Ани

28. ЕЛЕГАНТНАТА МАСИЧКА Вървях по шосето към Изгрева. Снегът скърцаше под обувките ми, но не чувствах студ. С радост носех масичката през рамо, а двете стъкла крепях с ръце. Шосето беше безлюдно - късна вечер. Само Луната усмихната ме гледаше през върховете на високите елхи и борове и сякаш споделяше радостта ми. Носех масичка за Учителя - модерна, елегантна масичка. Считах, че ще Му бъде по-удобно да се храни на нея. А под Неговата масичка винаги имаше кесии с плодове и бях забелязала, че седи неудобно пред нея. И като събрах достатъчно пари да си поръчам едно писалище, поръчах и масичка за Него, лъскава и елегантна. Като стигнах Изгрева, скрих се в лещака точно срещу салона, страхувах се да не ме види някой. Горе стаята на Учителя светеше, а също и лампата на стълбата. Събрах целия си кураж, тичешком прекосих двора и нагоре по стълбите, почуках на вратата Му. Учителят я открехна и погледна. - Извинете, Учителю, че толкова късно Ви безпокоя. Нося Ви една масичка. Усмихнат, Учителят отвори цялата врата и ме покани в антрето. Там нагласих двете стъкла и показах как може да се вози масичката. Радвах се, че ще Го зарадвам и Му обяснявах как ще Му бъде по-удобно да се храни на нея, вместо на Неговата. Учителят спокойно прие моята радост и нежно ми каза: - Благодаря ти много за подаръка. Тази масичка наистина е много хубава и ще бъде най-добре да се сервира на гостите с нея. И за болни тя е също много удобна. Не си спомням другите подробности, но двамата с Учителя свалихме масичката долу в стаята за гости. Поставихме я зад един параван. - Тук ще стои, на почетно място за гости - каза Той. Аз останах неприятно изненадана и си казах на ума: «Ако знаех, че Учителят нямаше да се храни на нея, щях да я задържа за себе си.» Но не казах нищо и излязохме от приемната. Извиних се още веднъж, че Го безпокоих в такъв късен час, но не желаех да ме види никой. Целунах Му ръка и си тръгнах. Веднъж Учителят ме почерпи с плодове на същата масичка. Чух и други да казват, че Учителят ги черпил на една много елегантна масичка. Минаха години. Учителят премина отвъд. Съветът на Братството избра брат М. И. [Манол Иванов] да се грижи за притежанията на Учителя и братското имущество. Той беше много честен и грижлив човек. Бях близка със семейството му и случваше се да ме поканят някога да Му помагам в проветряване и чистене на вещите. Веднъж, докато бършехме прах в приемната и аз самата чистех елегантната масичка, мисълта: «Ако знаех, че Учителят не ще се храни на нея, щях да я задържа за себе си» отново мина през ума ми. След няколко минути брат М. И. [Манол Иванов] каза: - Вземи тази масичка и се храни на нея. Смутена му обясних, че аз съм я подарила на Учителя. - Нищо, вземи си масичката - настояваше необичайно брат Манол Иванов. Той не разрешаваше никому дори да се допре до вещите на Учителя. - Вземи я! Тази вечер ще я занеса вкъщи и ти ще си я вземеш оттам - продължи той да настоява и аз почувствах, сякаш сам Учителят ми говореше чрез устата му. Без повече обяснения, брат М. И. [Манол Иванов] занесе масичката в дома си и една вечер аз я прибрах оттам. Същата тази масичка е сега в моята стая. Над нея стои портретът на Учителя и ми говори за възможностите на мисълта на един Учител. Аз разбирам, че и след Своето заминаване от Земята, нашият Учител продължава да ни чува и да ни предава Своите мисли. От нас се иска да се научим да чуваме и да прилагаме.

27. ПОСЛЕДНАТА МИ СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ Ноември 1944 година. Бяхме се завърнали от евакуация. София бавно се възвръщаше към нормален живот. Нашето семейство не беше пряко засегнато от бомбардировките, но общото нещастие ни действаше потискащо и от работата си отивах право у дома. На Изгрева също не ми се отиваше, защото знаех, че Учителят не всякога слизаше в салона. Той често даваше беседа у брат Симеон. Когато ми домиляваше да Го видя (който е бил при Учителя, познава жаждата за ефирния полъх на ведрина, който се излъчваше от Него), взимах плик с плодове и отивах на Изгрева. Изкачвах се по стълбите, почуквах тихо на вратата. Той отваряше и аз щастлива казвах: - Учителю, слънцето Ви изпраща своята усмивка - и подавах плика. Неговата осанка и светлият Му поглед веднага ме въодушевяваха. Целувах ръката Му и ободрена -тичешком по стълбата и обратно по шосето, два трамвая и - у дома. Така минаваше времето: на работа, у дома, и от време на време при Учителя за минутка-две. - Е, ти всякога ли си много заета и все бързаш? - ме запита веднъж сериозно Учителят, когато бях пред вратата Му, готова да полетя моментално обратно по стълбата. - Не, не съм заета, Учителю, дори сега сме във ваканция. Кога бихте ме приели? - запитах малко сконфузена, като разбрах, че Той иска да ми каже нещо и е недоволен от моето постоянно бързане. - Ела утре в 8 часа. -Добре, Учителю, благодаря Ви! Този път Учителят беше сериозен и замислен. На следната сутрин, точно в осем часа, почуках на вратата Му. Отвори ми сестра Савка, а след нея се появи Учителят в сивата Си пелерина, със снежно бяло шалче на врата, с бяла шапка на главата. - Само Божията Любов - поздравих с дигане на ръка, и веднага добавих: - Учителю, да Ви запаля ли печката в приемната, за да слезете на топло? Но, без да ми отговори, Той леко заслиза по стъпалата и аз Го последвах. Учителят отключи. Взехме от антрето дърва и борина и влязохме в приемната. Приклекнах до Него с желание да Му помогна. -Ти, Милке, знаеш ли да палиш огън? - ме запита дружелюбно, като продължаваше да подрежда дръвцата. - Не, Учителю, не умея да паля огън. - Сега гледай, а друг път ти ще я палиш. НАУЧИ СЕ ДА ПАЛИШ ОГЪН - ТОЙ СВЕТИ И ГРЕЕ - каза Учителят и драсна кибритената клечка. Той седна на стола си до масата, а аз - на стол до прозореца. Учител и ученик... Учителят ме гледаше, виждаше и знаеше значението на тази среща, а аз гледах, не виждах и не знаех... - Ти идваш ли на беседи? - поде разговора Той. Исках да намеря някакво извинение и почнах с това, че нямам настроение, чувствам се потисната от бомбардировките и не ми се ходи никъде. Всъщност причината бе, че Учителят по-рядко слизаше в салона. - Бъди свободна, щом не ти се идва, не идвай. Но знай, че имаш един Изгрев. Изгревът да ти бъде като оазис за почивка. Когато се умориш в града, идвай на Изгрева. А помни, че на беседите присъстват Светли Същества, от които можеш да имаш само полза - каза ми бащински и продължи с чуден израз, който не бих могла да опиша с думи: - Слушай да ти кажа: Като ученичка, постави си за мярка в живота най- високия идеал, но когато получаваш материални блага, мери с друга мярка. Ако искаш да бъдеш щастлива на Земята, всякога се стреми към най-малкото, бъди доволна от най-малкото и задържай за себе си най-малкото. Аз бях най-щастливият човек на Земята, защото в материалния свят бях всякога доволен от най- малкото, стремях се към най-малкото и задържах за себе си най-малкото. Какво ли не мина през ръцете ми - и пари, и злато, и земя, но аз всякога задържах за себе си най-малкото. В стаята беше тихо и тайнствено като през вечността. Огънят гореше и разпалените съчки топлеха стаята. Въздухът беше наситен с Неговото Слово. Чувствах се потопена в Божествени излъчващи се струи, които действаха като балсам на душата. Нямам думи да изразя мекотата и виделината на тази атмосфера - Неговата аура. Времето отрони няколко минути в мълчание. Чувствах, че нещо ставаше... без думи... без сълзи... на Земята се разделяха Учител и ученик... Той гледаше, виждаше и знаеше! Аз гледах... не виждах... и не знаех... Учителят погледна часовника Си. Станах да си вървя. В последната минута, прави пред вратата, Учителят ме поглади по косите и прошепна: - АКО ИСКАШ ДА БЪДЕШ ЩАСТЛИВА НА ЗЕМЯТА, ВИНАГИ СЕ СТРЕМИ КЪМ НАЙ-МАЛКОТО, ЗАДЪРЖАЙ НАЙ-МАЛКОТО ЗА СЕБЕ СИ И БЪДИ ДОВОЛНА ОТ НАЙ-МАЛКОТО. Целунах Му ръката, но този път не знаех защо задържах ръката Му с двете си ръце и я целунах три пъти. След това вратата на приемната се отвори и излязохме навън. Денят беше студен, мрачен, тъжен. Един само светъл лъч огряваше планинските върхове и свързваше Земята с Небето. Учителят се изкачи по стълбата нагоре, а аз тръгнах към града надолу.

