Ани

251. Учителят ни се изявява според способността ни да го възприемем През май 1944 г. направихме първата екскурзия. Тръгнахме рано сутринта с големи раници на гръб. Пътят бе дълъг и стръмен. Бях доста уморена, когато на пътя ни настигна биволска кола, която се движеше в нашата посока. Помолих селянина да закача раницата си на колата и ми олекна. Някои ме погледнаха малко особено, но Учителят побърза да ме успокои. "Тя се освободи от товара си, рекох", бе забележката Му. В хижата. (Забележка: Хижа "Острец". Виж "Изгревът" т. I, с. 170-172; т. II, с. 316-318) същата вечер, насядали на дълга маса, слушахме словото на Учителя, седнал на единия й край под газената лампа, която хвърляше слаба светлина в стаята. Тъмната й дъсчена облицовка напомняше някакво древно помещение, в което жадни за истината ученици са седели при нозете на Учителя в далечна епоха. Помолиха ме да изпея няколко песни от Учителя, и аз тихо запях "Скитах се по гори и планини". Изпях три песни. Учителят слушаше с притворени очи унесено. Обърнах се към Него и в миг не видях онова познато лице, с което е винаги при нас, а вместо него - въплотената идея на Мир, благост и Любов. Разбрах, че ние не сме видели Учителя, и че ни предстои много дълъг път на съзнанието, докато стигнем онова място, където Великият Учител ще ни се разкрие в своя истински образ. Разбрах, че Учителят не е същество в човешкия смисъл на думата, а въплотена идея, която непрестанно ни се изявява според способността ни да я възприемем, че Той слиза до нас смален милиарди пъти, за да ни достигне. Ние сме клетки в Неговия духовен организъм, които Той обработва, усъвършенствува. Това е процес на непрестанна промяна, която се извършва в нас - процес на вечно обновяване, както физическо, така и духовно. Ние сме в Него и Той е в нас в мистичния смисъл на думата, и само Той може да ни изяви Любовта на Бога в нейната най-висша фаза. Затова Христос се молеше с мистичната си последна молитва с учениците си в горницата, да бъдат едно с Него, те в Него, а Той в Бога, и така да ни свърже с Бога - да бъде съединителна нишка между човечеството и Бога. Затова Той каза: "Аз съм пътя". Само чрез Него ще стигнем в Царството Божие. И ето, това мистично единение, за което Христос ни говори преди 2000 години се осъществяваше днес - в тези скъпи мигове на преливането ни по Дух с Духа на Учителя. Цели девет месеца живяхме в това велико единение, което надминаваше всяко описание. Това бе непрестанен празник за душите ни. Той слагаше обилна трапеза пред нас, както на небето, така и на земята. Трептяхме, да не нарушим това тайнство, това посвещение към което ни бе повел с неизразима Любов. Как трептеше душата ми от радост и умиление към всяко камъче, към всяка капчица, която се отронваше, като блестящ брилянт от скалата и се вливаше в изворчето! Копнеех да постеля дрехата си, да седне Той на нея, когато излизахме в природата и Той удовлетворяваше тайните ми копнежи. Исках да пея, да пея безкрайно за Него, да излея в песен насъбралите се пориви в душата ми, които напираха за израз. В.К.: Така. Сега на стр. 16 говорите: През месец май направихме първата екскурзия. Докъде беше? Весела: До хижа "Брокс". В.К.: До хижа "Брокс" .(Забележка: Хижа "Брокс" след 9.IX.1944 г. е преименувана в хижа "Острец") Весела: Да. В. К.: И след това отидохте вече на връх "Острец". Там как прекарахте вие? Весела: Там бяхме много доволни в хижата. Там Учителят много ни говореше, пяхме, излизахме навън, сядахме край разни места, вечер край Учителя. Той веднъж ме помоли да изпея нещо и аз пях няколко песни. И като се обърнах към него изведнъж не видях Учителя, а видях някакъв непознат образ на идеята като на въплощение на мир, спокойствие, радост, нещо съвсем неземно, само в един миг Изведнъж се скри този образ. И пак Учителят застана. Един вид, може би за миг съм зърнала неговото състояние, въплотено в образ. Неговото състояние. В.К.: После вече отидохте на връх "Острец"? Весела: Да. В.К.: И там прекарахте? Весела: Да. В.К.: Колко дена беше тази екскурзия? Весела: Не помня, два дена ли бяхме, три ли бяхме. В.К.: Да. Весела: Много беше приятно. Топло време.

246 в. Азбестовият камък - някогашен княз В.К.: Сега, за този аметистов камък? Весела: Азбестов. В.К.: Азбестов камък. Всъщност той е бил някогашен княз, така ли е казал Учителят? Весела: Не. Аз намерих в един сипей над извора в Рударци много планински кристали, виолетови. Събрах ги и ги занесох при Учителя. И казах, че намерих тези прекрасни друзи, виолетови като аметисти, много красиви. Той взе един, като пирамидка малък, много фиксагонални, много красиви, и каза: "Това е било един принц." В средата имаше една тъмнолилава капка, като човек тъй стоеше вътре в това малко камъче аметистово. Това е един принц, казва. И така много интересно ми се видя. Как одухотворява всичко Учителя. В.К.: И сега всички тези мозаечни камъчета вие ги донесохте? Весела: Всички съм събрала. И когато аз съм ги събрала, събирах по реките и по планината, като ги вдигах от земята винаги с мисълта: Господи, така да се съберат всички души в едно, да вършат такава велика работа, както сега ние сега тез камъчета оползотворяваме, правим мозайка за водата на изворчето. С такива мисли правех мозайката. Цветните камъчета бяха много хубави. Дори от тези кристали бях сложила, но някой е изковал кристалите.

246 б. Откриване на Втория фронт В.К.: Сега, искам да ми разкажете оня случай, когато Учителят отваря Втория фронт. Весела: Да. Един ден Учителят извика, така тревожен беше: "Владо, ела да открием Втория фронт." (Забележка: Виж "Изгревът т. I, с. 338) В.К.: Да. Весела: "Ела да открием Втория фронт." И го заведе при изворчето на отсрещната скала, значи на северната. Северната част. В.К.: Значи, от тази страна? Весела: От тази страна срещу извора. В.К.: Значи тука, където седят тези? Весела: Да, имаше такава стръмнинка, ска В.К.: Където седи тази група? (Заб. Виж снимка в "Изгревът" т. XXIV) Весела: Да. Там на това място зад нея имаше така височина, скала. И той го накара там да направи, от изток към запад. Направи, издълба един улей. В.К.: Да, той не се вижда тука. Весела: Не се вижда от тях. Един улей направи. И това е Втория фронт. В.К.: Значи тука трябва да се падне някъде. Весела: Е тука е. В.К.: В краката на тези от снимката. Весела: Да там, точно там. В.К.: В краката на тези? И това трябва да бъде отваряне на втория фронт. Да. Сега този улей прибираше, събираше вода. Весела: И там се събираше вода. Да. В.К.: Вторият фронт. И как възприехте тази новина, когато ви каза? Весела: Когато откриха Втория фронт не ми направи впечатление, защото аз не следях символично какво се работи, не бях просветена във движението политическите ходове на войната. Но направи ми впечатление, че Учителят каза на Владо да открие Втория фронт, и тогава нямаше никаква дума, не се говореше за Втори фронт. Не знаех нищо. Много време след това, след като напуснахме Мърчаево и с Владо говорехме върху разните значения на нашата работа, той каза, че действително ние сме изместили, с тази постъпка Учителят е изместил фронта от България, защото България щеше да пострада, ако бяха нахълтали тука англо-американците. Щеше да се раздели на две България - на северна и южна, и да стане нещо като Виетнам.

