Ани

21. Учителят в Дългопол, Варненско Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Том 17-и. София, Библ. Житен клас, 2003, с. 644. Д-р Стефан Кадиев. Учителят идва в Дългопол. Баща Му не Го приема. Учителят отива в кръчмата на Яким Видов от Македония. Там се среща с местния учител Никола Овчаров. Той го завежда и приема в дома си, където Учителят престоява към един месец. Гледал на Никола Овчаров и му казал: - Ти от деца нямаш късмет. На стари години при чуждо дете ще умреш. Той имал едно дете на 3 години, казвало се Велчо, но се поминало в същата година след заминаването на Учителя от Дългопол. Жената на даскал Никола Овчаров, като чула думите на Учителя, Му се надсмяла и Му казала една цинична дума. Като умира момченцето им Велчо, те си взимат едно хранениче. Даскал Никола не го искал и не го обичал. Една сутрин жена му Злата оставя даскала и храненичето да спят, а отишла у съседите за мляко. В това време детето се събудило и извикало на спящия: "Татко, татко!" И той чува също гласа на заминалото си дете. От този момент той обиква като свое дете храненичето - Надежда. Тя завършва акушерство и се установява в близост до София - в Слатина. При нея идват осиновилите я родители - даскал Никола и Злата, където прекарват старините си и умират на ръцете на храненицата си - тъй, както Учителят им казал много години преди това. И двамата са погребани в слатинските гробища край София. Надежда и сега е още жива и живее на Слатинското шосе. След много години отива Надежда, придружена от сестра Райна и разправя Му за случая и иска от Него да види извора. Когато Учителят е бил в Дългопол, идвала при него родната му сестра Мария. В това време тя била болна. На западната страна на Дългопол се намирала местността Карабурун, сега се именува Камен дял. Там Учителят открил един извор, който нарекъл "Бялата вода". Построил шатра и стоял със сестра си Мария 20 дена, където пила и се мила с откритата от Учителя вода и оздравяла.[Забележка на съставителя. За "Бялата вода" виж "Изгревът" том X, снимки № 9 и 10.] Сестра Мария разправя за Учителя, че изминали цели 3 години, а Учителят като дете не проговорил нито дума в това време. Майка му Добра много се тревожела и страхувала да не е ням. Един ден, като се завръщали от нивата, ги посрещнала бабата на Учителя, по майка, и казала: - Петър проговори като възрастен: "Бабо, направи ми люлка, че искам да спя!" След това вече започнал да говори.

20. Време е Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Том 2-и. София, Библ. Житен клас, 1995, с. 292. Борис Николов. Учителят Петър Дънов имаше рождена сестра, която се казваше Мария. Като девойка тя се запознала с евангелистите-методисти във Варна. Залюбила се с един от тях - Пенко Стамов и се омъжва за него. От брака си има четири дъщери: Любка, Йорданка, Добра, Анка и син Константин. Всички деца на Мария са били евангелисти и смятаха, че техния вуйчо - Петър Дънов прави отклонение от Евангелието и не могат да Му простят за това. Единствено една от дъщерите - Люба, по мъж Чакалова, приема Учението на Учителя. Дошло време, Мария е възрастна и болна. Разбрала, че ще си заминава от този свят и изпраща дъщеря си Люба да отиде при Учителя и да иска помощ. Поискала Той да отиде при нея, на място да й помогне. Учителят поръчал на Люба: "Поздрави я от Мене и й кажи, че всичко ще мине". Дъщерята се връща у дома, а майката я посреща здрава. А като тръгнала към Учителя я оставила на леглото, готова за умирачка. Минало време и баба Мария отново се разболяла и изпраща Люба да търси Учителя за помощ. Люба отива на Изгрева да търси помощ от Учителя. Отива горе, но Учителят Го няма. Пита този, пита онзи и всеки казва: "Ами Учителят е тук, иди и Го намери!" Люба отива в стаята Му, търси Го, а него Го няма. Търси Го в приемната долу, а него пак Го няма. Търси Го по целия Изгрев, а него Го няма. Кой когото срещне пита за Учителя и всеки казва, ето, Учителят е тук и беше еди къде си. Отива Люба на посоченото място, а Учителят Го няма. Всички, които разпитва, казват, че Учителят е на Изгрева. А тя не може да Го намери. За останалите Учителят е на Изгрева, а за нея Учителят Го няма. Така изминали три дни, без да може Люба да се срещне с Учителя и да иска помощ за майка си, която е рождената сестра на Учителя. На третия ден баба Мария си заминала от този свят. Тогава Люба отива при Учителя и съобщава тъжната вест. Учителят се усмихнал: "Сестра ми Мария искаше да се изхитри и този път, но беше вече дошло време да си замине". За всеки човек е определено време да слезне на земята и му е определено време, когато да си замине. Това се отнася за разумния човек.

19. Сродниците на Учителя Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Том 9-и. София, Библ. Житен клас, 1999, с. 225-227. Елена Андреева Вергилий Кръстев (B.K.): За семейството на Учителя почти нищо не се знае. Разпитвал съм приятелите, които са били по времето на Школата - всички вдигат рамене. Не знаят. Елена Андреева (Е.А.): Брат, за нас беше важен Духът на Учителя. Знаеш ли какво изживяване имахме всички в Негово присъствие. Кой ще обръща внимание на лични неща В.К.: Добре, че историците са писали за баща му Константин Дъновски. Е.А.: Никой от нас не се сети поне да го запитаме за едно и за друго, за рода My. В.К.: Искам да ви питам, вие заварихте ли някои от живите наследници на Учителя, разни племенници, сестра Му на Учителя? Е.А.: Да, баба Мария я заварих, родната сестра на Учителя. Тя е 10 години по-голяма от Учителя. Аз я заварих, тя идваше на Изгрева, но казваше на Учителя: Петър. Тя си остана протестантка. Протестантка беше, защото Учителят преди да замине в Америка е приел протестантството, за ужас на дядо поп. Вижте защо, религиозните форми сигурно не е могъл да ги търпи, понятно ми е това, нали. Всичко това са остатъци от идолопоклонство - паленето на свещи, кръстенето, иконите, всичкото това. Учителят казваше: "Как кръста ще бъде свещен? На кръста е разпънат Христос". Може ли оръдието, с което е бил убит един любим човек да го почиташ и уважаваш? Кръстът като прибор на страдание е едно, ама Христос разпънат на кръста, да ви кажа, то е наистина страшно, и после това е пак дяволска работа, да ви кажа, която е повлияла в християнството. Защото Христос нали възкръсна? Защо не дават възкресението, което е следващ момент и той е постоянен момент. А дават този миг-отрицателния, на голямото изпитание на Христа? Тъй че това е едно отрицателно влияние в църквата, което са приели. Не е положителното. А съм убедена, че тези неща още от младини ги е разбрал и затуй се е отказал от църквата. Той не че искал да печели нещо друго. И по тая линия после го изпращат, нали, да учи за проповедник в Америка, от протестантското общество в България. Даже скоро научих, че когато се е върнал Учителят от Америка, живял е три години в Нови Пазар, където баща му е бил свещеник. Там е бил Учителят, при баща си, а после вече, когато дядо поп Константин Дъновски остава, той живял в църквата, където е и погребан в двора, защото той е голям възрожденец, бащата на Учителя. В.К.: Сега какво ще си спомните за баба Мария? Значи тя така му е казвала: "Петре!" Е.А.: Да, така Му е казвала. В.К.: Имаше една сестра, тя казваше, че била при Учителя и тя дошла и казала: "Петре, дай ми малко кафе!" Е.А.; Да, да, обичаше кафе, обичаше. Когато ние бяхме в "Парахода", тя живееше у Йорданкини. Там при Йорданка Жекова я канеше. Нейната дъщеря Люба, и тя си е заминала, едничка тя от рода на Учителя прие Учението. В.К.: Значи Люба. Е.К. Люба. Другата й сестра, как се казваше не зная, беше зъболекарка. Тя не прие Учението. Даже помня, Савка беше ходила при нея да си лекува зъбите и така й говорила отрицателно за Учителя. Тя искала Той да й дава пари, да я поддържа, разбирате ли? Като богат вуйчо. Пък Учителя казваше, за общите пари: "Те не са мои". Даже един път на мен ми каза: "Идват хора и ми искат пари. Ами аз не разполагам с пари, те не са мои, те са дадени за Господа. Аз не мога да харча от тях." И друга една опитност, пак за пари ще ви кажа с Учителя, щото сега ми дойде наум. Учителят ми каза, че един брат от Казанлък дошъл при Него и Му носи 30,000 лева. "Ето, Учителю, тези пари ги давам за Бога!" Пък Учителят му рекъл: "Ех, по-добър касиер от тебе няма. Пази ги ти. Когато ми дотрябват, ще ти ги поискам," Минава време. Случило се, че братът си отива. Ще помислите, че парите са се затрили. Напротив, след време жена му идва и носи парите на Учителя и казва: "Мъжът ми каза, че тези пари са за Господа и Вие сте оставили той да ги пази". Предаде ги. В.К.: Не заварихте ли братът и сестрата на Учителя? Не сте ли говорили с тях? Е.А.: Учителят имал племенници от брат си Атанаса и от тази си сестра Мария. Мисля, че трима, толкоз са били. Не знам други деца да има дядо поп. Първа е баба Мария. Разказвала ли съм ви случая, когато се е годила? Не го ли знаете този случай? Учителят бил още малък, ученик и годяват баба Мария за някого, когото тя не иска. Тя плаче и той вика: "Како бе, защо плачеш?" И тя си казала мъката: "Годяват ме за един, когото не искам". В това време имало низи с царевици и пада низата и се скъсва. "Не плачи, како, както тези царевици се разпръснаха, така и твоята работа ще се разпръсне". Сега, това да го каже Учителят в зрялата възраст, за нас е понятно, Той си говореше с тези символи, но това дете го казва, значи от време на време е било посещавано от по-висши същества, за да направи тая връзка между разсипването на царевицата и разтурването на годежа на сестра си. Това тя го е разказала като опитност И така, разтуря се работата на баба Мария. Тя беше доста възрастна, когато го разправяше, беше над 70 години. Тя идваше рядко на Изгрева. Идваше лете, два или три пъти, оставаше, когато ние отиваме на Рила, да прекара в нашия "Параход". Хем ни го пазеше, да не слагаме друг човек и тя оставаше така, и там имахме всичко, оставяхме й покъщнина, всичко Нали, да си сготви, да си направи и по такъв начин се бяхме сприятелили. И даже веднъж аз я попитах: "Абе, сестра Мария, викам, кажи ми нещо за майка ти. За баща ти съм чувала повечко, но за майка ти нищо не съм чувала". "Какво да ти кажа, Еленке, майка ми беше неграмотна жена." "Е-е, казвам, нищо, че е неграмотна, то не е най-големия недостатък" "Много кротка беше и тиха". Това ми каза за майка си, не можа повече да ми каже. Сега, аз разбрах, тя е била кротка и тиха, а дядо поп е бил по-енергичен и с висок тон е говорил, и така по-господарски дух е имал, нали. Пък то в онуй време всички мъже бяха господари в семейството, така и то пълновластни. Даже жената е абсолютно подчинена на него. Но като свещеник, той би трябвало да има по-широко гледане, щото Христос примирява. Христос казва, че няма мъже и жени пред Бога, и че всички са души, така чете са равни пред Бога, и той би трябвало така да постъпва, но как е било не зная, но тя е била кротка женица, смирена. Друго съм чула, че преди да роди Учителя, много дълго е боледувала тя. Преди да забременее. Значи, аз така го разбирам: прекарали са я през една чистка, хубава, щото боледуването е чистене всякога, и тя дълго е боледувала, може би, за да се подготви така. То е имало и влияние отгоре нали, да я учат и т.н. Щото да бъде кротък и смирен човек, това е качество голямо. Та това съм чула и още нещо знам: Тя пак заболяла впоследствие. Учителят бил във Варна ученик в гимназията, и тя не си е заминала, докато той не дойде. Все казвала: "Петър да дойде, да го видя". И успяла да го дочака и тогава си заминала. Защото тя по-млада си е отишла. Значи тогава ученик е бил Учителя. Това знам за семейството.

