Ани

39. ИГНАТ КОТАРОВ Ще ви разкажа за Игнат Котаров, един брат, който заслужава да му се обърне внимание още повече, че беше един от първите братя, с които се засрещнахме на Изгрева, още при първото ми идване в София. За сведение когато той говореше за Учителя казваше дядо Петър. Брат Игнат живееше в къщичката на брат Георги и Васил Константинови от Русе. Разказва ни веднъж той, аз ходех често при него понеже живеехме наблизо, че една вечер си бил легнал много късно. Та казва: „Тъкмо съм заспал и сънувам дядо Петър идва и ме мушка в ребрата леко. Събудих се, но полусънен пак заспах. След малко идва втори път, отново ме мушка в ребрата. Аз пак се събудих, обаче сънен не обърнах никакво внимание. Пак заспах и по едно време идва дядо Петър и вече не ме гали, ами като ме мушна здравата в ребрата и ми показа масата. Събудих се аз и запознах да мисля какво иска да ми каже. А ние вечерта имахме партийно събрание, писахме протоколи едно друго и си викам: не остава нищо друго освен, ставай Игнате и както са протоколите на масата, вземай ги и ги бутай в печката. Друго какво, не зная какво друго би могло да значи. Изгорих протоколите и пак си легнах. На разсъмване чувам да се чука на вратата. Като ставам, гледам полиция, няколко души полицаи. Като влязоха, мене ме дръпнаха настрани и започнаха да правят обиск вкъщи. Търсиха навсякъде. По масата, в чекмеджето, на леглото, под леглото, навсякъде. Не намериха нищо. А аз в това време си викам на ума: „Брей, ако бяха намерили протоколите, това щеше да бъде край с мене“. Брат Игнат работеше в метеорологичната служба до радио София. Една вечер след 9.IX.1944 г., когато затъмнявахме, той излиза да провери барометрите и си светнал с батерия. Но тогава ставаха често бомбардировки и патрулите от войската го забелязват. Той им разправял защо е светвал, но понеже имало противоречие едното с другото, на другия ден се събират в партийното бюро и уволняват Игнат дисциплинарно. Така той останал без служба. Един ден неговия директор ли, началник ли, не си спомням вече отивал в Министерството на външните работи при някакъв голям началник. Когато влязъл в канцеларията на тоя голям началник, последния го запитал: „Какво прави Игнат Котаров?“ Началника на Игнат учудено го погледнал и си казал на ума, от къде ще познава Игнат? Но казал, че Игнат са го уволнили дисциплинарно. Големия началник подскочил: „Вие не знаете с кого имате работа бе, как може да го уволните!“ И разправил как Игнат го е снабдил с лична карта на времето, нали тогава нямаше паспорти, а към Етрополе имали такива служби от където можели да получат лична карта с друго име. „Та той ми спаси живота, защото аз бях в чужбина и дойдох в България, нямах лична карта. Какво ще правите не зная, но да го върнете на работа.“ Началникът на Игнат излиза от Министерството и като вървял по ул. „Граф Игнатиев“ ли къде, среща Игнат и му казва: „Абе, Игнате, ти защо не ни каза това и това?“ Игнат махнал с ръка и му казал: „Не се занимавам с тия работи!“ Добре, но началника му казал: „На еди коя дата, в толкова часа ще имаме партийно събрание. Моля ти се присъствувай на събранието“. „Добре“, рекъл Игнат. Отишъл на нея дата, събранието се състояло и Игнат бил възвърнат на работа. Когато било привършило вече събранието Игнат станал и казал: „Когато живота ви висеше на косъм, вие пикаехте по лопушките и мислехте, че майките ви пражат яйца. Какво знаете вие?“ (Това нещо лично ми е казал Игнат.) Той беше приятел на брат ми. Беше особняк. Съпругата му Лиляна доста си била теглила с него. Той е от Стара Загора и е от рода на Петър и Марин Камбурови. Веднъж например бил впрегнал жена си в плугчето да оре. Учителят не веднъж му е спасявал живота. Понеже често ходеше с къси гащета Учителят веднъж щял да го бие или го е бил, това лично го бил видял брат Петър Филипов. След като си замина Учителят, много пъти съм имал срещи с големци, пък и наши братя и сестри и съм казвал: „Ако Учителят желаеше, можеше да има най-хубавата вила в България. Той имаше под ръка всякакви майстори зидари, мозайкаджии, изкуствен мрамор. Той можеше да има една от най-хубавите леки коли. Даже като бяхме на Рила и дойдоха французи от Франция Му донесоха една много хубава палатка. За сведение влязохме само да я разгледаме както се разглеждат музейни ценности. Учителят нито веднъж не се приюти там. Той си имаше бялата палатка и нея си ползваше. А тая имаше спалня, отделение като кухничка, имаше коридорче, но какво стана с тази палатка не знам. И на много братя и сестри виках: „Златото и парите, за които съдиха брат Жечо Панайотов и брат Борис Николов и ги пратиха в затвора, това беше всичко в ръцете на Учителя. А Той живя толкова скромно. Аз не зная и не съм чувал да е имало поне един квадратен метър на Негово име. Той живя на Изгрева или както казваха „лагера на Бялото Братство“ или „лагера на дъновистите“, но Учителят не е притежавал нито педя земя. Та ние на яве проверихме идеята за безкористния живот, за когото сега говорят комунистите.

38. ВИЛА ПОД НАЕМ През време на войната липсваха сирене, масло и други някои продукти и аз почти всяка събота или неделя вземам колелото и обикалям шопските села около София. Една вечер (събота) сънувам сън, че отивам в Бургас в семейството на Сийка и Димитринка Калканджиеви, сестри на брат Иван Калканджиев. Аз бях много близък с тях. Посреща ме Сийка, Бог светлина да й дава, тя си замина, и ме въвежда в стаята. Гледам на сред стаята нещо като нар покрито на височина на една операционна маса, но покрито с една черна покривка. Сийка ми казва тихичко: „Майка ми спи“. „Как ще спи“, викам, тука нали... И гледам черния плат посипан с прах, като че от месеци спи. И отместих плата откъм главата й, да й видя лицето. Тя в това време ми каза (спящата): „Гради!“ „Нали не виждаш“, й казах аз. „Познах те“, казва, „по гласа“. Пък аз въпреки, че тихо говоря, тя ме чула. Аз се почудих... На другия ден отиваме с брат ми до Горубляне и оттам, брат ми остана на улицата с колелото докато аз се обадя на един мой приятел, с когото служихме запас като войници. Отивам и заставам пред портата им. Къщата им беше в дъното на двора. Двора беше голям, затова започнах да викам. Извиках няколко пъти, но никой не дойде да ми отвори портата. По едно време гледам, идва една жена откъм площада. Там имаше една групичка жени и казва: „Извинявайте, вие Гради ли се казвате?“ „Да“, отговорих. „Ами имаш ли в Сливен братовчедка?“ Викам: „Имам братовчедка, Веска се казва, но тя е в Сливен“. Тя беше заварена. Чичо Георги се беше оженил за друга жена, понеже първата беше починала. Значи Веска беше дъщеря на втората жена на чичо, която била вдовица. А аз съм ходил много пъти у тях на гости. А пък леля й и вуйчо й на Веска работят в Елин Пелин. Той беше майстор в тъкачната фабрика. Те били ходили в Панчарево на баня и се връщали от там и аз като съм викал, Веска ме познала по гласа и казала: „Лельо, това е бати Гради“. „Иди да го видиш“, рекла лелята. „А, мене ме е срам“, казала Веска. „Иди ти.“ И лелята идва. Та така се видяхме с Весето. Значи сънят ми ми подсказа, че ще се видя с някого. После отидохме в Елин Пелин, Казичене и оттам си завързах големи връзки с тия хора, та често пъти ходех да си купувам масло, сирене и други продукти. Та как ме позна Весето по гласа... Нямало Господ, нямало провидение, не се ли потвърди сънят ми? Понеже тъкмо говорих за масло и за сирене се сетих за следното. Бях наел една вила под наем от една жена на име Мара Попова. Един ден отивам при нея и й разправям как си купувам сирене, масло и други продукти. Там бяха сестра й и дъщеря й. А дъщеря й, за сведение страдаше от туберкулоза белодробна и тя ме помоли да й купя сирене и масло и аз като ходих, купих й. Тогава парите бяха евтини - за три хиляди лева. Всичко беше скъпо. Занесох й ги. Като ги занесох, сестра й пак беше при нея. Те живееха в центъра до Военния клуб. Там беше вегетарианския ресторант. На ул. „Шейново“ ли, „Шипка“ ли? Дъщеря й също беше там. Предадох й ги. Казах: „Хазайке, струват три хиляди лева. Ако нямаш пари, да ми дадеш разписка, да бъде срещу наем“. Тогава мисля, че плащах за вилата 1000 лева месечно. „Гради“, каза тя, „в момента хем нямам пари, хем кочана съм го дала за заверка във финансовия отдел“. Чаках аз месец, два, три и вместо да получа разписка за платен наем, получавам призовка да се явя в съда за неплатен наем за три месеца. В това време аз пък бях мобилизиран и се чудя какво да правя и питам там съдии и други какво да правя. Те ми посочиха един адвокат, който бил магистър по тия работи. Не си спомням вече името му. Отидох при него, платих таксата, която се заплаща предварително и почти стана време за гледане на делото и аз отидох отново. Имаше един, два дни до гледане на делото и той вместо да ми каже нещо във връзка с делото, извади папката и парите, които му дадох и ми ги върна. Викам: „Абе, другарю, какво ще правя, има един, два дни до деня на делото?“ „Не ме интересува, не мога да ви гледам делото“. Аз вземах папката с делото и отидох в съда. вървя разтревожен по коридора с папката в ръка и гледам един възрастен човек с брада. Той ми каза: „Войниче, какво си се отчаял толкова много?“ Викам му: „Така и така, утре ще ми е делото, вземах един адвокат, той нали беше известен адвокат, но ходих сега при него и той ми хвърли и папката, и парите“. Човекът ме погледна и каза: „Ела при мене“. Заведе ме в кафенето. В съда нали има кафене. Седнахме и човека прегледа документите и каза: „Аз ще ти гледам делото“. Викам: „Ами аз нямам време да търся свидетели!“ Той отговори, че ще има грижата за всичко, този човек се казваше Козаров, запомних му името, той живееше в Княжево. Много добър човек, който ми помогна в един тежък момент. Минаха един, два дена и се явихме на съд. Той успя да отложи делото. Друго не можеше да се направи. Понеже беше есен и като влезе зимния сезон нямат право да ме извадят от жилището ми. Впоследствие след като се гледа делото се наложи съдия-изпълнител да дойде да ми прави опис на вещите. Пристигат те с хазайката Мара Попова. А пък брат ми беше в Чехия тогава. Снаха ми от притеснение лежеше болна. Те дойдоха и описаха гардероби и други някои вещи и си тръгнаха. Излязох да ги изпратя до автобуса. Тогава имаше вече автобус до Дървеница от града. И пред съдия- изпълнителя, казвам на хазайката: „Абе, хазайке, как можахте да направите това нещо, да ходим да се съдим? Аз за три хиляди лева ви доставих сирене и масло за болната ви дъщеря, а вие вместо да ми благодарите, на всичко отгоре ме съдите за неплащане на наем. Като дойдох у вас, вкъщи беше и сестра ви и дъщеря ви. Исках ви разписка за платен наем за три месеца срещу закупените от мен продукти, а вие казахте, че нямате пари, а сега ме давате в съд“. Тя ме гледа, гледа така и вика: „Вие тия работи ми ги подарихте“. Аз в отговор й казах: „Съгласен съм, да съм ви ги подарил, но да бяхте някоя млада девойка, а вие сте по-възрастна от майка ми, чак на вас ли ще подарявам тия неща“. В това време дойде автобуса и те се качиха в посока към града. Добре, но дойде зимния сезон и тя нямаше право да ме извади от квартирата, но и аз трябваше да платя още три хиляди лева. Впоследствие се оказа, че тя била голяма партийка по земеделска линия. Била земеделка. Нерде, нерде Попова земеделка. После научих, че и вилата й била построена по нечестен начин, с кражби, все по тая линия, ограбили някакво семейство. И тъй аз й платих три хиляди лева, мина зимата и после си излязох от вилата. Ще ви разкажа едно преживяване, което имах в тая вила. Един съботен ден се глася в неделя да отида на Витоша. Вечерта сънувам сън, че една сестра Недялка Калпакчиева, сестра на Райна Калпакчиева, с която кореспондирах когато бях на фронта, ме среща на полянката на Изгрева. Точно в средата имаше стълб с една лампа и отдолу пейка. Като ме видя Недялка, хвана ме за главата и ме целува и по едно време аз се отместих и какво мислите, устните ме болят. Каква целувка беше та толкова да ме заболят устните. На сутринта се чудя на съня си. За пръв път ми се случва такова нещо и на физическия свят, и на сън. Изобщо не мога да разбера каква беше тази целувка. Пък взеха, че си отидох на Витоша и все си мислех за съня. На връщане, като пристигнах точно до бараката на брат Борис излиза един брат от провинцията и като ме видя, вика: „Брат Гради, у вас стана пожар. Изгоряхте“. Като ми каза така аз изтръпнах целия. И веднага се сетих за целувката. „Е“, викам, „каквото е станало, станало, изгорели, изгорели, няма какво“. Като излизам от Изгрева край бараката на сестра Балтова, гледам вилата си стои на място, не е изгоряла. Но като пристигам виждам, наистина е станал пожар. Брат ми запалил кюмбето в банята, а имаше и бойлер. Включил и него и излязъл с детето на разходка. Тя беше малка тогава дъщеря му Мими. Юлия-жена му беше в болницата. Ама наклал той кюмбето много хубаво. А до нас имаше войскова част и те гледали, че от целия покрив на вилата излиза пушек, обаче няма пламък. В това време мама била на беседа, а брат ми смятал като се върне да изкъпе детето и после с него да идат в болницата при Юлия. Като се връща от разходка, гледа целия багаж от вилата изхвърлен вън на двора. А какво било. Като изхвърлили целия багаж от вилата, един войник, който бил до банята и нещо удари в стената и какво става, точно където е печката, кюмбето, бойлера, всичко това от години наред е нагрявало. А там е било стаичка направена с летви. Отвътре летви измазано и отвън пак летви и измазано и това никой не знае. Нито хазаите, нито ние. Години наред там е тлеело и станало като въглен и понеже брат ми бил напълнил много хубаво кюмбето, там се зачервява и се запалват летвите и почнало да кади. та и това нещо преживях. От пожара само тази стеничка пострада. Ние после преместихме кюмбето настрани, замазахме там и така се оправи всичко: Та с тая вила имах доста неприятности. За да вляза да живея в нея аз бях изхарчил 40000 лева за ремонт, тъй като в нея са живели германски войници. Вилата беше в много лошо състояние.

33. ДУХОВНО ПОДВИЗАВАНЕ НА ИЗГРЕВА Веднъж отидох при Учителя и Му казах: „Учителю, много ще ви моля, когато трябва да свърша някоя работа на брат или сестра от Ваше име, пратете някой да ми каже, че Учителят го праща. Защото мнозина използват Вашето име като ми казват: „Гради, Учителят каза да ми направиш еди какво си“. Просто не ми оставят никакво свободно време, нали?“ Същите може да лежат по цял ден, обаче идват и искат да им услужа, а те не се сещат, че трябва понякога и те да помагат. Така някой път се налага да почистим салона, но никой не се сеща за това. Веднъж мисля, че беше за Петровден. Салонът трябваше да се изкърпи и боядиса. Брат Христо-брадата, не си спомням повече името му, той беше бояджията, беше много трудолюбив и тих човек. Всички столове бяха в трапезарията, пианото и рояла завити с книги и т.н. Мисля, че наближаваше вече празника, но нямаше кой да почисти салона. А трябваше да бъде готов, нали ще се държи беседа. Аз минах един-два пъти и гледам, никой не се залавя за работа. Слязох в града и вземах три четки за миене на дюшеме, направих една рамка от желязо, сложих дръжка, сложих две-три тухли отгоре и тъй както търкахме някой път мозайките, почнах да търкам най-напред от сцената. Никога не бях виждал друг път салона толкова изцапан. Но брат Христо не беше виновен. Нали трябваше да се направи хубав ремонт на салона. Понеже беше много горещо, аз бях най-напред по риза, но после махнах и нея. По едно време изнасям боклука навън и гледам Учителя с няколко сестри - сестра Теофана, сестра Катя Грива (баш сестричките, които много работеха „духовно“ и обичаха да седят край Учителя). Като минавам, чух Учителят да им казва: „Ние не препоръчваме да се работи голо, ама като няма кой да почисти салона, хайде на брат Гради ще му разрешим“. По едно време, нали трябва да се почистят прозорците? Йордан-шофьора, който имаше работилница на мястото на ген. Стоянови и поправяше някои коли, миеше ги и т.н. пристигна с една помпа и маркуч и започна да мие отвънка прозорците с маркуча. В това време, аз пък нали съм вътре и чистя, гледам, почва да тече вода по стените, които са измазани - под прозорците. По боядисаното станаха черни пътеки. Излязох навън и му викам: „Брат Йордане, извинявай, но това не е автомобил, който да е херметически затворен. Ела да видиш отвътре как тече вода и разваля боядисаното!“ Той обаче не ми обърна внимание и продължи. Аз се прибрах в салона. И тъй като влязох по едно време слушам една сестра изпищя. Като се обърнах, видях сестра Цветана Симеонова,която почистваше картините вън от салона. Брат Йордан не бръсне ни картини, ни мазилка, почва да пръска и картините и по едно време като излизам и по бай Ганювски като му зашлевих един шамар... Той си събира така ръцете, да почне да се боксира, обаче нищо не ми направи и отиде на полянката. Аз си продължих работата, но наблюдавам, дали няма да се върне с някоя тояга. По едно време гледам, той приближи до салона и аз излизам и му казвам: „Брат Йордане, много извинявай, че те ударих така“. А той отговори: „А, няма нищо, аз трябваше да послушам“. Та братя и сестри, така ми е минавал живота през най-хубавите ми години. Случка след случка, преживявания подобни безконечни. Веднъж Учителят ме извика и каза: „Рекох, трябва да се поправят клозетите, защото са много разнебитени“. Тогава поканих брат Николай Дойнов - брат на Борис Николов, който беше по него време без работа. Той работеше известно време паркет, после малко мозайка, но повече паркет. Той дойде. Решихме с него да поправим най-напред братския клозет, който беше на мястото гдето живееше брат Боев, но отначало, а не там където си замина. Почнахме да поправяме. Чукаме, правим, струваме, трябваше да отлеем и малко бетон, нещо такова, да не изтича водата навън. Идва брат Иванов Манол и се развика: „Какво ще правите?“ Аз му казах, че Учителят е наредил да поправим клозетите. Той се обърна и се провикна: „Ако на Учителя Му трябват клозети, да си ги направи на братското място. Тука забранявам да правите!“ И аз казах на брат Николай, че няма какво да се караме, да се бием, да си вървим. Оттам отидохме при клозетите в траповете, където беше брат Иван-каруцаря. Започнахме там да поправяме. Поработихме, но стана обед ли какво беше, върнахме се и като искахме пак да продължим работата си, изведнъж се появи брат Колю Келифареца. Той живееше наблизо там, а беше много своенравен и като започна да вика, та работата идва до бой. Не можем да се разберем. Чудим се какво да правим. По едно време се обърнах към брат Иван-каруцаря, а брат Лулчев в това време седи от страна и наблюдава без да взема някакво участие. Тогава се обърнах към брат Николай и му казах, да си вземаме багажа и да си вървим. „Тук“, викам, „зад гърба на Колю Келифареца има друга сила...“ Така че и от там се прибрахме. И не си спомням вече, дали беше тогава или по-късно, но казах на Учителя: „Учителю, така и така се случи“. Учителят каза: „Добре“ и нищо повече. Така клозетите останаха непоправени и разнебитени. Веднъж казах на Учителя: „Учителю, да вземем да изкопаем тука някои канавки и да прекараме водопровод от кухнята до Вашата стая? Ще направим една малка шахтичка за водата, която се разлива .защото се измъчихте!“ И наистина, беше цяло мъчение да се носи чиста вода нагоре в стаята на Учителя и после нечистата да се смъква надолу с кофа. Много често няма кой да хвърли водата от Горницата (така се наричаше стаята на Учителя). Той нямаше нито чешма, нито канал, да не говорим за баня и тоалетна. Учителят ме и слуша, погледна ме и каза:“ Рекох, ще ми завидят. Няма нужда да ми правите нищо“. За сведение, отначало Учителят е ползвал общите тоалетни, а много по-късно, когато бива построен „парахода“, където живееха стенографките, та след това бива построена тоалетна и баня. А първите тоалетни са били чак долу, където е ул. „Жолио Кюри“. Друг път Учителят прави някой да ме извика и аз отидох при Него. Като отидох, Той ми каза: „Брат, есента вече дойде, пък и зимата идва след нея, а комина ми нещо не е в ред“. Касаеше се за комина в приемната стая. Тя имаше комин, който излизаше от стаята и продължението беше една ламаринена тръба, от която течало. Отговорих: „Добре, Учителю“. Вземах стълба, качих се, направих всичко каквото трябваше и после слязох. И това беше може би едно от последните извиквания от Учителя да Му поправят нещо. Трябва да ви кажа, че обстановката в стаята на Учителя беше най-обикновена: легло, маса, няколко стола, гардероб и приемната,където Той прекарваше повече от времето си, също беше съвсем обикновена. Тя не се е отоплявала добре и Той често е сядал до печката и си е покривал нозете с одеяло. За сведение, Учителят изпращаше на брат Георги Куртев по две-три дамаджани, които да напълнят с вода от „Чортленския извор“. Изпращаха от София празна дамаджана и я връщаха пълна по железницата. Добре, но веднъж брат Георги Куртев бил много зает и дал дамаджаната на брат Слави Иванов, който бил съсед на брат Георги Куртев, да напълни дамаджаната. Но водата не течала, а капела като сълза. Омръзнало на брат Слави да се бави толкова много и отишъл на минералната баня, налял от водата, занесъл дамаджаната на гарата и я предал във фургона за София. Учителят получил дамаджаната чрез някой брат, който отивал на гарата за тая работа. Обаче не минали десет-петнадесет дни и брат Куртев получава от Учителя писмо, в което пишело: „Георге, когато ще ми изпращаш вода, искам лично ти да ми я наливаш“. И брат Куртев си казал, какво ли е станало сега и извикал брат Слави и му казал: „Абе ти, я ми кажи, какво стана с водата? Не сме се виждали, не си ми казал?“ И брат Слави, хъка-мъка си казал. Видяло му се пълненето на дамаджаната с чортленска вода много бавно и напълнил дамаджаната с вода от минералната баня. Брат Куртев му казал: „Ами може ли така, аз те помолих... както и да е“. С това се потвърждават думите на сестра Милка Периклиева, че „Учителят вижда от близо и далеч“.

