Ани

2. УЧИТЕЛЯТ ДЪНОВ за прераждането Извадки от Словото му Съставила: Цанка Екимова Удостоверява: Вергилий "Вие се намирате на кръстопът, дето трябва да решите един от най-важните въпроси на вашия живот. Будни трябва да бъдете! Ще кажете, че и в друго прераждане може да разрешите тези въпроси. Само глупавият говори за други прераждания. Ти, който си събуден, сега трябва да свършиш определената си работа. За другите прераждания има по-важни въпроси. Сега е денят, когато трябва да отворите сърцата си и да възприемете Божията Любов, да живеете с нея и да поставите основа на Новата култура. Да приложите нейните основни форми. Казано е в Писанието: "Ще отнема каменните сърца и ще има дам сърца от плът." "Необходимо е човек да дохожда много пъти на земята, да учи нейните закони, да се съобразява с тях и да ги прилага в живота си. При това човек не живее само за земята, той не живее само за днешния ден. Днешният ден зависи от вчерашния, а бъдещият-от днешния. Следователно, настоящето е основа на бъдещето. Въз основа на това, всяка мисъл и всяко чувство, които вълнуват човека днес, служат за основа на ония мисли и чувства, които ще дойдат у него за в бъдеще. И затова, като се интересуваме от своите мисли и чувства, трябва да знаем, че и невидимия свят е заинтересуван от тях. И когато разумните същества, които седят по-горе от нас видят, че ние не може да свършим работата си сами, те веднага ни си притичат на помощ. Щом дойдат те, погрешките лесно се изправят." "Преди 6000 години вие сте били в Египет, дето сте учили египетската мъдрост. Пратили са ви в този народ, за да го подигнете, но понеже не сте изпълнили своята длъжност, злоупотребили сте, то за това ви сформируват в тази верига, за да изправите своите погрешки. Вие сте се провинили в непослушание. Някои работи сте изпълнили много добре, но някои не сте и затова сега сте турени в положение да ги изпълните. Вие не сте били по-напред от този народ, а сте били в Египет. Ходили сте с евреите през пустинята. Ходили сте в Ханаан. Преминали сте в Гърция, Рим, а след това озовавате се между славяните. Разбира се, много от вашите длъжности сте изпълнили, а много не. Най-после Братството ви изпраща между тоя народ, за да го подигнете. Всички вие почти като свършите работата си между Славянството, ще отидете в Америка, обаче, всичко това ще бъде подир хиляди години, когато настане седмата раса. Това Братство не всякога дава важни задължения на своите членове и затова те могат да прекарат много прераждания на земята, без обаче да се забележат, а чак след това им дават важни служби. Вие сте имали три важни задължения, три пъти ви е изпращало: еднаж сте изпратени от Египет в Палестина - първия път. Там понеже сте срещнали съпротивление от еврейския народ, който е доста материалистичен, вие сте преминали във Вавилон, да се учите на магията, т.е. на тогавашната вавилонска мъдрост. Вторият път сте пращани в Гърция, при появяването на нейната култура. От Гърция, след завладяването й, когато Римската империя е влязла в своя разгар, вие сте отишли в Рим, гдето сте влезли в съприкосновение с Християнското течение, от което сте получили знание. Възприели сте Християнството, след което сте били изпратени между славяните, които тогава са се наричали "народите на многото езици". Сега се пращате на работа тук, но не сте могли да приложите вашите знания, а напротив, резултатите на вашите знания е дало противоположен плод. Да, вий сте били свещеници в разни звания и сте пребивавали между българите в един дълъг период, само че вие сте една част от мнозинството. Сега всичките тия братства, които са излезли, ще започнат да се събират и опознават и когато се обединят, тогава именно е епохата за Христовото дохождане. Когато всички тези братства се обединят, ще дойде Христос, но има още някои спънки, които за да изправят, ще ни вземат 35-40 години, затова и виждаме, че навсякъде се работи, за да се постигне това обединение. Ето защо, тия мисли, които ние ще изпратим на другите братя, ще ги ползуват. Най-живите братя са между Моравското Братство, което стои много високо между всичките славяни, при все, че има братство и между сърбите, Черна гора, поляците, гдето братството е много забатачено. И вие ще можете да познавате членовете на тия братства, но ще трябва да познавате признаците, които отпосле ще ви се дадат, с течение на времето и съобразно вашия духовен уровен. А засега, задоволете се да знаете това, че всички тия братства ще се принесат между славяните, които именно тогава ще се подигнат. Ето как ще узнаете тия хора: когато срещнете такъв брат, винаги с него някак си ще можете да се разбирате, няма да има противоречия между вас и като че ли нещо ви привлича и свързва, но не можете да се го обясните - такъв е от това братство." "Казах, че в Египет сте били преди 6000 години и аз ще ви дам даже и датите, когато сте пребивавали във Вавилон, Рим, Сирия и пр. Но това ще стане по-после." "Мнозина мислят, че ако не могат сега да направят нещо, ще постигнат това в друг живот, като се родят отново, като млади, способни за работа. Не, каквито сте сега, такива ще бъдете и в друг живот. Ако сега не работите, ако сега не правите усилия и в бъдеще, в другия си живот, ще бъдете същите." "Какъв ще бъда в следното прераждане? - Точно такъв, какъвто си днес. Ако днес си министър, в следното прераждане ще заемеш или по-долно положение или по-горно - зависи от живота ти. Ако си управлявал зле, на Онзи Свят положението ти ще бъде по-лошо, ако си управлявал добре, положението ти ще бъде по-добро. Който живее зле, ще прегледат сметките му и ще го поставят в затвор. Трябва ли да питаш, защо си в затвор? Много просто, не си изпълнил задълженията си както трябва. Следователно, който изпълнява Божията Воля, в следното прераждане ще заеме висок пост, който не изпълнява Божията Воля, в затвор ще го поставят. Не мислете, че можете да правите грешки и да минавате безнаказано. По закона на наследствеността всеки жъне това, което е сял, всеки жъне плодовете на своите мисли, чувства и постъпки. Бог дава свобода на човека и го оставя да изпита нещата." "Човек дохожда на земята много пъти, а не само един път. - Колко пъти дохожда? - Колкото пъти иска. От него зависи. Обикновеният човек се преражда на всеки 45 години. Ако той слиза на земята да се учи, разумните същества му определят, в кое семейство ще се роди. Той няма свободен избор. Ако човек идва на земята съзнателно, да помага на хората, той има свободен избор, да се роди дето иска. Колкото по-напреднал е човек в развитието си, толкова по-голяма свобода има при слизането си на земята. Гениалните хора и светиите идат рядко на земята, когато човечеството отбелязва епоха в своя живот. Великите Учители пък идат на земята през всеки две хиляди години. Те внасят голямо преобразование в човешкия живот." "Човек седи на земята по силата на закона за прераждането. Физически закони задържат човека на земята, докато завърши своето развитие. Ако погледнете човек с окото на ясновидеца, ще забележите, че той е свързан с хиляди конци, които трябва по естествен начин да се скъсат. Всеки конец има своя специфична мисия. Едни от тия конци свързват човека с благоприятни, с добри условия в живота му, а други с неблагоприятни, с лоши условия. Първите го правят щастлив, а вторите - нещастен. Достатъчно е да се потегли един от конците на щастието, за да стане човек щастлив. Който държи съдбата на човека в ръцете си, той знае кога кой конец да дръпне. Щом скъса всички конци, които държат човека за земята, последният е ликвидирал със своя земен живот. Той напуща земята и отива в невидимия свят, там да продължи и завърши своята работа."

1.3. Стефан Томов и Учителят А) Теософия и дъновизъм Християнски свят, Г. XXVIII, бр. 5 (V.1924), с. 52-53; бр. 6/7 (VI-VII.1924), с. 65-67. д-р Ст. Томов I. Прераждане Теософията, както сега се проповядва в Западна Европа и от двадесет години насам и у нас, датува от 1875 г. В същност това религиозно течение не е ново; то е възобновление на стари индийски и египетски религиозни възгледи, примесен с християнско учение. Теософията в основата си не е нищо друго, освен езичество с християнска маска. Един теософ в Америка, който напуснал теософията и пак прегърнал Христа за свой Спасител, написал една книга озаглавена: "От Теософията към Християнството". В Германия "Антропософското дружество" под водителството на Рудолф Щайнер, борави също с окултизма, както и теософията. Изглежда, че дъновизмът у нас е нещо като клон от "Антропософското дружество" в Германия. Дънов е слабо и жалко ехо на по-учения от него Щайнер. (1) [ Забележка на коректора: Числата в скоби са въведени от съставителя на "Изгревът", д-р Вергилий Кръстев, като обозначение и отправна точка за коментара към статията, поместен по-долу - раздел IV. 1.З.Б. Възход и падение на един евангелист и протестантин.] Що е дъновизъм? Какви са отличителните учения на дъновистите? Понеже възгледите на дъновистите са тясно свързани с окултизма, то на този въпрос ще отговоря, когато дойде ред да разгледам обстойно окултизма, с който постоянно се занимават дъновистите. В тази си статия искам да привлека вниманието на четците на "Християнски Свят" върху едно от главните учения на теософите и дъновистите -прераждането. Учението за прераждането е прокараната във всички теософски и дъновистски книги, списания, вестници, сказки и беседи червена нишка. Не само упорито, но и фанатично поддържат дъновистите прераждането. (2) Един съмишленик на дъновистите, говорейки неотдавна за прераждането, ми каза: "Тъй силно съм убеден в прераждането, че дори да дойдеше и сам Дънов и ми заявеше, че прераждането не е вярно, аз бих го нарекъл лъжец и измамник". "Ами ако сам Христос Ви се явеше, отвърнах аз и ви заявеше, че прераждането не е вярно, какво бихте казали?" Той ме изгледа и млъкна. Прераждането е староиндийско учение. Хиндусите вярвали, че човешките души произхождали от Върховното Същество, което им позволило да станат отделни съществувания и да се раждат на земята. Тъй разделена от действителния извор на своя живот, душата трябва пак да се върне при този извор, или да се слее пак с оная божествена субстанция, с която първоначално е била едно. Обаче, като се е опетнила от греха, душата трябва да се стреми да се освободи от виновността и да се приспособи към небесното си поприще. До когато душата не постигне това състояние на чистота, тя трябва пак да се роди след разлагането на тялото, с което е била свързана. Такава точна сметка се е държала за делата на душата, щото ставало нужда да се прекарат хиляди години или векове (калпи) в едно или друго от небесата, като награда за добри дела или себеналожено страдание, и все пак душата да бъде принудена да се върне на земята или в пъкъла, за да направи като животно, човек или бяс омилостивение за известни грехове. Това накъсо е староиндийското учение за прераждането или преселението на душите. Старите египтяни и персийци приемали с някои видоизменения същото учение. В древна Гърция учението за преселението на душата - метемпсихоза - се е приемало само от някои философи и от тъй наречените мистерии. Питагор и Платон са приемали това учение. (3) Софрони Ников, водител на Теософския кръжок в София, издаде в 1904 г. книгата "Прераждането, една велика отдавна забравена истина" (Заб. Има второ издание на тази книга.) В тази книга г-н Ников се сили да докаже, че прераждането се поддържало не само от някои гръцки философи, но и от учени евреи и от някои учени отци, като Ориген и др. в III и IV век'след Христа, и че това учение се намирало в Новия Завет. Последното твърдение е, разбира се, абсурдно предположение. Ето как излага С. Ников в гореспомената книга на с. 3-а учението за прераждането: "Според учението за прераждането човекът не веднъж е идвал досега на земята, както и не последно е сегашното му раждане. През тази минала редица от въплощения на земята той е събирал опитността, която се показва в настоящето му слизане, като вродени способности и предразположения, като гений, талант, а също така и характер; тогава той е изучавал този клон на науката, който днес се явява тъй леко възприемлив за него в сравнение с другите клонове на знанието, тогава е сложил причините, следствията на които го сполетяват днес, следствия добри или лоши. Всичките условия на живота му днес са просто плодове, израсли от семето, посято от него самия в миналото, те съставляват леглото, което сам той си е постлал, за да легне днес на него. Оттова излиза, че човекът сам е творец на своята настояща съдба, както и в сегашното си поведение при условията, които той сам си е причинил, си приготовлява своето бъдеще. Следователно, никакъв хаос и неправда не владеят в живота, а владее само най- пълна законност, която най-накрая ще доведе хората до крайната цел на живота -съвършенството на човека"... И след туй авторът тържествено заявява, че "това учение представлява една такава пълна и всеобемляюща хипотеза, щото може да се противопостави на всички хипотези по разрешението проблемата на живота". Да, това само наглед е пълна и всеобемляюща хипотеза-старо индийско предположение. (4) Не е ли странно да се връщаме назад в тъмните векове на староиндийската история и да възстановяваме едно отдавна забравено заблуждение, каквото е учението за прераждането? Не е чудно, че старите хиндуси, копнеещи за сърдечна чистота, са измислили това учение. Необяснимо е, обаче, това дето теософи и дъновисти, които се хвалят, че са по-добри християни от православни и евангелисти, заявяват, че учението за прераждането е начало и край на тяхното верую. Според тях, без прераждането не можело да се постигне съвършенство, което ни предлага сам Господ наш Исус Христос като казва: "Бъдете съвършени, както е съвършен Отец ваш небесни". Разбира се, за абсолютно съвършенство Христос тук не говори. Въпросът, който живо интересува всеки вярващ християнин и всеки, който копнее за чистота и святост, е: може ли човек чрез вяра в Христа тъй да живее в този свят, че да намери мир и спокойствие за своята душа, да си създаде небесна атмосфера и да придобие святост, без която никой не може да види Господа? На този въпрос Господ Исус дава ясен и положителен отговор, а именно, че в Него се добива пълно спасение. Той само може съвършено да спаси всички, които с вяра дохождат при Него. Спасението не се дава насила; то се дава на всички, които със смирение и вяра го търсят. След деня на Петдесетницата - в първите дни на християнството християни се наричали ученици Христови и светии затуй, защото са съзнавали, че те са се различавали от невярващите евреи със своя чист и свят живот. (5) Тъй ясно е изложено в Новия Завет учението за пълното спасение чрез вяра в Христа, че всяка сянка от съмнение изчезва от ума на внимателния четец. На какво основание тогаз излизат теософите и дъновистите и заявяват, че тук на земята не можело да се постигне съвършенство - чист и свят живот. (6) Който търси, намира; който проси, ще му се даде, и който хлопа, ще му се отвори. Свидетелството на всички живи християни, през всички периоди на християнската църква, дори и във времената на духовен упадък е било това, че те са намерили пълно спасение в Христа. Христос е същий, вчера и днес и вовеки, и това, което е струвал за първите християни и за всички живи и усърдни християни през всички времена, готов е да го стори и за всички, които Го търсят в днешно време. На това теософи и дъновисти възразяват и казват: Добре, но повечето християни не упражняват спасителна вяра в Христа, и какво ще стане с тях? Бива ли Бог, който е благ и милостив, да осъди всички невярващи на вечно наказание? Наистина, благ и милостив е Бог, но той е и справедлив и не може да постави нечестивите наедно с благочестивите. Както рационалистите, тъй и теософите и дъновистите много спекулират с малочислеността на спасените. През земното служителство на Господа Исуса бил Му зададен въпроса: "Господи, малцина ли се спасяват?" Господ не отговорил направо на този въпрос, понеже го считал несериозен; но обърнал внимание на запитвача и на онези, които са Го слушали на въпроса: какво трябва да прави човек, за да получи спасение, и затова казал: "Подвизавайте се да влезете през тясната врата, защото ви казвам, мнозина ще се стараят да влязат и не ще могат". Ето как е представено числото на спасените в Откровение 7:9: "След това видях голямо множество, което никой не можеше да изброи, от всеки народ и всичките племена, людие и езици, стоящи пред престола и пред Агнето, облечени в бели дрехи и с палмови клонове в ръцете си". Спасените, значи, не ще бъдат малцина, но ще съставляват голямо множество от всеки народ и от всичките племена, людие и езици. Но най-после теософите и дъновистите в своята дързост отиват дотам, че се осмеляват да твърдят, че и сам Господ Исус със своите думи утвърдявал учението за прераждането, като цитират Мат. 11:14; 17:12 и Марка 9:13. В тези пасажи се казва, че на въпроса на учениците: "Защо думат книжниците, че Илия трябва първом да дойде?", Господ Иисус отговорил: "Илия е вече дошел и не го познаха, но постъпиха с него, както си искаха". (7) Преди да разгледам тези стихове, нека кажа, че същинското отношение на Йоана Кръстителя към Илия е ясно недвусмислено изложено в Лука 1:17: "Той (Йоан) ще предиде пред лицето Му (на Исуса) в духа и силата на Илия". Това са думите на ангела Гавраила, казани в храма на Захария, Иоанова баща. Този стих теософи и дъновисти никога не цитират, защото той дава смъртния удар за тяхното учение за прераждането. Нека се повърнем сега на гореспоменатите стихове. Говорейки за Йоана Кръстителя, Господ Исус казва в Мат. 11:10: "Това е оня, за когото е писано: "Ето аз изпращам вестителя си пред твоето лице, който ще устрои пътя ти пред тебе". Това пророчество, за което намеква Господ се намира в Мал. 3:1: "Ето аз изпращам вестителя си, който ще устрои пътя пред мене"; а в Мал. 4:5 се казва: "Ето аз ще ви изпратя пророка Илия преди да дойде великият и страшен ден Господен; и той ще обърне сърцето на чадата към бащите им". Явно е, че този, когото тук Малахия нарича пророк Илия, е същият, когото той в гл. 3:1 нарича "вестителя, който ще устрои пътя пред мене", а ние вече видяхме, че Господ Исус изрично казва, че Йоан Кръстител е вестителят, който ще устрои пътя ти пред тебе". Следователно, и този, когото пророк Малахия нарича пророк Илия, е Йоан Кръстител. Че това е вярно, явствува положително от факта, че делото, което пророк Малахия казва, че щял да извърши пророк Илия, а именно да обърне сърцето на бащите към чадата и сърцето на чадата към бащите, ангел Гавраил го отдава на Йоана Кръстителя, като казва в Лука 1:17: "Той (Йоан) ще предиде пред лицето му в духа и силата на Илия, за да обърне сърцата на бащите към чадата". Тук естествено се повдига въпроса: защо пророкът нарича Йоана Кръстителя Илия? На този въпрос отговаря току-що цитирания стих, че Йоан ще предиде пред лицето му (на Месия) е духа и силата на Илия. Действително Йоан Кръстител в много отношения е приличал на пророка Илия. И двамата са се подвизавали в един период на безверие и отстъпничество от закона; и двамата се старали да повърнат народа назад към благочестието на техните отци. Дори и по облекло и храна те си приличали. И тъй, очевидно е, че пророк Малахия нарича Йоана Кръстителя пророк Илия, и че когато Христос казва, че "Илия е вече дошел", той, съгласно пророка Малахия иска да каже, че Йоан Кръстител е вече дошел. Не е ли крайно нелепо твърдението на теософи и дъновисти, какво когато Исус казал, че Илия е вече дошел, той искал да каже, че понеже Йоан Кръстител бил дошел, а Исус го нарича Илия, то Йоан Кръстител бил превъплътен Илия? О времена, о нрави! Може ли да мине такава крайно нелепа и дори смешна мисъл през ума на хора, които се хвалят със своето християнство, при ясните думи на ангела Гавраила за Йоана Кръстителя, думи, които теософи и дъновисти съвсем игнорират: "Той (Йоан Кръстител) ще предиде пред лицето му с духа и силата на Илия"? Учението за прераждането не се намира нийде в Библията - нито във Вехтия, нито в Новия Завет и то затуй, защото то рязко противоречи на Христовото учение. (8) Това учение се намира само в теософски книги. Нека, прочее, теософи и дъновисти престанат да заблуждават и себе си и други, като твърдят, че тяхното нелепо и езическо учение за прераждането се намирало в Новия Завет. (9) II. Окултизъм Какви са отличителни учения на дъновизма? На този въпрос не може да се даде точен и определен отговор затуй, защото досега и сам Дънов не е още ясно и определено изложил своите отличителни учения, ако и да е бил нееднократно канен от някои от неговите критици да стори това. (10) Дъновистите заявяват, че не искат да образуват отделна секта, но не приемат да се присъединят и към никоя християнска църква, понеже според тях, всичките християнски църкви били отпаднали от вярата; но все пакте твърдят, че са християни. Тогаз логично би следвало да образуват нова християнска секта, да прилагат в живота си Христовите принципи, и с примера си да привлекат и други отпаднали от вярата християни. Защо не приемат да сторят това дъновистите? (11) Защото са противни на сектантството ли? Не, но за туй защото съзнават, макар и да не искат да признаят, че техните възгледи са несъвместими с основните на Христа учения. Ние вече видяхме, че дъновистите фанатично поддържат прераждането, което е езическо и противохристиянско учение. Сега нека разгледаме окултизма, о който твърдо се придържат дъновистите. (12) Според дъновистите и в Библията имало окултизъм. Според тях Мойсей, Самуил и всичките пророци във Вехтия Завет били окултисти. Те изкарват и всички апостоли окултисти. Не смеят само Господа Исуса да нарекат окултист. Що е окултизъм? (Заб. Тук правя извадка из книгата "Где е истината?" от Giovanni Verotiero, издадена в защита на Дънов. София, 1922, печ. Т. Николов.) Под това име се разбират, според думите на великия популяризатор на окултизма (Заб. Окултизъм - от латинската дума occultus - скрит.) Папюс, две неща: (13) 1. Философска система, която се стреми да синтезира добитите от науката знания с цел да установи законите, които управляват всички явления (тъй като не се допускат случайности) и 2. Окултизмът се явява като група от науки, които изучават невидимия свят и неговите проявления във видимия. Окултизмът се разпада на няколко отдела, всеки от които представя самостойна област, която заключава в себе си по една или няколко науки. Ще си послужа тук с класификацията, която дава А. В. Траяновски в руския превод на Папюсовото съчинение: I. Отдел на общия окултизъм. Към този отдел се отнасят херметическата философия или философията на окултизма; метафизиката или философия на физиката; генеологията - изучаване духовните причини, прилагане на митологията; питагорейството - съставяне на знаковете; тира - създаване на формите; йероглификата - наука за числата и някои други. Към тоя отдел спада и теоретическа част на Кабалата - наука за Бога, човека и вселената във всичките им съотношения. II. Алхимия - която изучава законите на природата в тяхното приложение към нисшите природни царства. III. Астрология - която се занимава с физическото, физиологическото и психическото изучаване на небесните тела - разглеждани като разумни същества - с взаимното им едно върху друго влияние и със значението им като сили на природата в тяхното отношение към еволюцията на земята, съдбините на народите и на отделните лица. Отпечатъците, които тези звезди или астрални сили налагат върху човеците, са предмет на изучаване от две самостоятелни науки - физиогномика и хиромантия, които се занимават с причината на дадено количество благоприятни или вредни влияния на планетите, които всяко дадено същество или вещество (от всички три царства) магически привлича към себе си и което се изразява както в неговата съдба, така и в свойствата му. Съдбата се определя от астрологията, а свойствата се научават от магията. От същия източник вземат началото си и други прорицателни науки като Таро в нейните символически картини наречени Старши и Младши аркани. IV. Магия -тов а е изучаване на астралните сили и управлението им. Тя се разделя на бяла или благодетелна и на черна или магьосническа, в зависимост от това, дали се прилага за добри или лоши цели. Към нея може да се отнесе и херемтическата медицина. Пълното развитие на херметическата медицина съставя свещената терапевтика. V. Психургия - т.е. изучаване тайните сили на човешките способности за тяхното развитие и прилагане на практика. Другояче тя се нарича естествена или човешка магия. Тя се подразделя на медиумизъм или спиритизъм, магнетизъм, хипнотизъм, психометрия, телепсихия, телепатия и пр. а) Медиумизъм или спиритизъм - наука, която изучава свръхчувствения свят посредством лица (медиуми), които обладават особена способност да отделят без участието на волята част от своето астрал но тяло с цел да се добие автоматично писмо, поместване на предмети и други явления. б) Магнетизмът изучава съотношението между съществата и телата в природата. Тия отношения се дължат на особена невидима и нетегловна сила, наречена "магнетичен флуид", нервна сила. в) Хипнотизъм - учение за постигане разединение във физиологическото отношение между висшите контролиращи центрове на нервната система и нисшите, посредством потъмняване на съзнанието и парализиране на волята. г) Психометрия - способност да се възприемат картините на миналото, що са свързани с дадена вещ и са начертани в нейната аура - в заобикалящия я флуид. д) Телепсихия или психически телеграф, съобщаване от разстояние, било като резултат на вродена за това способност на възприемащото лице, било като плод на силна развита воля на активния агент. Тоя род явления се обясняват като психически резонанс посредством трептението на особена субстанция. е) Телепатия - представя наука, която изучава силите на емпирея, техните съотношения и проявите им на физически план. Понякога тя се нарича висш орган на магията, към която в такъв случай се причислява психургията. Само изброяването на отделите, групите и подразделенията на възхвалявания от дъновистите окултизъм, е достатъчно да зашемети ума на един обикновен човек, а последователите на дъновизма са обикновени мъже, жени и младежи със средно образование - числото на дъновисти с висше образование трябва да е още твърде малко. Новите привърженици на дъновизма се наричат последователи. Те трябва да прекарат няколко години, докато станат ученици. На по-напредналите последователи се разрешава да посещават вътрешните събрания, в които се четат лекции по окултизма. Счетох за нужно да дам горната кратка класификация на окултизма, защото е необходимо да си съставят четците на "Християнски Свят" ясно понятие за окултизма, който дъновистите считат, че е наука на науките. Видяхме вече, че дъновистите твърдят, какво и в Библията имало окултизъм. Това значи, според тях, че в Библията трябва да влизат всичките гореизложени отдели и групи езически науки с техните бели и черни магии, Таро, Старши и Младши Аркани, алхимията, спиритизма, психургията, психометрията и пр. и пр. Може ли да има по-жалък абсурд от това? Но като погледне човек осемнадесетте науки, които съставляват тъй наречения окултизъм, неволно се пита: Как ще намерят време дъновистите да прекарат дори повърхностно тези науки? Не могат успя, ако би и целия си живот да посветят на това; в такъв случай едва ли им би останало време да четат Библията, камо ли да я изучават. Окултизмът - това е Библията на дъновистите, на изучаването на окултизма те посвещават всичкото си свободно време. (14) Безпристрастния четец не може да не си зададе и следния въпрос: имат ли право да се наричат християни последователите на дъновизма, които от все сърце поддържат и гръмко проповядват съставляващите окултизма чисто езически науки? В България има свобода на мисълта и всеки има право да поддържа религиозни възгледи, които не са противни на морала и на действуващите в страната закони. И дъновистите имат право да поддържат и защищават своите религиозни възгледи дотогава, докогато се убедят в безосновността им, да излязат смело под знамето на окултизма и да се наричат окултисти, а не християни. (15) Ето какво се казва в органа на дъновистите "Алфа", брой 5 от 19-и м.м. май - в статията озаглавена "Начало на едно интервю": "Дъновизъм за нас (дъновистите) не съществува. Аз и цялата дружина -това са думите на един дъновист - която сега квартирува в Горското училище, сме ученици на Бялото Братство. Такива сме и така се зовем. Изучаваме основно всичкото Христово учение, като наука за живота на земята. А религиозно всеки е свободен да си принадлежи на църквата, от която иде. Между нас (дъновистите) има от всички църкви: православни, католици, протестанти, евреи, мохамедани". (16) От това обяснение на един виден дъновист се много ясно разбира, че дъновистите не са християни, но ученици на някакво си Бяло Братство. (17) Това Бяло Братство щом не е нито християнско, нито еврейско, нито мохамеданско, трябва да е езическо. И действително, ако се не лъжем, Бялото Братство е названието на оригиналното и старото Теософско дружество в Индия. Значи, че и дъновизмът, както и теософията не е нищо друго, освен старо индийско езичество с християнски маски. Кой християнин обаче, би приел да стане ученик на някакво езическо Бяло Братство? Туй братство трябва да се представи в по- светъл вид - трябва да му се постави християнска маска (18), и затуй гореспоменатия дъновист казва: "Ние изучаваме основно всичкото Христово учение като наука за живота на земята", но не като боговдъхновено откровение, което ни приготвя и за задгробния живот. Дъновистите действително в своите общи събрания, отворени за всички, четат и по своему тълкуват евангелието. (19) Как могат евреи и мохамедани дъновисти да си останат пак евреи и мохамедани, когато в тези събрания те слушат да се проповядва Христовото учение, в което те не вярват? Как могат православни, католици и протестанти дъновисти да си останат пак членове на своите респективни църкви, когато, за да бъдат ученици на Бялото Братство, те трябва да приемат отличителните учения на това братство, от които учения главното е прераждането, което рязко противоречи на Христовото учение. (20) Неотдавна, говорейки с един учен дъновист, който е ходил в Германия и лично се познава с д-р Щайнер, водителя на Антропософското Дружество, аз му зададох този въпрос: Понеже д-р Щайнер вербува своите последователи измежду протестанти и католици в Германия и Швейцария, то последните, след като станат привърженици на Антропософското Дружество, остават ли си пак членове на своите респективни църкви или не? Той отклони въпроса и не отговори. Не знаем ли, обаче, какво става с християните, които стават последователи и ученици на Бялото Братство в България? Те всички се отделят от християнските църкви, из които са излезли, и повечето от тях фанатично се привързват при дъновистите. Авторът на статията във в. "Алфа", от която направихме кратки цитати, най- после си показва рогата в края на своята статия, като казва: "Днес не само простите хорица, но божем и интелигентни вестникари, дирят Христа с гащи и брада. Христос с гащи и брада нито е имало, нито ще има". С тези вулгарни думи този дъновист отрича въплощението на Господа Исуса, като казва, че "Христос с гащи и брада не е имало". Заключението от всичко казано дотук е, че дъновистите не са християни. Не казваме, че са лоши хора, защото добри хора се намират и между евреи и мохамедани, но с положителност твърдим, че не са християни. Това дъновистите сами косвено признават, макар в частни разговори да казват, че са християни. Нека това се добре схване от всички християни, които трябва сериозно да мислят преди да се решат да се присъединят към дъновистите. (21). Големи езически заблуждения приемат дъновистите. Християните живеят в Исуса Христа, който е пътят, истината и животът. Д-р Стефан Томов Б) Възход и падение на един евангелист и протестантин Бележки към статиятата "Теософия и дъновизъм" [1] Вергилий Кръстев 1. Тази статия на Д-р Стефан Томов се публикува в сп. "Християнски свят", Год. 28, бр. 5, от м. май 1924 г. Тогава той е на 74 години, което означава, че е с изработени идеи и възгледи, проверени в живота му. 2. Знаех, че е работил от 1880-1892 г. като протестантски пастир в Свищовската Методистка Евангелска Църква и е бил учител в класното училище, където по това време е учил и Петър Дънов от 1883 г. до 1886 г. В "Изгревът" том V, с. 532-533 е публикувана статията "Евангелската методистка мисия и протестантското училище в Свищов", взета от сборника "Свищов. Принос за историята му". Свищов, 1929, с. 73-74. Автор е протойерей Стефан Ганчев. А на с. 5 от снимките в том V са публикуват участниците на Богословското училище. 3. А какво е мнението на Учителя за протестантите ще прочетете в "Изгревът", том V, с. 531-534. По-нататък ще се спрем подробно на този въпрос. Петър Дънов заминава за САЩ през м. август 1886 г., обучава се в семинарията Дрю, в щата Ню Джърси, Медисън по линията на методистката евангелска мисия в Свищов и в Северна България. На 7 юни 1893 г. се дипломира. През 1893-1894 г. се записва да следва едногодишен курс по медицина и го завършва на 3 февруари 1894 г. Завръща се в България през 1895 г. А каква е неговата дейност тук-виж в "Изгревът", т. I, с. 635-638, т. II, с. 9­10, т. IV, с. 12-14. 4. След като се завръща от САЩ всички очакват да стане евангелски проповедник, но Петър Дънов има друг път. А какъв е този път, е описано в "Изгревът", т. II, с. 9-13. Върху Петър Дънов слизат "Свидетелствата Господни и Божието Обещание" - виж "Изгревът", т. II, с. 14-20. Словото Господне слиза върху Вожда Господен - виж "Изгревът", т. II, с. 21. Разговорите на Петър Дънов с Духа Господен започват - виж "Изгревът, т. II, с. 23-44. А самите Седемтях разговора са дадени на с. 45-97. След като бъде проучен този материал тогава ще разберете какъв е пътят на Петър Дънов. Това е пътят на Вожда Господен. 5. А защо Петър Дънов не стана евангелски проповедник - виж в "Изгревът", т. II, с. 224-225. Все пак евангелистите излъчват един свой представител, който е бил истински Божий служител. И то само един в разстояние от 1875 г. до 1944 г., по времето на Учителя Дънов. Този случай е описан тук. Друг няма. Само един. Това е пастор Цветан Цветанов. За него има отделна публикация. 6. И сега ще се спрем на статията на д-р Стефан Томов "Теософия и дъновизъм" . Самото заглавие показва, че зад Стефан Томов и в самия него са влезнали враговете на Петър Дънов. А защо? Теософията е едно, а Дъновизмът е една дума, в която е събрана цялата ненавист на българското общество, държава, църква и всичко наоколо към Учението на Петър Дънов. Това означава - ненавист и омраза. Друго не означава. А за доказателство ще разгледаме неговата статия. 6.1. Първата глава е "Прераждане". В точка 1 той твърди, че дъновизмът у нас е клон на Антропософското дружество в Германия, и че Дънов е слабо и жалко ехо на по-учения от него Щайнер. Ето това е първата лъжа. Дали е от незнание и непознаване на това, което твърди. Не. Това е лъжа, за да отхвърли още от самото начало Дънов и даго прикачи там, където той не е. Прави го нарочно. А дали това, което казва, е вярно. Прочетете това в "Изгревът", т. I, с. 245-248 -"Рудолф Щайнер и Всемировият Учител". А за Рудолф Щайнер - виж "Изгревът", т. VIII, с. 485-492. 6.2. Стефан Томов пише: "Не само упорито, но и фанатично поддържат дъновистите прераждането", в точка 2. Да, поддържат го. И имат доказателства с десетки случаи от последователите на Учителят Дънов, когато техни умрели близки, роднини се прераждат, т.е. те ги раждат като собствени деца. Тези случаи са описани в "Изгревът". И всеки може да си ги намери. Те не са обикновени случаи за потвърждение на прераждането, но са случаи за разрешаването на личната им карма. И животът на преродените е още по-драматичен. 6.3. За преселение на душите в точка 3. В "Изгревът" са описани десетки случаи, когато душите на умрели лица влизат в някои домашни животни - котки, кучета, петли, крави. И Учителят Дънов ги насочва и им разрешава кармата с временното им пребиваване в дадена животинска форма. Тези случаи не са измислени, а зад тях стоят живи души и личности. А г-н Стефан Томов отхвърля това? А защо? Поради незнание ли? Не. Отхвърля го нарочно. А защо? Защото това подкопава цялата им проповедническа дейност. И накрая ги закопава. 6.4. Стефан Томов говори за Софрони Ников, за теософите и за неговата книга за прераждането в точка 4. Тук не става въпрос, че той отхвърля теософите и прераждането. Тук става въпрос не само в непознаването на нещата и в невежеството, но за пълно отрицание. А за теософите ще можете да си прочетете в "Изгревът", т. I, с. 274-280, 280-285;т. VIII, с. 492-494. 6.5. Стефан Томов твърди, че първите християни се наричали "светии", затуй, че се водили чист и свят живот в точка 5. А това не е вярно! Това е също лъжа. От невежество ли? Едва ли. А може ида е от некадърност. В "Деянията на апостолите" много точно е разказано, че когато слиза Светия Дух върху учениците на Христа, то над главите им се явяват огнени езици и те започват да светят. А те са се събирали вечерно време, когато са правили своите молитви, песнопения и когато са преломявали хляба. Представете си събрани двадесет човека, над тях се изсипва като сноп светлина и над всяка глава огнен пламък. Всички светят. Затова се наричат светии. А светия е онзи, който има пряка връзка със Святия Дух - виж "Изгревът", т. XI, с. 28-35. 6.6. Стефан Томов пише, че теософите и дъновистите заявяват, че на земята не можело да се постигне чист и свят живот - точка 6. И това е лъжа. Тя идва от твърдението му, че първите християни се наричали светии, понеже са имали чист и свят живот. А известно е, че всички ученици на Христа са убити с копия, на кръста или разпъвани живи на кръст. А първите християни са хвърляни на зверовете в римските арени. А защо? Много просто, те са носили своята карма на Стария Завет и трябва да се разплатят чрез живота си, за да минат в Новия Завет. Това са техните кръвни жертви. По друг начин не могат и друг път за тях няма. Това е Пасхата на Стария Завет - виж "Изгревът", т. XI, с. 13-18.Има и един друг път за безкръвната жертва за Пасхата на Новия Завет -виж "Изгревът", т. XI, с. 18-28. Така че първите християни е трябвало да заплатят чрез живот и смърт за разрешаването на своята карма идваща от вековете на Стария Завет. И това съпътствува съвременното човечество досега и в бъдеще. За да бъдеш чист и свят човек означава, че Святият Дух е в тебе. Но Святия Дух има едно качество, че той присъствува само тогава, където има чистота. А каква чистота? Чистота в мисли , чистота в чувства, чистота в действие. А това е от Учението на Учителя Дънов. Така че, за да бъдеш чист и свят човек, трябва първо да се изчистиш отвътре. А това става чрез знанието, дадено от Словото Божие. Словото на Учителя Дънов е Словото на Бога. 6.7. Стефан Томов иска да унижи теософите и дъновистите, че техните цитати взети от Евангелието за потвърждение на прераждането са дръзки и неверни - точка 7. И след това започва да цитира извадки от евангелистите, за да докаже, че това не е вярно. Единствено доказва своето невежество и незнание. Аз се учудвам, че такива евангелисти са били проповедници и са тълкували Евангелието както си искат, и то така, както им е било вложено в главите. И както им е било заплащано. Защото всички са получавали заплати от евангелските мисии. Ето защо Учителят Дънов впоследствие заявява: "От протестантин окултист не става". За него тези проповедници на евангелизма не са евангелисти, а протестанти. Има ли разлика? Има и тя е много голяма. Той разказва един случай, когато е бил в САЩ. В Ню Йорк, изведнъж вижда една шумна и пищна процесия. Отпред вървят музиканти от Индия и свирят на техните си инструменти, зад тях вървят индуси облечени в официалните облекла на всичките индуски величия. Всички се спират и гледат. Но като отминават музикантите и като преминават преоблечените индуски величия се вижда, че на гърбовете им са били закачени големи картини с написани реклами за сапун. Да, за сапун. Тук случаят е същият. Евангелист е онзи, който носи евангелието не под ръка, а в себе си и го проповядва чрез живота си. А протестантин е онзи, който носи Евангелието в ръцете си, говори за него, но на гърба си е закачил картина за реклама на сапун. Такива са мнозинството, които съм срещал и виждал. Аз не съм срещал един жив истински евангелист. Няма ги. 6.8. Стефан Томов твърди, че в Библията нийде не се говори за прераждането и че рязко противоречи на Христовото учение - точка 8. И това е лъжа. Ама голяма лъжа. А защо я изрича? От незнание ли? Тогава той не познава Библията. Но ако го прави нарочно, това е друго нещо. Според мен го прави нарочно, за да отхвърли не идеята за прераждането, а да отхвърли онези, които го проповядват. За мен това е причината. Друга няма. През 1924 г. Стефан Томов е на 74 години, което говори за зрялост в ума! 6.9. Стефан Томов твърди, че теософите и дъновистите проповядват езическо учение за прераждането и заблуждават, че се намирало в Новия Завет - точка 9. А това е лъжа. И също незнание. Но досега съм приемал, че това се прави нарочно и умишлено, за да отхвърли Петър Дънов. А сега ще посоча колко е голямо неговото незнание и невежество. а) Идеята за прераждането се намира първо в растителния свят. Посаждаш един жълъд и пораства един дъб. Дъбът се намира в жълъда. Това е прераждане от една форма в друга. б) Идеята за прераждането се намира в животинския свят. * Цялата еволюция на всички живи форми като преминат през чехълчето и медузата, минат през земноводните, през птиците и бозайниците и стигнат до човека, това е преминаване на живота от една форма към друга, по-висша. А този, който движи тази еволюция е човешкия дух, който прекарва живота от форма към по-висша форма, за да се изяви в своята пълнота. А това се учи в училище, има учебници по биология, ботаника и естествени науки. в) Онзи, който учи медицина има една наука "Ембриология", която проследява живота на човешкия зародиш от началото до края на раждането на човека. През това време човешкия зародиш преминава през 900 милиона форми на живот, като преповтаря всички форми на живот, през които е преминал еволюцията на земята. Този закон се казва: "Онтогенезата повтаря филогенезата".Или преведено означава, че индивидуалното развитие на човешката форма от зачатието му до раждането му повтаря всички етапи на историческото развитие на растителния свят, на животинския свят по реда на еволюционната стълба, за да се стигне до човека. По този въпрос виж "Изгревът", т. XIX, с. 924, точка 50, подточки 1,2, 3,4, 5. г) И когато се роди човек, той наследява биологически, чрез плътта си онова, което е получил от баща си и от майка си. А зад тях стоят два рода и родовете след тях. И той носи белезите на родовете и трябва да заплаща техните задължения, защото е получил от тях човешко тяло. Трябва да заплаща родовата карма на единия и на другия род. Но за да приемем, че има родова карма, трябва да признаем, че има прераждане. Не само да го признаем, но да го приемем в себе си. А това става само в един случай. А то е, когато човешкото съзнание се издигне на повече от 10000 км над земята, защото идеята за прераждането се намира там и тя се движи в един пояс, в една орбита около земята. Така че от само себе си и да искаме не можем да приемем прераждането като идея и като факт. д) И сега идваме до най-важното. След като човек се е родил и след като е преминал по закона на онтогенезата и филогенезата през 900 милиона форми на живот на земята, оттогава започва друга еволюция. Човек започва след раждането си да повтаря през годините си всички свои прераждания, откакто е слязъл на земята и се е облякъл в човешко тяло. Среща се с враговете си от миналото и с приятелите си. Той носи в себе си своята лична карма и трябва да се разплати със своите лични задължения от миналите си животи. Това е цената на прераждането - да се разплати, за да може да съгражда в себе си добродетели - виж "Изгревът", т. XIX, с. 924, точка 50, подточки 6, 7, 8. А как се изграждат добродетелите от човека - виж в "Изгревът", т. XII, с.520-760. 6.10. Статията "Теософия и дъновизъм" продължава в следващия брой на сп. "Християнски свят", Г. XXVIII, бр. 6/7 от м. юни и юли 1924 г., с. 65-67, с глава 11 "Окултизъм". Стефан Томов си задава въпроса, какви са отличителните учения на дъновизма и че това не е било изложено ясно от Петър Дънов - в точка 10. А това е също лъжа. От 1914 до 1922 г. са излезли под печат поредицата "Сила и Живот" от I до Vтом, дори в няколко издания. И Учителят Дънов споделя, че неговото учение е изложено в "Сила и Живот" в първите пет тома. Да, ама г-н Стефан Томов това не е чел изобщо. А защо? Защото ги отхвърля. А защо? Защото друг е влязъл в него и го движи, и веригата, за която е завързан не му позволява това. Това е отговорът. Друг няма. 6.11. Авторът на статията приема - в точка 11 - че дъновистите са секта. И той се нарежда, заедно с останалите, които викат и крещят, че дъновизма е секта. Учението на Учителя Дънов е строго определено и то е в Словото му. А за да се дадат методите за приложението му, той отваря Школа за това. Тя се нарича Школа на Всемирното Велико Бяло Братство. А защо? Защото тази Школа се открива за пръв път на земята, в духовния свят и в Божествения свят. От една страна е Учението на Учителя Дънов, а от другата страна е Школата. А в ума на Стефан Томов и други като него седи от една страна дъновизма, а от другата страна секта. Ето, това е неоспорим факт, че той е завързан с верига в редиците на враговете на Учителя Дънов. Има един закон: Кой където е закачен отначало, той е завързан за тази верига до края на живота си. Това е проверено с живи примери, описани в "Изгревът". 6.12. Стефан Томов пише, че възгледите на дъновистите са противни на Христа и че прераждането е езическо и противохристиянско учение - в точка12 И това е една голяма лъжа. Първо, той не е чел нито ред от отпечатаното слово на Петър Дънов. Откъде ще знае какво представлява учението му? Няма откъде да знае. Но узнава от онези, които му внушават да говори срещу Дънов. И отново говори срещу прераждането. До сега приемахме, че това го прави умишлено и нарочно. Но сега ще го приемем, че е от невежество и незнание. а) По-нагоре, в подточка 6.9 говорихме за прераждането и как онтогенезата повтаря филогенезата и как човек унаследява родовата карма заедно с биологическата и човешка форма, както и личната се карма. б) Има наука "Хиромантия", където човешкия живот е изписан на дланите на двете му ръце, от линиите, които са изписани там. Дясната му ръка посочва линиите, които дават указания за предишните му прераждания и за своя капитал, които носи от миналото. А в лявата му ръка са разположени линиите, които са дадени да работи в този живот с техния капитал. А по тези линии върви космическия ток, който движи човека. в) Има наука "Френология", където животът на човека е изписан на лицето му. По лицето на човека с неговия нос, уши, лице, уста, глава, коса може да се съди за онези капитали, които носи от миналите си прераждания. И когато човек се погледне в огледалото вижда несъвършенството на носа или ушите си. И в този живот той трябва да работи над себе си, за да ги поправи към идеалната им форма. г) Има наука" Астрология " , където човек се ражда при строго определен час и място на земята и това определя неговата т.н. астрологическа карта. А в нея са записани всички задължения, които носи от предишните си прераждания, като дисхармонични аспекти на планетите, така и своите капитали от миналото, като хармонични аспекти. "Изгревът", т. XVIII и т. XIX са учебници по Астрология, която е предавана на Изгрева в Школата на Учителя Дънов. А как тя се е отразявала в личния живот на дадена личност ще проследите в томовете XX, XXI и XXII. В "Изгревът", т. XIX, с. 554- 610 са дадени астрологичните карти на познати автори в "Изгревът" от т. I до т. XX. Така че, това е едно още по-голямо доказателство, че прераждането съществува. 6.13. Стефан Томов цитира извадки от книгата "Где е истината", от с.26 до с. 29 - виж точка 13 - със известни съкращения, както открих при сравнение на двата текста. Автор на тази книга е Giovanni Verotiero, което преведено означава Йоан Истинолюбиви. Написана е под псевдоним, но автор на тази книга е Иван Радославов (За него виж в "Изгревът", т. V, с. 474-477). Цитираният Папюс е представител на Черната ложа. 6.14. Стефан Томов, виж точка 14, упреква дъновистите, че тяхната Библия е окултизма, и за изучаването на посочените науки, никой човек няма това свободно време. А това е също лъжа. И то голяма лъжа. Всяка неделя от 1914 до 1944 г. Учителят Дънов е изнасял своите беседи, като винаги е започвал с един стих от Библията и върху него е изграждал своите беседи. Така че, това е публикувано и го има черно на бяло. Но остава черна само лъжата на Ст. Томов. 6.15. Авторът на статията настоява дъновистите поради религиозните си възгледи да се наричат окултисти, а не християни - виж точка 15.Това определение не е вярно. И това е лъжа. А защо? Ето защо. От 1922 г. до 1944 г. Учителят Дънов отваря своята Школа. В нея има Младежки окултен клас, който се събира всеки петък и където Учителят Дънов изнася своите окултни лекции. А всяка сряда е Общия окултен клас, където освен младежи присъствуват и възрастни. На този клас също се изнасят окултни лекции. А какво представляват тези окултни лекции - то всеки може да си ги прочете. Те са отпечатани и говорят за 22 години Школа. 6.16. Стефан Томов цитира извадки от вестник "Алфа" като доказателство, че не са християни - виж точка 16. Но той не упоменава кой е автора и кой е редактора на този вестник. А това е Любомир Лулчев. Голяма част от статиите в този вестник са публикувани в "Изгревът", т. XX, с. 332-417. Въпросното интервю е поместено в том XX, с. 371-372. Некоректно е да се цитират само 6 реда, за да се докаже, че дъновистите не са християни. 6.17. Стефан Томов иска да унижи дъновистите, че принадлежат към някакво си Бяло Братство, което според него е старото Теософско дружество в Индия-ви ж точка 17.Ето и това не е вярно. А каква е истината? Ще отворите "Изгревът", т. I, с.262-267 и ще прочетете как Всемирното Велико Бяло Братство през вековете е преминало през своите три клона: първият - Египетски клон, вторият е Палестинският клон, а третият е Богомилският клон. И тези три клона имат представители в Школата на Бялото Братство на Учителя Дънов. Проучете и се определяйте, на коя страна ще застанете. Човек е длъжен да се определи. 6.18. Стефан Томов упоменава, че на това Бяло Братство трябва дасе постави християнска маска, за да прикрие, че това е индийско езичество с християнска маска - виж точка 18. И това не е вярно. И това е лъжа. А дали това е така, виж Изгревът", т. I, с.667-672 "Школата на Всемирното Велико Бяло Братство". 6.19. Стефан Томов набеждава дъновистите, че на своите общи събрания отворени за всички, по своему тълкуват Евангелието-виж точка 19. Тези отворени събрания са в неделя от 10 часа от 1914 г. до 1944 г. Този, който изнася беседите е Петър Дънов. И Той отваря Библията, чете някой стих и върху него изгражда своите беседи. А дали по своему си тълкуват Евангелието? Знаем, че четирите Евангелия са дадени чрез Святият Дух на първите евангелисти. И може да ги тълкува само онзи, в който е Святия Дух. Защото това са думи на Святия Дух. А кой е Петър Дънов? Първо: Той е Учителят на Бялото Братство на Слънчевата система.(Виж "Изгревът", т. I, с. 641-642). Второ: Той е Мировия т Учител на Великото Бяло Братство. (Виж "Изгревът", T.I.C . 642-643). Трето: Той е Всемировият Учител. (Виж "Изгревът", т. I, с. 644-647). Всемировият Учител Беинса Дуно е глава на Всемирното Велико Бяло Братство. (Виж "Изгревът", т. I, с. 654-657). Само Всемировият Учител на Вселената може да даде Словото на Бога. Виж в "Изгревът", т. I, с. 664-666: "Словото на Всемировият Учител Беинса Дуно в Школата на Всемирното Велико Бяло Братство". 6.20. Стефан Томов отново се спира на преражданията, което противоречи на Христовото учение-виж точка 20. А това е същата лъжа. Но вече повтаряна няколко пъти. А защо се повтаря? За да се отхвърли дъновизма ли? А какво той пречи на Стефан Томов? А сега ще отговорим какво му пречи. а) Ако признае, че има прераждане на душите, трябва да признае, че човек се ражда със своите капитали от миналото. А как един протестантски проповедник може да обясни това на своите слушатели, защо едни имат едни качества, а други ги нямат. б) С прераждането следва, че трябва да се признае, че има карма - лична, индивидуална, обществена, народна. А като има карма, значи има причина, която идва от минало прераждане и следва разплащане в сегашното прераждане на човека. А как един протестантски проповедник може да обясни това на своите слушатели, защо има бедни и богати, крадци и престъпници, господари и роби. в) Когато една карма назрее идва време да се разреши. Човек може сам да я разрешава за 20-30 години или за 1 година. Ето защо тези последователи на Учението са идвали при Учителя Дънов, теса се оплаквали от съдбата си и проблемите си и той ги е разрешавал. Да, ама той, защото има Власт и Сила на Духът. Това е силата на Учението му. А един протестантски проповедник това не може да направи. Той само проповядва и нищо друго не може да направи. Светът не се нуждае от проповедници, а от служители на Духът. А как става това ли? Ето как. г) В една своя беседа Учителят Дънов се обръща към слушателите си с въпроса: "Вие смятате ли, че сте дошли тук съвсем случайно? Напротив, за всеки един от вас аз съм заплатил, за да дойдете и да слушате. Как съм заплатил? На всекиго от вас е строго определено в един човешки живот да разрешите един кардинален проблем на вашето прераждане, т.е. да разрешите вашата карма. За нея е определено 20-30 години. Но вие като идвате при мене и търсите съвет и помощ, то аз ви разрешавам кармата и вие я разрешавате от само себе си за 1 година. От 20 години ви остават 19 години. И през тези 19 години вие идвате тук име слушате, защото сте освободени от кармата ви. Така аз съм заплатил, че сте тука и сте мои слушатели. А за някои от вас, когато навършат 20 години тогава се задвижват стрелките на кармата и вие или оставате завинаги тука, или се връщате в света. Това е обяснение, че някои ме следват 20 години и изведнъж ме напускат. Щракнали са стрелките на въпросния им часовник и като клещи са ги хванали и са ги върнали там, откъдето са дошли. По-злочеста съдба за тях няма." Е, питам сега, това може ли да го направи един протестантски или евангелски проповедник? Не може. Защото в тях го няма Духът, който дава сила и власт над съдбите на хората. 6.21. Стефан Томов, предупреждава всички християни да не се присъединяват към дъновистите - виж точка 21. А защо? Защото според него дъновистите не са християни. А как ще отговори на това твърдение? А това също е лъжа. Защо непрекъснато повтарям, че това са лъжи? Защото са лъжи. А за да проверите каква е Истината, прочетете в "Изгревът" том I, с. 647-654 "Исус Христос- глава на Великото Бяло Братство". Това е отговорът. Друг няма. , 7. Аз заварих много последователи на Учителя Дънов, които бяха дошли от протестантските среди. На Изгрева се говореше за протестанти, а не за евангелисти, защото това разграничение беше дадено от Учителя. Евангелист е едно, а протестант е друго. И тези протестанти се провалиха по всички линии. Ако не бях аз да ги спася от историческия им провал, те отдавна щяха да изчезнат от земята и от небето. Ето например: Галилей Величков: виж в "Изгревът", т. I, с. 5-108; т. IV, с. 52-240; Веска Величкова: виж в "Изгревът", т. VIII, с. 422-424 "В Ловеч в американския пансион"; "Изгревът", т. VIII, с. 424-426 "Американските мисионери"; "Изгревът", т. VIII, с. 426-428 "Протестантските семейства"; "Изгревът", т. VIII, с. 428-430 "Протестантските деца отиват при Учителя"; Надежда Кьосева и съпругът й Жорж Кьосев: виж "Изгревът", т. VI, с. 471-503. А за Димитър Кочев: виж "Изгревът", т. XIII, с. 603-620. А сега тези синковци протестантски ги има и на земята и на небето, заради мене, защото влезнаха в "Изгревът". И остават там завинаги. Други протестанти бяха необикновени образи. Такъв беше Кирчо лъвчето (Кирил Стоянов). Има го на много снимки на Изгрева, както и в том XX, как целува ръка на Учителя след Паневритмия на Изгрева. Разказваше ми че, му е била отворена фонтанелата на главата отгоре и е била покрит не с кост, а с лека ципа. Непрекъснато се е подувало и е имал главоболие. Отива при Учителя, разказва за дупката, която има на темето на главата си. Учителят протяга ръка, опипва и му казва, че до един месец ще се затвори. И в определения срок се затваря, образува се костно вещество. После ми взима ръката и я слага върху това място, където е била дупката. Аз опипвам и усещам, че опипвам костно вещество. Ето ви един пример. Това е едно от чудесата на Учителя изпитани от един протестантин. Та той вярваше на Учителя, отколкото на някакъв проповедник, макар че до края на живота си беше завързан за протестантите. Друг протестанти беше Славчо Печеников (Славянски). За него виж в "Изгревът", т. VI, с. 499-501; т. V, с. 718-724. А Катя Манолова бе омъжена за Петър Зяпков, който бе протестантин и всички й казваха Катя Зяпкова. 8. Има още десетина, които са идвали често на Изгрева и са били ту към протестантите, ту към изгревяни. А на две места не можеш да бъдеш. Или си при едните, или си при другите. Но всички бяха поставени под калъпа на протестантите. Движеха се в едни определени рамки. Вие знаете ли, какво е калъп? Когато се правеха тухли, то калта се слага в сандъче с два отдела. Това е калъпа. После се занася на определено място и се обръща на земята. Вдига се сандъчето и долу остава калта, която се е очертала, както тухления калъп. После тухлите изсъхваха, обръщаха се да изсъхнат и се нареждаха ред тухли, ред въглища в един кофтор, за да се изпекат. През този етап аз съм минал и съм носил тези калъпи, когато се строеше къщата на чичо ми Пешо. Това е разказа за калъпите. 9. Учителят много пъти предупреждава: "Пазете се от квас а на протестантите". А защо? Защото ще те заквасят с протестантския дух и ще втасаш и ще превтасаш, ще се излее от тебе онова, което е същественото и с което си дошъл на земята. Те проповядват Евангелието. Какво може да проповядва един протестантски ум в една човешка глава. Само онова, което има в главата при неговото обучение. И нищо повече. Да се проповядва Евангелието означава да имаш връзка със Святия Дух, който е издиктувал Евангелието. Виж "Изгревът" том XIX, с. 915, точка Г. А Евангелието се проповядва със Святия Дух, с чудеса и знамения, това говори апостол Павел в Посланието към римляните 15:19. В България са преминали стотици проповедници по времето на Учителя. Никой не е имал връзка със Святия Дух, освен само един негов съученик и състудент, който за него е бил истински Божий служител. Виж "Изгревът", т. II, с. 224-225. Той се е казвал Цветан Цветанов. Виж "Изгревът" том VI, с. 53. От 1945 до 2006 г. такива протестанти, които да имат връзка със Святия Дух,няма. А защо? Ако я имат тази връзка трябваше да тръбят с фанфари, че УчителятДънов е Всемировият Учител на Вселената. Това е. Край! 10. И така, от стотици протестанти, проповедници на Евангелието, Небетоизлъчва и определя само един, който има връзка със Святия Дух. Това е ЦветанЦветанов. За него прочетете справките в "Изгревът" от по-горната точка 9.И за да му даде Небето една реална опитност, то го изпраща да се срещнес хора, които имат връзка със Святия Дух. Този случай е разказан от Учителя Дънов и е публикуван в беседата «Синове на светлината» от 23 март 1930 г. публикувана в книгата «Делата Божий. Неделни беседи Сила и Живот, серия XIII». т. III. София, 1940,с. 112,113-114. Предоставяме ви този разказ. "Какво разбираме под думата "Божествено"? Най-благородното, най-възвишеното, най-красивото, което човек носи в себе си, наричаме Божественоначало. В него се крие вечния живот, безсмъртието, красотата и смисъла на живота.В Божественото се крият всички възможности на човешката душа, а не на тялото.Тялото е резултат на нещо високо." "Един евангелски проповедник, българин, слушал да се говори за някакво духовно общество от свети хора в Америка. Той се заинтересувал да види тези хора, за които говорили чудни работи. Случило му се да отиде в Америка. Първата му работа била да намери това общество, да се запознае с тези чудни, свети хора. Най-интересното в тях било това, че когато преминавали от състоянието на обикновени хора в свети, те преживявали такава голяма радост, че излизали от релсите на обикновения си живот. Всеки, който изпитвал тази радост, започвал да играе, да прескача огради, да се катери по дървета, да целува и прегръща, когото срещне на пътя си. В това време той не държал сметка за общественото мнение. Той се намирал на седмото небе от радост - не се стеснявал от никого, защото имал висок идеал. Той съзнавал, че с него става нещо особено - душата му се пробуждала и минавал от обикновения в необикновен живот. Този българин започнал да посещава обществото на светите хора редовно и за учудване на самия него, изпаднал в особеното състояние. Той почувствувал, че отвътре нещо го кара да скача, да играе, да пее, да се катери по дървета и по огради. Като не могъл да направи това, той легнал на земята по корем и започнал да се търкаля, да рита, да се обръща на всички страни. Най-после започнал да се моли: Господи, помогни ми да се освободя от това състояние, защото не мога да издържам. Ако продължи още малко, ще се пукна. И наистина, той се освободил от това състояние, което повече не се повторило. Мнозина се запитват, на какво се дължи това състояние. Питам: какво щеправи конят, ако го освободите от обора, в който бил дълго време затворен? Щомсе види свободен, първата му работа е да отиде в гората. Който види този кон дапрепуска, ще каже: Какво се е разлудувал този кон? Ще бяга, разбира се. Досегатой е бил в затвор. Щом се види на свобода, той влиза в обществото на светитехора, дето иска да стане член. Обаче, като го намери, господарят му се радва, чеможе пак да го затвори в обора. В същото положение се намира всеки човек.Докато е в обществото на светиите, той е подобен на свободен кон." 11. И накрая, какъв е изводът? Щом има един истински евангелист, който еслужител Божий, непременно до него застава един истински протестантин. Единияте от Бялата ложа, а другият е от Черната ложа. Такъв е законът. И понеже "Изгревът"е мястото, където съжителствува Бялата и Черната ложа, то спокойно може дастоят и да се радват на вниманието ни тези два истински образа, за които бяхамоите бележки. Браво на тях! Успяха да влязат в "Изгревът". И сега са живи и заземята и за небето до веки веков. Ето, това е силата на "Изгревът". Амин. Настоящите бележки бяха написани на 25 и 26 февруари 2006 г. 12. А за доказателство за съществуването на прераждането ще приведемняколко извадки от Словото на Учителя, което бе направила Цанка Екимова,написала на пишеща машина в 4 екземпляра и ги раздаваше скришом.След 1957 г., когато беше направен големия обиск на Изгрева и бяха иззетискладовете с литературата на Учителя Дънов и унищожени, то тогава милициятаежемесечно правеше обиски и изземваше книгите на Учителя Дънов. И тогаваЦанка изваждаше по теми от Словото на Учителя, написваше ги на пишеща машинаи ги раздаваше. Ето един такъв малък препис ви предоставяме. В Словото на Учителя има на много места, когато е говорил за прераждането на човека. А това веднага се свързва с неговата карма и като последствие със страданията, които трябва да изтърпи човек. Така че, прераждане, карма и страдание са светата троица на човека, слязъл в плът на земята. За Цанка Екимова виж в "Изгревът", т. VI, с. 242-339. ----------------- [1]Уточнение: Отбелязахме, че за добавените в скоби числа след определен текст в статията ще има коментар, който ви представяме тук, в точка 6-съответно 6.1, 6.2 и т.н. до 6.21.

