Ани

4. ЗАКЛЮЧЕНИТЕ ДРЕХИ След това премеждие пристига в Сливен. Под впечатленията на изживените ужаси при бягането и войната той бе затворен и мълчалив. Аз съм свободна и посещавам неделните беседи. Разправям му много неща, които съм научила от Учението. Той ги приема с пълна вяра и е щастлив и напълно убеден, че моите молитви са го запазили. По-късно изпадна под влияние на моите роднини: „Нямаме ли си църква, какво ни срами жена ти, с тия стари баби да се молят с бели кърпи на главата“. Той надъхан, възмутен веднъж ми казва: „По-добре да имаш десет любовника, но да не си дъновистка“. Заключва ми дрехите и аз трябва да стоя вкъщи. Беше 1918 г. Не се минава и десет дена, една нощ съм събудена от неговите викове, ръкомахания с ръце и крака. Не мога да го събудя, мъчно мога да го доближа, ще ме удари. С мъка се проврях и едва го събудих. Като чу гласа ми, извика с всичка сила: „Тука ли си, ти ли си, Маре?“ Прегърна ме силно, намокри лицето ми с изобилни сълзи. Питам: „Защо плачеш, сънува, че съм умряла ли?“ Бързо отговаря: „Не, няма да ти кажа“. Дълго упорствува, но по-късно отстъпва и разправя, че сънувал, че съм тръгнала с друг и даже не съм го поглеждала. Той викал по мене, но аз съм вървяла с другия и като на сън, той ни гони със сабята, но ние все му убягваме. Напомням му, че нали иска да имам любовници. Мълчи и дълго плаче. След тоя сън той ми отключи дрехите и почнах спокойно да посещавам събранията. Това продължи цели две години, през което време ходих и на събора в Търново. Пак почна същата история да ме спира и ограничава и пак съвсем същите думи чувам една нощ и отново той сънува същия сън, но беше 1920 г. Повтори се досущ същото. Забележителна опитност, два пъти един и същи сън, по един и същи начин всичко се повтори. Пак бях и съм свободна. Той е будна душа, определена, но с амбиция мъжка, защо да върви след мене. Посещаваше ни понякога у дома Софроний Ников. Само да не е с мене, на пук на идеите ми се записа теософ през 1918 г. и получи грамота. На фронта са били с Минчо Сотиров. В 1923 г. го преместиха от Сливен в София в артилерийския полк.

26. УНИВЕРСИТЕТСКИ ИЗПИТИ Като ученичка учех музика. Майка ми имаше големи амбиции да свиря на пиано и да давам концерти по Европа. Но аз в себе си нищо не бях решила, но не казах нищо. Бях решила: „Учителю, каквото кажеш това ще бъде". Нищо още не бях избрала в себе си. Но майка ми ходи при него и Той бе казал музиката да ми бъде втора специалност, а първата да е литература, т.е. филология. Аз го приех, че така трябва да бъде. В прогимназията пишех стихове. Записах немска филология. Вървеше ми много, но и учех. Професор Коста Гълъбов по пет-шест пъти ги скъсваше още на първия писмен изпит, а аз с такава лекота завърших. Но учех много, но не ме измъчваха изпитите. Професор Гълъбов два пъти беше давал „Фауст" на февруарска сесия. Никой не можеше да предположи, че ще го даде трети път. Обаче вечерта се помолих: „Учителю, искам да си сънувам изпита". Този съвет ми даде кака Еленка Казанлъклиева. Цяла нощ сънувам стая с книги обърнати към мене Гьоте - „Фауст". Събуждам се сутринта и взимам същата книга, слагам я в чантата. Всички в Университета четат друго, а само аз „Фауст": „0, малката, той два пъти е давал „Фауст". Друго нещо ще даде". Нещо не ми дава мира под лъжичката. Реших да прочета отново „фауст". Професор Гълъбов бе на дъската и каза: „Пишете Гьоте - „Фауст". Аз подскочих, а книгата .бе с мен и падна на земята. Аз набързо я прибрах в чантата да не би да кажат, че съм преписвала. Написах си темата. Издържах пет-шест човека между които и аз. После казваха: „Я виж това малкото за пръв път се явява и издържа. Как може такова нещо." Но те не знаеха за помощта от Невидимия свят и от Учителя. Същото бе и на другите изпити. На вратата преди да влезна в стаята винаги преговарях онези въпроси, които ми ги даваха когато влизах за изпит. Винаги така ми се случваше. Случайно е нали. На един изпит помолих кака Еленка Казанлъклиева: „Имам изпит. Помоли се за мене. Какво ще ми кажеш?" Тя отвори Библията, прочете нещо в нея, помоли се, съсредоточи се в нещо и каза: „Ще имаш едно изпитание. Внимавай, ако не се усъмниш дори и на косъм - ще издържиш. Ако се усъмних - не мърдай". Аз отидох и се явих на изпит. Отговорих на първия и втория въпрос. Но третия въпрос беше за Освард Шпенглер „Залезът на Запада". Аз бях го чела, но в момента не мога да се спомня нищо. Също както, когато черната дъска се избърше с една гъба и на нея не остане нищо написано. Нищо не мога да си спомня. Гледам професора и си казвам на ум „Ще се сетя, ще се сетя. Аз съм го учила". Но бях спокойна, не бях се