246 а. Азбестовият камък глава на извора По цели дни работехме с Владо на извора, а Учителят почти винаги стоеше край нас или прав, или седнал на стол на площадката край извора. Направихме малка мозайка - площадка от едната му страна и циментирахме улея, който се спущаше на запад във формата на котва. Когато водата течеше по пъстрата мозайка, цветовете искряха под пролетните слънчеви лъчи и придаваха красота и живот на бистрата струя, която леко се спускаше по котвата към градината. На билото на високия рид намерих изящен азбестов камък в бяло и розови жилки. Приличаше на вкаменено цвете. Занесох го на Учителя и Той каза, като го гледаше с усмивка: "Нито огън, нито вода може да го повреди, рекох", и с поглед ми показа одобрението си. Постави азбестовия камък за глава на извора, върху който се спускаше водата, събрана в дълъг улей в скалата. С малки бели камъчета направих венец около азбестовата глава и изворът оживя. Заприлича на млада мома в светлосиня рокля с бял венец на главата. Край извора пет гранитни блока образуваха стълба на пътечката, като първото стъпало Учителят нарече "Доброто". След четвъртото стъпало има малка площадка, на която Учителят обичаше да седи и да наблюдава работата. В.К.: Да. Сега искам да ми разкажете как се строи този "Извор на Доброто"? Весела: Да. Сега брат Владо и брат Темелко бяха каменоделци. Те работеха във Владайските кариери за павета. А 20 години Владо, като руски емигрант, с брат си беше дошъл в селото и беше чукал камъни в кариерата. Брат му беше ударен от един лост и опериран и вече не можеше да работи. Брат му Серго. Сега, изворчето трябваше, след като се изкопа пръстта в правоъгълна форма, трябваше да се загради с гранитни камъни от четирите страни. В.К.: Така, имаше ли вода там поначало, извираше ли? Весела: Извираше, отдолу избликваше и от страничните скали. Избликваше капки вода, а от дясната страна се направи улей в скалата, в който се събираха много капки и се втичаше този улей в извора. В.К.: Значи вие в скалата сте направили. Весела. В дясната страна, един дълъг улей се направи. И там се събираха капки. Отвсякъде течеше вода. И Владо и Темелко пренесоха големи гранитни блокове, изчукаха ги, загладиха ги, и ги сложиха като ограда на този правоъгълен басейн, в който се събира водата. Направиха след това пет стълби, пет стъпала, като се идва отгоре от хълма, към къщата по пътечката като се стигне до извора, се минава през пет стъпала. Горе имаше една площадка, след четвъртото стъпало една по-голяма площадка и надолу четирите стъпала, петото горе. В.К.: Означаваха ли нещо тия четири стъпала? Бяха ли наречени? Весела: Петте стъпала са петте добродетели. В.К.: Да. Весела: Първото стъпало представлява Доброто. В.К.: Да. Весела: То беше най-дългият гранитен блок, най- тежкият. Учителят каза: "Първото стъпало носи най-голямата тежест." Първото. И нарече първото стъпало на Доброто. След това другите са другите добродетели, другите стъпала. Той не каза кое стъпало какво е. Но на тази площадка Учителят сядаше на един стол и наблюдаваше работата. И винаги казваше:" Цимент, рекох, цимент." Направихме една правоъгълна малка площадка, отляво на изворчето с цветни камъчета и Учителят каза да се циментира. И когато тя беше готова, Учителят стъпна върху нея и каза: "Това са обединените народи. Тази площадка, с мозайката. "Това са обединените народи." В.К.: Площадката с мозайка. Весела: С мозайката, която беше малка, от страна на изворчето. В.К.: Да. Весела: След това улеят, по който протичаше водата се спускаше по една котва, направена от цимент, към запад. Водата изтичаше по котвата. В.К.: Сега, тази котва какво символизираше? Весела: Това е надеждата, котвата е надеждата, това е закотвяне на великото учение, на великата идея. Божествената Любов, която е чистата, бистрата вода, този живот, който идва от Бога е закотвен, той вече е задържан и се използва. В.К.: Да. Сега тука има една снимка, една снимка, която е от онази епоха. (Забележка: Виж снимка в "Изгревът" т. XXIV) Весела: Да. В.К.: На тази снимка вие сте първата тука. Весела: Да. В.К.: До вас? Весела: До мен е Косена, малката дъщеря на брат Темелко, сестра Йорданка Жекова. В.К.: Това е Гради горе. Весела: Гради. В.К.: А тази която е до него за нея не се знае? Сега, това е една от снимките, които показват извора по онова време. Весела: Да. В.К.: Сега, това е изворът, който е квадратна форма. Весела: Да. В.К.: Значи от тази страна отгоре е скалата? Весела: Да, отсреща е скалата. В.К.: Сега, този улей къде е? Весела: Сега ще ви покажа. Ето площадката с мозайката. Водата идва тука. В.К.: Тя от тука изтича. Весела: От тука, предната част. В.К.: Изтича. Весела: Предната част изтича. В.К.: Това е улей за изтичане. Весела: Това е улей за изтичане и тука изтича. В.К.: Да. Весела: Улей за изтичане, ето. В.К.: Така, а това е котвата? Весела: Не, котвата е надолу. В.К.: А, котвата е надолу. Водата. Весела: Но тука има едно мостче направено, накрая на хълма, то се спуска вече по котвата. В.К.: А тези сега тука камъчета. По тях изтича вода направо. Това са камъчета. Весела: Да. В.К.: Сега, а този? Аз тук съм направил една схема, нали? Това сега е извора, това са гранитните блокове. Тука са петте стъпала, написахме ги стъпала на добродетелите. Това е запад. Значи това е площадката от мозайката на обединените народи. Това е нали? На кое стъпало Учителят стъпна, за да каже: "На обединените народи"? Весела: Тука стъпна на тази площадка. В.К.: Тука. Весела: Да, на тази мозайка. В.К.: А, значи той тука е стъпнал на мозайката. Значи тука е стъпнал, а не тука. Така. Тука е стъпнал. Весела: Да. В.К.: А не тука? Така. Сега, ами този аметистовия камък? Весела: Азбестовият камък. В.К.: Да. Вие къде го сложихте? Весела: Той се сложи тука на главата на извора. Тука са стъпалата. Това е главата на извора. В.К.: Това ли е главата на извора? Весела: Тука е главата, сложи я на главата на извора азбеста. В.К.: Значи точно тука. Весела: Точно тука, да. В.К.: Защото това се пада тука е изток. Весела: Изток, запад, север, юг. На юг. В.К.: На юг. Значи, тука е азбестовия камък. Весела: На южната страна е главата на извора. А оттук започва един улей така, който събира капките вода, от които се втичат, падат върху главата на извора. В.К.: Пак улей тука, нали? Весела: Улей имаше за събиране на капките вода от скалата. В.К.: Улей, той фактически от юг се пада. Весела: Да. На юг. В.К.: И имаше от изток имаше. Весела: От изток падаше от скалите.

244. По права линия действа само Бог В двора растеше една ябълка, чието стебло се извиваше първо надолу, а после нагоре, образувайки буквата "Г". Учителят ми я показа и ми каза: "И така може". Нали после се отправи към слънцето. Това дърво ми напомняше нашия път. Ние, преди да срещнем Учителя, бяхме тръгнали надолу, но нали после разбрахме грешката си и поехме правата посока. Учителят продължи: "По права линия действа само Бог-то е най-краткия път, с най-малко разходи към реализирането на една цел. Ние действаме по кривата линия, така е по-лек пътя за нас. Ние не се блъскаме в препятствието, а го заобикаляме по кривата линия." Вечерята бе богата, а настроението ни силно повишено, защото стаята бе осветена с електричество. Брат Петър бе изпълнил обещанието си. Мърчаево светна. Учителят го прекръсти Светляево. Светлината победи мрака. Така завършиха късите зимни дни и влязохме в пролетта със светлина. Но кой от нас е подозирал, че тази ще е последната ни пролет с Учителя на земята? Кой от нас е подозирал, че "Изворът на Доброто", който работихме с такава любов, е неговият последен акт на земята - печат на безсмъртното му дело? В.К.: Да. Да нас. 12 споменавате за тази ябълка, която е била под формата на буквата "Г". Весела: Да. Учителят ме заведе при една ябълка, отдясно на пътечката, много странна. Тя беше доста стара ябълка. Но стъблото тръгваше нагоре, след това се извиваше силно надолу. Просто падаше перпендикулярно и пак се извиваше нагоре и образуваше буквата Г (ръкописна). Учителят каза: "Е, и така може". Значи растенията се отправят в крайна сметка към слънцето, въпреки изкривяванията си. В.К.: Да. А сега за ябълката с големите корени. Весела: А една ябълка отляво на пътечката, тези, корените бяха оголени и стърчаха без пръст, измита пръстта. Учителят извика братята и каза да сложат, да пренесат пръст и да изградят една стеничка с камъни и цимент да се задържи тази пръст на ябълката. И те го направиха. В.К.: Вие сте ми казала, че той през нощта е ставал и поливал тази ябълка? Весела: Да, той се грижеше, той въобще с особена любов се отнасяше към растенията, към дърветата, към лозите, цветята и ни учеше на голяма любов към природата.

