Ани

ЛЮБА СТОЙКОВА 1. КАК НАМЕРИХ УЧИТЕЛЯ ЧРЕЗ СЛОВО И ДУХ Четири години бях учителка в София, но в 1933 г. се омъжих и се преместих във Варна, където живея и до днес. Скоро ще навърша 82 години. Сънувам веднъж, че се намирам в една планина. Вървя по широк път и си тананикам безгрижно. От лявата ми страна се издигат грамадни хълмове, обрасли с борове, с много цветя и много птички. От един завой се зададе един възрастен човек, с лека и пъргава походка за възрастта му. Между хълмовете и пътя имаше буен поток. Като доближи до мен, той ми махна с ръка да го последвам, прекоси потока и се заизкачва бързо нагоре. И аз прекосих потока и тръгнах нагоре. Наоколо беше неизказано красиво. Искаше ми се да се спра за малко, да се порадвам, но той бързаше и аз почти тичешком го следвах, да не го изгубя от очите си. Изкачихме се на една поляна. Когато за пръв път отидох на Рила разбрах, че това беше поляната до седмото езеро, само че по-голяма. На нея бяха насядали в идеален кръг над сто души. Пред всеки имаше постлана голяма бяла салфетка и закуска. Възрастният, ако мога така да го нарека, ми посочи едно единствено свободно място, където имаше също сложена закуска. Аз седнах и се събудих. Разбрах, че този сън има някакво значение, но какво. Още не разбирах много неща. Изчаквах да видя какво ще стане. Когато започнах занятията си във Варна като учителка, дадоха ми първи клас (тогава първо отделение). Един ден една моя ученичка като се върнала вкъщи, казала на майка си: „Мамо, пък да знаеш, видях около главата на учителката една светлина!" А по-късно разбрах, че майката е била в Братството. Още след обяд майката пристигна вкъщи и ми донесе една беседа от единичните като брошурки: „Ново послание към слънцето". И до днес я помня тази беседа. Каза, че в четвъртък в 4 ч. след обяд ще има женско събрание в сестра София, която още тогава беше в напреднала възраст. Тя отивала там и ме покани да отида също. У нас беше на гости сестра ми от гр. София. На другия ден, моята сестра отиде с нея, но аз останах вкъщи. Когато сестра ми се върна ми каза, че е останала много доволна. Пели, чели нещо много хубаво и ако на следващия път отида и аз, ще остана много доволна. Нямало нищо църковно. А църквата никога не ме е привличала с тези одежди, икони, кандила и т. н. В неделя сутринта сестрата пак дойде у нас, каза, че отива на събрание и ме покани и мен. Отидохме трите. Там четоха беседи, пак пяха, но очите ми бяха приковани към портрета на Учителя. Неволно аз свързах този портрет с възрастния, който ме въведе по един много странен начин в Братството. По-късно бях чела така: „Учителят сам намира своите ученици и по име ги зове". Изживях едно особено състояние. Разбрах, че това е моя път, че това е моята съдба. Дадоха ми книгата от Невена Неделчева „Втора майка". Тя беше се постарала да пресъздаде духовния образ на Учителя. Посещавах редовно неделните беседи, а вкъщи преди да си легна прочитах по една беседа. Школните дни не. ми позволяваха да посещавам. Такъв беше редът тогава. Всеки нов човек, който иска да влезе в Братството, трябваше да бъде изпитан една година, за да се провери дали ще остане, или е дошъл така просто от любопитство, а после би напуснал Братството. Сега вече нашите приятели не спазват този закон, за което попадат неподходящи хора, след което се явяват противоречия.

10. ОТНОШЕНИЯ КЪМ ЖЕНАТА И СЕСТРАТА За Богомил Малджиев може да се говори много. Беше интелигентен, културен. Беше брат. Имаше чисти отношения към хората. Той не ги делеше на бедни и богати, на прости и учени. Веднъж бях в София и Богомил три дни ме разхождаше по улици, по театри, концерти и изложби. Веднъж като минаваше край някаква локва от току-що падналият дъжд, той си вдигна крачолите на панталона, за да не ги изцапа. И видях краката му, цели подути, синьо-морави като патладжани с червени петна. Оказа се, че е имал тромбофлебит на краката, който го е съпровождал със силни болки. Като видях това аз извиках от уплаха. Той бързо си свали крачолите. С такива болни крака ме разхождаше три дни из София. За мен той бе най-големият брат в Братството. Баща му, старият Борис Малджиев беше книгоиздател и в неговата печатница се отпечатаха много от неделните беседи и много лекции от общия окултен клас - единични на отделни книжки. Баща му беше среден ръст, човек строг, но справедлив. Имаха работници в печатницата, на които бе необходимо и подходящ клозет. Старият Малджиев нарежда на Богомил-синът си, да отиде и измие клозета. Син отговаря на баща си; „Не мога, много ми мирише!" А бащата отговаря на сина си: „Можеш, защото и на работниците им мирише, а те ми изкарват парите, с които аз те храня". Като стана голям Богомил следваше право и се издържаше сам. Баща му не му даваше издръжка както на него, така и на брат му Влади. Пари ли нямаха, суров човек ли беше, не зная. По едно време Богомил бе отишъл при Учителя да иска разрешение да отиде в Германия да учи и то по времето, когато американците и англичаните бомбардираха големите градове в Германия. „Ти няма да отидеш в Германия. Няма кой да гарантира за теб. Вие в Русе печатаха беседи и за всичко ви бе платено. Затова нямаш духовен кредит в Невидимия свят. Ако отидеш там, няма да се върнеш жив." И той не отиде. А на Асен Арнаудов Учителят разреши, понеже той му помагаше и записваше като нотираше песните на Учителя. Работеше безвъзмездно и в името на една идея. И тази идея му създаде духовен кредит в Невидимия свят. Чух веднъж Учителят да казва: „Всеки, който вижда нов човек в Братството е отговорен за неговото поведение". Ето, това е финала за разказаното до тук. Богомил Малджиев беше много деликатен, артистичен, съобразителен и най-важното имаше чисти отношения към сестрите. Винаги бе галантен, с идеални отношения към всички сестри. Беше в близки отношения с Люба Аламанчева. Отиват при Учителя: „Решили сме да се оженим. Какво ще кажете?" Казал им: „Има ли смисъл да влизате пешком в океан 15 метра навътре?" А те били вече задвижили този въпрос и почнали приготовления за сватба. След това мислили, мислили и си казали: „Трябва да послушаме Учителя". И не се венчаха. И пак си бяха брат и сестра. Той беше чист човек. Той ме е водил на много места без да покаже, че има нещо мъжко в него като лъст. Та аз казвам така: Братът го познаваш с връзката му с жената. И сестрата я познаваш с връзката й с мъжа. Там е мястото на опознаването и определението им като брат и сестра в една окултна школа. Той ме водеше като абсолютен кавалер в онези места, които се посещаваха от аристокрацията. Той беше образец със своите изящни маниери - много изискан и много издържан. Разговорът му бе идеен. Идейният човек може да мисли идейно и да пресъздава своите идеи в живота си.

9. СВЕТОВНИ МУЗИКАНТИ Веднъж една година бяха дошли чужди музиканти и изнесоха концерти в София. Наши приятели ги бяха поканили на гости. Обикновено чужденците се канеха в къщата на Коста Русев, която беше голяма и вътре имаше музикален салон. Домакините се бяха престарали, а стопанката се казваше Зорница, която беше също музикантка-пианистка и няколко пъти бе свирила на Учителя класически пиеси. При един такъв случай Учителят й бе подарил златна гривна. А това бе скъп подарък навремето си и означаваше, че по достойнство се оценява нейното изкуство. Бяха се престарали и масите бяха отрупани с вегетариански ястия. Идват поканените гости. Накрая идва и Учителя и сяда на определеното място от домакинята. До Него от двете Му страни двата стола са свободни. Започват вечерята. По едно време Учителят мълчи, дума не обелва. Опитва по малко от едно-две ястия. Цялото внимание на гостите е насочено към музикантите-чужденци, които са поканени на вечерята. А българите като видят чужденци отварят уста и се захласват. И от захласване дори гащи свалят. Учителят мълчи. Учителят се обръща към Зорница: „Може ли да извикате и Олга Славчева?" Тя свива рамене и отива да изпълни молбата на Учителя. По това време идва Олга Славчева, която живее в сутерена на същата къща. Идва Олга, целува ръка на Учителя и Той й посочва да седне на свободния стол до Него. А другия стол е също свободен. В този момент влиза запъхтяна друга сестра, която е закъсняла, понеже трудно е намерила къщата на Зорница. Целува Му ръка и Той й посочва да седне на другия свободен стол до Него. Двата стола са заети. А насреща срещу тримата е бил най-важния гост на вечерята. Това е бил световноизвестният музикант-изпълнител Корто. Вечерята продължава. Световноизвестният музикант стои на стола си горд, с осанка на величие и отговаря на любезните въпроси на заобикалящите го. Но Учителят не му обръща внимание, нито на него, нито на окръжаващите го чужденци. През цялото време разговаря с Олга Славчева. И през това време й разказал изключителни, омайни неща. Започва да й разказва за някои от предишните пререждания къде е била и какво е правила. А Олга слуша усмихната щастливо и непрекъснато се залива от смях, защото при всяко едно нейно прераждане Учителят й разказва някаква весела случка, която се случвала с нея. Вечерята продължава. Изведнъж присъствуващите се усещат, че на тази вечеря също присъства и Учителят и че Той разговаря само с Олга Славчева. Нула внимание на останалите. Урокът е предаден на учениците. Значи не е важна личността, какъв пост заема в момента и каква служба изпълнява, а е важна човешката душа, която се е разцъфтяла в присъствието на Бога.

6. МЪЛЧАЛИВИЯТ ВЪПРОС Бях в прогимназията, когато с майка ми ходихме на Изгрева. И при всяка беседа на Учителя все се намираше някоя сестра да каже: „Аз искам Учителят да ми отговори на един мой личен въпрос". Аз мълча и си казвам: Ето тук са 200 човека, та на нея ли Учителят ще отговаря. Нали си има и друга работа. Така веднъж заставам на една-две крачки от катедрата на Учителя и изведнъж наблюдавам как Той говори, но като говори минава погледа Му през всеки един от присъствуващите в салона. Виждам как погледа Му досущ като светъл конец минава от човек на човек и ги свързва всички в една верига. Това се повтаря много пъти. Гледам ги, а те са унесени и слушат. А аз смятам, че те спят. Казвам си на ум, че като протегна ръка и тупна с юмрук по катедрата, където е седнал Учителя, ще ги събудя всички. От време на време тази невидима операция и невидимо зашиване със светлия лъч се повтаря и като завърши обиколката си през всички, винаги Учителят ме поглежда и лекичко се усмихва. С това ми дава знак, че знае какво аз виждам. А аз виждам, че Той непрекъснато ги свързва с погледа си и със светлинния лъч, който върви с Него и ги нанизва един след друг. После накрая Учителят си отмести погледа и каза една хубава смешка, а те се разбутаха, разсмяха се и се събудиха. После им светнаха очите и се раздвижиха. Учителят продължи да говори. Тогава разбрах как може Учителят да отговори на всички мислено поставени въпроси, на всеки един в салона. Като ходехме с майка ми на Изгрева, винаги сме спали при артистката Цветана Арнаудова. Влизахме в нейната барака. Когато я нямаше знаехме къде е поставен ключа и си отключвахме сами. Там преспивахме и сутрин ставахме в 4 часа, за да бъдем в 5 часа на сутрешната беседа.

3. ПИСМА ОТ УЧИТЕЛЯ ДО НИКОЛА ВАТЕВ София, 25.IV.1906 г. Г-н Ватев, Получих вашето писмо. Аз ви питам имате ли дълбоко желание да намерите Истината и да слугувате на Господа, тъй както Той иска! Имайте предвид, че Господ не е человек. Той се от зло не изкушава. Мислите ли вие, че каквото се говори, каквото се пише е от Духа на чистата Истина? Трябва ли вие да слушате всеки дух? И да ставате проводници на чужди лъжи? Светът е пълен с лъжливи духове и ако някой отвори умът си за гостоприемството на тях, те ще му разкажат много чудни неща, да го удивят, да го углупят, но не и да го повдигнат и просветят. Ти сам знаеш, че много от нещата, които са ти казани са лъжливи и неверни. Твоята душа усеща това, но твоят ум, който обича щестлавието иска да те заблуди. Ти искаш да си образ и подобие на Господа, това е право дадено на всеки человек, който слуша Истината. Но преди да добиеш това, ти трябва да станеш носител на Истината, изпълнител на Правдата и образ на Любовта и да търсиш не своята слава, но славата Божия. Человек може да излъже себе си, може да излъже хората, но никога Бога. Сега вий в Търново се надхитрявате. На едного говори Майката Господня, на другиго Христос. Е, моля ви, как ще оправдаете факта, когато двата тия духове се карат помежду си? Дали светлото и чисто небе, пречистите духове са се опълчили един срещу друг? Плодът показва дървото и делата человека. Предупреждавам ви всинца да не марите Святото Име Божие. Бог не е Бог на немирство, на завист и крамоли. Той е Бог на всяка благост и милост. На лъжата, каквото и име и да се й се тури, тя си е все лъжа. Не е важна само формата, важно е и съдържанието. Божите благословения и Господните дарби не се купуват. Вие имате много добри черти на вашия характер и тях трябва да обработвате, защото виждам, че във вашето естество, във вашия ум има още много лоши остатъци от миналото, които, ако им дадете място доброто семе ще се заглуши. Вие сте натура със силно въображение, с развито подражание и с художествен вкус, но сте человек със слаба воля. Имате силна вяра, но слаборазвита надежда и религиозно чувство. Във вас страхът и честолюбието имат силно влияние. Този, който мисли да воюва трябва първом да седне и да премери своите сили и да види дали ще може да издържи воюването. Защото славата се пада на тогова, който победи. Ти трябва да се завземеш повечко да четеш и да размишляваш и когато дойдеш до едно положително вътрешно убеждение, такова да изказваш това, което знаеш. Да поясня какво би станало със семе, което се оставя без заровено в земята? Не трябва лидо да се скрие, за да израсте? Не трябва ли майката да носи своя зародиш дълго време скрит в своята утроба преди да се оформи и развие за растене и тогава да излезе на света? Знайте, че небето сега ви всинца претегля и когато се определи тежестта ви и се изпитат сърцата ви, тогава ще ви се дадат нужните упътвания, по които можете да добиете истинско знание и мъдрост. Сега вие сте деца и трябва да пораснете по ума и мярката Христова. Защото само Отец е, Който учи и дава знание. Само Негова Дух е носител на всяка мъдрост и знание. Само Отец знае пътищата на всичко. И когато Той благоволява, Той знае как да предаде знанието. Да ви не заблуждава някой. Отец е Виделина и в Него няма тъмнина, Очистете сърцето си. Святи бъдете, защото Отец е свят. Ваш П. К. Дънов. София, 4.Х. 1906 г. Любезни, г-н Ватев, Утрин като стане г-жа ви, в седем часа да влезе в уединена стая, да се обърне към изток, да повдигне нагоре лявата си ръка към небето и да се моли усърдно, като мисли, че й се пращат светли лъчи. Това да направи и към 12 часа. Това да прави през ден, докато почувствува олекчение. Вам ви трябва послушание, повече търпение и въздържание. В плътта, человек винаги е изложен на страдания. За да се избави, Божествената Любов трябва да му е ръководител. Никакви лоши мисли, побуждения и желания не трябва да имат място в душата му. Защото според семето и жетвата. Аз ще ви съдействувам и помагам само тогава, когато се ръководите от Божествената Благост и вършите драговолно Неговата воля. Надявам се вие всички да станете умни и разумни и да не се поддавате на външни съблазни. Желая да се надпреварвате един на други да си отдавате почитание и всякой да мисли за другиго само добро. Така като живеете Господ ще съизволи да ви прати Своите велики благословения. Трябва да сте готови на всички жертви за Него. Моя приятелски поздрав на целия кружок. Ваш верен П. К. Дънов. Варна, 23.VII.1907r. Любезни Ватев, Получих писмото ви. Не желая сами да се заблуждавате. Преди всичко гледай да чистиш сърцето си, да просвещаваш умът си и да възпитаваш волята си. Само при такива условия може да ви упътвам. Как мислите може ли на негласен инструмент да се свири добре? И с мътна вода да се изпират бели дрехи? Приложи душата си да търсиш Истината. И сърцето си Божията Любов и умът си Господнята Мъдрост. Пази се от похвали. Те са камък на препъване. Научи се да обичаш всички хора без разлика. Аз виждам всичко и желая ти да не даваш място да изкушавате Духът ми. Защото всякой стои или пада според живота си. Ако вие се подвизавате Виделината ще дойде постепенно в душата ви. Чистота на сърцето това е потребно на тебе и на всички. Бъдете добри лозови пръчки. Засега търпение, вяра, упование, кротост и постоянство. Трябва да се сее преди да се жени, и копае преди да се бере. Идущия месец ще уредя всичко като дойда. Сега всяко нещо ще си върви по обикновения път. Моите благи пожелания на всички. П. К. Дънов. София, 19.Х.1907 г. Любезни Ватев, Моя съвет е вий да идете на своето место назначение с вяра и упование и аз ще ви помагам да извлечете най-добрите уроци за себе си и домът ви. Ваш П. К. Дънов. Търново, 25.I.1908 г. Любезни Ватев, Писмата ви са на ръка. Засега се изисква от вас разумно търпение. За да се развие и самовъзпитава някой, трябва да се ръководи от Духа на живота. Има много несгоди в земния живот, но тия несгоди ги имат почти всички. Прилагайте своята опитност. В нищо не бързайте. Работете постоянно над себе си. Влизайте и в положението на другите. Напуснете недоволството. Ползвайте се от това, което всеки ден ви се дава от горе. Вярвайте твърдо и непоколебимо във Вечния Промисъл. Вършете Волята на Господа. Не се обезсърчавайте. Всичко, което ви се случи, благодарете на Бога. В това се изпитва вашия живот. Трудностите трябва да се преодоляват с вяра и непоколебимо упование. Злото, което постига някого в тоя свят е нещо временно. Човек не трябва да се плаши от своята сянка. Бъдете смели и решителни и лукавия ще побегне. На лошите внушения ухо не давайте. Знайте, че който върши волята на своя Господар ще се благослови. Изхвърлете навън всичката ваша дряхлост. Великите Божии планове ще се завършат, тъй както е Неговата Воля. Царството Му ще завлада земята. И най-после ще се тури ред и порядък във всяка душа. Имайте Любов и съчувствие към всички и Бог ще бъде с вас в пътя на живота. От Моя страна ще ви дам потребното съдействие. Вяра коприна вяра. Поздрав г-жа Венета и Цветанка. Прочети им вашето писмо, то важи и за тях. Ваш П. К. Дънов. София, 16.Х.1909 г. Получих вашето писмо. Животът е училище, в което много уроци има да се учат. Има неща, които са мъчни за схващане. Има работи, които са трудни за извършване. Но онзи, който е решил в себе си да следва пътя на Истината и да служи Господу не трябва тия мисли да го спъват. Във всяко дело на живота се иска постоянство и добра воля. Добрите желания в живота се осъществяват постепенно. Плодовете по дърветата не се раждат сладки и зрели веднага. Те отначало са кисели и горчиви, а отпосле след като ги погрее Слънцето стават такива. Нивата без оране не ражда; - лозето без копане не пуща плод; млякото без да се чука не пуща масло. Спънките в ежедневния живот се дължат на причини далече скрити в миналото. Оня запас от сурови мисли и желания трябва да се преработи и облагороди. Сърцето трябва да се очисти от всичките свои вътрешни плевели. Умът да се облагороди и повдигне от всичките свои навици. Вие си изберете дни, в които да упражнявате умът си в добри мисли. Гледайте да използувате неблагоприятните обстоятелства. Вземете първия, втория, третия и четвъртия петък за размишление. Ставайте рано сутрин в четири часа, прекарвайте по 43 минути в размишление и молитва. В живота онова, което го повдига то са: търпението, смирението, кротостта, милосърдието, вярата, любовта и надеждата. Тия добродетели са сила за душата. Те й дават храна и материал за мислене. Гневът, завистта, омразата, себелюбието покваряват и притъпяват душата и нейния ум. Вий се старайте да виждате във всичко добро. Ползвайте се от горчивите уроци на провидението, защото те са за ваше добро. После, старайте се да живеете в дома в мир и съгласие и единодушие и да си помагате един друг в мъчните работи на тоя живот. Засега тия са най-потребните неща за вази. Предайте моя поздрав на Величка и майка си. Поздрави Стойчев и Иван Русчев. Поздрави нарочно и другите приятели в тракцията. В. В. П. К. Дънов. София, 9.X.1910 г. Любезни, Н. Ватев, Получих писмото ви. Мисълта на г-жа ви е добра, приложете я. Това, което Провидението отрежда е всякога за полза. Вашите работи полека и постепенно ще се оправят. Аз ще ви съдействувам. Вий разсъждавате добре в писмото си и това е право. Гледайте да се спогодите по който и да е начин с тоя человек. Настоявайте все таки. Той ще се съгласи. С добро всичко се постига. Моят поздрав на Величка. Труд, постоянство, търпение, трудолюбие, упование, бодрост на духа, всичко се постига. Ваш верен П. К. Дънов. София, 26.Х.1910 г. Любезни Н. Ватев, Получих вашето писмо. Работата ми е ясна. За вас и двама ви не остава друг път освен с търпение, вяра, надежда и упование да чакате отгоре да ви озарят и упътят във вашите действия. Да не допущате никоя лоша мисъл да ви обсеби. Веднъж сте посели трябва да оставите посятото да изникне и се развие според Божествения ред на нещата. Учете се от всичко да не повтаряте погрешките и спирате развитието на собствените ваши души. Защото Бог обича доброто, реда и чистотата във всичко. Това е моят съвет. Ваш верен П. К. Дънов. София, 23.ХII.1910 г. Любезна г-жа Ватева, Получих вашето писмо. Засега вам ви трябва вяра, търпение и упование. Не се поддавайте на изкушенията. От тази си опитност извлечете важния урок за себе си. За да се повдигне душата, трябва да се озари от Истината и да се реши да слугува напълно на Господа и да върши Неговата блага воля. Всяка постъпка има своите последствия, всяка мисъл своите действия, всяко желание своите плодове. Радостта, веселието, чистотата на живота се намират само в Бога. Там всяка душа може да стане девствена. Тия неща ви се случват от вътрешно притеснение и смущение. Гледайте да имате мир в душата си. Проектирайте си постоянно по няколко пъти на ден портокалената краска в умът си. Възложете сега надеждата си на Небето. Четете 35 Псалм 5 п. 4 п. 10 п. С поздрав, ваш верен П. К. Дънов. 28.VII.1911 г. Любезни Н. Ватев, Съборът тази година ще стане на 10 август в Търново. Аз ви призовавам да участвувате и се ползвате от благото, което Господ дава. Ваш верен П. К. Дънов (свещеният подпис). Любезни Никола и Величка Ватеви, Получих вашето писмо. Уроците, които Господ ви дава разбирайте добре. Той има власт и да дава и да взема. Вам се вижда това странно. Благодарете Му и се молете да преобърне всичко за добро. Вашето дете сега е в един свят много по-добър от тоя. В живота на всяка душа на земята са отредени по някои работи да извърши. Аз ще ви говоря по на дълго, кога ви срещна. Стига да сте разбрали моята задача. Тя е да имате повече любов към Господа и към вашите ближни. Когато човек греши, така умира от духовния свят. Господ иска да ви привлече по-близо до Себе Си. Слушайте думите ми и те ще се преобърнат в сила и живот за вашите души. Смъртта е обща. През нея всеки ще мине. Тя е Божествения бирник, който събира недоборите. Тя е вратата за по-добър живот. Говори се с погребани и умрели с Христа, за да възкръснете в образа на Неговия живот. Това, което се сажда, ако не умре първом не може да изникне и да узрее и принесе плод. Ако вярвате и живеете добре, Той е по-близо сега до нас отколкото преди. А вземете урок за бъдеще. Четете 76 псалм, 3 глава Колосяном. Аз това знаях затова не ви писах. То е здраво сега, оздравяло право духовно. В материята здравие не може да има. В. В. П. К. Дънов. София, 23.III.1912 г. Ч. В. Хр. Да възкръсне Господ в сърцето ви, да просветне в ума ви, да се прослави в сърцето ви. Дънов (свещеният подпис). София, 11.V.1912 г. Получих писмото ви. Писах ви, надявам се да сте получили писмото ми. Семето, което се хвърля в земята, знае ли защо е хвърлено? Но земеделеца, който го е посял знае. Житото, което се поженва, знае ли защо го женат? То не знае, но жетварите знаят. Това е волята на Господаря. Когато някого го поставят на изпит, той трябва да издържи добре изпитите. Божиите пътища се непостижими. Трябва жива вяра, жива вяра, трябва силна любов, за да разберем добрите пътища на Провидението. Вий имайте търпение, ще се уясни всичко постепенно защо е. Моя поздрав на двама ви. П. К. Дънов. П. Н. 1912 г. КОГАТО СЪРЦЕТО Е ЧИСТО, ДУШАТА СВЕТЛА, УМЪТ ВЪЗВИШЕН, ПЪТЯТ ИА ЖИВОТЪТ Е ЯСЕН. П. К. Дънов. 1. Господ. 2. Правда. 3. Смирение. 4. Послушание. 5. Любов. 6. Милост. 7. Послушание. 8. Смирение. 9. Възвишение. 10. Чудо. 11. Дълготърпение. 12. Надежда. 13. Вяра. 14. Мъдрост. 15. Помощ. 16. Смирение. 17. Милосърдие. 18. Правда. 19. Смирение. 20. Любов. 21. Слава. 22. Милост. 23. Любов. 24. Сърце. 25. Живот 26. Свят. 27. Търпение. 28. Съзнание. 29. Изпълнение. Приемай всичките несгоди на живота като благословение и Аз ще ти помагам да научиш пътят ми. Свещеният подпис. Обработвай сърцето си във всяка добродетел и Аз ще те възрастя и благословя. Свещеният подпис. София, 24.XII.1912 г. Любезна Величка Ватева, Получих вашето писмо. Желая да прекарате весело светлите празници и да се озарите с по- голяма Виделина в сърцето си, за Истината, да проумеете по на дълбоко Господнята Любов, с Която крепи света и да се заквасите с новия живот, който иде в света на разумните същества. Пред лицето на Господа има радост за всяка душа. Любовта на Господа е, която весели всички сърца. Той е само във време на скърби и страдания, Който утешава и повдига падналата душа да не се обезсърчава, но да върви напред към светлото бъдеще на живота. Предай моя поздрав на Н. Ватев, на всички ваши домашни и приятели. Ваш верен П. К. Дънов. София, 1914 г. Любезни Н. Ватев, Ако Епитропов не дойде до петък 8-того в Русе, вий сте свободни да заминете и използувате вашата отпуска. На 9 август бъдете двамата с Величка в Търново. Ваш верен П. К. Дънов. Редът 9 (22) П. Р. Ж. 1918, март. Ставане в четири, приготвяне, почване. С Добрата молитва, с размишление върху 12 точки, съдържащи се в нея. Прочитане на Истината и размишление върху основните мисли на беседата. Спомнене на всички братя и сестри, приятели, пожелаване Божието благословение да почине на тях. Да изпълни Господ мои и Господ ваш техните души, умове и сърца с всяко утешение, радост и веселие на Благия Си Дух. Да разберат смисъла на Любовта, която Бог е изявил в живот. Да разберат и проумеят съдържанието на Вярата, която е чистият Дух на живота. Да схванат образа на Надеждата, която е живата Божествена душа, облечена в своята Божествена дреха, служителка на Бога Живаго в Негова Храм. Прочитане на Лозинката и Отче наш. Моето благословение и благословението на Господа Бога на всичката пълнота да пробуди с вас и всички по лицето на земята сега и през всичките времена на Неговото Царуване. Амин. Тъй да бъде. Ж. К. В. О. (свещеният подпис). София, 6 юли 1915 г. Любезни Н.Ватев, Получих писмото ви. Работите по някой път сами вземат своя край и то в най-добрата насока. Често промяната е лекуване на такова положение. Г-жа ви да излезе, така също и децата през летния сезон, това ще се отрази добре и на теб. За другите неща кога да се срещнем ще поговорим. Услужете на г-жа Казанлъклиева и каквото дадете минете го на моя сметка. Аз ще уредя работите. Моя поздрав вам и на всички. В. В. П. К. Дънов. София, 24 март 1916 г. Любезна В. Ватева, Получих вашето писмо. При слагането на сегашните събития, които се развиват в света, човек трябва да има голям запас от вяра, за да може ясно да прозира бъдещето, което носи Божиите блага. Трудно е човек да намери смисъл в страданията, но той трябва да бъде герой, да ги понесе и да извлече всичката поука от тях. По този начин възпитава хората на земята. Хората почват да мислят само когато страдат. Но добър е Господ, Той е отредил нещо по-високо за човека. Има блага, които го очакват и ще му се дадат, когато трябва да се работи за повдигането на човешката душа. Вършете чистосърдечно това, което Божия Дух ви учи. Слушайте вътрешния глас на своята душа. Господ ще даде виделина на всички, които на Него уповават. Бъдете бодри, весели, смели и решителни в пътя на живота. Истината да ви е смисълът на живота, а любовта стремежа. Моят привет на всички ви. Ваш верен П. К. Дънов (свещеният подпис). София, 30.V.1916 г. Любезни Н. Ватев, Изпитанията в живота идват за повдигането и облагородяването на душата. И човек трябва да ги посрещне мъжествено и самоотвержено, като герой на бойното поле. Никой нищо не е внесъл в тоя свят и нищо не може да отнесе със себе си в другия. Господ ще уреди всичко за добро. Добрите хора всякога трябва да се учат. Светът е училище за тях. Те трябва да знаят, защо се раждат, защо страдат, защо живеят и защо умират. Във време на мъчнотии човек трябва да има вяра в крайната победа на доброто и правото. Всичко работи за добро на онези, които уповават на Господа. Трябва всякога да се има предвид великия закон, който ръководи съдбините на живущите на земята. Ще сторя, което е добро. Ваш верен П. К. Дънов (свещеният подпис). София, 25 септември 1916 г. Любезна В. Ватева, Нарядът и за тая година ще остане същия, ще се стараете да се водите по Духа. Сега е време за прилагане на живата вяра. Да се слуша Гласът Господен. И да възлагате всичко Нему. Само Той е Единният, Който може да изведе тая работа докрай и да увенчае всичко за добро. Дръжте се близо до Него и Той ще ви пази. Моя поздрав на всички приятели. Господ да ви пази и ръководи с Духът Си. Ваш верен П. К. Дънов (свещеният подпис) София, 15.I.1917 г. Любезна В. Ватева, Надявам се да сте бодри и весели духом. Новата година носи блага и благословения за верующите. Стига ония, които слугуват на Господа да разтворят своите сърца да възприемат силата на Негова Дух, Който действува за човешкото обновяване. Пълната вяра е необходима в тоя път на възлизането. Желая на всички ви вътрешно обновяване и ободряване да процъфнат всичките плодове на Духа и да имате мирът Божий, Който превъзхожда всеки човешки ум. Моят привет на всички приятели, а така също и на вашите домашни и на вашия Никола. Ваш верен П. К. Дънов (свещеният подпис). Вярвам да сте добре. Мирът вече иде бързо. Всичко върви на добре. Как е Стойчев? Той в Русе ли е? Господ ще обърне всичко на добро. Моят поздрав вам и на всички приятели. Като се поуредят времената ще ви посетя. Ваш верен П. К. Дънов (свещеният подпис). Варна, 10.III.1918 г. Обична В. Н. Ватева, Живейте с твърдата и разумна вяра в Господа. Изпитанията при сегашните условия са неизбежни, защото човешката карма се ликвидира и всеки трябва да плати по нещо. Господ на смелите всякога помага. Да се пълни сърцето ви, душата ви с Любов, Вяра и Надежда, в тях е смисълът на живота, с тяхната помощ всичко се постига. Аз ви изпращам наряда за 9 март нов стил 22, който може да изпълните и първия ден на Велик ден. Ако намирате някои сестри в Русе, които могат да изпълнят казаното доброволно и по Бога, дайте им го. Но ако се съмнявате, задръжте го само за вази си. Силата на всяко дело е в усърдието и вярно изпълнение по дух. Аз изпращам наряда по Ст. Тошев, той като си го препише ще ви го даде. Моя поздрав вам и на домашните ви и на всички братя и сестри. В. В. Ж. К. В. О. П. К. Дънов (свещеният подпис). Римляном 14:12 И тъй всеки от нас за себе си ще даде ответ пред Бога. Постоянство в молитва. Варна, 9.V.1918 г. Любезна В. Н. Ватева, Изпращам ви с под. Младен Попов 20 яйца червени и хляб, раздайте ги на приятелите. Всеки, който вземе яйце да си отвори Библията три пъти, това което му се падне и писано на яйцето за него. След това да си счупи и посоли яйцето и да си го хапне. Милостта на Господа пребъдва във всички, които Му служат. Идат дни благословени от Господа на всичката пълнота. Благословението на Господа на всичката пълнота да пребъдва с всички. Ваш верен П. К. Дънов (свещеният подпис) Ж. К. В. О. Варна, 3.VI.1918 г. Любезни Н. Ватев, Сега е ден на ставане, на оживяване и възкресение. Живи и мъртви ще се съединят в Христа. Той е Който се проявява във всичко. Бъдете твърд във вярата, постоянен в Любовта. Вие ще видите добрата страна на Божиите пътища. Това, което става сега е още неясно, но ще се проясни. Поздрав от Величка и от всички добри приятели отгоре. Вам и на дома Моето благословение и Благословението на Господа на всичката пълнота да бъде с вас и с всички. Ж. К. В. О. София, 8.II.1919 г. Любезни Ватев, Редът за 9 и 10 март 1919 г. е следният: Ставане в 5 часа, започване в 5 и 40 минути. Добрата молитва. Малка пауза. Четене от Лука 2 гл. от 8 до 14 стих, размишление върху думите ангелски. Четене от Матея 4 гл. от 11 до 12 ст., размишление, призоваване Господа на помощ. Четене от Деянията 8 гл. от 26 до 40 ст., размишление, да слушаме кога ангела говори. Четене от Деяния 9 гл. от 3 до 7 ст., размишление, да спираме лошите си намерения. Четене от Деяния 10 гл. от 3 до 6 ст., размишление, да изпълняваме като Корнелия. Четене от Деяния 10 гл, от 34 до 43 ст., размишление, да говорим, което Господ иска. Свободна молитва на душата. Отче наш. Заключение: Да се изпълни от по двама души мъже и по две жени в отделни групи. Мъже от жени отделно. Ако остане някой да се присъедини към някоя двойка. Съберете се на братска вечеря на 9 вечерта. Редът дайте на всички, които могат по дух и да го изпълнят. Бог е Любов. Бог е Любов вечна. Бог е Бог на Любов вечна и постоянна. Господ на всичката пълнота ще въздигне всичко в живот и Истина. Светла вяра да пълни сърцата ви. Верни винаги, защото Господ се нарича Верен и Истинен. (Свещеният подпис). Трите закона на веригата. Люби Господа Бога с всичкото си сърце, с всичката си душа, с всичкия си ум, с всичката си сила. В Него ще намериш твоето здравие. Твоето щастие, твоето блаженство. Люби ближния си както себе си. В Него ще намериш основите на твоето повдигане. Бъди съвършен както е Отец Твой съвършен. В Него ще намериш връзките на вечния живот, извора на всички блага. Все що попросите в Мое Име Аз ще го сторя. Не бой се мало стадо Отец ваш е благоволил да ви даде царство. (Свещеният подпис). София, 10.V.1919 r. Любезни Никола Ватев, Получих вашето писмо. Относително хартията ще ви пиша после. Засега, нека стои у вази докато уредим работата с печатането где и как. Има някои малки спънки, но те ще се уредят. Във всяка работа все ще има малки спънки непредвидени. Господ обаче ще уреди и изведе Своето дело на добър край. Впрочем то е уредено. Поздрав на всички. В. В. Дънов (Свещеният подпис). София, 12.ХII.1921 г. Любезни Н. Ватев, С Христо Бъчваров ви изпращам три беседи: „Брат и сестра на Христа", „Планът", „Те ще просветнат". Четете ги по една на седмица. Нека и да си препишат ако много искат. Моя привет на всички приятели. Това са Моите дълги писма до вас. Четете, размишлявайте. (Свещеният подпис). Изпращам ви 45 екземпляра от съборните беседи, раздайте ги сега в новолунието според вашето усмотрение на всички ония, които се подвизават и са били на събора. Поздрав на всички приятели. Ако не ви достигнат съобщете колко екземпляра ви трябват. Само Божията Любов (Свещеният подпис). София, 8.V.1924 r. Любезни Н. Ватев, Всичко постепенно ще се изправи. Живота има друг един смисъл. Избягвайте изкуствеността. Нека всичко да почина върху закона на разумността. Бог е Бог на живите на любящите души. От всичко трябва да се вади поука. Аз ще уредя всичко. Пазете доброто от миналото, което Бог е вложил във вас. Мир имайте в себе си. Гледайте с вяра на бъдещето. Не се уповавайте на човешките разпореждания и уредби. Доброто, Любовта с устави не върви, тя е свободна. Живейте по Бога, Само Божията Любов (Свещеният подпис).

