Ани

ЙОТКА ВАСИЛЕВА МЛАДЕНОВА (22.V.1919-30.X.1995 г.) 1. ЗАПОЗНАВАНЕ С УЧИТЕЛЯ Родена съм на 22.V.1919 г. в село Врачеш. Родителите ми са родени също от село Врачеш, като и дядо ми и баба ми. Майка ми се наричаше Мария Петрова по баща, а баща ми Васил. Родителите ми са били съвсем обикновени хора от село, баща ми всестранно надарен, много интелигентен природно, свиреше на народния инструмент тамбура, свиреше на пиано, без да е пипал пиано, изобщо бе с един много красив почерк, а майка ми една обикновена дъщеря на един богат чорбаджия. Бяхме три деца. Аз съм втората, а имам двама братя. Първия се наричаше Тано Гешев, а другия Илия Гешев. Аз съм средната. На девет месеца съм донесена в София и тук съм израснала. Обаче когато започнах училище, първо отделение след свършването на учебната година вуйчовците ми с колите чакат у дома и хайде на село. Цяло лято по полето, по планината. А селото ни откъдето излезеш е планина, балкан. Така че там съм израсла на село. Всяко лято съм била на село. То ми е една властна люлка на детството ми. Много красота, много емоции, много хубаво. В София съм учила основно училище и прогимназия. След това постъпих в стопанско училище, което завърших. След това трябваше да стажувам, а вместо да стажувам аз се омъжих. Още в прогимназията Ана Тодорова, сестрата на Паша Тодорова-стенографката на Учителя, ми беше учителка и аз чувах за Учителя. Даже съм минавала, гледал, това ми е първото виждане. Но аз се омъжих, а нямах 18 години. Нямах и 20 години когато и двете ми деца бяха на бял свят. Но аз вече бях в Братството. Но да съм в Братството дължа на моя съпруг Данаил Младенов. Той беше чуден човек, когото не давам за много наши братя, такъв човек беше изработен, много почтен, много одарен и всичко най-хубаво мога да кажа за него. За първи път Учителя го видях когато сестрата на моя другар тука дойде на Изгрева да живее. Тя се казваше Руска Божанчева, от рода Божанчеви, един голям род. Един умен мъж от Етрополе се е преселил в село Саранци, обаче дал всичките си деца в Пловдив във френския пансион. Всичките са завършили там. Почнали са от четвърто отделение като са завършили до края пансиона. Още до Коледната ваканция те са знаели вече да говорят.А единия от тях искал да се върне, но баща му го нашляпал и му казал: „Там!“ И така беше станал френски възпитаник. А пък тука е интересно как стана връзката. Значи на моя съпруг сестра му е омъжена за един гдето ви казвам, че френския пансион е завършил в Пловдив. А тука живееше нашия брат Андрей, Аню му викаме, гдето лекуваше и беше близък на брат Лулчев.и той му беше сянката. Аню има сестри. Една от сестрите, учителка бе там в този край към Саранци и бе омъжена за един от братята, по право за братът за когото е оженена моята зълва. И от там значи ние имаме сватовство. А майката на Аню, която наричаха леля Марийка шуменката, тя беше разкошен човек, един предан ученик на Учителя. Тя ми е тъй да се каже кръстницата в Братството. Когато идвам за пръв път в неделя на една беседа, а тогава като че ли всичкото слънце се е събрало тук на Изгрева. Имаше една канавка и едно малко мостче, когато минах това мостче и сега седи тази къща на ъгъла. Там живееше нашата сестра Буча Бехар, долу на площадката един индийски гост ми казаха, че живее. Като сега го гледам с чалмата, а аз като преминах това мостче, дето ви казвам, аз не бях вече на земята. Сега настръхвам като ви го казвам, че трябва да целуна на Учителя ръка. Да ви кажа, че аз в живота си никога не съм употребяваха грим, не съм се гримирала, но по това време бях толкова млада, така нахално си червях устата. Отивам да целуна, трябва да целуна, вътрешно усещам, че трябва да целуна ръка на Учителя, но как ще мога да целуна ръка на Учителя с тия начервени уста. И така хоп с лявата ръка, хоп с дясната, изтрих устата и това беше край на моето червосване, да. И тогаз целувах, колко пъти Му целувах ръка и аз самата не знам. То в мене всичко се вляло от радост, не знам къде да стъпя. И питам, къде е Ана Тодорова, пък кой не знае, че тя е сестрата на Паша - стенографката на Учителя в парахода. Вие знаете ли историята на парахода? И отивам и веднага й се представям. Ама аз съм вашата ученичка и край. И така останах аз вече там, не мръднах и като с нож станах и вегетарианка, обаче бях сигурно готова, за да съм вегетарианка, защото в моята уста, а сега съм 76-та година, ама знаете ли, колко една прашинка тлъстина не ми е влязла в устата. Аз обичах крехкичките месца така, но ги късах, късах, да не би да има някаква мазнина. В коя година се видях с Учителя? Може би 1940-1941 г., там някъде. Точно годината не мога да ви я кажа, но така останах тука. И досега. Моят другар имаше желание и мечтата му беше, а той беше следвал финанси, завършил е скулптура на дърво, като онези гдето с резбите правят иконите. Много одарен, а бяхме много близки по семейство с брат Колю Гръблев, знаете го. Той беше много близък наш. Ще ви кажа защо. Той казваше така, че в този му живот най-близката му душа на земята е тази на моята дъщеря, която не знам дали са се разминали или не. Първата ми дъщеря, Мина се казва, а викаме й Мими. В едни школи са били с чичо Колю. Но това ми го каза сам брат Гръблев, че има и такива дори, има и такива пред наши приятели, които и с тех в школите е бил. И тоз наш брат е бил, той скоро си замина, Пантелей, ако сте чули това име. И от там казва той, че това му е най-близка- та душа на земята и от там е голямата връзка с чичо Колю. А понеже децата от малки му викат чичо Колю и така е останало чичо Колю. Чичо Колю казваше за моя другар, че в този живот той е трябвало да бъде лекар и се чудя защо се е разминало. Той е бил определен да бъде хирург от световен мащаб. И това ще ви кажа, че аз го приемам, защото той в резбата си бе виртуоз, той без сантиметър, без нищо, само на око, нямате представа как работеше. Но казваше: „Защо не се сбъдна това нещо не знам“. А за дъщеря ми Мими, с която е бил в едни школи и тя беше определена също да бъде от голям мащаб в техниката. Но и там не се прояви. Работеше като чертожничка, без да е имала понятие от чертожничество, а на колко наши братя е направила дипломните работи, което е за чертане. Яви се на някакъв изпит без да има познати, но като че ли някой я ръководеше, тя си го носи сигурно и така работи дълги години.

23. ПИСМА НА УЧИТЕЛЯ ДО ВЕЛИЧКА И КОСТАДИН СТОЙЧЕВИ София, 27.Х.1909 г. Любезна В. Стойчева, Получих писмото ви и ръкописа. Мислите изложени са добри. По въпросът за душата на жената, ето що се казва: „И създаде Бог человека по образу своему - по образу Божию създаде го: мъжкий и женский пол ги създаде“. Тогава излиза человекът е цялото, а мъжът и жената това са двете лица на человекът по проявление, а по същност са едно. Мъжът и жената това са символи на человешкия дух и душа. Те ще се съединят, когато Бог влезе да живее в тях. В Христа, казва Духът в Словото нема мъжки и женски пол. И във възкресението те ще бъдат като ангелите. Следователно в полето на Мъдростта, в раят в третото Небе те ще се обединят. А тук на земята трябва да работят усърдно за това обединение. Духът, който ще ги обедини, Той е Божествената Любов. Когато тая Любов почне да действува в своята пълнота, тя ще роди исканите плодове. А Любовта не дири своето си. Може да я четете. В. В. (Винаги верен) (Свещеният подпис) Любезна г-жа Стойчева, Получих писмото ви и ръкописа и днес ви го изпращам обратно с пощата. Мисълта ви е добре. Правете песъчни бани на Стефка между 11-12 часа при морския бряг. Ако и Коста прави не ще бъде зле. Нека си прави измивки отвън на стомаха, слабините и седалището със слънчева вода, да прави леки гимнастически упражнения плавно, да диша дълбоко, да отправя умът си нагоре към Небето, да има вяра и упование в Господа и всичко ще се уреди за добро. Моя поздрав Ваш П.К.Дънов София, 8.VI.1911 г. Любезни К.П.Стойчев, Получих писмото ви. Ако ви се отвори път идете в Месемврия. Месемврия е добро място. Стига да идете. Аз ще ви посещавам когато минавам през Бургас. Человек всякъде може да служи на Бога, стига да има добрата воля. Да се служи на Господа е приятно. Вървете по дадените ви наставления и нема да сбъркате. Как е дядо Сапунов? Всичко ще се оправи, всичко ще се нареди, само че иска време, труд, постоянство и работа. Ваш верен П.К.Дънов Трябва ти търпение. Не всичко, което е приятно е добро, и не всичко, което е неприятно е зло. Пътят на знанието е постлан с мъчнотии и страдания. Това е програмата на земното училище на живота. Което Господ е наредил, то е добро и което е допуснал то е приятно. Само то носи благословение за отрудената душа. Чети от книгата на Завета на цветните лъчи на светлината пета страница и петнадесета. (Свещеният подпис) Търново, 6.XI.1911 г. Любезна г-жа В. Стойчева, Получих писмото ти. В тия неща се изисква силна вяра. На всекиму от Небето се дава според неговата вяра. Брат ви трябва да се научи да търпи, да вярва, да уповава, да е готов на всяка жертва. Ако може да изпълни Волята на Господа, Аз ще му помагам. Предайте моя поздрав на всички мои приятели. Ваш верен П.К.Дънов П.Н. 1912 г. (Поздрав за Новата 1912 г.) Когато сърдцето е чисто, душата светла, умът възвишен, пътят на живота е ясен. П.К.Дънов (Свещеният подпис) Пловдив, 11.II.1912 г. Любезна, В.Стойчева, Получих вашето писмо. Писах в София. Ако сълзите на една душа произтичат от сърдцето, то тя се чисти от своето минало. Гледайте нагоре. Стремете се към пълнотата на живота. На Господа ний дължим всичко и нему трябва да посветим живота си на земята. Да, да утешим, да олекчим наскърбените и падналите духом, да повдигнем страдующите. Молете са за преуспяване на Царството Божие. Там гдето е Господ има единство. Поздрав на всички. Дънов 19.IV.1912 г. Любезна В. Стойчева, Съвършената Любов изпъжда всеки страх. Какво казва Христос, Великият Учител? Който иде при Мен, Аз нема да го изпъдя. Трябва ли когато мине някой облак между слънцето и пролетния цвят да се смути то за тези промени. Дните през пролетните дни не са все ясни и засмени. Има облачни, дъждовни, бурни, така е Господ наредил. Гдето има скръб има и радост, а гдето нема радост има скръб. Разбирайте добре живота. Разбирайте добре своите стремежи. Изваждайте поучения от всичко. Не тълкувайте нещата криво. Не допущайте това, което не е в съгласие с Волята на Господа. Бъдете здрави и весели, за да работите за Тогова, Който ви е пратил на земята. Ваш верен П.К.Дънов София, 24.Х. 1912 г. Любезна В.Стойчева, Получих писмото ви. Г-н Боев ако може да ми изпрати материала. Материала да го прегледам от горе и тогава може да преписвате. Само да го прати препоръчано да се не изгуби. Господ ще изведе всичко на добър край само вяра непоколебима в Него. Всяко дело изисква усилие и жертви. Засега без това не може, за човека всякога е било мъчно да се жертвува за доброто. Когато дойде пълнотата на Божественото съзнание, тогава работите ще се изменят. Бъдещето носи за всички, които се подвизават добро. Поздрав на всички. Ваш верен П.К.Дънов София, 23.III.1912 г. Ч.В.Х. (Честито Възкресение Христово) Да възкръсне Господ в сърдцето ви, да просветне в ума ви, да се прослави в живота ви. Дънов 1913 г. Мир на Небето и радост на земята. Г.С.Ц. (Господ Саваот цар) Н.Ц.С.В. (Небесният цар Саваот Великият) П.К.Дънов София, 11.V.1913 г. Любезни К.П.Стойчев, Получих вашето писмо. Върху ребуса ще говорим, когато се дадат всичките отговори. Всяко добро усилие в каквото и направление и да се извърши все принася своите добри плодове. В живота има много задачи да се решават, много цели да се постигат, много работи да се завършват. Човек е като плодно дърво, при всяко лято трябва да цъфти, върже и дава плод. Господ е всичко добре наредил, и който разбира пътищата Му, ползува се от Неговите блага, а който не страда, който ги следи въздига се, а който ги изоставя спъва се. Ходете във виделината, която имате и всичко ще се преобърне като на зазоряване. Моя поздрав на Величка и вам, а така и на Стефка. Поздрав на приятелите. П.К.Дънов 14.VI.1913 г. Да не оскудява вярата ви. В края Господ всичко ще преобърне на добро. Работите ще се оправят, те са вече в най-високата точка на своя развой. Всички приятели в Търново са запазени невредими. Минали са през изпита добре и сега са бодри и весели в милостта на Онзи, Който ги е избавил. Бурните пътища са непостижими. Повидимумо всичко върви на зле, но всъщност всичко е добре. Защото само Господ ръководи работите, а там гдето Той работи всичко става добро. Аз ви имам предвид всички. Трябва да помогнем на всички ония, които имат най-голяма нужда. Съдействувайте и вие там всички. П.К.Дънов (Бележка: Търновското земетресение е на 1.юни 1913 г.) София, 18.VII.1913 г. Към всички Това е епохалната година, за която ви бе казано. Бурите, които се повдигат са неща,които трябва да дойдат, за да се опита вашата вяра, вашата Любов. Зад тия бури стои Един, Който наблюдава вървежа на всичките работи. Един Който не дреми. Той е известен през всичките векове с Името на Когото се крепи всичко. Аз съм с Вас, не бойте се. Всичко ще се преобърне за добро. Тия, които нашедствуват ний ги знаем, те минават под многото имена. Но Господ е Господар на света. И без Него нищо не става. (Свещеният подпис) Търново, 21.XII.191З г. Любезни К. Стойчев, Получих вашето писмо, а така също и колета с рибите и лимоните. Благодарим за вашата услужливост. Рибата това е добра емблема на Християнството. Думите Исус Христос Син Божий, Победител трябва да бъдат лозинка на човека в неговия земен живот. Да му дават подтик за работа и смелост, да побеждава мъчнотиите в ежедневния живот. Човек на земята има да учи много работи и му е потребно да се запознае с много закони на живота. Всеки трябва да стане вещ в своята работа. Временните изпити и страдания,които се случват на човека на земята са неща, които му показват истинския път на неговото духовно развитие. Всеки е длъжен да работи в своя живот тъй както Бог го е научил и го учи да се ползува от всички блага. Да благодари на Бога за здравето, за живота, за добрите мисли, за добрите желания, които му е дал. Да благодари за всичко в сърдцето си. За ония малки случки, за онова внимание, с което Господ благоволява да Го посещава. Трябва хората да станат добри деца, послушни, прилежни, трудолюбиви и работливи като пчели. Това като се върши, всичко друго ще дойде навреме. Има време за всички неща. Моя поздрав на Величка и на Стефка, а така също и на всички приятели. В.В.В. (Винаги Ваш Верен) П.К.Дънов В.2м, 1914 г. Любезни К.Стойчев, Не е зле да опитате вашето желание. Опита всякога най-добре решава нещата. Хлопайте и ако ви се отвори добре. Поговорката казва опита е без пари. Безполезните колебания в едно или друго направления поставят човека в недоумение. Засега само това мога да ви кажа. Ваш верен П.К.Дънов Казанлък, 20.VI.1914r. Любезна Величка Стойчева, Слушайте ръководството на Благия Господен Дух. Вършете всичко, което е за доброто на Вашата душа и душите на Вашите ближни. Всяка възраст на човешкия живот си има своите въжделения. Блажен е онзи, който разбира пътищата Господни и ги следва. Не пресиляйте работите. Всичко трябва да се прави тъй както е отредено отгоре. А това значи, да се научи човек да живее. Това е великото изкуство. Да знаеш как да мислиш, как да говориш, как да работиш, как да четеш, как да пееш, как да свириш, как да се учиш и възприемаш вечните блага. Преходното е преходно, временното е временно, непостоянното е непостоянно. Изгрявание и залязвание винаги стават в природата. Земята не стои, но се движи. Движи се и човек при другарите си. Бъдете хитри, умни като змиите и незлобиви като гълъбите, казва Учителят. Доста е на денят Неговото зло, повече от това да се не притуря на деня, защото става непоносимо тежко. За баните може да правите и едните, и другите, според както ви е по- удобно. Тези работи зависят от доброто и лошото време. Трябва да се съобразява човек. Моя поздрав вам и на всички приятели. (Свещеният подпис) София, 9.III.1915 г. Любезни К. Стойчев, Получих писмото ви и пратката. Да расте вашето сърдце, да се въздига вашата душа в пътя на Господа ида сияе Неговата Истина в Вашите умове. Ходете с вяра. Бъдещето е светло и Господ е, Който въздига всичко. Вярата носи в животът светлина за ума, доброта за сърдцето и здравие за тялото. Привет Вам и на Величка, Стефка и на всички приятели. Да посрещнете радостно и весело Новата Година и да бъде благословена вечерята на всички братя на Господа. Ваш верен П.К.Дънов (Свещеният подпис) София, 22.III.1915 г. Пътят на живота към Христа е светлина приятна. Ц.Б.И. (Цар Бог Истина) П.К.Дънов (Свещеният подпис) София, 15.IX.1916 г. Любезни Костадин Стойчев, Спазвайте строга хигиена и диета. Краката винаги топли, главата хладна. Сърдцето спокойно, ума трезвен. Всяка болест е обусловена от ред причини. Ще мине всичко. Търпение. П.К.Дънов (Свещеният подпис) София, 25.III.1916 г. Любезна В. Стойчева, В отговор на твоето писмо, ще ви кажа следната мисъл. Дълги години трябва ученика на духовната наука да следва в Христовото училище, за да проумее вътрешния смисъл на живота. Живот, това е една приятна дума. Но той има много отношения. Той е както нотите на музиканта трябва добър свирец да изпълни неговите положения. Някой път върви миньорната гама, някой път мажорната гама, друг път хроматическата. Който разбира музиката на живота, слави Господа, възпява Нему в душата си, благодари, очаква и живота върви и Бог благославя търпеливата и смирена душа. Поздрав на Коста. Ваш верен П.К.Дънов (Свещеният подпис) София, 21.VI.1916 г. Любезни К.В.Стойчев, Получих вашето писмо, промените в живота са една неизбежност. Случват се неща, които могат да изненадат и вещия в работите. Но всичко си върви в реда на ония закони, които Бог е създал. Те постоянно урегулират вътрешния вървеж. Често трябва да се утаи водата, за да се види що има по дъното живота. Трябва да се дигне мъглата пред силния вятър, за да се разкрия хубавите гледки на живота. Засега така ще вървят всичките работи, за да се разкрият хубавите гледки на живота. Засега така ще вървят всички работи, докато се оправят. Поздравете Величка. Много хора сега са изгубили не само своите чепици, но много по-важни неща, ръце, крака и много други удове, а някой и своя живот. Трудно е да се разбира вътрешния смисъл на живота. Всички търсят това на земята, което не се намира тук. Земята е място на смъртната долина, място на страдания и стенания неволи, скърби. Това е то участта на сегашните хора. Доброто бъдещето го носи. Господ е пратил Духът си да озари и просвети и научи верните. Моя поздрав на всички приятели там. Ваш верен П.К.Дънов (Свещеният подпис) София, 25.IX. 1916 г. Любезна Величка Стойчева, Получих писмото ви и колета. На земята стремежа на човешката душа е да изпълни своя дълг. Доброто, правото, милосърдието, Мъдростта, Истината са основи на Божествения свят. Само един живот основан на тях е постоянен, вечен и безсмъртен. Има два живота в светът, единият съпроводен със смъртта, другия с милосърдието. Когато времето е бурно, трябва търпение. Когато е хубаво, трябва да се работи. Това е смисъла. Ваш верен П.К.Дънов (Свещеният подпис) София, 5.XI.1916 г. Любезни К. Стойчев, Получих вашата телеграма. При сегашните условия трябва жива вяра. Вярата е, която дава живот. Всеки трябва да върши Волята Божия и то добре. Мъдростта, която е отгоре първо е чиста, после мирна. На земята при сегашните порядки човек не може да му върви по мед и масло. Страдания ще ги има и то изобилно. Величка знае пътя, да върви по него, както се изисква от всякого, който следва Христа. Павел едно време и той се оплакваше от много работи и вследствие мъчнотиите отвън и отвътре се обезпокоявал. Когато страда тялото, това не е човека, когато страда сърдцето това не е човекът, когато се безпокои умът, това не е човекът, това са променчивите неща в човешкото естество. Човекът това е Божествената душа, която живее свързана със своя Дух. Тя стои над всички тревоги и безпокойствия отгоре. Когато светът се вълнува и тревожи, тя гледа тихо и спокойно на бурното и развълнувано море. Нека се вълнува морето, нека се безпокои светът, сега е новото време. А верующата душа да върви спокойно по своя път на развитието. Моя привет вам и на Величка. Всичко ще се уреди за добро. П.К.Дънов (Свещеният подпис) *** За много работи не мога да пиша сега. Когато се свърши войната, тогава. Аз съм много занят с извънредно голяма работа, предстоят много работи да реша и да уредя. И трябва добре да свърша Моята работа. Всеки сега работи. Това е Волята Божия. *** София, 17.XII.1916 г. Любезни К. Стойчев, Получих вашето писмо. В живота човек трябва всякога да храни вяра и упование в Бога. Мъчнотии и изпитания ще дойдат и човек трябва да ги посрещне с мир и спокойствие Християнско. Парите изпратени чрез Пеню са получени. Нема какво да се безпокоите, че позакъснели. Стига това да ви е най-голямата грешка. Кога се помага, не се вземат в съображение човешки сметки. Ний вършим нещата по Бога. Стига да служиме Господу с радост и веселие. Моя поздрав на Величка. Кога дойдат нормалните времена ще се срещнем. Стига хората духовно да са близо. Материалната далечина не важи. Физически могат хората да бъдат близо и пак да са далеч. Дръжте се за онова, което е казал Христос и всичко ще се уреди. Да възкръснат думите ми във вас, които съм ви говорил досега. Поздрав на всички. П.К.Дънов (Свещеният подпис) Варна, 2.IX.1917 г. До всички приятели В.Т.И.Х.С.Б. (Велик Тържествуващ Исус Христос Син Божий) Господ Бог наш да благослови всички, които с вяра и чисто сърдце Го търсят. Да им даде от Христовия Дух, да Го познават и да изпълни сърдцата им и душите им със своята обилна Любов. Дръжте Истината изложена в Неговото живо Слово, Което е Христос. И като знаете, че скръбта произвожда търпение, а търпението опитност, а опитността надежда. А надеждата не посрамя, защото Любовта Божия е изляна в сърдцата ни чрез дадена го нам Дух Святиго. Това е Моя поздрав на всички, които вървят в пътя Христов. Правия път на Божествената Любов. Път на вътрешна душевна свобода, път на Новия живот и възкресението. Във всяка вътрешна доброта Божия, във всяка радост и веселие придобивайте Божественото знание и Го съхранявайте в сърдцата си чрез Любовта Христова. Желая всички да станете умни и съвършени в Господа ида бъдете всички с един ум и едно сърдце целомъдрени във всичката пълнота. Мир на всички ви от Господа. Ваш верен П.К.Дънов (Свещеният подпис) Телеграма Употребявайте копривените корени. Никакви инжекции да не се поставят повече на Величка. Величкиният живот е в сила сам да се грижи за себе си. Кризите не са лош признак. След всяка органическа криза, душата се кали. Имайте твърдо упование, на смелите Бог всякога помага. П.К.Дънов 30.IX.1918 г. Любезни К. Стойчев, Всичко върви засега добре. Приятелите да бъдат спокойни с жива вяра в бъдещето, което Бог е турил в своята власт. Мирът е пред вратата и ще е според както е отредено. Поздрав вам, на Паскалев, Щерев и всички други. Ж.К.В.О. (Жив е този, който ви обича) (Свещеният подпис) София, 16.VII.1928 г. До учениците Добрите лози на лозето се прекопават и обрязват от лозаря, за да дадат добър плод. Така и бурните души се нуждаят от живот, светлина и свобода. Така животът носи щастие, светлина, знание и Истина, свобода и радост. Ний желаем вий да бъдете свободни, озарени с Божията Светлина и живот. Имайте Любов към всичкия живот и така ще бъдете силни в Божията Истина, само живота, който изпълня всичко е Божий живот. Всички се стремете да добиете пълния живот на Безсмъртието. В него е всичката пълнота. Пълната Любов носи Божия живот. (Свещеният подпис)

21. БЕЛЕЖКИ Написването на опитностите на Стефка Няголова има своя предистория. Със синът й Светозар се познавахме отпреди 20 години и от него бяхме слушали за много опитности през време на Школата с баща му и майка му. Но минаваха години и тези опитности останаха да се носят във въздуха като спомени. Те трябваше да се напишат, заради което написахме с д-р Вергилий Кръстев по негова идея едно писмо и един план до сина, до Светозар - синът на Стефка Няголова, с което го умолявахме да одобри нашият план. Аз лично го занесох, той го прочете и поради това, че беше зает ме препрати към майка си, за да почна работа с нея. Така аз ходих няколко пъти и записвах на магнетофон разговора със Стефка. Ако това беше направено преди 20 години материалът щеше да бъде по-обемист и по-подробен. Остана нашата надежда, че Светозар в следващия етап на нашата работа би могъл да допълни и даде онова, което майка му не е разказала. Освен това знаехме, че той си водил бележки и може би в бъдеще тези неща ще бъдат разказани по-подробно. Ние сложихме началото. В нашия план трябваше да се дадат опитностите на Крум Няголов, на Стефка Няголова, така също и на Величка Стойчева и да се опише нейната просветителска дейност в Бургас и да се проследят нейните публикации и статии във вестници и списания в онази епоха. Но се оказа, че в течение на времето много неща бяха избледнели от съзнанието на Стефка Няголова и тя не би могла да каже повече от това, което сме записали. Темата за Величка Стойчева е една голяма тема и изисква задълбочена, настойчива работа за няколко години. Вероятно това ще направят следващите поколения. Например, в списание „Виделина“ от д-р Миркович от Сливен има статия от Величка Стойчева. Снимковият материал на Величка Стойчева от първите години на кръжока в Бургас са много ценни. Така също и работата на просветното дружество в Бургас от 1922 г. Оказа се, че Учителят е водил кореспонденция с Величка Стойчева, която кореспонденция трябваше да се прикачи и накрая към онова, което бихме написали за нея. Стефка Няголова е осиновена дъщеря на Величка Стойчева. Това нещо го знаеха три поколения от Братството: поколението на Величка Стойчева, поколението на Стефка Няголова и поколението на Светозар Няголов. Но сега Стефка Няголова поради свои съображения отначало не искаше да изнесе този факт. Смятаме, че истината трябва да бъде една и това е истината за Величка Стойчева, която се е жертвувала и е решила да реализира една идея от Словото на Учителя, а това е идеята за жертвата, която е първа проява на Мировата Любов и първата реализация на Космичната обич. Нейните опитности са верни и достоверни, защото ние бяхме ги чували от устата и на други нейни съвременници. Нашата задача е да ги предадем. Беше ползван и магнетофонен запис изпратен от Величка, дъщерята на Стефка Няголова, която от дълги години живее във Франция. Включихме препис от писмата на Учителя, които лично бе направила Цанка Екимова. Една обща работа засега приключи.

10. МЕТОДЪТ НА ТЕМЕНУЖКИТЕ Веднъж брат Звездински напълнил една голяма чанта с беседи и отишъл при Учителя като Му казал: „Учителю, ето аз съм напълнил тая чанта с беседи и съм готов да отида в провинцията да разнасям Словото“. Учителят в отговор му казал: „Не така, брат, не така“. „Ами как“, отговори той, Звездински. „Рекох, трябва да се работи като теменужките. Те растат между тревите и когато минаваме покрай тях те ни даряват своето ухание“. Брат Звездински в отговор навел глава, взел беседите и си излязъл. Разбрал, че не с проповеди и пропаганда ще се разпространява Учението, а с живия пример на живота ни. Така, че на брат Звездиски не му беше дошло времето да бъде истински проповедник.