31. ГОДЕНИЦАТА През есента на 1941 г. работех в пристанище Сомовит и често пъти отивах до Русе. В Русе беше седалището ми, от там получавах пари, материали и между другото се виждах на беседи със сестра Катя. Със сестра Катя се бях запознал в София още през 1932 г. у сестра Мария-шивачка (роднина на сестра Веска. Последната получи в последествие апартамент благодарение на това, че гледа леля си Мария преди да почине.) Сестра Катя идваше често у сестра Мария. За сведения сестра Катя беше медицинска сестра. Тогава работеше в София. Но тя се беше преместила от София в Русе като милосърдна сестра и идваше на беседа. С нея идваше и една друга милосърдна сестра на име Елена Попова, тя пък от Русе. Двете живееха заедно. С течение на времето ние станахме близки и така на няколко пъти ходихме на „Свирчовица“ на братското лозе и един ден като разговарях със сестра Елена, тя ми вика: „Брат Гради, аз вече станах вегетарианка. Щом ти си вегетарианец, защо и аз да не стана вегетарианка“. За сведение, сестра Елена беше учила в американския колеж в Ловеч, но когато баща й починал трябвало да напусне колежа и тогава постъпила в немското училище в Русе, което и завършила. В Русе обикновено нощувах у брат Петър Филипов. Веднъж ще пътувам сутринта от Русе за Самовит. Станах много рано, нали ще пътувам и като отидох на пристанището гледам така една позната фигура. А то беше студено и тя с балтон, ръцете й в маншон от бяла кожа и кога гледам, то сестра Елена. Викам й: „Какво правиш тук?“ - „Дойдох да те изпратя“, отговори тя. Аз й казвам: „И тая хубава, вчера бяхме заедно там със сестра Катя“ - те нали живееха в една квартира заедно, „днеска ще ме изпращаш. Толкова ли беше необходимо?“ Качих се аз на кораба, отидох в Сомовит и на другия ден ли какво, получавам телеграма, да отида в Русе. Аз се чудя какво става. А тя просто така, на шега ли какво, пак да ме виждала. Отивам в Русе и й казвам: „Може ли такова нещо, аз съм на работа, която трябва да довърша до нова година, да я предам, нали?“ Както и да е, мина това и един ден, може би след няколко дни Елена ми казва: „Гради, аз съм много самотна. Баща ми умря, майка ми също, нямам никого. Имам един брат, но той не се интересува от мене. Ако искаш, да се съберем, да прекараме живота заедно“. Аз я погледнах така и й казах: „Сестра Елена, аз ще питам първо Учителя. Каквото каже Учителя, това ще сторя“. Тя се съгласи. След няколко дена, като отидох в София, попитах Учителя и Той ми каза: „Тя, любовта годява хората, любовта ги жени!“ и нищо друго. Аз почаках малко, дали няма да ми каже още нещо, но Той нищо не каза. Целунах Му ръка и на другия ден ли какво заминах за Русе. Русе беше за мене все едно квартал Младост с центъра на София. Когато исках си пътувах, имах карта, нали? По Дунава, по железници, където желая. Като се върнах в Русе се срещнах с Елена и й казах: „Аз бях при Учителя и Той ми каза, „че любовта годи хората, любовта ги жени“ и мисля, че с това нещо Той си даде съгласието“. Мисля, дали не беше същия ден или няколко дена след това ли какво, пак се видяхме и тя ми каза: „Хайде да се поразходим и оттам ще минем покрай гробищата, да ти покажа гроба на баща ми, на майка ми“. Викам: „Добре“. Обикаляхме там, разхождахме се и като стигнахме гробищата, но преди да ги стигнем още минаваме край казармите и тя се спря за един момент и ми каза: „Брат Гради, искам да ти кажа нещо, което рано или късно ще го научиш. По-добре да го научиш от мене, отколкото от чужди хора“. Отговорих: „Добре, кажи го“. Тя ме изгледа така и каза: „За сведение, аз съм излъгана от мъж“. Понеже аз държах много на морала и в момента й казах: „Остави ме малко сам“. Аз се помолих в себе си, обърнах се към Учителя да ми съдействува, да зная какво да направя и как да се отнеса в случая. И вътрешно в себе си я приех такава, каквато си е тя. Настигнах , а тя ме гледа сега, какво ще й кажа. Казах й: „Елена, приемам те такава каквато си. Повече няма да се разправяме за това“. Оттам отидохме, видяхме гроба на баща й, на майка й и после се прибрахме. Като вървяхме с Елена решавахме кога и как да се сгодим. Тя ме гледа така и казва: „Каквото кажеш, това ще направим“. Казах й: „Понеже ти си сама тук, а аз все пак в София имам майка, брат, близки, ако искаш, точно на Нова година или по-добре срещу Нова година да се сгодим. Това да стане в София“. Тя се съгласи. Аз дори вземах мярка за пръстена и след няколко дена заминах за София и с това решение останахме, че тя за Нова година, като си вземе отпуска ще дойде в София. Добре, но като минаха няколко дни и наближи мисля една седмица до Нова година, получих обширно писмо, в което пишеше, че трябва да отида в Русе да се сгодим. Аз помислих, правих, струвах, минаха един-два дена ли, отидох на пощата, централна поща и пред мене имаше един другар, който говори по телефона с Русе и след като излезе той, чиновничката ме покани за разговор, обаче почнах да викам - ало, ало, но минаха няколко минути, никой не се обажда. Аз излизам и казвам: „Госпожице, (тогава нямаше другарко) никой не се обади“. „Чакай да проверя“, каза тя и като провери каза: „Ами станала е някаква авария, имало е силен дъжд и студ и телефонните жици са се прекъснали поради леда и кога ще може да се говори не мога да ви кажа“. Аз си спомням, че чаках час и половина да говоря, обаче не се състоя разговора и тъй като бях обременен от голямата скръб, че не можах да се събера с Елена, отидох направо при Учителя и Му разправих, че сме решили да се сгодим в София срещу Нова година. Как тя се съгласи и как сега ми пише, че не желае да дойде в София, а аз да отида в Русе. Учителят ме погледна и каза: „Няма да й пишеш, няма да пращаш телеграма. Тя, рекох, трябва да дойде тук“. Много строго ми каза това. Викам: „Добре, Учителю“. Тежкият товар, скръбта, която имах паднаха от гърба ми и така аз се успокоих. Това беше през седмицата. Но по едно време получих телеграма със следното съдържание: „Чакай ме, един кой ден, в толкова часа пристигам“. Мисля, че беше два дни преди Нова година. Кога беше и кой ден точно Нова година не си спомням. Както и да е, аз на съответния ден и час отидох на гарата и я посрещнах. Първата дума, която чух от нея беше: „Гради, ние говорихме да вземем такси, да отидем до Изгрева, но няма да вземаш такси“. Аз също бях решил да не вземам такси, а с трамвая да идем до „Йорданка Николова“ - колелото, тогава трамвай N1 пътуваше до там. От там слязохме и по снега през гората отидохме на Изгрева. Обаче, защо не трябвало да вземем такси, нито я питах. Имахме други разговори. След това слязохме в града, ходихме да получим пръстените, аз й направих някои подаръци за годежа. За сведение, аз не носех тогава никаква шапка. Ходех гологлав без шапка. Тя каза: „Искам да си вземеш шапка!“ Казах й: „Аз не съм носил шапка, нито калпак, нищо досега“. „А, ще си вземеш шапка“, казва тя. „Добре“, отговорих. Имаше един магазин на „Алабин“, Симеонов ли беше какво. Той беше най-добрия шапкар в София. Влязохме в магазина и вземахме една шапка по нейно желание и по цвят, и по модел, така с периферия, хубава шапка, да приличам на гражданин, на чужденец. Оттам излязохме, ходихме пак тук-там с трамвая, прибрахме се и за сведение с шапката какво стана, след като я платихме на касата... повече не я видях. Къде я оставихме, какво стана, нищо не помня, нито тя помни. Нали влюбени хора, какво да ги правиш. Вечерта срещу Нова година, като вечеряхме, правихме, струвахме, като стана 12 часа през нощта станахме, направихме си молитвичка нещо, едно друго. Мама беше, брат ми и ние. Разменихме си пръстените нали, впрочем аз й сложих пръстена на пръста и тя сложи мой пръстен на мене и т.н. подробности. От там казах: „12 часа е, Учителят сигурно ще държи беседа както обикновено“. Отидохме в салона. А салона пълен с братя и сестри. Ние като влязохме в салона бяхме на голямото внимание, особено тия, които са имали някакви намерения към Гради. Както и да е, мина беседата, прибрахме се. На другия ден слязохме в града, купихме едно цвете в саксия бяло, цъфнало и го поднесохме на Учителя. Той го прие много любезно, на обеда обядвахме и след това, на другия ден ли беше ще я изпращам за Русе. Като вървим от Изгрева за града, аз й зададох въпроса: „Защо се отказа на идване от Русе от таксиметрова кола?“ Бог да даде светлина на Катя, тя й била казала, да не се качва на такси, защото той можел да я отвлече. Аз я гледам, пък се смея и викам: „По-голямо отвличане от това има ли, нали ще се годим, ще се женим. Какво ще бъде, да не те заведа вкъщи ами да те заведа някъде, да те отвличам“. Както и да е, отидохме на гарата, вземах й билет първа класа, качи се тя на влака и потегли за Русе, а аз се върнах у дома. Щях да забравя, че преди тя да си тръгне за Русе, д-р Жеков ни направи снимки на Изгрева. След това идва Коледа и аз казах на мама: „Мамо, аз ще отида пак в Русе“. И тя ми казва: „Ех, ами сега като не отидеш, кога ще отидеш. Иди да видиш Елена.“ Аз се качих на влака и отидох в Русе. А тогава имаше голям студ, голям мраз. Отидох направо в квартирата на Елена. Нали живееха с Катя в една квартира. Обаче звъних, чуках, правих, никой не се обади. Няма никой. От там отидох при леля й. Тя имаше леля, която познавах. Викам: „Търся Елена, но я няма“. „Не ми се е обадила“, казва леля й. Минаха часове, ходих тук, там и все отивам, но няма я. По едно време почва вече да се мръква и аз отивам у брат Петър. Тъкмо приближих къщата на брат Петър, пък понеже беше студено и плъзгаво, лед, плъзнах се и си ударих доста зле главата. Отидох при брат Петър, те там ме посрещнаха, нали и там лежах няколко дни с ударената глава и по едно време пристига Елена, научила, че аз съм в Русе и понеже знае, че няма къде другаде да бъда, ще бъда при брат Петър и идва там. И вместо да изкаже някакво съжаление или нещо друго, почва да ми се кара, защо съм дошъл и т.н. Викам й: „Дойдох да те видя, нали сме божем годени. Питах мама и тя си даде съгласието“. Както и да е минаха няколко дена, мене ми се подобри състоянието и после се събрахме пак у нея заедно. Излязохме двама с Елена и първия път отидохме у леля й. Леля й я пита, къде е била. Ами бяхме някъде на гости. А за това, че се сърди гдето съм дошъл, леля й каза: „Едно време ние с вуйчо ти, той беше военен, минахме Стара планина през зимата, за да се срещнем, нямаше превозни средства тогава. Ами че сега, това са най-хубавите години, които минавате. Та Гради не е виновен толкова, ами ти си виновна, че те е нямало“. Както и да е, прекарахме един-два дена там. Катя също беше там и после аз пак се върнах в София. Като пристигнах, на обед пак отидох в столовата и седнах да обядваме. А в това време имахме една сестра Шишкова, тя седеше винаги пред Учителя с молив и тетрадка и каквото каже Учителят, тя го записваше. Като ме видя, понеже отидох малко преди обяда, тя ме викна: „Брат Гради, ела да ти кажа нещо. Тебе те нямаше...“ И сестра Шишкова ми разправи, че брат Жеков, понеже ми направи снимка с Елена, я дал на Учителя да я види. Брат Жеков я увеличил и оцветил и Учителят като вземал снимката, казал: „Вземах те, рекох, но кога ще те върна“. Всичко това сестра Шишкова го записала. „Ама“, казва, „Той, Учителят се смееше така, нали на шега говори“. Мина известно време и аз пак отидох в Русе. Обаче преди да тръгна, нали винаги се обаждах на Учителя. Като отидох в Русе, сестра Елена ми казва: „Гради, иди да вземеш малко плодове!“ Викам: „Добре“. Отидох при братя Маркови, които имаха голям магазин за хранителни продукти и плодове и вземах не един килограм, а цяла касетка с ябълки и се връщам. А нали Катя и Елена живеят заедно, не бяха на работа. Като влязох в стаята с касетката с ябълки, какво да видя. Двете като се хванали за косите и си пляскат шамари, дърпат си косите. Аз седя така на страна и гледам неутрален като, че съм на театър. В това време Елена вика на Катя: „Той е мой годеник и това, което носи, той го носи за мене. Не ти да ядеш повече от мене“. Катя я гледа и казва: „Той е твой годеник, но ти като каза, че ще бъдеш вегетарианка, къде беше за Коледа, два-три дни, по празниците? На гуляи и флиртове!“ Аз само слушам. „Сега ядеш кюфтета, пържоли и т.н., продължавах стария живот както преди годежа“. Аз нищо не направих, нищо не казах. А пък често пъти когато отивах у Елена, тя имаше приготвено ядене с месо и ме караше да ям от соса на яденето. След някое време аз ходих някъде по пристанищата, да прегледам някои постройки или пък във връзка с някои нови строежи. След това се връщах в София и когато отново ще тръгвам за Русе пак отидох да се обадя на Учителя и тогава тръгнах за Русе. Като отидох там Елена си взе два-три дни отпуск. Катя я нямаше. Не зная къде беше, дали командировка или другаде. Понеже Елена ми беше казала, че била излъгана от мъж нали, аз вътрешно си казах, докато не се венчая, няма да правя никакви сближения... И така след това се върнах отново в София на Изгрева. Отивам и чукам на вратата на Учителя. В това време Учителят отваря вратата на антрето и преди да Му целуна още ръка, още като ме видя, каза: „Много добре си изигра ролята“. Обаче в момента не се сетих за каква роля става въпрос. А ето трябва да ви кажа, че след годежа бях ходил на пазара, където бях видял много хубави ябълки и вземах от тях за около 30-40 души. Така да почерпя в трапезарията. Нали съм божем годеник? Имаше защо. Като отидох на Изгрева, дадох ябълките на дежурните сестри и им казах: „Като обядвате, раздайте ябълките нали, от брат Гради“. И когато дежурните раздали ябълките на Учителя и другите братя и сестри, Учителят като вземал ябълката в ръката си казал: „Тази година, които се сгодиха ще се разгодят“. Това нещо пак научих от сестра Шишкова, която го беше записала. Значи, първия път като щяхме да се годим, Учителят ми каза:“ Тя любовта ги годи, любовта ги жени“. Втория път ми каза: „Тя трябва да дойде от Русе тука“. Третия път като видял снимката, която направи д-р Жеков, на която бяхме ухилени и двамата, весели, казал: „Вземах те, но кога ще те върна?“ И накрая ми каза: „Рекох, много добре си изигра ролята!“ Значи, Учителят вижда през пространството и нищо не може да Му избегне, което потвърждава, че не е човек, а Учител, за което ние Го ценим и уважаваме. Мина известно време и мене ме мобилизираха на турската граница. А като съм бил мобилизиран някой път са ставали престрелки. Знаех това от опит, защото 1940 г. бях запас, 1941 г., 1942 г. пак. Това ми беше трети запас. Помислих си, чакай да отида да си взема довиждане с Елена, защото всичко може да се случи. Брат ми пък беше получил съобщение да се яви в Плевен и му казах: „Тъкмо отивам и аз в Русе, ще пътуваме заедно“. Той не беше ходил в Плевен. Изпратих го. Като отидох в Русе пристигнах в работно време и отидох в канцеларията на Елена. А тя като ме видя, извика: „Защо идваш?“ Казвам й: „Ще ти кажа“. Тя се обади на началника си и ние излязохме. На улицата тя ме попита: „Не получи ли писмо от мен?“ „Не съм получил“, отговорих аз. „Мен ме викат войник и аз реших да мина, да ти се обадя.“ „Ами аз ти съобщавам, че ти връщам годежа и мисля, че си получил писмото“, казва тя. Отговорих, че не съм го получил и вървим към къщи. Като стигнахме до тях й казвам: „Елена, всичко това, което съм ти купил“, пък аз й бях купил много работи, бях я облякъл от главата до краката, „оставям ти ги подарък. Само те моля, да ми върнеш пръстена“. Така мисля, че бях чувал, мисля от Учителя, че пръстена е най-важен. Тя ме гледа така и си вади пръстена и вместо да ми го подаде така с ръка, тя го хвърли на земята. Той се търкулна някъде и тогава аз й казах: „Аз за сведение ти вземах ръката и ти сложих пръстена на пръста, а ти сега ще ми го хвърляш!“ „Ами, свали твоя“, казва тя. „Няма какво да го свалям. Моя си е мой, после в джобовете може да се загуби. Той ще си стои на пръста ми и аз като отида в София ще си го сваля“, отговорих. В същото време станах, казах „Довиждане“ и си излязох. Но нещо съществено щях да забравя. След като се сгодихме, тя много добре знаеше, че аз едва съм завършил трети прогимназиален клас, нямах средства, след това започнах да уча занаят и т.н. Обаче, с когото ме запознаваше, било с жени или мъже, казваше: „Това е моят годеник Гради Минчев, инженер“. Аз й казвах винаги: „Абе, Елена, не се занасяй, така не ме запознавай, нали? Утре хората ще знаят, че не съм никакъв инженер и... това аз не съм го казал, ти си го казала и ще изпаднеш в неудобно положение“. Та когато накрая Учителят ми каза, че съм си изиграл добре ролята, макар и тогава да не се досетих, защо и за какво е било, обаче впоследствие вече ми се изясниха много работи. Мина някое време и аз бях в София и отивам към града. Като минавам край салона виждам сестра Балтова, Бог светлина да й даде. Тя ми извика:“ Брат Гради, къде отиваш?“ Викам: „В града“. „В момента“, казва, „има една сестричка при Учителя. Тя е от провинцията, за пръв път идва при Учителя, да я заведеш в града“. Аз се съгласих с удоволствие. Седнах на пейката и почаках. Като излезе сестрата, сестра Балтова ни запозна и ние тръгнахме за града. Като слизаме за града, вървяхме от дясната страна на шосето по алеята за пешеходци и сестрата ми казва: „Брат, в момента си много отчаян, огорчен си от една жена. Но понеже Учителят е около теб, Той ще ти помогне. Тази жена“, продължи тя, „много пъти ти е спъвала духовното развитие. Последният път“, казва, „ти си бил неин баща. Тя е родила незаконно дете и ти не си й простил. И тоя път тя идва пак излъгана от мъж и тя като ти изповядала това нещо, ти си мислил доста, но си й простил. В момента твоята кармическа връзка е скъсана с нея“. Сестрата, която ми каза горното беше ясновидката сестра Янка Грънчарова от Ямбол. Мисля, че в края на ноември ни освободиха от мобилизацията и аз понеже бях започнал работа в Силистра, отидох в Русе, нали десетина години седалището ни беше в Русе, причина, за което беше донякъде брат Бертоли. При него толкова време учих занаят, той се отнесе с мене добре, а какво стана впоследствие. Излизам от някоя постройка ще срещна брат Бертоли и ми беше много неудобно, излиза, че се конкурирам с него. Затова реших да работя в провинцията, да се чувствам свободен. След като обиколих някои наши братя и сестри, ходих и до пристанището, една позната на Елена ме видяла и й казала, че съм в Русе. Елена я помолила да ме намери и да ми каже, ако обичам да се срещна с нея. Нейната позната ме търси на работа ли какво, видя ме и ми каза, че Елена ме моли, да се срещнем и да ми каже къде. Елена работеше около пощата, към пожарната, а наблизо имаше една сладкарница, в която преди време сме се срещали. Определих й час след работа и като отидох, за пръв път мисля Елена ме чакаше, вместо аз да я чакам. Като отивам при нея първата й дума беше къде ми бил пръстена. Казах й, че пръстена с бързината на охлюва ли, на костенурката ли, ако пътуваше щеше да измине километри. Викам: „Аз отдавна съм го свалил пръстена“. А тя носи пръстена си, който беше хвърлила на земята. Като седнах при нея тя започна да ми разправя какви мармалади правила, какви компоти, нали знаеше какво обичам аз. Все едно, че нищо не е станало. Добре, но като излязохме от сладкарницата, отидохме покрай Дунава, седнахме на една пейка и тогава аз й хванах ръката и си вземах пръстена. Тя се разплака. Казах й: „Елена, нали ти ме взема, ти ме върна. Няма защо да плачеш“. И така се разделихме окончателно. После след време тя казваше, че много съжалявала гдето ми е върнала годежа. След известно време Елена дойде в София като преподавателка в училището за милосърдни сестри. Нали беше учила в американския колеж в Ловеч и беше завършила немска гимназия в Русе. После започна да си прави апартамент в София на ул. „Раковска“ с Катя. Тя искаше пак да се оженим. Аз живеех в барака тогава, но аз не се съгласих. След това, тя понеже много пълнееше отиде в Румъния-Букурещ в санаториум за отслабване и там.веднъж й направили операция, свалили й 9 кг мазнини. В същото време минала някаква епидемия - китайска ли каква, не мога да си спомня и я задига на оня свят и по тоя начин тя си отиде. Преди това Елена идваше много пъти вкъщи, мама добре я посрещаше, водил съм я на Витоша, независимо от всичко аз се държах към нея братски, коректно.