26. МОЕТО ПИАНО Преди преселването ми от Варна в София, между многото неща продадохме и пианото. В столицата от време на време свирех на пианата на мои приятел: ки и лелеех надеждата, че един ден ще имам пак мое собствено. Минаха години. Бях млада и работех с ентусиазъм. Издадох ръководство за детски учителки, брат ми и сестра ми завършиха училище, взеха хляба в ръцете си и аз можех да скътам пари за едно пиано. Това бе по времето, когато изселваха евреите. Те масово продаваха своите вещи на безценица. - Изплакано пиано не ти трябва да взимаш - ми каза Учителят. Случи се така, че в една търговска къща лесно намерих хубаво пиано и първата ми мисъл беше да попитам Учителя да го взема ли и къде да го поставя. Последният въпрос беше много важен, защото по това време самата аз живеех в една малка къщичка при една сестра на Изгрева, а работех в центъра на града в една опитна детска градина, където често идваха гости и изнасяхме показни лекции. Родителите ми пък живееха на другия край на града, а аз бях в преговори за наемането на една къща за цялото семейство близо до детската градина, където работех. Ето защо се обърнах към Учителя. Той недвусмислено ми отговори: - Рекох, занеси го при майка си. - Но, Учителю, скоро ще наема една къща близо до училището. Не е ли най- добре сега да го оставя временно там? - и започнах подробно да Му обяснявам квартирното си положение. - Рекох, занеси го в дома на майка си - повтори Той тихо. - Но, Учителю, искам да работя повече с музика при децата, не е ли по- добре да го поставя в училището? - продължавах да настоявам. - При майка си го занеси - потрети Той спокойно. - При майка ми? Но аз почти не стоя вкъщи и кой ще свири там на него? - упорствах и обяснявах аз в своето невежество. - Рекох, занеси го при майка си - за четвърти път ми каза Той, все тъй благо. - Много е далеко, Учителю, а аз искам да вложа повече музика в работата си с децата - настоявах на своето, без да си давам сметка, че напразно Го питам, щом имам вече установено мнение по въпроса. - Е, може и в училището - снизходително каза Учителят, без да повиши тон. И, спокойна, че съм питала Учителя и един вид с Негово съгласие, пренесох пианото в училището. Това беше през есента на 1942 година. През годината водих идеално занятия с децата. Говорих и не само с думи, но с акорди и мелодии. Пианото ми беше най-скъпото притежание и го считах за благословено и неприкосновено. И когато на следната година настанаха тревожни дни и чужди самолети запрелитаха над страната, аз занесох в училището при пианото си всички мои ценни неща: книги, ръкописи и дори един чифт нови сини обувки. Въздушните тревоги зачестиха и бяха последвани от бомбардировки над града. Сутринта на 10 януари 1944 г. се отбих в училището, въпреки че децата бяха във ваканция. Посвирих на пианото и още веднъж се възхитих от хубавия му тон. Дадоха тревога. Станах, огледах спокойно стаята и бързо излязох. Мама беше болна и сама и трябваше да бързам вкъщи. Стигнах точно навреме - една или две минути преди започване на бомбардировката. Целеха центъра на града и бе наистина ужасно. Опожариха го. Вечерта - нова тревога и още по-тежка бомбардировка. Решихме и ние да се изселим временно в някое село. Прибрах и опаковах багажа, а брат ми и по-малката ми сестра отидоха да си вземат заплатите. Молих ги да отидат до училището, да преместят пианото до вътрешната стена и да го покрият с големия килим. Вечерта брат ми и сестра ми се извиниха, че не са имали време да отидат до училището и да се погрижат за пианото. Бях много недоволна от невниманието им. На следващата сутрин тръгнахме към гарата и се качихме на първия заминаващ влак. Там всички разказваха случки от последните две много тежки бомбардировки над града. Някой точно зад мен каза: - И училището, онова, близо до църквата «Свети Седмочисленици», е в развалини. Развълнувана, обърнах се към говорещия: - Кое училище, гимназията ли? - Не, не гимназията, а детската градина. Почувствах, че побледнявам, и с последна надежда отново запитах: - Коя част на сградата е разрушена? - Откъм петела - слънчевия часовник - като с огромен нож е отрязана наполовина - обясняваше мъжът. - И четирима мъже от противовъздушната отбрана намерили там смъртта си. Изслушах всичко това и се обърнах към семейството си. Всички ме гледаха и очакваха да видят как ще понеса новината. Брат ми и сестра ми вечерта ходили в училището и видели всичко това, но нямали кураж да ми го съобщят. В този момент влакът спря на гара Мездра. Местните жители ни посрещнаха с храна. Един мъж се изправи с табла в ръка пред нашия товарен вагон, и когато аз почти щях да се разплача за разрушеното пиано, чу се детски плач зад мен и една женска ръка се пресегна зад мен към табла и взе хляб и чаша мляко. - Не сме яли два дни, затова плаче - обясняваше майката. Вляво от мен много възрастна слаба жена с трепереща ръка поднасяше чаша вода към изсъхналите си и попукани устни. А аз щях да плача за загубата на едно пиано. «Занапред ще стана образцова учителка на село, без пиана» мина ми през ума. «Не условията правят човека, а човекът - условията!» Със спокоен глас смело попитах брат си защо не ми е казал всичко това още вчера. Той ми обясни, че не е посмял да ми каже, че само капака на пианото видял изхвърлен на двора. Настанихме се в с. Търнава. Селяните бяха много мили и състрадателни. Още на третия ден започнах работа с децата. Към края на януари се завърнах в София, за още багаж, и за да видя Учителя, Който, както научих, се е евакуирал в с. Мърчаево, много близо до столицата. Влакът спря на централната гара в пет часа след обяд. Беше почти тъмно, когато стигнах до училището. Действително, видях капака на пианото захвърлен на двора, а цялата половина на сградата разрушена. На едно от стъпалата на стълбата, водеща към моята стая, видях разтворена книга. Вятърът отваряше и затваряше листата й. Взех я. Беше «Учителят за възпитанието»[1]. Почудих се как само тази книга бе останала незасегната от разрушението наоколо и я поставих в чантата си. Всички големи сгради около детската градина бяха в развалини. Гледката бе наистина покъртителна. Отидох горе, на Изгрева. Там нямаше никакви развалини, но бе тъмно, тихо, безлюдно. Обиколих и влязох, където видях светлинка-у брат Иван. Преспах у тях, а на сутринта, с неговата шейна с провизии, потеглихме за Мърчаево при Учителя. През града беше тъжно, тъмно, страшно, но като минахме Княжево, кончето пое нагоре по шосето и снежинки започнаха да танцуват с чудна красота. Сърцето ми туптеше, че щях да видя Учителя. Към обяд ето ни пред къщата на брат Темелко. Слязох от шейната и направо по стълбата - при Учителя. Един от първите Му въпроси беше: - Какво стана с пианото? - Е, на парчета е, Учителю. Всичко е под тухлите. Обясних как всичко е разрушено от детонацията на бомбата, паднала в двора, точно до стената на моята стая. - Рекох, съберете му частите - пак кротко каза Учителят. Погледнах Го недоверчиво. Какво ли си мисли? Той няма представа какво е в града. За какви части ми говори! - О, Учителю, ако Ви бях послушала навреме! Сега пианото нямаше да бъде разрушено. Учителят нищо не възрази и вместо да потвърди моето непослушание, спокойно повтори: - Рекох, прибери му частите. След една седмица се върнах обратно в село, но през февруари отново дойдох в София. И всеки път, когато отивах в Мърчаево да видя Учителя, Той ме питаше дали съм събрала частите на пианото. Обикалях училището, но пиано нямаше, само развалини. Когато дойдох за трети път в София през март, стоях повече дни и срещах по-често Учителя, и дори преспах веднъж в Мърчаево. - Рекох, прибери частите на пианото - ми каза Той неколкократно, все така спокойно. Досрамя ме и реших да опитам и прибера каквото успея да намеря. Отидох до училището и, за мое учудване, намерих извадени от развалините клавиатурата и педалите на пианото. След два дни отидох отново и намерих и задната му част с лирата и няколко дъски. Дело на отбраната. Наех кола, натоварихме всички намерени части и ги откарах у дома, както Учителят ми бе казал преди две години. Преди да се завърна в село, казах на Учителя за стореното. Той се зарадва, но не каза нищо. Когато се завърнахме от евакуация и нормалният живот на града се възстанови, един майстор сглоби и поправи пианото. То и сега е при мен и на него свиря песните на Учителя. Колко малко съм Го познавала! --------------------- [1] Боян Боев. Учителят за възпитанието. С., 1943 г., изд. «Литопечат», ул. «Гурко» 22. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

25. «НЕ ПРОПУСКАЙ СВОЯ ВЛАК!» Облегната на скалата край второто езеро на Рила, наблюдавах как спокойно и благо Учителят разговаряше с онези, които идваха при Него. Чаках и аз своя ред. Пред палатката Му имаше площадка от бели плочи, където на дървена маса и две сглобяеми столчета почти целия ден Той приемаше гости. Струваше ми се, че тук Небето и Земята си бяха дали среща. Току-що бе дошъл моят ред, когато една сестра ме помоли да попита нещо Учителя. - Моля, заповядайте! - казах учтиво и се отстраних. Но докато тя говореше с Учителя, ето че дойде и втора - и тя ме помоли да й отстъпя своя ред. Нямах работа и беше естествено да отстъпя и на нея. Когато тя привършваше разговора, започнах бавно да пристъпям по пътеката към Учителя, но и сега мина край мене един брат и, без да ме забележи, застана пред палатката и ме пререди и той. Аз останах четвърта. Щом стъпих на бялата площадка, Учителят ме погледна сериозно и каза: - Не пропускай своя влак! Друг влак ще дойде и ти ще се качиш на него, но онова, което е било предназначено за тебе, ще го вземат ония, които са се качили на първия. Разбрах, че казаното се отнася за отстъпването на реда ми, но го приех, че се касае само за този случай. Благодарих на Учителя за вниманието Му към мен и изразих възторга си, че за десет дни успях да набера сили за цяла година. На тази височина човек се развързва от материалните неща и душата му си почива. - Утре се връщам на работа в детската градина и ми се струва, като че ли ще се върна от някакъв друг свят. Благодаря, Учителю, загдето ни водите тук всяко лято. Върнах се в София, и на работа. Ежедневието ме пое и отново се занизаха дни, месеци, години на труд и грижи. Успявах, но след много труд, всякога едва в последния момент, след като се вече бях уморила в борбата и постиженията ми бяха без радост. И твърде отрано започнах да се уморявам. Веднъж, при разговор с Учителя споделих мъката си, че не ми върви в живота. Тичам, хлопам, работя, а кога ще се радвам? Той се усмихна и каза: - Всеки човек идва на Земята с известни благоприятни възможности, които той би трябвало да използва навреме и на място. Пропуснеш ли момента - губиш. Човек е колективно същество, свързано със Слънцето и цялата Слънчева система. Той идва на Земята с тласъка да се движи напред и нагоре. Но осемдесет процента от хората виждат себе си само като личности и искат да се чувстват господари на природата. Днес човечеството върви по пътя на опита, който е път на страдание. И той не е лош, но Любовта и Мъдростта биха били много по- лесно постижими, ако човек се почувства колективно същество, искра от вечния Живот, и ако навреме използва благоприятните моменти, които минават край него и го викат. Послушай да ти кажа: Ако човек използва навреме слънчевите лъчи, въздуха и чистата вода, ако задоволява правилно глада, а не вкуса си, и то с необходимата чиста и прясна храна, за да възприеме и оползотвори органическите и психологически хранителни енергии от продуктите и ако навреме се вслуша в Божия глас, който му казва: «Стани, тръгни, работи, навреме гради!», ти знаеш ли, че няма да има гладни, бедни, болни и нещастни хора! Сега на тебе казвам: Не се оплаквай, че не ти върви. Ти само пропускаш добрите възможности, които природата ти предлага, и гониш последния влак. Казвам ти: Не пропускай своя влак! Започни да работиш над себе си с най-малките величини, но работи сериозно и продължително, без срокове, докато имаш постижения. Започнеш ли да работиш над някое свое качество, заживей с вибрациите му и неотклонно работи, работи, докато в тялото ти се реконструират съответни клетки. Това се казва работа. Бъди винаги с будно съзнание, бъди разумна и се приближавай към реалностите на живота. - А що е реалност, Учителю? -Реална е ЛЮБОВТА, реална е МЪДРОСТТА, реална е ИСТИНАТА. Човекът на новата култура, която идва, ще бъде с отворени очи и ще живее с принципите на тези реалности. Днес човешката култура и наука са в своите пелени. Те се движат пипнешком. Ще дойде ден, когато всеки ще може да посещава Луната, Слънцето и другите планети. Но иска се работа, време,.. - Вие имате чудни познания, Учителю! -Ти започни с най-малките неща. Не пропускай своя влак! Всякога бъди будна и внимателна. - Благодаря Ви, Учителю. Вашите думи са словесно мляко за нас, хората на Земята, където се заражда новата култура, за която ни говорите и подготвяте. Записах този разговор в тетрадката си с дата 10 август 1936 година и дълго размишлявах над думите Му... Размишлявах и благодарях.

