Ани

200. ДВЕТЕ ОПУШЕНИ ТУХЛИ На една братска среща в провинцията през 1965 година един брат разказал следната своя опитност: Братя и сестри, аз живея на Изгрева и често имах случаи да задавам въпроси на Учителя, като мислех, че това, което той говори, е много отвлечено и не засяга пряко живота и исках да ми каже нещо реално. „Ще ти кажа", ми каза веднъж Учителят. От този ден аз все очаквах да ме извика и да ми каже. Минаха години и Учителят се помина, без да ми каже обещаното. Един ден ми се даде картина като насън, но не бе сън. Пристига Учителят с един файтон, запрегнат с два бели коня, име кани да се кача при него. Качих се, без да зная къде ще отиваме; пристигнахме на място при един строеж, Учителят слезе, препаса една престилка и почна да зида с тухли. По едно време тухлите се свършиха и Учителят ме прати да търся тухли. Потърсих наоколо, но не намерих други, освен две, и те опушени, от едно овчарско огнище. Върнах се и му казах за двете опушени тухли, а той ми каза да ги донеса, след като ги поизбърша. Донесох ги и той го постави на строежа, с което строежът се завърши. Тези две макар и опушени тухли запълниха зеещата празнина. По разказа на Т. Всеки един от нас е материал в сградата на Божественото. И опушената тухла, и тя ще намери своето място в общата сграда.

199. КОМИСИЯ ПО СТАВАНЕТО Неотдавна посетих един от братята в Минното селище, който сподели следната своя опитност: Сънувах сън, че една заран към пет часа съм буден, но още се колебая дали да стана. В този момент в стаята влиза човек на средна възраст, с бележник и молив в ръка, който като ме видя, че още се излежавам, ме попита: „На колко години си?" Но преди да успея да му отговоря, той добави: „Трябват ти още хиляда години." Като каза това, отвори вратата и си излезе. Събудих се и станах веднага, като почнах да си размишлявам за значението на съня, който още помнех. Мина ми такава мисъл, че нашите приятели от отвъдния свят се интересуват от нас и следят всяко наше проявление, като за всичко си вземат бележка, кой как изпълнява задачите си. Вероятно този брат имаше за задача да види кой кога става. Дали ставаме навреме и как почваме деня. Разказал: К. От голямо значение е ранното ставане сутрин. То определя напредъка ни като ученици. Направете опит за един месец, за три, за година и ще видите какви ще бъдат резултатите. Нашето учение е учение на опита.

198. ЕДНО ЕДИНСТВЕНО ИЗКЛЮЧЕНИЕ Брат Митре преди години работеше в подножието на свещената планина в своя роден град. Голяма бе радостта му, че бе намерил и познал Учителя, който го бе научил как да живее разумно и осмислено, чрез множеството упътвания, дадени в беседите. Брат Митре с право се чувстваше щастлив и непрестанно благодареше на Провидението за тази голяма привилегия, че макар и след много лутания и търсения най-после бе намерил онова, за което бе жадувала душата му - бе намерил Учителя. През всяко свободно време брат Митре четеше беседи с тетрадка пред себе си и с молив в ръка. Той най-редовно си изваждаше всичко, което му се видеше важно и интересно. Навикът да чете и да изважда най-важните мисли, е един от най-полезните навици, които той упорито следваше. Едно от правилата, които бай Митре педантично следваше, бе: вечер, преди да си легне, да остави стаята си в пълен порядък, че като стане сутрин, да му е приятно, а сутрин никога да не оставя леглото си и стаята неподредени. Ето, вече двадесет години, откак той следва неотклонно това правило, без нито едно нарушение. Но как се случи една заран, той се увлече в четене и не забеляза, че часовниковата стрелка, отбелязваща часовете, се бе превъртяла няколко пъти. Бе дошло време за тръгване. Взе си чантата и когато да излиза от стаята си, чак тогава видя, че леглото му е неоправено. Ех, малка работа е едно легло, на обед ще го оправи, ще си кажем ние. Но не е така за брат Митре. Той си бе обещал да не допуска изключения, а ето че се налагаше. Да закъснее за работа също не искаше. А минутите се нижеха, стрелката не спираше и той трябваше да бърза. Заключи вратата и забърза към пътната врата, с единствената утеха, че на обед, като се върне, това ще му бъде първата работа. Да, този ден за първи път от двадесет години брат Митре да остави леглото си неоправено. Отиде на работа, която веднага погълна цялото му внимание. Наближаваше дванадесет часа, когато по телефона го потърсиха. Когато излезе вън, бе приятно изненадан, че вижда Учителя с още един брат. Учителят бе дошъл по някаква работа в града и днес ще му бъде гост. Тръгват за квартирата. По пътя две чувства се бореха в душата му. Едното, че днес има рядък гост, а второто, че осъждаше себе си, че сутринта бе оставил леглото си неоправено. Брей, да се не види, си думаше той, един път Учителят да ми дойде на гости и да свари леглото ми неоправено. Непростима грешка, така я отчете брат Митре. Из дневника на брат Митре. Ученикът не бива да допуска никакво изключение. Изисква се будност.

197. СКЪПОЦЕННОСТ ЗА ПАЗЕНЕ Преди няколко месеца една от най-възрастните сестри в нашия град ми разказа една своя опитност, която е свързана с нейното духовно пробуждане. Тя е следната: Първото ми дете беше момиче и се казваше Анка. Беше с деликатно здраве. По-голямата ми сестра вече се бе запознала с идеите на Учителя и следваше този път. Анчето много работи бе научило от нея и ми ги казваше. Приятно ми беше, че от леля си учеше все хубави работи. Но така стана, че Анчето заболя и умря, както се казва на обикновен език. Голяма скръб ме налегна. Нямах никъде покой. Дотогава и аз посещавах по някой път беседите, но много не се задълбочавах. Но след като Анчето се помина, аз отидох в София, за да се срещна с Учителя. Разказах му за скръбта си и той ме изслуша внимателно, а след това ми каза: „Човек, когато прави къща, трябва здрав материал, за да не се събаря." И действително, Анчето бе с деликатно здраве, но защо бе така, не зная. Разговорът ни с Учителя продължи. Тогава той ми каза, но не само за да ме утеши, но да ми напомни още по-дълбоко причините за смъртта на Анчето, ми даде следния пример: „Един човек, като заминавал за далечен път, имал една скъпоценност, която оставил на едно семейство да я пази до неговото завръщане. И ето, минават 10-15 години и той се връща и си взема обратно онова, което бе оставил при семейството за пазене. Семейството трябва ли да му се сърди и да тъжи за това, че той си взема обратно оставената скъпоценност?" С този прекрасен пример Учителят хвърли голяма светлина в моето съзнание, като ми разясни по-дълбоките причини за загубата на обичната ни щерка. По разказа на Пенка д-р С-ва. В много случаи загубата на някое свидно за нас същество ни потапя в голяма скръб. Скръбта ни принуждава да търсим утеха и така ние намираме нашето място, нашия духовен път, който иначе не бихме търсили. Всичко в живота следва една разумна цел. Случайност няма.

