Iskri4ka

Когато идвах в свободните дни събота и неделя на Изгрева, аз ги прекарвах при Паша. Още първата година след като отидох учителка, Паша и Савка се разделиха. На Савка разшириха една малка лятна кухничка, за която аз бях се наела да я построя до „Парахода". Ние трите стенографки живеехме в една стая с три легла и три маси и беше доста тясно. Аз бях намислила да направя една палатка до „Парахода", която да я покрия с импрегниран плат, за да можем там да се храним през летните месеци. Аз бях поръчала бичмета и бяха до „Парахода". Като видял тези бичмета Учителят попитал чии са. Казал му, че Еленка ги е взела. Учителят ме попита защо ми са тези бичета, казах му, че искам да направя рамка за една по-голяма палатка, която да поставим зад парахода и в нея да си пренесем кухнята и през летния сезон да се храним там. Мислех си, че по този начин малко ще ни се разшири жилището през летния сезон. В „Парахода" бяхме три стенографки, в стаята имаше три легла, три маси и беше доста тесничко. Аз предварително не бях попитала Учителя може ли да направя палатката както бях замислила, защото палатката е нещо подвижно и си помислих, че ако Учителя не одобри плана ми ще я махна. Когато казах на Учителя плана си, че искам да направя палатката от платно, той каза: „Е, ние пък ще дадем дъските, за да не е от платно". И така направихме една малка барачка от два метра на два и половина. Тази именно барачка разшириха на Савка, в нея тя живя до 1940 год., след като се разделиха с Паша. Когато се връщах през ваканциите на Изгрева, аз вземах участие в работата на стенографките. Пишех редовно, дешифрирах лекции и съм вземала дори и в село да дешифрирам. Аз не се отделих от стенографското тяло. Паша и Савка се държаха колегиално с мене. Аз с никого не споделих защо Учителят ме изпрати учителка. Може би те се досещаха, че е във връзка с Лулчев, но какво бяха разбрали никога не попитах. Спомням си само веднъж, след като се върнах от учителството, по някакъв повод със Савка споделих някои неща за отиването ми като учителка. Когато и разказах някои неща, тя само ми каза: „Еленке, но това е ужасно!" Когато се разделихме тримата - Невена отиде учителка, аз също отидох учителка, а Любомир отиде в Тетевен. Той не разбра какво аз преживях и моето убеждение беше, че той никак не се интересуваше какво правя аз и как живея. От време на време разменяхме осведомителни писма. В тези четири години, когато бях учителка, аз с никого не споделих своите преживявания. Но през цялото време в мен ставаше един изяснителен процес. Трябваше да изясня на себе си това, което се отнасяше до отношенията ми с хората, към приятелите, към членовете на Братството, към семейството на Любомир, към всичко в живота ми. Аз бях сама в село, нямах никаква възможност да споделя това, което изживявам и като, че ли станах по-независима. Всичко преценявах сама, за всичко трябваше да се грижа сама, никаква помощ не можех да чакам от никого. Така станах по-самоуверена и по-самостоятелна. Още първата учебна година на края уволниха Невена. Любомир й гостувал, спал при нея и затова я уволнили. В началото още на дружбата ни, той ми беше казал, че аз съм имала в духовния свят големи богатства, от които той е копаел като от мина. Аз не разбрах, нито знаех какви богатства съм имала, нито знаех какво той е вземал и копал. По това време аз имах един сън. Сънувах, че съм имала един подарък от Учителя. Един много красив бюфет изработен изящно в резба. В съня го видях, че той е изгорял, но целият както е изгорял е запазил формата си, но всичко е обърнато в пепел. За този сън си помислих, че страданията, които имах с него нещо у мене се е опепелило, изгубила съм нещо, което не може да се оправи. Така аз изтълкувах съня си. Този сън го сънувах и втори път. Видях същият опепелен бюфет. Помислих си, че нещо, което ми беше дадено от Учителя съм изгубила. Това, което Любомир е вземал е било вредно за мене. Аз нито знаех, нито разбирах, че той е вземал, но ако с това вземане той ме е държал вързана за себе си, това не е било добро за мене. Когато почнах да правя опити за отдалечаване и разделяне, аз често се заричах да не отивам при него, но изведнъж у мене настъпваше такова силно желание да го видя, че почти никога не устоявах и отивах. В такива случаи съм го питала защо ме вика. Той само се усмихваше и не отричаше, че прави нещо, което ме кара да отивам при него. Спомням си дори един случай на езерата. Учителят ми каза да отида при Любомир и да го питам защо ме вика, но той никога не ми е отговорил на този въпрос. Той правеше нещо - хващаше някакви сили, които действаха на подсъзнанието и будеха у мене желание да го видя. Не зная дали съм права, но мисля, че той правеше това с половата си енергия.

В 1931 година, в началото на септември Учителят казал на Паша, да ми каже да отида учителка. Паша ми каза това. Много наскърбено отидох с документите си в инспекцията, за да искам да ме назначат прогимназиална учителка. Аз имах право да бъда гимназиална учителка. Аз бях толкова натъжена, че Учителят не ме иска и ме праща учителка, че ми беше съвсем безразлично къде ще учителствам. Помислих си, че ако отидех в гимназията, ще имам повече работа, ще трябва повече уроци да готвя и намерих, че ще ми бъде по-лесно да бъда прогимназиална учителка. Аз бях помагала на много деца за прогимназията и много от материала ми беше известен. След една седмица отидох в инспекцията и там ми казаха, че съм назначена учителка в село Макоцево. Не бях чувала за това село, но ми казаха че е близо село Саранци. До Саранци беше прекаран влака от София за подбалканската линия. За няколко дни аз се приготвих. Понеже Учителят ме избягваше, помолих Паша да го попита, ще ме приеме ли преди да тръгна. Тя го попитала и той казал, че ще ме приеме. Отидох да се сбогувам. Той ме посрещна много строго, скара ми се за Любомир. Аз през цялото време мълчах и плаках. Нищо не казах гласно. На мен ми беше така тъжно, че Учителя не ме иска на Изгрева и аз, докато той ми се караше, плачех с най-едрите сълзи, с които някога съм плакала. Учителят ме прие строго, кара ми се за Любомир, но постепенно стана и по-мек. Той видя мъката ми и ме изпрати с благост и любов. Тогава почувствувах, че плащам чужд борч. Докато бях при Учителя аз само мислено му отговорих. Една сестра беше научила, че ще отивам учителка, срещна ме и ми каза: „Еленке, защо отиваш учителка, ние искаме да дойдем на Изгрева, а ти го напускаш?" Казах й: „За да кристализират някои идеи в мене". Когато го изговорих и го чух, тогава разбрах какво съм казала. Много се изненадах, защото аз наистина отивах затова. Баща ми беше ми взел една кола, в която си взех всички неща, които ще ми трябват, защото знаех, че в нашите села нищо не можеш да получиш друго, освен една празна стая. Аз пътувах сама. Баща ми искаше да ме придружи, но аз не приех. Като пристигнахме в Саранци, за да ни покажат пътя за Макоцево, там имаше един поп, който бил от Макоцево. Той ме попита може ли и той да дойде с колата, защото аз бях сама. Разбира се, приех. Като стигнах в селото, попът ме покани в своя дом, предложи ми и обяд. Трябваше веднага да кажа, че не ям месо, да не би да трябва да ми приготвят друго нещо, ако имат. Той беше първият човек от селото, когото срещнах, но той стана и причина за уволняването ми. До вечерта аз си намерих квартира и на другия ден бях вече учителка, понеже учебната година беше започнала. Същата година Любомир изпрати и Невена учителка, а той отиде в Тетевен. Така, че и тримата „болни от заразата съмнение в Учителя, напуснахме Изгрева". Жителите на Макоцево се бяха заели да помогнат с труда си за изработването трасето на железопътната линия до тяхното село. Когато аз отидох, те вече работеха. Първият месец на есента беше готово и помня, че цар Борис заедно с царицата дойде да открият линията. Първите шест месеца живях в много тежко душевно състояние. Мисълта, че Учителя ме е изпъдил от Изгрева ме тормозеше жестоко. Сега какво ще правя? Къде ще отида? Как ще наредя живота си? Защо ще живея? Какъв смисъл има живота ми? Тези въпроси постоянно се въртяха в главата ми. Първият месец всичко ми беше мъгла, объркано. Много силно беше оскърблението ми, че Учителя ме изгони. Понеже знаех за какво, не можех да го упрекна. Аз носех опасна отрова - съмнение в него. Той имаше право. Мислех си: Ако бях отишла да му разкажа всичко, каквото ми говореше Любомир, вярвах, че нямаше да ме изгони. Но аз не можах да го направя, за да не изложа Любомир. Учителят ме прати да стана учителка, аз го послушах. За мен не беше ясно аз какво ще правя. Образованието ми беше да стана учителка. Мисълта, че Учителят не ме иска на Изгрева и ме праща учителка, обезсмисли живота ми. Аз бях десет години стенографка, а сега изведнъж ме праща учителка. В това объркано състояние на неизяснени положения, изпаднах в отчаяние в известни моменти. Мисълта, че съм изпъдена ме терзаеше. Имаше такива моменти на помрачение, че не исках да живея. Мислех за самоубийство. Изпаднах в обезсмисляне на живота си. У мене се надигаше едно възмущение срещу самата мен, от тоя мисъл. Как мога да помисля за такова нещо; така жестоко да оскърбя баща си, когото обичам и да хвърля петно на Учителя, когото дълбоко уважавам и обичам, и който само добро е внесъл в живота ми. Ако аз страдам, то е само по моя вина. Аз не послушах Учителя. Тогава си зададох въпроса: Накъде и какво ще правя? По това време, когато ме посещаваше мисълта за самоубийство, под влака се хвърли един писател - Никола Ракитин. Учителят беше казал, че когато човек преживява някакво отрицателно състояние, например отчаяние, той се свързва с всички други души, които преживяват същото състояние. Тогава може да стане преливане на това чувство от единия в другия. Тогава се усилва отрицателното чувство в този, в когото става преливането и тогава човекът може да извърши престъпление. Когато разбрах за самоубийството на този писател, аз се упрекнах, да не би с моето отрицателно състояние да съм повлияла за неговото поведение. В един момент аз се попитах, как ще наредя живота си занапред. Попитах се, какво бих искала от живота и си направих една преценка какво искам. Най-напред си зададох въпроса: Имаш ли желание да се ожениш? - Нямам желание, не искам. Искаш ли да учителстваш цял живот? - Понеже трябва да работя, все ми едно какво ще работя, си отговорих. Имаш ли някакво друго желание за постигане? Отговорих си: Имам само едно желание, искам да бъда ученик. Така аз си дадох сметка какво искам в живота си. Отговорът беше да следвам пътя на ученичеството. Така кристализираха в съзнанието ми какво аз желая в живота си. От този момент у мене започна едно вътрешно изясняване и едно успокояване. След като прекарах един месец в Макоцево, една събота отидох на Изгрева. Срещнах се с Учителя. Той ме прие много внимателно. Докато бях учителка и идвах на Изгрева, Учителят беше много внимателен с мене. Така постъпваше може би, защото го послушах. Вътрешното ми състояние много бавно се избистряше. Настъпваше спокойствие в мен. През февруари аз бях изпаднала в едно много мъчително състояние. Изведнъж реших да се обърна вътрешно към Учителя с молитва. Като направих това изведнъж състоянието ми се промени съвършено. Зарадвах се и напълно разбрах, че единственото нещо, което искам е ученичеството. Изтече мътилката, която дойде отвън, казах си: Кой каквото и да говори, то си е негова работа, а моята работа е да следвам пътя на ученика. Когато аз направих тази вътрешна проверка, какво искам в живота си и си отговорих, че искам да следвам пътя на ученичеството, у мене постепенно настана пълно успокоение. Не мислех вече за отрицателните неща, за които ми беше говорено. Такива мисли почти не ми посещаваха. Те бяха като мъгла, в която бях потънала и тя се вдигна и всичко стана по-светло. Уважението и обичта, която имах към Учителя се възстанови. Избистри се и образът на Учителя, стана по-ясен и по-чист. Мракът и тъмнината, в която живях доста дълго време изчезнаха, просветна мисълта, че Учителят е единственото същество в този ми живот, което ми дава знание и светлина и че само оттам идва радостта ми. Дори преживяното под чуждото влияние на мисълта ми, като противовес на моето решение подсили чистият образ на Учителя. Махна се сянката, която временно беше хвърлена върху него. Аз го видях по-ясен и по-светъл. В мрака и съмнението никой въпрос не може да се разреши. Само светлината дава условия за решаване и разбиране на неразбраните въпроси. За мене беше ясно какво искам, нямаше противоречия вече. Това преживяване беше оставило нещо като пепел в съзнанието ми, което трябваше да се почисти. Постепенно можех да сторя това. След като си възстанових вътрешното отношение към Учителя, на преден план за мене беше въпросът: Кога ще се върна на Изгрева и кога моето заточение ще се свърши? Учителствах почти четири години. Ваканциите прекарвах на Изгрева на палатка, като в този престой се включвах и в летуването на езерата.

Първите години, когато започнах да слушам Учителя, понеже бях чувала и отрицателни неща да се говорят за него, аз съм се питала дали всичко, което говори Учителят е истина, да не би да има и неверни неща. Но аз тогава исках да опозная учението, да разбера. Аз нямах съмнения в Учителя, но исках да разбера истината, защото за много неща не бях осведомена. Не исках да влизам в заблуждения. Питах се, дали пътят, който сочи Учителят е верен, дали няма някаква заблуда. Тези въпроси съм си ги задавала пред себе си и всеки път, след като съм слушала беседата или лекцията, аз оставах с едно вътрешно убеждение, че няма заблуди и не виждах нищо отрицателно. Всичко, което Учителят говореше ми беше ясно, понятно, харесваше ми и аз исках само да приложа това учение в живота си. Като слушах Словото на Учителя в мене не възникваха никакви смущения, никакви противоречия. Ако е имало нещо, което не разбирам, аз си мислех, че това нещо ще го разбера по-късно и че мога да го разбера след известно време. Мислех си: Не разбирам, защото не съм пораснала за да го разбера. В Словото на Учителя не съм срещала противоречие и неяснота. Учителят ни учеше и искаше да повдигне съзнанието на човека за един висок морален живот. Аз това желаех да правя. Противоречието ми беше в това, че аз не можех да правя така, както искам. Аз виждах в себе си недостатъци, несъвършенства, с които не можех да се справя. Аз не можех още да проявя такава висока любов, за която Учителят ни говореше. Любомир продължаваше да ми говори все така за Учителя и аз не всякога можех да му възразя с доводи, че не е така. Любомир беше силен в логическата си мисъл и понеже аз му вярвах, тази вяра не ми носеше спокойствие и вътрешен мир. Затварях се в себе си, исках да разбера прав ли е Любомир като ми говори тези неща или е заблуден, или се е поддал на някакво отрицателно отношение към Учителя. Вътрешният смут, който настана в мене, аз с никого не го споделих. Помня, че само веднъж се опитах да кажа нещо на един от братята за това, което Любомир ми говореше, но по-скоро аз исках да опитам какво впечатление ще направи на другите. Този брат, като че нищо не разбра, пък и аз като го казах съвсем не бях уверена и имах чувството, че стъпвам на несигурна почва, по-скоро като, че друг някой говореше в мене. След това си казах: Никакъв опит няма да правя повече, нито да говоря по този въпрос с когото и да е. Ще чакам на мен да се изяснят въпросите. Мина доста време 5-6 месеца. Ние бяхме отишли на лагер на Рила, на езерата. Любомир не всякога идваше на върха. Канеше ме да ходим на други места, не с Учителя. Това ме измъчваше и понеже аз исках да бъда с него, отивах но вътрешния му смут растеше. Нещо нередно ставаше, така го чувствах. Аз дори с Невена не споделих, нито я попитах какво е нейното мнение за това, което Любомир говореше. За мен всъщност не беше важно нейното мнение, тя можеше да си мисли както иска. Една сутрин аз закъснях малко, за да отида на върха за изгрев. Учителят беше почнал беседата и аз не отидох на мястото, на което седях обикновено, за да записвам Словото на Учителя. След тази своя постъпка така се измъчих, че втори път не допуснах така да постъпя. По това време, когато се случваше да отида по работа при Учителя, чувствах някаква преграда между мене и Учителя. Тази преграда бяха ония неща, които Любомир ми говореше и които не бях изхвърлила от съзнанието си. Един ден Любомир, Невена и аз, след беседата отидохме за ягоди в гората за цял ден. Там аз набрах една кутийка ягоди и като се върнах ги занесох на Учителя. Той ги прие, но след два дни аз бях близо до палатката на Учителя и видях как той ги изхвърли в хвойните. Казах си: Значи Учителят не приема ягодите от мене. Това беше език. Той го направи за да видя. Дали Любомир е говорил и на други някои приятели за своите съмнения към Учителя, не зная, не съм го питала, аз се чувствах като отровена, като болна от някаква заразна болест. Не можех да кажа на Учителя това, което Любомир ми говореше за него. Тия отрицателни работи не можех да ги изговоря, защото аз не вярвах, че е така, както той ми говори. Не можех да ги кажа и заради това, че не исках да изложа Любомир пред Учителя за това, което говори. Аз исках той да стане негов ученик, да приеме учението, както аз го бях приела, но той всякога е имал особено мнение по някои въпроси. Той ми казваше: „Аз искам да бъда свободен дух, не искам да се впрягам в колата на Учителя". Като ми говореше така, аз се надявах, че това е нещо временно, че Любомир ще преживее съмненията си в Учителя. Аз обаче носех товара. Като се върнах от езерата, Учителят започна да се затваря за мене. Ако можеше да не ме поздрави, не ме поздравяваше. Ако можеше да избегне да ме срещне, ме избягваше. Аз виждах това и страдах. Учителят много често на нас стенографките ни даваше от плодовете, които носеха на него. Веднъж един брат донесе в една голяма продълговата чиния пълна с хубаво грозде и само две круши върху гроздето. Аз видях чинията с гроздето и двете круши. Когато видях двете круши, видях, че Учителя ме отделя от стенографките. Никога дотогава не беше се случвало такова нещо. Това още повече ме натъжи. Казах си: „Учителят не ме иска". Аз се досещах, че това той го прави, заради това, което Любомир ми говори и тогава много се колебаех да отида при Учителя и да му кажа, че не съм съгласна с това, което Любомир ми говори, но надделя чувството, да не изложа Любомир. Виждах, че Учителя знае това, но не можех да го кажа. Аз дори и на Любомир не казах за начина, по който Учителя се отнасяше към мене, защото се страхуват, че Любомир може да го използува срещу Учителя.

Ще разкажа един случай с моя баща, когато аз не съм никак контролирала поведението си и не съм имала будно съзнание. Аз съм казала нещо на баща си, не помня какво, но той ми каза: „Абе дете, ти си имаш някаква мъка, пък ние сме ти криви". Много се изненадах от думите на баща си. Разбрах, че съм казала нещо с не хубав тон, без аз да го чуя. Проявила съм се грубо към баща си, а той ми отговори с любов. Засрамих се. Мислех си: Какво е крив баща ми, че аз направих нещо, което не трябваше да правя, от което страдам. Аз трябвало е да се извиня тогава, което не съм направила, защото съм мислила само за себе си. Когато започнах да правя опитите за раздяла с Любомир, аз почнах да виждам много свои грешки, които по-рано не виждах. Аз се оскърбявах от поведението му към мене, защото исках да има добро отношение. Това е човешко да искам добре да се отнасят към мене, но ако искам да постъпвам правилно, нямам право да искам. Той трябва по свобода да прояви своето отношение към мене без аз да го изисквам. Изискването е форма на насилие. Значи аз не давам свобода. Свобода значи всеки да се прояви, както намира за добре. Ако аз не харесвам и не одобрявам нещо, трябва да се отдалеча, за да го оставя свободен и аз да бъда свободна. А тъкмо това още не можех да го направя. Питах се къде е вината: у мене ли е или у него? Значи вината е у мене. Аз не мога да искам другите да постъпват към мене, както аз искам. Нямам право. Трябва да овладея желанието си и силите, които действат в мене, за да бъда свободна. Излиза, че за всичко, което става с мен, аз съм виновна. Аз съм причината и за моите страдания. Има нещо в мене, от което трябва да се освободя и при това аз сама трябва да го направя, без да искам помощ отвън. Разбрах, че в мене има неща, които не съм видяла и не съм ги осъзнавала. Не са влезли в моето будно съзнание. Те са сили, които протичат в мене и се проявяват в това, което не искам да правя, а го правя. Те развалят хубавите ми желания и намерения. Мислех си, че в мен има свят, който не е озарен от вътрешната светлина, в която искам да живея. Това е тъмнина, която помрачава красотата на живота ми. Има нещо неорганизирано, някакви неовладяни сили, някакво объркване е станало. И сега трябва да се диференцира това състояние. Организирането е процес и то разумен процес. За да стане организиране, трябва разумни сили да дойдат да действат в мен. Значи трябва да се даде път на разумните сили. В тези мисли виждах, че в мен прониква една вътрешна светлина, един проблясък в съзнанието ми за правилно разрешение на въпросите. Като че ли вече налучквах методите. Изпитвах радост, че най-после ще намеря път, ще намеря начин за освобождаването ми от затруднените вътрешни състояния. Разграничавах тия сили, които ме държаха в потиснатост. Разбрах, че ми предстои сериозна вътрешна работа, да се изясня и да внеса светлина в собствения си живот. Това трябва да направя сама без ничия помощ. Помощта трябва да дойде от самата мен и в мен. Струваше ми се, че вече стъпвам на поздрава почва, че по този начин ще мога да изляза на по-светъл вътрешен път. По едно време Любомир започна да ми говори неща, които внесоха много смут в душата ми. Той ми говореше отрицателни неща за Учителя, съмнения в Учителя, виждаше грешки в постъпките му, в поведението му, в живота му. Виждаше и несъвършенство. Аз не бях виждала отрицателни прояви в Учителя. За пръв път той ме въвеждаше в едни отрицателни мисли за Учителя, за които аз не бях нито мислила, нито видяла. Някои от нещата, за които ми говореше абсолютно отхвърлях, не ги приемах, защото аз имах лични наблюдения и опит и знаех, че това е абсолютно невярно. Обаче имаше неща, които на мен не бяха ясни и аз не разбирах защо Учителя е постъпил така. За такива неща се внесе смут. Аз не бях в състояние да ги разбера как са, за да имам определено становище. За всички неща, които не разбирах аз си казах: Ще ги разбера в бъдеще. А когато ми говореше отрицателно за Учителя за такива неща, внесе се смут в мене. Той се усъмни и в морала на Учителя. Там аз бях абсолютно убедена, че Любомир греши. Всички доводи, които ми казваше, ги отхвърлих, защото имах възможност да бъда по-близо до Учителя и да видя много неща както са. Учителят беше същество от друг свят. Той беше дошъл да помогне на българския народ. Той казваше: „Аз съм дошъл да помогна на българите, да им направя такова добро, каквото никой не им е направил. Както и да се отнасят българите към мене, каквито и хули да хвърлят по мене". Учителят беше дошъл от друг свят. Нямаше нищо на земята, което да има стойност за него. И когато Любомир ми говореше за поведението на Учителя, аз напълно отхвърлях това твърдение. Още повече, че сам Любомир имаше големи слабости в поведението си към жената. Той мъчно можеше да разбере едно чисто същество, каквото беше Учителят. Нечистият мъчно може да разбере чистия човек. Дори той вижда своята нечистота в другите. Не можеше да не видя поне веднъж в двадесет и петте години, които прекарах доста близо до Учителя като стенографка. И аз бях младо момиче, когато се запознах с Учителя, много пъти съм била при него при различни обстоятелства, но винаги съм виждала чистота и само чистота и бащинско отношение към нас младите момичета. Всичко, което ми е казвал беше невярно, направо беше клевета за Учителя. Аз не помня конкретно в какво упрекваше Учителя, но в това време той изказваше всичките свои съмнения и подозрения по отношение на Учителя. Аз не виждах Учителя такъв, какъвто той ми го представяше, но все пак той за нещо ми повлия, главно за тези неща, които не разбирах. Те са отнасяха до някои външни прояви, те бяха повече чужди мисли, които мъчно приемах, но ми оказваха влияние, защото понякога се питах, дали наистина е така както ми говори Любомир, да не би аз да съм заблудена и той да е прав? Но и така като се питах, аз нямах вътрешно спокойствие и в душата ми оставаше само смут. Всичко, което Любомир говореше против Учителя, аз го слушах, мислех върху него, но не можех да го приема. На мен то ми действаше като отрова. Учителят за мен беше едно светло същество, източник на светлина и радост, извор на мъдрост и доброта. Сега Любомир ме хвърляше в противоречие с всичко, което ми говореше. Аз се борех, много неща не приемах и все пак у мене настана една борба и едно противоречие. Аз вярвах на Любомир, не ми беше безразлично това, за което говореше, защото то се отнасяше до Учителя, когото аз бях приела с цялата си душа в пътя на ученичеството, с абсолютно доверие и любов. Аз не бих се усъмнила в нищо по отношение на Учителя, не бях видяла никаква лоша проява у него. Но ето, че Любомир ми говореше отрицателни неща за Учителя, дори искаше да ме убеди, че това, което говори е истина. Аз вярвах и на него и това ме хвърли в противоречие.

