Iskri4ka

Учителят ни донесе учение за самовъзпитание, за издигане на съзнанието ни на по-високо поле. Той ни учеше да напуснем живота на безлюбието, на греха, на всяко отрицание, да отворим сърцата си за Божията Любов, да се запали в сърцата ни свещеният огън, да блесне в умовете ни Божията виделина, за да станем носители на виделината и Любовта. В същото време на всеки помагаше в разрешението на задачите му. Към всички ни прояви любов и търпение. При слабостите ни беше милостив и благ. Разбираше човешкото естество, разбираше положението на всеки и никого не съдеше. Колко неприятности и трудности сме му създавали! Всичко понесе с търпение и разбиране. С целият си живот той ни показа как да служим на Бога. Целият му живот беше служене. Учителят помагаше лично на отделните личности. Имаше случаи, когато помагаше колективно, едновременно на мнозина. Такъв е случаят с изселването на българските евреи. В годините, когато Хитлер върлуваше в Европа и пращаше евреите в камерите на смъртта, той се опита да повлияе и на българското правителство и царя, и те да направят същото. У нас започнаха да се изпращат евреите от един град в друг. Имах близка приятелка от Стара Загора - Буча Бехар, която изселиха в Търговище. Друга близка позната еврейка от Казанлък, я изпратиха във Видин. Българският народ не одобряваше това. Започнаха протести на разни групировки пред властта. Много организации се противопоставиха в защита на евреите. Спомням си, че и Писателският съюз направи възражение за това. Чест прави това на българския народ. Един наш приятел, който беше получил образованието си в Полша -Методи Константинов - работеше тогава в Информацията при Казасов. Извикали братът и му предложили да съпроводи българските евреи до Полша. Той отива при Учителя и му казва какво му предлагат. Учителят извика Любомир Лулчев, който по това време беше съветник на Цар Борис и ми казва: „Кажи на царя, че ако пусне дори един само евреин да изпратят в Полша, помен няма да остане от престола му". Лулчев отива в двореца, иска да се срещне с царя. Казват му, че царя е отишъл някъде и не знаят къде е. Към когото и да се обърнал, все казвали същото, че не знаят къде е царя. Връща се Лулчев при Учителя и му казва, че царят не е в двореца и не знаят къде е. Учителят му казва: „Ще идеш да го намериш!" Лулчев отива втори път. Търси го, но и сега му казват, че не знаят къде е царя. Като опитал всички възможности за да намери царя и не успява, връща се при Учителя и му казва: „Никой не иска да ми каже къде е царя". Тогава Учителят влиза в стаята си, излиза след малко и му казва: „Кричим". Лулчев отива в Кричим, търси царя, той излиза и го пита: „Кой ти каза, че съм тук?" Лулчев отговаря: „Учителят ми каза". Лулчев предава това, за което е бил изпратен от Учителя. Царят и Лулчев се връщат в София. Царят скъсва пред Лулчев заповедта, която е подписал за изпращането на евреите в Полша. И така, българските евреи бяха спасени от смърт. Учителят активно се намеси за спасяването на българските евреи. Това не е заплаха, която Учителят прави с думите: „Помен няма да остане от престола, ако пусне евреите в Полша". Това щеше да стане по закона на природата. Учителят, като духовно същество се намесва да не се извърши едно голямо престъпление. Ако той не беше послушал, непременно щеше да има последствия и щяха да пострадат неговите наследници. Когато стана преврата на 9 септември 1944 г. и по-късно България се обяви за република, неговите наследници - децата му и царицата напуснаха България без да пострадат от нищо. Те бяха оставени да отидат където искат и бяха подпомогнати от самата власт. В живота съществува закон за причина и последствие, наречен кармичен закон, който гласи: Каквото направиш, ще ти направят. Царят имаше власт да не пусне евреите да бъдат унищожени в камерите на смъртта. Неговите наследници получиха благодатта от добрата постъпка на бащата. Те напуснаха България невредими. Вярно е, че и българския народ не беше съгласен и не одобряваше изпращането на евреите в Полша. Пряката намеса на Учителя попречи да се извърши това престъпление към 50 хиляди евреи. Разказваха ми, че когато бяха подгонени евреите у нас, някои от членовете на консисторията са решили да съберат всички скъпоценни камъни, които имало в синагогата за извършване на разни ритуали, и били занесени и предадени на Учителя за съхранение. След като Учителят напусна земята, идва на Изгрева един от членовете на консисторията и се интересува, запитва някого от ръководството на Братството дали знаят нещо за това, което е предадено на Учителя. Брат Борис Николов казва, че Учителят преди да напусне земята му предал кутията със скъпоценните камъни да ги предаде на някой от членовете на консисторията, когато ги потърсят. И той ги предал. Във всички случаи, когато е имал възможност да помогне, Учителят е помагал. В 1913 год. преди да се обяви Междусъюзническата война между сърби и българи, Учителят изпратил една наша сестра да отиде в двореца и да каже на цар Фердинанд: „В никой случай да не обявява войната". Цар Фердинанд отговаря, че не слуша ясновидци. Той обяви войната, която беше катастрофа за България, но и той впоследствие трябваше да напусне България и никога повече да не се върне. Във всички случаи, когато се е намесвал Учителя в обществения живот или в държавните работи, той е имал предвид да се избегне едно зло, да не се допусне грешна стъпка в развоя на българския народ. Всякога, когато е бивал послушван, резултатите са били добри.

Учителят не говореше за изпитанията и страданията Учителят не говореше за изпитанията и страданията, които ние му причинявахме с нашето поведение и неразбиране. Той понесе всичко с търпение и любов. Спомням си също, че когато говореше, че ще ни напусне, че ще ни остави, сестра Писинова каза: „Учителю, където да отидеш ти, ще дойда след тебе". Тя имаше семейство - мъж и двама синове. Веднъж на поляната група приятели говорят с Учителя. Един от присъстващите попита Учителя: „Учителю, Вие какво не знаете?" Той помълча малко и каза: „ Не зная какво е грях". Кой може да отговори така? Друг път пак група приятели говорят с Учителя. Някои задават въпроси и Учителят им отговаря. Един от приятелите, като чува какви въпроси задават на Учителя мисли си, че тия въпроси не са съществени, но че той ще зададе съществен въпрос. Той задава въпроса на Учителя, но Учителят не му отговаря и обръща гърба си малко към него, като продължава разговора си с другите. Той втори път му задава „съществения" въпрос, Учителят пак не му отговаря и му обръща целия си гръб, а отговаря на тези, които му задават други въпроси. Така Учителят възпитаваше самонадеяните, тези, с критична мисъл. Един въпрос може да е несъществен за някого, но да е съществен за други. Ние не сме при еднакви условия и възможности за да преценяваме само от наше гледище кое е съществено и кое не е Правило ми е впечатление, че когато Учителят правеше тези неща, така естествено ги правеше, като че не е чул, като че той е много зает с това, което говори. Ние трябва да дадем свобода на всеки да се изкаже както разбира, пък Учителят е, който ще прецени: да отговори ли, или не. Убиват братът на Георги Томалевски. След известно време Георги отива на Изгрева. Отива на поляната и когато Учителят минава край него, поглежда го и му казва: „Карма". С това той изяснява причината за убийството. Значи това е станало по закона на необходимостта. Някакви стари преплитания на връзки от миналото се разплащат. Неумолим е законът на кармата. Каквото си направил, ще ти направят. Единствената сила, която може да омекоти закона на кармата е любовта. Ако някой е направил зло на някого съзнателно или несъзнателно, за да избегне действието на кармичния закон, трябва да е готов да направи при дадени условия такова добро, от което другият човек има съществена нужда. Любовта, която се изразява чрез добрите прояви, дадена навреме и на място, може да омекоти и да прекрати действието на кармичния закон. За това ние всякога трябва да сме готови при всички случаи и по всяко време да проявяваме любов към когото и да е и никога да не държим сметка заслужавали този човек или не доброто, което му правим. Ние не знаем кому какво дължим. Любовта, доброто, което проявяваме са в състояние да очистят пътя ни, да премахнем силите на злото, което някому сме направили и никога не трябва да се отказваме да направим добро на когото и да е, дори на врага си. Проявим ли любов към врага си, ние го обезсилваме. Аз имах дружба с един приятел - Любомир Лулчев. Брат му Андро, имаше някакво неразположение, дори омраза към мене. При едно недоразумение помежду ни той ми каза, че може да ме убие без да му направят никакво зло, защото той носеше куршум в главата си. Действително той носеше куршум в главата си от Първата световна война, в която е бил доброволец. Аз тогава му отговорих малко дръзко. Беше минало доста време оттогава и бях отишла при Учителя по работа. Учителят ми каза: „Братът на Лулчев се заканвал да те убие". Той е казал това на една сестра, която отишла и казала на Учителя, че се заканват да ме убият. Аз казах на Учителя: „Учителю, аз нищо не съм му направила". Та тогава ми каза: „Ти имаш карма и с двамата братя, затова ще се молиш Господ дати създаде такива условия, при които можеш да помогнеш на Андро, когато никой друг не може да му помогне". Аз тогава не разбрах защо трябва да се моля, но от послушание към Учителя се молех. Беше минало близо една година, откакто Учителя ми беше казал да се моля и аз се молих през това време. Стана атентатът в църквата „Света Неделя". Там загина бащата на съпругата на Лулчев, а майката беше наранена. Отидох на погребението. Бяхме само четирима - Лулчев, жена му, брат му и аз. След погребението се връщаме пеша от гробища четиримата. Като вървяхме по улицата, приближи се един агент и арестува Андро. Брат му ме помоли да проследя къде ще го заведат, за да му кажа после. Каза ми: „Ако те забележат че следиш, кажи че ти е гадже". Аз изпълних това. На другия ден разбрах, че и двамата бяха под домашен арест. Аз посетих Любомир Лулчев. Той ме прати да отида в дома на брат му и да предам нещо, което той ми заръча да кажа. Когато отидох при брат му, той ме посрещна с думите: „Бре момиче, какво аз мислех, пък какво излезе". Аз предадох думите, които брат му ми беше казал да предам, а той също ме задължи да кажа нещо на брат му. След няколко дни отново трябваше да бъда посредник между двамата братя. Изглежда, това което направих омекоти сърцето на Андро и той никога повече не се закани да ме убива. За развръзването на кармичния закон помогна и Учителят със съвета си. Трябваше да направя нещо лично за него, когато нямаше друг, който да го направи. Ако беше останало аз сама да разреша въпроса за разплитането на кармата, едва ли можех да се сетя и да направя това, което Учителят ми каза. Още по-малко бях в състояние да създам такива условия, при което да направя някаква услуга. Явно е, че Учителят ми помогна за разрешението и разплитането на една кармична връзка. Майката на един брат - Георги Томалевски, е тежко заболяла. Братът се безпокои за майка си и отива на Изгрева. На поляната среща Учителя и без да го пита, Учителят се обръща към него и казва само: „Ще мине". Наистина майка му оздравява. След пет-шест години майката пак заболява тежко, но като среща Учителя, той само му казва: „Пътница е"., които ние му причинявахме с нашето поведение и неразбиране. Той понесе всичко с търпение и любов. Спомням си също, че когато говореше, че ще ни напусне, че ще ни остави, сестра Писинова каза: „Учителю, където да отидеш ти, ще дойда след тебе". Тя имаше семейство - мъж и двама синове. Веднъж на поляната група приятели говорят с Учителя. Един от присъстващите попита Учителя: „Учителю, Вие какво не знаете?" Той помълча малко и каза: „ Не зная какво е грях". Кой може да отговори така? Друг път пак група приятели говорят с Учителя. Някои задават въпроси и Учителят им отговаря. Един от приятелите, като чува какви въпроси задават на Учителя мисли си, че тия въпроси не са съществени, но че той ще зададе съществен въпрос. Той задава въпроса на Учителя, но Учителят не му отговаря и обръща гърба си малко към него, като продължава разговора си с другите. Той втори път му задава „съществения" въпрос, Учителят пак не му отговаря и му обръща целия си гръб, а отговаря на тези, които му задават други въпроси. Така Учителят възпитаваше самонадеяните, тези, с критична мисъл. Един въпрос може да е несъществен за някого, но да е съществен за други. Ние не сме при еднакви условия и възможности за да преценяваме само от наше гледище кое е съществено и кое не е Правило ми е впечатление, че когато Учителят правеше тези неща, така естествено ги правеше, като че не е чул, като че той е много зает с това, което говори. Ние трябва да дадем свобода на всеки да се изкаже както разбира, пък Учителят е, който ще прецени: да отговори ли, или не. Убиват братът на Георги Томалевски. След известно време Георги отива на Изгрева. Отива на поляната и когато Учителят минава край него, поглежда го и му казва: „Карма". С това той изяснява причината за убийството. Значи това е станало по закона на необходимостта. Някакви стари преплитания на връзки от миналото се разплащат. Неумолим е законът на кармата. Каквото си направил, ще ти направят. Единствената сила, която може да омекоти закона на кармата е любовта. Ако някой е направил зло на някого съзнателно или несъзнателно, за да избегне действието на кармичния закон, трябва да е готов да направи при дадени условия такова добро, от което другият човек има съществена нужда. Любовта, която се изразява чрез добрите прояви, дадена навреме и на място, може да омекоти и да прекрати действието на кармичния закон. За това ние всякога трябва да сме готови при всички случаи и по всяко време да проявяваме любов към когото и да е и никога да не държим сметка заслужавали този човек или не доброто, което му правим. Ние не знаем кому какво дължим. Любовта, доброто, което проявяваме са в състояние да очистят пътя ни, да премахнем силите на злото, което някому сме направили и никога не трябва да се отказваме да направим добро на когото и да е, дори на врага си. Проявим ли любов към врага си, ние го обезсилваме. Аз имах дружба с един приятел - Любомир Лулчев. Брат му Андро, имаше някакво неразположение, дори омраза към мене. При едно недоразумение помежду ни той ми каза, че може да ме убие без да му направят никакво зло, защото той носеше куршум в главата си. Действително той носеше куршум в главата си от Първата световна война, в която е бил доброволец. Аз тогава му отговорих малко дръзко. Беше минало доста време оттогава и бях отишла при Учителя по работа. Учителят ми каза: „Братът на Лулчев се заканвал да те убие". Той е казал това на една сестра, която отишла и казала на Учителя, че се заканват да ме убият. Аз казах на Учителя: „Учителю, аз нищо не съм му направила". Та тогава ми каза: „Ти имаш карма и с двамата братя, затова ще се молиш Господ дати създаде такива условия, при които можеш да помогнеш на Андро, когато никой друг не може да му помогне". Аз тогава не разбрах защо трябва да се моля, но от послушание към Учителя се молех. Беше минало близо една година, откакто Учителя ми беше казал да се моля и аз се молих през това време. Стана атентатът в църквата „Света Неделя". Там загина бащата на съпругата на Лулчев, а майката беше наранена. Отидох на погребението. Бяхме само четирима - Лулчев, жена му, брат му и аз. След погребението се връщаме пеша от гробища четиримата. Като вървяхме по улицата, приближи се един агент и арестува Андро. Брат му ме помоли да проследя къде ще го заведат, за да му кажа после. Каза ми: „Ако те забележат че следиш, кажи че ти е гадже". Аз изпълних това. На другия ден разбрах, че и двамата бяха под домашен арест. Аз посетих Любомир Лулчев. Той ме прати да отида в дома на брат му и да предам нещо, което той ми заръча да кажа. Когато отидох при брат му, той ме посрещна с думите: „Бре момиче, какво аз мислех, пък какво излезе". Аз предадох думите, които брат му ми беше казал да предам, а той също ме задължи да кажа нещо на брат му. След няколко дни отново трябваше да бъда посредник между двамата братя. Изглежда, това което направих омекоти сърцето на Андро и той никога повече не се закани да ме убива. За развръзването на кармичния закон помогна и Учителят със съвета си. Трябваше да направя нещо лично за него, когато нямаше друг, който да го направи. Ако беше останало аз сама да разреша въпроса за разплитането на кармата, едва ли можех да се сетя и да направя това, което Учителят ми каза. Още по-малко бях в състояние да създам такива условия, при което да направя някаква услуга. Явно е, че Учителят ми помогна за разрешението и разплитането на една кармична връзка. Майката на един брат - Георги Томалевски, е тежко заболяла. Братът се безпокои за майка си и отива на Изгрева. На поляната среща Учителя и без да го пита, Учителят се обръща към него и казва само: „Ще мине". Наистина майка му оздравява. След пет-шест години майката пак заболява тежко, но като среща Учителя, той само му казва: „Пътница е".

Учителят отвори школата на Общия клас Спомням си, че когато Учителят отвори школата на Общия клас, първото нещо, което ни каза беше: „Аз искам да ми дадете празното си време, времето, когато не знаете какво да правите". Празното време е бездействие, неоползотворено време. Учителят не поиска времето, когато сме заети с една или друга работа. Той поиска най-малкото - времето, когато не знаем какво да правим. И за какво поиска да употребим това време - за най-красивата работа, за извисяване на съзнанието, за развитие на добродетелите, за освобождаване от стари, отживели идеи, на миналите култури, в които сме живяли, за опознаване на вътрешните възможности, които всеки от нас носи в себе си. Важно е всеки от нас да се научи да мисли, да бъдем активни в мисълта си. Не да оставим мисълта да се рее безконтролно. Всичко красиво в света е плод на човешката мисъл. Човек може да контролира мисълта си и да възприема мисли от възвишения свят. Учителят казваше, че нашите мозъци са ниви в които ангелите сеят своите семена, т.е. своите идеи. Ние трябва да помогнем да пречистим умовете си от тръните, за да може посятото да израсте и да даде плод. Иска ми се да разкажа няколко случая, за да се види нещо от духовните възможности на Учителя. Учителят като младеж е трябвало да се яви при военните за военната си служба. Като отишъл в поделението, имало и други хора и те влизат в разговор помежду си. Учителят е казал: „Аз няма да служа". Един от присъстващите го потупал по гърба и му казал: „Какъв топчия ще стане от тебе!" По строежа на тялото на Учителя той вади този извод, че би могъл да служи в артилерията. Това е било в първите години след Освобождението. Имало е много младежи, които искали да служат във войската. Затова по закон се освобождавали от служба двама или трима на сто или на хиляда души /не зная точно/ - по жребие. Учителят изтеглил жребието, за да бъде освободен от служба. Така той не е служил войник и бил свободен за цял живот. Но как е знаел, че няма да служи, когато това е ставало по жребие? Друг случай. Нашата сестра Гена Папазова в 1923 год. завършва гимназия в Търново. Тя е била добра ученичка и била освободена от цяла матура, но е трябвало да държи писмен изпит по български език, който бил задължителен за всички. След като ги разпускат в края на годината за да се приготвят за матурата, сестрата е била свободна и с една група братя и сестри отишли на екскурзия в околностите на Търново. Там набрали много горски ягоди и някой от групата предложил на младата сестра да отиде в София и да занесе ягодите на Учителя. Тя тръгва, отива на ул. „Опълченска" 66 и занася ягодите. Престоява в София няколко дни и вече е трябвало да се върне в Търново, за да се яви на писмения изпит. Отива при Учителя, но той и казва: „Останете още един ден" и тя остава. На другия ден отива да се вземе сбогом с Учителя, но той казва пак: „Останете още един ден". Тя вече е неспокойна, тревожи се, защото ще пропусне времето и няма да може да се яви навреме на изпита. Тревожи се, но иска да послуша Учителя. Безпокои се как да се яви пред родителите си, като е закъсняла за матурата. На третия ден Учителят й казва: „Останете още един ден". Тя се смущава, но остава. Когато отива на четвъртия ден, Учителят й казва: „Сега вече може да тръгнеш". Тръгва тя със свито сърце, че е пропуснала матурата си. Пристига в Търново, но смутена, разтревожена, как ще се извини пред семейството си. Като тръгва от гарата за вкъщи, среща я нейна съученичка и й казва: „Знаеш ли, матурата е отложена". Тя се успокоява и отива у дома си спокойна, радостна, че не е пропуснала изпита. Откъде е знаел Учителя, че матурата ще бъде отложена и я задържал няколко дни? Той е искал да й даде един урок. Учителят вижда, че матурата е отложена за всички гимназии в България. Предполагам, че Учителят не е получил сведения от Министерството на просветата, че матурата се отлага. Пътищата за неговото осведомяване са от друг род. Още една случка ще разкажа за възможностите на виждане на Учителя. Аз прекарах известни трудности в живота си и изпаднах във вътрешна немощ да ги разреша. В това потиснато състояние аз често горчиво плачех. Това състояние продължи доста време. Веднъж бях при Учителя и той ми каза: „Не плачеш само ти, плаче момата, която е живяла в твоята стая". Много ме изненада това изказване на Учителя. Тогава аз живеех в къщата на втората ми майка. Аз не знаех кой е живял преди мене в стаята, в която живеех. Две години след като се беше преженил баща ми аз отидох да живея там. Веднага след като излязох от Учителя отидох да попитам втората си майка кой е живял преди мене в стаята. Тя ми каза: „Зълва ми". Попитах: „Ами къде е тя сега?" - „Помина се" - беше отговорът. Това още повече ме изненада. Чудех се отде знае Учителя, че в тази стая преди мене е живяла зълвата и си е заминала в другия свят. Втората ми майка един път беше виждала Учителя на беседа, но тя нямаше никаква възможност за контакт с Учителя. Питах се и се чудех как е могъл да научи това Учителя. Това беше още в първите години след запознаването ми с Учителя. До тогава не бях имала възможност да зная нещо за духовните възможности на виждане на Учителя. Значи - казах си: Учителят това е видял по духовен път. Разбрах, че момата която е живяла в моята стая и е заминала за другия свят, плаче заедно с мене за себе си, че е загубила живота си на земята. Тя е желаела да живее, но по някакви причини е загубила живота си. Аз изпитвах лична скръб и при моята скръб се прибавя и нейната мъка, като моята мъка расте и се усилва. Аз си спомням, че тогава, когато страдах, от време на време чувствах прилив на скръб, по-силна мъка ме завладяваше, но тогава не можех да разбера, че тази мъка идва от друг източник и се прелива в моята мъка. Много по-късно чух от Учителя за такова преливане на чувствата от едно същество в друго. Той каза: „Ако някой човек изпитва ревност към някого, то друго същество, което изпитва също ревност може да се присъедини към първото, което изпитва голяма ревност и да прелее своята ревност в него, както една река се влива в друга, така и две и три същества могат да си преливат чувствата едно в друго. В такъв случай ревността се усилва. Може да завладее съзнанието му до такава степен, че той може да извърши престъпление". Такова преливане на отрицателни чувства може да стане със скръб, както моя случай. Но може да стане преливане на омраза, на завист, на злоба - на всяко отрицателно чувство. Можем да си представим какво ще изпитва човек, в когото са се прелели такива чувства на отрицание. В какво тежко положение може да изпадне и какво може да извърши. Такова преливане може да стане и на положителни чувства, ако някой е милосърден, друг, който изпитва същото чувство на милосърдие може да прелее чувството си в другия човек, да се усили чувството на милосърдие в другия. Така хората си въздействат и за добро и за зло. Въздействието може да бъде съзнателно или несъзнателно. Мисля, че много от убийствата, които стават в света се дължат на преливане на чувства, мисли в човек, който става приемник. На отчаяние, на разочарование, на потъмняване на съзнанието. Спомням си за два случая, които станаха на Бивака, където бяхме на екскурзия с Учителя. Първият случай беше делничен ден. Бяхме отишли на Бивака на екскурзия, трябва да е било четвъртък, защото в този ден ходехме тези, които бяхме свободни. Пристигнахме на Бивака, направихме закуската и понеже беше ден, в който Учителят държеше лекция, се събрахме на най-високото място на Бивака около разпръснатите големи камъни, обиколени с трева до самата пътека, която идва от София. Всички бяхме насядали там. Учителят започна беседата си. Той говори около 15-20 минути. Не мога да възстановя нищо от това, което е говорил в беседата. Спомням си, че както Учителят говореше, започна да изразява недоволство от нашето поведение, от работата ни като ученици и каза: „Ако така постъпвате, ще си отида". Действително, стана, взе си шапката и бастуна и тръгна по пътеката, която водеше за града и по която бяхме дошли. По това време за Бивака минавахме през Драгалевци. Повървя малко Учителя и сестра Балтова скочи и тръгна след него да го догони. Той пресече долчето, където течеше малка река и започна да се изкачва на другия бряг на реката. Там сестрата го настигна. Той се спря с нея и започнаха разговор. В това време скочи от мястото си и брат Лулчев, който тръгна към Учителя и го настигна както беше спрял със сестрата. Поприказваха и след не много време Учителят заедно със сестрата и брата се върна при нас. Всички останали стояхме в недоумение, не ни беше ясно защо стана това. Ние не знаехме какво е говорила сестрата, нито какво е говорил братът. Като се върна Учителя при нас, седна на мястото си и продължи да говори. Аз нищо не можах да разбера от това, което стана и защо стана. Като свърши лекцията, изпяхме една песен както винаги, направихме молитва и се пръснахме по поляната. За станалото аз с никого не коментирах и никой не ми заговори за това. На вторият ден след тая екскурзия, се срещнах с Лулчев. Той в разговори ми каза: „Направи ли ти впечатление, че Учителя не се върна като отиде Балтова, а се върна след като аз отидох при него?" Попитах го: „Защо, ти какво си направил?" - „Исках да изпитам Учителя. Направих един опит. Изпратих към него известна енергия и той затова избяга". Тази енергия могла да напакости на Учителя. Той също ми каза, че Учителят му е казал - мислено или гласно не зная, че „И лудият бяга от бесния бик". Разбрах, че бесният бик е Лулчев. Аз не разбрах всъщност какво е направил, но е направил нещо, с което е могъл да увреди на Учителя. Енергията, която е изпратил към Учителя е била пакостна сила. Попитах: „Защо направи това?" - „Исках да видя как ще реагира Учителя". Зная, че не е позволено ученик да изпитва Учителя си. Аз не подозирах дори, че той е направил нещо, от което Учителят е избягал. Ако той не беше ми казал, че е направил това, аз нямаше да зная, защото не можех да допусна, че е е способен на такава проява. Другата случка пак стана на Бивака. Бяхме на екскурзия с Учителя. Някои неща са отпаднали от съзнанието ми, ще кажа само това, което ясно си спомням. Всички бяхме събрани всред поляната. Бяхме прави и Учителят говореше. И тогава изрази недоволство от нашето поведение. Пак беше строг и каза, че ще ни остави. Нещо пак беше станало, което не можах да разбера. И както Учителят говореше строго, лицето му потъмня. Кожата на лицето му огрубя. Учителят имаше нежна кожа на лицето, но тогава кожата на лицето му стана тъмна, груба, дебела някак и неравна. Никога дотогава и след това не съм виждала лицето на Учителя така лошо променено, както когато ни каза, че ще ни изостави. И тогава беше станала тази промяна. След като ни поговори малко, каза: „Ще се изправим всички на молитва. Всеки ще се помоли сам. И аз ще попитам Господа какво да направя". Всички се изправихме на молитва, всеки сам се молеше. Не направихме обща молитва. Като свърши молитвата, Учителят каза: „Господ ми каза да остана при вас". Силно впечатление ми направи лицето на Учителя след молитвата. То беше просветнало, просияло, по-бледо, но кожата беше просветнала и като че ли беше станала прозрачна. Нищо не беше останало от онова помрачено изражение, което видях преди молитвата. Тези съвършено различни образи от лицето на Учителя преди молитвата и след молитвата се запечатиха в съзнанието ми и ги виждам, когато си спомням този случай. Изненадана бях, че така бързо можеше да се измени израза на лицето на Учителя. И друг път съм виждала помрачено лице на Учителя, но като това изменение и огрубяване не съм виждала. Вероятно пак е имало някаква атака срещу него. Някакво нападение, но за този случай нищо не можах да разбера. Останаха само двата образа в съзнанието ми за цял живот.

