valiamaria

Д-р Ил. Стр.

Когато нашият организъм е здрав и хармоничен във физиологичния си живот, ние се чувствуваме бодри и здрави. Всяка природна сила се пречупва през дадена призма — телесен орган. Храната трябва да мине през храносмилателната система, въздухът — през дробовете, светлината — през очите, тоновете — през ушите, етеричните изпарения — през носа, химичните качества на елементите — през вкусовите брадавички, лъчистите енергии на околната среда — през кожата и т.н. Ние вземаме от природата всичко, което тя има и от което се нуждаем. Следователно, нищо не би трябвало да смущава организма ни и ние би трябвало да бъдем физически винаги здрави. С какво би могла да изненада природата нашия организъм и да смути неговите функции? Тялото е в пълна хармония с ритмичния живот на живата природа, защото то е нейно отроче. То самото е символ и на цялостния живот на природата и нищо не би трябвало да може да дисхармонира с неговото единство.

Ние се запитваме тогава, защо настъпват смущения в нашия организъм? Ако тялото ни е една висша форма на природата, в която тя е отразила и хармонирала всички свои сили, какво отношение имат нашит мисли, чувства и воля към него?

Нашето тяло е същевременно призмата, прозорецът и уредът, чрез който ние изявяваме себе си. Без него ние бихме били слепи, глухи, неми и неподвижни спрямо светлината, музиката и простора на природата. То ни съдържа, а ние го проникваме и обгръщаме. Всеки негов орган или клетка прикрива в себе си една идея за един съответно такъв наш духовен орган-елемент на нашето „Аз". Чрез нашата физика ние изявяваме състоянието и вида на нашето духовно тяло.

Не сте ли сядали някога пред апетитно сложена маса, без да можете да вкусите от вкусните ястия, защото някой е накърнил вашето самочувствие? Вие чувствувате тежест под лъжичката и като че ли всичко е пълно в стомаха ви. Вие сте обременени с някакво чувство, което ви спъва и накърнява. В такива моменти сърцето може болезнено да се свива, като че ли някоя ръка го е хванала и не му дава волно да се разпусне. Пулсът е ту ускорен, ту забавен. Огън или студенина облива снагата ви, а руменина лази по лицето ви.

Когато пък злъч и гняв бликне от някого, той ще се прихване под дясното подребрие и ще се присвие от болка, защото злъчката се обажда. Не са ли това прояви на чувствата, символизирани и изразени чрез храносмилателната и кръвоносна системи, които ние чувствуваме дисхармонирани във функциите си, когато настане в нас известно подпушване?

Нашият организъм е символ на нашето цялостно „Аз", като прави видими всички наши вътрешни състояния. Тази физическа видимост на постъпките, чувствата и мислите трябва да търсим във физиологичния живот на органите. Тук от тяхното състояние ние можем да заключим за вида и качеството на проявените мисли, чувства и постъпки. Затова Учителят казва: „Тялото е символ, но идеите не идват от него, а те се проявяват чрез него".

Когато заболеем, ние трябва преди всичко да търсим онези вътрешни смущения-подпушвания в нас, които са смутили хармонията на организма. Смущенията и подпушванията са тясно свързани с функцията на симпатичната нервна система. Последната обхожда и хармонира, при нормално протичане на нейната инерваторна енергия, всички органи и клетки на тялото. Настъпи ли едно вътрешно подпушване, тогава хармоничната връзка в организма, обезпечена от нервната енергия, се накърнява и най-засегнатият орган проявява една дисхармонична функция. Затова началото на всяко болезнено състояние е едно органично неразположение, което всеки от нас е чувствувал, преди да се разболее. Не вземем ли мерки в един такъв случай да се хармонираме вътрешно, т.е. да трансформираме подпушващите мисли, чувства и постъпки, органите заболяват. Искаме ли да бъдем здрави, то всички мисли, чувства и постъпки трябва да са пречистени (филтрирани), преди да се изявят. Защото органите, които ще изявят тези мисли, чувства и постъпки, накърняват функцията си, когато последните не са хармонични.

Следващите примери ще ни изяснят това: Един 42-годишен чиновник страда от известно време от невроза, която се изразява в това, че му треперят крайниците (ръцете и краката). В частния си живот той се проявява като слабоволева натура и без самостоятелност. Той е бил привързан много към шефа на фирмата, където работи и е бил негов най-доверен човек. Работил е под пълна контрола и воля на същия. След смъртта на последния чиновникът се почувствувал, като че ли е останал сираче, без ръководство.

С тъга и подпушени чувства той е продължил работата си по неволя. С новия си шеф той не можел да се спогажда, защото същият имал нов метод на работа, който не се схождал с този на стария. В едно такова потиснато състояние на чувствата по смъртта на любимия си шеф, той се изнервил толкова, че първо това се отразило на почерка му, след което колегите му забелязали да си клати главата от нервност. Това нервно разстройство обхванало в късо време цялата му снага.

Неврозите са състояния, при които става едно максимално изчерпване на нервната енергия. В такива случаи енергиите се изхарчват неконтролирани и неоползотворени. Свежестта на мускулите се намалява до там, че те не могат да координират напрежението си. Контролът върху разхода на енергията у нас извършва волята. Безволеви и несамостоятелни натури, изправени пред житейски пречки, се самоизчерпват, без да могат да постигнат някакъв резултат.

Следващият случай ще ни демонстрира едно болезнено състояние на организма, причинено от подпушване на чувствам: Един 36-годишен работник страда от язва в стомаха. Той е крайно чувствена натура, вследствие на което неговият живот е потопен напълно в потока на неконтролирани и нетрансформирани сърдечни чувства. Като младеж той се влюбил в една мома, която под давление на близките си той сам считал за неморална. Имал е, обаче, амбицията, чрез любовта си да я издигне до нивото на моралните хора. Оженил се за нея и заживял с надеждата той да бъде единственият любим човек в живота й. Скоро той се изпълнил с ревност, подозрение и недоверие към нея. Това натегнато състояние, породено от вътрешна борба, се отразило бърже върху здравето му. Настъпили скоро смущения в храносмилателната система. Тези смущения от обикновено възпаление на стомашната лигавица се усилвали паралелно с растящото чувство на съмнение и недоверие към жена си. Той се почувствувал най-после слаб да победи тази вътрешна борба и решил да се разведе. Здравето му се влошило още повече, тъй като възпалението на стомашната ципа се обръща на язва в стомаха. През време на болничното си лекуване той загубва делото по развода. Това влошило състоянието му, и лъчението станало възможно едва когато той бил отдалечен от семейството му и приведен другаде на работа. Тогава той е могъл да се облекчи от потискащите го чувства и лесно да се излекува.

Ето защо, ние трябва да видим, в какво състояние са нашите мисли, чувства и постъпки. Всяко наше чувство би трябвало да бъде подтиквано от любов. То не трябва да е опетнено от себичност и подозрение. Когато в сърцата ни се проявят добродетелите ла любовта: дълготърпение, милост, смирение, правда, истинност и вярност, едва тогава ние бихме могли да се освобождаваме от чуждите натрапени помисли и чувства или да ги трансформираме лесно. Когато умът ни се изпълни със знание и мъдрост, ние ще имаме винаги светли и чисти мисли, които да ни упътват в истината. И когато се изпълним с желанието да живеем по волята на Всевишния, ще имаме правилни постъпки и не ще се спъваме в пречките, които животът ни изпречва. Постигнем ли една такава хармония в мислите, чувствата и постъпките си, можем да кажем, че имаме светъл ум, чисто сърце и добра воля, които ще ни обезпечат здрав и разумен живот.

Б. Боев

Който се намира в задънена улица, какво трябва да прави? Трябва да се върне назад и да тръгне по нов път. Съвременните европейски народи се намират в задънена улица. Днешният човек разглежда и разрешава нищата механично. Но това не е никакво разрешение, понеже така не се премахват причините. Средствата, които се прилагат за лекуване, са само закръпки. Както вървят европейските народи, те само закърпват. Сегашното положение на света не е поправяне. И човек със сегашния морал никога не може да се поправи. Невъзможно е то, защо? Причините, които произвеждат тези недъзи, са незасегнати. Ние чистим временно само резултатите.

Множеството противоречия в съвременния живот показват неразумността на днешните форми на живота и безсилието на съвременния човек да се справи с днешните противоречия при сегашното си разбиране на живота.

Днешната дисхармония показва, че човешкият живот не е в съгласие с онези велики закони, които регулират битието изобщо и човешкия живот в частност.

Кой народ, който е нарушил великите природни закони, е прогресирал? Ние трябва да имаме понятие за разумността в природата. Силите, които действуват в природата, не са механични, а разумни. Законите на природата не се шегуват. С тях не се играе. Природата не търпи никакви отклонения. Да не мислим, че ако по някой път тя затваря очите си, тя не вижда. Като не познаваме законите на природата, ще бъдем като дете, което в някоя фабрика пипа колелата, които се въртят.

И от тая лъжа, която съществува в живота на съвременните човеци, произлизат всички техни нещастия и престъпления. Съвременното човечество след като се избави от последните елементи на животинския живот, ще дойде до човещината.

Винаги, когато се употребява един фалшив метод, то самото това вече привлича онези отрицателни сили, които докарват саморазрушението. Ето защо, всеки човек или всяко общество, което употребява зло или насилие, в края на краищата привлича към, себе си силите на разрушението. Всякога нарушаването на великите природни Божествени закони е докарвало наказателния удар.

Когато човек или обществото е в съгласие с великите закони на природата, то е в положителната страна на природата, в божественото, в живота. А когато не е съгласен, той е в отрицателната страна на природата. Там са страданията и смъртта.

Само един народ, който живее често и справедливо, има бъдеще.

Действително, по форма съвременните люде са станали културни, но по съдържание не са. Онзи народ е културен, който е абсолютно честен, абсолютно добър, абсолютно умен и абсолютно благонадежден.

Една нова идея трябва да се внесе във всички. Трябва да дойдем до едно ново разбиране.

Има култури залязващи и култури изгряващи. Има идеи залъгващи, има и идеи изгряващи. Всяко общество, което приеме новите идеи, на които принадлежи бъдещето, се издига и се развива правилно; и обратно, когато новите идеи, които са в хармония със законите на развитието, не намират достъп в едно общество, в един народ, този народ се изражда и загива. Запример, виждаме толкова култури, които са играли важна роля в миналото и днес няма нито помен от тях. Де са асирийската, вавилонската култура, старогръцката, римската и пр.?

Днес известни нови идея заливат света. Една нова духовна вълна залива човечеството. Това са всички онези духовни движения, които работят за един нов красив живот на земята, живот в хармония с природните и божествени закони. Но отгде да знаем, че тази духовна вълна е именно, която носи бъдещето със себе си? Който е изучил законите по които се развива човешкото съзнание, знае, че тази духовна вълна днес не е нещо случайно, а иде по законите на развитието. Тя е знак на зазоряване в живота на човечеството, за изгрева на нещо красиво в общочовешката култура.

Влизаме в една нова епоха, епоха на събудената човешка душа. Пробуждането на човека — това е характеристика на днешната епоха. При човека с новото съзнание омразата в света ще изчезне.

Човек трябва да излезе от подземията, в които е живял досега, в един нов красив свят на слънце, светлина и свобода.

Всичко в света, което е смъртно, небожествено ще се разруши. А всичко, което е безсмъртно, божествено ще остане.

Инженер Р. Николов

Във всемира всичко е ритмично движение. Извън обсега на човешкия поглед съществува една обща първична аура от сили, която свързва всички атомни ядра — галактични, слънчеви и планетарни — съставляващи структурата на космоса, която е атомична.

Трябва да се пребродят аналите на космоса, за да се установи тази ритмичност в живота на вселената нещо, което е вън от нашите сили. Затова, за макрокосмичните процеси в науката се говори и с езика на анологията.

Ето, животът на нашата планета — земята е ритмичен. Тя се върти около своята полярна ос и се завърта за 24 часа, заобикаля около слънцето за 365 дни, люлее се либрационно за около осем хиляди години, а продължението на оста й описва в небесното пространство коническа повърхност за около двадесет и шест хиляди години. След свършването на тия периоди тя ги започва отново и все така — със тъщата последователност...

Енергията, която получаваме от слънцето — нашият мощен склад на живота — също се движи, пулсира в максимуми и минимуми, които се сменят, според научната статистика, всеки единадесет и половина години. Тогава слънцето насища електромагнитното поле на земята, дава най-много северни сияния, най-голямо плодородие, а после се отдръпва, за да поеме пак нов ритмичен тласък.

От тук произлиза и законът: положителната и отрицателната електризация на две тела е ритмична смяна на полярността вследствие на туй, че част от електроните на тялото преминават към съседното тяло или поради приток на електрони от второто към първото тяло. Тия промени в изолатора създават електричните вълни и явленията, свързани с тях.

Същият закон важи и в радиестезията, гдето става преминаване на електрони от оператора-сензитив към материята, която се изследва, и обратно. Тия ритмични вибрирания са и основата в радиестезията, която съставлява част от геофизиката. Или, тя е ритъм — музика от вибрации — вълни — лъчисти енергии — аура от сили...

Там, където няма периодичност и смяна, липсва животът, липсва и радиоактивността.

Лъчистата енергия от 0۫۰76 микрона до 0۰4 микрона, както и зад тия граници, се излива в една ритмична последователност, от честотата на която зависи и произвеждането на съответното явление.

Още през 1900 г. немският учен М. Planck се залови да открие формула, която да изразява енергията на лъчеизпускането като функция от дължината на вълната и температурата на лъчеизпускащото тяло. И след много усилия над тоя проблем той даде на науката нещо, което може да се смята за епохално — квантите.

Според Planck има определени центрове на лъчеизпускане, които се намират във вътрешността на лъчеизпускащото тяло, които той нарече радиатори. Тия същите радиатори са и центрове на поглъщането, ако върху това тяло падат отвън вълни с дължина, на каквато те резонират. И Planck доказа, че лъчеизпускането, т.е. лъчистата енергия не е един непрекъснат процес, а става на определени порции (капки). Това са, според Planck, атоми на лъчистата енергия, които той нарече кванти.

Planck даде една зависимост между квантите, изразена в ерг-и (ерг е единица за работа и енергия) и броят на трептенията на лъчеизпускащия център. Според тая зависимост, синият край на спектъра има по големи кванти, отколкото червения. Затова тая част е по-енергична от червената, в която има известна термична деградация.

Всички явления на окръжаващата ни природа: светлина, топлина, звук. електромагнитни вълни и пр., имат вълнобразен произход. А при образуване на вълните всякога имаме колебание на точки около един център. И хармоничните движения, които можем да посочим като най-добър пример за това, са движения около един център и стават в сложната смяна на замиращи (неравномерно забавящи се, достигащи до нула) движения, с тласъци към неравномерно ускоряващи се движения.

