valiamaria

16. МЕТОДЪТ НА УЧИТЕЛЯ ЗА ОПИТОМЯВАНЕ НА ВЪЛЦИТЕ Учителят преди много години беше казал, че той няма да се бори с вълците, а ще опитоми най-големия вълк и ще го прати да се бори с вълците. Аналогията: Учителят още на ул. "Опълченска" 66 опитоми необузданият, грубият и елегантен в униформата си подполковник Лулчев, след много спорове и дори скандали от страна на офицера и видяхме всички удивителното търпение на Учителя. След време изпрати послушния и дисциплиниран бивш офицер да се бори, щях да кажа с вълците, не, а с Цар и министри, да не бъде въвлечена България във война и със страшни поражения, както се случи с окръжаващите ни Югославия и Румъния. За сведение: през 1946 г. бях в Югославия и в Белград на крепостната стена на "Кале мегдан", на входа имаше плоча, на която прочетох, че сърбите (югославяните) през годините 1941-1945 г. са дали жертви 1700000 (един милион и седемстотин хиляди души жертви). Румънците, които се биха на страната на Хитлер - 800000 жертви. Правя малко отклонение - да разкажа за Румъния, 1947 г. През 1945 г. по идея на Драган Прокопиев, брат на нашата сестра от Изгрева, доктор Давидова, създадохме военен ансамбъл с хор и оркестър. Ансамбъла се водеше към военното министерство, към отдела "Сектор за научна и културна пропаганда сред войската". По моя препоръка бяха назначени нашите братя: Филип Славов, Ангел Иванов, Симеон Арнаудов (дякона) и цигуларя Ангел Янушев. Облякохме сините офицерски униформи от Царския симфоничен оркестър и с диригент Драган Прокопиев обикаляхме гарнизоните из страната. Направихме и две задгранични турнета в Югославия и Румъния. В България се свързвахме с нашите братства, гостувахме им и им изнасяхме малки програми-концерти от братски песни. Това го правехме разбира се малко тайно от колегите от ансамбъла. Диригента Прокопиев подразбира някой път, но си премълчава, нали сестра му е от Изгрева. През 1947 г. бяхме за един месец на обиколка в Румъния. И какво видяхме? войната преди две години свършила, а населението гладува. Разбрахме, че през зимата на 1946-1947 г. по източната граница румънци са умирали от студ и глад. Руските войски са иззели всичките им хранителни резерви. Полето около големия център "Яш" беше осеяно не с жито или царевица, а с разбити танкове и оръдия, които стърчаха като разнебитени гробища. За нас румънските военни имаха грижа и при обиколката ни снабдяваха изобилно с храна. При пътуването ни към Темешвар, влака спираше на някои спирки. Край вагоните ни се тълпяха млади и стари и умолително викаха: "Пъйне, пъйне", т.е. "хляб, хляб". Набързо се организирахме, особено нашата изгревска група, събирахме от колеги и наш хляб и им подавахме през прозорците. А те, милите със сълзи на очи ни целуваха ръцете с благодарност. Разбрахме какво е война. След голямата обиколка на Румъния наново спряхме в Букурещ за почивка няколко дена. За нас, говоря за групата от Изгрева, гостувахме на наш брат Бенедито Барух, който години пред това се беше изселил от България, като занесъл със себе си и идеите на Учителя. Бенедето призова и негови букурещки съидейници и в дома му четохме и беседи от Учителя, и песни пяхме, и молитви правихме. Незабравими мигове! С Бенедето поддържах връзка, той много искаше това, да има новини от Изгрева. Когато бях в Русенската опера, той ми се обади от Италия, беше вече се преселил там и дори в един колет ми беше изпратил... лимони! Връщам се отново в България. Можем да разсъждаваме какво ни струва нашият неутралитет. А с неутралитета възвърнахме ли си и нашата "Златна Добруджа" отнета ни преди 30 години (1913 г)? А за запазване живота на евреите в Метрополията (в границите на България) не тичаха ли евреите в бараката на Лулчев за помощ, поединично и групово да молят за неговото застъпване пред Царя, като знаеха неговото влияние пред Царя. И Лулчев успя да спре изселването на българските евреи за Полша, откъдето знаете, че връщане въобще няма... След 9 септември 1944 г. когато брат Любомир Лулчев беше арестуван, еврейският равин Даниел Цион ме помоли да занеса негово писмо до председателя на съда, който съдеше бившите царски съветници и министри. Ето и писмото: До господин Председателя на Върховния Народен съд Осветление от равин Даниел Цион Председател на Върховния еврейски съвет, живущ на ул. "Искър" 15 „Господин главен обвинител, Позволете ми да дам следното кратко осветление относно дейността на задържания общественик Любомир Лулчев, подполковник от запаса, София. В качеството си на равин и председател на Върховния еврейски духовен съвет, съм се обръщал за съдействието на господин Любомир Лулчев да ходатайства пред цар Бориса, пред другите членове на царския двор както и пред министрите от миналите правителства, да се облекчи положението на евреите в България, както ида се спре пъкленото им намерение да пратят българското еврейство в Полша. Г-н Лулчев предприе редица сполучливи застъпничества в полза на евреите в България пред тези висши инстанции и лица, и тези застъпничества успяха да допринесат за предотвратяването на крайните намерения спрямо еврейството ида се облекчи участта му." 16 декември 1944 г. Равин: подпис Това е само част от Осветлението на равина Даниел Цион. Някои братя споменават в един от томовете на "Изгрева", че Учителят е казал, че Лулчев е кучето-пазач на Изгрева. И това е вярно. Полицията, особено през войната не смееше много много да се разпорежда на Изгрева. Това се използваше и от много комунисти, които се бяха позаселили на Изгрева под чадъра на "кучето". Имах такъв случай: Вика ме Лулчев един ден, да отида при началника на полицейския участък в Лозенец заради Тошо-босия, когото са арестували, че се бил изказал малко по-анархически за Царя. По указание на Лулчев питах началника има ли друго обвинение освен тези приказки и ако няма, да бъде освободен. След един час Тошо-босия се беше завърнал на Изгрева. Та кучето (с грива на лъв) се наложи на началника на участъка.

15. СПАСЯВАНЕТО НА НИКОЛАЙ ДОЙНОВ Беше през военните години 1941-1944 г. Имаше голяма криза за гориво. С часове стояхме пред склада за въглища и дърва и обикновено получавахме по-малко и то ако имахме познат търговец на склад за гориво. Положението на Изгрева беше трагично. Нямаше гориво нито за големия, нито за малкия салон, където беше и кухнята на Изгрева. Един ден Учителят вика брат Николай Дойнов, дори не го вика, защото Николай - един от отдавнашните последователи на Учителя, много често се срещаше с Учителя, с безкрайните си въпроси за това, за онова. Учителят имаше симпатии към него, тъй като Николай беше с добър характер, приятен събеседник, не опонираше, слушаше с внимание и почтително Учителя. Учителят пита Николай, може ли да снабди Изгрева с въглища. Учителят знаеше, че Николай усилено търгуваше и имаше много познанства. Николай изпълни блестящо задачата си, като след няколко дена, не тон или два, но цял вагон въглища беше отправен към Изгрева. Изгрева се затопли, благодарение на Николай. Чрез коя фирма или дружество стана доставката само Николай знаеше. Николай обичаше да търгува и да печели пари. При него това беше като любим спорт. През военното време, при голям недостиг и на стоки, и храни, съществуваше понятието "черна борса". А то беше така: съумяваш да купиш известна стока на държавна цена и продаваш с голяма надценка. Примерно: един метър плат купен от държавен магазин за 140 лв., на "черна борса" се продаваше по 800, 1000 лева. Николай използваше това положение и съумя да спечели милиони. Но имаше едно страшно "но"! А то беше, че ако при "черна борса" ти спечелиш повече от 100000 лева, законът беше: смърт за търговеца. Николай беше хванат да търгува на "черна борса" и то за много повече реализирана печалба от 100000 лева. Той бе изправен да отговаря пред съд, който съд е искал много строго наказание да му се наложи. Смъртната присъда била над главата му. Учителят научава това естествено, извиква Любомир Лулчев и му нарежда: "Заради голямата услуга през зимата за горивото, което Николай намери и спаси Изгрева от студ и мраз, да бъде освободен от страшната присъда". Лулчев като послушен войник се втурва и то не къде да е, а при министъра на правосъдието. Иска от министъра да намери начин, някаква врата или малка промяна в наказателния закон, но Дойнов да бъде спасен. Министърът опонира и се стига до положение министъра да бъде сменен с друг. Лулчев имаше тази възможност. И Николай, както пише в спомените си преди години, че новият съдийски състав като по чудо се е държал към него едва ли не дружелюбно. Защо ли? Защото Лулчев смени цял министър и сложиха друг, за да бъде спасен Николай. Резултата: Николай продължава хубавите си старини, вече е над 90 години и нека прочете тези мои редове, в които разказвам тази история и за която Николай знаеше, но не напълно, и да отправи благодарност към паметта на Учителя и на Неговия посланик - Любомир Лулчев!

14. ЗА КАРМАТА НА ЛУЛЧЕВ Д-р Методи Константинов пише в IV том на "Изгревът", на стр. 504, че Лулчев питал Учителя за кармата си и Учителят му казал: "Искал ли да ликвидираш с кармата си?" Тук д-р Методи греши: Точно е обратното. Това е станало в затвора през време на процеса срещу Лулчев. Една сутрин в затвора Лулчев става внезапно, изправя се като войник и почва да говори: "Да, Учителю, искам". След, което Лулчев пак си сяда. Около него затворниците с учудване го питат с кого разговаря. Лулчев им казал, че Учителят му се явил и го питал, иска ли да ликвидира с кармата си, на което той се съгласил. Случая го зная от Светозар Няголов с когото е споделил един от затворниците, който е присъствал и впоследствие е бил освободен. През време на процеса срещу Лулчев се добрахме чрез познати до един от старшите съдии, който участваше в същия процес. Той каза: "Не виждаме особено голяма вина в Лулчев и смятаме към 10 години да му дадем присъда за това, че все пак е контактувал с предишните управници и двореца". А народният обвинител (прокурор) Ат. Армянов чух да казва в обвинителната си реч: "Лулчев има вина, че е давал съвети и на Цар и на министри, да бъде осъден, но не смъртно". "Да, но не смъртно!" То значи, че само след 1-2-3 години Лулчев ще бъде помилван и ще излезе от затвора, както обикновено става в България. Ако прочетем списъка на осъдените ще се убедим в това. Случаят със секретаря на Царя, Славко (Светослав) Балан с когото бяхме близки приятели, Петър Морфов - секретар на канцеларията на двореца и професор Михаил Арнаудов бяха осъдени на доживотен затвор и само след няколко години бяха освободени. А които се осъждаха на смърт, за тях нямаше освобождаване, биваха безапелационно убивани. В случая Лулчев е послушал Учителя и е пожелал да ликвидира кармата си. Не е безинтересно да прочетем и последните думи на Лулчев, преди произнасяне на присъдата му: "Г-да съдии, България се намира пред своя Златен век. Тя ще изживее върховни моменти и ще има нужда от всички свои добри, разумни и справедливи хора. Те ще трябва да бъдат впрегнати на работа в общите усилия за постигане благоденствието на нашия народ и цялото човечество!" Накрая, за сведение на четящите за заседанията на Народния съд срещу Лулчев би било добре да знаят, че на всички заседания съм присъствал и чул и прокурор, и обвиняем, и съдии, аз, Тодор Маринчевски." Подпис.

13. КАКВО ОЗНАЧАВА ПОСЛУШАНИЕТО КЪМ УЧИТЕЛЯ? Когато Лулчев беше изправен да отговаря за своите деяния пред тъй наречения "Народен съд", той смело отговаряше, дори задължаваше прокурора да прочита пасажи от дневника му, тъй като прокурора четеше една малка част, като само отежняваше положението на подсъдимия. Ето например: за групата на известния комунистически терорист Ботушев, които искаха да вдигат с взрив влакове - български влакове с невинни граждани и бяха осъдени на смърт. Прокурора чете в дневника на Лулчев, че Лулчев казва: "добре, че са осъдени на смърт!" Лулчев вдига малък скандал като вика отдолу: "Четете по-нататък! Четете по-нататък!" Прокурора не отстъпва, и тогава един от старшите съдии допълва: "но да не се изпълнят". А в решителен момент, когато съдът иска да хвърли обвинение и към Учителя, Лулчев, за да защити Учителя и отбие нападките, смело с твърд глас и силно извиква: "Ако аз бях слушал моят Учител, аз нямаше да бъда днес тук пред вас!" (Да, всичко това го чух. Аз бях в съдебната зала.) И за жалост тези наши братя, а именно Николай Дойнов, д-р Методи Константинов и Борис Николов, една могъща тройка на Изгрева, използват тези думи на Лулчев, след няколко десетки години след неговата смърт и съчиняват думи на Учителя,които бил казал още преди 9 септември 1944 г.

