Ани

5. В ЗАЩИТА НА УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ М.Б.: Баща ми е писал „Вечните истини" през 1933-1934 г. като прокурор при окръжния съд в Кърджали. Знаем, че Учителят е бил подложен на атаки, хули и клевети от Църквата, жълтата преса и редица властници, за които е бил неудобен и дори са го привиквали в „Обществената безопасност" и е интернирван. Ще цитирам от „Вечните Истини" някои пасажи с мнението на баща ми за Учителя и някои пророчески изказвания, които са днеска факт (стр. 198201): „Днес между българския народ живее един великан на Духа, за когото аз ще кажа, че не съм достоен да развържа връзките на обущата му; думата ми е за Учителя Дънов. Той е казал много дълбоки, силни, огнени слова за Любовта, която е една от най-любимите му теми. (М.Б.: Цитатите са от главата за Любовта.) В десетките томове напечатани негови публични беседи и не публични школни лекции на Общия и Специалния окултни класове, той е казал толкова неща за Любовта, така красиво е описал нейните свойства и резултатите, които тя носи за онези, които са й дали прием - да разработи градината на техните сърца: както за отделната личност, тъй и за семействата и обществата; че да разправям за тези работи аз, то би значело да предъвквам една част само от казаното от Него. Нали е по-добре да се чете оригинала? От него да се почерпят сведения за алхимическите свойства на Любовта - да превръща човешкия характер в ангелски; да подобри нашето здраве и красота, които омразата и егоизма са покварили; да ни направи още тука граждани на Небето. И още отсега ангели и светии да почнат да се интересуват за нас и името ни да се носи в техните среди!... Затова ние апелираме към читателя на този ни скромен труд: четете хилядите страници напечатани беседи и лекции на Учителя Дънов. Има стенографирани Негови слова за още хиляди страници, но по липса на пари не са още издадени. Неговите последователи са преимуществено бедни хора. Но ще дойде ден, когато всичко ще бъде напечатано... Днес господин Дънов е ценен (освен от учениците му) повече в странство, отколкото в България. От беседите Му има вече преведени на няколко езика. Доста чужди списания пишат за Него, за идеите Му. Считаме, че е дошло вече време да го кажем, нека се чуе нашироко, та „който има уши да слуша, нека чуе": Господин Дънов не е един обикновен човек. Той е пратен от Небето с мисия на земята. Неговият ум е озарен от един висш Извор на Светлината. Той е следвал университетите на Небето, затова Словото Му е балсам за пробудените души! Някога богомилите в България разнесоха Светлина в цяла Европа и днес просветена Европа признава тази заслуга на България, считайки, че това е най- ценното, което тя е дала на света. Аналогична и даже още по-широка е мисията на „Бялото братство", чийто ръководител е Учителят Дънов. И той, подобно на Христа, е гонен от своите сънародници и българското духовенство; маса хули, лъжи и клевети изсипа върху Него жълтата преса. Навремето някои евреи казваха за Христа: „Защо го слушате, той е луд?!" Синедрионът Го обвини в богохулство и осъди за това. Нека читателят на Учителя Дънов има предвид, че Той е окултист - мистик с високо посвещение, при това и голям ясновидец. Че Той притежава знания, че Той владее тайни и сили, за които корифеите на съвременната наука нямат даже представа. Неговите приближени знаят за Него неща, които съгласно окултната традиция пазят в тайна; но ако биха ги разкрили, доста биха прославили и популяризирали името Му! Но един ден всичко това ще стане достояние на човечеството. Защото, Неговото име, без друго ще остане в историята на духовните движения в света, като име на един от великаните, заслужили на човечеството! Един ден, мнозина ще отидат да търсят де е Изгрева, с боровете зад Борисовата градина, дето господин Дънов е държал най-много беседи; както мнозина досега са отивали да видят Гетсиманската градина... У Учителя Дънов ще четете между другото какви преобразования ще настанат в икономическия, стопанския, семейния и обществения живот на хората, когато те възприемат Любовта като активен принцип в живота си!" (М.Б.: „Вечните Истини" в своите 18 раздела е наситена с много ценни цитати и извадки от Учителя, Стария и Новия завет и от другата окултна и духовна литература. И .,Кратки духовни съчинения" са изключителни по теми и материали, което говори за ерудицията на автора им. Продължавам с автобиографичните спомени на баща ми.)

4. ПСАЛМИТЕ „В предговора на книгата ми „Вечните Истини" съм дал мнението на Учителя за псалмите. Цитирам: „През месец август 1911 г. в търновските лозя пред вилата на адвоката Бойнов, аз водих интересен разговор с Учителя на интересни теми из областта на теософията. Между другото стана въпрос и за псалмите. Тогава Той ми обясни, че Давид е писал псалмите си, под вдъхновението на същества от различните класове на Божествената Йерархия и че при четенето на известен псалом всеки клас, чийто делегат е вдъхновявал псалмопевеца да го напише, се чувствувал ангажиран да докаже, че са верни твърденията в този псалом и затова всеки от неговите членове с готовост оказвал специалната си интервенция по случая, който е накарал молещия се да чете с благоговение, вяра и упование този псалом". Това е един ключ, за да си обясним защо водачите на духовното християнско общество са препоръчвали да се четат 1и пеят псалмите. В същия предговор аз съм казал: „За много години ние сме пробвали, изследвали псалмите и констатирахме, че те са много важни постижения, като образци от молитви и хваления криещи в себе си магична сила, а някои техни изрази са същински мантри..." Ние знаем, че Учителят препоръчваше на учениците си псалмите. Неведнъж Той е цитирал от тях. И Исус Христос е правил същото. Няма ученик на Учителя, който да не чете 91 псалом, а също и 133 псалом (който е само от три стиха), защото Учителят ни откри, че чрез четенето на последния се неутрализира фаталността на всяко 13-то число - когато ни се наложи да имаме контакт с такова. Не току-тъй, аз посветих още в началото на казаната моя книга 70 страници на псалмите. Дадох някои цели псалми, а от други дадох части, които по моя преценка са магични изрази, нещо като формули. В преводите на псалмите и на български, и на други езици, са допуснати маса грешки и неточности, които изопачават оригиналната мисъл. И аз, с помощта на един приятел, свършил висше богословие в Германия, който като мене много ценеше псалмите, направихме уточняване на текстовете. Той знаеше отлично френски, немски, английски, руски, есперанто и гръцки и имаше стария и новия преводи на Библията на тези езици, а също и ценната книга „Коментар на псалмите" - в три тома от английския проповедник Спърджон. Всички тези десетина Библии (включително и протестантския превод и превода на синода на български) и казаните три тома на Спърджон държахме разтворени на две маси и по мое желание биваха проверявани всички ония стихове от псалмите, в които аз подозирах противоречия и неточности в разните преводи, докато се добирахме до точния текст на оригинала. Във „Вечните истини" са само част от уточнените псалми, които имам записани в една тетрадка.

3. ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ И ВРЪХЛИТАЩИЯТ УРАГАН Голямо земетресение през лятото на 1913 г. раздруса Търново, Горна Оряховица и Лясковец. След по-малко от седмица след земетресението, Учителят посети Търново. На следващия ден, аз отидох в Търново. И Учителят, аз и търновският адвокат (тогава народен представител) брат Драган Попов посетихме Горна Оряховица и Лясковец. Аз и Учителят се върнахме в Търново, а Драган Попов замина за София. Следния ден, срещу Търново от запад идеше голям ураган. Аз и Учителят беседвахме в двора на семейството Елена и Константин Иларионови - зад къщата им. Дворът продължаваше на север с баир. Учителят веднага скочи и изтича в баирестата част на залесения двор. Постоя известно време срещу връхлитащия вятър, направи определени движения, после се върна при мене и ми каза: „Ако не бях тук, Търново щеше да бъде пометено. Аз отклоних удара." След това научихме, че ураганът изкоренил край града грамадни 40-50 годишни дървета. След земетръса, резултатът от тази буря беше ужасен, но ако Учителя не беше я отклонил, можеше да унищожи Търново. (М.Б.: Този и още един спомен на баща ми са поместени в книжката на Влад Пашов: „Необикновеният живот на Учителя Петър Дънов". Влад Пашов е бил изключван като ученик в гимназията за убежденията му и е бил известно време в Севлиево, живял е у нас и баща ми му е бил настойник. Учителят изпраща две писма в Търново - едното до Елена Иларионова с дата 9 април 1913 г. - преди земетресението и второто до брат Васил Русчев, с дата 18 юли 1913 г. - след земетресението. И двете са поместени в кратките духовни съчинения на баща ми от 1964 г.). „...Спомням си, че второто писмо, което давам в препис тук по-долу, Учителят изпрати до брат Васил Русчев, който тогава беше учител в търновската мъжка гимназия и той сам ми прочете в дома си това писмо. Бяхме близки с него. Четох и първото писмо у Иларионови, след земетресението. (М.Б.: Ще дам някои цитати от второто писмо на Учителя. И двете са изпратени от София.) „Любезни сестри и братя, Понеже преминахте през един изпит, през едно кръщение в Търново, това, което придобихте, с пари не се купува. Това са редки събития, които стават при особени епохи, със значения. Това са велики дела Господни. Аз ги наричам възкресение ... Това е ребусът, който бях ви задал да го разгадавате (М.Б.: В първото писмо.)... В числата имахте определени годината, месеца, деня и часа, когато ще стане казаното. Това събитие беше отбелязано отдавна в Аналите на природата и то иде навреме... " „Книгата си „Вечните Истини" написах през 1933 и 1934 г. Но поради това, че книгата ми стана по-обемиста, отколкото желаех, аз изоставих част от материала. Поради липса на време, аз не дочаках да напиша цялата книга, а по съставен план аз я пишех и от Кърджали, дето бях окръжен прокурор, аз изпращах материала на брат Сава Калименов в Севлиево, последователно да я печата. Половината се отпечата до края на 1934 г. и по липса на средства отпечатването й завърши в 1937 г. Тя отдавна е библиографска рядкост. (М.Б.: През 1995 г. Издателство „Алфиола" от Варна, на Георги Кръстев, издаде книга, съставена от Верджиния Калчева и певеца Огнян Николов: „Петър Димков - хигиена и лекуване на душата. Новият човек - творец на съдбата си." - 600 стр. голям формат. В тази книга открих цели 11 глави -100 стр. от книгата на баща ми „Вечните истини", без да цитират откъде е материалът. От разговор с Лили Димкова в дома й през м. май 1996 г. се убедих, че тя не е в „играта". Тя наивно е предоставила материал в папка на баща й и участвува с корицата. Известно е, че това е престъпление от общ характер по Наказателния кодекс, чл. 173, ал. 1 и отделно по Закона за Авторското право и сродните му права - с финансови последствия от частен характер. Още дълго време аз и брат ми или наследниците ни имаме право да предявим обвинения в прокуратурата и отделно да искаме обезщетение. Съобщавам този неприятен факт, за да обърна внимание на нашите приятели, че в братските среди има и лица с различни „идеали" и интереси...Съвсем коректно на 18 август 1996 г. с писмо до Георги Кръстев поисках среща, но те не ми се обадиха, въпреки получаване на писмото. Същото е сторено и с пиратско издаване на трудове на д-р Методи Константинов и Илия Узунов, не предполагайки, че и те имат законни наследници... И по светските, и по небесните закони те са подсъдни!)

I. СПОМЕНИ ПРЕДГОВОР Мотивите ми, да публикувам кратки спомени на баща ми Стефан Тошев, свързани с живота му, са следните: Той е един от ревностните и интелигентни последователи на Учителя. А последователите на Учителя, неговите ученици са част от историята на създаденото от Него Духовно общество „Бяло братство". Те са антуражът, който е благоприятствувал реализиране мисията на Учителя. Те са били духовно подготвени и свързани с Него, отпреди това си прераждане. От спомените им, могат да се научат и разберат неща, които не са известни - свързани с Учението и живота на Учителя. От личностите им може да се съди, какви хора от българското общество са били учениците Му. Баща ми беше Ръководител на кръжока на Бялото братство в Севлиево, определен от Учителя пожизнено. И в зависимост от това, кога е бил поканен на Събора на Бялото братство от Учителя, той доста години беше „Старши брат" в Братството. А той живя повече от 91 години... За съжаление, много наши братя и сестри, включително и баща ми, свързани с Учителя още в ранния период на Братството, не написаха свои автобиографични спомени, най-вероятно от скромност, от което загубихме всички ние. Брат Петър Пампоров през март 1961 година му пише: „Вчера получих от брат Михаил Стоицев няколко Ваши съчинения... Много ценни мисли... Поздравявам Ви! Имаме важна задача: Да предадем Божественото учение на българския народ. Това е велика привилегия и велика мисия... Дойде ми наум, да Ви помоля да напишете своите спомени: как сте се запознали с Учителя и всичко, свързано с лични спомени за нашето движение и за първите ученици и последователи на Учителя. Всеки от нас има опитности ценни, а особено по- възрастните братя... " В същия дух има писма и от други братя и сестри. Баща ми издаде през 1937 г. книгата си „Вечните истини" (отдавна библиографска рядкост), за която ще стане дума по-нататък. По темите и съдържанието си, тя е нещо като окултна енциклопедия - наситена с ценни цитати от Стария и Новия завет, от Учителя и от окултната литература. След вандалските и противозаконни обиски и изземване на духовната литература от изявените последователи на Учителя на 6 декември 1957 г. (което ще разгледаме и документираме в изложението), включително и от баща ми, той успя да се снабди отново с беседите на Учителя. А и от запазените му тетрадки с ценни извадки от беседите и друга окултна литература, той „конспиративно" работеше и написа хиляди страници, които много години изпращаше ежегодно в братските кръжоци, където се преписваха и препращаха по график другаде. Тях той наричаше „Кратки духовни съчинения". Те заслужават да бъдат издадени в два тома, а и „Вечните истини" да бъде преиздадена. Много известни наши братя и сестри, с които си кореспондираше (брат Боян Боев, Петър Пампоров, Борис Николов, Д-р Михаил Стоицев и много, много други) го приканваха да напише спомените си от духовната си биография, но за съжаление той не го направи. Във въпросните „Кратки духовни съчинения" по различни поводи е разказал някои спомени. Главно тях ще използувам в това изложение. Като „М.Б." (моя бележка) ще се опитам да допълвам или обяснявам, където се наложи. 5.IX.1998 г. Д-р Благовест Стефанов Тошев

Д-Р БЛАГОВЕСТ ТОШЕВ ПРЕДСТАВЯ СТЕФАН ЛАЗАРОВ ТОШЕВ /1886-1978 г./ I. Спомени. II. Писма на Учителят Дънов до Стефан Тошев. III. Писма на Стефан Тошев до Учителят Дънов. IV. Телеграми. V. Писма на приятели до СтефанТошев. VI. Писма на Боян Боев до СтефанТошев.