ТРЕТИ РАЗГОВОР С ТЕМЕЛКО, СЕПТЕМВРИ 1978 Г. Вергилий Кръстев: Искам да те питам за твоя род. От къде произлиза твоя род Темелко. Темелко: Моя род е от Радомирския край, село Мусибек. И преди беше така и сега тъй се казва, не е променено. От там е моя род дошъл тука. В.: Кога е дошъл, през турското време ли? Т.: През турско време. От времето на турците са били тука. В.: Как се е казвал твоят дядо? Твоят баща как се казва? Ти си Темелко? Т.: Стефанов. А дядо ми - Гьорев. Аз съм Темелко Стефанов Гьорев. В.: А неговият дядо? Т.: Панчо. В.: А по-нататък помниш ли нещо? Т.: Не. В.: Тоя дядо Панчо ли се е преселил? Т.: Он се е преселил още у турско време у това село. Ние сме живели там доле. В полето има манастир. Там е било селото. От Станке Димитров там е минувал през нашето село пътя за София и турците правили големи пакости на селяните и тогава се дигат от това село и се заселят тука горе има един дол у Мърчаево. нарича се „Доло“, няма име - доло. Това е първото селище и след като сме освободени от турците, тогава вече почнали сме да навлизаме надоле, изселили сме се и заселили сме тука в това село. В.: А тоя дол сега къде се намира? Горе ли някъде, високо? Т.: Горе, високо, не много високо, но все пак е високо горе в гората. В.: Сега на твоят баща къщата му тука ли беше, къде беше? Т.: Моят баща е тука роден, тука в Мърчаево. В.: А дядо ти не е роден тука. Т.: Дядо ми, дядо Гьоро е роден тука, а прадядо ми не е роден тука. В.: А майка ти от къде е? Т.: Майка ми е от Княжево. В.: Значи той там си е намерил булка и ти тук си се родил. Вие колко деца сте? Т.: Ние бяхме две момичета и две момчета. В.: Те до колко години изкараха. Т.: Моят брат си отиде на млади години и двете ми сестри и те си отидоха. В.: Ти кога беше роден? Т.: В 1896 г., на 1 юни. В.: Ти отначало си от тука, тука си като дете? Т.: Тука баща ми направил къщичка. Тука съм роден, на това място. Старата къща тук е била, където е зданието, там съм роден. В.: Тия стари къщи от какво ги правеха, от плет ли? Т.: От плет. От плет и кал. Замазваха отвътре и отвънка и това е. Правеха една одая, огнище. Първобитна работа. В.: А с какво се занимаваха? Т.: Със стока, добитък и малко земеделие. В.: Какво садяха тука? Т.: Картофи, жито, царевица, фасул - всичко. Тука имаме поле надолу. Където напуснахме селото доле. Там ни е полето. Там са нивите на стопанството. Значи от там се изхранвахме. В.: Ти като дете тука учеше. Т.: Тук аз учех до четвърто отделение и после започнах каменоделство. В.: Кой ти даде занаята. Т.: През 1918 г. отидох войник през Европейската война. Вдигнахме стачка на фронта, та дойдохме тука да превземаме властта на Владая. Харно, ама ние оттам не вземахме си целото оръжие. Дойдохме с малко оръжие. Юнкерите биха с оръдията при Владая и ние се пръснахме. В.: С какво ви разбиха. Какво се случи? Т.: Те си имаха всичко - оръжие. Топове, оръжия, картечници. А ние имахме само пушки, разбиха ни и аз си дойдох тука вече у семейството, за да работим и аз отидох в мина Перник. Тя се намира на 12 км от тука. Примитивна работа. 12 км пеш ходиме и пеша се връщаме. Всеки ден. Трудна работа. Така продължавах две-три години там. Направихме стачка. Ние подкрепихме железничарите през 1919/1920 г. В.: В първата стачка е бил и Георги Димитров? Т.: Когато беше Георги Димитров ние там бяхме много организирани. Имаше тогава там един другар Темелко Ненков се казва и брат му Фердинанд Тодоров. Единия слезе от трибуната, другия се качва. Говори. Ама говори по 3-4 часа и когато да дойде Георги Димитров, бяха ни съобщили, че ще дойде. Георги Димитров от там от дека си е от селото и ние вече организирахме отбрана. Всички сме със шомполи. Полицията разбра всичко, разгони ни. В.: Какво е това шомполи? Т.: Шомпол, с него набивахме бомбите, това се казва шомпол. Голямо дърво и чукаме, набиваме. Значи ние сме с дървета у ръце. И дойдохме та го посрещнахме Георги Димитров на гарата и от гарата на ръце та до дирекцията, Дирекцията на мините. В: Той бил млад тогава? Т.: Млад беше, но сериозен беше. И се качи на трибуната и отворихме телефоните да слушат министрите у София речта му. И държа 3-4 часа реч и оттам пак на влака и пак замина за селото си на Ковачевци и ние си дойдохме по домовете. В.: Значи това беше миньорската стачка. Коя година беше, спомняш ли си? Т.: 1919 г. В.:. Като свърши войната всеки се прибра тука? Т.: Прибрахме се тука и започнах занаята, пак камъните. В.: Плащаха ли добре? Т.: Плащаха колкото да не забравим, че без заплата работим. Плащаха много малко. После мизерия беше. Голяма мизерия. Прасето го заколиме за Коледа, одереме го. Кожата за опинци. И като се сдерат тия опинци кърпиме ги пак от кожата с ремички. Слагаме подлоги отдоле, кърпиме ги. Немотия голема. Ех, големи ядове и аз заварих тия подлоги. И сега думам на тия младите, не знаете вие що е лошото и що е хубавото. Ама питайте ме мене какво съм аз изживял на тия лошотии по-рано. В.: А те какво викат? Т.: А, викат вятър и мъгла е вашето. Не признават нищо. Не са ходили те по опинци, по подлоги, със закърпени потури и гладурясали. И после започнах си занаята. В Русе работих, в Пловдив, в Самоков работих и изкарах до край. В.: В коя година се ожени ти? Т.: 1918 г. Булката беше от тук от селото. В.: Колко деца се народиха у баща ти и майка ти? Т.: Четири. Две момчета и две момичета. Първото Богдана, второто Евда. В.: Много интересно име Евда. Така е било. После? Т.: после се е родил брат ми Теофил. Аз съм най-последния - Темелко. Сестра ми, първата живя до 85- 86 години, втората рано си отиде. Брат ми най-рано си отиде. В.: Ти колко деца имаш? Т.: Две момчета и две момичета. Първото - Костадин, когото убиха на Божурище, втория - Велин, роден 1923 г. и две момичета - Косена и Тодора. В.: А тая къща кога я прави? Т.: 1937 г. В.: Ти имаше пари и как се сети да я направиш? Т.: Добитък продадох и. оттук-оттам събрах по-малко и я направих. В.: Но за ония години тая къща е била много солидна, много хубава къща? Т.: Най-хубавата тя беше в селото. В.: Как реши да направиш къща? Т.: При тия деца трябваше да направим къща. Четири деца имам - трябва да се разширим някъде. Там старата къща вече бе фалирала - от плет бе направена. В.: А майсторите от къде ги докарахте? Т.: Майсторите бяха от трънския край. Плащахме, работят хората. В.: Ти ли ми разправяше, като правели къщата все са пеели. Т.: Това е стар обичай. Като правят къщи да пеят. Значи това е по стар трънски обичай. Но сега като правят къщи никой не пее нищо, дори псуват стопанина, че малко им плаща. Всичко е наопаки. В.: Исках друго да те питам. Бях чул, пък не знам дали е вярно, когато Учителят за пръв път да дойде тука, твоята дъщеря го е сънувала, че щял да дойде. Т.: Не е сънувала. В.: Как беше точно? Т.: Тя имаше видение. Тя се излъчваше от тялото и се срещаше с Учителя. В.: И Учителя какво й казал? Т.: Казал да приготвим тая стая. В нея живеехме аз и жена ми, лежахме. Казва: „Татко, приготви вашата стая защо Учителю иска да дойде да седи тука при нас“. А я казах: „Втори път да не съм те чул, ние не сме достойни хора да дойде един велик Учител тука при нас. Нема да дойде“. Косена, дъщеря ми: „Казвам ти, изпразнете стаята“. Мина се една седмица. Тя пак казва: „Татко, казвам ти, изпразнете стаята. Учителят си връзва багажо, че ще дойде. Изпразнете стаята“. Така веднъж на обед сме и по-малкият ми син Велик беше войник. Дойде и казва: „Наздраве, татко, добре вие обедвайте тука, ама какви ти гости идват“. „Какви гости, бе?“ Синът ми вика: „Вашият Учител и по него върволица има петдесет души хора“. И аз кажем:“ Ха сега, какво направих аз? Защо не я послушах?“ Но пак ми дойде на акъл, казвам: „Ставайте от масата всичките“. Станаха, излезнахме всички тука на балконо. Учителят, ту- ко отгоре има пътечка, ходи си и така си върти бастуно и по него облак хора. Ха сега. Слезнах доле, слезнахме на стълбището доле и той право дойде при мене и си подаде ръката. Целувах му ръка аз и по мене целото семейство му целува ръка. И той тръгна напред, а ние останахме назад. Той знае, че не е готова стаята. Право влезна у големата стая. Тогава аз и жена ми отворихме тука горния прозорец и изхвърлихме багажа навън и жена ми по мене чисти. Я хвърлям, тя чисти. Изчистихме стаята и стана тогава Учителя от там и си влезна в стаята. И по такъв начин дойде. Щерката ми каза преди: „Учителят ще дойде“, ама аз не я послушах понеже смятах, че не сме достойни хора да дойде Учителят у нас, но Той дойде, значи по друг начин стоят нещата. Това е станало на 11 януари 1944 г. На 10. през деня и през нощта е била бомбардировката. В.: помниш ли какъв ден беше? Не помниш. Т.: И тук остана десет месеца. В.: И къде ги настани тия хора, толкова много? В плевника ли? Т.: По комшиите разделихме всички хора. Тия що останаха тук у големата стая имаше черги, жена ми беше натъкала много, постлахме по дъските и така належаха. Но преди много години ние бяхме други. Ние бяхме петорка, едни пияници, едни разтурници. В.: Я ни разкажи за тая петорка. Кои бяха в тая петорка? Кои хора бяха? Т.: Симеон Стоянов, Петър Пурака, Владо-руснака, Никола Георгиев и я - Темелко Темелков - пет. Най-разтурените хора у селото. Кой вземе заплата до дека не изпиеме у кръчмата, вкъщи не се връщаме. И когато изтрезнеем тогава се събираме. Имаше един син на един богат човек - имаше двеста овци, кози, биволи. Продаде един бивол - ние го изпиеме, продаде един кон - ние го изпиеме. Ето какво правиме? Той ни съветва, той беше учил малко до трети клас. Каза: „Слушайте, аз съм син на богат човек. Баща ми има слуги, има това нищо не обръща внимание на мене. Има вие що правите? Я погледнете си децата, едно голо, друго босо. А ние парите пиеме, вашата заплата“. „Ами какво да направим, бе Симеоне?“ „Абе тя е най-лесната работа. Ще направим една полица от 25 000 лева, кой пропие, да плати. Че я завериме у общината. Значи, „който пие да плати“. И направихме я. Това беше у неделя. У понеделник отидох на София, та зад черквата „св. Крал“ имаше един бит-пазар. И там имаше една бирария се казваше „Чаталджа“, още й помня името. Казвам, те тука нема да ме намери никой и се напих. И като дойдох тука намерих ги у кръчмата, не си идем дома, право у кръчмата идем, да не е дено или вечерта загубена. Намерих ги четиримата пияни. Пропаднахме. Направихме въздържателно дружество. Направихме и стари, и млади написахме - пак пропаднахме. Най-после - нищо не ни помага, какво да правиме. Ама имаше една учителка тука от нашите сестри Елена Григорова и тоя брат, богатио Симо земе с шперц, кога оная е на занятие, отваря й вратата и зима беседите, прочита ги, после по нея, по нея, проследява я къде ходи, иде у София, без да ни казва, без нея, научи всичко и една събота се събираме всички в кръчмата да пиеме и той казва: „Сега тая вечер няма да пиеме. Утре у три часа заминаваме за София“. А щом каже за София, ние знаеме, че ни води някъде да пиеме. Нещо е продал баща му“. „И определеното место горе при черквата ви сакам у три часо сутринта.“ И събрахме се и тръгнахме. Пеша се ходеше до Княжево. Като ни почна един дъжд. От тука до Княжево нямаше нищо сухо у нас. „Абе, Симо, защо, че идеме по София, малко ли кръчми има у Мърчаево? Я какво се измокрихме?“ Тоя казва: „Тръгнали сме, че ходиме“. Качихме се на трамвайо, слезнахме на „Опълченска“ 66. И на едно площадче малко, гледаме, ние се гърчим от студеното, станали сме рано, мокри, студено и гледаме насреща салоно, но у земята. И гледаме почнаха да идват хора, да пълнят салона. Харно ама ние седим и мръзнем. Казваме: „Бе, Симо, кажем, това не е кръчма. Тука е друго нещо. Абе като сме дошли, че видиме какво е“. Дойде един брат ли беше, сестра ли, не помня, казва. Те ни следили оттам: „Дълго време седите тук, измокрени. Ако сте за при нас, заповядайте“. И пак той командва: „Хайде да идеме по тая жена“. И той напред, ние по него. „Седнете тука, на първио чин срещу Учителя“. Там ни постави - на „Опълченска“ 66. И събраха се хора, почнаха да пеят песни, дойде Учителя, всички станаха на молитва и Учителя почна беседата. Ама първо преди да почне беседата, почна по наш адрес, как тутуна трови хората, как пиянството разтуря домовете, семействата. Изказа се по наш адрес и после почна беседата си отново, както трябва. И свърши се беседата, ние не познаваме никого, ни знаем. Тръгнахме си и се качихме пак на трамвая, слезнахме у Княжево. Пак тоя брат команди: „Кой има цигари да ги хвърли. Чухте ли тоя човек какво приказва, това за нас се отнасяше. Че дохождаме да го слушаме и в никакви кръчми няма да идем“. И така тръгнахме и до днеска. Ония четворицата си отидоха от този свят и аз съм сам останал. В.: Как се казваше оня брат, Симеон ли беше? Т.: Симеон, да. Той ни спаси в 1923 г. Тръгнахме вече по друг път. В.: То спомняш ли си други такива опитности да е имал Симеон или другите, такива интересни неща с Учителя? Не си спомняш. Т.: Много работи помним и много работи не помним. В.: Сега нещо за Симеон да си спомняш? Някои други опитности да е имал? Т.: Най-напред, че ти кажем за мене. Преди четири години бях болен и не можех да мръдна от кревата. Син ми на работа, снаха ми на работа. Нема кой да ме гледа. Дойде вечер, пооправяме се, канят ме да ядем ама вече бях хванал да не ядем и си отидат. След това заключват вратата. Тука като затворник ме оставят и си отиват. Сабале пак така дойдат. Пак заключат вратата. И така продължава. Дохаждат тука хора на беседа у стаята на Учителя и аз лежим на кревато и не мърдам и така продължи има пет-шест месеца. И един ден към 11 часа, както лежах тука на кревата чуем глас, само това ми казва: „Ставай!“, нищо друго не ми каза. Я не можем да станем ама развъртам се нагоре, надоле, гледам по стаята - нищо нема. Повтори втори път: „Ставай!“, трети път много силно викна: „Ставай!“ И я кажем: Че станем, та ако ще да си счупим краката на дъските тука, ма ще се мъчим да станем. И почвам да ставам. Ставам ама леко ми е, нещо като че ме дига така. Не съм както е било. Ама страха ме държи. Пак полека свлекох си краката и се държим за кревата тука и полека- полека и тука стол има и съм седнал на стола и размишлявам: От дека е този глас и защо е тоя глас? Както размишлявах току - вратата е затворена, прозореца е затворен, Учителя влезна низ вратата и мина покрай мене, покрай мене тука из прозореца си излезна. Ни смеях я дума да му кажем, ни Той ми каза нещо. И аз вече не легнах. Дохожда на вечерта син ми: „Абе, татко, ние те вдигаме, слагаме, кой те донесе тука на стола, та те постави?“ „Не е ваша работа кой ме донесе, донесе“. И почнах да си идем на беседи като здрав и до днеска продължавам. Преди четири години бе, значи 1982 г. Това е една голяма опитност.И така. Сега ония си отидоха и аз седим. Ставам сутрин. Имаме два пъти беседи у пет часа, у сряда ставам у три часо, приготвям стаята там, печка всичко, нагласям, дойдат хората тук от селото и посрещам ги. Неделен ден пак у пет часа сабалем, у десет часа втора беседа имаме, пак дойдат софиянци, дойдат пловдивчани, отвсякъде дойдат и така си продължавам до днеска братя. Та това е. Служим колкото можем. В.: Това е голяма служба. Т.: Голяма ли е, малка ли е, това е. Не знам. Друг ще каже. Друг има тука думата. В.: Голема служба имаш. Понеже службата ти е голяма, то ти е дълга. Искам да те питам за тия от четворката, помниш ли някои интересни опитности да е имал някой от тях, нещо друго да ми кажеш? Т.: Не. В.: А ония другите? Т.: Не. В.: Ами как се отнасяха мърчаевци по онова време към Учителя, към братството? По ония години когато беше Учителят. Т.: Слушай, те се отнасяха много лошо срещу Учителя. И даже свещенико у черквата беше държал лекция. Казва: „Дошъл е един тука - Дънов, развраща народу, прави разни магии и т.н.“ Жена ми била там, на Великден и станала пред хората и казала: „Свещеник, ти ако знаеш кой е тоя Дънов, тука ще пропаднеш у земята, ама го не знаеш, затова не трябва да приказваш по Негов адрес лоши работи“. И си дойде тука и разправя на нашите хора и след два дена свещеника си замина от този свят. В.: А твоите комшии как се отнасяха? Т.: Комшии... имаше един старец. Като излезе на балкона Учителят, той така прави с разперени пръсти, стреля с ръце срещу Учителя. В.: Забелязвал съм старите хора и жени викат: Фу-у-у-у! дано пукнеш...“ Застрелва го с двете ръце, с разперени пръсти по стрелката, та да го уморят. Т.: И той се поучи. От мизерия голяма взема и запали един капсул и се самоуби. Та кой е посегнал срещу Учителя все си е получил отговор. В.: А ония властите, кмета например, как се държаха навремето? Т.: Кметовете от оная власт не са говорили нищо лошо. Не. От власт не съм имал неприятности. Не са казали нищо лошо. Нито за Учителя. В.: А селяните смееха ли ти се, правеха ли ти забележка? Т.: Селяните, различни хора, нали? Едни казват: „Добър човек, добре“, други казват ей така, онака... В.: Правеха ли ти лошо селяните? Не? За това, че ги приемаш тука? Т.: Не, никой не ми е казал защо си го приемал и за какво е дошъл. Никой не е казал, никой. В.: Ами аз си спомням, че много хора са дошли тогава. По 50-60 души си имал всеки ден. Т.: На Петровден тая година имаше около 90 души! Тука, тази година. Тука, властта знае всичко. В.: Не, мене ме интересува през времето на Учителя! Т.: Тогава още повече имаше. Имаше всеки ден. В.: Вие ги квартирувахте на различни места да спят? Т.: Да, така е. В.: Ами с какво ги хранеше? Т.: Слушай! Никоя година не съм имал толкова земеделие колкото тая година. Мазето, тука доле имам мазе. Картофи може да имаше три, четири тона. В.: Ама ти ги беше сял специално за случая? Т.: Не, роди се, жито, царевица - изобилие. Благодатна година. Най-много тая година имах и всичко дадох за Бога! Юрданка Жекова прислужваше на Учителя. Веднъж слезна у мазето и после вика: „Учителю, пълна маза с картофи брат Темелко има!“ Учителят казал: „Ах, те не са за него. Те са предназначени картофи, има за какво и за кого“. И така готвеха, правеха, на разположение бе всичко. Да. В.: Ти през това време ходиш да си работиш? Т.: Ходим си на работа, пак си работим. Вечер, на вечеря сме заедно с Учителя в големата стая. В.: А къде държеше той лекции? Държеше ли лекции? Къде беше? Учителят къде говореше? Т.: У големата тая. Иначе няма къде, много народ. Тука нали има столове и като има много хора, там сме. А като са малко хора, тук сме. Да. В.: Значи там, в големата стая, той седне на стол и те седнат на земята и пишат, и слушат. Т.: Всичко на земята. В.: А иначе на двора четеше ли лекции, беседи? Т.: Беседи не е чел навън. Може да е, но не помним. На дворо, там има маса, там обедвахме. В.: Сега е тая дългата маса, но аз я помня другата, старата маса. Т.: Не она, старата, тя изгни. Тая е нова. Там се храним, кога има много хора, кога има празници. Всичко навънка къде ще ги събереме толкова. Тука не може. В.: Аз съм виждал една снимка на двора с един петел. Т.: Да, да имаше кокошки, имаше петли. Всичко имаше. Волове имаше. В.: Колко вола имаше по ония години? Т.: Два вола за оране. В.: И колко декара ниви имаше тогава? Малко? Т.: Малко - 25-26 декара. В.: Ама вие сте много хора. Трябва да се изхрани тоя народ? Т.: Много, ама тогава малкото даде много. В.: Искам да те питам за тия изворчета. Едното „Изворът на Доброто“. Как го откриха? Беше ли си тука? Т.: Тук бех аз и един брат от петорката - Владимир. В.: Я ми кажи тоя Владо от къде беше дошъл? Белогвардеец ли беше? Т.: От белогвардейците, от тях беше. И се сприятелихме и бехме едно. Казваше се Владо Николов. Има брат, който е жив. Владо си отиде. В.: В коя година си отиде от този свят. Т.: Не помним. В.: И какво казваше с Владо? Т.: С Владо изваждахме камъни на онова място гдето е изворчето. А той ги докара Владо камъните с колички за строеж. В.: Ама имаше ли го това изворче? Т.: Нямаше нищо. В.: Е, как го откри? Т.: Учителят каза: „Изкопайте тука“ Изкопахме го и водата се напълни. Ама от време на време сега водата се губи. Каква е причината не знам. Ама това е, а преди 30 години имаше вода. В.: Владо е докарал камъни от кариерата, така ли, за да го направи? Т.: Да. И Владо беше каменоделец. И там го направи. В.: Но там имаше и друго изворче „Изворът на здравето“? Т.: Да, „На здравето“, но сега е у чуждо место. Не е у мое место. Тоя човек не спира никого и казва: „Дядо Темелко нека идват вашите хора, свободно да си влизат“. Той е полковник. „Нема да им кажем нищо.“ Харно, ама притесняват се хората. Тъй не е като мойто, притесняват се от чуждото място. В.: А водата хубава ли е? Т.: Хубава е водата. Даже той изравни сега мястото, направи го, но откак изравни, водата намале. Учителят не даваше - това кое е направено така да си остане. А той направи такова изравняване (чува се шум в стаята). Има мишки и аз съм турил капан ама не отиват в капана, не влизат, минават покрай него и се разсейват. В.: Ходехте ли на екскурзии с Учителя? Т.: Да, ама много редко. В годината един път. Ама я ходим тука у гората на една полянка. Кога е хубаво времето всеки понеделник ходим. В.: Когато Учителят беше тука, къде ходеха на екскурзии? Т.: На Острец. То е връх Острец. Там ходеха. В.: Те много пъти ли ходеха или? Или 1, 2 или три пъти? Не си спомняш. Т.: Два-три пъти отиде Учителят там, но един път три дена там почиваха. В.: Като беше Учителя тук, беше ли зле така със здравето? Или? Т.: Хе-е, Учителят винаги си беше бодър, винаги бе здрав. Значи със здравето си беше добре. В.: Значи беше добре. Да е нещо боледувал. И от тука кога си замина? През октомври ли си замина за София? Т.: Тука като свърши последните беседи и отиде си у София и там държа няколко беседи и си замина. В.: Ами защо научих, пък на мен Юрданка Жекова ми разказваше един случай когато Учителят през пролетта ли било, било е студено време, Учителят бил излязъл по шал така, бил разчорлен и казал: „Ние решихме да пуснем комунистите в България“. Ти слушал ли си такова нещо? Т.: А не', не това, чул съм друго, което е истина. Тука имаше един от тая петорка на времето. Кметът беше от петорката наша, казваше се Петър Христанов и той много мразеше комунистите. Беше по партия земеделец. Може Учителя да го е казал, ама мен да не ме е имало тука, да съм бил у кариерата. В.: Тоя от петорката Петър, гдето бяхме по-рано пияници? Т.: И тука на вратата е Петър, а германците още напредваха у Русия. Пита Учителя: „Учителю, че дойдат ли комунистите у България?“ „Да“, отговорил Учителя, „ще дойдат напълно. Те имат една работа, която други не можат да я свършат. Те ще дойдат напълно, ще си свършат работата и след това ще си заминат, а след тях ще дойде доброто“. Тука на вратата Го каза: „Ама кога ще свършат работата, никой не знае. В.: Може да отидат още 100-200 години? Никой не знае как ще стане тая работа. Значи ти това го чу, това е интересно. А нещо друго да си чул пак по такива работи? Т.: Син ми беше на фронта, когато Учителят беше тук. Когато да заминат за фронта Велин измолил ротния си командир да се отбият тука, да вземат довиждане от мене и от майка си, защото отива на бойното поле. И командиро му рекъл: „Велине, готов съм, ще заминем с тебе и оттам ще стигнем частта“. И дойдоха тук и седяха на вратата на Учителя и двамата. Командирът беше капитан, не му знам името. И жена ми пита този офицера: „Къде ще идете с моя син?“ „Ще идем, бабо, да бием германците.“ Тя отговорила: „Хубаво, че правите да ги биете, ама тука има един Учител, та влезте вътре, попитайте Го, какво ще ви каже той, да идете ли, да не идете ли и как ще ги биете, как да ги биете? Той ще ви каже нещо добро“. И той офицера нали е на тясно, казва:“ Велине, хайде да послушаме майка ти, може за наше добро да е“. И почукаха тук на вратата и Учителят им отвори. Цял час ги държа. Какво им е говорил они си знаят. В.: Не ти казаха нищо. Т.: Ах, ще кажат, това е за них. И си заминаха. И тука се чуят оръдията близо, бият се с германците и аз нали един син загубих и се съветваме с жена си, какво да правим. Ето един син загубихме. Ето и втория е на бойното поле. Пък тя беше по-умна от мене. Каза: „Що се тревожиш, когато Учителят е тук? Я да видиме, че го попитаме. Все че ни каже нещо хубаво“. И аз послушах, почуках. „Какво има?“, каза. „Учителю, ти знаеш, че един син ми замина. Ето този е на бойното поле. Може ли ми разрешиш да идем чак на местото, да видим как стои работата с него? Я знаем що е фронт“. Он се наведе малко, па се изправи и се засмея: „Слушай, нема да те пуснем, защото и да те пуснем не може да го намериш. Заградили са го германците сега околовръст, па нашите пускат с аероплан храна, ама мъчно пада при него. Има там едно дере киселици диви, та яде диви киселици. Но бъде спокоен, един косъм от главата му няма да падне. След десет дена, брой от сега, та на десетия ден нашите войски ще настъпят, ще го освободят и ще дойде да ти каже вярно ли говоря или не“. И ние с жена ми броиме от едно. На десетио ден ето ти сино ми Велин пристига. Шинелът му тука, всичко изгорено. Кепето тука изгорено, всичко продупчено от патрони. Той е здрав. „Бе, Велине, да не си беглец? Ето твоите дружини се бият тамо?“ „Слушай, татко, ето че ти кажем защо съм дошъл. Дойдох, защо бях изтезаван дълго време там. Германците ни заградиха (а той е картечар). Моята дружина вейте избиха. Седем души са на картечницата. Сам останах. Благодарение, че имаше много патрони и ленти, та въртим картечницата на лево, на десно. Те ни мислят, че сме много. Ако мислеха, че съм сам останал, ще дойдат да ме намушкат на ножовете ама мислят, че сме много. И затова, нашите ми пускаха хлеб отгоре, ама много редко падне при мене. Падне настрани. Ама имаше едно дере с киселици, та си отядох на киселици. И нашите войски на деветия ден настъпиха, освободиха ме и ми дадоха 24 часа отпуска, сабале си заминавам. Не се безпокойте нито един косъм не падна от главата ми.“ И пак замина на фронта. В.: А малкия ти син? Т.: Малкия ми син Костадин го убиха на Божурище. На летището. Те са били 11 души ремсисти. Пак ремсисти, но сега ги думат комсомолци. У поделението отгоре им наредили партизаните, тия 18 души да теглят жребие. На двама, на които се падне, да разбият складо през нощта, да изнесат оръжие на определено место и да избегат с партизаните. Другите ще чакат второ нареждане. Паднало се нему и на Владимир Бонев. Той беше председател на Народното събрание по-рано пък сега не знам къде е. И разбиле складо, нямало опасност, изнесли оръжие, но партизаните ги нема и он казал: „Владимире, чекай ги, аз ще се върнем да вземем още пушки. Видех, че нема опасност. Връщам се“, но у складо го хващат. Мъчили го, какво не правили с него, да изкаже дружината и най-после го откарали на стрелбището и го стреляли, а он по това време не бил си у телото. Он се бил излъчил, гледал как стрелят телото му. Да. В.: Ама това ти го казва по-късно, вече преродения, убития Костадин. Т.: Преродения. Д. Сега се казва Петър, син е на брат му Велин. Чекай, аз избързах. Избързах. Като ми го докараха тука четворица души войници беха. В.: Убит? Т.: Убит. И казвам: „Какво, бе?“ Отговориха. „Любовен характер, хвърлил се под влака. По заповед на командира още тая вечер да го погребете, защото телото е развалено. Добре, че си отидоха войниците. Оставиха ме на свобода. И аз взимам теслата, разбивам сандъко да видим дали го е газил влака. Като разбих сандъко, гледам.телото му здраво. Поглеждам му най-напред ръцете. Тука зад всеки нокът игли набити. И тука (посочва врата) стискан с тел и телото угнало у месото му. Казвам: Това не е влак! Не щем да го погребем. Сабале взимам тоя брат Симеона и направо на Изгрева. Учителят си беше там. Разказвам му и плачем. Учителят се наведе малко, пък се засмя: „Слушай, едно ще знаеш, че е убит като войник на бойното поле. Но аз няма да му разправям историята. Той ще дойде у вашия дом и всичко ще разправи Но ще дойде време, няма да вземеш никакво възмездие за него.“ Като сега го помня, а след 9.IX.1944 г. даваха ми възнаграждение в пари и искаха да ми дадат пенсия голема. Аз всичко отказах. Сега карам с моята пенсия от кариерата, като каменар. И така се помирих. Погребахме го там. Да идем у частта му, не смеем, защото и аз бях комунист тогава. Погребахме го. И помирихме се, нема къде. На 9.IX.1944 г. тая жена тука що влезна преди малко да види кои сте, какви са гостите ми, снаха ми, доби момче. Точно на 9.IX.1944 г. у 5 часа сутринта. Роди момче, на деня кога дойдоха комунистите на власт. В.: Баш точно тогава. А тя е женена за твоят син, големият син. Т.: Не, за малкия. Оня Костадин не е женен. И като порасна това дете на шест години, там още оная старата къща не я бехме разтурили съвсем. Жена ми, като не може да му гледа дрехите, ги отнела там на една закачалка, та ги закачила, а аз сбирам на добитъка храна, понеже у стаите е храна за добитъка, а те у мазето лежат - добитъка. Харно, ама за случка, един обущок паднал от дрехите. И детето се наведе така, погледна обущоко и го прибра и каза, и се обърна къде мене ама обърна се къде мене като възрастен с такива думи: „Дедо бе, защо си ми хвърлил тука обувката?“ Казвам: „Каква обувка? Тая обувка е на чичо ти. Ти си малък“. „Никакъв чичо, аз съм твоят син Костадин! Само едно не съм доволен от вас. Защо ми сменихте името? Казвах се Костадин, сега ми викате Петър. От това не съм доволен“. И аз станах: „Като си ти, защо ни докара на това дередже?“ „Я седни тука, че ти разправим цялата история.“ И пак така почна: „Бехме у поделението 18 души (аз това го разказах) и като ме мъчиха, мъчиха ме, искат да кажем дружината: „Тебе, че те освободиме“. „Немам дружина, това що съм го направил, аз съм го направил“. „Имаш дружина, кажи ги, тебе ще те освободим!“ „Немам дружина!“ „Най-после откараха ме на стрелбището, да ме стрелят. Но аз не бех у себе си, у телото. Бях се излъчил и гледам какво стрелят телото и после ме туриха у едно сандъче ли, кошче ли“. После каза по детински: „Отидох при Божето горе, но вие много плакахте с баба ми. Тогава ми бехте майка и баща, а сега сте ми дедо и баба. И отгоре ми казаха: „Хайде, стига е плакала майка ти и баща ти, хайде иди на земята“. И така беше почнал да разправя тука на ръководителя, тука по махлата известно време и полека, полека забрави и помен нема сега. Забравил е. В.: Сега интересно ли му е? Не? Т.: Не знам. Он не приказва по тоя въпрос. Мълчи. В.: Той сега ожени ли се? Т.: Да, има две деца. И тука има портрети на убития Костадин. Дойде па се поогледа кога беше още в първите години. Погледа се, дали е същия и пак си отиде и пак си трае. Нищо не говори. И пак е у партията, комунист е. Преди две-три години му казвам: „Петре, ти много даде за тая партия защо си пак у нея“. „Слушай, дедо, не съм изживял това що трябваше да изживея у тая партия. Ще го изживея и че се оправим, че станем човек. Ама засега имам работа у партията.“ И го не закачам. Защо ще го закачам. В.: Ами така смята! Т.: Направи на Георги Димитров у Перник паметник. В.: Той го направи? Т.: Той. Дадоха му възнаграждение, златен медал му дадоха. В.: Той като какъв работи? Т.: Скулптор, каменоделец. Ама всичко може да направи. В.: Значи иска да си изживее, това което не е изживял? Ами нека да си го изживее. Има време за него, млад е. Т.: Купи си лека кола. Върви му работата. Те там е още в партията... В.: Не му е дошло времето тая работа. Трябва да си изживее. Той трябва да си го изживее това нещо. Нали за нея е дал живота си. Т.: Не знам. В.: Пък то е много трудно нещо. Т.: Много. Учителят му е помогнал много. В.: Сега тука обикновено сутрин ставаха, в колко часа ставаха на времето? Рано? В 5 часа? Т.: Кога има беседа ставам у три часо през нощта. В.: Не, не, тогава през времето на Учителя? Т.: Ставаха у пет часа. В.: Ставаха в пет часа, така ли? И какво правеха? Правеха молитви, пееха песни. Т.: Беседа Учителя държи и има горе една полянка, на нея отидеме да правим гимнастики. В.: Как се казваше тая полянка? Т.: „Бачище“. Там имаше една вековна „цера“. Но преди няколко години я отсекоха. Големо старо дърво. И засадиха борова гора, а полянката са я оставили незасета. И така. Ако не иде някой от нашите хора, идат момчетата от селото та футбол играят на тая полянка. В.: Значи там правехте гимнастика? Ходехте ли към Рударци на времето? Т.: Ходехме. В.: Там некакъв извор имало? Минерален? Там го откриха. Т.: Да. За тоя извор Учителят каза: „Тук има подземна река пет, шест метра широка. Но иде време ще искат да изкарат много вода, ама от тоя дебит един грам няма да се разреши повече“. И сега направиха баня, басейни, разни работи, ама дебито е един и същ. Не може. Опитаха се, сондираха - но не може. Не се дава. В.: Значи нещата на Учителя се сбъднаха. Така. Сега тая стая гдето сме в момента тука втората под ред от входа, ти в тая стая ли живееше през време на Учителя? Т.: Кой, аз ли? Учителят живееше в оная първата стая. В тая втората стая живеехме моето семейство. В.:*Искам да ми покажеш малката стая, а после и трапезарията и ще приключим. Може ли? Т.: Може. В.: Сега Учителят влезе и седна за пръв път в големата стая? Т.: Седна ей на онази пейка. И много братя, като тебе казват: „Защо не смениш тая пейка?“ „А, тая не сменявам. Няма да я сменя.“ В.: Сега, Учителят къде седеше като държеше беседа? Т.: Тука. На пейката. На това място. А пък тия възглавници ги донесе една унгарка. Една вечер седим на балконо, беше летно време. И гледам, жена носи пълен чувал нещо. И дойде тука при мене и казва: „Вие ли се казвате Темелко?“ Отговорих: „Аз“. Унгарката. :“Може ли да ми отвориш стаята на Учителя?“ Казвам: „Аз за това съм“. И отворих й и влезна с чувала на гърбо. Тури чувало и почна да вади и да вързва на всеки стол по една възглавница и „Учителя къде е държал беседи?“ „Тук, у другата стая“. Дойде и тая специална възглавница върза тука и си отиде. Питам: „От къде си дошла тука?“ „Откъде, не е твоя работа“, каза. „Аз имам задължение, да го изпълня.“ И заминава. Кажем: „От дека знаеш български? Те български говориш.“ „Слушай, аз знаем седем езика, не само български и затова мога да говорим навсякъде“. И си замина веднага. Свърши си работата и си замина. Постави възглавници. Ония гдето седяха на голите столове са у Невидимия свят. В.: Значи на тая пейка седеше когато Учителят се появява. Т.: А аз тука седях, винаги тука. В.: Тука отдясно седеше. А те другите къде седяха? Тука? Сега има кревати. По-рано как беше? Т.: Немаше кревати. В.: Значи седяха на пода, маси немаше тука. Всички седяха на пода. Т.: Немаше кревати и маси. А по-рано беше тук трапезария. Това момче тук е Костадин. Тая снимка негови другари, те висшисти са го рисували кога е мъчен и я до- нели тая рисунка и я оставили вънка на масата и мене не ме е имало тука. И дойдох, гледам портрет на масата. Погледнах, не го познавам, непознат. На бързо рисуван. Харно, но прочетох там и разбрах. Да, и така я закачих. Сега ще влезем в стаята на Учителя. Значи в дясно, това е леглото. Леглото си беше, тука портрета, това е Евангелие, Библия, беседи. В.: А при Него така ли беше? Евангелие, Библия? Т.: Ето Му стола. В.: Той на този стол седеше? Т.: Тая цигулка е на една сестра. В.: Да, ясно. Значи той седеше на този стол. Така. Тука виждам много интересни портрети? А този портрет на Цветана Щилянова, той оригинал ли е или репродукция? Т.: Не знам. Там не разбирам по портретите, кой е рисувал. В.: Виждам, че са много интересни снимки. Тука е салона на Учителя. Т.: Ето къде е Изгрева. Тук е на Рила, с Учителя. В.: Тука има разрешение от властите да се събирате. Много ми е.ин- тересно това нещо отгоре, тези житни класове. Т.: Пък това е жито, когато са закупили местото на Изгрева, тогава най-напред е сеяно жито. И тия класове са оттогава. Донесоха ги. В.: Аха-а. Тука аз съм виждал Учителя на една такава снимка - върви в нивата с узрели житни класове. Т.: Тука е у Мърчаево у едно жито застанал. Това са първите снимки на Учителя... Тука е вече Пентаграмата. Тука след гимнастика заобиколили са Учителя и задават въпроси, кой каквото го интересува. Тука сме на връх Острец. Когато е бил в Мърчаево. Проф. Белев, а това е жена му, Учителя, това е Мара, Теофана и това съм аз, седнал между двете, а Учителят е сложил ръката си на мойто рамо. В.: Така ли? Това ли си ти между Теофана и Мара. А аз за пръв път я виждам тая снимка, но не знаех, че ти тъй изглеждаш по ония години. Т.: Тук е Учителя на Витоша. Тия горе са от Стара Загора. А тук навънка е д-р Жеков, Учителя и брат Боев. В.: Да, тая снимка съм я виждал. Ами тука? Т.: Тук Учителя се връща от Острец с братя и сестри. В.: Тука кой е? Т.: Ганчо Генчев, а тая ми е дъщерята, която е имала видение с Учителя - Косена. , В.: А-а, значи Косена. Значи това е Ганчо Генчев. Много хубаво, виж колко хубаво е запазено и съхранено. Това е една от най-старите снимки на Учителя. Да, много хубаво. Ами туй горе на този балкон? Т.: Това е в Казанлък. Тука е Учителя с брат Боев и стария Камбуров. А това е разрешението. Това е разрешението за музея от 1944 г. В.: Добре е че ни показа всичко. Не сме идвали много отдавна. Добре. Благодаря. Значи такава е била обстановката. Т.: Дъщеря ми Косена изгуби всичко. В.: Защо изгуби всичко? Т.: Пита Учителя: „Да се женим или да не се женим“. Учителят каза така: „Ако желаеш може да се ожениш, ама по-добре е да се не жениш“. А тя се ожени и загуби всичко и сега все боледува, все не е добре. В.: Има ли деца? Т.: Има деца. Едно момче и едно момиче. В.: Обаче не й потръгна. Т.: Загуби това що требва. В.: И сега съжалява ли? Т.: Съжалява, ама няма накъде - утекла е работата. Дойде на беседа, вегетарианствува, ама нема това у нея, което на човека му дава живот. В.: Да, човек като загуби нещо после трудно се намира. Отишло е. Т.: Трудно, трудно се намира. В.: Тука никой не ти пречи сега? Т.: Никой не ми пречи. Тука има шест парцела. Всичко съм дал на сино. Само на Учителя стаята да си остане до веки веков, така съм писал у документа. И къщата да остане. В.: Ами хубаво. Аз смятам, че ще го запазят. Т.: И така брат, това е. Посрещам, изпращам, друга работа немам. Взимам си по малко пенсия и не съм никому в тежест, и така живея. В.: Колко ти е пенсията? Т.: 150 лв. Стига за един човек като мене. Те ми даваха от триста нагоре ама за възмездие на убития ми син. Но аз не искам, послушах Учителя. В.: Не ти требва. Т.: Не ми требват. Така е казал Учителят. Трябва да изпълнявам. В.: Много е важно човек да изпълнява. Искам да те питам нещо друго. Сега ти толкова години преживя, нали, видя и срещна много хора и т.н. Ето само ти остана тука и твоята къща остана и посрещаш и изпращаш гости. А по София и другаде няма никъде. Защо стана така? Това те питам. Т.: Ще ви кажем и това. Ще ви кажем. Тука имаше една сестра Веса Козарева. Тука беше на квартира в една сестра наша. Там що чете сега беседите. Там беше на квартира у нея. И когато години преди да си замине Учителя, викна ги тия братя по-видните така, които са близко до Учението и им казал така: „Ето ви пари! Ще направите три блока тука на Изгрева. На всеки брат и сестра стая и кухня. Да се съберат у три блока всичките, защото иде време, това пространство, което сте го вземали няма да остане така, ще се застрои“. И така един по един си излезнали, само останала тази сестра. Козарева и казал Учителят: „Тия братя нищо нема да направят. Аз ще го дадем на други. Те ще направят всичко“. В.: Ама това го казал тук в твоята къща? Т.: Не, доле в София, на Изгрева, на Веса Козарева. Ама другите са били там и те си отишли след това. Учителят казал още: „Ние ще ги пръснем по цела София, един с един да се не съставят“. И така стана. Пръснаха се, не се събират никъде. И така. И да искат и да не могат. В.: И защо го направиха? Непослушание. Т.: Непослушание. „Ето парите. Ще направите, три блока ще направите, да се съберат всичките.“ Ама не го направиха. В.: Сега, аз пак не мога да разбера. Не искат да изпълнят или смятат, че Учителят това, което го говори е така казано, хвърлено-речено? Т.: Сега каква им е мисълта, не знам. Важно е, че не изпълниха. Ето това е. В.: Ама мен точно това ме интересува. Това е разрешението на задачата. Сега човек може да не изпълни, но знае, че трябва да го изпълни, ама не го изпълнява. А пък друг път не го изпълнява понеже си казва: „А, Той, Учителят говори разни работи, може и да не стане“. Т.: Ами говори така. Учителят хвърля си думите така на вятъра. Как пък не! В.: Значи, виж как се сбъдна тая работа! Т.: Учителят на изуст не говори! Всичко се изпълни Аз съм на среща. И софиянци са насреща, но мълчат, не смеят да го разкажат та да се знае как е било. Така е, за софиянци е така. В.: А защо се изпокараха така едни други? Т.: Защото нема спокойствие и има борба за надмощие, кой да води бащината си дружина. В.: Значи за надмощие, кой да води бащина дружина. Т.: Затова се караха. Идват тука при нас и казват за тази сестра - Радка, тука що чете беседите: „Тази проста жена не може да чете, от София треба да дойде друг да чете“. Учена да бъде, по учено да чете. Я им казах така: „Имате си град София голем. После тази що ми казва това, Мария Златева - цигуларката: „Ти имаш три стаи. Че дадеш една за братството. У две, че седиш и тогава ще разполагаш и командваш какво можеш. А тука, ако има нещо, Учителят ще ми съобщи. Повече нема да ми говорите по този въпрос“. В.: Много хубаво си им казал и така требва да бъде. Никой не си дава апартамента. Т.: Ама не могла Радка като чете, не могла да се спира на точки. Колко она може да чете, толкова ние можем да разбираме. Това е. Тя си е за нас. А за софиянци да си отворят апартаментите и да си четат като учени. В.: Вие й разбирате, нали? Значи, колкото тя може да чете, вие толкова можете да разбирате. А пък ония, които много разбират, не си дават апартамента. Заключат апартаментите, стоят празни стаи. Т.: Една жена като Мария Златева, три стаи държи. Е, защо? Една дай, в другите две стой. Ама не смее да даде. Не смее, страх я да не й вземе властта апартамента. Това е. Ние гордееме ли се, какво правим, не знам. Не сме разбрали Учението, нищо повече. Това е. Не сме разбрали Учителя. В.: Много правилно си постъпил. Т.: Така съм постъпил. После дохождаха от управата, от Братския съвет от София да правят ремонт на стаята тука. Да свалят портретите и да измажат стаята. Казвам: „Това, което е останало от Учителя аз не можем да го замажем. Така да си остане както е било. А пък вие като сакате да си мажете, мажете си там у вашите апартаменти и правете си каквото ви е удобно“. В.: Много хубаво си им казал. Абе те изпуснаха цел Изгрев, сега идват да се бъркат гдето не требва. Да мажат и замазват, та да изчезне след това всичко. Т.: Те идват да бъркат, да ми се мешат. Аз съм темел. Основа съм. Нема мърдане. Стоим си на местото. В.: Темел, значи твърдо... Ама си имаш името и го държиш сигурно. Т.: Не се колебаем. Турил съм основа у себе си от години. В.: Много години си работил с камък и той те държи. Т.: Петдесет години съм камък чукал. Как мислиш? Не е ден, ни два, петдесет години! А сега идват от София да ме поместят, ама не могат. В.: Ти си темел, затова си издържал. Много правилно си им казал. Т.: Те това е. Това знам, това ви казувам. В.: Слушай, те като дойдат и ще докарат духовете да ти объркат нещата. Много правилно си им казал. Нека да си правят там Изгрев гдето го няма вече, да си водят бащината дружина гдето я нямат. Т.: Аз не спирам никого! Да кажем: Ти нема да дойдеш, ти ще дойдеш, такива работи нема. Аз съм длъжен и най-простио и най-учения еднакво да посрещам. Това ми е работата тук. В.: Много правилно. Т.: Това знам. По-натам не знам. И така си карам и си живеем добре. Що години прекарах така. Не е шега работа. В.: Хубаво, да. Слушай, това е много голема служба. И то не всеки може да я издържи. Ако човек не е темел, не е основа, ако не е принципен - ще се смаже. Т.: Днеска един казал това, утре казал друго, да намета така, да намета онака. Нема такова нещо. Не може така. Кой каквото иска, нека си го прави в София. Така ще бъде тук докато съм аз. В.: Ето виж как минаха поколения, идват едни, други си заминават. Т.: Нема нищо лошо. Всичко е за добро. Виж да ти дойде човек от Грузия, тука на 85 години. Кой го е карал там от Грузия да дойде тука? А? Все има нещо вътрешно да го кара. И той казва така: „Ние старите мъчно възприемаме новото, но младежта, всичко е в школата“. Така каза. Дохождаха французи, дохождаха англичани, дохождаха руснаци и всички си водят преводчици. И аз, това що знам, това им казвам, не може да притурям, не може да оттурям. Знам и кажем. Повече нищо. В.: Службата си е служба и ще си я караш до край. И затова ти дават кредит, да си изведеш службата до края. Т.: Я казвам на тия, руснаците: „От къде намерихте тука едно, последно село? Да дойдете тука?“ „Ние в Москва имаме братство и оттам ни изпращаха да видиме къде е бил Учителя и какво е било“. Преводчик си водят. Чрез него говорят. Пък и англичаните си има преводчик. Он пък два пъти дохожда. И дойде един път. Тука разпита ме с преводчико си. Па си иде. Мина се два месеца, па дойде с жена си. Ама така да си приличаха, като брат и сестра. И питам преводчико: „Тази сестра ли му е?“ „А не, жена му е.“ Толкова си приличаха, нема къде. В.: То българите тъй не си приличат и не можеш ги сложиш един върху друг и затова българите не пасват, много трудно се разбират и не могат заедно нещо да направят. То и през време на школата на Учителя много зор е видял с българите. В.: Създаваха ли ти проблеми след 9.IX.1944 г. братския съвет и т.н.? Т.: Не ги познавам. Те пишат, наряди ми изпращаха, ама аз не знам кои са. За мен наряди не важат. За мене Учителя е Господ и Бог. В.: Не ти създаваха неприятности. Т.: Не. Изпращаха ми само наряди. В.: Опитаха ли се да те командват? Т.: Не. В.: Какво има да командват. Какво може да командват у Мърчаево. Т.: А, това една команда дадоха сега. Тука ние готвехме. И всека неделя по обед като свърши беседата имаше общ обед. Тука имаше една сестра възрастна, не може вече и они като ни гледаха и че вече съм възрастен, не може да я слушам и тя възрастна, казали на тая цигуларката, да каже тя на брат Темелко, че да спре обеда, защо всеки да си носи от къщи защо вече не може да издържа вече. И тя като ми каза, ама я тука имам едно шкафче с продукти, кажем: „Ела, Марио, тоя материал да го хвърлим ли сега? Той нали е донесен от хора? До дека има материал, ще готвиме и свърши ли се материала ще спреме“. И така направихме. Свърши се материала и спрехме. Пък сега обратно, мъчат се пак да готвят, ама не можеме ние. Не ни позволяват силите. Требва вода, требва огън, ред работи требват. Слугуване требва. Досега сме слугували, но сега вече не можем. Пък и тя е възрастна, вече е на 90 години. Други млади нема тука. Всеки може да си направи тук един чай тука, дадено. Някои си останат, постоят неколко часа и всеки си отиде отгде е дошел. Дойдат, постоят и си отидат. А аз оставам, после съм на служба, после съм темел, нали. Темелко ме казват. Та това е за вас от брат Темелко. От днес да то утре като влезем в Новата епоха на Шестата раса. Бележка на редактора: Темелко Стефанов си замина на 1.04.1990 г. А магнетофонният запис е осъществен от Вергилий Кръстев и Марийка Марашлиева. РАЗГОВОР НА УЧИТЕЛЯ (29 и 31 март 1944 г., село Мърчаево) Що е любов? Да излезеш от калта. Що е любов? Да отидеш на баня да се изкъпеш. Що е любов? Да станеш свещ, да те запалят и да светиш. Да любиш, това значи да влезеш в хармония с Божествения свят на любовта, с ангелския свят на любовта и с човешкия свят на любовта, т.е. с всички добри хора. Има един Божествен порядък, на който всички наред трябва да се подчиняват. Божественото навсякъде вече си пробива път. Иде новата култура. Иде новата музика. Досегашната музика е само предисловие. Бъдещата култура трябва да се създаде по музикален начин. Сега става една ускорена ликвидация с греховете на хората. Всичко сгъстено се ликвидира сега. Само търпеливите и силните ще издържат тия изпитания. Тия души, които заминават през тези събития ще се върнат като работници. Сега трябва да се молим да се съкратят дните на тези страдания и да се извърши Волята Божия на земята. След тези събития иде нещо добро, събуждане на съзнанието. Нов свят се създава, нова култура иде, културата на шестата раса. Иде нов ритъм сега в живота. Всяка нова епоха започва с нов ритъм. Когато човек изявява една Божествена дарба, всички същества, които носят Божественото се притичат на помощ. Надеждата е свързана с физическия свят. Вярата с духовния, Любовта с Божествения. Надеждата е свързана със стомаха, вярата с дробовете, а любовта е мозъка и ума. След тия силни страдания на хората, ще се изяви славата, благословението и милостта на Бога. Всинца трябва да слугуваме на Бога. Които Му слугуват по-добре неговата любов е по-голяма. Хората ще дойдат да разберат Бога като Любов. При днешните важни събития трябва да се освободим от всички дребнавости, този лош, онзи лош и да се молим усилено, защото голяма сила има молитвата, тя е дишане на душата. На земята няма деца, а има дечурлига. А на небето има деца. На Земята няма старци, има старуци. По-рано жената и мъжа съставлявали едно цяло, едно тяло, а после са се разделили, жената от мъжа. Шестата раса ще управлява света. А бялата раса ще заеме мястото на другата раса. Шестата раса ще бъде расата на бъдещето. Японците и китайците са изостанали раси. В бъдещата култура ще има много езици. Но ще има и един общ език. Китайския език е едносричен, едносложен, всяка дума е по една сричка. И ангелите имат много езици. Бог няма нужда да приемат Неговото съществувание, но хората ще се ползват, ако познават Бога. Хората ще трябва да познават Бога в храната, във водата, в светлината. Като дойде смъртта човек се отрича от всичко. Тия растения, които имат много семена са по-малко напреднали, а тия, които имат малко семена са по-напреднали. Човек, който иска да разбира, да знае Божествения език, трябва да разбира много математика. Ако майката иска да избере един зет, тя трябва да гледа той да прилича на мъжът й, ако бащата иска да си избере една снаха, тя трябва да прилича на жена му. Който говори за отрицателни неща, той е болен човек. Животните си имат ръководители и затова трябва да не се измъчват. Един ден Господ ще заличи всички грехове на хората. Миналото ще се заличи като карма, но като филм ще остане. Сега всички хора търсим щастие вън от Бога, там е погрешката ни. Ако човек има трапчинка на брадата, значи - привързаност, приятелство. За всички хора Бог все по някакъв начин ще помогне. Кой, където се намира Бог по различен начин помага. Сега не трябва да се гледат погрешките на хората.А трябва да се молим, да се предотвратят тези събития. Сега се иска силни и търпеливи хора. Добрите хора не ще бъдат лишени от нищо, на тях Белите братя ще помагат. Да благодарим за най-малкото Божествено Благо.

9. ИЗВИНЕНИЕ През време на евакуацията когато Учителят беше в моя дом, тогава идваха много братя и сестри. Но имаше две рождени сестри Мара и Теофана Савови като дойдат сутрин, по цял ден стоят пред вратата на Учителя, едната от ляво, другата от дясно. Аз съм на работа през деня, вечерта като се върна те пак седат. Казвам им: „Сестри, защо притеснявате Учителя, цял ден седите на вратата Му!“ И те влезнаха и казват на Учителя: „Учителю, брат Темелко ни пъди“. Аз не знам нещата. Учителят затвори вратата. Три дена не пуска никого тука. Ни от вънка, ни от вътре. Ни храна приема ,нищо. И аз се учудвам, защо им казах на тия сестри така? Но пак вътрешно ми нещо дойде. Събрах цялото семейство. С жена ми се съветвахме и се събрахме целото семейство и казвам: „Ще чукам на вратата, че искам извинение от Учителя понеже не разбирам нещата“. И почуках и Учителят отвори вратата. Като отвори вратата, казвам: „Учителю, не знам какво правят тия сестри пред вратата Ви и им казах: „Защо притеснявате Учителя, цял ден седите на вратата“. Учителят си подаде ръката, целувах Му ръката и семейството ми целува и вече вратата е отворена. А до преди три дена не пусна никого. Ни приема храна, ни приема хора. Това беше за тия сестри, рождени сестри. Ето това е да страдаш от сестри и братя. Веднъж сестра Йорданка Жекова запита Учителя кой е брат Темелко в миналото? А Той казал: „Толкова ли не се сещате, този който даде горницата на Христа, ама я даде за една вечер, а сега я даде за много вечери“.