1.2. Стефан Томов в очите на съвременниците си А) 75-годишен рожден ден на Д-р Стефан Томов Християнски свят, Г. XXVIII, бр. 12 (XII.1924), с. 141. 75 годишен рожден ден ще празнува нашият многозаслужил пастир д-р Стефан Томов на 25 март идната 1925 г. Същевременно ще чествува и 50 годишният си юбилей на непрекъсната пастирска дейност. По всяка вероятност по същото време ще празнува 50 годишен юбилей и другият стар ветеран в делото пастир Ст. Гечев. Нека се има това предвид, за да им отдадем заслужена почит, когато идната пролет се съберем на годишната конференция. Ако светът награждава юбилярите си, колко повече ще сторят това чадата божий! Един специален комитет трябва да подготви това чествуване. Б) Заслужен юбилей Зорница, Г. XLV, бр. 11 (18.III.1925), с. 2. М. Н. Попов От няколко години насам юбилеите твърде много зачестиха: отпразнуват свои десет годишнини, петнадесетгодишни, двадесетгодишни и най-вече тридесетгодишни юбилеи откакто са постъпили на служба в избраното свое поприще. Превили са ги и правят готова разсилни, писари, началници, учители, съдии, свещеници и пр. Подобни юбилеи са станали вече банални. Много хора, а между тях и аз, им приписват тщеславие. Твърде нарядко сме имали петдесетгодишен юбилей. По такъв случай за един юбилей, който ми се струва, трябва да се устрои от нас, евангелистите, искам да напомня и кажа нещо за юбиляря. На 25 т.м. Д-р Стефан Томов ще отпразнува в гр. Свищов в семеен кръг своя седемдесет и пет годишен рожден ден. Същевременно д-р Томов навършва и петдесетгодишна просветна дейност като учител, евангелски пастир и литератор. Д-р Стефан Томов е роден на 12 (25) март 1850 г. в гр. Котел. Първоначалното си образование той получил в родния си град. През лятото на 1861 г. първите методистки мисионери в Северна България, бележитите американци Д-р Лонг и Д-р Претиман посетили Котел и били на гости у вуйчото на д-р Томова, хаджи Стоил Бонев. Представен бил и младият Стефан на тях. Те го разпитвали какво учи в училището и го насърчили да учи прилежно и занапред. Резултат от това му първо свиждане с Д-р Лонг било издействуване от негова страна - младото котленче да бъде прието в английското училище на о. Малта, което било един вид гимназия. В 1862 г, през м октомврий Стефан Томов заминал за о. Малта, дето престоял в споменатото училище до юлий 1865 г. През септемврий същата година той постъпил в Роберт Колеж и завършил курса на науките в това учебно заведение в 1869 г. След завършване курса в Роберт Колеж пълният с енергия Томов учителствувал през учебната 1869-1870 г. в гр. Ямбол, а през 1870-1872 г. в родния си град Котел. В1873 г. заел секретарската длъжност в английската болница в Галата, Цариград. Жаден за по-високо образование е с цел да се специализира през декемврий, 1874 г. той тръгнал за Съединените Щати и в началото на януари 1875 г. постъпил в богословската семинария (Drew Teological Seminar) дето завършил богословски курс в 1877 г. след като служил една година като пастир в с. Гилбертон, Пенсилвания, той бива назначен от Методисткия Мисионерски Борд за пастир в България, гдето пристигнал и заел проповедническа длъжност в Търново. Д-р Ст. Томов е един от заслужилите евангелски пастири в България, който е работил в градовете Свищов, Русе, Шумен и Варна. Засега е пак в Свищов. Освен пастирството, Д-р Томов е бил още и неуморим работник и в полето на религиозната литература. Той е редактирал за 15 години сп. "Християнски свят" и, като член в редакционния комитет на в. "Зорница", на всеки от читателите на този вестник са известни неговите религиозно-богословски и критични статии, с които той силно е застъпвал основните учения на християнството. При това, Д-р Томове превел: 1) "Съкратено богословие" от Бини; 2) "Животът на Джон Веслей" от М. Лелиевър; 3) "Животът на Христа" от Стокър; 4) "Животът на апостол Павла" от Стокър; 5) "Християнско кръщение" от Мерил; 6) "Огненият език" или "Силата на Християнството" от Артур; и 7) "Ръководство по Хомилетика" от Д-р Бърт. Като проповедник и сказчик, като богослов и критик, като религиозен евангелски писател и като човек и приятел, Д-р Томов е известен на всички евангелисти в България и мнозина други измежду народа ни; и аз нямам съмнение, че множеството му приятели ще се радват с него заедно при навършването му на 75-годишна възраст на 25 т. м. По случай на Методистката конференция, която ще се държи в София през м. април, ще му се устрои един добре заслужил юбилей за 50 годишната му проповедническа и писателска дейност. М. Н. Попов В) Евангелските ветерани Зорница, Г. LI, бр. 10 (11.III.1931), с. 2. Н. Ив. Цаков Те се броят на пръсти. И един от тях е пастир Стефан Томов. Когато си спомня за тия евангелски пионери, в моя ум изпъква силуета на висок, здрав дъб, разперил клони край някой друм. Бури яростно са се развихряли над него, но той е оставал непоклатим. Нищо не е могло да го сломи. Така е и с нашите ветераните са евангелските дъбове: силни, твърди и успешни в живота. Той е бил мой учител по френски. Не мога да се похваля, че за една година той успя да влее в мозъка ми безбройните спрежения на глаголите, или да пресади у мене една стотна от голямата си способност да владее чужди езици, но друг, по-съществен урок д-р Стефан Томов ми е предал и отпечатил за цял живот: и това е твърдата му вяра в Бога. Нищо не бе в състояние да разколебае неговото упование и вяра в Създателя. И за мен п-р Томов е един от хората, които са ми спомогнали да засиля и закрепя вярата си в Бога. Тих, скромен, готов да услужи на всички, ревностен да разнася благата вест, силен да побеждава живота, такъв си остана за мене п-р Томов и до днес. Годините са се изнизали. Тялото е отслабнало, косите побелели, но ума, сърцето, душата му са запазили своята свежест, любвеобилност и чистота. Нито вярата му, нито пламенността му не са го напуснали. Той е един от непоклатимите и величествени дъбове в българският евангелизъм. Сега живее в тихия Свищов. Как бих искал да стисна десницата му и да му кажа: "Благодаря ти, учителю, за урока, който ме научи. Благодаря за това, що си дал на нашето евангелско дело, за всичките ти трудове: да ни служиш, поучаваш, укрепяш и сочиш пътя към Бога. Ние, младите, дълбоко ценим това. И молбата ни е, щото Бог да ни направи достойни да ходим по Вашите стъпки. Да живеете още много, много години, за да ни вдъхновявате и крепите." Д-р Томов е роден в Котел на 25 март 1850 г. Първоначалното си образование е получил в родния си град. Следвал в английския колеж в о. Малта. Свършил е Роберт Колеж в 1869 г. През учебната 1869-1870 г. е учителствувал в Котел. През 1875 г. заминал за Америка, гдето успешно завършил богословската семинария в Медисън. Като пастир работил е в следните градове - В. Търново, Свищов, Русе, Шумен и Варна. Превел е от английски много книги. Редактирал е сп. "Християнски свят". Бил е дълги години редовен сътрудник и 4 години член на редакционния комитет на "Зорница". Запитахме го да ни каже мнението си за евангелското движение днес. И той казва: - Българският евангелизъм е една духовна сила в нашето отечество. Има много още да се желае за българския евангелизъм. Необходимо е да се положат усилия и се намерят потребните сили и средства за редовно издаване на евангелски книги. През последните 30 години много малко евангелски книги са били издадени; трябва също да се развие по-усилена евангелизаторска работа. Но п-р Томов следи живота и дейността на родната църква. За нея той мисли така: - Православната църква е напреднала в някои отношения. Отворила е Богословска семинария и е открила богословски факултет, за който по-рано не можеше и да се мисли. В градовете сега има образовани свещеници; но свещеници с духовен живот и пламенно усърдие в православната църква са още по-голяма рядкост. Българската православна църква се нуждае от един духовен реформатор. Дано Бог скоро въздигне такъв. Н. Ив. Цаков Г) Пастир Д-р Стефан Томов Роден на 25 март 1850 г. в гр. Котел, починал в София на 24 април 1939 г. Български бранител, Г. X, бр. 103/4, 5 (V-VI. 1939), с. 2. М. Ж. Марков Епохата на Възраждането ни като че ли бе създадена от сонм светли духове, които небето - смилило се над III-о ни царство - низпосла в България. С тяхното отминаване осиротяват не само средите, в които те са работили, но и цялото Отечество. Един от тези светли възрожденски духове е и д-р Томов! Не случайно сякаш той бе родом от българската Атина - Котел. Смирен до съвършенство, той остана настрани от громката земна слава, защото диреше небесната, но ония, които го помнят, пазят и ще пазят образа му на искрен християнин. - Той беше един истински евангелист, каквито рядко имате - каза по смъртта му Н. В. Пр. Софийският Стефан. А свещеникът А. п. Маджаров се изрази така: - Д-р Томов бе отличен във всяко отношение, като човек и Христов последовател. Неговото християнство проф. Вл. Тод. Хиндалов очерта в качествата му на добър българин, защото, каза той, гражданственост и християнщина се преливат, както водата в сюнгера и сюнгерът във водата. Християнството докато за мнозина е само външна дреха, за скъпият покойник то бе живот и дихание. Неговият отличен син г. проф. Тома Томов свидетелствува за патриархалната му осанка на свещенослужител и в дома, плод на което се явява силната вяра на чедата му и техният примерен живот по стъпките на мил баща. Дори, както знаем, при поканата му да вземе министерски пост още при княза Батенберг, той отказва, за да остане верен на Христа: - Аз съм Негов министър (служител)! Но с тоя отказ - аз искрено смятам, че не д-р Томов, а България е загубила своя честен и безкористен служител; да не говорим за Евангелизма... Въпреки своята скромност, д-р Томов можеше с какво да се похвали. Той взема най-живо участие в 1-о ни Учредително събрание във В. Търново, като по онова време е бил един от най-образованите ни българи. Той бе отличен класик и владееше над 10 езика. П-р Томов, като истински християнин и отличен академик, гледаше на нещата от високо и строго библейски. Не бе сектант и за всички църкви даваше психологическо обяснение на съществувание. Обичаше и тачеше Православната църква като народна, а за г-н Дънов, чийто учител той е бил, и учението му, д-р Томов даваше най-симпатични отзиви, както за петдесетниците и пр. Той нямаше лични врагове и бе чист като дете. Един от принципите в ежедневието му беше: "Търсете първом Царството Божие и Неговата правда и . . . всичко друго ще ви се приложи". И наистина, домът му - скромен пастирски дом - никога не е оставал в лишение, защото при д-р Томовата благост и вяра, Небето бе тъй близко до земята... Една от последните му думи и пожелания предсмъртни са били - да види Евангелизмът единен, обединен. Освен съкровищница от отлични преводи, като "Огненият език", "Пътешественикът" на Бънян и др., той ни оставя и своите спомени с исторически бележки и "История на българския методизъм в ръкопис". Д-р Томов бе от гигантската редица на дяда Симеона, достигнал 90 годишна възраст. Още един възрожденски дъб падна... Мястото им празно чака достойни заместници. М. Ж. М. Д) Един ратник от епохата преди и след Освобождението Сборник в памет на проф. Петър Ников. София, 1940, с. 498-508. Издадено и в отделна брошура със снимки на Стефан Томов Тома Стефанов Томов Нашето Освобождение бележи, в много случаи, един завършек и едно начало: завършек на една епоха, пълна със страдания, горчивини, борби, на един особен устрем на духовете, на едно напъване на волите към свободен живот, на една особена преданост и себеотрицание в областта на личния и обществен живот; начало на един нов живот, на едно ново време, на нови усилия за уреждане на новото свободно отечество, на нови идеали и нови борби. Израз на всички тези стремежи и борби, на всичките промени в дух и настроение след Освобождението намираме, между другото, и в литературата: образите, изваяни с такава вещина и стоплени с толкова любов във Базовите "Под игото" и "Нова земя", ясно подчертават бурното и величава минало и неясното, пълно също така с борби и трудности настояще. Ако, за доизкарване на трудното дело на Освобождението са били нужни беззаветно предани души и здрави характери, не по-малко сила, любов и преданост се забелязват у първите строители на съвременна България. Това ни показва първото Велико народно събрание, изработването на Конституцията и новоустроения политически и социален живот в свободна България. Целта на тази кратка статия е да изтъкне някои черти из живота и дейността на един скромен деец от времето преди и след Освобождението, който е обичал своето отечество и е работил за него с всичката жар на своята младост, с всичкото знание и сила на своята зряла възраст и с цялата опитност и душевна ведрина на своята старост. Касае се за д-р Стефан Томов, роден в Котел на 13 март ст. с. 1850 г. и склопил очи в София на 24 април 1939 г. Произлизащ от видно котленско семейство, той е следвал до 12 годишна възраст в родния си град (гдето е учил гръцки с даскал Христо Калудов) до септември 1862 г., когато заминава за о-в Малта и следва в английския колеж до юлий 1865 г., след което в септемврий същата година постъпва като студент в новооткрития Роберт колеж в Цариград, който завършва с отличие в 1869 г. Характерно е за младия Томов обстоятелството, че той е много прилежен, любознателен и че всичко му се отдава много лесно. (Той получава две награди в Малта и три награди в Цариград и е назначен за месеците септемврий и октомврий 1869 г. за помощник-учител в Роберт колеж.) През м. ноемврий с. г. П. Р Славейков, тогавашен редактор на в. Македония, препоръчва Томова за главен учител на класното училище в Ямбол, гдето е преподавал български, френски и турски. В неделен ден и в празник той е държал често сказки. В този град той е учителствувал само една година, след което отива в родния си град и остава за учител две години, 1870/71 и 1871/72. Тук той е имал случая през пролетта на 1871 г. да приветствува, като главен учител, първия български екзарх Антим, който на път за Цариград, е минал през Котел. Годините 1874-1878 Томов прекарва в Америка (Madison, New Jersy) гдето свършва по богословие. Връща се в България в началото на 1879 г. и започва своята дейност като евангелски пастир в Търново /февруарий 1878/. По това време в нашата стара столица е кипял трескав живот, предстояло е наскоро отварянето на Учредителното събрание с представители от новосъставеното, съгласно Берлинския договор, българско княжество. Той е имал възможността да участвува в посрещането на руския императорски комисар княз Дондуков-Корсаков (идещ от София, за да открие Учредителното събрание на 10 май) и да се запознае, по този случай, с митрополит Климента. За интересните събития по онова време предпочитам да заема следните редове от необнародваните още "Спомени" на д-р Ст. Томова: "На 10-и март се отвори тържествено Учредителното събрание с реч от императорския комисар, който имаше за свой представител учения руски юрист Лукиянов. Преди определения за отварянето на Учредителното събрание ден, събрали се бяха не само редовно избраните от пределите на българското княжество народни представители, но и избраните от Тракия (Източна Румелия) и Македония представители. На последните руския императорски комисар нареди да се каже, че не могат да бъдат признати за представители и че ще могат да присъствуват на събранието само като слушатели. За председател на Учредителното събрание биде избран Видинският митрополит Антим. Всичките митрополити присъствуваха като представители ех officio на Учредителното събрание. По-видните представители на това събрание бяха Драган Цанков, Петко Р. Славейков, Марко Балабанов, Тодор Икономов, които бяха взели и живо участие в борбата и решението на черковния въпрос. С тях се познавах още от Цариград, когато бях студент в Роберт Колеж. По-младите, които заедно с гореспоменатите вземаха също живо участие в разискванията на Учредителното събрание, бяха д-р К. Стоилов, Петко Каравелов, Д. Греков и Стефан Стамболов; с последните трима се запознах тогава. След конституирането на бюрото, по предложение, прие се единодушно да се изпрати от председателя на събранието благодарствена телеграма до редакцията на в. Daily News в Лондон за неговата заслуга с обнародването най- напред пълен отчет за ужасните кланета в Батак и Перущица. След една седмица се получиха в бюрото няколко екземпляра от броя на Daily News с уводна статия, в която редакцията изказваше своята благодарност за изпратената от председателя на събранието телеграма и пожелаваше благотворна дейност на събранието. Не зная защо - понеже имаше и други, които знаеха английски - владиците поканиха мене да им преведа уводната статия на Daily News и след туй всички се обърнаха любезно към мене, благодариха ми и ми заявиха, че те нямат нищо против такива образовани евангелски проповедници като мене... Задачата на Учредителното събрание беше да изработи конституция за българското княжество. Императорският комисар остави на бюрото проект за конституция, екземпляр от който се даде на всеки представител. Събранието избра една 25 членна комисия, която да изучи този проект и да представи доклад на събранието. В комисията влизаха, освен владиците, Марко Балабанов, д-р К. Стоилов и Д. Греков. След няколко дена комисията раздаде отпечатания си доклад на представителите на Учредителното събрание". Интересно е да се отбележи тук борбата на Томова срещу едно стеснително и неправилно схващане и прилагане на така наречения "прозелитизъм"* //* Бележка на съставителя на "Изгревът". Prosnlytos - от гръцки - пришелец, новопокръстен, новоприет; църковен термин - стремеж да привличат последователи към някое вероизповедание.// по онова време, мерки срещу който са били предвидени в доклада на комисията. Ето какво се чете по-нататък в спомените: "В доклада, между друго, се добавяше от комисията и следната клауза: "Прозелитизмът е забранен в българското княжество". Една вечер, продължава Томов, отидох в ресторанта, дето се хранеха Марко Балабанов и К. Стоилов и след като ги поздравих, обърнах се към г-на Стоилова и го запитах, как разбира той думата прозелитизъм. Той не отговори ясно, а само се постара да обясни, че уж тази клауза била назначена да се не допущат проповеди против православната църква. "Позволете ми тогава да Ви обясня, казах аз, как ще разбират и тълкуват тази клауза българските власти, щом се изправя да проповядвам евангелието в някой салон във В. Търново, например: ще влезе един полицай и ще се обърне към мене с думите: "Вие нарушавате Конституцията с вашата проповед, вие прозелитствувате, а прозелитизмът е забранен; веднага спрете, инак ще ви арестувам и ще ви заведа в участъка". Марко Балабанов се постара и той да обясни значението на думата прозелитизъм, но и от неговото обяснение нищо не се разбра. Целият този доклад биде отхвърлен с голямо болшинство от Учредителното събрание, което избра друга комисия да изработи нов проект, който биде приет от същото събрание. Това е Търновската Конституция, която в последствие, претърпя малки изменения. По това време се разделиха народните представители на Учредителното събрание на две партии - Консервативна и Либерална. В първата влизаха владиците и следните по-видни и способни представители, които застанаха начело на тази партия, а именно: Марко Балабанов, Константин Стоилов, Тодор Икономов, Григор Начевич и Димитър Греков. Начело на Либералната партия застанаха Драган Цанков, Петко Каравелов и Стефан Стамболов. Последните успяха да привлекат на своя страна болшинството представители от Учредителното събрание. Като преводач на г-на Грант, кореспондент на в. "Таймс", аз присъствувах всеки ден на заседанията на събранието и следях разискванията. Не малко странно беше това обстоятелство, че повечето от представителите, възпитаници на западно-европейските държави, влязоха в Консервативната партия, а руските възпитаници, начело с Каравелова и Стамоблова, се проявиха като крайни либерали". Ето какво се казва за избирането на първия български княз: "На 16-и април първото Велико народно събрание избра за княз Александър Батенберг. При влизането си в старата българска столица, той биде тържествено и славно посрещнат от голямо множество граждани и селяни. Заведен биде на определената за него квартира на главната улица, близо до тъй наречения стар Стамбулов хан. Вечерта към 9 часа, накрая на града избухна пожар, който биде набързо угасен. Простолюдието взе това за лош признак. При голяма тържественост, в големия салон, гдето заседаваше Великото народно събрание, първият български княз даде клетва, че ще пази приетата българска Конституция". Ето какво намираме и за Петко Каравелова: "През това време, с някои от кореспондентите, вечер, посещавах някои от по-видните народни представители. Една вечер посетихме на квартирата му Петко Каравелова. На масата в стаята му видях съчиненията на английския философ John Stuart Mill. Каравелов ни прие много любезно. Седнахме и завързахме разговор. Каравелов с българските кореспонденти, аз с английските кореспонденти. След малко се обърна Каравелов към английските кореспонденти и ги запита нещо, преведох му и се сетих да го запитам, говори ли английски: "Нищо не разбирам от английски", каза той. - Как тъй, отвърнах аз, на масата виждам на английски съчиненията на Джон Стюарт Мил?" - "Да, да, добави той, тези съчинения чета и ги разбирам, но когато чувам да се говори английски, разбирам толкоз, колкото, ако се говореше китайски". Друга една малка случка на митинга по бламирането на първото министерство показва, как Томов е имал силен усет към парламентарен режим. "На 15/27 август същата 1879 година на 8 часа заранта, срещнах на Баждарлъка - главната улица в Търново - г-на Стамболова, който много живо и весело ми каза: "Тази заран на 10 часа ще се държи политически митинг в двора на черквата "Св. Никола", заповядайте и Вие на този митинг". Благодарих за поканата и казах, че ще отида. И действително, на определеното време отидох. На черковния двор бяха се събрали няколко граждани и селяни. Последните бяха заобиколили стария народен труженик П. Р. Славейков, който може би им обясняваше значението на митинга. Около поставената в средата на двора маса седеше Стамболов с няколко граждани и двама-трима руски офицери. На определеното време се изправи Стамболв и откри митинга, като обясни с няколко думи значението и целта му. Той заяви, че целта на митинга е да разгледа делата на тогавашното първо министерство Бурмов-Балабанов и да го бламира, поради противоконституционните му дела. След туй той държа пламенна политическа реч, в която се постара да докаже, че с делата, що е извършило вече министерството, то е нарушило Конституцията и митингът или по-скоро, присъствуващите на митинга, имат право да бламират-да изкажат недоверието си към министерството, понеже самата Конституция им дава това право. С изключение на 10 души от присъствуващите, едва ли друг някой разбра нещо от Стамболовата реч. Както и да е, след речта се изправи Иван П. Славейков, син на стария Славейков, и прочете резолюция, в която се казваше, че събранието, след като изслуша речта на Ст. Стамболов, реши: "Изказва недоверие към министерството Бурмов-Балабанов, поради неговите противоконституционни дела. Копие от резолюцията да се изпрати до всички вестници в София и на княза". Нямах намерение да говоря на митинга, но неприятно впечатление ми направи препоръката да се изпрати копие от резолюцията и на княза. Поисках думата и държах следната кратка реч: "Господин Председателю, всеки ден имам случая да чета английски вестници, в които често се дават отчети за политически митинги, държани в добре уредената английска държава и абсолютно никога копие от резолюциите на тези митинги не се изпраща на английския крал, или на сегашната английска кралица и много неприятно изненадан останах, когато чух да се препоръчва да се изпрати копие от резолюцията до княза. Нашият княз е още млад и неопитен и едва сега е почнал да изучава народа. Бива ли от самото начало на нашия политически живот да го смесваме и него в нашите политически препирни? Това, господа, не е разумно и затова предлагам да се не изпраща копие от резолюцията до княза". Трябваше да се подкрепи моето предложение и да се гласува. Малцината от присъствуващите, обаче, които разбраха това, изглежда, че бяха в полза на резолюцията, която биде приета. "С тази резолюция, завършва Томов, се тикна първата либерална партия в големите крайности, които докараха първия държавен преврат в 1881 г." Прелиствам много страници от спомените и се спирам на обстоятелствата, при които е станало построяването на училищно здание в Ловеч през 1882 г. Ставало е нужда Томов, заедно с г. Чалис, да ходи в София, да се среща с г. Начевич, министър на Вътрешните работи, и Иречек, министър на Просвещението. Работата е била уредена. По този случай, Кох, пасторът на княза, е издействувал аудиенция за двамата при княз Батенберг. Ето какво четем за това: "На 22 април 1881 г. ние отидохме в двореца и чакахме около половин час в приемната стая. Часът беше около 10:30. Тогаз дойде при нас г-н Стоилов и ни каза, че Негово Височество ни чака в кабинета си. Въведени бяхме там. Негово Височество дойде при нас, подаде мен ръка, а после на г. Чалис. Запита ме, на френски, учил ли съмсг. Стоилов. Отговорих утвърдително. След туй ме запита за училището, което възнамеряваме да отворим в Ловеч. Обясних, на Негово Височество, че училището ще бъде като Американското девическо училище в Самоков. Негово Височество каза, че посетил американските училища в Самоков и останал много доволен от тях. Негово Височество пожела добри успехи и на нашето училище. "Уверен съм, добави Негово Височество, че във вашето училище няма да се преподава политика, както в училищата във Враца и в други места на Княжеството". "След туй, Негово Височество се обърна към г-на Чалис и го запита на френски, колко години е живял в България, но като разбра, че г-н Чалис не говори свободно френски, каза на английски: "You speak Englich, of course". След като разпита и г. Чалис за работата му в Методистката мисия, Негово Височество каза, че много съжалява, дето народът обръща прекалено голямо внимание на политиката и отдаде това на липса на всякаква индустрия. Ние заявихме на Негово Височество, че нашата цел е да работим за нравственото и религиозно повдигане на нашия народ и се надяваме, че ще имаме моралната подкрепа на всички просветени българи." По това наше посещение, ето какво казва и д-р Иречек в том II, с. 116 на своя дневник: "16/28 март 1882 г., вторник сутринта. Стана дума за работата на протестантите в Ловеч. Rev. Mr. Challis и Rev. ("преподобният") Mr. Томов, българин от Котел, искат да съградят училище в Ловеч, ала общината не им позволява. Префектът изпратил нам, в Министерството на просветата, писмото на общината, с което уведомява за петицията на известни 100 жители, вследствие на която / петиция/ не е дадено разрешение, и аз го внесох в министерския съвет. И двамата реверенди вчера бяха у мене. В Министерския съвет аз и Стоилов поддържахме тяхното искане на основание: 1) Берлинският договор, 2) прецедента в Самоков, 3) православната черква ще се постресне малко от тази конкуренция, ще се пробуди у нея потреба за богословска ученост, необходима за нея. Теохаров опонира. Отложи се, докато се получат по-подробни сведения от Ловеч. Реверендите бяха у пастор Кох, дал им doner, вино не пили. Теохаров, който опонирал, беше министър на Правосъдието, дошъл наскоро от Русия, надъхан с нетолерантни възгледи на руското духовенство спрямо мисионерското дело в България". Прелиствам още много страници и се спирам на мястото, гдето става въпрос за заминаването на княз Батенберг от България: "На 10 август, все същата 1886 г., бях в крайдунавския град Оряхово. Рано сутринта, на другия ден, видях на скелята яхтата "Александър I", дошла от Русе да отведе през нощта княз Александър Батенберг. По обяд със закрит файтон, пристигна в града князът, слезе с файтона долу на скелята, влезе в яхтата с придружаващите го лица и към 4 часа сл. пладне яхтата потегли към Бекет, на отсрещния румънски бряг, но отведнъж зави и тръгна нагоре по Дунава към Лом и Видин. Отпосле се узна, че яхтата се пак извила и потеглила надолу по Дунава за Рени, където бил изведен княз Александър и отправен към австрийската граница". По-нататък се дават подробности по замислянето и издигането на Свищовското евангелско училище. Намирам и следите редове за първото посещение през м. май 1888 г. в Свищов на княз Фердинанд, придружен от министър-председателя Стамболов и отседнал в дома на г. Ангелова. "От страна на Научно-Богословското училище учителите Ст. Томов и М. Д. Вълчев бидохме приети от Негово Царско Височество. Отначало той говори на френски, но като обясних, че сме учители в американското училище, Негово Царско Височество каза: "You speak Englich then?" и размени на английски няколко думи с нас. Поканихме Н. Ц. В. да посети и нашето училище, но той изказа съжаление, че не му е възможно да стори това, понеже не щял да има време да посети и градските училища". Много още страници от спомените се отронват през пръстите ми и описват събития и лица, които нямат пряка връзка с поставената тука цел, но от които се вижда участието на Томова в разни конгреси и конференции в Цариград, Цюрих, Лондон, Франкфурт на Майн и т.н., дейността му като пастир и като общественик, редактор на сп. "Християнски Свят" (за 12 години) и т.н. Дохожда Първата, а после и Втората война; той е на своя пост. През юлий 1917 г. бива поканен да работи като преводач от английски и италиански в информационната цензурна секция при Главната квартира, гдето остава до октомврий 1918 г. Аз спирам тука с живота и дейността на д-р Стефан Томова. Не искам да засягам периоди много близки до нас. Мога, обаче, да кажа, че той и до последния момент се е интересувал от всичко онова, което се е отнасяло до социалния, духовния и политически живот на България. Съдбата на нашата родина, в различните моменти на нейния живот, го е извънредно много интересувала и вълнувала. Той винаги е искал за България по-голямо благополучие и по-честити дни. Той е работил според силите си, за издигането на българския народ в просветно и духовно отношение. Жива история със своите 90 години, той представеше, наистина, образа на един от нашите скромни, но верни и предани ратници от епохата на близкото ни духовно и политическо възраждане, един от ония, които с любов в сърцето си, с усмивка на устата си, с крепки мишци, с дръзновено слово и с просветен ум работиха като верни и предни чада за издигането на България. Книжовната и просветна дейност на д-р Стефан Томов е голяма. Освен беседите и проповедите, които е държал в качеството си на евангелски пастир, той е говорил много често в читалищни и други салони по разни въпроси. За 12 години, като редактор на сп. "Християнски Свят" той е казал в уводните статии и в отдела "Критични бележки" своята компетентна дума по всичко, що е засягало нашия социален, духовен и политически живот в България. Мнозина и днес още си спомнят за пламенните проповеди и бляскаво държаните сказки от него почти във всички градове на България. Той, също така, е писал в разни списания и вестници. По-главните книги, които е превел от английски са следните: "Кратко Богословие" от Бини; "Животът на Джон Уесли" от М. Лелиевър; "Повестта за Рут"; "Успешен мъж"; 'Животът на Исуса Христа" от Джеймс Стакер; 'Животът на апостол Павел" от Джеймс Стакер; "Пътешественикът" от Дж. Бънян, ч. I; "Огненият език или силата на християнството" от Уилям Артур; "Все, що лъщи, не е злато" и др. През време на войната, като цензор в Главата квартира, Томов е превел в защита на народната ни кауза, следните книги от български на английски: "Истината за Македония" (The truth about Macedonia) от Д. Мишев, 34 с.; "Политическата съдба на Добруджа след Берлинския конгрес" (The Political Destiny after the Berlin Congress), от Милан Д. Марков, 39 с.; "Историческите права на България върху Добруджа" (Bulgaria's Rights to Dobrudja), от Милан Д. Марков, 106 с.; "Мемоарът от представителите на Централния Добруджански Народен съвет да представителите на държавите, призвани да въдворят мир между народите", 40 с.; ("A Lecture on Bulgaria before the Sociological Socety of Paris, by George Bousquet, Marsh 14,1914,16 c. (преведена от френски). От тези книги първите три са били отпечатани в Лозана и Берн, Швейцария, а последните две - в София. Д-р Ст. Томов остави в ръкопис следните съчинения: "Биография на д-р Лонг"; "История на евангелизма в Северна България"; "Спомени". Т. Cm. Томов