В природата действуват положителни и отрицателни сили. И едните и другите изпълняват своя служба необходима за природата. При тонирането на силите няма да превръщаме положителните сили в отрицателни, но ще правим опит отрицателните сили да ги впрегнем да служат на доброто. Ако имаме недоволство или раздразнение, да направим опит да завладеем силите на недоволството и раздразнението и да се накараме да извършим някакво добро - или услуга някому. Направим ли това, недоволството и раздразнението си отиват. Особено трябва да се пазим от оскърбление и обида. Те са отрицателни състояния, които действат потискащо, принизяващо. Със светла мисъл, с благородно чувство и добра воля ние можем моментално да излезем от тези нисши състояния. И колкото по-скоро излезем от тяхното влияние, колкото по-скоро отворим ума и сърцето си за светлината и за доброто, толкова по-скоро ще повдигнем съзнанието си в едно поле на радост и разумност. От всяко състояние, което помрачава съзнанието ни трябва да излезем от неговото влияние, а най-лесно е, когато с неговата сила направим някакво добро. Каквото и добро да направим, отключва положителни сили на радост и мир в нас. Всеки от нас носи в себе си положителни, добри сили. Тези сили трябва да турим в действие, на тях да дадем път да се проявяват. За тях всякога пътя трябва да бъде отворен, никаква преграда да не туряме на тях. Тогава ще се радваме на здраве и добро разположение. Това не е мъчно да го направим, при това то зависи само от нас. Ние трябва да желаем, а възможностите са в нас. Трябва да организираме силите си в служба на доброто, разумното и красивото. Нека се попитаме: Искаме ли да направим това? Щом желаем да го направим отвън нямаме пречки. Ние имаме сили и знание как да го направим. Ако нещо не знаем, ако нещо не ни е ясно, нека потърсим в съзнанието си къде сме турили преграда на светлината. Преградите на светлината идат от егоистичните мисли, от надценяването, което прави човек, от повишеното самочувствие, от превишаване на собствените си права и възможности. Всички пътища за проникване на светлината в нашия ум трябва да бъдат отворени. Всички пътища за благородните чувства трябва да бъдат отворени, а волята ни всякога да е готова да прояви доброто. Това е най-чистият път за будното съзнание. Така само ние ще отворим пътя за изява на нашата висша природа, за изява на душата ни. В Словото си Учителят многократно е изяснявал тези процеси на съзнанието, за да се изяви душата ни, за да се изяви Божественото в нас, ние трябва да работим за развитието на добродетелите, носители и проводници на Божественото са добродетелите. Това са отворените врати, през които може да потекат висшите сили на нашата Божествена природа. Учителят казва, че всеки човек носи нещо Божествено в себе си. Всяка човешка душа носи Божествен елемент, частица от Бога, индивидуална негова, неповторима. Нашата задача е да дадем път за изява на тая Божествена природа. Тази природа човек носи в зародиш. Ние носим в себе си дарби и възможности, чрез които Божественото може да се изяви - добродетелите. Трябва да си поставим задача да развием добродетелите в нас. Учителят казва: „Ако всеки си постави задачата всяка година да развие по една добродетел, за 25 години той ще развие 25 добродетели". Такъв човек добива връзка с живота природа, тя го познава и му отговаря за всички негови желания. Учителят казва: „Поне човек може да развие първите три основни добродетели: първата година ще работи за търпението, втората година за милосърдието, третата година да развива любов към Бога". Това е задача за три години човек да добие три основни добродетели. Учителят казва, че търпението е добродетел, която се изработва само на земята. Всеки от нас, който иска да се повдигне на по-високо ниво, то се постига с разумна съзнателна работа. За повдигане на съзнанието ни, нужна е работа, потребна е мисъл. Мисълта е творческа сила и когато човек се научи да мисли, той може да постигне каквото желае. С мисълта си можем да добием светлина, която ще ни изведе от стария живот, от животинското състояние в нас, от нисшата човешка природа. Това са задачи на всеки, който е тръгнал по пътя на светлината и истината. Ние трябва да добием творческа мисъл, да се освободим от асоциативната мисъл. При творческата мисъл човек е активен, а при асоциативната - пасивен. Много и много има да учи човек в пътя за познаване Бога и любов към Бога. Учителят ни води по пътя на Богопознаването.

Словото му и музиката му еднакво ни завладяваха, но различно беше действието им. Словото му носеше светлина, разкриваше простори и светове. Чрез въздействието на музиката човек навлизаше в себе си и там изживяваше нещо непознато и ново. Музиката обхващаше не само емоционалната страна на човека, но и цялото човешко същество. В човека действуват много сили, всяка сила има особени трептения. Трептенията на силите могат да се допълват, да се усилват. Един от методите за смяна са състоянията, които Учителят ни даде е музиката, песните. Той ни съветваше, когато сме неразположени да изпеем някоя песен и така, чрез влиянието й да сменим състоянието си. Всяка песен има свой ритъм, свои трептения, които въздействат пряко на сърцето. Музиката оказва тониращо въздействие. Човек може да се лекува с музиката, ако знае как. Съветваше ни да правим опити, за да видим какво въздействие може да има една песен. Ние трябва да пеем не само когато сме здрави, но и когато сме болни. Ще пеем, за да се тонираме. Да настроим сърцето и ума си така, че да могат силите и енергиите от природата да проникнат в нас и да се възстанови нарушеното равновесие. Чрез музиката ние можем да се хармонираме със силите на разумния свят. Може не всякога да успяваме да направим това, но трябва да правим опити, докато успеем. Каквато работа да вършим, каквито препятствия има да преодоляваме, можем да разчитаме на ума и на сърцето си, да намерим методи, чрез които можем да си помогнем. Ще мислим какво трябва да направим, за да излезем от неблагоприятните състояния, в които сме попаднали. Като мислим, ще преценяваме кой е най-добрият път за да възстановим вътрешния си мир, да придобием вътрешна светлина и здраве. Мисълта е един от най-главните фактори за смяна на състоянията. Ако някога сме оскърбени, като започнем да мислим ще видим, колко е безсмислено, дори глупаво да се оскърбява човек, че някой е казал нещо за него, па каквото и да е то. Учителят казваше: „Ако това, което ни е казано е вярно, значи трябва ние да се коригираме, пък ако не е вярно, то не се отнася до нас. Ако казаното е злонамерено, то е лошо за този, който го е казал. Ние това не трябва да правим, защото виждаме колко е грозно да се постъпва така". Трансформирането на енергиите е един важен фактор в самовъзпитанието. Този метод не зависи от външни фактори, но само от нашата добра воля и старание. Пречките да си послужим с него са само вътрешни - в нас самите. От друга гледна точка е лесно достъпен. Нужно е само будно съзнание и вътрешен контрол. Затова, при прилагането на този метод нужна е вътрешна подвижност на ума и на сърцето. Да имаме готовност да се съпротивляваме на всяка вътрешна вкостенялост. В ръцете ни разумния метод за смяната на състоянията е силно средство за повдигане и запазване на вътрешния мир и равновесие. Човек може сам да си помага. Това дава свобода. Човек трябва да отбягва всяко потискащо състояние като разрушително. Отрицателните състояния, в които понякога изпадаме с всичка сила трябва да се преборим с тях, за запазване действието на добрите сили в нас, за запазване на здравето си.

Учителят дойде на земята да ни покаже как човек може да живее разумно. Той не беше същество от нашия свят. От друг свят дойде той. Учението, което ни показа с живота си той го живееше. Това, което говореше, го проявяваше. Има много светлина и много възможности за добър живот, за здраве, за благородни прояви, за възвишеност, за красота. В този свят има всичко, за което човек копнее, за което жадува. Учителят ни показа този висок свят в своя живот, изразявайки го във всичката възможна простота и естественост. Като го наблюдавахме в живота му и той живееше като всички, но в целият му живот имаше нещо, което го отличаваше от нас. Той съвсем не беше като нас. И постъпките му, и в говора му, и в целият му живот имаше нещо, което го отличаваше от нас. Това, за което ни говореше, винаги беше положително и повдигащо. Не говореше за отрицателни работи и всякога поучаваше за добро. В постъпките си беше изискан, никога не е изтъквал себе си, да покаже, че е повече от нас. Той беше много повече от нас, но за това не говореше. Ако някога се е изразявал, изказвал е някакви мисли за себе си, то е за да подчертае нещо, което ние не разбираме, имаме крива мисъл. Той заради истината се изказваше понякога по-строго, защото ние не можехме да се издигнем в света, за който ни говореше. В нас имаше криви образи, изопачени разбирания и за да разберем нашите криви разбирания, споменаваше нещо за себе си като контраст. Той нямаше нужда да се покаже, че може и какво може. За своите възможности той мълчеше и можеше да мълчи. В обходата си с нас беше внимателен, любезен, коректен, можеше всички да изслуша дори и когато говорим глупости. Той се отнасяше с уважение и почит към всички. Ако някои оставаха недоволни от неговото поведение, то е, защото те искаха нещо, което той не можеше и не искаше да направи. Това би понижило неговото достойнство. Той винаги се държеше с достойнство. Той не можеше да каже дума, да направи движение, жест, който да понижи достойнството му. И това той правеше не за да се покаже пред нас, но заради своята висша природа не искаше да понижи Божественото в себе си. Още като ученик, Учителят е изучавал музика във Варна. Свирил е на цигулка при един чех. И след това Учителят е продължил да свири на цигулка. Когато Учителят е бил в Америка, един наш брат, който е учил заедно с него там казваше, че е свирил пред студентите, давал им е концерти. Той продължаваше да свири през целия си живот. Ние имаме повече от сто песни дадени от него. Повечето от тях са текст и мелодия дадена от Учителя. Често в класовете - Общия и Младежкия - идваше с цигулката си и много пъти ни е свирил. Когато ни е свирил, това беше празник за нас. Някои от песните дори той ги е дал в класовете - Общия или Младежкия. Най-силно впечатление и въздействие имаше ритъмът на някои от песните, които ни е дал. Имаше ритъм, който проникваше в човека, завладяваше го. Когато Учителят свиреше, ние се превръщахме в слух и се оставяхме на въздействието на музиката му. Слушаш и ти става хубаво, радостно, навлизаш в непознати области и се оставяш да те носят към нещо ново. Ритъмът на някои от песните му имаше непосредствено въздействие на сърцето. То замлъкваше, свиваше се. В каквото и състояние да се намираше човек, щом попаднеше под влиянието на Учителювата музика, щом се оставяше на нейното въздействие, всичко забравяше, само слушаше. Тези музикални вълни го заливат, проникват и въздействат на същността на човека. Нещо ново навлизаше в човека, радост го овладяваше и се оставяше на това въздействие. Музиката му имаше завладяващо въздействие. Като слушаше, човек навлизаше в себе си, откриваше се по-широк и по-достоен вътрешен свят.

Учителят беше същество на пълната вяра. Вяра в Бога, вяра във Великата разумност. Правило ми е впечатление, че когато Учителят държеше своите беседи и говореше за Бога, той се въодушевяваше, вдъхновяваше се, за нищо друго не е говорил така вдъхновено, както, когато говореше за Бога. Заговореше ли за Бога вдъхновението идваше, дори повишаваше гласа си, радост бликаше от него. Така беше когато държеше беседите си, така беше и когато говореше в разговорите си с другите, така беше и когато говореше в частните си разговори - лично с някого. Един приятел ни казваше, че той вижда Учителя, че се хванал с едната ръка за Бога и никога, в никакъв случай не се пуща. Веднъж дошъл до такова развитие, човек може да бъде във връзка с Разумната природа и да се ползува от нейните блага. Природата е разположена към човека, но той като не я познава, не разбира, сам се ограничава и отделя от нея. Учителят беше във връзка с Бога постоянно. Когато е водил разговори с някого или с повече хора, в някакъв промеждутък съм имала случаи да го чуя да каже тихо: „Господи!" Това ми се е случвало при разговори с нас в „Парахода". С това си поведение той действаше на слушателите и някак непосредствено предаваше на тях своята вяра. Така убедено говореше, че не можеш да помислиш, че не е така. Говореше ли за Бога, от него лъхаше вяра и Любов. И така той въздействаше и предаваше на другите своето вдъхновение, своята вяра и любов към Бога. И ние като го слушахме, изпитахме вяра и любов към Бога. Когато човек вярва, той има упование, има тил, вярва, че има кой да му помага. Това дава сила, увереност, спокойствие, стабилност, упование. Вярата е стълб, който крепи човека. Мнозина считат вярата за заблуда. Те изхождат от някои вярвания от изостанали стари религиозни схващания, които са изгубили всякакъв смисъл и съдържание. Вярата е принцип. Като вярваш в нещо, то става, реализира се. Когато човек иска да постигне нещо и се съмнява, че може да се реализира, той руши основата, на която стои. За всяко нещо, което човек иска да постигне, нужна е вяра без съмнение - жива вяра. Тя дава сила, с която човек преодолява препятствията за реализирането им. Съмнението руши вярата. Вярата е положително качество, тя импулсира човека за превъзмогване, за издържане. Вярата дава мощност на този, който вярва. Вярата дава възможност за проява на творческите сили на човека. Способността на човека да вярва му открива поле за големи дела. Вярата е голям Източник на сила. Вярата е път, който води човека до възможности и постижения. Тя дава издръжливост на човека. Тя е едно от най-необходимите качества, които човек трябва да знае как да крепи и да развива. Вярата поддържа будно съзнанието, тя е проводник на сили. Не случайно е казано: „Ако вярвате и планини може да преместите". Този израз е символ за възможностите, които вярата дава. Когато Христос е лекувал,Той само е запитвал: „Имаш ли вяра?" Вярата е била условие, път да изяви Христос висшата сила, да потекат висшите творчески енергии за здраве и живот. Пак Христос е казал: „Вярвайте и ще ви бъде!" За човека на пълната вяра и невъзможното става възможно. Вярата прави контакт със сили от по-висше естество и когато те потекат, невъзможното става възможно. Светът, в който живеем е по-широк, отколкото ние го познаваме. В него има повече възможности за постижения. Вярата е основа за тяхната проява и изява. Пълната вяра прави човека стабилен, сигурен. Сигурността идва от вътрешната сила в човека, не отвън. Вярата отваря вътрешни простори в съзнанието на човека, отдето протичат сили и го правят неуязвим. Вярата е крепост. Друго нещо е вярването.

Учителят е помагал на приятелите Многобройни и различни са случаите, когато Учителят е помагал на приятелите. Спомням си един случай с мене. Един ден се почувствах недобре здравословно. Не зная какво ми беше, но не се чувствувах добре. Излязох за да отида до изгревската поляна, минах покрай дома на Учителя, който в това време беше пред стаята си и говореше с един брат. Аз минах, поздравих Учителя и отидох на поляната. Направи ми впечатление, че Учителят много проницателно ме изгледа и усетих, че погледът му ме проникна. Поразходих се и на връщане от поляната, Учителят още говореше с брата и когато аз приближах той се отдели от брата, каза му нещо и се приближи към мене. Попита ме: „Какво ти е Еленке?" Отговорих му, че нещо не съм много добре и аз не зная какво ми е. Навярно Учителят е видял нещо в аурата ми, което не е в ред, когато минах край него. Така мисля заради този поглед, който усетих. Без да му кажа дума той ми даде наставления за лечение. На другия ден бях добре. Ето защо, всеки от нас, който е получавал такава помощ знае, че Учителят виждаше неща, които ние не виждаме. Като виждаше, помагаше както той разбираше. Учителят помагаше постоянно, където имаше нужда. За тази помощ той никога нищо не споменаваше. Никога не съм чула да каже, че е помогнал на някого. Както тайно виждаше, така и тайно помагаше. В още по-голяма тайна държеше тази своя дейност. За тази дейност той не споменаваше. Никой от нас не е чул да каже, че е помогнал на някого, нито някой от приятелите е чул такова нещо. Учителят не споменаваше за помощта, която постоянно проявяваше към всеки нуждаещ се. Това беше скрита дейност, а ние само узнавахме когато лично ни е помагал или на наш близък. За тази дейност ние разбирахме от различните случаи и то защото самата помощ, която е дал говореше за себе си. Това са безброй случаи на помощ към всички. Спомням си друг един случай за помощ. Един наш брат е помолен от владиката Стефан, който моли брата да отиде при Учителя и да му каже, че той - Стефан е направил някакво изказване, за което е осъден на смърт от Македонската революционна организация. Братът отива при Учителя, казва молбата на владиката Стефан, Учителят казва на брата: „Поздравете го и му кажете да е спокоен". Тази смъртна присъда не се изпълни. Аз не мога да проверя и да докажа, че Учителят е помогнал, но от това, което зная правя извод, че Учителят помагаше на всеки зов за помощ отправен към него, като изпълняваше заповедта на Христа „да не знае лявата ръка, какво прави дясната". Тези неща той правеше в мълчание. Не вярвам, че може да има човек, който може да остане равнодушен при изявата на помощта, която той даваше. Учителят в изява на учението си проявяваше много страни, някои от които бяха силно подчертани, ярко изявени. Такава страна беше вярата на Учителя в Божественото, в разумното в света. Когато говореше по този въпрос, той беше категоричен, ясен, строго определен. Помен от колебание не се забелязваше. Бог е реалност, с която той е свързан абсолютно, той живее в тази реалност, оттам черпи сили, вдъхновение, знания. Бог е реалност, с която всеки човек е свързан и той може да се ползува от нея. Учителят казваше: „Най-близкото същество до човека е Бог". Бог е същност, която прониква Вселената. Той е навсякъде и във всичко. Бог е великата разумност в живота. Тази разумност непрестанно твори, създава. Всичко е създадено от Него и той присъства в творението си, но е повече от него. Човек е част от това творчество и е свързан с него. Връзката може да бъде съзнателна или несъзнателна, това зависи от степента на развитието на човека. Човек може да бъде в съзнателна връзка с Бога без никакви посредници. Щом човек спазва законите на разумната природа и живее в хармония с тях, той се ползува от благата на природата и никой не може да го лиши от тях. Не спазва ли тези закони, той сам се лишава от нейните блага. Законите на разумната природа са общи за всички: за човека, за животните, за растенията, за минералите. Също и за по-висшите същества, които са на по-високо развитие. Много напреднали същества в своето развитие стоят над човека, за които той още няма сетива, за да направи съзнателна връзка. Тези напреднали същества са разположени към човека и му помагат в неговото еволюционно развитие. Човекът не е изоставен, не е сам, безброй същества има, които са готови да му помагат. За да получи помощта, той трябва да спазва законите на живата природа. При това той трябва сам да дойде до това разбиране, без никакво насилие, без усещане, сам да израсте и да разбере, че само по този начин може разумно да живее. Това разбиране трябва да бъде плод на неговото развитие, да му стане вътрешна необходимост да живее така. Веднъж дошъл до такова развитие, да бъде във връзка с Разумната природа ще се ползува от нейните закони и блага. Природата не е враждебно разположена към човека, но той като не я познава и разбира, сам се ограничава и отделя от нея, като иска да я победи, да я завладее, да й господарува. В природата съществуват разумни закони, които управляват цялото битие. Всичко действува в съгласие и хармония и няма сила, която може да наруши порядъка в Битието, да наруши равновесието в него. До това разбиране човек трябва да израсте, той трябва да съгласува своя живот с природата и да не противодействува на нейните закони, интуитивно, вътрешно да схване, че така е устроен животът на земята. Ние трябва да имаме тази убеденост, тя ще дойде от вярата. Вярата не се доказва, вярата се живее. Човек вярва, защото всичко, което е научил в живота си го води до вярата, до великото в живота.