ТЕМЕЛКО СТЕФАНОВ ГЬОРЕВ (1.VI.1896-1.IV.1990 г.) ПЪРВИ РАЗГОВОР С ТЕМЕЛКО НА 27.1.1978 Г. Вергилий Кръстев: Жалко е, че през времето на Учителя не е имало такива магнетофони да се запише говорът на Учителя и неговия глас. И сега вместо да записвам на лист така е по-лесно с касетофона. Ти, брат Темелко, говориш, аз слушам и всичко се записва. Вече четири години откак съм идвал тука в Мърчаево и си казах: Ами ако не го заваря? Ами ако го заваря и не е добре? Ами ако не си спомня? Брей, как се изминаха толкова години. Ами много е трудно да намериш подходящо време. А ето днес такова хубаво време, чисто време, макар че е зима, отвори се времето, а вчера бе буря със сняг. Темелко: То отгоре се дава. В.: То се дава. Хубавите се дават. Но много е трудно да се намерят подходящи условия пък и човек да има разположение, защото аз искам тези неща подробно да се запишат, за да се запазят. И сега ти какво правиш? От време на време излизаш, работиш навънка. Т.: Ами работим по малко. В.: Около къщата копаеш, правиш това онова? Т.: Сега зимно време не копая. В.: Няма какво да правиш. Т.: Отивам за хляб. Сега събота на пазар отиват те - или Петър, или баща му. А другите дни аз съм тук. От понеделник та чак цялата неделя все отивам аз. И там намирам такива възрастни хора като мене, разговарям с тях ей така да минава времето. А пък днеска не ходим, пък ето ти дойде да си поприказваме. Все изпраща Учителя по някой и друг човек. В.: То е хубаво така да дойде човек, да поприказваш с него. Т.: Как не, как не, с човек да се срещнеш. Та животно с животно се среща, а къде е човек по-горен от тях. В.: Ти знаеш ли, спомням си, че някои от възрастните приятели се оплакват и с право ми казват: „Ти знаеш ли как бавно минава времето, никой не се мярка“. Понеже живота на хората се промени, хората се пръснаха от родните им места и всеки работи насам-натам. Като отидеш при някой по-възрастен човек да го почетеш, да поднесеш така уважението си към него. Така е по-трудно да си сам. Иначе е много лошо - сам си и никой няма. Т.: Лошо е да си сам и да кукаш сам. В.: Ти знаеш ли колко хора нямат деца, ти поне имаш деца. А колко хора имат деца, а все едно, че ги нямат. Т.: А, трудно е и с деца и без деца. В.: Няма кой да им донесе въглища, няма кой да им помогне, да им съдейства. Болни са. Т.: Има ги таквиз в селото. Има такива, знаеме ги, виждаме ги, срещаме ги. В.: Страшна работа, не е за разправяне. Виждаш много хора, а се движиш сам сред тях. Т.: Да благодарим на Учителя. Аз всичко си имам - и въглища, и къща. Сега въглищата малко ги употребявам, защото миришат. Не мога да ги търпя, повдига ми се от тях. В.: Те, новите въглища и брикетите много миришат. Старите по не миришат. Т.: Не миришат, ама си миришат на въглища. Отиваме в стаята на Учителя. Темелко изпълнява молбата ми. В.: Сега това е стаята на Учителя. Искам отново да я разгледам. Навремето я заснех на фотографска лента. Т.: Тук сега не се разрешават снимки по понятни причини. Властта не разрешава пропаганда. В.: А мога ли да говоря и мога ли да те разпитвам тук? Т.: Може, да, но снимки да се лра- вят не се разрешава, не може. В.: Ясно, разбирам. Т.: От властта не е разрешено. В.: Ясно, аз искам само да те разпитвам. Сега това е стаята тук на Учителя. Виждам, има много снимки по стената. Тука тая снимка показва гимнастика, Паневритмия на Изгрева. Т.: На тази снимка се вижда като е свършена гимнастиката, обиколили са Учителя и му задават въпроси. В.: А на тази снимка е синът ти? Т.: Синът ми. Там пък е другата снимка където Учителят държи беседи в салона. В.: Да, тука е Учителя. Сега, къде е спал Учителя, на това легло ли, на този креват ли? Т.: (много тихо) На този креват. В.: Ти си го поддържаш така както е било? Тука е прозореца, тука е масичката му, ето му стола, това неговия стол ли е? Т.: Неговия стол е този. Цигулката му тука стоеше, ама я вземаха и къде е не знам сега. Тази тук цигулка е на ръководителя ни. Ето тука е снимката с моето семейство. Тука на снимката е масата, на която жена ми е извадила хляба от кухнята и го е разчупила там пред Учителя. До него са Боян Боев и д-р Жеков и са седнали около Учителя. Тази снимка е на Изгрева. Тази е за Рила, на езерата. В.: Това е вече на Рила. Тази е Щилянова репродукция, нали? Т.: Да, това е снимка с брат Стоицев. Сега тази маса си е била също както по-рано и същите прибори ги имаме. Това са тука чиния, лъжичка, чаши, всичко, с което Учителя си служеше навремето. В: Тука виждаме френологична карта окачена на стената. Т.: Виж тука колко части има на човека в главата на тази цветна карта. В.: Да, има много неща. Това тук е Пентаграмата, това е разрешението за музея. Т.: Тази стая е цялата история. В.: Вие събирате ли се сега тук? Т.: Събираме се редовно и четем беседите на Учителя. В.: Кои дни се събирате? Т.: В сряда сутрин в пет часа, в неделя сутрин в пет часа и в десет часа пак. Значи два пъти в неделя. В.: Е, идват ли ти тука тия възрастните приятели? Т.: Тука идват наши хора, а идват и от София. Понякога идва Ганчо Генчев ако го знаеш. В.: Не, не го познавам. Т.: Офицер беше преди войната. Понякога с брат Борис идва и Савата. Двамата идват от София, а понякога някои сестри и някои братя. В.: Тука на стената чета разрешение за регистрация. Тука пише: На основание Закона за вероизповеданията, чл. 16, Изпълнителния комитет на Ленинския народен съвет регистрира „Бяло Братство“ - София, с ръководител Никола Антов и Симеон Харалампиев Симеонов със заповед със седалище ул. „10-та“ № 2 и ул. „5-та“ № 13, кв. „Изток“ - София. Това е неговото разрешение, а това е вашето тука? Т.: Да. В.: Петнадесет души са регистрирани, много хубаво. А това ви са тука беседите. Вие тука ли ги четете? Е, това е много хубаво. Това тук е писалката, нещата от времето на Учителя. Хубаво е тука, слънчева стая. Т.: Е, ама Учителя си я избрал сам, тогава още не съм го познавал. В.: А кога правихте къщата? Т.: През 1939 г. В.:Ти тогаз навремето ми разправяше, че майсторите по цял ден пеели и чуруликали. То е много трудно така да се съберат майстори и съвсем случайно да пеят всички. Ти тогава си беше насадил тези дръвчета в двора, нали? Т.: Всичко бе насадено, с всякакво дърво. Какво ли нямаше в градината. А това е електрическата печка, с която си затопляме стаята. В.: Виж тука на снимката тоя стария Епитропов. Ей, колко народ си замина и отиде. Аз ще ги оправя тези работи, ще ги измия тези чаши, с които закусвахме. Не е страшно, аз ще ги оправя. Спокойно. То е много трудно така да бъдеш в една епоха, да вземеш участие в нея и да минат след това 33 години. И смятай 33 години. Сега, днес сме 27.I.1978 г., а точно преди 33 години Учителят беше дошъл в Мърчаево. Бомбардировките в София са на 10.I.1944 г. Той тогава след 11-12.I.1944 г. идва тук в Мърчаево. Значи от тогава са изминали 33 години. Съвпадение случайно, нали и то след 33 години идвам аз, за да записвам и да ти правя интервю. Т.: Като да беше вчера. В.: Все едно, че си отива едно поколение и идва друго поколение. Аз съм бил тогава някъде към шест години, а по това време ти посрещаше Учителя в Мърчаево. И така виждаме как едно поколение си отива и идва друго поколение. Т.: Да, така е. Тече си времето. И ние с него течем, изтичаме и някой утече, па си замине от този свят. Ама аз още не съм утекъл и сега си говориме с тебе. В: Ти в ония години ставаше рано, отиваше на работа в кариерата по времето когато Учителят е бил тука. Т.: В пет часа ставам сутрин. В.: Отиваш пеша на шест километра. Къде са кариерите? Цял ден чукаш, биеш с чука. Т.: Цял ден чукам и чак вечерта към седем-осем часа се връщам. Изморен целия, вечер съм капнал от умора. Да чукаш цял ден камък, това не е лека работа. И тука е цялото Братство с Учителя. Някак си преспя тука и на следващия ден пак отивам на работа в кариерата. В.: Как посрещаха хората това нещо - да се съберат толкова много народ? Самите селяни в Мърчаево как гледаха на това? Непрекъснато тук при тебе се движат много хора. Т.: Никой нищо тогава не ми каза. Наблюдават какво става, какво правим, после отиват си по своята работа. Нали всички са на работа. На времето нямаше човек да бездействува и да не работи по полето и по нивите. Ако не работи и не изкара нещо от нивите, няма какво да яде. Стават рано сутрин у тъмно и до тъмно работят. Да, земеделието е робия. Тогава нямаше машини, нямаше вършачки, имаше само добитък и хора. Аз имах волове, кола, плугове, всичко, което трябва на село за работа на полето. В.: Към колко декара земя имаш? Т.: Около 20 декара земя. В.: Обработваше земята и едновременно отиваше на кариерите? След това как намираше време да обработваш земята и как ти стигаха силите? Т.: Не зная, ами навикваш някакси. И добичето дето е добиче и то свиква да оре, че после се връща от полето и си тегли само колата. В.: Сега виж как хората имат свободно време. Насам-натам се движат без работа. Т.: Сега са свободни. Работят по осем часа и после бездействат. Нищо не ги засяга нито па ги някой гони. След работа всекой вкъщи си отива. А по наше време от работа се връщат вкъщи пребити, пък там ги чака отново работа - да нахранят добитъка, пък жените месят хляб, готвят за следващия ден. Аз имах овце, волове, крави и трябва да ги нахраним. Аз като идех там на кариерата, тогава жена ми ги хранеше тук. В.: Сегашното поколение живее по-лесно, ама не признават и не го осъзнават. Т.: И пак недоволни. В.: И пак недоволни ама това го виждате вие, възрастното поколение, младите вече по-леко карат и нехаят. Получават всичко наготово. Т.: Иска се възпитание на това младо поколение. Ама възпитанието им е лошо, кой знае не прихватат ли, какво ли е, не знам. Не ми харесва. А сега много пушат тютюн, пиянстват, женски и мъжки са се омешали - само ядат и пият. В.: Знаеш ли, Учителят на едно място казва, че една от слабите черти на славянството, това е разврата и пиянството. Виж го, гледай го сега, същото стана и у нас, както в Русия. Т.: Учителят е казал много работи, но не се възприемат. Не искат да чуят за тях. Има ги написани, а няма кой да ги разнася. Няма кой да им го каже и да им го покаже как човек трябва да живее по новото Учение. В.: Няма кой да го разнася. Ами то си е от времето. Трябва да си дошъл като душа, да се родиш тука на земята, па да ти дойде времето, па да се пробудиш. Ето, кой е накарал навремето Симо да ходи и да търси нощем какви книги учителката чете у нейната стая? Т.: Хайде де, отговори. Кой го накара? В.: И кой ви накара да ходите там в София на ул.“Опълченска“ 66 при Учителя. То трябва да се случи. Виж колко хора има в Мърчаево. Малко са тия, които са дошли при теб от самите мърчаевци, нали? Виж аз те открих и идвам при тебе от толкова далеч. Но друг това, което аз правя няма да го направи. Повечето са в кръчмата и тук в Мърчаево и в София. Както по-рано е било, така си е и сега. Т.: Как Учителят само ни извади нас мърчаевци от кръчмата. В.: Виж колко народ отива в кръчмата, а никой не идва при Учителя. За всяко нещо се иска времето. То трябва само да дойде - след дни или години, или пък десетилетия. Ето аз идвам при теб след 33 години от онова време когато Учителят е бил в Мърчаево. Т.: Всяко нещо си чака времето. Чака си своето да се случи. В.: Не можеш така насила да хванеш един човек и хайде хоп да го туриш в Учението на Учителя. Т.: Насилието насилие ражда. Не може със сила да му дадеш, нито със сила да му отнемеш. В.: Да му дадеш насила не става. Т.: Не става. Защото не иска и не го взима. Ни можеш да му дадеш, ни можеш да му отнемеш. Даваш му.- не ще да го вземе. Минава и заминава покрай тебе. В.: Разказваше навремето една интересна опитности брат Звездински. Отишъл при Учителя и му разправя: „Учителю, кога ще дойде времето та да излезем на площадите, да издигнем трибуни, да говорим за Бялото братство, да говорим така, така и онака“. Учителят го погледна и му казал: „Това нещо и този метод е отречен от вековете. Така сега няма да се върви. Сега ще вървим по пътя на теменугата. Като тръгнеш по пътеката, изведнъж ще почувствуваш някакво дихание на теменужка. Обърнеш се, мирише, обърнеш се гледаш - няма нищо. Погледнеш, потърсиш, а тя се крие у трънете. Там е и не се вижда, но мирише на теменуга“. Т.: Там се е скрила. И чека, който трябва. С добрите си дела, с делата си ще миришеш на добро. В.: И Учителят продължава: „И вие сега ще работите като теменугата. Ще живеете, ще творите и никой да не те познава, но с добрите си дела, с делата си ще благоухаеш. А не сега както навремето само приказки и днес също само приказки и проповеди. Та сега са точно тия времена дето човек може като теменуга при най-неблагоприятните условия, но с делата си да благоухае надалеч и на добро. А другата работа е празна работа. Нищо не се постига с нея, защото е лозунг. А да му говориш, да го викаш, да му показваш - то е насилие. Да го убеждаваш - не върви. Той си знае своето, защото заради него е роден“. Т.: Не, не, нищо няма да постигнеш, само ще се трудиш. Няма да те възприеме. Само ще си убиеш времето с него. Да ме запиташ лично аз ще ти отговоря. Ама той не ти обръща внимание, а ти да му насаждаш тия работи не върви. Той си върви човека по пътя. Върви по оня път заради който се е родил на земята. В.: Да, върви и ако му говориш ще мисли, че си завеян или че си откачен. Казаха ми, че тука имало някаква тетрадка, в която всеки, който дойде записва по нещо и много интересни неща са записани. Имаше ли такава тетрадка? Т.: Имаше, но след като си замина Учителя дойдоха тука от Братството в София и всичко вземаха. Само тия работи останаха, които ги виждаш. Къде ги отнесоха и къде са сега, не знам. Даже на кревата постилките на Учителя взеха и ги отнесоха. После ние купихме други постилки, за да покрием кревата. Имаше много работи, но дойдоха, взеха ги и ги отнесоха. В.: А къде са сега? Т.: Колкото знаеш ти, толкова знам и аз. Няма ги нито тука, нито у София. В.: Е, защо им са, пък не смееш и да се обадиш, нали? Т.: Не, мълча си, гледам ги какво правят, а те дойдоха и ги отнесоха. А къде, колкото знаеш ти, толкова знам и аз. Само траем и наблюдавам. В.: Е, защо ще ги вземат от тука? Т.: Е, хайде де. Кажи ми, за да ти кажа. А тука щяха да останат. А там в София се затриха. В.: Може би, защото Учителят е спал на тях, затова са ги взели, че и те да спят върху тях, за да получат благословение. Т.: А, така разбирам. Може да е затуй. Това ясно, но те не знаят, че благословението идва от горе, от свише, а не от покривки. В.: Ето, ти виждаш сега как се случиха нещата и докъде стигнаха, че сега никъде нищо няма, само при тебе се задържа и то онова, което не са прибрали. Аз да съм бил на твоето място щеше да ме заболи много, не бих издържал. Ами си принуден да изтърпиш. Т.: Аз бях в миналото много неспокоен и нервен. Една крива дума не можем да изтърпим, веднага се палим и скачам на бой. А сега съм улегнал и каквото ще да става, аз си кютам. Не се закачам с никого. Казвам си: Така разбират, така да правят. Такъв ми е акъла днес. Ама днес, а по-рано беше друг. В.: Но то е много трудно да се издържа това нещо, то е мъка. И още по-трудно се идва до него - да гледаш и да търпиш. Т.: О-о. Аз съм доста работил по това, за да улегна. Дето съм дошъл в това положение днес - да гледам, да мълча и да си мисля свободно. Това е работа от години върху себе си. В.: Аз например знам това на теория, ама на практика трудно ми е да го издържа. Т.: Много трудно, много трудно. И треба години, ама много години да работиш върху него. В.: Ето, знам сега, че не трябва да се безпокоя за това и онова, обаче се безпокоя. Искам да не се тревожа, обаче се тревожа. Трудно се постига. Т.: Тамо е това майсторлъка. Майстор не се става за година, а требва най-малко двадесет години. Първо си чирак седем години, седем години калфа и след това седем години майстор. И като навършиш двадесет години си майстор вече, майсторлъка ти идва отръки. Работата е там да не се обезпокояваш, да не те засяга нищо. А онзи, че говорил така за теб, че казал онака, да не те е еня. Кой каквото прави за себе си го прави. В.: И вие сега като се събирате тук четете беседи, молитви, правите гимнастики? Т.: Да, правим всичко както бе при Учителя. В.: Ей, като помислиш за ония времена, като гледат как си заминават някои приятели, то трудно се издържа. Нали човек е свързан с цялото. А по ония години тогава знаехте ли тука в Мърчаево, че Учителя е бил болен? Имаше ли признаци, че Учителят е бил болен? Така, че е залитал нещо, да не е могъл да ходи? Т.: А- а-а-а, не, не! Нямаше такова нещо. Беше си здрав. В.: Значи тука в Мърчаево Учителя беше здрав? Т.: Чисто здрав и никакви такива работи, за които ми говориш. Десет месеца бе у Мърчаево и не е боледувал. В.: Не е бил болен и е бил винаги здрав? Т.: Точно така. В.: Той тогава Учителят излизаше, правеше си разходки тука. А до къде ги правеше? Т,: Да, правеше разходки до този извор горе. Една пътечка сме направили сега. Тука сега е заградено, но тогава имаше пътечка и по нея правеше разходки от извор до извор. Върви си с бастунчето и си прави разходки. В.: Значи онзи „Извор на здравето“, какво беше казал за него, че който пие от тази вода, то оздравява? Т.: Имаше тука две баби преди две-три години. От къде ли са научили? Гледам ги отиват натам и си наливат вода у шише. Първата, че втората сутрин, че третата. Не ги закачах. Вземаха си вода и си носеха. Знаеха от някъде, че е лековита. В.: Може би са били от наши хора или да са научили от тях за лековития извор. Т.: Не знам сега. Не мога да ти кажем нищо, само ги наблюдавах. В.: То работи ли още онова изворче, лековитото? Т.: Работи, сега когато е лето водата намалява, но иначе има вода. Има през всяко време. Сега намаля единият извор, но другият извор си работи. В.: Тогава Учителят ли го откри или си беше открито преди това и то си съществуваше като извор? Т.: А-а-, Учителят откри и двата извора. В.: Вие там го изкопахте, изровихте, направихте, каптирахте ги? Т.: Така направихме и станаха на извори. В.: А този извор тука Той го откри и вие после го изработихте? Т.: Тука има една ябълка, за която ми разказваха, че била с разголени корени. Учителят ставаше през нощта и я поливаше с вода и после нареди да я подпрат с камъни и да й се сложи земя. Тук бе Йорданка Жекова, която бе прислужничка на Учителя. С нея бе и д-р Жеков. Той изкара 96 години, а тя 86, дълголетници бяха. В.: С Учителя ходехте ли на топлия извор на Рударци. Т.: Ходихме. Учителят за него казваше, че имало подземна река отдолу шест метра широка. Но казва, че не се разрешава много вода да излиза на земята, на повърхността, само по малко колкото да има за пиене. В.: А то къде е това нещо? Къде е извора? На плажа ли? Т.: Да, дето е плажа. Направиха там здания, бирария, плаж. Не знам още какво. Много работи направиха и се развали онова дето беше по-рано. В.: Сега понеже видях една снимка, на която се вижда, че сте ходили на връх Острец. Вие кога правехте екскурзиите - в събота или в неделя? Т.: А, не, ходехме през седмицата. В неделя имаше беседа. Тогава идваха много хора от София на гости при Учителя. В.: И вие ставате сутрин рано и с раниците тръгвате полека-лека нагоре? Т.: Да, с раниците тръгваме. После сядаме, закусваме, почиваме и Той изнася редовната си беседа. В.: Ей, как са минали толкова години от тогава. Т.: Годините си течат и ние с тях изтекохме. Едни са вече горе, заминаха си от този свят, а другите са малцина долу като мене. Ама и на тех им е време да си тръгват нагоре. В.: Казваше ми навремето Весела Несторова как на този извор когато са правили извора Учителят бил рекъл: „Време е да открием втория фронт на запад срещу германците“. Т.: Да, така беше. Тука го откриха първо втория фронт, ако сега англичани и германци да се фукат, че те били го открили на запад. В.: Виж как някои събития, някои исторически събития са се ръководили от този дом. Това е нещо много трудно да разбереш. Това е много трудно за възприемане от обикновен човек. А на някой като вземеш да му го разкажеш ще ти кажат, че това са брътвежи и извеяни работи. Т.: Ясно е, че не трябва да се прави опит с чужди по дух хора. В.: Само оня, който е преживял това нещо и е бил в този дом той знае как са нещата. Т.: На некого да разправяш тия работи, той ще те направи на ненормален. В.: Вие сутрин сте там седнали на масата и закусвате. Ти ли си я сковал тази маса? Т.: А, не, един брат я скова, но дъските са от мен. В.: Един брат я беше направил. Вие там обядвахте. Виждал съм на снимки как всички седят на тези маси. Т.: Когато бивахме повече хора, отивахме навън на масите, а кога бехме по-малко оставахме вътре в стаята. В.: И това е сега същата снимка дето са седнали на същата маса Боян Боев, Стоицев и д-р Жеков. А хляба е този, който е опекла жена ти. Т.: Там долу имаше фурна, имаше кухня. Жена ми донесе хляба из кухнята. Учителят и брат Жеков седят и тя зема един хляб и го разчупва на големи парчета. Подава го на Учителя. Беше дошъл един фотограф и направи снимката. Когато дойде Учителят у Мърчаево, тогава прекарахме електричество в селото, тогава дойде електричеството и у моята къща. В.: А сега твоят внук Петър, сега как живее? Той се ожени, живее си живота както всички? Т.: Направи си голяма къща. Баща им взе долния етаж, а двамата с брат му взеха горните етажи, хвърлиха жребие и на Петър се падна най-горния. Петър се ожени. Задоми се. В къщата вътре е всичко както трябва. Един дом, в него всичко има. Наредил е всичко хубаво както трябва да е. Много хубаво се е подредил и там си живее. Брат му е по-долу от него - по средата. Съдба. Вече е на тридесет години, а не се е оженил. Нищо не е направил понеже не се е оженил още и затова не прави нищо. Чака. Единия брат не се оженил, а Петър се е оженил. Има момиче, сега на училище ходи, а момчето му сега току-що проходи. В.: Е, това е малкото, което сега ходи на училище. Преди четири години все ми разправяше: „Чичо трябва да се ожени, та да се ожени“. Т.: А, то и сега много приказва. В.: Значи не се оженил още той? На мене ми направи впечатление навремето, че тогава говори много за чичо си, че трябва да се ожени и че трябва да доведе булка. Т.: Абе то е малко, така приказливо. Много е открито. А то, момчето се учи сега да говори всичко. Много помнят днешните деца. В.: Сега той не е вегетарианец този Петър и той си живее живота? Т.: Майка му понякога му казва: „Тука идват много хора, идвай тук понякога да слушаш“. Но понякога идва. Сега е ръководител на една фабрика у София. А другия ми син Велин, гдето остана жив. Той знае всичко, знае, че Учителят го спаси когато е бил на фронта. Когато ротата му заминаваше на фронта, тогава от трена се отби тука с ротния си командир. У коридора казва на този офицер: „Къде ще отидете с моя син?“ „Ще отидеме, бабо, да бием германците.“ „Добре, добре, ще биете германците, ама тука има един Учител та ще го попитате, ще ли ви разреши да идете да ги биете или да не ги биете“. „Хайде да послушаме майка ти“, се съгласил командира. Почукаха на вратата, Учителят отвори и цял час ги държа. Какво им е говорил, те си знаят. Какво са говорили с Учителя не са ми казвали и досега. В.: Явявя ли ти се на сън жена ти, гдето си е заминала? Т.: Явява се. Питам я: Какво да ти приготвим за ядене, това онова. На жена ми казвам аз на сън: Вие много добре знаете щото сте учили. Е, кажем: Отиваш ли при Учителя на беседи? „Идем“, казва, „ама много редко. Възложена ми е друга работа, че не можем постоянно да ходим“. Това казва жена ми на сън. В.: А Учителя явява ли ти се на сън. Да си Го сънувал? Т.: Няколко пъти, така Го гледам ама не говорим с него, на сън го виждам често. В.: Е, много е трудно така, човек да се свърже на сън с Учителя. Той се явява само тогава, когато човек има дадени изпити, някои за разрешаване, някои важни работи. Т.: Тогава. Това знаем, това ти казуем, братко. В.: И сега, пак тук ти е добре, че тук ти идват някои хора от време на време да се разговаряш. Иначе то е много трудно така да се издържа сам. Т.: Сега ако отидем там в другата стая, те няма да ме напъдат - деца са ми. Е, син ми вече 50 и неколко години още не ми е една прека дума казал, че това не е така или онова е онова. Не. Казва: „Татко“ и това е - добър син е. В.: Друг живот живеят хората, защото са от друг свят. Т.: Друг живот живеят децата ми понеже искам тук в моя дом да съм служител, да си изкарам живота. Ето сега, ти си ми дошел. До довечера, че дойде пак некой да преспи тука. Утре пак ще дойдат, аз съм винаги на поста си като войник. В.: Ти трябва да си бъдеш на поста, така е редно. Т.: Така знаем и така правим, така е редно. Ето, миналата неделя от Пловдив бе- ха дошли - баща и майка, и син... Дошли хората от там, както и ти сега си дошъл. Да е затворено, не е хубаво. И я додека можем ще служим. В.: Доколкото може служи си тука и така е най-добре. Т.: Понеже дадено ми е живот, пенсия ми е дадена, не съм гладен, не съм гол, нито жаден. Всичко си имам. Благодаря на Бога. В.: Сега можеш да си услужваш. Ех, ще ти сготвят едно ядене, ще ти донесат тука. Т.: Не, не, не искам. Дори и това не искам. Сам си готвя. Те ми донасят някогаш така... баница ще направят, едно друго нещо, снахата ме уважава. Дъщерите ми донесат. Аз пазя строго вегетарианство. Също и Косена едната дъщеря, а другата е Тодорка. Тя кара малко по старому. В.: Е, сега тази Косена като си припомни за ония времена вика: „Е-е-е, какво беше, какво остана“. Т.: Не знам, не я закачам. В.: Ти не си я питал. Т.: Само казах: Виж, казвам, твоето непослушание до къде те докара. По-рано бе зле, а сега е добре. Сега вече е свободна. Направиха си къща. Малко измени положението. И така, идва та ме пере. Дойде у понеделник та ме изпере и си отива Косена. На работа, всички са на работа. А пък оная е касиер в селкопа, малката, Тодорка. В.: На едно място срещам от Учителя и Той казва: „Е, некой казва от вас: „Искам да живея до 100 години“. Ще живееш до 120 години. Ама този си замине, оня си замине и останеш сам. Никой не те познава и не ти обръща внимание“. Т.: Нема с кого да си говориш, да си размениш дума. В.: Нема с кого да си говориш. Защо? Те идват други поколения, по друг начин мислят, по друг начин разсъждават и не пасваш с другите. На приказки не пасваш и ти казваш: Господи, прибери ме. Сега като ми разправяш си спомням за тази работа. Виж Учителя колко е прав. И наистина, поколение с поколение не си пасва. Сега, не си разбират от приказката, просто не върви, виж как се казва - не си пасват. Пък и новите, някак си не приемат старите, не ги възприемат и те ги гледат като че ли им са в тежест, понеже имат друг живот, други разбирания, нали. И по-хубаво нека си бъдат отделно, да не си пречат. Пък когато дойдат и ти донесат една баница, нещо, донесат хлеб, ех, благодари на Бога и това е. Т.: Това е, най-напред на Бога, после на Учителя. В.: Да, на Бога. Т.: Аз нека ти кажем, доволен съм от дъщерите, доволен съм и от синовете си, внуци и всичко. Уважават ме. Не мога да се оплача. В.: Ти знаеш ли, хората така как са ми се оплаквали и казват: „Ти знаеш ли, брат, кога беше Изгрева, ние бехме млади, имаше възрастни хора, изнемогват някои, някои си заминаваха, ние ходехме при тях, помагахме. Поне хлеб му занесеш. Това му занесеш, чорбичка. Отидеш... Ама сега ние станахме възрастни, никой при нас не се мерка. Не се мерка. Не можеш да отидеш и да си вземеш един хлеб“. Та така е. Такива са времената. Т.: И да иска не може. Зает със своята си работа. В.: И да иска, не може. Т.: Зает е, ами сега рейс тука чака. В Княжево трамвай чака. Отива в София. Работи. Вечер пак също. Ха тук, ха там и времето тече. Не му остава време. В.: После друго нещо ще ти кажа, тия големи неразбории в Братството гдето бяха. Тая дружина, бащина дружина се разби много, разпръснаха се хората, пък и времената такива, всеки си е на служба, пази се, стои си настрана и много, много не се изявява. Наплашиха се хората и от властта, и от лъжебратя и лъжесестри. Т.: Не, не смее и се крие - пази си хляба дето му го дава властта. В.: И сега е така, дали е редно или дали не е редно, не знам. Т.: Е, там друг има думата. В.: Такива са вече времената. Ти знаеш ли, че се сбъдна едно предсказание на Учителя, бях го чел някъде и Той казва така: „Ще дойде време когато, за да се срещнете помежду си ще минете стотици километри и тогава ще дойде най-големия празник за вас“. Ето аз при теб преминах 200 километра, два дни се придвижвам, за да дойда в Мърчаево. Т.: Така ми светна сега в съзнанието. В.: Ей сега дойде това време. Т.: Ето същото стана. От онзи край си дошъл при мен. В.: 200 км минавам, за да те видя, да си поприказваме. Т.: Да си дошъл тука да си поприказваме, това не е малко, а много е. В.: Виж как се сбъднаха тия думи. Ами след години? Т.: Учителя казва, но всичко се сбъдва. Няма нещо да не е станало. В.: Ами след години? Старите приятели ще си заминат от този свят, ще стават по-малко. Да, много бързат тия години. И не остава време за живите. Т.: Стават по-малко, няма що. Да сме благодарни, това се иска“ от нас. Нищо друго! Нищо! Всичко минава и заминава. Тука временно сме! Тука дохождаме като някои овчари на егрека. Седят малко и пак се връщат в къщи. Тука е егрек, не знам вие как го казвате - егрек. В.: Кошара. Т.: Кошара, да. Вие го казвате кошара. Ние го казваме егрек - овце, а кошара имаме, кога има едър добитък. Е, хубаво, дойде навреме та на воля да си поприказваме. В.: Чакай сега да вземем да сложим да обядваме. Ама аз си мисля, брей, дано така хубаво време да се случи и дано бъде сам, да няма други хора та да си поприказваме. Т.: А-а, нали хубаво стана, да благодарим. В.: Ето каня се толкова време да дойда. А сега сме сами. Щото нали като дойдат други хора започват да говорят за това-онова, объркват се нещата. Т.: Не може, не може, разнасят се нещата. Един тегли на една страна друг - на друга. Не върви приказката. В.: Пък си казвам, дано така се случи да поприказваме. Да те намеря в добро здраве. Ей, добре, че се случи хубаво време посред зима. Виж колко трудно е да се каниш, каниш, каниш и да дойде тоя момент, много е трудно време да намериш, много е трудно небето да ти отвори път. Т.: Но дойде си сам и мен ме има! Е, това е най-важното! Винаги в събота не идват хора. Идват към 3-4 часа след обед, после си отиват. Двама има тука да спат та сутрин за беседа да са у неделя. Неделя сутрин. Тука се чете беседа. В.: То сега е хубаво времето, то се оправя. Т.: Ама сняг нема както в минали години. Тука паднеше по 50-60 см сняг, студено е. А сега по 5 см, по-дълбоко нема. В.: Така, промениха се много годините. Няма такива яки зими като едно време. Т.: Няма яки зими. А тогава когато Учителят дойде беше ли яка зимата тогава? Т.: Беше, да. Студена. И сняг и студ. Пак имаше така хубаво слънце. Сняг имаше тогава през 1944 г. В.: А пролетта? Лятото хубаво беше? Т.: Пролетта беше много хубава, летото хубаво. Все на Витоша бяха. В.: Тук самолети минаваха ли тогава? През времето на Учителя. Т.: Да. В.: Минаваха, но не са бомбардирали? Т.: Ами тук, не. В.: Тука е село, къде ще бомбардират, малки къщи са. Т.: После, сега направиха много сгради. А тогава бяха ниски къщите от тази мойта къща по-голема немаше. В.: По-голяма къща нямаше? Т.: На два етажа, мазе и стаи. Това е. В.: А ти през 1938 г. си я правил. Тогава съм се родил аз. А ти си я строил тогава. Ти ли си прави плана? Майсторите от къде ги намери? Т.: План не съм правил. Така на ум го направих. Майстори-трънчани беха. В.: И къде ги намери тия? Т.: Тука работеха из селата. В.: По селата ти ги хвана. Скъпо ли ти взеха. Тогава скъпо ли вземаха за строежа? Т.: А, не, не взеха скъпо. В.: Значи работеше се за самата работа. Т.: Нашия каменарски занаят пак беше малко долу-горе платен та имах пари - с тях направих къщата. В.: Да. И ти си повече работил и ти работеше тука барабар с майсторите. Т.: Да, и аз. Лесно се построи, защото все пееха майсторите. Все пееха. В.: Такива, народни песни. Т.: Да, народни песни. Но доволни беха така, плащах им добре, хранехме ги добре. Аз съм каменар, познавам труда, требва добра храна. В.: Много е хубаво когато така с разположение нещо се строи. Т.: Винаги е така, строи ли се с разположение всичко е наред. В.: И да върви така с разположение не е случайно та всичко да е наред, фактически Учителят идва тук. Абе ти знаеш ли, че както старите художници рисуват Христа, рисуват горница. И сега като гледам тук терасата, като че ли е строена по план на старите художници. Ето, не е голяма тераса, но както е точно по рисунките. Има тераса, има и горница за Учителя. Т.: Има тераса и после е слънчево тука. Слънцето от тука почва и залязва там. Тук е чист въздух. После тука е водораздел. Мъгла не иде, ни от София, ни от Перник. От Перник минава долу нататък. От София пак не може да дойде. Така сме на водораздел. Винаги е чисто. В.: Както по въздуха, така и по водата. Т.: И по водата. Една вода върви към Черно море, една към Бяло море. Ние сме точно на пъпа и водораздела на планината Витоша. В.: Знаеш ли колко е интересно, че Учителят например разправя за Искъра, как като отива на север и всички, които живеят там около Искъра всички са дебелоглави. А тия, които пък са до река много е важно реката от къде върви - на изток ли, на запад ли върви. Това нещо е много важно. Т.: На запад много се различават хората. В.: Добре, сега едната вода, едната река отива вече към Струма, нали? Т.: Да, към Струма за Бяло море. А пък другата отива към Черно море. В.: Коя река? В.: Тук от Владая нататък. В.: Аха, Владайската река. Т.: Владайската река. В.: Тя отива низ Искъра. Така ли? Т.: Да, ний сме тука. Едната отива към Черно море,“ едната към Бяло море. В.: Виж за това нещо не се бях сетил, Не бях обърнал внимание. Т.: Ех, не можеш така сам да го разбереш. Учителят ми го каза това. В.: Водоразделът. Значи тука си е фактически пъпа на Балкана. Виж за това не бях се сещал. Нещо говорил ли е Учителят във връзка с това нещо? Т.: Абе говорил е и всичко е казал. Ама нали ти казвам, аз работим, не съм постоянно тука, вечер съм изморен и така гледам да почивам и чак вечер пък съм дочул нещо, ама не е като постоянно да си около Него. В.: Да, а пък трябва да работиш, трябват пари! Трябва да се издържа тоя дом! Все гости, то не става така? Т.: Е и доста продукти докараха от София. Иван Каруцаря с каруца докарваше. В.: Той докарва хляб, брашно. Т.: Брашно - не. Хляб - не. Продукти докарваха. Брашно имаме, жито и фурна. Другарката ми месеше. В.: Тя можеше да меси. Те помагаха и другите, нали? Т.: Пък помагат, разбира се. В.: То е много да месиш и да сготвиш. Трябва да направиш един харман. Т.: Едни това правят, други онова, помагат си. Като задруга. В.: А долу в старата къща какво правехте там на огнището? Готвехте ли манджа? Т.: Манджи правят. В.: Да събереш толкова много хора и да ги накараш да работят за общото не е лесна работа. Т.: Свикнах бе, брат, свикнах, свиква се. То не мой дом, а на другиго. После като си отидоха като кай нещо, опразни се. Гледам някой да продума, нема.А така сега ми светне, като дойде некой тоя каже ми нещо, по-натам ми каже друг и така минава времето. В.: Минава времето по-бърже. Т.: Хубаво, доволен съм. Много съм доволен, че прекарахме с Учителя тук, 10 месеца изкарахме. И после не останаха тука. Ама почти всички се прибраха в София. В.: То се минаха събитията - бомбардировките, войната отиде на запад. Т.: Стана си мирно, умири се всичко, хората се прибраха по домовете. В.: А този Владо-руснака до колко време стоя тука в Мърчаево? Т.: До дека си не замина. Той тука цял живот изкара. Т.: Тука живя значи! Т.: Тука работихме камъни с него. И той каменар беше. В.: А като дойде 9 септември 1944 г.? Т.: После кара няколко години и си замина. Има сега брат още жив и два братови синове. В.: От Русия? Т.: Тука се раждаха. В.: Аха. Т.: Брат му тука се жени, а Владо се не жени. Има две момчета. Те са и двамата музиканти. В.: Сега тази учителка Елена хаджи Григорова, тя тука доста време е била. Тя е запалила много хора, нали? Т.: Тя стоя две години тука. Никой не знае за нея. Тя не се изявяваше. Благодарение на брат Симеон, че вижда, че по цял ден чете някакви книги, та решил да провери какви са тия книги. Решил да провери лично, нали е негова къщата, та да ти кажа направо, че с шперц е отворил вратата, иначе беше у къщата му ама не знае каква е, какъв човек има у къщата, какво чете, какво работи. Никой-не знае. Тя не се изявяваше. В.: Тогава преследваха много комунисти, анархисти, дъновисти. Т.: И сега е същото. Не ни гонят, но хората преследват, пазят кой идва, какво се прави. Нямаме условия сега за работа. Макар че Учителят дойде. Ама не знаят кой е Учителя и че за тях е дошъл. В.: Да, не знаят. Не им е дошло времето да узнаят това. Т.: А да му казваш, не иска да те слуша. Не възприема. Ще каже бош-лаф. В.: Те не вярват, че може да прави това един Учител, да даде Учение и да реформира света. Не могат да повярват, че това ще се случи тук в България. Т.: Учителят дойде и доведе руснаците и комунистите. Нужни са били тука такива хора, като тях да направят реформа. В.: Нужни са били да се направи една реформа на живота. Иначе... я се хвани да правиш реформа? Т.: Каква мизерия бе тогава. Какви фабрики има сега, какво нещо! Какво нещо! Ония не мислеха това да правят бе. Те си гледаха себе си и парите си. В.: Те по друг начин гледаха на живота. Т.: Те по друг начин гледаха на живота, само да ни експлоатират. И тия може да експлоатират ама и правят. Понякога правят и двете едновременно. В.: И правят все пак. Т.: И правят. Нали виждаме какво се построи. В.: Я сега например, на някой му дай земя да работи, никой не иска. Т.: Сега да върнат земята никой няма да я работи. В.: Те сега им дават по 15 декара, но никой не иска. Никой не иска. А на времето ще се убият и избият за земя. Т.: А така бе. Много има и убийства за земя. В.: Сега вече никой не иска да работи земя. Народи се, няма кой да прибере реколтата. С бригада от ученици и войници я прибират. Т.: Не искат. Мързи ги да работят. В.: На едно място бях срещнал Учителя да казва: „Ще дойде време ще се допусне едно официално гонене на църквата от държавата“. И сега дойде това време. Т. Абе всичко е казано, няма нещо да не е казано и да не се изпълнило от Учителя. В.: Понеже те, църквата го гонят повече от 25 години. Ето сега новата власт гони, ограничава църквата също 30 години след 1944 г. Върна им се с лихвите на свещениците. В.: Тези картофи ти си ги садиш тука в градината? Т.: Да, да, садим си у градината, готвим си от време на време. Ще изкарам по един и друг чувал. И фасул си насадим и картофи. Друго не садим. В.: То поне трябва човек да поработва. Т.: А-а-а, не трябва човек да седи, а да не се отчайва, трябва да работи, да се движи, а не да се чека всичко наготово. В.: Сега стока не държиш, няма, не ти трябва. Млеко като ти трябва си купиш. Т.: Те ми оставиха една крава и я до едно време аз я пасех. Сега нема никой, не искат да я пасат. От 5-6 години я пасях, от децата никой не иска да я пасе и понеже съм пенсионер нямам друга работа, раздвижвах се с нея. Харно, ама една неделя пак отивам да я пасем, тоя внук неженения, не Петър, а брат му. Казвам: „Димитре, ха днеска кравата тия паси, я малко да починем тука, че ще ни дойдат гости, малко да съм на разположение“. „Слушай, дедо, не днеска, един час не мога да ги пасем, един час не мога.“ И я помислих какво да правим, пак вземах оглавника, поведох кравата и пак тръгнах. Един друг старец пак комшия заедно сме другари. Говориме си и пасем и на обед, долу в полето има манастирче и по него има река иде от Говедарци и там кладенец има. При кладенеца сме вързали кравите и да обедваме. Тъкмо се наобядвахме и ето една кола идва от Перник, камион. И дойде близо до нас и казва: „Хей, приятели, има ли некой крава да продава?“ „Ела, бе, брат ми.“ Слезна и една жена от камиона. „Ей тази крава я продавам.“ Жена му взе та измузе млекото, хареса я, огледа я, не знам какво прави и после ме пита: „Колко пари?“ „Пет бона.“ В.: В ония времена , да. Т.: 5000, та 4500 някъде. „Да бъде твоя. Немам в мене билет за кравата, документ немам.“ „Не ти искам билети. Нищо не ти искам. Само кравата искам.“ В.: И я тури на камиона. Т.: И наброи ми парите и тури камиона там на един слог и задните капаци пусна, а аз кравата поведох я, вързах я там, хубаво да не се отвърже като кара камиона и си слезнах и те си забръмчаха, отидоха си. Откараха кравата и аз си вземах парите и другаря ми казва: „Абе защо така направи?“ „То си е моя работа.“ И станах, дойдох си тука. Снахата ме срещна: „Ама, татко, кам кравата?“ Казвам: „Тя е у джоба.“ В.: Ха, у джоба. Т.: Извадих парите: „Ето я кравата. Дръж кравата.“ „Ама защо така направи?“ „Иди питай Димитър. Той знае. Карах го днеска да я пасе. Той знае. Кррах го днеска да я пасе, той не иска и кравата си намери друг, който да я пасе.“ И така се куртулисах от нея. Друга крава да купувам, не. И така. В.: Виж как понякога небето прати някого да те освободи от тази работа, от това бреме. Идват и носят на Темелко за обед. Влиза внука му Петър, който е прероденият му убит син Константин. Т.: Това е доктора от София. Дойде ми на гости. И така сме на обед. В.: Вече години наред се каня да мина. Станаха 4-5 години от тогава като се видяхме. Тръгвам насам и казвам, дано го заваря, дано е жив. Т.: Няма къде да ходим. Внукът, т.е. прероденият син на Темелко: Нека още 20 да изкара, 30. В.: Много е важно да е здрав родът му. Когато е здрав рода, това нещо е много важно. Т.: Е, да. В.: хората виж как са казали, че и котката от сой се взема, защото не всяка котка лови мишки. Родът когато е здрав, аз точно за това се разправям. Колко работа е минало през него, четиридесет години да биеш камъни. Това много хора не могат да издържат изобщо. Хем с машини работят. Петър: С тия машини е по-лошо. Аз съм началник цех, работя по кариерата и зная какво е положението. Тези вибрации по машините дават 70% заболявания. В.: Когато човек работи такава професия - каменарска, се свързват с тоя камък, нали и хора, които имат тази професия са по-здрави, по-спокойни, защото самият камък ги прави да бъдат здрави. А сега като работят с машините вдига се прах, поглъщат я и ги хваща силикозата и тя ги затрива. В.: Вашето поколение не може да издържи като тех. Неспокойни са, имат си различни проблеми. Петър: Аз съм вече на 32 години и вижте целият съм вече побелял. Напрежение, много. В.: Напрежение, изнервя се човек, изразходва се. Т.: Абе и аз съм работил, горе в кариерата, тука имах ниви, семейство, требва да работим. В.: Да ходиш, да ореш, да копаеш - не е лека работа. Петър: Сега само да е добра пенсията, спокойствие, гости да посрещаш и никой не му казва нищо, ние го уважаваме. В.: Виж какво, има едно старо правило от ония времена, от времето на Мойсей, преди 3-4 хиляди години. Казва: уважавайте, почитайте бащите си, за да се радвате на дълго здраве. Защото като не уважаваш, губи се връзката между рода, да се радвате на дълголетие. Виж старите хора как са го знаели. И то е действително така. Защото имаш една вътрешна тесна връзка между старото поколение и новото. Иначе режеш връзката между рода. Това е много важно, да ти бъде здрав рода, да черпиш сила от този род. Този род ти дава сила. Петър: Това е корена на дървото. В.: Корена на на дървото е родът ти, баща ти е стъблото, а ти си клоните на дървото. Много е важно рода да е здрав. Петър: Нашият род е каменарски - той, баща му, дедо му и аз, всички сме от тоя занаят - каменари. Т.: И баща ми е каменар, цяло поколение. В.: Благословение е човек да получи здраво тяло от рода. Много е важно това. Т.: Тука е открито, а там в града е всичко затворено, много шумно, трамваи, тролеи. В.: После тия хора са събрани на едно място и понеже слънчевата енергия, въздуха, праната се разпределя на квадратен метър, а тая енергия иде от космоса, която човек приема също се разпределя по квадратен метър. И сега тука например в селото ще се съберат 50 кв. м енергия на площ за един човек, а в града са 50 човека на един кв. м. То в града няма енергия. И оня човек, който е свикнал на село на много енергия, като отиде там почва го главоболие, да го стяга главата и едвам издържи. И веднага бяга от там. Веднага се чувства. Но ще дойде време хората да бягат от големия град. Т.: Ето тука имам комшии трима по една барачка си направили на чист въздух и тук живеят. Т.: Един, комшия ми беше. И така тука Учителя излезна на балкона да се разходи и той така вдигне си ръцете, върти ги да покаже, че е чалнат и луд Дънов. Върти съселянина на него с ръце. В.: Ама кой това? Т.: Комшията. В.: Комшията. Защо прави това, за да каже, че е ненормален. Т.: Че нещо му има на Дънов, дека го знам. И така беше говорил по негов адрес глупости, но какво така прави и така и него го застреляха. В.: Ама кога? След 9.IX.1944 г. Случайно ли? Т.: Случайно не, но сам! Понеже хвана го една болест неизлечима и той се самоуби. Самоуби се. Какво нещо е животът. В.: Значи този, който влезна тука е Петър, нали? Този, който е убития Константин и сега прероден. Виж как си прилича. Т.: Ама той си прилича. Затова нали ти казвам. Дойде тук па се поогледа на портрета, пак, пак се размисли, но аз не повтарям нищо. В.: Не, няма смисъл. Той има сега друг път, други неща да разрешава. То е много трудно така да му разказваш, ти си бил на времето еди какво си. Пък сега си еди какво си. То е трудно да се възприема това нещо. Е, хубаво той се оженил вече. Той си има деца. Да е жив и здрав. Т.: Има си деца, момиче и момче. В.: Чакай сега да изпием кафето. Значи сега това е стаята, в която всички лежаха. И сега как слагаха постелки? Т.: Немаше кревати тука. И така на цялото помещение имаше такива черги за покривка. В.: И вие сложите чергите. Т.: Да, така сме ги постлали и те налягат. В.: И когато беше лошо времето, тука пък се хранехте. Т.: На беседа тук слушахме и се хранехме. Тука има още една маса. Ето, на този стол, не съм го още сменил, Учителя тук седеше. В.: Значи на този стол? Т.: Тук седеше. В.: Тука Учителя седял на средата. Сега това е Константин на портрета, нали? Т.: И това е Константин, ама рисували са го негова дружина кога е мъчен. И донесли тази рамка с портрета и го оставили доле на масата. Не ни е имало тука. И го оставили на масата и като влезох прочетох тука ето къде пише. В.: Константин Темелков Стефанов, член на Ремса от 1938 г., роден 20.VII.1921 г., село Мърчаево, убит на 28.1943 г., убит на стрелбището в София. А тука това е неговия портрет. Т.: Тука пак неговия портрет. В.: Значи дойде сега тук Петър и се погледне така. Значи на този стол е бил Учителя. Тука е държал беседи. Значи тука имаш място като дойдат някои гости. Да, да. И да дойдат при тебе. Днеска е много хубаво времето. А тази стая какво беше отначало? Т.: В тази малката стая беше един руснак от белогвардейците, беше електротехник. Не беше Владо. Друг, който прави мрежата за електричеството на селото. Нямахме електричество, а бяхме на газени лампи. Когато Учителят беше, тогава правиха и докараха електричеството. През времето на Учителя го направиха. В.: Той ли даде идеята или? Т.: Не, не знам, знаят другите. В.: А в тази стая той спеше. А вие къде спехте? Т.: А тука, семейството на този руснак Корено живееше в другата стая. Аз и жена ми там, а децата в големата стая. В.: А после като дойде братството тука, ти къде отиде? Т.: Той си излезна руснака от тука и ние тука влезнахме, а пък Учителя там и там се настаниха братя и сестри в по-голямата стая. В.: Вие в старата къща спехте. Т.: Старата къща я имаше по времето на Учителя. Но спехме в тази стая. В.: Е, как сте издържали финансово, то трябва много продукти! Много храна, много готвене. Т.: Абе имахме земеделие тука, имахме си ниви, ливади, имахме жито, царевица, фасул, картофи. А пък никогаш до тогава освен през тая година не е имало такъв берекет. Най-много картофи ми се бяха родили там. Пълно бе мазето. Йорданка Жекова бе отишла долу: „Учителю-ю, бай Тамелко има пълна маза картофи...“ Рекъл: „Те са приготвени за много хора“. И имаше, всичко имаше. В.: Ти беше ми разказал един много интересен разговор, който сте имали със сестра Йорданка Жекова, ти и Учителя. Когато тя е попитала кой си ти бил в миналото. Той сега какво каза, как беше точно случката? Т.: Случката бе: приказвахме в стаята на Учителя някои други работи, запитах нещо Учителя, харно ама тя се намеси и намеси ре в нашия разговор и каза: „Учителю, кой е бил брат Темелко в миналото?“ Той й каза: „Този, който даде на Христа Горницата, даде я за една вечеря, а пък сега за много вечери я даде. Те това беше“. В.: Значи тогава наистина за една вечеря, а сега колко много - десет месеца. Десет месеца тайната вечеря. Т.: Десет, десет, десет. В.: То е голямо благословение. А интересно, че в оня период, в оная епоха и сега виж как се случват нещата, точно които са били тогава при Христа, същите идват и при Учителя и заемат същите места. В.: Ти знаеш ли брат Темелко, аз съм от младите, ама така заварих старите как се карат за ръководство, кой да води бащина дружина и това дето го казваш много ми харесва. И се изпокараха, този говори срещу оня, оня срещу тоя, то не върви тази работа. Т.: не, не. В.: В един Божи дом такива работи не се допускат. Не вървят. Т.: Там може на чаршията да се говори отвънка, ама ние тука сме в братството. Аз да съм аз, ти да не си. В.: Тия работи не се позволяват. Т.: Трябваше най-възрастния да вземе ръководството, пък после онзи по него, така наред да се изреждат пък после пък друг, а те се изпокараха и ето до къде го докараха. В.: Да, да, това е най-лошата работа. Сега след като си е заминал Учителя, те дойдоха и ти казаха. Т.: да, да. В.: И ти с бай Ради копахте гроба. Т.: Не, и брат Владо и всички мърчаевци, всички вземахме участие у копането. В.: защото никой не иска да копае. Т.: Бягат, всички бегат. В.: Страх ги е да копаят. Т.: Само един брат Ради. В.: И то студ. Т.: Студ беше. И като изкопахме и зарихме, не се мина около половин час и рече кър-р-р-р и потуши се. В.: Я ми разкажи това, защото са ми го говорили, ама всеки ми го разказва така или иначе и аз все се чудя. Т.: Ето аз съм бил. В.: Ти си бил. А сега колко на колко метра беше гроба? Т.: Не помня. В.: Не помниш. Ясно. А беше вътре с тухли ли беше, как го направиха? Т.: Не, не. така си беше обикновен. В.: Обикновен гроб както се прави. А вътре да са го зидали? Т.: Не, не, не. После може да са правили всекакво, ама ние когато го изкопахме беше така. В.: Кой го беше направил ковчега? Вие ли го пратихте или други го правиха? Т.: Други го правиха ковчега. В.: Сега ти присъстваше когато го спуснаха там. Т.: Ние изкопахме гроба и спуснахме го и заровихме го и мина се половин час така и още бехме около него и из един път рече: кър-р-р-р ама силно излоботи и толкова. В.: Само ти ли го чу или? Т.: А-а-а, всичките и нашите хора там. В.: А беше ли се слегнал случайно, пръстта да се слегне или не се слегна? Т.: Абе всичко нагласено, затъпчено, натрупано с пръст. В.: Не, да не би да е пропаднал сандъка? Т.: Не, не е пропаднал. Понеже е турено от нас. В.: Ясно, да. Т.: Да. В.: И то силно се чу и всички го чуха. Т.: Силно, всички го чуха. В.: Нещо така да се разтрепера земята? Т.: Не, може би ама незабележимо понеже така бехме като обзети от уплаха.- В.: Е, то си е за уплашване, то човек ще се уплаши. Значи всички го чуха. Т.: Там що беха всички го чуха. В.: Защото интересно в Библията и на много места пророците казват нали: паднах в изстъпление в един какво си, нали, но аз го чух, другите не го чуха. Аз го видях, другите не го видяха. Значи тука всички го чуха. Т.: Всички го чуха. Само що бехме наоколо всички го чуха. В.: Е, сега след като си замина Учителят минаха доста години, ти направи стаичката на музей и от време на време идват приятелите тука, говориш и т.н. И сега, понеже ти си един от най-възрастните приятели, към които Учителят в първите години се обръща и впоследствие с името: приятели, Той така се обръща към тех, затова така казвам и на теб, и сега през теб са минали толкова много неща и сега като гледаш как се карат и как се разправят тебе ти е така тъжно а, не ти е приятно. Т.: Неприятно, затова не обичам да ходим при тех. Стоя си тука. В София не ходя. В.: Кои са били хората тогава по времето на Христа, пак се събират сега същите хора, това е много интересно. Т.: Случайни работи нема. Нам ни се види нещо така-иначе, ама нема нищо случайно, брат. Всичко е в реда на нещата, да. В.: И след като дойде 9.IX.1944 г. комунистите искаха да ти дадат пенсия за убития син, така ли? Т.: Да, аз отказах. Аз казвам, че съм си изкарал пенсия от моите ръце, от моя труд, достатъчно. „Ама малко е, ще дадем повече.“ Благодарим. Не вземах. В.: Значи пак, както каза Учителя. Т.: Както ми каза Учителя изпълнявам досега. В.: То си е редно. Т.: Не знам друго вече. В.: Това е много интересно, аз си спомням имаше един брат Руси Караиванов, на него заради заслуги му предлагат народна пенсия. Той ми разказваше: „Отивам при брат Боев, беше си заминал Учителя. Казвам: „Брат Боев, какво да правя? Така и така, така и така, дават ми народна пенсия“. Брат Боев го пита: „Ти имаш ли си пенсия?“ „Имам си.“ „Не ти трябва раница на гърба.“ Т.: Ха-ха. И аз казвам, верно, не ми трябва раница на гърба и не исках пенсията. И сега си живея с моята пенсия 80 лв. и жена ми 30 лв., така че си изкарва човека. В.: Така си изкарва. Пък всички го смятаха, че е ненормален, това е понеже не бил взел пенсия. Т.: Така казват. Имах аз приятели тука от село Църква, сега е Райко Даскалово новото име, като пукне с пушките полицията от горе, бегаха тука при мене. И сега дека не съм взел пенсия за момчето казват, тоя другар Темелко, казват не е бил верен другар, щом не взима за сина си пенсия. И не искат да дохождат при мене да ме видят. В.: Понеже не си другар. А си бил другар когато си ги пазил и си ги криел. Т.: Е, пазих ги и ги криех ама они не знаят историята на моя убит син и Учителя. Затова така говорят. Да им се не сърдиш. В.: То е така. Т.: Имам 10-15 души, които съм укривал, беха останали всички живи. Те са си заминали некой от тях, но има и живи ама не идат. В.: Не идват. Т.: И така не ми трябват вече. В.: Та този Руси Караиванов беше ми разправял. Казва: „Преди 9.IX.1944 г. ме биха враговете, след 9.IX.1944 г. ме биха и то другарите, понеже не искам да взема народна пенсия“. И понеже ги направил 10-15 души активни борци, понеже подписал, че ги е имало тогава, та ги направил заслужили борци. Като го питат: „Абе ти защо не искаш народна пенсия?“ Той казал, че не се е борил за народна пенсия, а за идеи! Та беха го подгонили много преди известно време, но той си замина сега. Всички се умириха след това. Но беше човек на идеята. Т.: На мене никой нищо не ми е казал. Уважавам хората. Там на сино му са направили паметник. В.: Да, аз минах и го видях. Т.: И улицата, първата улица е на неговото име. В.: То е все пак хубаво така, все пак да се почитат тия, които са си заминалите. Хубаво е да се почитат. Т.: И така улицата е Константин Темелков. В.: Чакай, аз ще си припомня нещо и ще те питам още. Т.: Имахме кмет дето не искаше комунистите. В.: Значи той кмета, Петър Стоянов. Т.: Той пита Учителя: „Ще дойдат ли комунистите на власт у България?“ „Да, напълно! Те имат една работа, които други не могат да свършат. Само те ще я свършат.“ И така. В.: Разказваше Йорданка Жекова, че Учителят по едно време излезнал на терасата и казал: „Ние решихме да пуснем руснаците тука“. Спомняш ли си това нещо? Жекова разправяше, мир и светлина на душата й, че Учителят веднъж излезнал така сърдито на терасата и казал: „Ние решихме да пуснем руснаците в България!“ Т.: Не съм чул. Може би некъде съм бил, нали по цел ден работех в кариерата. В.: Те впоследствие, тоя бил с Него, оня бил с Него и си спомнят много неща. Т.: Понеже нали ти казвам, 40 години камъни съм чукал. В.: Ей това е много трудна работа. Това да чукаш камъни. Т.: А-а, после колко са ми минали премеждия! Един камък голем колкото къщата го разбивам и като се разцепи на две, я влезнах вътре. Вътре, така съм се разперил с двете ръце. Ако каже камъко така да се събере, да се затвори пак на пепел щеше да ме направи. Толкова голям колкото къщата камък и всички само чуват: „Хе-ей! Бай Темелко, убиха го!“ Само това чух. Иначе всичко идеше да съм на пепел. И всичката кариера се събра да ме гледа. А аз съм жив. В.: Плащаха ли ви добре или лошо беше заплащането? Т.: Абе слаба работа. В.: Ами то човек трябва да си изкарва хляба. Т.: Не може, трябва да работим! В.: А след 9.IX.1944 г.? Т.: Добре беше заплащането бе по-добро. В.: Пак работеше в кариерата. Т.: Пак в кариерата, за да ми дадат пенсия. Да изкарам. В.: И работеше. Т.: Ама то малко по-друго беше, по хубава наредба. В.: Нещата се изменят вече, да. Т.: Измениха се, не както по-рано. Тогаз немаше ни болници, ни лекари у кариерите. Сега и лекари и всичко, всичко имаше. По-хубаво обзаведено беше. Но сега много ги повредиха машините. Донесоха машини, да облекчат труда на хората. Харно, ама дигат прах и тая прах гълтат хората и ги хваща силикоза. В.: Силикоза. Тя е много страшна работа. Аз просто се чудя как си издържал толкоз години и на това нещо. Т.: Ама друго нещо е ръчното, а пък друго е машината. Карат 5-6 години и заболе. Та много хора имаха силикоза. В.: Родът ти е бил вероятно много здрав, как си издържал и още се крепиш. Сега на колко си години? Т.: Осемдесет и две. В.: Е, да си жив и здрав да караш още до стотака. Т.: Колко ми е определено. В.: Да, то е така. Т.: Никой не е останал, всекой, който му дойде време си заминава. В.: А какво ще ми кажеш за тоя Владо- руснака? Той е от тука. Т.: Той е белогвардеец. Ние бехме много добри приятели, заедно работехме по камъните. В Русия е бил дворянин. Той свикна, като дойде при нас, почна да работи и изкара дълги години с нас и като намери Учителя и ние отивахме на беседи заедно, всички. В.: Той вече дойде и се закрепи. Щото аз го виждах на една снимка тука, заедно с Веса Несторова, тука пред една група. Тука дето е правил изворчето. Т.: Хубаво. В.: Да си спомняш някои опитности той да е имал с Учителя? Т.: Абе може да е имал, не си спомням, не може да си спомниш всичко. Аз си спомням тия моите. В.: Твоите работи, важните работи. Т.: Къде да ме турят да разказвам не мога да прибавям, не мога да отнемам. В.: Ясно, ясно. Тука вече след заминаването на Учителя, в тая стая вече никой не е влизал, ти я оформяш вече като стая на Учителя, нали? Т.: Стая на Учителя, там Му беха книгите, там всичко и този брат Антов изкара документи за музей, закачи го и така е досега. В.: И той си замина човек, мир и светлина на душата му. Т.: Добър брат. В.: Замина си. Виж какво нещо - идат едни, други заминават. Т.: Ами Изгрева, защо Учителя го даде на руснаците накрая? Защото нашите хора се сдърпаха, хванаха се за гушите. Скараха се кой да води бащина дружина. Щом се карате, хайде дай го на другите. И сега е техен. И е тихо и мирно. Неприятно ми е да ги слушам, затова не обичам да ходим насам-нататък, защото те се карат и се разправят. Тука съм си сега. Е, като Йорданка си замина нема как требва да отида. В.: Ясно. Т.: Ходих там на погребението, после си тръгнах, не чакахме, защото вечерта къде да спиш. На всекиго му е неприятно вечерта, не обичам и всичките си дойдохме тука, само седяхме през деня там около нея и си дойдохме. Така беше. В.: хубаво, че се запази тази къщичка така, хубаво, че не я затриха властите. Т.: Слава Богу. А пък, така беше. Пък аз бех у Партията тогава на комунистите, кога Учителят дойде тука. В.: Така ли? Ама ти преди 9.IX.1944 г. ли беше? Т.: Преди 9.IX.1944 г. си бех аз. В.: Ти партиен член. Т.: Партиен член, комунист напълно. В.: От кога? От коя година? Т.: От 1918 г. В.: Виж, това не го знаех. Т.: Темелко Ненков, Владимир тамо имаше перничани комунисти всички познавах. И тука питам Учителя: „Учителю, да седим ли у Партията или да излезнем? Доста време съм седел“. „Е-е, ще поседиш още малко пък ще се оправи работата.“ И след 9.IX.1944 г. нали правим събрания, събираме се, едно момче пак тука от селото казва там пред всички: „Абе защо бай Темелко, защо е тука у клубо, той е стар фашист? Защо е дошъл тука?“ И аз, комунист съм бил и съм дал жертва на партията рождения ми син го убиха. И така се възмутих, че целия се запалих, изваждам партийния билет и: „Другари, като съм такъв, ето ви билета, аз напускам, че отивам при фашистите, защото съм фашист“. И по тоя начин напуснах. В.: А те викат ли: Стой, чакай? Т.: Всичките викнаха: „Стой, той не те познава, той у София е бил, той не ти знае живота, не ти...“ Това е, пресекох и свърших. Дадох им билета и свърших. И после ми викаха: „Абе защо така направи бе, защо слушаш това копеле. То не знае ти живота, не знае ти нищо“. Казвам: „Знае-не знае, възмути ме и това е. Назад-напред нема. Свърши се“. В.: Виж какво нещо, точно на определеното време, а? Виж как случайни работи нема. Т.: Е, нема, я. Както Учителя каза, така стана. Кой го накара да ми каже тия думи? В.: Влезна някой в него и ти ги надума! Влезна някой в него и каза ти ги. Т.: По такъв начин напуснах партията. В.: Значи, Боже-е-е, какво нещо. Сега това например да го кажеш на някой от младите. Ще повярват ли? Сега това да го кажеш на младите, нема да повярват. Т.: Нема да повярват. Не, не казвам никому. В.: Няма да го възприемат, понеже не ти знаят живота. Т.: Да. Е, някак си, уважават ме братята. В.: Това е най-хубаво. Т.: Не, никой досега от тия що са дошли да управляват от 9.IX.1944 г. да ми е някой казал някаква дума или да каже, абе бай Темелко защо събираш тия хора там при тебе. Досега съм си в мир и така си карам. Това е. В.: От известно време чета, на едно место намирам в една беседа Учителят казва така: „Има три категории хора. Едни се молят, казват, че вярват в бога, но не живеят по Бога. Другата категория хора вярват в Бога, обаче не вършат Божията воля. А трети не вярват в Бога ама вършат Божията воля. Тия дето не вярват в Бога, но вършат Божията воля седят най-високо“. Т.: Най-горе са. В.: Най-горе са. Хем не верва, хем го върши. Т.: Е, пък това сега са комунистите. В.: Ето виждаш как са някой път нещата и значи Учителят казва, ще дойдат комунистите да свършат някаква работа друга. Т.: Ще свършат работа, която други не могат да я свършат. Колко партии са минали откак сме се освободили от турците. А сега виж какви строежи, какви фабрики, какво нещо се вдига, незапомнено нещо. В.: Промени се много живота на народа. Замогна. Т.: Сега кой се поплаче, грех му на душата. Всичко има. В.: Има. Т.: Едно време тука в наше село имаше бакалин с 5 кг халва и сол и газ, тези три неща се продаваха. А сега, както у София, така е и тука. Всичко има. В.: Кеф ти телевизия, кеф ти това-онова. Т.: Всичко има, всичко, бе. В.: Замогна народа, но понеже те старите помнят ама младите не го помнят. Т.: И не признават и пак им е тежко. Казва, че не е добре. Ама ако знаят старото. В.: Как си ти трошил камъни по цял ден. Т.: А- а-а-а, 12 часа бе, по 15 часа съм работил. Трошиш камъни. В.: Аз се чудя как си издържал. Родът ти е здрав бил и затова. Т.: Здрав съм бил и това. В.: Твоят баща до колко години изкара? Т.: Ами той до 75-76 г. В.: А от майчина страна? Т.: Майка ми до към 80 г. изкара. В.: А интересно, че в твоята опитност, а и други дето са ми разказвали и за тоя полковник гдето си ми разказал то се вижда, че руснаците Учителят си ги доведе, Учителят ги пусна. И онзи Руси Караиванов отива при Учителя, казва: „Учителю, нали говориш за славянството? Какво става?“ И Той казва: „Вземи казва вестник „Братство“ и чети какво ще стане в следващия брой“. А Сава Калименов разправя: „Отведнъж ме обзе един дух за славянско обединение на славянството и за бъдещата мисия на славянството и написах една голема статия и я пуснах“. А онзи купил 600 броя и ходил да ги разнася на комунисти там и такива привърженици и казва: „Ето какво е бъдещето на славянството, Русия няма да бъде победена“. Той ми разказва. Виж какво нещо. Учителят дава отговор на тези неща. Т.: Добре, че дойде в това време Учителя, та ни отвори очите. Нашите очи бяха затворени, не виждаме нищо, не познавахме нищо. Велик Учител! В.: Много е трудно да промениш живота на хората. Сега ти припомняш ли си някои събития например, така човек като мине така една възраст, започва да си припомня, нали сега ти си по- спокоен, припомняш си минали работи, а припомняш ли си нещо от предишни прераждания нещо, така да си припомняш нещо или не? Т.: Не. В.: Не си припомняш. Аз те питам понеже някои може да си припомня. Т.: Може би някой, ама аз - не. В.: Ти не. Да. Виж как, ей това наистина е благословение от Учителя. Ама виж как ги събира в едно и също време, минават хиляди години и ги събира пак и това са едни и същи души. Т.: Едни и същи. В.: Само, че в различни тела са облечени. Т.: Телото е дреха на душата. А тя върви, дохожда, отива, дохожда, отива до дека се не подготви. Тука е на земята изплащането, тука човек се разплаща от минали векове. А сега нещо правим за в бъдеще. В.: Да, то всеки човек греши, минава през свой път. Трудно се оправят някои неща. Трудно се оправят. Т.: Що гледаш часовнико. В.: Не, аз гледам часовника, не че аз бързам, аз нямам работа за бързане, но гледам, защото тука на магнетофона трябва да знам колко има за запис минути. Аз нямам друга работа, аз съм определил днеска деня с тебе в приказки. Но така малко съм възбуден, да не би нещо да пропусна, да не ми разкажеш. Т.: Това което знам, разказвам всеки ден. В.: Сега, а тази снимка сега горе малката, тука? Т.: Малката е на връх Острец. В.: Тази на връх Острец? Т.: Е, Учителят си турил ръката на моето рамо. В.: А това си ти тука с ръката положена от Учителя на рамото ти. Другият тука с мустаците е Белев. Тука са. Сега мога ли да я сваля да те питам или? Т.: Може. В.: Сега това е Учителят, това си ти тук, така ли? Хм-м, аз не бих те познал. Т.: Тука е Теофана Савова, тука е Мара Савова. В.: И сега това е на връх Острец. Вие сте били на една от екскурзиите с него. Там Учителят обичаше да ходи, нали? Т.: На връх Острец. Точно на полянката на мястото. В.: На тази полянка. Е, много хубаво, тая е много хубава снимка. Аз след това ще я преснема. Да, виж как се изменя човек с годините. Т.: Е-е-х, разбира се. В.: Човек се изменя с годините. Т.: Изменя се. В.: Тая снимка е на Учителя. Т.: Тука има разни снимки. Тя тая е пак на момчето Костадин като войник-кавалерист, който е бил убит. Да, да. Хей там има няколко вида снимки. В.: А, и тази снимка. А-а, значи, който е бил убит като Костадин, а сега е внук ти Петър. Т.: Е, пък горе сме с брат Симеона, двамата. В.: А, това е Симеон, който фактически те завежда при Учителя. Ама това е наистина било много интересно. Вие чакате да ходите да пиете в кръчма. Т.: А той ни завежда на друго място. В.: А така погледна ли ви Учителят нещо по-особено или започна да си чете беседа за пиянството, за това, за онова. Т.: За всичко говори, но у беседите некъде се случва, ама за пиянството ни каза точно тогава, когато ходихме за първи път. В.: А така погледна ли ви нещо или усмихна се? Т.: Усмихна се. В.: Значи в дъжд до Княжево и от Княжево до София пеша. Т.: Да. В.: Това значи два часа, три часа път. Т.: Е, три, ама пеша. Винаги тогава пеша ходим. В.: Сега вече има рейсове. Тогава пеша. Т.: Ей до тука са рейсовете. В.: А тази на снимката? Т.: Е, тази е на другарката ми. В.: Това е твоята другарка- съпругата. Тя как се казваше? Т.: Софийка. В.: Тя кога си заминава? Т.: Ами преди девет години. В.: Преди девет години. Сега сме 1978 г., значи 1969 г Т.: Да. В.: Тя кога е родена? Не си спомняш. Така. После ще минеме в стаята да те разпитам за някои неща. Т.: Щом си тука, разпитвай! В.: Е, брат Темелко, казвай сега. Т.: Тука е Петър Стоянов като дойде при Учителя на вратата и Го пита: „Учителю, ще дойдат ли комунистите в България?“ Германците още напредват в Русия. „Да, ще дойдат напълно. Те имат една задача, която други не могат да я свършат. Те трябва да дойдат и да си я свършат работата“. И така стана недоволен човеко. В.: Недоволен остана. Т.: Но и така си стана, те си дойдоха. В.: А той беше човек, тук от братството беше. Т.: Наш брат е, ама това е, че не обичаше комунистите, да, не обичаше комунистите. И така стана. Човеко остана недоволен, отиде си, но след време те дойдоха. А пък за брат Лулчев да ти разправим. В.: Да, точно това искам да ми разкажеш за брат Лулчев. Т.: Той идва тука при стаята на Учителя и чека по два часа, Учителя го не пуска в стаята. И аз като видох така, наблюдавам го. Кажем, защо толкова време седи и Учителя не го пуска? По едно време пак дойде така и влезна вътре и като седе там при Него има цел час може и повече, като излезна целите дрехи му беха мокри от напрежение. От нещо изморил се. „Бе, брат Лулчев, защо си толкова изморен? Учителят те не пуска, а пък излизаш от него мокър?“ „Ще ти кажем, братко, ама сега не мога. Не може в това време“. В.: В това време той е изморен, развълнуван. Т.: Да, развълнуван, моля ви, не можа. И пак идва по едно време ама Учителя отведе всички ученици тука на Витоша. И „Добър ден, брат Темелко“. „Добър ден.“ „Тука ли са нашите хора.?“ Казвам: „Учителя ги отведе на Витоша.“ „Ела, ще ти кажем моята история, ама тука не смеем, тук в стаята. Че слезем долу на масата, вън, там ще ти разправям“. „И добре, казвам, къде и да е, щом си решил да ми разправиш нещо.“ Слезнахме доле на масата и почна. „Слушай, брат, аз се излъчвам от тялото си и отивам на източния фронт, та помагам на германците да бият руснаците. А като гледам отсреща Учителя води руснаците. И я идем тук при Него и Го молим да ми прости, но казва Той: „Не, няма прошка, скъпо ще платиш“. Та затова Му се молим да ми прости, ама досега не ми обещава да ми прости“. И така стана, след 9.IX.1944 г. го ликвидираха. Да. В.: Той често идваше тука Лулчев? Т.: Идваше често. Ама тука имаше квартира той. Идваше често и така с него стана. В.: Сега искам да ми разкажеш така последователно, искам да почна от рода ти. Твоя род от къде идва? Т.: От село Мусибек. В.: А това от къде е? Т.: Тука Радомирско. В.: Мусибек. Т.: Мусибек. В.: А сега как се казва новото му име. Т.: Не знам. В.: А, да. И твоят баща е от там. Т.: Деда ми от там. В.: А майка ти? Т.: Майка ми е от Княжево, да. В.: И те се оженват. Т.: Оженват се. В.: И тука в Мърчаево живеят. Т.: Тука живеят. Досега тука сме. В.: Да, да. Ти се раждаш, в коя година си роден? Т.: В 1896 г. съм роден. В.: Кой месец? Т.: Август. В.: Кой ден? Т.: Дата не мога да кажа. В.: Да, то на времето беше така. Не се знаеше. В.: И сега детството, детските си години тука си. Т.: Тука съм изкарал целия си живот. В.: Като юноша тука какво почваш да работиш? Т.: Като юноша най-напред войник бех. Отидох на фронта там срещу Битоля бех до планината Пелистер, едно село се викаше Магарево. И там напираше противника и там имаше африканци, бихме се срещу черните. В.: Тия французи, африканци. Т.: Африканци. И там се бихме една година. После стана това отстъплението и ни уволниха и оттам като си дойдох тука семейството бе бедно, трябва да работим, да изкарвам прехраната. Отидох в мина Перник. В.: И колко години работеше тогава? Т.: Три години работих. В.: Под земята. Т.: Под земята. Тежка работа физическа. От доле сме на 30-40 м дълбочина и съм копал оджак отдоле. В.: Комин. Т.: Комин, нагоре 30 м и след това три години там работих, после откриха тука кариерите за работа и аз дойдох в кариерите, та тука около 40 години изкарах в кариерите. Каменоделство. В.: И в какво се заключаваше твоята работа? Чукате камъни за мозайка. Т.: Камъни, режем ги на големи блокове камъни, после за Съдебната палата, там стъпала що има, всичко през нашта ръка бе преминало, тука ги правиме, там идем и ги поставяме. В Русе на съдебната палата и там съм работил и така съм изкарал тия 40 години с камъни. В.: А в коя година се оженваш? Т.: Оженвам се у 1918 г. В.: Сега първото ти дете кога се е родило? Т.: Първото ми дете не мога да помня. То бе женско. В.: То почина. Т.: Не, живо е. В.: Жива е. Т: Тя доведе Учителя тук, тя ми разправя за Учителя. В.: Така. Аз понеже съм слушал. Сетихме се за нея. Ти си ми разказвал точно как е било. Т.: Ами ние бехме 5-6 души все пияници, такива. В.: Такива, да. Като всички хора, които работят в мините. Т.: Работим си, пием и така продължаваме. И имаше тука една даскалица Елена Григорова, на Пеню другарката. И един от нашите другари, тия пияниците, вземе та й отваря стаята с шперц. И взима беседите на Учителя и ги чете и след това една вечер събираме се, бе съботен ден, за да пиеме. Той командва. Този брат Симо се казва. Слушайте, братя, тая вечер няма да пиеме. Утре ще ви войим в София. Но искам в три часа и половина да сте до училището, рано сутринта. В.: И вие се чудите. Т.: И ние мислим, че ще ни води некъде на пиене. В.: На пиене. Т.: В три часа сме всичките там, на место и тръгваме да отидеме на София. Като ни почна един дъжд от тука до Княжево. Нямаше нищо сухо на нас. Всичко измокрено. То силен дъжд. Качихме се на трамвая, отидохме в София и слез- нахме у София пак от трамвая и той ни води на ул.“Опълченска“ 66. И ни въведе в един двор, гледаме насреща салон, неколко жени рано са дошли. И 2-3 мъже требваше да има и му казвам: „Абе, Симо, какво е това? Ние мислиме кръчма е. Пак там ни е акъло, у кръчма“. „Абе почакайте.“ Помина се малко и една сестра иде и казва: „Братя, вие отдавна тука седите. Ако сте за тука, заповедайте, ако не, какво тука сте се събрали на кюмбе. Ние сме седнали и вода тече от нас. И той пак команди тоя нашио другар. „Хайде, по тая жена да видите какво ще стане.“ И отиваме и право на първите столове пред Учителя, там ни постави и почнаха да пеят, дойде Учителя, станаха всичките, четоха молитва, Учителя почна беседата. Като почна беседата, точно почна по наш адрес. Как пиянството разваля здравето на хората, как разваля умовете, как разваля семействата, всичко по наш адрес. В.: Значи вие седите и слушате за вас. Беседата е за вас. Т.: За нас. Като точно за нас и свършва се беседата, ние нито знаеме некого, ни познаваме. Пак тръгваме, качваме се на трамвая, слизаме в Княжево и оттам нагоре пеш. И че умуваме, тоя пак командва брат Симо: „Слушайте, ако има някой цигари да ги хвърли и то сега, виж този човек, какво говори хубаво, как по наш адрес се говори. Ще дохождаме тука да го слушаме и у кръчма нема да улизаме“. И така стана. В.: Ти беше женен вече тогава. Т.: Женен бех и до днес. Три имах и деца, гледам голо-босо, а я у кръчмата къркам. В.: И после хората като разбраха, че няма да пиете какво казват? Т.: Абе що ги интересува хората. В.: Хората не ги интересуваше. Т.: Не ги интересува нищо. И така почнахме и до днеска. Ни един не се е отклонил от тия шестте. Има ли още някои живи? Те си отидоха, останахме само аз и Симеон, този що ни води и аз. В.: После имаше ли срещи с Учителя впоследствие? Т.: После по-късно имахме среща. В.: Колко години по-късно? Т.: Е, след година, така имахме. В.: Некакви опитности, някакви спомени от тия времена? Т.: Нема какво, немаше. В.: Немаше така. Сега първата ти дъщеря как се казваше? Т.: Косена. В.: Разкажи за нея. Т.: Тя преди аз да намерим Учителя тя, там дека е новата къща, имаше стара къща. Отгоре ние седяхме, отдоле майка ми и тя спеха у мазето. Една вечер тя взима едно столче, а аз й казвам: „Косено, къде взимаш това столче? Вие отивате да спите, защо ви е стол?“ „Слушай, татко, при мене дохожда един дедо, па ми разправя чудни работи. До мен, до кревато, та ще му носим да седне, да седи и да ми говори.“ И аз й се скарах, още пиянствувах, не знаех нищо. Пак тя ме не слуша, отнесе го. Мина се известно време, пак й се скарах. И тя не обърна никакво внимание, но носи столче. А ние като намерихме Учителя, то някоя от сестрите ми беше дала портретче и дойдох и съм го сложил на масата, така и да си пременим тия дрехи, да облечем другите и детето беше навънка и като дойде, погледна портрета и се уплаши. „И какво се плашиш?“ „Ами от къде намери този портрет, татко?“ Аз я излъгах: „Купих го“. „Ето вижте, този старец идеше при мене та ми разправя велики работи.“ В.: Тя е малка, нали? Т.: А, малка, на десетина години. Т.: И после тя си продължаваше и когато да дойде Учителя, пак ми съобщи. В.: Точно как стана тогава? Вече почна войната. Т.: Войната като почна и като станаха бомбардировките, син ми, тоя по-младия, войник беше, та си дойде. Ние обедваме у големата стая: „Добър ден, наздраве, вие добре обедвате ама какви ти гости, татко, идват от горе!“ „Какви гости?“ „Вашият Учител и по Него върволица, има 50 души хора.“ На мен ми се дигна косата, понеже предупреди ме дъщерята по-рано. В.: Колко време преди това те предупреждаваше? Т.: Преди една седмица, преди три седмици ме предупреди. На втората пак ме предупреди, а на третата дойде. В.: Е, както ти вика? Т.: „Татко, изпразни стаята, защото ще дойде Учителя да живее у нея?“ Казвам: „Втори път да не съм те чул, ние не сме достойни да посрещнем един велик Учител.“ „Аз ти казвам, изпразни стаята!“ И като дойде тука- ,стаята му не бе подготвена. Като обедвахме, казвам: „Излизайте всичките от трапезата“. Станахме, слезнахме доле на стълбището и гледам Учителя отгоре слиза, така върти си бастунчето като че ли му е познато местото и по Него една върволица хора. Мене се дигна косата нагоре. Сега какво да правим? Нищо. Дойде Учителя, целувах Му ръката аз, по мене целото семейство. Той тръгна напред, аз останах назад и право влезна в големата стая. Той знае, че тая не е готова и ние тогава отворихме горния прозорец и отгоре през прозореца изкарахме багажа. В.: Изкарвате багажа. Т.: Всичко, низ прозореца изхвърлих и изчистихме и стана Учителя, дойде до стаята и си влезна. По такъв начин дойде. Да, да, десет месеца седе. В.: Десет месеца. Т.: точно десет месеца. В.: До кога седя Той? До кой ден тука стоя? Октомври, ноември? Т.: Да. В.: Сега тази Косена после какво става с нея. Тя порасна ли? Т.: Порасна тя, Учителя й казва: „За тебе женитба нема. Ти имаш много работа да работиш“. Но тя Го не послуша, ожени се, загуби всичко. И досега все плаща. Добре една стаичка сме й направили аз и брат й. У нея цяло семейство живее. В.: къде живее тя сега? Т.: Тука близко. В.: Към Мърчаево ли? Т.: До Мърчаево. Ние направихме една стая и тя в тая стая прекара живота си. Сега има момче и дъщеря. Момчето отслужи и сега си направи къща на три етажа. Още не са влезнали, не е довършена ама всичко е направено, време е вече да влизат. Та едно непослушание до там доведе. В.: И тя на колко години беше когато Учителя беше я предупредил да не се жени? Т.: Ами около 18 години. В.: 18 години беше. А-а, тя е голяма. Т.: Голяма беше. В.: Ей какво нещо е непослушанието! Т.: Много лошо е непослушанието. В.: Сега това е едното ти дете, което е най-голямо. Сега, другото дете, което е бил този Костадин. Т.: Костадин е този, що го убиха. В.: сега разкажи ми нещо за него. Т.: Ами той отиде войник да служи. 17 или 18 години беше, не помним точно, да служи в Божурище, на летището. И там прекара една година, повече от година и една вечер ми го докараха тука труп, убит. Какво, бе? Любовен характер, убил се, хвърлил се под влака. Това ми казаха ония, що го докараха. „Но по заповед на командира да го погребете още тая вечер, защото телото е развалено.“ Но аз не го погребах. Сутринта пак вземам тоя брат Симеон и пак право при Учителя. „Учителю, така и така работата.“ Той ме посреща, аз плачех. Той се изправи, усмихна се, каза: „Не плачи! Той е убит като войник на бойното поле. Но да не плачеш, защото ще дойде пак във вашия дом. Аз нема сега тука да му разправям историята. Той ще дойде във вашия дом, сам ще си разправи всичко“. И нема какво да правим и къде да ходиме. Да отидеме там у частта не ходихме. Дойдохме тука в село, нашите разбили сандъка и още иглите му зад ноктите стоят забити. В.: Те са го мъчили. Т.: Мъчили са го. И така след това губене на време, погребахме го. На 9.IX.1944 г. пет часа сутринта снаха ми доби момче. В.: На 9.IX.. Т.: На 9.IX.1944 г. точно. В.: Хей гледай какво нещо. В 5 часа сутринта идват комунистите на власт. Т.: Пет часа сутринта. В.: Случайно стана. Няма случайно. Т.: Нема случайно. За нас е случайно. И така като порасна това момче на 7-8 години там къде старата къща имаше други гдето е новата и сме му отнесли дрехите там отгоре на мазетата, та в един шкаф, да не ги гледат, жена ми не може да търпи и да тъжи за него. Но аз събирам храна и детето играе около мене, този Костадин, а Петър сега. Сега се казва Петър и като играеше, паднал един обущък от сандъко и той се наведе и го взема и се обърна къде мене, ама тука ми се виде, че му се измени лицето. Каза: „Дедо, бе, що си ми турил тука обувката?“ Казвам: „Каква обувка? Тая е на чичо ти обувка!“ „Никакъв чичо, аз съм същия. Само едно не съм доволен от вас, защо ми сменихте името? Бех Костадин, сега ме викате Петър?“ В.: И ти седиш и като изтукан. Т.: Клекнах. В.: Спомни си за Учителя. Т.: Кажем: „Защо направи това? Защо така ни докара, че толкова тъжихме за тебе?“ „Ето сега ще ти разправим целата моя история“. И почна: „Бехме у поделението 18 души ремсисти. Отгоре ми наредиха партизаните да теглиме жребие тия 18 души, на кого се падне, на двама да разбиеме склада, да изнесеме оръжие на определено место и да чакаме партизаните и да избегаме с них. А другите чакат второ нареждане. Падна се на мене и на Владимир Бонев от Кюстендилско, сега министър, той ми бе другар. Разбихме, изнесохме, а партизаните ги нема. Я казвам: „Владимире, чакай ги тука, аз ще се върнем да вземем още малко пушки от складо. Видех, че нема опасност“. Връщам се обратно, но от склада ме хващат. Мъчиха ме, какво не правиха с мене, аз мълча, то ние сме дали дума, това е. Що съм направил, аз съм го направил. „Имаш дружина.“ „Немам дружина.“ Повече нищо. Били, клали, това е, немам дружина. Най-после ме караха на стрелбището да ме стрелят, но аз каже не бех в телото си, бех се излъчил от телото си и гледам как стрелят телото. И после, така ме турнаха като в едно кошче ли, сандъче, нагоре, нагоре отидох при Божето. Но вие много плакахте с баба, сега сте ми дедо и баба, тогава ми бехте майка и баща. И отгоре ми казаха стига е плакала майка ти и татко ти. Ха, иди пак на земята. И дойдох“. И разправя. И беше почнал тука по махалата си разправяше всичко, тука по селото. И на този ръководител, който е от братството нему беше разправял, на много места до известно време. После спря. В.: Той вече е забравил. Т.: Да, само дойде тука на портретите се поогледа на тях и пак си отива. В.: Ожени или се сега? Т.: Ожени се и две деца има В.: Тоя най-малкия. Т.: Не е най-малкия. Най-големия. В.: Тоя Петър. Значи той има вече оженен син. Т.: Да. В.: защото преди неколко години не беше женен. Т.: Не беше женен. В.: А сега вече има две деца. Да му са живи и здрави! А другия ти си, който отива вече на фронта и го спасява Учителя, я ми разкажи точно как беше? Т.: Ами как беше. Учителя беше тука още. И като гърмят оръдията, ние сме с един загубен син. Ето там на фронта за този има също опасност. И се съветваме с бабата. А тя беше по-умна: „Защо се тревожим кога е Учителя тука? Я влезни, та го питай, Той ще ти каже все нещо за него“. И я послушах, почуках. „Какво има?“ „Учителю, ти знаеш единия син загубихме. Ето този е на фронто, можеш ли да ми разрешиш да идем да видим там, жив ли е, как стои работата с него?“ Он пак се наведе малко и се изправи: „Нема да те пуснем, защото и да отидеш не можеш да го намериш. Германците са го обиколили наоколо, та нашите му пускат с аероплан храна. Некогаш падне при него та хапне, а пък некога, а пък некога настрани пада, та требва да яде диви киселици, но той е малко нетърпелив та го учат на търпение. Но бъди спокоен. Един косъм от главата му няма да падне. След 10 дена нашите войски ще настъпят и ще го освободят и ще му дадат отпуска да дойде да ти каже, верно ли говорим или не“. В.: Ха-ха. Т.: И ние с бабата броим деновете. На десетио ден към 1 часа ето ти го пристига. „Абе, Велине, твоята дружина се бият, да не си бегалец?“ Не съм, татко“ Както Учителят ми разправя, така стана. Той е картечар. „Един ден сме седем души на картечницата, заобиколиха ни германците, окупираха ни от всякъде. Нашите войски не може да настъпят и ни пускат с аероплани хлеб там. Много мъчно пада при нас, та ядехме диви киселици известно време и моята дружина всички ги изтепаха. Само аз останах. Благодарение, че имаше много патрони на картечницата та аз въртим картечницата на лево, на десно, заблуждавам германците. Они мислят, че сме много. Ако знаят, че съм един ще дойдат да ме намушкат на ножове там. Те мислят, че сме много. И нашите войски настъпиха и ни освободиха и веднага ми дадоха отпуска да дойдем да се видим с вас и пак ще отида“ И това си беше. И пак си дойде и един косъм не падна от него както Учителят каза. Тука шапката му, всичко изгорело от патрони. Тука шинело, всичко изгорело. В.: Обаче, нито един косъм не падна. Т.: Никъде. В.: Сега, той се оженва и той ражда Петър, нали? Т.: Той ражда брата си. В.: Брат си ражда. А-а, да. Сега, ами искам да питам друго. Учителят идва по ония времена, вие почиствате стаята, боядисвате я и Той се пренася вече там. Ами те, другите къде спят? Т.: Тука в големата тая като налегали един до друг като сардели. В.: Като сардели. Т.: Мъже, жени, всичко в стаята. Около 30 души. Ни ги разнесохме по братството, ама повечето тука беха. В.: И непрекъснато хора. И сутрин ли ставахте, Учителят четеше ли беседи? Т.: В 5 часа точно. Четеше непрекъснато. Мърчаевските беседи тука са говорени. В.: Да, „Заветът на Любовта“, последните беседи. Т.: Да, последните беседи тука са говорени. В.: И искам така да ми опишеш как протича един ден тогава, как е протичал. Сутрин ставате рано. Т.: Рано ставаме, вечер пак се- диме тука. Учителят влезне при нас, разправя хубави работи за живота как да се живее, как да си общуваме, как да се уважаваме едни други, все хубави работи разправяше. В.: И вие ставате сутрин в 5 часа, молитви, след това гимнастика, после беседа и закусвате. След това Учителят си имаше работа или приемаше гости. Т.: Да, приемаше гости. И пак долу на двора на масата на три смени обядваме и вечеряме. В.: Онази маса, която е на вънка, дървената маса. Т.: Дървената маса, там. И тука кога е лошо времето ядеме в големата стая. В.: А къде готвехте? Долу в казани? Т.: Некогаш тука готвят, неко- гаш доле, някогаш у старата къща. И там в старата къща беше свободно. В.: На оджака, слагате и готвите. И то много народ, то много ядене, то много готвене. И от къде получавате продукти? Т.: От София. Идваха, стичаше се, всеки носеше. Имаше един каруцар, казваше се Иван. Той докарваше. Той и хлеб е докарвал също и продукти. В.: А кой плащаше това? Т.: А хлеб тука бабата меси. Фурна имахме. Ей тука има един портрет на Учителя у стаята как от фурната тя начупи хлеба на масата и Учителя и брат Боев, и брат Жеков седнали тримата. В.: Значи твоята другарка, тя cfe казваше Софйка. Значи тя месеше хляба.Щото това е много нещо, за много хора да се меси, да се прави, много трудна работа. Т.: Навикнахме. В.: Навикнахте. Ами како се събираха толкова много хора, немаше ли нещо да се карат, да се сдърпат. Т.: Не, никой не смееше. Една дума някой на некого не съм чул да е казал, да. Толкова беха привързани към Учителя. Изпълняват всичко както трябва. Всяко едно нещо бе на мястото си. В.: Сега искам да те питам тука за изворчето - „Извора на доброто“. Сега как точно стана тая вода съществуваше ли преди това? Изобщо как се построи? Т.: Нямаше вода, на пролет некогаш отгоре изтича вада ама имаше един брат руснак - Владо, та аз и той, той ми помагаше и направихме този извор отгоре. А той тука не сме го така докарали, ама и до него имаше пътечка. Така по нея по този хълм правиха си разходка хората до изворите. В.: Да, това е „Извора на доброто“, което е тук с цимента. Т.: А оня, който е там е „Изворът на здравето“. Така каза Учителя. В.: Сега за този „Извор на здравето“ беше ли казал още нещо? Нещо да си спомняш? Т.: Абе нали и аз съм бил повече и на работа, а те хората с Него непрекъснато се движат. Толкова много хора. В.: А през това време ти си работеше като каменар? Така ли? Т.: Каменар бех. В.: Значи сутрин излезнеш и се върнеш вечер. И си работиш, имаш семейство. Т.: Да, семейство. В.: А другите са непрекъснато с Учителя. Да. Сега Той правеше ли тука екскурзии, ходехте ли? Т.: Правеше на Витоша, има едно място тука, има парк в гората, при една полянка, там е беседи държал. В.: Ей когато се оправи времето искам да ме заведеш там да я видиме. Т.: На 500 м от тука е. Ама в гората, там има едни хубави борове и едно слънце така с една полянка, чудесно. Кога е хубаво времето може. В.: Ще отидеме, да. Т.: Ние преди два дена ходихме с един брат, който беше тука ръководител. Отидохме там на полянката и си направихме там молитвата. В.: Той кой е сега? Симо ли е? Т.: Петър. В.: А, Петър. Вие отидохте горе на полянката. Ами вие ходите ли иначе тука на екскурзия по Балкана, по хижите? Т.: Постоянно. Постоянно ходеха. Да, много държеше за разходките и за гимнастиките Учителя. Тая е цялата история. В.: Ами как се държаха тогава селяните? От самото село към тебе и към Него? Т.: Не обръщаха внимание, понеже си имаха работа, пък и сега всеки работи. В.: Не сега, а по онова време, по онова време. Т.: По онова време аз се държех добре с моите съселяни и все ме уважават и днеска ме уважават. Все викат: бай Темелко, а сега дедо Темелко. В.: Тогава беше бай Темелко. Ами за тази учителка Елена. Тя идва тука да учи. Т.: Учи децата и живееше у брат Симо на квартира. И той с шперц й отваря вратата и взема беседите и ги учи и научи от къде е. В.: Виж как Духът работи. Тука беха ми разправяли за някакъв си кмет, който бил някакси неразположен към Учителя и имал някаква опитност - ходел е да пита какво ще стане с германците. Знаеш ли, спомняш ли си. Т: Не си спомням. В.: Ами тука нещо ми разправяха за някакъв си поп, свещеник. Т.: А, да, да. У черквата нали ходеха и моята жена ходи, а и този свещеник почва да говори: „Тука дошъл един Дънов да развращава народу та говори разни глупости. Не трябва да идете да го слушате“. „Ти ако знаеш кой е този Дънов, тука ще пропаднеш в олтара, ама не знаеш, затова тропаш по тия работи.“ И хората й викат: „Какво смееш да му казваш.“ И така.

