valiamaria

14. АСПЕКТ МЕЖДУ ЮПИТЕР И ВЕНЕРА Веска: И така, през есента на 1942 г. постъпих като преподавателка по немски език във Втора мъжка софийска гимназия. Това обаче продължи само два месеца. В края на октомври получих заповед от Министерството на просветата да отпътувам за град Ловеч, където ми се възложи задачата в Американския девически пансион да поставя началото на немска паралелка. Това беше за мене голяма изненада и в първите моменти изпитах мъка за това, че се разделям с приятелите си в София, с които си бях уговорила вече и програма за съвместните ми занимания. По същото време моя приятелка, която пребиваваше в Мюнхен, ми беше съобщила в едно писмо една вест за моя сърдечен приятел Асен Арнаудов, който също там беше на специализация по музика, трябваше да се подготви за артист от Царския симфоничен оркестър. Имал несериозно отношение към мен, а именно писмата, които получавал от мене обикновено ги прочитал пред своите колеги и състуденти, при което често избухвали във весел смях. На моите добри приятели това се сторило непристойно, защото според тях човек трябва да има едно свещено отношение към своите сърдечни връзки. Прочитайки писмото им аз не се омъчних, но реших в себе си да не му пиша повече. Отидох при Учителя да Му съобщя, че имам назначение за Ловеч и Му казах, че бих желала да си остана в София ако може. Но Той със своя тих, бащински глас ми обясни, че Ловеч е много живописен град и така ме насърчи да поема тази задача. С мене заедно беше дошла и една моя приятелка - Виола Йорданова, която запита Учителя за мен. И Той неочаквано ми набеляза най-съществените моменти от хороскопа. Мнозина от астролозите на Изгрева, особено се бяха опитвали да разгадаят по моята външност зодиакалния знак, под който съм се родила, но все не им се отдаваше. И така Учителят каза: "При нея Юпитер обработва слънчевите енергии. Тя е дълбока и устойчива в чувствата си. Най-добрият й аспект е между Венера и Юпитер. Нейната Венера е забулена". Аз само внимателно слушах и поглъщах всяка дума, защото знаех, че Учителят казва Истината. И понеже в момента за мене важна беше задачата за Ловеч, по други въпроси не говорих с Учителя. Той някак си тихо и далеч съгледан промълви: "Рекох, вие ще атакувате Ловеч!" И когато на сбогуване Му целунах ръка, Той за мене съвсем изненадващо ми каза: "И сега, като пишете на Асен ще го поздравите от мен". Така с една само мисъл Учителят отговори на моето тайно решение. Защото аз бях решила, щом като се подиграва с писмата ми, няма да му пиша и толкова. Аз не се сърдя за такива неща. На драго сърце изпълних поръчението Му и отново се оживи кореспонденцията ми с Асен Арнаудов. (Тук нещо съм пропуснала.) Тази именно насърчителна мисъл за моето красиво отношение към Асен Арнаудов ми е било много често обект на размишление. И какъв е моят извод от това? Любовта идва от Бога. Ние, човеците, сме нейни проводници. Не е наше правото да прекъсваме нейните струи, когато те минават чрез нашето сърце, отправено към дадена душа. Така Учителят със своята велика Божествена Мъдрост озари моето сърце, като му помогна да се издигне над обикновените свързани с човешкото честолюбие чувства и да стане олтар на вечно горящия огън на неизменната Любов. Това е нали една опитност, която така впоследствие се нареди, че аз имах много интересни опитности с тоя човек. В: Аз искам, когато стане въпрос за приятелите да ги разкажете. Веска: Да, Учителят много интересно ми каза, без аз да Го питам, аз не Го питах, изобщо никога не съм поставяла този въпрос, защото аз си го решавам и си чувствах и си знаех какво трябва да правя. Аз нямах никакви амбиции за свързване въобще, а той както майка му там и сестра му имаха малко по такива занижени схващания и поставяха едни въпроси, които не ме засягаха, дали съм домакиня. Викам: "Аз никога няма да стана домакиня, защото нямам намерение да се женя въобще". Понеже бях много любвеобилна към всички, аз към всичките бях много любвеобилна и носих подаръци нали бях възпитавана в европейска етикеция и като са ме канили така, те мислеха, че аз с това искам да ги подкупя ли. Те са си въобразявали съвсем човешко, не ме разбираха, обаче няма значение. Какво значение има това, човек трябва да си изпълни работата както трябва. Така. В: Тази Мариола коя беше? Веска: А, Мариолчето е сестра на Райна, най-малката сестра на Райна Калпакчиева.

13. БОЛНОТО ГЪРЛО Веска: Отново в София. 1942 г. След двугодишна учителска служба в Казанлък, отново се завърнах в София и бях назначена в американският колеж в с. Симеоново, което се намира на осем км. от града, от горичката на Симеоново от колежа може спокойно от далечината да виждам белите къщички на Изгрева и къщичката на Учителя. Моя колежка Мария Ранкова напускаше учителското си място и ме покани да отида там. С радост приех тази покана и подадох заявлението си. Бях приета. Преди да замина за новото си учителско място, един неделен ден след обед се озовах в салона, където Учителят изнасяше беседите и ето там беше и Той. Когато се отправих към Него, попита ме за новото ми назначение, като грижливо ми обърна внимание на факта, че в мястото където е разположен колежът винаги се чувства едно течение от Владайския проход. И наистина, когато отидох там да живея установих това явление и бях осторожна в грижите си да опазя здравето си. Беше за мене също приятно изненадващо, когато една сутрин преди започване на учебните занятия на моята врата се почука и влезе съпругата на директора, г-жа Бляк. Тя приветливо ме приветствува за идването в колежа и с особено задоволство ми каза: "Разбирам, че вие сте от обществото на г-н Дънов". Аз потвърдих нейните думи. Отношението на директора Бляк, флейд Бляк и на другите ми колеги американци беше много добро. Зачитаха моят вегетариански режим и когато ме канеха на трапеза във вилите си се стараеха да ми сервират изящно приготвени вегетариански блюда. Но това беше в частните жилища. А не в трапезарията където се хранехме. Там готвачът ми даваше само пържен лук. А беше 1942 г. Вече втора година бушуваше Втората световна война и това военно напрежение влияеше много на настроението в средата на преподавателите. Когато един ден се срещнах с мои близки в София, те ме предупредиха, че на есента има вероятност американският колеж в Симеоново да бъде закрит и ме посъветваха своевременно да си потърся място в някоя българска гимназия в София. Дори ми обещаха да се погрижат да ми издействат учителско място във П-ра мъжка гимназия в София. С мъка приех тази вест, но в края на учебната година подадох заявление за напускане мястото ми в колежа. Директора, г-н Бляк изглежда с неохота е приел заявлението ми, но отговори с писмо, че приема моето решение, но ме предупреждава, че не бих могла да намеря по-подходяща среща за себе си от тази на Американския колеж. Той беше прав, но... И вярно. След това когато се озовах в средата на българските си колеги, не намерих онова изискано отношение, на което се радвах в колежа. И така есента на 1942 г. получих назначение във 2-ра мъжка гимназия в София. Веднъж след пристигането ми за ваканция от Казанлък, посетих Учителя, за да Му предам поздрави от приятелското семейство Камбурови, които пожелаха да донеса на Учителя един буркан с мармалад от сливи. Когато връчих на Учителя изпратеното заедно с поздравите от брат Камбуров, Той ме запита как съм. Отговорих Му с веселост, че съм добре, но малко ми е раздразнено гърлото. Разбира се това съвсем леко раздразнение на гърлото ми далеч не ме безпокоеше. Но за мое учудване Учителят веднага се качи в стаята си и ми донесе една бяла порцеланова чаена чаша пълна с един специален маджун, който Учителят приготовляваше за такива неразположения на гърлата. Той ми подаде чашата, като много внимателно ми обясни, че трябва от този маджун да взимам на върха на лъжичка или ножче и да го поставя в устната си кухина и да го държа там докато се стопи. Направи ми особено силно впечатление Неговата деликатна и предана грижа в този случай. И сега не веднъж си спомням тази изключително нежна изява на Учителя и размишлявам за онази необикновена чуткост към най-малките страдания, която е присъща на великата Любов на Бога към нас, малките, невръстните и невежите деца в пътя на живота. В: И беше сладък маджуна? Веска: Много приятен и тогава отидох при Райна Калпакчиева и им казах: "Вземете си и вие от него, защото може да ви потрябва". Аз и сега си страдам от фарингит. Моето уязвимо място е гърлото, понеже пеех и много си пазех аз гърлото на времето. Имах много хубави височини, имах голям диапазон, височини и големи височини и по едно време мислех така да вземам по-сериозни уроци по пеене.Отивам при Ана Тодорова. Тя беше мецосопран. Отивам след това да ми пробва гласа балдъзата на Георги Томалевски, Бернщайн, Гизела Бернщайн. Тя каза: "О-о, ще ви направя великолепна Джилда!" Това са горе колоратурите. Но тогава беше военно време, аз нямах и много пари да плащам уроци. Казах на Гизела, а тя: "Абе елате, без пари ще ви предавам. Елате само да учите пеене при мене". Ех, не ми беше удобно, но Учителят беше много внимателен, тогава ми направи впечатление. "Ех, гърлото ме боли, ще ми мине." То тогава бързо ми минаваше, понеже млад човек, организмът се справя сам. Но тука иска да каже бъди внимателна, това ти е подарено от природата, а ти така. Невежество, мрак, колкото си щеш.

12. КАЗАНЛЪШКОТО БРАТСТВО Веска: Казанлък. През 1939 и 1940 г. завърших висшето си образование и постъпих на стаж в Трета мъжка гимназия в гр. София. На следващата година положих държавният изпит и през пролетта на 1940 г. получих назначение преподавателка по немски език 1940 г. и философска пропедевтика в смесената гимназия на гр. Казанлък "Свети, свети Кирил и Методий". Преди заминаването си посетих нашия обичен Учител и Му съобщих за моето назначение. Той ме погледна с благия си поглед и ми каза, че там в Казанлък е учител и брат Петър Камбуров, предаде ми поздрав за семейството му и ми каза, че с тях имам хармонична връзка. И действително в този дом намерих братски топъл и сърдечен прием. Съпругата му Мара Камбурова беше основна учителка, а той - преподавател в гимназията по естествознание. Почти всеки неделен ден се срещахме в техния дом, където времето минаваше неусетно в четене на Словото и интересни събеседвания, разговори, в които брат Петър Камбуров ни разказваше свои опитности, интересни преживявания от Братския живот край Учителя, когато като студент е бил в София. И тук неотклонно чувствах силната светла десница на Учителя да ме ръководи и подкрепя и пази. Учениците ме посрещнаха незабравимо мило. Първият си час имах в един от осмите класове. Лекцията ми беше върху една балада на Шилер. За моя неочаквана радост, когато привърших лекцията си, звънецът изби, аз станах, за да изляза от стаята, всички станаха на крака и изпяха одата на Шилеровата "ди Фройде" - "Одата на радостта" с музикален текст от Бетовен. Това изпълни душата ми с особено вдъхновение и ме окрили в работата ми. За моя голяма радост констатирах, че голяма част от моите ученици и ученички бяха хубави деца, интелигентни и работливи. Нека спомена, че квартирата, в която се настаних да живея беше много приятна. Там се срещнах с мили и светли души: хазайката ми виенчанка Берта Бочарова и две учителки: едната детска - Милка, другата - италианка Адрияна, с които имах много хубав контакт. С Адрияна си останахме приятелки за цял живот. Досега още си пишем с нея, макар че тя след две години се завърна в родината си. Но приятелството ни продължи чрез кореспонденцията в творческа дружба. Споменавам всичко това, защото разбирам, че небето чрез нежната грижа на Учителя беше промислило и за това. При един разговор брат Петър Камбуров ми разказа нещо много интересно, от което прозрях колко е сложен животът и без светлината от духовния свят човек мъчно се ориентира в пътя си, било във физическото, било в невидимите си полета. Брат Камбуров ми обясни, че преди години Учителят предприел специален излет до Стара планина, за да разкрие една истина на бродещите из дебрите на Балкана загинали в борбата за освобождението на България, борци, именно, че България е вече свободна, а те не знаят. Нали го знаете това нещо? Вергилий: Да, да. Веска: Затова го казвам това нещо. А България е вече освободена. Но те, загиналите души, не знаят и продължават да бродят по Балкана. А Учителят ги освобождава и те си тръгват по своя път в Невидимия свят. Така Любовта на Учителя избавя от заблуда и лутания тези измъчени души. Без тази светлина те биха бродили все така в мрак, незнаещи реалната истина за Отечеството си. Друг един случай, който брат Петър Камбуров ми съобщи е следният: Учителят веднъж тръгнал за Рилския манастир придружен от брат и сестра Дукови. Пътували те тогава с файтон. Когато приближили вече към манастирската обител, конете изплашени се изправили на задните си крака, едва ли не прекатурили файтона. Тогава Учителят се обърнал към своите спътници с думите: "Конете видяха Иван Рилски, който ни посреща!" А те в момента не могли нищо нито да видят, нито да разберат. Сестра Мара Камбурова имаше дарбата да вижда, правеше и връзка като пишещ медиум с някои от нашите заминали братя и сестри. Медиумите са много опасни хора. След време, това бе около събитията, ние се уговорихме като заминавах, да си кореспондираме. И понеже беше военно време, аз да й пращам от тука хубави книги, а пък тя да ми изпраща от там било яйца, било масло, понеже тука липсваха тези продукти. Това продължи известно време и изведнъж получавам от нея едно много остро писмо, в което пише против Учителя, против брат Боев, че е лицемер. Аз изпаднах в ужас. Мара Камбурова. Какво е станало не мога да ви кажа нищо. Аз само си спомням, че й писах едно писмо, в което й казах: "Мара, Изгрева е едно свещено място и всички братя са дошли с искреното желание да намерят Истината и да живеят съобразно Истината". И помня, че тогава нещо много хубаво й писах, но сега не си го спомням. В: И после връзката продължи ли се? Веска: Сега ще ви кажа. Чудех се какво става, но помня, че й писах много хубаво писмо, много уместно, но тя престана вече да ми пише. Разбрах, че отношенията им с Петър се бяха развалили, не знам защо също, по каква причина, тя недоволна нещо от него. Тя партийка ли стана? Нещо имаше там, но не знам какво конкретно е станало. И когато вече Цанка Екимова се пренесе да живее тука в София и аз ходих при Цанка и веднъж я срещам там и тя: "Весе, как си?" Като че нищо не е било, от това лошото, което тя създаде между нас. Аз си казах, тя минава някаква криза и я оставих. Аз по начало когато някой така се отнесе към мене, оставям го свободен, не се разправям. Аз обясненията не обичам. Не обичам да човъркам, нито обяснения да давам. Добре, добре. Тя пак дойде в Братството, някакво отклонение беше направила, но защо, нищо не мога да ви кажа. Тя още тука в София живее. Един от синовете й стана военен. Дали заради това, нещо са имали неприятности и тя е станала партийка, не мога да ви кажа. Но слава Богу, че тя се промени. Тя ми викаше Еси. "О, Еси, как си? Много пъти в трамвая виждам една малка фигурка по "Граф Игнатиев", викам това е сигурно Еси." Така изобщо, но аз не се спрях да я питам, защо така. И нападна отново брат Боев, който пък се държеше с всички много толерантно, много доверчиво, много мило. Той никого не е оскърбил. Той беше един разливащ се човек, раздаващ се човек. Но както и да е. Медиумите са опасни хора както за себе си, така и за околните.