24. БИБЛИЯТА Учителят винаги идваше в салона на беседа с Библия в ръка. И като начало прочиташе една глава или един стих от Библията. В една от беседите Си Той ни даде за задача да проучим Библията - Стария и Новия Завет. Знаех, че не иска от нас това случайно, че навярно има дълбока причина, но лично за мен бе твърде трудно да чета тази книга, към която нямах интерес и не я разбирах. Някои от разказаните там истории ми се виждаха много обикновени. Няколко пъти започвах да я чета и след няколко страници я оставях... След време отново я почвах, и отново я оставях. Знаех, че една от първите издадени книги на Учителя - «Заветът на цветните лъчи», съдържа стихове от Стария и Новия Завет. Бях чувала по-стари ученици да казват, че това е свещена книга и че тя съдържа ключовете на живота. Всичко това ме караше да мисля за Библията. Веднъж, като говорих с Учителя, се осмелих да Му кажа: - Учителю, иска ми се да прочета Библията, но никак не ми е интересна, дори... Той ме прекъсна, за да не произнеса някоя отрицателна мисъл. - Слушай! Всеки ученик трябва цялостно да проучи живота, както и живота на отделното човешко същество. Като четеш Библията, ти ще проучиш характера на всяко лице, описано там. Например: коя е характерната черта на Авраама? Неговото послушание. Той оставил баща си и майка си и отишъл в Египет да се учи. Необходимо е да четеш съзнателно и да се мъчиш да разбираш. За да изпълни известна задача, понякога човек трябва да си постави по-близка цел Мина време. Не си спомням колко пъти се опитвах да чета Библията, и все я изоставях. Веднъж ми дойде идеята да прочета Библията и да я предам на децата в приказки. Сега вече имах импулс и при новолуние започнах отново да се занимавам с тази свещена книга. Почнах да я чета по-внимателно, защото имах една идея, една по-близка цел. Понякога, но не твърде често, за което сега съжалявам, се обръщах към Учителя за някои обяснения. Вниквай във вътрешния смисъл на всяка от книгите. Първата книга е «Битие» - начало на нещата; втората - «Изход» - излизане; третата - «Левит» - ръководна книга за този, който е започнал да ходи; четвъртата - «Числата» - изчисление за колко време човек може да проходи самостоятелно; «Второзаконие» - има ли закон, нужно е приложение. След това идва книгата «Исус Навин» - един от героите, учил при Мойсея; «Съдии» - в проявяването на съдиите има нещо дълбоко. Книгата «Рут» говори за влиянието на жената в света. След това идва «Книга на царете» - еврейският народ започва да се управлява от царе, между които най-забележителни са Давид и Соломон. Във времето на Соломона културата стига до своя разцвет. Той беше мъдър, но се оплете в сърцето на жената. Соломоновци продължават да съществуват по Земята и този въпрос - за жената, още не е разрешен. Адам, за когото е писано в Битието, създаден по подобие и образ Божие, също не можа да издържи изпита си по този въпрос - жената. Книгите на пророците носят друга култура на човечеството. Те обръщат вниманието му към бъдещия живот, към новата култура на света. Който чете съзнателно Библията, ще дойде до заключение, че животът в миналото, описан в тази книга, е живот и на отделния човек. Всеки минава през Битие, Изход, Левит и т. н. Мъдрият, новият човек трябва да скъса с миналото и да придобие нов начин на живот. При друг случай Учителят ми даде следните обяснения: - Адам и Ева не са отделни личности, те са цели поколения. За да придобие човек едно благо, той трябва да работи над себе си и да има продобивки. Адам преждевременно искаше да има другарка. Прибързаха и първите човеци, прибързаха и вторите. В лицето на Мойсея, евреите направиха същата погрешка. Той имаше знания, но прибърза да ги приложи за свободата на еврейския народ. Опита се да го освободи по неправилен начин, но не успя. След като уби един египтянин, той се уплаши и избяга в пустинята и прекара там цели 40 години. Кога Мойсей изгуби красноречието си и стана гъгнив? Когато уби египтянина. Мойсей беше адепт, член на Бялото Братство, и не му беше позволено да върши убийство. Бог изпрати с него брат му Аарон да му помага да изпълни мисията си. Мойсей освободи евреите, но сам не можа да влезе в Ханаанската земя. При друг разговор върху Библията Учителят каза: - Всеки псалом съдържа условията и изживяванията на Давид. Извади характерното от всеки псалом. Има важни псалми, които крият в себе си сила и светлина. Когато четеш пророците - Исая, Йеремия, Йезекил, също сравнявай характерите им и условията, при които са работили. Не чети бързо, но чети и препрочитай внимателно. Много закони са дадени в Библията и много светлина ще придобиеш, като я четеш. Във всяка книга ще откриеш проявите на един закон - светлина по пътя на човечеството. С тези обяснения Учителят ме накара да чета с интерес и внимание Библията. Стария Завет прочетох четири пъти, вземах си бележки и го предадох в приказки. Когато дойдох до Новия Завет, реших да прегледам и някои допълнителни книги по въпроса. Между другите прочетох и «Животът на Христа» от Чарлз Дикенс. Тази книга много ми хареса и реших, че аз не мога да прибавя нищо повече към неговото предаване на Новия Завет и него прочетох без задачата да го преразказвам в приказки. Благодарна съм на Учителя, че чрез Неговата помощ можах поне малко да вникна в тайните на живота, дадени в Библията.

23. УЧИТЕЛЯТ ЛЕКУВАШЕ ПО ЧУДЕН НАЧИН Разказваха за множество случаи, при които Учителят бе излекувал разни лица. Един брат, С. Л. П., бил болен от тропическа малария. Учителят, като научил за това, му изпратил чаша вода и, след като я изпил на малки глътки, той оздравял. Една сестра ми разправи следния случай. Нейната приятелка, също ученичка на Учителя, сериозно се разболяла. Изпратила я на Изгрева да попита Учителя какво да стори, за да оздравее. - Кажи й да вярва в доброто. Тя почакала още малко, да чуе нещо по-реално. Тогава Учителят добавил: - Реални са само фактите - и влязъл в градината. Тя се завърнала при болната и й предала думите на Учителя. Но чудното било, че докато тя още разговаряла с Учителя, болната й приятелка вече почувствувала подобрение. Един ден по-късно била вече съвсем добре и лично отишла да благодари на Учителя. Подобни случаи са добре известни и се разказват от мнозина, но аз съм от онези, които предпочитат лично видените факти. Учителят ме бе научил да се сприятелявам с вятъра и студа, и малките ми постижения в това отношение ме предпазиха от простуда. Все пак случваше се от време на време да се разболявам. Веднъж имах остро заболяване на сливиците. Вместо да отида при лекар, отидох на Изгрева и се разхождах пред салона, очаквайки завръщането на Учителя. Той дойде откъм поляната. Отидох при Него и Му казах защо съм дошла. Той се спря, погледна ме и каза: - Щети мине. Пий топла вода и си масажирай врата. Когато излизаш, носи шалче. Това е всичко. Благодарих Му и тръгнах обратно за града. Още по пътя се почувствувах по-добре. Вечерта изпих няколко чаши топла вода, масажирах малко врата си, и на сутринта бях съвсем здрава. Този факт, излекуването на острата ми ангина само за една вечер, учуди моето семейство, което беше почнало да настоява за лекар. Учителят лекуваше по чуден начин.

22. ЕДИН СВЕЩЕН ЧАС Това се случи по времето на моето духовно детство - през 1938 година. Почуках на вратата на приемната. След доста дълго чакане Учителят ми отвори и, без да каже дума, разбрах, че мога да вляза. Докато събувах обувките си в преддверието, Той влезе в стаята, седна край масата и заговори: - Животът е най-силният стремеж на човешката душа. Животът е целта, познанията - методът за постигането на тази цел, а Бог е средата, условията, от които могат да се черпят сили. Всяко живо същество има нужда от среда и условия, в които да расте и да се развива. Средата на човешката душа е Бог. Умът и сърцето са подготвителна среда, чрез която душата приема живота. Душата е потопена във Всемирното Божествено Съзнание. Първото необходимо нещо за човека е да се научи да обича Бога, и тази Любов ще го свърже с Него и ще го направи щастлив. Не търсете отговорности за неща, които се случват в света, а се поучавайте и придобивайте знания. Не е достатъчно да знаете за новият живот, необходимо е да го живеете. И ако човек за една година реши да възприема и праща положителни мисли, той ще може да върши чудеса. Направете опит само за една година да калявате волята си: винаги, когато ви нападнат лоши мисли, заместете ги с положителни. Не ще има препятствие, което да устои на вашата воля. За да може да расте и да се развива правилно, душата има нужда от вътрешна духовна храна, която й се дава само чрез молитва. Благородството на човешката душа зависи от неговите мисли за Бога. Мислете за Бога като за есенция, която протича през вас. Извън Бога нищо не съществува. Няма по-велико нещо в човешкия живот от молитвата. Тя е общение с Бога, с Първопричината. Чрез молитвата ставаме инструменти за по-висши сили, които поддържат целия човешки род. Ароматът на цветята е тяхната молитва. И когато се молите, оставете настрана личните си работи и интереси и мислете само за Бога. Ако искате молитвата ви да бъде приета, тя трябва да бъде отправена изключително само към Бога. Докато Учителят говореше така, лицето Му светеше, а гласът Му се лееше като жива вода. Никога не бях почувствала силата на Неговото Слово така, както в онези минути. В стаята се носеше ухание на цветя и се чувствуваше странно присъствие. Слушах със затаен дъх и записвах, без да зная какво и защо записвам. Учителят постави на масата едно кожено куфарче, разтвори го и започна да ми показва уредите и чертежите на Своите френологически изследвания на българския народ през 1900 година. По начина, по който разгръщаше и оправяше всеки чертеж и ми разказваше как е ходил от град на град, разбрах, че тази работа Му беше много скъпа. - Учителю, защо не популяризирате това Свое дело? Това са толкова ценни данни! - Аз изпълних задачата си към българския народ. Едно трябва да се знае: Всяка идея, колкото малка или велика да е тя, има определено време за своето развитие. За да се популяризира една теория, трябва да има хора, готови да я приложат. Хората са още деца. Няма още кой да слуша и като слуша, да разбира. Не бива да се бърза. Нищо не се губи. Всичко чака своето време. Хората ще огладнеят и ще потърсят духовна храна. Ще дойде време, когато човечеството ще потърси Словото и тогава неразбраното ще стане разбрано. Всяка теория чака своето време. За Бога няма време и пространство, има само непреривно Живот-реалност, което съгражда и възлиза. Почувствувах, че сам Бог говореше чрез устата на Учителя в този свещен час - за онези, които имат уши да слушат. Когато престана да говори, за миг Учителят затвори очите Си. След това стана и погледите ни се срещнаха. Никой не произнесе нито дума. Целунах Му ръка и с благоговение излязох. Сложих бележника си в чантата и тръгнах към града с чувство, че идвам от някакъв друг свят.

