Ани

ПАНЮ БАЛДЪРОВ На 12.VII.1987 г. в Айтос на градината брат Паню от Пловдив разказа един случай, който бил разказал брат Боев 1. ПЪТУВАНЕ ДО ЦАРИГРАД Брат Тодор Стоименов работел в Бургас в БНБ. От някакво предприятие поканили брат Стоименов да отиде на една екскурзия до Цариград, която била организирана от предприятието. Брат Стоименов много искал да иде на екскурзията и помолил директора на Банката да го пусне да иде на екскурзията. И наистина екскурзията се състояла, всички се качили на парахода и той потеглил с пътниците. Но какво станало. Като пристигнали в Цариград, а там се била появила болестта холера и по тая причина била обявена карантина за 40 дена. По това време Тодор Стоименов бил излязъл извън парахода на разходка - без пари и без паспорт и попаднал в блокадата. Не могъл да се върне на парахода. Брат Стоименов в тоя момент се досетил да отправи молба към Учителя. Станало тъй, че брат Стоименов се срещнал с един българин, който след като разбрал, че брат Стоименов трябва да се върне в България, му купил билет. Това било добре дошло. Тодор Стоименов се качил на влака и влязъл в едно първокласно купе. Дотук всичко било минало много добре, но без документи какво ще прави? Нещо го стягало. Отново отправил молитва към Учителя. Влака тръгнал... По едно време минал кондуктор. Отворил вратата, погледнал, застанал мирно, поздравил и продължил. Брат Стоименов се учудил какво става и си рекъл, това мина, но нали ще минат митничарите, те ще бъдат няколко, как ще бъде? Не след дълго минават и те. Спрели на вратата, застанали мирно, поздравили и отминали. Брат Стоименов не можел да си обясни как ставали тия работи, но фактът бил налице. Преминали границата и като отишъл в София се запътил направо при Учителя, да Му разкаже случилото се с него. А какво било учудването му, когато Учителят го посрещнал на вратата с думите: „Тодорчо, как мина пътуването?"

КОЛЮ ЙОРДАНОВ 1. ДЪЛГИТЕ ПРЪСТИ Брат Колю Йорданов е роден в с. Косарка, Дряновско сега Велико Търново. Учил е в Търново първоначално, а след това е завършил средно техническо училище в Габрово. Там работил в Габрово в един завод като електротехник. 1928 г. служил 18 месеца като доброволец в София със заплата. През 1930 г. се запознал с един човек, който от своя страна познавал семейство Калпакчиеви и други някои наши братя. По такъв начин влязъл във връзка с Братството. Между нашите хора, с които се запознал имало много културни хора с висше образование. Той виждал как работят те. Брат Илия Узунов му подарил една цигулка и той започнал от тогава да взема уроци по цигулка. Брат Колю научил много песни По онова време и брат Калудов бил в София, Като го гледал така брат Калудов, че има доста дълги пръсти му предложил да се учи на контрабас. Но едва започнал да свири, свирил около месец и го взели доброволец отново. Тогава той дал инструмента на друг брат. После започнал да пише резюзмета. Купил си циклостилна машина за 2000 лв, и отделно пишеща машина. Резюметата ги пращал на 300 адреса според списъка, който му дал брат Боев. Започнали да му изпращат пари от провинцията и по такъв начин той изплатил циклостилната машина от тия средства. Дългите пръсти са за строго определена работа.

ИВАН СЕЧАНОВ ИЗКУСИТЕЛЯТ НА ЗЛОТО И НАЙ-МАЛКОТО ДОБРО Роден съм в гр, Самоков и като млад дойдох на Изгрева. Заселих се през 1929 - 1930 г. Познавах и разпознавах добре гъбите, берях ги по Витоша и ги продавах на пазара. Братството всеки четвъртък излизаше на екскурзия на Витоша. Аз също излизах и ако беше сезона на гъбите аз използувах случая и си пълнех торбата с гъби. Набраните гъби ги продавах на пазара. Приятелите също обичаха гъбите. Но те много не разбираха от гъби. Веднъж както се хранехме в трапезарията стана въпрос да се направи гозба от гъби. Тогава Учителят каза строго: „Когато дежурните искат да сготвят гъби няма да вземат от другиго освен от брат Иван Сечанов. Той познава гъбите много добре. Само от него ще купувате". Тези думи на Учителя бяха убедителни за мнозина и аз вече можех да продавам гъбите на братята и сестрите и така си изкарвах прехраната. След много години аз написах книга за гъбите. Това, което каза Учителят за мен се сбъдна. Книга се пише от този, който разбира. При един разговор с Учителя Той ми каза, че аз идвам от Индия, че там съм бил като факир и някой ме е убил, поради което тук съм се преродил. Самият ми вид бе като на индус. Бях черноок, мургав, слаб, подвижен и дребен. Аз имах квартира до Бертоли, до линията в една барака. Но за известно време си бях построил палатка до къщата на сестра Балтова, която се намираше близо до големия салон, в който Учителят изнасяше беседите си. Причината, която ме накара да изляза на палатка беше, че ми бяха дошли четирима души приятели студенти, на които отстъпих стаята си. Това беше месец май 1936 г. Това излизане на палатка ми даде възможност да бъда очевидец на побоя, който нанесоха на Учителя. Понеже се занимавам с гъбарство бях ходил много през деня по Витоша и бях се уморил, та като се върнах по обед на Изгрева, то, затова легнах да почина в палатката. Бях дори задрямал. По едно време чувам силни викове на жени. Скачам веднага и поглеждам от къде идват виковете. Те идеха откъм салона. Аз изтичах да видя какво става. Виковете бяха на три сестри - Веса Козарева, Димитринка Захариева и Маргарита Мечева. Двама високи и силни, едри мъже се бяха нахвърлили върху Учителя, който беше облечен в бял костюм и удряха с железни боксове. На мен така ми се видя. А тези боксове тогава се продаваха по сергиите на пазаря и представляваха един пръстен, на който имаше някаква фигура, хем да се вижда фигурата, хем да е изпъкнала, че като удряш с нея да представлява твърд предмет. На мен ми се стори, че Учителят Го удряха с такива железни боксове. От главата и лицето на Учителя течеше кръв по белия костюм. Аз от смущение не знаех какво да предприема. Аз съм дребен на ръст и не бях в състояние да се бия с тия яки мъже. Не ще и съмнение, те искаха да Го убият. Поради силните викове на сестрите, вероятно тия двама мъже се уплашиха и прескочиха през прозореца на салона навън. Аз, който бях влезнал в салона през вратата и видях целия побой, то можах също да прескоча също през прозореца и изтичах след тях, за да ги проследя. Наблизо до къщата на Балтова ги чакала кола, на която те се качиха. Благодарение, че изтичах след тях аз успях да видя номера на колата. Той беше 1010. След това дойде брат Любомир Лулчев, на когото разказах всичко и му предадох номера на колата. Той слезе веднага в града и съобщи в полицията. Побойниците по номера на колата бяха открити някъде към Пловдив. На другия ден двамата нападатели-побойници дойдоха да се извинят на господин Дънов. Кой ги беше изпратил, за да Му искат прошка, не зная. Но аз бях там, когато чух думите на Учителя: „Аз ви прощавам, но какво ще ви правя полицията, това е нейна работа". Ние сме около Учителя няколко братя, и сестри. И една сестра възкликна: „Ама как така, Учителю?" Учителят я изгледа, после се обърна към побойниците Си и каза: „Аз ви прощавам, но молете се Бог да ви прости, защото окултният закон не прощава, защото когато е нарушен, идва редът на Божията Правда, която възстановява нарушения Божи закон". Ние въздъхнахме, но тези думи на Учителя останаха като неразгадани ребуси за нас. Учителят им прощаваше, защото знаеше, че са човеци от човешка плът и че други сили бяха влезнали в тях и ги ръководеха. Той опрощаваше на човеците. А тези сили, които ги доведоха на Изгрева и чрез които се извърши побоя върху Учителя, това бяха сили, които бяха нарушили Божия закон. За тези сили нямаше прошка. Те бяха нарушили Божия закон. И само Божията Правда можеше да възстанови това равновесие. Минаха години и ние видяхме как тази Божия Правда действуваше чрез бичът Божий, който бе даден в ръцете на комунистите, които дойдоха след 9 септември 1944 г. и възстановиха новата власт, която просъществува 45 години. Двамата побойника отначало видели Йордан-шофьора и го попитали за Учителя. По това време той е бил в салона и той го показал. То не е знаел за какво го търсят. Разказваха някои, че Учителят е окървавен от разрязаната ръка на един от побойниците, който е счупил нарочно с юмрук стъклото, за да може да отвори отвътре вратата на приемната стая. Това е вярно, но за приемната стая. Но тук в салона те Го биеха с боксове по лицето и устата на Учителя беше разкървавена и Му бяха счупени няколко зъба. Та Неговата собствена кръв течеше по белия My костюм. Ex, имаше и малко кръв от ръката на побойника. Първоначално мислих, че това са обикновени побойници и хулигани. Но по-късно разбрах, че това са наемни убийци. Целта е била Учителят да бъде ликвидиран. Това го научих от мой личен приятел и студент Кочо Овчаров, който после избяга в Америка по политически причини. Кочо Овчаров, който ме предупреди, работеше в цензурата по печата. Той ми каза: „Тебе те смятат, че си поставен с тази палатка на пост пред сградата, гдето живее Дънов, за да следиш какви хора отиват при Него. Махни се от тука, защото могат да те ликвидират цанковистите". От него разбрах, че побойниците са изпратени от Александър Цанков. Предупреди ме да се махна от палатката, която съм построил, защото ме смятат за дъновист поставен за охрана на г-н Дънов. Аз разбира се не бях поставен на пост, нито имах желание да следя някого. Но така се случи, че случаят избра именно мен да построя палатка и чрез нея да бъда очевидец на побоя. И аз бях очевидец и ви разказвам точно това. Моят приятел - Кочо Овчаров получи след време смъртна присъда след като дойдоха и взеха властта комунистите, но той преди това беше предупреден от някой доброжелател и бе забягнал в Америка. Така както той ме предупреди на времето да се махна от палатката, защото цанковистите взели решение да ме ликвидират, понеже съм бил охрана на Дънов, така също се намери и друг човек, който да го предупреди да побегне от България и да се спаси от явна смърт. Така и направи. Та видях и един окултен закон как работи и чрез една палатка. Сложиш палатка случайно, станеш очевидец случайно на една истина, защото Небето те е избрало да бъдеш на тоя пост. Свършиш си добре работата, после Небето намира друг, чрез когото те предупреждава и ти разтуряш палатката и се скриваш на скришно място и побягваш от погледите на убийците. Ама този, който те е предупредил и спасил той също си е опъна шатра в някоя държавна служба и стои там на някакъв пост като цензор по печата. Тогава идват други, които го предупреждават и спасяват, понеже е направил някакво добро някому и му е спасил живота. А цялата развръзка идва до своя край като Кочо се оженва за една моя съученичка от прогимназията, а той като забягна в Америка доживя до старост и умря от естествена смърт. Та такива са човешките съдби. Едни нарушават закона, а други ги изпълняват. А изпълняват го онези, които имат власт не само от Кесаря, не имат и разрешение от Небето. Важно е Небесната власт на Силите Господни. Аз се заселих на Изгрева през 1929/1930 г. Имаше няколко бараки, салон и ниви наоколо. Живях дълго и си изкарвах прехраната с гъбарство. Берял диви гъби, продавах ги в прясно състояние или ги сушех. Познаваха ме всички веднъж един ме запита: „Как ще докажеш, че твоите гъби не са отровни? Показах му, че имам книга написана за гъбите и то е едно много хубаво ръководство. Човек като чете ще разбере кои гъби са отровни и кои гъби са ядливи. А този човек ме запита: „Ами ако е направена печатна грешка в книгата и отровната гъба е написана, че е ядлива? Какво става тогава?" Гледам го и се чудя какво да му отговоря. По едно време думите сами ми дойдоха в устата „Ако трябва да ти дойде премеждие, то ще ти дойде. Но моли се на Бога да протегне своята ръка и да ти отмени премеждието!" Онзи мига и премигва и нищо не разбира. Накрая му казвам: „Човек предполага, а Бог разполага със съдбините на света и със съдбите на човека." Тогава този човек реши, че може да си купи от мене гъби. Казах му как да ги сготви. На следващия ден мина отново и ми каза: „Идвам да ти кажа и да ти се обадя, че съм жив и здрав и че нищо не ми стана от твоите гъби". Той се смее и аз се усмихвам. Разделихме се като приятели. Тази история ви разказвам, защото живях дълги години и си изкарвах хляба с ядливи гъби, а наоколо около мен растяха и съблазняваха със своята украса Изкусителят на отровата. Този Изкусител на отровата е един. Има го и в човешките общества, има го и в растителния свят, има го и в животинския свят. Това беше проекция на голямото Зло на земята. Затова Учителят бе казал: „Не се борете със злото! Ти злото не можеш да го победиш, но можеш да го замениш с най- малкото добро!" Ето това е финалът на моят разказ. Най-малкото добро направено на земята от човека е неговият Висок идеал за общение с Бога. Записала Марийка Марашлиева

ОЛГА БАЙРАМОВА 1. КЕМАЛ АТАТЮРК С Олга Байрамова се виждахме често, понеже тя беше съседка на брат Петър Филипов и живееше точно срещу Савата от Мърчаево, а аз ходех почти всеки ден при брат Петър. Понякога тя идваше при него в градината и двамата сядаха на пейката и разговаряха. Съпругът й Дочо бил художник, но вече починал. Тя има родствена връзка със семейство Камбурови, със стария Стефан Камбуров, който е бил печатар. Бащата на Олга е бивш офицер и добър познайник на Петър Димков. Братът на съпруга й Дочо се наричал Желю. Той бил много добър човек и тя обичала да разговаря с него, когато им идвал на гости в София. Желю живеел обаче в Нова Загора. Веднъж той й разказал едно свое преживяване. Същият Желю Байрамов бил офицер на турската граница преди години. Но едно време границата не е била охранявана както сега. Та когато Желю бил на границата един път, един турски офицер тичешком преминал през границата и дошъл в палатката им като ги помолил да го крият. Той казал, че е революционер и че е ранен. С него имало и друг турчин, който бил обикновен войник. Офицерите скрили и двамата и помогнали на турчина-революционер да оздравее и след като последният бил вече добре, двамата се прехвърлили в Турция. Междувременно били дошли от заставата да питат за тях, но българските офицери казали, че не са виждали никого. Укрили го под леглото в палатката. Турският офицер, когото българите укрили преди да се прехвърли със своя войник границата бил запитал за името на Желю Байрамов, който бил в случая човекът, който поел отговорността за укриването на двамата турци и го запомнил, както и адресът му. Минало доста време от тогава. Желю се прибрал в дома си и дори забравил случая на турската граница, но по едно време извикали Желю Байрамов в турската легация в Бургас. Той се учудил, за какво могат да го викат, но все пак отишъл. Турският консул го поздравил и между другото запитал дали познава човекът, чийто портрет бил закачен на стената. Желю се вгледал в лицето на портрета и познал турския офицер, когото бил укрил и лекувал на турската граница. А той се оказал Кемал Ататюрк. И така Желю Байрамов бил поканен от Кемал Ататюрк да му отиде на гости в Цариград. Разбира се, как може да се откаже такава любезна покана. Заминал Желю за Цариград. Там бил посрещнат с най-големи почести. Дали му човек и кола на разположение, с които да се разходи, където иска: Кемал Ататюрк му казал: „Можеш да идеш, където искаш в Турция и да седиш колкото искаш!" Разходил се Желю, обиколил цяла Турция, гледал, но като минали шест месеца се върнал в Цариград и казал на Кемал, че му е мъчно за родината му и че иска да си върви в България. Сбогували се и Желю си заминал. Така той ходил няколко пъти в Турция на гости на своя познат от Цариград.