АНКА ВЕНКОВА ГЕОРГИЕВА 1. ИЗПИТАНИЯ Казвам се Анка Георгиева. Родена съм в 1908 г. в София. През 1935 г. отидох на гости на сестра ми Люба Стойкова във Варна, където се запознах с майката на една нейна ученичка. Тя ме заведе в салона на Братството, който беше до морската градина. Там седнахме на една пейка най- накрая. Не виждах дори портретите, които са закачени на стената и нямах абсолютно никаква представа за Учителя. Когато си тръгнах от там за София сложих си за цел веднага още на следния ден да отида на Изгрева да се запозная с Учителя през 1937 г. През нощта сънувах сън, че съм отишла на Изгрева и Учителят излезе от малкия салон, посрещна ме, запознахме се. Беше в бял костюм. И интересно, такъв какъвто Го видях Учителя на сън съвсем същия Го видях там когато отидох на Изгрева. И после редовно започнах да посещавам беседите в 10 часа неделен ден. Аз имах големи препятствия с вегетарианството и Учителят тогава изпращаше чрез брат Боев един брат Георги Йорданов, щото чрез него да имам връзка с Учителя, за да може да се уреди въпроса с храната ми. Тогава вече си вземах и беседи. Всички томчета от Учителя ги вземах. На Рила обаче не съм ходила тогава когато Учителят е бил. Като бях във Варна отидох в салона им и там жената само ми говори за Учителя. Само ми говори първия път за Учителя и аз реших щом дойда в София да се видя и да се запозная с Учителя. Не бях тогава на работа. Когато да постъпя на работа тука в София от две места се предлагаше работа и в тези новоприсъединените земи тогава в Кърджали. Попитах Учителя там ли да отида на работа или тука. Той ми каза, че където и да отида на работа ще имам големи препятствия, трудности и изпитания разни и аз реших тука да бъда на работа, да остана тук при семейството си. Постъпих най-напред в отдел „Народно здраве". Бях завършила средно образование. Постъпих първо като машинописка, след това ме преназначиха книговодител, няколко години служих там. След това се откри един нов отдел към Изпълкома - оперативен отдел и тогава ме изпратиха там, защото набираха служители, подобри служители търсеха. Пратиха мен. Уж за няколко месеца докато се обучат така други, но там заплатата беше по-голяма и там ме назначиха статистик-проверител. Аз там и карта получих трамвайна. На тоз отдел помещение дадоха там на трамвайното депо на „Мария Луиза", Обаче този отдел се разпадна. Ние тогава контролирахме изразходването на бензина за колите, който беше дефицитен. После имаше достатъчно бензин и тогава ме назначиха, помолих там да ме назначат към трамвайното депо. Назначиха ме като книговодител там. Работих няколко години и накрая ме преназначиха икономист. Само една година работих като икономист и след това ме пенсионираха с 10 % намаление, тъй като нямах достатъчно възраст, искали на това място да назначат човек партиец. Аз се пенсионирах през 1962 г., през комунистическо време. Четях беседите, чувала съм, че Учителя прави чудеса, лекува болни, помага много. Веднъж отидох на събор в Тополица. Учителят беше вече си заминал. В Тополица се събират на Никулден. Тръгвам си една вечер от там като свърши събора. Всички ме убеждаваха да не тръгвам в това лошо време. Имаше много силна снежна буря, но аз настоявах, че трябва да си замина. Изпратиха ме на гарата. Влакът беше почти препълнен. Едвам намерих едно място, където имаше няколко войника. Такъв студ беше, нямаше отопление във влака. Не можех да изтърпя просто тоя студ и помолих Учителя мислено: „Учителю, моля Ти се направи така, че да пуснат парното. Ще замръзна Учителю". Сковала съм се вече съвсем от студ. След малко седалката под мен почти пари. Наведох се да пипна парното под седалките - ледено студени. Значи Учителят ми изпратил топлинна енергия. Стоплих се. Интересно нали? Ходих после редовно на Рила, на 7-те езера, ходихме навсякъде из околностите на Рила, но Учителя вече беше си заминал. Веднъж събуждам се рано сутринта след сън, към 3 часа и половина, като погледна напред виждам във въздуха една изпъкнала кръгла рамка - златна. Вътре образа на Учителя от светлина. Наскоро след това тази рамка започна да става черна. Образа на Учителя се изгуби и видях Маркс, после Енгелс, после Ленин, Сталин, Хрушчов, Брежнев. Тогава Брежнев беше на власт в Съветския съюз. Изведнъж виждам Брежнев, ама образите на другите са черно-бели и не от светлина както на Учителя. Изведнъж Брежнев става малък, изплува нагоре на високо, а пред него долу народът бе даден: жени, мъже, деца всички плахи, оглеждат се плахо, суетят се и нещо се хлопна и видението изчезна. След това Брежнев почина, дойде. Горбачов и се започна да се изпълнява съня ми, та чак до днес. Анка Венкова Георгиева е рождена сестра на Люба Стойкова от Варна.

23. ГЕОРГИ ДРАГАНОВ ЗА САЛОНА ВЪВ ВАРНА Поместваме отделни пасажи от писма на Георги Драганов, адвокат от гр. Ямбол до Галилей Величков от гр. София. Те категорично показват как е изчезнал салона на Бялото Братство във Варна. Първият етап е описан от Люба Стойкова в „Отвореното писмо", където двама ученици се отказват от салона, за да запазят къщите си. Според тогавашния закон, вторият имот върху който нямаш право се одържавява. По същия начин се взима салона на Изгрева в София. (Виж „Изгревът", том I, стр. 608, 611 и том III. стр. 367 - 368.) Според адвокатът Георги Драганов е съществувало законно основание да се запази, но неговите съвети са били пренебрегнати. А защо? Защото през това време Духът на Заблуждението е движил някои хора, които пък са движили братските въпроси. Повтаря се същият сценарий, който е бил сътворен и в София. Защо? Защото единия крак на Духът на Заблуждението е в София, а другия крак крачи по провинцията (виж „Изгревът", том I., стр. 646). За доказателство предлагаме откъси от писмата на Георги Драганов.: „5 ноември 1966 г., Ямбол. Сега по други въпроси: Преди няколко дни бях във Варна. В разговор с Велко Петрушев той ми каза, че твоят идеен брат Николай Дойнов е бил там и след неговото заминаване в милицията са извикали Стоянчо - презимето му не зная, който има лека кола и са го питали защо е идвал Николай, какво е говорил и дали други хора са идвали от София. Питали са го и за братските имоти. Научавайки това, казах на някои приятели да кажат на Стоянчо да се видим у брата на Цанка, гдето той е идвал и с него са се виждали, той обаче не дойде. Бил зает. Но между другото научих, че в милицията са му казали още, че когато някой иска да говори в братския салон, да съобщават на нея, за да изпраща човек на събранието. Повече не научих и не успях да се видя с други, понеже били заети и аз бях ангажиран в работа. Тук идвали Жечо Панайотов и жена му. Престояли само една нощ и си заминали. След тяхното отпътуване вчера са правили изземване на книгите на Цани Славов. Викаха го на два пъти в милицията и са го разпитвали за идването на Жечо, за какво е дошъл, събирали са се да четат и пр. И са го предупредили да не се занимава с подобна работа. Той има много близки мъж и жена партизани и те са се обадили в милицията и от там после малко омекнали. Не му взели беседите. Жечо не би трябвало да идва с жена си. Някой от София е съобщил тук, както и във Варна имат предположение, че за да викат Стоянчо някой от там е писал за идването на Николай. Съобщавам ти това за сведение. Бях при Велко във връзка с мястото му, но нещо малко трудно върви работата. Той има желание да ми го даде, но се намесват други и така работата се протака. Имам идея да идвам в София пак вьв връзка с мястото, но чакам за писмо от брата на Цанка, когото бях задължил да се види с Велко и да се уточним по някои въпроси, но нямам отговор и затова се бавя в идването си. Ако дойда ще се видим, разбира се. Много поздрави на всички ви от Цанка и мен." „7 май 1975 г., Ямбол. Лошото е, че мнозина наши приятели не виждат нещата така, както трябва. Всичко, което става сега не е за Драга, нито за хората около нея. Но добре, че при все това приятелите се отзовават и ще се отзовават. И дано помогнат в благоприятното му разрешение. Отдавна говорих, че е необходимо едно истинско представителство пред властите. Сега осезателно се чувствува това, но изпуснахме много време и не зная дали вече не е доста късно да оправяме някои работи? Тук бе приятел от Варна и ми каза, че там нашите хора обявили салона за продажба, за да се възложел на един от нашите, който живеел там, тъй като бил на името на някой, които имали и свой имот. Според мен това е грешка. Навремето проучавах този въпрос и се реши така да си останат, както са, като се подаде съответна декларация и се уведоми Комитета за вероизповеданието. Но нали няма единно ръководство, което да проучава тези въпроси и да даде мнението си, получават се грешки. Ще обявят салона и жилището за продажба - жилището ще се вземе от този, който живее в него, но салона жилище ли е, че да му се възлага? Дали няма да им се вземе за салон на ОФ? Дадох идея, да не бързат да го обявяват за продажба. Те са дали молба за оценка, до тук би трябвало да спрат, но кой ги знае какво ще направят и там? Ето виждаш, колко е необходимо да има компетентни хора за ръководство, а не разни Драги." „21 януари 1976 г., Ямбол. Пишеш ми да въздействувам на някой, с които кореспондирам. Какво да ти кажа в тая насока? - Не слушат, даже ме изкараха „еретик", когато се противопоставих за събирането на пари за оградата на мястото на Учителя в София. А сега се чудят как да излязат от тая каша. На варненци навремето говорих, като как да постъпят със салона. Направили, каквото трябва, писали в декларациите си, че имотът е на Братството, но въпреки това взели решение да го обявят за продажба, за да го прехвърлят на Любен Мавродиев, който няма имот, та един ден, ако дворното място се отчужди за обществен строеж да се включи в него. А какво стана? - Имота се възложи на други и салона се закри. Послушаха ли ме? Сега изтъкват редица причини, които уж били ги принудили така да постъпят. На нашите хора им липсва обществено чувство, чувство към разумните порядки. Това особено се забелязва в софиянци. Макар и да бяха около Беинса, останаха си на онова ниво, което са имали преди да отидат при Него. Нали сам виждаш - как са? Нито риба, нито рак. И моето впечатление, че отделни единици ще израснат и са израснали твърде много, а другите ще си останат назад, въпреки че непрекъснато говорят за Словото. Те не можаха да се споразумеят за едно ръководство и да го посочат по надлежния ред. И за съжаление изгубих вяра у мнозина. Затова съм се и затворил у нас и без това сърцето ми не ми позволява голямо движение из града, а камо ли вън от него? Ние с теб, а и други дойдохме до това състояние, че да се крепим, за да се държим над водата на живота. Има дни, особено, когато е мъгливо и влажно и студено да не се чувствувам никак добре и предпочитам да съм у нас като под ключ и да не изживявам повече страдания. Сърце е - боли често." „7 юни 1976 г., Ямбол За отговора на „петицията" научих и от другаде. Ти знаеш моето становище - да не се рови много, но кой да чуе? Що се отнася до юридическо признаване, това е направено още през 1948 г., когато приятелите са се събирали в Айтос и са изготвили устав и направили искане пред съответните власти и в отговор на това се е получил един документ, че ги признават за „Общество Бяло Братство" и нищо повече. Но и Евангелските църкви не са признати, така не сме само ние. И тях търпят по необходимост, както и нас. Открито няма да ни лишават от възможността за живот, но чрез косвени мерки това ще става, както е случаят с гара Любимец, Сливен и в последно време с Варна, гдето нашите излязоха глупави, че сами предложиха салона за продажба, без да обмислят последствията и сега съжаляват, но късно. Не е редно и нашите хора да се събират групово на Гроба. Там ли е Учителя? Тялото му - да, но и от него може би има само кости. Не съм наклонен да се правят сборища на гробовете, но така си разбират някои и вършат тия работи, за да има после и други пречки." Георги Драганов

22. ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ. КАК БЯХА ЗАКУПЕНИ БРАТСКИТЕ МЕСТА ВЪВ ВАРНА? Вергилий Кръстев: Разкажете за Варна. Как си загубиха салона, понеже ти си купил мястото там? Георги Йорданов: Учителят първите години е съветвал варненци. Тогава Учителят е бил приеман от д-р Иван Жеков в неговия кьошк и казвал на варненци, на първите братя, да си купят място. Всъщност след като си бил дошъл в София, казвал да си купят място в лозята за салон. Дори от 1919 г. аз имам препис от писмото на Учителя. То е интересно. Писал до д-р Жеков: „Иване, тук ще дойде един брат Лазар Котев, с когото ще отидете да купите едно място за братството в лозята". Добре, но ходили са, гледали са обаче място не са купили. По това време Лулчев имаше ученици в братството и като отивал във Варна също имал задачата да купи място. Ходили тогава, гледали са, правили са сондажи нали, тук-там, но и той не е купил място. Значи от 1919 г., та чак в 1941 г. мен Георги Йорданов ме мобилизират във Варна като работник по строежите и мозайките на „Свети Константин". Бях си вземал от тука багажа и отидох на гости при един мой приятел Васил Ставрев. При него нощувах и на другия ден дори заедно с Васил Ставрев отидохме на „Свети Константин", там, където ми е заповедта да се явя. През 1941 г. нашите военни правеха там бункери срещу руснаците. В неделен ден аз отивах във Варна при брат В. Ставрев и от там отивахме с него в лозята при един брат, който имаше там място и други братя идваха там и четяхме беседа там и оставахме да прекарваме неделния ден общо с приятели. Един неделен ден Васил Ставрев каза: „Хайде да излезем да се поразходим по-нагоре". И като вървяхме така по- нагоре, там е малко стръмничко, не много обаче, спряхме се и погледнахме Варна така към морето и там ладиите, леки, малки параходчета се виждаха. И аз му казвам: „Васко, ако тука има едно място, аз бих го купил. Той ме погледна и каза: „Защо ти е бе, Жоро?" „Ами, викам, ще ви го подаря на вас, на варненското братство, ще го подаря, казвам". Той ми казва: „А, хайде де". И в това време гледаме един с пушка на рамото минава, който пази лозята. И Васко казва: „Чакай, ще питаме бай Антон-пазача, дали има тука някое място, което се продава". И като дойде тоя бай Антон Васко го пита: „Абе, бай Антоне, да има да се продава тука някое място?" „Туй място, на което седим сега се продава", каза той. „И то е шест декара и половина и зная на кого е". „Ами питай ги и другата неделя ще дойдем пак да ни кажеш, продават ли го." И действително другата неделя ние отидохме пак и бай Антон дойде и каза: „Продават го". Не зная колко хиляди лева беше тогава. Над 30 хиляди лева ли беше, 24 ли беше, не зная. И така. „Виж сега какво, бай Антоне, моя приятел ще си отива вече скоро, ще говоря с техните и като дойде ще говорим тъй, че благодарим ти". И така стана. А пък то действително само за 36 - 40 деня била цялата работа (гдето ни мобилизираха) и ни освобождават. И Васко ми казва: „Като си отиваш ще отидеш да питаш Учителя, ще Му обясниш дали това място да го вземеш, както си намислил". Викам: „Добре". И действително след няколко деня ни освободиха и аз пътувам за София. Отивам при Учителя и казвам: „Учителю, така и така". Учителят беше пред салона и казва: „Ела, ела, ела да влезеш вътре в салона". Влязохме вътре в салона, с гръб към слънцето. Слънцето грее и осветява прозорците и аз Му обяснявам. „Учителю, мястото е хубаво и свободно. Ташлъ тепе се казва". Така се казва то турски. Ташлъ тепе, тази местност. Така и така, толкова е голямо. Учителят казва: „Познавам го, аз съм ходил там. Тези места са били селища на богомилите някога". И по-горе от мястото имаше там такива пещери, бункери, гдето са живели и се крили богомилите. И ми казва: „Добре, казва, си решил. А кога ще отидеш? Кога ще тръгнеш?" „Учителю, казвам, днес. Днес ще изтегля пари. Днеска ще се приготвя. Утре сутрин заминавам". „Добре. Няма да казваш на никого, защото има едни, които развалят. Като се върнеш, като свършиш работата, тогава ще го кажеш. Има едни, които развалят. Няма да казваш никому, значи". Другите са имали опитността, там нали? Всичко се разваля. И действително другата сутрин аз пътувам. Казана дума, хвърлен камък. И отивам, и възложих задачата на един брат Марков Светослав ли беше, юрист, адвокат. Пълномощно му дадох и той действуваше за туй място докато го уреди. Аз стоях там една седмица. И като го уреди, вземах нотариален акт на мое име. Тогава вземах една кутия бонбони и отидох на събранията в сряда, които ставаха и почерпих приятелите с бонбони и им казах: „Честито, имате вече братско място! " Те останаха така малко изненадани. И тъй, на другия ден аз вече пътувам за София и отивам при Учителя. Учителят беше на поляната, там, където имаше пейка, при стълба, на поляната, където се играе Паневритмията. И като ме видя Учителят стана. Там беше сестра Савка с Него. Стана и идва към мене. Бърза, бърза, дойде при мене и от далеч казва: „Какво стана?" Казвам: „Уредено е, Учителю!" Отидохме пак в салона и Му обясних всичко как е станало. „Ех, сега вече можем да казваме, че братството във Варна има място в лозята в местността Ташлъ тепе, там може да работят вече заедно, братски, на братско място". И дори ми каза: „Сега може да казваш и на други". И наскоро чух, че казали на брат Епитропов, а той ходеше по градове и села и той разтръбил навсякъде вече, че Варна така и така си има братско място. Обаче по-късно вече почнаха да работят и т. н. Но в това време имаха една сестра Станка, мъжът й беше калайджия, като почина. Нейното място тя го подари на братството и братята направиха там едно много хубаво салонче. Изработиха го с тухли така солидно, много хубаво салонче, преди още да направят в лозята на Ташлъ тепе салон. Там ходеха само така на място. И като направиха това салонче почнаха да се събират. Добре, но дойде тогава 1944 г, дойдоха комунистите и започнаха одържавяването на местата и тогава те братята не са могли да прехвърлят това салонче на някой, който няма имот да има право да го притежава. И когато направили комисия виждат, че това място е на Бялото Братство, но Бяло Братство не е юридическа единица. Вергилий Кръстев: Добре, но ти имаш нотариален акт. То е на твое име. Георги Йорданов: Да, но то е за другото място, не е за салона, а за лозето. За лозето ще кажа. И тогава отчуждиха, а тези братя варненци не можаха да запазят туй хубаво салонче, трябваше да го продадат и го продадоха, вземаха го на безценица. И тогава те като нямат вече този салон във Варна, изгубиха го, това е голяма грешка. Тогава направиха салонче на това място в лозята. Добре, но тази комисия като мина, а като те нямат документ. Аз пропуснах да кажа, че те ме измолиха братята от Варна на два пъти. Още Учителят беше тука. Те искаха да им го прехвърля с документ на тях. Аз питах Учителя. Казвам: „Учителю, братята искат да им го прехвърля мястото, което купих на тяхно име, тяхно да бъде". Учителят ми отговори: „Че ти не си ли брат, че ще им го прехвърлиш? И ти си брат!" Не трябвало да го прехвърлям. Обаче одържавиха половината от него впоследствие. Вергилий Кръстев: Сега ти им го прехвърли, така ли? Георги Йорданов: След като Учителя си замина пак ме измолиха и аз им пратих едно пълномощно заверено от нотариуса и го прехвърлих на тяхно име и затуй не можаха да задържат половината. Ако беше на мое име нямаше да го вземат. Вергилий Кръстев: Значи не послуша Учителя и така е станало. Значи ти им прехвърли мястото и половината от тях го взеха. Георги Йорданов: Да. Вергилий Кръстев: Ти на кого го прехвърли? На Бялото Братство - Варна? Георги Йорданов: Не, а на Михаил Ангелов и на Ангел Тодоров, на неговия чичо, на Станкиния брат, а Станка е жена ми. Половината се запази. Но благодарение на това място, което купих, там от тогава започнаха да работят приятелите и там направиха салонче и сега загубиха във Варна (салона), но сега се събират в лозята. Значи Учителят е предвиждал, че някога грешки ще правят така, така, така, но че ще остане пак нещо там в лозята да се събират. И значи туй място остана там, купиха и други, разбира се. Учителят казва да купят места: „Купувайте... Варненци да купуват". Тъй ми каза и на мене. „Кажи им наоколо да купуват. Да стане едно голямо селище". Благодарение, че купиха и други там сега имат салон там и живеят там доста приятели. Това е за Варна. Вергилий Кръстев: Ако ти не беше прехвърлил, а беше останал нотариалния акт на твое име би останало мястото цяло, невредимо? Георги Йорданов: Щеше да остане. Вергилий Кръстев: Макар, че е шест декара? Георги Йорданов: Да, аз нямам друг имот, не можеха по закон да посегнат върху него. Вергилий Кръстев: А ти ги прехвърли на Станкиния брат и на чичо й. Те са от братството. Георги Йорданов: Да, от братството. Вергилий Кръстев: И те им го взеха половината. Георги Йорданов: Да. Вергилий Кръстев: Значи, толкова за Варна. И ако не беше ти, онези нямаше да имат място. И фактически се сбъдва онова писмо до д-р Жеков. Думите на Учителя се сбъдват. Георги Йорданов: - Да. Да. И Учителят тогава каза: „Пишете им рекох, сега колкото може наоколо да купуват и другите места, да стане едно селище там. Действително те почнаха. Закупиха. И сега там ходят, там построиха салон. Та туй е, което Учителя казва през 1919 г., а се осъществява през 1941 г. В. К. И трябваше да дойде някой човек да го осъществи? Георги Йорданов: Именно. От 1919 г. до 1941 г. - това значи 20 години. А Учителят казва, че окултният закон е такъв, че най-късно до 20 години се осъществява онова, което желаеш, а понякога става по-бързо. Много трудно се осъществяват някои неща на земята. (Магнетофонен запис на Георги Йорданов от Вергилий Кръстев).

5. ПЕТЪР ТЕРЗИСТОЕВ Брат Петър Терзистоев от известно време беше болен, повече от времето прекарваше в легло. Беше лято и след завръщането ми от езерата, както обикновено останах за известно време при сестра ми. Преди да си тръгна за Варна сънувам, че съм се запътила към една голяма гара. На перона нямаше никой, освен брат Петър Терзистоев и сестра Нанка Терзистоева. От изток с голяма бързина долетя един влак с огромен локомотив и също големи вагони. Влакът внезапно спря. Брат Петър се качи в него, а Нанка остана. В миг влакът се стрелна с неимоверна бързина и се изгуби зад хоризонта. Мина един ден още и на другия ден потеглих за Варна. Пристигнах вечерта. На другия ден научих, че брат Петър си заминал. Когато съм пътувала от София за Варна е било погребението му. Той беше фотограф и бе заснел много снимки с Учителя и братския живот.

ЛЮБА СТОЙКОВА 1. КАК НАМЕРИХ УЧИТЕЛЯ ЧРЕЗ СЛОВО И ДУХ Четири години бях учителка в София, но в 1933 г. се омъжих и се преместих във Варна, където живея и до днес. Скоро ще навърша 82 години. Сънувам веднъж, че се намирам в една планина. Вървя по широк път и си тананикам безгрижно. От лявата ми страна се издигат грамадни хълмове, обрасли с борове, с много цветя и много птички. От един завой се зададе един възрастен човек, с лека и пъргава походка за възрастта му. Между хълмовете и пътя имаше буен поток. Като доближи до мен, той ми махна с ръка да го последвам, прекоси потока и се заизкачва бързо нагоре. И аз прекосих потока и тръгнах нагоре. Наоколо беше неизказано красиво. Искаше ми се да се спра за малко, да се порадвам, но той бързаше и аз почти тичешком го следвах, да не го изгубя от очите си. Изкачихме се на една поляна. Когато за пръв път отидох на Рила разбрах, че това беше поляната до седмото езеро, само че по-голяма. На нея бяха насядали в идеален кръг над сто души. Пред всеки имаше постлана голяма бяла салфетка и закуска. Възрастният, ако мога така да го нарека, ми посочи едно единствено свободно място, където имаше също сложена закуска. Аз седнах и се събудих. Разбрах, че този сън има някакво значение, но какво. Още не разбирах много неща. Изчаквах да видя какво ще стане. Когато започнах занятията си във Варна като учителка, дадоха ми първи клас (тогава първо отделение). Един ден една моя ученичка като се върнала вкъщи, казала на майка си: „Мамо, пък да знаеш, видях около главата на учителката една светлина!" А по-късно разбрах, че майката е била в Братството. Още след обяд майката пристигна вкъщи и ми донесе една беседа от единичните като брошурки: „Ново послание към слънцето". И до днес я помня тази беседа. Каза, че в четвъртък в 4 ч. след обяд ще има женско събрание в сестра София, която още тогава беше в напреднала възраст. Тя отивала там и ме покани да отида също. У нас беше на гости сестра ми от гр. София. На другия ден, моята сестра отиде с нея, но аз останах вкъщи. Когато сестра ми се върна ми каза, че е останала много доволна. Пели, чели нещо много хубаво и ако на следващия път отида и аз, ще остана много доволна. Нямало нищо църковно. А църквата никога не ме е привличала с тези одежди, икони, кандила и т. н. В неделя сутринта сестрата пак дойде у нас, каза, че отива на събрание и ме покани и мен. Отидохме трите. Там четоха беседи, пак пяха, но очите ми бяха приковани към портрета на Учителя. Неволно аз свързах този портрет с възрастния, който ме въведе по един много странен начин в Братството. По-късно бях чела така: „Учителят сам намира своите ученици и по име ги зове". Изживях едно особено състояние. Разбрах, че това е моя път, че това е моята съдба. Дадоха ми книгата от Невена Неделчева „Втора майка". Тя беше се постарала да пресъздаде духовния образ на Учителя. Посещавах редовно неделните беседи, а вкъщи преди да си легна прочитах по една беседа. Школните дни не. ми позволяваха да посещавам. Такъв беше редът тогава. Всеки нов човек, който иска да влезе в Братството, трябваше да бъде изпитан една година, за да се провери дали ще остане, или е дошъл така просто от любопитство, а после би напуснал Братството. Сега вече нашите приятели не спазват този закон, за което попадат неподходящи хора, след което се явяват противоречия.

10. ОТНОШЕНИЯ КЪМ ЖЕНАТА И СЕСТРАТА За Богомил Малджиев може да се говори много. Беше интелигентен, културен. Беше брат. Имаше чисти отношения към хората. Той не ги делеше на бедни и богати, на прости и учени. Веднъж бях в София и Богомил три дни ме разхождаше по улици, по театри, концерти и изложби. Веднъж като минаваше край някаква локва от току-що падналият дъжд, той си вдигна крачолите на панталона, за да не ги изцапа. И видях краката му, цели подути, синьо-морави като патладжани с червени петна. Оказа се, че е имал тромбофлебит на краката, който го е съпровождал със силни болки. Като видях това аз извиках от уплаха. Той бързо си свали крачолите. С такива болни крака ме разхождаше три дни из София. За мен той бе най-големият брат в Братството. Баща му, старият Борис Малджиев беше книгоиздател и в неговата печатница се отпечатаха много от неделните беседи и много лекции от общия окултен клас - единични на отделни книжки. Баща му беше среден ръст, човек строг, но справедлив. Имаха работници в печатницата, на които бе необходимо и подходящ клозет. Старият Малджиев нарежда на Богомил-синът си, да отиде и измие клозета. Син отговаря на баща си; „Не мога, много ми мирише!" А бащата отговаря на сина си: „Можеш, защото и на работниците им мирише, а те ми изкарват парите, с които аз те храня". Като стана голям Богомил следваше право и се издържаше сам. Баща му не му даваше издръжка както на него, така и на брат му Влади. Пари ли нямаха, суров човек ли беше, не зная. По едно време Богомил бе отишъл при Учителя да иска разрешение да отиде в Германия да учи и то по времето, когато американците и англичаните бомбардираха големите градове в Германия. „Ти няма да отидеш в Германия. Няма кой да гарантира за теб. Вие в Русе печатаха беседи и за всичко ви бе платено. Затова нямаш духовен кредит в Невидимия свят. Ако отидеш там, няма да се върнеш жив." И той не отиде. А на Асен Арнаудов Учителят разреши, понеже той му помагаше и записваше като нотираше песните на Учителя. Работеше безвъзмездно и в името на една идея. И тази идея му създаде духовен кредит в Невидимия свят. Чух веднъж Учителят да казва: „Всеки, който вижда нов човек в Братството е отговорен за неговото поведение". Ето, това е финала за разказаното до тук. Богомил Малджиев беше много деликатен, артистичен, съобразителен и най-важното имаше чисти отношения към сестрите. Винаги бе галантен, с идеални отношения към всички сестри. Беше в близки отношения с Люба Аламанчева. Отиват при Учителя: „Решили сме да се оженим. Какво ще кажете?" Казал им: „Има ли смисъл да влизате пешком в океан 15 метра навътре?" А те били вече задвижили този въпрос и почнали приготовления за сватба. След това мислили, мислили и си казали: „Трябва да послушаме Учителя". И не се венчаха. И пак си бяха брат и сестра. Той беше чист човек. Той ме е водил на много места без да покаже, че има нещо мъжко в него като лъст. Та аз казвам така: Братът го познаваш с връзката му с жената. И сестрата я познаваш с връзката й с мъжа. Там е мястото на опознаването и определението им като брат и сестра в една окултна школа. Той ме водеше като абсолютен кавалер в онези места, които се посещаваха от аристокрацията. Той беше образец със своите изящни маниери - много изискан и много издържан. Разговорът му бе идеен. Идейният човек може да мисли идейно и да пресъздава своите идеи в живота си.

9. СВЕТОВНИ МУЗИКАНТИ Веднъж една година бяха дошли чужди музиканти и изнесоха концерти в София. Наши приятели ги бяха поканили на гости. Обикновено чужденците се канеха в къщата на Коста Русев, която беше голяма и вътре имаше музикален салон. Домакините се бяха престарали, а стопанката се казваше Зорница, която беше също музикантка-пианистка и няколко пъти бе свирила на Учителя класически пиеси. При един такъв случай Учителят й бе подарил златна гривна. А това бе скъп подарък навремето си и означаваше, че по достойнство се оценява нейното изкуство. Бяха се престарали и масите бяха отрупани с вегетариански ястия. Идват поканените гости. Накрая идва и Учителя и сяда на определеното място от домакинята. До Него от двете Му страни двата стола са свободни. Започват вечерята. По едно време Учителят мълчи, дума не обелва. Опитва по малко от едно-две ястия. Цялото внимание на гостите е насочено към музикантите-чужденци, които са поканени на вечерята. А българите като видят чужденци отварят уста и се захласват. И от захласване дори гащи свалят. Учителят мълчи. Учителят се обръща към Зорница: „Може ли да извикате и Олга Славчева?" Тя свива рамене и отива да изпълни молбата на Учителя. По това време идва Олга Славчева, която живее в сутерена на същата къща. Идва Олга, целува ръка на Учителя и Той й посочва да седне на свободния стол до Него. А другия стол е също свободен. В този момент влиза запъхтяна друга сестра, която е закъсняла, понеже трудно е намерила къщата на Зорница. Целува Му ръка и Той й посочва да седне на другия свободен стол до Него. Двата стола са заети. А насреща срещу тримата е бил най-важния гост на вечерята. Това е бил световноизвестният музикант-изпълнител Корто. Вечерята продължава. Световноизвестният музикант стои на стола си горд, с осанка на величие и отговаря на любезните въпроси на заобикалящите го. Но Учителят не му обръща внимание, нито на него, нито на окръжаващите го чужденци. През цялото време разговаря с Олга Славчева. И през това време й разказал изключителни, омайни неща. Започва да й разказва за някои от предишните пререждания къде е била и какво е правила. А Олга слуша усмихната щастливо и непрекъснато се залива от смях, защото при всяко едно нейно прераждане Учителят й разказва някаква весела случка, която се случвала с нея. Вечерята продължава. Изведнъж присъствуващите се усещат, че на тази вечеря също присъства и Учителят и че Той разговаря само с Олга Славчева. Нула внимание на останалите. Урокът е предаден на учениците. Значи не е важна личността, какъв пост заема в момента и каква служба изпълнява, а е важна човешката душа, която се е разцъфтяла в присъствието на Бога.