1. Д-р СТЕФАН ТОМОВ (25.03.1850, Котел-24.04.1939, София) 1.1. Лични спомени А) Автобиографични бележки Християнски сеят, Г. XXVIII, бр. 12 (XII.1924), с. 141-142. Ст. Томов Роден съм в гр. Котел на 25 март 1850 г. Първоначалното си образование получих в родния си град. През 1862 г. д-р A. Л. Лонг, първият мисионер, който положи основите на евангелското дело в Северна България, издействува да бъда приет със стипендия в английското училище в остров Малта* //* Заб. Роберт Колеж не беше още отворен.// и в началото на м. октомврий същата година заминах през Цариград за остров Малта и постъпих в английската колегия. В училището заварих други двама българи: Никола Стойчев от Шумен и Петър Матеев от Котел. През лятото на 1865 г. се разтури английската колегия в остров Малта и с другите българи ученици аз се завърнах в Цариград и от там в родния си град Котел. През м. септемврий, 1865 г. постъпих в Роберт Колеж и в 1869т. завърших курса на науките в тази колегия. След туй, в 1869-1870 учебни години учителствувах в гр. Ямбол и в 1870-1871 и 1871-1872 учебни години учителствувах в родния си град Котел. От 1872 до 1874 г. бях секретар на английската болница в Галата, Цариград. През м. декемврий 1874 г. заминах за Америка, гдето пристигнах в началото на м. януарий 1875 г. и веднага постъпих в богословската семинария Дрю, щат Ню Джърси (DrewTeological Seminar, Madison, New Jersey). Завърших курса в 1877 г. със степента бакалавър по богословието (Bachelor of Divinity) и работих като пастир и проповедник в една селска методистка църква в Гилбертон, щат Пенсилвания. През м. ноември 1878 г. бях назначен от Мисионерския Борд да работя в българската мисия и в началото на м. декемврий същата година тръгнах от Ню Йорк за България. В Русе пристигнах в началото на м. януарий 1879 г. и бях назначен да почна проповедническа работа в гр. Търново, дето се установих в началото м. февруарий, същата година. Работил съм като проповедник, пастир, учител в Свищов и като проповедник и пастир в Русе, Шумен и Варна. Превел съм следните по-главни издадени от Мисията книги: "Съкратено Богословие", "Животът на Джон Уесли", "Християнско кръщение", "Животът на Исуса Христа и на Ап. Павла" от Сталери, "Огненият език или Силата на Християнството" и "Хомилетика" от Епископ Бърт. - Бил съм редактор на "Християнски Свят" петнадесет години. Сътрудничил съм и още сътруднича на "Християнски Свят" и "Зорница". Б) На аудиенция при първия български княз Батенберг. В Самоков. Насилствено затваряне на Американското училище в Свищов. Лични спомени Християнски свят, Г. XXVIII, бр. 12 (XII.1924), с. 141-142. Д-р Ст. Томов Един от американските мисионери, който успя да научи добре български и работеше успешно около осемнадесет години в нашата мисия, беше Благ Д. Ч. Чалис. Той най-напред в 1881 г. отвори в Троян поддържаното от Женското мисионерско дружество Американско девическо училище, което на другата 1882 г. биде преместено в Ловеч. Трябваше да се построи училищно здание, но Ловешкия градски съвет правел спънки и не давал разрешение за това. Г-н Чалис беше принуден да ходи в София да действува при Министерството на вътрешните работи за добиване разрешение. Той ме повика от Свищов да го придружа в София и му помогна в тази важна работа. На 28 февруари, 1882 г. пристигнах в Ловеч; Г-н Чалис ми разправи за шиканиите, които му правел Ловешкия градски съвет и как кметът отлагал издаването писмено разрешение за постройване училищно здание. Два-три пъти ходихме при кмета и все един и същ отговор получихме: съветът не се е събирал да разгледа въпроса; окръжният управител бил по обиколка из окръга. След два дена управителят ни прочете четирите главни точки на представения от кмета доклад по постройката на училищното здание. Давам тук тези точки като куриоз: 1. Откак дошли протестантите в Ловеч православните църкви останали празни; 2. Понеже от Освободителната (руско-турската) война насам има много бедни деца в Ловеч, то всички тези деца щели да постъпят в Американското протестантско училище и щели да станат протестанти. 3. Че откак дошли протестантите в Ловеч, много жени парясали мъжете си; 4. Че в Американското училище учителите учели децата да се не покоряват на родителите си. Управителят ни заяви, че това са много глупави причини и прибави, че ще изпрати доклада до Министерството и не се съмнява, че отговорът на министъра ще бъде благоприятен за нас. В София ние ходихме няколко пъти при г-на Начевича, тогавашния министър на вътрешните работи и при г-на Стоилова, тогавашния началник на политическия кабинет на Негово Височество и след няколко дена Ловешки окръжен управител получил телеграма от министъра в смисъл да издаде разрешение за изграждане на училищното здание. През краткото си пребиваване в София по този случай ние се запознахме и с г-на А. Кох, проповедника на тогавашния княз Батенберг Г-н Кох ни издействува аудиенция при Негово Височество. На 10/22 март 1882 г. ние отидохме в двореца и чакахме около половин час в приемната стая. Часът беше около 10:30 пр. пладне. Г-н Стоилов дойде при нас и ни каза, че Негово Височество ни чака. Негово Височество любезно ни подаде ръка и ме попита на френски, учил ли съм с г. Стоилов. Отговорих утвърдително. След туй ме запита за училището, което сме отворили в Ловеч. Обясних, че то ще бъде като Американското девическо училище в Самоков. Негово Височество каза, че посетил американските училища в Самоков и останал много доволен от тях и пожела добри успехи и на нашето училище. "Уверен съм, прибави Негово Височество, че във вашето училище няма да се преподава политика, както училището във Враца и в други места в Княжеството". После Негово Височество се обърна към г-на Чалис и го попита на френски, колко години е в България, но като разбра, че г-н Чалис не говори свободно френски, каза му на английски: "You speak Englich of course" - Вие, разбира се, говорите английски? - След като разпита г-на Чалис за работата му в Мисията, Негово Височество казал, че много съжалява, дето народът обръща извънредно голямо внимание на политиката и отдаде това на липса на всякаква индустрия. Ние заявихме на Негово Височество, че нашата цел е да работим за нравственото и религиозно подигане на нашия народ и се надяваме, че ще имаме поне материалната подкрепа на всички просветени българи. Аудиенцията трае около 15 минути. Използувахме случая да отидем за няколко дена в Самоков. Бяхме на гости у американския мисионер г-на Пор. Г-н Кларк, тогавашния директор на Мъжкото училище, ни разведе из новото, наскоро построено училищно здание, което още тогава имаше добра библиотека от английски и български книги, и физически и геологически кабинет. Присъствувахме във време на преподаване и на някои от по-горните класове и в двете училища и останахме крайно доволни. Посетихме и дядо Матинчев, който е баща в Израила на Самоковското евангелско общество. Той ни говори за гоненията, които много години е търпял от самоковските граждани, но Бог му е помагал и го е крепял да не отпадне. Насилствено затваряне на Американското мъжко училище в Свищов В началото на м. ноемврий 1882 г. се отвори в Свищов Американско мъжко училище, отначало с първоначално отделение, а после и с класно. Уреди се и пансион за ученици от други градове и села из България. По-после се отвори и богословски отдел едва класа. От този отдел излязоха седем души проповедници, от които двама са се поминали, а другите пет души още работят като пастири в Мисията. На 1 декември 1882 г. тогавашният Свищовски окръжен управител, ме запита, кога сме отворили нашето училище. Казах му, че своевременно поднесох на училищния инспектор официално известие за отварянето на нашето училище. Инспекторът беше уволнен и управителят временно заемаше службата му. Немалко изненадан останах, обаче, когато управителят ми каза, че между предадените нему книжа от бившия инспектор нямало подобно известие. Бившият инспектор, обаче, ме увери, че предал въпросното известие на управителя. На другия ден управителят Сребров дойде в училището преди пладне и ни показа заповед от министерството за затварянето на нашето училище, "тъй като съществуването му било незаконно". Помолихме г-на управителя да бъде тъй добър и ни съобщи писмено тази заповед, и след един час получихме заповедта. На другия ден, на 9 часа пр. пладне аз лично занесох отговора на съобщената от управителя заповед. В отговора ние, учителите, молихме г-н управителя да ходатайствува пред г-н министъра да се отмени заповедта. Като прочете отговора, управителят каза, че понеже заповедта е ясна, то той ще затвори училището и ще арестува учителите. Отговорих, че за отговора на заповедта е отговорен г. Джонс, директор на училището, който е американец. "Не познавам американци", отвърна гневно управителя. Казах, че ще съобщя веднага решението му на директора и учителите. Додето да отида до къщата на директора и с него да се върна в училището, управителят и околийският началник с двама стражари се отправили към училището. Ние ги сварихме там и чухме учителите Пад и Икономов да обясняват и на околийския началник, че няма право да влиза в американско здание без разрешение от английския консул. Тогаз управителят извика на руски на драгуните: "Берите его" и последните поведоха г-н Икономов и мене към полицията, дето ни затвориха в една стая и ни освободиха вечерта. В) След зората на Освобождението Зорница, Г. LI, бр. 12-13 (8.IV.1931), с. 5. д-р Ст. Томов През историческата 1879 година - след Учредителното събрание и избирането на първия български княз от същото събрание във Велико Търново, когато княжество България почна да се организира, д-р Байнгтон, редактора, написа във в. "Зорница" редица статии с много добри внушения по успешното организиране на новото управление в Княжество България. По онова време имаше много малко вестници и почти всички бяха политически и малко-много свързани с образувалите се още през сесията на Учредителното събрание две политически партии - Консервативна и Либерална. "Зорница" беше едничкият безпартиен самостоятелен вестник. Беше много разпространен тогава навсякъде из България, а особено в Македония, гдето рядко се получаваха други вестници. Не ще съмнение, че всичко това "Зорница" дължеше на вещото перо на Д-р Т. Л. Байнгтон. В 1880 г. пишещият тия редове работеше като пръв евангелски проповедник във В. Търново. В този град имаше тогава около 150 абонати на "Зорница". За голямо съжаление още в първите години на нашия политически живот партийните борби се развиха до крайна степен. Това изпъкна още в първия митинг, държан във В. Търново на 15 август 1879 г. На този митинг, който се откри от покойния Ст. Стамболов, и на който той държа буйна ораторска реч, с която се бламира тогавашното първо министерство Бурмов-Балабанов, присъствуващите на митинга гласуваха копие от прочетената резолюция да се изпрати не само на тогавашните политически вестници, но и на Княза. Пишещият тия редове присъствува на митинга и крайно възмутен от последната част на резолюцията, поиска думата и предложи да се не изпраща копие от резолюцията до Княза, обяснявайки, че от уважение към нашия още млад и неопитен държавен глава, ние не трябва да го вмесваме в нашите партийни борби. Това предложение не се прие. Партийните борби продължиха след това и достигнаха до крайна ожесточеност. Те докараха първия преврат в 1881 г. Като български вестник "Зорница" не можеше да не се изкаже по преврата и главният редактор, д-р Байнгтон, изложи своите възгледи по преврата, тъй както можеше да стори това само един американец, пропит с Христовите принципи на правда, истина и любов. Разбира се, д-р Байнгтон се изказа против преврата; но той не засегна нито Княза, нито водителите на партиите. Агитаторите в полза на даване пълномощия на Княза да управлява седем години без Конституцията, която биде суспендирана, водеха крайно ожесточена борба срещу своите противници. Един само пример. В Свищов, дето се намираше тогава пишещият тези редове, борбата се водеше тъй безразборно и свирепо от консерваторите, че малцината либерали не смееха да се проявяват. В деня, когато пристигна "Зорница" с уводната статия против преврата, в градската градина влязоха демонстративно няколко буйни младежи. Вървящият, начело, държеше новият брой "Зорница" в ръка, и дойде та се спря до пейката, дето седях аз: "Вие ли писахте уводната статия на "Зорница"? - сърдито ме запита той. "Уводната статия е писана от редактора", отговорих аз. "Да, да, ние знаем, че ти съчувствуваш с изказаните от редактора на "Зорница" възгледи, но виж какво става с твоята "Зорница", продължи той. В това време един от младежите драсна кибрит и запали омразния тям брой "Зорница". "Вие можете да изгорите този и другите броеве на "Зорница", но против идеите, които "Зорница" прокарва, вие сте съвършено безсилни". Тогаз някои от младежите почнаха заплашително да въртят своите бастуни. Тъкмо тогава, обаче, влезе в градината свищовският управител, Роберт-колежки възпитаник, който ме познаваше и буйните младежи се пръснаха. От онова време и досега "Зорница" не е престанала да ратува за въдворяването на ред, справедливост, правда, истина и любов в нашето отечество. "Зорница" е силно наблягала и още набляга на необходимостта от християнско възпитание за нашия народ, а особено за нашата младеж. ------------------------------------------------------------------ * Заб. 1. Гръцкото списание "Апотики офелимон гносеон" (съкровище от полезни знания), издавано от д-р Елиас Ригс и д-р Йона Кинг в Смирна през 1836 г.