Океанът на света, в който е потопено нашето отделно съществуване, е изграден от ритъма на живота и смъртта. „Както едно цвете, което се явява в ранната пролет и изчезва след месец-два, както една еднодневка, която се ражда сутрин и умира вечер, така и човекът се „явява" и „изчезва", за да отбележи с това една безкрайно кратка фаза от огромния процес, за да удари само един клавиш от грандиозната клавиатура на космоса".

Атомите на човешкото тяло са в постоянни вибрации; в тях непрекъснато стават промени; в няколко месеци става почти пълна промяна на атомите, които образуват тялото. След няколко месеци в нашето тяло няма нито един атом от тия, които са били по-рано в него. Вибрации — непрекъснати вибрации; промени — непрекъснати промени!

Във всяка вибрация може да се намери някой ритъм. Ритъмът от своя страна изпълва цялата вселена. Движението на планетите около слънцето, повдигането и понижението на морето по време на приливите и отливите, биенето на сърцето, морският тласък, — всичко следва ритмичния закон. Слънчевите лъчи достигат до нас и дъждовните капки падат върху нас, подчинявайки се също на тоя закон. Всички растения и всички животни са само израз па тоя закон.

Нашето тяло и то е подложено на ритмичния закон толкова, колкото и планетите в своето въртене около слънцето. — Тялото, което ние заемаме, прилича на малък залив, вдаден в сушата. Човекът, който вижда само залива, но не вижда морето, може да мисли, че заливът живее по свои собствени закони, обаче в действителност, той е подложен на законите на океана, част от който той съставлява. Точно в същото отношение се намираме и ние към великото море на живота, което се повдига и спуща в своя прилив и отлив, и с ритъма и вибрациите на което ние сме неразделно свързани и непрекъснато им отговаряме. В нормално състояние ние правилно получаваме вибрациите и ритъма от великия океан на живота и отговаряме на тях. Но понякога устието на залива се запълва с нисши организми — водорасли — и ние преставаме да получаваме импулси от океана. И тогава се нарушава хармонията между ритъма на нашите вибрации и ритъма на вибрациите на океана.

Ритъмът в движението на белите дробове се разпространява по цялото тяло и цялата система, и когато действува в хармония с волята, която създава ритмичното движение, лесно ще отговаря на разпоредбите, които идват от страна на волята. Ползувайки се с така добре нагласено тяло, йогите лесно усилват кръвообращението в известна част на тялото. Също така, те могат да направляват усилено нервната дейност в тая част на тялото или в тоя орган, с което го усилват и възбуждат неговата дейност.

Енергията, която земята взема от слънцето, е подобна на артериалната кръв у човека, а тая, която изпраща към слънцето, е подобна на венозната кръв. Или, слънцето от нашата планетна система играе ролята на сърце, а още по-добре тази роля играе централното слънце. Както нечистата кръв от тъканите трябва да се върне към сърцето и от там в дробовете, за да се пречисти, така също и енергиите на земята се възвръщат към Слънцето, за да добият първоначалния ритъм"^[1]

„Кръвообращението се дължи главно на електромагнитните течения. Ако те не подкрепят движението на артериалната кръв, то сърцето не би имало тая възможност само да извърши тази работа. Но кръвта в човешкия организъм се движи благодарение на това, че има един космически импулс в свита, който постоянно регулира кръвообращението на всички организми. На същото космическо електромагнитно течение се дължат и движенията на протоплазмата в клетката: циркулацията и ротацията; после движението на слънцето, планетите и другите небесни тела. И тук ритъмът е закон".

Всяко движение е проба от закона на ритъма. Така във физическия свят всичко се намира във вечно движение или всичко вибрира. От най-малкия атом до най-голямото небесно светило, всичко се движи, няма нищо неподвижно в природата. Ако само един атом преустанови своето движение, то би се разрушила цялата вселена. В непрекъснато движение се извършва великата работа във вселената.

На материята непрекъснато действува енергията, като създава безконечно разнообразие от форми и всички тия разнообразни форми са също непостоянни. Те се променят още като се създават. От тях се раждат безконечни много нови форми, които от своя страна се изменят и те създават нови такива и т.н. В света на формите нищо не е постоянно и само великата Реалност е неизменна. Формите са само външното, те минават и заминават, а реалността си остава вечна и неизменна.

Линията на еволюцията е съставена от спирални навивки, от извитъци на слизане и качване. Така са се появили културите, чрез които е дошъл човешкият род и е оставил спомени на блестящ възход, а после на падение. В ритъм се е манифестирал и прогресът, за да твори историята на човешката общност.

--------------------------------------

[1] Вж. „Влиянието на слънчевата енергия" от Учителя.

G.

Има едно чувство за хармония, с което се раждат по-голямата част от хората на тая земя. Това чувство ни помага да видим и да разпознаваме тая хармония във всяка стъпка на заобикалящата ни действителност. Навсякъде в градежа на природните форми, ние ще срещнем съотношенията и пропорциите, които дават на окото най-голямата естетична наслада. Човек не може да остане равнодушен към тая хармония и затова творците я прилагат навсякъде в своите творби. Погледнете наоколо и вие ще видите, че между отделните части на човешкия организъм, между отделните коленца в стъблата на растенията, както между частите на една монументална сграда, има съответствия, които се подчиняват на строго подбрани геометрични закони.

Човекът през различните епохи на своето развитие е възприемал тая геометрична съразмерност, в която най-често се среща съотношението на златното сечение, познато добре в геометрията и ги прилагал заедно с много други символи в паметниците, които са обезсмъртили цели исторически епохи.

Ако направим един хармоничен анализ на най-забележителните исторически паметници, като почнем от гробниците на фараоните и стигнем до наши дни, ние ще видим навсякъде стремежа на строителите да задоволят изискванията на човешкото око, тъкмо по отношение на тая геометрична закономерност. Задоволяването на това вътрешно вродено усещане за пропорциите, особено на тия, които задоволяват отношението и изискванията на златното сечение, е причината, поради която древните паметници, останали макар от много столетия преди нас, дишат една чудесна свежест и никога не омръзват на окото.

Не само това. В някои от тях ние намираме една толкова концентрирана символика и прецизност в положения замисъл, че се уверяваме несъмнено в правдивостта на твърдението, че тия паметници са израз на една благородна гордост на епохата, в която са цъфтели наука и култура, далече надминаващи нашите във всяко отношение.

Според думите на един изследовател, астрономите от Хершел насам са поразени от геодезичните и астрономични свойства на Хеопсовата пирамида, за която светът е приказвал много, но за която всъщност знае още твърде малко. Ние ще хвърлим само един бегъл поглед върху някои особености, изтъкнати едва ли не като чудеса на строителното изкуство и като неповторим пример за високите научни постижения на оная величава епоха, в която пирамидата е била сътворена. От всичко за нас най-интересно ще бъде онова, което изтъква тая пирамида като един космичен показалец на времената и епохите върху гигантския циферблат на времената.

Известно е, че основата на пирамидата е квадрат, легнал така, че меридианът на това място да минава през неговия център. Тоя меридиан лежи във входа на пирамидата, който вход се отклонява от него с 4'35". Същият тоя меридиан прекосява по земното кълбо места с най-много континенти и най-малко морета, а паралелът, минаващ през същата точка (29°58'51")N минава също през най-много суша.

Височината на пирамидата е 148.208 метра. Ако умножим тая височина с числото 1,000,000, ще получим разстоянието от земята до слънцето. Ако пък разделим дължината на страната от нейната квадратна основа 232.805 с числото 365.242, което дава продължителността на годината, ще получим числото 0.6373991, наречено пирамидален метър, което явно има отношение към радиуса на земята, за който от съвременните измервания се знае, че е приблизително 6371 км.

Коридорът на пирамидата е един естествен далекоглед (тръба), с такова разположение, че позволява да се види долната кулминация на полярната звезда. Нека обясним последното с повечко думи, защото това обяснение ще използуваме по-долу при обясненията на някои векови космични явления, явно включени в това безсмъртно творение на египетската древност.

Тъй като полярната звезда не се намира точно в точката на полюса (мястото в което мисленото продължение на земната ос пресича небесната сфера), при денонощното въртене на земята, полярната звезда описва един малък кръг, който пресича меридиана веднъж над полюса, веднъж под него. Първото пресичане се нарича горна, а второто — долна кулминация.

Египтяните са познавали и явлението за преместване на равноденствените точки и са оставили явни доказателства за това. От сведенията, които са стигнали до наши дни, е явно, че по времето, когато се е строяла Хеопсовата пирамида, за полярна звезда светът е имал звездата алфа от съзвездието Дракон. Днес друга звезда е близо до полюса, на която ние казваме Полярна. Следователно, от тогава досега земята е извършила и едно друго периодично вековно движение, за което древните строители са имали прецизни познания.

Географската широчина на върха на Голямата пирамида е 29°58'51". Тоя паралел съвпада по един любопитен начин с един странен извод от теорията на Drayson за космичната година. Ето в много бегли линии същността на тая теория:

Знае се че сезоните на годината се дължат на факта, че равнината на еклиптиката (равнината в която лежи земната орбита), е наведена спрямо равнината на екватора на един ъгъл от 23°28'. Този ъгъл, обаче, не е постоянен, но се мени по причина на един двоен феномен: 1) Преместването на еклиптичния полюс с 50".2 за една година и 2) Преместването на голямата ос на еклиптиката или линията на абсидите с 11".7 за една година. Тези две ъглови премествания действуват в такъв смисъл, че за резултат се получава една променливост в наведеността на еклиптиката между границите 23°25'57" и 35°25'47", отговарящи на един цикъл от 31,756 години!

Може да се каже още, че върху небесната сфера северният небесен полюс (точката която отговаря на северния земен полюс) описва кръг с постоянен радиус 29°25'47", около една точка в пространството, която отстои от еклиптичния полюс на 6°.

Когато отстоянието между северния полюс и полюса на еклиптиката е минимум, във великата космична година настъпва едно „лято". Тогава отстоянието е 23°25'57", а когато това отстояние е максимум — 35°25'47", във великата космична година настъпва една „зима".

Последната велика зима е почнала 13,583 години преди Христа. Тая зима отговаря на ледения период, когато северното полушарие на земята е било вкаменена и страшна ледена пустиня. Сякаш животът, оттеглен от там, е оставил тая част от нашата земя в страшната и ледена прегръдка на бялата смърт. Някога там топликът на благодатното слънце не е бил достатъчен, за да сгрее и възрадва пазвите на плодоносната земя. Само суровият вой на бурите криел в своя неразгадан език тайната на световете, както и мъдростта на ръката, която чертае съдбините.

Последното космично равноденствие се е случило в 5644 година преди Христа — време, което съвпада с потопа, описан в Библията. Тогава са руквали гигантските пробудени води на тая космическа пролет и земята, пробудена от тежкия сън, е сякаш проплакала от радост, и сълзите й са залели долини, поля и континенти.

Великото космично лято ще се падне през 2,295 година след Христа — с други думи 352 години от днешния ден, когато по същият тия места, където е властвувала хладната сянка на космичната зима, където после са бушували ураганите и водната стихия е мятала своите талази, ще цъфти и ликува една необикновена растителна, климатична и духовна красота. Ние не се съмняваме нито за миг, че това време ще съвпадне с тържеството на новата космическа „раса", която ще изостави след печалните опити на злото всички досегашни методи и ще приеме за основен закон любовта, която в преизобилието на своя цъфтеж ще гледа с мъдра снизходителност на нашето време.

И ще протекат нови хилядолетия и в 10,234 година след Христа, ще почне новата космическа есен. Ще пламне земята в багрите на тоя тъжен космичен сезон и сред огромните неизчерпаеми богатства, цъфнали през пролетта и узрели в лятото, ще се промъкне печалният повей на идещата нова зима. И ето пак ледниковата епоха, пак вечният мраз и както се изразява един от интерпретаторите на тая теория за космичната година, Европа със своя Лондон и Париж в 18,137 година, ще се превърне в ледена пустиня, където северният елен ще хрупти оскъдната растителност на тия места.

Астрономът Брадлей е изчислил отклонението на северния и еклиптичния полюс за епохата на космичните равноденствия и намерил, че това отклонение е 29°58'53", В годината на великата космична есен и пролет, хората живущи в тая географска ширина на земята, ще видят слънцето да кулминира в зенита, точно над центъра на Хеопсовата пирамида, тъй като тя, както споменахме вече, лежи на паралела 29°58'51":

Не е ли това едно прекрасно, дори смайващо обстоятелство за неизмеримите висини на познанието, с което разполагали просветените в древния Египет?

Велики тайни! Само, когато човек мъничко прозре в неизмеримите ви дълбини, вижда и разбира, как великата ръка на Твореца, Който създава плана на развитието и космическите цикли, пише по лицето на земята като художник дълговечната история на непресекващия живот. Всичко тече, всичко се мени! В космичния живот има едно дихание, при което животът лумва преизобилно, а после се оттегля. Една велика ритмичност, в мрежата на която премъдростта на Бога провежда своя велик и необхватен план на развитието. И над всичкото това удивително мироздание стои и чака една велика обич, в атмосферата на която ние живеем, учим се, за да пребъдем и след тоя мълчалив великан, в който безсмъртни са вплели символи и знания. Тая любов ни чака, защото е най-дълготърпелива, да излезем от мрака и да тръгнем в пътя, достоен за целта на нашето битие. Тя, единствено тая любов, е непроменлива и живее над сезоните, над времената и над епохите. В лъчезарното й сияние ние живеем, ползуваме се от благата на божественото преизобилие, страдаме за погрешките си и пак се радваме като малки, невръстни деца.

Ето как един малко по дълбок поглед в историята и символиката на един от древните паметници открива макар и крайчеца на онова, което се нарича Божествена хармония.

На една малка микроскопическа частица от тая Велика закономерност в живота, посветените люде на древността са дали израз чрез своето велико дело — Хеопсовата пирамида — мълчаливия показалец върху циферблата на хилядолетията.

Е.

Светът, хората се лутат, търсят смисъл и добро и все се натъкват на егоизма. Той се лъчи от всека отделна личност, от всяко общество, от народите и по-големите обществени групировки. Така се раждат сблъскванията, недоразуменията, а заедно с тях лишенията и разрушенията. Егоизмът и егоцентризмът не раждат добро и не дават смисъл на живота. Светът остава в тъмнина и без идеал. А човек и човешка общност без идеал, без свещен идеал престават да бъдат творчески, полезни единици.