21. УЧИТЕЛЯТ ПРАВЕШЕ ЛИ ЧУДЕСА? Слънчев летен ден. Цветята пред салона бяха приятен фон на белите маси. През лятото обедите се сервираха в градината. В делничните дни братският стол се посещаваше по-малко и човек можеше да седне на средната маса, където сядаше Учителят. Именно в такъв един ден седнах на средната маса, точно срещу Учителя. Дежурните сестри сервираха супата и всички мълчаливо ядяхме. Това бе един рядък случай за мен. Гледах Учителя как се храни и си мислех: «Яде като всеки един от нас, но не е обикновен човек. Може би да знае да прави и чудеса, ако пожелае.» И в съзнанието ми изплува легендата за Христа и жената, чийто яйца се боядисали червени в престилката й, и нахранването на пет хиляди души с пет хляба и пет рибки и т. н. Няколко минути след това Учителят ми подаде Своята чиния, в която бе останало малко супа. Поех я и, слава Богу, съобразих бързо, че трябва да довърша супата. Сестрите наоколо ме погледнаха завистливо. Докато ядях супата от Неговата чиния, в устата ми попадна и едно мъничко топче. Задържах топчето между зъбите си и после, незабелязано от никого, го извадих и скрих в носната си кърпичка. След супата ни се сервира ядене и десерт. След това пяхме и разговаряхме както обикновено. Когато обядът завърши, Учителят се качи в стаята Си, а всички се разпръснаха по своята работа. Вървейки надолу по пътя към града, огледах се да видя дали няма някой наблизо и отворих кърпичката: топчето бе кафеникаво и голямо колкото лешник. Не можах да разбера какво бе точно, но вкъщи го завих в парче чиста бяла хартия и го скътах в тайното си чекмедже. От време на време отключвах чекмеджето и радостно гледах малкото кафяво топче. Оказа се, че то бе от счупената чиния на Учителя. Имах го като талисман. Един ден останах неприятно изненадана, когато отключих чекмеджето и видях бялата хартия празна. Никой нямаше ключ от тайното ми чекмедже. Как бе възможно топчето да изчезне! Веднъж говорих с Учителя в приемната Му. Случайно погледът ми падна върху едно малко топче върху масата Му. Погледнах Учителя. И Той ме погледна. Мислено Го попитах: «Това същото топче ли е?» Няколко минути минаха в мълчание. След малко с мек глас Той ми каза: - Всяко време носи и своите чудеса. Не ти са нужни сега чудесата. Ти се научи да живееш правилно. Да съществуваш е едно, а да живееш съзнателно е друго. Новото учение, което ви нося, се заключава в преустройството на сегашната човешка форма и в нейните удове: лице, нос, уши, чело, устни и т. н. Дни наред мислих върху тези думи на Учителя.

20. ЧУДНО КАТО СЪН Към един часа след полунощ превъртях ключа на дървената стаичка и тръгнах по пътеката към салона. След няколко минути синята светлина от стаята на Учителя ясно открояваше преметените от вчера снежни пътеки около салона. Както през много други нощи, влязох тихичко и седнах край горящата печка. Имаше време до беседата и аз бих могла да подремя малко. Червени пламъчета изкачаха из дупчиците на вратата на печката. Те пръскаха игриви светлинки по столовете в тъмния салон и като невидими същества тайнствено говореха в нощта. Беше ми топло и приятно, но след няколко минути, а може би и час, не зная точно, стана и чудно. Вратата на салона се отвори и Учителят, с цигулка в ръка, премина между двата реда столове и се качи на подиума. Той запали лампата, седна пред пианото и настрои цигулката Си. Стреснах се при мисълта, че ще ме види, и мигновено клекнах зад печката. Той започна да свири на цигулката. Свиреше чудно, прекрасно, неземно. Всеки тон звучеше живо, сочно, магически. Гледах, слушах и не вярвах на ушите си. Извадих една топлийка от ревера и убодох пръста си. Заболя ме. Не сънувах: цялото това чудо беше реалност - реалност, чудна като сън! Накрая Учителят взе няколко акорда на пианото, затвори го, загаси светлината и излезе. През това време, клекнала, обикалях около печката, за да не ме види. И за мое спокойствие Този, Който виждаше през разстояния, се направи, че не ме вижда. Когато вратата се затвори и останах сама, седнах отново на стола. Чудните тонове на Неговата цигулка продължаваха да звучат и вълнуват душата ми. Не задремах до сутринта. На беседата Учителят дойде с цигулка в ръка и ни говори за музиката, за магията на тоновете, за техните цветове. Учителят говори и свири тази сутрин прекрасно, но онова, което чух и видях през нощта остана в съзнанието ми чудно като сън!

19. ХРАНЕНЕТО Е МАТЕМАТИЧЕСКА ЗАДАЧА Храната на Учителя беше растителна, прясна, семпла. Той обядваше в братския стол, а закусваше и вечеряше в стаята Си. В разстояние на 25-30 години имах възможност да наблюдавам как Той предимно сам приготовляваше своята закуска и вечеря - супа от «картошки», както Той ги наричаше, чай или плодове. Хранеше се бавно, с разположение. Един ден бързах към Изгрева, да покажа на Учителя моята нова книга «Игри с песни за деца». Наближаваше залез Слънце и Той ме прие горе, в Своята стая, където белеше картофи. Разказах Му подробности по отпечатването на книгата. Той се радваше на успеха ми. На вратата се почука. Една сестра Му подаде чиния с крем карамел. Разтревожена Му говореше нещо. Учителят отговаряше тихо, а тя молеше настоятелно. След като жената си отиде, Учителят постави крем карамела на етажерката и продължи да бели картофи. Хвърлих апетитен поглед към него и другите питателни яденета на етажерката и запитах: - Учителю, защо не си вечеряте с крем карамела? Той е тъй хубав! - Виж да ти кажа. Тази сестра иска да й услужа нещо. Ако ям от крема, аз се свързвам и задължавам, а тя в случая не е права. Всяка храна предава както своите енергии, така и своите връзки. Не всяка приятна храна е полезна. Храненето е важен процес, при който трябва много да се внимава. Ти обичаш ли крем карамел? - весело ме попита Той. И като отряза едно голямо парче, поля го обилно със сироп и ми го подаде. Малко засрамена, благодарих и го изядох с удоволствие. А Учителят вечеря от картофената супа, която си бе сам приготвил. - Подбирай чиста и прясна храна! - продължи Той наставленията си за храненето. - Пий вода от чист извор, меси хляб от прясно жито и приемай узрели и пресни плодове, само от добри хора! Храненето трансформира състоянието на човека в положителни или отрицателни енергии. Дай от храната си на гладния, и ти ще се наситиш, дори с малко от нея. Храненето е математическа задача, която трябва правилно да бъде решена. Ако един човек разрешава правилно въпроса за своята храна и своя сън, това показва, че той е достигнал до известна хармония между своите чувства и мисли. Щом е постигнал това, той е готов да разрешава всички останали въпроси. Свежест и бодрост са нужни на човешката мисъл. А един от важните фактори за мисълта е храненето. Така ми говори Учителят в онази далечна вечер, когато вечеряхме заедно. Спомням си, веднъж занесох на Учителя хубави праскови. Както обикновено, подадох кесията с думите: - Учителю, Слънцето Ви изпраща своите поздрави! Той се усмихна, благодари и погледна плодовете. Те бяха толкова красиви, че всички се загледаха в тях. Той подаде една праскова на сестрата, която стоеше най-близко до Него, след това подаде втората на един брат, третата - на следния и т. н. Раздаде всички праскови и за себе си задържа само една. Тогава ме погледна, усмихна се и каза: - Сега за мен остава най-много и най-хубавото. Спомних си думите Му: нахрани гладния, и малкото, което ти остане, ще бъде предостатъчно да те засити. Учителят винаги прилагаше онова, на което ни учеше, и всякога във всичко беше внимателен и последователен.

18. ТОЙ ВИЖДАШЕ И НАДАЛЕЧЕ Скоро след революцията в Русия, през 1923 година, един ентусиазиран младеж беше успял през Германия да отиде в новата Съветска страна. През първите две години той бил в контакт със семейството си, но скоро след това изведнъж престанал да пише. Цели двадесет години неговите близки не знаеха нищо за него. Нито чрез хора, нито чрез легации можеха да разберат жив ли е поне. Един ден срещнах по-възрастния му брат. Той бе твърде загрижен. Считаше, че брат му не е между живите. - Николай, ще отида горе на Изгрева и ще попитам Учителя за Васил. Може би все пак е жив! Бяха изминали много години, откак познавах Учителя и вярвах в Неговите големи възможности. Беше ми чудно и непонятно, но фактите потвърждаваха силите Му и при всяка трудност се обръщах към Него. За мен Той бе фар в бурното море на живота. Винаги Учителят намираше светли и обнадеждаващи думи. Знаех, че Той сега ще намери начин да смекчи болката на това семейство. - Питай го - отвърна Николай, но сега е 1943 година, а Васил замина за Съветския съюз през 1923 година. Цели двадесет години. Ако бе жив, щеше да пише. Мама е почти на смъртно легло от скръб по него, той бе любимото й дете... Питай! - завърши той, опитвайки се да скрие от мен отронените сълзи. Следната вечер беше пред утринна беседа и аз отидох по-рано на Изгрева. Няколко души чакаха Учителя. Зачаках и аз. Когато дойде моят ред, аз Го помолих да ми отдели няколко минутки. Знаех, че Той винаги вечеряше преди залез Слънце и се чувствувах неудобно, задето Го задържам. - Извинете ме, моля, но идвам по един важен въпрос. - Влез! Казах Му накратко причината за моето посещение. Той ме изслуша много внимателно. После затвори очи. Аз седнах с благоговение на стола. След няколко минути Той отвори очи и каза с тих, спокоен глас: - Той е жив. Кажи на близките му, че ще се върне след две години, да не се безпокоят. Преглътнах дъха си. Благодарих Му и на следния ден казах невероятната истина на загриженото семейство... Майката, братът и двете сестри на Васил приеха малко резервирано това предсказание, но все пак слаба надежда покълна в тях. Две години по-късно - през 1945 година, Васил се завърна при своето семейство. Възможностите на Учителя да вижда през разстояния бяха неограничени. Други мои съученици разправят многобройни лични преживявания, при някои от които Той дори се е явявал през далечни разстояния, за да им даде напътствие в много тежки и опасни моменти в живота им. И тъй, нашият Учител продължава да ни помага.

