Ани

8. Вестник "Зорница" и неговите редактори и сътрудници Хората, които са държали кормилото на "Зорница" Зорница, Г. 51, бр. 12-13 (8.IV.1931), с. 4. Д-р Елиас Ригс Д-р Ел. Ригс е роден през 1810 г. в Ню Провидънс, щат Ню Йорк, САЩ. Починал в Цариград през 1901 г. Със своята солидна богословска подготовка и рядък лингвист, владеещ писмено 12 езика, той заема видното място между учените и просветителите на своето време. В 67-годишната си мисионерска служба в Атина, Смирна и Цариград той е допринесъл твърде много за просвета на народите, с които е бил в съприкосновение и особено за нас, българите. И ний се гордеем, че такава важна фигура застава в редовете на първите радетели на "Зорница". Той е малко известен на българското общество, понеже не е живял в България и е бил прекалено скромен. Но и на скромните хора историята дава своята дума и поколенията, рано или късно ще научат повече за човека, който тъй много и с любов е работил за България. Д-р Роберт Томсън Роден в 1851 г. в Цариград. Завършил Единбургския университет. Работил в Роберт Колеж като библиотекар. Тука българските студенти със своите способности качества привлекли вниманието му. Той ги обикнал и затова избира България за поле на своята дейност. Редактирал "Зорница" от 1885 до 1896 г. По- малко политик, а повече богослов той засилва духовния елемент на вестника. В 1897 г. Томсън се връща в България и поема поста директор на Американския Самоковски пансион. В 1915 г. подава оставката си от Мисията, но продължава да работи като книжовник. Забележителен е крупният му труд по ревизията на българския превод на Библията. Неуморният дългогодишен труд разклаща неговото здраве и в 1921 г. той почина на българска земя в Самоков - която той направи свое отечество. Д-рТ. Л Байнгтон Американец, роден в 1831 г. Дошел в България в 1858 г. като мисионер и за дълги години е бил ръководител на едно девическо училище в Стара Загора. Той е първия редактор на седмична "Зорница" и като такъв остава до 1884 г. Разклатено здраве го принуждава да се върне в Америка, гдето в 1888 г. починал. Портретът му не можехме да намерим. Мястото му в нашата редакторска страница е, за жалост, празно. Но неговия духовен лик красиво изобразен в годишните течения на "Зорница", които се намират в Народната библиотека. Далновидност, умение, смелост, богати познания-всички качества, необходими за един голям журналист и просветител - пролъчават от всяка страница. Достоен син на своето отечество-достоен приятел на нас-българите. Пастир Ив. М. Цаков Роден е в гр. Банско през 1865 г. Внук е на многозаслужилия книжовник и народен учител Неофит Рилски. Свършил е Американското научно-богословско училище в Самоков. Ив. М. Цаков пое редактирането на "Зорница" в много тежки и пълни с отговорности години - през 1917 г. в разгара на общоевропейската война. През негово време "Зорница" става орган на Българското Евангелско Благотворително Дружество. Една от най-големите му заслуги е преместването на редакцията в София. Тука, в кадъра на най-деятелните сътрудници на главния редактор, се зачислява даровития журналист г. P. X. Маркъм. Пламенният дух на последния и вещото му перо, съчетани с толерантността, благостта и възприемчивостта на п-р Ив. М. Цаков, разширяват влиянието на "Зорница" всред българския народ. В София вестника увеличава числото на абонатите. И точно във вихъра на тая строителна работа, смъртта грабна труженика Ив. М. Цаков на 30 март 1925 г. И падналото знаме от ръката на бащата-покойник се поема от неговия син, Н. Ив. Цаков, настоящия редактор на "Зорница". Андрей Стоев Цанов Роден на 14 март 1842 г. в с. Равнище, Тетевенско. Свършил Американското научно-богословско училище в Пловдив през 1866 г., където след това остава учител 3 години. Следвал по-после естествени науки в Америка. Учителствувал е в Американското училище в Самоков от 1873 до 1901 г., развивал е богата книжовна дейност. Още от начало на излизането на "Зорница", той е бил неин сътрудник. Той е първият редактор българин на "Зорница", и я редактирал цели 12 години - от 1902 (когато "Зорница" се премества от Цариград в Пловдив) до 1914 г. Той има големи заслуги към вестника ни и към евангелското дело и можем да кажем, че юбилея на "Зорница" е и негов юбилей - 50 годишно сътрудничество. Д-р Д. X. Хаус Роден в Пейнсвил, Америка. В 1872 г. идва в България. През 1876 г. замества д-р Байнгтон в редактирането на "Зорница". Ръководил вестника само няколко месеца, но оставил дълбоки следи зад себе си. Проявил се не само като журналист, но и като защитник на българската кауза. Обръща внимание на германския посланик в Цариград, Reuss, върху тежката участ на българските политически затворници, гниещи из цариградските затвори. Когато пък станало ясно, че в Сан-Стефанския договор не се споменавало нищо за нашите заточеници, д-р Хаус пак работи посредством Reuss и в резултат явява се една допълнителна клауза, която предвижда тяхното освобождение. Днес д-р Хаус е директор на Земеделското училище в Солун. Д-р Алберт Л. Лонг Роден в 1832 г. в гр. Вашингтон, щат Пенсилвания, Америка. В 1857 г. пристигнал в България заедно с д-р Пристман - те са първите американски мисионери у нас. Изучава невероятно бързо българският език, нрави и обичаи, вниква се от нуждите на нашия народ и насочва дейността за неговото издигане, просвещение и напредък. В 1863 г. се премества в Цариград и следващата година започва издаването на месечна "Зорница", на която става главен редактор. От 1872 г. д-р Лонг заема професорско място по естествените науки в Роберт Колеж в Цариград, гдето проявява особени симпатии към българите - ученици в колежа. Близо 30 години е изпълнявал тая просветна роль. Починал в 1901 г. в своята родина-Америка. Той остави в паметта на нашия народ своето име на голям българолюбец. Владимир Даскалов Родом е от Кавадарци, Тиквешко, Македония. Завършил в 1895 г. Американското мъжко училище в Самоков. Бил е за 1-2 години евангелски проповедник. Следвал е в Берлинския университет известно време, но поради болест прекъсва учението си. По-късно Вл. Даскалов става секретар на Солунската мисионерска станция. Скоро след това заминава за София, гдето завършва няколко семестри в Държавния университет. За ред години учителствува в Американската мъжка гимназия в Самоков. Поема редактирането на "Зорница" в 1914 г. и продължава да стои начело на вестника до 1917 г. Завежда с голямо умение политическия отдел на "Зорница" и се проявява като способен редактор. В началото на 1917 г. заминава в родното си място. Днес той е в Струмица, евангелски проповедник. Сградата на вестник "Зорница". Bible House или Американхан. Снимка Снимката в средата Това голямо здание в Цариград, наречено Bible House, познато още и под името "Американ хан", е приютявало много самоотвержени американци и българи - работещи чрез Библията, чрез "Зорница" и друга книжнина за издигането на българския народ. Съградено е в 1872 г. От 1876 до 1897 г. седмична "Зорница" се е редактирала, печатала и разпращала оттук.

7. Паметник на една епоха. В. "Зорница" на 50 години "Зорница" и нейните основатели Ригс и Лонг За нашето Възраждане и Освобождение, според американски мисийски документи Зорница, Г. 51, бр. 12-13 (8.IV.1931), с. 2-4. В. Тодоров-Хиндалов "Отсега нататък българската журналистика ще знае поне, кой е нейния духовен баща - американският журнал." Проф. Ив. Д. Шишманов ("Бълг. преглед", Г. IV.) Петдесетгодишнината на "Зорница" е събитие епохално за нашия периодичен печат, за нашата журналистика, петдесетгодишна просветна и обществена дейност, един полувековен вестникарски живот, това е явление уникум в нашата социално- политическа действителност. Нито едно списание, нито друг някой вестник у нас не може да се похвали с такова завидно дългоденствие. Цели 50 години да се бориш за принципи и правда, това е подвиг, който прави чест не само на "Зорница" и на нейните основатели, а и на народа, който й е оказал толкова неизчерпаема обич и доверие. Онова, обаче, което прави "Зорница" ценна през очите на безпристрастния историк, на спокойния изследвач на нашето минало, това е нейната историческа роль, и главно на нейните основатели, във Възраждането и Освобождението на България. "Зорница" е жив паметник на цяла епоха, богато не само с възторг и подвиг, но и със скръб и печал. Месечна "Зорница" От запазения в Соф. Нар. Библиотека периодичен печат се вижда, че този вестник най-напред се появява като месечно списание, в 1864 г., основано от големите благодетели на България д-р Елиас Ригс и д- Алберт Лонг "Зорница" е следователно, рожба на американски професори и мисионери. Като така, преди да говорим за рожбата - за нейния дял в нашия духовен и просветен възход, нека видим накратко какви са били нейните радетели - техните цели и задачи у нас, нека вникнем в тяхното творчество и схванем техните замисли и подбуждения. Основателите на "Зорница" д-р Ригс и д-р Лонг внушават днес благоговение и възторг на всички добри и признателни българи, запознати що годе с историята на нашето Възраждане и Освобождение. Благодарение на добре запазените архиви на американския Борд в Бостон и на цариградския Bible House - седалище на американските мисионери за Близкия Изток, ние можем документално да проследим спасителната за едновремешна България дейност на д-р Лонг и главно на д-р Ригс. Бостонските архиви. "Любословие" и американското списание Преди всичко дължим признателност на американският общественик д-р Лео Вийнер от Харвардския университет, който със своята студия "Делът на Америка във възраждането на България 1840-1859 г." ни запознава с въпроси, тясно свързани с дейността на д-р Ригс всред нашия народ. В тази именно студия на Вийнера, написана въз основа на документи от Бостонските архиви, ние виждаме бащата на "Зорница" под съвсем друга светлина. Въпросните документи ни разкриват, че д-р Елиас Ригс е не само духовен баща на "Зорница", а и на целия български печат. С рядко безпристрастие и научна обективност покойният проф. д-р Иван Шишманов, разглеждайки тази студия на американеца д-р Вийнер в "Български преглед" от 1898 г., не можа да не се провикне и не каже: "От сега нататък българската журналистика ще знае поне, кой е нейния духовен баща - американският журнал." 1) С писмо от 5 юний 1844 г. д-р Ел. Ригс пише по този въпрос на секретаря на Бостонския Борд следното писмо: "Пращам Ви един образец от българското месечно списание "Любословие", което се публикува тук. То съдържа много статии (някои от тях религиозни), преведени от нашето гръцко списание, /заб. 1 Гръцкото списание "Апотики офелимон гносеон" (съкровище от полезни знания), издавано от д-р Елиас Ригс и д-р Йона Кинг в Смирна през 1836 г./ То е, фактично, дете на последното." Д-р Вийнер, като подчертава този твърде важен за нашата история' пасаж от писмото на Ригс, пише: "Както виждаме, първото периодическо списание, от което датува началото на българския журнализъм и на българската художествена литература, е дете на едно американско списание." Това е първата голяма заслуга на Ригса за нашето възраждане. Българска печатница в Смирна В основаната от американците българска печатница в Смирна през 1837 г. д-р Ригс издава на разбран български езикдуховно-просветни книги, които лакомо се поглъщат от пъшкащите под двоен ярем наши братя. За да изпъкне по-нагледно това народополезно дело на Ригса, нека споменем за съчиненията на един почти неизвестен досега български елинист Иван Симеонов от с. Търлис, Македония. Този рядък коментатор на гръцки класици, който може да се сравни с друг наш прочут елинист Никола Савов Пикколо от Търново, написа всичките си съчинения на гръцки език. Той и много други, като него, са писали и продължават да пишат, дори след основаването на Екзархията, на гръцки език, когато американеца д-р Ел. Ригс отпечатва и разпространява български книги още през 1837 г., ускорявайки, по този начин, нашето духовно възраждане и освобождение. Преводът на Библията Най-голямата, обаче, заслуга на Ригса, заслуга, която му отрежда почетно място в страниците на нашата история, това е превода на Библията на български, довършен в 1871 г. при съдействието на д-р Лонг, П. Р. Славейков и Христодул Сечанов. Това е наистина епохален труд, славен подвиг с важни последствия за нашия народ. Известният руски професор Попруженко, говорейки за преводите на Сапунова и на архимандрит Неофита, пише: "И двамата са оказали със своя превод грамадна услуга на своя народ в делото на Възраждането и заедно с това са създали литературни трудове, значението на които е било твърде голямо". Ако Неофитовия частичен превод на Евангелието, извършен, напечатан и разпространен изключително с американски мисионерски средства, както това личи от документите на д-р Лео Вийнер, е оказал, според проф. Попруженко, грамадна услуга в делото на Възраждането, много по-грамадна ще да е била услугата на Ригс и Лонг с превода на целокупната Библия на български език. С оглед към епохата, в която тази Библия се е появила и при наличността на тогавашните духовни, социални и политически условия на нашето съществувание, като народ, делото на д-р Елиас Ригс и д-р Алберт Лонг достойно съперничи с подвига на Лютера, чийто библейски превод на немски се счита и до днес още за гордостта на германската култура и цивилизация. Седмична "Зорница" - нейната дейност Големият успех на месечна "Зорница"дава кураж на нейните основатели д- р Ригс и д-р Лонг да пристъпят към издаването на седмична "Зорница";чийто пръв брой излиза на 2 януари 1876 г. под редакторството на Теодор Байнгтон, професор от Роберт Колеж и при сътрудничеството на многозаслужилия журналист и писател А. С. Цанов и на Петър Димитров, Роберт-колежански възпитаник, по-после дипломатически представител на България в Цариград. От редакцията на "Зорница" излиза и първият български енциклопедист Л. Касъров, който ни дава в 3 тома един "Енциклопедически речник". Бавно, но здраво, "Зорница" прониква във всеки български кът и внася просвета и евангелски морал. В Дунавския и Одринския вилаети, в Поморавия и главно в Македония "Зорница" навред се чете с наслада от поробения българин. В редакцията на "Зорница" се развива, покрай вестникарската работа, и усилена книжовна дейност. Проф. Байнгтон приготовлява на английски своя капитален труд "Доказателства за Християнството", преведен на български от Петър Димитров. Баташките кланета Настъпва страхотната 1876 година. Безуспешното Априлско въстание излага България на огнени изпитания. Ужасни кланета над деца, жени и старци остават неизвестни не само на европейци, но и на живущи в Цариград християни. "Зорница" получава от Пловдив потресающи новини. Първото писмо е от Татар-Пазарджишкия свещеник поп Тинев. Иван Ев. Гешов изпраща поверително писмо на А. С. Цанов с молба да се предаде на Лонг. Този последният, се съвещава с професора от Роберт Колеж и сътрудник на "Зорница" д-р Уошбърн. Двамата неуморно шетат навсякъде и използуват всички свои близки и познати. Те използуват и своето приятелство с кореспондента на "Дейли Нюс" Е. Пиерс, за да се осветли английското обществено мнение по ужасните кланета в България. Първото съобщение на Пиерса в "Дейли Нюс" произвежда тягостно впечатление в Англия. Мнозина от англичаните не вярват - считат го за невъзможно. Пиерс получава от Лондон спешна телеграма: "Вашето съобщение невъзможно. Повторете". Консерваторите, начело с Биксфилд, гледат да смекчат произведеното от "Дейли Нюс" впечатление. Опозицията, обаче, начело с благородния Гладстон се раздвижва и иска да се произведе анкета у нас. Д-р Лонг е нащрек. Той сега бди, да не би анкетата да се произведе пристрастно или проформа. Към английският анкетьор Макгахан, същия настоява да се присъедини и редактора на "Зорница" Петър Димитров, нещо, което съдействува твърде много за пълното разкриване на истината. Рапортът на Макгахана, дописките на Пиерса до "Дейли Нюс", съдействието на благородния американски консул в Цариград, Скайлер, и главно неугасващата ревност за България на д-р Лонг, Уошбърн и Байнгтон - трите главни стълба на "Зорница", разкриват пред света страшната баташка трагедия и повдигат българския въпрос пред европейската обществена съвест и при състрадателното славянско сърце на Александра. Завещанието на д-р Лонг и програмата на "Зорница" В. "Зорница" допринася твърде много и за отрезвяването на нашата журналистика. С редица статии д-р Ригс и д-р Лонг се стараят да внесат повече любов и нова светлина у нас, да обнадеждат терзаната българска душа, да омекотят от белите под произволна управа и нескончаеми кръвопролития нрави, и по този начин, чрез просвета и народно възпитание да ускорят духовното ни и политическо освобождение. Нямаме ни време, ни възможност да дадем пълна характеристика на прокараните от д-р Ригс, д-р Лонг и техните сътрудници, принципи в "Зорница". За да се види, обаче, какъв е бил общият ръководен дух в редактирането на този вестник, ще предадем завещанието, прощалните към българската младеж, думи на побелелия вече д-р Лонг, написани на 31 декември 1896 г. в Роберт Колеж: "Най-добрата награда, пише той, на труда на младите ми години, ще бъде да узная, че някои млади българи, са подбудени от тоя мой труд към чист и народополезен християнски живот". Това са копнежите и пожеланията на големите християни и българофили д-р Елиас Ригс и д-р Алберт Лонг. Чист и народополезен християнски живот! Ето идеала на основателите на днешната ни юбилярка и техните цели и задачи в България, ето следваната през последните 50 години програма на "Зорница"

