Ани

156. ТОЛСТОЙ ИЛИ УЧИТЕЛЯТ Идеите на Лев Николаевич Толстой почнаха да проникват в България още преди Европейската война. Сава Ничев, Христо Досев и Георги Ст. Шопов са пионерите на тези идеи у нас. Издателство „Георги Ст. Шопов" преведе и издаде почти всички Толстоеви книги на български, като по този начин се допринесе за обогатяването на българската книжнина с Толстоевите произведения. Това обстоятелство улесни българския читател, за да може да се запознае с идеите на великия писател Толстой. Ето защо дядо Толстой се радваше на голяма популярност у нас. След Европейската война се образуваха групи от съмишленици на Толстой под името Толстоисти /в село Ясна Поляна край Бургас, край Ямбол и пp./. Същите тия групи по-късно се обединиха в Български Вегетариански съюз, със седалище София. В град Бургас също имаше значителна група Толстоеви привърженици. Един от тия привърженици бе и брат Георги Казанджиев. След Европейската война идеите на Бялото Братство също почнаха да пускат корени сред българския народ, като макар и бавно, но все повече взеха да се изграждат групи по градове и села, за които ще се спрем по-подробно при друг случай. Брат Георги Казанджиев следеше вестник „Братство", който отначало бе периодически лист, после двуседмичник в четири малки страници, а няколко години след това се установи като седмичник. На втората страница на „Братство" се печатаха резюмета от неделните беседи, които по това време се държаха от Учителя в София. Тъй като Казанджиев бе прегърнал идеите на дядо Толстой, считаше, че по-велик от дядо Толстой няма на земята. Но след като следял той най-ревностно словото на Учителя, печатано всяка седмица и като го сравнявал с Толстоевото, в неговия ум се зародило съмнение кой е по-велик, Толстой или Учителят. Веднъж той, като четял школните лекции, в една от тях намери отговора на вълнуващия го въпрос. Там се казвало, че Толстой дойде до вратата на окултната школа и там спря. Това за брат Казанджиев било достатъчно. Той вече бе получил отговор на вълнуващия го въпрос, а това му помогнало да се установи и самоопредили към Бялото Братство. Толстой дойде да подготви съзнанието на човечеството за първото стъпало, първата стъпка за един възходящ път, докато Учителят идва да трасира този път за идните столетия. Когато четенето се свърже с размишлението, проясняват се идеите и се идва до принципите, които ръководят живота.

155. СТОТЕ ЗЕЛКИ Било по време на Европейската война. Събрали се съседи един следобед на махала. От дума на дума заговорило се за зимнина, коя какво си е приготвила. Една през друга съседките се хвалели коя повече зимнина си е приготвила. Те съвсем били забравили, че при тях присъства и тяхната бедна съседка, вдовица. „А ти, буле Иванке, какво си приготвила", попитала я една от съседките, без да съобрази, че тя няма мъж, няма доходи. - „Аз - казала тя - още нищо не съм приготвила, макар че вече времето за приготовление мина, но да ще Господ да ми помогне да си купя сто зелки, да напълня кацата и доста ми е. Ще изкараме с моята челяд зимата. Господ на всички помага. Той и мене няма да ме забрави. Господ е добър." Седянката завършила. Дошло време за приготовление на вечеря и жените доволни, че се поразговорили, си отишли с уговорка някой ден пак да се съберат. Две от тези жени били наши сестри. Споделили те вечерта коя какво казала, а също и онова, което бедната вдовица казала. Двамата братя бръкнали в кесиите си. Събрали пари за сто зелки и отиват да ги купят. Купили ги. Закарали ги с една каруца у дома си и посреднощ стават и с чували ги пренасят в двора на бедната жена, без някой да ги види, връщат се и си лягат да спят. Станала сутринта бедната жена, гледа и не вярва на очите си. Зелки в двора. Сто зелки й се усмихват. Сто зелки, ни повече, ни по-малко, си казала тя, доволна и радостна, че Бог бе чул молбата й. „Елате бе, съседи. Вижте сто зелки. Аз вчера продумах на седянката, а то като че Господ бил между нас и чул молбата ми и ето зелето дойде, фасулец си имам. И аз ще посрещна зимата." Разказал: брат Генчо. Предната сутрин братята бяха прочели в една беседа следния текст и решиха да го приложат: „Някой път вие ще бъдете очи на Бога, друг път уши, а някога ръце и крака на Бога. Бог чрез вас ще помага." Днес братята бяха станали ръце и крака на Бога, защото те извършиха едно добро дело.