240. Мисълта е равна на светлината Денем работехме по уреждане двора и извора, като се подготвяхме за * пролетния празник. На двора имаше стара ябълка, чиито корени бяха оголени. Учителят накара някои братя да донесат пръст и да я обградят с циментирани камъни, за да не се измива пръстта. Помогна на старата ябълка. Дойде очакваният 22 март 1944 година. Рано сутринта се събрахме в стаята за беседа. (Забележка: Тази беседа е отпечата в "Заветът на любовта" т. I, с. 20-43. Първо издание. София, 1945). Но вече не бяхме в село Мърчаево, а Учителят го прекръсти "Светляево", защото електричеството светна за първи път срещу този празник. "Човешкият живот има смисъл, само когато човек го разбере. Говоря за живот, като за велико благо, чрез което Бог се изявява. Има известни условия, обаче, които трябва да се спазват: Живот без мисъл няма изражение. Мисълта е равна на светлината. Живот без свобода не може да се изяви, а живот без Любов, не може да се осъществи. Човешката мисъл се движи с три квадрилиона и 600 мил. км в секунда, а с тази бързина навсякъде можеш да бъдеш в материалната вселена за един миг. Произнасяте думата "Любов", но между нея и самата Любов има разстояние от небето до земята. "Гори сърцето ми с този огън", Любовта трябва да произвежда живот, а не страдание. Страданието е насилие в Любовта. Умира кокошката за теб - това е насилие. Слънцето като залезе вечер, умира, а сутрин като изгрее - оживява, то в друг свят е влязло вечерта. Адам и Ева бяха първите студенти, които отидоха да се учат в университета на земята в кожено облекло. След като излязоха хората из рая, захвана се една борба. Народиха се три мъжки деца. Казаха тогава: Да турим някакъв ред, някакво верую. Първият беше земеделец и дима на жертвата му, на житото, не отиде нагоре. Другият беше овчар. Димът му възлезе нагоре. Първият почна да разсъждава научно, че материалът му е по- долен и реши да принесе брат си в жертва. Господ го попита: "Къде е брат ти?" - "Не съм му страж!" - бе отговорът. Каин внесе първата лъжа в живота. "Ти не попита брат си, дали иска да стане жертва", му каза Господ. В света греховете със смърт не се изкупуват. Единственото нещо, което изкупува греха е Любовта. Никакви молитви, жертви и разкаяния не помагат.

239. Песента "Люти клетви" става на "Любовта нивга не се мени" Другата популярна народна песен, на която текста се измени, беше "Люти клетви". Проклет да е, триклет мамо, Който либе люби, мамо, Люби, па не взема. Либе помни и проклина До девет години, До девет години, мамо, До девет повоя. Мрачният дух на българина е изразен в тази стара народна песен, както и склонността му да проклина всичко, което не е по волята му. Ето новия текст на песента: Тъй се мъчех, мила мамо, И таз песен пеех Докат'дойде светъл ангел И вест ми донесе Че любовта, мила мамо, Нивга не се мени. Нивга не се мени, мамо, Никога не чезне, Че вcu моми, мила мамо, Са все светли души, Светли души, мила мамо, Кои либе ми люби, Благословен, каза мамо, Който добре люби, Който добре люби, мамо, И добре обича. Мой то либе, мила мамо, Много добре люби, В мой то либе, мила мамо, Бог всички люби. (Забележка: За "Люти клетви" виж "Изгревът" т. XVI, с. 137-141,167-168) Учителят насищаше българските мелодии с ново съдържание, с новата идея за Любовта, която в миналото е била тъй ограничена. Той извършваше дълбоки алхимични процеси в българския дух чрез тези песни.

238. Песента "Татунчо" Вечер, след вечеря, Учителят ни караше да пеем, и една вечер накара брат Пеньо да изпее народната песен "Татунчо". Татунчо, страшен хайдутин, Дошъл е мами на гости, Стисна го майка прегърна, Зарони сълзи, зарида: "Ела си, синко, в село, Не ти ли синко омръзна По тия тъмни балкани! Хайдутин майка не храни. Учителят преобрази думите на песента и описа новия българин така: Татунчо, славен млад юнак Нежно си мами продума: "От днеска, мамо, аз реших Нов живот да заживея, радост в душата ти да внеса, На всички добро да правя. Сега в моята душа Новото добро проникна Син майка с Любов да храни. (Забележка: За "Татунчо" виж"Изгревът"т. XVI, с. 135-137,165-166.)

236. Защо с този извор оправихме работите на мнозина На 6 март валя силен дъжд и изворчето се размъти. Влязох боса в него и изгребах водата, измих грапавото скалисто дъно и правоъгълното басейнче започна отново да се пълни с чиста вода. Учителят дойде при него и каза: "Шестата раса е на сърцето. Те ще са хора на Любовта. Сега изворът, като млад момък ходел на среща, та си окалял краката. Първо в природата като се даде един малък подтик, той се усилва и всички вече го имат. Знаете ли сега на колко хора с този извор оправихме работите? На колко търговци, бакали ще им се продава стоката? Първото нещо, което ще е основа на Новата култура, е всички хора да бъдат добри. Ние сме като деца в утробата на кенгуруто на земята. През зимата е трудно - през културата на зимата, а през културата на пролетта и лятото е лесно. Сега е културата на зимата, но идва духовната пролет. Подтикът за живота трябва да е Любовта, подтикът за мисълта трябва да е светлината, а подтикът за работата трябва да е Истината. Всичко до човека, е създадено от ангелските йерархии, но само човек е създаден от Бога. В.К.: Тука на стр. 7 споменавате, че на 6 март влизате боса в извора? Весела: Да. Имаше поройни дъждове и понеже там една отвесна скала имаше падаха пръст, камъчета в извора и се размътваше. И аз винаги се събувах, влизах с едно тенекиено канче и изгребвах всичката вода, измивах дъното на извора и той отново се напълваше с чиста вода.

235. Кметът Петър Стоянов Брат Петър, кметът, усилено работеше за електрифициране на Мърчаево. Той цяла зима, независимо от снежните бури и студа, ходеше в град Перник да урежда електрификацията. Вече се строяха диреците и се прекарваше мрежата от жици. Той идеше засмян при Учителя и с присъщото си заекване от вълнение, като чешма с малък чучур, през който напира да бликне изведнъж силна водна струя, разправяше подробно за хода на работата. Обеща, че за 22 март ще светне. Всички бяха мобилизирани в малкото, разцъфнало като градина селце. Тъй като имаше много евакуирани ученици в селото, заех се с подготвяне на литературно- музикална програма с тях. Учех ги песни и беседвах често с тях по разни въпроси. Образувах хор, с които подготвих няколко народни песни и "Летен ден" от Учителя. Изнесохме утро на 5 март. Учителят бе доволен от работата и каза: "Сега се подквасва тук населението. Посятото сега да се остави да никне, два пъти да не се сее." В.К.: Разкажете някои неща за кмета? Весела: Да. Той беше разговорчив, весел, приятен човек. Много предан на Учителя. Той малко заекваше, и понеже искаше да каже много неща и ъ-ъ, заеква така. Не може веднага да се изрази. Но той тича месеци наред до Перник, пеша ходеше през полята да устрои електрифицирането на Мърчаево. Много хубава работа и през май месец светна електричеството и Учителят нарече Мърчаево Светляево. В.К.: Така. Весела: Да.

234. Изгряващото слънце на подпорната стена Ето значението на изворите, които Учителят ни научи да правим с обич и съзнание. Изворът, това са безброй малки чисти капчици, събрани в едно, които с щурм побеждават дори най-твърдата скала и излизат под светлината на слънцето. Това е победата на Духът над материята! Това е животът на възкресението! Това е безсмъртието! "Вечното благо е сбор от безбройните капки - малки блага, които ежеминутно се втичат в нас", ми каза Учителят край "Изворът на доброто", както по-късно наименува новия извор. Това са непрестанните импулси на Любовта, която постоянно поддържа живота ни. Владо и Темелко, като вещи каменоделци, започнаха усилената работа с гранита. Дворът бе неустроен и див. На тревистия склон растяха купчинки храсти и тук-таме зеленееше по някое плодно дърво. (Забележка: Владо Николов е руснак, белогвардеец избягал от Русия след Октомврийската революция и гражданската война и заселил се в Мърчаево с брат си Сергий. За Владо виж снимки в "Изгревът" т. XXIII, № 66, 67, а за брат му № 68) Най-напред Учителят накара двамата братя да изработят стълба от гранитни стъпала, които водят от къщата към новоизработената пътечка на изток, която свързваше двата извора. Направиха 14 стъпала с малка извивка в дясно. До стълбата се изработи подпорна стена във вид на изгряващо слънце, от по-светли камъни, които здраво се циментираха. За това слънце Учителят каза: "Сега това слънце ще изгрее най-напред за България, после за Европа и после за целия свят." Пред слънцето-стена направихме продълговата дървена маса с пейки от двете й страни Вече можехме да обядваме на двора. През март времето беше меко и можехме да седим навън. (Забележка: На масата, на която са обядвали виж в "Изгревът" т. XXIII, снимки № 75-76) В.К.: Тука във вашето писание има много цитати. Тези всички цитати са от вашите тетрадки, нали? Весела: Да. В.К.: Всички дословно. Така. На стр. 6 тези цитати са от Учителя и те са всички от вашите тетрадки? Весела: Да. В.К.: Нали? Весела: Да, да. В.К.: "Научете себе си на три неща". Весела: "Научете себе си на Божията Любов, научете себе си на Божията Мъдрост, научете себе си на Божията Истина." В.К.: Това са извадки от вашите тетрадки? Весела: Да. В.К.: Сега на с. 7 има писание за построяването на тези 14 стъпала. Весела: Да. В.К.: Сега, и те са на изток. Весела: Да. В.К.: Сега, имаше ли някаква символика на тези 14 стъпала, или бяха така съвсем случайно? Весела: Най-напред направихме една опорна стена на хълма, пред който беше масата с пейките за обяд. Тази опорна стена беше направена от светли камъни наполовин изгряло слънце. И когато направихме тази стена, Учителят каза: "Това слънце ще изгрее най-напред за България, после за Европа и най-после за целия свят." И тогава Учителят им казва да направят стълбички на този хълм, който води към пътечката за изворите. В.К.: Значи този диск на слънцето, диска на слънцето как го нарече? Весела: Той го нарече "изгряващо слънце". В.К.: Изгряващо слънце. Да, тези камъни съм ги виждал, нали? На снимка. Така. И след това вече започнаха стълбичките. Весела: Стълбичките. Те бяха направени стълбичките. Сега, 14 на 14 нещо? Да не е там кабалистично? Ами, то си има значение, Учителят знае. 14 е кармическо число. В.К.: Да. Но нещо не знаете повече? Весела: Не. Не е казал нищо.