7. САЛОНЪТ В РУСЕ. ТОДОР КОВАЧЕВ - ВНУК Ще кажа няколко думи за част от хората от братството в Русе. Един от тях е Тодор Енчев Ковачев и синът му Боян Тодоров Ковачев, Нашия род има болярски произход. Баба Гинка, съпругата на Тодор Ковачев е от гр. Търново, а Тодор Ковачев е от Търговище. След като се оженва за Гинка, получава зестра голям имот в гр. Русе в центъра на града. След това той продава имота и взема имота на един турчин, който се изселва от Русе. Имотът също е голям и има възможност за големи материални начинания. Тодор Ковачев има осем деца. Шестото от децата е баща ми - Боян Ковачев. Майката на баща ми почива рано, когато баща ми е бил на 7 - 8 години. Веднага след това започват военните години на България от 1912 - 1919 г. Дядо Тодор и големите му синове са на фронта. Остават вкъщи само най-малките деца, две от които са дъщери. Те са били шестима братя и две дъщери. За препитанието на децата се е грижил един турчин, който е наел от дядо Тодор дюкяна и срещу тая услуга той имал грижата да се грижи за децата в смисъл да им дава пари, това не е никаква особена грижа, Те са били иначе на произвола на съдбата. Така минават военните години и децата следствие лошите условия и лошата им съдба, поради което всички измират, остава само баща ми и най-големия син Димитър. Съпругата на Тодор Ковачев Гинка почива някъде около 1910 - 11 г. Баща ми е бил при нея, когато тя е починала. Той даже не е разбрал, че е починала и като умряла си е играел с нея. За да има кой да се грижи за големия имот, който има дядо Тодор, а баща ми, който е бил малък, то той бил принуден да си търси друга жена и намира пак от Търговище лелята на Марийка Марашлиева на име Руска. Разликата в годините между двамата е била голяма. Възрастта на баба Руска е била същата какъвто е бил най- големия син Димитър. Така че е имало някакво несъответствие в живота при тая голяма разлика във възрастта. Минават военните години, баща ми пораства, дядо ми се оженва и идва момента, когато дядо ми се запознава с Учението на Учителя Дънов чрез бащата на Марийка Марашлиева. Така той включва цялото семейство да върви в тоя път на това Учение. В това време в Русе се създава комуната на Бялото Братство в местността „Свирчовица". Баща ми отива там и работи четири години. През тия четири години той има възможност да види и добрите, и негативните страни на тоя колективен живот, който е трябвало да се води там. През 1922 г. идва Учителят в Русе и посещава комуната на „Свирчовица". Преди да дойде Учителят на комуната баща ми боледува от треска. В момента когато Учителят пристига, треската му изчезва. Когато Учителят си тръгва треската отново го започва. Баща ми, живеейки там има впечатления от целия живот на комуната. Някои страни от тоя живот са негативни. Той е можал по такъв начин да проведе разговор с Учителя на тая тема и е изказал недоволството си от негативните страни в комуната. Учителят се съгласил с него и му казал: „Брат, ние за сега правим само опити. Ще видим какви ще излязат опитите". Добре е да спомена тука и една хумористична случка, че при животните, които били използвани при обработката на земята е имало и един катър. Как е станало не зная, но Учителят бил казал, че в тоя катър е затворена душата на един владика. И наистина, тоя катър е правел много бели и много от приятелите там са си изпатили при опит да го яздят. Той намирал начин да ги хвърля от гърба си. Когато баща ми научил, че в тоя катър живее един владика имал възможност да го впрегне в каруцата и да отиде до Русе и обратно, като непрекъсната карал катъра да тича. Така възпитавал владиката. Тук е добре да спомена една негативна случка, която характеризира упорството и непослушанието на нашите приятели. Те са имали желание за нуждите на земеделието да се сдобият с кладенец и решили да изкопаят кладенец. Когато Учителят разбрал, че те имат такива намерения решил да им помогне като им казал къде да работят, трудът им ще се увенчае с успех и им посочил също къде има вода. Нашите приятели обаче вместо да отидат да копаят там, където Учителят им посочил отишли да копаят на стотина метра под това място. Копали дълго време и вода не излязла. Вместо да се върнат да копаят на това място, където Учителят им показал, те отишли на 100 - 150 м над това място. И там отново изгубили един месец да копаят и вода-пак не намерили. Така зарязали и едната, и другата дупка, но на това място, което Учителят им показал, даже и така, за опит не отишли да проверят и изкопаят, та да видят дали има вода или няма. Поне да проверят думите на Учителя. Не. Зарязали и не копали кладенец повече. И досега кладенец на това място няма. Има чешми на друго място, естествени гдето е излязла водата и направени чешми, но кладенец не направили. Така баща ми изкарал четири години. След туй живота го е подвел на други места, но с Учението не прекратил. Участвал е така активно, доколкото може, активно в братския живот. Даже годината, в която е строена на Рила заслона и кухнята, той е бил там и е участвал в тоя строеж. Тука пак мога да спомена една случка. При донасяне на плочите за покрива на кухнята, които са носени от мястото над петото езеро, той също е мъкнал плочи. При това носене, при единия курс, който е правил плочата, която носил я изтървал така, че тя е паднала на палеца на едната му ръка. Просто го премазал палеца. Другите приятели като видели какво е станало кога са успели, но казали на Учителя за тая случка и докато баща ми се ориентира какво да прави, Учителят идва и носи едно шише със спирт и памук. Предложил си услугите. Баща ми си подал ръката и Той само с памука почистил раната и просто до вечерта нямало и следа от това, че пръста е бил така травмиран. И аз си спомням, че баща ми казваше: „Даже сега не мога да кажа кой пръст. на коя ръка пръста е бил премазан". Не бил останал никакъв белег. По-нататък баща ми е решил да дойде в София да живее. И наистина. осъществил намерението си, дошъл в София и живял няколко месеца. Годината е 1927 г. когато на Изгрева се строи салонът. В тоя строеж и той е участвал. Салонът обаче 1927 г. бива построен, но дървената част, врати и прозорци не са били поставени. Учителят е извикал баща ми, който беше майстор в дървообработването, извикал го и му е предложил той да направи вратите и прозорците. Баща ми обаче имал вече намерение да се изселва от София, тъй като времето, през което живял не му харесало да живее в София и решил да се връща в Русе. И казал намерението си на Учителя, че няма да стои в София и ще си ходи в Русе. И тъй как да кажа безотговорно или без да мисли много отхвърлил едно предложение на Учителя, но като млад не е съзнал вероятно какво прави, но след това знам, че съжаляваше, че не е бил послушен и той към дадени съвети и предложения на Учителя. Това е наистина една негова грешка, която той си я съзнаваше и се мъчеше по някакъв начин да компенсира. Така той се коригира като направи дограмата - вратите и прозорците на салона в Русе. През това време братския живот в Русе е продължавал. Но както в София са имали нужда от салон, така приятелите, последователи на това Учение в Русе също изпитвали някаква нужда къде да се събират. Събиранията са ги правили в къщата на Велико Марашлиев. За да осъществят желанието си да имат някакъв салон решили да събират средства, тъй като за салона материално трябва да има някой, който да даде финансите, а той така от въздуха не става. И направили една касичка дървена, сандък с дупка, сложили го там на подходящо място и всеки, който ходи и кой колкото средства има да отделя и да ги пуска в касичката. Като минал един период от около една година, може би и повече, отворили касичката да видят колко пари са се събрали, може ли да почнат строежа на салона. Установило се, че нищо няма в касичката, има някой и друг грош, някой и друг лев, но с грош и с лев салон не може да се строи. Нито място да се купи, нито нищо. Дядо ми, е бил материално стабилен, богат човек и аз казах, че родът ми има болярски произход, а от друга страна това означава и материално заможни хора. А родът ми и от страна на баба ми, от страна на дядо ми са били все имотни хора, Дядо ми тогава решава, отделя от двора си едно място, хваща майстори, купува материали и построява салона. Построява салона по подобие на този в София, т. е. салон, където да се събират приятелите на беседи и над салона имало една стая, по подобие на тая в София, където, ако стане нужда да дойде на гости, за да пренощува Учителя. Стаята, която беше над салона беше предназначена за Учителя. Построяването на салона става през 1932 г. От 1932 г. насам братята и сестрите в Русе имат вече салон, където да се събират, където да провеждат беседите, да пеят и да беседват. Описанието, което чух от Пенка Краева и от Марийка Марашлиева за вътрешната уредба на салона се отнася за тогава, когато салонът действаше след 9 септември 1944 г. Това описание не отговаря на обстановката, която е била преди това, след 1932 г. Каква е била точната обстановка аз не знам. Не си я спомням, макар че когато дядо ми почина, той беше сложен в салона, всички наши приятели да имат възможност да дойдат при него, но пак не си спомням обстановката. Спомням си положението как беше поставено всичко, но обстановката точно не си спомням, на салона. В това описание на салона с врати, с прозорци, колко броя и т. н. столове при обзавеждането, дървената част е направена от баща ми. Аз може би не знам да е казвал, но може би това да е била някаква компенсация за това гдето не е направил дървенията на салона в София. Тука искам да спомена, че Учителят не е бил доволен от направената дървена част на тоя майстор, който я е правил. Там на Изгрева салона, който е бил направен, дървената част, която е била направена, Учителят не е бил доволен от нейното изпълнение. Макар че инак тя имаше така някакво художествено изпълнение, но Той не е бил доволен. Защо, не знам. Но аз знам от нашите приятели в София, че Той не е бил доволен от направата на тая дървена част. Та така пък в Русе изпълнението на тая дървена част беше направена от баща ми. А горе в стаята, която е бил предназначена за Учителя е живеел баща ми, като ерген и след това като се е оженил за майка ми. Дядо ми и втората му жена баба Руска са живели в къщата, която е била хубава за него време, пък и след това. Те са живели там, а той не е живеел при тях. Той живеел в тая стая горе. И след като се оженва за майка ми Босилка, той продължава да живее там. Те продължават да живеят в тази стая и това е единствената стая фактически, в която те живеят. Там съм роден и аз, там е роден и брат ми, в тая стая. Тука вече трябва да продължа с неприятните неща в семейството на дядо ми, тъй като тази млада негова жена, баба Руска е водила някаква такава политика, която е в ущърб на семейния колектив и облагодетелствува нейния род. Тука започват едни конфликти и след като и баща ми се оженва, те още се засилват. И тази баба Руска, макар че не е много добре да споменавам тия негативни неща, но ги казвам, защото те ще послужат после, за да се разбере някои от нещата защо са се движили така събитията около салона. И баба Руска започва да движи нещата така, че се стига до положение дядо ми да накара баща ми със семейството си да напусне домът и да отиде да живее под наем на друго място. Макар че това друго място наистина е било много хубаво и стопанката на къщата е била много доволна от нас като наематели. Тя не е живеела в Русе, а си имала друг имот в Пловдив и там живеела, така че ние ползвахме целия имот, който имаше. Впоследствие тя ни предлагаше и да го купим и тъкмо ставаше тази договореност за купуването на имота, когато събитията около дядо ми станаха такива, че нямаше нужда от купуването на имота в такъв смисъл. Баба Руска, след като ние излизаме от дома на дядо ми, тя извиква да живее на същото място нейния си брат от Търговище. Казваше се Калю. И той живее на нашето място. То само по себе си не е нещо особено и няма нищо общо със събитията по-нататьк, но тя е успяла да убеди дядо ми, той да й направи на нея четири завещания на целия имот, който е притежавал. Това, разбира се, на остава скрито и достига до знанието и на баща ми. Дядо ми, след като е направил тия четири завещания, обаче се почувства зле и физически и психически, макар че до тогава бил много здрав. И започва да търси да прави контакт с баща ми. Баща ми дълго време упорства и не ще да осъществи контакта и връзката той осъществява с майка ми. И най-после майка ми успя да го убеди баща ми да направи контакт с дядо ми и при тази среща дядо ми е изказал желанието си ние да се върнем отново да живеем там. Баща ми тогава му е поставил условие: „Може, обаче, при условие че се развалят тия четири завещания". Дядо ми се е съгласил и баща ми поема ангажимента да го осъществи на дело. За целта трябва дядо ми да бъде заведен при съдебните власти и те да развалят тези завещания. Той наема файтон и го завежда при тия административни органи, където се извършва развалянето. За това разваляне никой не знае освен баща ми, дядо ми и адвоката. Когато развалят завещанията, адвоката, който е нает да движи Юридическите постановки на нещата и нотариуса, който изпълнява тия служебни задължения предлагат на баща ми, тия същите завещания да се прехвърлят на негово име и по тоя начин целия имот да стане притежание на баща ми. Така предложението е съблазнително, но баща ми е категоричен. Той казва, че иска наследството да бъде по закон. Както е законът в държавата, така да бъде. Никакви завещания не ще. И наистина завещанията биват развалени. Може би няколко дена след това дядо ми се успокоява и си заминава за другия свят. След събитията около смъртта, започват вече да следват събитията около разделянето на имота, който не е малък и който е съблазнителен за всички. Наследниците са трима. Законни наследници - баща ми, брат му, най- големия брат, който е жив - Димитър и съпругата на дядо ми - баба Руска. Имота може да се раздели по равно, така е било и по закон, може би не си спомням точно тия неща, но истина е, че при самата подялба нещата се развиват в друг аспект. Първо наследницата баба Руска знае, че има четири завещания и е спокойна и движи нещата така, като вече стопанин на имота и чака с нетърпение да се отвори завещанието. Какво било обаче учудването й, когато разбрала, че тия завещания са развалени. Това прави преврат в събитията. Баща ми поканва при подялбата съседите да са свидетели на подялбата. След като се установява истината по тия административни неща, тогава баща ми прави предложение. Той взема тази част на имота, където е салонът c къщата, където е живеел дядо ми. Дядо ми е имал голям имот, така че по средата му служеше за улица, даже много от съкварталците, за да съкратят, да не обикалят целия квартал, минаваха през двора, нашия двор. А дядо ми, за да си обезпечи така по-сносни старини е направил много къщи в двора и слагал наематели, които от наемите е живеел спокойно. А освен имота, който е в града имаше и лозя. Баща ми, понеже си имаше свое лозе, той се отказа да участвува и да получи част от лозята. Лозята си ги разделиха баба Руска и чичо ми Димитър. А от имота в града баща ми взе най- малката част. Това беше къщата, която имаше плюс дюкяна на дядо ми със складови помещения и салона, а салона не носеше никакви доходи на нас, на баща ми. Докато другите части на имота вече носеха доходи на новите притежатели, тъй като в тях имаше къщи, където живееха наематели и носеха доходи на вече новите стопани, чичо ми и баба Руска. Те бяха и по площ и по-големи. Така че в другите части, които получиха в съседство до нас беше чичо ми. Той получи две къщи. Едната, в която живеят и едната, в която има наематели. А баба Руска получи три къщи. Така беше. Най-голямо дворно място и три къщи. В едната да живее тя и другите две с наематели. Имаше две семейства наематели. С нея наедно отиде да живее и брат й Калю в тая вече нова част, Делът на баща ми беше една къща и салона. Доходи от имота ние нямахме. А освен това и лозя ние не получихме от тия селскостопански имоти, които дядо ми също имаше. От тях баща ми изобщо се отказа, не щеше да участва. Ето така стоят нещата около салона до почиването на дядо ми. До тогава салона е функционирал. Между другото почват политическите събития в България. Дядо ми почива през лятото на 1943 г. може би през месец август. А салонът функционира, но ние вече живеем в наследствената къща на дядо ми. Но при политическите събития, които идват, то нашите приятели вследствие тия политически събития, всеки търси начин за оцеляване. Посещението в салона вече намалява, няма това активно посещение пък и политическите събития не дават много големи възможности за проява на тия наши така стремления, които имаме от Учението. С идването на 9 септември 1944 г. събитията в България вече придобиват друг характер. Властта беше поета от комунистите и те бързо извадиха закони, които облагодетелствуват тях. Един от тия закони беше и това, че хората, които нямат имот трябва да живеят в имота на тия, които имат. И така изкараха закон, че не може всеки един да живее в самостоятелна стая. Законът беше, че двама души задължително да бъдат в една стая. При нас къщата, която имахме беше от две стаи. И тя според закона задоволяваше напълно нашите нужди. Салонът и стаята и помещенията под салона, а той беше целият салон отдолу с помещения, три стаи имаше отдолу, то трябваше ние да ги дадем по някакъв начин под наем. За да не стане това баща ми направи салона на работилница. Така вече, по тоя начин той, салонът стана не жилище, а средство за прехрана на семейството. Интервенциите, които правеше властта, да го вземе за ОФ клуб, за техни партийни нужди отпадна. Въпреки това обаче помещенията под салона дразнеха представителите на властта, може би някой ходеше и нарочно ги насочваше и заради това ние се принудихме да вземем плюс това и наематели. За да не стане така, че те да живеят там в сградата гдето е салона, ние отидохме да живеем в тия помещения под салона и стаята над салона, а тая къща, където живеехме преди като наследници на дядо ми я дадохме под наем. Така минаха известни години, докато комунистите се стабилизираха, направиха си свои имоти и национализираха много други, особено еврейските и те вече нямаха нужда от тоя закон и го отмениха. При тая отмяна вече ние търсехме начин да излезем от положението и искахме да извадим наемателите. Те бяха обаче много опърничави хора и с думи не ставаше. Баща ми беше принуден да заведе няколко дела и тия дела до нищо не доведоха и тогава някой го беше научил, та три дела изведнъж заведе, за да ги извади и наистина с тоя фронтален натиск от три дела успя да ги извади. Сега вече помещенията бяха празни и салона можеше да се ползва по предназначението си. Никой обаче от нашите приятели не се интересуваше от това и наистина баща ми продължаваше да го ползва за работилница. Трябва да кажа даже, че когато го ползваше за работилница, продължаваше тоя натиск, който указваше властта. Той имаше работник, който работеше в салона и някой беше издебнал момент когато баща ми е някъде из града за материали и нещо друго и беше влязъл и беше ударил по главата работника. Така че имаше нужда и от медицинска намеса, за да се оправи човека. Беше го травмирал здравата по главата. С някаква тояга му беше разбил черепа. Тъй че аз мисля, че малко приятели, пък може би изобщо никой да не знае тия събития около натиска, интервенцията, която указваше властта върху нас, за да може да обсебят салона за техни нужди. Както и да е салонът имаше възможност вече да се ползва по предназначение, но никой не идваше да го ползва. Може би нашите приятели са се страхували от острия език, който имаше баща ми, да дойдат да го вземат. Не знам. Но вероятно са се оплакали на приятелите в София. В София вече след заминаването на Учителя има Братски съвет, има ръководство. В Русе има или няма, но тия, които са се мислили за някакви ръководители са се оплакали вероятно в София. В София приятелите ръководители решават, че трябва да изпратят някакъв парламентьор. И кой да бъде той, решили да пратят Гради Колев Минчев. Нашият добър приятел, предполагам, че много от приятелите го познават. Той сега вече не е между нас. Гради идва в Русе с тая мисия да провежда дипломатичен разговор с баща ми, така че да го убеди да отстъпи салона за нуждите на Братството. С Гради аз съм говорил много пъти и той много пъти ми е приказвал по разни поводи, как е дошъл в Русе, какви намерения е имал, как е смятал, че трябва да проведе един много дипломатичен разговор и предполагал, че ще срещне голям отпор. Изобщо нещата са били нарисувани в една светлина, в смисъл, че там стои един цербер и не дава салона. Какво било обаче учудването му, когато още със споменаването баща ми казва, че салона е на ваше разположение, само че никой не идва да го иска, за да го ползва. И за да не стои така и за да не бъде обект на приказките на хората и някои злосторници да искат да го наемат по някакъв начин, той го държи като го ползва за дърводелска работилница за производствени нужди. След тоя разговор с Гради нещата се оформят в смисъл, че няма препятствия вече за ползването на салона. Приятелите в Русе поемат грижата и започват да го устройват, така че той да се ползва. И наистина, той бива устроен и Пенка Краева и Марийка Марашлиева, описанието, което са направили е много подробно и картинно отговаря напълно на истината на обстановката, която имаше салона от тоя момент нататък. Започва функционирането на салона. Но салонът е материално средство. Там нещата не стават само с хубави мисли. Лятно време когато се ползва, пак грижата му не е голяма. Но зимно време грижата му е голяма. А за да може целогодишно ползването на салона да става, трябва да се мисли от лятото. Известно е, че събранията в салона стават в седмицата няколко пъти. И сутрин рано в неделя и сутрин рано в сряда и сутрин рано в петък. А брат Петър Филипов правеше и женски събрания в четвъртък и още един ден беше зает. Имало е женски събрания, които Учителят е правил. И като последовател на тия неща Петър Филипов ги правеше и тях. А трябва да кажа, че правеше и детски събирания на децата на приятелите. Един ден от седмицата отделяше и ги събираше и тях. За поддържането на салона никой не идваше да го поддържа. Всички го ползваха както се ходи на кино, на театър, на опера, на влака. Трябва да има някои хора, които да го поддържат. В кината имат хора, които ги поддържат, също в театрите. Стопаните на тия заведения си имат грижата да ги поддържат, но стопаните на салона нямаха грижата да поддържат салона. Те само го ползваха. Майка ми беше работлива жена, здрава и беше доброволно поела тази служба и се грижеше за салона. Чистеше, метеше, замазваше, боядисваше с вар един път в годината, прозорци врати, всичко това се миеше, чистеше, за да може той да бъде хигиеничен, та тия, които го посещават да им е приятно при посещението в салона. Зимно време към тия неща се прибавяше и отоплението. За отоплението, първо то може да се раздели на две части: едното е осигуряване материали за отопление, второто е използването на тия материали. Знам, че баща ми изключително се грижеше за доставката на горивните материали и понеже беше дърводелец, от отпадъците на обработката на дървесината една голяма част отиваше през зимата да се поддържа отоплението в салона. В интерес на истината трябва да кажа, че може би братята и сестрите са събирали пари или какво още не знам, но брат Новаков по някой път купуваше дърва. Но те пристигаха, разтоварваха ги транспортните средства на улицата пред къщата и с това свършваше грижата на нашите приятели за отоплението. Вкарването на дървата вътре в мазата, привеждането им във вид, че те да могат да влизат в печката, изваждането от мазата и по-нататък употребата на дървата в печката, за тая работа никой не се занимаваше с изключение на майка ми. Всички растяха духовно напред и не искаха да се занимават с тази груба материя. Наистина много груба материя, много сили отнема на човека, за да се затопли салона през зимата, той беше голям, а печката беше само една. Трябваше време, зимите в Русе са солидни и дълги и студени, трябваше да се запали печката от вечерта, за да може сутринта в пет часа, когато нашите приятели пристигнат, салона да е вече приятно отоплен и те да могат спокойно да слушат беседата и да пеят песните. За да се поддържа печката, обаче трябва някой да седи до нея. Не можеш да хвърлиш дървата и да си ходиш да спиш. Отново майка ми изгубваше по няколко пъти в седмицата нощите, прекарваше ги в салона, за да поддържа непрекъснато печката, тя да е в изправност. Пък и горяща печка не може да се остави без наблюдение. То е опасно и от пожар. Всичко се случва. Трябваше някой да стои и тя стоеше. Баща ми беше зает с професията си и не можеше да се занимава с това, а майка ми като домакиня беше поела и тази част, грижата за отоплението на салона. И го правеше. Често пъти нашите сестри я заварваха да дреме до печката. И като виждат, че тя е доста изморена препоръчваха й да си сложи едно легло до печката и там да спи до печката, хем да поддържа отоплението на салона, хем пък и ще спи. То може би, който е много напреднал в духовно отношение може и да спи и да поддържа печка, но изостанали хора като майка ми не можеше и тя трябваше да придрямва на стола до печката. Пак го споменавам това, не за нещо друго, а защото вече чух изказването на нашите сестри, които описват живота на братството, изпускат тия моменти, а пък те са необходими за уясняване на по-нататъшните събития на живота на братството в Русе. Така вървеше живота в Русе. Братята и сестрите идваха, пееха и точно така беше както го описва Пенка Краева. Идват, приятно им е, пеят си, слушат беседата, после пак пеят и си отиват. Стават вечери на 27 декември, на 22 септември, на 22 март и може би и някои други, не знам. Празнуват приятелите, но за да се приведе салона във вид удобен за празнуване, да се подредят столовете вече в друг вид, да се намерят маси, да се сложат тия маси, да се приведат тия маси в естетичен вид, да се нареди на тия маси и храна, и всичко в тая работа изключително участие вземаше майка ми. Другите пристигаха, ръкуват се, поздравяват се за пролетта, за есента, за всичко, но за подреждането те смятаха, че някои ангели или архангели или от тая стълбица от девет йерархии някой го прави. Може би те го правят, но не някой човек от приятелите да вземе та да го направи. И наистина, пристигаха, минаваше целия ритуал от край до край с песните, с четенето, с пеенето, с яденето и като свърши яденето всички пак се поздравяват, кой каквото има останало слага в торбата, заминава, а чистенето, подреждането и привеждането на салона отново във вид удобен за ползване при четене на беседа, трябваше да го прави майка ми. Често съм вземал участие и аз, защото ставаше така, че някой път вечерята е в такъв ден, че на другия ден сутринта трябва да има беседа. Или се случва сряда, или се случва петък, или се случва срещу неделя, а значи трябва салона още същата вечер да се приведе в такъв вид, че нашите приятели като дойдат вече всичко да е в ред и те отново да могат да се молят на Господа за тяхното щастие. Правеха го и наистина салонът биваше в ред, но тоя ред го правеше не някой друг, а майка ми. Майка ми е от едно село близо до Русе, тя също е от такъв род богат селски, от попско семейство, така че тя бе с необходимата интелигентност. Аз след години като студент прочетох Достоевски, а тя го беше чела преди мене и често пъти за Достоевски ми говореше. Тогава аз, когато бях ученик в Русе, то Достоевски беше за мене толкова далеко колкото беше земята от небето, но тя беше го вече прочела. Тъй че те я смятаха за нещо от типа на слугините, но тя беше интелигентна, макар че вършеше слугинската работа в салона и беше една от така образцовите домакини. Може да звучи като хвалба, защото ми е майка, но това е истината. Тя беше една съвършена домакиня и можеше и знаеше както казва поговорката, че знае две и двеста и се справяше винаги с положението. Така вървяха събитията и всички си вървяха по тоя отъпкания път, никой не му идваше на ума, че нещата ще почнат да се развиват по друг начин. Защото те живееха според мене като сомнамбули и в една такава приятност. Обаче съдбата направи и посочи друг начин и разтърси тия наши заспали приятели. Комунистите не искаха да се развиват тия общества, които носят напредъка в България и след като се справиха с другите там разни религиозни секти, обърнаха вече и очи към нас, макар че нашето не е религиозна секта. То е научно учение обаче така може би имаме вина всички ние, за да се смята, че е секта от управляващите в страната, пък и ние ходим и съдействуваме за това. Факт е, че братските съвети, които съществуват, но това е друга тема. Така че дойде тоя момент когато властта атакува, обискира и взе беседите. От нас, от салона, когато събитието стана през 1957 г. то взели един камион с беседи. И от къщата взеха беседите, които ние имахме, личните и тия, които бяха общите в салона, един камион беседи бяха натоварили и са ги откарали, където им е наредено. Оттук нататък започват вече трудните събития и дойде времето, когато за много хора животът беше труден. Труден се оказа живота и на нашите приятели. Един от тях беше и Петър Филипов. За него беше трудно да остане в Русе, да продължи да работи и да живее и се премести в София. За това му преместване в София баща ми често го обвиняваше и му викаше: „Петре, ти дезертира!" Защото наистина Петър Филипов беше един от нашите приятели, който успяваше да обедини приятелите от братството в Русе и те доброволно или насила, не знам, но идваха и посещаваха събранията, лекциите, произнасянето при четенето. Имаше си система, която може би от братския съвет от София е подредена и в тая система те се движеха. Тая канализация, която имаше, тя не създаваше никаква нужда за мислене. Просто изпълняваш това, което някой друг ти е казал, един там чете, един пее, свири, свирят там един, двама, трима, кой колкото иска. Тука искам да се върна пак на това, че всички наши приятели от Русе, когато им е приятно, когато имат възможност идват на събрание. Когато обаче имат някакви техни причини, какви не знам, не идват на събрание. Майка ми, ние обаче, не можеше да си сложим шапката и да заминем някъде. Ние трябваше през всичкото време да сме там, защото салона трябва да функционира. Ние не можем да си вземем шапката и да отидем да си вършим някоя своя лична работа. Ние трябва да я вършим така, че салона да работи. А пък нашите приятели кой когато искаше, някой път идват пет души, някой път идват двайсет души. Значи останалите петнадесет си имат някаква друга работа. И тя е по-важна от тази на слушане на беседа, на получаване знания, които Учителят дава, другата им работа е по-важна и те загърбват беседата и отиват и си вършат своята работа. Ние обаче нямахме тая привилегия да смятаме нашата работа за по-важна. Ние трябваше да стоим там и да даваме възможно един човек да дойде, но той да бъде посрещнат, да си ползва салона както трябва, както са направили канализацията Братския съвет от София. И наистина, тя действаше безотказно. Няма нужда да си тормозиш мозъка. Просто е и изпълняваш. Така, че това пак го казвам с оглед следващите събития. Следващите събития бяха така, че един отиде в София, друг отиде не знам къде и приятелите в Русе започнаха да намаляват. И се стигаше до там, че някой път никой не идва на събрание. От друга страна пак политическите събития у нас доведоха до това, че ръководните комунистически кадри търсеха къде да си направят хубави квартали, където да си направят жилища. Един такъв квартал се оказа нашият. Комунисти, които бяха ръководители на града и имаха някакви влияния дойдоха и прокараха някаква наредба или направиха план градоустройствен, в такъв смисъл, че този квартал трябва да се направи с детски градини, жилищни блокове, където да живеят хората и изобщо да бъде един комплект от жилища и съответните там апликации към жилищен квартал, като детски градини, кина, театри и т. н. Този план на града засегна нашия квартал. Това разбира се бяха само големи приказки, за да може зад тия приказки тия мижави комунистически кадри, като стояха зад тия приказки, за да могат по тоя начин да осъществят построяването на свои жилища в тоя квартал. Така и стана. Но събитията вървяха така, че се виждаше, че ще ни вземат имота и какво ще дадат за него не беше ясно. От друга страна, посещението вече казах на салона намаляваше. Всеки живееше по някакъв начин, но това посещение не беше вече така необходимо като че ли за всички. За да може да не загуби много, баща ми се принуди да продаде къщата. И я продаде. След това, като продаде къщата, работилницата, която я имаше си я направи на къща и там живееше. Той се мъчеше да изпревари събитията, така че като продаде имота да няма нещо, което те да му вземат. Така беше успял да си продаде имотите, полските имоти, лозята, които имаше, той изпревари правенето на ТКЗС-тата, той успя да ги продаде и когато направиха ТКЗС те нямаше просто какво да му вземат. А тия, които го купиха получиха мозъчен удар и заминаха за другия свят. И сега той по същия начин се мъчеше да изпревари събитията. Така след като продаде къщата реши да продаде салона и след това да продаде и работилницата, в която живееше. И вероятно са се изненадали нашите приятели и както разбрах и от разказа на Пенка Краева, видяла обявата, че салонът се продава и й станало болно. Станало й болно за това, че няма вече къде да ходи на развлечение, защото тяхното посещение за мене беше приятно прекарване. Пък и тя самата си го казва, че вече няма това, където те да се събират и приятно да си пеят и да си приказват. Няма го това, защото салонът се продава. И наистина тия събития трябваше да настъпят, защото както казва Учителят и тука отговарям на Пенка Краева, тя сега е горе, в другия свят, но да ме слуша хубаво, защото загубата на салоните е в сметката на Учителя. Новото Учение, казва Той не може да се изпълнява по стария начин. И Христос преди 2000 г. казва; „Не може новото вино да се налива в стари мехове! " Не може Новото учение да се изпълнява по стария начин. Не може Братският съвет в София да канализира нещата и ние да вървим, всеки иска - не иска, в тоя канал, в който ни праща Братският съвет. Братският съвет иска да ни направи като хората в казармата. Само да изпълняваме, а ние да не мислим. Е, има хора като Пенка Краева, които съжаляват, че им отнемат това животинско съществуване, някой друг да се грижи за тях, те да идват в салона на топличко, на приятничко, на изчистено, да слушат половин час или един час беседа, да пеят две-три песни и след това по живо, по-здраво, както се ходи на театър да се приберат вкъщи и да мислят кога пак ще дойде тоя приятен момент. Е, тия приятни моменти свършиха. Сега трябва всеки да мисли и да се учи по друг начин да осъществява това Учение. Защото това е Учение, това е наука. Тя не може с ядене и с пиене да се научи. Тя трябва да се научи по друг начин. Както математиците, както лекарите, както инженерите, както всички, които учат във висшите учебни заведения и искат да научат нещо, употребяват воля и сили, и знание, и безсъние да научат нещо, така също за това Учение се изисква много повече и безсъние, и четене, и писане, за да се научи. Те обаче искат някой там да им пее, някой там да им приказва и те само да слушат. Ама то това е Учение, не е приспивна забавачница, където някой там да те залъгват нещо. Учение е това и аз използвам момента, за да им кажа на всички приятели, ако имат изобщо в главата си намерението да четат, защото те не четат. Нито четат тия книги, гдето излизат от поредицата „Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее", нито четат беседите. И когато аз казах веднъж на Благовест Жеков, който е председател на Братския съвет да прочете еди коя си страница от том I на тая поредица „Изгревът", той пита: „Ама трябва ли да я чета?" „Ама трябва бе, Благи, трябва, трябва, и то да четеш денонощно, защото иначе ще останеш толкова прост, колкото си бил и преди 100 години. Трябва бе, Благи, трябва и всички други да четат, за да може наистина да научат нещо от това Учение, защото инак няма да го научат. " И затова след 1930 г. не мога да си спомня точно коя година, но е след 1930 г. при един събор на Изгрева присъстват и много учители. Когато свършва събора учителите помолили Учителя, Той да им изнесе една беседа за тях, за учителите и Той им изнася беседата. Като свършил беседата един от учителите, наш приятел, казал на Учителя: „Ама, Учителю, аз много искам, там, където живея да правя така, че да предавам това Учение на другите. Нямам условия, нямам там салон, нямам нищо. Ни кой да свири, ни кой да пее, нито къде да ги събера". И тогава Учителят се обръща не само към него, а към всички наши приятели, слушащи тая беседа и им казва: „Ама как, ама вие искате Новото учение да го предавате по старите методи? - Не, за Новото Учение не е необходимо да има нито салони, нито нищо. Новото учение може да се предава навсякъде - и в салон, и без салон, и под звездите, и под небето. Не е необходимо всичките тия ритуални зали да бъдат в наличност, за да можем ние да предаваме Учението". И не случайно прокурора, когато беше процесът по братските дела след 1957 г. каза нещо изумително, има го записано, ама драги приятели, намерете ги тия протоколи на тия дела и вижте там прокурора какво казва: „Аз имам връзка с вашия Учител Петър Дънов и знам, че на вас тоя салон не ви е необходим". Как го е научил тоя прокурор аз не знам. Има го написано, но те не искат да четат беседите, нашите приятели, искат някой да им ги чете. И заради това са си намерили едно вертепче на Изгрева там, кафененце, истинска кръчма, гдето се продава бира и алкохол и седят кварталните пияници. А те отиват там някой да им ломоти. Навремето Симеон Симеонов само как нижеше беседите, чете ги там в салона. Чете ги и прескачаше цели пасажи. И нашият приятел Ганчо Генчев, той също идваше на беседата, аз съм свидетел и участник в тая работа. Идваше на беседата Ганчо Генчев, чете Симеон Симеонов беседата, а Ганчо отворил беседата и следи какво чете Симеонов. Само, че Ганчо спи, и като спи беседата пада долу. И аз понеже стоя, случайно съм седнал до него, аз не го познавах до тогава, дигам беседата и аз следя, а той спи, Ганчо спи. И гледам как Симеонов прескача цели пасажи и така бързо, бързо прочита беседата и после цигу- мигу с цигулката и така приключваше науката, нашата наука. Не може по тоя начин Симеонов да си чете, да си прескача пасажите, някой слуша, някой не слуша, някой спи, и това се нарича Окултна Школа! Окултна наука! Нищо подобно. Науката няма нищо общо с това извращение на нещата. Ама толкоз няма нищо общо с това извращение и заради туй съдбата може би под ръководството на Учителя направи събитията така, че сега да няма салон. Щото за какво е той? За спящи такива Ганчовци? Нямаме нужда. Истинските ученици, те имат нужда от съвсем други работи. И заради това отговарям аз не само на Пенка Краева, но на всички приятели, които се мъчат да правят нещо. И сега хвърлят и средства да купуват места, че да строят отново салон. За кого ще го строите бе, драги приятели? За кого? За да има пак такива спящи същества в тоя салон ли? Няма нужда от такъв. И съм сигурен, че природата ще направи така, че всичко туй, което са замислили, няма и да стане. То и така вървят нещата. И се дойде до там, че да ходят през 1996 г. и да се продават там във Франция, и то на един от последователите, на един, който е изключен от Учителя, от Школата на Бялото Братство. Ето това не мога да разбера как може да си го позволят. Ако Благовест Жеков и тия там 25 души, колко са били са отишли във Франция и са от това Учение, то те автоматически са се изключили от него, защото тия там са изключени от Бялото Братство. Ами вземете и прочетете! Във беседата, която е държана 1925 г. под Мусала, там където е сега хижата, то прочетете, за да видите. Писано е и е говорено от Учителя. Там Методи Константинов и Михаил Иванов се сбиват заради една сестра. Михаил вади нож, за да ликвидира съперника си. Учителят ги подгонва с бастуна, настига Методи, ударва го с бастуна и Методи поема наказанието си. А Михаил избягва и не се връща. По тоя начин Учителят изобщо не можал да го санкционира по правилата на окултната Школа. И тогава на другия ден на беседата го изнася случая: „Двама наши братя се бият в присъствието на Учителя си. Единият, казва, отнесе наказанието си. Другият обаче избяга и не можа да получи наказанието. Заради тая работа, Аз, казва, го изключвам от Школата за 25 000 години!" Така, че драги приятели, тия там във Франция не са в Школата, те са изключени. Вие ходите и им целувате ръка. Е, ваша си работа. Но според мен, аз не съм фактор, но според мен и вие сте се изключили от Школата, защото ходите и целувате ръка на тия изключените. Щом ходите по техния акъл и вие сте такива. И сега Пенка Краева пише в своите спомени, че баща ми Боян Ковачев си е объркал работата като продал салона. Не, драга Пенке, нищо не е объркал баща ми. Всичко е направил както трябва. Отървал се е от салона, защото той години наред ви служи като слуга, той и майка ми главно. Той слугуваше в тоя салон, а вие идвахте и само търкахте прага на тоя салон, ама нищо не научихте. И заради това, не че баща ми не си е свършил работата и не знам какви всякакви тълкувания още му се преписват, поради туй, че той е продал салона. Не, продажбата на салона не само подобри и оправи положението на нашите приятели в Русе. Те нямаха нужда вече от тоя салон. Ама те самите вече идваха от време време. И за какво им е той, за да спят ли в него? За да си прекарват времето така, приятни мигове, както другите хора ходят на ресторант, ходят на цирк, ходят на театър, ходят на кино. Не, салонът не е за тия работи. И понеже той се превърна в това, заради това и съдбата направи така. А това, че баща ми със своята далновистност изпреварва някои събития на управляващата комунистическа партия, това е съвсем друга работа. Просто находчив човек, разбира от материалните неща и ги движи така, че да не бъде уязвен от комунизма. А не, че комунизмът бил направил това и това. Не, баща ми просто изпреварва нещата. Това е истината, изпреварва. А това, че няма за лентяите вече тихо, спокойно място, където те да пребивават на топличко, на приятно, на чист въздух, да има кой да им слага софра, това е съвсем друга работа. Тая тяхна загуба, така или инак ще я има. И от тук нататък няма да има такива работи. Макар че те по енерция, всички те си го правят. Продължават да се събират на 22 март, 22 септември и не нещо друго, ами правят разни ритуали, както става навсякъде в черквата и където се е изродило Учението на Христа! Но Учителят казва: „Аз, казва, няма да допусна да се изроди, да се изопачи Учението!" Ама приятели, прочетете и Призванието! И там ще видите: Глад, мор и разорение чака българския народ, ако не тръгне в пътя на това Учение. А то, това Учение не е никак лесно. Така завърши салонът в Русе. Баща ми го продаде, но го продаде не за да си оправи някакви материални положения. Нищо подобно. Баща ми нямаше нужда от тия материални средства. Той просто не искаше да отидат нещата в ръцете на някои калпазани. И заради туй го продаде. И в края на краищата пък продаде не нещо на някого, а продаде това, което е негово. Така че не е ощетил никого. Там казват, сестра Пенка и сестра Марийка, че баща ми, за да даде салона поставил условие, че му трябват 100 000 лева да си направи работилница, че ако му дадат и тогава ще даде салона. Нищо подобно. Нищо подобно няма в тая работа. Това са си техни умозаключения, как са стигнали с тия си мозъци до тия заключения, това си е тяхна работа. Но аз съм длъжен да кажа, че тъй не е, че баща ми им е искал пари и че им е искал сто хиляди лева, за да си направи работилница. Аз знам, че работилницата струваше тогава на баща ми 60 000 лв. И той пари имаше, но беше ги вложил в материали и нямаше достатъчно, тия 60 000 лв. и е взел на заем от Петър, от Новаков и от Пенка Краева. По някоя и друга хилядарка, колко точно, аз не мога да кажа, защото не съм му бил секретар на баща ми, но от разговорите, които се водеха между него и майка ми знаех, че има някаква такива работи. И баща ми много бързо им върна парите. Но не е причината това, да освободи салона. Съжалявам много, че това не е станало много по-рано, когато беше жив Гради Минчев, той да им каже каква е истината. Те трябваше да идат при него и Гради Минчев щеше да им каже, че баща ми не е имал нужда от тия финансови вземания от наши приятели и да прави условия, ще ми дадете пари, а пък аз ще ви дам салона както комунистите: ама туй-за туй. Няма такова нещо. Баща ми не е имал нужда. И значи отново споменавам, ние сме богат род и не сме имали нужда от финансите на този или на оня и най-малкото от помощите на нашите приятели. Щом дядо ми е имал възможност да построи цял салон и да го даде безвъзмездно и да се грижи за него и да продължи и баща ми да се грижи за него, значи не сме имали нужда. И не сме се оплакали. И ако го изнасям сега това, то е не за да се оплаквам, а за да реагирам адекватно на това, което са си мислили с тия си мозъци тия наши приятели. Те мислят неадекватно. Те мислят по старата система. Те мислят както казваше Достоевски, като животните. Животните, казва Достоевски, само се грижат да се нахранят, да спят и са създават поколение. Да казва, ама това е живот на животно, а пък аз не искам да приличам на животните. И аз им казвам на нашите приятели, ние не искаме да приличаме на животните. А те искат да имат салон, за да живеят като животните. Заради туй съдбата направи така, че ние да нямаме салон и на много места у нас, където имаше салони, те отпаднаха и ще отпаднат и всичките, защото наистина Новото Учение няма нужда от стари форми. То има нужда от нови форми. Често пъти ми задават въпроси някои от нашите приятели: „Е да де, ама как ще го учим?" Ама вие живейте и работете по тоя начин, по който трябва да прочетете, ако четете ги тия беседи и когато ги четете да ги четете с ума си, със съзнанието си, че правите нещо, а не само да ги четете ей така, както все едно може да знаеш да четеш френски, ама не знаеш френски. Може да го прочиташ, ама какво пише вътре, не знаеш. Те така четат нашите приятели и беседите. Четат, ама какво пише вътре, не знаят. Ама не, то се чете по друг начин. Както се учи за изпит в университета, така ще трябва да се учи и това Учение. И аз им казвам: на времето, когато България се освободи Учителят значи беше мислил за тая работи и е изпратил в България братята Евлоги и Христо Георгиеви и те имаха грижата да построят университета в България и така да го построят, че той сам да се самофинансира. И наистина, докато дойдоха комунистите в България съществуваше университета и там са изучавали науките много наши българи. В това число и нашите приятели, които всички те, голяма част от тях имаха висше образование и то именно в тоя университет, който им го е създал Учителят чрез братята Христо и Евлоги Георгиеви. Ама приятели, ако живеете така, то ще дойде и някой Друг такъв като Христо и Евлоги Георгиеви и ще направи университет за изучаването на това Учение. Ама за изучаване и приложение, а не за проспиване. Защото тоя метод, който са си го въвели да имитират, просто имитират това, което е било по време на Учителя. Ама тогава Учителят е имало нужда да превежда това Учение на Бялото Братство от другия свят в тоя и е имало нужда от тая форма. Сега няма нужда от тая форма, няма нужда от тия салони! Има нужда от нещо друго. Ама това друго е Ученето. И когато трябва ние най-напред да научим това Учение и след това, казва Учителят, да го предадем на българския народ, то сега ние вземаме и го предаваме направо на французи, на италианци и на не знам къде, че имаме и нахалството и кощунството да изнесем беседите от България и да ги дадем там някъде в чужбина. Е това значи, който го е направил, е направил голям грях. Каква ще му бъде съдбата аз не знам и не искам да знам, но няма да бъде от хубавите. Със сигурност мога да му предскажа на тоя, който е направил тази катастрофа. А от Братски съвети нямаме нужда, драги приятели, защото, ама вземете и изучете Богомилското учение. Богомилското учение е преди нашето учение. И то е едно и също. Ама изучете го и вижте, че и там е нямало никакви съвети, никакви началници, никакви ръководители. То се е самоуправлявало и то така хубаво, че всичко е вървяло в ред. И как е ставало никой не може да каже. Но е ставало. Значи има начин, да се проучи и да се види, че наистина тука у нас в България нямаме нужда от никакви Братски съвети. Не, трябвало, защото трябвало някой да ръководи. А сега всичките тия ръководители са имали желание да бъдат някакви ръководители в държавата и понеже там не стават за никакви ръководители и никой не ги е търсил и никой не ги иска да ръководят нещо, те намериха начин сега, когато нещата тръгнаха и политическите събития са по друг път, те да се реализират в Братството като някакви ръководители. Но те приличат на тоя кадия, гдето Учителят превежда примера, като се пенсионирал, искало му се отново да ръководи. И как ръководел? Като отишъл в джамията и казал на богомолците, които идват, а те имали задължението, според мохамеданското учение най-напред да си измият ръцете от някоя делва с вода, защото чешми тогава нямало и тогава да влязат умити и чисти в джамията. И когато някой от богомолците посегне към някоя делва, този кадия му викал, не от тая делва, а то тая, от другата. То няма значение от коя делва ще си вземеш да си измиеш ръцете, но той задоволявал нуждата си от управление и управлявал. Ето такова е управлението на нашите Братски съвети сега, които съществуват. Такива си и самите участници в тия Братски съвети. Те управляват нещо, което няма нужда от управление и аз да си кажа правото, ако те осъзнаят как нищо не правят, не знам до какво заключение ще дойдат за себе си. Не искам нищо лошо да казвам за тях, но те просто правят една пакост от гледна точка на Учението и правят неприятности на Учителя, защото те Му пречат по тоя начин. Той самия им е казал и го пише и те са го прочели това, но всичкото отгоре, че няма нужда от Братски съвети. Те обаче си го създадоха. Създадоха ги Братски съвети след заминаването на Учителя и те претърпяха катастрофа. Сега отново създават пак Братски съвети. Защо? За да претърпят още по-голяма катастрофа. Е, ама човек, който не се учи от грешките на миналото, той не може да бъде и ръководител. Защото какъв ръководител ще бъде той ако не вижда другите грешки? А и в Писанието Христос казва, учете се от чуждите погрешки! Ама Христос го казва сигурно за някои други, а те си мислят, че това не е за тях. Те се смятат за безгрешни. Е, щом е тъй, нека да карат. И така салона спря да съществува в Русе, но не по причина на това, че баща ми е имал някакво лошо отношение към Учението или към братството или към каквото и да е, или пък е трябвало да се решава някаква задача. Пък видите ли, ако беше питал Пенка Краева или някой друг, той щеше да го научи. Нищо подобно. Той си реши много добре задачата в това отношение и според мен няма нищо лошо в туй, защото така или инак салона щеше да бъде съборен. И той беше съборен, независимо от това, че баща ми го продаде. Някой си мисли, че ако той не беше го продал, той щеше да остане. Нищо подобно. Може би щеше още по-бързо да го съборят. Така той известно време стоя празен. Използваха го строителните организации за складове и за нищо друго. В това място, на което беше салонът сега има построен един огромен осем етажен блок, дълъг може би 200 или 300 метра, не мога да кажа, но заема две-три пресечки и изобщо не личи къде е предишният салон. Останали са само три дървета, които бяха там в двора и само те стоят от времето, когато наистина там имаше салон и там се водеше някакъв макар и латентен братски живот. Ето това е положението от вчера, та до днес. А утре? „Глава на твоето Слово е Истината." Ето това е за утре. Магнетофонен запис на Тодор Ковачев, внук на стария Тодор Ковачев и син на Боян Ковачев. София, 26.XI.1996 г. Записал: Вергилий Кръстев. Машинописен текст: Марийка Марашлиева.