Учителят ни учеше, че животът е проява на Великата космическа Любов изявена като принцип. Човек е част от разумната природа, той участвува в колективния живот. Животът е единен в целия Космос. Човек тепърва ще изучава връзките с живата природа, с живота на цялото. Човек едва е надзърнал само във Великия живот, от който той е малка част. Учителят също ни учеше, че вън от видимата природа има още невидими светове - непознати, с които сме във връзка и отношение. Има много по-напреднали същества от нас, с които сме във връзка и които ни помагат. Ние не сме последното творение на живота. Ние можем да влизаме във връзка с по-напредналите същества, които са готови да ни учат и помагат. Учителят казва, че ние можем да се обърнем мислено за помощ към този разумен свят, когато сме в нужда. Те са готови да ни помагат. Трябва да правим опити, когато имаме нужда, за да добием вяра в Разумния невидим свят. Ще разкажа някои мои опитности: В 1920 год., когато започнах да слушам беседите на Учителя, през пролетта заболях от скарлатина. Вкъщи нямаше условия да лежа и аз пожелах да отида в болница. Постъпих в инфекциозното отделение. Няколко дни след постъпването ми, главният лекар д-р Киров, при едно посещение в болницата ми каза, че имам типична скарлатина с развити двата процеса: тялото ми е покрито с пъпки, а гърба ми започва да се лющи, и затова той иска да доведе студентите, за да видят двете фази на болестта. Не зная какво съм направила в израза си, но той ме попита: „Защо, не искате ли?" Казах, че се стеснявам, той ми отговори, че няма нищо. Ще видят гърба, гърдите и бедрата ми. Когато той напусна стаята, аз се завих под одеалото и горчиво заплаках. Бях на 21 година и в отделението бях почти сама. Нямаше други болни, освен едно момченце. Толкова неприятно ми се виждаше това посещение, като че ли щях да бъда изложена на поругание. Поплаках си доста, мислех си, че ако майка ми беше жива, нямаше да ми се случи това. И както плачех, ми дойде на ума една мисъл: помоли се на Бога да ти помогне. Аз веднага почнах да се моля на Христа, понеже още от дете имах много хубаво чувство към Христа. Това, което бях учила в училище като малка ученичка, беше събудило голяма любов към Христа заради любовта и благостта, които той е предавал, който е бил на земята. Така се молих дълго с вяра и почувствувах облекчение след молитвата. На другата сутрин сестрата в отделението ми каза, че студентите вече са дошли в двора. Мене ми се сви сърцето и зачаках. Чаках дълго време. Студентите бяха на двора, защото времето беше хубаво и след доста време сестрата пак дойде в стаята и ми каза, че извикали професора на операция и студентите си отишли. Зарадвах се много. В следващите дни все пак чаках да не би да дойдат, но те не дойдоха повече. И така, аз имах първият опит от чута молитва. Радостта ми беше голяма не само защото не дойдоха студентите, но за това, че Христос чува молитвите. Това ме изпълни с упование и вяра, че когато човек е в нужда и се обърне за помощ има кой да му помогне. Имам още два случая за чута молитва, които ще опиша. През един хубав пролетен ден, бяхме на бивака с Учителя. По едно време ми дойде наум да взема чайника на Учителя и да ида на едно изворче, което е по-високо от лагера и да донеса вода на Учителя от него. Аз се обадих на Учителя, че отивам на това изворче, за да знае и да не би да поиска да пие вода, пък аз вземам чайника. Взех чайника и тръгнах. Още не бях напуснала полянката на лагера и една определена мисъл ми мина в главата: „Вземи си другарка да не си сама". Аз помислих, че Учителят ми прати тази мисъл. Понеже много обичам да ходя сама в планината - тогава чувствам по-жив контакт с природата - тръгнах сама, като си помислих, че ще внимавам. Изворчето, при което отивах за вода беше в забранената зона, понеже скоро бяха залесявали с борови фиданки тази част от планината. Изкачих се над шосето и навлязох в залесената част. Бях се изкачила доста високо и забелязах, че от Горския дом се движи един горски стражар към посоката, в която аз вървях. Стана ми неприятно и аз забързах да го изпреваря и да напълня чайника, за да не ми срещне. Но аз бях успяла само да напълня чайника и той дойде до изворчето. Аз се извиних, че съм дошла в забранената зона, но много съм внимавала да не настъпя някакво борче. Понеже ние сме идвали тука преди залесяването и затова съм искала да взема вода от това изворче. Той ме запита от Братството ли съм и аз му отговорих. И когато взех чайника за да си тръгна, той поиска от мене това, което мъжете искат от жените. Казах му, че ние така не живеем. Когато той се приближи към мене, аз се уплаших, стегнах се вътрешно и си казах, че няма да позволя това, ще се боря. Оставих веднага чайника на земята, изправих се готова за самоотбрана и извиках високо: „Господи" - за помощ. Като чу той това, веднага той ми каза: „Бягай!" Аз грабнах чайника, хукнах надолу, защото мястото беше стръмно и не се обърнах назад. При този втори случай на чута молитва, аз проявих непослушание. Някое същество ме предупреди да си взема другарка. Аз не послушах и трябваше да преживея страха и отвращението от подобен опит за нападение. Третият случай на чута молитва беше на Изгрева, в стаята ми, на поляната, където аз живеех. Беше първите дни на декември -1945 г. Аз бях си махнала дантелените пердета от прозорците, защото исках да си почистя жилището за празниците и Новата година. Понеже стаята беше на земята и когато нямаше прозрачни пердета, отвън се виждаше всичко. Аз седях до прозореца и четях вестник. Изведнъж някой се приближи до прозореца и заговори. Погледнах - руски войник, питаше ме зная ли къде е Руския дом. Отговорих, че не зная, той ми огледа хубаво стаята, това ми направи впечатление и се отдалечи. Тогава аз седнах и продължих да чета. След малко някой отвори външната врата, влезе в антрето и отвори без да тропа вратата в стаята ми. Погледнах - същия войник. Скочих и го попитах какво търси в стаята ми. Той пак ми зададе същият въпрос - зная ли къде е Руския дом. Отговорих, че не зная, а той ме запита: „А вашият отец знае ли?" Казах, че знае и казах, ако искате ще ви заведа при него. Гледах да излеза от стаята. Приближих се при вратата за да изляза, но той ме хвана с двете си ръце, ръцете ми под рамената, аз се отдръпнах, но той ме държеше здраво. Отдръпнах се още назад, но той продължаваше да ми държи ръцете. Така като се движехме из стаята блъснахме гардероба, който се отмести, той си настъпваше и успя да ме събори на миндера. Аз се свих на топка и с краката си го отблъснах от себе си. Аз знаех, че съм сама в стаята, на поляната понеже беше студено нямаше никой. Паша беше слязла в града и аз разбрах, че не мога да чакам помощ от никого отвън. Тогава си спомних, че Учителят преди да си отидат приятелите от Латвия в началото на септември, когато в 1939 год. Хитлер обяви войната на Полша, те трябваше да минат близо до бойното поле и затова те бяха много смутени. След последния обяд, който имаха с Учителя, той като стана от масата погледна наляво и надясно и им каза: „Когато сте в нужда, повикайте ме!" Като чух тия думи, аз изтръпнах. Не бях чувала друг път Учителят да говори така открито и за своите възможности. Бяха ми разправяли разни случки за помощ през разстояние, но направо от неговите уста не бях чула и това ми направи много силно впечатление. Вярно, че те бяха много смутени и изплашени от пътя, който им предстоеше, да минат през страна, в която се водят военни действия. Доколкото си спомням това беше между 9 и 13 септември 1939 год. Това, че Учителят им обеща помощта си открито, ясно, ме изпълни с радост за тях, но и радост за мене. И аз не се стърпях и им обърнах внимание да помнят това, което Учителят им е казал, но и аз го запомних. И както се борех с войника, спомних си тия думи на Учителя и извиках силно, колкото мога: „Учителю, Учителю!" След като извиках втори път, нападателят веднага ме отпусна, напусна стаята ми, излезе вън на поляната, провря се под телената ограда и избяга в гората. Самата аз нищо не можех да направя, той беше по-силен от мене. Мъчно можех да му надвия и едничкото нещо, което ми оставаше беше да извикам Учителя. Учителят беше вече напуснал земята. За моя радост помощта дойде веднага. Когато напусна стаята ми, аз излязох след него, гледах го как се провря по корем през телената ограда и аз бях много зарадвана, но и изненадана. Какво стана в съзнанието на този войник, който само преди няколко мига се бореше с мене, а сега бягаше? В такъв момент човек може само да каже: „Благодаря Ти Господи за помощта! Ти можеш и знаеш как да помагаш. Благодаря!" И в трите случая помощта дойде от Невидимия свят. Нямаше намеса на човек по някакъв земен път. Аз не зная как невидимия свят помага и как Учителят ми помогна, но виждам, че невидимите наши приятели намират начин да ни помогнат. Малко нещо ли е, когато си в някакво неблагоприятно положение да се обърнеш за помощ към Висшия разумен свят и да получиш помощта в самия момент. Какво повече може да желае човек? Може ли човек да не прецени тези мигове на контакт с разумния свят? След като почувствам помощта мога ли да се съмнявам имам ли право да мисля, че е случайно. Самата помощ не е ли достатъчно доказателство? Може ли да се желае по-хубава връзка от това, да ти помогнат, когато си в нужда? Спомням си друг случай. Имаме двама братя, които са сираци от войната. Единият беше мозайкаджия, той беше по-големият и издържаше по-малкият си брат. По-големият брат често отиваше да работи в провинцията. По-малкият брат следваше музикалната академия. Било време, когато той е трябвало да внесе семестриалната си такса. Брат му бил в провинцията на работа, той потърсил от някои приятели да му услужат за да внесе таксата. Случило се така, че никой не могъл да му помогне. Той се смутил, че може да пропусне срока за записването и да загуби семестъра. И както се движел разтревожен из Изгрева, минава покрай дома на Учителя, Учителят го извиква и му казва да почака малко. Влиза в стаята си и след малко излиза и му подава един плик, като му казва: „Иди да се запишеш!" Като си отива вкъщи и отваря плика, вижда, че сумата е точно, колкото е таксата. Отива и се записва. Тази помощ пак е от висшия невидим свят, който знае нуждите и помага толкоз, колкото трябва. Понеже не е имало друго същество, което да разбере нуждата на младия брат, Учителят става изразител и дава помощта. Братът не е поискал помощ от Учителя, не му е казал, че трябва да се запише, не му е казал колко е таксата, но Учителя дал нужната сума. Ние не може да питаме как Учителят е научил каква сума е била нужна на брата, но самата постъпка на Учителя е красноречива и ясна - дава му толкоз, колкото е таксата. Ясна е, че Учителят е могъл да знае без да му се иска и да му се каже колко е таксата. Разумният свят помага само за съществени нужди на човека.

Учителят ни води по нов път. Всичко, което той ни говори не е от този свят, то е ново знание за нас. Той е дошъл от един висок свят, който ние не познаваме и ни посочва пътя към този свят. Понякога в словото му виждам като някакви куки, които пуща към нас, за които да се уловим и да излезем от дълбоките кладенци, в които сме потънали, от тресавищата в които газим и се мъчим да излезем. Със Словото си той ни посочи път, който не всякога можем да видим с вътрешните си очи. Понякога виделината не ни достига, друг път възможности нямаме или вярата ни е слаба. Непрестанно трябва да крепне вярата ни, да се усилва вътрешната светлина, да минем нагоре стъпка в развитието си. Вярата си усилва в опитностите, които имаме в живота си. В усилията, които правим да преодолеем мъчнотиите, и страданията разбира се, придобиваме вътрешна виделина. Това е пътят на духовното развитие. Мъчнотиите и страданията са необходимост за придобиване на опитност, от която получаваме знание и светлина. В пътя на чистенето и растенето човек неизбежно минава през страдания, те са методи на чистене. Ние трябва напълно да променим нашето становище към страданията и мъчнотиите. В обикновеното разбиране страданията и мъчнотиите са нещо неизбежно. Учителят застъпваше гледището, че страданията и мъчнотиите са етап в развитието на човека на земята, без тях той не може да се развива правилно. При всяко страдание човек придобива особен род енергия необходима за развитието му. Тази енергия ще му даде знание и светлина потребна за развитието му. Всеки от нас е минавал през различни страдания и всеки има опитността, че след всяко страдание човек получава някаква придобивка, някакво знание. Това е новото отношение към страданията. Той казваше, че за всеки човек е определено през какви страдания и изпитания ще мине. При всяко страдание човек обработва известна материя. При тази обработка материята добива други качества, които ще ползуват човека. Тук ние се срещаме със закона на кармата - закона на причини и последствия. Един неумолим закон: Каквото си направил, ще ти направят. То е закон на правдата. Учителят ни учи, че всяко страдание и мъчнотия, които преживяваме ни дават знание необходимо за живота. Чрез страданията ние се повдигаме, растем. Страданията са необходимост в живота на човека на земята. При това гледане на страданията, ние се освобождаваме от тягостното чувство, когато понасяме какво и да е страдание. То е необходимо, то е потребно, то ни повдига в пътя на нашето развитие. Това е новото отношение към страданията - то е новото отношение и към закона на кармата. Закона на кармата преди да получа това разбиране чувствах като един неумолим чук, който може да те удари. Сега кармата чувствам като милостива ръка, която те прекарва през страданията за да добиеш светлина и знание, които ще те повдигнат. Страданията са само задачи, които човек трябва да разрешава непрестанно в живота си. Те не са вече наказание за сторени погрешки, а за просвещаване, за разширение на съзнанието. Ето как Словото на Учителя облекчава пътя на ученика към неговия възход. Едно е да те наказват, друго е да решаваш задачи, да учиш, за да минеш една стъпка напред в развитието си. Както ученикът от светските училища решава задачи, за да придобива знание необходимо за живота, така и ученикът на школата на Учителя минава през процеси на обучение, което често е изпитание и страдание, за да върви в пътя на своя възход. Човек в школата на Учителя учи, всичкото знание добива от опит. Всяко нещо трябва да бъде опитано. Всеки сам трябва да добие това знание. Нищо не се дава на готово. В школата на Учителя нищо не се запаметява, а се опитва, защото човек знае това, което е опитано. Школата на Учителя е опитана. Всяко нещо ученикът трябва да приложи за да добие опит. Знанието, което не сме преживяли и опитали, то не е положително знание, то е теоретично, то е само умствено знание. Дори знанието, което сърцето е придобило, ако не е опитано, и то не е истинско. Затова Учителят казва: „Моето учение започва от приложението". Ученикът учи като прилага знанието, което Учителят е дал. Който не прилага, не е ученик. В школата Учителят излагаше учението си общо на всички, но всеки сам трябваше да приложи и опита това, което той учеше. Опитаното знание е знание. Както придобитата и смляна храна от организма ползува човека, така и опитаното и приложено знание го ползува. Това, което човек е опитал в него има увереност, че е така. Всяко нищо, което не е опитано, в него може да се съмнява дали е така или не. Самоувереността идва от опитаните неща. Теоретичното знание подлежи на проверка. Знанието, което Учителят ни даде има отношение към живота изобщо, към нашето поведение в отношението ни към хората, към възпитанието ни, към вътрешната ни работа за развитие на дарби и способности, към контрола на нашите прояви и т.н. Знанието, което Учителят ни даде засяга целокупния живот на човека, както външните изяви, така и вътрешните възможности. Всичко, което Учителят ни учи, а ние не сме опитали, почива на вярата. Ние вярваме в това, което ни казва Учителя, че е истина. Но за да добием сигурност, трябва да го приложим, да го опитаме. Например, ние вярваме в разумността на природата, вярваме, че законите, които управляват природните явления са разумни. В природата ние не можем да правим опити, но ние можем да я наблюдаваме и да правим изводи. Голямата зависимост и въздействие на природните явления ни подсказва разумността. Като изучаваме и наблюдаваме природните явления, виждаме зависимост, взаимодействие, които говорят за разумност. Най-добре това може да се види в тази област на природата, където човек не е упражнил своето въздействие. Човек като природно явление не всякога е упражнил правилно въздействие на околната среда, проявил е и разрушително въздействие. В природата няма хаос, но има ред и порядък, има закони, които регулират отношенията на съществата в природата. Човек е упражнил голямо въздействие върху явленията на земята, като е направил големи пакости. Той мисли и дори иска да стане неин господар. Това показва, че той е надценил своите възможности и не е намерил своето място в целокупния живот на природата. Човек е разумно същество, но не всякога действува разумно, защото не познава напълно своето естество, своите възможности. В природата няма случайности, а има зависимости. Видимите случайности са зависимости от порядък, който човек не познава в природата. Защото в природата действуват много разнообразни сили. Човек може да се ползува от природните закони за своя полза, но когато се опита да им господарствува, той може само да напакости както на себе си, така и на самата природа. Защото всяко действие поражда противодействие. Това е закон в природата. Противодействието може да бъде пакостно за самия него и то може да дойде оттам, дето най-малко очаква и подозира. Природата има много блага и възможности за човека, и ако иска да се ползува от нейните блага, трябва да я проучва, да наблюдава и да не прави опити, с които може да я повреди. Тя е необходимо условие и среда за неговото съществуване. Учителят ни съветваше да правим връзка с Разумната Природа или с живата природа, както той я наричаше, за да можем да се ползуваме от нейните сили. Живата природа е склад на енергии и сили, от които човек може да се ползува, затова отношението ни към нея трябва да бъде съзнателно. Учителят ни учеше, когато сме сред природата или на планината, да наблюдаваме всичко около себе си и да правим връзка с нея. Като я наблюдаваме да почувствуваме живота в нея. Всичко в природата е живо, тя ни говори, ние трябва да я изучаваме, да разбираме нейния език. Ние можем да приемем нейните енергии при каквото и състояние да се намираме за подобрение на здравето ни или за нашето духовно повдигане. Тя всякога има какво да ни даде. Разумните същества, които я ръководят са всякога разположени да ни подкрепят и помагат. Ние сме потопени в един разумен свят, който разполага с безкрайни блага и който е готов да ни ги даде. Ако ние се затворим за нея с нашето незнание и непознаване, тя не може нищо да ни даде. Една от задачите ни е всеки от нас да изработи правилно отношение и разбиране за разумната природа. Успеем ли да направим връзка с нея, ние ще имаме един верен приятел при всички положения в живота и никога няма да бъдем лишени от необходимото. Светлината, въздуха, водата, растенията, високите планини - това са складове на сили, от които разумния човек може да се ползува. Контактът ни с живата природа ни дава здраве, бодрост, сила. Когато направим правилна връзка от нищо няма да бъдем лишени, затова трябва да освободим ума си от всички стари заблуди, криви разбирания за природата, да освободим сърцето си от всички егоистични чувства, да обикнем всичко живо, за да почувствуваме изобилието на живота. Красотата и многообразният й език. Учителят многократно ни е говорил за тази връзка с природата, давал ни е задачи, формули, упражнения, само и само да можем да излезем от старите вкаменени разбирания, да освободим себе си, ума си, сърцето си и душата си от робството, оковите и заблудите на миналите отживяли разбирания. Разбира се, това не е лесен процес, за да може да се постигне набързо, но аз вярвам, че това е постижимо при постоянна вътрешна работа в съзнанието, в сърцето, в ума и волята ни. „Всичко в живота е постижимо, когато времето е добро и ние сме разумни" - казва Учителят в една песен. Първо човек сам трябва да се убеди, че природата е разумна. Това не подлежи на аргументиране и доказване. Като наблюдава човек природата, може да почувствува живота в нея. Както човек вижда красотата в природата, така може да усети чрез сърцето си и живота в нея. Едно вътрешно усещане чрез сърцето може да даде на човека по-голяма увереност, отколкото някакво доказателство. Ние виждаме с очите си, но също виждаме с ума си, със сърцето си. Виждането с ума и сърцето не е по-малко убедително от виждането с очите. Виждането чрез ума и сърцето разширява нашето познание за света и природата. Красотата в живота идва от тия вътрешните знания. Всички хора, които имат очи могат ли да видят красотата в природата? - Не. Красотата виждат само тия, които имат вътрешна възможност да я видят. Днес човек цени повече това, което той е създал, отколкото всичкото величие, което съществува в самата природа. Ако човек вижда красотата и величието на природата, много по-големи радости би имал. Човек още не е видял, нито осъзнал богатството, разнообразието, големия живот в природата от който той е част. Ние тепърва трябва да се възпитаваме, да развиваме нашето вътрешно виждане по отношение на природата. Всякога, когато съм ходила из планините и съм се спирала да наблюдавам живота, който блика във всяко кътче, например покрай някое малко изворче забутано някъде, той извира, носи живот около себе си, множество цветя са нацъфтяли около него, красота и свежест лъхат покрай него и съм се питала кой вижда тази красота? За кого природата е създала такава красота? Или когато утринното слънце освети някоя полянка цяла осеяна с цветя, по които росните капки отразяват слънцето в разни багри, за кого е тази красота? Или тяхното бълбукане на малките поточета, които унасят човека в света на музиката, внасят мир и тишина в него, ако се остави на техните песни. Има ли място в природата където да няма живот? Дори тревните постелки, по които ние стъпваме, каква красота на зелени багри и форми, на тревицата, природата е надарила. Ако човек има очи навсякъде може да вижда красота и красота. За кого е създадена и кому е необходима? Животът се изразява в красотата. Животът е мощното, което твори и създава формите в природата в едно велико разнообразие. Неизброими са формите, които животът създава в природата. Тя твори от най-малките невидими същества до най-великите светове. Мощно нещо е живота. Той прониква всичко и го обединява в едно единство. Творческите сили в живота се ръководят от разумни принципи.

