valiamaria

Няма живо същество на земята, което да не страда повече или по-малко. На всеки човек са дадени толкова страдания, колкото може да понесе. Великите хора носят велики страдания. Който страда и носи разумно страданията си, той е герой.

Христос казва: „Който не вдигне кръста си и не ме последва, не е достоен за мене". Кръстът подразбира страданията. „Който не понесе страданията си и не тръгне след мене, той не може да наследи вечния живот." Човек се изпитва чрез страданията. Те са пробният камък за изпитване силата и характера на човека. Който издържа страданията, той е силен човек. Благодарете за страданията, които разумният свят ви дава, но сами никога не си създавайте излишни, ненужни страдания.

Вдигнете кръста си и благодарете на Бога, че ви е удостоил със страдания. За да станете велики хора, да се наричате чада Божии, вие трябва да минете през страданията като път към Любовта, като път към спасение. Друг път за спасение, друг път към Любовта, освен страданията, не съществува. Стремете се към пътя на Любовта, дето противоречия не съществуват. Докато страдате, вие не сте влезли още в пътя на Любовта.

Скърбите и страданията продължават живота. Без тях човешкият живот щеше да бъде по-тежък и по-къс, отколкото е в действителности. Дойдете ли до страданията, не ги избягвайте, но кажете, както българинът казва: „Ела зло, че без тебе по-зло".

Щом човек започне да мисли, да чувствува и да желае, страданията непременно ще го посетят. Те носят нечувани блага за човека. Дето са страданията, там са и радостите. Понякога страданията идат и като резултат от кривите възгледи на човека.

Ако Христос не беше пострадал, и Той, и човечеството щяха да се лишат от благата на живота. Даже голямото страдание е за предпочитане пред малкото мъчение. Страданието е път, който води човека към спасение.

На всеки човек се дават страдания според степента на неговото развитие. Колкото по-големи са страданията на човека и може да ги издържи, толкова и умът му е по-добре развит. Страданието показва степента на човешката интелигентност. Колкото пострада човек, толкова по-интелигентен е той. Днес човечеството страда повече, отколкото в миналото, защото е по-развито в умствено отношение. Колкото повече се развива човечеството, толкова повече се увеличават страданията му.

Пътят на страданията е неизбежен; всеки сам трябва да го извърви и то пеш, без никакви превозни средства. Затова благодарете за страданията, които ви са дадени, понеже те носят блага за душата ви. По този начин няма да преувеличавате страданията си и да мислите, че съдбата ви е непоносима. Не мислете, че Провидението е по-жестоко към вас, отколкото към другите. Колкото по-големи са страданията на човека, толкова и радостите му са по-големи.

Работете върху себе си и помнете, че човек не може да се развива без страдания. Обработвайте дарбите и способностите, които са вложени във вас. Тогава във вашия живот ще участвува Божията благодат и Неговата светлина и топлина. Само по пътя на страданието ще стигнете до Любовта, която ще развие вашите дарби и способности. И ще разберете, че пътят на страданието е път към спасение.

Смисъл на живота

Духовният живот – Е.

Лицето на човека – д-р Ил. Стр.

Що е регулация в биологията – Боян Боев

За изобразителните изкуства – G. N.

Проф. Ш. Рише върху шестото сетиво – П. М-в

В светлината на Учителя – Любомили

Сътворението на човека – И. А. Изворски

Стихове – Хаис Тома

В бедността Те познах – Ек. М-ва

Приказка – Б. К. Б.

Отзиви, вести и книгопис

Du Maitre – L`AMOUR ENVERS DIEU

Съдържание

Q

Д-р Евгений Ости е виден деятел в областта на метапсихиката. В 1913 г. той напечата своя труд върху ясновидството и интуицията („Lucidite et intuition"). В 1920 излезе вторият му важен труд: „Смисълът на човешкия живот". („Lesens da la vie humaine"). Последният му труд е „Свръхнормално познание". („La connaissanie supra – normale. Etudeexperimentale"). Това е голям труд. Съдържа 387 страници. В него той излага своите опити върху шестото сетиво в човека. В началото на книгата е поставил мотото ,Ние живеем на повърхността на своето същество" — от Уилям Джемс. Дълбокият смисъл на това изречение е следният: това, което се проявява навън като човешка личност, е само една част от човешката природа. В човека има дълбоки още несъбудени, скрити сили, способности, чувства, които тепърва ще се проявяват.

С множество опити, изложени в книгата и правени с тъй наречените сензитиви, той е установил шестото сетиво на човека: неговите сензитиви четат в затворен плик, при пипане на един предмет, който е бил носен от едно лице, те могат да дадат подробности за него; интересни са неговите опити за установяване на ясновидството по пространство, ясновидство в миналото и пр.

Д-р Ости е председател на международния метапсихичен институт.

Кибритената клечица, приказки от Димитрина Антонова. Стр. 48, цена 10 лева. Доставя се от книгоиздателство „Братство" — Севлиево.

Тия, оригинални по стил, приказки, са интересни както за деца, тъй и за възрастни. Езикът им е образен, проникнат е от дълбок символизъм. В тия приказки всичко е одухотворено, оживотворено. те дават богат материал за размишление, водят към ново, по-дълбоко разбиране на природата и човека, събуждат един усет за разумното, което работи в цялата природа.

Пътят на образованието, от Петър X. Сотиров. Библиотека „От живота за живота", №3. Стр. 661. Цена 200 лева. Доставя се от автора, учител в Ихтиман. За нашите читатели 140 лева.

Освен множеството си статии в педагогичните списания, Сотиров е обогатил педагогичната ни книжнина с няколко ценни труда: „Изкуство да преподаваме смятане – аритметика”, „Игри и занимавки по смятане – аритметика", „Психология на цялостния образ", „Към лично и обществено благополучие", „Тайната на обучението".

В последния си труд „Пътят на образованието", разделен на четири части, той разглежда всички педагогически въпроси в духа на новите педагогически веяния. Препоръчваме я на читателите си.

Редакцията на сп. „ЖИТНО ЗЪРНО” и занапред ще се стреми да дава на своите читатели подбрано четиво. Списанието разчита на подкрепата на своите абонати. Нека те не само на време да платят абонамента си, а и да запишат всред своите приятели и познати поне по още един абонат. Нека посеят едно „ЖИТНО ЗЪРНО”! Техният труд не ще отиде напразно!

„ЖИТНО ЗЪРНО” работи за изграждане на един нов мироглед, от който ще се роди бъдещата култура на братството между човеците. Ето защо, който разпространява списанието, спомага за разпространяване светлината на Новите идеи, които Сеячът така обилно пръска; спомага за изграждане на новия свят на справедливост и братство.

Б. К. Б.

Тази сутрин градинската пътека беше свежа и чиста, измита от пролетния дъжд, който вал през нощта. Въздухът беше кристален, напоен с нежния аромат на цъфнали бадеми. От двете страни на градинската пътека цъфтяха плодни дръвчета. Тръгнах по нея. Розовите чашки на цветовете, поболи нежната корица на клоните, се къпеха в слънчев прах. Плодните дървета приличаха на невести, окичени с утварите си. Тяхната хубост се струеше като песен през майски ден, като слънчев изгрев през ранна пролет.

Кой е виждал цъфтежа на дърветата през пролетта? Това е велик празник, който природата устройва веднъж в годината. Щастливи са тези, които отблизо могат да присъствуват на това рядко чудо на пролетта. Цъфтежът на дърветата, това е омайният лик на слънчева страна, това е дивната песен на небесните жители, които слизат на земята, за да оплодят нейната снага.

Беше знойно лято, когато тръгнах пак по същата пътека. Слънцето струеше на потоци своя огнен дъх и натоварени слънчеви кервани пренасяха огнената ласка на влюбеното му сърце. Редяха се топлите летни дни и бързаха да налеят със слънчев сок плодните чашки, в чийто скрити пазви той се превръщаше на чудно питие, по-скъпо от злато, по-сладко от мед. Отдавна цветните венчета като бели снежинки летяха по въздуха, подети от вечерния ветрец, отдавна там в малкото сърчице на цветеца зрееше плод, мъничък и незнаен, рожба на слънчевата усмивка и свежата волна капка.

Слънцето пътуваше все на юг. Денят намаля, когато аз тръгнах за трети път по познатата градинска пътека, която сега беше окичена с узрели плодове. Жълти, червени багри, кехлибарени и зелени петна се преливаха и рисуваха живата картина на мълчаливата природа, която, притаила дъх, се възхищаваше от собственото си творение. Незнайна ръка сега беше сложила трапеза и канеше своите деца на царски обяд. Приближих до нея. Плодовете стояха пред мен облечени в своето великолепие, ухаещи на сладък аромат и любовно ме каниха: „Опитай ни и виж, каква е нашата любов към теб, дете на нашата земя". Спрях се очарована и смутена. Развълнувано ги попитах: „Откъде идвате вие? Само слънчев сок ли разливате от сърцевината си? Кой ви роди вас, малки божества?"...

Слушала съм вълшебна приказка. През тоя ден, когато слънцето пътуваше все на юг и нощите ставаха по-големи, аз разбрах, че приказката беше малка и светла история, история на плодовете, че те са деца на ангелите, с качества които човекът още няма и които той тепърва ще изкове.

Ек. М-ва

Сърцето ми пази спомена за Твоя образ и жадува само Тебе, Възлюблений мой! Но по какви ли не измамни образи не се насочи то! Колко много са божествата, върху олтарите на които аз разпилях богатствата на своята съкровищница!

Моят възлюблен обитава в съвършеното! Той е всезнаещ, си мислех аз, и пожелах и аз да зная.

Но многото книги и учения родиха в мене лъжливите желания на гордостта.

В сянката на нощта моята съкровищница ми се стори неизчерпаем извор! И аз разтворих вратите на моя дом. Отключих всичките си богатства. Мнозина ме заобиколиха. Мнозина ме зоваха: приятелю! Но една утрин, когато се пробудих, намерих съкровищницата си празна.

Тогава в глъбините на моето сърце, аз познах измамния образ на тщеславието и суетата.

Бедността на моето сърце отдалечи от мене тези, които богатството ми беше направило мои приятели. Лъжливите ми желания затулиха истинския Ти образ. Аз протягах ръцете си за милост, но никой не повярва на моята бедност. Напразно протягах ръце и към моите божества! Те стояха бездушни и глухи за мойта печал. Аз плачех изоставена сама в нощта.

И в самотата на пустинното мълчание моите устни се пропукваха от жажда по Тебе.

Как можех да се надявам, че ще дойдеш при мене, Възлюблений мой! Какъв дар можех да ти поднеса?

Но Ти застана невидим до мене и кротко ми заговори: Аз имам всичко! Мои са всички съкровища! Сине мой, дай ми само сърцето си!

Ненужни ми станаха всичките ми прежни знания. Престанах да страдам за загубата на своите богатства и за тези, които те направиха мои приятели. Защото в бедността на моето сърце аз Те намерих, Възлюблений мой! В нея познах Любовта Ти и Твойто безгранично снизхождение. И сега очите ми се усмихват радостно, защото навсякъде Те виждат.

Й. А. Изворски

Когато Господ Бог Вишний намислил да сътвори човека, Той се обърнал към всички създадени дотогава от Него същества и казал: „Елате да направим ново същество, което да бъде по образ и подобие на всички ни". И взел Господ Бог Вишний от Своята Същност, от която създал всичките си творения и от нея направил духа, душата, ума и сърцето на човека. Но с духа, душата, ума и сърцето си човекът само съзнавал, че безконечно съществува и че има непрекъснат стремеж всичко да има, всичко да знае и всичко да може. Той, обаче, бил още невидим за другите същества и сам нищо не можел да вижда, да чува, да говори, да работи, да хода и да се движи по вселената, защото още нямал очи, уши, уста, ръце, нозе, нито другите части на тялото.

И започнали тогава да дохождат всичките Божии създания при новото творение и под мъдрото ръководство на Господа в продължение на хиляди и милиони години устройвали разните части на човешкото тяло.