12. СЪДЪТ НА КЕСЕРЯ Ако заради Лулчев комунистите гонеха Братството, то това трябваше да стане веднага след осъждането на Лулчев на смърт и след заминаването на Учителя, и то веднага след 1 февруари 1945 г. Това не стана. Нека да си припомним: До 1956 г. ние спокойно разполагахме с братския салон на Изгрева за пеене, молитви и четене на беседи от Учителя. Никой от представителите на новата власт не ни смущаваше и не ни гонеше заради Лулчев. Гоненията започнаха, когато дойдоха на Изгрева държавните финансови ревизори в 1957-58 г. и след арестуването на председателя на братския съвет и касиера, а именно: Борис Николов и Жечо Панайотов, за финансови злоупотреби особено от председателя, за криене на златото заедно с това на Учителя, и което беше намерено скрито между скалите на Витоша там, където редовно изгревяни излизахме почти всяка неделя на почивка. Завито, зациментирано като обикновен камък, направен от Борис Николов - нали по професия беше мозайкаджия. Тогава Борис Николов и Жечо Панайотов бяха осъдени: 12 години Борис и 8 години Жечо затвор, но бяха само четири години в затвора и бяха пуснати на свобода. Те не видяха, докато бяха в затвора какво стана на Изгрева. Иззети бяха от Изгрева и натоварени на 29 камиона (по сведение на очевидци) беседи и книги и бяха изпратени за претопяване - унищожаване. Сложиха и катинар на вратата на салона и властите почнаха да го използват за разни техни неща. Салонът беше омърсен. Кой беше виновен за това? Когато брат Никола Антов като член на Управителния съвет на братството и като член на финансовия съвет поиска да се направи ревизия за изминалите 12 години (1.I.1945-1956 г.) да се види къде и как са изразходвани братските средства, защото до тогава Борис Николов се е разпореждал без да се допитва до Братския съвет, и тогава Никола Антов най-вулгарно и насилствено беше изгонен от събранието в малкия салон от братята, запомнете: 1. Стефан Николов Дойнов; 2. Николай Николов Дойнов (и двамата родни братя на Борис Николов); 3. Гради Колев Минчев. Не можахме ние вътрешно да си оправим финансиите, затова трябваше отвън да дойдат финансисти. И те дойдоха, направиха ревизия, откриха много, много нередности и злоупотреби. При процеса срещу Борис и Жечо, бях в залата като зрител. Говореше най-напред Борис. Даваше своите обяснения и седна на подсъдимата скамейка. След това беше разпитан Жечо. Той говореше по-откровено и изглежда, че прокурора му повярва повече. В един миг прокурора се изправи над бюрото си и отправи следните думи към Борис Николов; "Борисе, аз съм чел книгите на вашия Учител, в които Той ви учеше да не лъжете. Защо излъга бе, Борисе?" Борис беше невъзмутим. Аз в залата се засрамих заради него. До тогава мислех, че той, като един от първите ученици в Школата на Учителя, не може да лъже. Много жалко! След присъдите и ревизиите Изгревът беше разбит. Дойдоха булдозери след известно време, разрушиха салоните и стаята на Учителя, която до тогава беше светиня за нас, и на мястото на салона построиха новата Съветска легация. Точно над салона! През времето, докато Учителят беше между нас на земята имаше ли случай да бъдат гонени от салона хора? - Нарушен беше принципа на ненасилието внедрено в продължение на много десетки години. Отново видяхме какво е хармония и дисхармония.

11. БОРИС НИКОЛОВ Борис Николов го помня от Школата на Изгрева, 7-8 години преди Учителят да си замине. Правил ми е впечатление, че винаги беше сериозен и доста мълчалив. Знаех, че има университетско образование, но се е отдал на физически труд - мозайка да прави, стана мозайкаджия, от което изглежда печелеше добри пари. Беше от Габрово, което говореше, че си прави добре сметките. А не беше скъперник - знаех, че когато някои братя или сестри от Изгрева са били в материално затруднение, той се е отзовавал. Помня го преди последната Световна война, на Рила, на Молитвения връх как слушаше беседите на Учителя: със затворени очи и с ръце на ушите. Имам и една голяма снимка от тогава. Правил е опити и той да пише в братските вестник и списание "Житно зърно", но неуспешно. Доколкото си спомням само една малка статия от 15-20 реда. А имаше желание да се сработва с редовните дописници: Георги Томалевски, Георги Радев, Любомир Лулчев, д-р Стратев, Елиезер Коен и др. Не мога да го обвиня в завист особено към Лулчев, за да се нахвърля в своите спомени (в синята книга "Изгревът") така неоправдано върху Лулчев, за всички неудачи на Изгрева. А при процеса срещу Борис Николов (1957-58 г.) се разбра кой беше виновен за всички неудачи и разбиването на Изгрева. Пишейки тези редове в паметта ми изникна един случай във връзка с Борис. Това беше в Русе, когато бях артист в Русенската опера. Строеше се нова опера. Борис се беше наел да изработи мозайките на новата опера. Отидох един ден да го видя, да го поздравя за работата му и да го похваля пред работниците като умен и добър човек. "Добър ли?, казва един от работниците: „Той си доведе от София двама умни, един доктор и един уволнен министър. Веднага им даде по една мистрия, произведе ги майстори, за да получават по-големи заплати (надници) от нас, работили-неработили. Ние, старите работници трябваше да ги учим да държат мистриите. Та добър, а? А бил и дъновист!" Не можах нищо да им кажа повече. Докторът това е Методи Константинов. Минаха няколко години от тогава, Борис и Жечо Панайотов бяха осъдени: Борис на 12 г., а Жечо на 8 г., но лежаха в затвора само 4 г. След излизане от затвора и малко време след това Борис Николов вече не идваше на 7-те рилски езера и на Молитвения връх. Той си беше избрал едно място по-високо от Молитвения връх, казваше се "Салоните", на 1-1 1/2 часа път от лагера на 2-рото езеро. Защо, не ми е ясно. Може би не му е било много удобно, може да се е срамувал - как ще го гледат като бивш каторжник, а може и да не е искал вече да контактува с братята и сестрите от Изгрева и провинцията, които през лятото идваха на Рила, които са само чули-недочули каква е истината и каква роля е играл техния много популярен и добър брат Борис. Учудва ме изказването на брат Борис Николов за случая с Невяна Неделчева, записан на стр. 453, ред 2 горе, том I на "Изгрева". „Тогава една сестра - Невяна Неделчева, като вижда запалените огньове в двореца и че там се горят царските архиви, отива в Мърчаево, където е Учителят и Му казва: "Учителю, вече три дни от двореца се вдига пушек, защото се горят царските архиви. Брат Лулчев също има архив на Изгрева и свои дневници. Какво да правим с тях?" Невяна Неделчева е близка с Лулчев и е от неговата група на "Упанишадата". За миг спирам, за да изоблича Борис в една неистина - ако щете една лъжа, защото аз съм от начало и до края на живота на "Упанишадата". Но Невяна Неделчева никога и при никакъв случай не е пристъпвала и присъствала при нас в "Упанишадата". Лулчев съзнателно я е държал винаги настрана от "Упанишадата"! Продължавам цитата от стр. 453: "Учителят я поглежда строго и с много строг тон й нарежда: "Няма да пипате и да изгаряте архива на Лулчев и неговия дневник. Нека сега да видим дали неговия дневник ще му спаси главата! Нали за това го написа, да му спаси главата и да му донесе слава!" Тук вече Борис прекалява; слага в устата на Учителя думи, които Учителят не може да произнесе по този начин. Нима Учителят с махленско любопитство и злоба ще каже: "Нека сега да видим неговият дневник ще му спаси ли главата и да му донесе слава?" "Умрял кон не рита", казва народа. Борис добре знае това и с тези си думи иска да принизи Учителя до своето си посредствено равнище. Това е престъпно към паметта на Великия Учител - Беинса Дуно. Жалко, че Борис Николов се е въртял около Учителя толкова много години и не можа да влезе в стила на изказванията на Учителя. Затова всеки би се усъмнил в това, което разказва Борис, че Учителят го е казал. Такава дълга тирада с такава злоба Учителят не може да каже за своя пратеник при цар Борис III, и на когото е гласувал доверие. Всеизвестно е, че Невяна Неделчева е живяла в бараката на Лулчев, в мазето, или по-точно в долния етаж на бараката, че Лулчев също е бил евакуиран в Мърчаево, и редно е той да разполага с архива си, а не Учителя, и най-малко Невяна Неделчева. А от къде тя, Невяна е разбрала като вижда пушек над двореца, че непременно се горят царските архиви? Имаше кухни в двореца, помните ги, те бяха откъм улица "Московска" и постоянно гореше отвън - готвеха се ястия за царското семейство. Чак при процеса срещу дворцовите служители и съветници се разбра, че генерал Жечев и Павел Груев - и двамата на щат в двореца и постоянно работещи в двореца са изгорили дворцовите архиви, без да става дума, че е имало огньове и пушеци, както ги предава и съчинява Борис Николов. При процеса срещу Лулчев се вижда, че той не е германофил, както иска да ни убеди Борис Николов. Всички свидетели и от едната, и от другата страна се изказаха, че той е бил повече англофил, има английско възпитание и култура, бил е в английските авиационни школи, където завършва с титла: пилот № 319 на английските кралски въздушни сили. И във всичките му книги, които е издавал се вижда, че е държал на английската политика. И на всички обвинения на прокурор и съдии, той казваше, че в края на краищата той е българофил. Връщам се към изказването на Борис Николов и на стр. 452, том I на "Изгрева": "че той, Лулчев, няма нищо общо с Учителя, че е германофил и комунистите ни гонеха заради Лулчев, а ние нямахме нищо общо с него. И според Учителя Лулчев е представител на Черната Ложа", (край на цитата). Аз никъде в беседите не зная, а и не съм чул Учителят да се е изказвал персонално за някого, че е от Черната Ложа и още повече за Лулчев. Тук вече трябва да се спрем на моралния лик на Борис Николов. Борис казва, че Учителят го е определил да бъде ръководител на братството. Учителят това не го е направил. Борис, за да оправдае тази лъжа казва, че ръководителят се ражда, той не се избира. Вярно е за Учителя, който се ражда да бъде ръководител на Бялото Братство, но не и за Борис важи това. Учителят наредил на Савка Керемидчиева да каже на Борис Николов да му се предадат всички неща, а именно, неиздадените беседи и архив на Братството. Явява се въпросът: защо на Савка ще каже Учителят да каже на Борис, нали Борис е бил все при Учителя!? Жалко, че Савка си замина няколко месеца след Учителя и не може да свидетелства. Всички неща Борис ги е взел както той твърди и си въобразил, че това е знак на Учителя, Борис да стане ръководител. Възниква нов въпрос: Във всички неща, които Борис е взел влизат и многото милиони и злато. Борис е държал тези пари, без да дава отчет на никого в продължение на 12 години след заминаването на Учителя. Това говори, че той ги е обсебил. Казано по-просто - откраднал. И затова, когато дойдоха държавните ревизори едва можа да се опита да каже къде са изразходвани. Изразходвани хиляди, а знаем, че са били милиони. Когато го съдиха се разбра, че неговите деяния са били престъпни. Как ги наричат такива хора, вие кажете! Според Борис, Лулчев нямал нищо общо с Братството и Учителя. Това е вече безсрамно. Доказано е в дневниците на Лулчев и в съда, когато го съдеха, че Учителят е пращал при Царя Лулчев с поръчение какво да му каже (на Царя) и след това Лулчев се е връщал при Учителя, да Му докладва за разговора си с Царя. Може ли нормален човек не само да каже, но и да го пише, че Лулчев няма нищо общо с Учителя? Криминалният престъпник Борис Николов в том I, "Изгревът" още от 1944 г. продължава да трови добрите и наивни братя из цяла България, които като не знаят какво е станало и какво става на Изгрева в София, продължават да четат и да съжаляват бившия затворник и да го наричат добрия брат Борис. Да ви цитирам ли изказването на академика-историк професор, доктор Николай Генчев, след като е изследвал ролята на Любомир Лулчев при Учителя? Ето: "Лулчев започва редовните си срещи с Царя през 1938 г., когато Дънов му поръчва да бъде негов говорител в двора, мисия, която той приема като поле за "служене", макар и както пише на Учителя, че политиката му е "отвратителна и гнусна". Любопитно е, че Дънов не е проявявал интерес към директни контакти с Царя, поради това Учителят изпраща в двореца офицера Лулчев, за да повлияе на Царя и т.н." (край на изказването на проф. Николай Генчев). Опитвам се да оневиня посмъртно Борис Николов единствено с това, че когато е писал спомените си е бил вече неадекватен или казано на по-прост народен език: не с всичкия си!

10. ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ Кратка биография. Най-големият син в осем детното семейство на пощенски чиновник -Любомир Лулчев, е роден на 1 ноември 1886 г. - ден на будителите, в гр. Кнежа. Завършва гимназия в Русе, следва две години медицина в Букурещ, след което постъпва във Военното училище в София. Завършва го с отличие и е произведен офицер-подпоручик. Като офицер взема участие в конкурс за авиацията, който военното министерство устройва за първите български авиатори, спечелва отлично конкурса и единствен отива да следва авиация в Англия. Завършва авиационната школа в Англия като пилот № 319 на Английските кралски въздушни сили. Взема участие в Балканската война. Верен на своите разбирания за справедливост, той идва до стълкновение със своя началник, бива уволнен, продължава своята борба, доказва своето право и бива възстановен отново в армията с чин капитан. Идва Европейската война 1915-1918 г., той се оженва за дъщерята на ген. Станчо Радойков - Ангелина или както я нарича Гела. Заминава след това за фронта. Бие се смело и лично е награждаван с ордени за храброст и повишение, но бива тежко ранен като продължително го лекуват в болницата откъдето излиза с 80% инвалидност. След известно време 1919 г. се възстановява до известна степен, но не е бил годен за строева служба. Назначен е като подполковник в Инженерната работилница като началник на Техническа служба. Министър-председателят Стамболийски е отивал много пъти в службата му, харесва го като дисциплиниран, умен и честен военен и дори му е предлагал да стане военен министър. Ето и няколко куриозни случки с Любомир Лулчев: Военният министър Томов тогава е искал да прокара някакви военни доставки, Лулчев вижда нещо нередно в това и отказва. Министър Томов го предлага за уволнение и тогава Царя като върховен главнокомандващ е трябвало да подпише заповедта. Връчена е заповедта на Лулчев с царския подпис, Стамболийски се изненадва много като вижда заповедта, взима я от Лулчев и на гърба (на обратната страна) отменя заповедта на Царя. Лулчев е възстановен в армията и служи до преврата 9 юни 1923 г. След преврата като "земеделец" е пенсиониран, за да бъде отстранен от армията. Още докато е бил на служба в инженерната работилница Лулчев заговорва при някакъв случай с работник в работилницата (за жалост не ми е казал кой), който е бил последовател на Учителя. Лулчев се заинтересувал и отива на "Опълченска" 66, с униформа на подполковник да види Учителя и чуе какво говори. След известно време Учителят го приема на частен разговор. Лулчев опонира на Учителя, цитира Му мисли на хора от официалната наука. Учителят търпеливо Го изслушва. След това при нови срещи Лулчев вече възприема идеите на Учителя - става Негов ревностен последовател и ученик. След уволнението му в 1923 г. Лулчев минава на пенсия. Усърдно се предава на изучаване Учението на Учителя. Става не само вегетарианец, но и вегеталец - храни се само с растителна храна (без масло, сирене, яйца), изучава окултните науки: радиостезия, графология, метапсихика, френология, хиромантия, характерология, херметизъм и астрология. Под непосредственото влияние на Учителя развива известни душевни способности и ясновидство. Оказва се, че е и радиостезист, може да усеща къде има подземни води. Тези му качества не остават скрити и почват да го търсят за съвети и помощ. Неговите предсказания на стотици хора са известни. И доказани. Има още живи хора, които си спомнят това. Издава вестник "Алфа", а по-късно и "Живот", в които популяризира окултните науки за обществото, като навсякъде прокарва идеите и мислите на Учителя. Изнася сказки в София във Военния клуб и градското казино върху новите течения на науката, философията, теорията на познанието, психичния принцип и регенерацията в новата биология. Редовен посетител на беседите на Учителя. Но това не му е достатъчно затова използва всяко свободно време да пише и издава книги, все в духа на Учението на Учителя. Пише статии във вестник "Братство" и в списание "Житно зърно". Аз не зная някой от последователите и учениците на Учителя да е писал, печатил и издавал толкова много книги колкото Лулчев. Мога дори да ги изредя за тези, които не са ги виждали и чели. I. С мистично направление: 1. Кръстопът; 2. Думите на видния странник Буди-Са; 3. Хигиена млад и здрав; 4. Зазоряване; 5. Когато ние живите станем; 6. В светлината на Учителя; 7. Вечният извор. II. Литературно научни романи: 1. Друг свят; 2. При адепта; 3. На планината; 4. Общественият морал и Дънов. III. Литературни романи: 1. Нови хора; 2. Генко орлето; 3. С Христа; 4. Благословение. IV. Разкази: 1. Край огнището; 2. При спорната гора; 3. През вековете. Във всичките му книги повече или по-малко преминават идеите и мислите на Учителя. Когато е бил вече на Изгрева Любомир Лулчев издава две книги: 1. "Тайните общества", с псевдоним д-р Трифонов; 2. Психичното въздействие и реактивните идеи, с псевдоним Стефка Стойчева. Когато Учителят научава, че Лулчев пише книги и слага имената на фиктивни автори (може би от скромност) се скарва на Лулчев и му казва занапред да слага своето име на всички негови издания. Да не забравяме, че всичките издания са били когато той е бил в Школата на Учителя. На Изгрева, ученик в Школата на Учителя беше и Никола Нанков, когото познавам лично, а сега и неговият внук под същото име - Николай Нанков, който по традиция семейна продължава да живее с идеите на Учителя. Никола Нанков имаше издателство. Беше издал книгата: "Ясновидските предсказания и науката" от Ангел Томов. Накрая на книгата автора Ангел Томов се спира и на българския ясновидец Любомир Лулчев и в последните редове пише: "Не ще съмнение, че господин Лулчев не е сред поменатата среда (става въпрос за братската среда на Изгрева), нито единствения, нито големия ясновидец: там има още мнозина и между тях един, който безспорно стои във всяко отношение много високо над всички - техния Учител. Него Любомир Лулчев отдавна и твърде от близо познава; на Него той дължи особено много за своя ясновидски дар и своите духовни постижения и към Него той е преизпълнен с най-смирено и благоговейно почитание - такова, каквото някога пророкът на река Йордан можа да изрази към Великия Назарянин с думите: "Не съм достоен да развържа ремъка на обувката му". И днес има хора, които обвиняват Лулчев, че бил горд, не дружал много с изгревяни, изолирвал се. Това е вярно: той има самочувствие, че е разбрал Учението на Учителя, но с кого да го споделя - естествено с хора на неговото ниво на интелект, дарби и способности. А не всички бяха на неговото ниво. Всички, които отиваха при него в бараката голяма 2 на 2 и половина квадратни метра ги приемаше, но нямаше възможност да ги приеме да му гостуват на тази малка площ. А той нямаше и време за прахосване. За да напише толкова книги и толкова статии за в-к "Братство" и сп. "Житно зърно" и за вестниците "Омега" и "Живот" е необходимо време и сили. Той не си губеше времето в приказки, не особено важни. Само с удоволствие - така ни се струваше - идваше на нашите сбирки периодично когато го молехме. Той идваше с куп книги и беседи, за да разискваме върху тях и да слушаме неговите обяснения. Една от книгите - беседи беше "Пътят на ученика". Когато един ден имах възможност да я разгледам, (неговата лична книга) виждам я цялата, буквално цялата, всеки ред подчертан с различни цветни моливи. Оказа се, че той всяка година е чел целия цикъл съборни беседи от 1927 г. И всяка година с различни цвят е подчертавал редовете и това в продължение на пет години, значи с пет различни цвята. Тогава в "Упанишадата" разбрахма, че Учителят с една, две, три беседи не можем да Го разберем. Трябва съзнанието ни да расте, да се разшири заедно с това, което слушаме или четем от Словото Му. Ето Любомир Лулчев трябваше за това в пет години да разбере всяка дума от беседите, и се оказа, че няма маловажни мисли, а всички е ценно, но трябва да мине време, за да израсне съзнанието ни, за да проумеем, за да разберем Учителя. Ние имахме един доста неприятен случай в "Упанишадата". Понеже по-голяма част бяхме с образование и с известна култура, а имахме и един възторжен младеж на име Виктор (забравил съм му презимето). Той нямаше нито дори основно образование, а искаше да се сравнява с другите. Хвърли се в денонощно четене на беседи от Учителя, за да може да се изравни с всички нас. След известно време почна да вижда разни привидения, почна да фантазира, т.е. излезе извън умствените си релси. Разбира се помогнахме му колкото можем и той се върна в почти нормалното си положение. Но все пак все искаше да покаже, че знае колкото нас, та и повече. Той не можа да разбере, че Учението на Учителя се разбира, когато и съзнанието на човека се развива, а за това се искат години. Учителят го е казал на стр. 227 в "Пътя на ученика": Затова, влезеш ли в духовния живот, не бързай, чакай да се подготвиш, да се калиш добре и тогава като видиш лицето си ще знаеш вече какво се изисква от теб да работиш". Има един трагичен епизод в семейството на Лулчев: Известно е, че при атентата в църквата "Света Неделя" в 1925 г., между многото жертви загива и тъста на Лулчев, генерал Станчо Радойков. Накоро умира и тъща му. Лулчев се преселва на Изгрева, където жена му Ангелина (Гела) го посещава често, но не желае да напусне градския си живот и удобната си къща на ул. "Мария Луиза". В началото на 1931 г. Лулчев предупреждава съпругата си да се махне от къщата си, защото я очаква смърт със строшаване на черепа към края на месец май. Съпругата му се усмихва, тя не е убедена в предсказанието му. Идва месец май 1931 г. и цяла София е възбудена от пресата за жестокото убийство на Ангелина Лулчева. Убийството е извършено с тесла и с удар в черепа. Убийцата, която е била помощница в домакинството на Гела се опитва да хвърли вината върху Лулчев. Лулчев е арестуван заедно с негови близки дъновистки, а именно: Невена Георгиева Неделчева, Елена Андреева и Сирма Шишкова. Лулчев се защитава и насочва полицията към въпросната помощница в домакинството, Малина Тимева и майка й Стойна. Прави се разследване и се констатира, че Малина и майка й Стойна са убили Гела (Ангелина) Лулчева с цел грабеж. Съпругата на Лулчев е имала освен много златни наполеони и гривни и огърлици и пръстени - всички с брилянти украсени. Лулчев и трите сестри от Братството биват освободени. Започва големият, невиждан до тогава процес в София. Осъждат двете убийци на смърт и неизвестно как тримата най-известни и добри адвокати в София тогава, съумяват да заменят смъртната присъда с доживотен затвор. Майката умира в затвора, а дъщерята Малина излиза след 13 години (след 9 септември 1944 г. при новата комунистическа власт). Изкарала се, че била жертва на фашисткия съд и че е антифашистка. След тъй наречената Отечествена война 1944/45 г. из София се носеше слух, че Малина Тимева се е включила в тая война и се е върнала като политически офицер с чин подполковник, след което си отваря магазин за търговия. Любомир Лулчев, като редовен посетител на лекциите и беседите на Учителя си беше избрал място до прозореца, точно срещу катедрата на Учителя. Това го знаеха повечето от учениците. Никой не му го отнемаше. През последните земни години на Учителя, в една своя беседа, Той погледнал и към Лулчев и изказал думи, по които има три версии: I. Николай Дойнов, виж "Изгревът"', том I, стр. 497. "Тези, които предаваха моите думи, не ги предаваха както трябва и тези, които ги слушаха не ги изпълняваха точно." II. Д-р Методи Константинов, "Изгревът", том IV, стр. 505: "Туй нещо, което аз съм казал, не само, че добре не бе предадено, но и не бе изпълнено. И за туй ще се държи сметка". III. Борис Николов, "Изгревът", том I, стр. 452: "Това, което трябваше да се каже на Царя, не се каза, а се каза онова, което не трябваше да се каже. И онзи, който предаваше, беше предупреден". Тези три различни версии трябва да се попитаме: Кой е чул какво точно е казал Учителя? Нали и тримата са били в салона. Кой от тримата е чул точно думите, които Учителят е изрекъл и че точно в Лулчев е гледал? И кой съчинява думи, които не са казани от Учителя? Най-вероятно единия от тримата да е бил в салона и след това мълвата тръгва! Учителят не е казал за кого се отнасят тези Му думи, макар че погледа Му е бил в посока към Лулчев. Учителят не може на всеослушание в салона да каже, че на Царя, което е трябвало да се каже, не е казано. Учителят е пращал Лулчев при Царя, но това не е било пред всички изгревяни и Лулчев се е връщал и докладвал на Учителя за разговорите си с Царя, но дискретно, защото тази връзка: Учителят-Лулчев-Царя, не е трябвало да се огласява. Лулчев единствен от Изгрева е бил във връзка с Царя. Учителят правилно е преценил, че като интелект и бивш офицер Лулчев е можел да разговаря с Царя по всички въпроси. Мек е бил, когато Царят е в криза и твърд, когато Царят му опонира. Кой може да си позволи от Изгрева да говори на един Цар на "ти" и да му каже в един момент, когато Царят иска да абдикира, че в България ще се намери и друг, който може да управлява! Това само смелият Лулчев може да си позволи без да мисли дори, че Царят има власт и в затвор да го прати, а и главата му да падне. Когато Лулчев се сближава с Царя малко нетактично, както той сам си го признава, е казал в разговор с Борис III. "Вие ме уволнихте, но Стамболийски ме възстанови!" Царят се смутил и изчервил, но замълчал.

9. ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ ЛИ Е ВИНОВЕН ЗА ВСИЧКО? Едва ли има човек на Изгрева, който да не е хвърлил буца пръст, да не кажа нещо по-нечисто върху личността на Любомир Лулчев. Някой от завист или обида може би за нещо, съчинява някаква история, тя се подема от негов близък и се стига до положение, че за всички неудачи на Изгрева и в Братството е виновен само Лулчев, и след като той не може (54 години не е между нас, живите) и няма кой да опровергае измислиците и лъжите, мълвата шества и трови душите на младото поколение - сподвижници на идеите на Учителя. По изказванията и писанията на старите братя, много млади, които не са виждали нито Учителя, нито Лулчев на живо, почват да преповтарят отрицателните характеристики за Лулчев, че не е и че няма нищо общо с Братството и с Учителя. Ето какви са слуховете и ето каква е истината: 1. Лулчев бил създал своя школа в Школата на Учителя, с така наречената "Упанишада". А знаят, че Учителят насърчава такива групи - прочетете съборната беседа от "Пътя на ученика", 1927, стр. 59, 107, 225. Дори четем на стр.107: "Някои от вас трябва да се учат от по-напредналите ученици, те трябва да имат старание, да питат това, което не знаят. Някои от вас мислят, че знаят всичко, че може да се постигне всичко изведнъж. Не е тъй лесно да се постигнат нещата изведнъж по магически начин". 2. За Паневритмията, пак Лулчев виновен, че не е въведена в училищата. Брат Николай Дойнов цитира и разбира се подкрепя изказването на Веса Несторова, че Лулчев е виновен. (Виж "Изгревът", том I, стр. 434-507). Истината е проста и ясна: Учителят нарежда на брат Лулчев да се уреди въвеждането на Паневритмията в училищата. Лулчев естествено от най-високо място захваща реализацията. Министър на просветата става професор Йоцов, който няколко пъти, като главен секретар на просветата е ходил при Лулчев за съвет и обещава да съдейства за изучаване и практически да се въведе Паневритмията в училищата. Лулчев свързва Милка Периклиева с министър Йоцов и нещата тръгват. Милка осведомява периодически Учителя, който все й напомня да бърза. Милка бърза, но бавно, започват бомбардировки и накрая Учителят казва: "Времето определено за Паневритмията изтече!" Милка в спомените си сама си признава грешката за незавършената работа по Паневритмията. 3. Лулчев бил виновен за преследването на Братството от комунистическите власти и за разрушаването на Изгрева. В главата 11. Борис Николов, ще ви разкажа как и защо бе разрушен "Изгревът". 4. Не можаха да пуснат слухове, че Лулчев е виновен и за идването на комунистическия строй в България, защото Учителя още в 1941 г. беше казал, че руснаците ще дойдат. Случаят беше пред салона след беседа. Братята и особено сестрите разтревожени питаха Учителя какво ще правим като германците са навлезли в България. Учителя каза приблизително следното: "Нищо, нищо, да свикнем, че когато дойдат руснаците да ни е по-леко". Това беше пролетта на 1941 г.

