valiamaria

Б. Боев

Какво разнообразие има във всеки излет на планината! Часовете текат с голяма бързина и все нови картини се изнизват пред нас. Всякога Витоша се явява нова за нас, говори ни на нов език, разкрива ни нови страни на разнообразния си живот. При всяко посещение в нейното чаровно царство получаваме нови откровения, нови проблясъци.

Отиваме с любов към планината, с дълбок копнеж да се потопим в чистите й сфери, за да получим нещо красиво и възвишено в душите си. Отиваме горе, за да влезем в досег със свещените извори на живота, с Божествените и чисти обиталища на планината. Отиваме горе, за да слеем душите си с Вечното, Свещеното и Великото в живота, за да разберем по-добре любовта, да почувствуваме по-добре светостта и красотата на живота, в който сме потопени; да се научим да благоговеем пред най-малката проява на вечно младата природа!

Отиваме горе, за ла се учим, и обогатени, окрилени, просветлени, да слезем долу на работа! Отиваме горе, за да четем във великата книга на живота, да четем във всяка тревичка, във вейки извор, камък, в радостния ромол на потока и песента на птичките това, което тя, разумната природа, ни говори. Отиваме горе, за да почувствуваме, че животът е любов, радост и хармония. Там горе се учим да разбираме езика на планината. Тя ни казва:

— Радвам се, че отново сте посетили моите светли селения. При всяко ваше идване ви приготовлявам нови любовни дарове. Елате при мене, за да се научите, че трябва да бъдете чисти като мен! Само при чистотата ще познаете, кои сте вие и ще влезете във великото си предназначение в света!

Ето една сценка из тъй пъстрия ни живот на планината: Всички сме около Учителя. Почваме тихо песента: „Давай, давай". С песен искаме да поздравим скалите, потоците, тревичките и цветята, на които сме гости днес, Песента ни обединява. Хармонията, единството и радостта, които ни свързват в този миг, не са ли предвкусване на оня светъл ден, който иде за човечеството? Песента е свършена. Учителят казва:

— Хубаво е тая песен да се изпее с движения. Музика, съчетана с движения, има по-голяма мощ.

Изпяваме същата песен с движения. Учителят продължава:

— Вейка песен трябва да се преживее дълбоко, за да има онова действие, което трябва да има. Всяка песен трябва да се яви като израз на преживяното в душите. Напр., за да пеете, както трябва песента „Давай, давай", трябва да имате желание да давате За да има добър глас, човек не трябва да допуща в себе си никакви нисши, отрицателни мисли, чувства и постъпки. Някой човек не пее хубаво, може би, защото в миналото е погледнал някого на криво. Човек може да употребява музиката за лекуване. Когато се понижат трептенията на някой орган повече от нормалното, това заболява. И когато се повишат трептенията му, оздравява. Това става по много методи; между другото и с музиката.

Погледнете красивата картина, която се разкрива пред вас: върхове, гори, канари, зелени засмени полянки, облаци и пр. Природата е обсипала човека с хиляди блага. Той трябва да е доволен, Да кажем, че сте при извора, но нямате чаша. Идва един със сребърна чаша, друг със златна. Вие съжалявате, че нямате такава чаша, Пийте с каквато и да е чаша. Ако нямате чаша, пийте с ръка. Не се радвате на водата, а ви е мъчно за чашата! Важна е водата!

В този час слънцето тъй щедро ни дарява със своята светлина, но разумни сили стоят зад нея. Тук на Витоша живеят цели народи: безброй растения, животни и пр.. Какъв обширен ум имат тия разумни сили в природата, които разпореждат и ръководят всичко това!

Учителят поглежда кучето, което ни придружава, и казва:

— Ето, това куче е една недовършена картина, но разумните, сили в природата работят върху него. Това, което виждате тук, това са паравани. Зад всички тия явления има разумни сили, които работят. Тук виждаме изложба на това, което са изработили. Цялата вселена е азбука. За онзи, който знае да чете, колко много е написано тук! Например, един геолог чете по камъните и земните пластове. Хората днес имат механистично, материалистично разбиране на природата.

Става дума за материализма. Учителят казва:

— Един материалист отишъл на един остров в Тихия океан. Там казал на канибалите, че няма Велико Разумно Начало в света. Те му казали: „Ти благодари, че вярваме в Разумното Начало. Но ако беше дошъл по-рано, когато не вярвахме, щяхме да те изядем".

У мнозина вече постепенно се развива шестото чувство, чрез което ще се разшири кръгозорът им. При хилядите си измервания, които правих в своите обиколки в България, срещнах една доста напреднала ясновидка. Видях, че центърът на съвестта е развит на главата й, но центърът на религиозното чувство не е добре развит. Казах й: „Ти си много справедлива, но не и религиозна". Тя минава за религиозна, но не е такава, понеже критикува, говори за недостатъците на другите. А истински религиозният има благоговение, уважение и любов към всеки човек, към всяко същество. Той всички обича и във всички вижда нещо хубаво и добро. Ако тя беше религиозна, щеше да бъде гениална и светица.

— Защо някои имат страх от бъдещето?

— Има много причини за това. Ето една от тях: Някои хора в миналите си пререждания са живели до възраст 15, 20, 30, 80, 120 години. Да кажем, че някой е живял в миналото до 20- годишна възраст. Сега го е страх, да не, би да стане така. Обаче, може би у него има чувство, интуиция, че няма да бъде така като някога, когато не е успял.

Поднасят на Учителя едри, сочни, жълти круши. Учителят ги разрязва, дава на всички веднъж, дваж, триж и казва:

— Любовта е минала и е оставила този плод. Светът от единия до другия край е все любов!

Учителят посочва един камък и казва:

— И това е любов! Любовта е най-скромното и най-великото нещо. По-скромно няма от любовта!

Като обичате никого, вашата обич, вашите добри мисли и чувства раждат у него плодове. Тия плодове събуждат у него любов към вас.

Не започвайте никаква работа без любов!

Да приложите любовта, това значи да служите на Бога!

В днешната култура любовта е все с кранове. Отвориш малко и казваш: „Да не е много" и пак завъртиш и затвориш крана. А пък слънцето дава тъй изобилно! Разумната природа е турила човека само да отвъртва крана, а пък той казва: „Колко ти дадох!" Той нищо не е дал, защото Великият извор дава, а не той!

— До кога ще страда човек?

— Докато дойде в хармония с великите закони на природата. Това на друг език ще каже: Когато нашата воля дойде в съгласие с волята на Разумното начало в света. Когато това стане, на земята ще бъде рай, ще дойде щастие на земята. Щастието е за земята. Щастие на небето няма. На небето има блаженство!

Ето каква е разликата между новата култура, която иде, и старата, която си отива: в старата култура слабите слугуват на силните, а в новата силните слугуват на слабите доброволно, от любов!

Инж. Р. Николов

Когато се говори за култура, за добродетели, за ред и законност в света, ние трябва да имаме пред вид разумната воля, т.е. Божията воля, която прониква в съзнанието на индивидите, на обществата и народите поне дотолкова, доколкото те са в съгласие с нея.

Когато се говори за изпълнение на Божията воля, трябва да разбираме разумния живот, който има отношение към човека В този живот действуват разумни, съзнателни закони.

Тук не говорим за личната воля, защото Божията воля е над всичко. — Само онзи може да изпълнява Божията воля, който име чувства и способности, да разбира същността на нещата.

Науката е успяла да разложи светлината на седем цвята, които съставят първата гама. От тия седем цвята нагоре има по-високи гами със същите цветове, но по-фини.

Ако човек концентрира ума си и се изолира от всички външни впечатления и се вглъби в себе си, той ще усети, че потъва в един гъст, непроницаем мрак. След това в него започва да изгрева, да се зазорява нещо, и той се намира в светлина, по-голяма от физическата. — Тази светлина може да се разложи на същите седем цвята, както и физическата, само че тоновете й са по-меки и приятни. — Като излезеш от концентрирането, ти пак ще минеш през същата тъмна зона.

Онзи и този свят са на едно място. Дето е този свят, там е и онзи. Защо не го виждаме? — ще запита някой.

Виждаме ли чувствата, които пълнят сърцето ни? Виждаме ли мислите? Нито чувствата, нито мислите виждаме, въпреки това и едните, и другите съществуват.

Чувствата и мислите на хората, за които се говори, представят предмет на духовния и на умствения свят. Хората говорят за тези светове, без да ги виждат. те говорят и за онзи свят, но понеже не го виждат, не вярват в съществуването му. те не подозират, че светът, в който живеем, е духовният свят, т.е. онзи свят. В този смисъл онзи свят е реален, а този свят, т.е. физическият, е външна форма, опаковка на духовния.

Андрей Андреев

В шестия век до Христа, в Елада, тоновото изкуство се поставя на научна основа. Голям негов познавач, наред с добри музикален теоретик Лас от Хермион, от Аргамида, е и великият философ и математик Питагор, който уясни учението за музиката на сферите, едно научно и мистично задълбочаване във философското третиране на тона. Питагор е роден на о. Самос (585 — 500 г. до Хр.). Син на управителя Мнезарх. Според други източници, неговият баща е бил грънчар. Съвременник на природоизпитателя Талес от Милет, първият философ от йонийската школа. На младини приел всецяло учението на именития старогръцки философ Ферекид от Сирос. Овладял математиката, астрологията и ред други науки, Питагор отива в Египет, гдето фараонът Амазис оказва сърдечен прием на любознателния грък. И имало защо: делфийската Пития предсказала на родителите му, още младоженци, че ще имат син, който ще бъде полезен на всички хора и във всички времена. Първи негов учител е Хермодамас, философ от Самос. Едва двадесетгодишен, Питагор вече води научен разговор с Талес и Анаксимандър в Милет. Поликрат го праща в Мемфис при културния фараон Амазис. В Египет учението на Питагор трае 22 години при великия жрец Сонхис. Той овладява напълно тайните науки, участвува в мистериите на Изида, Озирис и Гатор и тълкува символичните места в книгите на Хермес.

От Мемфис Питагор отива във Вавилон (Бабел). Тук той се запознава с философията на магите, с висшата математика и с астрологията. Във Вавилон прекарва 12 години и се връща в Самос след 34 годишно отсъствие. Но в Самос остава за много малко време, като се преселва окончателно във велика Гърция, южна Италия, в града Кротон, на Тарентския залив, втори град в южна Италия след Сибарис. Тук той основава своя школа и общество. Питагор не е могъл да понася властта на самоския тиран Поликрат. Затова той напуснал Самос за винаги. Това ще да е станало към шестдесетата олимпиада (около 540 г. до Хр.). Умира в Метапонт. Хераклид казва, че Питагор бил най-ученият човек на своето време. И наистина, той е учителят на светска Гърция, както Орфей е учителят на духовна Гърция. Питагор тълкува и продължава религиозната мисъл на великия Орфей, като я приспособява към новото време. Тълкуването му е цяло творчество, защото си служи с научното доказателство. За Питагор се е писало подробно от Лизис в неговите „Златни стихове", в коментариите на Хироклес, в откъслеците на Филалай, в съчиненията на Архит, в писаното за него от Диоген Лаерций, Аристид от Киренайка, Аристоксен, неоплатолицит Ямблих и Порфирий и от други александрийски философи. Философските писма на Питагор въздействуват и на Сократ, Платон (в Тимей с разбиране е изложена космогонията на Питагор), на Аристотел, Парменид, Емпедокъл, Херодот, Ксенофон и др.. Като късен негов последовател е Никомах, наречен Геразенски, математик и философ от неопитагоровата школа, живял около 100 години след Христа. В своето съчинение „Manuele harmonices" той разглежда мистичното влияние на числата върху тоновете. Друг такъв последовател е Боеций, прочут римски държавник (475 г. — 526 г.) и музикален теоретик, чието петтомно съчинение „de musika" е пропито с мислите на Питагор. От школата на великия философ Питагор излезли много ученици. По-важни от тях са: Питий, Дамон, Филалай, Симий, Тимей Локрийски, Епихарм, Алкмеон Кротонски, Архит Тарентски и много други. Страбон (XIV,1,41) подробно описва музикалната философия на Питагоровия ученик Лизис.

Най-ценното, което Питагор донесъл от Изток в дар на своите сънародници, е учението за музиката на небесните сфери, учение, което има своя първоизточник в страните на стария изток: Египет, Халдея и Финикия. В Египет, в Мемфис и Гнербах, жреци иерофанти, наречени пастофори, и техните помощници неокори разнасяли и обяснявали това учение, което в същност се е оформило от магите във вавилонските храмове. От Вавилония и Египет учението се е възприело от финикийските първосвещеници. От Египет учението се пренесло в стара Тракия и антична Гърция от Орфей, също ученик на египетските жреци. Тоя вдъхновен тракиец учил своите многобройни ученици на това учение, добре изложено в книгите му „Светото слово", „Теогония" и „Посвещения", от които се ползували Питагор, Хезиод и Платон. Химните на Орфей загатвали за мистичния характер на това учение. Обаче, истинското свое философско-математическо обяснение учението за музиката на сферите получило от Питагор.

Същността на учението е: вселената се къпе в небесна хармония, която не долавяме, защото сме загубили някои от нашите сетива. Тя не е мъртва. Една душа одухотворява света. Ние сме частица от нея. Нашето тяло загръща тая божествена искра, която ние зовем живот. Всичко в света е число и тон. Земята е кълбо, а също и закономерна стройна единица, подчинена на законите на числата и хармонията. Питагор първи нарекъл земята космос. Пътят на слънцето, луната, планетите и звездите е вечен, както е вечна и безсмъртна човешката душа. Музиката е се ставна част от закономерните движения на всемира. Да се разбира музиката, значи да се познава същността на природата и на човешкото „аз". Музиката облагородява душата, укротява страстите, развива ума, сърцето и волята.

Теорията за математическото отношение на тоновете е била приета от много философи. Учениците на Питагор, наречени питагорейци, поддържали като основа на своите размишления, при анализа на музикалните прояви, численото отношение, математическите построения на тона. Затова ги наричали каноници, за разлика от хармониците, последователите на Аристоксен. Канониците продължили учението на Питагор за отношението между число и тон. Така, питагореецът Архит, приятел на Платон, говорил за тоновете като резултат от трептения, които се разпространяват чрез въздуха. Лас и Хипас, както и Платон, приемали, че законите на музиката и математическите отношения са отражения на световния ред. Аристотел подчертава голямата сила на тона. Той казва, че астрономическите наблюдения показват, че небесните явления, с които са свързани всички най-важни промени на човешкия живот, стават с математическа точност и в строго определени цикли. Откърмени с тия мисли, пише Аристотел, питагорейците признават математическите норми за начало на всичко съществуващо. В числата има аналогия на всичко духовно и материално. Числата имат отношение и към музиката, тъй като цялото небе, според питагорейците, е „хармония и числа". Плутарх доуяснява това с думите: „Питагор, Архит, Платон и други древни философи твърдели, че движението на вселената, и частично на небесните тела, е устроено и става с участието на музиката, тъй като всичко, по техните думи, е наредено от боговете според изискванията на хармонията". В заключение ще кажем думите на Питагор: „Музиката на небесните сфери е най-дивната музика. Тя е най-съвършеното тоново изкуство. Тая музика може да направи човека истински човек, очистен от всичко лошо, да го направи велика душа, „велик посветен".

Създаденото от Питагор учение, след смъртта му се пренася в Гърция, гдето господствува над гръцката философия. Вече при Пизистратидите, питагорейците вземат дейно участие в разработването на орфеическата литература. Към IV в. до Христа, питагорейството се поглъща от платонизма. По-късните продължители на учението на Питагор са новопитагорейците и неоплатониците.

Гьоте, запознат с музикалните разбирания на Питагор, в пролога на безсмъртния „Фауст" казва:

Българските богомили също познавали Питагоровото учение за музиката на небесните сфери. Това най-добре се изразява в богомилския апокриф „Видение Исаево", гдето се говори за музиката на разните небеса и дори се казва, че „песента на всичките седем небеса не само се чуваше, но и се виждаше".

През VI и V в. до Христа, из цяла Гърция господствуват музикалните разбирания на Питагор. Но в IV в. до Христа, против тях възстава един от най-големите музикални теоретици на стария свят — Аристоксен от Тарент. Аристотел е повлиял с философията си на Аристоксен. За съжаление, за него и живота му нямаме почти сведения, както много знаем за противника му Питагор. Едно е само сигурно: той е най-плодовитият музикален писател на древността. Ако може да се вярва на достигналите за него оскъдни сведения, Аристоксен е автор на 400 студии, трактати и др. За наша скръб, до нас са достигнали само големи откъслеци от двете му големи съчинения „Елементи на хармонията" и „Елементи на музикалната ритмика". И Аристоксен е имал школа и множество ученици и последователи, наречени хармоници.