6. Библията на Учителя Фототипно издание 2000 г. Как се издаде фототипно Библията на Учителя - Петър Константинов Дънов, с която той изнасяше 22 години беседите си в Школата Светозар Няголов След заминаването на Учителя на 27.12.1944 г. държавата конфискува вещите му, като запечата с восък и печат приемната и Горницата. От общината разбрахме, че дрехите и вещите му ще бъдат предадени на магазини за вещи втора употреба. Приятели отидоха при кмета и го попитаха на каква сума са оценени вещите на Учителя. Той им отговорил: "На 165,000 лева". За един ден приятелите от Братството събраха казаната сума и я внесоха в общината. На другият ден дойдоха служители от милицията, махнаха печатите и ни върнаха ключовете, които бяха взели. Ръководителите на Братството вземаха по един костюм от Учителя, а на останалите вещи се направи подробен списък и се разпределиха по апартаментите, в които трябваше да се занесат на съхранение. Предварително беше проучено къде има условия да бъдат занесени и дали братята и сестрите желаят да ги съхраняват. Вземахме голям камион, в който натоварихме вещите, както бяха разпределени по списък, да ги занесем в определените домове. В камиона бяхме: Гради Колев Минчев, Игнат Котаров, Георги Йорданов, Драган Петков, Панталей Карапетров и аз. Например, в сестра Мария Аркадиева занесохме печката на Учителя, няколко шкафчета, масички, столове, картината на Агарта и други В брат Борис Шаров библиотеката на Учителя с 16 библии, книги на други езици, беседи, картината на цветната Пентаграма и други. Занесохме определеното и в много други братя и сестри. До вечерта изпразнихме камиона. Приятелите, приели вещите се задължаваха да не казват на никого какви вещи от Учителя има в тях. Братството премина през много перипетии: инкриминиране и изземане на беседите, многобройни обиски, гонение, но вещите на Учителя се запазиха благодарение на дискретността на нашите братя и сестри. След 1989 г. повечето от възрастните братя и сестри, които съхраняваха вещи на Учителя си заминаха и наследниците им дойдоха при мен да върнат вещите, които съхраняваха, понеже аз бях един от групата, която ги разнасяше, останал жив. Отидох при брат Сава Симеонов Костов и го помолих да определи 2-3 стаи, в които да сложим вещите на Учителя от приятелите, които са ги съхранявали. Той се съгласи веднага и аз съобщих на приятелите да ги докарат с камионетки до дома на Савата, където ги стоварвахме и занасяхме в определеното им място. Багаж докара сестра Красимира Аркадиева, след нея Николина Шарова докара библиотеката на Учителя, картината на цветната Пентаграма и други. Разгледах книгите от библиотеката на Учителя и забелязах, че я нямаше Неговата Библия, подвързана с кожена подвързия от брат Гавраил Величков, за която той ми е разказвал подробно. Аз не отидох при Николина да я питам къде е Библията. На 21.12.1991 г. Учителят ми се яви и каза да взема Неговата Библия, която се намира в Мария Кисьова, която гледаше брат Борис, защото на другия ден Борис ще си замине от този свят и аз много мъчно ще я взема след това. Няколко месеца преди Николина да ми предаде вещите на Учителя, Мария Кисьова, която ходила при нея и разбрала, че Библията на Учителя е в тях, я поискала и я взела. Отидох в дома на брат Борис и поисках от Мария Кисьова да ми даде Библията на Учителя. Тя изненадано ме попита: "Ти откъде знаеш, че Библията на Учителя е в мен?" Отговорих й, че знам, взех Библията и я занесох в дома на Савата и я оставих при книгите от библиотеката на Учителя. 1998 година ми наредиха да отпечатам фототипно Библията на Учителя, като учебно помагало за приятелите, заедно с всичките негови бележки и картини, нарисувани към определени стихове на български, английски, ватански и староеврейски. В края на годината занесох Библията в печатницата на Димитър Леков, където бях отпечатил малките книжки: "Житен режим", "Пентограма", "Евреите" и други. Неговият печатар ми стана приятел и ми каза, че Леков няма да може да ми напечата Библията както трябва, а тогава той напусна печатницата и отиде другаде да работи. Аз дадох на Леков 4 милиона лева, някои от които пари ми бяха дадени от чужденци, посетили лятната школа на Седемте езера в долари, лири, франкове, марки. Поисках да ми напечатат мостра. Аз я взех и видях, че на напечатаната страница от Библията е на по-малък по размери лист и нямаше поле покрай печатния текст. Веднага разбрах, че той няма да ми напечата Библията и отидох в съседна печатница, където работеше моят съсед Божидар от детските години, но ми отказаха, понеже не печатали такива големи книги. Насочиха ме към печатницата на Книжната борса, където ми дадоха оферта и където постоянно печатаха големи книги и библии. Искаха ми около 20 милиона лева - много пари за мен. Тогава отидох при Панчо Цекин, при когото работеше Стефан Кирляшев, който ми вкарваше в компютъра книжките за печат и ми правеше паусите, и от неговата фирма - ИК "Виделина" печатах книжките си. Панчо Цекин с фирма "Аси" прегледа мострата на Леков и каза, че трябва да има поле навсякъде и той ще я напечата както трябва. Вземах Библията от Леков и я дадох на Панчо. Сканираха я изцяло наново, тъй като Леков не ми даде паусите, които беше направил. Започнаха да печатат и ми дадоха да видя отпечатаните страници - бяха много добре отпечатани, с нормално поле отвсякъде. Поисках си парите от Леков и той ми върна 2,5 милиона лева, а останалите 1,5 милиона отказа да ми ги върне. Отидох при една моя позната - прокурор в Градския съд - София. Тя го извика и пред нея той ми отказва да ми върне парите и трябваше да го съдя. Учителят ми се яви насън и ми каза да не се съдя и аз го оставих. Каза ми, че пари, дадени за духовна работа, които не са от десятък отделян с любов, не помагат на работата, а още повече и хората, които са ги давали са вложили мисъл да не успее това, което работя. Затова, след това аз избягвах да използвам пари, дадени ми от чужденци. Сестра продаде имот за 10 милиона лева и ми услужи с 6 милиона лева, за да се напечата Библията, които аз по-късно й ги върнах. Непозната сестра ми даде 500 хиляди лева за отпечатването и не си каза името и след това не съм я виждал. Помогна ми и сестра ми Величка. Панчо Цекин ме изчака за плащането. Успях да събера 15 милиона лева за отпечатване на Библията и ги предадох на Панчо. Библията излезе от печат в 2000-та година и я пуснах в продажба. В отпечатването на Библията участваха много хора, събрани от великата задача да работят в единомислие и любов. Брат Петър Вангелов написа отлична монография: "История, значение и сила на Цариградската българска Библия от 1871 година". Брат Асен Чилингиров даде извадки от Словото на Учителя, написани под заглавието: "Учителят за библейското слово". Библията се сканира чисто без написаните и нарисуваните картини от Учителя, като последните са поместени на трето място в Приложението към Библията: "Бележки и означения от личната Библия на Учителя". Аз разчетох написаните текстове от Учителя на български език, написах ги и ги дадох да се впишат в Приложението. Текстовете на английски и староеврейски бяха преведени от професор Петър Велинов и вписани в Приложението. На четвърто място е даден "Кратък речник на остарели и чужди думи, употребени в Библията". Тази Библия е станала в резултат на усилената и безкористна работа на преводачите: д-р Елиас Ригс, д-р Алберт Лонг, Христодул Костович и Петко Рачов Славейков, работили върху превода от 1859 г. до 1871 г. Да бъде благословено великото им дело! В напечатването на Библията участвуваха и много други приятели с идеи, практическо участие и даване на материали. Така се отпечата фототипно тази уникална Библия, с която Учителят изнесе почти всичките си 7777 беседи при своето пребиваване на земята във физическо тяло между нас. Библията, отпечатана с бележките и означенията направени от Учителя, носи част от вибрациите на аурата Му и може да помага на приятелите при трудните положения, в които често изпадат. Със силна вяра Библията се поставя под възглавницата на която спи притежателя й, и трудните му въпроси лесно се разрешават, като преспи няколко дена с нея. Бележка на съставителя на "Изгревът": 1. Авторът на този материал е Светозар Няголов. 2. Това бе моя идея, защото той осъществи отпечатването на Библията, която е ползувал Учителя. Накарах го да опише как я реализирал. 3. Тя ми беше обещана да ми се предаде от Борис Николов, но той не си удържа на обещанието. Тя попадна в други, накрая Светозар я взе от Мария Кисьова и я издаде. 4. Според неговите думи, той я предава в къщата на Сава Симеонов да се охранява. Но сега научаваме, че тя е изчезнала оттам. Вергилий.

5. Първи преводи на Библията Преводи на Библията Християнски свят, Г. VII, бр. 10 (Х.1898), с. 149-150. М. Н. П. Преди две хиляди сто осемдесет и три години, в годината 285 преди Р. Хр., седемдесет учени мъже от Александрия се наели да съберат и наредят еврейските Св. Писания в настоящата им сгрупирована форма, известна нам под името Вехтий Завет. При това, за улеснение на евреите, живущи в Египет употребляющи гръцки език, същите тези седемдесет се наели да преведат Св. Писания на този език. Резултатът на техния труд е известен от тогава дори до днес под наименованието "Септуагент". Така се наричал този превод на Вехтий Завет, защото бил работа на седемдесет преводачи. Около 400 години по-късно, през второто столетие подир Христа, книгите на Новий Завет били приложени към "Септуагента" и цялото било преведено на латински. Този превод се наричал "Итала". "Италата" или Латинския превод скоро станал общоизвестен между първите християни и почнал да се употребява от тях, като предпочитали него пред Еврейските оригинали и пред Гръцкия превод. Това продължавало за две столетия, до ревизията (преработката) направена от Св. Иером в 405 г. сл. Р Хр. След като Св. Иером довършил тази си преработка, по която се и отличил и голяма част от която била извършена в селото Витлеем, почти на самото месторождение на Исуса Христа. Далматинските и панонските калугери крили стария превод на Библията и почнали да не употребяват вече друг, освен дадения от самия им покровител Св. Иером. Иеромовий превод превъзхождал дотолкова трудът на седемдесеттях, колкото техний труд бил по-добър от полуварварский превод, направен преди преводът от 285 г. пр. Р. Хр. Този учен светия прегледал с много голямо внимание приготвените ръкописи от Библията, които му били достъпни и ги сравнил с Арабский, Евреиский и Сирийски ръкописи. Във всичките тези ръкописи той направил изменения и поправки, които са спазени дори до днес. Читателят ще може да си състави що годе понятие за този херкулесов труд на Св. Иерома, когато вземе пред вид, че нему били предложени от членовете на Никейский събор повече от двеста ръкописи, всичките различни един от друг в някои от най-важните им черти. Като книгопечатането е било още неизвестно, всичките книги са били в ръкопис. За стотина години преписвачите на Св. Писания прилагали някои неща и изоставяли други, било по тяхно благоусмотрение или по неведение, дотолкова, щото станало много мъчно даже и за най-учените да решат кое да остане за поучение на бъдещите поколения и кое да се изхвърли от свещените страници, като апокрифическо (неканоническо). Този труд на Св. Иерома е известен под името Вулгат (Vulgate). Думата "библия" (книги) или както са я употребявали древните писатели "книгата", първо се употребява от Хризостом в петото столетие, за да обозначи християнските Св. Писания. Той нарича Св. Писания изобщо Библията или "книгите". Голямата разлика в ръкописите написани от първите християнски отци, е причинявала голяма препирня между църковниците, относително кои книги могат да се включат в Библията. За приемането на някои от тях като канонически те всички са били съгласни; но имало е други книги, които от едни са били приемани за канонически, а други са ги отхвърляли като апокрифически. Книгите съставляващи Библията, както са наредени и приети понастоящем, са плод на многогодишен труд и безбройни събори и съвещания. За 1200 години след умиранието на Спасителя нашего Исуса Христа на Голгота, подробностите за което умирание са известни вече на повече от 700,000,000 души, пръснати по всичките кътове на земното кълбо, всякоя от книгите на Библията е била една непрекъсната историйка, неразделена на глави, параграфи и стихове, както те са разделени сега. Преди времето на Испанский равин, който е въвел настоящето подразделение, евреите са употребявали една система подразделение на Вехтий Завет в глави и стихове, която никога не е била приета и от самите евреи и била заместена с тази на учений испанец. Новий Завет не е бил разделен на стихове до след изобретението на печатането, а именно в гръцкото издание на Роберт Стефан в 1551 г. От първите преводи на Библията най-важний, освен "Септуагента" и Иеромовото издание, е троякий "Египетски превод", направен в четвъртото столетие. Този забележителен превод в три езици е бил назначен да отговаря на нуждите на всичките части на Египет През тъмните векове и до времето, когато Лютер дал на света главното си произведение, няколко превода били направени. Между тези са: Ноткер - Лабньовий в 980 г. сл. Р Хр.; онзи, приготвен под надзора на Петра Валда в 1170 г.; важний труд на Лудовик Благоразумний в 1227 г.; онзи от Карл Мудрий в 1380 г.; Гуаровото издание в 1286 г.; Испанското издание в тринадесетото столетие, през управлението на Алфонсо V и двата изящни трудове на Уиклифа и Хуса, последний за чехите, а първий за англоговорящите народи. След изобретението на книгопечатането, всякой, който съзирал в себе си що годе литературни дарби, се мислил и за проводен от Бога нарочно, за да направи нов превод на Библията. Че това е било тъй, личи от факта, че не по- малко от седемнадесет превода на Библията, само на немски, са били направени в промеждутъка между Гутенберг и Фауст на една страна и Мартин Лютер на другата. Първите печатани издания на Библията напомнюват человеку изречението на мъдреца относително телата ни, че са "страшно и чудно създадени". Първий превод на английски бил Уикпифовий в 1384 г. Преводачът Уиклиф бил осъден на изгаряние, загдето си позволил да извърши такова дело без съгласието на духовенството, но най-после му се позволило да умре от естествена смърт. Неговата Библия никога не се печатала, обаче, от нея има много ръкописи. Няма днес друга книга, която да е преведена на толкова много езици и от толкова много хора, колкото Библията. През настоящий век най-голяма деятелност се е развивала в превеждане и разпространението на тази книга. Тя е преведена вече на повече от 300 различни езици и диалекти и се чете от повече от 500,000,000 от жителите на земята. Много от тези езици е трябвало първо чрез голям труд и постоянство да се превеждат в писмени и тогава Библията е печатана, като първата книга на тези езици. Ний, българите, дължим превеждането на Библията на говоримия ни език главно на д-р Ригс, американският ветеран-мисионерин в Цариград, който може справедливо да се нарече и баща на нашата духовна книжнина. В този превод са участвували още и сведущия по старите езици д-р Лонг, още жив и деятелен професор в Роберт Колеж и двама българи - Христодул Костович Сичанов от Самоков и Петко Р Славейков от Трявна, и двамата починали. На тези труженици ний дължим вечна признателност. М. Н. П.

4. Отзиви за новия български превод на Библията Има ли нужда от нов превод на Библията?[1] Християнски свят, Г. X, бр. 2 (11.1901), с. 29-32. С.Т. За превода на Новия Завет г. Маринов казва: "Трябва да се признае, че преводът в Новия Завет е извършен с по-голямо внимание и това ми дава основание да утвърдя: ако наистина Неофит Рилски, К. Фотинов, П. Р Славейков и Христодул Сичан-Николов са взимали участие в превода на Библията, то частта, която са превеждали, ще бъде без друго Новия Завет. Но, по причините, които изложих по- рано и тука има неточности, които произхождат от това, че липсват установени термини, думи и форми на езика." Неофит Рилски и К. Фотинов не са вземали участие в прегледания и издадения с иждивението на Британското и Чуждестранно Библейско Дружество превод на Новия Завет; но само покойните П. Р Славейков и Христодул Сичан-Николов. П. Р Славейков владееше добре новогръцкия език, но не и старогръцкия, за да му се даде да превежда сам направо от оригинала. Преводът на Библията и на Вехтия и Новия Завет е бил под надзора на докторите Ел. Ригс и Ал. Л. Лонг, които са още живи и биха могли да разправят, по кой начин са работили по превода. Колкото за това, че липсвали "установени термини, думи и форми на езика", г. Маринов с нищо не доказва това си твърдение. Никой не признава, че думите и езикът на превода са съвършени; но само, че преводът е най-добър за времето, в което е бил направен, тъкмо преди 30 години. Че има тук-там неточности, които биха могли да се поправят, никой безпристрастен читател, запознат с оригиналните езици, не отказва. Смело обаче, твърдя, че такива критици като Маринова, който единия от оригиналните езици (еврейския) никак, а другия (гръцкия) съвсем малко познава, никога не ще могат да посочат на тези неточности в сегашния превод на Библията. Но все пак г. Маринов намира неточности и грешки и в превода на Новия Завет, за пример: "еан то аласъ моранти" (Мат. 5:13), думата моранти била преведена избезсолнее, а на друго място (Лука 14:34) същата дума била преведена се развали. Изречението исхиротерос му естин (Мат. 3:11) било преведено по- крепък е от мене, и същата дума исхиротерос на друго място (Лука 3:16) била преведена по-силният. Такива малки и несъществени погрешки лесно биха могли да се поправят в едно ново издание на Новия Завет, и само за такива погрешки съвсем нелепо ще бъде да се прави нов превод, и то не направо от оригиналните езици, но от руски. На много места се срещали новосковани думи като предузнание (слав. прозреше), (на славянски предузнание не е прозрение, но предуведение), неповехнуваемо (слав. неуведаемо)и пр.; но г. Маринов не ни казва как трябва да се преведат тези думи. Други думи имало, които не били преведени на български като чресла, акриди, съчица. Думите чресла и съчица са взети от славянски, а думите акриди от гръцки. Очевидно е, че преводачите не са намерили напълно съответствуващи български думи, па и сам г. Маринов не ни казва кои са българските думи, с които гореспоменатите думи би могли да се заместят. Най-после г. Маринов, за да покаже колко прилежно и добросъвестно е търсил погрешки и в превода на Новия Завет, действително намерил две думи съвършено неверно преведени, именно гръцките думи камилос- камила и фолеос - легло или дупка (гдето живеят диви зверове). Първата дума се намира в Мат. 19:24 (а не в 14:24, както казва г. Маринов). "По-лесно е да мине камила през иглени уши, а не богат да влезе в Царството Божие". Според г. Маринов гръцката дума камилос била написана с i и трябвало да се преведе въже, а не камила. Но както в други случаи тъй и тук г. Маринов не ни казва в кой гръцки текст се намира въпросната дума с i — в общо приетия гръцки текст (textus receptus) ли, или в някой от най-старите гръцки кодекси като синаитския и ватиканския? В Тишелдорфовото издание на гръцкия Нов Завет направено от Синаитския кодекс (3. стереотипно издание. Таухниц, Липиска, 1873) въпросната дума се намира с гръцката буква ита (п), а не i (йота). Тази дума е преведена на латински, славянски, английски, френски, италиански, руски и доколкото зная на всички други . с думата камила; а г. Маринов се сили да ни увери, че думата трябвало да се преведе с въже, като не подкрепя с нищо това си странно и смешно мнение. За някоя авторитетна личност ли се миел и г. Маринов, та неговото мнение да се приеме, без да бъде подкрепено със доказателства? Другата гръцка дума, която г. Маринов счита за криво преведена е гръцката дума фолеос, преведена легло (Мат. 8:19): "Лисиците имат легла"(фолеус). Той ни казва, че у нас имало българска дума язовина, която означавала дупка, в която живеят диви зверове; но кой щеше да разбере тази дума, ако се употребяваше тя наместо думата легла? Кой не знае, че леглата на лисиците са дупките, в които живеят? След туй г. Маринов казва: "Аз свършвам своите бележки. Против волята ми те станаха много по-дълги, отколкото исках да бъдат. Но сериозността на делото ще опрости това". "Сериозността на делото" изискваше бележките на г. Маринова да бъдеха не само по-дълги, но и по-добре обмислени. Г-н Маринов трябваше да окаже поне в превода на Новия Завет на по-съществени погрешки, тъй като тук той можеше направо да се справи с оригинала. Заключението си г. Маринов прави със следните думи: "От изложените дотук редове и примери, аз вярвам, че въпросът става по-ясен; и всякой ще може да отговори на въпроса: има ли нужда да се прави нов превод, когато вече имаме такъв, а така също и да се произнесе: укор ли или похвала заслужава Св. Синод на Българската черква за инициативата, която е взел, за да преведе Библията на български език" На тези въпроси ето какво ще отговори всеки безпристрастен читател. Нуждата от нов превод на Библията на български език никой от защитниците на решението на Св. Синод на Българската черква не е доказал, нито може да докаже; тъй като сам реченият Синод признава, че между православните учени богослови и филолози няма още такива, които тъй добре да владеят оригиналните езици, на които е писана Библията - еврейски и гръцки - щото да превеждат направо от тия езици, а пък да се прави нов превод на Библията от руски и да се правят огромни разноски по напечатването му, когато вече има превод на Библията на български, направен направо от оригиналните езици, това е дело, което под тези обстоятелства не заслужава похвала. Благоразумието в такъв случай би диктувало да се чака, да не се взема прибързано решение, още повече, когато се знае, че в последното издание на Библията (малък формат, 1896 г.) тук-там има поправени думи и изречения, особено във Вехтия Завет и Британското Чуждестранно Библейско Дружество е изказало своята готовност да избере комисия от способни лица, които внимателно да прегледат сегашния превод на Библията [ Заб. Приятно ми е да кажа, че се научих тези дни, какво пред смъртта си ветеранинът-мисионер д-р Ел. Ригс, който с д-р Ал. Л. Лонг е превел Библията на български, подпомаган и от П. Р Славейков и Хр. Сичан-Николов, през миналата тази година се е занимавал с преглеждането и поправянето превода на българската Библия, и че бил вече успял да прегледа половината от Вехтия Завет.] и ако се види за потребно, да направят дори и нов превод. От водената досега полемика въпросът се е достатъчно обяснил, за да разумеят читателите на коя почва стоят опонентите на новия превод на Библията, и где стоят защитниците на този превод. Ние стоим на тази основателна почва, която съставлява непристъпна крепост, именно, че когато се вземе решение от една черковна организация да се направи нов превод на Св. Писание, което обема едничките богодадени и боговдъхновени книги, съдържащи непогрешимото правило за нашата вяра и нашето поведение, необходимо е този превод да се направи от оригиналните езици - еврейски за Вехтия Завет и гръцки за Новия. Защитниците на новия превод, който се прави от руски, твърдят, че нямало нужда да се направи превода от оригиналните езици, защото в такъв случай щели "да изминат още много десетки години, догдето Българската черква да се сдобие с превод от старогръцки и еврейски." С тези думи, извлечени из бр. 1 на "Църковен вестник", умишлено се игнорира сегашният превод на Библията направен направо от оригиналните езици. Какво щеше да попречи на Св. Синод на Българската черква да поиска разрешение да прегледа и поправи сегашният превод преди да го официално одобри. Няма съмнение, че Британското и Чуждестранно библейско дружество на драго сърце би дало съизволението си. Защо да се не покаже Св. Синод на българската черква тъй благоразумен и толерантен по отношение към сегашния превод на Библията, както ни казва "Църковен вестник" бр. 19, че се показало казаното Британското и Чуждестранно Библейско дружество по отношение към направения от Руския синод превод на Библията, като изпросило разрешение да печати и разпространява този превод без вехтозаветните апокрифни книги? Какво биха казали учените руски критици в днешно време, ако се завземаше някой със задачата да поправя руския превод на Шекспировите драми, като ги сравнява с немския превод на същите драми и съвършено игнорира оригиналния английски текст? На тази неоснователна почва стоят защитниците на новия превод, между които е и г-н Маринов? Превод на капитално творение, направен от друг превод, никога не може да има същата стойност, както направен от оригинала превод. Тази е почвата, на която ние стоим. Съжаляваме, дето защитниците на новия превод са се силили досега да замъглят въпроса, вместо да го разяснят. Тъй например "Църковен вестник" в бр. 23 ни казва, че преводът на Седемдесетте бил направен "от Боговдъхновени тълкуватели и бил наравно оригинален" с еврейския текст, или както "еврейският текст бил оригинален за палестинските евреи", тъй "бил оригинален за египетските евреи елинисти" гръцкият превод на Седемдесетте. Считам за съвършено излишно и безполезно да споря с човек, който прави такова нелепо твърдение, като горното; при това не виждам нуждата да се възхвалява преводът на Седемдесетте [Заб. Някой си М. Т. е написал нескончаеми статии в "Църковен вестник" в броеве 19 до 35, в които се сили да докаже горното нелепо твърдение за превода на Седемдесетте], след като "Църковен вестник" тържествено оповести в бр. 19, че в руския превод на Библията, от който ще превежда на български и отредената от Св. Синод комисия, каноничните книги на Вехтия Завет били преведени направо от еврейският подлинник (подлинник -рус., оригинал, истинно, достоверно, автентичен ръкопис), а неканоничните-от гръцки. Защо не си кажат направо защитниците на новия превод на Библията: "Не щем сегашния превод, защото е направен от протестанти, ако и да са били подпомогнати те от учени българи. Искаме по всеки начин свой православен превод, и ще си го направим, защото сега разполагаме със средства, а вас противниците, били православни или протестанти, няма да ви слушаме". Във всеки случай ние сме изпълнили своя дълг, и сега оставаме читателите да съдят кой почива на основателна почва. С. Т. [Стефан Томов] "Твоето слово е По-остро Господи, От всеки войнишки остър меч Греха да порази Нашите духове Да му се покорят, И изобилни плодове От нас да се берат." ------------------------------------- [1] Тази статия е продължение от статиите в броеве 213 и 217 на "Нов век". Тя бе писана и изпратена на редакцията на гореказания вестник през миналия м. септември, но редакцията отказа да я обнародва.