193. ЧУДНОТО ИЗЛЕКУВАНЕ През 1932 година един брат от Изгрева заболя тежко. Боледуването му продължи. Състоянието на болния все се влошавало. Братът очаквал пряката намеса на Учителя, като казвал: „Учителят, ако иска, може да ме излекува." Той по всяка вероятност очаквал външната намеса на Учителя, без да се уповава на вътрешните сили. Един петъчен ден, когато Учителят държи беседа в младежкия клас, внезапно прекъсва беседата, което никога друг път не бе ставало, излиза, отива горе в стаята си, взема едно шишенце, слиза и отива при болния брат. Веднага двама братя го последваха, иначе не бихме знаели къде е ходил Учителят. Учителят дал на болния да изпие наведнъж шишенцето с някаква тъмна течност и си излиза. Връща се в клас и продължава лекцията. По всяка вероятност болният в момент на тежка криза е призовал Учителя и той веднага се отзовал. Този факт може да се провери, ако болният след 33 години помни случая. Болният веднага изпил лекарството, като имал чувството, че глътнал огън - така силно му запарило. Малко след това почнало изобилно изпотяване, което продължило през целия ден и до късно през нощта, така, че болният сменил десетина ризи. След като привършил процесът на изпотяването, болният веднага заспал, което продължило петнадесет-шестнадесет часа. Като се пробудил, почувствал глад. Почнал да се храни и скоро напълно оздравял. Единият от братята, които са придружили Учителя при болния брат, е Георги Радев, председател на младежкия окултен клас, по чиито разказ е записан горния случай.

191. БЕЗЛИЧНА КАРТА През 1927 година заболях. Лекарите бяха на различно мнение за същината на болестта ми. Докато едни казваха, че е язва, други казваха, че е нервен стомах, а трети - друго. По това време се чуваше, че някъде към град Лом намерили някакъв лековит извор, чиято вода лекувала всички болести. Взех си една дамаджана и тръгнах за Лом. Но по пътя дамаджаната ми се счупи и аз се отказах да ходя на ломското изворче и слязох в София. Град голям, рекох си аз, има много специалисти, все ще намеря лек за моята болест, затова се упътих към Александровата болница. Там чаках няколко часа, но след това се отказах и се върнах в града привечер, за да намеря хотел за нощуване. Намерих хотел, но ми поискаха лична карта. Като проверих по джобовете си, оказа се, че не е в мене, поради което не ме приеха в хотела. Чудех се какво да правя, къде да нощувам. В това време един познат ми каза да ида на Изгрева при белите братя, там все можело да се намери място за едно нощуване. И понеже друг изход нямаше, отидох на Изгрева, без да бях ходил друг път. На следния ден гледам пред приемната на Учителя събрани хора, които чакат ред за приемане. Помислих си, защо да не отида и аз да се срещна с него, все ще ми каже нещо за моята болест. Забравих да кажа, че аз вече бях чел няколко от неговите беседи и отчасти бях запознат с идеите на Бялото Братство. Наредих се и аз да чакам своя ред. Но след като почаках няколко време, разколебах се и си тръгнах за гарата. Бяха ми казали, че Учителят можел да чете мислите. Ако е тъй, защо не познае и ме извика? Но след като това не стана, аз се усъмних и си тръгнах за Ямбол. Като пристигнах в града, срещнах се с брат Абажиев, човека, от когато бях вземал и чел беседи, разказах му всичко. Той ме изслуша внимателно, след което ми каза, че за да се срещна с Учителя, трябвало да имам писмо или някой да ме представи. „Ние пак ще отидем", каза той. „Скоро ще има събор и аз ще те заведа." Дойде време за събора и ние пристигнахме в София. Помня, че на този събор Учителят говори за „Пътя на ученика". След събора аз пак пожелах да се срещна с Учителя. Чаках половин-един час, но ето че пак ме връхлетяха мисли на съмнение и колебание. Аз вече бях готов да напусна опашката, но в същия миг Учителят излезе и ние се намерихме лице с лице. Учителят ме прие и ми посочи стол да седна. Аз седнах, но в същия миг като че ми се зави свят, като че потънах в някаква бездна. Колко време бе минало, не зная, но по едно време Учителят ме попита: „Какво има?" Тогава дойдох на себе си и взех да му разправям за болестта си. Учителят, след като ме изслуша търпеливо, ми каза: „Няма нищо. Всичко ще мине. Ще си правиш лек масаж на коремната област с намокрена дясна ръка в студена вода." Визитата свърши. Станах, целунах му ръка и си излязох. След като пристигнах в Ямбол, пак отидох на лекар, който ме прегледа и предписа лекарство. Отидох до аптеката, купих лекарствата и си тръгнах за дома. Но изведнъж ми дойде едно силно внушение отвътре: „Защо ти са тия боклуци? Хвърли ги." И аз веднага ги хвърлих на улицата. Върнах се у дома, почнах масажа по метода на Учителя и оздравях. Ето така моето страдание ме заведе най-после при Учителя. В живота често става така, че се зареждат верига от събития, които водят все към една и съща разумна цел. Такъв е случаят и с болния брат от Ямбол, който тръгва да търси лек за своето страдание към Ломското изворче, но дамаджаната му се счупва и се отказва от изворчето. Слиза в София, за да се прегледа при най- големите специалисти, но се отказва и от тях. Отива да търси хотел, но няма лична карта. Насочват го към Изгрева, който след като нощувал там, явило се желание за среща с Учителя, което се реализирало едва при второто му идване. Запознава се с Учителя, който му дава метод за лекуване. Оздравява, но вече се е свързал с Учителя и идеите му и става ревностен последовател.

190. ВЪЗМЕЗДИЕ През пролетта на 1915 година г-жа Веска от село Видраре, бивша Тетевенска околия, излязла в полето да си обиколи нивите. Току-що пристигнала на нивата, видяла как един сокол се спуснал в нивата и сграбчил с ноктите си един заек и веднага се опитал да се вдигне, но тъй като заекът бил доста голям и като се разшавал, соколът бил принуден да го пусне. Г-жа Веска като видяла, че соколът пуснал заека, затекла се и го хванала, понеже той още бил зашеметен. От него си сготвила заешка яхния. Горкият заек, от един неприятел се освободил, попаднал в ръцете на още по-опасен и жесток - човекът. След някоя година на г-жа Веска й се ражда дете. Голяма била нейната радост, че има рожба, но веднага радостта й се помрачила поради това, че детето било само с една ръка, а дясната липсвала от лакета. Чудела се майката защо съдбата я наказва, като смятала, че никому зло не е направила. Взела да мисли, че Бог е несправедлив към нея. Един ден Веска отива на гости у едни свои близки, където намерила една брошура със заглавие: „Учение за кармата". Разгърнала я, прочела няколко страници, книжката й се видяла интересна и я поискала да я прочете; колкото четяла, по се увличала, защото там се говорело за великия закон на Справедливостта, съгласно който каквото човек направи на другите, било човек или животно, ще отговаря за постъпките си. Всяка болка, причинена на другите, ще се върне и на оня, който я е причинил. Тази мисъл я жегнала, ето защо тя веднага взела да си припомня колко злини е направила, но й се струвало, че това, което е направила, е дребно, малко и незначително. Тогава тя си спомнила за изпуснатия от сокола заек, който тя хванала и направила яхния. Като се поразговорила със своите близки, от които била взела брошурата, станало й ясно, че често децата плащат греховете на своите родители. Разбрала тя, че детето й страда заради нейния грях и престанала да роптае против това страдание, което й се дава, за да се пробуди нейното съзнание за един по-висок, по-разумен и смислен живот, при който нашето щастие не бива да се гради върху нещастието на другите живи същества. От този ден Веска се промени. Тя стана друг човек. Тя стана закрилник на животните и страдащите. По разказа на брат Дочо Диков, Изгрева.