паникьосала. Знаех, че ще издържа изпита. По едно време професора се усмихна и почна да говори: „Ние едно време когато бяхме на фронта по време на войните четем за Освард Шпенглер, а по нас лазят въшки и глад стърже коремите ни". Започна да разказва. Аз се сетих и исках да взема думата, но той не ми позволи и половин час говори дори и повече от това, което аз можех да кажа. Като свърши да говори, подаде ми ръка и каза: „Много съм ^волен, госпожице. Благодаря ви". Аз го гледам и не вярвам на очите си. Мълча, не продумвам дума. У дома питам: „Како Еленке, какво стана? На третия въпрос ми се запечати съзнанието и професорът говори вместо мене и накрая ми благодари". А тя каза: „Един ангел е влезнал в тялото на професора, а пък него са го извадили настрани да слуша. А ангела чрез устата му е разказал целият въпрос, а той, професора отстрани е слушал, затуй е имал впечатление, че ти си разказвала след като отново е влезнал в тялото си. Нали ти казах на косъм ако не се усъмниш - ще издържиш". Цялото ми следване премина при невероятни опитности. С музиката продължавах. Работех и свирех на пиано и учех пеене. Една година нервът ми се беше възпалил на дясната ръка и загубих чувството за допир, не усещах, че допирам до предмети ръката си. И тогава цяла година не свирих. Прекъснах да свиря. Постепенно, много бавно се възстанових. После започнах да уча пеене при майка си, а след това при Прокопова. Имах много висок глас. Но при нея ми се „задъни" гласа и при високите места започнах да „късам". Тя ми каза: „Две години да не пеете, за да забравите как сте пели преди това". Бях много отчаяна, не ми се живееше. После отидох да уча при Ана Тодорова, но гласът ми беше вече преболедувал. При нея тръгна по-добре. Но гласът ми стана по-нисък. От колартурно сопрано стана на драматичен сопран. Тогава като излизах от работа тичах да отивам на урок, а вън е мъгливо, студено, влажно, гълтам мъглата и получих възпаление на гърлото. Получих хроничен фарингит, а това е краят на една певица. Така ми се затвори пътят за музиката. Остана вече немската филология. Бях назначена на работа като преводчик на немски. Но отначало не знаех терминологията на търговската кореспонденция. Започнаха да ми помагат и да ме обучават. Имаше германки в службата, които ми проверяваха преводите и ги поправяха. А аз си вземах бележки. След време усвоих търговската кореспонденция и вече всичко носеха при мен за преводи. Така там в тази служба се пенсионирах. Значи думата на Учителя се изпълни, че трябва да следвам немска литература.

25. ДОКЪДЕ СЕ РАЗТЕГЛЯ ЕДИН ЛАСТИК При едно друго нападение аз работех на ул. „Гурко". Бяхме много любопитни с една моя приятелка. Дотогава нямаше нападения в центъра, а само в покрайнините на града. Но в една беседа Учителят каза: „Е, рекох, тъпана бие най-напред в края на селото, обикаля, пък после тъй, тъй бие и в центъра". Тогава не го разбрахме. Бяхме сигурни, че отново ще се бомбардират покрайнините, а не центъра на града. Качихме се на втория етаж на терасата и от там искахме да гледаме американските самолети какво ще правят. Сградата беше на ул. „Гурко" и „Света София" и на терасата горе имаше един българин и един германец - беше-военен наблюдателен пост. Те отначало не искаха да ни пуснат. Но като разбраха, че сме любопитни оставиха ни на терасата да гледаме. Бомбардировката започна. В това време една бомба падна долу и избухна в скривалището на същото здание, където ако бяхме останали да гледаме там преди това, щяхме да бъдем убити. Там беше мястото където работехме. Нашата канцелария беше разцепена на две. Ако бяхме останали там щяхме да бъдем разкъсани. Оказа се, че горе на терасата от където се виждаше цяла София, беше най-сигурно. И отгоре гледахме как се бомбардира града, падне бомбата, избухне и се вдигне гейзер от дим. Изведнъж се чу свистене във въздуха. Немският войник ме блъсна и аз се отдръпнах. Покрай ухото ми премина шрапнел и щеше да ме убие. Бутнаха ни в една дървена барака и аз започнах да произнасям на глас каквито молитви знам. Като свърши бомбардировката, немският войник запита българина какво сме правили. Отговори му, че произнасяме молитви. Като излезнахме навън, той се спусна да ме прегръща: „Майн Гот. Вие сте ангел. Заради вас Господ спаси и нас. Аз съм голям грешник. В Германия имах жена с две деца, а тук си намерих любовница". Изповяда се пред мен. Бил е похарчил тук и служебни пари. Аз гледам и се чудя. Обясни ми, че една бомба е паднала косо и е минала на един сантиметър от ръба на терасата. Ако беше закачила ръба щеше да избухне. Той говореше на немски, а аз нали бях завършила немска филология. Долу бомбите бяха изпотрошили