18. Момчето Петър проговаря, за да пророкува Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Том 6-и. София, Библ. Житен клас, 1996, с. 275-278. Цанка Екимова. През време на Школата ние заварихме възрастните приятели, които съпътствуваха Учителя от началото на века до 1922 г., когато ние, младите, дойдохме при отварянето на Школата. В разговорите си те някой път ни разправяха събития или случки от онези времена. Споменаваха и някои неща за семейството на Учителя и за баща му, дядо поп Константин Дъновски. Някои от тях го познаваха и бяха разговаряли с него. Но това бяха откъслечни данни. Жалко, че никой от нас не се сети да запише всичко това и да го разкаже както трябва, защото Учителят пред нас, младите, не говореше за своето семейство, детство и юношество. А това можеше да се събере от съвременници на Учителя, от Негови сродници, близки и роднини. Рождената сестра на Учителя се казваше Мария. Тя често беше гост на Изгрева и понякога ние младите я разпитвахме и тя ни разказваше някои неща от ранните години на брата си Петър. Учителят за тях не беше Учител, а беше Петър. За нея той беше рожден брат и толкоз. Думаше Му и се обръщаше към Него така: "Петре, кажи! Петре направи! Петре, дай!" И все от този род. Не можеха да прескочат родовата си бариера. А Учителят освен Мария, рождената Му сестра, имаше и още един брат, който ние не познавахме. Ето какво съм чувала лично аз от сестра Му Мария за своят брат Петър. Учителят или Петър, като малко дете е бил с много деликатно здраве, бил слабичък, но физически строен. Бил е повече мълчаливо дете. Когато е дошло време да проходи, е проходил по-късно. Когато е дошло време да проговори, не е проговорил. Отначало е казвал срички, но после е спрял. Мълчал е и не е искал да говори. Отначало са сметнали, че няма да говори изобщо и така щял да си остане. Защо ли? Защото минали три години, после четири, пет години и дошла шестата година. Един път майка Му Добра, съпруга на дядо Константин Дъновски и дъщеря на чорбаджи Атанас от с. Хадърджа, а сега село Николаевка, е била на нивата. Обикновено жените са ставали сутрин рано и са вървели да стигнат рано на нивата и да копаят на ранина, когато слънцето още не ги е припекло. В къщи останал малкият шестгодишен Петър с баба му, която го е наглеждала. Дъщеря й Добра била на нивата, а тя била у дома, където е готвела гозбите и оправяла къщата. По едно време както си играел, както обикновеному, малкият Петър се обърнал към баба си и казал: "Бабо, направи ми люлка". Тя се втрещила, понеже дотогава всички са смятали, че той няма да проговори и ще си остане ням. Баба се разтичва, връзва му люлка, люлее го, разпява се и започва песен да му пее. Голяма радост е било за нея, че внука й проговорил пред нея самата. Като се върнали от нивата била голяма радост, че било песни и накрая тропнали по едно хорце. Това нещо го разказвала майка му Добра на собствената си дъщеря Мария, а сега баба Мария го разказваше на нас. Разказваше на нас, учениците от Школата на Учителя. Друг случай. За пръв път решили да заведат Петър на нивата. По това време било жътва, жътварите жънели, мъжете след тях връзвали снопите. Станало към обяд и малкия Петър изведнъж отишъл до положените вече за кръстец снопи, покачил се на един от снопите извикал: "Селяни, прибирайте снопите, защото иде буря!" Всички се смаяли и само се огледали. Небето ясно, няма облаче, а детето на дядо поп, което до вчера беше нямо и не можеше да говори и сега е проговорило и плещи какви ли не глупости и измислици. Продължават да работят и да не обръщат внимание. Но майка му Добра била толкова още поразена от това, че сина й е проговорил най-сетне и решила да изпълни това негово желание. Решила да не му разваля хатъра, да не би да се разсърди и да вземе отново да спре и да не говори. Тогава какво ще прави? Та тя още не се нарадвала от това, че детето й е проговорило на шест години. И понеже била стопанка на дома, дъщеря на чорбаджи Атанас, тя била новата чорбаджийка, затова обръща се към жътварите и нарежда да спрат жътвата. Наредила им да съберат снопите, а те не са били малко и започнали да ги правят на кръстци. Подреждали кръстците и накрая ги подредили както трябва. А другите селяни от полето гледали как жътварите на дядо поп спрели да жънат и в никое време подреждат снопите на кръстци. А това се правело при мръкнало време, когато за деня привърши жътвата. Поглеждали съселяните, усмихвали се, па си рекли: "Е, нали проговори сега на дядо поп момчето, дойде време да му вървят и по гайдата". Снопите били положени на кръстци. Те се полагат така, че класовете се затискат от следващия сноп така, че ако вали дъжд или бие град, да не може да ги очука. Така се запазват класовете на житото. Таман свършили и кога вдигнали глави, небето почерняло от облаци. А не минало дори един час от предупреждението на момчето Петър. Задухал силен вятър, започнала буря, че дъжд, че градушка, цяло бедствие. Прибрали добитъка под крушата, а те, жътварите, се скупчили под каруците, за да се пазят от градушката. Останалите съселяни, които се усмихвали и подигравали на момчето на дядо поп, били обрулени и нивите очукани до зърно от градушката. Нямало по- щастлива майка от Добра, че синът й най-сетне проговорил и на нея, и на селяните. Проговорил на ония, които имали уши да слушат и които искали да слушат. Друг случай. Аз съм го слушала от сестра Му - баба Мария, но същия случай го разказваше Иван Антонов, който Влад Пашов записа. Но аз ще го разкажа така, както го чух от баба Мария, която бе рождена сестра на Учителя. Баба Мария е била десет години по-голяма от Учителя. И когато е била момиче се е грижила за него. Така са правили всички по-големи момичета с малките си братчета. Но раснала и пораснала, замомяла се, станала мома на 18 години и дошло време да се помисли да й се намери мъж и да бъде омъжена. Дядо поп Константин Дъновски по ония години не е бил случаен човек и цяла Варненска околия го познавала, че дори и Истанбул. Поради борбите, които той е водел срещу гърците за правото да имат българско училище и църковната служба да се води на славянски език, е бил уважаван. Това нещо той го сполучва и открива първото българско училище в село Николаевка и за пръв път чете на славянски църковната служба в новооткрития параклис в собствения си дом и в църквата "Свети Димитър" във Варна. Така че дядо поп решил да потърси годеник за своята 18-годишна дъщеря Мария. Както решил, така и намерил годеник, и така поканил годежари у дома си. Решил дядо поп да я годява за един богаташки син. Но Мария не го харесвала, понеже тя си е имала друг, когото харесвала и тайно му се била нарекла да му бъде годеница и жена. Казала на баща си, че си е имала друг на сърце, и че друг ще си избере и за друг ще се омъжи. Но дядо поп бил твърд и казал, че неговата дума на две не се троши, а се изпълнява точно, не само от българи, не само от гърци, не само от турци, но от ходжи и паши, и че думата му се чува до Истанбул, та дори на най-голямата чаршия в Истанбул. Казал това и това не било лъжа. Но Мария отказала. Но все пак те я натикали в стаята на годежарите, за да бъде огледана и да послуша техния разговор. На нея й дотегнало да слуша разни приказки, излезнала от стаята и влезнала в една друга стая, за да се наплаче. А това била стаята, където малкото момче Петър си учил уроците като ученик от второ отделение. Като влязла Мария в неговата стая, тя се хвърлила на кревата, захлупила си лицето с двете ръце и започнала да ридае. Петърчо я запитал: "Како, защо плачеш?" Тя нищо не му отговорила, понеже смятала, че той е още дете и не може да разбере какво става с големи хора, когато са моми, когато дойдат годежари да ги сватосват и уговарят. Но понеже дошло време, че трябва да отиде пак при годежарите, за да им се представи на изпроводяк, то тя си избърсва сълзите и се запътила нататък в другата стая, където са били сватовниците. Но между двете стаи имало малко килерче, което съединявало двете стаи. Отгоре на тавана му били накачени и били провесени много сплитове от царевица. Така се е сушела и запазвала царевицата. Когато се обели царевицата, шушулите не се откъсват, а се заделят и чрез тях се заплитат и други мамули на сплит. Обикновено се заплитат от 20-50 царевици и става голям сплит около два метра. Същият сплит след това се прехвърля върху някоя греда и така виси цяла есен и цяла зима, докато му дойде времето да го свалят и да го рубят на палешник на зърна. Така че много сплитове от такава заплетена царевица висяла и провисвала от гредите на това килерче. Като преминала Мария от едната стая в другата, една плетеница от царевицата се скъсва и пада зад гърба й. Тя се стреснала, извикала от уплаха, обърнала се и като видяла каква е работата, започнала да събира бързо царевиците, защото ако ги видят сватовниците ще кажат, че тук живее мома мързелива и мома неугледна, и мома, която не е за сватосване и женитба. Бързала да ги събира, слагала ги е в скута си, а през това на прага се показал малкият Петър и казал: "Како, не плачи и не се тревожи. Така, както се разтури и се скъса и падна тоя сплит от тавана зад тебе, така ще се разтури оная работа, дето я гласят в другата стая за гдето си тръгнала и тя ще остане зад тебе, а ти ще си вървиш напред по твоя път." Тя не му обърнала внимание на тези момчешки думи, изречени по никое време и казани за някакви се царевици. Помислила си, какво знае той, какво става в оная стая и какво става с мене, че щяло да се разтури и след това всичко да се оправи. Влезнала в другата стая и пред всички й било съобщено, че тя вече е сгодена за богаташкия син, който не го е имало и не е бил в тая стая, а годежа се обявил от баща й и годежарите. Приела всичко това, нямало какво да прави, но в себе си решила, че тя няма да се остави току-така да правят с нея каквото си искат разните там годежари. На следващия ден тя чула и получила вест, че онзи момък, когото тя харесвала и комуто се е врекла да се сгоди за него и да тръгне подир него, бил пристигнал от Румъния, където бил известно време по работа и по търговия. Както й донесли вест, така и тя изпратила вест до него и вечерта тя избягва с него. Пристанала му. По ония времена българите са допускали и такъв начин за омъжване. Освен чрез сватове и годежари, уговаряне, има и още други два начина. Единият начин е било да откраднеш мома и тогава близките отиват и я питат: "Ти иска ли да те откраднат?" И когато момата каже: "искала съм", въпросът се уреждал със сватба и родителите присъствуват на сватбата. Но когато открадната мома каже: "не съм искала", тогава открадната мома не може да се върне при бащата. Тя се омъжва за този, който я е откраднал, но родителите не присъствуват на сватбата. Чак когато се народят внуци, тогава съществуват и има порядки и начини как да става сдобряването. Другият начин е, когато момата бяга от родителите си, не иска да се подчини на волята на родителите си, за да бъде омъжена за друг и пристава на онзи, който е на нейното сърце. Това прави и Мария. Пристава и избягва със своя любим. Дядо поп няма какво да прави вече, примирява се и когато се раждат внуците му се сдобрява, така както му е редът и какъвто е обичая от памти века. Така пророчеството на малкия Петър, изречено след разкъсването на сплитовете от царевица се сбъднало. След заминаването на Учителя, през 1945 г. Братството издири наследниците на баба Мария и те получиха една голяма сума пари за времето си. С тази сума пари беше откупено от наследниците на баба Мария правото на наследство, което те имаха от техния вуйчо Петър Дънов. Това беше правото за издаване на беседите на Учителя след Неговото заминаване.[Бележка на редактора. Баба Мария от брака си с протестантския евангелист Пенко Стамов имаше 4 дъщери и един син. Единствена, само една от дъщерите, на име Люба, стана последователка на Учителя, т.е. на вуйчо си. Заминаването й от този свят, е описано в "Изгревът", т. II, N165, с. 292. Непосредствено след това Учителят изпраща писмо до Люба, което прилагаме.] ПИСМО до Люба Чакалова София Любезна Люба, Майка ви си замина, за да си почине. Тя прекара добре живота си и сега й остава да започне новия живот на Любовта. Ходете по нейните стъпки, носете нейните добри чувства. Пожелавам на тебе, на Юрдана, Добра, Ана и Костадина добър живот. София, Изгрев 25 декември 1940 г. Свещеният подпис