Учителят следеше процесите Учителят следеше процесите, които ставаха в нас и когато трябваше по някакъв начин обръщаше вниманието ни върху една или друга наша проява. Спомням си веднъж, тръгнала съм за града по някаква работа. Учителят говореше с Паша и Савка пред долната си стая. Аз се спрях при тях. Учителят ме погледна засмяно и ми каза: „Ти Еленке, си уредила работите си, накривила си шапката си". На главата си аз носех барета и я бях дръпнала малко надясно. Не беше на средата на главата ми. Така сложената шапка показваше, че аз съм под влиянието на не много сериозни същества. В накривената ми шапка имаше светско влияние, мода, някакъв каприз, нещо малко несериозно. Да си призная, аз тогава не се спрях на тези думи на Учителя, взех ги като шега, но както винаги и в тази шега имаше истина. Аз не бях си дала сметка защо бях накривила шапката си. Всяко нещо, което правим е израз на известни сили -положителни или отрицателни. Ученикът не трябва да се поддава на отрицателните влияния. Влиянието може да е едва забележимо, но една крива посока може да доведе до лоши последствия. Ученикът за всяко нещо, което прави, казва и мисли, трябва да държи сметка. Съзнанието трябва да е будно и да не се поддава на чужди влияния. Учителят всеки момент използваше да помогне, да поучи, да подсети, да обърне внимание на нещо неправилно, за да се изправи. Не всякога съзнанието ни беше будно и трябваше да се замислим защо Учителят ни казва това, какво иска да ни каже, какво нередно има в нашето съзнание, което трябва да се изправи. Учителят четеше по нас. Ние бяхме написана книга за него. Нашата книга беше отворена за него, той виждаше, четеше и така можеше да ни помогне. Спомням си веднъж, в първите години когато се запознах с Учителя, той ми каза: „Много си чувствителна, пази се от малките работи". Тогава не разбирах за какви малки работи ми говори и как трябва да се пазя от тях, но Учителят виждаше и предупреждаваше. А всеки трябваше да мисли и да разбере какво трябва да прави. През целият си живот има какво да учим и да прилагаме за нашето самоусъвършенстване. Човешкото същество е многостранно, различни сили действат в него и не всякога е ясно и лесно да разбере човек коя е правата посока в дадения случай и момент. Все нещо няма да вземе предвид, все нещо ще пропусне или не е разбрал. И затова, когато нямаме яснота в съзнанието си, не трябва да вземаме решение, за да не съжаляваме после. Много пъти ние сме под влияние на външни сили, много често ние възприемаме чужди мисли и състояние. Ние хората си влияем едни на други. Всеки от нас влияе на другите, но и другите му влияят. Важно е човек да различава чуждите влияния. А това не е така лесно. За да можем да различаваме, трябва да имаме една основна идея, която може да бъде като стълб, като фар. В обърканите влияние и състояния човек трябва да има основа, здрава почва под краката си. Другояче казано - трябва да има будно съзнание. В съзнанието си трябва да имаме една постоянна светлина, която никога да не губим и нищо да не е в състояние да я помрачи. И в най-големия мрак когато изпаднем, тя да блести, за да ни покаже правата посока. Трябва да имаме светлина, която свети в тъмнината и тъмнината да не може да я помрачи. Яснота в мисъл, яснота в съзнанието. Съзнанието ни всякога да е озарено от лъчът на непомрачаващата се светлина. Такава светлина има. Тази светлина иде от великото космическо съзнание, с което е свързано всяко човешко съзнание, може и несъзнателно. Човек трябва да има вяра във Великата Разумност, която ръководи човечеството, Вярата не се доказва, вярата е сила в човека. Тя е способност. Човек схваща нещо със своята вътрешна същност и казваме, че има вяра „в това нещо". Вярата е вътрешно виждане, нещо като интуицията. Учителят беше същество на абсолютна вяра. Той вярваше във Великата Разумност в природата - в Бога. С какво име ще го наричаме няма значение. Учителят казваше, че светът се ръководи от разумни същества и закони. Нашата земя и свят е част от големия разумен свят. Всичко в природата е подчинено на разумни закони. Учителят вярваше във великата разумност в природата, той беше убеден в това и тази убеденост почиваше на известно знание, за което само е загатвал. Убедеността, с която Учителят говореше беше непоколебима. Сянка от колебание не се е забелязвало в изказванията му. С абсолютна сигурност ни уверяваше във Великата Разумност. Тази сигурност и увереност ни въздействаше и завладяваше. Той не ни увещаваше да вярваме, оставяше ни свободни и всеки сам, когато почувствува истинността на Словото му да приеме по свобода. Никога не спореше, само поучаваше. Непрестанно обогатяваше учението, което донесе в света, без да задължава никой да му вярва. Оставаше всеки сам, вътрешно да приеме, че това което говори е истина и ако е съгласен да живее според него. Вярата и привързаността, която имахме към Учителя много външни хора, която не познаваха я отдаваха на хипнотично въздействие от негова страна. Вярата и привързаността, която имахме се дължеше на уважението, доверието и обичта, които имахме към него. Всеки от нас е получил светлина и знание от него, която са му помагали във всички трудни положения в живота и всеки е усетил благото от тази светлина, като я приложил и опитал. Естествено идва признателност и благодарност, при това Учителят никога и нищо не е искал от когото и да е, абсолютно безкористно той е помагал на всеки, който е поискал помощ от него, пък какво можем и ние да му дадем! Неговото съзнание витаеше във високи духовни светове, които ние едва нещо долавяхме и разбирахме, но за които нашата душа копнееше и жадуваше. Всеки имаше стремеж да влезе, да проникне в тия духовни светове. Всеки искаше да живее с доброто, със светлината, с правдата, с мъдростта, с висшата любов. Това са сили и светове, които Учителят разкриваше пред нас. Ние долавяхме, усещахме озарението на тия висши сили. Това бяха проблясъци, които озаряваха, осветляваха нашите хоризонти, разширяваха ги, ние усещахме красотата на живота. Пред нас се откриваха нови светове с велики възможности за нови постижения. Това ни вдъхновяваше, внасяше радост и пълнота в живота ни. Казвахме си: има за какво да живеем. В живота има безкрайни възможности за красив и възвишен живот. Може ли някой да стане безразличен към Учителя след като е преживял подобни състояния на вдъхновение и виждане? Може ли душата му да не се изпълни с благодарност и обич към него? Може ли да не оцени доброто, което той донасяше със Словото си? Благодарност и обич пълнеха сърцата ни към това лъчезарно същество, което ни показа пътя към тия духовни висоти. Това е началото. Светкавици са проблясвали и са разкрили в мрака нови светове. Сега предстои на човека да извърши една от главните работи в живота си -работа невидима, скрита за външните очи. Ако може да извърши тази работа, той сам ще може да се повдигне на по-голяма висота. Сам човек трябва да се заеме да преустрои своя вътрешен свят, да организира силите, които действат, да тури ред и порядък във вътрешния си живот. Будното съзнание да бъде постоянен стремеж на всяка вътрешна проява - на мислите, чувствата и постъпките. Будност и работа трябват.

Учителят говореше в определени дни и часове. Неделни беседи, школни лекции. През останалото време той имаше и частни разговори с приятели, които идваха или за съвет, или за разрешение на някоя мъчна задача, или някакъв въпрос от личния живот. Много часове от деня той даваше за лични разговори, за лични срещи на всеки, който се обръщаше с молба към него. Във всички срещи на Учителя с неговите последователи и ученици, той имаше предвид тяхното добро, как по-добре да изясни въпросите, които ги интересуват, като в същото време даваше един или друг урок на слушателите си. Това съм го наблюдавала в много случаи. Той говори общо, но ще даде такъв пример, който се отнася специално за едного и той разбира, че това се отнася за него и си взема поука. По такъв начин той непрестанно помагаше на слушателите си, макар да говореше общо и всеки разбираше и вземаше това, което се отнася до него. В общите разговори вплиташе частните въпроси, за да помогне и насърчи този, който имаше нужда. Как виждах това? Знаех, че някой от слушателите е натоварен, има някаква мъка. Аз виждах как Учителя поглежда това същество от време на време и това, което говори е насочено към него. Някои от слушателите е задал някакъв въпрос. Той се обръща към него, обяснява въпроса, ако разбира този, който е задал въпроса, Учителят продължава да му обяснява още. Ако се случеше, че слушателят не разбира това, което Учителят изяснява, тогава Учителят поглеждаше някой от слушателите си, който разбира и продължаваше да обяснява въпроса, като все поглеждаше към този, който го разбира. Така възпитаваше и тези, които не го разбираха, и тези, които го разбираха. Със Словото си Учителят възпитаваше и колективно и лично. Това беше умение на Учителя да поучава и който има будно съзнание и разбира да се ползува от Словото му. Можеше да се случи изказването да бъде неприятно, можеше да посочва някаква погрешка, но така възпитаваше Учителя безлично. Тези неща ги виждах и разбирах, за другите, защото разбирах и когато се отнасяше до мен. Учителят възпитаваше с поглед, с думи и с постъпки. Веднъж Учителят говори на една група. Отидох да слушам, изправих се срещу Учителя, но той веднага се обърна с гръб към мен. Аз отидох от другата срана, на която Учителят беше с лице и застанах там, но той пак се обърна с гръб към мене. Това ми направи впечатление и си помислих: Защо ли Учителят ми обръща гръб? След някой и друг ден аз отидох пак да слушам разговора и пак се изправих срещу лицето му. Той много естествено се обърна на другата страна. Когато отидох пак срещу лицето му, той пак много естествено ми обърна гръб. Аз вътрешно бях спокойна, не се безпокоях, че Учителят ми обръща гръб, но все пак следях да видя, ще продължава ли така да ми обръща гръб. Това се случи на три-четири пъти. И като ми обърна веднъж така гръб, аз мислено се обърнах към Учителя и му казах мислено: „Благодаря ти Учителю, че ми обръщаш гръб, защото по този начин ми обръщаш внимание". Той веднага се обърна с лице към мене. Тези неща той правеше естествено, като че ли нищо не е станало. Естествено се обърна. Така Учителят възпитаваше, като в същото време поддържаше будно съзнание в нас да наблюдаваме себе си и другите. По такъв начин той ни караше да мислим, да търсим в себе си дали има нещо неправилно, което трябва да изправим.

Учителят не говореше за своята личност Учителят не говореше за своята личност. Той не каза и кой е, и от кой свят иде, но при такива негови изяви виждах сиянието на един висш свят, на свят на Светлина и Любов, свят, за който всяка душа копнее. Колко красота има в тази изява. Това ми дава основание да кажа, че Учителят не бе от нашия свят, той е същество от непознат за мене свят. С този вътрешен усет, че Учителя не е от нашия свят, аз го имах и когато слушах на времето и сега, когато чета неговото Слово. Той всички въпроси разглеждаше от друга светлина, не както ние хората разглеждаме въпросите. Тази именно светлина ме плени и ме привлече. Тя носи ласката на висшата Любов, за която човек е готов да се жертвува. Тази светлина загатва за знание, което отваря безкрайни простори за изява на човешкия ум. Тази светлина може да изведе човека от ограниченията на мрака и невежеството, за да заживее във виделината и свободата, за да влезе в единство с Великия живот. Чувала съм да казва Учителя: „Аз не съм като вас". Сега ми стават по-понятни тия думи. Той е от друг свят, не мисли като нас, не постъпва като нас, не живее като нас, макар да има физическо тяло като нас. физическото тяло е само връзка, посредник между него и нас, за да ни предаде учението си, да ни покаже пътя за новия начин на разбиране и живеене. Учителят живееше между нас. Три, пък и четири пъти понякога в седмицата сутрин в 5 часа ни държеше беседи и лекции. Шест месеца от първия пролетен ден всеки ден играехме Паневритмия до началото на есента. Зимата след клас правехме общи гимнастически упражнения дадени от него. На обяд идваше да се храни на общия стол. Ние бяхме често с него. И през деня по всяко време можехме да го видим в разговор с някой брат или сестра, а често и в група, с които водеше разговори. При такива групи всеки можеше да се приближи да слуша, да вземе участие в разговора, да зададе въпроси. Учителят с разположение говореше и отговаряше на зададени въпроси. Обясняваше ни, но някак винаги стоеше далече от нашият обикновен свят и живот дори когато говореше за обикновени събития и случки в живота ни, той ги осветяваше с нова духовна светлина и затова винаги беше интересен и оригинален. Много често засягаше теми, за които е говорил и друг път, но винаги ги разглеждаше от друг аспект, от друга страна, малко по-различно от друг път. Винаги беше интересно и ново, когато говореше на групи, често слушателите се меняха -едни идваха и слушаха, други си отиваха, според задълженията, които имаха или според интереса към това, което се говореше. Той говореше на тези, които го слушаха, а тези които си отиваха, това беше тяхна работа. Никога и на никого не е направил забележка, защо си отиват и не го слушат. Той говореше на тези, които искаха да го слушат. Които не искаха бяха свободни да си отиват. Това не го засягаше, не търсеше слушатели. Той даваше на тези, които бяха готови да възприемат. Учителят беше душата на нашия Изгрев. Където и да отидеше беше център, който привличаше. Мнозина искаха да чуят какво ще каже Учителя. Около него имаше оживление, движение, той беше извор, който изливаше Словото си и всеки можеше да вземе нещо, което за него беше нужно. Темата можеше да бъде известна, но начинът на разглеждането винаги беше нов и оригинален.

Учителят проявяваше търпение Учителят проявяваше търпение не само когато някой му говореше. Той изслушваше дори някои, които се опитваха да го поучават да му дават съвети как да постъпва. Защото имаше и такива случаи. Някои мислеха, че знаят повече от него и могат да му дадат съвет. Това бяха случаи, когато простак дава съвет на знаещ. Тъкмо в такива случаи се виждаше както търпението му, така и благородството му, защото Учителят само премълчаваше. Когато простакът мислеше, че много знае и сам не може да разбере невежеството си. Такива случаи бяха по-редки в сравнение с това, което той претърпяваше от проявите на нашето несъвършенство и незнание. На това търпение аз съм се удивлявала и възхищавала. Той ни водеше в пътя на знанието с търпение и любов, като следеше развитието на всеки и само в критични моменти за някого го предупреждаваше и съветваше бащински, без да ограничи свободата му и пак го оставаше свободен, да постъпи според своите възможности. Какво величие на характера, каква широта и благородство! Около 20-те години на века, в Братството навлязохме доста млади хора, повечето студенти, които се интересувахме от духовните въпроси и търсехме много нещо в живота. По това време българското духовенство не отлъчи Учителя направо от църквата, а го обяви за самоотлъчил се. В същото време в обществото се носеха най-различни слухове за поведението на Учителя, приписваха му различни клевети и доноси. Дори правеха опит да го изправят пред съдебните власти. Завеждаха се следствия, всички от които се прекратяваха по липса на доказателства. Българската общественост се отнесе враждебно към Учителя. Върху името му се сипеха поток от хули, мръсотии и клевети, както върху личността му, така и върху делото и учението му. Срещу него свещеници говореха от амвоните си, вестниците пишеха хули безсрамно казани и непроверени неща. Някой си Ласков излезе с една брошура, в която показа своето невежество и неразбиране. Присмех, подигравки и хули се отправяха и към последователите му. Но главният обект на нападението беше той. Безмилостни клевети, приписваха му престъпления. Естествено мълвата достигна и до съответните власти. Викаха Учителя на следствия, разпити и понеже за всички обвинения нямаше доказателства, оставаше само мълвата да се носи и цапа умовете на тия, които вярваха. Този период от клевети срещу Учителя продължи много години. В това време Учителят отвори школите, говореше три пъти седмично своите сказки и изявяваше Словото си на тези, които бяха готови да го слушат и разбират. Как се отнесе Учителят към тая мълва? Мнозина от последователите изказваха желание да отговорят срещу това, което се пишеше във вестниците. И ако някой от последователите много настояваше, Учителят му казваше: „Напиши го, пък ела да ми го прочетеш". Но след като го прочиташе, Учителят казваше: „ИСТИНАТА НЯМА НУЖДА ОТ ЗАЩИТА". Като чух думите на Учителя, че истината няма нужда от защита, аз изпаднах в едно умиление, почувствувах, че това са думи от друг свят. Те бяха думи от друг свят, до който не бях се докосвала. Това бяха думи с много високо напрежение. По вътрешна сила както ги почувствувах, те ми напомняха Христовите думи, когато беше на кръста и каза: „Господи, прости им, защото не знаят какво правят!" Много рядко в беседите си, Учителят засягаше това, което се пишеше срещу него. При това той се спря само на положителната страна на въпроса. Бяха писали нещо срещу него във вестниците и той каза: „Сега не може да ме упрекнат, че съм ги подкупил, за да пишат за мене". Да те хулят, да те клеветят, да ти приписват престъпления пред цял народ и да можеш да кажеш: „Истината няма нужда от защита" - каква душевна чистота, каква сила на характера, както благородство и какво високо съзнание над всичко човешко. Пред това мога само да се поклоня с мълчание и смирение.

Учителят живееше при несгоди и неудобства Учителят живееше при несгоди и неудобства, никога не се оплака и никога не изказа недоволство. Той можеше да изтърпи всичко, фактът, че той изтърпя нас такива, каквито бяхме без да ни упрекне, показва неговото голямо търпение. Веднъж присъствах, когато няколко души дойдоха последователно и му разказваха едно и също нещо. Това беше за борбите на Дан Колов. Първият дойде и разказа на Учителя какво е видял и той го изслуша с внимание. Дойде втори и той изказа впечатлението си от борбата, Учителят го изслуша със същото внимание. Дойде трети и той му разказа същото. Учителят не пресече никого, не каза че знае, но всеки изслушваше с внимание и търпение, без да се отегчи. Дори зададе някои въпроси, на които те с готовност отговаряха. Хората не обичат да им разказват това, което знаят. Ако някой разкаже нещо, което другият знае, той веднага го пресича и казва: „Остави това, зная го!" Не чух някога Учителят да каже такова нещо. Той всеки изслушваше с внимание. Имало е случаи, при общи разговори, когато някой от слушателите искаше да се покаже колко много знае и Учителят „да не го чуе" и да продължи да говори. Но това е възпитателен метод. Във всички случаи, когато някой изказваше страданието си, мъката си или болката си, Учителят слушаше внимателно и отговаряше заинтересовано, като му даваше съвет или наставление. Той сам е казвал, че понякога е трябвало да изслуша някого един час, два часа, а някога и повече. Така той пак ни показа своето търпение, своята сдържаност и своето благородство. Разказваха ми един случай, когато един от последователите, по някакъв случай упрекнал Учителя за някаква негова постъпка. Учителят през цялото време мълчал, не се защитил, нито пък се оправдал. В такива постъпки се вижда благородството на човека. Да те обвиняват без да си виновен. Помня, че този брат не беше идвал много дълго време при Учителя след този случай и веднъж имахме братска вечеря и той дойде в салона малко по-късно. Когато влязъл Учителят го видял, случи се така, че аз бях близо до него и Учителят ми каза да ида и да кажа на този брат да дойде на масата на Учителя. Като му казах това, той трепна и отиде при Учителя. Веднъж един брат ми разказваше как той говорил и упреквал Учителя, защото дал съвет на едно негово близко същество /на този брат/ който той не одобрявал. Учителят пак не се защитил, като че ли е бил длъжен да се съобразява, когато дава съвет на някого, с мнението на другите. Учителят е изтърпявал упреците без да се защити. Това е сила на характера. Един от студентите-комунисти, които идвали да се хранят в нашия стол разказвал един случай за Учителя, на който той присъствал. Били сме на обяд. Хранели сме се и студентът е присъствал на този обед. Обедът бил почти завършен, когато дошли двама души от града. Спрели пред Учителя. Единият се нахвърлил на него с упреци и ругатни. Той го изслушал, нищо не отговорил, нито се защитил, но като свършил да ни ругае, Учителят му казал: „Ти си боледувал от сифилис и още не си излекуван. Ако искаш ела, мога да ти помогна". Ругателят нищо не отговорил, обърнал се и двамата си отишли в града. Студентът, който разказва случая вади извода, че Учителят, ако е искал, е могъл да направи всекиго свой последовател. Само, че този студент сигурно не знае, че Учителят не търси последователи, а остава всеки сам да дойде при него, по вътрешен подтик и свобода, за да се учи.

Учителят ни оставаше свободни Учителят ни оставаше свободни да проявяваме своето вътрешно естество не защото искаше да грешим, но защото като грешим ще видим погрешките си да ги осъзнаем, да се изправяме за да вървим в пътя на нашето усъвършенстване и духовно повдигане. Учителят ни водеше по пътя на вътрешното само ограничение, което от своя страна ни води към свобода. Целият свят от край време се бори за свобода, но свободата се добива отвътре, не отвън, не с борби. Свободата се добива чрез ограничение на нашата нисша природа. Ограничение на животинската природа, която човек още носи в себе си. Учителят беше свободен и той искаше и нас да освободи като ни покаже пътя, по който идва истинското освобождение. Нисшата природа в нас, това са сили, които са свързани с живота. На тези сили трябва да се даде правилна насока. Това значи, че те трябва да се проявяват в хармония и в съгласие с висшата природа у човека. В човека всички сили трябва да действат в единство, не да се борят едни с други. Човек е организирано същество, в него действат много сили. Всички те трябва да са в съгласие, в единство за преуспяването както на физическата, така и на духовната същност на човека. Задачата на съзнателния човек е да уравновесява тези сили в себе си, всяка на своето време и място без да се противопоставят една на друга. Това е голямо изкуство, изисква се знание и мъдрост, за да организира силите в себе си човек минава през много падания и ставания, през много борби и страдания. Това е дълга работа, докато даде път за развиване на своята висша природа. Когато се говори за свобода не се разбира да прави човек каквото иска. Да прави човек каквото иска, това не е оди до свобода. Свободата се добива чрез разумна вътрешна дейност - придобиване контрол над нисшата природа за изява на висшата. Учителят казва: „Човек може да прави каквото иска, но после ще търпи каквото не иска. Човек може да прави добро и зло, но злото не води до свобода, злото води до външни ограничения и вътрешни разрушения и пакости, на положителните сили в него, води към израждане. Не е свободен онзи, който прави каквото иска. Свободен е онзи, който може да даде свобода и да не ограничава никого. Човек може да понесе външни ограничения, но вътрешно да е свободен, да се чувства свободен". Учителят прие всички, които дойдоха да го слушат, такива, каквито бяха. Никакви изисквания, никакви условия не постави. Всеки се проявяваше според своето естество, своето разбиране и възможности. Обществото около Учителя беше разнородно. То произлизаше от всички слоеве на българския народ - от неграмотни до високо образовани и интелигентни хора. Връзката между тях беше Учителят с неговото Слово, от което се интересуваха всички. Той беше и остана връзка между своите последователи. Той беше обединяващото звено. Учителят остави всеки да мисли и да действа свободно, но тази свобода не ги разедини, не се създадоха фракции. Създадоха се групи, които си хармонираха. Това и Учителят насърчаваше - да работят на групи. Имаше нещо твърде странно: при разнородността на неговите членове, всички бяха единни по отношение на Учителя. Той беше центърът, към който всички се отправяха и всеки имаше пряка връзка с него без посредник. Той имаше необикновена обединяваща привлекателна сила. Под неговото непосредствено влияние всички можехме да се обединим. Мисля, че една от причините беше, че Учителят имаше правилна мисъл за всеки един от нас. Той виждаше добрата страна на всеки. Той не държеше в съзнанието си нищо отрицателно за никого. Затова съдя по това, че той не говореше отрицателно за никого. Ако трябваше да изнесе нечия погрешка, той изнасяше принципа, който е нарушен и лошите последици за нарушителя.