всичко - имаше ранени и убити. Ние не предполагахме, че бомбардировката ще бъде в центъра. Отидохме в Мърчаево и разказахме на Учителя. Нали всяка неделя ходехме до Мърчаево. Бяхме ходили преди това в Сливен, върнахме се и баща ми искаше аз да остана в къщата в София, за да не бъде сам. Отиваме и питаме Учителя дали да остана в София. Каза: „Е, по-добре е да заминете". Но баща ми разбрал, че трябва да остана. На следващата седмица отново сме в Мърчаево и аз вече питам: „Учителю, не разбрахме дали да останем в София или да заминем в София. Каквото кажете - това ще е". Той си затвори очите и една сянка премина през лицето му: „Рекох, по-добре заминете. Един ластик се тегли, тегли и..." Учителят спря. Обръщам се: „Татко, сега разбра ли. Учителят каза да си замина". Мина една седмица докато се подготвим и като забие тревога вече изпитвах страх. Страх от ластика, който се е разтеглил. Тогава със страх заминах. А на връх Великден на нашата улица всички къщи почти бяха разрушени и само нашата остана невредима. София бе бомбардирана по Великден. Засегна и нашата улица „Тракия". Цялата улица бе обсипана с бомби. Нашата къща остана като остров всред разрушенията. Всички бяха засегнати - кой без покрив, без стена и т.н. Откъм североизток имаше една голяма бомба от 250 кг, на един метър от къщата ни, побита в земята, а крилата й нагоре стърчат. По чудо тя не беше избухнала. Гледахме я с брат ми. Ако беше избухнала щеше да разруши къщата. Имаше паднали запалителни бомби на тавана и покрива. Паднали, но след това угаснали. Можеха да причинят пожар. Ако бях останала тук в къщата щях да преживея ужас. Затова не трябваше да се тегли онзи ластик, за който Учителят говореше. Баща ми беше също в Сливен. Той също излезна късметлия. Всички бомбардировки над София, които станаха той все някъде преди това бе заминал. Но на 10 януари 1944 г. когато стана голямата бомбардировка над София цялото семейство беше тук. На другия ден всички заминахме за град Сливен. Като пътувахме до Мърчаево с трамвай пътувахме до Княжево, а след това пешком. И времето минаваше неусетно. Там атмосферата беше друга. Присъствието на Учителя променяше обстановката. Като отидем в Мърчаево Учителят ни види и каже: „Брат Илия, рекох, елате". Всички се учудваха. Аз влизах с него. Водеше си бележки. Първият път не си записваше, защото не очакваше такъв разговор. Смятам, че после първият разговор ние го възстановихме по памет, но при другите разговори баща ми си записваше. Върнахме се след 9 септември 1944 г. в София. Когато Учителят си замина ходихме на Изгрева да го видим. В салона го бяха сложили на една висока маса. Направи ми впечатление, че като минавахме покрай него като че ли не е умрял, а излизаше някаква мека светлина и се разнасяше една миризма на нюкс. А когато го погребваха всички плачеха, а аз си мислех какво ще стане. Като положиха ковчега, хвърлиха пръст отгоре му и той като че ли много надолу спадна като някакъв взрив стана, като че ли се разпръсна. Не можах да разбера какво стана. Пропадна ли надолу или се дематериализира. Още се коментира това необикновено събитие.

22. МАГИЯТА Ангел Терзистоев се беше оженил за една жена от Братството. Беше моя близка от осемнадесет години. Казваше се Марийка. Ангел има още трима братя и те не искат Марийка в никакъв случай, защото била е разведена, а той - ерген. Но той се оженва за нея. Тогава решават тримата братя да отидат при някого, да направят магия и да я уморят. А те са ужким от братството. Отиват в едно турско село, намират ходжата и искат от него да направи магия, за да умре жена му. Той отказал: „Не искам да правя такъв грях". „Направи го, нека грехът да бъде върху нас", казали тримата. Съгласил се. Предали му нещо от дрехите, дето нейната етърва успяла да открадне. И на нея направил своята магия. След това я върнали в стаята на младата булка. Една вечер Марийка си ляга и почувствувала, че от пръстите на ръцете и краката й изтича огън. Започва да се втвърдява, да не може да мърда и да говори. По едно време влиза Ангел, тя едва успяла да проговори: „Деветдесет и първи псалм". Той се уплашил и започнал да чете 91-и псалм. Щом започнал да чете и постепенно тя се оправя. На никой не му минавало през главата, че това е магия направена от братята му. Било събота вечер. А в неделята отишли сутринта в салона да слушат беседа. Брат му се приближил и запитал как е жена му. Той разказал всичко. Тогава той се уплашил и казал: „Братко, какво щяхме да направим". И тогава братята му разказали греха си. Та с молитва към Учителя успял Ангел да спаси жена си. Та има рождени братя по плът има и братя по дух. Над всички стои Учителят.