11. ПРИЯТЕЛИ ОТ ИЗГРЕВА Веска: Но неделните дни прекарвах на Изгрева, където след беседа се събирахме на обяд в малкия салон и заедно с Учителя се хранехме, разговаряхме и пеехме братски песни, а следобедите бивахме канени от приятели, които живееха на Изгрева, най-често у брат Славчо Печеников или в дома на сестра Ана Динова. В: Исках да ви питам сега, какво ще ми кажете за Ана Динова? Спомняте ли си? Веска: О-о, беше прекрасна старица. Ана Динова е майка на сестра Сийка Динова, които бяха предани, ревностни ученички на Учителя. Сестра Ана Динова (старата) беше, доколкото зная, рано е изгубила съпруга си и беше загубила и млад син. По-големия си син, брат на Сийка. Сега не знам, вероятно тази скръб, не знам причината, но това беше един дом, един Аврамов дом на Изгрева, в който всеки, по всяко време можеше да похлопа на вратата, да влезе и да получи едно много мило, приятелско, братско и сестринско посрещане, на хубави духовни разговори, тя беше един много сериозен човек, много стриктно спазваше всичките наредби на Школата, с благоговейно отношение към Учителя и към всичко, което Той казваше. В: Спомняте ли си някои опитности, които тя ви е разказвала? Веска: Не, тя не ми е разказвала опитности. Събирахме се с нея, коментирахме беседата, която сме чули и ли пък така мисли от беседите на Учителя, пеехме. В: По-преди вие споменахте за Славчо Печеников. Веска: Слави Печеников беше един от най-енергичните братя. Енергичен, способен, много добър организатор, който е бил в колежа американския, но баща му отказа да го поддържа, след като вече идва на Изгрева и влиза в обществото на Учителя. И той сам започва да си организира живота като открива една кантора, в която аз дори ходех да се уча на машинопис, кантора за машино-пис и умееше много, много добър в това отношение, много добър, много находчив така в търговския свят, в търговските манипулации и сделки. Той така бърже замогна, мога да кажа и имаше връзка, имаше един приятел шофьор, който имаше парк от коли и с него именно той ангажираше винаги неговите коли да ни превозят всяко лято на Рила. И Славчо е този, който организираше великолепно ежедневието на лагера като снабдяваше лагеруващите с всичко необходимо, с всички продукти. Ние там даже и халва сме яли. Всичко имаше: маслини, кашкавал, масло, всичките зарзавати, зеленчуци, необходими за кухнята и изобщо да се устройват вечери, обеди на Рила. Славчо беше много енергичен човек и много добър приятел, много предан на делото на Учителя. Който се ожени и създадоха семейство с Люба Печеникова, имаше две дъщери: Людмила и Боряна. И двете са музикантки, но живеят в странство. В: Някакви опитности да си спомняте да ви е разказвал Печеников? Веска: Славчо, не. В: Люба? Веска: Също не. При тях ходех в следобедите, събирахме се и при тях главно, там имаше роял при тях и се събирахме главно музикантите. Сестра Кисьова, Асен Арнаудов идваше, Ангел Янушев, и там се събирахме главно на пеене. Там се веселяхме главно с песните на Учителя. Това беше и пак имахме така духовни разговори. Обаче тогава някак си не ни беше до разказване на опитности, понеже пътя ни беше още много малък, невидимия път. Като че не обръщахме поглед назад, а поглед напред. Или изживявахме настоящето с голям възторг. София, Изгрева. Учителят беше избрал за жилище и Школа на Бялото Братство най-високо място в близката околност на София, а именно на изток зад боровата гора. То беше едно магнетично, слънчево с ясен поглед към Витоша. Бялата къщичка на Учителя беше съвсем близо до салона за беседи. Полянката, на която се играеха сутрин упражненията на Паневритмията беше обкръжена от борове, имаше наблизо край нея плодна и зеленчукова градина. Красиви лехи с дъхави рози и други цветя предаваха особена прелест на двора пред салона. В страни имаше малък салон съединен с кухня. И в този салон се събирахме обикновено на обяд и някой път на малки тържества. А лятно време обедите ставаха на двора край бели маси покрай които имаше ограда от лешникови храсти. Красиви чешми, изработени с любов и умение от брат Борис Николов и други майстори на мрамора и мозайката придаваха оригинален вид на целият комплекс. Едната чешма имаше за основа мраморна кръгла плоча, на която бяха изобразени зодиакалните знаци. А другата чешма носеше вдълбана с длето една ценна мисъл: "Мисли добре, храни се добре, дишай добре!" Тук край полянката сред боровете се бяха приютили скромните жилища на сестрите стенографки: Савка, Паша и Елена. На Изгрева живееха в скромни, дървени къщички и много други наши братя и сестри. Учителят говори! Постепенно започнах да посещавам редовно беседите в 10 часа сутринта в неделя. А когато чествахме празниците 22 март, 22 септември, 12 юли, рожденият ден на Учителя и съборните дни през август, 28, 29, 30, тогава успявах да посещавам и утринните беседи понеже намирах условия за пренощуване при някои от гостоприемните ни приятели на Изгрева. Това бяха за мене дни на възторжена радост, вдъхновение и истински отдих, защото край Учителя всичко трептеше изпълнено от чистота, светлина, хармония, молитвена мисъл и обич. Много често слушах и Словото Му. В мене нещо в удивление възкликваше значи, това е Той и аз слушам гласа Му. Песните, които пеехме в салона, преди да дойде Учителят за беседа и след беседа и по време на други събрания, бяха за мене балсам и душата ми с радост се потапяше в необикновено богатите с красота и живот мелодии слезли от небето, за да ни насърчат в пътя на живота. След дълго време сама реших да се откажа от местната храна без даже да бях чула наставления от някого. Слушайки Словото на Учителя, съсредоточена и размишлявайки чувствах как съзнанието ми се обогатява и разширява. Благодарение на тези лекции, впоследствие когато в университета следвайки германска филология срещнах философски концепции, за мене беше истинска интелектуална наслада да ги тълкувам и ясно разбирам. Знанието, което Учителят ни разкриваше и даваше с Божествен такт, умение и мъдрост ме окриляше в пътя на моето образование.

10. ПРОТЕСТАНТСКИТЕ ДЕЦА ОТИВАТ ПРИ УЧИТЕЛЯ София. Веска: През есента на 1929 г. се преселихме да живеем в София. Тук аз получих моето образование в Първа Софийска девическа гимназия, а брат ми Гавраил започна своето следване в Университета в юридическия факултет като същевременно работеше като чиновник в Застрахователното дружество "България", което след 9 септември 1944 г. се нарича Държавен застрахователен институт. Желая да споделя една малка подробност, която за мене е от значение относно интуицията, мой верен ориентир в много случаи на живота ми. Когато в края на учебната 1928-1929 г. срещнах в училищния коридор една моя съученичка, аз й казах, без разбира се да е ставало дума за подобно нещо у дома: "Знаеш ли, че догодина ние ще живеем в София?" И наистина това се реализира през есента. В гимназията попаднах в много добра среда от съученички и съкласнички, живеехме задружно и си помагахме в учението. А и преподавателите ми бяха много културни и високо образовани, благородни хора. Рила, 1932 г. В края на учебната 1931-1932 г. през първите дни на месец юли, един ден моят брат Гавраил ми каза: "Отиваме на Рила, ще те заведа при много добри хора". Неговата отпуска беше през първата десетдневка на месец юли. На 1 юли тръгнахме рано за Самоков, оттам се отправихме за село Говедарци, където пренощувахме в една селска къща. На следното утро, в ранни зори заедно с един селянин, който ни служеше като пътеводител, а неговото магаре носеше багажа ни, тръгнахме пеша към 7-те рилски езера и специалната ни цел беше второто езеро. Денят беше ясен, слънчев, топъл. Из просторната гора, освежавана от ромона на потоците с бистра вода, от време на време се спирахме, за да се поосвежим с някоя и друга малина, къпина или боровинка, които там бяха в изобилие. И още преди залез слънце пристигнахме на второто езеро. Бях се доста поуморила, затова тези, които ни посрещнаха, ми постлаха едно одеало върху което си полегнах. И така почивайки си видях в момента, че някои от братята сновяха чевръсто насам-натам, носеха камъни, греди и други материали, защото строяха заслона. В този заслон трябваше да се помести кухнята на лагера. Измежду тези работещи братя съзрях фигурата на един благороден старец облечен в светло сив костюм с бяла панамена шапка на главата. Приятелите на брат ми, които аз още не познавах му помогнаха да построи нашата палатка, тъй като всички лагеруващи обитаваха бели палатки настанени край езерото и по околните склонове и полянки. След като влязох да си почина в палатката чух един мил глас и една възрастна сестра влезе в палатката при мене, поднасяйки ми чиния с прясно сварена картофена супа и нежно ми каза: "Сестрице, хапнете си, за да се подкрепите". Вергилий: Коя беше тази? Веска: Сестра Стоицева, на Филип Стоицев майка му, Ана Стоицева. Впоследствие разбрах, че тази сестра е съпруга на нашия добър брат зъболекар Михаил Стоицев и майка на добрия ми приятел Филип Стоицев, също зъболекар, но вдъхновен цигулар, който с благоговение и вдъхновение обича да работи и аранжира много от музикалните мотиви дадени ни от Учителя. Аз й благодарих и останах в палатката, а тя беше построена на високо място и от нея се откриваше прекрасна гледка към езерото, върха "Харамията" и отсрещния рид. Вечерта край езерото лумна огън. Сестрите и братята край него пееха песни. Брат ми отиде там, но аз си останах в палатката. В предутринния здрач на следното утро брат ми излезе, но аз продължих да спя. Интересното е, че през тези първи дни, три дни стоях мълчалива, не задавах никакви въпроси, нито пък проявявах желание да зная кои са тези хора и какво правят тук. Четири утрини под ред вече брат ми в ранни зори излизаше от палатката, но нито той ми казваше, нито аз го питах къде отива. Но вътре в душата си чувствах безбрежно спокойствие, мир и вдъхновение за поетично творчество, което отпреди две години беше започнало да ме навестява и пишех стихове в религиозен дух. И ето че и тук започнах да пиша в една тетрадка стихове. Те отразяваха едно трепетно чувство на възхищение от красотата и хармонията на рилската природа. Отправях чрез стиховете си зов към всички отрудени в шумните друмища на живота, да дойдат тук край чудното езеро, където всяка мъка и тъга в радост се превръща. Възпявах любовта на Христа и неговата безгранична милост към човечеството. И така пишех поезия и си стоях в палатката без да пожелая да вляза в контакт с лагеруващите и това усамотение оказваше благотворно влияние върху мен. А и брат ми не ме канеше да ме води при тези, които той посещаваше. Но... четвъртък сутринта към 10 часа излязох от палатката и се спуснах със спокойни стъпки към езерото. Не виждах никакъв човек и ето съзрях, че благородният белобрад старец идва към мен. Виждайки Го отдалече аз се зачудих как да Го поздравя, но когато Той ме наближи поздравих Го с леко кимване на глава, а Той ми отговори: "Само Божията Любов!" и продължи пътя си нататък. Обръщайки се аз наблюдавах вървежа Му и се възхитих от лекотата, от леката ритмична и красива походка. Но пак, нито себе си вътрешно запитах, нито на брат си зададох въпроса, кой е Той! На следното утро, петък, аз без да вземам никакво оформено в съзнанието си решение с брат си заедно тръгнах и дори вървейки с него пак не го попитах къде отиваме. Желая тук да кажа, че на моя брат Гавраил, който е пет години по-голям от мене имах абсолютно доверие и затова считах излишно задаването на въпроси, когато той предприемаше нещо. И така тихомълком вървяхме по стръмната тясна пътечка, видях още много други мълчаливи, устремени натам, накъдето и ние с брат ми вървяхме. Стигнахме до един великолепен връх. Сега вече зная, това е Молитвения връх, от който се разкриваше дивна картина. Предизгревна прелюдия. И тук на една от скалите, сред група от братя и сестри беше седнал благородният старец. Когато на светлия източен хоризонт затрептяха първите изгревни лъчи на слънцето, Той стана и всички около Него прави в благоговейно мълчание и вглъбени в молитвена мисъл съзерцавахме дивният възход на голямото светило. След това Той седна и разтвори Свещеното писание, за да ни прочете Слова от него и заговори. Всички спокойни и съсредоточени поглъщахме жадно Неговите думи благи, пълни с Мъдрост, Живот и Сила. От всичко, което чух особено силно се внедри в съзнанието ми една Негова мисъл, а именно, че между ума, сърцето и волята на човека трябва да съществува хармония. От тази сутрин нататък, редовно в ранните зори на всеки ден отивах на Молитвения връх и слушах Словото Му, което обновяваше с неотразима сила цялото ми същество. Приобщих се към братските трапези, радвах се вечерно време на звездното небе, под чийто красив звезден свод ехтяха братските песни край лагерния огън. Първите братя и сестри, с които се запознах на Рила бяха брат Димитрий Стоянов, брат Славчо Печеников и Люба Андреева, която впоследствие стана съпруга на брат Славчо, и Катя Зяпкова. Един ден, когато брат ми помагаше да се носи един казан с храна, неволно се удари в една малка скала и нарани крака си. Тогава нежни братя и сестри му помогнаха да облекчи болките си като му намазаха нараненото място със зехтин и кантарион и го бинтоваха. Отпусните дни на моя брат привършиха и настана утрото на нашето тръгване към София. Понеже брат ми все още не можеше да се движи, намериха кон, който го пренесе до подножието на полянката, а сестра Катя Зяпкова сръчно и смело водеше коня за юздите по стръмните и каменливи нанадолни пътища. В Сапарева баня наехме лека кола заедно с брат Алфиери Бертоли и сестра Мария Тодорова. По пътя сестра Мария Тодорова ме запита: "Харесва ли ви Рила?" С възторг й отговорих: "Да!" Когато стигнахме у дома, ние живеехме тогава в Красно село, в градината на къщата имаше гости. И в пламенно настроение казах: "Бяхме при едни хора, които живеят по Христа!" И така постепенно се ориентирах към Изгрева, който се разполагаше зад гората на едно от най-здравословните красиви места и освен това най-високо място в близост на София. Брат ми редовно посещаваше школните лекции, които Учителят провеждаше в неделя, сряда и петък от 5 до 6 ч. сутринта и тези в неделя от 10 до 11 ч. преди обед. Аз все още не ходех на утринните лекции, тъй като бях ученичка и имах много ангажименти в училището, а освен това и преподавах частни уроци по латински и немски език на слабите ученички.