6. МЪЛЧАЛИВИЯТ ВЪПРОС Бях в прогимназията, когато с майка ми ходихме на Изгрева. И при всяка беседа на Учителя все се намираше някоя сестра да каже: „Аз искам Учителят да ми отговори на един мой личен въпрос". Аз мълча и си казвам: Ето тук са 200 човека, та на нея ли Учителят ще отговаря. Нали си има и друга работа. Така веднъж заставам на една-две крачки от катедрата на Учителя и изведнъж наблюдавам как Той говори, но като говори минава погледа Му през всеки един от присъствуващите в салона. Виждам как погледа Му досущ като светъл конец минава от човек на човек и ги свързва всички в една верига. Това се повтаря много пъти. Гледам ги, а те са унесени и слушат. А аз смятам, че те спят. Казвам си на ум, че като протегна ръка и тупна с юмрук по катедрата, където е седнал Учителя, ще ги събудя всички. От време на време тази невидима операция и невидимо зашиване със светлия лъч се повтаря и като завърши обиколката си през всички, винаги Учителят ме поглежда и лекичко се усмихва. С това ми дава знак, че знае какво аз виждам. А аз виждам, че Той непрекъснато ги свързва с погледа си и със светлинния лъч, който върви с Него и ги нанизва един след друг. После накрая Учителят си отмести погледа и каза една хубава смешка, а те се разбутаха, разсмяха се и се събудиха. После им светнаха очите и се раздвижиха. Учителят продължи да говори. Тогава разбрах как може Учителят да отговори на всички мислено поставени въпроси, на всеки един в салона. Като ходехме с майка ми на Изгрева, винаги сме спали при артистката Цветана Арнаудова. Влизахме в нейната барака. Когато я нямаше знаехме къде е поставен ключа и си отключвахме сами. Там преспивахме и сутрин ставахме в 4 часа, за да бъдем в 5 часа на сутрешната беседа.

3. ПИСМА ОТ УЧИТЕЛЯ ДО НИКОЛА ВАТЕВ София, 25.IV.1906 г. Г-н Ватев, Получих вашето писмо. Аз ви питам имате ли дълбоко желание да намерите Истината и да слугувате на Господа, тъй както Той иска! Имайте предвид, че Господ не е человек. Той се от зло не изкушава. Мислите ли вие, че каквото се говори, каквото се пише е от Духа на чистата Истина? Трябва ли вие да слушате всеки дух? И да ставате проводници на чужди лъжи? Светът е пълен с лъжливи духове и ако някой отвори умът си за гостоприемството на тях, те ще му разкажат много чудни неща, да го удивят, да го углупят, но не и да го повдигнат и просветят. Ти сам знаеш, че много от нещата, които са ти казани са лъжливи и неверни. Твоята душа усеща това, но твоят ум, който обича щестлавието иска да те заблуди. Ти искаш да си образ и подобие на Господа, това е право дадено на всеки человек, който слуша Истината. Но преди да добиеш това, ти трябва да станеш носител на Истината, изпълнител на Правдата и образ на Любовта и да търсиш не своята слава, но славата Божия. Человек може да излъже себе си, може да излъже хората, но никога Бога. Сега вий в Търново се надхитрявате. На едного говори Майката Господня, на другиго Христос. Е, моля ви, как ще оправдаете факта, когато двата тия духове се карат помежду си? Дали светлото и чисто небе, пречистите духове са се опълчили един срещу друг? Плодът показва дървото и делата человека. Предупреждавам ви всинца да не марите Святото Име Божие. Бог не е Бог на немирство, на завист и крамоли. Той е Бог на всяка благост и милост. На лъжата, каквото и име и да се й се тури, тя си е все лъжа. Не е важна само формата, важно е и съдържанието. Божите благословения и Господните дарби не се купуват. Вие имате много добри черти на вашия характер и тях трябва да обработвате, защото виждам, че във вашето естество, във вашия ум има още много лоши остатъци от миналото, които, ако им дадете място доброто семе ще се заглуши. Вие сте натура със силно въображение, с развито подражание и с художествен вкус, но сте человек със слаба воля. Имате силна вяра, но слаборазвита надежда и религиозно чувство. Във вас страхът и честолюбието имат силно влияние. Този, който мисли да воюва трябва първом да седне и да премери своите сили и да види дали ще може да издържи воюването. Защото славата се пада на тогова, който победи. Ти трябва да се завземеш повечко да четеш и да размишляваш и когато дойдеш до едно положително вътрешно убеждение, такова да изказваш това, което знаеш. Да поясня какво би станало със семе, което се оставя без заровено в земята? Не трябва лидо да се скрие, за да израсте? Не трябва ли майката да носи своя зародиш дълго време скрит в своята утроба преди да се оформи и развие за растене и тогава да излезе на света? Знайте, че небето сега ви всинца претегля и когато се определи тежестта ви и се изпитат сърцата ви, тогава ще ви се дадат нужните упътвания, по които можете да добиете истинско знание и мъдрост. Сега вие сте деца и трябва да пораснете по ума и мярката Христова. Защото само Отец е, Който учи и дава знание. Само Негова Дух е носител на всяка мъдрост и знание. Само Отец знае пътищата на всичко. И когато Той благоволява, Той знае как да предаде знанието. Да ви не заблуждава някой. Отец е Виделина и в Него няма тъмнина, Очистете сърцето си. Святи бъдете, защото Отец е свят. Ваш П. К. Дънов. София, 4.Х. 1906 г. Любезни, г-н Ватев, Утрин като стане г-жа ви, в седем часа да влезе в уединена стая, да се обърне към изток, да повдигне нагоре лявата си ръка към небето и да се моли усърдно, като мисли, че й се пращат светли лъчи. Това да направи и към 12 часа. Това да прави през ден, докато почувствува олекчение. Вам ви трябва послушание, повече търпение и въздържание. В плътта, человек винаги е изложен на страдания. За да се избави, Божествената Любов трябва да му е ръководител. Никакви лоши мисли, побуждения и желания не трябва да имат място в душата му. Защото според семето и жетвата. Аз ще ви съдействувам и помагам само тогава, когато се ръководите от Божествената Благост и вършите драговолно Неговата воля. Надявам се вие всички да станете умни и разумни и да не се поддавате на външни съблазни. Желая да се надпреварвате един на други да си отдавате почитание и всякой да мисли за другиго само добро. Така като живеете Господ ще съизволи да ви прати Своите велики благословения. Трябва да сте готови на всички жертви за Него. Моя приятелски поздрав на целия кружок. Ваш верен П. К. Дънов. Варна, 23.VII.1907r. Любезни Ватев, Получих писмото ви. Не желая сами да се заблуждавате. Преди всичко гледай да чистиш сърцето си, да просвещаваш умът си и да възпитаваш волята си. Само при такива условия може да ви упътвам. Как мислите може ли на негласен инструмент да се свири добре? И с мътна вода да се изпират бели дрехи? Приложи душата си да търсиш Истината. И сърцето си Божията Любов и умът си Господнята Мъдрост. Пази се от похвали. Те са камък на препъване. Научи се да обичаш всички хора без разлика. Аз виждам всичко и желая ти да не даваш място да изкушавате Духът ми. Защото всякой стои или пада според живота си. Ако вие се подвизавате Виделината ще дойде постепенно в душата ви. Чистота на сърцето това е потребно на тебе и на всички. Бъдете добри лозови пръчки. Засега търпение, вяра, упование, кротост и постоянство. Трябва да се сее преди да се жени, и копае преди да се бере. Идущия месец ще уредя всичко като дойда. Сега всяко нещо ще си върви по обикновения път. Моите благи пожелания на всички. П. К. Дънов. София, 19.Х.1907 г. Любезни Ватев, Моя съвет е вий да идете на своето место назначение с вяра и упование и аз ще ви помагам да извлечете най-добрите уроци за себе си и домът ви. Ваш П. К. Дънов. Търново, 25.I.1908 г. Любезни Ватев, Писмата ви са на ръка. Засега се изисква от вас разумно търпение. За да се развие и самовъзпитава някой, трябва да се ръководи от Духа на живота. Има много несгоди в земния живот, но тия несгоди ги имат почти всички. Прилагайте своята опитност. В нищо не бързайте. Работете постоянно над себе си. Влизайте и в положението на другите. Напуснете недоволството. Ползвайте се от това, което всеки ден ви се дава от горе. Вярвайте твърдо и непоколебимо във Вечния Промисъл. Вършете Волята на Господа. Не се обезсърчавайте. Всичко, което ви се случи, благодарете на Бога. В това се изпитва вашия живот. Трудностите трябва да се преодоляват с вяра и непоколебимо упование. Злото, което постига някого в тоя свят е нещо временно. Човек не трябва да се плаши от своята сянка. Бъдете смели и решителни и лукавия ще побегне. На лошите внушения ухо не давайте. Знайте, че който върши волята на своя Господар ще се благослови. Изхвърлете навън всичката ваша дряхлост. Великите Божии планове ще се завършат, тъй както е Неговата Воля. Царството Му ще завлада земята. И най-после ще се тури ред и порядък във всяка душа. Имайте Любов и съчувствие към всички и Бог ще бъде с вас в пътя на живота. От Моя страна ще ви дам потребното съдействие. Вяра коприна вяра. Поздрав г-жа Венета и Цветанка. Прочети им вашето писмо, то важи и за тях. Ваш П. К. Дънов. София, 16.Х.1909 г. Получих вашето писмо. Животът е училище, в което много уроци има да се учат. Има неща, които са мъчни за схващане. Има работи, които са трудни за извършване. Но онзи, който е решил в себе си да следва пътя на Истината и да служи Господу не трябва тия мисли да го спъват. Във всяко дело на живота се иска постоянство и добра воля. Добрите желания в живота се осъществяват постепенно. Плодовете по дърветата не се раждат сладки и зрели веднага. Те отначало са кисели и горчиви, а отпосле след като ги погрее Слънцето стават такива. Нивата без оране не ражда; - лозето без копане не пуща плод; млякото без да се чука не пуща масло. Спънките в ежедневния живот се дължат на причини далече скрити в миналото. Оня запас от сурови мисли и желания трябва да се преработи и облагороди. Сърцето трябва да се очисти от всичките свои вътрешни плевели. Умът да се облагороди и повдигне от всичките свои навици. Вие си изберете дни, в които да упражнявате умът си в добри мисли. Гледайте да използувате неблагоприятните обстоятелства. Вземете първия, втория, третия и четвъртия петък за размишление. Ставайте рано сутрин в четири часа, прекарвайте по 43 минути в размишление и молитва. В живота онова, което го повдига то са: търпението, смирението, кротостта, милосърдието, вярата, любовта и надеждата. Тия добродетели са сила за душата. Те й дават храна и материал за мислене. Гневът, завистта, омразата, себелюбието покваряват и притъпяват душата и нейния ум. Вий се старайте да виждате във всичко добро. Ползвайте се от горчивите уроци на провидението, защото те са за ваше добро. После, старайте се да живеете в дома в мир и съгласие и единодушие и да си помагате един друг в мъчните работи на тоя живот. Засега тия са най-потребните неща за вази. Предайте моя поздрав на Величка и майка си. Поздрави Стойчев и Иван Русчев. Поздрави нарочно и другите приятели в тракцията. В. В. П. К. Дънов. София, 9.X.1910 г. Любезни, Н. Ватев, Получих писмото ви. Мисълта на г-жа ви е добра, приложете я. Това, което Провидението отрежда е всякога за полза. Вашите работи полека и постепенно ще се оправят. Аз ще ви съдействувам. Вий разсъждавате добре в писмото си и това е право. Гледайте да се спогодите по който и да е начин с тоя человек. Настоявайте все таки. Той ще се съгласи. С добро всичко се постига. Моят поздрав на Величка. Труд, постоянство, търпение, трудолюбие, упование, бодрост на духа, всичко се постига. Ваш верен П. К. Дънов. София, 26.Х.1910 г. Любезни Н. Ватев, Получих вашето писмо. Работата ми е ясна. За вас и двама ви не остава друг път освен с търпение, вяра, надежда и упование да чакате отгоре да ви озарят и упътят във вашите действия. Да не допущате никоя лоша мисъл да ви обсеби. Веднъж сте посели трябва да оставите посятото да изникне и се развие според Божествения ред на нещата. Учете се от всичко да не повтаряте погрешките и спирате развитието на собствените ваши души. Защото Бог обича доброто, реда и чистотата във всичко. Това е моят съвет. Ваш верен П. К. Дънов. София, 23.ХII.1910 г. Любезна г-жа Ватева, Получих вашето писмо. Засега вам ви трябва вяра, търпение и упование. Не се поддавайте на изкушенията. От тази си опитност извлечете важния урок за себе си. За да се повдигне душата, трябва да се озари от Истината и да се реши да слугува напълно на Господа и да върши Неговата блага воля. Всяка постъпка има своите последствия, всяка мисъл своите действия, всяко желание своите плодове. Радостта, веселието, чистотата на живота се намират само в Бога. Там всяка душа може да стане девствена. Тия неща ви се случват от вътрешно притеснение и смущение. Гледайте да имате мир в душата си. Проектирайте си постоянно по няколко пъти на ден портокалената краска в умът си. Възложете сега надеждата си на Небето. Четете 35 Псалм 5 п. 4 п. 10 п. С поздрав, ваш верен П. К. Дънов. 