20. ПОСЛЕДНИЯТ ВЛАК Сестра ми Весела Ангелова беше хубава и имаше много кандидати, които искаха да се оженят за нея. Беше сексапилна. Беше много разглезена от многото ухажори и кандидати. Съдба ли беше какво ли беше, но не можеше да се ожени. Като стана на 40 години беше много отчаяна и отива при Учителя и му плаче, че не е могла да се ожени. А Той й казва: „Ех, ти си изпуснала всички влакове". Тогава тя много се натъжила, че ще остане самичка. Тогава Учителя я погледнал съжалително: „Е, рекох, има още един закъснял влак. Гледай и него да не го изпуснеш". А тя взе, че го изпусна и него. И сега като стои горе самичка на таванския етаж казва често на две студентки, които са квартиранти: „По-добре един несполучлив брак, отколкото самота". Долу при нас седеше, разговаряхме, но после се качваше в своята стая на самотата. Беше се разкаяла накрая. А на млади години бе много красива. Нямаше мъж, който да я види и да не хлътне по нея. Веднага тръгваха след нея. Нейната красота привличаше, беше магнетична, жива, приятна. По начало беше добра по характер, с тях спореше и се караше по съвсем друга причина. Намираше кусури на мъжете. Този имал таквоз, онзи имал онаквоз. Последният влак беше един вдовец с едно дете. Не го взе и него. Остана на перона. А сега плаче. През 1930 г. Весела през лятото отива при Учителя и му казва, че не може да се ожени за този, който обича. Учителят й казва: „Както сте си мислили - така трябвало да бъде. Щом не е станало - така е по-добро". Но премина през големи страдания. Оплакваше се, че кара тежка карма с рода си и че това не е било по съдба, защото ако е било по съдба по-леко щяла да го мине страданието. Весела Ангелова е родена на 30 декември 1899 г., заминава си на 15 ноември 1976 г.

7. ВЪПЛЪТЯВАНЕ В 1933 г. и 1934 г. през лятото прекарахме с Учителя на Витоша в местността „Присоя", над Бистрица, под Резньовете. С мен беше и съпруга ми. В 1934 г. съм заченала, без да зная, горе на Витоша. Учителят слезе преди нас в София. Всички, които останахме на бивака, Го изпращаме и Му целуваме ръка. Аз също Му целувам ръка. Той ме погледна с благоговение, особено, като че ли искаше да ми каже нещо, както и ми каза с мисълта си. Как свързах всичко това в ума си, не мога да разбера и аз, но едно ми беше ясно: този поглед с уважение не беше за мене, а на духа, който щеше да се роди. Това го разбрах по-късно когато слезнах в града, когато окончателно разбрах, че съм бременна. Въплътяването е голямо тайнство и се подчинява на строги окултни закони. Ние ги проверихме.

5. БОРБИТЕ И МЕТОДИ ЗА РАЗРЕШАВАНЕТО ИМ След края на лятото 1922 г. през есента ние се преместихме да живеем в София. Като останали без мене, тези които бяха с него, с нашия ръководител Добрев - се обърнали срещу него. Те продължили борбата. Но вече аз не се интересувах. Усещах се, че в мене нещо е изгоряло и че съм изпепелена отвътре. Бях се самозапалила чрез борбите, които се водеха. След десет години се срещнахме с брат Добрев в София на Изгрева, сърдечно се ръкувахме. Аз му се извиних, всичко е отлетяло, минало. Остават сега най-мили братски чувства и спомени. Но десет години аз бях изпепелена без живот. Години по-късно в 1958 г. след големите спорове и недоразумения в Софийското братство и последиците от това ми напомниха онзи път, който минах през моите младини в 1921 и 1922 г. когато едната и другата страна се обвинявахме. Спомних си думите на Учителя от приложеното писмо: „Ние ви оставихме свободно да действувате от едната и другата страна. Ний нямаме закон, с който да съдим лошите постъпки на другите... Гдето е Любовта там съм и Аз". Преди борбата имах силен подтик към Бога, свещен трепет, вдъхновение. Всяка пробудена душа е опитала този свещен огън, този копнеж на духовен глад. Състоянието ми след борбата беше както човек усеща отпадане, обезсилване след голямо напрежение. Изчезна вдъхновението. Застой, затишие. В мене са все същите идеи, същите свещени разбирания, същото уважение и вяра в Учителя и школата. Той стоеше в мене на същия връх, въпреки празнотата, която чувствах. И тъй беше 7-8 години. Едва в 1930 г. отново почнах да навлизам в оня период на работа. Разбрах, какво значи да водиш борба, да бъдеш полюс. На полюсите няма живот, а само студ и мраз. Разбрах думите на Учителя от писмото: „Ще поучите едно правило, че без любов няма живот". Прочитането на съборните беседи от 1922 г. и посочените там закони категорично изясниха душевното ми състояние да установя и изясня закони, чрез които съм се движила като ученик на тази школа. Сравнявайки двете оригинални писма на Учителя до мен, сравнявайки ги и със цитатите от съборните беседи от 1922 г., които ще цитирам по-долу, установих, че тези две писма представях кодове, т.