Около убийството на жена му - не си спомням точно кога, той постави портрета на Мория на бюрото си. Мория е един от учителите на Източната школа. Той работи по други методи, а не с тези, по които работи Учителя. Учителят прилага методите на Христовата школа. Учителят не съветваше да се работи по източната школа, защото те не са били за европейците, на които физиологията била по-друга и които не можели да имат необходимите резултати. Знаех, че като постави портрета на бюрото си, това не е случайно, но аз нищо не попитах. Пак по това време той беше поставил една картина над входната врата на бараката си и друга картина под съседния прозорец. Тази, която беше над входната врата представяше кръг с точка в средата, която е символ на проявения Бог. Другата никак не си спомням какво представляваше. Учителят ми каза да кажа на Лулчев да махне тия картини, като каза: „Какво иска, да разруши Изгрева ли?" Когато казах това на Любомир, той само се усмихна, каза, че ще махне само тази, която е под прозореца, но другата ще я остави. Разбирам, че въпросът е бил повече за другата картина, която той наистина махна и която вероятно не е била в съгласие с разбиранията на Учителя, защото след като махна картината Учителят нищо повече не каза. От това се вижда, че Любомир е работил с методи, които Учителят не е одобрявал. Това аз не можах да разбера. Когато съм отивала при него, съм го заварвала много често да чете някое от томчетата на Учителя. Не знаех, че той все пак поддържа идеята си, че не иска да се впряга в Учителювата кола, както ми беше казал веднъж. На това негово разбиране аз се противопоставих, защото за мене по-хубав и по-прав път от този, който Учителят ми сочеше, няма. Този път води към духовно издигане, към облагородяване на характера, към изработване на добродетели, които освобождават човека от обикновеното разбиране на живота. Повдигат съзнанието му за по-чист и смислен живот. Любомир ми каза, че той иска да бъде свободен дух, да не се свързва с школата на Учителя. Като го виждах така ревностно да чете беседите мислех си, че ще промени мнението и разбирането си. Аз никак не разбирах каква свобода иска да има, какво може да го ограничава в учението. Да работи човек за разширение на съзнанието си, за издигането си на по-високо ниво, да работи за облагородяването на характера си, за придобиване на добродетели, какво по-хубаво от това, какво може да ограничава човека? Учението дава възможност на човека да се възвиси. То дава знания и методи да се освободи човек от всички недъзи и несъвършенства, от всички лоши навици. Освобождава го от заблуди. Ако човек приложи това учение, той може да дойде до ангелско състояние. Какво искаше Любомир повече, не можех да разбера. Чудех се как и какво да му говоря. За мене беше ясно, че по-добър път в живота от учението на Учителя, което е в пълна хармония с Христовото учение няма. Аз исках да следвам този път, като в същото време исках и Любомир да го следва. Аз исках да му помогна да върви в този път. Имаше един случай, когато Учителят изказа едно недоволство от Любомир. Каза ми: „Какво е направил той за Братството? Какво е дал за Братството? Дал е три хиляди лева, аз мога да му ги върна". Когато ми каза тия думи, мене ми стана страшно за Любомир, защото това би значело, че Учителят иска да скъса с него, не иска нищо от него. Като знаех колко доброта, благородство и милост имаше Учителя към всички същества, че това може да не го направи, но от друга страна тези негови думи показват, колко поведението и проявите на Любомир в Братството са тежали на Учителя. Какви трудности и неприятности му е създавал, за да каже това. Разбира се, че всичко отрицателно, което Учителят ми е казвал и говорил за него, никога не съм го казвала на Любомир, защото аз исках примирение на Любомир с Учителя, а не разделяне. В началото на нашата връзка аз не виждах отрицателните черти на Любомир. Моето хубаво чувство към него изпълваше всичко грапаво и всякакви кривини в неговото поведение. Аз изпитвах само скръб, много често и оскърбление, че може така да постъпва. Но все вярвах, или може би ми се искаше той да се оправи, че така не е хубаво да прави. След убийството на жена му, той окончателно се установи на Изгрева. Антоний, на чието име той беше записал имота си, изяви претенции, че този имот е негов и поиска Любомир да му освободи мястото, защото той искал да се жени и иска да разшири бараката си. И така Любомир беше принуден да премести бараката си на друго място и отиде на живее при Невена Неделчева. Той се настани в нейната барака и до нея пристрои една по-широка и други някои помещения, в които се настани Невена. Там той гледаше на ръка на всички, които отиват при него. В това време вече се говореше за него в обществото като ясновидец. Веднъж го попитах: „Ти като гледаш на ръка по линиите на ръката ли познаваш това, което им казваш или по друг път?" Той ми каза, че вътрешно му казват какво да каже и че не гледа само по линиите на ръката. Хората са любопитни, искат да знаят нещо повече. Може да вярват, а може и да не вярват, но всички са любопитни да знаят нещо, което може да им каже някой ясновидец. Ясновидството е особена дарба, която малко хора я имат. Разбира се, като всяка дарба тя има и степени. Какво ясновидство е имал Любомир не мога да кажа, но на мене нищо не ми е предсказал. На жена си предсказва, че ще я убият и я убиха. Веднъж спорехме нещо и той ми говореше за някакви лоши работи, които може да ми се случат, но аз му казах: „Прокоба ли ми правиш или клетва ми отправяш?" Аз не го приех като ясновидско изказване. Мисля, че по това време Учителят ми каза, че Любомир може да устои при жена толкоз, колкото бучка захар при вода. Това изказване не ме натъжи, само ме освободи да не го съдя. Казах си: Значи така текат силите в него и той не може да бъде господар на себе си. Това е робство на плътта. Аз не виждах той да страда от това или да се измъчва. Веднъж не чух да си направи упрек за това свое поведение. Намираше ли, че това е в реда на нещата не знаех. Защото аз много пъти съм се упреквала. Даже си спомням един случай, който той ми разказа още в началото на нашата дружба. Един път бил в трамвая заедно с брат си Андро. Там имало едно момиче, което той не познавал. Показал го на брат си и му казал: „Виждаш ли това момиче, довечера то ще дойде при мене". Каза ми, че наистина то е дошло. За да стане това, да дойде момичето при него, той е направил нещо, той го е извикал. Защото той имаше някакви вътрешни възможности да прави това. Не разбирах как, но мисля, че той можеше да изпраща вълни от половата си енергия на дадено момиче. Енергиите, които изпращаше достигаха до съзнанието на момичето и то отиваше при него. Когато започнах да правя опити да се отделя от него, много пъти по такъв начин той ме е викал, дори и когато съм отивала при него му казвах: „Защо ме викаш?" Той само се усмихваше. Имаше случаи, когато категорично съм решила да не отивам при него, но изведнъж започва едно желание да ме безпокои и да ме кара да отида при него. Почти никога не успявах да устоя. Така ме завладяваше това желание, че аз хем не исках и пак отивах.

След като уволниха Любомир от военната служба - поради съкращението на войската съгласно Ньойския договор, той започна да гледа на ръка на хората, които се интересуваха от това. Не бях във възторг от тази негова дейност. Нямах никаква опитност и ми се виждаше, че човек стъпва на нездрава почва. Поне вътрешното ми чувство беше такова. Той ме покани да отивам у тях да стоя, когато гледаше на хората, за да има човек, който да отговаря на въпросите, които можеха да възникнат и за да давам обяснения. Отивах, но не с разположение, дори със свито сърце. Това ми тежеше, не ми беше приятна тази работа, чуждо ми беше. Най-напред гледаше в своя дом в града, после се прехвърли на Изгрева и гледаше на поляната и Учителят веднъж ми каза: „Кажи на Лулчев да не гледа на поляната". Аз му казах и той послуша. В това, че Учителя не позволи да гледа на поляната разбрах, че той не одобрява нещо в работата на Любомир. Тогава на мен ми олекна, защото той след това гледаше в дома си на Изгрева. Там аз не отивах и дори се зарадвах, че няма да се меся в работата, която ми е неприятна. По едно време забелязах, че една от сестрите, която беше учителка и ми беше близка, започна да посещава Любомир, прояви се интерес между двамата, аз не зная кой кого търсеше, но разбрах какво Учителят казал на сестрата. Учителят й казал да се пази, защото планини от страдания ще има. Тя го послуша и навреме се отдели. В началото още, когато Изгрева се устройваше, Любомир се беше заел със закупуване на едно голямо място от няколко декара, което раздели на малки парцели по 200, а най-много до 250 квадратни метра, като задържа за себе си 200 квадратни метра. Останалите парцели ги купиха други братя и сестри. Учителят беше посъветвал приятелите да закупуват свободни места от района на Изгрева, да не вземат по-малко от един декар. С тази постъпка Любомир влезе в противоречие със съвета, който Учителя даваше - да не се купува място по-малко от декар. Затова се повдигна доста шум от закупуването на тези малки парцели. Любомир се извиняваше, че е направил това, защото нашите хора не са били богати и затова постъпил така. Но все пак тази постъпка беше в противоречие с това, което Учителят беше казал. Тя показва, че той не се е съобразил със съвета на Учителя, а прокарал свое разбиране. А всъщност се проявяваше и незачитане към Учителя. Любомир беше задържал за себе си само 200 квадратни метра и не искаше крепостният акт да бъде на негово име, затова актът беше издаден на един инвалид, който минаваше за наш брат. Любомир дълго време му помагаше и покровителствуваше този човек, но впоследствие той се съблазни и каза, че мястото на Лулчев, на което Лулчев си беше построил дървена барака е негово, пък и крепостният акт беше на името на брата. Затова Любомир беше принуден да премести бараката си на друго място. Нямаше кого да обвинява за тази постъпка освен себе си. За неговото непослушание мисля си аз, беше това. Когато стана електрифицирането на Изгрева, пак Любомир се зае с тази работа. Дружество „Орион" ни отпусна енергия, а той се ангажира да достави стълбовете. Учителят беше казал на поляната стълбовете да бъдат поставени встрани, а не в средата на мястото. Любомир тъкмо обратното беше направил, беше поставил стълб в средата на поляната, който остана до края. Пак беше проявил своето особено мнение, пак противно на Учителя. Питах се несъзнателно ли прави това, от неразбиране ли прави или защото мисли, че той разбира повече. Може би той беше останал с това впечатление, че понеже Учителят и техническите въпроси обясняваше духовно, а не само външно физически, както обикновено става. Много по-късно след този случай Любомир ми каза, че Учителят при един разговор с него казал: „Хубаво е, че е поставен този стълб в средата на поляната". Понеже Учителят в началото изказа своето недоволство от това, че стълбът не е сложен встрани, където е казал, той освободи съзнанието на Лулчев от този упрек. Учителят ми каза, че Любомир сега има една приятелка в провинцията. Аз не бях чувала за тази му връзка, но не след много време това момиче дойде на Изгрева. Казваше се Невена Неделчева. Тя посещаваше класовете -Младежкия и Общия клас. Беше с голямо желание да се включи в братския живот, но скоро след това тя се отдели абсолютно от всякаква връзка с общия живот на Братството. Идваше само на беседите и класовете. Разбрах, че той й е забранил, както се опита и мене да ограничи в началото. Съветваше ме да не говоря с младите братя. Тя го послуша, дори престана да поздравява когото и да е, а аз не го послушах. В началото това момиче живееше в семейството на Лулчев в града. Братът на това момиче дошъл да я вземе не искал да я остави при Лулчев, но тя не се съгласила и останала. Той много се оскърбил от това й поведение и мисля, че й беше сърдит до края на живота си. Учителят ми каза, да кажа на Лулчев да върне това момиче на семейството, но той не послуша и тя остана да живее при него. При един разговор с него, той ми каза: „Аз зная, че пущам една змия в пазвата си, но ще го направя". Казах му: „Когато се стопли, тя ще те ухапе". Скоро след това убиха жена му. Повдигна се голям шум около това убийство. Писаха във вестниците. Малко преди това Лулчев ме беше запознал с Малина Тимева - момичето, което уби жена му. Аз я почувствувах много чужда. Жената на Лулчев след като баща й беше убит в църквата „Св. Неделя" при атентата, всеки ден ходеше на гробища да пали кандилото на баща си, към когото беше много привързана. Често пъти отиваше вечер късно на гробища, не пропускаше ден да не отиде. Любомир бил й казал, че като ходи всеки ден и късно по гробищата, може и да я убият. Случвало се е да я придружавам вечер, за да не е сама. Това негово предсказание, че може да я убият породи съмнение да не би и той да има някакво участие в убийството. Един неделен ден след беседата на Изгрева беше пратил един брат да ме повика да отида при него. Когато отидох, при него имаше един млад човек, когото не познавах. Тогава Любомир ми каза да ида и да кажа на брат му, че тук бил задържан и не знае защо. Той не е знаел, че жена му е убита вечерта. Аз слязох в града, отидох да потърся брат му, но не го намерих вкъщи. Не знаех къде да го търся и реших да отида в града при жена му, но по пътя някой ме срещна и ми каза, че тя е убита. Това ме смути, но реших поне да мина, да не би там да срещна брат му. Минах покрай къщата, отвън нямаше никакъв знак за стореното престъпление. Аз не влязох и реших да се върна на Изгрева. По пътя ме настигна един агент и ме заведе в участъка срещу сградата на Държавна сигурност. В стаята, в която мe въведоха беше Невена Неделчева и тя седеше с лице към стената. Видя ми се смешно. Агентите ми казваха: „Вижте, тя не иска да стои с лице към нас". Казах им: „Сигурно сте направили нещо, за да постъпва тя така". Тя като чу гласа ми се обърна, но скоро след това доведоха и Любомир. И както бяхме и тримата в една стая, един от агентите взе телефона и не зная на кого, разказа подробно за убийството. Невена и Лулчев заплакаха като чуха как е станало убийството, аз не можах да заплача. След това и тримата ни заведоха в Дирекцията на полицията. Там Невена и мене заведоха на най-горния етаж и ни оставиха в един коридор доста дълго време, докато ни дадоха стаи. Там беше и Малина. В това време Малина беше възбудена, нервна и много приказваше. Ние още не знаехме, че тя е извършила убийството с помощта на майка си. И трите бяхме в различни стаи. Аз през цялото време останах сама в една празна стая, в която нищо нямаше. За пръв път в живота си бях арестувана, но вътрешно бях спокойна. В последно време преди убийството на Гела /така се казваше жената на Лулчев/ не бях се срещала с нея. Докато бях арестувана, не ме викаха на никакъв разпит, само ми взеха отпечатък от пръстите. Арестувана бях в неделя на обяд, а ме освободиха във вторник вечерта. /Това беше през 1930 год., на 18 май/. На другият ден имахме клас. След класа и Паневритмията, аз се срещнах с Учителя. Той ми каза: „Ти не знаеш каква мафия имаше срещу Братството". Разбира се, че аз не знаех. При разговор, който имах с Учителя, той ме попита: „Тя нали помяташе?" Аз казах: „Да, зная, че помяташе". Каза ми: „Малина ще я роди в бъдеще". Малина още на втория ден признала, че тя е направила убийството с помощта на майка си и затова Лулчев бил пуснат за погребението на жена си. Гела беше ми предложила да ми покаже тези бижута, които Малина откраднала преди убийството. Аз й казах, че никак не се интересувам от такива работи, никога не съм носила украшения и нямам никакво отношение към тях. Аз и не видях тия бижута. Изглежда, че Гела ги е показала на Малина и тя не е била безразлична към такива украшения. Пожелала ги и ги взела. Тези бижута Гела ги държеше в една каса. Касата съм виждала в салона им за гости. В тази каса също е държала и някои документи. Дотрябвали й някои от документите и тя търси ключа, който постоянно държала на пианото. Като не го намерила, тя се навела да го търси да не е паднал и тогава Малина я напада с една тесла и я удря по главата. Гела извикала: „Малина, защо ме убиваш?" След убийството на другата сутрин, Малина отива и тя открива, че Гела е убита. След това се заведе съдебен процес на който аз присъствувах. Но не можах да остана убедена, че Малина е извършила убийството. Тя, научена от адвокатите абсолютно отричаше, макар, че при следствието беше признала, че тя го е извършила. След преврата на 9 септември 1944 год. тя била освободена и била изпратена в Унгария заедно с една полева болница на фронта. Там на една вечеря между офицерите я попитали: „Вярно ли е, че си убила жената на Лулчев?" Там тя признала. Това го научих много по-късно от хора, които са присъствували. След убийството на жена му, Любомир беше единственият наследник. Той не прие никакво наследство за себе си от жена си, освен едни бебешки обувки, когато тя била бебе и които държеше на края на бюрото си до края на своя живот. След убийството на жена му, Невена Неделчева остана да живее пак при него. Целият ден прекарваше при него, а вечер спеше на един таван, където не можеше да се изправи. Любомир ме помоли да поискам от един наш брат място, на което Невена да си построи една барачка. Тя беше получила някакво наследство от 12 хиляди лева, той знаеше, че аз съм близка със семейството на този брат, който имаше жена и едно момиче ученичка в прогимназията. Тогава обещах, че тя ще идва само да спи в бараката и че няма да главоболи семейството. Защото Невена гледаше домакинството на Лулчев. Тогава аз предложих на Любомир, да даде възможност на Невена да следва университет, защото бях разбрала от самата нея, че тя има голямо желание да добие висше образование. Казах му: „Ти и без това ще я храниш, ще се грижиш за нея. Дай й възможност да учи и по този начин и ти да направиш нещо за нея, а не един ден тя да мисли, че си използувал труда й". Той не го направи, изглежда, че голямата му ревност не можа да му позволи да направи едно добро дело.

Като слушах Словото на Учителя, лекциите и беседите му, като ги дешифрирах и работех върху тях, радвах се на това което Учителят ни учеше и ме водеше към духовно просветление, към светли върхове, за служене на Великото в живота. У мене наставаше мир и радост. Това ме вдъхновяваше, пълнеше ме с надежда, че все пак един ден ще изляза от тая обърканост. От частните разговори, които имах с Учителя, от Словото, което слушах разбирането у мене се увеличаваше, самоувереността ми растеше и аз си казвах: Ще намеря своя правилен път в живота, ще придобия свободата, която имах. Ние доста години подред ходехме на екскурзии на Мусала на големи групи. Тогава нямаше нито хижа и нещо построено, нито при първото езеро, нито горе на самия връх. Времето го прекарвахме на открито край огньовете при всички условия. V Любомир ми беше разказал, че веднъж като сме били на Мусала Учителят в разговор с него го е повел край езерото, а аз в това време съм вървяла покрай езерото в едно отчаяно състояние, като че ли съм искала да се хвърля в езерото. Такива състояния съм имала. Учителят е искал и на него да даде урок. Спомням си на такава една екскурзия. Любомир беше легнал с друго момиче. Като го видях, спомних си, че и аз така бях лежала с него и то близо до Учителя, когато той се премести и отиде на друго място. Тогава видях колко грозно съм постъпила, колко заслепена съм била в своето чувство, за да не мога да преценя постъпката си. Има постъпки в живота ми, за които когато и да си спомня през мен минава една огнена вълна на срам от моите лоши прояви. Когато Учителят при един разговор ми каза: „Ти даде лош пример", като че ли Учителят постави огледало пред мене и аз се видях оцапана и дори заслужаваща упреци. Когато се е случвало да чуя някои от приятелите да ме критикуват, съм си казвала: Заслужено ми е, аз съм дала лош пример, имат право да ме критикуват. Когато човек е изправен пред своите лоши постъпки, изпитва чувство на вина, готов е да носи упреци и удари, и хули, сърцето е свито от мъка. Благословение е, ако човек има възможност да изправи погрешките си, но ако няма възможност дълго време ще носи мъката в сърцето си. В тия състояния на мъка се учех да прощавам, учех се на милост защото съм чувствала нужда от милост и прошка. Много мъка съм изпитала за своите погрешки. Понякога като каменна плоча лежеше на сърцето ми. Ще разкажа една хубава опитност, която имах, едно хубаво преживяване. От града бях отишла на Изгрева. Любомир там имаше палатка и аз отидох да го посетя. Него го нямаше. Аз влязох и седнах на походното легло да го почакам. Имах хубаво разположение и както седях и гледах нагоре изведнъж видях един образ на едно същество цялото изтъкано от светлина. Човешки образ иначе, много красив. Аз го гледах и си казах: Колко е прекрасно! Гледах го възхитена и щастлива и то ме гледаше. Аз го гледах с възторжено чувство от красотата му. То беше някак прозрачно, цялото изтъкано от светлина, с краските на спектъра, с физическите си очи го гледах, виждах го с отворени очи. То нищо не ми проговори, нито пък аз го запитах нещо. Нито преди това, нито след това съм видяла такъв образ. Той остана в съзнанието ми и когато си спомням за него, изпитвам чиста радост и възхищение, че такава красота може да има. При преврата, когато Цанков взе властта, Любомир беше уволнен. По това време си спомням, че той държа една сказка във военния клуб. Не помня темата. Учителят му беше дал една своя папка с неговите чертежи от времето, когато той е държал сказките си. В тия чертежи беше изразена еволюцията, през която са минавали формите в животинското царство до човека. Нищо не мога да си спомня какво е говорил Любомир. Как е изнесъл фактите затова еволюционно развитие на формите в природата. Тази папка той е задържа при себе си няколко години и помня, че Учителят каза да кажа на Любомир да му върне папката. Това беше преди да убият жена му в 1928 год. Когато му казах, стана му неприятно, че Учителят си иска папката, но той я върна. Скоро след това убиха жена му и тогава цялата къща беше претърсена от полицията и разбрах, че Учителят не е искал тази папка да попадне в ръцете им. Много години след това, когато Учителят беше напуснал земята и когато ни взеха литературата, не зная по какъв случай тази папка беше при мене и те я взеха заедно с всичката литература, която взеха от мен. В нея имаше няколко афиша от времето, когато Учителят е говорил на своите сказки из България от 1900 до 1911 година. Когато ми взеха литературата, аз излязох, исках да видя къде ще я занесат. Беше надвечер и видях чувалите, които взеха с беседите и книжата от мен, бяха оставени пред долната стая на Учителя. Там беше и тази папка. Нямаше никой от агентите, в това време дойде Антов и като видя папката - той, когато описвахме братското имущество тя беше при мене, той я видя и знаеше какво съдържа - той я взе, занесе я в дома си. Дано да е запазена.