6. КЪМ СПОМЕНИТЕ И КОНТАКТИТЕ НА ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ С ПРИЯТЕЛИТЕ И БРАТСТВОТО В РУСЕ. МАРИЙКА МАРАШЛИЕВА В местността „Свирчовица" са имали комуна най-напред анархистите, после комунистите и след това Бялото Братство. „Свирчовица" е на 7 км от Русе, а липнишката гора е на 10 - 12 км от Русе. И двете местности са източно от Русе. Баща ми Велико Марашлиев е бил в комуната в Русе само в началото и то за кратко време. Забелязал нечестни работи. Ватев бил председател. Той имал трима сина и две дъщери, но неговите деца считали братския имот като да е на баща им, а в комуната трябва да бъдат крайно честни, за да успее общата работа и да бъде резултатна, затова баща ми се е оттеглил. Според Колю Йорданов през 1935/36 г. Учителят изпраща брат Асен Райчев, пенсионер, бивш военен, счетоводител в Русе. По-късно Колко Йорданов и Йордан Андреев и тримата от София и след това Петър Арабаджиев от Варна. Тяхната задача била да контролират къде отиват приходите от стопанството. Братя Маркови, които работели братския имот не давали никакви приходи. Били изпратени от Учителя, а изгонени от братя Маркови. Аз, Марийка, си спомням много добре, бях в трети прогимназиален клас, когато брат Райчев беше в Русе на „Свирчовица" и се беше разболял от неприятностите, които е имал с братя Маркови. Тогава на баща ми бяха дали от братството една голяма стая на „Свирчовица", където прекарвахме през лятото 2 - 3 години в голямата къща до къщата и работниците на брат Ватев. Тя е била използвана известно време за обор на конете, но майка ми я беше варосала и макар и пода да беше от пръст ние си сложихме едно голямо легло, маса и няколко стола, малко покъщнина и така там бяхме като на курорт. Въздухът тогава беше много чист, чудно хубава вода, най-хубавата вода - батмишка вода, идваше от Образцов чифлик - пивка и студена. Братя Маркови работеха градината (зеленчуковата) и ни продаваха хубав пресен зарзават. Баща ми имаше дюкян за платове в Русе и с колелото сутрин отиваше и вечер се връщаше от града. Тогава бяха ни дали от братството три декара място, на Иван Петров 5 декара, на Георги и Васил Константинови десетина декара и на Георги Димитров и Никола Ватев не зная колко декара земя. Стою Марков облагороди пръчки лозови, а раздадените места бяха обърнати два пъти с лопати и през пролетта бяха засети с лозя. Целта беше да се обработят местата и да не стоят празни обрасли с бурени. Тогава имаше евтина работна ръка от съседното село Липник, сега Николово и другото село Гагаля. Като се разболя брат Райчев една вечер баща ми го покани на вечеря, защото при братя Маркови готвели като за здрави хора - лютичко, соленичко и т. н. След това брат Георги Димитров го взе в Русе в домът си и от там брат Райчев си отиде в София. Било е 1935/36 г. И докладвал на Учителя, че са го изгонили братя Маркови. Освен за нас имаше и друга стая, която дадоха на семейството на Иван Петров, бащата на Магдалена, другарката на Стоян Димитров от Варна. Двете семейства летувахме известно време, но не си спомням колко. Над нашите стаи имаше други, хубави с дюшеме, в които се беше настанил Георги Димитров. Понеже той беше мебелист беше обзаведен много хубаво. Имаше спалня, столова и т. н. Имам снимка от това време, направена пред братския салон в Русе, на която са фотографирани брат Райчев, Колю Йорданов, Йордан Андреев и брат Петър Арабаджиев с други братя и сестри от Русе. Имам и още две снимки с Колю Йорданов и Йордан Андреев с братя и сестри. Едната пред консервената работилница на брат Ватев, а другата при блатото (бента) до зеленчуковата градина на „Свирчовица". Не може да се отрече заслугата на братя Маркови, че посрещаха най-любезно много приятели от братството, братя и сестри както и техни познати и приятели от света. На стопанството работеха брат Симеон и Стою Маркови с работници. Освен зеленчуковата градина и те бяха насадили лозя, които обработваха с работници и чираци. Не ми е известно, че Учителят не е бил съгласен Петър Филипов да живее в София. Но Петър отиде в София някъде към 1949/50 г. След 9.IX.1944 г. когато забраниха частната търговия Петър беше известно време в администрацията на „Хоремаг", а брат му Ною влезе да работи в производството на сладкарския комбинат. Като работеше в администрацията, Петър уреди 20 сладкарници в Русе и беше добре поставен като уредник. Но когато определиха за сладкарниците почивен ден в сряда вместо неделя, той не искаше да се подчини. Той настояваше да бъде свободен неделен ден, но хората в ръководството им се амбицираха и го уволниха дисциплинарно. Доколкото си спомням това беше в края на пролетта през 1948/49 г. През лятото той отиде на Рила и след като слезе в София беше известно време на палатка у брат Стефан Стоев, после при Гради Минчев. При брат Гради фактически нямаше място, но последния поставил над своето легло друго - второ, където бе спял Петър. Спомням си, че брат Петър казваше, че от тая деликатна работа в сладкарството той преминал на първо време в София на работа като изкопчия. Ръцете му загрубели, имал мазоли от тежката физическа работа. Било му тежко, трудно. Братството в Русе изгуби, мога да кажа, най-ценния брат, който беше като стожер при русенци. В София той не можеше да работи друго освен тежък физически труд. Такива бяха законите. Софийско жителство даваха само на комунисти, а на другите, особено на хората от братството, жителство не се даваше. Известно време той живя в бараката на Гена Папазова. Тази барака й беше предоставена като агроном и научен работник. Понеже бараката беше до къщата на брат Антов, последният искаше да го изгони от там и брат Петър води дълго време дела с помощта на брат Богомил Малджиев. След като получи жителство софийско Петър си купи място от Васил Славов, който беше осъден след 9.IX.1944 г. и лежа в затвора във връзка с Трайчо Костов. Славов след като беше осъден, имаше да дължи на държавата и съпругата му продаде част от дворното място, за да посрещне задължението към държавата. Нека не се забравя, че Петър отиде в София да живее след заминаването на Учителя около 1949/50 г. Когато беше заведено делото през 1957/58 г. срещу Борис Николов и Жечо Панайотов, Петър работеше при Гради срещу радиото в „Градини и паркове". Там изработваха фонтанки за градините както и други работи. Трябваше да се ходи по адвокати във връзка с делото срещу братството и брат Петър тичаше във връзка с тия работи със сестра Мария Тодорова. Веднъж, когато бях в София той ме извика и с него ходихме при адвоката д-р Георгиев във връзка с делото на брат Борис. Петър придружаваше сестра Мария Тодорова, когато брат Борис беше в затвора. Той, брат Борис беше много труден за храната. Имаше болки в стомаха и накрая се наложи да му направят операция от язва и да му съкратят стомаха. Веднъж и аз съпроводих сестра Мария до централния затвор, където лежеше брат Борис. Бях в София по някакъв повод. През последните години преди заминаването на Учителя, Петър след като беше ходил в София беше чул от Учителя, че казал да се закупят всички места на Изгрева до жп линията. От тогава нататък аз имах желание да закупим някакъв имот на Изгрева, за което настоявах пред близките си. Баща ми си беше заминал през 1947 г. на 12.VII. По настояване на брат Петър ние си бяхме направили подялба и не мина месец и излезе закона за едрата градска собственост. Благодарение на това, че се бяхме поделили не ни засегна закона за едрата градска собственост. След това на 12.XII.1951 г. купих със свако си (съпругът на леля ми) къщата, която имахме до 1978 г. на Изгрева от наследниците на брат Матей Калудов. На 4.VIII.1978 г. бях преместена в оборотно жилище в „Люлин". Брат Петър си купи мястото на Изгрева през 1950 г. Възможно е, докато е бил жив Учителя да не му е позволявал да идва да живее в София, но за това нещо никога не съм чувала. Тоя въпрос изниква за мене едва сега през 1990 г. Затова не съм склонна да твърдя, че Учителят бил казал това. Това обаче с положителност може да знае брат Илия Узунов или друг. Брат Петър си е чупил крака само веднъж, но счупването беше лошо и понеже не му сложиха гипс, кракът му остана по-къс и с течение на времето той куцаше все повече. При операцията, която му направиха му бяха срязани или може би при счупването сухожилия, което след време се отрази много зле на крака му. Кръвообращението не ставаше правилно. Той упражняваше счупения крак, нарочно копаеше с него като натискаше лопатата като смяташе, че по такъв начин го раздвижва. Понеже не ставаше правилно оросяване, накрая кракът започна да го боли. За вещите, които бяха дали на съхранение при него той казваше: „Те ги донесоха. Аз не съм настоявал за това". Считам, че това е станало да ги носят при него, защото имаше голям таван, който беше празен, но хубав. Доколкото зная вещите и дрехите на Учителя са предадени на братството от неговия племенник. Ако последният е задържал нещо, то той ще си отговаря за това. Аз съм лично почиствала и изтърсвала дрехите на Учителя. Виждала съм хубавият юрган, за който споменава Георги Йорданов. За сведение Учителят не го е ползвал и той беше съвършено нов. Имаше и едно хубаво бяло вълнено одеало, както и възглавница. На тавана при брат Петър имаше голям сандък с юргани и др. вещи, може да е имало и дюшек, но там не съм гледала и претърсвала. Там имаше и завивки и други работи за Рила. Освен това при брат Петър имаше на леглата в едната стая дюшеци. Повече не зная. Имаше костюми, пардесю, гардероб, скрин, един сандък с чинии и други прибори, който не е бил отварян докато съм отивала в неговата къща. Какво е предал племенникът на Петър на братството също не ми е известно. Зная, че Борис Николов бил подарил някакъв специален камертон от Учителя на сина на Мара Славова. Обиски са правени на Петър, обаче той не е бил интерниран. Възможно е да са го заплашвали, че ще го интернират. Дори съм си мислила, което съм споделяла с някои близки хора, че има нещо загадъчно, нещо тъмно при неговото заболяване напоследък, защото той беше много здрав и силен. Петър отиде при брат си в с. Миндя, В. Търновско на 10.VII.1983 г., където брат му Ною имаше имот. Преди да тръгне, той ме помоли „да не го оставям сам". През 1976 г. леля ми беше починала, свако ми беше починал още през 1962 г. През 1978 г. ме бяха извадили от жилището ми и бях изпратена в оборотно жилище в ж. к. „Люлин". Аз пък прекарвах повече от времето при една наша сестра Донка Проданова на Изгрева. Тя беше сама и беше болна. Тъй че не съставляваше нещо много трудно да тръгна с него след като виждах, че той не е добре. За колко време отивам и аз не знаех. Набързо се приготвихме и тръгнахме за с. Миндя, от време на време отивахме в Русе, имаше автобус. След като се влоши състоянието на Петър, а условията на село не бяха добри особено през зимата за него, ние останахме в Русе, където той почина на 20.IV.1984 г. Последният член от братя Маркови - Йордан си замина през 1984 г. на 18 февруари. Така завърши историята с това семейство.

5. ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ. РАЗГОВОР ЗА РУСЕНСКОТО БРАТСТВО Въпрос: Вергилий Кръстев: Искаме да ни разкажете нещо от вашите спомени и контакти с приятелите и братството в Русе. Георги Йорданов: В Русе познавам братя Маркови, а те бяха няколко души братя. Също и брат Марашлиев, Ватев, Малджиеви, а по-късно, когато нашата бригада отива там да работи 1951 г. в Русе, тогава опознах братята и сестрите, така и местностите около Русе, където на времето са имали комуна, братска комуна. Първата комуна са имали анархистите. Вергилий Кръстев: Братската комуна къде е била? Георги Йорданов: В тази местност „Свирчовица", която е на 7 км. източно от Русе. Една хубава липнишка гора, след нея следва една хубава обширна плодородна местност, която се наричаше „Свирчовица". Там е била тази първа комуна на анархистите и след анархистите - комунистите са имали също такава комуна за колективно обработване и живеене. След това Бялото братство, братята със съгласието на Учителя са направили в тази местност също една такава обширна голяма градина с лозя и плодни дръвчета - комуна именно. Направили са сграда за колективен труд и работа. Добре, но в течение на работата тези неудобства, неуредици, които се случили при анархистите дошли тук и те същите ликвидират и тяхната комуна. Вергилий Кръстев: Какви неудобства? Георги Йорданов. Несъгласие, дисхармония, нямали са единомислие и ред други причини. Ликвидират я анархистите, после комунистите я купуват и тяхната пропада. Тогава имота купува Бялото братство. Вергилий Кръстев: Значи от анархистите и след това от комунистите я купува Бялото Братство. Това не го знаех. Георги Йорданов: Да. След като се ликвидира комуната на анархистите, по същите недоразумения, неудачи и разправии ликвидира се след това и комуната на комунистите. Това има голямо значение в духовния свят. И комуната на комунистите се купува от Бялото Братство, т. е. със съгласието на Учителя. Той може би Учителят ги движи тия неща, но те са вече друг етап на развитие и от друга категория. След като Бялото Братство купува земята и на комунистите, става една доста огромна земя, която обработва Бялото Братство. Добра, но след години почват да стават също промени. Починали някои от братята - брат Ватев, брат Марков, Марашлиев и други възрастни братя, а като почиват, то по-млади не е имало, а многото земя е било необходимо да се обработва. Тогава цялата тая земя се възлага на тези 4 - 5 души Маркови. Те са обработвали земята и са използвали благата от нея, а това е братски имот, на Бялото Братство, обаче те не дават десятък. И в това време Учителят дал като задача на ЛЮбомир Лулчев да отиде и да тури ред в тази братска комуна. Обаче той отказал да отиде. Но казал: „Аз ще пратя един друг наш брат" или един негов на Лулчев ученик Йордан Андреев. И действително Йордан Андреев стъпил в длъжността си в Русе, но седял там месец, два, три, наблюдавал, тегли примерно колко продукти, плодове, зеленчуци се взимат - грозде, ябълки и т. н. Обаче Маркови са недоволни, гледат с лошо око, защото той ги контролира и държи сметка какво те печелят, какво вземат от плодовете на това стопанство. Започват пререкания, при които идва до там, че Йордан Андреев, пратеникът от Учителя от София се видял принуден да се върне в София, Отишъл при Учителя и Му казал: „Учителю, идвам от Русе, защото е невъзможно да се живее там и е невъзможно да се работи с тия хора. Те не ми позволяват и се карат с мене, че ги контролирам и ги задължавам нали при тези плодове толкова десятък трябва да дадат и те не са съгласни и затова аз напуснах и идвам, т. е. върнах се". Учителят му казал: „Ами защо се върна?" Йордан Му казал: „Ами ще ме бият!" „Трябваше да те бият и тогава да се върнеш. А ти небит си дойде". Значи, нали в Евангелието има притча за оня господар, който дал земя под наем и като отишъл някъде и се върнал след години искал от наемателите да платят, а те не щат да плащат и тогава пратил единствения си син при тези лозари в градините там, наемници на неговата земя, да дадат, да изплатят своето задължение, което предстои, което са обещали. Добре, но те решили да го убият този единствен син на господаря на земята, та да остане тяхна земята. Така тук сега същото се повтаря това, което Евангелието казва. И Учителят казва: „Трябваше да те бият, та тогава да се върнеш". За да ги хване окултния закон. Вергилий Кръстев: Той се връща небит. Георги Йорданов: Значи, Учителят го изпраща като Негов син да иска полагаемото, а пък го изпъждат и казват: „Махай се". Значи небит се е върнал. И така. След няколко години Учителят изпраща един брат Асен Райчев, един едър, строен брат, хубав, улегнал характер, счетоводител, беше по идеи земеделец, той беше от Бялото Братство, ученик от първите години и неговата жена, неговата другарка я познавам много добре. Той вече е пенсионер и Учителя праща го пак в Русе. Обаче същото става и с него. И с него постъпват така. Недоволни, недоволни и му казват да си върви и той си идва пак небит и казва: „Учителю, аз се разболях при тези хора, невъзможно е да се живее там, не може да се направи нищо". И братя Маркови продължават да работят земята си, да правят вино, продават, плодове продават. Имаха там жилища за тях и за гости. Но никакъв десятък не дават на Братството. И ние ходихме с бригадата там 1952/1954 г. Там отидохме, нашата бригада с Борис Николов. Там работихме, правихме мозайки на Културния дом на гарата - гара юг. През време на нашето пребиваване в Русе през свободното време, свободните неделните дни, ние ходехме на екскурзия и там прекарвахме цял ден на „Свирчовица", тази местност към липнишката гора. И видях тази местност, градините, но братя Маркови ползваха всичкия този имот като свой. Бяха го присвоили. Вергилий Кръстев: А той е братски имот! Купен с братски пари. Георги Йорданов: Да, братски имот, купен с братски пари. Правеха домашно вино, продаваха, имаха и магазин и добре се запознах с тях. Печелеха добре. Имаха хубаво салонче в Русе с пиано. Петър Филипов и братята му живееха в Русе като сладкари. Имаха работилница. И именно Петър Филипов тогава с другите братя и сестри провеждаха тези празници на братството, четяха там беседи, лекции и т. н. И тъй водеше се един хубав, редовен живот, братски живот в Русе. След известно време брат Бертоли, нарежда му се по някакъв случай тука в София да вземе някаква работа в Русе, като строител по вътрешна украса - мозайки и др. Обажда се на Учителя и Му казва: „Учителю, мен ми предстои едно отиване в Русе". „А, тъй ли?", казва Учителят. „Добре, ще отидеш в общината и ще предадеш на съвета целия този имот, братски имот, който е бил там и целия този братски имот ще го предадеш на държавата, ще го запишеш на общината." „Добре", казва брат Бертоли. И тръгва за Русе. Вергилий Кръстев: Значи Учителят нарежда този имот да се прехвърли на държавата! Георги Йорданов: . Този имот в „Свирчовица" да се прехвърли и узакони на името на държавата. Вергилий Кръстев: Понеже те го използват като собственици. И печелят от него. Георги Йорданов: Добре, но брат Бертоли като отива в Русе, отива при братя Маркови, а те бяха известни, отива у братя Маркови за гостоприемство и нощуване и разказва това нещо на братя Маркови. А Учителят (туй от мене вече) може би не му е казал, да не им казва, и той разказал какво Учителят му е наредил и те тогава, понеже са имали хубаво винце и ядене (това е от мене, почерпили са го) с приятни приказки и са го отклонили той да не направи това, да не отиде в общината и да не каже за прехвърлянето на земята. И така брат Бертоли не си изпълни задачата както трябва. Не изпълни задачата от Учителя. Вергилий Кръстев: Значи, всеки, когото Учителят изпратил там, никой не си е изпълнил задачата. И всеки се върна небит. Много интересно. И какво следва нататък? Георги Йорданов: Не си е изпълнил работата, така е. Сега като бяхме там, гостувахме и работихме в гр. Русе станаха нашите запознанства с приятелите от Русе и т. н. и след това вече, когато нашата бригада си завърши работата, ние се прибрахме вече в София и след това Петър Филипов, който вършеше добра работа в Братството в Русе с беседи, четенето, организирането на екскурзии и братския живот, той реши да дойде в София, за да живее в София. Отива при Учителя и Му казва „Учителю, аз искам да си купя тука място и да си направя тука къща. Искам да живея в София". Учителят му казва: „Не, ти не си за тука, Петре, ти ще бъдеш в Русе, там е твоята работа". Добре, но Петър наскърбен, отива си и не послушва Учителя. Купува си място в София и започва да прави къща, започва да работи тука, да стане софийски жител. Започва да работи тука в работилницата заедно с Борис и тогава, когато Петър се движи така на Изгрева отива при Учителя. Учителят не му говори. Сърдит му е. Когато Учителят се събрал с други приятели, говори с тях, отива Петър при тях, Учителят престава да говори. „Петре, докато не си отидеш от тука аз няма да говоря! " Тъй, че Петър за непослушанието си към Учителя трябваше след време да плати. Защото Учителят казва: „Във всеки град или село трябва да има по една запалена свещ! " Това са думи на Учителя, които съм чувал, т. е. тази свещ именно е: да има салонче, да има и хора в това салонче, които да четат, да четат лекциите и беседите и да очакват, когато един ден Господ ще прати многото хора. Така, когато са Го питали старшите братя на времето от другите градове: „Учителю, ние например тука в Казанлък сме колко, 20 - 30 души". Учителят отговарял: „Ще дойде време, когато тук ще влизат по 200 - 300 души на един път". А друг един брат Димитър Добрев, ръководител от Сливен, казвал: „Учителю, ние сме 20 - 30 души! Все така едни и същи". „Ще дойде ден когато ще влизат по 200, 300, 500 души наведнъж ще влизат. Тъй, че вие сте запалената свещ и ще очаквате един ден Господ да ги прати много, обаче, когато му дойде времето". Тъй, че Петър не послуша, дойде в София, вършеше работата си в София, работеше за пари, но един път си счупи крака лошо, втори път си счупи крака лошо, значи Божието наказание му идва поради туй, че той не е свършил работата, която Учителят му е поверил. Именно да бъде ръководител и да ръководи братството в Русе. И тъй, след туй вече милицията идва в дома му няколко пъти и му прави обиски. Той искаше да стане ръководител в София и да замести Борис Николов. Там му гласуваха, братството му гласува туй доверие - сестра Елена Андреева, Борис Николов и други братя гласуваха му доверие, дадоха му много ценни Учителюви неща да ги съхранява той. И гардероби, и костюми и дрехи и ценни работи, много ценни работи има. Аз зная там един юрган, който ние го правихме с върна. Аз бях донесъл от южна България, там го правиха нашите братя и сестри и го направиха за Учителя с такъв мерак един хубав юрган и дюшек от чиста вълна. И той там остана. Едни са дигали от вещите на Учителя, ония са дигали, окрали много неща, изчезнаха, идва време, когато Петър се разболява и лошо се разболява и то под тормоза на милицията, понеже те го преследват вече, гонят го. Значи, гонят го вече духовете и милицията му казва, избери си къде ще отидеш. Значи, интернираме те от София. Той е болен вече. Където си избереш, там ще отидеш, но тука няма да бъдеш. Пъдят го от София, законната държавна милиция, държавна сигурност. Казват: „Ти не си за тука, интернираме те, където си избереш". Той си избира в Русе. И там нали Марашлиева беше ходила там да го гледа и там почина. След туй, когато започнахме да се интересуваме вече да приберем ценностите на Учителя, които Петър ги съхраняваше в своя дом като отидохме, със списъка, който имахме от сестра Елена Андреева то в дома му нищо няма. Това няма, онова няма, всички издигано, изкрадено, изчезнало и останаха някои работи, които почти не са необходими. Тъй че Учителювите думи се сбъднаха. Щом Учителят е Бог, Божествен Дух, Голям Учител, Който е дошъл на земята да свърши една такава Божествена работа и трябва да има сигурни ученици, така нали честни, сигурни. А такива малко имахме. Жалко. Вергилий Кръстев: Сега за братя Маркови, какво ти си спомняш? Нещо друго спомняш ли си за братя Маркови? Георги Йорданов. Да, след като дойде 9.IX.1944 г. дойдоха комунистите на власт и национализираха всичко и на братя Маркови им взеха земята, вземаха всичко, тъй че тази местност, тези места ги взема държавата както Учителят е искал да се дадат на държавата. Сбъднаха се думите му. Но държавата изпълни волята на Учителя, а не Неговите ученици. Това е важно да се знае. Вергилий Кръстев: Сега един въпрос. Вашата бригада, ще можеш ли да ни разкажеш нещо за вашата бригада, за живота във вашата бригада в ония години? Или не ти е приятно! Георги Йорданов: Не една година имахме работа там в Русе. Какво да ви кажа и при нашата бригада нямаше единство и в самото ръководство отгоре имаше несправедливи неща, обаче благодарение на огромния труд, на търпението, защото когато се даде дума трябва да се изпълни. Както, например аз бях именно от тези, които можеха да напуснат бригадата като видях неразбориите, но останах само заради това, защото обещах да помогна там ида направя нещо, защото беше от моята компетентност, работата, за която отидох и свърших благополучно докрай. Други особености, лоши неща нямаше. Вергилий Кръстев: Друг въпрос. Понеже става тук въпрос за братските имоти. Сега, например, в Търново спомнят ли си нещо за братските имоти, за градините там, как ги взеха, какво, що и как? Георги Йорданов: Вижте какво. Аз зная, една година работихме там с един наш брат Георги Илиев и брат Стамат, който беше останал от Учителя определен да седи там в този кьошк, гдето са ставали съборите. Някои си бяха взели квартира и на другия ден отидохме при него да се видим и той като ни видя, казва: „Къде сте?" „На квартира. Вземахме си." И отидохме с него, вземахме си багажа и той ни взема при себе си в колибата, в това място гдето са ставали съборите на братството през 1922 - 1925 г. в Търново. И тъй живяхме в тази градина при брат Стамат. И много плодове имаше тогава там във Велико Търново. Дини, пъпеши, грозде, голямо изобилие. Правехме там чудни гювечи. Това мога да кажа от моите спомени за градината. Имам и едно запознанство със сина, внука по право на този брат Тотев, за когото ще ви разкажа за него. Неговият внук Тотю Тотев, той бе архитект разправяше. Той разправяше, че е била на дядо му тази градина. Виж съвпадение. Аз правих някакви мозайки на този архитект Тотю Тотев и от там се запознахме и с майка му и със самия архитект и той ми разказа, че дядо му бил от братството от първите и че заболял. И така заболял, че нямало кой да му помогне. Лекари, това, никой не може да му помогне. Той казал: „Да дойде Учителя, само Учителят ще му помогне". И действително Учителят отива. Това са първите години във В. Търново, стоял два-три дена и му помогнал. И го вдигнал и той от благодарност тогава подарил това място на Учителя, на Бялото Братство за салон. Именно в този кьошк, тази подарена земя от този брат Тотю Тотев са ставали тия събори във В. Търново. Вергилий Кръстев: Брат Стамат си замина и този имот се затри. Георги Йорданов: Познавах се с брат Стамат, много хубав човек беше. Голяма работа. На няколко пъти той е имал желание и молил на Учителя да дойде да живее на Изгрева като Петър, обаче Учителят му казал: „Не, ще бъдеш там, ти там ще бъдеш. Твоето място е там сега. Там има друга работа духовна. Ти не знаеш, но там ще бъдеш". Действително след години вече, когато са станали някакви промени, дойдоха нови закони и тази земя се отчужди от държавата. Всичко отиде в държавата, както Учителят каза. Изпълни се това. Но други го изпълниха! Други изпълниха волята на Учителя. (Магнетофонен запис от Вергилий Кръстев)