Аристоксен поставя като основа на музикалното изкуство слуха, отхвърляйки числото да е във връзка с тона. За него тонът е реалност, а не мистика. Той си е нещо самостоятелно, действуващ на ухото и сърцето.

Средно място между Питагор и Аристоксен заемат видните ученици на последния, — Клавдий, Птоломей и Дидим Александрийски. Птоломей разширява възгледа, че при въздействието на тона действуват заедно и слухът и умът. Същото мислят Дидим и Боеций. И за тях тонът е една действителност, но Боеций търси да намери едно примирение между Питагор и Аристоксен. Той е повече каноник, отколкото хармоник. Питагор му допада повече. И като че ли Боеций е прав. Питагор и Аристоксен, вслъщност, не са си пречили един на друг. Аристоксен, който познавал добре Питагоровото учение за тона, отричайки доста твърдения на Питагор, създаде един друг музикален светоглед, който не само, че не унищожи Питагоровите музикални разбирания, но ги допълни. Провидението беше определило да се създаде, по-точно казано, да се изяви, едно велико музикално цяло — същност, която да послужи като основа на музикалното развитие през идните столетия, та чак до днес. Питагор вдъхна духа в това цяло, а Аристоксен създаде материята му. Така, те и двамата се допълниха. Това е великата мисия на двамата великани на музикалната теория — да посочат пътя на най-изразното и най-великото изкуство музиката в нейния ход на вковете, за да стигнем до божественото тоново богатство на великите Моцарт и Бетовен.

Б. Боев

В педагогическата литература се говори за любовта като образователен фактор: изтъква се, че тя е най-благоприятната среда, в която може да се върши образователната работа. Но това не е достатъчно. Любовта трябва да се постави като образователна цел, т.е. в училището трябва да се оформи човекът на любовта, на служенето.

Това няма да е насилие върху детето, понеже доброто, възвишеното, красивото, любовта са в глъбините на човешката природа. Човешката душа е храм, в който гори вечният пламък на любовта, на жертвата. Човешката природа не е още проявена.

Преди всичко, учителят трябва да съзнава, да има абсолютно знание, че в детската душа се крият големи богатства, големи дарби н заложби. Той трябва да съзнава, че не влива и не може да влива никакви дарби отвън у детето, а задачата му е да развие тези дарби и заложби, които вече съществуват у него, тъй както семката съдържа свойствата на цялото дърво. Учителят трябва да гради върху онова, което учениците носят в себе си. Те носят в себе си богатства и учителят само трябва да помогне за тяхното обработване. И това трябва да каже учителят на учениците. И те самите трябва да разберат, че крият в себе си големи богатства.

Дарбите и заложбите, вложени в детската душа — това са възможности. Възможностите са на лице, но често те са възпрепятствувани от унаследени или придобити наклонности, навици, предразположения и пр. И едничката сила, която може да се справи с всички тях и да ги превърне в добродетели, в скъпоценни камъни — това е Любовта.

Учителят трябва да даде на любовта първо място в своята образователна работа. Любовта е висшият и непресъхващ извор на радостта. Само онзи, който обича и когото обичат, е щастлив и радостен. Човешката душа чувствува нужда да обича и да бъде обичана. Тогава се отварят безгранични хоризонти за постижения и подем. В третия клас на една прогимназия счупват стъклото на един прозорец. Учителят търси виновния. Един ученик знае виновния, но за да не пострада последният, казва на учителя, че той счупил стъклото. Учителят го наказва, но той претърпявайки наказанието, чувствува голяма радост. През общоевропейската война един войник се хвърлил в мътните води на Вардар и спасил давещия се. После през целия ден войникът се чувствувал щастлив. Защо? — Защото чрез любовта човек проявява своето истинско, дълбоко естество.

Само любовта ще даде възходящо направление на всички творчески сили на детската природа. Тя ще подбуди детето да насочи всички свои сили и знания към работа за една велика цел, за благото на човечеството. Само любовта може да даде на човека сили да устои в честността, справедливостта, разумността. чистотата и милосърдието и при най-големите съблазни, изкушения и изпитания.

Учителят казва: „Кои са първите стъпки на ученика? — Правилото е: Ученикът трябва да започне с любовта! Като започне да прилага любовта, дверите на неговия ум ще се отворят и знанието ще почне да се втича в него по естествен начин. Под слънчевите лъчи цветята цъфтят и плодовете зреят. Плодовете на душата зреят само при слънцето на любовта. Душата на ученика расте само при любовта."

При любовта човек влиза в царството на свободата. При нея човек намира себе си, познава себе си, познава и другите. Само като обичаш един човек, можем да го познаеш и да станеш способен да оцениш светилището, което живее в глъбините на неговото сърце. Само при любовта човек вижда красотата, която е разляна в цялата природа. И в малкото камъче, и в тревичката, в духането на вятъра, в течението на реките, в планините, в блясъка на звездите той намира висша поезия и смисъл, изявление на Вечното и Непреходното. във всеки човек той намира нещо свето и велико. Само любовта е в състояние да даде на човека прозрение за красотата, скрита в глъбините на всеки човек.

Само при любовта човек идва до изворите на един велик живот; само при нея той събужда своите творчески сили и почва да чувствува вечните си връзки с всички и всичко, с Цялото. Той чувствува единството, което лежи в основите на цялата природа.

Човекът на любовта е свободен от противоречия. Те не могат да изсушат радостта му, не могат да сломят борческия му дух, да омаломощят силите му, не могат да помрачат светлината и хармонията, в която живее. Любовта организира физическите и духовни сили на човека. Всеки ден се раждат в него нови идеи нови чувства и нови подтици за дейност. Любовта съживява и активира всички сили на човешката природа. Чрез нея човек влиза във вечното обновяване.

Когато през детското сърце протекат кристалните мощни струи на любовта към камъните, цветята, изворите, реките, планините, птичките, хората и пр., тогава то влиза в хармонични връзки с цялата природа, в интимен досег с нейните сили. Става обмяна между него и природата. Животворните сили на всемира се вливат в него и това носи разцъфтяване на неговите дарби и заложби.

За да създаде училището една любовна атмосфера, в която да е потопено детето, преди всичко учителят трябва да бъде с любвеобилна природа. Тогава той лесно ще се справи с препятствията, които може да срещне в своята образователна работа, понеже любовта е единствената сила, пред която капитулират всички препятствия. Външната внимателност, външната нежност и доброта на учителя при обходата с учениците не помагат. Неговата добра обхода може да е само една външна форма, за да постигне известни образователни цели. С това не се постига нищо, защото има вътрешно общение между учителя и учениците. Ученикът с едно прозрение чете в душата на учителя, чете неговите вътрешни мисли, чувства и подбуди. Учителят ще има резултати само, когато любовта, която изтича из неговото сърце, облива детските души и ги стопля, това чувствуват децата. Само тогава детето ще чете и ще учи от обходата на учителя уроците на любовта, ще учи законите, методите и формите на любовта. Само тогава ще стане преливане между учител и ученик. Любовта на учителя ще се прелее в ученика и последният ще почне да обича.

И тъй, любовта на учителя е важен фактор за събуждане на любовта в детската душа. Разбира се, за тая цел трябва за да се употребят и много други методи, които предлага училищният живот. Трябва да се знае, че в случая морализирания не помагат. Едничкият метод е следният: Любовта трябва да се практикува в училището. Тя трябва да бъде преживяна от детето при неговата всекидневна практика. Любовта трябва да стане лична опитност на детето. То трябва да учи законите и методите на любовта чрез дейност. И училището трябва да му даде условия и възможности за това.

Животът е тъй разнообразен, че всеки ден има множество случаи и поводи да се практикува любовта в училищния живот. И всички тия случаи учителят трябва да използува по най-разумен, по най-педагогичен начин. Трябва да се използуват и най-малките поводи да се прояви сърцето, да се отвори душата на ученика за животворните лъчи на любовта!

Работата на детето всред природата може широко да се използува за целта. Учителят казва: „Ученикът започва своето учение от природата: от изворите, тревите, цветята, дърветата, планините. Там той търси правилните методи за живот и чистота. Колко множество случаи на любов предлага работата на детето в градината, на полето, в гората при отглеждане цветя, зеленчуци, плодни дървета. Детето ще се учи да ги съзнава като живи същества, като души, които то обича. То ще ги отглежда с любов. То ще отива при тях като при същества, които чувствуват неговата любов и са отзивчиви на нея. По този начин неговата работа всред природата ще стане същевременно и школа на любовта. Любовта към треви, цветя, дървета, извори, птички по естествен начин после ще развие любов и към хората. Ако едно дете с любов полива едно цвете или дърво, после ще направи услуга и на един човек.

От друга страна, самата работа на учениците в училищната градина, на полето, в гората и пр. представлява една колективна дейност. А всяка колективна работа съдействува за развитието на социални чувства, дух на взаимопомощ и пр., които са всъщност проява на любовта. Така общата работа на децата всред природата представя една красива школа — школа на любовта, школа за събуждане на космическото съзнание.

Колко много други случаи дава училищният живот за практикуване на любовта, за изучаването й чрез дейност! Например, поправяне на кални, мочурливи пътища в околността, строене на чешми и мостове. Чрез такава дейност детето ще разбере, че изворът на истинската радост е в себеотрицателната работа за другите, в слугуване на любовта!

Случаите за практикуване на любовта в училищния живот са изобилни всеки ден и вещият педагог ги намира и умело ги използува. Напр., във време на планинска екскурзия кой ще поддържа вечерния лагерен огън? Ще се явят ученици доброволци, които цяла нощ нима да спят и ще го поддържат с дежурство. После учителят ще изтъкне при беседа с учениците красотата на тяхната жертва. Ученикът, който през нощта поддържа огъня и гледа спящите лица на своите другари, изпитва голяма радост, и тая радост го възпитава. При разходка в гората децата могат да сипят трошички на мравки. Наглед това е дребна, маловажна работа. Всъщност, чрез умело използуване на такива малки случаи се гради нещо велико в детската душа. По този начин училищният живот става практика на любовта, опитно поле на любовта. Едно малко дело на любовта е една малка семка, посадена в детската душа, която ще даде красиви плодове в по-късния живот на ученика — ща изгради в него един нов човек.

Или при разходка децата срещат едно полустъпкано бръмбарче. С голяма грижливост, внимание и любов те го турят настрана, оправят крилцата и крачката му и с радост наблюдават неговото отлитане. При друг случай могат да спасят давеща се мушичка.

Може да се използува и празнуването на имения ден на учениците в класа. Този метод с успех е прилагал професор Петерсен^[1]: Наближава имения ден На един ученик. Целият клас приготовлява подаръци и програма за отпразнуване. Отделя се за целта специален час; тогава се поднасят на ученика подаръци, изпъват се няколко песни и му се отправят добри пожелания от учениците. Може да се празнува групово имения ден на учениците през месеца. Тези прояви на любовта от учениците към един техен другар представят хубав повод за практикуване на любовта. А и самият ученик, към който е проявено това, ще оцени красотата на любовните, топлите отношения между човешките души. Това може да се използува и за учебни цели. Например, в часа по български ще се напише съчинение на тема: „Как отпразнувахме имения ден на нашия другар X".

Друг повод за практикуване на любовта: един от учениците е болен; посещава го целия клас. Изпяват се няколко песни, отправят му се добри пожелания, съобщават му новини от училищния живот и му поднасят подаръци. В града или селото има един болен, който е без близки, беден и безпомощен. Учениците го посещават, измитат стаята и двора, донасят му вода, приготовляват му топла храна и пр.

Практикуването на любовта в училище и в дома ще създаде у детето подтик да прави услуги и вън от училище и дома. Към това ще ги подтиква и учителят, като използува някои конкретни случаи. Например, когато детето види старец с развързани обуща, с готовност ще се наведе и ще му завърже обущата. Или когато група гимназисти видят тежко натоварени кола, която не може да се измъкне из калта или не може да се изкачи по стръмния път, ще отидат да тикат колата, за да я турят в движение.

За развитието на любовта може да се употреби и методът на съпоставянето или уподобяването. Този метод се състои в следното: Използува се явление из живота в природата за разбиране на законите и методите на любовта и изобщо на вътрешния живот. Например, изворът дава това, което приема из земните недра. Всеки човек трябва да прави, както изворът: да споделя с другите благата, които получава. Слънцето грее над добрите и злите. И човек да прави като него: да обича своите врагове, да им прави услуги и така ще ги спечели. Дървото пуща корени в земята, а с листата си възприема слънчевите лъчи. също така и човек трябва да изучава материалния живот, в който е поставен, но същевременно да изучава и възвишения живот на Духа. Един разметен извор се избистря за пет минути. И човек да постъпва като извора: като дойде в едно отрицателно, подтиснато, нелюбовно състояние, да го превърне в положително, светло състояние. Изворът се избистря, понеже постоянно приижда нова вода към него. Също така и човек, за да направи като извора, трябва да черпи сили от своята Божествена природа. Този метод на съпоставяне или уподобяване може да се прилага при много природни явления. Тогава вече законът на любовта не е нещо отвлечено; той става по-жив, по-реален, по-осезаем.

-----------------------

[1] Практиката в училищата по Йенския план, от проф. П. Петерсен, стр. 172

Проф. Емилио Сернаджиото ди Казавекия

Кой от моите читатели е имал щастието да види дългите и натежали от плодове лимонови и портокалови градини, с жълти и оранжеви петна в тъмно-зелен фон, да се радва на един парфюмиран въздух, в далечината да вижда интензивно лазурно море, под едно светло-синьо небе? Сетивно празненство, при което зрението и обонянието непосредствено господствуват.

Друго — с по-слаби тонове на багрите празненство, пред градините на Ривиерата: великолепни петна, между зелените зеленчукови градини, които изглежда да излизат от cornu copiae на богинята на изобилието, боядисани червено, жълто и оранжево в доматените и пиперени посаждения.

Друга гама, друга радост в голeмитe овощни милански и венециански градини със сладостта на плодовете; друго празненство, дето преобладава жълтият цвят във вълнуващите се житни морета; друг празник в симфонията на сребристо-сивия цвят и на соления въздух върху фона на препълнени рибарски мрежи.

Тия гледки много пъти служат за сюжет на художника, нsкои от които той нарича погрешно „мъртва природа" — natura morte.

Казахме: сетивно празненство, гдето окото надделява, но, ако разтворим вратите на нашето въображение, притуряме на първото празненство едно друго, защото с помощта на модерната наука, ще можем да вникнем в същността на различните „художествени сюжети", които набързо прегледахме.

Името на гномите, които живеят в зелените растения, в цветята, в овощията, в рибите с хормони, ензими и витамини.

Те не произлизат от страстна фантазия, а са плод на дълги изследователски проучвания на реалната наука.

Тези три категории „магически области", всяко от които има едно име, притежават една всемогъща сила. Стига да се има предвид, че количествената мярка, която биологичната наука употребява, за да определи, кои са минималните количества на всяко едно от тях, необходими за правилното функциониране на нашия организъм, се обозначава с третата буква на гръцката азбука, гама, която представя милионната част на грама.

Да се спрем сега върху витамините, за които днес се много говори, може би премного и произволно и да се върнем няколко крачки назад, за да видим, как стигнахме до тях.

В дневника на първия корабоплавател на нашата сфера Джеймс Кук (роден на 28 октомври 1728 год. в Мартон и убит от жителите на Таити, местност от него обходена, на 14 февруари 1779), намираме следните изречения: „Болестта скорбут" започва да се проявява между екипажа на „Революсион" и тогава лекарите на борда приписваха на болните ръжена извара, каквато имаха на парахода за тая цел. Особено един от нашите моряци бе доста силно заболял. Той бе пил лимонов и портокалов сок, без да намери никакво чувствително облекчение, докато капитан Фурно ме беше уверявал, че двама моряци доста силно заразени от скорбут са били оздравили напълно, след като са употребявали това лекарство".

Преди това един смел изследовател Бекщром разправяше в един дневник от 1734 г., че в дългите морски пътувания, скрофула се поражда поради липса на пресен зеленчук, и, кой знае с какво интуитивно чувство и прочутите пионери на северните морета, като Бугонвил, Банден, Отие, и др. поддържаха същата теза. Един учен, който се е занимавал с моряшките болести, Жилберт Бланк, забелязваше, че тия, които се хранеха изобилно с картофи, не страдаха от скрофули, дори и при дългите пътешествия, докато другите, лишени от картофи, се заразяваха от страшната болест.

