valiamaria

Г-жа X. У. така излага една своя опитност:

— Това беше през 1921 година, Живеех във Варна. Майка ми живееше в Габрово и беше тежко болна. Син ми беше болен от дизентерия. На 30 август в два и половина часа след обяд сложих болното си дете на кревата. По това време майка ми влезе в стаята. Тя беше усмихната. Аз бях в будно състояние. Като видях майка си, извиках. След няколко мига майка ми се изгуби. Отидох в съседната амбулатория и казах: „Мама се яви". Казаха ми: „Трябва да е починала".

После дойде мъж ми и каза: „Получих телеграма, че мама починала." Тя починала в същия час, когато ми се яви. При преселването си отвъд тя подирила децата, за да ги види. Търсила и мен за същата цел.

Г-жа К. Ст. Р. разказва:

— Покойният ми мъж беше поръчител на едно лице за една полица. Мъж ми беше изплатил по-голямата й част. Оставаха за плащане само 12,000 лева. Понеже мъж ми остави къщата на името на дъщеря ни Д., банката я покани като поръчителка да плати. Зет ми, запасен офицер, ни писа от града, дето беше мобилизиран: „Като дойда, ще платя". Зет ми се пресели отвъд на 2 август 1943 година. След три дена дъщеря ми получи съобщение, че ще дойдат и ще опишат покъщнината за изплащане на полицата. Тя пожела да направи постъпки в банката да търсят сумата и от другия поръчител, но беше забравила името на банката, на която се дължи сумата. Запита ме, но и аз не знаех. Запита и други, обаче и те не знаеха името на банката. През същата нощ й се явява зет ми — нейният мъж — и й казва:

— Не знаеш, на коя банка се дължи полицата.

И й съобщава името на банката. Тя се събужда през нощта и записва името на банката.

На другата сутрин тя отиде в банката и нареди, щото другият поръчител да плати остатъка от 12,000 лева.

Чужденката А. В. съобщава:

— Мъж ми Т. е офицер на фронта. Познавам и началника му, полковник Р. На 18 август 1942 година идва свекърва ми и ми казва: „Сънувах полковник Р., че е ранен, и вашият мъж Т. го превързва." Забелязах датата. На 8 септември с.г. се научих, че на 18 август наистина полковник Р. бил ранен, и мъж ми го превързал.

Пролет е, цветна, уханна пролет, която зове душата в градината на сърцето. Снеговете са се стопили, мътните порои и потоци са отнесени далеч. От синьото небе кротко се усмихва слънцето и отмерва равният ритъм на живота.

В градината ми цъфтят цветя и пеят птички. Какво велико благо е отредила за човека Небесната Мъдрост, като не е оставила всичките цветя на пролетта да цъфнат наведнаж! Тогава чудото на пролетта би се свършило в един ден. А сега, всяка сутрин аз отивам в градината на сърцето, за да видя, какъв нов цветец е разтворил росна чашка, пълна с младост и слънчева радост. Пролет е, аз още плета цветния венец от живи, небрани цветя и не мисля за последното цветя, което ще вплета. Защото, като зимата, и пролетта на човешкото сърце е дълга, и не зная, колко цвята ще цъфнат в градината му. Зная само, че трябва да поливат цветята и те да благоухаят, за да привличат и с багрите си и с аромата си трудолюбивите пчелици.

Пролет е, красива, цветна пролет за някои пробудени души, доловили първи кроткия призив на слънцето.

Ек. М-ва

Щом на изток Денницата блеснеше върху розовата завеса на зората, малкото ангелче разперваше белоснежни криле и литваше на там, дето Господ напоследък обичаше да застава и да отправя благия си поглед къч земята.

С трепетна радост в душата си то се приближаваше мълком до своя Повелител и със затаен дъх следваше безмълвната, внимателна усмивка, която озаряваше заслушания образ на Създателя.

Това трябва да е някоя велика и светла душа, си мислеше младият служител, щом Господ й обръща такова голямо внимание.

И в глъбините на неговото чисто сърце се яви силно желание да види тази душа и да се запознае с нейния живот. И затова една утрин той докосна светата мантия на Вечния в знак на молба и кротко продума: „Господи, прати ме, моля Ти се, да видя душата, с която всяка утрин разговаряш. Това би било голямо благо за мене!"

Като каза това, младият служител сведе златокъдрата си глава и зачака.

Тогава Лъчезарният даде знак на един от своите служители да се приближи до Него и му посочи мястото, където той трябва да отведе ангелчето, за да бъде изпълнено желанието му.

Старият служител го обви с едно от своите мощни криле и литна през звездното пространство.

Много съвършени светове оставаха бързо зад тях.

Най-после, като преминаха през огнения диск на слънцето, пред очите на ангелчето се откри твърде познат свят — земята. То я видя като огромна птица, литнала в безкрайното пространство. И младият служител си спомни за радостта, с която се приближаваше до нея, за да отнесе скъпите дарове на Вечния. Тези дарове, с които Създателят на световете възнаграждаваше онези, които с надежда и упование в Него преодоляваха всички мъчнотии и изпитания в пътя си и вършеха добрата Му воля.

Когато вече летяха над земята, верният служител запърха бавно с крилете си, за да може ангелчето по-добре да огледа света, всред който живееха човеците, тези, които Бог с такова дълготърпение очаква да Го потърсят и да отдадат живота си в служба Нему.

— Почакай, каза то на своя водител, тук виждам светлина. Навярно някой в ранина отдава времето си в размисъл и молитва Богу. То надникна през осветения прозорец и видя един, който четеше светото писание. Той не довърши започнатата страница, защото му се стори доста дълга, изправи се и устните му бързо се раздвижиха. И недорекъл още последната дума от своята молитва, викна: Иване ставай, че колата ни чака. Днес трябва да преварим всички от селото. Така ще можем да продадем по-скъпо стоката и повечко да вземем. Като видя всичко това младият служител, скръб сви гърлото му и сълзи блеснаха на лазурно-светлите му зеници.

— Нима слънцето и топлината, въздухът и водата, цветята и плодовете на дърветата не са дело на Господа, обърна се той с тези думи към своя водител! Не знаят ли хората, че напускайки земята, не могат да отнесат нито едно от тях!

Старият служител го притисна нежно до себе си, усмихна се и му рече: Човеците възлюбиха толкова много творенията на Създателя на световете, че забравиха Незримия. С грижите, положени за добиване на повече блага, те едва ли не се смятат техни създатели.

— Да побързаме, каза старият служител, че дълъг път ни чака още.

Те не бяха се отдалечили много от мястото, гдето видяха това, когато вниманието на ангелчето беше привлечено от някакъв особен звън.

— Да не е звук от китара, запита то своя събрат. Може би, някой с песен и китара славослови Господа.

Но голяма изненада се изписа по лицето му, когато надникна през решетките, които затуляха прозорците на голяма каменна сграда. Там в дъното на една от стаите то видя старец, коленичил пред тежка, желязна каса, да прехвърля в костеливите си ръце някакви монети. Той чу, как старецът си шепнеше, опиянен от звука на жълтия метал.

— Не напразно преминах дните си! Колко много са богатствата ми! Чие съкровище може да се равни с моето!

— Но това е само прашинка от неизмеримото Му съкровище, каза малкото ангелче, закри с ръка лицето си и заплака.

Старият служител го притисна до сърцето си, чийто ритъм прозвуча като хвалебна песен в ушите му.

Още тогава, когато чу повелята на своя Създател, вярното сърце на стария служител таеше за скръбта, която щеше да премине през невинното сърце на ангелчето. Но нима той не изпита благодатта от огненото кръщение на страданието, тогава, когато залутан бродеше по земята, запазил в душата си само спомена за светия Му образ и копнежа си по Него! Иначе, как би могло сърцето му да разбира така добре човеците и да се отзовава на най-слабия им зов!

Сега те летяха над голям грал. Понеже беше още рано, в малко от къщите се виждаше светлина. През един широко отворен прозорец младият служител забеляза гордо изправен мъж да крачи смело из стаята си и да размахва из въздуха остър меч. Ти си ми служил вярно, казваше той, като милваше лъскавото острие. Господи, помогни ми и сега да изляза победител. Тогава никой не ще може да се мери със славата ми! Помогни ми!

— Но нали хората са братя, рече малкото ангелче. Тях любов не свързва ли?!

Старият служител го помилва бащински нежно и дълбоко въздъхна.

-— Желая да видя, какво има тук, обърна се той към своя спътник. Искам да зная. какво е това оживление в тази голяма, светла стая. Дали тук не е този, чийто живот ме интересува тъй много.

Старият служител застана за миг. Тогава то видя всред голямата стая в топли бели завивки едно мъничко същество, на чиито писъци майката щастливо усмихната отговаряше с най-нежни слова.

— Златната кукла на мама, ангелчето, божеството на мама!

Отново болка сви доброто сърце на възторжения служител.

— Нима и тук не си спомнят за Извора на живота, запита то! И тук ли не се надяват на Него!

Старият служител го притисна още по-грижливо в мощните си обятия и полет високо, далеч от хората, над планини и гори.

— Още малко, каза той, и ние ще стигнем целта. Най-после верният служител забави съвсем летенето си и спря на един висок връх. Долу в подножието на планината то видя пещера, огряна от първите лъчи на слънцето. Пред пещерата то не видя никакво величие, само беден овчар, който коленичил, прегръщаше с безкрайна нежност високо изправен камък.

Дълго време то гледа коленичилия. Всред дълбокото мълчание то чу тихия молещ глас и смирените слова на младия овчар, които той отправяше към безмълвния камък.

— Възлюблени мой, Ти, Който виждаш всичко и повеляваш на тъмнината да се оттегли, за да настъпи денят, моля Те, запази мен и стадото ми от похитителя, както вчера ни запази. Твои са потоците, чиито води утоляват жаждата на мен и стадото. Ти създаде тревата, която те пасат и сочните плодове, с които аз се храня. Благодаря Ти, пазителю мой.

Той обърна глава и погледна изгрялото слънце и се усмихна така, сякаш беше видял самото лице на своя възлюблен.

Така радостен и доволен, той подкара голямото стадо към потоците.

На обяд младият овчар напълни блюдото си с прясно издоено мляко, набра зрели плодове, положи ги пред своя безмълвен камък и започна да се моли:

— Ти, който можеш всичко, Владетелю на моя живот, приеми благодарността на сърцето ми и ела, сподели с мене обяда ми.

Като чу тези думи, Този, чийто поглед вижда, какво крие глъбината на всяко човешко сърце, като позна безграничното доверие, с което младият овчар прегръщаше безмълвния камък, Той видя великото, дълбоко скрито в тази душа и сърцето Му се изпълни с безкрайна милост. И изпрати съня.

Когато овчаря заспа, Той насочи стъпките на беден друмник към сложените блюда. Като утоли глада си, друмникът отправи своята благодарност към Милостивия и към добрия овчар и продължи пътя си.

Когато овчарят се събуди и погледна празните блюда, сърцето му се изпълни с неизказана радост.

— Аз не Те видях, шепнеше той с безкрайно смирение, но нали си бил близо до мене! Колко Те обичам, Пазителю мой!

— Не разумявам всичко това, помогни ми да го разбера, замоли се малкото ангелче.

— Блажен е онзи, който пази образа Му в сърцето си, – каза с безкрайно благоговение верният служител, – който се надява и уповава на Него и живота на когото е изпълнен с безкрайна благодарност.

Ти забрави, че Отец е дълготърпелив. Той ще премахне заблужденията от живота на човеците, защото е казал, че не ще остане ни една плът да Го не познава.

Пред небесните порти младият служител видя да го очакват много от неговите събратя.

— Разправяй, разправяй, замолиха му се те; ти трябва да си видял чудни неща.

Другарки мои, безбрежен океан е светът и аз бях недобър плувец в него, защото желанията ми бяха много и техните повели насочваха моя живот. Как пленително, с омайващ глас те всички ми обещаваха щастие! Те така заглушително викаха всички, че аз престанах да чувам тихия зов на моята душа.

И щом гласът на някое от тях смогнеше да се извиси над гласовете на другите, то започваше да властвува над всичките ми сили и време.

О, колко пъти веригите на измамните им гласове като дълбоки вечерни сенки обгръщаха тялото и духа ми!

Повелителю мой, аз не мога да изброя прегрешенията си, нито да измеря времето, прекарано далеч от Тебе, истинският извор на щастие; не мога да изкажа, какъв срам е изгарял сърцето ми, когато познах своята заблуда!

Как можех да не затуля очите си от свян пред Тебе, Който пребъдваш във всичко, когато видях себе си овладяна от желанието да обсъждам пътеките, по които бродят людските сърца! По нивите на другите се опитвах аз да изкореня израствалите бурени, а моята нива стоеше непосята и неизорана!

Но дойде ден, и аз чух отново тихия зов на моята душа.

Тогава, в безмълвния нощен мрак поведох тежка борба с моите желания.

Жестоко страдах, когато се опитах да разкъсам веригите, с които те ме бяха оковали!

И в своята безкрайна мъка, изоставена от всички, аз възжелах само едно — свобода!

И Ти, чието търпение е безкрайно, Ти се приближи до мене с нечути стъпки, Възлюблени мой, и в глъбините на моето сърце Твоите думи прозвучаха със съвършена сладост:

— Аз ръководя съдбините на всички, Мен се пада да обсъждам пътеките, по които бродят людските сърца, а ти вложи надеждите на твоето сърце в Мене и поеми най-дългия, но и най-близък път, пътят към самия себе.

В съкровищницата на своята душа, там ще намериш истината, която Аз съм вложил, и тя ще ти дари свобода.

Другарки мои, пчелите пеят в цъфналите храсти и аз седя спокойна, защото чувам непрестанната песен, която блика от истинския извор на щастие, който се тай дълбоко в моята душа. И разбирам, че за нищо друго в света не зная тъй-малко, както за самия себе.

Моята цел беше съвършенството. Нея аз следвах неотлъчно, както сянката дървото.

Сестри мои, аз търсех неизменното, скритото нейде далеч зад видимите форми; затова всичко, което ме обикаляше, оставаше чуждо, недействително за мене; всичко се разтапяше и чезнеше пред моя взор, устремен към висините.

Сестри мои, аз бях безпощадна към хорските и към моите чувства и мисли, към всичко, което заставаше между мен и моята цел.

Но всичко това съкруши сърцето ми, и аз почувствувах, как то леденее!

За миг застанах неподвижна.

Тогава чух моята жестоко измъчвана душа да стене като самотен пътник, залутан всред пустиня.

В тоя миг на студ и отчаяние през мен премина трепетът на пробуждането

Нима можех да считам художника за реалност, а творбите — за измама! Нима нищожност са очите и езикът ми, а ръцете, които ги създадоха, — съвършенство!

Трябва дълго, много дълго време, Повелителю мой, да съм била сляпа и глуха, та затова песните на птичките, ромонът на потока звучат в ушит ми. Сега ни доброто и злото, скръбта и радостта, планините и реките, белоснежната завивка, застлала земята, и розовият вишнев цвят, всичко за мен е музиката на живота.