16. «КОГАТО ПРИЕМАШ УСЛУГИ, ВНИМАВАЙ! » Учителят и цялото Братство летуваха край Рилските езера на палатки. Този път успях да се откъсна за десетина дни от детското игрище. Без много приготовления, качих се с раницата си на камиона с провизии и се озовах в лагера. Всички ме посрещнаха с радост. Сестра К. мило ме попита дали имам палатка и като разбра, че нямам, ми каза: - Аз съм сама в моята палатка. Тя е доста голяма и двете ще се чувствува- ме удобно в нея. Заповядай!Тя ми приготви меко, топло легло и се грижеше за мене като майка. Всяка вечер пиехме ароматичния чай от мащерка. Накратко, чувствах се добре при нея и единствената ми грижа, която ми оставаше, бе да дишам чистия въздух и да събирам сили за през цялата година. Сутрин се изкачвахме на върха. Слушахме Словото на Учителя. Посрещахме чудни изгреви, красиви като небесни сказания, играехме Паневритмия, пеехме и ходехме по върховете. Вечер край лагерния огън с Учителя бе неизказано красиво. За града и грижите престанах да мисля. На такава височина човек се откъсва напълно от всекидневието и си почива. Учителят знаеше къде да ни води. Но с мен започна да става нещо странно. След два-три дни ме застяга една мъка. Без болка, без причина започнах да се чувствувам много нещастна. Тази мъка постепенно се изрази в желание да се хвърля от някоя скала. Налегна ме безсмислие и апатия към всичко. Започнах да избягвам другите. Плачех непрекъснато насаме и избирах скалата, от която да се хвърля. След няколко дни вече напълно бях решила да сторя това. Изчаквах момента и само една мисъл ме спираше: какво ще кажат хората!... И още едно петно за Братството. Ще пишат и вестниците... Тази мисъл ме спираше. Беше на осмия ден. Като слизахме от върха след беседа, Учителят, минавайки край мен, някак си по-особено ме погледна. Не ми каза нищо. След обяд дълго плаках зад една канара край езерото и намислих да отида при Учителя. Той разговаряше с една сестра, а един брат чакаше реда си по- настрана. Скрита, застанах да чакам и аз. Сълзите ми се ронеха безспирно. Езерните води блестяха в позлата. Пастърви подскачаха над водата и със силен плясък се гмуркаха отново във весела игра. А аз плачех и чаках. Дойде и моят ред. Целунах ръка на Учителя и, задавена от сълзи, едвам Му продумах: - Учителю, искам да умра, да се хвърля от някоя скала - сълзите съвсем ме задавиха и млъкнах. - Защо?... Не плачи! - кротко ми каза Той. Като видя, че се стеснявам да не ме виждат другите, че плача така горчиво, каза ми: - Ела, седни тук. Посочи ми едно столче в палатката. Сам Той седна пред масичката вътре и започна да чете мълчаливо от Библията. Той четеше, а аз плачех. Не зная колко продължи това. По едно време сълзите ми престанаха. В мен се проясни и като през чист прозорец погледнах Учителя. Той продължаваше да чете. Аз стоях успокоена в тишината на Неговата палатка. Когато престана да чете, погледна ме и рече: - Слушай какво ще ти кажа: Когато приемаш услуга, внимавай! Сестрата, в чиято палатка пребиваваш, е имала дъщеря. Тя се е самоубила. Нейната мъка и страдание преминали в теб. Тя те е обсебила. И затова ти страдаш. Иди си с мир! Тя повече няма да те безпокои - каза Той и затвори Библията. Какво точно чете, не зная, но почувствувах лекота и ни помен от мъката и желанието да се хвърля от скалата. На сестра К. не казах нищо. Тя забеляза, последните дни пак бях весела и радостна, и се радваше с мен. През тези последни два дни бързах да наваксам за изгубените осем. Черпех с пълни шепи от Рилската благодат и славех Бога.

15. ТОЙ РАБОТЕШЕ И ПРЕЗ НОЩТА Зимна нощ. Студът свободно нахлуваше през процепите на дървените стени на стаичката. Печката не гореше. От студ не заспивах. Когато стрелките на часовника показваха 2 ч. след полунощ, реших да отида в салона на топло. Това правех често, когато преспивах в Изгрева срещу беседи. За няколко минути се приготвих и тръгнах. На пръсти преминах преметената пред салона площадка и влязох вътре... Разпалената печка ме посрещна радушно и аз седнах съвсем близо до нея. Стоплих се, поотпуснах се и започнах да си мисля. Винаги, когато идвам насам нощем, всички лампи на полилея на Учителя светят. На светло ли спи, или?... В този момент нещо тропна горе в стаята Му, която беше точно над салона. «На каква силна синя светлина спи! Защо ли не си оставя само нощната лампа?» - продължавах да разсъждавам аз. В този момент повторно, по съвсем същия начин, горе в стаята на Учителя се тропна. «Навярно е станал да слага дърва в печката» - продължих да разсъждавам. Но ето че, за голямо мое учудване, за трети път се тропна по съвсем същия начин, както предишните два пъти. Стреснах се, престанах да мисля и се огледах наоколо. Салонът беше тъмен, проблясваха само светлинки от горящата печка. От време на време се чуваха леки стъпки и едва чуто прелистване на книга. Разбрах, че не случайно светеха десетте крушки на полилея Му. Учителят работеше и през нощта.

14. «УРЕДИ ДИ СЕ ВЪПРОСЪТ?» Беше красива звездна вечер. Вечерях в палатката си и излязох към полянката. Пред салона бе поставен големият далекоглед и Учителят с група братя и сестри наблюдаваха звездните светове. Присъединих се към групата. Учителят обясняваше на кои планети какви същества живеят и какво е разстоянието между звездите - неща, извънредно интересни, нови, нечути дотогава, но... далечни. Безгрижни хора! Разговарят се за живота на звездите, а аз не мога да се справя с живота на Земята! - угрижена, така разговарях със себе си, защото след два дни беше падежът на полицата ми в заложната къща. Трябваше да платя 500 лева лихва. Срещу пет хиляди лева бях заложила всичкото бижу на майка си и ако не внесях навреме лихвата, щеше да пропадне, както пропаднаха наскоро двете пишещи машини... Трябваха ми 500 лева. Това бе животът, а звездите... Далечни приказки - мислех в себе си. «Учителю, кажи нещо реално! Кажи ми откъде да намеря 500 лева? Дай разрешение на всекидневните проблеми!» И докато в моята глава се въртяха 500-те лева лихва, които трябваше да заплатя, другите слушаха с интерес обясненията за звездните светове. Не дочаках края на звездните разговори, прибрах се и дълго не можах да заспя. Мислех си: от кого бих могла да поискам пари? Сетих се за брат Стоименов. Той беше заможен, но не го познавах. Никога не бях говорила с него. Как тогава да му поискам пари? Поздравявахме се като съидейници, но не бяхме си чули гласовете. Как ще повярва, че ще му ги върна?... Кучето, моят пазач, изръмжа нещо насън и ме подсети, че трябва да заспивам. Беше вече твърде късно. Нощната тишина ме унесе. И с тези мисли заспах. Сутринта набързо се приготвих и тръгнах през гората за игрището, където ме чакаха децата. Преди да вляза в гората, покрай мене мина брат Стоименов, за когото предишната вечер се бях сетила. Отново ми мина мисълта да поискам от него назаем, но нямах кураж. Поздравих го и се разминахме. Същия ден вечерта, след работа, отидох в колониала на Изгрева да си купя нещо за вечеря. Сепнах се, когато видях и него там. «Странно, това вече не е случайно - казах си. - Ако още веднъж го срещна, ще му поискам заем. Нали сме от едно братство!» Убеждавах се мислено, а нямах и никакъв друг изход. Може би не беше случайно, че почнах да го срещам по два пъти на ден - нещо, което досега не бе се случвало. На следната сутрин пътьом се отбих при брат Тахчиев. Но ето, че почти веднага след мен влезе и брат Стоименов. Тогава вече събрах целия си кураж и казах: - Брат Стоименов, искам да поговоря нещо с Вас. - Да, аз минавам през гората, може да си поговорим - отвърна той и тръгнахме. В първия момент ми се искаше дърветата да сведат клони и да закрият лицето ми. Толкова се стеснявах. - Е, сестра, казвайте - какво има? - запита той Трябваше да се говори и започнах: - Моят баща беше търговец - бижутер във Варна. Преди няколко години при една сделка с Англия загуби. Води дела, но... напразно. Всичко загубихме. Сега сме дошли в София при баба ми. Седем души сме на една заплата. Баща ми е отчаян и възрастен вече. Трудно живеем. Често залагам неща в заложната къща с голяма лихва и после или успявам да ги възвърна, или пропадат. Сега съм заложила всичкото бижу на майка си за 5000 лева и давам месечно по 500 лв. лихва. Този месец не мога да внеса лихвата. Бихте ли ми заели 500 лева за известно време? Рискувам да загубя бижуто, да пропадне - така, както пропаднаха и много други неща - на един дъх изказах всичко и спрях. - Добре, сестра, ще Ви заема. Кога е падежът? - Думите му прозвучаха спокойно, тихо. - Падежът на полицата е днес. - Тогава къде да се срещнем в 5 ч. след обяд? Къде е заложната къща? - Можем да се срещнем на площад «Св. Неделя», пред часовника. Там наблизо е и заложната къща. Вървяхме през гората. Върховете на дърветата се преплитаха и образуваха зелен свод над пътеката. За момент се огледах. Стори ми се, че вървим по друг път - изведнъж така ми бе просветнало, такъв товар падна от раменете ми! Скоро стигнахме до трамвайната спирка. Брат Стоименов се качи на трамвая, а аз продължих пеш към игрището. След обяд помолих колежката да ме замести през последните два часа при децата, за да бъда навреме на уреченото място. Брат С. беше там. Отидохме заедно в заложната къща. Помолих за моята сметка. Смутих се, като видях, че брат Стоименов започна да брои много пари. Лихвата е само 500 лева - му прошепнах тихо. Защо ще плащаш грешни пари? Ще платим всичко сега, а ти ще ми ги върнеш когато можеш и по колкото можеш. Така той даде 5500 лева и взехме цялото заложено златно бижу на майка ми. Това ме смая. Такъв жест! И то от непознат човек... Чудно!... Невероятно! Не можах да намеря думи да му се отблагодаря. Дълго настоявах предметите да останат у него, докато му издължа сумата. Едва го склоних да ги вземе. Всеки месец му носех известна част от сумата, докато изплатих всичко и занесох у дома на майка си златните й спомени от татко. Така по Божия път се уреди този въпрос. А ето най-интересното от случилото се. Два дни след благополучното уреждане на въпроса, група, начело с Учителя, тръгваше за Рила. През цялата нощ лампите пред салона светеха. До късно кръстосваха братя и сестри, стягаха денкове и палатки, мереха и сортираха багажа. Групата, която тръгваше с Учителя, винаги биваше най-голяма. В зори, към 3 ч., целият Изгрев беше на крак. Едни тръгваха, други изпращаха. Учителят загаси лампата на горницата и цял сияещ, в светли дрехи, с бяла панамена шапка и с бастун в ръка, слезе по стълбите и се спря на площадката пред салона. Всички тържествено запяхме «Братство, единство... » С радостен трепет изпращачите един по един Му целувахме ръка. Дойде и моят ред. - Уреди ли се въпросът? - прошепна ми засмян Учителят. -Да, Учителю, много Ви благодаря! Поех десницата Му с двете си ръце и с гореща благодарност я целунах. Това остана незабелязано от никого. Но аз разбрах, че Този, Който говореше за звездите на Небето, мислеше същевременно и за душите на Земята.

13. «ЩЕ ТИ ИЗПРАТИМ ПАЗАЧ» През лятната ваканция работих в детското игрище. Единствената ми отмора от работа беше да отивам вечер на Изгрева. Ето защо реших да спя там, в течение на цял месец. Намерих си палатка и търсех място да я поставя. Отнесох се до Учителя. - Постави я, рекох, на мястото на брат Стефов. - То е накрая, близо до гората... и не е ли страшно? - нерешително възразих, въпреки че не бях много страхлива. - Е, ще ти изпратим пазач - рече шеговито Учителят. Нямах друг избор и се съгласих. Мислех, че Учителят ще огради мястото със светли мисли и няма да ми се случи нищо лошо. Още същия ден, неделя, двама братя опънаха палатката на показаното от Учителя място. Пред нея сковаха малка дървена масичка и малка пейка. Никога не бях спала преди в такива условия и бялата палатка ми се струваше, че плувам с ладия в морето на живота. Вечерникът играеше в дърветата и от време на време лекичко полюшваше платната на моята бяла «ладийка». Беше чудно. Тишината на нощта и на близката гора успокояваше и отморяваше душата ми. Първата нощ, преди да си легна, завързвах връзките на входа на палатката и изведнъж трепнах: точно отпред напряко беше легнало голямо куче, вълча порода. После ми стана смешно: как е намерило място да легне точно пред входа на палатката?... Сигурно ме пази! Легнах си спокойно. На сутринта кучето го нямаше. Бодро и отморено отидох на работа. Вечер бързах да се прибера в моята «ладийка». Дълго стоях на пейката пред палатката и наблюдавах далечните звезди. Душата ми се поеше от тишината на нощта, в която можеше да се долови шепотът на невидими същества. Когато вечерницата се преместваше доста на запад, влизах в палатката да спя. И завързвайки връзките на входа, винаги виждах същото голямо куче, легнало напряко пред нея. Същото съвпадение толкова много нощи? Това съвсем не беше вече случайно! Сутринта кучето никъде не се виждаше. И тъй, през целия месец, през който спах в моята бяла «ладийка», всяка вечер кучето пазач идваше и лягаше пред входа на палатката ми, а сутрин го нямаше. Кой го изпращаше и как ставаше това чудно реално явление? «Ще ти изпратим пазач» - беше казал Учителят. Този чуден наш Учител!...