Кои са причините на тази болезнена форма, която лекарите Ванл и Мурикан наименуваха „пристанищни болести"? Болести, които, когато не се познаваха витамините, се приписваха на липсата на пресен зеленчук в яденето?

Бентиус, холандски пътник, в една негова книга говори за една много силна форма нервна болест, така наречената бери-бери, която срещал през своите пътувания в далечния изток (1758—1759).

Един друг факт, който привидно нямаше общо с моряшкият болести, бе пелаграта, болест, която бе почнала да се проявява и бе наречена болка на розата от испанския лекар Гаспар Казал Де Овиедо. Той я считаше като една форма на проказа. В 1735 год. почна да се проявява също и в северна Италия, в Унгария, в Полша, а в 1800 год., във Франция и после в Египет.

Забележително е, че пелаграта се беше разпространила, когато употребата на мамалигата, въведена от Бразилия, се разширяваше из цялата средиземно-морска област, близо до Европа. Беше ли, прочее, отрова хубавото жълто златно зърно? Ако ли не, кои бяха причините на тая незаразителна проказа, която жънеше хиляди жертви?

А междувременно разнообразността на неизвестни болести се увеличаваше, като се почне със скрофулата, с елефантиазията, с проказата, но цареше едно смешение на понятията по въпроса.

И ето, един италианец, Гаетано Страмбио в своите статии, публикувани в Милано, в 1784-86-87 години, пояснява положението. Той събира различните инфекциозни микроби в болницата в Леняно, която управляваше, установявайки точната характеристика на всеки микроб, за да може ясно да го различи от всички други форми, с които се смесваше.

В 1886 год. един военен японски лекар описва тази болест и я отдава на липсата на фосфати и азотни вещества в храните. Холандският лекар Ейкман, вдълбочех наблюдател, изпитва внимателно тежката форма, която бързо се разпространява в Изтока, и отбелязва, че в топлите страни, които той е обходил и в областите, където ядат изключително небелен ориз, болестта бери-бери е практически непозната, докато там, където се е разпространил нерационалният съвременен метод за обелване на ориза и лъскането му с вазелиново масло, след като му е отнета и последната азотна и фосфорна част, казано по модерен начин — витаминирана част, бери-бери върлува.

Стига се кулминационната точка, когато в Япония се установяват над 30,000 случаи от заболяването бери-бери, много от които смъртоносни! Ейкман разпростри своите изучвания в остров Ява, където затворниците, според ориенталския обичай, се хранеха предимно с ориз, и неговите статистики доказаха: 29% от ония, които се хранеха с пречистен ориз, се заразяваха от бери-беричен полиневрит, докато ония, които се хранеха само с олющен ориз, бери-бери. се проявяваше само 0.1 на хиляда.

Той възпроизведе върху животни: гълъби, кучета, и зайчето, търпеливи жертви на човечеството, формите полиневрит, срещнати между затворниците на Ява, и получи постоянни резултати. Той забеляза, че когато животните, хранени с пречистен и обелен ориз, се заразяваха от бери-бери, стигаше да им се даде малко трици, или изварка от трици, за да оздравеят.

Логично бе тогава да се предположи, че триците съдържаха предпазни и лечебни вещества срещу лошата форма на болестта.

Докато научният свят обръщаше все повече вниманието си към тия изследвания, намериха се и химиците с техните анализи. Опитаха се да предпазват от заразяване от бери-бери експериментните животни, като им се даваха фосфати и азотни вещества, но бе напразно. През време на опитите нервната система, така тежко засегната и унищожена, предизвикваше прояви, еднакви на ония при отравяне със стрихнин, и после на смъртта! Един млад полски лекар, Казимир Функ, не вземайки под внимание хипотезите, които казваха, че може би се касае за „мъртви храни", в сравнение с „живи храни", възобнови опитите на неговите предшественици и с голяма смелост поде въпроса с химико-биологичен критерий. След много проучвания изолира едно тяло, на което направи анализ; в него намери вещества, които ние химиците наричаме „амини". Тоя продукт, инжектиран в заразени от полиневрит гълъби, предизвикваше незабавното им оздравяване. Тогава Функ сливайки думата „вита" с думата „амини", създаде названието „витамини".

Отвори се нов хоризонт, хоризонт успореден на оня на хормоните и химията победи.

Създаде се категорията на витамините, Познатите форми на скрофула, пелагра, бери-бери, рахитизъм се отдадоха на липса на витамини и подобна хипотеза бе поддържана от Функ в 1913 г., когато изолира от лимона едно вещество, което лекуваше скруфола.

Но триумфалният възход не можеше да продължи в същия ритъм, поради това, че срещна големи мъчнотии. Мъчнотията стоеше във факта, че новите вещества се намираха в много малки количества в растенията — в следи, докато химиците имаха нужда от относително големи количества, за да им направят анализ.

Тогава, благодарение на едно много голямо име в химията, Фриц Прегл, комуто пишещият е бил ученик, се създаде нов начин за анализиране — микроанализата, която позволява да се различават, от химична гледна точка, безкрайно малки частички на вещества с чудно действие и с които природата е много скъперница. При новия метод, дециграмът е заменен с милиграм, тъй като лабораторната везна е докарана до невероятна чувствителност, до милионна част от грама!

И в Италия започна изследването с новите средства на този проблем.

След тези предварителни думи, логично е да се запитаме: какво са всъщност тези витамини?

Отговорът може да се даде, без да се създават двусмислия; витамините, които днес се наричат също витазими, са химически индивиди, добре познати почти всички; необходими са за редовното функциониране на организмите, от най-нисшия до най-висшия и абсолютно незаменими.

Липсата и недостатъчността на витамини и на вътрешни секреции, за които намекнахме, показва, преди или след тежко нарушение на функциите, затваряне на жизнения цикъл, следователно — смърт.

Могат ли витамините да бъдат разгледани като обикновени медикаменти, като напр., аспирина или сулфамидите, способни да излекуват една тежка болест или една група болести? Не. Поне доколкото се касае за една от ония болести, които са следствие на недостатъчност или липса на един или повече витамини, като скрофулите, полиневрита, пелаграта и рахитизмът.

На първо време, разделяйки витамините, се говори за „фактор А", „фактор В", фактор С". Днес терминологията е преобразена и рационализирана.

Нека запазим, за да ги посочваме и различаваме, знаците на азбуката.

Витамин А; липоразтворим, антиксерофталмичен, антизаразен и фактор на растенето. (Под думата липоразтворим се разбира вещество, разтворимо в мастите; касае се за естествените масти). Що е витамин А?

Жълто - оранжевият пигмент, се нарича бета-каротен. Молекулата на бета-каротина, разделена на две ражда две молекули витамин А. Точно защото ражда витамин А, бета-каротина се нарича провитамин А. Той е част на една серия жълти, оранжеви и червени пигменти (каротиноиди), които съставят багрилното вещество на доматите, на пъпеша, на портокала, на шафрана и др. (фиг. 3).

Характерният цвят на яйчния жълтък се дължи също на присъствието на бета-каротин.

В черния дроб на всички бозайници, а особено в маслото, извлечено от черния дроб на някои риби, като моруната, акулата и др., се намира голямо количество от това помощно ценно вещество, и точно 90- 95% от витамин А, съдържаща се в целия организъм. Кравето масло е богато на витамин А, а маргаринът не съдържа никак. Между растенията, които редовно се поднасят за ядене, най-богати на витамин А са: морковите, спанакът, доматите, зелената салата, зелената бакла, пъпешът, портокалите, кайсиите, пиперът и царевицата.

Интересен е фактът, че багрилното вещество на черупката на варения рак — астицинът, е близък роднина на витамин А.

Може да интересува най-вече жените — майки и съпруги — че витамин А е устойчив на варенето.

Фактът, че тоя чудовищен жизнен фактор издържа на варенето и че съществува в много евтини храни, позволява на всички хора, от каквато и да е класа, да вмъкнат в организма достатъчни количества витамин А. Какъв е механизмът на неговото действие за науката още е непознато. Не е сигурно, че той упражнява едно противоположно действие на тироидната жлеза.

В организма той освен действието за растене, упражнява също една роля на предпазител на мукозите, както доказва и фактът, че неговата липса предизвиква една дегенерация на повърхностните пластове на мукозите, от които един от първите симптоми е ксерофталмията, причина поради която витамин А е наречен също антиксерофталмичен.

Витамин А взима участие също в зрението; наистина, пигментът на ретината (мрежеста ципица) „porpora retinica" или rodopsima е съставен от един протеин, свързан с друга химическа група — „ретинен", която на светло се преобръща във витамин А.

В сънно състояние, витамин А възобновява ретината. Кой можеше да предугади само преди 50 години, че тази производна на морковите — ретинент, може да се преобрази в един от най-важните фактори на хубавите очи.

Други важни функции на витамин А в организма са да предпазва от инфекции, да стимулира образуването на червените кръвни телца, стомашните функции, да подпомага явленията на кърменето и възпроизвеждането.

Какво количество витамин А е нужно за правилното функциониране на нашето тяло? Ето че навлизаме в невероятния свят, който ще ни бъде открит само от микровезната. Средната нужда от витамин А за 24 часа отговаря на милиграма 0.1-0.3, или на милиграма 3-5 каротен.

Това количество се съдържа в 60 грама зелена салата, в 30 грама суров телешки чер дроб, в две яйца, в 10 грама масло, в един литър и половина мляко, в две лъжици рибено масло.

Д-р Е. К.

Не без цел и не напразно е казал Христос тези светли думи: „Бъдете съвършени..." В днешно време мнозинството от хората, дори вярващи, считат, че това е утопия — съвършенството е невъзможно нещо, а най-малко, то не е постижимо за един човешки живот. Както и да я въртим, за днешния човек с материалистични — егоцентрични разбирания съвършенството, така както Христос го проповядва, е досущ един абсурд. И няма какво да го убеждаваме!

Съвременният човек, все пак, познава едно техническо-практическо съвършенство, до което достигат някои хора чрез сръчност, чрез упражнение или умствено-мисловна практика. Това е виртуозността и изобретателността на днешните хора по много специални въпроси и области на живота. Ала в съвсем друг смисъл казва Христос тези думи: „Бъдете съвършени". Сигурно не влага в тях мисълта за едно техническо съвършенство, до което, безусловно, могат да дойдат съвременните хора. Идеята на Христа е ясна и недвусмислена — касае се до едно съвършенство на духа, което ни издига до Бога, което ни поставя в единение с Бога, прави ни истински синове на „Небесния Отец". Отнася се до едно съвършенство, при което човек става истински творец на блага в живота — блага за всички; едно съвършенство, при което човек става съработник на Висшите Сили в Природата и твори добро, справедливост и обич между всички живи твари; едно съвършенство, при което човек и всичко живо расте и се развива в свобода и любов.

Цяла предистория е включил Христос в проповедта на планината, изнесена така изящно и мъдро в петата глава от евангелието на Матея, преди да каже великите думи: „Бъдете съвършени, както е съвършен Отец ваш на небеса". От цялата глава личи, че тези думи са едно заключение — резултат от приложението на всичко казано в поменатата глава. Затова Христос почва този по-следен 48-стих от тази глава с думите: „И тъй, бъдете съвършени"... Думите „И тъй" говорят, че това е следствие от всичко казано преди това, че съвършенството е еволютивно следствие от приложението на тези основни положения, силно подчертани от Христа в тази глава.

Мнозина в миналото и днес са правили и правят разбори на тази глава от Матея или на стихове от нея, която включва основните идеи на Проповедта на Планината. В тази глава Христос е изнесъл висшите, чисти принципи на учението си, които са оригиналните и най характерни основи на чистото християнство. Идеите, изнесени в тази Проповед са напълно нови. Те са единствени в цялата религиозно-философска мисъл до Христа и след Него.

В следващите редове ще се постараем да дадем едно свое, свободно разглеждане на еволюцията на Христовата мисъл, с която стига до максимата: „Бъдете съвършени".

В началото на главата, от 3 до 12 стих включително, Христос ни разкрива тайната на блаженствата. Може би в цялото евангелие и в цялата духовна литература няма по-мощни думи от тия:

„Блажени нищите духом, защото е тяхно Царството небесно. Блажени нажалените, защото те ще се утешат. Блажени кротките, защото те ще наследят земята. Блажени, които гладуват и жадуват заради правдата, защото те ще се наситят. Блажени милостивите, защото те помилвани ще бъдат. Блажени чистосърдечните, защото те ще видят Бога. Блажени миротворците, защото те синове Божии ще се нарекат. Блажени гонените заради правдата, защото е тяхно Царството небесно. Блажени сте, когато ви похулят и рекат всяка зла реч върху вас заради мене, защото голяма е на небеса вашата награда".

С тия девет „блаженства" Христос ни изнася един висш духовен път, една висша еволюция на духа. Само оня, който има тия духовни добродетели, може да достигне до едно вътрешно блаженство, което според Учителя е едно божествено състояние. И като се почне от нищите духом, сиреч тези, които тук на земята са пренебрегнати и злепоставени (противно на високопоставените), на които е царството небесно, и се свърши с деловите хора, които са гонени заради Христа, сиреч, заради делото, заради Новото учение, чиято заплата е на небеса, всичките тези блаженства и съответните добродетели са една еволюция на духа, на истинския човек, за да стане „сол" и „виделина".

Затова Христос казва по-нататък в своята проповед: „Вие сте солта на земята" (13 ст.) и „Вие сте виделината на света" (14 ст.). За да стане човек „сол на земята", сир. най същественото, без което не може, и „виделина на света", без която не може никой да просветне” трябва да е минал през еволюцията на блаженствата — на ония добродетели, които довеждат човека до едно блажено състояние и издигнатост — предисловие за съвършенство.

По-нататък, след като ни е дал тези висши норми, Христос ни дава няколко конкретни положения, без съблюдаването на които човек не може да достигне до духовна висота и съвършенство. Ето някои от тях по реда, по който ни се дават:

„Ако вашата правда не надмине правдата на книжниците и фарисеите, няма да влезете в Царството небесно (20 ст.)".

„Казано е: не убивай. А пък аз ви казвам, че който се гневи на брата си, ще бъде повинен на съд; и който му рече лоша дума, ще бъде повинен пред обществото, а който му рече: безумни, ще бъде повинен за пъкъла. Затова преди да се явиш пред Бога, помири се и се спогоди с брата си и противника си, за да не попаднеш в тъмница. Защото няма да излезеш от нея, докато не изплатиш всичко — до като не обикнеш ближния си в пълнота” (21 — 26 ст. свободно предадено).

„Казано е още: Не прелюбодействувай. А аз ви казвам, че който гледа на жена, за да я пожелае, той е прелюбодействувал вече в сърцето си.

Ако дясното око те съблазнява, извади го (т.е. ако погледът ти за света внася съблазън в тебе, изостави го); и ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я (т.е. ако твоите дела внасят съблазън в света, престани да ги вършиш). Защото по-добре е да погине един от твоите удове, отколкото цялото ти тяло да бъде хвърлено в ада. Или другояче казано — по-добре е да изхвърлиш от себе си всички криви идеи, които те крепят и поддържат фалшивия ред на нещата, да останеш сакат и гол за света — да не можеш да вървиш по пътя на лъжата, а да влезеш чист и цял в света на Новото, на новите, божествени идеи" (Свободно — 27 — 30 ст.).

„Аз ви казвам: Който си напусне жената, прелюбодействува" (31, 32 ст.).

„Чули сте, че е речено: Не престъпвай клетвата си. Аз ви казвам: Никак да се не кълнете. И речта ви да бъде: Да, да, не, не. Повече от това е от лукаваго". (33—37 ст).

„Пак сте чули, че е речено: Око за око, зъб за зъб. А пък аз ви казвам: Да не се противите злому" (38—39 ст.). И следват редица случаи, които изясняват, в що се състои непротивенето на злото.

— „Който те плесне по едната страна, обърни му и другата. Който иска да ти вземе ризата, дай му и горната си дреха. Който проси от тебе, дай му и който иска да заеме от тебе, не се отвръщай от него" (39—42 ст.). Идеята за непротивенето на злото е дадена от Христа като един свещен морален закон, който оправя отношенията между хората не по пътя на насилието, но по пътя на доброволната отстъпка, на жертвата. Никой не може да оспори, че този метод на добротворство и на отношения, колкото и да изглежда неприложим в социалните отношения между хората, досега е дал чудесни резултати в индивидуалните, семейни и родови отношения. Като не отвръщаш на злото със зло, ти поддържаш толерантността и любовта между хората. И любовта не закъснява да даде своите плодове. По този начин, и само по този начин — чрез претърпяването на злото и отговарянето му с любов — се премахва кармата и се влиза в закона на хармонията и дихармата — на свободата. Световната литература е изпъстрена с примери, в които се подчертава въздействието на закона за непротивенето и любовта. Какви преображения стават в душите, умовете, сърцата и волите на хората, под мълчаливото въздействие на доброто, на обичта! Злото отстъпва самоволно. Тържествува любовта.