Сестри мои, дълъг път изминах, докато настъпи този час, в който спокойната яснота на знанието за Единството ме докосна и видях великата красота на човешкия живот!

Днес аз смирено докосвам безкрайните форми, с които съм заобиколена и те ми разкриват Неговата същност и премъдрост. Вече не питам, де е той, а само внимавам да не пропусна мига, в който Той ще ми проговори, за да Му отдам живота си във всеотдайна служба.

Аз зная, че и животът на другите е пълен със заблуждения, но мене ми се струва, че в моя е имало най-много.

Зная, че и други Те търсят, о вечен Извор на живота, но мене ми се струва, че ничие сърце не е копнеело по Тебе тъй много, както моето. Така си мислех, застанала край кристално чистите води на малкия извор.

А ти, попитах го мълком аз, как проникна през тази скала и кой направи водите ти така прозрачни чисти?

Той ме създаде, зашепна малкият извор, и аз копнеех да отдам живота си в служба Нему.

Векове бродих из тъмните недра на земята. Времето не смогна да заличи копнежа, дълбоко затаен в мене. Не смогна да го заличи и непрогледната земната твърд, която размътваше моите води. Големите неразрушими скали и те не смогнаха, макар че забавиха моя ход. След дълъг, много дълъг път, най-после тук съзрях една едва пропукана скала. Хилядократно моите води напираха връх нея, докато създадат този малък път, за да изляза над земята.

Дълго време течах самотно, каза малкото изворче и въздъхна при спомена за това. Аз тъгувах непрестанно, защото моите води не бяха утолили жаждата на никого. Но дойде пролет. Слънцето ме помилва с топлите си лъчи и една светла длан освободи водите ми от утеснението, в което се намираха. Тогава моите води започнаха да се събират връх този светлосин камък прозрачни, чисти.

Аз не мога да изкажа радостта, която изпитах, каза малкото изворче, като заблика с по-голяма сила, когато за пръв път морен друмник ме докосна със своите устни и продума: — Чиста и блага.

Чак тогава сянката на скърбите напусна моето сърце! Нали с тези думи Съвършеният ме беше изпратил тук долу всред хората на земята.

О света истина, ти непрестанно ми разкриваш своите съкровища!

Аз зная, че животът, който блика в моето сърце от гръдта на земята и от цялата вселена, блика из Тебе, о вечен Извор. Зная, че всичко се стреми към Тебе и че няма сила, която да го спре или да го върне назад.

Но Те моля, простри светлата си длан и освободи сърцето ми от утеснението, в което се намира, за да бликне от него, от този малък извор, вода чиста и блага.

Никола Джеров в библиотека „Корали" печата ред преводи ия най-хубавите творби на японската, индийската, китайската, анамската и пр. лирики. Подборът е направен с голяма старателност, за да се добие вярна представа за източната лирика. Ето що пише Никола Джеров в предговор към индийската лирика:

„Двадесет и две столетия вече, откак езикът на Ведите е мъртъв. Днес в Индия той интересува само браманите, които тълкуват свещените свитъци. Но ароматът, който са излъчили неговата религия и поезията му и днес се носи над Индустан, Бирмания, Авганистан и над цялото плато на централна Азия. Като гигантски дъб, с връх в самото небе някога духът на санскрита е хвърлял сянката на своите гигантски разклонения над всички народи от тая част на материка. От мистиката на свещените книги, написани на тоя език, и от Махабхарата и Рамаяна — тия тропически лесове на древноиндийския епос — се заплитат възлестите могъщи корени, оплодили с обилните си корени свещената Зенд-Авеста на Персия и героичния епос Рамдзат на Бирмания.

Ведическите химни, които предшествуват епоса, са непосредствени, възвишено-прости изблици на едно религиозно светоразбиране. Но и в тия химни на природата, олицетворявана в дълбока и богата митология, още по-малко в по-късния епос, лириката все още не съществува като отделен обособен клон на поезията, все още се губи, пръсната тук и там между епическите образи.

Едва в първите векове на нашата ера — в песните на най-големите лирици на Индия — Калидаса, Бхартрихари и Амару — тя бликва изведнъж с непресъхваща свежест на образите, сякаш облени в облаците на индийското небе, облечени в многоцветното разнообразие на тропическата пролет, оплодени с едно непознаващо граници въображение и с едно неотразимо очарование."

Обичай врага си

Дома ти враг ли наближи,

ти гостолюбно приеми го:

дърварят с брадвата ломи го, —

дървото сянка му държи!

В една земя

В една земя, не ще и ги различиш

по стрък и лист — еднакви за окото,

но лесно по плода ще отделиш

ориза от просото.

Злото се връща

Запратиш топка във стената —

тя пак се връща в твоята ръка;

и злото, сторено на друг, така

пак теб ще чукне по главата.

Покоят на мъдростта

Отдолу бездна зее — над водите,

покоят светъл на деня блести:

тъй истината дирят мъдреците

духа дълбок с мир да просвети.

Не трепери

Така не трепери за хляба си, човече, —

Създателят храна за всяка твар създава:

детето се едва роди — и, виждаш, вече

гърдите майчини от мляко напращяват.

Сговор

И с малки средства —

ако ги следваш смело —

постига се голяма цел:

тревите тънки

плетат въже дебело —

във него слон се е уплел!

Бурята

От страх се гънат полските треви,

но бурята ги отминава, —

могъщите гори ломи:

с големи само подобава

големият да се срази.

Доволният

Доволният човек в света

е всякога душа честита:

да има на крака една

обувка — цялата земя

за него с кожа е покрита.

Обща участ

Един отиде — дойде друг, и тоя друг

ще измести — всичко преминава:

роден си — ще умреш. Блажен покоя,

със края на живота що остава!

Жаждата за власт

Най-страшното пиянство на света

е жаждата за власт; от нея

опиеш ли се, ще да изтрезнееш,

едва когато паднеш в пропастта.

Великите духове

Изгрява в пурпур слънчевият лик и

във пурпур гасне пак в планините:

в успехи силни, силни и в бедите:

великите са всякога велики.

Надежда

Дървото пак ще израсте,

луната пак ще се покаже! —

Тази мъдрост който разбере,

не губи дух и в напаст даже.

Б. Боев

Ранна сутрин. Ние сме на една висока Витошка полянка. Широко се открива пред нас софийското поле, покрито с гъста мъгла. Един бял воал е метнат върху него. От Стара Планина, Лозен и от другите планини се виждат само върховете. Всичко друго е скрито в мъглата. Ние сме високо над нея. Лек ветрец раздвижва мъглите. Те пълзят по планинските склонове, издигат се бавно от някои планински долове.

Слънцето след изгрев осветява мъглите, лежащи в низините и те добиват вълшебен изглед. Приличат на развълнувано море. Гребените на мощните му вълни са позлатена. Всеки миг картината се мени.

Под това море от мъгли живеят хора; за тях тия простори, тия гледки, които виждаме, не съществуват. Те са в един свят, а ние в друг. Тия два свята не могат ли да се сравнят с два живота: един стар живот, който си отива и един нов, който иде? Старият живот е живот без простори, без хоризонти, живот на ограничения. Оня, който е потопен в стария живот, може да не подозира, че има друг един живот много по-реален, много по-красив.

Естествено разговорът с Учителя почва върху слънчевия изгрев. Един запитва:

— Има ли полза, когато слънцето при изгрев е закрито от облаци?

— Слънчевият изгрев ни ползува при всички случаи, защото енергиите му минават и през облаците и достигат до нас.

Чудесно е направен светът. Навсякъде има неща да те заинтересуват: подухването на вятъра, някоя тревичка, някое камъче и пр. Човек да счита природата за жива и разумна, защото ако я счита за неразумна, се изолира от нея. Тя мисли заради нас, промислила е за всичко, каквото ни трябва. Нашето сърце трябва да бъде доволно и благодарно от всичко, което Разумното Начало в природата е наредило за нас. В дадения момент благодари на разумната природа за това, което тя ти е дала. В следващия момент тя ще ти даде друго.

В Божествения свят човек прилича на едно лице, което има каса. Ако само харчи от нея, без да туря, ще осиромашее. А турянето в касата значи: служене, вършене Волята на Бога, благодарност към Разумната природа за благата, с които разполагаме.

Природата е дала всички разнообразни условия, за да ни подбуди да развием силите, вложени в нас. Човек трябва да обработва това, което е вложила природата в него.

Съществата се отличават едно от друго по степента на своята интелигентност, по своята светлина. Най-ненапредналите едвам имат светлина. Тези, които стоят малко по-горе, имат по-голяма светлина. по-напредналите още по-голяма и т. н.

Днес идат страданията, защото хората са нарушили Божествения порядък. Страданието не е като наказание, а за поучение. То иде, за да влезе човек в пътя. Той се е отклонил от пътя и вследствие на това се наранява, сблъсква се о това-онова, и тогава се връща в пътя.

Щом дойдеш до изкушението да изкористиш един човек и не направиш това, тогава туй, което искаш да добиеш, ще дойде по друг начин. Ако ти продаваш някой предмети по 11 лева и когато дойде някой, отстъпиш един лев, ще имаш повече клиенти, а ако ги дадеш по 12 лева, ще изгубиш клиентите си. За всички онези, които постъпват зле, в края на краищата нищо не остава, всичко се помита. Всичко, съградено върху неправдата, рухва. Това се отнася и за лъжата. Онзи, който ви излъгва, всъщност не излъгва вас, а себе си, понеже мисли, че с това, с което те е излъгал, ползува себе си. А пък именно в това той се лъже.

Сърцето е дреха, която може да се петни, но душата никога. Тя е Божествена. Казано е: „Ако не станете като деца, не можете да влезете в Царството Божие." Това значи: Ако не станете чисти, не можете да влезете в Царството Божие. Чистотата е мярка. Под „дете" се разбира: чисти по сърце. Пътят за Царството Божие е чистотата. Тя е път и за Любовта.

Кое е новото, което иде?

Обикновеният живот е еднообразен. Трябва да го напуснем. Нова основа трябва да се тури. Старото не може да служи вече за основа. Културите приличат на дрехи или на обуща! Нали трябва да ги сменяме. С едни дрехи или обуща цял живот не се ходи.

Новото е в Любовта! Божествената Хармония е единственото нещо, което обединява всички души. Тя свързва всички с Божествения Свят. Нашият организъм не е в състояние да понесе трептенията на Божествената Любов. Човек постепенно трябва да уякне, постепенно трябва да се кали нервната му система, за да приеме Божествената Любов и да стане безсмъртен.

Никога не отлагай Любовта! Не казвай: „Ще обичам в бъдеще". Не, в дадения момент прояви Любовта. В дадения момент ще обичаш. После няма да я има там; тя ще си замине.

Няма по-реално нещо от Любовта. Единственото реално нещо е Любовта. Там, гдето има Любов, има светлина, топлина, сила, радост. Там, гдето тя отсъствува, има страдания и смърт. Няма същество, което да не е обичано! Като обичаш едно същество, то може да обича другиго, а пък ти си обичан от друг някой.

Според степента на Любовта ни се дава знание и свобода. Като те обича силното същество, ще ти дава. А като те обича слабото същество, ще взема от тебе. В първия случай ще има втичане в теб, а във втория случай — изтичане.

Когато хората се обичат, това е проявление на Бога.

Всичко е колективно и всичко е единно! Любовта е единна и неделима.

Каква Любов са имали светиите, които са пострадали за хората! Нищо не са искали за себе си и всичко са дали.

Щом се опиташ да ограничаваш Божествената любов, която тече през тебе, ти грешиш. Не се опитвай да я ограничаваш. Щом дойде в тебе и най-малкото съмнение, ти грешиш. Например, срещнеш някой човек и се питаш, дали те обича или не. Ако те обича, има си причина, и ако не те обича, пак си има причина. Така че и в единия, и в другия случай да се радваш. Знаете ли, колко е мъчно това?

Някой ме пита: „Какво нещо е Любовта?" Казвам му: „Ела на обяд". После ще говорим за Любовта. След обяд той пак казва: „Какво нещо е Любовта?" Казвам му: „Ела утре пак." Какво нещо е Любовта? Ти си гладен, и онзи човек ти дава най-хубавото ядене. Уморен си, дава ти най-хубавото легло. Скръбен си. Прави те щастлив. Това е Любовта.

Ние имаме Любовта на собственици, както когато имаш един кон и го считаш за своя собственост.

Любовта е най-силното, но не е сила. Тя е най-твърдото, но не е твърдост. Тя е най-голямото богатство. Любещият човек е богат. Той да дава; няма какво да му мисли.

Когато дойде любовта, ще дойде съвършенството в обхода, в движение, във всичко. Някой пита: „Какво ще прави човек, като стане съвършен?" Той като стане съвършен, именно тогава ще почне истинската работа. Любовта е път от съвършенство към съвършенство.

При проявлението на Любовта няма противоречия. Когато някой каже: „Той не ме обича", това е процес в неговия ум. В душата му няма такъв въпрос, няма такова смущение.

Хората са говорили за Любовта досега това, което не е любов. Любовта е неразбрана. Тя не е своенравие — да прави кой каквото иска. Тя е най-възвишеното нещо. Да имаш знание в Любовта, това значи да изкажеш нещо в най-красивата му форма.

Един човек, който те обича, е лекар за тебе, понеже той влива в тебе здравословно състояние, животворни сили.

Мъдростта ще ти покаже, как трябва да приложиш Любовта.

Докато проявяваш Любовта, и тя расте в тебе, ти се повдигаш. Щом намалиш темпото й, ще губиш. Като влезе в Любовта, човек ще се ползува от Божествените блага. А сега хората са извън Любовта и не могат да се ползуват от тях. Нямат любовен ток.

Да благодарим, че съществува една любов, която може да оправи света.

Любовта, която иде, ще внесе нов живот и в музиката, защото евангелието на музиката е в любовта. Предстои нов подем и в музиката. Инволюционната музика е започнала много добре, но като са слизали съществата постепенно в гъстата материя, все са изглаждали, изглаждали музиката и са изгубили това, което са имали там, от гдето са слезли. При еволюционната музика трябва да възстановим сега това, което са изгубили.

Заедно с културата на Любовта ще дойде и един музикален век.

Инженер Р. Николов

Магията признава три свята или сфери на действия: божествен свят на причините; интелектуален свят на мислите; и свят на явленията. Те са единни в своята основа, троица в своите прояви в битието.

Нещата горе са аналогични и съответствуват на нещата долу, така че същата причина създава във всичките три свята делата, отговарящи взаимообразно помежду си и точно определени, с аналогично изчисление.

Всяко начало, означено с родовото свое число, е представлявано с кабалистична буква от еврейската азбука, съгласувана с това число: понятията се редуват и то според това, как се раждат, развиват се в безгранични вериги по реда на своето сродство.

(Съзерцание върху математиката на Питагор).