е. вълшебен ключ за разгадаване и разкриване на окултни закони при разправии, кавги и спорове. Ето цитатите: „Беседи, обяснения и упътвания от Учителя" 1922 г., гр. Търново (Стр. 99) „Сега първото нещо, което трябва да знаете, като ученици на окултизмът е: като ви глътне някой кит, да кажете: „Стомаха на един кит не може да ни смели". Като престоите 24 ч., най-много 36 ч. в кита, духовете ще ви избълват, кита ще бъде принуден да ви избълва, понеже вие сте толкова тежък, че ще каже: „Не ми трябва тази беля". Но щом се изплашите, този дух ще бъде толкова силен, че някой път с години не можете да дойдете в себе си. Туй става с хора, които полудяват, както аз ги наричам, обсебени. Аз пък казвам: това не е полудяване, а изсмукване на всичката тая енергия. След това ще те пуснат навън пак да почувствуваш. И сега често духовете, за да разбогатеят, правят тия операции. Например, сливенци си живееха братски, пеят си по Бога, ядат си заедно, но духовете започват да ги разделят на два лагера - едните, че уж служат на Бога, а другите - на дявола. Разделиха ги на два лагера. Започват всеки със своите идеи и тогава духовете си турят пипалцата. Едни с едната партия, другите с другата партия, докато изсмучат всичко. Дойдеш в себе си, виждаш, че всичко е изчезнало. Та и едните и другите, ще се пазите от ония, които ви казват, че сте прави или криви - един чешит сте. Като дойде един възвишен и благороден дух, който е на правата страна ще каже: „Ще живееш сега според Любовта Божия, според Бога". Той няма да вземе твоята страна, а ще каже: „Живей по Любовта". А като дойде един лош дух ще каже: „Ти си благороден човек, ти имаш право," ти трябва да докажеш своето право, ти трябва да го дадеш под съд". Не, ти трябва да имаш силата сам да респектираш този дух. Ти трябва да му кажеш, че трябва да мълчи и ще затреперят гащите му. Само тъй може да се оправи светът. Само туй учение е право. И действително от 8000 г. прилагаме старото учение и на какво сме замязали? Сега в нашата школа ще приложим другото учение - учението на абсолютната Любов и всички заедно ще работим. Например, как? - Да кажем, че сливенци се скарат, влизат духовете, не се споразумяват. Ще искат помощ. Ние ще им пратим. Ще кажете: Ние сме в обсадно положение, нападнаха ни, елате ни на помощ". Ще им изпратим от София, от Пловдив, от Варна, от всички градове ще им изпратим по една рота, ще им изпратим своята артилерия - воюване ще има. Друг ден неприятелят нападнал ямболци, те пострадват. Сливенци ще идат на помощ - воюване ще има. У всинца ви трябва да има общо ревнование за тази кауза, която поддържаме, да внесем единство в мисълта си. Защо да мисля, че си по-лош от мене? Може да бъдеш. Сега аз не препоръчвам този морал, а морала на абсолютната чистота, чистотата на любовта. Без любов не може да има единство. Не мислете, че без любов може да има братство и равенство. Трябва да внесем любовта и тогава да говорим за братство и равенство. Но ако няма между нас любов, тоя въпрос е решен. Докато не внесем в нас любовта, може да спорим с години, въпроса ще си остане пак спорен. Всичките окултни сили имат приложение само в Божествената Любов. Единствената сила, която може да владее всички други сили и да ги регулира, това е Любовта." (Стр. 107) „Сега в школата ще имаме един метод, ще правим опити за преобразования. Ще ви създадем един ден на всички нарочни бели. Ще ви туря в една такава голяма напаст, каквато никога не сте видели и после ще ви кажа: „Според законите, които сте научили, разплетете се, и ги приложете, превърнете тия енергии във ваша полза. Ще чакам 30 дни и после ще ви освободя". За пример: двама души от вас ще ви скарам и ще ви кажа тогава: Примирете се според окултните закони". Нарочно ще ви създам такива бели. Ами че това, което ми разправяте, че става по градовете, аз го правя. Сега това аз направих със сливенци. Знаете ли, как го правя? Някой