30. НА РИЛА 1939 ГОДИНА Още преди да стане време за отиване на Рила, Учителят ме извика и ми каза: „Ще можеш ли да се включиш тая година при отиването на Рила?“ Отговорих: „Разбира се, Учителю, че мога, щом ми кажете вие“. „Пригответе се“, казва, „ще отивате на Рила“. Учителят ми каза, като отидем на Рила най- напред да поправя кухнята, а после да направим магазина и т.н. Натоварихме един камион. Отдолу сложихме капаци метър на метър,- които брат Неделчо Попов беше вземал от печатницата, а отгоре провизии. За работна група дойде брат Лулчев със своята свита (Упанишадата). Свитата на Лулчев се състоеше от Йордан Андреев (адютант), Веселина Йорданова (адютантка), Колю Йорданов, Тодор Маринчевски, Невяна Неделчева, Тодор (гледача), Колю (келифареца), Лазар Опев. Невяна Неделчева стояла през деня при Лулчев, а вечер отивала да спи на тавана на къщичката на Иван-каруцаря. В случая на Рила бяха дошли някои от тях. Качихме се всички на камиона и тръгнахме. До Говедарци беше добре, но по-нататък понеже времето беше много кишаво, кално, преди да почне боровата гора шофьора изви камиона на поляната и каза, че по-нататък не може да отива. И наистина беше много кално, камиона се плъзга. Всички слязоха от камиона, останах само аз горе и чакам сега работната група да дойде да свалим багажа, нали? Обаче никой не идва. Брат Лулчев, Бог светлина да му даде, пуснал транзистора, тогава за пръв път видях радиопарат с батерии - транзистор. Почнаха те да слушат новини. Но шофьора трябва да се върне. В това време аз викам от камиона: „Нали дойдохте работна група, кой ще сваля тоя багаж? Аз ще подавам тук, но кой ще го сваля?“ Единствен, който се отзова и се отдели от цялата група беше брат Колю Йорданов, един отличен брат. Брат Колю е родом от с. Косарка, Дряновско. Учил е в Търново, а после е продължил в техническо училище в Габрово. Работил в завод като електротехник. 1928 г. служил като доброволец в София със заплата -18 месеца. 1930 г. се запознал чрез някакъв човек, който познавал братя Калпакчиеви, наши братя и други. Така влязъл във връзка с братството. Харесало му обстоятелството, че в братството има много културни хора, които работели върху себе си. Подарили му цигулка (брат Илия Узунов) и той започнал да взема уроци. Научил се да свири много песни братски и други. Брат Матей Калудов бил тогава в София и като наблюдавал Колю предложил да започне да учи контрабас. Свирил обаче само един месец и го взели доброволец, та той предал тогава инструмунта на други. След това си купил циклостилна машина за 2000 лв., на която започнал да пише резюмета и да ги изпраща на 300 адреса, които му дал брат Боян Боев. От провинцията почнали да му пращат пари. По такъв начин той изплатил тази машина. След време брат Лулчев го извикал за пласьор към една редакция. Там го взели без гаранция (тогава хората от братството се ползвали с голямо доверие в обществото). Така започнал да обикаля България. И тъй, свалихме багажа от камиона с брат Колю, дойде брат Янко с конете, качихме една част от багажа, другия остана. Разбира се, багажа на работната група трябваше най-напред да се качи. Те имаха палатки, денкове, едно друго. Нали като отидат горе и палатки трябва да се построят. Брат Янко е коняр от Станке Димитрово, който имаше коне и с тях пренасяше багаж, палатки, раници, хранителни продукти и други, първоначално от Горския дом, а по-късно от Вада до Рила и обратно. Много добър като човек, разбран и точен. Нощувал съм много често у тях. Понякога съм пращал писмо когато трябва да се срещна с него. Той винаги е бил изпълнителен. И други братя и сестри са приспивали в домът му когато са минавали в първите години през Сапарева баня. Винаги се е отнасял много добре към братята и сестрите. Той не е бил брат, но всички така му викахме „брат Янко“. Качихме се горе на планината където биваше бивака. Брат Янко натовари още първия път една част от капаците, а останалите втория път. Но като отидохме заварихме такава незапомнена влага на Рила, че като стъпиш като че стъпваш на сюнгер. Учителят ми беше казал, най-напред да поправим кухнята и после да поправим магазина и т.н., но като отидох, а багажа се състоеше повече от провизии, чували захар, сол, ориз и други. Чудя се какво да правя. Влагата беше много голяма. От капаците постлах в кухнята на плочите и почнах да нареждам чували, сандъци и т.н. и ги покрих. Вечерта спах при провизиите. Сутринта се чудя от къде да започна. Трябва да се кача на покрива, да поправям плочите, обаче тоя багаж какво да го правя? Викам си, Учителят ми каза най-напред да поправя кухнята, но тоя багаж, сядат по него и т.н. и реших да направя най-напред магазина. Почнах да работя. Избрах дървета, които бяхме скрили от миналата година, пренесох ги, но няма кой да ми помогне. В това време отивам пак при работната група. Те се бяха изтеглили на мястото на брат Лулчев, направили си палатките, но никой не идва да помага. Отивам при тях и им казвам: „Вие нали дойдохте като работна група, да видите тоя багаж, който донесохме как ще го съхраним? Вие курдисахте палатките и край“. Пак брат Колю Йорданов дойде, а брат Йордан Андреев (адютант на Лулчев) що не се бихме с него. До там стигна работата. Почнах аз да правя магазина, направих го, опънахме платнището, покрихме всичко и сега трябваше от кухнята всички провизии да се пренесат в магазина. Господ здраве да дава на брат Колю Йорданов, помага ми той, прави струва. На втория или третия ден почнаха да пристигат групите. Пристигна брат Боян Боев и завари магазина готов. Казвам му: „В магазина трябва да има човек, защото има много стока, утре ще почне да се продава“. Аз не знаех, че ще остана в магазина, нали? За мен работа много. Добре, но брат Боев ме гледа така и каза: „Брат Гради, няма друг човек сега, ще останеш ти докато дойде Учителя, да видим тогава какво ще правим“. Тогава аз си направих легло в магазина и започнах да спя там. Но по едно време започна да превалява малко дъжд, а пристигат групи. Викам: „Братя и сестри, докато си направите легло от клек може да вземете по един-два капака за 1-2 дена, да легнете на тях“. По желание всеки си взема колкото капаци иска. Обаче след един-два дена ми трябват капаците да работя - за маса, за тезгях и други работи, а няма нито един капак. Викам: „Братя и сестри, който е вземал капаци, да мй ги върне, защото не мога да работя без тях“. Обаче никой не се отзовава и тогава брат Гради като тръгна, та чак горе до палатката на брат Борис. Не ми е удобно да споменавам имена, защото имаше между нас много „напреднали души“. Някои например освен, че си направили леглата, но си направили и масички, пейки така и седнали, приказват си, а брат Гради трябваше да ходи по палатките, да гледа за капаци. Надигам леглата, вземам капаците и може да си представите какви „хубави чувства, братски и сестрински отношения“ съм имал тогава. - Къртя колчетата от масата, вземам масата, пейките и тъй слизам надолу, надолу до с. Балтова. А те с брат Неделчо, Бог светлина да му даде, закусват. А палатката им е голяма и сложили четири ли или шест капака. Викам: „Трябва да ми дадете капаците!“ „А, не може“, отговаря сестра Балтова. „Брат Неделчо ги е купил, той има право да ги ползва.“ „Той може да ги е купил“, забелязах аз, „но трябваше да ги надпише, та като пътува неговия багаж, да си ги докара. А сега, ние ги докарахме пък нямаме капаци за работа.“ „Не може!“, вика тя. Брат Неделчо мълчи. Излязох вънка, а пък ми трябват капаци, защото всички знаят, че целият магазин беше ограден с капаци до 1 1/2 до два метра и после отгоре бризент. Защото иначе всеки може да влезе в магазина. Добре, но тя не дава. И аз като надигнах палатката и взех да ги тегля един по един. По едно време мляко ли беше, чай ли беше, почна да се изсипва и тя почна да вика: „Диктатор, Хитлер, ще ти скъсам нишката с Невидимия свят“. Ей такива ми ги разправя, но Гради не е вече брат Гради, а бай Гради. В това време се обръщам, сестра Наталия Чакова, светлина на съзнанието й, плаче. Пък аз й бях дал два капака, даже лично бях й ги занесъл. Тя си беше счупила крака преди няколко месеца и аз й ги дадох да ги сложи пред леглото си. Тя спеше на едно войнишко легло, та да не стои във влага, да има къде да си сложи краката. Викам й: „Сестра Наталия, не плачи, на всички ще взема капаците, обаче твоите два капака няма да ги взема“. Минаха един-два дена и дойде Учителят. Аз в това време поправям кухнята. Брат Колю ми подава плочи, обаче Учителят мина транзит край нас. Разбрах, че Учителят е недоволен. Мина един ден ли какво, отивам и казвам на Учителя: „Учителю, Вие ме пратихте на Рила и поръчахте да направя, т.е. да поправя кухнята, нали така говорихме, обаче като дойдох тук, положението се измени съвсем. Първо, работната група, която дойде, не беше работна група, а дойде само така, за да бъдат първи на Рила, курдисаха се и с изключение на брат Колю Йорданов, никой не дойде да ми помогне. Камионът освен капаците и някоя палатка, моята раница, беше пълен с провизии, ориз, захар, сол и други.“ Учителят ме погледна и каза: „Те тръгнаха, рекох, и най-напред помислиха за стомасите си“. А пък аз съм ходил работна група преди години. Не ги споменавам, защото съм ходил за малко нали, направя някои работи и се връщам. „Та вместо да поправя кухнята, както ми казахте, аз трябваше да направя магазина, за да прибера провизиите.“ Както и да е, но Учителят на всичко отгоре ми даде един синджир и един катинар и каза: „За лодката“. Брат Боянчо, Бог светлина да му дава, той дойде и поправи каквото трябва. „Сега лодката, без изключение, ще я даваш само на дежурните. Един кол със синджира и лодката ще се върже за кола, ще заключваш и ще даваш ключа само на дежурните, да носят вода.“ Отговорих: „Добре, Учителю“. Добре, но след епопеята със сестра Балтова, почнаха други неприятности. Идват от града братя и сестрички, ходи им се на разходка с лодката. Аз им казвам:“ Ето Учителят ми е дал катинар, с катинара е заключена лодката, това не е мое решение. Ето ключа. Давам го само на дежурните“. Те викат: „Ти лъжеш, това-онова...“ Нахокат ме и стига до бой. Най-малко два или три пъти отивам при Учителя и викам: „Учителю, много Ви се моля, отстранете ме от тази служба, възложете я на някой друг брат, нали? Аз почти с всички млади братя и сестри се скарах, идва се до бой“. Като казвам до бой, това беше вярно. Искат да вземат лодката, аз не я давам. Учителят ме гледа: „Рекох, вие ще се занимавате с лодката“. И аз нямаше какво, обратно си тръгвах и като работя в магазина, гледам някои братя, които са искали лодката, изкъртили кола, а там е влажно и това не е трудно. Сложили кола със синджира и катанеца в лодката и се разхождат, както всички сме се разхождали по-рано. Но 1939 г. дойдоха много братя и сестри, много чужденци, деца и всичко това Учителят е имал предвид. Лодката да бъде на разположение на дежурните, защото трябва много вода. А после и друго, може нещо да се счупи, да стане нещо непредвидено. Брат Гради като види лодката сред езерото почваше да замерва с камъчета, плочки, колкото мога, ха до лодката, ще счупя на някого главата. А те като се върнат, може да си представите какво настроение е било. Аз да си прибера лодката, а пък - добре, че не съм им счупил главите. Ей такива преживявания имах. Те бяха няколко случая. Понеже сутрин ставам рано, отивам някой път на Молитвения връх. Друг път не мога да отида, понеже овчарите носеха кисело мляко, прясно мляко, сирене. Понякога вземат нещо от магазина и тръгват да посрещат групите. После щях да пропусна нещо. През лятото, когато е по-топло водата на езерото намалява. Тогава се налагаше някой да избута лодката на по- дълбокото, за да може да плува и тогава брат Райчо, брат на Йорданка Жекова запретваше крачолите и нагазваше в езерото. После като напълнят съдовете с вода, лодката натежава и той отново влиза във водата да тикне лодката навътре в езерото. Изобщо имахме много преживявания това лято на Рила. Аз прекарах 57 дена там. Така например обедите започваха от 12 ч. до 1 ч., 1.30-2 ч. след обед. Решихме да сложим надпис на магазина, че ще бъде затворен от 1.30 до 2.30 ч. след обед, за да можем и ние, които работим в магазина да се нахраним спокойно. В магазина работехме с брат Васил Константинов, брат Колю Йорданов и аз. И да дойде някой през това време, никой няма да става и обслужва, все едно, че няма човек. Обаче какво стана, сядаме да се храним и идва някой брат и сестра и започват: най-напред - брат Гради, брат Гради, брат Гради. Аз си мълча. След това почват да викам брат Васил. И той си мълчи. След това като извикат: брат Колю, той веднага а готов да стане. Казвам му: „Абе нали ти казах да мълчиш, сега ще ти шийна един шамар“. Изляза от магазина и започна да говоря с брата или сестрата. Имах един случай с един брат Милан - учител от Кръклене. Викам му: „Абе, брат Милан, от сутринта съм станал толкова рано, сега ни оставете да обядваме. Вие обядвахте, починахте, нали? Пък ако толкова искаш, ето мястото е свободно, ела и почни ти да работиш“. Той си отива, разсърди се, Бог светлина да му даде. След обед, така поиздокарал се малко идва към магазина. Спря на десетина крачки, гледа, прави, струва, обаче стои. Викам си, брат Милан иска да ме замести, обаче не идва, умува... Втори случай имах. Гледам сестра Мечева - майката идва към магазина. Викам: „Вие поне, сестра Мечева, разберете, толкова време сме тука, ние сме преуморени“. И тя си отиде. След обед гледам, ама никога не бях я виждал така пременена с една хубава рокля с бели точки, идва право в магазина и първата й работа беше да се извини. Стана ми толкова мила. Тя беше първата и последна може би, но много силно се запечати в съзнанието ми. Да не казвам за сестра Цанка Екимова. Аз я познавах по гласа и не й обръщах никакво внимание. Тя ходеше по цял ден по скалите и тъкмо когато трябва да се храним, тогава ще дойде. Ще кажа и за майка ми Мария. Тя много ми се сърдеше, Бог светлина да й даде. Като го разправям това нещо, а аз го разправях затова, защото понякога човек сам на себе си не може да угоди, камо ли на други. Идва мама, оставя парите и вика:“ Дай ми един хляб“. А магазина беше така, че имаше една обща маса с един капак, който се отваряше и се влизаше при продавача и в склада на магазина, а пък братята и сестрите стоят така отстрани. Аз влизам и вземам един хляб, разбира се, като на майка си избрах най-хубавия. Като го сложих пред нея на масата, тя го гледа, гледа и мене и вика: „Ти даваш на всички толкова хубав хляб, а на мен какъв хляб ми даде“. Аз я погледнах така и й казвам: „Мамо“, отворих капака, „влез в магазина и си избери един хляб, който намериш за добре“. Тя ме погледна така, влезе, поседя малко, аз я почаках. По едно време излиза, но не носи никакъв хляб. Викам й: „Мамо, защо не си взема друг хляб?“ „Ами, синко, по-хубав хляб от тоя, който ти ми даде няма.“ И така си взема хляба и си тръгна. Казах й: „Можеш ли да помислиш, че ще имам хубав хляб пък на теб ще дам най- лошия?“ А пък те бяха останали само няколко хляба... Веднъж дойде една сестра и ми казва: „Колко пари ти плащат като работиш тука сега?“ Аз отговорих: „Колко мислиш?“ Тя каза някаква сума. Викам: „Сестра, ако искам да работя за толкова пари, като отида в града за десет дена ще ги изкарам тия пари и ще дойда тук като вас да ходя на разходка по езерата и т.н. Знайте, че никакви пари не взимаме“. Ние с брат Колю се хранехме от стола, нали, от магазина си вземахме каквото ни трябва, а брат Васил, Бог светлина да му даде, като трябва да си купи един хляб, извади си парите, сложи ги на масата и си взема един хляб. Трябва ли му сирене, същото прави. Нито веднъж не го забелязах да вземе нещо без да си го плати. Той вземаше пенсия. Ние обаче с Колю като не работим, няма от къде да вземем. Мина известно време след като бях взел капаците от сестра Балтова и си разменихме любезности, Учителят също беше между нас. По едно време сестра Балтова каза, че била изгубила едно плетиво с едно бяло кълбо и ме помоли, да съобщя когато обядваме. Аз изпълнявах и тая задача на кехая, глашатай. Кехаята тръгва, например из селото и вика, че еди кой си е пристигнал и пр, и пр. Та всички се хранят, храни се и Учителят и аз викам: „Братя и сестри, сестра Балтова си е изгубила едно плетиво, който го е намерил да го донесе при мен, да й го дам. Впрочем, то плетивото е при мен, но сестра Балтова като й вземах капаците ме нарече диктатор, Хитлер и че ще ми скъса нишката с Невидимия свят, и понеже тя го е направила това нещо, много я моля, да дойде лично, да си получи плетивото и да ми върже нишката с Невидимия свят“. В това време Учителят, аз съм Го гледал някой път на вечеря, например някой брат-хуморист разправи нещо смешно и Той като започне да се смее, просто сълзите му текат така. Така и сега Учителят се смееше през сълзи. Веднъж брат Тодор Михайлов изпя песента „Вечер, сутрин“, но така както я чул да я пеят на някакво село. Те пеели: „Вечер, сутрин, оти не дойде...“ Учителят също се смял през сълзи. За сведение, не съм чул Учителят да се смее с глас, но често се смееше със сълзи на очите. Та, братя и сестри, имам и преживелици и от тоя род. Много силно впечатление ми е правила сестра Аня Тодорова, сестрата на сестра Паша. Тя беше учителка. Друго правеше или не, но като станеше сутрин, другите отидат някъде, на гимнастика, разходки правят, а тя, Господ светлина да й даде, като вземе една лопатка и една метлика и като тръгне от кухнята до клозетите, защото има ги и такива, кой къде сварил, ходил, щапал, правил, струвал. Понеже Учителят държеше много да се поддържа чистота, тя с часове се занимаваше с тая работа и беше много хубав човек. Имаше между другите и едно семейство - брат и сестра Тричкови. Братът беше художник и се казваше Иван Тричков. Той обичаше да рисува. По цял ден ходи и рисува. И понеже сутрин излизаше рано и вечер се връща и идва в магазина, да си вземе някои провизии, плодове, домати или друго, обаче няма, свършили се. Докато беше сестрата на езерата, тя пазаруваше. Но тя си беше отишла и той като дойде често пъти не намира нищо. Викам му: „Абе, брат Тричков, остави една бележка когато искаш нещо, да ти заделя - картофи, зарзават, плодове“. Някой път търсеше кисело мляко. „Кажи ми какво ти трябва, за да ти оставя.“ „Е, наистина, много хубава идея“, казва, и ми остави една торбичка, та аз като дойдат продуктите, веднага му заделя каквото му трябва и той като дойде, получи си ги, плати си и си отиде. Този случай го разправям, понеже той нарисува веднъж една хубава картина от Молитвения връх с поглед към Говедарци и първите борчета, които са от Молитвения връх надолу, в скалите. Той ги беше нарисувал и ми я подари. Та имам един много хубав спомен от брат Иван Тричков. През време на лагеруването 1939 г. имахме много чужденци в лагера - от Латвия, от Естония, от Югославия, от Франция, от Америка, изобщо много гости. По едно време, нали Хитлер обяви война на французите. Нашите приятели от Франция бяха много обезпокоени от това нещо. Учителят ги успокояваше. По едно време се завърнахме в София, французите още бяха в България. Учителят им разправя някои работи. Един ден аз се разхождах по поляната където играехме Паневритмия. Гледам, Учителят идва, целувам Му ръка и Той ме гледа така: „Видя ли, рекох, защо не трябваше да отиваш в Белгия?“ По-рано аз исках да отида в Белгия. Учителят ми каза: „Не трябва да отиваш в Белгия“. А сега ми казва: „Видя ли, защо не трябваше да отиваш в Белгия?“ Аз разбира се знаех, че е обявена война, но подробности не знаех и не се замислях, защо Учителят не ме пусна да ида в Белгия, а то имаше връзка с войната. През време на летуването на Рила 1939 г. там беше и брат Петър Пампоров, известен есперантист, който с „езика“ обиколи света. Той беше и преподавател и оратор и разпространител на Учението на Учителя. Името Пампорово е прякор на дядото на брат Пампоров. Той като тръгвал с конете и катърите от Смолян за Цариград или други турски градове надолу, толкова коне и катъри имал, че турците му изкарали прякор „Пампор“, което значи на турски влак. Той понеже бил много богат купил тая местност около Смолян, именно Пампорово, където косял сено за конете си. Оттам и брат Пампоров носи своето име.

