Ани

4.3.18. Каталог на книгите в Библиотека "Стоян К. Ватралски" Библиотека "Стоян К. Ватралски" Български бранител Библиотека Ст. Ватралски известява, че са излезли от печат и се пускат в продажба всички творения на известния писател, поет и общественик Ст. К. Ватралски. В нея всеки може да намери нещо полезно за себе си, понеже това са книги не само за художествен прочит, но и за вдълбочаване на вечните истини. Тук се сочат изпитани средства, как може да се изгради нравствен характер и силна личност. Затова изпишете си: ЧОВЕКЪТ, преценка на автора от други, с 5 илюстрации, с. 200 Цена 40 лв. том I. БИТИЕ, рими и поеми, II издание, с. 222 50 лв. том II. ПЪРВОМ ПРАВДА, рими и поеми, II издание, с. 238 50 лв. том III. ЕВАНГЕЛСКИ ПСАЛМИ, и други християнски песни, с. 176 35 лв. том IV. СИМВОЛИЧНИ РАЗКАЗИ, басни и параболи, с. 136 35 лв. том V. МИРОТВОРСТВО, най-великата днес световна проблема, с. 119 25 лв. том VI. ЩАСТИЕ, как бива човек щастлив и обратно, с. 80 20 лв. том VII. МОЕТО В АНГЛИЯ СЕБЕПОСЛАНСТВО, Балканска федерация и други есеи, с. 149 30 лв. том VIII. АМЕРИКА И БЪЛГАРИЯ, техните исторически и морални връзки, с. 384 75 лв. том IX. ПРОПОВЕДИТЕ НА ЕДИН МИРЯНИН, с. 199 40 лв. том. X. ИСТИНА, ИСТИНА ВИ КАЗВАМ, есеи, с. 180 35 лв. том XI. СКАЗКИ, РЕЧИ И ЕСЕИ, сбирка първа, с. 20 40 лв. том XII. СКАЗКИ, РЕЧИ И ЕСЕИ, сбирка втора, с. 212 40 лв. том XIII. БИСТРА ВОДИЦА, въздържателен сборник, с. 112 25 лв. том XIV. АНГЛИЙСКИ И АМЕРИКАНСКИ ДЪРЖАВНИЦИ, с. 176 35 лв. том XV. СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ, ИВ. ВАЗОВ И ДР, 40 лв. с. 200 том XVI. ПЪСТРА СБИРКА, с. 168 35 лв. том XVII. ПРЕВОДНИ РАБОТИ, с. 200 40 лв. том XVIII. ПРИЯТЕЛСТВО 10 лв. том XIX. ПЪРВОМ ПРАВДА ИЛИ ПЪРВОМ ЛЮБОВ 15 лв. том XX. ИДЕАЛЕН ХАРАКТЕР 10 лв. том XXI. ИСКРЕНОСТ 10 лв. том XXII. ИСТИНА И ЛЪЖА 10 лв. том XXIII. ИВАН ВАЗОВ КАТО РЕЛИГИОЗЕН УЧИТЕЛ- 10 лв. На читалища и книжари 50 % отстъпка, а на други 30 %. Доставят се от Василка Ст. Ватралска, Красно село, бул. "Братя Бъкстон" N44, София.

4.3.17. Житейската философия на Ватралски Идеален характер Трите му основни начала и техния иерархичен ред Библиотека Стоян Ватралски. Свезка 3. София, Стоян Кръстов Ватралски, 1933. Да вършиш праведното, да обичаш милост и да ходиш смирено със своя Бог Михей 6:8; Мат. 23:23. Уважаеми слушатели и четци! Моят цял съзнателен живот аз съм преминал в усърдно търсене на знание и искрено предаване придобивките си на готовите да ме слушат и четат Ако поживея, аз имам доста още да говоря и да пиша. Но ако съм заставен да се изкажа накратко, ако тая минута, например, узнаех, че след 10 минути ще издъхна, аз бих могъл на приятеля си, както и на приятеля на истината, да завещая всичката си житейска мъдрост в следните три заповедни изречения: "Да вършиш праведното, да обичаш милост и да ходиш благоговейно със своя Бог". Тая съща мъдрост аз искам да препоръчам на България, и на любещите истината българи. Те може и да не си дадат труд да ме чуят. Ала чуят-не чуят, мой дълг е да им го кажа; защото аз съм положително убеден, че докато не оценят и приложат в живота и обществото си тези истини, тая трояка мъдрост, те няма да видят добро. С настоящата си реч аз ще се опитам да обясня, как трябва да се разбират тия три заповеди. Прочее, ако има тук мой приятел и, още по-важно, ако има тук приятел на истината, моля, да ме изслуша и разбере. I. Правда или справедливост: дейна изправност "Да правиш праведното"; да постъпваш справедливо, първо и над всичко, всякога и вся къде. Днес повече от други път има голям по света повик за правда, за правдивост, за обществена справедливост. Има и съзнателно донейде старание чрез агитации, организации и законодателен стремеж да се отговори на тоя всенароден повик. Най-грамадното съвременно движение е едновременно и последица и носител на девиза: "Справедливост искаме, а не милостиня". * * * 1. Що значи правда? Правдата е първородна щерка на Истината. Истината е и цялост на всемира и здраве на живота; а правдата - прилагане истина в разпоредбите на човешкото общество. Правдата е връзка, която хармонично сглобява единиците в групи и общества. Правда, значи: при еднакви вънкашни условия, еднакво благовремие и най-после, значи: онова, което трябва да бъде, от гледище на етиката и от становище на общото щастие. Справедливост не значи еднаквост, или "равенство", както някои смесват понятията; а всекиму каквото му се пада. Правдата разпределява Всекиму, що заслужава. Който мисли, че Христос е учил да постъпваме към всички еднакво, нека прочете Словото на Гората: Мат. 5-7 глави, и главите 23 и 25. А подир, Апостол Павла (Римл. 13:7). Та не е ли прав и г. Михайловски с учението си за "Обща разплата": "На всеки, който люби истината - поклон и уважение; На всеки, който страда и се бори (срещу злото) - помощ И насърчение; А на деспот, от людска гибел що живее, Вражда, презрение." (Заб. Стоян Михайловски. Съчинения, т. I, с 51) * * * 2. Предимството на правдата. Защо трябва да се практикува и изисква от всички? Защото като първенствуващ в човешкото благополучие фактор и като елемент в строежа и успеха на обществените учреждения тя играе решаващата роля. а) Защото тя е основа на всички стабилни благотворни човешки разпоредби и обществени учреждения; както казва псалмиста: "Правда и съд", съставляват основата на Божия престол. (Забележка: Псалом 97:2, 96:13; Притчи 16:12.) Във всеки обществен строй и строеж, липсата на правда е гнилота - съразмерно на нейната липса. б) Защото "Правда народ възвишава". Справедливостта като увеличава доверието и задружността, съгласието и сплотеността на едно племе, уголемява неговата притегателна и претопителна мощ, и така ускорява неговия простор и величие. И поради това, при еднакви други условия, народите днес, и всякога, заемат в йерархията на света място, точно съразмерно с тяхното зачитане на справедливостта. "Правдата народ възвеличава, А неправдата озлочестява и проваля племе и държава" (Притчи 14:34) Трябвало би да е девиз на всеки дипломат, на всеки патриот Това е, обаче, истина днес още непозната, освен, донейде, между англосаксите; на който факт те дължат своето в света предимство: просветно, материално и могъществено. в) Защото тя е едничкото условие за траен мир - частен и обществен, вътрешен и външен, класов и съсловен, народен и световен мир. Не викът: "Долу милитаризма!". Не борба и "война против война" ще спрат кръвопролитията; а - правда осъществена. г) Защото, в същност правдата реализирана е условие за всички потребни и желателни човеку блага. Не каза ли сам Христос: - "Търсете първом царството на правдата и всичко друго потребно вам ще ви се прибави само по себе!" (Матея 65 :3 3.) * * * 3. Авторитетни думи за основната предимност на правдата. "Господ царува. . . Правда и съд са основа на престола Му".- Пс. 97:1-2. "Правдата възвишава народ" - Библията. "Каквито и неудобства да произтичат от нея, нищо не бива да се поставя пред Правдата". -Сократ. "Правдата раздава всекиму по заслуга". - Цицерон. "Отдай и на дявола дължимото". -Драйден. "Стори каквото е право, макар (да ти се чини, че) небесата ще се сгромолясат". - Латинска пословица. "Да бъде каквото ще, върши правото сега". - Емерсон. "Доколкото човек е правдив, дотолкова е той и божествен; неуязвимостта, безсмъртието и величието на божествеността се засилват в човека заедно с неговата правдивост" - Емерсон. "Трябва справедливост Защото на дъното на всяка социална проблема ние намираме социална неправда". - Хенри Джордж. "Аз (правдивия казва) ще стоя тук за човещината: ако и да ми се иска да бъда любезен, аз ще бъда истинен". - Емерсон. "Няма добродетел, тъй истинно велика и богоподобна, .като правдата." - Едисон. "Честният човек е най-благородното на Бога изделие". - Ал. Поп. "Макар човек и да не е, Бог е справедлив и правдата в конец тържествува." - Лонгфело. "Незиблемата основа на властта е справедливост, а не състрадание." - Президент Уилсон. "Ако Бог е само милостив, Той, тогаз, е Бог несправедлив." - Йънг. "Той уврежда добрите, който щади лошите." - Сирус. "Милостта е често пъти неправдива; Правдата е винаги и милостива." - "Първом Правда." "Първом търсете Божието царство и неговата правда; а всичко това (което е вам потребно) ще ви се прибави." - Исус Христос. "Думата правда е бележита и в двата библейски завети. С едно от блаженствата Исус облажава онези, които гладуват и жадуват за правдата. Това означава, предполагам, онези, които над всичко друго копнеят да бъдат правдиви и да постъпват право. "Те ще се наситят". Човек, който повече от всичко в света желае да бъде правдив, ще бъде правдив." "Ала какво значи туй правда, право, правдивост? Ние казваме, че света или всемира е морален, което значи, че човеците са тъй съставени и поставени, щото потребно е да постъпват по известен начин към Отца си в небесата и братята си на земята; т.е. има прав начин за живеене, по който, когато тоя начин е налучен и последван, единиците мъже и жени достигат своето пълно развитие, стават такива за каквито са назначени да бъдат; и обществото, съставено от такива правдиви мъже и жени, се радва на пълно щастие и ненарушим мир. Това е, що Исус означаваше с думата "правда" - приложението на тези правилни отношения, които съществуват между нас и Бога, от една страна, и между нас и другарите ни човеци, от друга." "Ние не можем да твърдим, разбира се, че Исус създаде тези отношения, защото те са вродени в нашето човечество; обаче, Той по-ясно от всеки друг ни посочи факта, че таквиз отношения съществуват, като ни показа, -освен това, в какви нещастни смутове и гибелни неразбории всякога изпадаме, когато не зачитаме или нарушаваме тези правдиви отношения." - Уашингтон Гладен * * *. Прочее, изисква се: 4. Да правиш праведното първо и преди всичко; да бъдеш справедлив всякога и всякъде. Дали е лесно или мъчно, дали се хвали или осъжда, дали има сметка или не, дали е приятно или противно, дали делото е милостиво или жестоко - без изключение върши праведното, каквито и да бъдат последиците за други или за самаго тебе. Част от твоята дейност е борба против злото и неговите в живота помощници. Но дори и в борбата си с нечестните-борба неминуема на правдата с лъжата - теб не позволено да боравиш, освен с правдиви средства (чисти като оръдията за хирургична операция). С нечестиви средства не ти е позволено да си служиш. Ти не можеш да кажеш, а още по-малко да практикуваш: "целта оправдава средствата", или: "моята партия, права или крива; моята раса, моята класа, права или крива". Не! По-добре, ако паднеш, прав падни", ако умреш, борец за правда и с правда умри! Бори се, "със сила Божия, с оръжия на правдата в дясната ръка и в лявата". (2 Кор. 6:7) Да правиш праведното - да го правиш, забележи. Не да приказаваш за правда, не да слушаш за правда, не да се молиш за правда, не да се оплакваш, че на света нямало правда, не да обичаш правда - всички тези: проповед, слушане, молитва, плач, дори обич, ще бъдат добри, ще придобият ценност след като ти вършиш праведното! Без това те всички са прибавки на неразборията и умножаване на бъркотията. Пасивен праведник няма, както няма и пасивен производител. Да обичаш правдата, да й се радваш, да я препоръчаш и разпространяваш, не е лошо. Ала само вършенето й на всяка цена, доказва, чети наистина я обичаш преди всичко, и само прилагането й на дело дава в живота плодове. Както е случая със земеделието, най-възвисените славословия, най-хубавата теория, не чинят стотинка без практиката. Животът е божият чифлик, дето се изработват благата, дето сеят, жънат и приготвят необходимостите за общото ни и частно щастие, та от нас се изискват, и то всякога и от всички ни, не думи, а дела; не православие, а праводелие. II. Милост или любов "Да обичаш милост": да имаш благоволно настроение. Иван Вазов нарича милостта "Върхът" на човешките добродетели. (Заб. Върхът. Под нашето небе, с. 83.) В това той има много древни и съвременни съмишленици. 1. Що значи милост? Милост е един вид състрадателно благоволие, великодушие на дело. Тя е синоним на любовта, която е далеко най-възпята от всички човешки добродетели, от апостоли като Йоана и Павла до проф. Дръмонд и Толстоя. Милостта е сестра на любовта и дотолкова нейна лика-прилика, щото често я замещава (замества) в длъжност. Тя е по-набожна от сестра си и не толкова взискателна в своите клиенти. Можем каза: Любовта е за достойните само, а милостта за всички. Може би, най-вярно ще я определим, като кажем: Милостта е любов на практика. Милостта е дейно благоволие (добра воля). Исус не доказа ли това с притчата на Добрия Самарянин? Според нея, да люби човек някого, значи: да му помогне в нужда, да му покаже дейна милост. (Лука 10:25-27) Оттук трябва да е очевидна нейната в живота важност и: 2. Защо човек трябва да обича милост, или да милува обич? а) Защото тя има облагородително въздействие. Както казва Шекспир: "Тя бива двояко благословение: и за тоя, който дава, и за който получава". б) Защото тя е назначена да смекчава правосъдието, присъдата върху човешкото поведение изобщо. Това е необходимо, поради слабостта на човека и строгостта на правдата. Правдата по своето естество е строга, и трябва да бъде; ала без милост, тя често се обръща на жестокост. Освен това, и може би, най-главно: в) Защото милостта, тая практична любов, е пружина на християнския, правдивия или идеалния живот. Тя е едновременно и динамика за най-хероични, благородни подвизи, и предпазва от грях. Както казва апостола: Любете се взаимно; "защото, който люби другиго, изпълнява закона". "Следователно, любовта е изпълнение на закона". (Римл.13:10) * * * 3. Авторитетни думи за основната важност на милостта. "Който следва правда и милост ще намери живот, правда и слава". - Прит. 22:21. "С милост и истина се очиства беззаконието". - Прит. 16:6. "Милост искам, а не жертва" - (казва Господ). - Осия 6:6. "Блажени милостивите". - Исус Христос. "И тъй, всяко нещо, което желаете да правят человеците на вас, така и вие правете на тях; защото, това е същината на закона и пророците". - Исус Христос. "Двояко благословена, милостта е благословение и за който дава, и за който получава". - Шекспир. "Да съжаляваш нещастника е човещина; да го облекчиш - богоподобие". - Хорас Ман. "Нищо не осмелява тъй много греха, както милостта. . Милостта сама става убийца, кога прощава убийци". - Шекспир. "Нека бъдем милостиви Както и правдиви". - Лонгфело. * * * 4. Прочее, да обичаш милост Въодушевявай се в живота си от съчувствие. Предпочитай благоволно да постъпваш спрямо всички и, ако е възможно при всички обстоятелства. Мъст, злоба и жестокост не ти са позволени. Изискванията на милостта са върховни, с едно само ограничение: - изискванията на абсолютна правда. Още: Да обичаш милост. Милостив бъди самобитно. Не по заповед. Не защото си чул или чел препоръка за това. Не защото е писано в Евангелието, че милостивите са блажени; а по влечение на твоето сърце; по стремежа на своята собствена душа. Човек става праведник и творец на правдата след като получи заповед за това отвътре, само след като обикне доброто и доброчестината. III. Боголюбие и напредък: с Бога напред! Сбогом! Да ходиш смирено (благоговейно) със своя Бог. Значи, изисква се да бъдеш религиозен, благочестив, набожен, боголюбив. 1. "Да ходиш смирено със своя Бог", съдържа главните елементи на идеалната религия. а) Да ходиш . . . с Бога. Недей ходи сам. Всемирът е по простор безкраен. Пътят ти е дълъг. Животът е пустинен и потаен. По неизвестния му проход има опасни пропасти и хищни духове. Ако ходиш сам, ще блуждаеш и ще се изгубиш. Да ходиш с Бога. б) Със своя Бог. Не чужди Бог. Бог е един наистина, ала нашите човешки за него представи са различни. Всяка вяра, всяка изповед, всеки век, култура, възраст и темперамент си имат свой Бог. От тебе се изисква да бъдеш верен последовател на своя. И с верни стъпки като напредваш с него, ти ще достигнеш до най-висшето възможно за тебе разбиране. Да ходиш с Бога своего. в) Да ходиш с Бога смирено, или по-добре - благоговейно. Да не се забравяш да се носиш като с твой равен. Не само ти, но никой и нищо не е нему равно. Той е твой и на всички ни благословен Творец, Разпоредител и Съдник- на всички и на всичко. Да ходиш с Бога благоговейно. г) Да ходиш с Бога. Изисква се не само набожност, но напредничава набожност, походна вяра. Неподвижността се постепенно изражда в догматизъм и фарисейство, и стига до мъртвило. Както е казал някой си: "Живеене благочестиво в този свят Е като ездене велосипед: Щом спира да върви напред , Ездеца пада". Да напредваш с Бога. Бог е Истина, Доброта и Красота. Да растеш в тия качества. Бог е Мъдрост: да напредваш в знание. Бог е дух: да напредваш духовно. Бог е творец: да бъдеш производител работник. Бог е съвършен: да растеш всестранно, да се стремиш към съвършенство. Да се движиш напред. Застоялата вода жабунясва и се усмърдява. Щом умствено и морално човек се спира, духовно той умира. Прочее, да ходиш благоговейно с Бога своего. Таквоз е пророковото определение на що е набожност, или Идеална религия. Прочее, това заповедно изречение се съдържа цяло и сбито в нашата чудно хубава дума: Сбогом! С Бога напред! * * * 2. Необходимостта на религията. За мене нищо не е по- поразително от глупостта на нашите "мъдреци" и невежеството на нашите "учени" по отношение Религията, като фактор в съдбата на народите и обществата. Без да разгледваме сега нейната история и начало, или ролята й в задгробния живот; Религията, Вярата в Бога, е абсолютно необходима в настоящия наш и частен, и обществен живот. а) Като Залог за тържеството, крайното тържество на правдата. Ако изгубя живота си за правдата, кой, освен Господ на силите, вечният Разпоредител на всички и всичко, може да гарантира, че не съм умрял напусто? б) Като Душа или Живот на Нравствеността. Всички признават важността на морала, ала не всички знаят неговата божествена динамика. Боголюбието, вярата в Бога е онова за човешката добродетел, което морето е за рибата. Всяка истинска добродетел живее, движи се и съществува в атмосферата на боголюбието. Морал без религия, е трамвай с прекъснат електрически ток. Затова мнозина - Толстой, проф. Дръмонд, Михайловски и др., казват: "Без религия, морал няма". Още по-точно е, ако кажем: "Без вяра в Бога и в бъдещия живот, и да си изковеш някакъв научен морал, той си остава мъртъв като египетска мумия." в) Като доставяща цел, значение и смисъл на човешкия живот. Неосветленият чрез религията бит, освен, че безпътен, глупав и безцелен, често пъти бива и непоносим, както явствува от свидетелството на хиляди самоубийци. г) Като доставяща мотив, динамика, двигателна сила за живеене правдиво. "Невъзможно е да се направят хората щастливи, без да се направят нравствени", казва Кант. Съвсем вярно. Ала не по-малко вярно е, че: Невъзможно е да се направят хората нравствени, без да се направят набожни; без да станат вярващи. д) Като едничката сила, която може да измести центъра на живота човешки, и да обуздае неговия упорит себизъм. Че моралът е фактор и условие за успех и благоденствие на обществото; и че той, моралът, изисква себеотричане и жертви, се признава от всички. Ала лични жертви и себеотричане е нещо невъзможно за егоиста. По естество, нагон и порив, човек е себецентричен, неуклоним егоист А това значи, рушител на общото благощастие. За да стане негов строител, изисква се да стане богоцентричен алтруист. 3. Авторитетни думи за основната необходимост на религията. "Едно от дебелашките суеверия е суеверието на някои учени хора в туй, че човек могъл да живее без вяра." - Толстой. "Религията издига хората по-високо от човека; безверието ги смъква по-ниско от скотовете." "Развий човека само умствено, атеистично, и ти ще го направиш само по-хитър дявол." - Уелингтон. "Съвременното човечество гине от липса на общо вяра, обща идея, която да свързва земята с небето, вселената с Бога." - Йосиф Мацини. "Народ, който не познава Бог, освен егоизма, не признава съдия, освен интереса, няма съвест, освен своя алч, скоро ще достигне пълно разстройство; и - негоден за народовластие, защото отхвърля властта на Бога - ще се смъкне стремглаво до анархията на звяра, управата на най-силния, до правото на меча, господството на пушката и топа - последний на анархията изход, който е едновременно и цяр и край на безбожните народи." - Ламартин. "Каквото и да се каже за влиянието, върху някой особени умове, на доброто образование; нито разума, нито опитността ни позволява да се надяваме, че обществен морал би могъл да просъществува без религиозни начала." - Джордж Уашингтон. "Нашият народ не може да просъществува без морал, а морала не може да съществува без религия." - Калвин Кулидж. "Без вяра никаква истинска добродетел не може да съществува." -Жан Жак Русо. "Които се опитват да основат нравственост извън религията, са подобни на деца, които желаейки да пресадят някое харесало им се растение, откъсват от него корена му (който не им се харесва, па им се види и ненужен) и забучват растението в земята без корен. Без религиозна основа не може да има никаква истинска непритворна нравственост, тъй както не може да има истинско, без корен, растение." - Л. Н. Толстой. Дали човек в епохите далечни Се е развил от скотски произход - Не знам. Но че без вяра в Бога вечни Той днес е полудявол и цял скот, Сведочи всяк безбожнишки живот. Първом Правда. * * * Изисква се следователно - 4. Да ходиш благоговейно със своя Бог Без това и правдата, и милостта ти ще бъдат празни думи. Ти само тогава ще можеш да вършиш праведното и да обичаш както трябва милостта, когато напредваш със своя Бог. И така, това са основните начала на пълно нормален човешки живот: Правда, най-първото. Прочее, първом търсете правдата. Милост, най-великото. Следователно, постъпвайте великодушно, както бихте желали да се постъпва с вас. Набожност, най-върховното и необходимо. Това не значи - както мнозина разбират-да казваш: "Господи, Господи", а значи, да правиш волята на небесния Отец в правда и милост Това са трите най-съществени в живота начала: Справедливост, великодушие и боголюбие. Без правда, милостта бива често пъти зловредна. Без милост, правдата бива често пъти жестока. Без боголюбие, правдата и милостта - както и всички други добродетели - са празни думи без сила и без значение. IV. Неделимост, йерархичност и природен ред Това са, тогава, трите основни на симетричния идеален живот начала: Правда, милост и набожност Правда - най-първото дейно начало; милост - най-великодушното; набожност- най-върховното и върховно необходимо. Че те са съществени, и то и трите, трябва да е вече всекиму очевидно. Спирането върху тая точка, след дотук казаното, става излишно. Ала като имаме предвид нашият прицел: - строеж на идеалния човешки характер, който е тъждествен и с най-честит човешки живот, - необходимо е да знаем и да спазваме следните взаимни свойствености на предметните наши начала, именно: Тяхната неделимост и йерархичност. Без знание и спазване на тая им естествена взаимност, невъзможно е да използуваме тяхната пълна ефикасност. 1. Неделимост. Тези три начала са не само съществени, но и неразделими. Вземани и трите заедно, те включват всичко потребно за истинския, нормален цялостен живот, и частен и обществен. Липсва ли в живота едно от тях, липсва му здраве и симетрия. Без правда, милостта е зловредна. Без милост правдата е жестока. Без набожност, правдата и милостта - освен, че остават думи без сила и значение - биват играчка, един вид помивка, в ръцете на всесилния в човека егоизъм. А пък религия при липса на порив за правда и любов; то не е вече религия, не е вяра, а фарисейство, т.е безбожие, което търгува под религиозна фирма с едри "благочестиви" букви. Фигуративно можем каза: Симетричният, идеалният човешки характер (па и живот) е като триъгълна площ, крепена от триножник. При липса на кой и да е от трите му крака (принципа), равновесието се губи, живота не е нормален и престава да бъде обществено полезен. 2. Йерархичност и природен ред. На второ място, тези три начала са не само съществени и неразделими, но и йерархични. Те са добродетели степенувани. Те имат, с други думи, в своите взаимни отношения и социална стойност, естествен йерархичен ред. Първа в живота стои (или трябва да стои, за да бъде той нормален и плодовит) правдата или справедливостта; втора - милостта или благоволието; трета - набожността или боголюбието. Понеже тоя природен факт, от една страна, изглежда, дори и между нравоучителите, да е неизвестен; и понеже, от друга страна, спазването или не на тоя йерархичен ред е от съдбоносна за живота важност, аз ще трябва да се занимая с него по-обстойно. а) Няма съмнение, че в морала и естеството на нещата такъв йерархичен ред, или степенуване на начала (принципи) и добродетели, съществува. Той се загатва в пословичната мъдрост, в изречения като тези: "От две добрини избирай по-голямата; от две злини - по-малката". Или: "Дълга преди удоволствието" и подобни. Изказва се внушително и изрично в свещените книги, в текстове като следните, - запример: Милост пред жертва (жертвоприношение) - Осия 6:6; мисъл, която Спасителят обичаше да цитува (в Мат. 9:13; 12:7). Чистота пред мир: (Яков 3:17). Любов пред вяра и надежда: (1 Кор. 13:13) и пр. А че именно, редът на нашия текст е неслучаен, принципиален, се потвърдява от сравнение с места като следните: Мат. 23:23, дето Исус казва, че важните в закона Божи изисквания са: правосъдието милостта и вярата; както Мат. 6:33, дето ни повелява да търсим правдата на царството Божие първом. Тъй, и според Мат. 7:21, Исус изрично поставя правене на волята Божия ("Що иска Господ от човека", Мих. 6:8) по-високо от всички благочестиви молитствувания. Съща троица на основни начала, или върховни добродетели, намираме у пророк Осия 4:1; у Исуса Христа (Мат. 23:23) и апостол Павла (2 Тим. 2:22), които текстове се взаимно обясняват; ала мисълта е най-хубава закръглена в нашия текст, изискващ: първо, дейна правда, второ, милост или благоволие и, трето, напредничава набожност. б) Йерархичност може да се проследи като явление в порядките на природата и изискванията на културата. Запример: в растителното царство имаме: корен (или семе), стебло, цвят и плод. В областта на динамиката имаме: мотив, движение и преместване. В областта на културата, заучаване букви и цифри, тогаз четене. Такъв е реда за постигане плод, преместване, ставане четец. По обратен ред не се достига до тези резултати. Плод не може да се добие без корен и семка. Никой не може да бъде четец, преди да бъде ученик. в) И така, ние откриваме нещо по-ново: такъв ред не само съществува, но се и налага от природата, като условие за постигане известни цели или последици. Изменение или неспазване реда осуетява човешките залагания. Запример, аз, по условията на славянската азбука, пиша столицата на великата древна империя - Рим. Или нашата българска столица - София. Или моето родно село - Вакарел. Но ако не зачитам условията и пиша същи букви, но не по същи ред - какво излиза? Рим става мир - хубаво нещо, ала в случая не на място. София става яифос или фосия - една безсмислица. Вакарел става кавалер, или акварел, които нямат нищо общо с моето родно село или целта гонима. Или да вземем седем цифри (1 000 000), единица и шест нули. Единицата, поставена на нулите отляво, дава милион; а в средата им (0001000) - хиляда; на нулите отдясно (0000001) - само единица. Грамадна разлика, само от промяна на реда. Също разместването на думи разменява мисълта. Ангел Вакарелски има друго значение от "Вакарелски ангел"! Дори променено на една и съща дума ударението добива различно значение. Запример: Кьтел - котйл; кула и колб; истина и истина. И така, природата и културата налагат известен ред за постигане известни резултати. Не само, че плода не може да предиде корена или семето; но и в човешката култура и художество известни прицели се постигат само по известен неменим ред. 3. Именно така е и с основните начала на човешкия живот Те се изискват от природните закони в духовния свят, и се налагат като условия за идеален характер и красив творчески живот. От това становище, човешките ялови усилия, обществени несполуки, изненадни последици от нещастия и страдания, са напълно обясними: - Било по невежество или нехайство, грамадното мнозинство хора не се отнася сериозно и не се поставя природно, спрямо тези основни принципи. На практика те или ги един от друг разделят, или някой от тях изоставят, или пък ги поставят в неестествен йерархичен ред. И в трите тези случая последиците не могат да бъдат други от безплодие, несполука и провала. Например: Човек, който се опитва да бъде набожен; ала не същевременно и напредничав, правдив и милостив, - макар и с най-православна изповед - постепенно и неизбежно се изражда в оня грозен характер, който в религията е фарисей, в мисълта - софист, в политиката - демагог, а в писмеността - педант Човек, който се опитва да бъде порядъчен (т.е. правдив и милостив), ала не същевременно и набожен, постепенно се изражда в оня злокобен характер, който в религията е безбожник, в етиката - безпринципен и в обществения живот - паразит. Тук именно, фалира най-вече латинската и славянската просвета, която се опитва да строи характер без благочестие. Но има и друг негоден, несъстоятелен характер, който при първа среща обезоръжава всяка критика, защото повидимому възприема, и то не лицемерно, и трите наши начала. Него всеки признава за "добър човек". Той често се явява в религиозните среди. Най-често той е набожен добряк, един вид двоеножна баранка; ала някога и с доста положителен деен темперамент. Но и в двата случай той е нравно "кашав", дейно негоден и обществено ялов. А причина на това е, защото той размества божествения ред: поставя милостта или любовта първа, а не правдата. Таквиз, като искат да бъдат преди всичко милостиви; стават халтави, нетвърди пред деца или разпасани, неспособни за борба, за доблест и лоялност; с една реч: стават уродиви, овчедушни "мазници" и ялови характери. Така именно фалират много, инак "добри", християни. Това е главната, фаталната грешка на Толстоевата етична система като обществен мироглед. Ето защо, Толстоизма, при всеки искрен опит за прилагане, се разнищва. Мнозина, инак неглупави хора, смятат и Християнството като обществена утопия - именно, като го гледат от също становище. Това заключение, обаче, е невалидно, защото предпоставките му са неверни. И така, както видяхме по-горе, в природата и културата, така и тук, в строежа на характера, същите начала, разделени, или в различен ред, дават различни резултати. Характерът фарисей се създава от незачитане първите две начала. Характерът Тартюф, от незачитане последното. А безгръбначният добряк-от поставяне второто начало преди първото. Очевидно, в основните начала на човешкия живот съществува йерархичен ред, който никой не може безнаказано да нарушава. И, за да добие каквото желае, било човек народ или обществен строй, необходимо е грижливо да го спазва. А идеалният ред на главните и основни благоплодни добродетели е този: Правда преди всичко, първо и на всяка цена. Милост подир правдата, милост или благоволие, второ, и на всяка цена, освен на правдата и истината. Набожност, напредък с Бога, трето - първо и последно: залог единствен за правда, милост и всички други човешки добродетели. Прочее, (ето съдържанието вкратце на цялата реч): Истинският човешки живот, цялостен и здрав, правилен, изправен; симетричният човешки живот, и частен и обществен, се построява и крепи от идеалния характер, сам стоящ върху неизменими природни начала. Таквиз има доста. Ала всички други почиват върху три основни такива: - правда, благоволие и набожност Следователно, ако ти, човече, търсиш живот идеален и великолепен; ако ти народе, гониш живот успешен и благоплоден; ако ти, свете, желаеш мир, братуване, блага и благоденствие; - О човече, о брате, глупави и мъдри, - ако ти, наистина, искаш щастие и човешки живот - за там води тоя единствен трирелсов път: Да правиш праведното, Да обичаш милост И да напредваш благоговейни о със своя Бог. Между най-обемистите, възвишени и най-внушителни за такъв идеален живот правила, са следните четири: 1. "Така живей, щото по принципите си твоя собствен живот да бъде достоен, за да се приложи като всемирен закон" - Емануил Кант. 2. "Бъди такъв човек, живей такъв живот, че ако всеки беше такъв като тебе човек и всеки живот, като твоя живот, тази земя би станала рай Божи". - Филипс Брукс. 3. "(Въодушевени) със злоба към никого и с благоволение към всички, нека вършим правото, както Бог ни дава да виждаме какво е право". - Ейбрахам Линколн. 4. "Във името на своя Бог, пред съдний трон на Съвестта си, и под светлий свод на своя Разум, - Во всяко нещо и во всеки случай, Тъй както виждаш Че трябва хората да правят тебе, Така и ти постъпвай спрямо тях. "Това е сърцето, значението и назначението на всички по света свещени книги." - Първом Правда. ПРАВДА, МИЛОСТ, РЕД За да си полезен, плодовит човек, За своето племе и за своя век; За да видиш светли, благоплодни дни, - Три неща прави ти, и добре помни: Прави правда! Истина е подпора На живот, всемир и хора; Правдата е длъжност главна И, по святост, Богу равна - Прави правда! Люби милост! Милостта по чин е втора В длъжността на всички хора; Тя човеците сближава, Братски дух и мир създава - Люби милост! Вярвай Бога! Без туй нищо добро не е И животът зле вирее; Правда, милост, невъзможни Са всред общества безбожни - Люби Бога! ЩО ИСКА ГОСПОД ОТ ЧОВЕКА "Той ти е показал, о човече, що е Доброто; и какво иска Господ от тебе, а именно: да вършиш праведното, да обичаш милост и да ходиш смирено със своя Бог" Библията Той ти показа, о човек, Що иска Господ Бог от теб; Добро що е, за всеки век, В света неверен и свиреп; Да правиш правдата всегда, Всъде, на странен и съсед; Да действаш праведно всегда Към чужд и свой, към всички, вред. И да обичаш милостта, Крилцето Божье на светът; Да любиш делом милостта, И всеки в нужда (в твоя път). Да ходиш с Бога, своя Бог, Благоговейно и безспир: - Източник вечен и залог На здраве, щастие и мир. Бъди, тогаз, всегда правдив Към всички люде в тоя свят; Всегда правдиво милостив, И с Бога свой върви напред.

