Ани

НАДЕЖДА ГЕОРГИЕВА КЬОСЕВА (ПО МЪЖ), ПЕЧЕНИКОВА (ПО БАЩА) 1. ПРИДВИЖВАНЕ НА РОДА КЪМ СОФИЯ Родена съм в 1915 г. в гр. Гюмюрджина, който тогава беше български, а сега е гръцки и в моя паспорт пише Гърция. На 12 август, сряда, 11 ч. преди обед. Баща ми се наричаше Георги Ефремов Печеников, майка ми Стефания Илиева, която е родена в Силистра. Баща ми е македонец от гр, Щип. Дядо ми също е от Щип - дядо Ефрем. А дядото на дядо ми се наричал Арсо Печеников, който бил единствен златар в Щип. Името Печеников произлиза от една игра, която са играли край огъня. Първоначално били Ефремови и като играели казали, като се печем на огнището защо да не се наричаме Печеникови. И от тогава започнали да се наричат Печеникови. Дядото на дядо ми е бил златар. Другият дядо ми е бил търговец на платове, копринени платове и чаршията се наричала Печеникова чаршия. Там имало една голяма грамадна къща на Печеникови и до нея голяма чешма. Те са били много заможни. На времето бил дошъл от Англия един лорд и станало въпрос къде да отседне и всички казали, ами в печениковата къща. Пристигнал лордът и баба ми София била се развълнувала и се чудела къде и как да го посрещне, а лордът рекъл: „Не, не, искам само пуста, празна стая" и баба ми просто се поболяла как ще даде на лорд гола стая. А лордът бил дошъл с няколко куфара и като наизвадил и розови хубави перденца и столчета надувни и т. н. и като влязла баба ми всичко било наредено. Тя се хванала за главата. Не можах да отида в Щип да видя къде и как са живели моите най-близки роднини. Това е по рода на баща ми. А по рода на майка ми: Тя е родена в Силистра. Нейната майка, ние мислехме Костадина, а тя излезе Костанца е родена в Букурещ, както и баща й. Значи, фактически на майка ми родителите са от Букурещ. По онова време има много българи емигранти в Букурещ. А те баща ми и майка ми се намират и оженват тук в София и тук са живели. Ние сме били пет деца и голямата ми сестра е родена тук в София. Били сме четири сестри и един брат. Аз съм най-малката. Голямата ми сестра се казва Сашка - Александра Печеникова. Тя завърши в Кюстендил гимназия, защото ние живеехме в Кюстендил. Втората е Илина Билдирева по мъж, после Славчо, брат ми. Първоначално се водил Печеников, а после Славянски. Той завърши II мъжка гимназия. Славчо е роден в Асеновград. Баща ми е бил телеграфопощенски чиновник и е живял на много места в България и така, където е живял в момента, там са родени и децата му. Така сестра ми Илина е родена в Трън. Брат ми в Станимъка - Асеновград, аз съм родена в Гюмюрджина, другата ми сестра Милка - пет години по- голяма от мене е родена в София. Всички на различни места. Тридесет години баща ми е бил телеграфопощенски чиновник и е живял на различни места. Така накрая идваме в София. Аз съм родена в Гюмюрджина в 1915 г. и след това сме дошли в София в 1918 г. Аз съм била на три години. Гърците са нахлули в Гюмюрджина и ние сме бягали от там. Цялата къща с мебели, с всичко сме оставили и сме тръгнали от там към България и сме отишли в Кюстендил. Това помня много добре, била съм на 5 ^ 6 години. После идваме в Княжево. Там бяхме под наем. След това се преместваме в София. В Княжево съм учила в първо отделение, второ отделение. Помня, че съм участвувала там в разни пиески, музикални сценки и т. н. В София бях в 1936 г. в I девическа гимназия полукласичка IV, V и VI клас и понеже се преместих в реалка VI клас трябваше да държа два допълнителни изпита, аз не ги държах. Брат ми казваше: „И дума да не става" и баща ми също казваше „без диплома да останеш" и се преместих в търговската гимназия и дипломата ми е от там. Не ми признаха от I девическа гимназия трите години, само двете и още две, та станаха пак пет години, но дипломата ми е от търговската гимназия. Завърших през 1936 г. и същата година се оженихме с моя съпруг. Те бяха протестанти от I евангелска църква евангелисти и държаха там да се венчаем и помня, че пастир Фурнаджиев беше пастир там и той ни венча.

10. ВИРОГЛАВСТВО На една беседа Учителят говореше за непослушанието на учениците. С още по-голямо възмущение Той говори за непослушанието на един ученик. „И брат Георги Радев хич не ме послуша. Аз му казах много неща и той нищо не изпълни." Много малко са хората, които можеха да изпълнят онова, което Той казва. А Той казваше прости и обикновени неща за изпълнение. Но ние хвърчахме на високо и гонехме великите работи и накрая не хванахме нищо. Много е важно в даден момент, точно на време да изпълниш волята на Учителя. Имаше един брат есперантист, който пътуваше в чужбина. Учителят три пъти го предупреждава да внимава с кого се среща, с кого говори и за какво се споразумява. Накрая нашите власти го обвиниха, че е английски шпионин и го обесиха. Три пъти го предупреждава Учителят, но не послуша нито един път. Обесиха го и остави жена с две деца. Казваше се Емил Стратев. Ние сме до чешмичката до Учителя с няколко човека. По едно време идва една група млади ученици, минават покрай нас и ни поглеждат. Учениците са любопитни и ни разглеждат. Един се спира, отдели се от групата, идва при Учителя и Му целува ръка. Той се наведе и му каза нещо. Момчето се върна при групата ученици и те продължиха пътя си. Ние с поглед Го запитахме, каква е тази работа. Сам едничък, отделя се от групата ученици и идва при нас. Учителят обясни: „Той имаше за задача да се запознае днес с мен. Утре той си заминава. Утре всички ще се чудят как е станало това и защо толкова малко това момче умира. Ще плачат родителите му, ще тъжат близките му за кончината. Но той се роди, дойде тук, за да се срещне с Великия Учител!" Ние сме отворили уста, превърнали сме се на слух и само слушаме. Бяха дошли латвийците на Изгрева и отиват при Учителя и Му съобщават, че те имат там братство в Рига, но много се дърпат едни други, няма този мир помежду им и няма съгласие. Учителят допълни: „И между нас има дърпане и теглене. Има и противници, но не стрелят с пушки и оръдия, но само с ноктите дращят и със зъби се гризат". Латвийците се поогледаха, усмихнаха се и се зарадваха много, че те не правят също изключение от учениците на Изгрева, при които бяха дошли на гости.

5. ПЕВЕЦЪТ СИМЕОН Имаше голям устрем в него. С голямо уважение се отнасях към неговите певчески занимания. Не ми омръзваше нито да мизеруваме, нито да гладуваме, нито да се ограничаваме в нещо, когато ставаше въпрос той да има условия дори да си заплаща уроците по пеене. Той бе по големите работи, граничещи с чудесата, а пък аз се грижех за семейството. Онова, което му бе казал Учителят той не изпълни нищо. Защо? Много прибързваше. Изобщо никъде не заставаше, не се спираше и все намираше кусури. Учителят му каза как да работи в църквата, да сложи специално облекло, състоящо се от бяло расо и син подрастник. И в църквата му обещаваха много неща, защото те нямаха тогава такива хора, които да имат такъв глас и му разрешиха едновременно да бъде дякон и в същото време да следва музикалната академия. Дори му обещаха да го пратят на запад да учи и щяха да го направят, защото нямаха такива подготвени хора. Но той не се вслушваше в съветите на Учителя нито в нечии други. Имаше един много дребнав случай, беше се скарал с касиерката за някаква дребна сума и напусна - излезна по-рано от църквата и изгоря. А ние бяхме четири души на Изгрева и бяхме голям товар за всички. Започнаха да идват сестрите и ни оставяха редовно по малки суми за издръжка на семейството. Това бе по указание на Учителя и сестрите си даваха скромния десятък за Бога на нас. Някой сготви манджа и ни донесе. Не минаваше ден някой да не мине и да не остави нещо за храна. Така прекарахме четири години. Симеон се бе записал в консерваторията в артистичния отдел, а Христина Морфова се залови с него да го обучава, че дори се стигна до там, да не позволява на Прокопова да се занимава с него. А това бяха музикални величия и педагози. Толкова много той ги спечели със своя глас. Как да не го уважават? Той беше отначало баритон, но Морфова му постави гласа към драматичен тенор. Той следва много време, че дори децата ни станаха ученици. Учителят ни даваше пари или пък някой ще ни остави нещо. Ежедневно се молех на Бога „за хляба наш насущний, дай ни го днес". Свършваше молитвата и той идваше по различен начин, но не чрез въздуха, а чрез ръцете на братята и сестрите от Изгрева. Накрая Симеон завърши консерваторията, но не отиде да работи като солист и артист. Започна да кърпи обуща и беше сръчен в тази професия. Все намираше нещо, което не му харесваше. Отиде в операта като хорист започна войната. Не искаше да бъде хорист, а да бъде стажант-певец. И се отказа от службата си на хорист, напусна, нямаше заплата и започнаха гладните години. Той беше така устроен, че смяташе, че хората трябва да се грижат за него, а не той за тях. Започнаха неволите ни. Учителят чрез Лулчев успя да му издейства служба и Багрянов като министър го изпратиха в Добруджа като държавен служител по землераздаването на земите след като България получи от Румъния Добруджа. Та тук около две години беше на заплата. Беше му дошла голяма поезия и беше написал към 60 стихотворения и ги бе показал на Учителя, за което получи похвала. После той ги изгори и ме упрекна, че не съм му обърнала внимание на поезията. Тогава имаше други около него, които се въртяха и му обръщаха внимание. А поезията му бе хубава. Например, сънува и през съня му дават едно хубаво стихотворение. Той става, записва го, декламира го известно време и после го изгаря. Дава му се отгоре поезия, а той не я цени. Всичко му се дава отгоре. И досега. Денем е магаре, а нощем е ученик. Учат го по време на сън. Дават му през нощта и поезия и музика и откровения и всичко. През нощта е окултен ученик на Бялото Братство. А през деня прави точно обратното - критикува, отхвърля, противоречив е, а дойде ли вечерно време, по време на сън го коригират. И му се дава светлина и все по-висока и по-висока. Не можеше да се оплаче, че е забравено дете от Бога. Напротив, беше галеното дете на съдбата. Но после дойде време да плаща. С него сме преминали през всичките тези години на невероятни противоречия. Взаимно ще си кажем какво ни липсва и какво не, но после го забравим. Това е най-характерно за нас. Той много често сънува Учителя, макар че са се минали 30 години от заминаването Му. Сега е 1975 г. и аз съм сънувала Учителя един-два пъти, а при него не минава седмица и да не Го сънува. Даваше му се просветление по всички въпроси. Имаше един сън. Той вижда една малка хубава къщичка сред треви и цветя. Отива там. Учителят го посреща, разговаря с него и му казва: „От днес нататък, Симеоне, ти ще се усъвършенствуваш". Но след това бе непоследователен. Има слаба воля, така е устроен. Идва от една фамилия крайно противоречива. Ето на стари години е без любов към своите близки. Проявява много егоизъм. Голямо противоречие има в него. А баща му беше идеен човек, интелектуалец. Като си замина баща му остави хиляди книги от хубави по-хубави, от които Симеон е черпил. Още при първата среща Учителят му бе казал: „Обичаш книгите, обичаш природата, обичаш музиката". Не може да се оплаче, книги имаше в библиотеката на баща му, природата бе наоколо му и накрая му се даде да учи в консерваторията. Но не успя нито в трите области. Учителят му бе казал, че по ума прилича на баща си, но по линията на сърцето върви по майка си. Докато майката имаше колеблива и права мисъл, то баща му имаше много силна мисъл, но сърцето му бе слабо, Любовният капитал у него бе слаб, поради което той беше много груб към внуците си. Такива са хората - в някоя област работят, а в друга - не. Баща му имаше лична кореспонденция с Толстой, но какво стана с нея - не зная, загуби се. Дори който през 1910 г. Толстой тръгва за България, за да я посети, той е имал предвид да отседне при отец Григорий, в тяхното общество на идейни съмишленици. И моят баща беше толстоист. Та Толстой е имал къде да дойде тук и да отседне. Тогава имаше списание „Възраждане", което се издаваше от Стефан Андрейчин, Димитър Кацаров и Христо Досев. Това бяха първите пионери. Отец Григорий е бил голям певец, Като го слушах да пее въздухът звънеше. Дори са го канили на времето да пее във Виенската опера през 1915 г. Та Симеон не бе чужд на пеенето. Беше направил една схема за модулиране на гамите една в друга. Беше я дал на Учителя. Аз с интерес слушах неговите ежедневни упражнения. Аз имах отношение към музиката. Ако трябва да гладувам, да мизерувам, да работя каквато и да е работа, правила съм го това, само и само той да има условия да пее. След време на една сутрешна беседа Учителят я донесе тази схема и каза: „Предайте я на Симеон Арнаудов. Той е много даровит ученик". Симеон е бил по времето на Христа. Четеше непрекъснато Евангелието и винаги търсеше милостта Божия. И я получаваше. А аз чак сега навлизам в Учението. Първите ученици на Учителя, които са дошли при Него са и първите ученици дошли при Христа. Кой, до където е стигнал при Христа, от там започва на Изгрева. Това е закон. А аз чувствам, че съм в началото. Накрая искам да приключа кармата си с него. Съпружеството не е лошо, ако две съзнания работят в една посока. Но дребните неща ни пречат. Ако не отговаряме един на другиго по сила и по дух не бихме издържали досега. Той е на 75, а аз на 70 години. Затова много се допълваме и то по различни начини. Но два воденични камъка, за да мелят брашното единия от тях трябва да бъде по-остър. Ако и двата са остри или и двата меки не могат брашно да смелят. Какви воденични камъни бяхме не знам. То ще се види дали сме смелили някакво брашно и какъв хляб сме омесили.

4. КАРМИЧЕСКИ СЛУЧАЙ На 1.VIII.1934 г. се роди дъщеря ми Елисавета. Казаха ми, че на третия ден след раждането идват орисници и пророкуват за детето. А какво ли ще ми кажат за нея? Сънувам и се събуждам към 12 часа през нощта, няма нищо. А на разсъмване сънувам един сън, дава ми се една хубава картина на Витоша - слънцето изгрява и лъчите преминават през боровете и се получава една хубава резедава светлина. Виждам Учителя седнал на една поляна и около него сестра Василка Иванова. Аз изведнъж се намирам при него и ми се изтръгва от устата: „Учителю, от къде дойде тази моя приятелка?" Казах това, макар че знам, че имам дете. Каза ми: „Дойде от Хималаите". Аз се стреснах. Не очаквах и веднага добави: „От Индия". Тя наистина тогава приличаше на индийка. Беше мургавичка. И показват ми една картина как е застанал един лъв, до него лъвица, едно малко лъвче и друго лъвче, което се тътреше. Тая картина отмина. Ето, така ми се даде един хубав момент да видя, който говори не само за моята дъщеря, но говори изобщо как се посрещат душите в този свят. Аз винаги схващам нещата по принцип, но е необходим и личния елемент, за да се говори по принцип. Случаят има и друга развръзка, която ме изуми впоследствие. Катя Грива ми разказа следното: „На 1.VIII. същата година бяхме решили да заминем от Изгрева в 8 часа вечерта за Рила. И тези каракачаните дойдоха в 8 часа и Учителят каза: „Чакайте още малко". Отидоха при Него: „Учителю, каракачаните натовариха багажа". „Чакайте още малко". Минава час: „Учителю, става вече тъмно и каракачаните казват, че трудно ще се върви". „Нека още малко да почакат". И така става 12 часа през нощта. Всички чакат заедно с конете и с натоварения багаж. Учителят излиза навън, поглежда небето. А Елисавета се роди в 12 ч. и 15 мин, през нощта. И точно минават 15 минути от полунощ и Учителят казва изведнъж: „Тръгваме! " И тръгват. Та Учителят е чакал да се роди дъщеря ми. И това е чакане от 8 до 12 часа, като ги задържа с „още малко, още малко". Ето, това ми каза Катя Грива. А аз пък сглобих случката, попитах след това Учителя и Той я потвърди. Е, какво ще кажете сега? Учителят се грижи за учениците си. Учителят ми каза за малката Елисавета: „Музиката за малката. Музиката ще й върви. Но бракът й...", и поклати с глава в знак на това, че няма да й върви. И наистина тя завърши Държавна консерватория и след това свири в оркестъра на Народната опера и там се пенсионира. Жени се, но бракът й не вървя. Остана с две деца. Веднъж вървя с децата. Учителят се зададе, спря ме и ме запита: „Майка ти жива ли е? Ти идваш по линията на майка си". Аз искрено изтръпнах, обхвана ме студ. Аз имах голяма почит към баща си. Той държеше идейната страна на живота - бе вегетарианец със сърдечно, външно отношение към хората, с една широта, която много ме пълнеше с доволство. Уважавах го, обичах го. Майка ми бе един провинциален тип, къщата й бе подредена, беше по-ограничена, но морала й бе здрав и устойчив. Тя не лъжеше, докато баща ми може да излъже. Имаше хумор и безобидност в баща ми и не беше циник. Знаеше вицове и анекдоти, но никога не си служеше с вулгарни изрази. Хубави или лоши, тези родители аз си ги бях избрала, за да дойда на земята. Но това го разбрах от знанието дошло чрез Словото на Учителя.

РАЙНА СТЕФАНОВА ГЕОРГИЕВА (АРНАУДОВА) 1. ВЕГЕТАРИАНСКИ ГОСТИЛНИЦИ Аз съм родена на 29.V.1909 г. в Стара Загора. Майка ми и баща ми са от Чирпан. Бях малка и си спомням, че родителите ми живееха между идейно общество - толстоисти. Баща ми - Стефан Георгиев беше едновременно домакин, касиер, готвач и всичко на това движение. Баща ми е работил през 1910 г. в една гостилница в Стара Загора. Там е идвал и Христо Досев като младеж. Собственикът на гостилницата умира и баща ми остава да я ръководи. Там отначало идват да се хранят Андрейчин, Кацаров. Около тях се оформя малка група, която ратува за вегетарианска гостилница. По-късно Христо Досев заминава за Русия, а да се поддържа вегетарианска гостилница през зимата трябва да има консервирани зеленчуци. Ето защо баща ми отваря консервна работилница през 1914 ^ 1915 г., когато аз започнах да ходя на училище. Запомнила съм, че от вегетарианската гостилница ни носеха ядене вкъщи. После започнаха войните. Тук идваха много идейни хора от Бялото Братство - Дафинка Доганова, Деветаков. Те сутрин ходеха на изгрев слънце, пееха песни, четяха беседите на Учителя. А след 1919 г. гостилницата стана модерен вегетариански ресторант и посетителите се увеличиха. След войните баща ми го викнаха в София, за да организира вегетариански ресторант. На ул. „6-ти септември" организира една идейна и хубава вегетарианска гостилница. Там имаше идеен вегетариански живот. Там като келнер и студент работеше бъдещият професор Янко Тодоров. Там чувах за дъновистите по някога с хумор. Но виждах с какво уважение толстоистите се отнасяха към дъновистите. Тогава бях в прогимназията. Там идваха Олга Славчева, Ризова, които работеха във вегетарианската консервна работилница - чистеха зарзават. Чувах техните разговори. Веднъж Олга Славчева ме заведе на тяхна спявка и там видях за пръв път Симеон Симеонов с бяла връзка да разучава песни. Собственикът на тоя дом имаше дъщеря, която беше слабоумна и блуждаеше от стая в стая. След това отидох на беседи на Учителя през 1921/22 г. когато бях ученичка в VI клас в салона на ул. „Оборище" 14. След като се върнах майка ми каза: „Да не съм чула и да не съм те видяла да отидеш втори път там!" Майка ми смяташе, че Олга Славчева и Ризова със своят възторг към Учителя и Учението са хора откачалки. Този страх създаден от майка ми ме спря дълго време да не ходя там. Но го преодолях и отидох отново. Спомням си, че тогава Учителят говореше защо плачат лозите, когато им се режат пръчките. Баща ми имаше обща гостилница с двамата братовчеди Ангел и Лазар Котеви и там идваха да се хранят към 300 човека. Лазар Котев беше богат човек и издаваше всички теософски книги като даваше парите, а пък Ангел беше съдружник с работата си. Той имаше две дъщери, мои връстнички, които учеха в някакъв американски колеж в Цариград и се държаха като буржоазни деца. Едната от тях има съдбата на моят син. Тя се разстрои психически и се движеше с една придружителка на вид много дебела. Ангел Котев, съдружникът му се повреди умствено. Тук започна да работи окултният закон. Не може в името на идеи да се печата окултна литература с цел обогатяване. Както и не може в името на идеята на вегетарианство ти да се стремиш към печалба - тези неща са несъвместими. През 1928 г. Учителят дойде във вегетарианската гостилница, която - беше на ул. „Сердика" в София. Учителят доведе три пъти по сто човека на ангелска супа в петък. Тази супа се правеше като се нарязва лук, малко картофи и накрая като се свари супата се слага и малко магданоз. За пръв път чух да се казва ангелска супа. Всички маси бяха наредени в буквата „П". После ги виждах как влизат три пъти по сто човека в тази гостилница „Ясна поляна". Тук в гостилницата работеха Олга Славчева, Стефан Деветаков, Ризова с двете си дъщери. Учителят каза за Толстой следното: „И най-големият на земята е по-малък от най-малкият от небето". А Учителят бе казал за себе си така: „Аз съм най-малкият брат на земята". Какво бе отношението на толстоистите към Учителя? Отначало бе хубаво, но после се държаха на дистанция. Смятаха това Учение за неприложимо и фантастично. А Толстой го приемаха по-реално, защото ходеше с рубашка, препасана с шнур и работеше с мотика в градината. За мен в толстоизма и вегетарианството имаше хубави неща. Но когато Учителят доведе към 300 човека в гостилницата видях, че не е висок на ръст. Спретнато и ритмично ходеше. Походката на Учителя бе необикновена. Спомням си, когато веднъж се връщахме от опера от града. Бяхме четирима. Учителят със Савка Керемидчиева и аз със Симеон Арнаудов, който бе взел билети за операта. И досега ми звучат стъпките на Учителя върху снега, които бяха ритмични. Това бе музика в движението им. Това е към 1936/37 г. След няколко години съдружниците на вегетарианския ресторант се разделиха след три години обща работа. Баща ми взе консервната фабрика в Красна поляна, а за тях остана гостилницата.