Още в началото на нашата дружба, той се опита да ме ограничи в срещите ми с младите братя. Казваше ми да не се срещам и да не говоря с тях. Аз отговарях, че това е невъзможно, защото положението, което заемам в Братството е такова. Аз съм стенографка на Учителя, дешифрирам лекциите, мнозина от тях искат да прочетат една или друга лекция, която им е направила впечатление, аз не мога да не им услужа, защото мястото което имам в Братството ме задължава да услужвам на приятелите. Аз никак не разбирах, защо иска да ме ограничи. Давах си сметка за държанието ми с братята в Братството и мисля, че съм се държала достойно, пък и те са се държали добре с мене. Никой от братята не си е позволил неприлично държание с мене. Може би само той постъпи лошо. В един разговор с Учителя му казах, че усещам понякога от ръката ми да се движи някаква енергия, като че мравки лазят. Той ми каза: „Това е полова енергия, не се смущавай, тя тече през всяко тяло. Ако ме слушате ще ви дам метод да се справите с нея". Не попитах тогава какъв метод би ми препоръчал, но и по-късно не помолих Учителя да ми даде метод, както ми беше обещал. Аз не бях уверена в себе си дали ще мога да го приложа, защото имаше моменти, когато тази енергия с такава сила ми завладяваше, че нямах друга сила, която да й противопоставя. Страхувах се, че ако Учителят ми даде метод, да не би да не мога да го приложа. Имаше време, когато аз си живеех много спокойно и през този период, но имаше друго, когато тази сила нахлуваше в мен. Правила съм разни опити, за да се противопоставя, за да преграждам пътя й, но не всякога успявах. Аз дори се лишавах да чета някои неща, за да не би по косвен път да се събуди нещо в мен. Правех опити, но не всякога успявах. Около 1925 год. Любомир беше дошъл у дома и ми сподели, че се е срещнал с цар Борис. Той поискал аудиенция и царят му определил. Първото нещо, което казал на царя е: „Вие не сте цар за мене, но като сте цар на българите, защо избивате комунистите, които са българи?" Видя ми се много дръзко и смело, но такъв беше. В първите години на общия клас един хубав пролетен ден бяхме на екскурзия на бивака. Тогава минавахме още през Драгалевци. След като се събра групата, починахме си, направихме закуската и понеже беше ден, в който Учителят държеше беседа, насядахме всички на най-високата част на полянката. Учителят започна лекцията. Поговори малко и по едно време каза, че не е доволен от учениците. Че те не слушат, своеволничат и затова той ще ни остави. И както говореше, стана, взе си шапката и бастуна и тръгна по пътеката, която водеше към Драгалевци. Ние всички останахме по местата си. Мълчахме вътрешно смутени. Стана сестра Балтова и тръгна бързо подир Учителя. Той вече беше преминал рекичката и го настигна, когато беше поел по склона. След това стана и Лулчев, и той тръгна след Учителя. Настигнаха го, поговориха нещо известно време и по едно време се върнаха и тримата. Учителят седна и продължи беседата си. След това аз с никого нищо не споделих за станалото, но мисля, че на другия ден Любомир ме срещна и ми каза: „Ти знаеш ли защо Учителят избяга?" Казах, че не зная и че нищо не можах да разбера от това, което стана. Каза ми, че той е направил нещо, за което Учителят е избягал. Изпратил е някаква енергия към Учителя за да го изпита как ще реагира. Разбрах, че тази енергия била пакостна и могла да увреди на Учителя и затова, като отишъл Любомир да говори с Учителя, той се върнал. Казал му също - но не зная мислено или физически му е казал: „От бесният бик бяга и пияния". Това предавам само по памет, но разбрах, че бягането е от бесния бик, а бикът е Любомир. Питах го: „Ами ти защо направи това?" - „Исках да опитам, да видя как ще постъпи Учителя". От този случай се вижда, че Любомир е имал някакви развити духовни сили, с които се можел да си служи, но за съжаление той ги е използувал за да изпитва Учителя. Това не го препоръчва. За да си позволи да направи това, показва, че той не е познавал духовно Учителя, не е имал правилно отношение към него, като изпратил тези сили към Учителя, показва, че той не е имал уважение и почит към него. Ако е за възможности убедена съм, че Учителят е могъл да изпрати много по-голяма енергия към него, но Учителят не постъпва насилнически. Той не упражнява насилие. Спомням си смътно и друг един случай, но понеже не съм сигурна, няма да го описвам. Любомир до края на живота си остана с особено мнение по отношение на Учителя. Той като че ли не можа да познае и да оцени духовната същина на Учителя, който свещено пазеше свободата на своите последователи. Всеки беше свободен да се прояви както разбира. Не зная случай Учителя да е ограничил някого. А Любомир ми е казвал, че той иска да е свободен дух, не иска да се впряга в каруцата на Учителя. Това за мене остана неразбрано. Учителят беше за Божията Любов, Мъдрост и Истина - тези три основни принципа в Битието. Любовта дава живот, Мъдростта дава знание, Истината дава свобода. Когато човек има Любов, знание и свобода, той може да живее разумно. Любомир е искал да си служи със сили, които не са били в хармония с тези принципи, защото свободата, която дава Истината не му е била достатъчна. Той е искал друга свобода. Дали другата свобода не е насилие? Както се вижда от бягството на Учителя, Любомир си е позволил насилие. Дори и с мен е постъпвал така. Когато понякога не съм била съгласна с неговите разбирания и съм му възразявала, той си позволяваше да ме удари. Че в даден случай не мисля като него, че намирам неговата постъпка и поведение неправилно и му го казвам, защо трябваше да удря? В себе си всякога такова негово поведение съм считала като недостатък. Когато силният удря по-слабият, това не е похвала за силния. Като описах този случай за бягството на Учителя, си спомням, че на горната част на главата на Любомир, на темето в средата имаше вдлъбнатина - тъкмо там, където е центърът Любов към Бога. Понеже сводът на моята глава е заоблен. Веднъж Любомир ми каза: „Ех, да имам свода на твоята глава". Сам той е съзнавал, че му липсва нещо, но не е могъл да се владее. Като пиша за някои отрицателни черти на Любомир трябва да кажа, че той имаше и много хубави черти. Той беше щедър, всякога когато искаха някаква услуга от него беше готов да услужи. Обичаше науката, четеше много, беше интелигентен. Аз съм имала много и прекрасни разговори с него по най-различни въпроси. Имаше нещо и меко в него. И когато той проявяваше тази си страна, всичко вървеше хармонично, разбирахме се и нямаше спорове. Съжалявам, че не можеше да бъде всякога така. Тези моменти на разбирателство, на хармонично отношение покриваха отрицателните мигове. Вероятно с обичта, която имах към него можах да създам условия да се прояви доброто и красивото в него. Спомням си веднъж, бяхме на екскурзия на Мусала двамата за два-три дни. Времето беше хубаво, красиви слънчеви дни, много добре прекарахме и бях доволна. Като се прибрах след екскурзията вкъщи, изпитах някакво облекчение. Зарадвах се, че съм у дома и че съм сама. Това малко ме изненада. Аз много се радвах, когато сме заедно и само след като бях едва три дни с него, се зарадвах, че съм сама. Като се разделих с него се почувствувах толкова доволна и радостна, че това обърка вниманието ми. Дали съм била напрегната да пазя да не се случи нещо неприятно? Питах се на какво се дължи това. Нали исках да бъда с него, защо като се разделих изпитах такава радост? Друг път не беше се случвало такова нещо. Някакво насищане изпитвах, пълно ми беше и ми беше много хубаво. Тогава не можах да разбера защо стана така. Като, че ли нещо ми е тежало и след отделянето ми олекна. Какво ми е тежало не можах да разбера, но ми стана драго, че можах да бъда радостна и доволна, и без него. Такава мисъл не бих могла да приема преди да бях изпитала този случай. Аз бях така привързана към него, така широко беше приет у мене, че той властваше върху мен. Аз всичко претърпявах както и да се отнасяше с мен. В един разговор Учителят ми каза: „Ти го пусна да влезе в твоята светая светих с калните си обуща, с всичките животни и зверове". Когато Учителят ми каза това, аз не съзнавах, че така съм постъпила, но днес виждам, че думите на Учителя са прави. Че когато съм го приела в себе си и съм го пуснала в своята светая светих, не е било правилно, а може би и грях по отношение великото, святото в живота. Човешката душа - мястото където се проявява идейното и светлото, което е определено за Бога, там аз съм пуснала човека и при това с всичкото негово несъвършенство. Това се дължи на заслепяването при влюбването. Аз съм смесила любовта към Великото с влюбването в един човек и при това доста суров и необработен. На времето това никак не ми е било ясно. Виждах, че нещо не върви, виждах, че някакво разместване има, разбирах, че някъде бъркам, но не знаех къде, а още по-малко как да се оправя и как да излеза от това объркване.

Поради работата която имах, аз имах възможност да се срещам често с Учителя и естествено, когато имаше условия Учителят ми говореше, обясняваше ми как да изляза от това положение. Веднъж като ми говореше, ми каза: „Ти си готова да умреш за него". Направи ми впечатление тази мисъл. Нали така трябва да обичаме, защо Учителят ме упреква? Нали и Христос е казал, че няма по-голяма жертва от тази, да пожертвува човек живота си за приятеля си. Това изказване на Учителя не го разбрах на времето. Вярно беше, че аз бях готова всичко да жертвам за Любомир, аз исках и да му помогна да се повдигне, да излезе от този свят, в който живее. Не харесвах грубостта и дързостта му и начина, по който живееше. Аз желаех да му помогна да се свърже с Учителя и с Христа, да изправи живота си и така силно беше това желание, че можех да понасям много оскърбления и грубости. Той слушаше Учителя, четеше Словото му, редовно посещаваше класовете, но имаше нещо в него, което не искаше да се отдаде напълно на това, което Учителят говореше. Не искаше да следва напълно пътя, който Учителят сочеше. Връзката му с Мория, пък и с други същества го дърпаха в друга насока. Аз не познавах нито Мория, нито другите същества, с които той имаше връзка. За мен беше ясно, че по-добър и по-красив път от този, който Учителят ни сочеше няма, че този път е в пълна хармония с Христа и с всичко, което Христос ни учеше и аз исках и той да следва тоя път и исках с всичко каквото мога да му допринеса. Учението на Христа и Словото на Учителя пред мене отваряха широко поле за духовна работа. Те ме вдъхновяваха и при всичките противоречия, в които бях изпаднала. Само в тях виждах възможност за разрешение на трудните въпроси. Любомир ми казваше, че той приема Учителя, но в него има място, където той не пуска Учителя. Има особено мнение по някои въпроси. За мене това не беше така. Аз исках да живея, да живея със Словото на Учителя и да посветя живота си в правотата на този път. За мене имаше неизяснени неща, които не разбирах напълно, но вътрешно чувствах, че този път е прав. Аз нямах знания да защитя тези идеи. Трябваше да се уча за всичко онова, което не разбирах. Аз исках да имам пълна вяра в Бога, но имах неизяснени неща. Когато съм се срещала с неверующи, които отричаха Бога, аз не можех да защитя идеите си. Много неща още не знаех. Вярвах, че светът е разумен, че всичко се ръководи от разумност и исках да убедя себе си дълбоко в тази вяра, във великата разумност, която цари в света. Казвах си: Заслужава човек да посвети един живот, за да разбере как трябва да живее. Да намери пътя в пълната сигурност и пълната увереност, и да няма никакво вътрешно колебание и съмнение. И аз съм доволна, че така съм решила, не съм сбъркала защото по този път всичко се осмисля в живота, дори и страданията. Всичко беше необходимо и те ми помогнаха за разбирането, което имам. Помня една среща и един разговор с Учителя, който остави дълбока следа в съзнанието ми. Бях на Изгрева. Срещнах се с Учителя и се разхождахме по алеята покрай гората край Братската градина. Между многото неща Учителят ми каза: „Ако питаш мене, аз те съветвам да се разделиш с него". Аз приех съвета на Учителя, пожелах да го изпълня. Той ми говори с много благост и топлота. Аз видях и разбрах колко иска да ми помогне и почувствувах нещо изключително. Почувствувах Учителя да влезе в мен. Аз го усещах в мене. Това ме вдъхнови и аз помислих, че ще мога да разреша въпроса. Това присъствие на Учителя в мене го усещах дълго и след като се разделих с него. Чувствах го и когато отидох в града. И това ме доведе до едно високо повдигане на духа. Мислех, че вече ще мога да преодолея привързаността, която имам, че понеже исках да следвам духовния път на ученичеството, това пълнеше душата ми с подем. Но като минаха няколко дни пак се появи желанието ми да го видя и да се срещам с Любомир. При мисълта да се отделя от него сърцето ми се късаше от болка, всичко в мене се противопоставяше и помрачаваше, светът потъмняваше. Аз помнех съвета на Учителя да се разделя, имах желание да го изпълня, но при мисълта цялото ми естество се бунтуваше. Усещах, като че трябваше да се изтръгне сърцето ми. Аз не можах да издържа и пак потърсих среща с Любомир. Връзката, която направих с Любомир беше сила, която прониква в цялото ми същество, като че ли нямаше място в мен тя да не го проникне. Аз не разбирах дали това беше обичта, която имах към него или това беше половата енергия, която се събуди у мене. Аз я чувствах, че нахлува в мене и ме завладява. Тогава аз го търсех да го виждам, да се срещам, да говоря с него. Аз имах и скрито желание за близост, но срещу това желание беше моята съвест, която ми казваше, че нямам право на това. Срещу това желание беше и моят идеал за чист живот. В мен настъпваше борба на сили, желанието ми се бореше срещу съвестта и идеала ми. Незадоволените ми желания ме измъчваха, създаваха недоволството. Случвало се е да получа някакво задоволяване. Тогава пък съвестта ми и идеалът ми се помрачаваха. Съвестта ми казваше, че не трябва да допущам това, идеала ми за чист живот се посипваше с пепел. В такива борби живях много години. По това време Учителят беше казал на Паша - това впоследствие разбрах - да ми говорят, да ме съветват. Паша се опитваше в шеговита форма да ми говори, че няма да ме пуща да отивам, защото излизам радостна, пък се връщам разплакана. А Савка веднъж ми каза за Любомир: „Колкото е бяла ризата му, толкова той е мръсен". Като ми каза това, аз чух като че Учителят ми говори. Усетих, че това не са думи на Савка, а на Учителя, той би ги казал, тя не можеше да каже такова нещо от себе си. Естествено, че такова изказване ме натъжаваше, дори и нараняваше. Аз разбирах, че положението, в което бях, беше циментената каша, за която Учителят ми говори, която се беше вкаменила и аз не можех да се измъкна. Но цялата отговорност за положението, в което бях изпаднала беше моя. Аз бях виновна за всичко. Учителят ме предупреди, аз не обърнах нужното внимание, което бях длъжна да отдам, постъпих лекомислено, повърхностно. Аз показах доверие на човек на когото не трябваше да вярвам, защото той беше ми разказвал доста случаи на неверност. А аз и не исках да допусна, че с мен ще постъпи по същия начин. На мен ми се е искало така. При друг разговор Учителят ми каза: „Ти даде лош пример". Аз сама не бях съзнала, че съм дала лош пример. Спомням си, казаха ми, че един брат се е съблазнил от моето поведение, че дружа с женен мъж. Аз съзнавах в себе си, че това не е редно, упреквах се, но нямах сили да превъзмогна това. Отвън от приятелите получавах мълчаливи упреци за дружбата си с него. Също си спомням, че още първата година на дружбата ми с Любомир аз попитах жена му да ми каже станал ли е Любомир по-лош с нея, след като аз дружа с него. Защото, ако е станало така, аз съм готова да се разделя. Тя отрече. Аз не зная дали е била искрена, когато ми е казвала това, защото може да се е страхувала от него да не стане по-лошо и е търпяла моето поведение. А може и да е страдала, защото много по-късно в един разговор Учителят ми каза, че аз съм оскърбила жена му като съм дружала с него. Аз не споменах пред Учителя, че жена му е отрекла това, но казах на Учителя, че нещата ми бяха така представени, че аз не бях разбрала истинското положение. Учителят ми каза: „Както ти не си знаела и си го направила, така и на тебе ще ти направят без да знаят". Не мина и една година след това, жена му ми каза, че тя е помятала. Тогава разбрах, че той ме е заблуждавал. Аз бях искрена и напълно открита за него за всяко нещо, което прави и мислех: Аз нищо не крия. За едно приятелство, каквото исках да имам не може да има неискреност и скритност. Обаче за него не е било така. Вероятно той сам е разбирал, че прави нещо, което едно приятелство изключва и не допуща. Спомням си при един разговор с Любомир той ми каза: „Учителят ми даде една овца и аз я изядох". Тогава разбрах, че той не е одобрявал в себе си своето поведение, сам е разбирал че не е постъпил правилно. А друг път, доста по-късно ми каза: „Твоята полица е най-голяма. Нея ще плащам най-после". Аз съм имала много разговори с него. Някои от тях бяха приятелски, хармонични. Тогава аз бях доволна разбира се, но друг път като го посещавах, той беше затворен, неприветлив, неразговорчив. В такъв случай го питах: „Какво съм направила, че така се държиш с мене?" Той ми отговаряше: „Как искаш да се държа, по програма ли?" Това ме дразнеше и в такъв случай стигахме до скарване и аз си отивах разплакана. Аз не исках програма, но съвсем нормално човешко отнасяне. Отначало никак не разбирах защо се държи така с мене. Питах се, какво съм направила, за да се държи така. И тогава го питах защо е недоволен от мене. Но тогава най-често стигахме до неразбиране.

„Агни йога" Когато един брат Сава Калименов издаде „Агни йога" от същия учител Мория, нашият Учител не препоръчваше да четем тази книга, защото Мория е учител, който върви по друга линия на изява, не по Христовата. Нашият Учител върви по Христовата линия. Любомир имаше един приятел, казваше се Никифоров. Те двамата са дали на Стамболийски идеята за трудовата повинност. Аз имам много интересно преживяване при преврата на 9 юни 1923 год., когато Цанков взе властта. Вечерта преди преврата Любомир беше у дома. Към 9 часа вечерта искаше да си тръгне. Мене ме обхвана едно чувство, че ако се разделим аз повече няма да го видя. Такова силно предчувствие ме беше завладяло, че аз не бях в състояние да се разделя. Когато си тръгнах аз поисках да го изпратя до дома му, защото много се безпокоях за него. Той прие и го изпратих. Когато трябваше да се разделим, той каза, че е много късно да се върна сама и той се върна, и ме изпрати до дома. На другия ден като станах, движението в София беше блокирано, не беше позволено никой да се движи из улиците. След като се вдигна блокадата, аз отидох да го посетя в дома му, но той беше под домашен арест. Забранено му беше да излиза, след това беше уволнен като офицер и му дадоха пенсия. Вечерта преди преврата неговият приятел Никифоров го е търсил два пъти в дома му. Понеже аз го задържах, той се е прибрал късно след десет часа и не е могъл да се срещне с него. Никифоров още същата вечер е изчезнал и вече нищо не се разбра за него. Любомир беше убеден, че той ще се върне, но това не стана и той нищо не можа да разбере как е изчезнал. Любомир много съжаляваше, че не е могъл да се срещне с приятеля си, защото мислеше, че са могли да попречат на преврата. Понеже аз бях, която му попречих за срещата с Никифоров, той помислил, че нарочно съм направила това. Сигурно съм знаела нещо затова и нарочно съм попречила. Аз пък в този случай видях съвсем друго нещо. Туй предчусвтвие, което ме обхвана вечерта, че ако се разделя повече няма да го видя, този страх, който изпитах за него, аз без да искам попречих на срещата с неговия приятел. Аз в това видях връзка на провидението, което запази живота му. Мисля, че ако беше се срещнал и те бяха опитали да попречат, тогава и Любомир щеше да стане жертва. Аз мисля, че Учителят го е спасил по този начин, обаче Любомир нито тогава, нито по-късно можа да види положителната страна, че всичко е станало за негово добро. Аз не зная какви възможности са имали, за да мислят, че могат да попречат на преврата, защото превратът успя, той е бил организиран и какво биха могли да направят не ми стана ясно. По-скоро мисля, че е било невъзможно. Ако е било възможно защо неговият приятел не направи нещо, а само изчезна и не се разбра как е изчезнал. Любомир дълго време след това все се надяваше, че ще се намери. Много години по-късно в нашето Братство имаше една сестра, която беше родна сестра на Никифоров. Аз в един разговор с нея я запитах знае ли нещо за изчезването на брат си. Каза ми, че нищо не са разбрали. Явно е, че неговото изчезване е свързано с обстоятелства, които никой не иска да изнесе. По всяка вероятност той е станал жертва на опита да попречи на преврата. Лично аз изпитвах дълбока и скрита радост, че съм съдействала за неговото спасение, макар, че той никога не призна това. Радостта ми беше толкова голяма, дори аз не се спрях на подозрението и обвинението му, че съм имала връзка с някаква македонска организация и съзнателно съм го задържала вечерта преди преврата. Това абсолютно не отговаря на истината. Аз не съм имала връзка никога с каквато и да е македонска организация. Още като малко момиче в Македония чувах от възрастните как четниците са убивали всеки заподозрян в предателство. Тогава предателството и убийството в мене всяваха само страх и ужас. И после в живота си съм избягвала и най-малкия допир с такива хора. Това отношение остана за целия ми живот. Никога не пожелах да направя каквато и да е връзка с хората от македонската организация, защото те можеха да убиват. Аз пък в никой случай не исках да бъда в съприкосновение с такива хора. Помня, доста по-късно, един от македонствуващите, който работеше във Виена за пропагандата на македонската кауза, който сам се отказа да работи впоследствие след убийството на генерал Протигеров. Казваше се Никола Велев. По-късно той ми предложи, ако искам да стенографирам спомените на някой от главните македонствуващи, само, че трябва да пазя абсолютна тайна и ако издам нещо, ще срещна куршума. Казах, че ще помисля. Понеже бях вече стенографка на Учителя и не знаех колко време ще ми вземе тази работа, попитах Учителя какво би ми казал: Да приема ли? Като му казах това и условията, които ми предлагат, Учителят ми каза: „Ами, ако някой друг издаде, ти как ще докажеш че не си?" За това нещо аз не бях помислила и отказах да приема. Спомням си, че след като бях работила две години при Учителя като стенографка, той веднъж ми даде три хиляди лева. Понеже в това време аз живеех при родителите си. Това беше една значителна сума за мене. През цялото си студентство трябваше да поработвам, за да изкарвам малко средства за нуждите си. Аз се хранех при баща си, но за другите разноски не можех да искам. Веднъж като поисках от баща си да ми даде пари да си платя таксата в университета, той ми направи остра забележка, че откакто съм се родила, все ходя в училище да уча, па какво съм направила, увлякла съм се, заблудила съм се. След това аз никога не поисках да ми даде нещо. Тогава в Братството имах една по-възрастна сестра, която беше учителка по шев и та пожела да ме учи. Аз вземах нещо да шия на другите, а пък тя ми кроеше и ме учеше как да направя това, което не знаех. Така аз си изкарвах по нещичко. После предавах уроци на по-малки ученици по математика и латински език, и така можех да си изкарвам по нещо. Като ми даде тези пари Учителя, аз можех да прекарам с тях може би две години, без да имам нужда да работя и щях много лесно да се облека и да завърша навреме. На мене ми хрумна идеята да дам тия пари на Любомир той да си направи палатка, защото по това време беше започнал да се заселва на Изгрева. Аз доста се колебах да направя ли това или не, но на края реших да ги дам. Той си направи палатка. Понеже аз всякога бях готова да услужа на Любомир с каквото мога. Можех да се лиша от много съществени неща, само и само да му помогна с каквото и да е. Аз не задържах дори и един лев за себе си, всичко дадох. Сега аз се питам защо съм направила това? Дали не е имало някакво скрито чувство да му покажа колко много го обичам. Аз бях готова да пожертвам за него всичко, което имах. Това е вярно, но било ли е разумно, защото Учителят ми е дал тези пари да си помогна. И сега мисля, че съм била несправедлива към себе си, като не съм задържала нищо за себе си. Той като си направи палатката я използува само две лета, а след това я подари на една болна сестра моя близка, която наистина имаше нужда и с нея беше на Витоша едно лято. В тази негова постъпка аз видях едно отчуждаване и неоценяване на жертвата, която съм направила. Сега виждам, че моята нужда е била по-голяма, отколкото той да има палатка, която не задържа за себе си дори. Когато разбрах, че я подарил, това ми подействува като удар. По-късно той ми върна веднъж хиляда лева, които аз не бях пожелала да ми ги връща. Аз също се питам, дали с моята постъпка като съм дала всичката сума на Любомир, не съм подценила и грижата на Учителя да ми помогне. Не е ли имало едно заслепяване в мене и едно пренебрежение към Учителя? Мисля, че е имало, но тогава аз не съм го видяла. Един път пред стаята на Учителя имаше една група в разговор с Учителя, на който и аз присъствах. По едно време дойде Любомир с едно момиче от Братството. За да се уверя, аз няколко пъти ги проследих от Изгрева до града, където той я изпращаше. Това момиче живееше в града с баща си, но майката си беше заминала, а тя беше осиновено дете. После аз съм я заварвала при Любомир няколко пъти и намирах, че е грубо същество и доста проста. Това беше първият удар да разбера колко много съм се лъгала, като съм мислела, че той като следва учението на Учителя, ще промени начина на живота си. Той ми е разказвал, че е живял с много момичета, които са идвали при него. Казвал ми е, че е могъл като поиска така да повлияе на едно момиче, че то само да дойде при него. Мисля, че той можеше да прави това. Той можеше да влияе от далече през пространството, защото отпосле аз самата съм изпитвала как той ме е извиквал чрез мисълта си. Още втората година на нашата дружба при един разговор Любомир ми каза, че аз в духовния свят имам много богатство и че той като от мина копае от мене. Аз не можех да разбера по какъв начин го прави, какво взема, но понеже това ставаше без мое знание, това от окултно гледище не е позволено. Но аз тогава още бях готова на всяка жертва за него. Когато между мене и Любомир имаше някакви недоразумения и аз се измъчвах, не отивах за помощ при Учителя, затова винях само себе си. Един ден пред нашата барака на Изгрева, в която живеехме трите стенографки, беше дошъл Учителят, имаше и други сестри освен нас трите. Учителят се приближи при мене и ме попита: „Какво има Еленке, какво те мъчи?" Като ми зададе този въпрос той малко се отдалечи от групата, аз тръгнах с него и му казах: „Учителю, много е груб с мене" Учителят ми заговори с много благост и кротост, със съчувствие и аз заплаках горчиво пред него. Той ми говори дълго тогава, че аз си блъскам главата в стената, но по този начин няма да разреша въпроса. Както мухата, която се блъска в стъклото на прозореца не може да излезе през стъклото, аз за да изляза трябва да намеря изхода. Говори ми за Божията Любов, която може да ми помогне при всяко трудно положение в живота и която може да разреши всички въпроси. Учителят ми говори дълго. Аз се чувствах, че съм в едно безизходно положение и бях много наранена, но той успя да влее лъч на светлина в мен, в мрака, в който бях затънала. Видя ми се, че има изход, че не е толкова безнадеждно. След този разговор у мене остана една надежда. След това аз имах много разговори с Учителя, в които той ми даваше светлина и помагаше за да мога да изляза от положението и при това много мило и с чувство на обич. Това ме облекчаваше, но аз след време пак изпадах в противоречия, които ме терзаеха. Аз исках да живея чист живот. До срещата си с него живях хубаво, доволна и радостна, но след като той ме въведе в живота на плътта и той започна да живее по стария начин както ми беше разказвал, аз разбрах грешката си, защото вярвах, че той като следва учението на Учителя ще промени живота си. И аз видях заблудата си. Разбрах, че не съм познавала себе си, защото мислех, че мога да бъда господар на чувствата си. Но тези сили, които се събудиха след като направих тази връзка, аз не можах да бъда господар над тях. Те ме завладяваха със сила, на която аз нямах друга да противопоставя. При един разговор Учителят ми каза, че влюбването е циментена каша, в която човек свободно туря крака си, но когато кашата се втвърди, вече не е свободен. Аз бях в това положение. Мъчно ми беше да се разделя. Учителят ми казваше: „Трябва дълго време да се чука, да се кърти, докато човек се освободи". В този период на обърканост и на безизходица, аз много плачех. Плачех, защото бях безсилна, защото не можех да се отделя. Аз бях с така опънати нерви, че най-малкото нещо дори и от поглед можеше да ме разплаче. Веднъж при един разговор Учителят ми каза: „На плачеш само ти, но плаче и момата, която е живяла преди тебе в стаята". Тогава аз живеех в къщата на втората си майка и нищо не знаех кой е живял преди мене там. Аз отидох вкъщи и попитах втората си майка кой е живял преди мене в стаята. Тя ми каза: „Зълва ми". Попитах я: „Къде е тя?" Тя ми каза, че се е поминала. Това ми направи силно впечатление. Отде можеше да знае Учителя за момата, която е живяла преди мене в стаята. Аз не познавах духовните възможности на Учителя. За пръв път се срещнах с такъв случай. Абсолютно изключено беше той да е разбрал отвън, някой да му е казал. Следваше да мисля, че Учителят вижда духовно. Друга възможност нямаше. Говореше се в Братството, че Учителят вижда, но аз нямах никакъв случай дотогава. А при това положение не можеше да се допусне друго, освен че Учителят вижда.