189. НАГРАДА ЗА НЕПОСЛУШАНИЕ През месец август 1930 година пет-шест младежи и девойки от Братството отидохме на екскурзия на Мусала. Всички изпитвахме едно особено чувство на радост и лекота, защото както младостта ни, така и хубавото време ни разполагаха. Тогава аз забелязах, че една от девойките скачаше доста непредпазливо по скалите и я предупредих, но въпреки това тя и след това продължаваше да скача. Само няколко минути след това кракът й хлътна между камъните и се навехна и тя ревна с глас. Кракът й бе навехнат и отече веднага. Аз се свързах с Учителя, след това й издърпах крака, поразтрих го и не след много отокът спадна. Разказал: Пантелей Карапетров

188. МАСЛО ЗА УЧИТЕЛЯ Веднъж една жена от София донесла малко масло на Учителя, но той й го върнал. Костадинка, дъщерята на брат Темелко, видяла това и после запитала Учителя защо е върнал маслото. А Учителят й казал, че тази жена като носела маслото, още из пътя си думала: „Нося го, но това масло няма да го яде Учителят, а ще го ядат ония, които са край него." Тя не го давала от любов, затова й го върнал Учителят. Записано по разказа на Костадинка.

183. УЧИТЕЛЮ, НЕ ПОЧВАЙ От дълго време брат Георги от гр. Р. искал да се срещне с Учителя, да чуе беседата и то цялата. Пътувал с влака до София, който според разписанието му давал надежда, че ще има възможност да пристигне навреме на Изгрева за беседа. Но какво става, той с безпокойство констатирал, че влакът е направил вече половин час закъснение. Това го хвърлило в ужас. Почнал да се моли; „Учителю, не почвай." Какво става в това време на Изгрева? Когато дошло време за беседа, Учителят слязъл в салона, качил се на катедрата. След като изпели няколко молитвени песни, направили молитва, всички седнали и вече очаквали да почне беседата, но Учителят и той чакал, Изминали се така петнадесет - двадесет минути в напрежение, но Учителят не почвал. Изпели се тогава още няколко песни по инициатива на брата, който ръководи песните, но беседата още не почвала. През това време по алеята, водеща от семинарията за Изгрева, през боровата гора бързал братът, който из целия път се молил Учителят да почака, да не почва. Щом като той влязъл в салона, Учителят почнал. Никой освен Учителят не знаел причината на това чакане. По разказа на брат Цочо Диков.

182. ПОГАЧА ЗА УЧИТЕЛЯ На 23 август 1965 година, като се връщахме от Седемте рилски езера, се отбихме на Вада, където сестра Паша с още няколко семейства лагеруваше. При разговор тя ни разказа следната своя опитност; Това беше преди години. Веднъж, като работех върху беседите, дойде такъв момент, че ми се налагаше да питам нещо Учителя, който по това време беше в град Русе. Приготвих се за път, но не ми се отиваше с празни ръце. Исках да му занеса нещо, ето защо купих пет-шест килограма жито, отидох на воденичката в село Драгалевци, смлях го и вече бях готова за път. Омесих от брашното една погача, опекох я и заминах за Русе. Дойде време за вечеря, сложи се масата и всички вече бяхме седнали, но погачата я нямаше на масата, Учителят каза: „Донесете, рекох, погачата, която сестрата носи от София. За тази погача тя сама мля брашното и омеси погачата." След като я донесоха, Учителят я разчупи и раздаде на всички, и вечерята почна след обичайната молитва. Нека не се забравя, че аз не бях му казала за историята на погачата, а ето че той всичко знаеше. Разказала: Паша Тодорова.

180. ВЪРНАТ ОТ СМЪРТ През 1932 година съпругът ми заболя от инфекция на десния палец на ръката. Отидохме при Учителя, след като бе вече твърде късно. Въпреки това той ни препоръча горещи компреси. Болният ми съпруг изпадаше в известни моменти в лудост и умопомрачение. Веднъж, като влязох при него, видях, че той губи съзнание, умираше и аз тръгнах да търся братя да го преоблекат за погребение. Като минавах край салона на Изгрева, видях Учителя вън, приближих се до него и му казах: „Учителю, Георги /мъжът ми/ вече си замина." Той, след като помълча малко, ми каза: „Идете му направете топла баня на ръката. Той не е умрял, но спи." Върнах се в къщи и заварих мъжа си в съзнание. Като влязох при него, той попита: „ Кой дойде?" Аз му се обадих, но той не ме позна. След като му направих топла баня, чак тогава дойде в пълно съзнание и вече говореше свързано. Тогава ми разказа откога датирала нашата дружба, че била от миналия живот. В момента, когато аз напусках стаята му, той беше умрял. Ето как сам той описваше след това състоянието си: „Аз се намирах зад една затворена врата на една скала в една пустиня без живот, без растителност. По едно време се яви едно светло кълбо, от което постепенно се оформи образът на Учителя, който се обърна към ония, които бяха около мене и им каза: „Върнете го. Аз гарантирам за него." След това аз се събудих и се видях в тялото си у дома, на леглото." Наскоро след това мъжът ми оздравя. След това ни се роди последното ни дете, Росица. Когато Росица стана на десет години, баща й се помина от друга болест. Разказала: Донка Г. Илиева - Изгрева. Човек може да си отиде от тоя свят, след като си е свършил работата, но има и случаи на преждевременно заминаване, какъвто е и горният случай. Учителят го е върнал, след което е живял още десет години.