40. ПОСЛЕДНАТА ЕКСКУРЗИЯ Идваме до 1964 г. От бай Иван знам, че Учителят е препоръчал на нашите приятели всяка година поне по десетина дена да изкарват на Маричините езера, защото там енергиите, които протичат са такива, че те ще имат някаква духовна полза от това. Дълги години бай Иван това все ми го разправя, все ми го разправя, но през мен как ли минава, преминава и заминава просто. 1964 г. дойде и бай Иван пак споменава и тогава реших: чакай да направя нещо, да направя усилие, за да отидем с бай Иван на Маричинете езера. А до тогава с бай Иван лятно време правехме екскурзии по Рила, но правехме преходи от Мусала и стигахме до езерата, така едно време от 10-15 дена прекарвахме по тоя начин на Рила като правехме преходи и няколко дена се задържахме на езерата. Бай Иван тогава беше възрастен, но държелив и успявахме да правим тия преходи, някой път с Христо, някой път с Благи, някой път с друг, някой наш приятел като Николай, но сме правили тези екскурзии и тия посещения на Рила през лятото. А тая година решихме да направим усилие, да отидем на Маричините езера и да прекараме 10-15 дена както той казваше, че е препоръчвал Учителят. И за да направя обаче това с бай Иван трябваше ни помощник. Тогава се случи, че Благовест Жеков, който сега е председател на Братския съвет имаше възможност да ми укаже съдействие. И наистина, осъществихме това като един ден напред ние с Благи заминахме за Мусала, за да изкачим основния багаж. Качихме се на автобуса, отидохме на Боровец, оттам горе се изкачихме на Мусала. В това време беше построена на Мусала така наречената космическа станция, която дълги години беше там, вършеше някаква работа на физици, които се занимаваха с тия космически лъчения, имаше някакви апаратури. Какво точно са изследвали не зная нали това си беше тяхна работа. После тази космическа станция изгоря след години и тя не съществува вече там. Може би стоят само основите й. Но тая година като някакъв служител в тая станция беше и нашият приятел Нестор Илиев. Какво работеше там не зная, но там беше. И ние с Благи изкачихме основния багаж и използвахме присъствието на нашия приятел брат Нестор, да оставим там багажа и сега не си спомням май, че нощувахме там или не, не нощувахме там, но оставихме багажа и се спуснахме отново на хижа Мусала. Нощувахме там и на другия ден сутринта ставаме рано и слизаме в Боровец, за да пресрещнем бай Иван, който ще вземе рейса от София за Боровец. Такъв рейс, че той да може да стане сутринта когато е светло, защото той не можеше да се движи в тъмнината. Беше с повредено зрение. И го чакаме на Боровец. И наистина, бай Иван слиза от автобуса и ние тръгваме да се качваме на Мусала, за да можем да слезем след това на Маричините езера и там да сложим палатките и да прекараме десет дена. Основния багаж е изнесен горе. Но тука трябва да кажа, че бай Иван и Нестор нещо имаха конфликт и дълги години не са си приказвали, а аз се чудя как ще ги срещна. Дали няма да излезе някаква буря, някаква катастрофа от това. Нестор знае, че бай Иван ще дойде и иска да дойде. Казва, че ще ни подсигури условия да нощуваме там, от негова гледна точка. Ами аз не знам бай Иван как ще приеме това? И през цялото време от Боровец до върха да се изкачим на Мусала, аз се движа, но в ума ми е все това, как ще се изгладят тия два остри камъка. И най-после привечер вече стигнахме на Мусала в хубаво време, прекрасно, слънцето е вече към залеза си и ние се изкачихме на Мусала и нашия брат Нестор на- вънка чака. Аз съм в последните минути на нервното напрежение, обаче за моя изненада и за успокоение бай Иван и Нестор се прегърнаха и все едно, че нищо не е имало между тях. Реакцията беше абсолютно благоприятна, хубава такава каквато аз не съм очаквал. Исках такъв изход, но не съм очаквал, че така ще бъде имайки предвид и характера на Нестор, и характера на бай Иван. И двамата са така наречените в поговорката остри камъни. Но всичко излезе благополучно. Нестор ни посрещна, влязохме вътре в космическата станция, той ни показа къде ще нощуваме. Отидохме в трапезарията, условията благоприятни, той (реше приготвил вече чай, туй което за бай Иван беше мечтата и стояхме до късно. Бай Иван разправя, нали бай Иван е добър събеседник, може да говори безкрайно като има някой кой да го слуша. Дар слово имаше голямо. И така до късно през нощта изкарахме в космическата станция, след това пренощувахме, на другия ден посрещнахме заедно четиримата изгрева на слънцето, четохме си беседа, закусихме и тогава вече нарамихме багажа, разделихме се с Нестор и ние се спуснахме от Мусала към Маричините езера. Там си направихме две палатки - една за бай Иван отделно и една за нас, за мен и за Благи. Така можахме да прекараме десетина дена на Маричините езера, което беше много хубаво събитие. След известно време, няколко дена след това дойде Савата Симов, който сега има къща на Изгрева и с него един ден направихме аз, Савата, Благи една екскурзия от Маричините езера горе на така нареченото „Тъмното езеро“, което е от другата страна на Мусала и след това по зъберите или така нареченият „Малък Мусала“ изкачихме. Той тогава се казваше „Георги Димитров“ връх по него време комунистическото. След това пак го върнаха на името му „Малък Мусала“. А големия Мусала, истинския Мусала се казваше тогава „Сталин“. Но мисля, че преди това още все пак му бяха върнали името Мусала. И от единия връх през зъберите на стените преминахме до Мусала. Но някъде по средата когато минавахме тия зъбери между двата върха Савата носеше едно малко транзисторче и по радиото предаваха един концерт ако не се лъжа на Чайковски концерта, може и да бъркам, но мисля, че беше на Чайковски концерта за цигулка и оркестър. И ние имахме удоволствието там, много хубаво се слушаше, просто като в зала, концертна зала, слушахме Чайковски - музиката. Изслушахме я и тогава продължихме, отидохме на Мусала. От Мусала се спуснахме на Маричините езера. Така прекарахме десетина дена там, след това се прибрахме в София по обратния път пак през Мусала, през Боровец и в София. Това е както казах през 1964 г., лятото, може би месец август е било. Дойде месец септември, дойде след това месец октомври, бай Иван виждам, че боледува, че не е със здравето това, което беше. Виждам го, че няма тая жизненост. Но понеже и друг път е бил някои дни нещо неразположен нещо и е преминавало, аз мисля, че е поредната някаква криза. Той имаше страдание на черния дроб. Черния му дроб се увеличаваше и той го лекуваше само с лимон. Като изяде половин или един лимон и се излекуваше. Някой път с портокал, но тогава по негово време портокалите бяха нещо рядко. Кога веднъж някой му беше донесъл цяла кошница с портокали той да си лекува черния дроб по тоя начин. Но той някаква криза бе получил, че даже и портокалите не можеше да яде и вече те започнали така да се развалят и тогава той ми даде кошницата с портокалите и тогава си спомням, че изядох една кошница портокали хей така без мяра, защото бай Иван не можеше да ги консумира. И така бай Иван в това време вече нямаше тая жизненост. Въпреки всичко ние ходим, всяка неделя се качваме на Витоша. На 11.Х.1964 г. беше последното му изкачване на Витоша, неделен ден, обаче не на Бивака, а там където Симеоновската река вместо да отиде в дясно към Бивака се отиваше на ляво и се изкачвахме на пирамидата. Имаше триангулачна точка докъдето той можа да стигне. А инак зимно време така една, две години през тая 1964 г. ние не ходехме вече на Бивака, а ходехме или на Присоите, или зимно време на тая триангулачна точка, до там стигахме. И така с бай Иван стигнахме до там, изкарахме деня и се върнахме вечерта. Това му беше последното излизане на Витоша. След това той не можа следващата неделя да излезе на Витоша. Спомням си, че аз път трябваше да отида нея неделя с нашия приятел Христо във Видин по някаква причина, но знам, че отидохме във Видин и бяхме при нашия приятел Николай Монов. Това беше 18.окто^1ври. Следващата седмица бай Иван не можеше да напуща и стаята. На мен той ми беше дал указание, ако си замине какво аз трябва да направя. Той вече не можеше и да се храни. Спря да се храни. Вечерно време аз му давах чай да пие, правех му чай или нещо каквото аз мога да направя, някаква лека храна и с това. Но изобщо храна той спря да консумира. Той се самообслужваше винаги и най-важното винаги се переше сам. Не даваше на никого това. Но последната седмица не можеше и това. Аз с Боянчо Златарев можахме да го преоблечем и тогава си спомням, че Боянчо му изпра дрехите, бельото. Боянчо ми вика: „Бай Иван си отива“. Аз не давам и дума да се издума. „Не, сигурно той някаква криза има, но съгласно планетните съчетания ще мине тая криза и пак ще продължи“. Аз просто не искам да вярвам, че бай Иван си заминава. Ние вечерите прекарвахме с Боянчо при бай Иван. Той вече нямаше охота да приказва, но си спомням, че винаги като вляза при него и питам: „Как си, бай Иване?“ А той отговаря: „По-добре съм от Хрушчов“. А Хрушчов по това време беше вече паднал и там политическите събития бяха такива, че бяха неблагоприятни за него. Вече беше почнала атаката срещу него и в нас се виждаше тая работа. Брежнев вече вземаше властта и бай Иван имайки предвид неприятностите, които имаше Хрушчов сравняваше своето си положение с неговото и намираше, е той е далеч по-добре отколкото Хрушчов. Така той в хумористичен вид не даде да покаже вътрешното си състояние, което наистина е било много тежко и е преодолявал много кризисни физически страдания. Какво е било никога не каза той, не се оплака, не изохка. Три дена може би преди да почине му се влоши дишането. Започна да диша много тежко, не през носа, а с отворена уста. Три дена ден и нощ той дишаше така бързо като заморен човек, който е тичал, тичал много и както диша заморен човек, така беше. И аз просто се чудя как не му изгоря тука гърлото от това усилено, тежко дишане. Вече не можеше нищо да каже. Аз бях останал вече съвсем сам, занимавах се с бай Иван. Отивах сутрин, запаля печката, сварявам чайника с вода, сипвам му топла вода и му давам да пие. Той лежи, не може да става. Пие гореща вода и така като пие малко се облекчава положението му. Стигна до там, че не можеше да пие с чашата вода, а трябваше с лъжичка да му давам от време на време по малко вода и така той изкара трите дена и вече идва четвъртъка на 29.Х.1964 г. Четвъртък е, сутринта времето е хубаво, есента беше въобще много хубава, топла, приятна, вечерите хладни, а дните хубави и топли. Четвъртъка в тоя ден на месеца беше също хубав, слънцето си изгря така хубаво и аз си отивам. Понеже вечер заключвам бай Иван и вземам ключа със себе си, отивам си вкъщи. Стоя там до 10-11 часа, заключвам и ще отивам вкъщи. Сутринта ставам и най-късно в шест часа съм пак при него. Отключвам, влизам вътре, запалвам печката и си стоя при него. Четвъртък сутринта влизам вътре при него, гледам го, той продължава да диша тежко, но той до тогава никога не се покриваше, не се завиваше. Тая сутрин видях, че е успял да си метне одеялото отгоре си, но краката му останали така разкрачен стои и диша. И аз си викам на ума, че вече той няма да го бъде, виждам че си заминава. Така го констатирам, но не го допускам в съзнанието си. Какво да правя, взех едно столче, той имаше едно малко дървено столче, взех го, сложих го до леглото му, между леглото и печката, седнах на него и съм си подпрял така главата с ръката и чакам, какво ще стане. Някъде към 9.30-10 ч. чувам, че някой похлопва. Излязох да отворя и видях навънка сестра Ружа Чернева и Стоянка Драгнева, на Колю Драгнев съпругата са навънка, чули, че бай Иван не е добре и искат да влязат да го видят. И аз ги пуснах. Те влязоха и видяха, че той е в много тежко положение и ми викат: „Ами ти нищо не правиш!“ Карат ми се на мене. „Какво да направя.“ „Ами бърже, гореща вода имаш ли?“ „Имам, ами какво?“ „Дай тука два пешкира“. Дадох им две кърпи хавлиени, един леген им дадох, сипаха вода, потопиха ги във вода и откопчаха му тука корема и му сложиха едната кърпа както е затоплена на корема. За какво и аз не знам. Те смятат, че това е някакъв начин на лекуване. То на корема нищо му няма, но те така си мислят, че трябва по тоя начин. Слагаха, слагаха кърпи, нищо. „Дай да му сложим краката в гореща вода.“ „Как да му сложим краката в гореща вода?“ „Ами ей тъй.“ Той легнал по протежение на леглото, за да му сложим краката трябва да го обърнем. Той вече човека си заминава, ние ще го обръщаме. Обаче те ме командват и аз изпълнявам. Вдигнах го бай Иван на ръце, обърнах го напречно на леглото и му спуснахме краката и ги сложихме в гореща вода, топла нали, да може да я понася. Но бай Иван нищо, продължава тъй тежко да си диша. По едно време дишането му се успокои и се нормализира и аз си мисля: „А, добре е това“. Но преди това изпуснах, че сутринта като влизам и го виждам, че той продължава да диша, аз го питам: „Как си?“ Той обаче не ми отговори. След като стоплих гореща вода и му сложих в чашата, той имаше една хубава, дебела порцеланова чаша голяма и му поднасям към устата да пие, той като че ли се стресна. Стресна се, като че ли нищо не е очаквал. Тия моменти нали ги добавям. И сега като му сложихме краката в топла вода след няколко минути дишането му се успокои и аз си мисля, ех това ще му помогне да се подобри. И вече след известно време аз взех и го сложих отново на леглото както се ляга. Вече не напречно, а на длъж на леглото. Поставих главата му на възглавницата и него на леглото и в тоя момент той почина, издъхна. Тогава Стоянка и Ружа извикаха: „Ами той почина!“ Това нещо, тяхното викане ме подразни, но аз се въздържах. „Ами почина, какво да направя сега.“ Това беше разговора, който ние водихме в момента. За уверение, че той наистина е починал търсих едно огледало, за да го сложа пред устата му, да се уверя, че той е починал. Такива ми бяха знанията тогава. Така се уверихме, че той е починал и нашите две сестри Ружа и Стоянка си отидоха. Т.е. не, те искаха да да започнем да го къпем, да го мием и т.н. Казвам: „Никакво къпане, никакво миене. Бай Иван като беше нормален се къпеше и се миеше“. И както беше така с пижамата му нахлузихме един негов хубав, нов панталон, обухме му чорапи. Изобщо с тях заедно го нагласихме както се постъпва със смъртник в такъв момент. Те си отидоха, аз заключих стаята и аз се прибрах. След това аз пак ходих и това, което бай Иван ми беше казал да направя, аз го направих и пак отново ударих ключа. Часът на заминаването му беше точно единадесет часа на 29.Х.1964 г. След това предприех всички процедури, които следваха. Значи пророк Илия премина през Школата на Учителя. Това бе живота на бай Иван от 1.IX.1899 г. до 29.Х.1964 г. Искам да кажа, че на голяма част от разговорите, които съм имал с него са присъствали и нашите приятели Благовест Жеков и Христо Христов. Ние бяхме трима приятели, които изкарахме периода на следване заедно. И може да се каже, че бяхме почти винаги заедно, особено при екскурзиите. Така на Изгрева бяха свикнали да ни виждат тримата заедно. Почти всички разговори в тоя период сме били заедно и заедно сме слушали тия неща. Голяма част от разговорите с бай Иван те също ги знаят. Дали са ги разказвали, дали са ги записали не знам, не сме говорили по тоя въпрос, но до 1960 г. бяхме заедно аз, Благи и Христо. През IX.1960 г. Благи се ожени, завърши музикалната академия и го назначиха в Пловдив на работа. Тъй че той имаше вече служебни задължения. 1961 г. и ние двамата с Христо завършихме и всеки тръгна по своя път. Христо сега, той се ожени след години в Прослав за една от дъщерите на наш приятел - Гинка. Ожени се за нея и остана там да живее в Прослав. Там си направи хубава къща и досега там живее. Той е и настоящия ръководител на Братството в Прослав. Той завърши тука геология. Беше на работа по Видинския край, после „се прехвърли в Пловдив и след това се ожени за нашата сестра Гинка. Искам да каже, че до 1961 г. ние с Христо имахме възможност да слушаме разказите на бай Иван. От 1961 г. нататък аз останах още в София и имах възможност да слушам бай Иван. Ето по този начин можем да представим опитностите на Иван Антонов по време на Школата на Учителя. Сега искам да кажа нещо, което мисля, че не съм го казал, във връзка с това какво е казал Учителят. Вече всички знаят за тия 45 години, които минахме от 1945-1990 г. - епохата на комунизма в България. Той е казал така: „След като мине тази епоха, ще дойдат едни други, които ще управляват България и чак след като тия други минат, тогава ще дойде нашия ред, ние да управляваме България“. Това го знам от бай Иван, че Учителят го е казал. Може би го има в някоя беседа, но аз не съм го срещал. Ще дойдат други. Едни други и чак след тях ще бъдем ние. Така, това са точните думи, които аз знам от бай Иван. Вече казах, че той запаметяваше нещата така и аз предавам думите почти дословно така, както съм ги чул. Кои са тези „ние“. Това е Бялото Братство. Как ще стане? Учителят не е разрешавал на окултния ученик да членува в политическа партия и да се занимава с политика. Вероятно идеите на Словото на Учителя ще навлязат в живота на хората. Това е естествения ход на Еволюцията.