28.VII.1911 г. Любезни Н. Ватев, Съборът тази година ще стане на 10 август в Търново. Аз ви призовавам да участвувате и се ползвате от благото, което Господ дава. Ваш верен П. К. Дънов (свещеният подпис). Любезни Никола и Величка Ватеви, Получих вашето писмо. Уроците, които Господ ви дава разбирайте добре. Той има власт и да дава и да взема. Вам се вижда това странно. Благодарете Му и се молете да преобърне всичко за добро. Вашето дете сега е в един свят много по-добър от тоя. В живота на всяка душа на земята са отредени по някои работи да извърши. Аз ще ви говоря по на дълго, кога ви срещна. Стига да сте разбрали моята задача. Тя е да имате повече любов към Господа и към вашите ближни. Когато човек греши, така умира от духовния свят. Господ иска да ви привлече по-близо до Себе Си. Слушайте думите ми и те ще се преобърнат в сила и живот за вашите души. Смъртта е обща. През нея всеки ще мине. Тя е Божествения бирник, който събира недоборите. Тя е вратата за по-добър живот. Говори се с погребани и умрели с Христа, за да възкръснете в образа на Неговия живот. Това, което се сажда, ако не умре първом не може да изникне и да узрее и принесе плод. Ако вярвате и живеете добре, Той е по-близо сега до нас отколкото преди. А вземете урок за бъдеще. Четете 76 псалм, 3 глава Колосяном. Аз това знаях затова не ви писах. То е здраво сега, оздравяло право духовно. В материята здравие не може да има. В. В. П. К. Дънов. София, 23.III.1912 г. Ч. В. Хр. Да възкръсне Господ в сърцето ви, да просветне в ума ви, да се прослави в сърцето ви. Дънов (свещеният подпис). София, 11.V.1912 г. Получих писмото ви. Писах ви, надявам се да сте получили писмото ми. Семето, което се хвърля в земята, знае ли защо е хвърлено? Но земеделеца, който го е посял знае. Житото, което се поженва, знае ли защо го женат? То не знае, но жетварите знаят. Това е волята на Господаря. Когато някого го поставят на изпит, той трябва да издържи добре изпитите. Божиите пътища се непостижими. Трябва жива вяра, жива вяра, трябва силна любов, за да разберем добрите пътища на Провидението. Вий имайте търпение, ще се уясни всичко постепенно защо е. Моя поздрав на двама ви. П. К. Дънов. П. Н. 1912 г. КОГАТО СЪРЦЕТО Е ЧИСТО, ДУШАТА СВЕТЛА, УМЪТ ВЪЗВИШЕН, ПЪТЯТ ИА ЖИВОТЪТ Е ЯСЕН. П. К. Дънов. 1. Господ. 2. Правда. 3. Смирение. 4. Послушание. 5. Любов. 6. Милост. 7. Послушание. 8. Смирение. 9. Възвишение. 10. Чудо. 11. Дълготърпение. 12. Надежда. 13. Вяра. 14. Мъдрост. 15. Помощ. 16. Смирение. 17. Милосърдие. 18. Правда. 19. Смирение. 20. Любов. 21. Слава. 22. Милост. 23. Любов. 24. Сърце. 25. Живот 26. Свят. 27. Търпение. 28. Съзнание. 29. Изпълнение. Приемай всичките несгоди на живота като благословение и Аз ще ти помагам да научиш пътят ми. Свещеният подпис. Обработвай сърцето си във всяка добродетел и Аз ще те възрастя и благословя. Свещеният подпис. София, 24.XII.1912 г. Любезна Величка Ватева, Получих вашето писмо. Желая да прекарате весело светлите празници и да се озарите с по- голяма Виделина в сърцето си, за Истината, да проумеете по на дълбоко Господнята Любов, с Която крепи света и да се заквасите с новия живот, който иде в света на разумните същества. Пред лицето на Господа има радост за всяка душа. Любовта на Господа е, която весели всички сърца. Той е само във време на скърби и страдания, Който утешава и повдига падналата душа да не се обезсърчава, но да върви напред към светлото бъдеще на живота. Предай моя поздрав на Н. Ватев, на всички ваши домашни и приятели. Ваш верен П. К. Дънов. София, 1914 г. Любезни Н. Ватев, Ако Епитропов не дойде до петък 8-того в Русе, вий сте свободни да заминете и използувате вашата отпуска. На 9 август бъдете двамата с Величка в Търново. Ваш верен П. К. Дънов. Редът 9 (22) П. Р. Ж. 1918, март. Ставане в четири, приготвяне, почване. С Добрата молитва, с размишление върху 12 точки, съдържащи се в нея. Прочитане на Истината и размишление върху основните мисли на беседата. Спомнене на всички братя и сестри, приятели, пожелаване Божието благословение да почине на тях. Да изпълни Господ мои и Господ ваш техните души, умове и сърца с всяко утешение, радост и веселие на Благия Си Дух. Да разберат смисъла на Любовта, която Бог е изявил в живот. Да разберат и проумеят съдържанието на Вярата, която е чистият Дух на живота. Да схванат образа на Надеждата, която е живата Божествена душа, облечена в своята Божествена дреха, служителка на Бога Живаго в Негова Храм. Прочитане на Лозинката и Отче наш. Моето благословение и благословението на Господа Бога на всичката пълнота да пробуди с вас и всички по лицето на земята сега и през всичките времена на Неговото Царуване. Амин. Тъй да бъде. Ж. К. В. О. (свещеният подпис). София, 6 юли 1915 г. Любезни Н.Ватев, Получих писмото ви. Работите по някой път сами вземат своя край и то в най-добрата насока. Често промяната е лекуване на такова положение. Г-жа ви да излезе, така също и децата през летния сезон, това ще се отрази добре и на теб. За другите неща кога да се срещнем ще поговорим. Услужете на г-жа Казанлъклиева и каквото дадете минете го на моя сметка. Аз ще уредя работите. Моя поздрав вам и на всички. В. В. П. К. Дънов. София, 24 март 1916 г. Любезна В. Ватева, Получих вашето писмо. При слагането на сегашните събития, които се развиват в света, човек трябва да има голям запас от вяра, за да може ясно да прозира бъдещето, което носи Божиите блага. Трудно е човек да намери смисъл в страданията, но той трябва да бъде герой, да ги понесе и да извлече всичката поука от тях. По този начин възпитава хората на земята. Хората почват да мислят само когато страдат. Но добър е Господ, Той е отредил нещо по-високо за човека. Има блага, които го очакват и ще му се дадат, когато трябва да се работи за повдигането на човешката душа. Вършете чистосърдечно това, което Божия Дух ви учи. Слушайте вътрешния глас на своята душа. Господ ще даде виделина на всички, които на Него уповават. Бъдете бодри, весели, смели и решителни в пътя на живота. Истината да ви е смисълът на живота, а любовта стремежа. Моят привет на всички ви. Ваш верен П. К. Дънов (свещеният подпис). София, 30.V.1916 г. Любезни Н. Ватев, Изпитанията в живота идват за повдигането и облагородяването на душата. И човек трябва да ги посрещне мъжествено и самоотвержено, като герой на бойното поле. Никой нищо не е внесъл в тоя свят и нищо не може да отнесе със себе си в другия. Господ ще уреди всичко за добро. Добрите хора всякога трябва да се учат. Светът е училище за тях. Те трябва да знаят, защо се раждат, защо страдат, защо живеят и защо умират. Във време на мъчнотии човек трябва да има вяра в крайната победа на доброто и правото. Всичко работи за добро на онези, които уповават на Господа. Трябва всякога да се има предвид великия закон, който ръководи съдбините на живущите на земята. Ще сторя, което е добро. Ваш верен П. К. Дънов (свещеният подпис). София, 25 септември 1916 г. Любезна В. Ватева, Нарядът и за тая година ще остане същия, ще се стараете да се водите по Духа. Сега е време за прилагане на живата вяра. Да се слуша Гласът Господен. И да възлагате всичко Нему. Само Той е Единният, Който може да изведе тая работа докрай и да увенчае всичко за добро. Дръжте се близо до Него и Той ще ви пази. Моя поздрав на всички приятели. Господ да ви пази и ръководи с Духът Си. Ваш верен П. К. Дънов (свещеният подпис) София, 15.I.1917 г. Любезна В. Ватева, Надявам се да сте бодри и весели духом. Новата година носи блага и благословения за верующите. Стига ония, които слугуват на Господа да разтворят своите сърца да възприемат силата на Негова Дух, Който действува за човешкото обновяване. Пълната вяра е необходима в тоя път на възлизането. Желая на всички ви вътрешно обновяване и ободряване да процъфнат всичките плодове на Духа и да имате мирът Божий, Който превъзхожда всеки човешки ум. Моят привет на всички приятели, а така също и на вашите домашни и на вашия Никола. Ваш верен П. К. Дънов (свещеният подпис). Вярвам да сте добре. Мирът вече иде бързо. Всичко върви на добре. Как е Стойчев? Той в Русе ли е? Господ ще обърне всичко на добро. Моят поздрав вам и на всички приятели. Като се поуредят времената ще ви посетя. Ваш верен П. К. Дънов (свещеният подпис). Варна, 10.III.1918 г. Обична В. Н. Ватева, Живейте с твърдата и разумна вяра в Господа. Изпитанията при сегашните условия са неизбежни, защото човешката карма се ликвидира и всеки трябва да плати по нещо. Господ на смелите всякога помага. Да се пълни сърцето ви, душата ви с Любов, Вяра и Надежда, в тях е смисълът на живота, с тяхната помощ всичко се постига. Аз ви изпращам наряда за 9 март нов стил 22, който може да изпълните и първия ден на Велик ден. Ако намирате някои сестри в Русе, които могат да изпълнят казаното доброволно и по Бога, дайте им го. Но ако се съмнявате, задръжте го само за вази си. Силата на всяко дело е в усърдието и вярно изпълнение по дух. Аз изпращам наряда по Ст. Тошев, той като си го препише ще ви го даде. Моя поздрав вам и на домашните ви и на всички братя и сестри. В. В. Ж. К. В. О. П. К. Дънов (свещеният подпис). Римляном 14:12 И тъй всеки от нас за себе си ще даде ответ пред Бога. Постоянство в молитва. Варна, 9.V.1918 г. Любезна В. Н. Ватева, Изпращам ви с под. Младен Попов 20 яйца червени и хляб, раздайте ги на приятелите. Всеки, който вземе яйце да си отвори Библията три пъти, това което му се падне и писано на яйцето за него. След това да си счупи и посоли яйцето и да си го хапне. Милостта на Господа пребъдва във всички, които Му служат. Идат дни благословени от Господа на всичката пълнота. Благословението на Господа на всичката пълнота да пребъдва с всички. Ваш верен П. К. Дънов (свещеният подпис) Ж. К. В. О. Варна, 3.VI.1918 г. Любезни Н. Ватев, Сега е ден на ставане, на оживяване и възкресение. Живи и мъртви ще се съединят в Христа. Той е Който се проявява във всичко. Бъдете твърд във вярата, постоянен в Любовта. Вие ще видите добрата страна на Божиите пътища. Това, което става сега е още неясно, но ще се проясни. Поздрав от Величка и от всички добри приятели отгоре. Вам и на дома Моето благословение и Благословението на Господа на всичката пълнота да бъде с вас и с всички. Ж. К. В. О. София, 8.II.1919 г. Любезни Ватев, Редът за 9 и 10 март 1919 г. е следният: Ставане в 5 часа, започване в 5 и 40 минути. Добрата молитва. Малка пауза. Четене от Лука 2 гл. от 8 до 14 стих, размишление върху думите ангелски. Четене от Матея 4 гл. от 11 до 12 ст., размишление, призоваване Господа на помощ. Четене от Деянията 8 гл. от 26 до 40 ст., размишление, да слушаме кога ангела говори. Четене от Деяния 9 гл. от 3 до 7 ст., размишление, да спираме лошите си намерения. Четене от Деяния 10 гл. от 3 до 6 ст., размишление, да изпълняваме като Корнелия. Четене от Деяния 10 гл, от 34 до 43 ст., размишление, да говорим, което Господ иска. Свободна молитва на душата. Отче наш. Заключение: Да се изпълни от по двама души мъже и по две жени в отделни групи. Мъже от жени отделно. Ако остане някой да се присъедини към някоя двойка. Съберете се на братска вечеря на 9 вечерта. Редът дайте на всички, които могат по дух и да го изпълнят. Бог е Любов. Бог е Любов вечна. Бог е Бог на Любов вечна и постоянна. Господ на всичката пълнота ще въздигне всичко в живот и Истина. Светла вяра да пълни сърцата ви. Верни винаги, защото Господ се нарича Верен и Истинен. (Свещеният подпис). Трите закона на веригата. Люби Господа Бога с всичкото си сърце, с всичката си душа, с всичкия си ум, с всичката си сила. В Него ще намериш твоето здравие. Твоето щастие, твоето блаженство. Люби ближния си както себе си. В Него ще намериш основите на твоето повдигане. Бъди съвършен както е Отец Твой съвършен. В Него ще намериш връзките на вечния живот, извора на всички блага. Все що попросите в Мое Име Аз ще го сторя. Не бой се мало стадо Отец ваш е благоволил да ви даде царство. (Свещеният подпис). София, 10.V.1919 r. Любезни Никола Ватев, Получих вашето писмо. Относително хартията ще ви пиша после. Засега, нека стои у вази докато уредим работата с печатането где и как. Има някои малки спънки, но те ще се уредят. Във всяка работа все ще има малки спънки непредвидени. Господ обаче ще уреди и изведе Своето дело на добър край. Впрочем то е уредено. Поздрав на всички. В. В. Дънов (Свещеният подпис). София, 12.ХII.1921 г. Любезни Н. Ватев, С Христо Бъчваров ви изпращам три беседи: „Брат и сестра на Христа", „Планът", „Те ще просветнат". Четете ги по една на седмица. Нека и да си препишат ако много искат. Моя привет на всички приятели. Това са Моите дълги писма до вас. Четете, размишлявайте. (Свещеният подпис). Изпращам ви 45 екземпляра от съборните беседи, раздайте ги сега в новолунието според вашето усмотрение на всички ония, които се подвизават и са били на събора. Поздрав на всички приятели. Ако не ви достигнат съобщете колко екземпляра ви трябват. Само Божията Любов (Свещеният подпис). София, 8.V.1924 r. Любезни Н. Ватев, Всичко постепенно ще се изправи. Живота има друг един смисъл. Избягвайте изкуствеността. Нека всичко да почина върху закона на разумността. Бог е Бог на живите на любящите души. От всичко трябва да се вади поука. Аз ще уредя всичко. Пазете доброто от миналото, което Бог е вложил във вас. Мир имайте в себе си. Гледайте с вяра на бъдещето. Не се уповавайте на човешките разпореждания и уредби. Доброто, Любовта с устави не върви, тя е свободна. Живейте по Бога, Само Божията Любов (Свещеният подпис).