2. БРАДАТА. СТОЮ МАРКОВ Стою Марков беше един от петимата братя Маркови. Стою живееше с брат си Симеон в къщата на стопанството на Свирчовица. Аз бях ученичка в гимназията (Немска търговска гимназия) в Русе. Ние често отивахме при тях, защото те имаха зеленчукова градина и ние, когато бивахме на лозе си купувахме зарзават от тях. Особено през пролетта купувахме от тях много хубави пресни марули току що откъснати, сочни. Веднъж като отидох сварих там Стою. Не зная в какво настроение беше, но като говорихме той започна да ми говори против Учителя. Казваше: „Ние сме отишли на Рила, където спим на земята макар и в палатка, сложили сме си под завивката клончета от борове, а Учителят, той бил видял, Той спял на кожи". При това той беше много груб и се изрази така: „Да го хвана аз за брадата, та да го раздрусам! " това изказване ме потресе и няма да го забравя никога. Но дойде време и мисля, че беше след 9.IХ.1944 г. Стою го бяха арестували и при задържането му го бяха били, та бяха скачали на гърдите му и той се беше поболял и така си отиде. Други се явиха и го хванаха за собствената му брада, разходиха го, където трябва, че и го раздрусаха. Замина си.

НАРУШЕНИЕ НА ОКУЛТНИТЕ ЗАКОНИ 1. ПРОДАЖБАТА НА САЛОНА. БОЯН КОВАЧЕВ Боян Ковачев беше син на Тодор Ковачев, който построи салона в Русе. След заминаването на баща му Боян присвои салона и го направи дърводелска работилница, по който начин лиши приятелите от възможността да се събират в салона. Той смяташе, че това е лична собственост на баща му и той може да разполага така както му е угодно, като не познаваше един основен окултен закон за Дома Господен. Когато през 1944 г. ставаха бомбардировките над България и сирените много често свиреха за тревога, той се криеше в окоп изкопан в собствения му двор. Обаче както той така и много други хора, които си бяха направили окопи, за да се крият разбраха, че е много опасно да се крият в такива окопи и че могат да бъдат живи заровени при някоя бомбардировка. Така след един изживян ужас при бомбардировка той го прие като възмездие, че е отнел салона на братството и реши да се коригира като освободи салона, който беше направил на дърводелска работилница. Той освободи салона като го предостави за братски нужди. Но той не си реши правилно задачата понеже прие една голяма сума пари заради салона, с която си построи в същия двор работилница. Сумата му беше дадена от Петър Филипов и Йордан Новаков, която сума той впоследствие възстанови. След години тази работилница изчезна както по-късно изчезна и салона. А преди това салонът щеше да бъде отнет от държавата. Защото през 1948 г. излезна в „Държавен вестник" закона за едрата градска собственост, според който човек не може да бъде собственик на повече от два имота. В случая Боян Ковачев имаше на свое име къща и салон, а това бяха две солидни сгради. Ако запишеше едната сграда за владение то другата щеше да я вземе държавата. Тогава Петър Филипов чрез един свой познат адвокат успяха да използват един параграф в закона и обявиха в местния вестник, че салона не принадлежи на Боян Ковачев, и е на Бялото Братство в Русе, Единствено Бялото Братство в гр, Русе бе регистрирано в съда със свой устав и бе юридическа личност. В този случай съгласно закона салонът бе запазен и не бе отнет от държавата. (За справка виж „Изгревът", том III., стр. 335 - 339). Салонът отново проработи, започнахме да се събираме в него и да провеждаме в него събранията си. Последваха едно след друго събития и салонът бе продаден. Имаше го като сграда, но го нямаше като салон. По-късно бе разрушен, заедно с всички къщи наоколо и бе направен огромен жилищен блок. Всичко се разруши и изчезна. По какъв начин? Бяха нарушени основни окултни закони за Дома Господен, Дома Господен е дом на Духа Божий, горе на небето и долу на земята. Ето, това е причината да се премахне и да изчезне салона в Русе. А всички други случки и събития и всички лица, които допълнително се явиха и бяха участници последваха един сценарий, написан от Невидимия свят като последица и резултат от нарушение на закона. Там е истината. Ние сами си предадохме салона. Крепостта се предава отвътре. Това нещо може да се види по- късно и от други салони, които изчезнаха по подобен начин в онези места в България, където имаше братски живот. Братският живот беше изчезнал, изчезнаха и салоните. Те не бяха необходими, защото ги нямаше братята и сестрите, чрез които да се проявява Духът Божий и да създава Домът Господен. През онези дни на 1944 г. ние се събирахме и правехме горещи молитви в къщата на брат Ватев на Свирчовица, Спомням си как в ужаса пред настъпващата бомбардировка тичах към къщата на брат Ватев, а по пътеката, край която имаше висока трева със свистене се оттегляха и скриваха змии-смокове.

МАРИЙКА МАРАШЛИЕВА. БЯЛОТО БРАТСТВО В РУСЕ Считам, че задачата, която съм си поставила в настоящия труд не е по силите ми, тъй като лицата, за които трябва да пиша и които са били свидетели на тия събития отдавна вече не са между живите. Останали са само някои спомени разказвани от родителите на деца или внуци, предавани от уста на близки и познати от приятели и съмишленици. В случай, че има някой, който има по-пълни сведения във връзка с някои случки ще бъда особено благодарна, ако може да помогне за по-ясното и по-вярно описание на тия събития. Аз съм родена на 14.II.1922 г. в Русе и познавах тия приятели, някои по-малко, някои повече. Доколкото можах описах това време за братския живот в Русе, като същевременно разпитвах по- възрастни хора - приятели, познати и сродници, които можаха да ми дадат някои сведения за близките им. Историята на Русенското братство започва вероятно от един скромен, трудолюбив и добър човек на име Иван Вълчанов Явашев. Къде е роден и кога не мога да кажа, но аз го познавах, бях още съвсем малка. Познавах и жена му Софка. От майка си зная, че те първоначално са имали кръчма, в която работели двамата. Имали са и ниви, които са обработвали. Веднъж в Русе била дошла ясновидката Кортеза, която била известна по онова време в България. Може би както е известна сега ясновидката Ванга. Кортеза говорела на народа по градове и села. Така и тук в Русе тя говорела на един площад, мисля, че пред църквата „Свях Светих", която по-късно бе съборена, за да построят на нейно място „Пантеона" в Русе. Иван Явашев бил между народа. Както говорела тя се обърнала към него и казала, че той не е верующ, но че ще стане един поврат в неговия живот и той ще стане верующ. И наистина, след известно време Иван Явашев се запознал с Учителя Дънов и от тогава става наистина един поврат в неговия живот. Първо той затворил кръчмата и започнал да обработва сам нивите си. Има едно изказване на брат Йордан Новаков (предадено ми от Таню Танев наш съмишленик, който гостуваше често на Новаков, а той беше ръководител на братството в Русе в последните години). Иван Вълчанов Явашев бил подарил на братството 180 декара ниви. По това време имало в Русе хора, които имали желание да живеят комунален живот и брат Иванчо бил склонен да даде имота си за тая цел. Неговото място, където живееше както и нивите му се намираха в местността „Свирчовица" край град Русе. В тая местност има и сега една каменна чешма с корита, от които да може да пие вода добитъка. За тази чешма казваха, че е изворна и че водата идва откъм Образцовия чифлик на една малка жп спирка до Русе - Батмишка вода. Водата беше много хубава и студена, казваха също, че била лековита и мнозина ходеха да си наливат вода от нея специално за пиене и лекуване. На едно разстояние от 500 м брат Иван Явашев имаше къща, а под нея дам за конете. Имаше и каруца. С помощта на конете той обработваше нивите си и сееше разни земеделски култури. Като се запознал с новите идеи на Учителя той пожелал да подари имота си на братството тъй като те са нямали деца. Когато споделил това нещо с Учителя, последният казал на брат Иван, че трябва за това нещо да попита и жена си Софка. Оказало се, че Софка не била съгласна да се даде целият имот. По всяка вероятност брат Иван Вълчанов Явашев е бил направил завещанието си като е завещал 180 декара на братството, а друга по-малка част на жена си Софка. Не след дълго време станало нещастие с брат Иван Явашев. Като карал каруцата си конете се били подплашили от нещо. Той слязъл от каруцата, но станало така, че каруцата минала през тялото му и той починал веднага. По същото това време е имало в Русе доста братя и сестри. Те се събирали у брат Никола Ватев, бивш ковчежник при военните. Като дете аз съм ходила на вечери в неговата къща на ул. „Видин", в която се събирахме, там се правеха молитви, четяха се беседи, правеха вечери. Спомням си как отивахме у брат Ватев на вечеря в голямата светла стая, седяхме в кръг на земята, а пред нас постлани бели покривки и на тях поставени разни плодове и други неща за ядене. Брат Ватев беше внушителен със своята бяла брада и мустаци, синеок и красив. Той беше ръководител, а също и медиум. Съпругата му Величка Ватева беше починала и той правеше връзка с нея. Тя му е диктувала назидателни писма, които по-късно бяха събрани и напечатани на пишеща машина, На вечерята брат Ватев заедно с другите братя и сестри правеха молитва, а след това всички сядаха, а брат Ватев разчупваше голям хляб изпечен за случая, благославяше го като произнасяше разни формули и отчупваше всекиму по парче хляб, което внасяше една особена тържественост на вечерята. Трябва да отбележа, че колкото и приятели да присъствуват на вечерята накрая винаги оставаше по едно голямо парче хляб. Как ставаше тая работа, вероятно се досещате за принципа на множението на Христовия Дух. Уреждаха и малка литературно-музикална програма, при която и ние децата вземахме участие. Днес още помня първото стихотворение, на което ме беше научила майка ми и което декларимах: „Райка" „Тича Райка към чешмата, тича мило внуче, за водица бистра, хладна, с малкото бърдуче. Ала други я преварят, слагат си котлите. Тихо Райка се замоли мило на момите: „Дайте мене ред, ма каки, първа да налея, мене стомничката малка, колко е от нея! Че дома ме дядо чака, капнал от умора." Вси се дръпват. Райка слага малкото бърдуче. Пък и кой ли не ще да отстъпи на туй мило внуче! " На вечерята пеехме братски песни, чувстваше се една особена задушевност между всички. Като че някакъв електрически ток минаваше през нас. Всички бяха със светнали лица, радостни и щастливи. Брат Ватев имаше трима синове: Васил, Петър и Благовест и две дъщери - Кука и Кина. От тях Петър свиреше на цигулка братски песни и Паневритмия. Между братята имаше и петима рождени братя Маркови. Те бяха родом от с. Велчево, В. Търновско: Симеон, Стою, Колю, Рашко и Йордан. Последният си замина през 1984 г. Рашко свиреше на флейта, а Йордан на цигулка. Те са имали още един брат Ганю, три сестри, които не бяха в Русе и нямаха връзка с братството. Стою бил ходил в Русия като градинар преди 1917 г. и там упражнявал градинарство. Като се запознали с новите идеи на Учителя Дънов, те решили да посветят живота си на Бога, да не се женят. Най-големият от братята Маркови имаше някакви ясновиждания и опитности с Учителя. През време на войните у много хора по това време се е пробуждало едно ново съзнание, една вяра, че има провидение, че Бог пази своите чада в трудни моменти, когато уповават на Него. Разказвани били много опитности, когато по чудо мнозина се спасявали от явна смърт. Започнали да излизат много книги, брошури и списания, в които се изнасяли опитности и в които се говорело за трезвен, въздържателен живот, за вегетарианство, суровоядство, за природолечение, за природосъобразен живот, за ясновидство, за друг свят, за невидими помагачи. Така например, Симеон Марков разказваше една своя опитност през време на една от войните, в които беше участвал. Той се намирал на фронта и чувал как нещо му говорело отвътре: „След два дни ще дойдеш в София. Ще ме потърсиш на ул. „Опълченска" 66!" Той се учудил как ще отиде в София, нали е на фронта? Но станало така, че го ранили и го закарали в София, в болницата. След като оздравял той се сетил да потърси ул. „Опълченска" 66, Той не се познавал още с Учителя Дънов. Решил той да потърси тая улица и тоя номер. Намерил къщата. Посрещнал го Учителят и го запитал; „Как се казваш?" Симеон мълчал и си помислил: Ако ти си съшия Дух, Който ми каза, че ще дойда на ул. „Опълченска", ти знаеш името ми". Учителят отново го запитал: „Как се казваш?" Симеон пак мълчал и пак си казал на ума: Ако ти си същия Дух, Който ми каза, че ще дойда на ул. „Опълченска", ти знаеш името ми". Трети пък Учителят го запитал и накрая му извикал: „Симеоне!" Така Симеон Марков се запознал с Учителя, а по-късно запознал и братята си с Него. Брат Симеон разказваше и други случаи, други негови видения, за които не мога да си спомня. Годините са изтрили вече всичко от съзнанието ми. Друг от братята Маркови - Рашко разказвал на една сестра Марийка Костадинова, която го посетила, когато бил болен към края на живота му. Той беше известно време в болница, а после лежеше вкъщи. В разговора си с нея той й разказал една своя опитност, която имал през земеделско време 1919 - 1923 г. на сръбската граница. Той бил подофицер тогава и поделението му се намирало на едно място, при което не можели да знаят от къде ще ги нападнат и къде трябва да застанат. Тогава брат Рашко се отделил на страна от войниците, а това било по вечеря и се молел за помощ към света Богородица. Той не познавал още Учителя. Положението било критично и той се молел най-горещо, от сърце... и, о чудо! Явила му се света Богородица и му посочила мястото, където да застанат. Те трябвало да се преместят от там, където били в момента. Той дал нареждане на войниците и те се преместили. Наистина не след дълго врагът започнал да обстрелва, но благодарение на позицията, която те били заели, останали невредими. По-късно той научил от войниците, че когато той се бил отделил и се е молил някои са видели една особена светлина около него. Братя Маркови познавам като търговци на бакалски стоки. Техният магазин беше в центъра на града. От 1942 г. насам ние живеехме близо до тях в една съседна улица. В магазина работеха братята Колю, Рашко и Йордан. Магазинът много добре обзаведен, беше голям, в дъното имаше рафтове, а по средата в два реда каци с най-различни маслини, риби, туршии, сирена. Щайги с най-различни плодове, най-хубави сортове ябълки, круши, а зиме южни плодове - портокали, мандарини, фурми, смокини, стафиди и други деликатеси, които е имало по онова време. Те доставяха най-качествени стоки и магазина им работеше много добре. Зад магазина имаше склад, където съхраняваха сандъци, бурета, тенекии, чували и други пълни с продукти. Една малка част от дъното на дюкяна беше остъклена и отделена като канцелария. От склада се излизаше в коридор, от който имаше заден вход и стълбище дървено, извито, по което се отиваше на горния етаж, където живееха братя Маркови. Жилището беше над дюкяна. След 9.IX.1944 г. сградата беше съборена наедно с други и сега на това място се намира хотел-ресторант, сладкарница и лятна градина „Дунав", пред които се намира големия площад с паметника на „Свободата". Една голяма част от площада на времето беше градска градина с казино, а градината беше обиколена от висока желязна ограда и в нея имаше грамадни дървета. Сега тия дървета ги няма вече. На тяхно място има други по-малки. Само паметника се издига величествено. На времето точно срещу магазина на братя Маркови беше градското казино, в което вечер до късно свиреше оркестър. Сега ще се върна да разкажа още за имота на „Свирчовица". И тъй по всяка вероятно казах по-горе, брат Иван Вълчанов Явашев е направил завещанието си като е завещал една голяма част от 180 декара на Русенското братство, а друга е оставил на жена си Софка. Така била основана комуната в Русе, чийто председател бил Никола Ватев. Симеон и Стою Маркови работели в стопанството. Стою като градинар ръководел работата по обработването на зеленчуковата градина и лозето, както и нивите. Първоначално всички били ентусиазирани, обаче скоро се явили спънки и работата в комуната не вървяла както трябва. Братята Симеон и Стою Маркови живееха на Свирчовица в съседство с къщата на Иван Явашев. Тази сграда на братя Маркови беше изработена от червени фугирани тухли. Там идваха и другите им братя: Колю, Рашко и Йордан, когато искаха и можеха. В тая сграда имаше една стая определена за Учителя и други две за братята, но дали Учителят е спал някога в нея не ми е известно, както и една голяма кухня с дълга маса, мивка и готварска печка. Пред кухнята имаше площадка с маси и пейки за сядане. Там също се събираха често братя и сестри. Братя Маркови посрещаха приятели и гости от града или от други краища на България, както и от София. Но къщата на брат Никола Ватев на ул. „Видин", където се събирахме бе съборена, за да построят нова. В същия двор имаше някаква малка къща, в която живееше брат Ватев известно време, докато построят две стаи за него и една работилница за консерви в близост до чешмата „Свирчовица". Известно време приятелите от Русе се събирахме по домовете, тъй като нямаше салон за събрания, което нещо не беше удачно, та след време братя Маркови решиха да се събираме у тях, в ъгловата стая над магазина, която беше голяма и светла. В нея имаше 2 - 3 легла, но все пак имаше достатъчно място за столове, така че се събираха около 10 --15 или 20 човека, не зная точно. До тая стая имаше голяма кухня и още 2 - 3 стаи. Къщата не беше собственост на братя Маркови, а на някакъв турчин, на който плащаха наем. Та там се събирахме известно време. За комуната даде някои сведения за онова време синът на брат Тодор Ковачев - Боян Ковачев, който в 1990 г, си замина. Боян е роден в Русе в 1904 г. Завършил е столарското училище в Русе и е работил в комуната четири години. Той разказа, че за стопанството били наемани работници от съседното село Липник, сега Николово. От София били дошли група студенти, които също работели там както и той самия. Когато се налагало той работел дърводелство. Той казваше, че Ватев бил председател на комуната, но братя Маркови не го слушали. Например, занасяли продукти от стопанството на пазаря и ги продавали на търговци на пазаря, които изкупували продукцията, но парите носели на дюкяна на братя Маркови. Какво ставало по-нататък с парите не се знаело. Изобщо стопанството - зеленчукова градина, лозе и ниви не давали никакви приходи, макар че се раждало изобилно. Но не трябва да се забравя обстоятелството, че братя Маркови посрещаха и изпращаха много гости от братството празничен ден от града, от София и провинцията понякога. Може да се каже, че отчетността не е била добра. Поради това Учителят изпратил един брат Райчев, бивш военен да контролира работата на стопанството, а после и брат Йордан Андреев (Аню), Колю Йорданов от София и Петър Арабаджиев от Варна. Това става през 1937/38 г. Брат Райчев се разболял от притеснение и разправии с братя Маркови, та брат Георги Димитров го завел в града, в дома си и по-късно брат Райчев си заминал за София. Йордан Андреев се скарал със Стою Марков заради нередности, та било стигнало до бой, поради което Йордан напуснал стопанството и така останали само Петър Арабаджиев и Колю Йорданов. При брат Ватев живееше една сестра Петранка Чернева, казах преди, че жена му си е била заминала и от кога е дошла при него тая сестра не мога да кажа. Но сведения за сестра Петранка ми даде дъщерята на сестра й Ангелина - Сенка Чобанова, която почина тая година 1996 г. в старческия дом на Горна баня. Сестра Петранка Чернева е родена в бедно семейство с много деца. Баща й я дал слугинче у богати евреи. Обаче там трябвало да работи тежка работа, да носи вода от Дунава за разливане и пране. Тогава не е имало водопровод в Русе, а за пиене се ползвали водата от кладенците. Водопроводът е бил направен някъде около 1925 - 1930 година. Така някой познат на семейството като виждал колко е труден живота на Петранка, казал на баща й да си прибере детето, ако има милост към него, иначе то може там да се затрие. По-късно сестра Петранка се омъжила за един кръчмар в тракцията в Русе, от когото имаше една дъщеря Пенка, Те си купили къща, но съпругът й починал. След неговата смърт тя продължила да работи на кръчмата с един свой роднина, но той се пропил и започнал да й създава неприятности и тогава тя решила да затвори кръчмата. По това време се била запознала с новите идеи на Учителя и по съвета на братя Маркови тя си продала къщата и внесла парите в новосъздадената комуна, като влязла да работи в последната. А каква работа можело да й се възложи освен пак да слугува. И така от нейната къща нищо не останало и тя цял живот е слугувала на чужд имот без пари. Сестра Петранка Чернева беше много добра и трудолюбива жена и по-късно стана другарка на брат Ватев, който бе овдовял преди много години. Тя разказваше с въодушевление за брат Петър Тихчев (дядо Петър), който пеел много хубаво духовни песни, който е бил хазаин на Учителя в Свищов. За ръководителя на братството в Русе Учителят лично бил определил брат Никола Ватев. Той е станал причина да се печатат лекциите от първите години в печатницата на Малджиев на ул. „Сарасолу" № 21. Той беше известен още и като медиум. Брат Ватев има една опитност, която съм чувала да разказва на приятелите. Това било през една от първите години. Той се познавал с двама офицери, говорели подигравателно за Учителя, но знаели същевременно, че брат Ватев е медиум и молели да им направи един сеанс, Веднъж, когато Учителят бил в Русе брат Ватев Го запитал дари разрешава да им направи сеанс. Учителят разрешил и брат Ватев им направил сеанс. Казани им били много интересни работи, от което те били много доволни. Но накрая станало нещо неочаквано. Като влязъл в тях някакъв дух, който ги сковал на място, та не можели да мръднат тия офицери и освен това те като заудряли бедрата на краката си с плесници както били седнали на столове, щото стигнало до посиняване. Брат Ватев се видял в чудо, сложили им възглавници, но пляскането продължило и накрая брат Ватев отишъл при Учителя с молба да ги освободи от този дух. Наистина Учителят ги освободил, но като излезли на улицата тия двама офицери започнали да жестикулират с ръце докато се успокоят и минувачите, които минавали край тях се заглеждали както се наблюдават ненормални хора. Та тоя урок им бил създаден поради това, че те се опитали да се подиграват с Учителя, с когото шега не бива. Така приключил сеанса с офицерите, та те повече не помислили да правят сеанс, нито да се подиграват с Учителя. Брат Ватев е имал както успехи, така и неуспехи във връзка с духовете. Духовете веднъж му казали да отиде в Сливен по някаква работа и той ги послушал. Но като отишъл там излязло, че духовете са го излъгали. Та от всичко това следва, че човек не трябва да се доверява на духовете или както е казано в Писанието: „Изпитвайте духовете", така трябва да се постъпва. Брат Ватев получаваше информация за някои събития и във време на сън. Така например, през пролетта на 1944 г. той сънувал, че е изгряло червено слънце, което заляло всичко с червена светлина и наистина през есента дойде червената армия на СССР в България и комунистите взеха властта. Когато брат Иван Петров си заминал, по същото това време брат Ватев бил на събор в София и сънувал брат Иван Петров с група заминали братя и сестри. Скоро след това другарката на брат Иван Петров, сестра Веска изпратила телеграма в София, в която съобщава на сестра Паша за заминаването на другаря си. (Това разказа дъщеря им Магдалена Димитрова.) Сестра Веска решила веднъж да отиде на Свирчовица, на стопанството при брат Ватев. Като отишла той я посрещнал пред портата и казал, че е имал информация за тая среща. През 1932 г. брат Тодор Ковачев построи салон специално, в който да се събират братя и сестри да четат беседи и лекции, да правят молитви, да се подвизават като правят вечери и срещи. Този салон беше построен в двора му на ул. „Мария Луиза" 39, понастоящем ул. „Найден Киров". Салонът беше доста голям, имаше правоъгълна форма и братята и сестрите го обзаведоха и подредиха. Той събираше около 60 - 70 души. В средата на салона имаше пътека, отстрана бяха наредени столовете. В дъното на салона имаше голям портрет на Учителя на стената, а в страна отдясно портрет на Христа. Тия два портрета бяха копия на портрети рисувани от известната художничка Цветана Щилянова. От лявата страна на стената имаше френологическа карта в рамка отпечатана от брат Никола Каишев. Салонът имаше откъм изток три трикрилни прозореца, а на юг беше вратата със стъкла, тъй че осветлението на салона беше много добро. Освен, че беше добре осветен, той беше боядисан в бяло (варосан), столовете обикновени, но удобни за сядане. На стените имаше още няколко картини с библейско съдържание, библиотечен шкаф, бюфет и голяма печка за отопление. Под портрета на Учителя имаше хубав, тапициран стол в синьо и масичка пред него. До нея се изправяше този, който четеше беседата или лекцията. В тоя край на салона имаше и хубаво пиано, на което можеше да свири тоя, който умее да свири братски или Учителски песни. Понякога се изнасяха и концерти от гости или някои братя и сестри. По време на беседи се свиреха и пееха песни от Учителя със съпровод на пиано. Беше сформиран малък оркестър от цигулки, пиано и флейта. Изобщо бяха създадени условия за духовна работа. В Салона имаше и черна дъска, на която се пишеше при нужда. Изнесен беше курс по астрология под ръководството на брат Иван Антонов, който изпращаше лекциите, брат Петър Филипов ни ги диктуваше и даваше същевременно обяснения тъй като той се занимаваше също с тази наука. Пред салона имаше доволно голямо антре със закачалки за дрехите на братята и сестрите, както и огледало на стената. Един двукрилен прозорец хвърляше достатъчно светлина в помещението. Една вита дървена стълба извеждаше до една горница - стая, в която може да пренощува Учителят или някой гост. Но както ми е известно Учителят никога не е спал в тази стая. Само веднъж е идвал, влязъл в салона, преминал го и излязъл, без да каже нито дума. Имал е желание да изнесе беседа, но Му било забранено от властта. Брат Ватев може би, защото живееше вън от града на Свирчовица, не идваше в салона. Чак към края на живота си, когато се беше разболял и брат Петър Филипов и брат Гради Минчев от София бяха ходили при него, бяха му правили бани, че го лекували, той дойде в града и в салона с файтон. В салона правихме молитва за него и след това (защото след това се коментираше по тоя въпрос), той се почувствал толкова добре, че дори си отишъл пеш на Свирчовица, където живееше. А неговата къщичка беше на 200 м от чешмата Свирчовица. До къщичката му имаше един голям и дълъг навес, който беше работилница за консерви. Да, той беше се заел да произвежда зеленчукови консерви. От една страна му носеха зеленчуци, които се преработваха (миеха, чистеха, режеха, подреждаха). Поставяха се в тенекиени кутии, затваряха се и след това се изваряваха в големи казани. Тая цялата манипулация се извършваше от работници от близките села Липник и Гагаля (по това време имаше евтина работна ръка). И тъй в неговата работилница се приготовляваха консерви-гювеч, домати, зелен фасул и др. Другарката на брат Ватев - Петранка Чернева правеше и разни други специалитети, направо готови ястия по поръчка на приятели. На консервите се слагаха етикети и така готовата продукция се изкупуваше от търговци, от военни за войниците от казармите и др. Военните ни носеха техни продукти, от техни градини и тук само биваха преработвани и изварявани. Учителят е подготвял приятелите от братството за общ комунален живот. Като пример за това можем да посочим общите обеди при братския стол на Изгрева в София, където храната се приготвяла от дежурни и е била на много ниска цена. Така в братския стол са се хранили не само изгревяни, но и други външни лица, студенти и т. н. В Русе наистина първоначално всички били сплотени и са имали хармонични отношения. За това можем да си извадим заключение от думите на Учителя, които казал тогава веднъж на брат Ватев: „Какво ще кажеш бе, Ватев, когато един ден стане въпрос за братство и за братски живот и ние кажем: Идете да видите в Русе, да видите какви са идеите на Бялото Братство! " Много възрастни хора, дълги години след като бяха отнети братските места на Свирчовица след 9.IX.1944 г. са казвали: „Когато Бялото Братство държеше и обработваше тия места градушка не ги ловеше! " Това трябва да се знае и помни, че това беше Истина. Хармоничния живот, добрите обноски, добрите мисли и чувства, молитвите и съзнателното отношение към природата оказват много силно влияние и Небето дава своето благословение, Наистина, Свирчовица беше защитена от лоши ветрове и градушки, но веднъж, когато тази хармония бе нарушена, когато братята си казаха лоши думи и се опълчиха един срещу друг, тия места ги би такава градушка, че лозите бяха така оголени, че стърчаха само голи пръчки. Природата реагира безотказно на проявите на лоши отношения и дрязги. Окултният закон задействува и дойде време, че всичко това изчезна. Ще цитирам някои мисли на Учителя за комуните - Младежки окултен клас, II год, том II, 1922/23 г. от томчето „Добри навици", стр. 23: „За пример, в някое общество се устройва комуна, всички се хранят заедно, на братски начала. Какво се забелязва в такива комуни? Едни работят, а други се ползуват наготово от техния труд. Те се оправдават с това, че плащали. - Не, плащат или не, всички еднакво да работят! Момичета и момчета, всички ще работят: Ще слагат трапеза, ще я вдигат, ще сипват ядене, ще прислужват, ще мият чинии, тенджери - всичко ще става по дежурство. Всеки ще знае, кога е дежурен и ще изпълни задълженията си, както трябва. Между комунарите трябва да съществуват добри отношения; да не се обиждат, да не се докачат - всички да се разбират помежду си като братя и сестри. Какво става сега в братските комуни? Едни работят, други чакат на готово. Вследствие на това се явяват недоразумения, недоволство и виждате, че след една година най- много, комуната се разваля. Защо? -Всички искат да устроят нещо ново, но на стари основи. Така работите вървят. Какво трябва да се прави в такива случаи? Всеки трябва да работи съзнателно в комуната, да развива добри навици в себе си". И по-нататък на стр. 26, казва: „Важно е да знаете, че има сили, течения в природата, които противодействуват на всяко добро начинание". Първоначално Никола Ватев като ръководител събирал десятъка от приятелите, за да го предава на Учителя, но тъй като той не давал отчет за това, се бил повдигнал въпрос, че той си позволява да харчи от тия средства за свои лични нужди. Тогава някой от тях, както и моят баща Велико Марашлиев, когато поне веднъж в годината отивал в София давал своя десятък лично на Учителя. Причината е била, че Ватев е загубил доверието им. Мисля, че беше около 1930 - 35 година се взе решение братството да раздаде места на свои членове, които да засеят лозя, за да не стоят пустеещи места, които не са равни площи, а баири. Така брат Георги Димитров зася едно място около 20 декара, двамата братя Георги и Васил Константинови - 10 декара, Иван Петров - 5 декара, Велико Марашлиев - 3 декара и Никола Ватев - 3 или 5 декара срещу известен наем, Стою Марков като специалист облагороди лозови пръчки от десертни сортове при специални условия и след това тия, които искаха да засеят лозя купуваха от него тия пръчки. Лозята бяха обработвани лично и с наемни работници. Братя Маркови също засадиха лозя. Но тия лозя не даваха много голям приход тъй като бяха обработвани с помощта на работници и плодът се продаваше тогава за износ, главно за Германия. Сключваха се договори и след това по време на гроздобера се береше гроздето от лозарите, идваха бригади, почистваха и подреждаха гроздето в щайги или се занасяше на определени места - пунктове, където се преработваше, след това се изтегляше, носеше се във вагони, с които се отнасяше на определени места. Спомням си, че по време на II-рата световна война след като Червената армия на СССР навлезе в Германия, брат Ватев казал на Учителя, че няма на кого да продаваме гроздето от лозята, а Учителят се изправил и с жест отговорил: „От сега нататък всичко ще отива за Русия!" След 9.IX.1944 г. това се сбъдна. След като почина брат Иван Петров лозето беше отнето от другарката му под предлог, че тя не може повече да се грижи за него. Същото стана и с лозето на баща ми Велико Марашлиев. Георги и Васил Константинови се изселиха в София и оставиха лозето си. За едно кратко време тия лозя бяха обработвани от Георги Димитров и от Никола Ватев, докато след 9.IХ.1944 г. целият братски имот бе отчужден. Лозята бяха поети от ловното дружество, което ги използва малко време. След това те бяха изкоренени и на тяхно място отглеждаха фазани и кучета. Сега вече няма и помен от лозята. Ловното дружество построи там голяма вила, а братя Маркови бяха прогонени от там, от братското място. Останаха им няколко декара, които бяха лично техни места, на които бяха насадили младо лозе. Спомням си, че брат Йордан Новаков предлагаше да се раздадат една малка част от местата над трасирания път, който се намираше над консервената работилница на Ватев, по една ивица, на която, който искаше от братството да си построи малка виличка с място, което да си обработва сам, за да има къде да отива със семейството си неделен ден или когато има празници, или е в отпуск. Това нещо щеше да бъде особено хубаво за семейства с деца, които излизат във ваканция. Но този идея не се осъществи. Явиха се спорове като се стигна до там, че много хора се отдръпнаха и престанаха да ходят на стопанството. До тогава се отиваше при братя Маркови и Никола Ватев. Дори една група по-млади хора започнаха да отиваме на Образцовия чифлик, където имаше гора или на една височина над братските места известна под названието Дабията". Там играехме Паневритмия. От нея имаше хубав изгрев и там посрещахме слънцето сутрин рано. Брат Георги Димитров е роден на 7.IX.1892 г. в с. Белица, Тутраканско и е починал в Русе на 18.III.1971 г. Баща му бил търговец изселен от Лозенград. От там се заселва в с. Белица, Тутраканско. Жена му Лина е чехкиня, родена на 19.VIII.1906 г. във Виена и е починала на 5.II.1972 г. в Русе. Георги е избягал от Румъния когато бил на 18 години. Учил е като частен ученик и впоследствие станал мебелист-тьрговец, а след 9.IX.1944 г. лозар. Жена му Лина получила средно образование във Виена, от където дошла в България в чехското правителство като компаньонка на съпругата на представителя и по-късно е чиновничка в посолството в Русе. За отбелязване е, че Георги и Лина не са имали деца 22 години. През 1947 г, се е родила дъщеря им Божидарка. Интересен е случаят с тях. Познавах Георги и Лина Димитрови много добре. Той много обичаше децата. Казах по-горе, че е бил мебелист-търговец, имаше хубава къща, беше представителен, домът му добре обзаведен, магазинът му, в който продаваше скъпи мебели беше на една от главните улици - ул. „Търговска", по която се отиваше на пристанището. Той си купи лека кола, една от първите леки коли в града и покани Учителя да Го доведе в Русе с колата си от София. Навярно това е била годината 1934 г. Подробности не зная. Зная само, че Учителят е бил отседнал у тях, в неговата къща. Но Георги Димитров е разказвал впоследствие, че като пътували и разговаряли Учителят му казал, че те нямат деца, но могат да имат дете. Георги отговорил, че те са вече доста възрастни, а Учителят рекъл: „Тя и Сара беше възрастна". И наистина им се ражда дете след 22-годишен брак. Когато пътували с Учителя някъде се налагало да преминат през една река. Вероятно пътят е бил повреден или моста разрушен, но е имало някаква причина. Обаче по средата на реката колата нещо заседнала и нито напред, нито назад - не мърдала. Георги Димитров беше много добър шофьор. Чудел се какво да направи. Правил, струвал, колата не тръгвала. В това време Учителят се поклатил напред и назад и не щеш ли колата изведнъж тръгнала. Брат Йордан Новаков е роден в с. Червена вода, Русенско през 1889 г. Баща му Калчо Тодоров Новаков бил дошъл от балкана женен за тревненка Иванка. Дядо Тодор, бащата на Калчо като търговец ходел до Цариград. Той бил обущар, но и организатор и земеделски водач и по- късно демократ към Стойчо Мушанов и като такъв бил и народен представител. Брат Йордан са били седем деца. Той е завършил пети клас на Мъжката гимназия в Русе, а Дончо, брат му търговската гимназия в Свищов. Йордан и Тодор, другия му брат са ходили в Америка, но после се върнали. Брат му Дончо и сестра му Мара отишли по-късно в Америка и Мара се омъжила там за българин. Дончо сменял различни професии - шофьор, градинар, работник и по-късно станал притежател на закусвалня. Почти всяка година Дончо идваше в България при близките си и донасяше интересни списания и книги във връзка с лекуване по природен начин както и с глад и т. н. Дончо не е споделял убежденията на брат си Йордан, но е бил вегетарианец. Йордан Новаков е бил женен за Стефанка от Стара Загора. Имаха две деца: Георги и Жана, която ни съдействуваше при издаването на поредицата „Изгревът". Още, когато се събирахме в салона на ул. „Мария Луиза" 39 брат Йордан е бил викан в милицията, където е трябвало да дава списък на тия братя и сестри, които са от братството. Той дълго време пишел в списъка имената и на ония приятели, които са си заминали. С течение на времето редиците постепенно намалявали. Това нещо ми е правило впечатление, защото от време на време викаха и мен в милицията. Първият път ме извикаха в общината и там ме разпитваха цивилни лица, а това беше 1952 - 53 г. След това ме викаха в милицията още няколко пъти. При всяко отиване там уточняваха списъка на приятелите от братството, като ме питаха за всеки един, който е посочен от Новаков. Но аз не скривах от тях, а казвах кои са живи и кои са починали, защото бе безсмислено. Та те можеха за минути да проверят лицата по общинските регистри. Но така ме изпитваха дали говоря истината. Йордан Новаков разказваше за обиски, които му бяха направили през 1957 г. по време на процеса срещу Братството. Взели са много литература на Учителя от тях, взели са портрета на Учителя, извадили го от рамката, хвърлили го на пода и са го тъпкали с крака. А те горките не знаеха, че образа на Учителя е свещен и неприкосновен. После дойде друго време и се явиха други нечии невидими крака и им стъпка и властта, и империята, на която служеха и която се наричаше СССР. Сега тази империя се разпадна отвътре и остана само Русия. И тя е, която трябва да възкръсне и да стане „Светая Русия", но това може да стане само със Словото на Учителя Дънов. Петимата братя Маркови бяха сговорни, помагаха си, поддържаха се. Те посрещаха и изпращаха и братя, и сестри както и светски хора, с които имаха връзка. Ходили сме често на стопанството при тях, там сме чели беседи, свирили сме, пели сме, беседвали сме и т. н. Понеже имаха зеленчукова градина на стопанството то там сме яли чудни пресни зеленчуци, домати, марули и плодове. Правеше ни впечатление, когато се ръкувахме с тях, че Стою Марков като се ръкува тъй стискаше ръката на човека като че ли я хваща с клещи, до болка. Петър Филипов му казваше в отговор, че има в кръвта си много желязо, което трябва да преработи в сребро и злато. Софка Явашева, съпругата на Иван Вълчанов Явашев имаше в произхода си нещо румънско. Носеше се твърде оригинално с едноцветни рокли в светли тонове, дълги до една педя от земята в различни тонове, нашити с разни цветове конци с разни фигурки и звездички, с фистони и т. н. Тя посрещаше братя и сестри много приветливо. До къщата, в която живееше със съпруга си, която беше паянтова имаше прилепена една дълга кухня-трапезария с дълга маса и пейки и столове, където първоначално са се хранили и братя Маркови, а по-късно те са се отделили и са се хранили отделно. Тя ги канеше когато сме отивали при нея, но тя хранеше някакво огорчение към тях. Пред трапезарията имаше една площадка с черничеви дървета, които хвърляха сянка на това място, на което имаше няколко маси и пейки от обикновени дъски, на които сядахме лятно време в неделен ден или когато е било празник. Наедно закусвахме или обядвахме, четяхме или пеехме. Сестра Софка приемаше всички усмихнато и с разположение. Всеки си носеше по нещо, но и тя предлагаше или супа някаква, или чай или нещо друго. Борис Малджиев е роден в Шумен и е починал в Русе през 1949 г. Екатерина, жена му е родом от Варна. Бащата на Екатерина е бил опълченец - един от шестимата останали живи. На къщата им във Варна имало поставена възпоменателна плоча. Борис Малджиев като млад е бил настойник на Васил Коларов като ученик. Последният се бил разболял от дифтерит и благодарение на Борис, който се е погрижил за него останал жив. Борис е запознал Васил Коларов със социализма. В тая връзка имаше някаква статия в един софийски вестник и когато аз Марийка Марашлиева отидох веднъж в дома им, той ми показа тоя вестник, на който бе подчертал няколко реда с червен молив. В него пишеше за връзката му с Васил Коларов. Борис Малджиев и Екатерина са се оженили през 1897 г. на 12.VII. Празнували са след това сребърна и златна сватба. Борис е бил печатарски работник и така сам се е издигнал постепенно. Бил е много предприемчив и амбициозен и много строг. Издигнал се на своите плещи той открива печатница. После си построява къща в Русе и премества печатницата си в сутерена на къщата си. Синовете му Влади и Богомил са следвали като сами са се издържали, работели са и са учили. Богомил следвал задочно право и живял при сестра си Зорница в София. Влади избягал от баща си в Бургас и там е работил първоначално. Следвал е печатарство в Германия. После работеше в печатницата на баща си. След национализацията на печатницата работеше гумени печати в Русе. Борис Малджиев е печатал първите години беседи, лекции - брошури и др. в печатницата си. Дъщерите му Зорница и Ружа, както и брат им Богомил са имали връзка със средите от братството, както и майка им Екатерина в Русе и София. Богомил и Зорница живееха в София, а Ружа и Влади в Русе. Но Влади не беше съмишленик. При Борис Малджиев живееше Цветанка Малджиева, тя е била от рода им, но те я бяха приели и изучили като тяхно дете. Цветанка е родена в с. Стежерово, Свищовско в роднинско семейство. Взета е при тях и е отгледана като тяхно дете, на Борис и Екатерина Малджиеви. Тя свиреше на пиано и беше корепетитор в балета към русенската опера. Тя свиреше в братския салон в Русе на пианото както и сестра й Ружа. Богомил Малджиев (разказва Геновева Жекова - магнетофонен запис някъде преди 1980 г.). Впечатленията ми от Богомил Малджиев са прекрасни. Той е един от малкото братя в братството, който всичко жертвува мълчаливо и всичко, което прави го прави изискано и красиво. Той е бил винаги много деликатен, много съобразителен, много аристократичен и най-важното, че има много чисти отношения със сестрите, много чисти, гаранция давам за него. Той беше много изискан, много елегантен, красив, с много хубав тен на кожата, маниерът му беше много аристократичен и отношението му и държането му към всички сестри беше изключително изискано. Въпрос: Аз съм чувала, че те са питали Учителя дали да се оженят с Люба Аламанчева? Геновева: Да, Люба ми каза това: отиват при Учителя и Му казват: „Учителю, ние сме решили да се оженим. Вие какво ще кажете?" А той им отговорил: „Има ли смисъл да влизате в океана 15 м навътре?" Въпрос: След това те и двамата се отказаха, нали? Геновева: Пък те били започнали вече приготовленията, да шият даровете. Шивачки, бродирачки и т. н. и те като се размислили казали: Ние трябва да послушаме Учителя и не се венчали, но пак си бяха близки. (След като си замина от този свят първа Люба, Богомил полагаше грижи за сестра й Милка, а след това и за другата им сестра Цветанка.) Богомил е един от малкото идейни братя, да не кажа единствен. С Богомил сме били много близки. Където и да те заведе той те води като своя сестра, толкова е внимателен. Аз отидох в София с тия мои вълнени дрехи ученически през лятото, през горещините и той ме води на най- хубавите места - на опера, на сладкарници, където само аристократи ходят. Къде ли не ме е водил. Братът го познаваш, когато е във връзка със сестрата и сестрата я познаваш, когато е с брата насаме. За него нищо дори със забележка не може да се каже. Той е много деликатен и възпитан, той е абсолютен кавалер. Според мене Богомил е образец на брат, защото е много изискан, много издържан и разговорите му са разговори водени в една гама, с която се издига над обикновения живот." Когато отиват двамата с Михаил Иванов при Учителя ще кажа точно какво ми каза Богомил: „Отиваме двамата при Учителя и казваме, че искаме така и така да работим за братството и Учителят казва на Михаил; „Михаиле, ще отидеш ти във Франция, но знай, че много щете бия!" През 1937 г. Михаил Иванов заминава за Париж на световното изложение, но Богомил Малджиев го е финансирал, за което по-късно много съжалявал, заради онова, което по-късно направи Михаил. Беше се обявил за Миров Учител и се дегизира досущ като образа на Учителя. През 1949 г. Тодор Маринчевски от София постъпи в операта в Русе. За някое време и Пейчо Бояджиев от София беше постъпил в операта в Русе, но беше уволнен 1950 г. Илия Филипов беше постъпил също в хора на операта след като национализираха сладкарницата им. Цветанка Малджиева се беше омъжила за него. И тъй в русенската опера работеха няколко души приятели, които при някои празници вземаха участие в литературно-музикалната програма на Русенското братство. С тях понякога идваха и някои певци и певици. Между тях беше една изтъкната певица на име Елисавета Йовович с хубав глас. Коронната роля на г-жа Йовович беше „Мадам Бътерфлай". Тя е пяла в салона ни в Русе песните от Учителя „Вехади", „Венир Бенир" и др. В разговор с приятелите, както и с брат Петър Филипов г-жа Йовович е разказвала някои случки от нейния живот, между които и един спомен, който никога нямало да забрави. Г-жа Йовович се е запознала с Учителя още на млади години, била разговаряла с Него, при което веднъж Го била запитала, когато ставало дума на чие име да се нарича като певица, дали на името на баща си и ли на името на съпруга си. Учителят й казал, че е по-добре да се нарича на името на баща си. Тя Го послушала. Минали години. Съпругът на г-жа Йовович бил станал народен представител в Парламента - Ковачевски. Когато дошла новата комунистическа власт в България нейният съпруг бил затворен и след това ликвидиран, а нея изпратили на лагер с дъщеря й за известно време. При това положение, за да се освободи от лагера допринесло много обстоятелството, че тя се наричала на името на баща си, а не на името на съпруга си. По-късно тя се е наричала официално Елисавета Йовович - Ковачевска. В Русе в Братството имахме едно семейство Веска и Иван Петрови. Тя е била пощенска чиновничка, а той електротехник. След като са се оженили им се ражда дъщеря Магдалена. Последната понастоящем живее във Варна и е омъжена за Стоян Димитров от братските среди. Помолих Магдалена да ми каже нещо за родителите си и тя в писмо от 5.XII.1989 г. ми пише следното: „В Русе имаше две групи приятели - богати и бедни. Баща ми Иван Петров, спадаше към вторите, второстепенните. Рано останал сирак, без баща, после и без майка - обикновен работник- електротехник. Завършил е във Варна в Морското училище. На службата си честен, изключително съвестен, неподкупен и за тези си качества ценен и уважаван от началниците си, но не проявен в обществената стълба - вътрешно вглъбен, непрактичен, неспособен да търси и да намира лична изгода в отношенията си с околните. Веднъж, когато мама - Веска Петрова се срещнала с Учителя и споделила за грижите си към татко, Учителят казал: „Не знаеш на какъв дух служиш! " А след заминаването на татко, мама сънува, че я водят някъде далече и високо, високо, където последователно й предлагат като награда за грижите и вниманието проявени от нея към татко три одежди: розова, небесно синя и бяла. Мама ми разказа съня си през 1946 или 1947 г. Дават й една дреха, тя казва, че не иска награда за труда си. Казват: „Дайте й друга!" И така три одежди, толкова красиви, че тя не можа с думи да ми ги опише. У мен остана само впечатлението от сиянието, което тези одежди са излъчвали. Като не приела и третата дреха - награда, мама чула глас отново: Пуснете я да си отиде! " После тя усетила, че слиза, слиза надолу, чула лай на куче и се събудила. Мама имаше добре изработено чувство за дълг и отговорност, съвестност и жертвоготовност. В житейския си път е била изпратена доста рано на работа в пощата." В последните години имахме и една сестра Марийка Костадинова, която имаше интересни сънища, които сестра Пенка Краева е описала след като Марийка ги е разказвала. Тя се включи при построяването на един жилищен блок в квартал „Здравец" в Русе. Понеже блокът е бил в края на града, а имало на срещуположната страна ниви и овощни градини, тя си купила една овощна градина. Но след време тия места ги отчуждили и на нея й дали едно място на Свирчовица, за което била много доволна. Тя се познавала вече със Софка Явашева и още преди години отивала със сина си Ангел при нея и била доволна от разговорите си с нея. Софка ги посрещала много добре и у тях останал един светъл образ на преданост към Учителя, в чието име тя посрещала и изпращала своите гости независимо дали са от братството или от света. Александрина Илиева Ганчева (Динка Гулабчева) Родена е на 27 януари 1893 г. в гр. Русе в бедно семейство. Починала на 10 декември 1950 г. в гр. Русе. Завършила е гимназия в гр. Русе с пълно отличие, за което е била наградена. Завършва три годишен курс за прогимназиална учителка със степен полувисше образование в гр. Русе. Учителствува в Русенските училища „Отец Паисий" и „Ангел Кънчев" и в 1925 г. бива уволнена с отнемане на всички права като член на Комунистическата партия. Правата й са възстановени през 1933 г. когато бива назначена за прогимназиална учителка в с. Кацелово - Русенско, където работи до 1944 година и поради заболяване бива пенсионирана. През 1921 г. се запознава с книгите на Ани Безант. От 1925 г. до 1933 г. е редовна участничка в беседите на Учителя Дънов изнасяни от Ватев. Тук се запознава с Велико и Величка Марашлиеви и заедно с тях откриват вегетарианска гостилница, където тя и Величка работят в кухнята на гостилницата. Гостилницата става средище на въздържателите и есперантистите. През 1929 и 1930 г. участвува в съборите в София и в изкачването на Рилските езера. През 1929 г. при първото изчакване на Рилските езера, първата нощ в нейната палатка преспива Учителя, а тя заедно с другите спят край огъня. На другия ден й донасят палатката, а заедно с нея й предават един кристал подарък от Учителя. Кристала е датиран - месец септември 1929 г. Поддържа връзка с Паша Христова и в Русе с Петър Филипов. Като учителка нито веднъж не се е скарала или нагрубила ученик, поради което и досега бившите нейни ученици си спомнят за нея с голямо уважение и умиление. В живота и в училище тя прилагаше принципите на Учителя. По същия начин се държеше и в семейството. Беше добра художничка и от нея има нарисувани няколко хубави картини, а свиреше добре и на китара и разбираше от ноти. Почти всички песни на Учителя ги беше записала преди да излязат печатаните песнопойки. Вкъщи си ги пееше и свиреше на китара. Беше човек с много висок дух и морал. Гр. Русе, 11 октомври 1996 г. Дал сведението: Любен Пантелеев