17. Евангелската методистка мисия и протестантско училище в Свищов Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Том 5-и. София, Библ. Житен клас, 1996, с. 532-534. Мария Тодорова. "Началото на методисткото дело в гр. Свищов е положено през 1863 г. от добре известния американски мисионер Д-р Алберт Лонг. При своето посещение в града, той се запознал с някои тогавашни градски първенци и на събрания в частни приятелски къщи придобил последователи. След Д-р Лонг, около 10 години работил като проповедник пастир Гаврил Илиев. В 1875 г. се настанил като мисионер в Свищов Д. Ц. Чалис. В 1876 г. той се завърнал в Америка и през февруари 1879 г. пак се установил в Свищов. През 1881 г. добил повторно назначение проповедник в града ни. През 1882 г. се построил салон за събрания и пастирски дом на ул. "Пощенска", сегашната т. пощенска станция. В същата година се отворило и първоначално училище, отначало в салона, по липса на друго помещение. На следната година се наредило и класно училище, с пансион и с богословски отдел от двегодишен курс. За това училище се построило в 1886 г. ново специално здание. То функционирало до 1896 г. От богословския курс на това училище с кратко специален отдел, излезли осем младежи, от които петима работят още като протестантски пастори. От 1880 до 1892 г. Д-р Ст. Томов работил като протестантски пастир в Свищовската Методистка Евангелска Църква и учител в класното училище. Същевременно редактирал сп. "Християнски свят". От 1892г. протестантско- евангелското дело не е напреднало, напротив, изостанало е назад, защото семействата, които по-рано били последователи на Методистката Евангелска Църква се изселили от Свищов и се установили в други градове. Д-р Ст. Томов, дългогодишен протестантски пастир в Свищов, е роден на 25 март 1850 г. в гр. Котел. Първоначалното си образование получил в родния си град и през есента на 1862 г. заминал за остров Малта, гдето постъпил в английско училище. Това заведение завършил през 1865 г. и през Цариград се завърнал в родния си град. През септември, същата година, той постъпил в Роберт Колеж и завършил курса му през 1869 г. През следната 1870 г. учителствувал в Ямбол, а в 1871 и 1872 г. заемал службата секретар на английската болница в Галата, в Цариград. В началото на 1874 г. Томов заминал за Съединените Щати на Америка, където завършил през 1877 г. богословския курс на една богословска семинария. Веднага бил назначен за пастир в една скромна методистка църква за една и половина години. В началото на 1879 г. Д-р Ст .Томов се завърнал в България, като проповедник на Методистката Евангелска Църква в Северна България. Първото му назначение било в Търново. В този град работил при големи мъчнотии през историческата 1879 г. През 1880 г. бил преместен в Свищов, където работил като пастир и учител до 1892 г. Повторно бил назначен в града ни от 1905 до 1912 г, и най-после от 1920 до 1925 г. В последната година бил пенсиониран. През промеждутъчните години Д-р Томов служил като евангелски пастир последователно в градовете: София, Варна, Русе, Шумен. През последната война, в главната квартира, в служба на военното дело. Д-р Ст. Томов и като учител, и като протестантски пастир в Свищов, оставил добри спомени между гражданството. Работил е като общественик. Зачитан и уважаван е бил от свищовските граждани." Ганчев, Стефан протойерей. Евангелската методистка мисия и протестантското училище в Свищов. -В: Свищов. Принос за историята му. Свищов, 1929, с. 72-74. Понеже д-р Стефан Томов е имал изключително високо мнение за Учителя и го е защитавал при всички случаи, то ние бяхме принудени да цитираме кратка извадка от неговия живот като протестантски пастир както в Свищов, така и в България. Това е животът и пътят на един евангелски проповедник у нас [Забележка на съставителя: 1). По препоръка на пастор Йордан Икономов и пастор Стефан Томов, ученикът Петър Дънов получава стипендия и е приет да учи богословие в методистката семинария Дрю, щата Джърси, САЩ. 2). През 1924 г. в сп. Християнски свят, Г, 28, бр. 5 (V.1924), с. 52-53 и бр. 6-7 (VI-VII.1924), с. 65-67, д-р Стефан Томов публикува срещу Петър Дънов статията "Теософия и дъновизъм" - в 2 части. Виж Раздел IV, точка 1.З.А. 3). Бележките ми по публикацията виж в Раздел IV, точка 1.3.Б.] Друг протестантски проповедник, който се застъпва за Учителя, това е Стоян Ватралски, който е поет, идеалист, есеист и сказчик. В органа на протестантите в. "Зорница" от 1926 г. в брой 38, 39 и 41 той помества статии озаглавени "Кои и какви са Белите братя (дъновистите)". По-късно тези статии с разрешение на автора им бяха отпечатани в Пловдив в отделни книжки и представляваха една хубава защита на Учението на Учителя. Ватралски присъствува на събора на Бялото Братство през месец август 1926 г. Това е същият събор, когато жандармерията е блокирала Изгрева и по заповед на градоначалника на град София съборът е бил забранен, но след намесата на министър председателя Андрей Ляпчев, тази възбрана е била премахната и съборът е бил проведен на 26-27 август, като Ватралски присъствува през тези дни на Изгрева и неговите впечатления са отбелязани в тези статии. Така че те представляват един исторически източник, какво представляват съборите на Бялото Братство, Забележете сега, че никой от нашите приятели и ученици не седна и не описа как се провеждат съборите на Бялото Братство. А небето изпрати един протестант, който да дойде от любопитство и по идейни подбуждения, за да види какво представлява Учението и учениците на Петър Дънов. И той взе, че написа и описа събора в тези посочени статии. Накрая ще цитираме част от заключителните му слова на с. 26 от споменатата брошура. "Господа черковници, макар и да не следва вас, недейте му запрещава. На добрите от вас той е мощен сътрудник за възобновление и изправление на живота. А на злите и невежите, той несъмнено пречи. Но на пусто ще си хабите барута и едните и другите. Не можете го увреди. Ако го убиете, само ще го увенчаете с мъченичество; ще окървавите себе си и ще засилите делото му Но няма да се спрете. Затова аз казвам, с думите на Оногози, с чието име обичаме всички да се кичим: "Недейте музапрещава! Понеже всеки, който не е против нас, е откъм нас"." Сега ще разкажем за едни още по-необикновени протестанти. Както знаете, Учителят живееше в дома на Гумнерови на ул. "Опълченска" 66. Тази едноетажна къща бе къща-близнак, като от лявата страна на къщата живееха родителите на Георги Димитров. Майката на Георги Димитров - Баба Парашкева и мъжът й бяха евангелисти и посещаваха редовно събранията на евангелистите в София. Те имаха добро отношение с нас и тя, баба Парашкева, ги запази до края на живота си. Често идваше в другата половина, сядаше на скамейката и разговаряше със сестрите. През 1933 г. след подпалването на Райхстага, започна големият Лайпцигски процес. Като защитници на Георги Димитров се явяват и евангелистите- протестанти от САЩ, понеже баба Парашкева, майката на Георги Димитров е евангелистка по линия и по линия на евангелистите търси защити за сина си. Именно за това на Георги Димитров е било разрешено да държи в килията си голяма Библия на български, издание на Британското Библейско Дружество, която се разпространява от евангелистите-протестанти. След освобождаването му от затвора Георги Димитров заедно с майка си, баба Парашкева, заминават за Москва и там с баба Парашкева престояват известно време. Разказваше ни как се е запознала с майката на Сталин. Сталин, който е бил бивш семинарист и който по негова заповед са били взривени десетки църкви в Москва, то за рождената си майка нарежда да й се направи един параклис в Кремъл, където тя да се черкува. Майката на Сталин е грузинка, а всички грузинци са християни. Но понеже тя е била черковница, а пък баба Парашкева е била евангелистка, то много, много не са си уйдисвали по този въпрос. Тя ни разказваше какви ли не преживелици и ние слушахме понякога захласнати. Тя имаше изключително добро отношение към Учителя и към нас, и това не е случайно, защото аз лично по онези години бях свидетел на следния случай. Когато Георги Димитров по онези години е бил в нелегалност в чужбина, в къщата им нахълтва полиция, а сестра му Елена е била в къщата и полека-лека се прекрачва през една капандура и преминава общия таван. По това време аз бях при Учителя и когато над главата ни чу едно топуркане поради това, че някой минаваше по тавана, Учителят се усмихна, сложи пръст на устните ми и каза: "Пшът". Той веднага ме изпрати да си вървя. После Учителят извика сестра Василка и я накара да я облече като наша сестра с бели одежди и бяла забрадка, и да я изведе от входа, което тя точно това направи. Така че баба Парашкева беше благодарна на Учителя, беше свободолюбива по дух, не се кланяше на църковници и четеше Евангелието, и имаше възможност при нас да разговаря на различни теми. А нейните синове бяха приемани от нашите приятели и те им съдействуваха в различните години на тяхната нелегална борба. Ето ви един пример за съжителство на протестанти с Учителя и с неговите последователи.