233 б. Минералният извор в с. Рударци В.К.: Вие сте ходили на този минерален извор на Рударци. Какво представляваше той ? (Забележка: Виж "Изгревът" т. VII, с. 446 и снимки в т. XXIII, № 77, 78, 79, 80) Весела: Той беше една тръба, от която течеше много силна вода, тя беше хладка вода, минерална, и там от селото ходеха да си перат дрехите селянките. Учителят много обичаше тази вода и винаги му носеха да пие от нея. Ходехме там и сядахме на полянката над извора много пъти, да си починем и да се върнем обратно. Този извор значи, е впрегнат сега в цяла инсталация там с баня, с плувен басейн, вече не е това, което беше. Но много ни харесваше. Един ден през лятото Учителят ни накара всички да отидем да се облеем с тази хубава вода и ние ходихме и се обливахме с тази вода. Каза, че е много полезна и пиехме. Да. Той е на 2 км от селото. Една хубава разходка, една хубава дъбова гора над извора, където имаше огромни царски гъби. И веднъж цяла торба събрахме и сготвихме царски гъби. В.К.: Царски гъби? Весела: Да. Много големи. В.К.: Какво представляват? Весела: Те са много големи, просто повече от 10 см, може и 15 см в диаметър. И са тлъсти, просто като месо. В. К.: И тя е била лековита тази вода и Учителят е обичал да пие. Весела: Много лековита и той я обичаше и дори като беше в София някой път му донасяха от тази вода да пие. В.К.: Сега, как се намери и как се построи "Изворът на здравето"? (Забележка: Виж "Изгревът" т. VII, с. 443) Весела: Да. Най-напред Учителят накара братята да изкопаят малко пръст, там видя, че е място където има вода. Изкопаха и бликна доста силна вода и напълни коритцето и тази вода изтичаше, и той нарече това изворче "Изворче на здравето". Много хубава вода избликна. В.К.: Сега, продължаваме за "Изворът на здравето". Весела: Да. В.К.: Защо го нарече "Изворът на здравето"? Весела: Ами той като каза това, разбрахме, че водата му е лечебна, лековита. В.К.: Сега вие там ли, вие сте имали една опитност с тази "Извор на здравето"? Там ли е накарал Владо да направи кръст? Весела: Да. Беше Разпети петък. В.К.: Да. Весела: И Учителят извика Владо на извора, защото една отвесна скала беше срещу изворчето, и Учителят го накара с длето и чук да направи един отвесен улей. Владо почна да чука и вода избликваше от скалата. След това направи една хоризонтална линия и се получи един кръст. Аз събирах пръстта под този кръст и винаги на Разпети петък аз съм особено развълнувана и като изнасях пръстта от изворчето, където Владо направи кръста, аз започнах много дълбоко и сърдечно да плача, заридах направо. Като че ли си спомних разпятието, като че ли това чукане в скалата беше заковаването гвоздеите на Христовите ръце и нозе. И много силно заплаках. Изнесох пръстта. Учителят стоеше много сериозен и замислен край извора, имаше още един-двама други братя. Не мога да забравя този ден Разпети петък, много тежко преживях. В.К.: Вие казахте, че някакъв ангелски напев? Весела: Не, то беше на Великден. Това беше 16 април. Беше хубав слънчев ден. Небето беше ведро, синьо, ябълките в двора бяха разцъфтели. Аромат изпълваше цялото пространство. И аз отидох при "Изворчето на здравето" постоях малко, нямаше никой друг и тръгнах по пътечката, която бяхме направили към Темелковия двор. И както вървях изведнъж над главата си чух хор да пее, с много нежни, трептящи гласове и пееха "Майко Богородице, цъфнала ябълко". С една нежна мелодия, много странно нещо, гледам - никъде никой няма. Откъде идва това пеене в пространството? И чаках, чаках, нямаше, то спря. И тогава аз тръгнах нататък по пътечката. На пътечката стоеше Учителя с панамената шапка и с вестник в ръце и четеше. И аз се спрях край него и казах: Учителю, току-що чух да пеят някакви невидими същества: "Майко Богородице, цъфнала ябълко". Какво е това нещо? Той се обърна, само дълбоко ми се усмихна и не ми каза нито една дума. А той остави аз да разбера какво е, и аз тази песен я развих впоследствие в ораторията "Отец на Светлините", като духът на душата. Там, след Духа, за който говори в "Завета на цветните лъчи", направих оратория. И духът на душата пееше "Майко богородице". В.К.: Как беше мотива, спомняте ли си? Можели да го изпеете? Весела: Да. Весела пее: "Майко Богородице, цъфнала ябълко". Това пееха. В.К.: Да. Весела: Пяха това "Майко Богородице". Чудна работа! Защо слушах това "Майко Богородице", дали защото беше възкресение? В.К.: Сега, то е свързано може би с това разпятие, което сте го видели, и което сте го усетили и което предварително Владо го е изчуквал на скалата. Весела: Да. В.К.: И понеже е Разпети петък, след това е Великден и те ви дават и другата страна на нещата, възкресението. Весела: Възкресението. В.К.: И фактически вие, след разпятието на Христа, ви дават и възкресението. И там вече идва ораторията, която вие правите като символ на Седемте Духа на изявата на Всемирния Дух. Весела: На Всемирния Дух. Седемте цвята, да. В.К.: Седемте цвята, седемте духове. Весела: Да, това е "Отец на Светлините", оратория. Писах я в течение на повече от 20 години. В.К.: Тя е завършена, нали? Весела: Да.