8. „УПАНИШАДАТА" НА ЕЗЕРАТА 1939 Г. В началото на спомените си споменах за групата около по-напредналия духовно брат Любомир Лулчев, тъй наречената "Упанишада". За лятото на 1939 г. Учителят беше казал, всички, които могат от Изгрева, както и от провинцията, от Братството да отидат на лагера на второто рилско езеро, защото тази година е най-благоприятна и че такива условия ще има чак през 1999 година. Решихме цялата група "Упанишада" да отидем. По някакво съвпадение пътувахме в един автобус, с който пътуваше и групата французи без техния ръководител Михаил Иванов. Пристигаме на езерата. Учителят беше пред палатката си. Французите отидоха при Учителя, коленичиха и Му целунаха ръка. За нас това коленичене беше необичайно. За тях това било израз на безкрайно уважение и почитание. Упанишадите построихме своите палатки на едно хубаво място над езерото. Над нашите палатки беше палатката на брат Лулчев, а още по-високо тази на Учителя. Тогава нямаше хижа, а на мястото където е сега хижа "7-те рилски езера" имаше импровизиран навес-покрив, под който се палеше огън. Там в големи чайници се приготвяше чай за целия бивак и в грамадни казани всеки ден се готвеше храна само за обед за всички летуващи братя и сестри. Сутрин и вечер получавахме вряла вода за чай от големите чайници. Всеки ден имаше "дежурни по кухня". Дежурните запалваха огъня, сваряваха водата и даваха на всички, които желаят вряла вода, чистеха и миеха зеленчуците, от които приготвяха обеда в големия казан, един или два според нуждата и присъстващите. Тогава се проявяваха майстор-готвачите, защото всички се стараеха когато са дежурни да приготвят вкусно ядене. В това време пристигат нови и нови братя и сестри от провинцията. Те често пъти викаха нашата група "Упанишади" на помощ да им построим палатката, а после да помогнем за нещо друго или да им направим легло. Режехме дървета от клековете, правехме колове на дължина около 60 см, подостряхме ги и ги забивахме, за да очертаем четирите края на леглото. Слагахме напречни дълги дървета пак от клек, затрупвахме ги с клони и малки клончета от смрика, а накрая и треви и по такъв начин се получаваше меко и ароматично легло, ухаещо на смола. Всички бяха доволни, а ние радостни, че сме направили нещо полезно. Когато бивахме свободни от "наряд" сутрин рано слагахме в раниците сухи клечки от клек и чайник и малко храна и тръгвахме край всички езера до връх Дамга и оттам до връх Мальовица "да си пием чая" както се шегувахме. Сега разбирате защо си носим дърва в раниците, защото на Мальовица има само трева и разкошен изглед във всички посоки. Там запалвахме огън и завираше чая ни. В "Упанишадата" за известно време бяхме приютили и един мой съученик Тодор Рунев. Той беше от комунистическо семейство, сам беше комунист и атеист, но по душа чист, честен и честно устояваше своите идеи. Беше гонен от полицията - говоря за годините преди 9 септември 1944 г. Той дори нощуваше на Изгрева в малката къщичка на "Упанишадата". Присъстваше на нашите събирания на песни, молитви и четене на беседи от Учителя. След известно време той напусна "Упанишадата", отиде в провинцията, ожени се и му се родиха две деца: Ани и Камен. Ани стана известна след 9 септември 1944 г. и доскоро като подполковник Ани Крулева - известна в полицията. Искам да разкажа нещо за синът му Камен. Той като малко дете се покрива с известните "слепи циреи". Лекарите не могат да го излекуват и го изписват от болницата като неизлекуем. Бащата - Тодор е в ужас за умиращото си дете, прегръща го и си спомня за Изгрева и за молитвите, които помни. Атеистът Тодор с такова вдъхновение и вяра се е молил, че детето Камен почва постепенно да се подобрява и се самоизлекува и оздравява без всякакви медикаменти. Оздравява напълно и в момента е хубав момък, здрав и жизнен. След 9 септември Тодор Рунев попада при арестуваните тъй наречени фашисти, вижда всички изстъпления над тях от новата власт и призна пред мен един ден, че той е бил изтезаван и бит от властите преди 9 септември, но такова жестоко отношение от неговите комунисти към арестуваните след 9 септември не е могъл да си представи. Жестоко разочарован остава със своите си идеи за братство и справедливост и не иска никаква служба от новата власт, въпреки че чу предлагаха като ръководни длъжности в България и дори в чужбина. Той предпочете да работи между работниците, които винаги бе защитавал като бригадир в завод. Типичен случай за неговата почтеност. Един ден в завода идва Тодор Живков с антуража си, вижда го (а те се познавали още от 1934 г.), изненадан е и го пита защо се е отделил от старите си приятели и казва: "Камене (а Камен е нелегалното име на Рунев), ела при нас, ще ти дадем пост какъвто желаеш". Рунев му отговаря: "Гледай си работата, аз тук съм си добре!" И като работник се пенсионира. Историите с излекуването на сина си и срещата с Тодор Живков ми разправи, когато му гостувах в Горна баня, където живееше, бих казал в една мизерна къщичка с дъщеря си и синът си. Един човек със запазен висок идеал.

7. „УПАНИШАДАТА" 1937 г. Един ден направихме разходка до Карнобад. При Карнобад има една спирка на влака на име "Нейчево". Нейчево, на името на г-жа Нейчева,която имаше 5000 декара чифлик, нейна собственост. Тя беше много енергична жена. Тя научава, че Любомир Лулчев е радиостезик, долавя къде има подпочвени води и го вика на помощ, да открие на кое място в чифлика се намират тъй наречените "млечни кладенци" или на турски "сютлю-бунар" загубени още през турското ни робство. Чифликът имаше ниви и пасбища, овце и крави, пчелни кошери, зеленчукови градини, но само водата беше оскъдна. Любомир Лулчев предложи на нашата група Упанишади да идем до тоя чифлик и да видим как с една обикновена лескова пръчка разцепена се открива вода. Това пътуване считахме за голяма чест. Лулчев се разхождаше хванал двата рога на пръчката, ние вървим след него и в един миг пръчката се надежда силно надолу и Лулчев ни изкомандва: "Копайте тук". Наистина бликна изобилно чудесна, студена вода. А радостта ни беше двояка, защото в този момент съобщиха по радиото, че се е родил престолонаследника Симеон. Целият народ ликуваше. Беше 16 юни 1937 г.

6. ПОБОЯТ НАД УЧИТЕЛЯ ПРЕЗ 1936 ГОДИНА Той съвсем не беше инсцениран от двореца както го описва д-р Методи Константинов в "Изгревът", том IV, стр. 503, ред 5 отдолу. Истината е следната: Учителят е казал на Лулчев да не се слага Цанков за министър-председател. Лулчев го предава на Царя и с никого не споделя. Лулчев влизаше от задния вход на двореца без много шум, за да запази анонимността, че няма връзка с Царя, а и Царя го наричаше моят "таен съветник", която тайна продължи няколко години. В кафенето на стария представителен хотел "България" се събираха хора от различните политически групировки и известни бивши и настоящи държавни мъже. Братът на Любомир Лулчев се казваше Андро Лулчев, бивш офицер от войната 1915-1918 г. с много ордени за храброст, невъздържан и буен мъж, председател на Македоно-одринскатото опълчение, при разни коментари в кафенето, на кого ще се даде властта, избухнал иказал: "Бати няма да позволи да се даде властта на Цанков". След като Цанков не получи властта, няколко Цанковисти, пияни отиват с кола да търсят Лулчев, но попадат на Учителя. Най-близкия помощник в домашните работи на Лулчев - Йордан-шофьора записва номера на колата на побойниците, тича при Любомир Лулчев. Лулчев се свързва веднага с генерал Кирчев - директор на полицията, който изнамира побойниците, води ги при Учителя и казва на Учителя: "Да ги сложа ли в един чувал и да ги смачкам вътре?" Учителят казва да ги пусне и Кирчев ги освобождава. Учителят само казва на побойника: "Аз ти прощавам, но моли се Бог да ти прости!" Това всичко го зная от Любомир Лулчев, нали съм от групата "Упанишади". А за Андро Лулчев искам да кажа още нещо. Андро беше избран за депутат през 1942-44 г. Той беше много смел в изказванията си в парламента и тъй наречените Цанковисти не му простиха. Въпреки неприкосновеността от депутатския му имунитет като народен представител, при едно негово пътуване към Плевен, го хващат, вкарват го в някакво полицейско управление, жестоко го бият, строшават му ребра, и след това с кола го закарват някъде към Реброво и го изхвърлят в канавка още жив. Предполага се, че хората на Цанков са организаторите също и на този побой. Налага се да бъде лекуван в Искрец - Санаториума, където умира 1944 г. Драматични развръзки за лица и исторически събития.

5. ФИНАЛНИЯТ АКОРД През 1972 г. брат Филип Стоицев беше събрал оркестър и солисти и бяха направени записи в домът на брат Игнат Котаров. Единствено след Кирил Икономов брат Стоицев беше разработил и аранжирал песни от Учителя и то много добре, в духът на Учителя. Аз записах песните "Шуми" и "Обетована земя". След заминаването на Учителя братята и сестрите се скараха кой да води бащина дружина. Така дойде по естествен път процеса 1957/58 г. Изгревът бе разтурен. А защо? Има си причини за това. Нали говорим за хармония, която трябва да търсим чрез Словото на Учителя? Нали споменахме в случаи на дисхармония за онези, които не вървят по пътя на Словото на Учителя? А Изгревът бе разтурен чрез дисхармонията. А тази сила е голяма в природата и във всяко общество, в което влезне. Изгревяни се разделиха на три групи, където се събираха да четат беседи от Учителя. Канеха ме да пея. Тогава и на трите групи заявих, че на групи не мога да пея, но ще пея само тогава, когато ще пея в салон за цялото братство. Това се изпълни чак през пролетта на 1990 г. Тогава бе направено честване в "Дома на юристите" за д-р Георги Миркович и аз се явих и пях с оркестъра съставен от д-р Филип Стоицев. Последният използваше същите оркестранти от инструменталния състав на юристите, както и наши от Изгрева, като на външните се заплащаше, а те симпатизираха на Учителя. Бяха изнесени още няколко концерта в същия салон, в които концерти винаги бях призоваван от брат Филип да участвам с една или две братски песни. Той ползваше също и малкото салонче на Изгрева (бивш клуб на Партията), който ползвахме за събрания, четене на беседи, пеене на песни, четене на молитви и изнасяне на малки концерти, в които рядко отсъствах. Един ден смелия брат Филип Стоицев ни заведе в Железничарската поликлиника при Централната софийска гара, където той е работил като зъболекар преди да се пенсионира. В концерта от братски песни, който изнесохме там, участвахме: Добринка Ставрева, втория й съпруг Иван Такев - тенор; аз, Тодор Маринчевски и Лазар Опев с неговата чудесна песен, композирана от него без да е имал музикално образование: заглавието на песента му беше "Мащерко". Последното ми участие под палката на маестро Филип Стоицев беше в Камерната зала "България", където пях песента от Учителя "Давай, давай". С тази песен завърших моите участия в концертите - бях вече на 77 години! Беше ли дошло времето на хармонията в нашите братски среди? Това ще кажете вие. Но за мен тези опитности, които разказах бяха живот на едно поколение и този живот е и горе в Невидимия свят и долу на земята. Когато се събере живота на онези, които са горе с живота на онези, които са долу, ще се завърти колелото на общата хармония. Къде се намира тя? Ще я намерите в песента "Братство, единство". А като спомен от братския живот на Изгрева и на Рила с Учителя останаха снимките, които ни връщат назад във времето на Школата на Учителя.

4. ПЪТЯТ НА МУЗИКАНТА Напуснах Русенската опера след неколкократни недоразумения с директора на операта относно оперния репертоар. Той искаше да играя и в оперета, която тогава ненавиждах, защото бях ангажиран като оперен артист и не исках да ставам оперетен. След като той не отстъпваше, аз си подадох оставката и се прибрах в София. В Софийската опера нямаше място за бари-тон и известно време изчаквах. Бях много упорит. В Русе остана колегата ми Кирил Кръстев, който изнемогваше да пее баритоновия репертоар. Пращаха пратеници да ме молят да се върна в Русе като ми казваха, че ще бъда удовлетворен, но един път напуснал, гордостта или ината в мен не ми позволиха да се върна обратно. Много месеци моето място там беше вакантно. С удоволствие разбрах по-късно, че най-после там са назначили моя добър колега Асен Селимски. През това време професор Георги Димитров ме покани на работа при него в Консерваторията в София, където се срещнах с мои стари познати от Изгрева от преди години в дома на сестра Ирина Кьосева. Това бяха: Владко Аврамов, Леон Суруджон, Арсени Лечев, Парашкев Хаджиев, които бяха вече станали известни професори. Не помня за какво се бяха точно събрали тогава у с. Ирина Кисьова и аз сред тях, но си спомням, че тогава бях научил една песен на големия американски баритон Нелсон Еди от филма "Пролетна песен". Песента се наричаше "Ще помниш ли" от Ромберг. Изпях песента, а реакция нямаше. А с тази песен аз съм участвал в много концерти и с успех. Почувствах се неловко и ги помолих да изпея още веднъж песента (разбира се в оригинал на английски). Но тоя път си припомних думите на Учителя, че трябва да се пее образно. В песента се говореше за красив месец май, за уханието на цветята и любовна изповед. Следваха бурни аплодисменти и прегръдки. Научих си урока от Учителя как трябва да се пее песента. След завръщането ми от Русе в София имах свободно време, въпреки че бях организирал една малка вокална група към Концертна дирекция за концерти из България. С брат Филип Стоицев събрахме певци и певици от Изгрева и организирахме концерт в Пловдив. Като казвам организирахме, разбирайте, че Филип Стоицев организира концерта от песни на Учителя в Пловдив, където баща му и той бяха известни. Концертът бе проведен в салон "Кудоглу", който се намираше на мястото, на което сега е построена Новата пощенска палата на Пловдив. Сега си спомням, че това е било преди големия провал 1957-58 г. на Изгрева. Концертът беше разгласен с афиши и програма и добре посетен. Мисля, че сме имали успех с братските песни. Ето ви и текста на поканата: Поканвате се да посетите КОНЦЕРТА на Струнния оркестър на самодейци от София. 1. Д-р Филип Стоицев - първа цигулка. 2. Ана Кръстева – цигулка. 3. Елисавета Арнаудова – виола. 4. Емилия Михайловска – сопрано. 5. Тодор Маринчевски – баритон. 6. Д-р Делев – чело, който ще се състои на 26 декември - неделя, точно в 11 ч. преди обед в салона на Централния агитпункт (Диспансера). В програмата класическа музика и народни песни. Вход свободен за всички поканени.