В социалния живот са познати също твърде много примери за обществено приложение закона за непротивенето: Първите християнски общества, богомилството в България и редица сродни общества из Европа през средните векове, духоборите в Русия и разни окултни братства по широката земя, в ново време. Едно ярко приложение на закона на непротивенето в политическата стъгда е движението на Ганди в Индия. Ще дойде ден и, може би, той не е далеч, когато човечеството ще назрее напълно и ще изхвърли насилието като средство за разрешение на въпросите между народите.

Проповедта на планината ясно се очертава до разгледаното място в две големи части, различни по форма, същина и значение. Първата част включва еволюцията на духа. Чрез добродетелите човек добива блаженството и стига до едно съвършенство — да бъде „сол на земята" и „виделина на света". Само така подготвеният може да живее и изпълни втората част на проповедта, която се състои от конкретни морални положения, върху които се гради истинският нов християнски живот. Тези морални основи са противоположни на съществуващите в миналото, па и днес норми. Новите форми, които Христос дава, почиват на една Божествена чистота, добротворство и свобода. По тоя път ние стигаме до едно още посвиеше състояние, което е досущ съвършенство за земния човек. Това съвършенство седи в новата заповед на Христа: „Любете враговете си!"

Той каза: Чули сте, че е речено: Да любиш ближния си и да ненавиждаш врага си. Но аз ви казвам: Любете враговете си, благославяйте тия, които ви кълнат, правете добро на тия, които ви ненавиждат, и молете се за тия, които ви правят пакост и ви гонят, за да бъдете синове на Отца вашего, който е на небето." (43—45 ст.)

Тук е върхът на съвършенството на земята — Любете враговете си! Само тогава ще бъдете „синове на Отца небеснаго". Няма друг път, за да се удостои човек със синовността на Бога, освен този, който ни дава сили да любим враговете си. А който е „син", той е съвършен, защото само Бог, Бащата, е съвършен. Затова казва Христос: „Бъдете съвършени, както е съвършен Отец вашъ".

Така в своята проповед на планината Христос ни показва самото съвършенство. Да си „сол на земята" и „виделина на света" още не е съвършенство, макар че тези висши духовни състояния са върха на една еволюция по пътя на добродетелите. Само тогава се удостояваш със съвършенство, когато имаш като вътрешна същина добродетелите, които водят към блаженствате и минеш през изпита на новите Христови морални норми, за да се подготвиш и стигнеш до сюблимното — да любиш враговете си. Така, като любиш враговете си, ще бъдеш „син на Отца". — В „Отца", в Бога, всичко е съвършено.

И като изказа цялата си проповед, като изнесе на учениците и на народа пътя към съвършенство, Христос казва в заключение: „И тъй, бъдете съвършени и вие, както е съвършен Отец ваш, който е на небето" (48. ст.) С това Той подчертава и казва: Бъдете и вие съвършени като Отца. От тези думи е ясно — бъдете съвършени не утре и не само днес, но всякога. И ще бъдете винаги съвършени, щом стигнете до там, че да любите враговете си. Затова Учителят казва: „Всякога, когато човек живее и приложи Любовта, той е съвършен".

Не могат ли хората, народите да живеят в любов, в съвършенство? Какво пречи? — Само липса на добра воля, а може би и убеждение. Мир, разбирателство и братство между народите може да има само като се приложи Христовият закон: Любете враговете си! Защото само в любовта е съвършенството.

И тъй, бъдете съвършени и вие, както е съвършен Отец ваш, който е на небеса.

Така съвършено завършва вечната проповед на планината, която е жива и важна през всички времена от живота на човечеството. Защото тя ни показва пътя към Бога, в който път е съвършенството.

G.

Понятието французин не е свързано с някаква антропологична или морфологична особеност, нито пък е понятие, изразяващо качествата на една личност от една географо-политическа общност. Това понятие изразява преди всичко една психология, една особеност в духовната структура на човека. Като кажат французин, преди всичко ние си представяме човек с едни или други привички и със специфична отзивчивост към дадени феномени в живота. Французин — това е обликът на един темперамент, на един жест, на един поглед. Французин — това понятие крие в себе си отношението на човека към свободата, към гражданските права, към темпа на живота и културата. Тия качества на французина са най-очебийни, най-съществени при неговото определяне, защото за някой друг човек, който не е французин, ние казваме „прилича на французин", стига той да проявява черти и отношения, характерни на тая нация.

Ето, по тоя начин ние се убеждаваме, че народите се оформят преди всичко духовно, а после биологически, тъй като ние вярваме, че биологичното оформяне е един вторичен процес, един материализиран израз на дадена идейност.

Ако е вярно, че шията на жирафа е станала дълга за това, защото той трябва, поради липса на други възможности, да си взема храната от високо, защо да не е вярно това, че еднаквите отношения на дадена група хора, еднаквите психологически и нравствени виждания да не създадат един специфичен тип. Ние твърдим, че в тоя свят, преди всичко, се оформя идейната, а после материалната структура. Една сграда е израз на една идея. Ние никога не се съгласяваме, че идеята за масите, стремежа на линиите и съчетанието на плоскостите са родили идеята, след като сградата е била построена. Щом всяко нещо в света е плод на хрумване, щом всяка форма е въплъщение и израз на никаква мисъл или чувство, ние ще се приобщим към схващането, че и телесната структура е плод на едно първично психологическо оформяване.

Чисто и просто, това е схващане, противно на онова, което има грубият и механистичен материализъм.

Като мислим така, трябва да приемем, че върху лицето на земята не живеят различни биологично-морфологични прототипове, а различни психологии и различни качествени варианти на духа. Погледнете лицето на един китаец или японец. Почти нищо не можете да доловите от тая неподвижна маска, от тия студени безответни очи. Ще каже някой, че тоя образ е създател на азиатската психология. Не, азиатската психология, азиатската затвореност и безответност е създала тая маска на прикритие. Не може да не се промени лицето на един човек, който дебне света зад преграда, който има двойствен живот, протекъл не през възторг към света, а през един религиозен фанатизъм, който не величае живота, а смъртта.

От това гледище е безсмислено, когато казваме за един народ, че е такъв и инакъв и че няма други индивиди, които му приличат. Напротив, с французите си приличат всички хора по земята, които носят техните качества, техните отношения към живота, макар да нямат тая историческа и народностна съдба, която има човекът, роден във франция. На българина приличат всички хора, които имат качествата на нашия народ. Друг е въпросът, как един народ чрез взаимодействие, чрез някаква странна психологическа индукция създава общи качества. По такъв начин се обяснява необяснимата на пръв поглед симпатия, която имаме към един или друг народ. Познавах една жена, която цел живот изказваше съжаление, че не се е родила японка. Сама тя не знаеше защо, но мислеше, че би било най-добре за нея да бъде родена между японците. Не веднъж в своите наблюдения дори върху северни типове, съм срещал истински турци. И в говора, и в държането, и във вкусовете личи турчинът с всичките му характерни подробности.

Изтъкването на тази мисъл в настоящето има за цел да ни сроди с идеята, че съдбата на народите не всякога е някаква абсолютна предопределеност. Освен ония неща, които те носят на плещите си по неумолимия закон на кармата, те са същевременно създатели на себе си и на своята бъдеща съдба с начините, по които възприемат, реагират и прилагат вечните и божествени закони на развитието. Ако една погрешна стъпка в живота на отделния индивид е от решително значение за неговото съществувание, една погрешна стъпка на един народ не е по-малко фатална. Стъпките на отделната личност, както и тия на колектива, се подбират с оглед и като резултат на създадената психология. Следователно, един народ има съдба, напълно съответствуваща на неговото разбиране. С други думи, не съставът на биологичната основа на народите, създават тяхната участ и проявление, а съставът на психологичната им същност.

Както не е възможно да се избегнат последиците от поставянето на едно химическо вещество в дадено съединение, така не е възможно да се избегнат последиците от вмъкването в недрата на един народ на един нов елемент, мисъл, увереност или желание. В непрестанното сродяване с една мисъл или воля един народ получава специфична окраска на своя психологизъм и създава нещо ново в архипелага на нациите — свой характер. Ето пътя, по който идваме до заключението, че нацията е преди всичко една психология, един чисто духовен стил, и то повече от всичко друго, което социолозите смятат като неин определител. Тая психологичност се налага на будното съзнание на човека изобщо и затова ние можем да кажем за някого, че прилича на французин, на германец или на американец.

Ето, от това гледище и народите могат да коригират и да направляват съдбата си. Кормилото за това се намира не толкова в материално-стопанската лаборатория, колкото в света, където се твори психологията, характерът и тяхната воля.

На 28. август т.г. се пресели в отвъдния свят обичаният от всички Цар на българите Борис III Обединител. Една всенародна и спонтанна манифестация на непринудена и искрена скръб беше най-голямото доказателство за народната обич и привързаност към Неговите завети за мирен, творчески и добротворен живот.

Рядко в историята монарх е бил оплакван така искрено и сърдечно от своя осиротял народ. Рядко е, защото малцина са владетелите, които са познавали така добре копнежите на своя народ и са били готови на всички жертви за постигането на неговите идеали.

Посветил голяма част от живота си на науката, Той разбираше нейната съкровена същина и нерядко е давал да се разбере, че зад външните явления на физическия свят Той съзира Божествения вечен порядък.

Напусналият земното съществуване Цар Борис III беше. рядко верующ и смирен владетел. Нему не бяха чужди много познания от Великата наука за душата, за отвъдния свят и за вечните закони на развитието.

Той не вярваше в смъртта. И Той ще живее!

От там, където се намира сега, Той ще продължи делото, започнато между неговия народ. По-рано бе един само отделен човек, а сега е преумножен в душите на всички, които го обичат, в душите на всички, които се молеха и плакаха за Него.

Нека божествената светлина озари пътя на Неговата душа, познала още тука Великата тайна на Бога.

Време е вече старата култура да си замине и да дойдат новите хора — хората на побратимяването, които да мислят за доброто на своите ближни, като за свое добро. Лошите хора ще се заместят с добри. Слабите ще станат силни, за да проявят Любовта. Досега само слабите хора са проявявали любовта, затова всички са били нещастни. Слабите хора ще пуснат всичката топлина и светлина на любовта, за да просветят цялото човечество. В света трябва да има пламък и светлина. Днес светът само дими и пуши.

Иде Любовта в света! Нейната светлина и топлина всичко пречистват. Да мине човек през светлината и топлината на любовта, това значи да мине през страдания, които обновяват. Любовта носи живот в себе си.

Бог е дал властта в ръцете на Любовта, Мъдростта и Истината и те работят вече. Който ги прилага, се ползува от светлината, знанието и свободата. Само така ще се създаде истинската връзка с Първопричината. Човек е силен, докато е свързан с Първата Причина. Ръката е силна, докато е свързана с тялото. Силата на човека се заключава във връзката му с Любовта. В послушанието и изпълнението на Божиите заповеди се крие силата на човека.

Религиозните хора говорят за онзи свят, за ангелите. Те, обаче, не знаят, че никой не може да влезе в онзи свят без любов, без знание и без свобода. С човешки неща в онзи свят никого не приемат. Там нищо нечисто не се допуща. Ще кажат, че Христос е изкупил с кръвта си греховете на хората. Кръвта на Христа е и самото Слово, изявено чрез любовта, мъдростта и истината. Човек страда, когато се отдалечи от Любовта. Тогава той губи и здравето, и чувствата, и мислите, и богатството си. Още първите човеци не изпълниха този закон, поради което и до днес още хората страдат. Те се изпитаха чрез забранения плод, и видяха, колко ценят свободата и как ценят любовта. И сегашните хора още ценят външното богатство повече от вътрешното.

Дошло е време за изправянето на човечеството, — за възприемане любовта. Време е вече за ликвидиране на стария ред и порядък на живота. Новият ред означава създаване на нов свят, дето любовта ще царува. Защо дойде Христос преди две хиляди години на земята? — Да приготви условия за идването на Царството Божие. Новият ред ще трае хиляди Божествени години, а не човешки. Затова е казано: „Тяхното царство е во веки веков". Праведните ще добият сила и власт, ще възкръснат. Те ще победят и смъртта.

Блажени праведните и светиите. Светиите са чисти и светли, те носят светлина за цялото човечество. Те са силни, защото са свързани с Бога.

Блажени са, които очакват възкресението. Те се готвят да излязат от своите пашкули. Възкръсналият е силен човек. В бъдеще и зверовете ще разберат, че е настанала нова епоха в света. Всички растения, животни, хора ще се радват на новия ред и порядък в света. Всички ще бъдат приятели помежду си. Земята ще се преустрои, ще се превърне на рай.

Мнозина питат, колко време има още за излизане на брега. Брегът се вижда вече. Наближила а пролетта. Днес човечеството преживява последните дни на зимата. Работете за по-скорошното идване на пролетта.

Идва една нова култура, културата на любовта.

Наближило е Царството Божие на земята!

Път за спасение

Духовният живот – Е.

По страниците на една голяма книга – G. N.

Към новите форми на труда – Боян Боев

Ултразвукови вълни и приложението им – инж. Р. Николов

Статичен или динамичен път – Васил Божков

Проф. Ол. Лодж за ясновидството – П. М-в

Лъчи – Г. Тахчиев

Стихове – Белморен, Дим. Антонова

Поема – S.

Моята наковалня – Б. К. Б.

Великата мисъл – Р. К.

Загадъчни явления

Отзиви, вести и книгопис

Du Maitre – LE SENS DE LAVIE

Съдържание

Q

В списание „Природа и наука", книга 8-9 от април и май т.г, професор д-р Ст. Консулов е напечатал статията: „На границата на положителните науки". В тая статия той излага един свой опит по телепатия. Между другото той казва: „Най-правилното становище би било следното: Ние ще приемем като научно онова, което може да се счита доказано като факт, независимо от това, дали е в противоречие или в съгласие с днешната наша наука. Ние ще го приемем, а поле ще му търсим обяснението — ще коригираме и нашите теоретически разбирания в науката, защото всички научни теории имат един само смисъл — да ни послужат като инструмент за откриване на нови истини. Винаги фактите ще стоят над теориите в науката; теориите се създават, изиграват своята роля и отиват в историята на науката. Трябва да се пазим да не изпаднем в положението на онзи учен, на когото казали, че фактите противоречат на неговата теория, а той отсякъл: „Толкова по-зле за фактите".

Ето как професор Консулов излага своя сполучлив опит по телепатия: Това беше преди няколко години, когато тегленето на държавната лотария ставаше в „Славянска беседа" в София. Опитът беше направен при пълно спокойствие на нервната система, при пълна самота. Опитах се да влиза във връзка мислено с лицето, което обявява резултатите от тегленето на лотарията. Легнал, съвършено спокоен, със затворени очи слушах по радиото, какво става в „Славянска беседа". Лицето нареди да се завъртят кълбата и взе в ръцете си падналата топка, за да прочете цифрата върху нея. В този момент аз търсех мислено това лице, исках да узная цифрата, която той вижда вече и мисли за нея, преди да бъде произнесена от него. И действително, при затворени очи аз видях една цифра. В следния миг лицето я произнесе по радиото: излезе същата. Вероятността, че това е случайно съвпадение, е единица, че не е случайност, вероятността е девет пъти по-голяма. Наредиха да се завъртят пак кълбата и да се извади втора топка, цифрата на която ще определи по-големи печалби. По същия начин аз познах и втората цифра. Вероятността, че всичко до тук е било случайност, е само една стотна. Наредиха изваждане и на трета топка, цифрата на която също познах. Вероятността, че познаването и на трите цифри се дължи на случайност, е само една хилядна. Почувствувах умора и повече не можах да продължа.