Единицата представя същността на Бога, двойката — творческата Му способност. Последната създава света — видимата проява на Бога в пространството и във времето. Тъй щото, реалният свят е траен. Защото, както човек се състои от три различни елемента — слети един в друг: тялото, душата и духа, — тъй и вселената е разделена на три съответни сфери.

Троичността или законът на тройката е строителният закон на нещата и съставлява същинския ключ на живота. Защото тя се намира във всичките стъпала на стълбата на живота, начиная от създаването, устройството на органическата клетка, от физиологичното устройство на животинското тяло, от функционирането на кръвоносната и мозъчно-гръбначната системи и свършвайки със свръхфизичното устройство на човека, с онова на вселената и на Бога.

Така, този троичен закон разкрива вътрешното устройство на вселената; той посочва безкрайните съотношения между макрокосмоса и микрокосмоса.

Същият закон на троичността действува като светлина, която прониква в нещата, за да ги направи прозрачни и дава възможност на малките и големи светове да светят като магически фар.

Около мен цари мълчание.

Всичко, което ме заобикаля, и всичко, което би могло да пробуди в мен спомен някакъв за външния свят, е отдалечено от мен.

Цялата ми душа е преизпълнена с тишината на съзерцанието. Така мълчанието ме отвежда в друг свят — в света на чистата мисъл. И ето, тази мисъл ме учи да обичам онова, което Той е влял в мене. И ето, аз чувствувам, че този свят на мисълта е също тъй реален, действителен като онзи, който ме заобикаля. И ето, аз владея мислите си и виждам сред това мълчание, че ми се откриват истини по-високи и по-реални от външната и околната ми среда.

Всред мълчанието аз не само чувствувам, но и виждам, чувам шепота на мислите си. Аз чувам техния глас. И цялата ми душа е преизпълнена с радост. Чувствувам, че живея сред нова светлина, сред нов мир... мирът на радостта.

Мълчание. Спокойно съсредоточаване. Чувствувам съвестта си чиста от критика, укор. И ето, настъпва момент на себепознание, момент на свръхпознание. Чувствувам, как настъпва момент на обич, момент на любов към себеподобния. Чувствувам още, че съзнанието ми се разширява, че се слива с Всемира.

Тъй става пробуждането на човешката душа, в която Бог живее.

Както слънцето оживотворява с лъчите си всички живи същества, също така у човека благоговението му оживотворява всичките му чувства. А чувствата за тялото са същото нещо, както хранителните сокове са за тялото.

Такъв човек влиза в контакт с всемирния дух, и загадките на миросъздаването започват да му се разкриват.

Всред мълчанието се откриват отвсякъде — и от цветята, от животните, от деянията ни — тайни, които никога не са подозирани.

Има умствени и астрални приливи и отливи.

Приливите на мислите и чувствата в човека стават по известни закони. И за да се ползуваме от тях, трябва да ги изучаваме. Щастие е за човека да използува едновременно приливите на ума и на сърцето си.

Дисхармонията в нашите мисли и чувства докарват отливите.

Ето защо, будното съзнание определя нещата; трябва да използуваме благоприятните условия на живота, защото всяка мисъл, всяка идея, всяка истина се предава от пространството в определено време. Не трябва да изпущаме времето, защото то носи в себе си ценности.

Не отлагай нещата и не се поддавай на стари навици.

За да бъде доволен от живота си, човек трябва да има едно вътрешно просветление. Колкото и да е напреднал в духовно отношение, човек все се нуждае от нещо ново. Той трябва всеки ден да придобива нещо ново, което да се влива като струя в неговия живот, да го освежава.

Кое е онова, което освежава и облагородява човека? — Любовта.

Любовта носи всички блага и богатства в живота. Тя води към истинското доволство.

Хората разбират любовта едностранчиво. Имаме пред вид онази любов, която осмисля живота.

Кой създаде ада? — Хората. От своите стари, криви, изопачени разбирания хората са създали здрави, високи крепости, в които са се затворили сами. Тези крепости наричаме ад.

Всички хора трябва да се учат, да прилагат знанията и любовта си, за да разбият стените на тия крепости и да излязат вън на свобода — в рая на земята, т.е. в пределите на Царството Божие.

Музиката е вечна хармония. Който пее и свири, той не може да бъде в противоречие.

Всички изкуства се раждат сред музика. Всички движения си имат своя музика. Всички зърна зреят при музика.

Всякой лъч — червен портокалов, жълт, зелен, син, виолетов и др. — това са песни от разумния свят на Космоса, който ги изпраща. Това са скъпоценни камъни, от които ние, хората, разумните същества, се ползуваме.

Целият свят е една музикална композиция. Всички слънца, безброй планети са на различни гами, с особени тонове.

Човек е свързан с известни планети; затова той без музика не може да бъде щастлив.

Пението с ума, сърцето и душата е мощно течение, което изчиства неорганизираната материя и калта.

Ето защо, използувай всяко подходящо време и пей. Използувай това велико благо на Висшата Благодат, на живота. Бъди певец и слушател. Пей без колебание, и ще доловиш великата хармония на Всемира.

Когато човек рече да помисли върху някои въпроси, които засягат душата, които по самото си естество вглъбяват човека, тогава и само тогава той чувствува, че го стягат и обвързват големи психически вериги. Ако постоянствува в размишлението си, той забелязва, как тези вериги постоянно разслабват и падат. Той се чувствува свободен, като че ли е отишъл в друг свят, по-ефирен, по-чист — един свят, в който същностите не можеш да ги вържеш, да ги стягаш, да ги ограничиш. Виждаш, че в този свят нещата са много близки едни до други, проникват се даже, но не са преплетени. Този свят на вглъбяването, на безкрайно малкото, на безпространственото, е светът на свободните отношения (думата свят въобще подразбира отношения), свят, в който има едно единство в основата и едно хармонично разнообразие в проявата. В този свят, макар че нещата взаимно се проникват, те стоят на големи разстояния едни от други. Тия разстояния, мерени с наши земни мерки, получават се грамадни, астрономически числа. За да имаме една представа за този особен свят, нека погледнем на устройството на звездното небе. Там планетите и звездите отстоят на милиони километри едни от други, влияят си, обаче, без да се докосват — силовите им полета взаимно се проникват. Съществата и нещата в света, за който е дума, никога не се досягат. Затова с право може да се нарече „свят на свободните, отношения." Като пряк резултат от вглъбяването се явява този мир, който обгръща цялото човешко същество. Всякога, когато човек мисли върху подобни въпроси, винаги го обладава този дълбок мир и едно вътрешно освобождение.

Учителят привежда една легенда, в която се разправя, че когато Господ е създал човешките души, направил ги е всички еднакви. Те по нищо не се различавали едни от други. Представете си, казва той, десет автомата в една стая, които могат да говорят и да се движат. Отива някой при тях, разговаря се с някой от автоматите. Друг път отива пак, но той не може да разпознае, с кой автомат е говорил преди. За да го познае, когато му потрябва, той му слага един белег. Така той слага на всички по един белег за да ги познае и различи. Друг някой, за да ги различи, и той им слага други белези. По този начин, казва Учителят, се създава човешкият характер. Той е нещо, придадено отвън. Характерът представя онези знаци, които различни същества са сложили върху човешката душа. Човешката душа, такава, каквато Господ я е създал, е чиста, девствена! Тя се е „опетнила", по право, тя е придобила всички тия белези, всичките тези черти, когато е дошла в известни отношения със същества, които по необходимост е трябвало да оставят белези по нея. Всъщност, това, което представя характера на човека, не е самата душа. Това е дрехата й, върху която всяко същество отбелязва по нещо, за да знае при някой друг случай, че той е имал отношения с тази душа.

Душата е чиста! Нея не е нищо в състояние да опетни, нищо не е в състояние да я ограничи, защото естеството й е Божествено! Тя живее в онзи свят на свободните отношения. Душите стоят на големи разстояния едни от други, но между тях има една разумна връзка. Това е онази синовна връзка, онова съзнание за единство на своя произход.

Да живееш със съзнанието само за дрехата, за своето тяло и характер, ще рече да си постоянно недоволен от себе си и от всичко, което те обкръжава. Едно друго съзнание е необходимо за човека, което да запълни празнотата на живота — едно съзнание не за дрехата на нещата, а за това, което тя покрива, за самата същност. Да живееш със съзнанието за душата и за Бога, това е смисъл на живота, това е пречистване на всекидневния живот.

В преносен смисъл, днес душата е много далеч от това, което ние наричаме човек. Тя е толкова далеч, че нейното влияние върху човека почти не се чувствува. Трябва да се върви към Нея, към душата! Да се стигне до света на свободните отношения. Душата да стане ръководителка на всички наши мисли, чувства, действия и постъпки. Душата и всичките й прояви трябва да обгърнат цялата наша телесна същност, за да лъха от нас свежест и чистота. Дълъг е пътят към душата. Той е път към безкрайно малкото. Тежък е този път, защото той не е път на удоволствия и външни придобивки, но на освобождаване от всичко, което обременява нашия живот. Този път не е н» външно разширяване, но на свиване. Само така човек ще може да се освободи от веригите на всекидневния живот.

Учителят уподобява човека на окръжност, на която има допирателни прави. Допирателните, това са сили, които дават посока на движение на окръжността. В живота на човека има също такива тангенти, които влияят върху неговия добър ход. Всяка мъчнотия, всеки разрив, всеки неуспех, всяка излишна връзка, всяко отношение с другите, това са все тангенти. Как може да се освободи човек от тях? — Да ги отмахне, това е невъзможно. Не остава нищо друго, освен да намали радиуса на своята окръжност и ще се освободи от въздействието на тангентите, а те ще отидат в безкрайността. Процесът на вглъбяването в себе си, това е освобождаване от тангентите, това е намаляване радиуса на окръжността, това е пътят към безкрайно малкото, към душата, която има и свойството да стане и безкрайно голяма.

В живота човек не може да бъде винаги като точка. Той трябва да се придвижи, да създаде радиус, да дойде в общение с живи същества, да работи. В работата той непременно ще се оцапа, ще има и неприятности и ограничения. За да запази съзнанието си чисто, човек трябва да се върне пак към точката, да се освободи от всичко, което е оставило своя белег върху него. Това е чистене на самия себе, това е пресъздаване на характера. Човек трябва най-малко три пъти на ден да се чисти, той трябва поне три пъти на ден да влезе в себе си — сутрин, на обед и вечер. А това се постига само чрез себевглъбяването, чрез молитвата, разбрана в най-широкия смисъл на думата. Само молитвата, освободена от личните чувства, е в състояние да отведе човека в храма на Вселюбещия, където свещенослужител е душата. Молитвата е път към Бога, тя е единствената връзка.

Чистотата, това е самата душа.

Чист е слънчевият лъч, чиста е капката роса, чист е белият снежец, чист е планинският въздух. Чисто е всичко онова, което може да запази своя първичен произход, всичко онова, което може да запази единството на своята синовност. Чисто е само онова, което не се преплита с друго. Чистота има там, където се пази ред и порядък. Чистота има там, където всяка мисъл, всяко чувство, всяко действие и постъпка са на своето място. Чистота има там, дето няма гниене. Чистота има само в ония уста, които могат само разумни слова да изрекат. Чистота има всяко същество, което е във връзка със самата велика „Чистота", с Бога. Затова е казано: „Само чистите по сърце ще видят Бога."

Всичко е в състояние да се омърси, но и всичко е в състояние да се пречисти. Когато вали дъжд, атмосферата се пречиства. Когато падне роса, цветята се пречистват. Когато падне сняг, земята се пречиства. Когато тих ветрец повие, умът се пречиства. Когато далечна звезда те привлече, сърцето и чувствата се пречистват. Когато слънцето озари човека, душата намира своята истинска чистота. И само когато Бог живее в човека, делата са чисти.

Човек трябва да се чисти! — Да го вали дъжд, да ю духа тих ветрец. урагани и бури да го нападат и най-после слънце да го грее; тогава той ще се освободи от всички ненужни и нечисти наслоения. Тогава той ще си спомни за своята виновност и ще се нарече „син на живия Бог."

Андрей Андреев

Не са много днес хората, които познават добре делото и светогледа на един голям музикант на нашето време — Александър Николаевич Скрябин, един музикален гений, който тепърва ще бъде разбран. Днес на концертните подиуми неговите големи по замисъл, размах и дълбочина творби се изпълняват от най-видните диригенти и големи представители на клавирното изкуство. Защото музиката на Скрябин не е за всеки изпълнител. Тя предполага разбиране на тоновото изкуство и слушатели с музикално чувство. Радостно е, че днес Скрябиновата музика има вече свои слушатели. Не бе така, обаче, при живота на тоя вдъхновен музикант-философ (за живота и делото на Скрябин в току-що излязлата студия за Скрябин. — Музикална библиотека, г. I. кн. 10).

Александър Николаевич Скрябин (1871—1915 г.) е роден в Москва, но е космополит по душа. Противно на компонистите от руската национална школа, Скрябин е майстор, който в своята музика поставя философски проблеми, достигайки до музикален мистицизъм и символизъм. Още от малък у него е очертан музикантът и мистикът. Цял живот Скрябин бе обладан от чиста мистика. Отдал се всецяло на музиката, сам отличен пианист, композитор и музикален теоретик, той е първият голям музикант на двадесетия век, който с познанията на учен не само заговори, но и се помъчи да докаже, че всеки тон има свой цвят. До това схващане Скрябин идва по свой път, без някой да му го натрапва. Мисълта, че тонът има цвят, е много стара. Позната в Египет и Месопотамия, за нея говорят Питагор, Платон, Боеций и др. В наши дни Скрябин иска с реалните средства на днешното столетие да докаже, че всеки тон има свой цвят, който цвят действува на човешката душа. Има добри и лоши цветове. Следователно, има положително и отрицателно действие на тона. Чистият тон има чист и светъл цвят. Скрябин обичал да казва на близките си, че когато свирил, той виждал цветове. Към края на живота си (1914 г.). Скрябин пише от Лондон на свой приятел в Москва: „Всяка моя работа има и цветове. Тя изразява една моя съкровена идея."

Скрябин е писал много. Оставил е 74 големи опуса. Всички те са напоени с една човечност и широта. По-важни от тях са: „Божествена поема" (в нея рисува отвлечения човек), „Прометей" (поема на огъня) за симфоничен оркестър, пиано, хор и clavier a lumieres (пиано със светлини). „Поема на екстаза" за симфоничен оркестър (с текст към нея), много клавирни пиеси (сонати, прелюдии, поеми, етюди и др.). В „Поема на екстаза" Скрябин говори за човека в космоса. По негово указание било приготвено пияно с малки цветни крушки. Всяка крушка била прикачена към отделен клавиш. Удряйки клавиша, тя светвала. Скрябин определил, какъв цвят има всеки тон и съобразно с това наредил крушките. Ефектът бил голям. Имало, обаче, музиканти, които напълно отричали мисълта на Скрябин за цвят на тона. Руският критик Голомийцев написал остра критика против тая смела мисъл. Интересното е, че същият тоя Голомийцев по-късно става един от добрите последователи на Скрябинг.