4.3.16. Иван Вазов за "Битие" на Ст. Ватралски Иван Вазов до Стоян Ватралски Писмо. Факсимиле Многоуважаемий г-н Ватралски, Благодаря Ви за прекрасната книга "Битие", която прочетох с удоволствие. Вие сте от поетите, които знаят за какво пишат Аз бих желал да видя нашата поезия да се развива из вашата посока. Чувство, мисли, тенденции - всичко в книгата е хубаво, запечатано с благородство. Тя ще се чете с еднаква наслада и полза и от млад, и от стар. Сърадвам вашия талант, че се е турил на служба на възвишени и чисти цели. Стискам ви ръката: И. Вазов. София, 28 дек. 1909г. П. П. В следующата книжка на "Българска сбирка" ще има отзиви за "Битие". Същий. * * * "Неговите стихотворения могат с еднаква полза и наслада да се четат от стари и млади, и по своето възпитателно значение са от категорията на хубавите, но тъй редки у нас книги, които могат смело да бъдат препоръчани, като четиво за днешното поколение." Иван Вазов.

4.3.15. Библията и Стоян Ватралски Какво е Библията за мене Духовна обнова, Г. XI, бр. 2 (11.1932), с. 4. Библията е за мене, на първо място, Книга на Книгите. Аз съм любител на книгите и донейде съм, каквото англичаните наричат, книжен молец. Аз обичам моята пъстра библиотека. Тя е моя гордост и нескончаема радост. Но ако някога бих бил заставен да имам само една за доживот книга, аз ще избера християнските Св. Писания на Стария и Нов Завет. Аз оценявам и следвам с дълбок интерес естествените науки и постоянно растящото разкритие на природата; ала още повече аз ценя - Науката на Душата. Да вземем, запример, ботаниката. Да знаем как растенията растат, как можем да им помогнем да растат по-добре и по-скоро, как можем да ги видоизменим по свой вкус и угода, е безсъмнение полезно знание. Да изучава човек развитието на цветята, как растат и как цъфтят, е приятно прекарване на времето. Ала да изучава как човешкия дух - този сред природата лъчист разцвет на божеството - може да се подтикне да се развива, расте и цъфти, е от несравнимо по-голямо значение и за личността и за обществото. Науката и законите за здравето на тялото е, безспорно, ценно знание; но науката и законите досежно условията за нормален и здравословен растеж на душата, са далеко, далеко по-ценни. Също, аз обичам астрономията. Какво може да бъде по-интересно от науката за звездите? Да научи човек нещо за онези безбройни светила, из безкрайните поля на простор и време; да добие колко годе спрямо същността, понятие за тяхното необятно число, техните дори с въображението неизмерими величини и всички летящи с поразителна скорост към никой - не знае накъде и докога, е неотразимо интересно, както и неизразимо омайно и велико. Ала за мънечкия "мене" лично, е по-малко важно - нека заема тук, не зная чие изречение - "За мен е от по-малка важност да зная, как отиват небесата, отколкото - как се отива на небесата". А това ни доставя в двояк смисъл Библията, която, освен, че ни упътва към безсмъртие, показва как човечеството - кога се свести относно Бога, кога изтрезнее от пиянството на греха и глупостта - как би могло да осъществи щастлив живот тук "на земята, както е горе на Небето". Освен това, данните на сравнителна история показват и друго нещо: че самите природни науки: ботаника, хигиена, астрономия, литература, изящните и приложни изкуства, всички съвременни проучвания както и движения, които допринасят за напредък и обществено благосъстояние; туй което съставлява ценността и гордостта на съвременната цивилизация, - всичко това, вирее и преуспява най-добре там, където Библията е приготвила в човешките души почва за посяване културните семена. Библията е за мене, на второ място, една неизчерпаема рудница на мисли, идеи и начала: на озаряващи душата мисли, окриляващи сърцето идеи, оплодяващи и укрепяващи живота начала. Не е ли очевидно днес, за всеки отворен за истината ум, че четящите Библията народи стоят в самия фронт на съвременния прогрес, именно, поради тая причина - и поради никоя друга! Чистият семеен живот и обществен напредък между Скандинавските народи, големите богатства и постоянно растящата мощ на Англосаксите, се дължат на туй, че те по-често и по-дълбоко копаят в тая благословена божествена Съкровищница. Най-плодните начала на западната култура, здравословната част на съвременния социализъм, живите, напред гледащи днешни дейности: вярата, надеждата и движенията по света към братолюбие и международна добра воля, които ободряват нашето болно и тъжно време с розови зарици откъм бъдещето - всички тези са скъпоценни бисери из същата неизтощима Рудница. Най-после, върховната ценност на Библията за мене, е в Новия Завет, който ни открива Спасителя Божествен. Исус Христос, който и като личност, и като Учение, е Пътят, Истината и Живота на човечеството. За мене Той е ясно и неотрицаемо всичко туй. Защото, аз виждам всякъде около мене, че люде, които не знаят тоя Небесен Път, намират живота мрачен лабиринт, без нишка, цел и изход. На които липсва тая Лъчезарна Истина, самите фактични истини на науката, са не само безплодни и безполезни, но и положително вредни. А за такива, които нямат пред вид тоя Божествен Живот, за да им послужи за образец и вдъхновение, човешкия живот се смъква до равнището на скота, или става непоносимо бреме, една кошмарна суета, без смисъл и без значение. Ето защо и днес, както всякога "Честит и благословен е оня човек (и народ), който се наслаждава в Закона на Господа, и от Него се поучава ден и нощ". Красно село, при София. Стоян Кръстов Ватралски Бележка. Тази статия бе първо писана от автора й, по покана, на английски и бе печатана заедно с неговия портрет в една интернационална редица (серия) в месечното сп. "The Bible in the Word" със следната бележка на англичанинът редактор. .. ."Първата статия в редицата е писана от един българин. Стоян Ватралски е поет, публицист и земледелец. Понякога го наричат "Български Толстой". Той е завършил образованието си в Харвардския университет, С. Д. А. (Съединените Държави, Америка), в 1894, и се е познавал с поетите Джон Г. Хуитиер и Оливер Уендел Хомс. Неговите писания носят отпечатък на дълбока любов за всичко Добро и Красиво. Той е всякога ратувал за взаимно благоволение и международен мир".