36. ЛОДКАТА Понякога имах намерение да напиша моите опитности. После се отказвах, защото на Изгрева имаха отрицателно отношение към мене. Имаха и раздвоено мнение към мене, което е по-лошо от първото. Освен това Учителят ми каза друго нещо. А това беше по повод на току-що излязла книга на Любомир Лулчев. Споделих с Учителя „Аз пиша". Отговори ми: „Ти недей да бързаш да пишеш. Да не стане като с Лулчев, да пишеш, че с писанията си да ме заведеш долу в шантана". А това е кабарето. После продължи: „Като минеш пътя. Един ден като минеш от левия бряг на десния бряг, тогава можеш да напишеш тази книга". Много пъти Учителят ми е говорил за тази река, която тече в мене и ме разполовява на две. После добави: „И тогава може да напишеш тези хубави неща. И онзи, който прочете да пожелае и той да ползува тези неща". Но пътят ми се промени, нещата се промениха и аз не можах да напиша тази книга. Сега спомените диктувам на друг да ги напише и да довърши моята незапочната работа. Дано с това да ми се помогне, дано друг да докара лодка, та с нея двамата да преминем отвъд на десния бряг. Сега ми трябва лодка, гребла и лодкар. Трябва ми! А реката тече ли, тече в мен денонощно, безспир. Аз съм застанал на единия бряг и само я наблюдавам. Да, аз засега съм само един наблюдател. И толкоз! (Записал Вергилий Кръстев)

35. УЧИТЕЛЯТ ЗА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ СЪБИТИЯ НА СВЕТА Беше 22 юни 1941 г. и Германия нападна Съветска Русия. Аз се къпех тогава в Дунава и точно наблюдавах как прелитаха самолети и се отправяха на изток. След два месеца се върнах на Изгрева. Ние бяхме смутени, изплашени и всички искахме да питаме Учителя как ще се развият сегашните събития и за нас. Учителят по това време беше на полянката и приятелите Го бяха заобиколили и Го питат: „Какво ще стане, Учителю, с войната и кой ще бъде победител?" Учителят мълчи. След малко каза: „Вас сега ви занимава този въпрос: Какво ще стане с голямата война и кой ще победи? Рекох, СССР е наковалня. Германия е един чук. Е, чука ще бие, ще бие наковалнята. Е, може ли чука да разбие наковалнята?" И млъква и повече нищо не казва. Ето ви едно пророчество от най-висша класа. Учителят казва символично, че СССР няма да се даде и Германия няма да победи и то на втората седмица. А ние доживяхме да видим, че Германия капитулира на 9 май 1945 г. и СССР бе победителят като един от съюзниците срещу Германия. Когато Германия нападна и погълна Чехословакия попитаха Учителя какво ще стане с Чехия. Учителят отговори: „Германия е погълнала живи жабчета в стомаха си. След време тези живи жабчета ще разкъсат и изядат стомаха, защото са живи. Така и крокодилите умират, когато погълнат някоя антилопа, която отиде да пие вода, но с нея погълне и живи жабчета, които изяждат стомаха на крокодила и след време той обърне корем и предаде Богу дух". Това го каза Учителят в един кръг от приятели, но и на беседа го чух. Може и да не е написано. Дойде време, за да видим как Германия погълна и други жабчета, не само чешки, а жабчета от цяла Европа, които й изядоха стомаха и тя обърна корем и подписа накрая капитулация. Когато се върнах от Добруджа 1941 г. м. септември, Учителят беше сърдит, възмутен от всичко това, което беше станало до този момент. Бяхме на полянката с Томалевски, Кисьов и Учителят беше до беседката, а около Него приятелите Го запитваха за политическите събития. Учителят намръщи челото си сериозно и каза: „Най-големият виновник за всички престъпления на земята, това е Англия. Защото начело и на предната страна на парахода тя носи библии, а отзад носи оръжието. Сега нейната задница ще бъде намазана с катран и ще бъде запалена и всички нейни колонии ще се отнемат и разпуснат". Доживяхме и това да видим, че се сбъдна след войната. Англия се прости с колониите, които получиха независимост. Вървя с Учителя и двамата сме с Него на полянката и Той казва за Хитлер следното: „Хитлер тръгнал да върши безумие. Хитлер беше пристав на Бога. Той трябваше да тръгне и отиде да се разправя с Англия, а не да тръгне да търси колонии в Русия. А колонии трябваше да търси в Африка. Той всичко обърка като пристав на Бога, защото не изпълни нареждането Му. И той ще отговаря за това". Ние бяхме свидетели как се объркаха нещата, защото преди това Хитлер и Сталин сключиха пакт за ненападение и това отваряше път на Хитлер за война срещу Англия. Но след това се случи най-неочакваното. Англия изпрати Чембърлейн при Хитлер и те сключиха спогодба като Англия се съгласи без война Хитлер да погълне Чехословакия. И така Англия го подлъга и го насочи на изток. Аз бях по това време на Изгрева и когато съобщиха това на Учителя, Той започна да се разхожда на поляната и говореше: „Ама умни са, много са умни тези англичани и това не може да им се отрече и никой не може да им оспори това. С този акт те преместиха лоста и войната се премести вече на изток". И ние доживяхме да видим и се убедим в това. Когато Хитлер започна акция срещу евреите и започна да ги гори в газови камери, Учителят беше много разтревожен. Срещна ме и каза: „Тази жестокост, която става към евреите, ще бъде карма на германците. Напиши една мелодия за мъките и страданията на евреите!" Аз я имах темата на мелодията в себе си. Почнах да я пиша, но не я завърших. Както винаги. Учителят не беше съгласен и не поддържаше онази кампания, която започнаха германците срещу Русия. Те Му попречиха за Школата. За четвърти път се открива тази Школа в Европа и се закрива. С тази война на изток германците попречиха на Школата на Учителя, защото войната ограничи условията за духовен живот в България. А освен това последваха съвсем други драматични събития, които Небето трябваше да вземе в отговор на това, да накаже онзи пристав на Бога, който не изпълни, а проведе обратни решения. Ние бяхме свидетели на всичко това. Германия загуби войната, а СССР дойде в България и комунистите дойдоха на власт. Имаше и други приятели, които присъствуваха и бяха свидетели на други изказвания на Учителя и бяха действуващи лица при развитие на политическите събития в България и в света. Всеки един от нас присъствуваше в строго определен момент и в строго определено място на дадено събитие. Този приятел бе жива проекция и представител на човечеството пред Великия Учител, когато се решаваха съдбините на света. Трябваше да има някой, който да свидетелствува и някой, който да бъде точно там, където трябва, за да могат да се чуят и възприемат Думите Господни и да се предадат на останалите човеци Словото Му, като Слова и думи на Чистия Дух на Истината. Аз бях един от тези, които свидетелствуват за Чистия Дух на Истината на Великия Учител. Амин.

34. НА РАЗГОВОР ПРИ УЧИТЕЛЯ Учителят ме приемаше по всяко време. Онези там другите чакаха. А Той дойде, вземе ме под ръка и се разхождаме. През това време ми говори. Качим се горе в стаята Му. Дядо Ради е донесъл дърва. Той запали печката, тя се разгори, стане топло и започва да ми говори. После слезе да ме изпрати. Вървим, вървим и Той все ми говори. Аз слушам, но от едното ухо влиза, а от другото излиза. Такъв бях. Помнех всичко, но после започнах да ги забравям. Колко време ми отделяше и колко време Му губех? Вижте сега отношението на Учителя към една жива душа и към най- незначителния човечец, какъвто бях аз. Понякога съм дошъл с расо, облечен като дякон. Веднъж ми каза: „Тя църквата е вече свършила и още 10 - 15 години ще трае и ще приключи. Тя е станала материална! Тя си изживя своя път. Сега ще дойде езотеричното Учение на Христа като вътрешна светлина в умовете на хората. Днес е хаос и мрак. Трябва да стане нещо. Тези форми на църквата задържат развитието на Живота, затова те ще отпаднат. Ще остане само чистия дух на Истината, защото Бог е Дух и тия, които Му се кланят в Дух и Истина да Му се кланят". При друга среща Той отново ме хване под ръка, разхождаме се по поляната и ми говори как ще дойдат новите хора, ще променят света, защото ще бъдат апостоли на Новото Човечество, което иде. Веднъж ми каза, че една необикновена промяна е станала в Космоса. Родила се е нова звезда в еди кое си съзвездие и тя ще измени живота на хората в еди какво си направление. „Бог е решил да ликвидира тази тъмнина! Стига вече този мрак и извратени сърца! " Учителят подготвяше душите чрез Словото Си за Новото Човечество. А моите опитности с Него идваха от една друга епоха минала и заминала. Днешната епоха се твореше от Словото на Учителя и се изграждаше чрез опитностите ни с Учителя. Спомням си веднъж обядвахме във вегетарианския ресторант и там винаги стоеше един скромен човечец. Веднъж седнахме на неговата маса и се разприказвахме. Попитахме го какво знае за Дънов. Изведнъж той с висок глас заяви: „Петър Дънов е един от най-големите светила на света! " Всички замръзнахме. Никой не очакваше такова изказване. Накрая добави тихо: „Казвам ви това, защото аз имам такава опитност с Него". От изненада не можахме да попитаме каква е тази опитност и тихо, тихо се измъкнахме и се учудвахме навън на улицата на величието на Учителя, което се изразяваше чрез най-скромните неща и чрез обикновените хорица. Друг път в същия ресторант, в който се хранехме един художник заяви: „Нищо не е разбрал българския народ. Тепърва ще има да се учи от Учението на Дънов". И този човек не го познавахме. Но той имаше личен контакт с Учителя. Трети път бяхме седнали с един даскал и ядем вегетарианска мусака. Като разбра какви сме и че сме от Изгрева, каза: „Тази Мъдрост, която е дадена чрез Петър Дънов, тя не е дадена така за едно малко общество. Но ще дойде време тя е за едно друго поколение. Тя е за една друга епоха с други човеци". Спомням си Мария Младенова, при която често прихождах за съвети, защото много патила ме сполетяваха и тя често казваше: „Този живот да си платим кармата и да си заминем от този свят със съзнанието, че сме били при Учителя. Най-голямото постижение за нас е да се новородим и да дойдем с едно ново съзнание". Към това няма какво да прибавям.

33. ДВАТА БРЯГА Човешкият живот протича като една река. Извира отначало, тече като ручей, като бързей, в него се вливат притоци, оформя се като река, някъде реката при пълноводие излиза от коритото си и унищожава всичко наоколо. В такъв случай ползата от реката е никаква, носи само вреда. Ето защо философите определят човешкият живот на течаща река, където всичко тече и се променя, Учителят веднъж ми каза: „Симеоне, ти си сега на единия бряг. Трябва да преминеш на другия бряг на реката". Да, това е голяма работа. Аз съм на единия бряг и трябва да премина отвъд. Или трябва да се преплува реката, или да се прекоси със сал или лодка. Аз не съм стигнал до другия бряг. Аз сега се намирам по средата на реката и тя ме носи надолу и ме влече по коритото си. Всеки един от нас трябва да премине от единия бряг на другия. Единия бряг е старият живот, който тече в нас, а другият е новият живот, който трябва да дойде. Във връзка с това Учителят ми каза: „Ти сега, Симеоне, в себе си обработваш два закона: Мойсеевия и Христовия закон". Всеки човек ги има в себе си тези два закона - Мойсеевия закон е по-груб и по-човешки, а Христовият е по-хармоничен, смислен и пълен със светлина. Всички сме такива и във всяка една минута може в нас да тече и тъмен, и светъл живот. Не случайно Учителят ми откри едно прераждане през времето на Мойсея и трябваше правилно да го разреша на Изгрева. Веднъж Той ме спря и каза: „Внимавай сега, защото минаваш през силна интуиция, която отива в прозрение. Внимавай, може да се яви ясновидство в менталния свят". Трябваше да внимавам. Той ми беше дал методи за работа, но не Го послушах. Тогава почна да тече в мене поезия. И това, което течеше аз го декламирах, но не го написах. След освобождението на Добруджа от румънците, Учителят нареди на Лулчев да ми помогне и да бъда назначен на работа. Там тогава ставаше земераздаване на освободените земи. Престоях около три години и чрез мен протече една необикновена поезия. Даскалът там ми каза, че тук, в Добруджа хората са празнували по време на пълнолуние, имало местен обичай да празнуват старите богове. Аз написах към 60 стихотворения в паметта си, но не ги написах на лист и хартия. Когато се върнах на Изгрева издекламирах една балада на Учителя, Той ми каза: „Ти ще сложиш сега като турците на гърдите си един калем и като вървиш, щом ти дойде поезията, спираш се и записваш. Сега ще върви поезията и музиката едновременно". И наистина тръгна поезия, вървеше и музика. Цели месеци течеше у мен. Бях силен проводник, бях силен медиум. В мен протичаха сили на разрушение и сили на градеж. Сили на Злото, и сили на Доброто. На Учителя разправях, че когато бях ученик в гимназията за моите необикновени преживявания най-силно изразени на разпети петък срещу Великден. Това бяха най-хубавите ми мигове в живота. Като дойде Велики понеделник, аз не съм на себе си и това продължава от 14 до 21-годишнина. Цяла седмица аз виждам епохата по време на Христа. На Велики петък в църквата, когато се изнася кръста навън около черквата има един текст, който обикновено дяконите пеят, защото имат силни гласове. „Днес виси на крест, на разпятие Божия син. На древе днес е разпнат син Божий! " Аз пея, треперя едновременно, друг пее в мен, когато аз пеех, целият въздух трепереше и свещите изгасваха на големите полилеи. Това беше необикновено преживяване, защото смятаха, че някой друг духа свещите. Тогава, когато споделих с Учителя, усмихна се: „Чети Евангелието да видиш каква роля си изпълнявал при Христа! " Животът ми премина разпънат на кръст между тези два бряга. Единият бряг, на който стоях бяха всички тези учени, които ме мъчеха - тези на църквата и три поколения свещеници, родени преди мене. А когато ми се изчистваше съзнанието аз летях, движех се в безпределни вътрешни простори. В мен течеше поезия: Спри в хаоса безспирен, своята мисъл ти горе на вселенията Духът ти твори. Обичай ме, както другите обичаш с горис, мъка и тегота. Обичай, както слънцето ме люби, свободно, чисто, в красота. Аз имах високи извисявания и големи падения в живота. Всичко имах. Аз едновременно се раздвоявах, разстроявах и изпусках времето и накрая губех всичко. Бях на ръба да прескоча. Но нямах подкрепата на баща ми с материални средства. Имах семейство, което трябваше да се храни. Започнах да се занимавам с музика. Следвах Консерваторията. За певеца е важно да бъде материално обезпечен, а аз не бях. Накрая останах на един бряг, не можах да преплувам реката и да стъпя на другия бряг. Накрая станах хорист във военния ансамбъл и там се пенсионирах. Вместо да стана артист, както всички очакваха, то станах хорист. Провалих се. Започнах 1934 г. музикалния отдел на консерваторията и завърших 1938 г. А в 1936 г. хвърлих расото като дякон. Хвърлих го по-рано, отколкото трябва и „слънцето ме изгори" и не можаха да минат през мен тези 7000 попски духове. Та има връзка между мен, Учителят и църквата. Каза ми: „Ще внимаваш много, понеже чрез теб трябва да излязат 7000 попски духове". Не послушах и излязох по-рано от църквата и с това си направих най-голямата беля. Освен това попречих на онези църковни духове да преминат през мен. Не излезаха и те са още в мен, защото напуснах преждевременно църквата. Аз ги спрях, а те сега ме мъчат. И вече съм на 80 години. Учителят искаше да ми помогне. Те трябваше да излязат навреме. Някой път, ако някой се запънеше мене и не искаше да излезе, тогава аз отивах при Учителя да Му се оплача от моето вътрешно противоречие. И той ме отпушваше и даваше път на онзи дух, който се бе запънал в мене и не искаше да излиза. Но това беше тогава, когато бях още в църквата. Но после я напуснах и обърках всичко. Учителят имаше мисия за мене. Но аз не послушах. Бързах много, защото много сили преминаваха през мен, на които не можах да издържа. Не можех да ги спра, а ги пусках свободно да преминат през мен. Те ме задвижваха, завъртаха ме, завихряха ме, завиваше ми се свят от тях и аз бързах, бързах и изпусках точния момент, когато трябваше да реализирам нещо. Хващах нещо да правя, после го оставях, тръгвах към друго, прехвърлях се на трето и накрая нищо. Това ми бе главната грешка. По пътя падах и ставах и се калях. Отивам и се оплаквам на Учителя във връзка с това. Казва ми: „Е, рекох, когато човек прави една къща ще се изцапа - и краката, и ръцете, и дрехите. Като свърши работния ден, ще хвърли омърсените дрехи, ще ги съблече, ще се изкъпе, ще се измие и след това ще се облече с чисти дрехи. Важно е през деня да работи и да вгражда тухла след тухла в своя живот". Ето как Учителят гледаше на грешките и на така нареченият грях, че той не е нещо съдбоносно. Учителят ми бе дал правила и съвети как да пея и с какво облекло да се облека в църквата, когато пея, както и на обикновени места. Но аз нищо не изпълних от това, което Той ми каза. Не можах да се справя с моите вътрешни противоречия. Не че не вярвах в това, което Той ми казваше. Вярвах, но когато трябваше да го изпълня се явяваха хиляди препятствия, с които не можех да се справя. Не че нямах сила и воля. Имах и едното, и другото. Но не можех да хвана посоката, която Учителят ми даваше. Просто някаква сила ме обгръщаше в друга посока и аз на там се устремявах. След време виждах, че съм сбъркал посоката и съм загубил време и сили. Дойде време и накрая Учителят каза следното: „Симеоне, Симеоне, да беше само пял и нищо друго да не бе вършил, живота ти щеше да се измени коренно". Аз вдигам рамене: „Да бях пял, ама не пях. И сега ще си тегля ярема и кармата! " Учителят мълчи. Разговорът е приключен. Кому да се сърдя? На себе си или на някой друг? Така останах на единия бряг. Не преминах на другият бряг.

26. „ВЪН ОТ ИЗГРЕВА" Братството е на Рила на лагеруване. Любомир Лулчев, понеже се разсърдил на Учителя за една работа, събрал своите хора „Упанишадите" и решил да напуснат лагера. Тогава Учителят се обърнал към заобиколилите го приятели и казал сърдито като посочил лулчевистите: „Тези тука всичките да си отидат! Мястото им не е тука, а в света". Учителят би възмутен и необикновено ядосан. Тази случка се повтаря и на Изгрева. След редовната беседа на Учителя Лулчев събираше своите хора настрана и започваше да им говори и да обяснява едновременно тълкува какво е искал да каже Учителят в беседата си. Около него се събираха 10 - 15 човека. При едно такова събрание Учителят каза за тях: „Вън от Изгрева! Отивайте в света!" Бях веднъж при Лулчев в бараката му. Държеше се с мене важно, важно, а като си припомням как Учителят слизаше до моят уровен и до моето вътрешно състояние и бащински ми говореше. Няма сравнение. А Лулчев високопарно ми казваше, че току-що бил слезнал от планетата Сатурн и не искал да се вози на колата на Учителя. Тогава имаше един такъв израз. Понеже българите имаха волски коли, биволски коли и коли теглени с коне. Това им беше превозното средство. Та Лулчев не искаше да се вози на колата на Учителя, защото стопанина на колата и на конете обикновено седи отпред, държи юздите на конете и ги насочва по този път, който той е избрал. Та смисълът е този, който има колата, има и юздите, има и властта да тегли юздите му в ляво или в дясно, да спира конете или да размахва с камшика, та да ги подкарва в тръс или в галоп. След 9.IХ.1944т. комунистите дойдоха на власт. След два месеца арестуваха Лулчев и той бе в затвора. Отидоха да питат Учителя за Лулчев. Той им каза: „Нали той не искаше да се вози на моята кола? Сега ще го видим къде ще го откара неговата кола с неговите побеснели коне". А те го заведоха на съд, дойде присъдата и го убиха след това. Ето една история за поучение.