16. Учителят и протестантите Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. T. 5. София, Библ. Житен клас, 1996, с. 531-532. Мария Тодорова Дедо поп Константин Дъновски играе важна роля в борбата за църковна независимост във Варненския край, който в онзи етап представляваше мястото, където се разрешаваше този исторически процес. Борбите с гръцкото духовенство са били ожесточени. В един момент Константин Дъновски има приятелски връзки ст. нар. униати в Цариград на Драган Цанков и доктор Миркович, които търсят закрилата на Католическата църква и на папата в Рим. Те смятат, че това е една легална форма, допустима от турското правителство за противопоставяне на гръцката патриаршия в Цариград. Високата порта е смятала, че едно противопоставяне между гърци и българи е в полза на нейната политика и отслабване на гръцките домогвания за цялостна хегемония на Източната православна църква. Константин Дъновски е бил упрекван, че е бил изменил на православната църква по този начин, но това не е вярно. По-късно дъщеря му Мария се запознава с един момък, за който се оженва и който е бил евангелист-методист, по професия кожухар, и който живеел в самата евангелска църква в град Варна. По този начин юношата Петър Дънов се запознава с евангелистите- методисти. Той е живял ред години при сестра си в самата евангелска църква, присъствувал е на техните събрания и не е бил безразличен към тяхната форма за изучаването на Евангелието и приложението му. Когато става след десетилетия Учител, той обръща внимание на учениците си на Изгрева, че човек трябва да се пази от протестантите, защото те залагат много капани за човешката душа. Но тогава той живее там, при сестра си Мария, защото майка му, на име Добра е починала млада, на 30 години, и цялата тежест за поддръжката на дома пада на голямата сестра Мария. Бракът на Мария с евангелиста Пенко Стамов е бил сполучлив, според спомените на съвременниците. Мария има четири дъщери и един син. Както Мария, така и децата й са останали евангелисти и само една от дъщерите й става последователка на Учителя Дънов, т.е. на вуйчо си. Чрез евангелистите Петър Дънов отива да учи в Свищов, където има училище организирано от протестантите и то след завършването на пети клас в гимназията в град Варна. Петър Дънов е роден 1864 г. в с. Хадърджа, сега Николаевка. Тогава първоначалното образование се е състояло от четири отделения, като учениците, които се записват в първо отделение трябва да са завършили осем години. Така че през 1872 г. е в първо отделение. След четири години завършва четвърто отделение, а това е 1876 г. През 1877-78 г. е Руско-турската война и дядо поп Константин Дънов и семейството му бягат от село Хадърджа и се крият от турските войски, така че тази година Петър Дънов не е посещавал училище. През 1878 г. той постъпва в петокласната гимназия в град Варна и я завършва през 1881-82 г. Чрез евангелистите-методисти той отива да учи в Свищов, където той се записва в Богословски отдел с двегодишен курс през 1883 г. и завършва на 25 юли 1886 г. Тогава са завършили шест ученика. След завършването те правят официална снимка и ние днес я поднасяме на вашето внимание. На снимката са застанали прави отляво надясно: Христо П. Бъчваров и Петър К. Дънов, седнали са: Иван Димитров, Петър Василев, Банчо Тодоров и Иван Тодоров. По настояване на евангелистите-методисти той е бил назначен за учител в с. Хотанца, Русе и там престоява две години - 1886-87 г. и 1887-88 г. През август 1888 г. заминава на обучение в САЩ по линия на евангелистите- методисти и се завръща през 1895 г. След завръщането си от САЩ Петър Дънов отказва да бъде евангелист- проповедник, за което е бил упрекван от протестантите у нас. По-късно той се отделя от тях и започва самостоятелна дейност. Със своите съученици в евангелското училище в град Свищов, както и с онези, с които е следвал в САЩ има запазени изключително добри приятелски отношения. А спомените за него са повече от възторжени. Ето какво четем в списание "Български бранител", година X от 1939 г., с. 5: "За господин Дънов с възхита са ми разправяли методистките пастори господата М. Делчев, Цв. Цветанов, Н. Н. Пулев, покойният доктор Стефан Томов и други. Още повече, че Дънов сам е бил методистки проповедник в с. Хотанца, Русе, преди да отиде в Америка." А какво представлява училището в гр. Свищов, можем да прочетем от статията на протойерей Стефан Ганчев от книгата Свищов-принос за историята му. Свищов, 1929, с. 72-74 [Забележка на съставителя: В следващата точка цитираме част от статията му. Виж и Раздел III, точка 3.1.]

15. Непослушният син Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Том 6-и. София, Библ. Житен клас, 1996, с. 544. Райна Каназирева "Все по това време, продължи дядо Петър, се случи следното: Имахме син Иванчо, ученик от четвърти клас в гимназията. Той беше буен, непослушен, не се учеше добре и от никакъв съвет не взимаше, нито от каране, нито даже от бой. Беше скръб за цялото ни семейство. Един неделен ден, като се върнах от проповед от църква, седнахме да обядваме. В това време дойде пощенския раздавач и подаде писмо от Петър Дънов. Аз взех писмото, отворих го и почнах гласно да го чета пред всички около масата. В писмото Петър се обръщаше лично към Иванчо с думите: "Иванчо, прочети от евангелието на Йоана еди коя си глава" (главата пропусната да се запише). След прочитане на писмото, продължихме да се храним. Иванчо не хапна вече. Почна да плаче, да ридае гласно, неутешимо. Все тъй, плачейки, почна през сълзи да говори: "Майко, татко, простете ми, аз съм бил много лош, много скърби съм ви причинил. Господи, прости ми, аз ще се поправя занапред". От този момент Иван стана неузнаваем, съвсем се промени. В къщи тих, послушен, услужлив, работлив, в училище се усили много в ученето, а с поведението изненада и учуди всички и все питаха, как стана тая промяна в него. Това състояние продължи до края на живота му. Той почина млад с пълно съзнание и готовност, с молитва и възторг обичан и изпратен от всички с голяма обич.

14. Евангелският пастир Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Том 6-и. София, Библ. Житен клас, 1996, с. 543-544. Райна Каназирева, Друг спомен. Същият, дядо Петър [Тихчев] ми разправи следното. След седемгодишно следване в Америка (Учителят заминал за Америка в 1888 г., а се върна в 1895 г.), дето завършил два факултета - богословие и медицина, Петър Дънов се върна в България и отседна във Варна при сестра си Мария, семейна. Евангелистите от града оповестиха, че е пристигнал от Америка даровития богослов Петър Дънов и ще бъде назначен пастир в църквата им в града. Същевременно го поканили да държи проповед в църквата им в неделя. Той обаче не се явил и отклонил това платено назначение. Мина така известно време в очакване, евангелистите се ядосваха и почнаха да говорят против него, че го мързи да се назначи на работа и пр. Подведен от тия слухове и аз писах на сестра му: "Мария, още ли Петър ще стои без работа, още ли ще го храните наготово?" Тя ми отговори: "Петре, жалко, че и ти си се подвел от тая клевета. Бъдещето ще покаже дали ние храним Петър, или Той храни нас. И всички ще разберете това".

13. Нароченият жених Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Том 6-и. София, Библ. Житен клас, 1996, с. 543. Райна Каназирева. Друг спомен. По едно време между Братството в нашия град се пусна слух, че Учителят на млади години бил се годявал за дъщеря на дядо Петър Тихчев. В това време 1918-1919 г. дядо Петър посещаваше братствата в провинцията със своите прекрасни и любвеобилни проповеди. Дойде и в нашия град. Гостува у мене. Казах му за пуснатия слух и го замолих да ми каже истина ли е било това нещо. "Ще ти разкажа точно отде е произлязъл този слух, и почна да разправя: "Бях евангелски пастир в Свищов. При нас на квартира дойде да живее Петър Дънов, ученик в прогимназията. Ние имахме две момичета, дъщери, също ученички. Петър беше силен ученик, умен, честен, но много скромен, смирен. От училище право в къщи се прибираше, по часове четеше и много свиреше на цигулка. Понякога общуваше и с дъщерите, като разговорите му бяха изключително около науката, музиката и други подобни. Живя тъй три учебни години при нас. През зимата на последната година, един ден моята баба ми рече: "Петре, Петърчо завършва гимназия, наближава време да си излезе от нас, аз мисля, че Бог ни изпратил този ангел вкъщи и ние не бива да го изпущаме. Затова ти иди при него и му кажи да го сгодим с нашата дъщеря". "Що думаш бабо", й рекох аз. "Момчето с нищо не е дало повод за такова нещо. Как ще му кажа, мене ме е срам. Не, не мога да му кажа, макар че и аз от сърце бих желал да стане такова нещо." От тоя момент бабата не ми даваше мира. Щом останем сами, почва: "Дърто, ти не си добър баща, не мислиш за децата си. Ето, ще изтървем това прекрасно момче, де ще намериш като него?" И това се повтаряше всеки ден, всяка нощ. Аз изгубих търпение, станах нервен. Един ден й викнах: "Разбери, не мога, срам ме е. Но не мога повече да търпя твоите упреци, затова обещавам ти, от днес нататък ще търся момент да се реша и да му го кажа." И почнах често да го посещавам в стаята му. Опитвах се да заведа разговор на желаната тема, а той дали се не сещаше или нарочно го правеше, все отклоняваше разговора на други теми, а в това време бабата обикаляше изоколо и ту дума ще подхвърли, ту с мимика ще ме насърчи, а аз пак отложа. Създаде се между нас една тежка, нервна атмосфера... Точно тия дни дъщерята, готвена за годеница, внезапно се разболя тежко и за три-четири дена почина. Петър не узна нашите разправии. След погребението й с болка на сърцето викнах: "Ожени ли я, бабо? Не разбра ли, че това момче не е дошло на земята да се жени?"

12. Необикновеният студент Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Том 6-и. София, Библ. Житен клас, 1996, с. 542-543. Райна Каназирева. Друг спомен за Него. Често групово излизахме на екскурзии и отивахме в просторните лесове. Студентите обичаха Дънов и в такива случаи повече се групираха около Него и когато сядахме на почивка, всички около него сядаха. Стихваха шегите и закачките и чакахме да чуем Него. И Той увлекателно почваше да говори за красотата на природата и необятността на вселената, за величието на Бога. "Погледнете, казваше, звездното небе, каква премъдрост, каква хармония, каква велика разумност. Погледнете тези поточета, тези цветенца около нас. Кой поддържа тая красота, тая любов?" Слушахме с мълчание и сякаш забравяхме себе си, потопени в един по- красив свят. (Той говореше отлично английски.) Понякога Той неусетно се отделяше от нас и като не се върнеше скоро, водени от любопитство, тръгвахме да Го търсим, къде ли е и какво прави сам. Често го намирахме отдалечен или седнал и вперил възхитен поглед в простора или затворил очи и вглъбен в мисъл, а често коленичил със скръстени за молитва ръце и така се пренесъл, че не ни усеща като се приближавахме до Него. Ако някой опитваше да Го бутне, Той трепваше и лицето Му изразяваше, като че се пробужда от красив сън.. Като каза това адвокатът, аз не можах да се стърпя и се разплаках. Той се зачуди и попита защо се разплаках. "Благодаря ви, г-н Желязков, казах аз през сълзи, аз такъв го искам моя Учител. Милионери и милиардери има много в света, но като Него няма. Той е един и затова ние толкова Го ценим и обичаме." Адвокатът вдигна рамене в знак на недоумение, но се разделихме видимо доволен от ефекта на своите спомени.

11. Студентът-цигулар в САЩ Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Том 6-и. София, Библ. Житен клас, 1996, с. 542. Райна Каназирева. Един ден в 1922 година дойде при мене старият Старозагорски адвокат Иван Желязков Сливков и ме запита: "Г-жа, вие сте били последователка на Петър Дънов. Вярно ли е?" "Да, казах, съм". Той каза: "Аз го познавам добре, с Него бяхме заедно студенти в Америка. Той беше много по-млад, но като българин общувахме всеки ден." Аз се живо заинтересувах от думите му и казах: "Моля ви се, г-н Желязков, разкажете ми нещо от Неговата младост и какво е Вашето мнение за Него?" "Моето мнение, рече той, не е особено добро". Изненадана, аз широко отворих очи и възбудено попитах: "Но защо, моля ви се, кажете ми нещо по-определено за Него? Младежки грешки, поведение." "Нищо подобно г-жа, Той беше смирен, скромен, тих, силен в учението, но ето защо аз не го харесвах. Той г-жа, беше красноречив, имаше дар слово и като почнеше да говори нещо, всички студенти млъкваха и го слушаха с внимание и уважение. А знаете ли, г-жа, какво значеше такъв оратор преди 60 години в Америка? Това значи, че Той можеше да стане не милионер, а милиардер, а Той беше беден. Освен това, Той свиреше чудесно на цигулка [Забележка на съставителя: Приложили сме разказа на Учителя Дънов как е учил цигулка във Варна при преподавателя му чех.] А знаете ли, какво значеше в Америка преди години това? Това значеше, че Той можеше да стане един от най-богатите хора в Америка. А Той свиреше без пари и беше беден."