Бах, Моцарт, Бетховен, Вагнер и другите тонови гении не бяха добре разбрани от своите съвременници. Днес ние вече добре разбираме дълбокия смисъл на деветата симфония, идеята на Парсифал за смисъла на човешкия живот и т. н. Не беразбран и Скрябйн. Ще дойде и тоя ден.

Напълно отделно от Скрябин в това направление работи живият унгарски компонист Александър Лаело (род. 1895 г,). Той е ратник на така наречената „цветосветлива музика", т.е. музика, изпълнението на която се придружава не само с цветисти петна в хармонично последствие, но успоредно с това и от отвлечени картини. За тая цел той построява едно „цветно-светлинно пиано" (sonchromatoscop) и една нова нотация, в която движението на цветовете, направено от художник, върви успоредно с хармониите. Същността на това свое разбиране Лаело е изложил в книгата си „Цветосветлива музика" (1925 г.).

И. А. Изворски

Естественият стремеж, вроден у всички правилно мислещи и чувствуващи човеци, е всякога да бъдат здрави, красиви, дълголетни, даровити и добродетелни. Защото само при постижението на казаните идеални условия е възможен хармоничен и щастлив живот. А постижението на тия условия може да стане само при Божествения порядък, защото той почива върху вечните принципи на любовта, мъдростта и истината, които управляват всичките сили и закони в природата и живота на човека.

Съществуването на Божествения порядък и приложението на неговите принципи и закони в живота на людете е изявено и изяснено в учението на Христа и на всички други велики Учители на човечеството. Основно положение при тоя порядък е, че силните, разумните и богатите човеци и народи трябва да станат слуги на Бога и да помагат на слабите, невежите и бедните люде и народи, докато и те станат силни, разумни и богати. Приложението на тоя идеален ред се вежда най-добре в живота на образцовите семейства. Там и майката, и бащата са силните, които стават слуги на децата си, правят всякакви жертви за тях в продължение на много години, докато слабите същества станат силни, разумни и богати като родителите си.

Доколкото личностите, семействата и народите са се стремили да устроят своя живот съобразно законите на Божествения порядък, дотолкова те са успявали да напреднат в културно отношение, да осъществят своите идеали, да постигнат благоденствие и щастие. Когато принципите на Висшия порядък станат ръководни начала в живота на всички хора и народи, едва тогава ще настане общочовешката хармония, общочовешкото щастие. Тогава всичко, което съществува в природата, ще служи само за придобиване на блага за човечеството, и последното ще знае да работи разумно с тях.

Людете, които са отричали съществуването на Божествения порядък, са измислили разни човешки порядъци, които почти всякога са прилагани и поддържани със средствата на насилието и лъжата. А лъжата и насилието са майка и баща на всички видове пороци и престъпления. Затова онези лица и народи, които най-много си служат с лъжата и насилието в разните им форми, стават носители на пороци, нещастия и разрушения и отиват бързо към израждане и изчезване. Така може да се обясни пропадането ни множество древни народи и големи империи.

Когато Христос е казал: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята". Той не е имал намерение само да утеши слабите, подтиснатите и онеправданите люде в човешкия род, а е изявил един закон на Божествения порядък. Кротките човеци се стремят да живеят съобразно принципите и законите на Божествения порядък, поради което те раждат по-здраво, по-дълголетно, по-красиво и добродетелно поколение. И затова те ще наследят земята.

К Е. Крафт

Предговор. — Според една теза, която постоянно се потвърждава наново от практическите наблюдения, борсата „предхожда икономическото развитие на една страна с 6 до 18 месеца", т.е. покачването на курса на ценните книжа обикновено започва, когато икономическото положение изглежда, че най-малко го оправдава. Напротив, най-високата точка е достигната и спадането взима връх по едно време, когато икономическите новини (обявяване най-високи дивиденти, число на сделки в увеличение и пр.) биха желали да ни накарат да предвиждаме най-блестящи перспективи. Така, една стара поговорка, казва, че трябва да се „купува при шума на топовете" и „да се продава при звука на тръбите".

Това предхождане не означава по необходимост, че „професионалистите" или членовете на картелите са ясновидци. Още по-малко те са авторите на големите движения на борсата и на икономическия живот. Съзнателно, те не знаят, средно взето, повече от другите. Но тяхната дейност се извършва в една област, дето промяната на настроението може да се изрази много по-лесно, отколкото в другите клонове на социалния живот — само един телефонен разговор е достатъчен, за да се закупят или продадат акции за милион тогава, когато са потребни месеци, за да се постави в движение или да се ликвидира едно търговско предприятие, а години — за да се развие една индустрия или да се построи една железница!

Доколкото човешките акции и реакции са подложени на космични влияния, прочее, вариациите на тия влияния — техните „стимулиращи" или „потискащи" ефекти — могат да се изразят най-пряко поради това най-бързо при финансистите.

Не стига ли най малката „вълна на доверие", за да увеличи пропорцията на лицата, желаещи да купуват, спрямо тия, разположени продават — и това е покачване на цените!

Ако едно такова „стимулиращо влияние" продължи няколко седмици, мнозина от песимистите са принудени да следват, дори засилят движението, като извършват покупки „при най-добри условия" (това, което при подобни обстоятелства означава най-често „при най-лоши условия", т.е. при най-високи курсове!).

Очевидно, има периоди, когато едно „нищо" изглежда да предизвиква една вълна на интензивна несигурност, от дето идва надмощие на желанията за „ликвидация" — в момента, когато купувачите са станали колебливи, предложенията падат тогава в един „празен" пазар. Достатъчни са няколко продажби, извършени „при най-добри условия", за да накарат курсовете да паднат с 5, 10 или 15% само в едно заседание.

Най-интересни, тъй да се каже, са обясненията и оправдания които дават заинтересованите, за тия движения. В такъв случай борсата в Берлин или в Будапеща, колкото и херметично изолирани да са от останалия финансов свят, се правят отговорни за една паника в Ню-Йорк и обратно. Или същият факт — като напр. едно увеличение или намаление на заплатите — се тълкува през интервю от няколко дни ту като „фактор" за покачване, ту за спадане на цените.

Историческа бележка. — Ако оставим настрана едно икономическо предсказание, което има по-скоро легендарен характер именно тълкуванието, дадено от Йосифа за оня сън на фараона и който става дума за 7 тлъсти и 7 мършави крави — първият „космоиконом" е бил вероятно Кеплер, геният на когото изискваше реализира оная универсалност, която, изглежда, внушава такъв страх на специалистите от 20 век и който ни завеща освен своите астрономически открития, едно наследство, достойно за дълбоки проучваш

При тоя учен, който бе едновременно гностик и мистик, ние намираме икономически (именно върху реколтите) и политически превеждания, някои от които се оказаха върни по един внушителен начин дори след неговата смърт.

По късно, прогресивната инволюция на духа в материята, именно в рационализма и интелектуализма на 18 и 19 век, изглежда, е накарала западното човечество да забрави блестящите видения за една всеобхватна хармония и за живата връзка на всичко с Цялото.

Ако е вярно, че Хершел е изказал в края на 18 век хипотезата за една връзка между добива от реколтите и вариациите на слънчевите петна, Jevons бе, който почти един век по-късно, сметна, че е установил едно съотношение между двете явления. Прочее, тоя заслужил учен, след като бе установил, наред с единадесетгодишния период съществуването и на други периодичности, заключи преждевременно, че всичко се дължало само на случайни съвпадения или пък на несъвършенството на методите, и изостави.

Към края на миналия век астрономът R.Wolf диреше да сведе ритъма на слънчевата дейност, забележително постоянен през вековете, но твърде неправилен, що се отнася до интензитета и обхвата на всеки елемент, до едно наслагване на планетни влияния, главно на Юпитер, но резултатите останаха малко окуражителни.

Между това, числото на трудовете, които се занимават с „влиянието" на слънчевата дейност върху електрическите, метеорологически, биологични, социални и икономически явления, расте; но всичко това остава някак увиснало в празно, докато не бяха проучени по-добре характерът и произходът на тая активност.

Модерни изследвания. — В по-ново време проучванията на Мооге, Beveridge и на Сгаbtгее изясниха някои икономически периодичности, универсалността на които позволява да се допуснат космични причини.

Така, Мооге, професор по политическа икономия в университета „Колумбия", смята, че е установил едно съотношение между вариациите на дъждовното количество, известни икономически явления и егоцентричното движение на планетата Венера.

Като противоположност на опитите за предсказания, повече многобройни, отколкото ефикасни, предприети от привърженици на, астрологичната традиция, нека споменем проучванията на G.L.Brahy който се отличи в сп. „Demain" със забележителен успех в областта на икономическите и политически предвиждания.

Най-после Ad Ferriere, доктор по социология, резюмира по един плодовит начин днешните ни познания в областта на социалните и икономически предвиждания.

От цялата документация, с която разполагаме до 1938, най-широките изследвания и най-точно установените резултати са ни дадени сигурно от две проучвания на Сър Уилям Бевъридж, директор на Лондонското училище за икономически и политически науки.

Още през 1920 г. Бевъридж бе привлякъл вниманието върху едно тясно съотношение, съществуващо между известни цифри, отнасящи се до британския износ и цените на хранителните стоки, от една страна, и вариациите на барометричното налагане, от друга, — съотношение, което позволяваше да се допусне съществуването на един правилен и важен за реколтите метеорологичен цикъл от прибл. 15 години.

Заинтересуван от тая установка, Бевъридж е предприел една анкета върху годишните колебания на цените на житото в западна и централна Европа от 1500 до 1869 г., изразявайки тия цени като числа-показатели. Подлагайки така получената серия на хармоничен анализ, той е стигнал до резултати, достойни за всеобщо внимание, но които, както това се случва често, изглежда, бяха погребани в уговореното мълчание на тия, инерцията на които можеше да бъде смутена от подобни открития.

Ето няколко от фактите и заключенията, публикувани от Бевъридж:

1. Най-важната от намерените периодичности, изглежда, да има една трайност малко по-голяма от петнадесет години. във всеки случай тя не е нито проста, нито еднородна и не съвпада с някой познат метеорологичен цикъл.

2. Изглежда, там се суперпонира един цикъл от 30 до 31 години, и който е включил няколко от най-страшните гладни години на миналите три столетия.

3. Между 1545 и 1694 г. е изразена твърде ясно една периодичност от около единадесет години, но впоследствие изчезва почти напълно.

4. Два периода от 378 и 437 г., съвпадащи ясно с периодичността, установена от Achuster в дейността на слънцето.

5. Един период от тридесет и пет години се явява с очевидност, докато съществуването на два други периода от 48 и 74 до 75 години респективно изглежда твърде вероятно.

6. Един голям цикъл може да се очертае до началото на 12. век; неговата дължина е 271 година, която „случайно" е първото общо цяло кратно на главните четири периода, установени между 2*74 и 5"11 години.

Бевъридж е дошъл до хипотезата, че „някои физически, електрически и други фактори в слънцето или земята повлиявали пряко растенето на житото, без да причиняват затова важни промени върху това, което ние наричаме обикновено метеорологични условия" и той заключава, че:

Признаването на една периодичност, така изразена и така постоянна, би трябвало да промени нашето отношение спрямо целия проблем за метеорологичните цикли.

Най-после, синтезирайки своите криви, Бевъридж бе дошъл до заключение да предскаже, че годината 1923, при известни резерви, ще види по всяка вероятност едно повторение на опита на 1315 г. — годината на най-големия глад, познат в европейската история — с резултат едно необикновено покачване на цената на житото.

От това предсказание не излезе нищо — привидно!. Но, ако държим сметка за цените на житото в Германия през тая епоха, когато таксата на едно писмо възлизаше на много милиарди марки (!), дори за цяла Европа числото-показател на тая година би достигнало фантастични размери. Това, във всеки случай, без да е имало там лоша реколта!

Това, впрочем, не е единственият факт, който ни кара да мислим, че периодичностите, установени от Бевъридж, се отнасят до цените и само до тях. Прочее, ясно е, че тия цени не са по необходимост, функция нито на добива от реколтите, нито само на метеорологичните условия: фактори и отношения от друго естество се намесват, върху които ще имаме случай да се повърнем по-късно.

--------------------------------------------------------

[1] Из „Трактат по астробиология" от К. Е. Крафт

Д-р мед. И. С.

Често природни стихии накърняват нашето всекидневно спокойствие. Мнозина се плашат от тези природни прояви, защото им са чужди. Ние се смитаме извън природните сили и природния живот и се стремим да го избегнем. Културата на човечеството се бори всячески да отдалечи човека от влиянието на природния ритъм, но не държи сметка за това, че му вреди с този си стремеж. Защото разположението, състоянието, здравето и силите на организма са тясно свързани с общия ритъм на природата. Ние не можем да си представим живота на нашата физика без подкрепата и ръководството на окръжаващата ни природа.

Денят, нощта, лунните фази, годишните времена и всяка промивна на времето намират един отзвук във физиологията на човешкия организъм, който е задължен да държи сметка за природния ритъм. Защото нашето тяло не е една статична единица от реда на триизмерните тела. То е форма, която въпреки непреривния си растеж и вътрешна обмяна, запазва вида си; то е единица във времето, която съчетава живи процеси. Подобно на нашето тяло природният организъм има един постоянен облик, който съчетава и организира в себе си всички сили и енергии. Този образ, който ние мъчно можем да доловим, крие в себе си чудна хармония. Защото на всяко място и във всяко време в природата господствува живот. който изгражда живи форми. В този непреривен ритъм и живот сме включени и ние, като храним и изграждаме тялото си със силите и енергиите, които всеки Божи ден ни дарява.

От метеорологична гледна точка, времето притежава известни метеорологични елементи, които определят вида и качеството на деня. Като такива се взимат следните: слънчевост, облъчване, почвена температура, водна температура, тази на въздуха, въздушно налягане, абсолютна влажност, еквивалентна температура, относителна влажност, облачност, валежи, вятър, охлаждане, бури, потенциал на въздушно електричество, проводност, малки йони във въздуха, големи йони, еманации, космични лъчи и др.

Всичките тези определят вида на времето, според това кои от тях преобладават в даден момент. Те се разпределят в две въздушни течения, които господствуват непрестанно над земната повърхност, и които имат определена посока на движение. Едното е полярното, а другото тропичното течение. Според проф. Вайкман и Линке полярното течение е по-студено от почвата, нестабилно, прозрачно, относително сухо, пропускливо за топлинните лъчи, съдържа малко йони, има слаб електрически пълнеж и е пропускливо за космичните лъчи. А тропичното, обратно, е по-топло от почвата, стабилно, богато на йони и ядки, непрозрачно, относително влажно, непропускливо за топлинните и космични лъчи и има голям електрически пълнеж. Освен това, полярното има за основна посока на движението си посока, противоположна на земното въртене, а тропичното е в посока на земното въртене.

Тези две течения са в постоянна борба помежду си. Там, където са в допир, имаме смяна на времето, а с това на метеорологичните елементи. Смяната на тези елементи влияе върху биологичното поле на природата. Така, мнозина от нас предчувствуват времето. В многото случаи една нервност, отпадналост, умора, липса на настроение за работа, на предприемчивост, чувство на страх, безсъние, главоболие, сърцебиене и др. са признаци за предстоящо смущение на времето.