Съвременните хора трудно могат да разберат тези неща. Те поставят материално-стопанските нужди на преден план и за тях те са готови да жертвуват всичко друго. Затова те никога не си задават по-висши въпроси. Морал и духовен живот са безсмислени пред празния стомах и ненаситността на егоизма. А всяка религиозна мисъл е безсмислица. Нима трябва и може да се вярва в нещо свръхестествено, в някакъв Бог, когато животът не е нищо друго, освен вечна борба на егоцентрични стремежи и сили! Ето духовният облик на днешните хора, на днешния свят. И поради това те нямат никакъв устой и светоглед. Защото да теглиш само към себе си не е светогледане и добро не може да се очаква от това за никого. Така се създава само хаос и „вавилонско стълпотворение".

Има, без съмнение, нещо, което е право на всяко същество, право дадено от Природата. То е, преди всичко, правото на живот, с всичко, което е неразделно от него. Неразделни неща от живота са светлината, въздухът, храната, водата и свободата. Животът и тези неща — дарове от Природата — са право на всеки един човек и на всяко живо същество. Те са дадени в изобилие, за да няма нужда човек да проявява своя егоцентризъм, да ги трупа само за себе си. Тази мисъл, такова едно съзнание създава всички нещастия, защото е непросветено съзнание. Истинско просветено съзнание е онова, което служи на живота, което спазва нуждите и естествените права на всичко живо. Това е съзнание на доброто, то внася щастие в живота на хората. Защото доброто на всекиго е гарантирано от съзнанието на другите, които зачитат и знаят, че животът е дар от Природата.

Никой няма право да посяга върху живота на другите, нито да им отнема благата, които Природата им е дала. Защото никой не може да даде живот на другите. Никой не може да даде на ближните светлина, въздух, храна, свобода. Те са блага, които само Природата може да даде на всяко живо същество. Затова те са, по самото си естество, свещени. Животът е свещен, светлината, въздухът, храната, свободата са свещени. Ние не трябва да ги обърнем в култ, но да имаме пробудено съзнание за това. А будното съзнание ще ни даде сили да живеем разумно и да зачитаме живота на всичко.

Има само една възможност за спасението на света. И тя се състои в съзнанието за свещеността на живота. От това съзнание човек ще гради своите отношения в живота — към себе си и към другите. Съзнанието, че животът е свещен, е едно истинско религиозно съзнание. във всички прояви на живота човек вижда и зачита Бога, Който е единен във всичко. Съвременната религиозност не пробужда съзнанието у хората. Днешните религиозни хора нямат едно свещено отношение към живота. За тях братството е една фикция. Те търсят от Бога, от Провидението само закрила за собствените интереси, за собственото си съществуване. Всичко друго може да изчезне!

Единственото нещо, което може да преобрази живота, е това ново съзнание, в което малцина са се стремели да живеят. Съзнанието, че животът е свещен, не е едно теоретично отношение към живота. То трябва да се живее. Този нов живот започва от малкото, от дребното, от това, което ние пренебрегваме, от нашит отношения към растителния и животински свят. Над живота на тия същества ние нямаме право, особено над живота на животните. Затова вегетарианството е една първа стъпка към осъществяване на истинското религиозно съзнание, че животът е свещен. Ако човек не направи тази стъпка с пробудено съзнание, никога няма да дойде до зачитане живота и на своите подобни. В това отношение това съзнание и първата стъпка — вегетарианството — отделят човека от закостенялата среда на хората, за които всичко е безразлично и е създадено, за да бъдат те безогледни господари.

Вегетарианството, съзнателното вегетарианство е първа стъпка, но не е всичко в реализирането на съзнанието за свещения живот. По пътя на това разбиране човек идва до Любовта. Човек излиза извън дълга, разширява своя кръгозор, своя радиус и с Любовта обхваща всичко — цялото Битие, цялата Природа. В Любовта съзнанието, че животът е свещен, добива пълен смисъл, Първопричината, Цялото, Всичкото се проявява във всяко същество чрез Своята Любов. Тя се проявява в нас и чрез нас. Ние трябва до й дадем място да се прояви, за да не спънем Божественото. Най-малката проява на Божествената Любов в нас е зачитане на живота, който е свещен. След това идва творческото отношение към живота. Ние ставаме чрез Любовта си съработници на Природата. Всичко почва да цъфти и се развива. Разрушителният процес, който се проявява с такава ожесточеност от ръката на човека, ще спре. Човек ще има нова религия, нов дух, ново разбиране, ново съзнание — животът е свещен, и единственото, което го поддържа в творческо усъвършенствуване, е Любовта към всичко живо.

Вие ме питате, кой е животът на Истината и Красотата? — Мнозина са давали разни отговори на този въпрос, но Истината е само една:

В добрия и разумен живот красивото е любовта.

В добрия и чист живот красивото е мъдростта.

В добрия и светъл живот красивото е истината.

Поддържай красотата на любовта.

Поддържай чистотата на мъдростта.

Поддържай светлината на истината, и ще бъдеш винаги радостен и блажен, защото Бог пребъдва в тях.

Любовта в своята красота изпълва целия Божествен свят.

Мъдростта, в своята чистота прониква цялото Битие.

Истината със своята светлина държи в свобода всички същества в Божествения свят.

Обичай любовта, обичай мъдростта, обичай истината.

Нека те бъдат светилници на душата ти, защото чрез тях Бог се изявява на онези, които Го търсят.

Призовавайте Бога в любовта.

Призовавайте Го в мъдростта.

Призовавайте Го в истината.

Само така ще чуете тихия глас на Неговия Дух да говори на вашия дух, да говори на вашата душа, да говори на вашия ум, да говори на вашето сърце.

Благостта на Бога винаги пребъдва в Неговата любов, в Неговата мъдрост, в Неговата истина. Чрез тях се изявява Неговата безгранична благост.

Служете на Господа с любов, служете Му с мъдрост, служете му с истина, и ще имате живот, светлина и свобода.

Красотата на любовта, чистотата на мъдростта и светлината на истината да пребъдват във вас.

Пребъдете в тях, за да пребъдат и те във вас.

Те са новият живот, който Бог изпраща в света.

Духът Божи иска милост, а не жертва.

Само така ще стигнете до живота на Истината и Красотата и ще се освободите от хаоса на днешния ден.

Четирите правила на Любовта

Издуха на нашето време – Е.

Същност на изкуството – Sagittarius

Витамините – чудото на науката – проф. Емилио Сернаджиото ди Казавекия (продължение)

Учителят върху проблемите на образованието – Б. Боев

Сегашната епоха и окултистите – Елисавета Кидалова

Майките и бащите на великите люде – И. А. Изворски

Из нашия живот. Разговор с Учителя –Б.Боев

В светлината на Учителя – Любомили

Стихове – S., Дим. Антонова

При Молитвения връх – Дим. Звездински

Отзиви, вести и книгопис

Du Maitre – IL NOUS VIENT UNE NOUVELLE CULTURE

Съдържание

Q

С радост трябва да констатираме подема на изобразителните изкуства в България. Това показва, че в народната душа се крият мощни творчески сили, което още в миналото доказаха Дебърската школа, Самоковската школа и пр.

Що е изкуство? — Формите, които са около нас, са израз на една висша Реалност. Има един висш живот, който протича през всички форми. Тази висша Реалност е Красота, Истина, Любов, Хармония, Музика, Идея. В света на висшата Реалност Красотата, Истината и Любовта са едно и също нещо. Художникът представя външните форми около нас, за да ни издигне до онази възвишена реалност на Духа, до онази Вечна Красота и Висша Истина, която стои зад всички форми. Тогава за него ритъмът, краските, формите, линиите, тоновете са само език, за да се изрази тази вечна страна на Битието.

У човека на изкуството споменът за възвишения живот, който е живяла душата в своята родина преди идването си на земята, е по-жив, отколкото у другите хора.

Кой е художник? — Художник е онзи, който има усет за онази възвишена реалност на Духа, която стои зад външните форми и намира начин, за да я представи чрез изразните средства на разните изкуства: тон, краска, форма, ритъм и пр.

Чрез краските художникът ни говори за психичния свят, за състоянието на една душа. Дървото, поставено на една полянка, чрез формата на своите клони ни говори за вътрешния свят на една човешка душа.

Човешкото лице има две състояния: когато човек живее своя обикновен делничен живот с дребни грижи и тревоги, чертите на лицето му са обикновени, а когато Божествената, висшата душа, която работи в глъбините на човешката природа се изрази на лицето, когато тя хвърли един светъл лъч върху човешкото лице, последното се преобразява и добива една красота, добива едни черти, които може би траят само няколко мига. Художникът долавя именно тези наглед неуловими черти на човешкото лице, защото чрез тях се изразява вътрешната същина на човека, основната идея, която работи в неговата душа. В този миг лицето на човека става ангелско и неземно и после пак слиза на земята. Портретистът има за задача да намери във всеки човек този вътрешен свят, вътрешния храм, този мистичен живот на душата и да го представи чрез своите изразни средства

Чрез това той намира истинския човек за разлика от обикновените му прояви, дето последният е един вид затулен, скрит.

Това са вършили великите майстори в изкуството: Рафаел, Микеланджело, Леонардо да Винчи, Албрехт Дюрер, Рембранд и пр.

Изкуството, схващано по този начин, вече се приближава до нещо духовно, религиозно. Ето защо, в древността е имало синтеза, връзка на религия, наука, философия и изкуство.

Можем да кажем, че изкуството, както науката и философията, ни представя Истината, само че с други средства — науката и философията чрез факти, закони, принципи, логически построения, а изкуството чрез образите на красотата.

Източникът на всяка красота е Божественото. И художникът се стреми чрез своите изразни средства да ни представи Божественото, да ни постави в досег с Него и по този начин да събуди възвишената природа в нас. От тук виждаме и целта на истинското изкуство: да говори на възвишеното в човека, да го подтикне и пробуди. Ето защо, при съзерцанието на едно истинско художествено произведение човек се преобразява, у него се заражда подтик да живее за висок идеал, за свята цел, готов е да обича, да прощава, да се жертвува.

От тук е ясно, колко е велика ролята на изкуството за културното повдигане на човечеството. Изкуството организира нисшата човешка природа.

Ето защо, можем да кажем, че изкуството освобождава, понеже всичко нисшо в човека замлъква и се преобразява при съзерцанието на красотата. Висшата душа в човека се освобождава от всички окови.

Истинското изкуство води към любовта, към жертвата, към истината, към чистотата, към свободата.

Природата е велик художник. Тя вечно твори нови линии, форми и съчетания. Художникът върви по нейните стъпки. Той продължава творчеството на природата. Можем да кажем, че самата разумна природа чрез художника продължава своята творческа работа.

Художникът пречупва външната действителност през своята душа, през своя светоглед. Ето защо, в картината той представя частица от своята душа, от вътрешния си живот. За да изпълни своята един вид религиозна мисия, той трябва да живее богат вътрешен живот, трябва да има мистично прозрение за присъствието на Великото, Вечното във външните форми. Същевременно той трябва да живее в любовта, защото тя ще му даде усет за красотата на човешката душа, ще го научи, че красотата е отблясък на божественото!

Тези мисли събудиха в нас трите художествени изложби на Цветана Гатева Симеонова, Иван Тричков и Преслав Кършовски.

Цветана Симеонова изложи в зала „България" 52 картини. Нейните картини могат да се отличат между хиляди други. Тя има особен начин за рисуване: рисува със светли, нежни, ефирни краски. Нейните форми като че ли са полуматериални. В картините й, изобщо, липсват тъмните, гъсти, материални краски. Изложи както портрети, тъй и пейзажи и натюрморти.

В своите портрети тя с вещина се е старала да долови съкровения живот на душата. В този дух е нарисувана картината „Момиче, което съзерцава". Цялото лице е неземно и одухотворено. Изразът на очите, гледащи нагоре, дават представа за един висш свят, в който душата живее. Изразен е нейният стремеж към него.

Дрехите са в хармония с основната идея: тъмносиня рокля, обшита горе с небесносини звезди и с наметнат бял шарф, бродиран с рози. Всичко това символизира вътрешния душевен свят. Синият цвят в случая изразява стремежа на човешката душа към вечното, непреходното, абсолютното. И в другите си портрети тя е работила в този дух.

Представила е три картини жетва, които са от различен характер. Едната от тях представя един вид молитвеното, благоговейното настроение на човека в ранен утринен час пред великите творчески сили на природата. Едната жетварка държи сърп, а зад нея стар мъж и стара жена, но всички в молитвено състояние. Зад тях се очертават виолетово-сини планини. Тук виждаме, как художничката чрез краските на фона допълва и усилва основната идея на картината, понеже виолетовата и синя краски говорят за мистично, религиозно състояние.

Другата картина жетва представя съвсем друга идея. Тук пак са представени трима души. Цялата картина е огрята изобилно от слънчеви лъчи, цялата е пропита от слънце. Тази картина чрез своите краски изразява радостта на земята, че е дала плод, радостта и на човека, който го събира.

Тя излага в 10 картини Охрид и доста картини с цветя. Всичките са в горния стил.

Иван Тричков е майстор на светлината, въздуха и простора. Този път той излага 57 картини от Белоградчик, Врачанския Балкан и Рила. Онзи, който съзерцава картините му, се изпълва с жизнерадост, с надежда, с вяра в това, което животът носи. Ако скръбният посети изложбата му, ще се обнадежди. При съзерцание на картините му като че ли човек влиза в друг един свят. Природата в картините на Тричков става храм, в който човек чувствува присъствието на Бога, на Великото и Неизразимото. При съзерцанието на неговите картини човек чувствува, че зад материалните форми в природата стои Разумното, Духовното Начало, което твори и гради. При картините на Тричков природата става за нас олтар, гдето трябва да се свещенодействува, гдето трябва да се мълчи, гдето човек може да говори само шепнешком и гдето човек трябва да се моли!

Формите, представени в картините на Тричков, като че ли са души, които излагат пред нас своя вътрешен свят.

Например, картината „Белоградчишки скали", позлатени от слънчевите лъчи, изразява слънчевото състояние на душата, когато тя на всичко гледа с усмивка, радост и вяра. Картината „Вечер край Белоградчишките скали" представя планини в по-тъмни краски. Тук като че ли душата се отдръпва от външното и прекарва самовдълбочаване в себе си.

Картината „Врачански Балкан" представя град Враца и над него мощен планински масив. Като че ли тази картина ни говори следното: Над обикновеното и делничното в живота се намира една вечна, висша Същина на всемира.

Картината „Долината Туювка" представя радостна, засмяна, пъстра долина с цветя, а над нея високи планински върхове, позлатени от изгряващото слънце. Тая картина като че ли ни говори на свой език: Много човешки души живеят в долината, а във висините живеят пробудените, просветлените, съвършените.

Картината „Простори" представя двата живота, които живее човек: един обикновен и друг необикновен. Зелената полянка долу представя обикновения живот на човека, а непристъпните върхове представят необикновения живот на човешкия дух — в чистота, светост и радост.