24. МУЗИКАНТИ Учителят беше музикант и естествено бе при Него да прихождат различни градски музиканти. Идва веднъж Андрей Стоянов, който бе пианист и едър мъж. Висок, грамаден, застанал до Учителя, а Той е като паленце до него. Дойде на Изгрева и търси да се срещне с Учителя. Тогава той преживяваше големи гонения в Музикалната Академия. Идваше и брат му Веселин Стоянов. Във връзка с тези посещения не след дълго време Учителят каза следното: „Те, музикантите, си раздвояват съзнанието. Те искат да служат на Бога и на Мамона". Той, Андрей беше комунист, след като дойдоха руснаците, след 9.IX.1944 г. се боядиса и се писа за комунист. Друг пример имах с професор Черкин по солфеж. Той се беше оженил за германка и когато ходих у дома му по солфеж една голяма карта на Европа окачена на стената и той отбелязваше със син молив до къде са напреднали германците в СССР по време на войната през 1942 г. А това го правеха тогава всички онези, които бяха на страната на германците. А след 9.IX.1944 г. се пребоядиса и стана комунист. Ето, това са само два примера на пребоядисали се хора. Не говорим за ония, които имаха леви убеждения на Изгрева. Имаше един цигулар на име Веселин, който през 1939 г. свиреше с цигулка на Паневритмия на Рила. Има го на снимки с Учителя. След 9.IX.1944 г. виждаме, че бе нарамил пушка, дошъл на Изгрева и се разхожда с нея. И това го имаше - Изгрев и пушка! Не може музикант да служи и на Бога, и на Мамона. Или си при едните, или си при другите. Трето положение няма. Третото е провал по всички линии.

22. АДЕПТ НА „ЕЛ ШАДАЙ" Беше в края на зимата 1938 - 1939 г. и началото на март. Аз по онова време ходех често при Боян Боев, Посрещаше ме много хубаво. Когато говореше за Учението на Учителя се въодушевяваше и ставаше чист и наивен като дете. Чистотата имаше у него. Видя ме и ми махна с ръка. „Ела да ти кажа една важна работа, която стана!" И той започна да ми разказва, а беше ден петък. В сряда Боев и Учителят са били на Бивака. Било е зима още. Брат Ради е станал рано през нощта, Учителят го изпраща в 2 часа и 30 минути през нощта, за да му каже, че тръгват заедно на Витоша. Като е за екскурзия с Учителя Боян изобщо не се двоуми. Скача бързо, облича се и ето го нагоре по стъпалата, та при Учителя. „Бояне, ще отидем до Бивака заедно!" Било три часа през нощта. Налели вряла вода в термоса. Боян е бил куц с единия си крак и трудно се движел. Но тръгнал с Учителя полека-лека и за около четири часа са горе на Бивака, а там е сняг. Учителят му казал: „Тук ще имаме една среща с един адепт, който ще ходи в Европа, за да свърши една работа. Да предотврати големите страдания, които идват в Европа." Това е една реална действителност, а като ми говореше това нещо Боян Боев, смятах че е фантастика. Те седнали горе, а Учителят е бил обърнат с гърба си на север към Драгалевци. Били са до брезата, до чешмата седнали на пейка. Отгоре през гората се задала една фигура. Вървял 40-годишен хубав мъж, облечен в самоковски дрехи. Идва и се отправя към Учителя, който си седял спокойно. Спира се, пред Учителя и вдига дясната си ръка за поздрав. Казва едно изречение от думи символични, а Учителят му вдига също ръка и му отговаря с друга символика. Разговорът протича с по няколко изречения. Единият казва едно, а Учителят допълва с друго. Той казва три изречения и Учителят отвръща с три изречения. През това време Боян ги записва на стенограма и след това ми ги казва и аз ги знаех 30 години. Но от две години ги забравих. Нямаше кой да ги запише. Аз не ги записах, защото се занимавах с велики работи, които хвърчаха по въздуха. След като свършва разговора самоковския селянин профучава покрай тях и си заминава като поема пътя от Драгалевци за София. Тогава Учителят се обръща към Боев: „Хайде да пием един чай!" И след малко обяснява: „Сега имахме среща. Ти видя един адепт от далечна Индия, който отива в Европа да подготви и съдействува за благоприятните сили, които да помогнат на Европа за голямата война, която иде". А през 1939 г. почна войната. За нея лично Учителят бе ми казал: „Ако не беше тръгнал Хитлер на изток към Русия по друг начин щяха да се развият нещата. Ако беше тръгнал към Англия, събитията в Европа щяха да протекат по друг път. " Вероятно в записките на Боян Боев ще намерите трите изречения и трите формули на Учителя с адепта.

20. ЕВОЛЮЦИЯТА Бяхме на Бивака на Витоша няколко човека около Учителя. Повдигна се въпроса за теорията на Дарвин. Учителят каза много ценни работи: Отначало Божествения Дух и Божията Сила са били вложени в материята, която е трябвало да се организира, понеже била инертна. Тази организация вървяла паралелно с минералния, растителния и животинския свят. Когато човек слезнал на земята след време много племена и народи са се отклонили първоначално от пътя и после са се изродили. Маймуните са примери за хора, които са претърпели обратно развитие. Аборигените в Австралия, местните жители, които англичаните завариха са също хора спрени в еволюцията си и тръгнали назад в своя упадък. Циганите пък са едно изгонено племе от Индия, което е нарушило Божествения закон". Учителят даде още ред примери за племена и народи, които не са си разрешили правилно задачата. А що се отнася за хора, то примери има много. Маяковски в Русия се самоуби, защото видя противоречието в социалния живот. Той смяташе, че изведнъж всичко ще се разреши и ще тръгне по своето еволюционно развитие. Джек Лондон пък дойде до прозрението, че Духът е всичко. После той отиде и живя един месец при прокажените, за да сподели техния живот, но не можа да преживее противоречията на думите „Бог е Любов, Бог е Светлина", както и човешкото страдание и човешкото нещастие. На стари години си построил един замък, но прокажените му го изгориха, а двете му дъщери се отказаха от него. Той остана сам и се самоуби. Не е лесен земния живот. А на него му се даде много и от един бедняк стана прочут писател. А той се отклони от своето предназначение и накрая се самоуби. А според окултната наука самоубийството се наказва от Невидимия свят, защото това не е разрешение на въпроса, а бягство. Така, че еволюцията засяга всички представители на Живата Природа.

19. ТЕОСОФИТЕ Ръководителите на теософското общество на 11.I.1911 г. основават орден „Звездата на изток" с ръководител Кришна Мурти. Елена Блаватска, Ледбитер, Ани Безант и други в разстояние на десетки години издават подходяща литература като непрекъснато тръбят, че е близко времето за явяването между хората на Мировия Учител. По-късно бе обявен за Миров Учител Кришна Мурти (Алционе), роден на 25.V.1895 г. е Маданапали на шосето Мадрас-Бандалур-Индия. На 14- годишна възраст той е написал „При нозете на Учителя", която претърпява много издания. На 24.XII.1925 г. в седалището на теософското общество - Адияр близо до град Бенарес - Индия в присъствието на много членове на ордена и гости от много страни на света, Кришна Мурти бил провъзгласен за Миров Учител, т. е. за новият Христос. От България присъствуват председателя на теософското общество Софрони Ников и един от членовете му - Моис Коен. На 29.III.1925 г. в София е ознаменувана 25-годишнината от първата теософска сказка в България (1900 - 1925) юбилейно утро и подходяща програма. Всяка година през месец август е ставала годишна среща на теософите в гр. Омен - Холандия в имението на замъка Ерде. Познавах много добре Софрони Никови, който беше водач на теософите. Последователите на Учителя много често го подпитваха за Учителя, но Той мълчеше като че беше заключен с катинар. Но веднъж Иван Грозев, който бе на конгрес в Холандия като се върна ни разказа какво е казала Ани Безант; „Колко съм загрижена за Христа, че когато дойде на земята няма къде глава да подслони и затова трябва да му се направи една къща, че като дойде да има къде да влезне и да не би като дойде да не намери никой". И започнала да събира пари. А теософите са все богати и заможни хора. За един месец събира пари за една къща, която трябвало да бъде приемен дом за Христа. И Му направиха дом и в него вкараха Кришна Мурти. През 1911 г. когато са били на събрание около 400 човека, явява се едно голямо видение във вид на светлина и това им дава повод да смятат, че Христос ще слезе на земята. От 1925 г. до 1929 г. всички смятат Кришна Мурти за Миров Учител, т. е. за Христос. Но през 1929 г. Учителят изпраща теософа Атанас Димитров и Магдалена Попова с писмо до Кришна Мурти и след като той го прочита се отказва от своята титла като Миров Учител и разтуря Ордена на звездата" с подходяща реч на 3.VIII.1929 г., изнесена в гр. Омен - замъка на Ерде - Холандия. Ще цитираме един откъс от речта му: „Казвахме, че цели 18 години сте се готвили за мене. На мен ми е безразлично дали вярвате, че аз съм Мировият Учител. Това никак не е важно. Принадлежейки на организацията „Ордена на звездата" вие също сте признавали, че Кришна Мурти е Мировият Учител, частично или всецяло: всецяло, а ония, които наистина търсят и само частично за ония, които се задоволяват със своите собствени полуистини". Накрая той разтуря „Ордена на звездата" пред присъстващите над 5000 членове, дошли от цял свят като се отказва от мисията на Миров Учител. Последвало всеобщо разочарование. Според Учителя теософията и спиритизма са методи на Бялото Братство, за да подготвят новото човечество за новата култура. Спиритистите доказват, че има бариера между видимия и невидимия свят, а теософията дава възможност на човешкия обективен ум да се обогати и подготви, за да може по-късно да срещне Словото на Учителя Дънов. Първите приятели и първите ученици на Учителя бяха все теософи. Не случайно в първите години Той е препоръчвал следното: „Четете теософската литература, за да разберете моята мисъл". Но това е в първите години, а след отварянето на Школата 1922 г. и се оформиха класовете - общият и младежкият, то тогава Учителят обяви, че всеки трябва да се определи, кой къде да остане - при теософите или при Учителя. Софрони Ников имаше салон на ул. „Витошка". Аз често съм ходил там. Говореха за човешкото тяло, преразказваха на български език онова, което бе написано в теософските книги. Но там нямаше онзи Дух, който имаше при Учителя. Най-видни бяха Иван Грозев и Шишков. Те говореха, че всички светии в Индия са йоги. А всъщност това не е така, Йогите си имат ученици, имат си школи, но те не са светии. А ето какво Учителят казва за йогите: „Учението на Бялото Братство е еволюционно, а на йогите е инволюционно учение". Аз също чух по този повод Учителят да ни каже, защото се занимавах с техните методи на дишане: „Не следвайте пътя на йогите! " А защо е така? Учителят казва: „Христос е синът Божий. Той е изявление на Божието Битие. Той е син на Божието Битие и велико явление в живота на Космоса". А теософите говорят наистина за Вселенния и универсален Дух и че могат да стигнат с познание до Битието. А Учителят говори съвсем друго. Говори за човешката душа и човешкият дух произлезли от Божествената Душа и Божествения Дух. А Божествения Дух се пои от Абсолютния Дух на Битието, за Когото никой, нищо не знае. Това говори Учителят. А йогите казват, че стигат с познание до Битието, Учителят говори, че теософите могат да стигнат най-много до причинното поле, но според Него нито един от техните представители не е стигнал до там. Това е написано в беседите Му. Веднъж попитахме Софрони Ников за кармата. „Ето, според кармическият закон в миналото богатите са имали всичко прекрасно. Сега също има хиляди, които ядат и пият, а другите тънат в мизерия и глад. Защо е така? Ако вчерашните богати са по прераждане днешните бедни, тогава кои са богатите днес?" На този въпрос той не можа да отговори. На следващия ден Учителят каза следното: „Когато се ражда един слаб дух, ръководителят на неговата карма го поставя при богати родители. Но силният дух го поставят в бедно семейство, за да може да издържи. Тези, които са родени при добри условия и богати родители са забравените деца на Бога". И така теософите нямат знания за живота. А в Школата какви ли не примери имахме. Лично аз замъкнах д-р Станчев с жена му горе при Учителя заедно с детето му, за да им каже нещо за детето, което е било увредено. Учителят ги прие, но нищо не каза. Мълча няколко минути, всички стояхме около Него, а Той бе строг и дума не обели. Имаше защо. После аз се позаинтересувах и той доктора ми разказа каква е причината, че Учителят не е проговорил нищо. Ето ви един кармичен случай. А такива случаи имаше стотици. Заплетени, обърнати с главата надолу. Със своето мълчание Учителят му разреши въпроса, защото той беше принуден след тази среща да си промени живота. Стана въздържател и вегетарианец, макар че накрая го хвана артериосклерозата и не помнеше нищо. При Учителят Дънов имаше Школа. Школа има тогава, когато има Учител. А Учител е онзи, Който има Божествения Дух. Накрая Учителят разреши ето така въпроса с теософите. Нареди на няколко човека, които се занимаваха и четяха теософска и друга окултна литература: „Да се сложат всички теософски и други окултни книги в един куфар и той да се заключи с катинар". Ето това е разрешението на задачата. Но тя е за учениците.

