Ани

3. ЕСПЕРАНТИСТИ НА ИЗГРЕВА Гита: Бях в последния курс на гимназията - 8 клас, когато мина някаква комисия да набира ученички за сформиране на хор „Родна песен". Мене ме приеха за хористка. А този, който беше един вид секретар при набирането на хористките беше Емил, моят бъдещ съпруг. Той още като че чу да пея и като ме записа ме загледа някак особено така и след това стана тъй, че излязохме наедно с него и като сме се зяпнали, увлечени не видяхме как и двамата нагазихме в една вар, защото наблизо имаше строеж, та после ходихме вкъщи да се мием. От тогава започна нашето запознанство с Емил Иванов Стратев. Той беше родом от Лясковец, роден в 1908 г. Син на учители. Баща му - Иван Стратев и майка му Мария. Те имаха двама сина и една дъщеря. Емил беше по-големия. Той беше много ученолюбив и четеше извънредно много. Когато идваше на село, ние отивахме да си лягаме, а той като се затворил, чете по цяла нощ. Много му се отдаваха езиците. Той знаеше отлично есперанто, знаеше още немски, френски, английски, руски. Той водеше курсове по есперанто, имаше добър метод на преподаване и курсистите бързо усвояваха езика. По онова време тази идея за общ език беше много разпространена. Емил издаде книга „Практична граматика по есперанто", а наедно с Атанас Николов „Българо-есперантски речник". Атанас Николов беше известен есперантист. Имаше книжарница и със Сава Калименов - печатница в Севлиево, където се печатаха в-к „Братство" и есперантския в-к „Фратецо". В печатницата се печатаха и беседи. Атанас Николов имаше всички беседи, които бяха излезли от печат. Та нашата дружба с Емил започна още от училищната скамейка. Ние се обичахме. Той идваше у нас на село и баща ми го приемаше. Йоанна: Майка ми е разказвала, че веднъж, когато е отишла на среща с баща ми в гората за пръв път е видяла да се играе Паневритмия. Това нещо извънредно много я впечатлило. Кина: Както Емил и брат му са станали вегетарианци още като ученици. Той стана причина да станем вегетарианци Лили, Гита и аз. На един есперантски конгрес Емил взема малката ни сестра Лили, която беше учила есперанто. А Лили беше хубава, способна и ученолюбива, но като ученичка се беше разболяла от туберкулоза и не можа да завърши. Състоянието й се беше подобрило, тя се беше освежила и като се запознала на конгреса с Атанас Николов, последният много я харесал и пожелал да се оженят. Може би си е мислил, като я гледа, че е наперена и ученолюбива - вместо да седи на село, по- добре е с него да ходи по конгреси, екскурзии и т. н. Гита: Дори баща ми преди да се оженят през пролетта на 1939 г. му каза: „Атанасе, Атанасе, не си слагай здрава глава в тръне, тя не е добре със здравето!" Но Атанас не слуша и се ожениха. Лили се запозна с идеите на Учителя от Атанас, Първоначално те живееха в Севлиево, но климата в Севлиево беше суров и не й повлия добре. Там имаше често мъгли и Лили се разболя отново. Лили беше по-малка, но тя по-рано се запозна с Учението. Тя ни подпомогна в това отношение да се запознаем по-отблизо с него. Атанас смяташе, че щом Лили е в Учението, ще се закрепи. Те ходиха на Изгрева, на Рила, но това не помогна, дори напротив положението й се влоши. Когато беше на село, преди да се ожени за Атанас тя беше добре, нямаше вид на болна. Кина: През 1940 г. ме извикаха в Севлиево да я гледам и аз стоях цяла година при нея. Трябва да кажа, че Лили се лекува с лекарства и по Димков, беше ходила в санаториум, пък и други всевъзможни начини и средства беше опитала, но нищо не й помогна. След време пак ме повикаха да я гледам, но аз бях постъпила на работа като учителка и не можех да отида при нея. Затова пък отиде майка ми да я гледа. Накрая Атанас и Лили дойдоха да живеят на Изгрева в къщата на Калудови след 9.IX.1944 г. До 9.IX.1944 г. на Изгрева кипеше живот. Ходеха по екскурзии, на Рила и Витоша, идваха много приятели от провинцията специално за това. На Изгрева имаше много млади хора и всички бяха ентусиазирани. Когато Лили и Атанас бяха на Изгрева и Лили беше зле аз ходих при Учителя да го питам дали да остана да гледам Лили или да се запиша да следвам. Аз бях започнала да следвам, но бях прекъснала и не знаех какво да правя и как да постъпя. Учителят постоя малко, погледна ме и каза: „Рекох, да следвате". И наистина, аз продължих да следвам и завърших, а Лили почина 1947 г. Аз завърших в годината когато ставаха бомбардировките над София - началото на 1944 г. Нашият випуск ходехме да полагаме изпитите си в Сливен, факултета по немска филология беше там евакуиран. Ще се върна назад през времето около 1935 г. Емил се познаваше с Атанас Николов, Сава Калименов, Георги Радев, както и с други приятели. Той превеждаше беседи, отиваше на Изгрева във връзка с преводите, водеше и Гита, но той отиваше при Георги Радев и не ходеше на беседи, докато Гита отиваше заради беседите. Докато беше Лили на Изгрева за нас беше добре, че заради Лили посещавахме Изгрева. Пък и преведените от Емил беседи биваха помествани в есперантския в-к „Фратецо". По-късно Емил преведе на есперанто и книгата „Учителят говори", за която Учителят се произнесе, че „Цял свят ще я чете!" Йоанна: Доколкото зная есперантистите уважават много преводите на баща ми на есперанто и специално тоя. Зная от с. Райна Арнаудова, която се е занимавала с есперанто. Тя ми е казвала, че когато е искала да се учи на хубав стил, отнасяла се до преводите на баща ми. Създал е практична граматика по есперанто и българо-есперантския речник с Атанас Николов. Превел е „Свещени думи". Какво друго е превел не зная. Но той е бил секретар на есперантската младежка организация и като такъв е отишъл в Лондон. Бил е много активен есперантист. Всички есперантисти го познават. Аз зная това, понеже членувам в есперантското дружество и ходя да свиря на цигулка на техните тържества и това ми е правило впечатление, че всички го познават.

2. ПЪТЯТ НА МРАВКАТА Кина: Аз бях в 4 гимназиален клас, а Гита в 3 клас 1929 или 1930 г. като ученички отидохме на празника на Кирил и Методий на манифестация на пл. „Александър Невски". Всичко мина много тържествено под строй на всички гимназии и по едно време спряхме на едно място. Изведнъж редиците ни се поразбъркаха и край нас мина една жена с ученическа шапка на 1 девическа гимназия, като на шапката й имаше надпис с едри букви „Жертва на Дънов". Това личеше отпред на шапката. Тя мина между ученичките и последните се побутваха и казваха: „Тази е малко луда, но на края на Борисовата градина живее един старец, който на мравката път не минава". Това нещо много ни заинтригува, но ученичките можеха само това да кажат, че има такъв човек, „който на мравка път не минава". След манифестацията ние се разхождахме из Борисовата градина и играехме на тревата. Тогава пак стана въпрос за стария човек, защото една ученичка каза: „Недей да стъпваш по земята, защото можеш да настъпиш някоя мравка, нали знаеш, че там на края на гората има един старец, който не минава път на мравката". Тогава ние със сестра ми се спогледахме: Кой може да е тоя старец, който не минава път на мравката, да идем да го видим! И един ден отидохме на посоченото място. като отидохме там видяхме една голяма хубава къща - бяла и вътре в голям салон насядали много хора. На средата на една катедра беше седнал стареца, за когото бяха говорили ученичките. Ние плахо, плахо пристъпихме до вратата и влезнахме вътре. Но някои от присъствуващите ни поканиха да седнем, защото имаше малко празни места. Така ние започнахме да слушаме беседата. Много от изказаните мисли ни харесаха и ние по-късно размишлявахме със сестра ми за различните изречения, които бяхме запомнили и после си отидохме. Но бяхме удовлетворени, че намерихме този, когото търсим и мястото, където се събират. Трябва да кажа, че присъствуващите изпяха няколко песни и после станаха на крака и казаха молитва. След това всички излязоха навън. А и навън беше много красиво - имаше много цветя и хората се събираха на групички и разговаряха. Също и възрастния човек беше с една група и някои му целуваха ръка, други го питаха нещо и той отговаряше. Но ние двете със сестра ми бяхме някак плахи, страхливи, не смеехме да приближим, нали за пръв път отивахме. Всичко обаче ни се видя някак особено и у нас се събуди желанието и друг път да отидем да чуем как и какво говори старецът. И така отидохме и втори, и трети, и още много пъти и разбрахме, че старецът е Учителят, който проповядва едно Ново Учение на братство между хората, за едни отношения, които имат за основа Любовта, Мъдростта и Истината. Това беше началото на запознаването ни с Братството. Та тая жена с тоя надпис събуди у нас желанието да потърсим Учителя. Тя беше изпратена от свещениците или властта, вероятно да злепостави Учението, но това подействува на нас в положителен смисъл да намерим пътя си и да се ориентираме в живота, да се пробудим за нещо хубаво. А сестра ми Гита по-късно от един разговор научила, че Учителят бил попитал тази жена - Магдалина, която носи надписа „жертва на Дънов": „Колко ти платиха да носиш тоя надпис?" А тя отговорила: „Обещаха ми 3000 лв., но ме излъгаха и ми дадоха само 1000 ле." От това изказване на жената става ясно, че Учителят има врагове, които плащат пари, за да го злепоставят пред българския народ. Учителят добавил: „За много малко си се продала!" Така, че пътят на мравката ни заведе на Изгрева.

МАРГАРИТА РАНГЕЛОВА СТРАТЕВА - ГИТА КИНА РАНГЕЛОВА ВАСИЛЕВА - КИНА РАЗГОВОРИ ЗА ЖИВОТА НА УЧЕНИКА И ЗА ПЪТЯ НА ЧОВЕКА 1. РОДОВАТА ПЕСЕН Гита: Родена съм на 16.VII.1910 г. в с. Алдомировци, Софийско от родители Рангел Василев Хранов, роден през 1872 г. и майка Милица Донкова Василева, родена през 1876 г. Йоанна Стратева: Бащата на баба ми Милица или както я наричали Миланка бил селският музикант-гайдар. Понеже останал вдовец с малко дете - баба ми Миланка, той се грижил за нея. Той ходел по сватбите, свирел и пеел, а баба ми седяла в кожуха му, гдето се казва в пазвата му се криела. Той ходел навсякъде с нея. Така израства тя с него по сборове, сватби и седенки. Гита: Майка ми беше добра певица и обичаше да пее стари народни песни за моми и ергени и за стари войводи. Тя пееше много вдъхновено и се вживяваше при пеенето, плачеше и нареждаше. Песента беше в кръвта й. Майка ми беше завършила 2 отделение, а баща ми 4 отделение, което обстоятелство го издигаше пред другите селяни, които бяха неграмотни. За тях той беше интелигентен, той пишеше красиво като такъв работеше в София в банката като чиновник. Но какво точно е работел не зная. Майка ми е родила за сведение 14 деца, от които бяхме останали 5 момичета и три момчета. Останалите бяха починали още като малки от различни заболявания. Родителите ми бяха религиозни и обичаха да отиват на църква неделен или празничен ден, обличаха се празнично и отиваха на църква. Трябва да обърна внимание на това, че преди да се ожени баща ми, до някое време, пък и след женитбата им, техният род специално, около 40 семейства са живели колективно. Имали си дежурства за работа на полето, за готвене, за пране, за печене хляб и други работи. Това донякъде улеснявало майка ми при гледането на децата, от което тя била много доволна. Но тя също е ходила на работа на полето, както и другите жени с малко дете и го е кърмила като го поставяла в люлка на някое дърво. Пък понякога го е изпирала в деренцето, когато се наложи. В деренцето се намирало често пъти вода. Още от малка аз заобичах песента и музиката изобщо. Нали майка ми беше певица, пък и голямата ми сестра Здравка свиреше малко на китара. Та аз имах силно влечение към музиката, макар и да не разбирах още нищо от нея. После не беше без значение и това, че в селото ни имаше една учителка Мара, която свиреше на китара. Това обстоятелство усилваше влечението ми към китарата. Пък нали имахме вкъщи китара, аз често си свирках на нея и после стана така, че баща ми купи и на мене китара, с която китара аз стигнах до Учителя. Братът на баща ми беше военен с чин полковник. Той ми беше кръстник. Наричаше се Павел. Той ми беше сложил името Маргарита на името на някаква известна италианска принцеса. Аз бях шесто по ред от децата на родителите си и бях любимо дете на баща си. Той ме наричаше „Гитка". Основното си образование получих на село, но когато преминах в първи прогимназиален клас трябваше да ходя на училище в с. Сливница, сега град Сливница, защото в нашето село нямаше прогимназия. Баща ми беше доста влиятелен, влизаше в училищното настоятелство и му се чуваше думата, та другата година откриха прогимназия и в нашето село. В с. Сливница като учех бях на квартира при една бедна жена, баба Пауна, която ни хранеше с качамак обикновено, в който понякога имаше по някоя мръвка месо. Когато завърших трети прогимназиален клас отидох да уча в София. Там живеех при моя роден брат Крум. После в София дойде да учи и сестра ми Кина, родена на 23.I.1914 г. Тя пък живееше при сестра ми Здравка. Значи и двете бяхме на квартира в София. Имаме един интересен случай със сестра ми Кина, който тя по-добре ще разкаже.

6. ОТКОЛЕШНИ ПРЕРАЖДАНИЯ Така не след много ми се даде следната опитности: Сънувах, че вървя в една бурна нощ, без да зная посоката, към където отивам. Имаше гръмотевици и когато се светкаше, само тогава виждах, че държа посока на изток. Като вървях към мене се зададе човек с едно особено наметало, изпускащ от себе си светлина, като светулки, които осветяваха пътя ми. Той се спря и ми каза: „Сестра, аз съм вашият ръководител. Искам да ви представя един от миналите ви животи". Тръгнахме заедно. Стигнахме пред пътните врати на някаква сграда. На голяма табела отвън пишеше „Сиропиталище". Той отвори вратата и ме пусна да вляза първа. Отвътре до вратата стоеше един от последователите на Толстой - Кръстю Кадънков. Моят ръководител му каза: „Хайде с нас" и тръгнахме заедно. Минахме през голям двор и стигнахме до вратата на една сграда. Той отвори вратата и ни пусна да минем ние напред. Тръгнах аз първа, слез мене Кръстю и после Той. Качихме се на втория етаж. Той ни посочи да тръгнем на юг по един голям салон. В дъното на салона той отвори вратата на една стая, на самата врата на тази стая седеше Георги Нанев - ясновидецът от Стара Загора. Ръководителят ми ми даде знак да вляза в стаята. Първа влязох аз, след мене Кръстю, после Георги и пак най-после самият ми ръководител. В стаята имаше много деца между 3 и 5-годишни. Всички ни посрещнаха с такава радост и възторг, сякаш бяха много близки с мене. Аз като си разперих ръцете исках да ги прегърна всички. Видях си ръцете неизказано големи и с тях прегърнах децата, които преброих, че бяха 40. Едно от децата, което си беше сложило главичката до сърцето ми, бе обърнало вниманието на ръководителят ми и Той ме запита дали го познавам. Аз се вгледах в него и казах, че това е Софийка, с която много се обичахме и разбирахме. Тогава ръководителят ми отдалечи детето и аз видях, че то не беше момиче, а момче. Тогава той каза: „Да, сега тя е Софийка, но тогава беше Стефчо. Това е било преди два ваши живота. Тогава вие тримата завеждахте това сиропиталище, но злоупотребихте с имотите на тия деца и сега сте поставени на такива места, да работите и да им се издължавате". Събудих се от този интересен сън и си мислех: Наистина аз като шивачка шия дрехи на хората, но имам реалното чувство, специално за някои, че не трябва да им вземам пари. Както например от Софийка. Нито тя някога ми предложи, нито пък аз е имало случай да й спомена за пари, макар че през всичките години винаги аз й шиех дрехите. След събуждането от този сън отидох при Георги Нанев и му го разказах. Той потвърди, че това е разкриване на наш минал живот. След няколко години на сън при мене дойде големият български революционер Христо Ботев с пушка в ръка, препасан с патрондаш. Той ми заговори и каза: „Не се чуди, че съм дошъл при тебе. Сега ще ти покажа един от нашите минали животи, през които сме имали връзка с тебе". Не зная как той ме отведе край Черно море, само че не на българския бряг. Той ми каза, че това е град Севастопол. Трябва да си призная, че аз съм учила само до IV отделение и никак не зная кой е този град и къде се намира. След това той ме заведе в една огромна пещера и ми показа много нарове за спане. „Погледни, ми каза той - тука преди стотици години аз бях пак водач на револкщионна чета и тази пещера ни беше нашата спалня. Между всички четници, само ти беше жена. Между нас беше уговорено, ако ни нападне неприятеля и ние се видим обкръжени и не ни е възможно да се спасиш, то аз да те убия, за да не попаднеш в неприятелските ръце и да бъдеш жестоко измъчена". От пещерата той ме изведе и ме заведе на едно много високо място с връх, с голяма поляна. На поляната бяха строени всички четници. Между тях видях и себе си строена. В този момент дойде едно малко момче и каза, че неприятелят ни е обкръжил. Войводата вдигна пушката, насочи я към мене и стреля. Но странното беше, че куршумът стигнал до гърдите ми, се връщаше обратно без да проникне в мене и да ме убие. Втори път стреля - повтори се пак същото. В същия момент дотича друго момче и каза, че съгледвачът погрешно е видял за идването на неприятеля и че ние сме вън от всякаква опасност. Но това, което направи най-силно впечатление на Христо Ботев, беше връщането на куршумите от моята гръд, без да бъда убита. Той се обърна към мене и ми каза: „Ти разбра нашата връзка от миналото. Помниш ли как се изправи смело пред мене готова и без страх да те застрелям. Ценейки твоят дух от тогава и виждайки голямата светлина, в която си сега, дойдох при тебе, за да те помоля, когато утре отиват вашите братя и сестри на връх Попъка, да се помолят за мене, да бъда освободен да нося тази пушка и този патрондаш, които още ми тежат". „И аз ще отида на тази братска среща, която ще бъде на Попъка. Там ще дойдат Братствата от Нова Загора, Казанлък и Мъглиж." „Ти няма да отидеш, каза ми той, защото детето ти е болно, но ще кажеш на братята Иван и Слави да съобщят на всички братя и сестри събрали се на върха, да се помолят за мене." След тези думи аз се събудих и веднага отидох в стаята на децата, за да проверя наистина ли детето ми е болно. Заварих малкия ми син горящ от температура. Веднага се втурнах да го лекувам, за да се смъкне температурата. Наистина не можах да отида на братската среща. Стана както ми каза Христо Ботев. Но моят другар и брат Слави са съобщили на събралите се братя и сестри и са направили обща искрена молитва. Тя била чута и още същата нощ и брат Слави сънувал Христо Ботев, който дошъл при него и му благодарил за направената молитва. Бил вече освободен от тежкия патрондаш и пушката. Наистина молитвата на събралите се братя и сестри е голяма, мощна сила, още повече, когато тя се прави в една хармонична среда, където хората живеят в обич един към друг. Помня какви хубави срещи бяха тогава. В очите на всички сияеше светлината на високите идеи, на които служехме, сърцата ни изпълнени с обич към Учителя, към ближните, усмивката не слизаше от устата ни в радост и в скръб - разбрали защо идва радостта и скръбта. И колко песни бликнали от сърцата и душите ни възлизаха с молитвата ни към небесата, към светлите светове, населени с Големи, готови да се отзоват на молбата ни същества. След няколко дни детето оздравя и една нощ дойде на сън при мен Христо Ботев и ми каза: „Сестра, аз вече се освободих и моля да ме заведеш при Учителя, Когото ти позна в Неговата голяма духовна сила". Аз го поведох и не зная как се намерихме на Изгрева. Учителят ни посрещна при стаята си и аз се обърнах към Него: „Учителю, братът иска да го доведа при Тебе и ето, аз го доведох". Учителят му подаде ръката си и го въведе в стаята си. Аз се събудих и споделих съня с другаря си, с когото винаги си споделяме мислите върху всички вълнуващи ни духовни проблеми. При всеки свободен час, той четеше на глас книгите, които взимаше от нашите приятели, а аз шиейки дрехи на хората, слушах с голямо внимание. Тъй като и двамата бяхме без особено голямо образование, с особена жажда се стремяхме към придобиване на духовни знания.