6. ПРЕЖИВЕЛИЦИ Брат Паню казвал, че при постенето 3 - 4 дена човек се сражавал с войници, 7 - 8 дена се сражавал с подофицери и т. н. 35 - 37 дена идвали генералите и казвали: „Изкривете му устата, ръцете, краката" - това били разни изкусители. С един приятел брат Паню си дали обещание, който си замине по-рано да се обади на другия. Минало време и приятелят му си заминал пръв. Един ден се обадил на Паню и му казал: „Паню, не е тъй както си го мислехме на земята". Учителят давал упражнения на брат Паню в най-голямата виелица през зимата да излиза на един връх Бакаджиците в Странджа планина до водораздела. Тогава имало много вълци. На Паню му се подкосявали краката от страх като ги чувал как вият. Като се изкачил на върха му светнало, станало му горещо, паднал на колене за молитва и благодарност към Небето. Брат Паню ходел по гробищата в 12 часа нощем и слушал как стенели починалите, което било като урок - да се учи. Обикалял в града в 12 ч. нощем в Ямбол и правел молитви с брат Христо Каратлиев. Веднъж го извикали в милицията и го питали: „Ти като говориш за Бога, познаваш ли Го?" А той им отговорил: „Вие като говорите за Ленин, познавате ли го?" Те го изпратили в мазето да постои няколко дни за поумняване. Брат Паню говорил с един агроном веднъж и между другото го запитал: „Ти като агроном и си чел много, знаеш ли кога расте житото?" Агронома отговорил, че не знае. А брат Паню бил направил опит като сложил една пръчка в земята и наблизо един фенер. По такъв начин следял през деня и нощта кога расте класа. Указало се, че житото растяло сутрин рано. Някой си човек бил заложил къщата си, но станало тъй, че добитъка му умира и той не може да изплати полицата и да даде парите. Брат Паню имал 2000 лв. Извикал човека, отишли в банката? брат Паню дал 2000 лв. и така спасил човека от разорение. Веднъж пътувал пеш от село до Ямбол. Минала една кола и профучала край него. Брат Паню съсредоточил мисълта си и след малко колата спряла. Той настигнал колата. Момчето, което шофирало било отворило капака и търсело причината, поради която била спряла колата. Брат Паню като погледнал, посочил едно болтче. Момчето бутнало болтчето. „Я запали сега", казал Паню. Моторът се запалил, момчето поканило Паню да се качи и тръгнали. В Ямбол искали да продадат салона. Брат Паню продава къщата си в село Калчево и отива в Ямбол да живее в горната стая. Долу живеела старата собственица. Брат Паню веднъж насочил мисълта си към нея и тя посреднощ идва и почуква на вратата му. Той отворил вратата, а тя попитала: „Паню, защо ме викаш?" „А, рекъл той, няма такова нещо." Проверка за силна мисъл. В село го били избрали да бъде в комисията за раздаване на помощи. От комисията искали да дадат най-напред на него, но той отказал. Той рекъл: „Най-напред ще дадем на бедните, а пък най- накрая, ако остане на нас". Членовете на комисията не били доволни от неговото предложение. Брат Кольо ми разказа тия случки, когато бях през лятото на Зекирица на палатка 1988 г. и допълни още следното: Брат Кольо бил на Рила, а брат Паню бил вече много възрастен и Кольо мислел за него, за брат Паню. Тогава дошла някаква жена от техния край и казала на Кольо, че брат Паню е болен и иска Кольо да отиде, да се видят с него. Брат Кольо слязъл при Паню, видели се, казал каквото искал да му предаде и после Кольо пак се качил на езерата. Така се разделили. Преди да почине жена му Минка, Паню й дал пари да се поразходи. Като се завърнала, Минка починала след 24 часа. Но вижда това, което е трябвало да види. Като починала жена му Минка, Паню се молил дълго за нея и денем и нощем. След време тя на три пъти му се явила. Първият път в мъгла, а втория по-ясно в ъгъла на стаята. Връзката им продължавала, но чрез други измерения. Забележка Аз лично се познавах с брат Паню, но тия случки не ги знаех. Той идва 1946 г., ако се не лъжа с групата на брат Влайчо в Русе, но по-късно, когато се видяхме той ми казваше някои подробности по отношение на постенето и че той е постил 40 дена и как го е преживял и т. н. Записала Марийка Марашлиева

ПАНЮ СЛАВОВ от с. Метериз-Калчево 1. НЕ СЕ ДАВА Брат Паню е родом от с. Челник, Ямболско, но по-късно отива в с. Калчево. Роден е в 1892 г. и сега ще навърши 96 години. Роден е на същата дата и месец с Влайчо Жечев, известен като ясновидец в южна България и приятел на брат Паню. Родителите му са били земеделци. Родителите му починали рано и той останал сирак още на 7 - 8 години. Останал съвсем сам и понеже много страдал той мислел често да се самоубие или да се хвърли в Тунджа, но чул един глас, който му казал да се върне и да не се дави. Върнал се той и още макар и малък се условил чирак при един ковач. Помагал той на ковача пък ходил и на кладенеца за вода. На кладенеца като отивал хората му казвали: „Ти помагаш на жената на ковача". После почнал на нивата да ходи с ковача, тогава пък ризата му оставала неопрана. Ковачът му казал, ще кажеш на жена ми това от тебе зависи да ти опира ризата. Паню разбрал, че не трябва да слуша какво му говорят хората, но че трябва и на ковача и на жена му да помага. Така преживял той някое време докато възмъжал и се оженил. Но първата му жена и детенцето му умрели още съвсем рано. Оженил се повторно. Втората му жена родила, но детенцето се разболяло. Изобщо не му вървяло на Паню. По това време се запознал с Учителя и новите идеи. Отишъл той при Учителя са се посъветва с Него. Учителят му казал: „Ти не си дошъл да раждаш деца! "

ДОНКА ИЛИЕВА 1. С КРОСНО НА СЪБОР Коя година сме дошли на Изгрева? През 1928 г. когато събора го забраниха. През 1926 и 1927 г. сме идвали в София на събор, но сме се връщали. През 1928 г. вече се преселихме окончателно. Тогава съборът не се състоя. Ляпчев беше на власт и под влияние на поповете забраниха събора. Ние тогава пътувахме с още други хора от нашия край от Стара Загора, Карнобат и други. По това време ни даваха от полицията картончета, нещо като открит лист за София за събора. Но като слизаме от влака започват да ни преглеждат. Питат: „Имате ли картончета?" „Имаме." „Хайде назад." Който има картонче го връщат обратно, защото знаят, че идват за събора. А пък аз нали идвам от село, където бях останала с децата, там бях при майка си и баща си в с. Козаре, Карнобатско. Мъжът ми беше в София на работа в строителството. Аз съм се нагърбила с неща както е на село нося си кроено и други неща да тъчем. Реших, че ще ми потрябват както имаше на Изгрева едни Тилкови, които тъчеха платове. И така нося и други домашни работи, а те искат да ме връщат, а аз викам: „Ами, че ние тука живеем. Ето нося си работи домашни". Така те ме пуснаха. Взехме си един файтон с брат Желю Ганев, брат ми и аз. Заради нас и те дойдоха на Изгрева. Георги, мъжът ми ни посрещна и така успяхме да дойдем за събора. В беседата си дори Учителят споменава за забраната. Но които успяха да дойдат присъствуваха. Иначе отвън имаше войници-кордон и не пущаха идващите за събора. Които бяхме отвътре си направихме събора мълчешката. Салон имаше тогава, но той още не беше довършен. Нямаше стъкла на прозорците. Долу, малката стаичка на Учителя беше построена. През 1925 г. Учителят държа беседата „Малкият стрък" на Мусала, където сега е хижата, на 13 юли 1925 г. Тогава Учителят бил изправен, вдигнал бастуна си и казал на всички да минат един по един под бастуна му. Времето било лошо, непрекъснато валяло дъжд и суграшица, но никой не се разболял и всички се върнали живи и здрави. От 23 август до 29 август 1925 г. съборът бе в Търново. През 1926 г. съборът се е състоял свободно от 22 до 29 август, но не е имало много хора, защото още не е било уредено на Изгрева. Той се е състоял на поляната. Имало е само приемна направена от четири колони, стени от пръти облепени с хартия, но с покрив. Учителят държи Слово на гола поляна. После ходихме една група от провинцията без Учителя на Черни връх. На Изгрева Симеонов имаше палатка, а Епитропов барака. Те ръководеха. Войници охраняваха братството от родозащитниците, които искаха да разтурят събора. Учителят спомена за тях на 22.08.1926 г. Ще цитираме от „Свещеният огън" - съборни беседи от 1926 г. „Сега разбрахте ли какво иска да ви каже Господ със задачата, която ви даде тази сутрин? Войниците, които ви вардеха отвън, нали и те, като вас са хора? И те са ваши братя, и те имат глави, ръце, крака, пръсти като вас, и те вярват в Бога, и в тях Бог живее и се проявява. Защо дойдоха тогава? Казаха им: идете да вардите онези хора там! И те дойдоха, подчиниха са на тази заповед. Когато обаче на вас дадат такава заповед, да отидете някъде, вие питате: защо трябва да направим това? Вие постъпвате философски. Първо искате да се научите, какво трябва да правите и после да действувате. Както виждате, тези хора дойдоха без разсъждение и си изпълниха задачата. Ето защо аз ви казвам, че на първо място за всинца ви най-важно е послушанието. Аз зная, че при тази среща волята на всички ваши заминали братя, както и волята на Бога е да живеете добре, разумно." (стр. 7) „Тази сутрин, за пример, ви заобиколиха войници. Какво направихте вие? - Всички заедно направихте една колективна молитва, и ви се отговори - освободиха ви. Красиво, хубаво е това нещо. То трябва да ви послужи като импулс в живота, да знаете как да постъпвате. Това са методи, които трябва да усвоите. На вас предстои да усвоите изкуството да се справяте с духовете, да ги разбирате. Аз не ви подмамвам с това, защото трябва да знаете, че сила и знание се дава само на разумния човек." (стр. 33) През 1927 г. Съборът бе свободен и организиран. След събора направихме екскурзия до връх Мусала с два автобуса. Нашият закъсня поради катастрофа с принц Кирил. Учителят ни чакаше в Чам Курия. Като се събрахме всички дойде принц Кирил да се извини за катастрофата. Тя била станала поради пиянство на някого от компанията му. Тогава на една сестра от Стара Загора били откъснати два пръста. Към 5 - 6 часа вечерта тръгнахме за Мусала. Една група беше тръгнала с Учителя по-напред и стигна по-рано. Останалите пристигнахме късно вечерта, като по пътя ни валя дъжд и сняг. Прекарахме нощта край огъня. Тогава вечерта дойде сестра генерал Стоянова, която бе придворна дама. Тя покани Учителят с някои от групата да отидат и прекарат нощта в дървената хижа. Царят бил в хижата. Така, че Учителят с част от групата пренощува в хижата. През това време имаше дъжд, сняг, студ и вятър, а аз бях обута с гуменки. Тръгнахме за Мусала. Учителят беше в средата на групата, като наближихме върха, се разделихме на малки групички, които отиваха на върха, правеха си молитва и слизаха веднага. През 1928 г. съборът беше забранен. Понеже бяха раздадени в провинцията картончета от полицията, на гарата проверяваха и които имаха картончета ги връщаха обратно. Тия, които бяхме на Изгрева на 19 август направихме събор без Учителя. Тогава брат Симеон Симеонов организира една екскурзия до езерата без Учителя. Той беше ходил преди това с жена си, която рисувала там. Бяхме 12 души. Три сестри и девет братя. На отиване минахме през хижа „Скакавица", където пренощувахме един ден. От там през деня излязохме на петото езеро, после пренощувахме край огнището на 2-рото езеро четири вечери. За мен тази екскурзия беше като отиване в един прекрасен свят. На връщане минахме през Самоков. Участвуваха Ветка и Симеон Симеонови, Димитринка Атанасова, Атанас Стефов, Тодор Стоименов, брат Касабов от Стара Загора и брат Слави (американеца) пак от Стара Загора, Христо-брадата, моя милост и брат ми Никола Танев, Желю Ганев. Бележки на редактора. Властите забраняват събора през 1928 г., който ежегодно става от 19 - 25 август. Онези, които са дошли на гарата от провинцията с влака били връщани обратно. На софиянци също не е било разрешено да се качат горе на Изгрева. Имало е охрана и блокада от полицията. Учителят не е бил на Изгрева, но дошъл след 3 дни, когато вдигнали блокадата и с изгревяни продължили своята работа. Лекциите са протичали редовно в сряда за общия клас, в петък за специалния клас, а в неделя не е имало беседи, понеже те са предназначени за гражданството и за учениците от града. Блокадата на Изгрева не позволила пристигането им. Затова неделната беседа е преустановена. На 19 август 1928 г. няма съборни беседи, защото Учителят бил в града, Изгревът бил блокиран с войска. На 22 август 1928 г. в сряда в общия окултен клас Учителят дава лекцията „Ключът на живота", която е поместена в отделна книжка като съборна беседа от 1928 г., напечатана същата година. Същата беседа е отпечатана в томчето от Общия окултен клас. „Ключът на живота" VIII г. (1928 - 1929), том I, стр. - 1 - 53. На стр. 52 четем за онези, които не са могли да дойдат на събора на Изгрева поради възбрана: „Сега вие ще кажете; добре щеше да е, ако бяха тук всички братя и сестри от провинцията! Казвам: всички са тук. Защо? - Защото всеки брат или сестра от физическия свят, които са записани горе в Бялото Братство, имат по двама делегати, които ги представляват - един в Божествения свят, и един в ангелския свят. Тъй, щото, ако тук бяха дошли 1000 души, същност те са 3000 мощни юнаци! - 1000 души във физическия свят, 1000 - в ангелския свят и 1000 - в Божествения свят. Силата не е във вас, които сте на физическия свят, но в тия 3000 души, събрани заедно, те са, които работят, а не само хората на физическия свят. Знаете ли, какво могат да направят тия помощници отгоре? Те ще свършат работата на Бога. Той работи чрез тях." (стр. 51) Следващата беседа на общия окултен клас е на 29.VIII.1929 г. под надслов „Ограничаване и освобождаване" от стр. 54 - 80 на същото томче. На 24.VIII.1928 г. в петък пред Младежкия окултен клас Учителят изнася лекцията „Дейност и почивка" отпечатани в „Божествените условия", год. III, (1928 - 1929), том I. Работата на Школата продължава. Съборът не се е състоял. От 8 юли до 10 юли в София се е състоял VI Младежки събор, чийто лекции са публикувани в томчето „Закон за единство и общност", София, 1928 г. Младежкият събор завършва с екскурзия на Мусала, където на 18 юли Учителят държи беседата в сряда „Добри и лоши условия". Ученикът трябва да знае как да работи при благоприятни и неблагоприятни условия. Забраната на събора от властите през 1928 г. на Изгрева не е попречило на Учителя да произнася и дава Словото си на Изгрева.