Смяната на въздушното налягане влияе върху това на кръвното и ние често чувствуваме подкожната ни тъкан малко или много набъбнала. В такива случаи обущата се чувствуват по-тесни. Бетман е изследвал състоянието на капилярните съдове на кръвообращението ни и констатира при всяко време едно съответно състояние на същите. Баар прави наблюдение, че при мъгливо време, когато в атмосферата преобладават ултралъчите, поглъщането на фосфорните съединения през храносмилателната система е увеличена. Покачи ли се нивото на тези соли в кръвта, тогава се забелязва едно повишено напрежение в периферната нервна система.

Електромагнитните пълнежи на атмосферния въздух оказват също едно голямо влияние върху физиологията на организма. Така, според Хилдебранд, ревматичните болки в ставите и мускулите при промяна на времето се дължат на смущения в силовите напрежения на тропосферата. Защото от опитите на Розентал се вижда, че органическите съединения претърпяват изменения, когато са под влияние на електромагнитни течения.

Така Дугге констатира при падане на барометъра промяна на проводността на кожата. Шорер е предизвикал болки в болезнени стави на хора, поставени в килии с отрицателни пълнежи. Това той си обяснява с това, че отрицателните пълнежи променят проводността на белите дробове. Това се последва от промяна на обмяната между кислорода и въгледвуокиса. Тази обмяна определя от своя страна кръвната реакция. Емил Абдерхалден (проф. по физиология) пише следното относно реакцията на кръвта и обмяната на веществата в тъканите на организма: „При всички хемобиологични процеси в тъканите се констатират електрически токове. Стабилитетът на кръвта, относно пропорционалното равновесие на нейните съставни елементи, се дължи на електрическите пълнежи на същите. Така червените кръвни телца имат отрицателен електрически пълнеж." Също Р. Келлер намира, че обмяната на минералните соли между кръвта и паренхимната тъкан на органите се дължи на потенциалната разлика на електромагнитните пълнежи в същите среди. Защото кръвта съдържа биологичните катиони: натрий, хлор, калций и магнезий (последните два дисоцирани), а паренхимът — биологичните аниони: калий, фосфати, сулфати, пикочни вещества и пикочна киселина. Така че кръвта е предимно с отрицателни пълнежи, а тъканите — с положителни.

Но не само всекидневните метеорологични елементи влияят върху нашата физиология. Всички ритмично протичащи природни явления се отразяват в живота на тялото ни. Та нашата земна спътница луната, която за 28 дни ни обикаля и през този период от време ту се пълни, ту изпразва, влияе върху цялостния жив трепет на земята Днес се знае, че не само течността по земната повърхност е в тясна връзка чрез приливите и отливите си с лунните фази, но твърдата земя се поддава на същите. Тя се издува откъм онази страна, от която е луната в пълнолуние или новолуние. В унисон на тези явления нашата физика също се повлиява. Така едно ритмично протичащи физиологично явление във физиката на жената е менструационното течение. От статистиката на Освалд, която обема 10,393 случая се вежда, че максималното число на менструационните дати се сумира в дните на пълнолуние и новолуние. Освен това числото на новородени деца през дните на новолуние и пълнолуние е по-голямо от това през останалите дни.

Тези влияния Освалд си обяснява с промяна на силовото напрежение на енергиите от слънцето, когато луната е между земята и последното (новолуние) и когато земята е между него и луната (пълнолуние).

Четирите годишни времена, от своя страна, със своите си характерни качества намират един съответен отзвук във физиологията на организма. Професор Хес и Лундаген намират съответно на годишната пролет, една физиологическа (пролет) в организма. Тази, така наречена, „биологическа пролет" трябва да се дължи на покачената чувствителност на вегетативната нервна система през пролетните дни. Тази чувствителност, която се наблюдава чрез ускорения растеж на децата през пролетта, се дължи на повишеното фосфорно и пониженото калциево ниво в кръвния серум през това време. Финзен намира, че съдържанието на червеното кръвно вещество в кръвта през пролетта е по-голямо, отколкото през зимата.

Изследванията на Щауб и Голвитцер-Майер дават да се види, че кръвната реакция през пролетта е по-кисела, отколкото през есента. Мускулната сила (по Леман) се покачва през пролетта,

От голяма биологична стойност е и фактът, че нуждата на витамини в организма през четирите годишни времена е различна. Особено увеличена е тази нужда през пролетта и лятото, когато организмът ни е в своя биологичен възход. Според проф. Хес нуждата и съдържанието на витамини в организма е в пълна зависимост от действието на дорно-лъчите. Тези имат едно максимално влияние върху биологичното поле на земята през месеците: юни, юли и август и през дневните часове от 9 ч. (сутр.) до 14 ч. (след об.),

Видно е, че тялото ни през пролетта и лятото се намира в пълен възход на своя органически живот. То се подготвя всячески. Растежът е ускорен. Кръвта показва най-добри качества, нужни за нормалния живот на клетките; нервната система е активирана и поддържа една будност в хармоничната проява на отделните органни системи; съдържанието на ценни соли в телесните течности е увеличено и кръвоносната система улеснява до максимум задачите на кръвта. Обратно, през есента организмът изпада в състояние на ограничени възможности. Защото докато през пролетта той бе облагодетелствуван от самата природа, през есента е подложен на всестранни изпитания. Това се вижда ясно от факта, че през есенните месеци се проявяват най-много болести.

Ясно е, че нашият организъм като физико-биологична единица е плод на онези строителни сили, които изграждат нашето космично жилище. Защото земята, небосклонът и всички сили и тела, които ни обграждат, съставят вида и качествата на онази божествена сграда на нашето вечно жилище, в което ние се раждаме и живеем. Макар и толкова разновидни да са силите и елементите, които създават образа на нашата природа, ние намираме навсякъде и във всяко време хармония между нея и формите, които тя създава. „Противоположностите се допълват в хармонията" — бе казал Хераклит. И действително, във видимата хармония и вечен образ на природата витаят само противоположности. Самата наша физика е копие на онова разнообразие, което е съчетано в цялостния вид на природата. Нашият организъм координира в себе си ред сили, закони и принципи, които се проявяват в природата и които по начало показват пълна противоположност!... Но съчетани и уравновесени по един чуден начин, те проявяват и създават една жизнена хармония, която ние наричаме физиология на организма.

Б. Боев

Днес имаме безпътица в живота, една морална криза, която се дължи на изгубване онова правилно ориентиране върху дълбоките основи и закони на живота. На хората липсва днес светоглед, който да хвърля своята мощна светлина върху живота. Днешната култура страда от духовно безсилие. Днешният човек има нужда от нов подтик, от висши духовни ценности. Нужно е да се влее една духовна струя в съвременната култура, за да се насочат енергиите на човешкия дух във възходящо направление.

Ако проследим развоя на науките от няколко десетилетия насам, забелязваме едно радостно и утешително явление: все повече се натрупват научните факти, които надрастват материалистичното, механистичното гледище и говорят за духовно разбиране на живота, за духовен светоглед.

Това е много естествено. Материалистичната вълна се засили от няколко века насам заедно с подема в естествознанието. Обаче при по-нататъшния развой на последното, при по-дълбокото изследване на природата, не можеше човек да не дойде до ново, по-голямо прозрение на природните сили и закони. Ето защо с право е казал Паскал: „Науката е чаша, която като допреш до устата си, се отдалечаваш от Бога, но ако я пиеш на големи глътки, пак идваш до Него!"

Интересно е, че най-новите научни схващания върху човека и природата се покриват със схващанията на мъдреците и посветените от древността. Например, посветеният апостол Павел говори за аурата с тия думи: „Има тяло естествено, има и тяло духовно" (I Кор. 15, 44). На друго място, той говори за ясновидството (II Кор., 12, 2-4). Още египетските посветени са знаели за човешката аура, за човешките духовни тела. Например, херметичната наука нарича човешкото физично тяло хати, етерното — анх, астралното — ка, по-горните тела ги нарича: хати. бай, хейби и ху.

Тук нима да говорим за схващанията на великите посветени на древността върху човека и природата. Ще се ограничим само да говорим за по-близките пионери на най-новите научни схващания. С най-новите изследвания на Лаковски, Гурвич, Дриш, Оливер Лодж и др. се установи научно еманацията или радиацията на организмите, установиха се аурата, телепатията, ясновидството и пр.

Тук ще споменем за някои изследователи, които от няколко века са работили в това направление и са дошли до ценни резултати.

Важен предшественик на новите научни схващания е Йохан Ван Хелмонт, родом от Брюксел (1577-1644 год.). Той в своите съчинения идва до ясновидството, до приемане на жизненото тяло и пр.^[1]

В същото направление е работил и син му Франц Меркуриус Ван Хелмонт^[2]. В този дух е работил и Роберт Флуд, родом в графство Кент (Англия) (1591—1637 г). Той е бил розенкройцер, и в своите съчинения между другото излага и идеите на розенкройцерите^[3].

Широки следи е оставил и Уилям Максуел, живял в Англия в 17 век. За неговата личност не се знае почти нищо. Знае се само съчинението му „De medicina magnetica ", излязло в 1679 год.. В тая книга той излага своите знаменити 12 положения върху животния магнетизъм, върху жизнените лъчи. В нея той привежда между другото и своите опити. Максуел се смята като един от важните предшественици на Месмер.

В предговора си Максуел казва, че неговата любов към Истината и желанието му да работи за общото благо са го подбудили да изложи своите схващания, които тъй се различават от господствуващите и да издаде една книга, каквато, доколкото той знае, не е печатана до тогаз Първата част на книгата съдържа основните принципи на учението му в 12 точки; втората част съдържа практичното приложение на тия основни принципи, а третата част съдържа елин негов пример. Ето няколко от знаменитите му 12 точки:

1. Душата не е само в своето собствено тяло, но тя съществува и вън от тялото и не е ограничена от него.

Душата действува и извън това, което наричаме физическо тяло.

2. От всяко физическо тяло излизат лъчи, които образуват жизненото тяло. В него действува душата, която му дава сила и мощ. Жизненото тяло е посредник между душата и тялото.

3. Части, отделени от организма, например косми, нокти, плюнка и пр., притежават елементи от жизнения принцип.

4. Между веществата, отделени от организма, и самия организъм съществува една лъчиста връзка, макар и тези вещества да са далеч от организма и пр.

След Максуел друг пионер на новите научни схващания е Фредерик Антоан Месмер. Той е роден в 1734 г. в Ицнан, Германия. Починал е в 1815 г. в Марсбург, близо до родното си място. Баща му го пращал да следва богословие, но той скоро го напуща и започва да следва медицина. Завършва я и става доктор на виенския университет в 1766 г. със следната дисертация: „De planetarum influxum" (Влияние на планетите върху човешкото тяло). В това съчинение той твърди, че има един всемирен флуид, който той нарича животен магнетизъм. В 1775 година отправя писмо до всички европейски академии, в което излага основните принципи на учението си за животния магнетизъм. В 1779 г. печата в Париж „Мемоар върху животния магнетизъм". В него той говори за успехите от приложението на своя метод, цитира своите опити и факти и излага учението си в 27 точки. В Париж основава Общество на хармонията. Там почва лекуване чрез принципите на животния магнетизъм. Изпърво той е лекувал с магнит, но после престава да си служи с него и само възлага ръце — лекува чрез паси. Той казва, че между обикновения и животния магнетизъм има разлика. Ето няколко по-важни от прочутите му 27 точки:

1. Всичко в природата се прониква от животния магнетизъм или тъй наречения всемирен флуид.

2. Този магнетизъм в човека, както и в другите организми, е поляризиран.

3. Животният магнетизъм може да се предава от един организъм на друг и на други тела, например желязо, стъкло, вода и пр..

4. Основната причина на болестите е нарушението в човешкия магнетизъм, изгубване на хармонията в теченията му и затова главното лекуване трябва да става чрез магнетизма, т.е. чрез жизнената сила.

Един от видните ученици на Месмер е маркиз дьо Пюйсегюр, който е известен с това, че е открил магнетичния сън. Веднъж, когато магнетизирал един момък на име Виктор, последния заспал. Селянинът Виктор бил необразован, умствено неразвит, но като заспал, почнал да говори с голяма разумност и проницателност. Други ученици на Месмер са: Пететен, Дельоз, барон дю Поте Фариа, Тарди дьо Монравел и пр. С тях се свършва първият период в изследването на животния магнетизъм.

След това иде вторият период, който е повече изучаване на хипнотизма. Този период започва в Англия с Бред, а във Франция с Шарко. Няма да говорим обширно за хипнотичните явления. Ще споменем само, че в 1878 г. Шарко въведе хипнотизма във френската Академия на науките. През тая година хипнотичните явления бяха признати от нея като научно установени факти.

Обикновените, основните фази на хипнотичния сън са общоизвестни. Но за нас са по-важни дълбоките му фази, понеже те хвърлят светлина върху важни научни проблеми, върху нашит схващания за природата.

Защо влияят пасите при матнетичните или хипнотични опити? Защото от човешките пръсти излиза особена светлина, особени лъчи или еманации, които действуват. По същата причина, когато човек има болка някъде по тялото си, той възлага на това място своите ръце и болката минава, идва едно облекчение. Това става неволно, но основната причина е, че човек в случая несъзнателно използува действието на животния магнетизъм, който излиза от неговите пръсти и облекчава болките.

Общоизвестните, плитките фази на хипнотичния сън са^[4]: 1. внушаемост, 2. анестезия, 3. каталепсия. При първата фаза, а още повече при втората, приспаният приема внушенията и заповедите на хипнотизатора и ги изпълнява, Той вярва във всичко, което му се внушава; например, ако му се покаже молив и му се каже, че това представлява роза, той ще я мирише и ще чувствува приятност от благоуханието й. Ако му се даде чаша вода и му се каже, че това е малинов сироп, той ще я изпие с приятно чувство. Може да му се внуши, че е генерал, дете, актьор, и той ще действува и говори съобразно ролята, която му е внушена. При анестезията цялото тяло става безчувствено и като го бодем с игла, човек не чувствува никаква болка. При каталепсията тялото се вкочанява, вцепенява.

Ако се продължава действието с пасите и се дойде до по-дълбоките хипнотични фази, ще се дойде до състояние, наречено хиперстезия (хипер — премного, стезия — чувство), която означава усилване на чувствителността. Постепенно се засилват всички сетива, паметта, умствената способност, философската, музикалната и пр. В началото на хиперстезията се усилва сетивната възприемчивост: лицето става по-възприемчиво, отколкото в нормално състояние. Например, то, когато е будно, не може да чува тракането на джобния часовник от разстояние 3 стъпки, а във фазата на хиперстезията го чува от 35 стъпки и може без колебание да се упъти право към източника на звука. Обонянието е извънредно изострено и една госпожа в тая фаза със завързани очи могла да се доближи до роза, която е била 46 стъпки далече от нея. Паметта се усилва необикновено. Например, ако се кажат на приспания 40-50 думи без никакъв ред, той ще ги повтори в прав и обратен ред безпогрешно. Усилва се и телепатичната способност. Например, ако едно лице види номера на една банкнота и насочи мисълта си към приспания, последният от голямо разстояние ще изговори същия номер.