153. КАК БЕ СПАСЕН ЖИВОТЪТ МИ Бяхме в гр. Крива Паланка на хотел. Бяхме се събрали все отбор юнаци: кметове, бирници, учители. Чакахме благоприятен момент, за да отидем по местата си, където бяхме командировани. Това беше през лятото на 1943 година. Околийският управител настояваше да отидем по места и да му докладваме за положението. Не беше спокойно. Всеки ден чувахме тревожни новини. Тук запалили общината партизаните, там убили или отвлекли кмет и все такива новини. А околийският си знае своето - идете, та идете. Но на никому не му се мре. На всеки животът му е свиден. Всеки е оставил дом, жена, деца, които го чакат. Но тъй като на глава не се излиза с околийския, решихме един ден с Борислав Звънчето да отидем - той да издаде училището, а аз да приема общината. Рано в зори на 17август 1943 година ние с Борислав напуснахме Крива паланка и поехме посока на север към село Герман, където е седалището на общината. След около два часа минавахме през село Градец. А за да ви е по-ясно ще ви кажем, че селата в Балканските райони са съставени от махали от по пет-шест къщи, пръснати по деретата. Ето защо ние и след два часа пъргаво ходене все още бяхме в село Градец. Но другото е по-важно. Ето че взехме да чуваме пресекнат лай на картечници и то тъкмо от тая посока, на която отивахме. Двамата с Борислав чувахме картечницата и се взаимно окуражавахме, че не е картечница, а взривове от тунелите под Девебаир. Когато наближихме нивите на село Жерав, минахме през една поляна от буен папрат. Пътят водеше през нивите и завиваше край една скала. А ето там по нивите тук-там се виждаха хора, които бягаха от селото. Защо ли бягат? Като вървях, мислех си тъй: Напред се стреля, зад нас папрат, в която може би има укрити хора, без ние да знаем. Вдясно скала, а вляво стръмнина. Ако стане нужда накъде ще бягаме? И ето, погълнат от такива размишления чу се, че някой изсвири, повтори и потрети. Разбрахме, че е за нас и се заозъртахме. От нивите стана човек и тръгна към нас. Даде ни знак да чакаме. Подчинихме се. Не знаеш кой е и за какво. Какви ли мисли не ни минаха през ума за тия няколко минути. Селякът ни приближи. Позна той Борислав и се завтече, прегърна го и каза: „Учителю!" Това бе мила картина, но нали и Христа с целувка предадоха? „Къде отиваш, Учителю?" - „В Жерав, по служба, бай Станое." - „Смърди. Опасно е. В селото от сутринта се води сражение. По-добре върнете се, а като се усмири, аз ще дойда да ви кажа." - „Благодарим ти, бай Станое, че ни се обади. Като дойдеш в Крива Паланка, ще те възнаградим." Върнахме се. Същата вечер луната грееше, а не светеше. Беше някак мрачкаво. Кога погледнахме, имаше затъмнение. След няколко дни бай Станое дойде при нас и ни разказа на каква опасност щели сме да налетим. Две партизански чети комунисти и националисти се сражавали. През целия ден се водила престрелка. Бог бе изпратил бай Станое да ни срещне и избави от опасността. Разстрел или отвличане ни чакаше. Деветдесет и първи псалом бе помогнал. Спомен по Крива Паланка.

148. БЕЗ РАНИЦИ Бяхме на екскурзия в прекрасната Рила на лагер край второто езеро. Еднаж при разговор Учителят каза: „Вие като идвате на планината, трябва да идвате без раници. Оставяйте раниците си долу, да не ви тежат. Защо ви са тия тежки раници?" „Учителю" - пита една сестра с детска простота и чистосърдечност, „ами какво ще ядем, щом като оставим раниците си?" - „Освободете умовете и сърцата си от непотребния товар, от тези невидими раници," каза Учителят. „Само тогава ще можете да възприемете нови сили и да се обновите в планината."

146. ЗА БЛАГОДАРНОСТТА „Всякога и за всичко благодарете." Беше златна есен. Листата на дърветата всеки ден меняха цветовете си и се спускаха към земята и при най-слабия ветрец. Скоро земята се покри с дебел слой пожълтели листа. Днес дядо Йордан искаше да направи хирургическа операция на сухите клони и вейки на старата ябълка в двора. Той пъргаво се покачи на ябълката, въпреки седемдесетте си години. Той старателно вършеше своята хирургическа дейност, въоръжен с трион и ние го наблюдавахме, аз от приземния етаж на старата къща, а зет му - от кухненския прозорец на втория етаж на новата им къща, в която те живееха. Ние не бихме разказвали всичко това, ако следващия миг не бе станало нещо твърде необикновено. Нещо изшумоля в клоните на ябълката. И ние, докато разберем какво става, старецът се намери на земята, но скочи веднага, вдигна очи и ръце към небето и благодареше на Бога. „Дядо - обади се зет му - за какво благодариш?" - „Благодаря, че не се убих, че с малко се отървах" - каза симпатичният дядо Йордан. Дядо Йордан скоро бе слушал беседа за благодарността и сега се радваше, че му се бе удало случай да я приложи. Радваше се, че в решителния момент не бе забравил да благодари. Георги Събев.

145. ПОШЕГУВАЛИ СЕ Един ден брат Милю Чараджийски ни дойде на гости. Искаше да се срещне с баща ни, както и друг път е правил. Но в същия миг на мен и на сестра ми Дора ни мина през ума да се пошегуваме с него, като му казахме: „Бай Мильо, ти знаеш ли, че ние ще отиваме в София? Там ще живеем. Изселваме се, и то много скоро, още тия дни." Братът, както беше прав, се обърна и се захлупи на стената и захълца, заплака. В това време пристига майка ни и като го видя, че плаче, зачуди се и с поглед ни питаше защо плаче. Тогава ние й казахме за шегата, която си бяхме направили с него, като вече съжалявахме за тази шега. „Не плачи, брат Мильо, няма нищо вярно в това, което децата са ти казали. Те се пошегували. Деца са те." Бай Мильо едва се успокои. Брат Мильо често идваше у нас и толкова бе свикнал с баща ни, че само при мисълта за възможна раздяла той се разплака, макар че беше над 40 години. От този ден брат Мильо ни стана още по-мил и по-симпатичен, защото той имаше добро сърце. Разказала съпругата ми, Донка Куртева.