9. ПРОТЕСТАНТСКИТЕ СЕМЕЙСТВА Веска: Повествования за моите опитности във връзка с Учителя Петър Дънов, Беинса Дуно, писано в гр. София, в течение на 1977, 1978 и 1979 г. Учителю, бъди благословен и Твоето Слово, извор на живот, да стане мой свещен пилот и аз Твой ученик смирен. София, 1933 г. Сине мой, дай ми сърцето си! С тази съкровено прозвучала в моето съзнание поетична мисъл още през ранните дни на срещата ми с Великия и с този стих от Светото Писание, желая да започна моя скромен разказ относно опитностите и преживяванията ми свързани с великия Пратеник от Бога в тази епоха на земята, нашия обичен Учител Беинса Дуно, известен със своето гражданско име Петър Дънов. Родена съм в гр. Пловдив на 16-и, а по нов стил на 29 ноември 1914 г. Още от ранно детство моето съзнание се изпълни със светлината на евангелското слово и мъдростта на великите патриарси и пророци от стария завет на Библията, за които слушах да ми се разказва, събудих в душата ми свещения глас за онази Любов, за онези добродетели, чрез които човек се чувства достоен за живота подарен му от Бога. В нашия дом Библията беше настолна книга. Молитвата съпътстваше ежедневието ни и духовните песни, които с възторг пеех при музиката на органа в евангелската църква в гр. Пловдив ме вдъхновяваха за добрия живот възвестяван чрез Светото Писание. Вкъщи, моята незабравима, обична майка Иванка, предана, работлива, привързана към делото Христово обогатяваше живота ми и събуждаше творческото ми въображение с разяснение на текстовете от Светото Писание с чудно хубавите библейски истории, които тя умееше да разказва. И така тя приобщаваше моето детско съзнание към образите на Самуила, Йосифа, цар Давида, Рус, Естир и други светли образи. А духовните песни, които вдъхновено се лееха в чистият и звучен неин сопран, извикваха у мене живот, Любов към възвишената, красива, славеща Бога и Неговата безгранична Мъдрост музика. Проучаването ми в Народното училище от една страна и в неделното училище към църквата от друга страна, бяха за мене двата главни извора, от които с радост и обич черпех знания, светлина и просвета. Особено любими ми бяха тези дни и часове, когато с моите мили родители Иванка и Велю Величкови и двамата ми по-големи братя - Гавраил и Апостол отивахме да славим Бога и да Му благодарим за всички добрини в живота, на църква. Още от най-крехките си години видях и разбрах колко велико е Словото Божие и каква мощна сила се крие в Него, защото в живота на моята майка и на моят баща и на други съзнателни християни тази сила сияеше с благодатна светлина в делата им. Към текстовете на Библията и Евангелието бях приобщена чрез четенето им вкъщи и с обучението ми в Неделното училище към църквата, където ми се повествуваха и в картини художествено изобразени ми се представяха образите на човеци филми с непоколебимата си вяра в Бога, с Любовта си към Христа и Неговото Дело. Всяка година на Рождество Христово подготвяхме Коледна забава, чиято програма се включваше за успяване на съответни текстове от Светото Писание, така че вече знаех наизуст много стихове от Словото Божие, а имах и великолепната възможност да слушам от моята баба Ефтимия Доспевска Гидикова, която беше внучка на художника Захари Зограф разкази, за гр. Ерусалим, Ерихон, Витлеем, реката Йордан, Гетсиманската градина и други интересни неща, тъй като тя с майка си и баща си Захари Доспевски-иконописец, беше живяла по тези места където баща й изографисвал православните църкви. И не веднъж искрено съжалявах, че не съм живяла във времето на Христа, нашият Господ Исус Христос и да Го видя и чуя сладкия Му глас и животворните Му Слова. В: Аз имам един въпрос. Какви песни се пееха и се свиреха в евангелската църква? Веска: На органа се свиреха, текстовете биваха от много поети от евангелските общества написани, от наши прочути поети, даже имаше от Стоян Михайловски някои стихове са използвани и песните бяха като музикални творения създадени от големи европейски композитори: Моцарт, Бетовен, Хайдън, Хендел и др. съвременни композитори, европейски и американски. В: Там те се разучаваха и пееха със съпровод на орган. Веска: Да, със съпровод на орган, да. В: Имаше и хор. Веска: Имахме и хор, имахме и оркестър отделно, имахме и квартети, дуети се пееха, най-различни комбинации се създаваха. В: Другия ми въпрос. Какво представляваше Неделното училище и църковното. Веска: Неделното училище, това към църквата, всяка неделя след проповедта, която свършва някъде към 11 часа, всички и възрастни, и млади, и деца се събираха в така нареченото Неделно училище като отделни сектори, където възрастните изучаваха по някакъв стих от Евангелието или Библията с разяснение, тълкувание нали така, а пък ние, малките деца, по същия начин бяхме ръководени от специални учители, които с песнички съответни религиозни, с които ни въвеждаха в познаване и разбиране на Светото писание с много красиви илюстровани картинки и в стил на детските възможности нали ни се даваха тези обяснения за Рождество, за бебето Исус, как Той е бил послушен, покорен, за Йосефчу, за неговите сънища и всички тези добродетели на Библейските образи, те се представяха в много красиви приказки, от които се даваха в художествена обработка. Така беше

8. АМЕРИКАНСКИТЕ МИСИОНЕРИ В: Искахте да кажете още нещо за госпожица Търнър. Веска: Директорката на Ловеч беше госпожица Търнър, която е напуснала Америка 20-годишна, за да дойде да работи в България, за просветата на българската девойка и тя си остана в Ловеч и там учредява американския девически пансион, който ръководи с много голяма грижа, с много голяма нежност. Тя обичаше много България. И когато вече колежа трябваше да мине в ръцете на Българската народна просвета, тя трябваше да напусне България и замина за Америка и в 1949 г. на Архангелов ден на 9 ноември тя приключва трагично своя идеен живот. Ще ви кажа защо. Тя е един от големите приятели на България и отивайки в Америка, тя заварва едно отношение към България внушено от нашите съседи, сърби и гърци, едно отрицателно отношение към България, една пропаганда, с която тя не е съгласна и решава с редица сказки да опровергае това отрицателно отношение към България и тази лоша пропаганда за нашия народ. Нейният баща е бил пастор в една от черквите и тя един неделен ден, именно на 9.ХI.1949 г. се облича в един разкошен български костюм, с българска шевица украсен с намерението след проповедта на баща си да изнесе сказка за България и връщайки се от черква с кола тя претърпява катастрофа, става някакво сблъскване с друга кола и на място почиват тя и баща й. Мисис Мелъни Търнър. Предполагам, може да е инцидент, злополука без някакво злоумишлено намерение, но може да е и някаква атака от страна на тези, които не обичат България и разпространяват такива слухове за нея. Това е мис Търнър, да. В: Този колеж в Ловеч коя година е открит? Веска: Не мога да ви кажа, но много отдавна. Той се превърна впоследствие в Българска езикова гимназия. Колежа тука стана школа. В: Ясно, да. Искам да питам друго. Тези първи мисионери протестанти, които идват от Америка, те отначало не научават ли български? Веска: О-о, даже са знаели разкошно български, даже един от тях заедно с наши българи превежда Библията. В: Да, Петко Рачев Славейков и д-р Лонг. Веска: А, точно д-р Лонг, всички те знаеха разкошно български и изнасяха проповедите си на хубав български език. Със самото идване, а в нашето общество в Пловдив имахме една много културна литераторка, учителка по български език, която в Швейцария беше завършила литература българска. Тя знаеше немски, френски, английски и тя преподаваше на мисионерите, които желаеха да учат български език и те научаваха един литературен език със съответните фонетика, правилна фонетика, правилна граматика, правилен синтаксис. Тъй че говореха разкошен български език. В: Бях веднъж в Сливен, в дома на Димитър Добрев, ръководител на Сливенското братство, бях видял в библиотеката му десетина поредици книги от Лонг на български. Веска: Да, да. В: Евангелски проповеди и много интересни книги, къде отидоха не знам. Веска: Той, на моя приятелка баща й написа история на Евангелизма в България, той беше много културен мъж, но и тя не смее никъде да ходи. В: Искам друго да ви питам. Понеже в първите години нали евангелските среди са смятали, че Учителят ще бъде пастор към тях. Веска: Да. В: Спомняте ли си какво е било отношението на първите евангелски среди? Веска: Сега ще ви кажа. Някои от тях са го приели и са минали вече към обществото Му, но са били малцина. Някои от пасторите са имали с Него хубави разговори и са Го уважавали, но са си останали на протестантските амвони. Болшинството обаче е имало едно отрицателно отношение. Само си спомням, че един от евангелските поети Стоян Ватралски, който е американски възпитаник, е получил своето висше образование в Америка, той е написал една брошура за Учителя, за Бялото Братство в един положителен смисъл и в една хубава светлина, дава една картина на живота на Изгрева. С беседите, с гимнастическите упражнения на поляната и етичната страна на Словото на Учителя, на делото на Учителя, с едно хубаво положително светло отношение. Но повече от това той не е направил, дори аз поне не го зная да е стъпвал някога на Изгрева, но е ходел, но той беше много стар, аз бях ученичка когато той почина, тъй че... В: Да, аз я знам тая книжка, но не знаех, че е евангелист. Веска: Други от евангелското общество в Пловдив бяха семейството на инженер Георги Стайков и жена му Хариета Стайкова, която беше американка и които приеха Учителя, но те си посещаваха редовно и богослуженията в нашата черква. Имаха си и своите четения на беседи, общуване с Учителя. Даже са провеждали сеанси, вие знаете вече за пловдивската школа, котя се слави с ей такива цели протоколи дебели са писали на техните сеанси, понеже техния син, който Гали помни, аз помня другия им син Едуард, другия им син се казваше Венинг. Та той е бил Галювата възраст, който почива като малко момченце и знам, че техните събирания са били посещавани от него, те са били като едни сеанси, на които се е явявал духа на Венинг и им е споделял може би опитности или преживелици, или сведения им е давал за Невидимия свят, в който той се е движел. В: Какво ще ми кажете, спомняте ли си за един от първите ученици, мисля че е 1919-1920 г., един от първите ученици, който заминава за Америка да работи - Величко Гръблашев? Веска: Вижте какво, за него аз зная само това, което съм чула, което съм чела по-скоро, че заминава той с Учителя. Той е в Америка и Учителят е в Америка, сега не знам дали заедно са били, дали поотделно, това не мога да ви кажа, но Учителят един ден го поканва на един излет. Минават през някаква гора, отиват на някакво езеро, на което ги чака някаква лодка, там с големи почести приемат Учителя и Го отвеждат на отвъдния бряг, където в някаква си постройка, в някакъв си салон Го очаква някакво общество, където са имали много интересни разговори, които той не предава и сега по същото почтително отношение Учителят бива изпратен, те тогава са в Ню Йорк. И на другия ден Гръблашев е решил сам да направи тази екскурзия обаче не успял да намери пътя. В: Тази случка от къде я знаете и помните? Кой ви я разказа? Веска: Сега ще ви кажа: тогава Учителят казва на Гръблашев: "За това няма никому да разказваш, освен като минат много години". И не знам подир колко години той го разказва това нещо на някои от нашите братя и сестри. Но на кои го разказва не мога да ви кажа и как е предадено, как е разказано, как се предава сега, в тази форма, която ви казах, така го зная. А неговата съпруга, сестра Мария Гръблашева, тя беше тука, в нашето общество. В: Тя как се казваше? Веска: Вижте, че не зная първото й име, но тя имала сестра, която е била ясновидка. Това съм го чела вече като опитности и е общувала с някакви си Логоси, някакви си. В: А други неща за Величко Гръблашев не си ли спомняте? Веска: Не, аз не зная нищо, даже аз не съм го виждала. Зная го край неговата съпруга, познавам съпругата му. Той дали в Америка е починал или... Мен ми се струва, че в Америка е починал. В: Сега някои от другите евангелски среди да са преминали в Братството в онази епоха? Веска: Знам за Стайкови положително. Пак Стоян Иванов, в Пловдив беше известни години пастор. Той е приемал Учителя, но повече от това не. Друг един пастор, когото аз лично познавам, чийто проповеди аз посещавам тук в Софийската църква това е Трифон Димитров. Така се опитваше да цитира в много редки случаи от Словото на Учителя, както казва г-н Дънов. Даже по този повод аз се трогнах и му подарих книгата "Учителят говори" и той я прие с благодарност. Но той не беше тесногръд, а човек с широки интереси.

7. В ЛОВЕЧ, В АМЕРИКАНСКИЯТ ПАНСИОН Веска: За Ловеч ме придружи Гали с цигулката си. А пък директорка на пансиона беше мис Мелъни Търнър, една великолепна американка, която 20-годишна напуска Америка да бъде от полза за България. И основава в Ловеч, на един от хълмовете беше колежа, девически пансион с американски и български учители имаше. Тя беше много добра пианистка и тя ми даде да живея в нейната квартира. В горния етаж бяха нашите спални. Една американка, тя и аз. Имахме там и баня. Долу пък беше хола с библиотеката и с пиано и всичко. Тя ми даде всичко каквото беше. И хубаво бях посрещната. Гали ме заведе там, пък моя приятелка беше учителка вече там в Ловеч и тя ме представи на мис Търнър, на цялата колегия и Гали изнесе концерт в залата за концерти. Те имаха зала за концерти в колежа. И те даже ученичките нарекоха Гали сър Вайъли на английски „цигулка". Гали пожела да привлече мис Търнър към Словото на Учителя, но не успяхме, защото, ще ви кажа, после какво стана. Там бях една година 1942 и 1943 г. Вече през есента на 1943 г. ставаше въпроса, че трябва в София да живея при родителите си, аз заболях. Там моето вегетарианство не беше така много уважено, щото готвача ми сервираше само пържени картофи, но като подметки. 1943 г. беше военно време, хлябът беше като кал и аз отслабнах и заболях. Боледувах известно време, та помня, че Учителят казвал да ям по една скилидка чесън. И аз тогава ангажирах готвачката на мис Търнър, плащах й 400 лв. и казвам: Ще ми готвиш, обаче зарзават", тя беше много мил човек и много хубаво ми готвеше вкъщи, носеше ми храната в стаята. И дойдох си вече в София. В: Поводът, Учителят да ви напише писмо, вие ли бяхте или Гали? Веска: А-ах, чакайте ще ви кажа сега, какво става в Ловеч още. В Ловеч и навсякъде знаеха от какво общество идвам; аз мълча и не давам нищо да се разбере. Една сутрин, както отивам в клас, имах първи час, отивам по-рано, влиза една колежка, моя колежка литераторка. Казва: "Г-це Величкова, разбирам, че вие сте от обществото на г-н Дънов". Аз я погледнах, виж тия клюкарки, в себе си казах клюкарки, пък всичко знаят. "Моля ви се, много ви се моля, аз имам артрит и голямо страдание в колената, много така страдам, попитайте го, помолете го да ми помогне, какво ще ме посъветва Той да направя". Та по тоя повод писах писмо до Учителя. Аз написах писмо на Учителя и когато дойдох в София беше вече Коледната ваканция, Учителят ми изпраща писмо до тука, до вкъщи, отговора. Вие това писмо го знаете, нали? В: Не. Веска: Не съм ли ви го показвала? В: Не. Веска: При мене е, ще ви го покажа. Аз няма да ви го цитирам. Ще го прочетете. Писмо, в което пише, че съм възкликнала на една страдаща, че съм могла да направя едно добри и ме посъветва, лично Той обаче ме посъветва. Обаче ходих при Него, щото писмото не ме задоволи само, лично Той ми каза: "Ами каза, ще трябва да пие топла вода сутрин, преди ядене три пъти на ден, която измива всичките наслойки в организма и да прави разходки". Аз й го казах това нещо и й предложих да я извеждам на разходка из хълма, така се разхождахме. Сега тя как го прие, тя не реагира. Вероятно това й се видя много наивно. Но нищо не каза, нищо не каза. Водех я на разходка, аз нищо не я питах, не я човърках, дали го е прилагала и това не мога да кажа, както и да е. А тя да се окаже на моя колежка леля, но после разбрах това нещо. Така. Идвам в София вече, В: Имаше ли някакво подобрение тази ваша колежка? Подобрение от артрита? Веска: Нищо не ми сподели. Нищо. Вероятно е рекла... Нищо не мога да кажа от нейно име. Нищо. само така я водих на разходки, не я питах, да не мисли, че й налагам това, което й е дадено като съвет. Това е. В: И вие се връщате. Веска: Аз в 1943 г. бях есента в София и трябваше да потърся работа в Софийска гимназия, тогава пък брат Георги Томалевски имаше някакъв голям пост в Министерството, а също беше и директор на Трета девическа гимназия, и той каза: "Ти ще бъдеш при мене учителка" и бях назначена в неговата гимназия от 1943 г. В: И до коя година бяхте там в София? Веска: До 1946 г. В: След това? Сега аз искам друго да ви питам. Галилей ми споменаваше, че на времето, когато сте били в Американския колеж, ходил лично да пита Учителя, казва: "Ето идват събития, тя трябва ли да напусне американския колеж?" Учителят нещо интересно му е казал. Веска: Не, не зная това. Точно това не зная. Какво е? Даже Гали не ми го е казвал това нещо. В: Той отишъл при Учителя и казал: "Учителю, така и така, идват събития и сестра ми е в американски колеж. Да не би да се обърнат събитията и тя да пострада". Учителят го изгледал строго и казал: "Никой няма право да коригира съдбата другиму, освен Бог!" Веска: Сега, какво става. В колежа много ме обикнаха всичките и много хубаво работих там, имах много хубави деца, всичко това беше прекрасно. Но виж как Бог нареди, чрез мои близки, ето професор Йовчев ми каза: "Трябва да дойдеш в София" и от колежа дойдох в София във 2-ра мъжка гимназия. След това отидох в Ловеч и после след това се върнах в София. Тъй че може би Учителят е помогнал, но интересното беше това, аз не ходих да занимавам Учителя с този мой въпрос. Но веднъж, беше един неделен ден, някъде след обеда след беседа и аз нещо се навъртам в големя салон, никой няма в салона и Учителят идва при мене тутакси идва. И така аз застанах гдето беше ъгълчето, гдето беше книжарничката на Цочо. И отивам да Му целувам ръка и Учителят изрече: "Чембърлейн". Ама Той така си каза нещо, но пак не знам на себе си ли го каза, нищо не мога да кажа повече. "Чембърлейн". И отидох. Учителят само това ми каза: "Разбирам, че вие отивате в американския колеж, но ще знаете, че там става винаги голямо течение. От Владая минава едно течение, което не е много добре и което минава непрекъснато". И вярно, че от тази година, понеже беше военна година вече, беше оскъдно горивото, в колежа имаше парно отопление, което беше недостатъчно. И аз помня, че тогава съм се завивала и с хавлията, освен вече пижама и нали хавлията и одеало и така съм спала, обаче слава Богу само малко синузит ми се яви, но после си го излекувах с лайкучка и със солена вода, в много слаба форма. Това беше, което Учителят ми каза. Но аз само Го погледнах и приех това нещо, което ми каза, но повече нищо, нали, повече аз не разширих разговора. Бях решила в себе си и какво ще занимавам Учителя повече, да. Но там пък срещнах много хубави души в колежа, даже имаше един американец, който завеждаше библиотеката, мистър Моор, пък аз носех, винаги съм носила мрежи, понеже моята коса е много тънка и винаги съм си носила такива мрежи, които получавах от Италия. "Вие напомняте за Ренесанса с тази прическа." Съпругата му беше в Америка тогава, те нямаха деца и той искаше да ме вземе в Америка, но аз казах: "В България си оставам". Изобщо не ме е блазнило това отиване на някъде, макар че съм имала хиляди случаи и в Италия, и във франция, и в Америка да отида и са ме канили да ми плащат. Тука си оставам.