3. Православната църква и превода на Библията Има ли нужда от нов превод на Свещеното Писание на български език? Християнски свят, Г. IX, бр. 6 (VI. 1900), с. 92-94. По повод на решението на Светия Синод да се преведе на български език Св. Писание, за която цел същия Синод е назначил и осмочленна комисия да направи този превод, не от първообразните езици - еврейски, халдейски и гръцки, но от руски, един православен българин, който се подписва "Ветеран", е написал дълга статия във в. "Нов век" от май 17 (30) т. г. В тази си статия Ветеран доказва най-убедително, че няма нужда от нов превод на Св. Писание." Не бива да забравяме, казва той, че Св. Писание на сегашния български език се яви като утешителна звезда, изгря като зорница на българския небосклон, щом току българския народ беше победил гръко-фанариотите с разрешението на черковния въпрос, и че дори един от нашите съвременни учени, един поет е казал в едно описание, че "българският превод на Библията - издание на едно английско общество, е най-грамотната книга, която имаме на езика си.' Ветеран твърде уместно обръща внимание на важния факт, че "най-напред Св. Писание е преведено на български език от православни българи, дори и по- православни от някои членове на сегашната комисия: ония българи на времето си бяха видни езиковедци и книжовници; следователно, не може да се предполага, че православните българи може с недоверие да гледат на съществующия превод, на който вината може да е тая, че е издаден на няколко разни видове издания от протестантски общества. Преводачите на Св. писание са били българите Неофит П. П. Рилски, Константин Фотинов, Христодул Костович, Петко Славейков и американците д-р Елиас Ригс и д-р Алберт Лонг. Двамата последни са още живи; те основно познават не само старите еврейски, халдейски, гръцки и латински езици, но коренно познават българския и руски езици. Тук трябва да се каже, че и Христодул Костович е известен като учен на старите и нови български и гръцки езици, познаваше добре руския език, па и западните български наречия. Такъв беше и Петко Славейков, с тая разлика, че той не бе вещ на стария гръцки език, ала познаваше добре не само североизточните, ами и южните, тракийските български наречия." По-нататък Ветеран твърде справедливо казва, че "ако имаше необходима нужда за превеждането на Св. Писание, то преводът трябваше да стане от първообраза, а не от руски"(курсивът е наш). Относително лицата на осмочленната комисия, Ветеран казва, че "действително между тях има и някои способни и добросъвестни работници, ала пък има и такива, на които за способностите и добросъвестността не би трябвало и да се споменува. Дори и всичките да са способни, пак тия хора не биха могли да свършат за две години тая трудна и важна работа (комисията тъкми да приготви превода до 1 май 1902 г.). Та възможно ли е такова нещо? Какъв ще да е тоя превод?" "Ветеран" напомнюва, че "в началото на XVII век 47 души учени на старите езици англичани, се захванали за превеждането на Св. Писание на английски език, и едва в продължение на шест години превели цялата Библия. Техният превод досега се употребява в Англия и Америка." "Поради изложените причини, казва Ветеран, няма никаква нужда да се превежда на български Св. Писание, защото е много отдавна преведено от хора много по-способни и добросъвестни, хора, известни не само на българския книжовен свят, ами и на целия български народ. Ако е причината за някои неясности в превода, за някои печатни погрешки, за някои пропуснати от известни местни наречения, или от старо-български език форми, при всичко, че досега никой не е споменал за такива, то вместо да се състави комисия да превежда изново от руски, по-добре щеше да бъде да се съставяше една комисия от вещи хора по елинския, латинския, руския, стария и новия български езици, а такива човеци има между нас, и тая комисия да прегледа и направи съществующия превод (ако трябва да се поправя), като му измени и правописанието, понеже то е употребявано преди Освобождението. Ние желаем да напомним на Ветеран, че в най-новото издание на Библията (малък формат) от 1896 г. правописанието е изменено. Нека се помни, че въпросът за българският правопис не е още окончателно решен. Внушението на Ветерана за съставянето на комисия от вещи по някои от старите езици хора, за да прегледа и поправи съществующия български превод на Св. Писание, ние намираме твърде уместно; обаче, такава комисия пак не би била, според нас, напълно компетентна да прегледа цялата Библия, ако между членовете й не влизат хора, които да познават добре старите еврейски и халдейски езици, на които е слисан Вехтият Завет. Такава комисия би била компетентна да прегледа превода само на Новия, но не и на Вехтия Завет. Ние сме напълно съгласни с Ветерана, че "при сегашното още неуредено, преходно състояние на езика ни" няма нужда "да се бърза с нов превод на Св. Писание." За да покажем колко самонадеяна е била определената от Св. Синод комисия, която е обявила, че ще може да свърши превода на Св. Писание в две години - на 1 май 1902 г. - ние ще кажем нещо по историята на превода на Новия завет на английската Библия, за която Ветеранът не споменува нищо. Отдавна се е чувствувала нужда и в Англия и в Америка от ново прегледано (revised) издание на английската Библия. В 1870 г. се състави комисия в Англия от най-учени езиковеди, вещи по старите езици - еврейски, халдейски, сирийски, гръцки, латински и др., за да прегледа английския авторизиран превод от 1611 г. Тази комисия, подпомагана след няколко години и от подобна комисия, съставена в Америка, също от вещи богослови и езиковедци, работи цели десет години и едва на 1881 г. се отпечати новото прегледано издание на Новия Завет от направения в 1611 г. превод на английската Библия. Така работят практичните англичани, а нашите езиковедци мислят, че две години им са достатъчни да преведат цялата Библия. Ако е работата да има само друг превод, за да може да се каже, че е одобрен от Св. Синод то е друг въпрос; но ако се гони целта да се даде във всяко отношение по-добър превод на Св. Писание от сега съществуващия, тогаз и ние ще кажем, че нямаме измежду учените православни българи хора за тази работа, и че най-мъдро ще бъде да се обмисли по-зряло този въпрос и да се не бърза. Редакцията на "Нов век" кани "представителите на идеята отново да се преведе и именно сега на български език Светото Писание", да изложат и те своите взглядове, като се обещава да печата статиите им. Нека се заинтересуват в този важен въпрос и всички други учени езиковедци, които не влизат в комисията.

2. д-р Елиас Ригс Д-р И. Ригс Християнски свят, Г. X, бр. 5 (V.1901), с. 88-90. Джемс Мартино На 3 (16) миналий януарий д-р И. Риггс, ветеранинът-мисионерин, свърши земното си поприще в дома си в Скутари, Цариград. Ето що пише за него и неговата деятелност д-р Ал. Л. Лонг в "Christian Advocate", органа на Методистката епископална черква в Америка. "Д-р И. Ригс почнал своето мисионерско поприще в 1832 г. и дългият му и интензивно деятелен живот е бил прекаран в библейски работи на езици гръцки, арменски, турски и български, в превеждане и издаване разни издания на Библията и други религиозни списания. За тази работа той беше отлично приспособен. Той беше много добре запознат с еврейските и гръцки оригинални текстове, повечето европейски езици владееше доволно добре. При това той присъединяваше инстинктите на един филолог и навика да обработва внимателна, трудолюбива и добросъвестна акуратност във всички подробности. Към Словото Божие той питаеше жарко и дълбоко благоговейна любов, и докато първата му грижа като преводач беше да изрази, доколкото свойството на езика е позволявало, точно смисъла на оригиналния текст, пак той същевременно имаше изряден вкус в употребението на езика, който е успявал да оздрави онзи достолепен стил тъй необходим за всеки превод на Свещеното Писание. Евангелските духовни песни на източните езици дължат много на д-р Ригс, именно на неговите преводи на много от най-хубавите духовни песни, що имаме на английски, и които са назначени да се употребяват в богослужението. Много от тези духовни песни - мога специално да говоря за преведените на български - са трогнали народното ухо и са изтръгнали ответ из народните сърца, което е направило да се пеят те навсякъде из България от онези, които нищо не знаят за произхождението им. Моето лично познанство с д-pa Ригс почна в 1858 г. От онова време нашето приятелство е било непрекъснато и твърде интимно. За мене той всякога е бил като любезен баща. По-чистосърдечен човек не съм познавал. Никога не съм прекарвал един час при него без да почувствувам, че съм се ползувал и умствено, и духовно. За мене ще бъде за всегда причина за сърдечна признателност това, дето, освен дългото ни приятелство и задружна християнска работа за тази страна, имах специалната привилегия да бъде негов сътрудник в превода на Свещеното Писание на български. Всекидневно работих аз с него около четири години. Всякога съм считал тези за четирите най-производителни години на своя живот. Д-р Ригс е продължавал до последния час да се занимава с работа, що е вършил през целия си живот. При последното ми свиждане с него, той каза със сладка усмивка, че би желал, ако да имах време, да поговоря с него по някои точки относително преглеждане превода на Библията. След туй той прибави: "Имам и две-три нови духовни песни на български, които Ви моля да прегледате с мене." Малко мислих аз, че това беше последното ми стискане на онази бащинска ръка. Д-р Ригс принадлежеше на Презвитерианската черква. С мене той беше методист, който се интересуваше и радваше тъй усърдно в успеха на Методистката черква, както и аз. Той с удоволствие сочеше на едно свидетелство за доживотно членство в Мисионерското общество на Методистката епископална черква, що беше окачено в неговото писалище. Както покойният д-р Кайлер, сърцето му беше много широко, за да се ограничи любовта му само на една деноминация. Той любеше всички Божии люде и се радваше на Божието дело, дето и да се вършеше то. Няма по-добър противояд против песимистичната философия на днешно време, отколкото запознанството ни с добри мъже. Да е познавал човек някого четиридесет години и да може да каже за него: "Колкото повече се запознавах с него, толкова повече го любях", е много добра опитност. Такъв човек беше д-р Ел. Ригс. Такава е моята опитност в моето приятелство с него. Бог да въздигне повече като него!" "Ако предадем себе си на Бога и искрено приемем своя жребий като от Него отреден, то ние ще приброяваме съдържанието му и не ще обръщаме внимание на опущенията му; и било, че този жребий е слаб като на сакат човек, и тесен като на дете, пак ще намерим в него средства за струване добро, които надминуват най-доброто ни устроение и свещени притежания, които ще държат будна най-високата ни воля." Джемс Мартино

