме хипнотизира. Така долу в града говореха за Него. Той ме прие много любезно и ме покани да дам концерт. Аз Му казах, че имам роднини, които са тук в Братството. Той беше много разположен и когато аз казах, че искам да си тръгна, Той стана и ми даде книгите „Свещени думи на Учителя" и „Учителят говори" и ми каза: „Прочетете ги и пак заповядайте, тогава ще имаме тема за разговор". Двете книжки Той ми ги подари, а аз Му казах: „Ама няма ли нещо да ми кажете?" „Няма какво да Ви кажа!" Това беше отговора. Не можах да вляза в операта, не можах да си пробия път, бях сгодена, пак нещо не върви, все има какво да ме разочарова. Та Той нищо не ми каза, но каза: „Един ден ще разберете! " И действително, един ден както нещо четях и тъй нещо ми просветна и се сетих за думите Му: „Един ден ще разберете!" защо не ми е предсказал нищо? На Ваня всичко предсказа, защото всичко беше много хубаво. А пък за мен, нямаше какво да ми каже. Живота ми мина така. Нямах абсолютно никакви връзки. Бях сгодена, но не се омъжих. След това се омъжих, но не тъй както трябваше. Минах през два брака, не един, но бяха невзрачни. Пропилях си времето.

ЕМИЛИЯ МИХАЙЛОВСКА 1. ГРУЗИНСКИЯТ РОД Моят род е от голям род Михайловски, който е от Елена. Баща ми се казваше Стоян Михайловски, баща му Никола, а дядо му е бил Михаил Михайловски. От нашия род има много известни хора. Например, Иларион Макариополски, който се е наричал Стоян Михайловски и е бил брат на Никола Михайловски, моят дядо. Иларион Макариополски е известният владика в Цариград. Той е пьрвият, който е произнесъл литургията на български език в църквата „Св. София". Това е станало благодарение на него. Забранявали са му това като са му казвали, че на два пъти са го заточвали в Диар Бекир и че ще го заточат пак, но той казал: „Не, аз трябва да бъда първият, който ще произнесе литургията на български език", защото дотогава е била произнасяна само на гръцки език. А Иларион е брат на дядо ми Михаил. Иларион имал действително много хубав глас, бил е едър, корпулентен човек и тежал 115 оки, като една ока е равна на 1 и 1/4 кг. Грузинец по произход, защото нашият род има грузински произход. Те са били доставчици на коне за турската армия, на арабски коне. Двама братя са дошли на времето в България. Единият отседнал в Горно-Оряховския край, а другият останал в един от ръкавите на Дунав. Там са намерили пасбища за своите стада и са развъждали своите коне. Единият се наричал Андроник, а другият Иван. От Андроник произхожда нашият род - Михайловските. Прадядо ми Михаил е бил голям търговец и държал връзката между Цариград и Търновската митрополия. Тогава са пътували до Цариград с коне. А той е бил корпулентен, едър човек. Бил простинал по пътя до Цариград и Иларион Макариополски извиква хекимина да го прегледа и да му каже какво има. Хекимина го прегледал и му дал някакви хапчета. На всеки два часа да взема по едно хапче. Добре, ама Иларион отива по работата си като му казва, да изпълни поръчението и да взема на два часа по едно хапче. Михаил бил културен човек, бил е кмет на Елена. Това е било около 1800 и някоя година. Обаче Михаил си казва - аз не съм като другите хора - нали едър, грамаден човек като брат си. Когато Иларион пеел черквата ехтяла от гласа му. Та Михаил взема и нагълтва наведнъж всичките хапчета, нали не е като другите хора... Михаил имал и собствен бял кон, на който яздел и имал човек, който да му помага да се качи на коня. В Горно Оряховско е имало много такива като него. Баща ми, Стоян Михайловски беше висок два метра без два см. и отиваше към 100 - 105 кг. Корем нямаше, беше много стегнат, а носеше обувки № 42. Можете да си представите какви хора бяха. Значи дядо ми Михаил нагълтва всичките хапчета. Връща се Иларион и го пита: „Изпълни ли всичко?" „Аз, тъй и тъй ги нагълтах!" Викат хекимина и му казват, а той отговорил: „Карайте го, да си иде и да си мре в родината, защото той се е отровил". Хапчетата са били отровни. Тръгва си Михаил обратно за България. Стига Търново и след това в Елена и ляга на легло. Лежал повече от десет деня докато съвсем рухне и починал. Цяла Елена ходила да се прощава с него. А и дядо Михаил са били девет деца. От тоя род произлиза и родът Бурови и Бъклови. Един от тия девет братя е бил и Никола Михайловски, баща на Стоян Михайловски - писателя. От едната страна на дядо ми - Станка са произлезли Бурови, а от Елена - Бъклови. А пък друг имаше Димитър - първият хирург, завършил във Франция, който е създал Червения кръст в София. Та действително това са били няколко души, едни от първите от интелигенцията на България. Баща ми е имал двама братя - Христо и Иларион, който починал млад и 4 сестри - Роза, Мария, Елена и Дочка. Едно време хората са имали много деца. Иларион е следвал в Русия. А там имали обичай да се мият на баня с гореща вода и след това отивали и се търкаляли в снега. И той решил и направил това, обаче се разболява, стига до туберкулоза и починал. Другият, чичо Христо, той е живял в София както и баща ми. Баща ми бил останал на 10 години сирак, нали баща му бил починал след като се върнал от Цариград, а на 16 години останал и без майка и заминава за София. Там се установява. Майка ми пък е унгарка. Майка й, моята баба, Емилия снабдявала българската армия със сухари, фалира, защото българското правителство не е могло да посрещне задълженията си и тя завежда арбитражно дело. Поканват ги да дойдат в България, където ще им дадат поминък само и само да се изплати този дълг. Дават на баба ми Вайсовата мелница в Подуяне и хотел- сладкарница България като компенсация. В това време майка ми - Тереза е следвала във Виена литература. Била е и пианистка. Баща ми в същото това време е работел в източните железници. Тогава не е имало висше училище в България и той е учил в Петро-Павловската семинария в Горно Оряхоеско. Той е пътувал като железничар безплатно в първа класа. Вижда се с майка ми във влака, а тя се е връщала за ваканцията от Виена, запознават се и се оженват. Баба ми е била много недоволна от това, но така баща ми и майка ми са се събрали и установили в София. Майка ми е била протестантка и трябвало да стане източно-православна, за да се венчаят. Аз имам трима братя - Михаил, Иларион и Константин и аз - Емилия, кръстена на баба си. Иларион беше адвокат, правист и най-малкия Константин - техник. Те са през пет години и последна съм аз. Имахме доста роднини в Братството. Едни от тях бяха Йордан и Йорданка Савови. Йордан беше подстриган така както Учителят, имаше три дъщери и един син. Всички бяха в Братството. Даже синът му Константин е ходил по селата да продава беседи. Другата беше Елена Бояджиева. Д-р Кьорчева и тя беше далечна роднина.

11. СТЪПАЛАТА Друг случай със сестра Веса. Отишла да работи в една печатница. И какво ще работи. Там носела от тавана книгите, материалите долу. Обаче един там арменец не я обичал и много лошо се носел с нея. Казвал: „Няма да се качваш с асансьор! Само така - пеш". И тя слаба била тогава нали, не била добре. Но качвала се, носела материалите, какво да прави. Веднъж отишла при Учителя и казала: „Учителю, какво съм направила на този човек, защо така ме мрази? Не ми дава да се качвам с асансьора, ами все пеш се качвам и слизам да нося материали". Учителят замълчал малко и казал: „Рекох, пребройте стъпалата!" Тя си казала на ума: А, стъпалата ще броя, та това помощ ли е? И като се качвала отново по стъпалата се сетила и си рекла: Защо пък да не ги преброя? И започнала, преброила ги до горе. След това слязла надолу. И когато отишла при този човек, той омекнал като памук: „Весе, качвай се на асансьора! Недей се мъчи тъй да ходиш! Качвай се!" И от тогава станали най-близки приятели, сприятелили се.

9. ЗАЩИТАТА Има един случай. Така както съм го чула от брат Петър Камбуров, който беше гимназиален учител от Казанлък. Това е синът на Стефан Камбуров. Той разказва така: Като студент с още един брат, не го познавам другия кой е, отиват да си заверят семестъра и пътували във влака. А нашите хора тогава бяха с дълги коси до ушите така наравно, както сега ходят мъжете с дълги коси като жени. Всички им се подигравали, говорели против Учителя лошо, а те си мълчат, кротуват си и двамата, какво да правят. А седял един полковник в купето и като слушал да говорят против Учителя като сключил и казал: „Хей сега отварям прозореца и който говори против г-н Дънов, изхвърлям го навън! " Те всички тогава в купето млъкнали и той казал: „Господа, елате да ви разкажа какво е г-н Дънов. Моето семейство, жена ми и аз имаме само една единствена дъщеря. Разболя се дъщеря ми, ходих в Швейцария, ходих в Германия, ходих във Франция, ходих в Русия, където ми казаха, навсякъде ходих. Най-после ми казаха да се върна вкъщи да си умре тука. Решихме с жена ми, в който ден си замине дъщеря ми, застрелвам нея, застрелвам и себе си. Да не остане никой от това семейство". И като отивал тъй на работа замислен, тъжен, видял го един от моите колеги и казал: „Какво има, защо така си разстроен?" Разказал му той случая. „Няма никъде спасение освен чакаме смъртта на всички ни." И като говорил така човекът му казал: „Абе защо не идеш при Дънов?" И той стреснал се така и рекъл: „Там не съм ходил. Ще отида и там". И като отишъл при Учителя, паднал в краката на Учителя, така коленичил пред Учителя и: „Учителю, моля ти се, една единствена дъщеря имам, помогни ми. Моля ти се помогни ми, Учителю. Една единствена дъщеря имам, която е на смъртно легло, чакаме я всеки ден да си замине". Учителят го хванал за ръката и рекъл: „Стани! Иди си, дъщеря ти е жива и здрава!" Той само погледнал часовника, благодарил на Учителя и си тръгнал да си отива. И когато си отишъл, най-напред влязъл в стаята на дъщеря си и гледа тя с ръкоделие в ръцете, „Какво правиш, моето момиче?" „Ами, татко, аз вече съм добре." „Ами къде е майка ти?" „Много съм гладна и тя отиде да ми опържи филии, да ям." И той отива при жена си и пита: „Кога й стана добре?" И жена му казва. А това е точно часа, когато Учителят му казал, че дъщеря му е жива и здрава. Ето по такъв начин се защитава Учението на Учителя.

7. СБОГУВАНЕ След това през октомври, ноември 1944 г. вече мъжът ми беше търговски пътник и пътуваше из градовете и отишъл на Изгрева и казали братята и сестрите, че Учителят нещо не се чувства добре. „Ако можеш, брат, лимони да намериш." Те лимони не се намираха тогава. И той от Варна, от тук, от там, къде ходи, намерил и вземал лимони. А на 27.XII.1944 г. когато Учителят е починал, ние се събрахме, защото казаха, че не е добре Учителят, събрахме се в Ямбол, да правим молитва вечер. Пристига мъжът ми и казва, че вземал лимони и утре да отида аз да ги занеса, защото той нямал път към София. В това време идва една сестра с телеграма и казва: „Вижте, един брат ми пише телеграма, такова е съдържанието и: „Който иска да види Учителя, да дойде!" Само толкоз. Нито, че си е заминал Учителят, нито нищо. Само който иска да види Учителя, да дойде, И ние, нали вече си казахме, сутринта, който ще отива, на гарата ще се чакаме. А то беше такава поледица, такова студено време. И сутринта тръгнахме и вземахме файтон, защото не се върви. И отидох аз на гарата и гледам една сестра Минка, тя взима билет и аз й давам 50 лв.: „Минке, вземи ми билет". Качихме се, цял ден пътувахме с тоя влак. В купето, в което пътувахме се говори много лошо за Учителя. Те не знаят още, че е починал Учителят. И там, ние все мълчим, търпим, какво да правим, преглъщаме горчиви хапове и като отидохме в Казичене, спря влака. Един човек благороден от купето така насреща ни седяха мъж и жена, излезе да си купи вестник и като се върна и така разтвори вестника, че жена му каза: „Борисе, Дънов умрял! Пише там във вестника". И той прочете и ний вече нямаме сили да стоим там, излязохме в коридора и на прозореца плакахме и ридахме: „Минке, ти вярваш ли, че Учителят ще умре? Той ще възкръсне." И нали както да е отидохме на Изгрева и стояхме там докато направят постъпки за погребението на Изгрева. Трябва да се разреши от Георги Димитров за погребението на Учителя. Дойдоха много хора. Имаше поклонение от сряда до неделя. И беше много сърцераздирателно. Идваха еврейски равини, идваха почти всички евангелистки пастири, идваха всички духовници да Му се покланят, само там нашите свещеници не дойдоха. Те го бяха отлъчили" от църквата преди десетилетия. Ама аз като Го видях положен на легло, помислих: Нашите хора са луди, що са Го турили в тоя салон. Той, Учителят няма никъде нещо изкривено, лежи като светия. Той ще възкръсне, защо са Го турили на тоя студ тука? И след това вече, когато дойдоха да свирят в неделя сутринта дойде и брат Асен с арфата, там бе сестра Мария Златева, а Катя Грива пееше и като свириха три ябълки паднаха от фруктиерата, която беше на масата до краката на Учителя. Имаше една маса с жито и една маса с ябълки. И една наша сестра от Ямбол - ясновидка, казваше се Ефтимия Бъчварова, възрастна стара жена, тя видяла, че от устата на Учителя излязла някаква струя и духнала трите ябълки и те милите си казали: „Учителят пак ни черпи". Защото винаги ги черпел. Свириха много хубаво, беше много тържествено, сърцераздирателно. Когато изнесоха Учителя, то ръководителите Го изнесоха и гледам хора по дърветата. Те бяха заскрежени, студено беше, много студено, а те се качваха там да снимат журналистите. Та не знам от наши ли бяха, чужди ли бяха, не ги знам какви бяха, важно е, че се катереха по боровете да правят снимки. И тогава слънцето се показа през тоя такъв мразовит, студен ден и всичко бе заскрежено. И облачно беше така. Слънцето се показа. И нататък вече те го поставиха в гроба и го засипаха c пръст.