Учителят не проповядваше Учителят не проповядваше, не ни увещаваше да следваме неговото учение, не ни убеждаваше, но всякога изясняваше законите и принципите, върху които се гради животът ни, насочваше ни да ги изучаваме и прилагаме, за да живеем в хармония с разумната природа. При това всякога ни оставаше свободни всеки да постъпи и както разбира. Той посочваше някои наши криви прояви, неправилни постъпки, но в поучението си никого не упрекваше лично, за всички наши прояви се изказваше безлично, без да засегне някого макар понякога ние да се досещахме кого има предвид. Той даваше пълна свобода за изява на всеки един от нас. Всеки сам трябва да види своите неправилни постъпки, защото и сам трябва да ги изправи. Упреците и критиките, които ние правим един към друг никак не помагат за изправянето на нашите неправилни прояви. Напротив, те само влошават и препятстват за изправянето им. Учителят ни оставаше свободни да се проявим каквито сме, но винаги ни казваше да изправяме нашите погрешки. И това всеки да прави съзнателно, сам, без външно давление. Изправянето на погрешките ни да стане вътрешна необходимост. Човек няма защо да се изобличава, да изнася погрешките си пред другите, нито да се самонаказва. При изправянето на погрешките човек се чисти, а чистотата е необходимост. Затова непрекъснато, каквато и неправилна проява да имаме, трябва да я изправим в нашето висше съзнание заради себе си, заради нашата чистота и свобода. Погрешките ограничават. И когато се наберат такива ограничения ние губим вътрешната си свобода и чистота. Когато Учителят ни изясняваше своето учение, той се отнасяше с доверие към нас. Така ни говореше, щото ние чувствахме, че той вярва, че ние можем да направим това. Доверието, което имаше към нас укрепваше нашата самоувереност. Вярата в собствените ни сили. Много пъти съм мислила за вярата на Учителя в нашите възможности. Когато ние се проявявахме така несъвършено. Чудила съм се на тази вяра и съм си казвала: Учителят ни вижда в бъдещето, когато ще бъдем на по-високо стъпало от сегашното. Тази негова вяра ни придаваше сила. Свободата, в която Учителят ни оставяше да се проявяваме ни даваше вътрешен простор и по този начин ни освобождаваше от преструвки и лицемерие. Като ни даваше свобода, Учителят знаеше, че ние ще грешим и за тези грешки светът ще го държи отговорен, но той носеше нашите слабости, за да можем да се освободим от тях. Колко любов и безкористие има в това! Той се държеше с нас както майката към своето дете, което прохожда - пада, става, докато се научи да ходи добре. Той не ни упрекваше за нашите лоши и неправилни прояви, но ни казваше - като постъпваме така ние сами се спъваме и си пакостим. Да постъпваме правилно е необходимо за нас, за да бъдем в хармония с разумната природа, всред която живеем. Добрият живот е необходим за нас, за да получим благата, които живата природа може да ни даде. Ние живеем в един разумен свят и за да бъдем в хармонична връзка с него, трябва да спазваме законите му.

Учителят имаше образен език Учителят имаше образен език, като че всяка мисъл можеше да я изрази образно. Той владееше едно изкуство в което беше маг. Всяка отрицателна мисъл, чувство или постъпка можеше да я превърне в положителна. Каквото и да му се кажеше отрицателно, веднага го превръщаше в положително. Някой се оплаква, че го боли крак. Учителят казваше: „Болестта е гостенин. Дошъл ти е. Приеми го, на гости го и той след ден-два ще си отиде". Друг се оплаква, че някакво страдание има в тялото си. Учителят казва: „Страданието е почистване на къщата. Един хубав ремонт". Друг казва: „Оскърбиха ме Учителю, казаха ми обидни думи". - „Думата е раздвижване на въздуха, какво обидно има, че някой е раздвижил въздуха?" Загубих си парите. - „Този, който ги намери ще се зарадва. Пък ти кажи: За Господа ги дадох". Болен съм от охтика, надали ще живея. - „Ти още не си започнал да живееш. Ти ще живееш, щом спазваш Божиите закони". Друг казва: „Еди кой си ме е обрал". - .„Аз зная, че не те е обрал. Той е преместил едно нещо от едно място на друго. Никакво обиране няма". Учителят среща едно дете, което плаче. Пита го: „Защо плачеш момченце?" - „Еди коя си леличка ми каза, че съм й откраднал брошката". -„Ти открадна ли я?" - „Не, Учителю". - „Тогава това не се отнася до тебе, то се отнася до този, който я е откраднал". Един приятел дал пари на заем на един руснак-белогвардеец за търговия. Минали няколко години, търговията му провървяла добре и тогава братът му казал, да почне да му връща по малко от парите. Като отишъл втори път при него, не го намерил и като попитал къде е, казали му, че той напуснал България. Братът отива и се оплаква на Учителя. Учителят тогава му казва: „С вълци угощение не прави, с лисици договор не сключвай, с мечки приятелство не прави, с лъвове не се състезавай и със змии не си играй". Един брат има приятелство с една сестра и тя като забременяла иска да се оженят. Братът иска да бяга и тогава Учителят му казва: „Ти беше мек, когато трябваше да бъдеш твърд, а сега си твърд, когато трябва да бъдеш мек". Кой каквото и да кажеше на Учителя, какъвто и крив образ да му представеше, щом минеше през съзнанието му, той го предаваше поправен, осмислен и красив. И това правеше без усилия, изведнъж с усмивка. Учителят можеше да разплете с леснина объркани въпроси. Светлината, с която осветяваше човешките сплетни беше от висок порядък. Това беше светлина, която осветяваше въпросите от всички страни и затова нямаше въпрос, който той не можеше да разреши. Какъвто и въпрос да се представяше пред Учителя, той го решаваше така, че да бъде добре за всички, които са засегнати. При решаването на спорните въпроси той не заставаше от обикновеното гледане на хората, излизаше от обикновеното положение, заставаше на друго ниво и осветяваше въпроса с друга светлина. Той не стоеше при спорещите и заинтересованите или засегнатите, а излизаше от това тяхно поле на едно по-високо поле. И с една по-силна светлина разглеждаше спорните въпроси и всеки от заинтересованите, който беше искрен можеше да разбере и да види къде е правото. Учителят разглеждаше въпросите без да вземе страна. Той само ги изясняваше от по-високото гледище, от по-висока гледна точка. Ако някой оставаше недоволен от изяснението на Учителя, то се дължеше на това, че той не можеше да схване по същество това, което Учителят говореше. Много често Учителят отговаряше иносказателно, в образи. Налагаше се човек често да помисли, за да схване това, което му се казва. Отиват двама млади и му казват, че те искат да се оженят и молят за неговото благословение. Поглежда ги Учителя, помълчава малко и им казва: „Като ме питате, казвам ви, че вие не сте един за друг". - „Ама Учителю, ние сме интелигентни хора, ще си отстъпваме". Учителят не ги увещава да не се оженят, оставя ги свободни, но само след година те се развеждат. Други млади отиват и те искат да им каже да се женят ли или не. Той им казва да отложат за по-късно, да не бързат. И такива събития стават през време на отлагането, че те разбират, че е по-хубаво да не се женят. Когато Учителят им казва, че могат да се женят, на тях им се вижда вече безпредметно. Други двама питат пак за същото, но той казва: „Разбира се трябва да се ожените, вие сте подходящи един за друг". Всеки, който е послушал съвета на Учителя се е ползувал. Учителят даваше съвети на тези, които искаха от него без да се налага и ги оставяше те да постъпят така, както самите са решили. Той виждаше, че като не го послушат ще имат неприятности, а може би и страдания, но ги оставяше свободни да се учат от страданията. Той никога не укоряваше някого, че не го е послушал, а оставяше всеки сам да види погрешката си. Когато някои млади го питаха какво да следват, той винаги ги запитваше какво най-много биха желали да следват. Ако това отговаряше на способностите на кандидата, той го насърчаваше, но ако не отговаряше на способностите му, казваше: „Не бихте ли искали да следвате" - дисциплината, която отговаряше на неговите способности. И казваше: „Мисля, че за вас е по-добре да следвате" - специалността, която съответства на способностите му. Всички, които имаха контакт и отношение към Учителя и прибягваха до неговия съвет, почти винаги с течение на времето разбираха, че съвета е бил навреме и на място даден. Учителят имаше предвид само доброто на тези, които го питаха. Той не беше с нищо заинтересован или зависим от тях. Той нищо от никого не е очаквал, защото нямаше никакви интереси на земята, нищо не е искал от нас. Както в беседите и лекциите, така и в частните разговори, Учителят винаги изясняваше учението си и никога не се занимаваше с обикновени неща. Дори, когато е ставало въпрос за обикновени работи, той ги изпълваше с друго съдържание, с по-висок смисъл. По такъв начин всеки, който се докосваше до него получаваше просветление на съзнанието, повдигане на мисълта в по-чист свят. Той излъчваше такива вибрации от себе си като същество и със Словото си пречистваше средата около нас. Ние чувствувахме мекота, радост, освобождение от нещо, което ни е ограничавало. Учителят действуваше само с присъствието си дори. Когато се е случвало да ни говори по-строго по някакъв повод, тогава съм чувствувалатова вътрешно освобождение. Еманациите, това което излъчваше като същество съм чувствала като озониран въздух и почти винаги в неговото присъствие се чувствах по-добра, с по-голяма готовност за служене и учене.

Гласът на Учителя Гласът на Учителя беше бас-баритон - поне така го определяха музикантите. Той говореше тихо, спокойно, без напрежение. Гласът беше мек, равномерен, тих, но не глух. Проницателен, но не остър, нито твърд. Когато държеше беседите и лекциите си говореше равномерно, рядко повишаваше гласа си, за да подчертае това, което казва. Най-често така се случваше да повиши гласа си, когато говореше за Бога. Тогава беше вдъхновен, радост бликаше от него, вживяваше се. Създаваше се една вълна, която обхващаше всички, които слушаха и разбираха. Рядко можеше да остане равнодушен човек, когато Учителят говореше вдъхновено. Това вдъхновение се предаваше и на слушателите. Повечето от тях излизаха вдъхновени, с просветнали лица и очи, с радостни сърца, готови да проявят милост и снизхождение. Когато държеше беседите и лекциите си Учителят можеше и успяваше да създаде повишено състояние у слушателите си, да ги освободи от напрежението, от потиснатостта, да повдигне самочувствието им и почти всички излизахме от беседа с повдигнато настроение, зарадвани. Всички, които отивахме с отворени сърца и умове да го слушаме, да слушаме Словото му, го възприемахме като светлината на утрото, като ранните лъчи на слънцето. То внасяше светлина в умовете ни. Мнозина можеха да разрешат някои мъчни въпроси за тях, някои противоречия и го разбираха как трябва да постъпят, ако имаха някакво колебание. Словото на Учителя омекотяваше човека, той беше готов да прости някакво оскърбление, да услужи някому, да направи някакво добро. Словото му внасяше примирение между хората, готовност за добро. Може би след като излезехме от салона и човек останеше сам със себе си, да не може да направи това, което е почувствал, когато беше под прякото действие на Словото му. Словото на Учителя създаваше една атмосфера, едно силово поле около нас, и докато бяхме в него всеки се чувстваше по-добър и готов да прави добро. Ние се чувствахме, че можем да правим добро и че е лесно да се прости, и че е лесно да обичаме. Още на първата беседа, която чух, аз изпаднах в такова повишено състояние, обхвана ме една неописуема радост, че човек може да бъде добър и може да живее възвишен живот. Никога дотогава не бях изпитвала такава вътрешна възможност и това силно ме впечатли. Казах си: „Значи може да се живее добър и възвишен живот". Такава радост бликна в сърцето ми, че цялото ми същество в мен се радваше, усещах един радостен трепет в цялото си тяло, всичко в мен ликуваше. Тази радост продължи цели три дни. След третия ден изчезна, като че ли потъна някъде в мене, но споменът за нея остана живо през целия ми живот. Тази преживяна радост остана като светла точка, като светъл лъч, който ме огря и остави следа в целия ми живот. Словото на Учителя ни даваше разни импулси, но и ние влизахме във вътрешно общуване с него. Когато говореше върху някой въпрос, който пряко ни засягаше, ние мислено питахме и задавахме въпроси. И той като говореше ни изясняваше въпросът, който ни вълнува, ние разбирахме как по-правилно трябва да постъпим. Дори си спомням случаи, когато той говореше за съвсем други въпроси, но това, което ме занимава мене, поне не е говорил пряко за въпроса, но аз пак съм получавала светлина за да разреша моя въпрос. Чувала съм от мнозина приятели да казват, че и те така са получавали вътрешна светлина, как да постъпят правилно. Значи между Словото на Учителя и нас ставаше скрита, неизявена обмяна, едно отношение на взаимност. Как ставаше, аз не мога да обясня, но ставаше. Той говореше, ние слушахме, но и ние не бяхме пасивни. Ние мълчахме, разбирахме или не разбирахме това, което говори, съгласни или несъгласни с него, но вътрешно с мисълта си бяхме деятелни, одобрявахме или не одобрявахме, И той със Словото си ни отговаряше. Може би затова своите сказки той ги нарече беседи, защото наистина ние вътрешно беседвахме с него. Един брат ми казваше, че като отишъл на беседа на Учителя, той говорил върху някакъв въпрос и братът мислено си казал, че в това, което Учителя говори няма логика. Веднага Учителят казва: „Някой ще каже, че в това, което говоря няма логика" и продължил беседата си. Братът останал изненадан и казал: „Ама този човек мислите на хората ли чете?" Естествено, че не всеки път, когато слушахме Учителя можехме да преживеем тази вътрешна връзка със Словото му. Когато отивахме натоварени с грижи или имахме някакви трудности, които са завладяли ума и сърцето ни мъчно можеше да стане това. Много често под действието на Словото успявахме да се разтоварим от тежките състояния, в които бяхме изпаднали. Най-малкото чувствахме някакво облекчение. Но може да се случи човек да е така обхванат от едно отрицателно състояние и така да се притиснат от него, че нищо отвън да не може да му въздействува, като че човек е хипнотизиран от това състояние, затворен в своята скръб и нещо не може да види, никакъв лъч на светлина, никаква надежда и вяра не проблясва. При такива случаи личната среща с Учителя можеше да му помогне. Учителят умееше да намери подход към всяко човешко съзнание, да му помогне да се отвори, да му помогне да се разтвори, да му покаже пътя и начинът да се освободи. Той имаше мехлем за всяка рана, от каквото естество и да е тя. Разбира се, че имаше и една зависимост от поведението и разбирането на лицето, на което се говори, защото има такива същества затворени в себе си, че не искат нищо да приемат отвън, от страх или от предразсъдък. Ако човек можеше да слуша Словото на Учителя както слушаме една песен или някакво музикално творение, тогава ставаше преливане между говорителя и слушателите. Ставаше такава обмяна съзнателно или несъзнателно. Искам да опиша своето впечатление, когато за пръв път видях и чух Учителя. То беше в салона на ул. „Раковска" и ул. „Граф Игнатиев". Аз отидох за пръв път на беседа заедно с моя приятелка. Салонът беше в сградата на Дома на журналистите на втория етаж. Влизаше се от ул. „Граф Игнатиев" през една тясна и задна вратичка и се изкачвахме по една доста стръмна и тясна стълба. Влизаше се в широк вестибюл, нещо като хол, който беше абсолютно празен. Като влезеш от лявата страна имаше две врати на две стаи, на които средната стена беше махната и това беше салончето, в което се държаха беседите. Това беше през 1920 година. Доколкото си спомням имаше прозорци и на трите стени на салона - към ул.„Раковски", към „Граф Игнатиев" и към двора. Най-дълга беше стената към ул. „Раковски". В средата на нея имаше един малък подиум от три стъпала, на него една малка масичка с бяла покривка, на която имаше стол с облегалки за ръцете. Не си спомням дали имаше някаква украса - картини или нещо друго в салона. Столовете бяха наредени около подиума, като беше оставено място за една пътека от първата врата при влизането в салона. Ние с приятелката ми влязохме през втората врата и застанахме зад столовете, където имаше оставено място за правостоящи. В салона имаше вече заети места и в скоро време салонът се изпълни с посетители. Не останаха празни места, всичко беше заето. Изпълниха се и празните места за правостоящи. По едно време всички станаха прави и видях по оставената пътека някой се движеше доста бързо. Пъргаво се качи на подиума и застана зад масата. Това беше Учителя. Всички казаха гласно една молитва. След това седнаха изпяха една песен, която ми хареса. Когато Учителят се изправи на подиума, направи ми силно впечатление, незабравимо впечатление израза на лицето му. Това беше силно концентриран човек, затворен в себе си, вглъбен като, че нищо не го интересува. През време на молитвата и докато пееха той беше все така концентриран. Понеже бяхме прави зад седналите, можех хубаво да го наблюдавам. Лицето беше спокойно, бледо. Понеже бях далече не можех да видя очите. Започна беседата си. Аз слушах много внимателно. При говоренето той се оживи, отвори се. Говореше тихо, но ясно - пазеше се пълна тишина. Всички слушаха внимателно. Аз разбирах това, което говореше. Не бях чувала така да говори никой, но ми харесваше, съгласна бях. Всичко, което чух ми се видя истинно, приемах го, то ме пълнеше с нова светлина и ме радваше. Когато свърши беседата и запяха необикновена лекота той можеше да представи всеки от забъркано душевно състояние на когото и да е, в някой конкретен образ. Учителят имаше някакви невидими фарове, с които можеше да освети всяко кътче на човешкото съзнание и да не остане най-малкото място неосветено. Затова всеки, който отиваше при него с отворено сърце се чувстваше, че е разбран и му е показан път да излезе от каквото и да е объркано положение. Той така правеше това, без да засегне личността, без да унижи когото и да е. Човек сам трябваше да види погрешката си, за да я изправи. Изключително умение имаше да влиза в съзнанието на другия човек, да засегне един или друг въпрос, без да нарани, без да хвърли сянка на съзнанието на човека, а човекът сам се чувстваше като че е бил огрян от слънчева светлина, която го е осветила и стоплила.

ЕЛЕНА АНДРЕЕВА ОБРАЗЪТ НА УЧИТЕЛЯ ПРЕЗ МОИТЕ ОЧИ Походката на Учителя. Много пъти вниманието ми беше привличано от походката на Учителя. Приятно ми беше като гледах как леко стъпва. Имаше нещо свободно в походката му. Тялотоси държеше съвсем изправено - глава, гръбнак в една линия, но не сковано. Походката му беше бърза, целенасочена, стъпваше леко и не можеше да се забележи кога тежестта на тялото преминаваше от единият крак на другия. Нямаше никакво залюляване на едната или на другата страна. Тялото се движеше право напред. При смяната на краката тялото се подвижваше малко напред и нагоре. Никакво клатушкане не се забелязваше, никакво залюляване на тялото надясно или наляво. То се движеше изправено право напред. Крачките му не бяха нито ситни, нито много големи, но в хармонично съотношение с изправеното тяло. Може би затова ми беше толкова приятно да го наблюдавам, когато се движи. В движенията му имаше свобода, нямаше скованост, което да внесе дисхармония, нито в ръцете, нито в краката, нито в главата, нито на тялото. Всичко така се съчетаваше, че правеше приятно впечатление. Походката му беше бърза и в никой случай бавна. Стъпваше много леко, като че няма тежест. Устремено се движеше напред. Като се движеше, при всяка стъпка и ръцете се залюляваха малко напред и назад, но нямаше махане на ръцете. Главата си държеше изправена и при бързото движение косата му, която беше дълга до под ушите леко се залюляваше, отскачаше назад и даваше илюзията като че ли е на малки крилца. Когато ходеше, не си въртеше главата да погледне наляво или надясно. Винаги ми е правило силно впечатление бързото и силно устремено движение напред. Движенията му бяха свободни, леки, никаква скованост не се забелязваше в тях. Те бяха естествени, свободни, пластични и красиви. Когато отиваше на по-дълъг път, било на екскурзия или в града, винаги носеше бастун, но рядко се опираше на него. Когато се качвахме по стръмнините на Витоша и Рила, само тогава си послужваше с него за опора. Бастунът си държеше и в дясната, и в лявата ръка, и го държеше близо до горната част, а долната част бе насочена напред. Когато сме се качвали по планините, Учителят и тогава вървеше бързо. Когато настъпваше умора се спираше и казваше: „Да поспрем за тридесет секунди". Спирахме за няколко минути почивка и пак продължаваше все така бързо да се движи. Виждала съм го да се движи бавно и равномерно, когато се разхождаше на поляната в разговор с някого. Когато се качваше по планината пак вървеше бързо, дори млади, каквито бяхме тогава, като вървяхме с него се изморявахме често. При туй бързо изкачване по стръмнините той се изпотяваше изобилно. Тогава спираше, сменяше ризата си със суха. И нас съветваше да правим същото. Обикновено, когато се качвахме към Бивака при първата чешма той си сменяше ризата и още веднъж, когато пристигахме на Бивака. Правило ми е впечатление, че ризата, която сменяше не беше овлажнена, но мокра. Това беше един от методите за поддържане чистотата на тялото, за освобождаване на организма и почистването му от непотребните утайки. Когато Учителят ни показваше гимнастическите упражнения или упражненията от Паневритмията, тогава можеше да се наблюдава изящество в движенията му. Той вдигнеше ли ръка нагоре, сваляше ли ръката си надолу, правеше ли стъпка напред или назад, всяко движение беше свободно, без напрежение, но не отпуснато. В движенията имаше замах, лекота, красота и пластика. Толкова бяха красиви движенията му, че ние просто се захласвахме, възхищавахме се. Искам да подчертая, че такова изящество в движенията виждах главно, когато ни показваше новите упражнения. Когато правехме обща Паневритмия и Учителят играеше заедно с нас, той играеше хубаво, правилно, но изяществото не всякога виждах. Само когато ни показваше новите упражнения, винаги тогава съм виждала образец на красота и изящество. Тогава и ние се увличахме. Всеки искаше да направи същото движение, но на малцина се удаваше. Като наблюдавах другите виждах, че почти никой от нас не беше в състояние да го направи и така хубаво, дори не бяха в състояние да го направят точно, камо ли красиво. За съжаление ще кажа, че малцина от приятелите можеха да наблюдават показването и предаването на упражненията. Това ставаше по някакъв повод или по-право по някакво вътрешно разположение на Учителя, някакъв вътрешен ритъм у него. И който се случеше там, той можеше да види - разбира се, ако има очи да вижда. Другите приятели трябваше да ги учат от тези, които са били в момента, когато той ги е показвал. Обикновено след като веднъж ги е показал, той не ги повтаряше, а ни караше да се учим от тези, които са ги научили веднъж. При редки случаи ги е повтарял. Учителят държеше тялото си изправено и когато стоеше на едно място, и когато се движеше, и когато седеше, но никога сковано, вдървено или отпуснато. Когато държеше беседи обикновено беше седнал с изправен гръбнак и при говора навеждаше тялото си напред, малко назад, подвижваше се малко наляво, надясно, но движенията му бяха естествени. При говора често подвижваше едната и другата ръка, но нямаше пресилено движение или ръкомахане. Правеше впечатление, че всяко движение беше контролирано и отмерено. В класовете често ставаше от стола, слизаше от катедрата си и се придвижваше пред предните столове, отиваше до черната дъска, чертаеше някои фигури във връзка с въпроса, за който говореше и тогава движенията му бяха красиви.