ЙОРДАН ГЕОРГИЕВ БОБЕВ БЪДЕТЕ УМНИ КАТО ЗМИИТЕ И НЕЗЛОБЛИВИ КАТО ГЪЛЪБИТЕ Роден съм в село Посадино, Поповско на 27 юли 1906 г. Работил съм най-различна работа по селата - орал съм, сеял съм, копал съм, бил съм и овчар. Всичко, което се работеше на село съм го вършил и аз. В София когато дойдох пожелах да стана шофьор. Харесаха ми хубавите коли и тази професия да седиш, а колата да си върви сама. На село съм карал конски каруци и волски каруци, ама като видях леката кола, реших, че това е моята професия. Добре, но нямах завършен трети прогимназиален клас. Без такова образование не можеше да учиш за шофьор нито да получиш разрешение да шофираш кола. Тогава научих, че един свещеник на име Михайлов подготвяше за изпити. Той беше срещу съдебната палата на площад „Св. Неделя". Аз отидох при него. Той ме подготви и така успях да си взема диплом за завършено прогимназиално образование. След като имах този ценз, аз се подготвих и се явих на кандидат-шофьорски изпити и така получих шофьорска книжка. Като шофьор работих на много места и накрая постъпих като личен шофьор на биолога Методий Попов. А Методий Попов беше приятел с главореза Александър Цанков. Цанков като ходеше на екскурзия на Витоша след него вървеше една полицейска кучка, а от двете му страни вървяха по един агент от полицията. Тъй го пазеха. Той бе онзи, който управляваше България след като военните свалиха чрез преврат Александър Стамболийски и го убиха. Следващите месеци и години бяха избити много земеделци и комунисти. Затова сега Цанков вървеше с охрана и с полицейско куче. Методий Попов имаше американска кола. Тя беше друг модел, беше по-друга от обикновените коли. Отгоре имаше нещо като кубе. Отстрани нямаше стъкла, а нещо като слюда, която се навиваше отстрана на колата. А когато се отвори вратата на колата отиваше прозореца горе в кубето. Методий Попов беше женен за германка. Като семеен шофьор аз я возех с колата на Витоша до там, докъдето имаше път. Возех я да пазарува с колата и после я връщах у дома. Така че аз знаех за живота на Методий Попов както и за живота на неговия приятел Александър Цанков, наречен още главореза. Имаше един лаборант по същото време при Методий Попов във факултета му. Казваше се Цочо Диков. Кой знае защо, но веднъж яко се скарахме с него. Аз бях подочул и знаех, че той е дъновист. В караницата му казах: „Абе защо заблуждавате хората, защо заблуждавате човечеството с тая дъновистка религия. Хората не могат да се отърват от такива като вас". Той ме изгледа ужасено, но нищо не ми каза. Но аз се заканих и си казах: „Аз ще отида да проверя да видя какво правят тия дъновисти". Изпълних обещанието и заканата си. И като отидох един неделен ден, седнах точно срещу r-н Дънов в салона. И като започна той да говори на слушателите, аз станах изтъпанчих се в салона и пред всички казах: „Сега той с каква лъжица яде, с каквато и вие ли ядете, с такава ли той яде?" Всички замръзнаха. Аз исках да кажа, че туй не ми харесва, че един говори, а другите всички слушат най-смирено с отворени очи и зяпнали уста. Всички се умълчаха, а Петър Дънов каза тихо като че ли му се плачеше: „То човек не може да разбере всичко отведнъж". А брат Любомир Лулчев ме дръпна за ръката и ми каза: „Седни. Аз после ще ти кажа всичко, пък, ако не мога и не разбираш ще те доведа Той да ти каже". Аз тогава не познавах никого. Но след тези думи аз се укротих и седнах. Като свърши беседата Лулчев ме заведе у тях вкъщи. Говори ми дълго и накрая ми извади и ми даде една книга - беседа от Петър Дънов. Аз пък извадих една монета от 100 лв. и му я подадох. Това бяха сребърни монети. Лулчев каза: „Няма нужда!" Като каза така у мене стана един обрат. Нещо се преобърна в мене и ме постави на крака. Така аз си отидох с книгата у дома. Това ми подействува много силно. Започнах да чета книгата и не мина известно време и аз започнах да разбирам, че това не е учение, което заблуждава, а напротив, то ориентира хората много правилно. По-късно напуснах Методий Попов и дойдох да живея на Изгрева. Петър Дънов беше вече за мене Учител, а дъновистите бяха за мене братя и сестри. Аз разбрах, че по-добри методи за повдигане на човека от тия на Учителя няма по света. На Изгрева си построих барака, но после я изградих, направих къща, в която после живееше брат ми Димитър Бобев със семейството си. Така аз дълго време съм обикалял край Изгрева, но не съм обръщал внимание да видя кои живеят там и къде живеят, а знаех за тях по онова, което се говореше за тях в града, за дъновистите. Така че първия дъновист, когото срещнах беше Цочо Диков и докато не се скарах с него не можа да ми се отвори път към бараките на Изгрева. Ето виждате ли как по някой път работи Небето? Е, какво ще кажете за тази поговорка: „Всяко зло за добро!" Та аз така дойдох на Изгрева чрез тази народна мъдрост. По-късно работех при един предприемач и карах една товарна кола за пясък и баластра. Тогава по шосето край гората имаше агенти на общината, които събираха такса на тия, които преминават натоварени с пясък и баластра. По онова време ходихме на екскурзия на Витоша в местността „Присоя", а на връщане приятелите слизаха по двама, по трима. Веднъж аз останах с Учителя сам като вървим надолу заедно Го запитах: „Абе, Учителю, ами змиите да ги не бием ли?" Запитах Го така, защото него ден там при едни скали бяха излезнали няколко змии да се пекат на слънце. Аз исках да ги утрепам, но приятелите ме спряха. Казаха ми, че не трябва да се убиват животните. За тях бяха животни, а за мен бяха змии. Толкова съм разбирал тогава. А тогава се говореше за вегетарианство, за милосърдие, за братство и общ комунален живот. Това беше всичко за мен разбрано, но за змиите аз имах друго становище, защото като те ухапе змия, то тогава умираш. Тя не те пита дали си вегетарианец или месоядец. Тя те вижда, че си човек дошъл при нея, ухапва те и ти заминаваш за онзи свят. Та затова аз запитах така Учителя. А Учителят ме погледна, после вдигна поглед над главата ми като че ли погледна нещо през пространството и през вековете назад и каза: „Абе, то змиите има кой да ги бие". Аз вдигнах рамене и замълчах. Не можах нищо да разбера. А това разбрах по-късно. А кога по-късно? Когато биха Учителя през 1936 г. Ето как стана това: Аз бях на Изгрева пред салона. По едно време от гората излезна една лека кола. Нали аз бях шофьор и това веднага ми направи впечатление. Аз се загледах натам. Двама души слезнаха, дойдоха при мене и ме запитаха къде се намира Дънов. Аз не подозрях нищо и им показах с ръка салона. Единият тръгна напред към салона, а другия носеше пистолет затъкнат на колана. Първият отиде най-напред на вратата на приемната и понеже тя беше заключена, той счупи с юмрук стъклото на прозореца на приемната и част от разбитите стъкла му порязаха ръката, от която потече кръв. Като разбра, че Учителят не е там, той се отправи към салона. А там беше Учителят. Влезна вътре и се нахвърли върху Него и започна да Го удря с юмруците по главата с окървавените си ръце от счупеното стъкло. Аз като разбрах това, единствено, което можах да направя вдигнах един стол над главата си и стоях така до вратата. Бях решил с този стол да ударя някого от двамата по главата. Аз тогава бях много млад, много здрав и як и нямаше да им се дам току-така без кръв. И таман да ги ударя със стола по главата изведнъж забелязвам, че целият съм вцепенен и втвърден и не мога да се помръдна. Като че ли някой ме беше заковал с пирон за земята. Някакви пирони невидими ме бяха заковали във въздуха и не можех да мръдна ръцете си така и други невидими пирони ме бяха заковали за земята. Те, побойниците минаха покрай мене, погледнаха ме как стоя вдървен с вдигнатия стол, усмихнаха се, минаха покрай мене, прекосиха двора и се запътиха към колата. Аз стоя като вдървен дълго време. По едно време идва Стоянчо и ме пита: „Ти защо не ги утрепа с тоя стол? Нали си як и здрав?" А аз без да искам устата ми се отвори и произнесе тези думи: „Абе има то кой да ги бие". Устата ми се затвориха и аз разбрах, че някой друг произнесе тези думи чрез мене. А това бяха същите думи, които Учителят изрече горе на Витоша когато аз Го питах дали можем да бием и трепаме змиите. Ако братята не бяха ме спрели и аз бих утрепал някоя змия горе и ако Учителят не беше ми казал, че други са тия гдето ще трепат змиите, то този стол, гдето го бях издигнал над главата си, нямаше да стои вдървен и вцепенен в ръцете ми, а щеше да бие наляво и надясно и кръв щеше да се лее. Ама Учителят ме спря, защото други са тия, гдето ще бият змиите. Ама ония змии, които хапят и гдето са отровни и от които умират хора. Те, побойниците бяха изпратени от Александър Цанков - онзи главорез, гдето беше избил сума народ. Тогава Александър Цанков искаше да дойде втори път на власт. Цанковистите не бяха малко, но разбраха, че царя не искаше да ги сложи на власт. Да ги сложи като управляващи. Те разбраха, че това е внушение на брат Любомир Лулчев, който беше съветник на царя по политически въпроси. А зад Лулчев те смятаха и виждаха, че Учителят е този, който им проваля плановете. Ето защо бяха решили да нападнат Учителя. За миг около Учителя се събраха много приятели и Той с кърпичката избърсваше кръвта от лицето си. На следващия ден около очите на Учителя имаше синини, а след няколко дена получи пареза на дясната ръка и десен крак, след което Братството замина след няколко дни на Рила, Учителят престоя там четиридесет дни и се върна оздравял от Рила. Няколко минути след побоя всички, които бяха на Изгрева дойдоха, след като научиха новината и заобиколиха Учителя. Дойде и брат Лулчев и като по-оправен разпита и разбра как стоят нещата. Брат Иван Сечанов беше видял и запомнил номера на колата. Лулчев слезна веднага в града и отиде при директора на полицията, който му беше приятел. Чрез колата откриха и шофьора на колата и побойниците. Какво направиха по-нататък аз не знам. Знам само това, че побойниците дойдоха на следващия ден да се извиняват на Учителя. Вероятно и към тях бе приложен съответно онзи съвет на Учителя, който ми даде: „То змиите има кой да ги бие! " Минаха години, дойде 9 септември 1944 г, дойдоха комунистите на власт и тогава ние видяхме кои са онези, които трябваше да бият змиите. И те ги биха и избиха по всички правила. За подробности ще си проучите историята на тези събития. Брат Любомир Лулчев имаше една група младежи. Групата се казваше „Упанишада". Така се пишеше, защото е индуска дума. Ама ние си я казвахме „Опанишада". Някакси по шопски, по народному. Веднъж питам брат Лулчев какво значи „Опанишада", а той ми каза: „Това значи да си опъваш ума, да мислиш". Край брат Лулчев бяхме десетина човека: Йордан Андреев, Димитър Бобев, Йордан Бобев, Петър Арабадживе, Михаил Ангелов, Сошо Берендеев, Стоянчо, Тодор Маринчески, Колю и Веса Йорданови, Елена Андреева, Невена Неделчева, Виктор, Ангел, приятел на Тошо. Та този, който организира опанишадата беше Йордан Андреев. На него му викаха Адютанта. А генералът беше разбира се Лулчев. Та много приказки се изприказаха за тази група. Защото след свършване на беседата на Учителя всички заобикаляха брат Лулчев, който ни разясняваше беседата. Приятелите бяха против тази група, но ние от групата не бяхме съгласни с тях. Веднъж дойде един приятел и ми се скара, че правим група в Братството. Ама аз групата не бях я направил. Друг я беше направил. За доказателство ми приведе думите на Учителя, който като погледнал групата на Лулчев казал: „Това змийско гнездо ще се разтури!" Аз изтръпнах и се уплаших. Защото все около мене се въртеше тази история за змиите. Историята е такава, че змиите не се трепят в Братството, защото има други хора, които са определени да ги бият. След като бе задържан Любомир Лулчев, той бе осъден от народния съд на комунистите и беше убит чрез разстрел. Значи други се явиха да бият и убиват. Та аз разбрах какво значи думата на Учителя. Бяхме на Рила. Цар Борис III беше дошъл на първото езеро и беше се скрил в клековете, там при реката откъдето водата отива в първото езеро. Беше дошъл инкогнито. Изпрати своя приближен Сливен, който му беше верен като сянка, да повика брат Лулчев от лагера на 2 езеро. Лулчев ми нареди да взема чайника и ние двамата отидохме при царя. Там накладохме огън, сварихме вода и брат Лулчев каза: „Сипи му вряла вода да пие!" Аз му сипах, а Лулчев по-късно ми каза: „Сипахме му вряла вода да пие, защото врялата вода е символ на чист живот. А царя няма чист живот. Сипи му вряла вода да му се прочисти стомаха и кръвта и да добие чист живот". Лулчев и царя пиха чай. Ние със Свилен се отдалечихме и те имаха за какво да си говорят. Но него ден Учителят не се срещна с царя. Изобщо Учителят никога не се е срещал с царя. Никога не е говорил Учителят с царя. Когато трябваше да му се предаде нещо изпращаше брат Лулчев. Така стоят нещата. Дойде време царят замина в Германия за среща с Хитлер. Върна се и след няколко дни научихме, че е умрял. От какво е умрял не се разбра. Едни говореха, че е отровен, други, че е задушен с отровен газ като пътувал в самолета и му подали маска уж да диша с кислород. Всякакви приказки чухме. Ама и той си замина. Убиха ли го, не можахме да разберем. Ама нали разказа ми е за змиите и за думите на Учителя гдето каза: „То змиите има кой да ги бие!" То извода оставям за вас. Аз си имам свой извод. За мен думата на Учителя е една. Тя не става на две, та да си взимаш това, което ти изнася и от това, от което имаш нужда. Думата на Учителя е една. Искаш, не искаш, думата на Учителя е една, Защото думата на Учителя е дума на Бога. А думите на Бога не се преполовяват, защото думата на Бога се нарича Слово Божие. А глава на Твоето Слово е Истината. Ето стигнахме до Истината. И аз Йордан-шофьора ви я изказах. А вие, ако сте разумни ще я ползвате, Ако не сте разумни няма да я ползвате. Та змията, онази змия от Библията е символ на изкушението и на грехопадението, което идва чрез изкушението. А чрез изкушението човек слиза на земята и се облича в плът. И от тук започва неговият път като човек. За този човек слизат Великите Учители, за да му посочват пътя. Това те правят със Словото, което изричат. В това Слово е знанието на бъдното човечество. В него се намират символите на едно знание непонятно за човеците. Днес в моят разказ аз разказах част от една символика за предназначението на змиите като Божия твар пълзяща по земята. Разказах ви и за Божията Правда, която възстановява всяка човешка неправда. Живях дълго, видях много неща, но и замълчах много неща. Разказах само онова, което ще ви ползува за времената на Школата на Учителя. Живейте вечно! От мен Йордан-шофьора! Записала Марийка Марашлиева

ЖЕКО ВЪЛКАНОВ 1. ДЯДО ПОП И КАРАКОЛЬОВАТА ДУПКА Роден съм на 17 юни 1915 г. в сл Пешекю по турски, сега село Войводово в Сакар планина на 60 км от Хасково. Имам не само една, но няколко опитности с Учителя, но тази, която ще ви разкажа считам за най-интересна. Това беше през 1919 г. през зимата. Бил съм на пет години тогава. Първият ден имаше голям сняг до колене - 40 - 50 см. След това духна белия вятър - южния и започна бързо да се топи снега. У нас бяха дошли акцизни, които правеха проверка на тютюните, какво качество и количество са, за да ги обложат с акциз. По него време аз имах една ножка, не с металическо, а с дървено сапче както някога ги правеха. Нашата къща беше известна с „Каракольовата дупка". Едно време през турско Каракольо се е криел там. Къщата ни наричаха „Папралия". Тя беше хубава. Над гредите имаше направена плетеница от пръти, после папрат вместо слама или ръженица и отгоре керемидите. Аз бях изпуснал ножчето си в „Каракольовата дупка". Тая дупка беше посред стаята на дълбочина един метър и половина. Това стана когато бяха акцизните у нас. Аз не потърсих тогава ножчето си. На другия ден сутринта реших да потърся ножчето си. Майка ми отиде на една сватба, а дядо лежеше край огнището. Тогава нямаше електрически печки както сега. В огнището горяха дърва и дядо спеше край огнището на топло. Отворих дупката, в която се слизаше с три стъпала. Първото стъпало минах, на второто като стъпих ми стана студено на краката, на третото стъпало водата ми дойде до кръста. Като се стопил снега в дупката се просмукала вода около половин метър пък може и повече да е била. Ако викам, дядо ще ме бие, ще каже какво търся там, да изляза не мога. В това време гледам дядо поп идва срещу мене, хвана ме за ръката и ме измъкна. (Мисля си - дядо поп - расото му не е черно, но бяло. Забравил е да си облече расото и е останал по риза.) И тъй значи, хвана ме и ме извади от водата. И ме спаси. Кой дядо поп? За кого мислите, че се отнася? Аз не познавах още Учителя и мислех, че това е дядо поп. Той ми каза: „Бягай да се стоплиш при дядо си". Стаята имаше две врати, но нямаше прозорец. Аз не можех да разбера от къде е влязъл и откъде е излязъл „дядо поп" - такава беше представата ми в моето детско съзнание. Той имаше брада и бяла риза. Отидох при дядо да се стопля и му казвам: „Отидох да си търся ножчето в „Каракольовата дупка", там го изтървах". „ А как излезе?", ме попита дядо. „Дядо поп ме извади", отговорих аз. Понеже сватбата беше на двеста-триста метра от нас мислех, че дядо поп е дошъл да венчава младоженците. Дядо стана и викна: „Я да видим къде е дядо поп!" Отива, но дядо поп го няма. Вратата затворена, т. е. сложено е дървото, в което е пъхнат един голям гвоздей както бива на село. Значи никой не може да влезе от вънка. Трябваше отвътре да му се отвори. Дядо ми вика: „Защо ме лъжеш? Ти си паднал вътре", а водата тече още от мене. „А на дядо поп кой му отвори? Ти не можеш да му отвориш, как ще те извади от „Каракольовата дупка?" Дядо ми удари един шамар. Не ми вярваше и беше прав за себе си. Нали стаята нямаше прозорец? Тя беше вътрешна и светлина влизаше само през пролуките на дъските на вратата. Като ми удари шамара, на мене ми светна. Той бутна вратата - затворена. Вдигна моята ръка да види докъде стига, не може да стигне. „Защо ме лъжеш?, ми вика. - Искаш ли още да те бия?" Казвам на дядо: „Дядо, не видях бе?" „Ами кого видя?" „Дядо поп видях! " Аз пак се държах за дядо поп. Отидохме вътре, той ме преоблече, изсуши ме на огъня. След около 1/2 или един час идва майка ми и дядо я запита дали е идвал попа на сватбата. „Дядо поп го няма, той заминал за града, отговори майка ми. - Имал работа. Друг път ще венчават булката. Ако се върне довечера, довечера ще я венчава, но май че няма да е днес". Дядо вика: „Знаеш ли, че го бих аз?" „Защо?" Аз започнах да плача тогава нали майка ми е там, имам кураж. Дядо обясни, че съм казал, че дядо поп дошъл и ме извадил от „Каракольовата дупка", понеже съм слязъл да си вадя ножчето, което съм изтървал там. А понеже в хамбарите имаше овес, то и в дупката имаше овес, който плуваше отгоре над водата и не можеше да се разбере, че има вода и аз влизам като че е сухо и изведнъж потъвам във водата. И тъй излиза, че аз лъжа и че вратата е заключена. Не може да влезе дядо поп да ме извади от „Каракольовата дупка", т. е. от водата. Минаха години. През 1931 г. попаднах в София. Отидох там да уча шофьорство - по автомобили и мотори с вътрешно горене. Бях излязъл така, да се разходя, да видя паметника на цар Освободител, Орловия мост. Бях самичък и си гледах. По едно време виждам няколко души вървят. Питам ги: „Коя е тая гора?" Те отговориха: „Това не е гора, а се нарича „Борисовата градина". Градината на цар Борис". Те вървят и аз тръгнах с тях. Викам си, че отиват да видят нещо интересно. Оглеждам се, паметника остана зад мене, Орловия мост също. Вървим. По едно време групата се увеличи с двама, трима, пет, десет. Станаха двадесет и трима. Мисля си: „Сигурно тук някъде има сбор и бързам и аз да ида с тях на сбор. По едно време стигнахме на едно място, чувам да свири цигулка. Значи има нещо тука. Като наближихме още малко, хората станаха много и гледам двама свирят с цигулки, а пък няма такива да се борят като на събор по борби. Другите вървят един след други по двама, вдигат си ръцете на гърдите, пак ги свалят, пак ги вдигат. „Какво ли правят тия хора?", си викам на ума. Правят гимнастика. Аз не бях виждал и не бях чувал такова нещо. След около половин час всичко свърши. И не щеш ли, срещу мене излиза онзи „дядо поп", който ме беше извадил от „Каракольовата дупка". Аз го познах веднага. Той ми каза: „Друг път ще влизаш ли в „Каракольовата дупка?" Аз отговорих: „Вече не влизам". Така го гледам, а той ми каза: „Хайде, иди сега с този човек с железничарски дрехи". Той бил машинист на локомотив от Стара Загора. „Отивай там. " Много хора отиваха в един салон и аз отидох с железничаря. След малко, същият този човек, за мене „дядо поп", а за другите „Учителя" влезе в салона. Вътре имаше много хора, всички насядали, не зная колко на брой. Той отиде на една катедра, отвори една дебела книга. По едно време книгата политна на една страна. Но аз съм на първия ред до човека с железничарски дрехи. Изведнъж политна книгата и аз си викам: „Ах, дядо поп изпусна книгата" и посегна, хвана я и после почна да чете. Какво е чел, какво е правил, нищо не разбрах. Тогава съм бил на петнадесет години. После си отидох. Докато бях в София през време на курса често отивах там. Хареса ми тяхната музика, песни - всичко.