28. ЧИЧО ДРАГАН - ДЕЗЕРТЬОРА Аз бях получил писмо от чичо ми Драган, да отида в Трявна, понеже той имал приятел там още от времето, когато е бил във Франция. Тогава те били пленници с тоя човек от Трявна. В писмото беше сложил и една хубава снимка. Пък аз нали съм турист. Работих в събота до обед. В събота имаше пазар в Габрово. Вземах си раницата и едно друго и тръгнах за Трявна през село Калпазаните. По пътя настигнах селяни и ги питам за Трявна.. Аз мислех, че Трявна е на десетина километра път, а се оказа, че е на двадесет и няколко километра Габрово-Трявна. А пък то почваше вече да се смрачава. Как ще намеря пътя? Те ми препоръчаха да вървя по електрическите стълбове, да не загубя посоката. Както вървя така по едно време гледам от едно голямо дере излиза един човек и минава пред мен на десетина метра. Почнах да му викам: чичо, дядо и т.н. Викам му: „Кажи ми, аз не зная пътя, правилно ли вървя?“ Обаче той - нула внимание. От едното дере прехвърли баирчето и слезе на бърза ръка в другото и аз нямаше какво вървях по стълбовете. По едно време стигнах едно друго село, но му забравих името вече. Стигнах жп линията за Трявна и двама полицаи ме спряха, викат: „От къде идваш?“ „Идвам от Габрово и отивам в Трявна“, отговорих. Те ме заведоха в полицията и ми казват: „Дай си личната карта!“ Аз пък за сведение бях я забравил. Понеже в Габрово квартирата ми беше на втория или третия етаж, като слязох долу на улицата и бръкнах в джоба си, забелязах, че не съм я взел. Добре, но досега вече двадесет и няколко годишен съм, бяУ на село, в София, тук, там, в Габрово, никой не ми потърси лична карта. Казах си: Сега в Трявна ли ще ми търсят лична карта. И така тръгнах без лична карта. Те ме гледаха, правиха, струваха и викат: „Свали си раницата тука“. И седят те няколко души и почнаха да си приказват: „Добре, че го нямаше еди кой си, досега щеше да го опердаши като мех“. Искаха да ме уплашат. Аз се чудя какво да правя. Обяснявам, че съм от София, работя в Габрово при Пенчо Бонев, той беше голям фабрикант. Понеже получих писмо от Белгия, подадох им писмото. Ето има и снимка. Моя чичо ме моли да отида при Станчо Дамянов, после ще видя прякора му. Ако искате заведете ме у него, ако той гарантира за мене, добре“. И началника, който беше старши, взема писмото, прочете го, взема и снимката, която пък бе за бай Станко, когото не познавах и каза: „Хайде, добре“. Заведе ме и като отиваме у бай Станчо, какво да гледам, една грамадна триетажна къща. Като влязохме в първия етаж-партера - един голям луксозен магазин за хранителни стоки, подреден, прости за пръв път виждах такъв магазин. Поседях така с раницата, а имаше клиенти, той седи на касата, минават клиентите, казват какво са взели, той им взема парите и понеже по пътя ме валя малко дъжд, пък и бях малко изпотен, бях неугледен. Аз му подадох писмото и снимката и той - Станчо каза на полицая: „Аз познавам тоя човек, аз гарантирам за него“. Аз почаках, почаках, почна да ми става студено и казах: „Извинявайте, но пратете един човек да ме заведе в хотела, по възможност хубав хотел“. И той ми даде един човек, който ме води, води и ме заведе в един хан. Ханджията ме прие и ме заведе в една грамадна стая. Аз легнах изморен и тъкмо съм заспал, по едно време като пристигнаха много пияни хора, те цяла вечер гуляли, правили, стрували. Тъкмо се бях вече наспал, като видях пияните, станах, облякох се, вземах си раницата и тръгнах през Трявна, а този хан, после видях на снимка с един хубав мост, тревненски мост така на цветни картички. Даже си вземах няколко такива картички за спомен и пратих на чичо една. И нали съм турист, ходих нагоре, надолу и по едно време почва да съмва, слизам в града и както обикновено когато отивам в някой град, питам за въздържатели, вегетарианци и по тоя начин се добирам до наши братя и сестри. Първата жена, която срещнах в една тясна уличка като слизам от Балкана, запитах: „Тука да имате някои познати вегетарианци, въздържатели? Аз съм от София“. „Ето тук, има една къща, у която живее една сестра Цветана. Тя ходи някой път в София, там от някакво братство е“. Викам: „Хайде, моля ти се заведи ме до нея“. Минахме няколко къщи така, те имат на портите чукало така и тя чука. По едно време излиза една сестра Цветана, която познавам много добре, но не знаех, че е от Трявна. Тя е гостувала у нас няколко пъти. Тя ме прие, него ден беше неделя, закусихме, разправяхме се, синът й беше учител и по едно време вика: „Гради, хайде сега на беседа“. Вземах си раницата и отидохме у една сестра Калугерова. Като разправях скоро на сестра Стоянка Драгнева, а тя нали е от него край, много се изненада. И тъй отидохме на беседа, четохме, пяхме там и по едно време наближава обед и сестра Цветана вика: „Хайде брат, да те водя вкъщи, да обядваме“. Тръгнахме и в това време като вървим, гледам един полицай върви срещу нас. И като ме видя, вика: „Извинявайте, ама ти ли си от София, гдето те арестуваха без лична карта?“ Казах: „Аз съм“. „Е, добре, понеже от сутринта те търсим, не можем да те открием къде си“. И тъй разделихме се със сестра Цветана и й казвам: „Сестра Цветана, с тебе се познавам много добре, пак ще дойда у вас, пак ще се видим и на беседа. Да ида да видя тоя човек, при който чичо ми ме праща, бай Станчо“. „Добре“, каза тя и се разделихме. Отидох. Гледам, една от най-хубавите къщи в Трявна е на бай Станчо, при който чичо ме праща. На първия етаж пише магазин за бакалски стоки, на втория етаж пише Българска народна банка - гр. Трявна, а на третия етаж живееше той. Качих се, звъних, излиза той и ме посреща. Вика: „Абе, къде се загуби, какво стана“. Казвам му: „Ще ти разкажа“. Той ме покани и каза на жена си: „Направи там кебап ли, какво“. Викам му: „Вижте какво, обелете няколко картофа и ги сварете. Аз съм вегетарианец и месо не ям“. Те съжаляваха, както и да е, сутринта чакал да се върна, той всъщност не ми го каза, но аз го разбрах. Като ме няма, праща в хотела, т.е. в хана, ханджията нищо не знае за мене, праща в полицията и те нищо не знаят и той започнал да се безпокои. Вика: „Тоя човек какъв беше, избяга“. Аз нали разбрах това, защото полицая ме търси и ме пита пред сестрата. Почнахме да приказваме. Викам му: „Всичко друго е лесно, кажи ми сега нещо за чичо Драган“. И той ми разправя. А за сведение чичо ми не е бил пленник, а дезертьор. Много пъти като мен е бил запас. И веднъж казал на началника си: „Абе сега е време за жетва, за коситба или вършитба, пратете ни да поработим, да си изкараме някой лев, та да имаме пари за цигари, да се почерпим, за писма и т.н.“ А те пращали само синовете на чорбаджиите, а бедните не пращали. И един ден при един удобен случай чичо Драган минал към французите. Това ми разказа бай Станчо.А той самият бил пленник, имало и други войници, които са попаднали в плен във Франция. Та там бил и чичо ми, но понеже чичо бил дезертьор, бил по- свободен. По едно време някои от войниците познати на чичо ми казали на бай Станчо: „Ще потърсиш, тука има един Драган Колев Минчев, родом от Твърдица, Сливенско - балканджия, той може да ти помогне“. И тъй бай Станчо се запознал с него. Един ден чичо го повикал по телефона, да излязат заедно и понеже чичо е свободен да ходи, казал на началството: „Ще излезем малко из града“. „И излязохме“, разказва бай Станчо „и чичо ти ме води в един голям магазин, в който има всичко. А ръстовете ни са почти еднакви. Гледаме на едно място шапки и чичо ти вика: „Станчо, харесва ли ти тая шапка?“ Ами много хубава. „И на мен ми харесва.“ Вземахме я. Отиваме на друг щанд, вземахме бельо, дрехи, риза, вземахме връзка, костюм, чорапи, обувки, вземахме шлифер ли какво - горна дреха. Един-два пакета ни увиха и той плати всичко. Като излязохме от магазина, води ме на баня, изкъпахме се, казва, хубаво и се върнахме да се обличаме. И чичо ти вика: „Станчо, тия дрехи, пленнишките ще седят закачени. Разтвори тези пакети, това е всичко купено за теб. Пленнишките дрехи ще ги увием в един пакет и като отидем в лагера там ще ги облечеш“. Станчо казва: Аз останах много учуден. Ние не се познавахме, не се знаехме, какво направи тоя човек... направих това, което ми нареди и се облякох. Като отидохме после в лагера, съблякох се пак и облякох лагерните дрехи и така прекарах с твоя чичо“. Аз обядвах там, благодарих му, че чух за чичо ми тия работи. Аз познавах чичо си Драган по писмата. Във всяко писмо пишеше: „Ще гледате майка си, ще слушате майка си каквото ви каже, защото вие баща нямате. Ние, вашите чичовци, като тръгвахме едно време на фронта се бяхме събрали и аз казах пред всички, понеже не бях женен, че ще помагам на децата с каквото мога“. Бог светлина да дава на чичо ми Драган, аз го помня като дете и одеве казах за сестра Ванга, щото и тя ми говори за него. А той ми пишеше в писмата си, че „човек предполага, а Господ разполага“. Вземах и написах на чичо си едно писмо: „Чичо, ако трябва някога да се върнеш в България, върни се гол и бос, но с характера, който си имал в България, а не като нашия бай Станчо, Господ да го прости, той не е вече между живите. Да направи триетажна къща, първия етаж негов магазин, втория - Народна банка на Трявна и на третия той да живее. Вместо да ме приеме сам той, то не ме прие. Аз аз го помолих да ме прати в някой хотел. На другия ден видях грамаден хотел на четири етажа ли какво, а той е помислил, че ще трябва да ми плати за нощуването нали и ме прати по тъмно в един хан при пияниците нещо, което никога няма да забравя“. Какво ли не е преживял брат ви Гради.

24. КИЧУР КОСА Ще ви разкажа нещо, което ми се случи през 1933 г. или 1934 г. Той както си чешех косата, някъде зад ушите горе, гледам гребена се напълни с коса и като потърсих с пръст усетих, че на едно място ми студенее на главата. Отидох до огледалото и гледам, наистина ми е паднала на едно място коса. Около една монета голяма колкото сегашните два лева. Викам си, какво ще правя сега? Ще отида при Учителя. Отидох. Той ме погледна и ми каза: „Ще вземеш чист зехтин и ще го мажеш“. Отговорих: „Добре, Учителю“. Тогава беше мизерия, но се намираше чист зехтин. Вземах си. едно шишенце и когато ми дойде на ум, на работа например пък и в друго време, намазвах мястото. Но когато ми падна косата бях казал и на брат си. Като мина месец и нещо брат ми вика: „Ние в сиропиталището във Варна имахме деца, на които главите бяха без коса и ги лекуват и не могат да ги оправят, че тука с малко зехтин ли ще се оправиш?“ Но като мина известно време, може би месец или месец и нещо, викам на брат си: „Я погледни главата ми!“ „Ами поникнал е един мъх“, казва брат ми. Мина още месец и белия мъх стана коса. Минаха много години и мисля, че Учителят си беше вече заминал и един ден като се чеша пак един кичур от дясната страна на челото ми падна. И аз пак започнах да мажа мястото със зехтин. Мина пак месец и нещо, пак излезе мъх и после тоя мъх стана коса. По него време сестра Анина Бертоли пристигна от Париж и гледа цял кичур бяла коса на главата ми. Тогава нищо не ми каза. Отиде си в Париж, но като дойде другата година гледа, нямам вече бяла коса. Смее се и вика: „А, ти си боядисваш косата“. „Не си боядисвам косата“, отговорих аз. Тогава тя каза: „Миналата година като идвах имаше един кичур бяла коса, а сега?“ Викам й: „За сведение тогава ми падна косата и аз я лекувах с чист зехтин, така ми каза Учителят по-рано“. И други съм лекувал по тоя начин. Понеже пък на нея от двадесет години й е побеляла косата, от тогава насетне си я боядисва. Но на мене тая опитности ми е скъп спомен от Учителя.

18. КРАДЕЦЪТ Като ме взеха войник 1934 г. и служех в Сливница, първоначално седяхме 15-20 дена и ни учеха как да даваме чест на някой офицер например и други работи, които трябва да знае един войник и щом добре се представим тогава ни пущаха в отпуск. Почнаха да ни пущат всяка седмица. В събота като ни пуснат и неделя изкарвахме вкъщи. Правеха икономия на хляба, на храната изобщо. Така аз си дойдох няколко пъти в София. Един път като дойдох чух, че в парахода-бараката, в която живееха стенографките, ставали кражби. Чудехме се кой може да е крадеца. Един неделен ден отидох на беседа, но не зная как стана, че сестра Надя, сестрата на стенографката Паша Тодорова ми каза, че ще дежури, за да хванат крадеца. Няма да иде на беседа, ще чака крадеца да влезе вкъщи, за да разбере кой е. Аз пък не зная защо, не бях закъснял, но не бях в салона, а бях застанал отвън на прозореца срещу Учителя. А прозорецът беше отворен, защото беше лятно време. Викам-си, ще отида вкъщи. Никога не съм правил такова нещо. Тръгнах към къщи. И като наближавам къщата на брат Борис, гледам сестра Надя тича. Пък тя беше ниска, пълничка,като някое патенце. Питам: „Сестра Надя, какво има?“ Тогава точно под къщата на брат Борис живееше брат Мариус. Долу-горе където е мястото на Учителя, само че по-горе имаше права улица, която отиваше в гората. Отдалече вижда се, че човек отива в гората и сестра Надя ми вика: „Ето, този е крадеца“. Аз хукнах веднага след него и като повървяхме по алеята вече навътре в гората, алеята правеше един завой, а този завой беше ограден с телена мрежа, два-три реда. Той прескочи телта и мина направо. Аз направих същото, но като го наближих, той започна да се пипа така по джобовете, задния джоб така. Мисля си, тоя човек сигурно носи оръжие, но как да го хвана, че да не ми напакости нещо. А пък нали съм войник, на учение правехме кръгом, на ляво, на дясно. И тъй като вървя мисля да мина няколко крачки пред него и той ще помисли, че го отминавам и в тоя момент ще се обърна и ще го хвана за ръцете. Вече почва борба, трябва да го хвана. И точно така направих, хванах го. Той ме гледа в очите, обаче в ръцете му няма нищо - нито нож, нито пистолет. Гледам позната физиономия, обаче в момента не мога да се сетя кой е. Той се обади: „Брат Гради, какво, защо ме хващаш?“ „Ами ти защо крадеш?“, казвам аз. „Как ме обиждаш!“, отговори той. „Не те обиждам, но направо ти казвам, че крадеш. Я ми кажи“, рекох, „кой си?“ А по това време имаше една сестра Толева. Тя живееше в сестринските стаи. Там подреждаше едно, друго. Мъжът й беше починал. Тя беше възрастна жена така, а крадеца беше неин внук. Той беше голям вече, ще завърши гимназия и беше приятел на моя брат Атанас. Виждал съм го, но не можах да се сетя отначало. Той почна да се кара, да се сърди. Викам му: „Виж какво, или ще тръгнеш с мен да се върнем на Изгрева или аз ще тръгна с тебе до Семинарията тогава и където срещнем полицай, ще те предам на полицая като крадец, обаче няма да те пусна, тъкмо те хванах сега“. Той няма накъде, върнахме се, отидохме вкъщи, в бараката. Те нали бяха приятели с брат ми. Брат ми в момента свиреше нещо и аз му викам пък и на крадеца: „Аз ще отида до някъде сега, а пък вие седете, приказвайте“. На брат си не казах нищо. Оттам отидох в парахода при с. Надя. Казвам й: „Сестра Надя, крадеца го хванах, вкъщи у дома е, после ще си поприказваме. Сега ще отида при Учителя, да видим какво ще правим“. Отидох и поседях малко, Учителят прекрати беседата и като излиза навън,'аз Го срещам и Му казвам: „Учителю, крадеца го хванах“. Учителят не ме беше задължил, но в случая така се нареди. Учителят ме погледна и каза: „Рекох, на Толева внукът ли е?“ „Той е, Учителю“, отговорих. „Ще й кажеш, аз на няколко пъти съм й казвал да му говори, да го възпитава, обаче тя нищо не му казва и той продължава да краде“. А пък в парахода идваха много братя и сестри, но повече сестри нали, при стенографките, със златни пръстени и разни други украшения и за да не бъдат с тях на беседа, оставят ги на масата в парахода, обаче той научил тая работа и така беше направил няколко кражби. Аз отидох вкъщи и го извиках настрана. Казах му: „Слушай какво ще ти кажа, от днес нататък нямаш никаква работа на Изгрева. Специално при баба ти“. Баба му живееше в сестринската стая до къщата на брат Георги Константинов от Русе. „Най-важното да знаеш, ако стане някоя кражба от тоя род, ще знаеш, направо отивам в полицията да те заявя“. Сега не зная тоя човек дали е жив още, как е, но за сведение след тоя случай аз се срещнах само веднъж на Изгрева с него до брат Симеонов, поздравихме се като приятели, обаче от тогава насетне не зная друг подобен случай на кражба на Изгрева. Георги Константинов е македонец. В Русе е бил чиновник в съда. След това се изселва в София като пенсионер. Ходил съм у тях. Съпругата му се наричаше Друмка. Имаха един син на име Велик и Златка - дъщеря. При тях живееше брата на Георги Константинов - Васил Константинов. Васил Константинов-пенсионер, бивш военен, добър математик, разведен. Съпругата му и синът му живееха в Букурещ. В Русе предаваше частни уроци по математика. Живееше при брат си в Русе, а за известно време у брат Петър Филипов докато последния завърши гимназия като частен ученик. Идеен, честен, отличен брат. Беше при Петър Филипов затова, защото ставали сутрин от 2-3 часа да работят по математика. 1939 г. е бил като касиер на Рила, на бивака, към стола на Изгрева, също като такъв когато строиха инвалидния дом в София. Понеже брат Антонов казвал, че Васил Константинов крадял, казваха, че за мене може да кажете всичко, но не и за Васил Константинов. Бяха приятели с Петър Филипов. Първоначално, когато Петър отива в Русе е бил на квартира у Георги Константинов.

17. ВОЙНИЦИ-ВЕГЕТАРИАНЦИ През пролетта на 1933 година получих повиквателно да се явя в Самоков за войник в планинската артилерия. Там да отбия военната си служба. Но нали имах удостоверение да служа само шест месеца като глава на семейство, в тая връзка отидох при един наш брат, мисля, че беше полковник Райчев от Търново. Той беше от трудовите войски. Като му разправих всичко, той взе телефона и се обади във военното бюро и обясни на своите подчинени как стои въпроса с мене. Те казват, че нищо не можело да се направи. Тогава, още преди да прекъсне разговора, аз му казвам: „Брат Райчев, кажи, че съм сирак от войната и имам удостоверение да служа само шест месеца“. Той каза това и те отговориха да ида веднага при тях и че ще уредят въпроса. Брат Райчев ми каза къде да отида. Като отидох там наредиха да не служа в планинската артилерия. Мина зимата и пролетта и брат Драган Петков го извикаха войник в Сливница -1934 г. Не мина една седмица ли какво и мен ме извикаха в Сливница. Като отидох в Сливница, най-напред ме пратиха при лекаря. Той ме прегледа и между другото ми изследваха урината. В Сливница изпращаха всички коневичари от София (цигани, които живеят при Захарна фабрика), които често пъти биваха болни от заразни болести. Като ми изследваха урината и донесоха талончето с изследванията, лекарят се обърна към мене и ми каза: „Ти, момко, си страдал от бъбреци“. В тоя момент ми дойде на ум мисълта на Учителя, да кажа, „че лекарят ми е забранил да ям месо и да пия спиртни напитки, понеже съм боледувал още от малък като дете от бъбреци“. Обаче на село кой ще ме погледне, кой ще ме лекува. Ние едва имахме да се прехраним. Лекарят, д-р Памукчиев ме гледа, прави, струва, вика: „Тука 5-6 месеца ще ядеш каквото ти даваме, пък после ще видим“. Аз го гледам и казвам: „Г-н докторе, аз съм тук за шест месеца. Докато свикна, почват болки, болници, едно друго, затова месо няма да ям. Правете каквото искате с мене“. Той ме гледа, гледа и каза: „Момко, първия човек, който ще ти помогне, това съм аз. За сведение аз месо не ям. Но на годината един-два пъти трябва да присъствувам на банкет и седна някъде, уж че близна нещо, но месо не ям“. Аз го гледам и си мисля: доктора сега ми хвърля последната въдица. Казвам му: „Добре, докторе, много се радвам, че ще ми помогнеш“. В това време той даде една бележка на фелд- фебела и каза: „Гради Колев Минчев ще бъде във свързочния завод - телефонист, той е за шест месеца“. В това време фелдфебела казва: „Ами то има още един вегетарианец и той не яде месо, в същата рота“. Аз се сетих, че това е брат Драган Петков, фелдфебелът ме заведе в един голям салон, където спяхме ние и по едно време аз излизам на двора и насреща ми брат Драган. А на двора няма никой и аз му казвам: „Брат Драган, все едно, че не се познаваме. Аз съм телефонист“. И той вика: „И аз съм телефонист“. Казвам: „Аз научих това и ще се видим в стаята“. На мене дадоха в стаята първо легло, нали съм най-висок, а той през няколко легла. В столовата така се нареди, че се хранехме на една маса двамата вегетарианци. Така вместо един човек бяхме двама. През време на служенето мина около един месец, някои офицери-дежурни искаха да ни накарат да ядем месо, но ние не ядем. В това време командир на полка беше подполковник Томов. А той беше кръстник или кум на брат и сестра Недкови, на Полито родителите. Тогава още като ме пуснаха отпуск, а те ни пущаха всяка неделя (тогава пущаха отпуск само да знаеш да даваш чест и т.н.), казах на сестра Недкова много поздрави от семейството на подполковник Томов. Сестра Недкова прати нещо да занеса на подполковник Томов и като отидох да го занеса, казва ми Томов: „Не може, Гради, ще трябва да ядеш месо“. А пък жена му казва: „Ти знаеш ли какво значи да си вегетарианец? Те са идеалисти хора и няма какво да го насилвате“. А той, Томов, светлина да му е на душата като влезеше в кухнята, вземаше най-големия кокал и го глождеше като кученце. Така мина около един месец, ние бяхме на словесно занятие, идва един войник и казва: „Вегетарианците да излязат!“ Словесно значи, да ни разправят за пушки, за топове и т.н. Излязохме вместо двама, трима вегетарианци. Вървеше най- напред непознатия, втория брат Драган и третия аз. Отидохме в канцеларията. Там бяха командира, полковника, лекаря, който беше капитан и подполковник Томов, домакин. Имаше и писар. Полковникът попита най- напред първия вегетарианец - непознатия: „Ти защо не ядеш месо?“ Той започна да разправя, че това не можел да яде, онуй не можел, че печено и т.н. Тогава лекаря, д-р Памукчиев го запита какво яде. Той каза, че яде кренвирши, салам и т.н. „Марш“, каза лекаря, „ти ядеш най-лошото месо, а това, което трябва да ядеш не го ядеш. Всички по-лоши меса ги правят на кренвирши и др. работи“. Попитаха брат Драган защо не яде, а той още не говореше добре български понеже беше дошъл от Югославия. Той каза: „Аз съм чел книги, разбрах че месото не е полезно за човека и затова не ям месо“. „Добре“, казаха. Питам и мене, но още преди да си отворя устата лекаря каза, че не трябва да ям месо, защото имам болни бъбреци и с това се приключи. Аз не казах нито една дума. В това време домакинът на полка каза: „Решихме, ще ви даваме всичко постно, което има, по един хляб на ден, по триста грама суха храна, независимо какво има - дали е постно или блажно - сирене или кашкавал, маслини или мармалад, захар, каквото искате“. После стана така и показа през прозореца: „Ето, това е градина военна, пасете трева колкото искате“. И така приключи въпроса с храната. Започнаха да ни дават вегетарианска храна и суха храна. А имахме един лавкаджия, който продаваше всичко почти и ние пък с брат Драган някой път с дни не взимахме кашкавал и като идем вземем по една пита кашкавал, отидем при лавкаджията. Той имаше много плодове: ягоди, череши и т.н. и като напълним канчетата с ягоди и други плодове, каквито има, прекарвахме много добре. Но за сведение имаше един фелдфебел, всъщност те бяха двама. Единият - възрастен, единият - млад. Младият се наричаше Евлоги Георгиев. Той особено много ме тормозеше. Веднъж бяха заклали към 10-12 прасенца малки. Военните щяха да имат банкет. От всяка рота Искаха войници да отидат да помагат. Младият фелдфебел казал на дежурния офицер по кухня. Той беше поручик, че ще му прати един войник, „когото ще накараш да реже месо“. И му разправил историята, че съм вегетарианец и т.н. Отидох аз в готварницата. Гледам на масата като сложили прасенцата и ги чистят там, режат и офицера поручик ми вика: „Вземай ножа и почвай да режеш“. Аз, тъй както съм застанал викам: „Г- поручик, аз месо не ям и няма да режа. Дайте ми да чистя лук, ориз, всичко друго ще правя, пратете ме да измия клозетите, обаче месо няма да пипна“. Добре, ама той се провикна: „Аз това ти заповядвам да правиш!“ В това време аз седя така с ръката за почит, обаче омаля ми ръката и му казвам: „Г-н поручик, свободен ли съм?“ Той отговори: „Не си свободен, ами взимай ножа да режеш“. Аз в това време си излизам от стола и до вечерта всички, цялата казарма знаят, че Гради след няколко дена ще го съдят за неизпълнение на заповед. Добре, но моят ротен командир и той беше поручик, само че старши поручик, оня беше по- млад по випуск. Моя ротен командир се казваше Борис Величков. Бог светлина да му даде, той беше от Русе и много ме уважаваше. Трябва да ви обърна внимание на това, че цял месец аз трябваше да ходя цивилен, защото поради високия ми ръст нямаше за мен дрехи, ботуши и др. и когато от министерството на войната изпратиха платове да ми шият дрехи, после шинел, после ботуши, той ме води в шивалнята и обущарната и ми вика: „Гради, понеже си сирак от войната ще наредим да те пратят в Търново, там има школа, да станеш подофицер ли, фелдфебел ли“. Викам: „Г-н поручик, много ви благодаря, но аз не желая това“. Даже отказах да ми правят шинел понеже през есента щяха да ме уволнят, шинел значи не ми трябва. Добре, но веднъж пак с този фелдфебел Евлоги Георгиев, младия, Бог светлина да му даде, той умря. Храним се в столовата и той дойде при нас и пак казва: „Ще ядете месо“. Брат Драган си мълчеше, но аз от край време все така си приказвах. Той се ядоса нещо в столовата, която беше пълна с войници и дежурен офицер, храним се и вика: „Аз сутринта ще ви доведа две кучета, ще ги вържа и ще ви накарам да ги убиете, да видим какво ще правите“. Аз седя срещу него в това време, а имаше както казах и офицери и дежурни по кухня и войниците в столовата. Обърнах се към него и казах: „Когато ми дадете пушка да убия кучето, ще се обърна и ще разстрелям вас и себе си. Защо ще убивам едно невинно куче“. Той се обърна към офицерите и войниците и вика: „Гледайте, иска да убие началника си“. Отговорих: „Щом ме карате да убивам, нали знаете, че аз не убивам, по-добре ще ме разстреляте мене“. Това беше на вечеря. После излязохме. Аз бях много разтревожен и вечерта си легнах, но дълго време не-можах да заспя. Молих се на Учителя и т.н. и по едно време сънувам, че отиваме на учение. А там имаше големи поляни, после по Козница по баирите и същият фелдфебел, щото възрастният още не беше се уволнил, а пък младия беше заел службата и като каза: „Строй се рота“, аз понеже бях най-високия в полка, където застанех, там се нареждаха войниците. Бях приготвен с раница, едно друго и забих кола, т.е. застанах. Идва по едно време той и вика: „Глави на ляво, на дясно“ и в това време вместо ротния командир Борис Великов, гледам Учителя, с пелерината така, приема ротата. Викам: „А, Учителю...“, последният прие ротата, но по едно време ни освободи и тръгнахме да отиваме на учение. Поляните не бяха далече, вървим, вървим и.по едно време Учителя върви пред нас както ротния командир или пък отстрани, обаче с нас и като стигнахме даде заповед, че до там ще вървим и както бяхме строени, всеки си свали раницата и всички войници, кой където беше заспаха, така от умора ли, от друго ли... Останахме будни Учителят, фелдфебела и аз. По едно време Учителят седна по турски, така както си кръстосват краката на земята и почна да прави някакви движения с ръцете. Ръцете над главата, после в страни, така, така... Аз гледам Учителя, обърнах се към фелдфебела, гледам той легнал овчарски, обърнал глава към мен, но Учителят не гледа и мен ме е страх, че ме гледа фелдфебела и така мисля, мисля си и викам: и тая хубава. Учителят пред мен, а мен ще ме е страх от фелдфебела. И в това време седнах и аз като Учителя по турски и почнах да правя упражненията. Както ги правихме по едно време се събудих. Като се събудих, то почти съмнало и аз отивам право при леглото на брат Драган, който нали спеше през няколко легла. И той беше разтревожен и аз му казах: „Брат Драган, нощес сънувах Учителя и ще знаеш, че сигурно нищо няма да стане“. Бяхме след това на закуска, всички войници гледат мен и брат Драган нали и едни се майтапят, други ни съжаляват и в това време като закусихме дойде съобщение, че нашата рота, свързочниците ще бъдем дежурни по църква. А това да се случи неделя. Сутринта значи след закуска всички войници ще отидат в склада да им дадат нови дрехи, да отидат на църква. Понеже брат Гради нямаше други нови дрехи, направиха ми един костюм, но по учение, насам, натам те се цапа и аз останах свободен и се чудя сега какво ще става. Обаче цялата рота с фелдфебела отидоха на църква и с това въпросът се приключи. Значи, Учителят в един от най-трудните моменти пак ми дойде на помощ. След някое време нашата рота щеше да ходи на учение и аз бях дневален и фелдфебела, същия тоя фелдфебел Евлоги ме повика са слезем в склада, да получим суха храна, понеже един-два дена щяхме да ходим из чу- карите нали, трябва да имаме храна. Влязохме в склада, дадоха ни там няколко пити кашкавал и като пристигнахме горе, фелдфебела отдели една пита кашкавал за себе си и отряза едно парче от другия кашкавал и ми го дава на мен. Аз го гледам и викам: „Благодаря, чужд кашкавал не искам“. Той ми казва: „Тоя ще бъде за тебе, ето и аз вземах. Аз ще го разпределя после на другите войници“. Викам: „Не, благодаря, не искам“. И минаха няколко дена след учението, ние отидохме да се къпем там на една река Азмаци и минавам, гледам фелдфебела с десетина души войници около него, приказваха и аз нямаше къде да ида, отидох при тях, седнах и какво стана, като че ли се бяха надумали, скочиха всички изведнъж и отидоха да се къпят ли какво и аз останах сам с фелдфебела. За мое голямо учудване той ми поиска извинение. Каза: „Гради, извинявай, аз не съм те познавал“. Викам: „Няма нищо, г-н фелдфебел“. Та на всичко отгоре, той поиска извинение. Аз изобщо не го съдех, но той беше много предан към изискванията си. След това мина някое време и сръбския крал щеше да идва в България и наредиха нашия полк да бъде охрана от границата до София. Добре, но аз помолих моя ротен командир Борис Великов, понеже имах зачислена пушка, обаче гледах да не взимам пушка и викам: „Г-н поручик, много ще ви моля, ей тука в конюшнята има да се прави калдаръм на конете, вместо да лентяйствувам, да посрещам и изпращам сръбския крал, да направя някои конюшни с калдаръм, конете да не спят в калта“. Той се съгласи и ме прати при домакина, та Господ светлина да му дава на моя поручик Борис Великов, той ме освободи от тая задача.