38. ВИСШЕ ОБРАЗОВАНИЕ И ЗАНАЯТ Искам тука да кажа няколко думи понеже тоя въпрос така стои и има изказвания в една и в друга посока. Става въпрос за дипломирането на нашите приятели и за ученето. Мисля, че е добре да го спомена. Учителят е държал щото всички наши приятели, които имат възможност да добият максимално образование, стигайки до най-висока степен, но това не им е цел за добро материално състояние, да не бъде причина те да станат тщеславни, а да бъде цел за получаване максимално знание. Наистина човек като върви в тоя духовен път, той ако няма тия светски знания, които има в света, ако тях не знае как ще може да научи духовните, които са далеч по-трудни от светските. И така Учителят е държал всеки да има максимално високо знание. Но наред с това е държал и всеки един да си изкарва прехраната ако не може с тия знания, които има и по някакъв друг начин, т.е. Той е искал да ги научи щото те с физически труд да добият прехраната си. А вероятно е имал предвид и това, че ще настъпят времена, когато и да имаш тия максимални знания, да имаш и висше образование, може би няма да можеш да си изкарваш прехраната с тия знания. Това го е имал предвид и затова е давал задачи на приятелите, макар и материално обезпечени, да отиват и да полагат физически труд. Казвал така: днес ще търсите някаква работа, може някому дървата да пренесете, може въглищата да пренесете и каквото ви даде, със средствата, които получите по тоя начин, с тях да се прехраните днешния ден. Ако не намерите, няма да се храните. Така една част от нашите приятели са възприели това и може би са научили някакъв занаят, който са нямали. Които са имали са го оползотворили и ето какво бил казал Учителят пак в тия беседи дадени в Търново през 1921 г. на стр. 144. Но аз ще цитирам само това, което е казано на стр. 144: „Да допуснем сега следното противоречие: например аз съм свършил известен университет, свършил съм финанси, но няма за мене подходящо място. Трябва да чакам една, две години за място и казвам: свършил съм финанси, не отивам да правя коли, макар че зная тоя занаят. Отивам в кафенетата, пуша цигара след цигара пуф, пух. Питам, какъв смисъл има в това, наместо да казвам пуф, пуф да взема теслата, че трак, трак с нея. Нали е по-умно?“ Искам да продължа наистина доста наши приятели, които имаха образование след 9.IX.1944 г. наистина се наложи да работят някаква физическа работа, защото политическите събития бяха такива, че нямаше друга възможност. Един от тях е и нашият приятел Методи Константинов. Ама беше дипломат, ама това, ама онова, но дипломацията му не вървеше и с тая диплома можеше да си умре от глад като нищо за една, две седмици. Тогава благодарение на това, че Борис Николов е имал куража още преди това да научи занаята мозайкаджийство и трябва да кажа, че Борис Николов е бил канен за преподавател (асистент) като мине йерархиите там стъпаловидните в Софийския университет, но той е имал куража да се откаже от тая кариера, която му се е отваряла, той е бил завършил естествени науки в университета, брат му Николай - математика. А пък другия му брат Стефан с когото бях добър приятел и той често идваше у нас да слуша музика, защото Стефан беше с вътрешни музикални качества, макар и да не знаеше да свири на нещо, но обичаше много хубавата музика, посещаваше концертите, а пък аз имах грамофон и хубави плочи, голяма сбирка с класически произведения и той често идваше вкъщи и обичаше да слуша класиката. Та той пък Стефан, като Тената беше юрист по образование. Но нито Борис си изкарваше хляба със знанията от университета, нито Николай с математиката, нито пък Стефан с юридическите си знания. Всички минаха по друг път. Както и да е, но типичен пример за това е Методи, който не можа да си изкарва хляба по друг начин, а чрез мозайката, благодарение на това, че Борис беше усвоил вече тоя занаят преди 9.IX.1944 г. и събра тая бригада от всички изпаднали наши приятели, които съдбата ги беше вече изхвърлила. Те бяха със знания, с дипломи, с всичко, но политическите събития бяха такива, че бяха изхвърлени от кариерата, в която бяха и благодарение на това живяха през целия тоя период на социализма със занаята си. А жизнения път на Методи Константинов бе такъв, че той си изкара пенсия не чрез дипломацията и с дипломата за дипломат, а с мозайкаджийството. Така преминаха тези 45 години от 1945-1990 г. с занаят, който ги хранеше и ги правеше относително независими от властта заради своите убеждения, че са последователи на Учителя Дънов. Тук искам да кажа още два примера, които Учителят е дал в беседите. Мнозина може да са ги чели, но аз смятам да ги разкажа тук като много съществени. Един научен работник, завършил всички науки, станал голям професор и има вече дипломите, но Учителят казва ,той взел дипломата, закачил я на един пирон, а взел едно точило и с него тръгнал по улиците и точил ножове на хората. Така си изкарвал прехраната. Значи не с дипломата, а с точилото. „Ех, като се върти точилото, той наточва ножовете, но и самото точило се изхабява. Изхабява се, но ти си минаваш пътя“. Друг пример, който Учителят дава е за един професор, който знаел много науки, решил един ден да се качи на една лодка и лодкаря да го разходи из морето. Така лодкаря разхожда професора и докато лодкаря си върши работата, професора му задава въпроси на лодкаря: „Ти знаеш ли, учил ли си математика?“ „Не“, казал лодкаря, „не знам“. Професорът казал: „1/4 от живота си загубил. А нещо по астрономия знаеш ли?“ „Не.“ „Още една четвърт от живота си си изгубил. Ами нещо от химия, от биология да знаеш?“ „И от това нищо не знам.“ „Тогава още една четвърт, значи 3/4 от живота си си пропилял“. В това време обаче небето се заоблачило, морето се развълнувало, излязъл силен вятър, лодката имало опасност да потъне. Тогава лодкаря запитал професора: „Знаеш ли да плуваш?“ „Не зная“, отговорил професора. Тогава лодкаря му казал, че целия му живот е пропаднал. Та човек може да знае и химия, и физика, и математика и какви ли не науки, но ако не знае да плува целия му живот отива. Дипломите са хубаво нещо, но трябва да бъдат на място. Освен дипломите трябва и още нещо и Учителят го е казал. Трябва да кажа, че в тая беседа, която цитирах Той казва, ако някой знае пчеларство с пчеларство да се занимава. Друг знае да прави коли, трети да прави колела, друг друго. Кой каквото знае това да прави, но и да има и диплома. Значи стремежа трябва да бъде да стигнеш максималното образование, но то да не е крайната цел. Вергилий Кръстев: Аз заварих абсолютно всички първо и второ аз бях изповедник на всички, както и на теб съм изповедник и записвам всичко на магнетофона. И което е най-важното, това, което го каза е вярно. Но накрая всички без изключение се изповядаха, които бяха с дипломите си и които си бяха захвърлили дипломите и работиха като мозайкаджии и други като тях, че са направили груба грешка, че не са изпълнили точно това, което е искал да каже Учителят и което е казал. И което е най-важното, те имат право да си изберат този път, личен път. Борис Николов си хвърля дипломата. Знаеш ли колко пъти с Мария Тодорова така говорим и колко пъти го укорява: „Моля ти се остави тая мозайка“. „Да, ама аз имам аспект квадратура в хороскопа си и трябва да мина през камъните и съм зодия Козирог“. „Моля ти се остави този аспект, не ми говори за аспекти, а слушай какво ти каза Учителя на времето.“ И му казва какво е казал Учителят, а той не е изпълнил. Аз съм имал възможност абсолютно да се убеждавам в тия неща. Най-страшното е друго: Георги Радев и Борис подвеждат тези младежи, които са завършили в погрешна посока. И най-важното аз заварих в моето поколение, когато завърших медицина, когато завършиха други младежи, те напуснаха професията си под въздействието на тия приятели, които бяха направили същата грешка, но нямаха смелост да кажат: „Ние направихме грешка. Това каза Учителят, не го послушахме, ние направихме грешка, грешката е наша, но не минавайте по тоя път“. И те отклониха знаеш ли колко много хора, младежи от моето поколение, към десетина човека, които си захвърлиха дипломите, някои не си завършиха образованието поради нашите „умници“ на Изгрева, които бяха и останаха такива. Провалиха ги умишлено и в момента тези хора сега не само съжаляват, но не са пригодени на тоя етап нещо да направят за Братството. Да не говорим за личния им живот. Те идват, искат да направят нещо, обаче не са подготвени, не че са неспособни, но не могат да направят нищо, защото са загубили условията си за работа. Ей това е цялата трагедия. Но това го казва и самия Методи Константинов, с него на тая тема съм говорил много пъти. Записал съм му опитностите и знам как са нещата. Това, което казваш е вярно. Пример: аз през цялото си време като лекар съм се страхувал да не направя някоя професионална грешка или поради моето невнимание да не ме уволнят, защото къде ще отида аз. Аз освен моята професия какво мога да правя? Чак когато построих жилище, къща, аз разбрах, че съм способен, че мога да направя жилище. И съм мазал, и съм чистил, работил съм наравно с майсторите. Учителят казва, че човек трябва да има един занаят, да му послужи при идейни гонения, за да си изкарва с него хляба. Това е така, аз съм за това нещо. Не го отричам. Но да имаш диплома, а да няма идейни гонения. А гоненията са за друго. Всички без изключение, както слушам сега мир и светлина на душата на Иван Антонов, има много хубави опитности, както и другите, но правят едно и също нещо. Те не искат да се подчинят на онзи обществен порядък, който съществува в света, за да могат да си изкарват хляба. Ами ето той е завършил Иван Антонов доколкото виждам, завършил еди какво си завършил. Отиди и работи! Той накрая е без пенсия, ходи с празна раница, няма кой да го храни. И той, Иван Антонов има един инцидент с Каишев. Той преследва Каишев, кара го да отиде да работи, за да може да си спечели, за да си купи хляб и да му го донесе. Правел е същото и с брат Цеко, взимал му парите. И такива случки има, аз ги знам случките. И всички онези, които бяха на Изгрева, които имаха завършено образование, не отиват да работят с образованието си, защото той психически не може да се подчини в онази структура, която трябва да работи. Нали има началник, той не може да му се подчини. Ами като не се подчини ще го изхвърлят. Аз като не се подчинявам с мене ще бъде същото. В тази служба, в която в момента работя знаеш как съм тих, мирен, слушам, изпълнявам и т.н. И никой не ме е виждал да възразявам на началниците там където сега работя и там където съм работил 20 години, никой не е чувал от мен нещо за Бога, за Учителя, за еди какво си. Изпълнявам си задълженията точно. И което е най-важното причина, за да се ориентирам правилно бяха ония,които бяха много честни и почтени и ми казаха така: „Така го направихме, обаче е грешка. Учителят го каза така, но ние го направихме иначе, обаче ни е срам в момента да си признаем грешката“. Това е голяма трагедия. Тодор Ковачев: То в беседата, която аз цитирам е точно така казано: Ти си свършил, нямаш условия. Щом нямаш условия за това няма да идеш в кръчмите, няма да си губиш времето. Прочетеното от мен е точно в тая насока, че човек трябва да получи максимално образование, трябва да го използва максимално това, но ако съдбата не му дава тая възможност в момента, той трябва да търси друг изход. Учителят говори за изхода и разрешението. Не всеки един за себе си може да да си реши въпроса, но да подвежда другите няма право. Вергилий Кръстев: Е, там е цялата работа, че подведоха други. Аз мога да ти изброя десет човека от моето поколение, които си изпуснаха времето, хвърлиха си дипломите и сега са нищо. Нито може да работи, нито нищо. А предишната власт ги караше насила да работят. Сега пък нали има безработица изобщо не могат да работят и ходят, и лъжат, и крадат, търсят подаяния и т.н. Както и да е. Но сега са важни опитностите на този етап, всичко е добре. Провалът е пълен на една погрешна постановка, която не е по Учителя. . Аз знам какви бели направиха и сега ги правят и ще ги правят и в бъдеще и има една много хубава снимка, на която са се изтъпанчили Борис, до Борис Петър Филипов, Методи Константинов и всички там от мозайкаджийската бригада - 30-40 човека, само мъже. Аз имам тая снимка като документ, че тия, които бяха там нищо не направиха. А направиха другите, които не бяха на тая снимка, което беше най-интересно. Нито по отношение на печат, нито по отношение съхранението на Словото на Учителя. Направиха го други. Това е един пример, затова човек трябва да бъде много внимателен, защото аз също правя грешки. Всеки прави грешки, но нямаш право да подвеждаш другите. Всеки окултен ученик от Школата на Учителя Дънов трябва да има завършено висше образование и да работи с това, за което ти си учил. Ами ти знаеш ли например брат Боев шест месеца преди да се пенсионира, тогава закона е бил такъв: 15 години трябва да работиш включително. Шест месеца преди това те го уволняват, защото той чете на учениците си в училище за Бялото Братство. Учителят изрично е казал да не провежда пропаганда между учениците. А това не го изпълнява и го уволняват и накрая идва на Изгрева и без пенсия, да го хранят и накрая, когато стават големите конфликти, това го има в спомените на Георги Йорданов. И в момента кой го храни. Хранят го Борис Николов и Мария Тодорова, носят му храна (тя много хубаво готвеше между другото, аз 10 години съм ял от нейната кухня и зная как хубаво готвеше). Тогава става един конфликт. И отиват при брат Боев и казват: „Абе, брат Боев, ние така ли решихме да стане, ти защо не се противопоставиш на Борис? Това, което Борис прави не е правилно“. Щото Борис реши нещо, на следващия ден променя нещата. Решат, след една седмица точно обратното и казва не, не е било това. Вярно, че те не могат да се справят с него. Казват: „Брат Боев, противопостави му се, нали знаеш как са нещата“. Той казва: „Не мога!“ „Защо бе, брат Боев?“ „Ами аз нямам пенсия, те ме хранят.“ И оня му вика: „Добре де, ти за една паница леща ли се продаваш?“ „Абе донеси ти тая паница леща, донеси я и аз ще защитя Истината. Донеси я сега, че утре и в другиден.“ А той казва: „Пфу! За една леща!“ „Е, за леща. Донеси я бе! Донеси я!“ Обаче няма кой да я занесе. Ей така са нещата. Ако имаше пенсия ще бъде независим! Една трагична развръзка. За него и за всички останали и за целия Изгрев! Тодор Ковачев: Те голяма част правят тая грешка и остават без препитание. В.: Той, Иван Антонов какво работи на Изгрева? Хайде брат Ради и оня Ангел поне ще копаят нещо в градината, поне полагат труд. Знаеш колко мъже и жени не работят и чакат някое подаяние. Т.: Той бай Иван беше си повредил зрението и не можеше. В.: Но за другите? Сега всички тия опитности, които са казани са много хубаво казани. Не спорим за това. Ние говорим за нещо съвсем друго. Т.: Не, аз подчертавам изрично това, което го има в беседата и го има черно на бяло, за да не би да се залитне или в едната страна, или в другата, както е станало. Забележка на редактора: Целият текст представлява дословно записан магнетофонен запис и се предава без редакторска намеса.