3. ПЕВЕЦ В РУСЕНСКАТА ОПЕРА По времето на Учителя аз имах възможността да присъствам няколко пъти в салона, когато Учителят даваше и сваляше своите песни. Това бяха незабравими мигове и ние губехме представа за времето и когато научавахме някоя песен забелязвахме, че този миг беше спрял времето у нас, а течеше онова външно време, което хората го отмерват с часовниците си. Учителят с върха на лъка на цигулката си отначало даваше мелодията, а след това даваше и самият текст. Инструменталистите, които винаги участваха при Учителя имаха по-точни впечатления и по-точни спомени. През 1949 г. бях назначен за солист-баритон в новооткритата опера в гр. Русе, където съм пял Жермон в "Травиата", Риголето във "Риголето", Фигаро в "Севилския бръснар", Марсел в "Бохеми", Малатеста в "Дон Паскуале", консул в "Бътерфлай", Силвио в "Палячи". Много аплодисменти съм получавал, но онова, което преживях при великата и необикновена радост при "Бершитба" не съм изпитвал никога. Това бе най-голямата ми награда като певец на Изгрева пред нозете на Учителя. В Русе се влях в нашето братство. Там се запознах с Марийка Марашлиева, Петър Филипов, Йордан Новаков, Малджиеви, Жана Новакова и други. Събирахме се в братския салон, четяхме беседи от Учителя, пеехме песни и дори организирахме курс по астрология. Всяка неделя излизахме извън града към Образцовия чифлик или в повечето случаи в местността "Свирчовица", където бяха братските земи и лозя, които се обработваха под ръководството на петима родни братя: Симеон, Стою, Рашко, Йордан и Колю Маркови. Там имаше и салонче, в което се приютявахме при дъжд, пеехме и четяхме беседи от Учителя. Наскоро ми попадна една програма от концерт, който изнесохме в братския салон в Русе през 1951 г. при най-различна публика. В програмата вземаха участие: 1. Илия Филипов - тенор (брат на Петър Филипов). Той изпя песен от Шуберт - "На море", изпя я културно и с красив глас, след което по мое ходатайство го назначиха певец в Русенската опера. 2. Гонгалов изпълни Мадригал от Симонети. 3. Цветанка Малджиева изпълни на пиано "Егмонт" от Бетовен. 4. Кръстю Бояджиев (син на наскоро заминалия си 1997 г. наш брат Пейчо Бояджиев). Кръстю беше разработил за пиано песните от Учителя "Махар Бену Аба", "В начало бе Словото" и "Духът Божий". 5. Тодор Маринчевски - изпя песента "Шуми" и др. 6. Елисавета Йовович-Ковачевска - първи сопран на Русенската опера изпя три песни от Учителя: "Вехади", "Венир Бенир" и "Мусала". За Йовович мога да кажа, че беше най-добрата изпълнителка още в Софийската опера на операта "Мадам Бътерфлай", но след 9 септември 1944 г. нейният съпруг като народен представител беше убит от тъй наречения "Народен съд". Тя беше веднага изселена от София и за наша радост беше назначена в Русенската народна опера като артистка и вокален педагог. Тя беше завършила пеене в Римската консерватория. Интересно е, че в операта знаеха за концерта, за който току-що ви разправих, но никой не повдигна въпрос и за мен, и за Йовович, че поддържаме връзки с Бялото Братство, като тогава го наричаха "Дъновистите" и че пеем песни от Учителя Дънов. Никой в Русе не преследваше Бялото Братство. Беше 1951 г. и когато и Учителят, и Лулчев си бяха заминали от този свят в края на 1944 г. Искам да ви разкажа един куриозен случай пак в Русе с мен. Минавам един ден край канторите на един адвокатски колектив. Бях вече познат в града като певец. Един от адвокатите ме покани при колегите си и ми задават въпроса в присъствието на един от милиционерските следователи, който случайно беше там. "Маринчевски, вярно ли е, че си дъновист?" Аз не се смутих и вместо отговор ги попитах, какво разбират под понятието "дъновист". "Ами всяка сутрин излизате на поляната ви, разголвате се, за да ви огрее слънцето пъпа." Засмях се и им казах, че това са нелепи измислици. "Зле са ви осведомили. Учителят препоръчва сутрин рано да се става, облечени добре и през дрехата да се "огряваме" и то не на пъпа, а на гърба и то така: от 5 до 6 ч. с гръб към слънцето за стимулиране на нервната система; от 6 до 9 ч. за дихателната и от 9 до 12 ч. за храносмилателната система." "Е, това е вече едно научно обяснение, благодарим ви, Маринчевски!" След тоя разговор никой вече не ме е закачал, въпреки че знаеха че съм вегетарианец и последовател на Учителя. Имаше случаи, когато от Градския съд искаха да има представител на техните заседания и човек от тъй наречената "културна" среда, тогава от Операта изпращаха мен. Знаеха много добре, че съм безпартиен и дъновист. На заседанието искаха и моето мнение по някои въпроси. Тогава използвах веднъж случая да обърна внимание на това, че в града има разни хора, че има вегетарианци по идейни или по физиологични причини, спазват диета поради заболявания както и от малцинството - турци и др. Мнозина от тях не употребяват свинско месо и е редно да се открие наново вегетариански ресторант, който преди това безпричинно бе закрит, понеже там се хранеха последователи на идейни течения и то духовни. За моя радост още на следната година имаше такъв. Йордан Андреев беше по това време в Русе и ние двамата си избрахме от тия книги оставени в една къщичка на „Свирчовица". То беше почти цяло течение на излезлите до тогава беседи и главно от лекциите печатани в печатницата на Малджиев в Русе. Тия книги пренесохме след това при сестра Софка, която живееше в друга къща. Петър Филипов имаше сладкарска работилница и мога да кажа, че той работеше по високия идеал. Имаше случай когато в сладкарницата пристига каса с яйца и ако има развалено яйце той изхвърля целия материал приготвен за работа, за да работи с най-чисти материали. Та в Русе имаше тогава един известен човек, популярен като Фалана, който е чичо на диригента Васил Казанджиев, той стана секретар на операта в Русе. Та Фалана сам ми казваше: "Ние от единия край на гр. Русе отивахме на другия при братя Филипови, за да си купим хубави сладки, като знаем, че ще бъдат приготвени от най-чисти материали". Ето ви един малък пример как се работи по Високия идеал.

2. ХАРМОНИЯ И ДИСХАРМОНИЯ Моето първо отиване на 7-те рилски езера беше 1938 г. когато бяха дошли братя и сестри от Латвия и Естония. През 1938 г. беше начало на моята бъдеща професия като артист и певец. Наша сестра от Изгрева Мария Младенова ме викна у дома си и ми предаваше безплатно уроци по пеене. А тя разбираше от пеене - беше учила при известния педагог и оперен певец Иван Вулпе. Със сестра Младенова разучих много от братските песни и през 1938 г. за пръв път в салона на Изгрева и пред Учителя изпях песента "Добър ден". След изпяването на тази песен на Изгрева почнаха да ме наричат Тошо-певеца, за да ме различават от други двама Тошовци: Тошо-босия и Тошо-гледача. По това време 1938-39 г. бяхме само трима мъже-певци на Изгрева: Филип Славов-тенор, Митко Сотиров - тенор (съпруг на Мария Златева) и аз - баритон. Беше дошъл от Франция по това време синът на директора на "Комеди Франсез" - Манжо с апаратура да записва братски песни. Бяха записани песни в хорово изпълнение и солисти. И моят глас беше записан, но и досега не зная какво е станало с тоя звукозапис. Бяхме чули, че този Манжо беше записал и говора на Учителя. Но какво стана после с него, нищо не чухме. Манжо след заминаването си в Париж се изгуби от хоризонта. Манжо на Изгрева беше много демократичен. Макар че не знаеше български, поздравяваше всички, беше общителен и го нарекоха накрая "брат Манжо". Есента на 1938 г. имах самостоятелна стая на Изгрева, която ми бе удобна за музициране, а и по-близо до салона, да слушам лекциите и беседите на Учителя. Един от нашите стари братя - Матей Калудов, бивш военен капел-майстор ми предложи да ми предава уроци по контрабас, защото оркестърът на Изгрева за Паневритмия имаше нужда и от контрабас. Съгласих се и след известно време свирех в оркестъра. Можете да си представите как десетина души свирят, Учителят е близо до нас, а наоколо братя и сестри играят Паневритмия. Незабравими мигове за нас! Братята Жоро Кьосев и Васил Искренов правеха снимки, които да останат за бъдните поколения. След заминаването на Учителя не зная къде Жоро Кьосев е съхранил своите снимки, а Васил Искренов преди да си замине от този свят ми каза, че всички негови снимки във връзка с Изгрева ги е предал на брат Борис Николов, който ги скрил във вилата си, вероятно някъде в мазето и от влагата всичките били повредени или направо унищожени. По братски и приятелски му се карах на Искренов, защо всичките ги е дал само на едно място за съхранение. Той виновно ми каза: "Ами Борис ги искаше всичките!" В моята стая идваха пак при дядо Матей Калудов на обучение певеца на Изгрева Филип Славов, който имаше желание да свири на чело, един млад ентусиаст студент Слави-флейтист и Данчето, много популярна на Изгрева тогава, свиреше на виола. (За Данчето Недкова имам тъжен спомен: през войната беше в Германия, и при бомбардировките научих, че е била убита.) По това време Кирил Икономов-учител по музика беше съставил братски хор на Изгрева, на който хор бях един от солистите. Музикалния живот беше много динамичен и разнообразен. Имам един интересен спомен в навечерието на един концерт през 1939 г., който изнесохме в салона на Изгрева. Беше както неприятен, така и приятен. Бях простинал и се разболях. Вдигнах температура 39 градуса. Реших да се лекувам без лекарства. Вечерта си затоплих стаята и от врящия чайник за един час и половина изпих девет чаши гореща вода. Потих се, сменях си бельото няколкократно, накрая си лягам и на сутринта нямах вече температура. Вечерта, същия ден трябваше да пея в салона на Изгрева пред Учителя песента "Скръбта и странника", соло разработка на Кирил Икономов, с оркестър. След концерта всички ми казваха, че не съм пял лошо. Не знаех на какво да се радвам повече, за това ли, че се излекувах сам съгласно съветите на Учителя без да Го безпокоя или за онова вътрешно препятствие, което изникна пред мен, но което успях да преодолея и накрая да се явя в салона и да пея пред Учителя. И двата изпита успях да издържа успешно. А приятелите казаха: "Не пя лошо". За мене това беше голям изпит, но само аз знаех цената му. Каква борба водих през тази нощ и с каква вяра превъзмогнах всичко, за да се явя да пея пред Учителя. Едно от най-хубавите ми изпълнения пред публика беше разработката на песента "Бершитба" от брат Митко Грива за солист и пиано. Изпях песента в големия салон на Изгрева при препълнена зала и когато завърших песента в пианисимо в салона беше тъй тихо, като че ли нямаше никой. Изпитах едно особено чувство на разширение у мен, душата ми се отвори и обхвана всички в салона и като че и целия свят. Бях частица от безкрая на космоса и една всеобхватна чистота и светлина бе ме поела и аз бях потънал в блаженство на духът и душата. Това състояние продължи толкова, колкото продължи тишината в салона. После се разнесоха аплодисменти и аз се върнах на земята от това блаженство и се навеждах да приема поздравленията. Такава радост, каквато при това изпълнение на "Бершитба" не съм изпитвал в живота си, дори и досега 50 години след този случай. Кои песни съм пял пред Учителя? Това бяха "Шуми", "Добър ден", "В зорите на живота", "Киамет Зену", "Давай, давай", "Бершитба", "Абре, синко", "Скръбта и странникът" - аранжимент от Кирил Икономов. На Изгрева живееше един беден студент от музикалната академия, син на наша сестра-вдовица. Казваше се Веселин Павлов. Той имаше обичай да застава вечер до гората на Изгрева, където в близост имаше една кръчма. Там понякога свиреха и някои класически неща. Той заставаше прав и ръкомахаше с двете си ръце като диригент. Но не беше му дошло още времето за това. Свиреше обаче с удоволствие на цигулка в братския оркестър. С Веско, така го наричахме, бяхме почти приятели. Той имаше голямо желание да отиде на Рила, както повечето хора от Изгрева. Като знаех, че няма материална възможност, един летен ден му предложих да го заведа на Рила. Той с радост прие. Напълнихме раниците с храна, качихме се на автобуса до Говедарци и ето ни на пътя за езерата. И двамата бяхме във възторг от това пътуване. Разговорите ни бяха естествено за музиката. Между другото Веско скръбно сподели с мен, че ако има пиано би могъл да направи много за своя възход в музиката и за музикалния живот на Изгрева, и за България. Замълчах си, а като се върнахме в София говорих с Митко Грива и с други приятели на Изгрева и решихме да го снабдим с пиано. Не след дълго време Веско имаше за голяма негова радост пиано. Но какво се случи след преврата на 9 септември 1944 г.? Срещам го на Изгрева, нарамил пушка. Питам го: "Какво правиш, Веско?" А той: "Ето, виждаш ли, победихме!" Кои бяха с него и кои победиха, само той си знаеше. Вместо да носи калъф за цигулка той прерамил пушка през рамо. Той тръгна по комунистическа партийна линия. Беше му се сбъднала мечтата, беше назначен диригент на Софийската народна опера. Ожени се за една от не най-първите певици и скоро след година, две си замина от този свят. Жена му пък беше уволнена след това. Веско беше нещо сгрешил. Вероятно и него го постигна същото, щото онзи, който напусне светлия път, положителните идеи и се върне назад, го очаква смърт. Припомням си мислите на Любомир Лулчев, че напред има страдания и огън, но назад - смърт. Ето, разказах ви случки от музикалния живот на Изгрева, за онези младежи, които свиреха Паневритмия на поляната на Изгрева или на 7-те езера в хармония с музиката на Учителя и заобикалящата ги природа и за онзи младеж на Изгрева, който бе нарамил пушка. А сега къде е хармонията и къде е дисхармонията ще откриете сами.