233 а. "Аз съм извор, върша работата си, давам вода на всички" За себе си и за своята мисия Учителят каза: "Аз съм дошъл да ви покажа пътя към Бога и да ви заведа при Него, като ви науча да Му служите, както никога не сте Му служили преди. Аз мисля за благото не само на човечеството, но и на всички животни и растения. Желая на всички същества да живеят в Любовта и да придобиват добродетели. Зная, че Бог живее във всяка душа и не искам да остане нито една крива мисъл в съзнанието им. Аз съм дошъл сега да науча хората да живеят в Любовта. Аз съм Извор, върша работата си, давам вода на всички. Който пие от Новото Учение, от Новата Струя, ще се освежи и подмлади. Божественото Учение не е ново, то е Христовото Учение. Аз само правя превод от великата книга на живота. Образите, които аз използвам в Моите беседи, са извлечени от природата, идеите, които възвестявам в беседите и лекциите, произтичат от Божествен източник. Думите на Христа и Моите, са излезли от един и същи извор. Няма два извора. Всички тези идеи, които аз излагам в Моите беседи и лекции, вие можете сами да ги откриете, но за всяка от тези идеи ще трябва да работите в продължение на 25-30 години, за да я откриете. Колко години ще ви трябват, за да откриете идеите, които се крият само в една беседа? Ето защо тези беседи и лекции скъсяват много продължителността на вашето развитие. Аз ви изнасям Истината. Тя иде от Бога. Обикнете ли Бога, главният въпрос в света е разрешен. Този път ще говоря Истината така, както никой не я е изнасял. Аз ви проповядвам едно Божествено учение, върху което се основава бъдещия строй. Това учение се крепи върху разумните закони на природата. Научете себе си на три неща: Да имате Любов без омраза, да имате светлина без сянка и да имате свобода без ограничение. Научете себе си на Божията Любов. Научете себе си на Божията Мъдрост. Научете себе си на Божията Истина. Аз съм от онези, които пишат свещената книга, но пишат тъй, както пише светлината, която събужда Божественото във вас!" В.К.: Какво разказваха софиянци? Весела: Следобед Учителят се прибираше в стаята си и идваха от София гости, братя и сестри, които посещаваха Учителя и му разправяха най-странни инциденти за бомбардировките. И Учителят казваше: "Сега ще се види грижата на Бога към всеки човек. Ето, които не са определени да пострадат, няма да пострадат." И една сестра разправя: една, казва, жена от третия етаж, като паднала бомба от детонацията я свалила долу на земята. Като с крила хвръкнала. След това паднала друга бомба, която я дигнала отново горе и нямала нито една драскулница на тялото от всички тези пътешествия. Други разправят, един автомобил на министерството на Вътрешните работи чак на покрива качен от детонацията, и е на четири колела, не е обърнат. И каза Учителят: "На България ще се оправят работите значи." В.К.: Значи, щом колата е качена горе и нищо й няма. Весела: Нищо й няма, и е на четири колела. В.К.: Как са я свалили после отгоре? Весела: Ами свалили са я сигурно с кран. Тя била лека кола. В.К.: Да. Весела: Разправяха се много чудни работи. И Учителят се разговаряше с всички, изпращаше ги. И така с Владо работихме изворчето. Вечер се събирахме на вечеря, хранехме се, говорехме, Учителят ни говореше и пеехме. И като стане по-късно, казвахме молитва, казвахме "Лека нощ" и Учителят се прибираше в стаичката си. Но рано; още пролетта ни заведе на Витоша на връх "Острица", на хижа "Острица"; на западния склон на Витоша, с раница, с всичко. Рано тръгнахме там, прекарахме денят на върха и беше много приятно, слънчево и прекарахме много весело. В.К.: На това ще се спрем по-късно. Весела: Да.

232. Изворът в двора на съседа на Темелко - "Изворът на здравето" При слънчев ден ходехме при големия минерален извор в Рударци, на два километра от Мърчаево. Водата му е изключително вкусна и полезна, съвсем малко по-хладка от телесната ни топлина. Учителят обичаше този извор и Му носехме винаги вода от него. (Забележка. Виж "Изгревът" т. II, с. 313) Запролети се. Щом се стопи снегът, Учителят откри място в съседния двор, където имаше подземна вода и започнаха да копаят корито, което веднага се напълваше с хубава изворна вода. Учителят го нарече "Извор на здравето". Същото нещо откри в двора на брат Темелко и след малко копане, започна да се стича от скалите вода в коритото, което скоро се напълни. Заработихме върху изворите - любимата работа на Учителя. Откъдето мина Учителят, правеше чешми, извори и пътища. Трасираха се пътеки из гъсталаците на Рила и Витоша. През онези години туризмът не бе развит и ние бяхме едни от първите туристи и работници по планините. Животът в планината с Учителя е най-светлата страница от Новото Евангелие, което Той написа - с безброй Божествени дела. Той записа това Ново Евангелие на земята и в душите ни, а сега ние само изнасяме на света една малка част от това, което се записа с безкрайна Любов в светлите скрижали на живите души за вечността. В.К.: Един ден в Мърчаево. Как протичаше един ден в Мърчаево? От сутринта до вечерта. Весела: Рано пролетта Учителят извика Владо и Темелко в двора на Темелкови и каза: "Копайте тук, тука ще избликне вода." А там имаше големи скали. Те почнаха да копаят, преди това бяха копали в съседния двор и там избликна вода и направиха извор, "Извор на здравето", го нарекоха. И сега копаха тука, избликна вода и започнахме да правим "Изворът на Доброто". От ранна пролет. Сега, сутрин аз като станех, къщата, където живеех беше близо до къщата на Учителя. Станех рано и отивах в брат Темелко и чаках да се яви Учителя и да започнем работа на извора. Обикновено се мобилизирах с метла, канчета, всичко, което е нужно там за работата на извора. Да измитам пръстта, да чистя, да подреждам и всяка сутрин отивах и работех там. Учителят идваше и много време стоеше край нас, когато работим. Той наблюдаваше работата, която вършихме. Аз тръгнах по планината и реките да събирам цветни камъчета за мозайките. Щото трябваше да правим мозайки, където изтича водата на извора и така. И тръгнах да търся. На обед се събирахме всички и обядвахме, супа някаква, в казан се готвеше.

230. Юрданка слуша от астрала Започват дългите зимни вечери, изпълнени с вълнения и трепет от задушевната семейна обстановка на групата ни около Учителя. Сега в средата на тавана на стаята виси голяма карбитена лампа, която хвърля светлина и прави обстановката още по-топла и приятна. Начело на дългата маса, седнал на пейка, Учителят ни кара да пеем неговите песни и дълго ни говори. Жадно поглъщаме думите Му, които не записваме на книга, но остават запечатани в съзнанието ни. Брат Боев, неразделния спътник на Учителя, който винаги записва думите Му, е на поста си. Сестра Юрданка е главния готвач. Тя е винаги засмяна и бодра, но вечер, както седи на стола, започва да клюма глава и задрямва от умора. Учителят е разположен и шеговит след вечеря. Спомням си, че веднъж, когато сестра Юрданка бе дълбоко заспала на стола, а ние пеехме, той се обърна усмихнато към нея и каза: "Тя ни слуша от астрала сега." .(Забележка. Юрданка Жекова Виж "Изгревът" т. VII, с. .584-627, снимки в т. XXII, № 21, 22, 23, 25,27 и т. XXIII, № 29, 30, 31,36-43, 45,46.) В.К. : Сега, тука на с. 5 споменавате за Юрданка Жекова, че била готвачка. Какво си спомняте, някакви опитности с нея в Мърчаево? Изобщо за нея? Весела: Ами сестра Йорданка Жекова беше весел човек, разговорчива много. Тя много близко се държеше с Учителя, защото те са били познати от много отдавна и услужваше на Учителя, готвеше, помагаше на всички. Тя вечерно време, след вечеря ние почвахме да пеем около масата наредени. Първо, аз не ходех там, аз се хранех самичка в брат Петър. Но един ден брат Боев ми каза: сестра Веса, Учителят каза да идвате тука да се храните с нас. И аз бях много доволна и тръгнах да се храня общо с групата. И вечерно време след вечеря ние пеехме, говорехме, Учителят беше винаги разположен. Имаше една карбитена лампа, която, нямаше електричество, осветяваше стаята. И бяхме много приятно разположени всички. И сестра Юрданка, изморена от работата клюмваше на стола и една вечер казаха: Учителю, сестра Юрданка спи. "Тя, казва, ни слуша от астрала. Сега отгоре ни слуша." Тя беше приятен човек. В.К.: Винаги засмяна. Весела: Да, винаги засмяна. В.К.: Аз помня, вие сте ми разказвали, как Учителя й казвал, когато ви посреща да бъде винаги засмяна. Весела: Да, тя беше много приятен човек, разговорчива.