път като мина през някой град, виждам духовете без работа. Аз си правя смешка с духовете, а пък като си правя смешка с тях, те си правят с вас, тъй си отплащат". (Стр. 109) „И тъй когато дойдат спорове, ний ще ангажираме цялата школа. Ние казваме, че те кармично се създават. Лекарите често, за да освободят болния от някой абцес, за пример от някой цирей, отварят рана около този цирей. Правят изкуствено пробиване, за да може да изтече гнойта. Значи, за да излезе нечистата материя, правят нови дупки. Има един брат у когото на много места са отворени такива дупки, абцеси имал. Като действуваме кармично, ще отворим една, две, три дупки и с това ще причиним страдание. Виновен ли съм за това? И като пробием три-четири дупки, ще кажем: „Туй ние го причиняваме". Защо? - За да ви излекуваме. Като казвам, че причинявам тия бели из градовете, то е, за да ви излекувам. Сега ще ви обясня. Забелязвам, че някой от вас ще се отклони от пътя и ще се спъне нещо. Той ще направи един грях, който ще го отклони от пътя за няколко прераждания и чак тогава ще оправи живота си. Тогава ще му дам възможност да се скара с някого и да се предпази от по-голямо зло. По-добре е двама души да се скарат, отколкото да се убиват. Та всички тия неща, които стават между нас те от окултно гледище са методи за отвличане на нашето внимание, за избягване на много нещастия, а някой път действуват за концентриране на ума". (Стр. 116) „Има да се изглаждат спорове между вас. Някои били по- стари братя и сестри, някои по-млади. В школата има само ученици, братя и сестри са отвънка. В школата всички са ученици, млади и стари няма. Напредналият ученик всеки ще го признава. Напредналият ученик всякога ще може да помага на онези, които са по-назад от него. Не трябва да завиждаш на онзи ученик, който е напреднал. Във вас ще има стремеж да го настигнете. Той ще ви помогне и ще ви бъде за пример. Взаимно почитание ще има навсякъде". (Стр. 125) „Тъй че за окултният ученик е една привилегия да може да се бори с известни мъчнотии. От астралния свят ви дойде някоя мъчнотия и когато вие се чудите как да се освободите от нея, отгоре, тия ученици на Бялото Братство се радват и ми казват: „Иди там, между сливенци има голямо недоразумение, иди да ги успокоиш". Тук бутнеш, там бутнеш, казват: „Примирихме се". Разбира се, спрях градушката, спрях тази мечка, спрях заека. Казвате: „Сега ние сме атакувани". Казвам: „Чакай, сега ще турим картечниците, че ще им кажем, ще ги нашарим хубаво". А сега, религиозните седят, молят се, това онова, пеят, казват: „Картечници има". Не е така, туй показва, че вие сте далеч още от разбирането на Христовото Учение. Това не е учението на Христа, на Бялото Братство, това е един изопачен окултизъм на миналото, примесен с Християнството. Христовото Учение е точно определено". Предоставям тези мои опитности на онези, които ще дойдат по-късно, като илюстрация, че школата на Бялото Братство представлява житейския път на човека на земята, като единствени ученици са човешката душа и човешкият дух, а човешкото същество, чрез своя път на земята представлява предметно учение на тази школа. На едно място Учителят казва, че опитността на един ученик се явява като опитност на цялата школа. В случая ученикът е длъжен да я изучи, или доброволно по закона на свободата, или по закона на необходимостта. Като премине през страдания да изчистят неговите чувства, през мъчнотии да просветят неговия ум и при съпротивление на физическото поле да калят неговата воля. И при единия и другия случай целта е една и съща: прави чувства, прави мисли, прави действия, а разликата се състои в преодоляване фактора - време. Изводът за ученика е: Ако тръгне по закона на свободата, за който по- горе ставаше дума, печелиш време; ако тръгнеш по закона на необходимостта изразходваш сили, време, енергия. А когато тръгнеш по закона на Любовта, времето отпада, като фактор и величина (което е характерно а горните два закона). Защото Той - закона на Любовта действа като сила само в свръхсъзнанието на човека, където човешкият дух и човешката душа обитават. А те бяха ученици на Божия Дух - Учителя, явяващ се като принцип на Самият Божий Дух. И не случайно Учителят Беинса Дуно собственоръчно в писмото си до мене от май 15.1922 г. завършва с думите: „Гдето е Любовта, там съм и Аз".