179. ДОБРОТО ОРЪЖИЕ През лятото на 1936 година двама братя от София предприели екскурзия из величествената Рила. Тези братя били Димитър и Михаил Звездински. Там, в Рила, човек най-добре може да почувства величието на Бога, изкачил се на някое високо било или връх, или надвесен над някоя бездънна пропаст да запееш: „Велик си Ти, Господи, Велики са Твоите дела ... " Само там, при тази дивна обстановка, можеш да се вживееш в думите, което пееш или изговаряш. Самата обстановка те кара да се смириш и да благоговееш пред величието на Твореца. Как се разширяват там гърдите и жадно поемат чистия планински въздух, а душата се разтваря и ти си готов да обичаш всички, независимо дали са повече или по-малко добри. Обладава те една радост, че си можал да превъзмогнеш трудностите, за да се откъснеш макар само за няколко дни или седмици от сивото ежедневие. Ето вече шести ден. откакто двамата братя са в обятията на величествената Рила. С всеки изминат ден раниците олекваха, което не бе най-радостното, но те, след като бяха успокоили стомасите си, бе им излязло от ума, че за вечеря пак ще трябва да се яде. Когато отвориха раниците, видяха, че нищо не е останало „Трябва да потърсим храна", каза Михаил. - "Да, брат, трябва но откъде?" Наблизо селища нямало и единственото място, отгдето може да се набави малко храна, било овчарските колиби. „Да от овчарските колиби може, но там има лоши кучета, които могат да разкъсат човека", казал брат Димитър. Брат, аз зная формули, срещу които и най-злото куче не може да устои", отговорил Михаил. „Видиш ли, че опасността се приближава, простри напред дясната си ръка с разтворени Сатурн и Юпитер[2] и кажи: И в тебе Бог живее и няма да ми причиниш никакво зло, като по тоя начин ти имаш най-силното оръжие." Брат Димитър слушал с голямо внимание. Разбрал той кое е най-доброто оръжие и се окуражил. Метнал празната раница на гръб и тръгнал към кошарата, която едва се виждала в далечината, а другият брат останал да чака неговото завръщане. Брат Димитър, изпълнен с вяра и бодър дух, и с тая формула скоро наближил кошарата. Когато бил вече на около километър, овчарските кучата го забелязали и се спуснали настървено срещу него. Шест едри като вълци овчарски кучета идат към него, а той чакал, минутата и секундата, когато ще употреби силното оръжие. Когато кучетата вече били на около 20-30 метра, той употребил оръжието и кучетата моментално се заковали на местата си, а братът спокойно и съсредоточено се приближил до овчарите, които били в изумление от неговото появяване. „Как е възможно кучетата да не те усетят - му думали слисани те - Това досега никога не е бивало." Братът си купил храна и се върнал. И двамата братя били доволни от направения опит. Разказал: Димитър Звездински. ------------------ [2] Сатурн и Юпитер - става въпрос за съответните на тези планети пръсти - среден и показалец.

178. СИЛАТА НА ДОБРИЯ ПРИМЕР Брат Крум от Петрич сподели с мене следната своя интересна опитност: Това беше през есента на 1935 година. Един празничен ден, привечер, бях излязъл на разходка по главната улица. Бяхме с моята братовчедка Божана. Може би вече за десети път минавахме по улицата, като отивахме и се връщахме. Свечеряваше се, когато забелязах нещо на земята в краката ми и се наведох, за да видя какво може да бъде. Оказа се, че е дамски часовник. „Какво намери?" - ме попита с интерес братовчедката ми. - „Дамски часовник", отговорих аз. - „Види се, че сестра ти, Светла, имала късмет да носи дамски часовник", ми каза закачливо тя. - „Да - казах аз - ако друг беше го намерил, можеше сестра му да носи чужд часовник, но щом съм го намерил аз, ще го носи този, който го е загубил." Като казах това, ние веднага се упътихме към радиоуредбата, за да съобщим, че е намерен дамски часовник. Но преди да бяхме стигнали до уредбата, ето вече се съобщаваше че е загубен дамски часовник, като се посочваше и прилично възнаграждение за оня, който го е намерил и предаде в службата. В това време виждаме, че едно момиче плаче. Оказа се, че то е загубило часовника си. Като го разпитахме какъв е часовникът му, оказа се, че е същият. Дадох му го. Тя искаше да ме възнагради, но аз не приех. Как ще приема възнаграждение за това, че съм предал намерена от мене вещ? Това е мой дълг. Моето чувство за честност ме задължава. Много хора се бяха насъбрали набързо около нас и разбраха, че аз съм намерил и предал часовника, без да приема каквото и да било възнаграждение. От този ден бяха минали три-четири години, когато друг наш съгражданин бе намерил часовник пред входа на ресторанта. Никой не го видял и той прибрал часовника в джоба си. като мислел да го присвои. Седнал да се храни, но хапките му засядали в гърлото. В това време той си бил вече спомнил за мене, когато бях намерил часовник и го предадох на собственика, като си рекъл: „А бе Крум самаржията намери часовник и го върна на собственика му, че аз да не съм победен от него? Защо да не го предам?" Станал и заявил на всеослушание, че е намерил джобен часовник. Който го е загубил, да му се обади. В момента никой не се явил, защото потърпевшият го нямало там. След двадесетина дена бил потърсен от непознат човек, който се оказал, че е собственикът на намерения часовник. След една година този съгражданин ме среща и ми разказа за горната случка с него, като ми каза: „Круме, твоята честност ме насърчи и аз реших да постъпя като тебе," Честността възпитава. Добрият пример на нашия обичан брат Крум насърчила и други да вървят по пътя на честността, като с това се допринася да се увеличават добрите качества на нашия народ. Българин е оня, който е добър, честен, справедлив и разумен. Това са качествата на новия българин - квасът на славянството. /По Учителя./

177. ТОПЪЛ ХЛЯБ НА ПЛАНИНАТА Преди няколко години един брат от южна България предприел обиколка на Пирин и Рила със семейството си. Около две седмици били все из планината. От хижите се снабдявали с хляб и други продукти, но хлябът толкова изсъхвал, че едва можел да се реже с нож. На петнадесет-шестнадесет годишната девойка й омръзнало да яде все сух хляб и ето по какъв начин изразила желанието си: „Ей, татко, омръзна ми да ям все сух хляб. Вече две седмици все сух хляб ядем. Прияде ми се вече топъл хляб, хей такъв да е голям и педя дебел." - като посочило с ръце. - „Добре е да има, но отгде да го вземем?" - казал примирително бащата. „Нека сме доволни, че не сме без хляб, че тука, в планината, често и без хляб може да се остане." Продължили пътя си и не били изминали и един километър, откак били говорили за бял, топъл хляб и ето, на един плосък като софра камък намерили желания хляб. Поогледали се те наоколо, да не би някой пастир да го е оставил, но тъй като не се виждали никакви хора, те взели хляба - толкова голям, колкото момичето го е пожелало. Но най-изненадващото било, че хлябът бил още топъл. Откъде се взе този хляб, че още топъл? На десетки километри няма фурна. Седнали и яли топъл хляб. Яли до насита и пак останало от него. Яли те и благодарили на оня, който ги е чул и им е изпратил топъл хляб на планината. Опитност на В. А. Добрев