4.3.14. Юбилейна годишнина 1860-1930 г. Стоян Ватралски Зорница, Г. XLIX, бр. 13, (2.IV.1930), с. 1. Н. Ив. Цаков В тази колона, както сте забележили, поставяме портрети на видни държавници, писатели и хора, които са дали нещо на света и своята родина. Всички досега са били чужденци. И аз се радвам, че мога да поставя лика на един българин и че той достойно представлява България. И това е евангелският поет и писател, г-н Стоян Кр. Ватралски. Ако той бе православен, уверен съм, неговото име и творчество щеше да бъде много по-известно и ценено. Неговите поеми, по своята дълбочина на мисълта, по истинското познаване на живота, пропити с Християнски дух и чист морал и със своя сарказъм и бичуване обществените недъзи, идат след поемите на нашия народен поет и писател Ст. Михайловски. Всеки, който желае да изучи неговото творчество трябва да прочете сбирките му: "Битие" и "Първом Правда". Г-н Ватралски е бил и член на редакционния комитет на нашия вестник. Неговите статии, пълни със сочни мисли, стегнат стил и дълбоко проникване в разгледваната тема, са били от голяма полза за нашите читатели. За това, разбира се му е помогнало солидното образование, получено в Харвардския университет в Америка. Всеки е свободен да приеме или отрече творчеството на г-н Ватралски, но никой не може да оспори неговата гореща любов към България. И това главно искам да изтъкна тук. Само един идеалист, какъвто е г-н Ватралски може да обича и работи, да издигне името на своето отечество в чужбина, без да очаква награда за своя труд. Колцина са такива българи? Колко души са иждивили свои средства, за да отидат в странство и да защитават България и нейната права кауза? Много малко. През Балканската война г-н Ватралски замина за Англия с цел да държи сказки за България. Благодарение вещото познание на английски език и личните си връзки с братя Ноел и Чарлс Бъкстон, Сър Едуард Бойл и др., неговите сказки спомогнаха много да осветлят английското обществено мнение и го спечелят за българската кауза. Г-н Ватралски също използува пребиваването си през 1924 и 1925 г. в Съединените Щати да представи българската кауза пред американското обществено мнение. Тогава той обиколи много американски градове и със сказките си изтъкна болките и неволите на българското племе. На 7-и того, по инициативата на неговите приятели ще се празнува 70 години от рождението на г-н Ватралски и 50 години от неговата обществена дейност. По този случай ние искаме да изкажем нашите добри чувства не само към поета г-н Стоян Ватралски, но главно към родолюбеца и добрия гражданин. Желаем му здраве, сила, бодрост и още творчество. Н. Ив. Цаков

4.3.13. Човека, общественика, учителя, писателя, идеалиста и родолюбеца Ватралски на 70 години Юбилеят на Стоян Ватралски Зорница, Г. XLIX, бр. 13, (2.IV.1930), с. 1. Йос. Исаков Една странна фигура. Тя буди възторзи в едни, недоумение в други. Някои го превъзнасят, други го пренебрегват. И може би, тъкмо за това обективното отнасяне към личността и делото на Ватралски досега до голяма степен е страдало. Защото всички тези, които ревностно са го подценявали или надценявали, всъщност са му пакостили. Като чужденец г-н Ватралски минава край множествата. Далечни и недостижими остават за тях неговата светла мисъл и чисти възторзи. Непознат и странен се явява г-н Ватралски и сред избраните, сред хората на перото и духа, които създават културата на българското племе. Неговата поезия, капризна и своеобразна, по своето съдържание и дълбочина на мисълта, рязко се отличава от творчеството на другите български поети, мнозина от които са роби на формата и маниера. Г-н Ватралски влива една нова освежителна струя в нашата литература. Той се издига над формата, за да се задълбочи и обогати съдържанието. За него изкуството не е цел, а средство. И като средство той го използва, за да разкрие съкровищницата на своята детска душа и щедро да раздаде нейните бисери. Литературният път на г-н Ватралски, това е една самотна, светла ивица, която води към голготския кръст. Христос, това е извора, вдъхновението и целта на Ватралсковото творчество. В това отношение, колко различен по схващане и път е той от другите наши поети, и затова именно, колко повече трябва да бъде опознат и правилно оценен. Тези дни г-н Ватралски ще отпразнува своята седемдесетгодишнина и петдесет години от своята писателска и обществена дейност. Г-н Ватралски е евангелист Не само човека, но и общественика, учителя, сказчика, писателя, бореца, идеалиста и родолюбеца Ватралски е проникнат от евангелските идеали и неуклонно и вярно им служи. Той е една от най-характерните фигури, на които се радва българският евангелизъм. Ние се радваме на него. Радваме се на неговото постоянство. Ценим полезната му обществена и писателска дейност. Гледаме към него като хубав пример на безкористна служба към род и родина, вдъхновена от Евангелието. И по случай празненството за неуморната му полувековна дейност, поднасяме му искрените си поздрави и пожелания. Бог да Ви запази и вдъхнови, дядо Ватралски, за да ви се радваме и ни ползвате още дълги, дълги години! Йос. Исаков.

4.3.12. Ноел Едуард Бъкстон и Стоян Кръстов Ватралски Лондон и Красно село Сърдечности между английски министър и един скромен български писател Зорница, Г. XLIX, бр. 28, (10.VII.1929), с. 3. Става вече един месец откак Ноел Бъкстон е министър. Това събитие за нас, българите, е най-интересната и значителна из външния свят новина. Особено за нещастните малцинства. От времето на Гладстона България не е имала по-предани и по- безкористни приятели от семейство Бъкстоновци. Голямото и знатно семейство Бъкстон се издига над подобните му с двояко отличие: то е благородно по кръв и произход; и благородно по нрав и дела. Баща им, сър Ф. Томас Бъкстон е бил управител на Австралия, именит общественик и пр.; майка им, лейди Виктория, е била Кръщелница на самата кралица Виктория. Ала онова, което ги издига над обикновената аристокрация и ги прави обичани от общолюдието е, че името на Бъкстоновци е всеизвестно всякога като либерали и големи филантропи. От незапомнени времена те са били, и сега са, членове, дейци и крепители на всяко обществено, всяко домашно или световно, английско или международно предприятие в помощ и защита на изостаналите или онеправданите по света, били те класи, съсловия или племена. Ето по тоя път на християнско състрадание - както бе случая с Гладстона - и ний, българите, се морално сродихме с това ангелоподобно семейство. Наричат ги понякога българофили. Ала, по-право, те са правдофили. Семейството се състои днес от пет братя и пет сестри, с не зная колко деца и внучета. Наследник на баронетския титул (Сър), е най-стария брат Томас Фауел Виктор Бъкстон; ала най-отличилия се от тях е втория: Ноел Едуард Бъкстон, днешния министър в кабинета на Макдоналд. Следващата размяна на сърдечности между тоя именит англичанин и един скромен български писател не е, мислим, лишена от обществен интерес. Красно село, при София. 8.VI.1929 г. До Високоуважаемия Министър Ноел Бъкстон, Лондон, Англия Драги Г-н Бъкстон, Личният Ви портрет, подарен ми от Вашата светица майка, стои пред мене сега, като Ви пиша. Аз пиша, за да Ви поздравя и да кажа: Всички ний се възрадвахме като прочетохме в днешните утренни вестници, че Вие сте пак министър. Бедна България никога - никога от дните на Гладстона - не се е тъй радвала на човек, че станал Британски министър, както днес за Вас. А колкото за нас - съпругата ми и аз - ний го смятаме за свое семейно щастие. Бог да Ви благослови и укрепи в тоя Ви висок и с големи отговорности пост. Искрений Ваш, Стоян Ватралски. На което писъмце се получи следния отговор. Министерство на Земеделие и риболовство Ю Хуайтхол Плейс, Ю. 3.1. 24 юний, 1929 г. Драги г-н Ватралски, Премного Ви благодаря за писмото и за вашите любезни поздрави. Аз съм силно затрогнат от онова, което казвате и дълбоко оценявам Вашите (задушевни) благопожелания. Ваш искрений Н. Бъкстон.

4.3.11. Един следобед при писателя-поет На гости у г-н Стоян Ватралски Духовна обнова (Пловдив), Г. IV, бр. 7 (IX.1925), с. 6-8. Е. Спространов I. Отдавана се канех да посетя писателя-поет Стоян Ватралски. На два-три пъти минавам даже покрай къщата му, но неуверен положително, дали е тя, отминавах да ида при други приятели. Миналата седмица, поканен лично от него, казах: - При пръв случай съм при Вас, г-н Ватралски. На 22 юли нарочно се отправих за Красно село. На 4 ч. след пладне, с брата Г. бяхме пред вратата на гостоприемния домакин. Пред очите ни буйна растителност от декоративни дървета, по средата на които се забелязват плодни дървета, увиснали с клоновете надолу от товара, що носят. Минаваме под естествени триумфални арки. Шарено куче ни посреща с тих лай. Ние минаваме смело, но и предпазливо. Веднага високата фигура на домакина се яви пред нас, смъмра кучето и ни посрещна любезно. Ние седнахме на терасата пред входните врата на вилата. Терасата е закрита и декорирана със силно развит павит, клоновете и листата на който се сплели помежду си така силно, че не пропускат нито лъч слънце. При г-н Ватралски заварихме г-н Б., известен преводач от английски на книги по философия, окултизъм и други. Разговорът се почна по злободневни въпроси. Главно ни занимаваше съдбата на покойния пръв министър Стамболийски. Той се бе самозабравил. Той мислеше, че е непостижим. Че може да се удържи на власт с насилие и убийства. Че няма сила, която да го сгромоляса. Мечтаеше, като унищожи всички противници, най-сетне и царя, да се провъзгласи за председател на република и оттам за цар Ивайло 2-и. Защо?! В историята много събития не сели повтарят?! И тъкмо, когато се чувствуваше неуязвим, невидима ръка в няколко часа го порази заедно с цялата му тайфа от властолюбци и алчни за пари необуздани хора. Не е ли това пръст Божий? Авторите на 9 юни не се ли явиха като бич в ръката на Бога? Някои казват, че Стамболийски не трябваше да почине. Добре, но неговата гибел не бе ли в плана на Оня, в чийто ръце се намират съдбините на човечеството? Ако тоя необуздан и умопомрачен човек не бе погинал, можехме ли да бъдем спокойни за мира на България, за напредъка на народа и отечеството? Не хулете. Всичко, що става, е от Бога. Нека съумеем да почерпим поука от събитията и да ги оставим в ръцете на историята, да каже тя своята последна дума. И други въпроси зачекнахме, както става, когато се води свободен, непринуден разговор. -Да походим из градината, - предложих. - Не, да видите първо жилището ми - вие първи път дохождате дома - и после ще се разходим из градината. Влезнахме в кабинета на писателя. Тиха, удобна, широка стая. Прави силно впечатление пребогата библиотека. Всички книги подвързани хубаво, чисти и наредени добре. Две писалищни маси, върху които лежат разни книги и списания. Вази с росни и пъстроцветни китки. По стените - картини. Тъкмо срещу голямата писалищна маса - образа на Спасителя с трънен венец върху главата. Кроткият му умилен и страдалчески поглед като че е устремен върху нас. В единия ъгъл е леглото на писателя, покрито с белоснежна покривка. Като гледах тая хубава и тиха обстановка, която създава неволно настроение за духовно творчество, и крупната фигура на Ватралски, помислих си: - Ето нашият Толстой в България! Отдалечен от шумния живот, предаден на умствен труд и земеделие, той макар на почтена възраст вече, с побеляла глава и брада е бодър, смел, жизнерадостен. Фигурата му лъха здраве и сила. Ватралски, като че схвана мисълта ми. Той каза: - Мъчех се да съчетая духовното с физическото. И го е постигнал. Буйната растителност, красивият небосклон, китната Витоша, богатата и разнообразна литература - ето богат и изобилен извор за вдъхновение, духовно богатство, тих, съзерцателен и мистичен живот. За умствена отмора - обширната градина, дето има място за разнообразен физически труд... Дойде домакинята на къщата. След обикновените общоприети поздравления, тя ни угости със сироп от ягоди, наместо с вино и ракия. Едно разхладително питие, много приятно наглед, вкусно и ароматично, което ни ободри при голямата жега, която се чувствуваше през тоя ден. От разговорите узнахме, че домакините, при все, че къщата е малка, имат една стаичка винаги на разположение за приятели и братя, които идат от провинцията, да намерят подслон в братска къща, за да не бъдат експлоатирани безбожно от алчни за пари хотелиери. Ето една християнска добродетел, която трябва да се присади във всяка християнска къща. Възможно е човек да не може да гощава приятелите си, но може да им даде братски подслон за 2-3 дни, когато нуждата ги кара да дойдат в София. Особено за деца и младежи е твърде полезен тоя обичай; когато посещават столицата с цел да видят културните ни институти, паметниците и пр. II. Излязохме да се разходим из градината. Първо ни срещна ручей с малък водопад, който бъблеше още когато бяхме на терасата. Гласа му слушахме, но не го виждахме. Водата му извираше невидимо из под дърветата, явяваше се при водопада и се губеше пак под сплетените шубраци и дървета. Пътеки, които криволичат между гъсти шубраци и дървета, които сплитат клоновете си едно в друго. Плодни дървета. Хубава зарзалия, жълтите плодове на която привличат неволно погледа на посетителя и възбуждат охота у всекиго. Прозорливият домакин се сеща, че жълтите, като злато плодове са стръв за гостенина и ни кани да си откъснем. И той откъсва бързо и ни поднася любезно. Обръщаме наляво. Известно пространство насадено с царевица. Зелените стъбла избуяли високо, благодарение на последните дъждове, а по върховете им се белеят китни пискули и се клатят от тихия вечерен ветрец. А всяко стебло се вие фасул, от който висят зелени мешунки като чакии (ножчета). Измежду стеблата ниско се вият буйни тиквени лози с големи жълти цветове, а из под широките като чадъри зелени листа се подават челата на обли, тъмнозелени и бели тикви. Тръгваме надолу. Спираме се пред разни дървета круши, сливи и ябълки. Любезният домакин ни обяснява, какви видове са и къса от плодовете, за да опитаме вкуса им. Някои са твърде вкусни, а други са още като камък. Те зреят далече през есента. Цели редици с ракита, които дават също тъй известен приход на домакина- поет. Орехови дървета, клоновете на които увиснали до земята и като че я целуват. Тъпчем върху пъстър зелен килим, който веднъж съседа млекар окосил вече и чака сега да опита острието на косата втори път. Като се чудим на гъстите като лес дървета от разни видове - декоративни и плодни, клоновете на които се прегръщат, домакинът ни казва: -Аз употребявам малко труд. Предоставям на природата сама да върши' своето дело. Пролет и есен, когато се продават фиданки, разреждам тук-там. Като разглеждах тази обширна градина-парк, която служи едновременно за отдих и поетично вдъхновение, за физически труд и прехрана, припомних си думите, които г-н Ватралски ни разказваше през зимата на една среща при групата "Христов Комунизъм". Разискваше се въпросът, частната собственост съвместима ли е с учението на Спасителя. Г-н Ватралски взе думата, и като защитаваше, че частната собственост не противоречи на християнското учение, разказа за пребиването си като студент в Америка и се запита: "На какво ме научи Америка" и отговори: - На труд и пестеливост Покрай учението аз работех и спестих малко пари. Един мой другар нито учение доби, нито спести нещо, защото обичаше да посещава кръчмите и увеселителните заведения - където бяха двоица, той беше третият. А аз по духовно наследство на баща си, който беше свещеник, живеех скромен живот, красив, с умствен и физически труд. Първият ми даде знание; вторият - средства. И на тоя труд аз дължа известното мое пусто място в Красно село, гдето нямаше дръвче за отмора на софийския селянин от пека на лятното слънце. Благодарение на тоя труд, който наследих и осмислих в далечна Америка, създадох градина, която обезпечава насъщния ми хляб и ми дава възможност да работя умствено според дарбите си. И сега да ми кажат: Не, тоя имот не е твой.. Вярно е: жестоко ще бъде при условията и обществения строй, който живеем, да се отнеме имота на поета, и къщата му, която е свързана с ценни спомени от десетки години насам! Но има ли нужда от това? Нима при друг обществен строй, когато ще работим общо за общ братски живот, няма ли да живеем в къщи? Няма ли около къщите си да имаме градини с цветя, с плодни дръвчета и пр.? Нима съревнование за обща полза, за общо благо, не ще има и тогава? Ще има. Но съгласно учението на Спасителя, ще работя не за себе си, а за ближните си. Егоизмът, животинският егоизъм, който убива днес човечеството, трябва да изчезне. Трябва да живеем и да работим за всички, но не само за себе си и за домашните си. Припомних си думите на поета-домакин, защото пред очите ми бе онова, що той е направил с труд и постоянство. Оная редица кичести върби тридесетгодишни, които спират погледа на поетичните натури и които дават сянка за отдих, дърва за огрев, клони за ограда; оная редица с черничеви дървета, които изхранили тази година 60 кг пашкули; ония редове с плодни дървета, които дават товари плодове за храна на човека; оная редица с ракита, която дава жилави пръчки за кошници, панерки, кресла и пр.; росната трева изпод тия безбройни дървета, която служи за храна на млекодайния добитък! Всичко това богатство, тая омайна прелест, създадена върху гола пръст, благодарения на съзнание и осмислен труд, няма ли да удивляват човека и да му дадат поука? Живущите в Софийско селяни казват, че земята им била дива, не давала плодове и затуй не разсаждали плодни дървета! Не. Земята не е дива, а те самите не са още опитомени; нямат съзнание да преобърнат селата си на рай и никой не ги учи на тая истина, никой не ги насочва на тоя спасителен и благодатен път. Колко е скръбно това!.. Като пиша горното, неволно скръб ме обхваща. Колко много има да се върши, колко малко е извършено в течение на 40 години! А можеше много да се направи!... За нещастие, като че напук, никой на селянина не говореше за мир, за сговор, за братство, за единение, за осмислен и съзнателен труд, а напротив всеки демагог и политически шарлатанин, който посещаваше селяните, сееше омраза и злоба против политическите си противници, сееше мъст кръвна, като че те са врагове, дошли отвън. Какво черно петно историкът има да отбележи в историята ни от Освобождението насам! Дано да е дотук! Дано 9 юни ни донесе ново време! Време за единение, а не време за разногласия, за взаимни борби, за самоунищожение. Слънцето преваляше вече към запад. Ние гледахме огнените му лъчи през гъстите тъмнозелени клонове на високите върби. На раздяла г-н Ватралски ми подари за спомен новият си сборник от поетични творби под заглавие "Първом правда". Да, първом правда! Преди всичко правда! Искаме ли да си създадем благоденствие в домът, в общината, в държавата, нека се ръководим в живота от правда и истина. Свети ли светилник в живота ни, правото и истината, ще дойде редът, ще ни въодушеви и ще сгрее сърцата ни любовта. И ще дойде онова Божие царство на мир и на благоденствие, което Спасителят дойде да въдвори на земята. Това е копнежът и на поета Ватралски, който търси поезия не в безсмислени поетически брътвежи, а в истината, правото, любовта и справедливостта, които са истинската поезия на живота за щастие и мир между хората. На раздяла аз неволно дадох братска целувка на Ватралски, доволен от приятно прекараните при него два часа и трогнат от всичко онова, що видох и чух.