6. УЧИТЕЛКА В АМЕРИКАНСКИЯ КОЛЕЖ - СОФИЯ Веска: Минаха години и аз напуснах. Значи в 1942 г. есента получих назначение, поканиха ме тука в колежа, американския колеж в Симеоново да постъпя и аз приех тази покана, защото все пак ще бъда в София, ще бъда в американска среда, ще продължа с английски занимания, ще бъда близо д София, до нашите нали и така и напуснах Казанлък и дойдох тук. В американския колеж в Симеоново преподавах немски. При много добри условия работех там. Имах хубава заплата. Разбира се моето вегетарианство се уважи по един много особен начин. Аз казах, че съм вегетарианка и готвача ми готвеше само запържен лук и плащах 400 лв. специално. Той не знаеше да готви вегетарианска храна. Но закуската беше толкова богата. Американците предлагат винаги много богата закуска: чаша мляко, яйце пържено, яйце варено, такава топка масло, сирене, отделна чинийка с овесени ядки с мляко. Значи аз половината закуска я давах на колегите и тая закуска ми стигаше. На обед имаше закуска и друго и така бях много щастлива с моето вегетарианство. И Гали идваше да ме посещава така, защото беше много строго. Самия колеж имаше огромно землище, имаха зеленчукови градини, овощни градини, имаха си свое производство, всичко свое. Кухнята се ползваше от продукцията на тяхното землище. Имаше много красива борова гора, понеже тя беше нависоко, от нея направо през полето се виждаше къщичката на Учителя. Тя се белеше така хе-е-е далеч така, понеже не беше застроено тогава Софийското поле. И даже една сутрин, когато бях постъпила вече там на работа, идва съпругата на директора мисис Хлойд Бляк и ми казва: "Г-це Величкова, ние се научихме, че вие сте от обществото на г-н Дънов и това ни е много приятно". Като завърши учебната година, а аз предавах немски на племенницата на професор Йоцов, който беше тогава министър на просветата, и тя ми каза: "Научавам от чичо ми, че колежа ще се закрие и американците ще трябва да напуснат България. Време е ти да се изтеглиш в София". Тогава аз подадох веднага заявление, а директора на колежа г-н Бляк не знаеше това. Той ми каза: "За вас по-хубава среда от нашата не бихте могли да намерите". И вярно, той беше прав за себе си. А аз получих назначение за 11-а мъжка гимназия. Но наскоро след това инспекторът като ме видя ми каза: "Величкова, вие ще трябва да основете немската паралелка в Ловешкия американски колеж". Отивам аз тогава при Учителя и Му казвам това. Пък с моя приятелка се бяхме нагласили така: аз бях си купила вече концертно пиано. Аз ще й преподавам немски, а тя на мен пиано. Дори бяхме започнали с нея да работим много сериозно. Но интересното е, че Гали още като видя пианото, каза: "С това пиано ние ще купим къща!" Помня много добре като го каза, като че го предрече. И наистина, после аз го продадох, за да внесем пари за апартамент. Вергилий: "Значи с това пиано ще купим къща." Веска: Да, много интересно беше. И тъй отивам при Учителя да Му кажа, че съм получила назначение през октомври и на 1 ноември трябваше вече да заминавам за Ловеч. Като казах това на Учителя, пък никак не ми се отиваше в Ловеч. А Учителят забеляза (ама така тихо ми каза): "Рекох, вие ще атакувате Ловеч!" Сега на кого го каза, не мога да кажа. Дали на мен, дали на някого, който беше около мен? Не мога да ти кажа. "Рекох, вие ще атакувате Ловеч!" Вергилий: Атакувате! Веска: Да. Много интересно. Той каза още: "Ловеч е живописен град и там ще имате хубава работа". Каза, благослови ме, благодарих Му.

5. УЧИТЕЛКА В КАЗАНЛЪК Първата вечер пренощувахме в хотел "Балкан" и вече трябва да ми търси брат ми квартира. Отиваме при наши познати, д-р Паранжилов, да го питаме дали знае някъде квартира. "О-о, тука живее една много добра австрийка, която дава целия горен етаж под наем." Австрийката фрау Берта Бочарова, съпруга на един бивш казанлъчанин, който е лекар, който е завършил във Виена и тя идва да живее с него млада. Тя дава целия горен етаж под наем. Като отидох, веднага заговорихме на немски и тя ми даде най-голямата стая, едно отделение със спалня и гардероб, другото официално с библиотека, немски книги вътре, снимки на нейния мъж като студент-лекар и т.н., а в съседната стая живееше една италианка. Адриана, която пък беше дошла да бъде като частна учителка на децата на директора на фабриката "Копрони". Тя беше военна фабрика, която с договор бяхме дали на италианска компания. Той беше инженер Калигарис, а тя беше преподавател на неговите деца. Но аз както съм винаги затворена, отивам: "Добър ден, добър ден", повече нищо. А в другата стая живееше една българка, детска учителка. Значи три учителки обитавахме целият етаж. В гимназията беше много интересен първия час. Брат ми си отиде, а Берта му каза така: "Бъдете спокоен, вашата сестра ще бъде тука като при майка си". И аз там тогава получавах заплата 1200 лв. 600 лв. плащах наем, обаче със закуска и с прислуга. Аз нито шетах, нито перях, нито чистех, само си знаех ученето, четенето и разходките. И тя прие това нещо, защото имаше такава жена, която й чистеше. И сега отивам в гимназията "Свети Кирил и Методий". Аз с една черна престилка с бяла якичка. Директорът беше математик: "О, вие ли сте госпожице Величкова?" Викам: "Да". "Ама те учениците ще ви посрещнат и приемат като нова ученичка." Бях слабичка, така. Отивам и влизам в един осми клас, смесени момичета и момчета - и първата ми лекция беше върху една балада на Шилер. Много се радвах, че гимназията се нарича "Свети Кирил и Методий". Много хубави, будни деца имах там. Завърших си аз лекцията и преди да пристъпя от катедрата, за да си изляза, един ученик излиза, прави знак на учениците да станат и запяват "Одата на радостта" от 9. симфония на Бетовен, а пък текста е от Шилер. Много красиво, първия ми немски час, беше много трогателно. И така започнах много хубава работа с тези деца, имах и някои частни уроци. Но по едно време беше някъде към пролетта, едно тъжно, дъждовно време и моята хазайка ми казва: "Госпожице Величкова, насреща ви живее италианка. Знам че вие сте учили италиански. Знаете ли, тя преживява нещо много тъжно сега". Казвам: "Какво?" "Ами получила съобщение, че майка й е починала. Идете да я посетите!" И аз чукнах на вратата на Адрияна и викам: "Добър ден. Изказвам моите съболезнования. Не плачете, тя майка ви е жива". В това време, а и в нейната стая имаше също така библиотека, и се отваря вратата на библиотеката. И тя казва: "Ето, това е признак, че майка ми е жива". И така от тоя ден ние станахме приятелки. А тя пожела, понеже в Италия започнала да учи немски, казах: "Хайде сега ще си направим една програма: Вие при мене ще продължите немски, а аз при вас италиански. И така си създадохме една много хубава програма. Немски и италиански. Цялата литература на италиански минахме, цялата литература на немски също. Ходехме в розариума всеки неделен ден, четяхме немски и италиански и разговаряхме с нашата хазайка. Може би го знаете, защото той скоро е починал д-р Бочаров, Стефан Бочаров, син на г-жа Берта Бочарова. Той е бил във ВМИ. Той преди няколко години почина. Сега нейния малък син беше ученик. Г-жа Бочарова я заварих вдовица с един син в гимназията, другия син в София следва медицина -Стефчо, а дъщеря й учителка в някакво село Казанлъшко женена за някакъв си военен. Тази жена, много мила, много умна жена, при нея идваха на гости, и то всеки... тя имаше турска баня вкъщи, там се къпеха и идваха на гости и Чудомир, писателя значи Чудомир с жена си. А жена му беше учителка в гимназията по рисуване, една много симпатична жена. Тя се казваше Чорбаджийска по баща. Идваха да се къпят и ми правеше впечатление, че те много уважаваха г-жа Бочарова и после разбрах, че нейния съпруг, с него се е запознала във Виена, когато е следвал като студент по медицина, идват в България, създават си семейство и след 10-годишен живот той се увлича по някаква си сестра и напуска Казанлък и отива в Бургас да живее и я напуска нея с трите деца. Всичките нейни близки с голямо уважение, с голяма почит към нея се притичат на помощ, помагат й кой както може. Тя дава под наем горните стаи, това е. И тя никога не се оплака. Беше много чиста, много спретната, много изискана, много етична жена. Много хубав живот съм имала при нея. Двете с италианката когато си вземахме заплатата винаги я канехме на ресторант. Така всеки месец я поканвахме на ресторант. Тази жена обаче е имала една странна съдба. Оставя я мъжът й.

4. СЛЕДВАНЕ Вергилий: Сега, вие завършихте гимназия. Веска: Аз завърших гимназията, Първаа девическа гимназия да, завърших и понеже още в гимназията си обикнах, още от дете английски и немски език. Ама влюбих се в тия два езика и започнах с мама, започнах самичка вече да си ги работя, да си ги изучавам и в гимназията бях отличничка по езиците латински, немски, български, география, история така. Но математиката много не ме интересуваше. Просто даже ми беше непонятна, понеже нагласата на моето съзнание повече е литературно-езиково и понеже нямахме много добра учителка по математика, аз пък много си обичах учителите по литература, по езиците и по пеене. Много обичах пеенето. Значи часът по пеене беше за мене щастие. И по езиците също. В гимназията вземах участие в хора. Така завърших с много добър успех, с отличен 5 и нещо беше и веднага казвам на мама: "Аз искам да следвам германска филология". Направо се ориентирах към германска филология. Гали казваше, че е по-хубаво да следваш естествени науки, но аз, мен не ме влекат естествените науки, никак. Това направо дисекция, да режеш жаби и това, ми се виждаше страшно. А интересното беше за математиката. В VI. клас дойде една много добра математичка и тогава ми се избистри съзнанието, можеше да стана по-концентрирана, понеже при математиката се изисква голямо напрежение, започнах да разбирам математиката и тя ме изкарваше на дъската и казваше: "Величкова, как досега вие правите четворки в математика, когато вие знаете математика". Викам: "Не съм я обичала математиката". Но си останах при моите езици и на пеенето и на литературата. Една година след гимназията почивах, но Гали ме записа да уча италиански в едни курсове по италиански език, като такива много симпатични италианки - монахини от ордена на Света Франциска. Така обикнах тия сестри-италианки, понеже още първата вечер италианка ми предаваше и то дъщеря на професор по италианска литература. Тя ни зададе някакво домашно и аз го прочетох и тя попита дали майка ми е италианка. Защото в интонацията ми, в произношението проличава това. Казвам: "За пръв път говоря италиански". И така започнах да изучавам италиански с голяма любов и от тогава имам връзка с две италианки. Тя едната почина вече, монахиня. Беше органистка в черквата тука. На другата година записах германска филология. И най-интересното беше, че декан тогава беше професор Константин Гълъбов, който завеждаше катедрата по германска филология. И аз отивам такава една скромна, а тогава той приемаше да подпише студентската книжка, когато вече ще постъпвам. "А-а, значи вие ще бъдете моя студентка?" Аз не знам даже кой е той. Той изнасяше лекциите си по един много интересен начин, познаваше Рудолф Щайнер и го цитираше. Знаеше много за Учителя, обаче не смееше да се отпусне. Впуснах се в това море на немската литература като че ли е мой собствен дом. Така се чувствах там, много добре. Гали казваше: "Ама други, които са завършили немско училище и може би те ще те изпреварят". А професорът винаги ме хвалеше когато взимах изпитите. Казваше: "Така се говори немски език!" И така аз завърших германистика, същевременно следвах и философия, понеже немската литература, ако ви кажа, ама в много голяма степен е оплодена от философска размисъл и не можеш да я проумееш ако ти не познаваш най-същественото историята на философията и философските концепции от векове. И така полека, полека, именно когато ставаше въпрос да се тълкуват философски концепции, понеже вече слушах и Учителя, за мене бяха ясни и концепциите на романтиците, на Гьоте, на Лесинг, Новалис и др. на всичките и когато трябваше да се каже едно тълкувание професорът се учудваше, че имам философско становище по въпроса, че мога да го изразя и то свободно, а не на-зубрено както той го е казал да кажем, а с мое собствено отношение. Завърших философия и четирите години съвсем редовно си вземах изпитите и през март 1940 г. получих назначение за учителка в Казанлък по немски език и психология. За Казанлък ме придружи другия ми брат Апостол. Той ми даде 5000 лв. и каза: "Направи си тоалети, като учителка да имаш хубави тоалети и заминаваме за Казанлък". Преди това отивам при Учителя, целувам Му ръка и Му казвам, че отивам в Казанлък, а той каза: "Там има наши братя, наши семейства, с които вие имате хубава връзка". Отиваме там.