13. ПЕВЕЦЪТ, КОЙТО ПЯ, НО НЕ ПРОПЯ Учителят ми бе казал, че аз имам три златни мини, които трябва, да разработя. Едната бе религията - за нея говорихме. Втората бе медицината - за нея споменахме, а третата бе изкуството и музиката. Аз се втурнах с голяма жар да разработвам тази златна мина на творчеството. Учителят ми беше казал в началото когато почнах да уча Духовната академия следното: "Когато завършиш Духовната академия ще дадеш концерт и ще почнеш да пееш три години облечен като свещеник, но облеклото ти ще бъде с бял подрастник и със синьо расо". Така ми каза Учителят. Но аз напуснах Духовната академия, не я завърших и не можах да дам този концерт, нито да пея три години облечен с бял подрастник и със синьо расо. Непослушание от моя стана и провал също от моя страна. А Учителят много ме поддържаше и помагаше. Другите възрастни приятели се чудеха защо Учителят ме приема по всяко време и винаги разговаря с мене. Той имаше мисия за мен. Но аз бях едно голямо непослушно магаре. Бързах много. Много сили преминаха през мене и не можех да се справя с тях. Не послушах съветите на Учителя. Каза ми веднъж: „Симеоне, сега ще свариш качамак по влашки начин. Ще сложиш в котела вода, ще заври водата, ще пуснеш царевичното брашно и ще го бъркаш с бъркалката. Ще поддържаш огъня отдолу, но непрекъснато ще бъркаш. Спреш ли да бъркаш ще изгори качамака. Като стане готов ще ни извикаш всички и ще ни нагостиш". Така ми каза Учителят. Както ми каза, така премина от едното ухо и оттам през другото и после отлетя и не се видя накъде замина. А Той ми даде метод как да се справя със себе и онова, което гореше в мен. Веднъж след един разговор Учителят ме изпраща до къщата на Балтова и един час говори с мене. Изпрати ме до дома на Папазов. Изпраща и ми говори бащински. Учителят ме насочи в този ден да отида при една сестра - Весела Несторова, за да работим с нея. Но аз не можах да се сработя и не можахме да се хармонизираме. Учителят настояваше да ме свърже с нея, за да свършим една работа. Държеше на тази връзка. Колко пъти ни събора, но не можахме да направим онази творческа връзка и да свършим онова, което ни поръча, загубихме хубаво, ценно време. Поезията започна да тече в мен и започнаха да се нижат първите стихове. А след тях дойде и музиката. Ето пример. Цитирам един стих за нея има и музика: „Облак лазурен над мене лети свои попътни шепне мечти. От странен свят съм аз позован тебе да срещна, пътнико сам. " Занесохме музиката заедно със стиховете и я изпяхме. Учителят я изслуша и каза: „Братът преди 8000 години е създавал тази музика и сега той трябва да я изнесе от този храм". Аз стоя и гледам като втрещен. Учителят ме изпраща на крака. Да те изпрати на крака Мировият Учител и то теб гащака, който едвам прохожда и още не може да си загащва панталоните, то не е малка работа. Тогава бях на 28 години. Сега, като ги преценя тези неща мога да кажа като апостол Павел, че не съм достоен да спомена името Господне и името на Учителя. Ама сега. Но тогава не съм слушал. А сега този брат, който е пред мене ме успокоява, че през онези години, когато съм бил млад и онези сили, които са преминавали през мене не са малки неща за прескачане и преодоляване. Ама това е за успокоение. Но това не е така. Не съм използвал тази Мъдрост и тези съвети на Учителя и затова съгреших. А Учителят ми говореше, че съм работил с тази музика. Тогава по това време дойде един период на поезия и музика в мен. А като младо момче 12 ^ 13- годишен ние бяхме направили поетично общество от няколко момчета и писахме писмо до поета Иван Вазов и той ни отговори. Ние бяхме ученици в Лясковец и от тези момчета трима станаха поети. И в мен имаше проблясъци на поезия и песен от младите ми години. Много обичах поезията и природата. Когато отидох в Добруджа и престоях няколко години върнах се при Учителя и му представих 60 броя стихотворения. Показах ги, а Учителят ми каза: „Сега, брат, ще туриш на гърдите си един калем и едно тефтерче. И сега едновременно ще върви и поезията, и музиката". Да, поезията тръгна и музиката тръгна, но аз не изпълних нищо. Не записах нищо! По едно време гонеха евреите и Учителят ми даде тема да напиша поезия за тях и аз написах една интересна поема за евреите. Започваше така: „Далечен свят спомням в мен странен бяг, буди духа в странен зов. Идвай ти при мен всеки ден." Беше много интересна, мистична поезия. И дойде музиката за нея. Ние я написахме с Весела Несторова и я представихме пред Учителя. Той събра всички поети и музиканти от Изгрева. Бяха 15 човека. Учителят каза: „Този брат е работил с тази музика преди 8000 години в един храм. Сега трябва да я изнесе от храма". Там бяха и Георги Томалевски и Славчо Печеников. Но на следващия ден Славчо казва: „Симеон е взел от Бетовен музиката". Но моята поема беше нещо съвсем друго. Идваше от безкрайността на вековете търсеща светлината на слънцето, за да се съедини с него. Моят дух излизаше от вековете и чрез поезията и музиката търсеше да се добере до Господа. Когато я работих бях целият изтръпнал и пот се изливаше от мен. Какво общо имам аз с Бетовен, когато Бетовен се бори със съдбата на човечеството, когато се бори с тази тъмна съдба, за да го освободи. Разбрах, че те не разбират нищо от музика и поезия. Но разбрах нещо друго, че със своето отрицание те ме спряха. Вместо да ме охрабрят и подкрепят, то те ме свалиха надолу. Какви хора имаше на Изгрева и то при нозете на Учителя. А Учителят ми каза: „Дошло е време, когато поезия и музика ще слиза отгоре и вашата задача е да напишете и хубава поезия, и хубава музика". И аз я пишех и сестрата я пишеше и заедно работихме, но на края нищо не направихме. Учителят ми каза след това: „Ако бяхме се хармонизирали със сестрата щяхте да ви дадат хубава музика и през вас щеше да мине хубава музика за чудо и за приказ". Но това не стана. Остана чудото за нашето вироглавство и изгубихме благоприятните условия. След това дойде 9.IX.1944 г. и след това си замина Учителя и целият живот ми се промени и нищо не постигнах. В едно от преражданията аз съм бил в Италия. И затова аз много обичах Италия и в младините си имах италиански приятел. Едно италианско семейство, което живееше в България. Тогава исках да стана певец и непрекъснато сънувах, че пея в Италия. Отивам при Учителя и споделям това вътрешно мое влечение към Италия и към италианските песни. Учителят ми каза така: „Симеоне, ти вода газиш, а жаден ходиш. Ти, Симеоне, ако беше в този живот само пял, всичките си работи щеше да уредиш". Аз имах голям глас. Здрав, хубав глас. Като пеех кънтяха стените на църквата. Като пеех в салона на Изгрева прозорците трепереха. През 1934 г. още като дякон се записах да следвам в Музикалната академия в София. Две години след това през 1936 г. хвърлих расото и продължих да следвам от 1934 г и завърших през 1938 г. като цивилен. През време на следването аз живеех с жена ми четири години в една барака на Изгрева. Бях се оженил, без да питам Учителя. Дойдоха и деца, а трябваше издръжка за семейството. А аз през това време следвах и трябваше някой да ме издържа. Музиката иска условия. Трябва да имаш богат баща, за да ти даде условия. А баща ми не ме подкрепи материално, макар че можеше. Не ме подкрепи, защото бях напуснал църквата и че не бях завършил Духовна семинария и това, че хвърлих расото като дякон. Отивам веднъж да се жаля при Учителя. Изслуша ме и каза: „Симеоне, ако беше ме питал щях да ти кажа да не се жениш за тази жена. Защото на брадичката си има резка от горе надолу и това означава, че тя не може да ти бъде съпруга, защото ще се раздвоява. Може да ти бъде само сестра, но не и жена". Аз се уплаших и като видя уплахата ми Учителят продължи: „Е, рекох, понеже Бог те обича, затова ти е дал разумна жена". И с това разговора приключи. А по- късно ми разказваше брат Боян Боев как една вечер Учителят го извикал при Него и няколко часа посред нощ са умували и разглеждали различни варианти как да се помогне на моето семейство. Учителят казал: „Бояне, тук има едно семейство, което гладува и нямат хляб от три дни. Кажи как да му се помогне, защото години ще предстоят тук". Какво са умували и какво са решили не зная, но след това мнозина от сестрите минаваха и оставяха суми на жена ми за прехрана. Това бе грижа голяма за Учителя и това се дължеше на моето вироглавство и непостоянство. По това време аз имах път в музиката поради богатството на гласа ми. Аз бях започнал да готвя опери. С мен се занимаваше режисьора Кърджиев и бях приет в едно богато семейство, където домакинята и господарката на къщата беше оперна артистка и пееше Тоска. Аз бях тенора и ме готвеха за такъв. Но после се случиха разни противоречия и нищо не излезе. Аз бях на ръба да прескоча отвъд, но не можах. Та аз свърших Музикална академия четири години и то артистичния отдел, а това не бе малко. Цялото ми семейство се измъчваше от немотия в това време. Имах голям глас. С Мазаров съм пял в Румъния. И сега съм на 80 години и макар че тридесет години не съм си поддържал гласа мога да ти покажа какви височини взимам и до какви низини слизам. Та с Мазаров съм пътувал и пял. Той имаше височини по-тънки и високи. Той горе като изпее „фа", започне да „плюе", няма надолу. А аз имах от долно „ла" до „до диез" горе. Това са две гами и два тона. Аз се качвах до „до диез" горе. Тогава Морфова като ме слушаше и се чудеше на силата на моят глас. И затова тя ме взе при себе си и аз бях неин ученик. А Мазаров имаше само горно „до". Мазаров по-късно разви и изпя в „Отело" и то в Италия „ре бемол". Изпя го и го взе, а може би и малко по-високо от мен. Тези сравнения, които давам с Мазаров е да покажа какви заложби съм имал и какви данни и как всичко пропилях. А Мазаров се изяви прояви като певец в Европа. По едно време аз трябваше да се явя на конкурсен изпит за операта в Стара Загора. Но тогава се разболя моят син Гриша и аз изпаднах в една бездна, разочаровах се от всичко и всичко изгорях, което имах около себе си - поезия, музика, книги, литература. Разочаровах се от всичко и се питах, защо на мен това се случи. Отидох на село сам, само с едно Евангелие. Отдалечих се от Учителя. Учителят беше Велик, но не можех да използвам Неговото Величие и сега трябваше да тръгна отначало. Когато влезнах в гората нещо ме сграбчи и каза: „Моли се!" След време една сестра ме срещна и каза: „Бори се!" Та там, на село престоях седем години в глад и немотия. И след това тръгнах постепенно отдолу нагоре. По това време си спомних как Учителят ми разглеждаше ръката на горните фаланги на ръцете и как ги показваше на приятелите къде са обозначени моите полици за плащане. Та беше дошло време да се плаща. Но Учителят тогава ми каза: „Симеоне, да знаеш от мен, с любов се плаща по-лесно и леко полиците". Но това се отнася за хора, които имат послушание към Учителя! По този повод Учителят веднъж ми каза: „Симеоне, веднъж идват при мене две сестри да ме питат дали Аз съм Мировият Учител. Оставих ги да ме изпитат. И те си отидоха разочаровани от Мен. Дойдоха да ме изпитат тия две сестри, дали съм Учител. А те не знаят, че това е действие срещу Божествения Дух и ще отговарят за това". И наистина след известно време аз видях как те отговаряха. Едната от двете сестри си замина от този свят, а другата легна на легло години наред. Ето, това е цената на изкушението. Аз бях велик грешник при Велик Учител. Тези две неща много добре ги схващах и оценявах. А това ме спасяваше в тези дни на горест и изпитание. По часове коленичил се молех и четях Евангелието. Това ме спаси. Тръгнах отначало - отдолу нагоре и стигнах до 80 години. Учителят ми беше казал да пея и песента да бъде моят път в живота. Беше ми дал и казал какъв е моят път. „Симеоне, ако си в църквата ще изпееш три арии, ако си в операта ще изпееш 30 арии. Ако си в свободния живот ще изпееш 300 арии. Това е пътят ти, ако се посветиш да служиш на Бога чрез песента." Така Учителят ми показа как ще се развият моите заложби и по какъв път ще мина. Но стана така, че аз се раздвоявах и се отклонявах. Имах заложби, но не можаха да разцъфтят в този живот. По този повод Учителят спомена: „На теб, Симеоне, много нисшия живот ти пречи. Отдели го. Отдели го, Симеоне, от тебе и го изхвърли навън". Пречеха ми много неща, а да не говорим и онези попски духове, които чакаха наредени на редица да минат през мене. А това не е лесно да преживяваш това и да чакаш да се извърволят тези духове чрез теб, един след друг години наред. Имаше един приятел Андрей Стоянов, пианист, а неговият брат Веселин Стоянов беше едър мъж и когато застане до Учителя, то Учителя изгледаше като малко паленце, малко кученце пред него. Той, Веселин Стоянов преживяваше големи гонения в Музикалната академия. Той идваше за съвети при Учителя. Във връзка с това Учителят каза: „Те, музикантите, понякога си раздвояват съзнанието. Те исках едновременно да служат и на Бога, и на Мамона. А то не може така". Това го чухме всички. Веселин след 9.IХ.1944 г. се писа и стана комунист. Много хора след това се боядисаха. Какъв е изводът? Значи, не може така. Ще служиш или на Бога, или на Мамона. За всеки човек, когато му дойде времето му поставят задачата и го оставят свободен да се запише, където иска. И след като се запишеш, където си се определил ще вървиш в този път. Аз го споменавам този случай, защото аз правех друго. Един ден се записвам на едната страна, другия ден се отписвам и се записвам в другата страна. Третия ден се отписвам от там, където съм се записал и се връщам отначало. Ама това омръзна и на двете страни. И накрая ме оставиха сам да си оправям обърканите работи. Затова стигнах до това положение. Вироглавството не се приема нито от едната, нито от другата ложа. Щом си служител ще служиш и изпълняваш, независимо кому си служител. Във връзка с това Учителят казва: „Не е важно толкова дали си служител на Бялата ложа или на Черната ложа. По-важно е при всички случаи да изпълняваш Волята Божия, защото Бог управлява и двете ложи". А аз стоя пред Бога и слушах Неговите съвети и не изпълних нищо, дори когато бях ту в една посока, ту в друга посоча насочен от силите, които преминаха през мен. Е, сега какво ще кажете? Случаен ли беше Симеон-дякона на Изгрева при Учителя? Бях голямо изпитание за Учителя. Обикновено Учителят ме караше да Му пея руски романси в салона. Аз ги бях научил към десетина. Веднъж Учителят е седнал с Катя Грива и ми казва: „Ха, братът сега ще ни изпее някой руски романс". Тогава имаше много хубави руски романси. Пял съм Му и братски песни „Излязъл е сеяч да сее". По едно време Учителят ми каза, че трябва да вземам уроци по солфеж. И ме изпрати при Морфова. На следващия ден Учителят в клас каза, че всички имаме нужда от уроци по солфеж. И всички тръгнаха да учат и да вземат уроци по солфеж. Всички бяха музикално подготвени. Кичка Вълчанова имаше много хубав глас. Учителят я беше напътил да стане оперна певица. Но тя не пожела, а взе, че се ожени, а след това се разведе. За нея Учителят каза: „Понеже не иска да пее, затова няма да й върви в брака". Това е един контраст в нейният път, защото тя е дошла в Школата и има задача да пее. Ако беше пяла, по друг начин щеше да й се развие живота. Това го давам като сравнение и контраст към един път определен от Небето и един път извървян чрез своеволие. Бяха дошли французите на Изгрева. Те донесоха със себе си весел градски шум. Бяха шумни и весели. Имаше един приятел, казваше се Манджо. В един неделен ден той сложи апарат за записване говора на Учителя по време на беседа. Аз чух лично как Учителят каза: „Кажете там да махнат..." Това каза Учителят без да изрече цялата фраза. Учителят не пожела да Го записват. След това чух: „Нека престанат". Чух как това произнесе Учителят. Какво стана по-нататък с този запис аз не зная. Бях чул, че записа е изнесен във Франция и след това дирите му се губеха. Учителят искаше да каже, че е по-важно не гласа Му, а Духът. А Него ще намерите в Словото Му. Бях написал една поема. Прочетох я пред Учителя. Каза ми: „Пази поезията. Ще дойде време да я издадем". А това беше на една братска вечеря и аз тогава казах три стихотворения пред всички. Но интересното бе, че никой не ми обърна внимание на тази поема. На следващи ден ми казаха: ,Ха, наш Цеко такава поезия всеки ден пише". А този Цеко си римуваше разни думи. Пример: „Аз съм Цеко, дошъл от далеко". Аз се засегнах и спрях. Отрицанието е жестока работа. Спряха ме. А трябваше да ме охрабрят. „Кой изяде всичко що погледа обгръща вечността вградена във видимия храм? Градивната Вселена, венеца да слее в един химн любовен и свободен блян сам Бог е отлян." Е, това поезия ли е? Това е висша поезия и за тази поезия дойде и висша музика. Аз я написах, но не я запазих и след това всичко пропилях. По този повод Учителят каза: „Ти, Симеоне само да беше пял, нищо друго да не беше правил, всички работи щяха да ти се оправят". Учителят искаше песента да бъде моят път в моя живот. Не само искаше, но и много държеше на това. Подпомагаше ме, насърчаваше ме и насочваше. А това не беше малко. И най- малкото, което се искаше от мен не го изпълних. А тук на Изгрева след беседите идваха от София много светски музиканти на разговор с Учителя, Генералните репетиции на тези музиканти ставаха на Изгрева. Те знаеха, че тук има музиканти, имаше музикална публика, която пълнеше салона и музикална среда, пред която свиреха. Те оценяваха много добре това. Учителят беше в салона и слушаше. След всеки такъв концерт накрая музикантите идваха при Учителя и Той казваше своето мнение и даваше съвети и напътствия. За тях това беше празник и беше благословение. Мнозина от тези музиканти след това се оформяха с добра кариера, както в София, така и в чужбина. Има много примери за това. Ето външните хора, светските хора идваха и търсеха благословение и търсеха указание и помощ от Учителя. Получаваха и изпълняваха съветите Му. И затова техният път като музиканти биваше определен и те се ползваха от кредита и благословението на Учителя. Всички оценяваха това по достойнство,

10. ИЗПИТАНИЯТА НА ВЕЛИКИЯ УЧИТЕЛ Когато след време някой от вас ще чете тази изповед, която диктувам сега, ще каже: „Ама каква противоречива личност е бил дякон Симеон". Но други, които четат Словото на Учителя ще кажат, че това е пътят на една душа в Школата на Учителя. А онези, които искат да проучавам нещата трябва да знаят, че това са закони, които разкрива Учителят. А всеки един закон дава възможност да се разкрие и прояви Учителят. А да се обозначи и приложи един закон, трябва да го има събитието и трябва някой човек да присъствува в това събитие и в това време. Ако този човек го няма, не би могло да се разкрие събитието и няма да може да се приложи закона чрез него. Благодарете, че имате този човек с противоречиви действия, за да може чрез него да се разкрие закона, за да видите и да знаете как Великият Учител е свалял тези закони. Аз бях един от тези, чрез които Учителят даде няколко космически развръзки на човечеството. С други приятели даде други закони. Годината беше 1936 г. Тя беше много силна и неблагоприятна за мнозина от Братството. Тя е свързана и с нанесения побой върху Учителя. По това време аз бях дякон и имах рано сутринта служба в църквата. В този ден имах голямо напрежение в себе си като че ли ще се пръсна в този ден. Беше петък. След свършването на службата в църквата, където пеех с хубавия си глас, аз хвърлих разните помагала и така тръгнах с расото към Изгрева. Този ден нещо ме накара да се кача на Изгрева. Аз ту бързах, ту се забавях. Имах усещането, че някой ме кара ту да бързам, ту да спирам, така че да дойда на Изгрева в строго определено време. Това усещане го разчетох и разбрах по-късно, след като бях свидетел на предстоящото събитие. Пристигам на Изгрева и знаех, че винаги Учителят ме приемаше. А онези долу в църквата ме упрекваха защо не остана долу, за да отида на някой водосвет, че да мога да взема и някой друг лев. А мен това хич не ме влечеше. Изобщо тази страна от църковните обреди. Обикновено хвърлях расото и търчах на Изгрева. Пристигам на Изгрева в строгото определено време за мен и веднага разбирам, че точно по това време никой не е имало около Учителя и побойници са извършили покушение върху Него. Били са дошли с кола и единият от двамата влиза и нанася юмручни удари върху главата на Учителя. За да влезне отвън в приемната стая на Учителя, която била заключена, закова той разбива с ръката си стъклото, промушва си ръката през направения отвор, за-въртва ключалката на вратата, отключва вратата, отваря и влиза в малката стая на приемната. Но не Го намира тук и отива в салона, намира Го, насочва се към Учителя и Му нанася ударите. Ръцете му били окървавени от собствената му кръв, когато е прорязал ръцете си при счупването на прозореца. Така, по този начин лицето на Учителя бе окървавено от чуждата кръв. Някоя от сестрите се развикала, вдигнала се врява и онзи побягнал. Когато аз пристигнах всичко бе привършено. Битият бе бит, а побойникът бе избягал. Когато аз пристъпих, пристъпих там, инцидентът бе приключен и Учителят вече си бършеше кръвта от лицето с кърпичка. Сега това, което ще ви кажа никой не го знае на земята освен мен, защото аз присъствувах този ден петък в този час и в този миг. Това, което аз го зная никой не го знае. Това е една велика тайна за Великия Учител. А Учителят сподели именно с мен това. А защо ли? Защото имаше причина за това. Не можеше случаен човек да присъствува в този миг. Той трябваше да бъде строго определен и трябваше да бъде представител на онова човечество, което бе преминало през Стария и през Новия завет, за да дойде в Школата на Учителя. Това беше петък. Отивайки там аз видях събрани много хора, разтревожени и застанали на групи пред салона - около 40 - 50 човека. Това бяха все сестри. А вътре в салона една суматоха. Питам, какво е станало? Питам, какво има? Никой не можеше да каже от уплаха и от страх. Обичта ми към Учителя и тревогата ми към Него, че е станало нещо, ме накара да отида веднага при Него в салона. Аз бях напълно свободен към Него и можех да се приближавам към Него напълно свободно и да Му задавам въпроси. Затова аз не се маех, а направо застанах пред Него. Той с една кърпичка си бършеше лицето, излизайки от салона. Вената на челото Му отляво бе наранена и тя пускаше кръв и излизаше от нея кръв. С носната си кърпичка Той я притискаше и едновременно си бършеше кръвта по лицето. Лявата Му ръка също беше наранена. Така Той излизаше от салона. А онези там, които бяха нанесли побоя бяха избягали, беше ги чакала една лека кола. Били са двама. Единият е чакал отвън, а другият е нанесъл побоя. След като се е развикала сестра Веса Козарева, която е била вънка и е видяла всичко през прозореца на салона, то те са избягали с леката кола. Учителят бе застанал пред салона, а аз съм до Него и Го наблюдавам. Тука на челото от ляво вената бе клъцната и бе повредена и от нея течеше кръв. Може би някое счупено стъкло, което е било останало в ръката на побойника, с която той бе счупил онзи прозорец, вероятно някакво парченце от стъкло бе клъцнало вената на челото и тя течеше сега. От вената течеше много кръв. Това трябва да се знае много добре, защото по-късно братята разказваха, че не е била пролята кръвта на Учителя, а това е било от разрязаната ръка на побойника. За кръвта от разрязаната ръка на побойника беше вярно. Но вярно беше и това, което аз видях. Та аз стърчех на половин метър от Него и гледах как кървеше много от вената на Учителя. Като я натисне с пръсти и с кърпичката тя спираше, но отдолу течеше под кърпичката. А всеки знае, че една порезна рана на лицето на човек много кърви, защото там кръвоснабдяването е обилно и кръвоносните съдове са тънки. Така че беше пролята кръвта на Учителя и същата кръв се смеси с кръвта на побойника. Това беше знаменателно събитие. Кръвта на побойника и кръвта на жертвата се смесиха тук пред мене и пред всички ни. Кръвта на един българин, роден от българска майка юнашка и от юначен баща, юнак що бозал 25 години, та да стане такъв голям юнак, та чрез юначеството си да посегне върху Учителя и чрез кръвта си да се смеси с кръвта на Учителя. Представяте ли си това? Не чуждоземец, а българин го направи това. И ето сега Учителят излизаше от салона като непрекъснато си помагаше с кърпичката, като с нея налагаше и натискаше кървящата рана, за да спре кръвта. Учителят не се качи нито горе в стаята си, нито отиде долу в приемната. Спря се и се огледа и каза на онези, които Го заобикаляха: „Хайде сега, да си гледате работата. Нека сестрите да приготвят обяда и трапезата". А беше ранен. Те се пораздвижиха. Бяха вече дошли и други братя и като се огледах сега видях, че изведнъж се изсипаха всички юначаги от Изгрева, но беше вече късно. Ние бяхме много силни по това време като мъже. И ако бяхме ги заварили щяхме да им направим такъв голям побой, че едва ли живи щяха да напуснат Изгрева. Точно така всички разсъждаваха и мислеха. Учителят пак им каза: „Вижте си работата и приготовлявайте обеда!" И те се разотидоха. Учителят се обърна към мене и съвсем естествено ме поведе със себе си. Защо не зная. И сега като си спомням започвам да плача. Това са силни неща, които не мога да ги преживея така лесно. И сега като ги разказвам започвам да плача и започвам да питам брата, който ги записва, защо ме кара да ги разказвам. А той ми разказва, че аз съм единственият човек на земята от човешкия род, който съм присъствувал в този миг и че трябвало да го разкажа. Така ме успокоява брата, който записва това. И аз продължавам да ви разказвам. Така Учителят ме поведе само мен, най-малкия и най-слабия ученик и ние отидохме на полянката и там започнахме да обикаляме поляната. А всички се спряха до боровете и не смееха да се приближат до нас, защото разбраха, че Учителят иска да бъде с мене. Беше минало десет часа и нещо преди обед и до дванадесет часа непрекъснато Учителят беше с мене и заедно обикаляхме поляната където играехме Паневритмията, Това, което съм преживял с Него ми бе достатъчно за цяла вечност. Какво страдание бе тогава - това бе неописуемо. А какво съм преживял аз лично тогава - не може с думи да се изкаже. Може само да се изплаче. И като си спомням за тогава, аз започвам да плача. И сега плача като разказвам тези неща. Защото само с плача мога да го изразя това мое страдание в този миг. Аз отдавна не съм плакал. Може би тридесет-четиридесет години, а сега като го разказвам това плача, но понеже трябва да го разкажа, затова ще си и поплача както трябва. И така Учителят върви с мене и обикаляме поляната. Аз най- нищожния човек на земята се движа с най-милия, най-скъпия и най-великият за мене Човек. Аз преживявам нещо в себе си необикновено. Някаква борба на титани се разгръща в мене, някаква велика борба се води в мене. Ние сме седнали на скамейката до беседката. Учителят се бърше с една по-голяма кърпа, която Му бе донесла една сестра. Аз ту седях до Него, ту ставах, ту отново седях. Не можех да си намеря място. Аз бях тогава много буен и силен и исках да съм дошъл с една минута по-рано. Ако бях дошъл точно ако бях го сварил онзи, щях да го смажа този побойник на прах, този, който бе посегнал на Учителя. Това не беше гняв. Това беше сила, която идваше от вековете. Голяма сила имаше у мене тогава. Но бях закъснял с една минута. И то именно с онази минута, с която онзи невидим мой ръководител ме караше ту да бързам, ту да спирам, когато пътувах за Изгрева, за да дойда в строго определено време за мен. Вероятно аз бях дошъл точно в това определено време. Но аз не бях съгласен с това и сега седях до Него и ту ставах със свити юмруци като ги удрях един в друг в очакване на нова борба. Но онзи беше си свършил работата и беше си заминал. Накрая не изтраях и казах на Учителя: „Учителю, ако бях дошъл една минута преди това, аз щях да го разкъсам на парчета". Учителят ме оглежда и вижда свитите ми юмруци. Той само леко се усмихна. „Брат, и на Великите Учители им се дават изпитания. Бог е този, Който им дава изпита. Без да им разкрива великата тайна на този изпит. Но им дава свободата да избират пътя, по който да разрешават задачата си". „Ама, Учителю, как не се намери тук един брат да Ви защити и да се справи с тях!" Учителят бавно говори: „Ако имаше някой от Вас тук, който да ме защити, щеше да се стигне до убийство и в гнева си щяхте да ги убиете. А те това и чакат да омърсят Школата с кръв пролята от вас. Сега Аз съм омърсен, но с тяхната кръв както и с моята. Това бе моят изпит като Учител. Така стана по-добре." Аз оглеждам Учителя. По лицето Му има още неизтрита кръв, по ръцете Му още кръв, която бе засъхнала. Това е смесената кръв на Учителя с кръвта на побойника. Както гледам тази кръв се озверявам и крещя: „Учителю, как стана така, че аз закъснях? Защо аз закъснях? Аз щях да им дам да се разберат завинаги и да ме помнят во веки веков". Учителят се усмихна много трудно и казва: „Добре стана, че закъсня. Ако беше дошъл на време щеше да ги убиеш и после какво ще направиш? Щеше да стане същото както на времето с Мойсея убихте египтянина и провалихте и забавихте с 40 години планът на Небето и идването на Божия Дух, Който изведе евреите от Египет". Аз се разтрепервам: „Ами, Учителю, сега времето е друго, времената са други". „Времето е друго, но Духът е същият." Аз мълча и сядам. Сълзи се наливат в очите ми. Учителят продължава: „Рекох, брат, „Бог и България" имаха план да сложат бомба в салона, после искаха да хвърлят бомба и да избият всички ни. После искаха да хвърлят цялото Братство във въздуха. Но трябваше да стане това за да се отбие тази вълна. Добре стана, че всичко се размина с това." Учителят смени кърпичката. Сложи друга кърпичка на лицето си, за да притиска върху спуканата вена. Станахме и продължихме да се движим по поляната. Аз все още не можех да проумея нищо. Той се спря, погледна ме и отново ми каза: „То, рекох, брат, и на Великите Учители понякога Бог дава изпити, без да ги предупреждава, така че внезапно и тях ги поставят на земята на изпити". Аз вървях с Него и не можех нищо да проумея. Разбрах, че онези искаха да ни избият всинца ни. Разбрах, че това, което е станало е най- доброто. Ние продължаваме да се движим. Но има в мене нещо, което не проумявам. Учителят отново проговаря и то за трети път го обяснява по един и същ начин, но да го разбера по три различни начини. „И на Великите Учители се дават изпитания без те да знаят това. Но Бог съизволява да открие плана им. А Учителят избира сам пътя си към Голгота, който трябва да извърви." А „Бог и България" беше създадена от Александър Цанков и архимандрит Ефтимий, онзи, за който се отнасяше кривият стълб на православието. Ние вървим и продължаваме да разговаряме. Забележете, аз се движа с расо с Него и Той прехвърли разговора си за църквата: „В своят човешки порядък, в своят човешки и животински дух, който е внесъл човек в църквата, няма нищо общо с Учението на Христа. Те взеха Христа та Го разпънаха и същите тези сили след това взеха това разпятие и с кръста заблуждават света. И от кръста на разпятието направиха идол. А Христос Го пое, носи го до известно време и го хвърли, за да го носят по-нататък човеците. Те трябва да го носят. А пътят е показан от Христа. Всеки човек вътрешно се разпъва, минава през страдания, идва до Голгота и след Голгота трябва да дойде Възкресението. А Възкресението е пробуждане на съзнанието. Възкресението се отнася до Божествения Дух и до пробуждане на съзнанието у човека". Ние продължаваме да се движим. За Братството ми каза така: „Те искат да преустановят дейността на Братството и да Го смажат. Но това няма да може да стане. Сега се отби удара". Продължаваме да вървим. Дойде време за обеда и аз отидох с Него. Всички се бяха събрали, мълчат и никой дума на продумва. Аз седнах до Него. Ядохме супа с картофи. Всички ни оглеждаха. Всички се чудеха защо Учителят около час и тридесет минути прекара само с мене. Това направи много силно впечатление на всички. Там имаше много братя възрастни, стари братя със заслуги към Братството. А аз бях тогава млад, тридесет и две годишен. Всички се чудеха на това. Това не е шега работа. А това е връзката с една друга епоха. Ето къде е връзката. Това нещо съм го разказвал на Учителя преди да се случи тоя побой. Той ме бе изслушал внимателно. Когато бях юноша, на 14 - 16 години, а аз бях попски син и помагах на баща си и когато дойде страстната седмица, една седмица преди Великден, всичко у мен започваше да ври и да кипи. И през цялата тая седмица сънувам Гетсимания, Христа, апостолите, които след това ги мъчат и убиват. И това го преживявам не само на сън, но и в следващите дни. И тогава пеех в църквата и така се вживявах, че онова време идваше в мен и бе пред мене с цялото си величие и трагедия. И това ставаше всяка година докато дойда в София. Когато дойдох в София и отидох за пръв път при Учителя на Изгрева аз Му казах: „Вие за мен не сте г-н Петър Дънов, а моят Велик Учител". Да, казах Му Го направо в очите. Напълно съзнателно и убедено. Той ме погледна и отговори: „Плът и кръв не са ти открили това. А Бог съизволи да ти открие това. Но внимавай правилно да си разрешиш този път задачата си с мен! " Изминаха години. Дали си разреших правилно задачата или отново се провалих, това не мога да кажа. Как бих искал поне веднъж и аз да си разреша задачата. Как бих искал! Как бих искал!