Когато при новото творение дошли ангелите от звездите на добродетелите, те се замислили, какво ще трябва да направят на новото същество. Но Господ озарил ангелите с творческата си светлина и им казал: „Понеже добродетелите ще бъдат основата на човешкия живот, затова вие направете нозе на човека и го научете всякога да ходи само из пътя на доброто. Защото само в добротворството му ще положа благата и радостите за него".

И когато ангелите от звездите на добродетелите направили нозете на човека, и той вече можел да ходи, те го благословили и казали: „Доколкото човекът ще обича доброто и ще следва нас в добротворството, дотолкова ще бъдат здрави и красиви нозете му и дотолкова ще има блага и радости в живота си".

След това при човека дошли ангелите от звездите на правдата и също се замислили, какво трябва да направят на новото творение. Тогава Господ казал и на тях: „Правдата ще бъде градящата, творческата сила на човешкия живот. Затова вие направете ръце на човека и го научете всичките му дела да бъдат праведни. Защото само в праведните му дела ще положа неговото дълголетие и неговите сили за творчество".

И ангелите от звездите на правдата направили ръцете на човека, благословили го и казали: „Доколкото човекът ще мисли за правдата, ще обича законите й и сам ще бъде праведен в делата си, дотолкова ще бъдат здрави и красиви ръцете му, и дотолкова ще има дълголетие и творчески сили в живота си*,

След направата на човешките ръце, при новото творение дошли ангелите от звездите на истината и попитали Господа, какво ще трябва те да направят. Тогава Господ погледнал с мил поглед ангелите на истината, най-красивите Му творения и казал: „Понеже в истината е скрит смисълът на живота, върховната цел на битието и светлината, която разкрива същността на всичко съществуващо, затова вие направете очи на човека и го научите да вижда единството, разумността, величието, порядъка и красотата на света, който съм направил и който ще направя."

И ангелите от звездите на истината направили очите на човека. И когато той прогледнал, те го благословили и казали: .Доколкото човекът ще мисли за истината и ще обича светлината й, доколкото ще спира погледа си върху красотата и порядъка в природата и вселената и ги пази, дотолкова ще бъдат здрави и красиви очите му и дотолкова светлината ще му разкрива същността, целта и смисъла на живота му."

След ангелите на истината при новото творение пристъпили ангелите от звездите на мъдростта и с благоговение зачакали, какво ще им каже Господ. Тогава Господ казал на тях: „Понеже словото на мъдростта разкрива вечните начала и законите, върху които е построена, движи се и съществува вселената, които начала и закони човекът безконечно ще изучава, затова вие направете уши на човека и го научете да слуша и да проумява словото на небесната премъдрост, която е семе на всяко знание и постижение на всеки стремеж."

И ангелите от звездите на мъдростта направили ушите на човека. И когато той вече можел да чува, те го благословили и казали: „Доколкото ще слушаш словото на мъдростта, доколкото ще обичаш това слово, ще размишляваш върху него и ще го прилагаш в живота и делата си, дотолкова ще бъдат здрави и красиви ушите ти и добър слухът ти и дотолкова ще имаш постижения на стремежа си."

Най-после, при новото творение дошли ангелите от звездите На любовта и с тържествени песнопъния се спрели пред него, готови да направят, каквото трябва. Тогава Господ ги погледнал и с блага усмивка им казал: „Понеже Любовта е езикът, с който Аз говоря на всичките си творения и слушам само тези, които Ми говорят с езика на любовта, затова вие направете уста на човека и го научете всякога да говори със словото на любовта".

И ангелите от звездите на любовта направили устата на човека. И когато той вече можел да говори, те го благословили и казали: „Доколкото ще мислиш за любовта, ще я приемаш и ще я изявяваш, доколкото ще говориш с езика и словото на любовта, дотолкова ще бъде здрава и красива устата ти, дотолкова ще бъдат слушани и изпълнявани молитвите и копнежите ти от Господа и дотолкова ще се разбираш с всички други същества".

И когато вече устройството на човека се завършило напълно, Господ Бог Вишний го благословил и казал: „Ти ще се наричаш човек, сиреч малка вселена; и ще носиш в себе си възможностите и условията на цялата вселена, защото в твоето създаване взеха участие всички ми творения. Ти ще изучаваш устройството и живота на цялата вселена и законите, които съм положил в нея, та съобразно тия закони да живееш и ти. Ти ще станеш велик, безсмъртен и щастлив тогава, когато духът ти стане мощен като Мене; когато душата ти стане обширна като вселената, умът ти светъл като слънцето и сърцето ти чисто като кристал".

И ето, оттогава и досега с човека е ставало и става всичко точно така, както е казал Господ Бог Вишний и както са рекли ангелите...

Любомили

Не мисли, че ако си гребнал вода от океана в едно корито, океанът е корито. Нито пък ако си схванал нещо от един учител, че той е тъкмо това, което ти си схванал!

Безсмислен е животът на невежия всред една библиотека. Дори и ученият, ако не знае езика, на който са написани книгите, ще гледа само техните картинки.

И сега мнозина в природата гледат само картинки, без да подозират даже съществуването на текста.

Само онзи, който жертвува, може да научи истината — за другите тя е органически недостъпна.

Цената, която даваш за нещо, показва, как ти мислиш за него. Затова някога Христос каза на богатия син: — Иди раздай имението си и тръгни подире ми! — Богатият обичаше богатството си повече от Христа, но видя това, едва след като го накараха да го раздаде.

Истината, за която можеш да пожертвуваш доброволно живота си, е истина, която си разбрал.

Чрез ума се работи и учи, но не може да се обича. Той иска да обоснове, да разбере, да пресметне — тъкмо тогава, когато любовта, въпреки всяка сметка, се жертвува.

Отделяй злото от човека. Изобличавай злото, но обичай човека!

Желанието е велика река, която и да спреш временно, пак най-после ще прелее бента. Умният не се бори с желанието, а се ползува от енергията, като променя само обекта: гладът може да стане от физически — духовен; жаждата — също.

Добро е онова, което те завежда при Бога.

П. М-в

След уводните мисли върху ясновидството, казани в миналия брой на списанието, нека дадем думата на един от най-компетентните авторитети върху тая област — Шарл Рише, професор по физиология в Парижкия университет и член на Френската академия на науките.

Неговото мнение по тоя въпрос е особено интересно поради обстоятелството, че той започнал своите проучвания на метапсихичните проблеми като абсолютен противник.

Рише е констатирал за пръв път ясновидство при една хипнотизирана пациентка още през 1872 год., но това не му е попречило да си остане между ония, които според неговия израз „се смеят без да изследват и без разискване отричат". Както сам признава по-късно, той „се е смял, вместо да се удивлява на героизма на големия учен (Крукс), който се е осмелил да каже през 1873 год., че „има фантоми, че човек може да чуе туптенето на сърцето им и да ги фотографира" („Трактат по метапсихика").

Многочислените експерименти, обаче, които авторът е правил с известни прекъсвания в продължение почти на половин век, са определили „не без дълги вътрешни тревожни борби постепенно и бавно неговото убеждение". В резултат на тия изследвания Рише издава през 1921 год. своя голям труд „Трактат по метапсихика".

В следващата си по-малка работа върху „Шестото сетиво"^[1] (1927 год.) проф. Рише си поставя за цел само да констатира съществуването на това непознато сетиво у човека, което той „третира като една обикновена глава от физиологията".

Под шесто сетиво авторът разбира едно познаване на действителността, получено по други пътища, вън от обикновените пътища на нашите възприятия.

Според него, ние сме заобиколени от трептения, едни от които действуват, а други не действуват върху нашата нормална сетивност.

Докато ние схващаме някои трептения на етера като светлина, на въздуха — като звук и пр., ние не съзнаваме земното привличане, магнитните сили, електрическите токове с голям волтаж, херцовите вълни, ултравиолетовите и инфрачервените лъчи, радиевите лъчи, ултразвуковете. Тях ние можем да констатираме чрез разни физически и химически методи.

Грамадно число сили действуват около нас, непознати досега не само на нашите пет сетива, но също така и неуловими за нашите приемници.

Науката, която изучава механичните и психични явления, дължими на сили, които изглеждат интелигентни, или на непознати способности на човешкото „аз", Рише нарича метапсихика^[2].

За метапсихични явления трябва да се считат само тия, които не допускат никакво обикновено обяснение.

Метапсихиката се дели на две части: ментална (психична) и физическа. Шестото сетиво — ясновидството — представлява част — най-важната — от менталната метапсихика. То е оная непозната, скрита, тайнствена сетивност, която ни разкрива една част от непознатата действителност. Рише нарича тая сетивност криптестезия.

„Да се говори за едно сетиво, на което ние не познаваме органите, за едно сетиво, което нито простият, нито учените допускат, за едно сетиво, което се проявява в най-различни и най-чудни форми, това е много революционно. Но, когато въпросът се отнася до науката, ние трябва да бъдем истински революционери, при условие, че ще закрепим тая революция върху двете непоклатими основи на всяка биологична наука: наблюдението и опита".

„Бих желал, продължава авторът, щото всеки, който чете тая книга, да разбере, че тя е написана от един професор по физиология, който не е пожелал нито за момент да напусне свещената и плодовита област на експерименталната наука".

От цялата редица наблюдения, изнесени в книгата на проф. Рише, които установяват реалността на шестото сетиво, ние ще дадем само едно.

„Мадам Грийн от Лондон вижда на сън две жени, каращи сами една кола. Конят видя вода пред себе си. Той се спря да пие, но, губейки равновесие, падна във водата. При падането жените станаха, викайки за помощ. Шапките им паднаха от главите и всичко потъна във водата. Аз се разплаках и казах: „Нямаше ли, кой да им помогне"? В тоя момент се събудих и моят мъж ме запита, какво се е случило. След като му разказах съня си, той ме запита, дали познавам тия две жени и аз му отговорих, че не ги познавам".

На другата сутрин мадам Грийн била тревожна и, излизайки с кола, казала на кочияша да не се приближава до вода.

В това време братът на госпожа Грийн живеел в Австралия. Една от неговитее дъщери се е удавила в същия ден (10. януари 1878 год.) заедно със една своя приятелка при условия, идентични с тия при съня. Госпожица Ален, братовата дъщеря на госпожа Грийн и една от нейните приятелки излезли с една кола. Те се опитали да напоят коня при един бараж. Не се знае, как са се удавили. Но към 11 часа сутринта намерили са под водата колата и коня. Две женски шапки плували над водата.

Не е чудно, че госпожа Грийн не е познавала своята родственица, защото тя никога не я била виждала.

За тоя случай, както и за другите, не е възможно никаква грешка в паметта. Що се отнася до съвпадение, трябва да се обърне внимание на точността в подробностите, — две жени в една кола, с един кон, конят се спира да пие вода и две шапки плуват в езерото. Дните се съвпадат, като се вземе предвид разликата в географската дължина. Невъзможно е случайността да ни даде такива подробности."

По-голямата част от книгата на Рише е посветена на експерименти, които установяват реалността на шестото сетиво. Той говори за свои лични експерименти, опити със сомнамбули, експериментални истински видения, явления на приближаване, психометрия, спиритична криптестезия, репродукции на рисунки и експерименти с прочути сензитиви.

Ние ще се задоволим да дадем само няколко случаи — един от главата „Спиритична криптестезия", и три от тая върху „Прочути сензитиви."

„Леди Мабел Хоуард, пишейки автоматично, била запитана от една своя приятелка за кражбата на някакви скъпоценности. Тя писала, че ще ги намерят под моста Тебей, което изглеждало невероятно. След един месец, обаче, намерили скъпоценностите под казания мост."

Ето и няколко опити с известни ясновидци.