В двата си големи портрета Кършовски е вложил в погледа, в очите ония вътрешни богатства на душата, онзи вътрешен интензивен живот, онова изключително, необикновено и възвишено, което живее в глъбините на човешката душа — нейния стремеж към върховете, към любовта, към Вечното.

В дамския портрет „Резигнация” е изразен молитвеният, религиозен копнеж на човешката душа.

Картината „Историческата църква Св. Димитър в Сер" представя църква, около която са нарисувани тополи. Последните като че ли представят молитвения стремеж на човешката душа към Бога.

В картината „Подуене" художникът искал да изрази едно състояние на човешката душа. Картината, представя ранна пролет. Дърветата са още голи, сухи. Голите клони са проточени през цялата картина, но вече са се явили първите зелени листенца. Тая картина като че ли представя живота на човешката душа, която след дълбоко преживяна скръб, след дълго ходене в тунели, е озарена от първия лъч на радостта.

При пейзажите на Кършовски изобщо господствува една основна краска, на която той сполучливо дава множество оттенъци. Краските за него са живи, одухотворени, те ни говорят и разкриват вътрешен, психичен живот. Чрез езика на краските у него всичко става живо, духовно, психично: една рекичка, един мост, една полянка и пр.

Кършовски успешно работи и в графиката, което се вижда от няколко негови произведения, които са много оригинални, даже ненадминати, особено автопортретът му.

И тримата художници със своето творчество вливат свежи струи в днешния живот, съдействуват за идването на една нова, по-светла култура на земята.

Съобщение до абонатите. За напред всичко до редакцията да се праща не чрез пощенска кутия, а на адрес: Редакция на сп. „Житно зърно", Изгрвв, София 13.

Поправка. В брой 7 е допусната неволно една грешка. Авторът на статията „Статичен или динамичен път" не е Кочов, а Васил Божков.

Редакцията на сп. „ЖИТНО ЗЪРНО” и занапред ще се стреми да дава на своите читатели подбрано четиво. Списанието разчита на подкрепата на своите абонати. Нека те не само на време да платят абонамента си, а и да запишат всред своите приятели и познати поне по още един абонат. Нека посеят едно „ЖИТНО ЗЪРНО”! Техният труд не ще отиде напразно!

„ЖИТНО ЗЪРНО” работи за изграждане на един нов мироглед, от който ще се роди бъдещата култура на братството между човеците. Ето защо, който разпространява списанието, спомага за разпространяване светлината на Новите идеи, които Сеячът така обилно пръска; спомага за изграждане на новия свят на справедливост и братство.

Дим. Звездински

Молитвеният връх прилича на параход, пристигнал от изток. Той е каменист и обрасъл с клекове. Осветен е от Словото на Учителя, Който всяко лято на самия връх държи беседи пред едно множество. От това място всяка сутрин с песен и молитва сме посрещали изгрева на слънцето. А Великият Учител с Божественото си Слово посочвал ни е пътя на новия живот. На това свещено място безброй души са се раждали наново и са се изпълвали с дух и истина.

От Молитвения връх се вижда пирамидата, вижда се езерото Махарзи и се минава за езерото на Чистотата. Вижда се и целия величествен басейн на Седмострунната Рилска арфа и грандиозните масиви, сред които мощно се издига Мусала.

В западната част на билото на Молитвения връх беше палатката ни. Тя беше сгушена като пеперуда сред буйните клекове, между които се разстилаха малки полянки, обрасли с меки треви.

През клоните на клека проникваше слънцето, което с лъчите си позлатяваше кадифените полянки и им придаваше небесен чар и ги правеше уютни гнезда за размисъл и сладък сън.

Ходихме боси по тревите и белите камъни, катерихме се по стръмните скали и върхове и се къпехме в бистрите езерни води.

Хранехме се с плодове, с жито и ориз, а вечер палехме огньове.

Над нас бе цялото небе; то ни пазеше и вдъхновяваше; седяхме до късна нощ и приказвахме за любовта, която ще посети човеците, за свободата и за новия живот.

От време на време ние се потапяхме в дълбоко мълчание, с поглед към звездното небе и слушахме приказките на звездите.

Тихо вечерен ветрец идеше от далече и се промъкваше край мълчаливите скали, а тревите и клековете заспиваха с музика, която отекваше във всички храмове и чертози на Свещената планина.

Всичко почиваше в мир. Тогава ние, двамата приятели, напускахме огнището и доближавахме палатката. Там ние отправяхме молитва към Онзи, Който е Любов, Мъдрост и Истина.

Всяка сутрин, преди изгрев, когато планината се събуждаше, а езерата още спяха, ние се изкачвахме на върха. Там бяхме галени от погледите на звездите, които неусетно изчезваха някъде в небесата, а на изток се отваряха златни двери, от където се показваше розовият лик на зората. Тя се явяваше с всичкото си великолепие и красота. Като млада девойка, облъчена в пурпур, тя бе чиста и светла, а лицето й бе обагрено с цветовете на любовта. Тя се явяваше, за да посрещне Слънцето, което идеше със светлика и сила, под звуците на музиката на всички дихания на миро. Тогава се раждаше новият ден, а слънцето пиеше жадно и се къпеше в езерните, води.

Любомили

Символите

Символите са езикът на природата. Които знаят, ги прочитат, които са ги забравили — ги гадаят. А обикновените хора имат други имена и тълкувания за туй, което гледат с очите си — и не виждат. Божествената идея, която лежи в основата на символа, е обвита с хиляди покривки. Снимането на която и да е от тях хората наричат знание; знаещите — мъдрост; а виждащите — приближаване при Светлината. И едните, и другите, и третите, когато се приближават до вътрешната същност, покрита от символа — добиват сила. За силата винаги е отговорен тоя, който я предава — а макар и по-малко — и тоя, който я получава. Който и да си — моли се искрено да не вземеш за себе си повече, отколкото е необходимо. И дано забравата ти дойде на помощ винаги, когато изкушението да злоупотребиш със силата надникне над твоето рамо.

Огънят

— Внимавай — огънят, през който ще минеш, ще те обгори, но няма да те изгори. Той е първична стихия. Наричат го скръб, нещастие, болест — той е винаги едно и също, но в различни степени и те приближава с различно намерение. Но ти, който си решил да минеш — бъди смел! Истинското злато, което носиш в себе си, ще остане непроменено. А когато огънят стане много силен — в тебе самия друг ще пламне — тоя на безсмъртието. Когато те се срещнат, тия два пламъци — ще настане мрак на първо време, но после ще дойде отвътре светлина — и всичко ще бъде осветено!

Морето

Тогава морето ще вдигне вълните си като планини и ще пристъпи при тебе с пяна и грохот, като че светът ще се събаря. Но не бой се! — В тебе също ще се вдигнат вълните на живота— силни и мощни, ще се сблъскат те с тях и ще се пръснат облаците. И животът, който е в тебе, ще погълне морето. Направи крачка напред! Ще се разтворят водите и ще излезе насреща ти най-силната буря, която ще движи въздуха като огнен меч, като светкавица. Но ти ще вдигнеш твоята мисъл дори до подножието на Онзи, Който вечно бди и от Който ще почерпиш сили. И бурята, която ще се вдигне в твоя ум, ще погълне тая отвън. И ти ще разбереш това, което до сега е било като мъгла — и ще закрачиш отново напред. Тогава ще излезе тая, която е погълнала хиляди человеци и души, разсипала държави и вселени, помрачила слънца и звезди, от която треперят всички, които са се родили, защото нейната целувка е последното, което всеки в плът облечен приема...

Мрак ще бъде подножие на нозете й. Срещу този мрак ще вдигнеш светлината си — и светлината ще обземе тъмнината — и тя ще започне да се смалява. И от устата й слово ще излезе — и море от огън ще закипи. Тогава ти твоето море с белоглавите вълни ще пуснеш насреща й — и ще потъне огънят й в морето — и ще изгасне. Ръка ще простре тя — и огнени змии ще попъплят. Ти ще отвориш мисълта си и бурята, която ще излезе оттам, ще ги помете в миг и разпрати по всичките кътове на небето. Тогава тя ще се наведе, ще ти се поклони и ще каже: Познах те, Господарю мой, Владетелю на живота — пристъпи и мини, защото те чакам!

Бездната

Ще пристъпиш и ще минеш над бездната, в която безброй същества ще протягат ръце към светлината, която ще блести над твоята глава —- и подножие на нозете ти ще бъде.

Ще вървиш като цар след победа — сподирен от невидим хор души, ще дойдеш до вратата и ще похлопаш. Блажен е онзи, който когато хлопа, го чуват и му отварят!

Б. Боев

Свежо пролетно утро. Изгревската полянка е обляна от слънчевите лъчи. Безброй пчелички летят около цъфналите сливи и вишни. Цъфналите праскови при „Котвата" красиво хармонират с тъмнозелените борове. Всичко е в празничен вид. Пролет вън в природата, пролет и вътре в душите. Един светъл радостен лъч стопля сърцата и им говори за красотата и величието на всеки миг, говори за вечното и непреходното в света. Душата в тези мигове разбира, че животът е песен, велика симфония. Един мир почива върху изгревската полянка, една радост се носи във въздуха и душата се пълни с предчувствие за красотата на това, което иде. Почва един от тъй живите разговори с Учителя! Става дума за страданията и радостите в живота. Учителят казва:

— Трябва да гледаме оптимистично на живота. Когато отворите едно езеро, не желайте цялото езеро да изтече. Нека тече, но да не изтича. Не желайте да разрешите всички тайни,

Бодри и весели трябва да бъдете. Вие живеете в един разумен свят. Докато човек мисли по физически начин, радостта му всеки може да отнеме, но като се издигне до едно по-високо съзнание, ще има радост, която никой не може да му отнеме. Тук на земята човек може да има такава радост! Светът иска сега големи оптимисти. Не суетен оптимизъм. Никои са оптимисти при благоприятни условия. Оптимист трябва да бъде човек и при неблагоприятни условия. В човека има несметни богатства!

Нито празни, нито пълни бъчви ще оправят света, а изворите! Извор е това, което иде от Божествения свят. Силата е в непреривната връзка с Великото Разумно Начало в света. Колко е красиво човек да има едно светло съзнание, което е в съгласие с Цялото и да няма никакво противоречие в душата си!

— Как могат да се преодолеят някои желания?

— Няма какво да се борите със своите желания.

Щом си издигнете съзнанието в по-високо поле, те сами по себе си се урегулират. Днешното човешко съзнание е ограничено. То схваща само външната страна на живота. Всемирният живот човек не схваща още.

Видите цъфнало едно малко цветенце. Зарадвайте се. Видите да прехвръква една малка мушичка около вас. Зарадвайте се. Щом се зарадваш за мушичката, един лъч ще те озари, понеже се свързваш с Великия живот,който протича през всичко.

— Каква е разликата между окултист и мистик?

— В мистика има чистота. Той е минал през окултизма. Окултистът е естественик; той изучава явленията в природата, причините и пр. А мистикът изучава вътрешната страна на живота, любовта, чистотата, единството. Мистикът започва с жертвата. Окултистът знае, какви са условията на добрия, на здравия живот, а мистикът вече живее новия живот,

Най-прекият път към новия живот е този: хората да разберат, че са едно цяло и че трябва да действуват по закона на любовта.

Ако съвременният свят мисли, че с насилие ще стане подобрение, много се лъже. Вече идва едно ново разбиране. Само любовта, законът на служенето ще оправят света. Иде култура, за която съвременният свят не е и сънувал. Целият разумен свят взима участие в нейния градеж. Сега се ражда нова раса. Готовите от днешните раси ще преминат в шестата раса, която ще бъде раса на братството. Човекът на шестата раса ще бъде готов да се жертвува за всички. Всичко е подготвено за нейното идване. Тя ще дойде по естествен начин. Новата раса ще внесе чувство на сдружаване, обединение.

Доброто е задържано за най-после. Окаляните ще минат край реката, ще се измият, ще се вчешат и тогава ще дойдат новите дрехи. Докато не се измият хората, новите дрехи няма да дойдат. В новата култура страданията ще престанат. В царството Божие всеки ще обича всички и всички ще го обичат. Ще дойде време, когато всички, които ви обичат и които вие обичате, с които сте се обичали от хиляди години, ще бъдете заедно и ще бъдете щастливи. Красив свят е този, който иде сега. Днешният свят сега се подготвя за новия, чистия свят, който иде. Нашият свят сега е един болен свят.

Трябва едно ново възпитание. Както са възпитани сега хората, имат неправилно разбиране за живота.

Сегашните хора имат една мъчнотия: те искат най-първо да си наредят материалните работи и тогава да живеят за Великото в света. Това е една от най-големите погрешки. А пък момент след момент трябва да се живее за Великото в света.

Ние свързваме грешките на хората с душите. Грехът е една външна дреха на човека. Тя е временна и ще изчезне. Когато обичаш някой човек, ти събличаш старите му дрехи и го обличаш в нови.

Тия същества, които обичаш, да не ги владееш! Хората страдат при любовта, когато искат да я завладеят т.е. да завладеят тия, които обичат. Всяко същество, което иска да завладее любовта, страда.

Любовта трябва да бъде цел на човешкия живот. Истината е Великото, което постоянно трябва да стимулира неговата любов, а Мъдростта ще му даде методи за приложението й.

Любовта е нещо непобедимо. Който влезе в стълкновение с нейната сила, непременно ще бъде смачкан.

Какво нещо е любовта? Това, което от начало е силно, а после слабо, то не е любов. Божествена любов е тая, която непрекъснато расте. Любовта започва с най-слабия подтик, но в края разполага с всички сили на природата.

Всички работи, дето любовта не функционира, стават с пари. И слугата работи, като че има любов. Обаче всички работи, които стават с любов, стават без пари.

И. Д. Изворски

Майките и бащите на високо талантливите, гениалните, великите люде изобщо, са също така рядко явление между человеците, както и самите велики люде. В биографиите и автобиографиите на множество велики люде са дадени доста описания за необикновените добродетелни качества на техните майки и бащи, както и за чувствата и отношенията на великите синове спрямо родителите им. От тези описания може де се научи, че майките и бащите на всички велики люде са се отличавали с редица високодобродетелни и благородни качества. И майките и бащите са били с природно надарени умове, имали са вродена надежда и вяра към Бога, отличавали са се с висока нравственост, справедливост, благородство, великодушие, нежни обноски, человеколюбие, свободолюбие, имали са високо идейни стремежи, съзнание за дълг и отговорност спрямо Бога, човечеството и обществото, стремели са се винаги към добротворство имали са голяма и постоянна взаимна съпружеска любов, обич впи са много децата си и със своя безупречен добродетелен живот са бивали добър пример за децата си във всяко отношение. Запример, такива са били: майката и бащата на Йоан Кръстител, пророк Самуил, на Толстой, Достоевски, Пушкин, Гогол, Тургенеа, Вл. Соловьов, Шилер, Гьоте, Чайковски, Бетовен, Падаревски, Дворжак, Бах, Григ, Едисон, Хр. Ботев, В. Левски и много други творци в областта на науката, изкуствата, философията, техниката и обществени дейци.