21. ЖОРЖ ГИГОВ КЬОСЕВ Жорж е роден в 1913 г. на 23 април в гр. Дойран - Македония. През същата година още в края на първата си годинка семейството им се премества в гр. Струмица. Името Жорж той взима от някакъв негов дядо на име Джорджо или от един капитан от френски войски, които са били в Струмица през време на войната и който се е наричал Жорж. Баща му е бил търговец, имал е мелница и е бил деен член на протестантската черква под влиянието на пастор Хаус и пастор Хаскел от Солун. Сестра му Рут и брат му Дино са учили в протестантски училища в Струмица. В края на войната гр. Струмица се предавал към Югославия. След едно пътуване в България, баща му бил подканван от сърбите да се изсели в България и той отива в Петрич, Горна Джумая и накрая в София, където окончателно се настанява. Първоначалното си образование Жорж завършва прогимназия в 1927 г. по желание на баща му Гиго Динка Кьосев, сина му Жорж постъпва в американския колеж в Самоков, където не успял да се пригоди. Завършил образованието си в търговска гимназия Мусевич-Борикос към 1930 г. в София. Трябва да се отбележи, че още през 1902 г. родителите Гиго Динка Кьосев и майка му Елена Граматикова се присъединили към евангелското движение, така че той е живял в една религиозна атмосфера. В домът им се чете Библията. Редовно се посещават богослуженията в неделните проповеди, а децата на протестантите са дейни във всички прояви на младежите към черквата: спорт, участие в хора, в драматически пиеси, волейбол и други такива. Тук именно Жорж се сдружава с деца на стари протестантски семейства като Димитър Кочев, Гавраил Величков и новия приятел - Кирил Стоянов (Кирчо-лъвчето) на когото са помогнали да се сработи със своето семейство. Тая група приятели правят първите си посещения на Изгрева на бялото Братство, да търсят по-широки хоризонти и именно тука ги намират и полека-лека се оттеглят от евангелската църква и се приобщават към Братството и Учителя. Това става през 1930 - 31 г. Още като ученик в гимназията Жорж се увлича от фотографията, която впоследствие става негово хоби и по-късно професия. Чрез поглед към природата той оформя своето дарование чрез фотографията. Още от 1932 г. той правеше много снимки на Учителя, на салона, на епизоди от изгревския, витошкия и рилския живот. Правил е снимки също и в Мърчаево, правил е снимки на езерата, на Паневритмията и на Молитвения връх. Направил е също и филми от живота на Братството. На Изгрева се запознава с брат ми Светослав Печеников, който при издаване на библиотека „Безсмъртни мисли" промени името си на Славянски поради славянските си издания. И до днес дъщерите му носят името Славянски вместо Печеникови. Много често през 1932 - 33 и 34 година брат ми канеше при него да приспиват на Изгрева приятелите срещу беседите в сряда и петък (общ окултен клас и специален окултен клас за неженени), които се провеждаха в 5 ч. сутринта. След гимназията Жорж е работил при баща си, който е бил търговец на едро за обущарски материали и той е ходил в габровските фабрики за стоки и е помагал много на баща си. През 1936 г. ние се оженихме на 23.VIII. в евангелската църква на ул. „Солунска" с пастор Фурнаджиев. Той имаше мотор, който караше много умело, с голямо самообладание и самоувереност. Често сме ходили с мотора с големия ми син като бебе на коляното ми и и към Изгрева, и към Рила. Той също беше голям скиор. Спускаше се по най-стръмните шанци и взимаше участие в състезания. Всичко в него беше изработено и разумно. С цветни филми го снабдяваше Димитър Кочев, който беше студент по химия в Австрия. Има много цветни снимки с Учителя и от братския живот. Жорж беше също лектор по фотография във ВИВ, при което е направил 20 курса с по 25 - 30 души в курс за фотолюбители. Издаде един фотографски любителски практически учебник, който ползваха курсистите. Той ползваше английски и руски език и преведе и издаде една книга „Зовът на Малайските джунгли". Преведе също от английски книгата „Спомени от бъдещето" от фон Деникен. Правил е преводи от най-различни списания - от английски и руски език. Той е правил много извадки на най-различни теми от беседите на Учителя. Жорж е написал антология на всички поети и писатели на Изгрева. Съхранил е програмите, сказки в салона и други въпроси от 1937 г., които са написани собственоръчно от Учителя. Още преработени беседи „Ето човекът". Програма на литературната част на инициативната вечер на 10.V.1956 г. Въпроси, поставяни на Учителя в Държавна сигурност на 2.II.1937 г. Въпроси и отговори съхранени в Жорова папка, също съхранени поздрави за Новата година към всички през 1914 г. в Търново - също в папка. Лично негови много стихотворения в папка. Написал е също романа „Албигоя" в 323 страници с тема обединение на цялото човечество в едно семейство. Братски и сестрински писма от Учителя в папка. Ценни мисли от Учителя I, II и III част. При един конкурс за портрети той е получил златен и бронзов медал за най-добра снимка. Участвувал е в много фото-изложби с голям формат снимки. Имаше сейф в БНБ, където съхранявал романа си „Албигоя", ценни материали като медали и др., поезия. Има диапозитиви и филми от Рила, Пирин, Витоша, Симеоново при всички сезони на годината, също правеше семейни филми на децата си. Много от филмите са иззети заедно с беседи от Учителя и два филма на Учителя от МВР (милицията), които до ден днешен не са върнати. Три пъти са правени обиски в къщата ни след смъртта му през 1979 г, като при тях са били иззети филми. На много концерти на изтъкнати композитори той е правил записи с неговото Дитачи". Жорж тихо и незабелязано си вършеше огромната работа като фотограф, като писател, като преводач, като критик, добър домакин, отличен съпруг и баща. Обичаше морето, прекарвал е много време в най-младите си години и по-късно го е възпявал. При един разговор с Учителя Жорж е задал въпроса: „Защо при природни бедствия и войни загиват много невинни хора", а Учителят отговорил: „Тая лъжица не е за твоята уста! " Жорж си правеше редовно всекидневна програма за днес и утре и после проверяваше какво е изпълнил и какво не. Всяка минута беше ценна за него. Той работеше, пишеше, пишеше, четеше, снимаше, превеждаше и прекарваше в лабораторията на ВИВ и вкъщи до полунощ. Правеше бележки относно Стария завет - за Менихейството - учение през II - III век в Персия, за разпространенията на ученията в Европа, в България - Богомилството, във Франция - Албигойството, за Иран и Египет шест век пр. Христа. За индийската философия - всичко това са извадки писани на пишеща машина. Писал е физически закони - извадки. Космични съзнания - извадки. Най-новото в живата клетка - извадки. Космични приказки - война между боговете. 28.VII.1977 г. е писал „Далечно бъдеще през 34 век". Жорж си замина на 3 февруари 1979 г. в Пирогов от сърдечно-съдова слабост и отравяне от лекарства взети в голямо количество. Погребан е в евангелските централни гробища с пастир от евангелската черква, като за прощални слова бяха дадени от пастора, Георги Томалевски, Митко Кочев, Елвилюри. Аз съм благодарна на д-р Вергилий Кръстев, който изиска от мене тази биография и на Марийка Марашлиева, която записа на пишеща машина горното. Написано на 15 и 16 декември от съпругата Надежда Кьосева и напечатано на 19 декември от Марийка Марашлиева -1992 г. Написала Надежда Кьосева Напечатала Марийка Марашлиева София, 19.ХII.1992 г.

20. СВЕТОСЛАВ ГЕОРГИЕВ ПЕЧЕНИКОВ (СЛАВЯНСКИ) Той е роден в Станимъка, сега Асеновград през 1908 г. През 1915 г. сме се преместили и по- късно живели в Гюмюрджина, която тогава беше българска. Знаем за Славчо там, че е обичал да се качва на покрива на къщата по една смокиня и да взема от там яйцата от гнездата на птиците. Друго не си спомняме специално за него. През 1918 г. цялото семейство се отправя с камион и най-необходимите вещи на път към София поради настъпването на гърците в Гюмюрджина. Баща ни е заключил къщата и така сме напуснали моя роден град на път към Кюстендил, където баща ми е продължил службата си като телеграфо-пощенски чиновник. В 1924 г. сме напуснали Кюстендил на път за София, където се установяваме да живеем в село Княжево. Тогава Славчо беше вече гимназист във II мъжка гимназия. Като гимназист той е участвувал в организацията на скаутите по това време. По-късно заедно с Крум Въжаров, с когото бяха неразделни приятели образуваха Християнско дружество и го ръководеха в едно читалище, в което се събираха много младежи. Живеехме в една хубава къща в Княжево зад реката. Къщата имаше хубава веранда с лозница. Когато една нощ седял на верандата Славчо се замислил за извънземни неща и започнал силно да се моли да му се даде възможност да провери има ли задгробен живот. Тъй като се молил призовавайки някои, изведнъж от към прозореца влиза нещо като пара, което постепенно почва да се оформя като човешка фигура. Той започнал да се тресе, дали от страх или от някакво излъчване не знам, но се уплашил, замахнал с ръце и извикал: „Неща, неща, върви си, изчезва" и появилото се изчезнало. Понякога идваше на гости у дома моят вуйчо, брат на майка ми, който е бил гимназиален учител в Делиорман и в Русе по френски и български език. И те, вуйчо ми, брат ми и Крум Въжаров, който също беше у дома решили да правят сеанс и да викат духовете на близки заминали за оня свят. На една кръгла дъска написаха азбуката с ясни букви. Тримата държаха една заострена пръчка над дъската и със затворени очи се молеха. Пръчката, която те тримата леко държаха започна да се движи над дъската с буквите и по тоя начин се получаваха думи и изречения, които голямата ми сестра Сашка записваше в една тетрадка. Яви се духът на майка ми, която беше починала 1918 г. в Гюмюрджина и която каза за всеки от нас по нещо. Специално за Славчо каза да не взима яйцата от гнездата на птичките. По-късно от Княжево се преместихме да живеем някъде към Павлово. Там имахме голяма градина с дървета. Славчо обичаше много птици и животни. Беше си отгледал едно соколче, което беше вързано с верижка на един клон и пред него имаше дъска за храната. Славчо режеше парченца месо и даваше на соколчето, което лакомо ядеше. Щом свирнеше с една свирчица, соколчето кацваше на рамото му. Много време той се занимаваше с него да го обучава. За учудване имаше и едно малко лъвче, за което не знаем от къде го беше взел и което спеше в едно малко сандъче. Славчо също се грижеше за него. Но когато лъвчето поотрасна и започна да ръмжи, баща ми го отпрати към Зоологическата градина и така се освободихме от лъвчето. По-късно се преместихме в самото Павлово в съседство с приятел на баща ни - Ради В. Радев, който е бил пръв кмет на София. Радев и баща ми на младини са обикаляли цяла България с велосипеди. Друг наш съсед беше Крум Въжаров, който живееше с родителите си. Баща му на Крум бил професор по физика. Като приятели сьс Славчо, Крум беше всеки ден у дома и често ходеха на екскурзии, бяха въздържатели и вегетарианци. Те често философствуваха по отвлечени науки. След Павлово се преместихме в София към Подуяне. Един велики петък, сестра ми правеше козунаци, по всяка вероятност през 1928 г., земята се затресе Това бе в годината на голямото земетресение в Чирпан и Пловдив. По това време баща ми беше в Цариград. Научил, че България е пострадала и веднага получихме от него телеграма, на която отговорихме веднага, че сме живи и здрави. След това се преместихме на другия край на София на ул. „Скобелев". Славчо беше завършил гимназия и беше започнал работа на един циклостил на ул. „Клементина" 11. Около 1929 г. той се премести на Изгрева, където беше селището на общество „Бяло Братство" и там остана. Направил си къщичка под поляната, където играели гимнастики изгревяни до къщата на Борис Николов. Помня добре, че баща ми се ядосваше, че Славчо е станал „дъновист", както наричаха последователите на Учителя Петър Дънов, но брат ми не се поддаде на внушенията на баща ми и пое новия път, на който го учеше Учителя. Славчо вземаше дейно участие при организиране летуването на изгревяни на Рила. Той уговаряше превоза на багажа, продуктите и палатките с камиони, както и с конете на брат Янко от Дупница. Също така организираше и обратния път до Изгрева. Вземаше живо участие при устрояване на лагера. Поддържаше постоянна връзка с Учителя и по Негово нареждане изпълняваше много задачи. Славчо имаше едно решение да не се задомява, за да може да бъде всецяло отдаден на братските нужди, но в началото на 1934 г. той се ожени за агрономката Люба Андреева, която беше също отдадена на Учението на Учителя. Трябва да спомена, че още преди женитбата си брат ми беше получил една криза от апандисит, за която лекарите констатирали, че е гноен и че веднага трябва да се оперира, но сестра Елена Каназирева, която беше у дома в момента отиде при Учителя, който нареди да му се направят няколко млечни компреса, след което всичко премина и не се повтори повече. Това не беше единствения случай, при който Учителят лекува. След женитбата си Славчо започна издаването на библиотека „Безсмъртни мисли". Кантората и печатницата му бяха на ул. „Гурко" 22. Понеже тази библиотека работеше за Славянството той реше да промени името си от Печеников на Славянски. И до ден днешен двете му дъщери му носят името Славянски, а не Печеникови. При бомбардировките над София падна бомба на ул. „Гурко" 22 и унищожи всичко. Остана онова, което е отпечатал. Пропуснахме да кажем, че Славчо имаше една лека кола „ДКВ", с която често пъти е возил Учителя и други братя и сестри. През летния сезон той с тая кола е пренасял ягоди, за да снабдява вегетарианския ресторант на ул. „Граф Игнатиев" от мястото си на ул. „Жолио Кюри", където имаше голяма градина засята с ягоди и касис. В тая градина много братя и сестри намираха работа през сезона на ягодите и касиса. На това същото място Славчо построи една много солидна къща с много широки бетонни основи с перспектива на това място да се издигне и втори етаж за един бъдещ дом на Братството, но поради неговото заболяване това не можа да се осъществи и също поради встъпването му във втори брак с Христина Милчева. В този дом двамата живяха доста време, тук той приемаше много гости, съмишленици и такива, които се интересуваха от Учението на Учителя. Двете дъщери на Славчо от първия му брак - Людмила и Боряна завършиха Софийската консерватория. Едната - Людмила - цигулка, а Боряна - пиано. След смъртта на майка си те заминаха за чужбина. Боряна в Швейцария, а Людмила в Германия, където живеят и до днес. Чрез издателство „Безсмъртни мисли" Славчо стана популярен в много държави в Европа. Написала Надка Кьосева Напечатала Марийка Марашлиева София, 12 май 1993 г.