През един зимен ден бях отишла в инженерната работилница и след свършване на работното му време излязохме заедно. Валеше едър, хубав сняг. Беше красива зимна картина. Обичам когато вали сняг и така, както вървяхме и се разговаряхме изведнъж видях, че всичко около нас беше обляно с розова светлина. Снегът, въздухът, всичко беше в розов цвят. То не трая повече от половин минута, но беше много хубав розов цвят. Никога след това не видях този цвят. Тогава си помислих: Дали това не е цветът на любовта? Защото окултистите казват, че цветът на любовта е розов. Този цвят внесе радост и подем в мене. През 1920 год. Учителят държа три беседи вечер, на които аз не можах да отида, защото баща ми не ме пусна. Аз послушах, но ми беше много тъжно. В 1921 год. през септември Паша Теодорова я пратиха да учителства в Русе. Остана само Савка да стенографа. Иван Радославов, мой учител по история от гимназията казал на Учителя, че идва на беседите негова ученичка, която знае стенография и питал Учителя, да ме покани ли да помагам при записването на беседите, понеже Савка остана сама стенографа. Учителят казал: „Поканете я". Той ми каза това и аз веднага купих моливи и тетрадка, и седнах на стенографското място в салона на „Турнферайн". Не отидах да кажа и да благодаря на Учителя за поканата и доверието, което ми оказват. Със Савка си разпределихме работата, които беседи ще дешифрира тя и кои аз. Като се отвориха класовете в началото на 1922 год. пак си преразпределихме работата. Така работихме двете до началото на 1922-1923 учебна година. За тази година Паша не беше получила никакво назначение и остана да работи при Учителя. Двете със Савка бяхме студентки по това време. В 1923 год. Братството купи една пишеща машина „Адлер" с двоен шрифт с латиница. На нея Паша работеше, защото тя беше при Учителя на ул. „Опълченска" 66. По-късно, когато се преместихме на Изгрева и ние започнахме да пишем на нея машина. Когато Паша беше учителка в гр. Русе, аз имах едно особено преживяване с нея. Бях на беседа в салона на „Турнферайн". Беседата беше свършила и ние пеехме песента „Благословен Господ Бог наш". И както седях на стола изведнъж усетих, че Паша е в мене. Моето лице стана като нейното, определено усетих, че Паша е в мене. Бях в непълно будно съзнание, дори с ръка пипнах бузата си, а тя не беше моята, на Паша беше. Това усещане трая много малко време. Помислих си тогава: Сигурно сега Паша мисли, че ние в София сме на беседа, силно мисли и си представя събранието и Учителя. И аз съм почувствувала присъствието на нейната мисъл в мен. Така си го обясних. През пролетта на 1921 или 1922 год. не помня точно, бях отишла на ул. „Опълченска" 66 и там, заедно с двама братя, прекопахме градинката в двора на къщата, в която живееше Учителя. Единият брат беше Георги Томалевски, но за другият не си спомням кой беше. Като свършихме работата, Учителят излезе на двора и се поведе разговор между него и нас тримата. На мене Учителят ми каза: „Много си чувствителна, пази се от малките работи". И на другите каза нещо, но не помня кому какво е казал. После погледна ръцете ни и на всеки каза по нещо. Аз помня това, което се отнасяше до мене. Като ми погледна дланта на дясната ръка, на която сърдечната линия вървеше в права посока до средният пръст и оттам прави завой до основата на показалеца. На завоя имаше малко разклонение по посока към показалеца. Учителят постави пръста си в началото на завоя, подвижи ръката си по сърдечната линия от до основата на показалеца до средния пръст и каза: „Няма какво повече да учиш в брака". Вдигна ръката си, постави пръста си до разклонението, подвижи ръката си по хълма на показалеца до основата му и каза: „Сега ще развиваш любов към всички". Линията, която Учителят посочи за да развивам, с течението на годините си изяви на ръката ми. И досега я имам на ръката си. В първите години на школата за изясняване на някои въпроси свързани с принципите на учението ние четяхме и странична литература. Така направихме един курс да проучим книгата „Четвъртото измерение". В курса бяхме четирима: Любомир, жена му, Илия Желязков и аз. Четенето ставаше в дома на Лулчев. И сега си питам: Дали това беше от любознателност, или от желание да се срещаме. Вярно е, че Любомир много четеше, интересуваше се от много въпроси, получаваше френското списание „La science et la vie". Той следеше техниката, беше в пионерните войски. Той сам беше и един от първите пилоти в България. В 1913 год. го пращат в Лондон да учи за пилот и когато се обявява Балканската война, той е един от първите пилоти, които са летели на обсадения от нашите войски Одрин. В 1923 год., когато аз имах своя стая, Любомир ме посещаваше доста често. Беше ми радостно, приятно, имахме винаги интересни въпроси, за които говорехме. Аз имах интереси, той знаеше повече и ми разказваше много интересни неща, които аз не знаех. Всичко вървеше добре. По едно време той започна да посяга като мъж. Това ме смути, защото аз си мислех, че нашите отношения ще останат братски. Още повече, че той беше женен. Тогава повдигнах въпрос, че няма защо да влизаме в такива отношения, защото той си има жена и аз не искам да развалям семейството му. Той започна да ми разправя, че не спал на леглото при жена си, а си слагал дюшека на земята и там спял. Разбира се, аз му вярвах всичко, което ми казваше и не разбирах защо прави това. И тук съм сбъркала, че не съм го попитала защо го прави. Всъщност, когато ми е говорел, че не спи при жена си, той е искал да ме заблуди. Отпосле се убедих в това абсолютно. Тогава аз нямах нито желание, нито мисъл за такова нещо. Бях спокойна, никакви смущения нямах, нито желания от подобен характер. Силно беше само желанието ми да го виждам и да се срещам с него. Почти при всяко идване той правеше опити за близост, аз бях сдържана и нищо не трепваше у мене. Един път ми каза: „Щом като обичаш, трябва да дадеш всичко". Това изказване намали моята съпротива, аз го обичах, не мислех да се женя, но и не знаех как вече да се съпротивлявам. Дори си помислих: „То сигурно ще бъде само веднъж". Аз не знаех нищо за тези отношения, почти нищо не бях чела по половия въпрос. Стана така, както той искаше. Една вечер, когато си тръгваше за пръв път ме целуна по устата. Но такава целувка беше, че по цялото ми тяло премина някакъв трепет, непознат дотогава за мене. След малко и аз пожелах да го целуна, но той се отдръпна. Това ме засегна и аз се затворих в себе си. И аз не си спомням, втори път да ме е целунал, нито пък аз съм си позволила да изявя такова желание, въпреки, че съм имала желание. Тези отношения аз ги смятах неправилни, че влизам в чужда област, че нямам право. Казах си: Той е женен, аз нямам право. Аз мисля, че с тази единствена целувка той изпрати някаква енергия у мене, която събуди сили, които дотогава не бях изпитвала. Аз загубих вече своето вътрешно спокойствие, което имах дотогава и у мене се събудиха други желания, друга привлекателна сила, която ме държеше вързана за него. Така аз загубих вътрешната свобода, която имах. Нови сили ме завладяха, които не ми бяха познати, но бяха по-силни от мене. Аз не знаех какво да правя с тях, смутих се, загубих мира и спокойствието си, обърка се живота ми. Дотогава животът ми течеше естествено и нормално без всякакви вътрешни бури и смущения. Цялото ми същество беше смутено, нямах кътче незасегнато. Преди имах неприятности, когато баща ми се прежени, много тежко преживях идването на втората майка, но имаше страни в мене, които останаха незасегнати. Всъщност първата година след като се случи това и аз допуснах тази физическа близост протече спокойно отвън. Той беше внимателен с мене, но не минаха две години и започна да се проявява грубо, престана да идва у дома. Когато аз отивах при него, държеше се студено и много често грубо. Аз това не можех да разбера, защото никак не бях се променила и не исках нищо повече, нямах изисквания, освен да се виждаме и да разменяме мисли. При такива случаи на близост аз му задавах въпроси, питах го, защо така се отнася с мене, какво съм направила. Това го дразнеше и често стигахме до конфликт. В такива случаи той имаше много груб език. Аз търсех вината в себе си и като не можех да я намеря, не виждах в какво съм сгрешила. Ако питах положението се влошаваше, аз се оскърбявах и започвах да плача. Намирах, че е много несправедлив с мене. Чудех се какво да правя и как да постъпвам. Не можех да си обясня и да разбера какво да направя, а пък не можах да отида за съвет при Учителя, защото се чувствах виновна. Аз вече разбирах какво значеха думите, които Учителя беше казал на Савка. Чувствах се виновна и никого не можех да обвиня освен себе си. Почувствах се излъгана, пренебрегната, защото той имаше връзка с друго момиче. В първият момент у мене се надигна такава буря от негодувание и възмущение към него, че дори си помислих: Такъв човек не трябва да съществува, защото той само скърби носи. Обхвана ме отчаяние, разочарование, безнадеждност, почувствувах се излъгана и опетнена. Страдах, че е злоупотребил с доверието ми и с любовта ми. Често стигах в разочарованието си до отчаяние. Не исках вече да живея, живота ми нямаше смисъл. Как ще живея така оцапана? Ту изпадах в бури от негодувание към него, ту до отчаяние. Привързаността ми към него беше все така непреодолима. Само при мисълта да се разделя изпитвах ужасна болка. Намирах се в безизходно положение. Когато мислех да се отделя, изпитвах страх, че когато ме овладеят чувствата, които се бяха събудили в мене, ще имам ли сила да издържа. Никаква увереност не чувствах в себе си. Те ме завладяваха понякога с такава сила, че не можех да им бъда господар. Когато го посещавах, аз нищо не съм казвала за тези мои състояния, нищо не съм искала, защото мислех, че нямам право. Често излизах с разбито сърце и оскърбени чувства. При един разговор с Любомир той ми каза, че когато бил в Лондон да следва за пилот срещнал на улицата в Лондон един индус облечен с техните дрехи и мисли, че той е бил Мория - един индуски учител. По-късно мисля, че е било около 1920 год. на този век, той му се явил в образ и му е казал: „Ти си каша, ще видим какво ще излезе от тебе". След това той среща Учителя. Още много време след това той поставил портрета на Мория на бюрото си и го държа до края на живота си там.

Сега, когато 60 години ме делят от този период на живота ми, виждам моята грешка и пропуска, че аз не съм отишла при Учителя да го питам защо е казал така на Савка, да ми каже това. Сега разбирам, че е искал да ме предупреди за връзката, която правя с този човек, че ще ми донесе толкова страдания и противоречия, за които никога не бих могла да помисля. Разбира се, че аз нищо не можах да предвидя. Мислех си, че като не искам нищо друго освен обич, няма защо да се страхувам. Аз вместо да отида и да питам Учителя какво искаше да ми каже с тези думи, споделих с Любомир това, което Учителят ми е казал. Той малко се озадачи, почти нищо не каза, дори останах с впечатление, че се смути малко от думите на Учителя. Тогава аз никак не разбрах, че Учителя ме предупреждава, че там, където съм сега насочена аз няма да получа обич. Сянката, която тези думи на Учителя хвърли в съзнанието ми остана. И когато споделих това с Любомир, почувствувах, че и той помисли, че тези думи засягат и него. Останах с впечатление, че се смути и леко помрачаване видях на лицето му. Тези думи на Учителя бяха първият белег отвън, който ме предупреждаваше, но аз в увлечението си не отдадох нужното внимание, не се спрях да мисля и да анализирам защо Учителя ми е казал това. Аз не помислих, че ако съм на правата посока Учителя няма да ме предупреждава чрез тия думи. В тези думи „има кой да я обича", ясно се вижда, че от другаде ще дойде обичта. Учителят много деликатно и внимателно иска да ме предпази, да ми спести всички страдания и скърби, през които минах после. Това беше първата кардинална погрешка и непослушание към висшето и Божественото. Както всяко влюбване носи заслепяване, така и аз бях заслепена. Винаги след това, когато си спомнях думите на Учителя, чувствах, усещах едно свиване на сърцето, скрита болка. Една сутрин, когато той отиваше на работа в инженерната работилница - той минаваше по ул. „Неофит Рилски" и аз излязох да го срещна. Аз вървях по „Неофит Рилски" и се зарадвах, че го виждам. Много се бях зарадвала, че го виждам и в същото време видях около него един кръг от светлина. Това ме учуди и още повече се зарадвах. Не бях виждала друг път у никого подобна светлина. И досега не зная дали това беше неговата аура или това беше моята любов, която бях проектирала върху него. Но това допринесе за усилването и укрепването на моята привързаност към него. Приех го като добър знак. Известно време след този случай аз вече бях в новата си квартира и една вечер съм легнала в леглото си и усетих, че той е до мене. Не го виждах, но ясно усещах присъствието му. Лежах малко изненадано и по едно време усетих, че ме помилва по косата. След като го видях, аз не споменах, не му разказах за това преживяване. Не ми беше удобно да кажа, че ме е помилвал . по косата, да не би това да го вземе като мое желание или някакво подсещане от моя страна. Не след много време това преживяване се повтори по същият начин. Пак го усетих, че е до мене, пак също така ме помилва по косата. Като се видях с него след това повторно преживяване, аз се осмелих да му кажа. Той ми каза: „Усети ли ме?" Попитах го: „Какво значи това?" Каза ми, че той излизал от тялото си и с астралното си тяло можел да пътува. Аз бях чела, че някои могат да излизат от тялото си, но лично преживяване не бях имала, нито бях срещала друг човек, който може да прави това. Аз не се усъмних в думите му, напълно повярвах. Тези две преживявания допринесоха за укрепване на връзката. Той се повдигна в очите ми, че има такива духовни способности и аз си помислих, че той е на много по-високо ниво. За тези преживявания с никого не споделих, освен с него. При срещите ни всеки споделяше това, което е преживял, което е опитал. Било за връзки, които е имал, било други някакви опитности. Той ми разправи една история от ранната си възраст. Като млад офицер и имал връзка с разни момичета. Разказвал ми е различни случки, но един случай ми направи силно впечатление, заради характера му. Разказа ми, че едно момиче се влюбило в него, то живеело във Видин, а той е бил поручик или подпоручик в Самоков. За да се срещнат, той в събота следобед, когато се освобождавал от службата, от Самоков отивал в София и оттам вземал влака за Видин. Срещал се с нея и на другия ден се връщал в Самоков. Не ми беше ясно как е успявал да прави това, но казваше, че го е правил. След време са се разделили. Минали доста години и той чул, че е заболяла от туберкулоза. Той отишъл да я посети, тя била на легло. Попитала го: „Ти за мене ли дойде да ме видиш?" Той отговорил, че не е дошъл да я посети, но случайно минал. Питах го: „Ама ти нарочно отиде да я посетиш?" - „Да, нарочно отидох, но не й казах". Това ми направи потресаещо впечатление. Това момиче го е обичало, заболява от туберкулоза, сериозно болно е, почти безнадеждно и той не й е казал, че отишъл нарочно да я посети, да прояви известно внимание, а я лъже. Обратното, ако не беше отишъл нарочно и беше й казал, че нарочно е отишъл да я види, тази лъжа е извинителна. Но да направи обратното, ми се видя жестоко, безмилостно. Мина ми мисълта: Дали и с мен няма така да постъпи? Аз се успокоих с мисълта, че той тогава не е познавал Учителя, а сега, като е в Братството и следва Школата, не би могъл да постъпи така. Изпитах някакъв далечен страх от такава постъпка, страх, който стига до ужас. Успокоих се при мисълта, че той сега следва друг път, че той сега иска да служи на доброто и милостта, обаче в съзнанието ми остана едно тъмно петно за него. Какво можеш да чакаш от такъв човек? Но обичта, която изпитвах заличаваше, покриваше отрицателните черти. Аз мислех, че той ще се промени и не може да постъпва вече така жестоко. При такива случаи у мене се зараждаше едно чувство да му помогна та никога да не постъпва така с никого. У мене се събуждаше едно силно майчино чувство към него да се изправи, да постъпва добре. Тогава не съм си давала сметка как може да стане това изправяне, нито пък как аз бих могла да му помогна. Желанието ми да му помагам с течение на времето през нашата дружба се засилваше и аз изпитвах готовност за жертва към него. Аз бях видяла някои слабости у него, но в същото време изпитвах и силно желание да му помогна да се изправи. Понеже имах силно желание да го виждам, използувах всички поводи и случаи. Аз не се криех, показвах почти привързаността си към него, защото чувството така силно ме беше завладяло, че не бях в състояние да го коригирам, да съм му господар.

Кой бе Любомир Лулчев и откъде дойде? Кой е Лулчев ще разберете от „Моят роман". А откъде дойде? Дойде чрез рода си. Дядото на Любомир Лулчев се казва Андрей Лулчев. Оженва се за Мария от гр. Тетевен и имат четири деца: Христо, Екатерина, Иванка, Костадин /Коста/. Първият син Христо Андреев Лулчев има шест деца: Тодор, Андро /офицер и публицист, човек участвува в романа ми/, Веселина, Мария, Иванка и Любомир /моят главен герой в романа/. Така, че Любомир Лулчев слиза на българска земя чрез рода си в плът и кръв. Когато в 1920 год. аз посетих първата беседа на Учителя, бях вече студентка и следвах философия. След доста колебания, аз се реших да следвам тая дисциплина като мислех, че ще получа мъдрост. Аз обичах математиката и имах желание да следвам математика, но се страхувах, че ще остана с едностранчиво образование, няма да имам широк поглед за живота. От учителите си по математика бях останала с такова впечатление. Но аз останах разочарована от това, което получих от университета. Трябваше да изучавам разни философски системи, повечето от които ми се виждаха умствени спекулации, но не и мъдрост. Професорите се държаха официално, далечно от нас и аз се чувствах чужда на тях. Като студентка, аз като стенографка, стенографирах лекциите по естетика при проф. Казанджиев. Слушах редовно лекциите му по естетика, дешифрирах лекциите, диктувах ги на един машинописец, но пари не получих, които за мене бяха така необходими. Не разбрах кой взе парите, останах с впечатление, че машинописецът ги е взел, защото той беше връзка между мене и дружеството, което искаше да има коли и лекции по естетика. Мене ме досрамя да си искам парите. Не бях способна да си защитя интересите, а нямах и близък, който можеше да ми помогне. Аз имах нужда от тези пари и много време ми отне работата. Редовно посещавах лекциите, дешифрирах ги, диктувах ги. Никой от познатите ми, на които споделих случая не изяви желание да ми помогне. Когато баща ми се ожени за трети път, аз поисках да ми дадат отделна стая. Тогава бях на 19 години и ми беше неприятно да гледам друга жена в леглото на мама. Това ми желание не уважиха и не изпълниха. Аз трябваше да живея в една стая с тях 4-5 години докато се освободи една стая в къщата на втората ми майка. Тогава имаше още жилищна криза и аз пожелах да използувам този случай, за да отида да живея в свободната стая, която беше на половин час път от жилището на баща ми. Ние живеехме на ул. „Витошка" и „Неофит Рилски", над дюкяна на баща ми имаше галерия, в която живеехме. Галерията беше голяма, висока. Баща ми беше отделил една стая, в която живеехме. Аз поисках и помолих и на мене да отдели една малка стаичка, в която аз да живея, но и това не направиха. И когато се освободи стаята в къщата на втората ми майка, тогава аз настоях непременно да отида да живея там. Те се съгласиха. Много се зарадвах, защото за пръв път имах своя стая. Тя беше близко до жилището на Учителя - ул. „Опълченска" № 66. Това даде възможност да ме посещават често братя и сестри, като отиваха при Учителя, се отбиваха при мене. Известно време в тази стая се събирахме една група от Младежкия клас, която изработваше резюмета на темите, които Учителят даваше на Младежкия клас. През 1923 год. аз се преместих да живея в новата си квартира. Аз вече бях силно увлечена в Любомир Лулчев. Приятно ми беше да го виждам, радвах се, когато имах възможност да говоря с него, бях почнала да търся случай за да се срещам, било по екскурзии, които правехме общо в Братството, било при частни екскурзии, когато правехме на малки групи. Също и след беседите и лекциите, които тогава ставаха вечер. Понеже той много четеше, разговорите ми с него всякога бяха интересни. Винаги имаше какво да споделим или във връзка с учението, или във връзка с някоя прочетена книга. Аз се поддадох на това увлечение с цялото си същество. Никакви прегради не турих. С никого не говорех затова, но това чувство ме обхвана и завладя. Започнах сама да търся срещи с него. По това време той беше офицер и работеше в инженерната работилница, където беше поддиректор. Понякога отивах да го срещна когато излиза от работа или когато отива на работа. Имах угризения на съвестта имам ли право да правя това, когато той е женен и има съпруга, не се ли меся аз в чуждия живот. Нещо в мен ми казваше, че нямам право, че това не е в реда на нещата, но чувството беше по-силно. Всякога, когато имах възможност да го видя и да се срещна го правех. Тогава аз разбрах, че съм влюбена и че обичам. Тази обич ми носеше радост. Той беше внимателен с мене, любезен, разположен. Това още повече ме радваше. Той започна да ме посещава и в новата ми квартира. По това време Учителят изпрати Савка при мене да ми каже: „Кажи на Еленка, че ако търси любов, има кой да я обича". Това ме стресна дълбоко. Някъде в мене остана една сянка. Питах се: Защо Учителя изпрати да ми кажат това? От една страна бях поласкана, че Учителят се грижи за мене, показва внимание към мене, но някъде в мене остана и една тъмна точка, за която аз във влюбването си скоро забравих. Аз. не отидох при Учителя да му кажа, че наистина само обич търся, че нищо не очаквам друго за себе си, освен чисто приятелство. Даже това, че той е женен намирах, че е по-хубаво, защото на нас ни оставаше да имаме само чисто приятелство. Аз не можех да помисля нито да допусна някакви други отношения.