144. ДА ИЗЯДЕМ ШОПАРА, ЧЕ ТОГАВА Братовчед ми бе учител на село. Веднъж решили младежите да се съберат, за да се повеселят. Събрали се те, моми и момци - интелигенцията на селото да посвирят и да потанцуват. Но ето че от дума на дума разговорът преминал върху убежденията. Разисквало се върху въпроса кое убеждение е най-хубаво, Една девойка взела думата и се изказала така: „Аз най-много харесвам убежденията на Теню. Те са най-хубави." - „Е, отгде пък чак толкоз харесваш неговите убеждения?" - попитал някой. - „Ще ви кажа защо. Например, Теню, който нито пуши, нито пие алкохолни напитки, и месо не яде, а я го виж какъв е румен и червендалест, а вие. другите мъже, на какво приличате? Той е единственият вегетарианец между ни, а е най-светъл, най-червендалест и най-здрав. При това положение как мога да не му харесвам убежденията?" Тия изказвания на Павлина направили впечатление на останалите присъстващи, но най-силно впечатление направили на Теню, поради което той я запитал със заострено любопитство: „Е, добре бе, Павлино", казал той, „щом като харесваш толкова много моите убеждения, моите идеи и се възхищаваш от тях. което обстоятелство приятно ме изненадва, позволи ми да те попитам какво ти пречи и ти да ги следваш, щом ти харесват толкова много?" - „Ето какво", казала тя, „Сега имаме един шопар над 150 килограма, Коледата е близо. След като го изядем, тогава ще стана вегетарианка." От този ден много коледи минаха, много шопари се изядоха, но Павлина още не е станала вегетарианка. Ясно бе, че не идеите, а ергена харесваше. Павлина бе и си остава спяща душа, както хиляди други, които чакат своята пролет. Г.С.

142. КЪДЕ СА ПАРИТЕ Един ден брат Теню отивал в родното си село, село Калчево. По пътя пред него препускала каруца с няколко души в нея, един от които полицай. Видял той, че от каруцата паднало нещо и като се доближил, видял кожено портмоне. Каруцата бягала със силен тръст и макар че била наблизо, от силното хлопане по шосето не го чули, въпреки че били още близо. Тичал той подир каруцата и им викал, но те не го чували. Тичал доста, докато го видят и чуят. Най-после го чули и спрели. „Туй портмоне падна от каруцата, вземете го. Какво има в него, не знам. Бързам да ви го дам." И го подал. Полицаят поел портмонето, отворил го и казал: „Къде са парите?" - „Аз не зная дали е имало пари и колко", казал братът. „Взех го от земята и както го взех, така ви го давам!" - „Имаше пари. Къде са парите?" - продължавал да настоява полицаят. Като се върнал в града, бил арестуван. От него се искало да признае, че той взел парите. Но как да признае, като не ги е взел, Затворили го в една стая - стая за разпит. Там имало един атлет, да го наречем Голиат, съблечен по фланела и с гумен камшик. Готов. „Ще признаеш ли?" - „Как да призная, като никакви пари не съм видял, нито съм взел." - „Сега, сега ще признаеш всичко", му казал Голиат. Събличай се и лягай по корем на пода. Легнал брата на пода и отправил искрен зов към Учителя за помощ. Голиат замахнал с бича, но видял, че нечия ръка хванала ръката му. В същия момент потекло струя от искри от бича. Изплашил се Голиат и казал на брата сърдито: „Ставай, обличай се и си отивай." По този начин брат Теню бил изгонен от участъка. Поражда се въпросът дали е трябвало брат Теню да тича подир каруцата, за да им дава намереното портмоне. Неговата честност го задължавала. По тоя начин той придобил една изключителна опитност, един бисер, който краси челото му.