4.3.10. Мисията на Ватралски в Америка Стоян Ватралски в София Духовна обнова (Пловдив), Г. IV, бр. 6 (VI.1925), с. 15. Миналият брой на "Духовна Обнова" беше излезнал вече от печат, когато се научихме за завръщането на г-н Стоян К. Ватралски от Америка. Макар и късничко, нам е приятно да отбележим в списанието си за неговото благополучно завръщане, като благодарим Богу, че го е пазил жив и здрав, да го имаме пак помежду си. Защото, той ни е нужен още. Както и Вазов е казал: "Ние нямаме друг поет у нас, който да пее и ратува за "първом правда". Неговото "Битие" и "Първом правда" - две ценни стихотворни сбирки, тепърва ще се сбъдват. Събитията едно подир друго идат, да докажат истинността и пророческия дух на Ватралсковите стихове. "Без правда, мир няма и не може да има". Така пееше Красно-селският поет и всеки ден ни учи, че думите му носят божествения печат. Едно писмо от Ню-Йорк до редакцията ни казва: "Американският свят показа по-голям интерес към неговата мисъл и идеи, отколкото вие там в България. Неговата визита и мисия (цяла година) в Америка излезе много сполучлива. Надмина очакванията ни. Всякъде е бил приет и третиран като Celebrity (знаменитост). Ето, за пример, тук, в Ню-Йорк в International House бе поканен като гост за цяла седмица. Днес се срещна на трапеза с главните и най-прочути пастири в Ню-Йорк. Вие знаете, това що значи. Той бе поканен тоже от главния редактор на в. "Times", най-големия вестник в Ню-Йорк. И всичко това става заради България". Ние приветстваме християнския поет с нашето българско "добре дошел" в Красно село, от дългата и плодотворна визита в голямата задокеанска република. Не се съмняваме, че неговите сказки и статии там ще имат благотворно влияние за нашия народ. Ние се надяваме, че г-н Ватралски ще ни удостои с някоя статия за своето посланство в Америка, за да посочим на читателите си какво значи едногодишно престояване на наше влиятелно лице в Америка. За съжаление, това не е познато и на ония, които редят вътре съдбините на отечеството ни. Нашите правителствени кръгове, запример, не знаят, че г-н Ватралски в Америка е направил много нещо за България, за да го използуват и подкрепят в по нататъшната мисия. В едно писмо от Америка до нас се пише: "Ако г-н Ватралски не стигне жив, ще го търсите от сръбското правителство, за което е говорил публично неприятни нему факти". Ние ще имаме случай да изнесем повече историйка за неговата (на г-н Ватралски) мисия в Америка.

4.3.9. Интервю със Ст. Ватралски България и Америка. При добрия другар на баща ми Зорница, Г. 45, бр. 21 (27.V.1925), с. 3-4. Н. Ив. Цаков Г. Ватралски е познат у нас общественик. Неговите сказки са слушани от хиляди слушатели. Поемите му, пълни с истинско познаване на живота, пропити с християнски дух и чист морал, се четат с наслада от стари и млади. Г-н Ватралски е идеалист - качество, което е рядкост у нас днес. Той живее с мечтата да види някога България щастлива, радостна, отърсена от партизанския бяс, от материалния гнет и тежките "мирни" договори, които са като воденичен камък върху тялото на малка, измъчена България В неговото лице аз всякога съм виждал бореца за социална правда, ратник за мир и братство между народите. 60-те години не са убили у него желанието да работи за своята родина. Душата му е млада и жизнерадостна. Той обича деца и младежи и се възхищава от наивността им. Иска да е в общение с тях, да си спомня за младенческите години, когато като овчарче е пасъл бащиното си стадо по Вакарелските чукари. Младото вакарелче, жадно за знание и светопознанство, заминава първо в Самоков, а после за Америка, за да учи, познае чуждия свят, и така да бъде полезен на отечеството си. Той е първият българин, свършил Харвардския университет, най-стария и най-авторитетния в Новия свят. Преди година време той на свои разноски замина за Съединените Щати, поканен от съкласниците си, за да присъствува на тържеството, устроено по случай 30-годишнината от завършването на университетското им образование. Преди десетина дни той се завърна в България след едногодишната си обиколка. Исках да го видя, да чуя впечатленията му от Америка. Заварих добрия другар на милия ми баща, в стопанството му в Красно село. Мило, приятно кътче в подножието на величествената Витоша. Хубава градина, раззеленени дървета, бистра струйна вода, росни ливади. Наистина, аз му завидях, че е тъй близо до природата-до Бога. Ние, софиянците, мечтаем за подобно райско кътче, а като го нямаме, задоволяваме се с няколкото саксии, красящи гостните ни стаички. Заварих го да преглежда градината и овощните дръвчета - домиляли му след дългата от тях раздяла. Прие ме, както очаквах, любезно. - Добре дошли, г-н Ватралски. Радвам се да ви видя отново между нас. -Добре заварил - но очите му се просълзиха.. .В моето лице той като че ли видя добрия си приятел, когото той остави жив... Гледах да го заприказвам, за да отвлека мислите му. - Е, как мина тържественият 30-годишен юбилей на съкласниците? - Много задушевно, мило. Разделихме се млади, жизнерадостни, пълни с енергия, а се събрахме възмъжали, някои с бели коси, женени, с деца, па и внуци не липсваха. Мило е да се срещнеш с хора, с които си прекарал студентските си години. - Не са ви забравили, нали? - продължих аз. - Не, не са. Помнят ме всички. Нали аз писах класният "Харвардски химн"? Пък и бях едничкият там българин-студент преди 30 години. - Колко души броеше вашият клас преди 30 години? - 560 души, а сега заварих 200-250 души, които бяха дошли на тържеството. Мнозина са заминали от тоя свят. - Вашето име, като следим вестниците, изглежда да е познато на голяма част от американския печат? - Да, много от моите съкласници днес са видни хора в Съединените Щати, общественици, професори, писатели, журналисти. Па и Тонжоров, американски кореспондент, който ме посети тук преди две години, е донякъде отговорен за това. - Сигурно американските репортери са се интересували да чуят нещо за България? -Действително, много кореспонденти и репортьори дохождаха при мене за новини и впечатления. И всички ми задаваха главно два въпроса: Каква промяна съм забележил в Америка след дългото отсъствие, и как живея сега в България, и какви промени са станали там? Да ви кажа право, от въпросите им разбрах, че много малко знаят за малката България и за събитията на Балканите. Много от сведенията им за нашия Изток бяха криви и неверни. Постарах се да им опиша положението, както аз го разбирам. Тия хора, които осветляват американското обществено мнение, вземаха бележки и писаха доста за България. Забелязах, че ценят истината, но нямало отде да я научат. - Научавам, че сте държали сказки за България и за Балканските проблеми? - Не можеше да не използувам благосклонността на американците и да не им кажа нещо за моята нещастна родина, за нейните болки и копнежи. Говорих всякога и всякъде, където ме каниха. В университетски аудитории, салони, клубове, църкви и младежки дружества се стараех по силите си да популяризирам- българската кауза. - Как бяха посрещани вашите сказки? - Доста благосклонно. Разбира се, аз отдавам това внимание на моите другари, съученици, които са видни хора в Щатите, и на престижа на Харвард. - Не мислите ли, че България би трябвало да прати хора, които знаят добре английски и имат връзки с американски общественици, за да представят българската кауза пред американското обществено мнение? - Много вярна е мисълта ви. Не само, че не е лошо, но необходимост е. Ние винаги сме правили грешка, че сме смятали тия неща за лукс - излишни. Считайки нашата кауза за права, ние сме искали и чужденците да ни съчувствуват; но те не винаги знаят нещата в истинската им светлина. Не е достатъчно за една кауза да е права, нужно е и да я представиш на чуждото обществено мнение. То трябва да я знае, ако желаеш да ти симпатизира и да те подкрепи. - Как гледат американците към малка и унижена България? - Искайки да бъда откровен, не мога да скрия факта, че на България не се гледа с много добро око. Пропагандата на сърби и гърци през войната и после, е виновна за това убеждение. Тия народи харчат милиони долари, за да представят България размирна, болшевишка - размирница на Балканите. Повечето сведения за събитията в България са от техни източници. И, естествено, американското обществено мнение не ни симпатизира. - Досегашният български пълномощен министър, г-н Панаретов, не се е ли е опитвал да осветлява американското правителство и печата за положението в България? - Това, което г-н Панаретов е сторил за България, заслужава всяка похвала. Неговото професорство в Роберт колеж, дето той беше усвоил и езика и духа на американците, го беше добре подготвило за поста му. И той го достойно изпълни. Заслугите му, особено през войната, са големи, за които България трябва някак си да му се отблагодари. Ала г-н Панаретов нямаше нито сили, нито средства сам да отбие всички клевети на българските зложелатели. - Знаете ли кой ще бъде новият представител в Америка? - Четох, че г-н С. Радев е назначен за този важен пост - отговори г-н Ватралски. - Доколкото знам, г-н Радев е добър дипломат; но ако не знае добре английски език, той ще бъде една сянка, играчка в ръцете на преводчици и гавази. Този пост е от голямо значение за бъдещето на страната ни. По важност той не отстъпя на никой друг, освен Лондон, може би. Първата необходимост на новия български представител е владението на английски език. Често американските държавници не знаят чужди езици, па и не искат това. Другото нещо е, че новият избраник трябва да разбира и симпатизира с англосаксонската психика. Интимности и същинско разбирателство, подчертавам, са невъзможни без тия две качества. Във всеки случай, нашият представител в Уашингтон трябва да е човек от първа величина. Америка днес играе, па и за дълго време има да играе, по известни причини, роля на надмощно влияние в Европа. Правителството на Цанков не бива да изпуща от предвид този факт, когато решава този въпрос. - Не мислите ли, че българинът много малко познава американския народ, и като-че-ли е изгубил вяра в него? - Ние, наистина, малко знаем за тази велика република. Склонни сме да я критикуваме и осъждаме, но моето последно едногодишно пребиване там ме увери, че в Америка има народна съвест, на която човек може да се позовава и да търси правда - независимо от нейните политически интереси. В други страни това е различно. Ние, за пример, не можем да разчитаме на французката народна съвест, ако интересите на Франция не съвпадат с нашите. Същото е с Германия, Русия и други страни. - Във вашите сказки вие сигурно сте споменали, че американското благотворно влияние в България си пробива път? - Естествено беше за мене, да кажа тия неща на моите слушатели, за да спечеля симпатиите им. Познатата българска веротърпимост до голяма степен се дължи на влиянието на американските мисионери у нас. Те са ни дали чуден пример на толерантност. В Сърбия, Румъния и Гърция американските мисионери не са "добре дошли". Техните мисии всред тия народи са били спъвани и безплодни. България си остава едничката страна на Балканите, която е толерантна религиозно. - Как обяснихте участието ни във войната? - Това не бе най-трудното нещо. Аз трябваше да кажа на американците истинските подбуди за участието ни във войната. България се бореше за свободата на свои поробени братя. Както Франция се би, за да освободи своите сънародници в Елзас и Лотарингия, така и ние се бихме за свободата на братята си от Моравско, Добруджа и Македония. Знаейки, че Америка симпатизира на Франция, аз използувах този нагледен пример, който легна на душата на американците, които могат да съчувстват на поробените и угнетените. Аз им изтъкнах, че 14-те точки на Уилсона дойдоха да ни убедят, че продължаването на войната бе безцелно. Те дойдоха като балсам за болната душа на българина, който прибърза да сключи примирието, очаквайки неговите болни въпроси да се разглеждат на зелената маса в Париж. Но аз не можах да не им кажа, че 14-те Уилсонови точки останаха писани само на книга. България бе онеправдана. Радвам се да кажа, че моите сказки в това отношение имаха значителен успех. - Считайки Църквата за един важен обществен фактор, не мога да пропусна да не ви питам, какво е нейното влияние в Америка? - Църквата в Съединените Щати е важен фактор. Тя играе голяма роля в обществения живот на страната. Нейното мнение е меродавно. Известната американска благотворителност се дължи главно на Църквата. Забраната на алкохола е нейно дело. Църквата там е жива, дейна, предана на Христовите идеали. Почти всички държавници са дейни членове на разни църкви. - Военният дух, който царува днес в Европа, успял ли е да вземе надмощие и там? - Америка е гореща привърженица на мира. Разбира се, и там някои привърженици на милитаризма се опитаха да отклонят Америка от пътя на мира, но не успяха. Президентът Кулидж по искането на военното министерство, се съгласи да се назначи един мобилизационен ден, в който да се види, колко войници биха могли да се съберат в случай на война. Този опит на военните бе силно осъден от голяма част на обществото. Църквата в този случай изпълни бляскаво предназначението си. Кулидж разбра, че народът не желае да му се напомня за война, и до голяма степен промени целта и името на мобилизационния ден. В Америка има стотици дружества с разни наименования, които работят за мир и международно разбирателство. - Как гледа Америка на Лигата на народите? - Идеята за Лигата на народите си пробива постепенно път в американския живот. В самата републиканска партия има вече доста членове, които са привърженици на Лигата. Много дружества и общественици работят за това. Не е далеч времето, когато Съединените Щати със своето участие ще закрепят тази международна организирана съвест - Лигата, която ще бъде решающ фактор в отношенията и споровете между народите. - Научих се, че сте искали да се отбиете и в Англия? -Да, имах такова намерение. Искаше ми се и там да поработя за нашата кауза, но човек, който предприема да пътува на свои разноски, не може винаги да върши всичко, що му е присърце. При по-благоприятен случай може би ще посетя добрите наши и мои лични приятели в Англия, дето бях агитатор през Балканската война. - Как се чувствувате след завръщането си от подобна продължителна работа? - Въпреки всичко, чувствувам се бодър и щастлив, че допринесох нещо макар и скромно, за доброто на нашата забъркала пътя си родина. Радвам се, че съм отново в България. Сега съм спокоен, че не ми предстои да кръстосвам широките американски улици, по които безкрайни върволици от хвъркати автомобили угрозяват живота на всеки пешак. Засега в Америка се пада по един автомобил за всеки седем души. Там и работниците надничари си имат автомобили. Ние на Балканите трябва да сме благодарни, че можем да бъдем спокойни поне в това отношение - каза засмяно моят събеседник... Разделих се радушно с нашия сказчик, който бе така любезен да ме изслуша и да отговори на толкова мои въпроси. Разбира се, той няма да ми се сърди, задето споделям с читателите на "Зорница" нашия разговор. Н. Ив. Цаков.

4.3.8. Кой и какъв трябва да е българския представител в Америка За българския представител в Америка Зорница, Г. 45, бр.12 (18.III.1925), с. 3. Ст. Ватралски Наближава година, откак съм в Америка, та познавам донейде как изглеждат нашите български работи от източния бряг на Атлантика. Важни случки и случайности като убийството на проф. Милев или нашествието (вчера) откъм Драгоман и Сливница, узнавам в Бостон тъй скоро, - да не кажа по-скоро, - както кога съм в Красно село. Тези работи не изглеждат красиви. Но тук до неотдавна имахме едно нещо, с което можехме да се похвалим - българският пълномощен министър Стефан Панаретов. Но професор Панаретов, както вече знаете, си е подал оставката по здравословни и други уважителни причини. Ще дойде ден, когато делото на г. Панаретов ще се оцени по заслуга, която не е малка, в тези трудни, поради войната, обстоятелства. Засега само ще кажа, че тая оставка е жизнено събитие за нашите сънародници в Съединените Държави. Всички българи и български приятели, които срещам в Америка, единодушно съжаляват за тая оставка. Министър Панаретов правеше чест на името българин, внушаваше уважение за малката България. Ала сега засега, най-съществен въпрос е: Кой и какъв трябва да бъде неговият в Уашингтон (Вашингтон) наследник? Това не е съвсем лесно да си отговори. Постът Уашингтон не отстъпя по важност за нас на никой, с изключение, може би, на Лондон. Ние притежаваме сума хора за представители за в латинските, славянските и немските, но твърде малцина за англосаксонските сили, които днес играят - и утре ще играят - най-важната в света роля. Да, най-важната. Ако нашите държавни ръководители не съзнават това, те са набедени държавници, както бяха и техните катастрофални предшественици. Все-таки, за нашия представител в Америка, освен необходимите за всеки дипломат качества: обширни знания, държавническа предвидливост, уравновесен ум, тактични обноски и вежливо достолепие, - на българина, който ще представлява сполучно нас и нашите интереси в Америка, трябват още други две: Първо, той трябва да владее добре английски език. Англичаните слабо, а американците още по-слабо учат чужди езици. Често дори самите държавни глави и министри не знаят, нито искат да знаят, чужди езици. Френският, който по нас се още смята за дипломатически език, тук едва ли има по-голямо значение от испански или руски. Министър в Уашингтон, който не знае английски, ще бъде принуден да предава и приема дори и тайните си чрез трети лица; и ще бъде постоянен другар и жертва на гавази и фалирали по разните посолства служащи. Грешка непростима ще бъде да се назначи човек, който не знае добре английски. Второ, той трябва да разбира и да симпатизира с англосаксонската психика, или (вие го казвате сега) "манталитет". Не само интимност, но и същинско разбирателство е невъзможно без това. За пример. Вчера, 22 февруарий, беше рожденият ден на Джордж Уашингтон, първият президент, "Отец на отечеството си". Тоя ден е официален празник в Америка. Но понеже тая година попадна в неделя, той се и официално и популярно празнува днес, 23 февруарий, понеделник. Това се прави от благоговейно уважение към неделния ден. По също съображение те никога не правят избори в неделя. Може ли френският или славянският ум да побере и разбере това? На "интелигентния" г. Балкански това ще се види дори смешно. Но само който разбира, че това поведение у англосаксонеца е искрено и свещено, може да представлява България в тая непонятна затърбухомислящите страна. Аз подчертавам необходимостта от тия две качества. Без английски език психиката ще бъде слабоплодна. Но и без съчувствие с англосаксонската психика, езикът ще е половин език и ще даде непълни резултати. Ако е потребно да обясня мисълта си с примери, ще кажа, че лице като покойния Ив. Ев. Гешов или Мих. Маджаров (ако беше по-млад) трябва да замести г. Панаретова в Уашингтон. Във всеки случай, той трябва да е човек от първа величина. Америка днес има, и за дълго време, по известни причини, ще има надмощно влияние в Европа. Туй дава мярка и на важността на тоя пост. А тая важност трябва да накара Цанковото правителство да бъде твърде осторожно и разсъдливо в своя набор на подходящия за времето и мястото човек. Бостон, Америка.