10. Няколко думи за ученическите години на Учителя Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Tом 6-и. София, Библ. Житен клас, 1996, с. 53. Наталия Чакова. В селото, в което учителствувах 17 години - Каменна река, имаше евангелисти. Те си имаха църква и проповедник [Забележка на съставителя: Каменна река е името на някогашното село Каял-дере, околия Елховска. Първите евангелисти са двама братя - Христо и Митко Пешкови, които са пробудени за евангелизма от Влаю Михов. Започнали да проповядват в селото от 1877 г. През 1878 г. в селото имало 25 евангелисти. Започнали гонения срещу тях и те се криели в близката гора. През 1880 г. било построено църковно здание. През 1882 г. в селото е имало Църковен събор и се е организирал в църква от 24 члена. През 1940 г. е било построено ново църковно здание. Наташа Чакова е учителка в с. Каменна река 17 години - от 1923 до 1940 г. През цялото това време само дъщерята на хазяйката й е успяла да приеме идеите на Учителя Дънов. А в селото са имали 25-30 активни членове-евангелисти. Това е изумително.] Отвреме навреме ги посещаваха пастори от София и други по-големи градове на България за съживителни събрания, както ги наричаха те. Веднъж дойде един пастор от София - пастор Цветанов. [Забележка на съставителя. За Цветан Цветанов има отделна статия - виж Раздел I, точка 6.7.] Моите селяни, които ме ценяха и надценяваха, му говорили за мене и той пожелал да ме посети и да се запознаем. Доведе го местният проповедник. На масата си имах големия портрет на Учителя, който на времето вестник "Факел" беше го разпространил. Щом влезе в стаята, пасторът извика: "А, г-н Дънов, моят съученик, моят добър съученик". Поканих ги. Седнаха. "Искате ли да чуете нещо за вашия Учител, Неговите ученически години?" "Разбира се, с удоволствие", казах аз зарадвана. "Ние бяхме съученици в Свищовската американска гимназия и пансион. Бяхме в един клас и живеехме в една обща стая с много ученици. Той беше много добър и способен ученик, но най-силен и ненадминат беше в проповедта. Нас ни готвеха за евангелски проповедници-мисионери и затова имахме и час, в който изнасяхме проповеди върху някой стих от Евангелието или Библията. Неговите проповеди биваха неповторими - Словото Му вдъхновено, хвърковато. Всички обичахме да Го слушаме. Той свиреше много хубаво на цигулка. Имаше навик да става всяка сутрин в три часа и тихичко със сурдинка да свири - така тихо, че никого не будеше. Аз съвсем случайно съм се събуждал понякога и съм Го виждал и чувал. Свири леко и унесено, лицето му цяло в светлина и заляно в сълзи. След това излизаше вън от града на един хълм, на който имаше люлякова горичка да посреща слънцето и се връщаше за учебните занятия. След завършване на училището пътищата ни се разминаха. Преди няколко години, обаче, на един конгрес на евангелските пастори и проповедници в Плевен, Той дойде. Като ме видя, сложи ръката на главата си и ми каза: "Ето един истински пастор, един истински служител Божи". Тези последни думи пастор Цветанов изрече с видима гордост и радост. Значи той ценеше Учителя. Та за кого ли Учителят не беше гордост и радост от онези, които се бяха докосвали до него и бяха опитали Неговата Любов, Мъдрост и Благост. Спомням си, когато държеше беседите си на "Оборище". Връщаме се от беседа понякога с трамвай, а много често и пеш. Учителят с неколцина души от двете му страни в една редица върви - и не върви, а лети. И ние: аз, Бучка и Олга Блажева, които тогава гостувахме у леля ми, а тя живееше близо до улица "Опълченска" вървим на втората редица зад тях, силим се да ги догонваме. Често пъти тогава срещахме хора, които Го познаваха. Те се спираха да ни гледат: млади, хубави, енергични и най-хубав, и най-енергичен Той. Сочеха ни с интерес: "Дънов, Дънов. Дъновисти." Тогава ми израстваха крила, крила от гордост, радост и щастие.

9. Дядо Петър Тихчев, един от първите последователи на Учителя Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Tом 4-и. София, Библ. Житен клас, 1995, с. 143. Галилей Величков. Дядо Петър Тихчев, един от първите последователи на Учителя, разказва следното: "След седемгодишно следване в Америка, г-н Дънов се завръща в България и отсяда във Варна при сестра си Мария. Веднага евангелистите в града обявяват, че пристигнал даровит богослов от Америка и че ще бъде назначен за пастир в църквата им. На поканата, обаче, да държи първата неделна проповед, Той не се явил и така отклонява платеното назначение. Евангелистите, ядосани от отказа, почнали да злословят по Негов адрес, като го обвинили, че не ще да се назначи на работа. Това беше повод да се обърна към сестра му с писмо, като запитвах още ли г-н Дънов е без работа и още ли го храните наготово. От нея получих писмо, в което тя ми отговоря: "Жалко, че и ти си се подвел от тази клевета. Бъдещето ще покаже дали ние храним Петър, или Той храни нас. Всички ще разберете това."

8. Старозагорският адвокат Иван Желязков Сливков, състудент на Учителя в САЩ Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Tом 4-и. София, Библ. Житен клас, 1993, с. 143. Галилей Величков. Старозагорският адвокат Иван Желязков Сливков, състудент на Учителя в САЩ, разказва: Г-н Дънов беше скромен, тих, силен в учението студент. Беше красноречив и имаше дар слово. Когато почнеше да говори, всичките студенти млъкваха и го слушаха с внимание и уважение. В онези години подобен оратор в Америка можеше да стане не милионер, а милиардер. А той беше беден. Свиреше чудесно на цигулка и това изкуство можеше също така да го направи един от най-богатите хора в Америка. Но Той свиреше без пари. Често студентите излизахме групово на екскурзия в просторните лесове. Когато седяхме на почивка, често студентите се групираха около Него, закачките и шегите стихваха, за да чуем Него. Той увлекателно говореше за красотата и необятността на вселената, за величието на Бога. "Погледнете, казваше Той, каква премъдрост, каква хармония, каква велика разумност има в звездното небе. Погледнете малките цветенца и поточетата. Кой поддържа тази красота около нас?" Разговорът водеше на отличен английски език. Понякога неусетно се отделяше от нас и дълго не се завръщаше. Водени от любопитство, ние тръгвахме да Го търсим. Унесен в размисъл, вглъбен в мисли, Той не усещаше нашето приближаване. Ако някой от нас отиваше да Го побутне, Той трепваше и лицето Му изразяваше лице на човек, който се пробужда от красив сън.

7. Учителят като преподавател в село Хотанца, Русенско Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Tом 4-и. София, Библ. Житен клас, 1995, с. 141-143. По спомени на Ангел Хаджийски. Преразказва Галилей Величков. Малко и непретенциозно селце на около 20 км от Русе. Сухо и безводно. С единствени два дълбоки кладенци за вода - единият за жадуващите жители и странници, другият за добитъка. Безводието не създава поминък. Водата е, която привлича и прави живота привлекателен и красив. Тя е, която може да задържи хората и да направи селището многолюдно и богато. Ето защо Хотанца е бедно селце. От няколко години жителите му се радват на ожиданата с векове свобода и бързат да създадат деен израз на своите потиснати копнежи. Топлият повей към нов живот пробужда и у хотанчани стремежа към духовна светлина, която започва с обикновеното знание-четмото, писмото, смятането, природознанието, рисунката, звездите и пр. Те нямат нарочна сграда за училище, но намира се добър, обичащ просветата българин и отстъпва една по-голяма стая. Нямат много пари, за да възнаградят своя учител, но затова пък са готови да го нахранят, като всеки дом, откъдето е излязло дете за школото е готов да отдели от залъка си, за да го поднесе заедно със скромното домашно ястие. Нямат гориво за отопление, но всеки е готов по рожбата си да изпрати и дръвце за огрев. Няма училищен двор, но пък има голямо поле с китна дъбова гора. Ето условията на хотанчани, на които са дали гласност между близки и далечни чак в Русе. Реални условия, но неприемливи. Следват неудачи. При такава обстановка не могат да задържат учител, а децата растат, стремежа към знание напира като пролетен импулс. По- заможните търсят науката в другите села и големия град. Останалите деца.... чакат своя учител. Един ден в селото пристига млад, спретнато облечен човек с граждански дрехи и куфарче. Под едната ръка той притискал странна цилиндрична кожена кутия - неговата цигулка. Той идва да даде първа просвета и първо знание на внушителна група от деца примесени с такива, които са оставили зад себе си детството. За тази пъстра по възраст детска група, най-добра педагогическа оценка могат да дадат онези, които са възпитавали сборни класове. Без вълнение, но с дълбока увереност пред децата застана очаквания преподавател и с необичайна вещина той ги повежда по началните стъпки към малкото и голямо знание. За него не е било трудно да ги приучи на четмо и писмо. Известна е методиката за усвояването на подобно знание. Но на всички е правило впечатление Неговата способност да предаде голямото знание втъкано в природните процеси на детски език, да го опрости и да го направи разбираемо. Това Той най-често е правел, когато повеждал децата навън по полето и из близката дъбова гора. Така часовете извън класната стая са били не само часове на отдих и освежаване, но са били часове на богато усвоено знание за неизброимите процеси на великата природа. Но ето, че часовете в класната стая почнали да стават приятни и очаквани. Много често Той е влизал в клас със своята цигулка. Тогава децата притайвали дъх. Те за пръв път виждат музикален инструмент различен от познатата им гайда или пискливия кларнет, който всяка неделя слушали на хорото. За пръв път чуват песнички, които заучавали бързо. За първи път зазвучават мелодични напеви, които приличат на песните слушани по седянки, но някак си по-мелодични, по-хармонични, действуващи направо на техните детски сърдечни страни. Слушайки тази странна, милваща музика, децата напускали класната стая без обичайния глъч и шум. Напускали класът преобразени. Това направило впечатление на родителите, които по-сетне са имали възможност в своя дом да чуят пеещата цигулка. Дните на образованието преминавали в чудното разнообразие на часовете в класната стая и извън нейните белосани стени. Но наред с придобиването на първото знание, Той провеждал и възпитателния процес. Познати на всекиго са буйствата на децата. Там често чувствата вземат надмощие и невинни наглед постъпки стават причина за нежелателни оскърбления, обиди, дори и лют побой. Тогава настъпват нежелателни моменти на плач между битите, оплакване срещу побойниците. Тогава децата търсят някому да излеят мъката си, което най-често правили като изтичват до своя преподавател и да искат неговата намеса. Той нежно изтривал сълзите на разплакания, макар и виновник за побоя. След това заедно отиват там, където е ставало събитието, за да се убеди виновният в своята вина и изобличи онзи, който умишлено клевети другарчето си. Няколко такива случаи са били достатъчни, за да се убеди класът, че не могат повече да мамят своят учител. Тогава той бащински поискал никога да не го занимават с лъжа и клевета. Така възпитателния процес прераснал в самовъзпитателен, който става опорна точка на изграждащия се характер. Онези хотанчани, преминали през класа на своя преподавател Петър Константинов Дънов имат незабравими спомени за дните на своето първоначално обучение. Между тези спомени централно място заема образът на този предан и странен педагог, Който проведе двустранно обучение в класната атмосфера и извън нейните стени. Педагог, който просвещава умът и моделира сърцето и душата. Педагог, който те въвежда едновременно в един външен предметен свят и в един вътрешен несъизмерим свят на малки и големи процеси, които оставят трайни следи. Педагог, който желае твоето добро и това на твоите ближни. Педагог, който не пести знанието си, а иска да знаеш както той знае и познава, да постъпваш в духа на истината, която не е лична собственост. Педагог, който е влял обичта си в онези, които са имали привилегията да го чуят в класната стая и извън нейните стени в пределите на живота.