4. ПРОТИВОДЕЙСТВИЯ ОТ РОД Васил Стефанов Харизанов е роден на 2 февруари 1904 г. в Търговище. След основното си образование е следвал техническа военноморска школа във Варна. По това време Велко Петрушев е бил преподавател в това училище. Учениците от класа на Васил проследили веднъж Велко и го наблюдавали как се моли през ключалката на стаята му и къде ходи и започнали да четат от същите книги, които той четял. После Васил трябвало да отиде на практика в Свищов, където се запознал със семейство Аневи, които са били от Братството. После ходил на практика и в Русе. Там се запознал с Никола Ватев и с Велико Марашлиев. Още 1923 - 24 г., е ходил на съборите в Търново и в София по-късно. Когато почина Васил, тогава намерих тефтерчето му с молитви и други бележки и започнах по-ревностно да чета. Като ерген е получавал беседи и списание „Житно зърно", четял, но не споделял с родителите си. Считан бил за ръководител в Търговище. Паша му изпращала резюмета, брат Боев му изпращал писма. Но в Търговище е имало много малко хора запознати с Учението на Учителя. Веднъж като идвал Таню Желев в Търговище казал, че атмосферата в Търговище била много гъста. Нямало условия да се говори. Семейството на Васил ни най-малко не се интересували от идеите му, дори са били противници. Те се надявали като се ожени, жена му да му повлияе, за да се отклони от тоя път. И понеже аз не бях противна на идеите му, аз станах противна на тях. Той разбира се държеше за семейството на родителите си. Подобно беше и положението на брат ми Стефан Желев Калев. Той не ядеше месо, четеше и получаваше беседи и списание „Житно зърно", но като се ожени, жена му искаше да му повлияе, обаче той си остана вегетарианец и като такъв си замина. Родовата карма е голям заплетен възел. Човек слиза на земята чрез рода и чрез него получава тяло. Връзките им са от столетия. Учителят казва: „Всяко зло, което хората ви причиняват се дължи на вашата карма с тях. Всяко добро, което ви правят се дължи на вашата карма. Кармата е закон на инволюцията на човешката душа, слезнала на земята. Дихармата е закон на еволюция, разцъфтяване на човешката душа и възлизането й към Светлината, Виделината и Божията Слава". Васил Харизанов си замина на 1 декември 1975 г. В Търговище имало едно семейство Ганка и Петър Кремакови. У тях се събирали да четат беседи. Там е идвала сестра Гинева от София. В последствие семейство Кремакови се изселили в Казанлък и после в София с двете си дъщери. Едната следвала агрономство, а другата се омъжила там. Сестра Гинева е била близка на брат Колю Нанков. Кремаков се занимавал с абаджийство, но после станал продавач на книги в книжарницата на бабалъка си. Кремаков имал гимназиално образование и бил много представителен като човек. Нямаше човек в България запознал се с Учението на Учителя и да не е имал противодействия от рода си. Това е първото препятствие, което трябва да се премине. А след това следва противодействие от общество, средата, в която живее и от народ. А пътят на ученика е в изучаване Словото на Учителя и приложението му в живота му.

2. ПРЕМЕЖДИЯ С ДЕЦА И тъй, аз се бях простудила, но то детето беше здраво. Впоследствие разбрахме, че Веска има увеличени сливици и може би затова беше злояда, но кой е обръщал внимание на това. После пък преди да проходи веднъж когато ще я къпя от къде не зная попаднало едно малко пиронче колкото една стотинка във водата и то докато да забележа, то го глътва. Много се безпокоях, да не и стане нещо. Казахме това нещо на лекаря, а той погледна много леко на това нещо и каза да следим когато отива на гърнето дали няма да го изходи. И това мина. По-късно пък една сутрин, аз като си гледам работата не съм забелязала къде изчезна Веска. А на двора ни имаше една висока стълба, която беше разтворена под една лоза и стигаше доста на високо - около два и половина до 3 метра. Идва Васил и аз му казвам, че Веска я няма. Поогледал се той и по едно време забелязал, че Веска е горе на лозата. Най-напред се безпокояхме, понеже през двора ни минаваше една широка вада с вода, която течеше доста силно и като нищо би могла да завлече детето. Над нея имаше дъски като мост, по които минавахме при излизане от къщи. Така вада имало и при фабриката където работеше Васил и по нея са спускали дървета от планината. И тъй ние викаме и се чудим къде е Веска, а тя се свила горе и мълчи, спотайва се. Внимателно Васил се изкачи по стълбата и я взе на ръце. Та тая смелост я има Веска от Васил. Стълбата беше поставена, за да подрежем хасмата. Много страхове съм брала с тая вада. Трябва да кажа още, че в Кочериново всички ходехме с налъми, бяха бедни години, но там имаше много дървен материал. Дори произвеждаха във фабриката налъми. Та и децата ходеха по дворовете с търлъци и налъми. Веска също. И като играят по някой път децата, разменят си налъмите и съм ги виждала често пъти, като се сбият близо до вадата, косите ми настръхваха. Веднъж пак, вече имах второто си дете - Стефан. То е било на две и половина години. Извадила съм да чистя спанак навън в лятната ни кухня. Влязох за малко вкъщи, а той вземал от спанака и пуща във водата. Добре, че бях излязла навън и го видях. Като пуща спанака във водата, изведнъж пада и се захлюпва в нея. Насмалко да се удави. Аз бързо изтичах до водата, грабнах го, а той беше нагълтал вода да се дави. Моментално му натиснах езика и той повърна изгълтаната вода. По такъв начин го спасих от удавяне. Като че някой ме накара така да направя. При раждането и на двете си деца много съм теглила - понеже съм била анемична. Когато да се роди второто ми дете Стефан на 2.II.1937 г. тогава дойде сестра ми Захарка при мене, защото свекърва ми беше починала и девера ми беше напуснал 5-ти клас в Търговище и дойде на работа при Васил, да учи занаят. А тия мъже искаха да им се готви. Та сестра ми Захарка от една страна да ми помогне в домакинството, а от друга да промени малко обстановката. Захарка пое изцяло домакинството, а аз се занимавах само със детето. Захарка беше останала вдовица, тъй че можеше да дойде при нас. Като дойде тя започна да ми вари моркови. Изпивах водата, а самите моркови изпържваше малко и така ги употребявах. Тогава разбрах колко са полезни морковите. Захарка работела при един аптекар в Търговище и от там се беше научила така да ги приготвя, Когато дойде Захарка при нас в Кочериново Стефан беше вече на три месеца. Тя стоя при нас цялото лято до есента, когато зрееха плодовете. Река Струма минаваше извън фабричния район. Тя беше силна река. Веднъж Захарка като гледала казала, че зад реката се виждат дърветата в далечината. „Хайде да идем да видим какви са тия дървета!", каза тя. А ние сме се разхождали край реката с Васил и той е преминавал през нея, но аз не смеех, защото се страхувах да не ме завлече водата. Захарка беше силна и здрава и премина отвъд реката. А там имало ниви и много крушови дървета. Та отидоха и донесоха много круши. А крушите бяха много хубави. И така донесоха на няколко пъти и тия круши много ми помогнаха да се закрепя здравословно. В Кочериново стояхме до 1939 година. Ето какво казва Учителят: „Невидимият свят постоянно ви поставя ред страдания и следи за вас разумно да ги използвате, да имате придобивки от тях. Няма човек на земята, който да не е положен на страдания и изпитания. Великите Учители даже са подложени на изпитания. Всеки човек трябва да мине през известни дисциплини. Малките същества са подложени на едни изпитания, по-големите на други, а най-големите на трети, обаче изпитанията на всяко същество са специфични. Те съответствуват на неговите сили, способности. Като знаете това, не се сърдете на Провидението, не казвайте, че вашата съдба е най-тежка или че Провидението е строго към вас. Каквото и да кажете в този момент вие няма да бъдете прави. Бог е еднакво снизходителен към всички същества. Трябва да знаете, че страданията са общи. Няма същество, колкото и малко да е, което да не участва в страданията".

15. БОЯН БОЕВ Запознанството на моите родители с Боян Боев датират още от времето, когато се създаваше русенското братство. В онези години брат Боев е много активен и е в стихията си като проповедник. По професия той беше учител и в него беше вградено усещането, че трябва да обучава някого и да учи онези, които са невежи. Като един от първите проповедници на Учението на Учителя в училищата бе Боян Боев, за което в онези години той беше уволнен дисциплинарно като учител. След това той продължи да посещава приятелите по градове и села и да изнася беседи на различни теми. Така той познаваше всички по цяла България и всички познаваха него. Затова всички въпроси, които трябваше да бъдат отправени до Учителя от нуждаещите се се отправяха до него и той с разпечатаното писмо отиваше при Учителя, прочиташе го, Учителя изслушваше внимателно писмото и даваше своят отговор, като Боев стенографираше отговора, след което написваше писмо като изпращаше писмото препоръчано или с обикновена поща. По този начин на много места в България останаха писмата на брат Боев, които са отговорите на Учителя на зададените въпроси на приятелите. Трябва да добавим, че приятелите изпращаха тези въпроси до брат Боев, защото смятаха за неприлично и кощунство да занимават Учителя с лични въпроси. Така смятаха някои. Други пишеха писмо лично до Учителя и Той им изпращаше подходящ отговор и така ние имаме кореспонденцията на Учителя с приятелите. Трети пък отиваха лично при Учителя и в своите срещи с Него задаваха въпроси и получаваха съвет. По този начин ние имаме опитностите на приятелите с Учителя. В моя случай аз бях болна наскоро и след съветите на Учителя, които аз спазих и изпълних, аз оздравях. Но същата година есента моята майка се разболя от ишиас, а това беше октомври и ноември 1944 г. Тогава бяха едни дъждове, времето беше влажно и студено и това спомогна да я скове и стовари на легло. Аз трябваше да се грижа за прибирането на гроздето по гроздобера и с още много други есенни и домашни работи в нашия дом. Аз бях напуснала работа, без да питам Учителя, понеже работех като секретарка в немското училище в Русе, а тогава политическите събития бяха такива, че германците вече се изгонваха от СССР и аз се постарах да се предпазя и съхраня. Ние бяхме евакуирани през лятото на лозето и дори там паднаха наоколо много самолетни бомби. Американските самолети бомбардираха отсрещният бряг на Дунава и то гр, Поргево, който се запали и цистерните с петрол горяха и осветяваха близо два дни Дунава. Американските самолети се опитаха да бомбардират Русе, но по погрешка те изсипаха бомбеният товар в околностите на Русе през нощта, така че от детонацията на бомбите от отсрещния баир се бяха изпочупили стъклата на нашата къща. За всички това бе едно чудо, което спаси Русе от разрушение в онази нощ. Обясненията бяха различни и дори по- късно, когато при нас дойдоха на гости Янка и Панайот Грънчарови от Ямбол, получихме обяснение от Янка, която бе ясновидка, че Невидимия свят е отклонил американските самолети, като е заблудил пилотите и те са изсипали бомбите в покрайнините на Русе. През онези дни и нощи ние се събирахме и правехме горещи молитви в къщата на Ватев, която се намираше в местността Свирчовица, където беше братското лозе. Спомням си когато бягах през тревата, уплашена от настъпващите самолети, под краката ми се разпръскваха в страни не само високата трева, но и много змии - смокове. Преживях ужас от земята и от бръмченето на самолетите на небето. Така в дома на Никола Ватев се събирахме и правехме молитви. В градините на лозята и по дворовете някои хора както и някои приятели си бяха направили изкопи, за да се крият от бомбите. Така и брат Боян Ковачев си беше направил изкоп в двора, понеже имаше голям двор и през време на бомбардировката, когато е бил в лозето и когато са паднали бомбите наоколо се е ужасил от възможността да бъдат затрупани в изкопите, затова този преживян ужас има и своята положителна поука и въздействие. Той се отказа да се крие в окопа, а поуката беше, че той се коригира в едно нарушение. Какво бе то? След заминаването на баща му, който беше дал мястото и беше построил салона за нуждите на Братството в Русе, Боян Ковачев самоволно присвои салона и го направи дърводелска работилница и по този начин лиши приятелите да се събират в салона, Той смяташе, че това е лична собственост на баща му и на него и може да разполага както му угодно, като не познаваше един основен окултен закон за Дома Господен. След изживеният ужас той го прие като възмездие и реши да се коригира като освободи салона отново за братски нужди. Но той не си реши задачата правилно, понеже прие една голяма сума пари за салона от Петър Филипов и Йордан Новаков, за да си построи допълнително нова работилница. След години тази работилница изчезна като по-късно изчезна и салона. По какъв начин? Бяха нарушени основни окултни закони за Дома Господен. Дома Господен е дом за Духът Божий, горе на небето и долу на земята. Ето това е причината да се премахне и да изчезна салона в Русе. А всички други случки и събития и всички лица, които допълнително се явиха и бяха участници следваха един сценарий, написан от Невидимия свят като последица и резултат от нарушение на закона. Там е истината. Ние сами си предадохме салона. Крепостта се предава отвътре. Това нещо го видях по-късно и във всички други салони, които изчезнаха в онези места в България, където имаше братски живот. Братският живот беше изчезнал, изчезнаха и салоните. Те не бяха необходими, защото ги нямаше братята и сестрите, чрез които да се проявява Духът Божий и да създава Домът Господен. При такива събития в Русе в тези дъждовни дни аз изпратих писмо до Боян Боев за състоянието на майка ми и търсих помощ чрез него от Учителя. След време получих отговора му и аз го цитирам отделно. Започнах усърдно и точно да изпълнявам съветите от Учителя за лечение на ишиаса на майка ми. Процедурите бяха затруднени от това, че времето беше студено и понеже нямахме памук компресите ги правих с вълнена фланела. След известно време майка ми се подобри и оздравя. Дълго време тя увиваше крака си с вълнени неща. Писмото на брат Боев е написано на Изгрева и носи дата 15.XI.1944 г. Това означава, че Учителят се е върнал от Мьрчаево и се намира на Изгрева. По-късно разбрахме, че Учителят по това време е бил вече болен и със затруднение е изпълнявал своите задължения. Лекциите в салона продължават, братския живот продължава въпреки настъпилите събития след 9.IX.1944 г. и навлизането на руските войски в България. Много по-късно осъзнахме, че е настъпила нова епоха. Това го узнахме след като си замина Учителят няколко години по-късно, когато бяхме прочели, че след 1945 г. ще дойде ерата на труда и тази епоха ще трае 45 години. Всички тия неща се изпълниха точно и аз бях свидетел на тези събития. И днес когато пиша това, а днес е 19.6.1990 г. мога да кажа, че събитията се промениха след 10.IX.1989 г. Така че бяхме свидетели на нещо, което трябваше да дойде, трябваше да преживеем и трябваше да бъдем участници в него, независимо дали го искахме или желаехме. Защо? Защото това бе решение на Невидимия свят и решение на Учителя. Датата на писмото на Боян Боев от 15.XI.1944 г. показва, че Учителят продължава да приема приятелите на разговор и да разрешава съдби на хора, на общества и на цялото човечество: Знаем също, че до последните дни Учителят е приемал. Едновременно Той изслушва многобройната кореспонденция на приятелите чрез Боян Боев и съответно за всеки едного дава специален отговор. Прочетете писмото и ще може ли да проумеете какво е състоянието на Учителя в момента. Той знае, че Му предстои да си замине, Той знае, че трябва да подготви тялото си за заминаване, а на физическото поле има строги закони, чрез които едно човешко тяло се проявява на земята, да не говорим за човешкия дух и човешката душа, които обитават това тяло. А при Учителя - тук Божествения Дух и Христовия Дух обитаваха тялото сътворено от Петър Дънов. За нас Той беше Миров Учител, но този Миров Учител трябваше да се съобрази със законите на човешкото тяло на земята и съответно да го подготви. В тези дни Учителят започва да боледува, да отпада, разболява се и си замина. За нас, обикновените човеци това е така. За Учителя имаше други измерения и Той в последните дни отронваше по някоя дума; „Труден въпрос, бавен процес! " Тези неща ние не можем да ги схванем с нашите човешки съзнания. Можем да схванем само любовта на Учителя към своите последователи до последния си дъх на земята. Това е видно от писмото на Учителя чрез Боян Боев до мен. То е показателно за всичко, което написахме по- горе. След заминаването на Учителя Боян Боев, който бе на Изгрева беше живата история на Братството. Той знаеше наизуст всички адреси на приятелите в провинцията. Познаваше всички и водеше обемиста кореспонденция с всички. Случваше се така, че приятелите продължаваха да му пишат писма и да го питат за съвети по същия, начин както през времето на Учителя. Но вече Учителят Го нямаше и нямаше как да Го пита. Тогава той се обръщаше за съвет към Словото на Учителя, към онова Слово, което той лично беше стенографирал в безброй тетрадки. Той имаше навика да запитва всеки посетител при Учителя за какво е ходил при Учителя, какво е питал Учителя и какво Учителят му е отговорил и то в онези лични срещи между Учителя и търсещия помощ от Него. Тези неща Боян Боев записваше на своята стенограма и тези неща останаха като жива съкровищница на общението на човешките души с Божествения Дух на Мировия Учител, Паметта на Боян Боев беше точна и категорична. Той посягаше към нея и от нея изваждаше онова, което бе необходимо на онези приятели, които му пишеха писма. И той отговаряше с думите на Учителя. Така моят съпруг Иван Аспарухов беше му написал писмо за съвет за лечение на своята язва. Получихме писмо от 26.II.1963 г. Вие можете да се запознаете с текста на писмото, в което се вижда, че Боян споменава онова, което Учителят е препоръчал в тези случаи. По-късно след заминаването на Учителя Боян Боев започна да дешифрира някои записани разговори от него с Учителя и започна да ги изпраща като писма до приятелите в провинцията. Ние ги получавахме с препоръчана поща или с обикновена в разстояние на няколко години и така се оформи една поредица от разговори на Учителя озаглавени от Боян Боев като: „Писма до приятелите". В Русе тези писма бяха адресирани до Йордан Новаков. Понеже Ватев беше възрастен. Аз притежавам една поредица от тези писма, непълни до Васил Харизанов, изпращани в Търговище, където е имало кръжок. Този Васил Харизанов беше мой свако, т. е. съпруг на сестрата на моята майка и аз ги получих от леля ми Марийка Харизанова. Те не са пълни, но показват един метод възприет от Боян Боев в момент когато на Изгрева е спряно книгопечатането и издаването на беседи. Може да се открият и други писма на Боян Боев до други приятели и те всички носят белега на една безкористност. Учителят беше казал за него, че няма по-безкористен човек на Изгрева от него и че бил „ангел в панталони". Нашите контакти с брат Боев продължиха и по-късно в едно искрено приятелство. Около брат Боев се движеха много неща, събития и съдби на хора. Така моята снаха Росица Илиева, съпруга на моят рожден брат Иван Марашлиев дойде нашето семейство чрез запознанство направено от Боян Боев във връзка с братски услуги. Услугата беше направена и се появи една връзка, която се реализира в брак. Различни бяха човешките съдби на Изгрева и на приятелите в страната. Всичко се преобърна за добро за онези, които работеха за Бога. 19.06.1990 г. Марийка Марашлиева. Писмо писано от брат Боян Боев. Изгрев, 15.IX.1944 г. Любезна сестра Мария Марашлиева, Получих писмото ви. Говорих с Учителя за майка ви. Учителят каза на болните места ще туряте топли компреси по следния начин: Ще вземете дебел и широк пласт памук. Ще го облеете с гореща вода, докато хубаво се напои с водата. След това няма да се изстиска, а ще се остави да се изцеди излишната вода и ще се постави веднага върху болното от ишиас място. Водата ще бъде толкова гореща, че едвам болната ви майка да изтърпява горещината. Ако е много горещ памукът, дигнете го за една секунда във въздуха, за да изстине малко и пак го турете веднага върху болното място. Върху памука ще поставите гутаперка или мушама и върху мушамата вълнен плат, с който покрийте много добре памука. Това се прави, за да не изстине памукът много скоро. Така приготвеният топъл компрес ще стои върху мястото три минути. След това ще се свали компресът от мястото, памукът ще се изстиска върху леген, за да се освободи от изстиналата вече вода и отново ще се облее с нова гореща вода и същото ще се повтори. Това ще се повтори шест пъти за една вечер. През деня, понеже мястото ще е изнежено от топлия компрес, трябва да се обвие с вълнен плат, за да не изстине. Такива компреси по шест на вечер ще се правят отначало всяка вечер, а после през вечер. Ако не можете да намерите памук, може да замените памука с дебел вълнен плат, който ще напоявате с гореща, вряла вода. Пожелавам на майка ви пълно и бързо оздравяване. Пожелавам ви всичко хубаво и светло! Поздрав до родителите ви и другите ви домашни и до всички братя и сестри. С братски поздрав: Б. Боев. Писмо писано от брат Боян Боев. Любезни брат Иван Аспарухов, Получих писмото ви. За лекуването на язва Учителят препоръчва следното: болният от язва да взема по една супена лъжица зехтин сутрин и вечер на гладно сърце (зехтин, а не олио). Дано намерите достатъчно кутии със зехтин. Освен това да избягвате храни, в които има люспи. Поздрав на вашите домашни. Пожелавам ви бързо и пълно оздравяване. Със сърдечен братски поздрав: Ваш верен Боян Боев.