229. Как пристигнах в село Мърчаево Като учителка в колежа "Симеоново", близо до едноименното село, на седем километра от София, знаех, че Учителят всеки ден отива в селото и отсяда в една малка барачка, където Го посетих веднъж. Това стана преди голямата бомбардировка на 10 януари. Разпуснахме веднага учениците и останахме само малка група учители. Майка ми отдавна се беше евакуирала със семейството на сестра ми в родния град на татко - Панагюрище. У нас нямаше никой, защото по- малкият ми брат Георги беше във Виена, където следваше радио-инженерство. Останала сама, напълних един чувал с продукти, които домакинята на колежа разпродаваше и с каручка отидох в село Симеоново, за да се установя в една наета стая. Първата ми работа бе да изтичам до барачката, да проверя там ли е Учителя. Но за мой ужас ми казаха, че е заминал преди три дни неизвестно къде. Седнах на пейката в барачката и горко заплаках. Какво щях да правя сама, без нито един близък човек в това село? Както седях и плачех, някой влезе и ми заговори. Млад черноок брат ме запита защо плача. Каза ми, че Учителят е в Мърчаево, което име за първи път чух, и че той ще ходи при Него на следния ден, ако искам да отида и аз с него при Учителя. Зарадвах се извънредно много. На другия ден напълних раницата си с малко дрехи и храна и потеглихме. Пристигане в с. Мърчаево Весела: И аз само с една раница заминах. В.К.: Сега, кой беше този брат и как стана заминаването ви във Мърчаево. Весела: Ами този брате Йордан. В.К.: Йордан кой? Весела: Не знам. Аз само Йордан знам. (Забележка: Йордан Андреев, Аню адютантът на Лулчев. Виж "Изгревът" т. XX, с. 233-235, снимки № 9, 466, 50, 51, 63, 64а-б; т. XXI, с. 477-478.Той беше от групата на "Упанишадите") Той беше близък на Лулчев. Аз една сутрин отидох, веднага след като си пренесох багажа в Симеоново, отидох в това дамче, и заплаках, защото никой нямаше и аз не знаех къде да отида и бях съвсем сама. И пристига този брат и пита: Сестра, защо плачете? И аз казвам: не знам къде е Учителя, нищо не знам и няма при кого да отида, съвсем самичка съм. Той каза: аз съм дошъл да ви заведа в Мърчаево, и ми обясни за това село. От сутринта с една раница пристигнах там, той ме пое и ме заведе в Мърчаево. В.К.: Пеша ходихте? Весела: Пеша. В.К.: Колко часа, за 4-5 часа? Весела: Повече, защото Мърчаево е на 25 км от София. В.К.: Така. Вие отидохте в Мърчаево и там заварихте Учителя. Весела: Там заварихме, да. Една група ученици бяха с Учителя. В.К.: На стр. 2 споменавате, че седем братя и сестри бяха с Учителя. Това беше основната група, нали? Кои бяха? Брат Боев? Весела: Аз помня Катя Зяпкова, брат Боев. В.К.: Тук виждаме на снимка Йорданка Жекова. Весела: Йорданка Жекова беше готвачката и д-р Жеков, съпругът й. В.К. : Сестри Савови? Весела: Теофана и сестра й бяха. В.К.: Стенографките бяха ли там? Савка и Паша по това време? Весела: Паша я нямаше там. В.К.: Савка? Не си спомняте? Весела: Мисля, че и Савка не беше. В.К.: Защото не съм я виждал на снимки. Весела: Не, Савка не беше в Мърчаево. (Забележка. Савка е била в Мърчаево. Има я на снимките.) Голям стръмен селски двор. Като се спускам по тясната пътечка от шосето към къщата, рунтаво овчарско куче силно залайва и се дърпа да се изтръгне от синджира. Минаваме край него и на терасата пред вратата виждам Учителя, Който е излязъл да ни посрещне. Целувам Му ръка с преливащо от радост сърце и си отдъхвам. Той ни въвежда в голямата стая. Там е руснакът, каменоделецът Владо и кметът на селото - брат Петър. Учителят усмихнато се обръща към тях с думите: "Може ли да намерите едно място, където да приютите тази сестра?" Брат Петър, нисък, възпълен човек с малки живи, весели очи, засмян като момче, казва: "Учителю, у дома ще я взема, има място в кухнята". Отвежда ме в малка кухничка, в която слагаме четири стола за легло и се нагласявам там. В същата стая на пода спи младо момче - овчарче, тяхно хранениче. Чувствам се безкрайно щастлива, че съм в близост с Учителя и не мисля за неудобството. В.К.: Сега, вие отивате и се представяте пред Учителя? Весела: Да. И той помоли кмета, кмета беше там с Владо и той каза, намерете й една стая за сестрата. И кмета каза: при мен ще я взема. И ме закара в кухничката, на столове ме наредиха да спя. В неговата къща. В.К.: В неговата къща, на кмета. Той как се казваше - Петър? Весела: Петър. В.К.: Петър кой? Весела: Не помня името. .(Забележка. Петър Стоянов-кмет на с. Мърчаево. Виж "Изгревът" т. VII, с. 420-423; т. XXIII, с. 523 и снимка № 101 в т. XXII) В.К.: И при този кмет вие стояхте колко време? Весела: Ами аз отидох 18 януари и стоях до март месец. Към края на март с палатката си се инсталирах на втория етаж, недооправен, на една братска къща, закачих за гредите палатката и живях в нея. В.К.: През цялото време? Весела: Да. До края.

226. Сега ще видите Божия промисъл Студен зимен ден - 14 януари 1944 година. Четири дни след страшната бомбардировка на София. Учителят с група ученици пристига в дома на брат Темелко Стефанов, който изумен Го посреща. Той мигом дълбоко съжалява, че не се е вслушал в предупрежденията на малката си дъщеря Косена и не е приготвил стаята на Великият Гост. Учителят го бе предупредил чрез това чисто дете, но каменоделецът е станал твърд от дългогодишната си близост с гранита и трудно се вслушва в невинното чуруликане на младото усмихнато момиче. "Та аз ли съм най-достойният за тази велика чест?", си мисли той до момента на неочакваното посещение. Не сме ли и ние Темелковци, които не вярваме, че Великият Бог ни е изпратил за Свои съсъди и ще ги посети, когато най-малко Го очакват? Ще намери ли обаче Светлият Жених светилниците ни запалени и напълнени с масло? Ще намери ли дома ни подреден за Него? Домът оживява. Всички са на крак - приготвят стаята на Учителя. Вечерта газената лампа виси на стената на широката стая, изпълнена с братя и сестри, насядали на дълга трапеза за вечеря, с очи, отправени към Учителя. Всички се чувстват като удавници стъпили на спасителен бряг, и топла благодарност се разлива в сърцата към Спасителя. Под бледата лампена светлина Учителят говори: "Не са страшни външните бомбардировки, но вътрешните. Те нанасят опасни поражения. Трябва да намерите безопасното място в живота. Сега ще видите Божия Промисъл. Бомбите ще падат край хора, които ще останат невредими, защото невидими пазители ги ограждат. Нищо не става без Божията Воля. Безопасното място е Божията Любов. Когато ястреб подгони веднъж една птица, тя се скри в пазвата ми. В най-усилните времена ясно може да се види Божията ръка в живота на хората. Нито косъм няма да падне от главата ви без Божията намеса. Сега ще разберете силата на молитвата и на вярата." Смирено навели глава синеокият висок и силен мъж и съпругата му Софиянка, изпълнени с благоволение слушат словото на Великия. Техният голям син е на фронта. Сърцата им горят при мисълта за опасността, която го грози всеки миг. Те търсят утеха. На голямото легло лежи няколко месечно момиченце - първото им внуче - Божидарка. (Забележка. Виж "Изгревът" т. VII, с. 433-435; т. XXII снимки № 94-100j Къде ли е в този миг баща му? Значи Бог ще го запази, щом Учителят е в техния дом. И скрита надежда озарява очите им, изпълнени с благоговение в този миг. Те не вярват още, че Учителят е с тях, пред тях под скромния им покрив! Малката стая, в която са спали, отстъпват на Учителя, а седемте братя и сестри с Него остават да живеят в голямата стая заедно с тях. Печката бумти. Лампата премигва, а по стените трептят отраженията на гостите. Пълен, препълнен дом с души, поели пътя към Великия, пълни, препълнени сърца с любов към Невидимия Баща, станал роден и близък чрез присъствието на благия Си Син на земята. Голямата светлина дойде в най-неуютното мрачно селце, над което, като бдяща стража, се извисяват стръмните планински склонове-тогава голи и безводни, а днес облечени във величествената дреха на борови гори.