185. ХОРОСКОПЪТ НА ЕЛЕНА АНДРЕЕВА Бележки на редактора: Понеже материалът който предоставяме е толкова богат и то даден от лице, което бе запазило умствените сили и жизненият си потенциал. Само, че беше вързана с двата си крака, с един артрит, който не й позволяваше да се придвижва освен с патерици. Ето защо ви предоставяме нейната астрологическа карта, както и справка за аспектите в нея. За астролозите, след като прочетат нейните спомени, ще бъде интересно да тълкуват астрологичните аспекти от съвсем друго измерение. ХОРОСКОП НА ЕЛЕНА АНДРЕЕВА ИНДИВИДУАЛНОСТ: Властна природа със значителна степен себеконтрол. Силно чувство за чест, постоянност и справедливост. Ще се стреми да бъде в ръководно положение и командува другите, но вродената й честност, не ще й позволява да се възползува от слабостите им. Чувствата й ще са дълбоки и трайни, ще е добър защитник на онези, които обича, но доста силна ще е и в антипатиите си. Упорита и фиксирана ще е в целите си, благодарение на което ще достига успех. Като приятел ще е лоялна, а като враг великодушна. Успех като учител, публицист или издател. Слънце в Лъв, тригон с Уран. Интуитивна, оригинална, независима природа. Ще се увлича от учения и вярвания, които другите смятат за странни, като окултизъм, астрология и др. Ще е чувствителна към по-висшите сили на природата и ще може да им бъде проводник. Ще се ползва много от помощта на приятели и чрез тях може да осъществи целите и амбициите си. Темпераментът й ще е доста високо акордиран, но ще умее да се контролира и рядко ще проявява гневът си. Слънце тригон със Сатурн. Ще притежава ред, предвидливост, организаторски, изпълнителски и дипломатични способности с морална устойчивост да доведе проектираното до успешен завършек, въпреки отлаганията и пречките. Честен характер, добра и внимателна природа. Искрена и справедлива в отношенията си с другите, но когато вярва, че известен курс на действие е прав никой не ще може да я отклони от него. Слънце квадрат с Юпитер. Ще обича т.н. „добри" неща на живота и ще проявява известна себичност в създаването си на удобства. Поради липса на правилни, здравни навици и достатъчно физически упражнения, циркулацията ще се замърси и има опасност от функционални разстройства и други страдания следствие замърсена, неподвижна кръв. Да бъде внимателна и въздържана в храната си. И да се пази от душевни вълнения и избухвания. ЛИЧНОСТ: Луна в Близнаци, Рак секстил с Меркурий. Буден интелект, обичащ литературата и науката, продуктивен и способен да се справи с превратностите на живота, либерална, будна, прогресивна личност. Силно ще се привлича от всичко свързано с литературата и журналистиката, гдето крайно подвижният й и неспокоен ум ще намира удовлетворение. Силно ще обича пътуванията и онези положения, дето ще среща много хора. Ще е чувствителна към психични състояния. Дава любов към дома и удобството, което може да се добие там. Показан е успех в живота особено в меркуриевите професии, като литература, стенограф, машинопис или в професии свързани с пътувания. Ще се изразява добре и може да стане добър лингвист или лектор. Ще е наклонна да вижда светлата страна на живота и при изпитания ще съумява да запазва бодър дух. Луна тригон с Юпитер. Оптимистичен, благороден, щедър характер. Добросърдечна и приятелски настроена към другите, чрез което ще спечели симпатиите им. Силен личен магнетизъм, високи идеали, богато въображение, филантропични наклонности. Има данни за общ физически и духовен успех в живота. Луна квадрат с Марс. Бърз импулсивен темперамент с наклонност понякога към прибързано и импулсивно изразяване и действие, което може да й причини доста скръб и безпокойства. Ще мрази да бъде наставлявана и поучавана, но самата тя ще е доста властна и изискваща, когато се намира в авторитетно положение. Ще е доста рискуваща и в смелостта си може понякога да отиде до неразумност, поради тези си качества ще си създава и доста врагове и може да причини гнева от страна на близките си. Предразположения с възпалителни заболявания и известни безпокойства с женските функции. Свободна ще е в изразходване на средствата си. Луна съвпад с Нептун. Показана е способност в окултните изкуства и успех в практикуването им. Споменатите духовни качества могат да не са явни, но само латентни и способни на развитие. Със сигурност може да се каже, че тя непременно ще дойде в контакт и ще се привлече от окултизма, независимо от това, дали качествата на душата впоследствие ще се развият или не. УМ: Меркурий в Дева в секстил с Нептун. Ясен, дълбок, логичен научно наклонен ум, със способност и наклонност към изучаване на науката, философията, физиката или математиката. Красноречие и способност да се изразява гладко и логично. Правилен разбиращ поглед за живота. Заключенията и обикновено ще са практични понеже ще премисля нещата преди да действува. Ще е в особено сръчна и почти всичко ще и идва отръки. Уран квадрат с Меркурий. Неспокоен бунтарски ум с крайни идеи по отношение социалната структура и правенето на реформи. Мерките, които ще защитава ще са несъобразени със съществуващия ред и преследваните цели ще се особени, вследствие на което ще идва в конфликт с установените норми и ще е принудена да прави ненадейни промени. ДРУГИ ОСОБЕНОСТИ: Венера 28 градуса в Рак, секстил с Марс. Ще се увлече от особена напредничава религиозна фаза; има опасност от отрицателен психизъм. Амбициозна, стремяща се, смела природа, влюбчива и демонстративна в чувствата си. Енергична и делова ще е, та ще може да печели добре, но лесно ще харчи, та парите не ще се задържат в нея. Венера тригон с Уран. Умствено будна ще е, с бързо интуитивно схващане и ще е силно магнетична, та ще привлича много приятели, които ще й бъдат от помощ и подкрепа. Ще обича изкуството, музиката, поезията и ще е способна на платонична любов. Дълбоки емоции, вдъхновение. Венера квадрат с Юпитер. Ще обича лукса, но ще й е невъзможно да го осъществи. Показана е вероятност да понесе загуби вследствие нечестността и вероломството на другите. Любовта и женитбата също ще са източник на скръб. Прелъстяване или изневяра. Привърженичка на свободната любов. Ще обича да си угажда и оттам заболяване. Венера, ретрограден Сатурн и Уран, Нептун. Доста безпокойство и неприятности ще й дойдат от връзките й с мъжете. Показани са доста загуби, тревоги, неуспехи и разочарования, особено от хора, в които вярва. Да избягва всичко, което съдържа елемента на шанса или спекулата, защото ще загуби. Сатурн в Стрелец в опозиция с Нептун. Наклонност към милосърдие и филантропия с желание да повдигне човечеството чрез себе си. Помощ под справедливи закони и истински религиозен импулс. Ще се стреми да работи за общото добро според способността и положението си в живота. Затова ще е почитана, уважавана и ще й доверяват. Да се пази от простивания. Опасност за дихателните пътища и за хронично заболяване на бедрената и тазобедрена област от деформираща артроза. Показана е известна доза неискреност и опасност за измама или изиграване. Показани са безпокойства и загуби от закона и опасност при пътуване. Юпитер в Скорпион в 7-ми дом. Себеуверена, амбициозна природа, ексцентричен, творчески и продуктивен ум със способността да се справя добре с превратностите на живота. Наклонност към окултни изследвания. Женитбата ще бъде отклонена или отречена. Наклона ще е да злоупотребява с богата и трудно усвояема храна оттам заболявания храносмилателни и чревни. Марс в Дева секстил с Венера и Уран, квадрат с Нептун и Луна. Енергична и предприемчива, прорицателна и остроумна ще е и оттам ще е търсена, и ще успява в работата си. Ще е критична към авторитетите и към колегите си, затова не винаги ще е харесвана и обичана. Енергична природа с оригинален, буден, продуктивен ум способен да се справи с големи трудности при изпитания. Ще може да реализира идеите си, защото ще е достатъчно практична и предприемчива. Ще има широк поглед за нещата и ще се издига над всички дребни различия на раса и религия, като ще признава във всички човешки същества Божествената искра. Макар, че не ще е религиозна в ортодоксалната смисъл на думата идеите и ще са наистина космични. Марс квадрат с Нептун. Не винаги ще съумява да се влада. Ще проявява наклонност към импулсивност, раздразнителност и известна необузданост в говор и действие, фанатичен дух, който може да се изрази или в религията или в атеизма. Известно незачитане на установените норми и закони. Опасност от медиумство. Ретрограден Уран в опозиция.... Здрав поглед върху религиозните, образователни, възпитателни проблеми на деня с филантропичното желание да работи за повдигането на човечеството. Неконвенционална по отношение установения закон и религията. Бунт срещу социалните условия, което ще донесе безпокойствие с авторитети. Наклонност да налага гледищата си независимо от риска и опасността. Подмолни, измамни влияния в живота, които ще целят да увредят репутацията и обществения престиж. Ще има ненадейни и необясними обрати в работата и усложнения в социалните работи. Ще обича пътуванията, но трудно ще ги осъществява. Известна несигурност и незадоволеност ще лишават живота й от желания мир. Нептун в Близнаци. Ще е чувствителна към по-фините, вдъхновителни и интуитивни вибрации в природата. Литературна, механична или математична способност. ЗДРАВЕ: Общо взето добро. Енергия, издръжливост и добра възстановителна способност. Предразположение към контузии и заболявания в бедрената и тазова област, ишиас, бедрена и тазова невралгия и ревматизъм, подагра и бронхиални заболявания(Ретрограден Сатурн). Възпаления на червата, апандисит, колит, диария и др. нередности в женските функции. ДОКУМЕНТИ НА ЕЛЕНА АНДРЕЕВА 1. Свидетелство за свето кръщение на Българската екзархия N 52 - Bp. VI, родена на 21 август 1899 год. в село Свинеща, околия Кичевска, Дебърска епархия от баща СТЕРИО АНДРЕЕВ и майка ФАПИЯ МИЛАДИНОВА издадено на 24 януари 1909 год. в с. Кичево. 2. Свидетелство от I девическа прогимназия в София за завършен курс на основно училище от 24 юни 1914 год. с № 1 на Андреева Селена. 3. Диплома на Софийския университет от историко-философския факултет по философия с № 6528, София 19 октомври 1924 год. 4. Министерство на народното просвещение - свидетелство за учителска правоспособност № 18606 на Елена Щерева Андреева получила средно образование в I Софийска девическа гимназия и висше в Софийския университет по философия се явява на държавен изпит през 1933 год. и издържа изпита по философия и педагогия като главен, и по история като второстепенен. Добива право на редовна учителка в средно училище на 1.III.1933 год., съгласно Указ № 63 от 12.III.1933 год, София, 12 юни 1933 год. 5. Лична карта на IV Софийски полицейски участък № 5673 издадена като стенографка в Народното събрание на 11 ноември 1921 год. Живуща на ул. „Витошка" № 59 от 1910 год. 6. Карта от историко - философския факултет от 1 март 1924 год. до 1 октомври 1924 год. и номер на факултетската книга № 3663 и албум 13760. 7. Заповед-писмо № 8928 от 23.III.1933 год. от Министерството на просвещението за средни и висши училища, че е издържала изпита за учителска правоспособност по философия и педагогия като главен предмет, и история като второстепенен. 8. Заповед за уволнение завинаги от учителски права с писмо № 4068 от 10.V.1935 год. на Софийска областна инспекция съгласно заповед № 866 от 3.V.1935 год. на Министерството на народното просвещение. Лишава се по чл. 24 за противорелигиозни идеи.

184. ХУДОЖНИЦИ НА ИЗГРЕВА Вергилий Кръстев: Разказваха ми, че сте чертали пред Учителя на дъската чертежи? Елена Андреева:Виж бяхме в салона на „Турнферайн". В.К.: Там имаше дъска. Той четеше лекции и чертаеше. Е.А.: Аз седя така. Например Учителят ще каже: „Еленке, начертай десет концентрични кръга на дъската". Е, естествено ще начертая. И други неща ме е карал така, аз съм ти споменавала тези работи и то не е важно толкова това. В.К.: Той е представял чертежи. Е.А.: Само, че не можахме да ги запазим. Е, туй не е много нужно, щото те са формални. Не е нужно. В.К.: Друг път ми даваше да чета разни теми. Е.А.: Да, нали теми носеха приятелите. Оставяха се на масата на Учителя и Той ще ми даде някоя тема да прочета. В.К.: А-а, вие да прочетете другите теми? Е.А.: Да, така се е отнасял към мене не знам, така е било, казвам. Казвам и едното, казвам и другото. В.К.: Сега тука ще се спрем на художниците и на портретите на Учителя. Първият портрет е от Борис Георгиев - 1923 год., който имате. Е.А.: Когато той се върна от Индия и беше при Иванов. И в туй време той направи на момиченцето на Желю Ганев един портрет, понеже майка му и баща му работеха, беше при Иванови и видя едно русо, много хубаво дете. Той им направи един портрет, който го имат те. Те си го пазят. И другият портрет е на Учителя, при какви обстоятелства е станало, мисля, че два пъти му е позирал само. Два пъти, да. В.К.: Вторият портрет на Учителя е от Цветана Щилянова - 1934 год. Гдето е на книгата „Наука и възпитание". Е.А.: Имало е и други портрети преди това. В.К.: На Борис Георгиев, пази ли се този портрет? Е.А.: Ето го тука на моят таван е. В.К.: А портрета на Цветана Щилянова, оригинала? Е.А.: И той е у Шарови, плюс другият който беше в салона, копие. В.К.: Третият портрет е на Кършовски. Е.А.: Преслав Кършовски. Сега той какво рисува? Пак Учителя. В.К.: А къде този? Има ли го на снимка или? Е.А.: Този портрет беше при мене, защото аз портретите ги откупих и всичките бяха при мене. И аз този го дадох на сестрата на Стефан, на този, един от нашите приятели. На Стефан Танев. Познаваш ли го. В.К.: Не. Не го знам. Е.А.: Е, той е наш приятел, съмишленик. Сега е академик в академията. В.К.: Значи при него е портрета на Кършовски. Какво представляваше този портрет? Е.А.: Ами Учителят. Ако искаш може да отидеш да го видиш. Аз съм близка с тях и мога да ти дам каквото искаш и да отидеш да го видиш. В.К.: Значи това е за портрета на Кършовски. Е.А.: Ако искаш да го видиш, мога... свободно да ти дам едно писмо или една бележка. Ще кажа този брат е наш, иска да види портрета на това и ще се уговорите, и ще се видите. В.К.: Сега по-нататък имаме един на Цветана Симеонова. Е.А.: Има, да, но не са при мене. В.К.: Тези скици на Цветана Симеонова влезнали ли са в книгата „Учителят", нали имаше една голяма книга? Е.А.: Е може би има някои да са влезли. В.К.: Това е съпругата на Симеон Симеонов, на нея Учителят е давал сюжети. Е.А.: Сюжети, да. Картините, които тя е рисувала са по сюжети дадени от Учителя. В.К.: Лично от Учителя. Е.А.: Само, че не ги запазиха. В.К.: Сега тая Цветана Симеонова и Симеон Симеонов имат ли наследници? Е.А.: Имат дъщеря. Само една. В.К.: Тя запази ли ги? Е.А.: Не. Тя, когато отидох аз за картините, беше запазила само цветята на майка си като ценни, за да ги продава, а другите, които бяха за салона не ги е запазила. В.К.: Изгорила ли ги е или изгубила? Е.А.: Просто са били небрежни и са ги унищожили. Аз имам само една от снимките, държа го, трябва да го дам. Може и на тебе дати го дам, когато го извадя. В.К.: Ясно. Сега друг, който е рисувал е Михаил Влаевски. Е.А.: Е виж, той има портрети. В.К.: Архангел Михаил, по поръчка на Учителя, два образа. Е.А.: Два образа, да. В.К.: Точно как е на двете страни на вратата на Учителя? Е.А.: Входната врата, в средата. В.К.: Той голям ли е? Е.А.: Не, не са големи портрети. Не са големи портрети, но са портрети така от двете страни на това. Единият оттука и единият от другата страна. На вратата на Учителя, ама не входната отгдето влизахме, а средната врата, главната врата да се каже. От двете страни на главния вход по право. В.К.: Друг един портрет, портретът на Христа, който Щилянова е коригирала. На който е махнала перчема. Е.А.: Ей тука косата. В.К.: На Христа, така ли? Е.А.: Не, вдигнала го е. В.К.: Малко нагоре. Е.А.: Учителят е казал, че на Христос е било открито челото. И затуй трябва да бъде открито челото. В.К.: Това е портрет на Христа. Челото на Христа е било вдигнато и трябва да се вдигне нагоре. Е.А.: Да. В.К.: Друг, който е рисувал това е Георги Герасимов. Той е бил учител по рисуване. Така ли? Е.А.: Не, той е художник. Той е правил, рисувал ръцете на Учителя. След заминаването на Учителя, той видял Учителя. Дошъл е. Той познавал Учителя. И като видял ръцете Му, той казал: „Аз не съм видял по-хубави ръце от тези". И идвал на няколко сеанса, защото Учителят пет деня дневно го държахме тялото. В.К.: Той си замина на 27.XII.1944 год. А поклонението е на: 28, 29, 30, 31. На 31.XII.1944 год. Го погребахте? Е.А.: Та той имаше възможност да нарисува тия ръце. В.К.: Учителят си замина. Е.А. На 27 - сряда. В.К.: Значи сряда, четвъртък, петък, събота, неделя Го погребаха. Значи на31? Значи той нарисува ръцете на одъра. В.К.: Друг, който е Борис Шаров. Е.А.: Е, Шаров е художник. В.К.: Той какво е...? Е.А.: Образът на Учителя има, рисувал Го е и той. В.К.: Запазил ли го е? Е.А.: Но той си замина. Дъщеря му ги е запазила. Те имат хубаво отношение всички към това дело и го съхраняват сигурно. Вижте сега за тези портрети и аз така се грижа. Аз ги пазя ама все пак трябва художник да ги пази. Това е нещо към, което човек трябва да има постоянно око. В.К.: Не можеш да ги сложиш и да ги захвърлиш. Е.А.: Не можеш да не ги проследиш, не може. Е.А.: Е, аз в една кутия го държа. Този на Борис Георгиев. В.К.: Ако няма кандидат, аз съм кандидат. Е.А.: Знам, че си кандидат. В.К.: Но не те изнасилвам. Но освен на мен, няма кому да ги предадеш. Аз имам историята на всеки един от тях. Така, че аз не съм случаен кандидат. Е.А.: Знам. Но ще видим. Сега ще изчакаме. Може да има друго решение на въпроса. ЗАБЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА: С моето поколение, което дойде на Изгрева, когато още не беше разрушен имаше и художници. Но те не направиха нищо за издирването на портретите, описването на тяхната история и т.н. Не издираха имената на художниците пребиваващи на Изгрева и имащи отношение към него, нито се заинтересуваха от тяхното творчество. Ето защо това, което прилагаме все пак е нещо, отколкото нищо. В един от следващите томове на „Изгревът" ще бъдат включени художниците. А историята и съдбата на тези портрети за които говори Елена Андреева ще бъдат дадени в последният том на „Изгревът". В.К.: Днес отново ще се спрем на художниците обитавали Изгрева. Е.А.: Част от техните картини бяха окачени в големия и малкия салон. Там висяха. В.К. Да ама сега всичко е разрушено и го няма. Затова ти нося някои снимки. Е.А.: Покажи ги. В.К.: Сега тука виждаме някаква изложба: Мария Тодорова, Боян и Учителят. Е.А.: Може на изложба да са. В.К.: Той ходеше на изложби на наши художници или как? Е.А.: Виж какво, понеже съпругата на Симеонов беше художничка, Той не ходеше първо на художниците. Добре ама тя казва: „Учителю, Вие ходите на концертите на музикантите, пък на изложбите на художниците не идвате". И оттогава Той почна и тях да посещава. Защото и Кършовски имаше портрет на Учителя. В.К.: Понеже стигнахме до художниците. Кои художници рисуваха Учителя? Е.А.: Цветана Гатева Симеонова. Тя правеше такива малки портрети на Учителя. Голям портрет на Учителя Симеонова не направи. После след заминаването Му направи. По-късно направи. В.К.: Сега Учителят позира на Цветана Щилянова. Е.А.: Виж, Учителят й позира, този портрет, който е най-хубавия, цветния, който е на книгата „Учителят" той е от Цветана Щилянова. А от Симеонова са по-малки, такива, така скици, да. В.К.: Сега другата е Цветана Щилянова. Е.А.: Щилянова. Тя си е художничка, цял живот си е била художничка. В.К.: На нея ли Учителят позирал два пъти? Е.А.: Да. В.К.: За кои портрети? Това, което е на книгата „Учителят" и кой е другия портрет? Е.А.: Е толкоз. Само един портрет. Но един път или два пъти, повече не е позирал. В.К.: Друг въпрос. Други кои художници рисуваха Учителя? Е.А.: Борис Шаров. След това Кършовски. В.К.: Разказаха ми, че имало един учител по рисуване, който като починал Учителя, той е нарисувал ръцете My. Е.А.: Герасимов, той се помина. Е, аз съм в следите на тая работа. В.К.: Защото Борис ми разказваше, че е предлагал навремето нали да ги откупи. Е.А.: Виж сега, едно ще ти кажа. В.К.: Ние ще ги преснимаме. Е.А.: Ще ти дам, аз мога да намеря адреса чрез Николина Шарова, защото художникът, който рисува ръцете, виж той рисува ръцете и художникът му направило впечатление, че не е видял по-хубави ръце от Учителювите. И затуй ги е снел и не щя да ги продаде. „А, аз не ги продавам". В.К.: Били му талисман. Е.А.: Е, да талисман. Но той си отиде. В.К.: Дай да видим този човек нали. Е.А.: Сега има син и мисля, че и той е художник. Аз не мога да ходя, но мога да попитам Николинка Шарова. Тя и с нея, ако отидете така. В.К.: Ще отидем с нея, за да видиме, ще ги преснимаме, пък нека да ги държи. Дали ще разреши, ще видим. Е.А.: Да, син има, който е художник мисля и той, та може. В.К.: Какво стана с тези портрети? Съдбата на тези портрети. Е.А.: Тези портрети не ги запазиха. Сега може би моя е грешката. Аз ги дадох на тях като смятах, че всеки ще си пази картините. А те не ги оцениха. И нищо не запазиха. И сега имам една картина, която е фотографирана по поръка на Учителя, голяма така снимка, едно копие така от нея бледо, изтрито, старо, все пак да имаме нещо от това, което е останало, затуй го съхранявам. Но иначе не допущах, че толкова търговски ще се отнесат на Цветана Симеонова дъщеря й. Запазили картините с цветята, а образите, които са от Братството не ги запазили. В.К.: И какво, изгориха ли ги, хвърлиха ли ги? Е.А.: Загубени са. Изгорили ги. Изхвърлили ги. Не ги интересуват. Интересуват ги цветята. В.К.: Не могат да оценят. Е.А.: Ами не знаят. В.К.: Те, ако са били търговци, комерсанти щяха да ги запазят и щяха да вземат повече пари от портрети на Учителя отколкото от цветя. Е.А.: Да, невежество. В.К.: Епохата е такава. Значи така стои въпроса с тези портрети. Е.А.: Чакай, други художници кои са рисували Учителя? В.К.: Кършовски казахме. Е.А.: И Борис Георгиев. Картината за Борис Георгиев, портрета е тук. В.К.: И кому ще го дадете? Още не сте решили. Е.А.: Ами ще го дам някому. В.К.: Ако няма кандидат, аз съм кандидат. Е.А.: Добре. Ще видим. Може да има друго решение на въпроса. Виж какво. Аз ги изкупих портретите, защото се страхувах, да не почнат да злоупотребяват с тях. И за двата портрета на Учителя, единият който беше в салона, другият който беше в Горницата -оригинала са в Шарови. На Борис Георгиев тука е картината. Тука е портрета. Аз вече искам да се освобождавам. В.К.: Да, правилно е. Вече трябва да се освобождаваш и трябва друг да поеме, който може да поеме отговорност. Е.А.: Да. В.К.: Да го направиш с ясно съзнаие, както сега аз отговарям и след това ти отговаряш. Ама сега още докато можеш. Е.А.: Аз искам, който ги поеме да има отговорност за тях. Да ги поеме, да ги вземе и да ги съхранява. В.К.: Сега аз по отношение на тях мога да ги поема, нали, но аз точно за портретите не искам да те изнасилвам, нали? Е.А.: Нека да има и други да ги имат, да. В.К.: Съгласен съм. Но аз бих поел. Е.А.: Знам, че ще поемеш, знам, не се съмнявам. Аз ги взех, защото когато ни отчуждиха целия имот и когато трябваше да го откупиме от държавата, ние го откупихме и аз имам документ за тези портрети. В.К.: Къде са тия документи? Е.А.: У мене, които са, у мене. На другите съм ги дала всичките в тях са. Ако ги пазят, ако не. В.К.: Редно е тези документи, които вие ги имате нали за купените картини, на този на който давате картината да има и документ. Е.А.: Да, затова ги държа. Виж да ти кажа, казвам ти, че искам да се освобождавам, защото сега колкото може да поживея. В.К.: Имате друга работа. У теб сега е само този портрет, така ли? Е.А.: В момента е само този портрет. В.К.: Други скици, портрети. Е.А.: Другият е у съпругата на Стефан Танев, пак от Кършовски портрета е при нея. Как се казва тя? И къде живеят тия хора? Как може човек да ги намери, не се знае. Е.А.: Ах, защо те ми са лични приятели. Не, най-лесно. В.К.: Те ще ги запазят ли? Е.А.: Тя е художник. В.К.: фактически оценяват ги и могат да ги пазят. Е.А.: Да, да и затуй даже няма да ги искам. В.К.: Нека да ги пазят. Поне нека да ги знаем къде са и нека да ги пази. Е.А.: Тя ще ги пази. В.К.: А за този портрет, свободна сте. Е.А.: Е да, мисля да ги предам на други хора. В.К.: Хубаво, поела си, така си решила. Обаче да знаеме къде са. Е.А.: А-а обезателно. И после, според мене те трябва да се турят в художествена галерия. В.К.: В каква галерия. Сега няма галерия. Сега има съхранение. Е.А.: Съхраняване. В.К.: Галерии след 200 години. Галерии сега няма, какво ще се заблуждаваме. Сега сме 1987 год. Не сме 1947 год. да се заблуждаваме. 1947 год. човек може да се заблуждава, но 1987 год. не е позволено човек да се заблуждава. Съхранение. Това означава съхранение. Пък галерията означава съвсем друга работа. Е.А.: Е галерията е да се оцени този портрет. В.К.: На тоя етап не може... Защото няма кой да го оцени. Е.А.: Знам. Знаеш ли, дадоха веднъж тази на Михалчев дъщерята. Тя даде едно изказване за творчеството на Борис Георгиев. И след като давала, давала всички портрети, не посмяха да дадат портрета на Учителя, а само го казаха така нещо само инициалите. В.К.: Ами чакай на Михалчев преди 3,4-5 години издадоха му трудовете, философското наследство, за да сложат една много голяма статия срещу Учителя от Михалчев. Ти чела ли си я? Е.А.: He. В.К.: За дъновистите. Ами трябва да я прочетеш! Та тия неща не са случайни. Е.А.: Виж какво. Михалчев беше професор, но той към 1935 год. беше представител на българското правителство в СССР и него го питат за Учителя. И после беше и в друга държава бе също. В Чехия беше. пълномощник министър 1923-1927 год. и там го питат българите за Дънов. Той не знае нищо да каже. В.К.: Но той пише цяла статия срещу Учителя. Е.А.: Чакай. Той писа статия. Той пише статия срещу Учителя защото така разбира. А всъщност не разбира. А пък аз имам едно медиумично нещо от него след смъртта му дето се радва, че няма смърт, че т.н. В.К.: Тия медиумичните неща да ги оставим. Е.А.: Не, казвам ти аз, имам резерва към медиуми. В.К.: Човек има винаги едно наум, не едно, а 100 наум. Е.А.: Да, защото те са много лабилни. В.К.: Не се знае зад тоя медиум кой седи, а дава друго име. Е.А.: Да, така. В.К.: Значи този Михалчев го питат, а той нищо не знае. А след това пише голяма статия срещу Учителя. Е.А.: След това той накарва един наш брат да напише нещо за Учението. И той написва братът. Те са двама братя. Единият е лекар, другият е такъв не знам цивилен е. Но лекарят не пише, статията е от братът. И Михалчев има един калъп. Той е ремкеанец. Та той само тоя калъп признава, само философията на Ремке. Никаква друга Истина няма. В.К.: Една голяма статия срещу Учителя да не говорим за нея. Е.А.: Ама виж какво, аз не знам, аз съм била студентка при него по философия. В.К.: Остави го това. Той бе противник на Учителя, факт. И враг-също, факт. Христос казва: „Поделата ще ги съдите". И те вече по техните писания срещу Учителя са осъдени во веки веков.