ТОДОР МАРИНЧЕВСКИ 1. ЖИВИЯТ ОГЪН НА СЛОВОТО Моят разказ ще започна от там където съм роден. Роден съм на 6 (19) февруари 1915 г. в село Врабево, Троянска околия, където баща ми е бил на работа по това време. Родът на баща ми е от гр. Съединение, наричано някога Голямо Конаре, окръг Пловдивски. Дядо ми Тодор не е бил чужд на борбата за освобождение от турско робство. Познавал се е с Левски, който много пъти е бил при дядо ми, който е имал малко кафене, също е бил известен като добър певец. През Априлското въстание е бил заловен, заедно с известния тогава поп Груйо са били осъдени на смърт и часове преди да бъде изпълнена присъдата се явяват френски и италиански консули в Пловдив, и присъдата е отменена. Баща ми обичаше поезията и често рецитираше възрожденските ни поети. Направил опит за постановка на пиеси и беше режисьор на месните учители, които бяха актьорите при всяко театрално представление в провинцията по ония години. Като малък много се гордеех пред моите връстници - деца, че баща ми може да прави театър. Майка ми и нейният род е от Самоков. Родът се казва Бутилови. Родоначалник е бил Бутило, дошъл от Италия в Самоков през османското робство като специалист по линия на "Самоковите" - за производство на желязо. Самоков още през време на османското робство е бил духовен център. В книгите за историята на Самоков съм чел, че той е бил седалище на владиката и Македония е била в самоковската епархия. Майка ми и целият й род са били много религиозни. Може би затова съм взел от единия род артистичната нагласа за възприятие и възпроизвеждане на творческото начало, а от другия род получих религиозното чувство, което отвори съзнанието ми, за да се добера до Школата на Учителя Дънов. Ученическите ми години преминаха в София. През 1934 г. ми попадна в кварталното читалище една малка книжка: "Пробуждане на колективното съзнание" от Петър Дънов. Отворих книжката и на първата страница прочетох: "Животът на земята е музика". Възкликнах веднага: "Ах, една интересна мисъл!" И продължих още: "Някой път тя, музиката, върви в мажорно направление, тъй както се изразяват военните, някой път в миньорно направление, тъй както скръбта се изразява, а друг път върви по една хроматична гама, в която влизат първите две гами". Оставих книжката и нищо повече. Не беше ми дошло времето да я чета. Нали разбирате, че за всяко нещо има определено време. През 1934-35 г. в кварталното читалище "Алеко Константинов" - Подуяне (в София), се образува квартален религиозен хор с диригент Райчинов. Аз бях хорист в този хор, заедно със съкварталците си Илия Йосифов и Георги Рударов - тенори, които по-късно станаха водещи солисти в Софийската опера, а Йосифов стана и професор по пеене в музикалната академия, наречена след време Консерватория. Всяка неделя този наш хор пееше в Подуянската черква "Света Богородица". Но един ден хорът ни бе отстранен от черквата, защото без наше знание бяха образували друг хор от семинаристи, вероятно синове или роднини на попове. Отиваме ние да пеем на неделната литургия и какво да видим: вратата за хора е заключена за нас. Или просто казано, хорът ни беше отстранен от черквата. Какво да правим? Отправихме по няколко наши "младежки благословии" по техен адрес - по адрес на поповете от черквата, такива, каквито само ядосани хора могат да отправят. Остана ни свободно време. Решихме да се поразходим след обидата из Борисовата градина. Тръгнахме и вървим нагоре из гората. Знаехме, че над Семинарията се намира селището на Петър Дънов. Решихме да го споходим. Там намерихме голям салон, в който Учителят Дънов изнасяше беседа пред многобройна публика. Влязохме вътре - никой не ни спря. Застанахме накрая и насядахме на няколко свободни места. Заслушахме се с известно напрежение. Учителят Дънов говореше за отношението на обиколката на палеца към обиколката на китката на ръката и тяхното съотношение към човешкия врат. Усмихнахме се, видяхме, че това е несериозна работа за нас и повече не слушахме. Продължихме разходката си в гората, но вече впечатлени от тия съпоставки. Разговаряхме така както говорят младежи - хем се шегувахме на тия съпоставки, хем сериозно се спирахме на тях. Като се разделихме, ние двамата със съученика ми Ангел Иванов решихме да дойдем на Изгрева и следващата неделя. Ангел ми беше съсед и ние другарувахме заедно. И тъй отидохме следващата неделя и тогава слушахме цялата беседа на Учителя, а след беседата се спряхме пред салона. Към нас се приближи един симпатичен младеж. Това беше Йордан Андреев-Аньо, както го наричаха на Изгрева. Той ни заговори и ни предложи ако искаме да отидем към поляната, на която се провеждаха гимнастики, като ни каза, че там ще можем да видим един от по-старите ученици на Учителя и ако нещо не ни е ясно от беседата, той ще ни я разясни. Това беше Любомир Лулчев. Така влязохме във връзка за първи път с Лулчев. Той пожела да ни види ръцете и на двамата. Той владееше хиромантията много добре. Това нещо разбрахме не след дълго. На мене ми каза, че ще изненадам приятелите си в музиката, ще се изявя пред многобройна публика. А на моя приятел Ангел каза, че ще се изяви като писател, но ще има един критичен момент в живота си и да внимава много около 33-годишната си възраст. Ако премине критичния момент ще се прочуе като писател и ще забогатее. А такива бяха мечтите на времето на всички млади хора. Много ни заинтригува това, което ни каза Лулчев и особено обясненията върху беседата на Учителя Дънов (Учител Го наричаха всички), която слушахме в салона, но ни се струваше малко несвързана. От този ден ние с Ангел чакахме с нетърпение следващата неделя, за да чуем Учителя, а след това и Лулчев. Но на 33 години Ангел Иванов си замина от този свят. А бяхме само на 22 години когато за първи път отидохме на Изгрева. Под въздействието на беседите на Учителя станахме въздържатели и вегетарианци. Редовно бяхме на лекции и беседи. Ангел Иванов започна да пише и написа една книга и Сава Калименов я отпечати в Севлиево в печатницата си. Казваше се "Проблясъци" и беше една чудесна книга. Но Ангел като че се възгордя малко и гордостта му го тикаше в предишната насока, от където бе дошъл преди това. Върна се към месоядството и на 33 години след остра простуда и воден плеврит на белия дроб, скоропостижно си замина. Значи онзи възел, който Лулчев бе видял на ръката му се сбъдна след 10 години. Но той му спомена, че има условия и че има възможност да го прескочи, но той се отклони от поетия път към Братството и изпадна в едно дисхармонично състояние, което го отвлече. Нали така назовах разказа си: "Хармония и дисхармония". На земята човек преминава и през двете състояния. Но в окултната школа има строги закони. А сме чули лично от устата на брат Лулчев следното: "Ще знаете, тук в учението е така: напред е огън. През страдания може да минете и ще растете духовно, но върнете ли се назад, това е смърт за вас". Тази мисъл се е запечатала дълбоко в мене, вероятно той е знаел това от Учителя. Който е приел веднъж да върви по този път - станал е вегетарианец, въздържател, спазва всички неща, навлиза в учението, но върне ли се назад, това означава смърт. Това е стар окултен закон, ще го намерите и в посланията на ап. Павел. С Йордан Андреев се сближихме много. Събрахме се няколко по-млади братя и редовно молехме брат Лулчев да се събираме и да ни разяснява и обяснява това, което не можехме да разберем от беседите на Учителя. Групата нарекохме "Упанишада" - наброявахме десетина човека. Защо я нарекохме така? Имаше индуски упанишади, за които смятахме, че това е група за работа по духовни въпроси. Тя стана доста известна група на Изгрева, търсена по най-различни поводи от старите братя и сестри за услуги, които не отказвахме никога. Доста много беше критикувана групата "Упанишада" и особено Любомир Лулчев. Казваха: "Защо Лулчев прави школа в Школата? Учителят е достатъчен". Изглежда, че онези, които ни обвиняваха в разкол и груповщина не бяха чели "Пътят на ученика" - съборни беседи от 1927 г. където на стр. 59 Учителят казва точно така: "Някои ученици, които постъпват в училище сега, те са още слушатели, затова трябва да се учат от опитностите на по-възрастните и по-напреднали ученици от тях. Между вас да има правилно надпреварване. Сега всички ученици искат да се доближат до Учителя. Не може така. Някъде ще се учите един от друг. Ще се допитвате по зададените уроци от напредналите ученици. Между всички ученици трябва да има взаимно почитание. Младият ученик трябва да се отнася с почитание към по-възрастния". Учителят казва: "Някои от учениците трябва да образуват кръжоци за опити". И още на стр. 225 от "Пътя на ученика", Учителят казва: "Вие не можете да отидете сами при Учителя. Трябва да има някой ученик да ви заведе. Един ученик води друг ученик. Ученикът сам никога не може да отиде при своя Учител". Следователно Лулчев беше този, който ни учеше на почитание към Учителя и да не Го безпокоим за маловажни неща. Спомням си, че аз само два пъти съм се изкачвал по стъпалата за горната стая на Учителя, за важни неотложни съвети. Още от ученическите ми години имах много разширени вени. (И баща ми имаше такива.) Беше се спукала една вена и се образува рана (язва) на единия крак. Съветвах се с лекари, даваха помощ. Учителят ми каза, че имало едни хапчета, холандско производство, екстракт от цветя (и сега си спомних, казва се "Ванинг Тили) "Идете при брат Боян Боев, той ще ви каже как да се снабдите!" Благодарих Му, Той ми подаде ръка, която целунах коленичейки. Отидох при брат Боян, намерихме хапчетата, употребявах ги известно време и не усетих как раната ми заздравя. С брат Боян от тогава станахме добри приятели. Втория път ми се наложи да отида при Учителя. Родната ми сестра на 29 години заболя от синя пъпка (антракс). Вика баща ми двама професори, мисля, че единия беше известния Станишев, и докато се съвещават и изследват, яви се и червен вятър. Положението беше отчайващо. Тогава на своя глава, както се казва, защото баща ми не искаше да питам Учителя, аз отидох при Учителя. Той ме посрещна много сериозен, изслуша ме, леко притвори очи, отвори ги наново и ме попита, дали имам друга работа на Изгрева. "Не, Учителю, само при вас идвам!" Той отговори: "Рекох, слезте в града! (В града живееше омъжената ми сестра.)" Благодарих Му и хукнах към града. Още на първия ми попаднал телефон-автомат се обадих. Тя беше си заминала от този свят. Учителят е видял всичко, но не е искал да ме натъжи. А синята пъпка не се лекуваше дори и от официалната медицина. Можеше, но само в начален стадий. А професорите се съмняваха тогава дали е синя пъпка, изследваха в лаборатории няколко дена и когато разбраха, вече беше късно.