9. ДУХЪТ НА ИСТИНАТА Аз съм в града и там имам свои занимания. По едно време усещам, че нещо не ми дава мира, ставам неспокоен и раздразнителен. Реших, че най-добре е да се разходя и да отида на Изгрева. Смятах, че докато стигна до Изгрева онова, което не ми даваше мира можеше да излезне от мен и да изчезне. Пристигнах на полянката. Но онова не изчезва и ме мъчи. Аз се съпротивлявам на него. Тръгнах да търся Учителя и да се срещна с Него. Нещо трябваше да се разреши в мене и около мене. Но какво точно - не знаех. А щях да узная, ако срещна Учителя. Аз знаех това от опит, че при такива състояния, през които преминавах единствено Учителят може да ми помогне и да се справи с тях. В Него ми беше спасението. Ето Учителят се задава, насочва се към мене с бързи енергични стъпки. После се спира на три метра от мене. Вдига глава и поглед и го вторачи в мен. Точно така - вторачи го. Гледаше ме, но гледаше като че ли нещо друго. Погледът Му премина през мене, после започна да оглежда нещо около главата ми и като че ли гледаше някого около мен. След това ми каза да отида на беседката, да седна и да Го почакам. Като отивах натам срещнах две сестри, от които едната разправяше на другата, че сутринта имало някаква суматоха и някакъв малък инцидент около Изгрева, който се разрешил благополучно. Сестрите бяха възбудени, а аз не се заслушах в разговора, защото в този момент ме вълнуваха други работи в самия мене. Седнах и след малко дойде Учителят. Направих Му място. Той седна и аз седнах от лявата Му страна на пейката. Той седи и двамата мълчим. По едно време Го видях, че бе много сърдит и ядосан и каза следното: „Те сега са започнали едно безумно отношение към мене". И с пръста на дясната си ръка, т. е. с показалеца сочи към мен и каза: „Те, рекох, „Бог и България" трябва да знаят едно нещо, че Петър Дънов престана да съществува на 19-годишна възраст. И от тогава тук живее чистият Дух на Истината". И посочва с пръст себе си. Беше много строг и го изказа със строг и висок глас. Той отговаряше вероятно на някои, които бяха покрай мене, които аз не виждах, които идваха с мене още от града. Станах прав, изправих се като войник и не мърдам. Мълча. Учителят се обръща строго към мен и каза: „А сега си вървете в града. Тук за вас място няма". Учителят се обърна и се върна към салона. Аз стоя и мълча. Искам да разбера какво става. Нищо не разбирам. По едно време чувам глас в себе си: „Върви си и заминавай за града!" Тръгнах през гората и слезнах долу. Когато стигнах у дома си пред портата като че ли някакъв рояк от оси, който беше около главата ми изведнъж с изсвистяване ме напусна и аз се освободих от това състояние. Седнах на стола в градината и умувам. Премина ми всичко. Значи Учителят не беше говорил на мене, а на оня рояк от оси, който беше около мен и който си замина. Ама какъв беше тоя рояк от оси? Тогава си припомних думите на Учителя, че през мене трябва да преминат 7000 попски духове. Значи това бяха те, които ме заставяха да отида горе при Учителя. И това бяха същите духове, на които Учителят отговори. А аз им бях само придружителя или приносителя пред Учителя. Колко малко знаем ние за живота на земята и за живота на Невидимия свят. Нищо не знаем. А трябва да узнаем. Узнах, че Петър Дънов е умрял на 20 години. Какво означаваше това? Означаваше ли това, че Петър Дънов се е оттеглил и в тялото Му е дошъл Духът на Истината? А кой беше този Дух? Божествения Дух ли, Господния Дух ли, Христовия Дух ли? Трябваше ми отговор. Но не можах да си отговоря в този момент. Това си отговорих по-късно. Но в този момент си спомням, че предния ден аз имах един сън. Сънувам отново, че съм при евангелист Йоан Богослов. Но преди да влезна при него, аз съм започнал борба с един дух. А майка ми, която ме наблюдава казва: „Не се бори с него. Хвърли му няколко ореха!" Аз му хвърлих няколко ореха - на духа. Той ги взе и ги отвори и от тях започна да излиза някаква пара, която отиваше към главата му. Той вдишна от нея и се успокои. Аз задавам въпроса след това на Йоан Богослов: „Кой е Учителят?" А Йоан ми отговаря: „Учителят е чистият Дух на Истината!" И аз се разделям с него и тръгвам за София, за да разкажа на всички приятели, че Учителят е „чистият Дух на Истината". Това беше моят сън. А на следващия ден аз бях на Изгрева и чух това лично от Учителя, но вече не на сън, а на яве. И това беше точно онова, което ви разказах в началото. Точно по това време срещу Учителя се бяха настроили и обществото и църквата. А имаше и политически партии, които воюваха срещу Учителя. Една от тези беше партията на Александър Цанков, който оглави борбата срещу Братството и Учителя. Още на времето през 1922 г. архимандрит Ефтимий оглави борбата срещу Учителя. Вие знаете как се развиха нещата с кривия стълб на православието. Но остана Александър Цанков. В София беше организирана една фашистка организация. Тя беше организация на Бранник и се наричаше „Бог и България". Чак сега аз успях да разтълкувам какво означаваха думите на Учителя, че „Бог и България" трябва да знаят, че тук няма никакъв Петър Дънов. Това го разбрах в същия ден, след като се върнах от Изгрева и седях на стола в градината. Значи църквата и религията бяха срещу Учителя. Обществото и различни фашистки организации бяха срещу Учителя. Разбрах, че моето присъствие в този ден на Изгрева бе от изключително значение, за да може чрез мен Учителят да отговори на всички нападки, които идваха от Невидимия свят, рожба на човешки умове и вражески сили. На следващия ден аз отивам при Него, при Учителя и искам да Му кажа, че вече ми е всичко ясно за какво става дума. Разказах Му и за съня. Учителят слушаше и мълчеше. Не каза дума. Накрая като се разделяхме на стъпалата и Той тръгна да се изкачва към Неговата стая, по едно време се обръща към мен и казва: „Симеоне, ние сме най-умните хора на света". Посочи себе си и след това посочи с пръст нагоре към Небето. Ние - говореше за себе си и за онези от духовния свят и за „чистия Дух на Истината". Учителят се прибра в стаята, а аз се прибрах в града. На следващия ден аз отново съм горе на Изгрева, защото смятах, че въпросът още не е разрешен окончателно за мен. Учителят отново ме приема и аз Му разказвам как в града е подета акция срещу Него по всички линии и че Го упреквали, че е бил самозванец и се превъзнасял като Христос. Той ме слуша и каза: „Симеоне, аз всеки ден се разговарям с Христос. Не е било време, когато да не срещна Христа и да не разговарям с Христа". Аз кимвам с глава в знак, че съм разбрал всичко и си тръгвам. Вървя и си мисля какво съм разбрал? Не можех да отговаря на себе си какво съм разбрал, но усетих в себе си, че всички въпроси, които ме вълнуваха бяха намерили своя отговор в думите на Учителя. И тези въпроси ме оставиха на мира и аз вътрешно се освободих от тях. Каква свобода почувствувах в себе си и с каква лекота се движех. Разбрах, че свободата е вътре у човека, а не отвън. Аз бях освободен. През лятото Братството беше на Рила на летуване. Една сестра Мария Младенова бе с дъщерите си горе на езерата. Нейният мъж Илия Младенов беше военен и с чин подполковник. В ония години това беше висш военен чин и те се движеха с ординарци и охрана. Та Илия Младенов беше дошъл на езерата, за да види семейството си. Той пристигна с ординареца си качени на два военни коня, униформени с офицерски пелерини, със сабя, шпори на ботушите и оръжие. Точно по това време Иван Антонов носел вода и наблюдава как отдолу идват от Самоков един цивилен полицай, двама стражари и горският. Всички нарамили пушки. Идват, за да изпълнят заповед да разтурят и разпуснат лагера. Те са горе при първото езеро. И отведнъж виждат как двама висши офицери отиват да целуват ръка на Учителя и си казват: „Ха, тук има офицери и военни. Ние не можем да се борим с войската. Да си вървим". Този разговор го чува Иван Антонов и те си тръгнали. След 10 ^ 15 минути и офицерите с двата коня полека лека си тръгват за София. Той често идваше през седмица с два коня, за да посещава семейството си. Вече имаше отношение към Учителя. Когато разказаха на Учителя случката, Учителят се усмихна и каза: „Нали на монетата пише Бог да пази България! Щом Бог трябва да пази България, значи служителите на България трябва да пазят Бога! Всички се оглеждаме, а някои от приятелите затършуваха в джобовете си и намериха една голяма монета от 100 лв. изсечена от сребро, на която бе отсечен този надпис. Това беше доста показателно и символично. Този инцидент се размина и когато ми го разказваха аз разбрах, че това беше втората част на моят случай, който разказах. Наистина в тези времена Бог трябваше да пази България и служителите на тази страна и държава трябваше да пазят и охраняват Онзи, в чието тяло пребиваваше „Чистият Дух на Истината". А това бе Учителят Бейнса Дуно. За вас това е четмо, но за нас бяха живи събития изтъкани в жива плът от животворящия Дух в Сила и Мощ!

8. СТРАСТНАТА СЕДМИЦА И ХРИСТОС Като бях малък юноша, а и по-късно, когато наближаваше Великден и започваше страстната седмица аз преминавах през необикновени преживявания в себе си. Всичко, което беше се случило тогава по времето на Христа сега преминаваше през мен и трябваше да го разрешавам. Като малък помагах при църковните служби на баща си, а когато станах дякон и пеех в църквата в тези дни за мен бяха необикновени дни на преживявания и противоречия. По онова време имах сън, че се намирам в Арбанаси. Това беше през Великата седмица. Сънувах, че баща ми е бил голям адепт и изучава билките. Баща ми в този живот беше вегетарианец и се занимаваше с билките и знаеше много лекове. Беше хубаво облечен, беше представителен човек, който изучава природата и билките. Разправям този сън на Учителя след време и Той ми казва: „Е, рекох, било е това на времето и сега се опитва да се повтори, но други неща го спират". Наистина баща ми имаше много лекове и лекуваше безплатно. Ако аз бях научил само една от неговите рецепти за приготовление на мехлеми от билките можех сам да препитавам себе си и семейството си с това знание. Но проявих голяма немарливост в онова, което знаеше баща ми и с онова, с което помагаше на хората. И той ги лекуваше, В това аз съм свидетел. Учителят ми бе казал, че една от трите златни мини, които имам и които мога да разработвам, това е медицината и билколечението. Но аз преминах като вихър, нямах време да се задълбоча, хванах едно, оставих друго, захвърлях трето и на края нищо не се сполучи. Сполучи се само едно, че аз бях причината да въведа в билколечението Петър Димков, който стана след време голям природолечител и написа книги за това. И като си спомням как съм го обучавал и въвеждал и като си спомням, че от мен нищо не стана, а той стана светило, започва да ми се плаче от жалост към самия себе си, че не проявих никакво послушание към Учителя. Това е за моята мина по билколечението и медицината. След време правих и други опити. Отначало бяха успешни, а след това ставаха неуспешни и главно поради моето непостоянство. Ето това е. Сънувам сън през великата събота. Намирам се в една голяма стая и виждам един голям дух и почвам да се боря с него. А Учителят стои на страна и ме гледа, наблюдава ме. Родната ми майка ме гледа, наблюдава в борбата ми, която е на живот и смърт. Майка ми се обажда: „Защо се бориш с него, няма смисъл. Кажи му трите формули по Учителя и той ще се предаде". И аз почвам да ги изговарям: „Само светлия път на Мъдростта води към Истината!", „Само с Христа е Истината!" И този дух капитулира и ме пусна. И минавам аз с майка ми и тя ми дава път и ми казва: „Отиди в другата стая, на същата къща". Отивам аз там и какво да видя. Там стои Йоан Богослов - евангелиста, с една хубава глава, с хубаво чело, със светящи очи и със светло расо. На времето имаше една хубава картина, на която го бяха изографисали така както ми се явява сега на сън. Беше в една хубава възраст, истински монах и с осанка библейска, Майка ми, която ме придружава ми казва: „Вдигни си ръката за поздрав". Аз я вдигнах и с нея му казвам формули, които казах на онзи дух, чрез който той ме пусна от борбата, която водех с него. И Йоан ми отговаря по същия начин. Запита ме какво ме вълнува. „Дошъл съм при вас с най-мъчният въпрос, който ме мъчи и вълнува. Кой е Христа и кой е Христос?" „То това е най-лесното, което може да се отговори." Йоан Богослов стана и отиде на изток до една библиотека, издърпа един шкаф и извади една дебела книга подобна на Библията, но подвързана с кожа, постави я пред мене, а тя бе изписана на трите езика - латински, гръцки и еврейски. Йоан каза: „Ето какво е Христос. Христос естес". И той отвори и показа една прекрасна картина на изгряващото слънце, това е физическото тяло на Христа за нашата планета. Това го разбрах след време. Отвори ми втората страница на книгата и показа нова картина - една мадона с хубави форми на майка и цялата облечена с наметало, но кърми младенец с хубава гръд. Каза ми: „Христос естес" - значи това е прииждащият живот. След това ми отвори трета страница. Видях звездното небе. Каза ми: „Христос естес!" После видях картина на хубави и високи планини. „Христос естес", Следу[ощата картина бе на вълнуващи се морета и океани, после картина на зреещи плодове и накрая последната картина „Христос естес" зреещи ниви от жита пожълтели и аз се събуждам. Свърши се съня. Беше събота, срещу неделя - Възкресение. В неделя отидох на беседа на Изгрева. Аз имах служба в църквата и каквото трябваше да изпея го изпях и бързам да отида на Изгрева. И влизам в салона. Учителят завършваше своята беседа. Оставаше малко. След пет минути я завършва. Аз заставам пред отворения прозорец и слушам. А беше една хубава пролет. Той, Учителят както говореше, спря малко, погледна ме бегло, премести си погледа и каза: „Вие искате да знаете. Все въпроси си задавате. Кое е и какво е Христос?" И Учителят започва да повтаря всичко подред от моя сън дума по дума, какво ми отговаряше Йоан Богослов - какво е Христос. Изреди всичко подред. Отговаря какво е обективния Христос на земята. „Цялата природа е обективното тяло на Христос. Цялата природа е проява на Христовия Дух. А Бог е непреривното, безграничното, което вечно се проявява и все непроявено остава. Онова, което е проявено е Христос, а което е непроявено е Бог. Бог в своето Битие е Дух. А Духът е изява на Бога, Божественият Дух в своето Битие е Божествена Сила. А Божествената Сила е изявление на Господа, на Господния Дух. А Силите Господни в своето Битие представляват Живата Природа, а природата е изявление на Христовия Дух." Учителят говори все в този дух и това се отпечата в паметта ми и аз ви го предавам тъй както съм го запаметил. А вие ще си го проверите в напечатаното Слово на Учителя, дали е така. След това аз отивам при Него, след като чух от Него всичко това. Разказвам Му снощния сън най-подробно, което съм чул и видял от Йоан Богослов. Той мълчи, ни лук ял, ни лук мирисал. Учителят мълчи все едно, че не Го засяга. Мълчи, като че е някъде надалеч заминал. Като че ли нищо духовно няма в Него и че това изобщо не Го засяга. Изобщо не Го засягат тези въпроси, които аз повдигам пред Него, Гледам Го и се чудя какво да правя и къде да се дяна. Какви ли не работи аз не съм преживял с Него. Той е изтеглен нагоре и оставил тялото си като черупка тук пред мен, само физическото Му тяло е тук, а Него Го няма. Какво нещо съм преживявал в тези случаи и какво съм чувствувал само аз си знам. Само мълчи. Нито говори, нито повтори, нито потвърди, нито отхвърли моят сън. Накрая аз казвам: „Добре де, този сън за мен бе реален, както бе реално моето присъствие, когато чух да казвате всички онези неща за Христа, които аз ги чух на сън. За мен това е реално, както сте реален и Вие пред мен". След като казах това, Учителят ме погледна с учуден поглед и само това ми каза: „Този въпрос ти сам ще си го разрешиш! " и ето, аз сега си го разрешавам както тогава, така и сега четиридесет години след заминаването на Учителя. А веднъж попаднах на онези думи, които бяха отпечатани на беседа и аз мислено се върнах назад във времето, когато Учителят изрече това в една Великденска сутрин на Изгрева и разридах се и плаках дълго. Беше ми жал за себе си и беше ми жал за Учителя, че работи с такива непослушни женици като мен. Разказваше ми един художник, който отива при Учителя, но е разочарован от цялата тази цигания на Изгрева - дървени бараки, телени мрежи, разхвърляни неща, неугледни хора, небрежно облечени, изобщо няма никакво представителство и приличие. Тази мисъл го е занимавала много пъти и накрая влиза в разговор с Учителя и Му казва: „Учителю, това, което говорите е много хубаво. Но много от човешкия материал, с който работите не е качествен наглед, представлява голяма сплав и конгломерат". Учителят го изгледал с мъчителен и страдалчески поглед, мълчал дълго. „Когато аз трябваше да слезна отгоре, да работя тук на земята, на мен ми поставиха и създадоха известни условия. Намеси се онзи опашатия и с рогата и ми каза: Ще те пуснем на земята, но ние ще ти подберем хората. Ти няма да си подбираш хората, с които ще работиш". И аз се съгласих да слезна, защото трябваше да свърша една работа за Бога. Слезнах и тези хора дойдоха, защото други ги избраха". Ето, така седят нещата за онези, които дойдоха при Учителя. Една сестра се възмущава от братята и сестрите и отива да протестира пред Учителя, защо не се намират други по-подходящи хора за Школата, с ум и талант, и възпитание. Учителят отговаря: „Бог ми ги е изпратил такива. Щом Бог ги търпи и Аз ще ги търпя, такива, каквито са". Та всеки човек представлява от себе си пресечна точка на души, които слизат от Невидимия свят чрез него като епохи и чрез него те, епохите, присъствуват в Школата на Учителя. И Учителят работи с всеки човек, а чрез него работи с онези системи от души, които се проектират в него. Основната мисъл коя е? Аз дякон Симеон представлявам една епоха от хора, една категория на души. Ако обработя себе си и се повдигна - обработвам и повдигам милиони души. Всички, които са при Учителя като личности, те всички са представители на известни категории и системи от души, които са в Невидимия свят и имат свои представители по земята. За туй това са окултни тайни. Само Учителят може да работи по този начин. Значи Той не си определя хората, с които работи, а онези отгоре, които са Му ги изпратили. Това говори, че при Учителя в Школата освен Старият и Новият Завет е дошъл целият свят и целокупното човечество от памти века досега. Целият свят е дошъл да се учи. Учение е това, велико нещо е това.