Повтарям, като разгледаме математически резултата от моя опит, излиза, че вероятността всичко това да е било случайност, е била само една хилядна, а вероятността, че не е било случайност, че съм познал цифрите от разстояние, без да съм ги видял, е деветстотин деветдесет и девет хиляди. При тази вероятност, която граничи вече със сигурност, за мене поне, въпроса за телепатията заслужава сериозно внимание от страна на хората на чистата, особено на хората на опитната наука. Нека спомня по този случай и някои особености на мозъчните клетки. Те са именно клетките на организма, където жизнените процеси се извършват най-усилено, в които обмяната, приходът и разходът на енергията са сравнително най-усилени; по отношение на митогенните лъчи пак те се оказали най-дейни. Твърде допустимо е, следователно, че и по отношение на евентуално излъчване на радио лъчи, разбира се невероятно къси, те ще могат да играят особено важна роля.

Заставайки на тази основа, за нас няма да бъдат „чудеса" някои факти на телепатия, на които мнозина могат да бъдат свидетели: при особено положение в живота, при голяма опасност, пред смърт на близък някои могат да почувствуват нещо, неочаквано да им дойде на ума някоя мисъл, за която после да се потвърди, че е във връзка с другото лице".

Както от тая статия на професор Консулов, тъй и от статията „Професор Оливер Лодж за ясновидството" печатана в настоящия брой се вижда, че днешната наука все повече се приближава до окултната, като почне да приема телепатията, ясновидството, аурата и пр.

ЗОДИЯК, поеми от Георги Томалевски. Стр. 101. 1943 г. Цена 25 лева. Доставя се от книгоиздателство „Братство" — Севлиево.

С голяма радост посрещаме излизането на тия високо художествени поеми, в които авторът излага в поетични образи и символи възвишените преживявания и проблясъци на своята душа. Цялата природа, и най-дребното явление в живота, оживява за автора и става символ за вечни, висши истини!

Хора по земята, разкази от Георги Томалевски. Стр. 109. 1943 г. Цена 50 лева. Доставя се от книгоиздателство „Факел" — София. И двете книги препоръчваме на читателите си.

Съобщение до абонатите:

Занапред всичко до редакцията да се праща не чрез пощенска кутия, а на адрес: Редакция на сп. „Житно зърно", Изгрев, София, 13.

Г-н Д. П. от Кюстендил разказва:

— Дълго време дирих шест банкноти по 50 лева, които съм турил в една книга в библиотеката си, но не можах да ги намеря.

Една сутрин едно от децата ми казва:

— Тате, сънувах, че банкнотите ги намерихме в книгата „Тартюф", на 68 стр.

Веднага потърсихме тая книга и точно на 68 стр. намерихме банкнотите.

Г-н Хр. П. съобщава следното:

— През 1890 г. бях учител в с. Янък Балабанлий, Карнобатско. Сънувам една нощ, че гръмнах с пушка на една гургулица, която бе кацнала на едно сухо дърво. В това време се яви брат ми и ми каза: „Недей плака, аз съм жив. Не съм умрял, не съм убит". Аз плачех и се събудих с плач.

Разправих съня на жена си. Тя ми каза:

— То е сън. Какво си седнал да вярваш в сънища!

До съмване не спах. Сутринта тръгвам към училище. Видяха ме селяни замислен и ме попитаха, защо съм тъжен. Разказах им съня си. Те пак ме успокояваха. Дойде пощата от Карнобат. Донесоха ми писмо с черно на ъглите. Писмото беше от с. Оряховица, Старозагорско. Съобщаваха ми, че брат ми починал. Той починал 1-2 дена по-рано.

Г-жа Е. има плетачно ателие в София. Тя разказва следното:

През един летен ден на 1936 г. към 4 ч. след обяд, работейки в ателието си, тя видяла баща си, който живее в Самоков, да влиза през вратата, но бил с много окъсани дрехи. Той й казал:

— На нищо не се качвай!

След тия думи тя се приготвила да го попита защо, но баща й изчезнал.

Към 7-8 ч. вечерта същия ден се явила силна буря над София. По това време дошъл мъж й с велосипед да я вземе, за да си отидат по-бързо. Возейки се двамата с голяма бързина, почти насред пътя, велосипедът се счупил на две половини. Те паднали. Тя се контузила тъй силно, че 1-2 дена била ни жива, ни мъртва, в безсъзнание. След оздравяването си тя си спомнила видението и предупреждението на баща си.

Р. К.

Нейната Родина е най-върховната висина в небесата.

Преди да бъдат вковете — Тя е била. Преди да свети слънцето — Тя е гряла, че от Нея е зачената всяка светлина.

Тя носи тайнствения ключ на истинското познание и говори за Божествената премъдрост, както лотосов цвят, когато се разтваря...

Никой земен не може да стигне Нейната дълбина, защото Тя е бездна от светлини, които познава само Бог. Тя е лабиринт от многоцветни мълнии, които дишат със свърхземното дихание на Светия Дух...

Ако земен само се докосне до това светлинно дихание, той става избран и безсмъртен...

В. К. Б.

Аз зная, че в мен текат две разнородни реки. Аз зная, че в мен текат два различни живота. Аз зная, че в мен живеят две различни души. Виждам всичко, което става в мен. Бележа с черни писмена различните мигове, които се редят в мен и виждам борбата на двете стихии, които се състезават в мен.

Днес се извисявам в небесните простори и в красотата на сияйното утро съзерцавам Величествения Ти Образ. Утре аз ще се рея по прашните друмища и гъстите лесове. Моите уморени нозе ще дирят отдих и моите помръкнали зеници ще жадуват за синевата на небесните простори.

Край мен пламти буйно огнище, край мен искрят нажежени стърготини. Аз съм арена, където се борят за надмощие две стихии, и често аз диря отдих в тихо и спокойно пристанище.

Ти стоиш край мен с чук в ръка. Преди да го стовариш върху моята наковалня, кротко ме питаш:

— Жадна ли си за светлина и огън?

— Господи, не знаеш ли, че цял живот за тях копнея!

— Тогава?...

— Тогава удряй върху моята нажежена наковалня. Нека край мен пламти буйно огнище, нека искрящият дъжд ме обвие като огнен облак, нека моите копнеещи зеници се наситят на светещия дъжд и моето изжадняло сърце се напои с топлите струи, които текат край мен.

Какво значат моите страдания и моята болка пред блясъка, що излиза от стоманения Ти чук?...

S.

От кога ли сърцето ми познава чудния, неизразим копнеж по Тебе? Не помня. Зная само, че то беше някога заспала цветна пъпка, до която една утрин Ти се докосна като светъл лъч и я разтвори.

То заживя своята пролет.

Години минаха, изплетени от пъстри дни и нощи, аз още се радвам напролет.

В тихите утрини, когато от ясното небе се разлива дълбокия мир на Твоите обиталища, с трепет очаквам Твоето любещо око да ме погледне Тогава мисля, че се превръщам в малък извор, от който бликват поточета от ведри струи.

През дългия работен ден, кога копая в градината или държа разтворена пред мене книга, аз все следя посоката на светлия лъч, с който Ти си ме привлякъл. А нощем, загледана в безкрайния керван на кротките звезди, мисля, че като тях безкрайно е числото на дните, преди които Ти си вложил в сърцето ми чудния, неизразим копнеж по Тебе!

Г. Тахчиев

Няма по-голяма мъдрост от тази да кажеш истината.

Достатъчно е да говориш истината, за да бъдеш мъдрец.

Понеже малцина са хората, които познават същината на нещата, т.е. истината, затова ние се удивляваме и благоговеем пред хората на истината; те са за нас, както е слънчевият лъч в килията на затворника.

Който само се възхищава на чуждото постижение, той още не може да се нарече реалист. Реалист е онзи, който прави всички усилия и жертви да постигне всичко онова идеално и красиво, да постигне любовта, доброто и истината, от които той се възхищава, когато ги види вън от себе си.

Вместо да се бориш със своя неприятел и да губиш време и сили, прости му от сърце, и ти ще усетиш в себе си радост и разширение; ако не преживееш това радостно състояние, ти още не си простил и сладките плодове на прощението още не си вкусил.

Когато ти нанасят най-голямата щета и се колебаеш да простиш или да се защитиш, спри се и се запитай, щетата, която ти нанасят, по-голяма ли е от тази, която Христос претърпя. Ако не е по-голяма, постъпи като Христа.

Прощението е за силните, за умните, за любещите и богатите и за всички онези, които искрено се стремят към сила, разумност, любов и богатство.

Най-близката и достъпна за всеки човек наука за бързото духовно издигане са самонаблюдението и опитът.

Самонаблюдавай се при всеки контакт с външния свят, каква реакция се образува в твоите мисли, чувства и постъпки, и ти ще намериш правия път на разумно реагиране на външния свят.

Самонаблюдението е единственият и най сигурен признак на пробудено съзнание, на висока култура.

Ако си далече от добри приятели, от добри книги, от духовна външна подкрепа, воювай непрестанно с оръжието на любовта: обичай всички при всички случаи, живей за другите, за цялото и бъди готов да жертвуваш всичко нисшо в себе си: честолюбие, гордост, достойнство, богатство, а дори и живота си. Постъпвай така и бъди сигурен, че ти ще станеш слънце за средата, в която живееш, а над теб и в теб все по-мощно ще блести друго едно велико слънце.

Независимо човек с какво верую е, горните истини са истини за всички хора и те носят само добро на всички, които живеят с тях.

Някои се съмняват, дали са придобили отчасти поне любовта или дали са постъпили в даден момент в съгласие с любовта. Признакът е този: ако при обиди и други страдания търсиш и намираш причините само в себе си и не дигаш ръка за мъст, ти си постъпил в съгласие с любовта.

Всички умни и добри хора по света, хората от културата на братството посяват семената на новата култура,

Старата култура е омагьосаният кръг на насилието и егоизма, а новата култура е културата на жертвата.

Когато човек тръгне по пътя на новата култура, животът му прилича като на зазоряване, като на разпукващо се цвете.

Хората на новата култура са винаги радостни и доволни, работливи, умни и добри. Когато се срещнат, те се познават и където минат, всичко озаряват.

П. М-в.

Проф. Лодж, бивш ректор на Бирмингамския университет и член на Кралското научно общество, е един от най-големите физици на нашето време. Достатъчно е да споменем, че той е изобретил първия практически безжичен телеграф за късо разстояние и че е съоткривател на Херцовите вълни.

Като възпитаник на 19. век, на младини проф. Лодж, както впрочем и проф. Рише и др., не е искал и да чуе за съществуването на никакви метапсихични феномени. Едва „след редица експерименти той се е убедил в тяхната реалност". Но Лодж не е спрял там. Въпреки всички неудобства, които обикновено придружават всяка пионерска работа, той се е застъпил за тия непризнати и осмивани истини в няколко книги, една от които — „Защо вярвам в безсмъртието на човека" — е преведена и на български.^[1]

Център на тежестта в тая книга е, разбера се, въпросът за продължението живота на човешката личност след смъртта на физическото тяло. Все пак, авторът е засегнал в главата „Изложение на няколко психични феномени" ясновидството, предсказанията, психометрията, съобщението с мъртви и оракулите. Поради липса на място ние ще предадем само по един случай от първите два отдела и то значително съкратени, придружени от няколко заключителни мисли на Лодж.

Джеймс Шафен бил земеделец в графството Деви, Северна Каролина, Съединените щати. Той бил женен и имал 4 сина. На 16.11.1905 г. споменатият Шафен е направил своето завещание, с което оставил целия си имот на третия си син Маршал, като не предвиждал нищо за своята жена и за другите си трима сина,

Шестнадесет години по-късно, на 7.9.1921г., завещателят умира вследствие на едно падане, а след 2 седмици неговият трети син приел наследството.

Няколко години по-късно, обаче, през 1925 г, се случили странни събития. Вторият син на покойния Шафен, именно Джеймс Пинкней Шафен, започнал да сънува често баща си. Веднъж той го видял облечен в черно пардесю. Тоя път духът на бащата му казал: „Ти ще намериш моето завещание в джоба на пардесюто ми."

Смятайки, че духът на баща му иска да изправи някаква грешка, Джеймс Пинкней Шафен отишъл при майка си да потърси пардесюто, но се оказало, че го няма — майката го дала на най-големия брат Джон, който живеел в графството Йадкин. Джеймс Пинкней отишъл там и намерил пардесюто, вътрешният джоб на което бил зашит. Като го разшил, той намерил малък свитък хартия, съдържащ само следните думи: „Четете 27 глава на битието в старата Библия на баща ми."

Смятайки, че се касае за истинското завещание на стария Шафен, Джеймс Пинкней искал да има свидетели и затова замолва своя съсед Томас Блякуелдър да го придружи. Двамата, ведно със своите дъщери отиват при майката, за да дирят старата Библия. С доста труд тя е била намерена, но била така разнебитена, че се разпаднала на 3 части, когато я извадили от чекмеджето. Г-н Блякуелдър взел частта, съдържаща книгата на Битието, намерил 27 глава, дето два листа били сгънати един върху друг, за да образуват нещо като плик. Там било намерено завещанието от 16.I.1919 г. със следното съдържание, което ние предаваме малко съкратено:

„След като прочетох 27. глава от Битието^[2], аз заявявам своята последна воля и моето завещание както следва: аз желая, моят малък имот да бъде разделен по равно между четирите ми деца. Ако жена ми живее още, всички трябва да се грижат за майка си."

Въпросът е бил разгледан от съда в Сев. Каролина през декември 1925 г. След изложение на подробностите, дошло се до единодушно съгласие да се приеме новото завещание като напълно законно, а старото да се анулира и отмени.

На 3. май 1913 г. съпругата на проф. Лодж е била на чай при своята приятелка мис Клариса Милс в Лондон. Домакинята е поканила и една ясновидка, г-жа Вера, за да се устрои един сеанс по интуиция, без транс.

Нищо особено интересно не се е случило, но г-жа Лодж си е взела няколко бележки от говореното. Тия бележки били впоследствие преписани от сина на Лодж — Раймонд. Ето ги с малки съкращения:

„Един дом всред полето; радостно настроение. Една река, течеща покрай градината. Къщата изглежда съвсем дълга, като една сграда доста низка и обширна. Една ливада се простира надолу към реката. На една височина градината се наклонява към ръката. нещо старинно, една църковна врата. Всичко остаряло, няма две стаи, които да си приличат. Степалата са ниски и твърде особени — изкачва се едно стъпало и се слиза по друго. Някои предмети са дълги и тесни, с различни форми. Нещо, което ще има връзка с Вашия живот. Малко преддверие, ниска къща, стар дъб. В тоя дом Вие ще живеете някога. Големи висящи картини, стари картини. Лицевата стена прилича на каменна. Това е всред хълмиста полска местност. Далеч от гара. Един павилион, който се простира напречно, една маса и столове във вътрешността му, фасадата стъклена."

Дотогава семейство Лодж е живяло само в околността на големи градове и по онова време нямало никакви изгледи, че ще живее някога в полска къща.

На следната година избухва войната, а през 1915 год. пада убит синът на Лодж — Раймонд.

Много по-късно, през 1919 г., Лодж напуска поста си ректор на Бирмингамския университет и трябвало да се дири малка къща. При спиритическите сеанси Раймонд, вече отвъд, изразява своя интерес относно това, което той нарича „лов за квартира" на семейството.

Най-после Лодж се спрял на една къща, разположена в Сити-Гардън в Лондон. Раймонд не бил много доволен и забелязал, че стените са твърде тънки, за да има тишина и спокойствие и че липсва място за книгите на Лодж — нещо, което било напълно вярно. И все пак семейството направило приготовления да наеме къщата.

Майката заминава за Франция и през това време дошло повторно съобщение по обикновените пътища: „Кажете на майка ми да престане да търси къща. Аз намерих една и се надявам, че ще я вземете — Раймонд".

Докато г-жа Лодж отсъствува, г-н Лодж отива през месец юли да направи посещение на своите приятели Лорд и Леди Гленконър в Уйлфорд Мянър, едно хълмисто поле, напоявано от пет малки рекички.

Един след обед, отивайки на разходка, Лорд Гленконър и Лодж посетили една стара ферма в долината на р. Авон. Постройката е служила на миналия стопанин за чифлишка сграда, после е била купена от Лорд Гленконър, който я мобилирал през войната, за да служи за жилище на офицери. във връзка с това били поставени няколко стари картини, семейни портрети, спортни изгледи и т. н.

В това време — 1919 г. — постройката се поправяла и работниците били почти изкарали преддверието, защото стопаните сметели да я дадат под наем. „Защо не я дадете нам?" — запитал Лодж. Стопанинът нямал нищо против, но смятал, че къщата не ще подхожда на Лодж, защото била много далеч от гарата и още по-далеч от Лондон. И Лодж бил на това мнение, защото още нямал намерение да се оттегля в дълбока провинция.