Една сутрин отивах да посрещна изгрева. Бях минала моста на игрище „Юнак" и се движех край горичката отдясно, където сега е Агрономическият факултет. От реката до разклона на шосето за Семинарията отдясно имаше млада гора, оградена с тел и аз вървях покрай тая ограда, защото не се страхувах, че може някой да излезе и да ме уплаши. От лявата страна на шосето беше боровата гора на градината и нямаше ограда, и аз се страхувах да минавам от тази страна, за да не излезе някой да ме уплаши. Така вървях спокойно, но стегнато, исках да видя самия изгрев. Както вървях, покрай мен мина един брат, когото бях виждала на беседите. Той се движеше по-бързо пред мене и замина напред. Той мина, замина, дори не ме погледна. Не бях дума продумала с него, но го бях виждала на беседите. Не зная какво остави от себе си с минаването си покрай мене, какъв контакт стана между нашите духовни същности, но аз мислено си казах: „Такъв човек мога да обичам". Направи ми впечатление тая мисъл. По какво познах, че такъв човек мога да обичам? Защо така помислих или по-скоро почувствувах, остана неизяснено в съзнанието ми. Аз продължих да вървя със същото темпо, никакъв интерес не се събуди у мене, нито желание да го настигна и заговоря. Като отидох на Изгрева, видях го, но неговото присъствие нищо не ми говореше. Непознат човек беше за мене, но впечатлението, което остави ми беше приятно. Стегнат, строен, приятен човек - нищо повече. Това преживяване не го помнех докато за пръв път заговорих с него. Ние ходехме редовно на събранията в салона да слушаме Учителя, той посещаваше събранията редовно. Една от общите форми на братския живот бяха екскурзиите. Почти всеки празник, като изключим неделните дни, в които Учителят държеше беседите си, ние ходехме на екскурзии във всички годишни времена. Понякога само през студените зимни дни сме ходили. През другите годишни времена - пролет, лято, есен, ние не сме пропускали празник, да направим екскурзия. На екскурзиите братята и сестрите общуваха помежду си, опознавахме се, сприятелявахме се. Аз опознах приятелите на екскурзиите. В Братството влязох млада и неопитна. Дотогава бях ученичка - училище, уроци. Родителите ми не ме пускаха да ходя на кино, на театър, понеже нямах близък човек с когото да ходя, но на екскурзиите бях свободна да ходя, защото бяха общи. Всички, които бяха свободни идваха на екскурзиите. Аз с голямо удоволствие посещавах екскурзиите, защото обичах този живот в природата. Ние ставахме много рано, понякога в два часа сутринта, за да стигнем изгрева в полите на планината вън от града. Посрещахме изгрева с песен и молитва, и продължавахме нагоре в планината. Най-често ходехме разбира се на Витоша. Тя беше най-леснодостъпна за нас. Ние можехме да отидем и да се върнем за един ден. Тогава ходехме пеш, нямаше транспорт от града до Витоша и се изкачвахме докъдето сме си определили да отидем. Най-често ходехме на Бивака, Цветната поляна, Алеко и по-рядко до Резньовете и Черни връх. Групите, с които се изкачвахме бяха на различна възраст - от деца до възрастни хора на 60 и 70 години, дори и повече. Такива групи не можеха да се движат бързо. Учителят определяше часа, в който ще тръгнем и тази група беше главната. Някои тръгваха и по-рано, за да вземат преднина. Други тръгваха по-късно и пристигаха след главната група. Вън от тези екскурзии на големи групи, често се изкачвахме на планината и на малки групи, двама-трима, трима или петима. Всеки свободен ден гледахме да направим някоя екскурзия. В тези именно екскурзии ние се опознавахме помежду си, създаваха се отношения, връзки, сближавания. При тези условия аз се запознах с Любомир Лулчев. В общите екскурзии той дружеше с двама свои приятели - Илия Желязков и Моис Коен. Лулчев и Желязков бяха военни в униформа, а Коен беше фабрикант на кожи. И тримата бяха интелигентни, като че се чувстваха на по-високо ниво от общото. Те често се отделяха настрана от другите, палеха си отделно огън и не търсеха дружбата на другите. Аз ги посещавах. Интересни ми бяха разговорите на тях. Не ми харесваше само, че те осмиваха малко някои от приятелите, но въпреки това приятно ми беше да ги посетя и да поприказвам с тях. Тогава не си давах сметка защо ги посещавам, но някаква привлекателна сила ме тласкаше да ги наобиколя. От тримата най-чужд за мене остана Коен. Илия ми беше симпатичен с неговата доброта и вътрешна лекота, нежност и сдържаност. Лулчев беше по-дързък и с езика, и с мисълта си, но той най-много ме привличаше, най-много ме интересуваше. Най-често разговорите бяха закачливи, осмиваха един или друг от братята и сестрите. Аз вътрешно се смущавах от това осмиване, въпреки че и аз се смеех, виждах, че в това, което се казва има истина, но осмиването, слабостите на хората всякога ме е засягало, изпитвала съм мъката на осмиваните и ме е боляло, пък съм си и мислила, че други и мене така осмиват. Мене повече ме дразнеше глупостта на хората, надутостта, желанието да се покажат без да има какво да си показват и да се покажат такива, каквито не са. Тези трима приятели към Учителя имаха малко несериозно отношение. Наричаха го „дядото". Това много ме дразнеше и в себе си чувствах едно оскърбление заради Учителя и винаги реагирах и се възмущавах. Често ги питах: „Как можете да говорите така за Учителя?" Намирах, че те не отдаваха на Учителя нужното уважение и почитание и им казвах: „Учителят може да е възрастен, но не е дядо". Когато Учителят отвори школата и те започнаха да слушат лекциите му, това тяхно отношение към Учителя отпадна и повече не чух да го нарекат дядо. По това време направих една екскурзия с моята приятелка Олга и Лулчев. Вървяхме по Драгалевската река към Комините в един прекрасен слънчев ден. Целият ден прекарахме в много добро разположение, в настроение и братски шеги. Любомир можеше да вижда комичното и да го изразява у всеки. Друг път пак тримата отидохме на екскурзия през декември. В София беше легнала една мъгла повече от десет дни. Казаха, че на Витоша имало слънце. Ние тръгнахме в мъглата и тя беше така гъста, че косите ни се покриха със скреж. Като стигнахме под Драгалевци, мъглата се разнесе и пред нас блесна Витоша цяла обляна в слънчева светлина. Небето беше безоблачно, синьо, слънцето огряло планината и всичко блести в изобилна светлина. Почувствувахме, че сме в друг свят. Мъглата поостана долу, а отгоре се виждаше като море, което беше заляло цялото Софийско поле. След като излязохме от мъглата контрастът беше толкова голям, че се почувствувахме като в приказките. Дотогава не бях имала случай да видя, че когато мъглата лежи върху града, горе в планината е така слънчево и красиво. И тримата изпаднахме във възторг и пълни от радост за слънчевия топъл ден. Много пъти след това се радвах на планината, когато в София е мъгла, а горе е слънце, но тоя декемврийски ден остана незабравим и надвечер със свити сърца се потопихме в мъглата.

Когато слушах Словото на Учителя, не чувствах потиснатост. Напротив, чувствах вътрешно успокоение и радост. В Словото му не срещнах нещо, което да ме смущава, да ми създава вътрешни противоречия. Тогава ми беше мъчно да приема идеята за прераждането. Чужда ми беше това и го приех само като хипотеза. Като ученичка в гимназията бях загубила вярата си в Бога. Когато слушах Учителя да говори за Бога, беше ми приятно и приемливо. Той не доказваше, не обещаваше, а казваше: Бог е първото начало; Бог е Любов, Мъдрост и Истина - три принципа, по които се строи, изгражда и проявява всичко в природата и в света. Бог се проявява във всичко и твори непрестанно и поддържа живота във вселената. Бог не наказва и не изисква нищо от нас, но мъчнотиите и трудностите, в които човек изпада се дължат на това, че той не спазва законите, на които е подчинен нашият живот. Учителят казва: „Бог е най-близкото същество до човека". Достатъчно е човек да се обърне към Бога с цялото си същество, за да получи отговор на това, което иска. Той нищо не очаква от човека, но понеже ние сме част от живата природа трябва да сме в хармония с цялото, за да живеем добре и да нямаме трудности, болести, мъчнотии. От невежеството, в което живеем, ние сами си създаваме всички страдания - индивидуални, колективни, обществени, общочовешки. Светът се изявява по разумни закони и не трябва да живеем в разрез с тях, но да хармонираме живота си с природните закони, за да се ползуваме от силите на природата. Природата е разумна и ако искаме и ние да живеем разумно, трябва да съгласуваме живота си с разумните закони на природата. Ето защо човек не може да прави каквото иска. Може да помисли някой, че това е ограничение за човека, но и ограничение да е, то пак е за негово добро, защото човек в невежеството си често иска неща, които са в разрез с принципите и законите, на които е подчинен животът. Такива дисхармонични искания могат само да ни навредят и напакостят. Човек, който иска да живее разумно трябва да се съобразява с общите закони на битието, които са еднакви за всяко живо същество. Бог е създал всичко и във всичко се проявява, непрекъснато твори. Ние, като част от цялото трябва да зачитаме и да пазим всичко живо. Човек не е господар нито на живота, нито на природата. Той може да се ползува от силите в природата без да нарушава законите й. Човек е свободен да прави каквото иска, но не в разрез с природните закони, ако не иска да пострада. Наруши ли ги, естествено идват неблагоприятните условия. За всяко живо същество природата е предвидила кредит. Животът на човека е осигурен от природата, той има право само на това, което му е необходимо. Вземе ли повече от необходимото, нарушил е вече законите на природата. Същият закон важи и за колектива - общество, народ, човечество. Такива разбирания за човека, природата и Бога не внасят противоречие, но спокойствие и вътрешен мир. Първата година още -1920, аз заболях от скарлатина. Отидох в болница, където прекарах 40 дни. Имах типична скарлатина както главният лекар д-р Киров се изрази и той искаше да доведе студентите при мене, за да видят двата процеса в развитието на скарлатината - цялото тяло покрито в пъпки и лющене на кожата. Аз много се смутих вътрешно като ми каза, че иска да доведе студентите. Той забеляза това и ми каза: „Защо, не искате ли?" Казах му, че се смущавам. Каза ми: „Няма нищо". Те щели да видят само гърдите, гърба и бедрата. Аз бях студентка тогава и като си представих, че ще нахлуят група младежи, стори ми се много трудно да го понеса. Като излезе лекарят, аз се завих през глава и плаках горчиво. Мислех си, че ако беше жива майка ми, нямаше да бъде в болницата, нямаше да бъда подложена на такова поругание. Така го виждах. Мина ми мисълта „Нали има Господ, помоли се той да ти помогне!" Тогава се молих на Бога и Христа да ме избави от тая неприятност. След молитвата се почувствувах успокоена. Сестрата дойде в стаята ми, тревожеше се, че нямала толкова престилки, които да даде на студентите за да влязат в инфекциозно отделение. Те бяха дошли в двора на болницата и чакаха професора. Мина повече от час, главният лекар не дошъл и съобщил, че няма да дойде защото е извикан да присъствува на една операция. И на другия ден не дойдоха и така аз се почувствувах спасена. Но това ми направи силно впечатление. Помислих си: „Значи Бог чува молитвите". Може някой да помисли, че това е съвпадение, че така случайно е станало, но за мене това беше Божия помощ. Това бе първата ми чута молитва. Мислех си, значи Бог не е далече, близо е до човека и чува, когато се обръщаме към Него. това беше като откровение за мене. Дотогава Бог за мене беше нещо далечно, много голямо, велико, пък аз съм малка. Имаше нещо, което ме делеше. Аз не знаех това, което ме делеше и не можах да си дам сметка. В първите години на моето духовно подвизаване аз хвърчах, всичко ми се виждаше лесно, бързо постижимо. Това, което Учителя ни учеше ме вдъхновяваше, радвах се, че такива възможности се откриват пред мене, че така красиво може да се живее. Аз още не бях опитала новия живот, а живеех по инерция. Днес си давам сметка за всяка моя проява, за всяка мисъл, чувство и постъпка. В това вдъхновено време аз бях готова да направя услуга на всеки, който и да е той и това го правех спонтанно, непосредствено. Мислех си, че учението на Учителя е много лесно приложимо, че всичко това може да се постигне за малко време, че аз ще мога да издигна съзнанието си до ангелско състояние. За мене тогава не беше ясно, че едно е да желаеш да познаеш себе си и друго е да се познаваш; едно е да имаш желание да постъпваш правилно, а друго е да постъпваш правилно; едно е да желаеш да имаш светли мисли, а друго е да ги имаш; едно е да искаш да имаш чисто сърце, а друго е да го имаш. Тогава имах само проблясъци по много въпроси и нямах още разбиране. Може би има начини, по които човек може да се домогне до светлите мисли, благородните чувства и добрите постъпки, но тогава аз не можах да намеря този начин. Когато слушах Учителя не всичко ми беше ясно, но това, което не разбирах го оставях и мислех, че по-късно ще го разбера. Мъчно може да се разбере живота на хората на земята без да се приеме прераждането им. Ако човек идва само веднъж на земята и живее еднократно, голяма несправедливост би било. Само чрез приемане на прераждането можем да разберем защо едни хора прекарват живота си само в страдания, нещастия и болести, а други имат външни благоприятни условия и възможности. Някои пък нямат нито едното, нито другото. Тогава Учителят в беседите си говореше за ползата от ранните сутринни лъчи на слънцето и затова ни съветваше да ставаме рано преди изгрева, да посрещаме слънчевият изгрев и да излизаме да дишаме чист въздух. Аз дотогава бях виждала само залези, бях се радвала на краските на залязващото слънце. Когато почнах да излизам сутрин и да посрещам изгрева, аз видях още по-красиви краски. В различните утрини има нещо ведро, свежо, като се движи човек се усеща по-бодър, по-крепък. Всяка сутрин беше различна. В природата нещата не се повтарят и изгревите бяха различни. Имаше тържествени изгреви. Преди да се покаже слънцето изтокът отначало бледнее, после става златист, слънцето се показваше в ореол от злато и блясък, друг път изведнъж се изкачваше и осветяваше всичко. Когато беше облачно картините бяха по-разнообразни. Тогава видях и почувствувах, че утрото е най-хубавата част от деня, в утрото има неповторима красота. Ние отивахме накрая на Борисовата градина, накрая на гората, за да видим изгрева. По това време от гората нататък - на изток - нямаше никакво жилище. Имаше само една бирария до самата гора отляво на Дървенишкото шосе, по което ние се изкачвахме за Изгрева. Накрая на гората завивахме надясно покрай самата гора и от най-високото място можехме да видим изгрева. На това място сега има една пътека, която идва от Семинарията. В първите години, когато отивах на изгрев на изток от гората нямаше никакви постройки. Всичко беше ниви и стърнища. Гледката на изток беше свободна и ние можехме да виждаме изгрева на слънцето, когато се показва иззад Стара планина.

Когато се помина майка ми, аз много страдах и се измъчвах за всички ония случаи, когато не съм я послушала, когато не съм направила това, което тя е искала. Когато вече нея я нямаше, беше ми страшно тежко и вътрешно обещах пред себе си, да бъда внимателна към баща си, и за да не страдам така, когато той си отиде. Споровете между мене и баща ми продължаваха близо три години. По това време общественото мнение беше много неблагоприятно за Учителя. Свещеничеството го смяташе за лъжеучител, лъжепророк и какво ли не му приписваха. Обявиха, че той се е самоотлъчил от църквата. Много неща се говореха за него и за последователите му. Във вестниците се пишеха клевети, както за учението, така и за неговата личност. Това беше причина още повече баща ми да ми забранява да посещавам беседите. При такъв един спор аз казах на баща си, че аз не искам да го оскърбявам, но не мога да го послушам. Казах му: „Убеди ме, че това което правя е лошо и веднага ще те послушам". Той каза: „Ето, че си хипнотизирана". Защото така се говореше в обществото. Спомням си един случай още първата година, когато слушах беседите. Тръгнала бях една сутрин и един млад човек, съсед, ме срещна и ме пита: „Къде отиваш Ленче?" Аз радостно и чистосърдечно му казах: „Отивам на беседа на господин Дънов". - „Гледай да не се продъниш!" - ми каза той. Все едно, че ме поля с гореща вода. Стана ми тъжно, нищо повече не му отговорих, но дълго време носих раната от тези думи. Не минаха три години от този случай и чух, че и той се оженил и скоро след това убил и себе си, и жена си. Спомних си думите, които ме натъжиха и си помислих: Той продъни себе си. Не бяха минали две години откак слушах Учителя и един приятел от Братството ме покани да посещавам едно събрание на една група от последователи на Учителя, която група се ръководеше от един по-възрастен брат, казваше се Дончо. Те бяха всъщност две групи, едната външна, другата вътрешна. Аз посетих първо външната група, но веднага бях поканена да посещавам вътрешната група. Целта на тази група беше бърза еволюция. Когато отидох за пръв път, те се бяха събирали много пъти, близо една година. Ръководството всъщност беше от духове, на които бяха медиуми две момичета, от които едното беше в четвърто отделение, а другото малко по-голямо. Те влизаха във връзка с духовете и това, което чуваха ни беше ръководство. Всеки един от групата имаше личен ръководител. Един от апостолите на Христа. Покрай посланията, които се даваха общо за всички, всеки един получаваше и лични послания и упътвания от своя личен ръководител. При всяко събрание в началото правехме молитва, пеехме песните на Учителя и тогава медиумите започваха да слушат и пишеха това, което чуваха. Всички ние създавахме условия, за да могат медиумите да чуят това, което нашите духовни ръководители ще ни кажат чрез тях. След това четяхме посланията и бяхме длъжни да изпълним това, което се казва. Преди аз да отида на тия събрания, духовете бяха поискали всеки да занесе дрехи, които ще носи впоследствие, за да излеят върху тях благотворно влияние. Тези дрехи не е трябвало да се перат впоследствие и затова приятелите си взели черни дрехи, защото, ако се перат влиянието ще се загуби. Като мислели какви дрехи да донесат, решили да са черни, за да не личи мръсотията по тях, щом трябва да ги носят така дълго. Също е трябвало да носят галоши, които да изолират лошите влияния на земята. Един от приятелите, който е бил много ревностен и през цялото лято е ходел с галоши. Храната също беше определена. Ядяхме само варено жито без захар и само два дни в седмицата ядяхме хляб с плод и тиква. Този ред аз заварих и изпълнявах само храната. Вечерта, когато отидох на събранието духовете казаха, че сестрите, които сме там /а ние бяхме само четири/, трябвало да си острижем косата нула номер, за да можем по-добре да приемем влиянието на духовете. Аз бях ревностна и още същата вечер ме остригаха нула номер. Тогава бях студентка и за да мога да посещавам университета, трябваше от моята коса да си направя перука, защото не ми беше възможно да ходя в университета с такава остригана глава. Единадесет месеца носих перуката, докато порасне косата ми. Това ми създаде много неудобства и неприятности. В това време аз разбрах безсмислието на всичко това. Аз бях престанала вече да посещавам групата, тя почти се разтури. През пролетта брат Дончо и няколко братя поканили Учителя на вечеря и му разказали за всичко дето духовете са ни учили. Той казал, че половината от тях били светли, но другата половина били тъмни духове, които искали да ни задигнат от земята, за да ни оберат. Това, което духовете ни учеха и искаха от нас създаде много противоречия в нас. Вярно е, че духовете казваха, че Учителят е представител на Бялото Братство на земята, но в същото време казваха, че всеки който е въплътен, може да се заблуди. С това изказване за Учителя, те ни заблуждаваха. Излиза, че Учителят може да се заблуди, понеже е въплътен, а духовете понеже не са въплътени няма да се заблудят. Духовете ни учеха, че като си острижем косата ще имаме по-добро влияние, а в същото време Учителят в беседите си ни казваше, че косата пази магнетизма в човека. Учителят казваше, че трябва да носим дълги коси именно, за да запазим магнетизма. Природата, която е дала косата на главата на човека знае по-добре защо трябва да я носим. Режимът на хранене, който те ни даваха е полезен за по-кратко време, защото не всеки организъм може да издържа дълго такъв режим. Така стана с моята приятелка, която благодарение на режима заболя от скоротечна туберкулоза и си замина. Нейният брат се зарази от нея и той след три години си отиде. Скоро след това и брат Дончо, който беше като ръководител си замина, а той не беше възрастен човек. Въпросът с дрехите и носенето на галошите през цялата година също е заблуждение. Как може човек да носи дрехите си без да ги пере? Това е елементарна хигиена. Те казваха, че вложеното, влиянията трябва да се запазят, но затова ние не можем да се произнесем. Чистотата е качество на ума и на сърцето, а не само в спазването на правила за физическа чистота. Самата основна мисъл на школата „за бърза еволюция" е неправилна. Еволюцията е подчинена на природни закони и човек трябва да ги спазва, за да се развива правилно. Заблуждение е да се мисли, че като ядеш само чиста храна - плодове и др. можеш да ускориш еволюцията си. Храната има влияния върху тялото и косвено върху духовния живот, но чрез храната само да ускорим еволюцията си е заблуждение. Това, че трябваше да носят галоши по всяко годишно време също е неправилно, защото галошите изолират и добрите влияния на земята. Тя няма само лоши влияния. Всички тези въпроси след като дойде Учителят на гости на „Школата за бърза еволюция" и всичко, което ни учеха духовете ние подложихме на критика. Посланията, които получавахме чрез двете момичета-медиуми не бяха плод на тия деца. Те наистина чуваха нещо. Защото това, което те чуваха, те не бяха в състояние да го измислят, В посланията се даваха разни сложни чертежи, които двама наши братя - Георги Томалевски и Кирил Икономов, които бяха свършили строителното училище „Христо Ботев" ги чертаеха според дадените послания. Момичетата учеха в прогимназията, те нямаха такива познания за да могат да ги измислят. За всички беше ясно, че имаше нещо вън от тях, което те ни предаваха, Правеше ми впечатление, че духовете обичаха да ни хвалят, да ни ласкаят и те правеха това за да ни вържат, за да ни ограничат и после да ни водят както искат. Затова духовните хора трябва да се пазят от ласкателството като от огън. То е хлъзгава почва, то не води до здрава основа. Аз следвах около половин година „Школата за бърза еволюция", но повече време ми отне, докато разберем и се освободим от всички заблуди, които ни бяха натрапени от духовете. Разбира се, че първата вина е наша, т.е. моя, че аз приех и повярвах да ме водят духовете. Докато посещавах тази група, аз не бях с отворено сърце. Нещо ме стягаше и потискаше. Това чувство аз го имах от самото начало и трябваше да обърна внимание на него, за да се не подлагам на играта на духовете. Но тогава на мене много неща не ми бяха ясни. Особено вътрешните процеси, които всъщност са по-важни, понеже те обуславят нашата деятелност. Но това разбрах много по-късно.