17. ВЕКОВНА КАРМА И ЖЕНИТБА За беседа в сряда и петък идваха у Славчо, т. е. у дома една група младежи от града - Жоро, Галето, Митко Кочев и Лъвчето. Те спяха по земята, долу, за да не закъснеят за беседите и тогава падаше голям смях. Между другото, бараката на Миката се премести зад къщичката, пред Тенювата къща и когато Борис трябваше да влезе там в нейната къщичка, навеждаше се, защото беше висок и не можеше да влезе по друг начин и аз гледах от малкото прозорче на моята стаичка, представях си какво ли не. Ревнувах брат Борис, защото той беше за мене един идеал, като един добър ученик на Учителя, с характер. Един ден ме завари нацупена, защо не нам, и като ме хвана леко за косата, изтегли ми главата нагоре и каза: „Сестричко, знаеш ли какво е карма? Е, аз трябва да изпълня една своя задача на тоя свят". Между другото много сестрички обожаваха Борис. Като чух за кармата му, спрях се да го ревнувам от Мария. Аз се смущавам, понеже имам една лична опитност, която сте чули от Борис Николов. Според мене трябва да ви я кажа, защото тя е допълнение към една друга опитност, която аз съм я записала, но не знам дали съм я записала вярно и която я знам лично. Тя е следната: През време на Школата на Учителя случва се така, че Учителя нарежда на Савка да извика Борис Николов, за да може да му каже нещо. Какво е ние не знаем. Савка изпълнява. Отива при Борис и му казва. Борис отива при Учителя, но точно в този момент когато Борис отива при Учителя точно в този момент идва и Мария Тодорова. А те тогава ходеха помежду си, те са приятели. И в този момент Мария Тодорова понеже така се е държала, била е свободна пред Учителя, започва един разговор с Учителя и разговора продължил доста време, доста минути, така че без да иска тя попречила на Учителя да каже онова, което трябва да каже на Борис и поради което Савка отишла и го извикала. Накрая става така, че Борис и Мария си тръгват, Мария не знае нищо. Борис също знае, че е извикан от Учителя, но той мисли, че е извикан за някакъв обикновен разговор. Те си заминавам и остават Савка Керемидчиева с Учителя и Савка се обръща към Учителя и казва: „Учителю, но аз не можах да изпълня това, което Вие ми наредихте!" А Учителят казал: „Вие изпълнихте, но за този аспект на тия двамата трябваше да се чакат 15 хиляди години, човешки години, за този аспект", т. е. аспекта на срещата на личностите Мария Тодорова и Борис Николов. Тази опитност само няколко човека я знаем. Една карма чака 15 хиляди години. Но това нещо той го знаеше също, но по-късно. Аз имах приятелство съвсем наивно и чисто с Христо Екимов. Чист, синеок, рус младеж, хубав, строен. Разхождахме се с него по гората и като ми свирнеше той отвънка, аз оставях всичко и тръгвахме на разходка. Имаше и един Николай, когото Славчо беше повикал да ми помага по счетоводството, защото след три години от I девическа гимназия аз постъпих в търговската гимназия, за да завърша и получа диплома. Много мразех счетоводство и търговско знание, но съдбата ме нападна тука и минах някак си и получих там диплома. Пък този Николай се беше влюбил в мене и искаше веднага да замина с него в Германия, където той отивал да следва. Аз се хилих и се смеех, защото ми се виждаше много смешно такова нещо. Казах на Славчо, че този господинчо вече ми дотяга и ми говори, че иска да ме заведе в Германия и не ми е по мерак и затова викам: „Моля ти се прекъсни вече това негово идване по счетоводство, не го ща". И това приключи и той не пристъпи вече след като Славчо му казал. Баща ми научил, че съм се разхождала с някакъв младеж (именно за Христо) и пристигна веднага горе и ми казва: „Слушай, моя дъще, прибирай се веднага вкъщи и никакъв Изгрев!" Разбрах, но разбира се брат ми му се опъна както и аз. Аз му казах, че това е едно много хубаво приятелство, но той баща ми отговори, че аз нищо не разбирам от тия неща и че могат да станат някои други неща. И затова му обещах, че няма повече да се срещам с Христо. Така и стана. Той ми свирна, а аз вече седя вкъщи и мълча. Той свири отново друг път, а аз свиря на цитра и се правя на три и половина. Така постепенно, постепенно, изпращаше писма по приятели, настояваше, но аз бях резка, отказах и край. Шест месеца бяхме много добри приятели, но край. Успях да използвам обещанието към баща ми. Родът ми не го искаше. А знаете ли тука виждаме, че за втори път тука се опитват да ме извлекат в Германия, Веднъж с онзи конкурс на тази балерина и сега втори път, т. е. искат да ме отклонят от Школата на Учителя. И виж сега какво става. Нашата родова верига, баща ми не позволява да ме отклонят, да ме извлекат от България. Но той, баща ми искаше да ме вземе от Изгрева, защото мисли, че ще стане нещо тука, а аз нямам хабер. Аз все тъй чисто си мислех и си смятах по високия идеал. Нямах никакви други връзки. Баща ми мислеше другояче, защото е бил млад и е познавал този живот, а аз не го познавах. В това време компанията, която идваше у нас за беседи се подсмихваха и не знам какво си мислеха. А Жоро ме поглеждаше така някак особено и аз не му обръщах никакво внимание. Какво ли си мислеха, че аз страдам за Христо. Но много ми беше зор, за мен беше важно да изпълня обещанието пред баща ми. Те за мене бяха братя и нищо повече. Един ден при отворен прозорец играехме на шах с Жоро. В това време минава отсреща Христо с приятели и като погледна насам, измени му се физиономията, какво ли си е помислил, че аз съм имала може би нещо с Жоро, за да оставя него. Но аз устоях. После Христо замина за Долни Трьмбеш на работа, за да не бъде в София и така всичко приключи. Баща ми се успокои. Сутрин играехме гимнастика на поляната, посещавахме в петък и сряда беседите и хвърчах в небето. Това бяха блажени дни и времена. Но Мария Тодорова ме ревнуваше от Борис. Защо ли, не знам. Нямаше нищо за ревнуване. Само моята мисъл. Но тя беше ревнива и веднъж, когато гледах гълъбите на тяхната веранда, а там беше вече брат Боян Боев и Борис, то тя ме изпъди най-безочливо от там. Мина година и половина и едно лято отиваме на Мальовица с две палатки с брат ми, Митко Кочев, Жоро, Лъвчето и лагерът беше на поляната под върховете. Чудно беше. Правих юфка в една голяма тенджера и ядохме толкова много, че обикаляхме като някои индианци около огъня и се тупахме по коремите, за да спадне храната и да можем да ядем още, Хубави дни бяха. Един ден отидохме нагоре с Жоро на разходка. Вървяхме и философствувахме по разни мирогледи. Изглежда, че Жоро искаше да ме изпита как мисля по много въпроси. Гледахме се един другиго в ириса на очите и от тогава той ми стана много мил и симпатичен и започнах вече да го отделям от останалите. Тайничко си изпитвах ново чувство към него. И за да ме накара, изглежда Митко Кочев забеляза особеното ми внимание към Жоро и неговото към мене и рекъл да направи сега една смехория. Аз бях сама в палатката до тяхната и направиха един номер, който после разбрахме, че е номер. Вечерта късно, а ние си бяхме легнали изведнъж започнаха да се търкалят отгоре от баира едни камъни, които стигаха отгоре направо към палатката. „Мечка, извика Митко Кочев. - Мечка, бързо прибирай се при нас". Набързо изведнъж отидох при тях, че мечка търкаля камъни отгоре. Наредихме се: Жоро, аз, Славчо, Митко, Лъвчето. Вече се успокоиха, че мечката няма да ни нападне и бях спокойна и нямах хабер тогава, че е скроено от Митко това и че с въженце ставал тоя номер. Това било, за да бъда по-близо до Жоро. Милата нежност, а те се споглеждаха и се подсмихваха, а аз си нямах хабер. И кой е искал да види и да прозре шегата. Така Жоро имаше възможност поне да държи ръката ми и да ме погледне така някакси по интимно. Така се сприятелихме и от Рила, а това не беше малко. Така Мальовица стана символ на нашата дружба. После той настоя, но това вече беше по-късно, когато вече Славчо се ожени и дойде Люба, да ме запознае с родителите си. С идването на Люба в нашата барака баба Данка и Димитрий вече се прибраха при Ана Каназирева и Славчо я разшири с веранди и още със стая и кухня къщата и постоянно беше с чук в ръката. Забравих да кажа, че още преди да се беше оженил аз си бях в малката веранда с едни сини перденца и една нощ сънувах чуден сън. Намирам се точно на остров в Тихия океан, чуден сън, никога не мога да го забравя, но го записах веднага. Чуден остров, с големи портокалови дървета, цъфтят и връзват едновременно. Навсякъде се разхождат младежи, хубави двойки, облечени в бяло, с дълги коси, дълги рокли и хубави спуснати коси. Двойките бяха по двама, вървяха прегърнати, едни седнали в тревата, други с нозе във водата, трети вземат падналите портокали и ядат и само аз сама. Вървя по една пътека нагоре към един връх. Вървя и гледам усмихнатите двойки и се чудя защо така съм сама. И като в замая с изправена глава вървя нагоре направо към върха и гледам напред. Стигнах до една скала. Но такъв сън като кино светеше, това не се забравя. Стигнах до една скала. Едната й страна обърната към морето, нещо беше издадена скалата напред като кресло и гледам. Там на едно кресло седи фигура млада, стройна, с дълга коса, с големи очи, хубава фигура, но загледана някъде към морето. Гледам към него, вървя и се чудя кой ли е той. Изведнъж той си обърна главата към мене и строго ме погледна и ми извика: „Защо си сама? Сам съм само аз" и протяга ръката си към морето. „Избирай, каза той, гласа му. - Ето. Ще отидеш на брега и ще чакаш един бял параход и от там ще дойде твоят избраник. И ако не искаш, посочва другата страна. На другата страна на морето се обръщаха гърбовете на акули и аз разбира се избрах пътя към белия параход. И чаках, чаках парахода, чаках отдалече, чаках и по едно време се зададе една бяла точка. Започна да се увеличава, провидях един голям бял параход, който се приближаваше. Беше чудно бял и голям. И се загуби. Записах го веднага. Разправих го на брат ми и този сън остана в съзнанието ми завинаги. По-късно, вече оженени, преди да се родят децата, бяхме с Жоро във Варна и бяхме на брега. Дойде по едно време един чисто бял английски параход, голям, чуден като този от съня ми. Защо тогава не казах на Жоро, че ето такъв беше параходът, който аз сънувах, от където той трябваше да дойде. Така човек пропуща най-хубавите си и неизказани мисли, които ще потвърдят уверенията ми в една достоверност, но пропуск, винаги, когато имаме в главата си хубави и светли мисли и не ги споделяме остават неизказани, много пъти съм се ядосвала за тази работа. Скрити и винаги в дълбините на душата. Защо? А те трябва да се изкажат. Да дават радостта и щастието на другия. Така е, когато човек не може да проумее щастието си в момента, той го пропуска. Като че ли някой те стиска за гърлото и иска да не се проявиш, да направиш радост на другите. Ето това е. А бяхме около Учителя. Не познавахме правилното да слушаме за доброто и светлото и чистото проявление и да слушаш, а не да го криеш, а да го прилагаш. Играехме на мечти, на красиви мисли и чувства, а оставахме скрити вътре непроявени. Така Славчо наруши клетвата да не се жени изобщо като се ожени за Люба и заживява много хубаво. Ходеха на работа, а аз останах вкъщи и на училище. И така през 1934 г. се роди Бубка - Людмила. Вече помен нямаше от моята стаичка, малката вбрандичка, където сънувах чудния сън. Сега имаше нещо като голям хол, направен с големи плоскости, голяма кухня с много стаи и с разни етажерки, маси и долапчета, но беше много занемарено, защото Люба беше вече на работа и аз учех и не можех да се справям с тази голяма къща. Мисля даже, че една година не ходих на училище, за да гледам Бубка. Прекъснах, за да гледам Бубка, защото Люба тръгна на работа и така Бубка проходи в моите ръце. Тя сега е в Германия. Един ден тя беше към две годинки и ми викаше Няньо и аз вече от тогава досега съм все Няньо, тръгна веднъж по килима и по едно време спря, вторачи се някъде далече и каза: „Няньо, Няньо". Като падна. Гледам и виждам, че едно топче паднало от гащичките й. После тържествено пристъпи и каза: „Няньо, другото". И другото паднало, така че това остана лаф за много години. И така това беше първата смехория с Бубка, която остана нарицателно. Имаше много хубави моменти вкъщи, имаше хумор, но Жоро имаше вече и други намерения. Намисли да ме представи вече вкъщи. Помагаше ми вече в училището за тая пуста търговия, която аз не обичам, но пак си ходех на беседа, пак си ходехме на Витоша и по Рила и Славчо организираше пак Рилските летувания и живота си течеше. Често идваха майката и сестрата на Люба - Пека и Надка, но те бяха със свои семейства и не можеха да помагат вкъщи. Славчо започна да издава „Библиотека безсмъртни мисли". Имаше нещо като печатница на ул. „Гурко" № 22, но по-късно бомба удари всички тези негови книги. Цялата печатница бомба я удари на „Гурко" 22. Случайно ли бе? Жоро имаше фотоапарат и правеше много снимки - на салона, при празници, на Петровден, на поляната и на Витоша и на Рила. Един ден пристигна с една голяма диня на рамо и падна весело ядене. Друг път идва с щайга грозде. Личеше, че иска да носи така нещо по-голямо и хубаво. Той беше по хубавите неща. Искам да кажа, че имахме хор в салона на Изгрева и Кисьова и Кирил Икономов и брат Стоицев ни ръководеха хора, а по-късно и Влади Симеонов. Аз бях сопран, Жоро - тенор, Верка Куртева - алт и пр. На много наши празници изнасяхме песни и песни от Учителя. Нашите празници бяха хубави и незабравими. Много пъти преди това Кисьова ни свиреше Шопен, II скерцо с малка аудитория слушатели. Когато идвах от училище помня, че Жоро идваше откъм Изгрева по шосето, край телевизията и лъснат, косата му лъщеше от нещо мазно и със синьото сако. Аз се правех, че нищо не виждам... О, глупави младежки времена. После Славчо имаше място долу на ул. „Жолио Кюри" и отглеждаше там касис, ягоди, кокошки даже имаше, имаше и малини. Имаше по-късно и една кола „Де Ка Ве" и с нея носеше ягоди на вегетарианския ресторант возеше народа до Вада за Рила и пр. Веднъж така преуморен с Жоро той заспал на кормилото и едва не направил белята близо до едно дърво. И обърнала се колата, но те останаха невредими. По това време Учителят на Рила все питал: „Къде е Славчо?" Най-сетне през 1935 г, на край Жоро ме доведе при родителите си на ул. „Цар Самуил" 107. Аз бях слабичка, тъничка, но си бях отрязала косата. която ми беше до рамената. Рута, сестра ми винаги съжаляваше за тая коса. И аз съжалявах, но ми се искаше така да ми бъде по-леко. Тя имаше момиченце - Калина. И вече се заговори за сватба. Аз не бях си взела още дипломата. И най-после се определи датата на сватбата. Щеше да бъде на 12.VIII.1935 г., но по известни причини отложихме сватбата за 23.VIII. И започнаха приготовления за сватбата. Аз не знаех дори къде и какво работеше Жоро. Това хич не ме интересуваше и тогава отидох в Карлово, където беше баща ми и му казах за предстоящата сватба. А той горкия с една пенсия, пак нямаше нищо и ми приготви само две одеала, а сестра ми Сашка ми уши една смяна чаршафи и покривки за ядене и така със съвсем малко неща, уж да се отсрамя, но това си бях, бедна работа. А родителите му нищо не знаеха за мене. Че съм от голям род, че баща ми е македонец от Щип, а те са също македонци от Струмица. Жоро е роден в Дойран. Баща ми много се радваше, че Жоро е македонец и много го харесваха. Неговите родители извикаха тяхна позната шивачка и няколко дена подред са шили пижами, нощници и още какви ли не още неща за сватбата, после имаше една Селемена Сирийска, прочута, най-голяма шивачка, която ми направи сватбената рокля - дълга, бяла с воал, а Рут ми даде нейния воал от нейната сватба. Шаферчета бяха нейната Калина и още една, които ми носеха воала отзад. Та беше една голяма сватба в черквата на I евангелска. Преди това дядо Гиго, т. е. неговия баща ми каза: „Хайде, деца, идвайте с мене да си изберете покъщнина". Ние бяхме си намерили вече квартира след дълго обикаляне и намерихме на ул. „Мосул" № 30 къщата на артиста Асен Русков. Бяха две стаи и кухня, всичко ново и много хубаво, приготвено за неговия син. А Сашка и Рута, моята сестра и неговата сестра по-късно бяха закарали всичките мебели и приготвили всичко, наредено вече за сватбата, така било по македонски обичай. Те наредиха легла, спалня, всичко. Всичко беше готово вече. Жоро не искаше черен костюм за сватба и си уши бежов. Много беше хубав тоя костюм. Сватбата стана в евангелската черква на Солунска - I евангелска. Фурнаджев ни венча. Беше един разкошен възрастен, мил пастир. Черквата беше пълна и от Изгрева имаше наши хора. Беше баба Данка, Димитрий, Мичето Златева с Митко Сотиров и други дружки, които не помня от Изгрева. Салонът беше пълен и как нямаше да бъде пълен, когато се жени синът на Гиго Кьосев, който беше основател на църквата едно време. А мойта милост беше едно младо, срамежливо момиченце - булка с дълга рокля и с воал. Там бяха и Сашка (не помня дали беше и Линчето, защото тя имаше малко бебе и не можеше да дойде както и другата ми сестра от Ямбол - Рута). Беше много тържествено и хванати за ръце пред пастора, при хубавото му слово, Жоро ми прошепна през воала, че цяла вадичка шурти по гърба му и аз се разсмях. Когато ни благословиха започнаха поздравленията. Аз и Сашка ревяхме, а Софка, приятелката от младини на Жоро, министърката Софка Башева, дойде до мене и при поздрава ми каза: „Толкова си хубава, че и аз бих се оженила за тебе". В такъв случай се помнят такива думи. След церемонията навън се бяха наредили редица коли и една трябваше да ни заведе първа за снимки при фото Даков. Помня това. Но баба Данка, майката на Димитрий така се развълнува, че искаше през прозореца да влезе в колата. Разбира се влезе през вратата и после вкъщи на ул. „Цар Самуил", понеже беше топъл ден, беше сервирано вътре и на терасата. Но как да ви кажа, защо стана така не знам. Моята милост нямаше никакво настроение. Кисела бях и кой знае какво впечатление това е направило на роднините му, които бяха там. Отгоре на това пожелах друг букет, а не червени карамфили както бяха приготвили. Каква нескромност от моя страна. Една неделя дадохме обед на нашите приятели от Изгрева. Всичко беше много изобилно. Беше Жорж Радев, брат Борис, Мария Тодорова и още няколко наши приятели, които вече не си спомням. Масата беше много добре сложена. Всичко беше на място. Много деликатно ядеше Жоро Радев панирани ябълки, защото не можа да яде баница, която беше много на масло и много тлъста и той не можа да я понесе. Но на терасата бяха седнали, където имаше 42 саксии: мушкати, туберози и какви ли не красоти. Хубаво беше всичко. После Жоро тръгна на работа и аз го посрещах щастлива, с хубаво сложена маса, обядвахме, смеехме се, танцувахме, слушахме музика и беше чудно хубаво тогава. Така преживяхме една година.