ЙОРДАНКА ДИМИТРОВА КОЛЕВА (10.I.1910 - 26.III.1993 г.) 1. СЪМИШЛЕНИЦИ И ПРОТИВНИЦИ Аз се запознах с Учението на Учителя от един бивш съсед, който беше от Братството. Ние бяхме съседи, но той никога не ми даде книга да чета, а само чувах, когато пеят, когато се молят, знаех всичко това, но той никога не ми връчи да чета беседа. След това като се залюбих с моя съпруг, а той не беше против Учението, уважаваше Учителя, обаче казваше: „Това не е за мен". И веднъж ми каза, че трябва да си направим снимка и да изпратим на Учителя да видим дали сме подходящи един за друг и си извадихме снимка. Изпратихме, обаче това беше през 1927 г. есента. Учителят отсъствал и тогава една сестра ни написа едно много хубаво писмо, от което останахме доволни и се оженихме на 10 декември. След това девер ми, неговият по-голям брат, който дружеше с този наш брат Нейчо Георгиев Чобанов взимаше от него беседи и ни даваше понякога по някоя брошурка. Те тогава бяха брошури. Даваше ми, прочитах и виках: „Бате, много са хубави тия книги. От къде ги взимаш?" „Ами нашият Учител". Разказваха ми. Знам аз вече кой е Учителят. Благоговеех, в страхопочитание бях към Него, обаче нито Го познавах, а само от книгите. И през 1929 г. ние работихме, взимахме така работа да изработим, за да спечелим пари, за да отидем да видим Учителя. Отидохме през август месец. Петък вечерта отидохме, събота след обед по някое време седим до лешниците там на скамейките и идват от провинцията, въобще големи хора и военни имаше и цивилни дойдоха и така с ненавист викат: „Да излезе Дънов!" Един брат излезе и им каза: „Кажете какво искате, аз ще ви кажа". „Не, той да излезе. Да излезе Дънов, да му видим бялата брада!" И той, брата казал на Учителя. Учителят излезе, но такъв строг не го видях никога вече. „Какво искате?" Те казаха: „На кого е мястото гдето е застроен салона?" Учителят каза само с две думи: „На Баучер" и затвори вратата и влезе вътре в салона и не излезе повече. Те побесняха от яд и почнаха да ругаят, да говорят лоши думи. Всичко това, крещяха, вряскаха и си заминаха. Сега разнесе се слух из Изгрева, че в неделя няма да има беседа, ще отидат на Витоша. А ние чакаме за беседа. Тъкмо си говорим със съпруга ми, ако няма беседа ние по-добре да си заминем още тая вечер. Видяхме Учителя, целунахме Му ръка. Учителят излиза от стаята си и отива към чешмата със зодиаците и ние го посрещаме и Го питаме: „Учителю, казаха ни, че няма да има беседа". „Рекох, ще останете и за беседата" и ние останахме. Дойде неделя сутринта, в целия Изгрев е чисто, хубаво, красиво, пеят „Росна капко, свят лазурен" и толкова красиво беше, на мен такова хубаво впечатление ми направи. И отидохме на беседа, започна беседата. До към половината от беседата пристига една грамадна жена, много грамадна, с табела на гърба „Жертва на Дънов" и влиза и вика и кряска: „Какво го слушате тоя магесник, той такъв, онакъв" въобще говори такива думи, че не искам да ги казвам думите. Братя излязоха и искаха с добро така, та й казват: „Моля ви се чакайте да свърши беседата. После говорете". „Не", тя вика, кряска и те я хванаха четирима братя, изхвърлиха я през тела. И тя вика, кряска: „Ще ми счупите крак". „Нищо ти няма." Изхвърлиха я. И останахме, обаче Учителят спря, прекъсна беседата. Обядвахме, имаше също концерт, обаче беше вече скърпено, не както бе в началото. Вземахме си довиждане, целунахме ръка на Учителя, тръгнахме си. Тя онази „Жертвата на Дънов" седи там на поляната зад салона на пътеката и чака между гората и салона. И чака. И като минахме край нея, тя вика: „Хайде идете сега продайте на баща си имота и го донесете на Дънов". Пък мъжът ми беше така малко буйничък и вика: „Абе ти хубаво говориш, ама де да беше по-раншния Христо, да видиш какво щях да те овършея. Ако продам на баща си имота и го донеса на Дънов на тебе става ли ти нещо? Нищо, ни губиш, ни печелиш". И отидохме си ние вече, заживяхме с тая мисъл. Мъжът ми харесваше всичко, но вика: „Не е за нас това. Не е за мене". Добре, ама през 1928 г. той казва: „Ще отида на събор! " Тръгна да отива, върнаха го, защото събора бе забранен от властите. И като говорили лошо за Учителя в Елхово, той чул двама: един народен представител и един адвокат говорели за Учителя лошо и той казал: „Абе за кой Дънов говорите?" Този, народният представител вдигнал бастуна и казал: „И ти ли си чадо на Дънов?" И той се ядосал и рекъл: „Махай пръчката, тоягата, щото, ако я взема няма да те побере Елхово". И той извикал един полицай, наредил му като народен представител, скимнало му, арестувал мъжа ми. Тогава женени бяхме. Арестувал го и го закарал в участъка стражаря. Добре, ама в участъка бил на брат му най- близкия приятел - там работи: „Христо, какво правиш тука?" Разказал му: „Ами не знаех, че е забранено да се говори с елховската интелигенция?" „Имаш ли лична карта?" „Имам, но вкъщи." „Дай 100 лв. глоба сега и си отивай." И той дал 100 лв. И от тогава това нещо, което стана с него го амбицира и той вече започна. Казва ми: „Дане, готова ли си да станем вегетарианци? Ние да започнем Учението на Учителя." „Готова съм, но то вкъщи е невъзможно." Там са баща му, брат му. Той брат му е лесен, ама жена му и свекъра особено бяха много против. И не щеш ли, този брат Нейчо Чобанов реши да отиде в Ямбол. И си отстъпва къщата на нас. Ние да я пазим и да живеем в нея. И ние веднага отидохме. Това бе добре дошло за нас. Бе есента на 1928 г. Влязохме в неговата къща и ние нямахме нищо, влезнахме така без нищо. Купихме си нови съдове и всичко ново и започнахме вегетарианство. И оттогава вече започнахме да прилагаме Учението на Учителя. Това беше от 1927 до 1929 г. Други съидейници нямахме в родното си село, затова ходехме в село Малко Шарково на 15 и повече км от нашето село. Там имаше три семейства братски. Братята Илия и Христо Караиванови, от които единият е носил дрехата на Учителя на ул. „Опълченска" 66 и Учителят му е казал, да не се колят животни, да не се яде месо, че това е грешно и той като се върнал казал на жена си, че срещнал един такъв и такъв човек. Обаче те били заклали прасето. То голямо, стои в стаята и жена му казала: „Това ще ни е последното прасе. Като изядем него, няма повече", а сестра Катинка, мир и светлина на душата й, казала: „Ами Илия, бе, я да го раздадем на съседите, пък ние да си станем както казал тоз човек, да не ядем месо". Раздали го. И започват от него ден да следват Учението. А брат му Христо, той беше по-интелигентен човек и той беше в братството и беше ръководител. И друг един брат Апостол имахме. И ние ходехме там на 22 март, на 22 септември, по празниците. Те идваха, ние ходехме и така си общувахме взаимно.

РАЙНА КАМЕНОВА „Аз съм проявата на вашите души и вашите души са проявление на моята Любов." Учителят УЧИТЕЛЯТ ГОВОРИ В белия салон от малката катедра говори Учителят на Любовта... Гласът Му тихо, равномерно там разлива елексир от Вечността. Поглъщат жадно учениците Му елексира на Словото, до днеска неизречено от никъде и никой друг за Новото, за Бъдното, което е копняла нашата Земя от векове... Душата слуша с трепет как Учителят говори и зове: - Не съм дошъл да спасявам целия свят - дошъл Съм за душата. Защото само ней Божествената Мъдрост свята е позната. И запомнете - Мъдростта е Ключ, който мъртви възкресява... За вашата изстрадала душа дошъл Съм между вас. Душата ви Ме знае преди векове - познава Моя глас. Защото знайте - Светлина от Светлина съм Аз и грея, навсякъде прониквам, всичко виждам, чувам и вечно живея... А Моят Дух - на всички Духове небесни носи в Себе Светлината... Аз съм в тяло, понякога и вън от тяло. Познавам всичко в небесата. Закон Съм и на Мъдростта Божествената, съвършената. И в живота ваш Съм Аз Божествената Любов - проявената. И чуйте всички - вам говоря с Духът, изходящ от Отца. С този Дух подпалвам животворен, вечен плам в човешките сърца. Затуй от Слънцето дойдох в Образ на човек сред вас за вашите души, родени от Отца. Те любят Моя глас... На тез души припомням Пътя свят към тяхната Божествена Родина... И нека тъй пребъдем с нашия Отец до века и до Амина!... НЕЗАБРАВИМ ДЕН О, летен ден! Незабравим за мен си ти! Незабравим е светлия ти чуден час! Аз слушах с трепет кротко да шепти Учителят с благия Си глас: -Напред ходете! нагоре летете! Защото туй е Духът на Вечността! Зове ни Тя... Зове ни Сам Христа!... О, летен ден! За мен си ти блажен!... Поклон пред призива свещен!... През 1946 г, Изгрева, София 30.04.1989 г., Великден РАЗПЪНАХА ИСУСА Живите мъртъвци, бездушните, неразумните, духовно слепите лицемери, безумните, тези външно красиви, варосани гробници, за Истината и Любовта родени покойници, с продажната тълпа и фарисейската мъст осъдиха Исуса да бъде разпънат на кръст... Разпънаха Богочовека, носителя на любовта, Носителя на Истината и на Мъдростта... С велико смирение до сетното си дихание Исус изпи горчивата чаша на огнено страдание... Помръкнаха с мъка на слънцето лъчите, скръбно в небето проблеснаха звездите - поемаха съпричастно скръбта на земята, гневно разтърсили снага в тъмнината... Вековно „Горко! " проехтя в небесния свод за безумното дело на еврейския народ, поел съдбата кармично да страда и с векове да скита без дом и пощада... А призракът на тежкия кръст Голготен ще стърчи през вековете свидетел самотен и да припомня на живите през вековете на еврейския народ за греховете... По заповед сервилна на „умния" Пилат сложиха на кръста надписа познат: „Исус Назарянин, цар иудейски", сложиха го за подбив, с насмешки злодейски „о, словци безумни! Те никак и не подозират и свещения смисъл те не прозират, че в надписа се крие предвечна окултна Тайна, властна като вечността безкрайна: „В огъня природен пламти Божията Любов", в която царува възвишен, живот нов... И дори разпъната от слепите за огнени страдания Тя Любовта възкръсва в мощни сияния, възкръсва властна, силна безконечна. Защото Христовата Любов е безсмъртна, вечна! На Огъня като Божествен феникс Тя оживява, отново готова да възхвалява Божията Слава. Райна Каменова, гр. Видин. „ДЕРЗАЙТЕ! A3 СЪМ ВИНАГИ С ВАС!" На Тебе Боже, Който ни излъчи от същността си свята като мънички, но безсмъртни искрици, и ни даде битие в Живота на Земята, на Теб Върховния Промислителю - Душа на душите, БЛАГОДАРИМ!.. За благоволението Твое - Благодарим!... Чети ни изпрати Учителя любим!... И Той - верният Ти Син и наш Учител слънцелик, отключи на Земята сияйните мистични Двери със жест смирен, съдбовен и космически велик на Школа, слязла от свещените, Божествени сфери... И започна от Нея да блика Божествено Слово за Твоята безкрайна Бащина и творческа Любов; за Мъдростта Ти, с която изграждаш всичко Ново, за Твоята истина - най-върховният от небето зов... Учителят направи Школата Център с чудна Сила. Прииждаха в Нея хора, откъснати от светския вървеж - хора с душа небесното и вечното търсила и безсмъртния, животворен по Господа копнеж. В Бялата Школа душите, до вчера омъртвяли, пробуждаха се бавно за нов, макар и стръмен път. Чрез Словото небесно те са вече оживели, и думи с вечна благодарност за Учителя мълвят. - Учителю, Ти ни събра и насочи към смисъла на живота; показа ни на „малкото стръкче" ценността, и на „Безкрайното Голямото" - кой е Пилота, и колко милостив и благ е Бог на Любовта. Поведе ни като Добрият Пастир към планината, от върховете й да пием Жизнен елексир, от първия слънчев лъч да бъде целуната душата, изпълнена с обич към целия, към Божия Всемир... Учителю, Ти ни нарече ученици - антени между Земята и Небесата - Дом на Бога, за Него да бъдем винаги будни и все вдъхновени в радост и скръб и във изкусителна изнемога... Учителю любими, обичта си към Тебе ний не съумяхме достойно и пълноценно тук да изявиме - мънички сме още и не всички проумяхме величието на Твойто свято Дело в Божие име... Учителю, прости ни!.... Ти виждаш, че не знаем... Но вярвай - ще умеем и ще знаем един ден! Той когато съмне, ще Те зарадваме, защото ще знаем! О, ден жадуван през вековете, бъди благословен!... Ти ни рече: „Търсете Бога в Светлината! Но Бог е повече от Светлината. Търсете Бога в Красотата! Но Бог е повече от Красотата. Търсете Бога в Хармонията! Но Бог е повече от Хармонията! Бог работи - и вий работете! Бог люби - и вий любете!..." Учителю! Обречен наш през вековете Покровителка, през всички времена ще се носи и звучи безспир Завета Твой - Завет на Любовта, прегърнал с Обичта си целия Всемир: „Помнете, възлюбени чада Мои - Бог мисли - мислете и вие! И дерзайте, ученици Мои възлюбени, Аз Съм винаги през вековете с вас!..." На милата сестра Марийка Марашлиева по случай 125-ия рожден ден на обичния ни Учител. Твоя сестра Райна Райна Каменова, гр. Видин.