2. ПРОТЕСТАНТСКА ИДИЛИЯ Аз се раждам 1914 г. 16.ХI, по ново 29.ХI. Учителят много правилно се произнесе за мене като каза: "Вашето слънце се обработва от Юпитер", защото аз съм Стрелец. Баща ми, идвайки вече от Одрин, още млад, енергичен в една от най-хубавите главни търговски улици на Пловдив си създава много хубав обущарски магазин. С много калфи, много работници, много помощници. Той имаше ръка, работеща изящни дамски обувки и там се раждам аз вече в това семейство, което си има своите евангелски традиции. Като деца бяхме потопени в църковната атмосфера вкъщи и в училище. Това бяха трите основни бази, в които ние се движехме. Имахме много хубав живот със своите роднини и с православните приятели, които много уважаваха майка ми и баба ми заради техния много висок морал. Галилей завърши гимназия в Пловдив. Сега в 1928 г., но не помня светлата сряда. С дядо ми отидохме на черква, защото в евангелската черква има богослужение в 10 часа, неделя сутринта и вечерта, и в сряда вечерта. Това бяха богослуженията, а пък през седмицата в петъчен ден жените имаха женско събрание и там разработваха евангелски стихове, освен това имахме младежко евангелско дружество, в което пък всяка неделя след обед имаше специална служба, където някой от младежите изнасяше реферат на религиозна тема, из живота на някой велик човек и така добихме доста голяма ерудиция за детската си възраст. Майка ни ни четеше много хубави приказки и винаги така ни приспиваше. Дядо ми беше с много големи интереси духовни и литературни, имаше огромна библиотека. Голяма, много голяма библиотека и той знаеше английски, баба ми знаеше английски, майка ми знаеше английски, така всичките. Нашият дом беше наситен с много духовна светлина, с много музика, мога да кажа, че ние сме имали едно много красиво и щастливо детство. Защото помня около празниците, още през месец октомври получавахме от нашето духовно библейско училище вече стихчета, които трябваше да заучаваме, за да ги казваме на Коледното тържество. Това бяха стихчета от стария завет, от пророците, които предвещават идването на Христа, от Евангелието, картините на Рождество Христово. Тогава системата на училище беше по-друга. Първите четири години бяха отделения, вторите три бяха прогимназия и след това пет години гимназиален курс. Когато Гали влезе в прогимназиалния курс, дядо ми му подари цигулката си и Гали тогава започна да учи цигулка и попадна на един много добър педагог и още от тогава той започна в черквата да свири по разни тържества и богослужения, имаше оркестър от негови приятели, едни от които свиреха 1-ва, 2-ра цигулка, така две цигулки или пък с китара, с хармониум. Гали пееше хубаво, аз също. Ние участвахме в хора при черквата. Това беше нашия духовен живот там. Гали беше много обичан, понеже беше красив и внимателен към всички. Да не казвам колко го харесваха вече, много хора го харесваха с разни цели разбира се отправени към него, а други го харесваха за неговата духовна дълбочина, която проявяваше. Понеже тогава имаше много случаи на изпращане в странство със стипендии за пастори, тази вълна някак си го отмина. Отмина го тази вълна, предполагам, че Учителят е имал намеса и в живота на майка ми, за да може да изживее тези много силни сътресения. Мизерията по обсадата на Одрин, тревогите от самолетите, които така са хвърчали върху къщите, спускали някакви бомби ръчни. В 1928 г. в светлата сряда, когато отидохме на черква, помня че тогава говори един индус, който е приел християнството. И този индус беше тръгнал да обикаля Европа със своето индуско одеяние, с едно, помня го, много хубаво розово наметало, с бял копринен пояс. Тя той държа една много хубава проповед и се завърнахме вкъщи и си лягаме. В 9 ч. ужасен тътен разтърси цялата къща, стана голямото земетресение в Пловдив, 1928 г. Къщата ни не пострада, защото беше на скала. А насреща ни имаше хълм, на който всеки пет минути земята се тресеше, а в равнинната част на Пловдив лумнаха пожари, огньове. Знам, че цар Борис тогава дойде още на сутринта да види какво е положението. Беше голямо бедствие. Аз завършвах тогава трети клас и щях да постъпя в четвърти в гимназията и останах още една година. Обаче майка ми и баща ми решили, че в Пловдив не можем вече да живеем. Не зная каква вълна така ме обзе, а аз без да зная тяхното решение, бях вече в четвърти клас, в края на годината една моя съученичка нещо ме питаше, какво ще правим. Викам: "Догодина аз ще бъда вече в София", ама без да зная. И действително майка ми и баща ми решават другата година да се прехвърлим и да живеем в София и аз пристигам още през лятото тука в Красно село в София при сестрата на майка ми. Там спяхме, те имаха една къща допълнителна, до тяхната къща, голямо място, просторен чист въздух. Витоша насреща, изобщо хареса ми много и си останахме там да живеем. Но баща ми вече някак си нямаше сили тука на нова сметка да почне да упражнява своята професия. Намери едно малко помещение, което си го устрои при Руския паметник, като обущарничка. Но нямаше вече толкова сили. Гали беше завършил вече гимназия. Като идваме в София той се записа в юридическия факултет, а аз постъпих в девическа гимназия и така стана, че Гали след една, две години не можа да вземе изпитите си, понеже трябваше да започне и да работи. И той пише как е работил. Отначало даже свиреше в някакви оркестри, вечерно време в кина, филмите се съпровождаха от музика, но това беше за него много мъчително, понеже нощно време трябва да свири, да се лишава от сънят си и постепенно така му се откри една много хубава работа в Застрахователно дружество "България", на което директорите бяха големи финансисти и той като влезе там, понеже беше много трудолюбив, много интелигентен, ориентира се веднага в задачите си като чиновник в Застрахователното дружество и в това време не зная как и чрез кого попада на Изгрева. Той отива на работа, вкъщи редовно се поддържа всичко, плаща моята такса за училището, купува ми учебници, изобщо издържа семейството. Баща ми работеше, но неговия приход беше много слаб, но все пак баща ми не остана така със скръстени ръце, но той слабо печелеше. Трябваше да плащаме скъп наем на леля ми, макар че бяхме роднини. И баща ми плащаше скъп наем за неговото дюкянче. Така Гали пое голямата задача да издържа семейството. Това се отрази на здравето му и той започна да боледува от бъбреци. А вероятно и тези, все пак в крехката детска възраст преживени смущения, на гладувания и на невитаминозна храна и нездрава храна, вероятно това е причината за неговото така още от детство разстроено здраве. Той получи кризи, имаше физически страдания от болестите, но духът му не отпадаше. Аз го знам с високо кръвно налягане, той отива до пазаря и пазарува и купува тука приема приятели и често колеги идваха да му стоварят техните проблеми и тревоги. Издържаше някак си, макар че организма му беше деликатно устроен.

ВЕСКА ВЕЛИЧКОВА 1. ЧОВЕК СЛИЗА НА ЗЕМЯТА ЧРЕЗ РОДА Вергилий Кръстев: Искам да ми разкажете за вашето семейство, за баща ви, майка ви, от къде идват, как се казват и т.н. Веска Величкова: За рода на баща ми нямам много сведения въобще, защото той е роден в Димотика, а след това неговото семейство е отишло да живее в Одрин. Баща ми се нарича Велю Апостолов Величков. Той е от Димотика родом, а после отива да живее в Одрин. Но по кое време не мога точно да ви кажа. Димотика е в Беломорието, в беломорска Тракия. Баща му, моя дядо е бил търговец. Имал колониален магазин, но е починал много млад. Баща ми са били двама братя - Велю и Константин. Дядо ми се казвал Апостол Величков. Баща ми е големия син на дядо ми. Баща ми Велю е учил в гръцко училище в Одрин и знаеше турски и гръцки много добре. Баща ми беше природно интелигентен човек с много голям финес в мисълта, но поради това, че трябва да издържа семейството той започва от много млад да работи и усвоява обущарския занаят. Бил е много буден с духовни стремежи. Запознава се с Библията още от младини. Като младеж още той излиза от лоното на православната църква и започва да посещава богослуженията на евангелската църква, в която тогава са работили мисионери англичани и неговият живот се съсредоточава в духовните интереси, той по начало си беше непрактичен човек. Работеше много изискано, но не умееше да изисква много пари, изобщо в материалната част беше неориентиран много добре. Беше много деликатен, хубав, строен и настава време да си основе семейство, за което тръгва и идва в България. Пристига в Пловдив и се ориентира към един колега обущар от евангелското общество, който го насочва към домът на майка ми. В: Така случайно ли? Веска: Така, просто запитал: "Ти търсиш евангелско момиче. В това семейство Гидикови има четири дъщери и там би могъл да се запознаеш". Майка ми по баща се нарича Иванка Гидикова. Баща й Гавраил Гидиков е от Клисура. Той се родей с Христо Г. Данов, първият печатар и кни-жар в България. И на времето, от дядо зная, когато България прави първите опити за освобождение, дядо ми бил малко момченце и е носил парцали на Боримечката за черешовото топче. Това го зная от дядо ми. Дядо ми беше много интелигентен човек. Имаше завършено търговско образование и бил чиновник в немска банка и в други най-различни търговски предприятия. Даже известно време е имал собствена книжарница в Пловдив. Но повечето е бил чиновник. Той беше много музикален, имаше много хубав бас. Дядо ми пееше много хубаво и свиреше много хубаво на цигулка. Баба ми е внучка на Захари Зограф, основоположника на Самоковската художествена школа иконописци. Нейният баща Захари Доспевски е кръстен на чичо си Захари, понеже Димитър Доспевски и Захари Зограф са двама братя. И двамата са художници и баба ми е именно внучка на Димитър Доспевски, който кръщава нейния баща на брат си Захари. Баба ми беше синеока, много хубава жена. Лично тя ми е разказвала нещо много интересно. Нейният баща - дядо Захари Доспевски е бил също художник-иконописец, бил е женен за една самоковка много красива, баба Мария, известна със своята красота, с хубава овална глава, бяло лице и беше с един много сериозен характер жена. Помня я, тя беше прабаба и тя почина някъде към 90-тата си година. Аз бях в първо или второ отделение, когато тя почина в Пловдив. На времето дядо Захари Доспевски решава да замине с цялото си семейство за Йерусалим по един много странен начин. С кораб са заминали за Йерусалим и когато пристигат в патриаршията той решава да изографиса черквите в Йерусалим разбира се като много религиозен и на калпака си носел българското лъвче. Лъвчето, понеже много обичал България. Той бил голям родолюбец, от много богат род. Имали са много лозя, ниви, градини, но той оставя всичкото това нещо и решава да отиде в светите земи, в Йерусалим и там да бъде полезен със своето иконопиство. В това време те са били приети от гръцкия патриарх, на него при едно тържество и баба ми разказва, че я прегърнал, целунал я, понеже тя е била малко детенце и дядо ми преди да почне да изографисва черквата, завежда жена си, прабаба ми и баба ми на реката Йордан и казал: "Да знаете, че тука е кръстен нашият Господ Исус Христос". Баба ми ги е разказвала и аз малко се вълнувам. И така нали ги запознавал баща й бил начетен, образован и обяснява на баба ми, която не е имала кой знае какво образование. След това се връщат в България. Връщайки се в България се озовават при една много бедна материална база, защото неговите братя са решили, че той бидейки вече в странство си е взел каквото е взел от наследството и той не получава тука никакъв имот. Тъй че той беше така един от най-скромните в материално отношение хора. И той умира млад, може би две години откакто се завръщат, не мога да ви кажа точно. Та той умра млад след като се завръща в България. Тогава в Пловдив вече е имало американски девически пансион, в който постъпва баба ми. На нея там й харесва изучаването на Библията, задълбочаването в духовните истини, самото богослужение. И тя започва вече да се интересува от евангелския начин на богослужение, понеже евангелската църква дава една голяма култура, просвета, с която да се разбира Христовото учение. Самите мисионери, от които аз една голяма част познавам, бяха хора с много висок морал и много предани на християнското дело. Те в България не бяха дошли за пропаганда, но просто да помогнат на изстрадалия български народ, да се просвети и да приеме Христовото Учение като балсам за изстрадалата си душа и те бяха много смирени, много задълбочени в своята работа хора, кротки и много добродетелни, милостиви, състрадателни. Всички тези качества като на деца много ни влияеха и оказваха благотворно влияние. Баба ми разказваше един случай, защо Православната църква вече така не я интересува. Първо, когато баща й изографисвал черквите, често пъти са идвали богомолци с някакво желание да им се помогне, било при болест или други така страдания и в една кабинка, те запалват пред една икона на Света Богородица свещи там в едно изрязано изрезче пускат пари вътре, нали така. А на очите на Света Богородица излизат сълзи. И баба ми като малко дете се е вмъкнала в тая кабинка и вижда, че там седи един калугер, монах, който сипва водичка през тези процепи на иконата и хората мислят, че иконата плаче. Баба ми видяла така една от фалшивите страни, макар че православната църква си има своето прекрасно влияние, прекрасна мисия за оформяне религиозното съзнание на българския народ. Във всеки случай на нея й харесва евангелското богослужение понеже първо там тя научава да пее хубави евангелски песни. Всички ние вкъщи бяхме цял хор. И баба ми й харесва, понеже там се изучават инструменти, хармониум, който ръководи винаги богослужението. Дядо ми е свирел с цигулка, след това са имали хорове, дамски и мъжки смесени. Самото богослужение се съпровожда от пеене, при което самите творби, песните, които се пеят, те са творби на Моцарт, на Хайдън, на големи европейски майстори на тоновото изкуство, една голяма част, от които са били протестанти, Хендел и други американски композитори и у нас се култивира много музикалното обучение. След това пък в нея е имало освен проповедта, която пасторът произнася сутринта на амвона в неделя, след това е имало неделно училище, където всеки неделен ден се изучава даден стих или дадена глава от Евангелието, от Библията и така ние още от деца се запознаваме с историята на християнството, с цялата християнска религия, нейните изисквания, нейните принципи, добродетелите, които тя трябва да съгради у човека,който се нарича християнин. И така баба ми след време разбира се и дядо ми, който също е православен, се увличат, създават си връзки, приятелски и така остават до края на живота си в лоното на евангелската църква. В: Това е вашият дядо? Веска: Това е дядо ми, баща на майка ми. В: Който се казваше? Веска: Гавраил Гидиков, на когото е кръстен Гали. Сега маминото семейство: Мама е най-голямата - Иванка. Тя е кръстена на майката на баща си. В: Те колко деца са? Веска: Четири момичета. Втората е Мария, третата Невена. Тя е още жива. Тя е 94-годишна леля ми във Варна. Запазен ум, всичко, пъргава, работлива, чиста, спретната с много интереси, чете си, занимава се. Тя беше много красиво същество. Най-малката сестра на майка ми е Надежда, тя е завършила българска филология и беше учителка по български език в Мехомия - Банско, в Разлог. В целия дом много се е култивирала музиката, пеели при различни случаи, празненства вкъщи, рождени, именни дни, християнски празници, винаги се събирали приятели и са музицирали. Мама имаше много хубав сопран и леля ми Невенка. А другите ми лели имаха много хубав алт. Така че в къщата винаги е имало музика и много богат духовен живот. Баба ми е ръководела благотворителното женско дружество към черквата в Пловдив. Имаше и младежко дружество. Децата бяха обединени в една група, изнасяха представления по случай Христовите празници, Рождество Христово и по този начин те са живели в един много красив свят, защото тогава евангелизмът имаше своя разцвет. Тогава се оформят и тези така наречени библейски работници, които разпространяват Евангелието, пътуват. Учителят говори за такива библейски работници, с които той има също връзка, понеже Учителят също минава през евангелска среда, вие го знаете това нещо. Даже баба Мария, неговата сестра посещаваше до край д-р Лонг. Един зимен неделен ден, когато отива на богослужение пада и си счупва крака и така си заминава доколкото съм чула за баба Мария. И тогава Учителят, завръщайки се от Америка, това е било през 1895 г. нататък някъде обикаля цяла България, търси учениците си. Той знае вече кой къде ще дойде и си търси базата, с която Той ще работи в България. И много често е посещавал домът на дядо ми и на баба ми. Те са го наричали г-н Дънов, но си остават в лоното на евангелската черква. Учителят създава общество, но е нямало беседи може би тогава. А когато Той е посещавал дома на дядо ми, майка ми много често е била тази, която му е поднасяла таблата с кафето или със сладкото, за да го почерпи като гостенин. Това е било така в домът на моите родители. В: Нещо да си спомняш от срещите на Учителя по онова време? Веска: Е, това е, той посещава техния дом и са имали разбира се духовни разговори, но те евентуално не са могли, понеже са били увлечени в църковния живот, не са могли да видят и да разберат, да проникнат в същината на този приятел, който ги посещавал под името Петър Дънов. В: Той е бил и много млад тогава? Веска: Бил е много млад разбира се. За тях авторитетни са били мисионерите, старите тези хора, после тогава в нашето общество има много хора, които са живели в Америка, в Англия с много голяма ерудиция във всяко отношение и безспорно Учителят понеже е имал едно абсолютно Божествено смирение, с което е посещавал тези семейства, с нищо не е подчертавал своята личност и особеното, което той носи, но в това време той работи и знае кои семейства, които души чакат да дойдат да се хранят на неговата духовна трапеза. В: Да, това е по отношение на вашите дядо и баба. Какво става по-нататък? Веска: По-нататък мама. Мама е била много красива, изобщо те всички са били красиви хора. Ето виж портрета на мама, с много хубави правилни черти, обаче скромна, много хубаво е пеела и много хубаво е изучавала езици. Много й се поддавали езиците и затова получава стипендия за колежа в Цариград - Роберт-колеж, който има два отдела: мъжки и женски колеж. Тя получава стипендия, но още първата година я обиква една американка и иска да я осинови, т.е. да я вземе да я заведе в Америка, но в това време както обикновено се явява завист. Намесва се някакъв друг протестантин, който казва: "Нека моята дъщеря да вземе тази стипендия". Тя се казва Мария Цанова и дядо ми казва: "Аз не държа, дъщеря ми ще завърши българската гимназия" и мама обаче с този английски, който усвоява за една година издава първия български речник и разговорник. В: Вие имате ли го? Веска: Нямаме нищо. Имахме, обаче толкоз сме държави на авторско право и за достойнството си, че някъде е загубен. В това време обаче, на мама вуйчо й Атанас Доспевски, той се заема да го издава, обаче той си беше православен и не е ставало въпрос за този неин труд. В: Той къде е издаден за пръв път? Веска: Той в България е издаден, обаче нищо не мога да ви кажа повече. В: Колко хиляди думи съдържа? Веска: О-о-о, нищо не мога да кажа. Ние сме били малки деца и даже сме го подхвърляли така без значение. Помня един епизод. На времето в Пловдивския военен съд прокурор е бил братът на професор Чакалов, който много харесвал мама, но поради това, че той е бил военен няма право да се жени за евангелско момиче. И става нещо интересно, че подир много години брат ми, вторият ми брат Апостол, който имаше книжарница на ул. "Раковска", това е било някъде около 1939 г.-1940 г. казва: "В книжарницата влиза един мъж и запитва: "Кой сте вие?" Брат ми казва: "Аз съм Апостол Величков". "От къде сте?" "От Пловдив." "Така ли? На времето аз бях кандидат на вашата майка." Смях. Веска: Да, той е същия тоя Чакалов, който е брат на професор Чакалов. А професор Чакалов пък се оженва за племенница на Учителя. Сега ще ви кажа, че има нещо общо в линиите на лицето между прабаба ми Мария, на мама майка й, мама и Люба Чакалова. И идва баща ми от Одрин и понеже дядо ми е държал много децата му да се оженят за евангелски мъже, направо, без да проверява рода на баща ми, без да провери той какъв е, кой е, просто с абсолютно доверие дава дъщеря си на Велю Величков. Но той живее в Одрин и мама заминава с него. Първата година тя се връща в Пловдив и там се ражда Гали на 9.XI.1909 г., сега 21.XI. Той идва на Архангеловден и поради това съвпадение той получава името на дядо ми Гавраил. Кръщават го Гавраил, но ние му викахме Гали, а когато е влязъл в Братството тогава го кръстили Галилей вече и така остана. Даже една моя близка, като са правили годишнина на 3.ХII. направили въпрос, че името му не е Галилей. Ама ние му викаме Гали и братята му казват Галилей, то е близо така, та той се ражда, но после пак заминават за Одрин. Подир две години се ражда втория ми брат Апостол, който кръщават на бащата на баща ми. Той се ражда в Одрин, той е турски поданик. Тогава Одрин е бил турски. Но майка ми, те са посещавали разбира се евангелската черква ръководена от английските мисионери. Майка ми е била човек много общителен и много толерантен. Тя е живяла в Одрин в гръцка и турска махала. Имало е много турци наоколо. Тя научава много хубаво турски и гръцки. Дори в колежа е имала приятелка гьркиня, от която има едно подаръче, което аз го пазя в една кутийка, гривна, която тя е й подарила. Мама се е държала с туркините много добре. С тях даже са чели Евангелието, друга чела Библията, трета чете от Мохамед Корана така и много са я обичали. Балканската война ли е била, сега съм много слаба по история, 1913 ли е било или 1914 г. Одрин за няколко дни пада в български ръце. В: Това е през време на обсадата на Одрин. Веска: Да. И генерал Вазов, братът на Иван Вазов той ръководил обсадата и мама казва, че кметът на града с плач предава на генерал Вазов ключовете, връчва му ключовете. Всичките турци много смутени, щото нашата войска, войската въобще няма морал, тръгват и безчинстват във всички къщи. В това време при майка ми се събират няколко турчета момчета от махалата, да не би българската войска да ги погне да им направи пакост и мама ги прибира и ги крие в нейния дом. Обаче подир няколко дни става някакъв обрат в политическите събития и Одрин отново се възстановява и идва в турски ръце. Тогава пък турците почват да си отмъщават на българите и мама решава да се върнат в България, щото те все пак като българи не е удобно да останат там да живеят. Пък родителите в Пловдив в това време са преживели страхотни дни през време на обсадата. А в същото време в Одрин поради липса на гориво е трябвало да гори спалните дюшеци, нямали са хляб. Гали и Апостол са гладували по цели дни. Мама казва: "Само четях Библията и се молех". Тя чела и подчертавала стиховете от псалмите от Евангелието с много голяма концентрирана молитвена мисъл, за да изживее тези моменти докато се прибере в България. Но в това време турците почват да си отмъщават на българите и е опасно придвижването даже по улиците на Одрин. Тогава някоя от туркините дава на мама фередже, мама се загъва като туркиня, а кмета на града нарежда на някакъв си военен да съпроводи мама, понеже баща ми остава още в Одрин да прибере покъщнината, а мама с двете деца е ескортирана до гарата, настанена е вече във влака и така става безопасно нейното пътуване до Пловдив. В Пловдив тя се прибира и заживяват в дома на дядо ми. Той имаше голяма къща в подножието на Сахат тепе, една много здрава къща на някакъв си турски бей, огромни стаи с баня. Банята беше колкото тази стая. В: Запазена ли е още тази къща? Веска: Запазена е, но леля ми я продаде, защото те напуснаха вече Пловдив. Отчасти е запазена още старата постройка, в която живяхме, но има и пристройка нова.

87. БЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА 1. За Димитрина Антонова бе поместен очерк в "Изгрева", том IV, стр. 594-595, чийто данни ни предостави нейната племенница Райка Маркова, която е дъщеря на Мария Андонова Стефанова, 6-то дете на Андон Стефанов. 2. Завръщайки се от чужбина тя провери какво сме написали и след това обеща да ни предостави архивът на Димитрина Андонова, която тя пазеше. Благодарим от сърце и душа за доверието, което ни оказа. 3. През есента на 1997 г. с Марийка Марашлиева посетихме домът на Райка Маркова и от предоставения архив успяхме да вземем онези материали, които влязоха в том VIII. Естествено те трябваше да се разчетат, подредят, напишат на пишеща машина и подготвят за печат. Една изморителна дейност. Но благодатна! 4. Успяхме да подредим и нейната поезия отнасяща се до Школата на Учителя или за Учението на Бялото Братство. Друга част е поместена в сп. "Житно зърно" или във в-к "Братство", 5. Очакваме онзи, който ще се яви, за да финансира отпечатването на поезията на Димитрина Андонова. Съставител: Вергилий Кръстев

86. РОДОСЛОВНОТО ДЪРВО Баща - Андон Стефанов - висок, със сини очи. Майка - Екатерина. Децата на Екатерина и Андон Стефанови: 1. Шинка Андонова Стефанова - родена на 26.02.1884 г., Бургас; починала 16.03.1979 г. 2. Зафирка Андонова Стефанова - родена на 03.03.1896 г., гр. София; починала на 28.08.1973 г. 3. Димитрина Андонова Стефанова - родена на 25.10.1898 г., гр. Сливен; починала на 24.09.1970 г., гр. София 4. Стефан Андонов Стефанов - роден 18.11.1900 г., гр Сливен; починал 24.09.1970 г., гр. София 5. Иван Андонов Стефанов - роден 1903 г., гр. Сливен; починал на 18.06.1982 г., гр. София 6. Мария Андонова Стефанова - родена на 18.11.1905 г., гр. Сливен. Дъщеря Райка, която предостави архива на Димитрина Антонова, за да публикуваме част от нейното творчество. 7. Здравка Андонова Стефанова - родена на 01.07.1910 г., гр. София; починала на 29.03.1991 г., гр. София 8. Милка Андонова Стефанова - родена на 03.11.1914 г., гр. ; починала на 08.12.1992 г. Дъщеря Санка със съпруга си Гошо (Георги Добрев). Забележка: Веска Калканджиева от гр. Сливен, майка на Маргарита Калканджиева са първи братовчеди на всички по-горе изброени имена.

85. ПИСМО ОТ БОЯН БОЕВ Изгрев, 4 октомври 1954 г. Любезна сестра Димитрина Антонова, Получих писмото ви. Тук приложено ви изпращам годишния наряд. В неделя 5 ч. се чете тема: "Ценното из книгата на Великия Живот". В неделя в 10 ч. "Да възлюбиш Господа", в сряда, 5 ч. "Начало на мъдростта", в петък "Съразмерност в природата", на 22 септември се чете беседата "Късият и дългият път". Вие живеете там в поетична местност. Вярвам да сте доволни от красивото: от цветята, горите, реките, от мистичната тишина на планината. Там имате условие за съзерцание, размишление и вдъхновение. Сигурно пишете поезия и като си дойдете ще ми я прочетете. Използвайте условията там, за да пишете. Като срещнеш Благой, наблюдателя на Юмрук чал, поздравете го сърдечно от мен. Ние станахме близки. Ето някои мисли от Учителя: "Ако ти не виждаш Бога в един човек, не можеш да му станеш приятел. И ако той не вижда Бога в тебе, не може да ти стане приятел. Почитанието е предпоследната врата на Любовта. Човек, който не се е научил да почита, не може да разбере живота. Човек не е добил още този закон, а пък иска да влезе в Любовта и да бъде щастлив. То е немислимо. Трябва най-първо с години да влизате и да излизате през тая врата, да разберете какво нещо е почитанието и след това ще влезете през вратата на Любовта". Ако желаете някои беседи, пишете ми, за да ви ги изпратя. Поздравете вашия брат от мен, макар и да не се познаваме. С братски поздрав: Боян Боев.

84. БРАТСКА УЧИТЕЛСКА СРЕЩА състояла се на 13 и 14 август 1945 г. на Изгрева Тук ви изпращаме основните мисли, изказани на тая братска среща. Изтъкна се голямото педагогическо значение, на посещението на родителите, от учителите, работа чрез музика и практикуване на дълбокото дишане. Препоръчва се уважение на децата и да се посяват семената на положителното в тях. Препоръчва се възпитание чрез пример. За изкореняване на кражбите в училището, приведе един брат, един свой опит. Поставили кутия на видно място с надпис: "Тук се поставят изгубени вещи". И за малко време кутията се напълнила с изгубени вещи и кражбите престанали. Изказа се желание да се образуват овощни, цветни и зеленчукови градини в училищния двор или вън от него, с възпитателна цел. Препоръчва се да се създаде методика на Паневритмията. Изтъкна се нуждата да се снеме музиката на Паневритмията на плочи, които да се използват в училищата. Въпреки нажежената политическа атмосфера в училището и обществото, с голяма тактичност и смелост да се провежда новото в училищната практика. Някои учители изтъкнаха важни свои педагогически опитности: В учебните предмети, дето му е мястото, подчертано се изнасяли идеите на новото учение. Те са започвали в гимназията с песен, основали домашна библиотека за учениците с литература, съдържаща новите идеи: между книгите - беседи от Учителя и окултна литература. Подобни книги се разпространявали между учениците, колегите и обществото. Използували са хиромантията, френологията и физиогномията за запознаване с характера и способностите на учениците, по такъв начин са влизали в по-тясна връзка с учениците, за да им говорят за новото. Един брат-учител е използвал и радиостезията за същата цел. Той през свободните учебни часове е искал от всеки клас да му зададат писмено и анонимно въпроси, които ги интересуват, на които отговарял изчерпателно. Тези часове били най-интересните и най-възторжените, в които учениците са получавали храна, от която се нуждаели. При разговори на братя и сестри, учители с Учителя, последният е изказал следните педагогически идеи, които се изнесоха в братската учителска среща: Запитали Учителя, дали е време да заработим за новото, като учители. Той отговорил: "Време е, и не е време; който е разбрал новото и проникнат от него и го живее, за него е време. А който не го е разбрал и не живее в него, за него не е време." Учителят е казал още в подобни разговори: "Научете се да храните правилно децата, защото правилното физическо хранене помага и за духовното хранене. Да научим децата да служат на другите, с това ще се научат да служат и на Бога. Природата е творение на Бога. ако запознаете децата с земята, огъня, въздуха, водата, светлината и с тяхните проявление, вие сте се добрали до най-съществения метод за работа". Една сестра изтъкна, че вместо молитва и кръстене, практикувала едноминутно мълчание. Друга учителка е правила с децата тайна молитва, за да благодарят за слънцето, въздуха и пр. Това било съвета на Учителя към нея. Той й казал, че досегашната молитва била механическа. Учителят й казал още, вместо молитва да се произнасят с движение думите: "Да мислим добре, да чувстваме добре и да работим добре". Един учител препоръча вместо молитва да се произнася възпитателен лозунг с песен. Друг препоръчва вместо молитва да се произнася подходящо мото. Изнесе се и следната идея на Учителя: Да се молим за учениците, които ние възпитаваме. Върху подобни и други педагогически въпроси се препоръча специалната педагогическа беседа на Учителя, в тома: "Да възлюбим" (Втория младежки събор, 1924 г.) Изтъкна се още идеята на Учителя да се използва закона на съответствието (аналогията), за да се представи на децата отвлеченото, нагледното. Беше предвидено братската учителска среща да мине с едно събрание, но големия интерес и ентусиазъм, наложиха тя да се продължи в три събрания. Възторгът на учителите - братя и сестри - бе особено голям, също и готовността на всички за творческа работа за новото бе изненадващо силна. В края се изтъкнаха някои важни мисли, казани от Учителя в беседата, държана на 1 септември 1942 г., на братската учителска среща. "Трябва да се започне с фактите: с реките, изворите, електричеството и прочие. Преди изучаване на фактите не можем да говорим теоретически. Докато човек се занимава с чужди мисли, той е в автомобила, автомобилът го движи, когато човек започне да се занимава със своите мисли, той е извън автомобила, сам се движи. Трябва да излезе из автомобила навън. Вие трябва да опитате новата култура. Всяка духовна храна, която се дава на децата, трябва да съдържа светлина, топлина и сила. Помнете едно: вие като учители всякога ще предадете на учениците си едновременно вашите добродетели и вашите недъзи; това ще стане, без вие да знаете. Не може да предадеш на хората това, което нямаш." "Да кажем, че в едно отделение или клас не седят мирно. Какво да се прави? - Учителят да вземе няколко акорди и целият клас ще се хармонизира. Учителят много лесно може да научи децата да станат проводници на доброто, най-първо, той трябва да ги обикне. Децата познават кой ги обича. Да не усетят децата, че ти можеш да излъжеш пред тях. Учителят ще се учи от децата и децата ще се учат от него. Новото, което децата носят, е за Учителя. А това, което Учителя носи, е за децата. Научете се да присаждате тръни, и да обработваме плодни дървета."