14. ИЗГРЕВЪТ Така една неделя реших да отида на гости при брат ми на Изгрева. Беше сутрин. А в 10 часа имаше беседа в големия салон, който имаше големи, заоблени отгоре прозорци. Беше препълнено. Много исках да чуя беседата, която държеше Учителят - Петър Дънов. Намерих си местенце в салона, седнах и се приготвих да слушам. Беседата така ме трогна, така ми хареса, че от сълзите, които ми потекоха по страните започнах да преглъщам, закрих лицето си с ръце, но сълзите течеха през тях и слизаха надолу. Погледнах към Учителя, а Той ме гледаше и като че леко се усмихваше. Може би така ми се е сторило, но от този ден нататък вече не ми се връщаше вкъщи. Исках да остана при Славчо на Изгрева и започнах да му се моля за това и той най-после реши и успя. Останах горе. Баща ми беше в паника, но Славчо го успокояваше и казваше, че тук ще ми бъде много по-добре, отколкото долу. Пристрои ми една малка стаичка специално за мен и там си заживях спокойно. От там слизах на училище по шосето между двете гори, край телевизията надолу. Милка беше вече омъжена за Дико и отиде в Ямбол. Сашка беше у леля Еленка, на мама сестра на трети гараж. Тук годините може да ги бъркам, но ще ги оправя. Ние с брат ми си бяхме обещали да се не женим, а да следваме Школата на Учителя свободно. В петък в 5 ч. сутринта имаше специален клас за неженени. В сряда в 5 ч. имаше общ окултен клас. В неделя в 10 ч. имаше обща беседа за всички от града и провинцията. Салонът почти винаги беше пълен. Учителят седеше на една катедра-масичка в бяла покривка. От лявата страна на стената имаше черна училищна дъска за чертежите и темите, които задаваше и пишеше през време на Школата. Три в сряда, петък и неделя. Задаваше теми за размишление, за разработване, но аз почти никога не съм ги писала. Сутрин почти преди изгрев слънце на поляната играехме гимнастика - Паневритмия с музика. Свиреха цигулари, на флейта от брата Данко Симеонов, китара, Верка и др. Всичко беше така красиво и прекрасно като че живеехме в страна на приказките Поляната беше заградена на север и запад от борова гора и на изток и южната страна бяха посадени лози и плодови дръвчета. С тях се занимаваше бай Ради. Един работлив, весел и с брада и дълга коса Ради. Винаги беше с лопатата в ръце. В нашата къщичка се влизаше по една дървена стълбичка. Първо в една малка веранда и после в стаята. В дясно беше стаята на Славчо, моята стая беше направо с един малък прозорец на запад. Там аз спях. Имаше до кухнята тоалетна и до нея заден вход. Аз ходех отгоре на училище, а Славчо имаше кантора с циклостил на „Клементина" 11. Под нея имаше голям фризьорски салон. Аз ходех често да му помагам и да въртя дръжката на циклостила. Какво пишеше тогава не помня, но е било нещо вероятно около беседите или „Житно зърно". До Славчовата къща имаше още една, състояща се от две стаи и веранда където живееше Жорж Радев, а после Борис и Кольо Нанков. По-късно живееха в първата стая брат Боян Боев, а във втората Борис Николов. Николай Дойнов се беше вече задомил с Дора Карастоянова и живееха другаде. Никола Нанков също се беше оженил за Цветанка и живееше на друго място. Пред Борисовата къщичка имаше една малка бяла барака, къщичка, в която живееше Мария Тодорова. Тя същевременно имаше къща на „Велико Търново", където живееха родителите й. Там тя имаше пиано и няколко пъти аз ходих да ми преподава уроци, но до тука беше. Срещу Славчовата къща на запад пред гората имаше голяма къща на Пеню Ганев. Там той живееше с другарката си, която си спомням смътно, после тя почина. От ляво на него беше къщичката на Стоянка Илиева, която пишеше стихове. Беше хубава жена и при нея отиде да живее брат Илия Узунов, млад и даровит, с разни патенти за разни неща. На ляво от нея, малко по на юг бе къщичката на Гена Папазова, почти под Борисовата къщичка. Тя беше много работлива, научен работник по земеделието. Надолу още по на юг беше къщичката на Ана Каназирева и Димитрий, който имаше отделна стая. Той свиреше на цитра и аз толкова бях очарована от цитрата, понеже не можах да осъществя мечтата си за арфа, като нещо непостижимо, нали, и започнах да се уча при Димитрий на цитра. Той имаше две цитри и ми даде едната за мене. Репетирахме и даже веднъж излязохме на концерт в салона на две цитри. По-късно когато се омъжих за Жоро, той ми поръча по Митко Кочев една цитра от палисандрово дърво, с която си свирех от време на време, но която си седи сега неподвижно в гардероба. Тя спи летаргически сън. Веднъж брат Лулчев ме спря и ми погледна ухото и ме попита дали свиря на цигулка. Аз не го познавах почти. А той каза: „Веднага да вземете цигулка, защото ще омаете света с тоновете си". Но не стана нищо. Нито започнах цигулка, нито можах да омаям света. Съдбата е имала други намерения.

7. ГРОЗДЪТ Сега ще ви разкажа онзи случай с грозда: Не помня кой месец беше. Аз съм излязла на разходка и сядам на пейката срещу салона, на края на пейката. Ученичка бях тогава. Било е есен щом е имало грозде. И Учителят излиза от своята стая с един голям грозд в ръката и сяда точно до мене на пейката. Къса клончета от грозда и ми дава. Трябва да отбележа, че макар и да съм била малка Учителят към мене се обръщаше на „ВИ". Така казваше: „Рекох, заповядайте, сестра". И аз Му благодарих, взимам гроздето, усмихвам се и така ядем грозде. Той ми подава и т. н. По едно време ми взе лявата ръка. Погледна лявата ръка, но аз бях чувствителна и не Го попитах какво вижда или нещо да му каже. Мълча и се усмихвам и ям грозде, а Той ми гледа лявата ръка. И това беше. И аз после се питах: „Защо не Го попитах Учителя какво е видял, да ми каже нещо", Но... Законът е такъв: Ученикът трябва да почука и тогава Учителят отговаря. Но ученика трябва да поиска. И понеже аз не съм поискала, а Той не може да изнасилва ученика. И не каза нищо - сега ме е яд, ама много. Аз бях много стеснителна и не смеех, понеже много сестри отиваха да питат Учителя за всяко нещо, даже за някаква дреболия и аз казвах, какво да занимавам Учителя с такива дребни неща. Та сега съжалявам, че не съм Го питала. Знаете ли, правилно е впечатление, че тия, които са били свити така, не са смеели да питат Учителя за някои неща, те са имали едно благоговение към тоя Дух вътрешно. Те са усещали Духът, затова не са смеели. Плодът на Духа - това е Любовта.

4. ЕВАНГЕЛИСТКИ МЛАДЕЖИ НА ИЗГРЕВА Жоро Кьосев е роден на 23.I.1913 г. в Дойран. Баща му Гиго Кьосев е роден в Струмица. Те са македонци. Майка му Елена Граматикова и тя е от Струмица. Първото им дете е починало в Струмица - Бенча, после има трима братя - Коля, Жоро и Димо и една сестра Рута. Те бяха живи. Значи четири деца живи. Те бяха евангелисти и ходеха в евангелската черква. Даже баща му като е дошъл тук в София не зная в коя година, той бил основал евангелската църква на ул. „Солунска". Значи това бил бащата на Жоро. И той много не се радвал, когато Жоро се отделил от евангелската църква, а той бил тогава с Галилей Величков, Димитър Кочев и Кирчо-Лъвчето. Кирчо бил много закъсал и те искали да му помогнат и му казвали: „Ела, ние ще търсим нови хоризонти! Тука някак си не ни харесва, много е ограничено". И новите хоризонти ги намират на Изгрева и там са останали вече. Това е било времето, когато вече аз съм била отишла на Изгрева. Те идваха на беседи, престояваха у нас винаги и понеже нямаше къде да спят, постилахме черги на земята за тях и така преспиваха. Винаги преди беседи те идваха и ние бяхме една хубава компания, едни хубави, възпитани момчета бяха, с хубаво държане и се чувствувахме като едно семейство. Имаше лекота. Много хубаво прекарвахме там и по-късно вече аз имах една дружба преди Жоро да го видя. Една много чиста, хубава дружба с Христо Екимов. А баща ми като чул, че аз съм се разхождала с някого там, каза: „Веднага да се прибираш вкъщи". Аз му викам: „Тате, ама то нищо няма..." А той отговори: „Ти нищо не знаеш от живота, веднага се разделяй." И аз си казах, баща ми ще ме раздели от Изгрева, дума да не става и му казах: „Повече никакви разходки, не". Христо ми пише писма, идва, но аз обещах - повече никакви разходки, баща ми иска да ме вземе долу в града, край. Христо беше много хубав младеж, чист човек, сериозен и аз бях едно малко момиченце. Веднага значи аз прекъснах дружбата поради баща ми. Две години по-късно, нали, Жоро идваше на Изгрева и ми каза: „Дай да играем на шах". Жоро ме запита: „Знаеш ли да играеш на шах?" „Зная", викам. И седим на една маса пред прозореца и играем на шах и се смеем и в това време минава Христо вече разделени с него и като ни видя отсреща, промени му се цвета на лицето. Естествено си е помислил, че аз имам нещо с Жоро. А то абсолюно нищо нямаше между нас. Ние бяхме там братя и сестри, никакви чувства нямаше между нас Христо застана така и погледна, та и на мене ми стана мъчно и си казах, какво да направя сега, аз обещах на баща си да не се срещам с него. И тогава той, Христо, отиде да работи в Телиш и се отдели от София. После той си имаше друго приятелство и т. н.

НАДЕЖДА ГЕОРГИЕВА КЬОСЕВА (ПО МЪЖ), ПЕЧЕНИКОВА (ПО БАЩА) 1. ПРИДВИЖВАНЕ НА РОДА КЪМ СОФИЯ Родена съм в 1915 г. в гр. Гюмюрджина, който тогава беше български, а сега е гръцки и в моя паспорт пише Гърция. На 12 август, сряда, 11 ч. преди обед. Баща ми се наричаше Георги Ефремов Печеников, майка ми Стефания Илиева, която е родена в Силистра. Баща ми е македонец от гр, Щип. Дядо ми също е от Щип - дядо Ефрем. А дядото на дядо ми се наричал Арсо Печеников, който бил единствен златар в Щип. Името Печеников произлиза от една игра, която са играли край огъня. Първоначално били Ефремови и като играели казали, като се печем на огнището защо да не се наричаме Печеникови. И от тогава започнали да се наричат Печеникови. Дядото на дядо ми е бил златар. Другият дядо ми е бил търговец на платове, копринени платове и чаршията се наричала Печеникова чаршия. Там имало една голяма грамадна къща на Печеникови и до нея голяма чешма. Те са били много заможни. На времето бил дошъл от Англия един лорд и станало въпрос къде да отседне и всички казали, ами в печениковата къща. Пристигнал лордът и баба ми София била се развълнувала и се чудела къде и как да го посрещне, а лордът рекъл: „Не, не, искам само пуста, празна стая" и баба ми просто се поболяла как ще даде на лорд гола стая. А лордът бил дошъл с няколко куфара и като наизвадил и розови хубави перденца и столчета надувни и т. н. и като влязла баба ми всичко било наредено. Тя се хванала за главата. Не можах да отида в Щип да видя къде и как са живели моите най-близки роднини. Това е по рода на баща ми. А по рода на майка ми: Тя е родена в Силистра. Нейната майка, ние мислехме Костадина, а тя излезе Костанца е родена в Букурещ, както и баща й. Значи, фактически на майка ми родителите са от Букурещ. По онова време има много българи емигранти в Букурещ. А те баща ми и майка ми се намират и оженват тук в София и тук са живели. Ние сме били пет деца и голямата ми сестра е родена тук в София. Били сме четири сестри и един брат. Аз съм най-малката. Голямата ми сестра се казва Сашка - Александра Печеникова. Тя завърши в Кюстендил гимназия, защото ние живеехме в Кюстендил. Втората е Илина Билдирева по мъж, после Славчо, брат ми. Първоначално се водил Печеников, а после Славянски. Той завърши II мъжка гимназия. Славчо е роден в Асеновград. Баща ми е бил телеграфопощенски чиновник и е живял на много места в България и така, където е живял в момента, там са родени и децата му. Така сестра ми Илина е родена в Трън. Брат ми в Станимъка - Асеновград, аз съм родена в Гюмюрджина, другата ми сестра Милка - пет години по- голяма от мене е родена в София. Всички на различни места. Тридесет години баща ми е бил телеграфопощенски чиновник и е живял на различни места. Така накрая идваме в София. Аз съм родена в Гюмюрджина в 1915 г. и след това сме дошли в София в 1918 г. Аз съм била на три години. Гърците са нахлули в Гюмюрджина и ние сме бягали от там. Цялата къща с мебели, с всичко сме оставили и сме тръгнали от там към България и сме отишли в Кюстендил. Това помня много добре, била съм на 5 ^ 6 години. После идваме в Княжево. Там бяхме под наем. След това се преместваме в София. В Княжево съм учила в първо отделение, второ отделение. Помня, че съм участвувала там в разни пиески, музикални сценки и т. н. В София бях в 1936 г. в I девическа гимназия полукласичка IV, V и VI клас и понеже се преместих в реалка VI клас трябваше да държа два допълнителни изпита, аз не ги държах. Брат ми казваше: „И дума да не става" и баща ми също казваше „без диплома да останеш" и се преместих в търговската гимназия и дипломата ми е от там. Не ми признаха от I девическа гимназия трите години, само двете и още две, та станаха пак пет години, но дипломата ми е от търговската гимназия. Завърших през 1936 г. и същата година се оженихме с моя съпруг. Те бяха протестанти от I евангелска църква евангелисти и държаха там да се венчаем и помня, че пастир Фурнаджиев беше пастир там и той ни венча.

10. ВИРОГЛАВСТВО На една беседа Учителят говореше за непослушанието на учениците. С още по-голямо възмущение Той говори за непослушанието на един ученик. „И брат Георги Радев хич не ме послуша. Аз му казах много неща и той нищо не изпълни." Много малко са хората, които можеха да изпълнят онова, което Той казва. А Той казваше прости и обикновени неща за изпълнение. Но ние хвърчахме на високо и гонехме великите работи и накрая не хванахме нищо. Много е важно в даден момент, точно на време да изпълниш волята на Учителя. Имаше един брат есперантист, който пътуваше в чужбина. Учителят три пъти го предупреждава да внимава с кого се среща, с кого говори и за какво се споразумява. Накрая нашите власти го обвиниха, че е английски шпионин и го обесиха. Три пъти го предупреждава Учителят, но не послуша нито един път. Обесиха го и остави жена с две деца. Казваше се Емил Стратев. Ние сме до чешмичката до Учителя с няколко човека. По едно време идва една група млади ученици, минават покрай нас и ни поглеждат. Учениците са любопитни и ни разглеждат. Един се спира, отдели се от групата, идва при Учителя и Му целува ръка. Той се наведе и му каза нещо. Момчето се върна при групата ученици и те продължиха пътя си. Ние с поглед Го запитахме, каква е тази работа. Сам едничък, отделя се от групата ученици и идва при нас. Учителят обясни: „Той имаше за задача да се запознае днес с мен. Утре той си заминава. Утре всички ще се чудят как е станало това и защо толкова малко това момче умира. Ще плачат родителите му, ще тъжат близките му за кончината. Но той се роди, дойде тук, за да се срещне с Великия Учител!" Ние сме отворили уста, превърнали сме се на слух и само слушаме. Бяха дошли латвийците на Изгрева и отиват при Учителя и Му съобщават, че те имат там братство в Рига, но много се дърпат едни други, няма този мир помежду им и няма съгласие. Учителят допълни: „И между нас има дърпане и теглене. Има и противници, но не стрелят с пушки и оръдия, но само с ноктите дращят и със зъби се гризат". Латвийците се поогледаха, усмихнаха се и се зарадваха много, че те не правят също изключение от учениците на Изгрева, при които бяха дошли на гости.