37. ОТВОДНЯВАЩИЯТ КАНАЛ Да кажем и няколко думи за тая сестра Магдалена, която е имала необичайни прояви по време, когато Учителят е държал беседите си в салона. Искам отново да подчертая, че това съм го чул от бай Иван. Тъй като той е бил постоянен посетител на беседите и ги знаеше нещата доста добре. На тая сестра какво е било душевното й състояние не знам, но явно не е било както на другите и по време на беседите е правела някакви движения, с което е правела впечатление на всички, но никой нищо не й е казвал и особено Учителят не я спирал тя да прави това. Някой ако е правил опити щото тя да не се прояви така, то Учителят е парирал техния опит. Правила е движения с ръцете, защото аз съм чувал, че старата Попова е правила нещо подобно. Но знам друго за Магдалена. Веднъж в беседата Учителят говори на тая тема, че във всяко едно общество едни доброволно трябва да поемат ролята на чистач на това, което се натрупва като нечистотия и то трябва да се изчиства. Дава пример, че както във всяка къща има канал, през който излиза мръсната вода, така и във всяко едно общество, във всяка една единица колективна, която живее, винаги се образуват нечистотии и те трябва по някакъв начин да бъдат изхвърлени навън. Освен физическите, има и духовни и мислени такива нечистотии. В едно общество или някой трябва доброволно да поеме тая работа и да играе ролята на тая изходяща тръба за нечистотиите, или трябва да си намерим някой, на който да плащаме той да извършва това нещо срещу заплащане. Но във всички случаи трябва да има такова нещо. И тази наша сестра е възприела това, че тя именно е тази тръба, чрез която става изтичането на тия неща. Учителят пояснява, казва, че тия нечистотии не ги образува тръбата, през която минават нечистотиите, а ги образуваме всички ние тук. Така, че не тръбата е виновна за нечистотиите, а всички сме виновни за тях. И тогава тая наша сестра казала: „Видите ли бе, не аз съм виновна за това, а вие сте виновни за моите прояви“. По-късно знам пак от бай Иван, че тая сестра Учителят я използвал и тя е станала пощальон на Неговото писмо до Кришнамурти. Какво е писал в това писмо не знам, но Кришнамурти е бил обявен от теософското общество за бъдещия Учител на земята и че той ще образува някакво учение, което ще извърши преврат на земята. Учителят му е написал някакво писмо и тази сестра е станала приносител на това писмо до тоя Кришнамурти. И наистина, той като прочита това писмо на това теософско течение, Кришнамурти става и казва, че не е той Учителят за когото те го мислят и се отказва. Така теософите не успяват в това си желание да го въздигнат като го посочат като една прочута личност, новия Христос на земята. А Кришнамурти след това отива и става киноартист. Но изпълнява това, което Учителят му е написал в писмото. Това знам значи за тази сестра. Възможно е нещо да бъркам, но истината е тази. Същността на това нещо е такава, че се дава окултния закон за отводняващата канална тръба.

27. БРАТ ЦЕКО ОТ ДАЛЕКО Между нашите приятели на Изгрева е имало един брат, който всички го знаели брат Цеко. И аз така го знаех, но аз физически с него не съм се виждал. За него знам от разкази на наши приятели, най-вече от разказите на бай Иван. Брат Цеко е бил по професия електротехник. По душа е бил много добър, благоразположен и е обичал да се изразява често в стихотворна, римувана форма. Има няколко куриозни случая с него, които така са интересни и малко така хумористични. Посещава Цеко беседите, които държи Учителят и каквото запомни се мъчи да го приложи. Но така да го приложи, че да спази поговорката: „И вълкът сит, и агнето цяло!“ В една беседа Учителят подчертал, че човек като се храни, трябва вечерята да я прави преди залязване на слънцето и обяснява по-нататък защо. Брат Цеко решава, че трябва да го спази това. Да го спази, но той се прибира вечерно време, след залязване на слънцето. Какво да направи? Веднъж като се прибира, залеза се е намирал зад Борисовата градина и пътя му минавал от последната спирка на трамвая през гората, за да стигне на Изгрева. Гледа, че ако продължи да върви през гората и стигне на Изгрева, слънцето ще залезе. А той не е вечерял. А трябва да вечеря преди залеза на слънцето. Какво да направи, решава да вечеря там в гората. Но и като вечеря слънцето ще залезе. И тогава брат Цеко се качва на едно дърво и там вечеря на дървото. Хем слънцето не е залязло и той го гледа, хем изпълнява показанията на Учителя, хем пък и не пропуска вечерята. Той вечеря. Така той осъществил тая поговорка: „И вълкът сит, и агнето цяло!“ Друг такъв случай е, че някъде в беседата той е чул, че Учителят казва, това е вярно нали, че човек като се храни трябва да се задоволи с 21 залъка, 21 хапки. Да, обаче брат Цеко на едно ядене изядал почти един хляб. А 21 хапки, това е малко, може да е най-много 1/4 хляб. Сега трябва да реши и тая дилема. Да бъдат 21 хапки, но и той трябва да се е нахранил. И как решава дилемата. Взема хляба и го нарязва точно на 21 парчета и всяко парче е една хапка. И така хем брат Цеко се нахранва така както се е хранил досега, хем хапките са точно 21, няма нужда да ги брои. Той ги е преброил предварително. Така решава и тоя проблем. Друг оригинален случай с него е тоя, че или е било на предсъборни дни или дни преди 22 март или 22 септември, когато нашите приятели са празнували идването на пролетта или идването на есента. Но преди тия дни е имало някаква подготовка в смисъл на това, че се е приготвяла и храна. И нали на такъв един предпразник нашите приятели, които се занимавали в момента с кухнята, са приготвяли храната. Между храната е имало и варено жито. Няколко баки варено жито. Идва обаче Учителят по едно време и казва на сестрите: „Това жито да се изхвърли, защото то не е хубаво“. И те го отделят, продължават си другата работа и след малко идва брат Цеко. И те му казват, че Учителят е казал, че това жито не е хубаво и трябва да го изхвърлим. Виж там, помолили го да го изхвърли. Брат Цеко погледна така житото, опитал го, констатирал, че тая заръка на Учителя може да е вярна, ама той, неговата констатация е, че не трябва да се изхвърли. И вместо да изхвърли житото, взел, пренесъл си го вкъщи, пресипал си го в своите съдове и след това седмици наред ял от това жито и така не го изхвърлили житото, а си го изял. Може би има и други случки, но аз не се сещам. Една седмица преди брат Цеко да си замине Учителят го пита: „Ти, Цеко, в другия живот като дойдеш какъв искаш да станеш?“ И брат Цеко, както обичал да се изразява в скоропоговорки такива, в римувани изрази, казва: „Ами, Учителю, аз искам да се родя като поет, за да измета от света всичката смет!“ Учителят му отговаря: „Добре“. И веднага след това брат Цеко му идва вече по-друга мисъл и вика: „А, не, не, не, не, Учителю, искам да се родя окултен ученик“. А Учителят му отговаря: „А-а, не може, ти вече си избра. Не може“. И една седмица след това, брат Цеко като професионалист в електроснабдяването там се качил на един електрически стълб, някаква повреда да отстрани, обаче вероятно е забравил да изключи електричеството, опира се в жиците и електрическия ток го поразява и той почива. Та една седмица преди това Учителят, вероятно знаейки, че на него му предстои заминаване в другия свят му предлага новата професия, която иска той да заеме в следващия си живот. Така че за брат Цеко знаем в следващия живот какъв ще бъде той, че ще бъде поет, защото той се запознаваше с хората така: „Аз съм Цеко, дошъл от далеко“.

14. „ТИ ВСИЧКИ ЗНАЕШ“ Ето една случка с бай Иван, която има отношение и с Учителя. Бай Иван бил журналист и си пишел статиите вкъщи, в бараката. Било е един летен ден, топъл, но дъждовен. Навън валяло пороен дъжд. А той е вътре в стаята си. Отворил прозореца си, източния прозорец и масата му беше точно срещу тоя прозорец. Седнал там и пише нещо за вестника. А вратата му отключена. Изведнъж както вали дъжда, силен, пороен, отваря се вратата и вътре влиза една жена 40-45-годишна, мокра цялата до кости, боса. Влиза вътре и се обръща към Иван и му вика: „Ти ли си Божия човек?“ Бай Иван не може да проумее, но разбира, че се отнася за Учителя и вика: „Ами г-жа какво има?“ „Ти ли си Божия човек?“ Бай Иван й казва: „Седни сега тука да се изсушиш, да изсъхнеш, а пък аз ще те заведа при Божия човек“. И бай Иван наистина запалил там печката да се изсуши жената, била мокра цялата от дъжда, направил й чай, дал й да пие така, а нищо не я разпитва. И когато летния дъжд престанал, той я взел и тръгнали да отиват към салона. И понеже неговия двор беше непосредствено до полянката където се играеше Паневритмия, направо тръгват през полянката да отидат към салона, смятайки че там ще намерят Учителят. Но когато излизат на полянката виждат, че беседката, гдето беше направено за музикантите да свирят в лошо време на края на поляната, Учителят е там с още няколко души приятели наши. Там под беседката нещо приказват. И тогава той се насочва към Учителя. И когато наближават вече да стигнат до Учителят, жената се засилва така, затичва се, спира и се покланя на Учителя. Учителят й вика: „Стани, сестра“. Тя обаче не става, коленичила там и мълчи. Тогава Той я пита: „Какво има?“ А тя му отговаря: „Ами ти знаеш!“ Той пак я пита: „Какво има“. „Ти знаеш. Ти всичко знаеш!“ И третия път Той пак като я пита: „Какво има?“ И тя пак отговаря: „Ами Ти всичко знаеш!“ Тогава Учителят си затворил очите, замислил се така и може би след пет минути Той се обръща към нея и й казва: „Ами ти нали имаше мъж?“ „Имах, но във войната го убиха.“ „Ами нали той обичаше да ти пее?“ „Обичаше и ми пееше.“ „Нали той много те обичаше?“ Тя му отговаря: „Много, много, много, много, много, много!“ Тогава Учителят й казва: „Ами той сега пак ти пее“. А тя така зарадвана вика: „Ама той ли е?“ „Ама той е, той пак идва при тебе и пак ти пее“. „Пак аз къде ли не ходих, всички болници обиколих. Луда ме изкараха, всякаква ме изкараха и най-после едни се намериха да ме пратят при Тебе“. И тогава тя става, бръква в джоб ли, в торба ли, изважда една монета, но каква не знам и я сложила пред краката на Учителя. Станала и си отишла. И тогава Учителят показал монетата и казал на другите приятели: „Виждате ли, тя обича за всичко да си плаща“. Така е приключил тоя случай между тази жена и Учителят. 15. ОПАШКАТА НА ЗЛОТО КУЧЕ. Нашите приятели са посещавали редовно Витоша. А пътя за Бивака от начало е бил през Драгалевци, но после го изменят през Симеоново. Но през пътя, по който минават през селото, за да се изкачат в планината минавал така, че в една къща имало едно куче много едро и много зло. И това куче редовно при всяко минаване ухапвало някого от нашите приятели. Тогава веднъж Учителят казал: „Ако има някой, който да хване това куче за опашката и да го хвърли, то ще спре вече да хапе хората". Никой обаче нямал такъв кураж. Но бай Иван чул това. Решил той да се справи с това куче. Мислил, мислил как да стане това и най-после намерил начин. Но, за да се справи с тая задача му трябвал още един партньор. Намерил той един наш приятел и го попитал дали е съгласен, той се съгласил. „И как ще стане?" Казал му: „Ти ще минеш напред и ще гледаш да привлечеш вниманието на кучето, така че то да почне да те лае. То ще прескочи оградата, ще излезе навънка, за да те подгони. Аз ще вървя и то като излезе от оградата аз ще го хвана за опашката. За да му привлечеш вниманието ти ще му пращаш мисли, да може да тръгне след тебе". Речено-сторено. Тръгват те един ден през Симеоново по тоя път. Като приближават къщата, където пребивава кучето, бай Иван гледа, че нашия приятел събира камъни и ги слага в джоба си. Бай Иван го пита: „Абе какво правиш, защо ти са тия камъни?" „Ами ако не го хванат мислите, да имам нещо резервно вместо мислите." И така стигнали те до то ва място. Този приятел минал напред и къде с камъни, къде с мисли привля къл кучето, а бай Иван зад него и точно когато кучето прехвърляло оградата и бай Иван изведнъж зад него и то се стъписало и той успял да го хване за опашката. Бай Иван казва, че бил видял голям зор, защото кучето било голямо, грамадно куче. „Но аз като го хванах за опашката, та като го завър тях един-два пъти така във въздуха и като го метнах в един съседен двор." Хвърлил го той в двора, а в двора имало няколко кучета. А нали всяко куче си знае периметъра и не пуща друго, та като го погнали и то останало така само сред чуждите кучета и бай Иван разправяше: „Наистина от тогава нататък това куче никого не залая и никого не ухапа". Така той изпълнил една задача от Учителя и нашите приятели можели вече спокойно да се движат за към планината нагоре.

8. ИЗПИТЪТ НА МЛАДИТЕ И СТАРИТЕ Сега искам да кажа няколко думи във връзка с тая прочута 1936 г., с неприятностите, които има братството и специално Учителят. Сестра Елена Андреева е разказала много подробно това събитие, но тя не е споменала никъде името на брат Иван. Има нещо интересно, че всеки присъства в даден отрязък от време да свърши дадена работа. Във връзка с побоя с Учителя, понеже аз съм го проучвал и в тези томове на „Изгревът“ са описани много разкази подробно, но всеки един в даден отрязък от време присъствува на събитието. Сега аз понеже знам какво е писано, знам и нейните разкази от контактите, които съм имал с нея, няма да се спирам на цялата случка да я преразказвам от начало до край, а само това, което може да бъде като допълнение към нейния разказ. Нейният разказ е много подробен и според мене е правдив. Той отговаря на всички, понеже аз съм слушал от други хора, според мене нейния е най-точен, праволинеен и истинен, а и тя е пряк участник в действията. Денят, в който е станало събитието в София на Изгрева наистина, така както го описва Елена Андреева, така е. Брат Иван наистина него ден е преживял някакви силно емоционални, нервни състояния. И не знаел от къде му идва тая нервност. И наистина той влиза в бараката, излиза, отива на поляната, разхожда се, нервничи, отива в салона, свири на пианото някакви минорни гами или упражнения и не може да се овладее. Не може да разбере от къде му идва това нервно състояние. Най-накрая решава, че трябва да отиде при сестра Паша, да види какво прави. Нали той е неин възпитаник, у тях е живял и продължава да поддържа контактите си с нея. И в тоя промеждутък, когато той отива при сестра Паша става това събитие. Иначе връщайки се той го научава, но без никаква полза. Той си обяснява случилото се, че Учителят е бил отстранил всякакви лица, които могат да нарушат действието. Наистина ако брат Иван е бил там, какъвто е бил силен и човек, който държи порядъка да се спази, този побойник наистина е щял да си навлече големи неприятности с него, а брат Иван щеше да има конфликти с пазителите на реда, държавните органи. Но каквото и да е, така е бил отстранен брат Иван като действуващо лице. Събитията се развиват тъй както Елена ги е описала и продължават на Рила. Брат Иван е от редовните посетители на Рила. Прави си палатката там. дядо Благо и брат Иван са били много близки приятели. Почти всеки ден са общували. Някъде наблизо им са били палатките. Рилският живот си тече както го е описала Елена. Нашите възрастни приятели в лицето на Тодор Стоименов, на дядо Благо и на другите от това поколение са взели решение, виждайки, че състоянието на Учителя не се подобрява, събират се и решават, че Учителят не ще може да преживее и че ще си замине. За да не се внесе смут горе в живота на езерата, те решават, че е добре Учителят да се свали долу. Но те са неспособни физически да извършат действието. Те само решават нещата, но трябва някой да го извърши физическото действие. Дядо Благо казва: „Аз ще извикам моя приятел Иван, той ще се справи. Той е здрав, силен, може сам да свърши тая работа“. И отива при брат Иван и му казва: „Дете, ние се събрахме и решихме така и така, че Учителят няма да може да издържи и ще си замине. И за да не стане тая работа, да Го свалим долу. Ама само тебе те бива да свършиш тая работа“. А брат Иван като го изгледал и казал: „Старче, ти знаеш ли аз пък казва сега вземам брадвата, отивам при палатката на Учителя и който смее нека до дойде и да Го мръдне Учителя“. И дядо Благо: „Ти, един такъв, аз да не ти кажа нещо, ти ще развалиш сега цялата работа. Ние гледаме тайно да пазим“. „Вие, казва, си пазете тайната, аз казва си вземам брадвата и отивам и това е. Пък нека някой да дойде и да пипне Учителя.“ И така става. Той обаче не взема брадвата брат Иван, не ходи там. То е само достатъчно, че им е казал това и те се отказват от идеята си да го свалят Учителят от езерата. А това, което Галилей Величков казва в неговото описание, че младите са вземали някакви тояги, някакви сопи и други работи и са вардили пред палатката на Учителя, това си е съществувало само в ума и в съзнанието на Галилей. А в действителност няма нищо такова. Никой не е стоял и не е вардил това по простата причина, че това решение са го взели само тия стари приятели и те са го пазили в тайна и не са искали да бъде изобщо достъпно до другите. Те не са искали да се разгласява това, за да не се внесе смут и т.н. Така че това нещо съществува само в ума на Галилей, а в другите, в нито един не съществува. А пък Елена не го описва, защото тя изобщо не го знае. Тя не знае изобщо това решение за старите, нито в това, което е в главата на Галилей. Ама Галилей мисля, че може би после, когато всичко става известно, след години и научава тия работи и решава и той да стане един от героите на Рила. Но не е така. Това е точно така както аз го казвам. Решението са го взели старите, изпълнението са искали да стане от младите. Но не от всички млади, а само от един, защото ако знаят всички, то вече се нарушава тайната. Те искат само един, който да извърши действието и то през нощта, никой да не знае. Да Го свалят като Го качат на един кон и Той да пътува с коня. Да Го свалят долу до мястото до където може да дойде превозно средство. Това е била целта на старите. Но брат Иван просто не се съгласява с тоя начин. Минава време, сега тука искам да вмъкна едно мнение на брат Иван. Брат Иван е наблюдавал Учителя може би от близо, в такъв смисъл, че си е правил своите наблюдения без да ги демонстрира, без да ги изказва, без да ги споделя. И той казваше така: „За мене Учителят не беше в тялото си. Той беше оставил в тялото си свой заместник, който да поддържа физическото Му тяло. А Той къде беше и какво правеше, не знам“. Но той е имал наблюдение върху начина на движение, на ставане, на изказване или изобщо това, което не можел да прави Учителят, но той е виждал, че не е Той, който си е служил по-рано с това тяло. Служи си с това тяло някой друг, който не е стопанина на това тяло и той не може да го управлява. Това са впечатленията на брат Иван. И казва: „Изведнъж след като мина там определено време Учителят си дойде, става, тръгва и си поема нормалния живот“. Тогава Учителят казва думите: „Всички през това време на беседа, всички през това време бяхте поставени на изпит, само че младите го издържаха, а възрастните не можаха да го издържат“. Ето това аз искам да вмъкна в разказа на Елена, защото нейният разказ го намирам за най-достоверен. Сега в първите години на търновските събори са се пазили от младежите с тояги. Това на Търново може. Тук също на Изгрева е имало охрана през време на съборите. Сега аз това, което съм прочел от Галилей и това, което е казал, че те направили дежурство да Го пазят. Дали това е вярно не зная, но самият факт, който ви казвам, че Учителят казва: „Само младите издържаха изпита си“, това означава, че Той говори в множествено число. А друго, което е интересно, че той, брат Иван можеше да свали Учителят сам с един кон. Брат Иван можеше пет души да вдигне наведнъж. Имаше сила в него. Така стои въпроса с изпитите на младите и старите.

7. ГУЛЯЙДЖИИ И ВОЙНИЦИ По-нататък искам да разкажа една случка, която става на Рила. Годината не мога да си спомня, а пък дали и брат Иван ми я е казал. Фактически всички случки, всички преживявания,които е имал брат Иван в рамките на братския живот, на живота на Изгрева са тясно свързани с Учителя и имат един илюстрован вид и предполагам, че те не са случайни. И носят един характер, който служи като илюстрация на идеите, които прокарва Учителят чрез Словото. От тая гледна точка те са така важни и заслужава да бъдат споменати. Ние точно това и правим като ги записваме. Това е станало на Рила по време на летуването на нашите приятели горе на 7-те рилски езера. Времето е било ясно и е станало 1935-1936 г. Идва една група от десет души - млади, яки, здрави, които се настаняват до чешмичката, а чешмичката вече е направена, ръцете са сложени, надписите са направени, лодката също е в езерото и приятелите отиват на чешмичката с лодката. Сестрите също ходят за вода, на разходка и т.н. и изведнъж тези десет мъже, външни хора, които нямат нищо общо с братството се настаняват до чешмичката, без палатка. Купуват от овчарите агнета,колят ги, пекат ги, носят си алкохол и пият, пеят близо до изворчето, ругаят особено сестрите когато си наливат вода и така правят живота на приятелите непоносим. Така минава около една седмица време. Никой не смее да направи нещо, най-малко брат Иван иска да се намеси, защото той знае, Учителят бил казал, че там където са нашите приятели, в кръга на нашия лагер не иска да има никакви разногласия. Затова брат Иван не смее нищо да прави. Той е войник, който изпълнява указанията точно и безпрекословно и не смее изобщо да мисли да ги нарушава, но и пък и който ги нарушава да му мисли. Веднага би вземал мерки да им даде да се разберат, но не смее извън тия рамки, които е описал Учителят. Но при тоя случай той не знае как да постъпи.И затова само наблюдава нещата така. Ето един ден, след като минава вече една седмица и става доста непоносимо, един ден Учителят го извиква и му казва: „Виж какво, брат, рекох справи се там с тия до изворчето!“ „Справи се“, да, така му казал. Брат Иван отговорил утвърдително. Прибира се в палатката си и мисли цял ден как да се справи. Разсъждава в себе си. Чудна работа, защо на мен Учителят ми възлага да се справя с тях, ами Учителят не знае ли аз как се справям? Той нали знае, че аз не мога да употребя тия методи, които той иска - тихите, мирните? Аз не мога. Как да се справя? Така мисли той целия ден, за да открие метод такъв, който да бъде в рамките на Словото на Учителя. Но не можейки да измисли такъв, той решава да подбира най-меки- те думи и си нагласява една реч, която той имайки това образование подготвя и познавайки словото на много световни, големи автори ще отиде при тях и ще им я изкаже, като е смятал, че ще окаже въздействие. Така след един ден и една нощ се решава с всичкото си смирение, с които призовавал силите си да изрази външно, за да може да изпълни препоръките на Учителя както Той е казвал в беседите си, се запътва към чешмичката и заварва тия приятели, които отново били наклали огън и печели едно агне, а във вадата където тече водата били сложили шишета алкохол да се изстудяват, за да си изкарат още един хубав ден в ядене и пиене. Стига той там, застава на една скала над тях и като че ли някой му завързал езика и това, което бил намислил предния ден и през нощта бил заучил най-благо да може да подходи, но не може да го каже, като че ли някой му взел езика. А той беше така една внушителна фигура с едно голямо излъчване на енергия от него, застава и като смръщил тия вежди, извадил часовника от джоба си и казал: „Хей, вие там слушайте какво ще ви кажа, в разстояние на половин час всички да се изметете от тука, защото след половин час не знам какво ще стане с вас!“ И както бил на скалата седнал и си държал часовника и чакал да мине половин час. Чака и се чуди какво ще стане след тоя половин час, защото казва: „Аз мислех едно, а то излезе съвсем друго. Мислех да кажа едно, а казах съвсем друго, което изобщо не съм мислил да казвам“. И се ядосвал на себе си, защо е направил така и сега ще има неприятности, от една страна с тях, а от друга, че не е спазил порядките, които изисква Учителят, да ги осъществи на практика. „Стоя и чакам, а ония отдолу ми се подиграват: „Е, хубаво де, ами като мине половин час какво ще направиш? Хайде“, казват „да видим“. Подиграват му се, смеят се. Той обаче стои, все едно, че невъзмутимо чака някого и нито ги вижда, нито ги чува и си гледа часовника. И вече наближава половин час и тъкмо да мине след една-две минути половиния час поглежда към петото езеро нагоре и вижда отгоре двама войника. А същата година е имало една геоложка проучвателна група, която правела своите геоложки проучвания. Към тая проучвателна геоложка група имало придадени от Министерството на войната десет войника, които да я обслужват. Брат Иван, който е имал такъв характер подобен на военните, макар и да не е могъл да стане военен, се бил сприятелил с геолозите и с войниците. Услужил им с някои работи, с които разполагали в братството и други някакви услуги им бил направил и бил в близък контакт с тях. Когато се появяват двамата войници, след тях се появява и един от геолозите. Виждайки ги брат Иван, а той можел да свири с уста, като си сложи двата пръста в устата, изсвирва силно. Изсвирва силно на геолога и войниците и като вижда, че те визуално го виждат, им извиква: „Изпрати войниците, ама всичките войници!“ Така от стръмнината от към петото езеро се задават войниците, а брат Иван им вика: „С пушките!“ А тия гуляйджиите са там до него на два-три метра. И чуват всичко и виждат, че войниците идват. Той вика всичките, но нали не се знае колко са! Въпросните гуляйджии виждат войниците като слизат и разбират, че няма да им е лесно да правят каквото си искат. Че няма да бъде тъй както те са си представяли и веднага започват да си събират багажа. Събират го и докато войниците слязат до третото езеро те вече заминават от второто към първото езеро надолу. Като слизат войниците до второто езеро където ги чака брат Иван и го питат какво има? Брат Иван им казва: „Ще идете хей там до края на езерото и ще гръмнете по един път във въздуха!“ Това и правят войниците. Докато са стигнали края на второто езеро групата вероятно е била на първото езеро, защото страхът ги гони и те бягат. Та войниците гръмнали няколко пъти и се върнали. Бай Иван им е разказал защо ги е извикал, че групата, която е била са правели пакости и е трябвало по някакъв начин да се справи с тях. Така брат Иван се справил неочаквано добре с групата калпазани, като изпълнява по такъв начин заръката на Учителя. Наистина само той е можел да свърши тая работа, защото той не си е правил илюзията, че сам е свършил работата. Брат Иван казал: „Учителят свърши работата, но чрез мене!“ Естествено е, че Учителят няма да се занимава с такива работи, но брат Иван е можел да стане проводник на такива сили, които да бъдат респектиращи за такива неканени гости. Ако дядо Благо е бил пратен да свърши тая работа,той щеше да постъпи по друг начин, който вероятно пак да бъде успешен. Но вероятно е бил необходим такъв индивид през когото да минат такива енергии, които да съответстват на съответния полюс. Така брат Иван се справил с тая група от калпазани.

2. ПЪРВА СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ И където имало нужда натам се насочвал, но никой не се е грижил за образованието му. Каквото е правел го е вършил от голяма находчивост, но той имал силна памет. Понеже сутрин отивал за мляко той видял някаква обява и като се върнал при тях казал, че имало някаква обява и казал каква е обявата. Тя била доста дълга и те го запитали: „Ами ти нали не знаеш да четеш, откъде знаеш каква е обявата?“ Той отвърнал, че е чул един човек като я произнасял на глас и той запомнил това, което е чул. Това нещо направило впечатление на сестра Паша, че това момче има памет. За да се убеди още по-добре тя отива с него до тази обяда. Той я завежда, тя прочита и вижда, че наистина той дословно е цитирал написаното във обявлението. Тогава тя като се връща с него вкъщи му казва: „Ти, Иване, искаш ли да учиш?“ Той отговорил: „Ами искам“. „Тогава ще ти дадем да учиш!“ И така Иван, който бил вече на 15-години започва да учи от първо отделение. Първо отделение изкарва за 2-3 месеца, второ отделение за още 2-3 месеца, трето и четвърто. Така за една година той взема четирите отделения. Започва прогимназията и на другата година той се изравнява вече със своите връстници по възраст и влиза в гимназията. Отделенията и прогимназията той изкарва като частен ученик и вече го записват като редовен ученик в гимназията. Но нали не е свикнал с порядките в училище, той не можел да контактува с хората, проявява своеобразие и става нужда да бъде отстранен от училище и да продължи пак като частен ученик. И понеже Паша и сестра й Аня са били учителки в гимназията, имали са доста контакти с учители, та по такъв начин той е могъл като се явява на изпити да си вземе гимназиалното образование. По такъв начин са избегнати разни конфликти, които в противен случай биха се явили. Но трябва да се отбележи, че още преди той да започне да учи, тъй като Паша през това време е контактувала с Учителя и един ден решила да отиде при Учителя, но купила букет за Него. По това време една госпожица да носи букет за някого си не било прието и тя казала на Иван той да носи букета и да върви след нея. А било лятно време. Иван бил с къси панталони, бос и някаква ризка. Тя вървяла с чантичката си напред, а той след нея, като че отиват някъде на гости, за където е предназначен букета. Така стигат до ул. „Опълченска“ 66. Преди още да почука тя взела букета от Иван и му казала да стои навън и да я чака докато тя е вътре. Но тъкмо да почука и Учителят излиза, поканва я да влезе и се обърнал към Иван и му казал също да влезе. След като е поканен и Иван влиза в стаята. Учителят му посочил стол да седне, а понеже той бил още малък той като седнал на стола, нали краката му не стигали до земята, той ги мандахерцал насам-натам както всяко дете, макар че той е вече на 12-13 години. Но държането му е било като на едно дете от улицата. Учителят го запитал: „Как се казваш?“ „Иван“, отговорил той. „Иване“, рекъл Учителят, „я си дай ръката“. Иван си подава ръката. Учителят му говорил много работи, като му гледал ръката. Но Иван вече впоследствие казваше: „Аз нищо не помня от това, което ми е говорил Учителят с изключение на едно. Чух и разбрах и запомних следното: „Ти, момче, да се стегнеш за големи страдания. От тоя пасаж“, казва Иван, „нищо не ми направи .впечатление“. Разбрал само думата големи и казал: „А, щом са големи, значи са за мен. Аз с малки работи не се занимавам“. И така това какво ще бъде, що ще бъде той не проумява, но след години вече когато минава наистина през изпитанията, той се сеща какво му е казал Учителят. Но нищо повече не помни. „Много е говорил, но аз нищо не помня с изключение само на тия думи „големи страдания“. Нищо друго не можал да запомни от това, което му е казано. И така това му е първия контакт с Учителя. От тук насетне той започва от време на време да посещава Учителят.

ТОДОР КОВАЧЕВ - ВНУК ИВАН АНТОНОВ (1.IX.1899-29.X.1964) 1. СИРАК И БЕЗДОМНИК На Иван Антонов са му преиначили името. Той се казва Иван Андонов. Но Антонов, Антонов, и така станало Антонов. Той си е сложил прозвище Изворски. И така се нарича Иван Антонов Изворски. Роден е на 1.IX.1899 г. в село Извор, то е Радомирско. Остава сирак на шест години. Баща му отива да работи някъде във варненския край и там се наложило да спасява някакви хора от реката и при тоя случай той се удавя. Тъй значи потърпевшите го удавят, без да искат. Майка му от мъка за бащата умира след една година. Така той остава на шест години кръгъл сирак. Има двама братя. Те може и да са живи, но не зная как се казват. Зная, че единия му брат беше полицай, т.е. милиционер през деветосептемврийско време. Аз съм се виждал с брат му. Беше добродушен човек, приличаше на брат Иван, но беше едър, докато брат Иван беше среден на ръст. Така набит и много силен. Отличавал се е със силата си, физическа сила. Много е бил силен, всички са знаели това. На Изгрева Иван Антонов и Игнат Котаров са били прочути с физическата си сила. но наред с това Иван Антонов е бил прочут и с интелектуалната си сила. Като почива майка му той прекарва край гората на селото една седмица съвсем сам. Така е могъл да преживее това и така го е прекарал. Още от малък не можел да яде нищо друго освен ориз сварен с вода. И така той е бил вегетарианец още от рождението си. Не е могъл нищо друго да яде. Не поемал друга никаква храна. След тоя нещастен край съседи или роднини поемат грижата за децата, но той не може да се примири с живота, който му предлагат и един ден тръгва към София. Той не знае къде се намира София, но понеже край селото минава железопътната линия,знае посоката, по която върви влака и тръгва по линията и върви, върви, върви така с дни. Някъде по линията вижда работници, които поправят ж.п. линията. Те го виждат, че е малък и че скита така. Попитала го как се казва и от къде е, що е. Разбрали, че е гладен и го прибрали да го нахранят. Денят бил дъждовен и те се били приютили в някаква колиба или навес и той бил с тях, с работниците Един от работниците казал между другото: „Кой знае какъв калпазанин си!“ Като казал така Иван както ядял каквото му предлагали станал и продължил пътя си по линията. Тези думи му нанесли страхотна обида и той въпреки лошите условия и глада, който го очаква тръгнал да върви. Другите го викали, но той не се връща. Така пристига по жп линията в София където започва един живот на скитник или хулиган на съвременен език или както тогава им викали - гаврош. Спи в купите сено в Красно село. Красно село било тогава далече извън София. Там спи и се прехранва около халите, около пазарите. Имало и други като него, които чакали някой да ги повика да пренесат някакъв багаж. Обикновено това били домакини, които пазарували и им е било трудно да пренесат закупеното до къщи и наемали такива момченца да им помогнат за пренасянето макар и не за дългото разстояние. Това е преди Балканската война от 1912 г. По такъв начин той живее около 5-6 години. Спи в купите сено, пренася разни неща по пазари и т.н. и така се прехранва. От това, което изкара се храни или си купува някоя риза или друго, което му трябва. Често домакините са му давали някоя дреха или обувки и други неща като го виждат, че е бездомен. Така преживява той тия години. Минават години и един ден той решава да се пазари с една жена да й пренесе багажа от халите. По това време те са били построени в центъра. Но един друг го изпреварва най-демонстративно и другия бива нает да й пренесе товара. Иван е много засегнат от тая неправда и понеже е бил по-силен, стисва ръката и врата на момчето и взема багажа от него, удря му един ритник и тръгва след жената. Жената не разбрала, че е станала смяна на момчетата. Тя вървяла напред, а Иван след нея докато стигнали до домът й. Жената живеела някъде наблизо до Руски паметник. Като стигнали къщата, тя си взела багажа от Иван, заплатила му каквото следва и се прибира. Но още преди да се прибере тя се сеща, че не си е купила хляб. Излиза на улицата и го вижда, че той е още там и му извикала: „Момче, можеш ли да отидеш да ми купиш един хляб?“ „Разбира се.“ Иван се съгласил веднага. Но тя нямала дребни пари за хляба и затова му дала някаква по-едра банкнота и му казала: „Иди да ми вземеш хляб, а аз тука щете чакам да се върнеш и ми донесеш хляба“. Тя му казала, че ще го гледа, ще го наблюдава, защото не е имала доверие, че той ще се върне, от тая гледна точка,той да има предвид, че тя го следи. А той знаел, че там наблизо има фурна където вадели хубав хляб. но като отишъл там хляб нямало и тогава той отишъл на друга фурна някъде към Орловия мост. А от Руския паметник до Орловия мост е доста разстояние, макар че той потичвал, за да се върне по-скоро. Но все пак това е отнело около един час време. Жената изгубила всяко търпение и си казала, тоя калпазанин взе парите и сега иди го търси. Ни хляб, ни пари. Но какво било учудването й когато след около час Иван идва с хляба и остатъка от парите, без да взема нещо срещу услугата. Чака тя да заплати колкото намери за добре. Това направило много силно впечатление на жената след като той се е завърнал. Тя го запитала защо се е забавил и той обяснил, че е искал да й донесе хубав хляб и че се е наложило да тича до Орловия мост. Базирайки се вече на това впечатление и на неговата почтеност, тя го вика да идва всеки ден при нея, за да й прави разни услуги. Да пазарува и да й пренася каквото й е необходимо. Така Иван става като домашен помощник на тая жена. А тая жена била братовчедка на сестра Паша Теодорова. Не си спомням вече как се е наричала тая жена. Като близка на Паша тя знаела, че Паша търси такъв човек честен, който да стои при тях или когато сестра й я няма, да им помага. А Паша са имали къща до моста „Чавдар“ на ул. „Крал Шведски“. Тя е съборена вече, но къщата навремето имала дворче и овощни дръвчета, а Паша се оплаквала, че децата влизали и им обирали плодовете от дръвчетата. Понеже братовчедката знаела за тия нужди на Пашини при един случай споменала за това момче, което може да им помага при известни случаи, че то се подвизава при нея. Сестра Паша приема това предложение и братовчедката го довежда един ден у сестра Паша,която му предлага да спи в тяхната къща, те ще го хранят, а той ще изпълнява службата на домакин и пазач. Ще купува и донася каквото им трябва и т.н. Това предложение за Иван било много изгодно и го поставя вече при съвсем други условия. Няма да търси къде да преспи, нито някой ще му краде нещо, защото бездомниците едни други се крадели. Де обувки, де панталони или друго и т.н. му липсвали. Той приема предложението. По това време той е бил с нисък ръст, с буйна коса - гъста, черна, къдрава, сплетена, подобна на тая на Бетовен. Самият Иван казвал по-късно, че гребен не можел да се вкара в косата му. По това време той е вече към 12-годишен, значи преди Балканската война. Така живял той при тях няколко години, грижел се за двора, за дръвчетата, пазел и им услужвал. На него не било обръщано много внимание, но го хранели, имало къде да спи безплатно и той изпълнявал задълженията си на домакин и пазач според уговорката. Преди да отиде при Пашини той бил известно време при един млекар на когото разнасял млякото по домовете, но иначе си бил бездомник. Човекът имал крави, но имал нужда от човек, който да разнася млякото из София. Бил известно време на работа и при един кафеджия, където бил научил да прави няколко вида кафета каквито на времето се правели. Той бил доста практичен.