6. Учителят в село Хотанца Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Tом 2-и. София, Библ. Житен клас, 1995 г. Борис Николов. Преди да отиде в Америка Учителят е бил учител в село Хотанца. Като дошъл в селото, почувставла се голяма промяна в училището. Той създава навика в децата да излизат сред природата и да я обичат. Голяма част от знанията се водят на открито. Учителят научава децата и на хигиена, като особено държи на чистотата. Децата са имали лошия навик да се клеветят. Учителят ги слуша като му се оплакват и сърдито казва: "Мълчи, ти по-добър ли си от него?". В скоро време клеветата изчезва от училището. Също се биели често. Хване двамата за ушите - единия, който е бит, и другия, който удря, изправя ги на дъската и казва: "Виждате ли ги? И вие сте като тях." Така децата се усмирили, настъпило помирение между тях, за да даде място на песните, които пеели и на които ги учил новия учител със своята цигулка.

5. Петър Тихчев[1] Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Том 3-и. София, Библ. Житен клас, 1995, с. 19-20. Борис Николов Дядо Петър Тихчев беше пътуващ проповедник с Библия в ръка, преминава от град след град и проповядва. Той по едно време е бил и евангелски пастир в гр. Свищов. Точно по това време младия Петър Дънов се е записал да учи в протестантското училище в гр. Свищов през 1884 г. Случва се така, че Той наема квартира в дома на Петър Тихчев. Там прекарва в неговия дом като квартирант три учебни години. Дядо Петър имал две дъщери ученички, които са били вече девойки. Дядо Тихчев разказваше, че Петър като ученик е бил силен по успех, честен, много скромен и смирен. По часове е четял и след това свирел на цигулка. Понякога е разговарял с двете дъщери на дядо Петър, но разговорите са били изключително върху музика, наука и др. Въпроси засягащи духовния живот на човека. През зимата на третата година съпругата на дядо Петър започнала да го безпокои непрекъснато. Тя харесала Петър Дънов като младеж и като евентуален бъдещ жених на по-голямата си дъщеря. По цяла нощ не спяла, само охкала и пъшкала, непрекъснато ръгала в реброто дядо Петър и му надумвала едно и също. "Ще изпуснем тоя ангел от къщи и ще си отлети по света, а той е само за голямата ни дъщеря. Трябва да я сгодим за него и да ги оженим." Дядо Петър все се дърпал, било го е срам, било му е неудобно, как да говори на това скромно момче такива неща? Но бабата не го оставяла на мира. Накрая дядо Петър започнал често да му чука на вратата, да го посещава и да разговаря с него. Но разговора все вървял на богословски теми. Нали дядо Петър Тихчев е евангелски проповедник! А Петър Дънов се учи в евангелското училище и трябва да стане също проповедник. Тогава, като се съберат двама евангелски проповедници, за какво могат да говорят, освен за Бога. А дядо Петър влизал при квартиранта си за съвсем друго. Той искал да подхване разговора така, че има дъщеря за женене и че не било лошо Петър да се задоми за дъщеря му, защото според правилата всеки евангелски проповедник трябва да има жена и семейство, за да не бъде изкушаван от нечестивия в тая насока. Но когато отварял уста да поеме тази тема, то квартиранта му Петър отклонявал разговора в съвсем друга посока. Създавало се изключително напрежение. От една страна бабата непрекъснато го ръчкала и скърцала със зъби, от друга страна дядо Тихчев се съгласил на нейния план, но нищо не излизало наяве. А от трета страна над дома им се събрали тежки облаци. Било е невъзможно нито да се спи, нито да се диша, нито да се живее. А квартиранта им Петър все едно, че нищо не забелязва и си продължава да си посещава училището. Но един ден тези градоносни облаци над къщата им изведнъж се сблъскват, светкавица прорязва небето и пада върху дома им. Голямата дъщеря, която са я готвили за годеница на Петър внезапно се разболява и след три дни почива. Гръмотевица раздира дома на дядо Тихчев. След погребението дядо Петър викнал и заплакал: "Ожени ли я, жено? Не разбра ли, че ангел слязъл от небето на земята, ни за жена отива, ни за жена се жени, защото той е горе оженен за Господа Бога." Бабата подсмърчала и оплаквала, и дълги години не могла да прежали първородната си дъщеря хубавица. Дядо Петър Тихчев десетки години като евангелски проповедник посещавал села и градове. Той продължава по своя път. Той не е безразличен към дейността на Петър Дънов по онези години. Контактува с приятелите и понякога разказва за годините, когато Петър Дънов е живял в неговия дом. И онзи случай ние го чухме от него и го предаваме на следващо поколение. А да знаете само как дядо Петър Тихчев сладко проповядваше и още по-сладко пееше евангелски песни. Такива хора не се раждат често. Веднъж се родят, веднъж изкласят и веднъж дават плод. _______________________________________________________ [1] Забележка на съставителя: Виж "Петър Тихчев и двете му дъщери" в VIII раздел под № 11.

4. Песента "Блудният син" 4.1 Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Т. 4. София, Библ. Житен клас, 1993, с. 207-209. Галилей Величков Между приятелите и почитателите на Учителя имаше такива, които Му подаряваха цигулки. Те бяха няколко. Някои от тях бяха ученически инструменти, а имаше и по-добри. Обичах да се отбивам в Неговата приемна, за да поддържам инструментите. Почиствах лъковия прах. Подменявах струните. Проверявах квинтовата нагласа. Това все повече и повече ме приближаваше до Учителя. Случи се така, че един ден заварих Учителя сам в салона. Току що бе свалил капака на пианото. Беше си посвирил. Обичаше понякога сам да свири, без да го обезпокоява някой. Придружих го до приемната. Покани ме да влезна вътре. Разговорът протече непринудено. "Отдавна търся един музикален мотив - каза Учителят с особена загриженост. Търся го вече 30 години. Интересен е като композиция. Богат и съдържателен е като история за един живот. Избродил е далечни светове, докато дойде при мен. Назовах го "Блудниясин". Зная, че ще дойде и затова го очаквам. Но кой е денят на неговото възвръщане?" Учителят замълча. По-сетне още няколко пъти говорихме за този мотив, но той все не идваше. Минаха няколко години. Бях мобилизиран. Задържаха ни в казармата. Още не бе определен граничния сектор на турската граница, който трябваше да се охранява. На петия ден от пристигането ни на границата, командирът ме повика и показа една пощенска картичка, адресирана до мен. Подаде ми картичката. Прочитам следния текст: "Поискай отпуск. Ела. По спешност трябваш на баща ни. Важно събитие. Подпис-твоята сестра." Командирът беше прочел и проверил отворената картичка. Такова бе правилото за военна кореспонденция на войниците. Тя се проверяваше, както при идване така и при излизане от военната част. Командирът с важен тон ме оглежда. "Какво се е случило там при баща ти?" "Не зная. Но трябва да е важна домашна причина. Ще ми разрешите ли домашен отпуск?" "Тръгвай веднага. Днес е събота. В понеделник рано сутринта, искам да си тук. Дай си военния билет, за да ти подпиша отпуската". Той се подписа и аз бързо се отправих за влака. В купето прочитах много пъти пощенската картичка. Това беше почерка на стенографката Савка Керемидчиева. Разбрах, че се касае за особена среща с Учителя. Пристъпвам на Изгрева с военната си униформа. Почуках на прозорчето на малката дървена къщичка на Савка. "Веднага иди при Учителя! Той има скъп гост - Блудният син. Вчера на клас чухме за пръв път търсения от Него дълги години музикален мотив. Каза, че утре, в неделя, вместо редовното утринно Слово ще свири с цигулката си. Иди веднага при Учителя." Савка това го изрече на един дъх през отвореното прозорче. Дори не можех да се здрависам с нея. На един дъх изкачих стъпалата на осветената стълба от нощната лампа. Беше се вече мръкнало. Почуках плахо на Неговата врата. Той я отвори. Шеговито ме запита: "Избяга ли или те пуснаха в отпуск?" "В домашен отпуск съм до понеделник", отговорих високо и по войнишки. "Тогава утре ела на клас. Поканен си на концерт. Ще изсвиря "Блудният син" - мотивът, който след тридесет години пак ме посети". Учителят си подаде ръката. Двете войнишки обхванаха Неговата десница. Целунах я. Последва поздрав. Аз тръгнах и заслизах по стъпалата. Чудна, неочаквана покана за концерт. Савка ме очакваше в нейната стаичка. Пихме чай. Тя слушаше и аз разказвах за войнишкия си живот. После ролите ни се смениха. Тя разказваше за последните новини от живота на Изгрева, а аз слушах ли, слушах. Беше полунощ, когато отидох да спя в една от братските стаи, която бе пригодена за гости. Сутринта, точно в 5 часа вратата на салона се отвори и Учителят с цигулка в ръка се отправи към катедрата. Прочетени бяха утринните молитви. Той слезе от катедрата и отвори кутията с цигулката. Почна да я настройва. Пръстите на дясната ръка докосваха струните, а с лявата ръка притягаше ключовете. Квинтите бяха чисти. Опита ги с лък. Цигулката бе готова. Той засвири. Изпълнението и съдържанието на свиренето не подлежи на описание, а още по-малко за нотен запис. Всички в салона правехме едно и също - слушахме. Странен е този музикален свят на тоновете. Необхватен и несъизмерим. Слово, изказано с тонове, преливащи се предимно в многообразие на гами и съзвучия. Чистота, прецизност, изящество, красота и богата звучност. В границите на три октави се разказваше един живот. Ту бурно и игриво в разновиден ритъм, ту напевно в романтичен минор или светъл мажор. Блудният син откриваше страница след страница дните на своето минало. В едва чуто пианисимо с горната част на лъка напомнящо шепот, долавяхме нежни пориви на любящо сърце. В разложени акорди с необходимата сила се изявяваше далечна традиция за изпълнението на Висша воля. От светове в светове преминаваше пътя на блудния син. Съдбата му бе един голям живот, разказан с езика на тоновете, изтръгнати със завидно майсторство от подвижните пръсти на Учителя. Няколко тържествени акорда и разказа свърши. Тишина. Диханието на голямото мнозинство бе спряло. Учителят не продума. Прибра цигулката си. Качи се на катедрата. Прочетохме добрата молитва. Концертът свърши. "Блудният син" се завърна при Учителя. Завърна се в Бащиния си дом. Той бе приет в Школата на Учителя. Словото на Учителя бе Слово и за него. 4.2. Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Т. 1. София, Библ. Житен клас, 1993, с. 404-405 Борис Николов В някои от своите беседи Учителят разказа следния спомен: "Когато бях студент в Америка, студентите решиха да дадат концерт. Поканиха и мене да изсвиря нещо с цигулката. Изсвирих им импровизация в момента, "Блудният син". Публиката следеше с най-голямо внимание и като свърших, остана в мълчание доста дълго време. След това, като се опомниха, бурни аплодисменти заляха салона. Студентите идват при мен, поздравяват ме и питат: "Какво беше това парче? Откъде го вземахте? Дайте ни го да го препишем, да го имаме и ние". Аз им казвам: "То не е записано още. Импровизирах го сега в момента". Учителят ни е свирил тази мелодия два-три пъти в клас. Много сложна, трудна и драматична пиеса, в която се очертават образите на бащата и синовете - големият и малкият. Жалко, че не можахме да я запишем.