12. «ЕДИН ДЕН ЩЕ БЪДЕШ БЛАГОДАРНА» Потънала в собствената си мъка, с наведена глава крачех напред-назад по циментовата площадка пред стълбата на Учителя. Исках Учителят да слезе и да ми каже, че този въпрос ще бъде добре уреден. Но Той не идваше. Слънцето беше залязло. Птичките престанаха да пеят и задрямаха в своите гнезда. Цветята в градината затвориха цветните си чашчици и заспаха, сънувайки Слънцето. Само моето сърце не можеше да се успокои. Единствената ми надежда бе Учителят. Поглеждах нагоре към осветения Му прозорец и мислех: Учителят разрешава най-правилно всички проблеми. Той е моят спасителен бряг... Мина час, може би и два. Без да държа сметка, че Учителят може би възприема моите мисли, аз продължавах да разговарям мислено с Него, марширувайки пред стълбата, която водеше към Неговата спалня. Най-после вратата се отвори. Дървените стъпала изскърцаха и Учителят, много сериозен, застана пред мен. Аз Го погледнах плахо поради дързостта си да Го безпокоя в такъв късен час. И преди да отворя уста, Той строго ми каза: - Слушай какво ще ти кажа, ти няма да се ожениш за Д.! - Но, Учителю, защо? Във Вашите беседи Вие казвате, че когато някой обича някого достатъчно дълго, той също го заобиква. - Аз ти казвам: твоята задача по отношение на Д.[1] беше да му възвърнеш вярата в жената след жестоката изневяра, която той беше изживял. И ти стори това. Ти издигна образа на жената в неговите очи. От тази обич нищо не си изгубила, само и двамата спечелихте. Ти го обичаш и той те обича, но това не значи, че непременно трябва да се ожените. - Но, Учителю, защо? Аз го обичам и искам да бъда постоянно с него. - Ако настояваш, може да успееш, но въпросът ще бъде уреден по човешки. Слушай да ти кажа: обичта е едно нещо, а женитбата съвсем друго нещо. На Земята ти имаш кармична връзка само със своя баща. Ако желаеш да бъдеш ученичка, не си създавай нови връзки и нови карми. Една женитба обвързва, усложнява, спъва свободата на човешката душа. Понякога хората се женят, за да се разплатят - такава женитба е на мястото си. Тя е в пътя на тези души за развързване. Но най-често хората се женят по силата на своите чувства, по сметка на материални облаги, или по амбиция, Тогава и двамата, и децата теглят и носят последствията. Та, сега, и на тебе казвам: обичай, без да се обвързваш, и един ден ще бъдеш благодарна. Слушах и гледах Учителя, но чувствата заглушаваха разума ми и не можех да мисля трезво. - Всяко преживяване е един урок. Ти ще разбереш по-късно. Храни гладния, а не сития. Това е достатъчно... «Това е достатъчно» - отекнаха думите в мен. Учителят се качи по стълбите обратно в стаята Си. Отидох си замислена. Минаха години. Продължавах да обичам и да страдам за Д. Бях негова духовна приятелка, «моят талисман», както той ме наричаше. Той не споделяше моите вярвания и моя начин на живот, но въпреки това с часове разговаряхме и винаги имаше какво да си кажем. Често, когато разговарях с Учителя, той ме запитваше за Д. Тогава аз Му разказвах подробно как той ме е погледнал, какво съм му казала и т.н., и т.н. Учителят ме слушаше с внимание и понякога се смееше весело на наивните ми разкази. Това, че Той ме питаше за Димитър. Много ме радваше и аз споделях с Него всичко преживяно. През декември 1944 г. Учителят премина отвъд. Оттогава никой вече не ме питаше за Д. Минаха години и аз започнах да се моля на Учителя, да престана да мисля за Д. Бях разбрала, че храня човек, който е преситен. Бях научила, че той си има интимна приятелка. Получих помощта отгоре и престанах да виждам Д. й да мисля за него. Две-три години по-късно го срещнах на улицата. - Защо престана да ме обичаш? - ме попита той развълнуван. - Това е достатъчно - отговорих тихо с думите, които Учителят ми беше казал преди доста години. Сбогувахме се и всеки тръгна в противоположна посока. Противоположен бе и начинът на нашия живот. Вървейки надолу по улицата, сърцето ми се изпълни с благодарност за това, че бях останала свободна. Учителят беше прав. -------------------- [1] Д. - Димитър Костов, (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

11. «КОГАТО НЕБЕТО ПОЖЕЛАЕ ДА ТИ ДАДЕ НЕЩО...» Често след вечеря Учителят излизаше пред салона на разговор. Това бяха много приятни минути. Стоиш близо, много близо до Учителя и слушаш как разговаря с всекиго. Понякога биваше много весел и се смееше от сърце, а понякога - сериозен - изслушва, отговаря и сам запитва. Гледахме Го и слушахме как разговаря като всеки обикновен човек, но всяка Негова дума се поглъщаше от нас като изворна вода - чиста, бистра и свята. Твърде често разговорите започваха с един човек, а завършваха с десет, понякога и с двадесет, наобиколили Го. Винаги, когато отивах на Изгрева вечер, обичах да се включвам в групата около Него, да Го слушам и да Го гледам. Никога не участвувах в разговорите, бях твърде свенлива. Една такава вечер Учителят ме погледна и запита: - Е, Милке, ако Небето пожелае да ти даде нещо, ти какво ще поискаш? - Аз ли? Бих пожелала да бъда богата. Отговорих без да размисля и цялата се изчервих, тъй като бях станала център на внимание и несъзнателно издадох моята чувствителност към нещата, които ми липсваха. - Слушай какво ще ти кажа: Когато Небето пожелае да ти даде нещо, никога не пожелавай временни неща. Парите ще се изхарчат и дрехите ще се скъсат. Поискай да ти се даде сърце чисто като кристал, ум светъл като Слънцето, душа обширна като Вселената, дух мощен като Бога и едно с Бога. Поискай онова, което никой друг не може да ти даде и никой не може да ти отнеме. Богатство е да бъдеш здрава, да имаш чиста кръв, чисти мисли, чисто сърце. Материалните неща са временни. Учителят изрече това, като огледа всички, събрани наоколо Му. Минаха години. Многократно падах и пак ставах. Стъпка по стъпка вървях по стръмния път на ученичеството. И веднъж отново, горе, в Неговата стая, Учителят ме попита: -Ако Небето пожелае да ти даде нещо, ти какво ще поискаш? Със сърце, обгорено от много преживявания и с душа, уморена от много лутания, аз твърдо отговорих: - Аз бих поискала, Учителю... И нея вечер, вървейки по пътя към града, аз почти гласно говорих със себе си как след двадесет години Учителят ми задава същия въпрос. Колко бавно ние, хората на Земята, учим нашите уроци! С какво търпение Учителят ни чака да пораснем и да достигнем до РЕАЛНОСТТА НА НЕЩАТА! Да, дрехата на човека остарява, душата се отърсва от праха на времето, съзнанието се прояснява и думите на Учителя, произнесени преди двадесет години, отекват: «Когато Небето пожелае да ти даде нещо, никога не пожелавай временни неща!»

10. КАК ЗАПОЧНАХ ДА ПИША ПРИКАЗКИ Беше дъждовна есенна вечер. В приемната на Учителя светеше. Почуках на вратата. Той отвори и ме покани. Свалих обувките си и влязох. Стана ми светло и приятно. Почувствувах се в друг свят. Учителят ме погледна и ме заля с оная светлина, която излъчваше. Забравих за какво бях дошла и не знаех какво да говоря. Мъката, с която идвах, изчезна и аз мълчах. - Защо ти са мокри чорапите? - запита Учителят, за да ми даде възможност да отпуша бента. И да разтоваря тежката си житейска раница. - Така си ходя по цял ден. Това нямане, тези безкрайни разстояния ми дотегнаха. Най-хубавите години от живота ми ще минат в оскъдица - заокайвах се аз. - Умният човек използва всякакви условия, а глупавият и при най-добри - губи. Всяко изпитание идва за добро. - Кажете ми, какво добро да видя в моята мизерия? - Е, зависи какво съдържание искаш да вложиш в живота си. Кое е по- красиво и по-ценно: да бъдеш бездушна кукла с гердани и копринени рокли, или да си изработен човек, лицето ти да говори за вътрешен, дълбок духовен живот? - весело запита Учителят. - Не желая да съм кукла, но и моето тегло не е малко. Живея на ул. «Д. Петков», работя до зоологическата градина и по три пъти в седмицата идвам на Изгрева. И всичко това най-често правя пеша, извървявам километри пеша. Не хленча, не бих приела да ме съжаляват хората, но, Учителю, моля, кажете ми, кога ще се сложи край на това тегло? - Ако беше материално добре, ти нямаше да идваш на Изгрева. Радвай се, че жертваш от своите блага за другите, а с условията лесно можеш да се справиш, ако ги обърнеш за добро. - А какво добро да виждам в това - и в дъжд, и в сняг трябва да вървя километри пеша? - Ще ти кажа: Всичко може да се обърне в добро. Като вървиш, мисли! Измисляй сюжети за приказки и като се прибереш вечер, записвай ги. Опитай, рекох, и ще видиш, че няма да ти тежи вече пътят. - Значи да измислям приказки? Ще опитам, но надали ще мога? - Ще можеш! Спри се на един сюжет и го облечи в приказна форма - спокойно и убедително добави Учителят. И всяка Негова дума като кристална изворна вода се поглъщаше от жадната ми душа. Животът ми продължаваше все така. Често си спомнях думите на Учителя и като вървях, се опитвах да мисля за някои герои. Една вечер, като шляпах из калта, връщайки се от училище вкъщи, с хляб в чантата и без стотинка в джоба, представих си един куклен град, където няма бедни. Царицата на куклите всяка вечер с хвърковатата си колесница обикаляла целия град и пред всяка врата поставяла кошничка с плодове... и тъй нататък, и тъй нататък. Докато стигнах у дома, приказката звучеше в съзнанието ми отначало докрай. За първи път се върнах неусетно вкъщи. Преди да си легна, написах първата си приказка: «Кукленият град». На следния ден я разказах на децата в училището. Те я харесаха и искаха да я повтарям дни наред. След някой ден - все така по пътя, измислих приказката за «Живота на едно камъче», «Снежната царица и първото кокиче» и т. н. Скоро във вестник «Нови дни» започнаха да излизат мои приказки. В дъжд, в сняг, в мраз... вървях усмихната и мислено разговарях с моите герои от приказките. Условията се превъзмогват, когато човек мисли за нещо полезно и не се оплаква. «Всяко изпитание идва за добро» - беше ми казал Учителят.