ПЕНКА КРАЕВА Родена съм в Ново село, Русенско. Това село се нарича Ново село, понеже до края на турското робство е било бейски чифлик. Бея разпродал имотите си и се преселил в Турция. Между тези, които са дошли да купуват е имало най-много хора от габровския, тревненския Балкан. Заслуга за завършването на прогимназията ми има учителката ни от първоначалното училище Невянка Димова от Разград. При завършването ми на четвърто отделение тя дойде у нас на гости и настоятелно говори пред баща ми, че съм добра, отлична ученичка, та да продължа образованието си. Имах в Русе леля, моя братовчедка. Значи условията за завършване на прогимназията ми бяха добри, понеже родителите ми едва ли имаха пари за плащане на квартира. Но аз живеех у тая братовчедка Марийка Георгиева Казакова - шивачка. Родителите ми скромно заплащаха моя престой у братовчедката ми с докарване на продукти за ядене, дърва за горене и плодове, каквито имахме на село. Прогимназия завърших пак с отличие. По това време дойде в града брат ми със семейството си. Брат ми Петър Константинов Краев, снаха ми Савка Владимирова Краева. Освен този брат имах и по-голям брат Илия. Той беше първото дете на моите родители. Загина някак трагично. Беше войник в пионерни дружини по поставяне на телеграфни жици и постове. Дойде си в отпуска, отишъл с каруца да мели брашно на Писанските мелници и на връщане, той беше толкова много благороден, че съжалил конете и вървял пеш с каруцата. Но нещо се хвърля на гърба му. Когато се обръща вижда, че това е един вълк бесен. Брат ми са го взели в болницата и след това го изпратили да го лекуват в София, като го излекували и го върнали в Русе той се разболял от дифтерит, изглежда, че там е бил заразен, без да знаят. Така той се разболява от дифтерит и умира в Русе много мъчително. След завършване на прогимназията дойде брат ми Петър и му отвориха бакалски магазин. Условията ми за учене станаха още по-добри. Сега пък преминах на квартира у брат си. След завършване на гимназията средствата на баща ми, на брат ми не позволяваха да продължавам образованието си по-нататък, а пък аз много желаех да уча. Затова постъпих на работа в книговезница „Реглер". На втората година баща ми го избраха народен представител от Ново село. Тогава зет ми Пенчо Рачев, мъжът на сестра ми, който знаеше голямото ми желание да уча веднага дойде с колело, където работех и ми каза: "Пенке, отиваш да учиш в София". И наистина завърших Славянска филология в Софийския университет 1931 - 1936 г. Първата година учителствувах в Полски Тръмбеш. Втората година закриха гимназиалния клон в Полски Тръмбеш и ме преместиха в Омуртаг. Там учителствувах пет години. Най-хубавото от това, което стана там беше, че се запознах с брат Петър Арабаджиев от Варна. От него научих за Учителя, за Неговите идеи, за окултното учение, за вегетарианството и станах ученичка на Учителя. Трябва да кажа, че първото ми назначение беше в Самоков, но аз пожелах да бъда някъде по-близо до Русе. Тогава ме преназначиха в Полски Тръмбеш. Една година бях учителка в Полски Тръмбеш, но като закриха гимназиалния клон и откриха в Омуртаг, преместиха всички учители, които бяхме в Омуртаг. Там сварих като помощник-директор брат Петър Арабаджиев. На мен това, което говореше Петър Арабаджиев ми харесваш много, но не и на моите колежки - за окултизма. Няколко седмици ли или месеци моите две колежки решиха да напуснат. Аз останах в Омуртаг и той разбира се си беше там. Аз бях пет години учителка в Омуртаг. Под влияние на Петър Арабаджиев станах вегетарианка и усвоих много от истините на окултизма. Отидох в 1938 г., 1939, 1940 г. Значи на края на 1938 г. отидох в Омуртаг и стоях, 39, 40, 41, 42, 43 и накрая 44 г. дойдох в Русе. Пожелах да дойда в Русе. Те ме преместиха направо в Русе. Бях в мъжката гимназия „Христо Ботев" в Русе. Още първата година от учителството ми в Русе се запознах с брат Петър Филипов. Как стана това? Той нямаше завършено гимназиално образование, искаше да се явява като частен ученик и дойде при мене да се готви по български, руски и немски мисля. От г-жа Кунова вземаше уроци по химия, от Хранова по естествена история и почти от всички учители по съответните предмети. И така той завърши и взе гимназиално образование като частен ученик. Брат Петър Филипов беше много активен окултист. Ръководството на русенското окултно общество беше той и брат Йордан Новаков от окултното общество в Русе тогава си спомням от Новакови - Йордан, Стефка Жана, Марашлиеви Велико, Величка, Марийка, Ванко, братя Маркови - Симеон, Стока, Колю, Рашко и Йордан. Георги Димитров, Лина, Сийка Сиракова, Мара Лулчева, братя Филипови, Ною, Илия, Цветанка Малджиева, Ружа Малджиева, Надя Михайлова, Кунка Ковачева, Босилка и Боян Ковачеви, Тошко и Владко Ковачеви, Генка и Стоян Мънгови, Иванка Тодорова, Марийка Костадинова. Магда, Веска и Иван Петрови. Аз не можах да се срещна с Учителя Дънов, но изпратих по мои близки да питат за мене какво да правя и да предприема. Той им бе казал: „Да учи, рекох". Не оставих и себе си и започнах като истински ученик да разучавам Словото на Учителя. От едното ученичество преминах в другото, истинското ученичество - изучаване Словото на Учителя Дънов. Записала Марийка Марашлиева УЧИТЕЛЮ! Учителю, от звездний мир, Ти слезе между нас, с препълнено с Любов сърце, С мъдрост и небесна власт. Дойде да светнеш на човека, в сърцето му любов да разгориш, да му покажеш пътя към Небето, от грях и зло да го спасиш. Но малко бяха будните, със свещи, да срещнат светлия жених, дара небесен да приемат: „Любов и Мъдрост и Добро". Аз спях тогаз, не те дочаках, но после в полудрямка чух, че, в който час и да начене, работникът си взема своя дял. Не Те видях. Апостол някой там на Изгрева в този светъл храм пред Тебе името ми споменал, във отговор: „Да учи, рекох!" За мене си казал. И тъй Учителю Велик, лика Ти светъл не видях, във Твойта светла, бяла Школа задочна ученичка бях. Премина своя земен път, залезе кат звезда, но Словото Ти, Слово на Любов, обилна жетва ще даде. Дванадесет са били нявга, апостолите на Христа, след разпятието милиони поеха Му кръста. И Теб, Учителю любим, И Тебе малко Те познаха, но по светлата Ти диря, милиарди ще вървят. Пенка Краева - Русе

ИЗПЪЛНЕНИЯТ ЗАВЕТ НА УЧИТЕЛЯ Бележка на редактора: В том III. на „Изгревът" от 1995 г. на стр. 382 бе дадена идеята да се изпълни Заветът на Учителя от 1942 г. като се изнесе концерт по Негови песни в зала „България". Този въпрос бе засегнат също в том IV на „Изгревът" на стр. 619 - 621. Дойде това време и Йоанна Стратева възприе идеята, изнесена от мен да се изнесе концерт по песни на Учителя, по аранжимент на родения й брат Георги Стратев, който от дълги години работи в Германия като музикант. Диригент на хора и оркестъра бе Георги Стратев. На 30.II.1996 г. от 11 ч. в зала „България" бе изнесен такъв концерт. На сцената излезе професионален хор от 32 човека и камерен състав от 43 инструменталисти. За пръв път звучаха песните на Учителя изпълнени от български музиканти. Бе представено и трио в състав: Йоанна Стратева - цигулка, Ружка Чаракчиева - пиано, Васил Казанджиев - виолончело, с забележителна разработка на Георги Стратев и неотразимо изпълнение. Залата от 1200 места бе пълна. Възторгът бе неописуем, когато концерта завърши с песента „Братство и Единство" изпълнени от хор и оркестър. Всички зрители станаха на крака и пяха. Един Завет от Учителя бе изпълнен от неговите ученици.

10. РУСНАЦИ НА ИЗГРЕВА Гита: След 9.IX.1944 г. в къщата на семейство Стефови живееше един руснак кап. Шпак. Той имаше хубав глас и беше весел по природа. Той отиваше понякога при Учителя и дори Учителят му беше подарил една беседа. А при мене, макар и да беше тясно, но живееше една рускиня на име Вария. Тя беше приятелка на капитана. След време тя беше изтеглена в СССР, където роди дете. Кина: Аз четях за изпити и понеже при Гита беше много тясно и шумно капитан Шпак ми даваше ключа от стаята си у Стефови, за да мога да чета там. Понякога той ми даваше по малко захар и казваше: „За децата". От него имам подарък един немско-руски речник продупчен от шрапнели - бил изхвърлен от някоя библиотека при бомбардировките. Йоанна: Ние знаем за една Варя, която е отседнала при нас и тоя капитан Шпак, за когато аз имам някакви далечни спомени, че той много ме обичаше и ми викаше „кнопка", което значи габърче или не зная какво и не харесваше другите. Той казваше, че ще вземе една клечка кибрит и ще запали целия Изгрев, но ще остави само „Кнопката". Но той отишъл веднъж при Учителя и като се върнал е казал това: „Ваший Учитель, самий мудрий на земном шаре". Той си е занесъл от тука един-два куфара с беседи. Така си е заминал с беседите. За други не зная. Какви разговори Варя е имала с Учителя също не зная. За баба ми Миланка съм чувала, че са я водили при Учителя. Дядо ми Рангел, след заминаването на Учителя е идвал на Изгрева и казвал: „Що е това дъновисти, що е?" Да иде да види какво правят децата му. Отишъл той, слушал и като се върнал казал на баба ми: „Какво да ти кажем, бабо, стари жени, па пеют!" Той чул, че пеят, нали бил възрастен, не разбрал другото. Но това е било след заминаването на Учителя. Гита: Няма никога да забравя как веднъж като дойде капитан Шпак застана до вратата и каза: „Ваш Учитель самий мудрий на земном шаре!" След заминаването на Учителя той отпътува за СССР. Баща ми към края на живота си дойде да живее в София, идваше при мене на Изгрева, но не идваше на беседи. Йоанна: Баба ми Миланка, когато била вече на стари години се разболяла и майка ми и леля ми я завели при Учителя да й даде някакво наставление за лекуване. Когато я видял Учителят, а баба ми имаше хубави сини очи, иначе си беше обикновена селянка, й казал, че в миналото е била поетеса. Дал й някакви наставления от рода на това да пие гореща вода и да диша дълбоко и т. н. Тя си е била вече възрастна жена. Но това е най-важното, че макар сега да е проста селянка в миналото е била поетеса. Гита: Заменхов имаше дълбочина в разбиранията си, но както казваше Учителят „Човечеството е много затънало, много, много и време се изисква, за да излезе от това състояние. Но макар и при това положение всичко може да се оправи само с Любовта. Няма друг начин!" Дори когато ставало дума за децата изобщо, нали са палави и вдигат шум и прах, че се биели и т. н. Учителят казвал, да им кажем тихичко: „Хайде, деца, седнете сега, да отворим прозореца да влезе чист въздух! " Значи трябва да имаме подход - тихо и с любов! Децата ми пораснаха, изучиха се, станаха музиканти и днес свирят песните на Учителя. Днес всеки един от тях върви своя път с музиката на Учителя. Аз вървях по моя път с китарата, а децата ми Георги и Йоанна - всеки съобразно своята съдба, но винаги носеха в себе си музиката на Учителя и духа в себе си, че трябва да се служи на това велико дело - Учението на Учителя. Ето това е един кратък разговор за живота на ученика в Школата на Учителя и също такъв кратък разговор за срещата му със смъртта, спряла човека в житейския му път. Записала Марийка Марашлиева

9. С БРАТСТВОТО НА ИЗГРЕВА Гита: Когато Учителят се прибра на Изгрева в София аз започнах да мечтая за Изгрева и често повтарях на баща си: „Тате, искам да отида на Изгрева!" И така, понеже повтарях и потретях това нещо, един ден баща ми каза: „А бре, синко, какво е това нещо, ти все за Изгрева говориш". И накрая той взе един камион, натовари децата и мене и малко багаж и ни закара на Изгрева. Като пристигнахме там брат Влад Пашов ми намери квартира, една малка стаичка, там надолу, надолу под сестра Райна Арнаудова, близо до бараката на Тодор-гледача. А там наблизо до нас живееше един учител по цигулка на име Антов. Той преподаваше уроци и децата ми като слушаха как занимава децата се запалиха и те да свирят. Сестра ми Кина като разбра това нещо, че имат желание да свирят, им купи цигулки. Антов ги прослуша и ги прие при него да свирят. Но трябваше да се плаща за уроците, а аз нямах пари. Децата бяха малки още и аз не ходех на работа, само с тях се занимавах. Затова предложих на Антов да му давам някои продукти като сирене, хляб и други продукти, а понякога и пари, които баща ми ми даваше както и сестра ми Кина, която беше учителка в нашето село Алдомировци. Сестра ми изобщо много ми е помагала. Пропуснах да кажа, че моите родители не бяха богати хора, но къщата им беше пълна откъм храна. През време на евакуацията имаше голямо изобилие - зеленчуци, картофи, плодове най- различни и от хубави по-хубави, на село имаше мандра, произвеждаха масло, сирене, кашкавал. Баща ми одобряваше, че сме вегетарианци и казваше, много хубаво, че не ядем месо и когато бяхме на село те не готвеха месо, нали знаеха, че ние не убиваме животните. Заради мъжа на Здравка, моята рождена сестра баща ми го бяха набедили, че е комунист и ни евакуираха за известно време на друго село, а сестра ми Здравка с децата си в съседно турско село. Та след 9.IX.1944 г. сестра ми Здравка и семейството им се ползваха с привилегии на активни борци против фашизма, минаваха за комунисти и затова децата им учиха в Съюза (СССР) и т. н. Те не можеха да ни търпят и ни наричаха „занесени дъновисти". В това време пък Кина отиде за два месеца в Севлиево. И тъй децата започнаха да вземат уроци при Антов и напредваха много бързо. Започнаха да свирят и песните на Учителя и Паневритмията за моя радост. Аз ходех на беседи и лекции, помагах на сестра Янакиева, която беше възрастна жена, да сеем цветя. Когато биват на Изгрева винаги гледах да заведа децата при Учителя да Му целунат ръка. Правеше ми впечатление, че Георги се дърпа като козле, а пък Учителят го попипа по главата и каза: „Той в щестлавничък". Докато бяха малки децата не ходех на работа, но като поотраснаха тръгнах с Ганка и Ружа да работя на Славчо Печеников, да бера малини и касис. С брат Петър Филипов и брат Боян Златарев и други братя отивахме е провинцията да берем ябълки и сливи в Кюстендил и от там си докарвахме хубави ябълки за зимата. Вършехме и друга работа. Братята ковяха паркет и аз също им помагах, но не съм ходила на държавна работа. По едно време се разчу, че ще открият интернат за даровити деца. Тогава дойдоха у нас вкъщи проф. Миланов и проф. Владко Аврамов, които изпитаха децата и одобриха и двамата като казаха при какви условия мога да ги заведа на определената дата в интерната. Така децата постъпиха да учат и аз бях вече свободна и можех да работя. Децата учеха и двете много добре и аз от време на време им занасях по нещо - някаква храна или те идваха някой път да ги изкъпя или за нещо друго. Но през това време аз ходех на работа у приятели и роднини, перях и те ми плащаха и ми даваха много дрехи за децата - палта и други. Особено, когато отивахме на Рила, а аз ги водех всяко лято на Рила и тогава ми даваха вълнени дрехи за децата и т. н. На Рила децата свиреха братски песни и вземаха участие при Паневритмията и литературните програми. След интерната децата преминаха в музикалната гимназия, но главното беше, че те имаха отношение към Братството и братския живот. Те вземаха, както казах по-горе участие във всичко, което ставаше в Братството. Братята и сестрите много им се радваха и просто душата си даваха за тях. По-късно когато нямаше кой да свири на Рила те свиреха като аз им пригласях с китарата. Учителят им Антов, който не беше от Братството, но, на когото живота на Изгрева не беше чужд, много се радваше на техния успех. След заминаването на Учителя на 27.ХИ.1944 г. на Изгрева даваха много концерти, а беседи и лекции братята и сестрите четяха по някакъв определен ред, правеха резюмета и т. н. и изобщо на Изгрева беше много оживено. След 9.IX.1944 г. дадоха на мене и на децата 60 лв. пенсия, с която преживявахме и с това, което изкарвах. Баща ми също ме подпомагаше. Той беше бакалин на село и когато отивах там той ми даваше сирене, кашкавал и други неща. Тогава на село имаше шарлан (натурално слънчогледово олио) та донасях по някоя дамаджана, пък още и яйца и др. Изобщо като се върнах от село къщата ми се напълваше с продукти, някой самун хляб, яйца и какво ли не още. А децата от ден на ден свиреха все по-хубаво. Те свиреха и на Паневритмия на Изгрева. Гита: Минаха много години. Ако беше жив Емил можеше да свърши много работа. Той работи с проф. Джуждев и последния преди няколко години беше поканил Йоанна на конгреса на есперантистите във Варшава по случай годишнината на Заменхов, да свири на конгреса. Йоанна внесе дори 500 - 600 лв., но после не й разрешиха от милицията да замине. Изобщо десет години не разрешаваха на Йоанна да излезе от България. На проф. Джуджев му беше много мъчно, че Йоанна няма да вземе участие. Аз имах много хубава дружба на Изгрева със сестра Лиляна Табакова, но по-късно по неизвестни на мен причини тя се отдели от мене. Не ще забравя никога как една година след обесването на Емил наблюдателя на връх Мусала - Кирчо ни взе със сестра ми Кина, Лиляна Табакова и брат Кръстю Трифонов в наблюдателницата като негови близки и там прекарахме цял месец. Сестра Лиляна Табакова е била примадона на Софийската опера, тя е пяла пред Учителя, работила е с Него, нотирала е Битието, за което Учителят се произнесъл, че това е 10-та симфония. Един път Учителят свирил нещо на сестра Лиляна на цигулката си и тя като запитала какво е това странно нещо, Учителят отговорил, че това е музика за блудният син. Сестра Лиляна беше готова да разкаже някои работи, но братята не можеха да я търпят, защото като пеела била пискала и тя се разсърдила. Трябваше да я изтърпят. Тя често споменаваше, че Учителят е казал веднъж на нея: „С тебе се познаваме от 8000 години". Сестра Лиляна е разработила Битието, но понеже е сърдита на Братството казва, че ще го даде на държавата. Първоначално не се чувствуваше отсъствието на Учителя, но през 1957 г., когато направиха обиск в много градове в България и иззеха беседите по нареждане на Тодор Живков, братята не се разбраха кой да ръководи, станаха спорове с брат Никола Антов и беше заведено дело срещу Братството, взеха ни салона и Изгрева и разпръснаха братята и сестрите по цяла София. Нямахме вече салон, където да се събираме, нямахме поляната за Паневритмия, не можехме да се виждаме с приятелите и да контактуваме. Когато ни отнеха Изгрева и започнаха да строят блокове по нашите места и ставаше въпрос да бъда включена за апартамент, сестра ми Кина ходи при Лало Ганчев, сподвижник на Емил, да го моли да ми съдействува за включване, обаче Ганчев отказа да ми помогне. Бях подала молба, щото Емил да получи звание „Борец против фашизма и капитализма" като представих разни документи във връзка с дейността му, обаче ми отговориха, че дейността му като такъв не била достатъчна. Тогава сестра ми Кина поиска да ми бъдат върнати обратно документите като казала, че историята ще каже един ден за случая кой е крив и кой е прав. След 9.IX.1944 г. бях привиквана в милицията и бях поставяна на електрически стол, защото искаха да бъда в услуга на Т. Живков като доносчик, но аз отказах в резултат, на което ме нарекоха шпионка и ми спряха пенсията за 10 месеца. А пенсията ми първоначално беше само 33 лв. като ме сложиха на ел. стол ми казваха, че само с едно натисване можели да ме ликвидират. Казваха: „Знаеш ли, че с едно натисване можеш да изчезнеш от тоя свят?" А аз им отговорих: „Благодарение на моят мъж е дошла тая власт и вие седите на тоя стол! " Кина: Има един случай, който искам да разкажа. Преди години бях веднъж на Вада, а там беше и Лили с някакъв наш приятел Станчо. Аз бях сънувала през нощта Учителя, но с образ на Христа и имах едно хубаво повдигнато настроение. Като разговаряхме стана въпрос как се отива на Бивака на 7-те Рилски езера. А Лили беше ходила вече там и каза, че било много лесно върви се по пътеката нагоре, по която има следи от конски копита и така нагоре, нагоре и се отива на Бивака до езерата. Аз се чувствах някак вдъхновена и тръгнах сама нагоре. Вървях доста, но по едно време изгубих пътеката, как стана и аз не зная, забърках се и тъкмо се чудех накъде да вървя и изведнъж се появи една змия пред мене. Като я видях аз се отдръпнах на известно разстояние, за да се предпазя и неусетно излязох на пътеката. Така аз продължих пътя си и успях да отида сама на Бивака. Като че змията се появи, затова, за да ме ориентира в моя път.