225. Бомбардировките над София (Забележка. За бомбардировките виж "Изгревът" т. I, с. 48-62; т. XIII, с. 874­882) От пожарища и пепелта изхвръкна като феникс, вечно живата идея, която отново придоби въплощение в малкото планинско селце Мърчаево. "Божественото се проявява в сила при най-лошите условия" и блясъкът на красотата му се откроява най-ярко върху тъмния фон на човешкото безумие и разрушителна стихия. Млада девойка предупреждаваше родителите си, седмица по-рано от случката, че иде Учителят в дома им. Но бащата не можеше да си представи, че скромното му жилище ще бъде избрано за убежище на Божествения пратеник, Когото той дълбоко уважаваше и следваше в живота си. "Тате, иде Учителят", повтаряше девойката, "пригответе Му стаята", но никой не се вслушваше в думите й. (Забележка. Това е Косена, дъщеря на Темелко Стефанов. За нея виж "Изгревът" т. VII, с. 432-433, снимка в т. XXII, № 96, а за Темелко виж "Изгревът" т. VII, с. 406-491. Снимки за семейството на Темелко в т. XXII, № 95, 97,98,99] Както някога Христос бе влязъл в Йерусалим, възседнал ослица, и се бе приютил с учениците си в скромната горница на предан брат, където сподели последния залък със своите си и им предсказа страшната съдба, която Го очакваше, като им изля великото си благословение, изразено в 17 гл. от Йоана, така и в този горестен ден на страдания и бедствия, Учителят бе приютен в скромен селски дом в Мърчаево, където остави печата на делото си на гранитен камък, но този път началото и края станаха едно /Печатът на завършеното дело на Учителя стана Новия План на бъдещата култура. - авт. бел./ В.К.: Започваме за Мърчаево. Сега, искам да ми разкажете нещо за бомбардировките, които започнаха. Оттам да започнем. Весела: Да. В.К.: Сега, последната бомбардировка най-голямата, е била на 10 януари 1944 г. Весела: Тя е първата голяма. В.К.: Да. А как се отразиха тези бомбардировки на града, на Изгрева? Весела: Аз бях преподавателка по английски в колежа в Симеоново, който след като си заминаха американците в 1942 г. го преобърнаха в гимназия за чужди езици. И ме назначиха преподавателка по английски език. Аз бях там от 1942 г. до 10 януари 1944 г., когато стана много голямата бомбардировка над София. Земята се тресеше. Огромни светлини висяха в пространството над града. Ние наблюдавахме от Симеоново ужаса, който преживяваше града. И веднага разформирахме колежа и разпратихме учениците, останахме няколко учителки там. Моите - майка ми със сестра ми, със семейството й, бяха евакуирани в Панагюрище, тъй че аз нямаше къде да отида и взех една каруца от селото и си взех една стая под наем в Симеоново. Вечерта на 10 януари имаше пак страшна бомбардировка, и бомбардировките продължиха и през следните дни, докато бяхме там. Един ден, точно по обяд изсвири сирената, вън имаше сняг. Моите колежки изтичаха. Ние бяхме в малката болничка. Изтичаха в голямото здание да се скрият. Пък ние обядвахме фасул. Аз казах: аз оставам тук. Ако трябва да умра, нека от бомбите да умра. А до колежа имаше огромен погреб - оръжия на германците. До колежа бяха, под земята. Огромен погреб. И те са целили да ударят погреба на германците. И аз останах в къщичката самичка. И изведнъж огромно ято самолети откъм Витоша с огромен шум пристигнаха. Аз изскочих от къщичката да видя какво става. И те толкова ниско летяха, че виждах авиаторите. И си мислех, те сега с картечница ще ме застрелят тука. И започнах да тичам към голямото здание под самолетите. И тичах, но те нищо не ми направиха. Гледат сама жена, какво ще стрелят. Те имаха друга цел. И след като мина голямата бомбардировка, бомби гърмяха около колежа, падаха много бомби, на много места. В.К.: Склада не го взривиха? Весела: Склада не удариха. Не, ако беше ударен, целият колеж щеше да стане на прах. От експлозията. Имахме щастие да оживеем. И след като излязохме от зданието аз се бях скрила в кухнята под една голяма печка. И като излязохме, прегледахме имаше около 20 големи трапа, направени от бомбите. Имаше една горичка, близко зад болничката паднала бомба, около 10 м повече трап широк и видяхме на много места, където са падали бомби. Но нито една не падна върху погребите. И това беше в продължение на много дни бомбардировки. Аз отидох в Симеоново, наех стая и потърсих там Учителя в едно дамче (Забележка: дам, дамче-обор,яхър, помещение за животните), където ходеше, но го нямаше.

224 д. Начо Петров Весела: Аз бях близка с брат Начо Петров и съпругата му. Един ден като го видях, той ми каза: "Аз бях на Витоша, на Бивака и аз почувствах, че ме простреляха. Просто ме простреляха. Толкова, силно, ме атакуваха." Щото той много забележки им правеше. Много ги коригираше, един вид им проповядваше, а те не можеха да търпят да им се правят забележи. И са изпратили отрицателни мисли, много силни. Не мина много време Начо Петров почина. В.К.: Какво си спомняте още за него, за Начо Петров. Весела: Начо Петров беше много предан брат, много активен, той бил като управител нещо в някакъв окръг, в Ботевград. Той беше от Ботевград и работел много. Той винаги беше готов да работи за делото, винаги беше със съпругата си на беседи. Вече беше стигнал над 80 години. Редовно ходеше на беседи, но той много критикуваше братята и сестрите. Не можеше да търпи техните отрицателни прояви. Нещо, което Учителят правеше. Той търпеше и коригираше, но Начо нямаше търпение и апострофираше, а това нещо не е метод на Любовта. Да критикуваш, да влизаш в разпри не е метод на Любовта. А Учителят ни учеше на методи на Любовта. (Забележка: За Начо Петров виж "Изгревът" т. I, с. 587­588; т. Ill, с. 98-100; т. VII, с. 175-176; т. VIII, с.196, 197, 221; т. IX, с. 187, 188, 207. Снимки т. XXII, № 69; т. XXIII, № 15)

224 г. Ние не сме материя, а души безсмъртни Весела: В разговор на полянката с Учителя той ми каза много интересни неща. Първо каза: "Всички ценности ще се обезценят. Това, което хората смятат за ценности, ще загубят своята цена." И каза: "Сега ще вадим корените. Дърветата с корени. Които корени не можем да извадим, брадвата ще играе." Един вид той е дошъл да извади съзнанието ни от идеята, че само материята е реална и съществува. Да ни каже, че ние не сме материя, че ние сме души безсмъртни, вечни както самия Бог. А това нещо става чрез огромна просвета. И той в течение на петдесет години със своите лекции, със своите проповеди, с дела, най-главно с дела, ни научи на този закон, че ние не сме материя, а сме души и да живеем в името на Любовта, която е нашата душа. Тя е лъч от Божественото слънце. В.К.: Това е 1942 г.? Весела: 1942 г. След един събор на Изгрева, на който аз не присъствах, не бях добре, Учителят ме извика при катедрата и ми каза: "Не се безпокойте от това, което говорят хората тук, не им обръщайте никакво внимание. Когато хората видят някъде хармония, те искат да я развалят. Дразнят се от тази хармония. Няма защо да се безпокоите от тях, вие сте толкова по-добра от тях." В.К.: Това е разговор с Учителя? Весела: Само тези думи ми каза при катедрата в салона. В.К.: В един етап когато са настроени срещу вас. Весела: В един етап, когато аз бях зле. В.К.: Те са настроени срещу вас. Весела: Да, бяха настроени.

224 в. Как се въздигат двата синове от нищото В.К.: Аз си спомням, че сте ми разказвали, че сте го питали: какво правите, ами нищо. Ами той без работа. Весела: Ами той без работа, ама те дори магарищарник не го назначиха в Боянския детски дом, да кара хляба и млякото. Не го назначиха. Щом разбраха, че е син на емигрант и не му дадоха магарищарска работа. И тоз човек го поех изцяло. Отиде в Академията, намери преводаческа работа и аз му помагах. В.К.: На руски? Весела: Не, от английски. В.К.: Какво учеше? Весела: Социология. В.К.: Социология. Весела: Той 12 години превежда социология, назначиха го после щатен. И днеска той вече се пенсионира на 65 години, професор и доктор стана. В.К.: Професор по какво? Весела: По философия. В.К.: Какъв доктор? Весела: По философия. В.К.: По философия. Весела: В София там. В.К.: Защити докторат? Весела: Защити в Грузия. Докторат "Закономерности на художественото познание", което изуми всички със своята ерудираност, висока идейност и т.н. В.К.: Значи, вие фактически изпълнихте, реализирахте един закон на Учителя, че човек трябва да възпита ония, които раждат? Весела: Човек трябва да им помага да се издигат. И физически да бъдат добре и морално. Когато, Учителят казва, вие обичате един човек, то значи, че вие му създавате условия да се развива и да се издига. Две условия, които са извънредно важни, да обичаш, не само иди ми-доди ми, ха-ха-хи-хи, да обичаш, значи да работиш за хората и то с цялата си душа. Всичко да вложиш. Все едно, че тези две момчета бяха мои синове. Ето, аз не родих два сина, но Спасов и Иван ги имах като синове. Спасов беше без майка, аз се грижех за него също. И по тоз начин аз изпълних задължението си към моите синове, към тези двамата. Не да ги родя, а да ги възпитам и да ги насоча в живота. Те много се издигнаха и двамата. В.К.: Сега, Спасов. Той как се казваше? Весела: Димитър Спасов. Аз го вкарах в Университета. Той искаше да става писател. Казах не, вие сте само за университетски преподавател. Много способен. Знае перфектно английски, и той 14 книги написа в Университета за студентите, научни. Изключително работлив. В.К.: Той беше там? Весела: Той беше преподавател в Университета по английски. Да. И той ми беше син, не само Иван. Така че двама сина имам. В.К.: Той как се казваше Иван кой? Весела: Иван Бицадзе. В.К.: Бицадзе? Весела: Бицадзе. Грузинец. В.К.: Те кога идват в България? Весела: Ами те в 1926 г. са дошли родителите. Той се е родил в 1924 г. в Белград. Те идват тука. В.К.: Да. Така.