ПАША БЕЛЕВА РАЗМИНАВАНЕ Паша Белева е била близка със сестра Еленка-железничарката. Понеже сестра Еленка често помагала в кухнята при стола на Братството имала възможност да чуе интересни неща. Един път разказала на Белева следния случай: Брат Борис минавал веднъж край Учителя и до него един брат. Като минавал този брат казал на Учителя: „Учителю, брат Борис минава като някакъв светия!" А Учителят отбелязал: „Но да не е от Габрово!" Сестра Белева ми разказа и нещо, което е много важно за Братството. Брат Стоименов бил близък с Георги Димитров, понеже бил крил неговия брат Тодор Димитров. Последния бил дошъл и Георги Димитров му казал да скрие брат му в стаята си. Брат Тодор Стоименов го крил една седмица и когато Тодор Димитров искал да си отива брат Стоименов му казал: „Тодоре, остани още няколко деня! " Но Тодор Димитров имал задача и трябвало да си отиде, такова било нареждането. Тогава го хващат и го убиват. Когато ставало въпрос да бъде приет Устава на Братството Георги Димитров казал на брат Стоименов; „Ще дойдеш ти, някой от вашето братство и един комунист и устава ви ще бъде приет". Решили брат Боев да отиде с брат Стоименов и Антов. Но било време за отиване на Рила. Дошла била Цанка и казала: „Нямаме време сега за тия работи, ние отиваме на Рила". Тогава се разболял брат Боев, на Рила 1949 г. паднал голям сняг, дошли, почнали обиските през 1957 г., иззета била книжнината, която унищожили, а златото било конфискувано и Борис Николов влязъл в затвора през 1958 г. до 1963 г. Сестра Паша Белева каза, че тя не е ходила много при Учителя. Достатъчно било като се обърне мислено към Него. Той й помагал винаги. Тя разказа как за пръв път като отишла на ул. „Опълченска" 66 и били седнали в столовата, сестра Василка разсипвала яденето, я тя с една позната стояли на края на масата и не смеели да говорят. В това време дошла една жена и направо започнала: „Учителю, аз пък рекох да убедя адвентистите и отидох при тях, а се намерих като в небрано лозе". Учителят казал: „Ами ти защо отиваш в небрано лозе? Ти като видиш злото, ще го заобиколиш и така ще минеш." Забележка: Преразказала Марийка Марашлиева, тъй като сестра Паша Белева не искаше да го разказва, да не би Борис Николов да го научи горното. Мъжът й се казва Стоян Белев.

СТЕФАНКА ПЕТРОВА ЕДИНСТВЕНАТА СРЕЩА Учебната 1942-43 г. стажувах в Учителския институт, намиращ се в III-та мъжка гимназия. В голямата стажантска стая бе роялът на гимназията, където учителят г-н Терзиев провеждаше занятията си със стажантите по пеене. Стажантите от другите дисциплини имаха право да прекарват свободните си часове там при абсолютно спазване на тишина. Седях винаги в първите банки и с голяма любов към музиката следях г-н Терзиев и стажантите му, мислейки си: да завършиш германска филология не е трудна работа. Трябва ти само добра памет и любов към книгата. Обаче, да завършиш пеене в музикалната академия ти трябва още и талант, а да бъдеш преподавател на завършилите музикална академия, ти трябват и още много други качества. И така бях въздигнала г-н Терзиев в култ. Пролетта на 1943 г. отидох по работа у една наша роднина. Те ме запознаха с един учител на тяхната внучка. Той започна да ми се представя за много интересен и след като изрече куп невероятни за мен неща, ме запита: „Какво знаете за мъдреца в Борисовата градина?" Отговорих му, че у нас няма мъдреци. Той обаче продължи да философствува и каза, че този мъдрец имал способността да лекува всички болести, да вижда миналото и бъдещето на човека, да чете мислите му, да реализира всяко негово желание и ме покани да ме въведе при него, като предварително си намисля нещо. Тук роднината ни се обади: „Такива грозни неща се говорят за Дънов". Като чух „Дънов" аз още по-категорично реших да не отивам там. За младите, които не познават София от онова време, длъжна съм да поясня, че за Учителя тогава на много места, включително и в черквите се говореха небивали неща, а на пл. „Св. Неделя" бе поставена една ненормална, неугледна жена в черни дрипи, на мърлявата й забрадка бе прикрепен надпис, написан несръчно с бяла блажна боя „ЖЕРТВА НА ДЪНОВ". Тази жена всяваше у мен страх още от малко детенце, който не ме напусна и до голяма. Поради това аз най-енергично му отказах. Обаче, роднината ни пак се обади: „Ама, Фанче, защо не искаш да отидеш, то ще е много интересно и аз ще дойда с вас". Съставът се измени и аз измених решението си. Завърнала се вкъщи, умъчнена до неимоверност, защото знаех, че това няма да хареса на мама, която с пиетет посещава Божия храм, а аз държах да не я огорчавам с ходенето ми при Дънов. За моя изненада обаче тя каза: „Иди, иди, пък сама се увери, не слушай хората какво говорят". Тежката ми мъка изчезна моментално и без заменена с небивала радост. Впоследствие си обясних и този факт като дело на Учителя. На уговореното място ние тримата се събрахме и през пустата по онова време гора се запътихме към мястото, където играеха Паневритмия. Още отдалеч дочух свежите й звуци, а като стигнахме до мястото и погледнах към оркестъра, бях зашеметена от обстоятелството, че моят, въздигнат до култ Терзиев свири там в унес. Моментално нещо заговори у мен: щом Терзиев е тук, значи, че те не са като „ЖЕРТВА НА ДЪНОВ", а в същото време роднината ни ми посочва един военен и ми казва: „Виж го този, той е генералщабен офицер, свалил си е само пагоните". Моето внимание, обаче, беше вече привлечено от една сестра, облечена в светло сини воали, която играеше така плавно, като че ли не стъпваше на земята, а аз не снемах очи от нея и в себе си казвах: и аз искам така да играя, и аз искам така да играя. Впоследствие разбрах, че това е сестра Дарлинг. Паневритмията завърши. Мъдрецът не се появи, а според сестра Елена Андреева не е имало случай Учителят да е в София, да държи беседа и да не е на Паневритмия. Запитах я може ли само за мен Учителят да бъде невидим? На този въпрос тя отговори: „За Учителя, Стефанке, няма невъзможни неща". Сега съм твърдо убедена, че Той за мен е бил невидим. След Паневритмията отидохме в 10 ч. на беседа. Седнахме на последния ред. Разглеждах хората, вслушвах се в песните, които пееха. От беседата запомних, че идвала нова, шест раса, която ще има едно око между веждите, че вече имало такива хора, че най-много били в Канада. Аз си ги представях циклопи, грозни, а щом има вече такива хора, защо не ги фотографират, че и ние да ги видим, по горите ли се крият? Внезапно забелязах, че зад Учителя няма стена, а едно голямо пространство пълно с пианистични инструменти. В първата редица видях пиано, след пианото, във втората - роял, след рояла в третата хармониум, след хармониума: започнах да разсъждавам - инструментите, кажи- речи са повече от хората, те всички ли свирят и всички да свирят пак не им трябват толкоз инструменти, значи, не са ги купували, а им са подарък. Ay, ay, хората ги ценят, подаряват им скъпи инструменти, а аз не ги познавам. После си рекох една 300-хилядна София (толкоз бяхме по онова време) не може да даде толкова инструменти. Следва да са от провинцията; и пак ay, ay хората и в провинцията ги познават, а аз не ги познавам. Но и тази мисъл не ме задоволи, защото ми се натрапи мисълта, че българинът не е пианист, а цигулар, китарист, гъдулар, а централна Европа е родината на пианото. И пак ay, ay и в Европа ги познават, ценят и им изпращат такива скъпи подаръци, а аз не ги познавам. И така беседата завърши. Последва пеене, след което Учителят каза: „Днес тук има нови хора. Ще минат много години и една, която е за първи път тук, с нея ще стане това и това". Казаното от Учителя си задържам за себе си аз, защото впоследствие разбрах, че то е лично за мен и не бива да го споделям с други. Като чух това си помислих: „И аз съм за първи път тук, но това не може да стане с мен. То може да стане с някой доктор, асистент, професор, но с мене не може да стане, аз съм едно нищо". В този момент Учителят каза: „Точно с тази, която сега си мисли, че е нищо, точно с нея ще стане". Аз, обаче, реших, че тук има някоя друга, която си е помислила същото и това ще стане с нея. След беседата мнозина от присъствуващите целувахме ръка на Учителя, а ние след като хапнахме от супичката, се запътихме към гората. И тримата вървяхме мълчаливо. Аз, обаче, усещах, че се клатя, а с мен и цялата гора. Мисълта ми бе заета единствено с въпроса: ти помисли ли, че си нищо или не помисли, и когато излязохме от гората целият ми диалог потъна в подсъзнанието, така че на мама можах да разкажа само за Паневритмията, за хората от шестата раса, за пианата. За България се заредиха тежки години, през които аз изгубих всичките си родни души, с които бях свързана душевно и физически. Учудващо за самата мен бе, че аз вътрешно бях много спокойна и вътрешно усещах един ням глас, който ми нашепваше какво да правя и винаги, когато се вслушвах в съветите му, колкото и странни да бяха, аз сполучвах. Под влиянието на този глас станах вегетарианка. Случаят ме запозна с Георги Йончев и с брат Кисьов, а той с целия тогавашен Изгрев. Започнах да чета окултна литература, да търся песни и молитви от Учителя, както и контакт със сестри и братя. Един ден, силно развълнувана от един личен мой въпрос се обърнал: импровизирана молба към Бога, като обещах много неща и поисках да покаже лице за помощ. Изтощена легнах на кревата. В това време нещо се задвижи, от слънчевия ми възел към врата, мина отзад към малкия и големия мозък и спирайки между двете ми вежди, повтори с ясен човешки глас три пъти: „Лазар". От уплаха, вероятно, аз забравих, че съм поискала да ми каже лице, но все пак започнах да мисля, колко души познавам с това име. Указа се, че са трима, но и тримата не ми вдъхваха надежда за помощ. След някой и друг ден подсъзнанието ми възвърна целия диалог с Учителя. Тогава стана пределно ясно, че гласа, който чух, е Бог. И така, странното желание, с което отидох да видя мъдреца ми бе удовлетворено по вътрешен път. Бях у Кисьови когато брат Иван изживяваше последните си часове. В това време дойде у тях едно момиченце от провинцията с писмо, в което молеха Кисьови да му разрешат да свири на пианото им, защото ще държи изпит в музикалното училище. Естествено, сестра Кисьова му отказа, а аз я запитах за пианистичните инструменти, които бях видяла в дълбочината зад гърба на Учителя, но и тя постъпи също като сестра Петкова. За станалото разказвам по-долу. Бях на разпостване у сестра д-р Жекова. След традиционния обед много сестри разказваха свои опитности с Учителя и аз реших да им разкажа зa моето първо отиване на Изгрева, обаче, когато казах, че съм видяла Терзиев да свири на цигулка Паневритмията, сестра Цветана Петкова се провикна „Какво си видяла, Терзиев беше пианист, той не знаеше да държи лък" и избухна в смях, последван от някои други. Разпостването беше седмичен ден. Неделният ден, по обикновеному аз се запътих към Бивака. Изкачила вече стръмната пътека, видях от далеч брат Сава Калименов, който на разпостването седеше срещу мен, да се разхожда по полянката. Той, като ме видя, се упъти право срещу мен и след обичайния поздрав ми каза: „Сестра, не се сърдете на Петкова, защото тя е права. Вие не сте видели нашият учител, не сте видели нещо много по- ценно. Вие сте видели една мисъл-форма, направена специално за Вас от Учителя, за да Ви освободи от „ЖЕРТВА НА ДЪНОВ". Благодаря Ви, че ми разказахте тази Ваша опитност" и подавайки ми едно пакетче, увито грижливо с книга и привързано с ширит, ми каза още: „Не ги отвързвайте тук, а вкъщи". В него намерих една беседа от Учителя Гитанджали и разработката на брат Калименов за цветята. Пазя ги като скъп дар. За всичко онова, което Учителят направи за мен при единствената ми физическа среща с Него, а и след това, си спомням често и прекланяйки се е благодарност пред Него, Му целувам мислено десницата. Ето какво можах да разбера в един период от 25 години. Какво Учителят е направил за мен при единствената ми среща с него през пролетта на 1943 г. и какво всъщност е Учителят.

3. ЗАДЪРЖАНИТЕ ПИСМА И така аз редовно започнах да посещавам беседите на Учителя, макар и да живеех в Самоков. Пак изтерзана от своята голяма мъчнотия търсят пак Учителя на Изгрева, това беше през бомбардировките в София и блокадите. Казаха ми, че бил в Мърчаево. Обзета цяла от тежкото си и непоносимо страдание не се спирам пред нищо - куршуми свистят наляво-надясно, аз вървя направо, напред, устремена към целта - да видя непременно Учителя! Тогава Учителят казал на сестрите: „Една сестра пристига при нас много развълнувана, излезте да я посрещнете! " Те излизат и ме посрещат. Вече съм при Учителя и Той пак с топлите си и успокоителни думи се обръща към мен: „Не се тревожете, и 5-те писма са задържани за цензура и утре ще Ви ги донесат". И действително на другия ден и 5-те писма ми бяха връчени. А аз изобщо още не бях споменала за какво отивам при Него. Много съм благодарна и дълбоко признателна на милият ни и любим Учител. Той ни помогна, Той ни спаси от явна смърт, затова мислено винаги Му целувам ръка и Го обичам, обичам! Както винаги страданията, изпитанията и трудът ми са били неотклонни спътници в живота... И сега, в преклонна възраст вече пак съм умъчнена и натоварена. Но мисълта ми и погледа ми винаги са устремени към Бога и Учителя, Които в тежки моменти са ми помагали и съм имала тяхната безгранична Любов. С дълбока и непоколебима вяра съм, че те няма да ме оставят, няма да ме забравят до сетния ми дъх, до последния удар на сърцето ми. Затова съм им тъй признателна и благодарна, благодаря, благодаря всеки ден, всеки час, всеки миг! Иванка Петрова, 27.V.1973 г., гр. Габрово

РАЙНА КАНАЗИРЕВА 1. СТУДЕНТЪТ ЦИГУЛАР В САЩ Един ден в 1922 година при мене дойде старият Старазогорски адвокат Иван Желязков Сливков и ме запита: „Г-жа, вие сте били последователка на Петър Дънов. Вярно ли е?" „Да, казах, съм." Той каза: „Аз Го познавам добре, с Него бяхме заедно студенти в Америка. Той беше много по-млад, но като българин общувахме всеки ден." Аз се живо заинтересувах от думите му и казах: „Моля ви се, г-н Желязков, разкажете ми нещо от Неговата младост и какво е Вашето мнение за Него?" „Моето мнение, рече той, не е особено добро". Изненадана, аз широко отворих очи и възбудено попитах: „Но защо, моля ви се, кажете ми нещо по-определено за Него? Младежки грешки, поведение." „Нищо подобно, г-жа, той беше смирен, скромен, тих, силен в учението, но ето защо аз не Го харесвах. Той, г-жа, беше красноречив, имаше дар слово и като почнеше да говори нещо, всички студенти млъкваха и го слушаха с внимание и уважение. А знаете ли, г-жа, какво значеше такъв оратор преди 60 години в Америка? Това значи, че Той можеше да стане не милионер, а милиардер, а Той беше беден. Освен това Той свиреше чудесно на цигулка. А знаете ли, какво значеше в Америка преди 60 години това? Това значеше, че Той можеше да стане един от най-богатите хора в Америка. А Той свиреше без пари и беше беден."