А при още по-дълбоки фази на хипнотичния или магнетичния сън, хиперстезията се усилва още повече и забележителното е, че вече хипнотизаторът изгубва своята власт над приспания. Последният вярва вече в неговите внушения и не следва неговите заповеди. Той добива свобода, самостоятелност, независимост, не е вече под властта на хипнотизатора. Същевременно у него се проявяват нови способности и дарби. Например, може да говори по научни и философски въпроси и то така, както не може в будно състояние. В дълбоката фаза на хиперстезията всички тела стават прозрачни за приспания; тогава човек вижда през стената, чете в затворен плик, вижда вътрешните органи на човешкото тяло, може да даде диагноза на вътрешни болести и пр. В тази фаза се развива ясновидството; човек тогава вежда аурата на растенията, животните и човека, вежда пламъка на магнитната пръчка и пр. С ред контролни опити е установено, че при тия по-дълбоки фази на хипнотичния и магнетичния сън етерното или жизненото тяло в голямата си част е вън от физическото тяло. Станало е един вид излъчване на етерното тяло. Тогава приспаният се чувствува вън от физическото си тяло и го вижда, че лежи на земята. И тази е главната причина, поради която физичното тяло става безчувствено и физиологичните процеси в него са сведени до минимум.

Тук трябва да се обърне внимание на едно важно обстоятелство: в случая душевните способности се усилват заедно с отслабването, замирането на физиологичните процеси в човешкия мозък. Ако душевните сили бяха продукт на физиологичните мозъчни процеси, то би трябвало заедно с отслабването, замирането на последните да отслабнат и душевните сили. А виждаме обратното, че те се разцъфтяват и се проявяват с такава сила, каквато не с проявявали и в будно състояние. Това показва, че душевните сили, че мисълта, съзнанието не са плод на мозъка, на известни процеси в нервната система. Последната е само един проводник, инструмент на душата, на съзнанието, но душата е нещо самостоятелно, а не е плод на материалното. Това е един важен аргумент, който доказва несъстоятелността на материалистичното схващане за съзнанието.

-----------------------------------------------------------

[1] По-важни негови съчинения: „Disputatio de magnetica vulncrum naturali et legilima curatione" (1621), „Opera omnia" (1655—1667) н пр.

[2] По-важни съчинения: „Философски статии" (1690). „Парадоксални лекции" (1890, Лондон) и пр.

[3] Важни съчинения: „Utriusque cosmi ", „De supernaturali" и пр.

[4] Ние сме против употреблението на хипнотизма като лечебно и възпитателно средство, но привеждаме горните факти поради научната им важност.

G.

Твърде забележителен е фактът, че всички хора отминават с едно необяснимо равнодушие онова място от библейското сказание, където се говори, че Бог е направил човека от кал и му вдъхнал дух от своето дихание.

Би било много полезно, ако хората можеха да се отрекат от лошия навик да гледат на текстовете от писанията като на отживели суеверия и се помъчеха да вложат в душите съответните значения, тъй като всичко, написано там, има строго символично значение.

Причините, поради които хората се отнасят така лекомислено с най-дълбоките книги през всички векове, сега няма да засягаме. Това, което ще направим в момента, ще бъде само едно потвърждение, че на тях се гледа не с погледа на възрастни и зрели хора, обаче не и с юношеския.поглед на незнанието, от който поглед уви, трябва да отстраним детското чистосърдечие, а с една надута и смешна преднамереност — най-ясния белег за духовното невежество на съвременните хора.

Да смяташ текстовете на свещените писания за буквални и антинаучни приумици, е все едно да ядеш орехи заедно с непоносимо горчивата им зелена обвивка, заедно с коравите им черупки. Ти ще ги отречеш като храна, защото никога не си дошъл до ядката, която носи прекрасния им вкус.

За да влезем малко поне в съкровените дълбини на цитирания стих, трябва отнапред да определим, какво ще наречем „кал" и после какво е това „дихание от Божиите уста*.

Ако ние разбираме под думата кал същинската земна кал, т.е. мократа пръст, тогава, очевидно, библейската легенда е наивна, но ако се помъчим да открием същинското й значение, тогава въпросът става по-друг.

В най-модерно време, в обширната област на естествознанието бавно си пробива път схващането, че физико-химичните процеси, които се извършват в живите организми, не са достатъчни да изяснят живота. В целесъобразното единство, което наричаме организъм, се осъществяват неща, които държат в напрегнато недоумение физиолозите, защото организмът ги изненадва с различни процеси, за извършването на които е потребна интелигентност далече по-голяма от интелигентността на разглеждания екземпляр.

Природата е вложила за организиране и поддържане живота на отделните организми своя интелигентност, която във всички случаи се намира на по-високо стъпало от подложената на развитие интелигентност на съществото, поставено да живее в този организъм. Не ви ли прави впечатление, че нашият живот протича от една страна в рамките на личния ни опит и инициатива, а от друга страна в мрежата от самоволни прояви на организма, за който казваме, че е наш, а пък сме съвършено безсилни, когато трябва да го овладеем. Човек често схваща тялото си като един наготово даден му инструмент, който трябва да се проучи, завладее и усъвършенствува. Ние трябва да употребим огромни усилия, за да проникнем в тайната на физиологичните процеси, в тайната на химичния състав на нашето тяло както и да опознаем що годе законите, по които се извършват процесите на органичния живот. Трябваше да се проточи цял керван от столетия, докато в медицината проникна идеята за промяната на състава на кръвта от секретите на вътрешно секреторните жлези, а за това, какво представлява тайната на нервната система, какъв процес е предаването по нервните влакна, съществува ли жизнен магнетизъм или електричество, и какво най-сетне е смъртта и животът, за тях няма дори и помен в никоя област от положителните науки, както и в медицината, която представлява все още опитно поле за лекуване, върху базата от известна бройка сборни науки.

Ражда се един човек. Пред нас се намира къс топло червено месо, в което са вложени всички възможности за бъдещето му развитие Едно бедно и безпомощно създание се прегъва в плач и гримаси. То иска да се храни и търси с устните си майчината гръд.

На другата страна лежи вкочанял и студен безжизненият труп на мъртвец. Тръпки полазват човека при докосването до вкаменяващата се плът, под която напират яките кости на скелета. Един житейски път е привършен. Отлитнало е онова, което се отзоваваше на слънчевия светлик, на радостта на синьото небе и на звъна на ароматните пролети, когато природата е отрупана с цветове. Едно печално събрание от хора изпраща до тъмната яма тая безмълвна останка от един живот и ти чуваш там между безутешния плач на близките и примирително скръбната фаза на един ритуал: „Ти си земя и в земята отиваш".

В такива мигове, когато съзнанието ни е на прага между живота и смъртта, ние се питаме с горест: Това ли е животът?

В всички тия случаи ние отговаряме съобразно със степента на проникването в дълбините на проблемите, на което проникване е способно нашето аз. Ако сме живели цял живот така, че само сме плъзгали нашата размисъл по неговата повърхност, на живота, ние ще останем с впечатление, че с тоя тъжен акт се приключва цялото битие и че последният тържествуващ акорд над живота е тая черна купчина пръст, над която се изплакват много безутешни сълзи. Но така ли е в същност? Къде отиде онова, което трептеше ведно с трепета на световното безсмъртие? Къде изчезна блясъкът от двете очи, в чиято дълбина ние откривахме нашата радост и нашата утеха? Не беше ли той частица от тоя блясък на небето в чистите пролетни утрини, с който начева животът?

Деветдесет и два елемента в неорганичната природа се преплитат в много сложни комбинации и образуват различните видове материали, от които е съставено световното разнообразие. Деветдесет и два елемента, различието у които е само в различните бройки на електрони и протони. Тези деветдесет и два елемента, като се започне с водорода — най-лекия от всички и се свърши с урана — най-тежкия, съставляват цялата същност на видимото т.е. калта, от която е съставено както човешкото тяло, така и цялата на всички минерални, растителни и животински видове.

Проследяването строежа на световната материя е един още не напълно завършен въпрос. Около него е изразходван огромен човешки мисловен труд, който чака да бъде завършен и закръглен, но все пак и намереното до сега ни позволява да приказваме с известни догадки около истината за структурата на веществото и да се възхищаваме от хармонията на неговия вътрешен елементарен живот, който бихме могли да наречем „живот" на електроните, протоните, атомите и молекулите.

Но това е само едната страна на въпроса. Къде е онова дихание на устата, което е живот и което съставлява втората неуловима и най-съществена страна на всяко битие? В символиката на писанията трябва да търсим и да открием частица поне от достъпната за човешкия разум истина. Съграждащият принцип в света е създал първичната материя, организирал нейния елементарен живот и я е направил жилище, в което пребивава духът на живота. Какъв е тоя дух, от къде иде той, какво представлява?

За да изследваме материята, ние трябва да нагласим съзнанието си и нашия мисловен апарат в съизмеримост с частите, от които е съставена тая материя, а при установяване някои истини за живота в духа, ние трябва също да се нагласим в някаква тоналност и да заживеем с нашия собствен дух. Ние трябва да нагласим живота си в съзвучие с една световна ритмика, която е музика на живота и която единствено е в състояние да ни поведе по ирационални пътища до същината на Духовния живот. Ако при разкриването тайната на материята човешкото съзнание по мисловен и емпиричен път слиза до съизмеримостта на градивните й елементи, при разгадаването на духовната същина съзнанието трябва да се издигне до един друг свят и порядък с размах и хармония, далече надминаващ емпиричното и всекидневното.

Когато духът се оттегли от телесната организация, последната се връща към „калта", или мъртвата природа. Цялото се разпада на части, а частите на първичните съставки, които се прибират в огромното море на елементите. Науката и всички мислещи хора стоят съвсем безпомощни, когато трябва да кажат нещо във връзка със същността на живота и смъртта. Тия въпроси се изплъзват от обективно установяване, защото разрешението им се крие в някакъв моментен проблясък, когато вратите на нашето висше самосъзнание се открехнат и от там премине светлина в гънките на нашата условна размисъл.

В сферата на материята протича една част от нашия телесен живот, а в сферата на духа са причините на всички неща, силите, импулсите, енергията и всички положителни прояви на живота. За тях ние нямаме нито нагледни, нито непосредствени определители. Причините на всички неща се намират в един надматериален свят, наречен някога от Платон свят на идеите, или както ние бихме могли да го наречем, свят на същностите. Ние можем да изследваме промените, но техните причинители са винаги вън от нашия конкретен обсег и не се поддават на пълно или дори на относително изясняване.

Защо едно човешко същество се чувствува повече дух, а друго повече материя, е една тайна. Ние нямаме инструменти, с които бихме могли да измерим степента, до която едно съзнание надраснало друго. Безпомощни сме и да разясним, защо като приказваме на петима хора, един от тях ни разбира, а четиримата стоят на астрономични разстояния от нас и нашия размисъл.

Понякога вървите из пътя и между навалицата виждате едни очи, които ви поглеждат и отминават. Може никога вече в живота си да не срещнете тоя поглед, тъй като орбитите на вашите движения да се раздалечават, но вие чувствувате и сте уверен, че тоя поглед е един поздрав от вечността и че с тоя човек дори е непотребно и да се приказва, защото едно загатване, само един знак е предостатъчен да изрази онова, за което са потребни хиляди и хиляди думи. Дали този и много още такива примри, които бихте могли да приведем, са резонанс на материята, или резонанс на духа? Нека всеки си отговори по свой начин на този въпрос, като си припомни поуките, които му е оставил личният негов живот.

„Бог е Дух, и които Му се кланят. да Му се кланят в дух и истина” — е казано на едно свето място. Тоя стих от новозаветното писание крие всичката тайна на една друга реалност, далече надхвърляща реалността на нашето всекидневие. Той ни разкрива, че духът е организаторът на видимата реалност, но е нещо вън от нея. В него се крие и разгадката, къде да дирим ние същината на нещата. във външните им белези или в оная същност, която ги осмисля. Формата на телата от видимия свят е само една проекция на идеята, скрита в тях. Мъдростта, затворена в тоя безсмъртен стих, ненадминат от никое писание в човешката история, ни учи, че порочността, както и светостта не се крият в същината на нашите външни деяния, а в техните дълбоки причини и подбуди. Една постъпка с външно благочестие не е още свята, ако няма светостта на духа, който тя изразява и изявява, както няма и акт, който би омърсил човешката душа, ако тоя акт е дело на слабост, ако човек не е станал съзнателен служител на злото, което спъва растежа и напредъка.

Геометрията е наука на духа. Ние можем да осъществим нещо в света на геометрията и после да го свалим в предметния материален свят. Всяка монументална сграда, или каквото и да е творба, в която са вплетени равнини или пространствени елементи на геометрията, първом е дело на духа, а после на физическата реалност.

Творчеството е възможно само по тоя път, защото всяко друго нещо, дошло по други пътища, е механическо и бездушно преповторение и съчинение на елементи, неосмислени духовно. Духът е родител на идеята и затова всяка нова творческа идея е надникване в царството на духа.

И така, калта на земята или материята е рожба на съграждащите сили в природата. Тя е изцяло във властта на тия сили, началото на които е в извора на живота. С тая кал творческият дух, който е сам живот, гради формите и изявява себе си във всичките йерархии на космичния живот.

Всяко дърво, всеки лист, камък, мравка и всичко във видимия свят, ведно с човека, е една осъществена идея на творческия дух в природата. Тоя дух е „вдъхнат" в калта и направлява формата във всичките нейни промени, които произлизат от вътре. във всяка жива форма на природата има някакво, макар и елементарно, съзнание, което възхожда по пътя на развитието, а опитът от изминатия път се събира в склада на това съзнание като „чист опит", като придобивка на тая странствуваща „душа" в пътя на съвършенството.

Във вечната нестихваща смяна на инертната материя и проблясъците на духа, в противопоставянето същината на материята спрямо възхождащите импулси на диханието, се крие тайната на живота. Като че едно огромно, препълнено с любов сърце, чака възвръщането на скитащите души, за да ги приеме като достойни, получили своя собствен опит съставки на своята огнена кръв, която протича по жилите на „космичния човек".

Творецът вдъхна от диханието на Своята уста в мъртвата кал на земята, за да започне животът, който се проявява във вечното сдружаване на тая „кал" и това дихание.

Е.

Едно нещо е безсъмнен факт, че всички хора. че целият свят търсят нещо — нещо повече от това, което има, търсят, да речем, нещо по-трайно, по-хубаво, по-смислено. И понеже не го е намерил, светът изпадна в страхотна криза. Духовна по начало, тази криза взе застрашителни размери в социалния живот, в политическия живот, в отношенията между хората, в личния живот — вътрешен и външен, на всеки отделен човек.