175. ЗАЩО ОТИДОХ В МЪРЧАЕВО Това беше към края на юни 1963 година, когато събитията на моя живот се развиха така, че новата улица минаваше през жилището ми и аз трябваше да напусна Изгрева, но къде да отида? В този тежък момент една нощ аз се обърнах към Учителя и го попитах какво да правя. Каза ми се да отида в Светляево[1] (Мърчаево). - „Добре, Учителю, щом вие ме пращате, ще отида, но нека сестра Радка дойде да ме покани лично, иначе не ми е удобно." Същата нощ сестра Радка от Мърчаево сънува Учителя, който й казал: „Рекох, приберете сестра Веска от Изгрева." Следният ден бе петък и ето сестра Радка пристигна при мене на Изгрева и ми каза думите, които Учителят във време на сън й е казал. Зарадвах се и почнах да си прибирам багажа, окриляна от една вътрешна радост, породена от бащинската грижа, която Учителят проявяваше за всеки брат и сестра, когато те биваха в утеснение. Това беше в петък, а в неделя дойдоха приятелите от Мърчаево с два камиона и ми натовариха всичката покъщина и горивото. От този ден вече изминаха цели две години, през които ние със сестра Радка и семейството й си живеем като същински родни сестри. А докога ще бъда тук, докато Учителят каже и където той ме прати. Тази година към края на пролетта Учителят пак ми се обади и ми каза да се стягам за Попово - моето родно място. Казах му: „Учителю, тука климатът е много хубав, нека остана още няколко месеца, за да използвам лятото при хубав планински климат и чист въздух." Учителят ми разреши и аз ще остана тук до края на август и ще се прибера към нашия край, защото и годините напредват. В Попово имам брат и сестра, ще се прибера при тях. Бог мисли за всички. Той и за мен ще промисли. Разказала: Веса Козарева. ------------------------------- [1] Така го е нарекъл Учителят /бел. на кор./

174. МОСТ МЕЖДУ ДВА СВЯТА През есента на 1944 година Учителят току-що се бе завърнал от Мърчаево. Една привечер метях братския салон, Учителят слезе отгоре, влезе в салона и ме попита: „Кой е този, който минава? Колю ли е?" - „Не, не е Колю, Учителю. /Като помислих, че Учителят го е припознал за Колю Каишев./ Брат Антов е, Учителю", казах аз, - „Да, Колю, Колю, повикайте го." Повиках го и той дойде при Учителя. Тогава аз поисках да се отдалеча, за да не слушам разговора им, но Учителят, като забеляза това, ми каза: „Рекох, вие може да останете." След това Учителят се обърна към Антов с думите: Тебе те определям да бъдеш мост между партията и Братството. Тази е твоята задача." Това е, което чух от устата на Учителя. А на мене каза да бъда с него, ето защо аз взех да ходя у тях на беседа. Това продължи известно време, докато веднъж аз се обадих да припомня как е било в Школата при Учителя, но той така ме изруга, като ме направи на нищо и аз от този ден не стъпих вече на неговото събрание. Такава бе развръзката ми с Антов. Разказала: Веса Козарева.

173. КАК ТОШКО СТАНА БЯЛ БРАТ Беше към средата на лятната ваканция, когато Тошко заедно с племенницата, дванадесет-годишната Росица, обикаляше от болница на болница да търси лек за болното от хорея момиче. Характерното за тази болест е, че при нея се явява треперене на цялото тяло, което затруднява ходенето на болния. Брат Тахчиев и Тошко бяха колеги. Те работеха в една и съща гимназия Всеки от тях си имаше свое убеждение, по което се различаваха, но като колеги и граждани те се уважаваха. Докато Тахчиев бе бял брат, Тошко бе върл атеист. Тошко обичаше да спори и да доказва, както всички атеисти, правотата на своите убеждения. Брат Тахчиев. не по-малко ревностен към своите убеждения, знаеше от опит, че полемиката не дава резултат, отбягваше спора, като повече изслушваше противника и с въпроси го насочваше към ония области, дето атеистите остават без основа и честните от тях капитулират. Тошко сипеше ураганен огън срещу противника, докато брат Тахчиев си пестеше патроните за по-късно, когато противникът вече си е хвърлил гранатите. Той оставяше противника да се наприказва. „Колега Тахчиев - казваше веднъж Тошко - чудно ми е как вие, интелигентни хора, вярвате в някакъв Бог и душа, които не могат да се докажат. Това са попски работи", заключаваше Тошко. Но болестта на племенницата му промени обичайния ход на нещата. Росица се нуждаеше от лекуване и трябваше да се търсят лекари- специалисти. Росица се нуждаеше от лекуване, а не от умуване. Много лекари и много болници вече бяха посетени за 10-15 дни, но никакъв резултат или надежда. Всеки лекар, при който отиваха, преглеждаше болното, предписваше лекарства и ги изпращаше, но полза никаква. Тошко не бе човек, които лесно се отчайва, но след като бе ходил при толкова много лекари и специалисти, без да могат да помогнат, взе да губи кураж, като неговата вяра във всемогъществото на медицината взе да се разколебава. Тогава брат Тахчиев му казал: „Абе, колега, хайде да те заведа при нашия Учител, и той е доктор. Завършил е медицина и богословие. Може да ти помогне." Съгласил се Тошко и отишли при Учителя, макар че не му било лесно да признае, че лекарите не са в състояние да му помогнат. Но нали поговорката казва, че нуждата закон изменя, така и Тошко се принуди, от голяма любов към племенницата си се съгласи да отиде за помощ при тоя, когато най-много бе осмивал и отричал. Не малка мъка била за Тошко да занесе дванадесет-годишно момиче до Изгрева. Когато пристигнали тримата на Изгрева, заварили Учителя на поляната да разговаря с няколко души. Когато те се приближили, преди още да му обадят за какво идват, Учителят се обърнал благо и бащински към момиченцето и го попитал: „Ти ходиш ли на училище?" - „Ходех, но вече не ходя, защото съм болна." - „Да, ти пак ще ходиш", казал Учителят, като я помилвал по главата. „С колко премина?" - „С шесторка." След това Учителят се обърнал към вуйчо й с думите: „Утре елате на екскурзия на Витоша." От тези думи Тошко напълно се слисал. Нито знаел какво да мисли, нито какво да прави. Тогава брат Тахчиев го поканил в квартирата си за вечеря и за нощуване. Вечеряли тримата, поразговорили се и си легнали да спят. Росица скоро заспала, но вуйчо й будувал дълго. Сън не го хващало, защото умът му не можал да побере това: Щом г-н Дънов е лекар, защо не го покани в кабинета си да прегледа болното и да му предпише лекарства, както правеха всички лекари и специалисти. Но тъй като не станало така, както той очаквал, в него настъпило пълно разочарование. А пък това, да се ходи на Витоша, то е съвършено невъзможно, той до Изгрева едва го бе донесъл, а да го носи до Витоша, това е невъзможна работа. Тези и подобни мисли изпълвали ума му. Цялото му същество се бунтувало и сънят бягал от очите му като подплашена птица. Минавало полунощ, когато най-после умората надвила и той задрямал. В този момент Росица се събужда, почувствала се добре и почнала да вика от радост: „Вуйчо, вуйчо, утре и аз ще дойда на Витоша." Виковете на Росица събудили току- що заспалия вуйчо. Сега вече Тошко не се чудел защо г-н Дънов не я прегледал и не е предписал лекарства, а се чудел как оздравя Росица, след като при толкова лекари я бяха водили, без да й помогнат. А ето тук, на Изгрева, г-н Дънов само бе я помилвал, тя бе заспала лесно и се събуди здрава. За чудене работа, си думал гласно той. А милият ни брат Тахчиев само се усмихвал и мълчал, като оставял Тошко сам да дойде до известни изводи, предвид настъпилата промяна в здравословното състояние на момичето. Когато се развиделявало, всички вече били стегнати и готови за път. След като всички се събрали, Учителят тръгнал пръв и след него цялата група. Там били и нашите герои. Тошко сега вече не се чудел как ще носи Росица, защото тя бе оздравяла и тичала напред, а се чудел как ще се яви при Учителя, тъй като вчера бе го оскърбил с недоверието си и цяла нощ се бе бунтувал против него, преди събуждането на Росица. Тя припкала напред, пред всички. Нямало никаква следа от болестта й. Учителят, като видял припкането на момичето, обърнал се към Тошко с думите: „Брат, вие не оставяйте детето. То още не е напълно оздравяло. Дръжте го за ръка, защото то може да се спъне и нарани. Лекуването му ще продължи цяло лято. То ще си грее гърба на слънце през лека дреха, всеки ден преди обед и ще се облива с вода, грята на слънцето, така че водата да се стича по гръбнака." Тошко, като чул това напътствие за лекуването на болната му племенница, приближил се и просълзен целунал ръката на Учителя, на този, против когото бе роптал, без да го познава досега. Учителят, като видял душевното му състояние, казал му: „Успокой се, брат, всичко ще се оправи." Тези думи на Учителя, казани с голяма бащинска любов и благост, разтопили всичкия лед, който от много години бе сковавал ума и сърцето на Тошко. Лицето му просветнало, като че той се бе новородил. Нито следа от вчерашния Тошко, от вчерашния бунтар и атеист. Само за двадесет и четири часа Тошко се пробуди и от атеист стана бял брат. Истинското име на нашия герой е Георги Попов, когото аз съм преименувал Тошко, което допълнително научих. Случката е действителна. Разказал: Колю Николов - Русе.