14. ОЛГА СЛАВЧЕВА Като съвременница на онези последователи на Учителя преминали през времето на цялата школа от 1922 до 1944 г. и поради това, че моите родители бяха от братските среди и в дома ни често идваха приятели от братството, то бях свидетелка на различни срещи и разговори с родителите ми, като и аз имах лични разговори с тези възрастни приятели. Една от тях бе Олга Славчева. Сведенията ми за сестра Олга Славчева са оскъдни. Мисля, че е от шопските села. Дошла без образование и живяла у семейство Русеви (банкери - много богати) като прислужница. Работела и учела същевременно. Задочно си е вземала изпитите и е завършила за гимназиална учителка. Била е уволнявана като последователка на Учителя. Когато беше назначена в Тутракан на работа от тогава датира запознанството ми с нея. Тя беше много енергична, смела и предана ученичка на Учителя. Тя беше поетеса. Писала е стихове в списание „Житно зърно" и вестник „Братство". Интересна е поемата й „Асавита" под псевдоним Хелмира. Тя е написала текста на мелодията от Учителя „Малката буболечка", тя е дала текста на Паневритмията - гимнастически упражнения съпроводени с музика, предадени ни от Учителя, които упражнения учениците от Школата на Учителя играят от 22 март до 22 септември всяка година. Тя дойде в нашия дом през пролетта на 1943 г. през времето, когато бе назначена в гр. Тутракан като учителка. Тя беше доведена от брат Петър Филипов, с когото се познаваше добре, но той я доведе у нас тъй като беше неудобно да бъде у брат Петър, пък и нямаше място у тях. У тях живееха брат Петър и двамата му братя Ною и Илия както и сестра му Райна, а известно време при тях беше и майка им Марийка. После у тях много често биваха двама приятели - Георги Коджаманов - приятел на Илия и Георги (Гого), който впоследствие се ожени за Райна. Те много често се хранеха с тях, но и помагаха в сладкарницата, продаваха от продукцията и бяха доверени лица на семейството им. През 1943 г. края на март се бях разболяла от воден плеврит. Тогава ходех на работа в немското училище, работех като чиновничка в канцеларията на същото. За едно кратко време тъй отпаднах, че не можех да седя на краката си. Лежах и имах много силни болки при дишане. Просто не можех да си поема въздух. Понеже аз посещавах редовно лекциите и беседите в салона в Русе, а като се разболях останах вкъщи, то брат Петър и сестра Олга дойдоха след екскурзията да ме видят. Те разговаряха с баща ми и майка ми, постояха в спалнята, където аз лежах, но брат Петър първоначално нищо не каза. Сутринта Олга си замина за Тутракан, той я съпроводи до кораба и след това дойде у нас, даде ми наставления какво да правя и как да се лекувам. Така поводът на писмото, което ми писа сестра Олга Славчева на 2.VI.1943 г. бе във връзка с боледуването ми. Нали бях писала писмо на Учителя, но отговор не получих, тъй като лично баща ми ходи при Учителя в София и разговаря с него. „Едно нещо е пропуснал баща ти да пита", казваше брат Петър: „дали да останеш на работа в училището или да напуснеш". От самото писмо на сестра Олга се разбира, че тя е питала Учителя и отговорът на Учителя е бил такъв, че всяко едно изпитание се дава на човека, за да оцени живота, който седи над всичко. Споменатия Иванчо в писмото е моя роден брат, а Гого е съпруга на Райна - сестра на П. Филипов. В писмото се дават данни за братския живот в онези години и за контактите на приятелите между София и провинцията. Аз не можах да следвам музика понеже бяха други времена и аз трябваше да вземам приравнителна матура за гимназия, поради това, че имах търговско образование. Но с музика съм се занимавала, знаех братските песни, Паневритмията и свирех на цигулка. В Русе аз свирех обикновено Паневритмия, за да могат останалите да играят. Иначе имаше и други, които свиреха на цигулка или друг инструмент. Отношенията между баща ми и мен не бяха между баща и дъщеря. Още от ранното ми детство винаги така се случваше, че той споделяше много неща с мен като с равен и това са онези неща, които са проблеми и въпроси на всяко едно семейство. Дори когато споделяше някои въпроси с мен винаги чакаше да види как аз ще реагирам и какво е моето мнение по даден въпрос. Чак сега разбирам, че той ми е двойник от миналото. И понеже сестра Олга имаше качества на прозрение в миналото и бъдещето, имаше и ясновидски качества, то потвърди същото. Тя беше един слънчев лъч, слезнал и се въплътил в тяло. Тя беше слънчева, светла, жизнерадостна, всеобхватна и от нея бликаше светлина. Беше истински представител на онези образци от Школата, чрез които се пръскаше светлина и се разпространяваха идеите на Учителя. Нейното присъствие разтваряше врати, отваряше сърца и ни заразяваше с песни, с веселост, широта и чрез нея се преливаше част от аурата на Изгрева и затова тя бе желана гостенка в провинцията. Тя непрекъснато тананикаше и пееше, а израза й: „Пейте, аз ви оставям моята песен, моето веселие и радост", е най-добрата характеристика за нея. С баща ми връзката ми беше връзка между брат и сестра. Още от малка той ме е извеждал рано на изгрев, учил ме е да правя първите упражнения и още на три години ме е завел в Търново на събора през 1925 г. Наистина чрез баща ми аз дойдох на земята, получих чрез него физическо тяло, за което му благодаря. Чрез неговия дух аз се свързах като душа с Учителя. Още като малко дете съм чувала най-хубави думи от родителите си за Учителя. Ето защо, израза на сестра Олга: „Ти си велик брат от миналото" е верен и достоверен. Това е едно рядко съчетание, но не е случайно, защото случайности в природата няма, а още по-малко случайности има в живота на хората. Често баща ми казваше: „Деца, вие нямате баща, а имате приятел вкъщи! " Често споменавам името на брат Петър Филипов, който в онези години наистина беше „готов работник на Божията нива". А ето и мнението на сестра Олга Славчева: „За него бих отишла не само в Русе, но чак на северния полюс". Това е погледът на сестра Олга от едно друго поле. Това е погледът на една душа към друга душа. Брат Петър в онези години беше наистина образцов брат във всичко. Той се стараеше да бъде истински ученик на Учителя, като се стремеше, всичко онова, което Учителят дава в беседите си да го изпълни и спази. Ние пеехме с него, изпълнявахме наряди и всеки се стремеше да съгради нещо в себе си чрез Словото на Учителя и когато Петър напусна Русе и дойде в София, ние се почувствувахме осиротели и всичко около нас посивя. Нямаше го онзи добър брат на Божията нива. Божията нива беше една и работниците бяха едни и същи, но тази Божия нива беше парцелирана, раздробена и той намери Изгрева раздробен на отделни личности, индивидуалности и групи и това беше неговото най-голямо разочарование, огорчение и изпитание. Петър беше уволнен дисциплинарно в Русе, където работеше и не можеше да се примири с това положение. Спомням си, че същата година бяхме на Рила с една група от Русе и като се върнах след време разбрах, че той е решил да остане в София. Имаше доста трудности отначало, пътят му никак не беше лек, а много труден. Ръцете му бяха сравнително нежни при сладкарската професия, а трябваше да се бори с пръстта, с камъка, което беше много уморително за него. Наистина, ако беше останал в Русе, в братството той беше образцов брат, отличен ученик и готов работник на Божията нива и там щеше да свърши много голяма работа и щеше да изпълни предназначението си, за което беше дошъл в Братството. Ето защо Олга Славчева би отишла за такива като него чак на северния полюс. Дейността на Петър на Изгрева беше безкористна, но какво успя да реализира чрез своето пребиваване там това е друга тема, на която ще се спрем по-подробно по-нататък. В отворената картичка от 15.VII.1943 г. сестра Олга пише: „Питах, отговор ето", това е изпълнение на моята молба да пита лично Учителя за моето състояние и как да изляза от него. В типичен неин стил в три думи описва разговора с Учителя. Учителят дава съвети за слънчеви бани, за упражнения, за дълбоко дишане и пиене на топла вода. Тези неща имат много голямо значение за мен във връзка със заболяването ми. Както казах бях заболяла от воден плеврит на белия дроб, а това беше по него време разпространено заболяване и следващата крачка беше туберкулоза на белия дроб. А в онези години нямаше съвременните лекарства за лечение и тогава хората се лекуваха със силна храна, чист въздух и се оперираха в онези случаи когато имаха каверни, така че съвета на Учителя беше животоспасяващо. По съвета на Учителя правехме екскурзии, но още да бъде смела и да ходя ежедневно, да изляза от пасивното състояние и да мобилизирам волевия си принцип, който трябва да се активизира и мобилизира онези сили в организма ми, които трябва да се справят с болестта ми. Като малка съм била бледа и жълта и слаба. Иначе обичах много да пея и пеех всички братски песни още от малка. Спомням си, че ми харесваше много песента „Тъги, скърби" и припева на сестра Дора Карастоянова накрая, който бях научила добре и един път, когато нея я нямаше аз спокойно го изпях, на големите братя и сестри направи впечатление това, а Учителят, Който бил там рекъл: „Оставете я, нека пее! " А това беше на Рила. Но ходенето на Рила не можа да стане всяка година. На другата година мисля, че брат ми ходи и минаха доста години, не зная защо, но не ме пратиха на Рила пък може би и аз не съм настоявала. Спомням си дори, че 1939 г. брат Петър като дойде веднъж в салона каза, че Учителят казал, който има възможност да отиде тая година на Рила. Но аз бях повлияна от други неща и така мина тая година и не ходих и не настоявах за отиване на Рила. Дори когато изпращаха чужденците от Латвия и другаде брат Петър и други ходиха да ги изпращат, но аз не отидох. Чак след заминаването на Учителя аз като че ли се пробудих. Тогава започнах по-сериозно да работя, ходех на много места, запознах се с много приятели. Правеха братски срещи и аз ходех. Дори и в Русе направихме братска среща веднъж. Ще продължа по-нататък. Като ученичка в гимназията ходех през лятото в София и понеже леля ми и свако ми (леля ми - сестра на майка ми) живееха там, а те живееха в квартал „Иван Вазов" прекарвах част от ваканцията при тях. По едно време леля ми Катинка и свако ми Методий искаха да продадат имота си в София и да отидат в Търговище. Пенсията им била малка (свако ми беше пощенец) и наистина пенсията му беше малка, а леля не получаваше пенсия. По същото време научих, че Учителят бил казал на брата и сестрите да закупят всички места на Изгрева до линията. Тогава настоях, като и мама се съгласи, да купим някоя къща на Изгрева като половината от стойността ще платят те - леля и свако, а другата половина аз. Баща ми си беше заминал 1947 г. и ние направихме подялба по съвета на брат Петър. Понеже си купихме къщата в центъра на Русе 1941 г., а старата ни къща още не беше продадена щеше да ни хване закона за едрата градска собственост. При подялбата старата къща я записахме на името на брат ми, а аз поех една четвърт от новата къща като майка ми имаше по начало половината, така че в случая нейният дял стана три четвърти. Тя даде тогава пари и купихме на мое име и на свако ми къщата на Изгрева на 12.XII.1951 г. От тогава насетне аз ходех всяка година на Изгрева, както и на Рила почти всяка година. Не можех да се реша обаче да се преселя окончателно в София, тъй като майка ми оставаше сама с брат ми. Имахме възможност и бях съгласна да издържам брат си да следва, обаче той не се залови за това и тръгна на работа. След заминаването на баща ми, а той имаше съдружник след 9.IX.1944 r. c когото работеше, аз бях напуснала немското училище м. март 1944 г. и се бяхме евакуирали за известно време на лозето, защото ставаха бомбардировки, но аз продължих да работя със съдружника ни до края на 1948 г. Понеже по него време нямаше почти стоки аз тръгнах на редовна работа през септември 1948 г. и след работа отивах в магазина ни, докато приключих 1948 г. След това продължих да работя, а същевременно вземах уроци и се явявах на изпити, за да взема приравнителна матура. През 1950 г. м. септември получих диплом за завършено средно гимназиално образование. Обаче влизането в академията стана вече много трудно и аз се отказах от следване. Олга ми пише в писмото си от 15.VIII.1943 г.: „Учителят много се зарадва като Му казах, че си доста музикална и волева". Това показва, че Учителят цени всяко едно качество на онези, които бяха изпратени да бъдат последователи и ученици в Неговата Школа. Спомням си някои случаи с Олга Славчева и Учителя, които ми бяха разказвани и бях слушала, които ще приведа. Олга Славчева, Учителя и Алфред Корто у семейство Русеви Когато веднъж световно известният пианист Алфред Корто дошъл е София бил поканен у семейство Русеви на вечеря - много богати хора - банкери. Русеви поканили и Учителя на вечерята. Като пристигнал Учителят се обърнал към домакинята Зорница Русева и запитал: „Сестрата Олга тук ли е?" „Да", отговорила Зорница. Олга Славчева живеела в сутерена на Русеви и им работела като прислужница срещу наема. Тя нямала образование и се подготвяла, след което се явявала на изпити и така завършила за гимназиална учителка. „Може ли да дойде на вечерята?", пак запитал Учителят. Зорница изпратила да повикат Олга на вечерята. Последната се приготвила набързо, сложила най-новото, което имала и пристигнала. Учителят я сложил да седне до него на трапезата и през време на вечерята разговарял повече с Олга, отколкото с Корто. Той й разправял за преражданията й, от къде тя идва, кога е била в Египет, каква е била и т. н., и т. н. На Корто Учителят не обърнал такова внимание каквото на Олга, което иска да покаже, че Олга е стояла по- високо в някое отношение отколкото Корто. Човешката душа и Учителят Това не е случайно, защото при Учителя нямаше случайни неща. Корто идва на вечерята като голям музикант с ореола поставен му от обществото и музикалните среди на велика личност, но в присъствието на Учителя, където величието е в друг порядък и където е велик само Божествения Дух, защото е могъщ и мощен в Сила и Слово, а всяка душа може да има общение с Бога само ако тази душа търси Бога, защото Го познава, а Го познава, защото има общение с Него. Общението на човешката душа с Бога е общение на ученика с Учителя. Ето защо при този случай Учителят е постъпил точно така, като Олга е поставил на по-високо място, защото Олга има връзката, онази връзка, която се отнася между ученик и Учител. Образа на Корто е величие за света, а Олга е величието на човешката душа съзряла, видяла и познала Бога. Това е отношение на ученик с Учител, това е връзка на ученик с Учител, връзка на човешката душа с Бога. Червената рокля Веднъж Учителят казал на Олга да си ушие червена рокля. Защо? В далечното минало пурпурният цвят е бил мантията на царе, папи, патриарси. Той е олицетворение на светската власт на онези епохи. Той е символ на царственост, величие и сила. И понеже Учителят е разказвал много от нейните предишни прераждания, в които тя е взимала дейно участие като величие, а и това, че Учителят я кара да си ушие червена рокля, искал е да й даде метод посредством цвета и одеждата мислено да се върне векове назад, за да може да проправи в себе си оня вътрешен път, през който тя е минала през предишни епохи. Защото само онзи, който проправи пътя от слизането на човешката душа на земята през различните прераждания до настоящият момент, до момента на обличане в плът, т. е. във въплътяване на човешката душа може да прокара у себе си пътя от миналото към настоящето и от настоящето към бъдещето. Само така може да се оформи човешката еволюция, а тя е път от подсъзнанието към съзнанието; от съзнанието към самосъзнанието и от самосъзнанието към свръхсъзнанието и пътят на ученика е път на свръхсъзнанието, което обхваща всичко в един общ кръг на живота. Рокля без шев Учителят казвал на сестрите понякога, да си оплетат рокля без шев. Олга сама си била изплела такава рокля. Каква е целта на тази задача? Да се оплете един пуловер, една рокля с куки от прежда - това изисква умение, камо ли да се оплете без шев. Това е голямо изкуство и голямо постижение. Какво означава това? Само последователност ли? В света, в който живеем нещата са конечни - имат начало, имат и край. Но да оплетеш рокля без шев означава да използваш формите, които съществуват в своята конечност и да приложиш методи за превръщането им в безконечност. Тези задачи дадени от Учителя са на вид прости и елементарни, но са закони, на които се дължи целият порядък от оная разумност, която направлява живота на земята. Човешкото тяло се ражда, живее и умира - има начало, развитие, има и край. Да оплетеш една рокля означава да изплетеш предницата, гърба и след това да ги зашиеш, после да изплетеш ръкави и накрая и тях да прешиеш към роклята. Роклята е готова, но тя е резултат на един процес на форми, които имат конечност - имат начало и край. По този начин оплетената с шев рокля отговаря на онзи процес, при който човек се ражда, живее и умира. Но да оплетеш рокля без шев означава, че като работиш и боравиш с неща, които са конечни на физическия свят, ги превръщаш в неща безконечни. Това означава, че човешкият дух на земята влага своята сила, за да се оплете в плът и да създаде човешкото тяло, а човешката душа представлява онзи модел и форма, чрез която трябва да се оплете човешкото тяло и да си създаде човешка форма. По този начин имаме от една страна човешкият дух и човешката душа, които са безконечни, слизат на земята и създават плътта и неговото тяло, които го движат и създават човешкия живот на земята. И когато човек положи тялото там, от където го е взел, т. е. в земята, човешкият дух и човешката душа като безконечни форми преминават в друг свят и безконечност. И така се осъществява живота в своята последователност: живота на човешкият дух и човешката душа в Невидимия свят и живота на човешкият дух и човешката душа на земята посредством човешкото тяло. Ето защо човек е една малка проекция и е микрокосмос на човешкия дух и човешката душа слезнали на земята. Накъдрената коса Олга Славчева отишла на фризьор, накъдрила си косата и след това влезнала в клас, облечена с подходяща рокля. Учителят започнал беседа. Трябвало да покаже някой френологични центрове. И така както е била фризирана, започнал да показва на нейната глава различни френологични центрове. Тя се чувствала неудобно, защото той не е одобрявал къдренето на косата. Изведнъж цялото внимание на всички трябва да се насочи не към фризурата й, а към главата и тези френологични центрове, които не всеки може да види и разбере. Но става обратното - всички оглеждат фризурата на косата й, тя цялата пламнала от червенина, избила я пот и едвам издържала погледите им. А Учителят продължавал спокойно да обяснява и се правил, че нищо не забелязва. Когато Учителят говори за различните центрове на човешката глава и мозък, говори за тях като неща, които човек е изработил, като постижения на човешката природа. Един развит музикален център означава труд на минали прераждания, а една човешка глава, която идва в Школата вчесана и преминала през ръката на фризьор означава труд, грижовност и обхода към самата коса. Това не е само прическа, това означава обхода и то разумна към човешкото тяло. Учителят е могъл да покаже тези центрове и на други глави, но Той го е направил на нея, за да зачете нейния труд. А между другото Учителят беше за това, сестрите да не си къдрят косите, а косите да бъдат сресани естествено. По този въпрос той е говорил много. Женската и мъжка форма В онези години сестрите бяха млади, хубави, обаятелни, а ръководителите в провинцията трябва да бъдат образец на безкористност и те не смееха да поканят една млада жена в своя дом не само заради коментарите и изкушенията, не само за въздържанието, а строго спазваха някои правила дадени от Учителя през първите години към братята. Брата трябва да търси първо душата и с нея да прави контакт, а сестрата трябва да търси духа и с него да прави контакт. Братството и сестринството беше състояние на отношение на човешките души и духове в Невидимия свят. Това беше горе, но долу на земята бяха в плът, бяха мъже и жени. Учителят беше казал: „Аз не дойдох нито за мъжа, нито за жената. Аз дойдох за човешката душа, която да повдигна, за да направи контакт с Бога". В Школата всички се чувстваха и се усещаха като души, защото бяха потопени в аурата на Учителя, чиято аура беше създадена от Божествения Дух, Който бе в Учителя. В онези години всички бяха в едно повдигнато емоционално състояние, което увличаше и даваше възможност да се прекрачи прага на женската и мъжка плът. Те бяха млади мъже и млади жени. Те се усещаха като души и слушаха Словото на Учителя за Божествената Любов. Но когато те говореха за тази Божествена Любов, тя минаваше през техните устни, които бяха жадни за ласки и милувки, понеже бяха създадени от плът и кръв. Това създаваше много изкушения и Учителят имаше много неприятности създадени от общественото мнение по повод на изкушенията на Неговите последователи. Някои от старите приятели имаха по-голяма дисциплина и бяха видели Учителя и Неговото истинско проявление като проявление на Божествения Дух чрез опитностите, които имаха с Него. В тези опитности имаше всичко - и изява, и проявление на Божествения Дух. Имаше и послушание на ученика. А това послушание се обличаше понякога в страхопочитание, да не се отклони от принципите на Школата, а в други случаи в благоговение към Духа Божий. Случаят с Велко Петрушев, който бе ръководител на варненското братство, беше малко забавен и предизвикваше усмивките на всички. Но неговото решение бе в духа на онова, което изложихме по-горе. Случаят е следният: Олга Славчева решава да направи посещение във варненското братство, за което в присъствието на няколко човека в една братска среща попита Велко, дали може да му дойде на гости и да му гостува. Въпросът е поставен в присъствието на всички и всички се поглеждат и оглеждат Олга Славчева, а тя цялата е засмяна, весела, слънчева и цветуща. Тя е не само са Божествената Любов, но и за земна любов. Но Велко успява да се съсредоточи и направо в упор изстрелва в засмяното й лице своят категоричен отговор: „Може да ми дойдеш на гости, но не в женска форма, а в мъжка форма, като мъж. Затова ще чакаш следващото прераждане". Всички се засмяха, а брат Велко въздъхна с облекчение. Оставаме да предположим, че в следващото прераждане брат Велко може да се роди като жена, а Олга Славчева като мъж и не знаем какво би отговорил тогава брат Велко, ако е в женска форма на Олга Славчева, която ще е в мъжка форма. Имаше забавни неща, но имаше и трагични последици в Школата за онези, които бяха тръгнали по пътя на мъжа и жената. Трябва да се публикуват, за да бъдат за поучение. Портрет на Олга Славчева Ние съвременниците помним Олга Славчева, а вие следващите поколения ще можете да се вглеждате в нейния портрет и в безброй от снимките, в които и тя присъствува заснети при различни поводи на Изгрева, на Витоша и на Рила с Учителя и с Братството. Тя беше много емоционална и онова, което се зараждаше в нея като чувства, тя ги изразяваше веднага без всякакви задръжки. Тя бе една чувствена натура от най-чист вид, вечно засмяна и в усмивката й се излъчваше слънчева енергия и слънчева аура. Ако се взрете в снимките и се съсредоточите ще видите, че това бе една проекция на един слънчев лъч в едно човешко тяло и то в женска форма. Тя реагираше бързо и можеше да премине много бързо от едно състояние в друго. Имаше моменти, когато бе засмяна, цялата лъчезарна и весела, а след минути и часове след като бе влезнала в контакт и се бе сблъскала с дисхармонични състояния, като упреци, обиди, огорчения, скандали, тя се разплакваше и плачеше с цялото си същество, така както и с цялото си същество се смееше, когато беше в другия полюс. Тя така бе устроена. За нея беше естествено и й подхождаше да бъде такава. Ако тези състояния бяха се случили другиму, то непременно другите биха се разстроили психически. Например, при смъртта на цар Борис, заедно с много други българи изразяващи своята скръб, ние съвременниците я открихме на една снимка в един софийски вестник разплакана, как си бърше сълзите застанала в колоната за поклонение пред тленните останки на царя. За други това бе недопустимо и то за един окултен ученик, да пролива сълзи за кесаря, т. е. за царя, но за нея, това бе естествено и всички онези, които я видяха във вестника от братските среди не я упрекнаха, защото знаеха, че това е Олга Славчева и нищо повече. През време на съборите от 1922/1923 г, когато двама млади хубавци Михаил Иванов и Кръстю Христов разиграха цяло братство в Търново въпреки предупрежденията на Учителя, то единствено Олга Славчева им се противопостави. За нея Учителят беше казал на времето, по същия повод, че тя ще ги отритне и че няма да им се даде. А тя беше много красива в онези години и беше привлекателна и желана от всеки, а особено от тези хубавци. По-късно Учителят й беше дал задача да напише очерк за двамата и особено за Михаил и да го даде в комичен вид, такъв какъвто си е бил. В нейната поезия ще намерите изразни форми, които ще ви вдигнат в облаците, но това не е въображение, а такова беше нейното състояние на духа и тя така възприемаше и предаваше нещата. А що се отнася до нейните екскурзии с Учителя, те са описани от нея в един такъв стил, че онзи, който ги чете има два начина - или да се качи с написаното от нея във висините, или да бъде един обикновен четец на земята. Писмо от Олга Славчева до Марийка Марашлиева. 2.VI.1943 г., Тутракан. Мила Марийке, Вярвам да си здрава вече. Това малко изпитание ти се даде, за да оцениш живота над всичко. Всичко ще мине и ще замине, но опитността остава и човек става по-мъдър. Щастлива съм, че опознах вашето семейство, не само за това, че ми оказахте гостоприемство, но защото всички вие, в целия си дом сте направили в сърцата си храм Богу. А това е най-важното на света. Вие с Иванчо сте добри деца, Иванчо познах още в София на Изгрева преди 1 - 2 години. Много го обикнах, помня че доста се занимавах с него. Радвам се, че станахме приятели. Значи до Петра намерих Гого, Илия, тебе, баща ти, майка ти, Иванчо. Ако не беше Петър, никого от поменатите нямаше нито да видя, нито да опозная, нито да обикна. Значи, чрез него - забогатях с нови искрени приятели, а това е по-скъпоценно от злато и сребро. Радвам се, че свирите братските песни! Прекрасно е да звучат задружно вашите цигулки и ти скъпа ми, сестро, нежна и добра, сестро, да пригласяш на братята си да славите заедно Господа на Силите. Слушайте се един други, защото има любов към Бога у всички ви, а това е най-важното. Избрала си добър път за следване музика в София. Цяло лято се приготовлявай и дойде ли есен, да те няма вече в Русе чу ли, чу ли! Никакво бавене и чакане по-добри условия; от тия сегашните по-добри няма. Не закъснявай нито с един ден вече. Даже си позакъсняла малко, но трябваше това да стане, за да възжелаеш по-силно да стане това, да те заболи хубавичко... Радвай се, че Бог те вика в музикалната си школа! Светът ще се оправи само чрез музика. България жадува за Учители по музика, След 4 - 5 години ето те готова вече за Божата нива. Ти имаш прекрасен баща! Не говоря за майка ти - там работата е съвсем тъй велика и мощна, но внимавай върху внушенията на баща си! Той ти е двойникът от миналото - той ти е велик брат от миналото. Каква чудесна връзка, какво красиво, благородно минало! Поздравявам ви! Благодаря за гостоприемството! То беше по-хубаво от това, което човек може да си представи. Нямаше как друго яче - у Петрови не можеше, а вие се показахте отворени сърца да ме приемете. Пейте! Аз ви оставям моята песен, моето веселие и радост. Друга монета засега нямам. Бог да ви благослови! Целувам те, Марийке, и топло, сърдечно те притискам на сърцето си, което е пълно с обич за тия, които обичат Бога! Бъди здрава, крепка и от нищо се не бой. Не се дели от групата. Работете. Петър е образцов брат, отличен ученик и готов работник на Божията нива. Не в Русе, но за такива като него бих отишла чак на северния полюс. Бог да го благослови и запази. За Гого и Илия да не говорим. Изненадана съм от тях - приятно трогната съм от чистосърдечието на Гого, красивата и топла разумност в него. Бог да го благослови и укрепи. Бог да изпълни сърцето му с всяко благо. А Илия! Не мога да не се засмея с глас, като си мисля за него - смях от радост - обичен, обичен песно-певец и чист като теменужка. Колко сте красиви всички в душата ми! Колко ви обичам! Прегръщам ви всички от душа и от сърце и ви пожелавам най-хубавото, което се пожелава на Божии работници - на окултни ученици. Ваша: Олга Славчева. Отворена картичка. 15.VII.1943 г. Мила Марийке, Питах, отговор, ето! Кога е най-топло слънцето - бани. Дълбоко дишане и топла вода за пиене. Курорта на Свирчовица, а екскурзии често до Чифлишката гора - каза да си смела, да ходиш. Можеш да правиш излети с брат си или майка си, често. За идване в София не отговори нищо; навярно те оставя свободна да сториш по свобода, каквото ти намериш за добре. Каза, че може и на работа да си ходиш. Гого е добре, често се виждаме, не може да се нарадва. Тия дни беше много студено, но сега се стопли времето, та почвам и аз слънчеви бани. Тук е много красиво - просто вълшебно. Може би мен така се струва, защото видях Витоша, Стара планина, които ми са стари приятелки и майки. Гледай да оздравееш по-скоро, за да се запишеш в музикалната академия. Учителят много се зарадва, като му казах, че си доста музикална и волева. Не отлагай, а събирай багажа си и на есен студентка. Сърдечен поздрав на добрата ти майчица, татко ти и незабравимия Иванчо, също и на всички познати. Ваша Олга Записала Марийка Марашлиева. ВЕЧНО СЛОВО. 1. От вечността пътувам през морето. Към вечността завръщам се отново. И моят факел свети ми в сърцето. Изпълнено с вечно живо Слово. 2. Високо свети моят факел чуден През дни зловещи, мрачни и бурливи. Духът ми често морен и отруден. Изпитва мъка и съмнения диви. 3. Душата ми с ужаси се бори. На бури и зловещи океани. И с мишци слаби тя вълните пори И често пада пред неравни брани. 4. Но моят дивен факел още свети И грее над разпенени талази, Когато мъка пълни ми сърцето. И няма никой близо да ме пази. 5. Когато превъзмогвам над вълните. Светилника държаща в ръцете. Съзирам нявга ликът на звездите И зная, туй от Бога мен привет е. 6. Тогава пак ме сила осиява Сърце ми крепне вече вдъхновено И слънцето отново ме съгрява Небето ме приветствува засмяно. 7. Тогаз ръка ми смело се издига С факела горящи към небето Като че ли Великий трон достига И мерва се на Бога пред лицето. 8. И силна става моята десница Готова съм да страдам и живея И мощна ставам, смела кат орлица И към Голгота да погледна смея. 9. Високо свети моят факел ярък Ей, ида, ида, Отче мой желани Сърцето си поднасям Ти подарък Подобно плод красив, благоуханен. Олга Славчева.