1. Преводи на Библията на български език Павел Драгомиров Василев Стремежът на княз Борис I да заличи различията между славянското и българското население и ги обедини в един народ със създаването на независима българска църква, бил голям. През 864 г. след сключен мир с Византия, той наложил християнството като официална религия. През 886 г. Борис I приел учениците на славянските просветители св. св. Кирил и Методий, с което утвърдил в България славянската писменост и характера на българската народност и култура. Словото Божие било донесено вече преведено на църковно-славянски. Внесени били още много духовни книги, а в манастирите се подготвяли за разпространение нови такива. Обаче, проблемът с разбирането и достъпността на Словото Божие до народа не бил решен. Използваните книги в литургиите на църковнославянски и гръцки езици оставали недостъпни и неразбрани. Нуждата от превод на Словото Божие на жив, говорим български език, силно се е чувствувало. Във времето този проблем давал своето тежко поражение върху духовното израстване на народа. През време на турското подтисничество гръцките фанариоти, които владеели нашата църква, не се интересували от превода на Библията на говорим български език, а от погърчването и асимилацията на българския народ. В записки на чуждестранен пътешественик се казва: "... Всички грамотни и неграмотни говорели гръцки. Не се чувала българска реч. Срамно било да се говори български. Чуждестранните търговци, които са посещавали българските области са имали впечатлението, че целия Балкански полуостров е бил населен само с гърци. Те са били обикновено в досег с градовете, където всички говорели гръцки. Не са били посещавали села и планинските места и не са били въобще във връзка със селската маса..." Из "История на ЕМЕЦ", ръкопис, с. 47. Благодарение зовът на отец Паисий в неговата "История славяноболгарская" (1762 г.) и излезналата през 1823 г. книга на Юрий Венелин "Древние и ниненшие болгари", очите на редица наши сънародници са се отворили и българите са били преоткрити за Русия и света. Появява се нов тласък всред народа за разкриване на училища и повишаване на духовното ниво. Във Вселенската средновековна църква, до Реформацията, използуваните Библии са били на староеврейски, латински (за Католическата църква), гръцки и църковно-славянски (за Източно-православната църква) езици. Реформацията е била премахнала догмата, че всеки превод на Библията на какъвто и да е друг език, накърнява свещеността на Словото. В страните с реформирани църкви достъпът на народа до Божието Слово се е бил разрешил, а и чрез преводите - разширил. С извоюваната духовна свобода за българския народ (1870 г.), Словото, вместо на гръцки, започнало да се чете на църковно славянски по книгите подготвени от учениците на св. св. Кирил и Методий, но от тях народът нищо не разбирал. Духовното ниво на населението не се подобрило. То продължавало да вярва в магьосници, в "миши" и "вълчи" празници и т.н. Показателно е писмото на Иларион Макариополски, след неговото ръкополагане за Търновски митрополит на 25 май 1872 г., и след обиколката на епархията си: "... Новозагорско и Чирпанско са най-изостанали. Няма училища. На много места няма кой да поведе хората. Ни учител, ни поп. В едно село не могат да ми намерят маса за водосвета, та се разпоредих да ми донесат коша за сламата на добитъка и върху него извърших службата. Хората не знаели дори как да се държат; жените си предели с хурките и го гледали учудено. Това са вече последици от духовното робство... " След тези преживявания, при завръщането си в Търново, Иларион Макариополски се заловил да открие в Лясковския манастир училище за учители и свещеници. За целта, той събрал средства, като дал от себе си десет хиляди гроша. Поканил епископ Климент (Васил Друмев), за да помогне в устройството на това училище (Сираков, Станьо. Иларион Макариополски. София, Отечествен фронт, 1973,с. 174-175.). Точно в тези години евангелските мисионери в България, със съдействието на Британското Чуждестранно Библейско Дружество (Бр. Ч. Биб. Д-во) са пуснали от печат първата изцяло преведена на български език Библия. Това е годината 1871! Предисторията за това епохално събитие в духовния живот на българския народ е интересна, но може би и недоизследвана, като бяха изнесени някои нови факти едва в последно време (е. Зорница, бр. 12, 12.2001; в. Стандарт, 12.04.2006) Първоначалната дейност на Британското Чуждестранно Библейско Дружество с идването на мисионерите, е била да продава Библии в страните на юго-изток от нас на различни езици, според срещаното население. Идвайки по нашите земи, те нямали библии на български език, но намерили преведен Новия Завет на "прост" български език от Петър Сапунов, издаден през 1828 г. в Букурещ П. Сапунов е бил роден в Трявна. Той е бил изгнаник във Влашко и със свои средства той можал да си позволи тираж от 1200 екземпляра. Същата година на издаването (1828 г.), поради избухналата Руско-турска война, от Новия Завет били продадени само 400 екземпляра. Останалият тираж бил продаден по-късно чрез книгопродавците на Британското Чуждестранно Библейско Дружество. Пак през 1828 г. е бил направен превода на Евангелието на Матей от игумена на Бистришкия манастир, близо до Букурещ - митрополит Теодосий. Всички екземпляри на отпечатаното в Лондон Евангелие са били изпратени в Петербург, но там целия тираж е бил унищожен. Цялостен превод на Новия Завет е бил направен от Константин Фотинов, докато е работел в Смирна. Мисионерите от Британското Чуждестранно Библейско Дружество не са харесали превода на Фотинов, защото е бил силно повлиян от църковно-славянския език. Тогава те са се обърнали към гръцкия владика в Търново - Иларион Критски за съдействие и посочване на подходящ преводач. За такъв бил избран Неофит Рилски (1793-1881 г.). Той бил монах от Рилския манастир, учител и уредник на Априловската гимназия в гр. Габрово. Неофит Рилски положил много усилия, като подготвения превод на Новия Завет е бил на западното наречие на българския език, повлиян от самоковския говор. Британското Чуждестранно Библейско Дружество харесало превода и финансирало отпечатването му. Печатът е бил извършен през 1840 г. в гръцка печатница в Смирна, снабдена от Америка със славянски букви. Изданието на Новия Завет е събудило изненада и неодобрение в духовенството. Цариградската патриаршия не е желаела българите да разбират свещените текстове и чрез своите владици - гърци, се е опитала да унищожи изданието. Свещениците, почти във всички църкви са били гърци или вече погърчени българи, които не знаели българския език. От друга страна, разнасяният за продан Нов Завет, като отпечатана българска книга, е била приета с недоумение и недоверие от населението. Такова отношение хората са проявили към изнесените за продан Нови Завети на пазаря в Чирпан и на панаира в Узунджово. Случайно в Чирпан едно момче е полюбопитствало и е взело от наредените книги едно Евангелие, разгърнало го и го харесало. То се е било качило на едни дъски и високо е прочело няколко стиха, и казало, че книгите са добри и всичко в късо време се е продало ... Един младеж, като купил Евангелието, казал: "Аз по-рано можех да чета гръцкото Евангелие, но сега, като сричам българското Евангелие ми е сладко, понеже езикът е същия, на който майка ми говореше". (Юбилеен сборник "50 г. евангелска мисионерска дейност", с. 92.) От същия превод на Новия Завет от Неофит Рилски, мисионерите последователно са пуснали още пет издания и всички те в няколко години, общо 30,000 екземпляра, са били продадени. Този окуражителен успех е повдигнал въпросите: 1. Да се разкрие ли мисия на Евангелската методистка църква на север от Балкана? 2. Да се насочат ли усилията към превод и отпечатване на цялата Библия? По първия въпрос Британското Чуждестранно Библейско Дружество е възложило на мисионера Сайръс Хамлин да направи необходимите проучвания. Д-р Сайръс Хамлин (1811-1900 г.) е бил талантлив духовник и педагог. През 1840 г. той е организирал и е открил училище с пансион в Бебек, предградие на Цариград. През 1863 г. училището е било разширено със средствата на Христофор Роберт и се превръща в общообразователен институт с името "Роберт Колеж" Д-р С. Хамлин, с помощта на Гаврил Илиев, е бил обиколил българските земи и Македония, след което той е дал своя насърчителен отчет за наличието на условия за разширяване на мисионерското поле. По това време Конгрешанският борд, към който е принадлежал д-р Хамлин и е държал Армения, Сирия, Палестина и Турция (вкл. Южна България), от 1827 г., е имал сериозни финансови затруднения. Невъзможността за разширение на мисионерската работа е накарало д-р С. Хамлин да се обърне към Годишната конференция на Нюйоркската методистка църква в гр. Палмира. От друга страна, секретарят на Мисионерското дружество при Евангелската методистка епископална църква в Ню Йорк, д-р Дърбинт, вече е бил информиран с писмо от д-р Елиас Ригс, презвитериански мисионер, от 3 ноември 1854 г., че населението на Северна България е жадно за Божието Слово и методистките мисионери биха имали успех. Реално, това са били и предпоставките Управителният съвет на Борда на Методисткото мисионерско дружество да реши през месец февруари 1855 г. да разкрие Мисия на север от Балкана с изпращането на мисионерите д-р Алберт Лонг и Уесли Претиман през 1857 г. Относно извършването на цялостен превод на български език на Библията, задачата е била дадена на Константин Фотинов, който по това време е работел в Смирна. Константин Георгиев Фотинов (1790-1858 г.) е бил просветен деец и книжовник. Той е открил взаимно училище в Смирна (1828 г.); издавал е и редактирал сп. "Любословие" (1844-1846); написал е "Гръцка граматика" (1838), "Болгарский разговорник" (1845); направил е много преводи от гръцки език. За цялостния превод на Библията на български език, К. Фотинов е бил потърсил помощта и сътрудничеството на д-р Елиас Ригс. Д-р Елиас Ригс (1810-1901) е бил един от първите мисионери в Близкия Изток. Владеел е 12 езика. Автор е на: "Речник на Свещеното Писание", "Тълкувание на Новия завет" в три тома. Бил е превел 478 църковни химна. Д-р Ригс е живеел и работил от 1838 до 1853 г. в гр. Смирна, като междувременно е учил български език при К. Фотинов. Това е било времето, когато се е поставило и началото на превода на Библията на български език от К. Фотинов и със съдействието на д-р Ригс. С преместване на издателството на Мисията от Смирна в Цариград през 1853 г., Константин Фотинов и д-р Ел. Ригс също изместват дейността си в Цариград. Отдаден на своята мисионерска дейност, д-р Ригс един-единствен път посещава отечеството си - през пролетта на 1856 г. Там, на Годишната конференция на Евангелската методистка конференция в гр. Балтимор, той е бил поканен да говори за България. В словото си, д-р Ригс насърчил Конференцията в изпълнение решението за изпращане на мисионери. През 1858 а. д-р Ел. Ригс е бил приведен на работа от арменската в българската мисия на Презвитерианската църква. Той е бил заангажиран главно в книгоиздателска работа и превода на Библията. На 12 декември 1858 г. Константин Фотинов внезапно умира - четиринадесет дни след смъртта на дъщерята на д-р Ригс. Смъртта на Фотинов е била голяма загуба за д-р Ригс и той е започнал да търси подходящ човек, който да заеме неговото място. Той се е бил спрял на Христодул Костович Сичан-Николов. Христодул Костович Сичан-Николов (1808-1889) е роден в Самоков. Учи, а по-късно е монах в Рилския манастир. Продължава образованието си в Мелник, Австрия, Букурещ, Свищов. Учителствува в Брацигово и в Априловската гимназия в Габрово (1839). Помага на Неофит Рилски в учителската и издателската му дейност. След 1858 г. работи в евангелското издателство в Цариград и участва в превода на Библията. Помага в издаването на сп. "Зорница", сътрудничи на сп. "Български книжници". Автор е на учебници по аритметика (1845) и граматика (1858). Умира в Самоков. Съвместната работа по превода на Библията на д-р Ригс с Христодул Костович Сичан-Николов е започнала в края на м. януари 1859 г., като близо четири години са работили само двамата. По решение на Борда на Методисткото мисионерско дружество, д-р Алберт Лонг (виж статията за д-р Лонг) е изтеглен в Цариград, като мисийски надзирател, през м. юни 1863 г., което му е позволило да започне работа по превода. Окончателният състав на работната група по превода на Библията се е изградил през 1864 г., когато д-р Лонг е поканил за съвместна работа добре познатия му учител от Търново - Петко Рачов Славейков. Петко Рачов Славейков (1827-1895). Роден в гр. Търново. Израства в бедност. Самообразова се. Учителствува. Започва да пише стихове, поеми, фейлетони, басни, детски пиеси, публицистични статии. Сътрудничи на списания и издава в. "Гайда" (1863-1867). Редактира в. "Македония" (1866-1872). Събира народни песни и пословици. Включва се в борбата за независима българска църква. Участва в Учредителното събрание за изработване на Търновската конституция. Избран е за почетен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН). Има принос за оформяне на българския книжовен език. Преводачите са разполагали с оставените от К. Фотинов преведени Битие, Псалми, Притчи и Еклесиаст. Те са започнали с прегледа, поправката и редакцията на Новия Завет, който е бил отпечатан в малък формат през 1866 г. в Цариград. Книгопродавците на Мисията само за един месец в Пловдив са били продали 3624 екземпляра, а в Стара Загора - 896. През 1867 г. д-р Лонг е бил командирован за цяла година в Ню Йорк от Американското Библейско дружество, за да следи отпечатването на луксозното издание на Новия Завет. Особеността на това издание е била, че при разгръщането му на лявата страница текстът е бил на славянски език, а на дясната страница - на говоримия български език. Славянският текст е бил отговарял на приетото от Светия Синод издание в Москва. Идеята на преводачите е била да отпаднат оспорванията, че българският превод е неточен и преиначен. Това уникално издание на извършения превод от д-р Ел. Ригс, д-р Ал. Лонг, Христодул Костович Сичан-Николов и Петко Р. Славейков се е явил като първата основа на българския литературен език. И най-накрая, през 1871 г. в Цариград е бил отпечатан пълният превод на Библията - Стария и Новия Завет на източно-българското наречие. Тиражът е бил 3600 екземпляра. Интересът сред българите е бил огромен и е бил сложен край на борбите и споровете между различните диалекти. Следват няколко последователни издания само в продължение на година. Любопитно е било, че Петко Славейков често е бил обвиняван от политическите си врагове в протестантски увлечения, именно заради участието си в превода на Библията и в издаването на сп. "Зорница". Отговорът на писателя се съдържа във в. "Гайда" от 15 юли 1866 г. Там той ясно заявява, че сътрудничеството му по превода на Свещеното Писание и списването в "Зорница" с нищо не е накърнило православната му вяра. А той е искал, неизкушеният в различията между отделните християнски вероизповедния българин, да получи Христовото Слово и въобще не се е интересувал дали изданието е направено от протестанти или не. За делото, извършено от д-р Ригс, д-р Лонг, Христодул Костович Сичан- Николов и Петко Р. Славейков и неговото значение, Пенчо П. Славейков пише: "Преводът на Библията тури край на езиковата безредица, на боричкането на разни наречия за първенство и се установи литературния език. След появяването на Библията на бял свят заглъхват разприте между разните български говори и източно- българския говор става общ език за всички ратници на мисълта и националното съзнание." Общоизвестна е и оценката на Стоян Михайловски за направения превод на Библията: "Това е най-грамотната книга на езика ни."

Б) Евангелската църква в село Хотанца, Русенско Една селска евангелска църква Зорница, Г. 49, бр. 19 (8.V.1930), с. 2. С. Атанасов Думата ми е за евангелската църква в с. Хотанца, Русенско. Хубавата каменна църковна сграда още отдалеч привлича погледа на пътника. Тя е най-красивата сграда в селото. Забележителното нещо около тази църква е това, че в нейното изграждане всеки евангелист има дял. Тя е била изградена с общи усилия. Мъже и жени, млади и стари са се надпреварвали в принасяне на Бога своя труд - своя дар, като с радост са изпълнявали възложената им работа. Едни носили вода, други гасили вар, трети копаели и пр. В това отношение трудовете на стария пастир дядо Захари Димитров и неговата неуморна другарка, са служили за вдъхновение на мнозина. Днес всички се радват на новата църква и я обичат, защото всеки е вградил в нея нещичко от себе си. Казах, тя е в центъра на селото. И това е най-подходящото място, защото църквата в село Хотанца е огнище на благотворна, просветна духовна дейност. Тя е фар всред мрака, в който живеят хората, тя е будител на заспалия дух; тя е страж на пробудената съвест. Не е за чудене, че тя заема централно място в живота на хотанчани. От нея, като от богат планински извор извира пълноводен поток от полезна духовна, възпитателна и социална дейност. Младежки събрания, въздържателни беседи, неделно-училищни занимания, богослужения, социални срещи, религиозни или въздържателни вечеринки вливат водите си в големия църковен поток. Службите им винаги са придружени с хорово пеене. Брат В. Гецов е положил големи усилия, за да организира младите в един църковен хор и да култивира у тях музикално разбиране и музикален вкус. Днес той може да се радва на плодовете на неуморния си труд. Когато човек се запознае по-отблизо с хотанчани и понадникне в домовете и живота им, остава приятно изненадан от всичко, което те изявяват и не може, освен да признае неоспоримия факт, че евангелската църква в Хотанца е изиграла една културна роля в живота на селяните. На всички скромни, незнайни герои в хотанската църква и на всички приятели, с които имах удоволствието да се запозная, пожелавам всестранен успех за напредването на Христовата кауза всред нашия народ. С. Атанасов (Орхание)

А) Братя Тихчеви (свещеник Петър Тихчев и Сава Тихчев) През втората половина на 19-и век, когато Православната църква получава своята независимост, Католическата църква прави опити да разшири влиянието си, а евангелизмът да повдигне културното и духовно ниво на българския народ. Тогава е имало личности, които са търсели правилния път за своето духовно израстване. Особено интересен е случаят с братя Тихчеви. Те са живеели в с. Каменово (с. Гюзелдже алан, Русенско) сега Разградски окръг. Петър Тихчев бил православен свещеник. В своята духовна работа той се убедил в предимствата на евангелския начин на богослужение. Той започнал да ползва преведената Библия от д-р Ригс, д-р Лонг, П. Р. Славейков и Хрисотдул Костович-Сечанов и се радвал, че хората разбирали Словото Божие. В двамата братя Тихчеви започнала да зрее мисълта да преминат към евангелистите- методисти, които работели в Северна България. След много колебания, през м. август 1881 г., православният свещеник Петър Тихчев и неговият брат Сава Тихчев обявили пред своите съселяни, че решават да преминат към Евангелската методистка църква, като изложили предимствата на евангелския начин на богослужение без ритуали, но с проповед, която дава светлина върху Словото. Вестта за напущането на православната църква от свещеник Петър Тихчев предизвикала възмущението на Русенския митрополит Григори. Тогава разградският управител и митрополит Григори тайно посещават село Гюзелдже алан и насъскват селяните да преследват и прогонят братята Тихчеви от селото. Това е и причината те да напуснат селото и да се преселят в Русе. Петър Тихчев решава да се подготви за евангелски проповедник, а Сава Тихчев отваря бакалски магазин. Не след дълго, те отново се преместват, но в Свищов, където през 1882 г. се открива Американското научно-богословско училище и се отваря тържествено църковния салон на Евангелската методистка църква с пастир Стефан Томов. Екзархът на българската църква издава Окръжно, с което забранява употребата на преведената "от американските мисионери Библия..(друга Библия на български език по това време няма). Засилват се заплахите, гоненията и побоищата. Обаче, броят на Евангелските методистки църкви нараства. Желаещите да чуят Божието Слово на български език постоянно се увеличава. През м. септември 1892 г., в Свищов, под ръководството на епископ Джонс се провежда Първата Годишна Конференция на Евангелската методистка църква за България. Дотогава всички мисионери, пастири и проповедници, поради малкият им брой в България са били зачислени към Годишните конференции на други утвърдени по света конференции. На същата Конференция членството към Евангелската методистка църква на пастир Петър Тихчев е прехвърлено в Мисията за Северна България от Северна Индия. Пастир Петър Тихчев влага цялото си сърце и усърдно работи в разпространението на Благата вест и спасяването на души. През 1904 г. пастир Тихчев е преместен в църквата в Силистра, откъдето посещава и с. Пожарево (с. Български косуй). През 1905 г. той отива в Русе, а след това в църквата на село Хотанца. Отбелязано е, че посетителите на богослуженията се увеличават. В основното училище към църквата работи г-ца Марийка Тихчева. Броят на учениците нараства на 20. На 18-та Годишна конференция в Русе от 8 до 12 май 1909 г. пастир Петър Тихчев подава молба да му се разреши да оттегли членството си от Конференцията и от Евангелската методистка епископална църква. Назначената комисия в състав: надзирателя на мисията д-р Е. Е. Каунт и пастор Иван Сечанов след обстоен разговор с пастор Петър Тихчев, препоръчва на Конференцията неговото освобождение. Отчитайки, че Евангелската методистка църква с голямо съжаление губи един ценен вярващ пастир, обичан от църквите, където е работил и от неговите колеги, Конференцията дава своето разрешение. Петър Тихчев, заедно със семейството на зет си Илия Стойчев и някои други братя и сестри, се присъединяват към Бялото Братство на Петър Дънов. Такъв е пътят в тези години на търсещите души на Бога! Църквата в с. Хотанца за редица години остава без пастир. Семейството на Сава Тихчев остава да живее в Свищов и да посещава Свищовската методистка църква. "... Преподобния Петър Тихчев ..." Християнски свят, Г. V (1896), бр. 9, с. 1. Преп. Петър Тихчев е в Русе, за да настани сина си Александра в Държавната Гимназия. Председателствуващият Презвитер са завърна от Силистра вчера и рапортира, че съпругата на бр. Иван Тодоров е на подобрение. Тя още не е на крака, но се "учи да ходи", както тя се изрази. Още, и двете им големи деца, които бяха болни, са по-добре сега. Всичко, като се вземе предвид, бр. Ив. Димитров е минал през големи трудности откак отиде на Силистра. Само два дена след пристигането му, съпругата му се разболя твърде тежко. Благодарение Богу, ако се не появи някоя реакция на лошо, сега все има надежда, че тя ще изплува на сухо.

Д) Иван Тодоров Иван Тодоров е роден на 13 ноември 1855 г. в с. Сеновец, Свищовско, Първоначално расте и учи в с. Масларово (с. Ялджик), Свищовско. През 1886 г. завършва с първия випуск Американското научно-богословско училище (5 годишния богословски курс) в Свищов. Назначен е за помощник- проповедник към Варненската методистка църква. През 1892 г. е ръкоположен за пастир и приет за член на Конференцията на Евангелската мисия за Северна България. Иван Тодоров получава назначение за пастир във Варна. През годините 1908,1909 той работи в Шуменската методистка църква, а през 1910 г. разширява работата си в селата около Шумен и стига до Разград. През 1911 г. пастор Тодоров е преместен в Търново и получава назначението за окръжен надзирател. Преживява земетресенията и войните и остава в Търново до 1924 г. Църквата и пастирският дом са разрушени и организира нов строеж в центъра на града. Работи в околните села, като посещава Горна Оряховица и Лясковец. От 1925 г. пастор Иван Тодоров е преместен в Лом, като посещава и проповядва в околните на града села. През 1929 г., докато е в гр. Лом, се решава пастор Тодоров да бъде прехвърлен в групата на престарелите пастири. Той преминава в невидимия свят на 10 ноември 1956 г. на 101 години!