6. С МОЙСЕЙ В ЕГИПЕТ Преминавах през бурни вътрешни преживявания на всяко едно от преражданията си през времето на Школата на Учителя. От една страна бях свързан с баща ми, който бе свещеник и целият ми род до пето коляно бяха свещеници и бяха свързани с тези духове от православната църква, а с тази верига шега не бива и човек трудно можеше да се откачи от нея. От друга страна от тази верига духове започнаха битка срещу Учителя по всички фронтове - преса, вестници, сказки, амвони и пр. Аз не можех да бъда безучастен и заставах в защита на Учителя, защото познавах много добре свещеничеството в онези времена и техните методи и прийоми на действие. Много пъти пред Учителя съм заставал в Негова защита. Той се усмихваше, потупваше ме по рамото. Аз бях винаги добре дошъл при Него. Когато ме виждаше да идвам, Той оставяше другите приятели, идваше при мен, бащински ме прегръщаше и питаше: „Какво има ново, Симеоне?" Аз разпалено говорех, обяснявах. Той ме изслушваше, казваше ми по някоя дума и ме оставяше и отиваше да си довърши разговора с другите. Това правеше впечатление на всички, че съм най- приетия брат в расо. Идвах понякога с расо, нали бях дякон, а понякога и с цивилни дрехи. Бях едър, висок, снажен, с брадичка. Боже, какви години бяха тогава. В мене тогава бушуваха бури, урагани, носеха ме вълните на живота. И затова Учителят ме приемаше веднага, защото аз се задавах и отиват към Учителя, а зад мен и в мен из бездната на миналото изригваха вулкани и можеше всичко това да сте стовари върху някой друг на Изгрева. А тези сили можеха да пометат и Изгрева. Затова Учителят ме прегръщаше и питаше: „Симеоне, какво има ново към тебе?" И аз се отприщвах и говорех и се разтоварвах по този начин. Веднъж се оплаках: „Ами, Учителю, само на мен ли се случва всичко това?" Учителят ме погледна, усмивката Му изчезна и строго каза: „Някога теб и Мойсея ви изпратихме в Египет за работа. А вие взехте с него, та убихте египтянина. И с това забавихте плана на Небето с 40 години и се изпуснаха благоприятните условия и Небето трябваше да промени основно своят план. Внимавай да не го убиете отново, защото и Мойсей е тук и египтянинът е тук в Школата и ще се срещнете отново". Пред мен и очите ми се отвориха дверите на миналото от Великия Учител и като на филмова лента премина цялата история в главата ми описана в Библията, но вече с действуващи лица и събития. Това трая кратък момент и после отново всичко се затвори и заключи пред съзнанието ми. Паднах пред краката на Учителя и пророних: „Прости ми, Учителю, че не сме изпълнили волята Ти". Той ме вдигна с ръце и ме поведе приятелски под ръка. Остави ме на беседката да размишлявам, а Той лекичко се отдалечи. Какво да размишлявам? Та аз видях една Истина за Учителя и Неговата Школа. Изминаха много години и десетилетия от тогава. Аз срещнах Великият Учител. Бях в Школата Му. Едно правех, друго не правех. Изобщо бях изтъкан от противоречия, които бяха завързани като ченгели на синджир. Едно развързвах, а друго се връзваше. Такъв ми бе пътят. Не можех да се справя с всички противоречия. Учителят ми бе дал методи, които не изпълнявах. Каза ми неща, които не послушах да изпълня. Изгубих благоприятните условия и времето за това отмина. Кому да се сърдя? На себе си ли? По едно време си казах: Ами къде е Мойсей? Нали Учителят каза, че с него ще се срещнем? Но не се срещнах с него по времето на Учителя. Но десетилетия след заминаването на Учителя аз се срещнах с него. Той дойде, за да свърши с мене една работа, на която аз му се съпротивлявах. Накара ме и ми се наложи. Нямаше как. Познах го, че по прераждане беше той. Говоря за личността на Мойсея, а не за онзи Божествен Дух, който водеше израилтяните през пустинята, през деня като огнен стълб, а през нощта като огнено кълбо през пустинята. Човешкият дух е едно, а Божественият Дух е съвсем друго и тия неща не трябва да се смесват особено, когато говорим за прераждането. Само че между нас имаше човешка разлика от онези 40 години, които той прекара в пустинята в уединение, за да изплати кармата си. Значи в Школата на Учителя се събрахме всички от Стария, че и от Новия Завет. Аз бях дошъл по-рано, а той по-късно. Защо ли? За да ги изведе от Египет и да ги прекара през пустинята. Това трябваше да стане, защото след заминаването на Учителя всички попаднаха под робството на Египет. Сега трябваше някой да ги прекара през пустинята и да ги заведе в Ханаанската земя. Трябваше да ги прекара с Божия Дух, който да върви пред тях като огнено кълбо през нощта и като стълб през деня. Сега това е Словото на Учителя. Само чрез Него можете да минете през пустинята и през деня и през нощта на вашия живот. Аз няма да мога да мина с Мойсея. Аз направих престъпление пред себе си. Аз изгорих книгите на Учителя в едно от моите големи падения и големи разочарования през живота. Изгорих всичко - снимки, лични, семейни, архив и с тях изгорих и беседите на Учителя. И зная, че ще отговарям за това. И с вас няма да мога да мина през пустинята. Аз ще остана за следващата епоха. А единственото ми спасение е в това, да се изнесат онези неща, които аз като една душа успях да преживея през Стария завет, който течеше у мен. Това е за поучение за вас и голям урок за мен засега и за в бъдеще. На времето с Мойсея убихме египтянина, по времето на Христа предадохме Богочовека на разпятие, а по времето на Учителя - изгорихме книгите Му. Е, какво ще кажете за това? Изпити ли? Не това е най-великото непослушакие, което може да съществува и на земята, и на Небето. Това ви го изповядва онзи, който бе целувал ръка на Великия Учител и който не послуша и не изпълни нито една дума от онези Слова, които Той му говори бащински като на син. Но синът не стана син, защото синът изпълнява заръката и повелята на бащата. Оставам за следващата епоха. Дано тогава да проявя послушание и да се справя с неразрешените задачи по времето на Мойсея, Христа и Великия Учител. Амин.