Намесила се, обаче, дъщерята на Лодж и след няколко телеграми до г-жа Лодж, къщата била ангажирана.

Веднъж настанени в новото жилище през 1920 год, Лодж преглежда книгите на Раймонд и попада на преписа от бележките на майка му за сеанса с г-жа Вера, състоял се преди 7 години. Семейството е било изненадано от описанието на една къща, което почти точно схождало със сегашното жилище.^[3]

Измежду всички подробности, които били в съгласие с описанието, преддверието било най-забележително. Изградено набързо, то имало една истинска църковна врата. Лодж отбелязва, че тя е била поставена тук едва след войната, т.е. дълго време след видението или предсказанието от 1913 год. По онова време не е съществувало и самото преддверие.

Що се отнася до другите второстепенни подробности — един стъклен павилион на южната страна на къщата с маси и столове бил направен от Лодж, обаче, правейки го, той ни най-малко не си спомнил за никакво предсказание по тоя въпрос.

В друг един сеанс, станал в присъствие на г-жа Леонар в Лондон, Раймонд изказал своята радост, че неговите са се настанили в къщата, която той е имал пред вид, и се надявал, че тя ще ги задоволи и ще благоприятствува за здравето на майка му.

Лодж завършва тоя отдел със следната бележка:

„Целият този случай, доколкото той засега Раймонд, е само един от многобройните примери, в които той е показвал знанието си на текущите събития и ни е бил полезен; до тук всичко е просто и лесно обяснимо. Но как да си обясним предсказанието на г-жа Вера — ако това е предсказание — направено тогава, когато ние нямахме никакво намерение да напускаме околностите на един модерен университетски град, нито някаква мисъл да живеем всред полето; и как да си обясним, в частност, възможността да се предвидят подробностите на една къща, която по онова време се е намирала в други ръце и е била употребявана за ферма: ето неща, които аз не мога да разбера. Аз не разбирам също така предсказаното съществуване на старите картини (фигури) в едно жилище, което е било тогава съвсем немобилирано до времето, когато лорд Гленконър през време на войната е внесъл там тези картини и мебели, за да го направи годно за живеене за офицерите, на които го отстъпил.

Аз нямам също така и най-малката представа, продължава Лодж, за възможността да се предскаже съществуването на една църковна врата, която по онова време не е била там, за която никой не е мислил и която се е намирала в някоя барака или сламеник на около 1 км. разстояние. Аз мога само смътно да се догаждам за нещо като предварително „приготовление" на тия неща в един друг свят, преди да станат на физическия. Защото, както съм казал и на друго место, изводите от настоящето и изработването на планове за бъдещето са нашите два нормални метода за предсказания в обикновените работи на нашия живот.*

Ето и някои от заключителните мисли на Лодж:

„В много случаи способностите на подсъзнателното, тъй както се проявявате в различните случаи на ясновидство и предсказания — това, което проф. Рише нарича „криптестезия", — надминават обикновените граници на пространството, така че разстоянието и непрозрачността не представляват спънка за тези свърхнормални възприятия. Изследвани са също и друг вид случаи, които постепенно са победили скептицизма на тия, които са ги проучвали и са ги довели до заключението, че границите на времето могат да бъдат надмогнати не само в отдалеченото минало, но също така до известна степен и в бъдещето. Въпросът за тия предчувствия и предузнавания е извънредно труден. До каква степен бъдещето е предопределено, така че да бъде възможно предузнаването на това, което навярно ще се случи — това е един въпрос, който засега тайната за същността на времето и който ние не можем да разрешим сега.

Ние знаем, че предвиждането е възможно, що се отнася до неорганическия свет, а в частност относно движенията, изучавани от астрономията, и, следователно, ние имаме право да предполагаме, че едно по-обширно познание, напр., на молекулярните движения и на структурата на материята — би могло да ни даде възможност да предвиждаме разните катастрофи и да се предпазваме от нещастията и конвулсиите в природата, преди да се е появил някакъв външен белег за тяхното идване. Ние можем да смитаме, че Вселената е един резултат на причини и следствия, и че пълното познаване на настоящите условия може да ни позволи да видим признаците на това, което бъдещето ни готви. Ние не притежаваме такива данни, но, ако има по-висши същества във вселената — а би било абсурдно да се предполага, че ние сме най-висшите интелигентни същества (к.н.) — то те могат да притежават средства за познание, които ние не познаваме и да ни съобщават това, което знаят, посредством индивидите, които могат да възприемат такива съобщения (медиуми, сензитиви).

Тия размишления ни водят твърде далеч зад границите на познатата днес наука и ние трябва да напредваме предпазливо в това направление. И, стъпка по стъпка, ние ще открием, че не сме тъй изолирани във всемира, както досега сме мислили; че ние сме заобиколени с разумни същества, за които нищо не сме знаели по-рано. И аз вярвам, че едно настойчиво, разумно и грижливо проучване на фактите ще ни заведе далеч зад границите на днешното ни знание за нещата, въвеждайки ни в области, за които ние днес имаме само смътни и странни понятия. Науката, всъщност, е още в своето начало. Може би тя наскоро ще започне да разкрива реалността на тоя духовен свет, който в продължение на толкова време е упражнявал своето влияние над поетите, светиите и ясновидците, тоя свят, който е бил винаги изворът на вдъхновението и вярата и живителната сила на религиозните движения".

-------------------------------------------------------

[1] Книгоиздателство „Братство" — Севлиево

[2] В нея се разправя, как Яков, вторият син на Исак, е можал да се настани на мястото на големия си брат Исак и така да спечели както първородството, така и благословението на баща си

[3] Лодж прави подробен паралел, който ние изпускаме.

Васил Божков

Ако имаме една калория топлина, зависи, как ще я използуваме. От там и резултата. Напр., ако вкараме тази калория топлина в едно пясъчно кристалче, то ще получим само едно малко разширение и нищо друго. Но ако вкараме същата калория в едно зърно, ще събудим един спящ живот, където ще започне растеж. При кристалчето имаме статика, при зърното — динамика. Следователно, при статиката имаме едно разширение, след това разлагане. При динамиката — вечен растеж, вечно съзиждане. При статиката имаме само числа, но те са мъртви, неодушевени, без движение.

Където има разумното, има и живот. Ние трябва да поемем пътя на динамиката, а той е пътят на вечното растене, на вечната светлина и разумност. Този е пътят на великите хора, които идват през вековете, за да помагат и тласкат човечеството нагоре.

Хората на новите идеи се отличават от тези със старите — по знанието, по вярата. Те са разпределили своите умствени и физически сили равномерно, вследствие на което всички органи функционират добре и могат да се хармонизират. А хората със старите идеи имат несъразмерно развитие, не могат да се тонират и живеят в света на дисхармонията. Човек трябва да работи съзнателно върху себе си, с любов, да придобие онова знание, което може да му даде светлина. Светлината и знанието ще му покажат пътя към истината и свободата, защото човек е създаден свободен, а не роб. Всеки човек трябва да стане господар на себе си. Който е станал господар на себе си, той е в хармония с всички. Той знае, че не може да живее сам. Когато мислите, чувствата и постъпките са хармонични в света, той може да бъде в хармония със своите ближни.

Трябва да тръгнем по пътя на великите хора, а това е пътят на динамиката, на вечното растене, на хармонията, на единение и сплотеност. Това са хората, които носят мир и свобода, както на отделните индивиди, тъй и на народите. Стремежът на всички хора и народи към свобода, към повдигане, е резултат на Духа, който работи между тях.

Животът ни трябва да бъде постоянно опознаване, проучване, изучаване на всичко окръжаващо и всеки ден трябва да носи нови познания и всяко начинание в живота ни трябва да започва с онези методи, които природата употребява. Всичко трябва да се върти и излиза от една централна — Божествена мисъл, на която всички други да са производни. Животът на отделния индивид, организация или цял народ като сила расте; но трябва да се поддържа от идеи.

Западноевропейската култура възприе само външно Христа и се нарече християнска, като повярва в кръста, на който бе разпнат Христос, а не в самия Него и в това, което носеше. Днес имаме 500 милиона хора, които се кичат с това свещено име християни.

И тъй, по кой път да вървим? По статичния ли, който е пътят на миналото, на кариеризма, на всички нещастия, или по динамичния — пътят на новото, на подтика, растежа, вечния мир, братството, прогреса и сплотеността?

Инж. Р. Николов

В последно време, когато се заговори за новите постижения в живота, науката заговори и за физиката на атома. Изнесе се откритието на ултразвуковитее вълни — М. S., което породи между известни среди на учените противоречиви схващания и твърдението, че областта на механичната физика е била вече изчерпана научно и че е отстъпила мястото си на атомната физика — единствената област за обогатяване науката с физични явления.

Ще изложим на кратко свойството на издялания кристален кварц, да се свива от поляризаторското действие на електрическия ток. Това явление е обяснено от Липман, което е обратно на друго едно явление, открито от Пол Кюри, което се състои в свойството на същия кристал, но пресуван и сплеснат, по двете си противоположни повърхности да става седалище на еднакви количества електричество, но с противни знаци — положително и отрицателно.

Ако електрическият ток, който служи за поляризиране на кварца, е ток с прекъсвания, при известен ритъм, кристалът ще се свива и ще се разширява със същия ритъм. Ако електрическият ток е алтернативен с двеста периода, кварцът ще вибрира под действието на последователните свивания и разширявания — и ще произвежда звук от съответна височина. По този начин електричната енергия се превръща в звукова (акустична).

Тази възможност именно — електричната енергия, да се превръща в механична, или другояче казано — да превръщаме електричните вълни в звукови, става твърде интересна, защото количеството на звуковите вълни, за дадена единица време, напр. една секунда, могат да бъдат, според желанието ни — най-различни и техните минимум и максимум да се движат в значително по-широки граници от тия на звука. Така също и електричните генератори, с които разполагаме, са толкова различни по размер, че с тях можем да произведем съответно различни количества трептения за са щото дадено време.

Известно е на всички, че с физиологичното понятие звук се означават вибрациите, които долавяме с органа на слуха; знае се също така, че нашата физиологична възможност е ограничена от един максимум и един минимум на звукова честота на трептенията (фреквенция), които вибрации съществуват, но престават да бъдат доловими за нашето ухо.

Между това, физиката разполага с уреди за добиване токове с висока честота: достатъчно е да ни се даде на разположение една Паулсенова дъга, съединена с кондензатори или с бобини, или още по-добре с един пост на безжичен телеграф, за да се добият от кварцовите кондензатори на Ланжвен вибрации с една честота, която достига до стотици хиляди в секунда. От тук е лесно да се установи важността на проблемите, които се слагат пред нас, и интересът към практичните приложения, които могат да се из-влекат от тях.

Обстоятелството, че човек не притежава усет и специални органи, за да възприеме ултразвуковете, не значи още, че човешкият организъм, и въобще живата материя, не може да реагира по никакъв начин, когато влезе в съприкосновение с тоя особен вид механична енергия. Явява се въпрос: дали известно физиологично състояние на нашия организъм или известно субективно или обективно явление не е следствие на ултразвуковите вълни, чиито причини човек не е могъл още да определи?

Значи, напълно основателно е предположението, че известни. животни са надарени със сетивни органи или с известна чувствителност за възприемане на ултразвуците и че по този начин могат да получават от външния свят впечатления, несъществуващи за нас — хората. Несъществуващи дотолкова, доколкото ние сме физиологични организми с ограничени или недоразвити напълно още възможности. Защото науката разполага вече с инструменти и уреди, способни да уловят тези вълни, надарени с особени свойства; уреди, които могат, също така, да ни дадат възможност да разширим и да усъвършенствуваме нашит средства за сношение с външния свят, възприемайки и предавайки знаци на разстояние и при особени условия.

Относно приложенията на тия вибрации с някаква практическа цел и относно познанието на тяхното действие върху живите същества, извършеният напредък в тази област е вече твърде значи-телен. От особен интерес е да се покаже ползата, която е съумяла да извлече от направените открития флотата — военна и търговска. Като общо правило, може да се каже, че усвоеният принцип в случая се състои в това — да се измери времето, което е нужно на един сноп звукови вълни, излезли от някакъв изпускателен апарат, за да се върнат пак в апарата, след като са били отразени от някое препятствие. Един кораб, снабден с подобен апарат, би разполагал, тъй да се каже, с усетен (чувствен) орган, подобен на оня, който физиолозите наричат далекоприемател (приемател на разстояние), представляващ своеобразно око или ухо, което позволява да се измери дълбочината на морето, да се даде знак в мрака на мъглата за присъствието на някой друг кораб, който плава по повърхността или под водата и, най сетне, да можем да се промъкнем благополучно между пясъчните насипи и между примките на някое пристанище.

Някои от опитите, които Вуд и Лумис правят от известно време насам с ултразвукови снопчета, заслужава да се отбележат, макар само заради интереса, който те възбуждат около тия явления. Ултразвуковите вълни могат, естествено, да се разпространяват подобно на звуковите, не само през течна или през газообразна среда, но също така и през твърди тела. Вълните, породени в един кварцов колебател, потопен в масло, могат да се предават и през една стъклена пръчка, също така потопена в маслото с единия си край, и да породят доста сродни явления, благодарение на огромното количество енергия, която отделят. По такъв начин, ако човек стиска с пръстите си свободния край на една стъклена жица с диаметър ²/₁₀ от милиметра, жица, чийто друг край е потопен в споменатата маслена баня, чувствува се едно силно изгаряне на кожата. Ако стъклената пръчка има диаметър от половин милиметър, може да се запали и изгори дори едно парче дърво или да се издълбае дупка в стъклена пластинка, при което се отделят капчици от разтопено стъкло, видими с микроскоп.

Получава се максимум енергия, когато разстоянието между повърхността на течността и тая на твърдото тяло е кратно число с полудължината на вълната. Забележително е, че широчината на трептенията (вибрациите) по своя размер спада към категорията дължина на светлинните вълни. Отвеждайки ултразвукови вълни в епруветка, пълна с вода и потопена в пълна кана с лед и като се урегулира разстоянието между двата приемника така, че епруветката да е на разстояние, което позволява повтарящото се отражение на вълните, наблюдава се едно явление наглед парадоксално, в този смисъл, че каната запазва температурата на леда, който се топи, а водата в епруветката започва да кипи.

Хубард, заедно с двамата споменати по-горе физици, е успял да построи уред, наречен интерферометър, по аналогия на уреда, който служи за измерване на светлинните вълни — с който той е успял да измери също така дължината и на ултразвуковите вълни. На това нещо Хубард е бил подтикнат от произвеждането на постоянни вълни — по количество и размер, — между колебателя и отражаващата повърхност.

Едно практично приложение на ултразвуковите вълни, което би било от полза, се състои в това — да се предизвика с голяма бързина утаяването на всички лепливи вещества (колоиди) в известна течност, които се намират в нея, колкото и разнообразни да са формите им и сложността на системата им (напр. известни проби земя, пръст). По такъв начин, отлъчването на колоидите, което обикновено изисква една твърде дълга и отегчителна операция, може да се достигне, благодарение на ултразвуковите вълни, само в няколко минути.

В тази област вече са добити интересни резултати, и същите Вуд и Лумис са наблюдавали, че малки животни, като жаби или дребни риби, биват убивани, ако бъдат изложени за две три минути на ултразвуково влияние. Други пък, като мишките напр., остават незасегнати дори и след доста продължително излагане на действието на ултразвуковете. Авторите на тия опити не могат още да се произнесат върху механизма на това действие. те са наблюдавали, от друга страна, че прости организми (спирогири или чехълче) или клетки, поставени в течност (кръвни телца), се разлагат под действието на тия вълни. Ако тия факти се сравнят с едно явление, наблюдавано от физиолога Джонсон (1929 г.), ще трябва да признаем, какво биологичните ефекти от ултразвуковите вълни се дължат, преди всичко, на свойството на тия последните да предизвикват бързо смесването на две мъчно смесваеми течности и да освобождават газовете, разтворени в известна течност. Към тия свойства трябва да се добави и свойството да се предизвикват силни окислявания на известни вещества, потопени във вода, която е наситена с кислород. Допустимо е, щото тия явления на окисляване да имат някаква връзка с разрушителното действие на ултразвуковете върху безкрайно малките организми.

Явно е, във всеки случай, че обширната област на ултразвуковите изучвания едва сега е засегната и че има още много неща да се изследват, които не ще бъдат само интересни, но ще намерят и полезни приложения

Боян Боев

Каква е радостта на извора, който иде из тъмните земни недра и влиза в един нов свят на светлина и свобода!