8. С КИТАРАТА ПРИ УЧИТЕЛЯ Гита: През 1943 г. някои братя запитаха Учителя дали ще има събор това лято, а Учителят се обърна и каза: „Щурците бягат от поляната, а вие питате дали ще има събор?" Значи, щурците се разбягали, за да не ги стъпчат, а ние питаме дали ще има събор. И съборът стана 1943 г. и беше голям. За Паневритмия се бяха наредили в четири редици. Много от сестрите си бяха ушили за събора дълги рокли с широки ръкави и коланчета на кръста по модел от Учителя. Беше чудно хубаво. Правиха много снимки тогава сестра Давидова, сестра Борова и други. А музиканти имаше много, колкото щеш. Всичко свири колкото знае за благословение. И сестра Кисьова, която беше пианистка, но знаеше да свири малко и на цигулка и тя взе цигулката си да свири. Свириха брат Галилей, брат Митко Костов, брат Христов и много други. И всички бяха готови да започнат, но Учителят не почва. Ние сме се наредили - за красота в две редици по две и аз казах на сестра си, че я няма моята китара. А тя ми отговори: „Ти пък с твоята китара. Цял ден вкъщи само китарата, китарата, че и сега". В това време сестра Кисьова тича към мене, и ми вика: „Учителят те вика! " Аз се учудих, а тя ми казва, че Учителят й казал „Сестрата с китарата да дойде!" Отивам аз и Учителят ме пита: „Къде ти е китарата?" А аз отговорих: „Ама, Учителю, аз не я нося, аз не зная добре да свиря и т. н." започнах да се свивам, че братята са ме изпъдили, защото не зная още добре да свиря... А трябва да кажа, че Учителят носеше винаги една връзка с ключове и се обърна към сестра Кисьова и й каза като й подаваше връзката ключове: „Донесете, рекох, братската китара". Тук ще обърна внимание на това, че Учителят не казваше китара, а „гитара". И тъй сестра Кисьова изтича и донесе китарата. Тогава Учителят ми каза да седна, сложи ми китарата в скута и каза: „На сестрата тука й е местото! " и че ще ме прати при един учител магнетичен да ме учи да свиря, Какво съм свирила не помня, но по-късно Учителят ме прати наистина при един учител на име Крестеняков да вземам уроци от него по солфеж и после последния ми написа акордите на 3 песни Той преподаваше уроци не само по солфеж, но още и по различни инструменти. Там идваше и брат Петър Филипов. Той също вземаше уроци от него по пеене и по хармония. При Крестеняков идваше и сестра Савка. Тя вземаше уроци по пиано. Идваха и други братя и сестри. При Крестеняков научих много песни, но първите бяха „Венир Бенир", „Вехади" и „Изгрява вече ден тържествен". Той казваше, че трите песни са в една и съща гама - ре минор „Хайде, казваше той, да научим песни, че ще ги изсвириш на Учителя". След голямата бомбардировка над София през януари 1944 г. Учителят се беше евакуирал в с. Мърчаево, а аз с децата се евакуирах в нашето село. Много приятели се бяха евакуирали в Мърчаево - Весела Несторова, Галилей Величков, Йорданка Жекова, Балтова и много други. Но тогава от нашето село до Мърчаево нямаше никакъв превоз. Обаче Емил имаше един познат шофьор, който караше линейка и който ми казваше: „Когато поискаш, като отивам до Банки мога да те вземам с линейката и пак да те връщам". Та аз благодарение на тоя шофьор отивах понякога в Мърчаево, пък понякога оставах там по някой и друг ден като приспивах у брат Пешо, при когото бяха настанени сестра Балтова и сестра Димитринка Захариева. Трябва да отбележа, че когато бях на село през това време майка ми гледаше повече децата, а аз често си посвирвах с китарата, а роднините викаха на мама: „Ти гледаш децата на Гита, а пък тя си свири на китара! " А майка ми им отговаряше: „Ех, какво ви е на вас като й гледам децата, нали и вие сте дошли тук да ви гледам?" А те й казваха: „Тя ходи с китарата при едни занесени дъновисти!" А пък майка ми им казваше: „Войника с пушката, пък тя с китарата, а на вас какво ви става?" Така, когато отидох веднъж с китарата у брат Темелко, там тъкмо се бяха нахранили. Като пристигнах Учителят нареди да ми сипят една порция ястие. В това време аз бях оставила китарата зад вратата, а Учителят отиде в стаята си. След малко той дойде с цигулката си в ръка и каза: „Сега със сестрата ще свирим това, което е научила". И се обърна към мене с думите: „Къде е пушката?" Аз се смутих, защото това нещо майка ми казваше на роднините - „Войника с пушката, тя с китарата" и т. н. Беше много интересно това нещо и идваше да покаже, че за Учителя няма нищо скрито и че Той знае всичко. Аз отговорих: „Тука е, тука, Учителю", взех я от ъгъла зад вратата и започнах да я вадя от калъфа и като я настроихме започнахме да свирим. Той каза: „Най- напред „Вехади", после „Венир Бенир" и накрая каза: „Хайде, още една песен да изсвирим" и изсвирихме „Изгрява вече ден тържествен". Учителят знаеше какво бях научила. Гита: Когато свирих с Учителя в Мърчаево трите песни, тогава там бяха Весела Несторова, както и други приятели и тя каза: „Учителю, колко хубаво звучат като че бяхме в друг свят!" А Учителят казал тогава, че съм акомпанирала на Давид когато пеел псалмите си. Пък и аз се бях понаучила малко, нали Учителят ме беше пратил при Крестеняков да свиря на китара. А Крестеняков казваше, че съм мераклия, значи имам желание да уча. После пък синът ми Георги ми написа акордите на Паневритмията и на повечето песни. При Крестеняков отивахме много приятели от Братството. Крестеняков преподаваше по пиано, по цигулка, по пеене, по хармония и т. н. Савка Керемидчиева учеше пиано, Петър Филипов - пеене, аз китара и т. н. Той ни преподаваше и изпитваше често пъти се събирахме по няколко души заедно. Той се занимаваше с всички едновременно. Имаше един период, когато ние тримата - Георги, Йоанна и аз свирехме на Рила на Паневритмия. Тогава Тошко Симеонов все ни подтикваше. Аз ставах сутрин за молитвения връх. Като се върна набързо закусим с децата и хайде на Паневритмия. Йоана: Има нещо, което майка ми е пропуснала. Когато е ходила в Мърчаево и свирила трите песни с Учителя, по същото това време освен нея тогава там е бил и един брат Ганчо Генчев. И Учителят е казвал за тях двамата, че в миналото те са били китаристи и че през времето на Давида са били също музиканти. Майка ми, като музикант е имала някакво провинение и затова сега има някои трудности в паметта и способностите си. Тя боледува много след станалото с баща ми. Но след време, когато Учителят бил вече на легло, тя коленичила до Него и Той я запитал как върви китарата, а тя му казала: „Бавно и трудно", а Той отговорили, че с труд и постоянство ще дойде до едно ниво. А преди това, при един друг случай, когато пак са се разговаряли за свиренето тя казала: „Ами аз нищо не знам, Учителю, как ще се занимавам с музика, нали нищо не разбирам". Той й казал тогава: „Ще имате двама помощници!" Разбира се, че това сме ние двамата с брат ми. Причината, че те са били в Мърчаево с Генчо Генчев е тая, че те са били още в миналото и двамата музиканти, в древните времена. Майка ми често пъти е разказвала това нещо но тук е пропуснала.

7. ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ЗРЯЛАТА КАРМА Гита: Ние Живеехме на ул. „Оборище" № 95, къщата, от която вземаха Емил и го затвориха. Една сутрин станах много рано и тръгнах през Борисовата градина към Изгрева, но забърках пътя и по едно време се озовах на края на гората, където имаше немски дървени бараки. Сега, наблизо на тия места е хотел „Москва". Немския постови ме спря и извика „Стоп". Като казах на германците, че отивам при дъновистите, те отговориха: „Да, дъновисти" и ме пуснаха. Дори първоначално извикаха: „Халт, хенде хох! Вохин?", а после казаха: „Гут, гут". А войника от българския пост извика: „Къде отиваш? Дай си личната карта! " Кина: Дръпнали я грубо като казали: „Ще отидеш утре в V участък да си я вземеш". Отишла сестра ми на беседа, вероятно е било сряда сутринта и се прибрала вкъщи около обед. На другия ден отидохме двете с Гита в участъка за личната карта. Гита: Въведоха ме вътре в участъка, а на сестра ми Кина казаха да си отиде. Кина: „Ама тя има малко детенце, кърмаче!" А те отговориха: „Вие си отивайте, ние ще я пуснем след малко". И аз си тръгнах. А те като я подхванали да я бият. Самия началник на участъка я хванал за косата и й ударил главата в стената, от което тя се зашеметила. Дърпали я, скубали й косите, ритали я и й викали: „Ти си шпионка, къде си отивала, предателко, такава!" Пребили я от бой. Впоследствие разбрахме, че тоя началник се е самоубил. Той извикал после един от полицаите и му казал: „Ти знаеш какво да й наложиш там (нещо подобно, като си послужили с някакъв техен израз). Свалили й колана, свалили й фибите от косите и полицая я вкарал в една стая. Но той се смилил над нея, виждал, че е невинна жена и й казал: „Виждам, че ти си невинна, затова ще знаеш, аз ще удрям с каиша, а ти ще пищиш! " Та полицая плющял с каиша, а Гита пищяла. Така я държали до 4 часа след обед. В това време отивам в участъка да видя какво става, че Гита още не се прибира, а бебенцето пищи вкъщи. Та тогава я пуснаха. Като я гледам - бузите й сини, няколко зъба й бяха счупени, прегърнахме се двете разплакани. Питам я: „Какво стана?", а Гита каза: „Биха ме". Дадоха й личната карта и излезе като че за това са я викали да я набият. Гита: Когато отивах в затвора на свиждане при Емил, той ме караше да питам Учителя за него. Аз отивах нарочно при Учителя и Му казвах: „Учителю, Емил много се мъчи там в затвора!", а Учителят ми отговори: „Ами Христос по-малко ли се е мъчил?" А Емил от притеснение и като знаеше какво го чака беше си изял просто ноктите. Друг път пак като отивах при Учителя по настояване на Емил, Учителят ми отговори: „И в другия свят има нужда от такива хора като него". И наистина Емил превеждаше беседи, но пък от друга страна посещаваше партийни събрания, нещо противоположно. Аз мога да кажа за Емил, че имаше много силен характер. Той беше мълчалив, сериозен и когато бил в затвора нищо не казвал, докато Георги Вълков, който бил негов сподвижник и с когото лежал в затвора псувал. Когато бил в затвора и виждал своя край Емил писал в една тетрадка нареждания на децата си, да не се занимават с политика и да знаят, че имат златна майка. Тази тетрадка Емил предал на свещеника, който отишъл за го изповяда и да му даде причастие преди да го обесят. Емил го помолил да скрие тетрадката в широките ръкави на расото си и да я предаде на близките му. Въпросната тетрадка в настоящия момент се намира у сестрата на Емил - Надя. Последната много обича децата на Емил и се радва на техните успехи. Тя обича и Божидарчо - детето на Йоанна, но не позволи да отидем да живеем в къщата на баща й, понеже аз съм била дъновистка. След 9.IX.1944 г. родителите на Емил си бяха купили къща в София и се бяха изселили от Лясковец. В тая къща понастоящем живее Надя - сестрата на Емил. Йоанна: Въпросната тетрадка. В нея баща ми е писал писма до мене, брат ми и майка ми. Писмата съществуват. Но по принцип той е имал и политически тетрадки, в които е описвал за земеделската партия, как ще управлява, когато дойде на власт и други такива неща, които веднага след смъртта му са дошли негови приятели земеделци и са ги взели от майка ми. Тя била в такова състояние, че нищо не я интересувало. Също така бил приготвил една много хубава биография на Стамболийски - материали, които също са били иззети. Не ми е известно дали някой впоследствие е издавал биография на Стамболийски. Кой я е ползвал, не зная, но зная, че той е подготвял това нещо да го издаде. За политическите неща нищо не пише, защото в затвора баща ми изцяло се е разкаял за целия си живот. Той е съжалявал и за цялата си политическа дейност и за много неща. На него не гледат благоприятно поради това, че той се е отказал от идеите си от политическа гледна точка. От онова, което са ми разказвали виждам, че баща ми жестоко се е разкайвал за целия си живот. Бил направен много хитър ход, за да ги накарат да си признаят, като са вкарали един чужденец-французин. Вкарали са го при баща ми, малтретирали са го уж и него и той казал на баща ми: „Признай си и ще ви освободят$. Баща ми признава и тогава ги осъждат на смърт. А в писмата баща ми пише, че не е бил шпионин и аз вярвам в това нещо. Много е интересно, че много близки са предчувствували смъртта на моят баща. Леля ми, неговата сестра Надя е сънувала някаква много грозна драматична картина с някакво поле и някакви гарги около гробище и се събудила с някакво предчувствие, че това е знак за нещастие. В същия час когато са били убити, сестрата на неговата майка или по-точно сестрата на баба ми Мария - Дочка, която била мома-учителка в Търново, познавах я добре и ми беше много симпатична, жена с характер, интелигентна, организирана, тя ми е разказвала лично, че през нощта чула почукване, значи те точно в полунощ са били убити и излязла и видяла баща ми Емил в бели дрехи се явил и изчезнал. Тогава тя разбрала, че нещо е станало. Бели дрехи значело, че някаква беля е станала (по селските трактовки). Така че и тя е предчувствувала. За баба ми Мария, не зная, тя беше по-особена жена, нищо не ми е разказвала. После за нея тоя въпрос е бил толкова болен. А и те са били нещо скарани, тя не е дошла, та не знам и не съм я питала. Дядо ми ми е разказвал как е ходил да моли царя и че царя се съгласил да ги помилва, като имал предвид някаква промяна в кабинета. Обещал да им сложат по-малка присъда, да не е смъртно наказание поне. Леля ми Надя също ми е казвала, че дрехите, които изпращал да ги перат скрито от майка ми, са били целите в кръв и че тъй са ги били изтезавали, че той, който бил 34-годишен, докато дойдат в софийския затвор, зъбите са му били изпадали и косите побелели. Те са били тормозени като им казвали всеки ден, че ще ги застрелят. Това ми е разказвала леля ми Надя. Това е било, за да ги тормозят психически. Връзвали им очите и ги отвеждали, а после не ги застрелвали и ги връщали обратно. Така е трябвало да изживяват ужаса на смъртта. Извън другите неща гдето ги изтезавали, защото леля ми ми е казвала, че ризата му била в кръв. Майка ми ме е завела само веднъж, когато съм се родила на няколко месеца - бебенце. Той ме държал на ръце, а майка ми се навела нещо и аз съм го сграбчила за ухото. Баща ми не е могъл повече да издържи и й казал да си отива и да не идва повече, защото може би не е могъл да издържи на ситуацията. През нощта, когато са убили баща ми, майка ми си е била вкъщи с брат ми и мене. Майка ми се е събудила от вика на тъмничаря, когото чула в съня си да вика: „Емил Стратев прибери си вещите и излез!" След това брат ми се е събудил извикал и тя светнала нощната лампичка. Това нещо тя ми е разказвала много пъти, че е чула гласа, който е извикал баща ми. Това ми е правило много силно впечатление, защото има характер на тия случки, които често пъти са описвани в сп. „Житно зърно" и другаде, но точно така го е преживяла. И тъй брат ми като се събудил започнал да говори: „Майко, виждам, ето виж, двама души се люлеят на въжето!" Двама души е видял той и всъщност двама души са били убити. Брат ми в просъница е извикал. И наистина единият е бил помилван. И още нещо е казал брат ми: „Майко, една лампичка загасна, аз ти казвам, една лампичка загасна!" И в това време нощната лампа наистина изгаснала и майка ми я обхванал ужас. Тя станала и ни е оставила. Или може би леля ми Кина е била там и рано, рано отишла на Изгрева. А там като пристигнала, в това време вестниците са пристигнали и брат Боев прочел новината, че баща ми е обесен. Верка Куртева впоследствие ми разказваше, че видяла когато отишла към салона (като видение), че баща ми, както винаги много елегантен, облечен с шлифер стоял пред салона и гледал нагоре към стаята на Учителя. Тя го видяла за момент и след това той изчезнал. И тя казваше, значи той е дошъл да се обади на Учителя. Това е станало сутринта след като баща ми е бил обесен. Когато брат Боев съобщил на Учителя за случилото се с баща ми, Учителят казал: „Времето е благоприятно! " И по-късно: „По-добре е него да обесят, отколкото той да беси! " Тези две неща е казал и още: „Назряла карма, по-добре да се изпълни! " И тъй всички близки, които са имали връзка с него са предчувствували това, което ще стане с баща ми по някакъв начин. Приятели са придружавали майка ми, разбира се, но всичко това, което тя е преживяла е подействувало толкова силно, щото е разсипало здравето й. Много болезнено го е преживяла. Интересно е, че от няколко места е имало предчувствие за това, което е станало с баща ми. Гита: И така на 11.IV.1942 г. публикуваха във в-к „Зора": „Нощес, в 0 часа бяха екзекутирани предателите на родината Емил Стратев, редактор на в-к „Сеяч" и Георги Вълков, редактор на в-к „Пладне". Аз чух, когато предадоха това съобщение по радиото и казах на Учителя за него. Тогава Учителят нищо не каза, но друг път, когато ставало дума за Емил пред други приятели Учителят казал: „Ако не беше обесен, той щеше да беси!" След обесването на Емил ние отидохме известно време в Лясковец при родителите на Емил, но след това отидохме на село при моите родители. Докато бяхме в Лясковец, брат Христо Цонзоров ми даваше беседи да чета. Кина: През 1942 г. аз карах самарянски курсове, за да ида на фронта да помагам, но когато обесиха Емил, тогава ми стана нещо на ръката и когато по-късно се представих казаха, че не вземат вече милосърдни сестри за фронта. И така останах. Емил казваше в тетрадката си, че леля ви Кина и моите приятели няма да ви оставят и наистина, понеже аз не съм имала деца почувствувах Йоанна и Георги, пък и Божидарчо като мои деца. На 10.V.1943 г, Гита дошла отново в София, защото на село останал военен гарнизон, а семейството им се считало неблагонадеждно. Голямата ми сестра Здравка била женена за известен комунист, който бил лежал в затвора в Сливен. Една вечер дошъл на село Славчо Трънски. Те били заподозрени в участие с него, сестра ми Здравка била интернирана в едно близко село, а Гита отишла в Севлиево, където седяла два месеца.

6. НАЗРЯЛАТА КАРМА Йоанна: Може би за много хора случая с баща ми да не е толкова интересен, но тук е важен контакта с Учителя и светлината, която Учителят хвърля върху неговият случай. Баща ми е бил изключително интелигентен и изключително надарена личност, това са ми го казвали много хора. Бил е всестранно образован, ерудиран, музикален. Свирел на мандолина и пеел, имал разкошен глас, бил говорител в радиото. С много неща се е занимавал. Накрая, когато са го прибрали германците е бил преводач в авиацията, но се е занимавал с още много други неща. Бил е земеделец и последовател на Ал. Стамболийски, писал е книга за него, която след неговата смърт са дошли негови приятели и са взели много документи от земеделския съюз от онова време. Дошли са и са взели от майка ми всичко. В него момент тя не се е интересувала какво са взели. Той се е познавал с идеите на Учителя, не зная точно кога се е запознал, но е бил голям приятел на Георги Радев и Верка Куртева, която е била приятелка на Георги Радев. Тя ми е разказвала за баща ми и други неща, че го е виждала. Той е идвал на Изгрева, познавал Учителя и Учението Му, но впечатлението на майка ми е, че той с цялото си уважение е идвал, свалял шапка, слушал и беседи и си отивал. Повече го е занимавала политиката. Там го е влечело сърцето му и тези негови амбиции в момента. Разбира се, ние не можем да вникнем в душата на човека, но по време на войната той решил да отиде на този конгрес в Лондон - есперантски конгрес. Имахме вестници от онова време, но не зная дали има от тях нещо запазено - баща ми облечен в национален костюм като представител на конгреса. Учителят го е повикал чрез Георги Радев. Не зная точно как, дали устно или с писмо, не мога да гарантирам как, за да сме точни, но Той го е повикал преди да тръгне за конгреса и му казал да дойде на Рила, че там има много чужденци, като казал, че брата знае много езици и може да превежда. Може би ако баща ми беше оценил величието на Учителя и преценил кое е по-важно, възможно е неговата карма да беше смекчена. Така си мисля аз, това е мое мнение, факта, че Учителят протяга ръка, ако той беше отишъл на Рила, може би неговото съзнание щеше да се промени, за да може да осъзнае своята грешка и за да не плаща така катастрофално. Но той като той не е могъл да оцени това нещо, следващият вариант е бил тази карма да бъде изпълнена. След като е ходил в Лондон, те са се усъмнили в него, че той е английски шпионин. Война е било и тъй като те, земеделците са били подозрителни, баща ми, Иван Вълков и Георги Вълкова са били прибрани и осъдени и тримата на смърт. Но имало закон, според който двама братя не могат едновременно да бъдат осъдени на смърт. Така че единият от братята остава на доживотен затвор, а баща ми и Георги Вълков биват убити. Но има за мене едно много важно нещо, че в затвора у баща ми започва едно осъзнаване. Той премисля целия си живот, започва да осъзнава начина, по който той се отнася към майка ми, това, че търси помощ от Учителя и по други фактори аз разбирам, че у него е станало едно голямо осъзнаване и преоценка на живота и на всички ценности и тогава той търси помощ от Учителя, праща майка ми при Учителя, но последния отговаря уклончиво, така че майка ми не може да Го разбере. И когато майка ми се връща при баща ми, той пита, какво казва Учителя? Явно въпроса за него е на живот и смърт. Майка ми не може да каже и баща ми се сърди и просто става недоразумение помежду им, защото Учителят отговаря по начин, по който трябва, но баща ми е бил оставен сам на себе си. За неговото заминаване (обесване) майка казва, че е чула по радиото. Мисля че не е точно така, но това са подробности. Обаче, това, което е най-важно е следното: Това ми го е казвала Верка Куртева, мисля, че брат Боев е отишъл при Учителя, дори майка ми е била тогава на беседа и не знае много точно всичко. Брат Боев казал на Учителя: „Учителю, през нощта са ги убили! " Макар че е имало възможност да бъдат помилвани, те не са били шпиони, цар Борис ги е покровителствувал, но това е кармата, да бъде убит за нещо, за което не е виновен. Учителят отговорил: „Времето е хубаво! ", т. е. времето за заминаване е благоприятно и след това е допълнил: „Много назряла карма, по-добре да се изпълни". Зная още един цитат, понеже брат Боев и други са се разговаряли по тоя въпрос. Нали оставя жена вдовица с две малки невръстни деца и то по времето на Учителя в 1942 г. Като казали, че те са обесени двамата, тогава Учителят казал: „По-добре те да бъдат обесени отколкото той да беси". Значи, това е казал, че е много назряла кармата и е по-добре да се изпълни, че по-добре е него да обесят, отколкото той след това да беси и е казал, че времето е благоприятно, т. е. да поемат своя път. Майка ми през това време е преживяла много голям шок. Тя тука не го е казала, но в продължение на една година тя е била в една мъгла, психически шок е преживяла. Добре, че съм имала роднини, които фактически са ме поели. Аз всъщност съм най-пострадавшата, родена в това мътно време. Майка ми е била известно време при родителите на баща ми, но повечето време е била при майка си на село, а баба ми Миланка, която ни е поела е селянка със здрав усет за живота. Там майка ми се е стабилизирала. Ние сме били на село по време на войната и там баба ми е нареждала на майка ми: „Хайде направи това, хайде сготви и т. н." Майка ми не е била на себе си, не е можела да върши нищо, като в мъгла, в полусънно състояние е била цяла година. Тя имала чувството, че кръв капе от сърцето й. Много трудно се е оправила. Впоследствие, когато тя отишла на Изгрева при Учителя и е била с брат ми по някое време и брат ми си играел, тя отишла при Учителя и Му казала: „Много ми е мъчно, Учителю, аз толкова много го обичах Емил и т. н.", а Учителят отговорил: „Ето го Емил!" и така посочил, а майка ми помислила, че като се обърне ще види Емил, а като се обърнала видяла, че зад нея е брат ми, който си играел. Може би, затова майка ми имаше невероятна слабост към брат ми и някак си в негово лице това чувство се трансформираше. Брат ми прилича на нея, докато аз приличам на баща си. Когато е ставало дума за живота на баща ми, тя била ходила при Учителя и казвала: „Учителю, той е много способен, знае езици, той ще превежда, ще работи за Братството", а Учителят отговорил: „Е, и горе трябват такива хора". А когато дали път на мене да се родя, баща ми бил казал категорично: „Повече деца не, иди на лекар! " Добре, но като отишла тя при лекар или акушерка заплакала и казала, че никак не иска да махне детето, така най-искрено се изказала. Тогава те й казали: „Остави на нас, ние ще уредим тоя въпрос". Така вероятно са изтъкнали някои факти, според които аборт не можело да стане и баща ми повече не отворил дума за това. Майка ми лесно ни е раждала, но и най-важното е, че тя е обичала деца. По проблема с мене аз много съм се интересувала как е било станало всичко. Гита: С преживяното при обесването на Емил и след това аз бях съсипана. Кърмата ми спря и детето пишеше гладно. Не можех да си намеря място. Чудех се какво да правя. Кина: Бащата на Емил също много тежко понесе това нещастие и много страдаше, но за Гита, която оставаше с две малки деца, от които едното едва родено беше още по-трудно. Кина: Емил имал направен хороскоп и също можел да съставя хороскопи. По хороскопа му се падало да живее до 33 години и да си замине от насилствена смърт. Гита: Бях близка със сестра Катя Манолова (по мъж Зяпкова). За нея Учителят беше казал, че от император, какъвто е била в миналото, сега е станала обикновен войник. Катя имаше брак само кратко време. Съпругът й проф. Зяпков като човек бил много почтен, обаче не са имали с Катя хармоничен брак и Учителят бил казал за тях, че бракът им ще се разтрогне по естествен начин. И наистина те не са имали развод, но са живели разделени. Проф. Зяпков беше много културен човек, изнасяше сказки, имаше дар слово и с тога беше много известен, беше ходил в много страни както и в Индия, но беше обвинен като шпионин и беше ликвидиран. Още една назряла карма.