Всички велики люде в разговори или писания всякога са се изказвали с възторжена любов, благоговение и благопочитание за своите родители. А особено много са обожавали майките си, на които са посвещавали най-хубавите страници от творенията си, където са обрисували светлите и величави духовни образи и големите добродетели на тези майки.

Следователно, за да проявява някой човек в живота си гениални дарби и способности, възвишени замисли, стремежи и идеали, високи нравствени и добродетелни качества, благородни и общополезни дела, да има съзнание за дълг и отговорност пред Бога, човечеството и обществото, необходимо е той да бъде роден с такива заложби. А раждането на такива люде може да става само от майки с природно даровити умове, със силна вяра и надежда в Бога и голяма любов към Него, с високо нравствени и добродетелни качества и силно любещи децата си. Същите добродетели и качества трябва да притежават и бащите.

Гениалните люде, които са ставали бащи, никога не са давали гениално поколение по простата причина, че не са имали жени със съответните на себе си качества, стремежи и идеали. А от това следва, че за раждането на гениални люде са необходими и майки, високо издигнати в умствено и духовно отношение.

В множество свои беседи Учителят разглежда нашироко и всестранно зависимостите между способностите и качествата на родителите и наследствеността у тяхното поколение. Той особено много говори за издигането на жената в умствено, духовно и нравствено отношение, за да може тя дълбоко да осъзнае и разбере и достойно да изпълнява великата си мисия като майка. Учителят казва, че много младите майки и бащи раждат глупави деца, защото самите те още не са напълно развити в умствено и духовно отношение, нямат достатъчно насъбрани знания и духовни опитности, за да ги предадат в наследство на децата си. Пълното развитие на жената става към 28-та годишна възраст, а на мъжа към 33-та година. На тия възрасти именно у жената силно се пробужда майчинското чувство, а у мъжа бащинското. На тази и след нея възраст жената и мъжът могат да дадат здраво, силно, дълголетно, даровито и способно поколение. За забелязване е, че всичките гениални люде са родени от майки и бащи, които са били над тридесет годишна възраст.

Учителят говори още в беседите си, че особено е важен периодът на бременността за жените. Той казва, че през това време жените трябва да имат изобилно най-чистата растителна и плодова храна, да имат най-хубавата и удобна жилищна обстановка с най-красивите картини, да слушат най-хубавата музика, да четат най-хубавата литература, да имат изобилно чист въздух и слънчева светлина, да имат най-хубавото облекло с идеална чистота, та през всичкото време на бременността си да бъдат здрави, доволни и радостни, умовете им да са заети със светли мисли и висши идеали, сърцата им непрестанно да бъдат пълни с благородни чувства, красиви желания и копнежи, а душите им непрестанно да изживяват възторжени състояния. Защото само при такива условия майките ще могат да раждат здрави, силни, красиви, дълголетни, способни, даровити, с висши стремежи, идеали и добродетели деца. И само такова поколение би могло всякога да е радостно и щастливо. Само народ с такива люде може да има светло бъдеще.

Учителят казва още, че ако майката през време на бременността си най-много се възхищава и вълнува от музиката, стреми се да се занимава с музика и най-силно желае детето й да бъде музикант, непременно това и ще стане. Ако майката е обичала най много литературата, тя ще роди дете с богати литературни способности. Ако майката е мечтала да роди художник, учен, философ, изобретател или общественик, такъв и ще да роди. Защото силата и трайността на майчините мисли, идеи, стремежи, желания, мечти и копнежи през времето на бременността й ще се явят като вродени дарби, способности, стремежи, качества и склонности у детето й след раждането му. И тия именно вродени качества и заложби у детето ще могат да се развиват при възпитанието му у дома или в училището. Ако някое дете не е родено с вродени умствени и духовни заложби, с добродетелни качества, с никакво възпитание отсетне не може да се вложат у него или да се развият такива.

От всичко казано до тук трябва да се направи изводът, че за да се раждат талантливи и гениални люде, необходимо е за тази цел най-напред да се дадат всички условия и възможности на жените, за да могат те да се подготвят всестранно и да станат майки на велики люде. За това би трябвало да съдействуват всички културни дейци, всички държавни и обществени фактори. Необходимо е да съществуват специални висши училище, където жените да изучават основно и всестранно майчинството.

Елисавета Кидалова

В една своя беседа Учителят на Всемирното Бяло Братство казва: „Много окултисти смятат себе си за окултни ученици, но в действителност те са само кандидати за окултни ученици".

Окултната наука, която е една, през разни времена е била давана под разни аспекти, т.е. произлизала е от различни школи, но всички тия школи имат един възвишен извор, от който си водят началото. Окултните истини са били откривани според духовното развитие на даден народ в дадено време. Така са се явили разните религии и окултни школи, които постепенно са разкривали все нови и нови аспекти на едната и вечна истина.

Човечеството, в своето несъвършенство, за жалост често е разваляло и изопачавало чистите истини и така в отделните религии и окултни учения са влезли и неща, които не са били дадени от висшия духовен свят, а са дошли като тълкувание и схващане на ония лица, които са били на чело на религиите и окултното движение.

От друга страна, поради консерватизма и егоизма на хората всеки нов аспект на истината се посреща с недоверие, а често и с неприязън от страна на представители на някои учения, които са били дадени по-рано. Така се е дошло до парадоксалното положение, щото, бранейки едни от други чистото Христово учение на Любов и Братство, хората са изгаряли един другиго на кладите и са пролели потоци човешка кръв. А и сега, когато Светият Дух, Духът на Истината работи в света, те също така не са в състояние да се освободят от своята нетърпимост и своите ограничени сектантски разбирания.

Що е окултен ученик? Окултен ученик е оня човек — мъж или жена, — който преди да стъпи на тоя път, е усетил в себе си гласа на Божия Дух, който му дава вътрешния подтик да търси истината и да измени своя живот. Щом той е усетил това, насреща му се явява Учителят.

В старо време тоя Учител е бил в храмовете на Египет или Индия. При него са идвали кандидатите за окултни ученици и след изпитите със земя, вода, огън и въздух са бивали приемани в храма като ученици. Мнозина от тях са били връщани назад света, тъй като не са били достойни да стъпят в храма, на вратата на който е стоял надписът: „Няма връщане за оня, който прекрачи тоя праг". Това значи, че оня, който е видял Истината и е стъпил в пътя, който води към Бога и към Духовния свят, из който са излезли хората след падането в материята, не може да се върне назад в света на илюзиите и пак да стане такъв, какъвто е бил преди посвещението.

Сега, след идването на Божествения Дух на земята, който се въплъти като Христос, окултният ученик се приема по-иначе в храма на мъдростта. Тоя храм вече не е на земята, макар че на земята съществуват храмове на окултни школи. В душата се отваря вратата на невидимия храм и Учителят идва. Той праща външни средства (книги, сгодни хора) за добиване духовно знание и дава възможност за постъпване в някое окултно общество. Но условията в тия общества не са такива, каквито са били в храмовете на стария Египет и Индия. В тях кандидатът не се подлага на никакви изпитания и от него не изискват никакви особени вътрешни морални качества. Тия общества са като инструменти за сеене на духовни идеи и окултно знание. Но отговорността затова с нищо не е по-малка. Всеки човек вътрешно отговаря пред Бога и пред Невидимия свят за това, как е употребил придобитото знание.

У мнозина, които сега посещават окултни общества и дори стоят някъде и на челно място в тях, вътрешният храм въобще не е отворен. Учителят е излязъл пред тях, но е затворил пред тях вратата на храма и ги е върнал назад. Макар че тия хора четат окултни книги и посещават лекции, това не ги ползува. Те са натоварени със знания, които те не могат да употребят и които не ги правят по-добри, по-възвишени и по-благородни от посредствените, обикновени хора

Други истински търсят знание, но тяхната ограниченост не им дава възможност да станат истински окултни ученици и те са затворени в кръга на сектантското разбиране на Истината. Затова и сега пътят на окултния ученик остава тежък път и в храма на истинската Мъдрост се влиза трудно, макар че кандидати има много повече. Затова и сега се явява в сила законът на Духовния свят, че никой не може да проникне със сила във вратата, на чийто праг стои драконът, който пази окултната истина от невежите. Човек трябва да има особени качества и придобито от Учителя право, за да влезне в храма на Мъдростта.

Какви е това право и какви са тия качества? Това е преди всичко стремежът към възвишения идеал и душевна и физическа чистота. Човек, който казва, че е окултист, а продължава да яде месото на нещастните убити животни, не може да прекрачи прага на Мъдростта. Напускането на месната храна е първата основа, която му дава възможност да приеме правилно Истината и да развие у себе си психичните сили.

Другата основа е, че кандидатът за окултен ученик трябва да бъде почтен спрямо другите хора, точен и изправен в своите обещания и морални задължения, безпристрастен и пълен с доброта, разбиране и добри желания спрямо всички.

Човек, който мрази своите спътници само за това, че те принадлежат на други школи и не мислят напълно като него, човек който спъва работата на другите общества, е истински вредител на окултната наука и затруднява работата на ония Възвишени духовни същества, които желаят да подтикват света към по-добро.

Така също и човек, който не може да.бъде почтен и порядъчен, който не изпълнява своите обещания и който въобще е нередовен, забравящ и разсеян, не може да бъде окултен ученик, тъй като на тоя Път се изисква голяма редовност, порядъчност и съсредоточеност на психичните сили.

Това е накратко основата, която дава възможност на кандидата да получи Посвещение. Останалите особености и сили се развиват постепенно, ако човек има отговарящи качества.

В края на миналия век, когато окултното познание започна да се шири по европейските и американски земи, мнозина го приеха като интересно, забавно явление. Не е далече времето, когато в аристократическите салони, в лабораториите на учените и в домовете на средната класа се уреждаха спиритически сеанси. При това, учени и обикновени хора ги смятаха като извор на особени откровения, само с разликата, че едни отиваха към тях със сериозност и със стремеж да проникнат в тайнствената загадка на смъртта, докато други правеха от тях извор на развлечение и празно забавление.

Същото може да се каже и за разните окултни общества, които започнаха да никнат на всички страни. Макар че целта на тия общества да бе много сериозна и е влизала в плана на еволюцията, която управляват Висши същества, разположението на хората, които посещаваха тия общества бе различно. Повечето от тях още не бяха готови да станат истински окултни ученици и гледаха на работата на тия общества, както и на работата във всички обикновени материалистични общества — научни, литературни, музикални и др.. Държеше се повече сметка за придобитото интелектуално знание и окултна образованост, отколкото за моралните качества на личностите, които бяха членове на тия общества. Създаде се цел институт от окултисти-професионалисти, които смятаха себе си като представители или на западната или на източната школа, които натоварваха своя мозък с огромно количество теоретично знание, но не можаха да постигнат нищо в областта на окултната практика. Както всички професионалисти, те създадоха свои корпорации и ревниво гледаха на влизането в техния кръг на ония лица, конто според тяхното мнение нямаха „класично" окултно знание.

Тая детинска работа, може би, е била потребна за онова време, тъй като човечеството не можеше веднага да се отдели от интелектуалното схващане на нещата и окултната наука, както и всека друга наука, трябваше да премине през интелектуалната фаза на своето развитие, т.е. да влезне в мозъка на хората и да бъде призната.

Сега, обаче, времето е по-друго и понастоящем светът е навлязъл в друга фаза, когато от интелектуалното развитие той преминава в областта на духовното развитие и като първа стъпка на това е развитието на духовното сърце и на висшите морални качества на личността.

Според това, променя се и работата и задачата на окултните общества. От окултистите сега се иска да изпълняват онова, което знаят. Интелектуалното знание и образованост сега не са вече на първо место и човек, който има невъзпитано сърце и груби чувства, е също такъв невежа, както и оня, които не е учил нищо. Теоретичното знание има значение само тогава, когато то дава възможност на човека да работи върху своето усъвършенствуване и да помага на другите хора, като им носи знание, което той сам е придобил. Иначе, то е товар, който може да бъде дори вреден, тъй като знание, което не е приложено, само се натрупва в мозъка без всякаква полза, и понеже в природата всичко е в движение и всичко се стреми да се изяви и напредва, такъв застой предизвиква движение назад и израждане. В тоя смисъл, окултисти, които не са изпълнили възвишената мисия, която им е била дадена на земята от страна на невидимия свят, да бъдат проводници на великото и помощници на еволюцията, окултисти, които са били само празни бърборковци и не са работили да усъвършенствуват своята душа, остават безплодни.

Сега е времето на синтетичното разбиране на нещата, време на идващото братство, обединение и мир. Ония, които не са очистили и усъвършенствували своята душа, не са в състояние да разберат това. Те живеят в старите разбирания, във времето на разединението, когато човешкият интелект разделяше, анализираше всичко и така създаде разединение, сектантство, съперничество и омраза. Всичко това бе потребно на своето място никога, и на своето време, но сега животът вече излезе от тези форми на мислене и за тях не остава вече място и следователно не ги очаква никакво бъдеще и напредък. Невидимият свят даде на хората доста време да поразмислят и да се учат. Сега почти няма вече време. Часовете отбелязват новата епоха на еволюцията и в кърви и хаос гине старият свят. Остава само малко време още. Трябва сериозно да помислим и да тръгнем по новия път.

Б. Боев

Учителят казва: „Едно се иска от учениците: Да приложат по между си любовта".

Това трябва да бъде основно образователно правило. А как ще стане това? В това отношение ще има голямо разнообразие. Това ще зависи от възрастта, от средата, от конкретния случай и пр. Тук учителят има широко поле за творчество, почини, съобразителност и пр. Той трябва да търси подходящи методи за всеки даден случай.

Едно от важните условия, което трябва да се спазва, за да не се попречи на горното, е следното: Детският живот трябва да протича при такива условия, че никое дете да не счита другите деца или другите хора по-долни от себе си. Учителят може да направи много нещо в това отношение със своя пример. Ако той унижава някои деца пред класа, ако ги подиграва, осмива и пр., то с това вече неволно събужда у другите деца презрение към тия деца. А това убива вече в човешката душа нежните цветя на любовта; пресъхват божествените извори, които протичат през нея. Когато учителят проявява уважение, доверие и към най-недаровитите, към най-немирните деца, той поощрява и другите деца към това.

Когато учителят в класа критикува някои деца, у другите се убива благоговейното чувство. А това чувство е майка на религиозното чувство и на любовта. Техният център на главата е един и същ: най-горната част на главата. Само това дете, което може да благоговее, може да люби.