4.3.7. На гости при общественика и патриота Ст. Ватралски При Стоян Ватралски. Поет и патриот Християнски свят, бр. 7 (VI.1913), с. 3-6. Петър Илиев Върнах се от чаталджанските и одринските боеве. С малко почивка при старите родители, отправиха ме за сръбската граница. Пътьом се отбих в София. Видях се с приятели. Възторжено ме посрещнаха. На лицата им четях тягостното чакане за "краят". Само приятелят ми в тази хубава София липсваше. Казаха ми, че се върнал. Тръгнах да го търся. Всред разкошната природа, извън града; всред ливади, цветя, река, хлад, свободно слънце - живее той. Войнишки реформиран, той ме не позна. Все същия. Жив, пламенен, с мил поглед; игрива усмивка: любвеобилен, желан. Без формалности-оригинален, скромен. Радостно ме раздруса и прие. Той работеше, както всякога. Молих го той да говори. И . . . ето: - Обяви се войната. Изискваше се усилие от всички. Младите отидоха. Мнозина жертвуваха - някои и живота си. Годините ми ме изключваха от боевия строй. Мислех за себе си. Срам ме бе да остана назад. Проповядвал съм често за длъжности и самоотвержие, а сега, кога други практикуват тези добродетели, аз от топло да викам "Ура!" - би било позорно. Който говори, без да върши, е отвратително същество. Много мислих каква е моята длъжност в случая. Една нощ ми дойде мисъл като откровение. Откри ми се, че след войната, както след Руско-турската война, великите сили ще имат работа с нас; ще има конференции, решения. Ценно е да имаме в наша полза общественото европейско мнение. В Англия, за пример, общественото мнение е решающ фактор на Британската политика. Не може ли да се въздействува върху тоя фактор? Сигурно. Защо ми е дал Бог език и перо? Аз мога да извърша нещо. Реших да отида в Англия. Спряха ме липса на средства. Сондирах министрите за идеята си, и тя одобриха. Съдействуваха ми само да си заложа имота на Българската Народна Банка и с тия пари отидох в Англия. Приготвил се бях за 2-3 месеца, а то тъкмо 6 месеца и един ден; и в резултат сега имам няколко хиляди лева дълг. Жертвувах в името на длъжността и моята плодна жертва се изплати стократно в България. Приготвената сума за разноски не стигаше до нигде- но, благодарение на новоспечелени приятели. Никого не познавах в таз страна. Сдобих приятели. Запознах се с хора знаменити - лордове и лейди, с няколко членове на парламента, обществени деятели, Гладстоновото семейство и пр. Г. Уилям Гладстон е внук и наследник на държавника; живее в замъка му в Харден при Честер. Там, в Гладстоновата библиотека прекарах повече от месец. Живеех в хотела, свързан с нея. Кога отидох да се разплащам, касиерът ми заяви, че не дължа нищо, понеже г. Хенри Гладстон му писал, че съм бил негов гост. Аз бях преди това познал и изпитал благородната душа на г. X. Гладстон. Един ден той и госпожата му ме развождаха цял подир обед с автомобила си, за да ми покажат харденската местност със скъпите спомени на великия им баща. Освен ценната биография на Гладстона, в три тома от Морли, той и госпожата му ми подариха портретите си. (Г-жа Гладстон е музикантка. В портрета у г. Ватралски тя свири виолончело). Друг извънреден случай на английско гостолюбие изпитах у благородното семейство на Лейди Лоренс. Те ме поканиха за 2-3 дневно гостуване. След туй настояха за още една седмица, че било Рождество Христово. После не ме оставаха да си отида, че било Нова година. И така нататък, докато трите дена станаха повече от тридесет. Семейство Лоренс е исторично, знатно и в пълен смисъл по титла и по нрави благородно. Лейди Лоренс има две възрастни деца, син и дъщеря. Синът й, сър Александър Лоренс е адвокат и секретар на Либералния Колониален клуб. Сестра му, мис Хонор Лоренс е секретарка на женското Народно-Либерално Дружество. (То е клон на сега властвуващата партия в Англия и работи между жените). Макар и ненужно за препитанието й, мис Лоренс заема тая доста усилена служба, защото, добре възпитаните англичанки считат, че е срамно човек да стои без работа. Преди да тръгна за дома, последната вечер бях у тях. Между другото ме попитаха, пазарувах ли си за дома. В отрицателния си отговор съм изпуснал съмнението, че може да ми не стигнат парите за път. Един млад грък, който като мой приятел бе поканен тоже на трапезата, ублажаваше, "честита България, че има синове като мен да работят за нея на свои разноски. В цяла Гърция не може да се намери такъв човек", каза той. Във време на разговора мис Лоренс донесе 12 английски лири за мен. Каза, че са за мен от майка й. Отново протестирах за безкрайните им щедрости. Благодарих и отказах ги. Станах и просълзен оставих парите. Но дойде и майката. Тя ги поставила в плик и насилствено ги натрапваше в джоба ми. Заплаши ме, че до гарата ще ме гони да ги даде. Най-после, убеждаваха ме да ги взема на заем. Па ми дадоха и скъпи подаръци за жена ми. Това гостоприемство бе поразително. На чужденец, иноземец, когото те познаваха само от един месец или два. Срещали ли сте такова чудо в България? Друга благородна англичанка, лейди Иънг ми каза да давам адреса й на българи, които отиват за Англия, та право у тях да идат! Една наша високопочтена българка, като изслуша тези приказки, ми каза шеговито: "Вие страшно сте измамили англичаните със себе си; подвели сте ги да мислят, че всички българи са като вас". Освен личните си впечатления, г. Ватралски бе готов да ме осветли за работата си. Схванатото ще споделя с читателите на "Християнски Свят". Той се замисли. Въздъхна. Отново почна. - Възхитен съм от Англия. От хората й. Надявах се да извърша нещо, но то излезе много повече от надеждите ми. Колкото повече стоях там, толкоз повече растеше влиянието ми. Няколко членове на парламента, лейдите, лородовете, г-н Гладстоновото семейство и др., които ме запознаха, отваряха ми вред врата за работа. С една тяхна картичка всички вестници, списания, дружества - ми доверяваха. Колоните на вестниците се пълнеха с интервютата ми, ликът ми и цитати от сказките ми. Говорих похвално в защита на Балканския Съюз. Знаех подозренията на съюзниците, но се надявах, че ще се подобрят. Затова писах и до нашия в. "Утро": "Върховна длъжност на балканското държавничество днес е запазване освободителния балкански съюз и засилването му до степен на постоянна конфедерация". След като станах известен, имах много покани от разни корпорации да държа сказки, даже повече, отколкото ми бе възможно да приема. През м. декември съм говорил най-много. Някога-два пъти на ден, пред разни събрания, големи и малки. Освен Лондон и околността му, за целта обиколих градовете Ливърпул, Лидс, Браефорд, Дарлингтон, Йорк, Оксфорд и др. В последния град много професори и знатни учени присъствуваха на митинга. Най-горещо ме приветствуваха устно и чрез пресата. В същия университет се учи и Галския принц, английския престолонаследник. (Г. Ватралски бе така любезен да ми даде януарската изрезка из " The Oxford Chronicle", в която е описано туй тържество за "каузата ни". Споменати са мнозина професори, прочути учени и знаменити граждани, бележки от речта: взето решение и за присъствията на г-н Ватралски между учащите - като желан поет и колега от американският университет Harvard). Ние не се спирахме със сантименталните симпатии. Посредством моите митинги се събраха и материални помощи, дрехи и пари. Те се отпращаха до касиерите на "Подпомагателният комитет за болни и пострадали от войната". Знаем, че се пратиха веднъж за целта 1000 английски лири направо до царица Елеонора. При последната ми реч в Мейденхед се събраха повече от 5000 лири благодарение труда и вниманието на благородната лейди Иънг. Макар, че точната цифра не мога да ви дам, имам причина да вярвам, че повече от 50,000 лева са стигнали в България чрез моето прямо или косвено влияние. Темите, върху които говорих бяха: Война и мир в Балканите; Чрез война към мир в Балканите; Война за мир в Балканите; Балканското положение досежно британската дипломация; Нашата война за мир в Балканите; Ролята на религиозния' фактор в пропадане Турската империя и пр. Пишех в разни вестници, а в други печатаха мои интервюта. (Г-н Ватралски ми посочи цял албум такава литература, която събрал за спомен от дейността си в Англия). По-важни от тях са: Манчестър Гардиън (орган на Либералната партия); Дейли нюс - също; Близкият изток; Йоркширски обзървър; Английският църковник; Оксфордският хроникъл; Християнската държава и пр., пр. Симпатиите на англичаните към българите. Първата св. неделя след обяд отидох на събранието на Младежкото Християнско Дружество в Лондон. Имат си чудесно хубаво здание, цял квартал. Службата им се свърши към 4 часа. След нея - имат обичаи присъствующите да минат в салона за малка закуска. Тя струва 6 пени. Участвувах. Секретарят, който е в същност управител на дружеството, ме покани за свой гост, да седна до него. След закуската, той стана и каза: "Момчета, ние имаме обичаи да питаме колцина странни посетители има помежду ни, които са тука за първи път. Моля, да се изправят". Станаха мнозина. И аз станах. "Сега моля, да ми кажете имената си и кой откъде идете" - каза той. Почнаха наред. Един от Ливърпул, друг от Австралия и пр. Дойде моя ред. - Аз съм българин - ида от София. Внезапен гръм от ръкопляскания посрещна думите ми. Това ме трогна до сълзи. Казах им няколко думи. Нов гръм от ръкопляскания, с младежки жар. Следната св. неделя узнах, че знаменитият пастир г. Д-р Камбел Морган ще държи сказка в Хунтфилд Чапел. Отидох да го слушам и видя. Дружеството, което я устройваше, се състои само от мъже. Имаше до 3000 само мъже. Темата бе: "Успех, който бива в същност злощастие". Много хубаво и интересно разви предмета. След него стана пастирът на църквата г-н Силвестър Хорн, който е и член на парламента. Аз с него бях вече запознат. Почна да говори. Завърши така: "Като говорим за успех, всекиму вероятно минава през ума източният успех на българите". И като ме съгледа г. Хорн каза: "Случило се така, че между нас има един българин". Няколко души заръкопляскаха. Станах и се поклоних. Като ме видяха станал - буря от всеобщи ръкопляскания ме поздравиха. Събранието се свърши и аз бях като арестуван, заобиколен от съчувствените англичани. Всички искаха да се ръкуват с мен и да ми честитят "успеха на българите". Неколцина ме завлякоха на вечеря. Тая неочаквана и неподготвена демонстрация ме убеди, че английското с нас съчувствие беше общо, сърдечно и дълбоко. Такива мили, трогателни сцени, за симпатия към нас, съм имал много. Да ви кажа още една. Веднъж говорих за 1/2 час пред Младежкото Християнско Дружество в г. Йорк. Имаше може би до 150 деца. За да ги заинтересувам, приказвах им опитността си под турско иго като дете и като овчарче в село Вакарел. За овцете - как не знаеха, че в гората има вълци, та бяха спокойни; ала ние, децата, знаехме, че в града има турци, та бяхме неспокойни и нещастни. И деца, и възрастни се много увлякоха. Но особено децата, те просото поглъщаха всяка моя дума. И като седнах, децата почнаха от само себе си да пеят някаква песен в моя чест. Пяха, преповтаряха, възхитително, много пъти песента "Patruotic song". (В албума на г-н Ватралски аз видях същата песен, пратена от дружеството за спомен. В същия албум забелязах и разни картони, листове, афиши -с които се е обявило за речите му. На някои от тях бе ликът на г. Ватралски с български калпак; на други кръста срещу полумесеца и пр.) На един площад, между другото, говорих за г-н Гладстон. Говорих възторжено, както обикновено говоря за него. При свършека, дойде при мен добре известният там скулптор г-н Брюс-Джой, който тоже бил почитател на г-н Гладстон. Той ми каза: "Г-н Ватралски, ще Ви моля да ми направите едно удоволствие. Ще Ви моля да приемете от мен един спомен - бюста на г-н Гладстон". О, каква бе радостта ми! - Вашият подарък е безценен за мен, му казах и го приех. (На бюрото, наред с художествената картина на г. Л. Толстой в работната си стая, срещу ликът на Теодор Рузвелт стои изваян от гипс бюста на г-н Гладстона. И тъй, в библиотечния олтар на г-н Ватралски бюстът на Гладстона сега заема първото място). Най-после, нека ти кажа за "динето" - публично угощение, което даде в моя чест Либералния Колониален Клуб. Това бе за изпращане. То се председателствуваше от г-н Уилям Гладстон. Държаха се тостове. Моят бе къс. Заявих им, че не съм освен физично, висок или високопоставен човек, та да ми се правят такива почести. Обаче, каузата, която представлявам, освободителното балканско дело, заслужава всяка чест и пълната ви симпатия. В името на тая светла кауза, на която сам служа и заради нея, аз приемам стореното тая незабравима вечер. Аз мога само да ви благодаря. Върнах се доволен от постигнатото. Извърших повече, отколкото очаквах. Общественото мнение в Англия е на наша страна. То се и вчера появи в жеста на сър Едуард Грей - за подписване мира. Дълговете, които натрупах са почти леки, като си припомня, че далече не бяха напразно. Сега аз мога да гледам Люлебургаския герой право в очите и да му кажа: Брате, дай ръка! И аз воювах! Поетът замълча. Замисли се. Аз си спомних в тоя момент за хубавото куплетче от неговото стихотворение "Отечество"! Готов да отплащам синовната си дан: Да водя, да следвам народний керван С перо или жезъл, или с везни или с остен Каквото отредиш, че длъжност е мен, Родино моя, Каквото отредиш, че длъжност е мен." Времето бе на свечеряване. Разпростихме се. По любовният поглед на поета стрелкаше в душата ми. Макар мълчалив - на нея той говореше. Бързо го отминах. Исках да отнеса скъпите впечатления - да не останат при извора си. Но, и зад себе си, още усещах духът му да ме изпраща, следи и говори: "Дарен ли си с тази благодат: Да любиш нравствений герой? Кажи: всяк Гладстон и Сократ По-близък ли ти е от брат, От кръв по-мил ли ти е той? О, бъди ти приятел мой И научи ме да съм твой!" София, 4.VI.1913 г. Петър Илиев

4.3.6. Себепосланник в Англия Моето в Англия себепосланство (12.Х.1912 до 13.04.1913) Християнски свят, бр. 10 (Х.1913), с. 2-5. Злата последица Следва естествено Не само злобното Намерение, Но и ленивото Немарение. Днешното крушение на България се дължи предимно на нейната некадърна дипломация. По това две мнения в света няма. Като една важна от тая управа последица, която е същевременно и една от главните причини за нашата през 1913 г. народна злополука, историята ще впише и липсата между силните народи на български приятел. Кога България, като известния в евангелската притча пътник, попадна между петима разбойници, за нея в цял свят не се намери ни един добър самарянин, нито един благороден рицар не й се притече на помощ. Аз предвидих опасността от тая съдбоносна липса; и сега, в ред статии ще се опитам да опиша как с частни сили и слаби средства аз за цели шест месеца се борих, за да я предотвратя. За г-жа Олга Новикова, която през време Руско-Турската война, 1877-1878 г., вършеше в Англия подобна на моята агитационна работа, е казано, че "извършеното от нея има по-голяма ценност за Русия от една 100 000 армия". Каква ценност има моята дейност за България, - ще оставя на други да пресмятат. Аз само ще кажа с каква цел и как работих, какво свърших и какво би трябвало още да се извърши, за да се достигне пълноплодие. Прочее, аз се лаская да вярвам, че моята тук описана опитност крие за самостойния мислител и дипломатична поука. На 17 септември 1912 г. се обяви в България обща мобилизация. Всички млади, телесно способни граждани бяха повикани под знамената. Предстоеше им кървава разправа с петвековния враг. Целта - освобождение поробената част от народа ни - бе от всички желана; но от очакваните последици, само ужасните жертви бяха сигурни. Целият народ бе възбуден до истеричност, вълнувай от небивали надежди и омразни страхотии. Всички здрави, дееспособни българи, доколкото можеше да ги побере несъвършената държавна наредба, бяха повикани да жертвуват и да се жертвуват за делото. Аз, обаче, под изключенията на закона и извинението на възрастта си, бях изоставен. Изоставен! Самата мисъл ме смути. В моя вътрешен мир се подигна нещо като буря. Станах неспокоен, като гузен. Стана ми скучно, грозно и неловко да бъда страничен зрител на предстоящите съдбоносни събития. И разумът, и съвестта ми възстанаха и протестираха. Изоставен - и кога? Във време на върховно народно усилие и частичен риск. Изоставен - и от какво? От да взема лично участие в най-великите мен съвременни събития на Балканския полуостров. Изпъждане на турците в Азия, освобождението на Македония, наша всенародна мечта; превръщане на Балканския съюз в Конфедерация на Балканските Съединени Държави, велика, достойна за 20-и век крачка в напредъка на човещината. Изоставен - и кой? Аз, който съм възпявал патриотизма като добродетел, който съм твърдял, че турците са непоправими, и ще бъдат, докато са мохамедани; който, макар и да съм считал свободата плод на приложена в живота истина, нежели на оръжието, все-таки, съм считал за нещо желателно; аз, който съм поддържал с години, че конфедерацията е най-светла звезда над балканския хоризонт, най-плодния политичен идеал, най-великата надежда на Балканските полудиви и заядливи породчета; който съм често увещавал хората да се себеотричат в изпълнение на своите длъжности; аз, най-сетне, който наричам отвратителен човек, онзи, който сам си не върши, или не се опитва да върши доброто, което препоръчва на други - и сега, кога отечеството ни прави усилия на живот и смърт, кога хора с по-ограничена морална светлина рискуват всичко - пристойно ли е, аз да се спотайвам между жените или да викам "ура" от топло! Не, казах си, или и аз трябва да се подвизавам или жертвувам днес с народа си, или никога вече да не отварям уста за християнството, за доброчестина и длъжности човешки. Нека бъда изоставен - както всякога съм бивал изоставян от популярни паради и народни награди, ала никога от обществени тегоби и общочовешки длъжности. Тъй, покорен на разума и съвестта си, аз реших да сторя нещо. Ала какво? Мислейки по това, на 19 септември през нощта чух вътрешно глас, ясен и категоричен: "Аз трябва да отида в Англия, за да осветлявам общественото там мнение досежно Балканската война, и да защитавам нашата права кауза. Понеже владея английски, това е моя длъжност. Каквото и да сторех тук в България, дори и да положех и живота си на бойното поле, аз стократно ще бъда по-полезен на освободителното дело с агитацията си из Великобритания". Отидох и явих тая мисъл на министъра Людцканов*. /* Заб. Аз не знаех тогава, както зная сега, да му кажа в подкрепа на идеята си, че през последната Руско-Турска война Русия е имала за агитаторка в Англия талантливата Олга Новикова, а през Руско-Японската война, досетливото Японско правителство беше изпратило за същата цел в Англия вицеграфа Суемяцу, а в Америка, вицеграфа Конеко (с който съм роднина по това, че се случило да сме свършили в същия университет в Harvard). Нашите военни упражняваха японско "учение". Колко добре щеше да е , ако и нашите управници изучаваха японска дипломация!/ Между друго, аз се осмелих да внуша да се изпратят такива агитатори в Русия и Франция, освен в Англия, където желаех сам да бъда пратен. Г-н Людцканов не прие идеята ми с ентусиазъм, както очаквах; ала я одобри, и ме препрати до министър-председателя Гешов. Но тоя последния, се оказа недостъпен за мен. След няколкодневни опити да го срещна лично, аз му изпратих следното писмо: "Високо уважаеми Министре-президенте, Г-н Ив. Ев. Гешов, Тяжестта на моя личен дълг, заедно с моето твърдо убеждение, че бих могъл в тия съдбоносни времена, да послужа на отечеството си, ме нудят да занимая вниманието Ви за няколко минути. Завчера, въпреки даденото ми от Д-р Данев обещание, не бе Ви възможно да ми дадете среща. Сега Ви пиша вкратце онова, което тогава исках да Ви говоря. Общественото мнение в Англия, както нийде другаде, играе ролята на решающ фактор в народната им политика. Върху това обществено мнение може да се въздействува чрез публични речи и вестникарски статии. Повлияването или засилването на това английско обществено мнение в полза на нашата кауза, било би днес служба от върховна стойност и съдбоносна важност. По казаното дотук, две мнения между мислящите хора, не може да има. Онова, което подлежи на спор е: дали Стоян Ватралски е човекът за това важнейше дело? Поради това, че не ме познавате интимно, аз трябва, (колкото и да е неловко и нескромно, сам да посочвам своята за такава работа способност или приспособимост) да Ви кажа, какво ми дава смелост да предлагам скромните си сили за това голямо предприятие. За това ми дава смелост и уверение споменът в моята незначителна кариера на една моя насърдчителна в подобна работа опитност. А именно: преди, през и особено подир следване образованието си в Харвардския университет, при Бостон, аз съм публикувал доста дописки и платени статии в първокласни американски вестници и месечни списания, и съм държал стотина популярни сказки из градове и села, в черкви, салони, обществени зали и даже в театри; пред многолюдни заинтересовани слушатели. А как зная, че хората са се интересували в моите сказки? Първо, от това, че ме слушаха с внимание; че в повторно говорене в същия град или село, числото на слушателите ми се увеличаваше; трето, от ласкателните отзиви в пресата (каквито изрезки мога да Ви представя, когато пожелаете). Ето защо, макар сега да съм дванадесет години по-възрастен, аз мисля, че имам разумно основание да вярвам, че да бях сега в Англия, би ми се удало посредством навременни писма и приспособени за целта речи, да сторя нещо - да не кажа много нещо - към повлияване общественото в Англия мнение в полза на нашата права кауза. Фактът, че съм евангелист ще даде достъп, както не би дал на никой православен българин, до английските амвони. В началото ще ми послужат готовите у мен свидетелства из вестници и всеизвестни лица в Америка. Амвонът между англосаксите, както знаете, е мощен инструмент за въздействие върху публиката. Освен статиите и речите може да се отпечатат и раздават ръчно моята ода "To-day's Macedonian Cry" и други подобни позиви. Изобщо, като се има предвид психиката на англичанина, заедно с вървежа или обрата на събитията, да се бие на религиозните им хуманни чувства, за което нещо ни е дал изряден образец сам Гпадстон, - чието име, бидейки свързано с нашето освобождение, аз съвсем лесно и досущ естествено ще използвам в моя апел за помощ и симпатия. Мисля още, че ще бъде по-добре, ако действувам от свое име, като частно лице. Прочее, аз моля, да бъда пратен незабавно в Англия, където ще мога да изпълня заповедта на моята съвест. Потребно е да се поспеши. Зная, уважаеми Г. Министре, че сте обременен с решаването на преважни въпроси. Ала и тоя не е маловажен. Според мене, в. предложения за пропаганда опит едва ли може да има някакъв риск; когато пък забавянето му ще бъде грешка, а отхвърлянето му, или неизползуване случая, едно непоправимо, да не кажа непростимо, дипломатично опущение. Аз, ето, изпълних първата стъпка на моя дълг като българин, и чакам да ми се даде случай да продължавам. Красно село, при София. 22 септември 1912 г. С искрена почит и сърдечна симпатия: Стоян К. Ватралски. След дванадесет дневно чакане и миткане по високите канцеларии, като същински службогонец, аз приех от Председателя на Народното Събрание, който по онова време редовно заседаваше с министрите, следващото писмо: София, 2.Х.1912 г. Уважаемий г-н Ватралски, Говорих с г-да министрите. Всички Ви благодарят за готовността да услужите на общото народно, дело. Обаче, те мислят, че е още преждевременно да се пристъпи към препоръчваната от Вас акция. С отлично почитание: Д-р С. Данев "Още преждевременно!" - извиках аз гласно, като прочетох писмото. Как може разумен човек така да мисли, или искрен - да говори! Това значи, че е "преждевременно" да се носи вода на запалена вече къща. Аз бях и сега съм, в недоумение за същинската причина на тоя министерски отказ. Ако нямаха пари, защо даваха милиони по онова време на черногорския крал? Ако смятаха мене не за такава важна работа човек, то защо не пратиха другиго? Невероятно е само, рекох си, те да считат идеята или приложението й, неща преждевременни (Заб. В светлината на сега вече известните техни "държавнишки" похвати, невероятното тогава е съвсем вероятно сега. Нашите управници действително може да са считали приложението на моята идея преждевременно, ако не и излишен труд. Докато работех в Англия, те никак не проявиха интерес в моята дейност, камо ли да я оценяват. Че д-р Данев ходил на лов, беше по-важно събитие за тях, отколкото, че аз съм държал реч в Оксфордския университет. За нуждата от подобна агитация те се усетиха, чак кога по липса на средства аз се вече бях завърнал в България - около три месеца подир това - кога цял народ болезнено извика: „Оклеветени сме! Доброто ни име е зацапано! Нашите врагове пратили в странство сума агитатори и защитници, а ние - никакви!" И техните наследници, които след десет месеци осъществиха моята идея - като престъпно игнорираха родителя и ратника й - не излязоха по-умни. Радославовият кабинет, както се знае, едва след вълчото разпокъсване на България в Букурещ делегира в Англия и другаде агитатори - повечето хора партизани и кариеристи - „акция", която след инквизиторския букурещки договор, беше така „навременна", както е „подир дъжд качулка"!) Но, каквито и да бяха техните мотиви в тоя отказ, аз вярвах непоколебимо, че осъществяването на моята идея беше твърде важно, тъкмо навременно, а при това и моя длъжност Аз бях убеден, че все ще смогна да сторя нещо за каузата в Англия. Като проживял цели 16 години между англосаксите, аз съчувствено познавам тяхната психика; а на друга страна, и те много по-вярно от нашия ориент, разбират моя суров и прям характер. Ето защо аз се само наскърбих от министерския отказ, без да се отчая или отвърна от намерението си. След няколко опити за същата цел, аз се явих при министра на финансиите, г. Тодор Тодоров, с молба да заповяда да ми се даде заем срещу ипотека на къщата и имота ми, та да ида на собствени разноски. Това той стори с готовност и Българска Земеделска Банка ми зае с обикновена лихва потребната сума, с която и отпътувах. (Заб. Като предполагах, че войната и моята мисия, ще се свършат най-дълго в два месеци, аз заех само 2000 лева. Но като продължението на войната ме принуди да стоя Не два, а шест месеци; аз се натоварих, разбира се и с други дългове.) На 12/25 октомври аз потеглих от София за Лондон. Пътувах в III класа, чието задушено помещение, пълнехме като сардели. Спътниците ми бяха главно нечисти и груби до отвратителност селяни, повечето сърби, пътуващи безплатно, връщайки се от посещение на синове и роднини, може би и с търговски спекулации, из бойните полета в Македония. (Заб. Значи: сърбите, които точеха зъб за българската Македония и пътуваха, може би, с цел съгледателска, се возеха по Българските Държавни железници безплатно; а аз, който отивах по българска държавна работа - с пълна такса!) Мудно и тягостно беше пътуването ми през Сърбия. Всички в трена говореха за войната, ала само за сръбските в Македония победи. Българите, гърците и черногорците се споменаваха рядко, и то в покровителствен тон, някак си, като едни прости помощници на сръбската с Турция война. Някои сръбски граждани, а какво остава за селяните им? - даже не знаеха, че съществува между нас някакво съюзничество. На моя някаква бележка, една нишкина ме наивно попита: „Та че и българите ли воюват с Турция?" Този тон, това незачитане и това нахално настроение не само оскърбиха моето народно честолюбие; но и предизвикаха следната в тефтерчето ми бележка: „След войната, като че ли ще си имаме неприятности с тези хора". По-навътре в Европа, моето наранено от сърбите национално чувство беше скоро и досущ изцерено. Нещо повече, аз бях приятно изненадан от общото континентално настроение. Наистина, немските вестници говореха за успеха на Балканския съюз с досада; но почти, без изключение, възхваляваше българите за юначество и умение. Сърбия, Гърция и Черна гора добиваха значение само като наши щастливи съюзници. Мнението за България и българите беше всякъде повишено. Българското име се славеше и нашите приятели тържествуваха.