172. МАЙКО, ОГЛАДНЯХ Бях студент в София, Следвах Естествени науки. Вече беше краят на семестриалната ваканция. Пътувах с влака за София и там се намерихме с брат Кирил Паскалев, който като ме видя, веднага ме покани при себе си в купето, въпреки че нямаше свободно място. „Ще се сместим", каза той. Седнах при него и си заговорихме като близки. Попита ме какво работя. „Реферат, но не съм доволен от логическата връзка", му казах аз. Кирил, след като прегледа реферата, го намери за добър. По това време като студенти, ние, хората от Братството носехме дълги подрязани коси, което издаваше убежденията ни. В купето имаше и други студенти и студентки, които взеха да ни се подиграват, като намесваха и името на Учителя. Тук трябва да поясня, че в същото купе пътуваше и един подполковник, който се възмути от държанието на студентите, стана цял разтреперан от вълнение, отвори прозореца и заяви: „Само ако някой се осмели да се подиграва с г-н Дънов, ей тук, през прозореца ще го изхвърля." След това се обърна към нас с думите: „А бе, поплювковци, защо не се обадите да защитите вашия Учител?" Но ние пак не се обадихме. След като мина малко време и подполковникът се поуспокои, една студентка го запита: „Защо вие, г-н подполковник, така упорито защитавате Дънов?" - „Знаете ли какво приказвате? Знаете ли кой е г-н Дънов? Сега ще ви разкажа, за да разберете това, което не знаете. Ние сме трима души в нашето семейство и много се обичаме, но дъщеря ни заболя от туберкулоза. След като тукашните лекари не можаха да ни помогнат, бяхме принудени да търсим помощ при най-големите професори - специалисти в Швейцария, Германия и Австрия, но от никъде помощ, от никъде надежда. Върнахме я, за да си умре при нас, тъй като положението и все повече и повече се влошаваше. Най-после дойде до там, че взе да не яде и да я унася на сън, а това значеше, че дните й са преброени. Отникъде надежда. От никъде помощ. Настъпи пълно отчаяние. Бяхме решили тъй: Ако тя умре, аз ще застрелям жена си, а след нея и себе си, за да ни погребат и тримата в един гроб. В този тежък момент, най-тежкият и критичен в живота ми, чух за г-н Дънов, че на много хора е помагал и отидох при него. Паднах на колене пред него, като му казах за болната си дъщеря, както и за опитите ни да я излекуваме, но безуспешно и го помолих тъй: „Учителю, ти помогна някога на римския офицер, на стотника, като с една дума излекува момчето му. Моля ти се, Учителю, помогни и на мене." Тогава той ме погледна благо, наведе се, хвана ме за рамото и ми каза: „Стани Иди си. Момичето ти е здраво." Върнах се в дома и заварих дъщеря си вместо на смъртно легло, с ръкоделие в ръце. „Къде е майка ти?" - я попитах аз. - „Тя отиде да направи пражени филии", ми отговори дъщерята, но вече съвсем бодра. Седнах в стаята й, за да почакам идването на майка й. която след малко дойде и по лицето й се четеше неизказано доволство, че най-после дъщеря ни огладняла и поискала да яде, като казала: „Майко, гладна съм. Направи ми пражени филии." Това беше цяло събитие - дъщеря ни да поиска да яде. Като разпитах майка й за времето, когато се почувствала добре и поискала да яде, то съвпадаше точно с времето, когато аз бях паднал на колене пред Учителя и го молех за помощ. И тъй, драги младежи, дъщеря ни оздравя." Студентите, като чуха разказа на подполковника, наведоха глави и повече никой не заговори по този въпрос. Аз и досега съжалявам, дето не попитах за името и адреса на подполковника. Още не мога да си простя за това опущение. Разказал: Петър Камбуров, учител-пенсионер. Казанлък.