141. ШАРАНЪТ НА СЪБОР На един от съборите в Търново, освен многото братя и сестри делегати от цялата страна, пристигнал инкогнито на събора и един шаран. Съборът почнал. Делегатите се прибрали на братското лозе, за да продължат работата си. Шаранът през това време вече бил ходил в града до една пекарница и вече беше се преобразил като рибник. Така той беше станал по-опасен и по- съблазнителен за слабите души. Разните подправки издаваха присъствието му отдалеч. Наближавало вечеря. Група от десетина души се трупали пред приемната на Учителя, като всеки чакал своя ред за приемане. Ония, които донесли шарана, вече чакали сгодния момент, за да си хапнат от хубаво приготвения рибник. „Дайте шарана", казал най-смелият. „Сега е най-сгодното време. Учителят е зает. Сядайте! Нареждайте се. Не се бавете." И почнали приятелите на шарана да се нареждат край масата, но в това време някой видял, че Учителят иде и хоп, шарана под масата. Дошъл Учителят до вратата на трапезарията, като дал вид, че търси някого, погледнал и пак се върнал, но се бавел на двора. А приятелите на шарана чакали по-скоро да се прибере в приемната, за да си продължат работата. Те чакали удобния момент за решително нападение, въоръжени с ножове и вилици. Всички били вече насядали по местата си и шаранът в новия си вид изскочил на масата и бил царствено спокоен. Уханията, които излизали от него, дразнели апетита. Почнало обилно отделяне на слюнка, която се поглъщала в празните стомаси. Всички погледи били устремени към шарана, който стоял горд и величествен. „Скрийте шарана, че Учителят иде", казал един брат и за миг шаранът втори път изчезва под масата. Учителят влезнал, погледнал вляво, вдясно и се върнал. Вече не се решавали да вадят шарана, а той издавал присъствието си по тайнствен начин. Макар че шаранът бил скрит, вече всички знаели за неговото присъствие. Не минало и четвърт час, и ето Учителят вече идвал, за вечеря. След като вечерята вече била привършена, на излизане от трапезарията Учителят казал: „А пък шарана, рекох, дайте го на съседите." Тъй приключила историята на този шаран, който посетил събора в Търново. Той бил последният шаран, посетил нашите събори. Според някои това ще да е било около 1919 или 1920 година. Точно не се знае. Тогава малко били ония от братята, които познавали добре Учителя и затова мислели тайно от него да ядат шаран. Неколкократното отиване на Учителя в трапезарията не било достатъчно, за да разберат, че Учителят знае намеренията им. През 1918 година, когато брат Куртев след фронта се срещнал с Учителя, последният му казал: „За моето око няма скрито."

139. ЧУДОТО В АЙТОС През 1920 година брат ми Костадин заболя от скоротечна туберкулоза. Лекарите вече бяха вдигнали ръце от него като безнадежден. Костадин беше вече толкова слаб, че не можеше сам да се изправи и да седне на леглото. Понеже беше топло, изнесохме му леглото в градинката на хладина. По това време аз и майка ми се научихме, че г. Дънов бил дошъл в Бургас. Тогава майка ми каза: „Иди в Бургас при оня човек, светия ли е, духовен човек ли е, и го попитай, да видим какво ще каже за Костадин." Отидох в Бургас, където се срещнах с Учителя. Той, още като ме видя, преди аз да го попитам, ми се обади, като ми каза: „За Костадин ли идвате да питате? Майка ти какво ти каза? - Идете в Буграс там при оня човек, светия ли е, духовен човек ли е, да видим какво ще ти каже." Същите думи, с които майка ми ме беше изпратила. Като че Учителят е бил при нас или по невидимия телефон бе чул целия ни разговор. „Сега вие ще си отидете в Айтос", каза Учителят. „Утре е понеделник, ще го повдигнете да седне и ще го подпрете с възглавници, а вторник ще слезе от леглото да походи из двора. В сряда вие с майка си и Костадин ще отидете на Чортлен / изворче/, ще си носите ракиена чашка, ще отидете преди изгрева на слънцето. Слънцето да ви свари там. Ще си гребнете и ще пиете по три глътки, а след това ще помогнете на Костадин сам да се наведе и да си пие три глътки. В събота ще направите същото, и другата сряда пак. Аз след тоя срок ще дойда в Айтос, но ти няма да идваш на гарата да ме срещаш. Ще ме срещнат Куртев и Сапунов. Те ще ме доведат във вашия дом." На определеното време Учителят дойде. Беше неделя. Взехме да слагаме масата за обяд. „Чакайте," - каза Учителят. - „преди да сложите масата за обед, да ви кажа нещо: сложете тук срещу мен един стол за Костадин. Повикайте го." - Костадин дойде. - „Седнете на стола", каза Учителят. „Сега ще се гледаме в очите две минути."След като мина това упражнение, да го речем, Учителят каза, че Костадин е свободен и може да излезе да се поразходи. След като Костадин излезе, Учителят каза: „Чакайте, имам още нещо да ви кажа. Вие тук до десетина дни ще получите едно писмо, а след него ще получите и колет с лекарства за Костадин." И наистина към 1 март ние получихме писмо от Германия със следното съдържание: „Изпращаме ви с колета един сироп, за да го опитате на болни от астма и гръдна болест. След като го опитате, молим ви да ни пишете за резултата. Интересуваме се дали при вашия климат ще даде благоприятен резултат." С почит... Получихме първо писмото, а след него и колетчето, което съдържаше две малки плоски шишенца, като тия от одеколон и указание за употребата му. Костадин изпи и двете шишенца с някакъв сладък билков сироп, почувства се добре. Отговорихме на фирмата за благоприятния резултат. След около две седмици получихме още две шишенца и Костадин беше вече добре. Укрепна и се ожени, родиха му се няколко деца. Отгледа си децата и след много години се помина от друга болест. Наскоро след оздравяването му отидох в София. Учителят като ме видя, първо ме пита: „Как е Костадин?" - „Оздравя и се ожени", му казах аз, а той каза :"Хубаво, хубаво!" Разказала: Елена Цочева. Горният случай поражда няколко въпроса: 1. Отгде знае фирмата „X" в Германия, че у нашето семейство има тежко болен и ни изпраща лекарство? 2. Отгде знае Учителят предварително, че тази фирма ще изпрати писмо и колет с лекарства? 3. Отгде знае Учителят за деня, т.е. за срока, в който ще получим лекарства и писмо от фирмата в Айтос? Връщането на болен до смърт, отписан от лекарите, към живот и то за срок от 30-35 дни наистина е чудо, поради което и така означихме настоящата опитност.