6. Приносът на евангелистите за България Приносът на евангелските мисионери и тяхното дело с появата им в живота на български я народ през XIX век Павел Василев Развитието на възродителните процеси и Реформацията в Европа не дават отражение върху живота на българите. През 17 и 18 век България остава изолирана от тези основни процеси. Страната ни се намира под Османско робство, а гръцката православна църква прави масирани опити чрез своето духовенство да елинизира българския народ. Стремежите на Софроний Врачански и Паисий Хилендарски да стимулират изграждането на църковна и национална идентичност, веднага не дават видими резултати. В първите години на 19 век, евангелските мисионери постепенно навлизат и проучват условията за просветна и духовна работа по нашите земи. Тези опити са провокирани от усилията на прогресивни православни българи, които са търсели пътища за реформи в църквата и обществото и за възстановяване на българското самосъзнание. Евангелските мисионери намерили по нашите земи едно будно, но много изостанало във всяко отношение население. 1. Първата тяхна задача, която се налагала, е да обучат хората на най- елементарните хигиенни навици и на начин на живот. (Виж статията "България през 19 век".) До тогава почти нищо не е било извършено за духовното повдигане на населението. Само в отделни селища е имало училища и малко са били младите хора, получили образование. 2. Евангелските мисионери са започнали усилена просветна работа. С изгражданите училища от модерен за тогава тип, те окончателно са изместили килийните. Особено значение има създаденият от мисионера д-р С. Хамлин Роберт Колеж в Цариград. Оттам подготовка получават много наши общественици, които намират място във възродителните процеси и участвуват в ръководството на младата българска държава - министри, държавни служители, учители и др. За подготовка на свещенослужители (пастири и книгопродавци), които да разпространяват Словото Божие и евангелските истини, мисионерите са откривали научно-богословски училища, като тези в Пазарджик, Свищов, Самоков, Ловеч и др. Освен това, те са създавали десетки сиропиталища и детски градини, където от малки децата са научавали за Бога. 3. Евангелските мисионери са развивали усилена книжовна дейност чрез преводи и публикуване на християнска и духовна литература. В тази тяхна работа те са срещали съпротивата на гръцкото православно и католическо духовенства, които унищожават много ценни старобългарски книги. Това се е правило с цел ликвидиране народностното съзнание на българите. Най-съществената работа в тази насока е пълният превод на цялата Библияна съвременен български език, отпечатана през 1871 г. Върху превода са работили мисионерите д-р Елиас Ригс и д-р Алберт Лонг и българите Христодул Костович Сечан-Николов и Петко Рачо Славейков. (Виж статията "Превод на Библията" -раздел 2, т. 1) От евангелските мисионери са преведени, отпечатани и разпространени много книги с християнско съдържание, които са имали своето въздействие върху народа. (Виж статията "Д-р Алберт Лонг". - раздел 1. т. 6.1) За успеха на книжовното дело у нас, със съдействието на евангелските мисионери са били внесени шрифтове на кирилица от Америка за работа на печатницата в Смирна. Там е отпечатан на български език Новия Завет преведен от Неофит Рилски, в няколко издания с общ тираж 30,000. По-късно печатна база е създадена и в Цариград. За печат са били търсени възможности и във Влашко. Евангелските мисионери издават и първият български вестник "Зорница" в Цариград, който и до днес се печата. 4. Основен и съществен е приносът на евангелските мисионери да проповядват и да учат народа на Словото Божие. Преследвани от гръцките фанариоти, а по-късно - от новоназначените неуки български свещеници, те били принудени да правят свои църкви, които с готовност са приемани от народа. Евангелските църкви поднасяли Словото Божие на говорим, роден език и подканвали за един активен християнски живот. Те били реформирани църкви, изчистени от суеверие, от закостенялостта и ритуалността. Сега, след изпитанията и гоненията през 45 годишния комунистически строй, в Северна България има повече от 35 Евангелски методистки църкви. 5. Евангелските мисионери д-р Ал. Лонг и д-р Уошбърн, преподаватели в Роберт Колеж в Цариград, през 1876 г. са били съпричастни към съдбините на българския народ при потушаването на Априлското въстание. По тяхно настояване, Еуджин Скайлер, легационен секретар и генерален консул на Америка в Цариград, посещава Батак и вижда ужасяващата картина от 5000 трупа непогребани. Материалите за турските зверства, д-р Лонг своевременно превежда на английски език и предава на кореспондента на "Дейли нюз" Едиун Пиарс. Европанаучава истината. От подадените сигнали, кланетата са спрени. Така тези мисионери завинаги свързват имената си с българската история. 6. В борба за независима национална църква, евангелските мисионери имат своя принос. Това е един от най-важните процеси в историята на българското Възраждане и ключов момент в изграждането на съвременната българска нация. На 3 април 1860 г. при тържествената Великденска служба на българската общност в Цариград Иларион Макариополски провъзгласява независимостта на Българската православна църква от Цариградската фанариотска патриаршия. Тази решителна стъпка на българските духовни водачи предизвиква яростна реакция от страна на Цариградската патриаршия. Тя се обръща към Високата порта с искане Иларион Макариополски и всички свързани с акцията от 3 април да бъдат заточени. Евангелските мисионери в България с внимание и съчувствие следят усилията на българския народ за църковна независимост. През м. ноември 1860 г.д-р Елиас Ригс няколко кратно настоява пред американския пълномощен министър в Цариград, Джеймс Уилямс, да се застъпи пред Високата порта в защита на българската кауза. Практически на този етап, мисионерите се явяват единствения външен фактор, симпатизиращ на българската кауза. В най-тежките моменти на борбата, Иларион Макариополски е застрашен от ново заточение. Той познава евангелските мисионери и тяхната лоялност, посещава Роберт Колеж, търси тяхното мнение и помощ. Освен това той се обръща към Евангелския съюз (алианс), който като посредник да го свърже с посланиците на някои протестантски страни в Европа и с Америка. Със застъпничеството на британския, пруския и датския посланици, тримата архиереи Иларион Макариполски, Авксентий и Паисий са спасени. Поради натиска на гръцките фанариоти да запазят влиянието си в българската църква и присъствието на големите користни апетити на католиците - униати, българскит е православн и дейци са проявил и готовност да преговарят с Евангелския съюз за присъединяване. Идеята била българската църква да се обяви за част от протестантския милиет, като в този договор те са виждали един формален акт, който обезпечава независимост . При преговорит е между евангелскит е мисионер и и православните църковни дейци възникнал проблем по текста от договора: "Светото Писание на Стария и Новия Завет е единствено правило на вяра и дела". С този параграф от договора де факто се изключват като средство за спасение ритуалите, допълнителните писания и предания, житията на светците и молитвеното застъпничество на Св. Богородица и другите светци. Българските православни водачи не се решават на такова окончателно изповядване - единствено на авторитета на Светото Писание и договорът не се е сключил. В препятствие се превръща всъщност онова, което се явява фундамента на протестантството - позоваването единствено на Библията, като валиден авторитет. Евангелските мисионери всъщност са били на прага на изключителен успех в своята дейност сред българите - формално целият български народ би станал част от протестантския съюз, макар че се запазва автономността на църквите. Този момент не дава отражение на взаимното уважение между протестанти и православни и на взаимната им подкрепа, особено в борбата на българите за независима църква. И до днес остава открит историческия въпрос: С какво съдбата на българския народ, неговото национално, културно, икономическо и политическо развитие биха били по-различни през последните 145 години, ако през онези драматични събития православните църковни водачи бяха взели друго решение. (Пот. 6 със съкращения са използвани материали на Mediapool.)

5.2. Предложение за снемане регистрацията на пасторите на Конгершанската църква Христо Христов Куличев и Димитър Христов Куличев * Вестители на истината. История на евангелските църкви в България. София, Българско библейско дружество ООД, 1994, с. 385-387 До Другаря Любомир Попов, заместник министър, председател на Комитета по въпросите на БПЦ и на РК при Министерството на външните работи ПРЕДЛОЖЕНИЕ за снемане регистрацията на пасторите на Конгершанската църква Христо Христов Куличев и Димитър Христов Куличев Другарю Зам. министър, От известно време председателят на Централното управление на Конгрешанската църква пастор Костадин Спасов Бозовайски е пенсионер. По тази причина част от времето си прекарва в Пазарджик, където се е установил да живее и само от време на време идва в София във връзка с някои богослужения. С това контрола над църквата е отслабнал. От това се възползуват фанатизираните в религиозно отношение пасторите Христо и Димитър Куличеви. Те проявяват нескрит стремеж да оглавят църквата и активизират нейната дейност. Това тяхно желание намира подкрепа и от пастор Бозовайски, който негласно ги поддържа и в тяхно лице вижда бъдещите негови заместници. През 1976 г. пастор Христо Куличев е написал писмо с ултимативен тон, което е изпратил до председателя на Държавния съвет другаря Тодор Живков с настояване да бъде възстановено издаването на забранения през 1948 г. вестник "Зорница". Без да има право и без всякакво разрешение от Комитета и съответните власти по места той е посещавал отделни църкви в страната, където е извършвал богослужения. Организирал е младежки служби, музикални програми и заедно с брат си, пастор Димитър Куличев, са изработвали програма за изпращането на младежи да проповядват в провинцията. Пастор Христо Куличев не е член на централното ръководство на Конгрешанската църква, обаче той присъствува на почти всички негови заседания, като заявявал, че не го интересува мнението на Комитета, важно било, че църквата го била избрала. Без да има съответни пълномощия към края на 1983 г. той поема ръководството на църквата. Забележка на съставителя: Материалът има за цел да покаже причината за промяната, настъпила през изминалите 23 години, в цитираните лица, които представят Петър Дънов като лъжеучител във вестник «Зорница», бр. 4, 5 от 2007 г. Тези статии ги поместваме накрая. Съществуват изказвания от страна на вярващите и се правят упреци към пастор Бозовайски, за това, че той е допуснал Христо и Димитър Куличеви да ръководят дейността на църквата. През м. март т. г. на Централното ръководство на Конгрешанската църква беше извършена ревизия. Установи се, че пастор Димитър Куличев като член на Централното управление на Конгрешанската църква, изпълняващ дейността касиер, е допуснал следните нарушения: Не е извършвал начисление и внасяне 20 % осигурителни вноски върху изплатените трудови възнаграждения на частни лица за извършена работа. Пастор Димитър Куличев е изплащал командировъчни пари на пастори и проповедници без командировъчните да се заверени от съответните длъжностни лица. В приложените сметки към заповедите за командировка не е отразено колко са пътните и дневните, а командировката е изплащана общо. Изхождайки от гореизложените основания предлагам: Да бъде снета регистрацията на пасторите Христо Христов Куличев и Димитър Христов Куличев. 06 юни 1984 г. гр. София подпис: Цв. Цветков Пастир Бозовайски неведнъж бе викан в Комитета и му бяха предлагани пастирите Виктор Вирчев и Милчо Тотев от Петдесятната църква и Тимотей Михайлов от Баптистката църква за негови заместници. Той отбиваше тези предложения като възразяваше, че тези лица не са от съборните църкви, а и Тимотей Михайлов не е пастир. "Ще го ръкоположите", предложил веднага Цветков. След като тези предложения не бяха приети, на преден план излезе Павел Иванов от Евангелската съборна църква в Асеновград. Без да бъде избиран от църквата за пастир и от събор за председател, комитетът му издава писмо от 6 ноември 1984 г., че е регистриран по чл. 16 за пастир на Първа евангелска църква и председател на Съюза на евангелските съборни църкви.

5.1. Информация за работата на Комитета и състоянието на протестантските църкви в София За служебно ползване [1] Вестители на истината. История на евангелските църкви в България. София, Българско библейско дружество ООД, 1994, с. 379-384. Една секретна информация от главния специалист Цвятко Цветков от 22 февруари 1984 година свидетелствува за скритите намерения на Комитета спрямо Евангелските църкви. За служебно ползуване! Информация за работата на Комитета и състоянието на протестантските църкви в София В НРБ съществуват следните протестантски изповедания: Петдесятна църква, Конгрешанска (Съборна) църква, Баптистка църква, Методистка църква, Адвентистка църква. Освен тях съществува Верска общност "Бяло Братство" (Дъновисти) и т. нар. "Божия църква", привържениците на която са известни с името "Тинчевисти". Тази църква е незаконна. Протестантските църкви не притежават статут на юридическа личност Те се намират в положение на търпимост. Централните й ръководства се намират в капиталистическите страни - САЩ и някои европейски страни. Поради тази особеност и някои други причини често пъти те стават обект на задгранична антисоциалистическа пропаганда. Преди пет години за злоупотреба, незаконно получаване на чужда валута и нарушение на митническите разпоредби 6 члена на Петдесятната църква бяха осъдени от 3 до 6 години затвор. По градоустройствени причини във Велинград бе отчуждена Конгрешанската църква. В София членовете на "Божията църква", начело със самопровъзгласилия се за старейшина Павел Игнатов, се опитаха да се легализират като завладеят Методистката църква на ул. "Раковски" N 86. Тези случаи бяха широко използувани от някои задгранични центрове на Запад за пропаганда против НРБ. Изпратени бяха протести, някои от които бяха адресирани до др. Тодор Живков. Независимо от това, обаче, централните ръководства на протестантските църкви са лоялни към властта. Те подкрепят мероприятията, които провежда народната власт. Включват се в борбата за мир и провежданите международни конференции от този характер. Протестантите в страната наброяват около 20,000 души. По-значими в количествено и качествено отношение са Петдесятната и Адвентиската църкви. В тях членуват и млади хора. Петдесятна църква В София има две петдесятни църкви. Едната се намира на ул. "Бачо Киро" N 21, а другата на ул. "Христо Зъбчето" N 10 - Подуене. По-активна е тази на ул. "Бачо Киро" N 21. Тя се обслужва от председателя на Петдесятната църква Иван Зарев Ангелинов и неговия заместник пастор Динко Желев. През 1983 година по нареждане на Комитета на централното ръководство на Петдесятната църква бе извършена финансова ревизия от Държавен финансов контрол. За неспазване на финансова дисциплина църквата бе задължена и внесе в полза на държавата 60,000 лева. Уволнени бяха трима пастори, които фактически възглавяваха едни от най- големите църкви в страната - Бургас, Сливен и Стара Загора. Тези санкции бяха наложени за неспазване на законността. Конгрешанска (Съборна) църква на ул. "В Коларов" N 49 Председател на Конгрешанската църква в България е пастор Костадин Спасов Бозовайски. Той е вече пенсионер, но продължава да обслужва упоменатата църква на ул. "Васил Коларов". Поискано е от Комитета на църквата да се извърши финансова ревизия през тази година. Резултатите от ревизията ще бъдат използувани за отстраняване на братята Димитър и Христо Куличеви, които в религиозно отношение са много активни и не се съобразяват с нарежданията на Комитета. . Направен бе опит на мястото на пастор Бозовайски да бъде избрано и назначено друго лице за председател на Конгрешанската църква, но тя не го възприе. През тази година този въпрос ще бъде решен окончателно. Ръководният и обикновеният членски състав е доста застарял. Възможностите й за религиозно въздействие са доста слаби. Баптистка църква на ул. "Пело Пеловски" N 63 Общо в страната баптистите наброяват около 650 души. Председател на Баптистката църква в България е пастир Георги Господинов Тодоров, който живее в гр. Варна. Баптистката църква на ул. "Пело Пеловски" N 63 - София се обслужва с прехождане от пастор Иван Ангелов Станкулов, който живее в гр. Лом. Той е на 80 години и има отрицателно отношение към народната власт. След 9 септември е съден от Народния съд. Отсъствието му от София дава възможност на нежелателни лица от църквата, в това число и на чужденци, да изнасят проповеди от амвона без да имат разрешение от Комитета. Обмисля се начин и се търси подходящо лице за пастор, който да бъде назначен в тази църква. Предлаганите досега лица от Комитета пастор Ангелов ги отхвърля, като злонамерено ги оклеветява и представя като хора на властта. Методистка църква - ул. Т. С. Раковски" N 86 Методистката църква като изповедание е малка. По численост тя наброява 1000 души за страната. Председател на Методистката църква е епископ Иван Ненчов Ножаров. Пробле*ми с работа с тази църква нямаме, освен с изложенията, които се правят от пастор Симеон Попов от Шумен. Това е реакционно настроен човек с пропагандна ориентация, който се е самообявил за отговорно лице на църквата за цялата страна и често изпраща изложения, включително и до най- висши инстанции. Адвентистка църква - ул. "Васил Коларов" N 10 Тази църква е доста активна. Съботен ден адвентистите не работят. Това е отличителен .... белег на изповеданието. Някои адвентисти не пускат децата си на училище, с което нарушават закона. През 1983 година на Централното ръководство на Адвентистката църква бе извършена финансова ревизия. Установено бе неправилно изразходване на парични средства, в резултат на което църквата бе задължена и внесе сумата 160,000 лева в Републиканския бюджет От Централното ръководство на църквата бяха освободени по наше искане като неподходящи двама члена - пастор Емил Димитров и пастор Стоян Томанов. Ликвидирана беше печатната база на църквата, като бяха иззети две циклостила, на които се отпечатваха "Библейските съботни уроци". Тиражът им бе ограничен от 35000 на 100 броя. Отпечатването на "Библейските съботни уроци" се извършва на всяко тримесечие и за това се иска разрешение от Комитета. Верска общност "Бяло Братство" (Дъновисти) В страната има около 400 души дъновисти, а в София 230. Тази общност са останали изключително стари хора. В София не разполагат с молитвен дом и обикновено религиозните си служби (паневритмии) придружени с песни и музика, се провеждат на открито в Парка на свободата и на някои други места. Братството е регистрирано в Столичния народен съвет. Възглавява се от сестрите Драга и Люба Михайлови, които имат одобрението от Комитета, лоялни са към властта, но с доста напреднала възраст. Проблеми в работата с тях нямаме. Божия църква "Тинчевисти" Тинчевистите са отцепила се част от Петдесятната църква. Те са незаконна секта. Стремят се да се обособят като самостоятелна църква. Създават големи трудности на властите в контрола над тях. Разпръснати са на групи от 5-6 човека и повече в различни краища на страната. 22 февруари 1984 г. гр. София Главен специалист: Цв. Цветков (подпис) От тази информация става ясно в кои църкви Комитетът среща трудности поради "непослушанието" на някои църковни служители. Наистина, особено големи трудности им създаваше Българската Божия църква (Тинчевистите) с техния главен старейшина Павел Игнатов, който бе упорит в своето непослушание пред Комитета. От данните на Конгрешанската (Съборна) църква личи целта да се отстранят дейните лица в църквата. За да може това да стане по "демократичен" начин, предвижда се финансова ревизия с предварително определена цел - "резултатите от ревизията да бъдат използувани за отстраняването на братята Димитър и Христо Куличеви, които в религиозно отношение са много активни и не се съобразяват с нарежданията на Комитета. Направен бе опит на мястото на пастор Бозовайски да бъде избрано и назначено друго лице за председател на Конгрешанската църква, но тя не го възприе. През тази година този въпрос ще бъде решен окончателно". Повтаряме тези места от информацията на главния специалист на Комитета Цвятко Цветков, защото от тях се вижда как целенасочено те са планирали своите действия по отношение на евангелските църкви и от друга страна, развилите се събития в Първа евангелска църква показаха наяве скрития начин, по който те винаги са действували. Следният документ е също показателен в това отношение. ------------------------------------------- [1] Забележка на съставителя: Този материал е документално приложение, за обяснение на историческите събития за гоненията на комунистическата власт срещу евангелистите и дъновистите през 1983-1984 г.

4.2. Отношение към социализма Протестантските секти в България. София, Партиздат, 1972, с. 78-84. Реакционната идейно-политическа насоченост е пронизвала цялата дейност на методистите у нас. Тя е характерна както за различните им форми за широка работа сред населението, така и за духа на възпитанието в различните им училища. Обявявайки се уж против прокарването на каквато и да било политика в работата на училищата, мисионерите-методисти и техните поддръжници в страната са се обявявали фактически против всякаква политика, която на тях и на управляващите не е била изгодна, като неуморно и наистина методично са работили за прокарване на проамериканската политика, за възпитанието на младежта в нейния дух. Умело съставените учебни програми както в мъжките, така и в девическите училища, са подчинени главно на изграждането у възпитаниците на един проамерикански буржоазен мироглед, на едно виждане за света и живота, проникнато от благоговение пред американската (и въобще западна) култура и нихилизъм по отношение на националната ни култура и достойнство, както и по отношение на руското влияние у нас. Тъкмо поради това американският начин на възпитание и методистките американски училища е допаднал особено много и на царския двор, който не само е покровителствувал и подпомагал, но е предпочитал чуждите мисионерски училища пред българските. Още Батенберг през 1881 г. по повод съгласието си да открие Ловешкото американско училище (училището е открито през 1882 г.) е показал добре това предпочитание. В разговора си по този повод със Ст. Томов и Д. Чалис той изразил определено недоволството си от българските училища за това, че в тях "се проповядва политика, както е в училищата на Враца и в други места на княжеството". (Заб. Т. Cm. Томов. Един ратник от епохата преди и след Освобождението, с. 505.) Това, което не се харесва на Батенберг и на методистите в случая, е, разбира се, прокарваната от прогресивното и патриотично учителство линия на възпитание. Това покровителствено отношение към американските и други западни училища и недоверието към работата на българските училища и напредничавото българско учителство е изразено още по-силно у следващите царски особи. На въпроса на американския представител Джеймс Бартън, защо дворецът предпочита американските училища и настоява за тяхното укрепване и разширяване, цар Борис отговорил: "Защото възпитаниците на вашите училища притежават такава устойчивост на нравствения характер, каквато нашите национални училища не създават и от която България особено много се нуждае." (Заб. "Sofia News", Sofia, Vol. IX, Januari, 1926, N2, p. 6.) Разбира се, свързаните c американските училища царски надежди са били особено много подсилвани от обстоятелството, че техния дух на възпитание, както и целия дух на мисионерската дейност въобще е бил най-дълбоко и най-враждебно противопоставен на идеите на марксизма, на закономерно и неудържимо развиващо се работническо и социалистическо движение у нас, на дейността на Българската комунистическа партия, чиито идеи проникват широко не само в народните маси, но и в училищата. Воювайки последователно с всички разновидности на идеологическата и политическата реакция, българските социалисти-марксисти са разкривали вярно и дълбоко антинаучната, антинародната и социално вредната същност на методистката пропаганда и дейност, подлагали са я системно на разобличаване пред народа. В това методистите виждали най-сериозното в своята работа и от своя страна са воювали постоянно и настървено против социализма и неговите дейци. В лицето на тези "отявлени безбожници" методистите срещали най-силните си врагове. В доклада си на методистката мисийска конференция през 1905 г. пасторът Павел Тодоров с негодувание отбелязва затрудненията, които им създават социалистите например в Плевен дори и по време на методистките събрания. "Повечето от посетителите са младежи, някои от които са социалисти и в края на всяко вечерно събрание водят прение, за да оборят евангелските истини. Те се стараят да докажат за свое собствено задоволство превъзходството на социализма и блажените дни, които ще настанат, когато стане всеки човек социалист". ( Заб. Протокол на четиринадесетата сесия на Българската мисийска конференция на Методистката епископална църква, държана в гр. Варна от 26 до 30 април 1905 г., Русе, печ. Победа, 1905, с. 41.) "Ние имаме да се борим с безверие, социализъм, хладнокръвие и суеверие" -заявява същият пастор. (Заб. Пак там, с. 40.) Враждебното отношение към социализма минава като червена нишка в цялата дейност на методистите до социалистическата революция у нас. Въпреки всички перипетии и условия, които са заставяли неведнъж методистките мисионери и ръководители да сменят господарите, на които слугуват, на своята ненавист и борба против социализма те не са изменяли по същество никога. След победата на социалистическата революция безспорно условията за дейност на методистката църква се измениха съществено. Както на другите религиозни деноминации, на нея й бе предоставена от народна власт възможност да работи свободно, при условие че спазва установената в страната законност. В рамките на гарантираната от конституцията свобода на съвестта бяха премахнати възможностите за административен или друг държавен натиск върху религиозната дейност на методистите (осъществяван понякога преди революцията под давлението и на православната църква). Това им позволи не само да активизират дейността си, но и да увеличат малко броя на обществата и църквите си. Ако през 1938 п, те. преди началото на Втората световна война в страната има около 800 методисти с 20 църкви, (Заб. Вж. проф. Ст Цанков. Развитието на Православната църква от Освобождението до настояще време. Годишник на Софийския университет "Климент Охридски", Богословски фак., т. XVI, 1938-1939. София, 1939, с. 300.) в 1963 г. те наброяват 835 редовни членове, разпределени в 30 общества и църкви, 12 от които регистрирани и 18 нерегистрирани, като 3 от църквите са създадени след 9 септември 1944 г. ( Заб. Методистките църкви са създадени по време, както следва: Години Брой на църквите До 1900 14 1900-1910 1910-1920 4 1920-1930 6 1930-1944 3 1944-1960 3 след 1960 Предоставените им благоприятни условия за религиозна дейност обаче не отклониха ръководителите на методистката секта непосредствено след революцията от пътя на политическата реакция, не измениха по същество враждебното им отношение към социализма, към народната власт. Заставени от обстоятелствата да се съобразяват с новата обществена и политическа обстановка в страната, по поръка на западните си вдъхновители те заеха привидно лоялна позиция към новата държава, а всъщност с това прикриваха намеренията и действията си против народната победа, против делото на социализма. Тогавашният ръководител на методистката църква Янко Иванов с някои свои помощници стана един от организаторите на широка подривна и шпионска дейност, целяща създаване на недоволство против народната власт и предизвикване на намеса на САЩ за възстановяване на капитализма и властта на буржоазията в България. Подробно за това вж. "Процесът срещу евангелските пастори-шпиони". София, издание на Дирекцията по печата, 1949.) С нанесения от Народния съд през 1949 г. разгром на пасторската шпионска организация в ръководството на методистката църква настъпиха коренни промени, като то бе очистено от контрареволюционни елементи и се ориентира на действително лоялни позиции. Но с тази положителна промяна не се отстранява изцяло вредната социална роля на методистката дейност в нашата страна. Лоялната позиция ликвидира политическата реакционна дейност на предишното методистко ръководство, но не премахва заедно с това и идеологическата реакционност на методизма, вътрешноприсъщата несъвместимост на неговото учение и на неговата пропаганда със социализма, с обществения прогрес. Въпреки опитите да се приспособява и модернизира съобразно с условията на социализма, по своята дълбока същност методистката идеология си остава коренно враждебна на идеите на социализма и комунизма, на тенденциите на нашето съвременно развитие, явява се идеологическа спънка за осъществяването на тези тенденции. Както в символа на вярата им, така и в проповедите им, в техните молитви и песни методистите последователно поддържат и внушават разбирането за греховността и малоценността на света и на човешкия живот В духа на това разбиране вниманието на човека се отклонява от насъщните му задължения в реалния живот и се отправя към суетни усилия за постигане на миражно благополучие, спасение и щастие в отвъдния живот по пътя на безрезервната, всеотдайна вяра в бога. Този основен дух на методистката пропаганда влиза в дълбоко и непримиримо противоречие с духа на нашето време, с духа и тенденциите на развитие на социалистическото общество. Вместо да стимулира и ориентира правилно усилията на човека в строителството на новия живот, методисткото учение разглежда подобни усилия като суета, представя ги за гибелно заблуждение. В много от методистките песни например светът се обявява за тъмнина, пустиня, царство на гибел и падение и пр. (Заб. Вж. напр. 64, 74, 83,111, 224,452 и др. песни от методисткия вестник "Духовни песни", издание на Върховното управление на Българската евангелска методистка църква и на Централното управление на Съюза на евангелските съборни църкви в България, София, 1955.) За единствено спасение от тази "пустиня" се обявява вярата в Христа, следването на която е всичко, а светът в сравнение с това е нищо. "Тоз свят за нищо се брои, щом вярата изгрей" - се казва в една от песните. (Заб. Пак там, с. 67.) Щастието не е в труда за изграждането на социализма, въобще трудът не е в състояние да осигури някому щастие, макар и понякога да се нарича "благодат". (Заб. Пак там, с. 169.) Шестте работни дни на седмицата се обявяват в методистките песни за дни на грижи, мъки, страдания и страхове (Заб. Пак там, с. 15, 17 и др.), а денят за молитвено общение с бога за единствено светъл и красив ден. В този ден човек не само си отдъхва от бремето на труда и грижите, но има възможност единствено да се отдаде на това, което отговоря на неговата природа и призвание, да потърси единствения път за избавлението си, за своя възход към истинския живот и истинско щастие. Защото думите на Христос се обявяват единствено за думи на възход и живот (Заб. Вж "Духовни песни", с. 15.), вярата в Бога - за единствен път към щастие (Заб. Пак там, с. 131 и др.) към радост (Заб. Пак там, с. 93.) към чистота и святост ( Заб. Пак там, с. 98, 111 и др.) и пр. Съществена част от ненаучната и реакционна идеология на методизма е неговият възглед за нравствеността, отстояван и в социалистическата съвременност. Сърцевината на този възглед е отричането на възможността нравствеността да вирее без религията и човек да бъде нравствен без вярата в Бога. За истински нравствен се обявява само който искрено и дълбоко вярва в Бога, а невярващият се разглежда като естествена жертва на порока, като склонен към всякакъв род падения. Страхът от Бога се издига като единствена сигурна опора против безнравствеността. "И блажен е кой се бои, всякога от Господа: не е склонен към лъжи, чист е в своите дела" (Заб. Пак там, с. 111.) Още по-очебиещи в това отношение са онези моменти от "духовните песни", в които Христос се обявява не само за опора на нравствената чистота, но и за "слънце на правда и залог за мир" (Заб. Пак там, с. 22.), даже за някакво предстоящо освобождение на нашия народ! Ето например какво се казва в 312-а песен: "О, Господи, кога ли народа щеш спаси? - Докрай ли грях, неправда? Докрай ли мощния земи ще граби с кривда - все зло, нещастия? Не дай му, Боже, зноен гнет; спаси от зло народа клет, спаси народа! Амин" (Заб. "Духовни песни", с. 135.) В друга песен народът и днес се обявява за "мъченик" и се отправя пак- пламенна молба към бога да му помогне "да изтрай до щастлив и добър край". (Заб. Пак там, с. 136.) Наистина, буди недоумение, от какви социални неправди и злини се надяват методистите да бъде тепърва "освобождаван" нашия народ, но не буди никакво съмнение, че подобни техни молитвени усилия и надежди са днес не само анахронизъм, но имат безусловно вредна идеологическа насоченост, влизаща при това в твърде осезателно противоречие и с изискванията за лоялност. С една дума, по своя дух и главна насока дейността на сектата на методистите и в съвременните наши усилия е в дълбоко и непримиримо противоречие с прогреса. Нещо повече, противоречивостта с прогреса е самата същност на методисткото учение и затова с всяка крачка на общественото развитие напред тази противоречивост все повече се задълбочава и по същество не може да не се задълбочава. Поради това - въпреки всички опити да се-залови по- крепко за колелото на историята - методизмът с всяка нова крачка на общественото развитие губи прогресиращо и безвъзвратно историческото си оправдание, превръща се все повече във вреден анахронизъм. Затова и съзнателната, организираната дейност за неговото преодоляване в нашата страна е една правилно осъзната и назряла обществена необходимост.