224 б. Двата духовни синове Весела: Няколко дни преди да си замине Учителят аз бях на площадката долу, рано сутринта. Той слезе и говорихме с него. Той ми каза: "Ако ти се ожениш, ще имаш две момчета. Ти не трябва да оставяш корен на земята, защото след това трябва да слизаш да го повдигаш този човек." В.К.: Това е много интересно. Весела: Да. В.К.: Трябва в други прераждания да идваш и да го повдигаш. Весела: Една душа, на която даваш плът, вече носиш отговорност за нейното повдигане. В.К.: Това е много интересен закон, закон, който не се познава. Весела: Не се познава този закон. Хората мислят, че раждат и приключват вече. А аз съм раждала много в миналото. Но сега, казва, ще си възпитаваш синовете, не да раждаш. Втори етап, трябва да ги възпитаваш. И аз хората, които срещам, чувствам ги близки, те са ми сродни, защото има някаква дълбока връзка от миналото и аз се чувствам обязана. И не един, а може би пет-шест души аз съм работила за тяхното издигане. Цял живот с това съм се занимавала. Взимаш го и го правиш нещо да стане. Ето, например, последния, Иван, той беше без работа в много тежко положение, аз го поех и той днеска е професор и доктор по философия. (Забележка. Иван Бицадзе.) В.К.: Вие ми разказахте този случай. Отначало го питате: какво правите - нищо. Весела: Ама той не работеше, той е син на емигранти. В.К.: Те са грузинци, така ли? Весела: Грузинци са, семейството. И след Девети баща му изчезна и сестра-му също така. И той беше в много тежко положение, като пише автобиография, баща - изчезнал, не му дават работа. И той беше много беден, поддържаше се с тая майка. И аз се заех с това семейство да им помогна. В.К.: И как се срещнахте? Съвсем случайно? Весела: Ами аз ги срещнах чрез мой колега Димитър Спасов, преподавател по английски после в Университета. И той беше много близък приятел, и този Иван грузинеца стоеше много при него. Те от казармата се срещнали. Когато аз се запознах със Спасов, той ме запознава в къщи с Иван и Иван се хвана за мен като за майка, просто от мен очакваше. Щото майка му абсолютно неспособна за нищо. Тя дори не можеше да му готви. И аз поех това семейство до трийсет и няколко години се занимавах с тях. Майката се помина в 1985 година.

221. Житеното зърно - то е Господ, големите неща - то сме ние В 5 ч. сутринта станахме. Валеше дъжд. Учителят каза: "Дъждът показва, че посятото тук ще поникне. Божествено е, когато се задоволиш с най-малкото, а с най-голямото - то е човешко. Житеното зърно - то е Господ; големите неща - то сме ние. Музиката на пианиста е проявлението му, а не е пианиста. Един малък лъч от слънцето ти разкрива света - той е най-голямото благословение. Малките работи са далечни, а големите близки. Една хубава мисъл, едно хубаво чувство са трошички - храна от невидимия свят. Бръмбар като бръмне и кацне на теб, тръгват ти работите. Един музикант на сцената има успех поради някой от публиката, той може да е на трето място, но от него зависи успеха му. Той сам може да не съзнава това. Пазете се от недоволството си. Недоволен си, че чувствуваш недостиг на нещо. Животните обработват разните добродетели. Растенията учат търпението. Ще сложиш първо Бога, после хората, а себе си на последно място. Човек все трябва да попъшка, ще научи нещо. Един ангел може да е в човешка форма и сега се пробужда. Сегашната музика може да внесе това, което първоначално е дадено на музиката, но изтрито. Едно житено зърно, като го покриеш с кърпа, става топъл хляб - дай го на другите! Ако този хляб задържиш за себе си, то житеното зърно загубва силата да прави топлия хляб. Магията е в служене на другите. Човек е сянката - проекция на един реален свят - него той трябва да се научи да вижда. На един слуга господаря не бил доволен от него. Слугата се маскирал и го вързал за едно дърво. След туй минал без маска и го освободил. Тогава господарят му го оценил. Страданието иде да оценяваме доброто, което Бог прави." В.К: Каква е връзката ви с Учителя? Весела: Да, веднъж в разговор с Учителя, аз го попитах: Учителю, кое ме кара да ви чувствам така близък, като роднина просто? Той само се усмихна и нищо не каза. И аз не можах да разбера каква е връзката ми с него от миналото. Само Той ми беше казал: Ти си работила за Бога много преди Христа. Много години, била си в капищата в Индия, и си работила изобщо в тази област. Веднъж го попитах: Учителю, аз коя съм? Той каза: "Една душа, излязла от Бога и слязла на земята да се учи." В нашите прераждания ние вземаме различни образи и вършим различна работа. Така че, ако той ти каже ти си бил еди-кой си, то не е вярно, ти не си бил само този. Той трябва да ти изреди цял каталог личности, което не е правилно. Ти преди всичко си една душа, човек е душа, не е тяло. А нашите плътски прераждания са най-различни в различни страни, да придобием опит и да разберем великото в живота.

216 б. Кога ще ми се оправят моите работи? В.К.: Сега, тук има един израз: "Твоите работи ще се оправят тогава, когато се оправят работите на света." Весела: Сега, на Рила в 1939 година, не, в 1940 г., след 1940 отидох на Рила. След Учителя. Отидох на Рила веднъж с палатка, на езерата и отидох на изворчето, напих се с вода, напълних си шишето и си тръгнах. И по едно време някой вика след мен "Сестра, сестра", и аз се обръщам и виждам един с тъмни коси слаб, блед, като светия, човек стои там и ме вика. Аз се върнах, да видя защо ме вика. Това било Влайчо, ясновидеца. И брат Влайчо почна да ми говори: Сестра, ти си свързана с целия свят, да го знаеш това. Твоите работи ще се оправят, когато работите на света се оправят. В.К.: Чудно. Весела: Нали, интересно. Странно. Ти се свързана с целия свят. В.К.: Значи, това го каза дядо Влайчо. Весела: Дядо Влайчо ми го каза. В.К.: Аз мислех, че това е от Учителя. (Забележка: За дядо Влайчо виж "Изгревът" т. III, с.129-131).

216 а. Песента "Ангел вопияще" На 21 ноември 1943г. научих, че Учителят е в планината на хижа "Алеко" и почувствувах силен импулс да тръгна натам. Витоша бе цяла обвита в бяла мъгла, когато стигнах подножието й. Над бялата вила в село Симеоново седнах на един камък и се помолих: "Ако не трябва да отида горе, мъглата да остане, но ако трябва да се отвори пътя". И наистина, като тръгнах, изведнъж се проясни и се очертаха контурите на планината - дори слънцето изгря. Радостно и неусетно се изкачвах. Скоро всичката мъгла слезе долу и се разтла над София. Гледката бе прекрасна. Долу-бяло, пухкаво море от мъгла, а планината ясна и величествена. На хижа "Алеко" ме срещна Учителят и каза: "Много добре направихте, че дойдохте." Настаниха ме в просторната стая с девет легла, където беше Учителя. В стаята сме: Борис Николов, Боян Боев, Гавраил Величков, Милка Апаманчева, Савка Керемедчива, Маргарита Мечева, Мария Тодорова и Учителят. Печката гори, а вечерта при светлината на газена лампа се разговаряхме до полунощ. Учителят говори малко. Разказваха се разни случки из живота на братството. По едно време Учителят, който слушаше углъбен, започна да пее песента "Ангел вопияше" - любимата ми песен, която майка ми пееше, когато бяхме малки деца. Той пееше с дълбоко чувство и не сваляше погледа си от мен - като че ли за мен я пееше. Трогнах се дълбоко и се помъчих да проумея защо ми пее тази вълшебна песен, когато баща му е създал. Атмосферата бе мистична -тишина и невидими присъствия изпълваха мястото, където вслушани в дълбокия глас на Учителя, преживяхме нещо неизказно красиво. Всички пяхме след Учителя няколко песни, целунахме Му ръка и си легнахме. В.К.: Как живеехте с майка си? Весела: Веднъж Учителят ми каза: "Стига са те возили в количка." В.К.: Ти вече трябва да слезеш от количката и да ходиш. Весела: И да тръгнеш на собствените си крака. В.К.: Това, кога е казано? Весела: Учителят ми каза, че аз много така на майка си, на родителите си съм разчитала и много съм слушала майка си, което е право. Аз много я слушах, защото я смятах за много умна и добра. Обаче, тя вършеше много работа и някак си ме лишаваше от правата да бъда самостоятелна. Месеше се в моите връзки, пречеше, обявяваше се против някой и т.н. И ми влияеше много. И Учителят каза: "Време е да не те возят повече в количка, сама да тръгнеш на нозете." Да стана самостоятелна, за да укрепна. Защото, разчитайки толкова на майка си, аз бях слаба.