ГЕОРГИ СОТИРОВ 1. ЗРИМИ ЧУДЕСА През 1940 година, когато немските войски бяха допуснати в България един съботен ден дойдох на Изгрева с намерение да се видя с Учителя. Посрещна ме една сестра и ми каза, че него ден Учителя не приема. Аз обаче застанах долу до стълбите при салона и очаквах. Като видях, че всички братя и сестри се разотидоха и вече нямаше никой, осмелих се и се качих по стълбите, към стаята на Учителя. Почуках два-три пъти на вратата и вратата сама се отвори. Гледам, пред мене няма никой. След това се досетих, погледнах нагоре към тавана из помещението и гледам Учителя във въздуха, откъм тавана във въздуха се спуска надолу. Казва ми: „Мълчи и не се докосвай до мене". Слезна точно пред мене и ми каза: „Чакай, аз сега ще дойда". Разбрах, че тогава Учителят е бил само с етерното си тяло. Като каза това, влезе в стаята си и след една-две минути се върна и каза: „Сега вече може да питаш, каквото искаш". Преди това ми подаде ръката си, която целунах. В този момент Учителят задържа ръката ми, не я пусна и аз започнах да се вдигам във въздуха. Почувствувах, че съм на около две педи над земята, че нямам почва под себе си. Уплаших се. След това Учителят ми каза: „Не бой се!" и ме потупа по рамото, а аз в това време пак слезнах долу. След това запитах: „Учителю, какво става с майка ми и сестра ми?" А те живееха в гр. Ксанти (Гърция). Безпокоях се за тях, понеже тъкмо тогава бяха заминали нататък германските войски. Учителят ми отговори: „Майка ти и всички са добре, немците минаха от там, без да гръмне пушка. Даже те си имат и жито". Почудих се, от къде моите хора имат жито, когато нито ниви имаме, нито произвеждаме жито. След като минаха няколко месеца, отвориха се границите, а мен по служба ме изпратиха в инспекцията на труда в Ксанти. Тогава се научих, че при отстъплението на гърците от Ксанти, населението разбило складовете и както другите и майка ми с зет ми вземали няколко чувала жито и го складирали на тавана. И аз съм ял от това жито, докато бях там. Тогава обаче разбрах, че Учителят от София го видя и ми каза.

ПАНЮ БАЛДЪРОВ На 12.VII.1987 г. в Айтос на градината брат Паню от Пловдив разказа един случай, който бил разказал брат Боев 1. ПЪТУВАНЕ ДО ЦАРИГРАД Брат Тодор Стоименов работел в Бургас в БНБ. От някакво предприятие поканили брат Стоименов да отиде на една екскурзия до Цариград, която била организирана от предприятието. Брат Стоименов много искал да иде на екскурзията и помолил директора на Банката да го пусне да иде на екскурзията. И наистина екскурзията се състояла, всички се качили на парахода и той потеглил с пътниците. Но какво станало. Като пристигнали в Цариград, а там се била появила болестта холера и по тая причина била обявена карантина за 40 дена. По това време Тодор Стоименов бил излязъл извън парахода на разходка - без пари и без паспорт и попаднал в блокадата. Не могъл да се върне на парахода. Брат Стоименов в тоя момент се досетил да отправи молба към Учителя. Станало тъй, че брат Стоименов се срещнал с един българин, който след като разбрал, че брат Стоименов трябва да се върне в България, му купил билет. Това било добре дошло. Тодор Стоименов се качил на влака и влязъл в едно първокласно купе. Дотук всичко било минало много добре, но без документи какво ще прави? Нещо го стягало. Отново отправил молитва към Учителя. Влака тръгнал... По едно време минал кондуктор. Отворил вратата, погледнал, застанал мирно, поздравил и продължил. Брат Стоименов се учудил какво става и си рекъл, това мина, но нали ще минат митничарите, те ще бъдат няколко, как ще бъде? Не след дълго минават и те. Спрели на вратата, застанали мирно, поздравили и отминали. Брат Стоименов не можел да си обясни как ставали тия работи, но фактът бил налице. Преминали границата и като отишъл в София се запътил направо при Учителя, да Му разкаже случилото се с него. А какво било учудването му, когато Учителят го посрещнал на вратата с думите: „Тодорчо, как мина пътуването?"

КОЛЮ ЙОРДАНОВ 1. ДЪЛГИТЕ ПРЪСТИ Брат Колю Йорданов е роден в с. Косарка, Дряновско сега Велико Търново. Учил е в Търново първоначално, а след това е завършил средно техническо училище в Габрово. Там работил в Габрово в един завод като електротехник. 1928 г. служил 18 месеца като доброволец в София със заплата. През 1930 г. се запознал с един човек, който от своя страна познавал семейство Калпакчиеви и други някои наши братя. По такъв начин влязъл във връзка с Братството. Между нашите хора, с които се запознал имало много културни хора с висше образование. Той виждал как работят те. Брат Илия Узунов му подарил една цигулка и той започнал от тогава да взема уроци по цигулка. Брат Колю научил много песни По онова време и брат Калудов бил в София, Като го гледал така брат Калудов, че има доста дълги пръсти му предложил да се учи на контрабас. Но едва започнал да свири, свирил около месец и го взели доброволец отново. Тогава той дал инструмента на друг брат. После започнал да пише резюзмета. Купил си циклостилна машина за 2000 лв, и отделно пишеща машина. Резюметата ги пращал на 300 адреса според списъка, който му дал брат Боев. Започнали да му изпращат пари от провинцията и по такъв начин той изплатил циклостилната машина от тия средства. Дългите пръсти са за строго определена работа.

ИВАН СЕЧАНОВ ИЗКУСИТЕЛЯТ НА ЗЛОТО И НАЙ-МАЛКОТО ДОБРО Роден съм в гр, Самоков и като млад дойдох на Изгрева. Заселих се през 1929 - 1930 г. Познавах и разпознавах добре гъбите, берях ги по Витоша и ги продавах на пазара. Братството всеки четвъртък излизаше на екскурзия на Витоша. Аз също излизах и ако беше сезона на гъбите аз използувах случая и си пълнех торбата с гъби. Набраните гъби ги продавах на пазара. Приятелите също обичаха гъбите. Но те много не разбираха от гъби. Веднъж както се хранехме в трапезарията стана въпрос да се направи гозба от гъби. Тогава Учителят каза строго: „Когато дежурните искат да сготвят гъби няма да вземат от другиго освен от брат Иван Сечанов. Той познава гъбите много добре. Само от него ще купувате". Тези думи на Учителя бяха убедителни за мнозина и аз вече можех да продавам гъбите на братята и сестрите и така си изкарвах прехраната. След много години аз написах книга за гъбите. Това, което каза Учителят за мен се сбъдна. Книга се пише от този, който разбира. При един разговор с Учителя Той ми каза, че аз идвам от Индия, че там съм бил като факир и някой ме е убил, поради което тук съм се преродил. Самият ми вид бе като на индус. Бях черноок, мургав, слаб, подвижен и дребен. Аз имах квартира до Бертоли, до линията в една барака. Но за известно време си бях построил палатка до къщата на сестра Балтова, която се намираше близо до големия салон, в който Учителят изнасяше беседите си. Причината, която ме накара да изляза на палатка беше, че ми бяха дошли четирима души приятели студенти, на които отстъпих стаята си. Това беше месец май 1936 г. Това излизане на палатка ми даде възможност да бъда очевидец на побоя, който нанесоха на Учителя. Понеже се занимавам с гъбарство бях ходил много през деня по Витоша и бях се уморил, та като се върнах по обед на Изгрева, то, затова легнах да почина в палатката. Бях дори задрямал. По едно време чувам силни викове на жени. Скачам веднага и поглеждам от къде идват виковете. Те идеха откъм салона. Аз изтичах да видя какво става. Виковете бяха на три сестри - Веса Козарева, Димитринка Захариева и Маргарита Мечева. Двама високи и силни, едри мъже се бяха нахвърлили върху Учителя, който беше облечен в бял костюм и удряха с железни боксове. На мен така ми се видя. А тези боксове тогава се продаваха по сергиите на пазаря и представляваха един пръстен, на който имаше някаква фигура, хем да се вижда фигурата, хем да е изпъкнала, че като удряш с нея да представлява твърд предмет. На мен ми се стори, че Учителят Го удряха с такива железни боксове. От главата и лицето на Учителя течеше кръв по белия костюм. Аз от смущение не знаех какво да предприема. Аз съм дребен на ръст и не бях в състояние да се бия с тия яки мъже. Не ще и съмнение, те искаха да Го убият. Поради силните викове на сестрите, вероятно тия двама мъже се уплашиха и прескочиха през прозореца на салона навън. Аз, който бях влезнал в салона през вратата и видях целия побой, то можах също да прескоча също през прозореца и изтичах след тях, за да ги проследя. Наблизо до къщата на Балтова ги чакала кола, на която те се качиха. Благодарение, че изтичах след тях аз успях да видя номера на колата. Той беше 1010. След това дойде брат Любомир Лулчев, на когото разказах всичко и му предадох номера на колата. Той слезе веднага в града и съобщи в полицията. Побойниците по номера на колата бяха открити някъде към Пловдив. На другия ден двамата нападатели-побойници дойдоха да се извинят на господин Дънов. Кой ги беше изпратил, за да Му искат прошка, не зная. Но аз бях там, когато чух думите на Учителя: „Аз ви прощавам, но какво ще ви правя полицията, това е нейна работа". Ние сме около Учителя няколко братя, и сестри. И една сестра възкликна: „Ама как така, Учителю?" Учителят я изгледа, после се обърна към побойниците Си и каза: „Аз ви прощавам, но молете се Бог да ви прости, защото окултният закон не прощава, защото когато е нарушен, идва редът на Божията Правда, която възстановява нарушения Божи закон". Ние въздъхнахме, но тези думи на Учителя останаха като неразгадани ребуси за нас. Учителят им прощаваше, защото знаеше, че са човеци от човешка плът и че други сили бяха влезнали в тях и ги ръководеха. Той опрощаваше на човеците. А тези сили, които ги доведоха на Изгрева и чрез които се извърши побоя върху Учителя, това бяха сили, които бяха нарушили Божия закон. За тези сили нямаше прошка. Те бяха нарушили Божия закон. И само Божията Правда можеше да възстанови това равновесие. Минаха години и ние видяхме как тази Божия Правда действуваше чрез бичът Божий, който бе даден в ръцете на комунистите, които дойдоха след 9 септември 1944 г. и възстановиха новата власт, която просъществува 45 години. Двамата побойника отначало видели Йордан-шофьора и го попитали за Учителя. По това време той е бил в салона и той го показал. То не е знаел за какво го търсят. Разказваха някои, че Учителят е окървавен от разрязаната ръка на един от побойниците, който е счупил нарочно с юмрук стъклото, за да може да отвори отвътре вратата на приемната стая. Това е вярно, но за приемната стая. Но тук в салона те Го биеха с боксове по лицето и устата на Учителя беше разкървавена и Му бяха счупени няколко зъба. Та Неговата собствена кръв течеше по белия My костюм. Ex, имаше и малко кръв от ръката на побойника. Първоначално мислих, че това са обикновени побойници и хулигани. Но по-късно разбрах, че това са наемни убийци. Целта е била Учителят да бъде ликвидиран. Това го научих от мой личен приятел и студент Кочо Овчаров, който после избяга в Америка по политически причини. Кочо Овчаров, който ме предупреди, работеше в цензурата по печата. Той ми каза: „Тебе те смятат, че си поставен с тази палатка на пост пред сградата, гдето живее Дънов, за да следиш какви хора отиват при Него. Махни се от тука, защото могат да те ликвидират цанковистите". От него разбрах, че побойниците са изпратени от Александър Цанков. Предупреди ме да се махна от палатката, която съм построил, защото ме смятат за дъновист поставен за охрана на г-н Дънов. Аз разбира се не бях поставен на пост, нито имах желание да следя някого. Но така се случи, че случаят избра именно мен да построя палатка и чрез нея да бъда очевидец на побоя. И аз бях очевидец и ви разказвам точно това. Моят приятел - Кочо Овчаров получи след време смъртна присъда след като дойдоха и взеха властта комунистите, но той преди това беше предупреден от някой доброжелател и бе забягнал в Америка. Така както той ме предупреди на времето да се махна от палатката, защото цанковистите взели решение да ме ликвидират, понеже съм бил охрана на Дънов, така също се намери и друг човек, който да го предупреди да побегне от България и да се спаси от явна смърт. Така и направи. Та видях и един окултен закон как работи и чрез една палатка. Сложиш палатка случайно, станеш очевидец случайно на една истина, защото Небето те е избрало да бъдеш на тоя пост. Свършиш си добре работата, после Небето намира друг, чрез когото те предупреждава и ти разтуряш палатката и се скриваш на скришно място и побягваш от погледите на убийците. Ама този, който те е предупредил и спасил той също си е опъна шатра в някоя държавна служба и стои там на някакъв пост като цензор по печата. Тогава идват други, които го предупреждават и спасяват, понеже е направил някакво добро някому и му е спасил живота. А цялата развръзка идва до своя край като Кочо се оженва за една моя съученичка от прогимназията, а той като забягна в Америка доживя до старост и умря от естествена смърт. Та такива са човешките съдби. Едни нарушават закона, а други ги изпълняват. А изпълняват го онези, които имат власт не само от Кесаря, не имат и разрешение от Небето. Важно е Небесната власт на Силите Господни. Аз се заселих на Изгрева през 1929/1930 г. Имаше няколко бараки, салон и ниви наоколо. Живях дълго и си изкарвах прехраната с гъбарство. Берял диви гъби, продавах ги в прясно състояние или ги сушех. Познаваха ме всички веднъж един ме запита: „Как ще докажеш, че твоите гъби не са отровни? Показах му, че имам книга написана за гъбите и то е едно много хубаво ръководство. Човек като чете ще разбере кои гъби са отровни и кои гъби са ядливи. А този човек ме запита: „Ами ако е направена печатна грешка в книгата и отровната гъба е написана, че е ядлива? Какво става тогава?" Гледам го и се чудя какво да му отговоря. По едно време думите сами ми дойдоха в устата „Ако трябва да ти дойде премеждие, то ще ти дойде. Но моли се на Бога да протегне своята ръка и да ти отмени премеждието!" Онзи мига и премигва и нищо не разбира. Накрая му казвам: „Човек предполага, а Бог разполага със съдбините на света и със съдбите на човека." Тогава този човек реши, че може да си купи от мене гъби. Казах му как да ги сготви. На следващия ден мина отново и ми каза: „Идвам да ти кажа и да ти се обадя, че съм жив и здрав и че нищо не ми стана от твоите гъби". Той се смее и аз се усмихвам. Разделихме се като приятели. Тази история ви разказвам, защото живях дълги години и си изкарвах хляба с ядливи гъби, а наоколо около мен растяха и съблазняваха със своята украса Изкусителят на отровата. Този Изкусител на отровата е един. Има го и в човешките общества, има го и в растителния свят, има го и в животинския свят. Това беше проекция на голямото Зло на земята. Затова Учителят бе казал: „Не се борете със злото! Ти злото не можеш да го победиш, но можеш да го замениш с най- малкото добро!" Ето това е финалът на моят разказ. Най-малкото добро направено на земята от човека е неговият Висок идеал за общение с Бога. Записала Марийка Марашлиева

ОЛГА БАЙРАМОВА 1. КЕМАЛ АТАТЮРК С Олга Байрамова се виждахме често, понеже тя беше съседка на брат Петър Филипов и живееше точно срещу Савата от Мърчаево, а аз ходех почти всеки ден при брат Петър. Понякога тя идваше при него в градината и двамата сядаха на пейката и разговаряха. Съпругът й Дочо бил художник, но вече починал. Тя има родствена връзка със семейство Камбурови, със стария Стефан Камбуров, който е бил печатар. Бащата на Олга е бивш офицер и добър познайник на Петър Димков. Братът на съпруга й Дочо се наричал Желю. Той бил много добър човек и тя обичала да разговаря с него, когато им идвал на гости в София. Желю живеел обаче в Нова Загора. Веднъж той й разказал едно свое преживяване. Същият Желю Байрамов бил офицер на турската граница преди години. Но едно време границата не е била охранявана както сега. Та когато Желю бил на границата един път, един турски офицер тичешком преминал през границата и дошъл в палатката им като ги помолил да го крият. Той казал, че е революционер и че е ранен. С него имало и друг турчин, който бил обикновен войник. Офицерите скрили и двамата и помогнали на турчина-революционер да оздравее и след като последният бил вече добре, двамата се прехвърлили в Турция. Междувременно били дошли от заставата да питат за тях, но българските офицери казали, че не са виждали никого. Укрили го под леглото в палатката. Турският офицер, когото българите укрили преди да се прехвърли със своя войник границата бил запитал за името на Желю Байрамов, който бил в случая човекът, който поел отговорността за укриването на двамата турци и го запомнил, както и адресът му. Минало доста време от тогава. Желю се прибрал в дома си и дори забравил случая на турската граница, но по едно време извикали Желю Байрамов в турската легация в Бургас. Той се учудил, за какво могат да го викат, но все пак отишъл. Турският консул го поздравил и между другото запитал дали познава човекът, чийто портрет бил закачен на стената. Желю се вгледал в лицето на портрета и познал турския офицер, когото бил укрил и лекувал на турската граница. А той се оказал Кемал Ататюрк. И така Желю Байрамов бил поканен от Кемал Ататюрк да му отиде на гости в Цариград. Разбира се, как може да се откаже такава любезна покана. Заминал Желю за Цариград. Там бил посрещнат с най-големи почести. Дали му човек и кола на разположение, с които да се разходи, където иска: Кемал Ататюрк му казал: „Можеш да идеш, където искаш в Турция и да седиш колкото искаш!" Разходил се Желю, обиколил цяла Турция, гледал, но като минали шест месеца се върнал в Цариград и казал на Кемал, че му е мъчно за родината му и че иска да си върви в България. Сбогували се и Желю си заминал. Така той ходил няколко пъти в Турция на гости на своя познат от Цариград.