133. ТРИМАТА ПРОФЕСОРИ ПРИ АЙНЩАЙН Около 1938 година наши професори от Софийския университет отишли в Германия с някаква научна цел при професор Айнщайн. Тези трима били Петър Бонев, Михалчев и Консулов. След като си разменили доклади и мисли по научни въпроси, проф. Айнщайн ги попитал: „Какво прави Учителят Петър Дънов?" - „Неговото учение не е нещо сериозно, то не се ползува с влияние всред учените", казал проф. Петър Бонев. -„Вие идвате при мене и се покланяте на моя авторитет- казал проф. Айнщайн - а аз се покланям пред гения на Учителя Петър Дънов." Разказал професор Консулов на Петър Ст. Камбуров. /Петър Камбуров/

129. ИЗЛИШНИЯТ ЧОВЕК Брат Тодор работи в мебелния завод, където работели много работници. Трудно е да познаваш всички, но има един работник, когото всички в завода познават. Него другарите му го казват на прякор „мамичка". Има нещо да му липсва на този човек. Всички го закачат, смеят му се. „Мамичката" е общ работник. Често съм го наблюдавал и си мисля тъй: Нещо му липсва. Той с този ум за къде е и защо живее? Мисля си: такива хора не са нужни, с други думи излишни са. Но един ден с мен се случи следното: Разтоварвахме един камион с материали. Една греда ме блъсна и паднах от камиона на земята върху едно желязо, но тъй силно, че веднага изгубих съзнание от силна болка. Бяха ми се счупили 3-4 ребра. В този момент никой от другарите ми не се сети да дойде при мен да ми даде първа помощ. Не можех да си взема дъх. Мамичката пръв идва и почва да ми прави изкуствено дишане, което ме съживи. Значи в решителния за мен момент тъкмо този човек дойде при мен, а аз този човек го смятах излишен. Сега на него дължа живота си. От този ден насетне аз вече се коригирах и не го смятах за излишен. Разказал: Тодор Кралев. 1964 г. - Бургас.

128. ИЗБЕГНАТА КАТАСТРОФА С ВЛАКА Брат Милю бе мобилизиран като спирач по влака по време на Общоевропейската война. Един ден той пътувал с влака по линията София - Бургас. Като минали Ихтиман и поели наклона за Вакарел, влакът взел голяма инерция и машината взела да дава тревожни сигнали, които подканвали всички спирачки да влязат в действие. Но какво могат да помогнат тревожните сигнали, когато няма кой да ги чуе? Всички спирачи били пияни. Машинистът непрекъснато сигнализирал, но положението не се облекчавало. Неговата спирачка от затягане се закалила. Той може би е бил единствения буден спирач, който е бил на поста си. Той предвиждал вече близката неизбежна катастрофа, пуснал спирачката и взел да се моли на Учителя за помощ. Като се молил, погледнал и видял ръката на Учителя да държи здраво спирачката. Това положение продължило около половин час. За голяма изненада на всички пътници, които чули тревожните сигнали и за обща радост, влакът благополучно навлязъл в равнината. Всички въздъхнали с облекчение, казваше брат Мильо. Катастрофата е била неминуема, ако нямаше поне един да се моли, който призова помощта на Учителя, чиято ръка бе хванала спирачката и довела влака в безопасност. Горната случка е станала през есента на 1916 година с Мильо Чарашийски от село Банево - Бургаско.

126. СЛЕД ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТ ГОДИНИ „Посей семето и чакай." Живеехме в гр. Шумен срещу училище „Добри Войников", в една ниска, полусрутена къщичка с многобройната си челяд. Мъжът ми беше военослужащ, фелдфебел. Получаваше малка заплата. Едва живеехме. Един ден от София ни дойде скъп гост, Спас Димитров - един от първите ученици на Учителя, който по всяка вероятност имаше ясновидство. Защо мисля тъй, сега ще ви разкажа. Той като видя крайно оскъдните условия, в които живеем, каза: „Има две категории хора: едните, на които в началото им върви, а страданията идват отпосле. А има и такива, на които страданията са в началото, а после идва хубавият живот. Вие, сестра, сте от втората категория." - „За какво щастие ми говориш, брат Димитров? Не виждате ли каква немотия ни е налегнала? Ние нямаме пари да препокрием къщата, а вие говорите за щастие. Отде ще дойде то?" - „Вие, сестра, ще имате къща като дворец на брега на морето. Като идват параходи, пред вас ще спират. Слънцето като изгрява, първо вашите прозорци ще огрява." Така и стана. Голямата ми дъщеря се премести във Варна. Мъжът ми се помина. Веднага продадохме къщата за хубави пари. Нареди се тъй, че намерихме хубава двуетажна къща на морския бряг. Купихме я. После се включихме в блок. Вземахме третия етаж на ул. „Васил Дринов" 63 на пътя за Златните пясъци. Думите на брат Спас Димитров се сбъднаха след 39 години. Сега живеем в хубав, светъл, слънчев апартамент, като палат. През прозорците гледаме параходите в морето. Разказала: Геновева Жекова Ул. „Васил Друмев" 63 10.01.1965 г. - Варна.