„Медицинският инспектор генерал Калмет и д-р З. направили заедно визита на госпожа Брифо. Тя познавала д-р Калмет, така че отговорите, които е давала нему, нямат значение. Но на д-р З., който питал за своя син, убит във войната и отбелязан като изчезнал, госпожа Брифо дала точно описание на неговия син, неговото собствено име и пълни подробности за мястото, на неговия гроб, посочвайки военната гробница, алеята в тая гробница, в която се намира гробът и дори номера на тоя гроб. Нито една от тези подробности не бяха познати. В последствие те бяха намерени, че са точни. Нещастният баща можа да узнае лесно, без други указания за това, освен бележките, взети от него през време на сеанса с госпожа Брифо, гроба на своето дете.

Тоя експеримент е от голямо значение. За съжаление, ние нямаме писан доклад от д-р З. Ние познаваме фактите от разказа на д-р З. пред дванадесетина свидетели — лекари и хора на науката. Желе е отбелязал текстуално разказа на д-р З."

Полският благородник, инж. Оссовиетски не е професионален ясновидец, но той е правил редица експерименти пред Рише и други учени. Ние ще приведем един опит, направен от д р Желе.

„Желе взема едно запечатано писмо, което госпожа Желе е написала, за да бъде дадено на Оссовиетски, и съдържанието на което не е било познато на Желе. Оссовиетски казал:

„Това е писмо от Вашата жена: то е адресирано до мен. Това е нещо прочувствено. Писмо на възхищение и пожелания. Една от нейните дъщери е при нея. Написано е на втория етаж, на 22 август, между 4-5 часа вечерта. Госпожа Желе се надява, че ще се запознае с мен и че ще ме види наскоро."

Писмото съдържа следното: „Поздравлявам Ви, Господин Оссовиетски, с притежаването на такива чудни дарби. Надявам се, че наскоро ще ни направите удоволствието да дойдете да ни видите в Париж. 22. август 1921 год."

„За останалото, казва Желе, всичко е вярно, с изключение подробностите, отнасящи се за столовете, покрити с кожи. Писмото е написано на 22 август, между 4-5 часа вечерта, на втория етаж, в присъствието на една от моите дъщери. Оссовиетски тогава още не бе идвал в Метапсихичния институт."

Тоя ясновидец е дал доказателства за своите способности пред много видни учени. Ние ще предадем опита, който проф. Рише е направил на 3. март 1925 год. в присъствието на Даниел Бертело, на генер. Ферие, членове на Академията на науките, на неговия син д-р Шарл Рише, на д-р П. Ласаблиер, на М. Риперт, на госпожа Льо Бер, негова дъщеря, и на д-р Ости.

„В първата част на опита Бертело и госпожа Льо Бер минаха в моята библиотека. Бертело написва два листа хартия, които той сам носел и госпожа Льо Бер написва два листа, които взема от моята маса. Докато те пишеха, Кан остава в салона с нас и участвува активно в нашия разговор.

Тогава Бертело отваря вратата на салона. Бертело и госпожа Льо Бер държат хартиите, сгънати, всеки в ръката си. Кан остава прав пред тях, на около 1*50 м. Бертело взема всички хартии в ръцете си размесва ги и наслуки дава на госпожа Льо Бер две от тях, така че и у него остават две, но нито той, нито госпожа Льо Бер знаят съдържанието на хартиите, намиращи се в техните ръце.

„Започнете с госпожа Льо Беръ", казва Бертело. Госпожа Льо Бер посочва лявата си затворена ръка. Кан пожелава да се допре до първата хартия. Той се докосва съвсем набързо до хартията с края на показалеца си, без госпожа Льо Бер да я изпусне из ръката си и след това тя веднага пак закрива хартията в ръката си. Никоя от другите хартии след това не е докосвана от Кан.

Едва неговият престо се бе докоснал до хартията, Кан каза: „Готово. Хартията е написана от г-н Бертело, тя съдържа: „Vulnant omnes ultima necat Това се оказа вsрно, когато разтвориха хартията, като само бе дадено vulnant: вместо vulnerant*.

„Коя ръка сега?" — запитва Кан. Бертело посочва лsвата си ръка. „Там е писано", казва Кан, „Aristes panakeon". Отваря хартията: беше точно така. Другите две хартии бяха прочетени също така точно".

В последната част на книгата си проф. Рише констатира преди всичко, че проявите на телепатията или по-скоро криптестезията са многобройни. Но понеже шестото сетиво се проявява по един блестящ начин у известни индивиди при безукорни експериментални положения, той смята, че сме в право да считаме, че то съществува в по-голяма или по-малка степен и у много други лица, в които се проявява частично, несъвършено и случайно.

Рише разглежда след това съществуващите хипотези за обяснение на криптестезията.

1. Телепатия — човешката мисъл, т.е. трептенията на един човешки мозък се предават на друг човешки мозък. Ясновидецът чете мислите на лицето, с което има работа, например, казва имената на неговитее близки.

2. Трептения на действителността — сегашните или минали събития създават трептения, които се възприемат от сензитивите.

3. Психометрия — събитието остава отпечатък върху даден предмет, по който отпечатък ясновидецът възпроизвежда станалото.

4. Хипотеза на спиритистите — един дух говори чрез медиум и разправя неща, които не се знаят нито от медиума, нито от присъствуващите, но които при проверка се потвърждават.

Дадено явление може да се обясни с една или повече от горните хипотези.

Но това, което не е хипотеза, продължава авторът, то е, че каквото и да бъде неговото обяснение — астрално тяло, телепатия, ясновидство — съществуването на шестото сетиво е необходимо.

Когато искаме, обаче, да определим условията, при които то се явява, ние се губим в непознати области.

В някои случаи сензитивът като че ли вижда, в други случаи той като че ли чува, в трети той говори, без да знае, защо говори така. В многобройни случаи той си служи с масата или с дъсчица. Всичко това е тайнствено с изключение на факта за едно свръхнормално познание на реалното, който е неоспорим.

Рише смята, че ще бъде най-добре да резервираме нашето мнение и да не вадим решителни заключения. Да се спрем просто на това, че съществува шесто сетиво, без да претендираме да проникнем в непонятния му механизъм.

В главата „Бъдещето на шестото сетиво", проф. Рише казва между друго: „Така или иначе, аз считам, (без да имам решителни доказателства, разбира се), че днес ние имаме много повече такива случаи (на телепатия, криптестезия), отколкото когато и да било порено. Може би ние днес присъствуваме, без да можем да схванем ясно това — защото то е един дълъг процес — на развитието на шестото сетиво в човечеството.^[3]

Кой знае, продължава той, ще се осмеля да прибавя аз, дали това не е една от онези внезапни мутации, за които общата биология ни дава няколко примера."

Заключенията на проф. Рише между друго са:

„Шестото сетиво е по-сложно, отколкото сме предполагали. Има може би не само шесто, но и седмо и осмо сетиво. Проявите са извънредно разнообразни.

Шестото сетиво е все още дълбоко тайнствено по отношение на неговите граници, на неговите разновидности, на неговия механизъм и на неговите органи. Но, колко и тъмна да е тая тайна, тя не ни пречи да считаме шестото сетиво за доказано.

Всяка наука има две фази. Първата, това е констатиране на явленията. Втората, това е тяхната обяснителна теория. Тая книга представлява само първия етап, първата фаза, тая на изложението на фактите.

Може би ще дойде един ден, когато ще бъде установена теорията на законите, които управляват шестото сетиво. За мене беше достатъчно да докажа в тая книга, че то съществува.

И аз ще резюмирам целия си труд с една фраза:

Действителният свят разпраща около нас различни трептения. Нашит сетива долавят някои от тях; други, неуловими за нашит сетива, биват откривани от нашит физически апарати; но има още и други, които не могат да бъдат доловени нито от нашит сетива, нито от физическите уреди и които действуват върху съзнанието на някои хора, като им разкриват части от реалността.

А несъмнено съществуват и други още, които нито нашит нормални сетива, нито физическите ни уреди, нито някакво шесто сетиво на сензитивите могат да схванат.

Механическият свят, който ние познаваме — атоми, електрони, звезди, планети, животни, микроби, химични реакции, топлина, електричество — не е може би нищо друго, освен една много малка част от действителността. Други сили, от един съвсем друг род действуват без съмнение около нас. Кой знае, дали тия други нематериални светове не управляват нашит съдбини!

Може би ние никога не ще узнаем тия сили и нашит потомци може би не ще ги узнаят повече от нас. Но това не ни дава право да ги отречем.

„Аз мисля, че шестото сетиво е един малък (извънредно малък) прозорец, който гледа към тия тайнствени възможности" — завършва проф. Рише.

------------------------------------------------------------

[1] Издание книгоизд. „Братство" — Севлиево

[2] Както се знае, в Германия тая наука наричат парапсихология.

[3] Окултната наука твърди, че в идващата, шеста раса, ясновидството ще бъде общоразпространено (бел. прев.)

G. N.

Първите признаци за вътрешно духовно отклонение от успокоената и водоравна площ на древно-елинския живот е появата на дъгата в римската архитектура. Може някои да смятат, че линиите в архитектурата и скулптурата са случайни хрумвания. Не, на тях трябва да се гледа като на жива геометрия, която изразява мисловиите пътища на хората и епохите. Те са графиката на възхода или падението, белезите за появата на нещо ново във вътрешния строй. Линиите на живата геометрия, въплътени в изкуството, са най-изразителният език на вековете. Привидно, в по-късното време на римското владичество, ние имаме известно западане в импозантността на архитектурните творби, но в тях ние забелязваме появата на едно разширение нагоре към небесния свод, към зенита на живота. Римското владичество остави белези от своето могъщество и по-късно. То започна да преобразява света и да му дава нов облик. Римските базилики, храмовете и другите творби на византийското изкуство носят ясно белега на мистичния трепет на новата вяра, която насочва духа към висините на всемирния дух. Старо-християнските базилики дишат смирението на чистия дух. Т не ни извеждат навън в слънчевия празник на формите и земята, а ни вглъбяват в себе си, където пулсира живот, затворен в плътта. Може да се каже, че това е отклонение в една погрешна насока, защото тъкмо християнството ни сродява с възкресението, което е слънчев празник, но все пак, изкуството от това време е трябвало да насочва и към едно затваряне в себе си, което е осъществяване на духовния живот.

Цялата тогавашна архитектура прие символа на християнското страдание — кръста. Върху него, избран като основа, се извисиха храмовете и кубетата, а другаде върховете на готическите катедрали. Кой знае, но нам се струва, че в тия времена, които са известни в историята с името средновековие, християнското учение придоби някакъв мрачен, кръстоносен смисъл. То се затвори в кулите, в крепостите, във феодалните форми на времето, погуби се в ритуала. Смеси се с жестокостта и загуби първия си облик. Кралете направиха от християнството мрачна причина за своите жестокости, а рицарите своеобразен подтик за своите химери. Резиденциите на тия крале и графове, където се раждаха и извършваха най тъмните жестокости, имаха формата на църква, с разпятието на Исуса от Назарет. Лъчезарната сила на Божия Син започна да се замества с някакво съмнително светейшество, паразитизъм и непросветено монашество. В архитектурата се родиха бягащите към висините линии, единствените спасителни пътища от хаоса на земята, но пространствено и барелефно дадените скулпторни форми, които ги декорираха обедняха, загубиха живота и се приближиха до страданието и противоречието. Наред с божията майка, светците и ангелите, се облещваха химери и зли духове Божественият живот стана непостижим блян, но все пак блян, безпокойство и копнеж, намерил израз в смелия набег на линиите, в замаха на сводовете, във вертикалното удължаване на конструкциите, напомнящи тела, закопнели да достигнат небесната висина. Докато стилът, масата и фасадите на древно-елинските храмове бяха яко страснали със земята, архитектурната структура на готическите катедрали напомнят призрачни кораби с високи мачти, заплували по широкото море към някакъв остров на спасението. те са такива, защото съзнателно се освобождават от властта на земната гравитация и се стремят да се разтопят във въздуха, да се дематериализират и да изчезнат във висината.