3. ИРИНА КИСЬОВА Майка ми Ирина Херних Споуста е родена на 8 юли 1893 г. в София. На Изгрева идва семейна с две деца и носеше името на мъжа си. Всички я знаеха като Ирина Кисьова. Тя си замина през 1986 г. на 92 години. След като закупихме по препоръка на Учителя руската дървена къщичка, ние заживяхме там. Учителят често ни гостуваше в къщичката, като няколко пъти идваше на вечеря у нас. Ние със сестра ми бяхме вече девойки и можехме да слушаме и да запомняме всичко. Той ни говореше с благи думи. Говореше се за всичко, но повечето за музика. Тогава не се сещахме да записваме частните разговори на Учителя у нас. Понякога ни изпяваше от Неговите духовни песни. Всяка среща завършваше с песни. Учителят често слизаше от Горницата по дървените стъпала с цигулка в ръка, влизаше в салона и даваше своята поредна песен. Майка ми, Ирина Кисьова нотираше песните, изсвирени от Него. Аз също съм присъствала на тези мигове. Майка ми е седнала на пианото, Учителят свири с цигулка, а аз съм до тях и наблюдавам. После майка ми изсвирваше песента на пианото и Учителят даваше своите забележки. Особено впечатление ми направи тайнството при озвучаването на песента "Марш на Светлите Сили". Майка ми беше много скромна, даровита и музикална. Свиреше на пиано, а неин пръв учител бе дядо ми. Тя взимаше живо участие в музикалния живот на Изгрева. Тя дирижираше Братския хор, който изпълняваше нейни хармонизации за хор на някои от песните на Учителя. Имаше и хубав глас. Пееше като солистка. Особено й харесваше "Пролетна песен" с неин акомпанимент, както и "Ранен час". Един ден Учителят дойде у нас и каза: "Рекох, сестра, вие да хармонизирате моите песни!" Но тя изненадана отговори: "Но как, Учителю, аз не съм учила хармония?" Тя беше учила музика и пиано при баща си, бе завършила музикалното училище в София, но не завърши консерватория. Рано бе станала домакиня и майка на две дъщери. Това поглъщаше времето й. Тогава Учителят отговори: "Вие сте способна и хармонизацията е у вас, тя живее у вас!" Тя свиреше добре на братския хармониум в салона. Няколко пъти тя пя по радио София песни от Учителя. Тогава предаването беше пряко без предварителен запис. Но понеже официалните власти тогава преследваха Учителя, то затова по радиото бе съобщено, че се изпълняват песни на Чайковски от певицата Ирина Кисьова. Така тя изпълни няколко песни от Учителя по българското радио. Те останаха незаписани. Майка ми започна да хармонизира песните на Учителя. Заредиха се дни и години на творчество. Хармонизира "Изгрява слънцето", "Махар-Бену-Аба" за соло и пиано и още други песни. Когато тя хармонизирала "Изгрява слънцето", отива и я изсвирва на пианото през Учителя. Той останал доволен и казал: "Ето, видяхте ли, че можете?" Това я охрабри много. Тогава Учителят препоръча: "Сестрата да се опита да направи нещо за пиано и цигулка". "Учителю, не съм готова за такова нещо, не съм учила хармония." "И да учите и да не учите, то хармонията вие я имате у себе си." Учителят я направляваше да хармонизира. Тя хармонизира за хор и оркестър някои песни. Учителят създаде своята песен "Да бях те слушал" по повод на едно психическо състояние на майка ми. Историята е много поучителна. Ако тя бе слушала това, което бе казал Учителя, да хармонизира песните Му, да работи с песните Му, то нейния живот по друг начин би протекъл. Но човешкото у нея надделя. Но затова остана тази песен на Учителя посветена на нея. Беше излезнала песнарката на Кирил Икономов за песните на Учителя. Учителят я беше извикал и казал: "Сестра, да коригирате песните ми в изданието на Кирил Икономов. Това е ваша работа". Бе й казано, но майка ми не направи нищо. Защо? Не бе готова за борба и за изпълнение волята на Учителя. Нали така започваше песента на Учителя посветена на нея? "Да бих те слушал, да бих те слушал. Ако бих те слушал доброто щеше в мен да се прояви и изяви". Веднъж майка ми я заболяло ухото. Виела от болки. Отишла при Учителя. Той поставил ръка на ухото й около една минута. Майка казала: "Учителю, стана ми по-добре". Отишла си у дома, а болката вече е преминала и я няма. Една сутрин майка ми се събужда със схванат крак. Беше се отвила и през нощта и изстинала и хванала ишиас. Едва се домъкна при Учителя. Каза й: "Отиди веднага и направи голяма екскурзия на Витоша!" Бавно, бавно тя тръгна, куцайки. Аз я съпровождах и с голяма мъка се изкачихме вървейки часове. На връщане кракът оздравя. Майка ми не само ходеше свободно, но и потичкваше от време на време. Така изразяваше радостта си от освободеният крак. Болестта си беше заминала или бе оставена по върхарите на Витоша. Сестра ми Йорданка се поболя. Викнахме Учителя у дома. Дойде, видя я и каза да попеем. Пеехме песни тази вечер. Сестра ми през нощта оздравя. Когато на 9 септември 1944 г. дойдоха руснаците и комунистите на власт в България, то майка ми се вдъхнови и съчини една песен: "Марш на Червената армия". Тя не беше комунистка, но беше й дошло едно вдъхновение и тя го изрази и написа този марш. Отиде при Учителя и показа песента. Учителят каза: "Е, рекох, отидете при Любомир Пипков!" Майка ни послуша, отиде при Любомир Пипков и показа марша. Той го прегледа, изсвири го, но го отхвърли, защото се уплаши да не би майка ми да му съперничи. Да не би да седи някой по-горе от него. Така нищо не стана от този марш. Значи не било писано да бъде изпълнен на комунисти. Ето как Учителят работеше. Не казваше, че не е редно. А казваше: "Отиди и провери". Майка ми отиде, провери и накрая - нищо. Ето, това е една опитност, която трябва да се знае. Майка ми бе всеотдайна. Не работеше за пари. Беше домакиня. Тя успя да хармонизира много песни. Досега аз ги пазех в няколко папки и не ги давах никому. Но дойде един брат и поиска да напише очерк за майка ми и да разкажа няколко опитности за нея. Разказах каквото можах. Братът поиска да му предам архива на майка ми с цел да се подредят песните и хармонизациите от майка ми и да се направи едно издание. Според него трябваше да има едно такова издание, на което да бъде написано: "Ирина Кисьова - опит за хармонизации на песните на Всемировия Учител Беинса Дуно". Идеята ми хареса и аз се съгласих. Но понеже братът не беше музикант, то той извика Петър Ганев, който бе музикант-професионалист, дълги години свирил на цигулка в Софийската филхармония, а сега свиреше в състава на Софийски солисти. Аз се съгласих и му предадох целия музикален архив на майка ми и по настояване на брата аз написах пълномощно и се подписах. Всички останахме доволни. Аз бях доволна, че работата на майка ми ще я завърши професионалист-музикант в когото имам пълно доверие. Братът също беше доволен, че се приема архива на майка ми и отива у човек, който може да довърши нейната работа. Петър Ганев също беше доволен, че това богатство отива в него, а не в някой друг. След няколко дни аз споделих с няколко мои познати кому и как съм предала музикалния архив на майка ми. Всички скочиха върху мен и доказваха как ще бъда излъгана и ограбена от двама нехранимайковци. Аз бях много смутена и споделих с онзи брат, който записваше моят разказ за майка ми. Братът ме изслуша и ме попита: "Сестра Ружа, някой досега при вас да е идвал и да е питал за живота на дядо ви? Някой да се е интересувал от живота на баща ви? Някой да е записал опитностите на майка ви и някой да ви е предложил план, че трябва да се издадат в отделно издание хармонизациите на майка ви?" Аз го изслушах и казах: "Досега никой не е идвал, никой не е питал и никой не е искал нищо от мен. Ти си първия и последния". Братът беше много ядосан и каза: "Сестра, аз не съм от братството, аз съм дошъл отвън. Дойдох да свърша една работа, която не е свършила майка ви. Аз съм от онова Братство, което идва и върши работата на онези, които не са си я свършили". Аз се успокоих. Обърнах се и му казах:" Да знаете, че аз също имам музикално творчество. Записала съм много неща, но не зная кому да ги оставя, защото никой не се интересува от тях". Братът се усмихна и каза: "Предайте ги на онези, които ви казват и наговарят, че ние сме ви обрали, излъгали, измамили като сме приели архива на майка ви. Ако никой не го иска, то аз ще го прибера и ще напиша, че това е творчество на Ружа Кисьова". Така каза братът. Той ме остави да си направя своят опит. И аз започнах да го правя. Но досега не се намери човек, който да се интересува от моето творчество. А братът ме остави да си направя своят опит. И след като го направя да му се обадя. И аз го правя, но не зная докога ще го правя. Ето там е загадката. Аз много съжалявам, че не се сетихме да накарам майка ми да напише своите опитности с Учителя. А те не бяха малко. Аз разказах само това, което в тези години си спомням. Аз съжалявам много за това. Моята сестра също не можа да си припомни опитностите на майка ми. А те излизаха от устата й като извор. Но това ние не го оценихме тогава, защото бяхме сити и пресити. Само жадните души оценяват благата. А песните на Учителя са блага на Бога дадени за учениците от Школата. Но това, което оставихме за майка ми все пак е нещо отколкото нищо. Накрая се яви един, който написа нещо за нея. Е, да благодарим и за това. Записал: Вергилий Кръстев, 1992-1993 г. Забележка: Виж "Изгревът", том IV, стр. 592, № 15.

2. ИВАН КИСЬОВ Баща ми - Иван Петков Кисьов бе по професия офицер. След пенсионирането си работеше като контрольор по мелниците в България. Беше добър баща, но беше много строг към двете си дъщери. Йорданка беше родена на 9 юли 1921 г. в София. Казвахме й Данчето. А Ружа бе родена на 8 февруари 1925 г. Първи уроци по музика получихме от дядо ми. Аз - Ружа, станах цигуларка, а сестра ми - Данчето - пианистка. Дядо ми беше много взискателен като преподавател. Когато не бях си подготвила урока за цигулка аз нарочно излизах да играя навън, а дядо ми пристигаше и ме търсеше да ме изпитва. После ме намираха и разбираха защо се крия. Накрая дядо се справи с моята хитрост. Баща ми беше любознателен човек. Научава се и започва да посещава всяка неделя от 10 часа Изгрева и да слуша беседите на Учителя Петър Дънов. Това отначало го прави скришом. Но у дома на всички ни направи впечатление, че татко се връщаше по обед, целият бе усмихнат, окрилен и вдъхновен. Майка ми се учудваше. После баща ми веднъж, два пъти ме поведе за ръка и ме заведе горе на Изгрева на разходка. Беше неделя сутрин. Така аз влезнах с баща ми в салона. Но като всяко дете аз се отделих от баща ми, отправих се към Учителя, качих се по стъпалцата на подиума, на който стоеше катедра. До катедрата на стол седеше Учителят. Застанах при катедрата, където Той държеше беседата. Той ме погледна и се усмихна. След беседа се върнахме в града. Там живеехме в един апартамент взет под наем. Тогава баща ми разказа всичко на майка ми Ирина. Откри и каза къде и кого е посещавал всяка неделя. На следващата неделя отидохме всички на Изгрева. Така майка ми за пръв път видя и чу Учителя. Това е било около 1933-34 г. Баща ми пушеше от време на време. Беше престанал да яде месо и да пуши още при първите си посещения на Изгрева. Тогава всички бяхме изненадани от неговото поведение. По-късно разбрахме всичко. При една среща с Учителя Той посочва на баща ми една дървена къща построена на Изгрева като каза: "Рекох, да вземете руската къщичка". Била е построена от руснак. Той я закупи и ние се преселихме на Изгрева. Тогава майка ни се обърна към двете си дъщери: "Деца, ние с баща ви няма да ядем вече месо! Но ако искате то на вас ще готвя отделно". Ние двете изведнъж в един глас изговорихме: "Каквото вие ядете, това и ние ще ядем!" Ние напуснахме всички удобства, които имахме в града и се преселихме тук. Но тук условията бяха сурови. В сравнение с другите къщи нашата къща беше най-солидна и най-хубава. Имаше веранда, две стаи и кухня. В нея живееше цялото ни семейство. На Изгрева отначало нямаше вода. Аз обичах да ходя със стомна до чешмата на Диана бад или до разсадника. Когато вървях със стомните в ръце аз си тананиках песнички, които сама съчинявах. Съчинявах също и малки стихчета, които декламирах на глас, когато вървях сама през гората. Учителят обичаше да си отваря вратата на приемната и да ме наблюдава как вървя със стомничките и си пея. Беше казал веднъж: "Имаме тука едно овчарче, което ходи за вода със стомнички и си съчинява песнички. То е голямо овчарче". Каква символика имаше в тези думи на Учителя за мен, не можах да разбера и досега. Когато поотраснах по-късно, получих благословение от Учителя, когато постави ръката си на моята глада и каза: "Рекох, ти много си пораснала!" По едно време сестра Невена Капитанова организира девически камерен състав от децата на Братството. Бяхме все момичета от около 12-14 години и всички свирехме на цигулки. Дори през лятото на 1939 г. изнесохме концерт пред Учителя на 7-те рилски езера. Има направени снимки от това време. В този състав участваха: Невена Капитанова с китара, Доротея, Мария Антова, Анчето Тодорова, Недялка Илиева, Николина Шарова и Ружа Кисьова. Също имах щастието Учителят да ме слуша лично как изпълнявам соло на цигулка Негови песни със съпровод на Братския оркестър. Това не се забравя. Учителят каза за сестра ми Данчето, че е взела малко от слабите качества на баща ми и че върви по неговия род. За мен каза, че вървя по рода на майка си. Препоръча на майка ми да ме учи за цигуларка. По-късно майка ми отиде при Учителя да го пита за моето бъдеще, когато аз завърших гимназия и трябваше да се определя какво да следвам - чужди езици. Учителят каза: 'Тя ще свири цял живот. Ще следва консерватория и ще завърши при професор Леон Суржон по цигулка". Така и стана. Записах се да следвам и завърших при същия професор в класа по цигулка, който Учителят предрече. Винаги исках да отида и да работя в чужбина. Отначало мислех, че това ще бъде Франция и започнах да уча френски. Учителят си беше заминал и нямаше кой да ме посъветва. Тогава веднъж се срещнах с една жена, която беше черковница, но се славеше, че е била добра ясновидка. Тя ми пророкува, че ще отида да работя в Германия. А на мен хич не ми се вярваше. Но накрая това се сбъдна. Работих в Германия 11 години и свирих цигулка в симфоничен оркестър. Винаги, пред всяка репетиция аз изсвирвах у дома на цигулка девет песни от Учителя. И когато отивах на репетиция пръстите бяха послушни, на онова вдъхновение, което идваше от музиката на онзи автор, чийто ноти трябваше да изсвирим. Всички се учудваха, че аз на прима-виста свирих безпрепятствено трудните пасажи. Този пример го давам, за да се види един от методите на Учителя. Никой там не разбра от къде идва моето вдъхновение и готовност за всякакво изпълнение.