Казано на най-прост език, човек, светът търси сигурност — преди всичко материална. Едно стабилизиране на положението, едно спокойствие и материално благосъстояние. И тъкмо тук се разразява външно конфликтът. Тук се преплитат интересите и се загубва нишката. Вместо едно тръгване нагоре, вместо едно търсене на по-висши стойности, изпущат се юздите и се отбива в безизходността на личните отношения — всеки търси от другия, всеки обвинява другия. Така се вплита всичко в един омагьосан кръг.

Всъщност, кризата е почнала като едно духовно сътресение, от едно обезверяване в живота и в хората, от едно обезверяване в създадените от света стойности и норми. Последните са били безсилни вече да поддържат равновесието на силите в живота. Започна едно стремглаво търсене на нови морални, духовни, научни и социални стойности. Светът, обаче, не можа да ги намери. Изби накъде ли не! Най-ужасната форма бе световната война.

Сега всеки търси спасение. Кризата, духовната криза откри в човека редица пролуки. Той надникна в себе си и се ужаси. Човек видя безсилието си, грозотата на своята мисъл и чувства, злобата, която е пропита във всяка негова постъпка. Човек вид ада, в който е живял. И се уплаши от себе си.

Търси се днес, както през всички времена от историята на човечеството, спасител! Външно, търси се спасител на света, обновител, истински ръководител. Търси се спасение от този ад, в който човек е изпаднал и живее.

Малцина се задълбочават в себе си и търсенето на спасение и спасител става външно нещо, става едно външно религиозно търсене и очакване. А и много от съществуващите религиозни учения имат в летописите си обещания и пророкувания за идването на Спасителя. И всички, които вярват, Го очакват по форма. В дни на народни бедствия и тягости ще дойде Той и ще донесе спасение и всички други добрини. Така е предвещано. И мнозина си Го представят да слиза от небето на огнен облак и златна колесница.

Всъщност, Спасителят не е спирал да идва по земята всред човеците. Той е идвал през всички времена и не така, както Го очакват. Скромно и незабелязано! — „Син человечески няма къде глава да подслони", казва сам Христос. И явно е, че за Него няма дом на земята, всред човеците! Но Той все идва, не спира да посещава, да ги напътва, да облекчава страданията им, да им вдъхва нови сили и живот.

Както всеки човек в своя личен живот минава през редица страдания, кризи и изпитания и търси избавление, така и всеки народ, па и цялото човечество минава през дни на големи изпитания. Тогава се явява една масова нужда от един Светъл, мощен Дух, Който да поведе човечеството напред към светли бъднини. Истина е, без разлика дали някой вярва или не, че през разни важни времена от историята на човечеството са се явявали велики Учители и Просветители. Тяхното идване се ознаменува от цяла творческа и динамична епоха. Нови принципи, нови идеали, нов начин на живот, нов светоглед се дава в такива времена на човечеството. Изгрява нова епоха, ново време на по-голяма светлина, на по-висша идейност и човечност (най-малко в разбирането), всякога, когато велик Учител се яви всред хората. А що са великите Учители на човечеството, ако не неразделна Същност от Духа на Христа, на Спасителя! — Той идва много пъти, но хората не Го познават и не Го разбират, и... не Го приемат. Идеите, обаче, които е донесъл, остават. И те движат света и хората напред към съвършенство.

Неусетни претворби стават с хората, с народите от всички краища на земята, когато Божието благословение ги посети. Това са епохални дни. Те отпосле се разбират и виждат, ала тези епохи и тези явявания на световните Учители са брънки от неведом план в развитието на човечеството. Все по-велик и по-съвършен се явява Духът на Спасителя, на Христа, на Учителя. — Единният Учител през всички времена, когато в дни на безпътица и безидейност посети земята и хората. Той е все същият и все по-нов и по-нов, винаги далеч и далеч пред времето си. Затова този Дух на Истината е пътепоказател, Светлина в пътя.

Учителят, Учителите се явяват от време на време на земята, за да помогнат и просветят човеците. Това е безсъмнен факт. Но човек не трябва да чака спасение отвън. Истината съществува. Тя се е казала, казва се и сега непрестанно. И днес, по благоволение, земята и хората не са останали без посещение и без благоволението на висшия Дух на Истината. Единният Учител е пак между нас. И за да го познаем, трябва да го намерим в себе си. Ето пътят! Тайната!

Ще познаем Учителя, ще намерим Спасителя, само когато Го намерим в себе си. Само вътре в нас ще ни посети Той и ще ни обнови, ще добием нов смисъл и радост, нови творчески импулси и разбиране. Ще разберем страданията и ще ги пресъздадем за добро. И ако Го очакваме само отвън, Той няма никога да дойде за нас. Да приготвим вътре в нас жилище за Него, Който идва в името на любовта, на Първопричината!

Ето какво казва Учителят в една беседа за посещението на Христа: „Търсете Христа в светлите мисли, в светлите чувства и постъпки, а не отвън. Когато в ума ви влезе една светла мисъл и в сърцето ви — възвишено чувство, които ви причиняват радост, ще знаете, че Христос ви е посетил" (Трите родословия, 1943 г. стр. 21)

И на друго място „Когато никой не може да ти помогне на болестта, тогава ще те посети Христос. Ако искаш да се запознаеш с Христа, трябва да имаш най-голямото изпитание, при което никой друг не може да ти помогне. Тогава ще дойде Той. Той е последният. Той е Началото и Краят. Бог се явява на човека два пъти — когато се ражда и когато заминава от земята. Онзи, Който те изпраща, и Онзи, Който те посреща, това е Бог" (Двата пътя. Беседа от 10.X.1943 год.).

При тия страдания, които човек и светът изживяват, всички ще обърнат погледа си на вътре. В своето търсене човек непременно ще види образа на Учителя и ще познае Бога. Ще намери Пътя и Истината. Ще добие смисъл и разрешение на въпросите, ще намери освобождение от тоя гнет, който тегне върху света в най-ново и най-културно време от историята на човечеството.

Новият човек, който иде сега на света. е човекът „роден изново". Той е човекът, роден от Любовта, оживял в Мъдростта и възкръснал в Истината.

Това е човекът, който сега излиза от Бога и иде на свeта, за да изяви силата Божия, да изяви силата на доброто, силата на правдата и силата на разумността.

Това е човекът, който носи знанието на Любовта и силата на милосърдието.

Това е човекът, който носи светлината на Мъдростта. Те отваря очите на слепите.

Това е човекът, който носи Истината и свободата.

Това е човекът, който носи живота на безсмъртието.

За да се родиш изново, да станеш нов човек, съгради дома си от нишките на Любовта, изплети го от нишките на Мъдростта, украси го с нишките на Истината.

Сложи тогаз трапеза в дома си и покани на гости Любовта, покани на гости Мъдростта, покани на гости Истината. Стани, та им послужи. Тогава ще се научиш, как да живееш.

И ще разбереш, че от малките неща се създават скъпоценни камъни. Затова, престани да се тревожиш за малките неща.

Престани да се тревожиш за метната вода — тя наторява живота.

Престани да се тревожиш от тъмнината, която ограничава живота.

Тъмнина и светлина са приятели на Любовта.

Знание и невежество са приятели на Мъдростта.

Робство и свобода са приятели на Истината.

Научи се да ги разпозна ваш и разделяш. — Тъмнината е старият завет; светлината — новият завет, който иде.

Роденият от плътта е човек на стария завет, човек на миналото. Роденият от Духа е новият човек — човекът на Любовта.

Не се тревожи от хапливите мухи в света. Ако се тревожиш, не можеш да разбереш света и живота. Впрегни хапливите мухи на работа. Нека те да работят, да помагат на живота. Така те ще се научат да работят. вместо да хапят; да се хранят, вместо да ритат; да говорят, вместо да злословят.

Научи хапливите мухи да станат ученици на добрите хора, да станат ученици на живота.

Научи хапливите мухи да забравят своето недоволство и гордост, защото това е израз на слабост. Когато слабият гони силния, смешен става; когато слабият рита силния, краката му се изкълчват; когато слабият се бори с силния. ръцете му се осакатяват; когато слабият спори с силния, той оглупява.

Стани силен, като възприемеш живота на Любовта, знанието и светлината на Мъдростта и свободата на Истината.

Запомни:

Не се опитвай да победиш Всесилния. — Той е непобедим.

Не се опитвай да надхитриш разумния. — Той е светлина.

Не се опитвай да ограничиш свободния. — В него е животът.

Стани слуга на Любовта.

Стани ученик на Мъдростта.

Стани приятел на Истината.

Така ще се роди в тебе новият човек, който иде сега на света. Ще има хармония и Любов между всички.

И ще благодарим на Господа за Любовта, която е изпратил на света.

Ще благодарим на Господа за Мъдростта, която е изпратил на света.

Ще благодарим на Господа за Истината, която е изпратил на света.

Това ще бъде песента и животът на новия човек, който се ражда.

Живот на Истина и Красота

Животът е свещен – Е.

Великата космична година – G.

Ритъмът в живота – инж. Р. Николов

Светлият път – Б. Боев

Подпушванията и болестите – д-р Ил. Стр.

Произход на музиката – Андрей Андреев

Платон и Аристотел за музиката

Размишления – инж. Руси Николов

Удоволствуване и свобода – Г. Тахчиев

Стихове – Дим. Антонова, В. С.

Ще дойде ден – Б. К. Б.

Загадъчни явления

Отзиви, вести и книгопис

Du Maitre – LES QUATRE REGLES DE L`AMOUR

Q

В списание „Природа и наука", книга първа, година 14, септември т.г. в статията „Нашият светоглед" професор Д-р Стефан Консулов между другото така говори върху светогледа:

„Правилният светоглед държи сметка за целокупността в постиженията на човешката мисъл във всички направления: положителни науки, изкуство, музика, поезия, мистика, религия. Такъв цялостен светоглед краси истинския човек, този, който със своя мисловен поглед иска да обхване цялото битие; този светоглед води именно истинския човек в живота.

Наистина, методите, с които боравим в положителната биология, са методи на материалното изследване. Ние изследваме физиката и химията на живота. Но дали това е всичко, туй е отделен въпрос. Най-големите представители в съвременната биология съвсем не споделят отживелия възглед от миналия век за крайния материализъм. Моето съзнание, моето „аз", моята преценка за добро, за хубаво — това не се поддава на изследване в епруветка. А то е надстройката върху грубата материя в живота, нещо, което ние днес не можем материално да изследваме. То е и което създава човешкото в човека.

Светогледът на човека, който върви заедно с напредъка на съвременната наука, обгръща и всичко онова, което не е само грубо материално: мистика, красота, понятие за добро в живота.

Една стара мъдрост казва: Да пази Бог от човек, който е чел само една книга, той много знае! Така е и с онзи, който е започнал с азбуката в биологията. Нагълтал е учението за материализма в неговата най-груба форма, което много допада на хора с недостатъчно критичен ум. За тях всички проблеми в живота са разрешени, морето е до колене.

Светогледът определя и поведението на хората. За онзи, в светогледа на когото няма нищо повече от едно грубо материалистично разбиране, всеки устрем към нещо възвишено е безпредметен, наивен. За него всичко е оправдано, стига да го задоволи. Такъв е той в личния си живот, такъв е и в обществения; там няма за него нещо недопустимо.

Светогледът на хората на истинската наука, за които животът не се изчерпва със силата и материята, ги кара да гледат на материалното в живота само като на материална негова страна, а най-ценното търсят другаде: в красотата, в мистиката, във възвишеното, в любовта, в понятието за добро, в обичта към другите в сподавянето на личния егоизъм. Такива са те и в обществения живот. С такъв светоглед човек се издига над животинското в себе си, устремил поглед нагоре към безкрая на неизвестното в Битието".

Е. Кнап в своя реферат, държан в Хайделбергския медицински факултет на 8.II.1943. година, развива следните мисли:

„След откритите от Мендел закони на наследствеността се стигна до убеждението, че наследствеността зависи от определени наследими вещества. Клетъчното изследване доказа, че тия вещества се намират в хромозомите (особени нишки в клетъчната ядка).

На истинското унаследяване, причинено от предаването на наследимите вещества, което унаследяване продължава през ред поколения, трябва да противопоставим лъжливата наследственост, която се състои в предаване на разни влияния от родителите, но които качества и влияния бързо изчезват.

Холандският ботаник Хюге де Фриз въведе в биологията понятието „мутация", т.е. еволюция чрез скокове. Доказва се експериментално, че ако облъчваме растение с къси ултравиолетови лъчи, изменят се наследствените им вещества — гените — и се получават мутации, т.е. нови наследствени признаци."

От този реферат на Кнап виждаме тясната връзка между биологичните явления и лъчистите енергии. Късите ултравиолетови лъчи предизвикват мутации. За специалиста-експериментатор тук се откриват особени перспективи, а за философската мисъл — нови стъпала към вглъбяване върху проблемите на живота.

Ултравиолетовите лъчи не са само произведение на кварцовите лампи в лабораториите, но те в самата природа обливат всяка жива твар. Някои животни и растения получават ултравиолетови лъчи и други подобни енергии но високите планински склонове; други едвам биват докоснати от тях.

Навлиза се в нова област —- динамичната биология — дето голямо значение ще се даде при физиологичните процеси на лъчистите енергии, които проникват цялата природа.

Редакцията на сп. „ЖИТНО ЗЪРНО” и занапред ще се стреми да дава на своите читатели подбрано четиво. Списанието разчита на подкрепата на своите абонати. Нека те не само на време да платят абонамента си, а и да запишат всред своите приятели и познати поне по още един абонат. Нека посеят едно „ЖИТНО ЗЪРНО”! Техният труд не ще отиде напразно!

„ЖИТНО ЗЪРНО” работи за изграждане на един нов мироглед, от който ще се роди бъдещата култура на братството между човеците. Ето защо, който разпространява списанието, спомага за разпространяване светлината на Новите идеи, които Сеячът така обилно пръска; спомага за изграждане на новия свят на справедливост и братство.

Г-н Н. Р., телеграфопощенски чиновник, излага следната своя интересна опитност.

— През 1935 година бях телеграфопощенски чиновник в Харманли. Предстоеше ми изпит по френски език, за да бъда повишен в по-горен клас. Пристигнах в София през декември 1935 година в навечерието на изпита. През нощта срещу изпита към разсъмване сънувах, че виждам пред себе си черна дъска, на която ясно беше написано: „La liberté du transit". В правилника за международната пощенска конвенция има такава глава. Този правилник го изучаваме на френски и български. Аз знаех този урок, но все пак го прегледах преди отиване на изпит. В осем часа сутринта за писмения изпит дадоха същата тема, която един член от изпитната комисия написа на черната дъска така ясно, както видях на сън.

Госпожа X. У. разказва следното:

— Понякога проявявам ясновидство и яснослушане.

На седемнадесети октомври т.г. снаха ми Мери (жената на брат ми) беше изгубила един скъп пръстен, който струваше 10,000 лв.