Вгледайте се в това време, отразено в своето изкуство и ще откриете жестокото противоречие, което е било в същност неговата истинска атмосфера. Това противоречие е между жестокостта и голямата набожност. Егоизмът на замъците, мъката на робите, висината на катедралите и фанатизмът на папите са били съществените негови елементи. Ако се вгледате в образа на Христа, в разпнатия Христос, вие ще откриете грамадна отчужденост на създадения образ от оня, който носим в душите си. Има разпятия, на които Божественият Син е превърнат в жалка фигура. В това отношение иконописът на източното православие има по-голяма сила в измъчените, изпити и дълбоки лица на иконописните образи, има повече мистичен трепет, страх и божествена тайна, отколкото в Kruzifinus`ите — понякога жалки и отчуждаващи от основната идея за жертвата.

В Белведерския Аполон, тоя земен и прекрасен младеж, има повече примамливи неща, отколкото към несполучливите образи на разпятието. Никъде, никъде не е постигнат Христос, защото ако красотата на земята, жестокостта и силата се поддават на изобразяване, кротостта и магическата власт на Христа са непостижими за изобразителното изкуство. Никой творец още не с достигнал да съчетае небесната непобедима сила с драговолно приетото страдание.

Ренесансът пробуди човешкия дух и изкуството от примамливия сън на мрачното средновековие. По лицата на хората се появи светлина. Тя се отрази във фасадите на монументалните сгради, където с някаква кокетна свенливост се появиха класически елементи, съчетани в някои форми и ансамбли. Сякаш една ръка жадно бе събирали бисерите на отминалото време, за да ги подари на обновяващия дух, за да ги съчетае с новото усещане за света и живота. Албрехт Дюрер — един ярък представител на обновлението, един неподражаем и своеобразен график, възсъздаде с върха на своето перо най-главните сцени от свещеното писание. Неговите апокалиптични видения, макар и грубо, илюстрационно дадени, са израз на едно могъщо вътрешно усещане за силата на Словото. Сцените от живота на Иисуса, светиите, рицарите и смъртта, показват едно пробудено търсене духа и истината. Един могъщ тласък, дошъл сякаш изневиделица, насочва творчеството към задълбочаване във вечните проблеми. Реален израз на тоя стремеж са дали Холбайн, Грюневалд, Рафаел, Леонардо да Винчи — всеобемащият гений на своето време и най-после дълбокият страдалец Микел Анджело. Заедно с Тициан, те всички създадоха една безсмъртна галерия от творби на възземащия се християнски дух, които ще красят вековете и ще сочат плетищата с незаличимите стъпки на гения.

Давид от Микел Анджело, същия от Бернини, Мойсей, както и стенописа на Сикстинската капела, сочат за едно сродяване на класическото усещане на изкуството с потребите на новото, Леонардовото време. Потребите на духа извикват онова, което е вечно и безсмъртно във всички времена и народи и правят от него нова безсмъртна творба. Макар и отделени една от друга със съществени отлики, науката и изкуството си приличат по това, че една уловена и въплътена истина си остава вечна. Тя е достояние на човеците през идещите векове и обезсмъртена, тя се освобождава от своя автор или откривател и остава дар на човешкия род. И в тоя чуден възродителен период на изкуството ние виждаме, как се сродяват класическите постижения на формите с устрема на това време. Като гледаш Микел Анджеловия Давид, ти си представяш Аполона Белведерски. Това е сякаш същото тяло, същата красота, почувствувана веднъж от един творец, далече преди Христа и после от Микел Анжеловата Флоренция, петнадесет столетия след Него.

В обновителния път на изкуството средновековният мрак започна да се разведрява с едно пъстро изящество, което се превърна на стил и намери израз както в църквите, така и във всички монументални сгради. Барока цъфна като кичест розов храст, изящен, натрупан, изискан и богат. Той хвърли целия живот в своето преизобилие и показа разточителство, което се яви като реакция срещу своите предшественици. Това е времето, когато хората искаха да изразят цялото си вътрешно съдържание в един реверанс, в един жест и в една усмивка.

Едно ново задълбочаване и един по-устремен набег в проблемите и виждането на света дадоха Веласкес и Мурило, Рубенс и Рембранд. Тхният възход съвпада с възхода на научната мисъл, с пробуждането и копнежа към далечното и романтиката.

Ето в общи линии пътищата, из които мина човечеството по линията на изобразяването.

Изобразителните изкуства, както всяко изкуство, са огледало на вековете. Те най-ясно от всички други ни показват възходите и слизанията. Те ни запознават с вътрешната интимна страна на творческия трепет, т ни убеждават, че във всички времена и народи чрез изкуството човекът е давал израз на себе си и е очертавал пътищата, по които е възхождал неговият дух.

Боян Боев

Под регулация се разбира способността на организма да възобнови по най-целесъобразен и разумен начин правилния живот при нарушение нормалните функции на клетките, тъканите и органите.

При какво да е въздействие върху организма — било като го поставим при неестествени условия, било като отстраним някои части от него — той винаги реагира целесъобразно. Често организмът прибягва до най-остроумни преустройства в своето тяло, за да постигне своята цел, т.е.- да създаде условия за най-добро задоволяване нуждите на организма.

Ако премахнем внимателно грудките на картофите от почвата, без да накърним живота на растението, последното образува нови грудки по стъблените възли. В местата, дето се образуват надземните картофени грудки, ликодървесните снопчета изчезват, понеже са вече излишни, ненужни. Това изчезване на ненужни или излишни части в организма се нарича регулаторна редукция.

И тъй, когато отстраним някои части на растението, то ги възобновява или създава други части, които поемат същата служба и ако в същото време, поради новите условия на живот, някои тъкани или органи са станали неизползуваеми, то те се отстраняват, изчезват. Такава регулаторна редукция говори за разумността, която проявява организмът при всяко външно въздействие върху него.

Известно е, в що се състои регенерацията. Това е възобновяване на отстранен орган. Това възобновяване става чрез деление на клетките на околните тъкани. Когато последните са съставени от тънкостенни клетки, те лесно се делят, за да образуват новите тъкани. Но в някои случаи околните тъкани са силно диференцирани, например, може да са превърнати в дървесна или коленхимна тъкани, а тези тъкани имат дебелостенни клетки. Знае се, че клетки със силно задебелени ципи не могат да се делят, за да образуват новите тъкани, които са нужни при регенерацията. Тогава организмът прибягва до едно много остроумно средство, за да се избави от това трудно положение: той превръща дебелостенните клетки в тънкостенни. Те се подмладяват, идват в младенческо състояние, като добиват тънки ципи, чрез което възстановяват своята делителна способност. А това е необходимо, за да могат да образуват новите тъкани, нужни при регенерацията. Превръщането на силно диференцираните клетки и тъкани в тънкостенни е явление, което говори за един разумен принцип, който работи в организма. Така се образува нова тъкан, която дава редица нови тъкани: паренхим, ситовидни цеви и пр.

Интересен е следният опит на Ф. Шилинг в 1923 година: той счупил клон на едно растение, обаче двете части на счупения клон не отделил една от друга. На мястото на счупването растението почнало да прави усилие да възобнови нормалното състояние чрез създаване на нови тъкани: чрез химични процеси дебелостенните клетки на дървесната тъкан се освободили от своята дървесина; клетките на първичната и вторична дървесини от дебелостенни станали тънкостенни.

Както виждаме, при нужда организмът прибягва и до химични процеси, за да постигне желаната цел.

Приложената фигура излага схематично целия процес на превръщане дебелостенните клетки в тънкостенни.

Този процес се нарича обездървесяване на клетките.

Когато някой части от тялото се отстранят, то други части се развиват по-силно. Това се нарича компенсаторна регулация. Някой може да каже, че туй става, защото се усилва работата на останалите органи и тe стават по-голeми, хипертрофират се. Например, ако се отстрани бъбрекът на някой организъм, то другият бъбрек става по-голям, понеже почва да работи по-силно. Обаче има случаи, когато е изключено такова пресилване на друг орган и при все това някои органи могат да се развият в по-голяма степен, когато това се налага от нуждите на организма.

Ще разгледаме гореприведения пример. Лишаваме картофеното растение от подземните грудки. Такива грудки са необходими на растението, защото те са средство за неговото размножаване. Тогава растението, както казахме, образува нови картофени грудки по клоните. Това е именно компенсаторна регулация. Подобни опити освен с картофи са правени и със земната ябълка.

Компенсаторна регулация представя изправянето на странични клони, когато се отсече главният стъблен връх. Също така при отсичането на главния отвесен корен, съседните хоризонтални коренови разклонения идват в отвесно положение.

Ако отстраним един от двата семедела, то другият става по-голям. Това се нарича компенсаторна хипертрофия. Това е специален вид компенсаторна регулация. У растенията Streptocarpus и Monophyllaca единият семедел е по-голям. Ако го отстраним, малкият расте и достига размера на големия.

Гьобел е правил следния опит с черния дроб: при отстранение на обикновените листа прилистниците извънредно силно се уголемявали.

От горните и от множество други опити следва еквипотенциалността на клетките. Това значи, че всяка клетка сдържа в себе си свойствата на целия организъм и в случай на нужда, може да образува, какви да е органи.

Регулацията става еднакво лесно и целесъобразно както в случаите, които се повтарят често в живота на организма, така и в случаите, които никога не се срещат в естествения живот на организма всред природата, а само изкуствено се създават от учените. Случаи от втори род можем да цитираме със стотици из областта на експерименталната биология. От това следва, че регулацията не може да се обясни по механичен начин чрез естествен подбор. Регулативната способност, която се среща при случаите, които често се повтарят в естествения живот на организма, и тая, която действува при случаите, които никога не се срещат в естествения живот на организма, са от един и същ характер.

Следователно, регулативната спосо5ност на организма е една основна черта на живото вещество. Тя изключва всяко механично обяснение и води към коренна обнова в нашит схващания на силите, които действуват в организма.

Е го защо, трябва да погледнем с благоговение и на най-малката проява на живот, гдето и да е — в едноклетъчното животно, във водораслото, тревичката, дървото, в бозайника. На всякъде действува една велика разумност, която прониква цялата природа.

От фактите на регулацията в организма следва, че той не е машина. Биомеханизмът не може да обясни тия най-нови биологични факти. Той е безсилен да обясни жизнените явления. Според него организмът е седалище на физикохимични сили, които изключват действието на всеки разумен принцип. Новите биологични факти идват до едно по-дълбоко разбиране на жизнените явления Според това по-дълбоко разбиране, в организма действува едно разумно, психично начало Разбира се, не можем да сравним психичното, което работи в тъканите и органите на организма, с човешкото самосъзнание. Ето защо, психичният принцип, който работи в тъканите и органите, за разлика от човешкото съзнание, можем да наречем психоиден принцип. Има голямо разнообразие в проявата на психичното, разумното Начало в разните степени на еволюционната стълба. Но въпреки разликите, психичното, което работи в човека и във всички организми, е едно и също по същината си.

В най-малката клетка, в най-скромната тревичка има нещо много по-велико, отколкото в най-сложната машина. И в най-дребния организъм има един принцип, който твори, който се приспособява, който разумно реагира на всички външни промени и въздействия.

При такова схващане природата се явява пред нас в съвсем нова светлина. Така почваме да разбираме величието на нейното творчество. Тогава почваме да гледаме на природните явления от ново гледище. С каква любов тогава се приближаваме до една тревичка или цвете. В тях работи, макар и в друга форма, това, което работи в човешкия разум, в човешкото съзнание. По този начин всичко в природата е сродно, близко до човека. Тя е разумна.

Това ново отношение към природата внася нова поезия в живота. Това е един нов елемент за човешкото щастие. При това ново отношение към природата човек със свещен трепет пристъпва към нейния храм. Той благоговее пред най-малката проява на жизнените процеси, понеже те са изявление на Великото Разумно Начало, което лежи в глъбините на Битието. Тогава човек чувствува своето единство с природата и разбира ясно, че в основите на живота лежи духовното начало. Това разбиране води към спиритуализъм, към духовен мироглед.

Ето как чрез биологията можем да дойдем до една дълбока философия, до нов мироглед.