6. ПРЕЖИВЕЛИЦИ Брат Паню казвал, че при постенето 3 - 4 дена човек се сражавал с войници, 7 - 8 дена се сражавал с подофицери и т. н. 35 - 37 дена идвали генералите и казвали: „Изкривете му устата, ръцете, краката" - това били разни изкусители. С един приятел брат Паню си дали обещание, който си замине по-рано да се обади на другия. Минало време и приятелят му си заминал пръв. Един ден се обадил на Паню и му казал: „Паню, не е тъй както си го мислехме на земята". Учителят давал упражнения на брат Паню в най-голямата виелица през зимата да излиза на един връх Бакаджиците в Странджа планина до водораздела. Тогава имало много вълци. На Паню му се подкосявали краката от страх като ги чувал как вият. Като се изкачил на върха му светнало, станало му горещо, паднал на колене за молитва и благодарност към Небето. Брат Паню ходел по гробищата в 12 часа нощем и слушал как стенели починалите, което било като урок - да се учи. Обикалял в града в 12 ч. нощем в Ямбол и правел молитви с брат Христо Каратлиев. Веднъж го извикали в милицията и го питали: „Ти като говориш за Бога, познаваш ли Го?" А той им отговорил: „Вие като говорите за Ленин, познавате ли го?" Те го изпратили в мазето да постои няколко дни за поумняване. Брат Паню говорил с един агроном веднъж и между другото го запитал: „Ти като агроном и си чел много, знаеш ли кога расте житото?" Агронома отговорил, че не знае. А брат Паню бил направил опит като сложил една пръчка в земята и наблизо един фенер. По такъв начин следял през деня и нощта кога расте класа. Указало се, че житото растяло сутрин рано. Някой си човек бил заложил къщата си, но станало тъй, че добитъка му умира и той не може да изплати полицата и да даде парите. Брат Паню имал 2000 лв. Извикал човека, отишли в банката? брат Паню дал 2000 лв. и така спасил човека от разорение. Веднъж пътувал пеш от село до Ямбол. Минала една кола и профучала край него. Брат Паню съсредоточил мисълта си и след малко колата спряла. Той настигнал колата. Момчето, което шофирало било отворило капака и търсело причината, поради която била спряла колата. Брат Паню като погледнал, посочил едно болтче. Момчето бутнало болтчето. „Я запали сега", казал Паню. Моторът се запалил, момчето поканило Паню да се качи и тръгнали. В Ямбол искали да продадат салона. Брат Паню продава къщата си в село Калчево и отива в Ямбол да живее в горната стая. Долу живеела старата собственица. Брат Паню веднъж насочил мисълта си към нея и тя посреднощ идва и почуква на вратата му. Той отворил вратата, а тя попитала: „Паню, защо ме викаш?" „А, рекъл той, няма такова нещо." Проверка за силна мисъл. В село го били избрали да бъде в комисията за раздаване на помощи. От комисията искали да дадат най-напред на него, но той отказал. Той рекъл: „Най-напред ще дадем на бедните, а пък най- накрая, ако остане на нас". Членовете на комисията не били доволни от неговото предложение. Брат Кольо ми разказа тия случки, когато бях през лятото на Зекирица на палатка 1988 г. и допълни още следното: Брат Кольо бил на Рила, а брат Паню бил вече много възрастен и Кольо мислел за него, за брат Паню. Тогава дошла някаква жена от техния край и казала на Кольо, че брат Паню е болен и иска Кольо да отиде, да се видят с него. Брат Кольо слязъл при Паню, видели се, казал каквото искал да му предаде и после Кольо пак се качил на езерата. Така се разделили. Преди да почине жена му Минка, Паню й дал пари да се поразходи. Като се завърнала, Минка починала след 24 часа. Но вижда това, което е трябвало да види. Като починала жена му Минка, Паню се молил дълго за нея и денем и нощем. След време тя на три пъти му се явила. Първият път в мъгла, а втория по-ясно в ъгъла на стаята. Връзката им продължавала, но чрез други измерения. Забележка Аз лично се познавах с брат Паню, но тия случки не ги знаех. Той идва 1946 г., ако се не лъжа с групата на брат Влайчо в Русе, но по-късно, когато се видяхме той ми казваше някои подробности по отношение на постенето и че той е постил 40 дена и как го е преживял и т. н. Записала Марийка Марашлиева

ПАНЮ СЛАВОВ от с. Метериз-Калчево 1. НЕ СЕ ДАВА Брат Паню е родом от с. Челник, Ямболско, но по-късно отива в с. Калчево. Роден е в 1892 г. и сега ще навърши 96 години. Роден е на същата дата и месец с Влайчо Жечев, известен като ясновидец в южна България и приятел на брат Паню. Родителите му са били земеделци. Родителите му починали рано и той останал сирак още на 7 - 8 години. Останал съвсем сам и понеже много страдал той мислел често да се самоубие или да се хвърли в Тунджа, но чул един глас, който му казал да се върне и да не се дави. Върнал се той и още макар и малък се условил чирак при един ковач. Помагал той на ковача пък ходил и на кладенеца за вода. На кладенеца като отивал хората му казвали: „Ти помагаш на жената на ковача". После почнал на нивата да ходи с ковача, тогава пък ризата му оставала неопрана. Ковачът му казал, ще кажеш на жена ми това от тебе зависи да ти опира ризата. Паню разбрал, че не трябва да слуша какво му говорят хората, но че трябва и на ковача и на жена му да помага. Така преживял той някое време докато възмъжал и се оженил. Но първата му жена и детенцето му умрели още съвсем рано. Оженил се повторно. Втората му жена родила, но детенцето се разболяло. Изобщо не му вървяло на Паню. По това време се запознал с Учителя и новите идеи. Отишъл той при Учителя са се посъветва с Него. Учителят му казал: „Ти не си дошъл да раждаш деца! "

ДОНКА ИЛИЕВА 1. С КРОСНО НА СЪБОР Коя година сме дошли на Изгрева? През 1928 г. когато събора го забраниха. През 1926 и 1927 г. сме идвали в София на събор, но сме се връщали. През 1928 г. вече се преселихме окончателно. Тогава съборът не се състоя. Ляпчев беше на власт и под влияние на поповете забраниха събора. Ние тогава пътувахме с още други хора от нашия край от Стара Загора, Карнобат и други. По това време ни даваха от полицията картончета, нещо като открит лист за София за събора. Но като слизаме от влака започват да ни преглеждат. Питат: „Имате ли картончета?" „Имаме." „Хайде назад." Който има картонче го връщат обратно, защото знаят, че идват за събора. А пък аз нали идвам от село, където бях останала с децата, там бях при майка си и баща си в с. Козаре, Карнобатско. Мъжът ми беше в София на работа в строителството. Аз съм се нагърбила с неща както е на село нося си кроено и други неща да тъчем. Реших, че ще ми потрябват както имаше на Изгрева едни Тилкови, които тъчеха платове. И така нося и други домашни работи, а те искат да ме връщат, а аз викам: „Ами, че ние тука живеем. Ето нося си работи домашни". Така те ме пуснаха. Взехме си един файтон с брат Желю Ганев, брат ми и аз. Заради нас и те дойдоха на Изгрева. Георги, мъжът ми ни посрещна и така успяхме да дойдем за събора. В беседата си дори Учителят споменава за забраната. Но които успяха да дойдат присъствуваха. Иначе отвън имаше войници-кордон и не пущаха идващите за събора. Които бяхме отвътре си направихме събора мълчешката. Салон имаше тогава, но той още не беше довършен. Нямаше стъкла на прозорците. Долу, малката стаичка на Учителя беше построена. През 1925 г. Учителят държа беседата „Малкият стрък" на Мусала, където сега е хижата, на 13 юли 1925 г. Тогава Учителят бил изправен, вдигнал бастуна си и казал на всички да минат един по един под бастуна му. Времето било лошо, непрекъснато валяло дъжд и суграшица, но никой не се разболял и всички се върнали живи и здрави. От 23 август до 29 август 1925 г. съборът бе в Търново. През 1926 г. съборът се е състоял свободно от 22 до 29 август, но не е имало много хора, защото още не е било уредено на Изгрева. Той се е състоял на поляната. Имало е само приемна направена от четири колони, стени от пръти облепени с хартия, но с покрив. Учителят държи Слово на гола поляна. После ходихме една група от провинцията без Учителя на Черни връх. На Изгрева Симеонов имаше палатка, а Епитропов барака. Те ръководеха. Войници охраняваха братството от родозащитниците, които искаха да разтурят събора. Учителят спомена за тях на 22.08.1926 г. Ще цитираме от „Свещеният огън" - съборни беседи от 1926 г. „Сега разбрахте ли какво иска да ви каже Господ със задачата, която ви даде тази сутрин? Войниците, които ви вардеха отвън, нали и те, като вас са хора? И те са ваши братя, и те имат глави, ръце, крака, пръсти като вас, и те вярват в Бога, и в тях Бог живее и се проявява. Защо дойдоха тогава? Казаха им: идете да вардите онези хора там! И те дойдоха, подчиниха са на тази заповед. Когато обаче на вас дадат такава заповед, да отидете някъде, вие питате: защо трябва да направим това? Вие постъпвате философски. Първо искате да се научите, какво трябва да правите и после да действувате. Както виждате, тези хора дойдоха без разсъждение и си изпълниха задачата. Ето защо аз ви казвам, че на първо място за всинца ви най-важно е послушанието. Аз зная, че при тази среща волята на всички ваши заминали братя, както и волята на Бога е да живеете добре, разумно." (стр. 7) „Тази сутрин, за пример, ви заобиколиха войници. Какво направихте вие? - Всички заедно направихте една колективна молитва, и ви се отговори - освободиха ви. Красиво, хубаво е това нещо. То трябва да ви послужи като импулс в живота, да знаете как да постъпвате. Това са методи, които трябва да усвоите. На вас предстои да усвоите изкуството да се справяте с духовете, да ги разбирате. Аз не ви подмамвам с това, защото трябва да знаете, че сила и знание се дава само на разумния човек." (стр. 33) През 1927 г. Съборът бе свободен и организиран. След събора направихме екскурзия до връх Мусала с два автобуса. Нашият закъсня поради катастрофа с принц Кирил. Учителят ни чакаше в Чам Курия. Като се събрахме всички дойде принц Кирил да се извини за катастрофата. Тя била станала поради пиянство на някого от компанията му. Тогава на една сестра от Стара Загора били откъснати два пръста. Към 5 - 6 часа вечерта тръгнахме за Мусала. Една група беше тръгнала с Учителя по-напред и стигна по-рано. Останалите пристигнахме късно вечерта, като по пътя ни валя дъжд и сняг. Прекарахме нощта край огъня. Тогава вечерта дойде сестра генерал Стоянова, която бе придворна дама. Тя покани Учителят с някои от групата да отидат и прекарат нощта в дървената хижа. Царят бил в хижата. Така, че Учителят с част от групата пренощува в хижата. През това време имаше дъжд, сняг, студ и вятър, а аз бях обута с гуменки. Тръгнахме за Мусала. Учителят беше в средата на групата, като наближихме върха, се разделихме на малки групички, които отиваха на върха, правеха си молитва и слизаха веднага. През 1928 г. съборът беше забранен. Понеже бяха раздадени в провинцията картончета от полицията, на гарата проверяваха и които имаха картончета ги връщаха обратно. Тия, които бяхме на Изгрева на 19 август направихме събор без Учителя. Тогава брат Симеон Симеонов организира една екскурзия до езерата без Учителя. Той беше ходил преди това с жена си, която рисувала там. Бяхме 12 души. Три сестри и девет братя. На отиване минахме през хижа „Скакавица", където пренощувахме един ден. От там през деня излязохме на петото езеро, после пренощувахме край огнището на 2-рото езеро четири вечери. За мен тази екскурзия беше като отиване в един прекрасен свят. На връщане минахме през Самоков. Участвуваха Ветка и Симеон Симеонови, Димитринка Атанасова, Атанас Стефов, Тодор Стоименов, брат Касабов от Стара Загора и брат Слави (американеца) пак от Стара Загора, Христо-брадата, моя милост и брат ми Никола Танев, Желю Ганев. Бележки на редактора. Властите забраняват събора през 1928 г., който ежегодно става от 19 - 25 август. Онези, които са дошли на гарата от провинцията с влака били връщани обратно. На софиянци също не е било разрешено да се качат горе на Изгрева. Имало е охрана и блокада от полицията. Учителят не е бил на Изгрева, но дошъл след 3 дни, когато вдигнали блокадата и с изгревяни продължили своята работа. Лекциите са протичали редовно в сряда за общия клас, в петък за специалния клас, а в неделя не е имало беседи, понеже те са предназначени за гражданството и за учениците от града. Блокадата на Изгрева не позволила пристигането им. Затова неделната беседа е преустановена. На 19 август 1928 г. няма съборни беседи, защото Учителят бил в града, Изгревът бил блокиран с войска. На 22 август 1928 г. в сряда в общия окултен клас Учителят дава лекцията „Ключът на живота", която е поместена в отделна книжка като съборна беседа от 1928 г., напечатана същата година. Същата беседа е отпечатана в томчето от Общия окултен клас. „Ключът на живота" VIII г. (1928 - 1929), том I, стр. - 1 - 53. На стр. 52 четем за онези, които не са могли да дойдат на събора на Изгрева поради възбрана: „Сега вие ще кажете; добре щеше да е, ако бяха тук всички братя и сестри от провинцията! Казвам: всички са тук. Защо? - Защото всеки брат или сестра от физическия свят, които са записани горе в Бялото Братство, имат по двама делегати, които ги представляват - един в Божествения свят, и един в ангелския свят. Тъй, щото, ако тук бяха дошли 1000 души, същност те са 3000 мощни юнаци! - 1000 души във физическия свят, 1000 - в ангелския свят и 1000 - в Божествения свят. Силата не е във вас, които сте на физическия свят, но в тия 3000 души, събрани заедно, те са, които работят, а не само хората на физическия свят. Знаете ли, какво могат да направят тия помощници отгоре? Те ще свършат работата на Бога. Той работи чрез тях." (стр. 51) Следващата беседа на общия окултен клас е на 29.VIII.1929 г. под надслов „Ограничаване и освобождаване" от стр. 54 - 80 на същото томче. На 24.VIII.1928 г. в петък пред Младежкия окултен клас Учителят изнася лекцията „Дейност и почивка" отпечатани в „Божествените условия", год. III, (1928 - 1929), том I. Работата на Школата продължава. Съборът не се е състоял. От 8 юли до 10 юли в София се е състоял VI Младежки събор, чийто лекции са публикувани в томчето „Закон за единство и общност", София, 1928 г. Младежкият събор завършва с екскурзия на Мусала, където на 18 юли Учителят държи беседата в сряда „Добри и лоши условия". Ученикът трябва да знае как да работи при благоприятни и неблагоприятни условия. Забраната на събора от властите през 1928 г. на Изгрева не е попречило на Учителя да произнася и дава Словото си на Изгрева.