183. РАВНОСМЕТКАТА НА ЕДИН ЖИВОТ. Вергилий Кръстев: И така дойдохте и заварихте първите събори. Какво ви правеше впечатление на съборите по онова време? Елена Андреева: Имаше голям ентусиазъм у всички. Всички ставаха и тръгваха. Кой каквито пречки имаше - те се отстраняваха. Имаше пълно съдействие на небето. Имаше Дух тогава. В.К.: Имало е Дух и той е този, който е сътворил това. Но е имало противодействие и спиране на съборите от властите. Ето става преврата на 9 юни 1923 год., Стамболийски е убит и стотици негови последователи също. Следват септемврийските събития на 1923 год. - въстания и убийства. Ето защо няма събор 1923 год., няма понеже не Му позволяват да се прави събор. Е.А.: Не, затова, защото нещо някой казал, че не било събор, ами било сбор. В.К.: Кой казал, от нашите? Е.А.: Да, и Невидимият свят не позволил събора. В.К.: Щото 1923 год. са събитията тука в София. На 9 юни 1923 год. са събитията с преврата. Е.А.: Е, добре, добре. Може и от преврата да е, аз не мога да ти кажа. В.К.: Някой казал от нашите, че не било събор, а сбор. Така ли? Е.А.: Някои си, да бяха казали. В.К.: Може затова да е спрян. Е.А.: Да, някой беше казал. В.К.: Значи това е по отношение на Търново. А тука по отношение на Софийските събори? Аз съм виждал една снимка Учителят още от първите години. Не е имало нищо на Изгрева - гола поляна. Един стол, една катедра, отгоре сковани летвички и едно платно. Е.А.: Да, да. Този събор е от 1926 год. Защото много късно Учителят каза, че ще има събор в София. И едва донесоха само казаните за готвене, всичките пособия за готвене, защото 1000 души са това. Хиляда души, това са хиляда гърла и трябва и после закуска, обед, вечеря. Съборите бяха така. Не бяха само обед, да. Всичко. При затворени врата бе всеки събор, въпреки, че не можаха да го спрат, да забранят и осъществят плана си. Софиянци се движеха по-небрежно, а в Търново денонощно имаше стража на вратата. В.К.: Там се охраняваше. Е.А.: Там се охраняваше. И там не можеше да влезе външен човек, да го пуснат. А пък в София не можа така да стане, защото и не беше приспособено. В.К.: Нямаше ограда, няма нищо. Е.А.: Имаше външна ограда, целият Изгрев беше заграден. Влизаше се само от една врата от външния път и една врата отвътре. А всичкото друго беше и имаше даже една нива, изорана, през която минаваха, а до нея бяха палатките. В.К.: Значи охраната в София не можа да се осъществи както трябва. Е.А.: Не можа. Не можа да бъде така както в Търново, защото имаше много народ. После софиянци не са дисциплинирани. Хората от провинцията бяха много по-дисциплинирани от софиянците. Казвам го това със спокойна съвест. В.К.: Те са били тука непрекъснато край Учителя и нищо не научили. Е.А.: Е, казвам ти. Всеки си правеше както си разбира. Също всеки си правеше също, както разбира и както му изнася с онези, които ги заобикаляха на Изгрева. Получаваха се сблъсъци, които траяха години. Всичко беше както аз не искам и затова много болезнено съм прекарала аз това. Аз съм плакала 15 години. Ако искате, вярвайте. Толкова, защото, не искам да говоря защо. В.К.: Ясно, да. Труден път. Е.А.: Да. В.К.: А пък младите поколения сега ето виждате, минават едни, заминават другите. Е.А.: На младите се радвам. После Учителят ми каза веднъж, след като аз скъсах с това лице: „Сега като имаш тази опитност, ще помагаш на младите". И затова аз не мога да оставя човек да не го приема. Понеже Учителят ми е казал дословно това и се чувствам задължена затуй, че аз с тази си връзка така направих и неприятности на Учителя и се чувствам много задължена да се изправя с каквото мога. В.К.: Спомням си веднъж, може би преди 15-20 години вие бяхте ми казали: „Аз приемам всеки, защото не зная дали Бог не ми го изпраща". Е.А.: Да. В.К.: И аз викам, брей, виж какво нещо. Е.А.: Ама виж, защото, ама не, и това е така. И това е вярно. В.К.: Не знаеш кой ти го изпраща и защо. Е.А.: Да. В.К.: Може за работа, може за беля. Е.А.: Да. Не, когато дойде малко по-чужд човек, винаги съм нащрек. Винаги. И така организирам се, за да го приема както трябва. В.К.: Това е наистина много важно човек да се организира да приеме един човек както трябва. Това е много труден процес на възприятие. Е.А.: Е каквото и да е, труден, лесен, винаги съм се старала и ме е страх да постъпя другояче. В.К.: Правило ми е впечатление, че при вас идват много хора. Как издържате? Е.А.: Е, как издържам. Както сега. Вижте имам сила. Сила ми идва. Имам сила, казвам ви. Аз сега съм, виждате ли как мудно работя не съм това, което бях после може да си поохкам, но организирам така себе си, за да издържа да се свърши работата. Защото се чувствам много задължена пред Учителя, пред себе си, чувствам се много задължена за неприятностите, които съм Му създала с поведението си и затова искам, поне мъничко така да се отплатя. В.К.: Спомням си веднъж вие бяхте казали: „Братството никога не можа да ми прости тая връзка". Е.А.: Да. В.К.: Как успяхте да го превъзмогнете това нещо? Е.А.: Кое? В.К.: Това нещо, казахте ми веднъж, Братството не ми прости за тази връзка. Е.А.: Виж какво. В.К.: Как се изрази това нещо? В упреци или така в недомлъвки? Е.А.: В упреци не, клюкарите са ме клюкарствали, но никой не си е позволявал да ми каже нещо. Защото Учителят, още първите години, когато направих тая връзка още 1926 год. ми каза да се разделя. Аз направих опит, но такава привързаност почувствах, почувствах като че ли ще ми извадят сърцето. Разбирате ли? Аз много обикнах тоя човек, защо, калпазанин, всичко каквото могат да му препишат, могат да му препишат, аз не го извинявам, той си върви по своя път, аз по своя си ще вървя, но не искам на Учителя да се хвърля кал заради мене. В.К.: Да, създали сте една такава неприятност на Учителя. Е.А.: Да, създадох Му, щото. А, това исках да ти кажа. Те решават мен да ме изгонят от Братството. Когато това научих много ме заболя. Защо ще ме гонят? Ако гонят трябва и него да гонят. В.К.: Първо него трябва да гонят. Е.А.: Не, хайде да не е първо. Защо само мене ме гонят? В.К.: Него не смеят. Е.А.: Кой смее да му каже някой нещо на него? Той имаше уста и голяма сила. В.К.: Той е имал не само уста, но и сили. Да, не само уста. Е.А.: Да, да и, не той имаше и други възможности, да прави бели. В.К.: Ха, затуй никой не е смеел. Е.А.: Аз казвала ли съм ви, че той два пъти дойде при мене с астралното си тяло? В.К.: Да, казахте ми веднъж, че е идвал. Това мисля, че го записахме. Е.А.: Да. В.К.: Ами така е всеки минава един житейски път, върви. Е.А.: Ами сега. В.К.: Важното е, че вие издържахте доста време и свършихте доста голяма работа и сега си я вършите. Е.А.: А каква работа. Не мога да кажа, че съм свършила. Вижте, нямам никакви претенции за себе си, защото се чувствам много виновна, че съм огорчавала Учителя с тази ми връзка. В.К.: То е така, но всеки прави грешки. Важно е да се коригирате, да се изправи. Е.А.: Е, Бог да ми помогне да се коригирам, после вижте какво, колко години има откакто той си отиде. В.К.: От 1944/45 год. до 1983 год. Е.А.: Ами да. Само колко години има откакто си е отишъл. В.К.: 42 години, човешки години, равняващи се на две човешки поколения. Е.А.: Издържливи сме. Но трябваше да учим онези, които ще поемат от нас щафетата на Словото и да го прехвърлят в следващото хилядолетие. Вие ще дочакате 2000 година и десетки години след това. В.К.: Не само да дочакаш, но и да свършиш работа и да я предадеш довършена и завършена. Е.А.: Постарах се. Дешифрирах всички останали беседи и ги предадох. Сега предавам на теб моите спомени, размишления. Това е равносметката на един човешки живот. В.К.: Аз съм изповедникът. И изпълнителят на завещанието - да се прехвърлят нещата за следващото поколение. Е.А.: Дано Бог ти помага и Учителят те пази. В.К.: Ще се срещнем в следващата епоха. Но много държа като се срещнем да ти кажа: „Спомняш ли си нашето прераждане при българите по времето на Школата на Учителя Беинса Дуно, че онова, което обещах го изпълних без остатък?" Е.А.: Амин. Тъй да бъде във веки веков.

182. ЦЕНАТА НА ЕДНА КОРЕСПОНДЕНЦИЯ Вергилий Кръстев: Искам да разпитам за тези писма, които са пред мене. Има писма от българи и от чужденци. Елена Андреева: Не съм писала много, но получавах, обаждаха се приятелите. Нали при нашите срещи сме споделяли едно-друго и сме били в един и същ дух - Този от Словото на Учителя. В.К.: Тук виждаме едно писмо от Франция. Писмо на френски от „Льо Метър Михаел" до брат Боев. Е.А.: Аз го съхранявах. В.К.: Това писмо какво доказва? Щото аз гледам, че той го написал на френски и отзад се подписал тоя приятел Михаел, но на френски го писал. На български не е искал да пише. Е.А.: Сигурно нарочно. В.К.: Сега ти тук си отбелязала нещо на стенограма. Отзад тука може ли да ми я прочетеш? Е.А.: Не, не, това не е моя стенограма. В.К.: Да не е на брат Боев, стенограма на брат Боев. Значи отзад е на брат Боев. Е добре де това писмо, което той го изпрати, спомняш ли си нещо. Е.А.: Той, когато прати това писмо. В.К.: Какво стана? Е.А.: Ами, ние написахме Братството, като си отиде Учителя едно писмо на Михаил. Един месец го въртяхме докато го напишеме на български го написахме разбира се. В.К.: Братския съвет. Е.А.: Не Просветния съвет. В.К.: Значи един месец. Е.А.: И го пратихме. Той ни отговори. Това не е отговор на това писмо. А той отговори с едно друго писмо пак до Братския съвет. Тук писмото, което го имаш ти на френски от Братския съвет ли е? В.К.: Не, не, това е от Михаил до Боян Боев. Е.А.: Е може до брат Боев да е, но се отнася за цялото. В.К.: И какво вие бяхте написали? Е.А.: Е не помня. Нещо искахме за контакт. Добре, но той изпрати на нас едно ругателно писмо. В.К.: Трогателно? Е.А.: Не, ругателно писмо. Не, защото той намери че не сме го достатъчно уважили. С тези впечатление бяхме всички и той не иска да има повече контакт с нас и ние свършихме контакта с Михаил. След това той прати писмо на брат Михаил Стоицев. Едно дълго писмо беше написал. В.К.: На френски или? Е.А.: На български. Брат Стоицев не знаеше френски. В.К.: А брат Стоицев беше му изпратил на него писмо? Е.А.: Стоицев изпратил писмо, пък той му отговаря на български, защото знае, че не знае френски език. В.К.: Така. И накрая. Е.А.: И накрая приключихме като врагове. В.К.: И това фактически ви спаси. Разправяше сестра Мария Тодорова, когато на процеса ни казаха, добре казва, че нямате контакти с чужбина иначе всички щяхте да отидете на бесилка. Е.А.: Кой? В.К.: На бесилото щяхте да отидете всички. Добре казва, че нямате контакти с чужбина. Е.А.: Никакви. Е на тая работа, да. В.К.: Небето как работи. Е.А.: Той е, Бог ни спаси, щото главно Борис Николов и другите щяха да пострадат най-много те. Всички нямаше, цяло Братство да разпънат. В.К.: Но няколко човека щяха да ликвидират. Е.А.: Да. В.К.: Това спаси положението. Е.А.: Е, милостта на небето е това. В.К.: Сега тука имаме също писма на френски език, пак от онази епоха. Е.А.: До Елена Андреева, писали са ми. В.К.: Виждам имаш една кореспонденция между Анжела и теб на френски. Е.А.: Тя е жива още. В.К.: Каква е тази Анжела? Е.А.: Анжела е сестра французойка, в Братството член, много разумен човек и с нея имам повече писма. В.К.: Щото аз съм видял десетина писма, картички от Анжела. Е.А.: И досега още ми пише тя. В.К.: Кой е този Николай Рилски? Е.А.: Е този същият, който идва тук. А не, този Николай Рилски, това е Николай Шиваров. В.К.: Това Николай Шиваров ли е? Е.А.: Николай Шиваров. В.К.: И той псевдонима му е Николай Рилски, така ли? Е.А.: Да, Той си го написал.. В.К.: Защото аз виждах тук Николай Шиваров. Имаш доста кореспонденция с него. Е.А.: Да, приятелство имахме, много хубаво приятелство. В.К.: Значи това е Николай Шиваров. Той какъв беше? Художник ли беше? Е.А.: Не, не художник, а в банката работеше. В.К.: Значи това е Николай Шиваров. Е.А.: Шиваров, да. В.К.: Защото аз виждам една много голяма кореспонденция и се чудех. Казвам, да не е Николай Шиваров, щото гледам тук тази работа, същия почерк. Значи това е Николай Шиваров. Е.А.: Шиваров, да. В.К.: Щото има една голяма кореспонденция. Това е 1938 год. Е.А.: Е да, то е дълго време. В.К.: Виждам аз по писмата така ухажва. Е.А.: Той си отиде. Той си отиде в Хисаря, ама нищо му нямаше. Но там лекарите нещо объркали и в резултат на тая грешка си отиде. В.К.: Кои са тука на тази картинка - Стефан Иванов? Тия кои са? Е.А.: А-а, чакай, чакай, това е мой братовчед от Америка. Това е неговата дъщеря. Това е семейството на Стефан. И той тъй злополучно си отиде. Пръв мой братовчед. По бащина линия. Аз по майчина линия нямам. В.К.: Той на кого е син? Е.А.: Кой, Стефчо? Ами на леля ми. В.К.: Добре. Тука има писма и картички на Паша и на Савка. Сега писма на Паша. Ето сега това са двете картички на Савка. Едната картичка е от Берлин - 20 май 1940 год, тя ти пише. Е.А.: Да. В.К.: А след това тя пише пак на 16 май 1940 год. от Берлин и след това пише на 1 юни 1940 год. от Рига. Е.А.: Щото в Рига отиде. Просто на гости, В.К.: Тя някакви роднини ли имаше там? Е.А.: Е имаше, да. Тя по майчина линия е германка. В.К.: Тя отиде в Рига по чие нареждане? На Учителя ли? Е.А.: Не, тя искаше така да види свят. Е ходи, Учителят я пусна, задоволи я. В.К.: Защото аз само по този начин виждам кога е ходила в Рига и връзката с латвийците. В.К.: Тука сега имаме едно писмо от твоя приятел Антов. Е.А.: А, ругателното. То е сега във връзка с някакви летви. Какви летви, тук сте се скарали за някакви летви и той казва, да му върнеш летвите. Е.А.: Антов е уникум. Не, той ме мрази като най-голям враг. В.К.: Защо те мразеше? Не можеше да те понася? Е.А.: Не, ех мисля, че имаше някакви намерения, пък не го огряха. В.К.: Антов ви би с бастуна или с тояга? Е.А.: Не, с колец от палатка. В.К. Защо те би? Ядоса ли го? Е.А.: Нищо не бях направила, но нещо стана, не знам за какво ме би. Точно така, не мога да кажа. В.К.: Яко ли те би? Много ли те би? Е.А.: Пет пъти ме удари с колеца от палатката. В.К.: Къде? Е.А.: По гърба. В.К.: И какво казва? Нищо. Е.А.: Нищо, мълчаливо ме би. Мразеше ме, много ме мразеше. Не, той имаше някакви намерения и понеже не стана, да. Нали така личните чувства. Антов ли ще ме критикува, който има две жени? Защото фактически той си имаше приятелка на Изгрева и съпруга вкъщи. В.К.: Той имаше две жени, а критикува. Е.А.: Е сега, аз казах, той има две жени, а мене критикува. Ами така де. Две жени официално ги имаше. В.К.: Да, и критикува. Е.А.: Ами аз нещо го настъпих и после пак дойде накрая, пак дойде при мене в стаята, защото, когато правихме описа на братските вещи, в моята стая имаше доста братски вещи и дойде той и там. В.К.: У него остана ли много архив? Е.А.: Архив, не го знам какво е имал. В.К.: Той наследници има ли? Дъщеря, син? Е.А.: Има една дъщеря. И син има. И дъщеря и син има, но не ги знам. Виж дъщерята е, тя ми беше пратила много здраве, ама аз се чудех защото тя не ме поглеждаше, пък сега как й дошло на ум да се сети да ме поздравява не можах да разбера. В.К.: Сега тук е на Любомир Лулчев почерк. Е.А.: Да, той така пише. В.К.: Това се вижда. Сега това му са писмата, които са нали негов почерк. Виждаме почерка му. Това негов почерк ли е? Е.А.: За Елена, да. В.К.: Негов почерк. Сега по-нататък. Това нещо. Е.А.: Е ами не мога да ти кажа. В.К.: Той понеже е от Тетевен, това е пак негов почерк. Е.А.: А от Тетевен, негово е. В.К.: Сега тоя почерк чий е? Искам да те питам. Писмата с печат, госпожица, до Макоцево са. Е.А.: Е учителка бях. В.К.: Да, учителка беше. Тука виждам, тука пише с пликове, редакция в-к „Живот", отдел „Графологични анализи". Е.А.: Да. В.К.: Какво е това нещо сега? Е.А.: Той Лулчев направи това нещо. С Брат Бертоли направиха едно списание. Как се казваше това списание? В.К.: Редакция пише в-к „Живот". То съществува ли много или? Е.А.: Много кратко време. Може би не цяла година даже. В.К.: Тука виждаме някакъв цитат: „Природата забавлява глупавите, умните учи, а на мъдрите разкрива тайните си". Е.А.: Това е от Учителя. В.К.: Всеки абонат на в-к „Живот" има право на един безплатен анализ за определяне на характер. Значи той се опитва да създаде това... Е.А.: Виж какво, това е една история за брат Бертоли, защото той почва да го издава. Аз тогава не бях в много добри отношения с него. Не, не бяхме в съвсем лоши, не бях се разделила още. Той почва списанието, това вестника и го пише. Той можеше да пише. Сечеше му пипето. В.К.: На Любомир. Е.А.: Да. Можеше. Брат Бертоли го кредитираше. И добре ама, колко време мина, не мина година и кредита се свърши, и брат Бертоли трябваше да си продаде къщата, защото друг дълг направил. В.К.: За това списание. Е.А.: Да. Не, това е една история в Братството, която аз непременно искам да я опише. В.К.: В какъв смисъл история? Е.А.: Ами история. Един човек, един брат се съюзява с друг брат. Той не държи сметка за парите, които харчи Любомир. А онзи човек остана с жена, с деца на улицата. В.К.: И то по причина на Любомир. Е.А.: Ами го охарчи, защото... В.К.: Накара го да даде парите за списанието. Е.А.: Не, той Бертоли плащаше парите, плащаше за списанието, а пък парите не стигаха. В.К.: И накрая си продаде къщата. Е.А.: Продаде си къщата. Той продаде къщата, след това отиде в Румъния. Учителят го спаси, да ти кажа по какъв начин. Той среща един приятел от Румъния. В това време в Румъния работят изкуствен мрамор. В България не се работи изкуствен мрамор. И той му казва, че е закъсал материално и така. И онзи му казва: „Ела с нас. Ние работим изкуствен мрамор, хубаво печелим". И така отиде. После отиде, заведе си семейството и всичките, прекараха 2-3 години там, докато се съвзеха. После се върнаха в България и пак се възстановиха. Но той не направи никакъв въпрос. Аз не го чух да се оплаче брат Бертоли. Не го чух. Чух само, че Учителят се карал на Лулчев за тая работа. В.К.: Карал се на Лулчев. В какъв смисъл Учителят спаси Бертоли? Изпрати го там? Е.А.: Не, Той го прати ама „случайно", да. В.К.: Значи така привърши тази история със списание „Живот". Е.А,: Да. В.К.: Значи той ви изпраща тука писма в Макоцево, гледам как навремето са се подпечатали с печат. Това негов монограм ли е на восък ли? Какво пише тука, някаква емблема. Е.А.: Где да знам? В.К.: Значи това се писмата до госпожицата в с. Макоцево. Значи въпроса е приключен. Е.А.: Е така се казваше тогава госпожица. Гледай какъв почерк има. В.К.: Да, видях. Е.А.: Ситен. В.К.: Не съм ги преглеждал след време ще се оправим. Той ситно пишеше много. Хубаво, че сте ги запазили. Е.А.: Как? В.К.: Запазени са. Е.А.: Мисля, че има и ругатни малко в писмата. Е.А.: Ще видим после като ги преглеждам. Е.А.: Виж сега какво, аз тръгвам на екскурзия съвсем самичка и някъде така по средата, вече почти наближаваме да тръгнем по стръмното нагоре, той ме настигна с групата си и се приближи до мене, отдели се от тях и да ти кажа почти само това ми каза. В.К.: Какво ти каза? Е.А.: „Елена, никой не ме е обичал повече от тебе". Не, изповед беше. След това го убиха бе! Ама то беше преди да го арестуват. То беше нещо като прошка ли? Да, изповед. В.К.: И след това, след колко време го убиха? След 1-2 месеца ли? Е.А.: Ами то беше през есента и него го арестуваха на 1 ноември и ги убиха на 2 февруари 1945 год. Нали, когато беше големият процес. В.К.: Ясно. Е.А.: Тогава, тогава и него го убиха. В.К.: Разкажи ми историята на писмото. Ти си ми го разказвала. Е.А.: Е не, аз не го знам писмото. В.К.: И аз не го знам. Разкажи тоя случай. Ти това ми го разказа миналия път. Е.А.: Е миналия път ти го разказах. В.К.: Какво точно беше? Учителят е викан в Милицията. Е.А.: И като Го викат Го питат за поведението, за много хора и понеже тогава беше нали така, нередни работи бяха това, връзката ми се смяташе за нередна и затова питат Го одобрява ли моето поведение? Сега Той отговорил точно как не мога да кажа, но ме е защитил. В.К.: Сега това ти го пише Паша. Е.А.: Паша ми го пише в писмо, В.К.: В Макоцево ли? Е.А.: Не, не тука. То е тука в тези писма. В.К.: Ясно. Е.А.: Той ме е защитил. В.К.: Значи това писмо ти го пазеше, понеже Учителят те е защитил. Е.А.: Да, да. Той Учителя да ме защити. В.К.: Това не е малко. Е.А.: Идва при Учителя един брат и Му носи едни спестени пари негови, които ги приготвил за дар на Господа. И Учителят казал: „Ами ти си най-добрият касиер, затова ти ги дръж. Пък, когато дотрябват, аз ще ти кажа". Така се случва, минали години повечко, че той си заминава. Ама това Учителят ми го е разказвал дословно. Не знам защо ми го казва, аз и досега не съм го разбрала. Нещо искаше да ми каже. Като си заминава братът минава време и идва при Учителя жена му на братът и казва: „Учителю, тези пари ми ги остави съпругът ми за Божието Дело". В.К.: Вероятно Той ти го е разказал този случай, че когато нещо е предвидено за Бога, то ще си отиде на място. Е.А.: Да. В.К.: Може би Учителят във връзка с това е искал да каже. Е.А.: Е не знам, нещо е искал да каже, да. Но тази история ми направи впечатление, че ми я разказа лично. В.К.: Заминава си, но не си остава неразрешена задачата си. Решава я преживе. Предава на съпругата си парите. И тя си разрешава задачата, като ги предава. А тя, ако не беше ги предала? Помисли само. Е.А.: Изпит по верност към Господа. В.К.: Взимай поука от тази опитност. Учителят не случайно ти я разказва. Привърши си и свърши си работата докато си жива. И докато можеш. Е.А.: Аз нали това правя. Разказвам всичко. В.К.: Не само да разкажеш всичко. Но и да ми предадеш всичко. Аз съм този, който трябва да поднеса пред Учителя твоята работа завършена. Чуваш ли? Е.А.: Аз чувам. Но да чуе Бог и да съизволи в праведните ти деяния. Амин.