Ето защо, учителят никога не трябва да насърчава в клас критиката, осмиването. Когато някое дете се опитва да критикува и осмива другите, веднага учителят да изтъкне някои ценни красиви техни черти.

Любовта ражда любов и към знанието. Когато децата проявяват любвеобилност, да не се безпокоим за тяхното поведение и успех. Алхимичната магична сила на любовта ще претвори, пресъздаде, преорганизира отрицателните им черти. Живителните й сокове ще развият умствените им центрове, добродетелите и пр.

Когато една гимназиална учителка отиваше за първа година в Провинциална гимназия, Учителят между другите напътствия й каза: „Никакви наказания!" В гимназията тя се натъкна на множество простъпки на учениците в класа, на който беше наставница. Това беше един от горните гимназиални класове. Колегите я карали да налага наказания, но тя е употребила метода на любовта. Открила е у виновните ученици известни дарби и им е дала условия да ги проявят. Подбудила ги е да работят в това направление. По този начин тя е канализирала техните енергии и е имала чудни резултати. Преобразила е наглед непоправими ученици и е спечелила тяхното доверие и любов; също и на целия клас. Тя разказва трогателни случаи из живота в класа, от които се вижда, как тя е спечелила сърцата на учениците. Всички простъпки в класа престанали. Учениците се поправили по успех и поведение и по всички други учебни предмети. У тях се събудил подтик да зарадват учителката, която ги обича и има доверие в тях; искали да оправдаят доверието и любовта й!

Някои учители имат навик да назначават ученици, които да им съобщават всички простъпки в класа. Това е отрицателен метод, който не води към нищо. Той покваря, похабява крехките детски души, и от малки те се учат на издайничество, жестокост, лицемерие, ласкателство и пр. Никога не трябва да се поощрява издайничеството! Не трябва да се допуща в класа нито една постъпка, която накърнява взаимното доверие и любов.

При преподаване на история, география и пр. трябва да се събуди у ученика любов към родината, любов към своя народ, но същевременно и към всички други народи; трябва да се изтъкне при преподаване на тези учебни предмети, че във всички народи има нищо добро и красиво, че всички те са дали на човечеството велики хора и културни ценности. Трябва да се изтъкне, че всички народи са органи на едно велико цяло. Така ще се посеят в душите на учениците семената на бъдещата международна солидарност, взаимопомощ и международно сътрудничество във всички области на културата.

Детето и младежът минават през строго определени фази на физиологично и психично развитие. Един от важните моменти е седемгодишната възраст, когато се завършва определена фаза от физичното развитие и започва вторият период — период на разцвет на съвестта, религиозното и естетичното чувство, на сърцето, въображението, паметта и пр. Друг важен момент е 14-годишната възраст — начало на половата зрялост. Този момент е много важен, понеже тогава мощни творчески енергии оплодяват висшите мозъчни центрове, чрез което се създават условия за развитие дарбите и заложбите на човека: тогава имат възможност да се разцъфтят възвишения душевен живот, религиозният живот, дарбите към философия, наука, поезия, музика, изобразителни изкуства, техника и пр. Но за да стане това, тия енергии трябва да бъдат насочени нагоре към главния мозък. Ако не се насочат нагоре, тогава те се насочват в криво направление и водят към порочност, престъпност, насилие и безразличие към всичко възвишено, прекрасно и идейно.

Но коя е Силата, която може да насочи тия събуждащи се към 14-та година енергии нагоре? Това е от една страна идейният живот, научните интереси, а от друга страна — любовта!

Хубаво е да разгледаме образователните цели и методи в свръзка с историчната фаза, в която се намира днес човечеството. В ранната фаза на своето развитие, в първите раси, то е имало племенно съзнание. Членовете на племето се чувствували като едно. Това съзнание се е отразяло и в техния обществен живот. Остатъци от тая ранна фаза имахме до скоро в нашите задруги (в Трънско, Радомирско, Царибродско и пр.) След това идва индивидуализирането на човека. Всеки човек се чувствува като нещо отделно, обособено. Той счита като най-важно своето щастие, своите интереси. Индивидуализирането беше стигнало до своя връх в 19 век. Но сега се забелязва един обратен процес — събуждат се в човешката природа силите на обединение, на сгрупирване. Днес постепенно се пробужда едно ново съзнание — космичното. То има известни аналогии с племенното съзнание, което човечеството е минало в ранното свое детинство. Приликата между тях е, че и двете са колективни, групови, но между тях има известни разлики: племенното съзнание е било неясно, повече инстинктивно, а космичното съзнание, което се ражда днес, ще бъде будно и съзнателно. Другата разлика е в обсега: племенното съзнание обхваща само членовете на племето, а космичното съзнание обхваща всички същества, целия всемир. Човек с космично съзнание чувствува своето единство с всички, с цялото Битие. Това е новият човек, който се ражда и който ще се чувствува брат на всички същества.

Интересен пример за космическо съзнание представя преживяването на Христо Досев в Швейцария. В своята автобиография той дава подробности за това^[1]: Като студент по философия той напуща Берлин и с група студенти се заселва край бряга на Женевското езеро. Там образуват общежитие и работят земята: орат, свят, жънат, косят, копаят и пр. Веднъж, когато косял една ливада, погледнал на езерото, планините, покрити със сняг, зелените поляни, синьото небе и в този миг почувствувал, че той е едно с езерото, планините, тревите, цветята, небето, с всичко! Нови идеи озарили неговото съзнание; той почувствувал велика радост, блаженство, мир и любов към всички. Това преживяване на единство траело няколко часа. Такива опитности имал после още няколко пъти в живота си.

Друг пример. Един българин разказва: „Веднъж надвечер, есенно време, стоях у дома си. Качих се на по-високо място в двора, отгдето се откриваше панорама на София. Далече се очертаваше и Люлин. Неочаквано почувствувах в необикновена степен величието на картината, която ме приведе в състояние на пълно вътрешно задоволство; почувствувах единството на всичко! Почувствувах, че обичам всички същества до степен, че ще бъде за мене блаженство да дам живота си и за най-малкото същество. Съжалявах, че в момента няма кому да дам живота си. Почувствувах велика любов към всичко и всички! Това състояние трая известно време". Този нов човек се ражда днес в света. По естествени закони на развитието се събуждат нови сили в човешката природа и с това ще се роди новият тип човек на земята. Всред шума на днешните събития всички копнеят за един живот на хармония, на красота, на любов, но как ще дойде новият живот, който ще донесе всички условия на човека за всестранно развитие? За тая цел между другото трябва да се създадат новите хора чрез училището!

Една учителка ми каза преди няколко дена: „Колко ми е ясно, че училището трябва да тури за център на всичко любовта, че трябва да счита за важна своя задача да развие любовта, сърцето у ученика. Защото само любовта, само проявата на Божественото Начало у детето ще насочи правилно всички други негови сили: умът, волята, въображението, дарбите, талантите и пр.

Нашият народ има запазени някои красиви прояви, които показват, че дълбоко в народната душа е вложена любовта като велика сила. Например, в много села и днес е запазена тъй наречената межия, която показва, че духът на любовта, на братството, на жертвата имат дълбоки корени в народната душа. Ето защо, когато се поставя в училището любовта като важна образователна цел, с това не се отива против духа, който работи в глъбините на народната душа. В много села, когато някой ще си строи къща, много селяни отиват и помагат безплатно: едни носят камъни, пясък, керемиди, тухли със свои кола, други градят къщата безплатно. Когато някоя вдовица или болен има ниви за жетва, мнозина от село се притичват и безплатно, с любов, поженват нивите му за късо време. И това го смятат за нещо естествено. Значи новото, което иде, има основи в народната душа!

Свещеник Григорий Петров събуди голям интерес в България със своята книга: „В страната на белите лилии", гдето описва трогателни черти из финландския живот: ако се остави нещо на улицата, никой няма да го вземе, и след малко време ще се издири стопанина му и ще му се занесе непокътнато. В трамвая или в железницата никой не търси от пътника билети или такса. Но всеки при влизането си пуща в кутията определената такса, без да го контролират, дали прави това или не. В гостилниците е същото. Това са хубави постижения на културата.

Това, което е постигнато във Финландия, е честността. Но това, което новата култура носи, е нещо много по-велико, това е любов, служене, живот за другите! Тая велика култура днес е в зазоряване.

Нека училището ускори нейното идване чрез създаване на новия човек на любовта.

Учителят казва: „Бъдещето е в ръцете на ония, които носят новото. Ние сме за новия живот. На младите ще покажем пътя към новия живот, който иде!"

--------------------------------

[1] Съчинения на Хр. Досев.

Проф. Емилио Сернаджиото ди Казавекия

Да минем на друг витаминен комплекс — на витамин В, антиневритичен или антибери-беричен. Тоя витамин е първият, който е индивидуализиран и който отвори един нов хоризонт. Действително, от групата В са произлезли В₁ и В₂, който от своя страна се раздели във В₂ и РР.

Витамин В, или анеурина или направо витамин В₁ има едно добре познато устройство. Той се съдържа в плодовете, в яйцата, в месото (особено в свинското) и в много голямо количество в пшеницата.

Неговата функция на регулатор на нервната система влияе и върху правилния ход на сърцето, на температурата на тялото, върху перисталтичните движения, върху стомашните секреции, върху черния дроб. Нуждата от тоя витамин е минимум от 0,25 милиграма до 2 милиграма, в зависимост от случая. Пиячите имат нужда от едно количество над нормалното от витамин В.

Липсата или недостатъчността му предизвиква анатомична повреда на централната и периферична нервна система, атрофия на бъбречните жлези (важни ендокринни жлези) на хипофизната и на тироидната жлези и загуба на апетита.

Към групата витамин В принадлежи витаминният комплекс витамин В₂ или латофлавина, който се намира във всяка животинска и растителна клетка, както и в бактериите. Намира се в изобилие в маята, в черния дроб, в бъбреците, в далака и в мускулите.

Между растенията, добър източник на витамин В₂ са: зеленият чукундур, зелките, картофите, спанакът, лукът, зелената сала, и пшеничените трици.

Липсата на този витамин причинява големи нервни разстройства или направо мозъчни, с пигмети на надебеляване на кожата, стомашни разстройства и др.

Неговото действие помага за общото растене, влияе върху дихателните явления на клетките, действува стимулираше върху зрението.

За да се получи един грам чист кристализиран латофлавин нужни са 5,400 литри млечен серум. Той е бил изолиран от Куун, който, информативно, е обработил 32 литра млечен серум и 17,000 яйчни жълтъка!

В групата от витамин В принадлежи също и витамин РР или антипелагроза, който от химическа гледна точка се нарича никотинова киселина. Тоя термин ще възбуди интереса на пушачите, тъй като добре знаем, че тютюнът съдържа никотин, който е дериват на никотиновата киселина, но трябва да разочароваме любимците на тютюна, съобщавайки им, че организмът няма възможността да преобрази никотина в никотинова киселина Изворите на никотиновата киселина са: краве мляко, телешкото месо, свинското, черният дроб, грахът, картофите, а най-много бамята.

Организмът има нужда от доста големи количества витамини РР, т.е. от 10 до 25 милиграма дневно. Липсата или недостатъчността довежда до добре известната болестна форма, пелаграта.

По тоя случай добро е да отбележим, че в Италия не съществуват вече тия болни (пелагросари), докато в оная държава, която се мисли да е начело на цивилизацията в света, искаме да кажем С.Щати в Америка, живеят и линеят около 1,000,000 пелагросари.

Витамин С, антискрофулен (антискорбутен), както видяхме още отначало, той е бил познат още от 18 век, т.е. от когато скрофулата се цереше с лимонов сок.

Чудноватият прогрес на сегашната химия докара до индивидуализирането на един много прост химически продукт, който има тясна роднинска връзка със захарта и се нарича аскорбинова киселина.

Награденият с Нобелова премия Сцент-Гиорги намери, че един скъп извор на витамин С е многоизвестният пипер, от който той получи 500 грама. Всеки пресен животински и растителен елемент съдържа тоя ценен продукт, особено чушките, спанакът и цветното зеле.

Касателно издръжливостта на тоя витамин С при варенето, трябва да имаме предвид, че е много разтворим във вода, че спанакът губи 80%, докато ангинарите губят около 45%.

Трябва да имаме пред вид, че ако оставаме да ври дълго време млякото, ние разрушаваме 30-40% от витамин С, особено ако употребяваме неподходящи съдове. Затоплянето на млякото за 30 минути при 60°, в алуминиев съд, унищожава витамин С в размер на 20- 30%; в бакърен съд, витамин С се разрушава сто на сто.

Съдържанието на витамин С в краве мляко зависи много от храната на животното.

Липсата при недостатъчността на витамин С в нашата храна довежда до болестта скрофула, с явления: кръвно излияние, гъбести и кръвни слумки, болки и подувания на ставите, чупливост и отслабване на кокалите, разхлабване и падане на зъбите, предразположение към инфекция.

Витамин С има свойството да активира и урегулира организма и има противоотровно и противозаразно действие. Тялото се нуждае дневно от витамин С толкова, колкото се съдържа в следните продукти: в 40 грама портокалов сок и в 45 грама суров телешки дроб, т.е. от 20 до 45 милиграма, в зависимост от теглото.

Витамин Д, който наричаме по-прецизно със знака Д₂, е антирахитичен. Нарича се ,калчифероло". Неговото действие е от голямо значение поради това, че улеснява всмукването от червата на калция и фосфора (които са най-важните вещества на скелета) и им уравновесява връзката в серума, а от там в скелета. Той се разтваря в мазнините, т.е. липоразтворим; най-важни негови извори са: жълтъка на яйцето, който го съдържа близо 20 милионни от грама в сто грама, рибено масло 400 милионни от грама в 10 грама и кравето масло 60 милионни от грама също в 10 грама

Витамин Д₂ може да бъде заместен от слънчевата светлина, нещо, което на родителите ще изглежда баснословно, защото една определена дължина на вълната от тая светлина може да преобрази една съставна част от нашето тяло, „ергостероло", в антирахитичен витамин.

Може да ни интересува нашата кухня, т.е. нашата храна, както и храната на нашите кокошки, да знаем че охлювите, гъбите, както и червеите съдържат значително количество ергостероло.

Липсата или недостатъчността на витамин Д₂ причинява рахитизъм; по тоя повод трябва да знаем и да имаме пред вид, че рибеното масло, което се вкарва в организма не действува чрез маслото си, но чрез витамини А и Д, на които е доста богато.

Нуждата на един индивид от витамин Д₂ дневно е от 10 милионни от грама.

Витамин Е е тоя на възпроизвеждането. Причините на стерилност в двата пола са толкова различни, че се мисли, че съществуват два вида витамин Е, един за мъжки пол и друг за женски пол. Липсата на витамин Е води до атрофия на половите жлези.