ЙОРДАН ГЕОРГИЕВ БОБЕВ БЪДЕТЕ УМНИ КАТО ЗМИИТЕ И НЕЗЛОБЛИВИ КАТО ГЪЛЪБИТЕ Роден съм в село Посадино, Поповско на 27 юли 1906 г. Работил съм най-различна работа по селата - орал съм, сеял съм, копал съм, бил съм и овчар. Всичко, което се работеше на село съм го вършил и аз. В София когато дойдох пожелах да стана шофьор. Харесаха ми хубавите коли и тази професия да седиш, а колата да си върви сама. На село съм карал конски каруци и волски каруци, ама като видях леката кола, реших, че това е моята професия. Добре, но нямах завършен трети прогимназиален клас. Без такова образование не можеше да учиш за шофьор нито да получиш разрешение да шофираш кола. Тогава научих, че един свещеник на име Михайлов подготвяше за изпити. Той беше срещу съдебната палата на площад „Св. Неделя". Аз отидох при него. Той ме подготви и така успях да си взема диплом за завършено прогимназиално образование. След като имах този ценз, аз се подготвих и се явих на кандидат-шофьорски изпити и така получих шофьорска книжка. Като шофьор работих на много места и накрая постъпих като личен шофьор на биолога Методий Попов. А Методий Попов беше приятел с главореза Александър Цанков. Цанков като ходеше на екскурзия на Витоша след него вървеше една полицейска кучка, а от двете му страни вървяха по един агент от полицията. Тъй го пазеха. Той бе онзи, който управляваше България след като военните свалиха чрез преврат Александър Стамболийски и го убиха. Следващите месеци и години бяха избити много земеделци и комунисти. Затова сега Цанков вървеше с охрана и с полицейско куче. Методий Попов имаше американска кола. Тя беше друг модел, беше по-друга от обикновените коли. Отгоре имаше нещо като кубе. Отстрани нямаше стъкла, а нещо като слюда, която се навиваше отстрана на колата. А когато се отвори вратата на колата отиваше прозореца горе в кубето. Методий Попов беше женен за германка. Като семеен шофьор аз я возех с колата на Витоша до там, докъдето имаше път. Возех я да пазарува с колата и после я връщах у дома. Така че аз знаех за живота на Методий Попов както и за живота на неговия приятел Александър Цанков, наречен още главореза. Имаше един лаборант по същото време при Методий Попов във факултета му. Казваше се Цочо Диков. Кой знае защо, но веднъж яко се скарахме с него. Аз бях подочул и знаех, че той е дъновист. В караницата му казах: „Абе защо заблуждавате хората, защо заблуждавате човечеството с тая дъновистка религия. Хората не могат да се отърват от такива като вас". Той ме изгледа ужасено, но нищо не ми каза. Но аз се заканих и си казах: „Аз ще отида да проверя да видя какво правят тия дъновисти". Изпълних обещанието и заканата си. И като отидох един неделен ден, седнах точно срещу r-н Дънов в салона. И като започна той да говори на слушателите, аз станах изтъпанчих се в салона и пред всички казах: „Сега той с каква лъжица яде, с каквато и вие ли ядете, с такава ли той яде?" Всички замръзнаха. Аз исках да кажа, че туй не ми харесва, че един говори, а другите всички слушат най-смирено с отворени очи и зяпнали уста. Всички се умълчаха, а Петър Дънов каза тихо като че ли му се плачеше: „То човек не може да разбере всичко отведнъж". А брат Любомир Лулчев ме дръпна за ръката и ми каза: „Седни. Аз после ще ти кажа всичко, пък, ако не мога и не разбираш ще те доведа Той да ти каже". Аз тогава не познавах никого. Но след тези думи аз се укротих и седнах. Като свърши беседата Лулчев ме заведе у тях вкъщи. Говори ми дълго и накрая ми извади и ми даде една книга - беседа от Петър Дънов. Аз пък извадих една монета от 100 лв. и му я подадох. Това бяха сребърни монети. Лулчев каза: „Няма нужда!" Като каза така у мене стана един обрат. Нещо се преобърна в мене и ме постави на крака. Така аз си отидох с книгата у дома. Това ми подействува много силно. Започнах да чета книгата и не мина известно време и аз започнах да разбирам, че това не е учение, което заблуждава, а напротив, то ориентира хората много правилно. По-късно напуснах Методий Попов и дойдох да живея на Изгрева. Петър Дънов беше вече за мене Учител, а дъновистите бяха за мене братя и сестри. Аз разбрах, че по-добри методи за повдигане на човека от тия на Учителя няма по света. На Изгрева си построих барака, но после я изградих, направих къща, в която после живееше брат ми Димитър Бобев със семейството си. Така аз дълго време съм обикалял край Изгрева, но не съм обръщал внимание да видя кои живеят там и къде живеят, а знаех за тях по онова, което се говореше за тях в града, за дъновистите. Така че първия дъновист, когото срещнах беше Цочо Диков и докато не се скарах с него не можа да ми се отвори път към бараките на Изгрева. Ето виждате ли как по някой път работи Небето? Е, какво ще кажете за тази поговорка: „Всяко зло за добро!" Та аз така дойдох на Изгрева чрез тази народна мъдрост. По-късно работех при един предприемач и карах една товарна кола за пясък и баластра. Тогава по шосето край гората имаше агенти на общината, които събираха такса на тия, които преминават натоварени с пясък и баластра. По онова време ходихме на екскурзия на Витоша в местността „Присоя", а на връщане приятелите слизаха по двама, по трима. Веднъж аз останах с Учителя сам като вървим надолу заедно Го запитах: „Абе, Учителю, ами змиите да ги не бием ли?" Запитах Го така, защото него ден там при едни скали бяха излезнали няколко змии да се пекат на слънце. Аз исках да ги утрепам, но приятелите ме спряха. Казаха ми, че не трябва да се убиват животните. За тях бяха животни, а за мен бяха змии. Толкова съм разбирал тогава. А тогава се говореше за вегетарианство, за милосърдие, за братство и общ комунален живот. Това беше всичко за мен разбрано, но за змиите аз имах друго становище, защото като те ухапе змия, то тогава умираш. Тя не те пита дали си вегетарианец или месоядец. Тя те вижда, че си човек дошъл при нея, ухапва те и ти заминаваш за онзи свят. Та затова аз запитах така Учителя. А Учителят ме погледна, после вдигна поглед над главата ми като че ли погледна нещо през пространството и през вековете назад и каза: „Абе, то змиите има кой да ги бие". Аз вдигнах рамене и замълчах. Не можах нищо да разбера. А това разбрах по-късно. А кога по-късно? Когато биха Учителя през 1936 г. Ето как стана това: Аз бях на Изгрева пред салона. По едно време от гората излезна една лека кола. Нали аз бях шофьор и това веднага ми направи впечатление. Аз се загледах натам. Двама души слезнаха, дойдоха при мене и ме запитаха къде се намира Дънов. Аз не подозрях нищо и им показах с ръка салона. Единият тръгна напред към салона, а другия носеше пистолет затъкнат на колана. Първият отиде най-напред на вратата на приемната и понеже тя беше заключена, той счупи с юмрук стъклото на прозореца на приемната и част от разбитите стъкла му порязаха ръката, от която потече кръв. Като разбра, че Учителят не е там, той се отправи към салона. А там беше Учителят. Влезна вътре и се нахвърли върху Него и започна да Го удря с юмруците по главата с окървавените си ръце от счупеното стъкло. Аз като разбрах това, единствено, което можах да направя вдигнах един стол над главата си и стоях така до вратата. Бях решил с този стол да ударя някого от двамата по главата. Аз тогава бях много млад, много здрав и як и нямаше да им се дам току-така без кръв. И таман да ги ударя със стола по главата изведнъж забелязвам, че целият съм вцепенен и втвърден и не мога да се помръдна. Като че ли някой ме беше заковал с пирон за земята. Някакви пирони невидими ме бяха заковали във въздуха и не можех да мръдна ръцете си така и други невидими пирони ме бяха заковали за земята. Те, побойниците минаха покрай мене, погледнаха ме как стоя вдървен с вдигнатия стол, усмихнаха се, минаха покрай мене, прекосиха двора и се запътиха към колата. Аз стоя като вдървен дълго време. По едно време идва Стоянчо и ме пита: „Ти защо не ги утрепа с тоя стол? Нали си як и здрав?" А аз без да искам устата ми се отвори и произнесе тези думи: „Абе има то кой да ги бие". Устата ми се затвориха и аз разбрах, че някой друг произнесе тези думи чрез мене. А това бяха същите думи, които Учителят изрече горе на Витоша когато аз Го питах дали можем да бием и трепаме змиите. Ако братята не бяха ме спрели и аз бих утрепал някоя змия горе и ако Учителят не беше ми казал, че други са тия гдето ще трепат змиите, то този стол, гдето го бях издигнал над главата си, нямаше да стои вдървен и вцепенен в ръцете ми, а щеше да бие наляво и надясно и кръв щеше да се лее. Ама Учителят ме спря, защото други са тия, гдето ще бият змиите. Ама ония змии, които хапят и гдето са отровни и от които умират хора. Те, побойниците бяха изпратени от Александър Цанков - онзи главорез, гдето беше избил сума народ. Тогава Александър Цанков искаше да дойде втори път на власт. Цанковистите не бяха малко, но разбраха, че царя не искаше да ги сложи на власт. Да ги сложи като управляващи. Те разбраха, че това е внушение на брат Любомир Лулчев, който беше съветник на царя по политически въпроси. А зад Лулчев те смятаха и виждаха, че Учителят е този, който им проваля плановете. Ето защо бяха решили да нападнат Учителя. За миг около Учителя се събраха много приятели и Той с кърпичката избърсваше кръвта от лицето си. На следващия ден около очите на Учителя имаше синини, а след няколко дена получи пареза на дясната ръка и десен крак, след което Братството замина след няколко дни на Рила, Учителят престоя там четиридесет дни и се върна оздравял от Рила. Няколко минути след побоя всички, които бяха на Изгрева дойдоха, след като научиха новината и заобиколиха Учителя. Дойде и брат Лулчев и като по-оправен разпита и разбра как стоят нещата. Брат Иван Сечанов беше видял и запомнил номера на колата. Лулчев слезна веднага в града и отиде при директора на полицията, който му беше приятел. Чрез колата откриха и шофьора на колата и побойниците. Какво направиха по-нататък аз не знам. Знам само това, че побойниците дойдоха на следващия ден да се извиняват на Учителя. Вероятно и към тях бе приложен съответно онзи съвет на Учителя, който ми даде: „То змиите има кой да ги бие! " Минаха години, дойде 9 септември 1944 г, дойдоха комунистите на власт и тогава ние видяхме кои са онези, които трябваше да бият змиите. И те ги биха и избиха по всички правила. За подробности ще си проучите историята на тези събития. Брат Любомир Лулчев имаше една група младежи. Групата се казваше „Упанишада". Така се пишеше, защото е индуска дума. Ама ние си я казвахме „Опанишада". Някакси по шопски, по народному. Веднъж питам брат Лулчев какво значи „Опанишада", а той ми каза: „Това значи да си опъваш ума, да мислиш". Край брат Лулчев бяхме десетина човека: Йордан Андреев, Димитър Бобев, Йордан Бобев, Петър Арабадживе, Михаил Ангелов, Сошо Берендеев, Стоянчо, Тодор Маринчески, Колю и Веса Йорданови, Елена Андреева, Невена Неделчева, Виктор, Ангел, приятел на Тошо. Та този, който организира опанишадата беше Йордан Андреев. На него му викаха Адютанта. А генералът беше разбира се Лулчев. Та много приказки се изприказаха за тази група. Защото след свършване на беседата на Учителя всички заобикаляха брат Лулчев, който ни разясняваше беседата. Приятелите бяха против тази група, но ние от групата не бяхме съгласни с тях. Веднъж дойде един приятел и ми се скара, че правим група в Братството. Ама аз групата не бях я направил. Друг я беше направил. За доказателство ми приведе думите на Учителя, който като погледнал групата на Лулчев казал: „Това змийско гнездо ще се разтури!" Аз изтръпнах и се уплаших. Защото все около мене се въртеше тази история за змиите. Историята е такава, че змиите не се трепят в Братството, защото има други хора, които са определени да ги бият. След като бе задържан Любомир Лулчев, той бе осъден от народния съд на комунистите и беше убит чрез разстрел. Значи други се явиха да бият и убиват. Та аз разбрах какво значи думата на Учителя. Бяхме на Рила. Цар Борис III беше дошъл на първото езеро и беше се скрил в клековете, там при реката откъдето водата отива в първото езеро. Беше дошъл инкогнито. Изпрати своя приближен Сливен, който му беше верен като сянка, да повика брат Лулчев от лагера на 2 езеро. Лулчев ми нареди да взема чайника и ние двамата отидохме при царя. Там накладохме огън, сварихме вода и брат Лулчев каза: „Сипи му вряла вода да пие!" Аз му сипах, а Лулчев по-късно ми каза: „Сипахме му вряла вода да пие, защото врялата вода е символ на чист живот. А царя няма чист живот. Сипи му вряла вода да му се прочисти стомаха и кръвта и да добие чист живот". Лулчев и царя пиха чай. Ние със Свилен се отдалечихме и те имаха за какво да си говорят. Но него ден Учителят не се срещна с царя. Изобщо Учителят никога не се е срещал с царя. Никога не е говорил Учителят с царя. Когато трябваше да му се предаде нещо изпращаше брат Лулчев. Така стоят нещата. Дойде време царят замина в Германия за среща с Хитлер. Върна се и след няколко дни научихме, че е умрял. От какво е умрял не се разбра. Едни говореха, че е отровен, други, че е задушен с отровен газ като пътувал в самолета и му подали маска уж да диша с кислород. Всякакви приказки чухме. Ама и той си замина. Убиха ли го, не можахме да разберем. Ама нали разказа ми е за змиите и за думите на Учителя гдето каза: „То змиите има кой да ги бие!" То извода оставям за вас. Аз си имам свой извод. За мен думата на Учителя е една. Тя не става на две, та да си взимаш това, което ти изнася и от това, от което имаш нужда. Думата на Учителя е една. Искаш, не искаш, думата на Учителя е една, Защото думата на Учителя е дума на Бога. А думите на Бога не се преполовяват, защото думата на Бога се нарича Слово Божие. А глава на Твоето Слово е Истината. Ето стигнахме до Истината. И аз Йордан-шофьора ви я изказах. А вие, ако сте разумни ще я ползвате, Ако не сте разумни няма да я ползвате. Та змията, онази змия от Библията е символ на изкушението и на грехопадението, което идва чрез изкушението. А чрез изкушението човек слиза на земята и се облича в плът. И от тук започва неговият път като човек. За този човек слизат Великите Учители, за да му посочват пътя. Това те правят със Словото, което изричат. В това Слово е знанието на бъдното човечество. В него се намират символите на едно знание непонятно за човеците. Днес в моят разказ аз разказах част от една символика за предназначението на змиите като Божия твар пълзяща по земята. Разказах ви и за Божията Правда, която възстановява всяка човешка неправда. Живях дълго, видях много неща, но и замълчах много неща. Разказах само онова, което ще ви ползува за времената на Школата на Учителя. Живейте вечно! От мен Йордан-шофьора! Записала Марийка Марашлиева