7. САЛОНЪТ В РУСЕ. ТОДОР КОВАЧЕВ - ВНУК Ще кажа няколко думи за част от хората от братството в Русе. Един от тях е Тодор Енчев Ковачев и синът му Боян Тодоров Ковачев, Нашия род има болярски произход. Баба Гинка, съпругата на Тодор Ковачев е от гр. Търново, а Тодор Ковачев е от Търговище. След като се оженва за Гинка, получава зестра голям имот в гр. Русе в центъра на града. След това той продава имота и взема имота на един турчин, който се изселва от Русе. Имотът също е голям и има възможност за големи материални начинания. Тодор Ковачев има осем деца. Шестото от децата е баща ми - Боян Ковачев. Майката на баща ми почива рано, когато баща ми е бил на 7 - 8 години. Веднага след това започват военните години на България от 1912 - 1919 г. Дядо Тодор и големите му синове са на фронта. Остават вкъщи само най-малките деца, две от които са дъщери. Те са били шестима братя и две дъщери. За препитанието на децата се е грижил един турчин, който е наел от дядо Тодор дюкяна и срещу тая услуга той имал грижата да се грижи за децата в смисъл да им дава пари, това не е никаква особена грижа, Те са били иначе на произвола на съдбата. Така минават военните години и децата следствие лошите условия и лошата им съдба, поради което всички измират, остава само баща ми и най-големия син Димитър. Съпругата на Тодор Ковачев Гинка почива някъде около 1910 - 11 г. Баща ми е бил при нея, когато тя е починала. Той даже не е разбрал, че е починала и като умряла си е играел с нея. За да има кой да се грижи за големия имот, който има дядо Тодор, а баща ми, който е бил малък, то той бил принуден да си търси друга жена и намира пак от Търговище лелята на Марийка Марашлиева на име Руска. Разликата в годините между двамата е била голяма. Възрастта на баба Руска е била същата какъвто е бил най- големия син Димитър. Така че е имало някакво несъответствие в живота при тая голяма разлика във възрастта. Минават военните години, баща ми пораства, дядо ми се оженва и идва момента, когато дядо ми се запознава с Учението на Учителя Дънов чрез бащата на Марийка Марашлиева. Така той включва цялото семейство да върви в тоя път на това Учение. В това време в Русе се създава комуната на Бялото Братство в местността „Свирчовица". Баща ми отива там и работи четири години. През тия четири години той има възможност да види и добрите, и негативните страни на тоя колективен живот, който е трябвало да се води там. През 1922 г. идва Учителят в Русе и посещава комуната на „Свирчовица". Преди да дойде Учителят на комуната баща ми боледува от треска. В момента когато Учителят пристига, треската му изчезва. Когато Учителят си тръгва треската отново го започва. Баща ми, живеейки там има впечатления от целия живот на комуната. Някои страни от тоя живот са негативни. Той е можал по такъв начин да проведе разговор с Учителя на тая тема и е изказал недоволството си от негативните страни в комуната. Учителят се съгласил с него и му казал: „Брат, ние за сега правим само опити. Ще видим какви ще излязат опитите". Добре е да спомена тука и една хумористична случка, че при животните, които били използвани при обработката на земята е имало и един катър. Как е станало не зная, но Учителят бил казал, че в тоя катър е затворена душата на един владика. И наистина, тоя катър е правел много бели и много от приятелите там са си изпатили при опит да го яздят. Той намирал начин да ги хвърля от гърба си. Когато баща ми научил, че в тоя катър живее един владика имал възможност да го впрегне в каруцата и да отиде до Русе и обратно, като непрекъсната карал катъра да тича. Така възпитавал владиката. Тук е добре да спомена една негативна случка, която характеризира упорството и непослушанието на нашите приятели. Те са имали желание за нуждите на земеделието да се сдобият с кладенец и решили да изкопаят кладенец. Когато Учителят разбрал, че те имат такива намерения решил да им помогне като им казал къде да работят, трудът им ще се увенчае с успех и им посочил също къде има вода. Нашите приятели обаче вместо да отидат да копаят там, където Учителят им посочил отишли да копаят на стотина метра под това място. Копали дълго време и вода не излязла. Вместо да се върнат да копаят на това място, където Учителят им показал, те отишли на 100 - 150 м над това място. И там отново изгубили един месец да копаят и вода-пак не намерили. Така зарязали и едната, и другата дупка, но на това място, което Учителят им показал, даже и така, за опит не отишли да проверят и изкопаят, та да видят дали има вода или няма. Поне да проверят думите на Учителя. Не. Зарязали и не копали кладенец повече. И досега кладенец на това място няма. Има чешми на друго място, естествени гдето е излязла водата и направени чешми, но кладенец не направили. Така баща ми изкарал четири години. След туй живота го е подвел на други места, но с Учението не прекратил. Участвал е така активно, доколкото може, активно в братския живот. Даже годината, в която е строена на Рила заслона и кухнята, той е бил там и е участвал в тоя строеж. Тука пак мога да спомена една случка. При донасяне на плочите за покрива на кухнята, които са носени от мястото над петото езеро, той също е мъкнал плочи. При това носене, при единия курс, който е правил плочата, която носил я изтървал така, че тя е паднала на палеца на едната му ръка. Просто го премазал палеца. Другите приятели като видели какво е станало кога са успели, но казали на Учителя за тая случка и докато баща ми се ориентира какво да прави, Учителят идва и носи едно шише със спирт и памук. Предложил си услугите. Баща ми си подал ръката и Той само с памука почистил раната и просто до вечерта нямало и следа от това, че пръста е бил така травмиран. И аз си спомням, че баща ми казваше: „Даже сега не мога да кажа кой пръст. на коя ръка пръста е бил премазан". Не бил останал никакъв белег. По-нататък баща ми е решил да дойде в София да живее. И наистина. осъществил намерението си, дошъл в София и живял няколко месеца. Годината е 1927 г. когато на Изгрева се строи салонът. В тоя строеж и той е участвал. Салонът обаче 1927 г. бива построен, но дървената част, врати и прозорци не са били поставени. Учителят е извикал баща ми, който беше майстор в дървообработването, извикал го и му е предложил той да направи вратите и прозорците. Баща ми обаче имал вече намерение да се изселва от София, тъй като времето, през което живял не му харесало да живее в София и решил да се връща в Русе. И казал намерението си на Учителя, че няма да стои в София и ще си ходи в Русе. И тъй как да кажа безотговорно или без да мисли много отхвърлил едно предложение на Учителя, но като млад не е съзнал вероятно какво прави, но след това знам, че съжаляваше, че не е бил послушен и той към дадени съвети и предложения на Учителя. Това е наистина една негова грешка, която той си я съзнаваше и се мъчеше по някакъв начин да компенсира. Така той се коригира като направи дограмата - вратите и прозорците на салона в Русе. През това време братския живот в Русе е продължавал. Но както в София са имали нужда от салон, така приятелите, последователи на това Учение в Русе също изпитвали някаква нужда къде да се събират. Събиранията са ги правили в къщата на Велико Марашлиев. За да осъществят желанието си да имат някакъв салон решили да събират средства, тъй като за салона материално трябва да има някой, който да даде финансите, а той така от въздуха не става. И направили една касичка дървена, сандък с дупка, сложили го там на подходящо място и всеки, който ходи и кой колкото средства има да отделя и да ги пуска в касичката. Като минал един период от около една година, може би и повече, отворили касичката да видят колко пари са се събрали, може ли да почнат строежа на салона. Установило се, че нищо няма в касичката, има някой и друг грош, някой и друг лев, но с грош и с лев салон не може да се строи. Нито място да се купи, нито нищо. Дядо ми, е бил материално стабилен, богат човек и аз казах, че родът ми има болярски произход, а от друга страна това означава и материално заможни хора. А родът ми и от страна на баба ми, от страна на дядо ми са били все имотни хора, Дядо ми тогава решава, отделя от двора си едно място, хваща майстори, купува материали и построява салона. Построява салона по подобие на този в София, т. е. салон, където да се събират приятелите на беседи и над салона имало една стая, по подобие на тая в София, където, ако стане нужда да дойде на гости, за да пренощува Учителя. Стаята, която беше над салона беше предназначена за Учителя. Построяването на салона става през 1932 г. От 1932 г. насам братята и сестрите в Русе имат вече салон, където да се събират, където да провеждат беседите, да пеят и да беседват. Описанието, което чух от Пенка Краева и от Марийка Марашлиева за вътрешната уредба на салона се отнася за тогава, когато салонът действаше след 9 септември 1944 г. Това описание не отговаря на обстановката, която е била преди това, след 1932 г. Каква е била точната обстановка аз не знам. Не си я спомням, макар че когато дядо ми почина, той беше сложен в салона, всички наши приятели да имат възможност да дойдат при него, но пак не си спомням обстановката. Спомням си положението как беше поставено всичко, но обстановката точно не си спомням, на салона. В това описание на салона с врати, с прозорци, колко броя и т. н. столове при обзавеждането, дървената част е направена от баща ми. Аз може би не знам да е казвал, но може би това да е била някаква компенсация за това гдето не е направил дървенията на салона в София. Тука искам да спомена, че Учителят не е бил доволен от направената дървена част на тоя майстор, който я е правил. Там на Изгрева салона, който е бил направен, дървената част, която е била направена, Учителят не е бил доволен от нейното изпълнение. Макар че инак тя имаше така някакво художествено изпълнение, но Той не е бил доволен. Защо, не знам. Но аз знам от нашите приятели в София, че Той не е бил доволен от направата на тая дървена част. Та така пък в Русе изпълнението на тая дървена част беше направена от баща ми. А горе в стаята, която е бил предназначена за Учителя е живеел баща ми, като ерген и след това като се е оженил за майка ми. Дядо ми и втората му жена баба Руска са живели в къщата, която е била хубава за него време, пък и след това. Те са живели там, а той не е живеел при тях. Той живеел в тая стая горе. И след като се оженва за майка ми Босилка, той продължава да живее там. Те продължават да живеят в тази стая и това е единствената стая фактически, в която те живеят. Там съм роден и аз, там е роден и брат ми, в тая стая. Тука вече трябва да продължа с неприятните неща в семейството на дядо ми, тъй като тази млада негова жена, баба Руска е водила някаква такава политика, която е в ущърб на семейния колектив и облагодетелствува нейния род. Тука започват едни конфликти и след като и баща ми се оженва, те още се засилват. И тази баба Руска, макар че не е много добре да споменавам тия негативни неща, но ги казвам, защото те ще послужат после, за да се разбере някои от нещата защо са се движили така събитията около салона. И баба Руска започва да движи нещата така, че се стига до положение дядо ми да накара баща ми със семейството си да напусне домът и да отиде да живее под наем на друго място. Макар че това друго място наистина е било много хубаво и стопанката на къщата е била много доволна от нас като наематели. Тя не е живеела в Русе, а си имала друг имот в Пловдив и там живеела, така че ние ползвахме целия имот, който имаше. Впоследствие тя ни предлагаше и да го купим и тъкмо ставаше тази договореност за купуването на имота, когато събитията около дядо ми станаха такива, че нямаше нужда от купуването на имота в такъв смисъл. Баба Руска, след като ние излизаме от дома на дядо ми, тя извиква да живее на същото място нейния си брат от Търговище. Казваше се Калю. И той живее на нашето място. То само по себе си не е нещо особено и няма нищо общо със събитията по-нататьк, но тя е успяла да убеди дядо ми, той да й направи на нея четири завещания на целия имот, който е притежавал. Това, разбира се, на остава скрито и достига до знанието и на баща ми. Дядо ми, след като е направил тия четири завещания, обаче се почувства зле и физически и психически, макар че до тогава бил много здрав. И започва да търси да прави контакт с баща ми. Баща ми дълго време упорства и не ще да осъществи контакта и връзката той осъществява с майка ми. И най-после майка ми успя да го убеди баща ми да направи контакт с дядо ми и при тази среща дядо ми е изказал желанието си ние да се върнем отново да живеем там. Баща ми тогава му е поставил условие: „Може, обаче, при условие че се развалят тия четири завещания". Дядо ми се е съгласил и баща ми поема ангажимента да го осъществи на дело. За целта трябва дядо ми да бъде заведен при съдебните власти и те да развалят тези завещания. Той наема файтон и го завежда при тия административни органи, където се извършва развалянето. За това разваляне никой не знае освен баща ми, дядо ми и адвоката. Когато развалят завещанията, адвоката, който е нает да движи Юридическите постановки на нещата и нотариуса, който изпълнява тия служебни задължения предлагат на баща ми, тия същите завещания да се прехвърлят на негово име и по тоя начин целия имот да стане притежание на баща ми. Така предложението е съблазнително, но баща ми е категоричен. Той казва, че иска наследството да бъде по закон. Както е законът в държавата, така да бъде. Никакви завещания не ще. И наистина завещанията биват развалени. Може би няколко дена след това дядо ми се успокоява и си заминава за другия свят. След събитията около смъртта, започват вече да следват събитията около разделянето на имота, който не е малък и който е съблазнителен за всички. Наследниците са трима. Законни наследници - баща ми, брат му, най- големия брат, който е жив - Димитър и съпругата на дядо ми - баба Руска. Имота може да се раздели по равно, така е било и по закон, може би не си спомням точно тия неща, но истина е, че при самата подялба нещата се развиват в друг аспект. Първо наследницата баба Руска знае, че има четири завещания и е спокойна и движи нещата така, като вече стопанин на имота и чака с нетърпение да се отвори завещанието. Какво било обаче учудването й, когато разбрала, че тия завещания са развалени. Това прави преврат в събитията. Баща ми поканва при подялбата съседите да са свидетели на подялбата. След като се установява истината по тия административни неща, тогава баща ми прави предложение. Той взема тази част на имота, където е салонът c къщата, където е живеел дядо ми. Дядо ми е имал голям имот, така че по средата му служеше за улица, даже много от съкварталците, за да съкратят, да не обикалят целия квартал, минаваха през двора, нашия двор. А дядо ми, за да си обезпечи така по-сносни старини е направил много къщи в двора и слагал наематели, които от наемите е живеел спокойно. А освен имота, който е в града имаше и лозя. Баща ми, понеже си имаше свое лозе, той се отказа да участвува и да получи част от лозята. Лозята си ги разделиха баба Руска и чичо ми Димитър. А от имота в града баща ми взе най- малката част. Това беше къщата, която имаше плюс дюкяна на дядо ми със складови помещения и салона, а салона не носеше никакви доходи на нас, на баща ми. Докато другите части на имота вече носеха доходи на новите притежатели, тъй като в тях имаше къщи, където живееха наематели и носеха доходи на вече новите стопани, чичо ми и баба Руска. Те бяха и по площ и по-големи. Така че в другите части, които получиха в съседство до нас беше чичо ми. Той получи две къщи. Едната, в която живеят и едната, в която има наематели. А баба Руска получи три къщи. Така беше. Най-голямо дворно място и три къщи. В едната да живее тя и другите две с наематели. Имаше две семейства наематели. С нея наедно отиде да живее и брат й Калю в тая вече нова част, Делът на баща ми беше една къща и салона. Доходи от имота ние нямахме. А освен това и лозя ние не получихме от тия селскостопански имоти, които дядо ми също имаше. От тях баща ми изобщо се отказа, не щеше да участва. Ето така стоят нещата около салона до почиването на дядо ми. До тогава салона е функционирал. Между другото почват политическите събития в България. Дядо ми почива през лятото на 1943 г. може би през месец август. А салонът функционира, но ние вече живеем в наследствената къща на дядо ми. Но при политическите събития, които идват, то нашите приятели вследствие тия политически събития, всеки търси начин за оцеляване. Посещението в салона вече намалява, няма това активно посещение пък и политическите събития не дават много големи възможности за проява на тия наши така стремления, които имаме от Учението. С идването на 9 септември 1944 г. събитията в България вече придобиват друг характер. Властта беше поета от комунистите и те бързо извадиха закони, които облагодетелствуват тях. Един от тия закони беше и това, че хората, които нямат имот трябва да живеят в имота на тия, които имат. И така изкараха закон, че не може всеки един да живее в самостоятелна стая. Законът беше, че двама души задължително да бъдат в една стая. При нас къщата, която имахме беше от две стаи. И тя според закона задоволяваше напълно нашите нужди. Салонът и стаята и помещенията под салона, а той беше целият салон отдолу с помещения, три стаи имаше отдолу, то трябваше ние да ги дадем по някакъв начин под наем. За да не стане това баща ми направи салона на работилница. Така вече, по тоя начин той, салонът стана не жилище, а средство за прехрана на семейството. Интервенциите, които