А мирогледът е основа на всяка култура. В началото на всяка култура има един мироглед, една нова идея за живота, за природата. Всяка нова култура изхожда от един нов духовен подтик, от ново духовно светоразбиране, от нов идеал.

Ето защо, заедно със залеза на материалистичното разбиране на природата и с изгрева на духовния мироглед ще се тури началото на една нова велика култура, култура, която ще даде условия за разкриване по-дълбоките сили, лежащи в човешкия дух.

Д-р Ил. Стр.

Въпреки видимата еднаквост на биологичните закони, при които се изгражда тялото на човека, у всекиго ние виждаме конструктивно разнообразие. Фигурата на вейки човек е свойствено различна от тези на останалите хора. Даже и при близнаците, които поразяват понякога с приликата си, ние намираме разлика, както в градежа на тялото, така и във физиологичните му отправления. Особено различни едни от други са лицата на хората. Когато се вглеждаме в тълпата, за да търсим наш познат, търсим да видим лицето му. Говорим ли с някого, ние не снемаме поглед от лицето, по което ние долавяме всичко, каквото то желае да ни изкаже. Радост, скръб, омраза или любов преминават като един неуловим трепет по лицето на всекиго. През това лице прозира нашето сърце, нашият ум, нашата душа и най-после духът на всекиго от нас. То е както матовото стъкло на фотографичния апарат, върху което се отразяват пречупените от лупата лъчи. Върху това стъкло влизат в контакт лъчите от формите, към които е насочен апаратът и погледът на фотографа. Така че лицето представлява една част от нашето тяло, върху която се отразява както външният, така и вътрешният свят на индивида. То е една приемателна и предавателна плоскост, която разделя два света.

Коя е анатомо-физиологичната особеност, която дава такава характерност на лицето ни?

В анатомията на човешкото тяло ние различаваме една импозантна нервна мрежа, която ръководи целия физиологичен живот на организма. Тази нервна система можем грубо да разделим на три основни дяла. Първият дял, който ние намираме в цялото животинско царство, е гръбначният мозък. Нему се пада да ръководи всички рефлекторни прояви и функции на организмите. Чрез неговите центрове всяко живо тяло се нагажда спрямо условията, които живата природа предлага на живота. Вторият дял, който намираме развит едва в по-висшите животински форми, е стеблото на черепния мозък. Този дял, който ние наричаме още продълговат мозък, съдържа в себе си всички главни ръководни станции — нервни центрове (ядки), които поддържат жизнения функционален ритъм на всички телесни органи и системи. Благодарение на тези центрове, всеки орган знае, кога и как да изпълни най-добре възложената му задача. Третият дял, който е развит едва в най-висшите гръбначни животни, а най-вече у човека, е мозъчната кора — сивото вещество на главния мозък, или най добре казано, самият главен мозък с двете си полусфери. Нему се пада ръководното право над всички органи, системи и клетки в организма. Той може, така да се каже, да възпитава и обучава всяка клетка. Чрез него психиката ни влиза в контакт с физиологичните процеси на тялото. Тези три дяла са същевременно три степени на развитие на най-външния пласт клетки (ектодермата) у зародишната клетка. На този пласт клетки се пада задачата да предпазва тялото от външни влияния и същевременно да го свързва с всяка сила и енергия от средата, при която се развива то. Така нервната система представлява едно проводно поле, по което протича инерваторната енергия на същата. Тази енергия преминава през трите дяла и свързва всяка клетка с мозъчното сиво вещество, а чрез него с нашето съзнание.

Докато нервната енергия, предназначена да обслужва тялото ни, преминава през трите дяла на нервната система (главния мозък, продълговатия и гръбначния), тази която се отправя за лицевите органи, се отвежда от съответни преки пътища. Така ние различаваме 12 мозъчни нерва, които изхождат от продълговатия мозък и тутакси напущат черепната кухина. Първият мозъчен нерв е мирисният нерв, вторият — зрителният, третият — очнодвигателният, четвъртият — очновъртящият, петият — триклоновият сетивен лицев нерв, шестият —очносъбирателният, седмият — моторно-лицевият, осмият — слуховият, деветият — езикогълтачният, десетият — провлаченият органен, единадесетият — добавъчният и дванадесетият — подезичният нерв. От всичките само два (десетият и единадесетият) нямат специално предназначение в лицевата област. От това можем да заключим, каква голяма стойност възлага природата на лицето. Тук със съсредоточени напълно четиритях сетива: мирис, зрение, слух и вкус. Петото сетиво — осезанието—е най-съвършено пак на лицето — чрез осезателния лицев нерв (петия).

Какво би представлявал човек от себе си, ако му липсваха сетивните органи? — Светът на формите предаден чрез светлината, светът на тоновете, възприет чрез слуха, ни въвеждат във видимия свят. Вкусът и мирисът ни запознават със скритите качества на материята и ни ориентират, кои от тях с полезни и кои вредни за нас. Осезанието ни дава също твърде много белези за материята. Лицето чрез сетивните органи ни свързва с околната среда. Ние можем да различим и окачествим проявените форми на природата, която ни въздействува посредством нашите сетива и ни възпитава в живота. Така щото върху лицето ни се отразява качеството на средата тъй, както върху матовото стъкло на фотоапарата се изобразява околността. Зад това стъкло стои окото на фотографа — нашето „аз". Върху нашето матово стъкло — лицето ни, се оглежда не само външният видим свят, както е случаят при фотоапарата, но и настроенията, състоянието, подтикът който ние добиваме, когато външните дразнения ни въздействуват. Трептенията на мимичните мускули придават това, което нашето сърце и душа изживява, когато се свързва с околния свят. Лицето като най-предна част на телесната ни фронтална плоскост, има тази биологична стойност, че върху него и чрез него се свързват два света: този на околната среда и този на нашето „аз". Самият тонус на кожата, мускулните влакна и кръвоносните органи на лицето, говори за нашето душевно състояние и настроение. Съпоставени заедно, формите на лицето с мимичните движения на мускулатурата, дават вида или израза на индивида в дадения момент. Всеки лицев израз е проекция на едно възприятие или вътрешно настроение. Радостта придава широта на лицето, гладкост на кожата, блясък в очите, червенина по страните и общо прояснение по лицевата плоскост. Докато омразата и ядът сгърчват формите и ги правят мрачни, напрегнати, пълни с отпадъчни секретни сокове. Но не само нашите психични състояния намират израз върху лицето ни. Всяка физическа болка в организма се отразява върху него. Болезнените състояния на организма се при-дават така поразително точно и характерно, че често от лицевия израз на болния лекарят може да познае, какво е физическото страдание.

Как става това предаване върху лицето ни? Седмият мозъчен нерв, който ние казахме, че е моторният лицев нерв, инервира всички мимични мускули. Първичната нервна ядка на тоз нерв лежи в продълговатия мозък, обаче импулсите на същата идват от противолежащата полусфера на главния мозък. Така че в движенията на мимичните ни мускули ние можем да намерим съзнателни движения. Но не само това. Всяка лицева половина получава нервни импулси и от съответната мозъчна половина. Единствено в инервацията на този нерв ние намираме една двойственост. Двете мозъчни половини могат да влияят върху вида и движенията на лицевите мускули. Освен това, ядката на нерва е във връзка с останалите автоматични нервни центрове на продълговатия мозък,

Затова мимиките на лицевите мускули могат да бъдат и несъзнателни, рефлекторни дразнения. Както съзнателният така и подсъзнателният ни живот намират израз върху лицето. С други думи, в лицевия ни израз се застъпват както несъзнателните физиологични явления на тялото, така и съзнателните мимични прояви. Затова Шилер казва: „От говора на един човек можем да узнаем, за какъв той иска да бъде считан, обаче това, какъв е той в действителност, трябва да търсим да узнаем от неговите мимични движения, от неговото държание и движенията, които несъзнателно прави". — „От изразните движения, които са винаги говор на душата, ние трябва да свикнем да отделяме и ония неми такива, които природата показва независимо от душевното ни разположение. Те изразяват родовия вид на лицето и крият зад себе си действителната личност". „Не е лесно да сложим граница между немите и говорещите линии на лицето. Непрестанно съграждащата творческа и първична сила от една страна, а от друга временният афект постоянно спорят върху лицето ни. Но събуденият дух успява да си извоюва влияние върху всички телесни движения. И може да достигне до там, че да промени даже твърдо установените форми на природата чрез волевата си деятелност". Затова от лицето на човека ние ще познаем неговата първична форма. От формите му ще разберем, колко е проявено това, което Бог е вложил в нас. От движенията на тези форми ще схванем, как и за какво е употребено то. И най-после, доколко божественото в нас е надделяло над низшата ни природа. Затова в лицето си ние трябва постоянно да търсим и да открием, до колко сме могли да я надраснем. Затова Учителят казва: „Започнете с малко да растете. Ако в един живот вие можете да удължите носа си с един милиметър, то можете да считате, че сте изпълнили възложената ви задача".

Е.

Истинският духовен живот е работа, творчество — ней-велика работа, най-динамично творчество. Той е сътрудничество с висшите сили на живата Природа. Той е съзнателно изживяване на всеки миг от живота. Той е повече или по-малко едно съвършенство. Защото истинският духовен живот е озарен от лъчите на всеобхватната Любов, от светлината на мировата Мъдрост и от свободата и красотата на вечната Истина.

Мнозина мислят, че духовният живот е начетеност. Това е заблуда. Може човек да се е натъпкал с блудкостите на хиляди романи и да си е останал първокласен невежа. Без съмнение, има една полезна начетеност. Тя е тази, която дава едно положително знание за живота и прави човека деен. В тази дейност човек се стреми да осигури не само за себе си блага, но мисли и за другите, за ближните си. От това гледище, голям процент от хората днес не биха могли да издържат изпит. Малцина са тия, които мислят за другите. Това се дължи на личното, семейното, училищното и обществено възпитание. Всички издигат на най-голяма висота култа към себе си. Този бог на себичността разрушава всички условия за духовен живот, който в своята същина е творческо единение с всичко.

Обикновено, обаче, се счита, че хората на науката, философи и писатели, имат голям духовен живот. Не може да се оспори, че мнозина измежду тия хора на съвременния „елитен" свят на мисълта имат известен духовен живот. Дребните занимания, обаче, на повечето от тия хора, който, разбира се, допринасят за уредбата на материалния свят и култура, далеч не представят духовен живот. Защото духовният живот обгръща самите въпроси на живота в трептящата светлина на една всеобща Любов, Мъдрост и вечна Истина. А за тия неща болшинството учени, писатели и философи са кръгли невежи. Те са все специалисти и извън тяхната „специалност" се интересуват само от ядене и пиене. Не е, разбира се, случаят такъв с всички хора от този елитен свят. Има измежду тях — а те са инак твърде много на брой — малко, обаче, в сравнение с болшинството от тези среди, те са оставили тежки следи на истински духовен живот в своята писателска, научна и философска дейност. Те са епохални творци, те раздвижват умовете, сърцата и волите на хората. Трябва ли да ги изброяваме? — Излишно! Едно е характерно за тях — те са честни пред себе си и пред света. Те изнасят на своите ближни това, което е дълбоко изживяно вътре в тях, което е тяхно убеждение и което безусловно съдействува за напредъка на човечеството.

Прочее, истинският духовен живот е живо убеждение и действителен живот съобразно това убеждение. В това отношение, духовният живот обхваща всички гънки на физическия, сърдечен, умствен и душевен свят, съчетава ги в едно хармонично цяло и ги ръководи в единен творчески път, в чиято основа лежи истинската реалност, която е по същина духовна. Реалността, обаче, обхваща и този свят, който е видим за нас и ние го наричаме материален, физически, и онзи невидим за нас свят на силите, който ние сме свикнали да наричаме с общо име духовен свят, който в себе си е сложно устроен — той обхваща света на чувствата, на мислите и на първичните, чисти душевни прояви.