9. ЕДИН ОБЯД Това се случи през моите седем гладни години. На Изгрева още нямаше стол. Седях в синята си дървена къщичка по обяд. Бях гладна. Нямаше какво да ям и си мислех: Ако действително Учителят вижда през пространството, може ли да види, че съм гладна, че нямам нищо за ядене?... И още какви ли не мисли се рееха в главата ми. Накрая дойдох до заключение, че е глупаво да вярвам, че Учителят ще види и чуе мен през пространството. Сигурно Той се занимава с големи и важни въпроси. Не е много важно, че някаква си Милка е гладна и няма какво да яде... На вратата се почука: - Хайде, тръгвай у дома на обяд! - чух басовия глас на брат Епитропов, който отвори вратата и повтори поканата си. - А, няма нужда - стеснително и недоумяваща отвърнах аз. «Ами ако Учителят все пак ме е чул?» - сепнато помислих и скочих от мястото си. Пътят на брат Епитропов. Беше покрай моята къщичка. Бях приятелка с дъщеря му, но това, да дойде да ме покани така специално на обяд, нивга не беше се случвало... - Хайде, тръгвай, че хаджийката е наготвила вкусно ядене - настояваше и ме изчакваше да тръгна с него. Все още объркана, отидох у брат Епитропов и сладко се нахраних. Кой ли го беше изпратил да ме покани на обяд?

8. ПО-ПОДХОДЯЩА АУДИТОРИЯ Това се случи преди много години, може би през 1935 или 1936 година. При залез слънце седях на пейка пред салона на Изгрева, вдишвайки тишината на вечерта. Всичко наоколо беше красиво и чисто като в детска приказка. Целият двор беше преметен; под лешниците точно срещу салона бяха наредени белите маси за общите обеди. Около плочките пред салона и приемната на Учителя имаше многоцветен килим от разцъфнали калдъръмчета. Вляво две големи лехи с рози и анемонии изпълваха въздуха с аромата си. Всичко беше така тихо, така красиво, така въздигаше душата! Но и тогава, както почти всякога, около вратата на Учителя стояха 2-3 сестри с печални физиономии, твърде неугледно облечени, изглеждаха отчаяни. Гледах ги и им се чудех, как могат по цял ден да стоят пред вратата на Учителя, но още повече се чудех как можеше Той да ги търпи. Не след дълго вратата на приемната се отвори и Учителят изпрати двама посетители от града. Излезе да се качи горе в стаята Си, но в миг, ето че Го заобиколиха няколко сестри и братя. Наблюдавах отстрани и си мислех: цял следобед Учителят е приемал, говорил, мислил и сега пак с какво внимание изслушва и отговаря на всеки, като че ли кардинални въпроси разглеждат. Мило ми беше за Учителя. Поне да бяха някои учени, а то... Не се приближих до групата, за да не Го отегчавам. Мило ми беше за Учителя и при първия разговор насаме (само тогава можех да разговарям свободно с Него) Го запитах: - Учителю, защо не си подберете аудитория от по-културни хора? - Кои не ти харесват? - с лека усмивка ме попита Той. - Ами тези, дето стоят по цял ден пред вратата Ви. От града идват чужди хора и какво ще кажат? - Според теб, кои имат нужда от лекар - болните или здравите? - Е, то се знае, че болните. Тогава Учителят продължи: - Тези, които стоят по цял ден пред вратата ми, са болни. Трябва ли лекарят да ги изпъди? Щом е лекар - ще лекува. Здравите са на работа. Болните, като оздравеят, и те ще отидат на работа. Така ли е? - топло ме попита Учителят. - Но Вашето учение разкрива такава дълбока философия, че една аудитория от професори и учени най-добре ще разберат и ще разпространят учението Ви по целия свят! Аз не слагам себе си над другите, но ако се оградите от учени... ще бъде друго! - добавих убедително аз. - Слушай да ти кажа - продължи Учителят с леко махане на ръката. - Сеячът посява нивата, а семенцата сами поникват, когато им дойде времето. Същественото е да бъде засята нивата. Ако учението ми, ако думите ми са Божествени, те ще се разнесат по целия свят. Божественото работи по незнайни живи пътища. Ако пък говоря само приказки и измислена философия, и триста професори да я проагитират, то един ден тя ще замре и изчезне. Божественото само преуспява - каза подчертано Учителят. - Всичките опити, всичките страдания и изпитания на цялото човечество се свеждат в края до едно: да потвърдят, че само Божественото успява! - непринудено и убедително завърши Учителят. Аз мълчах. Беше съвсем вярно: болните имат нужда от лекар. Къде и при кого да отидат, ако не при Учителя? А Божественото преуспява само, без да бъде проагитирано.

7. ЖИВОТЪТ Е БЕЗКРАЙНА НИЗА ОТ БОЖЕСТВЕНИ И ЧОВЕШКИ ПРОЯВИ Отидох при Учителя да получа благословението Му, тъй като на другия ден щях да имам показна лекция пред инспектор и курсистки. Този път Учителят беше свободен и веднага ме прие. Преди да заговоря, Той започна: - Виделината ражда светлина в ума, топлината в сърцето и живот в душата. Виделината е първата дума на Бога, тя е началото на живота. Материалният живот, външните условия са отражения на вътрешния мир, на потребността за вашето растене в момента. Най-същественото за ученика е да се учи. Какво е и какво ще бъде - това са теории. Да се учи от всичко: от движения, стойка, походка, обхода, хранене. Съотношението на мислите и чувствата у ученика трябва да е определено. Всичко трябва да бъде определено, ясно, чисто и светло. Жадно поглъщах мъдростта на Учителя и я записвах в момента. -Научи се да разбираш и да живееш живота по съдържание, а не по форма. - Учителю, не ми се тръгва и бих Ви слушала до безкрайност, но утре имам открит урок пред четиридесет курсистки и инспектор. Трябва да се подготвя от тази вечер - казах неохотно, продължавайки да записвам думите Му. -Няма важни и неважни неща. Има само Божествени и човешки прояви. Човек на Земята е свободен да избира. Слушай да ти кажа: Никога не изпускай Божественото заради човешкото. - Прави сте, Учителю, но... утре какво ще правя, ако не се подготвя? - Когато човек предпочита Божественото, Бог сам ще му уреди утрешния ден. Може утре и да нямаш гости. В стаята на Учителя трептеше мека виолетова светлина. Чудна тайнственост ме потапяше в някаква хармония и някакво прозрение, което не ми беше ясно. - Всяко чуто Божествено Слово остава да трепти в съзнанието, докато узрее и оживее в душата ти. Колкото повече Божествени истини възприемаш, толкова по-добре за теб. Учителят продължаваше да говори тихо, проникновено. Тогава не можах да разбера смисъла на всичко, но почти всичко записвах в тетрадката си. - Красивите моменти в живота не се повтарят. Когато Учителят свърши да говори, навън беше вече съвсем тъмно. В душата ми беше така светло, че не усетих как стигнах у дома. На сутринта отидох на училище много рано, за да подредя материалите си. В 8 ч. започнах работа с децата. Часът стана 9, дори и 10, но гостите не идваха. Защо? Към 12 ч. дойде една курсистка да ми каже, че при мене ще дойдат на другия ден, тъй като инспекторът закъснял поради друга работа и решили да посетят по-близка детска градина. - Когато човек предпочете Божественото, Бог сам ще му нареди утрешния ден. Така стана.

6. КОГАТО УЧИТЕЛЯТ ГОВОРИ, ВИЖДА ЛИ НИ? Когато Учителят говореше, салонът на Изгрева беше всякога препълнен. Който закъснее малко, оставаше прав до вратата, а понякога и вън, пред прозорците. Лете и зиме всички места се заемаха отрано. Към 9 ч. и 30 минути брат С. засвирваше с цигулката и ние запявахме в хор. Точно в 10 ч., с Библия в ръка, Учителят влизаше в салона, заставаше прав на катедрата, докато завърши песента. След това поздравяваше с дигане на ръка, казвахме няколко молитви и сядахме. Сядаше и Той, прочиташе някоя глава от Евангелието и започваше беседа. Учителят говореше тихо, но ясно се чуваше навсякъде, като че ли шепнеше на душите ни. Всички се обръщахме на слух и всеки мислеше, че казаното е специално за него. Така ни допадаха Неговите живи слова - словесното мляко, с което хранеше гладните ни души. Обикновено слушах беседите, седнала някъде в края на салона. Случи се веднъж, че бях малко по-напред, до стълба пред вратата. Бях права, но много доволна, тъй като през цялото време можех да виждам Учителя. Слушах и гледах затрогната картината - стотици хора със съсредоточени очи гледаха и слушаха с притаен дъх Словото на Учителя. За момент мисълта ми се отклони и си помислих: като говори, същевременно вижда ли ни? Дали ме вижда, че съм изправена до стълба? Може би, сваляйки тези Божествени Слова на Земята, Той се пренася в по-висок свят и се откъсва от земната материална среда. Беседата продължаваше и аз си записвах по-интересните за мен мисли. В 12 ч. беседата завърши както винаги с «Отче наш» и песни. Отново Учителят премина между нас и се качи горе, в стаята Си. Пред вратата застанаха някои братя и сестри да Му целунат ръка и да Му благодарят за Словото. Народът се разотиваше. Едни разговаряха оживено, други тръгваха към града, а трети сядаха по масите за общия обяд. Дежурните сестри и братя приготвяха трапезата под сенчестите лешници, застилайки масите с бели покривки. Когато всичко биваше готово, Учителят слизаше и заемаше мястото си в средата на масите, казвахме молитва и обядът почваше. Гозбите бяха скромни, но много вкусни и приятни. Накрая дежурната сестра пускаше по масите касичка - по свобода и възможност всеки да пусне стотинки за консумацията. Отново прозвучаваше мотото «Божията Любов носи изобилния и пълен живот» и започваха песни и разговори с Учителя... Тези, които сядаха на страничните маси, обикновено ставаха, приближаваха се и заставаха прави около масата на Учителя. А Той ни гледаше и виждаше в нас онова, което ние не виждахме, дори и не подозирахме. Задаваха Му въпроси - отговаряше, след това и Той питаше, и пак - песни. Този ден и аз застанах права между другите присъстващи, точно срещу Учителя, по време на пеенето. Гледайки всички, Учителят погледна и мен и съвсем тихо ми прошепна: - Ти стоеше до стълба. В момента не мислех за това, но Той отговори на въпроса, който си бях задала, докато Го слушах в салона. Никой не чу и не разбра, защото тези думи Той изрече съвсем тихо, с лека весела усмивка на лицето. Песента продължи: «Велик си Ти, Господи, - велики са Твоите дела, велико е името Ти над всичко...» В мен звучаха думите: «Ти стоеше до стълба» - отговорът на моята мисъл.