8. НА ПЪТ КЪМ ИЗГРЕВА Като мина Великден брат ми трябваше да се върне обратно във Варна. Тогава си помислих: защо да не тръгна с брат си, да го изпратя до Стара Загора и оттам пък да потегля за София. Имах спечелени 1500 лв. пари като работих в Бургас, тъй че ще имам и за пътни и за прекарване на няколко дена. Казвам на мама: „Мамо, аз ще отида да изпратя Наско до Стара Загора и оттам ще ида до София за няколко дена“. Приготвих си някои инструменти като чукове, тесла, бичкия и др., а мама ми вика: „Нали отиваш за няколко деня? Защо ти са инструменти?“ „Абе нека да си ги взема, може да стане нужда.“ И тръгнахме с брат ми. Пътувахме до Стара Загора заедно с брат ми и след това се разделихме. Той потегли с подбалканската линия, за да се прехвърли после за Варна, а аз тръгнах за София. Като пристигнах в София, тогава за Изгрева се отиваше с трамвай N 1, но той отиваше само до площад „Йорданка Николова“. И тъй вземах аз единицата и като стигнах пл. „Йорданка Николова“ нарамих ямурлучето и инструментите и по алеята през гората пристигнах на Изгрева. Тогава Изгрева представляваше една голяма нива на слатинци с бараки. Първото ми впечатление от Изгрева беше бараката на брат Алберт, евреин. Тя беше в кръгла форма 3-3 1/2 в диаметър. На кого е разбрах, разбира се по-късно. Първия човек когото срещнах на Изгрева беше брат Деветаков. Брат Стефан Деветаков се занимаваше с малки услуги, измазване, изкърпване, някои дърводелски услуги и други. Той имаше една барака, която беше дал под наем на сестра Коньова. В момента той й поставяше печката. Беше неделен ден и аз казах на брат Деветаков, че искам да отида на беседа, да чуя Учителя като говори. Той ми каза: „Остави си багажа тук и иди“. Аз си оставих значи багажа и отидох на беседа. Сестра Коньова доколкото си спомням беше от Свищов. Беше учителка. Тя живееше с други братя и сестри, но после си построи доста хубава къщичка на мястото където е сега сестра Белева до брат Стоименов. Тя беше много хубав човек. Понеже по-късно станахме съседи моя брат Атанас често й биваше квартирант. Той прекарваше в нейната барака докато тя отсъствува. Мястото където беше построена бараката й бе на един брат, който по-късно го продаваше и аз исках да го купя, но не ми стигаха парите, някъде към двеста хиляди лева. Тогава казах на брат Борис Николов ако може братството да ми услужи с двеста хиляди лева, за да мога да го купя. Аз имах към 500-600 хиляди лева преди да строя инвалидния дом, тъй че можех да го купя. Добре, но те не се съгласиха, като ми казаха, че братството не може да услужва с пари. Добре, но след това брат Стоименов реши да вземе мястото (същото място) за своята племенница. Тогава дадоха двеста и няколко хиляди лева за преместването бараката на с. Коньова на мястото на Македонски срещу виетнамското посолство. А на мен не дадоха. Братство и сестринство в действие. Има и продължение. Впоследствие същия тоя Македонски изхвърли багажа на сестра Мария Петрова, която живееше във въпросната барака. Два дена ли какво багажа й стоял на открито на дъжда и по едно време той й казал да си прибере багажа в противен случай общината щяла да го прибере по административен път. Чувал съм дори, че същия тоя другар Македонски е ходил в службата на Мария Петрова и искал по служебна линия да я заставят да си прибере багажа. След свършване на беседата излязох на двора и исках да търся брат Бертоли, брат Борис, да им се обадя, нали ги познавах. Други не познавах още. А народ имаше много. Изведнъж някой ме хвана за ръката и като извика, само гдето не ме удари. После разбрах, че това бил брат Игнат Котаров, който бил дочул нещо и затова ме хванал за ръката. Последния не бил в добри отношения с брат Иван Антонов и понеже аз съм бил застанал до брат Антонов, той помислил, че съм протеже на последния. После намерих брат Борис на поляната, поговорих с него, понеже той ми беше обещал да ме вземе на работа. Брат Бертоли, който имаше работилница беше фалирал и прекарал известно време в Букурещ, но тъкмо сега се беше завърнал. Като се обадих на брат Борис, той ме запита: „Ами къде ще живееш?“ Казах: „Не зная, не познавам никого“. А зад тяхната къща имаше една барака за въглища. Зимата нали беше минала, бараката беше свободна. Той ми каза: „Ще вземеш да почистиш бараката и ще си сложиш едно легло“. Още на другия ден почистих бараката, облепих я с хартия, както правеха другите, сложих си багажа, едно друго и почти цяло лято прекарах там. Като минаха няколко дена отидох при Учителя. Помислих си, да попитам Учителя какво да предприема. Тогава се запознах с Учителя. Той ме разпитва от къде съм, що съм и т.н. Преди това, още от малък бях чувал за Учителя, за беседите Му, но не бях Го виждал. И тъй, значи преди Великден се бях запознал с брат Петър Филипов, а след Великден - с Учителя. Това стана през същата 1932 г. Казах на Учителя, че съм сирак от войната, че баща си не помня. Той е убит в 1916 г. и че искам да живея на Изгрева и Той ме запита: „Ами майка ти?“ Казах Му, че като се подредя, ще взема и нея на Изгрева. Че имам и брат в сиропиталището във Варна, че сме двама братя. Значи и него ще взема в София. Учителят ме погледна и каза: „Може да останеш в София“.

ГРАДИ КОЛЕВ МИНЧЕВ (22.06.1912-12.08.1992 г.) 1. СИРАК И ЧИРАК Роден съм на 22.юни 1912 г. (стар стил) в с. Габерово, Бургаско. Баща ми беше роден в с. Твърдица, Котленско. Те са били седем деца: Петко, Колю - баща ми, Драган, Лука и Георги и две сестри - Мария и Станка. Майка ми - Мария е родена в с. Мокришево, Малко Търновско, което сега се намира в Турция. Баща й бил воденичар на име Гради, а майка й се наричала Ирина. Те са имали три деца: брат Вълкан, който бил осиновен, тъй като първоначално не са имали деца, след което се родили леля ми Комня и майка ми Мария. Баща й като воденичар често помагал на хайдутите - криел ги, хранел ги и т.н. и затова си имал разправии с турците и често пъти бил затварян и бит до пребиване. Налагало се много пъти да го увиват в кожи, за да го спасят от смърт, тъй жестоко бивал пребиван. В Малко Търново народа живеел при постоянен страх и масово са бягали от там дори от хармана като оставяли мило и драго и се заселвали по-навътре към Балкана. Така и дядо Гради бил избягал и се заселил със семейството си в Бургаско. Ние живеехме първоначално в с. Даутлий, сега гр. Каблешково, но когато убиха баща ми на фронта при Тутракан през 1916 г., майка ми реши, че е най-добре да идем да живеем в с. Габерово, където живееше сестра й - леля ми Комня и свако ми Слави Тодоров. Свако ми беше майстор-зидар както и баща ми. И тъй купиха едно дворно място с една плевня. Свако ми с още един-двама души измазаха плевнята, която беше от пръти, с пръст и слама, сложиха на изток и на запад по едно прозорче и къщата ни беше готова за живеене. В тая къща съм се запомнил от дете до 1932 г. когато реших да замина и да живея в София. Както казах преди, баща ми е убит при Тутракан 1916 г. Тогава сме воювали с руснаците и румънците. Баща ми е бил ранен и след това пленник в Русия. Няколко месеца след това дойде съобщение в общината, това бе писмо от Русия, че баща ми е убит, за да пенсионират жена му. Но никога няма да забравя каква скръб сме причинявали на майка си тогава, защото пущаха войниците, които се връщат от фронта, а те се завръщаха парцаливи, кой по бели гащи, кой гол, кой бос, неприятна картина. Не зная защо не са им давали военните дрехи, с които да се върнат вкъщи, ами са ги пущали тъй окъсани по бели гащи и фланелки. Ние живеехме на една височина и виждахме от баира как слизаха войниците и ние двамата с брат ми като ги видим, първата ни работа беше да идем при майка си, да й кажем да излезе, да види дали баща ни не е между тях. После като пораснахме разбрахме каква тревога сме създавали на майка си. Когато чичовците ми и баща ми ги викали на фронта и те били седнали на обед ли или на вечеря, чичо ми Драган се обърнал към баща ми и казал: „Бате, ние отиваме на фронта. Ние знаем какво ще стане с нас. Ние не сме женени, а ти имаш семейство: жена и две деца. Затова ще знаеш, че аз през целия си живот, ако остана жив, ще се интересувам за твоя дом и твоите деца“. И тъй, както се помня от дете, докато си замина за оня свят чичо ми Драган на 24.VI.1975 г., той винаги е писал на майка ми и запитвал дали децата я слушат. После пък когато станахме по-големи, пишеше: „Ще слушате майка си, вие сте сирачета“. И винаги накрая на писмото пишеше: „Човек предполага, Господ разполага“. От време на време ни изпращаше по някой лев, от чужбина, защото той отиде във Франция и оттам в Белгия, където и почина. Така че Господ светлина да му даде, но не ни забрави чичо ни през целия си живот. Когато майка ни получи съобщение за пенсията от баща ми, ние седяхме на софрата и тя каза: „Друго нещо не мога да направя за Колю освен това, от днес нататък няма да ям месо“. И тъй аз почти не помня мама да е яла някога месо. Майка ми и баща ми са женени в 1909 г. Когато се отказа от месото тя знаеше вече за Братството и Учителя. Братството се е създало главно през време на войните и по фронтовете. Възможно е свако ми Слави Тодоров да е имал опитности с Учителя, но аз не знаех за тях. Баща си, понеже съм бил малък когато той е ходил войник, после запас, насам-натам, едва си го спомням. Той беше висок, но друго нищо не мога да си спомня. По това време и дядо ми Минчо живееше при нас (бащата на баща ми) и мама веднъж му каза: „Татко, Колю вече го убиха, но ти имаш две дъщери, имаш и четирима синове. Бъди свободен, при когото решиш да идеш, при него остани. За мене ще е най-хубаво да останеш при нас, но както решиш ти“. Дядо помисли, помисли и каза: „Ще остана при вас“. Като дете, бяхме станали доста големички вече, аз освен риза и една бозева рокля от аба, не познавах друго. Може да ви е чудно и смешно, обаче беше така. Но по едно време в нашето село дойде едно гръцко семейство. Те имаха един син и две дъщери. Ние растяхме на село момченца и момиченца без гащи, но като дойдоха гърчетата, започнахме да зяпаме, защото те носеха гащички. За нас голотата не беше срамна, обаче белите гащички ни правеха впечатление и не мина един месец ли какво и на всички малки деца, кой от скъсани чаршафи, кой от нещо друго, но ни направиха гащички. Та така сме расли на село. След това, нали аз бях по-голям като попораснах и понеже бях сираче от войната, първата работа, която мама ми създаде, беше да бавя деца по нивите. Те жънат или копаят, а аз бавя децата. Първото дете беше едно момиченце. С него долу-горе беше добре. То беше едно дребничко. Обаче втората година се случи едно момченце, дълго кросно такова, а пък беше горещо, знаете какво е по морския край. А ония дълги чакъни - няма сянка, няма люлки, няма нищо. Детето трябва да го държиш на ръце. Просто отмалявах и нямаше какво да правя и тогава се сетих да го щипна малко. То като запищя и в това време пристига майка му и вика: „Ех детето ми, добре, че изплаща, че и мама да си почине малко“. Тя освен детето е и майка-кърмачка, а като почнат ония дълги чакъми, не може да се отърве от тях. А пък аз си казах: „Е, добре, ще зная аз какво да правя, та да може тя да си почива.“ Но идваше ми на ума да не го щипна така, че да почервенее или да посинее детето, защото после тоягата ще играе. Та по-лекичко го пощипвах. Ние бяхме съседи на един кръчмар на име Пею. Отивам на дюкяна, а той вика: „Гради, да отидеш да напоиш коня“. Понеже отвън кръчмата имаше чардак, където седяха селяните и пиеха ракия, вино или кафе, имаше пейки. Та като се кача на пейката и от нея се качвам на коня, ида, напоя го. Като се върна бай Пею ми вика: „Я да вземеш да сметеш дюкяна“. Викам: „Добре“. Взема, смета го. Обаче като почна да мета, а той отива някъде по работа, из двора някъде. Почвам да местя масите, столовете нали, да почистя добре и тук-таме намирам стотинки. Аз сложа на една маса една книжка и където намеря стотинки ги слагам на книжката. Дойде бай Пею и пита: „Гради, смете ли салона?“ Отговарям: „Сметох го, бай Пею и намерих тия стотинки“. Той ме гледа и вика: „Ей, мама му стара, аз съм ги загубил“. А това беше всеки ден, защото той, като му напоя коня, като му смета салона, ще ми даде хляб, сиренце, яйчице, така, защото знаеше, че имаме нужда от храна. Имам една опитност от времето, когато като дете пасях добитъка на селото. Един ден като се върнах от паша, а и ние си имахме една крава и мама като взе да я дой кравата вместо мляко пуща кръв. Тогава хората й казали, че причината е там, че някой смок се е увил около краката на кравата, за да не може да върви и след това си е забил зъбите във вимето й и е изпил млякото й. Та при доенето тия ранички от зъбите на змията пущат кръв докато не заздравеят. Няколко дена млякото на кравата беше червено като кръв. После веднъж мама беше дала едно козле на един овчар да го пасе. И така това козле беше няколко дни при овчаря. Но като се върна козлето гледаме, че то едвам върви. А то причината била там, че то горкото било пълно с кърлежи. Като почнахме да му чистим кърлежите, то от всяка дупчица излиза кръв. И тъй, докато чистим козлето, то умря в ръцете ни. А го чакахме да стане коза. Като станах по-голям, 7-8-годишен от Анхиало дойде един грък на име Ставри. Той стана мандраджия на село. Мене ме взе през лятото за чираче както и още едно момче. Трябваше да се носи вода за мандрата. Но главно аз носех вода. Оня момък имаше баща, беше от по-богато семейство, а чешмата беше далеч. Най-напред Ставри беше обещал, че ще нося вода с коня с каручка и бъчва. За мандрата трябваше много вода. По цял ден съм носил тенекиите с вода. Чешмата ни беше доста далеч от селото. От време, на време гъркът ще отиде в Анхиало, ще вземе няколко тенекии. После имаше една ситна риба, казваха и „цаца“. Та той купуваше от нея и освен това ни пращаше по другите села да продаваме цаца. Добре, но той мене ме правеше като касиер. Аз мерех и теглех рибата и аз взимах парите, а другото момче само ми помагаше. Мина известно време и някой от селяните попитал Ставри, дали е доволен от чираците. А той казал: „Абе единия, добро момченце, не лъже, не краде, ама глупавичко. А пък другото хитро, обаче обича да краде“. Това го чух от селяните. Аз нищо не казах. След като свърши мандрата, той ме взе в Анхиало чираче. Имаше дюкянче чак накрая, където е изгорялата църква на Поморие, продаваше хранителни стоки. Чиракувах му няколко дена и един ден той дойде и носи едно пиле в тавичка, да я занеса на фурната да се изпече. Аз я занесох. След това пак дойде, той остана в дюкяна, а аз отидох да взема тавичката и му я подадох. От дюкяна за втория етаж, където живееше Ставри имаше стълба. Качи се той горе, обядваха те и по едно време той се връща и ми носи тавичката. А в тавичката кокали и коматчета хляб едно-друго и на единия ъгъл едно парченце месо за мене и той ми вика: „Хайде, вземи обядвай“. Казвам: „Добре“. Аз като видях кокалите ми се отяде и по едно време му викам: „Бай Ставре, аз ще взема тук малко дрехи и ще ги пратя на село да ми ги изперат“, защото аз друго нямах освен дрешки за преобличане. Той каза: „Добре“. Вземах торбичката и трябваше да мина през центъра на града, защото всъщност имаше само една улица. А от нашето село имаше няколко момченца чирачета в една кръчма и за да не ме видят, аз минах по десния бряг на морето и давай, давай, дето има сега почивни станции, кални бани, солници и отидох направо на село. Макар и да съм бил 7-8-годишен, обаче това нещо, гдето ми подаде тавата с кокалите като на кученце, ми се видя толкова противно, че аз го напуснах и се върнах на село. Защо да не ми сложат в една чинийка да се нахраня като човек. Мама копаеше там на лозе - така го казваха, но то не беше лозе, а камънак. На богатите им се падаха хубави места, посадиха си лозя, а на нас - на камъните. Бяхме бедни, сираци от войните. На другата година мама ни пращаше да пасем магарето, телето, прасетата. Мама отглеждаше прасета и после ги продаваше, да може да ни изхрани. Един ден излязохме пак, събирахме се 5-6 и повече деца. Добре, но те едно по едно си отидоха. Останахме ние с брат ми само. По едно време мина обед и аз викам на брат ми: „Всичките си отидоха и ние ще си отидем“ и се върнахме на село. Мама като ни видя, вика: „Защо сте се върнали“. Казваме: „Ами всичките деца си отидоха и ние си тръгнахме“. А тя казва: „От днес нататък вие ще пасете и техните добитъци, защото за всеки добитък, който пасете ще ви дават по една крина жито“. А те бяха 29 ли 39 ли добичета, прасенца, магаренца, теленца. И няма как, сутринта излизаме, до кръчмата имаше оградено място, казваха му „капан“, помещение за полския пазач, който пазеше имотите и като хване някое добиче влязло в чужда нива го затваряше там. Брат ми, между другото, като застане до плета и започваше да вика: „Хей, селяни, изпращайте добитъка - свини, магарета, телета...“ А аз в това време, край плета имаше едно кюше, като се свия като някое кученце там, срам ме е. Не зная защо съм изживявал тоя срам. Та мина и това лято. А брат ми обичаше да ходи при един овчар, който свиреше малко на кавал и на гайда. Аз му викам: „Върви да свириш там“. Често пъти го пращах на село, на харманите, нали вършеехме с диканя. Та един ден беше голяма горещина и аз като гледам една от най-големите свини, които пасях, около сто килограма тръгна към реката. А покрай нашето село минаваше река Ахелой и в нея се вливаше една друга рекичка, та имаше вирове, така ги казвахме ние на село и там имаше много камънаци и тая свиня поради голямата горещина като се хвърли във вира, да знаете само що плач съм изплакал от страх, да не вземе свинята да се удави. Аз не знаех, че свините не се давят и че могат да плуват. Тя от време на време си покаже носа, опашката, ушите, а тя си търси хладина в реката.