13. ДРАМАТИЧНАТА РАЗВРЪЗКА С течение на времето през 1982 и 1983 г. брат Петър започна да не спи нощем. При него бяха идвали от милицията, бяха правили обиски на няколко пъти. Бяха му взели цялата литература, която имаше, а после и друго каквото намериха. Веднъж, беше на именния му ден и на гости му бяха дошли сестра Анина Бертоли, Райна и Найден Найденови, двете сестри на Боян Златарев както и Боян и аз. Разговаряхме по разни въпроси, най-обикновени разговори. Изведнъж нахълтаха трима души. Единият извади някакъв бележник и искаше да записва кои са присъствуващите. Те дойдоха тъй да се каже изневиделица. Брат Петър имаше някаква беседа, която си бил чел сутринта и те казаха, ето че той бил четял на другите и го обвиниха в много други неща. Брат Найденов обърна внимание, че това на нищо не прилича, така да нахълтват и нападат. Че тука има хора, които са със заслуги и недопустимо е да имат такова държане. Сестра Анина пък каза: „Аз пък винаги казвам, че в България всичко е свободно, когато съм в Париж!" Това може би ги смекчи малко, но като излизаха казаха след десет минути да се разотидем от дома на брат Петър. Когато те влязоха, неканените гости, аз тъкмо бях взела таблата, за да почерпи гостите. Всички бяха изумени от станалото и веднага си тръгнаха. Но когато излизаха „неканените гости", на вратата срещнаха една млада сестра - Соня, която също беше дошла да поздрави брат Петър, обаче те я върнаха. Всичко това действуваше на него разрушително, а какво беше виновен, че къщата му беше на лично място, на ъгъл срещу блок на разни милиционери, които дебнеха от една страна, съседът му комунист от друга, гледаха непрекъснато какво прави в двора си, с кого говори, дали е седнал, дали е прав, какво полива или копае и т. н. Полицейска държава. Но да не влизам в повече подробности. Може всичко това около него и пък и счупения му крак да допринесе нещо за състоянието му, но той се почувствува зле и казваше, че иска да се махне от София, където вече не може да живее, но къде да отиде? Предлагаха му във Варна, някъде в лозята и някъде на друго място, но той щеше да бъде там като затворник, изолиран, стана нервен и се дразнеше, което преди това не бе ставало. Мислехме да отидем някъде на по-далечна екскурзия, дори поръчахме билети за автобус, но положението му (както казваше той) било станало нетърпимо и ме помоли да се обадя на един приятел, който имаше кола, с когото да разговаря нещо. Докато дойде последния, брат Петър реши да заминем за село Миндя, Велико Търновско, където беше купил брат му една къща. Набързо приготвихме едно друго и вечерта на 10.VII.1983 г. в 12 часа нощта ние тръгнахме с кола за там. Почивахме на две места и сутринта рано пристигнахме при брат му, който не ни очакваше. Трябва да подчертая, че преди да се реша да тръгна с тях, брат Петър ме помоли да не го оставям сам. За половин час аз се приготвих и тръгнах като не можех да предположа за колко време отиваме и как ще бъде. Аз бях свободна наистина, не работех и реших, че трябва да бъда с него. Ние работехме две, три години с него, той имаше песни, които аз записвах и които след това ние пеехме няколко души, между които бе и Мария Златарева, брат Петър, Боянчо, Дина акомпанираше на пианото. Бяхме направили някои записи вече от тия песни. В с. Миндя се заловихме с ремонт на стаите, в които смятахме да живеем занапред, защото там, където ни настани брат му едната стая беше слънчева, но беше на пруст, т. е. на пода само едно стъпало по издигнато. В другата стая имаше легло, но тя не виждаше никакво слънце. От село отивахме с автобус до Русе, където беше апартаментът на брат му. Там беше удобно, защото нямаше никой. Синовете на брат му, единия войник, а другия студент не бяха там, а брат му беше с жена си на село. Те имаха там крава с теленце и други животни, имаха малко лозе и нива, достатъчно грижи. На село правехме на брат Петър лапи на краката, защото той чувстваше някакво горене, някакво парене. Лапите го успокояваха. Той беше естет и искаше всичко да бъде по високия идеал. Направи, т. е. изгради една малка печка, на която можеше да се готви, а до нея постави и казан, в който да се топли вода, с която му правехме бани на краката и пр. Боядисвахме, варосвахме и вършихме още много други работи. Но той не ставаше по-добре. В Русе отивахме, в Горна Оряховица, в Търново, когато трябваше да идем на баня, а той много държеше за хигиената. Когато стана студено останахме в Русе. Последното му отиване в с. Миндя беше за гласуването на 4.XII.1983 г. С мъка се качи на автобуса, за да идем на село, гласувахме и едва се върнахме. Заредиха се дни, които от ден на ден ставаха по-трудни, правех му компреси на краката с хавлиени кърпи, които сменях по няколко пъти през деня и през нощта. После идваха лекари, изследваха го, биха му инжекции, даваха и лекарства, разни таблетки, по мое настояване гледаха на специален апарат черния му дроб и като се върнахме от болницата той легна и почина същия ден. Това беше на 20.IV.1984 г. През това време Ангел беше излязъл от оборотното ми жилище и в него се бяха настанили моята племенница със съпруга си, който беше на стаж в София. Предстоеше да си направя някои работи в новия апартамент и да освободя оборотния. Пренесох багажа от апартамента на Донка, който имах и със същата кола върнах техните дрехи от моя оборотен. След това когато всичко бе готово на 1.XI.1984 г. аз се премесих в новия си апартамент-гарсониера, където живея до днес. На 1.XII.1984 г. майка ми си замина за оня свят, веднага отидох в Русе за погребение. Така пролетно и есенно време отивам в Русе да им помогна и да ги видя като и те ми помагат с разни плодове, които имат, зеленчуци и консерви. След това брат ми се разболя, наложи се накрая 1991 г. да ида да помогна на снаха ми, защото не можеше да го оставя сам. Така прекарах там до м. декември когато дойде племенницата ми да ме замести. На другата година те се преместиха да живеят в Русе, а брат ми почина на 21 юли 1992 г. Този разказ, както и предишните са, затова да покажат в каква епоха живееха онези, които бяха последователи на Учителя Дънов и бяха целували десницата му в знак за общение с Бога. Това време не може да се върне, защото тези хора, тези личности вече ги няма. Те отлетяха в своята прародина. Ние оставаме за следващите поколения част от историята на техния живот. Оставаме и Словото на Учителя Дънов, което ще бъде за вас Високия Идеал, към който трябва да се стремите.

11. БРАТСКИ ЖИВОТ С брат Влайчо Желев се запознах през 1945 г. след заминаването на Учителя. Той беше известен в южна България. Край него имаше една малка група братя, които отиваха в някои градове, където имаше братство и правеха срещи. Когато направих връзка с някои братя и сестри от южна България, а при Влайчо имаше един брат, който му беше като секретар, те започнаха да ми изпращат покана, да отивам на техните срещи. Така през тази година ходих на три пъти до с. Коньово, от където беше Влайчо. Ние станахме по-близки тъй да се каже. Първия път отидохме в Стара Загора, там се запознах с Петър Камбуров. Още като се видяхме за пръв път с него се почувствувахме много близки, като че се познаваме много отдавна, че сме били и пребили. От Стара Загора ходихме в Любимец, а после и в Димитровград. На другата година те решиха да направят голяма обиколка. Една по-голяма група решиха да отидат в Бургас, после във Варна и после да дойдат в Русе. Тогава аз отидох да ги посрещна във Варна, това беше през 1946 г. около Великден и с тях пристигнахме в Русе. От Варна телеграфират на брат Йордан Новаков да подготви посрещането като съобщавах колко души ще дойдат, защото освен групата с брат Влайчо се присъединиха и хора от Братството във Варна, които бяха девет души. И тъй стана една внушителна среща в Русе. От гарата цялата група се запъти към нашия дом. Баща ми беше вече болен и беше с майка ми на Хисарските бани. Леля ми Руска беше у дома и тя ни посрещна. Бяхме 30 души. Направихме молитва и след това всички приятели бяха разквартирувани. Имахме уговорка сутринта да отидем всички на „Свирчовица" при брат Ватев. На уречения час поехме пътя за там. Когато наближихме голямата порта, където живееше брат Ватев и където беше работилницата му за консерви, всички започнахме песента „Братство, единство". Излезе брат Ватев и сестра Петранка, с която живееха и не мога да ви опиша каква внушителна среща имахме. Сълзи от радост и възторг близаха от очите на присъствуващите. Беше голямо тържество. Правихме молитва, пяхме песни, имаше приветствия, разговори, изказвания и т. н. Спомням си, че брат Влайчо предложи да вземат по някоя мотика и да прекопаят близките насаждения - малко ягоди и дървета. Имаше и беседа и много, много песни. Сложиха дълга трапеза, за която сестра Петранка беше изпекла чудни хлябове. Изобщо тази среща остави незабравими спомени у нас. Тогава с приятелите от Варна нямахме връзка. От тогава насетне се опознахме и станахме близки. Най-напред изпратихме гостите от южна България, а след това на другия ден и гостите от Варна. По-късно варненци пък ни поканиха на среща и тъй се заредиха и други срещи. Братският живот течеше пълнокръвно. Сънят с черната котка: Синът на ръководителя от Нова Загора Георги Маринов на име Димитър - Митко беше болен от туберкулоза и лежеше в Русенската окръжна болница. Подробности не знаех, но майка му дойде в Русе, за да го вземе в Нова Загора. Но преди това тя беше пратила писмо до нас, защото ние не се познавахме. Като получих писмото аз отидох на посещение в болницата да го видя. Поговорихме с него и след това си отидох вкъщи. А ето една вечер сънувам следния сън: Аз съм в болницата, в неговата стая. От стаята има стъклена врата двойна, от която се излиза на една площадка и от нея се слиза по няколко стъпала към градината на болницата. По едно време се зададе една черна котка от двора, която искаше да влезе в стаята, но аз застанах на вратата и я подгоних, не позволих да влезе в стаята. Минаха ден-два и майка му на Митко дойде. Изписаха го от болницата и тя го доведе у нас. Докато стане време за тръгването на влака имаше няколко часа. Постлахме му на миндера в кухнята и там разговаряхме. Направихме молитва и аз му изсвирих на цигулка няколко от нашите песни. Бях особено вдъхновена. Когато стана време те си заминаха за Нова Загора. След известно време получих от него едно хубаво писмо. Митко изказваше своята благодарност, че сме го приели е нашия дом. Не след дълго получихме съобщение, че Митко си е заминал. Тогава си казах, дали Митко не щеше да си замине още в Русе и дали сънят ми показа, че той ще си отиде жив в Нова Загора? Аз бях любимо дете на баща си. Още от малка той имаше желание да ме запознае с братския живот. Искаше да ставам рано сутрин и с него да излизаме на изгрев. В Русе, близо до нас имаше една горичка. Ние минавахме през нея, след това имаше ж.п. линия, още една дъбова горичка и след това поле. От там се виждаше изгрева на слънцето. С татко си правехме молитва, а след това и първите упражнения. Това беше още преди да тръгна на училище. Баща ми умееше да разказва случки и приказки, да забавлява, съгласяваше се да играе с децата. Много хора му се доверяваха, по-късно и жени изплакваха тревогите си на него. Той изслушваше, съветваше, насърчаваше, успокояваше, подкрепяше. Понякога когато отивал при Учителя разказвал и на Него някои случки, дори и приказки и Учителят понякога се смеел със сълзи. Възрастните приятели са имали симпатии към баща ми и са го наричали брат Величко. Веднъж, когато баща ми разказвал проектите си на Учителя, последният му казал: „Бягате подир сапунени мехури! " При едно от гостуванията на Учителя в гр. Русе на братството, приятели направили постъпки пред местните власти и общината, да се отпусне градския салон, за да може Учителят да изнесе беседа на гражданството. Не му разрешили. Имало силна атака срещу него. А в стаята, която му била определена да почива и да преспи Учителят непрекъснато излизал или влизал в нея. Вероятно е правел своите невидими операции, с които да излезнат онези духове от Русе, които бяха влезнали в общинарите и му бяха запретили да говори.

10. КЪЩА НА ИЗГРЕВА ЗА ГАРСОНИЕРА През 1963 г. беше починал свако ми Методий в София - съпругът на леля ми Катинка. Тя остана да живее сама. Всяко лято аз отивах и изкарвах отпуската си там с детето, идваха и съпругът ми и майка ми, защото гледахме колкото може повече да стоим в София заради детето. В София по принцип е по-хладно и въздухът бе по-чист на Изгрева. Там прекарвахме един месец в болница, водихме го на лекари, лекувахме го по Димков. Детето първоначално не можеше да спи. Направи ми силно впечатление, че след като му правихме шапка от квас на главата то започна да спи спокойно и гледането беше малко по-леко. Но то не можеше да върви и говори, а ставаше все по-високо и по-тежко. Иначе не беше пълно. Съпругът ми беше ходил при ясновидката Ванга да пита за него. Тя казала, че и тя не вижда, но няма изход, това е. Като стане на седем години ще се оправи - а то си замина както казах на 1.VI.1969 г. точно на 7 години. Така се оправи. След като си замина съпругът ми и детето аз останах с майка си. Брат ми беше със семейството си, но в един дом естествено. Тогава за започнах да мисля как да направя, щото да мога да отида да живея при леля. Тя от ден на ден закъсваше със здравето и започна все по-често да ми пише, да се оплаква, че не може вече сама. Да отида, та да видим какво да се прави. Един ден научавам, че жените могат да се пенсионират с пенсията на съпруга си щом навършат 50 години. Аз имах вече над 20 години трудов стаж, но нямах 55 години. Значи мога да се пенсионирам с пенсията на съпруга, Понеже след като беше починал съпругът ми изкарахме пенсия на детето, документите бяха в пенсионното. Така че това можеше да стане. Наистина пенсията беше малка понеже той имаше малко трудов стаж, но реших, че трябва да го сторя и за едно кратко време, на 17.XII.1972 г. аз отидох за постоянно в София. Тогава не даваха жителство, но аз имах собствено жилище, бях пенсионирана и гледах болната си леля. По такъв начин пребиваването ми бе осигурено. Наистина ходех с молби от врата на врата, но никой не можеше да оспори правото ми да живея в София. От друга страна минаваха комисии, оценки, напрежения, отчуждаваха имотите на Изгрева. През юли 1971 г. бяха съборили салона на Изгрева. Това беше истинска трагедия за хората от братството. Нашата къща беше отчуждена и на мене бяха изпратили писмо и бяха ми превели стойността по първата оценка, макар и аз да не исках да я взема Тя, т. е. сумата беше депозирана в банката и можех всеки момент да я получа. Леля беше обезщетена с гарсониера, за което тя много се сърдеше на мене. Нашето място беше голямо и можеше да вземем по-голям апартамент, ако имах жителство, но сега... аз се чудех как да я успокоявам. В София имах приятелка Маргарита Вонидова от Братството. Тя и роителите й са били първоначално в Русе, след това в с. Кочериново Благоевградско. Баща й е бил счетоводител в картонената фабрика. Тя беше сега счетоводителка в София в едно предприятие „Агромашина". Потърсих я и тя ми помогна да постъпя на работа. Като се пенсионирах имах право да работя три месеца в годината и аз замествах в това предприятие, където работеше тя. Там получих редовна заплата и премия за трите месеца. След това работих още две години по три месеца. От Русе получих също премиални за минало време в Параходство „Българско речно плаване". От една леля, която се беше поминала - Захарка получих една застраховка, която майка ми случайно откри в документите на вуйчо ми Калю. И тъй парично аз можах да посрещна разходите си. Като отидох вече окончателно в София да живея леля ми направи доброволно завещание на нейната половина от къщата, защото беше много болна. Аз изобщо не бях мислила за това. И тъй тя направи това завещание докато можеше да ходи и след това постепенно остана на легло. За известно време беше дошла и другата ми леля Бонка при нея, но после отиде в старчески дом. На 18.II.1976 г. леля Катинка почина. Аз й затворих очите, аз я приготвих за тоя последен час. На втория ден дойдоха майка ми и лелята на снаха ми за погребението и на следващия ден я погребахме. Майка ми остана известно време при мене. Същия месец на 26.II.1976 г. стана счупването на крака на брат Петър. Бяхме на обед седнали с майка ми когато дойде един работник от „Градини и паркове" - София, където той работеше, предаде ми ключа от домът му и каза, че с Петър Филипов е станало нещастие, кракът му е бил счупен от някаква ваза от мозайка, която паднала върху кракът му и че той е постъпил в „Пирогов". Изобщо пребиваването ми в София беше низ от напрежения и трудности. Впоследствие брат Петър казваше, че Учителят му казвал да напусне работа, обаче той имал задължение и затова работел. Често го повтаряше като пример, че не е бил послушен и е наказан за това. На брат Петър му направиха операция на крака, който беше освен счупен, но и строшен. Бяха му сложили кюнчер и отделно планка. По това време при него живееше Ангел Христов Ангелов от Варна и учеше в рисувателното училище, което беше до Изгрева. Ангел го обслужваше след операцията, когато дойде вкъщи и лежеше. След това започна с патерици да ходи и накрая с бастун. Вече за работа не мислеше, но беше късно. За нашите имоти на Изгрева мина нова оценка, но това се отнасяше само за частта на леля. Местата струваха вече по 9 лв., а не по четири както бяха при първата оценка. Повишение обаче на мене не дадоха и през лятото на 1978 г. ме извадиха от жилището ми като ме настаниха в оборотно жилище в ж. к. „Люлин". Като собственица имах правото на избор за апартамент в един блок на БОДК. Всъщност предложиха две гарсониери на четвъртия и на шестия етаж. Аз предпочетох на шестия етаж. Но сега имаше други неприятности и построяването се забави. Строителното петно, което беше за нашия блок го дадоха за построяване на легация и след това трябваше да се водят дела и да се освобождава ново строително петно докато се построи нашия блок. По това време, още докато не бях извадена от жилището ми се опознах по-отблизо с една сестра от братството Донка Проданова. Донка идваше при брат Петър, помагаше, изплакваше се на него като пред баща, съветваше се с него. Той й казваше често да спре работата, защото тя имаше възраст за пенсия и да си гледа здравето, защото беше много болна, но тя не искаше да остави ресторанта, в който работеше. Там получаваше храна, а на гардероба й даваха често бакшиш. Тя фактически вземаше от едно място, а ги даваше на друго, защото беше много щедра. Тя имала място на Изгрева и я включили в блока, който бива построен от видни бойци против фашизма на нейното място. Но понеже била сама й бяха отнели една голяма стая (хол) от апартамента и по такъв начин й даваха по-малка жилищна площ, а й искаха същата стойност. Тя плачеше и се тормозеше, че е изиграна. Идваше при мене и плачеше. Не искаше да влезе да живее в апартамента си, понеже й бяха предоставили една стая в центъра на София и там се грижеше първоначално за генерал Стоянов, а след това за дъщеря му и работеше като гардеробиер в руския ресторант. Тя беше болна, но пак искаше да работи. Единият й бъбрек не работеше, а другия беше болен. Ходеше на прегледи при разни лекари и те я предупреждаваха да се оперира, но тя се страхуваше и не си направи операция. Когато искаха да ме вадят от жилището ми тя дойде и ми предаде ключовете от апартамента си и ми каза, каквото нямам къде да сложа да го занеса в апартамента й. Той беше съвсем празен. Но имаше дрешник и кухненски шкафове. И наистина аз не можех да си взема всичко и да го пренеса в оборотното жилище. Занесох при нея една шевна машина, едно походно легло, одеала и някои дрехи за носене. Подредих оборотното жилище, но повечето време прекарвах при брат Петър, понеже от там ходех още в двора си, където имах някои насаждения, спях в апартамента на Донка и ходех по мои и нейни задачи. С течение на времето успях с молби и тичане по учреждения да обърна внимание на това, че апартамента й не струва 17 хиляди и нещо след като са й отнели хола и тя получи накрая нова оценка 13 хиляди и нещо. Получи и нотариален акт за него. Апартамента й беше празен. С нейни средства й закупих шест тапицирани стола и три други, но масивни за трапезарията. Тя си поръча две ъглови легла с ракла. Дадох й едни плат за завеса на едната стая и други някои подробности. Така можеше да живее в апартамента. Един ден тя получи криза и остана през зимата вкъщи в апартамента си. Тогава оцени, че е хубаво с парно отопление. Другите обитатели на блока живееха вече години наред, а тя се наказваше в студената стая в центъра. От тогава си идваше вече там. Само в редки случаи оставаше в града да спи. Накрая се премести. Поръчах да дойде камион, дойде племенника на брат Петър Филипов и друг някой и за половин ден всичко какво имаше тя, бе пренесено. Тогава тя каза, че всичко е много хубаво, но че тя не е добре. На 30.I.1981 г. тя почина. Дойде сестра й, чийто съпруг беше много болен, дойдоха роднините й и я погребаха. Аз ги бях предупредила, че Донка не е добре още преди тя да почине и те идваха да се видят с нея. Но след погребението една от тях, която имаше зет адвокат каза, че сега трябва апартамента да се заключи и аз да изляза от него. А аз имах дрехи, които носех през лятото и през зимата и някои завивки. Трябваше за час, два да пренеса временно всичко у брат Петър и така направих. Отидох си в оборотното жилище на „Люлин". Заключиха апартамента, но след време сестра й дойде и отново ми даде ключа. За мен беше удобно да живея на Изгрева. Готвехме у брат Петър и там се хранеха той, брат Боян Златарев, Ангел Ангелов, който беше услужвал на брат Петър и който беше племенник на Михаил Ангелов от Варна, близък приятел на брат Петър, а после и Филип, племенника на брат Петър, който бе осиновен от него. Понеже аз не спях и не стоях в апартамента си в ж. к. „Люлин" Ангел се настани там временно. Аз отивах от време на време ако ми потрябва нещо, което съм оставила там да го взема и пак се връщах. Рядко съм преспивала когато Ангел е отсъствувал. У брат Петър идваха разни приятели от София и провинцията, имаше интересни разговори. От време на време идваше и брат Тодор Бошков и разговаря с брат Петър и другите. Тук ще отворя една скоба. Още докато бях в моята къща на Изгрева бяха ме поканили у сестра Радка Симеонова, която живееше срещу Мирчеви на ъгъла в една спретната къщичка с хубава градина на молитва. Между поканените бе и брат Тодор Бошков. След като направихме молитвата и ни почерпиха нещо този брат, много скромен, извади от джоба си една тетрадка и пожела да ни прочета негови спомени с Учителя. Като ни прочете няколко страници той сгъва тетрадката и я сложи в джоба си. Аз не се познавах до този момент с него, но прочетеното ми направи много силно впечатление и аз му казах, че много небрежно прибира тетрадката си в джоба, че това са много ценни неща, които би трябвало той да опише подробно, всичко, каквото знае трябва за запише, защото са тъй хубави. По-късно вече той идваше при брат Петър и дойде време, той не се чувстваше добре, беше си облякъл официален черен костюм и каза, че няма защо да го пази вече, а трябва да го носи. Поканихме го на обед, но той хапна много малко. Не можеше да се храни. Нищо не го болеше, но отпадаше и слабееше, а не беше пълен. Беше отишъл в болница, за да му правят пълно изследване и му казали, че е напълно здрав. Попитахме го а спомените му и той каза, че ги е написал. Накрая пак ходихме при него преди да си замине от тоя свят. Той не се чувстваше добре. Донесоха му чашка мляко и той я изпи. Попитахме го за спомените му, които аз обещах да препиша и ги умножа, но той ми даде едната папка и каза, че другата я бил дал някъде. След като си замина аз открих и другата папка и платих на една машинописка да ги препише на два пъти с няколко копия, които раздадох на няколко места. Всички бяха възхитени от неговите спомени и казаха, че са поетично написани и много ценни за братството, защото бяха разговори с Учителя, много характерни, и при много важни събития и достоверно записани, от човек на висок пост като военен и като авторитетен брат и ученик.

9. БРАКЪТ И ИЗПИТИТЕ В Русе доста време след това не се чувствуваше някаква промяна. Брат Боев изпращаше разни съобщения от името на Братския съвет, който бе образуван тогава и чийто председател бе Тодор Стоименов, а след като той си замина го замести брат Борис Николов . Получавахме наряди и приветствия от София, както и разни съобщения. Беседи и лекции четяхме редовно. Но с течение на времето започна едно затягане срещу дейността на религиозните общества. Поискаха списъци на тия лица, които са от братството и ръководителите трябваше да ги посочат. Ръководителят в Русе Йордан Новаков записа в списъка и много от приятелите, които бяха починали наскоро, за да стане списъка по-голям. Причината беше тая, да не би да закрият салона, където се събирахме. На 6.XII.1957 г. бе иззета литературата на Братството от 5. 20 ч. вечерта от София, където е била на склад както и от много братя и сестри, които бяха посочени в София и в провинцията. У нас в Русе също дойдоха сутринта двама цивилни и един милиционер. Ние, малко преди това време си бяхме подвързали и подредили литературата, която имахме от Учителя и те направо си взеха томчетата както бяха подредени в библиотеката ни като напълниха два големи сандъка. Ние бяхме като замръзнали и не можехме да проумеем какво става и защо е това нещо. Спомням си, че тогава бях на работа в Параходство „Българско речно плаване" и трябваше поради това да отида по-късно на работа. Но доста преди това бяха ме викали в съвета и цивилни лица ме разпитваха и ми задаваха въпроси като искаха да ми дават литература да чета - един вид да ме привлекат за друга работа, но аз отказах под предлог, че имам други убеждения и че не желая това. После още няколко пъти ме викаха в милицията да ме разпитват отново като ме накараха да подпиша, че няма да съобщавам никому, че са ме викали и ако говоря за това да бъда строго наказана. Така аз не говорех абсолютно нищо в службата си във връзка с братството и когато ме запитваха нещо казвах, че аз съм дошла на работа, за да изкарвам прехраната си, а не за други неща. През всичкото това време аз продължавах да си ходя в салона в Русе където четяхме беседи и лекции. Постепенно, се промъкваше страх у всички хора в България, които не бяха съгласни с комунистическите идеи. През тоя период имаше доносници, зложелатели, подслушвачи, разни тайни и явни агенти, можеше за нищо и никакво да те вкарат в лагерите, които не знаехме колко са на брой и за които като чуехме, настръхвахме. Имаше приятели, които бяха изселени поради разни причини на друго местоживеене. Трети успяваха да избягат от България. А да излезе някой в чужбина, това беше трудна работа. Трябваше да се търсят връзки, някой да ходатайства и т. н. След като бях ходила 1954 и 1956 г. в Трявна Росица Илиева се заинтересува за нашето семейство. Аз работех към транспорта - „Българско речно плаване", а и брат ми беше постъпил в депото към БДЖ. Това не беше трудно тъй като мнозина преболедували от транспорта отиваха там на почивка. Когато я поканих на гости тя дойде в Русе за няколко дни и преди да си тръгне за Трявна бяхме сварили кафе и тя взе чашките от кафето на майка ми, брат ми и мен, за да ги покаже на брат Цаню Антонов, който знаел много добре да гледа на кафе, което аз дори не подозирах. След време получихме от нея всеки по едно писмо с предсказанието от кафето. По такъв начин тя започна да си пише с брат ми и направи връзка с него. Кореспонденцията продължи известно време, което накрая се увенча с брак. Но докато бяхме трима у дома къщата, т. е. стаите, които заемахме бяха достатъчни, но като дойде снаха нещата се промениха. Първоначално бяхме на обща кухня за малко време. Явиха се някои трудности и търкания. Имаше квартирна криза. Квартирантите ни си излязоха като си купиха къща, но други квартиранти властите настаниха у нас. Така че в домът ни положението не се промени. Брат ми и снаха ми се отделиха да живеят в една стая. Те искаха да се разширят и в тая бъркотия аз реших, че ще трябва да се омъжа, защото последните квартиранти живяха малко време и като излизат пак можеше да останем в същото положение вкъщи. Майка ми не беше съгласна да сключа брак с моя избраник. Аз обаче реших, че трябва да имам някого зад гърба си и тъй без нейното съгласие сключих брак на 1.VIII.1960 г. Майка ми беше извън себе си. Никога не можех да помисля, че ще се получи такова нещо вкъщи. Тя се обърна против мене. Квартирантите, които излязоха освободиха една голяма стая с малка кухня. Брат ми и снаха ми вкараха веднага багаж в стаята и я заеха. За нас с моят другар останаха малката кухня и една малка стая и то на едно разстояние 10 метра. Това нещо чувствувах като наказание. На 13 март 1962 г. родих Виола, хубаво, едно дете, но което заболя повторно още на 14-тия ден от жълтеница с гибелни последици. Последва възпаление на подкорието на главния мозък (енцефалит) вследствие на което детето по-късно не можеше да върви и да говори. Главата му беше увиснала. Ходих с него при много лекари, в Букурещ, в София. В края на декември 1968 г. почина съпругът ми и след това на 1 юни 1969 г. почина и детето. Пропуснах да кажа, че след като се роди детето и се разболя влязохме в болница, където прекарахме 40 дни. Там между другото бяха му направили пункция на гръбнака. Тогава майка ми се смили над мене. Прие ме в нейната стая. Междувременно бяха излезли и другите квартиранти и по такъв начин ние си освободихме цялата къща. Майка ми гледаше детето докато аз съм на работа. След това аз си го поемах или съпругът ми. През пролетта на 1968 г. ходих на екскурзия в Полша и Германия. По-късно, през месец октомври ни изпратиха на друга екскурзия от предприятието като награда до Будапеща и Белград с пътническите кораби на „БРП". Преди да тръгна на тази екскурзия бях взела да чета книгата за гладуване от Шелтън. Започнах да я чета, но стигнах само някъде в началото. А съпругът ми боледуваше от язва: пролетно време и есенно време той страдаше много. А беше напуснал работа, за да гледа детето. Първоначално искаше аз да напусна работа, за да го гледам, обаче аз не се съгласих, защото още нямах възрастта за пенсиониране и нямах достатъчно трудов стаж. Тогава той реши да напусне работа. Като се върнах от екскурзията той ми каза, че започнал да гладува, т. е. иска да се лекува с глад и че гладува от 8 дни. Но той нямаше сили да държи детето и му беше неудобно, че майка ми трябва да се занимава с него. Тогава му дойде идеята да отиде при един наш приятел на село - в с. Пепелина, Русенско. Тоя приятел се казваше Колю Николов. Той беше гладувал 28 дни наскоро. Така и аз бях спокойна, че той е при човек, който има опит в тая връзка. Но минаха 28 дни. През това време аз от време на време го навестявах, носех му дрехи, връщах други. Понеже там на село той - съпругът ми си служеше с електрическа печка, започна да го дразни миризмата от печката. Тогава поискал от брат Колю да му вземе една кола и с нея и багажът, който имал да отиде в селото при родителите си - с. Тетово на 30 км. от Русе. Наел му брат Колю кола, с която Иван отива там и остава на грижите на майка си. Тя му пали печка само с дърва, купила нов чайник, за да не му мирише на нещо, баща му се отказал от цигарите, защото Иван не може да понася миризмата. Всичко това добре, но той продължава да гладува въпреки писмата, които му пишех най-редовно и го подканях да започне да се храни. Той не слушаше докато един ден дойде негов приятел от Тетово и ми съобщи, че Иван е изгубил съзнание. А напоследък писмата му ставаха все по-кратки и на края започнал да не вижда и последното писмо беше написала майка му. Тръгвам аз веднага за село с приятеля му, но какво се указа. Че родителите му викали вече лекар, били му инжекции, майка му била взела една мека крушка, смачкала я и му дала да я изяде. Последната навярно е раздрала червата му, които са били напълно изтънели поради гладуването, затова той е изгубил съзнание. Трябваше да започне да се храни със сок от портокал и то прецеден през марля на два часа по лъжица дни наред според дните на гладуването. От там е дошло губенето на съзнание. Като отидох в Тетово, в стаята където той лежеше дойде лекар. Иван за малко щеше да прехапе езика си, ако не беше лекарят. Последния нареди веднага да идем в болницата в Русе. Дойде линейка и ние отидохме в Русе. Още с пристигането ни веднага почнаха прегледи от разни лекари. Сложиха го на система, преливаха му кръв и т. н. Гледаха го на рентген. Беше сензация. Заредиха се лекари, фелдшери да го гледат и да ме разпитват. Дойде и съдебен лекар. Идваше ми да потъна в земята и не знаех вече какво да отговарям. Две нощи бях при него в отделението. На третата нощ лекарят каза, че вече не ще мога да издържа и тогава остана сестра му. Дори и тя даде кръв да му прелеят. Тя имаше същата група. През всичкото това време той бълнуваше, говореше за крушки и ябълки, за детето, че го обича и т. н. Но на третата нощ той почина и около три часа дойде сестра му и каза, че той е свършил. Родителите му пожелаха да бъде погребан в с. Тетово. Аз се съгласих да бъде тяхната воля и тъй на 1.1.1969 г. той бе погребан. В деня на погребението заваля много хубав, пухкав сняг, който се сипеше. Най-напред ситен, а после по-едър, докато през нощта тъй натрупа, че блокира пътищата. Брат ми гази с други хора дълбокия сняг и отиде до другото село Червена вода и оттам с влака до Русе. Трябваше да се рине дълбокия сняг. Снаха ми бе сама с децата. Пътниците бяха блокирани. Не пътуваха автобусите. На третия ден отидох със снегорина до съседното село Ново село. От там тръгна автобуса за Русе и аз се придвижих, за да поема децата. Снаха ми трябваше да отиде на работа. Ползвах няколко дни отпуск докато дойде майка ми и поеме детето. Тогава тръгнах отново на работа. Така несполучливо завърши опитана моя съпруг, който изкара 64 дни глад или да ги кажем 60 дни, обаче опита му беше несполучлив, защото отпостването не беше правилно. А то беше много по-важно и опасно отколкото (постенето) гладуването. Споменах, че съпругът ми Иван Аспарухов Иванов си замина в края на 1968 г. На 1.I.1969 г. беше погребението му. През тия дни в мене ставаше голяма борба. През главата ми минаваха най- различни мисли. Защо стана така? Защо той не послуша? Защо се изостави, защо се обърка така, за да стигне до тоя край? Какво можех аз да направя след като ходех на работа и в останалото време се грижех за това болно дете? Добре, че можех да го оставям на майка си. Гледането на детето съвсем не беше лесна работа. Едно дете на 6 - 7 години, което не може да върви и говори! Пък и тя каква вина имаше, че трябва да го гледа? Майка ми беше вече над 70 години. Какво ли ме чака още? Дали няма да го отдадат на разбиранията ми, но защо? Аз многократно го предупреждавах да почне да се храни. Защо трябваше да се изтощава до такава степен? Сега навярно пак ще ме викат и разпитват в милицията за него, за негови случай, но нещо ми говореше отвътре: „Всяко чудо за три дена, всяко чудо за три дена!" Някой ми говореше отвътре и искаше да ме успокои. Но никой не ме извика, за да ме разпитва освен колеги на работа и познати. След четиридесетия ден ме извикаха в милицията, да кажа как се е получило това нещо, та той да почине от гладуване. Обясних за книгата, която бях взела да прочета и която не прочетох. Показах писмата, с които го предупреждавах да започне да се храни и че не ще мога да му помогна, понеже не съм запозната с лекуването с глад. Обръщах му внимание на това, че е опасно. В книгата на всяка страница предупреждаваха, че този, който се лекува трябва да бъде или в болнично заведение или под наблюдение на лекар, който е запознат с това лекуване. Но той казваше на близките си: „Още малко! " и то не веднъж, а много пъти, а в същото време писмата му ставаха все по-кратки докато един ден той накарал майка си да пише, защото той не виждал (което показва, че клетките му започват да се самоизяждат). И тя изрежда: да купя лимони, портокали, краставици, че вече ще започне да се храни. Обаче лекуването с глад не е опасно, но отпостването, преминаването на храна е най-важното в случая. Човек трябва да бъде напълно осведомен за отпостването. Функциите на организма са намалели до минимум и човек трябва много бавно и постепенно да увеличава приемането на храна. Най-напред трябва да започне със сокове и то разредени, защото червата са изтънели. Ако човек е гладувал примерно 10 дни трябва два дни да бъде на сокове. Препоръчва се захранването да започне с портокалов сок и то една лъжица на два часа, който да бъде прецеден през марля първоначално. При едно такова гладуване като неговото, ако се нахрани само със супа дори, смъртта е неизбежна. А той не беше в състояние да се контролира и остана в ръцете на хора, които нямат понятие от гладуване. Аз също не познавах гладуването какво е точно. След като се случи това с него, аз имах представа вече, но беше късно. Около година след това, а междувременно беше починало и детето (на 1.VI.1969 г.) дойде у нас ясновидеца Влайчо Жечев и стоя десетина дни. През това време правехме всеки ден молитви за Иван. Последния ден когато Влайчо щеше да си заминава, аз сънувах следния сьн: Няколко души бяхме застанали на една височина. По едно време някъде по-отдолу идва Иван, моят другар, спретнат и избръснат, облечен в черния си работен костюм с барета на главата и като наближи ми подава ръка за поздрав. Ръкостискането му беше като че в действителност, така го почувствувах. В това ръкостискане той изразяваше своето съжаление, че ми е създал тия тревоги и същевременно благодарност за това, което съм била сторила за него. В това време приятелите, с които бях, започнаха нещо да негодуват от присъствието му. В тоя момент някой извика „Молитва" и аз се събудих. Сутринта разказах сънят си на брат Влайчо, а той отговори: „Може да сме му помогнали нещо с нашите молитви!" Молитвата е светлина за душата и живот за духа човешки!