4. В ПАРТИЯТА ИЛИ НА ИЗГРЕВА? Гита: Синът ми Георги се роди на 8.VI.1938 г. Емил се познаваше с много приятели, превеждаше беседи, ходеше на Изгрева. Всичко това беше много хубаво, но той после се отклони и влезе в партия. Това не беше хубаво, за което той плати с живота си. Емил беше по убеждение чист земеделец на Ал. Стамболийски и в тая връзка беше много запален. За неговата дейност има много материали в библиотеката „Кирил и Методий". Емил беше приятел и на попа на село, който беше земеделец, та когато синът ми Георги стана на 2 - 3 години попа ни написа свидетелство за брак. Нали трябваше да се узакони нашето дете. Аз не смеех нищо да му кажа да не би случайно той да ме остави, а причината беше друга - неговата небрежност. Не беше грижовен поначало. Йоанна: Баща ми е имал много големи политически амбиции. Като земеделец и последовател на Александър Стамболийски е писал книга за Стамболийски. Баща ми и майка ми са имали изключително голяма любов помежду си, но баща ми като политик не е имал желание да създава семейство. Той си е давал сметка, че политиката в този момент е много рискована. А той се е врял в най-големите дебри на политиката. Той е обичал майка ми безспорно, а тя е била много красива жена между другото. Не искам да се впускам в подробности, но знам най-различни неща от дядо ми и леля ми, по линия на баща ми, че той много силно се е намесил в политиката. Особено през войната, при фашистите, това е била много деликатна работа. Той си е давал сметка, че не е момент за семейство и не е желаел да се жени, не е желаел да има деца. А майка ми много е искала да има дете понеже е обичала баща ми и е избягала на село бременна като казала: „Той каквото ще да прави аз ще си родя детето". Разбира се брат ми се родил и по-късно баща ми узаконил детето. Гита: Емил ме е водил на партийни събрания. Той беше приятел на Лале Ганчев, виден земеделец, но аз нищо не разбирах от техните събрания и не ме влечеше там. Емил работеше и с Георги Вълков, с когото издаваха в-к „Пладне", а освен това Емил беше редактор на в-к „Сеяч". Когато Лили беше много зле, един ден аз бях на Изгрева с Лили до „Парахода" - бараката на стенографките. И не щеш ли видях да минава наблизо Учителят. Аз се осмелих да Му кажа, че Лили е много зле. В отговор Учителят ми каза: „Тя да се настрои слънчево и да има вяра!" Аз посегнах да целуна ръката на Учителя, а Той ми каза: „Недей, огън, огън! " Тогава видях около окото на Учителя едно синьо петно и ми направи впечатление как той си дърпаше ръката. Но аз пак я целунах. Забележка: Това е било вероятно през 1936 г., когато е бил нанесен побой на Учителя. Около окото му е имало синьо петно и едната му ръка била парализирана. Кина: Първоначално аз не бях вегетарианка, но ходех на беседи. Така една вечер бях поканена на банкет, на който ядох свински пържоли и пих вино. А на другия ден беше неделя и аз отидох на Учителя в десет часа. Направи ми силно впечатление погледа на Учителя. Той ме гледаше много мило, а аз като гузна, нали съм яла месо, гледах да застана зад някого, да скрия погледа си от Него. И тъй през време на беседата аз се криех зад стоящия пред мене. После излязохме на полянката, където правехме гимнастическите упражнения и Учителят пак ме поглеждаше, (а в момента лицето Му грееше някак и Той ми се виждаше особен - светещ) и като че искаше да ми каже, че няма, нищо че съм яла месо. Аз чувствувах, че не може да скрия нищо от Учителя. Гита: Емил работеше като преводчик в авиацията. Той беше сътрудник на някои вестници и както казах редактор на в-к „Сеяч". Ние живеехме в София на ул. „Оборище" № 95. Кина живееше при нас, а гледахме и Лили, която беше болна. През 1939 г. бяха поканили Емил на конгреса на есперантистите в Лондон като секретар на конгреса с проф. Стоян Джуджев. По същото време Учителят казал на Георги Радев от Рила да напише писмо на Емил, да не ходи на конгреса в Лондон. Но Емил не послуша съвета на Учителя, поради което после пострада като изгуби живота си. Йоанна: Баща ми е бил на есперактския конгрес в Лондон. Ние имахме вестници, на които беше сниман баща ми, може би леля ми Надя, сестрата на баща ми има нещо запазено. Баща ми в българска носия на конгреса в Лондон като представител на конгреса от есперантското дружество. Той е отишъл на есперантския конгрес, но понеже тогава политическите събития са били такива, че Англия и Германия не са били в добри отношения, там е имало други избягали земеделци, както ги наричаха „Гемето". Всичката тази обстановка е допринесла за това заподозрение, което са имали германците. Те са се усъмнили, че той е английски шпионин. А Учителят бил казал, той да не заминава. Точно това лято лично Жорж Радев не зная дали с писмо или устно, но това зная, че е наредил Учителят на Жорж да извикат баща ми като казал: „Рекох, нека братът да дойде, има много гости, много чужденци, той знае много езици, може да превежда". И вероятно, ако той не беше отишъл съмнението за шпионажа нямало да бъде такова. Това от външна гледна точка. От вътрешна гледна точка вероятно всичко е щяло да се промени. Учителят щеше да му промени съзнанието, за да се избегне тая тежка карма, нали? Така мисля аз. Гита: Дъщеря ми Йоанна се роди на 17.Х.1941 г., а на другия ден дойдоха с един джип и прибраха Емил, а след шест месеца, на 10.IV.1942 г. го обесиха на стрелбището в София.

3. ЕСПЕРАНТИСТИ НА ИЗГРЕВА Гита: Бях в последния курс на гимназията - 8 клас, когато мина някаква комисия да набира ученички за сформиране на хор „Родна песен". Мене ме приеха за хористка. А този, който беше един вид секретар при набирането на хористките беше Емил, моят бъдещ съпруг. Той още като че чу да пея и като ме записа ме загледа някак особено така и след това стана тъй, че излязохме наедно с него и като сме се зяпнали, увлечени не видяхме как и двамата нагазихме в една вар, защото наблизо имаше строеж, та после ходихме вкъщи да се мием. От тогава започна нашето запознанство с Емил Иванов Стратев. Той беше родом от Лясковец, роден в 1908 г. Син на учители. Баща му - Иван Стратев и майка му Мария. Те имаха двама сина и една дъщеря. Емил беше по-големия. Той беше много ученолюбив и четеше извънредно много. Когато идваше на село, ние отивахме да си лягаме, а той като се затворил, чете по цяла нощ. Много му се отдаваха езиците. Той знаеше отлично есперанто, знаеше още немски, френски, английски, руски. Той водеше курсове по есперанто, имаше добър метод на преподаване и курсистите бързо усвояваха езика. По онова време тази идея за общ език беше много разпространена. Емил издаде книга „Практична граматика по есперанто", а наедно с Атанас Николов „Българо-есперантски речник". Атанас Николов беше известен есперантист. Имаше книжарница и със Сава Калименов - печатница в Севлиево, където се печатаха в-к „Братство" и есперантския в-к „Фратецо". В печатницата се печатаха и беседи. Атанас Николов имаше всички беседи, които бяха излезли от печат. Та нашата дружба с Емил започна още от училищната скамейка. Ние се обичахме. Той идваше у нас на село и баща ми го приемаше. Йоанна: Майка ми е разказвала, че веднъж, когато е отишла на среща с баща ми в гората за пръв път е видяла да се играе Паневритмия. Това нещо извънредно много я впечатлило. Кина: Както Емил и брат му са станали вегетарианци още като ученици. Той стана причина да станем вегетарианци Лили, Гита и аз. На един есперантски конгрес Емил взема малката ни сестра Лили, която беше учила есперанто. А Лили беше хубава, способна и ученолюбива, но като ученичка се беше разболяла от туберкулоза и не можа да завърши. Състоянието й се беше подобрило, тя се беше освежила и като се запознала на конгреса с Атанас Николов, последният много я харесал и пожелал да се оженят. Може би си е мислил, като я гледа, че е наперена и ученолюбива - вместо да седи на село, по- добре е с него да ходи по конгреси, екскурзии и т. н. Гита: Дори баща ми преди да се оженят през пролетта на 1939 г. му каза: „Атанасе, Атанасе, не си слагай здрава глава в тръне, тя не е добре със здравето!" Но Атанас не слуша и се ожениха. Лили се запозна с идеите на Учителя от Атанас, Първоначално те живееха в Севлиево, но климата в Севлиево беше суров и не й повлия добре. Там имаше често мъгли и Лили се разболя отново. Лили беше по-малка, но тя по-рано се запозна с Учението. Тя ни подпомогна в това отношение да се запознаем по-отблизо с него. Атанас смяташе, че щом Лили е в Учението, ще се закрепи. Те ходиха на Изгрева, на Рила, но това не помогна, дори напротив положението й се влоши. Когато беше на село, преди да се ожени за Атанас тя беше добре, нямаше вид на болна. Кина: През 1940 г. ме извикаха в Севлиево да я гледам и аз стоях цяла година при нея. Трябва да кажа, че Лили се лекува с лекарства и по Димков, беше ходила в санаториум, пък и други всевъзможни начини и средства беше опитала, но нищо не й помогна. След време пак ме повикаха да я гледам, но аз бях постъпила на работа като учителка и не можех да отида при нея. Затова пък отиде майка ми да я гледа. Накрая Атанас и Лили дойдоха да живеят на Изгрева в къщата на Калудови след 9.IX.1944 г. До 9.IX.1944 г. на Изгрева кипеше живот. Ходеха по екскурзии, на Рила и Витоша, идваха много приятели от провинцията специално за това. На Изгрева имаше много млади хора и всички бяха ентусиазирани. Когато Лили и Атанас бяха на Изгрева и Лили беше зле аз ходих при Учителя да го питам дали да остана да гледам Лили или да се запиша да следвам. Аз бях започнала да следвам, но бях прекъснала и не знаех какво да правя и как да постъпя. Учителят постоя малко, погледна ме и каза: „Рекох, да следвате". И наистина, аз продължих да следвам и завърших, а Лили почина 1947 г. Аз завърших в годината когато ставаха бомбардировките над София - началото на 1944 г. Нашият випуск ходехме да полагаме изпитите си в Сливен, факултета по немска филология беше там евакуиран. Ще се върна назад през времето около 1935 г. Емил се познаваше с Атанас Николов, Сава Калименов, Георги Радев, както и с други приятели. Той превеждаше беседи, отиваше на Изгрева във връзка с преводите, водеше и Гита, но той отиваше при Георги Радев и не ходеше на беседи, докато Гита отиваше заради беседите. Докато беше Лили на Изгрева за нас беше добре, че заради Лили посещавахме Изгрева. Пък и преведените от Емил беседи биваха помествани в есперантския в-к „Фратецо". По-късно Емил преведе на есперанто и книгата „Учителят говори", за която Учителят се произнесе, че „Цял свят ще я чете!" Йоанна: Доколкото зная есперантистите уважават много преводите на баща ми на есперанто и специално тоя. Зная от с. Райна Арнаудова, която се е занимавала с есперанто. Тя ми е казвала, че когато е искала да се учи на хубав стил, отнасяла се до преводите на баща ми. Създал е практична граматика по есперанто и българо-есперантския речник с Атанас Николов. Превел е „Свещени думи". Какво друго е превел не зная. Но той е бил секретар на есперантската младежка организация и като такъв е отишъл в Лондон. Бил е много активен есперантист. Всички есперантисти го познават. Аз зная това, понеже членувам в есперантското дружество и ходя да свиря на цигулка на техните тържества и това ми е правило впечатление, че всички го познават.

2. ПЪТЯТ НА МРАВКАТА Кина: Аз бях в 4 гимназиален клас, а Гита в 3 клас 1929 или 1930 г. като ученички отидохме на празника на Кирил и Методий на манифестация на пл. „Александър Невски". Всичко мина много тържествено под строй на всички гимназии и по едно време спряхме на едно място. Изведнъж редиците ни се поразбъркаха и край нас мина една жена с ученическа шапка на 1 девическа гимназия, като на шапката й имаше надпис с едри букви „Жертва на Дънов". Това личеше отпред на шапката. Тя мина между ученичките и последните се побутваха и казваха: „Тази е малко луда, но на края на Борисовата градина живее един старец, който на мравката път не минава". Това нещо много ни заинтригува, но ученичките можеха само това да кажат, че има такъв човек, „който на мравка път не минава". След манифестацията ние се разхождахме из Борисовата градина и играехме на тревата. Тогава пак стана въпрос за стария човек, защото една ученичка каза: „Недей да стъпваш по земята, защото можеш да настъпиш някоя мравка, нали знаеш, че там на края на гората има един старец, който не минава път на мравката". Тогава ние със сестра ми се спогледахме: Кой може да е тоя старец, който не минава път на мравката, да идем да го видим! И един ден отидохме на посоченото място. като отидохме там видяхме една голяма хубава къща - бяла и вътре в голям салон насядали много хора. На средата на една катедра беше седнал стареца, за когото бяха говорили ученичките. Ние плахо, плахо пристъпихме до вратата и влезнахме вътре. Но някои от присъствуващите ни поканиха да седнем, защото имаше малко празни места. Така ние започнахме да слушаме беседата. Много от изказаните мисли ни харесаха и ние по-късно размишлявахме със сестра ми за различните изречения, които бяхме запомнили и после си отидохме. Но бяхме удовлетворени, че намерихме този, когото търсим и мястото, където се събират. Трябва да кажа, че присъствуващите изпяха няколко песни и после станаха на крака и казаха молитва. След това всички излязоха навън. А и навън беше много красиво - имаше много цветя и хората се събираха на групички и разговаряха. Също и възрастния човек беше с една група и някои му целуваха ръка, други го питаха нещо и той отговаряше. Но ние двете със сестра ми бяхме някак плахи, страхливи, не смеехме да приближим, нали за пръв път отивахме. Всичко обаче ни се видя някак особено и у нас се събуди желанието и друг път да отидем да чуем как и какво говори старецът. И така отидохме и втори, и трети, и още много пъти и разбрахме, че старецът е Учителят, който проповядва едно Ново Учение на братство между хората, за едни отношения, които имат за основа Любовта, Мъдростта и Истината. Това беше началото на запознаването ни с Братството. Та тая жена с тоя надпис събуди у нас желанието да потърсим Учителя. Тя беше изпратена от свещениците или властта, вероятно да злепостави Учението, но това подействува на нас в положителен смисъл да намерим пътя си и да се ориентираме в живота, да се пробудим за нещо хубаво. А сестра ми Гита по-късно от един разговор научила, че Учителят бил попитал тази жена - Магдалина, която носи надписа „жертва на Дънов": „Колко ти платиха да носиш тоя надпис?" А тя отговорила: „Обещаха ми 3000 лв., но ме излъгаха и ми дадоха само 1000 ле." От това изказване на жената става ясно, че Учителят има врагове, които плащат пари, за да го злепоставят пред българския народ. Учителят добавил: „За много малко си се продала!" Така, че пътят на мравката ни заведе на Изгрева.