4.1. Проникване и разпространение на методизма в България Протестантските секти в България. София, Партиздат, 1972, с. 68-77. В България методистката пропаганда започва организирано през последните 20 години от турското владичество в нашите земи. През 1857 г. в Шумен се установяват за постоянна работа първите у нас мисионери на методизма - д-р Алберт Лонг и Уесли Претимън, дошли от САЩ като представители на мисионерското дружество на епископалната методистка църква Missionary Society of tne Methodist Episcopal Church. (Заб. В някои документи на Методистката църква се твърди, че тя е започнала работата си в страната "още в 1844 г. в лицето на първия български методистки евангелист Гаврил Илиев.. - ЦДА на НРБ, фонд 165, оп. 3, а.е. 210, л. 149; Г. Илиев действително е вършил и преди това известна методистка пропаганда, разпространявал е литература, но организирана и системна работа за създаване на методистка църква у нас започва с идването на Лонг и Претимън. Самият Г. Илиев е ръкоположен за методистки дякон и проповедник от американските мисионери едва в 1876 г - Вж. напр. Bulgaria Mission Conference held at Loveth, 1896. Rustchuk, Apendix. Mission almanac p. II). По споразумение c американската Конгресистка църква, за територията на пропагандата, на която се определили земите на юг от Стара планина, Методистката мисионерска дейност се ограничава в Северна България. Започнала в Шумен, тя постепенно се пренася във Велико Търново, Ловеч, Свищов, Русе, Севлиево, Орхание (Ботевград), Плевен, Лом, Видин, София... Към усилията на Лонг и Претимън за разпространението на методизма в България се прибавили в последствие и тези на много други мисионери, като Фредерик Флокен, Е. Уелнес, Е. Ф. Лонсбъри, У. Чалис и пр. Методизмът постепенно създал и свои български проповедници и деятели, като Гаврил Илиев, Ю. И. Икономов, Стефан Томов, Петър Тихчев, Ив. Тодоров, Павел Тодоров, М. Делчев, Ив. Димитров и др. Наред с устната пропаганда на методизма се организира и печатна. Разпространява се брошурна литература, пишат се книги, учебници, превежда се Библията. От 1864 г. в цариградското протестантско издателство започва издаването на месечното мисионерско списание "Зорница", сетне седмичен вестник "Зорница". В 1874 г. започва издаването на илюстровано месечно издание за децата под същото название, което още "през първата годишнина имаше около две хиляди абонати". (Заб. W. W. Hall, lr. Puritans in the Balkans. Sofia, 1938, p. 35.) Тези печатни издания се разпространявали широко и просъществували дълго време (в. "Зорница" преустановява издаването си едва в 1948 г.). От 1892 г. започва излизането си друг основен печатен орган на методизма у нас, месечното списание "Християнски свят".(Заб. Ibid., p. 128.) Многогодишните усилия на методистките мисионери не се увенчали с очакваните от тях резултати - след тях тръгнали твърде малко последователи, обединени в няколко малобройни групи. Слабата ефективност на упоритата системна и интензивна мисионерска методистка дейност се обяснява главно с конкретните тогавашни социални условия, които впрочем обясняват слабата пробивност на протестантската пропагандна в нашата страна изобщо. Разложителните процеси в клонящия към залеза си феодализъм в пределите на тогавашната турска империя се задълбочават все повече и създават предпоставка за засилване на националноосвободителните борби на поробения от тази империя български народ. Зараждането на буржоазно-капиталистическите производствени отношения благоприятствува в известна степен проникването на протестантизма в българските земи. Особено силни тенденции на арената на международните отношения дават насоката и зареждат с енергия и устойчивост стремежа към такова проникване-то се проектира и осъществява като средство за разширяване периметъра и стабилизиране влиянието на англо-американските грабителски интереси на Балканите и отстраняване влиянието на Русия от този участък на света. Но работата е, че тези западни намерения влизат в противоречие с интересите на българския народ. Надигнал се на тежка борба за освобождението си, този народ вижда спасението си в поражението на турската феодална власт и в подкрепата на борбата му от братския руски народ. Експанзионистичните западни капиталистически държави тъкмо наопаки - в стремежа си да стабилизират своето влияние тук са били заинтересовани да отстранят подпомагащото освободително движение руско влияние и за момента са били по-склонни да съхранят целостта и властта на турската държава. Това безспорно не е могло да допадне на българския народ. Доколкото пък и православната християнска религия е била вече не само традиционна, но и се е вплела като налична духовна сила в борбените изяви на народа против мохамеданския поробител, дотолкова и всяка противоречаща й религиозна пропаганда е срещала по-енергична съпротива и по-често верски мотиви. Така че, както социално-политическата, така и религиозната обстановка в нашата страна по това време са представлявали същевременно много сериозни прегради за проникване на протестантското и по-специално на методисткото влияние. С тези прегради методистките мисионери се сблъскват още от самото начало и по неволя биват заставяни да се съобразяват с тях. Всеки опит да прокарват прозападно и антируско ориентиране и мислене по социалните политическите и културните проблеми на нашия народ тогава среща неодобрение и осъждане от страна дори и на тези, които са започнали вече да слушат техните проповеди. Особена чувствителност проявявали българите и към прозелитичния дух на методистката пропаганда: било е достатъчно само да се намекне пред обикновените хора от народа за критично отношение към православието или да се внушава под каквато и да е форма отказване от него и приемане "новата" и "истинската" вяра - и аудиториите на "благовестителите" на тази вяра внезапно оредявали, а често въобще се стопявали. Това неведнъж е ставало причина мисионерите да започват работата си с нови средства и съвсем отново, да се местят от едно селище в друго, а някои дори да се отказват след неуспеха си, какъвто е и случаят с У. Претимън след неуспеха му в Шумен. (Заб. Вж. М. Стоянов. Начало на протестантската пропаганда в България, с. 60-61.) Много ефективно на разобличение била подлагана методистката пропаганда от напредничавите българи по това време, между които с особени заслуги се отличават Д. Войников, Д. Боцаров, Матей Петров - Преображенски и други. (Заб. Пактам.) Интензивната и широко организирана методистка пропаганда не успяла да увлече масово народа и след Освобождението. Това се вижда например от обстоятелството, че към 1890 г., т.е. след близо 40 години упорита мисионерска работа, членовете на методистката църква в страната са станали едва 128 души и "почти толкова съмишленици". (Заб. W. W. Hall, lr. Puritans in the Balkans. Sofia, 1938, p. 128.) He вървяло бързо тяхното увеличение и през първата четвърт на настоящия век, което се вижда от следните данни: http://www.beinsadouno.com/wiki/images/thumb/9/92/Izgrew_24_70.PNG/800px-Izgrew_24_70.PNG Страданията на нашия народ през войните на този период и особено през и след Първата световна война са оказали влияние за известно увеличаване броя на сектантите и на методистите по специално. Но и активната революционна дейност под ръководството на БКП, намерила най-висока изява във въстанието от септември 1923 г., възправяше в народното съзнание още по-солидни прегради против всяка пропаганда с чужди източници и с чужда на народните интереси ориентация. Тази повишена чувствителност и невъзприемчивост на нашия народ към подобни пропаганди, формирани в огъня на борбите му против всякакви поробители, е едно от най-ценните качества на неговия духовен облик, играло решаваща роля и в отношението му към методистката и всяка протестантска мисия. Стабилната нравствена твърдина на нашия народ не са успели да поколебаят и подкопаят усърдните методистки и други мисионерски усилия, в нея главно са се разбивали домогванията им. Поради нея те е трябвало неведнъж да признават неуспеха си и дори да считат мисията си за фактически провалена. (Заб. "Методистката мисия не можа да постигне големи успехи и на два пъти беше фактически изоставяна": W. W. Hall, lr. Puritans in the Balkans. Sofia, 1938, p. 127. "1863.- Евангелизирането на народа се считаше за невъзможно без отделна организация и един по-нататъшен курс на действие.. .1866. -... Мисията при българите бе фактически преустановена . .1871.-Мисията бе изоставена... 1883. -Мисионерският комитет възобновява обсъждането за целесъобразността на закриването на мисията. Най-остра съпротива на протестантите...": The Minutes of the Bulgaria Mission Conference of tne Methodist Episcopal Church, held at Loveth, 1896. Mission press,Rustchuk, 1896. Apendix. Mission almanac p. I-IV). Това е онзи "зъл" за тях български дух, който е пречил за възхода на "евангелското дело". Той е предизвиквал дори у българските методистки ръководители неприязнени оценки за народа, окачествяван от тях като "невежествен" поради нежеланието му да възприеме учението им, като неразбиращ уж собствения си интерес и затъващ под "гибелното" влияние на враговете на евангелието, особено на социалистите, които са отявлени атеисти". (Заб. The Minutes of the Thirteenth Session of Bulgaria Mission Conference of tne Methodist Episcopal Church, Rustchuk,1904, p. 41.) "Напредъкът на евангелското дело ще се възпрепятствува, докато имаме един невежествен народ, който няма самосъзнание и който се бои повече от хората, колкото от бога - се оплаква през 1904 г. методисткият пастор за Ловешкия край Павел Тодоров. - Друга голяма спънка за нашата работа е преобладаващото разбиране, пропагандирано от враговете на евангелието, че протестантите разединяват народа и не са патриоти. Те заявяват, че никой не може да бъде истински българин, ако не е привърженик на гръцката православна църква". (Заб. 19. Ibid.) Методистките мисионери следователно се препоръчват като истински приятели на народа, стремейки се да му внушат (използвайки и чувствата му на антипатия към гръцката патриаршия), че православната църква е гръцка, а проповядваната от тях американска разновидност на протестантизма отговаряла най-добре на националните му интереси, че враговете на евангелието били врагове на народа и пр. Но работата е там, че българския народ добре е разпознавал в деянията на тези негови нови "доброжелатели" същата роля на "вълци в овчи кожи", която преди това му разиграваха и гръцките фанариоти. Народът правилно е улавял - по горчивото признание на самите мисионери - че неговите действителни врагове са не враговете на религиозното мракобесие, а тъкмо сладкодумните задокеански "приятели на евангелието". Виждайки добре, че пряко проамериканската и прозелитичната пропаганда не дава очакваните резултати сред българското население, а напротив, води до обратни резултати, мисионерите на методизма още отначало се ориентират и постепенно все по-широко използват такива средства в дейността си, които му биха се възприели. С такава цел те наблягат на организиране на медицинско съдействие, на благотворителна дейност, както и на просветна дейност - чрез училища, печат, детски заведения и пр. По-големия интерес към просветните мисионерски инициативи се дължи на понятни причини - необходимостта от повече образовани хора се обуславяла преди всичко от самото обществено развитие, а в същото време в страната нямало още училища и достатъчно кадри, които да отговорят според нуждите на тази социална необходимост. Мисионерските училища, в които заедно с религиозните са давали и известни светски знания, дошли да попълнят поне малко тази празнина и с работата си действително допринесли нещо за развитието на просветното дело. (Заб. Във връзка с оценката на мисионерските просветни инициативи вж. напр. Н. Мизов. Религиозните секти у нас и идейната борба против тях. "Ново време", 1963, кн. З; М. Стоянов. Посоченото съчинение.) Но когато се отчита положителния аспект на този вид мероприятия на мисионерите, не бива да се изпуска изпредвид, че не той е основният, главният, който характеризира тяхната дейност. Организирайки такива форми на работа, мисионерите нито са се отказали когато и да било, нито са изместили по някакъв начин главната, основната цел на тази дейност: "обръщането на българския народ не само по верска, но по политическа и икономическа линия на запад (към Америка и Англия), а не на Изток (към Русия). Тази своя цел те са преследвали и преследват винаги, само че в движението си към нея не са могли да я показват винаги пряко и открито, а според условията са били заставени да лавират и търсят най-удобния за момента косвен подход към нея. Колкото и гъвкаво да са правили това обаче, чувствителният към възроденото си национално достойнство и борещ се за свобода български народ не е могъл да се заблуди по отношение на основните тенденции на мисионерската дейност и да не реагира съответно на тях. По-определено антибългарската по същество насоченост на мисионерската дейност се изяви по време на въстанията и освободителната война, когато макар и някои отделни мисионери да допринесоха за информиране на световната общественост за турските безчинства в българските земи, общо взето, не застанаха на страната на борещия се народ, в освобождението на който не виждаха перспективи за успех на по-нататъшната си работа в нашата родина. "В тази отрицателна или най-малко индиферентна позиция на мисионерите спрямо основната линия в развитието на българския народ през възрожденската епоха - неговата националнореволюционна борба - се крие главната причина за неуспеха им да спечелят българския народ за своята кауза". (Заб. М. Стоянов. Посоч. съч., с. 64.) Своята отрицателна позиция към освободителното дело на българския народ и враждебността си към Русия и руския народ мисионерите сами са изразявали многократно. Ето как се очертава тя от американеца Уилям У. Хол - Младши в апологетичната по отношение на мисионерството негова книга "Пуританите на Балканите", издадена на английски в София през 1938 г.: - "След църковната независимост, обаче, в 1878 г. дойде политическата свобода и изглеждаше, че за мисионерската дейност се затваря още една врата. Действително, едно истинско разгръщане на евангелското дело сега изглеждаше застрашено. Мисионерската работа се осъществяваше под покровителството на турските власти. Изгонването на турците оставяше мисионерите на благоволението на българите, които бяха показали гостоприемство към тях, и на руските власти, които се бяха изявили като последователни противници на англосаксонското влияние на Балканите и на евангелските идеи. Делото обаче беше заложено твърди твърде солидно, за да бъде унищожено от тези враждебни сили. За своя изненада и щастие мисионерите скоро разбраха, че няма защо да се опасяват от българската администрация или от народа и че техният действителен враг бе непримиримостта на руските служебни лица. Случи се така, че последния фактор стана толкова заплаха за стремежите на българския народ, колкото и за тези на мисионерите. По такъв начин мисионерите и народът бяха обединени помежду си от една обща ненавист към Русия. Те обединиха интересите по начин и в степен, каквито никога не са били очаквани". (Заб. W. W. Hall, lr. Puritans in the Balkans. Sofia, 1938, p. 266.) По-нататък Хол бележи, че царуването на Александър Батенберг е улеснило мисионерите да пригодят програмата си за действие към новите условия в страната след изгонването на турците и особено за отстояване на каузата им "против враждебния натиск на руските служебни власти". (Заб. Ibid.) Не само при Батенберг, а и при неговите наследници на престола протестантските мисионери са намирали прием и благоприятни условия за дейността си. Но тъкмо това само по себе си достатъчно говори доколко угодната за чуждите на народа монарси мисионерска дейност е могла да допада и на самия народ. Като проводници именно на чуждото на народа западно влияние, монарсите в буржоазна България не са могли да не видят в мисионерската дейност изгода за прокарваната от тях политическа линия. Като господари с немска кръв те са имали и известни разногласия с някои мисионери, като такива разногласия са се проявявали и между самите мисионери, но това за народа е имало все един и същ неблагоприятен резултат. Споровете са били, както правилно отбелязва Н. Мизов, най-много за това, "към коя империалистическа групировка да завлекат България" (Заб. Цит. по "Материали по научен атеизъм", С., 1967, с. 211.) в угода на една или друга част от управляващата буржоазна върхушка, а не и в полза на интересите на народа. Затова, когато Хол говори за единство на интересите, това единство съединява реално мисионерските интереси само с интересите на новите народни поробители, а не и с интересите на самия народ. Твърдението му, че българския народ виждал когато и да било заплаха за своите интереси в руския народ, е грубо тенденциозно изопачаване на историческата истина, което само по себе си достатъчно говори, че задокеанските "доброжелатели"-мисионери са били по същество толкова близки на интересите на българския народ, колкото и турския султан или династията на Кобургите. Както правило мисионерската дейност е намирала отклик сред свързалата интересите си със западните капитали и със западната политика българска буржоазия. Не случайно още отначало и пропагандата на методизма не намира отклик в средата на трудещите се и потискани народни маси, а техни последователи се появяват предимно из средата на замогващи се занаятчии, търговци и някои представители на интелигенцията. За стремящите се към натрупване на печалби млади буржоа допада пропагандираната и чрез протестантизма американска деловитост. Искащата не само повече пари, но и повече време сложна и скъпа православна и католическа църковна йерархия и дейност в много отношения губи в техните очи пред новата по-практическа и по-евтина религия, която чрез изгодата за кесията разтваряше благоприятно за себе си и сърцата на икономически крепнещите парвенюта. Още повече когато съблазнителната за тях "манна" на западната ориентация дразнеше много примамливо апетитите им за забогатяване. Затова, както пише М. Стоянов, първите български протестантски семейства са били такива, които не само забогатяваха, но и "станаха проводници на политическото и икономическото проникване на САЩ в България". (Заб. М. Стоянов. Посоч. съч., с. 65.) Не случайно е също така, че възпитаниците на западните училища се ориентираха повече към консервативни политически позиции и се противопоставяха обикновено по убеждения на привържениците на руското влияние на Балканите. (Заб. Ст. Томов, методистки пастор в Търново по време на Учредителното събрание, в спомените си отбелязва като странно това обстоятелство, че повечето от представителите, възпитаници на западноевропейските държави, влязоха в консервативната партия, а руските възпитаници, начело с Каравелова и Стамболова се проявиха като крайни либерали" - Т. Ст. Томов. Един ратник от епохата преди и след Освобождението. Сборника памет на проф. Петър Ников. София. 1940, с. 502.) Приспособявайки дейността си към обстановката в страната след Освобождението, мисионерите на методизма по същество не изменят общия дух и общата насоченост на тази своя дейност. Подобно на другите протестантски мисионери те никога не са заставали и действували в защита на народа в буржоазна България. Своята дейност те винаги са устройвали според политиката на своите господари зад граница и на монархическия режим вътре в страната. Застават в защита и на фашизма. Във всички трудни за народа моменти - по време на войните и след тях, по време на фашистката диктатура - мисионерите на методизма са така или иначе на страната на народните врагове, на страната на тези, които са продавали народните интереси, като сами са играли ролята на посредници в търговията с тези интереси, слугувайки според случая на каузата, ту на САЩ, ту на Хитлерова Германия. И, разбира се, през цялото това време те определено се противопоставят на борбите на работническата класа, воюват със социалистическото движение, с идеите на комунизма.

3. Евангелската методистка мисия Пастир Димитър Николов Фурнаджиев Павел Василев Името на пастир Димитър Фурнаджиев завинаги ще остане в духовния, културния и социалния живот на нашата страна с неуморната си обществена дейност през първата половина на XX век. Димитър Фурнаджиев идва на този свят в дома на заможното евангелско семейство на Никола Фурнаджиев в гр. Банско през 1867 г. Той получава първоначалното си образование в родния си град. След това родителите му го изпращат за три години в Научно-богословското училище в гр. Самоков. След завършването и прибирането му в Банско, младият Димитър проявява желание да продължи образованието си в Америка, въпреки, че издръжката му не била осигурена. Родителите му били много притеснени, но въпреки всичко дали своето благословение и през 1888 г. той заминава за Америка. През годините 1889-1898 Д. Фурнаджиев, при много тежки условия учи и завършва колеж и Богословска семинария в гр. Принстън. Там той е ръкоположен за пастир. В същия град Д. Фурнаджиев среща другарката си в живота Зорица Караиванова и се оженват. Завръщайки се в България, младото пастирско семейство получава назначение от Евангелската съборна (конгрешанска) църква в гр. Кюстендил. Това е първата църква на пастир Фурнаджиев, където той работи от 1899 до 1906 г. След това семейството е преместено в църквите в гр. Хасково (1906-1907 г.), Пловдив (1907-1911 г.) и София (1911-1931 г.). Навсякъде в своята работа за Бога със своята солидна подготовка и ерудиция, ползващ свободно английски език и връзките си по света, пастир Фурнаджиев е търсен и използван и оставя дълбока следа в нашето обществено съзнание. Той е включван и изпращан от Църквата, държава и различни организации в делегации и мисии за чужбина при защитата на българските интереси и осигуряване на помощи. През 1903 и 1920 г. той е наново в Америка, през 1913 и 1922 г. в Лондон, през 1919 г. - в Париж, през 1937 г. - в Единбург. От страна на международни църковни и хуманитарни организации, като "Международен мир чрез църквите", "Вяра и живот" и др., пастир Фурнаджиев при своите пътувания в чужбина е осигурявал помощи за пострадалите от войните и земетресенията през 1928 г. в Пловдив, Чирпан и околностите. В Дирекция по изповеданията към Министерството на външните работи, в продължение на 32 години, пастир Фурнаджиев е постоянен представител на всички евангелисти в България, а за 26 години - председател на Българското евангелско дружество (БЕД). Пастир Фурнаджиев е бил инициатор за създаването на Евангелска семинария в гр. Самоков, където след 1931 г., той става неин ректор, а и пастир в местната църква. Междувременно, той е автор на различни брошури, статии и книги. Той е търсел възможности за повишаване образованието на много надеждни младежи, дори ги е изпращал с връзките си в Англия и Америка за получаване на солидна богословска подготовка. Пастир Фурнаджиев е работил до последните дни от живота си, като на 30 януари 1944 г. в гр. Самоков преминава в невидимия свят на 77 годишна възраст.

2.4. Какво е допринесло Евангелското движение за България Зорница, Г. 51, бр. 12-13 (8.IV.1931), с. 5. п-р Д. Н. Фурнаджиев Само бегъл поглед е възможен в настоящата статия, но и това ще даде внушения, които имат сериозно значение и заслужават благодарността на поколенията. На първо място, Евангелското движение, като християнско учение, няма за цел подронването престижа на народната църква. Ако тая църква е изгубила от своите привърженици и се игнорира и днес от собствените си чада, причината далеч не е в Евангелизма. Принципално Християнството е едно за православни и за евангелисти. То е вее Християнство. Разлика съществува в тълкувания, схващания и физическия израз на вярата. За пример, православното богослужение е сложно, мистично, древно, когато евангелското богослужение е отворено, практично, възпитателно. На едни темпераменти едното, на други другото богослужение по-силно апелира; едни се водят повече от чувствата, други от разума. За това църквите ни се нуждаят не от гонения и враждувания, но от веротърпимост, повече сътрудничество и повече любов. За родния език Евангелското движения в страната има тоже силен национален колорит. Това е неопровержимо. Историята го подчертава. Един бегъл поглед ще ни увери в истинността на това твърдение. В своята дейност за повече от петдесет години Движението си е служило все с българския език. Даже онези, които са идвали от странство, да ни помагат в работата на Движението, всички са се залавяли да научават първо нашия матерен език. Ако са преподавали английския език, то е било почти факултативно, те. не със задължение да изучат младите, за да им бъде официалния език, но просто да го знаят заради литературата ни. Движението, обаче, си е служило с българския език и всичката му литература е била на български. В религиозните служби не са употребявали славянски, защото не се разбира от народа. Следната случка ни доказва какъв буден страж за родната реч е било евангелското движение. Когато в 1881 г. пионери на Евангелското движение отидоха в Струмица, град, в който гръцкия православен владика не допущаше българския език в никаква форма, а за училище и църква с нашия език дума не можеше да става, то нашите пионери разбиха тази тирания, която се диктуваше от Фенер в Цариград. Ние апелирахме към каймакамина за съдействие, но той отговори, че гръцкото влияние е толкова силно, щото никой не смее да излезе насреща дедо владика. На нашето настояване за правата на болшинството от Струмишкото население, той само ни пошушна: "Настоявайте и ще победите". Така и стана. Същото стана и в България и по цяла Македония. С други думи, Евангелското движение в България стои здраво за матерния ни език, народност и държава, като набляга силно на по-библейско, по-съвременно и по-практично тълкуване и прилагане на християнството в живота. Основния и кардинален принос на Евангелското движение за българския народ е, без никакво съмнение, превода и издаването на Св. Писания на говоримия ни език. Това бе за самото Движение една съществена необходимост. То се крепи и вдъхновява от Библията; без Библия то не може да се нарича Евангелско. Основа, учебник и авторитет за нашите Евангелски Църкви е Библията. Римокатолическата църква, в края на краищата, се обляга на авторитета на папата; Православната отдава тая власт и авторитет на Вселенските Събори; а Евангелизма почива в незиблемата основа на Библията. Обаче, заедно с тоя принос на Библията, Евангелското движение е допринесло и други заслуги. За тоя епохален и безценен труд Пенчо Славейков навремето си писа: "Преводът на Библията туря край на езиковата безредица, на боричкането на разни наречия за първенство и установява литературен език. След появяването на Библията на бял свят (1871 г.) заглъхват вече разприте между разните български говори и източно-българския говор става общ език за всички ратници на мисълта и националното съзнание." А Стоян Михайловски, поет и философ, писа: "Българският превод на Библията е най-грамотната книга, що имаме в езика си". Библията е предтеча на просветата; тя е учебника за правдата, а правдата издига народа. Великите християнски народи преписват своето величие на Библията. Културната и просветна роля, която Библията е изиграла всред нашия народ не може да се отмине незабелязана. Жаждата за просвета, за напредък, за културно приобщаване към другите западно-европейски народи, която е тъй характерна за жилавото българско племе намира отчасти своето обяснение и в Библията, преведена на говоримия български език. За книжнината Историята и значението на органа на Евангелското движение, в. "Зорница", е от интерес. "Зорница" (месечната) почна през януари 1864 г., като Евангелско периодическо списание. Народът бе гладен за литература с нравствено, духовно- научно и общообразователно съдържание и затова посрещна начинанието с горещ ентусиазъм. Обществото, което четеше българска книга, с жажда очакваше всеки нов брой от "Зорница". След няколко години "Зорница" започва като седмичен вестник. За България, Тракия и Македония "Зорница" стана най-любимия гост-посетител. С каква любов, доверие и наслада се четеше "Зорница"! През 1930 г. тя навърши своя 50 годишен живот - 50 години светлина и борба. Вестници и списания Мястото ни допуща само да споменем някои други вестници и списания на Евангелското течение в България. В 1885 г. почна да излиза в Русе и продължи за три години сп."Християнски Свидетел. Сп."Домашен Приятел, орган на Бълг. Еванг Благ. Д-во, продължи да излиза от 1889 до 1900 г. В 1892 г. се почна сп. "Християнски Свят", което продължава за дълги години. За ред години се издаваше в Самоков месечно илюстровано списание Детоводител". Първият български вестник в защита на нововъведеното у нас въздържателно движение беше сп."Въздържател", издаван в Пловдив, начиная 1892 г. Една година след това почна да излиза и друг въздържателен ратник, сп. "Въздържателно Знаме". Днес излизат още 4-5 частни списания и вестници, редактирани и издавани от евангелските среди. Освен тая журналистическа и периодична книжнина, евангелското течение в страната е дало на народа голямо число книги със солиден материал. Имайки предвид, че ония бяха действително съдбоносни времена за народа - те бяха времена на църковна борба с Фенер, епоха на пробуда и възраждане от дълговековен сън - народът проявяваше извънредна охота за четиво и просвета. Но що да чете? Що да учи? Кой ще му набави нужните книги? Книги, следователно, като: "Просвещен поп", 'Истинни поклонници", "Алгебра", "Аритметика за смятане на ум", "Анатомия и философия", "Нравствена философия", "Доказателства за християнството", "Умствена философия (Психология)", "Физиология от Хъксле", "Астрономия от Юнг", "Размишления върху християнството и суеверията", "Пътешественик", I и II том, "Речник на Св. Писание", "Тълкуване на Новия Завет", 'Животът на Ап. Павла", 'Животът на Исуса Христа", "Пет стрели против безверието", "Цел в естеството" и др. се явиха да задоволят една паляща жажда и да отговорят на една крещяща всенародна нужда. Разнасянето по градове и села Словото Божие и религиозната книжнина и ясното проповядване Христовото Евангелие на говоримия език на народа, не можеха да останат безплодни. Жетвата на благодатното семе не се мери с крини. Който иска да я види, ще я открие в духа и сърцето на народа! За пример, ние българите, славяни както сърбите, надминаваме всичките си балкански съседи по толерантност, възприемчивост на нови идеи, демократизъм и признаване правата на други хора и народи. А това е впечатлението на всички съвременни пътници и историци от Запада, които са изучавали Балканите. Защо в последни години народната църква въвежда проповед при своите богослужения, народът набляга да се чете Апостола и Евангелието на говоримия ни език, и вече архипастири явно агитират за изучаване Библията като основа на убежденията и живота? Това не е тъй у нашите съседи - или пони не беше тъй до войната. Това отрядно явление се дължи на влиянието на Евангелското течение. Не е тайна, че интелигентните хора у нас днес признават, че възпитателната роля на Евангелската църква я прави църквата за съвременното общество. Учебни заведения Не малка заслуга има Евангелското движение със своите училища, които от начало до сега са давали солидно образование и примерно възпитание на много стотини младежи от двата пола. Само като споменем иманета им, мнозина ще си спомнят кому дължат своето издигане в живота. Ето някои от тия училища: мъжка и девическа гимназии в Самоков, Научно-богословско училище в Свищов, Девическа гимназия в Ловеч, Девическо училище на г-жа Монферд в Пловдив, Девическо училище в Битоля, Индустриално училище в Солун, Забавачница в София и други места, Основно училище и Прогимназия в София, и ред основни училища в градове и села. Като имам предвид, че първите от тия училища бяха отворени преди Освобождението на България, когато младия българин копнеещ за наука и просвета, срещаше противодействие от и грък и от турчин - и от църква и от правителство - народно-просветна дейност на въпросните училища става още по-ценна за нас, българите. Днес има стотини висши сановници - образцови учители и полезни общественици, които считат себе си щастливи, че са имали привилегията да учат в тия училища. Помощи при нещастия Изчерпателно не може да се говори тука, но трябва да споменем още един факт, а именно приноса на Евангелското движение по случай въстанието и клането през 1876 г. Девизът "Свобода или Смърт" обви Панагюрище в пламъци, с. Стрелча бе обърнато на пепел, Пловдив трепереше от башибозуците, Клисура бе ограбена до ключовете на къщите и после бе запалена, Батак, Перущица и Брацигово бяха подложени на най-потресни зверства и на изтребителни кланета. Десетки хиляди, мирно население остана без препитание и закрила. Що беше първата нужда на нещастното население? Само "Съчувствително сърце и спомагателна ръка". Това съчувствително сърце и спомагателна ръка дойдоха впоследствие позивите на представители на Евангелското движение в България. Представители на същото движение също допринесоха по случай Сръбско-българската война, 1885 г. Сигурно читателят си спомня какви суми се събираха и раздадоха на пострадалите наши сънародници по случай Крушевското въстание, 1903 г.; какви щедри помощи се раздадоха около балканските войни на бежанци и други; какви суми пари и материали се получиха и раздадоха на бежанците от Световната война; колко делово съчувствие се оказа на пострадалите от земетресението в Южна България, 1928 г. и пр. Движение с такива жизнени и творчески сили не можеше да не допринесе за всестранния напредък на народ и църква. Ще подкрепим твърдението си с думите на един свидетел, който далече не може да се вземе за пристрастен към Евангелското дело, а именно, П. Яворов. За културното влияние на Евангелското движение той казва: "При нас идеха пъстра върволица хора. Тук биеше в очи разликата между протестанти и православни. Евангелската пропаганда е изиграла твърде културна роля в тоя край. В Банско има 4-5000 жители с голяма част протестанти. Предвид последните, аз бих го кръстил град, гледайки православните - село. Протестантите са граждани и по масова интелигентност, и по домашен живот, и по външни обноски. Няма между тях неграмотни, като почнеш от старите, включително и жените . . Като членове на организацията протестантите пак се различават от православните по ревност и кадърност за работа въобще" (Виж "Демократичен преглед", кн. V, 1908, с. 499). Хората от евангелските среди в страна са били и са измежду най-порядъчните и благонадеждни граждани. Държавникът П. Каравелов едно време писа във в. "Пряпорец", че католици и други смущавали министерството с искане права и помощи от държава, а протестантите са живеели без да причиняват някое главоболие или да предявят някоя претенция за някакви облаги от държавата. С други думи, Евангелското движение е създавало истински привърженици на народа, които са взели живо участие във всестранното му развитие; разпространявали са здрава, морална и духовна култура и са допринесли много за една много по-идейна и жива църква и за народното добруване. п-р Д. Н. Фурнаджиев

2.3. Юбилеен събор на Българското Евангелско дружество Пловдив, 13-17.04.1900 г. Юбилейният събор на Българското Евангелско Дружество Християнски свят, Г. IX, бр. 5 (V. 1900), с. 1. Българското Евангелско Дружество отпразнува тази година най- тържествено 25-та годишнина на своето организиране. Годишният събор с особено приготвена програма се държа в Пловдив от 13-й до 17-й миналий м. април. На този събор присъствуваха почти всичките евангелски пастири и проповедници от Южна България, Софийският и Кюстендилският пастири, двама пастири от Северна България, американските мисионери Кларк и Хаскел от Самоков, Хус от Солун, Бонд с госпожата си от Битоля, г-ца Стоун от Солун и двама пастири българи от Македония: г-дата Кимов от Струмица и Христов от Банско, Разлог Освен тези, бяха и много посетители от разни места на Южна България и от Софийско. Нека кажем, че разпорежданията за приемането и нагостяването на гостите бяха във всяко отношение превъзходни. Съборът се отвори в четвъртък, на 13-й миналия април, с молитвено събрание водено от г-на Панеджиева, Бургаский еванг. проповедник. Това събрание, на което взеха участие мнозина в молитва и говорене, беше живо и назидателно; също тъй бяха живи и другите молитвени събрания, държани през сесията на Събора. След молитвеното събрание се отвори първото редовно заседание на Събора под председателството на г-на А. С. Цанов, един от главните основатели на Дружеството. Чете се рапортът на деловодителя В. Шопов и рапортите на делегата при Мисионерския Събор и на онзи при Научно-богословското и Девическо училища в Самоков. Представи се равносметката на Дружеството, която ще бъде печатана в Изложението на Българското Евангелско Дружество. След това се пристъпи към избирането на ново настоятелство за годината 1900/1901 г. Избраха се по тайно гласоподаване и с вишегласие за председател: Иван Я. Сечанов, подпредседател М. Н. Попов, деловодител А. С. Цанов, секретар Иван М. Цаков, касиер В. Шопов. С тайно гласоподаване се избраха и десетте члена на така наречената Изпълнителна Комисия, която има да върши твърде важна работа, заедно с настоятелството. Другите служители на дружеството - книжар, прегледвачи на книги и пр. се избраха по явно гласоподаване. Във всичките частни заседания, държани в петък и събота, на 14-й и 15- й миналий април се обсъждаха обстоятелствено въпроси, касающи се до по- доброто уреждане и подтикване на напред делото Божие между нашия народ. Сказките се държаха в новопостроената, но недоправена още Българска Евангелска Черква, която е безспорно най-голямата и най-хубавата Евангелска Черква в България и негли в Балканский полуостров. Предмет на първата сказка беше: "Майките и Учителите като възпитатели". Сказчиците, г-да Д-р X. К. Хаскел и Д. Н. Фурнаджиев бидоха изслушани с голямо внимание. По втората сказка "Мойсей и Дарвин" говориха г-да А. С. Цанов и П. Ив. Шопов. Първият сказчик представи вкратце Дарвиновата теория за развитието, която е направила много шум, но не още доказана. След туй той счете за нужно да опровергае книжката на цюрихския професор Додела под заглавие "Мойсей или Дарвин" и показа до какви нелепости достигат някои от дарвинистите, които в своето заслепение отиват много по-далеч от Дарвина. Вторият сказчик по същия предмет, д-р П. Ив. Шопов, като медик се постара да опровергае взглядовете на крайните дарвинисти, които изпадат в материализъм и атеизъм, като особено наблегна върху факта, доказан от химията, че атомите са зависими един от други и следователно не могат да бъдат вечни. По третата сказка: "Някои от народните язви и как да се премахнат" говориха г-да Ив. М. Цаков и С. Момчилов. Главните язви: ожесточеното партизанство, безверието и тясно свързаната с него безнравственост се живо представиха от сказчиците. Първият говорител настоя на проповядването Евангелието, като главно средство за премахването на тези и всички други язви, от които страда народът ни. Всичките сказки се държаха вечер от 8 до 10 часа и на тях присъствуваха от 500 до 600 души - мъже, жени и деца. Никога досега на сказките на Българското Евангелско Дружество не е имало такова голямо число слушатели. В неделя, 16-й април, се извърши тържествено богослужението пред многобройно събрание в новата черква. Словото се държа от софийския пастир М. Н. Попов върху текста: "Както Ме Отец проводи и Аз провождам вас" (Йоан 20:21). Темата: "Посланието на черквата" обширно се разви от проповедника. След пладне, същия ден от 3-4 часа се отслужи Господнята Вечеря и от 8-10 часа вечерта се извърши пак редовното богослужение. Словото се държа от г-на Д-р И. X. Хаус, мисионерин от Солун. Текстът: "За това, царю Агриппо, не бях непокорен на небесното видение"(Деяние 26:19) се живо разви и практическите от тези думи поучения, се обясниха на слушателите. В понеделник, 17-й април, Изпращателното Събрание, държано в старото помещение на Евангелската черква от пловдивския пастир Ив. Я. Сечанов, беше трогателно. Водителят, след като поблагодари на присъствующите на събора от разни места на Южна и Северна България и Македония, помоли всички да имат за девиза през живота си пълно посвещение Господу. Молитвите и говоренията, в които мнозина взеха участие, бяха усърдни и назидателни. Бог изобилно да благослови делото, което се е завзело да върши Българското Евангелско Дружество в нашето отечество. Всякой, който живо съчувствува на това дело, може да помага чрез даване волната си помощ в пари или в какви да било друг подаръци на Дружеството. (Заб. Горният отчет, ако и по необходимост кратък, ще даде, надяваме се, добро понятие на тези, които не са могли да присъствуват за тазгодишния събор на Българското Евангелско Дружество.)