Като завърших отделенията, майка ми поиска да се върнем в село и аз отидох с нея. Когато дойде време за училище, написах едно писмо на баща си, който остана да работи в София, в което писмо исках непременно да уча. Той размисли и вместо да ме праща по пансиони в някой от градовете на Македония, решава да ме вземе при себе си. Пише на майка ми да ме изпрати в София. По това време в Турция имаше холера и трябваше да чакам близо два месеца, за да мога да пътувам, защото във всеки град имаше карантина. Най-после ме изпратиха с един роднина и само на българската граница стояхме 24 часа в карантина. Когато отидох да ме запишат в първи клас на прогимназията, бяха минали два месеца от учебната година и трябваше съветът да реши, за да ме приемат. След приемането ми, дадоха ми срок, за да настигна другарите си. Съвсем сама се подготвих по всичко. Само по френски език една ученичка от гимназията ми показа буквите и произношението им. Аз учех с голям мерак. В прогимназията ми беше по-интересно, защото много неща научавах по разните предмети. От другарките си имах възможност да вземам книги за прочит и това беше един богат период от живота ми. Спомням си един случай, когато бях в първи прогимназиален клас, в час по гимнастика. Учителката ни нареждаше по височина. Тя ме хвана за рамото, бях с престилчица отпред, изказа възмущение, че престилката ми е много мръсна. Момиченцата ме защитиха, казаха, че майка ми не е при мене и че няма кой да се погрижи за мене. Аз, макар и малка, разбрах, че много неща не зная, които знаят моите другарчета, пък и условията, при които бях живяла бяха други. Тази забележка на учителката много ме засрами и много дълбоко ме нарани. Аз не бях видяла, че престилката ми е мръсна, не съм имала поглед за това. Разбира се, че после бях много внимателна да не ми направи втора забележка. В средата на годината майка ми заболя в Македония, татко отиде да я види и я доведе за лечение. Оттогава, докато се помина ту се пооправяше, ту пак заболяваше. Когато беше в болница или на легло, аз трябваше да се грижа за домакинството, а когато бях в училище, баща ми готвеше обяда. Когато мама боледуваше вкъщи, не беше радостно. Аз имах много задължения вън от уроците, не ми оставаше време да чета книжки, а това вече беше станало нужда за мен. Като свърших прогимназия аз исках да продължа да уча в гимназията, но баща ми и майка ми искаха да ме дадат в стопанското училище, за да се науча да шия. Това ми се видя ужасно. Аз вече бях разбрала какво може да даде знанието и едно образование на човека, в сравнение с един занаят. През цялата ваканция съм увещавала родителите си да ми дадат възможност да продължа образованието си, като им обещавах, че нищо излишно няма да ми купуват, освен учебниците и тетрадките. Много пъти се молих, много пъти плаках, за да вляза в гимназията. Когато дойде време за записване, след много молби баща ми ми даде 20 лева за годишната такса. Аз с радост се записах за ученичка в гимназията. Това беше радост и постижение за мен. Аз бях добра ученичка. Когато бях вече в гимназията, на моята приятелка Олга Велева купиха пиано да свири. Аз помолих баща си да ми купи цигулка, но той не се съгласи. Поисках да следвам курсовете по френски език при Маркова, и това не се съгласи. Аз не настоявах много за това, защото си мислех, че може би нямат достатъчно средства. Не можех да разбера, че не е било толкова от липса на средства, отколкото от незнание и неразбиране. През това време се обяви Балканската война, след това Първата световна война. Вкъщи майка ми често боледуваше, доста неблагоприятни условия за мене, но това не намали желанието ми за учене. Не всякога успявах да си приготвя уроците както трябва, но винаги редовно посещавах училище. Аз вече бях разбрала, че едничкото място, от гдето мога да получа знание е училището и държах здраво. По едно време мобилизираха и баща ми. Скоро след това той си счупи крак и постъпи в една болница на военните. Майка ми беше или вкъщи или в болница по това време. Аз ходех понякога от едната болница до другата, за да ги посетя. Но младостта има вяра, имах някакво вътрешно упование в собствените си сили. Положението на майка ми се влошаваше и през май 1917 год. тя се помина. Тогава бях на 19 години. Тогава за пръв път се срещнах със смъртта. Разбрах, че и аз един ден ще си отида. Питах се: „Защо и как трябва да живея, когато ще умра". От загубата на майка си разбрах, че условията на живота ми ще се променят и аз вече нямам същество, което да ме обича като нея. Нейното заминаване ме разтърси от основи, пък и условията ми се промениха съществено. След две години от нейната смърт баща ми се прежени. Условията ми съвсем се промениха. Аз трябваше да работя за нуждите си. След заминаването на мама първият въпрос, който изцяло ме обхвана беше: Защо трябва да живея, какъв смисъл има живота, щом човек умира. Какъв смисъл има дори един щастлив живот от 50-60 години, щом смъртта го прекратява? А кой е щастлив на земята? И дълъг живот да живее човек, пак ще умре. Знанието, което имах не можеше да ме осветли и да ми отговори на тези въпроси. Аз бях се освободила от църквата като институция, по причина на знанието, което получих в гимназията. Науката не се занимава с тези въпроси, тя изучава само факти. Обяснението, което даваха богословите също не ме задоволяваше. Аз тогава четях книги, ходех по сказки и търсех отговор на това, което ме вълнуваше. По тоя път на търсене дойдох то теософията, до окултното знание, до Учителя. Тогава си мислех: „Ако животът на човека започва с раждането и свършва със смъртта, значи човек е едно материално творение на природата, създадено някак случайно от развитието и съчетанието на нейните елементи, какъв смисъл е такъв живот? Как може човек да има разум, а вън от него природата да няма. Гледището на материалистичното схващане ме водеше до абсурд. Самата аз бях изгубила вяра в Бога, както ме беше учила мама. Затова помогна обучението в гимназията. Материалистическото разбиране уби вярата в мене, макар, че то не можа да ме задоволи и да ме изпълни с нещо по-разумно и по-добро. В душата ми остана пустота. При такова душевно състояние се запознах с теософията, с индуската философия и религия. Интересна ми се видя мистичната страна на тая религия. По това време се запознах с Евангелието, с Христовото учение, защото макар да бях християнка по кръщение, макар, че бях учила закон Божий, аз бях отхвърлила всички форми и догми, които учеше църквата. Интересуваше ме самото Христово учение, както е дадено в Евангелието. То събуди някакъв трепет в душата ми за нещо далечно, красиво, добро и истинно в живота. Като, че някаква далечна топлина ме докосваше, сгряваше ме и у мен наставаше тишина и спокойствие. Последните класове на гимназията ми попадна книжката на Кришна Мурти „При нозете на Учителя". През цялата година на последния клас от гимназията, аз живях с тая книга. Четях я, препрочитах я, проучвах я. Два месеца преди да завърша гимназия, баща ми се прежени. Аз нищо не му казах, не се намесих, но вътрешно го преживях тежко. Тогава за пръв път получих фалшива копривна треска, която се прояви за малко време, но след 23 години при една по-голяма вътрешна мъка и противоречие, се прояви в силна форма, като не ме остави досега. В края на деветнадесетата си година станах вегетарианка под влияние на всичко, което бях чела. Спомням си още като малко момиченце, когато вкъщи по празниците и разни други случаи, имаше печено цяло агне или прасе, аз не можех да ям. И като ме питаха защо не мога, отговарях: „Агнето ме гледа". Когато вкъщи разбраха, че аз вече се отказвам да ям месо, станаха спорове между мен и баща ми. Дотогава аз никакъв спор не съм имала с баща си. Спомням си едно преживяване, което е свързано с името на Учителя. Бях отишла при моя приятелка и съученичка Мария Сапунджиева и там стана въпрос, че семейството, което живее на горния етаж са дъновисти. Аз нищо не знаех дотогава кои хора са дъновисти, казаха ми, че те ходят при един човек, който се казва Дънов. Когато произнесоха това име, то три пъти се повтори в съзнанието ми като ехо: „Дънов, Дънов, Дънов..." Това ми направи впечатление, защото никога дотогова не беше ми се случвало такова нещо. Това остана в съзнанието ми като образ. За пръв път отидох да чуя Учителя в първия неделен ден на 1920 год. Впечатлението от беседата беше дълбоко, но не умствено интелектуално, а вътрешно, сърдечно. Мога да кажа духовно. Облада ме изключителна радост. Бях окрилена като че ли не бях на земята, а някъде в нов свят на светлина и радост. Всичко в мен ликуваше. Преживявах някакво щастие, че съм намерила това, което търся. Аз живях в това състояние цели три денонощия и след това дойдох в нормалното си състояние. Оттогава аз започнах редовно да слушам Учителя. Радостта ми продължаваше ред години. Кротка, тиха, вътрешна радост. Едничкото нещо, което помрачаваше радостта ми, бяха споровете с баща ми. Аз не исках да огорчавам баща си с нищо, но не можах да го послушам, да се откажа да слушам Учителя. Когато го заведох за пръв път и той да чуе Учителя, той ми каза, че прилича на светия, че това което говори е хубаво, но той не е за такъв млад човек като мене, то е за по-възрастни хора. Учителят тогава беше говорил за истината и баща ми възрази: „Пък може ли човек никога да не каже една лъжа и винаги да говори истината?"

МОЯТ РОМАН Учителят при един разговор ми каза: „Ще опишеш романа си, но нито ще отнемеш нещо, нито ще прибавиш". Ще се опитам да го направя, за да послушам. Като описвам романа си, все трябва да кажа нещо и за себе си. Аз съм родена в село Свиница, Кичевско - Македония на 21 юли - или 3 август 1899 год. в сряда вечер срещу четвъртък, един ден след Илинден. Така ми каза майка ми, защото тя не е имала часовник. Аз съм родена от вторият брак на моите родители. Баща ми се оженил за една мома от селото, но след три години тя заболява от дифтерит и се поминала. Съпругът на майка ми бил на гурбет и се е поминал в София. Някои, които познавали майка ми и баща ми направили връзка и така са се оженили. Не зная дори дали са се познавали преди да се оженят. Аз се раждам три години след брака. Майка ми много искала да има деца и се молела на света Богородица да й подари дете. Мама казала на сестрата на татко, че Ленчето ми е дар от света Богородица. Майка ми искала да има и други деца и често казваше: „Може ли градина с едно цвете?" Но след моето раждане нещо е станало и тя не можа да има друго дете. Аз съм приета в семейството с много радост и обич, защото съм първото дете и първата внучка на дядо ми. По-голямата сестра на татко имаше едно момченце, но то живееше при баща си след смъртта на леля ми, която рано се е поминала. Баба ми също много искала да има внуче и понеже била болна преди аз да дойда, поръчала на майка ми, ако не дочака внучето, като се роди да го занесе на гроба й както е в пелените. И тя не е могла да ме дочака. Дядо ми имаше пет сина и три дъщери. Най-голямата се е поминала преди да се родя. Най-големият син е баща ми, след това са четиримата братя и двете сестри. Докато аз бях в село, всички живеехме общо. Имотът беше общ, всички работеха общо, дядо ми ръководеше всичката работа. Когато малко пораснах, чувала съм дядо си да се съветва с майка ми къде да орат, какво да сеят, каква работа да работят на другия ден. Двамата братя след баща ми не помня кога са се оженили, на двамата по-малки помня сватбите им, също и на лелите ми. Майка ми беше най-голямата етърва. Беше умна и практична и затова дядо ми се съветваше с нея. Той беше останал рано вдовец, но той никога не се бъркаше в избора на синовете си коя мома да вземат, а само ги е съветвал да вземат жена от дом. Той имаше достатъчно ниви, добитък, стада, за да изхранва семейството си. Пък и всичките му синове идваха в София на гурбет. Връщаха се с припечелени пари, които са харчеха общо за семейството. След като изминало известно време - може би 4-5 години, родителите на първата жена на баща ми харесала майка ми, че е разбрана и предложили на баща ми да му препишат всичко, за да ги гледа мама. Баща ми се съгласил, мама също, но баща ми не преписал имота само за себе си, а на петимата братя. Така имотът на брата се увеличил и те решиха да направят нова къща на мястото на родителите на първата жена на баща ми. След като направиха къщата, мама и аз отидохме да живееме при двамата старци. Къщата беше направена от камък, беше много студена и влажна, старите скоро умряха, аз заболях от стомах и ме лекува един турски лекар. По-късно и мама заболя от бъбреци, което стана причина впоследствие да си замине рано. След като умряха старите цялото семейство се премести да живее в новата къща, защото имаше повече стаи и можеше да задоволи нуждите на петимата братя, които бяха всички женени. За този живот от петгодишната до десетгодишната ми възраст имам много спомени за общия живот на голямото семейство. Тогава всички бяха млади, здрави, годни за труд и работа. Дядо ореше нивите, а някои от домашните му помагаше да води воловете. Чичовците ми ходеха за дърва в гората и носеха на конче товарите. На пазар ходеха в Кичево или Битоля. Жените вършеха домашната работа. През пролетта те участваха в полската работа - копаеха, жънеха, плевяха, гледаха градината и т.н. Една от снахите за една седмица се грижеше само за домакинската работа - месеше хляб, печеше го, готвеше ядене за обяд и за вечеря за всички. Това дежурство им се падаше през месец. Братята живееха в много добри отношения помежду си, докато снахите често се караха все за дреболии. Трябва да кажа, че тогава Македония беше под турско робство. Животът не беше много радостен. Помня чичо ми Димитър беше дошъл на гурбет в София. Когато се връщал в село с една група други гурбетчии, някъде между Гостивар и Кичево ги нападат разбойници и ги обрали. Взели им всичките пари, които носели. На чичо бяха взели 15 наполеона и той беше много натъжен от загубата, а всички вкъщи се радваха, че се е върнал жив и здрав. Спомням си, една вечер в старата ни къща още, трябва да съм била към 4-5 години, една вечер криеха пушки на тавана. В стаята, която беше кухня и огнището беше в средата, таванът беше открит и димът направо излизаше в комина. Таванът беше само от греди и всичко беше черно - наричаха го „начерен". Някъде при покрива около гредите криеха пушките. Понеже аз съм гледала с любопитство, майка ми ми каза: „Да не кажеш някому къде сме скрили пушките! Ако разберат турците ще дойдат да ги намерят и ще ни заколят!" Такава заплаха е една от първите ми спомени от детството. Трябва да е било около въстанието 1903 год. При самото въстание аз си спомням добре, че ние избягахме някъде високо в планината, където имаше голям лещак между който имаше полянки. Цялото село беше избягало там и се криехме по поляните из лещака. Всеки носеше някакви завивки. Не зная за какво съм плакала, но майка ми пак ме заплаши: „Мълчи, мълчи, защото ще чуят турците, че сме се скрили тук и ще дойдат да ни заколят". Аз бях виждала как колят животните и затова много се страхувах. Винаги съм изпитвала ужас, когато виждах да колят животни. Мама ми казваше, че още не съм имала 5 години и съм плакала да ходя на училище. Тя помолила учителката да ме вземе да слушам, ако не мога да разбирам, което учителката говори. Нямам спомени от първата учебна година. Нашето село имаше само 50 къщи, но имаше църква и една стаичка пристройка до църквата, която служеше за училище. Тя беше малка и побираше само четири дълги чина. На всеки чин стояха по едно отделение от децата, като един учител водеше четирите отделения. Малко деца идваха да се учат, а момичета много по-рядко. Когато бях във второ отделение трябваше да ходя на училище в едно съседно село, заедно с 4-5 момченца и аз само момиче. Ние си носехме хляб и някаква храна в торбичките. Когато децата от селото отиваха за обяд по домовете си, ние оставахме да се храним в училището. Когато бях в трето отделение, аз бях само момиче в цялото училище. Дори някои са се шегували, че баща ми ще ме прави даскалица, пък то наистина така стана. Аз станах учителка. Като завърших трето отделение баща ми решава да вземе мама и мене в София, при себе си. Ние дойдохме в София и когато стана време за училище, баща ми ме заведе при главният учител в училището „Отец Паисий", където е Първа мъжка гимназия, на ул. „Дунав". Главният учител видя свидетелството ми, видя успеха ми, че минавам за четвърто отделение, но каза на баща ми, понеже съм учила в Македония и то в село, а сега идвам да уча в София, може това да се отрази на успеха ми и затова той намира за по-добре да повторя трето отделение, за да допълня това, което може би ми липсва. Баща ми се съгласи и аз тръгнах на училище. Разбира се, че съм говорила на македонско наречие и децата ми казваха „Македончето". Понеже ние в Македония не се наричахме македонци, а бугари, не можех да разбера, защо ми викат македончето и аз протестирах пред баща си, защо ме наричат македончето. Аз се учех добре, стараех се много, но дотогава не бях виждала друга книжка, освен учебниците, които екзархията ни е пращала по разни предмети. Не знаех дори, че имало списания за деца и какви да е други книжки за четене. Вероятно в градовете в Македония децата са получавали списания за деца, но ние, които учехме в село имахме само учебниците. Главният учител водеше трето отделение и имаше едно внимание към мене. Често ме питаше дали съм учила това или онова в село. Помня, имахме час по рисуване. Аз не бях учила рисуване и не знаех какво е рисуване, не знаех какво да правя. Погледнах момченцето, което седеше до мене, видях то какво рисува и аз почнах да рисувам това, което то рисуваше. Мина учителят и като погледна ме попита учила ли съм рисуване. Отговорих, че не съм учила. Аз бях учила всички други предмети - четене, писане, смятане, естествознание. През цялото време съм се старала да уча хубаво и завърших третото отделение с много добър успех. Тогава нямаше отличен за децата в отделенията. Следващата година баща ми се премести да работи в друг магазин и аз трябваше да се преместя в по-близко училище. Понеже живеехме на ул. „Витошка" и аз се преместих в училището на ул. „Белчев" и „Парчевич" -„Денкоглу". Там следвах четвърто отделение. В това отделение пред мен се разкри светът на книгата вън от учебниците. Аз имах една приятелка, дъщеря на друго македонско семейство, която ми стана после лична приятелка - Олга Велева, при която ме пускаха да отивам. При това тя живееше много наблизо. Също така се сприятелих с друго едно момиче, което живееше на ул. „Витошка". Там имаше едно момче, което беше от трето отделение и ние тримата образувахме групичка. Четяхме заедно разни книжки. Момчето беше интелигентно, баща му беше адвокат и първата приказка, която ми дадоха да прочета беше „Пепеляшка". След като я прочетох аз изпаднах в неописуема радост и възторг, че има писани такива хубави книги, които аз мога да чета. Понеже момчето получаваше разни списания и имаше различни книжки за деца, то аз с голяма радост ходех да четеме. Тогава аз се научих да чета гладко, защото само от четивата в читанката не е достатъчно едно дете да се научи да чете гладко. Ние четяхме поред, редувахме се и до края на годината аз вече четях хубаво, бях прочела доста разказчета, приказчици от списанието „Звездица" и „Картинна галерия". Приятелката ми даваше списанието „Картинна галерия", аз го четях и много се радвах на картините, които имаше в него. Разбира се, че и аз пожелавах да получавам това списание, но майка ми ми казваше, че те са богати, имат повече пари, пък ние не сме толкова богати. Затова аз си купувах само учебниците, понеже майка ми беше неграмотна, а баща ми самоук, не можеха да разберат моята любознателност и желание да чета, за да ме задоволят. По това време аз разбрах какво голямо богатство крие книгата в себе си, колко много нещо можем да научим и какъв широк свят се открива пред човека. Възлюбих книгата за цял живот. В детството си нямах книги да чета, но впоследствие четях много, защото ми услужваха децата.