От гледището на това дълбоко убеждение, духовният живот е една съзнателна работа, която прониква в глъбините както на материалния, така и на духовния свят. Творческият процес на тази работа започва с разбирането и убеждението за съществуването на един разумен свят на Силите, който е вечен, както е вечен ръководният Разум в битието. На обикновен език сме свикнали да казваме, че съществува друг свят, невидим свят на душата, че съществува задгробен свят и че съществува душа и дух и подразбираме, че те са вечни Ето тук, от това съзнание, от тази съзнателна работа започва духовният живот. И от това начало се изменя цялото разбиране на живота на духовния човек. Той вече не гледа на човека и на всички същества, а също и на цялата природа като нещо откъснато. За него всичко съществуващо има вътрешна родствена, братствена връзка. Така духовният човек съгражда основите на едно братско светогледане в живота, братско по отношение На всичко. Защото в основата, в същината на всичко седи вечното Разумно Начало, чиято негаснеща искра е душата, духът Без това основно, свещено братствено разбиране за живота, без неговото действително живеене няма истински духовен живот, няма култура и творчество. Това е една жива мърка. Само там, където имаме зачитане на живота на всичко като свещено, разумно и вечно нещо, само там има култура и само тия хора могат да се нарекат културни. И само такава наука и писателски творчества, които с проникнати от подобни свещени разбирания за духовното, разумно единство между всичко, с истинско, полезно духовно творчество. Всичко друго служи на животинското, низшето в човека и човешкия живот, служи за разрушението на света и живота.

Но светът се пита от векове: Съществува ли наистина Бог — този първичен, вечен Разумът, съществува ли отвъден свят, съществува ли душа, дух?

Това с вечните въпроси на живота, вечните двигатели. И понеже досега светът, хората не с разрешили тия най-важни въпроси правилно, затова никога не със се освободили от страдания, от недоразумения, тъмнина и ежби. Единственото нещо, което може да поправи живота на човека, на хората, това е правилното разрешение въпроса за вечната Истина — за Бога, за живота, за съществуването на един отвъден, духовен свят, за съществуването на душата и духа. Защото тогава в живота на човека навлиза светлината и великата Разумност и живот става по-до5ър, по-пълен, хармоничен, съвършен.

В своя стремеж да разреши въпросите за вечната Истина, светът е създал религиозните учения, философиите и науките. Ние считаме, че религиозните учения, дадени през разни времена на човечеството, като извадим това, което е човешко, с чисти Божествени откровения. Никой не може по свой начин да дойде до идеята за Бога, ако самият Този висш Разум не Му се разкрие по един или по друг начин. Бог, първичният Разум, Духът се проявява на-всякъде, във всяко дихание на живота. Пробуденият човек Го открива; с това прониква в тайните на битието. В тези тайни може да се навлезе само със светлината на Божията Мъдрост. А до нея се идва, колкото с усилие, работа, постоянство, различаване и разбиране, толкова и по пътя на откровението. За всички религиозни учения, взети в тяхната първоначална чистота, съществуването на Бога, на отвъдния свят и на душата е нещо абсолютно реално. По тези въпроси там не се спори. В религиозните учения се работи свободно с понятията за Бога, за душата и духа. И през разни времена тези първични същини и идеи са били обличани в различни дрехи, по-малко или по-много удачни.

За истински религиозните хора, които в същност са истински духовни хора, ученията на религиите за Бога, за душата и за отвъдния свят не са само философия, не са само светогледане. те са една опитана реалност. Известна деградация в развитието на човека го е направила сляп, нечувствителен към невидимото, към туй, което сме свикнали да наричаме нематериално. Духовният свят е динамичната страна на битието; той е свят на силите, които строят, организират. Божественият свят е свят на Разумното, което работи в света. Върху естеството на света на душата, която е безгранична и която прониква във всичко, религиозните учения, па и старите окултни доктрини, не говорят нищо. Знайно е само едно, че душата е искра Божия — същност, която има всичките божествени особености. А те са неопределими с нашите физически и материални понятия. Душата е, във всеки случай, ръководното начало в Човека, както Бог е ръководното, разумно Начало в битието, в цялата Природа.

Разни са пътищата и методите, по които религиозният човек е идвал през епохите на миналото до познанието и опитността за душата и за съществуванието на отвъдния свят. (За Бога, виж статията в бр. 4. от т. г. на сп. Ж. Зърно). Това е, все пак, една дълга практика, която отваря очите на човека, дава му нравствена сила и устой, поставя го във връзка с невидимите, творчески сили в битието. Едно е безспорно, че всеки, който е желал да върви по пътя, трябвало е нещо — събитие в живота, страдания или откровение — да му отвори очите и да се запита: Защо? Тогава почва да различава, да отделя нещата, да отделя семето от къклицата, важното, същественото от неважното, несъщественото, съдържателното от празното. По пътя на различаването човек почва да вижда закономерностите, това, което е право, истинно, трайно, започва да опознава себе си и природата. И ето, пътят на познанието е път на работа, път на интензивна духовна работа, на духовен живот. Човек започва да отхвърля от себе си всичко, което му е заслепило очите — почва да вижда ясно, всеки ден все по-ясно и по-ясно. Почва да вижда това, което е разумно и трайно вечно, истинно, което представя основите на живота. А животът е добро, благо за всички. Човек започва да очиства себе си от всичко излишно, натрупано, от всичко, което го прави само едно грабливо животно; от всичко, което скверни самия живот, който е свещен и който е проявен навсякъде. В това очистване, което върви едновременно външно и вътрешно, човек прави чуден разбор на мислите, на чувствата и на делата си. Той дава място само на благородните от тях — тия, които вървят в Хармония със светостта на живота; тия, които творят и издигат живота от едно вегетативно и животинско състояние в едно съзнателно творчество, проникнато от единството и хармонията в света. Така по пътя на очистването се стига до светостта в живота. Пътят на религиозния подвиг води до светост и чистота.

Светостта досега се е схващала от повечето хора или като нещо невъзможно или като заблуждение за другите и демагогия. Или още като доброта. Рядко някои писатели са ни описвали хора достигнали до светост и чистота — в мисли, чувства и дела, които са станали ръководни личности в живота и са били реформатори, в Положителен смисъл, на живота на мнозина. Историята на религиите ни дава твърде много случаи на светийство, но едва ли може да се счита, че всички назовани поради разни причини, дори героически и войнствени прояви, са били свети хора. Светост е досущ практическо реализирано съвършенство. Светостта води към дълбоко вътрешно единение и общение с всичко живо, с висшите разумни сили (наричани още Същества), с първичния Разум —Първопричината, Бога. В това отношение истинската светост и чистота е най-творческото и динамично състояние, което изживяват достигналите до там личности. те са център на сили и добродетели, които се лъчат щедро и разумно от тях. Защото те идват във връзка с Първосилите, които ръководят целокупния живот напред. Тези, които достигат до това висше творчество, често ги зоват мистици (напоследък думата мистик и мистицизъм е твърде много покварена и употребена за всякакъв вид захлас). Бергсон (Двата извора на морала и религията) доказва, че мистиците са най-творческите и динамични личности в живота — изобщо фактори, които творят истинските основи на живота. А за чистите и светите сам Христос ни дава най-великото определение: „Чистите по сърце ще видят Бога", казва Той. Това е най-голямото съвършенство, с което практически би могъл човек да се удостои.

Традицията в религиите не познава други по-висши представи за съвършенство от светостта и чистотата, съответно — личности светии. Има извънредно много заблуди, създадени за светите хора, а схващанията за тях в масите — интелигентни и прости, са най-различни и чудновати. За нас е, обаче, ясно, като се абстрахираме от всяка чудатост по този въпрос, че светостта и чистотата са резултат на голяма духовна дейност и живот. Който не продължава да работи духовно върху себе си и живота, което ще рече да пази връзката с живите Сили в природата и да бъде техен изразител, той може отново да потъне в калта на всекидневието. Светостта е път, по който малцина вървят. Тя е път на бърза еволюция, на голямо вътрешно напрежение и динамичност, защото е път на вечно даване, себераздаване и любов към всичко. А мнозинството върви бавно и предпочита винаги да взима. Затова живее постоянно в ежби и разпри.

Често хората се запитват, има ли смисъл животът? — Животът има смисъл за онези, които го разбират. Разбраният живот е радост, неразбраният — скръб и страдание, а зле приложеният — мъчение. И само като се натъкнат на мъчнотии и страдания, хората започват да търсят Бога. Те Го търсят от памтивека. И до днес още продължават да Го търсят. Вярващите мислят, че са Го намерили и Го познават. Познаване, което не произвежда преврат в човека е външно познаване, подобно на външната мазилка на къщата. Всъщност истинското познаване на Бога се изпитва чрез смъртта. Чрез смъртта се изпитва веруюто на хората. Ако човек е познал Бога, той ще израсте и ще даде плод. Ето, в това познаване на Бога, в този вътрешен преврат при който човек расте и се развива, седи великият смисъл на живота.

Мнозина мислят, че са остарели. Това е крива идея. Да мисли човек, че е остарял, това значи да се самозалъгва. Стар е онзи, който е поумнял, който е станал мъдър. Старият човек има повече светлина в себе си. Той разглежда живота си, как е живял и как е използувал условията, които му били дадени. Той разглежда мисълта си, да види какво е станало от всички мисли, които са минали през главата му. Той търси смисъла, дава си сметка и вижда, че само правата мисъл е материалът, от който се гради духовното и Божественото тяло в човека. Непотребните мисли трябва да се изхвърлят навън. Да останат само онези, които могат да се използуват само като градивен материал. Старият човек трябва да разбира качеството на градивния материал и да го поставя на мястото си. В това ще намери смисъла на живота.

Да живее човек, това е велико изкуство. Човек трябва да се научи да живее правилно, според изискванията на това изкуство. Един от начините на това изкуство е да не изпуща случаите, които му се поставят да прави добро. В правеното на добро ще намери голям вътрешен смисъл. Без доброто животът няма смисъл. Само добрият живот, облъчен в хубави мисли, само добрият живот, облъчен в хубави чувства, само добрият живот, облъчен в сила, има смисъл.

Сегашните хора страдат, оплакват се от живота, но те не знаят, че страданията им се дължат на неразбиране на нещата. Те са объркали местата им и като не знаят, къде да ги турят, страдат. Мястото на житото през зимата е в хамбара, а през пролетта — на нивата. Посеете ли житото през зимата, то нищо няма да роди. Така е и със словото и Истината. Ако Словото и Истината не се приложат на своето място, не могат да внесат мир в душата на човека, нито светлина в ума и радост в сърцето му.

За да добие човек смисъл, трябва да възлюби Истината. Когато възлюби Истината, човек влиза в реалния свят, дето всичко е вечно и истинно. Докато живее в нереалния, в преходния свят, човек е в сянката на Истината. Стремете се към реалността, за да придобие то истинския живот, истинското знание и истинската свобода. Истината е онова всемогъщо начало, което избавя човека от всички напасти. Истината разрешава всички спорни въпроси. Тя преодолява всички мъчнотии, всички слабости. Тя освобождава човека от робството и ограничението, от невежеството и насилието. Истината освобождава човека и от смъртта. Истината открива пътя към любовта.

Единственото нещо, което дава смисъл на живота е любовта. Тя повдига човешката мисъл, човешките чувства, събужда сила, събужда тялото. Зад човешката мисъл седи любовта. Тя е първият подтик на Божествения живот. Любовта е свят на всичките възможности. Само в Любовта хората могат да се познават и да се разберат.

Ако човек не е познал любовта, мъдростта и истината, той къса връзката си с корените на живота. Ако не обича живота, знанието и свободата, никой не може да го обича; ако не обича движението, учението и работата, никой не може да го обича. Той нищо не може да постигне. Да се радваме, че можем да се движим, да се радваме, че можем да се учим, да придобиваме знания. Да се радваме, че можем да работим, да влезем във връзка със своите ближни. Човек работи и на този, и на онзи свят. Който отива на онзи свят, трябва да е изработил нещо в себе си и да го занесе там. В това има също голям смисъл. Всеки сам трябва да облече своя ум, своето сърце, своята душа и своя дух с дрехи от най-красива и фина материя. Хората мислят, че Христос ще ги облече в дрехите на спасението. Не, спасява се само онзи, който е готов да работи. Спасява се само онзи, който изработи нещо от себе си. Като отиде на оня свят, да занесе плода на своя живот. Един от тия хубави плодове е смирението и службата на Първопричината.