83. МОЛИТВЕНИТЕ СЪБРАНИЯ И БОМБАРДИРОВКИТЕ Учителя всеки ден в разстояние на 45 дни пътуваше до село Симеоново, като понякога преспиваше там. На Изгрева се правеха молитвени събрания за охрана от самолетните бомби. Беше направен наряд и изпратен до приятелите. След голямата бомбардировка над София на 10 януари 1944 г. Учителят замина за Мърчаево. Мнозина се преместиха там или се евакуираха в провинцията при свои близки. Но на Изгрева останаха братя и сестри, които непрекъснато провеждаха молитвени събрания. Направеният наряд бе подписан от Тодор Стоименов, Петко Епитропов и Боян Боев. Поместваме наряда заедно с формулите. Любезни брат, На Изгрева стават две молитвени събрания всекидневно: в 5 ч. сутринта и в 6 ч. вечерта ново време. Молитвите, които се употребяват, са в две групи, които се сменят последователно всеки ден. В първата група влизат: Добрата молитва, 91-и псалм, Молитвата на Царството и Лозинката. Във втората група влизат: Добрата молитва, 91-и псалм, Пътят на живота и Молитвата на избраните. Между молитвите се прави и тайна молитва. Молитвеното събрание се завършва с Отче наш. Които желаят от вътре във вашия кръжок, могат да вземат участие в молитвени събрания. В начина на правенето им, също за часа и мястото чувствайте се напълно свободни, като се съобразявате с местните условия. Дето е нужно, могат да се правят молитвени събрания на групи, по квартали. Всичко да става по любов, със съизволението на Божията Мъдрост и на Божията Истина. Да живеем в надеждата, вярата и любовта и да служим на Името Божие, да служим на Царството Божие и Неговата правда и да служим на Волята Божия. Изгрев, София, 27 декември 1943 г. С братски поздрав: (следват подписите на Тодор Стоименов, Петко Епитропов и Боян Боев). От днес, 30 декември, нататък, молитвените събрания на Изгрева стават само вечерта на групи по 3-6 души по квартали, по няколко пъти седмично, според условията, напълно в духа на свободата и любовта. ФОРМУЛА Когато земята почне да се тресе, кажете си тая формула: "Всичко, което е добро, мога да приема; всичко, което е добро, мога да приложа; когато искам да направя някакво добро, няма сила, която може да ми противодействува. Всичко мога да направя чрез живия Господ на Любовта, Който всичко е създал в света." Нека тази мисъл остане във вас, при всички условия в живота ви без да се страхувате. ФОРМУЛА ОТ УЧИТЕЛЯ по песента от Учителя "Химн на Великата душа" Тая формула трябва да се произнася всред природата, на отворено, на двора, в гората, на полето, като се гледа природата. „Велик си Ти, Господи! Велики са Твоите дела! Велико е Името Ти над всичко! Изпращам към Тебе своята любов! Във всичко и във всички виждам Тебе и любя Тебе! Ще ти служа през цялата вечност!" Като погледне на небето, слънцето, облаците, простора, дърветата, цветята, тревите и прочие, човек да преживее величието на Бога, да се изпълни с благоговение към Бога за красотата, реда и хармонията, които царуват в природата и, трогнат, да произнесе тази формула с всичкото си сърце и душа. Хубаво е тая формула да се произнася всеки ден.

82. СТИХОВЕ НА ДИМИТРИНА АНТОНОВА Под стария лешник 1. Под стария лешник на бялата маса, събрани сме ние пред него сега. И слушаме Слово, Божествено слово – бленувана радост за всяка душа. * * * 2. След сладкия обед, протекъл в мълчание, ний имаме други, от другия свят. Бленуваме всички неспирно за него, пчели забръмчали при пролетен цвят. * * * 3. Ний тук сме при Него и с Него отдавна. Отдавна ли беше и вчера ли бе? Пак пролет е днеска и старият лешник над бялата маса навел е клоне. * * * 4. И старият лешник разправя, разправя... Отдавна ли беше наистина туй? Ний тука стояхме, тъй близко до Него, та всяко листенце да може да чуй. * * * 5. Ний сички тук бяхме, разказват листата – чадърчета малки при летния пек. Отдавна ли беше? - Разказват, отминал за свойта родина оттатък далек. * * * 6. Разказват, разказват... Днес есен е вече, от стария лешник отронва се плод. "Ти знаеш ли? В мене той себе си вложи, във сладката ядка за вечен живот." * * * 7. При стария лешник ти спри се да чуеш, той тука стоеше, отдавна ли бе? Посята в земята, от сладката ядка, поникна фиданка и вече расте. * * * Синът на Всемира 1. Синът на Всемира намери земята в часа на разгромна съдба, на братската песен в душите запята. * * * 2. И всички, които сега Го познаха, видяха се в новия път, където слънцата предвечни пламтяха. * * * 3. Топяха се бързо навред ледовете. Земята направи завой, в ръцете си вече Той взе вековете. * * * Синът 1. О, колко хубав е синът, кога застане пред Бащата, Бащата, Който е любов, Чието слово песен е и Чийто поглед е вселена, усмивката Му - слънчев зов. * * * 2. Кат арфа нежна той трепти, кога Бащата го погледне. Красив и вдъхновен, разцъфва неговият образ – свят пресътворен. * * * 3. О, как се радва той, кога говори със Бащата! Великият Баща, възлюбил своя син, и към безсмъртие повел го през творчество и красота. Зимата, 1940 г. * * * Благодаря 1. Благодаря за сладките зърна, които Ти ми даде от този грозд, откъснат в есента, през слънчевия ден, разпръснал златни краски, разискрени по трепетни листа. * * * 2. Благодаря за сладките зърна на грозд откъснат от Твоята ръка, ръка на щедростта, зърна с обилен сок от слънцето налени, брилянтен дар на любовта. * * * 3. Благодаря за тези златни чашки с нектар на капчици налян; и вътре в мен, и в кръвта и мисълта ми чрез пламъка на чудото прелян. * * * По мистичната пътечка 1. На небето със усмивка август метнал е воал. От горичката лещакът пълни клонки е подал. * * * 2. Ти вървиш, вървиш нагоре по пътечката сама. И люлее те безбрежна, пълна с радост тишина. * * * 3. Някой ли ти е разправил, или спомняш си го ти. По пътечката нагоре към Бивака Той върви. * * * 4. На полянката отдясно седнал е и пие чай. Групичката ученици слушат Словото безкрай. * * * 5. Думи някакви не помниш, Помниш само, че е бил. Чак лещакът оттогава спомени е съхранил. * * * 6. Ти вървиш, вървиш нагоре по пътечката сама. И люлее те безбрежна, пълна с радост тишина. * * * На Ел-Шадай 1. На Ел-Шадай, когато бях, веднъж видях: при изгрев слънце образ свят, в лъчи порой – то беше Той! * * * 2. С цигулка, дигната в ръка за песента на багри рой и на лъчи на сутринта – То беше Той! * * * 3. То беше Той. При изгрев тих на Ел-Шадай. И не в един, и не във два порой лъчи се Той яви. * * * 4. И днеска знам, отде е Той. На Ел-Шадай, когато бях, видях Го аз – в лъчи порой, то беше Той. * * * 5. Кога след туй видях Го аз при огъня, едва дошъл, о, в тез очи, порой лъчи, в усмивката * * * 6. и в поздрава на тоя миг лъчист към мен, разбрах, че да, че в светлина и красота еТой роден! * * * Пътека 1. От бездна към изход, към радост и песни, пътека нагорна нагоре се вий. Скалите пробива, над пропасти стъпва, в гората изчезва и дълго се крий. * * * 2. И после я виждаш, измъкната вече, обилно огряна от златни лъчи, скали до небето с любов я приветстват, и ехото дивно безспирно ечи. * * * 3. А горе над нея прехвръкват орлите, високо в простора и смело зоват, А нощем звездите в небето безбрежно, и тайни разкриват и чудно блестят. * * * 4. От бездна към изход, към радост и песни, нагоре се вие пътека една. Свободно здрависва просторите златни, и пърхат над нея блестящи крила. * * * Песен 1. Сред струните не съм ли струна на твойта арфа, що трепти в ръката ти през вековете по пътя пламнал от звезди? * * * 2. Не съм ли песен аз на нея, не съм ли звук и тих акорд? Не ме ли слушаш Ти притихнал и слънчевият небосвод? * * * 3. Не съм ли песен аз във Тебе родена кой знай, де, кога... Родена с багрите красиви на седмоцветната дъга. * * * 4. Сред струните не съм ли струна, на Твойта арфа, тих акорд, симфония на вековете и на безсмъртния живот? * * * 5. Но кой ме знай и кой ме слуша, не Ти ли само, само Ти? Защото само Ти си арфа през вековете, що трепти. * * * 6. Във звезден свят ме Ти намери, оттам ме кротко призова. На Твойта арфа аз потрепнах в мълчание и тишина.

81. ПРОЛЕТНОТО РАВНОДЕНСТВИЕ -ВЕЧНО БЛАГОДЕНСТВИЕ За пролетното равноденствие всички знаят по нещо - учители и ученици, астрономи и физици и всички учени, от всякакъв род и ръст - малки и големи - всички говорят за пролетното равноденствие. За Вечното благоденствие само един е говорил, само един говори, само един ще говори - Учителят е Той. Нощ и ден. Махалото на живота бавно се люлее и тихо своята песен пее: Нощ в деня и ден в нощта! Дан-дан-дан! Дванайстия час удря и пролетта пише на своя циферблат: Иде Вечният ден, в който слънцето никога не залязва. Иде Вечното благоденствие. Тъмнина и светлина. Махалото на живота бавно се люлее и тихо своята песен пее: "Тъмнина в светлината и светлина в тъмнината". Дванайстия час удря и пролетта в книгата на живота пише: "Иде Вечната светлина, носителка на знание и свобода. Иде Вечното благоденствие!" Зло и добро. Махалото на живота бавно се люлее и тихо своята песен пее: "Зло в доброто и добро в злото! Дванайстият час удря и пролетта в сърцето на човека пише: "Иде вечното добро, основа на живота. Иде Вечното благоденствие!" Безлюбие и любов. Махалото на живота бавно се люлее и тихо своята песен пее: "Безлюбие в любовта и любов в безлюбието!" Дванайстият час удря и пролетта в момента на изгряващото слънце пише: "Иде Вечната любов, която ражда живота и го осмисля. Иде Вечното благоденствие!" Смърт и живот. Махалото на живота бавно се люлее и тихо своята песен пее: "Смърт в живота и живот в смъртта!" Дванайстият час удря и пролетта с езика на възкресението пише: "Иде вечният живот - път към познаване на Великия Творец на Вселената. Иде вечното благоденствие!" Скръб и радост. Махалото на живота бавно се люлее и тихо своята песен пее: Скръб в радостта и радост в скръбта!" Дванайстият час удря и пролетта възгласява: "Иде Вечната младост, която насърчава, съживява и повдига. Иде Вечното благоденствие!" Зима и пролет. Махалото на живота бавно се люлее и тихо своята песен пее: "Зима в пролетта и пролет в зимата!" Дан-дан-дан! Дванайстият час удря и пролетта, облечена в своята цветна премяна, пише: "Иде Вечната пролет, чието благоухание никога не изчезва. Иде Вечното благоденствие!" Дванайстият час удря и пролетта вдъхновено пише: "Иде вечната радост - носителка на веселие и песен. Иде вечното благоденствие! Старост и младост. Махалото на живота бавно се люлее и тихо своята песен пее: "Старост в младостта и младост в старостта". Блажен си ти, човече, който видя, прие и вдъхна аромата на лъчезарната усмивка - миг на равноденствие, която пое своя възходящ път към Вечната пролет, към Вечната Любов! Блажен си ти, човече, който видя лъчезарната усмивка на Онзи, Който стопи леда на човешкото сърце и разпръсна мрака в човешкия ум. Чия е тази усмивка? - На Учителя е тя! Изгрев, 10 януари 1955 г.

80. ЧУХ ПУЛСА Чух пулса - плътен, дълбок, като вълните на големия Океан, в който всички поточета, реки и морета се втичат. Горко на тебе, малки човече, ако се осмелиш малко поточе да запушиш или малко клонче от дървото на живота да откъснеш. Чух пулса, спокоен, равномерен като стрелката на Битието, която сочи пътя на всички живи същества. Горко на тебе, малки човече, ако съзнателно стъпчеш малката мравка -скъпо ще платиш. Чух пулса - мелодичен и хармоничен като зората - химн на новия живот. Горко на тебе, малки човече, ако посегнеш върху живота на твоя брат -завинаги ще нарушиш хармонията на твоя живот. Чух пулса - в него и своя малък пулс, в него се чува пулса на всяко дихание, от най-малкото до най-голямото. Чух пулса - пулсът на всемира, който всякога ще чувствувам. Чий бе този пулс? - Пулсът на Големия Брат на човечеството, пулсът на козмичния човек, пулсът на Великия Учител. Русе, 1923 г. Братска комуна "Свирчовица".