Г) Банчо Тодоров Банчо Тодоров - завършва Американското научно-богословско училище в 1886 г. и е назначен за помощник-проповедник в Търново. В 1892 г. е ръкоположен за пастир и приет за член на Конференцията на Методистката мисия в Северна България. Изпратен е през 1905 г. за пастир в Ловеч, а от 1908 г. - в с. Хибеллий (с. Страхилово). Там той остава да 1914 г. включително, като разширява работата си в още 13 села. От 1916 г. е изпратен за пастир в Габрово и Трявна. Там той разгръща своята работа, но при много тежки условия - мизерно жилище, липса на салон, преследван властта и православното духовенство, като остава до 1924 г. През 1925 г. е прехвърлен в Орхание (Ботевград). Там остава до 1928 г. През 1929 г. отива за пастир в Ловеч и след това е пенсиониран.

В) Портрет на Петър Василев Иванов Най-същественият момент в живота на П. Василев, който определя и цялото му бъдеще е свързан със студените есенни дни, края на м. октомври на 1880 г. в Русе. 24 годишния П. Василев под влияние проповедите на американския мисионер г-н Лаунзбери, с дълбоко разкаяние и вяра се обръща към Исуса Христа и Го приема за свой Господ и Спасител. По-късно, често в своите проповеди, слушателите на П. Василев са чували той да казва за себе си: "Аз зная един младеж, който, когато търсеше Божията милост, по цяла нощ горчиво обливаше със сълзи възглавницата си. Той горко плачеше за греховете си. Ден и нощ се молеше с думите: "Господи, научи ме какво трябва да правя". П. Василев постоянства в молитва, искайки от Бога да му покаже дали ще бъде полезен за Неговото дело. Една вечер, по време на усърдна молитва, той чува глас: "Бог такива избира". Тогава плач и радост се сливат в едно. Той казва: "Въпреки студената есенна вечер, в моето сърце проникна някакъв си топъл лъч. Чувствах се възроден, като че ли навън пролет настъпваше, а не зима." В бедното семейство на Васил Иванов на 29 юни (11 юли) 1856 г. в Търново 18 ражда Петър Василев. Оскъдицата и нищета е причината родителите му да работят като наемни работници по чуждите лозя и ниви, а по-късно семейството се премества в Русе. Тук те успяват да се сдобият с малка къщица и лозе, което обработват. От тези години, малкият Петър помни родителите си като дълбоко религиозни, свързани с православната църква. Когато става на 7 годишна възраст, майката на Петърчо умира. Той остава сам с баща си и по-голямата си сестричка Кина. Петърчо тръгва на училище, където е прилежен ученик. Учителят му го ползвал като свой помощник-да учи дори по-големите от него ученици. Обаче, средствата в дома им не достигат и бащата започва да разпродава покъщнината. Той се принудил да даде сина си за чираче, за да се учи на занаят. След 2 години чиракуване при един шивач, Петър решава сам да преплува Дунава и на 11 годишна възраст-започнал работа в Гюргево (Румъния) при един моден шивач ("френски дрехар"). Неговото прилежание и трудолюбие го правят за 8 години да стане калфа и след това съдружник на майстора. Със започването на Освободителната Руско-турска война, младият и ентусиазиран П. Василев заминава за Русия и се присъединява към доброволните дружини. Обаче, в Кишинев той тежко заболява от тифус. Когато оздравява, войната е била свършила. Така Бог запазва живота на своя бъдещ служител. П. Василев се връща в България и започва работа като писар, а след това помощник-управител в митницата на граничния пункт с Румъния - Чифут Кьой. След една година се премества във Варна, като държавен контрольор по тютюни. Междувременно се сприятелява с младежа Иван Илиев (бивш опълченец), при когото вижда първия превод на Библията. Първоначално той не я е приемал, като протестантска, но след време започнал да се радва, че е на български език и може да я разбира. Следващият важен момент в живота на П. Василев са посещенията на американския мисионер Е. Ф. Лаунзбери от Русе във Варна и неговите проповеди. Сърцето и душата на Петър се пробудили за Бога. След време г-н Лаунзбери изпратил за проповедник във Варна дядо Петко Иванов, с когото П. Василев имал много разговори. По негов съвет П. Василев напуснал работата си във Варна и отишъл в Русе, където отваря шивачница. Там той редовно посещавал проповедите на г-н Лаунзбери и тогава през м. октомври 1880 г. П. Василев приема с вяра Исуса Христа за свой Господ и Спасител. През 1881 г. мисионерът А. Р. Джонс и пастор Йордан Икономов откриват временно мисионерско училище в Търново. В него вече 25 годишният П. Василев става ученик. През следващата 1882 г. училището е преместено в Свищов и получава наименованието Американско научно-богословско училище. То има основно и класно училище. Класното училище е с 3 курса: I.- 3 годишен подготвителен за Роберт Колеж в Цариград; II.- 5 годишен научен и III. - 5 годишен богословски. П. Василев е приет в 5 годишният курс на класното училище по богословие Дава му се възможност да се издържа чрез работа в самото училище - носене на вода, цепене на дърва, палене на печки и т. н. През лятната ваканция П. Василев тръгвал пеш, с тежка чанта с книги по градове и села. С тази работа, да продава Библии и духовни брошури, той се научил как да воюва за Божието дело. На много места той е посрещан с недоверие и студенина. П. Василев се сблъсква с религиозния фанатизъм насаждан от православната църква. Не веднъж той е бил гонен и хулен. След него са дрънкали с тенекии и звънци. Най-неприятни спомени в него остават посещенията му в гр. Лом. По време на престоя на П. Василев в Свищовското училище, той, заедно със своите съученици и преподаватели, преживява тежки дни на гонение и затваряне на училището за няколко месеца през 1883 г. На 25 юни 1886 г. завършва тържествено първия випуск на Свищовското училище. Получават дипломи Иван Димитров, Петър Василев, Банчо Тодоров и Иван Тодоров (по реда насядали на снимката). Четиримата получават назначения за помощник-проповедници. 30 годишният Петър Василев е изпратен в Евангелската методистка църква в гр. Ловеч в помощ на мисионера Д. С. Чалис, който освен пастир е и директор на Американското девическо училище. Там П. Василев среща бъдещата си любима и предана съпруга и помощница Маринка Павлова Бъчварова от Разград. Тя завършва с първия випуск Американското девическо училище в Ловеч, след това се сгодяват и на 7 септември 1887 г. се венчават. С решение на годишното събрание на Мисията в края на 1886 г. П. Василев е изпратен за проповедник в Търново. От този момент започва самостоятелната работа на П. Василев за Бога. В Търново, първите слушатели той събирал в дома си, който за късо време става тесен. Младото семейство остава в Търновската църква 5 1/2 години. На първата редовна Годишна конференция на Методистката църква в България, в Свищов, на 11 септември 1892 г. П. Василев е ръкоположен за пастир и избран за член на Конференцията. Той получава назначение за Свищовската църква, в която работи 1 1/2 година. В това време Църквата е била винаги препълнена със слушатели и ученици от Американското научно-богословско училище. Тези ученици често пъти търсели пастор П. Василев и за духовни разговори. За 1 1/2 година пастор Василев е изпратен след това в Орхание (Ботевград). През м. май 1895 г. той, заедно със семейството си е преместен, забележете, в гр. Лом. Това е града, където като ученик, продаващ Библии и книги е преживял най-ужасните си дни; там, където в работата си за Бога е гонен, освиркван и хулен. Това е най-голямото предизвикателство и изпитание за П. Василев. Тук той е трябвало да покаже колко духовно е израсъл в борбата му за утвърждаване на евангелските истини. Представяте ли си как той се е готвел, как се е молил и точно в Лом той преживява и най-големите си благословения и успех. Пастор Василев само за една година увеличава членовете на църквата с 16 човека. Салонът е винаги пълен. Църквата израствала по брой на присъстващи и в духовно отношение. Тя се посещавала и от слушатели от съседни села. Тази църква се превърнала в късо време в една от най-силните църкви на територията на Методистката мисия в България. За тези благословени от Бога години, за работата на пастор П. Василев в протоколите на Конференцията се казва: "Пълно единство владееше между членовете. Всички се чувстваха като братя. Много пъти, особено зимно време, след вечерните богослужения или молитвени събрания, приятелите оставаха до полунощ, пееха песни, молеха се, и свидетелствуваха от своята християнска опитност. Те казвали на Пастиря си: "Ние не искаме да си ходим. Тук ни е добре! Ако е възможно, бихме направили три шатри за да останем заедно". Докато е в Лом, пастор Василев разширява своята работа. Той създава нова църква в с. Голенци, което е на половин час от Лом. Отива и по-далече - с. Ковачица, която е на 2 часа от Лом. Отвреме навреме пастор Василев прескачал и до гр. Видин, където също създава църква. През м. юли 1899 г. при пастор Василев идвате две каруци няколко прашни и уморени мъже. Между тях са Алекси Карбола и Йозеф Чижек. Преминали повече 50 км по черните междуселски пътища, те пожелали пастор Василев да ги посети. Оказва се, че това се преселници от Чехия, които получили земи в най- безводните места на Оряховска околия. Първоначално тези хора направили дълбоки кладенци и изградили и измазали с кал къщите си, като образували с. Войводово. При първото си отиване при тях пастор Василев престоял повече от 2 седмици. Той всеки ден имал богослужение с тях. Извършил няколко сватби и кръщения. Така пастор Василев поставил основите на ЕМЦ в с. Войводово. въпреки, че за времето си е било трудно предвижването между Лом и с. Войводово, пастор Василев намерил начин да ги посети и поставил мирянин да ги ръководи. За слава на Бога, Църквата в с. Войводово и до днес съществува и работи. Тази благословена от Бога работа в гр. Лом и околните села извършвана от пастор П. Василев продължила 10 години (1895-1905), след което той бива назначен във Варненската методистка църква. На 29 юни 1905 г. в 3 часа през нощта на пристанището в Лом, цялата църква, гражданството (вкл. турците и евреите), разплакани, но с песен изпроводили своя пастир. Така те изразили своята благодарност и уважение към който, който в тези 10 години бе с тях и им вдъхваше сигурността, че спасението им за вечността е само във вярата в нашия Изкупител, Спасител и Господ Исус Христос. Варна, за пастор Василев, бива и последната Църква, в която той работи за Бога През тези 5 години прекарани във Варна (1905-1910), той закупува парцел за Църквата в центъра на града. Църковният салон е бил тесен за всички, които са искали да го чуят. В биографията му се казва: "Всички жадно поглъщаха спасителните думи, изказани от този скромен Божи служител. В тази усилна духовна работа, която пастор П. Василев е извършвал, той винаги е чувствал силното присъствие на Бога. Той предвкусвал вътрешната радост от своята 25 годишна неуморна евангелизаторска дейност. Точно тогава пастор Василев тежко се разболява. Желанието да продължи работата си на Божията нива било голямо. Но физически не му се отдавало. Лекарите препоръчали той да замине за Букурещ. На 26 февруари 1910 г., петък вечер, приятелите от Църквата последно го посещават, за да прекарат в молитва за неговото оздравяване. Те го обичали. Тогава пастор Василев със сълзи на очи им е казал следните трогателни думи: "Братя, аз заминавам за Букурещ, за да ми направят операция. Аз ви оставям тук и не зная дали ще се видим пак. Мене ми се иска да вярвам, че Бог ще се намеси в тази операция и че всичко ще излезе за Негова слава. Аз съм работил за Него и усещам, че ще мога още много да сторя. Христос е мой Спасител и аз искам за Него да живея! Много пъти съм казвал: вземете ми всичко, само Христа ми дайте; сега пак го повтарям. Ако Бог благоволи да ме вземе от тоя свят, то нека бъде Неговата воля, а вие останете в това, което сте научили. Не мога нищо друго да ви препоръчам. Нека Христос ви бъде занапред пастир и вие бъдете Негово стадо! Надявам се, че той ще ви изпрати друг работник на моето място. Дано се укрепи тази църква и всеки от вас, та никога да не паднете!" След това, пастор Василев се молил Бог да излее Духът Си над църквата молил се за семейството си, за всички приятели и за тези, които още не са познали Бога. На другата сутрин пастор Василев отпътувал, изпратен от братя и приятели. В Букурещ пастор Василев бива опериран. Операцията е сполучлива, но след две седмици се простудява и заболява от пневмония. Два дни преди да отмине (16 март), той се обръща към съпругата си, като определя деня на раздялата им, кога и къде ще бъде погребан. След това добавил "Аз съм избрал за себе си Христа, да живея и да умра, Той е мой! Избери Го и ти за себе си и за децата ни! Домът ни да бъде християнски дом! Духовни хора бъдете Защото не е лесно да се премине от един живот в други. Духовното се изисква, а неземното... Сега аз знам как да живея и да проповядвам, като войник Христов Много сме се тревожили за земното, а така не трябва. На Бога трябва да уповаваш!" На посочения ден от пастор Василев, 18 март (по нов стил 31 март) четвъртък, г-жа Василева е последно с него. Тогава той кръстосал ръце и започнал да се моли, като гласа му ставал все по-силен. Събрали се болните край него и от другите стаи. Гласът му се носел по коридора. Всички мълчали, когато той не само на български, но и на румънски и английски се молел, казвайки: "Господи дай ми мира Си! . . . Мир искам сега! . . . Прости ми, Господи! ... Аз съм най- големия грешник.. . Прости ми и ме спаси сега!.. . Сега, Господи, спаси душата ми!... Прости и на всичките ми приятели! Аз прощавам на всички и ако има нещо което съм забравил и не мога да си го спомня сега, нека и него, Господи, да ми простиш! Аз прощавам на всички. Домът ми, Господи, децата ми имат голяма нужда от Тебе. . Пастор Василев се молил за тези край него, за румънския народ, за всички в града, които живеели, но не искали да познаят Бога. Той казал: "Отвори им очите, Господи, да те познаят и прости им този грях." Когато бил в молитва, той бил с поглед, отправен към небето (нагоре) след това той се обърнал към съпругата си с думите: "Аз си отивам, отивам си вече". Тя му отговорила: "И аз ще дойда с тебе..." А той отговорил: "Не можеш да дойдеш с мене, защото не е мое да ти дам: ти имаш работа, да-гледаш дома си още малко и тогава ще дойдеш при мене. Сбогом!... Сбогом!" Тогава той замълчал. Лицето му придобило особена красота ... като че било озарено от някаква светлина и с усмивка на уста издъхнал. Така, в последните си часове пастор Василев превърнал болничното си легло в амвон, от който той се молел и искал последно да вдъхне и укрепи вярата в Бога на тези. които все още не са Го познали. Пастор Петър Василев е починал на 53 годишна възраст. Методистката мисия в цяла Северна България - всички църкви се потопили в скръб. Църквата се разделила с един верен и предан Божий служител, напълно посветен на Бога, духовен човек, човек на молитвата. Целият му живот е бил молитва. Всеки ден той е посрещал и изпращал с молитва. При най-малко смущение или двоумение, той пак заставал пред Бога за молитва. В неделя сутрин, той ставал много по- рано, прекарвал доста време в молитва, размишлявал върху текста от Словото за проповедта и си изпявал 1 -2 свещени песни. При тръгване за църква, той пак спирал, за да се помоли. Най-силната част от богослужението е била неговата встъпителна молитва, която карала слушателите да почувстват Божието присъствие. Неделният ден за него е бивал свещен, на Бога ден, в който той прекарвал с приятелите си в разговор и молитва. Търсел е връзка с младежите и ги е насърчавал за чист християнски живот. По характер пастор Василев е бил кротък и смирен човек. Той бил много контактен, пеел хубаво и винаги излъчвал любов. С лекота достигал до човешките сърца и е работил за спасението на душите им. Ежедневно пастир Василев е посещавал дюкяните и домовете на приятелите си. Там той без притеснение се разговарял с купувачите и с всеки, който се интересувал за Бога. Той никога не нападал и не упреквал, така той спокойно намирал възможност да говори с православни и католически свещеници, ходжи и винаги с учтив тон пазил да не оскърби събеседниците си. Така всички, с които говорил, дори веднъж, проявявали към него внимание и уважение, а след това посещавали и църквата. Пастир Василев бил обичан от приятелите си в Църквата. Всички възникващи недоразумения и раздори той решавал само с любов и молитва. Какъв прекрасен пример е пастор Петър Василев за нас, като хора, които търсим правилния път към чист християнски живот.

Б) Петър Василев (на когото Учителят е подарил портрета си). Петьр Василев е роден на 29 юни (11 юли) 1856 г. в Търново в много бедно семейство. Когато става на 7 годишна възраст, майката умира. Тръгва на училище но оскъдицата и нищетата принуждават бащата да даде Петърчо за чирак при един шивач в Русе. След 2 години (на 11 годишна възраст) сам преплувал Дунава и започва работа при един моден шивач в Гюргево. След 8 години става калфа и съдружник на майстора. Отива във Варна и посещава проповедта на мисионера Лаунсбери. През м. октомври 1880 г. П. Василев приема Исуса Христа за свой Господ и Спасител. През 1881 г. мисионерът А. Р. Джонс и пастир Йордан Икономов откриват временно мисионерско училище в Търново. 25 годишния П. Василев става ученик. През 1882 г. училището е преместено в Свищов и получава наименованието Американско научно-богословско училище. То има основно и класно училище Класното училище е с 3 курса: I - 3 годишен подготвителен за Роберт Колеж в Цариград; II - 5 годишен научен и III - 5 годишен богословски. П. Василев е приет в петгодишния богословски курс на класното училище. Работи в училището, за да се издържа. Преживява гоненията и затварянето на училището за няколко месеца през 1883 г. след завършването на Американското научно-богословско училище е изпратен като помощник-проповедник в Ловеч при мисионера Д. С. Чалис. Там в Американското девическо училище среща Маринка Павлова Бъчварова, за която се оженва на 7.IX.1887 г. От 1886 г. е изпратен в Търново за проповедник, където П. Василев започва и своята самостоятелна работа. Там той остава 5 S години. През 1892 г. е ръкоположен за пастир и е приет за член на Конференцията. Изпратен е за 1 1/2 години в Свищов за пастир. Църквата била препълнена от слушатели. През м. май 1895 г. П. Василев е преместен в Лом. За кратко време Църквата в Лом се превръща в една от най-силните църкви в Мисията. Създава нова църква в с. Голенци. Посещава с. Ковачица, гр. Видин, с. Войводово и навсякъде създава църкви. Тази благословена работа продължила 10 години (1895-1905), след което е назначен във Варненската методистка църква. Варна, за пастор Василев, бива и последната Църква, в която той работи за Бога. През тези 5 години прекарани във Варна (1905-1910), той закупува парцел за Църквата в центъра на града. Църковният салон е бил тесен за всички, които са искали да го чуят. Точно тогава пастор Василев тежко заболява. Той е опериран, но на 18 март (31 март) 1910 г., на 53 годишна възраст, в пълно съзнание и молитва към Бога, пастор Василев се сбогува и умира. Той е един прекрасен пример за всеотдайна верност и преданост към Бога. Навсякъде с пример, обноски и разговори той проявявал всички добродетели на християнин и издигал престижа на Евангелската методистка църква.