3. 17 СЕПТЕМВРИ 1922 Г. - ВИДОВДЕН След двете национални катастрофи от 1913 и 1918 г, сполетели българския народ, страната е подложена на стопанска, политическа и духовна разруха. През 1920 г. на чело на управлението идва БЗНС на Александър Стамболийски. През 1922 г. сподвижници на Учителя Петър Дънов искат от властите разрешение за провеждане на събора в Търново, като се използва и обстоятелството, че вегетарианци и толстоисти правят също такъв събор в Търново в началото на август. На този събор се разиграват различни сцени предизвикани от духовенството, църквата и някои представители на българската общественост, насочени срещу Учителя Дънов. На този събор, състоял се от 19.VIII.1922 г. до 25.VIII.1922 г. Учителят дава отговор на тези нападки. Ще цитираме дословно в отпечатания том „Беседи, обяснения и упътвания от Учителя" посочените пасажи: „Какво е предназначението на духовенството в съвременния свят? Предназначението на цялото духовенство от всички религии, а не само на християнството, беше да спре войната. Тия духовници трябва да са справедливи и да знаят, че войната не е потребна. Те трябваше да вземат страната на истината, а те се присъединиха към страната на обратния лагер. Питам тогава: В какво се състои тяхната религия? Разбирам един военен да каже: „Аз съм военен, със силата на ножа, на оръжието решавам въпросите", а един свещеник, който говори за любов и препоръчва нож, това не разбирам. Ние трябва да се отличаваме." (стр. 21 - 22) „Аз съм ваш приятел и искам да ви покажа начин как да живеете. Какво ме интересува друго? Нима мислите, че ще спечеля нещо? Откак съм в България няма друг човек, против когото да са се казали толкова скверни работи! И още много епитети може да ми кажете, но това ни най- малко не ме смущава, защото аз съм един голям извор, който постоянно се чисти. Няма помия в този свят, която да може да ме опетни, защото зная начин как да се чистя. Да не мислите, че аз съм слаб, че не мога да се защищавам. Мога, но не с оръжие. Аз казвам: имам други сили, съзнателни сили, с които мога да работя и да се защищавам, с мене има други хора, които могат да ми помагат, не само в България, но и в целия свят." (стр. 26) „Христос не дойде да създаде духовенство в света. Той дойде да създаде служители на човечеството, да служат по любов на Бога. Те трябва да бъдат образец на любовта, на честен живот. Аз съм готов със съвременното духовенство, с нашите братя, владици и свещеници, да разменя мисли. Ще се качим с тях на Мусала, аз ще ги поканя на една братска разходка, от всички ще има - дякони, свещеници, архимандрити. Ще излезем на Мусала, първо ще отидем към Бистрица, ще вървим полека, ще си говорим по братски, после ще минем по долината на Марица, през „Рилската пустиня", ще вземем южния край, и като се качим горе на Мусала, там, на 3000 м височина ще обмислим и ще решим въпроса, какво да бъде православното духовенство. Този въпрос само на Мусала ще можем да го разрешим, а не тук долу, в Търново. На Мусала съм готов, братски да се разговарям с тях, няма да им се смея. Ще им кажа: „Братко, само тук, на тоя чист въздух, колко сме по-близо до Бога, толкова по-добре ще може да разсъждаваме здраво, смислено по тия въпроси, за Бога". Ще кажете: „Той иска да излага владиците". Аз ли ги излагам? Те сами са се изложили. Ако те не живеят добър, честен живот, те са се изложили. Ако аз не живея добър, честен живот сам съм се изложил. Няма нищо скрито-покрито." (стр. 35 - 36) „Всяка партия в България си има своя програма. Те хубаво правят, правят опити и аз ги уважавам. Някои опити дават резултати, сполучливи са, а други са несполучливи. Принципално те са до някъде прави, но методите им са криви. Вземете комунистите: те искат братство и равенство. И християнството иска същото. Принципите им са верни, но по какъв метод ще се приложат те, чрез насилие ли, или с любов? Те мислят, че по мирен начин, богатите не искат да си дадат парите. Не, всеки богат ще отвори касата си и ще каже: „Братко, тия пари са общи, ще си ги разделим". Иначе, насилието ще дойде." (стр. 42) „Само Божествената Любов може да ни спаси. Ако духовенството, т. е владиците и свещениците, започнат да проповядват тази любов, аз съм първия, който ще ги поздравя. Всеки духовник да ходи от дом в дом в България да проповядва не що е „дъновизъм", какво може да донесе „дъновизма" и какви методи да употребят против нас, а какво може да донесе слънчевата енергия, светлината и топлината, какво може да донесе любовта, как да възпитават майките и бащите, „А, нали имаме любов", ще кажете? Нека свещениците викат народа и го питат: „Искате ли да стои Дънов в България или не?" Ако народът гласува, че не иска, аз съм готов да напусна България, нищо повече. Тогава ще кажа на всички мои ученици: „Върнете се в православната църква". Но докато народа не се произнесе, аз ще стоя тук. Какво говори духовенството, за мене туй не е меродавно, но какво говори българския народ. Тоя народ създаде свещениците, а не свещениците създадоха българския народ. Следователно, българския народ каквото говори, то е важно." (стр. 50 -51) Противниците на правителството на Ал. Стамболийски не бездействуват. През март 1922 г. се създава Народен сговор от буржоазни дейци - Греков, Цанков и от запасните офицери - Вълков. Начело застава Александър Греков, но е убит на 25 май 1922 г. На 8 VII.1922 г. е убит висшия градоначалник на София по време на Владайските събития - 1918 г. - Паню Чуклев. На 6.VII.1922 г. се създава Конституционния блок съставен от демократи, радикали, прогресисти, социалдемократи, народняци. На 15.VII.1922 г. Блокът издава позив към българския народ „Долу диктатурата". Поводът за този позии е даден от решенията на 17 конгрес на БЗНС през май 1922 г. където е приета резолюция за обявяване на селска диктатура от земеделското правителство. По повод въвеждането на новата правописна реформа и премахването на „е двойно" академичното представителство протестира. Освен това академичният съвет през май 1922 г. е поискало в ултимативна форма от Министъра на просветата Омарчевски да бъдат възстановени уволнените доценти в Юридическия факултет, да не се закриват професорски катедри и да не се намесват в автономията на Университета. На 3 март 1922 г. на деня на Освобождението на България се прекъсват лекциите в университета и студентите се разпускат до есента на 1922 г. Разгорещяват се политическите страсти водещи до ожесточение. Правителството накърнява и засяга интересите на богатите, на офицерството и идва в конфликт с академичната интелигенция. След завършване на събора на Бялото Братство на 25.VIII.1922 г. гостите на събора се разотиват по своите места. Част от гостите на събора остават в устроеният лагер-палатки в лозето. За тях Учителят изнася последователно в разстояние на двадесет и пет дни беседи по различни теми. Още не са затихнали коментарите и впечатленията от събора както и последиците от акцията на търновското духовенство и някои видни граждани срещу Учителя. По този повод на 26.VIII.1922 г. в беседата „Новия и стария живот" Той казва следното: „Сега аз зная какво мислят търновци за нас. Те си казват: „Тези хора искат да съсипят България". Досега България толкова пъти е била съсипвана, че аз ли ще я съсипвам! Не, те искат да струпат греховете си върху мене, но аз ще им докажа, че техните грехове са си техни. Вашите грехове са си ваши. Аз не ги признавам за мои. И вие трябва да се изповядате! Всеки българин трябва да си каже Истината и да заяви: „Аз съм причината, а не друг". Това е достойнство." „Сега българското учителство и българското духовенство трябва да имат доблестта да си кажат греховете, да се изповядат. Нищо повече. Това не го искам аз, това го изисква онзи Велики и Единствен принцип. Ако те доброволно не изповядат греховете си, насила ще ги принудят." И така аз ви приветствам! Вие - търновци, едно време гонихте богомилите и оставихте предание за тях, че са били много лоши хора. Не е вярно. Аз сега чета техните анали и виждам, че са били много добри хора. Казвам ви, че ако българите не възприемат това Учение, което ние проповядваме, от България нищо няма да остане, нито помен! Даже името на българите ще се зачеркне, знаете ли това? Ако възприемат това Божествено Учение, тяхното име ще се запише със златни букви. Това да го знаете всички - запишете си го! Аз в 1913 година казвах на свещениците да не ни гонят, но те се вдигнаха и предизвикаха един малък скандал. После дойде разривът и всички духовници ги изгониха от Македония. В 1915 година ме арестуваха. Казах им: „Много скъпо ще платите!" В 1918 година ме взеха и ме изпратиха във Варна. Казах им: „Ще претърпите един голям крах, какъвто никога не сте виждали!" Не стана ли така? Стана. Аз им казвам, че това Учение не е човешко, то е Божествено. Всеки народ, който е престъпил това Учение, добро не е видял. Евреите, които престъпиха това Учение вече две хиляди години се измъчват. В Русия не послушаха Толстой, не послушаха Йоан Кронщадтски и дойде сегашното пречистване там. В Русия сега Господ говори. Болшевиките - това е Божественият глас. Когато хората не послушат Божия глас, в света започват да работят противоположни сили, дохожда глад, мор, раздори. Православната църква в Русия трябваше да приложи Христовото Учение „Не противи се злому". Нали Христос е казал; „Любете враговете си!" Болшевиките са тези врагове. „Не противи се злому" - така е казал нашият Учител. Не го казвам аз, това е казал Христос. Молете се за тези, които ви гонят, които ви правят пакост; молете се за тях. Да бъдем последователни в своите убеждения!" „И аз го похвалявам за това, че когато попът му говори, той си прави оглушки и казва:" Не слушай попа какво говори, гледай го какво върши". Това е философията на българския народ. Той си има една много здрава философия. Ако гърбът на българина е останал още здрав, то е благодарение на това, че не слуша своето духовенство. Ако българският народ беше слушал своето духовенство, сега най-малко четири-пет пъти места в България щеше да има огнища на неприязън към „новата ерес". „Французите, след като избиха хугенотите, какво получиха? Оттогава насам тяхната държава не се повдига. Рим, който изби християните, къде е сега? Евреите, които умъртвиха Христа, къде са сега, къде е тяхната държава. Няма народ, който да е извършил престъпление с Божиите избраници и да е спечелил нещо. Аз похвалявам българския народ, че не слуша духовенството. Той си има една здрава философия, понеже се държи за земята, а тази земя може да ражда само когато дойде Божественото благословение. Българинът се държи за Бога, а това негово духовенство трябва да бъде изразител на Мъдростта, Любовта и Истината. Да не мислите, че аз искам да осъждам духовенството? Не, аз съм против онова духовенство, което не изпълнява Волята Божия; аз съм против всички онези лъжи, които се говорят в църквата. Аз съм за Царството Божие и за Неговата Правда. Аз казвам: „Търсете първом Царството Божие и Любовта, Мъдростта и Истината, които са дошли в Царството Божие и всичко ще ви се приложи". Сега ние ви поканваме с добре дошли, за да ви угостим по братски! Искам на тьрновци да им се поразширят малко сърцата. Ако искат Търново да остане като град, на който името да се запише в историята, нека приемат Учението ни. Ако искат името му да се заличи от историята, нека правят, каквото си знаят. - Сега, ние ви говорим много ясно. Няма град в света, който да е прокопсал, след като е съгрешил против Истината. Аз бих желал не само търновци, но и духовенството му, и тукашният владика да се свестят. Миналата година един виден писател, минавайки през Търново, казал за нас: „Ще ги разпръсна аз тях!" След това много писа против нас, но го повикаха горе на онзи свят. Казвам, че няма да се мине година-две и всички попове ще бъдат повикани да дадат отговор. Те ще заминат, това да го знаят! Няма нищо, което да съм казал и да не се е сбъднало. Кажете на българските владици и свещеници, че ако не се поправят, всички тези синодални старци ще бъдат повикани и ще ги питат: „Вие ли се намерихте да пишете против Божията Истината?" Ще докажем, че това е така. Ние никому зло не мислим, но не искам да се препятства на този народ. Те държат ключовете, но ние ще ги вземем. Ние не искаме българския народ да се спъне в своето развитие. Ние искаме Свобода за вашите души, Свобода за вашите сърца и за вашите умове. Ние искаме Светлина и знания да ви се дадат, ние искаме Светлина и Сила да ви се дадат". В беседа от 10.IX.1922 г. „Аз съм вратата на овцете", Учителят разглежда въпроса за религията, днешното българско свещенство и съвременно християнство. „Питам сега свещениците, които са присвоили това Слово, ще кажат ли на хората най- великата Истина? Аз заявявам: абсолютно никаква лъжа, в Бялото Братство не се позволява нито бяла, нито черна лъжа! Без лъжа може ли? Може. Кажете ми кой досега е прокопсал с лъжа." „Следователно, трябва да се върнем към онова основно Учение, което Христос е проповядвал на евреите. Те обаче не го приеха и две хиляди години вече откакто се разпръснаха по лицето на земята. И българите мислят, че като не приемат Новото Учение ще прокопсат. Евреите постоянно избиваха пророците и не харесаха. Няма народ, който да е злоупотребил с Любовта и да не е приел своето възмездие." „Римляните узакониха кръста и заповядаха да го целуваме. Не, ние не целуваме този кръст на престъплението. Целуваме кръст, в който има жива душа, жив дух. Така аз тълкувам Учението. Питат ме дали вярвам в кръста. Аз в живите кръстове вярвам, не в сребърни, златни и други - не вярвам. Прав ли съм? Някой ще каже, че със своето Учение господин Дънов разрушава държавата. Не, с лъжи се разрушава държавата. Казвам: изхвърлете мъртвите кръстове и поставете живите." В такава обстановка създадена от правителство, опозиционни партии, българско духовенство се предприема от Конституционния блок една предварително замислена акция. Той решава да свика събор в Търново на 17.IX.1922 г., който да се използва срещу управлението на БЗНС, за да съборят впоследствие земеделското правителство. В същото това време министър Райко Даскалов, който оглавява Министерството на вътрешните работи (от 5.I.1922 - 9.II.1923 г.) създава така наречената Оранжева гвардия, съставена от активисти на Земеделската партия от млади борбени мъже, въоръжени с бели дебели сопи. За противодействие на събора на Конституционния блок в Търново той организира на същата дата в Търново събор на цвекло-производителите заедно с конгрес на инвалидите, вдовиците и сираците от войните. Предстоящ е бил сблъсък между „Блокът" и Дружбашите" - така наречените активисти на земеделските дружби, които участвуват в оранжевата гвардия. С „Манифест към работния български народ" от 12.IX.1922 г. БЗНС обявява Отечеството в опасност и призовава своите членове да превърнат акцията на Конституционния блок в народен съд над виновниците за Националните катастрофи. В страната расте недоволство срещу правителството на Стамболийски. Офицерите са недоволни от малките заплати, македонците от ВМРО са враждебни, в страната присъствуват белогвардейски войски на генерал Врангел, които били обезоръжени от правителството на Стамболийски и им е било забранено да ходят по улиците с военните си царски руски униформи. Хиляди привърженици на двата лагера потеглят към Търново с влак. Правителството на БЗНС прикачва няколко вагона натоварени с полицаи, миньори, селяни и активисти от Оранжевата гвардия. Влакът тръгва от София. В него пътуват бившите министри и водачи на Конституционния блок: Теодоров, Малинов, Данев, Маджаров, Ляпчев, Цанов и др., пътуващи в специален министерски вагон. Към влака са прикачени 3 - 4 вагона с министър на вътрешните работи Райко Даскалов и други земеделски министри, а в останалите 2 3 вагона пътуват активисти от оранжевата гвардия. В един и същ влак пътуват блокари и дружбаши за една и съща гара, за едно и също място в Търново и за една и съща дата - 17.IX.1922 г. Необикновена и странна влакова композиция. В два часа през нощта влакът спира на Долни Дъбник. Влакът е спрян от голяма група въоръжени земеделци с дебели тояги и крещят „Смърт на буржоазията", „Смърт на кръвопийците". Бившите държавници били извлечени от купетата на луксозния вагон посред нощ и селяните започват да ги бият, да ги ритат, да ги ругаят, да ги плюят и свалят всички величия на перона на гарата. А там ги чака развилняла се тълпа от побойници, въоръжени с дебели цепеници взети от дървените складове на село Долни Дъбник. С тях нанасят побой на привържениците на Блока, които също пътуват във влака. Започва гавра, някои биват хванати за брадите и разхождани по перона, така както се водят кози от селяните. А тогава е било на мода държавните мъже да носят дълги бради, ако нямаш брада й мустаци не можеш да бъдеш министър. Тълпата започва с ножове да подрязва брадите на бившите величия. А по-здравите били яхнати като магарета, за да ги разхождат по перона. Накрая се намесил Райко Даскалов и предложил да бъдат отново натоварени във влака, защото народът ще им реши съдбата в Търново. На гара Росен земеделците разоръжават няколко вагона блокари. Влакът продължава по своят път. Пристигат в Търново и всички били свалени от влака, а водачите на блокарите били натоварени на открити камиони с отрязани бради и мустаци като подходяща духова музика е вървяла пред камиона, а след тях следвали тълпи от Оранжевата гвардия. Тя успяла да отблъсне с ръкопашен бой, с тояги и цепеници около 2000 блокари, които се опитали да влезнат в Търново. Спечелилите битка земеделци като влизат в Търново изваждат от домовете всички местни големци, попове и владици, отрязват им брадите и мустаците, нанасят им побой и били подложени на най-различни мъчения под одобряващите възгласи на земеделските активисти. Това е траяло три дни. След това арестуваните величия били заведени в Градските казарми. Три дни маршируват дружбашите в града с плакати „Смърт на Врангеловите съюзници". „Искаме селска диктатура и народни съдилища". Искали да ги хвърлят от Стамбуловия мост и от крепостните стени на Царевец в река Янтра. Така, че на 17.IX.1922 г., в Търново се е състоял земеделски събор на Марко поле като участвуват 30 000 души. Съборът гласувал резолюция, в която одобрява политиката на БЗНС и настоява за съд на виновниците за двете национални катастрофи от кабинета на Радославов и Иван Гешев (1911 - 1913), Ст. Данев (юни - юли 1913) и Ал. Малинов (1918 г). На 17 септември 1922 г. представлява Видовден, т. е. въздава се от Небето възмездие на всички онези, които явно и ожесточено воюват срещу Учителя Петър Дънов. През това време Учителят и приятелите са в Търново и са на лозето отседнали на своят лагер създаден по време на събора. На 22 септември 1922 г. Учителят държи своята поредна беседа озаглавена „Празникът на труда". Интересно е да се отбележи, че 22 септември 1922 г. е 9 септември по стар стил, който стил тогава се използва едновременно с новия. На този ден Учителят озаглавява и нарича беседата си, че този ден е „Празникът на труда". А в тези съборни дни Учителят в частен разговор споменава, че Школата на Бялото Братство е открита и тя ще продължи точно 22 години, колкото е един слънчев цикъл. Този цикъл завършва на 9 септември 1944 г., когато идват комунистите на власт в България. Това е същият ден и същата дата, която е определена още на 9/22 септември 1922 г. като Празник на труда. По това време Учителят съобщава, че след 1944 г., т. е. от 1945 г. започва „Ерата на труда", която ще продължи 45 години. И наистина тя продължава, водена от комунистическото правителство от 1945 - 1990 г. Всичко се сбъдна. На 9 септември (22 септември) Учителят Дънов в беседата си „Празник на труда" засяга и обръща внимание върху събитията от 17 септември 1922 г. разиграли се в гр. Търново. Ще цитираме отделни пасажи от тях. „Понеже вкусихте, че Господ е благ. При Когото идвайте като при камък жив, от человеците отхвърлен, а от Бога избран и драгоценен." Следователно хората отхвърлят това Учение. Те вече са го отхвърлили и видяхте на седемнадесети септември по какъв начин си уреждаха работите. Ако не приемете Любовта, същото ще стане и с вас, защото една горчива дума, която се изрича, може да разбие сърцето или да пукне главата. И в Духовния свят има счупване на глави." „Някой казва, че му е хрумнала някаква мисъл, че някакъв дух му е говорил. Нямам нищо против, светът е пълен с духове. Ако дойдат духове от Бялата Школа и ви дадат нещо, това е добре, но има духове вън от Школата, които ви занимават с празни работи. Чета във вестниците как еди-кои си се оплакват, че били бити от привърженици на Блока, но когато дойдат на власт и те ще постъпят по същия начин. И едните бият, и другите бият. Вие, които сте в Школата, мислите ли, че и ние трябва така да постъпваме? В Училището на Бялото Братство абсолютно са изключени всички погрешки." „Ето например вече толкова години поповете вдигат шум. Ако бях като тях, щях да се уплаша, но аз им дадох тук първия урок. Предупредих ги какво мога да направя, а те не го приеха. Но дойде дървото на седемнадесети септември. Аз им казах кое учение е хубаво. А какво представлява старото учение те разбраха - набиха ги и целият град можеше да хвръкне във въздуха. Ако бяха приели Любовта, на седемнадесети нямаше да се случат такива работи. Сега, ако и вие не приемете учението на Любовта, дърво ще има и пукнати глави ще има. И за вас е в сила същият закон. Ако приемете Любовта, цялото благословение Божие ще дойде, защото всичко в света е само Бог." През ноември 1922 г. правителството на Стамболийски организира Народен референдум за съдене на бившите министри като главни виновници за двете национални катастрофи през 1913. и 1918. г. и бе за него гласувано единодушно. На 11 март 1923 г. Народното събрание гласува с болшинство от 2/3 за съдене на бившите министри, които са били затворени в Шумен след събитията от 17 септември 1922 г. в Търново. Трябва да споменем също, че на 4 декември 1922 г. две хиляди македонски активисти на ВМРО окупират град Кюстендил. Министър Даскалов с Оранжевата гвардия състояща се от 10 000 човека, но въоръжени вече с пушки от военните складове биват натоварени на влакове за град Кюстендил. Докато се събере тази необуздана орда, те с дебели тояги плячкосват населението на онези градове, през които влаковете минават. Македонците от ВМРО освобождават града и Оранжевата гвардия след като не е могла да влезне в истински бой с македонците, връща се обратно с влаковете към София. Нахлува в София с дебели тояги и започва масов терор по улиците и плячкосват частните магазини, Правителството се принуждава да разоръжи собствената си гвардия на 3 декември 1922 г. и да ги изпрати на малки групи по домовете си. На 22 април 1923 г. са били обявени законодателни избори. Започва жестока предизборна кампания. В гр. Ямбол отначало властите разрешават събора на анархистите. Но после войската напада и убива към 200 анархисти. Като съобщават това на Учителя Дънов, в частен разговор Той казва: „С тези убийства на идейни хора Стамболийски сам си подписва смъртната присъда". През месец май последователите на Учителя Дънов правят постъпки пред правителството на Стамболийски да им бъде разрешен поредният събор през месец август в Търново. Лично Стамболийски с обидни думи по адрес на Учителя прогонва делегацията. На 9 юни 1923 г. се извършва военен преврат, Стамболийски бива убит на 14 юни в родното му село Славовица. Стотици негови привърженици са убити, както и Райко Даскалов на 26.VIII.1923 г. в Прага, от наемни убийци. В началото на месец септември последователите на Учителя Дънов правят постъпки пред новите власти начело с Ал. Цанков, извършили преврата, за разрешение за свикване на събор на 9 септември 1923 г. в гр. Търново. Получили отказ. Тогава Учителят извиква ръководителите на братствата от провинцията и им изнася няколко поредни беседи на 9.IX.1923 г. Точно след 22 години, колкото е един слънчев цикъл идват комунистите на власт, на същата дата - 9 септември 1944 г. А 13 дни след 9 септември 1923 г. на 22 септември 1923 г. започва септемврийското въстание организирано от комунисти и земеделци, което бива потушено с кръв и убийства. След 22 години идва възмездието на 9.IX.1944 г., което се раздава от комунистите дошли на власт. Това е един обикновен разказ за необикновени политически събития и за деня, който идва и който бива наречен „Видовден", след което идва Възмездието, което е бич Божий за престъпилите Словото на Живия Господ на Силите. Забележка на редактора . Този обзор е направен от съставителя на този сборник Вергилий Кръстев по идея на Асен Челингиров от Берлин, който ми обърна внимание на събитията от 17 септември 1922 г. в гр. Търново, за което му благодаря.