4.3.5. Българският поет и публицист в Америка Стоян Крстьов Ватралски в Америка Духовна обнова (Пловдив), Г. IV, бр. 2 (II.1925), с. 1-3. Павел Мишков Българският поет, сказчик, публицист и чифликчия, Стоян Кр. Ватралски е в Америка от няколко месеца. Той е отишъл в Съединените Щати, за да присъствува на тридесетгодишното събрание на своя клас в Харвардския университет, където е завършил висшето си образование. Той е останал в Америка до пролет, за да държи сказки по следните предмети: 1. Световните проблеми, както един Балканец ги вижда: а) Миротворство; б) Умиротворяване на Балканите. 2. Социалната проблема от религиозно гледище: а) България като мисийско поле и б) Не любов, но блага воля към всички. Почти няма друг българин, който да е лекчерувал толкоз много в Англия и Америка, както г-н Ватралски. Няма друг българин да е говорил за българското племе и неговите идеали в Англия и Америка, както е говорил г-н Ватралски. Все на свои разноски той е кръстосвал задокеанските страни и неуморно е говорил пред учена и обикновена публика за историята, живота, страданията, борбите и идеалите на своя народ. България много дължи на г-н Ватралски за спечелването на Английското и Американското обществено мнение за нашата кауза. През Балканската война, той много пожертва и отиде в Англия, където чрез Гладстоновия дом работи за България и допринесе твърде много за нашето народно дело. Тогавашните министри не го оцениха. Той не е оценен и сега. Много му са враговете. Но, това го не смущава. Той е пял и така живял: Готов да отплащам синовна си дан: Да водя, да следвам народний керван С перо или жезъл, с везни ил остен, - Каквото отредиш, че длъжност е мен. Родино моя, Каквото отредиш, че длъжност е мен. Чуждият свят, обаче, цени г-н Ватралски и го държи на високо място. Ние ще цитираме чужди отзиви за него, за да видят нашите читатели какво място си е извоювал един достоен български син. Знаменитият редактор на всемирното списание Oatlook, г-н Л. Аббот казва за него: - Аз се познавам с г-н Ватралски от няколко години. Завършил Харвардския университет в 1894 г., християнски джентълмен (благородник), български патриот, първостепенен учен, това е г-н Ватралски. Американският поет Джон Г. Хуитиер в писмото си до Оливър У. Холмс, казва: -Той е способен и високоблагороден, горещ почитател на нашата страна и нейните институти. Редакторът на сп."Конгрегейшионалист", казва: - Г-н Стоян Кр. Ватралски, който е познат като "Български Толстой" е на гости в тази страна, за да присъствува на тридесетгодишното събрание на своя клас в Хардварския университет. Той е един деятелен международен миротворец, и в 1912 г се яви на платформата в Европа, в името на "Съединени Щати на Балканите", в които той още вярва. Редакторът на сп. The Orient, казва: - Г-н Ватралски има свой оригинален стил и е много влиятелен. Той е реален мислител и завършен говорител и неговите слушатели просто зяпат в устните му. Той винаги говори епиграматически и със силата на здраво убеждение, и всякога оставя дълбоко впечатление, дори ако не е напълно убедителен. Редакторът на Boston Globe, казва: - Г-н Стоян Ватралски, поет и чифликчия, е дошел далеч от България, за да присъствува на тридесетгодишното събрание на своя клас. Съкласниците на г- н Ватралски добре го помнят като автор на песента, която беше пята на акта в 1894 г. Г-н Ватралски е сам една история. Подир, като завърши Харвард, той се върна в България и почна да обработва един чифлик, близо до София. Там е бил оттогава, писал е стихове, вдълбочавал се във философия, и е работил за образованието и просвещението на своето отечество, и с госпожата си е обърнал своя чифлик в малък рай. Той е една внушителна фигура, и голям тъпак трябва да е човека, комуто не прави впечатление неговото присъствие, особено неговите мечтателни очи. А излизащия в Бостън вестник Evening Transcript, в броя си от 18 окт. 1924 г. в литературния отдел, наред с биографията на Марк Твен, е посветил цяла страница на г-н Ватралски под громкото заглавие: "Стоян Ватралски се връща в своята Алма Матер" На същата страница са поставени две клишета - портрета на баща му в неговия овчарски костюм от с. Вакарел, Софийско, и до него портрета на самия поет Стоян Ватралски. Г-н Джон Хънтър Сенджук в седем колони, ситен шрифт е описал живота, борбите, копнежите, идеите и идеалът на "Българския Толстой" от Красно село. Той почва така своето описание: "- Дошъл е в тази страна един балканец, син на един балкански овчар, свършил Харвардския университет, притежател на безмерно богатство, което му спомага да излъсква стихове, които пише и кастри своите плодовите дръвчета в тишината на полския живот и с остротата на своята добра съвест. Този балканец е Стоян Ватралски, и аз имам удоволствието да пиша за неговата работа, неговата обстановка и за самия него. Г-н Ватралски иде от една страна много по-хубава, отколкото повечето от нас можем да знаем, и той води един живот, на който бихме завидели. В своето стопанство в Красно село, три мили далеч от София, той обработва земя и дървета, пише стихове и. статии, мисли и се вдълбочава - и всичко това прави в преснотата на въздуха. Г-н Ватралски не е наследил рай - няма такова нещо на тази земя, но когато той говори за Красно село и за Витоша, покрита със сняг, аз мисля, че такива места, като това, трябва да са добри приюти за уморени журналисти. Тогава, продължава авторът да разправя, надълго и нашироко за овчарския живот на Стояна във Вакарел, как той е смущавал баща си с безброй въпроси и е искал винаги да знае повече и повече. В 1876 г., когато Гладстон писа за жестокостите над българското население, и в 1877 г. Русия обяви война на Турция, работите се влошили и във Вакарел, и през зимата населението почнало да бяга, за да спаси живота си от разярените турци. Тогава Стоян е бил на 17 години и майка му казала да бяга. Той послушал майка си и хванал пътя през Балкана. Но едвам извървял няколко километра, ето че башибозуци го настигнали, и един от тях измъкнал ятагана си, за да му отреже главата. Стоян паднал на снега и почнал да плаче, сочейки към небето: - Вие знаете, и Бог знае, че аз не съм ви сторил нищо. - Той не знаел турски, и башибозуците не знаели български, но един от тях скочил от коня си с вик: - Брак! Брак! (Остави го!) и уловил ръката на другаря си. Така живота на Стоян Ватралски бил спасен и когато го разправя, никой не може да го разубеди, че тук Бог се е намесил и го е избавил. . . Във Вакарел нямало училище. Освен поп Захари, никой не знаел да чете и пише. Но Стоян копнеел за знание. Той чул, че в Самоков имало една къща, която се наричала училище и където могло да се придобие знание. Той разпитал здраво за тая къща, отишъл там, срещнал се с американски мисионери и станал протестантин. Това разсърдило много баща му, който отказал да му помага вече, като се надявал, че подобен отказ ще повлияе на Стояна да се откаже от протестантството. Но Стоян не се поколебал. Той продължил не само образованието си, но показал нагледно, че е християнин; вярата му била съпроводена с дела. За препитанието си почнал да работи: рязал дърва на американците, носил вода и им пазарувал за в къщи. Срещу това му дали да живее в една турска къща, която била без прозорци и служила за обиталище на добитък. Със спестените пари си купувал само книги. ..И в един приятен ден той стъпил на американска земя и в 1894 г. завършил Харвардския университет с титлата Bachelor of Arts. Този планинец, поет, хуморист и чифликчия, с право е наречен "Българският Толстой". С Толстой, той вярва, че религията е главният фактор в живота, и че няма мъжество без нея. С Толстой той споделя чувството на ужас при бруталността на войната, и несправедливостта, социална и политична, които така често характеризират войната. Чрез своята собствена вяра и размишления той е достигнал да вижда вечната пропаст между учението на Исуса и войната. Но той не е християнски анархист и той не вярва в учението на "не се противи злому", което се самонарича миролюбиво. Той не вярва в атакуване, но той вярва, че човек трябва да защити домът си. И той счита своя длъжност като публицист да учи това, което мисли, че е право. Г-н Ватралски е писал много стихове и проза, както би трябвало да се очаква от такъв човек, и неговите "Битие", "Първом Правда" и цяла колекция от студии върху Балканското държавничество са много добре познати. "Тежко, тежко" е популярна поема в България, макар и сатирична. Г-н Ватралски е автор на много песни, които се употребяват от Българските Евангелски Църкви. Той е лекчерувал, писал статии - чел, мислил, писал - за тридесет години. Какво тези тридесет години са били за човек, който мисли, не е нужно да се казва, но в случая с г-н Ватралски те са имали за резултат това, което най-добрият български поет Иван Вазов е отсъдил, като е казал, че "Г-н Ватралски има добре запазена душа, неразвалена от западното течение в литературата, тъй рядко нещо днес. В неговите работи се срещат мисли, чувства и идеи възвишени и чисти. Любов към хубавото, посвещение на дългът, влечение за правдата, обич към отечеството и природата - това са главните черти на неговата поетическа личност." Това е, от което се нуждаят днес всички, които държат перото, добре опазена душа, която смее да вярва в това, което не е материя и още, вярва, че известни основи не са се променили и никога не ще се променят. Аз имам още нещо да кажа за г-н Ватралски, и това е, че той е книжовник- реформатор. Той представлява една кауза, която всеки човек трябва да представлява, и това е - своето отечество; и не като един аргумент, но като факт, той посочва колко куриозно е отношението на балканци към американците и какво е естеството на това отношение. Г-н Ватралски не иска милостиня за своя народ, това добре да се разбере. Той казва, че Америка чрез своите институти е разпространила американско влияние всред страната. Българите наистина знаят нещо за духът на Америка. А какво българският дух е сторил се вижда в това, което Теодор Рузвелт писа в 1912 г: "Никоя друга нация не е извървяла толкоз далеч или толкоз бързо, както България е извървяла в последната третина на столетието". И може да се прибави, че малко народи в миналите десет години са имали повече стенания, отколкото този народ. Настоящият млад цар Борис III каза: "В американските училища в Цариград и в Самоков са завършили някои от най-добрите български държавни мъже. В ранните дни на националното пробуждане, синове на Америка дадоха Библията на народа на български език. Моят народ винаги е имал непоколебимо упование в приятелството и добрата воля на Америка". И г-н Ал. Цанков, сегашният пръв министър, неведнъж е засвидетелствувал за влиянието на Американското образование и култура в България. Аз ви дадох малко-много идея за България и за един от нейните граждани, Харвардски човек, който е Стоян Ватралски. В неговата страна все още има опростотворен и груб живот - нещо, което прави хората там да бъдат яки. Нека помним и пожелаем тези неща. В приятелско завиждане, нека мислим за ябълките, крушите и орехите в Красно село. Нека мислим, най-вече за ония, които ни уповават и през океана да видим картината на изгряващото слънце над Балкана." ' Павел Мишков.

4.3.4. Народна песен в странство Народна песен в странство Родина, Г. Ill, кн. 2 (II.1901), с. 49-50. За България, друже, попей ми, За България, мойта родина: Мислите тежки поразпилей ми С песен народна в тази чужбина. Ето настъпя седма година В чужда земя откакто живея И, с инородната си дружина, Аз чужди песни слушам и пея. Песни, в които не се спомина, Ни Дунав бели, нито Балкана, Ни мойта горска, вярна дружина, За свободата що жертва стана. За България, друже, попей ми, - Българска песен в таз земя чужда: Мислите тежки поразпилей ми - Българска песен е мойта нужда. Пей ми за Дунав и за Марица, Зарад Балкана стар, и за Рила: Всяка долчинка, всяка горица, - Там всяка местност мен е мила. Пей как кавала меден говори С язик вълшебен нейде в полето; Как се хорото в село тропори И подмладява с радост сърцето. Пей как е мъчно, и колко тежко, Странник да си/без дом и родина, И как сърцето тъжи младежко, - Тъжи то даже и без причина. Страннику попей и тъз утеха: Благополучно как ще се върне, Как ще пристигне бащина стряха, Майка си слъзна как ще пригърне. За България, друже, попей ми, За България, мойта родина: Мислите тежки поразпилей ми С песен народна в тази чужбина. Бостън, Америка Стоян Кръстов Ватралски

4.3.3. Един българин в Американския литературен свят Един българин в Американския литературен свят Родина, Г. II, кн. 12 (XII.1900), с. 402-403. И от България нещо добро може да излезе. Недавно се е завърнал в отечеството ни българина Стоян Кръстов Ватралски. Г-н Ватралски е прекарал в Новия свят 16 години, дето е свършил науките си в Харвардския университет, най- прочутия в Америка. Подир се е предал, според наклонността си, на литературна работа. Сътрудничил в някои от меродавните американски вестници и списания, като Boston Transcript, New York Tribune, Chicago Tribune, The Forum и др. Той е едничкия българин, който е писал проза и поезия на английски език, когото владее тъй съвършено, щото много от американските видни люде са го хвалили, а някои от вестниците и списанията високо ценили. Запример, Бостънския Дейли Журнал, в една дълга статия, озаглавена: "Ватралски, един даровит син на България" говори много ласкателни думи по адреса на този наш съотечественик; а главния редактор на Бостънския Транскрипт пише: г-н Стоян Ватралски е българин, свършил Харвард и който пише английски по-добре от повечето от нас (редакторите). Той се движи в най-високите кръгове на обществото тук (Бостън) и Кеймбридж". А Чикагския Хроникъл го описва със следните думи: "Личността на Ватралски прави особено впечатление. Има нещо в този човек, което внушава сила, огън, ентусиазъм". Още в Академията г. Ватралски получил първата награда за декламация; но особено се заинтересувала в него американската публика, когато в един анонимен конкурс през 1894 година неговата химна" Baccalaureate Hymn" се избрала от назначената комисия за най-превъзходна. Комисията и публиката останали учудени, когато разбрали, че победителя конкурент бил чужденец, и то, от малко- известния на американците български народ. По този случай са писали всички Бостънски вестници, а някои печатали химна заедно с портрета и биографически бележки на автора й. Самата химна е била печатана от комисията и пята няколко пъти от хор, състоящ се около 400 души студенти. Ето тази химна в английски: О Thou in whom we live and move And have our being day by day, Send forth Thy wisdom from above To lead our steps and light our way. Let Faith add depth to all we know, Let Hope inspire and make us strong, And Love, fulfilment of Thy law, Exalt our souls past self and wrong. Lo, Mammon leads the powers of night And reigns supreme, while souls decay: Espouse we, then, our brother's right And, strong in manhood, serve our day. With open brows press to the van, Erect before the worlds and Thee; Thus stand for Virtue, Truth and Man, And live Thy truth that makes man free. O Lord of life, of wisdom source, Guide this new life to-day begun That, when each ends his fruitful course, Both men and angels cry, Well done. Stoyan Krstoff Vatralsky. Harvard University June 17,1894. Ho успеха на този наш съотечественик в Америка, страната дето талантите се добре награждават, не заглушил в душата му чувството на любов към родината, и ето, сред лаврите и материалните успехи в Америка, що той пише: Отечество, люлка на моите отци, На моите херои, народни светци, За тебе сърцето ми само пламти, За мен не земя, а рай земен си. Скитал съм не малко, познавам Видял съм и чудни, и славни Развити, свободни, честити земи, Но не тъй магнитни за сърце. Звездите над тебе по-мили трептят. Цветята в полето по-сладки цъфтят, И птичето някак по-нежно цвърчи, За мен не земя, а рай земен си. За тебе аз волно изгнаник станах, Аз този път научен и труден, Син да съм достоен за твойта любов, Кога ме повикаш да кажа готов". Готов да отплащам синовна сила, Да водя, да следвам народний керван С перо или сабя, с кантар ил' остен. Каквото отредиш, че длъжност е мен. Отечество, люлка на моите отци На моите херои, царе и светци За тебе сърцето ми само тупти, За мен не земя, а рай земен си. Стоян Кръстов Ватралски. Бостън, Америка. "С перо или сабя, с кантар ил' остен", ето идеал достоен за добре възпитан българин, който не се връща в отечеството си с български чиновнически кариери и охолен живот, а с решение да работи все що може и всичко, което е потребно за благото на своя народ. Като поздравяваме нашия сънародник с "Добре дошъл", пожелаваме му щастлив живот в родината и полезна работа и за него, и за народния керван".