8. НА ИЗГРЕВА ПРИ УЧИТЕЛЯ През 1943 г. , август, бях отишла в София. Понеже леля живееше в квартал „Иван Вазов" аз приех поканата на сестра Ганка Парлапанова да постоя известно време на Изгрева в нейната барака, за да съм по-близо до братския живот там. През това време Ганка вземаше да изпере горната риза на Учителя, изглаждаше я и ми даде 1 - 2 пъти да му я занеса като тя предварително внимателно я обвиваше в хубава тънка хартия. Аз отивах при Учителя и Му я подавах. Веднъж Му подварих млякото, което тя купи от един млекар-селянин и Му го занесох. Навярно Той беше поискал това. Учителят по същото време искал да Му изпере един панталон, но Ганка предложила, понеже беше шивачка; да го обърне и ушие наново. С разпарянето се залових аз като свърших тая работа много внимателно. След това тя го уши. На 28 август на именния си ден бях получила бонбони и други неща от родителите си от Русе в колет. Тогава имаш криза и много неща се продаваха на „черна борса". Бонбони трудно се намираха. Та те не бяха от добро качество, но все пак сложих ги на една чинийка и ги поднесох на Учителя да го почерпя. Дали имаше и нещо друго не си спомням. После си казвах, как не съм се сетила да купя някакви хубави плодове вместо бонбони, но това беше вече минало. Като почуках и постоях (защото Ганка ми беше казала да чакам) излезе Учителят. А денят беше събота и Той се беше къпал, което разбрах по-късно. Та аз бях с тънка копринена рокля, а Той излезе с вълнен бял костюм, с вълнена шапка на главата и не помня добре, но дали нямаше и шал на врата, което облекло ми направи силно впечатление. По-късно след това аз си давах сметка, че човек след като се изкъпе не трябва да се облича леко, а да гледа да запази топлината си, а аз не правех така и често пъти съм се простудявала. Учителят може би е искал и да се изпоти? Или пък се е облякъл така, за да не се простуди. Също по това време аз се хранех на братския стол на обед. Навярно съм помагала при сипването, защото аз се навъртах около мястото, където беше Учителят, където седеше. Мина ми мисълта, дали Учителят ще живее дълго още, дали има дълъг живот, нещо подобно. И като Го наблюдавах, Той така си обърна дланта към мен като говореше с някого, застанал пред него, че аз можех много добре да видя линиите на ръката Му, защото бях много наблизо. Пък си помислих: да, но аз не разбирам нищо от хиромантия, за да преценя. Исках да се срещна с Учителя, но когато отидох ми казаха, че е в градината при лозичката. Това беше след моето боледуване от воден плеврит. Учителят беше дал наставление за лекуването ми и аз се излекувах. В тая връзка носех своя десятък в плик. Като отидох целунах Му ръка и Му предадох плика. Запитах Го, какво ще каже за следване по музика, на което Той отговори, да се опитам. Друго не, си спомням. Същият ден, след като обядвахме на братския стол и бяхме още на масата, поднесоха диня на Учителя. Аз бях седнала на трапезата през десетина души от Него на същата страна, на която и Той седеше. По едно време Той отряза едно парче диня и като го държеше като че ли гледаше към мене. Аз в момента Го наблюдавах и си казах: „А, Той гледа към мене като че иска на мене да го даде". Но веднага се обади друг глас в мене: „Баш пък на тебе ще го даде" и аз не станах от мястото си. После като казах това нещо на брат Петър той ми каза: „Той на тебе е искал да го даде, ти трябвало веднага да станеш и отидеш, щом ти е минала такава мисъл". Когато Учителят си замина на 27.XII.1944 г. получи се телеграма в Русе. Беше дошъл някой на дюкяна и беше съобщил това и баща ми дойде горе вкъщи да ни каже. А ние живеехме над дюкяна и като научих аз плаках неутешимо. Баща ми не беше добре и аз съзнавах, че ще има много въпроси пред мен за разрешаване, за които не ще има кой да ми даде съвет. Аз не ходих на погребението, но брат Петър ходи и казваше по-късно, че когато отишъл да се сбогува, както той така и другите приятели, му се отворили очите и той видял как Учителят бил на катедрата, слязъл от там и влязъл в тялото си, за да се сбогува с всички, които са дошли, да се простят с Него.

7. НА ПЪТ ЗА ИЗГРЕВА Ще се върна назад, за да допълня нещо, което брат Петър ни каза, когато през 1939 г. беше ходил в София при Учителя. Винаги когато идваше от София той донасяше по някоя новина от там или някоя нова песен или нещо друго. Тоя път предаде следното казано от Учителя: „Тая година, който има възможност да иде на Рила през лятото, защото тая година може да се повтори чак през 1999 година". И наистина през това лято е имало най-много летуващи на Рила, най-много чужденци и най-добри условия. Само чужденците са били около 100 души - от Англия, от Франция, от Литва, Естония, Русия и т. н. Но аз бях повлияна от други неща и така мина годината, аз не пожелах да ида, за което и до днес още съжалявам. Дори когато изпращаха чужденците от Латвия брат Петър беше споменал да идем да ги изпратим, аз пак не отидох, а те минаха през Русе. Изобщо след заминаването на Учителя аз като че ли се пробудих от дълбок сън. Тогава започнах по-съзнателно да работя, да уча, запознах се с доста приятели, посещавах лекциите и беседите най-редовно. Трябва да кажа още, че като ученичка в гимназията отивах през лятото в София. А леля ми Катинка (сестра на майка ми) и свако ми Методий - съпругът й живееха там в квартал „Иван Вазов". Аз прекарвах част от ваканцията при тях и често отивахме с леля на Изгрева, но къщата им беше много далеч. Превоза с трамвая беше само до площад „Йорданка Николова" и след това се ходеше пеш през гората или по Дървенишкото шосе. А и леля ми не живееше близо до трамвая в квартала, за което съжалявах твърде много. През лятото тогава обикновено повечето млади братя и сестри бяха на Рила, та имах малко запознанства. Но един път, когато бях в Русе брат Петър беше донесъл новината: Учителят казал всички места на Изгрева да се закупят от братя и сестри! Като чух това нещо аз се запалих от тая мисъл, да купим някакъв имот на Изгрева. По същото време леля и свако се оплакваха, че в София се живее по-трудно, че е всичко много по-скъпо, че пенсията му е малка и едва свързват двата края, а леля не работеше и т. н. Тогава аз като отидох през лятото при тях предложих да закупим имот на Изгрева, защото те искаха да отидат да живеят в Търговище. Дори имали вече някаква уговорка, но аз настоях да вземем имот на Изгрева, който те ще ползват като аз ще отида там по-късно при тях. Майка ми се съгласи да купим някаква къща. Баща ми си беше заминал за другия свят през 1947 г. Понеже след 1944 г. живеехме в едно време на бързи промени брат Петър ни посъветва след заминаването на баща ми още същата година да си направим подялба. Според подялбата старата къща, която имахме в добруджанския квартал получи брат ми. Майка ми имаше половината от новата къща, която бяхме купили по начало, така че оставаше другата половина, от която аз получих една четвърт и майка ми другата четвърт. На 12.XII.1951 г. успяхме на Изгрева да купим къщата на брат Калудов, който беше починал, от наследниците му - жена му и дъщеря му. Къщата купихме на името на свако ми Методий и на моето име, защото аз притежавах 1/4 от къща в Русе. Така леля ми и свако ми се преместиха вместо в Търговище на Изгрева. Но моето отиване в София не можа да стане скоро. Най-напред имаше закон, според който жените навършили 45 години могат да се пенсионират като им се спадне 10 % от пенсията и аз се надявах това нещо да стане, но увеличиха годините за пенсиониране с пет години и тъй останах в Русе. Не можех да отида в София, после дойде и ограничението с жителството, после през 1954 и 1956 г. бях ходила на почивка в Трявна, защото отново се бях разболяла. А от 1950 г. бях постъпила в „Българско речно плаване" предприятие, което беше към Министерство на транспорта, а в Трябва имаше почивна станция на Транспортните работници. Като ми дадоха картата аз написах писмо до брат Боев, в което го молех да ми изпрати адрес на някои приятели в Трявна, за да мога да се свържа с тях. Боев ми изпрати телеграма преди да тръгна за Трябва, в която пишеше да се свържа със сестра Росица Илиева, която работи в почивната станция като медицинска сестра. При пристигането си аз потърсих сестра Илиева. Като й показах телеграмата, тя я грабна от ръцете ми и с нея отиде направо при управителя на станцията. Аз стоях изумена, но чух тя като му казва, че брат Боев ми е пратил телеграма и че моли управителя да нареди да ми се дава постна храна на обяд. Вечерната храна беше винаги постна и на мен се даваше от вечерното ядене на обяд. По такъв начин въпроса с храната ми беше разрешен за един месец. Това беше през месец декември 1954 г. По-късно разбрах, че управителят на станцията бил зет на инж. Руси Николов от Стара Загора, наш брат, т. е. управителят водеше дъщерята на онзи Николов, снаха ми беше приятелка на жена му и е живяла преди у тях на квартира в Стара Загора. Още тогава се сближихме и с нея после отидохме у брат Цани Антонов, наш добър приятел. А брат Цани Антонов живееше със семейството на брат Славчо Петров и сестра Райна Михайлова - математичка, в къща-близнак. Гост на брат Цани Антонов беше по това време брат Иван Антонов - астролог, с когото се познавах. И така ние двете с Росица отивахме много често там на гости, пеехме, свирехме, разговаряхме и т. н. Ще отворя тук една скоба да кажа следното: когато в София започнали бомбардировките и ставало въпрос кой къде да се евакуира Учителят насочил брат Иван Антонов да иде при Цаню Антонов като братя по име и по убеждение. Та от всичко това можем да видим и заключим по какви чудни и невидими пътища Учителят свързваше душите. Като ученичка в гимназията, за да бъда сутрин на лекция съм отивала да спя у леля ми Руска Ковачева, щото да присъствувам сутринта на лекцията и то с цигулката, нали ние живеехме доста далеч от салона. После след като свършим училище съм минавала да си взема цигулката и си отивах вкъщи. Понякога се хранех у леля или пък съм закусвала. Понеже спях у тях когато имаме сутрин лекция аз бях станала един вид и тяхно дете и те ме очакваха и ми се радваха. После пропуснах едно важно нещо. След като си замина баща ми и ние си направихме подялба в един срок от половин месец излезе закона за едрата градска собственост. Ако не бяхме си направили подялба старата къща щяха да ни отнемат, щеше да ни хване както казват „закона за едрата градска собственост". А по този начин тя беше на името на брат ми и той по-късно я продаде и майка ми тогава му прехвърли 1/4 от къщата ни в Русе. После, когато се разболях през 1943 г. аз поработих още няколко месеца до 31.III.1944 г. и напуснах немското училище под предлог, че съм необходима на баща си в дюкяна (наистина той не беше добре със здравето си). Тогава се евакуирахме на лозето поради бомбардировките, Положението на баща ми се влошаваше и както споменах вече той почина на 12.VII.1947 г. Беше прекарал някои тревоги, получи диабет. След това отидоха с майка ми на Хисарските бани, но те не му помогнаха, а напротив, влошиха състоянието му. Последните две години той беше почти на легло. Преди това аз бях напуснала работа и от 1.IV.1948 г. работех със съдружника ни в дюкяна до края на 1948 г. като от 10.IX.1948 г. същевременно работех в едно строително предприятие „Оспред" в счетоводството до 4.VIII.1950 г. По това време аз вземах уроци и се явявах на изпити, за да взема приравнителна матура за гимназиално образование. През 1950 г., месец септември получих тоя диплом. Обаче влизането в академия стана вече много трудно, изискванията бяха по-големи, имаше вече повече кандидати, които бяха много по-добре подготвени и аз се отказах от следване.

6. ЛЮБИМИ ХОРА Трябва да отбележа, че аз бях любимо дете на баща си. Още от малка той имаше желание да ме запознае с братския живот и с Учителя. Затова ме заведе още 1925 г. на събор във Велико Търново, където аз пръв път съм видяла Учителя и съм направила контакт с Него. Баща ми искаше още от малка да ставам рано, когато бяхме в къщата в добруджанския квартал в Русе и да излизам сутрин на изгрев с него. В близост до нас имаше една горичка, след това ж.п. линия и после друга дъбова гора, а по-нататък беше поле. Та оттам посрещахме изгрева. Правехме си молитва, после първите упражнения, дишане, облягахме си гърбовете на дърветата. Всичко тава беше още преди да тръгна на училище. Мога да кажа дори, че отношенията между баща ми и мен не бяха като баща към дъщеря. Още от ранното ми детство така се случваше, че той споделяше много неща с мен като с приятел и това бяха ония неща, които бяха проблеми на всяко семейство. Дори понякога споделяше въпроси и чакаше да види как аз ще реагирам и какво ще бъде моето мнение по даден въпрос. Още от малко дете аз чух най-хубавите думи от родителите си за Учителя. Ето защо, израза на сестра Олга за баща ми: „Той е велик брат от миналото", е верен и достоверен. Това е едно рядко съчетание и не е случайно, защото случайности в природата няма, а още по-малко случайности има в живота на хората. Аз твърде често споменавам, както и русенци споменават името на брат Петър Филипов, който в оня период от време беше един „готов работник на Божията нива". Ето и мнението на сестра Олга Славчева: „За него бих отишла не само в Русе, но чак на северния полюс". Това е погледът на сестра Олга от едно друго поле. Това е погледът на една душа към друга душа. Брат Петър в онези години беше наистина образцов брат във всичко. Той се стараеше да бъде истински ученик на Учителя, като се стремеше да прилага всичко, което Учителят дава в беседите си, да го изпълни и спази. Ние пеехме и свирехме с него, изпълнявахме наряди и се стремяхме да съградим нещо в себе си чрез Словото на Учителя и когато той напусна Русе и дойде в София ние се почувствувахме осиротели и всичко около нас посивя. Нямаше го оня брат, който ни импулсираше и внасяше живот в нашето русенско братско семейство. След 1947 г. сладкарницата на братя Филипови бе национализирана. Те не можеха частно да работят. Брат Петър влезе на работа в администрацията на „Хоремаг", а брат му Ною - в сладкарската работилница на „Промкомбината". Най-малкия брат Илия, който пееше хубаво, влезе като хорист в русенската опера. Брат Петър Филипов беше отначало добре поставен и той организира 20 сладкарници в града. Но по-късно, когато бе взето решение „Хоремаг" да има почивен ден в сряда вместо неделя, той отказа да се подчини. Смяташе, че като е в администрацията може да има почивен ден в неделя. Другите от управата не се съгласиха с него и той беше уволнен дисциплинарно. Тук той допусна грешка като по тоя начин изчезна от Русе, което бе голям удар за нашата работа в Братството. Ако беше останал в Русе, макар и при новосъздалото се положение, той пак щеше да бъде полезен. Ето защо сестра Олга Славчева казва в писмото си, че „за такива като него бих отишла чак на северния полюс". Любимите хора са рядкост като скъпоценните камъни.

5. ВОДЕН ПЛЕВРИТ Трябва да спомена, че войната между Германия и Съветския съюз беше започнала на 22.VI.1941 г. Отначало германците жънеха успехи. Те бяха добре организирани и добре въоръжени, но с настъпването на зимата даваха много жертви и губеха. Губеха народи, губеха хора и отделните човеци. В началото на 1943 г. аз се бях разболяла от воден плеврит. Положението ми беше много лошо. Аз останах на легло вкъщи, едва дишах, не можех да си поема въздух, имах болки. Ето започнах да губя и аз. Понеже аз посещавах редовно лекциите и беседите в салона ни в Русе, а като се разболях останах вкъщи. Брат Петър и сестра Олга Славчева, която бе от Братството в София и беше дошла на гости в Русе, дойдоха двамата след екскурзия да ме видят. Те разговаряли с баща ми и майка ми, дойдоха в спалнята, където аз лежах, но нищо не казаха. Само видяха, че аз държа книгата на Луи Куне. Трябва да поясня, че сестра Олга беше назначена като учителка в гимназията в гр. Тутракан по това време и понякога идваше в Русе, защото се познаваха с брат Петър, както и с другите приятели в Русе. На сутринта сестра Олга замина с кораба за Тутракан, но брат Петър дойде да я вземе, защото тя пренощува у нас и наедно с нея отидоха на пристанището. Какво са говорили не зная, но след като я изпратил брат Петър дойде у нас и ми даде някои наставления как да започна лекуването. Аз нямах познания, нямах и опит. Нямах тогава никаква охота за ядене и не можех да се държа на краката си. Изкарах една седмица на череши и ягоди без никакъв хляб. През това време правех по една изпотяваща парна баня. В кухнята по това време палехме печка. Беше 31 март 1943 г. И тъй върху печката слагахме един котел с вода, която оставяхме да заври и в самата печка слагахме 2 - 3 камъка, които да се сгорещят силно. След това нареждахме малки столчета за главата и раменете и по-надолу, върху които лягах. Котела майка ми слагаше под гърба където ми бяха болките. Пускаше камъните, така, щото водата започваше да ври и дори пръскаше малко и майка ми се страхуваше да не ме изгори. Така стоях 10 - 15 минути, като тя ме покриваше цяла с едно одеало. През това време аз дишах колкото мога дълбоко. През цялото време бивах съвсем леко облечена, почти без дрехи. След парната баня се изтривах от потта и правех коремообтривна седяща баня в голям леген по правилата и охлаждаща същевременно, защото я правех с вода, която да е приятна за тялото, но по-хладка. След това си обличах пижама, пиех по няколко горещи чая и лягах завита много добре, за да се изпотя обилно. През това време майка ми разтваряше широко прозорците, за да се проветри добре стаята и аз правех дълбоки вдишки както лежа. Изпотявах се първоначално малко, а постепенно повече. После ставах и се преобличах с други сухи дрехи. Всичко мокро се изпираше. Така направих десетина парни бани съпроводени от коремообтривни седящи, охлаждащи бани. Брат Петър ми беше казал също да напиша едно писмо до Учителя, което изпратих чрез сестра Паша Теодорова в София и после, когато баща ми отиде в София при Учителя, последният казал на баща ми да спрем парните бани и да започнем сега слънчеви бани. Трябва да обърна внимание, че към края на времето когато правех парните бани един ден тъй обилно уринирах, което нещо учуди майка ми. Тя казваше, от къде се взе толкова течност от мене. По тоя начин водата от плеврита изтече и на мене ми олекна. Тогава постепенно получих и охота за ядене и започнах да ям по малко готвено и малко хляб. През това време се бях откъснала съвсем от работата си, редовно правех дълбоки вдишки, молех се, четях, почнах да свиря и на цигулка и т. н., както и да излизам. Учителят беше казал на баща ми да продължа лекуването като правя слънчеви бани макар и леко облечена, когато е облачно. Аз изпълнявах точно указанията, които ми беше дал брат Петър, както и Учителят. Аз правех слънчевите бани със зелени листа от репей, тиква или слънчоглед. Вкъщи имахме голяма тераса, на която опъвахме един брезент, по какъвто начин бях защитена от вятър. Постилахме една рогозка, върху която лягах и майка ми ме покриваше цялата със зелените листа. По гръб и след това по лице. Започнах баните най-напред по пет минути и постепенно увеличавах стоенето, след което правех охлаждаща баня на корема, пиене чай и завиване в легло, за да се изпотя. И така правех значи вместо парни бани - слънчеви като увеличавах времетраенето на банята постепенно. Когато нямах зелени листа се покривах с намокрен и изцеден чаршаф от американ, но с листата банята беше по-ефикасна. Зелените листа се покриваха с капчици пот. За известно време лицето ми се избистри, аз бях вече здрава и ходех по екскурзии с другите приятели както и на лозе, на Свирчовица. Спомням си, че същата година, когато бях болна баща ми не се бе грижил достатъчно за лозето и то се маноса, защото не спази времето за пръскане. Той казваше: „Детето ми е болно, не ми е до лозето сега". За дълбоките вдишки брат Петър ме научи най-напред да ги правя легнала като слагах няколко книги върху корема си или някоя възглавница. Издишвах добре, след това вдишвах с едната ноздра като броях до шест, задържах до шест и изпусках до 12 от другата ноздра. Напълвах съзнателно корема си с въздух, така че книгите се надигаха, после изтеглях въздуха от корема си и напълвах дробовете и бално изпусках въздуха. Така се упражнявах в началото и постепенно увеличавах времето за вдишване, задържане и изпускане на въздуха докато свикна. После започнах да ги правя седнала и накрая - права. Дишането много ми помогна и доста време дишах най-усърдно. Впоследствие поизоставих вече дишането, но самата аз виждам, че ми е много необходимо и е от голяма полза и затова се стремя да дишам по-редовно. Трябва да кажа, че когато стана по-топло времето започнах да правя обливни бани със слънчева вода или ако не е достатъчно топла я загрявах малко. Но хигиенни бани правех обезателно. От това време на запознанството ми със сестра Олга Славчева имам няколко писма, от които се разбира, че и тя е питала Учителя за мен, а отговорът на Учителя е бил такъв, че всяко изпитание се дава на човека, за да оцени живота, който седи над всичко. Преживяното във връзка с тях съм описала в спомените си за нея. Тя беше на мнение, че трябва обезателно да следвам музика, но аз не можах да сторя това. Имах завършена търговска гимназия и трябваше да взема приравнителна матура за гимназията. Успях да я взема 1950 г. Условията обаче се промениха, бяха други времена вече. Все пак аз свирех братските песни, свирех на Паневритмията в Русе, за да могат другите да играят. Иначе в Русе имаше и други, които свиреха на цигулка или на друг инструмент.

4. ТЪРГОВИЯ И КОМУНАЛЕН ЖИВОТ Търговията на баща ми вървеше добре. Постепенно той напълни дюкяна си със стока и след някое време се премести в Друг по-голям дюкян наблизо, като си взе и помощник. Майка ми дълго време помагаше на баща ми особено в пазарни дни. Аз също помагах когато бях свободна. Трябва дебело да подчертая, че майка ми има голям дял в това, че баща ми е успял в работата си като търговец и като човек въобще. Тя беше добра домакиня, умееше да шие, шиеше на себе си както и на мене, дори като малка ми бе ушила палто, беше ушила и на себе си. Тя държеше баща ми да бъде винаги чист и спретнат, сутрин го оглеждаше преди да излезе, изчеткваше го, изпращаше го. Баща ми носеше костюми от най-хубав плат. Когато се поизноси костюма тя ми ушиваше от него хубави роклички, с които отивах дори и на училище докато бях малка. Тя имаше предвид, че баща ми се среща с най-различни хора - търговци, фабриканти, а и пред клиентите трябваше да бъде добре облечен, да има добър външен вид. Изобщо родителите ми имаха хармоничен брак. Майка ми правеше много добре сметките си, вкъщи се хранехме скромно, но никога не сме гладували. Трябва да кажа, че още през 1935/1936 г. ни бяха дали от братските места на Свирчовица три декара нива за ползване. От същите места бяха дали и на Георги и Васил Константинови, на брат Иван Петров, на Георги Димитров и Никола Ватев. През есента реголваха тия места, т. е. ги подготвяха за засяване, а това значи да ги прекопаят на „две лопати". Единия от братята Маркови - Стою Марков, който разбираше от лозарство, подготви лозови пръчки от сорта „Болгар" и други хубави сортове през зимата като ги „затопли" при специални условия и през пролетта ни продаде от тия пръчки. Ние засадихме тия три декара с лозови пръчки и накрая един ред кайсиеви дървета. Всичко вървеше много добре. Първата година засадихме между редовете, в лозето, което още е младо и не може да ражда дини и пъпеши и си спомням, че имахме тогава разкошни пъпеши и грамадни дини. После пораснаха и кайсиите и ние сме давали кайсии и грозде за износ. Около 1940 г. имаше един период, при който при баща ми се получаваха по-малко стоки, настъпваше една криза, която до къде можеше да стигне не се знаеше. Ние живеехме в една схлупена къща далеч от центъра на града и баща ми реши да купи нещо по-хубаво, по-масивно. Работата в дюкяна намаля и той освободи братовия си син Симеон, а по-късно и вуйчо. Доколкото си спомням имаше и едно поскъпване, от което баща ми беше спечелил, стоката в дюкяна много намаля и той купи една къща в центъра с дюкян. Дюкянът беше зает от наематели, които го ползваха като склад и плащаха наем. Половината къща беше свободна, а в другата живееха две семейства. Аз завърших гимназия през 1941 г. и същата година през септември се преместихме в новата къща да живеем. Понеже вуйчо беше работил някога бояджийство се зае и боядиса с постна боя стаите, в които да живеем занапред. И тъй ние се настанихме в подновената и боядисана къща. По това време ме поканиха на работа при една фирма като кореспондентка, но аз предпочетох да ида в немското училище, където също ме поканиха като чиновничка в канцеларията. Аз предпочетох училището и постъпих там същия месец. През това време стоката в дюкяна все намаляваше и трябва да кажа, че накрая през м. декември 1937 г. баща ми купи с вуйчо в съседство с братското лозе едно място от 20 декара, на което засадиха най-напред четири декара овощни дървета и около 12 декара лозя. В мястото имаше и два декара салкъмова гора. Построиха и една колиба от две стаи с навес и една щерна за дъждовна вода. Така постепенно вуйчо премина към лозарството. Дюкяна почти се изпразни. Имаше много малко стока и тогава дойде комисарския режим. Купуваше се с купони, режеха се купончета с точки. На баща ми се видя трудна отчетността. Малко стоки се продаваха свободно. Тогава той приключи работата с дюкяна и започна наново като взе за съдружник един съсед, който можеше да води счетоводство и да прилага отчетността, която се изискваше. Премести се също в нашия дюкян на ул. „Ангел Кънчев" № 8. С търговия се изхранвахме. А с идеите на Новото Учение за братски комунален живот започнахме да живеем и да съграждаме мечти за по-добър живот. Трябваше да минат десетилетия, за да разберем, че това са две различни величини от два различни свята.

2. ЛЕТУВАНЕ НА РИЛСКИТЕ ЕЗЕРА ПРЕЗ 1931 ГОДИНА Баща ми Велико Великов Марашлиев беше ходил на лагера на 7-те рилски езера и беше останал много доволен. Затова през 1931 г. той изпрати майка ми и мен. Аз бях тогава 9-годишна. Брат ми беше на три години, много кротко дете и остана на грижите на леля ми Руска Ковачева, сестра на майка ми, а ние тръгнахме за Рила със свако ми, Тодор Ковачев, съпругът на леля ми Руска, синът им Боян и един негов приятел Яко Бенвенисти - евреин. Баща ми остана сам вкъщи и на дюкяна. Групата от Русе бе над 10 човека. По това време се отиваше за Рила през Дупница. Там спахме в къщата на коняря брат Янко, който ни прекарваше багажа години наред. Постлаха ни козяци на земята и така спахме няколко часа, защото станахме около 2 3 часа и тръгнахме през Сапарева баня, Паничище и хижа „Скакавица". Пътувахме през едни величествени борови гори, а край самия път имаше големи гъби, чудни, като шапчици. Много ни блазнеха гъбите, но ние не смеехме да берем, не знаехме, че това са печурки. Отначало аз вървях доста добре, но като наближихме хижа „Скакавица" се уморих и почнах да изоставам. Тогава си спомням, че бате Боян и бате Янко ме дърпаха с един бастун докато излезем на бивака при второто езеро. Там ни посрещнаха нашите приятели. Тогава построиха най-напред нашата палатка, в която спяхме свако, мама и аз. Мама беше много съобразителна и бе поръчала още в Дупница на брат Янко един чувал със сено. Като пристигнахме на бивака тя извади една торба, ушита нарочно вместо дюшек, напълни я със сеното и така бяхме изолирани от твърдата земя и от влагата. Палатката ни беше от един брезент и беше извита както чергилата на каруците от миналото. За дъно сложиха някакво зебло и отпред на вратата едно парче брезент. Като направиха палатката ме сложиха да си легна. Заспала съм веднага и като се събудих слънцето беше тъй топло нагряла палатката, та чак се бях изпотила. Станах и започнах да се събличам, но ми казаха да не бързам, защото сега ще се скрие слънцето и ще става все по-хладно. Аз послушах и отново се облякох. Ние с мама бяхме само по едни гуменки. Раници нямахме, с палта и жилетки, с торба вместо раница. В денка бяха завивките ни и дрехите. Храна носехме малко. Но тогава имаше селяни, които носеха мляко, яйца, плодове. Палатката ни беше близо до мястото, където сега е хижата 7-те езера. Наоколо имаше гора от клекове и то високи, в които можеше висок човек да се скрие. Имаше едно голямо огнище, на което имаше казан, в който готвеха и варяха чай. Помня, че топлехме вода, разхлаждахме я и отивахме в клека, където се изкъпвахме. Помня много добре, че през 1931 г. отивахме на молитва на височината в дясно между второто и третото езеро. Обаче един ден чухме някакво раздвижване, глъчка и тогава казаха, че една крава се била заклещила между скали, та си била навехнала или счупила крака. Но по тоя повод се беше вдигнало доста шум и на сутринта Учителят каза, че занапред тук няма да се събираме понеже мястото бе омърсено. За изгрев и молитва ни посочи втори молитвен връх, на който и днес излизаме сутрин. Първото място бе изоставено. Може да е имало и други причини, но това е останало в моето детско съзнание. Които са били по същото време на Рила ще знаят повече подробности за преместването на Молитвения връх, но аз самата това си спомням. Същата година по това време бяха дошли и едни чехи, които си носеха една гумена лодка. Те си построиха палатка близо при нас край второто езеро, приобщиха се при нас, та и аз съм се возила с гумената им лодка във второто езеро. Така разходка беше много приятна. Учителят също се беше возил, както и други приятели. Има снимки на Учителя с лодката. Тъй като бях малко дете много братя и сестри ми обръщаха внимание, шегуваха се с мене и ме галеха. Веднъж Учителят беше край огнището, пък нали и нашата палатка беше наблизо, та и аз се завъртях край Него. Искаше ми се да ме запита нещо. А майка ми беше донесла едно бурканче сладка и специална чинийка за целта. Та тя сипа в чинийката сладко, сложи и една чаша вода в една по-голяма чиния и ме изпрати да ги поднеса на Учителя. Последният прие сладкото, а после говори с майка ми и запитал как съм дошла до бивака, дали на кон или съм вървяла. Майка ми казала, че съм вървяла, а Той обърнал внимание, че е добре всяка година да ме водят на Рила. После майка ми казваше, че преди да отидем на Рила съм била черна и жълта, а след това вече съм имала розови страни. Помня, че играехме с децата, от които най-добре си спомням Станка Тотева, дъщерята на бай Иван-каруцаря, с която бяхме връстници. Веднъж се бях подхлъзнаха на един камък в езерото, намокриха ми се гуменките и после трябваше да пазя палатката докато изсъхнат последните или да ходя боса, защото през деня ставаше много топло, необикновено горещо. Тогава покрай езерото имаше много попови лъжички, с които се забавлявахме. Много обичах да седя край Мария Златева и да я слушам, когато свири на цигулка. Веднъж една група приятели тръгнали на екскурзия към Попова шапка. Майка ми ме потърсила, но не ме видяла и понеже братовчед ми Боян, както и Яко били с групата, та майка ми, като не ме виждала наоколо, дала палтенцето ми на тях и те го разходили до Попова шапка, а аз през това време съм била край Мария Златева да я слушам, когато свири. И досега сме големи приятелки с нея. Същата година брат Цеко ни събуждаше сутрин с някаква свирка. Той идваше често при нас, може би заради мене и дори веднъж ме носи на гръб, понеже си бях набола с нещо крака, нали ходех понякога боса! Брат Звездински пък ми казваше: „Ти като отидеш в Русе, ще ме забравиш!" Аз му отговорих: „Няма да те забравя, когато поглеждам звездите, ще си спомням за тебе". Нали съм била дете, не ми се е ставало сутрин рано, пък и нали сме били само с гуменки, а сутрин призори е много студено. Но понякога, вероятно когато е било по-топло времето, майка ми ме е вдигала и аз съм отивала на Молитвения връх. Та имам една снимка, направена там с Учителя и други братя и сестри, на които сме и ние с майка ми. Много интересни и хубави бяха вечерите край огнището, когато пеехме много песни, някои декламираха или разказваха, свиреха и накрая правехме молитва и отивахме да спим. Имам и една снимка, която направиха, когато си тръгвахме от Рила, с багажа и конете. Голяма група, заедно с тия, които ни изпращаха. Това са незабравими спомени от моето детство прекарани на Рила с Учителя и много приятели. Спомням си още, че бяха донесли на Учителя веднъж една много голяма гъба-печурка, голяма почти колкото шапка. Учителят я сложи на жаравата, посоли я, поля я със зехтин, поръси я с черен пипер и след като беше опечена я разряза на малки парченца и раздаде половината гъба на тия, които бяха край огнището, между които бях и аз. Пропуснах да кажа, че когато отидохме на Рила ни съобщиха, че на другия ден ще отидат на екскурзия. Майка ми, макар и уморена отиде на екскурзията, а аз останах на бивака със свако Тодор. Но мама казваше после, че се е уморила много. Първо, тя не беше починала от дългия път и второ тая екскурзия не е била никак лека. Тя казваше по-късно, че Учителят нямал намерение да отива чак до Еленин връх, но „тия софиянки вървели като кози" и като казали: „Учителю, да отидем до Еленин връх! " Тогава били стигнали до някъде, но те казвали, че е близо, не било далеч. А мама казваше, че не е било никак близо и че много се била уморила, макар че беше още млада и ходеше добре. Тя споменаваше и това, че искала да ходи по стъпките на Учителя, но като вървяла след Него Той неусетно отивал напред и тя изоставала. Учителят вървял много леко и бързо, макар че бил на 67 години. а майка ми на 35 години. Когато от Рила слязохме в София на Изгрева и се готвехме да си заминаваме в Русе стана нещастие с момчето на брат Йордан Новаков, който по-късно беше ръководител на братството в Русе. Неговото момче Георги беше мой съученик от училище и като ходили из града в София го премаза някаква министерска кола. После научихме, че е била на министър Мушанов. Ние с мама също бяхме из града, но не бяхме с тях. Но когато се прибирахме на Изгрева и вървяхме по шосето край гората видяхме майка му, Стефка Новакова седнала на земята като си скубеше косите от скръб по детето. После научихме, че били пренесли детето на разноските на тоя министър, чиято кола е била причина за нещастието. Нали трябваше да го погребат в Русе. И тъй на снимка № 1, последния ред в ляво трета по ред е майка ми Вичка Желева Марашлиева и пред нея с бяла рокличка съм аз, с права коса подстригана на бретон - Марийка Великова Марашлиева. Учителят е в средата 3-и ред отдолу. На снимка № 2, която е на първия молитвен връх, на втория ред отдолу в ляво, четвърта под ред с кърпа на главата е майка ми Вичка Марашлиева, до нея Златка Константинова от Русе, която е три години по-голяма от мене и също учеше в немското училище, до нея в дясно се вижда моята глава - Марийка, където сме на закуска. На третия ред от ляво са Георги и Васил Константинови от Русе и точно зад майка ми Друмка, съпругата на Георги Константинов. Златка е тяхна дъщеря. Зад Златка Константинова е Лина, съпругата на Георги Димитров, а до нея или по-добре зад моята глава съпругът й Георги Димитров с тъмните мустачки. Учителят е на 2 ред отгоре в средата - храни се. Снимка № 3 е на втория настоящия молитвен връх. Втория ред от ляво горе, трета по ред е майка ми, с цветна кърпа вързана - Вичка Марашлиев и пред нея с права коса на бретон Марийка Марашлиева, 9-годишна. По средата седналия Никола Нанков, а до него в ляво изправен Васил Константинов. Точно пред мене е Георги Димитров и от дясно до него Георги Константинов. Най- долу в дясно брат Влаевски. Учителят е на 4 ред отгоре в средата. На снимка № 4 зад Учителя и зад камъка с пъстрата кърпа е Вичка Марашлиева, а в ляво до нея Лина Димитрова. В ляво горе изправен с вдигната над брадата ръка Боян Ковачев, син на Тодор Ковачев. Свири на цигулка Симеон Симеонов. На снимка № 5 най-горе в ляво е Цеко и 10-та под ред, с пъстрата кърпа на глава Вичка Марашлиева, до нея с мустаците Тодор Ковачев 11-ти и 12-ти Боян Ковачев. На 1-вия ред четвърти Петър Арабаджиев от Варна, а най-отпред сестра Янакиева, зад нея, до Учителя в бяло - сестра Балтова. Групата, която беше от Русе през 1931 г. беше доста голяма. На една снимка виждаме: Лина Димитрова, Георги Димитров, Вичка Марашлиева, Друмка Константинова, Стефка Новакова, Георги Константинов, над него в дясно Велик Константинов, до него Васил Константинов, по- долу Тодор Ковачев, Йордан Новаков, Яко Бенвенисти, Георги Новаков, Марийка Марашлиева, Жана Новакова, Златка Константинова, Боян Ковачев и Стою Маркова полегнал до камъка. Вероятно и другите трима да са от Русе, но не мога да ги позная. Спомням си, че ме бяха повикали малко преди да направят снимката. Описаните снимки ще бъдат отпечатани в специални албуми към документацията на поредицата от „Изгревът".