2. РОДОВАТА КАРМА Баща ми е бил от богато заможно семейство с хубава, голяма къща в гр. Свищов. Били търговци братята му. Решили да го изпратят да се изучи в Париж. Приготвили му куфарите, всичко е било опаковано. Но... Баща му станал на някого поръчител. И понеже онзи фалира, трябвало с богатството да изплати ипотеката на онзи. Като изплатил останал без пари и така не могъл да изпрати сина си в Париж да учи инженерство. И тогава понеже бил добър математик изпратил го във военното училище да стане артилерист. Като свършил дошъл като военен на служба в Сливенския гарнизон. И майка ми като го видяла го харесала. А тя имала много кандидати за женитба и то богати търговци. Отказала и казала на родителите си: „Искам да се оженя за Иван Гешев". „Виж го какъв е грозен, какъв е одран, на какво ти прилича". Искали с грозни думи да я откажат. „Него искам - или той, или никой". На майка ми родителите са от Сливен. На дядо ми Георги е братовчед с Хаджи Димитър. Едно време дядо ми работеше като търговски агент при едни гърци в Цариград, като се върнал в Сливен, баба ми тогава била на 15 години, оженил се за нея и отишли на черква. Тогава мъжете сядали отпред, а жените отзад. Но дядо ми такива предразсъдъци не признавал и взел баба ми, която е била млада булка и седнал заедно с нея при мъжката група: „Марийке, ела с мен". Тя била на 15 години, но му се подчинила и седнали всред мъжете. А всички жени насядали назад и започнали да я одумват. Най- вече нейната етърва, защото започнала да й завижда. И започнала да прави магии. Направила магия на моя вуйчо. Направила го от злоба, защото баба ми имала 6 дъщери и син на 14 години, който искали да го пратят да следва. От направената магия парализирали се краката му и докарали една количка от Виена и един слуга винаги вървял след него да му бута количката и да' го придвижва. Той живя до 28 години, изпратил слугата да купи неща от черквата, използвал баба ми, която отишла на гарата да изпраща гости, взел ключето, отворил сандъка, намерил един пищов и се гръмнал. Майка е била 6 по ред дъщеря и е свършила френския колеж. След брака им баща ми е страдал от бъбреци, правили му някакви инжекции, влошил се от тях и го намерили умрял. Майка ми наследи пенсията на баща ми и много трудно ни изхранваше. От голямото охолство премина в нищета. Беше много разглезена от богатия живот и от баща ми и много трудно се помири. Може да се каже, че останахме в немотия, а умът й бе все в предишното богатство. Две години е била в меланхолия и всеки ден са я разхождали. Бяхме 4 деца - 2 братя и 2 сестри. Единият ми брат бе изпратен в морско училище в Холандия, но умира от туберкулоза. Другият стана фотограф в Сливен, за да си изкарва прехраната, като заснемаше войниците от гарнизона за спомен. Големият ми брат, майка ми му даде пари да отиде да учи в Германия, но отива в Америка, оженва се, има две деца, решава да се върне след 16 години, качва се на парахода „Куин Мери", който катастрофира и се удавя в морето. Майка ми тогава пита Учителя за него. „Сестра не се интересувайте за него сега. Не мислете за него сега". До този момент ние получавахме писма, интересуваше се дали има работа в България. Така че Учителят в това време знае, че той се е удавил и затова отбягва въпроса по този начин. На 16 години човек има устрем, жар за нещо красиво. Тогава всички ходехме на църква, а аз пеех в църковния хор. Майка ми беше голяма църковничка. Моята баба на 82 години прие Учението на Учителя. Каквото й разкажа и прочета за Учителя, всичко вярваше. Викаше ме непрекъснато да й говоря, а аз имах вече деца и грижи покрай тях. Тя имаше съзнание за окултните закони. Кортеза Георгиева Гешева е родена на 13.III.1872 г., замина си на 15.I.1961 г.

МАРИЯ МЛАДЕНОВА (6.I.1896-29.I.1986 г.) 1. БРАТСТВОТО В СЛИВЕН Целта, за която ще опиша по-надолу моите спомени от Учителя е: да изпълня дълга си като ученик на Великата Школа на Учителя. За всички ученици, които ще дойдат по-късно и които нямаха щастието да Го видят в плът. Дано мога да предам оня вътрешен огън, с който всичко се изживя. Макар изказаното с думи да е слабо, всяко будно съзнание ще долови в мълчанието дадената задача - решението й и извадената поука. Учителят казва: „Всяка една решена задача е едно посвещение". Родена съм на 6.I.1896 г. в Сливен. Баща Ангел Илиев Гешев от Свищов, майка Кортеза Георги Чаракчиева от Сливен. Те са живели 15 години брачен живот в пълна хармония и любов. Майка ми ми казваше, че никога не са си казали лоша дума или да се скарат за нещо. Доволни били един от друг. Баща ми бил съзнателен и справедлив и никога не й правел някаква забележка. Когато не одобрявал нещо в нея, само я поглеждал или мълчал. Тя разбирала, че той я превъзхожда, уважавала го и обожавала. Останах без баща на 11 години. Свършила съм гимназия в Сливен, където живееха родителите ми. Като ученичка учих частно музика. Свирех на флейта и пиано. По-късно учих пеене. Сестра Еленка Казанлъклиева, която аз наричах кака