168. ТИ ЗНАЕШ ЛИ КОЛКО МИ СТРУВАШ Преди години моят началник бе поел неколкократно рискове за мен, за да ме предпази от уволнение или съкращение, поради идейните ми убеждения, ето защо аз се чувствах задължен към него. Случаят е следният: Нашият клон бе в съревнование с друг клон и за едно тримесечие рискувахме да загубим съревнованието, затова, за да посочим изпълнението на плана, посочихме едни суми като постъпили в ДСК, преди още да бяха постъпили. Но директорът на Института, анализирайки цифрите, бе открил тази наша грешка, която той с право нарече нарушение и веднага потърси отговорност от началника на клона, с когото те не бяха в добри отношения и постоянно се дебнеха един друг. Аз, без да зная далечната причина за тая им взаимна вражда, за да защитя началника си, поех цялата вина върху себе си, заедно с всичките рискове и последствия. Директорът чувстваше, че аз правя услуга на началника си, като поемам цялата отговорност, но нямаше как и ме наказаха с мъмрене и публикуване на заповедта в списанието на Института, за да служи за назидание и на останалите служители. Спасих началника си, като аз станах длъжник. Една нощ сънувам Учителя, който беше много строг към мене и ми каза: „Защо поемаш такива рискове? Те си имат стара карма, но ти защо се месиш? Ти знаеш ли колко ми струваш?" Вероятно Учителят искаше да каже, че големи усилия е положил, за да ме отърве от неразумно поетия риск. А може би да има предвид и нещо друго, което аз не зная и не разбирам. Разбрах, че съм сгрешил много, като бях станал длъжник вместо друг. Опитност на Г. Величков. А може да се предположи още и това, че Учителят ни готви за утрешни работници, ето защо той зорко бди над нас, над нашето поведение, за да не се спънем или да не изложим престижа на Учението.

166. ЗАМЕСТНИКЪТ НА УЧИТЕЛЯ Когато пътувах за София, за да видя малкия Чавдар, след като поседях в купето, но не ме сдържаше и станах и отидох на прозореца, та като гледам да се разсее мъката, която стягаше сърцето ми. В купето имаше само едно празно място, а аз стоях на прозореца и гледах бързо сменящите се картини. По едно време се обърнах и видях в купето между другите пътници старец с дълга подрязана коса и бяла брада. Кога бе дошъл в купето не зная, защото не бях чула вратата да се отваря, но той стоеше в купето и ме гледаше проницателно, но същевременно и тъй благо и бащински, че аз мислено му казах: „Гледай ме, гледай ме, старче, та дано разтопиш мъката ми." И аз пак се обърнах към прозореца, както си бях и преди това. Но в съзнанието ми тоя благ поглед и се обърнах още веднъж да го видя, но за мое голямо учудване него вече го нямаше в купето. Той бе изчезнал тъй неочаквано, като беше се явил, без да забележа или чуя да се отваря вратата на купето. Една нощ същият тоя старец ми се яви насън и ми каза: „Ела с мене." И тръгна по едно шосе, и аз го последвах. Вървяхме доста през една гора. След като свърши гората, видяхме там квартал. Старецът ми каза, че този квартал се казвал „Изгрев" и че там ще намеря утеха. Той продължи да ми говори: „Аз сега не съм на земята, но аз тук имам заместник." Събудих се. Този ден бе събота. Привечер аз тръгнах по същия път, по който насън ме преведоха. Стигнах до Изгрева и отидох пред салона, като разглеждах тук-там, понеже всичко тук бе ново за мене. Тогава се приближиха към мене някои сестри от Изгрева, запознахме се и виждайки, че аз търся нещо, те предложиха услугите си. „Търся един човек, когото сънувах, но кой е и как се казва, не зная." - „Остани да нощуваш тук. Утре сутрин в пет часа ще има беседа, ще дойдат много братя и сестри, та дано познаеш човека, когато търсиш" , ми казаха любезно сестрите. Приех поканата за нощуване на Изгрева. Със сестрите се уговорихме, че сутринта ще ме събудят. На разсъмване някой чукна на прозореца и аз станах веднага и се приготвих за салона, но ето че идват сестрите да ме будят. „Кой ви събуди?" - ме питаха изненадано те. - „Някой чукна, аз мисля, че сте вие и станах." - „Събудили са ви", казаха сестрите и тръгнахме към салона. В салона видях няколко картини и един портрет. В лицето на този портрет познах стареца, който ми се бе явил в купето и когото бях сънувала миналата нощ, че ме доведе на Изгрева. „Чий е този образ?" - попитах аз. - „Това е Учителят", ми отговориха те. Развълнувах се и почнах да плача. Нищо не чух от беседата, която се чете. Но кой е неговият заместник, си мислех аз. Видях брата, който чете беседата, но той не беше, когото търся. „Намерихте ли човека, когото търсите?" - ме запитаха любезно сестрите. - „Не, още не съм го намерила." - „Тогава останете за десет часа. Тогава ще има втора беседа, на която идват още повече хора. Идват и от града." Приех поканата и останах. Наистина на втората беседа имаше повече хора, но и там не намерих заместника на Учителя който ми бе показан насън. Вече се свечеряваше, когато минавахме покрай една къща. В този момент лампата светна и видях човека, когото търся и отидох при него, като му казах: „Вас търся, брат. Изпратена съм от Учителя." -„Аз ви очаквам", ми каза той. „И аз затуй съм дошла", обади се една сестра, която заварих при него. „На мене ми се каза - почна тя - че днес брат Боев ще има едно необикновено посещение и аз дойдох и чакам цял ден заедно с брата." Почнахме разговор, в който им разказах за мъката си, както и за явяването на непознатия старец в купето, както и за съня, дето той ме доведе миналата нощ на Изгрева, като ми каза, че тук ще намеря утеха. Водихме дълъг и интересен разговор, който продължи до късно. От тази среща с брат Боев аз разбрах, че тука е моето място и почнах да чета беседите. От този ден датира моето духовно пробуждане. Разказала: Майката на Чавдар. „Майка е не тая, която физически ражда, а която в душата доброто посажда." Г. Събев /Из „Майка"/

165. ЧАВДАР ЩЕ СИ ДОЙДЕ Имахме един-единствен син - Чавдар, когото много обичахме. Той ни бе радостта на настоящето и надеждата за бъдещето. Но какво бе решила съдбата, това бе тайна за нас. Чавдар отиде в Отечествената война през 1945 година и вече не се върна. Останахме без Чавдар. Останахме без радост и надежда за утрешния ден. Голяма скръб гнетеше майчиното ми сърце. Никъде, никъде не можах да намеря покой. Мястото на Чавдар, както в дома, така и в сърцето ми оставаше празно. Една нощ сънувам, че някой ми каза: „Чавдар ще си дойде." А аз възразих: „Как ще си дойде, нали зная, че той е умрял?" Но гласът ми повтори: „Чавдар ще си дойде." Вече беше минало близо една година от смъртта му, а аз все разсъждавах върху думите как може умрял човек да си дойде. До това време аз още не бях чувала за прераждането на душите, нито бях чела нещо по този въпрос. Една заран брат ми пристигна от София, където живее, чука на вратата и още с влизането си в къщи каза: „Чавдар си дойде." - „Как тъй", му възразих аз. „Не мога да те разбера." - „Роди ми се син и го кръстихме Чавдар." Аз не можах да се въздържа и отидох да видя малкия Чавдар, още повече, че това е потвърждение на съня ми от преди една година. Пристигнах в дома на брат си, изправих се пред люлката на бебето, а ето насреща моят син, Чавдар, който както беше едър и снажен, веднага взе да се смалява и влезе в детето. От този същия момент аз се привързах към него и той към мене. Малкият Чавдар се развиваше добре под топлите майчини грижи от една страна и моята любов - от друга. Колкото детето порастваше, толкова повече се привързваше към мене. Тази му привързаност бе толкова голяма и очебийна, че майка му взе да ревнува. „Аз съм му майка - казваше тя - а тебе повече те обича." Чудна работа. С майка му не можахме да го разделим. Те, родителите му, искат да бъде при тях, а аз искам да бъде при мене в Ямбол. Една нощ сънувам сън, че ми се каза: „Чавдар ти ще го гледаш." Събуждам се и си мисля, как ще стане това, тъй като родителите му не го пускат да се дели от тях. Но Чавдар порасна и е вече кандидат-студент по химия. Но оказа се, че в Софийския университет няма място, а в Ямбол има и го приеха в Ямбол. И тъй, и вторият ми сън се сбъдна. Чавдар пак е при мене. Разказала: Майката на Чавдар.