125. ДОБРИЯТ УРОК Една от възрастните сестри от София, твърде ревностна в Божието дело, имала две дъщери, които не проявявали никаква наклонност към делото. Това обстоятелство създавало тревога в нейното любещо майчино сърце. Но каквито усилия и да правила добрата майка, всичко отивало напразно. Една вечер добрата майка се помолила и поискала Учителят да й помогне. Същата нощ тя сънувала, че Учителят идва при нея, като носи в ръка една розова пъпка и й казал: „Направете я да цъфне!" - „Не, не може, Учителю!" - „Рекох, опитайте се, накарайте я да цъфне, да се развие, да ухае." - „Учителю, ако аз взема насила да я разтварям лист по лист, ще се изхаби цвета и пак нищо няма да стане", казала сестрата, - „Е, добре. Ако розовата пъпка не може да накарате да цъфне преди време, то какво остава с човека? Ти също искаш твоите дъщери да се пробудят преждевременно. Оставете ги, животът ще ги научи." - „Благодаря ви, Учителю, за добрия урок." Разказал: Георги Радев 10.01.1965 г. - Варна.

124. РАЗПЛАТИЛ ДЪЛГОВЕТЕ СИ Камбаните тревожно биеха. Това беше в есента на 1918 година. Мобилизация. Войната обявена. Всеки войник в най-къс срок трябва да иде на местоназначението си. Всички бързаха сериозни, замислени, да поуредят домашните си работи и да отпътуват. Бързаше и бай Желязко, кротък и добър човечец. Искаше да се разплати тук, там, към близки и познати, на които дължеше по някой лев. „Жена, война е. Всичко става. Нека да се разплатиме, докато имаме пари", казваше бай Желязко на съпругата си, а дребните им дечица слушаха и не разбираха защо бе това бързане, защо беше тая тревога. Когато бай Желязко се върна привечер, каза на жена си, че се разплатил на попа, на даскала и на бакалина. Доволен, че благополучно бе свършил работата си, легнали да спят. Сутринта станал рано, приготвил се за път, ръкува се с майката, прегръща и целува децата и отпътува. Отдалечавайки се, той на два пъти се обърнал, за да ги види още веднъж, като че за последен път. Тогава, по време на Балканската война, ние живеехме в с. Кичево /Кичовла/ . Не се мина и един месец от датата на мобилизацията, дойде съобщение, че баща ни бил убит. Голяма скръб попари сърцата ни. Майка ни много плака. Но въпреки голямата скръб по обичния ни татко, нещата не се измениха. В другите домове имаше смях и радост, но в нашия дом скръб и печал, като че ранна слана бе попарила цветята в градината на нашите души. Около два месеца след получаване съобщението за кончината на баща ни, срещнал майка ни Аседур - бакалинът и й казал, че има да му дължи. В отговор майка ми му казала: „Мъжът ми преди да замине взе пари и се разплати, а като се върна ми каза имената на хората, на които е платил. Той спомена и твоето име." - „Не, не ми е платено", твърдял бай Аседур. Не минало две-три недели и той пак й поискал да си плати дълга. Това я огорчило. Казала за този случай на една стара жена, а тя я посъветвала 40 нощи непрекъснато да се моли и покойникът ще й се яви и ще й каже истината. Майка ни направила този опит и на четиридесетата нощ й се явил на сън и й казал: „Жена, защо си тъй кахърна и угрижена?" - „Как да не съм кахърна, като бакалинът, дето ме срещне, все пари ми иска." - „Виж го ти" - казал баща - магарето му с магаре. Ами аз нали му платих?" И зацъкал с уста. Събудила се тя и отива право при бакалина бай Аседур и му разказала подробно за своите молитви в продължение на 40 дни и как баща ми й се явил насън и какво й казал. Като чул това, бакалинът бай Аседур се смутил, опитал се да каже нещо, но езикът му се оплел и нищо не му се разбрало. От този ден той вече не правил въпрос за тия пари нито пред майка ми, нито пред децата, които вече отраснахме. „Да се разплатиме, че всичко става", беше казал баща ми, преди да замине, защото по всяка вероятност той е предчувствал, че няма да се върне. Разказал: Никола Желязков от с. Кичево, сега ул. Ем. Манолов 9 гр. Варна. 10.01.1965.-Варна.