7.6. Кратки биографични данни на първите випускници A) Иван Димитров Б) Петър Василев (29.06/11.07.1856, В. Търново -18.03/31.03.1910,Букурещ) В) Портрет на Петър Василев Иванов / Петър Драгомиро Василев Г) Банчо Тодоров Д) Иван Тодоров (13.11.1855 с. Сеновец, Свищовско -10.11.1956, Лом?)

7.5. Уточнения по отпечатани дати, имена и изрази при намерени грешки в «Изгревът», т. V, с. 531-534 Съставител Вергилий Кръстев A) Учителят завършва на 24 юни 1887 г., а не 1886 г. Б) Учителят в с. Хотанца работи като проповедник и учител в основното училище към църквата (не само учител). В) Мария Стамова (сестрата на Учителя е женена за Пенко Стамов (а не Петър). На с. 533 се говори за "протестантско-евангелско дело" (това са синоними). Г) На с. 532 на снимката с Учителя името на третия отляво надясно седнал, е Банчо (а не Борис) Тодоров.

7.3. Снимка на първите випускници на Американското научно-богословско училище - 25.06.1886 Иван Димитров, Петър Василев, Банчо (а не Борис) Тодоров и Иван Тодоров - завършват 1886 г. - седнали Христо Бъчваров и Петър Дънов - прави - завършват 1887 г.

7.2. Първите ученици Американското научно-богословско училище - богословският курс, дава своя първи випуск на 25 юни 1886 г. Това са: Иван Димитров, Петър Василев, Банчо Тодоров и Иван Тодоров, които връчват на директора Джон Ляд кратък отчет за своето обръщение към Господа. Същата година на Годишната Конференция на Евангелската методистка мисия, четиримата получават назначения, като помощник проповедници съответно за Орхание, Ловеч, Търново и Варна. Следващият, втори випуск на училището е на 24 юни 1887 г. Това са: Христо П. Бъчваров и Петър Дънов. Христо П. Бъчваров - след завършване на Американското научно-богословско училище в Свищов за него нищо не се знае! Петър К. Дънов - веднага след завършването на Американското научно-богословско училище е бил изпратен като проповедник и учител в основното училище при Църквата на с. Хотанца, Русенско. Там той престоява за около една година (1887-1888). Дипломата на П. Дънов е подписана от директора на Училището Д. С. Чалис и двамата му учители Стефан Томов и Йордан Икономов и заверена от Ръководителя на мисията в Русе и т. н. За реализация на идеята, че е необходима двуетажна сграда са изпратени средства от Америка. На 16 юни 1888 г. тържествено е положен крайъгълния камък на зданието в присъствието на всички учители и ученици-пансионери. В основата при камъка е поставен Новия Завет с документ, подписан от секретарите на Мисионерското д- во на Евангелската методистка църква, директора на училището и преподавателите. Гоненията от страна на православното духовенство се засилват. През 1888 г. Екзархът на българската църква налага забрана за ползване на преведената от американските мисионери Библия на български език (въпреки, че липсва друг превод на Библията). Американското научно-богословско училище поради редица обстоятелства е закрито. Мисията отваря пансион в Русе, който донякъде замества закритото училище във възпитателно отношение. Училището в Свищов е продадено и парите, около 10,000 долара, са се върнали на Борда в Ню Йорк (1895 г.)

7.1. Историческа справка През 1880 г. Мисионерското дружество в Америка изпраща за евангелската методистка мисия в Северна България нов мисионер А. Р. Джонс със съпругата си. На следващата година (1881 г.) те са препратени в Търново. За помощник на мисионера Джонс е назначен пастир Йордан Икономов. Същата година, А. Р. Джонс и Й. Икономов откриват в Търново временно мисионерско училище и прогимназия. Същевременно Мисията закупува в Свищов една голяма турска къща с широк двор и решава през 1882 г. да премести училището от Търново. През 1882 г. се завършва строежа на църковния салон в Свищов. След откриването му гражданите на Свищов масово посещават богослуженията водени пастир Стефан Томов. През същата 1882 г. се открива и Американското научно-богословско училище в Свищов, което има две отделения - първоначално и класно с пансион. Основното училище просъществува до 1884 г. и след това се закрива. Класното училище е само за момчета и имало три курса: I курс от три години, подготвителен за Роберт Колеж в Истанбул; II курс от пет години научен и III курс от пет години богословски. Освен това, е създаден две годишен курс по богословие за ученици завършили шестокласното училище за подготовка на евангелски проповедници. Учениците от класното училище заплащали на година по 2 наполеона за учение и 10 наполеона за храна, пране, осветление, жилище. Допущало се е учениците да се приемат срещу половин такса със задължението за 5 години да внесат останалата сума. На ограничен брой ученици се разрешавало чрез работа по поддръжка на училището (палене на печки, носене на вода) и през ваканцията - разнасяне и продажби на книги, да покриват дължимата втора половина от таксата. Училището имало за директор Джон Ляд, а преподаватели били Миндо Г. Вълчев, Г. В Попов, Йордан Икономов, Стефан Томов и Гаврил Илиев. Тази повишена активност на Евангелската методистка мисия в Свищов не е одобрена от местната управа, в която участвували и двама руски генерали. През 1883 г. те организират гонение на всички методисти в града, арестуват преподавателите Йордан Икономов и Стефан Томов, затварят и запечатват училището. Мисията прави постъпки в София чрез Английското консулство и същата година на 1 октомври училището наново е отворено. Работата на училището се нормализира и през 1884 г. назрява нуждата от двуетажно училищно здание.

7. Американското научно богословско училище в гр. Свищов Павел Василев Драгомиров 7.1. Историческа справка 7.2. Първите ученици 7.3. Снимка на първите випускници - 25.06.1886 7.4. Учениците стават проповедници 7.5. Уточнения по отпечатани дати, имена и изрази при намерени грешки в "Изгревът", т. XV, с. 531-534. 7.6. Кратки биографични данни на първите випускници A) Иван Димитров Б) Петър Василев (29.06/11.07.1856, В. Търново -18.03/31.03.1910,Букурещ) В) Портрет на Петър Василев Иванов / Петър Драгомиро Василев Г) Банчо Тодоров Д) Иван Тодоров (13.11.1855 с. Сеновец, Свищовско -10.11.1956, Лом?) 7.7. Пътят на търсещите души А) Братя Тихчеви (свещеник Петър Тихчев и Сава Тихчев) "... Преподобния Петър Тихчев ..." (Църковни вести) // Християнски сеят, Г. V (1896), т. 1, №9. Б) Евангелската църква в село Хотанца, Русенско. Една селска евангелска църква / С. Атанасов // Зорница, Г. 49, бр. 19 (8.V.1930), с. 2.

6.10. Елена М.Стоун Съставил Вергилий Кръстее А) Моите спомени за Елен М. Стоун Духовна обнова, Г. VII, бр. 2 (11.1928), с. 6-7. Ив. Я. Сечанов През миналия месец декември американските вестници, а след тях и някои от нашите, оповестиха смъртта на бившата американска мисионерка Елен М.Стоун. Събитието естествено извиква у нас старите спомени от нейния характер и мисионерския живот в България, а също и любознателността на младите, които ще питат: "Коя е била Елен Стоун и какво е вършила в България?" Трудовете й, както и горчивите й опитности между нашия народ са от такъв голям интерес, че заслужават да се възпроизведат. Към края на 1878 г., след Освободителната война, Мис Стоун напуща своята служба като една от редакторките на един голям религиозен вестник и дойде в България в качеството си на мисионерка от Мисията на юг от Балкана. За известно време тя стана учителка в Американското Девическо училище в Самоков. Всички, които я запознаха отблизо виждаха в лицето й един силен характер със силна воля, голяма енергия и привлекателни черти. За нея само няколко месеца бяха достатъчни, за да добие значителни познания от нашия език. Не след дълго тя напусна учителството и се завзе в подготовката на Библейските жени. За целта тя образува летни библейски курсове за жени, и за ред години посещаваше много градове и села в България и Македония. Това й даде възможност да изучи духа и нравите на народа отблизо. С благия си любвеобилен характер бе обикната от всички и навсякъде. За това в честите й обиколки нашите българки, най-вече по селата, се надпреваряха кой да я приеме в къщата си. Пишещият тези редове е имал случай да пътува с нея няколко пъти из опасните клисури и усои из Македония. Това ми е давало случай да я наблюдавам и да се учудвам с нейния неустрашим дух, с готовността й да се подчини търпеливо и безропотно на най-големите лишения и несгоди, както за храната си, тъй и за нощната почивка. Несъмнено пред бележитата мисионерска дейност на мис Стоун се разкриваше едно светло бъдеще, ако да не беше залавянето й заедно с г-жа Цилка от една чета македонски революционери. На 3 септември 1901 г. след завръщането си от Банско, дето беше държала библейски курс за жени и учителки, недалеч от тогавашната турско- българска граница, мис Стоун и г-жа Цилка бяха пленени и отвлечени в непроходимите гъсталаци на Пирин планина без надежда за своето бъдеще, без необходимото облекло и без никаква завивка и постелка. Човешки думи не са в състояние да дадат и най-слабата представа на страданията и лишенията, на които двете жени са били изложени през всичкото време на своето пленство. За 172 дълги денонощия, при тежки планински студове, те са били скрити в разни скривалища, пещери и колиби. Положението на пленените жени станало най-трагично, когато след четири месеца от залавянето им г-жа Цилка се освободила от бременност и в крайно мъчната обстановка се родило бебе женски пол. Колко много се е усложнило положението им, като бандата на революционерите е трябвало да се движи от място на място с плачещо дете, без да бъде открита от тия, които са я преследвали на всяка стъпка. Но при тази препълнена чаша с горчивини, мис Стоун не се отчая и не изгуби присъствие духа. Със своите благородни обноски към четниците тя спечели доверието и съчувствието им. Безбоязнените революционери всичко са били готови да сторят за да облекчат участта на двете жени и бебето. По-сетне, в своите статии и многобройни речи в Америка, мис Стоун потвърди пред всички, че "четниците не бяха разбойници или бандити, но група от разпалени македонски патриоти служещи под знамената на Революционния комитет". Те бяха прибягнали до тая крайна мярка с двояка цел: първо да намерят парични средства за въоръжаване и второ, да причинят схватка между Турция и Съединените Държави. Тогава народът в Македония страдаше страшно от жестокостите и тиранията на турското управление. Първоначално за освобождението на пленниците, водителите на четата поискаха 110,000 долара откуп. По съвета на председателя Рузвелт, Американския Борд направи позив към народа за събиране искания откуп. В късо време две трети от исканата сума се събра, и след дълги преговори четниците склониха да освободят жените срещу събраната сума 68,200 долара. Начинът, уговорен за предаване на откупа сам по себе си съставлява една глава пълна с драматизъм. Това бе възложено на двамата мисионери - докторите И. X. Хаус и У. У. Пийт, заедно с един чиновник от Американската легация в Цариград. Тези трима при неодолими мъчнотии сполучиха през една тъмна нощ да предадат откупа на определеното място, без да бъдат забелязани нито от многото кореспонденти, нито от голямата турска полицейска стража, на която беше строго заповядано да не допусне предаването на откупа на турска територия, да не би Турция да се държи отговорна, т.е. да стане пак "Турско платещи!" Едва три седмици след внасянето на откупа пленниците бидоха освободени. Рано на 3 часа заранта, 23 февруари 1902 г. мис Стоун, г-жа Цилка и бебето Еленка (тогава на 7 седмици) всички в добро здраве, бяха пуснати близо при Струмица, Македония. Тук те изведнъж се събраха с приятели и познати, светът най-сетне чу за освобождението им. Заслужава да се забележи, че съгласно даденото й пред четниците обещание, мис Стоун никога и пред никого не изяви имената им. С изтощено и преуморено тяло, тя побърза да се върне в отечеството си, дето всички ожидаха да я видят. След заслужената почивка тя държа много речи, и писа много статии, в които без преувеличение изложи опитностите на своето пленение. В речите си, тя не еднаж се е застъпвала за правата на измъчения македонски народ. След тоя бурен живот, пълен с приключения, тя не намери за добре да се върне в Мисията. Последните години от живота си прекара в родното си място Челси, при Бостон. Тук тя е продължавала да се интересува от България и най- вече във вървежа на Евангелското дело в нашето отечество. През последните години телесните й сили постоянно намалявали, и когато краят настъпил, тя имала пълно съзнание. Почина с мир в Господа на 81 годишна възраст. Ив. Я. Сечанов Б) За г-ца Елен Стоун Духовна обнова, Г. VII, бр. 2 (11.1928), с. 7-8. Г. П. Малчев През 1880 г. изпаднах в гр. Самоков като бежанец с родителите си. Тук чичо ми, Георги С. Малчев, въведе семейството ни в общение с протестантската община, на която той бе отдавнашен член, като местен жител. Предметното общение се оказа особено интересно за мен, понеже, макар и дванадесетгодишен хлапак, пред моето съзнание се разкриха нови хоризонти, нови понятия и впечатления от тия нови и добри хора и главно от американците и американките, които ръководеха училищата на американската мисия в тоя град. От особена полза се оказаха за мене, на прага на юношеската ми възраст проповедите на пастир Хаус и неделните уроци за деца, ръководени от г-ца Елен Стоун, която тогава беше в разцвета на своя живот Тук, може да се каже, за пръв път чух да се говори разбрано, системно и назидателно за Бога, за душата, за грях и покаяние, за добро и зло, за човеколюбие и длъжности. Всичко това ми направи дълбоко впечатление и ме подтикна към сериозни размишления върху себе си и живота. Обаче, от всичко друго особено силно ми въздействува покойната г-ца Елен Стоун, като моя учителка в неделните уроци и като моя интимна просветителка покровителка. Когато тя заговорваше, в клас или другаде - аз се превръщах цял в слух и долавях с жажда не само всяка нейна дума, но и всяка промяна в тона, всяко ударение, всяка нота на музикалния й говор. С очите си поглъщах всеки неин жест, поза, гримаса, усмивка - всяка промяна в израза на лицето й, чрез което тя умело допълваше говора си, за да е по-убедителен, по-впечатлителен и по-поучителен. И колко пленителен бе нейният говор, колко чаровни усмивките й, колко внушителни бяха нейните жестове. Тя бе всегдашно сияние на человеколюбие. Ореолът, рисуван около главите на светиите, окръжаваше цялото й същество, съпровождаше всичките й прояви. Всичко в нея бе затрогвателно, обаче, когато тя запяваше, надминаваше всяка представа за непосредственото въздействие. Всичко около нея просто замираше - превърнато в слух. Както Орфей е укротявал зверовете с мелодията си и е събирал с музиката си животните около себе си, така и покойната със своя особен тембър на гласа си, с личното си въодушевление в песента разчувстваше всички и изтръгваше сълзи на тъга и разкаяние, на радост и надежда. Толкова мощно бе впечатлението върху ми на нейното пение, че през целия ми живот, при всички обстоятелства, дори до днес, като че ли слушам нейната особено сладка за мене мелодия, а през нея и думите и поуките, включвани в песните, които тя пееше. Да бях музикален, бих предал в точност нейния глас, мелодия в говора и пението с всичките им особености. - Да бях художник, бих нарисувал така на ум самата нея и обстановката около нея в стотината им промени, с всичките подробности, като сега да са в натура пред очите ми. Дали всички тия външни впечатления са били моста, по който са преминавали в съзнанието ми и засядвали в душата ми ония морални и религиозни наставления, истини и правила, които тя влагаше в своя говор и песни, или наопаки, възхищението от тях е усилвало външните впечатления - и днес не мога да определя. По-скоро тук е имало взаимодействие между физиологическото и психологическото впечатление, като по тоя начин взаимно са се усилвали. Само така може да се обясни това рядко, смело и дълбоко, и неизразимо с думи въздействие, каквото покойната Елен Стоун упражни върху мен. Вероятно тя е забележила особения ми интерес към уроците и особеното си влияние върху мене, и затова и сама тя почна да проявява особен интерес към мене. Коленичила до мене ръка в ръка - тя ме научи на първата молитва, по нейното суфльорство аз произнесох първата си гласна молитва за божието умилостивение към мене. Тя разви молитвеното ми настроение; тя ми разкри спасителния Божи план; тя ми обрисува християнското вероучение в неговата същина с подходящи за моята възраст понятия. О! Тя ме упъти към примирение с Бога, като лека-полека ме доведе като кающ се грешник до подножието на кръста, гдето се възродих, обнових и станах друг - нов човек по своите стремежи, желания и тенденции, моята майка в Христа. Тя не само ми разкри истината, правдата, дълга и обрисува добродетелите, но и ме заинтересува - пристрасти към всичко това, за да го следвам по свой почин. Тя ми предаде своята ревност и енергия в преследването на добродетелите. Тя ми преля своя импулс в служението Богу чрез служението на ближните и на народа си. О! Тя ми даде толкова силен тласък в добродетелния живот, такава вярна насока на поведението, щото, ето вече половин век действувам и живея с нейния импулс по нейната насока. Цели петдесет години вече този неин тласък ме движи и крепи, без да е отслабнал. Тя като че ли ме хипнотизира и никога, при най-големите негови съблазни не съм се отклонил ни наляво, ни надясно от нейните директиви за живота. Временни смущения и колебания е имало, но самата ми представа за нея, самото възпоменание, нейния образ, нейните наставления, нейните песни и молитви, ме е опомвало, упреквало и наново утвърждавало и спасявало от фатални стъпки. В най-критическите минути на сражението ми със злото в мене си и в света, споменът за нея се е притичал на помощ и съм успявал да отблъсна всичките разжежени стрели на лукавого. Аз чувствувам почти като реално нейното присъствие около мен. И колкото по-голяма опасност се е явявала за изклинчване от длъжностите, за кръшване от правия път, за апатия към духовните интереси и въобще за опорочаването и оматериализирането ми; толкова с по-голяма сила, яснота и пълнота заговорвал е в мене нейният спомен с нейните съвети, песни и молитви, жестове, усмивки и майчина грижа. Тая или оная нейна песен, според случая, загърмява в ушите ми с нейните изрази и чувствата й пред очите ми и ме е отклонявало от съблазънта, колкото и силна да е била тя. През войната попадна ми случай да обсебя внушителни парични суми на местно население, както и случай да позабогатея със суми, предложени оттук- оттам срещу отстъпки по службата, срещу отпуски или лъжесвидетелстване, но винаги песента й: "Против изкушения брате, да бдиш" или песента, пята от нея: "Прав да си ти всякога" и пр., е проехтявала в ушите ми и ме е предпазвала от грях и престъпление. Многобройни са подобните ми спасявания чрез спомените за нея и не мога да ги предам тука, но това е достатъчно да охарактеризира грамадното и влияние върху мен чрез онова, което тя ми е внушила през времето на общуването ми в гр. Самоков и отчасти с последните ни редки срещи и кореспонденция. Тя запали в мен свещен огън на благочестието. Никое друго лице - ни сродници, ни приятели, ни родители, ни съпруга, ни свещеници, ни проповедници не са упражнили нито една стотна част от това благотворно влияние върху мене, каквото упражни покойната ми майка в Христа и сестра в Господа г-ца Елен Стоун. Трябва да се отбележи, че понеже, по едно щастливо съвпадение се венчах с девойка, която бе нейна любимка, като ученичка, нашите връзки се засилиха толкова повече, че тя ни прие в своя дом в гр. Пловдив като младоженци. И колко много ни се радваше тя, с каква нежност и майчино внимание ни обслужи! Уви! След пленяването й вече не я видяхме, защото след освобождението й тя си замина за Америка, покрусена от това, че бе злоупотребено с нея, именно от ония, за доброто на които тя се бе посветила да работи и още повече за това, дето полученият откуп, който легна, в края на краищата, тежко върху плещите на семейството й, не отиде по своето предназначение. Г П. Малчев Бележка на съставителя на "Изгревът": 1. В "Кратка българска енциклопедия". Т. 4. София, БАН, 1967. - Няма информация за Елен Стоун. 2. В "Енциклопедия България". Т. 6. София, БАН, 1988. - Няма информация за Елен Стоун. 3. В "История на България". Т. 2. София, БАН, 1962, с. 165-169. - в глава Националноосвободителната борба в Македония и Тракия. - Няма информация за Елен Стоун и за тази акция на така наречените македонски революционери. А тя се е провела на 3.09.1901 г., след като е задържана за 172 дни. 4. В "История на България". Т. 7. София, БАН, 1991, с. 465 - Има информация, в 15 реда, че под ръководството на Яне Сандански е пленена американката Елена Стоун и за освобождаването й през 02.1902 г. са получили откуп в долари. В спомените на Яне Сандански се описва, че са водени сражения с на Ив. Цонев, които са искали да им отнемат пленницата, за да приберат откупа за нея и при въоръжените сблъсъци са убити много хора.