164. СРЕЩА НА АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ С УЧИТЕЛЯ През лятото на 1922 година Учителят и ние, около 200 души бяхме на летуване в курорта Чам-кория, сега Боровец. Случи се така, че Александър Стамболийски, който тогава беше министър-председател на България, бил от по-рано на почивка в двореца Ситняково. Последният, като се научил, че г-н Дънов е на почивка в Чам- кория със своите хора, изпрати адютанта си да го пита би ли приел една среща с него в двореца, за да си поговорят малко за съдбата на България. Учителят прие. На следния ден към десет часа преди обяд адютантът на Стамболийски пристигна във вилата, дето беше Учителят, като водеше два коня и сам той на кон. Учителят и брат Епитропов, в качеството на негов адютант, яхнаха конете и предвождани от адютанта отидоха в двореца Ситняково. Срещата трая до към 4 часа след обяд. Както се казва при подобни случаи, разговорът минал в приятелска атмосфера. Веднага след завръщането брат Епитропов ни осведоми, че освен пълната подкрепа, която Стамболийски обещал на Учителя в неговото дело, още обещал да отпусне около 400 квадратни километра земя, за да се устрои една наша комуна, наше общежитие, под ръководството на Учителя. Тогава всички изпитахме една неописуема радост. Имаше благословии и молитви за здравето и дълголетието на „Сандо", като виждахме, че най-после ще бъдат реализирани нашите блянове за братски живот, за окултно обучение и пр. Но не знам по какви причини тази работа не стана. Стамболийски не само че не даде обещаната земя и каква да е подкрепа, но отчужди и салона ни, който наскоро бе купен от бившата американска легация и се намираше на ъгъла на „Граф Игнатиев" и „Шести септември" под предлог, че там ще заседава съд за незаконно-забогателите от войната. Когато една наша делегация от 10 души отидохме в министерството да го молим да не ни взема салона, като му обещахме дори, че ще му намерим друго помещение за целта. Стамболийски ни прие твърде надменно. Каза ни, че щял да проучи въпроса и побърза да ни изпрати да си вървим. След нашето излизане от кабинета му казал на секретаря си: „Друг път да не ми водите тия психопати." След така развилите се обстоятелства запитахме Учителя какво ще каже за всичко това. Тогава Учителят каза: „Каквото имаше да му казвам, аз му казах в Ситняково. Сега други - Господарите на кармата ще му кажат останалото." И наистина те си казаха думата. Дойде превратът на 9 юни 1923 година, когато главата на Стамболийски бе занесена в конска торба пред цар Борис, за да го уверят, че Стамболийски е мъртъв и тогава да подпише манифеста за преврата, извършен от Александър Цанков. Тодор Попов. Тъй плащат Господарите на кармата на всички, които се подиграват с Божието дело.

163. СТАНИ ПРАВ, ДИШАЙ ДЪЛБОКО През есента на 1925 година заболях от ангина пекторис. Също както през 1922 година при главоболието, опитах да си помогна сам с всички познати средства, даже и с помощта на официалната медицина. След като не получих никакво облекчение, наложи ми се пак да прибягна до последната инстанция - Учителят. Ето защо отидох на ул. „Опълченска" 66 при Учителя, но болката ми бе толкова голяма, че аз чаках свит на един стол. Когато Учителят влезе, аз едва можах да се повдигна да му целуна ръка и пак се сгънах на стола. Казах му със задъхвания и прекъсвания бедата си и го помолих да ми каже какво да правя. Учителят стоеше прав до малката масичка, която ни разделяше и видимо беше много радостен, почти се усмихваше, когато му говорех. Като свърших с оплакването си, той все така усмихнат ми изкомандва: „Стани прав. Изправи се и дишай дълбоко." Аз събрах сили колкото можах и се изправих. В същото време Учителят си протегна десницата срещу гърдите ми или по-точно срещу сърцето ми, с длан, обърната надолу, пръстите събрани, но прави. Когато си доближи пръстите на около десетина сантиметра, размърда ги нагоре, надолу. В същия миг почувствах, че през мене мина ток, който моментално унищожи всякакви болки. Гърдите ми, които до този момент бяха свити от болки и страдания, се разшириха. Изпълниха се целите с въздух. Стана ми леко и радостно. Учителят все тъй усмихнат ме запита: „Имаш ли още болка?" - „Не, Учителю, нямам вече болки." До този момент само бях слушал, че Учителят лекувал, но сам не го бях изпитал. Дотогава не знаех, но от този момент вече зная и свидетелствам, защото той ме излекува само за няколко минути. Опитност на Тодор Попов. Гр. Ямбол.

160. ВИЖДАНЕТО НА ЛЕДБИТЕР И НА УЧИТЕЛЯ Веднъж, пак през 1922 година, попитах Учителя: „Ледбитер твърди, че когато осветява даровете, вижда как Христос излиза от чашата с причастието." (Нека поясним, че Ледбитер беше теософ, а освен това беше епископ на Свободната англиканска църква.) Учителят, след като помълча малко, каза със сериозен, но все пак благ тон: „Да, вярно е, че понякога Христос излиза от чашата с причастието, но аз виждам същият този Христос да излиза всяка пролет от всяка чашка на цветята и дърветата. И ако Ледбитер вижда Христа само в неговата чаша, той не вижда много нещо." 161. УЧИТЕЛЯТ ЗА НИКОЛАЙ РАЙНОВ Наскоро беше изляза от печат книгата на Райнов „Между пустинята и живота". Прочетох я, но не се възхитих от нея, както се бях възхищавал от другите му книги. Ето защо отидох при Учителя и го попитах какво е мнението му за този роман на Н. Райнов. Учителят ми отговори: „Бил е с гръб към слънцето, когато го е писал." Тодор Попов За ония, които не са чели този роман ще поясним, че в него авторът оспорва непорочното зачатие на Христа, с което застава на друга позиция и дава оръжие в ръцете на ония, които са склонни всичко да отричат.