СИМЕОН АРНАУДОВ (1904 - 1991) 1. СВЕЩЕНИЦИ И ЗАКОН НА КАРМАТА! Роден съм на 11 април 1904 г. Произхождах от свещеническо семейство. Дядо ми, баща ми, чичо ми, всички те бяха свещеници от православната църква. Като малък бях непрекъснато около баща ми и му помагах в църковните служби, така че още от детството, а и по-късно съм запознат с всички подробности с църковните обреди от православието. Четях усилено църковна литература за история на църквата, поучения, жития на светиите, така че имах една солидна подготовка много по-голяма от тази на моите връстници. Ето защо мечтата на баща ми е била винаги да ме направи свещеник, която мечта не можа да му се сбъдне поради моето вироглавство. А защо вироглавство - това ще разберете по-късно. По онова време баща ми живееше в село Арбанаси, Търновско, защото беше обявен от протойерей Гошев за църковен археологически музей. Тогава баща ми го поканиха да завежда този музей и му дадоха един манастир и църква за църковна служба. Там имахме крава и домакинство. Там прекарах най-хубавите си години като младеж. От Арбанаси ходех в Търново, където завърших гимназия. Тогава в Арбанаси дойде едно верующо семейство Камбурови от Казанлък и образуваха комуна. Отначало бяха седем човека, после станаха четиринадесет. Почвата тук беше камениста, трудно се обработваше и малко раждаше. Те изгладняха, комуната не вървеше, накрая се разтури и побягнаха от Арбанаси. Баща ми беше по убеждение толстоист. Имаше голяма библиотека с окултна литература и всичко издадено за граф Толстой. Баща ми беше вегетарианец, не пиеше, не пушеше. Беше много добър събеседник и обичаше да приема гости. Така той покани членовете на комуната и те му гостуваха. Колко приказки се изговориха тогава. Те пееха песните на Учителя и аз за пръв път тук научих песните на Учителя от Петър Камбуров, който свиреше на цигулка. Аз започнах да пея песните на Учителя, а баща ми все казваше: „Недей така, с тези песни ще ми направиш беля". Аз имах много хубав глас и ги изпълнявах с вдъхновение и се пренасях в незнайни светове. Баща ми виждаше това и се страхуваше за мен, защото знаеше какво ще последва след това. Църквата и владиката знаеха, че баща ми бе толстоист, но бяха толерантни към него, защото той беше начетен свещеник, разхождаше се свободно през Стария и Новия завет, знаеше цялото богословие и цитираше с цитати на онези, които му правеха забележка, че е вегетарианец, че не пие и не пуши. Не можеха да му кажат нищо, защото той изваждаше някоя дебела книга от библиотеката си и отваряше някой богослов от първите християни и канонизирани светци и цитираше техни мисли. Така че баща ми бе оставен свободен от църквата да проповядва толстоизъм. При баща ми беше дошъл на гости и художника Борис Георгиев. С него той прекара няколко дни в разговори. Отначало баща ми беше срещу Учителя както всички свещеници по онова време. Но при него идваха приятелите от комуната и с Петър Камбуров му свиреха и пееха братски песни, песни на Учителя, както и някои църковни песни, които се пееха от приятелите в първите години на Братството. Баща ми обичаше много пеенето и ги приемаше тези приятели с разположение. Така той омекна и се разположи към приятелите от комуната, а по-късно и към Учителя. През 1922 г. в Търново имаше събор на толстоистите. Баща ми там държа една много хубава беседа „За живота" по мисли на Толстой в читалище „Надежда". Освен делегатите на конгреса в салона имаше много от търновското гражданство, като половината салон бе напълнен от приятели на Бялото Братство, които бяха дошли за своя редовен събор през август 1922 г. Съборът на толстоистите се състоя една седмица преди събора на Бялото Братство в същия салон на читалището в Търново. Петър Камбуров ме заведе на събора. С мен беше още един мой приятел и така ние присъствувахме на събора на Бялото Братство. Аз бях почнал да чета беседи на Учителя. По това време архимандрит Ефтимий, ректор на пловдивската семинария заедно със синодалния проповедник руснак Калнев бяха дошли в Търново и бяха повели борба срещу Учителя. Бяха дошли с него много свещеници, които искаха да правят диспут с Учителя и искаха да осуетят публичната му беседа. Но това не можаха да направят, понеже Учителят ги приспа в салона и те спаха през време на цялата Му беседа. Те се събудиха, когато беседата на Учителя свърши. Опитаха се да правят повторен диспут след обед, но Учителят им каза, че ако някой иска диспут трябва да го направи в този момент, защото след обед в два часа няма да има условие за това. А те в този момент не бяха в състояние да се опомнят, защото през цялото време бяха спали и сега бяха се пробудили, сънливи и не можеха да се опомнят, къде се намират. А да не говорим, че те не бяха чули какво Учителят беше говорил и освен това целият салон гръмогласно се смееше по техен адрес, защото всички ги бяха видели как спят и всички ги бяха чули дори как хъркат. Така, че говора на Учителя превишаваше с една октава тяхното хъркане през време на цялата беседа. Това бе неповторимо зрелище за очите и ушите ми. Учителят беше облечен с бял косткзм, официален, елегантен. След обед към един часа се разяри буря над града и се изля буря от мълнии, гръмотевици и дъжд върху града . Наистина Небето не позволи да има диспут срещу Учителя. Този случай бе ознаменуван с много песни, смях и веселие от приятелите след като премина бурята. Цялото търновско гражданство бе впечатлено и се надсмиваше над свещениците, а те бяха вбесени, но не се отказаха от битката срещу Учителя. След събора архимандрит Ефтимий обиколи след връщане от Търново много градове в България и говореше срещу Учителя. Така бе посетил и Казанлък и изнесе една сказка срещу Учителя. Но приятелите от Казанлък взеха, че написаха едно отворено писмо до него като му отговориха на всички обвинения срещу Учителя и което е най- важното го публикуваха в отделна книжка и то бе издадено. Носеше дата 22.IX.1922 г., гр. Казанлък. Петър Камбуров за пръв път ме заведе при Учителя на лозето на събора - 1922 г. И аз там целунах ръката Му. Учителят ми каза: „Ти, брат, обичаш музиката, книгите, природата. Дръжте тези три неща". С това нашият разговор приключи. Аз наистина държах музиката, вървях с нея, но не си издържах изпита и се провалих. А за книгите, обичах да чета и религиозна литература и теософска литература, и за йогите, и философска, четях и беседите на Учителя. Но и този изпит не издържах както трябва и се провалих. Десетилетия по-късно след като си замина Учителя, моят рожден син се разболя в най-хубавата си възраст, когато беше цигулар в Софийската филхармония, заболя от тежко психическо заболяване и аз в един момент събрах всичко, което имах в себе си и го изгорих. Направих клада и изгорих всички книги, документи, снимки, защото не можех да проумея как така, аз който знам толкова много по окултизма да ми се случи такова нещо. Бях гневен и като протест срещу съдбата си изгорях всичко, включително и беседи на Учителя. И вероятно това няма да ми се размине току-така. За тая своя постъпка вероятно ще си платя скъпо. С природата аз бях свързан много и цялата сила и енергия аз получавах от нея. Когато трябваше да се акумулира и напълня със сила отивах в природата и черпех от нея. Така, че онова, което каза Учителят първата ми среща с Него се оказа точно и вярно, само че аз нищо не изпълних от това. Още на събора в Търново Петър Камбуров представи мен и баща ми на Учителя. Приятелите бяха слушали преди няколко дни неговата беседа за толстоизма и бяха разположени към него. На следващия ден Учителят изпрати по Петър Камбуров три негови книги: „Сила и Живот", „Мировата Любов и Космичната обич" и още една друга книга. Това беше подарък от Учителя за баща ми. Баща ми по-късно след Арбанаси стана свещеник в Търново. Баща ми бе единственият свещеник от източно православната църква, който бе убеден толстоист, вегетарианец и смяташе, че учението на Толстой е велико духовно учение и че то няма нищо общо с църквата. Това той изповядваше, а мен ме записа да следвам в духовната семинария в Пловдив при архимандрит Ефтимий. Понеже рода ми до трето поколение назад бяха все попове, затова рода ми ме върза за църквата. Родът смяташе - интуитивно, че аз имам да играя някаква роля в църквата за благото на всички родови духове, но аз това не осъзнавах. Аз го осъзнах по- късно, когато Учителят за това нещо ми говори дълго, за тези попски духове. Но и това, което ми говори аз не го изпълних. А за това ще стане дума по-късно. Та баща ми отиде и ме заведе при архимандрит Ефтимий да следвам и се записа при него. Аз току-що бях завършил гимназия през 1922 г. Баща ми ме заведе при него и каза: „Виждаш ли този Арбанашки разбойник и безбожник. Ако го направиш верующ ще ти призная богословието и ректорската титла". Ефтимий ме погледна, поглади си главата и каза: „Когото го вържем тука, не може да се отвърже. Правиме го поп и половина!" Но аз карах там към две години, отвързах се от въжето и побягнах. Останах със средно образование, Веднъж на един имен ден на Ефтимий беше поканил свои велможи, познати, приятели на една голяма софра с печени агнета, вина, мезета, баклави и още други лакомства. Аз бях поканен там, за да му пея, понеже имах хубав глас и той ме оценяваше заради него и бе ме поставил на стол, точно срещу него. Всички ядяха и пиеха, а аз се черпех само с боза и ядях баклава, защото бях вегетарианец и нито пиех, нито пушех. Нарушавал съм понякога само дребни работи във вегетарианството. Тогава един мой състудент семинарист подхвърли нарочно на Ефтимий и останалите, че аз съм вегетарианец и пия само боза на именния му ден с цел да покажа, колко не уважавам именника и да даде повод на Ефтимий да каже нещо срещу мен. Но Ефтимий се обърна към него и останалите и каза: „Виждате ли го този? Това е бъдещият поп Богомил?" Аз целият изтръпнах и смятах, че ще се разяри буря чрез Ефтимий и останалите на масата. Но пирът беше в разгара си, те ядяха и пиеха и само ми се усмихнаха като приеха думите на Ефтимий като една шега. Но искам да свържа този случай с нещо, което Учителят много по-късно ми разкри, че аз през време на Богомилите в едно от своите прераждания съм бил с Учителя. Учителят бе казал така за мен: „При богомилите беше с мен". Как интуитивно схвана този архимандрит Ефтимий това, още не мога да проумея. Значи тези хора имаха качества и не бяха току-така случайно се родили в България и не бяха току-що случайно взели такива постове и от тези църковни постове атакуваха Учителя и Учението Му. Нищо не беше случайно. А онзи семинарист, който се опита да провокира скандала срещу мене беше попски син на поп Стоименов. Като му видиш главата, беше семинарист с четвъртита глава. Той беше свършил семинарията и все ме дразнеше като ми казваше, че съм учил, че съм знаел много неща, но не съм завършил и нямам диплома от семинарията и така нищо не представлявам. Веднъж така ме разгневи, че му казах: „Хайде сега, Борисе, да се надпяваме с тебе. Ама ще се надпяваме в църквата и ще извикаме всички свещеници от Арбанаси и от Търново, както и гражданството и те ще оценят нашето надпяване+. Разбира се той отказа. А той беше представител на езуитската школа, така както се проявяваше, както пред мен така и пред другите семинаристи. Неговото съзнание усещаше, хващаше, че съм имал нещо с богомилството и затова провокира онзи скандал, който не стана. А какво се случи с него. След три-четири месеца отива за Горна баня, случи му се премеждие и умря. Взе си го Небето. Както беше свършил семинарията и беше станал църковен служител той щеше да трепе и гори на клада и окото му нямаше да мигне. Беше типичен йезуит с вроден фанатизъм и затова Небето го прибра. След като напуснах семинарията баща ми беше много ядосан и смяташе, че под влиянието на беседите на Учителя аз съм напуснал семинарията. Затова отиде и се срещна с Учителя, за да го пита каква е причината и какво да прави с мене. Учителят му бе казал: „Рекох, не се сърдете на сина си. С вашите камъни по вашата глава. Това е резултат на вашето богословско учение". Баща ми се примири, прибра се у дома, но ми разказа разговора с Учителя. След това аз отидох при Учителя, за да чуя и Неговото мнение. Бяхме на полянката и Учителят каза: „Аз се чудя, чудя, как стана така, че те, свещениците да сложат тези корони на главите си?" А в църковния ритуал, в църковната служба свещеника се облича със специално облекло и се поставят корони на главата. А това са били първоначално символи. Но по-късно тези символи са се превърнали на окултни мантри и картини и тях ги използват владиците, за да могат да държат в подчинение онези, които влизат в църквата. Аз по-късно разбрах, че в църквата човек не може да получи духовно просветление. По този повод Учителят веднъж ми каза: „Е, религията както е в църквата може да се използва само като възпитателно средство". Наистина, видях, че само със страх и подчинение църквата може да възпитава хората да се приближат към доброто. Но като метод за вътрешно просветление не може и дума да става. Учителят ми каза да стана дякон. За свещеник трябваше завършена духовна семинария, а след това идваше Висша духовна академия. Но аз това нещо го пропуснах и не го завърших. Смятах, че това са работи отживели и са празни формалности. Но Учителят ми нареди да стана дякон. От къде знаеше Учителят какво значи дякон? Ами Учителят беше рожден син на дядо поп Константин Дъновски и не може един попски син в онези времена да не познава всички църковни ритуали и цялата йерархия в църквата. Понеже имах завършено средно образование аз реших да послушам съвета на Учителя, отидох и се явих на изпит за дякон. И понеже ме познаваха много добре как пеех, знаеха за моите познания по богословието и всички църковни обреди, то изпита го положих с отличие и така аз станах дякон. Наметнах расо и станах дякон. Понякога на „Изгрева" съм пристигал цивилен, а понякога и с расото си. Всички ме знаеха и се обръщаха към мене с думите „дякон Симеон". Аз имах много разговори с Учителя, които за съжаление не ги записах, а и не ги разказах по-рано, да кажем преди двадесет години, когато бях на шестдесет години, когато спомените бяха много по-свежи и ясни. Но аз тогава не послушах онзи брат, който сега ги записва с мен. Много пъти съм говорил с Учителя за църквата и религията. За църквата Учителят веднъж ми каза: „Тя свърши вече и след 10 - 20 години тя ще отпадне. А за това, че църквата се опита да воюва срещу Божественото Учение и срещу мен, то тя в бъдеще ще бъде ограничена от държавата". Аз доживях и бях свидетел, че стана точно така както каза Учителят. След като дойдоха комунистите на власт, те ограничиха, сложиха й юзди и я впрегнаха да тегли колата на комунистите. Случи се това, че за онова, което владиците се бореха и то най-вече срещу комунистите, дойде време владиците да бъдат избирани от комунистите и много от тях, за да станат владици, трябваше да станат и комунисти. Е, какво ще кажете за това? Това е последица и резултат на онези борби, които води синода на църквата и цялото свещеничество срещу Учителя и Братството. Случайни работи няма и случайността е закон на кармата, както за свещениците, така и за църквата.

4. ПОВИШЕНИЕТО След като дипломирах във Варна минах през София и си дадох дипломата и ми казаха, че ще ме повишат с повишение, бях касиер 4-та степен в БНБ, Ресен, Битолско, че ще ме повишат с една степен в старите предели на България. Отидох и след един месец получих заповед, че ме правят касиер 3-та степен в Охрид, по-надалеч от София. Аз отидох в Охрид, приех длъжността, но понеже те не спазиха дадох си оставката. Какво не спазиха? Че не ме върнаха в старите предели с повишение. Те ме повишиха, полуспазиха го, но не ме върнаха в старите предели, а напротив - в Охрид. Дадох си оставката по причина на това, че ще замина за докторат в Германия. Отивам при Учителя и Му разправям всичко това. Той каза: „Рекох, ако се наложи да отидете в Германия, да отидете във Виена", понеже съм учил немски език, владеех немски език. Ако ме приемат обратно, да отида, където ме назначат. Аз му рекох: „Учителю, аз сега съм си дал оставката, какво да им кажа?" „Като се явите ще ви внуша какво да кажете". Така точно ми каза? Да. Ще ви дойде, само ще ви дойде. И аз отивам, завеждащ кадри го няма в стаята му, казаха ми, че е при директора на персонала. И аз реших да отида при директора на персонала. Отивам. Рекох: „Явява се еди кой си, скоро напуснал в Охрид като касиер 3-та степен и тъй като се мобилизират много не ми разрешиха да отида във Виена да следвам, може да стане нужда тук да ме мобилизират. Затуй моля да бъда приет обратно". Кадри се обажда: „Вашето място в Охрид още е вакантно". И началника на персонала Стойчев се казваше, на Владимир Стойчев по-голям брат, на генерал Стойчев. Казва на началник кадри: „Не е удобно, бе, той там си е дал оставката и сега пак там да се върне. Ще му намерите друго място". Отивам при Учителя. Пак отивам за втори път, казвам му: „Те ми предложиха да си избера между Харманли, Благоевград или Ксанти в Беломорието". Отивам при Учителя и Той ми казва: „Рекох, където Вие си изберете от трите места". Много правилно постъпвах, където ми каже и нищо не ми се случи като неприятност. Затуй, където си избера. И аз си избрах Ксанти. Отивам и ме назначиха с още една степен по-нагоре - 2-ра степен. Спечелих от цялата работа. Щото те пък бяха в криза с кадрите, особено за новите. Хубаво, че избрах новите земи, че по-криза е и затуй ми дадоха повишението. И там ме назначиха.

3. МАЛАРИЯТА Но още един куриоз има: като ученик в отделенията бях още, ухапан от някакъв маларичен комар, от маларични комари по-право заболявам от малария. Но не е обикновена, единична малария, а комбинация между терциана и тропика. Лекарите тогава не могат да ме излекуват. Само хинин предписват и аз си боледувам, карам по две-три седмици на гладно, нищо не консумирам. Абсолютно нищо. Не мога, не ща, не ща да кусам. Такава ми е болестта и ставам кожа и кости и така карам ред години. В годината, помня най-вече по два пъти ли, по три пъти ли в годината ме тресе така през ден и то в 10 часа и отговявам и така са изминали толкова време, нали, 3 - 4 години с пържени картофи. Майка ми даже отначало я беше страх, нали, като не си ял толкова дни иска супичка да хапна. Рекох не, пържени картофи и карам така и развивам се много слабо, висок съм. И последния път вече бях в прогимназията и то след толкова години такива премеждия. Бях много закъсал. Нямам сили. Организмът няма сила да се бори и майка ми не може вече да се стърпи и почна да реве и баща ми замина за София. Взема си 3 - 4 дена отпуска и замина за София при Учителя Дънов. Защото майка ми вече започна да плаче, че ще умра. А аз й казвам: „Майко, няма да умра. Черен голаган не се губи". Понеже бях много буен и ядях много бой от баща си, викам „черен гологан не се губи". И в отсъствието на баща ми идва една съседка и да й кажа името Батембергска се казваше и като разбира, че съм болен от малария, казва аз знам, на мене са ми казвали едно лекарство за такава малария. И казва на майка ми: „Ще вземе хинина с лимонтузу. Колкото една лъжица ще се размие с вода. Ще премериш водата една лъжица и лимонтузу, да бъде една лъжица и ще ги разбиеш и преди десет часа преди да го втресе ще му дадеш това. Получава се пресичане на болестта". Баща ми отива при Учителя. Като се връща пита какво става с Велик? И майка ми казва. Баща ми като се явил при Учителя и Му казал какво ми е тежко положението и колко години съм боледувал така и особено през есента много ми тежеше, защото през време на гроздето не мога да вкуся грозде. Учителят казал: „От този момент той е здрав" и баща ми си изважда джобния часовник и засича времето, че е точно 10 часа. И пита майка ми за това и тя вика: „Точно преди десет оздравя". И му разправя как е, що е и с това се ликвидира болестта.

ВЕЛИК ГЕОРГИЕВ КОНСТАНТИНОВ 1. В КОЯ ПАРТИЯ ДА ЧЛЕНУВАМ Роден съм в гр. Русе през 1914 г. Моят баща беше ученик на Петър Дънов - Учителя. Имам следните спомени за Него: в една беседа от Него през 1914 г. Той каза: „Като дойдат хората на труда Аз ще си замина". И действително Той си замина в края на декември 1944 г. На мен лично ми се случи следното: бях в командировка в Благоевград и в хотела в края на декември, последните дни, се събуждам рано и ми хрумва една мисъл: За какво бих бил готов да си дам живота? И понеже бях с леви убеждения помислих първо за социалистите, но казах си: „Не, не заслужава". И тогава ми хрумна - за идеите на Учителя, за Неговото Учение и казах на себе си, че за Него съм готов да си дам живота. Няколко месеца по-рано имах следната среща с Него. Точно месеца не помня, но отидох при Него, за да го питам в коя партия да се запиша. Учителят вече се беше върнал от Мърчаево на Изгрева. Това става на Изгрева, след завръщането му от село Мърчаево. Намерих Учителя на площадката, където се разхождаше, т. е. полянката, където се разхождаше. Целунах Му ръка и Го запитах в коя партия от четирите - Звено, Широки социалисти, Земеделци и Комунисти да вляза. Тогава имаше само 4 партии. Четири партии бяха. Тези четири партии влизаха в Отечествения фронт. Учителят ми каза, че партиите сравнени с човешкото тяло представляват следните части от него: „Звено са главата. Широките социалисти са белите дробове. Стомахът са земеделците, крайниците са комунистите". И аз без много да мисля Му казах, че няма да се запиша в никоя от тези партии. Той ме запита защо и аз Му обясних, че тъй като никоя от тях не е цялото. Той ми каза: „Правилно решение сте вземали". Това е по този въпрос. Значи ръцете и краката, крайниците това са комунистите.

8. СИНОВЕ ПО ПЛЪТ И СИНОВЕ ПО ДУХ Васил Константинов, моят чичо е роден в Хотово, Мелнишко, мисля, че е. Завършва гимназия и постъпва във Военното училище в София. Завършва с отличен успех Военното училище, той е голям математик в артилерийската част и се оженва за едно момиче от Тутракан. Богата наследница и изобщо богата мома на име Милка. С нея живеят много щастливо, оженени с голяма любов. Майка ми навярно е предчувствувала изглежда, че този брак няма да бъде успешен, макар че като влюбени той я вземал под пелерината си, защото я извиква и й казва: „Милке, ти си богатска дъщеря, но Васил както го виждаш, е с една пелерина, военната униформа и няма нищо друго освен красотата". Роди им се син Петър, който е на моята възраст, роден през февруари 1919 г. Когато детето стана на 6 - 7 години чичо Васил го уволниха по Ньойския договор. Той беше стигнал чин майор, обаче като го съкратиха нямаше вече пелерина нали, любовта като че ли беше до там и тя се върна при родителите си. Милка дойде след време да си прибере багажа като беше оставила детето при родителите си. Той, разбира се, й даде всичко нейно и дори това, което той беше купил. Чичо преживя това нещо много тежко и благодарение на Учителя той можа да се съвземе постепенно и да преживее това разочарование. Все пак, когато идваха празници той се усамотяваше в стаята си, заключваше се и тежко понасяше празниците. Трябваше аз да отивам, да чукам, да го моля и да го викам да ядем, да вечеряме или да обядваме. Когато Милка дойде да си вземе багажа казала на чичо ми, че предпочита свекървата да не е вкъщи. Когато тя дойде и майка ми отива някъде, нали на гости. Тя идва и той й дава абсолютно всичко. Не само това, но и това, което той е купувал по време на техния брак. Но, разбира се, така се разделят. Даже те нямаха официален развод, но понеже в Румъния вече можело да се сключи граждански брак тя се омъжва за един румънец с две деца. Много често баща й, който е бил приятел на моя дядо поп му е казвал: „Ех, попе, попе, по-добре да съм издържал Василя, че Васил беше добър, пък аз този чужд румънец пак аз го издържам". Тя е идвала в Русе, срещала се с братя Маркови и чрез тях поиска издръжка за синът си. Баща ми каза по тоя повод на чичо Васил: „Ти ще го издържаш, ако той дойде при тебе да живее. Но да издържаш дете, което не те познава, няма смисъл". Те идваха в Русе както и ние отивахме с майка ми с футболистите, когато отиваха в Румъния, те взимаха туристи със себе си. Той идва с футболистите в Русе като турист и не се отбива да види баща си. И такова едно момче той трябва да издържа. Баща ми беше против и казваше: „Ти, ако искаш ние може да я задържим (Милка), защото ти нямаш развод с нея". Баща ми беше секретар на апелативния съд и знаеше всички закони. Чичо казваше, че на сила в никакъв случай и той беше вече в Братството и не можеше да допусне това. Така постепенно той се увлече в Учението и беше един от ревностните братя в Русе, които вземаха дейно участие в братския живот. Той предаваше частни уроци по математика и в тая връзка се сприятели по-късно с Петър Филипов, на когото много помагаше при вземането на изпити като частен ученик. Петър взе гимназиално образование като частен ученик. Дори известно време чичо Васил беше на квартира при Петър, за да могат сутрин от 2 - 3 часа да решават задачи по математика. Той идваше на Свирчовица при Софка. Идваше, при братя Маркови и при Никова Ватев, където четяха беседите. По-късно той дойде при нас в София и се включи отново в братския живот както на Рила, така и в София. Той беше касиер на магазина при летуването на Рила така също и към братския стол. Когато веднъж в Русе го обвиняваха, че е изоставил синът си, той каза, че за неговия случай той е искал мнението на Учителя и постъпва така както е било най-разумно. В такъв смисъл беше неговото изказване, че е послушал съвета на Учителя. А той е бил също такъв както на брат му, т. е. на баща ми. Има синове по плът, има синове по дух. Проверихме го, Васил Константинов посещаваше в София Общия и младежкия окултни класове с разрешение от Учителя. Той е имал срещи с Учителя, но е бил по-затворен и не сме чували от него нещо да казва във връзка с разговорите му с Учителя. На Рила с чичо Васил сме ходили още преди 1930 г. както и 1931 г., когато стана нещастието с детето на брат Новаков. Аз бях свидетелка на това, което се случи с момчето на Новаков. Той, Георги притича просто срещу колата. Ние отивахме във вегетарианския ресторант. Той се отскубна от ръката на майка си. Колата идваше по ул. „Раковска" отгоре, спускаше се, ние вървяхме по „Царя" и той се притече в колата, тя го блъсна и го уби. съпругата на Новаков Стефка много тежко понесе това нещастие и след смъртта на детето живееше като че без желание. А чичо Васил почина в София през 1948 г. Не видя сина си но плът, но живя и работи с други, които му станаха синове по дух. Записала: Марийка Марашлиева Забележка: Момченцето на Басан се нарича Рафаел, дъщеря му Ирен, а жена му Естер. Басан се е преименувал от Моис на Морис. Веднъж Басан беше дошъл със семейството си и летувал на „Златни пясъци". Поканил и Златка. Тя гледала тогава внучето си Георги, дете на дъщеря й Румяна, но с тая работа се наела сестра Радка Симеонова, която живее на Изгрева наблизо до тях и така Златка прекарала с тях на „Златни пясъци" и на техни разноски. Докато е работел братския стол на Изгрева, децата на Златка са се хранили там. Нейния чичо Васил е бивал касиер на братския стол в София, както и касиер на магазина на езерата с брат Колю Йорданов и Гради Минчев. Бащата на Златка, Георги Константинов е починал през 1969 г. Той се е запознал с Учението преди 1919 г, Васил Константинов е починал 1948 г. Златка има три деца: Румяна, род. на 20.V.1945 г., Георги и Ивайло. Майката на Златка - Друмка е починала 1955 г. Златка е летувала със семейството на Басан още 2 години на море в България и една година е била с тях на вилата им в Монте Карло. За верността на горното: М. Марашлиева