17. ПОБОЙНИК И БОЖИЕТО ВЪЗМЕЗДИЕ Беше един пролетен ден на 12.май 1936 г. Бяха се събрали много братя и сестри на общ братски обяд. Братството беше насядало на дървените маси, които бяха пред салона. Всеки един обед се изчакваше Учителят да дойде, правеше се обща молитва, а дежурните по кухня донасяха казана и след като бяха разсипали яденето в чиниите пожелаваха „приятен обед“. След като се нахранвахме, отново се казваше молитва и всеки ставаше и си прибираше чинията и лъжицата. Така направихме и този обед в този пролетен ден. След това се пръснахме и всеки отиде в бараката си. Обикновено това бяха часове за почивка. Някои дремеха, някои си поспиваха и Изгрева беше някак си пуст. В тези часове, непосредствено след обяда рядко се виждаше и срещаше човек по поляната и около салона. Случва се така, че около 14 часа след обед Учителят е с брат Иван Кавалджиев-музикант и в момента се намират в салона, покачени на сцената пред пианото. Разговарят за разни неща. В това време в салона влизат двама яки мъже и се нахвърлят върху Учителя, като единият от тях го е удрял с юмруци. По това време Иван Кавалджиев избягва от салона. Навън на двора стоят двама наши приятели. Единият е Стоян, който по това време боядисва с боя пейките пред салона. Като излизат побойниците, Йордан-шофьора ги вижда, но единственото нещо, което могъл да направи е да вземе един стол и да го вдигне над главата си и така да го държи дълго време. Вдигнатият стол е имал друга задача - с него да удари някой от побойниците. Но той в този момент стои като вцепенен без да се помръдне от мястото си. Имал е усещането, че някой го е заковал с един голям пирон, за да не мърда. Така че никой не можа да защити Учителя. А какви яки братя имахме и какви смелчаги бяха те. Но Учителят така бе направил, че тези братя - яки и смели, ги нямаше в този момент. Те надойдоха по-късно и след като разбраха за побоя само стискаха юмруци и търсеха във въздуха ония, които бяха изчезнали от Изгрева. Този, който беше нанесъл побоят на Учителят се казваше Райков. Неговият рожден брат беше съдия. Та този Райков беше военен и когато брат ми Гради бил мобилизиран в с. Момково, та като негов военен началник се яви именно този, именно този, който беше нанесъл побоя върху Учителя. Той не беше тогава на редовна военна служба, а бил запасен офицер. Като човек той не го мразел, обаче като разбрал, че е човек от Братството много го ненавиждал. Като офицер той ги занимавал и разправял за пушки и картечници, но Гради не го гледал и погледът му не бил в него, а малко в страни. Не искал да гледа човека, който бе нанесъл побой върху Учителя. Но внимавал и всичко записвал в акъла си, защото той на няколко пъти го изненадвал: „Гради Минчев, ти не внимаваш какво приказвам. А стани и повтори какво говорим сега!“ Гради ставал и повтарял какво е казал, ама точно като научено стихотворение. Той се изненадвал. Но той отново на няколко пъти се опитвал да го изненада, за да може да го накаже, но не успял, за което много се ядосвал. А това му личало по лицето. Затова той го тормозел по всякакъв начин, че е от Братството, но иначе не смеел да бъде груб с него. Особено като разбрали, че е вегетарианец и че не яде от войнишкия казан, започнали подигравки от войниците и тормоз от началниците. Правел, струвал, дали му накрая суха храна, кашкавал и сирене, защото бил зачислен като телефонист в картечната рота. Обаче го били изпратили във ветеринарната лечебница и бил разквартируван с войниците от неговата рота в селските домове. Така че можел да си отдъхне малко от неговия началник, който бил едновременно не само негов началник, но и негов мъчител. Та този, който беше нанесъл побоя на Учителя дойде време да си довърши работата до края като отмъщението бе прехвърлено на един представител от Братството какъвто бил Гради. Защото в този момент той бил мобилизиран, бил редови войник, бил редник, а онзи побойник бил негов началник. И такива случки се случват и такива събития стават, за да може тази история да остане описана така както трябва за онези, които ще дойдат след нас. След побоя Учителят заболя, получи пареза на десния крак и дясната ръка и с мъка се качи на Рила. Дойде време, Той оздравя и всички се върнахме на Изгрева. Изгревът продължи да съществува. Изминаха 45 години от заминаването на Учителя. Всички, които знаеха за тези събития отдавна се бяха преселили в онзи свят. Аз останах с брат ми Гради един от последните и накрая ме помолиха да разкажа всичко. Всички смятаха, че името на побойника е загубено и че този човек ще си остане така без име. Но неговото име е записано не само в моята памет, но е записано й на Небето. Там са записани и имената на онези, които го изпратиха да нанесе този побой. А на следващия ден след побоя вестниците бяха написали: „Вчера на Изгрева Божеството Дънов бе бито“. Та какъвто бе побойника,такива бяха неговите началници, такива бяха и писачите и вестникарите, такива бяха всички ония, които хулеха Учителя и Братството. Но Писанието казва: „Бог поругаем не бива!“ Та след като дойде 9.IX. 1944 г. и след като дойдоха комунистите на власт, то с тях дойде една вълна, която заля и удави цялата тази пошлост, която воюваше срещу Братството и Учителя. Та тези, които биха Учителя,техните имена бяха също записани горе на Небето, поради което Небето изпрати свои служители на земята, та да въздадат своето възмездие. И ние бяхме свидетели на това възмездие от Небето и го проверявахме цели 45 години. Та аз и Гради видяхме с очите си побойникът, а доживяхме да видим с очите си как действу ваше Божието възмездие, за да възстанови Божията Правда. Магнетофонен запис от Вергилий Кръстев от 1988 г.

15. КОСТА ГНАТЮК Аз любопитствувах за цигулките. Гледах ги. Гледах ги, защото Коста Гнатюк беше необикновено явление. Учителят го ценеше много. Така станах аз негов помощник. Вечер до 11 работеше, а живееше скромно. Не любопитствувах. Защото,който се интересува много той има някакъв интерес, нали? Пък аз видя цигулката, дрънна, настроя я и я оставя. Затова често мен ме викаше за струни Учителя, за това, за онова и някой път чувствувах как Галилей ревнуваше като че ли. Сега, Той, Учителят ме викаше, за да поставя нови струни. И не само това. Но да поставя струна, да видя цигулката, да видя космите на лъка, дали са за обръщане, дали са за нови. Другите музиканти ги пренебрегваше, а Галилей имаше самочувствие, че той е роден цигулар и т.н., а ние бяхме занаятчии музиканти, макар че сме завършили музикално училище. Той имаше друга специалност. Но имаше самочувствие, че трябва него да викат, трябва той да се произнесе. Такова реално чувство за цигулките имах аз и ревнуваше като че ли не само той, но и другите хора. Те чакаха часове, аз мина и Той ме извика, за да проверя цигулките. Какво да ви разкажа за Коста Гнатюк? Коста Гнатюк е руснак по народност, белогвардеец, идва в България с риск на живота си, защото той ми е разправял както чичо ми каза на мене, за да остане жив има физическо убийство. И аз си представих как тези белогвардейци през време на революцията са хванати и за да не знаят, нали, колко са жертвите, както и у нас не се знаят, то изкарват ги на една голяма височина през нощта. Долу тече буйна река и арестувания върви напред, войника да кажем убиеца, като наближи пет метра до пропастта, вади приклада, удря го по главата, оня губи съзнание, пада в пропастта, реката го завлича и примерно изчезва. Това ми го е казвал Коста Гнатюк за спасението си. Обаче той предчувствал, а той е един висок човек и много напреднал дух бих казал. Обръща се веднага, хваща войника. Той хваща войника и близо на ръба на пропастта вече. Той е едър и як, много голям човек, слага го пред себе си като възглавница и политат надолу, защото не може да умъртви инерцията в случая. Обаче първото тяло отбива всички удари на скалата, падат долу и Коста остава жив до долу, до брега на реката. Пуща го онзи да си върви като труп по реката, а той по брега по някакво чудо се спасява и почва да пътува в Турция, Гърция и идва в България и отсяда на Изгрева. А той с каква професия е бил там в Русия? Ами професията му, не е бил лютиер, но е бил цигулар мисля, свирач е бил, но гледаше на инструмента като на живо същество. И това ми го е предал. И скоро бях в едно читалище, може би ви казах. Гледам един контрабас, счупен, стои, дожаля ми. Казвам, ще поправя този контрабас, тука да бъде поправен, ще го завием даже. Ако имате пари плащайте. Те се чудеха. Вземам контрабаса, занесох го на ръка чак на „Мизия“ 5 където е лютиера. Платихме 237 лв. колко бяха срещу разписка и ми го платиха, разбира се, но гледам той гледаше като живо същество на цигулката. При Коста Гнатюк дойде ученик. Няма пари. Той ще му направи цигулката, ще я съживи, ще посвири малко. Аз си обяснявам, че той беше и цигулар и свиреше на цигулка добре, а това са малцина. Познавам братя Мияхи в Париж, Хил в Лондон. Всички лютиери ги познавам по Европа, защото съм ги посещавал. Те са занаятчии бих казал, дърводелци. Правят го идеално, но да зазвучи само цигуларя може да направи това нещо. А Коста имаше ухо. Надарен беше. Съчетал умение и талант. Гениален беше. Защото той беше инструменталист, беше цигулар, роден за такъв. Беше цигулар. Аз съдя по това, че свиреше на цигулка добре. И като направи цигулката вече свири с нея превъзходно. Цигулката започва да свири именно, да. Това знаем за Коста. Коста ме прие много братски. Той имаше хоби към часовниците. Даваше ми ключа долу да настройвам часовниците и даже един жив човек още след като почина просто го ограби. Инструменти, цигулки, часовници - всички му задигна. Неблагодарният. И сега тоя Коста Гнатюк направи много инструменти, много цигулки на Изгрева, беше любимец на Изгрева и Учителят го приемаше винаги, разговаряха за цигулки и други неща. Беше любимец на Изгрева и на Учителя, ценеше го като лютиер. Коста Гнатюк беше подарил една цигулка на Учителя, която бе направил специално за Него.

12. ДЪНОВИСТИ Аз работех в радиото, свирех на цигулка и бях концерт-майстор на цигулките. Знаеха и ме познаваха като добър музикант. Получаваме съобщение от Кина Спасова, съпругата на Мирчо Спасов, голям комунист, с голям държавен пост, който се беше крил в нелегалност на Изгрева. По онова време там се криеха Георги Чанков, Руси Христозов и жена му, Орлин Василев и още много други, които след 9.IX.1944 г. заеха висши държавни постове. Така, че тези хора знаеха какво нещо е Учителят и какво представлява Братството и ни познаваха много добре. За тях не бе необходимо специално разузнаване и да пращат там свои агенти. Ако им трябваше да научат нещо, те си го получаваха безплатно от нашите хора. Извиква ме Кина Спасова и ми казва, че имало бюджет, че имало решение да се направи фолклорен ансамбъл и че съм бил предложен да го ръководя. Извикаха ме на тяхно съвещание и председателят на съвещанието Павел Матев заявява: „Другарят Атанас Минчев е определен за ръководител на фолклорния ансамбъл при радиото. Някой познава ли го и има ли някой против неговата кандидатура?“ Тогава Влади Симеонов става и казва: „Той е дъновист“. Казва и сяда. Всички се оглеждат. Настъпва тягостно положение, но Кина Спасова се окопитва и се обръща към него: „Влади, аз знам какъв е Атанас Минчев по-добре от тебе. Но той има и качества като музикант и има отношение към народната музика“. Но Влади не се предава: „Да, Атанас е много, много добър. Но е дъновист“. Те пак се спогледаха всички, но вече Кина Спасова е ядосана м му казва: „Ние знаем много добре какъв е Атанас и много добре знаем и ти от къде дойде“. И го изгледа враждебно. На Влади му се подкосиха краката и се свлече на стола, но все пак успя да промърмори: „Но той е дъновист!“ А кой бе Влади Симеонов? Влади Симеонов също идваше на Изгрева, Учителят го бе приел и бе в нашите среди. Свиреше на цигулка и дори един път той бе диригент на оркестър, който изнесе концерт за Учителя в салона на Изгрева. Влади Симеонов дирижираше оркестъра, а ние свирихме под неговата диригентска палка. Вие това ще го видите в направените снимки от онова време. След като свърши концерта Учителят нареди на всички да дадат по един плик, в който имаше по една банкнота пари. Аз като разбрах, че с тези пари Учителят ни заплаща, че свирим на Братството и пред Него, аз повече не пожелах да вземам такива бели пликове. Мариета, дъщерята на Бертоли се беше влюбила в него. В това няма нищо лошо. Когато си замина Учителят, когато тялото на Учителя беше положено в салона на поклонение, аз минавах редовно и сутрин и след обед, но понеже имаше голяма опашка от чакащи, то аз не се застоявах, но минавах мимоходом. Като минах така, идва Мариета, съпругата на Влади Симеонов и ме дърпа за сакото: „Атанасе, ела моля ти се да вдигнем Влади“. Отиваме с нея към тялото на Учителя, което е положено на бял одър за поклонение и какво да видя. Влади паднал и се проснал върху мъртвеца, върху тялото на Учителя и плаче ли плаче, ридае ли ридае безутешно. Вдигаме го ние, а цялото му лице е обляно в сълзи и както си бил положил главата върху тялото на Учителя, със сълзите си беше изцапал бялата риза на мъртвеца. Ние го вдигнахме с Мариета и го изведохме навънка, където продължаваше да плаче и ридае за заминалия си Учител. Аз го приех тогава като нещо естествено, на ученик, който ридае и плаче със свещен плач за своя Учител. Като видяха, че ризата на тялото на Учителя е изцапана от сълзите му, то приятелите спряха поклонението, изкараха всички от салона и Му подмениха ризата. Не мина година-две, Влади се отказа от Братството, отказа се от Учителя и стана комунист и стана партиен член. И ето сега пред всички той става и заявява, че аз съм дъновист. И то го казва на онези комунисти, които се криеха на Изгрева и си спасяваха живота като се криеха в нашите среди. Беше възмутително както за онези, които го слушаха, така и за мен. Но това не беше за чудене, защото цялата му фамилия беше такава. И брат му, и баща му бяха предани доносници на новата власт, пребоядисаха се, станаха комунисти, за да могат да виреят по-лесно, без много труд. Ето сега той непрекъснато повтаряше, че аз съм дъновист. А с това искаше да ме очерни, а той да стане бял и да бъде вода ненапита. Е, какво ще кажете за всичко това? Срещам веднъж Пеню Ганев, който бе освен учител, но и фотограф и ми се оплакваше, че при него дошъл лично Влади Симеонов и поискал от него да унищожи онези негативи, където той се бил заснел с Учителя на 7-те Рилски езера до извора. Пеню Ганев отказал да ги унищожи, но обещал да не ги разпространява. Влади се плашеше, че ще го видят на снимка с Учителя и ще се компрометира пред новата власт. А тогава той бе диригент на Пионерския симфоничен оркестър в София. За своята работа получаваше държавни награди и много аплодисменти в чужди страни, където обикаляше с този оркестър. Комунистическата партия смяташе, че това е нейна заслуга, че е отпуснала държавни средства, за да се поддържа и обучава такъв оркестър. А всички бяха забравили, че това са деца, които ги е раждала българска майка юнашка. И още нещо. Всички бяха забравили онова, което изрече в своето Слово Учителят: „Аз ще ви направя музиканти и като музиканти ще ви изпроводя и изпратя по света, за да можете чрез музиката си да разпространявате Словото Божие!“ Та Учителят в крайна сметка ги изпрати всички тези музиканти да свирят по света. Но понеже българското съзнание бе напоено със Словото на Учителя и всеки българин, който отиваше по света и свиреше музика от класически автори, то чрез своят двойник влизаше в звука извлечен от своите инструменти в онези необикновени тонове на класическите автори. Но и прибавяше онези вибрации, които слизаха от светлината на тяхното съзнание, влизаше в техния двойник и чрез двойника се източваше и излизаше под пръстите им извлечената мелодия от техните инструменти. Всички аплодираха майсторското изпълнение на оркестъра. Усещаха, че чрез неговото изпълнение са получили нещо, от което са се нуждаели и за което са копнеели. Техните възгласи не бяха аплодисменти за изпълнението на оркестъра, а бяха благодарност от онова, което бяха получили техните души в съприкосновение с оркестъра. Това беше именно за това, което бе казал Учителят. Те носеха в съзнанието си неосъзнато влияние от Словото на Учителя. А Влади Симеонов се покланяше и събираше аплодисментите. Така седят нещата. Дори по-късно един брат отишъл при сина на Пеню Ганев - Петърчо и пожелал да му извади снимки от негативите на баща му. Петърчо по онова време беше студент от консерваторията, а Влади бе професор и се страхува от него да не го изключи. Затова когато трябва да извади онази снимка гдето Влади и Учителят са застанали един до друг на Рила като Влади се покачил и седнал на един голям камък и главата му стърчи. То Петърчо на снимката изважда само образа на Учителя, а отрязва главата на Влади, който е стърчал една глава над Учителя. Получила се снимка с Учителя застанал до ученик с отрязана глава. Ето това ако не е символ на реалност и действителност - то здраве му кажи. Голяма работа бе тази снимка- говори и плаче едновременно.

10. ОБЩИЯТ ТАВАН НА ДОМА И ТРИТЕ ПЪТЯ НА ИДЕАЛА Аз познавах Василка Иванова още от гр. Айтос. По-късно тя дойде да живее на ул. „Опълченска“ 66 в дома на Петко Гумнеров. Тук тя помагаше на сестра Гина Гумнерова в домакинството и тя переше дрехите на Учителя. Тук, в тази къща Учителят е престоял до 1928 г. Тази къща е строена по турски тертип, т.е. по турски модел. Сега се казва къща-близнак. Каквото има от едната страна, такова има и от другата страна. Между двора при такива къщи има една малка вратичка наречена „комшулук“, за да може да се преминава от единия двор в другия. Такава вратичка с неостъклено капаче има и на тавана, където покривът е общ. Василка ми разправяше този интересен случай, който се отнася за Георги Димитров, който с майка си, със сестра си и брат си а живели от другата страна, в другата половина на тази къща. Георги Димитров е комунист и е представител на Третия Комунистически Интернационал. Според сестра Василка Учителят имал положително отношение към Георги Димитров и специално към комунизма като идея, която граничи с религията като същност. По онова време се започва гонение срещу комунистите и дошли от полицията да го арестуват. Един ден Георги Димитров отваря този капак на тавана и влиза вътре в другата половина от дома при Петко Гумнеров. Слиза долу от тавана, отива при Учителя и Му казва: „Ще може ли да запазите тези материали?“ И му подава една папка с книжа. Учителят извиква Василка и й нарежда: „Василке, повикай еди коя си сестра, облечете този човек с бяла женска шапка на главата, бос по налъми с дълга женска рокля, ще го хванете под мишница от двете му страни и ще го изведете на сто метра от църквата „Свети Георги“. Двете сестри са готови, а Георги Димитров е преоблечен като жена. Учителят се обръща към него и му казва: „Отиваш веднага в Бургас и оттам през морето за Русия!“ Двете сестри го прекарват през улицата, а на двеста метра го поемат негови другари и го слагат в една затворена кола и го извеждат извън София. Пристига в Бургас, поставят го в една бъчва и по такъв начин той заминава за Русия. Ако беше останал тук, щяха да го убият както това направиха с другия му брат, който бе останал в София. Така Учителят спасява живота на Георги Димитров. Когато Учителят си замина приятелите изпратиха телеграма до Георги Димитров, за да разреши той лично Учителят да бъде погребан на Изгрева. Такова разрешение се получи и така Георги Димитров се отблагодари на Учителя, че му беше спасил живота. След време сестрата на Георги Димитров, която се казваше Елена също бе заплашена от арест и от смъртна присъда. Тя също се прекачва през същия таван, слиза при Учителя и Го моли за защита. Учителят пак нарежда на Василка Иванова, дават й бели дрехи, слагат й бяла кърпа и заедно с още една сестра я извеждат от дома. В онези години сестрите, които са посещавали Учителят обикновено са се обличали с бели рокли и на главите са си слагали бели кърпи или бели шапки. Понеже сезонът е бил такъв, че било студено, Василка си дава палтото, Елена го облича и така я измъкват от вратичката, в която влизат и излизат само последователи на Учителя. В джоба на палтото е имало тефтерче на Василка, в което си е правила и водила бележки от Словото на Учителя. Страхувала се не за палтото, а за бележника, че може да изчезне. Накрая й връщат обратно палтото заедно с бележника, а Елена емигрира за Русия по нелегални пътища. След 9.IX.1944 г. когато комунистите идват на власт, Никола Антов, който бе също комунист и който бе в братския съвет без да пита останалите самоволно подари домът на Петко Гумнеров на властта с цел да се направи музей на Георги Димитров. Когато стана процеса срещу братството 1957/58 г. Василка Иванова отиде при сестрата на Георги Димитров, която заемаше голям държавен пост. Тя беше директор на висшата партийна школа на комунистите. Срещна се с нея и поиска да помогне на Братството при съдебния процес срещу него. А тя отговорила: „За теб, Василке, мога да направя всичко. Мога да наредя да ти дадат апартамент и да го обзаведат. Мога да ти осигуря държавна пенсия като ятак, понеже спаси брат ми и мен. Но за тях, дъновистите, не мога да направя нищо. Тях ги очаква съд“. Василка се изненадала на предложенията на Елена и отвърнала: „Аз това съм го сторила в името на Бога и в името на Учителя, защото да спасиш един човешки живот, това е висше служение пред Бога. Друго такова служение не съществува на земята“. Казала това и си тръгнала. Василка до края на живота си живееше на Изгрева в една барака и приятелите я подпомагаха в дните, когато тя не можеше да плете с плетачната си машина, с която си изкарваше прехраната. Ето ви три примера за подражание. Всеки подражава на онова, на което се е посветил.

4. ПАРИ ЗА ТАКСАТА НА ОТХВЪРЛЕНИЯ СТУДЕНТ Започнах да свиря на виола в Царският симфоничен оркестър. Не след дълго получих стипендия като сирак от войната. Там служих и си отбивах войнишката служба. С една дума, там си живеех царски. А защо ли? Като виолист постъпих и в операта да свиря и получавах много пари. Но на това царско мое положение ми завидяха много хора. Не минава много време и ето Сашо Попов ми казва: „Атанасе, не може да си караш службата тук, да те обличаме тук като гвардеец, да получаваш пари като стипендиант и едновременно да се разхождаш в града като принц и едновременно да следваш. Трябва от всички тия неща да избереш едно“. Но аз започвам да му доказвам, че съм право поне за следването си: „Г-н Попов, не искам като вас да остана без образование“. Това го жегна много, обиди го и той се разсърди. След малко идва при мен Зарко Калудов, виолист-музикант, който бе секретар и казва: „Атанасе, нашият шеф е решил, че не можеш повече тук да останеш в Царския оркестър“. Казвам му, че ще го напусна, защото за мен е по-важно образованието. И така направих. Скоро след това ме среща един от комисията, която ме одобри за виолист и ми казва: „Атанасе, защо ти тогава мен ме заблуди с тази твоя ръка. Аз мислих, че ти ще станеш и ще бъдеш втори Паганини“. Той беше цигулар завършил във Франция. Аз имах много интереси и ги задоволявах и не се упреквам в това. Аз владеех еднакво цигулка, виола и контрабас. Аз нямах строго определена цел да стана Паганини. Ако имах, щях да ходя при Учителя, да Го питам за Неговият съвет и да търся Неговото съдействие. Аз се записах да следвам задочно, за да мога да се издържам с цигулката. Но за да се учи човек по онова време трябва да има настойник. На мене настойник беше Цанко Цанков, професор- композитор, който е съпруг на голямата певица Карин Цанкова, германка по произход, и които обслужваха като певица и органист католическата църква, където имаше орган. Орган тогава имаше в тая църква и в католическата църква в Русе. Други органи нямаше в България. И моят настойник проф. Цанко Цанков ми каза: „Атанасе, помисли, искам да направим един оркестър от 20-25 човека - щрай, лъкове без духови инструменти. Ще свирим в църквата, където аз свиря на рояла, но искам да бъде по-тържествено с този оркестър“. Аз бях много контактен и за кратко време събрах най-добри оркестранти. Сашо Околийски беше концерт-майстор. Той почина млад. Направихме оркестър и Сашо беше много доволен. Почнахме да свирим, салона се пълнеше, имаше и вънка хора, които ни слушаха. А католици имаха като хоби да привличат повече и повече посетители. Отивахме да свирим в 6 часа сутринта, а в 7 часа отивахме да закусваме. Понеже аз бях завербувал деца, които пееха в хора, с тях отивахме в сладкарницата на ул. „Дондуков“ и нали аз имах много пари давах им по една кифличка и по една боза. Това правех всеки път. Но ето сега идва друга развръзка на моят път. И тази развръзка не е случайна и тя се направлява от невидима ръка. Един ден разсилният на църквата ми казва, че Цанко Цанков и жена му като свирят и пеят получават по 30 000 лв. на човек, което прави 60 000 лв. месечно. А той е възмутен от всичко това, защото обикновено аз на него давах пари и той носеше за закуска по две тави кифли за децата. Казва ми разсилният: „Кажете му на онзи скръндза, да купи и той една табличка кифли на децата вместо вие да ги храните от джоба си!“ На онзи скръндза аз му подхвърлих, но той се направи, че не ме чува. И аз говорих със Сашо Околийски - концерт-майстора и той прие моята идея на другия ден да не свирим в църквата. Ние не отиваме на работа. Цанко Цанков се възмути много от мен и понеже беше професор в консерваторията и шеф, каза на секретарката си Стефка Трифонова: „Атанас, ако не се запише за редовен студент в най-кратко време“, а то беше срокът до края на август“, „да се изключи от консерваторията“. А моят настойник проф. Цанко Цанков е директор на консерваторията. Има власт. На следващият ден идва разсилният вкъщи, аз живеех тогава в бараката на Изгрева и беше много разтревожен. Той ме обичаше, защото аз го подпомагах материално като му правех подаръци и му давах за джоб пари. Казва ми, че директорът е наредил на Славка Трифонова да бъда изключен от консерваторията, ако не се запиша до няколко дни. Аз приех това нещо много отговорно, станах веднага и се приготвих да търся пари, защото нямах в момента. А през мене минаха толкова много пари, но аз ги пилеех за разни чудновати неща и работи. Дори не мога да си спомня кому и за какво съм дал пари. Спомням си, че преди десетина дена имах голяма сума, с която можех да си платя не една, а десет такси като студент. Но парите ги раздадох на този, на онзи за разни неща, така напълно безвъзмездно. Но сега се уплаших и се стреснах. Разбрах, че нещата се придвижват към драматична развръзка чрез онзи „другиго“, който ми беше познат от много отдавна. Значи тук шега не бива. Затова тръгвам аз да търся пари. Тръгвам при този, тръгвам при онзи, а на Изгрева няма никой, защото цялото Братство заедно с Учителя са на Рила. Това ми го казва една сестра, която я питам, защо никакъв човек не се мярка на Изгрева. Положението ми е отчайващо и драматично. Цялото Братство е на Рила и аз няма от кого да взема пари. Вървя и се спрях при чешмичката с надписа: „Мисли добре, храни се добре, работи добре!“ Чета тоя надпис и преди да помисля, реших да изпия една студена вода. Там имаше едно канче, налях го и на бавни глътки го изпих. Сега оставаше да помисля, какво да правя. Нали така гласеше надписа на чешмата? Ами какво да мисля? И изведнъж си казвам: Ако Учителят е тука, имам куража да искам от Него пари! Да, но сега всички са на Рила! Щом са на Рила, значи Учителят е с тях, на Рила. Продължавам да мисля, че само Учителят може да ми помогне. И започнах да усещам някаква сила, която започна да ме влече отпред и да ме тика отзад и ме насочи към салона. Аз тръгнах. Тръгнах и вървя към салона. Наближавам на десетина метра от него. Нещо ме кара да вдигна поглед и да го отправя нагоре към стаята на Учителя. И в това време става най-голямото чудо в живота ми. Както гледам към балкона виждам, как Учителят отваря вратата, излиза на балкона и държи един доста голям плик, щото да го видя отдалеч. Той ми подава със знак да се кача и да отида при Него. Аз се затичвам, за да Му спестя слизането и Той ми подава плика още дори не бях се качил горе на последното стъпало на стълбите, които водят към Неговата стая. Подаде ми плика и каза: „Рекох, парите са братски. Ако желаете, върнете ги!“ Аз нищо не отговорих. Целунах Му ръка смутен и слизам надолу по стълбите. Нямах търпение и още докато бях пред бараката на сестра Балтова отварям плика. Той не беше затворен и гледам вътре една банкнота от 200 лв. и една монета от 50 лв. Всичко 250 лв. - точно толкова колкото ми трябват за таксата. Таксата за следването беше голяма 2500 лв., но понеже аз бях сирак, на баща убит във войните, ме таксуваха като беден и затова трябваше да платя 10 пъти по-малка такса. Но ето дойде време да нямам пари да платя тази минимална такса. Тичам веднага, записвам се като редовен студент и така си спасих следването, защото моят настойник проф. Цанко Цанков щеше да ме изключи и то, че му направих забележка и той да купи веднъж кифли на децата със своята голяма заплата. Така, че аз сам си направих всичко и сам си докарах тази драматична развръзка. Сам си бях виновен за всичко. С такива мисли се върнах горе на Изгрева и ето ме отново съм застанал пред чешмата, за да утоля жаждата си през този августовски ден. Изпивам от канчето няколко глътки и погледа отново ми се вторачва в надписа на чешмата. А там, на стената на чешмата имаше барелеф с фигури: сърничка, която пасе, девойка, която чете и орел, слизащ от висините. Загледах се в орела, с разперени криле, който каца и тутакси си спомних, че този орел е слезнал от Рила, за кацне на Изгрева и дойде и се вгради в тази чешма. И изведнъж ми просветна нещо в главата. Нали Братството беше на Рила и Учителят беше на Рила? Откъде се взе Учителят и как пристигна, за да ми помогне и предаде плика с парите? Отидох и се разпитах насам, натам. Никой не бе виждал Учителя. Всички ми казаха, че Той е на Рила с Братството. А аз преди часове получих лично от Него плика с парите, чух думите Му, целунах десницата Му и Той бе за мен тук, физически и духом. След някой и друг ден пристигнаха братята и сестрите заедно с Учителя летуващи на 7-те езера - Рила. Разпитах първо брат ми Гради, а след това и останалите и разбрах, че Учителят през цялото време е бил при тях на Рила. Аз бях слушал и други такива случаи разказани от много братя и сестри, когато Учителят е изпращал от Изгрева да отиде някой на ул. „Опълченска“ 66, да вземе нещо или да донесе нещо в дома, в който е пребивавал Учителя до 1928 г. Онези, които са отивали там, за да изпълняват поръчката на Учителя и когато са чукали на вратата, вратата се отваряла и лично Учителят ги е посрещал и им е давал онова, за което са дошли. А разстоянието от Изгрева до този дом е към 15 км и Учителят не може да ги превари нито пешком, нито с файтон. Това бяха онези случаи, които бяха за нас чудновати и ги разказвахме само на верни приятели. Защото щяха да ни се смеят и подиграват. Затова аз започнах да разказвам този случай на приятелите и той стана известен като случая с таксата, която е трябвало да бъде платена и заради която Учителят с мисълта си и с вътрешния си взор е видял моята нужда и се е притекъл в най-подходящ момент. Но другото не смеех да го разказа, за да не ми се смеят. А това бе, че през това време, в този ден и час Учителят бе на Рила с Братството. Дали Той прелетя с крилата на онзи орел, който бе изписан на чешмата, аз не мога да кажа. Това знание е още недостъпно за нас. Учителят казва, че когато усвоим знанието, което е дадено в Словото Му, ще минем в четвърто посвещение, а това означава, че небето ще отвори своите врати и знанието небесно ще се втече в нас. Чак тогава можем да преценим и да кажем: „Ето така и по такъв начин Учителят се е пренесъл от Рила, за да дойде в онзи миг и да връчи плика с парите на Атанас Минчев, за да си плати таксата за редовен студент“. За мен, онова което не бе чудо, ме невидимата ръка на Учителя, който ми помагаше и която напътваше онзи „другиго“, който да се намесва в подходящ момент, за да ме насочи в новият ми път.

АТАНАС МИНЧЕВ (8.08.1914-29.05.1993 г.) 1. ВДОВИЦА И СИРАЦИ ОТ ВОЙНИТЕ Роден съм в с. Каменар, Бургаска област на 8 август 1914 г. Баща ми имал нива до манастира „Свети Георги“ в Поморие и там на нивата съм се родил. Баща ми е бил строител на къщи, а майка ми домакиня. Били сме четири деца, от които две са умрели. Останали сме двама - аз Атанас Минчев и брат ми Гради Минчев, които досега още сме живи. Баща ми като строител имал е проблеми с работници и мама му казва: „Кольо, я събери твоите братя, а те били четирима братя и една сестра и работете заедно, чужди хора не ви трябват“. А според това, което съм чул, дядо Минчо, който умря при нас, в нашата къща, бил баща на баща ми, бил прокълнал тези деца: „Да се чуват, но да не се виждат“. И тая съдба като че ли ги постигнала. Случва се, че баба Станка умира и той дядо Минчо сам човек е останал. Мама убеждава татко ми да приберат всички братя и сестрата при себе си, правят една строителна бригада и работят заедно в Каблешково, където съм почти расъл, това село близо до Каменар на два километра, е половината строено само от баща ми. Даже преди 20-30 г. когато отивам да обиколя родния си край минават през Каблешково, разглеждам където съм расъл, където баща ми е минавал и ето едно дете ме спира и вика: „Един дядо те вика“. Обръщам се, дядо Костадин, този, който вижда в мене баща ми. Поздравяваме се и той пита: „Вие не сте ли на Колю син?“ Казвам: „Моля ви, кажете ми нещо за него, защото не го помня. По какво ме познахте?“ „Същата походка, същите ръце, същата фигура. Имам да му давам пари. Той ми построи къща и не можах да му се отплатя“. Казвам: „Дядо, аз не съм атеист, горе на небето ще му плащаш с лихвите. Сега пари имам“. Така се разделихме и двамата с едно хубаво чувство. А баща ми е убит при първите куршуми на Балканската война. Мама през деня е на нивата, а вечер като ни нахрани сяда да преде, да плете и пее тъжни песни, плаче и пак пее тъжни песни и после весели. Аз бях вечно в скута й така сгушен и слушам как мама пее и това ме унасяше много и заспивах в скута й. Закърмен съм с песните на мама. И от тази музика и песен, която съм слушал в разстояние на години след време започнах да пея песните, които пееше мама - народни песни, че градски песни - ту тъжни, ту весели. А мама чудно пееше. Сутрин се събуждах от песента й и разбира се на креватчето ми и съм убеден, че от дете съм музикант, син на работник. Аз самия бях работник, успях да постигна тая музика, разбира се аз станах музикант, така да се каже аз станах професионалист. Свирех в оркестри. Само веднъж съм давал концерт в живота си. Станах музикант-занаятчия, но това е голям скок за селото. Аз съм зодия Лъв. Разбира се аз се отличавах от малък с устрем и това ми даваше самочувствие да се хвърлям напред. И още от малък учителят ми, който се казваше Янко Андонов ми помагаше. Той загина като комунист, убит в сливенския балкан и паметника му е в Поморие, в градската градина. Първият ми учител беше Янко Андонов. Той казваше на мама: „Маро, Атанас може да закъснее за училище, ваканцията може да бъде за него не два месеца или три, а повече отколкото на другите“. И мама ме пращаше, да кажем да паса коне главно, буйни коне в съседното село Бата. Те там 1/3 от хората са от Бялото Братство. А в нашия край, не знам, не съм проверявал, но имало е села като Горица например, цялото село е от Бялото Братство. И хората ми са разправяли, че нямат проблеми с данъчни плащания, с кражби и убийства. Всичко е редовно и аз си го обяснявам с това ново учение, което те са възприели. И от тази музика, която аз съм слушал в разстояние на години започнах да пея това, което пееше мама, народни песни, градски с текст много хубав - ту тъжен, ту весел. А съпругата на Янко Андонов, а мама пееше хубаво, чудно пееше, ми казваше: „Ташо, на този акт годишен за мъжа ми искам да изпееш една песен“. Защото аз като се разхождам, вървя и си пея и действително помня, че изпях песента „Тодоро, Тодоро, мари аталио, горска лудо- рио“ - весела селска песен, на годишен акт, помен за мъжа й. Помня, че с Гради бяхме в един клас, защото той беше останал. Но ние пеехме с него и за радост на родителите салонът се пълнеше с хора. Помня, че майка ми ме обличаше с нови дрехи и нови цървулки бели, аз се качвах на гърба на Гради и той ме пренасяше, когато е валял дъжд и беше разкаляно. Слизам от гърба му когато видя, че няма вече да се оцапам с кал. Даже Гради го командвах като че ли аз бях по-големият брат. Той ме слушаше. Така растяхме ние двамата. Мама ни оставяше в торбата хляб, навярно и сирене и ни оставяше, а тя отиваше на нивата. Мама хранеше или прасе или крава или магаре, които после продаваше. Иначе ние нямахме условия да се занимаваме с животни освен да ги храним и да ги продаваме по-късно срещу което получавахме жито. Помня, че къщата е направена от тухли висока колкото ръста ми и понякога прасето се изправило, дръпнало торбата и изяло хляба. Помня също как съм обикалял къщата и съм дръпвал черта до където съм стигал и на другата година гледам с колко съм пораснал. Мама ни разказваше как на фронта когато бил баща ми и нямало хляб, а той си бил идвал отначало и тя му била дала восък. Та когато нямало какво да яде той ядял восък. Та като съм чувал това нещо и когато е нямало никой на село и нямам с какво да се нахраня съм отивал на гроба на дядо Минчо, той беше вече починал, пък и от други гробове съм вземал остатъка от свещите и съм дъвкал восък. Освен, че съм дъвкал, но аз съм гълтал и самата свещ. Веднъж помня, че мама се връща вкъщи и като ни няма отива и ни намира заспали на гроба на дядо ми. Повече мене, защото бях по-малък. Гради като по-голям намираше начин да се устрои. Помня, че чешмата беше далеч някъде на 500 м от нас. Аз ходех редовно за вода и чувствувах как като пия и се измивам водата ми даваше живот. Не помня дори Гради да е ходил за вода. Мама ходеше с две менци, а аз с две стомни. Янко Андонов каза на мама: „Маро, тези деца имат заложби български, в Бургас откриват пансион за сирачета от войната, децата ти имат право да постъпят там“. Обаче Гради се разплака, хвана се за роклята на мама и не искаше да замине. Аз обаче отидох в Бургас в пансиона за сирачета от войната. Там имахме един директор-цигулар, който имаше дете на моя възраст. Той свиреше на децата и ме приемаше. Така аз станах като член от тяхното семейство. Даже ме благославяше, че аз не ям месо и ми помагаше. Чичо ни Драган ни пишеше редовно. Той напусна България 1915 г., но не можеше без нас. Когато отидох първи път при него в Белгия той ми разправя как е оцелял. Това е било през времето на Фердинанд. Всички братя са служили в една рота, което сега не е така. В същото време мама е с три деца и с четвърто бременна. От гробищата където ме е намирала заспал, от там изпраща четиримата братя на фронта. Те били млади, хубави, красиви. Предната вечер, този същия дядо Константин, за който споменах преди, той имал да дава пари, по обичай български, а той бил кръчмар, се събрали всички да се чукнат. Обаче дядо Минчо бил на друга маса сърдит. Дядо Константин казал: „Абе, Минчо, ела тук при децата си! Това е фронт, да ги благословиш“. „Да се чуят, но да се не видят“, пак повторил той, дядо Минчо. Обаче чичо Драган сложил в 5 чаши вино - за него и за братята си. Станал и казал: „Това нещо, което каза баща ни ние можем да го променим, зависи от нас“. И казва, ние си пихме виното, дядото не пи. Сложили му чашата на дядо Минчо. Не зная какви качества е имал, но той не пи. Чичо ми казва, че тръгнали през Лонгоза за Варна. Лонгоза пълен с вълци и чакали. Тъй наречения Хаин Боаз. Баща ми с манерка ракия и цветя. Драган, който е след баща ми беше красив, а другите са Луката и Георги. Баща ми казваше чичо бил тъжен, даже в очите му имало сълзи. Те хапват, пийват, стигат във Варна - кьошковете, гледат морето, корабите - пеш отиват. Дето се казва две денонощия или два дена и една нощ. Слизат, гледат, но чичо нещо му говори. „Хванах баща ти и му викам: „Кольо, ти нещо предчувствуваш? Но, казва, това е фронт. Никой не знае нищо. Но ако нещо се случи с тебе, и се прекръстил, аз поемам издръжката на семейството ти“. И казва чичо „на баща ти като, че му падна нещо от плешките. Така изправи се, заговори, върна се, седна пак до мене, прегърна ме, пи глътка ракия и яде от баницата, която майка ти направи. Аз приех, че изпълних една голяма задача. И да знаеш, Наско, първата пушка,която гръмна уби баща ти. Ами сега? Аз съм се заклел“. Разбира се те имат обучение нали и той бил подофицер чичо Драган, докато влязат във фронта. Това е в Румъния. Ами сега какво да правя и решил: „Да бягам. Ако остана в България жив, баща ти беше той бе майстора, ние носехме материала, ние през зимата коренихме дърва още не са платили чорбаджиите, защото от гората правят нива“. Тогава нямало багери. Какво ще правят четири деца? И решавам да бягам, но по-късно. Казвам на моите хора - войниците, това е било по-късно обаче, пак на фронта, но на гръцката граница. Отива, идват войниците, обаче той ги кара да емигрират, те се разплакват. Един казал, че неговата любима ще става майка и той трябва да се прибере в България. Другият казал, че баща му бил купил един чифт волове и той ще ги обучи да орат на нивата и ред други такива селски подробности. Никой не решава да емигрира. Сложил ризата си на пушката, седнал на един камък, което било знак, че се предава. Идват войници, арестуват го, слагат го на една каруца и го пращат на един остров. Той бил чувал, че всяка нощ избиват по няколко души българи, а на другите дават работа. Така ги устройват. Обаче българите ги убиват. Чичо ми казва: „Аз, за да се спася и да съм жив сега върху себе си аз имам физическо убийство“. И аз си обясних това, както ми разказваше един белогвардеец Коста Гнатюк - лютиер на цигулки. Живееше там където живеех аз с Гради и мама до парк-хотел „Москва“ в София. Ние бяхме във вилата, а той живееше до нас в една къща. Гнатюк много ме харесваше даже ме научи много неща в лютиерството. Познавам така от коя епоха е инструмента приблизително, мога да го оценя приблизително. Казва той, че като белогвардеец бил арестуван и ги избивали и то как. Той върви и един войник след него. Наближават някаква височина. Напред е тъмно като в рог. Само една пътека се очертавала. Като наближават височината, войникът сваля пушката от рамото и с приклада удря човека в гръб, човека пада в една пропаст и край. Това е за Гнатюк. А чичо ми Драган казва: „Аз се обръщам, войникът готов да удря в тъмното, но аз го хващам и политам с него в пропастта“ като го държи пред себе си като една възглавница. В случая, който е отпред бива убит, а другия, който го държи остава жив. Чичо ми по инстинкт усеща, че войникът ще го удари по главата и инстинктивно го хваща и го слага пред себе си като възглавница. Политат заедно надолу. Войникът се убива, а човекът зад него остава жив и здрав. Но преди да го арестуват войниците, той стои на камъка и чува гласа на баща ми: „Драгане, това което преследваш ще го имаш ако отидеш във Франция, Белгия, Люксембург“. Той знае, че просто следва една програмираност, макар че няма храна, но знае, че ще живее. Стои във водата, само лази под една скала, защото долу било река. Виждал се хоризонта далеч, на километри. Не се задавал никакъв кораб. Там е бил пътя Франция-Белгия. Най-после видял един кораб се задава и започнал да маха с една шапка. Тогава една лодка се спуща в морето, вече било светло, разсъмнало. Той търси някаква помощ. Лодката се приближава, той продължавал да маха. „Идва лодката, подават ми ръка, стъпвам в лодката и ме закарват в кораба. Карат ме в трюма на кораба, дават ми една лопата да хвърлям въглища, а пък аз всичко нам какво да правя“. Всичко се нарежда тъй както небето е наредило. Горе на палубата, собственика на кораба, който във Франция има мина, разнася въглища и него ден трябвало не зная колко курса да направи и който е долу трябва да работи и добре въглища да нахвърля, за да може кораба да развие максимална скорост и да може да се върне. Собственикът стои на палубата и гледа как барометъра се вдига необичайно. „Кой е долу, бе?“ „Ами един роб!“ Отиват, връщат се, разбират, че той е българин. А чичо ми имал само второ отделение. И аз след две години изпратих на чичо си документа, за да установи личността си. Той научава пет езика и става водещ. Собственикът го извиква и му казва: „Аз имам мина и искам да дойдеш да работиш при мене“. Така първоначално чичо работи в мината. Обаче Драган вади три норми. Нормата им била три златни франка достатъчни да може да преживее. Той го вика след няколко месеца и му казва: „Драгане, ти тука жени ли поддържаш? Какви са тия пари? Аз съм директор, взимам десет франта, а ти вземаш девет“. Тогава Драган му казал, че е дал обет и че поддържа семейство в България и му казва тогава. „Драгане, за да изпълниш мисията си ти не можеш да копаеш така, ти ще загинеш. Приемаш ли да станеш мой личен шофьор, ще минеш курса за професионалисти и ще получаваш не девет, но седем франта и пак ще храниш тия деца“. Тогава той взема диплом с отличен, завършва курса и става шофьор на чорбаджията. Този чорбаджия имал дете родено на моя възраст. Драган го нарича (макар че той има име), нарича го Атанас и го кръщава и почва да го вози в колата. Купува му разни лакомства и детето така се привързва към Драган, че само като спи не говори за Драган. Майката и бащата са възхитени, детето расте живо и здраво, няма болести, като китка в саксия расте. Взима му дрешки, взима му това-онова, учи го български най-важното. А мама в това време ми е взела пликове и писалка и ме кара всяка вечер да пиша какво съм преживял. Пак аз нали ходех за гъби из гората, бера диви плодове, вълк ме е гонил, ловя змии, после ги пущам на хорото. Имаше една мома Мара Кехайова, която като види змията припадна и се видяха колената и не можа да се омъжи заради това. Да се видят колената на мома бе голяма срамотия. Лоша работа тогава направих. Но после се омъжи и умря. Ловя змия пепелянка, сложа я на панталона си и тя хапе, дърпа и зъбите й остават на плата и после я пусна. Братята ми: последния Вълканчо го помня, но първия Стефчо не го помня. Двамата са починали, а ние с Гради сме останали живи. Така порасна Атанас. Драган праща редовно пари. Най-хубавия инструмент си купих, най-хубавия лък, най-добре се носех. Ските ми бяха най- хубавите. В Бургас карах гимназия. Чичо ми обаче ми пишеше така: „Наско, учи каквото ще учиш, но искам да научиш един занаят, да кърпиш обувки ли, панталони ли, но да имаш занаят независимо от твоята диплома“. Аз се учех много добре, абсолютно, мама предеше, работеше, но беше и шивачка. Аз й въртях когато шие и аз изучих занаята и сега мога да ти ушия каквото искаш. Като завърших прогимназия, пансиона го закриха и ни пратиха във Варна в пансион. Там имаше професионално училище, гимназия и търговска гимназия. Аз обаче постъпих в курса по шивачество. Нали искам да имам занаят. Там също учих музика, един италианец ме занимаваше. Вземах уроци, плащах си и т.н. Пансионът се помещаваше където е бившото морско училище, където Вапцаров е живял там. Сега там има барелеф. Едно време го нямаше. Директорът на училището, генерал Николов, един куц от войната човек, да се издокара пред цар Борис запланува една фирма, която после друг я довърши на пансиона, на която пишеше „Царство България, Министерство на войната, пансион за сираци от войните „Княз Борис Търновски“, обаче царя това не го знае, а намалиха храната на пансиона и от икономията на парите направиха тая скъпа фирма в Германия. Скъпа, тука е пренесена и преди да се монтира царя идва, поканиха го да дойде и генерала ни каза, че ще се ръкува с нас и ще ни пита за нашия баща и вие ще му разкажете. Аз като висок и красив бях знаменосец. Строихме се така една редица около 200-300 деца и генерала казва,като дойде царя ще ви пита за вашия баща, къде е загинал, на кой фронт и т.н. и като си тръгва ще му целунете ръка. Това става предния ден. Аз съм библиотекар на пансиона и там идваха, тогава имаше прогресивни момчета, които впоследствие, а пансиона беше военен, станаха военни и ги избиха след 9.IX.1944 г. Аз не исках да стана военен. Някои бяха комунисти, после много станаха и в ръководството на Политбюро. Аз останах жив. Те идваха вечерно време след проверката при мене. Казвам им: „Приятели, така и така каза директора. Моята майка така ме е учила още да целувам ръка на свещеник и на стара жена, а такава ръка, която пуши, смрадлива, аз не целувам. Разбира се а така решавам, а вие постъпете както искате“. И така на другия ден царя държи реч и тъй нататък и накрая започна да пита за убитите ни бащи. Казвам аз какво е било, но ръка не целувам. Гледам генерала, промени си образа. Втория след мене не целува, третия също. А един възпитател Цончев се казваше, много ме обичаше, защото бях изпълнителен. Още не сме се прибрали, той идва и казва: „Наско, трябва веднага да изчезнеш от тука и кажи за къде да ти дадем билет“, а те ни даваха бланков билет, безплатен за отиване и връщане. Дават ни например да отидем да видим майка си в София и се връщаме, а на мен само да отида без връщане. „Директорът те изключва за вечни времена и трябва да напуснеш Варна.“ Аз веднага решавам както, че някой ми диктува - за София. Дават ми билет за София безплатен. Слизам на гарата, виждам трамвай №1, качвам се, пътувам из града и където завива трамвая искам пак да се върна обратно на гарата, за да се върна вечерта. Плана ми е начертан в главата. Слизам, оглеждам се, за да се върна после пак. Една стара жена носи картини с рамки и стъкла, едва се превива. Аз се намесвам и й казвам: „Искам да ви помогна, да ви пренеса картините“. Тя казва: „Нямам пари“. Казвам: „Не желая пари, искам да ви помогна“. Взимам аз тежките картини. Тя върви напред, аз след нея, минава покрай входа на семинарията и влиза в един квартал, квартала на дъновистите. Беше Вълчанова. Тя живееше където е сега вилата на Огнян Дойнов, имаше къщичка малка. После се запознах с нейната дъщеричка и т.н. Гледам у тях нещо с американ направено, а то било параван на двора, за да се къпят. Аз бях изпотен и тя ми казва: „Вземи си един душ, сине!“ И влезе вкъщи и извади дрешки, чисти, бели и казва: „Това са дрехи на синът ми, който е в затвора“. Той бе комунист и го ликвидираха. Но тази жена беше втора майка за мене. Пита ме какво да яда. На двора имаше легло. Така легнах, починах си, успокоих се и гледам една двуколка и на нея един голям бидон, каца, около стотина литра. „Видях, че си много работлив, виж там ония тополи и ми посочи към ловния парк. Там има чешма на Диана ад. Ако отидеш и донесеш едно бъчве тука ще направиш една голяма услуга и ще ти се плати.“ Викам: „Майко, аз ще отида без да ми се плаща. Ти ме облече и нахрани, какво повече от това.“ Отивам аз надолу и тичам, нагоре дърпам на нея най-напред, после на други бараки и така 15 пъти се върнах. Много се изморих. Лягам, даже не вечерях от умора. Сутринта, а аз спях навън, намирам на леглото си един плик пълен с пари. Тя взимала по 15 лв. на буре. А пък тогава помня, че маслото струваше 40 лева. Значи с две бурета и половина ще купя един килограм масло и ще го ям цял месец. И викам: „Майко, пари нямам нужда. Това, което ми даваш е достатъчно. Само ще ми помогнеш в едно отношение. Аз съм дошъл тук от Варна, да отида при Негово Величество цар Борис III“.“ А-а, това е много лесно“. Виж тук тая гора, посочи ми Враня. Изгревът е най-високото място на софийското поле, а Враня е бившия дворец на Фердинанд. Отивам аз при караула и му казвам, че идвам от Варна където се видях с царя преди три дни и сега искам да го видя. Той вдига телефона и пристига един полковник без шапка, хваща ме за ръка и ме води и ще ме качи на втория етаж. В тоя момент царя слиза долу облечен с военни дрехи без шапка. „Ваше Величество, преди три дена вие бяхме във Варна. Аз бях знаменосеца и не ви целунах ръка по инструктажа на генерал Николов. Сега съм уволнен от пансиона и от всякъде, а моят баща загина за родината“. Той ме прегърна много бащински и това беше третата ласка, която аз получих след майка ми, тази жена и царя. Разказах му всичко за пансиона на сираците. Той каза на полковника: „Напиши му билет за Варна“. Дадоха ми бланков билет и аз постоях още малко при тая жена и си мислех как програмирано се движих като любимец на боговете. Едва се разделих с Вълчанова. Отивам във Варна, онази табела, за която гладувахме е махната. Няма табела „Княз Търновски“, децата ме вдигат на ръце. Станало нещо фантастично, обаче аз казвам на Цонков: „Тука не мога да остана повече“. Пък през ваканциите нали, като дете от пансионите, на село ни изпращат. Така напуснах.