БЕЛЕЖКИ КЪМ „ОБРАЗЪТ НА УЧИТЕЛЯ" ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ (Магнетофонен запис от Вергилий Кръстев) Вергилий Кръстев: Искам да се спра на някои неща от „Образът на Учителя". Ще ви задам някои въпроси, на които вие ще ми отговорите. Елена Андреева: Добре. В.К.: За неща, които на мен не са достатъчно ясни. Четем: „Когато сме се изкачвали по планините и Учителят тогава вървеше бързо". Е.А.: Да. В.К.: Това беше в по-младите години. А като възрастен? Е.А.: И тогава. В.К.: И тогава. Е.А.: И тогава. В.К.: Защото ми казваха, когато веднъж се изкачвал на Еленин връх казал: „Когато се качвате по високи планини не носете тежки раници". Е.А.: Да. В.К.: Символичен израз. Но беше изморен, запотяваше се. Е.А.: Виж какво, само в последните месеци имаше умора. Само последните месеци. В.К.: Понеже вие го заварихте в различни възрастови положения на физическото поле. Значи когато беше млад и по-възрастен движеше се добре. Е.А.: Винаги се е движил добре, пъргаво, лесно, с лекота. В.К.: Да, значи независимо от възрастта. Е.А.: Независимо. Но след като дойде от Мърчаево вече, Той, то беше накрая това и не беше добре. В.К.: Добре, след като премина онази пареза след побоя -1936 г. Той пак се оправи и пак си вървеше бързо. Е.А.: Да, даже аз се изненадах. Видях Учителят, като че на 12 или 13 август беше, когато излезе от палатката си, взе си шапката и палтото и дойде, седна при нас. Ние имахме така една полянка, на която живеехме в палатки трите. И Той живееше тогава пред нас на палатката си. И когато на Учителя свърши болестта, отведнъж Той проходи. Отведнъж Той беше здрав. В.К.: Сега аз съм Го виждал на снимки - 1936 г., когато Той обикаля, първата Му разходка след като Той оздравява и виждам как се движи, виждам и крачката Му, голяма крачка, широка, бързо, устремно върви. Е.А.: Ама казвам ти, никаква последица от болестта. Той като мина това ограничение, което беше дошло, абсолютно нормално си се движеше. И с лекота. На 14 август 1936 год. в 9 часа тръгнахме от Рила и в 5 часа след обяд бяхме на Изгрева. Все едно, че не стъпваше. В.К.: Четем: „За съжаление ще кажа, че малцина от приятелите можеха да наблюдават показването и предаването на упражненията на Паневритмията." Е.А.: Да. В.К.: Сега, аз съм виждал снимки нали как се разучават упражненията в самия салон. И обикновено са 10-15 сестри там, построени пред пианото. Значи Той отначало даваше ги, показваше ги. Е.А.: Не всякога, не всички. Има упражнения, които отведнъж ги е дал. Има упражнения, които ги е дал насаме в стаята си, има упражнения, които ги е дал при други хора. Така, че според времето, според разположението, според условията, ще кажа. В.К.: Четем: „Гласът на Учителя беше бас-баритон, поне така го определяха музикантите". Е.А.: Да. В.К.: Сега казваха ми, че имал едно свойство, говорел е тихо, но се чувало и най-накрая. Е.А.: Да. В.К.: Това е много интересно. Е.А.: Той не говореше високо, силно. В.К.: Но разправяли са ми, че и тези, които са били накрая, на последните редици. Е.А.: Пак се чуваше. В.К.: Все едно, че бяхме отпред. Е.А.: Да. В.К.: Само при условия, ако не шумяха, ако имаше пълна тишина. Е.А.: Абсолютно вярно. В.К.: Но онези, които шумяха, които приказваха нали, то не може да се чуе. Е.А.: Но те не приказваха много. Не приказваха. Учителят респектираше. В.К.: Какво стана със записа нагласа на Учителя? Единият запис го беше направил Манжо от Франция и се загубиха всички следи. Е.А.: За сега ги нямаме. В.К.: Сега вторият опит, ти си ми разказвала как веднъж е дошъл един техник и искал да прави запис, но тогава не сте намерили пари, 150 хиляди лева и тоя опит не можа да стане. Е.А.: Не, нямахме пари. Аз трябваше, понеже аз бях взела инициативата, как и откъде ще взема 150 000 лв. В.К.: Ама то е много голяма сума. Е.А.: Ами сума. Е сума, ама се прави запис. В.К.: Запис на гласа. Е.А.: Да. В.К.: Сега тези опитности, които тука са изредени 4-5 опитности. Е.А.: Те са дадени по различно време, при дадени условия. В.К.: В момента имената им не можем да цитираме. Е.А.: То пък и не е важно. В.К.: Четем: „Един приятел дал пари на заем на един руснак белогвардеец за търговия". Впоследствие той го обрал като не върнал парите. Как се казваше този приятел? Е.А.: На руснака не знам името, но българина се казваше Тодор Попов. В.К.: Откъде беше този Тодор Попов! Е.А.: Ами той беше зъболекар. В.К.: Сега аз те питам, да не би утре да кажат, че тези работи са измислени. Е.А.: А-а не, нищо не е измислено. В.К.: Но затова ни трябват имената. Е.А.: Е, сега имената понякога ги изпускаме, забравила съм ги, какво да правя. В.К.: Колкото можете да си спомните. В.К.: Сега другият случай. Четем: „Един брат имаше приятелство с една сестра и тя като забременяла искат да се оженят". И случая е разказан. Кой беше този приятел? Е.А.: Чакай. В.К.: Един брат имаше приятелство....Братът иска да бяга и тогава Учителят му казал: „Ти беше мек, когато трябваше да бъдеш твърд, а сега си твърд вместо да си мек". Е.А.: Е той е пак същия случай. В.К.: Славчо Печеников. Е.А.: Да, Славчо Печеников, същия случай, да. В.К.: Тя е първата му жена, тъй ли? Е.А.: За първата му жена - Люба. В.К.: От която се ражда Буба. Е.А.: Да. В.К.: Ха, ха, така Буба се ражда. Е.А.: Трудно човек слиза на земята. Избира най-неочаквани похвати. В.К.: Да, мен ме интересуваше кой е човекът нали? Е.А.: Е, човекът е този. В.К.: Добре де и какво стана после? Те се ожениха, така ли? Е.А.: Ожениха се. Роди се детето. И още едно се роди, второ. Две деца имат. В.К.: Значи казва, отначало беше мек, сега искаш да бъдеш твърд. Той най-вероятно се коригира. Е.А.: Ех, коригирал се е Славчо. Кой се коригирва бе брате? Все сме такива вироглави. В.К.: Много трудно става. Е.А.: Все сме вироглави да си кажем правото „защо да се мажиме и лажиме". Исках да ти кажа това. Веднъж Учителят ми каза, и то беше, Учителят говори много за меката ръка в Школите. И веднъж се ръкувам на поляната с Учителя, ама пред нас, там където ни беше „Парахода". В.К.: Ръкуваше се с Него? Е.А.: Аз се ръкувам с Него, да. И Той ми казва: „Еленке, ти си имала мека ръка". Ама така изненадващо, като че ли, пък аз дотогава съм Му целувала ръката десетки пъти, нали при всеки случай целувахме ръка на Учителя. Но Той тогава защо ми го каза, но ми каза, да подчертае, че имам мека ръка. Та аз имам мека ръка, можеш да видиш. Не ми е твърда. В.К.: То е във връзка с някое качество може би, което имаш. Е.А.: Като качество! Като Качество. Не, то беше положително. В.К.: Това меката ръка означава, че правиш пълна енергетична обмяна, приемаш добре и предаваш добре. Имаш правилна обмяна. Хора, които имат мека ръка правят много добър психичен обмен между себе си и останалите, когато решат да правят. Е.А.: Да. В.К.: Правят го, втича се и излиза по равно. Е.А.: Е като е равно да, като е хармонично. В.К.: Четем: „Отиват двама млади и Му казват, че те искат да се оженят и молят за Неговото благословение. Поглежда ги Учителят, помълчава малко и им казва: „Като ме питате, казвам ви, че вие не сте един за друг." За кого се отнасяше" Е.А.: Д-р Давидова и музиканта Вапурджиев. В.К.: И после разведоха ли се те? Е.А.: Един месец не изкараха. Не, ама тя казва сестра Давидова: „Ама Учителю, ние сме интелигентни хора, ние ще си отстъпваме". Той не увещава. Учителят, виж едно съм видяла, никога не увещаваше. Казва, ако послушаш. Виж сега, имаше случай, както например на Маргарита Мечева. Сега понеже тя беше психически малко не в ред и понеже Учителят искаше да й въздействува и повечко пъти й е казвал някои неща. То вече е метод за възпитание на нея. В.К.: В какъв смисъл й казва повече неща? Какво й казва? Е.А.: Ами виж, ще й каже, кара я да учи, кара я да работи, нали затуй, в този смисъл. В.К.: Четем, другия случай, когато двама млади отиват и искат да им каже дали да се оженят или не. Той им казва да отложат за по-късно, да не бързат. И впоследствие те разбират, да не се женят. Кои бяха те? В.К.: Беше Люба Аламанчева. В.К.: А той беше? Е.А.: Не мога да се сетя сега. Ако се сетя ще кажа. А да сетих се - Богомил Малджиев. В.К.: Други двама питат пак същото, но Той им казва: „Разбира се, вие трябва да се ожените, вие сте подходящи един за друг". Е.А.: Това е за Райна Калпакчиева и за Найден е. В.К.: Този случай за тях се отнася. В.К.: Четем: „Веднъж присъствувах, когато няколко души дойдоха последователно и разказваха едно и също нещо. Това беше за борбите на Дан Колов". Е.А.: Да. В.К.: Е кои бяха тия, които дойдоха? Първият кой беше? Е.А.: Брат Ради. И само дето не взе Учителя на ръце, за да Му покаже как става. Но иначе направи всичко нагледно. В.К.: Нагледно, показа на Учителя. Е.А.: Да. Учителят го изслуша с внимание, даже мисля, че му зададе и някакви въпроси. Ама щото на брат Ради, той сам е бил борец, навремето. Сам е водил борби, така по-интимен кръг. Е друго какво да ти кажа? В.К.: Други кои бяха, които дойдоха да го разкажат? Е.А.: Не помня другите. Трима братя бяха. В.К.: Тодор Стоименов много е ходил на борби. Е.А.: Да, и той обичаше борбите. В.К.: Макар, че е слаб. А ти присъстваш, присъстваш през това време и слушаш. Е.А.: Аз слушам, да. И аз помня само това ми направи впечатление, че трима души дойдоха и тримата разказаха едно и също нещо и Учителят не направи забележка. Щото иначе ще кажат, знам, знам. Вижте, а пък Той не каза това. Мен туй ми е правило впечатление, че Учителят изтрайваше хората да Му кажат каквото им лежи, да го кажат. А не ги прекъсваше. Виж, това е една свобода, която даваше. В.К.: По тоя начин хем ги изслушваше, хем ги разтоварваше и им даваше свобода, които много неща ние не може да ги обясним. Е.А.: Сега казвам ти какво е. Като факт съм го видяла, като факт го разказвам. В.К.: Четем за онзи случай, за онзи последовател, когато упрекнал Учителя за някаква негова постъпка, фактически той самият критикува Учителя за някаква Негова постъпка, така ли? Е.А.: Не знам. В.К.: Щото тука се казва „Упрекнал Учителя за някаква негова постъпка". Е.А.: Да, за Учителюва постъпка. В.К.: Пред самия Него? Е.А.: Вероятно. Не мога да кажа каква е постъпката. В.К.: Тоя случай ти го разказвах, да. Е.А.: Да, разказваха ми го. В.К.: След това ти виждаш как самият Учител те кара лично да го поканиш на масата му. И този приятел кой беше, откъде беше? Е.А.: От София беше. Той беше един от тези тримата, дето отидоха да дават съвет на Учителя да се премести от дома на Петко Гумнеров. В.К.: Ами той единият е Радославов, единият е Тодор Бъчваров, а другият Котев. Е.А.: Котев, да. В.К.: Значи за Котев става въпрос. В.К.: Сега четем: „Веднъж един брат ми разказваше как той говорил и упрекнал Учителя, защото дал съвет на едно негово близко същество, на този брат, който той не одобрявал". Е.А.: Да. В.К.: За кой се отнасяше този? Е.А.: За Лулчев. В.К.: За Лулчев се отнасяше. В.К.: Сега четем: „Един от студентите комунисти, които идвали да се хранят на нашия стол, разказали един случай на Учителя, на който Той присъствал". За кой брат, този брат откъде е? Е.А.: Двама бяха те, двама бяха. В.К.: Не ги познаваш, но този брат комуниста, който разказа този случай. Е.А.: Не мога да си спомня кой е бил. В.К.: А ти какво, присъства тогава. Е.А.: Чакай дати кажа, присъствах ли, или ми го разказаха. Разказан ми е. В.К.: Разказан. В.К.: Четем по-нататък: „Някои мислеха, че знаят повече от Учителя и могат да Му дават съвети. Това бяха случаи, когато простак дава съвет на знаещия". Е.А.: Как? В.К.: Когато простак дава съвети на знаещия. Имаше ли много хора, които бяха такива? Е.А.: Позволяваха си. В.К.: Които си позволяваха. Е.А.: Искаш ли да ти кажа случаят? С имена даже. Бащата на Славчо Печеников един път намери Учителя на поляната и Му дава съвети как да ни възпитава нас. Как да движи движението и т.н. Сега Учителят изслушал всичко, но малко възмутен го е казал на един брат. А той е буквален простак, бащата на Славчо. Той много ограничен човек беше. Той не беше с кой знае какво образование, нищо, но имаше мнение за себе си. Като Славчо, Славко имаше така мнение и бащата и сина имаха също така много високо мнение за себе си. Това. В.К.: Други случаи имаше ли такива? Много, позволяваха си. Даваха съвети на Учителя. Е.А.: Много, много забележки правеха на Учителя, но Той замълчеше. В.К.: Това, които са прости, а ония, които бяха по-интелигентни забележки също правеха. Е.А.: И те правеха. В.К.: Те пък още повече. Е.А.: Ами и те правеха. В.К.: Те пък знаеха, че са големи величия. Е.А.: Големи, имат мнение за себе си. В.К.: Значи непрекъснато му даваха съвети. Е.А.: Не непрекъснато, но даваха съвети, позволяваха си да го правят. Това е лошото, че си позволяваха да правят забележки на Учителя. Сега, ти отиваш при едно същество да те учи и ще му даваш акъл, как да те учи. В.К.: Сега впоследствие на какво се дължеше това нещо? В.К.: Сега, чеса прости, прости са. Че нямат образование и възпитание, според мене колкото се отнася до простотията, те вътрешно не Го възприемат и не Го познават и не можеха да Го възприемат Учителя като Учител. Е.А.: Като проповедник Го имаха повечето. Повечето Го имаха, да. В.К.: Щото онзи, който е ученик, който по Дух Го възприема. Е.А.: Е, който Го възприема по Дух. В.К.: Не би направил такова нещо. Е.А.: Е, как ще направи! Как ще каже. Ти как ще кажеш на Учителя съвет да дадеш? В.К.: Ха, ха. Е.А.: Не беше Учителят за нашите съвети. Веднъж по този повод каза: „Вие мислите, че аз не разбирам". Ами вижте, в началото, ами не Го познаваме сега, никак не Го познаваме. И мислиме, че и Той е като нас. Е Учителю, Учителю, ама Учител е, името Му е Учител, ама нито знаем откъде идва, нищо не знаехме за Него. В.К.: Да, така е. В.К.: Разкажете за онзи случай, когато Учителят ви обръща гръб, като разговаря с другите. Е.А.: В началото помислих, че нещо съм сбъркала. В.К.: Да. Е.А.: Пък отвътре нямам смущение. Защо, не помня нещо да съм направила, погрешка, да съм казала нещо, да съм сбъркала. Ама на другия ден пак ми обръща гръб. Ама това не е един път, това е последователно на три пъти. В.К.: Натри пъти. Е.А.: Натри пъти беше в различни дни. Не в един ден. В.К.: А-а, да. Е.А.: Вижте, не е в един ден. В.К.: А да, след някой и друг ден. Е.А.: Да. Пак ми обърна гръб. В.К.: Аз мисля да не ви обръща гръб във връзка с романа с Лулчев. Е.А.: А не, не, не с романа. Тука беше във връзка с моята чувствителност повече беше така. Нали, така го разбрах, щото мислено аз казах: „Учителю, благодаря ти и като не ми обръщаш внимание пак ми обръщаш внимание". И Той веднага се обърна към мене. В.К.: Ха, ха, обърна се. Е.А.: Много чувствителен беше към тия работи. В.К.: Вие разправяте един друг случай. Тука четем: „На главата си аз носех барета". Е.А.: Да. В.К.: Барета ли? Е.А.: Барета. В.К.: Как се казваше? Е.А.: Казват го „Баре". Ама барета, барета го казваме ние българите. В.К.: Щото аз исках да питам, нали, тези като френските шапки? Барета, обикновена барета. Е.А.: Да. Не плетените. Тези от плат правени, да. Аз я бях малко накривала и Учителят ми вика: „Еленке, ти си надвила на харча, шапката си си накривила". Ха, ха. Малко ще ти го каже деликатно. В.К.: Находчив a? Е.А.: О-о-о. Толкова находчив беше, така буден беше да отговори на всекиго съответно, че това ми е правило така великолепно впечатление. Аз съм се радвала, като Му кажат нещо Той как отговаряше. В.К.: Четем: „Спомням си друг един случай. Имаше двама братя, които са сираци от войната. Единият беше мозайкаджия, той беше по-големият, издържаше по-малкия си брат. По-големият брат често отиваше да работи в провинцията". В.К.: За кои ставаше въпрос? Е.А.: За Гради Минчев и за брат му Наско /Атанас Минчев/. В.К.: Той е следвал, така ли? Е.А.: Той следваше музика. Той беше най-напред шивач, после смени професията си. В.К.: Ставаше въпрос за тях. В.К.: Четем: „Спомням си друг един случай за помощ. Един наш брат е помолен от владиката Стефан, който моли брата да отиде при Учителя и да Му каже". Така владиката иска помощ. Този брат кой беше? Е.А.: Беровски. В.К.: Откъде беше този брат? Е.А.: От София. В.К.: Впоследствие знам, че владиката Стефан много хули е изрекъл по отношение на Учителя. Е.А.: Не, той не хулеше Учителя. Даже имаше писмо на владиката Стефан до Него. В.К.: А имаше писмо от Стефан към Него. Е.А.: Щото той имал видения като млад. В.К.: Кой? Е.А.: Владиката и така духовно имал настроение към Учителя и доколкото зная не е ругал Учителя. В.К.: Така ли? Е.А.: Да. В.К.: Щото в тези спомени сега, които ги изкараха впоследствие и това, което беше писано в една от книжките на Варадинов. Там пише, че владиката Стефан дава един цитат по отношение на Учителя. Е.А.: Дава. В.К.: Един цитат непристоен цитат за Учителя. Е.А.: Да. Е, може да дава цитат, но... В.К.: Казаха ми, чедо края на живота си бил в затвора владиката Стефан и искал да чете беседи. Знаеш ли нещо по тоя въпрос? Е.А.: Ама той четеше беседи. В.К.: Кой му ги даваше? Е.А.: Имаше един пръв братовчед, който беше сляп и той му даваше беседите. В.К.: Слепият му даваше беседи на него виждащият? Е.А.: Да, на него, защото той имаше книги много. Захариев се казваше слепия. Аз съм, нали имаше там една история дето ти казах, мисля, че съм ти я казвала тази история, дето Учителят казва на д-р Миркович, когато така в края на живота му, че има много оплетени работи, да си ги уреди приживе, защото после ще бъде по-мъчно, като отиде в другия свят. И той, братът Захариев като чул това на времето той отишъл при Учителя и казал: „Учителю, много Ви моля, когато наближи тоя час да ми го кажете". Той казал: „Щом искаш, ще ти го кажа". И Той Учителят си замина, той беше още жив, но след това, не мина даже и половин година и той на Захариев Учителят му се явил, казал му буквално това: „Ти нали искаше да ти кажа, когато наближи да си заминеш за другия свят. Наближило е времето, приготви се!" В.К.: Значи да се приготви. Е.А.: Виж колко акуратен е Учителят. В.К.: Това е Захариев, който давал беседи на владиката. Е.А.: На владиката Стефан, роднини са, родствени. В.К.:Той бил сляп накрая, така ли? Е.А.: Още на младини. Той бил военен и при едни маневри нещо станало с очите му, и ослепял. Знам, че жена му го водеше дълги години на беседа. В.К.: Значи така стои този въпрос. Е.А.: Да, ами така стои. В.К.: Четем. Друг случай: „Нашата сестра Г.П. в 1923 год. завършва гимназия в Търново". Тоя случай за кого се отнася? Е.А.: За нея, за Гена Папазова. В.К.: А този случай тя ти го разказва? Е.А.: Тя го разказва, да. В.К.: Този случай за нея се отнася. Е.А.: За нея се отнася, ама тука разказвала ли съм го? В.К.: Разказала си го. Е.А.: Той е така много характерен случай. В.К.: За матурата. Е.А.: За матурата и такова за послушанието. В.К.: Значи за Гена Папазова. Е.А.: Тя се завръща в Търново с ужас. Тя се завръща с ужас, щото как ще каже на родителите си, че пропуснала срока за матурата? А като отива, по пътя още я срещат тези съученички „Гена, знаеш ли, че се отложи матурата?" В.К.: Ха, ха,... Е.А.: Сега, пък Учителят я задържа. И тя се чуди. Учителят я задържа, постойте казва, още постойте! А Той за да й докаже, че няма да сгреши, ако Го послуша. В.К.: Това е една вътрешна опитност. Е.А.: Опитност е разбира се. Човек, който има такава опитност, значи разглежда вече Учителя по друг начин. Е.А.: Да, тя Гена това нещо много я поразило. В.К.: Това е голяма опитност. Е.А.: Е, хубава опитност е тя. Ама нали съм я описала, защо разпитваш? В.К.: Аз се спирам тука и допълвам имената, защото ми трябва имената. Е.А.: Е, добре де. В.К.: Ще кажат след време, че всичко това е измислена работа. В.К.: Питат Учителя какво не знае, в един разговор, когато Учителят отговаря, че не знае какво е грях. Помниш ли го този приятел кой е? Е.А.: Не, не го помня. В.К.: Не го помниш. Е.А.: Не помня. В.К.: Ясно. Приятелят не го помниш, но си спомняш спомена. Е.А.: А помня да, да че го е казал, да. В.К.: Четем: „Друг път пак група приятели говорят с Учителя. Някои задават въпроси на Учителя. Учителят отговаря. Един от приятелите като чува какви въпроси задават на Учителя, че тия въпроси не са съществени, но че той ще зададе съществен въпрос. Той задава въпроса на Учителя, но Учителят не му отговаря и му обръща гърба си малко към него". Този приятел кой беше? Е.А.: Този Митко Костов. В.К.: Който замина за Америка? Е.А.: В Америка, който е. Който знаеш какво направи, предаде се на жена си, продаде се на жена си. В.К.: На коя жена? Е.А.: За която се ожени. Една му направи връзката, а пък Ерна не се ожени за него, а се ожени една гъркиня. В.К.: Една гъркиня. Е.А.: Да. Ерна не пожела да се ожени, за гъркиня се ожени. Абе той искал само това, да се ожени, защото нямаше как в чужбина да работи. В.К.: Там не можел да работи, така ли? Е.А.: Не там. А всякъде може да работи, който иска моля ти се, хайде де. В.К.: Сега продал се, продал се. Е.А.: Продал се човека, продал се. Купила го. Е.А.: Купи го, да. В.К.: Има нужда мъж за домашно ползване. Е.А.: Виж сега, дойде една американка да се омъжи за братът Мончо. В.К.: Да, тоз брадатия. Е.А.: Да, с брадата гдето ходи и тя казала, аз не съм го чула, но казала: „Аз печеля достатъчно пари, за да издържам един мъж". В.К.: Ха, ха,.. Е.А.: „И затова съм дошла в България, да се омъжа за Мончо", ама не им разрешиха. В.К.: За Мончо. Е.А.: Казвам ти. В.К.: Нищо, жалко, че нашите власти не са й го подарили. Значи може да издържа един мъж. Има и такива жени. Е.А.: Казвам ти точно дословно така го е казала. В.К.: Както в САЩ може да си купи едно куче и в България може да си купи един мъж. Е.А.: Е, та и Митко Костов го купи гъркинята. В.К.: Е Боже. Е.А.: Анина Бертоли пише едно писмо на Митко Костов, когато е в Америка вече женен за гъркинята. И като се ожени тогава, получава писмото гъркинята, турга го в един плик и го връща обратно в Париж. В.К.: Тя не разбира български. Е.А.: Добре де, толкова разбира. В.К.: Тя Анина на български ли му пише или на френски? Ти разказваше, че Анина му писала писмо. Е.А.: Анина му пише, гъркинята го получава, взема плика и леко написва две имена Митко и Мария, и ги загражда в кръг, слага го в друг плик и го връща. И тя написала, аз мисля, че го видях даже писмото, така в кръг и двете имена: Митко и Мария, тя се казва Мария и го връща на Анина. В.К.: На Анина го връща. Не му дава писмото, така ли? Е.А.: Е, не, демек той е мой, вие не се месете в тоя кръг. В.К.: Само са двама. Е.А.: Ха, ха... В.К.: Мария и Митко. Ей тоя, който падне в лапите на гъркиня с него е край. Една от голямата трагедия на българите, които са през време на Възраждането и по-рано, че се оженват за гъркини, който се ожени за гъркиня се претопява. Претопява се направо. В.К.: Четем: „Убиват братът на Георги Томалевски". Един от братята на Георги Томалевски. Този случай кой ти го разказа? Е.А.: Георги. В.К.: Значи Учителят казва „Карма". Е.А.: Учителят казва „Карма". В.К.: Как се казваше братът на Георги Томалевски? Не го знаеш. Е.А.: Нуньо. Ама млад ли е бил? Е.А.: Млад, но по-голям от Георги. В.К.: Значи казва: „Карма". Е.А.: Но културен мъж беше. В.К.: Значи карма. Е.А.: Карма и толкоз. Така му казва Учителят. В.К.: И по този начин хем му разрешава въпроса, хем го освобождава. Е.А.: Хем го освобождава, да. Е виждаш ли с една дума. В.К.: Сега четем: „Майката на един брат е тежко заболяла. Братът се безпокои за майка си и отива на Изгрева. На поляната среща Учителя и без да го пита Учителя се обръща към него и казва: „Ще мине". Е.А.: Ще мине. В.К.: А вторият път му казва, че е пътница. Е.А.: Вторият път. В.К.: За кого се отнасяше? Е.А.: За майката на Георги Томалевски. В.К.: А, за майката на Георги Томалевски. Да. В.К.: Четем: „Учителят изпратил една наша сестра да отиде в двореца и да каже на Фердинанд: „В никой случай да не обявява войната". Коя беше тази сестра? Е.А.: Генерал Стоянова. В.К.: Тя сега как. Имаше връзка с двореца. Тя ли беше съпруга на генерал Стоянов? Е.А.: На генерал Стоянов. В.К.: Той какъв беше? Адютант? Е.А.: Адютант на цар Фердинанд. В.К.: Адютант на цар Фердинанд, че тя е голяма служба и длъжност. Е.А.: Дълго време. Много дълго време и даже вече, когато не беше цар Фердинанд, когато навърши някаква годишнина мисля, че беше поканил адютанта си, и с него отидоха на върхът в Африка. В.К.: А на Килиманджаро. Е.А.: Килиманджаро. В.К.: Ама това е преди девети септември 1944 год.? Е.А.: Преди девети. В.К.: И той се връща нали след това. Е.А.: Генерал Стоянов се връща вкъщи, разбира се. Той го поканва, като адютант му е бил. В.К.: Сега тези съвети, които са давани на Фердинанд от Учителя са посредством жената на генерал Стоянов. Е.А.: Повечето с жената на генерал Стоянов. В.К.: Тя сестрата как се казваше? Е.А.: Мария. В.К.: Мария. А тя как се е запознала с Учителя? Е.А.: Ами учителка е била и после не знам как се е запознала. Но тя си беше така скромна, но много предана. В.К.: Щото аз я виждам в много от снимките с Учителя. Виждам я на много места. Значи издържа до края. Е.А.: Издържа. В.К.: Макар, че била генералша. Е.А.: Генералша, имаше доста генералши. В.К.: Много генералши имаше, така ли? Е.А.: Имаше, имаше доста. В.К.: Колко генералши имаше? Е.А.: Ами имаше най-малко 5-6. В.К.: Така ли? Хем преди 9.IX.1944 год. И мъжете как ги пускаха? Е.А.: Ами не могат да надвият. В.К.: Не могат да им надвият? Е.А.: На жена надвива ли се, ако и да е генерал. В.К.: Ако е генерал, макар, че може да докара цяла армия. Е.А.: Може да я докара армията, ама жена си не може да я застави да прави нещо, ако не иска. В.К.: Кои бяха, на кои генерали бяха, спомняш ли си? Освен генерал Стоянова? Ама 5-6 генералши имаше? Е.А.: Имаше, имаше генералши. В.К.: И те постоянно ли идваха или? Е.А.: Идваха си редовно на беседи. Идваха да. В.К.: Как се държаха? Скромни бяха, не парадираха. Е.А.: A, имаше няколко така фъркаха. В.К.: Фъркаха, понеже са генералши. В.К.: Как Учителят е разрешавал онези случаи, когато някои деца в семейството са ненормални? Е.А.: Да. За една сестра, която имаше едно момиче, което беше ненормално, не съм ли ти разказвала тази история? Тя сега в главата ми дойде. В.К.: He. Е.А.: Щото майката беше малко перка, така да се покаже, че е нещо повече от това, което се вижда. Тя има две дъщери. Едната е ненормална, а другата е нормално същество. По-малката е нормална, другата е така не е за пред хора. И като наближило време вече малката да стига голямата и да почнат да идват годежари, нали и кандидати да взимат малката, решават голямата да я пратят на манастир, болната да пратят на манастир, да не хвърля сянка върху младото момиче, да. Но все пак преди да я пратят в манастир решили все пак да питат Учителя. И отива тя сестрата при Учителя, пита Го и Той й казва: „Това е едно същество, което се е пожертвало за вас и е в това състояние, за да ви е добре на вас!" Е, сега, ако им държи да я пратят в манастир. Учителят така казал само, но те не посмели да я пратят в манастир. В.К.: После годежарите дойдоха ли? Е.А.: Ех, годежари няма ли да дойдат? В.К.: Дойдоха годежари и взеха момичето. Значи не посмяха голямата да я пуснат. Е.А.: Не посмяха, да. Не посмяха да я пратят в манастир или където и да е. Ами член на семейството е. После тя не била нещо външно болна, вътре имала нещо. В.К.: Мен ми разказваха още няколко такива случаи, нали, с недъзи на деца и Учителят бил доста така категоричен и казал: „Те идват за да учите един урок на служене". Е.А.: Да, именно, урок на смирение. В.К.: Разказваха ми други случаи, когато са искали да се отърват от тях. Е.А.: Е да, и те искали така де, ама Учителят като каже, че проблемът има и друга, истинска страна. В.К.: Послушание трябва вече. Е.А.: Е-ex, пък и тогава, ако не послушат, язък им. В.К.: Ха, ха, така. Е.А.: Разказах ли за една сестра мъжът й дето не я пущал, пък после я пуснал. В.К.: Този случай си го разказвала. Да, отначало не я пуска, а после я пуща. Е.А.: А тя казва: „Аз не мога да се отделя от Учителя, от вас се отделям и вие както искате живейте. Но аз от Учителя не се отделям". В.К.: И ония клекнаха. Е.А.: Не, това е урок за съпруга, защото и той бил така свободен човек. Ами приказките на някой мъж така дето плямпат. Що ще се месят в семейните работи на хората? В.К.: Четем: „Повечето направиха задачата и резултата беше положителен. Само един неприятен случай имаше с една сестра, но тя беше нарушила правилото, беше питала за пътя, тъкмо което не е трябвало да направи". Е.А.: Абсолютно, Учителят каза: „Няма да питате никого за пътя! Ако не знаете и не сте сигурни, ще спрете, ще помислите и като почувствате на коя посока да тръгнете, тръгнете по нея". Значи Учителят ще ги води. В.К.: Коя сестра беше? Е.А.: Милева. В.К.: И какъв беше инцидента? Е.А.: Ами. В.К.: Нападна ли я някой? Е.А.: Да, правил е опит. В.К.: Опитът бил сполучлив за мъжа, който е нападнал и за самата нея. Е.А.: Сполучлив опит и за двамата, няма що, и няма какво. Опит и туй то! Опит за поучение! За всички!