правеше властта, да го вземе за ОФ клуб, за техни партийни нужди отпадна. Въпреки това обаче помещенията под салона дразнеха представителите на властта, може би някой ходеше и нарочно ги насочваше и заради това ние се принудихме да вземем плюс това и наематели. За да не стане така, че те да живеят там в сградата гдето е салона, ние отидохме да живеем в тия помещения под салона и стаята над салона, а тая къща, където живеехме преди като наследници на дядо ми я дадохме под наем. Така минаха известни години, докато комунистите се стабилизираха, направиха си свои имоти и национализираха много други, особено еврейските и те вече нямаха нужда от тоя закон и го отмениха. При тая отмяна вече ние търсехме начин да излезем от положението и искахме да извадим наемателите. Те бяха обаче много опърничави хора и с думи не ставаше. Баща ми беше принуден да заведе няколко дела и тия дела до нищо не доведоха и тогава някой го беше научил, та три дела изведнъж заведе, за да ги извади и наистина с тоя фронтален натиск от три дела успя да ги извади. Сега вече помещенията бяха празни и салона можеше да се ползва по предназначението си. Никой обаче от нашите приятели не се интересуваше от това и наистина баща ми продължаваше да го ползва за работилница. Трябва да кажа даже, че когато го ползваше за работилница, продължаваше тоя натиск, който указваше властта. Той имаше работник, който работеше в салона и някой беше издебнал момент когато баща ми е някъде из града за материали и нещо друго и беше влязъл и беше ударил по главата работника. Така че имаше нужда и от медицинска намеса, за да се оправи човека. Беше го травмирал здравата по главата. С някаква тояга му беше разбил черепа. Тъй че аз мисля, че малко приятели, пък може би изобщо никой да не знае тия събития около натиска, интервенцията, която указваше властта върху нас, за да може да обсебят салона за техни нужди. Както и да е салонът имаше възможност вече да се ползва по предназначение, но никой не идваше да го ползва. Може би нашите приятели са се страхували от острия език, който имаше баща ми, да дойдат да го вземат. Не знам. Но вероятно са се оплакали на приятелите в София. В София вече след заминаването на Учителя има Братски съвет, има ръководство. В Русе има или няма, но тия, които са се мислили за някакви ръководители са се оплакали вероятно в София. В София приятелите ръководители решават, че трябва да изпратят някакъв парламентьор. И кой да бъде той, решили да пратят Гради Колев Минчев. Нашият добър приятел, предполагам, че много от приятелите го познават. Той сега вече не е между нас. Гради идва в Русе с тая мисия да провежда дипломатичен разговор с баща ми, така че да го убеди да отстъпи салона за нуждите на Братството. С Гради аз съм говорил много пъти и той много пъти ми е приказвал по разни поводи, как е дошъл в Русе, какви намерения е имал, как е смятал, че трябва да проведе един много дипломатичен разговор и предполагал, че ще срещне голям отпор. Изобщо нещата са били нарисувани в една светлина, в смисъл, че там стои един цербер и не дава салона. Какво било обаче учудването му, когато още със споменаването баща ми казва, че салона е на ваше разположение, само че никой не идва да го иска, за да го ползва. И за да не стои така и за да не бъде обект на приказките на хората и някои злосторници да искат да го наемат по някакъв начин, той го държи като го ползва за дърводелска работилница за производствени нужди. След тоя разговор с Гради нещата се оформят в смисъл, че няма препятствия вече за ползването на салона. Приятелите в Русе поемат грижата и започват да го устройват, така че той да се ползва. И наистина, той бива устроен и Пенка Краева и Марийка Марашлиева, описанието, което са направили е много подробно и картинно отговаря напълно на истината на обстановката, която имаше салона от тоя момент нататък. Започва функционирането на салона. Но салонът е материално средство. Там нещата не стават само с хубави мисли. Лятно време когато се ползва, пак грижата му не е голяма. Но зимно време грижата му е голяма. А за да може целогодишно ползването на салона да става, трябва да се мисли от лятото. Известно е, че събранията в салона стават в седмицата няколко пъти. И сутрин рано в неделя и сутрин рано в сряда и сутрин рано в петък. А брат Петър Филипов правеше и женски събрания в четвъртък и още един ден беше зает. Имало е женски събрания, които Учителят е правил. И като последовател на тия неща Петър Филипов ги правеше и тях. А трябва да кажа, че правеше и детски събирания на децата на приятелите. Един ден от седмицата отделяше и ги събираше и тях. За поддържането на салона никой не идваше да го поддържа. Всички го ползваха както се ходи на кино, на театър, на опера, на влака. Трябва да има някои хора, които да го поддържат. В кината имат хора, които ги поддържат, също в театрите. Стопаните на тия заведения си имат грижата да ги поддържат, но стопаните на салона нямаха грижата да поддържат салона. Те само го ползваха. Майка ми беше работлива жена, здрава и беше доброволно поела тази служба и се грижеше за салона. Чистеше, метеше, замазваше, боядисваше с вар един път в годината, прозорци врати, всичко това се миеше, чистеше, за да може той да бъде хигиеничен, та тия, които го посещават да им е приятно при посещението в салона. Зимно време към тия неща се прибавяше и отоплението. За отоплението, първо то може да се раздели на две части: едното е осигуряване материали за отопление, второто е използването на тия материали. Знам, че баща ми изключително се грижеше за доставката на горивните материали и понеже беше дърводелец, от отпадъците на обработката на дървесината една голяма част отиваше през зимата да се поддържа отоплението в салона. В интерес на истината трябва да кажа, че може би братята и сестрите са събирали пари или какво още не знам, но брат Новаков по някой път купуваше дърва. Но те пристигаха, разтоварваха ги транспортните средства на улицата пред къщата и с това свършваше грижата на нашите приятели за отоплението. Вкарването на дървата вътре в мазата, привеждането им във вид, че те да могат да влизат в печката, изваждането от мазата и по-нататък употребата на дървата в печката, за тая работа никой не се занимаваше с изключение на майка ми. Всички растяха духовно напред и не искаха да се занимават с тази груба материя. Наистина много груба материя, много сили отнема на човека, за да се затопли салона през зимата, той беше голям, а печката беше само една. Трябваше време, зимите в Русе са солидни и дълги и студени, трябваше да се запали печката от вечерта, за да може сутринта в пет часа, когато нашите приятели пристигнат, салона да е вече приятно отоплен и те да могат спокойно да слушат беседата и да пеят песните. За да се поддържа печката, обаче трябва някой да седи до нея. Не можеш да хвърлиш дървата и да си ходиш да спиш. Отново майка ми изгубваше по няколко пъти в седмицата нощите, прекарваше ги в салона, за да поддържа непрекъснато печката, тя да е в изправност. Пък и горяща печка не може да се остави без наблюдение. То е опасно и от пожар. Всичко се случва. Трябваше някой да стои и тя стоеше. Баща ми беше зает с професията си и не можеше да се занимава с това, а майка ми като домакиня беше поела и тази част, грижата за отоплението на салона. И го правеше. Често пъти нашите сестри я заварваха да дреме до печката. И като виждат, че тя е доста изморена препоръчваха й да си сложи едно легло до печката и там да спи до печката, хем да поддържа отоплението на салона, хем пък и ще спи. То може би, който е много напреднал в духовно отношение може и да спи и да поддържа печка, но изостанали хора като майка ми не можеше и тя трябваше да придрямва на стола до печката. Пак го споменавам това, не за нещо друго, а защото вече чух изказването на нашите сестри, които описват живота на братството, изпускат тия моменти, а пък те са необходими за уясняване на по-нататъшните събития на живота на братството в Русе. Така вървеше живота в Русе. Братята и сестрите идваха, пееха и точно така беше както го описва Пенка Краева. Идват, приятно им е, пеят си, слушат беседата, после пак пеят и си отиват. Стават вечери на 27 декември, на 22 септември, на 22 март и може би и някои други, не знам. Празнуват приятелите, но за да се приведе салона във вид удобен за празнуване, да се подредят столовете вече в друг вид, да се намерят маси, да се сложат тия маси, да се приведат тия маси в естетичен вид, да се нареди на тия маси и храна, и всичко в тая работа изключително участие вземаше майка ми. Другите пристигаха, ръкуват се, поздравяват се за пролетта, за есента, за всичко, но за подреждането те смятаха, че някои ангели или архангели или от тая стълбица от девет йерархии някой го прави. Може би те го правят, но не някой човек от приятелите да вземе та да го направи. И наистина, пристигаха, минаваше целия ритуал от край до край с песните, с четенето, с пеенето, с яденето и като свърши яденето всички пак се поздравяват, кой каквото има останало слага в торбата, заминава, а чистенето, подреждането и привеждането на салона отново във вид удобен за ползване при четене на беседа, трябваше да го прави майка ми. Често съм вземал участие и аз, защото ставаше така, че някой път вечерята е в такъв ден, че на другия ден сутринта трябва да има беседа. Или се случва сряда, или се случва петък, или се случва срещу неделя, а значи трябва салона още същата вечер да се приведе в такъв вид, че нашите приятели като дойдат вече всичко да е в ред и те отново да могат да се молят на Господа за тяхното щастие. Правеха го и наистина салонът биваше в ред, но тоя ред го правеше не някой друг, а майка ми. Майка ми е от едно село близо до Русе, тя също е от такъв род богат селски, от попско семейство, така че тя бе с необходимата интелигентност. Аз след години като студент прочетох Достоевски, а тя го беше чела преди мене и често пъти за Достоевски ми говореше. Тогава аз, когато бях ученик в Русе, то Достоевски беше за мене толкова далеко колкото беше земята от небето, но тя беше го вече прочела. Тъй че те я смятаха за нещо от типа на слугините, но тя беше интелигентна, макар че вършеше слугинската работа в салона и беше една от така образцовите домакини. Може да звучи като хвалба, защото ми е майка, но това е истината. Тя беше една съвършена домакиня и можеше и знаеше както казва поговорката, че знае две и двеста и се справяше винаги с положението. Така вървяха събитията и всички си вървяха по тоя отъпкания път, никой не му идваше на ума, че нещата ще почнат да се развиват по друг начин. Защото те живееха според мене като сомнамбули и в една такава приятност. Обаче съдбата направи и посочи друг начин и разтърси тия наши заспали приятели. Комунистите не искаха да се развиват тия общества, които носят напредъка в България и след като се справиха с другите там разни религиозни секти, обърнаха вече и очи към нас, макар че нашето не е религиозна секта. То е научно учение обаче така може би имаме вина всички ние, за да се смята, че е секта от управляващите в страната, пък и ние ходим и съдействуваме за това. Факт е, че братските съвети, които съществуват, но това е друга тема. Така че дойде тоя момент когато властта атакува, обискира и взе беседите. От нас, от салона, когато събитието стана през 1957 г. то взели един камион с беседи. И от къщата взеха беседите, които ние имахме, личните и тия, които бяха общите в салона, един камион беседи бяха натоварили и са ги откарали, където им е наредено. Оттук нататък започват вече трудните събития и дойде времето, когато за много хора животът беше труден. Труден се оказа живота и на нашите приятели. Един от тях беше и Петър Филипов. За него беше трудно да остане в Русе, да продължи да работи и да живее и се премести в София. За това му преместване в София баща ми често го обвиняваше и му викаше: „Петре, ти дезертира!" Защото наистина Петър Филипов беше един от нашите приятели, който успяваше да обедини приятелите от братството в Русе и те доброволно или насила, не знам, но идваха и посещаваха събранията, лекциите, произнасянето при четенето. Имаше си система, която може би от братския съвет от София е подредена и в тая система те се движеха. Тая канализация, която имаше, тя не създаваше никаква нужда за мислене. Просто изпълняваш това, което някой друг ти е казал, един там чете, един пее, свири, свирят там един, двама, трима, кой колкото иска. Тука искам да се върна пак на това, че всички наши приятели от Русе, когато им е приятно, когато имат възможност идват на събрание. Когато обаче имат някакви техни причини, какви не знам, не идват на събрание. Майка ми, ние обаче, не можеше да си сложим шапката и да заминем някъде. Ние трябваше през всичкото време да сме там, защото салона трябва да функционира. Ние не можем да си вземем шапката и да отидем да си вършим някоя своя лична работа. Ние трябва да я вършим така, че салона да работи. А пък нашите приятели кой когато искаше, някой път идват пет души, някой път идват двайсет души. Значи останалите петнадесет си имат някаква друга работа. И тя е по-важна от тази на слушане на беседа, на получаване знания, които Учителят дава, другата им работа е по-важна и те загърбват беседата и отиват и си вършат своята работа. Ние обаче нямахме тая привилегия да смятаме нашата работа за по-важна. Ние трябваше да стоим там и да даваме възможно един човек да дойде, но той да бъде посрещнат, да си ползва салона както трябва, както са направили канализацията Братския съвет от София. И наистина, тя действаше безотказно. Няма нужда да си тормозиш мозъка. Просто е и изпълняваш. Така, че това пак го казвам с оглед следващите събития. Следващите събития бяха така, че един отиде в София, друг отиде не знам къде и приятелите в Русе започнаха да намаляват. И се стигаше до там, че някой път никой не идва на събрание. От друга страна пак политическите събития у нас доведоха до това, че ръководните комунистически кадри търсеха къде да си направят хубави квартали, където да си направят жилища. Един такъв квартал се оказа нашият. Комунисти, които бяха ръководители на града и имаха някакви влияния дойдоха и прокараха някаква наредба или направиха план градоустройствен, в такъв смисъл, че този квартал трябва да се направи с детски градини, жилищни блокове, където да живеят хората и изобщо да бъде един комплект от жилища и съответните там апликации към жилищен квартал, като детски градини, кина, театри и т. н. Този план на града засегна нашия квартал. Това разбира се бяха само големи приказки, за да може зад тия приказки тия мижави комунистически кадри, като стояха зад тия приказки, за да могат по тоя начин да осъществят построяването на свои жилища в тоя квартал. Така и стана. Но събитията вървяха така, че се виждаше, че ще ни вземат имота и какво ще дадат за него не беше ясно. От друга страна, посещението вече казах на салона намаляваше. Всеки живееше по някакъв начин, но това посещение не беше вече така необходимо като че ли за всички. За да може да не загуби много, баща ми се принуди да продаде къщата. И я продаде. След това, като продаде къщата, работилницата, която я имаше си я направи на къща и там живееше. Той се мъчеше да изпревари събитията, така че като продаде имота да няма нещо, което те да му вземат. Така беше успял да си продаде имотите, полските имоти, лозята, които имаше, той изпревари правенето на ТКЗС-тата, той успя да ги продаде и когато направиха ТКЗС те нямаше просто какво да му вземат. А тия, които го купиха получиха мозъчен удар и заминаха за другия свят. И сега той по същия начин се мъчеше да изпревари събитията. Така след като продаде къщата реши да продаде салона и след това да продаде и работилницата, в която живееше. И вероятно са се изненадали нашите приятели и както разбрах и от разказа на Пенка Краева, видяла обявата, че салонът се продава и й станало болно. Станало й болно за това, че няма вече къде да ходи на развлечение, защото тяхното посещение за мене беше приятно прекарване. Пък и тя самата си го казва, че вече няма това, където те да се събират и приятно да си пеят и да си приказват. Няма го това, защото салонът се продава. И наистина тия събития трябваше да настъпят, защото както казва Учителят и тука отговарям на Пенка Краева, тя сега е горе, в другия свят, но да ме слуша хубаво, защото загубата на салоните е в сметката на Учителя. Новото Учение, казва Той не може да се изпълнява по стария начин. И Христос преди 2000 г. казва; „Не може новото вино да се налива в стари мехове! " Не може Новото учение да се изпълнява по стария начин. Не може Братският съвет в София да канализира нещата и ние да вървим, всеки иска - не иска, в тоя канал, в който ни праща Братският съвет. Братският съвет иска да ни направи като хората в казармата. Само да изпълняваме, а ние да не мислим. Е, има хора като Пенка Краева, които съжаляват, че им отнемат това животинско съществуване, някой друг да се грижи за тях, те да идват в салона на топличко, на приятничко, на изчистено, да слушат половин час или един час беседа, да пеят две-три песни и след това по живо, по-здраво, както се ходи на театър да се приберат вкъщи и да мислят кога пак ще дойде тоя приятен момент. Е, тия приятни моменти свършиха. Сега трябва всеки да мисли и да се учи по друг начин да осъществява това Учение. Защото това е Учение, това е наука. Тя не може с ядене и с пиене да се научи. Тя трябва да се научи по друг начин. Както математиците, както лекарите, както инженерите, както всички, които учат във висшите учебни заведения и искат да научат нещо, употребяват воля и сили, и знание, и безсъние да