4.3.2. Федерация на Балканските държави От Ню-Йорк до София Една Швейцария на Балканите блян невъзможен ли е? Духовна обнова, Г. VII, бр. 5-6 (V - VI.1928), с. 2-4. Стоян Кръстов Ватралски Преди да разискаме самия предмет и неговите задачи, нека си обясним: Що е държавна федерация и кои именно държави трябва да смятаме балкански. Държавна федерация значи конституционен и постоянен Съюз от два или повече равноправни, вътрешно автономни народи, съставящи единна държава. Най-добри примери на държавна Федерация са Швейцария, състояща се от 25 кантони, и Съединените Американски Щати, от 48 държави. Тя се различава, разбира се, от Еднодържавие и Съюз на народи. Държавната федерация се различава от едно Еднодържавие, като Турция, Сърбия и бивша Русия, дето, макар и да е съставена от различни народности, те не са нито вътрешно автономни, нито са равноправни с владеещата раса. А от един международен Съюз се различава по това, че макар и държавите в него да са автономни и равноправни,-Съюзът им е привременен, а не постоянен, като у държавната федерация. А кои държави са балкански? Кои от тях именно трябва да влизат в състава на Съединените Балкански Държави? Това ще реши плебисцита; но аз мисля, че такова самоопределение ще изпъкне най-малко седем държави, а именно: България, Македония, Сърбия, Хърватско, Албания, Гърция и Ромъния, които съвокупно имат около 40 милиона население. Идеята за Балканска Федерация не е нова. Още първите наши революционни дейци и известни патриоти, като Каравелов, Ботев и Раковски я настоятелно поддържаха. И днес тя има у нас и в другите балкански народи, множество почитатели. Но тя е политически и в практическия живот без тежест, защото носителите й не са организирани. А. И наистина, струва си да се занимаем с този въпрос. Защото по своята важност, той заслужава да бъде политически идеал на всеки от нас: трябвало би да бъде вписан в програмата на всяка наша партия - ей, да бъде в ума, душата и програмата на всеки държавник в София, Белград, Загреб, Тирана, Атина и Букурещ. 1. Защото Балканската Федерация ще ни даде и осигури голяма държавна мощ, тъй нужна за всеки от балканските народи. Съединението ни ще създаде сила, за да се зачита нашето право, тъй насъщно за пълния живот както на частния човек така и на народа. За сега Силата е гаранция на правото, защото, за жалост, светът още не е достигнал до моралния уровен да зачита правдата и правото, когато са безпомощни и слаби. 2. Защото Федерацията ще създаде условия за небивал икономичен подем. Всички днес балканци са жертва на немотия, дължима на тяхното разединение и несговор. Премахването на плетищата, отварянето на границите за свободен внос-износ ще бъде начало на нова, несънувана ера на индустриален развой и материален успех, както частен, така и обществен. 3. Не по-малко тя ще създаде условия за просветно и социално процъфтяване и напредък. Близкото познанство с добрите хора и добрите страни на техния живот, а таквиз има между съседите ни - ще ни изцери от сляп предразсъдък и отровни омрази, та ще ни предразположи към приятелско поражение и надпреваряне във всичко, което е добро, полезно и човечно. 4. А най-важното, Балканската Федерация веднъж осъществена, ще осъществи желаният от всички балканци мир, който единствен, като ръчителство на всички изброени преимущества и благодати, заслужава всякакви от наша страна трудове и жертви. Мирът днес е върховна световна потреба. Мир за Балканите и за света. Светът копнее за мир, но при размирни Балкани и той няма да го има. Ала една реализирана Балканска Федерация ще го осъществи. - Как? При какви условия? Ето как. Реализирана върху основите на правдата, при зачитане личното езиково, гражданско, черковно и расово право, Балканската Федерация почти изведнъж ще пресуши главните и постоянни източници на взаимни противоядия и дразги; именно: а) Стремът към излаз на открито море: Деде-агач, Кавала, Солун. Защото тогаз и Дунав, и Черно море, и Егея и Адриатика ще бъдат еднакво достъпни за всички балканци. б) Сложният и болезнен въпрос за малцинствата ще изчезне сам по себе си. в) Страшният Македонски въпрос, който вече половин и повече век кошмари покоя не само на Близкия изток, но и на целия цивилизован свят. Федерацията ще направи от нещастна Македония, сега ябълка на раздори, целебно звено на хармония. Тъй, във базата на взаимно зачитане свобода и справедливост - Федерацията ще удовлетвори съвестта, ще уталожи възмущението, ще успокои взаимният страх, ще премахне мотива за предизвикателни клевети и ще пресуши жаждата за отмъщение. * * * Прочие, добре е да разберем и никога да не забравяме, че въпроса за война и мир е преди всичко психично настроение. Мирът не зависи от приказки за мир. Твърде малко от желание или решение за мир. Но главно от липсата на предизвикателство, наличността на правдивост и удовлетворени понятия за справедливост. Затова, когато е дума за умиротворение на Балканите - па и на света, трябва да имаме предвид думите на великия Гладстон: "Свободата и правдивостта са неделими. Там, където едната липсва, другата не може да съществува". Също така неделим от правдата е и мирът. Или с по-други думи, и мирът си има една цена - както каза на глухият свят президента Уилсон - с изплащане, която единствено той се добива. И тая платежна за мир цена е, каза той, безпристрастна правда. "Безпристрастна правда във всяка една точка на уредбата, безразлично чий интереси може от това да пострадат; и не само безпристрастна справедливост, но и задоволяване на онез народи (и народни маси), съдбата на които с таз уредба се засяга." Това се изисква и налага от самото естество на нещата, което нито може да се отклони за дълго, нито да се изиграе. Също има на ума и Емерсон, когато увещава: "Плащай, всякога плащай! Понеже най- първо или най-сетне ти ще трябва да изплатиш целия си борч. Лица и събития може да стоят за време между тебе и правдата, ала то е само едно отлагане. Ти ще трябва да плащаш най-после собствения си дълг" Проблемата за Балканска Федерация е паралел, почти съвпада с оная на световния мир; та изисква също такова разрешение. Затова Уилсоновите "Четиринадесет точки", седна малка вербална ревизия, може да послужат за наръчен ръковод в изработване план и Конституция за Федерация на Балканските държави. -Ала как ще се съвещават и разбират, като тези държави не говорят същия език, ще попитате. Ще проучим методата на Швейцария. Ще вземем пример от Обществото на Народите, в което се представляват повече езици, отколкото ще има в нашия Федерален Парламент. * * * Ние сега се отбихме идейно в насока и перспектива на Уилсоновия велик блян. Блянът на всички поети и пророци. Ние се занимаваме за миг с неговия величествен и славен проект. Аз ви говоря за Съединените Държави на Балканите, като предидещи Съединени Държави на Европа, пътьом към Съединените Държави на планетата Земя! Ние летим мислено към предсказаната от пророк Исаия епоха, когато: "Войната ще престане, ще изчезне, Кога изчезне вред нечестността: Когато всички общества, държави, Народ и власт, повишат своите нрави, По Словото и Духа на Христа... Как мил ще е животът на земята Когато престъпний мени своя нрав; Признавайки Отца си в небесата, Ще тачи на съсед и брат правата: Ще бъде умен, милостив и прав!... Войната ще престане - ще изчезне, И ще настъпи траен, вечен мир; Войната безчовечна ще престане: Народ народу мил съсед ще стане, Човек човеку брат - а не вампир!" Б. Сега нека се попитаме много по-съществения въпрос: Една Балканска Федерация осъществима ли е? И, ако да - как? Няма голяма нужда да се убеждаваме: че държавна мощ и чувството, което тя доставя, икономичен напредък, пълни хамбари и тлъсти кесии; умствено и нравствено издигане, социално и културно развитие, при атмосферата на гарантиран мир са състояния благодатни и преимущества крайно желателни. Но тук се изправя пред ума твърде сериозния въпрос: - Федерация на балканските народи, идеал възможен ли е? Държавна Балканска Федерация на дело осъществима ли е? Или е само блян на идеалисти, от крилото на утопистите? Ний не трябва да се залъгваме илюзии. Трябва да признаем: пречките и мъчнотиите в случая са тъй сериозни и големи, та мнозина ги считат поне за сега, непреодолими. Главни пречки или някои от тях за реализиране такваз Федерация са следните: 1 . Пречка династична; какво да се прави с династиите? Три от Балканските държави: България, Сърбия и Романия имат династични или наследствени държавни глави. Те мъчно ще се приспособят към Федерацията, та ще трябва да се отстранят. Ала ако откажат да се оттеглят доброволно, какво би трябвало да се прави? В такъв случай, стига народа и държавниците да бъдат убедени, че туй е необходимо; ние знаем от много примери в историята, как държавни глави могат се отстрани от власт хуманно и легално, без каквото и да би сътресение или кръвопролитие. 2. Пречка на езиковото различие. Освен славянските: български, сръбски и хърватски, които макар и близки, сам и донейде се различават; имаме и съвсем различаващи се от другите: албански, гръцки и румънски. Това е сериозна пречка, ала не и фатална. Канада, Южна Африка и най-вече Швейцария са разрешили тоя езиков проблем. Трите равноправни езика: немски, френски и италиански, никак не пречат на Швейцарската федерация да бъде може би най-щастливата в Европа страна. Което накратко значи: стига да имаме воля, намери ще се и начин. 3. Пречка от държавници, по-право от дребните хора, политиканствующи - тая напаст от партизани, които под булото на патриотизъм днес разядат всички балкански страни. Те са наистина сериозна и прилепчива напаст, с която нелесно ще се справим. Но ако не можем да ги отстраним, можем заради идеята, да използваме тяхната слабост. Ето какво имам на ум. Поради своята дребнавост, те са опортюнисти. Тогаз не можем ли ги убеди, че тогава в Балканската Федерация, те ще имат не само също благовремие, което имат сега, но и по-голям простор за своите амбиции? А това е, без съмнение, вярно. 4. Пречка от несъзнателната маса, т.е. от самите балкански народи, надъхани от дребнави националисти, безсъвестни демагози и безкруполни шовинисти. Като вземем предвид общата низка култура и слабохарактерност, техните отровени, едни срещу други умове, техните взаимни от минали ежби ожесточения, тяхната липса на съзнание за човешка, балканска или обществена солидарност - за граждански добродетели и дух на справедливост - ще се съгласите, вярвам, че тук се крие голяма, може би, най-мъчно преодолима пречка пряко пътя на нашата Балканска Федерация. Ето ви, тогаз, четирите най-главни пречки: династична, езикова, политиканствующи и невежество. Мъчни за надмогване, ала не невъзможни. "Стига да има Воля, намери ще се Начин". Главното условие да добием тая популярна воля. Тъй, дали последната е най-голямата пречка или не, тук е очевидно ключа на тоя хубав и величествен проект: настроението на масите. Тая груба и недорасла демокрация, нейната липса на обществен дух и гражданско съзнание, внушаваща на вярващите во федерацията - нашата двояка длъжност: Организация и Агитация: просвета чрез агитация (запример: образуване кръжоци от федералисти, не само във всеки български град, но и във всеки балкански град, които да държат годишни конгреси по ред из 7-те държави); просвета чрез агитация, докато се оценят великите за всички Балканци преимущества на федерацията. И докато се разбере, че пречките, колкото и да са сериозни, били ти династични, езикови, народности и дипломатични, от вътре и от вън, не са непреодолими - стига да има Воля. Вкратце, нашата - на съзнателната интелигенция - длъжност, - и патриотична и хуманна длъжност е, организация и агитация. Организация и всеместна, всебалканска агитация. Докато невежеството се просвети и прокуди; Отровата се обезвреди и предразсъдъка изчезне; Липсата на гражданственост и обществен дух се създаде и развие; и Докато нуждата от солидарност, а най-вече от Балканска солидарност, се разбере от всички. От всички: от Карпатите до Архипелага и от Черно море до Адриатика. Организация, просвета и агитация, устно и печатно, докато у нас и навсякъде по Балканите всички разберат, видят, почувствуват и съзнаят "Че техний траен мир и щастие; Напредък, помин, родовластие, Просвета, сила и Спасение са в Сговор и Обединение; А в пътя към Б. Ф. лежи предимно В зачитане правата си взаимно." Красно село, при София.

4.3.1. Човекът Стоян Ватралски роден на 7 март 1860 година, почива на 31 август 1935 година * * * А) Стоян Кръстов Ватралски. Битописна скица Библиотека Стоян Ватралски. Т. Уводни. Човекът. София, 1933, с. 5-10. Вакарелско овчарче 1860-1874 Роден на Благовец, 7 априлий, вероятно 1860 година, в село Вакарел, махала "Хановете", сега Гарата, където е живял до 14-а си годишна възраст Баща му, Кръстьо Иванчов Ватралски, бил овчар. Презимето Ватралски е семейно и наследствено. Отличителна черта на овчарчето Стоян била неутолимата жажда за знание. Ученик в Самоковското градско училище 1874-1876 До 14-а си годишна възраст той не знаел и буквите. Изпратен в Самоков като ученик, той напреднал много бърже. Четирите отделения свършил в две години и от 4-о отделение бил преместен, по решение на учителския съвет, направо във 2-и клас, където го заварило Априлското въстание в 1876 г. Едно съдбоносно събитие 1878-1878 През време на Освободителната война 1877-1878 г., религиозно усърдния юноша, посредством четиво и лични влияния, по дълбоко убеждение възприел Евангелското Вероизповедание, и така свързал съдбата си с малкото Българско Евангелско Общество, което обстоятелство и досега спъва призванието му като общественик, поет и писател. В Самоковското Американско училище 1878-1882 След тоя съдбоносен, но за него тогава радостен преврат, той постъпил, като се поддържал с работа, в Американското научно-богословско заведение в Самоков, където продължил до 4-и клас, включително. Отличителната черта в тоя период на живота му била пламенна евангелска ревност. Проповедник в Хасково 1882-1884 Изпратен от американските мисионери, работил около година и половина с бележит успех като проповедник (не пастир) в град Хасково. Работата му се понравила. Неговата жажда за наука, обаче, не го оставя. Затова, оттам заминал за странство, за да закръгли богословското си и научно образование. Студентство в Америка 1884-1894 В Америка Ватралски следвал в три учебни заведения: Академия - курса, в която не завършил - в Бриджтон, Ню-Джърси; Семинария във Вашингтон, федерална столица на Съединените държави; и Колегията в Харвардския университет в Кеймбридж, при Бостън, Ню-Ингланд. Печели в литературен конкурс 17 юний, 1894 Като студент, особено в езика (английски) той се отличил с бележити постижения. В академията г-н Ватралски спечелил конкурса за декламация, а в Харвард, под псевдоним "Pope" в състезание със своите съкласници, неговият "Бакалавърски химн" спечелил конкурса. Този химн се печатил и пял от голям хор през време на годишните тържества. Същият е бил препечатан от много американски вестници заедно с портрета на г-н Ватралски и изненадни бележки, че автора му бил чужденец студент. Всичко това му дало случай да вкуси първата глътка от световна слава. При това, този литературен успех засилил значително пораждащата се в него идея да стане не проповедник, както изпърво възнамерявал, а писател. Сказчик в Съединените държави 1894-1900 От пиедестала на тази си известност, той проходил държавите Масачусетс, Мейн, Ню-Хемпшир, Вермонт, Кънектикът, Ню-Йорк, Пенсилвания, Охайо, Вирджиния, Индиана, Илинойс и Канада, където държал сказки за България и българите и върху различни религиозно-етични теми. А в промеждутъка писал в проза и стих, в следните вестници: The Boston Transcript, The New York Tribune, The Chicago Tribune, The Forum и други. През пребиваването му в Америка, особено през последната шестгодишна негова дейност като сказчик и като писател, г-н Ватралски очевидно растеше в популярност, та имаше добри перспективи, дори изкушения, да остане завинаги в "Земята на свободните". Ала поради своето чувство на дълг към Родината, той в началото на текущото столетие се завърна в неговата любима, ала неприветна към него България. В Красно село, при София 1900 След една-две години той се установи да живее в Софийското предградие Красно село, Боянско землище, като "Писател-земеделец". За да не бъде в тежест на държавна или общинска черковна трапеза, той купи със спестените си в Америка пари място за стопанство, което сам обработва за издръжка на семейството си. Откак се завърна той само два пъти е напускал България: през време на Балканската война, в 1912 г., като "Себепосланик" за шест месеца в Англия; и една година, по случай едно университетско тържество в Америка, който случай той пак използува за сказки, за да осветли положението и да защити становището на своето онеправдано племе. Това бе в 1924-1925 г. Литературно той не е от модните. С излизането си с първия сериозен труд "Битие", в българската книжнина - както и трябваше да бъде - пръв го поздрави и акламира с "Добре дошъл" патриархът на съвременната българска литература Иван Вазов. Другите още не са пристигнали, ала все още да се някъде на път! Че Ватралски не е разбран, няма нищо чудно, като знаем него и средата, в която работи. Вярващ християнин, възторжен идеалист и строг моралист, как може да бъде обичан или дори разбран от нашата интелигенция, която е цинично скептична, сухо материалистична и сластно безпътна? Ала между здравата, непокварена част от народа, той си пробива път, мудно, но сигурно. И досега той живее своя си особен, уединен в Красно село живот, по Толстоевски - сменяващ умствената работа с физическата и обратно - като само отвреме навреме, по покана отнякъде излиза да чете някоя сказка или да печати някоя статия. Прочее, Стоян Ватралски все още работи безспира и чака без колебание своя ден, който приживе или подир неминуемо ще дойде. А този знаменателен негов Седемдесетгодишен юбилей, не изглежда ли като пукване на зората? Все-таки, ние знаем неговото битово верую: "Аз живея, за да мога Да подкрепям честността, Да сътруднича на Бога В тоз живот и вечността: Да се боря вред с лъжата, Светский дух и суетата: Всички болести в душата, Що слугуват на смъртта". София, 25 март, 1930 г. София, 25 март, 1930 г. Уредникът. * * * Б) Стоян Кръстов Ватралски. Общественик и родослужител Библиотека Стоян Ватралски. T. Уводни. София, 1933, с. 11. Общественик и родослужител Поздрави от Братя Бъкстон (от Лондон) Любезни г-н Мишков, Предайте на г. Ватралски моите най-горещи поздравления при достигането му Седемдесетия си рожден ден. Много се радвам, че един поет, който е толкова много заслужил на своето отечество, така достойно се чествува от своите съотечественици. Аз го смятам за чест, чрез настоящето си приветно съобщение, да имам дял в това хубаво тържество. Лондон, 14 март, 1930 г. Искрено ваш, Ноел Бъкстон. (Лорд Бъкстон е сега член на Горната Камара, а в 1930 г. беше вече втори път Министър на Англия в кабинета на Макдоналд). * * * В) Харвардски бакалавърски химн. Библиотека Стоян Ватралски. Т. Уводни. Човекът. София, 1933, с. 68-70 Стоян Кръстов Ватралски Harvard Baccalaureate Hymn Class N 94 О Thou in whom we live and move And have our being day by day, Send forth Thy wisdom from above To lead our steps and light our way. Let Faith add depth to all we know, Let Hope inspire and make us strong, And Love, fulfilment of Thy law, Exalt our souls past self and wrong. Lo, Mammon leads the powers of night And reigns supreme, while souls decay: Espouse we, then, our brother's right And, strong in manhood, serve our day. With open brows press to the van, Erect before the worlds and Thee; Thus stand for Virtue, Truth and Man, And live Thy truth that makes man free. O Lord of life, of wisdom source, Guide this new life to-day begun That, when each ends his fruitful course, Both men and angels cry, Well done. Harvard University June 17,1894. * * * Харвардски бакалавърски химн (На свършилия в 1894 г. клас) O, Ти, Източник наш и Край, Извор на знание и ум; Мъдрост от свише ни предай Да ни упътва в правий друм. Днес стъпваме в живота ний нов На битов труд и жизнен плод; Надежда, Вяра и Любов Нек оплодяват тоз живот. На, днес цари в света Мамон Над гинещи души в разврат:- Нек сринем ний тоз златен трон И вдигнем всеки паднал брат. Да служим смело своя век С борби и труд, за общий бит За правний дял на всек човек В живота общ и плодовит. Ти, Боже, дух и мощ ни дай Да не се спрем пред трудности, Та всички да творим до край Човешките си длъжности Университета Харвард, 7 юний, 1894 г. съчинение и превод от: Стоян Кръстов Ватралски.