123. БЯГАЙ, СКАЛАТА ПАДА През 1936 година изпаднах в голямо материално затруднение. Ходих тук, там, по мините да търся работа, но все не се намираше. Най-после се научих, че в мина Твърдица има работа. Трябваше веднага да отида там, а пари за път нямах, поради което тръгнах пеш. Щом пристигнах в мината, веднага ме приеха на работа. Почнах да работя две смени, за да взема повече пари, за да мога да изпратя на домашните ми, които също изнемогваха. Наближаваше Нова година. Другарите ми си изкараха смяната и напуснаха рудника, зер утре е Нова година. Всеки трябва да се приготви и я посрещне по-весело, но аз и сега останах да работя, макар и сам. След като поработих малко, седнах да си отдъхна малко. Едва бях седнал и ето чувам глас: „Бягай, скалата пада!" Веднага се отместих на три метра вдясно и една голяма, 4-5 тонна скала падна същия миг на мястото, дето аз почивах. В това време миньорската ми лампа угасна от ударната вълна, побързах да изляза, за да не се задуша. Кой беше ме повикал? Кой беше спасил живота ми? Само един Бог можеше да стори това, защото само Той знаеше, че аз съм в опасност. Разказал: Димитър Добрев Железаров Гр. Варна.

116. ДА СЕ ПРЕСЕЛЯ ЛИ НА ИЗГРЕВА Еднаж един брат отишъл при Учителя на Изгрева и след като постоял там няколко дни, слушал беседи, лекции и утринни слова, посещавал сутринните гимнастически упражнения /Паневритмия/, харесало му и отишъл при Учителя да го пита, да сподели идеята, която му хрумнала: „Учителю, дали ще направя добре ако се изселя от нашия град и се преселя на Изгрева?" Учителят, след като помълчал малко, му казал: „Ако вземем всички електрически крушки от София и ги донесем на Изгрева, какво ще бъде в София? Тъмно, нали? Също тъй и вие сте малки или по-големи електрически крушки, светете там." Нужно е да има светлини навсякъде. Нека светлината ви да свети и да осветява пътя и на другите. Разказал: К. Б.

111. ИДЕТЕ ПРИ УЧИТЕЛЯ Беше пролет. Поляната се зеленееше и ни се усмихваше спокойно и тържествено, а боровете, стройни и величествени, мълчаливо наблюдаваха пъстрата публика, пръсната на групички по поляната, където сутрин се играеше Паневритмия. Витоша със своите върхове ни канеше да я посетим. Аз търпеливо чаках следобедните часове, за да се срещна с Учителя. На раздяла той ме попита: „Рекох, взехте ли си от новогодишната беседа „Новият ден"?" - „Да, Учителю, взех си два екземпляра. Те ми са достатъчни." - „Не! Рекох, вземете още. Вземете повече." Като чух това, върнах се при брат Боев и му казах какво ми е казал Учителят. Брат Боев стана от мястото си и каза: „Виж какво, виж какво, щом Учителят е казал, вземи повече, ето ти сто екземпляра." Напълних куфара и отпътувах. Още същата вечер по влака ги продадох. Двама студенти се заинтересуваха по-отблизо, ето защо аз им казах: „Идете при Учителя", като им дадох адреса на брат Боев. Минало доста време от тая среща по влака. Студентът не отишъл при Учителя. Една вечер заспал и сънувал, че при него дошъл едни старец и му казал: „Ти нали обеща да отидеш при Учителя, защо не отиде?" И го повел през гората за Изгрева и го завел при брат Боев и се събудил. След тоя сън той отива веднага на Изгрева. Било неделя преди обед. Влиза в салона и като погледнал на катедрата, видял Учителя, в чието лице познал оня същия старец, който му се явил насън и го бе завел при брат Боев. За горното научих от писмото, което студентът ми писа след срещата си с Учителя. По разказа на Райна Каменова.

104. A3 ВЕЧЕ ДОЙДОХ Пет-годишният ми син, Георги, се помина през 1927 година и седем години след него ми се роди пак момче, което кръстихме Недялко. Аз често сънувах покойното си момче, което идваше почти всяка нощ насън, за да ме утешава, понеже аз още плачех за него. То ми говореше насън така: „ Мамо, защо плачеш? Аз нали си дойдох? Аз съм пак при тебе." Но тъй като тогава още не бях пробудена, не разбирах какво ми казва и още повече плачех, заливах се в сълзи. Веднъж, за да се разтуша, разказах на акушерката за моите сънища и какво ми казва покойно ми момче, а тя ми каза: „Може да се е преродило в другото ти дете." -„Ами може ли така?" -Попитах аз учудена. -„Някои хора казват, че душите не умирали, а отново се раждали." Скръбта по заминалото ми дете ме накара да търся утеха, която намерих в Словото на Учителя. Разказала: Ир. П-ва. 1964 г. - Страцин.

93. ОБРАЛ ПЕЛЕНАЧЕ Един наш съсед бил войник на фронта през последната война. Един ден, като минавал по пътя през гората, намерил оставено пеленаче; той видял, че то било загърнато в хубава бархетена пелена. Харесал пелената и я взел, като оставил детето и без нея. Пеленачето заплакало, когато му взел пелената, но това не го трогнало. Той взел последното имущество на детето. То нямаше дом, нямаше родители, а сега остава без нищо в студената прегръдка на съдбата. Отминал войникът по своя път, и отнесъл пелената като трофей, и побързал в най-близките дни да вземе отпуск, за да отиде при своята жена и дете, за да ги зарадва с откраднатата пелена. Увили детето си в пелената, открадната от чуждо дете. Минаха години, порасна детето, но то не беше като другите деца, то се отличаваше. Нещо му липсваше. И до днес то се скита из улиците, негодно за нищо. Някога мигновено прокраднато през ума му минаваше мисъл дали това не е някакво наказание за сторения грях, за пелената, но пак си казваше: „Какво общо има някогашното с настоящето?" Един вътрешен глас не го оставял на мира, като му говорел: „Радое, Радое, ти някога извърши престъпление, като обра пеленачето. Ти вместо да се погрижиш за него като за свое, ти го обра и отмина. Плащай сега последствията на своя някогашен грях." По разказа на Йорга Янкова. Природата забавя, но не забравя. Всичко се плаща с лихвите.