2.2. Историята на Дружеството Зорница, Г. 45, бр. 25 (сряда, 24.VI.1925), с. 2. А. С. Цанов Безспорно е, че през последните 50-60 години евангелизмът е играл, и сега играе, важна роля във Възраждането и напредъка на народа ни: в религиозно, научно, политическо и в други отношения, и сигурно е, че за в бъдеще той ще играе още по-обширна роля в тези направления. Някои наши историци и други мислители, по някои свои съображения, се стараят да игнорират този факт, но това игнориране няма да продължава още за дълго време. Ето защо историята на българския евангелизъм трябва да се знае. И понеже Българското евангелско благотворително дружество е един от главните фактори на българския евангелизъм, то историята на това Д-во трябва да се следи. До 1852 г., доколкото моите сведения се простират, на Балканския полуостров не е имало нито един българин, прогласен за протестантин. Дали вън от този полуостров е имало някъде другаде българи протестанти, това не мога да кажа. Грамадното мнозинство от нашия народ беше от Източно-православно вероизповедание. Имаше и тогава тук-таме римо-католици, под името павликяни, също и по-голямо число мохамедани, под името помаци. Духовенството беше крайно просто, тъй като гръцките владици никак не се стараеха да ръкоположат просветени хора за духовни пастири. В църквите не се вършеха почти никакви проповеди, и народът не знаеше много нещо за спасителните учения на Исуса Христа. В много градове църковните служби се извършваха на гръцки, макар населението да бе българско. Народът изобщо бе обладан от крайно суеверни идеи. Даже в църквите се извършваха някои съвършено неуместни практикувания. Днешната Българска Църква, в сравнение с тогавашната, е почти преобразена. Потиснат от политическо и духовно робство, целият народ тънеше в голям мрак. Но по едно време между него се явиха просветни синове, които с риск на живота си, заработиха за пробуждането и просветата на този народ във всяко отношение. Това се почна особено след Кримската война. През 1852 г. се обявил първият българин за протестантин. Това е Гавраил Илиев от Берковица, който същата година е съден в Сливен, афоресан от православното духовенство в същия град и прогласен за еретик, протестантин. Това било 5 години преди да дойдат протестанти-мисионери от Америка в България. След него следват двама други българи протестанти, на които имената не мога да кажа. След тях следват Стоян Дончев Руевски от Свищов, които приел евангелското учение през 1860 г. и е четвъртия българин протестантин. По онези времена не беше лесна работа да бъде човек протестантин. Народът се противопостави силно на Евангелското движение. Навсякъде в църквата се държаха от учители и свещеници проповеди против тъй наречената "ерес" и се прогласяваха афоризми срещу "еретиците", каквито те считаха протестантите. Голям подтик на това гонение даваше руската дипломация чрез консулите си в Турция. Политиката на Петербургското правителство бе, че велика и мощна руско-славянска държава ще може да се закрепи в света само в свръзка с гръцката православна църква. Ето защо руските консули на Балканския полуостров съветваха българските водачи да не позволят на протестантството да се загнезди и закрепи между българския народ, а влиянието на тези руски консули бе твърде мощно в България по онези времена. При все това, появиха се българи, които не искаха да слушат нито руската дипломация, нито каквито и да било други съвети противни на свободата и напредъка, и се предадоха да изпитват всичко и да държат правото и доброто. След Кримската война се почна особено раздвижване у народа ни във всяко направление. Американските мисионери дойдоха между българите в 1858 и 1859 години, но Британското и Иностранно Библейско Д-во много по-рано бе напечатило Новия Завет в хиляди екземпляри, преведено на български от Неофит Рилски. То се пръсна широко между народа, които го прочиташе с голяма жажда. Както и да е, евангелистите българи постепенно се умножаваха. Най-после евангелски църкви се организираха в с. Банско, Меричлери, Ямбол и Каялъ-дере. Имаше вече български евангелски пастири. Те, заедно с други българи евангелисти, почнаха сериозно да размишляват как може най-успешно да се работи за душевното спасение на народа ни и за всестранното му напредване в научно и всяко друго добро отношение. Първите българи евангелисти отначало нямаха намерение да се цепят от народната Църква. И право е да се каже, че не те оставиха Църквата, но че тя ги изгони от себе си. Те само желаеха Църквата да се преобразува, като възприеме говоримия български език в службите си, въведе евангелски проповеди и изхвърли някои от суеверните въведения на гръцките калугери и пак да си остане Православна Църква. Даже първите американски мисионери не дойдоха в България да създават нова Църква. Те намериха, че с тогавашното православно духовенство не можеше да се работи, макар между православните и тогава да имаше по-свободолюбиви хора. Църковният въпрос се реши в полза на българите през 1872 г. Български владици се ръкоположиха и изпратиха между българския народ. В късо време се видя, чете нямаха намерение да реформират Църквата: даже запретиха да се чете Апостолът и Евангелието на български, а всякъде въведоха славянски език, непонятен за българите и противно на заповедта на апостолите. Това даде на българските евангелисти да разберат още по-ясно, че те трябва да работят самостоятелно и съгласно със Словото Божие за душевното спасение и всестранния напредък на народа. Те твърдо и непоколебимо вярваха, че цялата Библия е писаното Божие откровение към человеците за тяхно авторитетно ръководство през живота и че без твърда, жива и непоколебима вяра в Господа Исуса Христа спасение не може да се придобие. Основателите на Дружеството, като сравняваха просветното състояние на разни народи и виждаха, че колкото повече Евангелието се е разпространявало между един народ, толкоз по-напредничав и по-просветен е той: че протестантските народи, като общо правило, бяха най-напреднали в просветно и във всяко друго отношение, и като желаеха тия основатели-евангелисти да се даде по-скоро просвета на народа - те се решиха да проповядват Евангелието на своя народ. Онези евангелисти, като изучаваха политическото състояние на разните народи намериха, че изобщо най-свободни политически и напредничави във всяко отношение бяха протестантските народи, че като общо правило, колкото повече се разпространяваше Библията между един народ и колкото повече хора от този народ се стараеха да се ръководят от ученията на тази книга, толкоз по-свободен политически беше онзи народ; и че, обратно, колкото по-малко тази книга се разпространяваше и по-малко следваше от кой да е народ въобще, толкоз по- потиснат беше той. Пред вид на тия факти, и просто от един вид политическа мъдрост за политическа свобода, онези евангелисти се решиха да проповядват Евангелието на народа и по този начин най-добре и най-бърже да му помогнат да се освободи и той от политическо робство. Мисълта за основаването на такова дружество възникна най-напред в ума на Андрей С. Цанов, който бе ходил в Америка. Той съобщи тая си идея най- напред на пастир Ив. А. Тонжоров и на пастир Никола Г. Бояджиев Те и двамата възприеха идеята с възторг и тримата почнаха да размишляват, как да се основе такова дружество. Първите им срещи и размишления ставаха през есента на 1874 г. През пролетта на 1875 г. техните срещи пак се подновиха, след като бяха разменявали писмено мислите си. Тези тримата съобщиха идеята и решението си на други евангелисти. Те всички, без изключение, с радост възприеха идеята и се решиха да работят за нейното осъществяване. След няколко разговори и разменени писма, определи се време за формалното основаване на Дружеството. Това стана през м. април същата година. Макар да не помня точната дата, но мисля, че това беше през великденските празници. Имахме няколко заседания, които се държаха в горницата над дюкяна на Никола Матинчев в Самоков, която стая му служеше и за склад на стока. На ония заседания присъствуваха, освен горепоменатите трима основатели и следните лица: Н. Матинчев, Михал П. Тодоров, Никола Чакалев, Ив. Чакалев, Васил П. Караиванов, Велико Петранов, А. Казанджиев и Димитър Тенев. Впечатлението ми е, че там бяха Иван Ангелов от с. Костенец и Хр. Георгиев от Стара Загора. Тези лица са формалните основатели на Дружеството. След като се реши окончателно основаването му, в едно от заседанията си събранието натовари А. С. Цанов да приготви проектоустава на дружеството и да го представи на идущето събрание за одобрение. На идущето заседание проектоуставът се прегледа, станаха някои промени и се прие с условие да се прегледа и одобри окончателно на един общ събор, за който събранието взе решение да се свика. След писмени споразумения и с други приятели в Меричлери, Каяъл-дере, Ямбол, Банско и другаде, реши се - датата за свикването на общия събор или конгрес да бъде от 16 до 19 юлий с. г. и съборът да стане в Самоков. Очакваната дата дойде и евангелистите от разни места се стичаха с талиги, на коне и пеша, мъже и жени, с най-голям възторг и песни. По-радостни, по- възторжени срещи не вярвам, че някога друг път е видял Самоков. Приятелите в този град най-радушно приемаха гостите и настаняваха, където можеха. Съборът се отвори в голямата стая на Американската девическа гимназия, дето ставаха всички заседания на събора - отвори се най-възторжено и даже с много насълзени очи от радост. След като целият събор единодушно одобри основаването на Дружеството, приготвеният устав се прегледа, попреработи и окончателно одобри. Първоначално целта на това Дружество е главно да издава книги и да дава помощ на църкви за пастирите им. Програмата му е да печати разни религиозни книги, строго съгласни с основните верски и морални учения на евангелията и да ги разпространява на умерени цени между народа. При това, да купува Свещеното Писание от библейските дружества и да разпространява и него между народа. В първите си няколко години Дружеството напечати няколко твърде добри и полезни книги, например: "Бой с пет исполини", преведена от д-р П. Шопов; "Нравствена философия" преведена от д-р Хаус; "Цел в Естеството и няколко теории", приготвена от А. С. Цанов и др. някои. Това Дружество е чисто благотворително. Членовете му не получават никакво възнаграждение за сумите, които влагат в него, нито някакви печалби от книги, които печати. Правилото му е: "Даром сте приели, даром давайте". Даже служителите му, като настоятели и други, от самото начало дори до днес са работили за това Дружество даром, без никакво парично възнаграждение. Това Дружество, което сега тържествено отпразнува 50-годишния си юбилей, е преживяло много кризи. То е преминало през пет войни, от които последната е най-голямата и страшната, която светът е видял някога. Много други дружества и организации - религиозни, научни и търговски - се появиха, поживяха някои по- дълго, други по-късо и по-голямата част от тях измряха, но това наше дружество непрекъснато, неуморно е живяло и действувало и през най-критически времена, макар и то да е имало твърде големи и страшни съпротивления. И аз много пъти съм се питал, защо да е така? И друг отговор не мога да си дам, освен този: то е преживяло всичките опасности и геройски си е следвало работата, защото почива на вечната и непоклатима Скала, върху Богочеловека и Спасителя Исуса Христа, и защото задачата ме у да работи за същинското спасение и същинското и трайно възраждане на народа ни и на човечеството изобщо и за възтържествуването на вечното, всемирното Царство на Господа Исуса Христа, Царството на мир с правда за всички люде, и аз нямам ни сянка от съмнение, че това Дружество ще продължава да живее и върши все по-големи работи за народа и човечеството изобщо, само дотогава, докато то стои твърдо върху поменатата Скала. А. С. Цанов

2.1. Българското Евангелско Дружество и Възраждането Зорница, Г. 45, бр. 25 (сряда, 24.VI.1925), с. 1 -2. Владимир Тодоров Епохата на Ренесанса в Италия и Франция през XV и XVI век се ознаменува с постепенното отърсване на литературата, философията и главно изкуствата от реакционното влияние на средновековната църковна схоластика и на пакостния клерикален дух и с обръщане поглед към гръцкия и латинския класицизъм на древността. Възраждането в тия две страни е дълго и неговия процес много муден, въпреки гениалното творчество и големите усилия на тогавашните велики умове. Ако такъв е бил процесът на Ренесанса в Италия и Франция, не ще съмнение, че у нас, гдето и условията и факторите са били, и продължават да са още съвсем други, процесът ще бъде още по-муден. Потиснат в продължение на векове под политическото иго на турците и духовния гнет на фанариотите, българският народ тънеше в мрака на забвението. Православното фанариотство обезличи и подхвърли народността ни на всеобщо презрение. Нашата писменост, нашият език стана жертва на фанариотската елинизаторска мания. Мнозина от нашите сънародници, като княз Богориди от Котел и доктор Никола Савов (Пиколо) от гр. Търново, прочут елинист с гениална ерудиция, за когото Egger и д-р Mussy казват, че "е бил гордостта на културна Франция" (Заб. Реч надгробна, 1860 г.), са представени и познати като гърци! Такова е било положението преди 50-60 години. Някои от днешните ни историци и учени, когато третират въпроса за Възраждането, ни посочват появата, в народния небосклон на Кирил Пейчинович и Кърчовски. Но какво ново те са влели в българската душа? Ние чухме техните разказа за дамаскини (Заб. "Митарства", 1817 г., "Огледало", 1816 г.) и техните средновековни приказки, как "камък паднал от небето". С туй може ли да се говори за някакво възраждане, за някакъв ренесанс? Обърнаха ли те народното ни внимание от фанариотската църковна схоластика към старото ни държавно величие, към "българския класицизъм"? Друг е въпросът с Хилендарският отшелник - отец Паисий. Той говори и пише, но не вече за дамаскини и фанариотски църковни измислици, а за нещо съвсем друго - за род и родина. Ако в Италия Ренесансът можеше да се подхранва и разпространява от неразривна върволица просветени умове и гении, у нас, за жалост, нямаше нито един за такава работа. Зовът на Паисий като нощна мълния проблесна за миг и угасна за дълго в четритях стени на неговата килия. Проповедта на Светогорския пророк би пробудила бързо проспалата народна съвест, ако имаше кой да я подеме и разтръби всред народа. Едва след 110 години нашият историк и общественик Марин Дринов запозна народа ни със съдържанието на Паисиевата история! След премахването на еничарството и на ленното управление (спахийството) от султан Махмуд II, с публикуването на Танзимата (1839), нашият народ тепърва се посъвзе, организира своето еснафско съсловие и подобри своето материално и социално положение. Танзиматът, следователно, е първият могъщ реален фактор за нашето Възраждане. Вторият такъв е увенчаването на Църковната борба с фермана от 10.11.1870 г., който създаде Екзархийският институт, и третият - народополезната книжовна и културна дейност на българските протестанти. Много по-рано от основаването на Българската Екзархия нашите протестанти, движими от възвишени пориви и просветен патриотизъм, отиваха, като трубадури, от град на град и от село на село, да пеят песни и проповядват Евангелието на хубав български език. Те, вместо мътната църковна ринофония, запяваха български духовни песни. Те първи превеждат и поднасят почти даром на нашия народ Свещеното Писание - могъщо средство за популяризиране и разпространяване на българския език. Ред книги и брошурки се раздават по градове и села. Професор Балан-Тодоров в своя Книгопис отбелязва, че от 1841 до 1877 г. от напечатаните духовни книги половината са издания на евангелистите. В Смирна, бащата на българския периодически печат - протестантствующият Фотинов - издава "Любословие" с помощта на мисионерите. Из България, Македония и Тракия отворят се български молитвени домове, откриват се читалища за народа и се строят прогимназии и гимназии за българските деца. А кой не е чел и не е видял ветерана на нашата преса - "Зорница"? Цялата тази народополезна книжовна и културна дейност на нашите протестанти е много допринесла за пробуждането на народното ни съзнание от вековна летаргия и всаждане на Божествени чувства към Бога и народа. Най- после в 1875 г. нашите протестанти образуват българското евангелско благотворително дружество, което след Танзимата и Българската екзархия е величественият паметник на народна пробуда и духовна обнова. Днес "Зорница" празнува 50 годишнината на това Дружество. 50 години! Това е една епоха. Това е същевременно и едно доказателство, че този благотворен фактор на нашето Възраждане е едно живо тяло със здрав и кален организъм. Затова той може да крепне, въпреки гоненията на първите години и да порасте, въпреки разкола и днешната духовна власт. Слава и чест на първите ратници на евангелската мисъл у нас! Слава и чест на самоотвержените пионери и скромни строители на Българското Евангелско Дружество. За него те са се жертвували, те са страдали, само и само за да се устоим ние днес с 50 годишния му юбилей. В този тържествен момент нека почувствуваме голямата си отговорност пред паметта на тия светци и пред майка България. С устремен поглед напред и благоговение към миналото, нека се стреснем и опомним, нека се възобновим, за да станем достойни приемници на техния свещен завет. Нека се обединим. Нека стегнем редовете си за борба. Борба против злото, което гнети днес българската колективна душа.- Борба за възвишен и народополезен живот, борба за духовна обнова и свобода. Владимир Тодоров

1.3. Методистките епископални църкви в България Полувековна България 1878-1928. Илюстриран юбилеен албум. Ред. Евгения Марс. София, Евгения Марс, 1929, с. 362-363 Пастор Васил Г. Зяпков Роден в 1900 г. в с. Дуран-Кулак, Балчишко. Родителите му са били скромни, трудолюбиви българи от Котел. Завършил гимназия във Варна. Още като ученик във Варна започнал да посещава евангелската църква, където всичко го пленило. След редовно посещаване, той се обръща към Христа и решава да се посвети на евангелска работа. В 1920 г. заминал за Англия (Манчестър) да следва богословие. След завършване на богословското си образование, той се завръща в България в 1925 г. и оттогава е пастор на Софийската методистка епископална църква, която се помещава в салона "Д-р Лонг" изграден в памет на големия приятел на България, д-р Алберт Лонг Понастоящем пастор Васил Зяпков е председател на съюза на обединените евангелски църкви в България, председател на Съюза на евангелските прицърковни младежки организации, член в редакционния комитет на евангелския орган в. "Зорница". Тяхната работи води началото си от 1857 г., т.е. още преди Освобождението на България. Затова и всички народни копнежи, движения и борби, които родиха епохалното дело на Освобождението, не остават чужди за тях. В редовете на пасомите им се намирали и революционери и книжовници и борци за независима българска църква. Съчетавайки обичта си към Отечеството, те са били винаги добре подготвени за изпълнение на своя дълги служба. За някои по-забележителни техни членове, читателят ще намери другаде по-подробни бележки. Работата, която тези църкви са вършили в България е била главно три вида: религиозно- съживителна, културно-просветна и филантропична. Пастирите им и проповедниците са имали само една цел - да издигнат живия Христос пред своите сънародници. Подбудите, които са ги тласкали към тази дейност са били само две: любов към Спасителят Христа и любов към народа им. Това, дето те ожидат и работят, за да видят Христа, царуващ в душата на човека, е нещо много естествено за едни ревностни и живи християни, които обичат своя Бог и своя народ. Христос заяви: "Аз съм виделината на света". Почти двадесет века оттогава са се изминали. И те всички прогласяват истинността на Христовите думи. Културно-просветната дейност върви редом с религиозно-съживителната. Където намерите жива, усърдна християнска църква, там непременно ще видите да се развива богата всестранна културно-просветна дейност. Методистките църкви в България се чувствуват задължени да сторят каквото могат за възпитанието и образованието на бъдните поколения. За това те основават неделни училища, детски забавачници, летни библейски училища, младежки християнски дружества, църковни библиотеки и средни учебни заведения. В неделните училища се застъпва главно Библията с оглед на практичното приложение на нейните истини във всекидневния ни живот. Специална комисия, наречена "Комисия по християнското възпитание" се грижи за подреждането и издаването на необходимите ръководства, пояснения, приказки за детските класове и илюстрации. Детските забавачници вече са доста добре познати на българското общество, затова за тях няма да говоря. Летните ваканционни библейски училища са голямо благословение за малките скитници по улиците. Те се отварят, за да помогнат на бедните деца, които през летните месеци, като не могат да отидат с родителите си на курорт, рискуват да се провалят още в детинство от прашната и отровна улична атмосфера. Вместо улицата с нейните съмнителни влияния, методистките църкви поднасят на бедните деца добре уредено и вещо ръководено лятно ваканционно училище, където хубавите поучителни приказки, ръчните занимания, общите игри, песните и разказите за библейски герои или добри български царе и народни будители ги увличат до забрава. Резултатите от тези летни ваканционни училища са извънредно много насърчителни. Младежките християнски дружества при методистките епископални църкви имат задача да възпитат църковната младеж в духа на Христовото учение. В редовните седмични събрания се четат от младите реферати, религиозни беседи, устройват се литературни кръжоци и дебати, уреждат се литературно-музикални вечери, социални срещи, екскурзии, спортни клубове и разни други предприятия, които биха спомогнали за всестранното хармонично развитие на младежта. Църковното младежко християнско дружество представлява нещо като духовни казарми, през които преминава всеки евангелски син или дъщеря, за да излезе оттам и да бъде жив, солиден, кален християнин и примерен български гражданин. Методистките църкви имат само едно средно учебно заведение. Това е американския девически пансион в Ловеч. Немислимо е да имаме християнска църква без благотворителна дейност. "Колкото и да сте сторили добро на едного от тези най-малките, на мене сте го сторили". Тези Христови думи намират своето изпълнение в благотворителната дейност в църквата. Всички слаби, бедни, болни, нещастни, затворени, отчаяни в този свят са под Христова грижа, а оттук следва, че те са и под грижата на църквата. След войната, когато гладът хлопаше на много български домове, методистките църкви в лицето на своя надзирател Д-р Елмър Ернест Каунт подържаха безплатни детски кухни, изискваха от американските сестри-църкви и раздаваха безплатно на бедните дрехи и обувки. И днес всяка църква си има в бюджета голямо перо "благотворителни", от което се помага на болни и бедни братя. Няма пансион в България, който има такава ниска такса, каквато е тази на Ловчанския американски пансион. И тук благотворителността е протегнала благата си ръка. Наредено е така, за да могат и бедни деца да постъпват в това училище. Не са един или двама младежите, които методистките епископални църкви са изпратили в странство да се учат и се подготвят за пастири или библейски работници. В Ловчанския пансион не малко бедни момичета са получили даром своето образование. Освен това методистките епископални църкви поради широките си връзки с американските сестри-църкви, спомагат за опознаването и сближаването на двата народа. Всички мисионери, надзиратели и епископи, които са идвали в България са бивали спечелвани за нейната правдива кауза. Епископ Блейк, Д-р Каунт, Д-р Лонг са били големи приятели на България, които са доказали своите добри чувства във време на големи народни нужди и катастрофи. Методистките църкви работят само в Северна България. В Южна България работят евангелските съборни църкви. Тази териториална разпределба е станала по взаимно съгласие на двете изправителни тела на църквите с цел да си разпределят труда. Методистките братя понастоящем притежават 20 църкви и 24 общества, 20 ръкоположени пастири, 14 проповедници и местни работници и 17 неделни училища с 69 учители. Пастор Васил Г. Зяпков Бележка на съставителя д-р Вергилий Кръстев. През лятото на 1948 г. са арестувани 15 евангелски пастири и осъдени за шпионаж в полза на чуждо разузнаване и че застрашават новата народна власт. Васил Георгиев Зяпков, 48 годишен от София, като представител на Обединените евангелски църкви (ОЕЦ) в България и представител на Евангелските съборни църкви бе осъден на доживотен затвор.

1.2. Евангелското дело на методистката епископална църква в Северна България през последните петдесет години Полувековна България 1878-1928. Илюстриран юбилеен албум. Ред. Евгения Марс. София, Евгения Марс, 1929, с. 364-365. Пастор Д-р Стефан Томов Това дело е било започнато в 1857 г., когато Мисионерското дружество на Методистката Епископална църква в Северна Америка назначило и изпратило в България двамата мисионери Алберт Л. Лонг и Цесли Претиман. Те са настанили в гр. Шумен и почнали веднага да учат български. След четиригодишно пребиваване в България д-р Претиман се завърнал в Америка, а в 1859 г. Д-р Лонг със съгласието на мисионерските власти се преместил във Велико Търново, дето до 1863 г. той научил добре българския език и развил полезна и благотворна религиозно-просветна дейност. През м. юний 1863 г. Д-р Лонг се преместил в Цариград, а в 1872 г. бил назначен професор в Роберт Колеж. I. В 1879 г., тъкмо преди петдесет години Методистката мисия в Северна България е имало двама американски мисионери, а именно: Е. Ф. Лансбери, който работеше в гр. Русе, а Д. Ц Чалис - в Свищов, и петима български евангелски проповедници, а именно: Стефан Томов, който проповядваше във Велико Търново, Юрдан Ив. Икономов, учител в Русе, Стефан Гечов, проповедник в Ловеч, Гаврил Илиев - Севлиево и Димитър Найденов - в Орхание. Освен тия имаше и двама увещатели Юрдан Цветков, който живееше в Плевен и продаваше Библии и Евангелия и Тодор Николов - във Видин. Такъв е бил скромният персонал на евангелските работници в Северна България преди петдесет години. Оттогава до преди двадесет години американските мисионери и българските евангелски проповедници са били пионерите на евангелското дело в Северна България; пионерска работа продължава да се върши още и сега в някои места в Северна България. В 1882 г. се построи в Свищов един салон за държане редовните служби в неделен ден и други събрания, също и пастирски дом. Салонът послужи и за училищна стая, до когато се построи училищното здание в 1866 г. В същата година се отвори в Свищов и първоначално евангелско училище с пансион и двегодишен богословски отдел за ученици, желающи да се подготвят за евангелски проповедници. Това училище функционира до 1898 г. Из богословския отдел на това училище излязоха със завършен курс шестима младежи, от които петима още работят като евангелски проповедници.[Забележка на съставителя. Виж "Изгревът" том V, с. 531, № 204 и снимка № 5. Имената им са отбелязани на с. 532. А това са: Христо Бъчваров, Петър Дънов - прави; седнали: Иван Димитров, Петър Василев, Борис Тодоров и Иван Тодоров.] В 1885 г. се построи в гр. Русе пастирски дом и в 1886 г. църковно здание. След туй последователно се построиха църковни здания и пастирски домове в Шумен, Варна, Ловеч, Търново, Плевен и Севлиево. Църковните здания допринесоха немалко за успеха на евангелското дело в Северна България. Българите обичат да слушат евангелски беседи в църковни здания, а не в частни домове. Най-после в София се издигна в 1924 г. на ул. "Раковска" 90, един салон, който носи името на Д-р Лонг, основателя на евангелското дело в Северна България. В този салон се държат редовно църковните и други събрания. Освен църковни здания и пастирски домове, има построени църковно здание и пастирски дом в с. Хибелий, Свищовско, в с. Хотанца, Русенско и в с. Войводово, Оряховско. II. Методистката мисия в Северна България се е занимавала и с книжовна работа. С редактирането и издаването на илюстрованото месечно списание "Зорница" в Цариград, 1854 г. Д-р Лонг става основател на българския религиозен периодичен печат. В 1866 г. той преведе и издаде в Цариград безподобната алегория на Джон Бънян" Пътешественикч а ст I. Втората част на" Пътешественика" биде преведа от п-р Д-р Ст. Томов и издадена от Методиската мисия в Русе в 1886 г. Същият пастир е превел от английски и други няколко книги, издадени от методистката мисия. От тях главните са: "Животът на Джон Уесли от М. Лелиевър, издадена в 1884 г.," Животът на Исуса Христа" от Я. Стакер - в 1890 п," Животът на ап. Павла" от същия автор - в 1892 г.," Огненият език"от Уилям Артър - в 1908 г. В 1892 г. Методистката мисия почна да издава месечно списание "Християнски свят" под редактирането на тогавашния надзирател на мисията д- р Дейвис. Впоследствие п-р Д-р Ст. Томов редактира това списание осемнадесет години. По липса на средства престана да се издава в 1925 г. [Заб. Взимат се мерки за събиране потребните средства за подновяване издаването на това списание.] Нека кажа тук няколко думи и за първия превод на Библията на български, извършен от американските мисионери д-р Ригс и Д-р Лонг, подпомогнати от П. Р. Славейков и Христодул Костович Сечанов. Голяма е заслугата на това крупно дело на двамата мисионери. Библията е отпечатана в Цариград в 1871 г. Значи за 54 години извършеният от американските мисионери превод на Библията, издаден от Британското чуждестранно дружество е бил четен и изучаван от владици, архимандрити и свещеници в Православната църква. Ето преценката, която Пенчо Славейков дава за първия превод на Библията на български: "Преводът на Библията туря край на езиковата безредица, на боричкането на разни наречия за първенство и установява литературен език. След появяване Библията на бял свят (1871 г.) заглъхват вече разприте между разните български говори, и източно-българският говор става общ един на всички ратници на мисълта и националното съзнание. . . В Библията, чиято литературна физиономия е дал Славейков, неговите мисли за литературен език се явяват най-ярко реализирани". (Заб. Виж "П. Р Славейков". Избрани съчинения. Кн. 1. Стихотворения, с. XXV-XXVI.) Освен гореспоменатите книги през последните петдесет години Методистката мисия е издала и пръснала навсякъде из Северна България и много брошури с религиозно-нравствено съдържание. Още в 1861 или 1862 г. д-р Лонг преведе от английски и издаде в Цариград, поучителната книжка :"Разговор между приятели. (Заб. Цариград. Предполагам, че не е била печатана по-рано от 1861 или 1862 г. стр. 24.) и друга трогателна повест преведена от английски и озаглавена "Номберската дъщеря" (Заб. Цариград, 1864, с. 132.) III. Предвид на печалния факт, че между народните маси е владеело и още владее голямо невежество по отношение основните християнски учения и по християнския живот изобщо, а между немалка част от нашата интелигенция се проявява още ледена индиферентност, и дори и безверна, то и главната работа на Методистката мисия в Северна България е била евангелизаторска - проповядване Евангелието, като се чете във всички православни църкви, на народните маси за тяхното духовно събуждане, да могат с Божията помощ да се решат да заживеят по-добър, по-благочестив живот Пастор Стефан Томов

1.1. Българската евангелска църква. Полувековна България 1878-1928. Илюстрован юбилеен албум. Ред. Евгения Марс. София, Евгения Марс, 1929, с. 357-361 пастор Д. Н. Фурнаджиев Около годините 1855 и 1856 англичани и американци се дълбоко интересували за българското племе на Балканите, и граф Шафтсбери, председател на едно библейско благотворително д-во в Лондон, Bible Lands, писал на основателя на Роберт Колеж, д-р Хамлин, писмо, в което казва, че България има нужда от Евангелска просвета и подкрепа, и че тяхното дружество ще бъде готово да даде своята морална и материална подкрепа за целта. В края на 1859 г. две американски мисионерски семейства пристигнали за разузнаване и откриване евангелска дейност между българите. Отначало тия мисионери отбягвали всякакво формално отцепление от народната църква, като търсели как да послужат на народа да се отърси от господствуващия формализъм и да влее в църковния си живот реформи, творчество, жива вяра и спасителна дейност. За повече от десет години работата е била разузнавателна, но с влагането на Св. Писание в ръцете на народа, конфликта между духът на Писанията и буквата на църквата стана неминуем. Едно обстоятелство допринесло много за тая нова работа, а именно: жаждата на българския народ за литература, а особено за Св. Писания. Гръцките владици бяха унищожили почти всичката българска книжнина, и бяха твърдо решени не само да принудят народа да чете и пише на гръцки език, но и по политически съображения да се нарича гръцки. Успехът на тая националистична дейност на гръцките владици бе значителен. Пловдив и някои села наоколо, както и Серес с някои тамошни села, бяха силно разклатени и тласнати към политиката на владиците. Идването на тия мисионери, с техния чисто християнски идеализъм, беше едно дело на Провидението за полза на българския народ. Новият Завет на български език се разнасяше и купуваше от народа с голям интерес. Жаждата да имат Словото Божие на матерния им език даваше голяма насърчение на ония, които иждивяха грамадни суми за превод и издаване на Словото Божие. Мотивите на купувачите не бяха еднакви; едни купуваха с радост, или както се изразява един: "Сладко ми беше, понеже езикът беше същия, на който майка ми говореше". Други, обаче, търсеха Новия Завет на матерния си език, не да го четат, а да го притежават в знак на народна вярност. Все-таки и в единия и в другия случай, служи се на народа. Учители и други интелигентни хора посрещнаха тия носители на просвета с приятелско настроение и уважение. При тая пълна липса на народна литература и за да попълнят голямата празнота, мисионерите веднага приготвиха "Начална книга" от 80 страници. Народът основаваше първоначални училища около това време, и затова тая книга се оказа твърде навременна. В най-късо време първото издание в 10,000 екземпляра бе изчерпано, и книгата бе преиздадена още седем пъти, и всичката разпродадена. Борбата с Фенер създаде не само твърде голямо недоволство, но и ожесточена борба против козните на гръцката църква, която се яви като враг на новопоявилата се религиозна и литературна книжнина. Тия първи опити ясно определиха бъдещата насока на дейност в България: български език, литература и то предимно Библията на български говорим език. Нали това е основата и началото на истинска култура и човешко благоденствие; и нали това беше единствената цел на мисионерите-тогава, на работа за литература! В това време съществувал само Новия Завет преведен от Неофит Рилски, а издаден от Британското Библейско Дружество, който за около 40 години е бил единственият превод, запознаващ народа със спасителните учения на Библията. Тука се явява величествената фигура на Д-р Елия Ригс, който бил голям полиглот, като владеел прекрасно халдейски, еврейски, латински, гръцки и главните европейски езици. Първо той превел Библията на съвременния гръцки език, както и на арменски. После бил повикан в Цариград да предприеме превода на цялата Библия на български език. В кратко време, като роден за лингвист, той изучил нашия език. Заел се на работа. Най-първо той повикал Константин Фотинов, основателя на българската журналистика, за свой учител и помощник в българския език. Подир смъртта на последния, Д-р Ригс повикал Христодул Костович от Самоков. След шест години повикал Д-р А. Лонг. И подир него знатния народен писател П. Р. Славейков. Тая комисия представлява най-авторитетната възможна комисия за превода на Св. Писания на български език. Тия хора представляват авторитет и за мъртвите езици, на които Библията е била писана, и за най-точната и гладка форма, в която ще изразят своя превод. За тоя превод Пенчо Славейков писа: "Преводът на Библията туря край на езиковата безредица, на боричкането на разни наречия за първенство, и установява литературен език. . . източно-българският говор става общ език на всички ратници на мисълта и националното съзнание" и пр. А Стоян Михайловски казва: "Българският превод на Библията е най- грамотната книга, що имаме на езика си". Друга литература същевременно се издаваше от преводи и оригинални съчинения, които оказаха голям подтик в научна насока и морална сила за новопробудения за свобода и култура народ, например: Доказателства на християнството, Нравствена философия, Аритметика, Алгебра, Умствена философия, "Физиология"от Хекеле, "Астрономия"от Иънг, Пътешественик, Писма за майки, Речник на Св. писания, Животът на Исуса Христа, Животът на Апостол Павел, Пет стрели против безверието, Цел в Естеството, Религията в ежедневния живот, Мненията на някои велики мъже върху християнството и Св. писания и много други книги, книжки и брошури. Самите тия заглавия говорят за съдържанието на книгите, и при липса на литература за народа, тия издания на евангелското движение съставят четиво от най-практичен и възвишен характер. В крайната оскъдност на българската книжнина, издателство с материалистична цел можеше да прокара най-рушителни и отровни книги и да натрупа богатство. Явява се, обаче, евангелизмът, с цел за творчество и идеализъм, и поднася на народа литература потребна, практична, просветна и обновителна. Тоя факт по само себе си, е основа здрава и трайна, върху която бъдещите български дейци могат свободно и сигурно да строят. Евангелското движение в своето начало почна и свой орган - в. "Зорница" Първите му пет броя излязоха през 1864 г., а шестия брой в април 1865 г. Спънките, които турското правителство правеше на" Зорница" заеха много месеци от протакания, възражения и обяснения. Борбата се разви между великия везир Али паша и г. Браун, секретар на Американското посолство в Цариград. В едно посещение, г. Браун попитал пашата: "Защо не позволите издаването на това малко вестниче?". "Защото е политически вестник", отговорил пашата. "Но, Ваше превъзходителство, Вие сте страшно заблуден, това е един религиозен вестник", възразил г. Браун. "Да, но на каква религия служи?", попитал пашата. "На протестантската", отговорил г. Браун. "Добре, но протестантството е републиканизъм", заявил везира. Еднаж спечелено устното позволително на правителството," Зорница" почнала своята народна, социална и духовна просвета по цяла Македония, Тракия и България. Рядко са старите интелигентни хора днес, които не говорят с висока признателност за цариградската "Зорница". Нейната смелост за правда и истина, за народни права и свободата на съвестта, за отговорностите на властта и добролепието и свободата на личности и народ, се понравиха на българина от Дунав до Бяло море и от Черно море до Албания, Това беше централния дом на българското племе. "Зорница" му даваше познания и му вдъхновяваше съзнание. Тия бяха съдбоносни за него години в социално и духовно отношение. Провидението прати "Зорница". След освобождението на България, в. "Зорница" продължи своята мисия, издавана в Цариград, и в 1886 г. нейните абонати стигнаха до 3250. Турция все правеше спънки, защото в. "Зорница" още обслужваше цялото българско племе и прокарваше своята вяра в социалното и духовно освобождение на човека. Това не се нравеше на Турция. В 1901 г. "Зорница" бе преместена от Цариград в Пловдив, а сега се издава в София. И днес, както от началото, голямото болшинство абонати на евангелския орган не са евангелисти, но пак го ценят високо заради неговата откровеност и тълкуване живота от гледището на превъзходните учения в Евангелията. Заедно с тая дейност, която евангелизма развиваше, отвориха се училища: едно Научно-богословско заведение в Пловдив (1860 г.); друго - Девическо в Стара Загора (1862 г.), които впоследствие бяха преместени в Самоков; друго в Битоля (1878 г.), и едно значително число основни училища, които бидоха преустановени и учениците поверени в народните училища, които пораснаха да отговарят на предназначението си. Двете училища в Самоков станаха гимназии и бяха признати за средно-учебни заведения наравно с народните гимназии. За да се види работата и прогреса на тия гимназии, ще си позволя да процитирам част от удостоверението на Министерството на Народното просвещение, с което ги припознава за равноправни с държавните гимназии, от дата 30 януарий 1915 г., под N 2448. Удостоверението гласи: "Министерството на Народнато просвещение на Царство България с настоящето удостоверява, че американските - мъжка и девическа гимназии в Самоков (България), основани от преди повече от 50 години и функциониращи и до днес, със своята просветна и възпитателна дейност са били през цялото свое съществуване центрове на духовна култура и напредък. Българският народ е гледал винаги с особено уважение и почит към тия училища, които още от епохата на тъмното робство и до днес с особено постоянство и ревност изпълняват своето предназначение - просветата и възпитанието на младежта". Това е авторитетен атестат и рецензия, следствие официалните ревизии, направени на тия училища от органи на Министерството; то е една истина, едно действително положение, от което българският народ е пожънал ценни плодове, възпитани и характерни сили за народно издигане. Характерът на българското евангелско движение и църкви прозира много ясно от дейността на пионерите му през 1876-77 г., или годината на "българските кланета". Когато турците избиваха българското население, покойният "дядоКлар л остави дом и семейство в Самоков и отиде в своята благотворителна и спасителна мисия в Батак, Панагюрище, Клисура и другаде; не с цел да защитава евангелисти в места, дето нямаше никакви евангелисти, ада защити и подкрепи нещастните хора. По това време отиването в Батак значеше смърт но д-р Кларк и някои негови колеги съзнаваха своя дълг на добър самарянин: да превържат рани, да крепят гладни, да утешат съкрушени сърца, да обършат сълзи, и да затворят очите на хора, които предават Богу дух. Благотворителен комитет в Цариград беше събрал от разни източници, главно от Англия, чрез влиянието на приснопаметния г. Гладстон, сумата 15,970 турски лири, и нямаше друг смел, предаден на служене човек, както д-р Кларк, да раздаде тая сума от 207,610 лева златни на пострадалите. Лейди Странгфорд донесе от Англия още един милион лева за раздаване, и се отнесе до покойния митрополит Панарет в Пловдив да й препоръча верни лица за раздаване помощите, като не желаеше да накърни религиозните чувства нито на пострадали, нито на подозрители. Уважаемият старец отговори на благородната госпожа: "Не мога да ви препоръчам нито един, служете си с протестантите-българи, които г-н Кларк ще ви препоръча". Така и стана. Имената Кларк и Марш са запаметени у населението и историята ще ги отбележи между най-великите в областта на благотворителността у нас. А ако погледнем на работата на евангелското движение и църкви в Македония, заслугата там не пада по-долу. Едно основно начало на евангелската работа в Македония беше да се проповядва и се даде Евангелието на всяка народност на собствения й език. Друго правило, да не се занимаваме с никакъв национализъм, а да служим на всички еднакво. Това не може да е обидно никому. Работата почнахме в 1873 г. В резултат се узна, че населението е предимно българско и си служи с български език. В 1879 г. д-р И. X. Хаус, сега още жив, писа: "Няма съмнение, че болшинството от християнското население в Македония, в границите на Сан- Стефанския договор, е българско". Г-н Верд от Битоля пише: "населението е изключително българско". И "не-мюсюлманското население в монастирската каса не брои повече от 125 чисто гръцки къщи". Езикът, с който си служехме в училище, в църква на разговор, по домовете и в кореспонденция, беше български. До преди Балканската война ние смятахме под турско владение 27 евангелски църкви и общества, чието богослужение (четене от Библията, пеене и молитви) ставаше на чист български език. И когато се свърши войната, трима от най-старите мисионери издадоха един позив към Европейските сили за справедливост към македонското население, и между другото, казват: "Литературата на мисията е на български. Във всичките ни училища езикът е бил и е български. След години запознанство с Македония, в съжителство или пътуване, като общуваме с народа и живеем в домовете му, ние сме напълно убедени, че голямото ядро от населението в страната, която определяме като Македонското поле на дейност, е българско по произход, език и нрави, и съставя неразделна част от българския народ". А в Македонското движение за народна независимост евангелистите са били винаги в първите редове. Целта на Евангелските Църкви е духовно-просветна на първо място, и второ, умствен развой, социално единство и семейно щастие, като плод, от примерен характер. Дето се появят неколцина здрави привърженици на Библията, като единственото боговдъхновено правило на вярата и на просветно- възпитателния метод на богослужение в говоримия ни език, там сме основали общество, което съществува и функционира под грижата на най-близката майка- църква. Ако обществото е живо и работливо за Христа и църквата, то расте, и с време го организираме в самостоятелна църква. Първата организирана Евангелска Църква в страната е в Банско, Разлог в 1871 г. За сега, трите, припознати от Правителството Евангелски клонове или деноминации имат помежду си 45 организирани църкви, 44 общества, 46 ръкоположени пастири и 9 редовни проповедници, кандидати за пастири. Евангелистите в страната са 6-7000 души. Приемат се за такива само убедените, и то след щателна проверка за тяхната искреност. Добре е да поясним културното влияние на Българските Евангелски Църкви. Покойният виден организатор на Македонското въстание, П. К. Яворов, пише в "Демократичен преглед", кн. II, 1908 г. и казва: "Като членове на организацията, протестантите се отличават по ревност и кадърност за работа", и като говори за Банско, той казва: "Евангелската пропаганда е изиграла твърде културна роля в тоя край. в Банско има 4-5000 жители, с голяма част протестанти. Пред вид последните, аз бих го кръстил град, гледайки православните - село. Протестантите са граждани, и по масова интелигентност, и по домашен живот, и по външни обноски. Няма между тях неграмотни, като почнеш от старите, включително и жените. Любознателността им е прескочила кориците на Библията. Те четат всичко, и във всяка къща има по няколко книги" и пр. Това са заключенията на един обективен наблюдател. В заключение ще кажа, че ние, евангелистите, сме благодарни че живеем в една правова страна, стараем се да сме лоялни на Конституцията и гражданските закони, трудим се да послужим на народа и каузата му по силите си, и молим Всевишния цар на царете, да дари мъдрост и благодат на Н. В. Цар Борис III за благоденствието на българския народ и славата на Неговото име. "Родино моя, за мен не земя, а рай земен си ти". Пастор Д. Н. Фурнаджиев