Богати на витамин Е са: кравето масло, млякото, телешкият чер дроб, свинският чер дроб, маслото от пшеничените и царевични кълнове. Нуждата от тоя витамин е 3 милиграма дневно.

Може да ни се позволи да кажем, че намалението на раждаемостта в някои страни се дължи на липсата или недостатъчността на витамин Е.

Привършваме тоя бегъл поглед с опознаването, макар и повърхностно, с витамин К, антихеморагичен, чиято структурна формула наскоро се откри.

Действува специфично и с голяма сила за съсирване на кръвта, на която възпрепятствува съсиреците и е много ценен при лекуване на жълтеница. Освен това има голямо значение в туберкулозните явления. И от тоя витамин дневната нужда е крайно малка доза.

На края на тоя химико-биологичен преглед, да се проникнем от благодарност към могъщата учителка за живеене: науката и специално на химията, чието развитие трябва да се разгледа като най-значителен показател на човешката еволюция.

Sagittarius

Изкуството е деятелност, която ни сродява с вътрешния смисъл на красотата и хармонията в космоса. Всяко изкуство, откъдето и да произхожда то и с каквито средства да се осъществява, цели да ни посочи облика на един висш живот, който ние догонваме, но никога не успиваме напълно да достигнем. За това изкуството е религия и копнеж по нещо, което няма начало и край!

За изкуството е говорено и може да се говори твърде много, но то е същевременно и такова нещо, за което може и никак да се не говори, защото неговото възприемане става непосредствено, както кислорода от въздуха, който и без да бъде анализиран и дефиниран, опреснява и поддържа огъня на живота във всяка клетка на организма.

Като спонтанно вътрешно изживяване, изкуството ни подсказва съществуването на една световна хармония, към която с копнели душите на човеците през всички епохи на съществуванието си. Стремежът към творба чрез красота, или направо създаване на изкуство, произлиза от едно вътрешно духовно осъществяване, което търси форма. Изкуството е сбъдване в един вътрешен свят, което дири проектиране и материализация на земята, в материята, в грубата й инертност. Погледнато от друга точка изкуството е призрачност, търсене реалността на невидимото и осъществяване на една художествена неистина, която води в дверите на истината.

Преди да проследим пътищата на отделните изкуства, ще кажем, че всички те си приличат по това, че един върховен миг, който е просветление и пророчество, намира сбъдване през личния живот и битие на художника.

Всеки човек има свои собствени насоки в мисълта. Творческите търсения и постижения се сбъдват тъкмо в тия насоки, където лежи и самата житейска философия на твореца. Изкуството, което се създава с грубата материя на триизмерния свят, носи в себе си както огъня на едно емоционално изживяване, така и облика на тая житейска философия. В тоя смисъл няма „изкуство за самото изкуство". Това е само едно хрумване, виснало в сухия свят на теориите — без смисъл и без основа. Изкуството е за човека, за неговия вътрешен растеж, за неговото пресъздаване и прераждане. То е лост в ръцете на напредъка, магията, която преобразува живота с алхимичната мощ на красотата.

Излишно е да се спираме и да преповтаряме познати, придобили вече тривиалност норми и изрази, като тоя, че изкуството не е фотография, защото е ясно за всеки мислещ човек, че изкуството проблясва и се ражда първом в дълбините на човешкото аз, където външната триизмерна действителност се пренарежда в мрежата, изтъкана от специфичния поглед на едно око, което гледа творчески, а не само като „камера обскура".

В творческия огън на изкуството човешките пет възприятия променят своята мощ, разширяват границите си и виждат света в друг аспект. „Отделното виждане'' не е само израз, а една надфизична реалност, която признават всички големи творци във всички области на изкуството. Само с това характерно и индивидуално виждане, което не се крие в окото, а в творческата нагласа, може да се обяснят различните и непримирими една с друга творби на различните майстори.

Преди да се прави какъв да е по-обстоен анализ на познатите изкуства,трябва да споменем нещо, което често се забравя. Изкуството е тогава изкуство, когато се опира на два полюса: на твореца създател и на твореца приемник. Казано с други думи, изкуството е движение, жизнен процес между душата, която проблясва — душата на художника и оня другия художник, който го възприема и го прави елемент на своето съзнание. Защото, както е майсторство да се въплътява неземното в земни материални форми, така е майсторство да се превърне отново земното в някакъв проблясък на душата. При тоя процес зрителят, слушателят или четецът опознават и приемат в себе си душата на художника-творец.

Макар, че не всички са надарени да се приобщят изцяло към вътрешния смисъл на изкуството, все пак не са малко тия, които изживяват вътрешния процес на творчеството, докосвайки се до художествената творба. Един композитор, един художник, един писател или създателят на една художествена изложба не знаят, колко много са тия, безмълвните човешки души, на които е подадена ръка в името на едно вътрешно опознаване, в името на красотата; чрез която ние влизаме във великото единство на живота.

Един културен познавач на музикалното изкуство казва следното: „Впечатленията, които човек получава, когато слуша музиката, се обуславят не само от изпълнената композиция и начина, по който се изпълнява тя, но и от степента на музикалност и висотата на музикалната култура на слушателя. Съществуват, следователно, безкрайно много степени на музикално разбиране,като почнем от наивното досещане на неподготвения слушател и стигнем до истинското художествено музикално разбиране на големия специалист, способен да вникне и в най-малките подробности на изпълняваните творения".

Ако всяка друга деятелност на отделната личност на обществата и народите ни отдалечават във враждебство, голямото изкуство има силата да ни обедини в едно, в името на нещо свято и неземно, чийто облик е творческата красота.

С изкуството се мъчат да си служат така, както си служат с един нож. С острието на ножа може да издялаш една прекрасна статуя или да разрежеш въжето, с което е вързан един страдалец, но можеш същевременно да направиш и едно отвратително злодеяние. Няма по-лошо деяние от това, да впрегнеш великата красота и творческия гений в услуга на егоизма, жестокостта, които водят света към духовна смърт. Никой творец не трябва да подари или продаде своето изкуство на демона на насилието и жестокостта, защото изкуството е дар на духа, сила за подтикване развитието и радостта на човека.

Истинското изкуство се сътворява в една творческа радост на духа и в атмосферата на любов. Един човек на изкуството винаги се стреми да достигне с различни средства „живота в себе си". С други думи, той се стреми да догони и осъществи великия несбъднат в живота му блян за сливане със световната красота и хармония. В процеса на догонването на тоя величав първообраз, творецът изпитва творческа радост, която го възвисява много над всекидневието. Кой определя тоя вътрешен модел, към който се стреми ръката на твореца? И за тоя отговор трябва да споменем за две неща: художественото чувство заедно с придобитата сръчност и умение от една страна, а от друга — нравствено-философския поглед към света и живота. Национално, поради формата в която се обличат идеите, изкуството е общочовешко и вечно, защото засяга незагасващи проблеми, вечно свежи и жизнени, неповяхващи от това, че край тях се изнизват като мълчаливи шествия хилядолетията и епохите.

Струва ми се, че с тия последни няколко думи трябва да се изчерпи оня, стигнал до баналност въпрос за националното в изкуството, с което спекулират някои литературни критици, като преиначават основни неща, осветени с мъдростта на всички времена. Има ли нужда да се изяснява, доколко изкуството е национално и доколко общочовешко? От само себе си се разбира, че един творец, в който и да е дял на изкуството, ще взема като сурови материали за изграждането на своята творба елементи от своето национално битие. Много рядко ние прехвърляме границите на своята родина, за да дирим из някой чужд бит градивните елементи на своите идеи. Понятно е, че битът, средата, етнографската, географската и психологическата обстановка на националния ни живот е единственият, които използуваме за изграждане на своите творения. Героите на Виктор Хюго, на Зола и Балзак, тия творци на вечни проблеми са, французи. Френски е битът, обстановката и психологическата ос, около която гравитират всички построения на техните романи. Знае се, че немци ще бъдат героите в Херман и Доротея, дори на Фауст — тая мистична символична трагедия, пропита с алхимизъм. Героите на Хамсун, Бьорисон, Гулдбрансен са норвежци, героите в „Хиляда и една нощ" са персийци и араби, в Махабхарата и Рамаяна — индуси, и в творбите на Вазов и песните на Ботев, които песни могат да се пеят по всички меридиани на земята, тия герои са българи.

Истинското изкуство, следователно, пресътворява със средствата на един народностен бит някакъв всечовешки вечен проблем.

Е.

Днешното време, без съмнение, върви под знака на героичността. И тази героичност не е такава, както в други епохи. В миналото героичността е била повече или по-малко неосъзнавана, резултат на нисши инстинкти и подбуди. Днес героичността е подбуждана от много по-висши интереси: преди всичко социална справедливост, нужда от простор, от въздух, от условие за по-добро развитие. Тя, героичността, е подготвена от високия национален дух за саможертва. Но тя има и още много по-висши подкладки. Съвременната героичност има зад себе си цялата световна наука и техника. Как няма да бъде човек герой, когато се намира в един тежък танк, който може да мине отвсякъде и да устоява досущ на всякакво нападение. Как няма да бъде човек герой под закрилата на щуките или тежките крепости. И колко още неща, открития на науката и техниката покровителствуват героичността у съвременния човек. В края на краищата, героичността, под знака на която живее целият днешен свят, е една чисто интелектуална — духовна проява.

Героичността е цяла една сфера на дейност във физиологичния и умствено-духовния живот на отделния човек. От гледището на характерологията, героичността е един сбор от редица добре развити умствени способности, локализирани на определени места на главата. Тези мозъчни центрове френологията ги дава главно около ухото — непосредствено над и зад ухото. Над ухото са центровете на енергичността, която е свързана с разрушителността; над този център е центърът на самообладанието. Зад ухото се намират другите два центъра, които обуславят героичността — центърът на жизнеността и упоритостта и този на борчеството и храбростта. За да бъде човек героичен, непременно трябва да притежава горните качества. Без борчество и храброст няма истински героизъм. Без енергия и жизненост няма устойчивост. Има един героизъм от страх, за него не става дума тука. Мнозина от страх направят нещо, след което стават герои. Такива герои, разбира се, са случайни герои. Те не са по природа годни за подобни дела.

Няма да се спираме върху един подробен анализ на центровете, които дават основните елементи на героичността. Ще подчертаем само, че всяка една внедрена способност в човека е резултат не само на дейността на един мозъчен център, но на сбор близки по естество подобни центрове. Ще изтъкнем още, че героичността в човека ще вземе толкова отсенки, колкото други важни нервни центрове са добре развити в главата. У простия човек, у когото предната част на главата не е развита добре, героичността му ще граничи с бруталност. У разсъдливи хора тя ще бъде израз на известна пресметливост и ако самообладанието преобладава, такива хора ще проявяват героичността главно като скрита енергичност, упоритост и неуклонност в преследване на поставените цели. У хора с развити морални чувства — центрове, героичността може да се прояви в добродетелност или социално творчество. У религиозни хора, които са фанатични в своето верую, героичността може да ги направи още по-големи фанатици. Хората със социални чувства ще проявят героичността предимно за защитата или постигането обекта на тяхното увлечение. Измежду такива се раждат и героите, готови да умрат за една цел — най-често за жена, семейство или отечество.

Има разни видове героичност — според степента но умственото развитие на човека и духовното му ниво. Когато се говори за героичност във всекидневния живот, обаче, хората подразбират само борчество и разрушителна енергия. И те са прави. — Защото героичността, която най-много се вижда, тя е проявата на борчество и храброст. Дори храброст и героизъм са у хората днес едно и също нещо. С горните бегли характероложки бележки ние искаме да разширим понятието за героичността в живота на хората днес, да разберем тази особена сфера на действие и мястото й в живота.

Интересно е, че центровете обуславящи героичността у хората, природата, която върши всичко целесъобразно, ги е поставила в основата на главата от двете й страни. По този начин главата добива в основата си широта, сиреч стабилност на земята. Освен това, поставени са между центровете на притежанието — отпред и тези на личните и обществени чувства — отзад. Ясно е, че тези центрове лъчат преди всичко чисто земни, по-низши сили. Когато висшите центрове на главата господствуват — разсъдителни и духовни, морални и религиозни,—тогава героичността, нейните центрове са само източник на сили, които сублимират, които се претворяват във висши духовни прояви.

Прочее, мястото на центровете на героичността в главата ни говори, че тя служи главно за земни придобивки и за лична защита, предимно в любовта — лична, семейна и обществена.

Вярното за отделната личност е вярно и за общността, понеже последната е съставена от отделни личности, които дават своя дух на общността. Казва се, че духът на един народ поддържа героичността му. А що значи духът? — В обикновения смисъл на думата ще рече общото съзнание и готовност за жертва в името на една обща цел. По-дълбоко погледнато, духът на една общност се обуславя от общите умствени, сърдечни и духовни способности и качества на отделните индивиди, които я съставят. В това отношение, колкото по-висши са духовните и моралните качества на една общност, толкова и духът й е по-висш, по-издигнат и по-силен и крепък. Ясно е, че героичността не е и не може да бъде духът на една личност или общност. Тя може да бъде само една подсилваща форма на изявленията на този дух. И тази проява ще бъде по-различна, колкото по-висш е този дух, колкото по-висши качества се крият в него. Много просто — една ще бъде динамичността и проявата на духа, когато висши морални качества владеят човека и общността, като милосърдие, справедливост, съвест, любов към ближните и любов към Бога — висш израз на зачитане свещения живот във всичко като еднородно и съвсем друга ще бъде тази проява на духа, когато господствуват нисши чувства. Тогава този дух ще бъде дух на алчност, на груби желания за по-големи придобивки, наречени с разни имена, ще бъде дух на необуздани енергии, борчество и разрушителност. А само висшите морални и човеколюбиви качества могат да обуздаят, катализират и използуват за добри цели тези сили в човека и общността, които инак биха служили само за разрушение.

Днешният свят, вследствие едностранчиво развитие на материалистичната наука и техника, вследствие загубване на основните морални принципи и зачитане на човека и другите общности като равни и равностойни по права, санкционирани от самата Природа, от живота, от Бога, както се казва, поради липса на здраво духовно убеждение и правилно разбиране на живота, дойде до една безпътица, до една духовна криза. И като не намери друг изход, тръгна по пътя на нисшите стихии. По този път стигна до още по-голяма безизходност и трудност за всички. Дойдоха разрушенията. Изпробва се тяхната стойност. Но ще надделее пак висшето, в което има справедливост, добро и любов за всички.