Същата вечер сестра ми дойде у дома, разправи за случката и каза, че Мери е отчаяна и плаче. Мери мислила, че като отишла на пощата да пусне писмо, при изваждането на ръкавицата си пръстенът паднал на земята.

Аз видях, че пръстенът е в техния дом в долапа и чух глас, който ми каза, къде е пръстенът

Казах на сестра си:

— Кажи на Мери да потърси пръстена в долапа и ще го намери. На другия ден сестра ми посети Мери и й каза това. Мери като отворила долапа, намерила веднага пръстена.

Б. К. Б.

Зная, че в моето малко сърце има място за една голяма обич; обич към малкото цвете, разтворило напролет своето пъстро венче, обич към пойните птички, които в китен май разливат своята сладка и пламенна песен, обич към работливата пчелица, която неуморно снове натоварена със скъпия дар на пролетта, обич към лазурното небе, към яркото слънце, омайните звезди, пеещите потоци, снежните върхове. От колко обич е заплетено моето сърце!..

Но чуй ме, мое малко сърце, аз искам тази нощ да ти завещая скъп завет; чуй ме: Когато по твоя път срещнеш пътник уморен, останал надире от своята дружина, да крачи бавно по своя път, спри се при него! Извърви с него част от неговия път, предай му частичка от своята бликаща сила, влей малко от твоята обич! Когато по твоя път видиш твоя събрат похулен от целия свят, осъден и оплют, не го отминавай, сърце мое, спри се при него и му подай твоята здрава и силна длан! Когато видиш, че господар жестоко и несправедливо се отнася със своя слуга не се плаши, застъпи се за него, защити го, кажи една добра и хубава дума, негли смекчиш жестокостта на господаря. И най-подир, когато видиш твоя съученик, че пада изоставен от всички, спри се при него, кажи му топла дума, тя ще бъде светъл лъч, който ще разкъса облаците на неговия помръкнал небосклон.

Велики мигове са т, сърце мое. № ги пропущай да минат край теб без да си сграбил несметното и чистото богатство! Нанижи ги на скъпото огърлие, защото те са отронени от Великото сърце на Неговата любов. Бъди уверен ще дойде ден, когато те ще се върнат при теб оплодени от щедрата ръка на голямата любов. Само тогава ти ще разбереш, че носиш голяма обич в малкия съд.

Г. Тахчиев

Удоволствуването се отнася до задоволяване низшите инстинкти, проявени чрез тялото, сърцето и ума.

Удоволствуването е безплодно разточителство на ценна енергия на тялото и духа.

Всяко удоволствуване се заплаща с равното на него страдание.

Разумният човек заменя удоволствуването с опростен и въздържан живот.

Мекото легло, пищната храна, разпуснатият плътски живот са удоволствия, които изчерпват човека; без да му допринасят нещо. Те поглъщат време и сили, потребни за творческа работа.

Величие и удоволствуване са несъвместими.

Опростеният живот на великите хора крие в себе си голямата тайна за техния напредък.

Силата на волята и пробуденото съзнание се мерят с надвиване удоволствуването в ядене, удобства и наслаждения на плътта.

Когато човек изгуби способността да се удоволствува, тогава започва неговата вътрешна свобода и динамичен творчески живот.

Самовъзпитанието се състои в надвиване на удоволствуването. Удоволствуването е живот на низшата природа на човека. Самовъзпитаният е господар на всичко низше.

Удоволствуването не е волева проява; то завладява волята и тя става безгласна буква.

Когато започваме да се чувствуваме щастливи в стоицизма, постигнат без насилие, ние сме готови вече за разумно използуване на богатите духовни и материални условия.

Опростеният живот, който водят всички велики хора, няма за цел толкова икономия на материални средства, колкото икономия на духовни сили, които те отправят в творческо мислене и дела.

Величие и удоволствуване са несъвместими.

Удоволствуването е стрелката, която показва, че животът е тръгнал в низходяща посока, а опростеният и въздържан живот са стрелката на възходящия живот.

Всяко разумно отричане от удоволствуване в храна, удобства и плътски наслаждения води към духовна свобода и всестранен напредък.

Страданията са спирачка на удоволствуването; те са огънят, в който изгаря техният корен.

Удоволствуваш ли се, приготви се да посрещнеш страданията и горчивото разочарование.

Страдаш ли, готви се да се радваш. Радваш ли се, готви се за постижения.

Здраве и удоволствуване се изключват.

Творчество и удоволствуване се отблъскват.

Воля и удоволствуване не се познават.

Чистота и удоволствуване са чужди едно за друго.

Искаш ли духовно да се издигнеш, да се освободиш от всички видове страдания и несполуки, откажи се от удоволствуването и го замени с веселие и опростен живот.

Инж. Руси Николов

Истинската култура създава такива отношения между хората, които и вечността не може да заличи.

Когато говорим за вечността, разбираме проявите на благородното и възвишеното в света, които са без начало и без край. Вечността крие в себе си всички условия, които дават възможност, на човека да постигне желанията на своята душа. Вечността съдържа всички условия и възможности за постижения.

Това, което е непостижимо във временния живот, във вечността е постижимо, защото Бог живее във вечността.

Как ще схванем великия живот? — Трябва да разберем законите, които работят в битието. Не е достатъчно човек да разбира външния живот, както днес се проявява. Това е частична проява на живота. Трябва да разбираме целокупния живот, както се схваща в пробуденото съзнание. Така схванат животът, човек става активен, готов за работа.

Човек за да разшири съзнанието си, трябва да гледа на всяко явление като на част от целокупния живот, да знае, че между всички явления има тясна, неразривна връзка.

Тялото е дрехата на човека, а душата — същността на човека. Душата е скъпоценният камък в човека; в нея се крият условията за неговото развитие. Чрез душата си човек се свързва със свръхсъзнанието и започва съзнателно да работи за Бога.

Да служи човек на Божественото начало в света, това значи да съзнава, че всичко принадлежи на Бога и каквото работи, да има предвид Неговото присъствие, да знае, че Божието око е навсякъде и вижда всичко.

Не се ли възлага най-важният дял при възпитанието на музиката, понеже ритъмът и мелодията много силно проникват в душата и най-силно се запечатват в нея, като правят човека истински добър и много възпитан.

Умните хора казват, че музиката, водена от философията, успокоява чувствата и е едно от най-хубавите неща, които небето ни е дало.

Астрономията и музиката си приличат и са еднакво силни. Ушите възприемат звуковите вълни и хармоничните движения, както очите — движението на звездите.

През старото управление в древността, народът у нас е трябвало да се изкаже преди всичко, дали е доволен от законите, които се отнасят до музиката.

Голяма душевна наслада е музикантът да ни свири с инструмента си, следван от гласа си.

Сократ казва: „Наистина, Ион, аз често ви завиждах, вам, на рапсодите, за вашето изкуство, което иска от вас да се явявате в хубав спретнат вид и най-вече да имате постоянно работа с големите поети. Рапсодът е тълкувател на мислите на поета".

Музиката не е просто удоволствие. Тя действува на сърцата и на душите и създава голяма морална сила.

Андрей Андреев

Старото първо обяснение за произхода на музиката е, че тя е дар от боговете на човечеството. Старите гърци вярвали, че Аполон е дарил музиката и поезията на хората, Хермес — лирата, Атина Палада — аулоса и др. У индусите началото на тона се свързва с музикалния инструмент вина, чийто изобретател е Нарада, един от седемте велики риши (митически мъдреци полубогове), син на Брахма, бащата на музиката. Египтяните смятали музиката за дар от бог Озирис. Лукреций в „De rerum natura (lib. V) прави опит да обясни началото на музиката с подражанието на пението на птиците, със звуците на ветъра от тръстоиката и т. н. През средновековието, началото на тоновото изкуство се приписвало на Адам.

Съвременната наука прави опит да даде едно по естествено разрешение на тоя въпрос, като изхожда от качествата на човешката природа. Така, Спенсер в „Произход на музиката" вижда и мисли, че музикалното изкуство изхожда от интонациите на речта и от звуците, издаващи се под впечатлението на възбуда. Колебанията във височините на гласа при развълнувана реч малко по малко се превръщат в речитатив, от който се е вече развила мелодията. Така, че цялата музика е била първично вокална и е била идеализация на естествения език, на душевните прояви. Против това разбиране е възразил Дарвин (в „Произход на човека и половият подбор"), като изказал мисълта, че гласът е съществувал преди членоразделната реч, така че началото на музиката трябвало да се търси в гласовите упражнения, на които се предават животните в любовния период. Вайсман (в „Studien zur Descendenz Theorie, Йена) отрича в случая участието на половия подбор и вижда в музикалното чувство допълнителната способност на нашия слухов орган, усъвършенствуван благодарение своята полза, по пътя на естествения подбор. Способността да се различат музикалните звуци трябва да е съществувала в животинския свет още до появата на човека, т.е. и у човека тя е възникнала преди членоразделната реч, съставяща неговото отличително качество. Има вид маймуна (Hilobates rafflesit) издаваща в силно възбуждение хроматическа гама в цяла октава. Малките бебета започват да издават музикални звуци преди звуците на челноразделната реч. При наблюдаване на болните от поражение в мозъка проличало, че музикалният и езиковият центрове, макар и близки в нашия мозък, всъщност са напълно разделени и независими един от друг (вж. Росолимо. „Към физиологията на музикалния талант".По тоя начин, началото на музиката не ще е в членоразделната реч, както мисли Спенсер. Членораздвлната реч сама получава своя музикален елемент, заключаващ се в интонацията в повишението и понижението на гласа, от самостоятелния музикален център, който на свой ред може да действува не само съвместно с центъра на речта, но и отделно от него. Способността да се издават и възприемат музикални звуци лежи в основата на нашата гласова дейност. Тая дейност, както и всека друга мускулна дейност се намира в тясна зависимост от нашите душевни вълнения. Мускулите на гласовия апарат толкова по-силно се отзовават на душевните движения, колкото по-интензивни са те. Оттук е силното повишение или понижение на гласа в речта при всяко възбуждение, от тук са виковете на човека и животното, от тук е и музиката (отначало вокална) като език на душевните движения, общ, разбираем и изразителен. При това начало на музиката ние наблюдаваме физическата възможност, която имат много животни, често имащи много развит слухов орган. Но само една физическа възможност е недостатъчна за възникването на музикалното изкуство, като отделно формално изкуство. Нужна е и психическа възможност, т.е. наличност на известно духовно развитие, което би позволило на човека да приложи тая способност за художествена цел, макар и тя да е още напълно примитивна. Така че може да се предположи, че духовното развитие съществува само у личност, която има членоразделна реч, макар тя да е в най-първобитно състояние. Затова, правдоподобно е мнението на Спенсер, че началото на тоновото изкуство като изкуство трябва да се отнесе към времето, съвпадащо се с възникването на езика. Това разбиране поддържа и проф. В. Вагнер в студията си „Генезис и развитие на музиката". Той приема, че пението е от реч при вълнение и предполага, че до развитието на членоразделната реч човек не е могъл и не е умеел да пее. Обаче, това е малко вероятно при положението, че и в животинския свят има пение, макар и без план, когато животните са лишени от членоразделна реч. По-правдоподобна е хипотезата на руския музикален възпитател А. Неустроев в статията му „3а произхода на музиката". Според него, у първобитния човек зачатъчната музика (грубо пение без думи още) била неделима от първия танц, дал й елемент на ритъм. С възникването на членоразделната реч, това пение, от начало съществуващо независимо от речта, се съединило с нея и така възникнала вокалната музика с текст. Едновременно е могла да съществува и зачатъчната инструментална музика, в началото във вид на ритмично удряне на дланите, на парчета дървета и пр. Известният немски диригент, компонист и музикален писател Ханс фон Бюлов твърди, че основната проява на музиката освен тонът бил и ритъмът. Известният германски икономист Карл Бюхер в съчинението си „Работа и ритъм" свързва произхода на музиката с работата, с трудовата дейност, при която човек или група хора при съвместно изпълнение на тежка работа, инстинктивно са издавали, а сега при подобни случаи издават звукове като вик на един тон, а според трудността на работата и на различно високи и от различна продължителност тонове, но ритмично подредени. Тия звукове той третира като начални прояви на музиката (пението) още от далечните предкултурни времена. Моравският философ, музикален писател и теоретик Рихард Валашек сочи началото на музиката в такта, който е бил главен елемент, основа на общите и групови танци на некултурните племена и народи, наречени народи на природата. Моментът на отделянето на музиката от танца е появата на самостойна песен с най-прост текст, макар и само от една дума или припев. Именно той трябва да се смята за началото на музиката като самостойно изкуство. Благодарение на своето удобство и лекота, тая първобитна вокална музика заела главно место, дълго време не позволявайки да се развият зачатъците на инструменталната музика, играеща напълно подчинена роля. Инструменталната музика е получила своята самостоятелност едва в историческо време, когато вокалната музика била вече доста напреднала. Известна представа за първобитната музика ни дава и състоянието на музиката у някои днешни ниско културни диви народи. И днес още има племена, чийто музикален уровен е първобитен. Австралийското племе коробори, при лунно осветление или накладен огън , устройва празнични танцови увеселения за своите хора. Мъжете скачат, жените удрят с ръце и един старец тактува чрез удряне на две пръчки и монотонно пее, на което жените пригласят подобно на рефрен. Арабските рибари от Сокотора скачат с часове, многократно повтаряйки кратки ритмични откъслеци без текст, т.е. един и същ слог. Бушмените танцуват до един в кръг, като повтарят монотонни откъслеци и бият много просто направени барабани. Пляскането с ръце подтикнало човека да потърси друг начин да произведе звуци и в резултат, за ритмична служба, заедно с пението при танците се явили пръчки, назъбени дървета и др., а по-късно и най-простите барабани. Шумът и свиренето на вятъра при преминаване през пукнатини от кости, тръстика, животински рогове и др. дали началото на духовите инструменти, а по-късно лъкът за лов, със своя звук, е дал началото на струнните инструменти. С течение на времето се достигнало до използуване на инструментите и групово. Началното пение е било абсолютно едногласно и без текст. Така че музиката е толкова стара, колкото е и самото човечество, защото началото й се губи в далечните хилядолетия на нашето време.

Ние мислим, че първите прояви на музиката трябва да се търсят в промяната на говора при религиозни обреди, при танца и при самата работа в разни височини при дългите гласни. Отначало музиката е била най-вече в услуга на религията. От равномерното удряне при работата и от явилия се от него ударен инструмент, човекът е почувствувал силата на ритъма. Първоначално човек е пеел. След това започва да подражава на звука на гласа чрез механически уреди. Така били изнамерени първите инструменти. Възможно е, обаче, и обратното. Получаването на тонове чрез надуване на тръбообразни инструменти, чрез щипането на трептящи струни и чрез удрянето на звукопроизводящи предмети се отнася преди времето, когато започва историята на музиката. Тя започва от тогава, когато се появяват първите белези на художествени предпоставки на тоновото изкуство: когато се постига едно организиране на звуковия материал, чрез разделянето на тоновете на точни отношения, — чрез създаване на една тонова система.