5. ПЕВЕЦЪТ СИМЕОН Имаше голям устрем в него. С голямо уважение се отнасях към неговите певчески занимания. Не ми омръзваше нито да мизеруваме, нито да гладуваме, нито да се ограничаваме в нещо, когато ставаше въпрос той да има условия дори да си заплаща уроците по пеене. Той бе по големите работи, граничещи с чудесата, а пък аз се грижех за семейството. Онова, което му бе казал Учителят той не изпълни нищо. Защо? Много прибързваше. Изобщо никъде не заставаше, не се спираше и все намираше кусури. Учителят му каза как да работи в църквата, да сложи специално облекло, състоящо се от бяло расо и син подрастник. И в църквата му обещаваха много неща, защото те нямаха тогава такива хора, които да имат такъв глас и му разрешиха едновременно да бъде дякон и в същото време да следва музикалната академия. Дори му обещаха да го пратят на запад да учи и щяха да го направят, защото нямаха такива подготвени хора. Но той не се вслушваше в съветите на Учителя нито в нечии други. Имаше един много дребнав случай, беше се скарал с касиерката за някаква дребна сума и напусна - излезна по-рано от църквата и изгоря. А ние бяхме четири души на Изгрева и бяхме голям товар за всички. Започнаха да идват сестрите и ни оставяха редовно по малки суми за издръжка на семейството. Това бе по указание на Учителя и сестрите си даваха скромния десятък за Бога на нас. Някой сготви манджа и ни донесе. Не минаваше ден някой да не мине и да не остави нещо за храна. Така прекарахме четири години. Симеон се бе записал в консерваторията в артистичния отдел, а Христина Морфова се залови с него да го обучава, че дори се стигна до там, да не позволява на Прокопова да се занимава с него. А това бяха музикални величия и педагози. Толкова много той ги спечели със своя глас. Как да не го уважават? Той беше отначало баритон, но Морфова му постави гласа към драматичен тенор. Той следва много време, че дори децата ни станаха ученици. Учителят ни даваше пари или пък някой ще ни остави нещо. Ежедневно се молех на Бога „за хляба наш насущний, дай ни го днес". Свършваше молитвата и той идваше по различен начин, но не чрез въздуха, а чрез ръцете на братята и сестрите от Изгрева. Накрая Симеон завърши консерваторията, но не отиде да работи като солист и артист. Започна да кърпи обуща и беше сръчен в тази професия. Все намираше нещо, което не му харесваше. Отиде в операта като хорист започна войната. Не искаше да бъде хорист, а да бъде стажант-певец. И се отказа от службата си на хорист, напусна, нямаше заплата и започнаха гладните години. Той беше така устроен, че смяташе, че хората трябва да се грижат за него, а не той за тях. Започнаха неволите ни. Учителят чрез Лулчев успя да му издейства служба и Багрянов като министър го изпратиха в Добруджа като държавен служител по землераздаването на земите след като България получи от Румъния Добруджа. Та тук около две години беше на заплата. Беше му дошла голяма поезия и беше написал към 60 стихотворения и ги бе показал на Учителя, за което получи похвала. После той ги изгори и ме упрекна, че не съм му обърнала внимание на поезията. Тогава имаше други около него, които се въртяха и му обръщаха внимание. А поезията му бе хубава. Например, сънува и през съня му дават едно хубаво стихотворение. Той става, записва го, декламира го известно време и после го изгаря. Дава му се отгоре поезия, а той не я цени. Всичко му се дава отгоре. И досега. Денем е магаре, а нощем е ученик. Учат го по време на сън. Дават му през нощта и поезия и музика и откровения и всичко. През нощта е окултен ученик на Бялото Братство. А през деня прави точно обратното - критикува, отхвърля, противоречив е, а дойде ли вечерно време, по време на сън го коригират. И му се дава светлина и все по-висока и по-висока. Не можеше да се оплаче, че е забравено дете от Бога. Напротив, беше галеното дете на съдбата. Но после дойде време да плаща. С него сме преминали през всичките тези години на невероятни противоречия. Взаимно ще си кажем какво ни липсва и какво не, но после го забравим. Това е най-характерно за нас. Той много често сънува Учителя, макар че са се минали 30 години от заминаването Му. Сега е 1975 г. и аз съм сънувала Учителя един-два пъти, а при него не минава седмица и да не Го сънува. Даваше му се просветление по всички въпроси. Имаше един сън. Той вижда една малка хубава къщичка сред треви и цветя. Отива там. Учителят го посреща, разговаря с него и му казва: „От днес нататък, Симеоне, ти ще се усъвършенствуваш". Но след това бе непоследователен. Има слаба воля, така е устроен. Идва от една фамилия крайно противоречива. Ето на стари години е без любов към своите близки. Проявява много егоизъм. Голямо противоречие има в него. А баща му беше идеен човек, интелектуалец. Като си замина баща му остави хиляди книги от хубави по-хубави, от които Симеон е черпил. Още при първата среща Учителят му бе казал: „Обичаш книгите, обичаш природата, обичаш музиката". Не може да се оплаче, книги имаше в библиотеката на баща му, природата бе наоколо му и накрая му се даде да учи в консерваторията. Но не успя нито в трите области. Учителят му бе казал, че по ума прилича на баща си, но по линията на сърцето върви по майка си. Докато майката имаше колеблива и права мисъл, то баща му имаше много силна мисъл, но сърцето му бе слабо, Любовният капитал у него бе слаб, поради което той беше много груб към внуците си. Такива са хората - в някоя област работят, а в друга - не. Баща му имаше лична кореспонденция с Толстой, но какво стана с нея - не зная, загуби се. Дори който през 1910 г. Толстой тръгва за България, за да я посети, той е имал предвид да отседне при отец Григорий, в тяхното общество на идейни съмишленици. И моят баща беше толстоист. Та Толстой е имал къде да дойде тук и да отседне. Тогава имаше списание „Възраждане", което се издаваше от Стефан Андрейчин, Димитър Кацаров и Христо Досев. Това бяха първите пионери. Отец Григорий е бил голям певец, Като го слушах да пее въздухът звънеше. Дори са го канили на времето да пее във Виенската опера през 1915 г. Та Симеон не бе чужд на пеенето. Беше направил една схема за модулиране на гамите една в друга. Беше я дал на Учителя. Аз с интерес слушах неговите ежедневни упражнения. Аз имах отношение към музиката. Ако трябва да гладувам, да мизерувам, да работя каквато и да е работа, правила съм го това, само и само той да има условия да пее. След време на една сутрешна беседа Учителят я донесе тази схема и каза: „Предайте я на Симеон Арнаудов. Той е много даровит ученик". Симеон е бил по времето на Христа. Четеше непрекъснато Евангелието и винаги търсеше милостта Божия. И я получаваше. А аз чак сега навлизам в Учението. Първите ученици на Учителя, които са дошли при Него са и първите ученици дошли при Христа. Кой, до където е стигнал при Христа, от там започва на Изгрева. Това е закон. А аз чувствам, че съм в началото. Накрая искам да приключа кармата си с него. Съпружеството не е лошо, ако две съзнания работят в една посока. Но дребните неща ни пречат. Ако не отговаряме един на другиго по сила и по дух не бихме издържали досега. Той е на 75, а аз на 70 години. Затова много се допълваме и то по различни начини. Но два воденични камъка, за да мелят брашното единия от тях трябва да бъде по-остър. Ако и двата са остри или и двата меки не могат брашно да смелят. Какви воденични камъни бяхме не знам. То ще се види дали сме смелили някакво брашно и какъв хляб сме омесили.

4. КАРМИЧЕСКИ СЛУЧАЙ На 1.VIII.1934 г. се роди дъщеря ми Елисавета. Казаха ми, че на третия ден след раждането идват орисници и пророкуват за детето. А какво ли ще ми кажат за нея? Сънувам и се събуждам към 12 часа през нощта, няма нищо. А на разсъмване сънувам един сън, дава ми се една хубава картина на Витоша - слънцето изгрява и лъчите преминават през боровете и се получава една хубава резедава светлина. Виждам Учителя седнал на една поляна и около него сестра Василка Иванова. Аз изведнъж се намирам при него и ми се изтръгва от устата: „Учителю, от къде дойде тази моя приятелка?" Казах това, макар че знам, че имам дете. Каза ми: „Дойде от Хималаите". Аз се стреснах. Не очаквах и веднага добави: „От Индия". Тя наистина тогава приличаше на индийка. Беше мургавичка. И показват ми една картина как е застанал един лъв, до него лъвица, едно малко лъвче и друго лъвче, което се тътреше. Тая картина отмина. Ето, така ми се даде един хубав момент да видя, който говори не само за моята дъщеря, но говори изобщо как се посрещат душите в този свят. Аз винаги схващам нещата по принцип, но е необходим и личния елемент, за да се говори по принцип. Случаят има и друга развръзка, която ме изуми впоследствие. Катя Грива ми разказа следното: „На 1.VIII. същата година бяхме решили да заминем от Изгрева в 8 часа вечерта за Рила. И тези каракачаните дойдоха в 8 часа и Учителят каза: „Чакайте още малко". Отидоха при Него: „Учителю, каракачаните натовариха багажа". „Чакайте още малко". Минава час: „Учителю, става вече тъмно и каракачаните казват, че трудно ще се върви". „Нека още малко да почакат". И така става 12 часа през нощта. Всички чакат заедно с конете и с натоварения багаж. Учителят излиза навън, поглежда небето. А Елисавета се роди в 12 ч. и 15 мин, през нощта. И точно минават 15 минути от полунощ и Учителят казва изведнъж: „Тръгваме! " И тръгват. Та Учителят е чакал да се роди дъщеря ми. И това е чакане от 8 до 12 часа, като ги задържа с „още малко, още малко". Ето, това ми каза Катя Грива. А аз пък сглобих случката, попитах след това Учителя и Той я потвърди. Е, какво ще кажете сега? Учителят се грижи за учениците си. Учителят ми каза за малката Елисавета: „Музиката за малката. Музиката ще й върви. Но бракът й...", и поклати с глава в знак на това, че няма да й върви. И наистина тя завърши Държавна консерватория и след това свири в оркестъра на Народната опера и там се пенсионира. Жени се, но бракът й не вървя. Остана с две деца. Веднъж вървя с децата. Учителят се зададе, спря ме и ме запита: „Майка ти жива ли е? Ти идваш по линията на майка си". Аз искрено изтръпнах, обхвана ме студ. Аз имах голяма почит към баща си. Той държеше идейната страна на живота - бе вегетарианец със сърдечно, външно отношение към хората, с една широта, която много ме пълнеше с доволство. Уважавах го, обичах го. Майка ми бе един провинциален тип, къщата й бе подредена, беше по-ограничена, но морала й бе здрав и устойчив. Тя не лъжеше, докато баща ми може да излъже. Имаше хумор и безобидност в баща ми и не беше циник. Знаеше вицове и анекдоти, но никога не си служеше с вулгарни изрази. Хубави или лоши, тези родители аз си ги бях избрала, за да дойда на земята. Но това го разбрах от знанието дошло чрез Словото на Учителя.

РАЙНА СТЕФАНОВА ГЕОРГИЕВА (АРНАУДОВА) 1. ВЕГЕТАРИАНСКИ ГОСТИЛНИЦИ Аз съм родена на 29.V.1909 г. в Стара Загора. Майка ми и баща ми са от Чирпан. Бях малка и си спомням, че родителите ми живееха между идейно общество - толстоисти. Баща ми - Стефан Георгиев беше едновременно домакин, касиер, готвач и всичко на това движение. Баща ми е работил през 1910 г. в една гостилница в Стара Загора. Там е идвал и Христо Досев като младеж. Собственикът на гостилницата умира и баща ми остава да я ръководи. Там отначало идват да се хранят Андрейчин, Кацаров. Около тях се оформя малка група, която ратува за вегетарианска гостилница. По-късно Христо Досев заминава за Русия, а да се поддържа вегетарианска гостилница през зимата трябва да има консервирани зеленчуци. Ето защо баща ми отваря консервна работилница през 1914 ^ 1915 г., когато аз започнах да ходя на училище. Запомнила съм, че от вегетарианската гостилница ни носеха ядене вкъщи. После започнаха войните. Тук идваха много идейни хора от Бялото Братство - Дафинка Доганова, Деветаков. Те сутрин ходеха на изгрев слънце, пееха песни, четяха беседите на Учителя. А след 1919 г. гостилницата стана модерен вегетариански ресторант и посетителите се увеличиха. След войните баща ми го викнаха в София, за да организира вегетариански ресторант. На ул. „6-ти септември" организира една идейна и хубава вегетарианска гостилница. Там имаше идеен вегетариански живот. Там като келнер и студент работеше бъдещият професор Янко Тодоров. Там чувах за дъновистите по някога с хумор. Но виждах с какво уважение толстоистите се отнасяха към дъновистите. Тогава бях в прогимназията. Там идваха Олга Славчева, Ризова, които работеха във вегетарианската консервна работилница - чистеха зарзават. Чувах техните разговори. Веднъж Олга Славчева ме заведе на тяхна спявка и там видях за пръв път Симеон Симеонов с бяла връзка да разучава песни. Собственикът на тоя дом имаше дъщеря, която беше слабоумна и блуждаеше от стая в стая. След това отидох на беседи на Учителя през 1921/22 г. когато бях ученичка в VI клас в салона на ул. „Оборище" 14. След като се върнах майка ми каза: „Да не съм чула и да не съм те видяла да отидеш втори път там!" Майка ми смяташе, че Олга Славчева и Ризова със своят възторг към Учителя и Учението са хора откачалки. Този страх създаден от майка ми ме спря дълго време да не ходя там. Но го преодолях и отидох отново. Спомням си, че тогава Учителят говореше защо плачат лозите, когато им се режат пръчките. Баща ми имаше обща гостилница с двамата братовчеди Ангел и Лазар Котеви и там идваха да се хранят към 300 човека. Лазар Котев беше богат човек и издаваше всички теософски книги като даваше парите, а пък Ангел беше съдружник с работата си. Той имаше две дъщери, мои връстнички, които учеха в някакъв американски колеж в Цариград и се държаха като буржоазни деца. Едната от тях има съдбата на моят син. Тя се разстрои психически и се движеше с една придружителка на вид много дебела. Ангел Котев, съдружникът му се повреди умствено. Тук започна да работи окултният закон. Не може в името на идеи да се печата окултна литература с цел обогатяване. Както и не може в името на идеята на вегетарианство ти да се стремиш към печалба - тези неща са несъвместими. През 1928 г. Учителят дойде във вегетарианската гостилница, която - беше на ул. „Сердика" в София. Учителят доведе три пъти по сто човека на ангелска супа в петък. Тази супа се правеше като се нарязва лук, малко картофи и накрая като се свари супата се слага и малко магданоз. За пръв път чух да се казва ангелска супа. Всички маси бяха наредени в буквата „П". После ги виждах как влизат три пъти по сто човека в тази гостилница „Ясна поляна". Тук в гостилницата работеха Олга Славчева, Стефан Деветаков, Ризова с двете си дъщери. Учителят каза за Толстой следното: „И най-големият на земята е по-малък от най-малкият от небето". А Учителят бе казал за себе си така: „Аз съм най-малкият брат на земята". Какво бе отношението на толстоистите към Учителя? Отначало бе хубаво, но после се държаха на дистанция. Смятаха това Учение за неприложимо и фантастично. А Толстой го приемаха по-реално, защото ходеше с рубашка, препасана с шнур и работеше с мотика в градината. За мен в толстоизма и вегетарианството имаше хубави неща. Но когато Учителят доведе към 300 човека в гостилницата видях, че не е висок на ръст. Спретнато и ритмично ходеше. Походката на Учителя бе необикновена. Спомням си, когато веднъж се връщахме от опера от града. Бяхме четирима. Учителят със Савка Керемидчиева и аз със Симеон Арнаудов, който бе взел билети за операта. И досега ми звучат стъпките на Учителя върху снега, които бяха ритмични. Това бе музика в движението им. Това е към 1936/37 г. След няколко години съдружниците на вегетарианския ресторант се разделиха след три години обща работа. Баща ми взе консервната фабрика в Красна поляна, а за тях остана гостилницата.