5. ЗА ОЧИТЕ МИ По настояване на очен лекар започнах да нося очила от IV клас с половин диоптър за късогледство и завърших гимназията с шест и половина диоптъра. Когато дойдох в София на работа, имах възможност да посещавам редовно беседите и да разговарям с Учителя. Един ден реших да Му заговоря за очите си. Тогава бях доста наивна и далеч нямах представа за истинския образ на един ученик. - Моля Ви, Учителю, кажете ми метод, как да излекувам очите си. Нали съм окултен ученик и трябва да се освободя от недъзите на болестите. Ще направя каквото ми кажете. С лекарска помощ стигнах дотук. Вас моля да ми помогнете - казах с пълна вяра и млъкнах, за да чуя съвета на Учителя. - Всяка болест има две причини - физиологическа и психологическа. Сега аз ще ти обясня физиологическата причина за твоето късогледство. Представи си очната ябълка, ириса... и в дъното жълтото петно. При късогледството лъчите, които влизат в окото, не се пречупват в жълтото петно, а преди него - поразително ясно и внушително обясняваше Учителят. - Сега твоята задача е да продължиш лъчите, които влизат в очите ти, за да достигнат до жълтото петно. Първо, свали очилата и ще ги слагаш само когато си на театър или когато искаш да виждаш много надалече. - Аз съм толкова свикнала с тях, че на три крачки не бих могла да виждам познатите си - се опитах да възразя. - Е, ще виждаш само тези, които са до тебе - весело ми каза Той. - Второ, ще си определиш удобно за теб време сутрин, обед и вечер, и без да те знае и вижда никой, за пет минути ще концентрираш мисълта си върху очите. Ще си представиш окото и мислено ще продължаваш лъчите до жълтото петно. Трето - на масата си ще сложиш зелен лист хартия и ще се стараеш да гледаш повече зелен цвят. Ще отбягваш крещящите цветове. И четвърто, всяка вечер по половин час ще ходиш на тъмно, без очила. Като казвам да ходиш, то значи да се движиш. Не е достатъчно да седиш в тъмно, а да се движиш в тъмно. Прави това, и ще видиш резултатите! - А каква е психологическата причина за късогледството ми? Тук Учителят замълча и не ми отговори. - Ти направи това, което ти казвам сега! Свалих очилата. Трудно свикнах без тях, но все пак свикнах. Изпълнявах стриктно казаното от Учителя. Без да споделям с когото и да било, обикалях двора по половин час на тъмно. Скривах се на всевъзможни места по три пъти на ден и по пет минути съсредоточавах мисълта си върху очите, а в стаята ми преобладаваше зеленият цвят. Така се изминаха три години и половина. Когато слагах очила в театъра, виждах по-ясно, но очите ме заболяваха. Отидох на преглед при проф. Пашев, при когото ходех от години и според когото късогледството ми не би могло да се намали, а обратно, за да не се увеличава, трябвало да нося непрекъснато очила. За негова изненада сега късогледството ми бе намаляло с два и половина диоптъра. - Е, природата понякога прави чудеса - каза професорът и ми даде рецепта за очила 4 диоптъра. Аз бях щастлива, че опитът на Учителя беше по-ефикасен от лекарските наставления. Майка ми, която беше с мен, сдържано оправда моите ексцентрични упражнения. И като резултат от това, самата тя ми напомняше да не пропускам вечерните обиколки в тъмно, които дотогава считаше едва ли не за... глупост. Похвалих се на Учителя. - Да, понякога малките погрешки довеждат големи последствия и често големите последствия се лекуват с малки корекции - каза спокойно Учителят, без да подчертае какво голямо добро ми беше направил.

4. «ИДИ СЕГА!» Това се случи на 12 септември 1933 г. В инспекцията бяха обявени последните списъци с назначения за детски учителки в София. Моето име не фигурираше там. Предстоеше ми да пътувам обратно за Варна и да продължа да учителствувам там. Унила, тръгнах към Изгрева, за да се сбогувам с Учителя и да се видя с някои приятели. Обиколих полянката и пих вода от хубавата Изгревска чешма. Чудните багри на есента красяха превалящия ден. По алеята около чешмата бяха нападали сухи листа. Без да разсъждавам, взех от братската кухня метла и почнах да ги мета. Поне за сбогом да свърша някаква работа тук. - Е, ти метеш! Добре правиш, Милке - чух изведнъж гласа на Учителя. Не бях забелязала кога и откъде бе дошъл към мене. - А какво става с назначението ти? - Нищо, Учителю, днес беше последният ден, но не ме назначиха. Утре тръгвам за Варна, да не изпусна и там мястото си. - Иди, рекох, сега в инспекцията. Опитай! - тихо и убедително ми каза Той. - Но сега няма приемен час. - Нищо, рекох, иди сега С такава мекота произнасяше всяка дума, същевременно убедително, като че ме заставя да отида. - Ще довърша метенето и ще отида, Учителю - казах аз и по-бързо забръсках с метлата. Учителят внимателно ме гледаше. След като свърших, оставих метлата на място, целунах Му ръката и тръгнах по шосето към града. Беше ми леко, като че хвърчах, защото Учителят беше много внимателен. Влязох в тъмния коридор на Инспекцията. Недоумявах какво ще правя по това време тук! Приемаха само от десет до дванадесет часа преди обяд, а сега беше около 5 часа след обяд. Няколко минути се суетях на коя врата да похлопам. - О, здравей, Милке, какво те води насам? - провикна се един мой познат, г-н А. Г., журналист, и който в момента излизаше от стаята на председателя. - От цял месец идвам всеки ден за назначение - изненадана му отговорих. Той знаеше, че издържам семейството си, което вече живееше в София, а аз продължавах да работя във Варна. Без да продума нищо, даде ми знак да чакам и се върна при председателя. След известно време при него влезе и инспекторът. Говориха вътре оживено. След 15-20 минути моят познат отвори вратата на стаята и засмян ме повика да вляза при тях. - Подпиши си акта за встъпване в длъжност! - прошепна ми той. Като насън подписах трите екземпляра. Моят познат ми честити назначението и двамата излязохме от кабинета на председателя. - Е, г-н Г., много Ви благодаря за услугата. Че как не Ви срещнах досега? - И все пак навреме ме срещна. Днес са назначили една софиянка, но не бяха й изпратили писмото. Аз им обясних твоето материално положение. А тя е единствена дъщеря на архитект, богат човек. Както виждаш, зачеркнаха нея, и писаха тебе. Така стават тези работи. Довиждане, че бързам за редакцията. Като в сън литнах обратно към Изгрева с акта за назначение и си шепнех: «Учителю, назначена съм в София! Как знаехте точно момента кога да ме изпратите? Ах, Учителю, как не Ви познаваме! Безкрайно Ви благодаря. Как дойде при мен, за да ми каже: «Иди сега!» С тези мисли и тази радост не усетих как стигнах Изгрева. Пред салона, заобиколен от братя и сестри, Учителят разговаряше. Като се приближих до групата, Той се усмихна леко, погледна ме и съвсем тихо каза: - А сега работи и учи! Никой друг не разбра какво беше станало. «Работи и учи!» - отекна в съзнанието ми. Целунах горещо ръката Му и тръгнах за дома, за да зарадвам и домашните си.

3. УЧИТЕЛЯТ ВИЖДА ЛИ В ОТВЪДНИЯ СВЯТ? Разпуснахме децата за Коледната ваканция. Същата вечер се готвех да замина за София. Прибрах куфара си. На вратата се позвъни. Майка ми отвори и покани да влезе г-жа П. - жената на главния учител. Беше облечена в траур, потопена в голяма скръб. Откакто ги постигна нещастието, тя за първи път се виждаше с майка ми и изказвайки съболезнованията си, мама я запита за случилото се. Бликнаха сълзи от очите на неутешимата жена и тя заразказва, че няма мир и утеха ни денем, ни нощем без Дорка. - Треперехме над нея с баща й. Другите ни две деца починаха малки. Нея я отгледахме като писано яйце. За нея купихме къщата, подредихме я и точно завърши гимназия, през лятото отидохме на село - и какво стана, как се простуди... - Сълзи задавиха майката и едва изрече: - За два месеца свърши с преплитане на червата... Баща й и аз ще полудеем! Моята майка се стараеше да я утеши, но тя кършеше ръце, въздишаше и плачеше. - Искам някой да ми каже нещо, да ме излъже макар, че е някъде... и затова съм дошла. От Димитър разбрах, че Милка заминава за София. Тя нали вярва в задгробния живот, а там - в София, е техният Учител. Нека го попита къде е сега Дорчето. Като чух разговора, доближих се и за утеха й казах, че при пръв удобен случай ще попитам Учителя, а същевременно си мислех: «Горката, докъде е стигнала! Че какво ли би й казал Учителят!» През десетте дни, които прекарах в София, разговарях пак два-три пъти с Него, но не посмях да Го попитам за дъщерята на главния учител във Варна. Мислех си: «Къде ще занимавам Учителя с такива въпроси! Той е Учител, философ, мъдрец, но да вижда отвъд и да разправя какво правят заминалите!»... Това не можех да си представя. Върнах се във Варна. Още през първия учебен час разсилният ме повика да отида в канцеларията. Майката и бащата с трепет очакваха да чуят спасителните думи. Аз се засрамих, изчервих се, казвайки им, че не съм успяла да питам Учителя. Сълзи се стичаха от очите на двамата. Стана ми съвестно, жално. - Е, нищо! Нали ще ходиш и за Великден. Дано тогава ти каже нещо - събра сили да продума г-н П., за да утеши жена си. Денят преди великденската ваканция г-жа П. със сълзи на очи и с кутия бонбони ме молеше да попитам Учителя къде е сега Дорчето, какво прави и защо не я сънуват поне. Този път бях решила на всяка цена да попитам. В последния ден от престоя ми в София отидох да се сбогувам с Учителя и след разговора, който водихме, престраших се и Му казах за молбата на едни нещастни родители, за смъртта на дъщерята, на неутешимостта на двамата и че майката пита къде ли е тяхната Дорка и защо поне не я сънуват. Докато говорех, Учителят проницателно ме гледаше и слушаше. - Сега тя е на по-хубаво място и е по-добре. «Е, това е много общ отговор, всеки може да го каже» - помислих си аз. - Те не могат да я сънуват, защото от сълзите им дъщерята не може да се приближи до тях - продължи Учителят. «И това всеки може да каже.» - Слушай сега! Тяхната дъщеря беше дошла в семейството им, за да разтопи ледените им сърца. И двамата са големи егоисти. След като не си научиха урока така... - продължи да разказва такива подробности за двамата съпрузи, които ме зачудиха, - Небето опита и друг начин - отне им Дорчето, и сега по пътя на страданието ще си научат урока. Разбра ли? Но това го казвам само на тебе, а на тях ще кажеш, че сега тя е по-добре, че е с тях, да й пращат хубави мисли, да не плачат. Ако искат да я сънуват, да раздадат някои от нейните дрехи. Стига ли толкова? - завърши меко Учителят. Като чух да разказва подробности, които знаеше само по вътрешен път и като разбрах, че прочете и моето безверие, цялата изтръпнах. Прехапах си устните, не знаех де да се дена от срам и едва чуто повтарях: - Да, Учителю, така е, Учителю... Така разбрах, че Учителят вижда и в отвъдния свят. Този път, като се върнах във Варна, имаше какво да разкажа на скърбящите родители.