3. Защо Петър Дънов не стана евангелски проповедник Изгревът пее и свири, учи и живее. T. 2. София, Библ. Житен клас, 1995, с. 224-225. Борис Николов След като се завръща Учителят от САЩ, както е било уговорено, трябвало е да стане проповедник-евангелист. Той не отказва да стане проповедник евангелски, но им поставя едно условие: "Аз ще проповядвам, но не искам заплата. Ако ме приемете така, без заплата, ще проповядвам." Те са изненадани, учудени и не могат да разрешат задачата. Ако го приемат Него, без заплата, става един упрек към другите проповедници, които имат нужда от заплата. Те издържат семейства и са им необходими средства. Разрушава се цялата им система. Накрая решават, че без него могат, но без заплати не могат, които получават от специалните протестантски фондове. И така те не го приемат. По този начин Петър Дънов се освобождава да стане евангелист- проповедник и сами те Го освобождават от това задължение, което Той е приел при заминаването си в САЩ. Не отказва да стане проповедник, но не иска заплата. А те пък без заплата не искат да Го приемат, понеже Той ще им разруши цялата система. Така по един много прост начин Учителят се освобождава от евангелистите. Като студент в САЩ Той се издържал сам. Ходел е да мие чинии в гостилници, ходел е да почиства комините на къщите и е бил хамалин в пристанището. Отивал е и е чакал посрещачи, след това им е помагал при пренасянето на багажа и те го питали, колко струва, а Той казвал: "Колкото обичате". Те са пъхали едри банкноти в джобовете му и така с тях е прекарвал по някой месец. По това време негов състудент е и Величко Граблашев. Него го е било срам. да носи багаж като хамалин или да мие чинии в гостилници и затова е отивал та е ставал или учител или е гледал, като е занимавал в определени часове, децата на богати американци. Това по-късно Величко Граблашев ми го разказваше. Учителят имаше едни дневник от следването си в САЩ и след това, но Той в Мърчаево го изгори заедно с други Негови тефтерчета. Този случай е вече разказан и аз няма да се спирам на него. В София като идва, още не е имал познати и затова е прекарвал в една страноприемница на ул. "Леге", на протестантите. Там е пренощувал, там е имало легла за преходящи техни хора. Но понеже те са го познавали като техен човек, са го приемали с охота. Така че връзките с евангелистите не са скъсани, но Той тръгва по свой път Минават много години и десетилетия и единствен протестантския проповедник Стоян Ватралски идва на събора през 1926 г. в София, присъствува на събора и след това издава няколко статии във в. "Зорница" за защита на Петър Дънов. Тази защита е отпечатана в книжка и носи заглавието "Кои и какви са Белите братя?" Спомням си един такъв случай. Беше дошъл един евангелски проповедник да се види с Учителя. Той или беше съученик на Учителя от протестантското училище от Свищов* //Забележка на съставителя. Това е Цветан Цветанов, виж "Изгревът", том VI, с. 53./ или беше състудент на Учителя от САЩ. Той беше станал евангелски проповедник. Като го видя Учителят стана, отиде при него и се здрависа, като каза следното: "Искам да поздравя един истински Божи служител". Ние стояхме като зашеметени. А на онзи скромен евангелски проповедник очите му се насълзиха и той заплака. Учителя го потупа по рамото и след като го отведе малко встрани, започна да разговаря с него. Ние не чухме разговора. След време лицето на проповедника се изясни, освети се и той се раздели със своя съученик сияющ. А ние, учениците на Школата видяхме, че Божият служител може да расте и вирее навсякъде, само ако Духът Господен го ръководи.

2. Песента "Завръщане на блудния син" Изгревът пее и свири, учи и живее. T. 2. София, Библ. Житен клас, 1995, с. 224. Борис Николов Незабравими моменти ще останат в паметта на учениците от Школата, когато Учителят ни показа няколко Негови песни. Една от най-големите, която той ни е свирил един, два или три пъти са нарича "Завръщане на блудния син". Аз текста за тази песен не съм я чувал, но мелодията Учителят я изсвири няколко пъти с цигулката Си. Тя беше цяла симфония и продължаваше доста дълго. Обаче, нямаше кой да я запише. Нямаше тогава магнетофони. И тази чудна мелодия бе изсвирена и остана в небитието и се загуби за нас. Нямаме я вече. Само остава споменът за онези, които са я чули. Първият път, когато я изсвири Учителят, Той ни разправяше, че я е свирел, когато е бил студент в САЩ. Студентите давали концерт. Те знаели, че той свири на цигулка и те го помолват да вземе участие. Съгласява се и когато идва Неговия ред да свири, а залата е голяма и препълнена с народ, Той им изсвирва тази мелодия. Но Той я създава в момента, в момента я импровизира и в момента я сваля отгоре. Това е идеята по Евангелието за завръщане на блудния син. Когато бащата посреща сина си, казва: "дайте му новите дрехи, заколете храненото теле, защото загубен беше този син, загубен бе и намери се". Значи на тази тема е песента. Учителят изсвирва песента, а залата е омагьосана, изненадана и всички мълчат и след туй гръмват аплодисменти. Търчат към Него и питат: "От кого беше това парче? От кой автор?" Учителят мълчи, мълчи и после им казва: "Тази мелодия Аз създадох в момента!" Оттогава Учителят поддържаше тази мелодия. Като се завръща в България, Той я изпълни в клас само 2-3 пъти. Тя остана незабравима, но незаписана. Нямаше кой да я запише. Загубихме я. Но беше доста сложна мелодия. Трудна за запаметяване и трудна за изпълнение.

1. По чия идея заминава Учителят за САЩ Изгревът пее и свири, учи и живее. T. 2. София, Библ. Житен клас, 1995, с. 223-225. Борис Николов Петър Дънов след завършването на гимназиалното си образование завършва протестантско училище в гр. Свищов през 1886 г. Това е богословско училище, което е на протестанти-евангелисти. След това отива в с. Хотанца като основен учител. Преподавателите му са видели, че е способен ученик, свири добре на цигулка, изпълнява много добре богословски евангелски песни, което много се ценяло едно време и след това му предлагат да отиде да следва в САЩ, във факултета Ню Джърси, щата Медисън, теология и след това се прехвърля в Богословския факултет в Бостонския университет през годините 1891-1893. След това през 1893-94 г. се записва да следва едногодишен курс по медицина и се завръща в България през 1895 г. на 31 години, след 7 годишно отсъствие. Петър Дънов отива да учи в САЩ като стипендиант на протестантите. Семейството на майка му, Юргашеви, чорбаджи Юргашев са били евангелисти. Тогава като евангелисти те са имали възможност да изпращат студенти да учат било богословие, било философия, била друга наука. Разбира се, имали са фондове и средства за това.

VI. УЧИТЕЛЯТ ДЪНОВ, СЪНАРОДНИЦИТЕ МУ И ЕВАНГЕЛИСТИТЕ МЕТОДИСТИ НА ИЗГРЕВА В "ИЗГРЕВЪТ НА БЯЛОТО БРАТСТВО ПЕЕ И СВИРИ, УЧИ И ЖИВЕЕ" TOM I - XVII Вергилий Кръстев 1. По чия идея заминава Учителят за САЩ / Борис Николов. - В: Изгревът .... Т. 2. София, Библиотека Житен клас, 1995, с. 223-225 2. Песента "Завръщане на блудния син" / Борис Николов.- В: Изгревът .... Т. 2. София, Библиотека Житен клас, 1995, с. 224 3. Защо Петър Дънов не стана евангелски проповедник / Борис Николов.- В: Изгревът .... Т. 2. София, Библиотека Житен клас, 1995, с. 224-225 4. Песента "Блудният син" / Галилей Величков, Борис Николов.- В: Изгревът .... Т. 4. София, Библиотека Житен клас, 1993, с. 207-209, 404-405 5. Петър Тихчев / Борис Николов.- В: Изгревът .... Т. 3. София, Библиотека Житен клас, 1995, с. 19-20 6. Учителят в село Хотанца / Борис Николов.- В: Изгревът .... Т. 2. София, Библиотека Житен клас, 1995, с. 363 7. Учителят като преподавател в село Хотанца, Русенско / Ангел Хаджийски ; Преразказал Галилей Величков.- В: Изгревът .... Т. 4. София, Библиотека Житен клас, 1995, с. 141-143 8. Старозагорският адвокат Иван Желязков, състудент на Учителя в САЩ / Галилей Величков. - В: Изгревът .... Т. 4. София, Библиотека Житен клас, 1993, с. 143 9. Дядо Петър Тихчев, един от първите последователи на Учителя / Галилей Величков. - В: Изгревът .... Т. 4. София, Библиотека Житен клас, 1995, с. 143 10. Няколко думи за ученическите години на Учителя / Наталия Чакова. - В: Изгревът .... Т. 6. София, Библиотека Житен клас, 1996, с. 53 11. Студентът-циглар в САЩ / Райна Каназирева. - В: Изгревът .... Т. 6. София, Библиотека Житен клас, 1996, с. 542 12. Необикновеният студент I Райна Каназирева. - В: Изгревът .... Т. 6. София, Библиотека Житен клас, 1996, с. 542-543 13. Нароченият жених / Райна Каназирева. - В: Изгревът .... Т. 6. София, Библиотека Житен клас, 1996, с. 543 14. Евангелският пастир / Райна Каназирева. - В: Изгревът .... T. 6. София, Библиотека Житен клас, 1996, с. 543-544 15. Непослушният син / Райна Каназирева. - В: Изгревът .... Т. 6. София, Библиотека Житен клас, 1996, с. 544 16. Учителят и протестантите / Мария Тодорова. - В: Изгревът .... Т. 5. София, Библиотека Житен клас, 1996, с. 531-532 17. Евангелската методистка мисия и протестантското училище в Свищов / Мария Тодорова. - В: Изгревът .... Т. 5. София, Библиотека Житен клас, 1996, с. 532-534 18. Момчето Петър проговаря за да пророкува / Цанка Екимова. - В: Изгревът .... Т. 6. София, Библиотека Житен клас, 1996, с. 275-278 19. Сродниците на Учителя / Елена Андреева. - В: Изгревът .... Т. 9. София, Библиотека Житен клас, 1999, с. 225-227 20. Време е / Борис Николов. - В: Изгревът .... Т. 2. София, Библиотека Житен клас, 1995, с. 292 21. Учителят в с. Дългопол, Варненско / Д-р Стефан Кадиев. - В Изгревът .... Т. 17. София, Библиотека Житен клас, 2003, с. 644