В човека и в общността има сили, които ще служат на една висша Разумност, Която поддържа хармонията и живота във всичко и всред всичко; да служиш на ближния си и да зачиташ еднородното в него, което е общото Божествено във всички; да имаш един идеал за свещеността на живота, който е вечен и разумен по начало; да имаш за идеал да твориш, вместо да разрушаваш — да твориш блага и справедливо да ги разпределяш за полза на всички; да просвещаваш в името на Истината и доброто; да лекуваш — духовно и физически; да сееш и поддържаш мира навсякъде, като истинска творческа основа и условие за живот — ето идеали и цели, които могат да заздравят живота, които могат да изведат човека и човечеството из безпътицата на днешното време.

И ако отделната личност не придобие тези върховни човешки качества, колко ще бъде тя тогава полезна на общността, на народа си, а заедно с това и на цялото човечество?

Има висши повеления, на които човек и общността трябва да служат, за да дойдат новите дни на светлина, Правда и Свобода, за да дойде Любовта между хората на земята.

Най-важното в живота е познанието. Всички хора имат едно верую, което не е верую. Хората вярват в Бога, но тая вяра е празна. Трябва едно верую, което да обхваща цялото човечество и не само човечеството, но и животните, и растенията, и минералите, и всичко. Туй верую съществува, но ние не го познаваме още.

Единственото нещо, в което всички хора вярват и го познават, то е светлината.

Най-първо трябва да познаваш законите на светлината. Тя носи мир в себе си и широта на човешката душа. Щом човек престане да възприема светлината, той страда вече, спъва се в живота, неразположен е. Светлината е сила, с която трябва да знаем да работим.

Ако искате да разберете живота без светлина, тоя живот не може да се разбере. Светлината носи всичките възможности за човешкия ум на земята, за човешката душа, за човешкото сърце и за човешкия дух. Тия възможности трябва да се изучават.

Съвременните хора много малко се хранят със светлина. Те я икономисват, за да печелят от нея — „знание имам, светлина имам само заради мене". Ние, съвременните хора, ходим с нашите запалени свещи вечерно време, но божествената светлина още не е дошла до нас.

Първият член на новото верую е: „Аз вярвам в светлината, която ми носи всичките възможности".

Вие не се оставяте да ви гали светлината, а искате да я галите вие, да я хванете. Това е користолюбие. Никога не се опитвай да хванеш светлината, а със свещено почитание стой, тя да те гали. Ако те погали хубаво, ти човек ще станеш. Всеки човек, когото светлината гали, гений става, светия става, ангел става. А всеки, когото светлината не гали, нищо не става.

Първото проявление на Любовта, това е светлината в света. Светлината, това е виделината в нас, знанието. Тя ще ни даде свободата.

Ние сме потопени в светлината. Трябва да я оставим да гали всека клетка, за да остави благословението, което тя носи в себе си. Не се опитвай да складираш светлината някъде. Ти ще оставиш тя да минава и да заминава и ще се научиш да слушаш нейния глас.

Вторият член на веруюто е да приемеш въздуха. Въздухът е свързан с човешката мисъл. Ти не можеш да използуваш светлината, ако не знаеш да дишаш. Ако не знаеш да дишаш, животът не може да се прояви. Въздухът е носител на божествената топлина, чрез която животът започва да се изявява. Ние сме потопени във въздуха. Той е средата, в която живеем.

След това имаме водата, имаме и храната. те са условия. Водата е носителка на живота. Тя трябва да влезе и да направи едно пречистване в човешкия организъм. Онзи, който не взима три вътрешни водни бани на ден, не може да има хигиеничен живот.

Ти ядеш един свещен плод, върху който светлината е работила, въздухът и водата са работили, животът е работил. Това е живият хляб, върху който Бог е работил. Ти не си разгадал, какво се крие в тоя плод. Тоя плод носи живот в себе си.

Яденето е важна работа, която трябва да извършим добре. По някой път ти бързаш при яденето, или пък си недоволен от храната. Тая вода, която не си възлюбил, работа не върши в тебе. Тя образува едно болезнено състояние. Хлябът, който не си обикнал, работа не върши в тебе. Така ние сами си създаваме отрови.

Всички трябва да имаме вяра в първото благословение, с което е създаден светът — светлината; във въздуха, който е една обвивка на земята и проводник на живота; във водата, която носи скрития живот като условие и помага за растежа на човешката душа; в хляба, който носи материал за съграждане на нашето тяло.

Поне сутрин помисли за светлината, която те посещава и за въздуха, който дишаш. Когато пиеш вода или приемаш храна, мисли само за тях.

Ако приемахме водата и хляба, както трябва, ако приемахме светлината и въздуха, както трябва, никакви болести не щеше да има в света. Ние щяхме да минем в света на хармонията. И тоя живот е добър, само че пътят, по който минаваме, е много удължен.

По закона на свободата трябва да възприемеш светлината. Да ти е приятно, че живееш в светлина. По закона на свободата трябва да приемеш и въздуха. Да ти е приятно, че дишаш и че божествената топлина влиза в твоята душа. Като ходиш, не трябва да мислиш, от къде ще вземеш въздух на заем, а да ти е приятно, че Господ ти е дал такъв свят, че те е кредитирал и в планината, и в къщи, и навсякъде. После да благодарим, че имаме жажда и при всеки източник можем да пием вода и да утолим жаждата си.

Светлината, въздухът, водата и хлябът, това са четирите прояви на любовта в света.

Приемете светлината с любов, и умът ви ще се освободи от всички тежести. Приемете въздуха с любов, и сърцето ви ще се освободи от лоши чувства. Приемете водата с любов, и ще имате едно отлично кръвообращение — кръвта и капилярните съдове ще бъдат здрави. Приемете храната с любов и стомахът ви ще бъде здрав. Спазвайте тия четири правила на любовта и вие ще имате всичките благословения, които те носят със себе си.

Идва новата култура

Цар Борис ІІІ

За характера на народите – G.

Бъдете съвършени – д-р Е. К.

Витамините – чудото на науката – проф. Емилио Сернаджиото ди Казавекия

Учителят върху проблемите на образованието – Б. Боев

Питагор и Аристоксен – Андрей Андреев

Стихове – S.

Размишления – инж. Р. Николов

Из нашия живот. Разговор с Учителя на Витоша – Б. Боев

Към сърцето на света – N.

Загадъчни явления

Отзиви, вести и книгопис

Q

Ето що казва Кузнецов за слънчевите петна в статията си .Влияе ли слънцето върху хората?"^[1]:

„Единадесетгодишният ритъм на слънчевия живот се наблюдава във всичките му явления, но най-рязко се проявява в количеството и размерите на слънчевите петна. През времето на максимума на слънчевите петна, последните са огромни по размери и по число. Така напр., в края на февруари 1917 година петната са се отличавали със своята изключителна големина — 250,000 км. в диаметър — превишавайки повече от 18 пъти диаметъра на земята. Спокойният период — минимумът на слънчеви петна — продължава три години. След това петната постепенно се увеличават и достигат максимум, който продължава около три години.

Честото действие и интензивност на северните сияния следва точно цикъла на слънчевите петна. Така напр., в средата на юни 1915 година една огромна група от петна премина централния меридиан на слънцето и на земната повърхност се разиграха страшни магнитни бури и се появиха ослепителни северни сияния.

Забелязано е, че налягането на въздуха, средната температура, влажността и пр. се колебаят периодично, и периодът на техните колебания съответствувала слънчевия ритъм всеки 11 години. Руският метеоролог Голицин е доказал, че атмосферните течения също следват фазите на слънчевите петна, като се увеличават в годините на миничум. С това се обясняват и периодическите колебания на повърхността на езерото Виктория-Нианца, количеството на айсбергите в Атлантически океан, разливането на река Нил. В 1938 година, когато максимумът на петната беше силен, бе отбелязано изключително по интензивност разливане на Нил и огромно количество айсберги.

В 1921. година Едисон Пети доказва, че съставът на слънчевата радиация се колебае и че нейната ултравиолетова съставна част в колебанията си следва точно ритъма на слънчевите петна, като се увеличава заедно с количеството и размерите на последните.

Епидемиите, т.е. повишената жизнеспособност на патогенни (болестотворните) микроби на най-различните видове болести — чума, възвратен тиф, дифтерит, грип, коремен тиф, менингит и пр. в повечето случаи съвпадат с периодите на максимум и само като рядко изключение се появяват през годините на минимум. Напр. от 8 епидемии на холера през 19 век, 7 са съвпадали с максимума и само една се паднала на минимума. През месец август 1892 година е имало кратко избухване на холера в Хамбург, която точно съвпадала с рязкото кратко засилване на слънчевата активност през тая година.

Внезапните смъртни случаи, безсмислените престъпления и пр. са в по-голям брой при преминаване на петната през меридиана.

Колкото странно да изглежда това, но кривата линия, изработена от астронома Дъглас, позволява да се установи едно поразително съвпадение на най-големите световни събития точно с максимума на слънчевите петна. От крупните исторични събития, 87% от събитията съвпадат със засилването и най-голямото напрежение на слънчевата активност. Първото сериозно указание за съвпадение на много от великите войни и революции с максимума на слънчевите петна, е било направено от Камил Фламарион в неговата популярна астрономия. С максимум слънчеви петна съвпадат борбата на Кромуел с английския крал, която се свършила в 1649 година. Пугачьовския бунт 1771, великата френска революция през 1789 г. и пр.

Такова едно съвпадение на възбудено състояние у народите с повишената дейност на слънцето може да доведе до предположението, че войните и революциите са неизбежни, че човечеството не е така свободно в своите постъпки. Такова едно заключение би било погрешно, защото само по себе си влиянието на слънцето съвсем не може да бъде причина за едно или друго историческо събитие. Процесите със слънчевите петна, възбуждайки масите, само освобождават скритата социална или национална енергия, натрупана от по-рано като следствие на исторически причини. И слънцето в дадения случай играе роля само на детонатор. Влиянието на слънцето може да измени само външната страна в сблъскванията на социалните и национални интереси, но не може да създаде стълкновението на интереси, които не съществуват".

П. Успенски в „Tertium organum" описва преживяването на космическо съзнание от един негов приятел:

„Това беше в Мраморно море. Беше зима. Валеше дъжд. Високият бряг и скалите в далечината бяха във всички оттенъци на виолетовия цвят. Морето беше с оловно-сребърен цвят. Параходът отиваше на север, като се клатеше слабо. Аз стоях на палубата и гледах вълните. Белите гребени на вълните отдалеч се приближаваха към нас. Вълната се издигаше, като че ли искаше да хвърли своя гребен върху парахода и с рев се разсипваше под него. По едно време аз почувствувах промяна в моето съзнание. Аз станах всичко! Вълните — това бях аз. Виолетовите планини — това бях аз. те бяха едно с мен. Аз бях едно и с вятъра, който духаше. Бягащите към север облаци, дъждът бяха в мене. Всичко бях аз!

В същото време почувствувах необикновена свобода, радост и разширение! След малко това състояние изчезна. Но преживяването беше толкова силно, че аз очаквах то да се върне. Но то не се върна.

Две години след това, жълтите вълни на Финландския залив и зеленикавото небе ми дадоха същото преживяване".

---------------------------------------------

[1] Сп. „Просвета", год. V, кн. 10.

Г-жа М. К., която живее в гр. Н., разказва следното: Това беше през май 1942 г. Всички мои домашни по случай 40 дни от преселването отвъд на моя свекър, бяха отишли на гробищата за панихида. Аз останах в къщи, понеже бях неразположена. По едно време чувам ясно ред молитви. След това виждам в стаята пред прозореца една светла форма, която се сгъстява в средата и се образува формата на моя свекър. Казвам му:

— Извинявай, татко, че не можах да отида и аз на гробищата.

— Няма нищо. Между моите тетрадки има една жълта тетрадка. Потърси я. В нея има неща, писани за теб. Прочети ги.

След идването на домашните ми те ми разказаха, че молитвите на гроба били същите и в същия ред, както аз бях ги чула от разстояние. За жълтата тетрадка както аз, тъй и те не знаеха нищо. Потърсихме я и в нея намерих това, което беше за мен.

Г-жа Б. разказва:

— Това беше в 1921 година. Аз бях в Нова-Загора. Баща ми наскоро беше починал. Майка ми искаше да подари татковите обуща на брат си. Но не можахме да ги намерим, защото татко ми имаше навик сам да си туря нещата на техните места.

Сънувах една нощ, че баща ми идва, хваща ме за ръката и ме води. Завежда ме в една барака в двора. Бараката беше затрупана с много вещи. Той махва всички вещи, изважда отдолу под тях една кошница, затворена с две капаци. Отваря капаците, показва ми обущата, които търсихме и ми казва:

— Ето обущата.

Сутринта аз, смутена от преживяното и заинтригувана, казах на майка си:

— Аз зная къде са обущата!

Заведох я на мястото и намерихме обущата в същата кошница.

N.

О, благодатно и любещо световно сърце. Приеми ме. Ето, аз дойдох на високата скала, от където не може да се направи вече нито стъпка напред, защото над мене са безкрайните и хладни простори на поднебесната бездна, а долу тъмни зверове са разтворили алчни уста да ме погълнат.

Умът е вече уморен, а по пътя нозете ми са оставили кървава диря.

Виждаш ли ме, аз протягам ръце за тебе, защото сега нищо не ми е повече потребно от твоята любов. Една сладостна мелодия долитна и ме намери в долината на моята печал. Аз я чух и забравих всичко, поех път към тебе, защото ти единствено не ме упрекна, ти единствено не ме осъди.

Сега не ми е потребна ничия човешка мъдрост и правда. Уморих се от думите на хората, които бият като камшици кървавят в рани на душата ми. Уморих се да свеждам глава пред гордата осанка на земното достойнство, наситих се да гледам гордо възправения образ на силните, отвратих се от измамата и от мизерните късчета на човешка почит, която ми се подхвърля понякога като на окаяник.

О, за тебе копнее сърцето ми и в моята тъжна самота чака да ме позовеш и да ми протегнеш ръце.

Оставих аз долината и стадата с плачещите гласове на хлопките, оставих топлата длан, която милваше морното ми чело, за да направя стъпка към тебе.

Преминах по острите кремъци на тясната пътека и стъпка по стъпка те приближавах, като падах и ставах, като плачех и ликувах.

Сега съм тук, на края на пътеката и никой не може да ми подаде ръка, освен тебе. Силата на силните е като лекия ветрец, който едва полюлява тревата, мъдростта на земните мъдреци е като измамна сянка. Над мене е небето с мълчаливото величие на звездите, а долу зеят мрачни урви, като уста на чудовища.

О, повикай ме и ми подай ръка, ти единствена, която можеш да ме изведеш от тук — кротка и безкрайна любов! Ти ще ме приемеш без гняв и без упрек. Ти, която забравяш моите грешки и можеш да избършеш сълзите и кървавите капки по нозете ми.

О, ти благодатно и любещо сърце на Всемира, повикай ме да склоня глава и да потъна като малко дете в твоята милувка!