ЖЕКО ВЪЛКАНОВ 1. ДЯДО ПОП И КАРАКОЛЬОВАТА ДУПКА Роден съм на 17 юни 1915 г. в сл Пешекю по турски, сега село Войводово в Сакар планина на 60 км от Хасково. Имам не само една, но няколко опитности с Учителя, но тази, която ще ви разкажа считам за най-интересна. Това беше през 1919 г. през зимата. Бил съм на пет години тогава. Първият ден имаше голям сняг до колене - 40 - 50 см. След това духна белия вятър - южния и започна бързо да се топи снега. У нас бяха дошли акцизни, които правеха проверка на тютюните, какво качество и количество са, за да ги обложат с акциз. По него време аз имах една ножка, не с металическо, а с дървено сапче както някога ги правеха. Нашата къща беше известна с „Каракольовата дупка". Едно време през турско Каракольо се е криел там. Къщата ни наричаха „Папралия". Тя беше хубава. Над гредите имаше направена плетеница от пръти, после папрат вместо слама или ръженица и отгоре керемидите. Аз бях изпуснал ножчето си в „Каракольовата дупка". Тая дупка беше посред стаята на дълбочина един метър и половина. Това стана когато бяха акцизните у нас. Аз не потърсих тогава ножчето си. На другия ден сутринта реших да потърся ножчето си. Майка ми отиде на една сватба, а дядо лежеше край огнището. Тогава нямаше електрически печки както сега. В огнището горяха дърва и дядо спеше край огнището на топло. Отворих дупката, в която се слизаше с три стъпала. Първото стъпало минах, на второто като стъпих ми стана студено на краката, на третото стъпало водата ми дойде до кръста. Като се стопил снега в дупката се просмукала вода около половин метър пък може и повече да е била. Ако викам, дядо ще ме бие, ще каже какво търся там, да изляза не мога. В това време гледам дядо поп идва срещу мене, хвана ме за ръката и ме измъкна. (Мисля си - дядо поп - расото му не е черно, но бяло. Забравил е да си облече расото и е останал по риза.) И тъй значи, хвана ме и ме извади от водата. И ме спаси. Кой дядо поп? За кого мислите, че се отнася? Аз не познавах още Учителя и мислех, че това е дядо поп. Той ми каза: „Бягай да се стоплиш при дядо си". Стаята имаше две врати, но нямаше прозорец. Аз не можех да разбера от къде е влязъл и откъде е излязъл „дядо поп" - такава беше представата ми в моето детско съзнание. Той имаше брада и бяла риза. Отидох при дядо да се стопля и му казвам: „Отидох да си търся ножчето в „Каракольовата дупка", там го изтървах". „ А как излезе?", ме попита дядо. „Дядо поп ме извади", отговорих аз. Понеже сватбата беше на двеста-триста метра от нас мислех, че дядо поп е дошъл да венчава младоженците. Дядо стана и викна: „Я да видим къде е дядо поп!" Отива, но дядо поп го няма. Вратата затворена, т. е. сложено е дървото, в което е пъхнат един голям гвоздей както бива на село. Значи никой не може да влезе от вънка. Трябваше отвътре да му се отвори. Дядо ми вика: „Защо ме лъжеш? Ти си паднал вътре", а водата тече още от мене. „А на дядо поп кой му отвори? Ти не можеш да му отвориш, как ще те извади от „Каракольовата дупка?" Дядо ми удари един шамар. Не ми вярваше и беше прав за себе си. Нали стаята нямаше прозорец? Тя беше вътрешна и светлина влизаше само през пролуките на дъските на вратата. Като ми удари шамара, на мене ми светна. Той бутна вратата - затворена. Вдигна моята ръка да види докъде стига, не може да стигне. „Защо ме лъжеш?, ми вика. - Искаш ли още да те бия?" Казвам на дядо: „Дядо, не видях бе?" „Ами кого видя?" „Дядо поп видях! " Аз пак се държах за дядо поп. Отидохме вътре, той ме преоблече, изсуши ме на огъня. След около 1/2 или един час идва майка ми и дядо я запита дали е идвал попа на сватбата. „Дядо поп го няма, той заминал за града, отговори майка ми. - Имал работа. Друг път ще венчават булката. Ако се върне довечера, довечера ще я венчава, но май че няма да е днес". Дядо вика: „Знаеш ли, че го бих аз?" „Защо?" Аз започнах да плача тогава нали майка ми е там, имам кураж. Дядо обясни, че съм казал, че дядо поп дошъл и ме извадил от „Каракольовата дупка", понеже съм слязъл да си вадя ножчето, което съм изтървал там. А понеже в хамбарите имаше овес, то и в дупката имаше овес, който плуваше отгоре над водата и не можеше да се разбере, че има вода и аз влизам като че е сухо и изведнъж потъвам във водата. И тъй излиза, че аз лъжа и че вратата е заключена. Не може да влезе дядо поп да ме извади от „Каракольовата дупка", т. е. от водата. Минаха години. През 1931 г. попаднах в София. Отидох там да уча шофьорство - по автомобили и мотори с вътрешно горене. Бях излязъл така, да се разходя, да видя паметника на цар Освободител, Орловия мост. Бях самичък и си гледах. По едно време виждам няколко души вървят. Питам ги: „Коя е тая гора?" Те отговориха: „Това не е гора, а се нарича „Борисовата градина". Градината на цар Борис". Те вървят и аз тръгнах с тях. Викам си, че отиват да видят нещо интересно. Оглеждам се, паметника остана зад мене, Орловия мост също. Вървим. По едно време групата се увеличи с двама, трима, пет, десет. Станаха двадесет и трима. Мисля си: „Сигурно тук някъде има сбор и бързам и аз да ида с тях на сбор. По едно време стигнахме на едно място, чувам да свири цигулка. Значи има нещо тука. Като наближихме още малко, хората станаха много и гледам двама свирят с цигулки, а пък няма такива да се борят като на събор по борби. Другите вървят един след други по двама, вдигат си ръцете на гърдите, пак ги свалят, пак ги вдигат. „Какво ли правят тия хора?", си викам на ума. Правят гимнастика. Аз не бях виждал и не бях чувал такова нещо. След около половин час всичко свърши. И не щеш ли, срещу мене излиза онзи „дядо поп", който ме беше извадил от „Каракольовата дупка". Аз го познах веднага. Той ми каза: „Друг път ще влизаш ли в „Каракольовата дупка?" Аз отговорих: „Вече не влизам". Така го гледам, а той ми каза: „Хайде, иди сега с този човек с железничарски дрехи". Той бил машинист на локомотив от Стара Загора. „Отивай там. " Много хора отиваха в един салон и аз отидох с железничаря. След малко, същият този човек, за мене „дядо поп", а за другите „Учителя" влезе в салона. Вътре имаше много хора, всички насядали, не зная колко на брой. Той отиде на една катедра, отвори една дебела книга. По едно време книгата политна на една страна. Но аз съм на първия ред до човека с железничарски дрехи. Изведнъж политна книгата и аз си викам: „Ах, дядо поп изпусна книгата" и посегна, хвана я и после почна да чете. Какво е чел, какво е правил, нищо не разбрах. Тогава съм бил на петнадесет години. После си отидох. Докато бях в София през време на курса често отивах там. Хареса ми тяхната музика, песни - всичко.

21. ЖОРЖ ГИГОВ КЬОСЕВ Жорж е роден в 1913 г. на 23 април в гр. Дойран - Македония. През същата година още в края на първата си годинка семейството им се премества в гр. Струмица. Името Жорж той взима от някакъв негов дядо на име Джорджо или от един капитан от френски войски, които са били в Струмица през време на войната и който се е наричал Жорж. Баща му е бил търговец, имал е мелница и е бил деен член на протестантската черква под влиянието на пастор Хаус и пастор Хаскел от Солун. Сестра му Рут и брат му Дино са учили в протестантски училища в Струмица. В края на войната гр. Струмица се предавал към Югославия. След едно пътуване в България, баща му бил подканван от сърбите да се изсели в България и той отива в Петрич, Горна Джумая и накрая в София, където окончателно се настанява. Първоначалното си образование Жорж завършва прогимназия в 1927 г. по желание на баща му Гиго Динка Кьосев, сина му Жорж постъпва в американския колеж в Самоков, където не успял да се пригоди. Завършил образованието си в търговска гимназия Мусевич-Борикос към 1930 г. в София. Трябва да се отбележи, че още през 1902 г. родителите Гиго Динка Кьосев и майка му Елена Граматикова се присъединили към евангелското движение, така че той е живял в една религиозна атмосфера. В домът им се чете Библията. Редовно се посещават богослуженията в неделните проповеди, а децата на протестантите са дейни във всички прояви на младежите към черквата: спорт, участие в хора, в драматически пиеси, волейбол и други такива. Тук именно Жорж се сдружава с деца на стари протестантски семейства като Димитър Кочев, Гавраил Величков и новия приятел - Кирил Стоянов (Кирчо-лъвчето) на когото са помогнали да се сработи със своето семейство. Тая група приятели правят първите си посещения на Изгрева на бялото Братство, да търсят по-широки хоризонти и именно тука ги намират и полека-лека се оттеглят от евангелската църква и се приобщават към Братството и Учителя. Това става през 1930 - 31 г. Още като ученик в гимназията Жорж се увлича от фотографията, която впоследствие става негово хоби и по-късно професия. Чрез поглед към природата той оформя своето дарование чрез фотографията. Още от 1932 г. той правеше много снимки на Учителя, на салона, на епизоди от изгревския, витошкия и рилския живот. Правил е снимки също и в Мърчаево, правил е снимки на езерата, на Паневритмията и на Молитвения връх. Направил е също и филми от живота на Братството. На Изгрева се запознава с брат ми Светослав Печеников, който при издаване на библиотека „Безсмъртни мисли" промени името си на Славянски поради славянските си издания. И до днес дъщерите му носят името Славянски вместо Печеникови. Много често през 1932 - 33 и 34 година брат ми канеше при него да приспиват на Изгрева приятелите срещу беседите в сряда и петък (общ окултен клас и специален окултен клас за неженени), които се провеждаха в 5 ч. сутринта. След гимназията Жорж е работил при баща си, който е бил търговец на едро за обущарски материали и той е ходил в габровските фабрики за стоки и е помагал много на баща си. През 1936 г. ние се оженихме на 23.VIII. в евангелската църква на ул. „Солунска" с пастор Фурнаджиев. Той имаше мотор, който караше много умело, с голямо самообладание и самоувереност. Често сме ходили с мотора с големия ми син като бебе на коляното ми и и към Изгрева, и към Рила. Той също беше голям скиор. Спускаше се по най-стръмните шанци и взимаше участие в състезания. Всичко в него беше изработено и разумно. С цветни филми го снабдяваше Димитър Кочев, който беше студент по химия в Австрия. Има много цветни снимки с Учителя и от братския живот. Жорж беше също лектор по фотография във ВИВ, при което е направил 20 курса с по 25 - 30 души в курс за фотолюбители. Издаде един фотографски любителски практически учебник, който ползваха курсистите. Той ползваше английски и руски език и преведе и издаде една книга „Зовът на Малайските джунгли". Преведе също от английски книгата „Спомени от бъдещето" от фон Деникен. Правил е преводи от най-различни списания - от английски и руски език. Той е правил много извадки на най-различни теми от беседите на Учителя. Жорж е написал антология на всички поети и писатели на Изгрева. Съхранил е програмите, сказки в салона и други въпроси от 1937 г., които са написани собственоръчно от Учителя. Още преработени беседи „Ето човекът". Програма на литературната част на инициативната вечер на 10.V.1956 г. Въпроси, поставяни на Учителя в Държавна сигурност на 2.II.1937 г. Въпроси и отговори съхранени в Жорова папка, също съхранени поздрави за Новата година към всички през 1914 г. в Търново - също в папка. Лично негови много стихотворения в папка. Написал е също романа „Албигоя" в 323 страници с тема обединение на цялото човечество в едно семейство. Братски и сестрински писма от Учителя в папка. Ценни мисли от Учителя I, II и III част. При един конкурс за портрети той е получил златен и бронзов медал за най-добра снимка. Участвувал е в много фото-изложби с голям формат снимки. Имаше сейф в БНБ, където съхранявал романа си „Албигоя", ценни материали като медали и др., поезия. Има диапозитиви и филми от Рила, Пирин, Витоша, Симеоново при всички сезони на годината, също правеше семейни филми на децата си. Много от филмите са иззети заедно с беседи от Учителя и два филма на Учителя от МВР (милицията), които до ден днешен не са върнати. Три пъти са правени обиски в къщата ни след смъртта му през 1979 г, като при тях са били иззети филми. На много концерти на изтъкнати композитори той е правил записи с неговото Дитачи". Жорж тихо и незабелязано си вършеше огромната работа като фотограф, като писател, като преводач, като критик, добър домакин, отличен съпруг и баща. Обичаше морето, прекарвал е много време в най-младите си години и по-късно го е възпявал. При един разговор с Учителя Жорж е задал въпроса: „Защо при природни бедствия и войни загиват много невинни хора", а Учителят отговорил: „Тая лъжица не е за твоята уста! " Жорж си правеше редовно всекидневна програма за днес и утре и после проверяваше какво е изпълнил и какво не. Всяка минута беше ценна за него. Той работеше, пишеше, пишеше, четеше, снимаше, превеждаше и прекарваше в лабораторията на ВИВ и вкъщи до полунощ. Правеше бележки относно Стария завет - за Менихейството - учение през II - III век в Персия, за разпространенията на ученията в Европа, в България - Богомилството, във Франция - Албигойството, за Иран и Египет шест век пр. Христа. За индийската философия - всичко това са извадки писани на пишеща машина. Писал е физически закони - извадки. Космични съзнания - извадки. Най-новото в живата клетка - извадки. Космични приказки - война между боговете. 28.VII.1977 г. е писал „Далечно бъдеще през 34 век". Жорж си замина на 3 февруари 1979 г. в Пирогов от сърдечно-съдова слабост и отравяне от лекарства взети в голямо количество. Погребан е в евангелските централни гробища с пастир от евангелската черква, като за прощални слова бяха дадени от пастора, Георги Томалевски, Митко Кочев, Елвилюри. Аз съм благодарна на д-р Вергилий Кръстев, който изиска от мене тази биография и на Марийка Марашлиева, която записа на пишеща машина горното. Написано на 15 и 16 декември от съпругата Надежда Кьосева и напечатано на 19 декември от Марийка Марашлиева -1992 г. Написала Надежда Кьосева Напечатала Марийка Марашлиева София, 19.ХII.1992 г.

20. СВЕТОСЛАВ ГЕОРГИЕВ ПЕЧЕНИКОВ (СЛАВЯНСКИ) Той е роден в Станимъка, сега Асеновград през 1908 г. През 1915 г. сме се преместили и по- късно живели в Гюмюрджина, която тогава беше българска. Знаем за Славчо там, че е обичал да се качва на покрива на къщата по една смокиня и да взема от там яйцата от гнездата на птиците. Друго не си спомняме специално за него. През 1918 г. цялото семейство се отправя с камион и най-необходимите вещи на път към София поради настъпването на гърците в Гюмюрджина. Баща ни е заключил къщата и така сме напуснали моя роден град на път към Кюстендил, където баща ми е продължил службата си като телеграфо-пощенски чиновник. В 1924 г. сме напуснали Кюстендил на път за София, където се установяваме да живеем в село Княжево. Тогава Славчо беше вече гимназист във II мъжка гимназия. Като гимназист той е участвувал в организацията на скаутите по това време. По-късно заедно с Крум Въжаров, с когото бяха неразделни приятели образуваха Християнско дружество и го ръководеха в едно читалище, в което се събираха много младежи. Живеехме в една хубава къща в Княжево зад реката. Къщата имаше хубава веранда с лозница. Когато една нощ седял на верандата Славчо се замислил за извънземни неща и започнал силно да се моли да му се даде възможност да провери има ли задгробен живот. Тъй като се молил призовавайки някои, изведнъж от към прозореца влиза нещо като пара, което постепенно почва да се оформя като човешка фигура. Той започнал да се тресе, дали от страх или от някакво излъчване не знам, но се уплашил, замахнал с ръце и извикал: „Неща, неща, върви си, изчезва" и появилото се изчезнало. Понякога идваше на гости у дома моят вуйчо, брат на майка ми, който е бил гимназиален учител в Делиорман и в Русе по френски и български език. И те, вуйчо ми, брат ми и Крум Въжаров, който също беше у дома решили да правят сеанс и да викат духовете на близки заминали за оня свят. На една кръгла дъска написаха азбуката с ясни букви. Тримата държаха една заострена пръчка над дъската и със затворени очи се молеха. Пръчката, която те тримата леко държаха започна да се движи над дъската с буквите и по тоя начин се получаваха думи и изречения, които голямата ми сестра Сашка записваше в една тетрадка. Яви се духът на майка ми, която беше починала 1918 г. в Гюмюрджина и която каза за всеки от нас по нещо. Специално за Славчо каза да не взима яйцата от гнездата на птичките. По-късно от Княжево се преместихме да живеем някъде към Павлово. Там имахме голяма градина с дървета. Славчо обичаше много птици и животни. Беше си отгледал едно соколче, което беше вързано с верижка на един клон и пред него имаше дъска за храната. Славчо режеше парченца месо и даваше на соколчето, което лакомо ядеше. Щом свирнеше с една свирчица, соколчето кацваше на рамото му. Много време той се занимаваше с него да го обучава. За учудване имаше и едно малко лъвче, за което не знаем от къде го беше взел и което спеше в едно малко сандъче. Славчо също се грижеше за него. Но когато лъвчето поотрасна и започна да ръмжи, баща ми го отпрати към Зоологическата градина и така се освободихме от лъвчето. По-късно се преместихме в самото Павлово в съседство с приятел на баща ни - Ради В. Радев, който е бил пръв кмет на София. Радев и баща ми на младини са обикаляли цяла България с велосипеди. Друг наш съсед беше Крум Въжаров, който живееше с родителите си. Баща му на Крум бил професор по физика. Като приятели сьс Славчо, Крум беше всеки ден у дома и често ходеха на екскурзии, бяха въздържатели и вегетарианци. Те често философствуваха по отвлечени науки. След Павлово се преместихме в София към Подуяне. Един велики петък, сестра ми правеше козунаци, по всяка вероятност през 1928 г., земята се затресе Това бе в годината на голямото земетресение в Чирпан и Пловдив. По това време баща ми беше в Цариград. Научил, че България е пострадала и веднага получихме от него телеграма, на която отговорихме веднага, че сме живи и здрави. След това се преместихме на другия край на София на ул. „Скобелев". Славчо беше завършил гимназия и беше започнал работа на един циклостил на ул. „Клементина" 11. Около 1929 г. той се премести на Изгрева, където беше селището на общество „Бяло Братство" и там остана. Направил си къщичка под поляната, където играели гимнастики изгревяни до къщата на Борис Николов. Помня добре, че баща ми се ядосваше, че Славчо е станал „дъновист", както наричаха последователите на Учителя Петър Дънов, но брат ми не се поддаде на внушенията на баща ми и пое новия път, на който го учеше Учителя. Славчо вземаше дейно участие при организиране летуването на изгревяни на Рила. Той уговаряше превоза на багажа, продуктите и палатките с камиони, както и с конете на брат Янко от Дупница. Също така организираше и обратния път до Изгрева. Вземаше живо участие при устрояване на лагера. Поддържаше постоянна връзка с Учителя и по Негово нареждане изпълняваше много задачи. Славчо имаше едно решение да не се задомява, за да може да бъде всецяло отдаден на братските нужди, но в началото на 1934 г. той се ожени за агрономката Люба Андреева, която беше също отдадена на Учението на Учителя. Трябва да спомена, че още преди женитбата си брат ми беше получил една криза от апандисит, за която лекарите констатирали, че е гноен и че веднага трябва да се оперира, но сестра Елена Каназирева, която беше у дома в момента отиде при Учителя, който нареди да му се направят няколко млечни компреса, след което всичко премина и не се повтори повече. Това не беше единствения случай, при който Учителят лекува. След женитбата си Славчо започна издаването на библиотека „Безсмъртни мисли". Кантората и печатницата му бяха на ул. „Гурко" 22. Понеже тази библиотека работеше за Славянството той реше да промени името си от Печеников на Славянски. И до ден днешен двете му дъщери му носят името Славянски, а не Печеникови. При бомбардировките над София падна бомба на ул. „Гурко" 22 и унищожи всичко. Остана онова, което е отпечатал. Пропуснахме да кажем, че Славчо имаше една лека кола „ДКВ", с която често пъти е возил Учителя и други братя и сестри. През летния сезон той с тая кола е пренасял ягоди, за да снабдява вегетарианския ресторант на ул. „Граф Игнатиев" от мястото си на ул. „Жолио Кюри", където имаше голяма градина засята с ягоди и касис. В тая градина много братя и сестри намираха работа през сезона на ягодите и касиса. На това същото място Славчо построи една много солидна къща с много широки бетонни основи с перспектива на това място да се издигне и втори етаж за един бъдещ дом на Братството, но поради неговото заболяване това не можа да се осъществи и също поради встъпването му във втори брак с Христина Милчева. В този дом двамата живяха доста време, тук той приемаше много гости, съмишленици и такива, които се интересуваха от Учението на Учителя. Двете дъщери на Славчо от първия му брак - Людмила и Боряна завършиха Софийската консерватория. Едната - Людмила - цигулка, а Боряна - пиано. След смъртта на майка си те заминаха за чужбина. Боряна в Швейцария, а Людмила в Германия, където живеят и до днес. Чрез издателство „Безсмъртни мисли" Славчо стана популярен в много държави в Европа. Написала Надка Кьосева Напечатала Марийка Марашлиева София, 12 май 1993 г.