Каква е радостта на посадената семка, която преодолява всички препятствия и ограничения и издига своя стрък на слънчевите лъчи!

Каква е радостта на пъпката, която се разпуква след дългата зима!

Каква е радостта на съществата, които след зимния летаргически сън почувствуват животворната топлина на пролетта, и жизнените сокове отново се раздвижват в техните тела!

Каква е радостта на човека, който излиза от дългия тунел на слънце и простор! В тунела го е притискал непрогледен мрак от всички страни. Но ето, той съзира пред себе си малка светла точка, която постепенно расте и той с радост вижда, че това е изходът, през който влиза в едно съвсем друго царство, дето хиляди цветя цъфтят, дето птичките пеят и пъстрокрили пеперуди летят около него!

Този процес, който забелязваме в разните области на природата, сега става и в колективната душа на човечеството! Днес се намираме пред разкриване на скъпоценностите, които дълго време са стояли заровени в глъбините на човешката душа! Тя с векове е била затрупана, подтисната и пренебрегната. Но сега тя заговорва и ще поведе човечеството към нови хоризонти,

Този велик момент — пробуждане на човешката душа — ще намери своя израз във всички области на живота, и ще се отрази между другото и във формите на труда.

Ако направим анализ на труда от гледището на неговите подбуди, ще различим три основни негови форми:

1. Мъчение. Това е труд, наложен от вън чрез насилие.

2. Труд в тесен смисъл на думата. Той се върши по задължение, като дълг.

3. Работа. Това е труд, подбуден от любовта.

Коя форма на труда царува в едно общество, това зависи от степента на съзнанието у отделния човек и в цялото общество.

Досегашните форми на човешката дейност са били мъчение и труд. Новото съзнание, което се ражда днес в човечеството, ще докара висшата форма на труда, а именно работата.

Новите форми на труда не могат да дойдат по механичен начин, чрез механично преустройство на обществото. Когато човек дойде до ново разбиране на живота, когато се издигне до оная нова форма на любовта, която наричаме космическо съзнание, тогава целият обществен живот ще бъде сложен на съвсем нови основи; тогава дейността на човека ще бъде един любовен акт. И това ще даде условия да се разцъфти човешката душа с всичката си красота!

Защо човек се чувствува радостен, когато премине от мъчението и труда към работата, когато дейността му стане любовен акт? Защото тогава се чувствува като свободна личност, която твори. А тогава той твори, понеже чрез любовната дейност проявява своята висша, истинска природа. Когато дейността на човека в обществото, когато неговият труд стане любовен акт, тогава той ще влага в труда своята душа, ще влага частичка от красотата, от която е изтъкана човешката душа.

Чрез новите форми на труда човешкият живот ще добие виеш смисъл. При всяка своя дейност — и при най-малката — човек трябва да проявява своята божествена същина, която е любов!

И тогава всяка човешка постъпка добива едно величие, в което е Бог!

Днес искат да улеснят човешкия труд, да го направят по-лек, да подобрят хигиеничните условия на труда, да намалят работните часове, да увеличат почивките и пр. Всичко това е необходимо и целесъобразно, но не е достатъчно.

Въпросът трябва да се разгледа от едно по-дълбоко психологично гледище. Не е важно само, какво ще направи човек, но са важни и неговите подбуди. Най-дребната и наглед обикновена работа, ако е подбудена от любовта, се издига до една висота и красота, пред която трябва да благоговеем. Ако човек измете един двор със сърце, пълно с любов към тия, които живеят там, неговата дейност е по-велика от дейността на онзи, които пише дебели книги или работи друга работа, подбуден от личен интерес — за слава, власт и пр.

Когато човек извърши и най-малкия любовен акт, той сваля небесния живот на земята.

Това е едничкият път към щастие, към красота, към вливане на нова поезия в живота. Това е едничкият път към радостта на творчеството и свободата.

Онзи, който е направил и най-малката работа със сърце, стоплено и вдъхновено от любовта, той внася в човешката култура нов подтик, нов елемент. Пред нея се спира със свещен трепет и цялата разумна природа.

Чрез издигане от мъчението и труда към работата човешкият живот става свещенодействие! А целта е цялата човешка дейност, цялата човешка култура да стане свещенодействие!

Когато трудът в днешното общество стане свободен творчески акт, любовен акт, тогава вече имаме условия за разумен и хармоничен живот на земята. И това е новата култура, за която бленува човешката душа.

Група младежи в един провинциален град минават край една стара жена, бедна вдовица, която жъне сама на нивата. Те донасят сърпове и до вечерята поженват цялата нива. Вечерта тя ги запитва, колко да им плати. Те й казват:

— Вие ни заплатихте вече. Радостта, която пълни душата ни, е нашата заплата!

Защо майката прекарва безсънни нощи над детето и въпреки това е радостна? Защото тя го обича! Любовта й дава крила!

Никога една дейност, която се върши по насилие или по задължение, не може да развие човешките дарби; напротив, при такава дейност т заглъхват. Само любовта, вложена в труда, събужда дарбите, скрити в човешката душа и чакащи с хилядолетия своето развитие. Тя, вложена в човешката дейност, ще събуди всички творчески спящи сили на човешката природа. Чрез новите форми на труда във всеки човек ще се разцъфтят дарбите към музика, поезия, философия, наука, и пр. Това е влизане в един интензивен вътрешен живот!

В един механизиран живот ценят само външната човешка дейност, без да обръщат внимание на подбудите. Всяка човешка дейност, която не представя любовен акт, в която той не влага висшата си душа, го заробва, ограничава и заглушава възвишената страна на неговата природа. Всеки труд. при който подбудата не е любовта, прави човека машина. А това изсушава човешкия ум и сърце. Днес трудът е механизиран, автоматизиран, бездушен, и човек е станал само като един малък винт или колелце в сложната машина на живота. Така животът става нерадостен и тежък. Той става робство, когато може да бъде радостна песен, музика и творчество. Додето трудът не стане любовен акт, до тогава животът ще бъде мъчителен, еднообразен, пълен със сълзи и страдания. А когато стане любовен акт, тогава животът ще стане радостен, понеже човек ще работи за онзи, когото обича. Сега човек с досада отива в работното помещение и чака по-скоро да излезе от него, за да се почувствува свободен. Всяка дейност, в която не участвува любовта, е бреме, товар. Такава дейност лишава човешкия дух от свободен полет, от проява, от въздух и слънце. Така човек се обезличава, и неговата работна сила се превръща в стока, която се оценява като всеки вид стока.

Това е фалшиво разбиране на живота. Човек като вложи любовта в труда, отново ще се издигне до оная висота, която не унижава неговото Достойнство и божествената му природа.

Днес шивачът шие дрехи, но не от любов към тия, които ще ги носят. Целта му е да получи известно възнаграждение, чрез което да задоволи своите нужди. Разбира се, в това няма нищо за укор, но този вид труд е механичен, той убива красивите заложби на човешката душа. Какъв лъч на радост би се внесъл в неговия живот, ако той работи вдъхновен от любов към тия, които ще носят дрехите, а не заради възнаграждението, което ще му се даде. Тогава той в ушитата дреха ще вложи нещо свето, нещо от своята любов, и това ще почувствува онзи, който ще я носи. във всяко произведение, извършено с любов, се влага нещо ценно. Когато някой гради къща, вдъхновен от любов към тия, които ще обитават в нея, той влага в къщата свещена мисъл, която ще се почувствува от бъдещите й обитатели; те ще имат благоприятна среда за работа. Каква грамадна разлика между едно здание, строено с любов, и друго, строено от хора, които работят с тегота, досада, недоволство, индиферентни към тия, които ще живеят в него. Те ще вложат нещо отрицателно в аурата на зданието. И чувствителният обитател ще долови това!

Някой може да каже: „Ако всички работят така, тогава как ще поддържат те живота си?" На това възражение може да се отговори така: Именно любовта ще стане разменна монета в новата култура!

Някой ще каже: „Как е възможно туй?"

На това може да се отговори по следния начин: Този живот съществува вече някъде! Този живот е реалност у по-напредналите същества. Единствената им подбуда за дейност е любовта. те работят във вътрешната лаборатория на природата Целият им живот е любов, жертва, самоотричане, служене и като резултат от тяхната работа виждаме велика хармония и ред в природата.

Човечеството по закона на развитието ще върви по техните стъпки Значи човечеството чрез приемане новите форми на труда, просто ще приложи това, което съществува вече у по-напредналите същества.

Но в по-малък размер тези нови форми на труда съществуват и в семейството. Всеки член на семейството работи за другите членове на семейството от любов, без да чака заплата за своя труд. Синът, като изоре нивата на баща си, получава ли заплата от него? Детето, като носи вода в къщи, като полива цветята, по-големият син като прекопава градината, получава ли заплата за труда си?

Именно това, което става в малък размер в семейството, трябва да стане и с цялото общество. В целия обществен живот подбудата към труда трябва да стане любовта.

Когато се говори, че новата култура ще донесе любовта, с това не се разбира, че любовта ще бъде само като украса, нямаща нищо общо с външния живот. Напротив, тя ще прониква цялата култура, ще бъде важен фактор и вдъхновител на труда в новото общество.

Днешният човек постепенно трябва да се подготви чрез съзнателно възпитание и самовъзпитание, за да развие новото космично съзнание, което иде в света и за да дойде до "тези нови форми на труда. За тая цел той трябва да работи планомерно и систематично. Той може да се подготви по следния начин: В средата, в която живее и работи, да прави малки услуги, малки постъпки, които да са напълно безкористни, без да чака нищо за себе си — възнаграждение или заплата, и за тези постъпки единственият подтик да е любовта. Например, поливане на някое цвете, очистване на извор, посипване няколко трошички на мравките и пр... Чрез такива малки опити, правени всеки ден, човек постепенно ще измени строя на своето съзнание, света на своите идеи, чувства, желания, подтици и пр. и ще се преобрази в нов човек. Постепенно той може да разширява своите опити.

За този нов дух, който иде на земята, трябва да подготви човека и новото училище. От малко още детето да схване чрез лични преживявания и опитности, че красотата, радостта, истинския живот и силата е в служене на другите. И тогава училището ще улесни създаването на новия човек — строител на новата култура. Това е важната задача на днешното училище. Трябва да се приложат подходящи методи за това. За тая цел днешното училище коренно трябва да се преобрази.

Новите форми на труда са проникнати от духа на новата раса, която иде.

G. N.

Прекрасно е спокойното безразличие, с което човек зачита книгата на своя живот. също като малко дете, което взема в ръка случайно паднала играчка или пък голям том с илюстрации — едно дете, дошло от царството на сънищата. То седи до прозореца, през стъклото на който нахлуват лъчите на утринното слънце, намокря пръст на своите устни и бавно начева да разгръща големите листа.

Кой в своето ранно детство задава въпрос относно целите, смисъла и начина, по който ще протече живота ни? Не живее ли всеки, понесен от потока на времето, захласнат в променящата се панорама, очарован от топлика на даряващата ни щедро природа, а други път печално изненадан и със свито сърце от шествуващата върху земята човешка скръб? Ние навлизаме в лабиринта на живота, из който лъкатуши нашата съдба, както тоя захласнат наблюдател в страниците на книгата, без да знаем, къде ще ни изведе нашият път, без да виждаме и да предусетим, дали радостна или отровена в мъка ще бъде следващата ни стъпка.

Всеки ден разгръщаме по един лист от тая книга, без да знаем, какво ни е приготвил утрешният ден, какво е написано там на следната страница.

В ранното утро на живота прелистването на тия страници става с едно напрегнато любопитство, с увлечение и с радост. Кой от нас не е заспивал в тия чисти и незабравими дни на детството с трепетно очакване на утрешния ден, който вещае нови радости и нови изненади. Нима е било възможно да се очаква иначе, освен с неудържим трепет, минутата на пробуждането, когато новият ден те посреща със снопове слънчеви лъчи, нахлули в стаята ведно с гласа на събудените птички? Какво засенчва прекрасния лик на оная света жена, която ни казва първото стани? Не е ли тоя най-прекрасен зов в живота ни...

Детето, което разгръщаше голямата книга до прозореца на своя дом, е вече пораснало и знае да чете. То не гледа само цветните картини, не се захласва само от багрите и чудните фигури на приказките. То — детето срича и разбира смисъла на ония черни знаци, които разкриват един нов свят. То чете малки приказки и в сърцето си усеща първите вълнения на очакването, защото тия равни редове разказват за една човешка участ, с която детето се привързва и на която то е подарило вече своето малко нежно сърце.

Какво ще стане после? Какво ще стане с прекрасната златокоса. принцеса, затворена в мрачните замъци? Ще дойде ли чаканият конник да я извади от мрачната власт на злото?

Лист след лист, ден след ден минават, а човекът се взира в живота и учи трудното изкуство да очаква с трепет това, което ще донесе идващият ден.

Един юноша е буден в ранното утрои на слънчевата светлина разгръща страниците на голямата книга. Той е вече с по-гордо и по-напрегнато лице. очите му са открити и смели, а погледът му се плъзга надалеко към сините глъбини на небесния купол. Ръцете му често притискат пламналото младежко чело. Той чете книгата, в която се описват далечните пътешествия на смели мореплаватели, тия чудни човеци, които напущат топлата уютност на бащиния дом, на майчината ласка и тръгват да дирят опасните пътища към неизвестното. Тая жажда за далечината, тоя копнеж към неизвестното остават да горят в душата на младежа най-дълго. В тия дни на младостта всеки е мореплавател, всеки гледа да зърне опора за очите си, да се спре на някой бряг, да намери едно верую, един идеал сред лабиринта от неща, които го заобикалят.

Една неспокойна възраст, пълна с подземни трусове, с очарования, които прелитат като бели облаци по купола на небето или като освежителен лъх след кратък летен дъжд. В неспокойните нощи, в сънищата изплавват тия бели призрачни кораби, понесени по тъмно изумрудената длан на океаните, в тия години и дни, когато се гради човекът, индивидуалността, физическият облик. Кой не е пожелавал опасния подвиг на бягството, на отдалечаването от своите, кой не е пожелавал свободата на хоризонтите, кой не е прегръщал илюзията на пилигримството?

Може би до младото трепетно сърце да е долитнала в тия дни усмивката на две очи. Тази усмивка е достатъчна да вдъхнови на най-опасния подвиг, достатъчна е да ни увлече в най-опасната игра, където човешката съдба се колебае като махало между живота и смъртта. Тогава в тия юношески години се посаждат семена, чиито плодове узряват късно, когато човек тръгне с пълен ход по широкия друм на възхода.

Като разорана, торна нива е душата на човека в тая възраст. Бушуващият вятър в четирите времена на годината донася различни семена и т се скриват във влажните пазви на тоя чернозем, бързо покълват и бързо дават своите плодове. Не рядко се чува в тия младенчески дни сподавеният плач в нощта за неща, станали в тайната съкровищница на младото сърце. В това време върху разтопената лава на младостта оставят незаменими следи всички преминали неща, всеки героизъм — всяка красота и всяка горест.

Това е времето, когато целият живот нахлува през многоцветната призма на младостта и дава най-прекрасните илюзии. Една благословена възраст, когато всичко е призрачно, възможно, възторжено и постижимо. Може би, наистина е така. Отгде знаем, че непокварената млада душа не долавя с вътрешната сила на усета, че наистина всичко е постижимо, че в човека чакат огромни сили, които събудени и правилно насочени показват, че ние не сме бедни, жалки и окаяни същества, а силни, могъщи и окрилени човеци със зрящи очи, яки, напрегнати мишци и могъщ дух.

При прозореца на бащината къща, облян със светлината на същото утринно слънце, един зрял мъж с горда глава и съсредоточен поглед прехвърля листовете на голямата книга, в която е изписан човешкият живот. Увереност има във всеки жест, във всяка мисъл и всяко чувство. На косите му леко трепти в ярки нишки среброто на зрелостта. Тоя мъж гледа уверено, а на раменете му лежи достойнството на честен труд. Ръката, с която прегръща безшумно листата на голямата книга, е яка като стомана.

Ще иде той сред кипналото море по своя житейски път и ще вземе в тия яки ръце едно кормило. Тия, които се доверяват, спокойно и безбурно спят в ладията, защото кормилото е в тия силни огрубели ръце, които вярно направляват.

Затихнали с колебанията. Омеква вътрешната чувствителност, и се засилва външната воля. Това е съзнателният, зрелият човек с мекото сърце и с коравия характер. Името му е мислещо и дейно същество. Това не е младежът, плувнал в призрачните мечтания. Копнежите днес с осъществявани с мисъл, с воля, с длето и чук. Лабораторията на мечтите и плановете е душата на младежа, но осъществяването в дело се извършва от зрелия човек.