8. Вестник "Зорница" и неговите редактори и сътрудници Хората, които са държали кормилото на "Зорница" Зорница, Г. 51, бр. 12-13 (8.IV.1931), с. 4. Д-р Елиас Ригс Д-р Ел. Ригс е роден през 1810 г. в Ню Провидънс, щат Ню Йорк, САЩ. Починал в Цариград през 1901 г. Със своята солидна богословска подготовка и рядък лингвист, владеещ писмено 12 езика, той заема видното място между учените и просветителите на своето време. В 67-годишната си мисионерска служба в Атина, Смирна и Цариград той е допринесъл твърде много за просвета на народите, с които е бил в съприкосновение и особено за нас, българите. И ний се гордеем, че такава важна фигура застава в редовете на първите радетели на "Зорница". Той е малко известен на българското общество, понеже не е живял в България и е бил прекалено скромен. Но и на скромните хора историята дава своята дума и поколенията, рано или късно ще научат повече за човека, който тъй много и с любов е работил за България. Д-р Роберт Томсън Роден в 1851 г. в Цариград. Завършил Единбургския университет. Работил в Роберт Колеж като библиотекар. Тука българските студенти със своите способности качества привлекли вниманието му. Той ги обикнал и затова избира България за поле на своята дейност. Редактирал "Зорница" от 1885 до 1896 г. По- малко политик, а повече богослов той засилва духовния елемент на вестника. В 1897 г. Томсън се връща в България и поема поста директор на Американския Самоковски пансион. В 1915 г. подава оставката си от Мисията, но продължава да работи като книжовник. Забележителен е крупният му труд по ревизията на българския превод на Библията. Неуморният дългогодишен труд разклаща неговото здраве и в 1921 г. той почина на българска земя в Самоков - която той направи свое отечество. Д-рТ. Л Байнгтон Американец, роден в 1831 г. Дошел в България в 1858 г. като мисионер и за дълги години е бил ръководител на едно девическо училище в Стара Загора. Той е първия редактор на седмична "Зорница" и като такъв остава до 1884 г. Разклатено здраве го принуждава да се върне в Америка, гдето в 1888 г. починал. Портретът му не можехме да намерим. Мястото му в нашата редакторска страница е, за жалост, празно. Но неговия духовен лик красиво изобразен в годишните течения на "Зорница", които се намират в Народната библиотека. Далновидност, умение, смелост, богати познания-всички качества, необходими за един голям журналист и просветител - пролъчават от всяка страница. Достоен син на своето отечество-достоен приятел на нас-българите. Пастир Ив. М. Цаков Роден е в гр. Банско през 1865 г. Внук е на многозаслужилия книжовник и народен учител Неофит Рилски. Свършил е Американското научно-богословско училище в Самоков. Ив. М. Цаков пое редактирането на "Зорница" в много тежки и пълни с отговорности години - през 1917 г. в разгара на общоевропейската война. През негово време "Зорница" става орган на Българското Евангелско Благотворително Дружество. Една от най-големите му заслуги е преместването на редакцията в София. Тука, в кадъра на най-деятелните сътрудници на главния редактор, се зачислява даровития журналист г. P. X. Маркъм. Пламенният дух на последния и вещото му перо, съчетани с толерантността, благостта и възприемчивостта на п-р Ив. М. Цаков, разширяват влиянието на "Зорница" всред българския народ. В София вестника увеличава числото на абонатите. И точно във вихъра на тая строителна работа, смъртта грабна труженика Ив. М. Цаков на 30 март 1925 г. И падналото знаме от ръката на бащата-покойник се поема от неговия син, Н. Ив. Цаков, настоящия редактор на "Зорница". Андрей Стоев Цанов Роден на 14 март 1842 г. в с. Равнище, Тетевенско. Свършил Американското научно-богословско училище в Пловдив през 1866 г., където след това остава учител 3 години. Следвал по-после естествени науки в Америка. Учителствувал е в Американското училище в Самоков от 1873 до 1901 г., развивал е богата книжовна дейност. Още от начало на излизането на "Зорница", той е бил неин сътрудник. Той е първият редактор българин на "Зорница", и я редактирал цели 12 години - от 1902 (когато "Зорница" се премества от Цариград в Пловдив) до 1914 г. Той има големи заслуги към вестника ни и към евангелското дело и можем да кажем, че юбилея на "Зорница" е и негов юбилей - 50 годишно сътрудничество. Д-р Д. X. Хаус Роден в Пейнсвил, Америка. В 1872 г. идва в България. През 1876 г. замества д-р Байнгтон в редактирането на "Зорница". Ръководил вестника само няколко месеца, но оставил дълбоки следи зад себе си. Проявил се не само като журналист, но и като защитник на българската кауза. Обръща внимание на германския посланик в Цариград, Reuss, върху тежката участ на българските политически затворници, гниещи из цариградските затвори. Когато пък станало ясно, че в Сан-Стефанския договор не се споменавало нищо за нашите заточеници, д-р Хаус пак работи посредством Reuss и в резултат явява се една допълнителна клауза, която предвижда тяхното освобождение. Днес д-р Хаус е директор на Земеделското училище в Солун. Д-р Алберт Л. Лонг Роден в 1832 г. в гр. Вашингтон, щат Пенсилвания, Америка. В 1857 г. пристигнал в България заедно с д-р Пристман - те са първите американски мисионери у нас. Изучава невероятно бързо българският език, нрави и обичаи, вниква се от нуждите на нашия народ и насочва дейността за неговото издигане, просвещение и напредък. В 1863 г. се премества в Цариград и следващата година започва издаването на месечна "Зорница", на която става главен редактор. От 1872 г. д-р Лонг заема професорско място по естествените науки в Роберт Колеж в Цариград, гдето проявява особени симпатии към българите - ученици в колежа. Близо 30 години е изпълнявал тая просветна роль. Починал в 1901 г. в своята родина-Америка. Той остави в паметта на нашия народ своето име на голям българолюбец. Владимир Даскалов Родом е от Кавадарци, Тиквешко, Македония. Завършил в 1895 г. Американското мъжко училище в Самоков. Бил е за 1-2 години евангелски проповедник. Следвал е в Берлинския университет известно време, но поради болест прекъсва учението си. По-късно Вл. Даскалов става секретар на Солунската мисионерска станция. Скоро след това заминава за София, гдето завършва няколко семестри в Държавния университет. За ред години учителствува в Американската мъжка гимназия в Самоков. Поема редактирането на "Зорница" в 1914 г. и продължава да стои начело на вестника до 1917 г. Завежда с голямо умение политическия отдел на "Зорница" и се проявява като способен редактор. В началото на 1917 г. заминава в родното си място. Днес той е в Струмица, евангелски проповедник. Сградата на вестник "Зорница". Bible House или Американхан. Снимка Снимката в средата Това голямо здание в Цариград, наречено Bible House, познато още и под името "Американ хан", е приютявало много самоотвержени американци и българи - работещи чрез Библията, чрез "Зорница" и друга книжнина за издигането на българския народ. Съградено е в 1872 г. От 1876 до 1897 г. седмична "Зорница" се е редактирала, печатала и разпращала оттук.

7. Паметник на една епоха. В. "Зорница" на 50 години "Зорница" и нейните основатели Ригс и Лонг За нашето Възраждане и Освобождение, според американски мисийски документи Зорница, Г. 51, бр. 12-13 (8.IV.1931), с. 2-4. В. Тодоров-Хиндалов "Отсега нататък българската журналистика ще знае поне, кой е нейния духовен баща - американският журнал." Проф. Ив. Д. Шишманов ("Бълг. преглед", Г. IV.) Петдесетгодишнината на "Зорница" е събитие епохално за нашия периодичен печат, за нашата журналистика, петдесетгодишна просветна и обществена дейност, един полувековен вестникарски живот, това е явление уникум в нашата социално- политическа действителност. Нито едно списание, нито друг някой вестник у нас не може да се похвали с такова завидно дългоденствие. Цели 50 години да се бориш за принципи и правда, това е подвиг, който прави чест не само на "Зорница" и на нейните основатели, а и на народа, който й е оказал толкова неизчерпаема обич и доверие. Онова, обаче, което прави "Зорница" ценна през очите на безпристрастния историк, на спокойния изследвач на нашето минало, това е нейната историческа роль, и главно на нейните основатели, във Възраждането и Освобождението на България. "Зорница" е жив паметник на цяла епоха, богато не само с възторг и подвиг, но и със скръб и печал. Месечна "Зорница" От запазения в Соф. Нар. Библиотека периодичен печат се вижда, че този вестник най-напред се появява като месечно списание, в 1864 г., основано от големите благодетели на България д-р Елиас Ригс и д- Алберт Лонг "Зорница" е следователно, рожба на американски професори и мисионери. Като така, преди да говорим за рожбата - за нейния дял в нашия духовен и просветен възход, нека видим накратко какви са били нейните радетели - техните цели и задачи у нас, нека вникнем в тяхното творчество и схванем техните замисли и подбуждения. Основателите на "Зорница" д-р Ригс и д-р Лонг внушават днес благоговение и възторг на всички добри и признателни българи, запознати що годе с историята на нашето Възраждане и Освобождение. Благодарение на добре запазените архиви на американския Борд в Бостон и на цариградския Bible House - седалище на американските мисионери за Близкия Изток, ние можем документално да проследим спасителната за едновремешна България дейност на д-р Лонг и главно на д-р Ригс. Бостонските архиви. "Любословие" и американското списание Преди всичко дължим признателност на американският общественик д-р Лео Вийнер от Харвардския университет, който със своята студия "Делът на Америка във възраждането на България 1840-1859 г." ни запознава с въпроси, тясно свързани с дейността на д-р Ригс всред нашия народ. В тази именно студия на Вийнера, написана въз основа на документи от Бостонските архиви, ние виждаме бащата на "Зорница" под съвсем друга светлина. Въпросните документи ни разкриват, че д-р Елиас Ригс е не само духовен баща на "Зорница", а и на целия български печат. С рядко безпристрастие и научна обективност покойният проф. д-р Иван Шишманов, разглеждайки тази студия на американеца д-р Вийнер в "Български преглед" от 1898 г., не можа да не се провикне и не каже: "От сега нататък българската журналистика ще знае поне, кой е нейния духовен баща - американският журнал." 1) С писмо от 5 юний 1844 г. д-р Ел. Ригс пише по този въпрос на секретаря на Бостонския Борд следното писмо: "Пращам Ви един образец от българското месечно списание "Любословие", което се публикува тук. То съдържа много статии (някои от тях религиозни), преведени от нашето гръцко списание, /заб. 1 Гръцкото списание "Апотики офелимон гносеон" (съкровище от полезни знания), издавано от д-р Елиас Ригс и д-р Йона Кинг в Смирна през 1836 г./ То е, фактично, дете на последното." Д-р Вийнер, като подчертава този твърде важен за нашата история' пасаж от писмото на Ригс, пише: "Както виждаме, първото периодическо списание, от което датува началото на българския журнализъм и на българската художествена литература, е дете на едно американско списание." Това е първата голяма заслуга на Ригса за нашето възраждане. Българска печатница в Смирна В основаната от американците българска печатница в Смирна през 1837 г. д-р Ригс издава на разбран български езикдуховно-просветни книги, които лакомо се поглъщат от пъшкащите под двоен ярем наши братя. За да изпъкне по-нагледно това народополезно дело на Ригса, нека споменем за съчиненията на един почти неизвестен досега български елинист Иван Симеонов от с. Търлис, Македония. Този рядък коментатор на гръцки класици, който може да се сравни с друг наш прочут елинист Никола Савов Пикколо от Търново, написа всичките си съчинения на гръцки език. Той и много други, като него, са писали и продължават да пишат, дори след основаването на Екзархията, на гръцки език, когато американеца д-р Ел. Ригс отпечатва и разпространява български книги още през 1837 г., ускорявайки, по този начин, нашето духовно възраждане и освобождение. Преводът на Библията Най-голямата, обаче, заслуга на Ригса, заслуга, която му отрежда почетно място в страниците на нашата история, това е превода на Библията на български, довършен в 1871 г. при съдействието на д-р Лонг, П. Р. Славейков и Христодул Сечанов. Това е наистина епохален труд, славен подвиг с важни последствия за нашия народ. Известният руски професор Попруженко, говорейки за преводите на Сапунова и на архимандрит Неофита, пише: "И двамата са оказали със своя превод грамадна услуга на своя народ в делото на Възраждането и заедно с това са създали литературни трудове, значението на които е било твърде голямо". Ако Неофитовия частичен превод на Евангелието, извършен, напечатан и разпространен изключително с американски мисионерски средства, както това личи от документите на д-р Лео Вийнер, е оказал, според проф. Попруженко, грамадна услуга в делото на Възраждането, много по-грамадна ще да е била услугата на Ригс и Лонг с превода на целокупната Библия на български език. С оглед към епохата, в която тази Библия се е появила и при наличността на тогавашните духовни, социални и политически условия на нашето съществувание, като народ, делото на д-р Елиас Ригс и д-р Алберт Лонг достойно съперничи с подвига на Лютера, чийто библейски превод на немски се счита и до днес още за гордостта на германската култура и цивилизация. Седмична "Зорница" - нейната дейност Големият успех на месечна "Зорница"дава кураж на нейните основатели д- р Ригс и д-р Лонг да пристъпят към издаването на седмична "Зорница";чийто пръв брой излиза на 2 януари 1876 г. под редакторството на Теодор Байнгтон, професор от Роберт Колеж и при сътрудничеството на многозаслужилия журналист и писател А. С. Цанов и на Петър Димитров, Роберт-колежански възпитаник, по-после дипломатически представител на България в Цариград. От редакцията на "Зорница" излиза и първият български енциклопедист Л. Касъров, който ни дава в 3 тома един "Енциклопедически речник". Бавно, но здраво, "Зорница" прониква във всеки български кът и внася просвета и евангелски морал. В Дунавския и Одринския вилаети, в Поморавия и главно в Македония "Зорница" навред се чете с наслада от поробения българин. В редакцията на "Зорница" се развива, покрай вестникарската работа, и усилена книжовна дейност. Проф. Байнгтон приготовлява на английски своя капитален труд "Доказателства за Християнството", преведен на български от Петър Димитров. Баташките кланета Настъпва страхотната 1876 година. Безуспешното Априлско въстание излага България на огнени изпитания. Ужасни кланета над деца, жени и старци остават неизвестни не само на европейци, но и на живущи в Цариград християни. "Зорница" получава от Пловдив потресающи новини. Първото писмо е от Татар-Пазарджишкия свещеник поп Тинев. Иван Ев. Гешов изпраща поверително писмо на А. С. Цанов с молба да се предаде на Лонг. Този последният, се съвещава с професора от Роберт Колеж и сътрудник на "Зорница" д-р Уошбърн. Двамата неуморно шетат навсякъде и използуват всички свои близки и познати. Те използуват и своето приятелство с кореспондента на "Дейли Нюс" Е. Пиерс, за да се осветли английското обществено мнение по ужасните кланета в България. Първото съобщение на Пиерса в "Дейли Нюс" произвежда тягостно впечатление в Англия. Мнозина от англичаните не вярват - считат го за невъзможно. Пиерс получава от Лондон спешна телеграма: "Вашето съобщение невъзможно. Повторете". Консерваторите, начело с Биксфилд, гледат да смекчат произведеното от "Дейли Нюс" впечатление. Опозицията, обаче, начело с благородния Гладстон се раздвижва и иска да се произведе анкета у нас. Д-р Лонг е нащрек. Той сега бди, да не би анкетата да се произведе пристрастно или проформа. Към английският анкетьор Макгахан, същия настоява да се присъедини и редактора на "Зорница" Петър Димитров, нещо, което съдействува твърде много за пълното разкриване на истината. Рапортът на Макгахана, дописките на Пиерса до "Дейли Нюс", съдействието на благородния американски консул в Цариград, Скайлер, и главно неугасващата ревност за България на д-р Лонг, Уошбърн и Байнгтон - трите главни стълба на "Зорница", разкриват пред света страшната баташка трагедия и повдигат българския въпрос пред европейската обществена съвест и при състрадателното славянско сърце на Александра. Завещанието на д-р Лонг и програмата на "Зорница" В. "Зорница" допринася твърде много и за отрезвяването на нашата журналистика. С редица статии д-р Ригс и д-р Лонг се стараят да внесат повече любов и нова светлина у нас, да обнадеждат терзаната българска душа, да омекотят от белите под произволна управа и нескончаеми кръвопролития нрави, и по този начин, чрез просвета и народно възпитание да ускорят духовното ни и политическо освобождение. Нямаме ни време, ни възможност да дадем пълна характеристика на прокараните от д-р Ригс, д-р Лонг и техните сътрудници, принципи в "Зорница". За да се види, обаче, какъв е бил общият ръководен дух в редактирането на този вестник, ще предадем завещанието, прощалните към българската младеж, думи на побелелия вече д-р Лонг, написани на 31 декември 1896 г. в Роберт Колеж: "Най-добрата награда, пише той, на труда на младите ми години, ще бъде да узная, че някои млади българи, са подбудени от тоя мой труд към чист и народополезен християнски живот". Това са копнежите и пожеланията на големите християни и българофили д-р Елиас Ригс и д-р Алберт Лонг. Чист и народополезен християнски живот! Ето идеала на основателите на днешната ни юбилярка и техните цели и задачи в България, ето следваната през последните 50 години програма на "Зорница"

6. Библията на Учителя Фототипно издание 2000 г. Как се издаде фототипно Библията на Учителя - Петър Константинов Дънов, с която той изнасяше 22 години беседите си в Школата Светозар Няголов След заминаването на Учителя на 27.12.1944 г. държавата конфискува вещите му, като запечата с восък и печат приемната и Горницата. От общината разбрахме, че дрехите и вещите му ще бъдат предадени на магазини за вещи втора употреба. Приятели отидоха при кмета и го попитаха на каква сума са оценени вещите на Учителя. Той им отговорил: "На 165,000 лева". За един ден приятелите от Братството събраха казаната сума и я внесоха в общината. На другият ден дойдоха служители от милицията, махнаха печатите и ни върнаха ключовете, които бяха взели. Ръководителите на Братството вземаха по един костюм от Учителя, а на останалите вещи се направи подробен списък и се разпределиха по апартаментите, в които трябваше да се занесат на съхранение. Предварително беше проучено къде има условия да бъдат занесени и дали братята и сестрите желаят да ги съхраняват. Вземахме голям камион, в който натоварихме вещите, както бяха разпределени по списък, да ги занесем в определените домове. В камиона бяхме: Гради Колев Минчев, Игнат Котаров, Георги Йорданов, Драган Петков, Панталей Карапетров и аз. Например, в сестра Мария Аркадиева занесохме печката на Учителя, няколко шкафчета, масички, столове, картината на Агарта и други В брат Борис Шаров библиотеката на Учителя с 16 библии, книги на други езици, беседи, картината на цветната Пентаграма и други. Занесохме определеното и в много други братя и сестри. До вечерта изпразнихме камиона. Приятелите, приели вещите се задължаваха да не казват на никого какви вещи от Учителя има в тях. Братството премина през много перипетии: инкриминиране и изземане на беседите, многобройни обиски, гонение, но вещите на Учителя се запазиха благодарение на дискретността на нашите братя и сестри. След 1989 г. повечето от възрастните братя и сестри, които съхраняваха вещи на Учителя си заминаха и наследниците им дойдоха при мен да върнат вещите, които съхраняваха, понеже аз бях един от групата, която ги разнасяше, останал жив. Отидох при брат Сава Симеонов Костов и го помолих да определи 2-3 стаи, в които да сложим вещите на Учителя от приятелите, които са ги съхранявали. Той се съгласи веднага и аз съобщих на приятелите да ги докарат с камионетки до дома на Савата, където ги стоварвахме и занасяхме в определеното им място. Багаж докара сестра Красимира Аркадиева, след нея Николина Шарова докара библиотеката на Учителя, картината на цветната Пентаграма и други. Разгледах книгите от библиотеката на Учителя и забелязах, че я нямаше Неговата Библия, подвързана с кожена подвързия от брат Гавраил Величков, за която той ми е разказвал подробно. Аз не отидох при Николина да я питам къде е Библията. На 21.12.1991 г. Учителят ми се яви и каза да взема Неговата Библия, която се намира в Мария Кисьова, която гледаше брат Борис, защото на другия ден Борис ще си замине от този свят и аз много мъчно ще я взема след това. Няколко месеца преди Николина да ми предаде вещите на Учителя, Мария Кисьова, която ходила при нея и разбрала, че Библията на Учителя е в тях, я поискала и я взела. Отидох в дома на брат Борис и поисках от Мария Кисьова да ми даде Библията на Учителя. Тя изненадано ме попита: "Ти откъде знаеш, че Библията на Учителя е в мен?" Отговорих й, че знам, взех Библията и я занесох в дома на Савата и я оставих при книгите от библиотеката на Учителя. 1998 година ми наредиха да отпечатам фототипно Библията на Учителя, като учебно помагало за приятелите, заедно с всичките негови бележки и картини, нарисувани към определени стихове на български, английски, ватански и староеврейски. В края на годината занесох Библията в печатницата на Димитър Леков, където бях отпечатил малките книжки: "Житен режим", "Пентограма", "Евреите" и други. Неговият печатар ми стана приятел и ми каза, че Леков няма да може да ми напечата Библията както трябва, а тогава той напусна печатницата и отиде другаде да работи. Аз дадох на Леков 4 милиона лева, някои от които пари ми бяха дадени от чужденци, посетили лятната школа на Седемте езера в долари, лири, франкове, марки. Поисках да ми напечатат мостра. Аз я взех и видях, че на напечатаната страница от Библията е на по-малък по размери лист и нямаше поле покрай печатния текст. Веднага разбрах, че той няма да ми напечата Библията и отидох в съседна печатница, където работеше моят съсед Божидар от детските години, но ми отказаха, понеже не печатали такива големи книги. Насочиха ме към печатницата на Книжната борса, където ми дадоха оферта и където постоянно печатаха големи книги и библии. Искаха ми около 20 милиона лева - много пари за мен. Тогава отидох при Панчо Цекин, при когото работеше Стефан Кирляшев, който ми вкарваше в компютъра книжките за печат и ми правеше паусите, и от неговата фирма - ИК "Виделина" печатах книжките си. Панчо Цекин с фирма "Аси" прегледа мострата на Леков и каза, че трябва да има поле навсякъде и той ще я напечата както трябва. Вземах Библията от Леков и я дадох на Панчо. Сканираха я изцяло наново, тъй като Леков не ми даде паусите, които беше направил. Започнаха да печатат и ми дадоха да видя отпечатаните страници - бяха много добре отпечатани, с нормално поле отвсякъде. Поисках си парите от Леков и той ми върна 2,5 милиона лева, а останалите 1,5 милиона отказа да ми ги върне. Отидох при една моя позната - прокурор в Градския съд - София. Тя го извика и пред нея той ми отказва да ми върне парите и трябваше да го съдя. Учителят ми се яви насън и ми каза да не се съдя и аз го оставих. Каза ми, че пари, дадени за духовна работа, които не са от десятък отделян с любов, не помагат на работата, а още повече и хората, които са ги давали са вложили мисъл да не успее това, което работя. Затова, след това аз избягвах да използвам пари, дадени ми от чужденци. Сестра продаде имот за 10 милиона лева и ми услужи с 6 милиона лева, за да се напечата Библията, които аз по-късно й ги върнах. Непозната сестра ми даде 500 хиляди лева за отпечатването и не си каза името и след това не съм я виждал. Помогна ми и сестра ми Величка. Панчо Цекин ме изчака за плащането. Успях да събера 15 милиона лева за отпечатване на Библията и ги предадох на Панчо. Библията излезе от печат в 2000-та година и я пуснах в продажба. В отпечатването на Библията участваха много хора, събрани от великата задача да работят в единомислие и любов. Брат Петър Вангелов написа отлична монография: "История, значение и сила на Цариградската българска Библия от 1871 година". Брат Асен Чилингиров даде извадки от Словото на Учителя, написани под заглавието: "Учителят за библейското слово". Библията се сканира чисто без написаните и нарисуваните картини от Учителя, като последните са поместени на трето място в Приложението към Библията: "Бележки и означения от личната Библия на Учителя". Аз разчетох написаните текстове от Учителя на български език, написах ги и ги дадох да се впишат в Приложението. Текстовете на английски и староеврейски бяха преведени от професор Петър Велинов и вписани в Приложението. На четвърто място е даден "Кратък речник на остарели и чужди думи, употребени в Библията". Тази Библия е станала в резултат на усилената и безкористна работа на преводачите: д-р Елиас Ригс, д-р Алберт Лонг, Христодул Костович и Петко Рачов Славейков, работили върху превода от 1859 г. до 1871 г. Да бъде благословено великото им дело! В напечатването на Библията участвуваха и много други приятели с идеи, практическо участие и даване на материали. Така се отпечата фототипно тази уникална Библия, с която Учителят изнесе почти всичките си 7777 беседи при своето пребиваване на земята във физическо тяло между нас. Библията, отпечатана с бележките и означенията направени от Учителя, носи част от вибрациите на аурата Му и може да помага на приятелите при трудните положения, в които често изпадат. Със силна вяра Библията се поставя под възглавницата на която спи притежателя й, и трудните му въпроси лесно се разрешават, като преспи няколко дена с нея. Бележка на съставителя на "Изгревът": 1. Авторът на този материал е Светозар Няголов. 2. Това бе моя идея, защото той осъществи отпечатването на Библията, която е ползувал Учителя. Накарах го да опише как я реализирал. 3. Тя ми беше обещана да ми се предаде от Борис Николов, но той не си удържа на обещанието. Тя попадна в други, накрая Светозар я взе от Мария Кисьова и я издаде. 4. Според неговите думи, той я предава в къщата на Сава Симеонов да се охранява. Но сега научаваме, че тя е изчезнала оттам. Вергилий.

5. Първи преводи на Библията Преводи на Библията Християнски свят, Г. VII, бр. 10 (Х.1898), с. 149-150. М. Н. П. Преди две хиляди сто осемдесет и три години, в годината 285 преди Р. Хр., седемдесет учени мъже от Александрия се наели да съберат и наредят еврейските Св. Писания в настоящата им сгрупирована форма, известна нам под името Вехтий Завет. При това, за улеснение на евреите, живущи в Египет употребляющи гръцки език, същите тези седемдесет се наели да преведат Св. Писания на този език. Резултатът на техния труд е известен от тогава дори до днес под наименованието "Септуагент". Така се наричал този превод на Вехтий Завет, защото бил работа на седемдесет преводачи. Около 400 години по-късно, през второто столетие подир Христа, книгите на Новий Завет били приложени към "Септуагента" и цялото било преведено на латински. Този превод се наричал "Итала". "Италата" или Латинския превод скоро станал общоизвестен между първите християни и почнал да се употребява от тях, като предпочитали него пред Еврейските оригинали и пред Гръцкия превод. Това продължавало за две столетия, до ревизията (преработката) направена от Св. Иером в 405 г. сл. Р Хр. След като Св. Иером довършил тази си преработка, по която се и отличил и голяма част от която била извършена в селото Витлеем, почти на самото месторождение на Исуса Христа. Далматинските и панонските калугери крили стария превод на Библията и почнали да не употребяват вече друг, освен дадения от самия им покровител Св. Иером. Иеромовий превод превъзхождал дотолкова трудът на седемдесеттях, колкото техний труд бил по-добър от полуварварский превод, направен преди преводът от 285 г. пр. Р. Хр. Този учен светия прегледал с много голямо внимание приготвените ръкописи от Библията, които му били достъпни и ги сравнил с Арабский, Евреиский и Сирийски ръкописи. Във всичките тези ръкописи той направил изменения и поправки, които са спазени дори до днес. Читателят ще може да си състави що годе понятие за този херкулесов труд на Св. Иерома, когато вземе пред вид, че нему били предложени от членовете на Никейский събор повече от двеста ръкописи, всичките различни един от друг в някои от най-важните им черти. Като книгопечатането е било още неизвестно, всичките книги са били в ръкопис. За стотина години преписвачите на Св. Писания прилагали някои неща и изоставяли други, било по тяхно благоусмотрение или по неведение, дотолкова, щото станало много мъчно даже и за най-учените да решат кое да остане за поучение на бъдещите поколения и кое да се изхвърли от свещените страници, като апокрифическо (неканоническо). Този труд на Св. Иерома е известен под името Вулгат (Vulgate). Думата "библия" (книги) или както са я употребявали древните писатели "книгата", първо се употребява от Хризостом в петото столетие, за да обозначи християнските Св. Писания. Той нарича Св. Писания изобщо Библията или "книгите". Голямата разлика в ръкописите написани от първите християнски отци, е причинявала голяма препирня между църковниците, относително кои книги могат да се включат в Библията. За приемането на някои от тях като канонически те всички са били съгласни; но имало е други книги, които от едни са били приемани за канонически, а други са ги отхвърляли като апокрифически. Книгите съставляващи Библията, както са наредени и приети понастоящем, са плод на многогодишен труд и безбройни събори и съвещания. За 1200 години след умиранието на Спасителя нашего Исуса Христа на Голгота, подробностите за което умирание са известни вече на повече от 700,000,000 души, пръснати по всичките кътове на земното кълбо, всякоя от книгите на Библията е била една непрекъсната историйка, неразделена на глави, параграфи и стихове, както те са разделени сега. Преди времето на Испанский равин, който е въвел настоящето подразделение, евреите са употребявали една система подразделение на Вехтий Завет в глави и стихове, която никога не е била приета и от самите евреи и била заместена с тази на учений испанец. Новий Завет не е бил разделен на стихове до след изобретението на печатането, а именно в гръцкото издание на Роберт Стефан в 1551 г. От първите преводи на Библията най-важний, освен "Септуагента" и Иеромовото издание, е троякий "Египетски превод", направен в четвъртото столетие. Този забележителен превод в три езици е бил назначен да отговаря на нуждите на всичките части на Египет През тъмните векове и до времето, когато Лютер дал на света главното си произведение, няколко превода били направени. Между тези са: Ноткер - Лабньовий в 980 г. сл. Р Хр.; онзи, приготвен под надзора на Петра Валда в 1170 г.; важний труд на Лудовик Благоразумний в 1227 г.; онзи от Карл Мудрий в 1380 г.; Гуаровото издание в 1286 г.; Испанското издание в тринадесетото столетие, през управлението на Алфонсо V и двата изящни трудове на Уиклифа и Хуса, последний за чехите, а първий за англоговорящите народи. След изобретението на книгопечатането, всякой, който съзирал в себе си що годе литературни дарби, се мислил и за проводен от Бога нарочно, за да направи нов превод на Библията. Че това е било тъй, личи от факта, че не по- малко от седемнадесет превода на Библията, само на немски, са били направени в промеждутъка между Гутенберг и Фауст на една страна и Мартин Лютер на другата. Първите печатани издания на Библията напомнюват человеку изречението на мъдреца относително телата ни, че са "страшно и чудно създадени". Първий превод на английски бил Уикпифовий в 1384 г. Преводачът Уиклиф бил осъден на изгаряние, загдето си позволил да извърши такова дело без съгласието на духовенството, но най-после му се позволило да умре от естествена смърт. Неговата Библия никога не се печатала, обаче, от нея има много ръкописи. Няма днес друга книга, която да е преведена на толкова много езици и от толкова много хора, колкото Библията. През настоящий век най-голяма деятелност се е развивала в превеждане и разпространението на тази книга. Тя е преведена вече на повече от 300 различни езици и диалекти и се чете от повече от 500,000,000 от жителите на земята. Много от тези езици е трябвало първо чрез голям труд и постоянство да се превеждат в писмени и тогава Библията е печатана, като първата книга на тези езици. Ний, българите, дължим превеждането на Библията на говоримия ни език главно на д-р Ригс, американският ветеран-мисионерин в Цариград, който може справедливо да се нарече и баща на нашата духовна книжнина. В този превод са участвували още и сведущия по старите езици д-р Лонг, още жив и деятелен професор в Роберт Колеж и двама българи - Христодул Костович Сичанов от Самоков и Петко Р Славейков от Трявна, и двамата починали. На тези труженици ний дължим вечна признателност. М. Н. П.