6.9. Иван Я. Сечанов Паметно известие Съставил Вергилий Кръстев А) Падна голям воин всред българския евангелизъм Духовна обнова, Г. VII, бр. 9 (XI. 1928), с. 4-6. М. Н. Попов След дълго и мъчително боледуване, на 30 октомври почина в Пловдив известният на всички евангелисти и на множество други хора пастир Иван Я. Сечанов. Пастир Иван Сечанов е родом в гр. Самоков, дето получил своето първоначално и част от средното си образование, а след това отишел в Цариград, дето постъпил в Роберт Колеж и там завършил средното си образование. Той е един от многото видни българи, които правят чест на това училище и народа ни. Останал кръгъл сирак на осем и половина годишна възраст и в крайно бедно състояние, неговата младенческа душа копнеела за духовна и повече умствена храна. С тази цел той се готвел да стане послушник в Рилския монастир, ала от това му намерение го отклонил вероятно неговия добър чичо Христодул Костович Сечанов, който по онова време бил един от преводачите на Библията в Цариград. [Бележкана съставителя: На снимката на четиримата преводачи на Библията на български език, Христидул е отляво, с фес на главата.]. По негово настояване, вероятно и на негови разноски младият Иванчо на тринадесет и половина годишна възраст потеглил на кон за Цариград, дето постъпил в Роберт Колеж на издръжка на чичо си. През това време в Цариград се водела оживена борба за правата на българите. Младият Сечанов не останал настрана от тези борби. Той живо се интересувал особено в църковната борба и не пропущал случая и той, наред с всички българи в Цариград да вика колко глас му държи пред Високата Порта: "Искаме си владиците! Искаме, искаме изпълнение на хатишерифа и хатихумаюна". Още от тогава патриотическото чувство почнало да кипи у младия Сечанов, което не го остави през целия му живот. След успешно завършване курса в Роберт Колеж, Иван Сечанов се завръща в 1872 г. в родния си град, дето става учител в класното училище по български език, аритметика и история. Тези и други предмети той изпосле преподавал и в Американското мъжко училище в Самоков. Като учител бил строг в изискванията си от учениците, но същевременно, преподавайки предметите си с необикновена вещина, той не жалил време и труд да направи и най-тъпия ученик да разбере и усвои урока. Макар и да свършил в протестантско училище в Цариград, той си се завърнал в Самоков добър православен по религиозно убеждение. В Самоков като учител той се запознал по-отблизо с евангелското дело. Заедно с Христо Георгиев почнал редовно да посещава Евангелската църква, от което последвал обрат в неговото сърце. Покаял се и заживял по примера на Спасителя, с което навлякъл върху си ненавистта не само на съгражданите си, но и на училищните власти. Впоследствие бил уволнен от учителството и станал за малко време чиновник. Предлагано му било дори да бъде изпратен в странство да продължи образованието. Пред него се изпречил случая да се подготви така, че да може да заеме видно място на държавната трапеза. Обаче, нищо не било в състояние да го отклони от единствения му идеал - да работи за духовната просвета на народа си. Макар и да нямал богословско образование, той притежавал естествени дарби и духовно самообразование, които обърнали вниманието на американските мисионери. Те решили да го изпратят за проповедник на Панагюрската Евангелска църква с 2 1/4 лири месечна заплата. Той предпочел тази скромна заплата и скромното панагюрско евангелско общество, като служител Христов, отколкото светските перспективи, които се изпречвали пред него. След две годишно пребиваване в Панагюрище, дето, въпреки големите материални оскъдности, работил усърдно, той пак се завърнал в Самоков, и пак става учител, сега в Американското мъжко училище за 5-6 години. Едновременно там той получил при мисионерите повече богословска подготовка. През това време той взимал живо участие и в политическия живот на страната. Застъпял се за Конституцията и всички посегателства против нашата свобода. Един път при избори, е бил бит от политическите си противници почти до смърт. През 1886 г. той бива изпратен редовен пастир на голямата Евангелска църква в гр. Банско. Че отива в турско и то в един крайно затънтен край, него ни най-малко не го смущава - нали е за Христа и Неговата служба. Четиригодишното му пастируване в Банско не само засили евангелското дело в Банско, но и в цялата Разложка околия. Името на пастир Сечанов не ще се забрави скоро по ония места. От Банско пастир Сечанов бе повикан за пастир на Пловдивската Евангелска църква, в 1893. Той преодолява големи спънки, които правеха работата му извънредно трудна и успява да сплоти църквата и не само да я засили духовно, но и да съдействува за издигането на онази монументална сграда на Сахат Тепе, която е най-голямата евангелска църковна сграда на Балканския полуостров. Той е бил пастир там непрекъснато за 17 години. Покойният Ив. Я. Сечанов е служил като пастир също на Ловешката, Варненската и Софийската Методистки Евангелски църкви. От Варна той бе повикан за 3 години да участвува в комисията за ревизиране Библията. Онзи пръв превод на Библията, в който участвувал неговия чичо Христодул Костович Сечанов беше вече остарял. Станалите промени в езика с развитието му правеха една ревизия на първия превод належаща. Всякой път, когато ставаше дума за нуждата от такава ревизия, името на Ив. Я. Сечанов се споменаваше на първо място като необходим член в тази комисия. И наистина, той бе повикан за тази цел в Самоков, в която работа прекара три години. Неговата вещина в български и отличния стил на перото му, познаването му на чужди езици, а най-вече неговата духовност и преживяване Словото Божие го правеха фактически шеф на ревизионната комисия. Несъмнено, ако сам пишеше своята биография, той би посочил на тази като най-важната работа в живота си. Като човек пастир Сечанов беше любвеобилен, всякога засмян и благ, съчувствителен и щедър, винаги готов за всяко добро дело и отличен приятел и другар. В дома си той беше любезен съпруг и баща и гостолюбив и грижлив домакин. Като патриот той беше голям отечестволюбец, който себеотвержено работеше за преуспяването на родината и издигането на народа материално, морално, а най-вече духовно. Като християнин, вярата му в Бога и в тържеството на истината беше непоколебима, беше фанатик за истината, усърден в молитва, верен до край. Като проповедник беше сладкодумен оратор, силен в логично изложение на мислите си и верен тълкувател на божествените истини, чиито проповеди са трогвали хиляди сърца и са водили грешници да се каят за греховете си. Като пастир, той се стараеше всякога да води пасомите си на залени пасища и при тихите води и затова във всичките църкви, на които е служил, е оставил отлични спомени. Неговото влияние и след смъртта му ще се чувствува за дълго време от българския евангелизъм. Неговият беше блестящ като слънце живот. Смъртта му е бляскаво залязване на това слънце. Но със залязването си слънцето не се изгубва. То само преминава в други хоризонти да дава своята животворна светлина и топлина. Уместно е казано в семейния некролог и аз не мога да намеря по- подходящи думи, с които да завърша този къс очерк от този пасаж: "Сгряван и поддържан от гореща и непоколебима вяра в Бога и в тържеството на Христовата правда, която проповядва цели десетилетия; закърмен в идеалите на епохата на националните борби и взел непосредствено живо участие в тях като учител, пастир и общественик, той живя и служи неуморно, безкористно, доблестно за Бога и родината, която беззаветно обичаше и в чиято "звезда" твърдо вярваше." Пастир М. Н. Попов Б) Евангелски пастир и обществен будител. Последната от седем речи на възпоменателната служба, държана в Първата Българска Евангелска Църква, София, 7.XI.1928 г. Духовна обнова, Г. VII, бр. 9 (XI. 1928), с. 6-8. Стоян Ватралски Като ви слушах (към предидущите шест говорители), аз чувствувах като че ли има нещо невярно, по право едностранчиво в нашето за покойника говорене: ний говорим като че ли неговият живот беше съвършен, без недостатки. Такова впечатление е нелепо и, поне за два вида слушатели, неблагодарно. Първо, за неопитния младеж, който ще си каже: "Каква полза да се опитвам по тоя път; аз не съм за такъв подвиг, аз съм несъвършен." И за познаващия отблизо бележития покойник, който ще си помисли за нас: "Тия говорители не са искрени: аз зная, че Сечанов имаше и човешки слабости". Последната част на тая бележка е вярна, ала не и първата. Наистина, може би по-назидателно би било, ако заедно с добродетелите се изтъкваха и коментираха и малките му слабости. Ала тъй скоро след смъртта, било от деликатност към близките му, било поради болното чувство на обща загуба, налага ни се благоразумието да говорим главно за добродетелите на покойника. А пастир Иван Я. Сечанов имаше редки добродетели както и отлични дарби. Като говорител и езиковед той беше един от първите; а като стилист и познавач на българския език, нямаше равен на себе си в нашето общество. Имаше завиден усет за красиви изрази и кога си дадеше труд да се подготви, той говореше и пишеше изящно, дори класически. Той беше естествено интелигентен, умствено развит, религиозно начетен; а по характер беше учтив, съобщителен, състрадателен, разговорлив, простителен и пр. Ала неговите най-отличителни добродетели бяха две: патриотизъм и набожност, родолюбие и боголюбие. В храма на широкото му сърце имаше издигнати два олтаря, пред които той принасяше най-скъпото от своя живот; и огъня пред тези два жертвеника до последна минута никога не угасна. Нашата страна не е оскудявала от жарки родолюбци, макар, за жал, често плиткоумни и неразбрани. Ала никой никога не е обичал България повече от пастира Иван Сечанов, и никой не се е молил по-усърдно, не е работил по-предано за нея. Той се радваше и хвалеше Бога за нейните малки успехи, а крушенията на нейните идеали, било по бойните поля или дипломатическите зали, както и язвите на вътрешните неуредици, пронизваха с паляща скръб сърцето му. Да, никой не я обичаше повече от него. Ала ако Сечанов обичаше България само, той щеше да ни остави спомен само на един интелигентен българин, каквито си имаме в изобилие; спомен на известен висш властник, съмнително добър, а сигурно дребен, и може би, погребан на държавни разноски, като един от създателите на някоя от народните ни катастрофи. Та можеше днес да заслужава повече проклятие, нежели славословие и тържествено възпоминание. Но, за щастие, заедно с България, и повече от България, той обичаше Бога. Па можем да прибавим, обичаше Бога и заради България; защото без тая любов народът остава без светлина, вождите му без компас и редящите се катастрофи угрозяват рода ни пред всяка стъпка. Мисля, нямате нужда да ви припомням исторични тук примери. Но е съществено да припомня и подчертая това: - Любов към Бога чрез Христа!- ето това е небесния лост, който издига Сечанов до високия пиедестал на народен будител и обществен строител. Тук нека ви кажа нещо хубаво и трогателно, за благословената памет на Пастир Сечанов. По негова лична поръка, домашните бяха сложили в безжизнената му ръка едно Евангелие, което отиде с него в прегръдките на майката земя. Колко подходящо и хубаво беше това за такъв човек с такъв живот! Струваше си човек да отиде от София до Пловдив, за да го види. У нас има обичай жените и майките да поставят върху умрелите си мъже и синове кръст или икона: често въз гърдите на мъже, които приживе са презирали кръста и са се подигравали с иконите и с това което те представляват. И мислещия човек в случая се чуди: това духовно насилие, дали е безсмислена гавра с паметта на мъртвеца, или е несъзнателно кощунство с неща, които хората смята за свещени. Но Евангелието в ръката на заминаващия от пред очите ни Евангелски Проповедник му приличаше като пролетен цвят на хубава невинна мома. Това именно с кръст Евангелие, което е любил повече от 65 години, за което е носил кръста на българския апостолат. Което е чел ежедневно и проповядвал неуморно. Което го е тешило в скърби и крепило при нещастия - с него заедно той изчезна от очите ни в дълбоката Вечност! Като всички, ние сме пътници към същата Вечност, не е ли за облажаване живота, за когото може да се каже всичко това! Прочее, едно щастливо съвпадение беше и това, дето тържественото му погребение стана на първи ноември, в деня на Народните будители. Кои са истински будители? Нашият народ не е на ясно по тая материя. Заедно със светители Кирил и Методий и св. Климента Охридски, ний виждаме да се редят по нашите вестници имена като Ботев и Яворов. "Орала мухата на вола на рогата!" Дори и вестник "Зорница", по примера на г-н Маркъм, поставя Ботева в редицата "свещени образи" и се "прекланя" пред "свещената му сянка" като будител. Не, господа, забатачили между две мъдрувания! Будител е само онзи, който буди душата, като я възражда духовно и морално. А това може да постигне само онзи, който притежава и любовно охрана в себе си тези същи качества. Затова Ботевци и Яворовци може да наричате каквото щете друго, ала не и будители. Ако се вижда някога пробуда около тях и след тях, тя съществува 5ъпреки тях. Инак казано: - "Спасителите" с желязо и кръв принадлежат, и трябва ла се пишат, в друга редица от ония на Книгата и Духа. Въпреки атеистката слепота на нашите храни-боже просветители - слепота, която в немалка част се дължи на недоуки Ботевци и безпътни Яворовци, въпреки тая съдбоносна слепота: - Най-големите и истински будители и възродители на народите са всякога били, и си остават носителите на Вечния Факел - Евангелието. Ян Хус в Чехия, Лутер в Германия, Калвин в Швейцария, Уиклиф в Англия, Джон Нокс в Шотландия; Кирил, Методий, Климент, Иван Рилски, Софроний Врачански, Елиас Ригс, Алберт Лонг и пр., до Ивана Сечанов в България. Затова аз казвам: името на пастир Иван Сечанов, на неговото дело и памет са благословени и пребъдват благословени; защото като обичаше искрено родината си, той неуморно издигаше пред лицето й Евангелието; знаейки, че без него тя е без светило и се спотура от катастрофа към катастрофа безизходно... Братя, сестри и младежи, въпреки всичките препятствия на тъмните сили нека държим тоя същи Божествен Факел здраво и високо. Защото надеждата ни като народ и единици е Исус Христос: "Пътя, истината и живота" -Живота! Защото Без тоз небесен Път, Самата истина не дава плод; Без тази Истина, Живота пущинак е без изход; Без тоз зарист Живот За образец и вдъхновение - Човешкий жалък бит Ни смисъл има, ни значение. Стоян Ватралски В) Отзиви за Ив. Я. Сечанов Духовна обнова, Г. VII, бр. 9 (XI. 1928), с. 8. Семейството на починалия Ив. Я. Сечанов между многото писма и телеграми е приело и следното писмо: До почитаемото семейство на покойния Иван Сечанов, Пловдив. Приемете моите дълбоки съболезнования за загубата на вашия скъп съпруг и баща и моя мил и незабравим приятел. Българската Евангелска църква губи един възторжен Боговдъхновен пастир, а България губи един общественик от първа величина, който пламенно обичаше родината си и целия си живот бе посветил като работеше за нейното духовно издигане. Вместо венец на скромното чело на покойника, прилагам ви тук хилядо лева, да бъдат дадени на бедни и нуждаещи се от почитаемия Пастир на тукашната Евангелска църква, гдето милия покойник ред години е благовестявал Евангелието Христово за славата Божия и за благото на паството си и на любимата си родина. Нека Всеблагий Бог на когото добрия Ив. Сечанов така предано служеше с всичкото си сърдце и всичката си душа да го увенчае с неуведаемия венец на Безсмъртието. С дълбоко почитание: Константин х. Калчов. 1 ноември, 1928, София.