Земята е опасана с железни пътища. Планините с обходени. Кораби плават по жилавия гръб на океаните, а по небето летят сиви, стоманени птици. Животът е впрегнал като яки лостове зрелите хора и ги е поставил в огромната машина на цялото. Той е техен, стига те да вложат Любов в него — Любов към земята, водата, въздуха и огъня!

Настъпило е времето, когато ударите се отбиват, устояват се убежденията, прикриват се болките, а любовта е като зрял плод, силна е като съдба. През младостта се правят бързи, стихийни неща, но преходни като пролетните бури! Зрелият човек прави обмислена, съзнателна и невъзвратима стъпка. Честта се брани като добродетел и за нея понякога се подарява целия живот. Пътят е намерен и той трябва да се върви и да се извърви с достойнство.

Любовта на зрелия човек е като пълноводна ръка, събрала се от хиляди рукнали потоци, която може да подкара стотици колела.

Човечеството се нуждае днес от тия зрели, яки и мислещи човеци, които имат волята да обърнат колелото на прогреса и да подарят свобода на всички, от които е тя отнета. Небето тихо чака.

Мъж — ще рече творец, а не подражател. Сеяч на живи, златни зърна по угарите на житейската нива, а не жалък събирач на отпадъци, превит като дъга пред по-силния. Мъж, това е гордият човек, влязъл в борба заради по-слабите от него. Мъж — това е същество с коравата и непобедима воля, у което няма жестокост, а само нежно покровителство.

Ето това чете човекът с леко посивялата коса до прозореца на бащината къща, облян в ранните лъчи на сутринното слънце. На коленете му лежи голямата книга, която бе започнал някога с трогателно равнодушие.

Върхът е достигнат, подвигът е извършен, преминал е апотеозът. Познато е кръщението в борбата и това, което е трябвало да стане, е станало.

При открития прозорец, в който нахлуват обилните топли лъчи на утринното слънце, седи белокос човек с чист и благ поглед. Той бавно разгръща листата на голямата книга и със спокойна сериозност следи това, което е написано там. Върху главата му блести белината на искрящ сняг. Годините са оставили там белите цветове на своите възторзи и чистата следа на мъдростта. Човекът вече знае, а за да знаеш, трябва да си обходил безкрайните лъкатушения върху земната твърд, въздуха, водата и огъня. Годините като устремени конници са преминали през живота на тоя белокос човек. Техният опит се чете в зениците като заряща светлина. Каквото да приближиш до него, той го осветлява с обилните лъчи на тоя опит и то става просто и ясно като бяло камъче на морския бряг. Той гледа сега на света както и някога, но във виждането си той е друг, защото вижда и с вътрешните си очи.

Един белокос човек седи мълчалив и примирен и държи в скута си голямата книга на своя живот. Той чака спокойно да прехвърли и сетния лист, когато ще дойде тихият ангел да го отведе в лъчезарното царство на духа, където светещата искра на неговия аз е непресекваща и вечна младост.

Е.

Правилна насока -за един пълен духовен живот се е давала винаги в окултните школи през всички времена. Целта е същата — да се събуди погледът на човека, да почне да различава и да вижда нещата, да почне, следователно, да разбира. В окултната школа, обаче, човек е подпомогнат от знанието, което му се предава и добива от опитността на тия, които са изминали пътя и са добили връзката с Разумното. В школата, наред с растене в светлина и знание, човек се насочва в практическо изучаване на света, който го заобикаля и оная част от него, която е невидима за нас. Заедно със светлината, ученикът добива морален устой — той знае, кое е разумно, и има воля да го извърши. Така той навлиза в света на силите, с които почва да работи. И работи за доброто на другите, работи и служи на Бога.

Докато за религиозния човек, който още се балтави и двоуми, вярата и молитвата са начини за укрепване, за ученика вярата е израз на вътрешна сила и знание, добити от практиката за опознаване на този или онзи свят, от работата за опознаване себе си — за разбиране и усъвършенствуване на ума и мисълта, на чувствата и желанията, за укрепване на волята. Вярата за ученика е израз на създадената жива връзка с висшите Сили, с Бога, със собствената Божествена Същност, със своя дух и душа. Ето това е вярата за ученика. Чрез нея той знае, а като знае, може. Или той знае и може, затова вярва. Той вярва, че животът е вечен; той знае, че съществува велика Разумност, която напътва всичко към съвършенство и единение; той знае, че всичко материално е преходно, знае смисъла на физическото съществуване, затова върви винаги напред „без страх и без тъмнина".

За ученика на окултната школа вярата е живот, вярата е истинско знание, врата за него е чудотворна сила. „Ако имахте вра, колкото синапово зърно, планини бихте премествали", казва великият Учител от Назарет. Това значи знание и сила. „Истинското познание е вяра", казва големият природоизпитател Едгар Даке (Urwelt или SageundMenschheit — Първичен свят, мит и човечество). Да стигне човек до тази жива вяра, това е истинско постижение в пътя. Чрез нея се отварят вратите на живота. Тя е алфата и омегата на творческия духовен живот.

В религиозния живот се говори и практикува най-често молитвата. Думата моля говори ясно, че тя значи искане, просене. Но това е най-обикновеното, най-баналното обяснение на молитвата. Моралното значение на молитвата седи в това да призовеш вниманието на висшите Сили, на Разумността, за благото на всичко съществуващо. Да се молиш за здравето, за живота, за просветата, за мира, доброто и благоденствието на другите, на „ближния", да се молиш за твоята собствена просвета, за разбиране на живота и повеленията на душата, да имаш сили и разум да служиш на Бога, на Разумността и Правдата, да служиш на ближните си, на човечеството, ето такава молитва има морален смисъл, значение и сила. Затова Учителят казва: „Когато се молиш за другите, тогава идва благословение и върху теб". А Карел („Човекът — Неизвестният") казва: „Обикновено се сбъдват ония молитви, които се отнасят до другите".

За ученика, който върви напред в духовния живот, молитвата има друго значение. Тя не е само искане. Тя е преди всичко анализ, разбор на собствения живот — на собствените мисли, чувства и действия. След това, тя е намиране себе си, собствената душа, Бога в себе си. После, тя е единение с този Бог вътре в него и във всичко останало. На края, тя е израз на благодарност за този живот, който имаме за светлината, която имаме, за силите и благата, които имаме, поради „благодатта", която ни е дадена. Както казва Ап. Павел: „По благодат живеем", а не по заслуга. За това молитвата почва първом като размишление (медитация), навлиза в състоянието на единение със силите в живата Природа и стига до творчески екстаз, до творческо вдъхновение и въодушевление, което разкрива силите и тайните на битието, и което дава такава крепкост на човека, че е готов да отиде на кладата заради живота на своите ближни, заради Този, с Когото е в единство.

Размишлението е честа практика в духовния живот на ученика. Чрез него той прониква и разбира себе си и битието, чрез него той разкрива и добива сили, за да помага на себе си и на другите, чрез него той вижда кривините и грешките на своя собствен път и ги изправя. А да изправиш себе си, мислите, чувствата и проявите си, това е дълбока вътрешна сила. Тя се добива чрез постоянство в работа над себе си, чрез размисъл и изправление.

След размишлението ние идем в единение с Бога и цялата Природа. Малък израз на това единение е вдъхновението. Чрез вдъхновението ние творим в себе си и света, ние творим един свет на радост, мир, любов и братство, ние творим един свет, който върви и живее под закрилата на великата Разумност на битието.

Така разбрана, молитвата е постоянната среда, в която живее този, който е тръгнал в пътя на духовния живот — ученикът. Тя е живот и дело на познание, единение и творчество. Молитвата е език на Любовта (Учителят).

Ученикът в своя духовен подвиг, в окултната школа, стига чрез добиване на мъдрост до съвършенство. Чистотата и светостта съпътствуват всяка крачка от неговия живот. В досегашните окултни школи дейността, подвигът и усъвършенствуването на ученика са се движили на първо време до достигане зрялост, в границите на школата. След тоя зрялост ученикът излиза в живота, да работи за неговото обновяване. Последните времена дадоха друг облик на окултните школи. В тях растенето в знание върви заедно с приложението в живота на Христовия принцип — Любовта. Школата на Учителя е най-видната в това отношение днес на земята. Учителевите методи започват и свършват с Любовта. Те са в разцъфтяване, във връзване и в зреене — даване плод. Любовта почва като Любов към Бога, към Разумността — то е разцъфтяване; като Любов към своята душа — то е връзване; и като Любов към ближния — то е зреене, даване плод — благо за всички. Любовта е основа, начало, живот, благо, дейност, вяра, молитва. Любовта е съвършен и свободен път към Мъдростта, Истината, към чистотата и светостта. Любовта е връзката между човека, живия Бог и цялата Природа. Любовта, това е пътят на духовния подвиг, на духовния живот в школата на Учителя.

За религията, за окултните учения проблемите на духовния живот са дадености. Бог, душа, вечен душевен свят и живот са съществуващи и вечни Истини. Тях трябва човекът на духовния подвиг само да разбули — в себе си и в света, във всичко и да заживее в творческа хармония с цялата Природа. За научния свят, който през миналия век беше отрекъл вечната Разумност и живот, още не е доказано напълно съществуването на Бога, на душата и „задгробния" мир като вечни същности. Но проблясъци в това отношение в съвременната, наука на двадесетия век има вече много. Ние видяхме в предните статии (вж. Ж. Зърно, бр. 3 и 4 т.г.), в каква насока се изразяват те. Чрез установяването на телепатията, ясновидството, духовния живот — мистичната сила и проява на отделни единици; чрез обясненията на Разумността, целесъобразността и вечността в проявите на развиващата се природа, които ни дава витализмът — тази модерна клонка от природознанието; чрез търсенията на много учени, които са разбрали неустойчивостта на едно материалистично — механистично обяснение на живота, и са прозрели вечната творческа Разумност, чрез всичко това днешната наука се насочва бавно към едно ново търсене на духовното и вечното. Тя ще дойде дотам, може би, още през този век, когато човекът-звяр, излязъл с по-човешки поуки из разрухата на вой-нит, които изживяваме, ще потърси други, трайни устои на живота.

Ние ще приведем още някои мисли из Карел (Човекът— Неизвестният), които са от научно значение за установяване духовните, вечни истини: „Съществуването на крайна цел в организма е неоспорима. В цялата история на развитието на зародиша, тъканите така се развиват, като че ли си знаят бъдещето. Ние живеем в два различни свята — този на фактите и този на техните символи. Съществува, както казва Рише, една личност на жизнените сокове, също така, както има една психологична личност. Психичната индивидуалност се наслагва върху тъканната и жизнено-соковата индивидуалности Тя ни дава нашия цялостен характер. Психичните фактори имат дълбоко въздействие върху индивида. Те са именно, които създават моралния и душевен облик на нашия живот. Ние имаме основание да вярваме, че личността се простира извън физичната безкрайност. Нейните граници се намират оттатък кожната повърхност. Всеки един от нас е много по-широк и по-пространствен, отколкото неговото тяло. Човек може да се разпростре в пространство по един още по-положителен начин. В течение на известни телепатични явления той изхвърля мигновено надалеч една част от самия себе си, един вид еманация, която отива да се съедини с предназначеното същество. Той се разпростира така на големи разстояния, прелита океана, цели континенти и това за период от време, твърде малък, за да го преценим. Ние не знаем, с каква скорост. Досега не е било още възможно да се измери скоростта на телепатичните общения. Физиците и астрономите не държат сметка за метапсихичните явления. Телепатията е, обаче, един непосредствен от наблюдението факт. Ако се открие един ден, че мисълта се разпространява в пространството, както светлината, нашит идеи по отношение строежа на Вселената трябва да бъдат променени. Но ние сме далеч да бъдем сигурни, че телепатичните явления се дължат на разпространението в пространството на един физичен агент. Възможно е, даже, да няма никакъв пространствен допир между двата индивида, които влизат в общение. В действителност, ние знаем, че духът не е напълно включен в четирите измерения на физичната безкрайност. Той се намира, прочее, едновременно в материалния свят и другаде. Той се отпечатва върху материята посредством мозъка и се продължава извън пространството и времето. Позволено ни е да предполагаме, че едно телепатично общение се състои в една среща извън четирите измерения на нашия свят на нематериални частици от две съзнания.

Би могло да се каже, че нашата личност може действително да се разпростре оттатък физиологичната трайност. Известни индивиди изглеждат способни да пътуват във времето. Ясновидците виждат не само събития, които са станали на далеч, но също така миналите и бъдещите. Тяхното съзнание хвърля своите пипала също така лесно във времето, както и в пространството. Или, отскубвайки се от физичната безкрайност, то съзерцава миналото и бъдещето отгоре, „от птичи полет". Фактите на предсказване на бъдещето ни водят до прага на непознат свят. Те посочват съществуването на един психичен принцип, способен да се развива извън границите на нашето тяло. Духовната личност е по-малко проявена от органната личност. Човек се запитва, и с право, дали тя съществува още у съвременните хора. Според мистиците, ние получаваме също от външния свят известни духовни елементи. Божията милостпрониква в нашата душа, както кислородът във въздуха и азотът в храните на нашите тъкани.

Науките и мъртвата материя са ни завели в една страна, която не е наша. Ние сме приели сляпо всичко, което тя ни е предложила. Индивидът е станал тесен, специализиран, неморален, неразумен, неспособен да се управлява сам и да ръководи своите мероприятия. Спонтанното срутване на технологичната цивилизация трябва да предизвика със своята сила необходимите подтици за обнова на индивида и живота. Съвременният човек е попаднал в безразличие към всичко, с изключение на парите. Спасението ще се намери в обединението на материалното с душата. При все това, биолозите изпитват често изкушението да се върнат към механистичните схващания на 19 век, които са по-удобни. Ние трябва, прочее, да търсим възможност да дадем на човечеството един вид душа, безсмъртен мозък, който би изпълнил неговите усилия и би дал една цел в неговото скитане. Ние трябва да освободим човека от света, създаден от гения на физиците и астрономите, от този свят, в който той е бил затворен от възраждането насам. Въпреки неговата красота и неговото величие, светът на мъртвата материя е твърде тесен за него" (разни места от стр. 234 до края — стр. 384).

Ние считаме, че науката на новото време върви напред към установяване на духовното, това невидимо днес за нас, но което е вечно и разумно. От установяването на духовното начало започва промяната на светогледа и живота на човека. В него става една вътрешна промяна, един обрат, една революция. Той вижда вече света другояче, широко, неограничено, от гледището на разумната вечност. Човек започва да живее един духовен живот.

— А що е духовен живот, кои са неговите прояви и особености? В светлината на Учителя ние знаем, че духовният живот на човека започва тук долу, на земята, във физическия свят. И ето как: като види човек проявата на Разумността, той започва да разбира живота и да хармонира своите действия с тази Разумност. Човек върши три главни неща в своя живот: Яде, спи и работи. Докато не познава Разумността, духовното, върши всичките неща като животно, без да влага мисъл и разбиране. Когато просветне, той разбира, че всичката му дейност трябва да се насочи към извисяване и усъвършенствуване на живота. Той почва да яде вече с друго съзнание — той се храни със свещеното чувство за живота, който придобива. Той се научава, как да се храни, с какво и кога. След това, той научава смисъла на съня. Разбира, че сънят е не само обновителен процес за тялото, но че трябва да бъде обновителен процес за ума — мислите и чувствата. Всеки нов ден" чрез съня си човек трябва да е отишъл напред в духовната си преобмяна, да е пораснал и узрял повече. Сънят трябва да послужи на човека като условие за добиване на висша духовна опитност, като възможност за влизане в общение с висшите светове. Когато тялото спи, трябва да работи душата. Сънят е може би най-великата школа в живота.

С нашето пробуждане за духовен живот работата добива също друг, нов, разумен смисъл. Ние работим, каквото животът ни предлага в момента, работим винаги с вътрешна радост и разположение на духа, извършваме всичко по високия идеал, с най-голямо практическо съвършенство и любов. Така съзнателно работим върху всекидневните си занимания. Така съзнателно работим и върху себе си. Работата за нас тогава е творчески процес. Тя не е вече ни „труд, ни мъчение", както тя е днес за хората. И чрез тази съзнателна работа ние ще пресъздадем себе си, ще пресъздадем нашето тяло, нашите чувства, нашит мисли. Ще разберем тогава, че истинският духовен живот е работа, както казва Учителят, — работа с Любов, за проява на душата и Разумността, които единствено могат да пресъздадат живота.