36. ЛОДКАТА Понякога имах намерение да напиша моите опитности. После се отказвах, защото на Изгрева имаха отрицателно отношение към мене. Имаха и раздвоено мнение към мене, което е по-лошо от първото. Освен това Учителят ми каза друго нещо. А това беше по повод на току-що излязла книга на Любомир Лулчев. Споделих с Учителя „Аз пиша". Отговори ми: „Ти недей да бързаш да пишеш. Да не стане като с Лулчев, да пишеш, че с писанията си да ме заведеш долу в шантана". А това е кабарето. После продължи: „Като минеш пътя. Един ден като минеш от левия бряг на десния бряг, тогава можеш да напишеш тази книга". Много пъти Учителят ми е говорил за тази река, която тече в мене и ме разполовява на две. После добави: „И тогава може да напишеш тези хубави неща. И онзи, който прочете да пожелае и той да ползува тези неща". Но пътят ми се промени, нещата се промениха и аз не можах да напиша тази книга. Сега спомените диктувам на друг да ги напише и да довърши моята незапочната работа. Дано с това да ми се помогне, дано друг да докара лодка, та с нея двамата да преминем отвъд на десния бряг. Сега ми трябва лодка, гребла и лодкар. Трябва ми! А реката тече ли, тече в мен денонощно, безспир. Аз съм застанал на единия бряг и само я наблюдавам. Да, аз засега съм само един наблюдател. И толкоз! (Записал Вергилий Кръстев)

35. УЧИТЕЛЯТ ЗА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ СЪБИТИЯ НА СВЕТА Беше 22 юни 1941 г. и Германия нападна Съветска Русия. Аз се къпех тогава в Дунава и точно наблюдавах как прелитаха самолети и се отправяха на изток. След два месеца се върнах на Изгрева. Ние бяхме смутени, изплашени и всички искахме да питаме Учителя как ще се развият сегашните събития и за нас. Учителят по това време беше на полянката и приятелите Го бяха заобиколили и Го питат: „Какво ще стане, Учителю, с войната и кой ще бъде победител?" Учителят мълчи. След малко каза: „Вас сега ви занимава този въпрос: Какво ще стане с голямата война и кой ще победи? Рекох, СССР е наковалня. Германия е един чук. Е, чука ще бие, ще бие наковалнята. Е, може ли чука да разбие наковалнята?" И млъква и повече нищо не казва. Ето ви едно пророчество от най-висша класа. Учителят казва символично, че СССР няма да се даде и Германия няма да победи и то на втората седмица. А ние доживяхме да видим, че Германия капитулира на 9 май 1945 г. и СССР бе победителят като един от съюзниците срещу Германия. Когато Германия нападна и погълна Чехословакия попитаха Учителя какво ще стане с Чехия. Учителят отговори: „Германия е погълнала живи жабчета в стомаха си. След време тези живи жабчета ще разкъсат и изядат стомаха, защото са живи. Така и крокодилите умират, когато погълнат някоя антилопа, която отиде да пие вода, но с нея погълне и живи жабчета, които изяждат стомаха на крокодила и след време той обърне корем и предаде Богу дух". Това го каза Учителят в един кръг от приятели, но и на беседа го чух. Може и да не е написано. Дойде време, за да видим как Германия погълна и други жабчета, не само чешки, а жабчета от цяла Европа, които й изядоха стомаха и тя обърна корем и подписа накрая капитулация. Когато се върнах от Добруджа 1941 г. м. септември, Учителят беше сърдит, възмутен от всичко това, което беше станало до този момент. Бяхме на полянката с Томалевски, Кисьов и Учителят беше до беседката, а около Него приятелите Го запитваха за политическите събития. Учителят намръщи челото си сериозно и каза: „Най-големият виновник за всички престъпления на земята, това е Англия. Защото начело и на предната страна на парахода тя носи библии, а отзад носи оръжието. Сега нейната задница ще бъде намазана с катран и ще бъде запалена и всички нейни колонии ще се отнемат и разпуснат". Доживяхме и това да видим, че се сбъдна след войната. Англия се прости с колониите, които получиха независимост. Вървя с Учителя и двамата сме с Него на полянката и Той казва за Хитлер следното: „Хитлер тръгнал да върши безумие. Хитлер беше пристав на Бога. Той трябваше да тръгне и отиде да се разправя с Англия, а не да тръгне да търси колонии в Русия. А колонии трябваше да търси в Африка. Той всичко обърка като пристав на Бога, защото не изпълни нареждането Му. И той ще отговаря за това". Ние бяхме свидетели как се объркаха нещата, защото преди това Хитлер и Сталин сключиха пакт за ненападение и това отваряше път на Хитлер за война срещу Англия. Но след това се случи най-неочакваното. Англия изпрати Чембърлейн при Хитлер и те сключиха спогодба като Англия се съгласи без война Хитлер да погълне Чехословакия. И така Англия го подлъга и го насочи на изток. Аз бях по това време на Изгрева и когато съобщиха това на Учителя, Той започна да се разхожда на поляната и говореше: „Ама умни са, много са умни тези англичани и това не може да им се отрече и никой не може да им оспори това. С този акт те преместиха лоста и войната се премести вече на изток". И ние доживяхме да видим и се убедим в това. Когато Хитлер започна акция срещу евреите и започна да ги гори в газови камери, Учителят беше много разтревожен. Срещна ме и каза: „Тази жестокост, която става към евреите, ще бъде карма на германците. Напиши една мелодия за мъките и страданията на евреите!" Аз я имах темата на мелодията в себе си. Почнах да я пиша, но не я завърших. Както винаги. Учителят не беше съгласен и не поддържаше онази кампания, която започнаха германците срещу Русия. Те Му попречиха за Школата. За четвърти път се открива тази Школа в Европа и се закрива. С тази война на изток германците попречиха на Школата на Учителя, защото войната ограничи условията за духовен живот в България. А освен това последваха съвсем други драматични събития, които Небето трябваше да вземе в отговор на това, да накаже онзи пристав на Бога, който не изпълни, а проведе обратни решения. Ние бяхме свидетели на всичко това. Германия загуби войната, а СССР дойде в България и комунистите дойдоха на власт. Имаше и други приятели, които присъствуваха и бяха свидетели на други изказвания на Учителя и бяха действуващи лица при развитие на политическите събития в България и в света. Всеки един от нас присъствуваше в строго определен момент и в строго определено място на дадено събитие. Този приятел бе жива проекция и представител на човечеството пред Великия Учител, когато се решаваха съдбините на света. Трябваше да има някой, който да свидетелствува и някой, който да бъде точно там, където трябва, за да могат да се чуят и възприемат Думите Господни и да се предадат на останалите човеци Словото Му, като Слова и думи на Чистия Дух на Истината. Аз бях един от тези, които свидетелствуват за Чистия Дух на Истината на Великия Учител. Амин.

34. НА РАЗГОВОР ПРИ УЧИТЕЛЯ Учителят ме приемаше по всяко време. Онези там другите чакаха. А Той дойде, вземе ме под ръка и се разхождаме. През това време ми говори. Качим се горе в стаята Му. Дядо Ради е донесъл дърва. Той запали печката, тя се разгори, стане топло и започва да ми говори. После слезе да ме изпрати. Вървим, вървим и Той все ми говори. Аз слушам, но от едното ухо влиза, а от другото излиза. Такъв бях. Помнех всичко, но после започнах да ги забравям. Колко време ми отделяше и колко време Му губех? Вижте сега отношението на Учителя към една жива душа и към най- незначителния човечец, какъвто бях аз. Понякога съм дошъл с расо, облечен като дякон. Веднъж ми каза: „Тя църквата е вече свършила и още 10 - 15 години ще трае и ще приключи. Тя е станала материална! Тя си изживя своя път. Сега ще дойде езотеричното Учение на Христа като вътрешна светлина в умовете на хората. Днес е хаос и мрак. Трябва да стане нещо. Тези форми на църквата задържат развитието на Живота, затова те ще отпаднат. Ще остане само чистия дух на Истината, защото Бог е Дух и тия, които Му се кланят в Дух и Истина да Му се кланят". При друга среща Той отново ме хване под ръка, разхождаме се по поляната и ми говори как ще дойдат новите хора, ще променят света, защото ще бъдат апостоли на Новото Човечество, което иде. Веднъж ми каза, че една необикновена промяна е станала в Космоса. Родила се е нова звезда в еди кое си съзвездие и тя ще измени живота на хората в еди какво си направление. „Бог е решил да ликвидира тази тъмнина! Стига вече този мрак и извратени сърца! " Учителят подготвяше душите чрез Словото Си за Новото Човечество. А моите опитности с Него идваха от една друга епоха минала и заминала. Днешната епоха се твореше от Словото на Учителя и се изграждаше чрез опитностите ни с Учителя. Спомням си веднъж обядвахме във вегетарианския ресторант и там винаги стоеше един скромен човечец. Веднъж седнахме на неговата маса и се разприказвахме. Попитахме го какво знае за Дънов. Изведнъж той с висок глас заяви: „Петър Дънов е един от най-големите светила на света! " Всички замръзнахме. Никой не очакваше такова изказване. Накрая добави тихо: „Казвам ви това, защото аз имам такава опитност с Него". От изненада не можахме да попитаме каква е тази опитност и тихо, тихо се измъкнахме и се учудвахме навън на улицата на величието на Учителя, което се изразяваше чрез най-скромните неща и чрез обикновените хорица. Друг път в същия ресторант, в който се хранехме един художник заяви: „Нищо не е разбрал българския народ. Тепърва ще има да се учи от Учението на Дънов". И този човек не го познавахме. Но той имаше личен контакт с Учителя. Трети път бяхме седнали с един даскал и ядем вегетарианска мусака. Като разбра какви сме и че сме от Изгрева, каза: „Тази Мъдрост, която е дадена чрез Петър Дънов, тя не е дадена така за едно малко общество. Но ще дойде време тя е за едно друго поколение. Тя е за една друга епоха с други човеци". Спомням си Мария Младенова, при която често прихождах за съвети, защото много патила ме сполетяваха и тя често казваше: „Този живот да си платим кармата и да си заминем от този свят със съзнанието, че сме били при Учителя. Най-голямото постижение за нас е да се новородим и да дойдем с едно ново съзнание". Към това няма какво да прибавям.

33. ДВАТА БРЯГА Човешкият живот протича като една река. Извира отначало, тече като ручей, като бързей, в него се вливат притоци, оформя се като река, някъде реката при пълноводие излиза от коритото си и унищожава всичко наоколо. В такъв случай ползата от реката е никаква, носи само вреда. Ето защо философите определят човешкият живот на течаща река, където всичко тече и се променя, Учителят веднъж ми каза: „Симеоне, ти си сега на единия бряг. Трябва да преминеш на другия бряг на реката". Да, това е голяма работа. Аз съм на единия бряг и трябва да премина отвъд. Или трябва да се преплува реката, или да се прекоси със сал или лодка. Аз не съм стигнал до другия бряг. Аз сега се намирам по средата на реката и тя ме носи надолу и ме влече по коритото си. Всеки един от нас трябва да премине от единия бряг на другия. Единия бряг е старият живот, който тече в нас, а другият е новият живот, който трябва да дойде. Във връзка с това Учителят ми каза: „Ти сега, Симеоне, в себе си обработваш два закона: Мойсеевия и Христовия закон". Всеки човек ги има в себе си тези два закона - Мойсеевия закон е по-груб и по-човешки, а Христовият е по-хармоничен, смислен и пълен със светлина. Всички сме такива и във всяка една минута може в нас да тече и тъмен, и светъл живот. Не случайно Учителят ми откри едно прераждане през времето на Мойсея и трябваше правилно да го разреша на Изгрева. Веднъж Той ме спря и каза: „Внимавай сега, защото минаваш през силна интуиция, която отива в прозрение. Внимавай, може да се яви ясновидство в менталния свят". Трябваше да внимавам. Той ми беше дал методи за работа, но не Го послушах. Тогава почна да тече в мене поезия. И това, което течеше аз го декламирах, но не го написах. След освобождението на Добруджа от румънците, Учителят нареди на Лулчев да ми помогне и да бъда назначен на работа. Там тогава ставаше земераздаване на освободените земи. Престоях около три години и чрез мен протече една необикновена поезия. Даскалът там ми каза, че тук, в Добруджа хората са празнували по време на пълнолуние, имало местен обичай да празнуват старите богове. Аз написах към 60 стихотворения в паметта си, но не ги написах на лист и хартия. Когато се върнах на Изгрева издекламирах една балада на Учителя, Той ми каза: „Ти ще сложиш сега като турците на гърдите си един калем и като вървиш, щом ти дойде поезията, спираш се и записваш. Сега ще върви поезията и музиката едновременно". И наистина тръгна поезия, вървеше и музика. Цели месеци течеше у мен. Бях силен проводник, бях силен медиум. В мен протичаха сили на разрушение и сили на градеж. Сили на Злото, и сили на Доброто. На Учителя разправях, че когато бях ученик в гимназията за моите необикновени преживявания най-силно изразени на разпети петък срещу Великден. Това бяха най-хубавите ми мигове в живота. Като дойде Велики понеделник, аз не съм на себе си и това продължава от 14 до 21-годишнина. Цяла седмица аз виждам епохата по време на Христа. На Велики петък в църквата, когато се изнася кръста навън около черквата има един текст, който обикновено дяконите пеят, защото имат силни гласове. „Днес виси на крест, на разпятие Божия син. На древе днес е разпнат син Божий! " Аз пея, треперя едновременно, друг пее в мен, когато аз пеех, целият въздух трепереше и свещите изгасваха на големите полилеи. Това беше необикновено преживяване, защото смятаха, че някой друг духа свещите. Тогава, когато споделих с Учителя, усмихна се: „Чети Евангелието да видиш каква роля си изпълнявал при Христа! " Животът ми премина разпънат на кръст между тези два бряга. Единият бряг, на който стоях бяха всички тези учени, които ме мъчеха - тези на църквата и три поколения свещеници, родени преди мене. А когато ми се изчистваше съзнанието аз летях, движех се в безпределни вътрешни простори. В мен течеше поезия: Спри в хаоса безспирен, своята мисъл ти горе на вселенията Духът ти твори. Обичай ме, както другите обичаш с горис, мъка и тегота. Обичай, както слънцето ме люби, свободно, чисто, в красота. Аз имах високи извисявания и големи падения в живота. Всичко имах. Аз едновременно се раздвоявах, разстроявах и изпусках времето и накрая губех всичко. Бях на ръба да прескоча. Но нямах подкрепата на баща ми с материални средства. Имах семейство, което трябваше да се храни. Започнах да се занимавам с музика. Следвах Консерваторията. За певеца е важно да бъде материално обезпечен, а аз не бях. Накрая останах на един бряг, не можах да преплувам реката и да стъпя на другия бряг. Накрая станах хорист във военния ансамбъл и там се пенсионирах. Вместо да стана артист, както всички очакваха, то станах хорист. Провалих се. Започнах 1934 г. музикалния отдел на консерваторията и завърших 1938 г. А в 1936 г. хвърлих расото като дякон. Хвърлих го по-рано, отколкото трябва и „слънцето ме изгори" и не можаха да минат през мен тези 7000 попски духове. Та има връзка между мен, Учителят и църквата. Каза ми: „Ще внимаваш много, понеже чрез теб трябва да излязат 7000 попски духове". Не послушах и излязох по-рано от църквата и с това си направих най-голямата беля. Освен това попречих на онези църковни духове да преминат през мен. Не излезаха и те са още в мен, защото напуснах преждевременно църквата. Аз ги спрях, а те сега ме мъчат. И вече съм на 80 години. Учителят искаше да ми помогне. Те трябваше да излязат навреме. Някой път, ако някой се запънеше мене и не искаше да излезе, тогава аз отивах при Учителя да Му се оплача от моето вътрешно противоречие. И той ме отпушваше и даваше път на онзи дух, който се бе запънал в мене и не искаше да излиза. Но това беше тогава, когато бях още в църквата. Но после я напуснах и обърках всичко. Учителят имаше мисия за мене. Но аз не послушах. Бързах много, защото много сили преминаваха през мен, на които не можах да издържа. Не можех да ги спра, а ги пусках свободно да преминат през мен. Те ме задвижваха, завъртаха ме, завихряха ме, завиваше ми се свят от тях и аз бързах, бързах и изпусках точния момент, когато трябваше да реализирам нещо. Хващах нещо да правя, после го оставях, тръгвах към друго, прехвърлях се на трето и накрая нищо. Това ми бе главната грешка. По пътя падах и ставах и се калях. Отивам и се оплаквам на Учителя във връзка с това. Казва ми: „Е, рекох, когато човек прави една къща ще се изцапа - и краката, и ръцете, и дрехите. Като свърши работния ден, ще хвърли омърсените дрехи, ще ги съблече, ще се изкъпе, ще се измие и след това ще се облече с чисти дрехи. Важно е през деня да работи и да вгражда тухла след тухла в своя живот". Ето как Учителят гледаше на грешките и на така нареченият грях, че той не е нещо съдбоносно. Учителят ми бе дал правила и съвети как да пея и с какво облекло да се облека в църквата, когато пея, както и на обикновени места. Но аз нищо не изпълних от това, което Той ми каза. Не можах да се справя с моите вътрешни противоречия. Не че не вярвах в това, което Той ми казваше. Вярвах, но когато трябваше да го изпълня се явяваха хиляди препятствия, с които не можех да се справя. Не че нямах сила и воля. Имах и едното, и другото. Но не можех да хвана посоката, която Учителят ми даваше. Просто някаква сила ме обгръщаше в друга посока и аз на там се устремявах. След време виждах, че съм сбъркал посоката и съм загубил време и сили. Дойде време и накрая Учителят каза следното: „Симеоне, Симеоне, да беше само пял и нищо друго да не бе вършил, живота ти щеше да се измени коренно". Аз вдигам рамене: „Да бях пял, ама не пях. И сега ще си тегля ярема и кармата! " Учителят мълчи. Разговорът е приключен. Кому да се сърдя? На себе си или на някой друг? Така останах на единия бряг. Не преминах на другият бряг.

26. „ВЪН ОТ ИЗГРЕВА" Братството е на Рила на лагеруване. Любомир Лулчев, понеже се разсърдил на Учителя за една работа, събрал своите хора „Упанишадите" и решил да напуснат лагера. Тогава Учителят се обърнал към заобиколилите го приятели и казал сърдито като посочил лулчевистите: „Тези тука всичките да си отидат! Мястото им не е тука, а в света". Учителят би възмутен и необикновено ядосан. Тази случка се повтаря и на Изгрева. След редовната беседа на Учителя Лулчев събираше своите хора настрана и започваше да им говори и да обяснява едновременно тълкува какво е искал да каже Учителят в беседата си. Около него се събираха 10 - 15 човека. При едно такова събрание Учителят каза за тях: „Вън от Изгрева! Отивайте в света!" Бях веднъж при Лулчев в бараката му. Държеше се с мене важно, важно, а като си припомням как Учителят слизаше до моят уровен и до моето вътрешно състояние и бащински ми говореше. Няма сравнение. А Лулчев високопарно ми казваше, че току-що бил слезнал от планетата Сатурн и не искал да се вози на колата на Учителя. Тогава имаше един такъв израз. Понеже българите имаха волски коли, биволски коли и коли теглени с коне. Това им беше превозното средство. Та Лулчев не искаше да се вози на колата на Учителя, защото стопанина на колата и на конете обикновено седи отпред, държи юздите на конете и ги насочва по този път, който той е избрал. Та смисълът е този, който има колата, има и юздите, има и властта да тегли юздите му в ляво или в дясно, да спира конете или да размахва с камшика, та да ги подкарва в тръс или в галоп. След 9.IХ.1944т. комунистите дойдоха на власт. След два месеца арестуваха Лулчев и той бе в затвора. Отидоха да питат Учителя за Лулчев. Той им каза: „Нали той не искаше да се вози на моята кола? Сега ще го видим къде ще го откара неговата кола с неговите побеснели коне". А те го заведоха на съд, дойде присъдата и го убиха след това. Ето една история за поучение.