6.8. Мария Пенкова Стамова, сестрата на Учителя В историята на Евангелистката методистка епископална църква в България е отделено място за свидетелството и отчасти за живота на Мария Стамова, не само като една от първите членове на Варненската методистка църква и като сестра на Учителя Петър Дънов, но и заради нейната безпределна вярност към евангелската кауза. Мария идва на този свят като първо дете в семейството на православния свещеник Константин Дъновски в с. Николаевка (Хадърча) край Варна. След около десетина години по-късно, на 11 юли 1864 година се ражда нейния брат Петър. Мария се превръща за своето братче в любимата "кака". Обичта между двете деца е била голяма. Поради продължителните отсъствия на бащата от дома по работа, Петърчо непрекъснато е търсел близостта на "кака", просто е бил залепен за нея. Освен това, до тригодишна възраст той не проговорил, но винаги умеел да изрази привързаността си към по-голямата си сестра. След тригодишната си възраст за Петърчо настъпили щастливи дни. Свещеник Дъновски за три години (1867-1870) останал със семейството си в с. Хадърча. Петърчо с много любов обичал да прегръща баща си. Когато той станал на шест години, свещеник Дъновски със семейството си се преселили във Варна. Там децата, Мария и Петър, постъпили на училище при учителя Сава Доброплодни. През учебната година 1877-78, цялото семейство на свещеник Константин Дъновски бягат и се крият от турските войски в с. Хадърджа, където децата не са посещавали училище. През 1878 г., Петър постъпва в петокласмата гимназия в град Варна. Междувременно Мария бързо израства и става мома с независим и утвърден характер. Когато навършила 18 години, баща й я сгодил за един богатски син, когото тя не обичала. Имала си друг избраник, но бащата казал, че ще бъде неговата дума. Когато дошли годежарите, тя избягала в стаята, където си учел уроците Петърчо, хвърлила се на кревата и започнала да плаче. Той я запитал за какво се тревожи, но Мария нищо не отговорила, понеже смятала, че е дете и не разбира тези неща. Когато тя трябвало да се върне при годежарите, минавайки през коридорчето, в което имало окачени сплитове с царевица, един от тях се разкъсал и паднал зад гърба й. Петър се показал на врата и продумал: "Како, не се безпокой. Както се разпиляха тези царевици, така и твоята работа ще се разпръсне". Още на следващия ден от Румъния пристигнал този, когото обичала и избягала с него. Така годежът се развалил и думите на Учителя се сбъднали. Изгората на Мария е един момък, който бил евангелист-методист, по професия кожухар и живеел в самата евангелска църква в гр. Варна. Задомявайки се, Мария, заедно със съпруга си Пенко Стамов, станали едни от първите членове на Евангелската методистка църква във Варна. По този повод тя е била извикана в митрополията на Православната църква, за да я упрекнат и съдят, как така тя, дъщерята на поп Константин Дъновски от с. Николаевка, Варненско, е станала "протестантка"? На съвета от свещеници, начело с митрополит дядо Симеон, тя отговорила: "Когато аз чезнех от мъка и мъжът ми се връщаше пиян в къщи, вие погрижихте ли се да го направите трезвен и да ме утешите? Не -единствената утеха аз намерих между евангелистите. Те не пушат, не пият и те ми дадоха куража да се боря за децата си и да направя мъжа си трезвен. А те - евангелистите четат същото евангелие, пеят духовни песни и проповядват жива вяра в Христа... Аз там разбрах, че християнството трябва да се живее." С тези думи тя напуснала "съдебната зала" и завинаги скъсала с църквата на баща си. На свещеник Константин Дъновски му било много мъчно, но нямало какво да се прави. Впоследствие, когато сам той изпитал от колегите си много неправди на гърба си, без да се отрича от Православието, мълчаливо одобрявал пътя на децата си. Малкият брат на Мария, Петър, израснал и формирал се като юноша в нейното семейство, в самата евангелска църква, като присъствал на богослуженията и събранията, и като приемал напълно формата на изучаване на Евангелието и приложението му в живота. Затова и под влияние на сестра си, Петър бил насочен да продължи учението си в Американското научно богословско училище в Свищов, което завършва през 1887 г. Отделянето на Петър от семейството на Мария, което живеело в Евангелската методистка църква във Варна било тежко за него. След завършването на училището Петър за късо време става проповедник в Евангелската методистка църква в с. Хотанца, Русенско и учител в първоначалното училище в същото село, след което заминава да учи в Методистката семинария Дрю, гр. Медисън, щата Ню Джърси, в Америка. При раздялата му с Мария и семейството й, Петър изпраща своя снимка от с. Хотанца, надписана на 24 ноември 1887 г.: "В знак на искрена братска Любов" и добавя: "Помнете ме в Исуса... Блажени онези души, които живеят в Небесната Любов". Мария и съпругът й, като членове на Евангелската методистка църква във Варна подарили за строежа на църквата приготвените камъни от тях за строеж на собствен дом. В града се знаело, че техният дом, на Мария и Пенко Стамови, е бил открито обявен за евангелски дом. При тях са живеели, като наематели, младежи, които Мария, като ревностна евангелистка канила да посещават проповедите на мисионера Лаунсбери, когато той посещавал Варна. Някои от тези младежи, приемайки евангелизма, като усърдно християнство, отпосле са били завършвали Американското научно-богословско училище в Свищов и са били ставали проповедници. Към Евангелската методистка църква са били зачислени, освен Мария и Пенко Стамови, още и техните четири деца. Въпреки, че Петър Дънов имал стипендия само за две години в Америка, останал седем години, често пъти при много тежки финансови затруднения. той завършил: Методистката семинария Дрю, - пълния четиригодишен курс, Теологическия факултет на Бостънския университет - за две години и Медицинския факултет при Бостънския университет - съкратен курс за една година. При завръщането си в България Петър Дънов, след своята солидна подготовка, имал много идеи, но бил шокиран от ограничеността и догматизма, които срещал в евангелските среди. Поради ангажимента му към методистката мисия в България, той преговарял за заемане на пастирско място в гр. Ямбол. Започнал работа, обаче, ръководството на местната църква не приемали никакви инициативи и отклонения от стандартните предписания. П. Дънов виждал застоя в живота на църквата и искал да раздвижи нещата или поне да потърси начин да ги тласне напред. Накрая, той ясно виждал, че усилията са му безсмислени. За да не наруши думата си, той се съгласил да изпълнява задълженията си като проповедник по техните изисквания, но при условие да не му се заплаща. Това условие била неприемливо за неговите колеги, което разклащало системата. П. Дънов бил освободен от мисията, като проповедник, без да се създаде външен срив. С всички свои колеги - методистки пастири и проповедници, той запазил хубавите си приятелски взаимоотношения. След това, за близо две години, Петър Дънов се е установил да живее във Варна, в дома на сестра си Мария. Евангелистите от Варненската църква са го били канили да проповядва, но той отклонявал предложенията. Видимото бездействие на Петър Дънов ставало причина за различни приказки. На подмятанията, че стои без работа и го хранят наготово, Мария твърдо отговаряла: "Бъдещето ще покаже дали ние храним Петра или той храни нас! И всички ще разберете това." Верността и любовта на Мария Стамова към брата й Петър се запазила до края на живота й. Тя с много хубаво чувство, винаги е разправяла за възхода на окултното движение на своя брат. В тази дейност на Учителя, тя не виждала противоречие с евангелизма, а една друга страна на Христовата спасителна работа тук на земята. С много смирение тя казвала: "Всички ония, които иначе не биха влезли в църквата, не биха познали що е Свещено Писание, някои от тях, обаче, идват в Бялото Братство и стават вярващи, трезви и новородени". Мария е виждала в брат си Петър Дънов един "чист верен, искрен и всеотдайно предан на призванието си Проповедник на Евангелските истини, предадени по особен начин". Тя се е гордеела с него. Тя, като вярна рождена негова сестра, е правила всичко за Учителя. В нейния дом е угощавала учениците на Братството, тя е посрещала първите неофициални събори, тя е участвала в организацията на ежеседмичните срещи, събрания, проповеди и молитвени служби; тя толкова много го е обичала, че до последното си издихание му е била вярна, като е виждала в него, само брата, проповедника и човека. Сестра Мария Стамова, на 24 декември 1940 г. е отминала в невидимия свят, като с живота си тя е оставила примера на сестра в Христа, безпределно предана както към Евангелизма, така и към Бялото Братство, но и с любовта и вярата си към Исуса Христа, нейният Господ и Спасител.

6.7. Пастир Цветан Д. Цветанов (1868-1959) В историята на Евангелската методистка църква в България, служението на пастир Цветан Цветанов в неговия голям по продължителност живот (91 години), оставя една трайна следа. Благословен от Бога със силен дух и в слово, той е предан и искрен служител на Бога. При срещата си с него, Учителят не случайно казва: "Искам да поздравя един истински Божи служител". Цветан Цветанов е родом от Свищов през 1868 г., където получава своето образование и подготовка за живота. След училище, той ходел да се учи на печатарство при "дядо Паничков", който му предал всички тънкости на занаята, научени от него в Румъния. Така младия Цветан станал отличен словослагател и печатар. Започнал работа в книжарницата на Антон Димитров на главната улица на Свищов, като управител и словослагател. След това, голямото му желание да учи и да работи за Бога е причина да се запише в Американското научно богословско училище, като необходимите средства си осигурявал с работата си в училищната печатница. Тук той среща, като свой съученик, Петър Дънов, за когото казва: "Бяхме в един клас и живеехме в обща стая с Петър в Свищовската американска гимназия. Той беше много добър и способен ученик. Но най-силен и ненадминат беше в проповедта. Готвеха ни за евангелски проповедници-мисионери и затова имахме час по "Пастирско богословие". Неговите проповеди бяха неповторими, а словото му вдъхновено, хвърковато. Всички обичахме да го слушаме. Оценките му по предметите "Тълкуване на Свещеното Писание" и "Пастирско богословие" бяха "отличен". Цветан Цветанов завършва училището с "отличен" (около 1890 г.) и среща, като другар в живота си Лунка Гаврил Илиева (р. 1883 г.). Тя е десетото дете на Гаврил Илиев. Лунка е била хубава, весела и жизнерадостна девойка, която умеела да говори увлекателно и убедително. Тя е била музикална и изпълвала с радост сърцата на възрастните си родители. При завършването й на Американското девическо училище в Ловеч, Гаврил Илиев бил на 80 години. Предложените й възможности да продължи учението си в Американския колеж в Цариград тя отхвърлила, като съзнавала, че е моралната подкрепа на родителите си. Когато Лунка и Цветан се събират, като семейство, те са търсили възможността да живеят в Севлиево. Те предават живота си в ръцете на Бога. Цветан Цветанов през 1903 г. е зачислен като проповедник към Мисията на Методистката църква, а през 1905 година на 14-та Годишна конференция на методистката църква във Варна, той е ръкоположен за дякон и приет за пълен член на Конференцията. Дяконът Цветан Цветанов е назначен от епископ Уилям Бърт за проповедник в църквата в Севлиево. С начина на говорене, пеене и с излъчването си той напълва църквата, и то предимно с млади хора, които обръща към Бога. Цв. Цветанов разширява евангелизаторската си работа и в околните села. След това той е изпратен от 1908 до 1912 г. вече като пастир в църквата в Плевен. Със съживителните събрания, които провежда в Плевен и околните села (Дъбник, Долни Дъбник, Горна Митрополия, Мътница), пастир Цв. Цветанов с лекота и достъпно представял евангелските истини. При него с доверие идвали за съвет и разговор много страдащи, отчаяни, а дори и православния свещеник на Плевен, който му става близък. На 21-та Годишна конференция, през 1912 г., пастир Цветан Цветанов е назначен за окръжен надзирател за Софийски окръг и пастир на църквата в София. Редовните неделни служби са се водили в уредените ученически трапезарии. Тези трапезарии се оказват големи и просторни, но към обяд шумът в тях нараствал, като нахлували 150 деца, които понякога прекъсвали службите. Необходимостта от църковна сграда назрявала. Политическите и социално-икономическите условия рязко се влошават. България навлиза в период на войни (Балканска, Междусъюзническа и Първата световна война). Започва поскъпване на живота, недоимък на материални средства, хляб и хранителни продукти напрежението нараства с мобилизацията, връщането от фронта на ранени, които изпълват болниците и училищата. "Черните забрадки" и скръбта на народа расте. Избухват епидемии от испанската инфлуенца, скарлатина и холера. Появяват се бунтове във войската и народа. Пътуванията из страната са забранени, като се извършват само със специални разрешения. Епископ д-р Нюлсен е в Цюрих, а мисийският надзирател д-р Е. Е. Каунт - в САЩ. Връзките на Мисията с чужбина са прекъснати. Мисийската каса е празна. Изпитанията не отминават и пастирското семейство. Съпругата на пастир Цветанов - Лунка, заболява от скарлатина и е поставена под карантина. Междувременно майката на пастиря заболява и умира в Свищов, и той няма възможност да пътува. Пастир Цветан Цветанов, заедно с ангажиментите в църквата, започва работа като словослагател, като използва безплатно салона към печатницата, за да проповядва. Броят на нуждаещите се и търсещи Бога души нараства. Неделните сутрешни служби и събрания са препълнени. Евангелистите са неуморно в болниците между ранените и в семействата на страдащите от загуба на близки във войните. В тези усилни години в софийското общество проникват и влияят опасни учения, които внасят неверие и атеизъм. Това налага да се работи с удвоени усилия и се даде просвета. От 1919 г. пастир Цветан Цветанов получава право да ползва Лютеранската църква само неделя сутрин за 1 час, като има случай да довършват богослужението вън на студа. Неделното училище се провежда в пастирски дом (в квартал "Лозенец") в една малка стая, в която са се събирали едва 28 човека. След 1922 г. се наблюдава процес на нормализиране живота в София. Мисийският надзирател д-р Каунт е в София и купува място за строеж Настоящата сграда на църквата в края на 1924 г. е готова. Поставен е краят на 15-те години, в които софиянци не са били наясно къде ще имат своето следващо богослужение. Пастир Цветанов при тези тежки обстоятелства успя да запази църквата и да укрепи вярата й. На 25-та Годишна конференция пастир Цветанов е натоварен с отпечатването на "Дисциплината" на Методистката църква и на вестник "Християнски свят". Той е включен в комисията за християнска литература. Освещаването на църквата "Д-р А. Лонг" е на 17 септември 1925 г. От 1926 до 1928 г., пастир Цв. Цветанов е преместен във Варненската църква. Навършвайки 60 годишна възраст пастир Цветанов е включен в списъка на свърхчислените проповедници. Тогава пред Годишната конференция, той казва: "Бог ще съди нас, пастирите, за всеки изгубен ден, а изгубени са всички дни без истинско и предано служение на Неговата църква". Наново пастир Цв. Цветанов е включен в списъка на ефективните пастири, с същото време неговият син Гаврил Цветанов завършва богословие в Италия, Егиза в Методистката мисия и е ръкоположен за дякон. След това е изпратен на специализация в Англия. Получава назначение в гр. Попово, а през 1930 г. - в София, като помощник пастир. Междувременно завършва Варненската търговска академия и става преподавател и редовен доцент в Стопанския факултет на СУ "Климент Охридски". След 9 септември 1944 г. за дълго прекарва по лагери и затвори. Дъщерята на пастир Цв. Цветанов, Елисавета, завършва американския колеж в Ловеч, учи английска филология и география, работи в ДЗИ и остава край възрастните си родители. От 1929 г. пастир Цветанов е назначен за мисийски надзирател за Търновски окръг и е изпратен за пастир в църквата в Севлиево (откъдето той навремето - 1905 г. започна своето служение). При своите пътувания из окръга, пастир Цв. Цветанов е заместван на амвона от 15 години по-младата си съпруга Лунка. Така целият живот на това ревностно християнско семейство преминава в служение и работа за Бога. Пастир Цветан Цветанов до последните си сили работи за Бога, като отмина в невидимия свят на 14 септември 1959 г. Методистката църква цени и благодари на Бога за делото, което пастир Цветан Цветанов остави като пример на истински християнин.

6.6. Манола Юрдан Икономова (18.01.1868, Свищов-30.08.1929, София) Манола Юрдан Икономова Духовна обнова, Г. VIII, бр. 8 (Х.1929), с. 33. М. Н. Попов На 30 август при автомобилна катастрофа, трагично почина Манола Юрдан Икономова, по пътя между Пирдоп и Копривщица. Тя е родена на 18 януарий 1868 г. в гр. Свищов. Дъщеря на известният в евангелските среди дядо Гавраил Илиев, първият евангелски пастир в България. Манола Икономова получила християнско домашно възпитание. Бидейки един от будните и високо просветени тогавашни българи, нейният баща изпратил всичките си деца да учат в американски училища. Малката Манола още на 12 годишна възраст била изпратена в Американското девическо училище в Самоков. Там тя между другото знание, с което обогатявала ума си, силно се заинтересувала за спасението на душата си и усърдно молила Бога да придобие уверение в това спасение. Все още с този копнеж в душата си тя била изпратена да продължи образованието си в Американския девически колеж в Цариград. Веднъж в отчаянието си за своето духовно състояние, тя се провикнала пред една от своите учителки: "И тука няма кой да се интересува за спасението на душата ми!" Учителката я разбрала и се молила дълго заедно с нея. Впоследствие тя познала радостта на спасението. В нея станала промяна. Животът й се превърнал в постоянна песен. Посред учебните си занятия Манола почнала да се живо интересува в духовното състояние на съученичките си. Нейният духовен живот почнал да се проявява в дела. Тя първа организирала в онова училище молитвено събрание между пансионерките. Отличила се в успех и поведение и всички почнали да гледат на нея като на най-религиозната ученичка в колежа, чиято вяра се проявявала в един светъл живот. Този неин живот оставил такива следи в училището, щото когато нейната дъщеря постъпила в същото училище 20 години по-после, всичките учителки от времето на майка й, казали: "Дано си и ти като майка ти". [Бележка на съставителя. Нейната дъщеря е Дафинка Йорданова Икономова, по мъж-Дафинка Доганова.] Училищното управление било с намерение след свършването й да я направи учителка в колежа, ала преди свършването й тя била поискана за другарка в живота му от пастир Юрдан Икономов. Тя от по-рано знаела за него, че бил от православно семейство (баща му иконом), свършил в Роберт Колеж, следвал за малко медицина в Америка, но там настанала промяна в него и той заменил медицината с богословие, по което свършил в Богословската семинария Дрю. Тя високо ценила в себе си верността в убежденията на младежа и високоблагородното звание, което той избрал за живота си и решила да му стане другарка и сътрудница. Още от първата година на техния съпружески живот тя почнала да му помага в работата, като често и в Ловеч и в Свищов проповядвала вместо него в неделя вечер, организирала хор при църквата, устройвала и достойно водела женски религиозни събрания. С една реч, тя била не само образцова домакиня, но и дясна ръка на пастира в неговата работа. След 12 годишна себеотрицателна работа наложила им се едногодишна почивка, която те прекарали на Запад за възстановяване на здравето си. И двамата се завърнали с подновени сили и наново заработили за духовната просвета на народа ни. Дори и когато в напреднала възраст и с разнебитено здраве нейният съпруг се оттегли от активно проповедничество и се установи в София, съпругата му Манола продължи любимата духовна работа, като взимаше активно участие първо в работата на Евангелската църква на ул. "Солун", а после на бул. "Дондуков" и ул. "Раковска". Често тя прочиташе отбор религиозни биографии, които превеждаше от английски и които се изслушваха с наслада от публиката и служеха за голямо назидание на всички. Освен дето в София взимаше живо участие в молитвени, мисионерски и други събрания, тя често предприемаше и дълги пътувания за съживителна духовна работа, особено в Северна България. При това, с пълна преданост тя гледа около 15 години болния си съпруг и с християнско мъжество претърпя неговата смърт и на четири отгледани деца. Домашните й казват, че даже в тези времена тя не пропущала ден да мине без да седне при органа, да си изсвири и изпее някоя любима духовна песен. Когато напоследък, поради болест, бе поставена в невъзможност да взима активно участие в църковната работа, тя я следеше с жив майчински интерес. Когато преди няколко години се почна евангелизаторска работа в Подуене тя, освен дето взе живо участие в публичните събрания, отвори дома си за молитвени събрания водени не рядко от съпруга й и от самата нея. Като майка тя си поставила за цел да заведе своите деца при Спасителя. За да постигне тази цел поддържала редовно огъня на домашния молитвен олтар, представила пред тях достоен пример и от най-ранната им възраст определила за редовно всяка неделя подир обяд специален час, в който им прочитала подбрани книги, които способствували да им вдъхнат любов към Бога и преданост към Христовото дело. В заключение на този къс очерк и за поука на всички, които ще го прочетат, ще кажа и следните четири неща за покойната Манола Икономова: 1. Нейният девиз беше: "Този кратък живот скоро ще премине. Само каквото е сторено за Христа ще остане." 2. Тя често казваше: "Христос е за мене канарата на моя живот. Един момент без него си значело да изгубя почвата под нозете си." 3. Тя всеки ден от живота си се трудеше съзнателно да стори поне по едно нещо за Христа, и 4. Тя бе жена на вяра и на дело. За Манола Икономова са напълно приложими думите: "Блажени мъртвите, които умират от нине в Господа: ей, казва Духът, за да си починат от трудовете си; и делата им да ходят подир тях". (Откр. 14:13). М. Н. Попов