4. Второ лятно училище на българските евангелски проповедници - Ловеч Християнски свят, Г. VIII, бр. 9 (IX.1899), с. 129-130. Преди три години се държа в гр. Самоков първото Лятно училище на българските евангелски проповедници. Тази година второто Лятно училище се държа в гр. Ловеч от 28 миналий юлий до 4-й август. Целта на събирането на евангелските проповедници на така нареченото Лятно училище е да се приспособят те по-добре за важното дело, на което са призвани, чрез слушане сказки по предмети от специален и общ интерес за тяхното дело. Програмата се изработва три-четири месеца преди отварянето на училището и на сказчиците се дава доволно време да приготвят сказките си. В четвъртък на 28-й миналий м. юлий се отвори от Методистката Епископална Черква в гр. Ловеч второто Лятно Училище. След няколко думи от г-на М. Н. Попов, председател на Проповедническото Братство на юг от Балкана, се държа първата сказка върху "Черквата и младежта"от Ив. М. Цаков, пастир на Евангелската черква в Хасково. Тази сказка ще се обнародва в един от близките броеве на "Християнски Свят". • Нека кажем тук, че редовните събрания за сказки се държаха всяка заран от 10 до 12 часа. Всяка сказка вземаше около 45 минути и останалото време до 12 часа се употребяваше в разисквание по предмета от членовете на Лятното Училище. По този начин на волните говорители се даваше случай да допълнят в нещо, или пък да обяснят по-добре някои от изложените в сказката мисли. Молитвените събрания, държани всяка заран току преди сказката - от 9 до 1 0 часа, бяха твърде назидателни и добре настройваха проповедниците, както и всички други присъствуващи за слушане на сказките и участвуване в разискванията. Времето след пладне се прекарваше в разходки и екскурзии. Втората сказка върху "Кой е най-добрият начин за евангелизиране народната маса в България?" се държа от К Г. Паламидов, пастир на Методистката Епископална Черква в Плевен. Сказчикът най-първо обясни, що значи евангелизиране младежта у нас, той изложи какви трябва да бъдат евангелизаторите, или тези, които се стараят да просветят народа с евангелските истини, необходими за духовното му повдигане. Тази сказка като твърде важна, предизвика живо разискване, в което зеха участие няколко проповедници. Третата сказка: "Пастирско посещение и значението му" от Т. Константин, председателствуващ Презвитер на Русенския Черковен окръг. Сказчикът даде твърде добри правила за как най-добре да се правят пастирските посещения. Службите, държани в неделя на 1-й август, бяха твърде назидателни. От 9 до 10 ч. пред пладне се държа Любовното събрание по реда на Методистката Епископална Черква - с раздаване хляб и вода в знак на християнско общение. В това събрание се казаха и няколко живи християнски свидетелства. След това последува редовното богослужение. Проповедта се държа от М. Н. Попов, пастир на Евангелската Черква в Ст. София. Текстът беше: "А това, което се и ще от строителите, е всякой да се намери верен"-1 Коринт. 4:2. Г-н Попов е имал добрината да ни изпрати кратко извлечение от словото си, което ще обнародваме в един от близките броеве на "Християнски свят". След словото се отслужи Господнята Вечеря. Подир пладне, на 3 часа, се държа Неделното училище. Урокът беше от Йезекиила 37:1-12 - видението на пророка за сухите кости - К. И. Терзиев - пастор на Евангелската Черква в Самоков води Неделното училище. Той даде твърде живи и трогателни поучения върху урока. Вечерта в 8 часа се извърши пак редовното богослужение. Проповедта се държа от С. Томов - пастир на Методистката Епископална Черква в гр. Русе. Текстът беше от Йоан 15:5 - "Защото без Мене не можете нищо да сторитеи Фил. 4:13 "Всичко мога чрез Христа, който ме укрепява". Понеделник, 2-й август, Р. Томсон, директор на Научно-богословското училище в гр. Самоков и бивш редактор на в. "Зорница", държа сказката си върху "Длъжността на родителите към децата". Тази сказка обнародваме в този брой. Приятно ни е да напомним, че на сказката присъствуваха мнозина от Ловченските граждани, един от които изказа своята благодарност за практическите и твърде хубави мисли тъй живо изложени. "Родителите в България имат нужда от учители, каза той, които да ги наставляват как да възпитават децата си. По моралното и религиозно възпитание на децата има много да се работи в нашето отечество." Вторник, 3-й август, сказка върху "Влиятелна проповед"от Д Фурнаджиев, пастир на Евангелската Черква в Кюстендил. Тази сказка беше специално назначена за проповедници. Предметът се живо и ясно разви от сказчика. Същият ден след пладне проповедниците направиха твърде приятна екскурзия на една хубава местност, покрай реката Осъм. Времето се прекара твърде весело в разни игри и се свърши със сладка вечеря на тревата. Вечерта в 8.30 часа всички се завърнаха благополучно в града. В сряда, 4-й август, се държа сказка върху "Истинското черковно единство"от М. Д. Далчев, пастир на Методистката Епископална Черква в Ловеч. Последната сказка, държана от С. Томов в четвъртък, 5 август, беше върху "Библейска хомилетика"или "може ли Библията да послужи за основа на науката и изкуството на проповядването." Вечерта в 8 часа се държа Прощалното събрание на Методистката Черква и на другия ден, в петък, се разделиха проповедниците и тръгнаха всякой за своето поле на работа. Преди да се разидат, проповедниците взеха твърде важни решения, които, като се турят в действие, ще поставят Лятното Училище на по-здрава основа и ще го направят още по-полезно и дори необходимо за всякой проповедник, който желае по-добре да се приспособи за светото дело, на което е призован. Между друго, избра се тричленна комисия да изработи един курс за прочитание за проповедниците и да им го съобщи в началото на идущата 1900 г. В Съединените Държави на Америка има вече един вид Летен Университет, който носи названието Шитоква (Chautauqu) от името на най-хубавото езеро, край бреговете на което се най-напред организира. Този Летен Университет има планове за всичките държави на Американския Съюз и дори и във всичките Английски колонии. Има разни курсове на този Летен Университет и няма нужда учащите да ходят на Летния Университет. Те могат да учат книгите на който курс желаят, и в края на годината да дадат писмен изпит на въпросите, които им се пратят. Колко щеше да бъде добре да се уредеше подобно Лятно Всеучилище и в нашето мило отечество!

3. Освещаването на Методистката Епископална Църква в гр. Ловеч. Християнски свят, Г. IV, бр. 11 (XI.1895), с. 165. В гр. Ловеч Мисията на Методистката Епископална Църква от дванадесет години насам има Девическо училище, от което са вече излезли няколко благовъзпитани девици. Отдавна се е чувствувала нужда и от едно църковно здание, дето да се събират на богослужение всички, които желаят да слушат живото Евангелско слово. Тази нужда се е вече удовлетворила и църковното здание, което се почна миналата година се свърши тази година. Църквата е твърде добре разположена на ъгъла срещу Американското Девическо училище. Положението е едно от най-красивите на гр. Ловеч и е първото здание, което привлича окото на пътника, от която страна и да иде той. Току до църквата и прилепен до нея откъм южната страна е пастирският дом, който е твърде удобен за живеене. Тържественото освещаване на гореспоменатата църква стана на 17-и, миналий септеврий. Ловчанските граждани, които бяха поканени да присъствуват на този тържествен акт, изпълниха църквата на определеното време, и мнозина бяха принудени да стоят на крака, а други не можеха да влязат в зданието поради навалицата. Службата се почна в 10 часа преди пладне. Словото се държа от Благ. Т. Константин, председателствующий Презвитер на Ловчанския църковен окръг. Той говори за трите главни клона на християнската църква, разправи в какво се различават те и обясни целта на Протестантизма изобщо, и оная на освещаваната църква в особеност. Той каза, че от амвона на тази църква ще се проповядва чистото Евангелско слово за поучение и назидание на всички слушатели. След словото се извърши службата за освещавание на църквата, в която участвуваха Благ. Г С. Дейвис, надзирател на Мисията, председателствующий Презвитер Т. Константин и трима други ръкоположени проповедници. Църковният хор, състоящ се от ученичките на Американското Девическо училище под ръководството на г-ца Дийм, която свири на органа, изпя твърде хубаво определените за случая духовни песни.. След пладне, в 3 часа, се отслужи Господнята вечеря. В този случай Благ М. Д. Делчев, държа кратко слово върху значението на това тайнство. Вечерта, часа на осем Благ. Иван Тодоров, Свищовский пастир, проповядва, а в понеделник вечер - Благ. Стефан Г9чев, Плевенския пастир. С това св свършиха службите по посвещението на Ловчанската епископална църква.

2. Американски девически пансион - Ловеч Американският девически пансион в Ловеч Полувековна България. Илюстрован юбилеен албум 1878-1928. Ред. Евгения Марс. София, Евгения Марс, 1929, с. 398-399. Пастор В. Г. Зяпков Американското девическо училище в Ловеч датира от 1880 г. В тази година то се отваря в града Троян с девет ученички и един учител - американецът г-н Чалис. След свършването на първата учебна година г-н Чалис намира за добре да премести училището в Ловеч. Отначало за училище е служила една малка къща с една стая и едно коридорче. Малката стая с коридорчето са служили за всичко - занимателна стая и кухня. Числото на ученичките през втората година е било 12, а това на учителите - три. На следната пролет - през 1882 г. се започва строежа на училището върху собствено място. През месец септември същата година учебните занятия се водят в новото здание. Сега са вече 12 ученички и трима учители. С пристигането на добрата и способна директорка г-ца Блякбърн активността на училището се значително засилва. Построяват се още две здания за нуждите на пансиона. Числото на ученичките се увеличава ежегодно. Голямата, обаче, и силна работа на Ловчанския пансион започва след войните, когато пристигат новите мисионерки-учителки: г-ца Пери, г-жа Райвс и г-ца Търнър. Военните години, които спъваха хубавата и плодовита дейност на г-ца Блякбърн и нейната помощница г-ца Дейвис, се бяха вече изминали и новите мирновременни условия искаха нови идеи и старания. Новата и енергична директорка г-ца Пери, сполучи със своето умение и трудолюбие да отговори на нуждите на времето. Засилиха се учебните занятия. Назначиха се нови и отварящи на нужния ценз учители. Постараха се да приравнят програмата с тази на нашите държавни гимназии. Направиха се постъпки и за признаването на пансиона от съответното министерство за средно учебно заведение. Направените от Министерството на просветата ревизии изнесоха големия прогрес на училището и скоро след това биде признато за полукласическа девическа гимназия. Училището в Ловеч не е само един образователен институт. Ако то стане един ден такова, тогава не ще оправдава вече своето съществувание, защото и другите гимназии в България дават образование на младите. Ловчанския пансион, обаче, не дава само образование, но и възпитание. Той не се стреми само да пълни ума със сухи познания, но се грижи за оформяване на характера, за разхубавяване на душата, за заякчаване на волята. Той има за цел да подготви младите българки за живота. В това отношение Ловчанския пансион държи рекорд. Надали има друго училище в България, което при пълно зачитане църковната принадлежност на учащите се, и държейки сметка за свободата на съвестта на човека, върши такава великолепна възпитателна работа, каквато върши Ловчанският пансион. Там не се върши никакъв прозелетизъм. Всяка неделя ученичките се водят на евангелска църква, но когато някои пожелаят да отидат на православна, те са свободни да сторят това под надзора на една учителка. Молитвеният час, който се държи всяка заран, не е задължителен за никоя ученичка. Всички занятия, с изключение на български език, се водят на английски. За начинающите се уреждат специални часове за изучаването на езика. Ученичките от по-горните класове са организирани в разни клубове: спортен клуб "Млада чучулига", "Стенографски клуб", клуб "Утрен молитвен час", "Готварски клуб" и др. Всички тези клубове имат за цел всестранното развитие на девойката, като при това по-големите ученички помагат на по-малките. Българското общество цени високо благодарната работа на Американското училище в Ловеч. Това се констатира както от много благодарствени писма, които директорката получава, така и от големия наплив на кандидатки. Всяка година повече от сто заявления остават да чакат ред за другата година, понеже местата се скоро запълват. Има случай, когато родителите ангажирват места за дъщерите си една година преди тяхното постъпване в пансиона. Таксите са много евтини за един пансион. До миналата година бяха 8000 лева на година, като в тази цифра се включва всичко. Тази година таксата, поради общото поскъпване на хранителните продукти се повиши на 10,500 лева. Затова и Американското училище в Ловеч не е само за най-богатите български дъщери, но и за средната ръка родители. Големият наплив от ученички застави Женското мисионерско дружество в Америка, под чийто грижи е Ловчанския пансион, да помисли за едно увеличение на числото на училищните сгради. В 1926 г. се построиха две нови и големи здания "Блякбърн Билдинг" и "Дейвис Хол". В тези широки и удобни здания се помещават сега класните стаи, кабинетите, дирекцията, театралната зала, гимнастическия салон, трапезарията, кухнята за практически упражнения и спалните. Ловеч има полза от пансиона във всяко отношение, но най-много в икономическо и благоустройствено: Общината в своите отношения към пансиона многократно е потвърдявала това. Днес, когато нравите са разпуснати зад линията на благоприличието, когато моралът е толкова много понижен, когато сляпото копиране на Запада влива отровни струи в душата на подрастващото поколение, когато нуждата от здрави духовно и умствено българки е въпиюща, училища като това в Ловеч са благословение за бъдещия български дом и народ. Сега Ловчанския пансион има 206 ученички и около 22 души учителски персонал, от които само 4 са американки.