МАРГАРИТА РАНГЕЛОВА СТРАТЕВА - ГИТА КИНА РАНГЕЛОВА ВАСИЛЕВА - КИНА РАЗГОВОРИ ЗА ЖИВОТА НА УЧЕНИКА И ЗА ПЪТЯ НА ЧОВЕКА 1. РОДОВАТА ПЕСЕН Гита: Родена съм на 16.VII.1910 г. в с. Алдомировци, Софийско от родители Рангел Василев Хранов, роден през 1872 г. и майка Милица Донкова Василева, родена през 1876 г. Йоанна Стратева: Бащата на баба ми Милица или както я наричали Миланка бил селският музикант-гайдар. Понеже останал вдовец с малко дете - баба ми Миланка, той се грижил за нея. Той ходел по сватбите, свирел и пеел, а баба ми седяла в кожуха му, гдето се казва в пазвата му се криела. Той ходел навсякъде с нея. Така израства тя с него по сборове, сватби и седенки. Гита: Майка ми беше добра певица и обичаше да пее стари народни песни за моми и ергени и за стари войводи. Тя пееше много вдъхновено и се вживяваше при пеенето, плачеше и нареждаше. Песента беше в кръвта й. Майка ми беше завършила 2 отделение, а баща ми 4 отделение, което обстоятелство го издигаше пред другите селяни, които бяха неграмотни. За тях той беше интелигентен, той пишеше красиво като такъв работеше в София в банката като чиновник. Но какво точно е работел не зная. Майка ми е родила за сведение 14 деца, от които бяхме останали 5 момичета и три момчета. Останалите бяха починали още като малки от различни заболявания. Родителите ми бяха религиозни и обичаха да отиват на църква неделен или празничен ден, обличаха се празнично и отиваха на църква. Трябва да обърна внимание на това, че преди да се ожени баща ми, до някое време, пък и след женитбата им, техният род специално, около 40 семейства са живели колективно. Имали си дежурства за работа на полето, за готвене, за пране, за печене хляб и други работи. Това донякъде улеснявало майка ми при гледането на децата, от което тя била много доволна. Но тя също е ходила на работа на полето, както и другите жени с малко дете и го е кърмила като го поставяла в люлка на някое дърво. Пък понякога го е изпирала в деренцето, когато се наложи. В деренцето се намирало често пъти вода. Още от малка аз заобичах песента и музиката изобщо. Нали майка ми беше певица, пък и голямата ми сестра Здравка свиреше малко на китара. Та аз имах силно влечение към музиката, макар и да не разбирах още нищо от нея. После не беше без значение и това, че в селото ни имаше една учителка Мара, която свиреше на китара. Това обстоятелство усилваше влечението ми към китарата. Пък нали имахме вкъщи китара, аз често си свирках на нея и после стана така, че баща ми купи и на мене китара, с която китара аз стигнах до Учителя. Братът на баща ми беше военен с чин полковник. Той ми беше кръстник. Наричаше се Павел. Той ми беше сложил името Маргарита на името на някаква известна италианска принцеса. Аз бях шесто по ред от децата на родителите си и бях любимо дете на баща си. Той ме наричаше „Гитка". Основното си образование получих на село, но когато преминах в първи прогимназиален клас трябваше да ходя на училище в с. Сливница, сега град Сливница, защото в нашето село нямаше прогимназия. Баща ми беше доста влиятелен, влизаше в училищното настоятелство и му се чуваше думата, та другата година откриха прогимназия и в нашето село. В с. Сливница като учех бях на квартира при една бедна жена, баба Пауна, която ни хранеше с качамак обикновено, в който понякога имаше по някоя мръвка месо. Когато завърших трети прогимназиален клас отидох да уча в София. Там живеех при моя роден брат Крум. После в София дойде да учи и сестра ми Кина, родена на 23.I.1914 г. Тя пък живееше при сестра ми Здравка. Значи и двете бяхме на квартира в София. Имаме един интересен случай със сестра ми Кина, който тя по-добре ще разкаже.

6. ОТКОЛЕШНИ ПРЕРАЖДАНИЯ Така не след много ми се даде следната опитности: Сънувах, че вървя в една бурна нощ, без да зная посоката, към където отивам. Имаше гръмотевици и когато се светкаше, само тогава виждах, че държа посока на изток. Като вървях към мене се зададе човек с едно особено наметало, изпускащ от себе си светлина, като светулки, които осветяваха пътя ми. Той се спря и ми каза: „Сестра, аз съм вашият ръководител. Искам да ви представя един от миналите ви животи". Тръгнахме заедно. Стигнахме пред пътните врати на някаква сграда. На голяма табела отвън пишеше „Сиропиталище". Той отвори вратата и ме пусна да вляза първа. Отвътре до вратата стоеше един от последователите на Толстой - Кръстю Кадънков. Моят ръководител му каза: „Хайде с нас" и тръгнахме заедно. Минахме през голям двор и стигнахме до вратата на една сграда. Той отвори вратата и ни пусна да минем ние напред. Тръгнах аз първа, слез мене Кръстю и после Той. Качихме се на втория етаж. Той ни посочи да тръгнем на юг по един голям салон. В дъното на салона той отвори вратата на една стая, на самата врата на тази стая седеше Георги Нанев - ясновидецът от Стара Загора. Ръководителят ми ми даде знак да вляза в стаята. Първа влязох аз, след мене Кръстю, после Георги и пак най-после самият ми ръководител. В стаята имаше много деца между 3 и 5-годишни. Всички ни посрещнаха с такава радост и възторг, сякаш бяха много близки с мене. Аз като си разперих ръцете исках да ги прегърна всички. Видях си ръцете неизказано големи и с тях прегърнах децата, които преброих, че бяха 40. Едно от децата, което си беше сложило главичката до сърцето ми, бе обърнало вниманието на ръководителят ми и Той ме запита дали го познавам. Аз се вгледах в него и казах, че това е Софийка, с която много се обичахме и разбирахме. Тогава ръководителят ми отдалечи детето и аз видях, че то не беше момиче, а момче. Тогава той каза: „Да, сега тя е Софийка, но тогава беше Стефчо. Това е било преди два ваши живота. Тогава вие тримата завеждахте това сиропиталище, но злоупотребихте с имотите на тия деца и сега сте поставени на такива места, да работите и да им се издължавате". Събудих се от този интересен сън и си мислех: Наистина аз като шивачка шия дрехи на хората, но имам реалното чувство, специално за някои, че не трябва да им вземам пари. Както например от Софийка. Нито тя някога ми предложи, нито пък аз е имало случай да й спомена за пари, макар че през всичките години винаги аз й шиех дрехите. След събуждането от този сън отидох при Георги Нанев и му го разказах. Той потвърди, че това е разкриване на наш минал живот. След няколко години на сън при мене дойде големият български революционер Христо Ботев с пушка в ръка, препасан с патрондаш. Той ми заговори и каза: „Не се чуди, че съм дошъл при тебе. Сега ще ти покажа един от нашите минали животи, през които сме имали връзка с тебе". Не зная как той ме отведе край Черно море, само че не на българския бряг. Той ми каза, че това е град Севастопол. Трябва да си призная, че аз съм учила само до IV отделение и никак не зная кой е този град и къде се намира. След това той ме заведе в една огромна пещера и ми показа много нарове за спане. „Погледни, ми каза той - тука преди стотици години аз бях пак водач на револкщионна чета и тази пещера ни беше нашата спалня. Между всички четници, само ти беше жена. Между нас беше уговорено, ако ни нападне неприятеля и ние се видим обкръжени и не ни е възможно да се спасиш, то аз да те убия, за да не попаднеш в неприятелските ръце и да бъдеш жестоко измъчена". От пещерата той ме изведе и ме заведе на едно много високо място с връх, с голяма поляна. На поляната бяха строени всички четници. Между тях видях и себе си строена. В този момент дойде едно малко момче и каза, че неприятелят ни е обкръжил. Войводата вдигна пушката, насочи я към мене и стреля. Но странното беше, че куршумът стигнал до гърдите ми, се връщаше обратно без да проникне в мене и да ме убие. Втори път стреля - повтори се пак същото. В същия момент дотича друго момче и каза, че съгледвачът погрешно е видял за идването на неприятеля и че ние сме вън от всякаква опасност. Но това, което направи най-силно впечатление на Христо Ботев, беше връщането на куршумите от моята гръд, без да бъда убита. Той се обърна към мене и ми каза: „Ти разбра нашата връзка от миналото. Помниш ли как се изправи смело пред мене готова и без страх да те застрелям. Ценейки твоят дух от тогава и виждайки голямата светлина, в която си сега, дойдох при тебе, за да те помоля, когато утре отиват вашите братя и сестри на връх Попъка, да се помолят за мене, да бъда освободен да нося тази пушка и този патрондаш, които още ми тежат". „И аз ще отида на тази братска среща, която ще бъде на Попъка. Там ще дойдат Братствата от Нова Загора, Казанлък и Мъглиж." „Ти няма да отидеш, каза ми той, защото детето ти е болно, но ще кажеш на братята Иван и Слави да съобщят на всички братя и сестри събрали се на върха, да се помолят за мене." След тези думи аз се събудих и веднага отидох в стаята на децата, за да проверя наистина ли детето ми е болно. Заварих малкия ми син горящ от температура. Веднага се втурнах да го лекувам, за да се смъкне температурата. Наистина не можах да отида на братската среща. Стана както ми каза Христо Ботев. Но моят другар и брат Слави са съобщили на събралите се братя и сестри и са направили обща искрена молитва. Тя била чута и още същата нощ и брат Слави сънувал Христо Ботев, който дошъл при него и му благодарил за направената молитва. Бил вече освободен от тежкия патрондаш и пушката. Наистина молитвата на събралите се братя и сестри е голяма, мощна сила, още повече, когато тя се прави в една хармонична среда, където хората живеят в обич един към друг. Помня какви хубави срещи бяха тогава. В очите на всички сияеше светлината на високите идеи, на които служехме, сърцата ни изпълнени с обич към Учителя, към ближните, усмивката не слизаше от устата ни в радост и в скръб - разбрали защо идва радостта и скръбта. И колко песни бликнали от сърцата и душите ни възлизаха с молитвата ни към небесата, към светлите светове, населени с Големи, готови да се отзоват на молбата ни същества. След няколко дни детето оздравя и една нощ дойде на сън при мен Христо Ботев и ми каза: „Сестра, аз вече се освободих и моля да ме заведеш при Учителя, Когото ти позна в Неговата голяма духовна сила". Аз го поведох и не зная как се намерихме на Изгрева. Учителят ни посрещна при стаята си и аз се обърнах към Него: „Учителю, братът иска да го доведа при Тебе и ето, аз го доведох". Учителят му подаде ръката си и го въведе в стаята си. Аз се събудих и споделих съня с другаря си, с когото винаги си споделяме мислите върху всички вълнуващи ни духовни проблеми. При всеки свободен час, той четеше на глас книгите, които взимаше от нашите приятели, а аз шиейки дрехи на хората, слушах с голямо внимание. Тъй като и двамата бяхме без особено голямо образование, с особена жажда се стремяхме към придобиване на духовни знания.

ПАША БЕЛЕВА РАЗМИНАВАНЕ Паша Белева е била близка със сестра Еленка-железничарката. Понеже сестра Еленка често помагала в кухнята при стола на Братството имала възможност да чуе интересни неща. Един път разказала на Белева следния случай: Брат Борис минавал веднъж край Учителя и до него един брат. Като минавал този брат казал на Учителя: „Учителю, брат Борис минава като някакъв светия!" А Учителят отбелязал: „Но да не е от Габрово!" Сестра Белева ми разказа и нещо, което е много важно за Братството. Брат Стоименов бил близък с Георги Димитров, понеже бил крил неговия брат Тодор Димитров. Последния бил дошъл и Георги Димитров му казал да скрие брат му в стаята си. Брат Тодор Стоименов го крил една седмица и когато Тодор Димитров искал да си отива брат Стоименов му казал: „Тодоре, остани още няколко деня! " Но Тодор Димитров имал задача и трябвало да си отиде, такова било нареждането. Тогава го хващат и го убиват. Когато ставало въпрос да бъде приет Устава на Братството Георги Димитров казал на брат Стоименов; „Ще дойдеш ти, някой от вашето братство и един комунист и устава ви ще бъде приет". Решили брат Боев да отиде с брат Стоименов и Антов. Но било време за отиване на Рила. Дошла била Цанка и казала: „Нямаме време сега за тия работи, ние отиваме на Рила". Тогава се разболял брат Боев, на Рила 1949 г. паднал голям сняг, дошли, почнали обиските през 1957 г., иззета била книжнината, която унищожили, а златото било конфискувано и Борис Николов влязъл в затвора през 1958 г. до 1963 г. Сестра Паша Белева каза, че тя не е ходила много при Учителя. Достатъчно било като се обърне мислено към Него. Той й помагал винаги. Тя разказа как за пръв път като отишла на ул. „Опълченска" 66 и били седнали в столовата, сестра Василка разсипвала яденето, я тя с една позната стояли на края на масата и не смеели да говорят. В това време дошла една жена и направо започнала: „Учителю, аз пък рекох да убедя адвентистите и отидох при тях, а се намерих като в небрано лозе". Учителят казал: „Ами ти защо отиваш в небрано лозе? Ти като видиш злото, ще го заобиколиш и така ще минеш." Забележка: Преразказала Марийка Марашлиева, тъй като сестра Паша Белева не искаше да го разказва, да не би Борис Николов да го научи горното. Мъжът й се казва Стоян Белев.