4.3. СТОЯН ВАТРАЛСКИ пастир-евангелист, родослужител, общественик, писател, поет, книжовник, автор на евангелски песни 4.3.1. Човекът Стоян Ватралски, роден на 7 март 1860 година, почива на 31 август 1935 година 4.3.2. Федерация на Балканските държави, Духовна обнова, Г. VII, бр. 5-6 (V - VI.1928), с. 2-4., Стоян Кръстов Ватралски 4.3.3. Един българин в Американския литературен свят 4.3.5. Българският поет и публицист в Америка, Стоян Кръстов Ватралски в Америка, Духовна обнова (Пловдив), Г. IV, бр. 2 (II.1925), с. 1-3.Павел Мишков 4.3.6. Себепосланник в Англия 4.3.7. На гости при общественика и патриота Ст. Ватралски, Петър Илиев 4.3.8. Кой и какъв трябва да е българския представител в Америка, Зорница, Г. 45, бр.12 (18.III.1925), с. 3., Ст. Ватралски 4.3.9. Интервю със Ст. Ватралски, България и Америка. При добрия другар на баща ми, Зорница, Г. 45, бр. 21 (27.V.1925), с. 3-4., Н. Ив. Цаков 4.3.10. Мисията на Ватралски в Америка 4.3.11. Един следобед при писателя-поет, На гости у г. Стоян Ватралски, Духовна обнова (Пловдив), Г. IV, бр. 7 (IX.1925), с. 6-8., Е. Спространов 4.3.12. Ноел Едуард Бъкстон и Стоян Кръстов Ватралски 4.3.13. Човека, общественика, учителя, писателя, идеалиста и родолюбеца, Ватралски на 70 години 4.3.14. Юбилейна годишнина 1860-1930 г. Стоян Ватралски, Зорница, Г. XLIX, бр. 13, (2.IV.1930), с.1, .Н. Ив. Цаков 4.3.15. Библията и Стоян Ватралски 4.3.16. Иван Вазов за "Битие" на Ст. Ватралски, Иван Вазов до Стоян Ватралски, Писмо. Факсимиле 4.3.17. Житейската философия на Ватралски 4.3.18. Каталог на книгите в Библиотека "Стоян К. Ватралски" 4.3.19. Смъртта на Ватралски, по страниците на периодичния печат 4.3.20. Спомени за Ватралски 4.3.21. "По кръв славянин, по народност българин, по сърдечен избор евангелист"

В) "Една от задачите на учениците на Всемирното Бяло Братство, е да подигнат у българите религиозното чувство, не само по форма, но коренно" СВЕТЛИЯТ ПЪТ НА ЗНАНИЕТО 23 авг., [понеделник], 4 ч. след обед В Свещеният огън. Съборни беседи от Учителя, дадени на учениците на Всемирното Бяло Братство при срещата им в гр. София, на "Изгрева", през лятото 1926 година. София, Просветния комитет, [1926], с. 47-48. "... И тъй, тази вътрешна връзка с Бога трябва да се създаде. У българина тази връзка е много слаба. Една от задачите на учениците на Всемирното Бяло Братство, е да подигнат у българите религиозното чувство, не само по форма, но коренно. Нас не ни интересува външната форма, но трябва да се произведе един вътрешен преврат, най-първо в нас, а после и вън от нас. И тогава, туй духовно течение ще потече в целия български народ, и ще стане едно общо повдигане на народа. Първото нещо е да направим едно скачване, една вътрешна връзка между Божествения свят и човешката душа. Тази връзка още не е заякнала у всинца ви. Вземете например, колко лесно се разколебава вярата ви! Някой път казвате: дали има Господ, или няма Господ - съмнявате се. Това показва, доколко връзката ви е слаба. Най-красивото, обаче, е да живеем в Бога. Той ще ни даде един вътрешен импулс за всичко. Като живее човек в Бога, всичко може да върши, всичко се одухотворява. Та казвам: псалмопевецът, който е писал "Хвалете името на Бога", е разбирал това нещо."

Б) "Великото в живота на всеки духовен човек, това е разумното разбиране на Словото Божие" ИМЕНАТА ВИ СА ЗАПИСАНИ 25 авг., сряда, 9 ч.с. В Свещеният огън. Съборни беседи от Учителя, дадени на учениците на Всемирното Бяло Братство при срещата им в гр. София, на "Изгрева", през лятото 1926 година. София, Просветния комитет, [1926], с. 101-102. " ... Великото в живота на всеки духовен човек, това е разумното разбиране на Словото Божие. Под "Слово Божие" подразбирам всичко онова, което ни се открива и във видимия, и в невидимия свят: това, което се открива на сърцето ни, на ума ни, на душата ни, на духа ни. При сегашното състояние на човешкото развитие, тия четири съзнания са присъщи на великата човешка душа. Велика човешка душа наричам тази, която държи всичко в света. Тогава, от какво се пораждат различията в човешкото развитие? Причината на това е, че тия четири съзнания не са съединени в едно. Колкото повече се обединяват тия съзнания от човешкия дух, толкова повече човек расте и се развива.

А) "Бог във всичките векове е един и същ" ОТВЪН И ОТВЪТРЕ. 22 авг., 1926 г„ неделя, 11 ч. - В Свещеният огън. Съборни беседи от Учителя, дадени на учениците на Всемирното Бяло Братство при срещата им в гр. София, на "Изгрева", през лятото 1926 година. София, Просветния комитет, [1926], с. 22-23. "... Кажете ми сега: какво разбрахте от Библията и от беседите, прочитането на които ви бе дадено като задача през тази година? Някои от вас прочетоха цялата Библия, както и четирите серии, а някои не ги прочетоха. Нищо от това, туй е задача, която трябва да изпълните в продължение на четири години. Значи, имате срок още три години. Тъй щото, задачата, която ви се даде тая година, ще се продължи и за по-нататък. Кое е най-важното, което намерихте в Библията? Аз ще ви кажа? Най-важното за вас е, че Бог във всичките векове е един и същ. И във времето на Адама, и във времето на Аврама, и във времето на Мойсей, и във времето на Христа, и в сегашни времена, Бог е един и същ, но само че методите, чрез които действува, са различни. Бог е един и същ и в Него блика живот, Любов. Бог е пълен с Любов." СВЕТЛИЯТ ПЪТ НА ЗНАНИЕТО. 23 авг., [понеделник], 4 ч. след обед. В Свещеният огън. Съборни беседи от Учителя, дадени на учениците на Всемирното Бяло Братство при срещата им в гр. София, на "Изгрева", през лятото 1926 година. София, Просветния комитет, [1926], с. 34-35. "Най-красивото, обаче, за вас е да добиете живота. Кой живот? - Великият живот който е пълен с вътрешен мир, с вътрешна радост. Има една радост, която разширява съзнанието на човека. Тя е тази радост, която се крие във великия, Божествения живот. При изучаване на религиозния живот, човек трябва да бъде свободен, за да не дойде до еднообразие в нещата. Някой път хората страдат от еднообразие, а някой път от немарливост. Запример, като четохте Библията през тази година, бивахте ли всякога точни при четенето? Имахте ли всяка сутрин определено време за четене? Пък и при изпълнение на наряда не бяхте точни. Някой път си казвахте: ще отложим четенето на наряда за утре. Вие постоянно отлагате. Защо? Имате ли важни причини? - Нямате. Действително, аз намирам, че прочитането на Библията за една година, това е грамаден материал. Да се прочетат още и четири серии беседи, това става вече много. Това е работа за 10 години. Главният обект в Библията е животът на проявения Бог в света, или проявлението на Христа. Животът на всички пророци, апостоли, то е все изявяване на Божествения живот в тях. Централното лице в Библията, обаче, е Христос. Да се разбере животът на Христа в най-широк смисъл, за това се изисква един възвишен ум. Защото, според степента на нашето съзнание е и схващането ни за Бога. Ние можем да схванем Бога като съдия по отношение на нашата престъпност, а можем да Го схванем и като Любов по отношение на нашата слабост - както майката постъпва с любов по отношение на детето си. Каква е майчината любов? Майчината любов се изразява в отхранване на детето...."

Статия 4. Защита на Религията Зорница, Г. XLVI, бр. 41,13.Х.1926, с. 1. пастор Д. Н. Фурнаджиев Много се е писало и говорило по тоя предмет напоследък, и голямо разногласие цари. Цялата подигната полемика се съсредоточава около съществени и повече несъществени спорове между господствующата църква и иноверците. Лагерите, които защитават страните в спора не са православните на една страна, и неправославните на друга страна - съвсем не. Напротив, защитниците на свободата на изповеданията са повечето православни. Те не се свенят да наричат гоненията против инославните сънародници "Религиозно хулиганство". Такъв език евангелистите никога не са държали. Това са православни писатели и общественици. Самите водачи от народната църква са на два лагера по въпроса. Те са по-далеко по мнение, отколкото сектите помежду си. Нека поясним: В един и същ вестник пишат двама. Великодушието на вестника е отлично. Единият казва, че "чрез успехите на тия пропаганди, особено чрез успехите им в младежките християнски организации, бавно, наистина, но сигурно (к. н.) се подкопават основите на нашата народностна държава", което за него е синоним с държавната вяра. А пък другият пише, че в тия организации за "прозелитизъм ни дума не може да става ... от 13-годишното съществуване на Студентското Христово Дружество, и от няколко годишното съществуване на Софийското младежко Христово Дружество няма нито един член, който от православно вероизповедание да е станал евангелист и обратното". Кой от тия православни братя е прав? Въпрос е, дали някой от тях знае де има евангелска църква в столицата, но вторият е виден и полезен член на Софийското младежко Христово Дружество. Тогава първият от тия двама писачи говори напосоки, по предположение, безосновно, и с неверни твърдения руши в народа сговор, разбирателство, вяра и истина. Ако той се прави илюзия, че защищава народната църква, нека ни позволи до го уверим, че така вяра не се крепи, а се руши. Твърди се, че "в никоя страна пропагандите не намират такава широка, безпределна свобода, както в България". И това са голи думи. Ако се кажеше това за православните страни в Близкия Изток, то щеше да е вярно, ако и да напоследък Гърция ни конкурира в туй отношение. Но твърдението "в никоя страна" далеч не отговаря на истината. Пера, както онова, което е писало горната суха фраза, са възбудили неестествено усърдие за народната църква и са разгорещили фанатическите страсти до такъв размер в някои места, че законни права на честни и благородни български граждани са им отказвани от дребни чиновници в съюз с фанатизирани свещеници. Конкретно засега няма да говорим, но сме готови с материала. Ако това целят тия прекалени светии, то имаме да има направим следния комплимент: постигнали сте целта си, но с най-несъобразителни с религията и здравия ум средства. Ако туй е успех, постигнали сте го. Тържествувайте. Ако попитате историята, обаче, тя ще ви каже: оставете тия хора на мира, не се занимавайте с ограничения и насилия на съвестта; това е неправда, а неправдата винаги носи наказанието си за виновниците. Поетът казва: "Ти не си ли чул за будна Немезида, Що преследва злото всякога с успех, Руши люто все що се без правда зида, И наказва всяка глупост или грях?" Драконовските мероприятия на Людвиг 14-и, който прокуди от Франция хугенотите (евангелисти), лиши Франция от трудолюбивото, събудено и трезво население, което съставяше най-добрата кръв на Франция. Тия отидоха в Англия и Холандия, за което Англия и до днес е признателна. Да защищаваш своята църква е свещена длъжност. Тука въпрос няма. Но как ще я защищаваш? С какви средства ще си служиш? Ясна ли е целта ти? Да не си в мъглата? Да не си по-слабата страна, та за това се домогваш до гражданската власт и насилие? Помни, че църква, която се обляга на държавната трапеза и очаква държавата да я защити със закони и полиция, излага себе си на заслужена критика от всички безпристрастни умове, и губи своето морално и духовно влияние в обществото. Църквата сама трябва да отхвърли всяко намекване за закон за защита на религията. Вярно ли е, че религията е така слаба, че трябва защита с насилствени средства? Ако е така, то такава религия не е и не може да е от Божествен произход, с Божествен авторитет. "Нашата родна църква враждува (против Мл. Хр. Дружество) за имена и форми" - пише уместно един виден православен столичанин. Такова становище отговаря ли на ученията и духа на нашия блажен учител и Спасител? Евангелието е отбележило становището на Исуса Христа както следва: еднаж Йоан му казал: "Учителю, видяхме един човек, който в Твоето име изгонваше бесове, а ние му запретихме, защото не ходи спедiнас." Що отговори Исус на това тогавашно сектантство на неговия ученик Йоан? Исус рече: "Не му запрещавайте, понеже, който не е против нас, той е за нас". (Map. 9:30-40). Донякъде влизаме в положението на народната църква. Православни и инославни секти вербуват своите привърженици и умножават числата си за нейна сметка. Това е неприятно. Тя като "господствуваща" вяра, иска да запази своя престиж и достолепие, това е естествено, това е нейно право, и народът го очаква от нея. Сега въпросът е: как да се защити и предпази от свои вероотстъпници и разколници, които се отклоняват от православната църква? Насилия, бой, омраза, гонения, фалшиви обвинения, ругания, ограничения по законодателен ред и тем подобните, нито са справедливи, нито християнски. Самата църква трябва да работи против такива средства в църковната дейност. В противен случай, те ще се зле отразят на нейното влияние. Има "още по-превъзходен" път и него желая в кратце да посоча тук. На първо място, нека никой не се плаши, че имало различни тълкувания и схващания, дори и различни възгледи по богословието на Християнството. С време, по еволюционен ред, най-доброто ще преживее всички други. Хората са се различавали, различават и ще различават по всичко, с което човешкият ум има да борави. Разумът е и независим и любознателен, и насила нито му се дава, нито му се взема. Такъв го е създал Великият Творец. За нас Исусовото учение и практически дух съвсем отговарят на здравият разум, но ако някой поиска да наложи Евангелието другиму, то съпротивата е готова от страна на свободния човешки дух. Векът ни не апелира за авторитет към погрешими събори и синоди, и техните често невежествени и противобиблейски постановления. Но векът ни лесно приема авторитета на Христовото Евангелие, защото то отговаря на нуждите и на разума на човека. Църква, която разпространява Евангелието, вместо някое свое тълкувание на същото, постъпя умно, и за нея има надежда. Но църква, която цели да наложи възгледи, а държи под ключ Евангелието, тя кове вериги за здравия разум - ще фалира! Религията не може да се защищава с държавен закон, а с неуморното, вещо и конкретно проповядване и прилагане на практика принципите и идеалите на Божествения учител и Неговите призвани за тая цел апостоли. Съвестта не ще полиция, а просвета. Исус не казва: Идете и заповядвайте!, а идете и проповядвайте! Нека се има тая разлика предвид. Това ще издигне църквата и нейното влияние в народа. На второ място, никой да не се бои от търкане на възгледи или съревнувание в дейност. Нищо друго няма да събуди и оживи един работник за вярата както примера на друг, жив и сполучлив работник в същата насока. Съревнуванието не трябва да има нито следи от надменен дух, нито умисъл за увреждане други, нито злоба, нито завист. Всичките християни трябва с готовност да възприемат методи на дейност употребявани от други християни, щом те са прави и полезни. Който иска да удържи на своята страна хората, в чиято среда работи, за него има едно единствено справедливо, законно и полезно средство, а именно: той трябва да надделее над всички други дейци в тая насока със своята просветна дейност. На трето място, ако трябва да се бориш и обориш, пази се от средството на тълпата; с нея плет и мост можеш да събориш, ала учение не можеш да обориш. Има друго и ефикасно, сполучливо средство. Нека го поясним с един съвременен пример. Преди няколко години американският безбожник Ингерсол държа реч една св. Неделя в Бостънския театър, в която нападна и Християнство, и църква, и църковници. Християните не се домогнаха за защита до държавните органи. Те употребиха по-превъзходния път. Пастирите и свещениците в града решиха, идната св. Неделя всичките да проповядват в защита на Вярата и да посочат безумието на безбожието. А в същия театър, дето Ингерсол бе говорил миналата св. Неделя, в същия театър и на същия час тая св. Неделя говори в защита на Християнството, един много учен и силен защитник на вярата. Така и безбожникът, и безбожието му бяха оборени и осъдени. Този е начинът да обориш вярването на заблуден брат. Една дума в заключение. Психиката на хората не е еднаква; за едни мистицизмът е всичко, а за други той е "гонене на вятър"; за едни рационализмът е всичко, за други той е цяло безверие; за едни обредността успокоявала съвестта им, задруги тя е мъртва форма; един удовлетворява душевния си копнеж с окултни дирения и изследвания, когато друг намира това за заблуда и се занимава с видимото, реалното на сетивата. Но не е ли Божия промисъл, че Евангелието има предвид различните психики на хората и отговаря на всички теоретически и практически влечения? Само че, то трябва да се изучава със смирение, благоговение и вяра в Бога. Нека разпространяваме Евангелието.

Кой и защо поставя уводната статия във вестник «Зорница» Вергилий Кръстев Уводната статия "Защита на религията" във в. "Зорница" б. 41, от 13 октомври 1926 г. е на пастор Д. Н. Фурнаджиев. В тази уводна статия се говори, че според господстващата църква, всички секти подкопават държавата и затова властта, за да укрепи и запази държавата, трябва да гонят сектантите. Църквата се стреми да се защитава с държавен закон и да се храни на държавната трапеза. А изходът е в просветната дейност за изучаване на Евангелието и то да се проповядва с живеене и чрез дух. И то трябва да се изучава. В същия брой 41, на с. 2 е третата статия на Стоян Ватралски за Белите Братя. Тази статия е озаглавена "Дънов". Тя е публикувана заедно с моите бележки. На с. 2 най-отдолу вдясно под черта са отбелязани няколко реда, който не са публикувани в книжката, отпечатана в гр. Пловдив през 1926 г., но е публикувана в книжката в гр. Нова Загора през 1926 г. Този текст гласи следното: "Ако мерим дъновистите от морално гледище, ако ги съдим по характера на делата им - мерило, което сам Христос ни даде, то те са най-добрите съвършени християни". А сега ще публикуваме статията "Защита на Религията". И след нея още мисли на Учителя изказани на същия събор, 1926 г.

В) "Целта, идеалът на човека е да бъде съвършен, а да бъде добър - това е средство" ДОБРО И СЪВЪРШЕНСТВО 29 авг., неделя, 7,30 ч. в. - В Свещеният огън. Съборни беседи от Учителя, дадени на учениците на Всемирното Бяло Братство при срещата им в гр. София, на "Изгрева", през лятото 1926 година. София, Просветния комитет, [1926], с. 216-217. "... Ако искате да бъдете добри, ако искате да бъдете съвършени изведнъж, никога няма да бъдете такива. Много погрешки ще правите, докато станете съвършени. Целта в живота на човека не е той да бъде добър, но да бъде съвършен. Целта, идеалът на човека е да бъде съвършен; а бъде добър, това е средство. Та, когато аз ви говоря, че трябва да бъдете добри, това е само средство, за да достигнете съвършенството. Следователно, добротата не е идеал в живота на човека, а е само средство и условие за постигане на съвършенството. Тогава, аз обяснявам, защо трябва да бъдете добри: трябва да бъдете добри, за да бъдете съвършени. Защо трябва да бъдете съвършени? - За да бъдете добри. Който разбира закона, ще знае, като се казва, че човек трябва да бъде съвършен, за да бъде добър, трябва да подразбира условията; а като се казва, че човек трябва да бъде най-първо добър, ще подразбира, че доброто е необходимо за постигане на съвършенството. Съвършенството има два израза: в Божествения свят съвършенството се изпитва с голямата радост, която Духът съдържа. Но като дойде духът на земята, изпитва се голямата скръб. И ако вие не искате да страдате, трябва да отидете горе - нищо повече! Пък щом не можете да се проявите горе, непременно трябва да се проявите долу - няма изключение в този закон. Щом човек влезе в живота, той трябва да се прояви или в радостта, или в скръбта. Или, казано на научен език: човек трябва да се прояви или между хората, или между ангелите. Между хората ще се проявиш като страждущ човек, а между ангелите ще се проявиш като добър човек. Следователно, в това отношение казвам така: страданията, това са корените на дървото, а радостите, това са клонищата. Корените и клонищата, те. страданията и радостите заедно съставляват дървото на живота. Без корени не може да има растене, та колкото повече страдате, корените стават по-дълги и по- силни, а щом корените са по-силни, и вашите клонища са по-силни - съответствие има. Значи, енергията, тази разумна сила, която се проявява в корените на вашия живот, която действува долу в земята, ще се прояви и в клонищата, т.е. в по- висшите области на вашия живот За да бъдете силни в света, тази идея трябва да се срасне с вас. ... "