Без Любов и без обич няма спасение. Без Любов никаква дреха не може да се изтъче. Любовта и обичта са мощни сили, с които Божият Дух работи. Красива е дрехата на безсмъртието, но тя трябва да се тъче с любов.

Мнозина искат да бъдат Синове Божии. Само онзи може да бъде Син Божи, който е проводник на Божията Любов. Той може тогава да бъде и ученик и учител, и майка и баща. Докато не стане проводник на Божията Любов, човек нищо не може да постигне. Любовта ще внесе в него живот и движение, Мъдростта — знание и светлина, а Истината — свобода. Любовта ще вложи в душата му милосърдието, да помага на ближния си като на себе си.

И по липса на правилно разбиране, хората постоянно продължават да се питат — какъв е смисълът на човешкия живот. Отговорът е прост: Човек живее, за да си изработи права и чиста мисъл, да облагороди сърцето си и да усили волята си. Чистата и права мисъл изключва всякакви тревоги и безпокойства. Защо трябва да се безпокои човек от това, което става в света? Има Един, Който царува в света. Това е Бог. Вярвайте в Бога и служете като изпълните волята Му. Вярвайте в живота, а не в неговите сенки. Вярвайте в радостите и страданията като носители на Божиите блага. Здрави, бодри и работоспособни бъдете в света. Работете във вас и в света и предавайте благата на живота от един на друг. Така ще пренесете своите блага пред олтара на Вселюбящия в полза на всички. И в най-тежките времена и условия ще Му служите. Ще Му служите с Любов. И цялото небе и цялата земя ще се радват на вашето служене. В това служене е пътят към вечния живот.

И ще разберете тогава единствения, велик смисъл на живота, изразен в стиха: „Това е живот вечен, да позная Тебе Единнаго, Истиннаго Бога и Христа, Когото си изпратил", което ще рече: Това е живот вечен да позная Любовта, Мъдростта и Истината. Това е живот вечен, да позная, че Бог е Дух, Който царува навсякъде.

Любов към Бога

Ясновидството – П. М-в

За изобразителните изкуства – G. N.

Подем в биологията – Боян Боев

Две форми – д-р мед. Ил. Стр.

В светлината на Учителя – Любомили

Из нашия живот. Пролетен излет – Б. Боев

Избраните – превод Гео Чачаров

Спътници – другари – Б. К. Б.

Красота – д-р С. Д.

Зехрий от Юдея – Д. Звездински

Изпълни сърцето си с благодарност – Ек. М-ва

Стихове – S.

Загадъчни явления

Отзиви, вести и книгопис

Du Maitre – POINTS D`APPUI DE LA VIE

Съдържание

Q

Г-жа М. в писмото си от Стокхолм през април ни пише между другото:

„Всяка сутрин ходим на една височина край града за паневритмични упражнения. И колко скоро се констатира обновителното им действие! Каква хармония, каква мекота, каква сила чувствуваме, когато се върнем от паневритмичните упражнения! Със сидеричното махало установих, че едни лица са предимно електрични, а други — магнетични, но след като правиха известно време паневритмичните упражнения, установи се, че всеки от тях стана електричен и магнетичен. Нали това е много красиво!

Една жена беше прегърбена; имаше само едно белодробно крило, защото второто й крило беше отнето чрез операция. Тя чрез паневритмичните упражнения се изправи. Не можеше да вдига лявата си ръка, а сега я вдига и работи с нея. Един неин познат й казал: „За мен това е просто непонятно! Ти се изправи!" — Тя казала: „Това го дължа на пролетното слънце и паневритмията".

Трябва да забележа, че тя прави паневритмичните си упражнения с пълно съсредоточаване на съзнанието.

Едно лице имаше критичен ум, беше язвителен, искаше да господствува над околните. След като прави известно време паневритмичните упражнения, измени се характерът му, и същевременно лицето му доби друг израз, линиите на устата му се измениха, станаха по-красиви, по-нежни. Радвам се на този му напредък.

Един адвокат беше болен, не можеше да работи. Имаше неврастения. Сега, след паневритмичните упражнения, работи много добре.

Имаме друг един приятел цигулар и капелмайстор. Той беше слаб телесно и нервозен. Чрез паневритмията се обнови.

В оркестъра участвуват един друг музикант, един архитект и пр. И понеже членовете на оркестъра често искат сами да правят паневритмията, те често влизат в нейния кръг и тогава движенията правим с песен.

Един болен лекар е твърде радостен и благодарен, че чрез тия нови идеи се отваря нов път за него и че здравето му се подобрява.

Много младежи желаят да създадем лятно общежитие на планината, дето да се занимаваме с музика, да се храним заедно и да прилагаме идеите на Учителя.

На събранията проучаваме беседите на Учителя".

Парижките вестници писаха за нейната дейност. Ето какво пише един вестник:

„Ярмила Менцлова е българка по рождение и цялото нейно изкуство носи белега на нейната родна земя с поетичните пейзажи и звездните легенди. За нея хореографията е над всичко и преди всичко — език на душата.

Между другото тя е изразила чрез движения музикални произведения на Учителя.

Градът Бостон, който е едно от големите американски пристанища, постепенно се снишава. Чрез точни изследвания е установено, че почвата, върху която той е построен, постепенно се понижава. Така през 1830 г. е била измерена на няколко места точната височина на брега на Бостон. Сега, след повече от 100 г. всички измерени точки на брега са с около 25 см. по-ниски. Освен това, пристанището всяка година пада на известна дълбочина.

Такива факти има наблюдавани и на много други точки на земната повърхнина. А някъде се забелязва бавно издигане на земната повърхнина. Това са процеси, които са ставали непрекъснато през цялата земна история. Географското разпределение на сушите и моретата непрекъснато се променя с течение на милиони години. Окултната наука твърди, че много места, които са сега суша, по-рано са били дъно на море и обратно. Днес географията и геологията постепенно потвърждават тия окултни истини. Платон в книгата си „Тимей" говори за разговора на един жрец в Саис, Египет, с гръцкия мъдрец Солон. Жрецът му казал, че Гърция е била по-рано море, а преди това е била пак суша. Той е загатнал на Солон и за съществуването и потъването на Атлантида.

Учителят за образованието, от Боян Боев. С предисловие от Д-р Методий Константинов, София, 1943 г.. Стр. 414. Доставя се от редакцията.

Вечен календар, стъкмил С. Стоянов. Издава Стоян Атанасов 1943 г. формат ¹/₈ стр. 237, ц. 100 лв. Тази книга е много полезна с всевъзможните практически познания, поместени в нея. Между другото са дадени известни глави, съдържащи кратки познания по окултните науки — астрология, френология (всъщност по физиогномика), хирология и др. Разбира се, всичко поместено от окултните науки е толкова малко и бегло, че никой не бива да си въобразява, че това е достатъчно за тяхното усвояване. Окултните науки се усвояват само тогава, когато се отстрани от тях сензационното и се разбере, че те целят да ни разкрият проявите на висшата Разумност в природата, живота и човека.

Редакцията на сп. „ЖИТНО ЗЪРНО” и занапред ще се стреми да дава на своите читатели подбрано четиво. Списанието разчита на подкрепата на своите абонати. Нека те не само на време да платят абонамента си, а и да запишат всред своите приятели и познати поне по още един абонат. Нека посеят едно „ЖИТНО ЗЪРНО”! Техният труд не ще отиде напразно!

„ЖИТНО ЗЪРНО” работи за изграждане на един нов мироглед, от който ще се роди бъдещата култура на братството между човеците. Ето защо, който разпространява списанието, спомага за разпространяване светлината на Новите идеи, които Сеячът така обилно пръска; спомага за изграждане на новия свят на справедливост и братство.

В своята автобиография прочутият пианист-виртуоз Игнац Падаревски, който впоследствие стана председател на Полската република, разправя за един сън на неговия баща, който стана причина да бъде спасен от голямо бедствие. Това било на млади години, били най-тежките дни, които Игнац Падаревски — още съвсем неизвестен, е изживял. Бил в Петербург и бил страшно закъсал. Багажът му бил откраднат. Една случайност го запознава с един нещастник, който живеел в една тъмна и влажна изба. Той го прибрал при себе си. Дълги дни прекарвал само с чай и хляб. Един ден, след дълго търсене от страна на пощенските власти, му донасят едно препоръчано писмо от баща му Ян Падаревски. Вътре имало 100 рубли. От тия сто рубли дава една част на своя гостоприемен съжител, а с останалите се връща във Варшава при баща си. Тогава баща му разправил, че го видял на сън в положението и мизерията, в които се намирал, потърсил му адреса чрез полицията и му изпратил стоте рубли. Благодарение на тоя сън на баща му, Падаревски се спасил от лошото положение, в което се намирал.

Игнац Падаревски разправя в своята „Автобиография" още един случай на предаване вест през пространството. Той имал един прочут папагал Коки Робертс, който умеел да говори чудни работи. Когато заминал за Ню Йорк, папагалът останал в предишното местожителство. По немарливост на слугите, простудява се и умира. В нощта на неговата смърт, разправя Падаревски, папагалът му се явявал през цялата нощ на сън, виждал го ясно като на яве, чувал острия му глас, който му викал сърдито и същевременно трогателно. На сутринта нещо му подсказало, че Коки е вече мъртъв. Почувствувал силна болка в гърдите си. Десет дни по-късно получил известие за смъртта на папагала.

Г-жа Ф. Б. Ш. от Пловдив имала следната опитност:

На Цветница 1942 г. в 21¹/₂ ч. след полунощ се събудила от сън и видяла зълва си Я. Н., която живее в с. В., Пазарджишко.

Зълва й била радостна и усмихната й казала:

— Дойдох да си взема сбогом. Бързам много, защото трябва да отида в Борисовград. Пътят ми е дълъг.

— За къде заминаваш след това?

— Отивам при С. (С. е нейната покойна сестра).

— Мъж ми и майка ти снощи тръгнаха за с. В.

— Знам, че те пътуват, но няма да ме заварят.

Зълва й починала в три часа след полунощ. Преди това била унесена. В Борисовград живее братът на зълвата.

Ек. М-ва

Оттогава, когато душата ми се отлъчи от Него, за да дири съкровище по-драгоценно от Неговото, от тогава е нарушена хармонията на моя живот.

Обременена от желания, залутана всред безброй заблуди и измами, с ръце и нозе оковани във веригите на робство, което сама си създадох, аз се намерих пред вратите на смъртта.

Чак тогава се съкруши гордостта на моя дух; тогава сърцето ми отново подири Него, чийто образ е Любов.

От тоя миг, когато пожелах да се върна в чертозите на своя Повелител, сърцето ми поведе тежка борба с оковите, с които смъртта го беше оковала. И аз не помня, по-тежка борба от тая. Недоволството, като завеса се спущаше пред моя взор и ми пречеше да виждам безбройните форми на заобикалящата ме красота.

„Виж, колко е хубаво времето, как топло и приятно грее слънцето" — чувах да шепне кротък глас в мене. Но друг дръзко и настойчиво се обаждаше: — „Не виждаш ли облака на запад". „Пролет е", — си казвах. — „Виж цветя и дървета са цъфнали! Как приятно ухае зелената тревица".

„Но всичко това скоро ще се промени", обаждаше се настойчивият глас на недоволството. „Не ще минат много дни н цветовете на дърветата ще окапят. Летният пек ще изсуши цветята, посипани с прах".

И аз не чувствувах вече милувката на пролетния вятър. Не спирах поглед, нито на палавата му игра, нито на цъфналите цветове, Умора и отегчение ме гнетяха.