181. ЛАГЕРЪТ НА ВАДА 1970 - 1975 ГОДИНА Вергилий Кръстев: Какви противоречия сте срещали по пътя си? Елена Андреева: Друг случай. Най-големи трудности съм срещала, когато бях в стола, където сестрите от София бяха капризни. След това с лагера на Вада, където правех усилие, за да не вляза в конфликт с никого. В.К.: За кой стол става въпрос? За София ли? Е.А.: Те са две неща. Първото какво беше? В.К.: Най-големи трудности съм срещала, когато бях в стола. Е.А.: Аз ръководех стола в София. Определях менюто, ама винаги с дежурните. И понеже имаше и капризни сестри, искат едно, искат друго и не можем да решим така въпросите, аз не можех всякога да им угодя. В.К.: През времето на Учителя? Е.А.: А не, след Учителя. Аз не съм била в стола преди Учителя. След Учителя. И при Боев съм го гледала и при други нуждаещи се съм гледала, но след Учителя. През другото време съм гледала моята работа, стенографската. А после ми дадоха и много други работи. Не, че сестрите са лоши, но всяка иска да направи колкото се може по-хубаво ядене. За хубавото ядене трябват хубави материали. Не всякога имаме подходящо било това, пък не всякога и те са знаели как да го направят както трябва, да ви кажа право. Имаше сестри, които не бяха така сръчни. Не умееха така да правят вкусно както други го правеха. В.К.: Ясно. Е.А.: Това е едното, което ми е било трудно. По тези случаи съм казала това. В.К.: А на Вада вече като бяхте? Е.А.: На Вада аз ходих след като престанах да се качвам на езерата. Три години ходих на бивака на Витоша. Там имаше едно изворче, то беше на едни, които го владееха частно. После отчуждиха всичкото. И аз пратих човек и помолих, ще ме приемат ли, ще ми дадат ли това място свободно да живея там. Съгласиха се хората, приятели ми бяха, познати. Щото частно място е. Не е държавно или чуждо. И добре, но аз все си мечтаех за Рила. Аз три години прекарах там. Много хубаво беше. Не отричам. Мечтаех си за Рила, мечтаех за боровете, мечтаех за смърчовете, мечтаех за гледката към Рила. И на четвъртото лято се реших. Да отидеме на Вада. Но на Вада не долу, а при Боре - горския. Гдето беше лесничейският дом, защото там има гледка прекрасна. Една от най-хубавите гледки, близки така до низината е мястото на Боре. И ние го изкарахме едно лято, шест сестри бяхме. Само жени. Изкарахме по ред. Ставахме сутрин, правехме молитва, Паневритмия не, играехме някога малко така да се повъртим, иначе не сме играли защото нямахме музикантки. И нямахме инструменти. Не бяхме се екипирали за такова нещо. И много хубаво. Помня ние с Нана до 11 часа правехме слънчеви бани. В 11 часа почвахме обяда да готвим. Ама можехме. Сега аз не се движа бързо, но Нана е пъргава. Тя прави едно, аз друго и в 1 часа обяда е готов и си бяхме само ние, сестри. След това дойде брат Шаров, след това дойдоха други като гости. Стоянка Илиева помня че дойде, много идваха. И тези, които отиваха нагоре за езерата на лагера и които се връщаха, те се отбиваха при нас. И така имаше един много хубав живот. Но Антов се беше заканил нещо срещу мене. Той много ме мразеше, не знам какво му бях направила. Трън в окото му бях. И той като беше решил така, не помня какво нещо беше измислил, нищо не помня, да ви кажа какво беше. И аз реших на някое по-скришно място да има, та да не ни безспокои той. И Боре ме заведе на тая полянка. Като видях тая полянка, тя е до самата река. На колко, на нищо разстояние е. И вода имаме и дърва имаме, и всичко най-хубаво нещо беше. После поизрязахме тези храсти, които бяха такива. В.К.: Клекове. Е.А.: Не, клекове не сме секли, защото сухи дърва имаше много в гората. Сухи сме горили. Горе много клекове сме секли, но тука на моя лагер не бяхме секли нищо, защото нямаше нужда. Дърва много. Накъдето мръднеш, всеки накъдето мръднеше и все ще донесе някой дърва. В.К.: Значи трудно се ръководеше? Е.А.: Не, не беше трудно. Първата година ние бяхме само малко. А втората година, когато отидохме явиха се желаещи да дойдат на лагера ни. И си бяхме така самостоятелна група. Не бяхме организирани. Ораганизирани пет сестри. И решихме там. Добре, но вече като дойдоха другите хора, трябваше да имаме повече неща. И понеже моя беше инициативата за този лагер, така се наложи аз да бъда ръководител, без да, никой не ме търсеше, никой. Дойде една сестра от Бургас, други сестри дойдоха. От Бургас най-много хора са идвали. И на този лагер, имаше година когато стигнаха и до 70 души. Това не са малка група. И не знам как, умея да организирам брат. В.К.: Аз няма никога да забравя един случай: Понеже нали закуската е минала и сега се подготвя обеда и там няколко сестри дежурни подготвят обеда, режат лука и т.н. По едно време идва Стоянка Илиева взима си една краставица и почва да яде. Ти питаш: „Стоянке, какво правиш?" Е.А.: Кой казва? В.К.: Ти питаш: „Стоянке, какво правиш?" и тя казва: „Как какво правя, ям краставица. Учителят ми е казал да ям краставици за моята анемия". Сега първо не е редно да яде, безразборно да бърка в общия кюп, нали? Е.А.: Разбира се. В.К.: Обаче ти я погледна така, погледна и си замълча. Викам, аз ако бях, щях да се скарам. Е.А.: Виж, аз бях решила едно нещо. Който и каквото да прави, да се въздържам. Да не влизам в пререкание брат. Да бъда внимателна с всяка сестра. Ама вижте това тука беше малко, ами на Изгрева беше мъчното. Тук бяхме да речем един месец. А това цяла година на Изгрева? В.К.: Сега след заминаването на Учителя този стол съществуваше ли? И всеки ден готвехте ли? Е.А.: Близо 10 години със сестрите, всеки ден. Ама не всеки ден, докато бяха на лагера. В.К.: Тука, тука на Изгрева, на стола. Всеки ден ли беше? Е.А.: Всеки ден беше -10 години. Колкото трая Изгрева. Повече от 10 години. Ама беше време, когато и Гради беше отговорник на стола. Е.А.: Да, ама аз се карах затова един път с Гради. В.К.: Много трудно се работи с него. Е.А.: Накарал Ганка да нацепи дървата, които са купили. За стола нали трябват дърва. Казвам си: „Абе Гради, ти си два пъти колкото Ганка. Как ти ще накараш Ганка да реже дървата, а пък ти ще я гледаш?" В.К.: Той е началник. Е.А.: Той казва, ама аз съм ръководител на кухнята. Ама това е в света. Между нас няма такива работи. Ние сме служители. При такова отношение не може да я караш и се карахме така, даже моята Славка слушаше тая кавга и после ми вика: „Ама Еленке, той ще те погледне ли?" Защото аз му казвам направо в очите. Най ми е лесно да се оправям с хората като им кажа направо. Защото като им кажа направо аз съм си изпълнила дълга. Щото ние като служим, трябва да служим, а не да приказваме само. Но той Гради не ми се разсърди. Останахме си пак в много добри отношения. В.К.: Сега тук има записан от мен друг един израз „Двойна македонка". За пръв път го чувам. Е.А.: Защото по баща и по майка съм македонка. В.К.: Така ли? Е.А.: Да. В.К.: Значи двойна. Е.А.: Паша ми измисли името двойна македонка, защото аз съм македонка и по баща и по майка. Аз съм родена там, живяла съм до десетата си година там. В.К.: 1910 год. Е.А.: Аз съм си македонка, но аз се чувствувам и българка. В.К.: Сега този въпрос искам много добре да го изнесеш, защото след време ще кажат Елена Андреева - македонка. И понеже в Югославия там македонците ще кажат: Вземат човек, който е наш. За нас българите и лично за мен, македонците са част от България, като българи. Е.А.: Всички македонци, които идваха в България са били българи. Ние не сме се делели от това. Сега, че говорехме на наречие, има много наречия, но ние иначе сме си българи бе брате. Ние получавахме от екзарха учебниците. Аз съм учила на български учебници, които ни пращаше екзарха. Той за да поддържа духа на българите. Аз съм учила в село, ама във всички градове имаше училища. За всички. Имаше и гимназия във Велес, в Скопие, Охрид, Солун. В.К.: Там има българска гимназия. Е.А.: Тъй че нас ни наричат македонци, ние не се наричаме македонци. В.К.: Това ми харесва много. Е.А.: Както ни наричат сега нас дъновисти.Та така по същия начин и мене ме наричаха. А като бях мъничка. Аз бях дошла в трето отделение в едно училище на главна улица беше и разбира се дошла съм от Македония в пролетта. Есента отивам на училище. Отиват записват ме и главният учител, като ме разпита какво съм учила и какво знам горе-долу така на баща ми каза: „Виж хубаво е да я оставиш да повтори трето отделение, защото много неща те не са учили". Е, в село съм учила. В.К.: Ясно. Е.А.: И татко се съгласи и аз останах. И в училище почнаха да ми викат македончето. И аз се чувствах наскърбена, защо да ми викат македончето, нали и аз съм българка. В.К.: Ха, ха, ха. Е.А.: Виж, това ми беше оскърбление, защо ще ме делят от тях. И това беше една амбиция у мене, значи трето, четвърто отделение. В.К.: Първи, втори, трети клас. Когато постъпих ученичка в гимназията аз говорех на чист български език. Никой не ме познаваше, че съм дошла от Македония. Ама то беше амбицията. Така, ами защо ще ми се смеят. Македонче ще ми казват. В.К.: Значи оттам идва вече двойната македонка. Е.А.: А двойната македонка беше от Пашина измислица. Паша обичаше така много шегите. Вижте, ние стенографките сме живели с много хубави отношения помежду си. Всяка си имаше свой живот. Но всяка знаеше мярката за отношенията, разбирате ли? Давали сме си свобода. Да речем Савка ще иска, ще излезе. Никога не я питаме къде отива. Аз ако кажа сама, ще кажа къде отивам, аз отивах всяка седмица да посетя баща си. Това беше така едно задължение, което аз с радост си го правех, защото аз обичах баща си. Още повече, че Учителят ми казваше, че моят баща е умен. Как да не се радвам на това? Сега и ти ще се зарадваш, ако ти каже Учителят така. Когато Учителят правеше нашата барака, аз извиках баща ми да помогне. Той разбираше от дърводелство и аз казах: „Татко бе, ако искаш, ще правят на нас една барака, ела горе, нямаш работа". И той дойде, послуша ме. И като дойде, кога е говорил с Учителя, какво е разбрал не знам, но в промеждутъка на това време ми каза: „Еленке, ти имаш умен баща". Е сега разбира се, че се зарадвах. И ти да си ще се зарадваш. Всеки ще се зарадва, като кажат за баща ти хубаво нещо. Татко беше сдържан човек така, знаеше си докъде може и докъде не може. Хубави черти имаше татко. А, да се изповядам нещо, което съм направила пред баща си сега. Аз, когато преживявах тези работи, скърбите си, съм отишла вкъщи при баща си и нещо съм казала с тон. Но аз нито тона съм си чула, нищо. И баща ми ми рече: „Абе дете, ти си имаш някаква мъка, пък ние сме ти криви". Все едно, че ми залепи шамар в лицето. Аз не исках той да знае за моята мъка. Щото аз си бях виновна, никой не беше виновен. За тази история съм само аз отговорна, никого виновен не държа. И него не държа отговорен. Това е моя работа. Аз трябваше да бъде по-умна, да не бъда толкова доверчива. И както и да е, та тогава много ми стана мъчно, че татко така ми каза. И слава Богу втори път не е ставало. Сега да кажа ли още нещо за моя баща? Моят баща, след като си отиде Учителя заболя и беше долу, в града живееше. И аз казах, татко съгласен ли си да дойдеш при мене на Изгрева да живееш цялото лято? И той живя три месеца при мене. Аз му направих едно легло вънка под боровете, където беше моята барака. Тогава живеех самичка в бараката. И като дойде татко, настаних му всичко, което беше необходимо. Някога идваше да се храни при мене в стаята, някога вънка се хранехме на маса, както си е, ама цяло лято. Сутрин, обед, вечер. Като валеше дъжд, аз вземах моята палатка и му правех един навес и пак на въздух. И той за тези три месеца се съвзе и много добре се чувстваше, но най-важното, което стана, като мина една седмица татко каза, гледам го така, скучно му е. Той не е свикнал без работа. И аз казвам: „Татко, искаш ли да ти дам нещо да прочетеш?" „Да, Ленче, дай ми". „Чел ли си Евангелието?" „Не съм го чел". Той говори македонски. Дадох му го и за много кратко време той прочете цялото Евангелие. И аз го попитах: „Доволен ли си татко?" „Да, доволен съм". После викам: „Ами искаш ли да ти дам някоя беседа от Учителя?" „Искам!" Аз вече трепнах. Щото спорът между мене и баща ми е бил само за Изгрева и за ходенето ми на Изгрева, и за връзката ми, че съм при Учителя. Помислих, че някакво разплитане ще стане, което много ме зарадва. И което стана. И тогава дадох му едно голямо томче. Знаеш ли кое е то, сега не ми идва на ума. Дадох му го и почна да чете. Почете така една седмица, почете втората седмица. „Ленче ма, как му иде на Дънов такива умни работи да говори?" В.К.: Как Му идва на ум. Е.А.: Да как Му идвало на ум, както си казваше. Аз казвам, както татко го казваше. Чете, чете и пак. „И такива хубави работи, как Му идвало на ум да говори!" Това нещо го впечатли много, защото виж сега, това което Учителят говори, той го усети какво е. Той баща ми е самоук и в писменост и във всичко, но той има усет към знанието. Той има усет да прецени, че това е мъдро, че е хубаво. Не е лекомислен, не е повърхностен. Може би затова Учителят ми каза така за баща ми. Защото фактически татко и той беше прям, много прям човек беше. Но, такъв си е сега. Прям човек не е най-лошият! Щото той няма задна мисъл. Прямите хора нямат задна мисъл. Пък виж да ти кажа, това нещо много ме зарадва. И до края на живота ми аз бях доволна, на живота на татко, защото той, но те вкъщи му се подиграваха после, че станал дъновист. В.К.: Домашните му? Е.А.: Жена му, но не толкова жена му, но зет му и доведената дъщеря, които живееха заедно. В.К.: Третата му жена. Е.А.: Баща ми три пъти се е женил. Един път се е женил в село, умряла жена му от дефтерит. След това се е оженил за моята майка. Живеят много години. В.К.: Колко деца бяхте? Е.А.: Само едно. От три брака само едно дете бях. Не знам. Майка ми нещо не е правила, но нещо не е имала възможност така, нещо е станало може би след моето раждане. И третия брак беше след като мама си отиде. Мама си отиде през 1917 год. В.К.: Значи смееха му се, че е станал дъновист. Е.А.: Да, подиграваха му се зетят и другите, но те излязоха малко непочтени. Тя третата му жена наследи един имот от мъжът си. Баща ми плати 2/3 от къщата, които трябваше да се платят. Но те нищо на мене не оставиха и нищо не взех. Не, аз казах, знаеш какво казах: „Нямам карма!" С всяка завръзка карма има човек и аз никак не съжалявам. Още повече тия хора ми бяха така чужди. Аз например на втората си майка й казвах кога беше, след като ходих, около два месеца при Учителя. „Искате ли да ви заведа да видите Учителя?" И втората майка и татко заведох при Учителя. Втората майка каза така: „Не разбирам Ленче". Тя беше по-проста женица, по-ограничена. Татко каза: „Много хубаво говори Ленче. Ама може ли пък човек хич да не излъже?" А пък Той говори една беседа срещу лъжата. Ха, ама само това възражение направи. Щото той с търговия се занимаваше. Пък може ли човек хич да не излъже? Това му се видя мъчно. При такава професия да си търговец, фактически е мъчно. Как ще кажеш, че това не е качествено, онова не е качествено. Та така с моя род. Да ти кажа ли още нещо? Знаеш ли какво, моята майка, когато бях вече девойче ми казваше: „Ленче, няма да даваш да те пипат момчетата, защото ще погрознееш." Как чисто ме е възпитавала, за да се въздържам. В.К.: Ха, ха, ха, да не погрознееш. Е.А.: Ама слушай, има едно погрозняване. При тая моя връзка с Лулчев, стана нещо много страшно. Така, че както и да е. В.К.: Друго, което съм записал е изявление на сестра Мария: „Еленка е слугинчето от Парахода". Учителят е казал: „Тя учи закона на служението". Е.А.: Е, чудесно е това. Аз не го знаех досега. В.К.: Това ти си ми го казвала. Е.А.: Мария ми го е казвала значи. Аз съм го забравила. В.К.: В какъв смисъл слугинчето? Е.А.: Виж какво. Ние бяхме три момичета. Паша беше около 10 години по-голяма от мен. Аз съм една година по-голяма от Савка. Така, на тая възраст. Сега, аз бях по-сръчна от тях. Не го казвам за похвала. Бях по-сръчна. По-бързо работех. По ми беше лесно. Паша имаше повече задължение към беседите, защото тя нали работеше беседи, стилизираше и винаги съм отстъпвала, когато тя има работа. Аз да свърша нещо друго, затуй. Сега, че съм слугинчето, мен не ме е оскърбявало това нещо, пък защото и Учителя идваше при нас и се хранеше докато бяхме заедно, много пъти. Когато нямаше стол, Учителят или ще донесе храна, материали, които са Му донесли да сготвя или друго, така че, аз как бих се радвала и сега да слугувам така, ха, ха, ха. В.К.: Аз няколко пъти съм минавал през твоя лагер на Вада и дори съм спал там преди да тръгна нагоре към езерата. Е.А.: Имаше няколко палатки за приходящи и запътили се към 7-те езера. В.К.: Наблюдавал съм живота ви там. Аз не можех да издържа един час, тези хора събрани на едно място. Чудех ти се как можа да издържиш това? Е.А.: Въпросът е друг. Не да издържиш, а да ги изтърпиш с техните недостатъци и грешки. Да изтърпиш всички. Това е геройство. И път на ученика. Да изтърпиш всички, да разрешиш противоречията си с тях чрез методите дадени в Словото на Учителя. Там е разковничето и разрешението на тази задача с изтърпяването.