17. ВЕКОВНА КАРМА И ЖЕНИТБА За беседа в сряда и петък идваха у Славчо, т. е. у дома една група младежи от града - Жоро, Галето, Митко Кочев и Лъвчето. Те спяха по земята, долу, за да не закъснеят за беседите и тогава падаше голям смях. Между другото, бараката на Миката се премести зад къщичката, пред Тенювата къща и когато Борис трябваше да влезе там в нейната къщичка, навеждаше се, защото беше висок и не можеше да влезе по друг начин и аз гледах от малкото прозорче на моята стаичка, представях си какво ли не. Ревнувах брат Борис, защото той беше за мене един идеал, като един добър ученик на Учителя, с характер. Един ден ме завари нацупена, защо не нам, и като ме хвана леко за косата, изтегли ми главата нагоре и каза: „Сестричко, знаеш ли какво е карма? Е, аз трябва да изпълня една своя задача на тоя свят". Между другото много сестрички обожаваха Борис. Като чух за кармата му, спрях се да го ревнувам от Мария. Аз се смущавам, понеже имам една лична опитност, която сте чули от Борис Николов. Според мене трябва да ви я кажа, защото тя е допълнение към една друга опитност, която аз съм я записала, но не знам дали съм я записала вярно и която я знам лично. Тя е следната: През време на Школата на Учителя случва се така, че Учителя нарежда на Савка да извика Борис Николов, за да може да му каже нещо. Какво е ние не знаем. Савка изпълнява. Отива при Борис и му казва. Борис отива при Учителя, но точно в този момент когато Борис отива при Учителя точно в този момент идва и Мария Тодорова. А те тогава ходеха помежду си, те са приятели. И в този момент Мария Тодорова понеже така се е държала, била е свободна пред Учителя, започва един разговор с Учителя и разговора продължил доста време, доста минути, така че без да иска тя попречила на Учителя да каже онова, което трябва да каже на Борис и поради което Савка отишла и го извикала. Накрая става така, че Борис и Мария си тръгват, Мария не знае нищо. Борис също знае, че е извикан от Учителя, но той мисли, че е извикан за някакъв обикновен разговор. Те си заминавам и остават Савка Керемидчиева с Учителя и Савка се обръща към Учителя и казва: „Учителю, но аз не можах да изпълня това, което Вие ми наредихте!" А Учителят казал: „Вие изпълнихте, но за този аспект на тия двамата трябваше да се чакат 15 хиляди години, човешки години, за този аспект", т. е. аспекта на срещата на личностите Мария Тодорова и Борис Николов. Тази опитност само няколко човека я знаем. Една карма чака 15 хиляди години. Но това нещо той го знаеше също, но по-късно. Аз имах приятелство съвсем наивно и чисто с Христо Екимов. Чист, синеок, рус младеж, хубав, строен. Разхождахме се с него по гората и като ми свирнеше той отвънка, аз оставях всичко и тръгвахме на разходка. Имаше и един Николай, когото Славчо беше повикал да ми помага по счетоводството, защото след три години от I девическа гимназия аз постъпих в търговската гимназия, за да завърша и получа диплома. Много мразех счетоводство и търговско знание, но съдбата ме нападна тука и минах някак си и получих там диплома. Пък този Николай се беше влюбил в мене и искаше веднага да замина с него в Германия, където той отивал да следва. Аз се хилих и се смеех, защото ми се виждаше много смешно такова нещо. Казах на Славчо, че този господинчо вече ми дотяга и ми говори, че иска да ме заведе в Германия и не ми е по мерак и затова викам: „Моля ти се прекъсни вече това негово идване по счетоводство, не го ща". И това приключи и той не пристъпи вече след като Славчо му казал. Баща ми научил, че съм се разхождала с някакъв младеж (именно за Христо) и пристигна веднага горе и ми казва: „Слушай, моя дъще, прибирай се веднага вкъщи и никакъв Изгрев!" Разбрах, но разбира се брат ми му се опъна както и аз. Аз му казах, че това е едно много хубаво приятелство, но той баща ми отговори, че аз нищо не разбирам от тия неща и че могат да станат някои други неща. И затова му обещах, че няма повече да се срещам с Христо. Така и стана. Той ми свирна, а аз вече седя вкъщи и мълча. Той свири отново друг път, а аз свиря на цитра и се правя на три и половина. Така постепенно, постепенно, изпращаше писма по приятели, настояваше, но аз бях резка, отказах и край. Шест месеца бяхме много добри приятели, но край. Успях да използвам обещанието към баща ми. Родът ми не го искаше. А знаете ли тука виждаме, че за втори път тука се опитват да ме извлекат в Германия, Веднъж с онзи конкурс на тази балерина и сега втори път, т. е. искат да ме отклонят от Школата на Учителя. И виж сега какво става. Нашата родова верига, баща ми не позволява да ме отклонят, да ме извлекат от България. Но той, баща ми искаше да ме вземе от Изгрева, защото мисли, че ще стане нещо тука, а аз нямам хабер. Аз все тъй чисто си мислех и си смятах по високия идеал. Нямах никакви други връзки. Баща ми мислеше другояче, защото е бил млад и е познавал този живот, а аз не го познавах. В това време компанията, която идваше у нас за беседи се подсмихваха и не знам какво си мислеха. А Жоро ме поглеждаше така някак особено и аз не му обръщах никакво внимание. Какво ли си мислеха, че аз страдам за Христо. Но много ми беше зор, за мен беше важно да изпълня обещанието пред баща ми. Те за мене бяха братя и нищо повече. Един ден при отворен прозорец играехме на шах с Жоро. В това време минава отсреща Христо с приятели и като погледна насам, измени му се физиономията, какво ли си е помислил, че аз съм имала може би нещо с Жоро, за да оставя него. Но аз устоях. После Христо замина за Долни Трьмбеш на работа, за да не бъде в София и така всичко приключи. Баща ми се успокои. Сутрин играехме гимнастика на поляната, посещавахме в петък и сряда беседите и хвърчах в небето. Това бяха блажени дни и времена. Но Мария Тодорова ме ревнуваше от Борис. Защо ли, не знам. Нямаше нищо за ревнуване. Само моята мисъл. Но тя беше ревнива и веднъж, когато гледах гълъбите на тяхната веранда, а там беше вече брат Боян Боев и Борис, то тя ме изпъди най-безочливо от там. Мина година и половина и едно лято отиваме на Мальовица с две палатки с брат ми, Митко Кочев, Жоро, Лъвчето и лагерът беше на поляната под върховете. Чудно беше. Правих юфка в една голяма тенджера и ядохме толкова много, че обикаляхме като някои индианци около огъня и се тупахме по коремите, за да спадне храната и да можем да ядем още, Хубави дни бяха. Един ден отидохме нагоре с Жоро на разходка. Вървяхме и философствувахме по разни мирогледи. Изглежда, че Жоро искаше да ме изпита как мисля по много въпроси. Гледахме се един другиго в ириса на очите и от тогава той ми стана много мил и симпатичен и започнах вече да го отделям от останалите. Тайничко си изпитвах ново чувство към него. И за да ме накара, изглежда Митко Кочев забеляза особеното ми внимание към Жоро и неговото към мене и рекъл да направи сега една смехория. Аз бях сама в палатката до тяхната и направиха един номер, който после разбрахме, че е номер. Вечерта късно, а ние си бяхме легнали изведнъж започнаха да се търкалят отгоре от баира едни камъни, които стигаха отгоре направо към палатката. „Мечка, извика Митко Кочев. - Мечка, бързо прибирай се при нас". Набързо изведнъж отидох при тях, че мечка търкаля камъни отгоре. Наредихме се: Жоро, аз, Славчо, Митко, Лъвчето. Вече се успокоиха, че мечката няма да ни нападне и бях спокойна и нямах хабер тогава, че е скроено от Митко това и че с въженце ставал тоя номер. Това било, за да бъда по-близо до Жоро. Милата нежност, а те се споглеждаха и се подсмихваха, а аз си нямах хабер. И кой е искал да види и да прозре шегата. Така Жоро имаше възможност поне да държи ръката ми и да ме погледне така някакси по интимно. Така се сприятелихме и от Рила, а това не беше малко. Така Мальовица стана символ на нашата дружба. После той настоя, но това вече беше по-късно, когато вече Славчо се ожени и дойде Люба, да ме запознае с родителите си. С идването на Люба в нашата барака баба Данка и Димитрий вече се прибраха при Ана Каназирева и Славчо я разшири с веранди и още със стая и кухня къщата и постоянно беше с чук в ръката. Забравих да кажа, че още преди да се беше оженил аз си бях в малката веранда с едни сини перденца и една нощ сънувах чуден сън. Намирам се точно на остров в Тихия океан, чуден сън, никога не мога да го забравя, но го записах веднага. Чуден остров, с големи портокалови дървета, цъфтят и връзват едновременно. Навсякъде се разхождат младежи, хубави двойки, облечени в бяло, с дълги коси, дълги рокли и хубави спуснати коси. Двойките бяха по двама, вървяха прегърнати, едни седнали в тревата, други с нозе във водата, трети вземат падналите портокали и ядат и само аз сама. Вървя по една пътека нагоре към един връх. Вървя и гледам усмихнатите двойки и се чудя защо така съм сама. И като в замая с изправена глава вървя нагоре направо към върха и гледам напред. Стигнах до една скала. Но такъв сън като кино светеше, това не се забравя. Стигнах до една скала. Едната й страна обърната към морето, нещо беше издадена скалата напред като кресло и гледам. Там на едно кресло седи фигура млада, стройна, с дълга коса, с големи очи, хубава фигура, но загледана някъде към морето. Гледам към него, вървя и се чудя кой ли е той. Изведнъж той си обърна главата към мене и строго ме погледна и ми извика: „Защо си сама? Сам съм само аз" и протяга ръката си към морето. „Избирай, каза той, гласа му. - Ето. Ще отидеш на брега и ще чакаш един бял параход и от там ще дойде твоят избраник. И ако не искаш, посочва другата страна. На другата страна на морето се обръщаха гърбовете на акули и аз разбира се избрах пътя към белия параход. И чаках, чаках парахода, чаках отдалече, чаках и по едно време се зададе една бяла точка. Започна да се увеличава, провидях един голям бял параход, който се приближаваше. Беше чудно бял и голям. И се загуби. Записах го веднага. Разправих го на брат ми и този сън остана в съзнанието ми завинаги. По-късно, вече оженени, преди да се родят децата, бяхме с Жоро във Варна и бяхме на брега. Дойде по едно време един чисто бял английски параход, голям, чуден като този от съня ми. Защо тогава не казах на Жоро, че ето такъв беше параходът, който аз сънувах, от където той трябваше да дойде. Така човек пропуща най-хубавите си и неизказани мисли, които ще потвърдят уверенията ми в една достоверност, но пропуск, винаги, когато имаме в главата си хубави и светли мисли и не ги споделяме остават неизказани, много пъти съм се ядосвала за тази работа. Скрити и винаги в дълбините на душата. Защо? А те трябва да се изкажат. Да дават радостта и щастието на другия. Така е, когато човек не може да проумее щастието си в момента, той го пропуска. Като че ли някой те стиска за гърлото и иска да не се проявиш, да направиш радост на другите. Ето това е. А бяхме около Учителя. Не познавахме правилното да слушаме за доброто и светлото и чистото проявление и да слушаш, а не да го криеш, а да го прилагаш. Играехме на мечти, на красиви мисли и чувства, а оставахме скрити вътре непроявени. Така Славчо наруши клетвата да не се жени изобщо като се ожени за Люба и заживява много хубаво. Ходеха на работа, а аз останах вкъщи и на училище. И така през 1934 г. се роди Бубка - Людмила. Вече помен нямаше от моята стаичка, малката вбрандичка, където сънувах чудния сън. Сега имаше нещо като голям хол, направен с големи плоскости, голяма кухня с много стаи и с разни етажерки, маси и долапчета, но беше много занемарено, защото Люба беше вече на работа и аз учех и не можех да се справям с тази голяма къща. Мисля даже, че една година не ходих на училище, за да гледам Бубка. Прекъснах, за да гледам Бубка, защото Люба тръгна на работа и така Бубка проходи в моите ръце. Тя сега е в Германия. Един ден тя беше към две годинки и ми викаше Няньо и аз вече от тогава досега съм все Няньо, тръгна веднъж по килима и по едно време спря, вторачи се някъде далече и каза: „Няньо, Няньо". Като падна. Гледам и виждам, че едно топче паднало от гащичките й. После тържествено пристъпи и каза: „Няньо, другото". И другото паднало, така че това остана лаф за много години. И така това беше първата смехория с Бубка, която остана нарицателно. Имаше много хубави моменти вкъщи, имаше хумор, но Жоро имаше вече и други намерения. Намисли да ме представи вече вкъщи. Помагаше ми вече в училището за тая пуста търговия, която аз не обичам, но пак си ходех на беседа, пак си ходехме на Витоша и по Рила и Славчо организираше пак Рилските летувания и живота си течеше. Често идваха майката и сестрата на Люба - Пека и Надка, но те бяха със свои семейства и не можеха да помагат вкъщи. Славчо започна да издава „Библиотека безсмъртни мисли". Имаше нещо като печатница на ул. „Гурко" № 22, но по-късно бомба удари всички тези негови книги. Цялата печатница бомба я удари на „Гурко" 22. Случайно ли бе? Жоро имаше фотоапарат и правеше много снимки - на салона, при празници, на Петровден, на поляната и на Витоша и на Рила. Един ден пристигна с една голяма диня на рамо и падна весело ядене. Друг път идва с щайга грозде. Личеше, че иска да носи така нещо по-голямо и хубаво. Той беше по хубавите неща. Искам да кажа, че имахме хор в салона на Изгрева и Кисьова и Кирил Икономов и брат Стоицев ни ръководеха хора, а по-късно и Влади Симеонов. Аз бях сопран, Жоро - тенор, Верка Куртева - алт и пр. На много наши празници изнасяхме песни и песни от Учителя. Нашите празници бяха хубави и незабравими. Много пъти преди това Кисьова ни свиреше Шопен, II скерцо с малка аудитория слушатели. Когато идвах от училище помня, че Жоро идваше откъм Изгрева по шосето, край телевизията и лъснат, косата му лъщеше от нещо мазно и със синьото сако. Аз се правех, че нищо не виждам... О, глупави младежки времена. После Славчо имаше място долу на ул. „Жолио Кюри" и отглеждаше там касис, ягоди, кокошки даже имаше, имаше и малини. Имаше по-късно и една кола „Де Ка Ве" и с нея носеше ягоди на вегетарианския ресторант возеше народа до Вада за Рила и пр. Веднъж така преуморен с Жоро той заспал на кормилото и едва не направил белята близо до едно дърво. И обърнала се колата, но те останаха невредими. По това време Учителят на Рила все питал: „Къде е Славчо?" Най-сетне през 1935 г, на край Жоро ме доведе при родителите си на ул. „Цар Самуил" 107. Аз бях слабичка, тъничка, но си бях отрязала косата. която ми беше до рамената. Рута, сестра ми винаги съжаляваше за тая коса. И аз съжалявах, но ми се искаше така да ми бъде по-леко. Тя имаше момиченце - Калина. И вече се заговори за сватба. Аз не бях си взела още дипломата. И най-после се определи датата на сватбата. Щеше да бъде на 12.VIII.1935 г., но по известни причини отложихме сватбата за 23.VIII. И започнаха приготовления за сватбата. Аз не знаех дори къде и какво работеше Жоро. Това хич не ме интересуваше и тогава отидох в Карлово, където беше баща ми и му казах за предстоящата сватба. А той горкия с една пенсия, пак нямаше нищо и ми приготви само две одеала, а сестра ми Сашка ми уши една смяна чаршафи и покривки за ядене и така със съвсем малко неща, уж да се отсрамя, но това си бях, бедна работа. А родителите му нищо не знаеха за мене. Че съм от голям род, че баща ми е македонец от Щип, а те са също македонци от Струмица. Жоро е роден в Дойран. Баща ми много се радваше, че Жоро е македонец и много го харесваха. Неговите родители извикаха тяхна позната шивачка и няколко дена подред са шили пижами, нощници и още какви ли не още неща за сватбата, после имаше една Селемена Сирийска, прочута, най-голяма шивачка, която ми направи сватбената рокля - дълга, бяла с воал, а Рут ми даде нейния воал от нейната сватба. Шаферчета бяха нейната Калина и още една, които ми носеха воала отзад. Та беше една голяма сватба в черквата на I евангелска. Преди това дядо Гиго, т. е. неговия баща ми каза: „Хайде, деца, идвайте с мене да си изберете покъщнина". Ние бяхме си намерили вече квартира след дълго обикаляне и намерихме на ул. „Мосул" № 30 къщата на артиста Асен Русков. Бяха две стаи и кухня, всичко ново и много хубаво, приготвено за неговия син. А Сашка и Рута, моята сестра и неговата сестра по-късно бяха закарали всичките мебели и приготвили всичко, наредено вече за сватбата, така било по македонски обичай. Те наредиха легла, спалня, всичко. Всичко беше готово вече. Жоро не искаше черен костюм за сватба и си уши бежов. Много беше хубав тоя костюм. Сватбата стана в евангелската черква на Солунска - I евангелска. Фурнаджев ни венча. Беше един разкошен възрастен, мил пастир. Черквата беше пълна и от Изгрева имаше наши хора. Беше баба Данка, Димитрий, Мичето Златева с Митко Сотиров и други дружки, които не помня от Изгрева. Салонът беше пълен и как нямаше да бъде пълен, когато се жени синът на Гиго Кьосев, който беше основател на църквата едно време. А мойта милост беше едно младо, срамежливо момиченце - булка с дълга рокля и с воал. Там бяха и Сашка (не помня дали беше и Линчето, защото тя имаше малко бебе и не можеше да дойде както и другата ми сестра от Ямбол - Рута). Беше много тържествено и хванати за ръце пред пастора, при хубавото му слово, Жоро ми прошепна през воала, че цяла вадичка шурти по гърба му и аз се разсмях. Когато ни благословиха започнаха поздравленията. Аз и Сашка ревяхме, а Софка, приятелката от младини на Жоро, министърката Софка Башева, дойде до мене и при поздрава ми каза: „Толкова си хубава, че и аз бих се оженила за тебе". В такъв случай се помнят такива думи. След церемонията навън се бяха наредили редица коли и една трябваше да ни заведе първа за снимки при фото Даков. Помня това. Но баба Данка, майката на Димитрий така се развълнува, че искаше през прозореца да влезе в колата. Разбира се влезе през вратата и после вкъщи на ул. „Цар Самуил", понеже беше топъл ден, беше сервирано вътре и на терасата. Но как да ви кажа, защо стана така не знам. Моята милост нямаше никакво настроение. Кисела бях и кой знае какво впечатление това е направило на роднините му, които бяха там. Отгоре на това пожелах друг букет, а не червени карамфили както бяха приготвили. Каква нескромност от моя страна. Една неделя дадохме обед на нашите приятели от Изгрева. Всичко беше много изобилно. Беше Жорж Радев, брат Борис, Мария Тодорова и още няколко наши приятели, които вече не си спомням. Масата беше много добре сложена. Всичко беше на място. Много деликатно ядеше Жоро Радев панирани ябълки, защото не можа да яде баница, която беше много на масло и много тлъста и той не можа да я понесе. Но на терасата бяха седнали, където имаше 42 саксии: мушкати, туберози и какви ли не красоти. Хубаво беше всичко. После Жоро тръгна на работа и аз го посрещах щастлива, с хубаво сложена маса, обядвахме, смеехме се, танцувахме, слушахме музика и беше чудно хубаво тогава. Така преживяхме една година.