Еленка е израсла с моите лели по майка и с майка ми. Влязла отрано в братството, посещаваше често леля ми Ана и майка ми, която беше вече вдовица. Един ден през зимата на 1912 г. пак ни посети. Правеше молитви и ни говореше много чудни за нас неща. Беше много сладкодумна, говореше увлекателно и ние ставахме само слух. Накрая аз пожелах да ме заведе със себе си, където се събират голяма група да се молят. Беше неделен ден сутринта към 10 ч.; валеше сняг на едри парцали, който веднага се топеше, рядко явление за Сливен. Тогава хвърчах от трепет и радост, всичко ми се виждаше хубаво, прекрасно. Влязохме в молитвената стая, състояща се от две половини: едната с 30 см по-висока, с прозорци, покрит под с дебели козяци и черги. Там бяха насядали сестрите на чергите с бели кърпи на главите и пееха. Застанахме до вратата и на мене ми се струваше, че гласовете се носят, слизат отгоре. Като че ли ангели пеят. Пожелах да отивам всяка неделя. Но майка ми, която не беше още в братството, каза на кака Еленка, че не й е приятно да ме води при тези баби и че ние си имаме черква. Тогава майка ми беше още голяма черковница. И тъй аз не отидох повече там. Бях на 16 години и се подчинявах на майка си. През тези няколко следващи години свърших гимназия. Интересите, влеченията, желанията ми бяха вече съвсем далеч от духовното, обърнати към света. Бях много религиозна, както всички доста повърхностно. Пеех в черковния хор. Имах хубав глас с мек, приятен тембър, с широк диапазон. Имаше сола и взимах горно „ла" на буквата и съвсем свободно. Тъй моят съпруг се заинтересува от мене, като ме чул да пея в черквата. На 9.III.1915 г. се сгодихме, а на 26.1.1917 г. се оженихме. След два месеца мъжът ми замина за фронта, а аз влязох в братството. Нашата къща в Сливен е в центъра на града. През тази 1917 г. се събирахме редовно два пъти седмично на молитва, четяхме беседи, пеехме братски песни, или братята разказваха в духа на Учението, а в неделя отивах на братските събрания. Бях много ревностна, изчетох теософската литература, каквото беше преведено на български. Всичко ми беше ясно, напълно приемах като аксиома, без колебание. Даже и мисъл за съмнение нямах: вярвах в задгробен живот, телепатия, прераждане, дълбоко убедена във всички окултни закони. Събирахме се сестри: Руска Жекова (майка на Жечо Панайотов от братския съвет след заминаването на Учителя), нейната сестра Ташка Станчева, Цонка Стефанова, Еленка Шумналиева, Керачка, Кортеза (ясновидката, казваха й светицата), която Учителят единствена признаваше за ясновидка, като чиста душа. За нея е писал в беседите. Братя: Михаил Кантарджиев, Петър Чорбаджиев, Пренеров и жена му, Иван Гешев (за него също Учителят е писал в беседите), Иван Жеков и др., на които имената съм забравила. Братята идваха много често и през другите дни у нас, събираха се, обичаха да философствуват, спорят, разискват, критикуват. Идваха често и Софрони Ников и Тодор Бъчваров. Бъчваров беше отначало с Учителя, но след онази случка на Сливенския балкан, когато им казал за тримата, че един от тях ще си замине, друг ще си загуби богатството, на третия ще остане в самота, то той се озлоби. Тогава написа едно стихотворение с акростих, така че първите букви отгоре надолу означаваха „Петър Дънов е лъжеучител". След това стихотворение той бърже, бърже си замина от този свят. Трябваше да провери кой е лъжеучител там. А ние останахме с Учителя. (Бел. редактора - виж „Изгревът", том III, стр. 24-26). Между тия братя, интелектуалци аз пораснах бърже в свободен дух, развих ума си и цялото ми същество трептеше в палящ копнеж. Вдъхновение към Великото, Незнайното, Безкрайното, желание за окултни закони, знания. Прочетох Библията, Евангелието, беседи от Учителя с неудържим стремеж бързо поглъщах всичко. Станах любимка на нашия ръководител Димитър Добрев, като най-млада и интелигентна. Той ме задължаваше да изнасям малки беседи на сестрите, каквото намеря за добре. Обясних им за човешката аура, разликата между Учител и Господ (от беседата на Учителя) и др. Ръководителят ни беше много доволен от мене, даде ми Пентаграма и ходих на събора в Търново в 1922 г.

СЪДЪРЖАНИЕ НА Т. VII 1. Мария Младенова 2. Лиляна Младенова 3. Полковник Илия Младенов 4. Елена Казанлъклиева 5. Георги Йорданов 6. Драган Петков 7. Боян Златарев 8. Стоянка Драгнева 9. Гради Минчев 10. Атанас Минчев 11. Иван Антонов /от Тодор Ковачев - внук/ 12. Темелко Гьорев 13. Стефка Няголова 14. Йотка Младенова 15. Васко Искренов 16. Ангел Вълков 17. Анка Тодорова 18. Юрданка Жекова /от Цанка Екимова/ 19. Юрданка Жекова/от Радка Левордашка/ 20. Любка Хаджиева 21. Анина Бертоли 22. Мариета Бертоли 23. Крум Божинов 24. Писмо на Учителя 25. Снимки и бележки към снимките 26. Забелязани грешки в том VI * * * * * * * Съставител и редактор д-р Вергилий Кръстев Главен сътрудник и предварителен машинопис Марийка Марашлиева Компютърен консултант Стефан Кръстев Предпечатна подготовка Величка Халембакова Тираж том VII - 2000 броя