46. ЛЪЖАТА И ИСТИНАТА След 9.IX.1944 г. както всички знаят бяхме организирани в организацията на Отечествения фронт. За председател на нашата организация имахме един човек на име Стефчо Николов. Той не беше от братството, но беше много симпатичен човек. Живееше на Изгрева. Той посрещаше като всички Стефановци на Стефановден, третия ден на Коледа. Аз реших да ида да му честитя именния ден. Реших обаче да ида късничко, когато всички гости са си отишли. Отидох като му носех някакво подаръче. Не щеш ли тъкмо седнах и пристигна брат Елиезер с жена си Мариана. Посрещнаха ги и седнаха. По него време бях без работа, а брат Елиезер беше на виден пост в някакво министерство, но точно кое не зная. Идваха да го вземат с джипка от Изгрева. Обърнах се към него с молба, ако може да ида някъде да поработя, защото съм останал без работа. Той се обърна към мене с думите: „Вие дъновистите...“ и започна да ми чете някакъв морал. Оставих го да се изкаже и след това му казах: „Брат Елиезер, дайте да се разберем кой е дъновист и кой не е. Аз израснах на село и още като малък започнах да чета списание „Житно зърно“. Нямаше книжка от списанието, в което да няма статия от брат Елиезер. След това излезе вестник „Братство“. Същото нещо. Преместих се да живея на Изгрева. Най-напред брат Борис Николов ми отстъпи бараката си за въглища, която почистих и приспособих за живеене. Тогава брат Борис Николов, брат Елиезер Коен, Георги Радев, после Николай Дойнов, това бяха едни от най-видните хора в братството. Само че Николай Дойнов беше учител някъде из софийските села и идваше от време на време в София. За сведение на всички, най-много съвети съм получавал от брат Елиезер. Всички отиваха на работа, а вие учехте тогава. Аз като запитам нещо и вие, за да ме поучите отваряхме тефтерчето и ми казвахте: „Ето какво казва Учителят за това“. После в София веднъж на едно събрание някой от писателите на Изгрева искаше някаква промяна да се прави в списанието и във вестника. Аз пак бях „Ганчо“ нали, станах и казах, тъй като някои не харесвали както били написани сп. „Житно зърно“ и в-к „Братство“, че били написани по селски, аз казах какво мисля, че те са написани за българския народ. По селата, по колибите там би трябвало да го разберат, а пък учените, тъй или иначе, те и без това го разбират. Даже някои ме похвалиха после, че съм се изказал така, а пък сега, аз съм дъновист, а вие не сте, така ли?“ В това време жена му Мариана се обади. Така, така взе нещо да говори срещу дъновистите. Рекох: „Добре бе, сестро, вие що щете в България, що щете на Изгрева?“ Тя отговори: „Ама аз съм обиколила цяла Европа“. Викам й: „Обикаляла си цяла Европа, ама що щеш тука сега на Изгрева? Кой седеше при Учителя на колене, кой поднасяше на Учителя чай, кафенце. Нали вие бяхте? А сега брат Гради ще бъде дъновист, а вие не сте!“ Така че как да ви кажа, ей така си преживяхме един животец и аз после го чух, че Учителят бил казал: „Юда сега ще дойде с висше образование, нали?“ Това го чух. Колко е вярно не зная. Казаха ми, че брат Елиезер се бил отказал от Учителя с декларация на ОФ-събрание. А председателя ли или някой друг от големците тогава му казал: „Ти още като дете си израсъл в това братство, те са те издържали и в последния момент ти се отказваш от тях. В такъв случай и от нас може да се откажеш“. Нещо такова, но подробно не мога да ви кажа. По-късно ми попадна един протокол на комунистическата група на Изгрева, точно за тези неща: Кой и защо се отказва от Учението и Учителя. Сега го оставям, за да го публикувате. Това е за изпроводяк от брат Гради от тази епоха. Епоха на Лъжата и епоха на Истината. А Истината е в Словото на Учителя Дънов - Всемировия Учител Беинса Дуно. Амин. Членове на групата Р.П. (комунисти) в кв. Изгрев, Vl-ти район Данов, ком ПРОТОКОЛ-ДЕКЛАРАЦИЯ Днес, на 13 септември, ден четвъртък в полунощ 1945 г., кв. Изгрев, Vl- ти район - София. Партийната група на Р.П. (к) в четвъртък имаше заседание последно, на което присъствуваха следните редовни членове: Никола Антов - председател на Vl-ти район ОФ, Никола Георгиев - секретар на партийната група, Иван Илиев - председател на ОФ в кв. Изгрев, Желю Ганев - секретар на ОФ в кв. Изгрев, Влад Пашов, Георги Йорданов, Кина Петкова, Милка Георгиева , Пантелей Карапетров, Колю Драгнев, Тодор Пецанков, Стефчо Николчев, Гинка Николчева, Генчо Делейски, Райна Г. Делийска, Георги Райоков, Желю Митев Рачев, Мария Методиева, Тинка Василева, Йордан Георгиев, Толко Г. Тилев. Нередовни членове: Христо Минадов, Колю Келифарски, Таню Митев Георгиев. Съвещателни гласове: Елиезер Коен, Иван Мих. Василев, Тодор Михайлов Василев, Руска Иванова Василева. Анкетна комисия: Серафим Георгиев и Надка Христова, делегирани от Р.П. (к) Vl-ти район. Заседанието се откри от секретаря на групата Никола Георгиев. Същият предложи да се избере председател, за да води заседанието и секретар за изработване на протокола. Първият бе избран: Стефан Николчев, а втория бе избран: Мария Методиева. Събранието предвещаваше буря, която пролича веднага с даването думата на Генчо Делийски, същият започна с разни обвинения върху брат Антов: Строго се държи в партийната група, отишъл много на дясно, защитавал богатите - фашисти в братството, бил двуличен. Жена му Райна Генчова Делийска също го обвиняваше; така двамата се редуваха с измислени обвинения. Стефан Николчев и жена му Гинка Николчева също го обвиняват, както и първите. Елиезер Коен, на когото бе дадена думата, веднага се нахвърля върху брат Антов, като го обвинява, че не е изпълнил партийния си дълг, защитава гнездо фашистко, бил двуличен, превишил си правата като натупал Хр. Миндов, като предлага да бъде изключен, независимо от това поставя ребром въпроса: Дъновизмът е религия и опиум за народа, като така, всички партийци трябва да се определят тази вечер: Който е за дъновизма да се откаже от комунизма, като дъновистите-комунисти следва да напуснат групата, щом не се отказват от дъновизма, същите се считат за изключени. Същият Елиезер Коен даде пред брат Антов и нас следната ДЕКЛАРАЦИЯ „Аз, Елиезер Коен заявявам, че разбрах, че съм се заблудил в Учението на Петър Дънов и се отказвам публично от него, защото Дънов е фашист, учението му е фашистко, то рекрутира фашисти, вие сте всички гнездо фашистко, трябва да ви избесим и изгорим.“ Брат Антов взе думата, същият на дълго и детайлно даде обяснение и отхвърли всички обвинения, които са дело на устроен шантаж на завист и лична неприязън, с изключение случката с Христо Миндов, който в отбрана го натупал. Причината за недоволството от Антов на Генчо Делийски и съпругата му е следната: Делийски, като се почувствувал партиец, веднага определя Йордан Бобев за фашист, взема кирка и мотика и започва да му събаря бараката, като го изпъжда от мястото, щото бил фашист, обаче брат Антов, в качеството си на председател на Vl-ти район на Оф, заставил Делийски да спре изпъждането на Бобев, като му определили и място за живеене, състави комисия, която оцени дърветата и пр. на 6750 лв., които му бяха веднага броени. Вторият, Николчев е пак недоволен затова, защото брат Антов също в качеството си на председател на ОФ Vl-ти район, поиска сметка за вещите на заминалия Иван Атанасов, респ. цигулката, която и до ден днешен не я е върнал, та по тези лични неприятности създадоха шантаж. Брат Антов зададе въпрос на Елиезер Коен: Учението на Петър Дънов религиозно ли е или окултно-философско? Коен потвърди, че е религиозно. Брат Антов даде обяснение, че Учението не е религия, защото имаме няколко молитви и никакви догми, завърза се диспут между брат Антов и Коен. Брат Антов обясни още, че Учението е Учение на добрия свещен живот. Учителят навсякъде в беседите си говори и е поддържал славянството - единството между тях, всичко да поддържаме ОФ, хармония с Р.П. (комунисти). Обръщайки се към Коен с пръст му посочва към него с думите: „Ти си обиден, защото просветния комитет не ти даде такива права, каквито искаше, затова напусна Братството, озлобен до крайност, целиш отмъщение, независимо от това, ти си, който рекрутираше фашисти и ако има някой такъв то ти си виновен, защото ти редактираше „Житно зърно“, там прокарваше германската политика (нац.социализъм), независимо от това, чудя се, как не те е срам от Учението на Учителя когато две хиляди пъти си му целувал ръката, изял си поне двеста самуна хляб, изцери те от онази лоша болест, лежа на гърба на Братството до вчера, а днес си враг-отмъстител.“ Брат Влад Пашов доказа на Коен, че той написа рецензията на германския окултист Бо Ин Ра, вдъхновител на Хитлер, единственият окултист, оставен от Хитлер в Германия и че Учителят не го признаваше, а ти, Коен, го наложи и му издаде книгата, въпреки че Учителят не даваше. Елиезер Коен каза, че един дъновист не може да бъде и комунист, затова Антов трябва да се определи и всички други около него, това поддържаха и брат Иван и Тодор Мих. Василеви, в резултат на което брат Антов даде пред всички ни следната ДЕКЛАРАЦИЯ „Аз, Никола Антов, не се отказвам от Великото Бяло Братство, не се отказвам от окултно-философското Учение на Учителя П. Дънов и ще го следвам във вековете, също не се отказвам и от комунизма, защото тези две идеологии се допълват, нищо не ми пречи да бъда дъновист-комунист, затова ще продължавам да работя и им помагам респективно за прокарването на Оф правителствена програма.“ Към тази декларация дадена от брат Антов се присъединиха следните братя и сестри: Никола Георгиев, Иван Илиев, Желю Ганев, Влад Пашов, Георги Йорданов, Пантелей Карапетров, Милка Георгиева и Кина Петкова. Към декларацията на Елиезер Коен се присъединиха следните лица, а именно: Стефан Николчев, Гинка Николчева, Генчо Делийски, Райна Генчова Делийска, Христо Миндов, Тодор Пецанков (гледача), Колю Келифареца, Таню Георгиев Митов, Тилко Г. Тилев, Георги Райков, Колю Драгнев, Йордан Георгиев, М. Методиев, Тинка Василева, Иван и Тодор Михайлови Василеви, Руска Иванова Василева. Групата се раздели на две както следва: Първата водена от брат Антов, която не се отказа от Братството и не се отказа и от комунизма, като ще продължава да работи за него - респ. Отечествения фронт за прокарване на платформата му. Същата група бе в западната страна на клуба, обърната с очите на изток. Втората, водена от Елиезер Коен, се отказа от Братството като заяви, че ще образуват отделна група, без дъновистите. Брат Антов възрази, че тази група ще бъде терористична и не е съгласен да има такава. Анкеторът - Серафим Георгиев - председател на Vl-ти район на Р.П (к) заяви, че са достатъчни обясненията, затова ще трябва да ви се съобщи становището на партията по отношение на вашата група, както следва: РЕШЕНИЕ Разтуря се групата на Р.П. (к) в кв. Изгрева, като крайно недейна, неотговаряща на установените условия. Двете идеологии дъновизъм и комунизъм са несъвместими, като така от днес нататък групата престава да съществува и всички нейни членове се считат за изключени. Онези от вас, които искате да членувате в Комунистическата партия трябва да подадете декларация, че се отказвате от дъновизма и минат в съседна група в кв. „Ц.Йоанна“. Тук на Изгрева няма да има група. Брат Антов заяви, че се подчинява на партийното решение, но ще обжалва решението в онази част, дето се казва, че дъновист не може да бъде комунист, когато тези две идеи се допълват. Активната дейност на комитета на Оф Изгрева - дъновисти-комунисти Записани и събрани по заема на свободата - 2 500 000 лева За помощна организация събрани - 150 000 лева За войската - 120 000 лева За югославските деца - 130 000 лева За югославската акция - 25 000 лева За l-ва бълг. армия за подаръци и др. - 50 000 лева За болниците и фронта събрани - 35 000 лева Независимо от това, женското дружество изпрати на фронта: чорапи, пуловери, ръкавици и др. разни подаръци, сладкиши и др. Също събра за югославската акция разни дрехи, почисти ги, изкърпи. Посрещнахме общо Червената армия, настанихме ги на квартири с всичките му нужни като инвентар и др. Женското дружество посреща три пъти l-ва българска армия, болниците няколко пъти с храни и музикални номера и пр. Това е актив на другарите дъновисти-комунисти заедно със сестрите от женското дружество. Групата на Елиезер Коен се обявява от нас за противоотечественофронтовска, защото нито взема участие в дейност, нито пък дадоха нещо за горната дейност, както за заема на свободата и пр. Елиезер Коен ведно с жена му Мариана, обявяваме ги за пораженци в Оф и Братството, лично него за предател на Братството - Юда, проявен може би за втори път в новото време по нов начин. Тръгналите с него заблудени - неразумни, които са всички яли от хляба братствен, това се казва: храни куче да те лае. Настоящият протокол се състави в пет екземпляра, от които един се праща на седемчленния Братски съвет, втория на Просветния комитет, а третия на Женското дружество за сведение и вземане мерки спрямо тях. За Бюрото Председател: /п/ Н. Антов Секретар: /п/ Н. Георгиев /п/ Ив. Илиев Членове: /п/ Ж. Ганев /п/ В. Пашов /п/ Г. Йорданов /п/ Милка Георгиева /п/ Кина Петкова

45. ВРЕМЕ ЗА РАВНОСМЕТКА Мисля, че беше през 1966 г. От Паркстрой отидох в железниците да работя, но се разболях от лумбаго и ишиас в кръста. От болницата в София ме изпратиха в Станке Димитрово в ж.п. болница. Понеже беше много горещо през деня (беше лято), обичах да ставам рано и да се разхождам. Минаха два, три дена и по едно време главеният лекар-невролог, забравил съм му вече името и още един лекар, като влизам в стаята, нали се връщам от разходка, а стаята празна, болните излезли. Главният лекар казва: „Ето ние дойдохме и бай Гради пристигна“. Седнах при тях, да ми опишат заболяването. Главеният лекар ме пита първо, от къде съм се научил да нося такава дълга коса. Аз му отговорих: „Когато другаря Георги Димитров се върна от Москва ходих да го посрещна и го видях с дълга коса, което много ми хареса. От тогава реших да нося дълга коса“. Главеният лекар каза: „Хайде, не се занасяй ами кажи истината“. А те познавали Учителя. Единият лекар бил още момченце в Сапарева баня, а Учителят като се връщал от Рила или като отивал, отивал там на баня. Баща му бил военен. Учителят седнал така на една пейка, а детето се завъртяло около Учителя, седели с баща му значи на пейката ли какво и Учителят казал на баща му, че това дете ще стане учен човек. Така впоследствие той станал лекар. Главният лекар пък бил от Несебър. Аз също съм работил в Несебър. Имаше едно голямо блато, пресушаваха го там, а аз работех на дигата. Той също като бедно момченце работел там. И така тия лекари бяха разположени към мен и ми отпуснаха вегетарианска храна в болницата. Благодарение на това прекарах там много добре. Стоях един месец, след което ме изпратиха в Поморие на кални бани. И там стоях един месец. Лекуваха ме с хума, но не ни даваха да се къпем в морето, понеже водата беше хладка. Даваха ни само да се разхождаме край морето. В това време когато се разхождах се запознах с две девойки. Едната студентка, другата агрономка от Смолян. Първата живяла на Изгрева при вуйчо си Македонски, който живееше на Изгрева. Те пожелаха да си направим една обща снимка като застанаха от двете ми страни. След това ме върнаха отново в болницата в Станке Димитрово, защото имах още болки. В Станке Димитрово прекарах още един месец в болницата. Между другото ще спомена и това, че лекарят от Станке Димитрово ме помоли да поръчам паметник на баща му в село Владая, понеже на него отказали да му вземат поръчката. Аз пък бях познат с управителя и един ден отидох и поръчах паметника. След известно време, когато вече беше готов отидох и се погрижих за пренасянето му в Станке Димитров. Спомням си, че за пренасянето му чаках дълго време, от сутринта та чак до някое време след обед, да мине някоя кола, с която да мога да го пренеса. Значи след обед по някое време спря една кола, а той, шофьорът-собственик на колата ме видял, че чакам от сутринта и ме попита: „Ти какво чакаш?“ Обясних му какъв е случая и той ми помогна да пренеса паметника до Станке Димитров. Ще кажа още нещо за брат Йордан-шофьора. С него имахме доста разправии. Той беше зависим от някои „сестрички“. Веднъж от Тополица пристига група. Съобщават му да отиде на гарата. Той отива, натоварва ги, както и багажа им и ги докарва на Изгрева. Тогава спирахме при брат Бертоли. Дворът му беше голям, та имаше широко място за рилски багаж. Някои си оставяха там багажа и след това си търсят начин да се придвижат за Рила. Обикновено пътуваха до Самоков или Говедарци с автобуса. А пък те сега бяха възрастни хора - братя и сестри. Викам му: „Йордане, защо ти не ги заведеш?“ Защото той им каза, да си оставят багажа, а те да си търсят начин за пътуване с автобуса. Той започна да ми мънка нещо и аз му казвам, понеже той беше натоварен с багажа на братята и сестрите от Тополица. „Свалете всичкия багаж! Брат Йордан нека да си ходи където иска. Аз ще сляза и ще намеря превозно средство.“ Той ме погледна и вика: „Шега няма с брат Гради. Хайде, ще ги закарам“. И тъй както си беше натоварен камиона, така остана. После измисли, че трябвало да се качат няколко кафези с хляб. Викам: „Има място за кафезите с хляб, обаче от багажа няма да сваляш нищо. Направо брат Янко да ги поеме и да ги изкара горе на Рила“. Интимната мисъл на брат Йордан беше да сложи багажа на някои сестри, а да остави възрастните хора да си търсят превоз за Рила. А има да се ходи доста от автобуса на Гюлечица до Горския дом, за това нещо не иска и да знае. С брат Йордан сме пътували доста. Няма да забравя когато в по-първи- те години като тръгнем от Гюлечица нагоре, на няколко места камиона трябва да се изкачи по-нависоко, мястото е стръмно и брат Гради вземе някакъв камък, брат Йордан форсира колата и върви напред. Брат Гради тича след камиона и като види, че камиона ще спре вече, слага големия камък. Що спомени имам, с кого ли не и специално с брат Йордан. Понеже стана въпрос за брат Бертоли, Господ светлина да му даде, той си замина вече нали, но той нямаше къща още първите години на Изгрева. А точно срещу мен имаше една стая на пловдивчани. Там живееха Митко Сотиров, в съседство Гита Стратева и там имаше една стая недовършена и той я взема под наем. Понеже аз работех тогава при него той ми каза: „Гради, вземи направи стаята“. Нали ще ми плати човека за нея. Почнах аз първо мазилката, после трябваше да правя дюшемето, но нали под дюшемето трябва да се сложи сгурия. Брат Иван-каруцаря докара 3-4 коли сгурия обаче времето се случи едно такова, че валеше през ден, през два така и брат Бертоли вика:“ Като видиш, че ще вали дъжд сгурията ако е вън ще я внасяш, като не вали ще я изнасяш и ще си бележиш. Аз ще ти плащам за това нещо“. В това време аз помощник нямах. Брат ми ми беше помощник, да не ходи да лентяйствува тук-таме, за което му плащах надница. И тъй, като видим, че ще вали дъжд, аз си работех, брат ми вземе внесе сгурията. Добре, но стана така, имаше една сестра Йорданка, която работеше в града. Тя живееше в братските стаи. Като казвам братски стаи имам предвид, че от Пловдив няколко души братя се бяха събрали и си бяха построили една такава дълга къщичка с няколко стаи. Там живееше сестрата с момиченцето си. По едно време брат Иван докара две коли въглища за сестра Йорданка. Но гледам, времето се разваля, ще почне да вали дъжд. Викам на брат си: „Вземай количката и дай да прекараме въглищата на сестра Йорданка. Там имаше бараки за тая цел. Пренесохме въглищата, дори бяха останали още някоя количка и започна да вали. Сгурията остана неприбрана и стана само вода, нали. Дъждът беше силен и в това време пристига брат Бертоли от града. Той разбира се нищо не знае за въглищата и като видя сгурията започна да се кара: „Ти голям чиляк пък малко акъл имаш“ (той говореше повалено, нали беше италианец). В това време, там имаше мои близки младежи, като чуха това нещо, почнаха от тоя ден да ме подиграват с тия думи. Както и да е, минаха няколко дена, направих всичко, нали, както и дюшемето. Седнахме един ден така на пейката с брат Бертоли и му казвам: „Брат Бертоли, искам да те питам нещо“. „Ами, кажи“, каза той. „Представи си, че си на мое място и правиш тука стаята вместо мене. И в това време пристигат въглища за сестра Йорданка. Ти ми плащаш за всяко внасяне и изнасяне на сгурията, а сестра Йорданка, аз от нея никога няма да взема пари. Въглищата са две коли. Гледам, че вали дъжд и вземаме количката и пренасяме въглищата и в това време като вали измокри и сгурията. Вие ако бяхме на моето място кое щяхте да пренесете - въглищата или сгурията?“ Той помисли, помисли и каза: „Въглищата“. „Ами аз също направих така, а вие като се разтревожихте за сгурията ми казахте: „Голям чиляк, малко акъл имаш“. Тук живеят много хора. Има от братството, но има и други, които не са от братството, както казват - намерили село без кучета. Та имаше най- различни. И сега какво, излиза ми прякор“. И брат Бертоли се извини. Ама прякора ми остана. За сведение събирахме се у брат Игнат Котаров, брат Колю Нанков и аз. Те също са работили при него и го упрекваха като работодател, че не постъпвал както трябва. Казвам им: „Вижте какво, тъй или иначе вие все пак сте расли при родители. На брат Колю баща му е бил търговец, богат, брат Игнат - също, нали, учил е, но аз от дете досега като брат Бертоли работодател не съм имал. Много съм бил хокан от брат Бертоли, обаче като мине половин - един час, ден ли какво, гледам го как бащински гледа на мене. По него време се продаваше много боза и като работим на някоя постройка той ще извика бозаджията и ще каже: „Дай на това момче половин кило боза“. Добре, но докато оня налее, той вика, дай му едно кило, той е голям човек, да пие. Та като брат Бертоли друг работодател не съм имал през целия си живот. Той имаше добро мнение за мене, понеже цялата група от работници бяха все шопи и много го лъжеха. Първоначално към мене беше на особено мнение обаче впоследствие се обърна на 180 градуса и аз останах един от най-близките му хора до последния момент, докато си замине. Преди това, по едно време ме запита: „Гради, ти знаеш, че издавам списание „Житно зърно“ в Париж“. Викам: „Добре, какво пишете в него?“ Той ми отговори: „Само работи от Учителя, от беседите“. Добре, но минаха се няколко години той пак ме запита: „Гради, какво ще кажеш, тука има много братя и сестри писатели, искат да им пиша някои работи, да ги поместя в списание „Житно зърно“. Ти какво ще ми препоръчаш?“ Аз помислих малко и му казах: „Брат Бертоли, ако мен питаш, освен това,което си карал до сега и си писал, продължавай да пишеш само това, което е от Учителя. Защото тука има много писатели и ти на едни ще приемеш, на други ще откажеш и ще си създадеш врагове после, ще те гледат накриво - недоволни“. И той като ме погледна, вика: „Гради, много съм доволен от преценката ти. Аз ще продължавам по същия начин“. Слушал съм някои братя и сестри да казват, че брат Бертоли бил изнесъл златото на братството в Париж и там си живее. И аз, понеже не познавах Париж, не познавах живота там, нищо не смеех да кажа, обаче впоследствие се нареди, когато отидох в Белгия при чичо си, минах през Париж и имах възможност на отиване и на връщане да седя там по три дена. Там преспивах в квартирата на брат Бертоли и видях в каква квартира е живял той. Аз бях изненадан, все едно, че живее между хулигани. Там живееха разни черни, араби, качваха се по прозорците му, чукаха по стъклата. Видях при какви трудни условия е живял и работил. После мисля, че на два пъти се случи да бъде неделен ден със сестра Анина, дъщерята на брат Бертоли. Тя приготвяше обед и по едно време пристигат братя и сестри да помагат и подготвят списание „Житно зърно“. То е напечатано, нали, но едни го опаковат, други му слагат адреси и на другия ден сестра Анина натовари една количка със списания и аз вземах количката, минаваме през булеварди, широки улици, отиваме на пощата да предаваме списанията и видях какъв труд са положили и полагат и какъв товар са носили години наред на своя гръб. А тука, нашите „братя и сестри“ мислят, „брат Бертоли яде златото на братството в Париж“. Ще ви разкажа и един друг случай от моя живот. Бяха дошли гости - сестри от Париж. Когато стана време да си тръгват, те ме помолиха да им взема билети за връщане. Спомням си, че те ми дадоха валута, която смених в хотел „Рила“ и с парите им купих билети по железниците със запазени места. Отидохме на гарата да ги изпратим. Пристигна влака макар и със закъснение, обаче се оказа, че няма никакви места. От София трябваше да прикачат вагон, обаче нямали вагони. А на гарата чакаха около четиридесет души чужденци, които трябваше да пътуват със същия влак. Аз отидох при кондуктора, после при началник влака, но ми отговориха, че нямали вагон. Аз им казах тогава, че ще отида при началника на гарата. В това време дойдоха заинтересувани чужденци, които щяха да пътуват и се присъединиха към мен. Така ние образувахме една група, която отиде при началника на гарата. Запитахме началника защо няма да прикачат вагон, но той потвърди, че нямат вагон за прикачване. Тогава за му отговорих: „Какъв началник на гара сте, щом не можете да наредите да се прикачи един вагон?“ Той ми каза, че от Белград ще прикачат вагон. Викам: „Значи нас ще ни управляват турците и сърбите ли? Защо тогава продаваме билети на чужденците със запазени места? Ние трябва да покажем нашето достойнство! Аз не мърдам от тука и отивам да легна на релсите. Докато не прикачите вагон, няма да стана, нека ме прегази влака“. През това време се свързали с Министерството на транспорта и уредили въпроса с вагона. Прикачиха един вагон, в който се настаниха пътниците и всеки зае мястото според билета си, но влакът тръгна с два и половина часа закъснение. След 2-3 дни отидох при началника на бюрото. Там имаше няколко души посетители. Зададох въпроса на началника: „Като продавате билети за чужбина подсигурявате ли местата за пътниците? Какво участие взима бюрото и прави ли връзка с влака?“ Тогава той ми отговори, че при няколко дни се наложило да прикачат един първокласен вагон, понеже в момента нямали друг. Викам: „Като няма други, конски вагони ще прикачите може ли така да се излагаме пред чужденците?“ Веднъж бях във Владая, в санаториума и влязох в аптеката да си взема някакво лекарство. Аптекарят като ме видя ме заприказва и каза, че ме познава от Рила. Той бил дошъл там когато съм бил в магазина и аз съм му услужил нещо - направил някаква покупка. Ще кажа нещо за брат Колю Келифареца. Това беше след 9.IX.1944 г. Той беше малко своенравен. Веднъж като раздаваха купони за храна, той ми гледа златния пръстен на ръката и някой ми прошепна, че чул да казва: „Колю ще ти счупи пръста, да ти вземе пръстена“. А Колю раздаваше купоните. Викам: „Вместо да ми счупиш пръста, ето ти пръстена“. А той: „Ама аз така на шега“. Та такъв спомен имам от него - на някои бе шега, а за мен голямата истина.

39. ИГНАТ КОТАРОВ Ще ви разкажа за Игнат Котаров, един брат, който заслужава да му се обърне внимание още повече, че беше един от първите братя, с които се засрещнахме на Изгрева, още при първото ми идване в София. За сведение когато той говореше за Учителя казваше дядо Петър. Брат Игнат живееше в къщичката на брат Георги и Васил Константинови от Русе. Разказва ни веднъж той, аз ходех често при него понеже живеехме наблизо, че една вечер си бил легнал много късно. Та казва: „Тъкмо съм заспал и сънувам дядо Петър идва и ме мушка в ребрата леко. Събудих се, но полусънен пак заспах. След малко идва втори път, отново ме мушка в ребрата. Аз пак се събудих, обаче сънен не обърнах никакво внимание. Пак заспах и по едно време идва дядо Петър и вече не ме гали, ами като ме мушна здравата в ребрата и ми показа масата. Събудих се аз и запознах да мисля какво иска да ми каже. А ние вечерта имахме партийно събрание, писахме протоколи едно друго и си викам: не остава нищо друго освен, ставай Игнате и както са протоколите на масата, вземай ги и ги бутай в печката. Друго какво, не зная какво друго би могло да значи. Изгорих протоколите и пак си легнах. На разсъмване чувам да се чука на вратата. Като ставам, гледам полиция, няколко души полицаи. Като влязоха, мене ме дръпнаха настрани и започнаха да правят обиск вкъщи. Търсиха навсякъде. По масата, в чекмеджето, на леглото, под леглото, навсякъде. Не намериха нищо. А аз в това време си викам на ума: „Брей, ако бяха намерили протоколите, това щеше да бъде край с мене“. Брат Игнат работеше в метеорологичната служба до радио София. Една вечер след 9.IX.1944 г., когато затъмнявахме, той излиза да провери барометрите и си светнал с батерия. Но тогава ставаха често бомбардировки и патрулите от войската го забелязват. Той им разправял защо е светвал, но понеже имало противоречие едното с другото, на другия ден се събират в партийното бюро и уволняват Игнат дисциплинарно. Така той останал без служба. Един ден неговия директор ли, началник ли, не си спомням вече отивал в Министерството на външните работи при някакъв голям началник. Когато влязъл в канцеларията на тоя голям началник, последния го запитал: „Какво прави Игнат Котаров?“ Началника на Игнат учудено го погледнал и си казал на ума, от къде ще познава Игнат? Но казал, че Игнат са го уволнили дисциплинарно. Големия началник подскочил: „Вие не знаете с кого имате работа бе, как може да го уволните!“ И разправил как Игнат го е снабдил с лична карта на времето, нали тогава нямаше паспорти, а към Етрополе имали такива служби от където можели да получат лична карта с друго име. „Та той ми спаси живота, защото аз бях в чужбина и дойдох в България, нямах лична карта. Какво ще правите не зная, но да го върнете на работа.“ Началникът на Игнат излиза от Министерството и като вървял по ул. „Граф Игнатиев“ ли къде, среща Игнат и му казва: „Абе, Игнате, ти защо не ни каза това и това?“ Игнат махнал с ръка и му казал: „Не се занимавам с тия работи!“ Добре, но началника му казал: „На еди коя дата, в толкова часа ще имаме партийно събрание. Моля ти се присъствувай на събранието“. „Добре“, рекъл Игнат. Отишъл на нея дата, събранието се състояло и Игнат бил възвърнат на работа. Когато било привършило вече събранието Игнат станал и казал: „Когато живота ви висеше на косъм, вие пикаехте по лопушките и мислехте, че майките ви пражат яйца. Какво знаете вие?“ (Това нещо лично ми е казал Игнат.) Той беше приятел на брат ми. Беше особняк. Съпругата му Лиляна доста си била теглила с него. Той е от Стара Загора и е от рода на Петър и Марин Камбурови. Веднъж например бил впрегнал жена си в плугчето да оре. Учителят не веднъж му е спасявал живота. Понеже често ходеше с къси гащета Учителят веднъж щял да го бие или го е бил, това лично го бил видял брат Петър Филипов. След като си замина Учителят, много пъти съм имал срещи с големци, пък и наши братя и сестри и съм казвал: „Ако Учителят желаеше, можеше да има най-хубавата вила в България. Той имаше под ръка всякакви майстори зидари, мозайкаджии, изкуствен мрамор. Той можеше да има една от най-хубавите леки коли. Даже като бяхме на Рила и дойдоха французи от Франция Му донесоха една много хубава палатка. За сведение влязохме само да я разгледаме както се разглеждат музейни ценности. Учителят нито веднъж не се приюти там. Той си имаше бялата палатка и нея си ползваше. А тая имаше спалня, отделение като кухничка, имаше коридорче, но какво стана с тази палатка не знам. И на много братя и сестри виках: „Златото и парите, за които съдиха брат Жечо Панайотов и брат Борис Николов и ги пратиха в затвора, това беше всичко в ръцете на Учителя. А Той живя толкова скромно. Аз не зная и не съм чувал да е имало поне един квадратен метър на Негово име. Той живя на Изгрева или както казваха „лагера на Бялото Братство“ или „лагера на дъновистите“, но Учителят не е притежавал нито педя земя. Та ние на яве проверихме идеята за безкористния живот, за когото сега говорят комунистите.