90. АКО ИМА БОГ, ДА МЕ ПОРАЗИ Преди около 45 години един интелектуалец в Америка изнесъл публична сказка в един от големите градове, с цел да популяризира своите атеистични разбирания. С множество примери той се опитал да докаже, че Бог не съществува. Няколко-хилядна публика се била стекла, за да чуе думата на атеиста. Сказчикът признавал, че има природа и природни закони, т.е. естествени закони, но че тая природа и природни закони никой не ги е създал, т.е. че те нямат създател. Говорителят привел множество доказателства и примери из минералното, из растителното и животинското царства, едно от друго все по-остроумни, все по- убедителни. Но най-накрая, за да не остане ни следа от съмнение в слушателите, за да им докаже, че Бог не съществува, казал тъй: „Няма Бог нито на земята, нито на небето. Този Бог хората сами го измислиха. Аз твърдя, че Бог не съществува. Но ако въпреки всичко той съществува, то аз призовавам този Бог да ме порази още днес, още този час." Но ето че едва изрекъл тежките думи, тутакси пада още на трибуната и моментално умира. Пресата в Америка дълго време коментирала случая, като се правили най- различни предположения за причинената моментална смърт на оратора. /По беседите./

89. КАКВО ДА ПРАВИМ С ДЕЦАТА Още в края на 1943 година в София се заговори усилено, че скоро се очаква бомбардировка. Съветвахме се с моя другар какво да правим. Решихме де питаме •Учителя. Когато отидох при него, той ме попита: „Какво има?" - „Учителю, говори се усилено, че има опасност от бомбардировки. Какво да правим с децата?" - „Имате ли близки?" - „Да, Учителю, в град Калофер. " - „Рекох, веднага ги изпратете. А ти какво ще правиш?" - „Мене не ме е страх." - „А ти какво ще правиш?" - повтори той. „Мене не ме е страх." - „А ти какво ще правиш?" - потрети той. Аз за трети път дадох един и същи отговор. Учителят веднага си влезе в стаята, без да си даде ръка за довиждане, видимо недоволен от моя отговор. Останах вън сама, сконфузена, че не се сетих да попитам за себе си, че не бях достатъчно будна и съобразителна. Тогава той вътрешно ми проговори: „Прави каквото знаеш. Решавай си сама!" И пак отвътре почувствах наставлението му: „Бъди с децата!" Само два деня след това София бе бомбардирана. Една бомба падна близо на нашата къща, но аз и децата бяхме далече и се спасихме от ужаса на бомбите. Разказала: Маринка Опева.

87. ДРЕХИ С НАМАЛЕНИ ЦЕНИ Същата девойка, която бе избягала от болницата, за да се яви на матура, вече не се връща в болницата. Благополучно взетата матура като че е вляла нови сили в нея и тя бавно закрепнала мимо голямата беднота, която не й давала мира. Тя геройски се бори с болестта си и сиромашията и не остави да бъде победена. Волята да живее превъзмогна лошите материални условия. Един ден, наскоро след като е избягала от болницата, отишла в един магазин с намалени цени и облякла една рокля, за да си я изпробва, но един гражданин я видял и и се скарал, като й казал, че тя не трябва да облича дрехите, защото така се пренася и болестта. Девойката била крайно бедна и от редовни цени не е могла да купи нищо, затова влязла в магазина с намалени цени, но ето че и оттук я гонят. Тя съблякла роклята, оставила я и си излязла много умъчнена от отношението на този съгражданин, без да може да си купи нещо. Същият този съгражданин скоро заболял от ТБЦ и след месец и половина умрял. По разказа на М. Захариева,

82. ОТСТЪПИЛА СИ РЕДА Една сестра от дълго време желаела да се срещне с Учителя, защото имала да го пита нещо твърде важно за самата нея. А така да го срещне и да го спре не искала. Ето защо тя решила да отиде при Учителя официално, когато има приемен ден. Видяла тя, че Учителят приема и се наредила, за да си запази ред. Почакала повече от един час и тъкмо когато дошъл нейният ред, друга сестра я помолила да й отстъпи. Отстъпила й реда си и тя влязла. Мислела, че така трябва да се постъпи. Трябва да сме готови за жертва. Радвала се, че била направила тази малка жертва. Или поне с такива мисли се утешавала и извинявала. Когато Учителят я приел след тази сестра, на която отстъпила реда, й казал: „Туй, което бе определено за тебе, го получиха други. Сега и за тебе има, но не е онова." Разказала: Стоянка Илиева. От горния пример ни се подсказва, че когато душата пожелае да се срещне с Учителя и й дойде редът, не бива да отстъпва, да отлага. Има блага, които не бива да се отстъпват. Не всяка жертва е на място. От ученика се изисква разумност.