14. ИЗГРЕВЪТ Така една неделя реших да отида на гости при брат ми на Изгрева. Беше сутрин. А в 10 часа имаше беседа в големия салон, който имаше големи, заоблени отгоре прозорци. Беше препълнено. Много исках да чуя беседата, която държеше Учителят - Петър Дънов. Намерих си местенце в салона, седнах и се приготвих да слушам. Беседата така ме трогна, така ми хареса, че от сълзите, които ми потекоха по страните започнах да преглъщам, закрих лицето си с ръце, но сълзите течеха през тях и слизаха надолу. Погледнах към Учителя, а Той ме гледаше и като че леко се усмихваше. Може би така ми се е сторило, но от този ден нататък вече не ми се връщаше вкъщи. Исках да остана при Славчо на Изгрева и започнах да му се моля за това и той най-после реши и успя. Останах горе. Баща ми беше в паника, но Славчо го успокояваше и казваше, че тук ще ми бъде много по-добре, отколкото долу. Пристрои ми една малка стаичка специално за мен и там си заживях спокойно. От там слизах на училище по шосето между двете гори, край телевизията надолу. Милка беше вече омъжена за Дико и отиде в Ямбол. Сашка беше у леля Еленка, на мама сестра на трети гараж. Тук годините може да ги бъркам, но ще ги оправя. Ние с брат ми си бяхме обещали да се не женим, а да следваме Школата на Учителя свободно. В петък в 5 ч. сутринта имаше специален клас за неженени. В сряда в 5 ч. имаше общ окултен клас. В неделя в 10 ч. имаше обща беседа за всички от града и провинцията. Салонът почти винаги беше пълен. Учителят седеше на една катедра-масичка в бяла покривка. От лявата страна на стената имаше черна училищна дъска за чертежите и темите, които задаваше и пишеше през време на Школата. Три в сряда, петък и неделя. Задаваше теми за размишление, за разработване, но аз почти никога не съм ги писала. Сутрин почти преди изгрев слънце на поляната играехме гимнастика - Паневритмия с музика. Свиреха цигулари, на флейта от брата Данко Симеонов, китара, Верка и др. Всичко беше така красиво и прекрасно като че живеехме в страна на приказките Поляната беше заградена на север и запад от борова гора и на изток и южната страна бяха посадени лози и плодови дръвчета. С тях се занимаваше бай Ради. Един работлив, весел и с брада и дълга коса Ради. Винаги беше с лопатата в ръце. В нашата къщичка се влизаше по една дървена стълбичка. Първо в една малка веранда и после в стаята. В дясно беше стаята на Славчо, моята стая беше направо с един малък прозорец на запад. Там аз спях. Имаше до кухнята тоалетна и до нея заден вход. Аз ходех отгоре на училище, а Славчо имаше кантора с циклостил на „Клементина" 11. Под нея имаше голям фризьорски салон. Аз ходех често да му помагам и да въртя дръжката на циклостила. Какво пишеше тогава не помня, но е било нещо вероятно около беседите или „Житно зърно". До Славчовата къща имаше още една, състояща се от две стаи и веранда където живееше Жорж Радев, а после Борис и Кольо Нанков. По-късно живееха в първата стая брат Боян Боев, а във втората Борис Николов. Николай Дойнов се беше вече задомил с Дора Карастоянова и живееха другаде. Никола Нанков също се беше оженил за Цветанка и живееше на друго място. Пред Борисовата къщичка имаше една малка бяла барака, къщичка, в която живееше Мария Тодорова. Тя същевременно имаше къща на „Велико Търново", където живееха родителите й. Там тя имаше пиано и няколко пъти аз ходих да ми преподава уроци, но до тука беше. Срещу Славчовата къща на запад пред гората имаше голяма къща на Пеню Ганев. Там той живееше с другарката си, която си спомням смътно, после тя почина. От ляво на него беше къщичката на Стоянка Илиева, която пишеше стихове. Беше хубава жена и при нея отиде да живее брат Илия Узунов, млад и даровит, с разни патенти за разни неща. На ляво от нея, малко по на юг бе къщичката на Гена Папазова, почти под Борисовата къщичка. Тя беше много работлива, научен работник по земеделието. Надолу още по на юг беше къщичката на Ана Каназирева и Димитрий, който имаше отделна стая. Той свиреше на цитра и аз толкова бях очарована от цитрата, понеже не можах да осъществя мечтата си за арфа, като нещо непостижимо, нали, и започнах да се уча при Димитрий на цитра. Той имаше две цитри и ми даде едната за мене. Репетирахме и даже веднъж излязохме на концерт в салона на две цитри. По-късно когато се омъжих за Жоро, той ми поръча по Митко Кочев една цитра от палисандрово дърво, с която си свирех от време на време, но която си седи сега неподвижно в гардероба. Тя спи летаргически сън. Веднъж брат Лулчев ме спря и ми погледна ухото и ме попита дали свиря на цигулка. Аз не го познавах почти. А той каза: „Веднага да вземете цигулка, защото ще омаете света с тоновете си". Но не стана нищо. Нито започнах цигулка, нито можах да омаям света. Съдбата е имала други намерения.

7. ГРОЗДЪТ Сега ще ви разкажа онзи случай с грозда: Не помня кой месец беше. Аз съм излязла на разходка и сядам на пейката срещу салона, на края на пейката. Ученичка бях тогава. Било е есен щом е имало грозде. И Учителят излиза от своята стая с един голям грозд в ръката и сяда точно до мене на пейката. Къса клончета от грозда и ми дава. Трябва да отбележа, че макар и да съм била малка Учителят към мене се обръщаше на „ВИ". Така казваше: „Рекох, заповядайте, сестра". И аз Му благодарих, взимам гроздето, усмихвам се и така ядем грозде. Той ми подава и т. н. По едно време ми взе лявата ръка. Погледна лявата ръка, но аз бях чувствителна и не Го попитах какво вижда или нещо да му каже. Мълча и се усмихвам и ям грозде, а Той ми гледа лявата ръка. И това беше. И аз после се питах: „Защо не Го попитах Учителя какво е видял, да ми каже нещо", Но... Законът е такъв: Ученикът трябва да почука и тогава Учителят отговаря. Но ученика трябва да поиска. И понеже аз не съм поискала, а Той не може да изнасилва ученика. И не каза нищо - сега ме е яд, ама много. Аз бях много стеснителна и не смеех, понеже много сестри отиваха да питат Учителя за всяко нещо, даже за някаква дреболия и аз казвах, какво да занимавам Учителя с такива дребни неща. Та сега съжалявам, че не съм Го питала. Знаете ли, правилно е впечатление, че тия, които са били свити така, не са смеели да питат Учителя за някои неща, те са имали едно благоговение към тоя Дух вътрешно. Те са усещали Духът, затова не са смеели. Плодът на Духа - това е Любовта.

4. ЕВАНГЕЛИСТКИ МЛАДЕЖИ НА ИЗГРЕВА Жоро Кьосев е роден на 23.I.1913 г. в Дойран. Баща му Гиго Кьосев е роден в Струмица. Те са македонци. Майка му Елена Граматикова и тя е от Струмица. Първото им дете е починало в Струмица - Бенча, после има трима братя - Коля, Жоро и Димо и една сестра Рута. Те бяха живи. Значи четири деца живи. Те бяха евангелисти и ходеха в евангелската черква. Даже баща му като е дошъл тук в София не зная в коя година, той бил основал евангелската църква на ул. „Солунска". Значи това бил бащата на Жоро. И той много не се радвал, когато Жоро се отделил от евангелската църква, а той бил тогава с Галилей Величков, Димитър Кочев и Кирчо-Лъвчето. Кирчо бил много закъсал и те искали да му помогнат и му казвали: „Ела, ние ще търсим нови хоризонти! Тука някак си не ни харесва, много е ограничено". И новите хоризонти ги намират на Изгрева и там са останали вече. Това е било времето, когато вече аз съм била отишла на Изгрева. Те идваха на беседи, престояваха у нас винаги и понеже нямаше къде да спят, постилахме черги на земята за тях и така преспиваха. Винаги преди беседи те идваха и ние бяхме една хубава компания, едни хубави, възпитани момчета бяха, с хубаво държане и се чувствувахме като едно семейство. Имаше лекота. Много хубаво прекарвахме там и по-късно вече аз имах една дружба преди Жоро да го видя. Една много чиста, хубава дружба с Христо Екимов. А баща ми като чул, че аз съм се разхождала с някого там, каза: „Веднага да се прибираш вкъщи". Аз му викам: „Тате, ама то нищо няма..." А той отговори: „Ти нищо не знаеш от живота, веднага се разделяй." И аз си казах, баща ми ще ме раздели от Изгрева, дума да не става и му казах: „Повече никакви разходки, не". Христо ми пише писма, идва, но аз обещах - повече никакви разходки, баща ми иска да ме вземе долу в града, край. Христо беше много хубав младеж, чист човек, сериозен и аз бях едно малко момиченце. Веднага значи аз прекъснах дружбата поради баща ми. Две години по-късно, нали, Жоро идваше на Изгрева и ми каза: „Дай да играем на шах". Жоро ме запита: „Знаеш ли да играеш на шах?" „Зная", викам. И седим на една маса пред прозореца и играем на шах и се смеем и в това време минава Христо вече разделени с него и като ни видя отсреща, промени му се цвета на лицето. Естествено си е помислил, че аз имам нещо с Жоро. А то абсолюно нищо нямаше между нас. Ние бяхме там братя и сестри, никакви чувства нямаше между нас Христо застана така и погледна, та и на мене ми стана мъчно и си казах, какво да направя сега, аз обещах на баща си да не се срещам с него. И тогава той, Христо, отиде да работи в Телиш и се отдели от София. После той си имаше друго приятелство и т. н.

НАДЕЖДА ГЕОРГИЕВА КЬОСЕВА (ПО МЪЖ), ПЕЧЕНИКОВА (ПО БАЩА) 1. ПРИДВИЖВАНЕ НА РОДА КЪМ СОФИЯ Родена съм в 1915 г. в гр. Гюмюрджина, който тогава беше български, а сега е гръцки и в моя паспорт пише Гърция. На 12 август, сряда, 11 ч. преди обед. Баща ми се наричаше Георги Ефремов Печеников, майка ми Стефания Илиева, която е родена в Силистра. Баща ми е македонец от гр, Щип. Дядо ми също е от Щип - дядо Ефрем. А дядото на дядо ми се наричал Арсо Печеников, който бил единствен златар в Щип. Името Печеников произлиза от една игра, която са играли край огъня. Първоначално били Ефремови и като играели казали, като се печем на огнището защо да не се наричаме Печеникови. И от тогава започнали да се наричат Печеникови. Дядото на дядо ми е бил златар. Другият дядо ми е бил търговец на платове, копринени платове и чаршията се наричала Печеникова чаршия. Там имало една голяма грамадна къща на Печеникови и до нея голяма чешма. Те са били много заможни. На времето бил дошъл от Англия един лорд и станало въпрос къде да отседне и всички казали, ами в печениковата къща. Пристигнал лордът и баба ми София била се развълнувала и се чудела къде и как да го посрещне, а лордът рекъл: „Не, не, искам само пуста, празна стая" и баба ми просто се поболяла как ще даде на лорд гола стая. А лордът бил дошъл с няколко куфара и като наизвадил и розови хубави перденца и столчета надувни и т. н. и като влязла баба ми всичко било наредено. Тя се хванала за главата. Не можах да отида в Щип да видя къде и как са живели моите най-близки роднини. Това е по рода на баща ми. А по рода на майка ми: Тя е родена в Силистра. Нейната майка, ние мислехме Костадина, а тя излезе Костанца е родена в Букурещ, както и баща й. Значи, фактически на майка ми родителите са от Букурещ. По онова време има много българи емигранти в Букурещ. А те баща ми и майка ми се намират и оженват тук в София и тук са живели. Ние сме били пет деца и голямата ми сестра е родена тук в София. Били сме четири сестри и един брат. Аз съм най-малката. Голямата ми сестра се казва Сашка - Александра Печеникова. Тя завърши в Кюстендил гимназия, защото ние живеехме в Кюстендил. Втората е Илина Билдирева по мъж, после Славчо, брат ми. Първоначално се водил Печеников, а после Славянски. Той завърши II мъжка гимназия. Славчо е роден в Асеновград. Баща ми е бил телеграфопощенски чиновник и е живял на много места в България и така, където е живял в момента, там са родени и децата му. Така сестра ми Илина е родена в Трън. Брат ми в Станимъка - Асеновград, аз съм родена в Гюмюрджина, другата ми сестра Милка - пет години по- голяма от мене е родена в София. Всички на различни места. Тридесет години баща ми е бил телеграфопощенски чиновник и е живял на различни места. Така накрая идваме в София. Аз съм родена в Гюмюрджина в 1915 г. и след това сме дошли в София в 1918 г. Аз съм била на три години. Гърците са нахлули в Гюмюрджина и ние сме бягали от там. Цялата къща с мебели, с всичко сме оставили и сме тръгнали от там към България и сме отишли в Кюстендил. Това помня много добре, била съм на 5 ^ 6 години. После идваме в Княжево. Там бяхме под наем. След това се преместваме в София. В Княжево съм учила в първо отделение, второ отделение. Помня, че съм участвувала там в разни пиески, музикални сценки и т. н. В София бях в 1936 г. в I девическа гимназия полукласичка IV, V и VI клас и понеже се преместих в реалка VI клас трябваше да държа два допълнителни изпита, аз не ги държах. Брат ми казваше: „И дума да не става" и баща ми също казваше „без диплома да останеш" и се преместих в търговската гимназия и дипломата ми е от там. Не ми признаха от I девическа гимназия трите години, само двете и още две, та станаха пак пет години, но дипломата ми е от търговската гимназия. Завърших през 1936 г. и същата година се оженихме с моя съпруг. Те бяха протестанти от I евангелска църква евангелисти и държаха там да се венчаем и помня, че пастир Фурнаджиев беше пастир там и той ни венча.