СТЕФАНКА ПЕТРОВА ЕДИНСТВЕНАТА СРЕЩА Учебната 1942-43 г. стажувах в Учителския институт, намиращ се в III-та мъжка гимназия. В голямата стажантска стая бе роялът на гимназията, където учителят г-н Терзиев провеждаше занятията си със стажантите по пеене. Стажантите от другите дисциплини имаха право да прекарват свободните си часове там при абсолютно спазване на тишина. Седях винаги в първите банки и с голяма любов към музиката следях г-н Терзиев и стажантите му, мислейки си: да завършиш германска филология не е трудна работа. Трябва ти само добра памет и любов към книгата. Обаче, да завършиш пеене в музикалната академия ти трябва още и талант, а да бъдеш преподавател на завършилите музикална академия, ти трябват и още много други качества. И така бях въздигнала г-н Терзиев в култ. Пролетта на 1943 г. отидох по работа у една наша роднина. Те ме запознаха с един учител на тяхната внучка. Той започна да ми се представя за много интересен и след като изрече куп невероятни за мен неща, ме запита: „Какво знаете за мъдреца в Борисовата градина?" Отговорих му, че у нас няма мъдреци. Той обаче продължи да философствува и каза, че този мъдрец имал способността да лекува всички болести, да вижда миналото и бъдещето на човека, да чете мислите му, да реализира всяко негово желание и ме покани да ме въведе при него, като предварително си намисля нещо. Тук роднината ни се обади: „Такива грозни неща се говорят за Дънов". Като чух „Дънов" аз още по-категорично реших да не отивам там. За младите, които не познават София от онова време, длъжна съм да поясня, че за Учителя тогава на много места, включително и в черквите се говореха небивали неща, а на пл. „Св. Неделя" бе поставена една ненормална, неугледна жена в черни дрипи, на мърлявата й забрадка бе прикрепен надпис, написан несръчно с бяла блажна боя „ЖЕРТВА НА ДЪНОВ". Тази жена всяваше у мен страх още от малко детенце, който не ме напусна и до голяма. Поради това аз най-енергично му отказах. Обаче, роднината ни пак се обади: „Ама, Фанче, защо не искаш да отидеш, то ще е много интересно и аз ще дойда с вас". Съставът се измени и аз измених решението си. Завърнала се вкъщи, умъчнена до неимоверност, защото знаех, че това няма да хареса на мама, която с пиетет посещава Божия храм, а аз държах да не я огорчавам с ходенето ми при Дънов. За моя изненада обаче тя каза: „Иди, иди, пък сама се увери, не слушай хората какво говорят". Тежката ми мъка изчезна моментално и без заменена с небивала радост. Впоследствие си обясних и този факт като дело на Учителя. На уговореното място ние тримата се събрахме и през пустата по онова време гора се запътихме към мястото, където играеха Паневритмия. Още отдалеч дочух свежите й звуци, а като стигнахме до мястото и погледнах към оркестъра, бях зашеметена от обстоятелството, че моят, въздигнат до култ Терзиев свири там в унес. Моментално нещо заговори у мен: щом Терзиев е тук, значи, че те не са като „ЖЕРТВА НА ДЪНОВ", а в същото време роднината ни ми посочва един военен и ми казва: „Виж го този, той е генералщабен офицер, свалил си е само пагоните". Моето внимание, обаче, беше вече привлечено от една сестра, облечена в светло сини воали, която играеше така плавно, като че ли не стъпваше на земята, а аз не снемах очи от нея и в себе си казвах: и аз искам така да играя, и аз искам така да играя. Впоследствие разбрах, че това е сестра Дарлинг. Паневритмията завърши. Мъдрецът не се появи, а според сестра Елена Андреева не е имало случай Учителят да е в София, да държи беседа и да не е на Паневритмия. Запитах я може ли само за мен Учителят да бъде невидим? На този въпрос тя отговори: „За Учителя, Стефанке, няма невъзможни неща". Сега съм твърдо убедена, че Той за мен е бил невидим. След Паневритмията отидохме в 10 ч. на беседа. Седнахме на последния ред. Разглеждах хората, вслушвах се в песните, които пееха. От беседата запомних, че идвала нова, шест раса, която ще има едно око между веждите, че вече имало такива хора, че най-много били в Канада. Аз си ги представях циклопи, грозни, а щом има вече такива хора, защо не ги фотографират, че и ние да ги видим, по горите ли се крият? Внезапно забелязах, че зад Учителя няма стена, а едно голямо пространство пълно с пианистични инструменти. В първата редица видях пиано, след пианото, във втората - роял, след рояла в третата хармониум, след хармониума: започнах да разсъждавам - инструментите, кажи- речи са повече от хората, те всички ли свирят и всички да свирят пак не им трябват толкоз инструменти, значи, не са ги купували, а им са подарък. Ay, ay, хората ги ценят, подаряват им скъпи инструменти, а аз не ги познавам. После си рекох една 300-хилядна София (толкоз бяхме по онова време) не може да даде толкова инструменти. Следва да са от провинцията; и пак ay, ay хората и в провинцията ги познават, а аз не ги познавам. Но и тази мисъл не ме задоволи, защото ми се натрапи мисълта, че българинът не е пианист, а цигулар, китарист, гъдулар, а централна Европа е родината на пианото. И пак ay, ay и в Европа ги познават, ценят и им изпращат такива скъпи подаръци, а аз не ги познавам. И така беседата завърши. Последва пеене, след което Учителят каза: „Днес тук има нови хора. Ще минат много години и една, която е за първи път тук, с нея ще стане това и това". Казаното от Учителя си задържам за себе си аз, защото впоследствие разбрах, че то е лично за мен и не бива да го споделям с други. Като чух това си помислих: „И аз съм за първи път тук, но това не може да стане с мен. То може да стане с някой доктор, асистент, професор, но с мене не може да стане, аз съм едно нищо". В този момент Учителят каза: „Точно с тази, която сега си мисли, че е нищо, точно с нея ще стане". Аз, обаче, реших, че тук има някоя друга, която си е помислила същото и това ще стане с нея. След беседата мнозина от присъствуващите целувахме ръка на Учителя, а ние след като хапнахме от супичката, се запътихме към гората. И тримата вървяхме мълчаливо. Аз, обаче, усещах, че се клатя, а с мен и цялата гора. Мисълта ми бе заета единствено с въпроса: ти помисли ли, че си нищо или не помисли, и когато излязохме от гората целият ми диалог потъна в подсъзнанието, така че на мама можах да разкажа само за Паневритмията, за хората от шестата раса, за пианата. За България се заредиха тежки години, през които аз изгубих всичките си родни души, с които бях свързана душевно и физически. Учудващо за самата мен бе, че аз вътрешно бях много спокойна и вътрешно усещах един ням глас, който ми нашепваше какво да правя и винаги, когато се вслушвах в съветите му, колкото и странни да бяха, аз сполучвах. Под влиянието на този глас станах вегетарианка. Случаят ме запозна с Георги Йончев и с брат Кисьов, а той с целия тогавашен Изгрев. Започнах да чета окултна литература, да търся песни и молитви от Учителя, както и контакт със сестри и братя. Един ден, силно развълнувана от един личен мой въпрос се обърнал: импровизирана молба към Бога, като обещах много неща и поисках да покаже лице за помощ. Изтощена легнах на кревата. В това време нещо се задвижи, от слънчевия ми възел към врата, мина отзад към малкия и големия мозък и спирайки между двете ми вежди, повтори с ясен човешки глас три пъти: „Лазар". От уплаха, вероятно, аз забравих, че съм поискала да ми каже лице, но все пак започнах да мисля, колко души познавам с това име. Указа се, че са трима, но и тримата не ми вдъхваха надежда за помощ. След някой и друг ден подсъзнанието ми възвърна целия диалог с Учителя. Тогава стана пределно ясно, че гласа, който чух, е Бог. И така, странното желание, с което отидох да видя мъдреца ми бе удовлетворено по вътрешен път. Бях у Кисьови когато брат Иван изживяваше последните си часове. В това време дойде у тях едно момиченце от провинцията с писмо, в което молеха Кисьови да му разрешат да свири на пианото им, защото ще държи изпит в музикалното училище. Естествено, сестра Кисьова му отказа, а аз я запитах за пианистичните инструменти, които бях видяла в дълбочината зад гърба на Учителя, но и тя постъпи също като сестра Петкова. За станалото разказвам по-долу. Бях на разпостване у сестра д-р Жекова. След традиционния обед много сестри разказваха свои опитности с Учителя и аз реших да им разкажа зa моето първо отиване на Изгрева, обаче, когато казах, че съм видяла Терзиев да свири на цигулка Паневритмията, сестра Цветана Петкова се провикна „Какво си видяла, Терзиев беше пианист, той не знаеше да държи лък" и избухна в смях, последван от някои други. Разпостването беше седмичен ден. Неделният ден, по обикновеному аз се запътих към Бивака. Изкачила вече стръмната пътека, видях от далеч брат Сава Калименов, който на разпостването седеше срещу мен, да се разхожда по полянката. Той, като ме видя, се упъти право срещу мен и след обичайния поздрав ми каза: „Сестра, не се сърдете на Петкова, защото тя е права. Вие не сте видели нашият учител, не сте видели нещо много по- ценно. Вие сте видели една мисъл-форма, направена специално за Вас от Учителя, за да Ви освободи от „ЖЕРТВА НА ДЪНОВ". Благодаря Ви, че ми разказахте тази Ваша опитност" и подавайки ми едно пакетче, увито грижливо с книга и привързано с ширит, ми каза още: „Не ги отвързвайте тук, а вкъщи". В него намерих една беседа от Учителя Гитанджали и разработката на брат Калименов за цветята. Пазя ги като скъп дар. За всичко онова, което Учителят направи за мен при единствената ми физическа среща с Него, а и след това, си спомням често и прекланяйки се е благодарност пред Него, Му целувам мислено десницата. Ето какво можах да разбера в един период от 25 години. Какво Учителят е направил за мен при единствената ми среща с него през пролетта на 1943 г. и какво всъщност е Учителят.

3. ЗАДЪРЖАНИТЕ ПИСМА И така аз редовно започнах да посещавам беседите на Учителя, макар и да живеех в Самоков. Пак изтерзана от своята голяма мъчнотия търсят пак Учителя на Изгрева, това беше през бомбардировките в София и блокадите. Казаха ми, че бил в Мърчаево. Обзета цяла от тежкото си и непоносимо страдание не се спирам пред нищо - куршуми свистят наляво-надясно, аз вървя направо, напред, устремена към целта - да видя непременно Учителя! Тогава Учителят казал на сестрите: „Една сестра пристига при нас много развълнувана, излезте да я посрещнете! " Те излизат и ме посрещат. Вече съм при Учителя и Той пак с топлите си и успокоителни думи се обръща към мен: „Не се тревожете, и 5-те писма са задържани за цензура и утре ще Ви ги донесат". И действително на другия ден и 5-те писма ми бяха връчени. А аз изобщо още не бях споменала за какво отивам при Него. Много съм благодарна и дълбоко признателна на милият ни и любим Учител. Той ни помогна, Той ни спаси от явна смърт, затова мислено винаги Му целувам ръка и Го обичам, обичам! Както винаги страданията, изпитанията и трудът ми са били неотклонни спътници в живота... И сега, в преклонна възраст вече пак съм умъчнена и натоварена. Но мисълта ми и погледа ми винаги са устремени към Бога и Учителя, Които в тежки моменти са ми помагали и съм имала тяхната безгранична Любов. С дълбока и непоколебима вяра съм, че те няма да ме оставят, няма да ме забравят до сетния ми дъх, до последния удар на сърцето ми. Затова съм им тъй признателна и благодарна, благодаря, благодаря всеки ден, всеки час, всеки миг! Иванка Петрова, 27.V.1973 г., гр. Габрово

РАЙНА КАНАЗИРЕВА 1. СТУДЕНТЪТ ЦИГУЛАР В САЩ Един ден в 1922 година при мене дойде старият Старазогорски адвокат Иван Желязков Сливков и ме запита: „Г-жа, вие сте били последователка на Петър Дънов. Вярно ли е?" „Да, казах, съм." Той каза: „Аз Го познавам добре, с Него бяхме заедно студенти в Америка. Той беше много по-млад, но като българин общувахме всеки ден." Аз се живо заинтересувах от думите му и казах: „Моля ви се, г-н Желязков, разкажете ми нещо от Неговата младост и какво е Вашето мнение за Него?" „Моето мнение, рече той, не е особено добро". Изненадана, аз широко отворих очи и възбудено попитах: „Но защо, моля ви се, кажете ми нещо по-определено за Него? Младежки грешки, поведение." „Нищо подобно, г-жа, той беше смирен, скромен, тих, силен в учението, но ето защо аз не Го харесвах. Той, г-жа, беше красноречив, имаше дар слово и като почнеше да говори нещо, всички студенти млъкваха и го слушаха с внимание и уважение. А знаете ли, г-жа, какво значеше такъв оратор преди 60 години в Америка? Това значи, че Той можеше да стане не милионер, а милиардер, а Той беше беден. Освен това Той свиреше чудесно на цигулка. А знаете ли, какво значеше в Америка преди 60 години това? Това значеше, че Той можеше да стане един от най-богатите хора в Америка. А Той свиреше без пари и беше беден."

ГЕОРГИ СОТИРОВ 1. ЗРИМИ ЧУДЕСА През 1940 година, когато немските войски бяха допуснати в България един съботен ден дойдох на Изгрева с намерение да се видя с Учителя. Посрещна ме една сестра и ми каза, че него ден Учителя не приема. Аз обаче застанах долу до стълбите при салона и очаквах. Като видях, че всички братя и сестри се разотидоха и вече нямаше никой, осмелих се и се качих по стълбите, към стаята на Учителя. Почуках два-три пъти на вратата и вратата сама се отвори. Гледам, пред мене няма никой. След това се досетих, погледнах нагоре към тавана из помещението и гледам Учителя във въздуха, откъм тавана във въздуха се спуска надолу. Казва ми: „Мълчи и не се докосвай до мене". Слезна точно пред мене и ми каза: „Чакай, аз сега ще дойда". Разбрах, че тогава Учителят е бил само с етерното си тяло. Като каза това, влезе в стаята си и след една-две минути се върна и каза: „Сега вече може да питаш, каквото искаш". Преди това ми подаде ръката си, която целунах. В този момент Учителят задържа ръката ми, не я пусна и аз започнах да се вдигам във въздуха. Почувствувах, че съм на около две педи над земята, че нямам почва под себе си. Уплаших се. След това Учителят ми каза: „Не бой се!" и ме потупа по рамото, а аз в това време пак слезнах долу. След това запитах: „Учителю, какво става с майка ми и сестра ми?" А те живееха в гр. Ксанти (Гърция). Безпокоях се за тях, понеже тъкмо тогава бяха заминали нататък германските войски. Учителят ми отговори: „Майка ти и всички са добре, немците минаха от там, без да гръмне пушка. Даже те си имат и жито". Почудих се, от къде моите хора имат жито, когато нито ниви имаме, нито произвеждаме жито. След като минаха няколко месеца, отвориха се границите, а мен по служба ме изпратиха в инспекцията на труда в Ксанти. Тогава се научих, че при отстъплението на гърците от Ксанти, населението разбило складовете и както другите и майка ми с зет ми вземали няколко чувала жито и го складирали на тавана. И аз съм ял от това жито, докато бях там. Тогава обаче разбрах, че Учителят от София го видя и ми каза.