4. ВРЪЗКАТА С ЖИВИЯ ГОСПОД Колю Драгнев прави връзка с този кръжок, слуша вече беседи и в този кръжок се получава от брат Сава Калименов съобщение: Праща позиви, че се създава братска печатница, набират се работници. Искат да заживеят заедно „без мое и твое“. И понеже Колю са били четирима братя и две сестри - шест деца, т.е. живеят като всяко семейство на комунална основа. И пита баща си. Бащата казва: „Направи опит. Аз ти давам свобода, но да не става така да се разочароваш“. И той понеже баща му дава свобода, събира малко багаж и отива в Севлиево и се озовава при брат Сава Калименов. Там вече имало братска печатница, където работят Атанас Николов, брат Сава, от Бургас е бил Желю Ганев и още някои приятели. Решили да живеят „без мое и твое“. Обаче на практика туй, което той вижда съвсем не е така. Работили години и половина там при тези условия. Получавал ли е заплата? Получавали, но по друг начин те са им заплащали. В какво се е изразявал този живот „нито мое, нито твое“? То впоследствие как е станало, но са им давали възнаграждение, обаче се е изразявало в общо хранене, спане, всичкото е било общо. Значи не са получавали заплата в този случай, който ни е познат. После не са изпълнявали точно правилата, които Учителят дава. Сутрешното ставане, кой когато си иска става, нали Учителят дава ранното ставане, посрещането на изгревите, правене на молитва, правене първите упражнения, точно на обед да се обядва, вечерно време преди залез слънце да се вечеря, нали и тези неща му правят силно впечатление и той получава едно разочарование. Отиде някой на пазара, връща се: „Аз туй си го купих с мои пари“. А „няма мое, няма твое“. Така той получава едно разочарование и той решава да дойде тука в София да се бори с Учителя, че в Негово име нови заблуждения се създават. Да се бори в София срещу Учителя, защо се създават тези заблуждения. Срещу тия заблуждения да дойде да се бори. Обаче преди да дойде в София трябвало да отиде в село да остави някакъв багаж. И така тази мисъл дълго време работи в него и преди да си отиде в село сънува сън: Отива в село и отива при чешмата да се измие и когато се мие вижда, че е гол до кръста. Тогава идва една девойка на чешмата и й казва: „Иди кажи на майка ми да ми донесе дрехи да се облека!“ Той не смее да се върне вкъщи, защото е гол. Тя отива, донася му дрехи, облича се и отива вкъщи и изказва своето негодувание. Обаче в туй време идва брат Боев и му казва: „Аз съм дошъл за тебе, да те водя в София“. А това е сън. Това е сън, който ми разказа. Взима го брат Боев, качват се на влака, заминават и на Изгрева като отиват, столовата беше от дясната страна, влиза се. Той влиза пред столовата в двора. Братя и сестри по на 33 години, всички облечени в бяло. Няма по-възрастни, всичко по на 33 години. Минава край тях и гледа насреща Учителят застанал срещу една голяма пещ. Огън гори и вижда, че Учителят ще пече хляб. Той отива, приближава се до Учителя, целува Му ръка и се събужда. Сънят до тука свършва. Като се събужда той на другия ден след съня си, вече решил на практика да го осъществи, но за да дойде до София трябва да отиде до село да остави тоя багаж. Отива в село, обаче се затваря вкъщи. Никаква връзка не прави с нашите приятели. Докато асимилира всичко туй нали и в неделя отива на събрание, слуша беседата и след беседата моли приятелите да останат, иска да им разкаже нещо, и им разказва своето разочарование, което той е преживял в Севлиево. Тогава Желю Тонев, на Таничка баща й е бил вземал два билета за София и предлага единия, който иска да тръгне за София. Виж сега как се нарежда. Който иска да пътува за София. Така му предлагат билет. Той го взима и идва при Учителя в София. Като идва на Изгрева иска да се срещне с Учителя. Учителят го държи, три дена не го приема. Казва, гледам другите ги приема. Хора минават, аз като река, казва: „Зает съм“. И на третия ден чак Учителят го приема и той започва вече да изказва, да изхвърля всичко,което е набрано в него, което от себе си да го изхвърля. Как да го изхвърля? Да го разкаже на Учителя, всичко това негодувание. Учителят го слуша, слуша, слуша и само вика: „Тъй, тъй, рекох, тъй“. И като го изслушва, тогава Учителят започва да лее своята Мъдрост, казва: „То, рекох, дъбът, за да устоява му трябват сто години. За да устоява на всички бури“. И започва да лее една Мъдрост, една след друга и аз казва капитулирах, защото видях, че това, което изявяват нашите приятели и това, което е Учителят, е съвсем друго нещо. И тогава той Го пита: „Какво да направя, да се върна ли в село при домашните си или да остана в София!“ Учителят му казва: „Останете!“ Но преди да се разделим Учителят ми казва: „Помнете, че в света само Бог е Който помага на човека!“ Три пъти ми го повтори. Аз Му задавам въпроса: „Ама как, Учителю, човек може да влезе в реална връзка с този жив Господ, Който помага?“ Учителят му отговаря: „Когато се изчерпят всички човешки възможности и от никъде няма изход, тогава можеш да влезеш в реална връзка с този жив Господ. Такъв е законът.“ И му привежда примера с анархиста. В Казанлъшките села имало един анархист учител, който като всички анархисти не вярвал в Бога. Учил децата, че няма Бог, че няма провидение и т.н., но през 1912 г. го мобилизират и той отива на фронта. Това е войната със сърбите и при едно отстъпление на българите той попада в чужда територия, този анархист. Успява да се скрие в една пещера, стои 3-4 дена. Отвън ако излезе куршум го чака, вътре ако стои глада го мори. От никъде изход няма. И тогава той казва: „Господи, слушал съм от майка си и от баща си, че Ти съществуваш. Ако наистина Ти съществуваш, изяви ми се по някакъв начин, аз умирам от глад“. Изказал тези думи и не се минало половин час, една костенурка, влачейки половин хляб идва на пещерата, оставя хляба и се връща. Той вземе хляба, подкрепя своите сили, нашите правят ново настъпление, той попада между нашите и се връща жив и здрав в Казанлък и от тогава насетне той започва да проповядва, че има един Господ наистина, който помага в критични моменти. Туй го има в беседите, но на него лично му го е разказал и тогава Учителят му дава томчето „Пътя на ученика“. В това томче Учителят говори за четирите съзнания: старозаветен, новозаветен, праведен и ученик. А знаете ли кой е този анархист? Не го знам. Важно е окултния закон тук - връзката с Живия Господ.

2. КОЛЮ ДРАГНЕВ Колю Драгнев е роден на 25.I.1911 г. Неговите родители са от село Елхово, Старозагорско. Обаче той по разбирания бе с едни комунистически убеждения отдавна. След като комунистите идват на власт и той пита Учителят какво да направи, те му предлагат да отиде в СССР, ако иска да следва, каквото иска. Той пита Учителя какво да направи. Учителят му казва: „Да си гледаш занаята“. Той работеше паркет. И той послуша Учителя. Обаче взимаше участие в тези борби. А когато вижда, че това, което се прилага, идеите, за които той се е борил и преследвал, не са такива каквито ние след 1945 г. ги видяхме, той се противопостави, а те го изключват от партията и започва тормоза. Обявиха го за техен враг. През 1947 г. него време и през една вечер отиват по етапен ред, взимат го и без присъда го пращат в концлагер. Така процедираха. Първо в Бобов дол и после ги преместват. Макар че е бил комунист, че е бил техен съратник, наказаха го и го пращат в концлагер. Те го изпращат, защото той приема идеите на Учителя. Те го изпращат, защото той е плувал в техните води, те тогава пазеха да не се изнасят техните деяния навън и започнаха да го преследват и го пращат без присъда в концлагер. Когато го пращат той ги пита, защо, каква му е вината. Те му отговарят: „Дошъл си тука и още питаш“. Тогава един път милицията с ботуши така скачали по него, че го съсипали. И го питат, колко време ще седи тука? „Година и половина.“ Той имал желание като работят на открито (там са ги пращали да работят) да се скрие някъде из нивите и да избяга. Но се отказва, нали година и половина, то ще изтече. Това го разказвам, защото това е замесено с моя живот. През това време в този концлагер изпращат на един мой колега брат му. Той пък е анархист. Той преди това е бил осъден на смърт през време на фашистите, но го помилват. И след това пак го хващат, но вече комунистите. Пак в концлагер. Разбирате ли - преди това и сега. Карма. И Колю Драгнев е с него. И единствен той е с когото е могъл да влиза в разговор. Колю и Слави, казвал се е Слави Попов. И в тези разговори между другото, Колю е бил вегетарианец. И-той му казва: „Знаеш ли при моя брат в Стара Загора работи едно момиче с твоите идеи, с твоите убеждения и може с него да се разбирате“. И след година и половина, когато Колю го освобождават, това става в 1949 г., идва той в Стара Загора, намери ме там в лабораторията където работех с всички колеги и тогава той ми даде предложение веднага да се женим. Казвам, как? Аз бях вече на 33-34 години, на тая възраст бях. Той ми предлага. Казвам: „Аз не мога туй нещо да го предприема, защото първо аз не съм мислила да се женя поради моите убеждения, идейните ми разбирания. Второ, аз съм била сираче, нямам никакъв чеиз, не съм подготвена за семеен живот“. Той ми отговори: „Аз не ти искам нито чеиза, нито това... За мен е важно идейния свят, нали, там имаме допирни точки“. Това беше един разговор между нас. Той си отиде при домашните си в Старозагорския край и поседя две седмици. Връща се, обади ми се и си идва тук в София. Но минават един-два месеца след това, той ми се обажда с едно писмо и започна вече нашата връзка с кореспонденция. Аз му отговарях, обаче две години гдето казват, аз разпънах Старозагорското небе както в себе си така и отвън, защото не знаех как да реша този въпрос. То е много сложна работа. Много сложна работа беше и не знаех как да го разреша. Дълги молитви правихме и се молех по вътрешен път, да не сбъркам своето духовно развитие. Понеже тази връзка се усилваше от ден на ден. Аз колкото отричах, той толкова засилваше кореспонденцията спрямо мене и всички братя и сестри, всички колеги знаеха това. Аз почувствах, че някак си съм се изложила и не знаех какво да направя. По този начин ние си определихме една среща, да отидем на Пирин, на екскурзия. Наши приятели от Стара Загора правят екскурзия до Пирин и в туй време аз поканих и него. Държим връзка. Обаче той ми се обажда по телефона в лабораторията, където работя. Аз не бях там в момента и не можахме да направим тази връзка и той не дойде. Аз си казах: „По-добре, защото аз държа на идейното, мен не ме интересува женитбата, по-добре, защото аз ще се стеснявам, ще се смущавам от тези работи и затуй стана по-добре“. От Пирин след една седмица ние слизаме в Банско, оттам вземаме теснолинейката и слизаме на Рилския манастир и от него се озовахме на езерата. На езерата, той беше вече там, посреща ме, прекарахме една седмица там на езерата. Дойде време за тръгване. На връщане е също интересно. На тръгване той дойде да ме изпрати. Аз бях нещо неразположена, той дойде да ме изпрати до хижа „Вада“. Изпрати ме, намерихме една кола, качих багажа и той се връща. На връщане той минава през Мечата долина, за да излезе под Молитвения връх. И там на среща му, вече след обед 4-5 часа нали, летен ден, но късно в тези часове, насреща му излизат три вълка. Той нищо не е носил, само якето си и започва да върти така якето си и да вие като куче. Сега казва вълците се спряха, аз казва продължавам, не спирам. И в туй време единия скача от страни и другите два. И той успява да мине, но докато излезе горе под Молитвения връх вече качва се горе на Рила, приятелите събрани на молитва. „Косата ми беше, казва, така настръхнала“. Едно такова преживяване, но след туй, прибрахме се, той ми даде ключа, за да пренощувам в неговата квартира в София. Вие знаете мъжката квартира каква е. Ясно. Сега да приключим с това. Връзката ни не е интересна вече, нали. През 1951 г. той дойде в Стара Загора и ми постави въпроса ребром. Казва или-или. Защото две години го държах в неизвестност. Казах си, щяха да го изядат вълците заради мене. И тогава реших и туй, което го каза Учителят 1939 г. се осъществи чак 1951 г. А какво бе казал Учителят? През 1939 г. каза да остана в София. Беше определено да дойда в София и чак 1951 г. чрез Колю дойдох в София. Значи, аз може би щях да бъда поставена при други условия, ако бях послушала Учителя. Обаче аз изпуснах и трябваше да мина планини от страдания, за да се поправи нещо, но придобивките бяха големи, защото той допринесе много, беше интелектуалец голям и допринесе много нещо за моето духовно развитие.

СТОЯНКА ЦАНЕВА ДРАГНЕВА 1. ПЪРВАТА СРЕЩА И ПЪРВОТО НЕПОСЛУШАНИЕ Баща ми се наричаше Цаню Митев Ходжев, а майка ми Надка Цанева Ходжева. Баща ми е от Тревненския край, село Власатили, занимаваше се със земеделие, майка ми е била домакиня. Били сме няколко деца, но от тях са останали двама живи. Брат ми Георги и аз Стоянка, родена на 6.03.1915 г. Имам един брат убит на фронта през 1918 г. Майка ми като получава съобщение от фронта, че брат ми е убит, получава разрив на сърцето и така почива. Аз съм била тогава на три години. Брат ми, който е бил по-голям се оженва и моята снаха, която била много добра, ме отглежда докато порасна. Снаха ми има три деца. След като пораснах аз имах голямо желание да уча, но баща ми не искаше да ме прати да уча, защото чичо ми, който е убит на фронта оставя четири деца сирачета и ние двама, както и четирите сирачета баща ми поема грижата да ги отгледа. Той беше справедлив. След като той не ме учи аз пожелах на науча някакъв занаят и той ме прати в Трявна при семейството на един бъчвар на когото жената работи дамска конфекция, а мъжът - мъжка. Там аз преседях две години където исках да уча шивачество. След това този човек ми предложи да ми купи шевна машина. Той беше представител на шевни машини. Обаче баща ми нямаше никаква възможност за това. Аз му разказах, че баща ми е продал един кон, който бяха взели срещу полица и са го излъгали и не са му върнали парите. И този същия Бъчваров, понеже аз си отивах на село събота и неделя, ми каза: „Като си дойдеш в понеделник, да дойде и баща ти като донесе тази полица“. Така и направихме. Баща ми даде на Бъчваров полицата и той можа срещу нея да вземе 5000 лв. на времето, за което пък ми даде една шевна машина. Но аз не се задоволих с това. Прибрах се на село. Исках да усъвършенствувам своя занаят й по тази причина отидох в Стара Загора. Там попаднах на едно семейство братско, сестри Мечеви. Те разбраха, че аз имам буден ум и те решиха, че на мен ми е необходимо образование. Те имаха познати, които ми преподаваха частни уроци. Аз бях завършила само втори клас. Така като частна ученичка се явих на края на годината и вземах трети клас, защото тогава не можеха да ми издадат свидетелство за занаята ми, майсторско свидетелство. Това стана причина аз да започна да уча. И наистина те ми помогнаха много да се ориентирам за ученето. Тогава шивачеството на времето беше според тях много компрометиран занаят и ме насочиха към зъботехниката. Така аз започнах да уча зъботехника и след две години от 1938 до 9.IX.1944 г. работех и учех като зъботехник, но бях се запознала същевременно и с братството, нали чрез този дом на сестри Мечеви от 1936 г. За първи път аз като отидох в Казанлък, то там семейство Дукови беше поканило Учителя на гости и казаха, че Учителят ще отиде и в Мъглиш. А там имаше много хубаво братство с хубав салон, с трапезария със специална стая за Учителя, обзаведена. Там значи чакаха Учителят да дойде. Ние от Стара Загора, всички братя и сестри отидохме в Мъглиш и чакахме там да дойде Учителят. Това беше 1938 г., обаче Учителят не дойде. Какви бяха причините не знам, но Той като си свършва работата в Казанлък, отпътувал за София, а ние се върнахме в Стара Загора. През 1938 г., през лятото аз идвам в София, бях в отпуск, бях 25-26 години. Пристигнах на Изгрева, вечерта само целунах ръка на Учителя, а сутринта Той заминава за Рила. Излязохме на шосето, където сега върви трамвая, всички братя и сестри бяха събрани, гръмна изведнъж песента „Братство, единство“, натовариха камиона с багажа за Рила, и приятелите седнаха в него и така те отпътуваха към Рила. Учителят седна в колата на брат Славчо Печеников и така също отпътува. Това беше виждането ми с Учителя. След една седмица се образува група и тогава отидох на Рила за първи път. Там обаче не можах да слушам Учителя, защото Той не беше разположен. Аз стоях няколко дена и понеже отпуската ми изтича, аз се върнах в Стара Загора. В Стара Загора аз продължавах да уча, обаче 1939 г. вече втори път отивам в София и питам Учителя: „Учителю, да остана ли тука?“ Бях си намерила работа при Пейчо Бояджиев, който също беше зъботехник. Той каза: „Рекох, останете в София!“ Обаче аз не се реших, защото още не бях си взела майсторския изпит едно и второ още бях несигурна в себе си, че как ще си намеря квартира, какво ще направя и с този страх отивам, целувам Му ръка и си заминавам за Стара Загора. Не го послушах. А Той ми даде разрешение да остана. Това е 1939 г. Другата година 1940 г., понеже връзката беше направена, вземала съм си майсторския изпит и с намерение да остана, но Учителят тогава ме посрещна и ми каза: „Е, сега идва време, кой където е, за него ще бъде София“. Това означава, че идват такива събития, при които няма условия вече. Всеки да си бъде там където е и където си живее. След това вече вие знаете събитията, които настават. Германците окупираха България, царят си замина, т.е. почина, стана едно вътрешно смущение, в навечерието голямо гонение между комунисти и фашисти, гдето тогава така ги наричаха, стана едно разбъркване, несигурност в нищо, бомбардировки започнаха, докато дойде 9.IX.1944 г. През това време аз бях в Стара Загора.

18. МОЛИТВАТА НА УЧЕНИКА Господи, пътят на Истината избрах! Ще ходя в Истината Ти. Научи ме, Господи, пътищата си. Проводи ми Виделината Си, и Истината Си, те да ме водят. Придай ми Вяра,Господи! Вярвам,Господи! Вярвам,Господи! Магнетофонен запис на Боян Златарев от Вергилий Кръстев от 1980 г.

6. КОЙ ЩЕ ПОМЕТЕ САЛОНА Салонът на Изгрева бе построен през 1927 г. и до края на 1944 г. по времето на Учителя в него се събирахме и той четири пъти в седмицата държеше своето Слово. Освен това там се събираха музикантите, репетираха и се изнасяха концерти. Но след всяко ползване на салона той трябваше да се почисти, да се измете, да се избърше праха, да се почистят стъклата на прозорците, които заемаха почти едната страна на салона. Големи прозорци, хубави прозорци, през тях влизаше обилно светлина, но трябваше всяка седмица да се мият и избърсват. А това не бе лека работа. Обикновено Изгрева се почистваше за големите празници на Братството. Но когато вървяха класовете през седмицата имаше дни, когато няма кой да го помете. Веднъж Учителят среща едного и казва: „Няма ли кой да помете салона? Години наред наблюдавам колко кал се внася в салона. С тази кал внасяте своето влияние и то не се изчиства лесно. По калта и праха, който оставяте в салона разбирам колко сте прогресирали“. Братът тръгва да търси сестри, които да изметат салона. Нали това е женска работа. Но понеже не намира никого, спретва се сам и макар че е мъж помита салона. Накрая отива при Учителя и Му казва: „Ако не друго, то поне го пометох“. „А пък аз за благодарност ще ти кажа какъв е окултния закон на този салон: Каквото правиш на физическото поле, това го правиш и в духовните полета“. Братът кимнал с глава, че е разбрал и се запътил към домът си. На следващия ден отива в службата си и някакъв голям проблем който имал отведнъж се разрешил благоприятно. Казал си: „Е, нали изметох салона на Учителя, а пък Той измете моите ядове“. Разбрал какво значи да метеш някъде и че метлата не е случайна вещ, с която се измитат боклуците.