79. ОБИЧЕН И СКЪП Две думи, които толкова много се употребяват в съвременната реч и с които хората си служат без да разбират значението им и без да правят разлика между тях. А ето Учителят хвърля светлина. Обичен и скъп. И казва Той: "Думата "обичен" представя основите, върху които животът расте и се развива, а "скъп" представя закон на промени, закон на месечината. Не може човек да се грее на месечината. Вибрациите на думата "скъп" са слаби, а на "обичен" - силни. Няма сила в думата скъп. Тя е конец. С конец не може да извадиш вода от кладенеца, но с дебело въже можеш. Дебело въже е думата "обичен". Учителят съпоставя с думата обичен и друга една дума, думата любезен. И в този случай обичен е по-силна. Буквата "з" в думата любезен разваля всичко. Тази дума няма хубави вибрации. Сричката "зен" показва, че човек започва добре и свършва зле. Едно много важно нещо, върху което Учителят иска да ни обърне внимание е: съзнателно да се отнасяме със своите мисли и чувства, да ги изследваме, да сме доволни от тях. Разбира се, това съвсем не е лесна работа и затова Той прибавя: "Да бъдеш доволен от своите мисли и чувства, това е истинската философия на живота. А човек може да бъде доволен, когато всяка мисъл е определена и отива на мястото си. Така, както всяка дума в речта. Образец за такъв ред на думите е изречението: "Сила жива, изворна течаща". Тук думите са наредени по особен начин. Обичен и скъп. Нещата трябва да бъдат обични, а не скъпи. Да наречеш някого скъп, значи, че си го оценил. Човек не може да се оцени. Още една дума: безценен. И тази дума е толкова употребявана. Тя има двояко значение: безценен и без цена. Хубавите неща трябва да са безценни. А те са такива, когато дойдем до реалността. Това значи: дървото да расте, да цъфне, да завърже и плодът да узрее. Окултната школа изисква от учениците си правилна философия, правилни отношения между тях. Обичен и скъп. Обичен е духовен епитет, а скъп - материален. Думата "скъп" има отношение към физическото, към земята, към гъстата материя; "обичен" има отношение към духовното, т.е. към рядката материя, към благоприятните условия на живота. С един прекрасен образ Учителят изяснява, какво е обичен и какво е скъп: Един човек е в рудницата, той е изнемощял, кален. Другият е вън от рудницата, той е при благоприятните условия. Този именно е скъп за първия, защото може да му помогне, да го извади от неблагоприятните условия. Този, който помага ще бъде скъп за другия, изнемощелия, слабия, очакващия помощ ще бъде "обичен". Скъпият помага на обичния. Тези неща трябва да се знаят, ако искаме да имаме правилни отношения към разумния свят. Тук влиза и молитвата. Всяка дума в молитвата трябва да бъде съдържателна и на място поставена. Не е достатъчно само да кажеш: "О, Господи, помилвай ме!" Трябва като един малък ученик да кажеш по кой предмет си слаб. Искрен трябва да бъде човек! Толкова често човек може да попадне в заблуждения. Едно такова заблуждение е увличането в писателите, наречени от Него "бомбастични фразеолози". В техните произведения няма никакво съдържание и са вредни. Да ги четеш, значи да се храниш с просо. Човек трябва да се храни с пшеничен хляб. Какво нещо е обичта? Обичта всякога дава. Тя не взема. Тя взема само необработена материя, с цел да я обработи. Като сравнява буквите в думите "обич" и "любов", Учителят казва, че любовта на българина означава стремеж към Бога и борба с централните сили на земята. На едно много важно нещо ни обръща внимание. Учителят: като коригираме някого, да не изпаднем в неговите грешки. Като коригираме свещениците, да се пазим да не изпаднем в тяхната грешка. Желанието на Учителя е: да създадем около себе си такава атмосфера, такава аура, в която семената на добродетелите на Бялото братство да растат и да се развиват правилно. Тази година трябва да работим в това направление. За грешките да не се безпокоим. Грешките ще се изправят. Като се стремим към Бога, това ще стане само по себе си. Важно е животът ни да е разумен, основан на великите закони на природата. Като ги спазва, човек ще знае, как да завърти и кой ключ да завърти, за да получи светлината, която му трябва. Следователно, вложи в ума си такава мисъл, каквато светлина искаш. Думите "скъпи Учителю" не могат да произведат светлината на думите "обични Учителю". Думите са като инструмент. За да произведеш повече светлина, ще си послужим с думи, които имат стойността на цигулката "Страдивариус". Трябва да се работи в това направление. За сега мозъкът на хората е в състояние на инертност. Малка част от клетките на човешкия мозък работи. Задачата на окултната наука е да разработи всички мозъчни клетки, да им предаде повече пъргавина и пластичност, повече дееспособност. Всички клетки на мозъка трябва да светят. Учителят обръща внимание на учениците да изучават чертите на лицето, формата и големината на очите, на ушите, на носа и брадата. Светлината влияе върху очите, а върху лицето влияе мисълта. Тук Учителят прави разлика между умът и духът. Умът прави връзки и поставя нещата в стройна система, но духът предава други качества на мисълта. Той внася истината в нея. Като изучаваме живота да обръщаме внимание на неговите прояви. Днес човек е щастлив, утре загубва щастието си, но с това неговата реалност не се нарушава. Нито с възгледите на песимистите и оптимистите. Лошото в човека е присадка. Задача на всеки е да отдели по алхимически начин всички елементи, които са внесени отпосле в неговия живот и да дойде до първичните елементи - своите мисли и желания, с които е живял. Те са, които ще го спасят от наследствеността, а отиването при Великия учител, с новото, което ще придобие, човек може да помогне на своя баща, човек на своя ближен. Работа и търпение се изисква. Пет хиляди пъти ще трябва да обиколиш колците, за да се приготви въжето, с което ще спуснеш кофата, за да извадиш вода. И за всяка мисъл пет хиляди обиколки. И тук Учителят пак прави връзка с думата обичен. Тази дума показва, че трябва да се движим вечно около своите колци. Който се движи в кръг, всякога свършва работа. Думата скъп е отиването напред и назад на войника. Той казва, че пази, но никаква работа не свършва. Тук Учителят дава едно практическо правило. Който иска да успее в работите си, не трябва да излиза бързо из къщи. Честният и добър човек излиза бавно и постепенно ускорява хода си. Това е пак във връзка с въпроса за контролиране на движенията, с което можем да си помогнем в много случаи. Внеси хармония в мислите си, внеси хармония в чувствата си, внеси хармония в постъпките си! Щом усетиш тежест в стомаха си, стани прав. Тури ръцете си на корема: дясната върху лявата, с палци един срещу друг. Кажи си: Всичките ми работи са уредени. Изговори тази мисъл без никакво съмнение и раздвояване. Усъмниш ли се, ти сам разваляш формулата. Ако не се съмняваш, формулата ще проработи: стомахът ще се поправи, и в тебе ще се яви желание за ядене - ще имаш добро разположение. Трябва да се започне с волевите движения. Те се контролират най-мъчно. Стомахът трябва да се държи в изправност. Учителят съветва да се пости по два-три дена. През това време, казва Той, ще пиете само гореща вода - да промивате стомаха си. След поста ще ядете умерено. Ще кажеш на стомаха си: Днес няма да ядеш! Законът на Мойсея за почивката не е бил разбран нито от евреите, нито от християните. В неделя, денят на почивката, българите най-много ядат. Но стомахът има характера на мечката. Той е много отмъстителен и може да уволни господаря си. Разумност се изисква от нас. "Бъдете изправни в яденето", казва Учителят. То трябва да се придружава с мисъл, чувство и волеви действия.

78. ОРИСИЯТА Бях чувала от стари хора, че когато се ражда едно дете присъстват три орисници и предвещават съдбата му. По време на раждането ми е имало някакво затруднение, едната ми ръка се била заклещила и онзи, който ме израждал със сила беше изтеглил ръчичката и беше повредил нерва на ръката ми. Тя остана недоразвита и аз с нея не можех да си служа. Орисията ми беше такава, че преминах от скръб в скръб. Беше летен ден и през ваканцията учителките от провинцията идваха и прекарваха времето си на Изгрева. Ние сме на поляната и вече цели три часа прекарваме заедно с Учителя една група учители от провинцията. Те питаха, а Учителят отговаряше. Дълго разговори. Ядохме и дини, които Учителят поръча да снемат от стаята Му. Накрая Той попипа: "Има ли някой от вас със специално желание?" Аз, която съм срамежлива, стеснителна и винаги стоя избутана от другите назад, този път се престраших: "Учителю, погледнете ми малко на ръката!" Извика ме. Той гледа под очите си разтворената моя длан, почуква с пръста си Юпитеровият хълм на показалеца и ми казва: "Ти дом няма да свъртиш. Деца няма да имаш. И няма да се ожениш. И да се ожениш, ще се разведеш." Аз съм потресена. Чувам гласа Му: "Е, нали само пожела да знаеш с какво са те орисали трите орисници?" Аз Му целувам ръка и леко се отдръпвам в страни. На следващия ден аз още съм разстроена, но Той ме спира и казва: "Светлината с нищо не може да се замени." Пак нищо не разбирам, какво общо има това с моята орисия? На следващия ден, като отивам при Него, котката на Учителя започва да се търка у краката ми да мяука. Учителят отваря вратата и казва: "Тя иска да каже, кога ще стане като тебе." "Ама възможно ли е това?" "За вас тук на Изгрева, които сте дошли, Аз съм платил с висока цена. За вашето място, за много същества е несбъдната мечта. Вие не можете да оцените. Човек трудно оценява светлината с човешките си очи, защото той е свикнал с нея." Тогава аз разбрах, че светлината, идваща от Словото на Учителя с нищо не може да се замени тук на Изгрева. На Витоша сме. Аз се вайкам пред Него, че нищо не ми върви. В каквото се захвана, все се обърквам. Отговори ми: "Радвайте се, че имате противоречие, защото и камъните ги имат, но не знаят това". Посочи ми голямата морена с още по-големите обли камъни. Гледам и не виждам какви ли противоречия те могат да имат. Големи, обли и продълговати камъни лежат тук със столетия, мируват, на никому не досаждат. И никому засега непотребни. Друг път отново сме на Витоша. Учителят направи билетчета с номера. Щяхме да разиграем томбола. Имаше и три големи ягоди. Учителят ги включи и тях в томболата. Първата ягода означаваше един милион, втората ягода -500 хиляди и третата -100 хиляди. Теглихме подред билетчетата от лотарията сложени в шапката на Учителя. Милионът се падна на Весиният син и той изяде първата ягода. Втората печалба от 500 хиляди се падна на Р. Дечева. А третата от 100 хиляди на Веса Жекова. И те изядоха своите ягодки. Учителят каза: "Един ден от тези билетчета ще им дойдат тези пари като гръм от ясно небе." Всички останали получиха номера и трябваше да проверяваме в един списък, всеки номер какво означава. Този списък го беше направи Савка Керемидчиева, която обичаше такива томболи. А моят номер, след като го проверих в листа означаваше: "Не преяждай!" А аз от няколко дни гладувах, нямах пари за хляб, пиех чай и на Витоша се бях качила с раница, в която имаше едно празно канче. Очите ми се премрежиха и се напълниха със сълзи. След малко Савка ми поднася три бисквити: "Учителят ми каза: "Дай ги на сестра Димитринка. Не са много, те са трички, за да не преяжда". Аз заплаках. Савка се чуди, какво всичко това означава. Бавно изядох трите бисквити, пих топла вода без захар, понеже нямах и накрая си тръгнахме за София. Ето, Савка се приближава към мен, подава ми пакетче: "Учителят ги дава на теб и каза да ядеш по трички, за да не преяждаш". Вече раницата ми е пълна, аз съм радостна и една седмица ядох по три бисквитки на ден, докато получих малко пари, за да си купя нещо за ядене. Веднъж съм при Учителя и с прискърбие Му казвам: "Мъчно ми е, че съм дошла по-късно в Школата". Той ми отговори: "Нищо, че е по-късно. Стига да завършиш училището". Какво училище завърших, аз не мога да кажа. Завърших ли го, а исках да следвам и Висша Окултна Школа. Аз прекарах от самото начало на Школата до края. Не знам какво свърших, но написах нещо и оставих за следващите поколения. Но за поезията ми, за времето на Учителя и Школата Му аз имам голямо мнение. Тя дойде от висините. Аз я видях, снех я и я записах с единствената ми ръка, с която можех да си служа и то с лявата. Трите орисници ме орисаха с незавидна съдба. Но бях изпратена да присъствам в Школата на Учителя и чух и Неговата орисия. Записах я и ви я предавам заедно с моето творчество. Следващият след мен, който ще дойде ще издаде написаното от мен, защото то е част от живота на Школата.

77. ОТГОВОРЪТ В града съм. Виждам в една фурна опечени пресни, топли питки. Часът е 11, към обед. Мисля си, че има време и ще има време да се кача горе на Изгрева, затова вземам една питка и бързам нагоре към Изгрева. Пристигам горе, при масите и всички са на обед. Обедът почти е привършен, макар че онези, които са дошли по-късно се хранят още. Учителят ме видя, стана и ме посрещна, аз Му давам питката и сядам на мястото, което ми сочи - до Него. Донасят ми храна. След молитвата, с която завършваме общия обед, Той се качва по стъпалата да се прибере в стаята си. Аз вървя след Него, защото от няколко дни имам един въпрос, който трябва да Му задам и да получа отговор, за да знам какво да правя. Аз успях да го задам както Той вървеше. Пред вратата, когато се обърна да ми отговори на въпроса, Той си отчупи една хапчица от питката и я сложи в устата си. Аз се зарадвах толкова много, че успях само да се поклоня и да тръгна обратно тичешком изпълнена с радост. Долу се спрях пред масите и тутакси в главата си чух отговора на Учителя. Беше хубав, слънчев, есенен ден след обед. Приближавам полянката. Тя цяла е е заляна от слънцето. Учителят е там. Около Него двама, трима човека си приказват. Учителят държи в ръцете си един голям грозд. Аз вече съм се приближила към групата. Той откъсва една четчица от грозда и ми го подава. Аз поемам зърно след зърно, те са повече от вкусни. Аз трябваше да Го питам нещо, как да постъпя с едни мои роднини. Отнасяше се за родово имущество. След като изядох зърната, тутакси отговорът дойде в мен. Реших да раздам своя дял по същия начин както Учителят ми подаде чепчицата грозде. За нея, чепчицата от грозде, по-после написах: "Благодаря за сладките зърна, които Ти ми даде!"

76. НЕКАНЕНИЯТ ГОСТ Село Буковец. Високо в планината. Едно малко семейство вечеря в малката бедна стаица. Зад прозорците е вече тъмно. По едно време вратата се отваря тихо. Съвсем тихо влиза един беден старец, затваря врата, оставя си тояжката там до врата и, без дума да каже, се приближава до софричката. Притегля трикрако столче и сяда, все така без дума да каже. Всички го гледат. Баба Радка, домакинята, придвижва към него лъжица и парче хляб. Гостът започва да яде. Чак тогава дядо Стоичко запитва: "Е, сега кажи кой си и от къде си". Старецът започна да разказва... И защо да е важно, какво е казал гостът. За този край е много просто и естествено: замръкнал човекът в планината, вижда светнало прозорче и влиза. Може би и друг път е влизал тука? Не, за първи път той виждаше тези хора и те за първи път го виждаха. След това баба Радка му постила на земята, за да преспи човекът. На другата заран след закуската старецът с тояжката и торбичката си тръгва на път. Буковец, съборен ден. Всяка къща е празник. Хората са наготвили най-различни яденета, направили са и баници. Чакат гости. Те ще дойдат и от София, и от съседните села и от самото село. Вратите на къщата са отворени, всеки може да влезе, където иска. Вътре е празнично наредено, домакините са пременени. "Хайде, тука да влезем!" "Заповядайте! Заповядайте! Гости от София. Гостите сядат, без да се познават. Сега се запознават. "Приятно ми е." После на хорото. А след хорото на друго място... Съборен ден. В честа на светеца, всички са щастливи и близки. Усмивки и усмивки. Балканът ги е прегърнал. Балканът ги посреща, балканът ги изпраща. На добър час! Догодина пак! Носете поздрави на града! Дано и в града влезе тори обичай! Изгревът. Съборен ден. Масите са препълнени. Гости много от близо и от далеко. Чиниите преливат. Кой е по-щастлив? Дали този, който е седнал на масата, или този, който яденето поднася? Сега да отидем на друго място. На улица "Оборище" 14. Добро утро! Къде ще се празнува 27.ХII. Всеки у дома си! Всеки у дома си няма да бъде то! Хайде да отидем... ще ти кажа къде, хайде! Ех, нищо, после разбрахме, че тук не е като на Изгрева! А довечера? - Ти нали имаш "Петимата братя"? - Да, но тя не е при мене. А после наряда? Аз искам да чуя наряда. Тази заран го пропуснахме. И останах, значи тука, където отпосле разбрах, че това не е Изгрев, не е Учителя. Но останах. След обед. - Ами да беше пила едно чайче... - Че защо да пия едно чайче, то значи да си отивам. Но аз не искам да си отивам, аз искам да остана за наряда! - Ами да беше отишла у... тя всички приема. Как ще отида там в това студено време, тъмно, хлъзгаво и после, нали чакам сестра ми: тя ще ме върне вкъщи... Нищо! Преглътна ли го? Преглътнах го! Довечера тук ще дойдат хора, за които тази тази къща е Изгрев. Ето ги и хората! Поканените. Какво ще ти е мъчно? Ти не си от поканените! Ето че те пристигат. Един от тях с блестящо бяла риза застанал прав сред стаята, край наредената маса, смее се нещо и ни в клин, ни в ръкав: "Широта бе, широта! Широта бе, широта!" "Пък какво ли означава това "широта". Много просто: Тези защо ли са тука? Ами те не са от поканените?" Ех, човече! Човече! Ами ти нямаш ли сърце, че да се трогнеш? Или не се ли сещаш, че тука не е твой дом, за да пъдиш хората? Ами как е писано: "Докато не станете като децата, няма да влезете в царството небесно". Като това момиченце, което дърпа една жена на улицата: "Лельо, лельо, ела у нас! Имаме хляб!" Ами да напомня ли примера за блудницата и светията? Живяла в Александрия една блудница, това било в ранната християнска епоха. Добре, но прочела тя евангелието, разкаяла се и поискала да се кръсти, но никой от служителите на коя да е църква не искал да я кръсти. Пъдели я. "Махни се, ти си блудница." И тя като плакала, плакала, явил й се Христос и й казал да отиде в пустинята, където се подвизавал един светия. Тя отива. Но той като я видял да се задава, изпаднал в ужас: "Господи, аз Ти се молих да ми пратиш една душа, но ти тази ли грешница намери да ми пратиш, загубен съм!" Но Господ отвътре му казал: "Кръсти я!" Той я кръщава, като си казва: "Ще я кръстя, че каквото ще да става!" И какво? Когато я погребвали той вижда, че от тялото на блудницата излиза един ангел. И когато той наскоро след това умира, погребали го в същия гроб. Така поискал той. Хората се чудели: "Как може един светия при една блудница!" Но после това място станало свято. Всичката околност се стичала там. Хората започнали да проучват учението на този светия. Неканеният гост ще дойде пред вратата на вашето сърце и ще захлопа. Готови ли сте да ви бъде дългоочакван гост?