Учителят ни е помагал със съветите си Учителят ни е помагал със съветите си, когато сме имали нужда и сме се обръщали за помощ към него. Към всички е бил отзивчив. Той не ни е обещавал каквото и да е, а ни е казвал: „Ако приложите това, което ви казвам вие ще бъдете в хармония със законите на живата природа и така ще подобрите здравето си, ще си създадете по-благоприятни условия". Той ни даваше законите и методите, по които да живеем, за да развием духовните си дарби и способности, но ние трябваше да работим, да приложим тези методи. Учителят не ни е обещавал, а ни е учил да живеем така, че да имаме добрите резултати. Спомням си веднъж в клас, Учителя държеше лекцията си. Поспря се малко и започна да се смее. Доста дълго се посмя. Когато престана да се смее каза: „Ще ме питате защо се смея. Като ви гледам, вие вода газите, а жадни ходите". С този образ той ни показа едно несъответствие, че ние не можем да използуваме дадените ни условия. Ние имаме условия и възможности, но не ги използуваме. Глупаво е човек да гази вода и жаден да ходи. Не трябва да чакаме други да направят това, което ние сме длъжни да направим. Както всеки човек сам трябва да яде и сам да пие, така всеки сам трябва да мисли, да чувствува и сам да свърши работата за своето духовно повдигане. Ние много трябва да мислим какво трябва да правим и какво не трябва да правим. Непрекъснато трябва да си изясняваме във всеки момент какво сме длъжни да направим и как да го направим. Нашето съзнание е почти напълно погълнато само от физически неща - какво да ядем, какво да пием, какво да облечем и т.н., но за нашите духовни задължения малко време отделяме. Постоянно да следим нашите мисли и чувства и постъпки. Да няма мисъл, чувство и постъпка, която да не е минала през нашето будно съзнание. Това е ключово положение в живота ни. Мисля, че това е нещо, което всеки може и трябва да прави. То е живеца в живота ни. Пропуснем ли това като маловажно, ние пропущаме съществено нещо в живота, което води до лоши последици и непоправими положения. Не трябва да пропущаме добрите условия, защото за всяко нещо има време в природата. Не може да работим през нощта, не може да сеем през зимата. Така е и в духовния живот. И духовният живот се ръководи от разумни закони, които трябва да спазваме. За тяхното спазване е нужно по-високо и по-будно съзнание. Това съзнание се изработва, никой не може да ни го даде. Може да ни се помогне, да ни се дадат методи и правила, но изработването всеки сам трябва да направи. Духовният живот има строги изисквания. Човек трябва да мисли право. Правата мисъл ни свързва с будното съзнание. Будното съзнание е слънчевото поле в нашето съзнание. То е огрято от вътрешното слънце в човека. Новото в човека ще бъде от вътрешното слънце. В 1927 год. след събора, може би не бяха минали десетина дни и Учителят направи опит да ни предаде упражнението „Пентаграмът". Ние научихме първата част, но когато дойдохме до смяната на местата на двойките се оказа малко трудно на приятелите. Направихме доста опити, но не можахме да го научим. Понеже започнаха есенните дни, прекратихме упражненията. Това беше началото, опит за Паневритмията. Първият опит, който Учителят направи беше Пентаграмата - това беше начало на Паневритмия. Следващата година той даде други, по-леки упражнения, които по-лесно заучихме. Следващите години, той даваше по някои упражнения, които ние заучавахме. За тези упражнения Учителя даде и съответна музика. Тези ритмични упражнения, които изпълнявахме с музика, той нарече Паневритмия. Заучаването на Паневритмията внесе нещо ново в живота на Братството. При всяко ново упражнение имаше оживление. Първо заучавахме стъпките и движенията на ръцете на всяко упражнение, след това ги играехме с ритъма на съответната музика. Учителят не ги даваше в определен час или ден, но ги даваше спонтанно, по някакво вътрешно творческо вдъхновение. Когато ни ги показваше и ние приемахме това вдъхновение, заучавахме ги с радост и повишено състояние на духа. За да се ползваме от Паневритмията Учителят казваше, че умът ни трябва да присъствува в движенията, които правим. Всяко движение трябва да се изпълни правилно за да може да приемем енергията, с която то е свързано. Чрез тия упражнения ние приемаме енергия от живота природа, затова трябва да ги изпълняваме концентрирано и съсредоточено и само така ще се ползуваме от тях. Музиката на упражненията от Паневритмията е жизнерадостна, събужда сили в нас, тя ни вдъхновява и внася бодрост, разположение. Паневритмията Учителят даде в един доста продължителен срок от време. Първият опит беше през 1927 год. след събора, тогава се опита да предаде „Пентаграмът", който се оказа труден за приятелите. На следващата година той даде по-леки упражнения. Направи ми впечатление, че Учителят почна с „Пентаграмът" и свърши с него. Когато правехме Паневритмията имаше тържественост, нещо празнично. По вътрешно чувство беше като богослужение. След като Учителят напусна земята, играехме Паневритмията докато имахме Изгрева. Един наш брат лекар Стефан Кадиев, беше поканил няколко души лекари да присъствуват на Паневритмията. Те преди почването премериха кръвното налягане на няколко души: на млади, на средна възраст и на възрастни. След като свърши Паневритмията на същите лица пак измериха кръвното налягане и на всички имаше един и същ резултат - понижение на долната линия на кръвното налягане. Това беше изненадващо въздействие. Доколкото зная друг такъв опит не е правен. Подпис: ЕЛЕНА АНДРЕЕВА 31 май 1987 година, София. На Вергилий за съхранение.

След като Учителят напусна земята След като Учителят напусна земята, на Изгрева дойдоха двама ревизори, да направят ревизия на ръководните лица в Братството. Понеже трябваше да се пишат на машина някои преписки, аз го правех това и естествено влизах в разговор с тях. Веднъж единият ме запита: „След като Братството е имало такива средства, защо вашият Учител не е направил жилища за неговите победни ученици?" Отговорих: „Ако Учителят беше съградил жилища и дал удобства на своите ученици, тогава щяха да го упрекнат, че ги е подкупил да станат негови последователи. Той не направи това и пак го упрекнаха, че ги хипнотизира. Учителят не беше дошъл да подобрява жизнените условия на своите ученици". Затова всеки сам трябваше да се погрижи. Всеки, който работи, може да има необходимите жизнени условия. Учителят е помагал много на своите ученици при нужда. И аз имам един такъв случай. Моят баща имаше нужда от 7000 лева. Нямаше откъде да ги поиска. Мен ми беше мъчно, че не мога да услужа на баща си. Помислих си, да помоля Учителя да ми даде. Аз като дъщеря исках да услужа на баща си. Никога дотогава не бях се обръщала за материална услуга към Учителя. Аз самата се стеснявах да поискам сумата от Учителя и помолих Паша да направи това. Баща ми беше обявил едно място за продан и имаше откъде да върне парите. Пък си помислих: Ако Учителят има някакво съображение да не ми даде сумата, за която моля, по-лесно е да ми откаже чрез друг. Паша предала моята молба на Учителя. Той казал: „Ще помогнем на Еленка". Паша ми предаде сумата, аз я дадох на баща си. Случи се така, че баща ми ми ги предаде да ги върна на Учителя, когато той не беше добре, към последните му земни дни и аз не успях да ги предам. След като Учителят напусна земята, споделих с Паша и Савка кому да предам сумата. И двете казаха: „Не ги давай, защото Учителя нямаше да ги вземе". Помислих си: „Учителят има право да ги вземе и да не ги вземе, но аз съм длъжна да ги предам, защото, ако не ги предам аз постъпвам нечестно". Затова предадох сумата на старшия брат Тодор Стоименов, като му разказах случая. Не мина много след като предадох парите и сънувам сън: Аз съм отишла при Учителя в неговата стая. Той седи на леглото си и казва: „Ти защо предаде онези пари?" Казах му: „Това никак не е важно Учителю, важно е, че вие сте пак при нас". Бях много радостна на съня, че Учителят се е върнал при нас. Не се мина много време след този сън, един брат, който работеше в Държавната печатница - Неделчо Попов, дойде и ми предложи да направя препис на една таблица, която е от Държавната печатница, срещу заплащане. Преписах таблицата за три дни. Те ми платиха богато за работата - дадоха ми 10 000 лева тогавашни пари. Аз си помислих: „Като ми платиха за труда 3000 лева, който не струваше повече, а седемте хиляди лева Учителят ми ги върна". Братът поиска още веднъж да ми даде да препиша таблицата, но я дадоха на друг да я препише. За мене беше достатъчно това.

Учителят даваше темите. Ние пишехме върху тях и ги оставяхме на неговата маса. Той вземаше някои от тях и даваше на някои приятели да ги прочетат. Често той е давал и разяснения върху прочетените теми. Всеки от нас беше длъжен да посещава школата, да пише темите, които той даваше. Направило ми е впечатление, че Учителят за нищо не ни е похвалил, освен за това, че ставаме рано и редовно идваме да слушаме беседите и лекциите. Школата от пролетта на 1928 год. се провеждаше сутрин в 5 часа сутринта на Изгрева. Учителят идваше точно в уречения час. Редовно също идваха и приятелите, като голяма част от тях живееха в града и трябваше най-малко един час да стават по-рано от определеното време, за да дойдат навреме в класа. По това време нямаше обществен транспорт и приятелите идваха редовно по всяко време. След изгрева на слънцето, след беседата по всяко време на годината ние излизахме на поляната и правехме първите гимнастически упражнения. От 22 март до 22 септември след изгрева на слънцето правехме Паневритмия. През цялата година Учителят ръководеше упражненията. През студените зимни дни често Учителят даваше допълнителни упражнения, по-динамични за сгряване. Учителят отвори Школата през февруари 1922 год., която ръководеше редовно. Първите години той държеше лекциите си в София, последователно на няколко места: в „Турнферайн", в „Опълченска" 66. Младежкият клас се провеждаше две години в дома на сестра Маркова, а от 1923 год. в нашия салон на ул. „Оборище" № 14, а от 1928 год. Школата ставаше на Изгрева, като се работеше само сутрин /в града школата се водеше вечер, а неделните беседи винаги в 10 ч. преди обяд/. Ние участвахме в екскурзиите, които Учителя уреждаше. В неделните дни не сме ходили на екскурзии, защото оставахме за беседата в 10 часа сутринта, а през всички други празнични дни ние правехме излети до Бивака. С отварянето на школата започна един общ организиран живот: беседи, лекции, общи гимнастики, Паневритмия, екскурзии, пътуване на Рила, общ стол за хранене и при всички случаи сме пеели много песните на Учителя. Цялата обща дейност ръководеше Учителя. Това ръководство не се налагаше, беше свободно. Всеки идваше, защото искаше да участвува в общия живот. Никой не изискваше да правим това. Учителят ръководеше, но това ръководство беше невидимо. Ние винаги сме се чувствали свободни за всяка наша дейност. Всеки чувстваше вътрешно задължение да участвува, нямаше никакво изискване. Всеки беше свободен да идва или да не идва на лекциите. Имаше правила в Школата, но всеки сам решаваше да бъде ли редовен или не. Този свободен дух, който цареше в Школата беше нещо ново, силно, мощно. Ръководството на Учителя като че ли не беше на земята, но във въздуха. Здравата ръка на Учителя сме чувствали, но сме чувствали и вътрешна свобода. Същевременно да имаме готовност да изпълним всичко, което Учителя изискваше. Имаше желание да бъдем послушни ученици, но едно е да желаеш, а друго е да го правиш. Неизпълнението произтичаше от нашето несъвършенство, от недостатъчна яснота в съзнанието ни. Липсваха ни изработени качества понякога, високи бяха изискванията в Школата и често някои от тях ние не можехме да изпълним. Имаше грешки, имаше пропуски. Нещо не ни достигаше да постъпим така както Учителят искаше и с поведението си, и с живота си. Той ни казваше: „Гледайте аз как постъпвам и вие постъпвайте така". Учителят непрестанно ни стимулираше със Словото си, с примера си, с постъпките си, с делата си, с живота си. Той употребяваше един метод, друг метод, само и само да ни помогне, да ни подтикне да направим стъпка напред. Учителят беше непрестанно вътрешно динамичен, разнообразен. Всякога намираше нови и нови средства, и форми за изява на Словото си. За да ни изясни учението си, употребяваше много разкази, анекдоти, легенди, приказки, сравнения. Това правеше Словото му интересно и ново. Законите, за които ни говореше ги изясняваше от една страна, после от друга с един пример, после с друг пример, които вземаше от живота. Той в своята творческа мисъл беше неуморим и богат. Това придаваше на Словото му свежест, живот, правеше го разнообразно и интересно. Спомням си, още в първите лекции на школата той говори за свещеният егоизъм. Той така говори, че всеки който е присъствал никога не може да забрави този образ. Понятието „свещен егоизъм" стана нарицателно в отношенията на Братството. Подобен образ беше точилото и ножът. Какво печелят хората когато се карат? Те се изхабяват, както се изхабяват точилото и ножа, когато ги точат. Той казваше: „Всеки трябва да застане на своя фокус, за да може да има правилно отношение". Друг път казваше: „Ако закачите едно тяло за центъра на тежестта му, както и да го въртите, то пак ще се върне в своето равновесие. Така и човек, ако има връзка с Бога в каквито и положения да бъде, той пак ще запази равновесието си". Много от физическите закони могат да се отнасят и към духовните отношения на хората.

Учителят отвори Школата Учителят отвори Школата за тези, които искат да следват пътя на вътрешното развитие. Всеки сам трябва да се самоопредели по свобода и вътрешно разбиране, готов ли е да следва пътя на ученичеството. Това той ще направи към себе си, пред своето самосъзнаие, пред своето висше съзнание без никаква външна намеса. Той сам пожелава да работи за своето духовно повдигане от любов и съзнание. Правилото е дадено от Учителя: „Без страх и без тъмнина, с любов и със светлина", така ще вървим в новия път. На мястото на страха ще поставим вярата, под разумното ръководство на светлите сили на белите братя. Тъмнината ще прогоним чрез светлината, която получаваме от Словото на Учителя и светлите братя. Тя ще освети умовете ни и сърцата ни, ще се отворим за любовта за да се запали в нас свещеният огън в олтара на нашето сърце. Разумната природа, в която живеем и сме потопени, това са нашите по-големи напреднали братя, наши приятели, които ни помагат в пътя ни. Още първата година на Школата, Учителят даде задачи за да се освободим от страха. Всеки сам трябваше да се изкачи на Витоша до „Вълчата скала", като тръгне в 12 часа среднощ. Правилото беше всеки да тръгне сам, никого няма да пита за пътя. Ако някъде се подвоуми в коя посока да тръгне, нека се съсредоточи и накъдето почувствува, че трябва да тръгне, да тръгне. Повечето направиха задачата и резултатът беше положителен. Само един неприятен случай имаше с една сестра, но тя беше нарушила правилото, беше питала за пътя, тъкмо което не е трябвало да направи. За да ни освободи от страха, той ни води по различно време на екскрузии -при хубаво време, при дъжд, при вятър, при буря, при студ, при сняг. Трябваше да спазваме само едно правило - да не пием студена вода. Когато почувстваме студ да изпием 1-2 чаши гореща вода. Цели дни и нощи ние сме прекарвали на открито при всякакво време, без някой да се простуди или заболее. Когато правехме екскурзии на Мусала, от 1922 до 1929 год., когато времето беше неблагоприятно, Учителят казваше: „Ако някой се страхува, нека се върне". Когато правехме тези екскурзии на Мусала, ние денонощно бяхме на открито,край огън, без палатки, без външен подслон, дори и без всякакъв екип. И наистина ние научихме нещо. Ние бяхме готови по всяко време, без страх да тръгнем с Учителя по планините. Учителят в Школата ни даваше теми, върху които ние трябваше да пишем. За някои ние можехме да напишем нещо, но за други беше ни трудно. Учителят ни казваше: „Ако не знаете какво да пишете, поне мислете върху тях". С тях Учителят целеше да развие нашите духовни способности и дарби. Темите, които Учителят ни е давал бяха целенасочени, планомерни. За посещението в Школата имаше определени правила. Трябваше редовно да посещаваме Школата, да не отсъстваме без причина. Трябваше да поддържаме добри отношения помежду си, отношения на почит и уважение един към друг. Учителят непрестанно изясняваше принципите на учението си и даваше методи за приложението му. И Учителят казваше: „Моето учение започва от приложението". Учението трябва да се живее. Всеки от нас трябва да живее така, че да бъде в хармония с основните принципи на учението му. В живота си трябваше да проявим учението. Още в началото на школата Учителят говори много за качествата на ученика, които трябва да изработи. В продължение на нейното съществуване той очерта образа на ученика на новото учение. „Ученикът има сърце чисто като кристал ум светъл като слънцето душа обширна като вселената дух мощен като Бога и едно с Бога". Всеки от нас ще изработва този образ на ученика през целия си живот, докато го реализира. Учителят ни остави образа на ученика за да бъде постоянен стимул в живота ни. Това е висок идеал за много години.

Учителят е бдял над нас Виждам как Учителят е бдял над нас, колко е следял нашият вътрешен живот - мислите ни, чувствата ни и когато е виждал някакво неразбиране, веднага е давал обяснението, което е необходимо. Това показва скритата негова работа над всяка душа, която е поел да води и я води. Като казвам това, аз мисля, че Учителя и към другите е бил така внимателен, и към тях се е отнасял с грижа и внимание. Много пъти съм виждала с какво внимание говори на някой брат или сестра, за да изясни някой въпрос. Учителят не пестеше сили и време, когато трябваше да помогне, да изясни известно положение, за да просветне някое съзнание. Учителят изясняваше в лекциите и беседите принципите, законите, върху които почива неговото учение, но има тънкости, има зависимости, за които дълго време трябва да мисли, за да намери правилният път на действие. Това, което той ни учеше беше ново за нас. Никой не беше ни говорил това знание, което той ни даваше. Трябваше да го учим, да го разбираме, за да можем да го приложим. Това не всякога ни се отдаваше, имаше случаи, в които не можехме да разберем, някаква светлина ни липсваше, изпитвахме вътрешни лутания. Много пъти ни пречеха лични недостатъци, неизяснени положения в самите нас, плод на нашето несъвършенство. Това учение има изисквания от нас, които трябва да изпълним. Всеки от нас съзнава, че трябва да завладее своята нисша животинска природа. Това изисква анализ, контрол на своя вътрешен живот. Едно абсолютно честно отношение към себе си и към другите. Ние трябваше да различим, да опознаем своите положителни и отрицателни качества, да видим недостатъците си и добрите си страни, а това не е никак лесно. Когато човек види и осъзнае лошите си страни, своето несъвършенство, то потиска човека, както когато постъпи неправилно към себе си и към другите. В такива състояния ние изпадахме в затруднение. Те предизвикваха в нас страдание, напрежение. Трябваше ни светлина, за да намерим път и начин да разрешим затрудненията, в които сме изпаднали. Колко пъти съм си казвала: никак не е лесен духовния път. Много сериозни задачи ни поставя. Учителят разбираше нашите състояния, той непрестанно и многократно ми е изяснявал по най-различни начини как да излезем, за да получим вътрешна светлина на съзнанието и да разбираме по-правилно. Всеки е преживявал състояния от този род, преживявал е вътрешни борби, обезсърчения, разочарования от себе си и от другите. Такъв е духовния път. Всеки, който се е опитал да върви в него, непременно е преживявал подобни състояния за да изработи своето равновесие, да добие вътрешен мир, да има вътрешна светлина и да решава всяка задача, която животът му предлага. Странен и труден е духовният път. През много огорчения минаваме, най-често от себе си, докато преминем неравният път на духовно възвисяване. Ние изучаваме какво трябва да правим, как трябва да постъпваме, за да имаме добри резултати от нашата дейност. Понякога човек дълго е работил, правил е опити, правил е усилия, страдал, превъзмогвал, минавал през разочарования и очарования, и падения, и издигания, и изведнъж блесва светлина в съзнанието му, радост изпълва душата му, той разбира и вече знае как да постъпи. Това го изпълва с вяра и упование. Добил е нещо ценно, разбрал е нещо, което не е разбирал. Вътрешна светлина го изпълва с яснота и разбиране, изпълва съзнанието му, той е доволен и благодарност изпълва душата му. Такива проблясъци в съзнанието изпълват човека с вътрешен мир, доволство и радост. Той се радва за всичко, което му е дадено. Животът е осмислен, има защо да живее. При такива вътрешни проблясъци, при такова озаряване на съзнанието от духовна вътрешна светлина човек разбира защо живее и намира толкова хубав живота. Всички трудности, през които е минал са осветени, оправдани, те са били необходими, всички усилия, които е правил човек са дали своя плод. Човек заживява с един вътрешен подем от светлината, която е придобил. Казва си: Колко красиво може да се живее на земята. Светлината, която е получил дава отблясък в целия негов вътрешен живот и той навсякъде вижда красота. Тези преживявания в ученичеството са светли моменти в живота му, върхови преживявания, повдигане и вътрешно обогатяване на красив и възвишен живот. Когато за пръв път преживях такова озаряване на съзнанието ми, от това духовно преживяване и просветление си казах: Заслужава човек да мине и през най-големите страдания, за да опита радостта от Божественото озарение, което го е посетило. Радостта, вътрешният подем, който преживява след такова озарение и човек разбира колко е хубаво да пострада, да се помъчи малко, за да може да преживее такова вътрешно разширение и обогатяване. Човек получава сила, подем, някаква вътрешна сигурност го изпълва и се радва и благодари. Може това да е посещение на висши същества, които преливат от своята сила в нас да ни дадат светлина, за да укрепнем в духовния път. Но както и да е, човек може тогава да каже само: Благодаря, благодаря! Благодаря ти Господи за това, което Си ми дал! Това са незабравими преживявания, за които можем само да благодарим. Това ни придава сила да продължим работата в духовния път и при несгоди и трудности. Такива просветления на съзнанието човек преживява само при разширено съзнание. Имаш чувство, че цялата природа присъствува в твоето преживяване. Такова духовно преживяване може да се добие и чрез молитва. Молитва е, когато човек се обръща към висшата разумност с ум, сърце и воля, за да получи вътрешна нагласа на силите в себе си, за да може да получи това, което разумната природа може да му даде. Да отворим очите си, за да приемем светлината и да видим красотата в живота. Когато човек развие индивидуалното си съзнание и насочи вниманието си към своето вътрешно себе, към своята висша природа, тогава той заслужава да носи името човек. Тогава у него се разкриват безкрайни простори и възможности за развитие на вътрешните си дарби и възможности, които има да развива и изучава. И за тези човешки същества са идвали и идват великите учители на човечеството, както в миналото, така и в настоящето. Учителите идват да подпомогнат пробуждащите се човешки души, да дадат светлина и знание и да им дадат методи за новата работа, която им предстои. Те с пробуждащото се съзнание навлизат в нови духовни светове, в които действуват нови сили с по-големи изисквания към човека, на тези човешки същества е нужна по-голяма светлина за опознаване на новите светове. Сериозна и задълбочена работа предстои на този, който е надзърнал в духовния свят. В този свят действуват други сили и закони, които ние искаме да следваме в духовния си път, за да направим вътрешно преустройство.

Учителят е същество, което дойде да помогне на българския народ Учителят е същество, което дойде да помогне на българския народ, както индивидуално, така и колективно в школата, която отвори и с цялата своя дейност повече от 50 години. В беседите си той казва: „Аз съм дошъл да помогна българите. Както и да се отнасят с мене, както и да ме гонят и преследват, аз съм дошъл да ги стопля, да им направя такова добро, каквото никой досега не им е направил. След това ще им кажа -довиждане". Той през целия си живот помага на всички въпреки хулите и клеветите, които се сипеха върху него, без да се оправдае и защити. Всичко понесе без ропот. Всичко, което направи, го направи безкористно, без да чака нещо от някого. Учителят е неподражаем, за това, което той понесе от българския народ. При всички положения той само поучаваше, помагаше, при всички клевети и хули срещу него. Веднъж сестра Паша имала една опитност - тя ми я разказа. Усещала, че отгоре на главата си като, че има изсипана жарава и усеща като огън да гори на главата й. Тя споделила това с Учителя и той й казва, че той така усеща онова, което говорят срещу него. Не зная друг случай да се е изказал как преживява онова отрицание Учителя, което се изпраща към него. За съжаление, българското духовенство има най-голям дял за клеветите, които се изпращаха срещу Учителя. Вместо да се ползват от духовната светлина, която той донесе, те го хулиха и преследваха, пък и досега пречат на неговите последователи. Всякога невежеството и предразсъдъците са били мъгла в умовете на хората, за да не видят светлината и истината. Освен критиките от света, от българското общество, които Учителят трябваше да понесе, не по-малко трудности му донесохме и ние, неговите последователи. Учението, в което той ни въвеждаше беше високо морално. Това учение изискваше големи морални качества. Ние, последователите му не всякога можехме да поддържаме такова високо ниво и ние с поведението си, с разбирането си му създадохме не по-малко трудности. Българското общество очакваше и изискваше от нас да постъпваме тъй, както той ни учеше. Имаше случаи на непослушание и неразбиране от наша страна. За нашите погрешки държаха Учителя отговорен, макар и той да нямаше никаква вина. Той бе поел да ни води и той носеше нашите слабости. Понякога така се натоварваше, че трябваше да се отдели от нас за известно време, както казваше понякога, да отиде в друг свят, в друго поле, където да се обнови, да се пречисти от всичките нечистотии, които е приел. Тогава той прекъсваше контакта си с нас за известно време - 3-4 дни, оставаше сам, никого не приемаше и нищо не приемаше от нас, дори и храна. Така прекарваше няколко дни във външна самота, без контакт с нас. Казвал ни е, че отива в един по-висш свят, да се пречисти. Сестра Савка разправя един такъв случай. Тя отива при Учителя, иска да се приближи и да му целуне ръка. Той й отказва и й казва, че Учителя не е тук. Тя вижда Учителя и казва: „Ама нали вие сте Учителю?" Той й отговаря: „Не, тук е неговия добър ученик, който е оставен да пази тялото му, а Учителя го няма". Спомням си случай, когато Учителят се отделяше за няколко дни от нас. В такива случаи съм срещала Учителя, поздравявала съм го. Той отговаряше на поздрава, но беше строг и някак чужд ме поглеждаше. Гледаше ме студено, строго. Първият път дори малко се поизплаших. Помислих си: какво ли съм направила, че Учителят се държи така студено с мене? На два пъти си спомням много ясно такива случаи, когато Учителят се държеше като чужд и много строго гледаше. Аз не разбирах тогава, че Учителя не беше между нас, а си мислех, че аз съм виновна с нещо, направила съм нещо, от което той не е доволен. При една среща с Учителя след такъв един случай, той ми каза: „Когато времето е облачно, не мисли, че ти си виновна". Тези думи внесоха спокойствие в мен. Разбрах какво искаше да ми каже и до какво се отнасяше това изказване.