РУЖА КИСЬОВА 1. ХЕНРИХ СПОУСТА Дядо ми, баща на майка ми се казваше Хенрих Споуста. Беше чех по народност. Бе роден в някакво селце до Прага. Бил е бедно момче, от бедно семейство. Веднъж отишъл за дърва в гората и си запял по пътя на глас детски песни. Чули го селяните как пее и го харесали. Изпратили го да учи в музикално училище. Така станал музикант. След освобождението на България от турско робство по препоръка на българското правителство много чужденци идват като учители в България. Чешката колония от учители в България е била най-многобройна. Зараждането на музикалния живот в България се дължи главно на чехите-учители и преподаватели в училищата на различни инструменти. Военните оркестри също са създадени от чехи. Когато идва в България, моят дядо е бил челист и е създал квартет. Дълги години е бил военен капелмайстор в различни гарнизони в гр. Хасково, Стара Загора и София. Допринесъл е не малко за напредъка и успеха на музикалното образование в България. Той бе добре известен на всички стари музикални деятели като професор Петко Стайнов, професор Атанас Гърдев и професор Никола Атанасов. В семейството ни се разказваше един интересен случай за дядо ми, че когато е бил в Стара Загора чул духова музика, която свирела по улицата маршове. Това е бил ученическият оркестър на местната гимназия. Тогава всяка гимназия имаше духов оркестър наброяващ 20-30 човека. Голяма гордост бе за учителите и училището да вижда как в маршова стъпка минава ученическия оркестър през улицата на града. Дядо ми излязъл по чехли на улицата, спрял ги и казал възмутено: "Вие свирите фалшиво!" Но учителят им не бил съгласен. Тогава дядо ми посегнал с ръка и започнал подред на всеки инструмент да изсвирва оня пасаж, който е бил фалшив. Дядо ми свиреше на всички инструменти. После ги поканил да дойдат и чуят военният духов оркестър. На следващия ден ученическият оркестър е бил в гарнизона. Но дядо ми вече не е по чехли, а е с офицерска униформа и с пагон на раменете. Пред него е строен целият военен духов оркестър. Започват да свирят онзи марш, за който дядо ми по чехли е бил направил забележка. Учениците били прехласнати. Когато бях студентка в музикалната академия в София, преподавателите ми познаваха много добре дядо ми. Когато бях понякога неподготвена поради немарливост, то те ми даваха за пример моят дядо и аз се засрамвах и зачервявах до ушите. Чрез техните забележки аз разбрах цената на музикалната подготовка на дядо ми. Дядо познаваше Учителя и имаше разговори с Него. Дори беше хармонизирал "Пролетна песен" от Учителя. Дядо владееше всички инструменти, имаше абсолютен слух и не се нуждаеше от камертон. Той имаше три деца: Ирина -моята майка, Анешка, която отиде да живее в Чехия, и Юрко, който също замина за Чехия. Дядо беше създал няколко струнни оркестри от ученици в онези градове, където бе работил като военен капелмайстор. Има няколко запазени снимки от онези времена - дядо седнал между учениците, а те държат цигулки на коленете си. В една от тези снимки децата са от 10-12 години и са на брой 18. Да се подготвят, обучат и да свирят 18 деца между 10 и 12 години означава много частни уроци, изключителен труд и благосъстояние на заможни родители, които могат да платят музикалното образование на децата си. А да се направи от тях оркестър е цяло геройство за тогава. Това е един пример как чехите посяха семената на музикалното образование в България.

6. ПИСМО НА УЧИТЕЛЯТ ДЪНОВ „Любезна Цветана Симеонова, Възвишената мисъл, възвишения стремеж на човешката душа отличава човека. Само Божествената Истина дава вътрешния смисъл на живота. На земята човек трябва да постигне единство в Доброто и Истината. Стремете се в постижението на този идеал. Той е вечен и постоянен. Да пребъде светлината със твоята душа. Само вечната Божия Любов." 25.V.1930 г. Свещеният подпис

5. ЦВЕТАНА ГАТЕВА СИМЕОНОВА Цветана Гатева Симеонова (по паспорт Цветана Николова Симеонова, а като художничка е известна като Цветана Гатева). Тя заедно със Симеон са влезли в Бялото Братство. Родена е на 12 юли 1894 г. в гр. Пловдив. Юношеските си години прекарва в гр. Велико Търново, от 1922 г. (вече завършила така нареченото рисувално училище в Пловдив и София) взема участие в общи художествени изложби в София. През 1932 г. заминава за Париж и Италия. След завръщането си устройва първата си самостоятелна изложба в София; Освен в София устройва самостоятелни изложби в Пловдив, Стара Загора, Габрово, Видин, Лом. Излага свои картини в общи художествени изложби в София и в устроената от жените-художнички изложба в Белград. Имат девет самостоятелни изложби. Член е на Съюза на българските художници и е отличавана с ордени: за гражданска заслуга, орден "Кирил и Методий" II ст. и други отличия. Добра портретистка, рисува още цветя, пейзажи, натюрморти и др. Някои нейни картини носят мотиви от живота на братството, както и някои интересни нейни духовни виждания. Тя е безпределно предана на Учението на Учителя и безгранично честен и добър човек. Починала е на 2.V.1980 г. на 86 г. Погребана е в Малашевските гробища. София, 14.Х.1990 г. Спомен от дъщеря й Елисавета Прилагам нейни репродукции от картините й, някои скици както следва: нейна снимка, част от самостоятелна нейна изложба, репродукции от картините й на езерата (7-те рилски езера), скици на Учителя по време на беседа, репродукция от портрет на Учителя, изглед от салона, чешмичката на Рила с надписа на скалата над нея, чешмичката на Бивака на Витоша, Учителят на смъртния одър (пастелна скица), четири репродукции на нейни идейни картини.

4. НЯМА ВРЕМЕ Един летен ден през пейките на Изгрева седи една група приятели и всеки чака реда си, за да влезе при Учителя. В това време от града идва един висок мъж много елегантно облечен, с хубав бастун в ръка, и иска да се срещне с Учителя. Симеон решава да помогне и отива и измолва Учителя за тази среща с този външен човек. Той е на прага, вратата се отваря, излиза Учителя сериозен и сърдит приближава се към външния човек и му казва: "Не ще мога да ви приема. Вие имате още 2-3 дни, за да уредите някои ваши лични въпроси. След това нямате време". Елегантният господин стои изненадан, а Учителят се обръща и се отправя към приемната си, където продължава да приема своите гости. Този външен човек е бил генерал Протогеров. Само два дни по-късно той е бил прострелян с ловджийска пушка, съвсем случайно от "двама ловци", които си пробвали оръжието, с което се стрелят зайци и пъдпъдъци и то точно пред царския дворец. Наистина този външен човек нямаше време. Съдбата му беше определила строго времето. То изтече и той си замина от този свят.

3. ВОДНАТА СТИХИЯ На лагер на 7-те езера на Рила и Братството се прибирало след летуването и преминавали през Паничище. Били заангажирали камиони и рейсове за извозването на стотици хора. Долу в селото нашите хора били слезнали от колите, купили си краставици, както и кисело мляко от селяните и започнали да ядът краставици, а другите да си правят таратор с кисело мляко. Минало половин час и никой не му се ставало, харесала им почивката, както и краставиците. По едно време Учителят става нервен, нетърпелив и нарежда: "Веднага да дойдат колите и да тръгваме". Идва първата кола и Учителят се качва с някои братя и сестри и тя потегля. Небето започнало да се заоблачава и да се стъмнява наоколо. Симеон Симеонов започнал да събира братята и сестрите и да ги кара да се качват на колите. Започнало да вади дъжд. Натоварват втората кола и Симеон се качва в нея и потеглят. Дъждът се усилва, става пороен, по пътищата се изливат пороища от вода. По едно време Симеон вижда през стъклото на шофьорската кабина как от планината се спуска мътна водна стихия. Тя, стихията слиза отгоре и се насочва към шосето и за малко да им пресече пътя там, където шосето прави малка вдлъбнатина. Колата преминава по шосето тази вдлъбнатина и по това време водната стихия удря задницата на камиона и за малко да повлече камиона. Но тя нямала достатъчно сила да я завърти. Камионът успял да се измъкне. Третата кола, която ги следва попада във водовъртежа и буйната вода удря в стъклата и водата нахлува в рейса. Същото е и с четвъртата и петата кола. Едвам се измъкват живи. Накрая стигат в селото и се преброяват. Не липсва никой. А когато пристигат в Дупница виждат ужасяваща картина. На мегдана са били изложени 18 удавници. Всички приятели били мокри, уплашени и ужасени. Останали да нощуват в хотела. Когато се прибират в София разбрали, че групата в първия камион с Учителя пристигнала благополучно в София и никъде не били намокрени нито с една капка дъжд. Водната стихия била само там където те се били разположили да ядат краставици и кисело мляко. Симеон се приближава към Учителя: "Вие знаехте, че ще има наводнение. А защо не ни казахте?" "Нали никой от вас не липсва? А как ще познаете дали краставиците са хубави и млякото сладко ако няма с какво да ги сравните?" Учителят се смее, а Симеон добавя: "Учителю, вече ми се отядоха и краставици и кисело мляко и не знам кога ще мога да ги вкуся, защото гледката е още пред мен на ония 18 удавници". Водната стихия взела поредният кръвен данък.

СИМЕОН ХАРАЛАМПИЕВ СИМЕОНОВ 1. МУЗИКАНТ ПО ПРИЗВАНИЕ Симеон Харалампиев Симеонов е роден в гр. Дряново през януари 1891 г. Произхожда от интелигентни родители. Баща му - Харалампи Симеонов е роден във Велико Търново и е бил банков чиновник. Майка му Евангелица Симеонова е основна учителка. Те имат четири сина: Симеон, Величко, Данко и Иван. И четиримата са музиканти и свирят на различни инструменти паралелно със своите професии. Симеон Симеонов е завършил право и философия в СУ "Климент Охридски". Работил е в различни области като юрист: нотариус, секретар в Софийския областен съд и Касационния съд. Пенсиониран е след 9 септември 1944 г. В своя живот, вече женен за Цветана Гатева - художничка, среща Учителя Петър Дънов (1920 г. или малко по-рано). За това говори факта, че дъщеря му Елисавета е родена 1921 г., а името й е дадено от Учителя. В своя живот, независимо от професията си, Симеон Симеонов остава дълбоко идейно свързан с Учението на Учителя, който има близко и много хубаво отношение към него. Симеон свири на цигулка и участва в музикалното оформление на композираните от Учителя песни и така наречената Паневритмията. Още от времето на събранията на ул. "Опълченска" 66, а след това на Изгрева, на Бивака на Витоша и на Рила. Симеон Симеонов създава хор в Братството, както и оркестър с участието на проф. Вапурджиев - контрабасист и проф. Асен Арнаудов - арфа и др. Активно е участвал в организираните от Учителя и братството събори в провинцията и на Изгрева. Симеон Симеонов е по характер много общителен човек, честен и прям, с изразено чувство за хумор. Домът на Симеон Симеонов и Цветана Гатева Симеонова е бил винаги отворен и той се посвещава много от хората на братството, а така също и от известни общественици и хора на изкуството като Трифон Кунев, д-р Кьорчева, Марта Попова, фолклористката Елена Стоин, Лили Берон, певицата Атанаска Тодорова и много други. След смъртта на Учителя, той доста време чете в салона беседите Му, свири на цигулка песните му. Поради напредналата си възраст, той е заместен от по-млади последователи на Учителя и Учението. Симеон Симеонов почина на 14 август 1974 г. на 83 години. Погребан е в Малашевските гробища. Прилагам няколко снимки: снимка на Симеон Симеонов, снимка направена в салона на Изгрева в очакване влизането на Учителя, оркестъра на Паневритмията: от ляво Симеон Симеонов, Мария Зафирова, Атанас Минчев, Асен Арнаудов, Верка Куртева и Игнат Котаров. Паневритмия на Изгрева София, 14 октомври 1990 г. Спомен от дъщеря му Елисавета.

6. РУСКИЯТ АНСАМБЪЛ И ДЕДУШКА-ОТЕЦ Данко започва да работи като музикант, свири на кларнет и саксофон. Но след като вижда, че в България няма работа за него, заминава за Париж да си търси работа, заедно с един руски ансамбъл, съставен от руснаци-белогвардейци, емигранти след руската Октомврийска революция. Дълго време търсели, но не намерили работа. Започнали да се отчайват всички, парите за хляб и подслон се свършили отдавна. Тогава през ума му минава мисъл да се върне в България, но се сеща, че трябва да пита за това Учителя. Пише писмо на жена си Роза да пита Учителя дали да се връща обратно. Роза е пред Учителя и му чете писмото от Париж. Учителят й казва да му пишат да си стои там и че един човек оттам ще му подаде ръка и ще се нареди на работа. Той получава писмото и се успокоява, че нещата ще се наредят, но че трябва да мине време, докато се завъртят нещата и онзи, който движи колелото на живота. Но руснаците били много отчаяни. Той им показвал писмото, че е изпратено от Учителя. Но те клатели съмнително глава. Показвал им снимката на Учителя. "Это дедушка-отец, а нам нужно Бог-Отец", говорили гладните руснаци. Не след дълго той се запознал с един човек, който имал връзка с един от големите френски курорти и той отговарял за програмата на местното казино: оркестър, певци и танцьорки. Той му предложил да отидат с колектива от музиканти в курорта да ги прослушат. Одобрили ги, понеже били добри музиканти и така започнали работа. За най-голяма изненада на всички огладнели музиканти там им плащали много скъпо, оценили изкуството им много високо. Накрая руснаците му казали: "Данко, это твой дедушка-отец - настоящий Бог-Отец". Така се сбъднали думите на Учителя: "Един човек ще ти подаде ръка и ще се оправят работите". Събраните пари са били достатъчни да покани на гости жена си Роза и нейната сестра - художничката Цветка Щилянова. След като се завръща в България, Данко бил назначен като преподавател в музикалната академия в София. Работи и в Народната опера като солист. Той е основал първия джазов оркестър в София, както и този на гвардията. Изобщо му се отвори път както в класическата музика като изпълнител, така и в другите жанрове и до края на живота си се бе хванал здраво музиката, така както му бе казал Учителя на Бивака на Витоша: "Дръж музиката!" И той я държа до края на живота си.