БОЯН АТАНАСОВ ЗЛАТАРЕВ (14.XI.1908-22.V.1986 г.) 1. КАК СТРОЯХМЕ ИЗГРЕВА? Роден съм в гр. Русе на 14.ноември (стар стил 27. ноември) 1908 г. около 7 ч. сутринта. Родителите ми бяха от Свищов. Баща ми си намерил работа в Русе и там сме се родили. Бяхме четири деца. Три сестри и един брат. Аз съм средния по ред. Родът на баща ми е от гр. Свищов, както и на майка ми. Там са се оженили, а ние децата се родихме в гр. Русе. След 1912 г. семейството ни идва в София. Детството ни премина в града. Бях на 14-15 години, когато с баща ми ходехме по разни сказки, които се изнасяха от различни общества. А тогава такива се бяха намножили много. Ние живеехме на ул. „Шар планина“, която е близко до ул. „Опълченска“ 66. Баща ми чул за Петър Дънов и беше ходил няколко пъти сам да го слуша на ул. „Опълченска“ 66. Един път баща ми ме доведе в дома на Гумнерови и аз за пръв път чух и видях там Учителя. С годините аз растях и пораснах и започнах да посещавам редовно беседите на Учителя. Случи се така, че баща ми спря да ходи да слуша Учителя, а аз продължих на негово място и така изкарах цялата Школа при Учителя. След като Братството се премести на ул. „Оборище“ 14 аз продължавах да ходя там най-редовно. Когато се откри Младежкият Окултен клас, аз бях в него още от самото начало. По-рано живеехме в Красно село и тогава ставах много рано в три часа през нощта и тръгвах за Изгрева пешком. А това не бяха малки разстояния и не беше лесно да се будиш сутрин в три часа през нощта. На Изгрева се направиха една-две бараки. Там бяха Никола Нанков, Димитър Стоянов, Николай Дойнов и Борис Николов. Аз тогава бях малък, но Борис ми намери работа и ме викна да облицоваме бараките отвътре. Отначало с хартия, после с картони и накрая с дъски, кой каквото имаше и колко му позволяваше кесията. Там хората бяха от бедни по-бедни. Така ме извикаха да облицовам къщата на Стоянка Илиева със шперплат. Учителят непрекъснато присъствуваше при строежа на тази къща както и при облицоването й отвътре. Чак когато се сложи покрива на къщата, тогава Учителят спокойно се отдалечи от една свършена работа. Когато се правеше нещо на Изгрева, Учителят всякога присъствуваше там. Беше между нас. Можеха да Му дойдат гости, но Той леко се отмести отстрани на няколко метра, за да не се чува от нас разговора. През това време Той слушаше онзи, който Му говореше, но лекичко ни наблюдаваше как вършим тая обща братска работа. Трябва да се запомни това. А кое? Винаги и където се правеше нещо, там където се работеше от братята, там винаги бе Той - неотлъчно. Постепенно Изгревът се устройваше. Беше направена чешма на Изгрева с релефни изображения на сърна, жена и орел. Тя бе построена от Борис и Бертоли. Сестра Бахчеванова се занимаваше с цветята на Изгрева. А какви цветя имаше само на Изгрева. Всеки, който види някое хубаво цвете, то следващата година носеше семе, за да се засади на Изгрева. В приемната на Учителя се приемаше - долу само външни хора. Понякога нашите се изкачваха нагоре по стълбите до Неговата стая и Му чукаха на вратата. Безпокояха Го за щяло и нещяло. Понякога Той беше зает и съобщаваше това на някоя от сестрите, които висяха непрекъснато до вратата Му. Казваше простичко така: „Аз съм занят и никой да не ме безпокои“. Онези, които бяха на стража не пускаха никого. Това можеше да продължи ден, два, три дни. Но имаше случаи когато Учителят сам отваряше вратата и посрещаше онзи, който току-що бе пристъпил долу при първите стъпала. На всички бе ясно, че Учителят приемаше този брат или сестра поради неотложност. Такива случаи имаше много. Това означаваше връзка духовна между ученик и Учител. На Изгрева Паневритмията се играеше след сутрешната беседа, която почваше в 5 часа сутринта. Обикновено от 6 до 6.30 ч. сутрин в дните сряда, петък и неделя излизахме всички от Салона и там на полянката играехме Паневритмия. Само в тези три дни играехме Паневритмия. Учителят играеше много леко, непринудено. Когато се играеха „Слънчевите лъчи“, Учителят сядаше и гледаше отстрани, защото трябваше да влезне в група. Той седне на скамейката до стълба и наблюдаваше. Латвийците бяха първите чужденци, които дойдоха на Изгрева. Те бяха тихи и вежливи хора. Бяха облечени в бяло. Сестрите с бели рокли, забрадки и кърпи. След това дойдоха французите - една голяма група. Бяха интелигентни, сърдечни и добри хора, но Изгрева се напълни с глъчка и непринудени разговори. Понеже се занимавах с дърводелство, нямаше барака, която да беше построена и да не съм вземал участие в нея. С годините трябваше много неща да се ремонтират и аз бях този, който кърпех и запушвах остарелите от времето покриви и стени. Така че строежът на целия Изгрев мина през ръцете ми. Познавах всички и се стараех да бъда в добри отношения с всички независимо към какви групировки те спадаха. Това ми спомогна, както и това, че ние бяхме направили къща на 500-600 м от Изгрева. Това ме спаси от многобройните обиски, които се правеха на Изгрева. Дочаках и доживях да видя как се разрушиха всички ония бараки, които аз бях построил. На тяхно място бяха построени нови каменни здания на руската легация. Ние бяхме от-поколението на Школата. Един след друг ние си заминаваме и трябва да предадем онова, което сме запазили на следващото поколение. Дано успеем да сторим това и дано се намерят хора, на които да предадем това, което сме запазили. Ако сторим това, това означава, че не сме живели напразно на Изгрева. А това е нашият дълг към Словото на Учителя.

11. НИКОЛА АНТОВ Никола Антов в младите си години е бил анархист. Тогава какви ли не идеи не долитаха от чужбина в България като прелетни птици, снасяха своите яйца, те се излюпваха и идеите тръгваха да се реализират. Тук имаше представители на всички леви движения от Европа. Първо се явиха анархистите, след това дойдоха социалистите, от тях изникнаха комунистите и започнаха да се роят различни революционни течения. Всички искаха с революция да променят живота на хората по това време. Затова методите им бяха различни. Анархистите бяха за неотложна борба, революция на улицата с бомби и изстрели. Мнозина бяха убити в България по този начин. На едно събрание на анархистите в България Никола Антов е бил определен да извърши някакъв атентат. Атентата е бил насочен срещу политически личности. Той трябвало да носи бомбата със себе си, да я възпламени и заедно със себе си да унищожи всички, които са около него. По този начин на него му се е падала привилегията да се жертвува за идеята на анархистите. А това за тях е било визитна картичка, че този, който загива е истински анархист. Той поема ангажимент да подготви всички подробности по атентата. Но се сеща, че само преди няколко месеца Учителят Петър Дънов лично го спасява като го укрива в домът си на ул. „Опълченска“ 66. Случаят е известен и описан от други по-подробно. Аз го споменавам, за да се види връзката между първото събитие и онова, което предстои да стане. В първия случай Учителят го спасява от преследващата го полиция, която имала заповед по онова време да разстрелва всеки хванат анархист и то без съд. Такива са били времената на терор от страна анархистите и съответен отпор от страна на полицията. Никола Антов отива отново при Учителя и разказва подробно целия случай, че на него му се е паднало да се жертвува и да даде живота си, за да се осъществи предстоящият атентат. Учителят му казва: „Рекох, за тази идея не си заслужава човек да си дава живота. Анархистическата идея няма бъдеще. Погледни онова дърво през прозореца. То има плод. Червивите плодове сами ще паднат, а здравите ще останат сами на дървото. Господарят на дървото и стопанинът на къщата ще откъснат зрелите плодове и ще погледнат към земята и ще видят падналите червиви плодове. Тогава на следващата година той ще вземе син камък и вар и ще напръска дървото и ще спре онези, които снасят яйца на чужди места. И тогава няма да има червиви плодове. А вие, анархистите, заради червивите плодове искате да отсечете дървото. Като отсечете дървото няма да получите нищо от живота. Затова въпроса седи в това, да проучиш кои са тези идеи, от които се излюпват от снесените яйца на разни насекоми и пеперуди в главите на българите. Провери това.“ Никола Антов отива при анархистите и им разказва тази приказка. Онези му казали: „Това човешка глава не може да измисли. Кой ти го каза?“ Никола Антов отговорил: „Каза ми го Учителят Петър Дънов“. Онези замълчали и нищо не казали. Оставили го свободен да постъпи както си иска. Дори не го упрекнали, че не е изпълнил обещанието си. Защото в такива случаи те наказваха предателите от своите среди много строго. Никола Антов отишъл веднъж при Учителя и отново споделил с него една идея за реформа на обществото, която трябва да стане само с революция. Учителят го изгледали казал: „Ти не можа ли да си научиш още урока от времето на френската революция, когато бе идола на тълпите, като революционен трибун, накрая премина през трибунала на тълпите и ти отсякоха главата? На времето ти беше се родил във Франция и ти беше Дантон. За него ще прочетеш в историята на френската революция. Внимавай да не допуснеш същата грешка тук в България. Защото всяка една повтаряща се грешка води до трагични развръзки“. После Учителят поискал да си покаже дясната ръка и му показал линията на съдбата и линията на живота. Казал му: „Виждаш ли тази пресечена линия, това показва, че в предишния си живот ти си бил посечен. Има един такъв закон: Когато в предишния ти живот ти отнемат живота насилствено, то в следващият живот никой не може да ти го отнеме вече насилствено.И да искат не могат“. Никола Антов продължи да се движи още в тези среди, после премина в комунистическите среди и накрая се занимаваше с политика, а след 9.IX.1944 г. придоби голяма политическа власт и беше ръководител на Отечествения фронт в общината. Всички революционни апели и обръщения се подписваха от него и неговото име стоеше на плакатите. Заради превишаване на правата си, комунистите го изпратиха в концлагер, но не го убиха, както правеха с с други. Окултният закон си беше закон. Никой не посегна върху живота му и той доживя до дълбока старост. В неговата стая стояха три големи портрети: на Георги Димитров, като водач на III.Интернационал на комунистите, защото по това време той беше комунист. По средата стоеше портрета на Учителя понеже се смяташе дъновист. Той имаше една теория, че може да бъде едновременно и дъновист, и комунист. Третият портрет беше на френският трибун Дантон. Най-интересното бе, че портрета на Дантон френологически приличаше много на Никола Антов. И ако човек не знаеше, че това е Дантон би казал, че това е Никола Антов. Съпоставките ще си направите сами. Този дух избираше такива родители, които френологически отговаряха на неговия дух, за да може да се прояви в исканата посока. А как се прояви на Изгрева - за това не искам да говоря.

10. Котката и владиката Още при откриването на Школата през 1922 г. църквата е поела голяма офанзива срещу Учителя и Братството. Особено са били активни владиците. Те са преследвали Учителя и са Му противодействували по всякакъв начин: чрез официалната власт, чрез вестниците, чрез разни проповеди са настройвали гражданството срещу Бялото Братство. Така веднъж на един от най-активните владици в борбата си срещу Учителя му се случва премеждие. При една катастрофа той си заминава и църквата му прави голямо погребение. Не след дълго на Изгрева се появява една котка. Тази котка или котарак започва да се движи около Учителя. Бил е много горд и все се движел с вдигната опашка. Когато е имало беседа в Салона, тоя котарак също е искал да влезе вътре. Но понеже Иван Антонов е стоял на входа като пазач, то той е знаел, че Салона е за учениците на Учителя, а не за разни котараци. Затова не го пускал. Но котаракът все успявал да надхитри Иван Антонов. Веднъж брат Антонов така се ядосал, че го е надхитрил котарака, че отива при котарака в Салона, хваща го за опашката и най-безцеремонно го изхвърля пред вратата като мръсен котарак. Той се успокоява, че се е справил този път с котараческият хитрец. Обаче котаракът се мушнал отново незабелязано покрай краката на влизащите и се вмъкнал отново в Салона. Но този път котаракът си бил научил урока и затова се е скрил под един стол. Изчаквал да дойде подходящият момент, да влезе Учителят и да отиде и да вземе своето постоянно място. А това място е било при нозете на Учителя. Там той се е сгушвал, гледал е от високо присъствуващите в Салона и е слушал какво говори Учителят чрез своите котешки уши. Учителят влиза в Салона, започва беседата и се чуват думите на Учителя: „Някой път, когато учениците са немирни и нямат послушание, дойде някой ангел от Невидимия свят, хване ви за опашката и ви изхвърли през вратата като мръсен котарак. В такива случаи единственото ви спасение да проявите ревност към Господа. Само ревността може да ви спаси“. Като свършва тези думи, Учителят поглежда към брат Иван Антонов. Настъпва общ смях в Салона. Всички знаят и бяха видял как бе изхвърлен котарака през вратата. Салонът утихва. Учителят каза:“ А сега е време да почне беседата“. И в това време котаракът излиза изпод онзи стол, под който се бе скрил и с горда осанка се запътва, качва се на подиума и застава при нозете на Учителя. Салонът утихва от тази гледка. Учителят започва своята беседа. След беседата Иван Антонов отива при Учителя. „Учителю, нищо не разбирам, какво се случи с тоя котарак. Моля Ви обяснете ми.“ „Този котарак не е обикновен котарак. В него е онзи владика, който поведе борба срещу Братството, след което катастрофира и си замина. След това дойде при Мен на Изгрева да се моли да му простя за стореното от него зло. Казах му: Е, добре, ще ти простим. И тогава Аз го пуснах да влезне в този котарак, защото искаше да слуша беседите, които преди това хулеше. Та сега духът на владиката е у котарака. И той ме попита: „Как ще разбера, че ми прощавате?“ Като котка, когато умреш, ще те заровим в цветята там до метеорологичната клетка“. Иван Антонов кима с глава, че е разбрал и целува ръка на Учителя. Когато дойде време да изтече един котешки живот, то котаракът умря. Казаха на Учителя. „Кажете на Иван Антонов да извърши погребението.“ Казаха му. Той намери умрелия котарак, направи му ковчег, сложи му кръст отгоре и го зарови точно там където Учителят беше обещал на владиката. Зарови го там в градината при цветята, пред метеорологичната клетка. Всички се чудеха защо котаракът не беше заровен в гората, а точно по средата на Изгрева. Тогава Иван Антонов разказа този случай най-подробно и аз бях един от тези, които го чу. А сега ви го разказвам, за да знаете, че по средата на Изгрева е имало котарачески гроб, за да може духът на владиката да получи уверение, че неговата вина е опростена от Учителя и че неговият грях от стореното зло за Братството е вече опростен.

ДРАГАН ПЕТКОВ (19.Х.1910-21 .VIII.1992 г.) 1. БЯГСТВО КЪМ ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ Роден съм на 19.Х.1910 г. в с. Долна Любата, Босилеградска околия. Ние сме българи и цялото население там е българско, но сега е в Югославия. През 1919 г. ни окупираха сърбите, понеже България загуби през Европейската война, великите сили я осъдиха и отрязаха от българската територия. Така нашият край попадна под Югославия. Баща ми се казваше Стою Петков. Той беше писар в общината. Майка ми се казваше Миланка и имаше две деца: аз съм по-големия, а сестра ми остана там. Отначало ние учихме в български училища до трето отделение, но като ни окупираха сърбите аз трябваше да уча в четвърто отделение на сръбски. На село бях до 1925 г. След това отидох в Белград и там учих занаят - автомеханика. Там учих от 1925-1929 г., след което отидох в Крагуевац, където имаше един голям завод и там работех. Но след това през 1932 г. напуснах тази работа и отидох в Белград. Тогава ми се нареди с някои хора да дойда в България. Това се случи, защото аз постоянно съм мислил за България. Това е много интересно, защото, за което мислиш, за това се и стремиш. Когато ми се отдаде този случай да дойда в България аз не го пропуснах. Докараха ни до Цариброд и аз бях с един мой другар и заведоха ни до гарата. Там изчакахме да мине полицията и с фенерче да прегледа всички вагони да не би някой да се е укрил. Тогава нашият познат ни пусна да се хванем за товарния вагон долу под спирачките. Така там се крепяхме докато премине влака от Цариброд до Драгоман. Тук беше вече България. Ние излезнахме изпод вагона и се предадохме на дежурните полицаи. Аз имах някаква югославска карта и оттам ни докараха в София в Дирекцията на полицията. Там престояхме два дни. Дойдоха представители от българското братство от нашия край. Това бе политическо братство, което застъпваше интересите на преселилите се от Босилеград българи. Освободиха ни и аз така останах в София. Преди нас бяха преминали и други бежанци и тях бяха ги разкарали в провинцията. Но на нас се нареди, че останахме в София. Аз имах братовчед, който живееше на Изгрева. Казваше се Никола Стойчев. Всички му викаха Колю-обущаря, понеже беше обущар на Изгрева. Аз не бях го виждал, но бяха ми разказвали за него. И така ме заведоха при него. Той беше куц и със своят занаят - обущарството се прехранваше. Точно на Нова година, на Новата 1933 г. аз минах границата. Братовчед ми Колю веднага ме прие и ние спяхме в едно легло понеже нямаше тогава условия на Изгрева. Аз останах при него, помагах му това-онова. Един ден намериха ни някаква работа. Обаче аз не знаех, че тази работа ще бъде постоянна. Бях гладен, нямах грош в джоба си, а трябваше да отида на работа. Отидох при един наш приятел, познат на баща ми и му разказах всичко. Той ме заведе в една гостилница и гарантира за мен да мога да се храня там на кредит известно време. Такива неща тогава не бяха рядкост. Могат да те хранят на кредит известно време, след което ти трябва да си платиш храната. Веднага като отидох на Изгрева приех вегетарианството. Но като влязох в гостилницата трябваше нещо да си поръчам. Погледнах в листа - менюто и казах: „Дайте ми една чорба“. Донесоха ми една чорба с топчета кюфтенца. Разбира се, аз нямаше да посегна на кюфтенцата, но чорбата исках да изкусам. Но на третия залък щях да повърна и се отказах от яденето. Значи аз вече бях разрешил въпроса с местната храна и така много лесно се освободих от нея. Аз живеех на Изгрева при моят братовчед Колю-обущаря. Той, Колю ме заведе няколко пъти на беседа на Учителя. Като виждах Учителя, аз си мислех за Господа Бога. Като мислих за Учителя, все едно, че мислих за Господа Бога. Това ми са първите впечатления от Учителя. Такава те останаха и досега. След известно време аз отидох при Учителя и го попитах мога ли да посещавам беседите. Той ме погледна и попита кого аз познавам от Изгрева. Казах му, че се познавам с Пантелей Карапетров, Георги Радев, братовчед ми Колю. След като ме изслуша Учителят погледна ме още веднъж, после вдигна леко глава нагоре, погледна към Небето, стоя така няколко мига, после сведе глава към мен и каза: „Рекох, може“. И ми подаде ръката си да я целуна. Така аз останах на Изгрева. Но първо ме погледна и попита кого познавам. После погледна към Небето и проверяваше горе, дали ми е записано името и дали съм за тука, за Изгрева. След като провери накрая ме одобри и ми подаде ръката да я целуна. Сега виждате ли колко трудно се приема един ученик на Изгрева и през каква цедилка трябваше да мине, за да може да посещава беседите? По същия начин Учителят беше постъпил и с другите ученици.

51. СЕКТА, ФИЛОСОФИЯ ИЛИ ШКОЛА В.К.: Аз бях срещал един устав правен през времето на брат Боев, общество Бяло Братство, за да се регистрира в Комитета по вероизповеданията. Как стои въпроса с този устав? Г.Д.: Този устав, сега точно аз се стремя и се подготвям да отида да видя този устав, който научих, не е предаден от Борис Николов във вероизповеданията, дали е вярно и искам да го видя, да го взема, да го прочета и видя какво представлява. В.К.: Но той кога е предаден? На времето. Г.Д.: Той е предаден 1948 г. Именно за този устав искам да видя и от там вече да разгадая и да говоря с тези ръководители на Комитета по вероизповеданията, че от сега нататък какви условия трябва да се спазват, че да има Бялото Братство, да съществува и при какви условия и трябва ли при тях да се регистрираме и какво изобщо. Но нашето желание е, въобще на приятелите както от София така и от провинцията, нашето желание е като ние сме го заявявали, лично аз съм го заявявал, е: Вие ги слагате при сектите, туй Учение не е секта, не е религия, то не е православна църква. Тях може да регистрирате, но туй Учение, то е Божествено Учение, както преди тогава споменахме, Учителят както го казва. То е свободно от всякакви ваши човешки закони, разбираш ли? Ей това е много важно и именно сега искаме за в бъдеще нашата Окултна Школа на Бялото Братство да премине както аз имах лично разговор преди години с този Цветков, който е отговорника в Комитета по вероизповеданието, че туй Учение не е секта и т.н. и то е философско Учение. А той самия каза така: Аз, каза съм завършил философия и прочел съм почти всички литератури на всички религиозни общества в света, сега чета казва беседите на Учителя. Туй Учение е голяма работа“. Говори Учителят за това, за онова, за всичко, това е голяма философия. Не като моята. Тя е неузнаваема, тя е голяма философия, Учението на Учителя. Един ден той го каза: „Един ден само туй Учение ще остане“. Това пред мен го каза. Тъй, че самото ръководство в Комитета по вероизповеданията, този Цветков, той заявява, че това е философско Учение. И действително, и тъй е казал, това Учителят казва. Това е голяма философия, философия, Божествена философия, философия за живота, как да живее човек, как да мисли, как да чувства, как да борави, изобщо тази философия трябва да вникне навсякъде във всеки човек, малък и голям и в самата природа. Тя е необземаема, не може да се отгатне с нейната големина и величие. Тя може ли да се узакони? Ама може ли да се обясни само с две думи или пък с един малък живот, който имаме ние 15-20-40-50 години да кажем, кой колкото му е определено. Можем ли ние да научим всичко и да кажем, че знаем, познаваме туй Учение? Туй Учение е тайна, Велика Тайна. Затова Учителят казва, четете беседите в тях има всичко. Беседите като четете, вие се разговаряте с Бога. Тъй че четенето на беседите е разговор с Бога, тъй го каза Учителят. Добре, че го загатна, точно тъй го каза Учителят. Четенето на беседите - това е разговор с Бога. И действително така е. Аз лично съм се уверил, не само аз, а всички, които четат тези беседи. Те имат крила, те са възторжени, те са щастливи, че са се срещнали с този велик Господ, този велик Учител, да разкрие, че туй не е земно богатство, знание, защото Той ни кара именно да бъдем с крила, да бъдем щастливи, да бъдем така радостни затова, че ние познаваме един друг живот. Едва-а-а така сме прогледали, така малко сме прогледали, но това е достатъчно да ощастливим нашия живот, нашия разум. В.К.: Да, човек като чете беседите влиза в контакт със Словото. Словото е глава на Истината, а Истината е глава на Божествения Дух. И така човек идва в контакт, в общение с Бога. С цялата природа. Един път Учителят прави сравнение, каквото го има днес. Учителят прави сравнение, казва: „Един от вас, най-малкия от вас, който е от Братството и работи с Бога е по-голям от най-учения, най-големия човек в света. Значи най-малкия от вас е по-голям от най-големия в света. Но тоя, който има общение с Бога“. Да, този, който има общение с Бога, най- малкия това е много важно. От нас, които имам предвид, учениците, които познаваме Словото на Учителя. Доколкото го познаваме, разбира се. Та както е било по времето на Христа, така е и сега. Защо не познават това Учение? Защо не познават Учителя? Отговорете си сами. Ето накрая ще ви предам частица от Скрижалите на Учителя. „Вложи Истината в душата си и свободата, която търсиш, ще я придобиеш. Вложи Мъдрост в ума си! Светлината ще дойде, и знанието ще ти даде своята помощ! Вложи чистотата в сърцето си! Любовта ще дойде и истинския живот ще започне.“ Учителят До всички приятели малки и големи и на добрите ученици Само когато слънцето грее живота има смисъл. Само когато реките текат земята се разработва Само когато дъждът пада семето се благославя. Когато плодовете зреят душата се радва. Хранете се с плодовете на добродетелта. Обичайте се и Господ ще бъде и вън и вътре във вази. Носете дрехите на правдата. Обработвайте сърцето си с Любовта. Разкопавайте умът си с Мъдростта. Служете на душата си с Истината и Великия Живия Баща на Мира, Отец на бъдещите векове ще бъде с вази и вие с Него; само тогава ще познаете Истинския Бог и Христа. Ж.К.В.О. П.К. Дънов Варна, 21.1.1918 г. Свещеният подпис Магнетофонният запис на Георги Йорданов е осъществен от Вергилий Кръстев през IX- X на 1989 г. в София.