4. Отзиви за новия български превод на Библията Има ли нужда от нов превод на Библията?[1] Християнски свят, Г. X, бр. 2 (11.1901), с. 29-32. С.Т. За превода на Новия Завет г. Маринов казва: "Трябва да се признае, че преводът в Новия Завет е извършен с по-голямо внимание и това ми дава основание да утвърдя: ако наистина Неофит Рилски, К. Фотинов, П. Р Славейков и Христодул Сичан-Николов са взимали участие в превода на Библията, то частта, която са превеждали, ще бъде без друго Новия Завет. Но, по причините, които изложих по- рано и тука има неточности, които произхождат от това, че липсват установени термини, думи и форми на езика." Неофит Рилски и К. Фотинов не са вземали участие в прегледания и издадения с иждивението на Британското и Чуждестранно Библейско Дружество превод на Новия Завет; но само покойните П. Р Славейков и Христодул Сичан-Николов. П. Р Славейков владееше добре новогръцкия език, но не и старогръцкия, за да му се даде да превежда сам направо от оригинала. Преводът на Библията и на Вехтия и Новия Завет е бил под надзора на докторите Ел. Ригс и Ал. Л. Лонг, които са още живи и биха могли да разправят, по кой начин са работили по превода. Колкото за това, че липсвали "установени термини, думи и форми на езика", г. Маринов с нищо не доказва това си твърдение. Никой не признава, че думите и езикът на превода са съвършени; но само, че преводът е най-добър за времето, в което е бил направен, тъкмо преди 30 години. Че има тук-там неточности, които биха могли да се поправят, никой безпристрастен читател, запознат с оригиналните езици, не отказва. Смело обаче, твърдя, че такива критици като Маринова, който единия от оригиналните езици (еврейския) никак, а другия (гръцкия) съвсем малко познава, никога не ще могат да посочат на тези неточности в сегашния превод на Библията. Но все пак г. Маринов намира неточности и грешки и в превода на Новия Завет, за пример: "еан то аласъ моранти" (Мат. 5:13), думата моранти била преведена избезсолнее, а на друго място (Лука 14:34) същата дума била преведена се развали. Изречението исхиротерос му естин (Мат. 3:11) било преведено по- крепък е от мене, и същата дума исхиротерос на друго място (Лука 3:16) била преведена по-силният. Такива малки и несъществени погрешки лесно биха могли да се поправят в едно ново издание на Новия Завет, и само за такива погрешки съвсем нелепо ще бъде да се прави нов превод, и то не направо от оригиналните езици, но от руски. На много места се срещали новосковани думи като предузнание (слав. прозреше), (на славянски предузнание не е прозрение, но предуведение), неповехнуваемо (слав. неуведаемо)и пр.; но г. Маринов не ни казва как трябва да се преведат тези думи. Други думи имало, които не били преведени на български като чресла, акриди, съчица. Думите чресла и съчица са взети от славянски, а думите акриди от гръцки. Очевидно е, че преводачите не са намерили напълно съответствуващи български думи, па и сам г. Маринов не ни казва кои са българските думи, с които гореспоменатите думи би могли да се заместят. Най-после г. Маринов, за да покаже колко прилежно и добросъвестно е търсил погрешки и в превода на Новия Завет, действително намерил две думи съвършено неверно преведени, именно гръцките думи камилос- камила и фолеос - легло или дупка (гдето живеят диви зверове). Първата дума се намира в Мат. 19:24 (а не в 14:24, както казва г. Маринов). "По-лесно е да мине камила през иглени уши, а не богат да влезе в Царството Божие". Според г. Маринов гръцката дума камилос била написана с i и трябвало да се преведе въже, а не камила. Но както в други случаи тъй и тук г. Маринов не ни казва в кой гръцки текст се намира въпросната дума с i — в общо приетия гръцки текст (textus receptus) ли, или в някой от най-старите гръцки кодекси като синаитския и ватиканския? В Тишелдорфовото издание на гръцкия Нов Завет направено от Синаитския кодекс (3. стереотипно издание. Таухниц, Липиска, 1873) въпросната дума се намира с гръцката буква ита (п), а не i (йота). Тази дума е преведена на латински, славянски, английски, френски, италиански, руски и доколкото зная на всички други . с думата камила; а г. Маринов се сили да ни увери, че думата трябвало да се преведе с въже, като не подкрепя с нищо това си странно и смешно мнение. За някоя авторитетна личност ли се миел и г. Маринов, та неговото мнение да се приеме, без да бъде подкрепено със доказателства? Другата гръцка дума, която г. Маринов счита за криво преведена е гръцката дума фолеос, преведена легло (Мат. 8:19): "Лисиците имат легла"(фолеус). Той ни казва, че у нас имало българска дума язовина, която означавала дупка, в която живеят диви зверове; но кой щеше да разбере тази дума, ако се употребяваше тя наместо думата легла? Кой не знае, че леглата на лисиците са дупките, в които живеят? След туй г. Маринов казва: "Аз свършвам своите бележки. Против волята ми те станаха много по-дълги, отколкото исках да бъдат. Но сериозността на делото ще опрости това". "Сериозността на делото" изискваше бележките на г. Маринова да бъдеха не само по-дълги, но и по-добре обмислени. Г-н Маринов трябваше да окаже поне в превода на Новия Завет на по-съществени погрешки, тъй като тук той можеше направо да се справи с оригинала. Заключението си г. Маринов прави със следните думи: "От изложените дотук редове и примери, аз вярвам, че въпросът става по-ясен; и всякой ще може да отговори на въпроса: има ли нужда да се прави нов превод, когато вече имаме такъв, а така също и да се произнесе: укор ли или похвала заслужава Св. Синод на Българската черква за инициативата, която е взел, за да преведе Библията на български език" На тези въпроси ето какво ще отговори всеки безпристрастен читател. Нуждата от нов превод на Библията на български език никой от защитниците на решението на Св. Синод на Българската черква не е доказал, нито може да докаже; тъй като сам реченият Синод признава, че между православните учени богослови и филолози няма още такива, които тъй добре да владеят оригиналните езици, на които е писана Библията - еврейски и гръцки - щото да превеждат направо от тия езици, а пък да се прави нов превод на Библията от руски и да се правят огромни разноски по напечатването му, когато вече има превод на Библията на български, направен направо от оригиналните езици, това е дело, което под тези обстоятелства не заслужава похвала. Благоразумието в такъв случай би диктувало да се чака, да не се взема прибързано решение, още повече, когато се знае, че в последното издание на Библията (малък формат, 1896 г.) тук-там има поправени думи и изречения, особено във Вехтия Завет и Британското Чуждестранно Библейско Дружество е изказало своята готовност да избере комисия от способни лица, които внимателно да прегледат сегашния превод на Библията [ Заб. Приятно ми е да кажа, че се научих тези дни, какво пред смъртта си ветеранинът-мисионер д-р Ел. Ригс, който с д-р Ал. Л. Лонг е превел Библията на български, подпомаган и от П. Р Славейков и Хр. Сичан-Николов, през миналата тази година се е занимавал с преглеждането и поправянето превода на българската Библия, и че бил вече успял да прегледа половината от Вехтия Завет.] и ако се види за потребно, да направят дори и нов превод. От водената досега полемика въпросът се е достатъчно обяснил, за да разумеят читателите на коя почва стоят опонентите на новия превод на Библията, и где стоят защитниците на този превод. Ние стоим на тази основателна почва, която съставлява непристъпна крепост, именно, че когато се вземе решение от една черковна организация да се направи нов превод на Св. Писание, което обема едничките богодадени и боговдъхновени книги, съдържащи непогрешимото правило за нашата вяра и нашето поведение, необходимо е този превод да се направи от оригиналните езици - еврейски за Вехтия Завет и гръцки за Новия. Защитниците на новия превод, който се прави от руски, твърдят, че нямало нужда да се направи превода от оригиналните езици, защото в такъв случай щели "да изминат още много десетки години, догдето Българската черква да се сдобие с превод от старогръцки и еврейски." С тези думи, извлечени из бр. 1 на "Църковен вестник", умишлено се игнорира сегашният превод на Библията направен направо от оригиналните езици. Какво щеше да попречи на Св. Синод на Българската черква да поиска разрешение да прегледа и поправи сегашният превод преди да го официално одобри. Няма съмнение, че Британското и Чуждестранно библейско дружество на драго сърце би дало съизволението си. Защо да се не покаже Св. Синод на българската черква тъй благоразумен и толерантен по отношение към сегашния превод на Библията, както ни казва "Църковен вестник" бр. 19, че се показало казаното Британското и Чуждестранно Библейско дружество по отношение към направения от Руския синод превод на Библията, като изпросило разрешение да печати и разпространява този превод без вехтозаветните апокрифни книги? Какво биха казали учените руски критици в днешно време, ако се завземаше някой със задачата да поправя руския превод на Шекспировите драми, като ги сравнява с немския превод на същите драми и съвършено игнорира оригиналния английски текст? На тази неоснователна почва стоят защитниците на новия превод, между които е и г-н Маринов? Превод на капитално творение, направен от друг превод, никога не може да има същата стойност, както направен от оригинала превод. Тази е почвата, на която ние стоим. Съжаляваме, дето защитниците на новия превод са се силили досега да замъглят въпроса, вместо да го разяснят. Тъй например "Църковен вестник" в бр. 23 ни казва, че преводът на Седемдесетте бил направен "от Боговдъхновени тълкуватели и бил наравно оригинален" с еврейския текст, или както "еврейският текст бил оригинален за палестинските евреи", тъй "бил оригинален за египетските евреи елинисти" гръцкият превод на Седемдесетте. Считам за съвършено излишно и безполезно да споря с човек, който прави такова нелепо твърдение, като горното; при това не виждам нуждата да се възхвалява преводът на Седемдесетте [Заб. Някой си М. Т. е написал нескончаеми статии в "Църковен вестник" в броеве 19 до 35, в които се сили да докаже горното нелепо твърдение за превода на Седемдесетте], след като "Църковен вестник" тържествено оповести в бр. 19, че в руския превод на Библията, от който ще превежда на български и отредената от Св. Синод комисия, каноничните книги на Вехтия Завет били преведени направо от еврейският подлинник (подлинник -рус., оригинал, истинно, достоверно, автентичен ръкопис), а неканоничните-от гръцки. Защо не си кажат направо защитниците на новия превод на Библията: "Не щем сегашния превод, защото е направен от протестанти, ако и да са били подпомогнати те от учени българи. Искаме по всеки начин свой православен превод, и ще си го направим, защото сега разполагаме със средства, а вас противниците, били православни или протестанти, няма да ви слушаме". Във всеки случай ние сме изпълнили своя дълг, и сега оставаме читателите да съдят кой почива на основателна почва. С. Т. [Стефан Томов] "Твоето слово е По-остро Господи, От всеки войнишки остър меч Греха да порази Нашите духове Да му се покорят, И изобилни плодове От нас да се берат." ------------------------------------- [1] Тази статия е продължение от статиите в броеве 213 и 217 на "Нов век". Тя бе писана и изпратена на редакцията на гореказания вестник през миналия м. септември, но редакцията отказа да я обнародва.

3. Православната църква и превода на Библията Има ли нужда от нов превод на Свещеното Писание на български език? Християнски свят, Г. IX, бр. 6 (VI. 1900), с. 92-94. По повод на решението на Светия Синод да се преведе на български език Св. Писание, за която цел същия Синод е назначил и осмочленна комисия да направи този превод, не от първообразните езици - еврейски, халдейски и гръцки, но от руски, един православен българин, който се подписва "Ветеран", е написал дълга статия във в. "Нов век" от май 17 (30) т. г. В тази си статия Ветеран доказва най-убедително, че няма нужда от нов превод на Св. Писание." Не бива да забравяме, казва той, че Св. Писание на сегашния български език се яви като утешителна звезда, изгря като зорница на българския небосклон, щом току българския народ беше победил гръко-фанариотите с разрешението на черковния въпрос, и че дори един от нашите съвременни учени, един поет е казал в едно описание, че "българският превод на Библията - издание на едно английско общество, е най-грамотната книга, която имаме на езика си.' Ветеран твърде уместно обръща внимание на важния факт, че "най-напред Св. Писание е преведено на български език от православни българи, дори и по- православни от някои членове на сегашната комисия: ония българи на времето си бяха видни езиковедци и книжовници; следователно, не може да се предполага, че православните българи може с недоверие да гледат на съществующия превод, на който вината може да е тая, че е издаден на няколко разни видове издания от протестантски общества. Преводачите на Св. писание са били българите Неофит П. П. Рилски, Константин Фотинов, Христодул Костович, Петко Славейков и американците д-р Елиас Ригс и д-р Алберт Лонг. Двамата последни са още живи; те основно познават не само старите еврейски, халдейски, гръцки и латински езици, но коренно познават българския и руски езици. Тук трябва да се каже, че и Христодул Костович е известен като учен на старите и нови български и гръцки езици, познаваше добре руския език, па и западните български наречия. Такъв беше и Петко Славейков, с тая разлика, че той не бе вещ на стария гръцки език, ала познаваше добре не само североизточните, ами и южните, тракийските български наречия." По-нататък Ветеран твърде справедливо казва, че "ако имаше необходима нужда за превеждането на Св. Писание, то преводът трябваше да стане от първообраза, а не от руски"(курсивът е наш). Относително лицата на осмочленната комисия, Ветеран казва, че "действително между тях има и някои способни и добросъвестни работници, ала пък има и такива, на които за способностите и добросъвестността не би трябвало и да се споменува. Дори и всичките да са способни, пак тия хора не биха могли да свършат за две години тая трудна и важна работа (комисията тъкми да приготви превода до 1 май 1902 г.). Та възможно ли е такова нещо? Какъв ще да е тоя превод?" "Ветеран" напомнюва, че "в началото на XVII век 47 души учени на старите езици англичани, се захванали за превеждането на Св. Писание на английски език, и едва в продължение на шест години превели цялата Библия. Техният превод досега се употребява в Англия и Америка." "Поради изложените причини, казва Ветеран, няма никаква нужда да се превежда на български Св. Писание, защото е много отдавна преведено от хора много по-способни и добросъвестни, хора, известни не само на българския книжовен свят, ами и на целия български народ. Ако е причината за някои неясности в превода, за някои печатни погрешки, за някои пропуснати от известни местни наречения, или от старо-български език форми, при всичко, че досега никой не е споменал за такива, то вместо да се състави комисия да превежда изново от руски, по-добре щеше да бъде да се съставяше една комисия от вещи хора по елинския, латинския, руския, стария и новия български езици, а такива човеци има между нас, и тая комисия да прегледа и направи съществующия превод (ако трябва да се поправя), като му измени и правописанието, понеже то е употребявано преди Освобождението. Ние желаем да напомним на Ветеран, че в най-новото издание на Библията (малък формат) от 1896 г. правописанието е изменено. Нека се помни, че въпросът за българският правопис не е още окончателно решен. Внушението на Ветерана за съставянето на комисия от вещи по някои от старите езици хора, за да прегледа и поправи съществующия български превод на Св. Писание, ние намираме твърде уместно; обаче, такава комисия пак не би била, според нас, напълно компетентна да прегледа цялата Библия, ако между членовете й не влизат хора, които да познават добре старите еврейски и халдейски езици, на които е слисан Вехтият Завет. Такава комисия би била компетентна да прегледа превода само на Новия, но не и на Вехтия Завет. Ние сме напълно съгласни с Ветерана, че "при сегашното още неуредено, преходно състояние на езика ни" няма нужда "да се бърза с нов превод на Св. Писание." За да покажем колко самонадеяна е била определената от Св. Синод комисия, която е обявила, че ще може да свърши превода на Св. Писание в две години - на 1 май 1902 г. - ние ще кажем нещо по историята на превода на Новия завет на английската Библия, за която Ветеранът не споменува нищо. Отдавна се е чувствувала нужда и в Англия и в Америка от ново прегледано (revised) издание на английската Библия. В 1870 г. се състави комисия в Англия от най-учени езиковеди, вещи по старите езици - еврейски, халдейски, сирийски, гръцки, латински и др., за да прегледа английския авторизиран превод от 1611 г. Тази комисия, подпомагана след няколко години и от подобна комисия, съставена в Америка, също от вещи богослови и езиковедци, работи цели десет години и едва на 1881 г. се отпечати новото прегледано издание на Новия Завет от направения в 1611 г. превод на английската Библия. Така работят практичните англичани, а нашите езиковедци мислят, че две години им са достатъчни да преведат цялата Библия. Ако е работата да има само друг превод, за да може да се каже, че е одобрен от Св. Синод то е друг въпрос; но ако се гони целта да се даде във всяко отношение по-добър превод на Св. Писание от сега съществуващия, тогаз и ние ще кажем, че нямаме измежду учените православни българи хора за тази работа, и че най-мъдро ще бъде да се обмисли по-зряло този въпрос и да се не бърза. Редакцията на "Нов век" кани "представителите на идеята отново да се преведе и именно сега на български език Светото Писание", да изложат и те своите взглядове, като се обещава да печата статиите им. Нека се заинтересуват в този важен въпрос и всички други учени езиковедци, които не влизат в комисията.

2. д-р Елиас Ригс Д-р И. Ригс Християнски свят, Г. X, бр. 5 (V.1901), с. 88-90. Джемс Мартино На 3 (16) миналий януарий д-р И. Риггс, ветеранинът-мисионерин, свърши земното си поприще в дома си в Скутари, Цариград. Ето що пише за него и неговата деятелност д-р Ал. Л. Лонг в "Christian Advocate", органа на Методистката епископална черква в Америка. "Д-р И. Ригс почнал своето мисионерско поприще в 1832 г. и дългият му и интензивно деятелен живот е бил прекаран в библейски работи на езици гръцки, арменски, турски и български, в превеждане и издаване разни издания на Библията и други религиозни списания. За тази работа той беше отлично приспособен. Той беше много добре запознат с еврейските и гръцки оригинални текстове, повечето европейски езици владееше доволно добре. При това той присъединяваше инстинктите на един филолог и навика да обработва внимателна, трудолюбива и добросъвестна акуратност във всички подробности. Към Словото Божие той питаеше жарко и дълбоко благоговейна любов, и докато първата му грижа като преводач беше да изрази, доколкото свойството на езика е позволявало, точно смисъла на оригиналния текст, пак той същевременно имаше изряден вкус в употребението на езика, който е успявал да оздрави онзи достолепен стил тъй необходим за всеки превод на Свещеното Писание. Евангелските духовни песни на източните езици дължат много на д-р Ригс, именно на неговите преводи на много от най-хубавите духовни песни, що имаме на английски, и които са назначени да се употребяват в богослужението. Много от тези духовни песни - мога специално да говоря за преведените на български - са трогнали народното ухо и са изтръгнали ответ из народните сърца, което е направило да се пеят те навсякъде из България от онези, които нищо не знаят за произхождението им. Моето лично познанство с д-pa Ригс почна в 1858 г. От онова време нашето приятелство е било непрекъснато и твърде интимно. За мене той всякога е бил като любезен баща. По-чистосърдечен човек не съм познавал. Никога не съм прекарвал един час при него без да почувствувам, че съм се ползувал и умствено, и духовно. За мене ще бъде за всегда причина за сърдечна признателност това, дето, освен дългото ни приятелство и задружна християнска работа за тази страна, имах специалната привилегия да бъде негов сътрудник в превода на Свещеното Писание на български. Всекидневно работих аз с него около четири години. Всякога съм считал тези за четирите най-производителни години на своя живот. Д-р Ригс е продължавал до последния час да се занимава с работа, що е вършил през целия си живот. При последното ми свиждане с него, той каза със сладка усмивка, че би желал, ако да имах време, да поговоря с него по някои точки относително преглеждане превода на Библията. След туй той прибави: "Имам и две-три нови духовни песни на български, които Ви моля да прегледате с мене." Малко мислих аз, че това беше последното ми стискане на онази бащинска ръка. Д-р Ригс принадлежеше на Презвитерианската черква. С мене той беше методист, който се интересуваше и радваше тъй усърдно в успеха на Методистката черква, както и аз. Той с удоволствие сочеше на едно свидетелство за доживотно членство в Мисионерското общество на Методистката епископална черква, що беше окачено в неговото писалище. Както покойният д-р Кайлер, сърцето му беше много широко, за да се ограничи любовта му само на една деноминация. Той любеше всички Божии люде и се радваше на Божието дело, дето и да се вършеше то. Няма по-добър противояд против песимистичната философия на днешно време, отколкото запознанството ни с добри мъже. Да е познавал човек някого четиридесет години и да може да каже за него: "Колкото повече се запознавах с него, толкова повече го любях", е много добра опитност. Такъв човек беше д-р Ел. Ригс. Такава е моята опитност в моето приятелство с него. Бог да въздигне повече като него!" "Ако предадем себе си на Бога и искрено приемем своя жребий като от Него отреден, то ние ще приброяваме съдържанието му и не ще обръщаме внимание на опущенията му; и било, че този жребий е слаб като на сакат човек, и тесен като на дете, пак ще намерим в него средства за струване добро, които надминуват най-доброто ни устроение и свещени притежания, които ще държат будна най-високата ни воля." Джемс Мартино

1. Преводи на Библията на български език Павел Драгомиров Василев Стремежът на княз Борис I да заличи различията между славянското и българското население и ги обедини в един народ със създаването на независима българска църква, бил голям. През 864 г. след сключен мир с Византия, той наложил християнството като официална религия. През 886 г. Борис I приел учениците на славянските просветители св. св. Кирил и Методий, с което утвърдил в България славянската писменост и характера на българската народност и култура. Словото Божие било донесено вече преведено на църковно-славянски. Внесени били още много духовни книги, а в манастирите се подготвяли за разпространение нови такива. Обаче, проблемът с разбирането и достъпността на Словото Божие до народа не бил решен. Използваните книги в литургиите на църковнославянски и гръцки езици оставали недостъпни и неразбрани. Нуждата от превод на Словото Божие на жив, говорим български език, силно се е чувствувало. Във времето този проблем давал своето тежко поражение върху духовното израстване на народа. През време на турското подтисничество гръцките фанариоти, които владеели нашата църква, не се интересували от превода на Библията на говорим български език, а от погърчването и асимилацията на българския народ. В записки на чуждестранен пътешественик се казва: "... Всички грамотни и неграмотни говорели гръцки. Не се чувала българска реч. Срамно било да се говори български. Чуждестранните търговци, които са посещавали българските области са имали впечатлението, че целия Балкански полуостров е бил населен само с гърци. Те са били обикновено в досег с градовете, където всички говорели гръцки. Не са били посещавали села и планинските места и не са били въобще във връзка със селската маса..." Из "История на ЕМЕЦ", ръкопис, с. 47. Благодарение зовът на отец Паисий в неговата "История славяноболгарская" (1762 г.) и излезналата през 1823 г. книга на Юрий Венелин "Древние и ниненшие болгари", очите на редица наши сънародници са се отворили и българите са били преоткрити за Русия и света. Появява се нов тласък всред народа за разкриване на училища и повишаване на духовното ниво. Във Вселенската средновековна църква, до Реформацията, използуваните Библии са били на староеврейски, латински (за Католическата църква), гръцки и църковно-славянски (за Източно-православната църква) езици. Реформацията е била премахнала догмата, че всеки превод на Библията на какъвто и да е друг език, накърнява свещеността на Словото. В страните с реформирани църкви достъпът на народа до Божието Слово се е бил разрешил, а и чрез преводите - разширил. С извоюваната духовна свобода за българския народ (1870 г.), Словото, вместо на гръцки, започнало да се чете на църковно славянски по книгите подготвени от учениците на св. св. Кирил и Методий, но от тях народът нищо не разбирал. Духовното ниво на населението не се подобрило. То продължавало да вярва в магьосници, в "миши" и "вълчи" празници и т.н. Показателно е писмото на Иларион Макариополски, след неговото ръкополагане за Търновски митрополит на 25 май 1872 г., и след обиколката на епархията си: "... Новозагорско и Чирпанско са най-изостанали. Няма училища. На много места няма кой да поведе хората. Ни учител, ни поп. В едно село не могат да ми намерят маса за водосвета, та се разпоредих да ми донесат коша за сламата на добитъка и върху него извърших службата. Хората не знаели дори как да се държат; жените си предели с хурките и го гледали учудено. Това са вече последици от духовното робство... " След тези преживявания, при завръщането си в Търново, Иларион Макариополски се заловил да открие в Лясковския манастир училище за учители и свещеници. За целта, той събрал средства, като дал от себе си десет хиляди гроша. Поканил епископ Климент (Васил Друмев), за да помогне в устройството на това училище (Сираков, Станьо. Иларион Макариополски. София, Отечествен фронт, 1973,с. 174-175.). Точно в тези години евангелските мисионери в България, със съдействието на Британското Чуждестранно Библейско Дружество (Бр. Ч. Биб. Д-во) са пуснали от печат първата изцяло преведена на български език Библия. Това е годината 1871! Предисторията за това епохално събитие в духовния живот на българския народ е интересна, но може би и недоизследвана, като бяха изнесени някои нови факти едва в последно време (е. Зорница, бр. 12, 12.2001; в. Стандарт, 12.04.2006) Първоначалната дейност на Британското Чуждестранно Библейско Дружество с идването на мисионерите, е била да продава Библии в страните на юго-изток от нас на различни езици, според срещаното население. Идвайки по нашите земи, те нямали библии на български език, но намерили преведен Новия Завет на "прост" български език от Петър Сапунов, издаден през 1828 г. в Букурещ П. Сапунов е бил роден в Трявна. Той е бил изгнаник във Влашко и със свои средства той можал да си позволи тираж от 1200 екземпляра. Същата година на издаването (1828 г.), поради избухналата Руско-турска война, от Новия Завет били продадени само 400 екземпляра. Останалият тираж бил продаден по-късно чрез книгопродавците на Британското Чуждестранно Библейско Дружество. Пак през 1828 г. е бил направен превода на Евангелието на Матей от игумена на Бистришкия манастир, близо до Букурещ - митрополит Теодосий. Всички екземпляри на отпечатаното в Лондон Евангелие са били изпратени в Петербург, но там целия тираж е бил унищожен. Цялостен превод на Новия Завет е бил направен от Константин Фотинов, докато е работел в Смирна. Мисионерите от Британското Чуждестранно Библейско Дружество не са харесали превода на Фотинов, защото е бил силно повлиян от църковно-славянския език. Тогава те са се обърнали към гръцкия владика в Търново - Иларион Критски за съдействие и посочване на подходящ преводач. За такъв бил избран Неофит Рилски (1793-1881 г.). Той бил монах от Рилския манастир, учител и уредник на Априловската гимназия в гр. Габрово. Неофит Рилски положил много усилия, като подготвения превод на Новия Завет е бил на западното наречие на българския език, повлиян от самоковския говор. Британското Чуждестранно Библейско Дружество харесало превода и финансирало отпечатването му. Печатът е бил извършен през 1840 г. в гръцка печатница в Смирна, снабдена от Америка със славянски букви. Изданието на Новия Завет е събудило изненада и неодобрение в духовенството. Цариградската патриаршия не е желаела българите да разбират свещените текстове и чрез своите владици - гърци, се е опитала да унищожи изданието. Свещениците, почти във всички църкви са били гърци или вече погърчени българи, които не знаели българския език. От друга страна, разнасяният за продан Нов Завет, като отпечатана българска книга, е била приета с недоумение и недоверие от населението. Такова отношение хората са проявили към изнесените за продан Нови Завети на пазаря в Чирпан и на панаира в Узунджово. Случайно в Чирпан едно момче е полюбопитствало и е взело от наредените книги едно Евангелие, разгърнало го и го харесало. То се е било качило на едни дъски и високо е прочело няколко стиха, и казало, че книгите са добри и всичко в късо време се е продало ... Един младеж, като купил Евангелието, казал: "Аз по-рано можех да чета гръцкото Евангелие, но сега, като сричам българското Евангелие ми е сладко, понеже езикът е същия, на който майка ми говореше". (Юбилеен сборник "50 г. евангелска мисионерска дейност", с. 92.) От същия превод на Новия Завет от Неофит Рилски, мисионерите последователно са пуснали още пет издания и всички те в няколко години, общо 30,000 екземпляра, са били продадени. Този окуражителен успех е повдигнал въпросите: 1. Да се разкрие ли мисия на Евангелската методистка църква на север от Балкана? 2. Да се насочат ли усилията към превод и отпечатване на цялата Библия? По първия въпрос Британското Чуждестранно Библейско Дружество е възложило на мисионера Сайръс Хамлин да направи необходимите проучвания. Д-р Сайръс Хамлин (1811-1900 г.) е бил талантлив духовник и педагог. През 1840 г. той е организирал и е открил училище с пансион в Бебек, предградие на Цариград. През 1863 г. училището е било разширено със средствата на Христофор Роберт и се превръща в общообразователен институт с името "Роберт Колеж" Д-р С. Хамлин, с помощта на Гаврил Илиев, е бил обиколил българските земи и Македония, след което той е дал своя насърчителен отчет за наличието на условия за разширяване на мисионерското поле. По това време Конгрешанският борд, към който е принадлежал д-р Хамлин и е държал Армения, Сирия, Палестина и Турция (вкл. Южна България), от 1827 г., е имал сериозни финансови затруднения. Невъзможността за разширение на мисионерската работа е накарало д-р С. Хамлин да се обърне към Годишната конференция на Нюйоркската методистка църква в гр. Палмира. От друга страна, секретарят на Мисионерското дружество при Евангелската методистка епископална църква в Ню Йорк, д-р Дърбинт, вече е бил информиран с писмо от д-р Елиас Ригс, презвитериански мисионер, от 3 ноември 1854 г., че населението на Северна България е жадно за Божието Слово и методистките мисионери биха имали успех. Реално, това са били и предпоставките Управителният съвет на Борда на Методисткото мисионерско дружество да реши през месец февруари 1855 г. да разкрие Мисия на север от Балкана с изпращането на мисионерите д-р Алберт Лонг и Уесли Претиман през 1857 г. Относно извършването на цялостен превод на български език на Библията, задачата е била дадена на Константин Фотинов, който по това време е работел в Смирна. Константин Георгиев Фотинов (1790-1858 г.) е бил просветен деец и книжовник. Той е открил взаимно училище в Смирна (1828 г.); издавал е и редактирал сп. "Любословие" (1844-1846); написал е "Гръцка граматика" (1838), "Болгарский разговорник" (1845); направил е много преводи от гръцки език. За цялостния превод на Библията на български език, К. Фотинов е бил потърсил помощта и сътрудничеството на д-р Елиас Ригс. Д-р Елиас Ригс (1810-1901) е бил един от първите мисионери в Близкия Изток. Владеел е 12 езика. Автор е на: "Речник на Свещеното Писание", "Тълкувание на Новия завет" в три тома. Бил е превел 478 църковни химна. Д-р Ригс е живеел и работил от 1838 до 1853 г. в гр. Смирна, като междувременно е учил български език при К. Фотинов. Това е било времето, когато се е поставило и началото на превода на Библията на български език от К. Фотинов и със съдействието на д-р Ригс. С преместване на издателството на Мисията от Смирна в Цариград през 1853 г., Константин Фотинов и д-р Ел. Ригс също изместват дейността си в Цариград. Отдаден на своята мисионерска дейност, д-р Ригс един-единствен път посещава отечеството си - през пролетта на 1856 г. Там, на Годишната конференция на Евангелската методистка конференция в гр. Балтимор, той е бил поканен да говори за България. В словото си, д-р Ригс насърчил Конференцията в изпълнение решението за изпращане на мисионери. През 1858 а. д-р Ел. Ригс е бил приведен на работа от арменската в българската мисия на Презвитерианската църква. Той е бил заангажиран главно в книгоиздателска работа и превода на Библията. На 12 декември 1858 г. Константин Фотинов внезапно умира - четиринадесет дни след смъртта на дъщерята на д-р Ригс. Смъртта на Фотинов е била голяма загуба за д-р Ригс и той е започнал да търси подходящ човек, който да заеме неговото място. Той се е бил спрял на Христодул Костович Сичан-Николов. Христодул Костович Сичан-Николов (1808-1889) е роден в Самоков. Учи, а по-късно е монах в Рилския манастир. Продължава образованието си в Мелник, Австрия, Букурещ, Свищов. Учителствува в Брацигово и в Априловската гимназия в Габрово (1839). Помага на Неофит Рилски в учителската и издателската му дейност. След 1858 г. работи в евангелското издателство в Цариград и участва в превода на Библията. Помага в издаването на сп. "Зорница", сътрудничи на сп. "Български книжници". Автор е на учебници по аритметика (1845) и граматика (1858). Умира в Самоков. Съвместната работа по превода на Библията на д-р Ригс с Христодул Костович Сичан-Николов е започнала в края на м. януари 1859 г., като близо четири години са работили само двамата. По решение на Борда на Методисткото мисионерско дружество, д-р Алберт Лонг (виж статията за д-р Лонг) е изтеглен в Цариград, като мисийски надзирател, през м. юни 1863 г., което му е позволило да започне работа по превода. Окончателният състав на работната група по превода на Библията се е изградил през 1864 г., когато д-р Лонг е поканил за съвместна работа добре познатия му учител от Търново - Петко Рачов Славейков. Петко Рачов Славейков (1827-1895). Роден в гр. Търново. Израства в бедност. Самообразова се. Учителствува. Започва да пише стихове, поеми, фейлетони, басни, детски пиеси, публицистични статии. Сътрудничи на списания и издава в. "Гайда" (1863-1867). Редактира в. "Македония" (1866-1872). Събира народни песни и пословици. Включва се в борбата за независима българска църква. Участва в Учредителното събрание за изработване на Търновската конституция. Избран е за почетен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН). Има принос за оформяне на българския книжовен език. Преводачите са разполагали с оставените от К. Фотинов преведени Битие, Псалми, Притчи и Еклесиаст. Те са започнали с прегледа, поправката и редакцията на Новия Завет, който е бил отпечатан в малък формат през 1866 г. в Цариград. Книгопродавците на Мисията само за един месец в Пловдив са били продали 3624 екземпляра, а в Стара Загора - 896. През 1867 г. д-р Лонг е бил командирован за цяла година в Ню Йорк от Американското Библейско дружество, за да следи отпечатването на луксозното издание на Новия Завет. Особеността на това издание е била, че при разгръщането му на лявата страница текстът е бил на славянски език, а на дясната страница - на говоримия български език. Славянският текст е бил отговарял на приетото от Светия Синод издание в Москва. Идеята на преводачите е била да отпаднат оспорванията, че българският превод е неточен и преиначен. Това уникално издание на извършения превод от д-р Ел. Ригс, д-р Ал. Лонг, Христодул Костович Сичан-Николов и Петко Р. Славейков се е явил като първата основа на българския литературен език. И най-накрая, през 1871 г. в Цариград е бил отпечатан пълният превод на Библията - Стария и Новия Завет на източно-българското наречие. Тиражът е бил 3600 екземпляра. Интересът сред българите е бил огромен и е бил сложен край на борбите и споровете между различните диалекти. Следват няколко последователни издания само в продължение на година. Любопитно е било, че Петко Славейков често е бил обвиняван от политическите си врагове в протестантски увлечения, именно заради участието си в превода на Библията и в издаването на сп. "Зорница". Отговорът на писателя се съдържа във в. "Гайда" от 15 юли 1866 г. Там той ясно заявява, че сътрудничеството му по превода на Свещеното Писание и списването в "Зорница" с нищо не е накърнило православната му вяра. А той е искал, неизкушеният в различията между отделните християнски вероизповедния българин, да получи Христовото Слово и въобще не се е интересувал дали изданието е направено от протестанти или не. За делото, извършено от д-р Ригс, д-р Лонг, Христодул Костович Сичан- Николов и Петко Р. Славейков и неговото значение, Пенчо П. Славейков пише: "Преводът на Библията тури край на езиковата безредица, на боричкането на разни наречия за първенство и се установи литературния език. След появяването на Библията на бял свят заглъхват разприте между разните български говори и източно- българския говор става общ език за всички ратници на мисълта и националното съзнание." Общоизвестна е и оценката на Стоян Михайловски за направения превод на Библията: "Това е най-грамотната книга на езика ни."