И всеки миг, в който се опитвах да позова радостта, упоритият глас на недоволството я прогонваше. Той прогонваше всеки благороден порив на моето сърце! — „Хората са лоши" — нашепваше ми той! — „Те не заслужават внимание и жертви, животът е тежък, ти своето си бреме и несгоди премахни".

Така безмилостно той унищожаваше всеки цвят на радостта, разцъфнал в моята душа.

Далеч от Тебе, душата ми дири съкровище по-драгоценно от Твоето. И живее тя в борба между живота и смъртта.

Но светлината на Твоето слово проникна в моя дом. И в глъбините на моето сърце, аз чух гласа на Непобедимия да ми говори. — „Изпълни сърцето си с благодарност и ти ще разбереш вълшебната игра около безкрайното Единство".

Ти запали светилника на Любовта в моето сърце, Повелително мой! И сега, отново душата ми почива в светлина. В живота ми цари хармония, в която недоволството и смъртта нямат власт.

Д. Звездински

Слънцето беше на залез. То плаваше по небосвода като нажежен диск и приближаваше да заседне зад хоризонта на безбрежната равнина.

Огнените му лъчи стигаха до земята. Те се допираха до всяка тревица, всеки цвят, шепнеха им приказка. Тревите, цветята и всичко живо слушаха тая приказка, като дихание в тихия вечерен покой. Стройните кипариси се позлатяваха от последните лъчи на залеза.

Буйните и меки треви се люлееха от полъхването на вечерния вятър. Една топла и нежна вълна проникваше навред родината на южното слънце, за да я приспи в сладък сън.

Нощта настъпваше безмълвно и навред цареше мълчание и покой...

Дочуваха се само стъпките на морен пътник. Зехрий беше името му. Като сянка се мяркаше Зехрий в дрезгавината на нощта. Той крачеше уморен по пясъчната пътека, която се губеше в далечината. Пътникът спря и седна настрана в гъстите треви, за да си почине. Луната огряваше мургавото му лице. С бяла чалма беше обвита главата на Зехрия.

Дълго време той седеше замислен. Повдигна глава, вгледа се пред себе си и прошепна: — Казваха, че Той бил магьосник... Ние всички Го заобиколихме... Караха ни да Го убием... Аз се приближих до Него. Чуден човек беше! Той ме погледна и погледът Му дълбоко проникна в мене ... Ах, погледът Му! Никой досега не ме е поглеждал така, дори и Сапфира, когато за пръв път я видях. Сърцето ми се изпълни с радост, и аз Го почувствувах като брат, като баща, като майка! О, не, почувствувах Го повече от майка и баща! Оттогаз аз обикнах всички, обикнах целия свят. Ето, и сега Го виждам...

И Зехрий пак втренчено се вгледа в мрачината.

— Същият, с хубавата дълга дреха и с разпуснатите коси по раменете!... Същият!...

Зехрий седеше все тъй неподвижен, като сянка в нощта.

— Насъскваха народа да Го убият, защото Син человечески се наричаше Той ...

Като изрече Зехрий последните думи, стана, закрачи пак и се изгуби в нощта.

От луната се сипеше сребърен прах и поръсваше пустинята на Юдея.

Тя сякаш чуваше тоя шепот от земята. Бяло, мрежесто облаче се спря пред нея и я засенчи, сякаш тайнствена ръка я покри с воал, за да не вижда повече синовете на Юдея да преследват Онзи, Който казваше: „Аз съм Пътят, Истината и Живота; който не се отрече от баща си и майка си и не тръгне след мене, не може да бъде мой ученик ..."

Звездите на южното небе потъваха в дебели облаци. Непрогледен мрак покри юдейската земя. Огнени светкавици като остри кинжали прерязваха облаците и се губеха в небесата. Мракът се сгъстяваше. Гръмотевици със страшен екот прерязваха нощта. По-роен дъжд се сипеше... Зехрий беше измокрен до кости, когато прекрачи прага на бедната си хижа.

Млада жена го посрещна. Лека усмивка заигра по хубавото й лице.

Децата спяха в сладък сън.

— Зехрий, запита жената, защо лицето ти тъй свети? Ти си по-хубав от други път. О, Зехрий, такъв те видях за пръв път в градината при стария кипарис. Тогава те възлюбих със сърцето си, а животът ми се превърна в празник, озарен от щастие и блаженство. И сега, също така, като че ли за пръв път те виждам! ...

Зехрий нищо не рече. Той се приближи до малките деца. Те спяха като птички под топлото крило на любещата майка.

Зехрий се обърна към жена си и полугласно й проговори: Сапфира, още утре ще заведа теб и децата при Онзи, Който оздравява болните, прави да проглеждат слепите и умрели възкресява. Той е толкова благ! От устата Му се разливат слова, — сякаш Бог говори чрез Него!... Старейшините насъскваха народа, че бил магьосник, те искаха да Го убият!

Аз се доближих до Него, и Той ме погледна. Погледна ме, Сапфира, а аз отстъпих. Погледът Му, о Боже мой, се разля в мене като балсам... Почувствувах, че топла вълна мина през мене, и душата ми се прероди. Аз бях най-щастливият човек на земята!...

Лицето на Зехрия стана по-светло, а по бузите му се търкулнаха сълзи,

— Исус Назарянина Го наричат,— продължи Зехрий. — Много народ Го следва и слуша Словото Му. Сапфира, аз Го обикнах с всичкото си сърце и душа и ми се иска да вървя след Него, да Го виждам, да Го слушам и да Го следвам!...

На изток се раждаше зората.

Небето се облече в пурпур и красота. Огнени облачета се показаха на хоризонта. Слънцето се появи тържествено и мощно.

Започна новият ден...

А там, в далечината, по безкрайната пътека на юдейската земя, едва се забелязваха силуетите на вечни друмници. Това бяха Зехрий със Сапфира и децата, които бодро крачеха, за да стигнат по-скоро при Него.

Др- С. Д.

Неуловима и безмълвна ти ме покоряваш чрез силата на твойта безгранична мощ!

През цветни везалици на оплетени, отмерени мелодии, в начупени зигзази и каскади от акорди прозира твойта неотменна власт...

Неуловима и безмълвна ти ме овладяваш чрез силата на твойта безгранична мощ!

Преливащите се взаимно багри разтварят вещо твойта дълбина, а хладен мрамор в чувствена пластичност разлива твоя чар в пространството навън...

Неуловима и безмълвна ти ме възхищаваш чрез силата на твойта безгранична мощ!

През пламенното слово на свръхчовека обгаряш ме с божествен жар, превиваш ме под гордата си стъпка и с неумолимия си чар накарваш ме да плача...

Неуловима и безмълвна ти ме натъжаваш чрез силата на твойта мощ, защото всека красота дълбоко в себе таи тъга!

Б. К. Б.

Зная, що е радост, зная, що е скръб. По моя път те не веднъж са били мои спътници – другари. Те приличат на изгрева и залеза на слънцето; редуват се като тях и отдавна аз научих, че там, където свършва нощта, започва денят, отдавна аз научих, че когато отмине скръбта, радостта чука вече на прага. Трепетно аз броя миговете, когато пред моите порти застават моите спътници – другари.

Веднъж пред моя праг се спря радостта. Очаквана и желана гостенка бе тя. Разтворих широко портите на моя дом и сияеща от щастие я поканих.

Устроих й пир. Повиках най-добрите си музиканти и певци. Запалих всичките светилници. Облякох най-хубавата дреха. Окичих се с най-скъпото огърлие.

Колко време стоя при мен, не помня; и кой ли може да помни миговете, живени в радостта?... Когато последният отзвук долитна до мен, аз исках да чуя последната й дума; жадна бях да уловя последния й лъч. Тя беше чиста и лъчезарна като сияйно утро и блестеше като диамантена роса. Попитах я:

— Доволна ли си от моя прием?

— Не съм, — едва чуто ми отговори тя.

— Защо?... Не ти ли устроих тържество? Не облякох ли най-хубавата си дреха? Не окичих ли се с най-скъпото огърлие? Не изпях ли най-хубавата си песен?

— Сама бях. Защо не повика другарките си? Защо не извести на близките си, че съм при теб? Аз приличам на пълноводна ръка и се разливам по безбрежни полета. Защо ме заключи в твоя мъничък чертог? Защо не повика другарките си?

— Ах, защо не ми каза? Аз не знаех, — тъжно отговорих аз и топли сълзи се отрониха от моите очи. Ах, моите другарки, защо не се сетих за тях в светлия час, защо не ги поканих на моето тържество?

Изнизаха се много дни. Пред моя праг се спря скръбта. Приех я. Отворих портите на моя дом и страданието се всели в моите покои, скръбта се загнезди в моето сърце. Но що от това? Не бяха ли те спътници – другари по моя път? Станах бързо и по-търсих моите другарки. Те се отзоваха на моята покана, и моят дом мигом се изпълни с тях. — Тоя път моят спътник – другар не ще бъде сам, — помислих си аз.

И ето дойде час, когато скръбта ме напусна. Застанала на прага, аз я попитах така, както някога нейната сестра:

— Доволна ли си от моя прием?

— Не съм, — отвърна тя.

— Защо? Не повиках ли моите другарки? Оставих ли те сама?

— Аз дойдох само за теб. Скъпото зрънце, което носех, беше само за твоето огърлие, а голямото богатство, което щях да ти оставя, само за твоята съкровищница. Защо ги повика?

— Ах, — извиках аз, изслушай ме, аз ще ти разкажа, - исках всичко да й кажа, но тя бързо ме отмина и изчезна така, каки изчезват нощните сенки, когато на изток зората багри небето.

Наведох глава и мълчалива и скръбна тръгнах към дома си

Тоя път на прага беше застанал Той. Неговият вечнобуден и светещ поглед отгатна моята печал, затова, че не бях мъдра, затова, че лошо посрещнах моите спътници – другари. Той се усмихна и кротко ми рече:

— Раздавай своите радости на ближните си, а задръж страданията и скърбите за себе си!

Неговата сочна и жива мъдрост се вля в мен като буен поток. Свежа струя лъхна към мен и разхлади моето пламнало чело. В сърцето ми сякаш цъфна цвете и дълбоко развълнуваш казах:

— Знам, радостта ще ми даде своя дар, когато я раздам не ближните си, а скръбта ще ми остави своите съкровища, когато я задържа за себе си. Велики Учителю, бъди благословен!...

Ето ви никои от отличителните черти на избраните, на истинските аристократи на духа.

Те са чисти. — Пазят грижливо телата си от нечистота. Пазят умовете си чисти от предразсъдъци и душите си чисти от суеверия. — Желанията им са обуздани.

Умът им е бодър. Геройството им е голямо пред лицето на опасността. Може би не мислят всякога точно, вярно, право, но умът им е винаги чист, бистър, ясен, неразмътен.

Те са правдиви. Вършенето правдата е най-голямото им удоволствие,

Мнението и увереността им не могат се насили нито от авторитет, нито от сурова власт. Те са етични в ум и мисъл, както са етични в поведение и обноски.

Любовта за тях е най-великото нещо в света.

Те са силни, мощни. Те правят добро. А когато не сторят някому добро — не поясняват защо.

Те напътствуват себе си право и вярно, обаче в тях няма никакво желание да се бъркат в работите на други и да ги урегулират по своя мярка.

Те обичат хората. От всеки срещнат научават по нещо.

В тях няма презрение и към най-долното човешко същество.

Те се характеризират: със скромно облекло, със скромност в дома и със скромност на трапезата.

Те търсят правдата и истинската красота. На работника си не плащат, като че ли му поднасят милостиня, но го възнаграждават богато, за да остане и той доволен.

Лошите икономически условия не отбягват — те тях търсят.

Те не питаят към никого омраза, презрение и зло; нито пък чакат деня на отмъщението.

Превъзходството им никога не е бивало случайно, но по-велики, по-силни, по-добри и много по-човеколюбиви растат те от ден в ден.

Прев. Гео Чачаров