50. КЪДЕ Е ЩУКНАЛА МЛАДЕЖТА Г.Д.: В нищо не Го слушаха, в нищо. В нищо не Го послушаха, в нищо, понеже искаше много работи, както ми разправяше. Тука да направим това, това да направим и Той веднъж пращал три пъти Ангел, който беше поставен след 1945 г. на мястото на Учителя. Ангел Вълков с Тодора обработваха там мястото. Три пъти Учителя го пращал да каже на Борис да отиде при Него там нещо да му каже. По отношение на оградата нещо да направят. Отива Ангел, казва му, Борис не отива. Втори път ходи. Втория път му казва: „Борисе, Учителят те вика“ - не отива. И третия път не отива и не знам въобще дали е отишъл. Значи онзи, който го смятаха за най-големия светия, най-големия приближен и изработен, той въобще не слушаше Учителя. Той не беше на лагерите с Учителя, а все странеше - по отношение за слушането и затова младите хора малко бяха около Учителя. Учителят негодуваше, защото младите хора като отидем на Витоша или на Рила, те бягат настрани, малко остават при Него. Все възрастните остават, младите все бягат. А Учителят искаше колективният живот, братския, Той държеше за младите хора. За младите около Него, да бъдат младите като наследници на всичко и дори аз сега нали, аз сега, който разправям туй с болка, защото съм присъствувал на тези случаи, когато на Витоша Учителят много люто се разсърди и искаше да напусне и България дори, едва Го спряха. Младежите се бяха запилели по планината. Учителят държеше за младите сега и аз покрай тази линия вървя, отвътре държа, искам за младите да дойдат, да видят и да направим едно ръководство, да има и млади хора. Г.Д.: Случая е такъв, че ги погледна около себе си и няма млади и казва: „Когато дойдем на Витоша, на Рила като ходим млади хора около нас няма. И да дойдат някои щукнат из гората туп, туп и остават само възрастни хора, няма млади хора“. Взема си бастуна, взема си тука дрехата, стана и си тръгна. Туй бях очевидец и тръгна да си отива. „Аз, каза, ще ги напусна, ще замина, ще ви оставя“ и тръгна. Сестра Балтова и други тръгнаха, отиват: „Учителю, моля Ви се, Учителю, ние сгрешихме“, молят Му се да се върне. Да, това бе случая, аз бях там, аз го видях с очите си. Той, Учителят гдето казва: „Аз казва тука при вас съм мъченик, истински мъченик съм“. Тъй че Учителят живя един живот съвсем прост, примитивен, тъй както може би като най-бедни хора при тия условия Той същото го изпита. В.К.: А пари е имало. Г.Д.: Пари имало, хо-о. Учителят пари не държеше. Учителят пари не Го интересуваха. Учителят е друга Сила, друга еволюция. Той бе Дух в Сила и Мощ! Веднъж каза: „Аз съм Господар на Дявола, приятел на Ангелите и Син на Бога“. Друг път като се движеше по поляната на Изгрева, каза: „Тук Бог е работил и ще работи. Тук е гряло слънцето на Живота и пак ще грее. Тук е пял Бог и пак ще пее!“

49. ПАША ТЕОДОРОВА Г.Д.: Със сестра Паша се познавам от първите години, когато дойдох на Изгрева като млад и по една случайност работех при брат Бертоли вече и от там с едно приятелче стана тъй, че те ме помолиха да отида да спя през лятото у тях да пазя къщата им докато те се върнат от Рила, летуваха на Рила трите сестри. И след туй оставиха ме известно време пак у тях, след туй ми дадоха една тяхна примитивна къщичка на Изгрева, живеех там една година у нея и често ходех у тях, услужвах им с каквото можех. Семейството на сестра Паша бяха три сестри. Тя беше най-малката, след нея беше Аня-учителка и по-голямата Надя. И трите сестри бяха неженени. Обаче и трите бяха като ангели, много добри, те посрещаха хора от цяла България, от всякъде. Кой от където се отърве - у тях, като Аврамов дом беше. Този носи едно, другите друго, носеха колети, те обаче гостоприемни и любящи и от тука сестрите, че и братя ги посещават и после имаше чувство у тях, гдето в никого не съм го видял, то е туй, че бяха милосърдни, милостиви. Те срещат някой, особено тази Аня, която бе учителка в училището, някой беден ученик, вземе го у тях, окъпе го, купят му дрехи, облекат го. А в къщата му сиромашия, дадат им блага, пари или нещо да ги подпомогнат, значи помагаха на много. Веднъж намерили по едно време един стар, такъв вече грохнал старец, прибират го вкъщи, у тях. Но го изпират, поокъпят го, пообличат, понахранят, остава при тях известно време, докато най-после се окопитил. Той бил самотен, че го завеждат у тях и там му нареждат това-онова, разбира ли, но почва той сега да ги посещава. Дори не виждал, бил така доста възрастен и често бъркал и те се смееха много, бъркал ги е. Не можел да различи коя е Аня, коя е Паша, коя е Надя, разбираш ли. И така има много случаи. Лично постъпиха с мене, аз лично го опитах. А моите услуги, с моите отива- ния се привързвах и направих им един там тротоар, като младеж още, навсякъде се хвърлях да помагам. Бях така сръчен и услужлив, обаче сестра Паша и другите бяха за образец мога да кажа. Аз толкова години живях и до последния момент отивах при сестра Паша. Тя ми е разправяла някога: „Георге, тука при мене идват, идват ама аз зная, аз ги познавам“, макар че тя беше много късогледа. Тя беше стенографка от първите години, на Учителя, стенографка беше и така си остана до последния момент като стенографка на Учителя, обаче тя вършеше почти всичката работа. Стенографиране на беседите, дешифриране един път, втори път, пращане коректури за печатане, всичко минава през нейните ръце и очи. И с Учителя проявяваше, уточняваше всичко сестра Паша. Всички беседи бяха уточнявани от сестра Паша, та до печата. И така сестра Паша ми казваше: „Тука идват при мене ама аз познавам, казва, кой за какво идва“. Аз й казвам веднъж: „Сестра Паша, аз като идвам ако донеса нещо, донеса, но както съм дошъл и така си отивам, без нищо да взема“. Паша живееше в една барака на Изгрева и денонощно работеше с беседите. Получаваше в един плик дребни суми от Учителя, за да покрие една скромна издръжка. Когато е получавала плика, все се е смущавала. Учителят й казал: „Не се смущавайте, а благодарете, че аз ви давам парите за работата, която вършите. Ако остане братството да ви ги дава, кожата ще ви одере. Това ще е благодарността им към вашата работа. Питат ме колко ви плащаме. Аз питам тях: „Идете, проверете колко биха получавали те на друго място със същата работа. А ние им даваме едва за храната“. Дори аз бях много буен, нервен, сприхав, недоволен от някои работи и се проявявах малко не така, не както трябва де и критикувах, особено във времето на Учителя там с другите братя. Дори Борис критикувах и нападах и едни ме обвиняваха и се сърдеха дори, но аз им казах: „Един ден аз ще стана като тях, тези гдето ми обръщат гръб, пък те ще станат като мене“. И тъй стана. И точно тъй стана. В.К.: В какъв смисъл? Г.Д.: Ами аз бях против неговите дела, против Борис. Значи един ден те като разберат какъв е, те ще станат като мене пък аз ще стана като тях. Ще се сближа. Защото аз направо в очите, истината говоря. Аз зад гърба не говоря на никого, нито на него. Всичко го казвам така, прямо. В.К.: И накрая точно така стана. Г.Д.: Тъй стана точно. Това е една аксиома, това е една истина. В.К.: След като го разбраха. Г.Д.: Като го разбраха. И веднъж сестра Паша ми казва, тя значи в това време, тя е мислила и разсъждавала, че Георги говори така, буйства, недоволен, ама е прав, си казва тя в себе си и затуй тя значи толкова време е търпяла, мислила, а другите й сестри едва ли не негодуваха, караха ми се и бяха недоволни, дори сърдити и дойде един път в „парахода“ на Изгрева, казват ми: „Ти не заслужаваш, марш от тука, няма да идваш тука“. „Че тоз параход да не е ваш. Той не е вашия, аз им казвам, да не е ваш. Че аз като говоря имам факти, за да говоря“. Значи и сестра Паша един ден ми казва, сами бяхме вече. Бяха си заминали сестрите й. Казва: „Георге, ти си бил прав, но ние нямахме сила, нямахме тази възможност, условие да реагираме. Защото Борис е силен, не можем да му се наложиме, значи здрав и непоклатим“. Аз съм благодарен на тях, благодарен съм, защото туй, което го научих у тях и видях у никого не го видях. На Изгрева единствени сестри, ученици хасъл на Учителя са те, те бяха, като истински. И така аз се погрижих там, помагах след нейното заминаване. В.К.: Ти беше ми разказал също, аз съм го записал, че сте ходили при брат Боев и той казал, не може да се противопоставя на Борис понеже бил без пенсия и Борис го храни. Г.Д.: Това е друг случай. Имаше една сестра Николина Добрева, която имаше син - доктор в Америка и в това време вече когато са вземали беседите през 1957 г. тя една година ли колко е била там и като се връща, ние бяхме тогава на Рила. На Рила бяхме, летувахме на Рила и като дошла в България отива на Изгрева и вижда, че салона опразнен, беседите разтаршувани, всичко вдигнато, ужас. Изгревът даден, цял подарен на държавата. Всеки друг вече разполага с него. Ние нямаме Изгрев, нямаме вече салон и отива при брат Боев и му казва: „Абе, Бояне, абе какво направихте вие, абе какво направихте вие, защо тъй стана бе, Бояне? Защо този човек (за Борис) защо с този човек вие не можахте да се оправите бе, да го смирите бе“. „Е, Николино, аз нямам пенсия, те ме хранят. Аз не мога“. „Че ти казва какъв си ученик, ти за една паница леща ли се продаде бе, Бояне?“ Значи той можел да се застъпи. Можел, но по други съображения бил мекушав и Николина му казала: „Ти за една паница леща ли се продаде?“ „Ами донесете тази паница с леща. Никой не я носи. Само те носят. Разбра ли?“ На Рила беше дошла с Емилия Михайловска и там така веднъж като изживява цялата тази история, която е станала и този крах на Изгрева с Братството и като разправя, разправя, вдъхновена така, разбираш ли и залитна, прилоша й, припадна. Аз се протегнах и тя падна в моите ръце. Така приключи този случай за паницата леща. Последните думи на Учителя бяха: „Рекох, узаконете нещата. Нещата да се узаконят“. Значи редно беше след Учителя да видят, да се замислят, да се съберат и да узаконят и местата и това и онова. Имало е възможност да оправят нещата. Обаче като дойде инспектора да прави ревизия, казали му: „Какво ще ни правиш ревизия, ние сме общество „Бяло Братство“, ние горе на Небето даваме отчет“. „Ами идете да живеете горе! Що търсите тук на земята и в София?“ В.К.: Идете горе да живеете! Какво невероятно разрешение на спора! Г.Д.: И така, казал инспектора, много благороден бил, съберете се, да ви оправя нещата. В.К.: Това коя година е било? Г.Д.: Ами когато вече започна да се вижда, че счетоводството не е в ред. 1956-57 г. Така ми е останало в ума. Обаче Борис ударил на масата и казал: „Ние нямаме нужда от вашето оправяне. Ние сме оправени“. И той казал тогава: „Тъй ли?“ И тогава Антов дава братските имоти и както и цялата книжнина, които сме свидетели на всичко това, предава го на държавата и тогава държавата събра всичките тези беседи, а складове имаше. Борис само ги притежаваше, той командваше и тези беседи ги вдигнаха с 24 камиона, прибраха ги, какво ги направиха. Някъде са горили, някъде са крили и тъй. А пък парите... В.К.: Чувал съм, че са горили пари. Коя година? След промяната? Г.Д.: Да, след 9.IX.1944 г. при смяната на парите, през 1947 г. В.К.: Защо са ги горили. Страхували са се, че имат много пари? Или? Г.Д.: Срам ги е. Толкова много пари! да са ги дали на държавата, щеше да ни даде нещо! Сега! И след това започнаха. Салонът обсебиха, направиха го на работилница, туриха милиционери горе да живеят в стаята на Учителя. Каква низост. До каква низост стигнахме. И най-после го събориха и пак държавата да направи жилища за държавата. И затуй аз съм чувал думите на Учителя, който казва: „Един ден, рекох, всичко ще ви вземат. Всичко ще ви вземат и вие ще бъдете пръснати, казва, тъй да не се виждате. Но един ден пак ще ви повикат, ще ви върнат всичко, което сте вземали и още толкова ще ви дадат“. Това са думи на Учителя. Ще гледаме сега. Макар, че сега отказват, но аз искам това нещо да го кажа, да го кажа там някога където трябва понеже съм свидетел на думите My. В.К.: Дали ще има хора, които да поемат твоите думи гдето ги казваш? Г.Д.: Дали ще има хора да поемат? Та тъй седят нещата по отношение на нашия дълъг и щастлив, и радостен, и пълноценен живот към един Божествен пратеник, един Бог гдето се казва. Такъв Учител, който по земята не е ходил дълги години, такъв Господ по земята, живия Господ, гдето посети своите люде. Има една беседа Живия господ. Това е Живия Господ - Учителя. Това е Живия Господ, нашия Учител. Ако има някой Жив Господ, Той е. Това е голяма работа. Велика работа. Голямо Божество! Неописуема работа. Обаче, който Го е видял, който е живял с него, Който Го познава. Знае Го. Баща на всички, на всички без разлика. На целия свят, на всички, на всички най-малки твари. От най-малка- та едва видима твар до най-голямата. Това е Негово създание. Негово творение. Изява на Духът в Живот и Сила. Ще завърша с един случай от събора в Търново, 1922 г. Учителят дал за задача след беседата му двама по двама братя и сестри да се целунат, но свято целование. И там нареждат се, двама по двама се целуват само брат Стефан Белев няма с кого да се разцелува. А той тогава бе хубав, представителен, учен с няколко езика, облечен официално, но бяха се скарали. А той не им цепеше басма, говореше направо. Никой не пристъпва към него. Тогава Учителят се приближава към него и се разцелуват. Великият Учител отиде да се целуне с онзи, когото всички избягваха съзнателно. По-късно каза: „На Небето аз съм най-големия светия, но тук на земята съм изпратен да ми се провери светейшеството и затова съм заел последното място. Бог в природата работи с малките неща“.

48. ПОЛКОВНИК ТОДОР БОЖКОВ Г.Д.: Тодор Божков беше полковник и често ходеше при Учителя да се разговарят по политика и по други въпроси. И веднъж той отива при Учителя, той си показва само зъба и го клати така, едва ли не така виси във въздуха. В.К.: На Учителя зъба? Г.Д.: Да. Иска с туй да го накара да мисли, а за какво. Даже Го питал там, въпроса беше сериозен, политически за Царя дали ще го бъде. Един зъб значи. Царят, клати се, значи отива си, нали разбираш. Това за Царя се отнася. Че Царя вече като зъба си отива. И Учителят дори е казал, че този Цар за България ще бъде последен Цар. И наистина си отиде от този свят. Нали след туй вече дойде нова демократична България. Станахме република. Друг път като отива при Учителя, си показва езика, ама езика Му червен като че ли боядисан, силно червен. И си го вади, вади си езика така, знаеш ли, да го види. Туй иска да каже, че идва червената, червената власт. Комунистите идват, червените идват. И така с Учителя по тези въпроси. Отговори чрез символика. Преди бомбардировките седи при Учителя и Той го пита: „Вий на кой етаж сте? На третия етаж ли сте?“ Без да е ходил там и казал: „На третия етаж ли сте? От долу нагоре сте на третия и от горе надолу пак на третия, нали? Не сбърках, нали? Е, казва, нищо по тоя въпрос с това“. „Е, така е, Учителю, точно така е.“ Обаче минало време, когато минали вече бомбите, бомбардировките над София и един ден пита го, видял го след бомбардировките: „Рекох, как е етажа, как е къщата?“ „Учителю, бомба падна над нас, събори до нашия етаж и малко козирката малко тъй на края я закачило.“ „Нищо, рекох, вий туй нещо ще го оправите.“ Значи Учителят по- рано е питал на кой етаж е Божков. Той го знае, ама питал е на кой етаж и бомбата пада до неговия етаж и етажа остава съвършено здрав. И Божков остана с апартамент и после го пристроиха, направиха кооперация и Божков остана невредим. Значи Учителят е наредил да се събори до неговия етаж и Божков да остане. Ей това е силата на Учителя, който иска да знае какво е Учителят. Учителят е Бог. Учителят е Всесилен. „Аз, рекох, едни не знаят, борят се срещу Мене. Аз съм една голяма канара. Ще си чукат главите, ще си строшат главите в тая канара. Това съм Аз или една силна вода, която всичко, което го пращат в Мене,-то се чисти. Минава вода, мие се.“ Това е Учителят. Веднъж пак брат Божков като е гостувал и пак е при Учителя, разговарят се по сериозни въпроси, пита Го. Добре, ама при тези разговори идва една от сестрите, която постоянно седи там, около Учителя и влиза там и се заговорва с Учителя и прекъсва разговора на брат Божков с Учителя. А брат Божков останал така, намръщил се малко, настроението му се загубило и малко така скарал се със сестрата, защо му прекъсва разговорите, което не е етично, не е редно и тъй напълно основателно направил строга забележка на сестрата. След туй сестрата си отишла. След това като с Учителя завършили разговора си брат Божков взима си сбогом с Учителя, целунал Му ръка и казва на Учителя: „Аз всякога съм готов на поста си като войник да Ви защитя, да Ви помогна където стане нужда“. Учителят се обръща с усмивка към него и му казва: „Вие, рекох, сега отстъпихте 50 км. от границата“. А той е военен, редови, с дисциплина, с точност, полковник, изобщо нарушил тактиката и стратегията на военното изкуство. Но търпението на Новото Учение като ученик не е издържал. Брат Божков ще пътува с влака си в провинцията и качва се и не случайно в купето, в което влиза вижда наши двама приятели. Там един д-р Кирил Паскалев от Бургас и нашия приятел Петър Камбуров - певец и цигулар, който беше известен със своите хубави разкази, особено весели. Свиреше едно време на цигулка, на кавал, пееше. И вижда ги двамата в едно особено положение срещу тях седнали други младежи, които ги атакуват, които им се смеят, подиграват ги. Те мълчат само, седят и мълчат, понеже имат дълги коси и те заради косите ги мислят за дъновисти. И вземали сега да ги подиграват. И пак така, смеят се, подиграват се, какви ли нелепости и глупости говорят по техен адрес, за тяхната идея. Добре, ама брат Божков сяда си, той бил цивилен така облечен, пътува, не знае, разбира се, че тука става въпрос за Учителя, критикуват тези приятели онези, които са ученици на Учителя и той слуша, слуша. По едно време скочил, с един тон и настроение като тракнал и казал: „Слушайте. Спрете да говорите повече, една дума ако кажете, ей пистолета, ще ви застрелям и ще ви хвърля през прозореца на влака“. Ония замръзнали, спрели. И им казва тогава: „Вие не знаете за кого говорите. Моята дъщеря боледува цял живот от дете и лек за нея нямаше в България и в други държави съм ходил къде ли не, където не ми казаха, там не съм ходил, за да я лекувам. Никой доктор не можа да й помогне. Този, за когото говорите вие, Учителя Дънов, Той я излекува“. Значи Учителят излекувал неговата дъщеря. Действително така беше И те млъкват. Той изважда пистолета и казва: „Ще ви изчукам тука като пилци“. В тази война, когато в Сърбия нашите българи на една височина са дали много жертви, била осеяна с трупове на млади хора, отивали са там българи, македонци-българи, отивали са и просто така да им вземат труповете, да ги оправят, да ги погребат и някой вземал пушка за спомен от български войник, нещо парче от тях, разбираш ли. Тъй, чакали са свобода от тези момчета, нали да ги освободят, а те там ги избиват, стават жертва всичките. Сега когато вече трябва да отстъпват се укрили някои, търсили, имали познати там техни и ги приели една вечер на гости и им казали: „Ще седите тука, докато уредим въпроса да ви покажем пътя, да си отидете“. Това е бил Божков с една група около него. И така един случай, една вечер чука се на вратата и жената в дома веднага прибира една черга, дръпва я и вдига един капандур долу за мазето по една стълбичка, влезли всички. В това време тя слага пак чергата отгоре да не се вижда и слага масата, замаскира. А онзи трака, чука: „Хайде бе, хайде бе“. Нали се забавила докато прибере туй- онуй и след това стопанина отворил, ама вземал една секира под ръката си, защото ако разбере, че той търси тези и че е узнал за тях и за това го пращат да провери то ще го съсече със секирата. А младата жена била, една напета, хубава млада жена. А той бил изпълнен от любов, както цялото семейство от тия българи, където са влезли, искали да им помогнат. Онзи влиза и пита защо се забавил толкова много, какво има тука, това-онова и както и да е. Питал за службата от общината, за която е отишъл той, те дали му ответ там, обяснили му и след туй си излиза ама те познали, че той не знае нищо, не отива с тази цел при тях и да отива не вижда никого. Така мирно и тихо си го изпращат. А тази вечер, обаче те се придвижват в друго семейство докато една вечер са разбрали, че пътя е свободен. През нощта извеждат ги и ги завеждат там където имало една голяма река, не знам коя беше и трябвало на няколко километра да преминат тази река и им казали от тука най-лесно ще можете да преминете тази река, защото е много широка и много силна, дълбока. И така те тръгнали през нощта и като стигнали реката ха тука, ха там, широка, дълбока, най-после решили се да газят с дрехи, със всичко прегазили реката. Божков разправяше, той нали е по-нисък, тука до гушата му идвала, тука до брадата му идвала водата. Те добре, че го държали другите така, пък и нали дрехите им се напили с вода, станали тежки и така преминали и тъй с няколко човека вечер се криели там в горите и вечер пътували и пристигнали най-после благополучно се домогнали в България. Та така се освободили от там. Та саможертвата се движи от Любовта.

47. НЕОСЪЩЕСТВЕНОТО РАЗПЯТИЕ В.К.: Сега, в последните дни, когато беше в Мърчаево Учителят имаше ли така признаци, че е болен? Г.Д.: Не, но загатваше, че още от Нова година загатваше: „Когато дойдат комунистите, Аз вече съм си свършил работата тука, ще се оттегля“. А пък туй нещо започна след като се прибра от Мърчаево, тогава бяха дошли вече руснаците в България и Учителят си беше на Изгрева. Тогава наближи оня период когато Той трябваше да си замине. Тогава на два пъти идваха пратеници от Държавна сигурност, млади хора с коли, за да вземат Учителя. Нарочно изпратени. Учителят отива към поляната с тях, завежда ги, започва да разговаря и те слушат. А Той им разправя такива неща, които не са слушали, попогледнат се и казват: „Такъв човек какво ще го вземаме“. И отиват си долу. Питат ги къде е, „Защо не го доведохте?“ „Ами елате да видите, такъв човек за какво да го довеждаме“. Тогава пращат други. Случва се същото с тях. И когато за трети път отиват, то Учителят вече си е заминал. Намират Го в ковчега. Учителят още приживе казваше, има го и в беседи: „Рекох Христос един път бива разпъван, втори път няма да бъде разпнат. Няма такова дърво голямо, на което да могат да го разпънат и докато търсят това-онова, това-онова, пирони, ще мине време и тогава ще дойде легион от горе, ще Го спаси“. Така че Учителят си замина преди да го арестуват. Не се даде за разпъване. В.К.: Значи преди това два пъти са ходили, но така се случва, че те се отказват. Г.Д.: Те се отказват. Няма защо да Го задържат. Накрая идва заповед, обаче другата заповед ги е изпреварила. Идват на Изгрева, но Той си е вече заминал. В.К.: Да, това е една много интересна епоха. Тази епоха беше много интересна и трябваше на времето преди много години тези приятели, които бяха още живи, да я опишат тая епоха, да я съберат, така да я съпоставят, но времето мина. Мина и замина. Г.Д.: Това са действителни факти, които разказах. В.К.: Това са действителни факти, обаче тази епоха мина и замина. Ще идваме за следващата епоха. До тук добре. Да му мислят онези, които дойдоха в Школата и не си свършиха работата. Ще да видят те как се отговаря горе в Невидимия свят.