научат нещо, така също за това Учение се изисква много повече и безсъние, и четене, и писане, за да се научи. Те обаче искат някой там да им пее, някой там да им приказва и те само да слушат. Ама то това е Учение, не е приспивна забавачница, където някой там да те залъгват нещо. Учение е това и аз използвам момента, за да им кажа на всички приятели, ако имат изобщо в главата си намерението да четат, защото те не четат. Нито четат тия книги, гдето излизат от поредицата „Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее", нито четат беседите. И когато аз казах веднъж на Благовест Жеков, който е председател на Братския съвет да прочете еди коя си страница от том I на тая поредица „Изгревът", той пита: „Ама трябва ли да я чета?" „Ама трябва бе, Благи, трябва, трябва, и то да четеш денонощно, защото иначе ще останеш толкова прост, колкото си бил и преди 100 години. Трябва бе, Благи, трябва и всички други да четат, за да може наистина да научат нещо от това Учение, защото инак няма да го научат. " И затова след 1930 г. не мога да си спомня точно коя година, но е след 1930 г. при един събор на Изгрева присъстват и много учители. Когато свършва събора учителите помолили Учителя, Той да им изнесе една беседа за тях, за учителите и Той им изнася беседата. Като свършил беседата един от учителите, наш приятел, казал на Учителя: „Ама, Учителю, аз много искам, там, където живея да правя така, че да предавам това Учение на другите. Нямам условия, нямам там салон, нямам нищо. Ни кой да свири, ни кой да пее, нито къде да ги събера". И тогава Учителят се обръща не само към него, а към всички наши приятели, слушащи тая беседа и им казва: „Ама как, ама вие искате Новото учение да го предавате по старите методи? - Не, за Новото Учение не е необходимо да има нито салони, нито нищо. Новото учение може да се предава навсякъде - и в салон, и без салон, и под звездите, и под небето. Не е необходимо всичките тия ритуални зали да бъдат в наличност, за да можем ние да предаваме Учението". И не случайно прокурора, когато беше процесът по братските дела след 1957 г. каза нещо изумително, има го записано, ама драги приятели, намерете ги тия протоколи на тия дела и вижте там прокурора какво казва: „Аз имам връзка с вашия Учител Петър Дънов и знам, че на вас тоя салон не ви е необходим". Как го е научил тоя прокурор аз не знам. Има го написано, но те не искат да четат беседите, нашите приятели, искат някой да им ги чете. И заради това са си намерили едно вертепче на Изгрева там, кафененце, истинска кръчма, гдето се продава бира и алкохол и седят кварталните пияници. А те отиват там някой да им ломоти. Навремето Симеон Симеонов само как нижеше беседите, чете ги там в салона. Чете ги и прескачаше цели пасажи. И нашият приятел Ганчо Генчев, той също идваше на беседата, аз съм свидетел и участник в тая работа. Идваше на беседата Ганчо Генчев, чете Симеон Симеонов беседата, а Ганчо отворил беседата и следи какво чете Симеонов. Само, че Ганчо спи, и като спи беседата пада долу. И аз понеже стоя, случайно съм седнал до него, аз не го познавах до тогава, дигам беседата и аз следя, а той спи, Ганчо спи. И гледам как Симеонов прескача цели пасажи и така бързо, бързо прочита беседата и после цигу- мигу с цигулката и така приключваше науката, нашата наука. Не може по тоя начин Симеонов да си чете, да си прескача пасажите, някой слуша, някой не слуша, някой спи, и това се нарича Окултна Школа! Окултна наука! Нищо подобно. Науката няма нищо общо с това извращение на нещата. Ама толкоз няма нищо общо с това извращение и заради туй съдбата може би под ръководството на Учителя направи събитията така, че сега да няма салон. Щото за какво е той? За спящи такива Ганчовци? Нямаме нужда. Истинските ученици, те имат нужда от съвсем други работи. И заради това отговарям аз не само на Пенка Краева, но на всички приятели, които се мъчат да правят нещо. И сега хвърлят и средства да купуват места, че да строят отново салон. За кого ще го строите бе, драги приятели? За кого? За да има пак такива спящи същества в тоя салон ли? Няма нужда от такъв. И съм сигурен, че природата ще направи така, че всичко туй, което са замислили, няма и да стане. То и така вървят нещата. И се дойде до там, че да ходят през 1996 г. и да се продават там във Франция, и то на един от последователите, на един, който е изключен от Учителя, от Школата на Бялото Братство. Ето това не мога да разбера как може да си го позволят. Ако Благовест Жеков и тия там 25 души, колко са били са отишли във Франция и са от това Учение, то те автоматически са се изключили от него, защото тия там са изключени от Бялото Братство. Ами вземете и прочетете! Във беседата, която е държана 1925 г. под Мусала, там където е сега хижата, то прочетете, за да видите. Писано е и е говорено от Учителя. Там Методи Константинов и Михаил Иванов се сбиват заради една сестра. Михаил вади нож, за да ликвидира съперника си. Учителят ги подгонва с бастуна, настига Методи, ударва го с бастуна и Методи поема наказанието си. А Михаил избягва и не се връща. По тоя начин Учителят изобщо не можал да го санкционира по правилата на окултната Школа. И тогава на другия ден на беседата го изнася случая: „Двама наши братя се бият в присъствието на Учителя си. Единият, казва, отнесе наказанието си. Другият обаче избяга и не можа да получи наказанието. Заради тая работа, Аз, казва, го изключвам от Школата за 25 000 години!" Така, че драги приятели, тия там във Франция не са в Школата, те са изключени. Вие ходите и им целувате ръка. Е, ваша си работа. Но според мен, аз не съм фактор, но според мен и вие сте се изключили от Школата, защото ходите и целувате ръка на тия изключените. Щом ходите по техния акъл и вие сте такива. И сега Пенка Краева пише в своите спомени, че баща ми Боян Ковачев си е объркал работата като продал салона. Не, драга Пенке, нищо не е объркал баща ми. Всичко е направил както трябва. Отървал се е от салона, защото той години наред ви служи като слуга, той и майка ми главно. Той слугуваше в тоя салон, а вие идвахте и само търкахте прага на тоя салон, ама нищо не научихте. И заради това, не че баща ми не си е свършил работата и не знам какви всякакви тълкувания още му се преписват, поради туй, че той е продал салона. Не, продажбата на салона не само подобри и оправи положението на нашите приятели в Русе. Те нямаха нужда вече от тоя салон. Ама те самите вече идваха от време време. И за какво им е той, за да спят ли в него? За да си прекарват времето така, приятни мигове, както другите хора ходят на ресторант, ходят на цирк, ходят на театър, ходят на кино. Не, салонът не е за тия работи. И понеже той се превърна в това, заради това и съдбата направи така. А това, че баща ми със своята далновистност изпреварва някои събития на управляващата комунистическа партия, това е съвсем друга работа. Просто находчив човек, разбира от материалните неща и ги движи така, че да не бъде уязвен от комунизма. А не, че комунизмът бил направил това и това. Не, баща ми просто изпреварва нещата. Това е истината, изпреварва. А това, че няма за лентяите вече тихо, спокойно място, където те да пребивават на топличко, на приятно, на чист въздух, да има кой да им слага софра, това е съвсем друга работа. Тая тяхна загуба, така или инак ще я има. И от тук нататък няма да има такива работи. Макар че те по енерция, всички те си го правят. Продължават да се събират на 22 март, 22 септември и не нещо друго, ами правят разни ритуали, както става навсякъде в черквата и където се е изродило Учението на Христа! Но Учителят казва: „Аз, казва, няма да допусна да се изроди, да се изопачи Учението!" Ама приятели, прочетете и Призванието! И там ще видите: Глад, мор и разорение чака българския народ, ако не тръгне в пътя на това Учение. А то, това Учение не е никак лесно. Така завърши салонът в Русе. Баща ми го продаде, но го продаде не за да си оправи някакви материални положения. Нищо подобно. Баща ми нямаше нужда от тия материални средства. Той просто не искаше да отидат нещата в ръцете на някои калпазани. И заради туй го продаде. И в края на краищата пък продаде не нещо на някого, а продаде това, което е негово. Така че не е ощетил никого. Там казват, сестра Пенка и сестра Марийка, че баща ми, за да даде салона поставил условие, че му трябват 100 000 лева да си направи работилница, че ако му дадат и тогава ще даде салона. Нищо подобно. Нищо подобно няма в тая работа. Това са си техни умозаключения, как са стигнали с тия си мозъци до тия заключения, това си е тяхна работа. Но аз съм длъжен да кажа, че тъй не е, че баща ми им е искал пари и че им е искал сто хиляди лева, за да си направи работилница. Аз знам, че работилницата струваше тогава на баща ми 60 000 лв. И той пари имаше, но беше ги вложил в материали и нямаше достатъчно, тия 60 000 лв. и е взел на заем от Петър, от Новаков и от Пенка Краева. По някоя и друга хилядарка, колко точно, аз не мога да кажа, защото не съм му бил секретар на баща ми, но от разговорите, които се водеха между него и майка ми знаех, че има някаква такива работи. И баща ми много бързо им върна парите. Но не е причината това, да освободи салона. Съжалявам много, че това не е станало много по-рано, когато беше жив Гради Минчев, той да им каже каква е истината. Те трябваше да идат при него и Гради Минчев щеше да им каже, че баща ми не е имал нужда от тия финансови вземания от наши приятели и да прави условия, ще ми дадете пари, а пък аз ще ви дам салона както комунистите: ама туй-за туй. Няма такова нещо. Баща ми не е имал нужда. И значи отново споменавам, ние сме богат род и не сме имали нужда от финансите на този или на оня и най-малкото от помощите на нашите приятели. Щом дядо ми е имал възможност да построи цял салон и да го даде безвъзмездно и да се грижи за него и да продължи и баща ми да се грижи за него, значи не сме имали нужда. И не сме се оплакали. И ако го изнасям сега това, то е не за да се оплаквам, а за да реагирам адекватно на това, което са си мислили с тия си мозъци тия наши приятели. Те мислят неадекватно. Те мислят по старата система. Те мислят както казваше Достоевски, като животните. Животните, казва Достоевски, само се грижат да се нахранят, да спят и са създават поколение. Да казва, ама това е живот на животно, а пък аз не искам да приличам на животните. И аз им казвам на нашите приятели, ние не искаме да приличаме на животните. А те искат да имат салон, за да живеят като животните. Заради туй съдбата направи така, че ние да нямаме салон и на много места у нас, където имаше салони, те отпаднаха и ще отпаднат и всичките, защото наистина Новото Учение няма нужда от стари форми. То има нужда от нови форми. Често пъти ми задават въпроси някои от нашите приятели: „Е да де, ама как ще го учим?" Ама вие живейте и работете по тоя начин, по който трябва да прочетете, ако четете ги тия беседи и когато ги четете да ги четете с ума си, със съзнанието си, че правите нещо, а не само да ги четете ей така, както все едно може да знаеш да четеш френски, ама не знаеш френски. Може да го прочиташ, ама какво пише вътре, не знаеш. Те така четат нашите приятели и беседите. Четат, ама какво пише вътре, не знаят. Ама не, то се чете по друг начин. Както се учи за изпит в университета, така ще трябва да се учи и това Учение. И аз им казвам: на времето, когато България се освободи Учителят значи беше мислил за тая работи и е изпратил в България братята Евлоги и Христо Георгиеви и те имаха грижата да построят университета в България и така да го построят, че той сам да се самофинансира. И наистина, докато дойдоха комунистите в България съществуваше университета и там са изучавали науките много наши българи. В това число и нашите приятели, които всички те, голяма част от тях имаха висше образование и то именно в тоя университет, който им го е създал Учителят чрез братята Христо и Евлоги Георгиеви. Ама приятели, ако живеете така, то ще дойде и някой Друг такъв като Христо и Евлоги Георгиеви и ще направи университет за изучаването на това Учение. Ама за изучаване и приложение, а не за проспиване. Защото тоя метод, който са си го въвели да имитират, просто имитират това, което е било по време на Учителя. Ама тогава Учителят е имало нужда да превежда това Учение на Бялото Братство от другия свят в тоя и е имало нужда от тая форма. Сега няма нужда от тая форма, няма нужда от тия салони! Има нужда от нещо друго. Ама това друго е Ученето. И когато трябва ние най-напред да научим това Учение и след това, казва Учителят, да го предадем на българския народ, то сега ние вземаме и го предаваме направо на французи, на италианци и на не знам къде, че имаме и нахалството и кощунството да изнесем беседите от България и да ги дадем там някъде в чужбина. Е това значи, който го е направил, е направил голям грях. Каква ще му бъде съдбата аз не знам и не искам да знам, но няма да бъде от хубавите. Със сигурност мога да му предскажа на тоя, който е направил тази катастрофа. А от Братски съвети нямаме нужда, драги приятели, защото, ама вземете и изучете Богомилското учение. Богомилското учение е преди нашето учение. И то е едно и също. Ама изучете го и вижте, че и там е нямало никакви съвети, никакви началници, никакви ръководители. То се е самоуправлявало и то така хубаво, че всичко е вървяло в ред. И как е ставало никой не може да каже. Но е ставало. Значи има начин, да се проучи и да се види, че наистина тука у нас в България нямаме нужда от никакви Братски съвети. Не, трябвало, защото трябвало някой да ръководи. А сега всичките тия ръководители са имали желание да бъдат някакви ръководители в държавата и понеже там не стават за никакви ръководители и никой не ги е търсил и никой не ги иска да ръководят нещо, те намериха начин сега, когато нещата тръгнаха и политическите събития са по друг път, те да се реализират в Братството като някакви ръководители. Но те приличат на тоя кадия, гдето Учителят превежда примера, като се пенсионирал, искало му се отново да ръководи. И как ръководел? Като отишъл в джамията и казал на богомолците, които идват, а те имали задължението, според мохамеданското учение най-напред да си измият ръцете от някоя делва с вода, защото чешми тогава нямало и тогава да влязат умити и чисти в джамията. И когато някой от богомолците посегне към някоя делва, този кадия му викал, не от тая делва, а то тая, от другата. То няма значение от коя делва ще си вземеш да си измиеш ръцете, но той задоволявал нуждата си от управление и управлявал. Ето такова е управлението на нашите Братски съвети сега, които съществуват. Такива си и самите участници в тия Братски съвети. Те управляват нещо, което няма нужда от управление и аз да си кажа правото, ако те осъзнаят как нищо не правят, не знам до какво заключение ще дойдат за себе си. Не искам нищо лошо да казвам за тях, но те просто правят една пакост от гледна точка на Учението и правят неприятности на Учителя, защото те Му пречат по тоя начин. Той самия им е казал и го пише и те са го прочели това, но всичкото отгоре, че няма нужда от Братски съвети. Те обаче си го създадоха. Създадоха ги Братски съвети след заминаването на Учителя и те претърпяха катастрофа. Сега отново създават пак Братски съвети. Защо? За да претърпят още по-голяма катастрофа. Е, ама човек, който не се учи от грешките на миналото, той не може да бъде и ръководител. Защото какъв ръководител ще бъде той ако не вижда другите грешки? А и в Писанието Христос казва, учете се от чуждите погрешки! Ама Христос го казва сигурно за някои други, а те си мислят, че това не е за тях. Те се смятат за безгрешни. Е, щом е тъй, нека да карат. И така салона спря да съществува в Русе, но не по причина на това, че баща ми е имал някакво лошо отношение към Учението или към братството или към каквото и да е, или пък е трябвало да се решава някаква задача. Пък видите ли, ако беше питал Пенка Краева или някой друг, той щеше да го научи. Нищо подобно. Той си реши много добре задачата в това отношение и според мен няма нищо лошо в туй, защото така или инак салона щеше да бъде съборен. И той беше съборен, независимо от това, че баща ми го продаде. Някой си мисли, че ако той не беше го продал, той щеше да остане. Нищо подобно. Може би щеше още по-бързо да го съборят. Така той известно време стоя празен. Използваха го строителните организации за складове и за нищо друго. В това място, на което беше салонът сега има построен един огромен осем етажен блок, дълъг може би 200 или 300 метра, не мога да кажа, но заема две-три пресечки и изобщо не личи къде е предишният салон. Останали са само три дървета, които бяха там в двора и само те стоят от времето, когато наистина там имаше салон и там се водеше някакъв макар и латентен братски живот. Ето това е положението от вчера, та до днес. А утре? „Глава на твоето Слово е Истината." Ето това е за утре. Магнетофонен запис на Тодор Ковачев, внук на стария Тодор Ковачев и син на Боян Ковачев. София, 26.XI.1996 г. Записал: Вергилий Кръстев. Машинописен текст: Марийка Марашлиева.

6. КЪМ СПОМЕНИТЕ И КОНТАКТИТЕ НА ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ С ПРИЯТЕЛИТЕ И БРАТСТВОТО В РУСЕ. МАРИЙКА МАРАШЛИЕВА В местността „Свирчовица" са имали комуна най-напред анархистите, после комунистите и след това Бялото Братство. „Свирчовица" е на 7 км от Русе, а липнишката гора е на 10 - 12 км от Русе. И двете местности са източно от Русе. Баща ми Велико Марашлиев е бил в комуната в Русе само в началото и то за кратко време. Забелязал нечестни работи. Ватев бил председател. Той имал трима сина и две дъщери, но неговите деца считали братския имот като да е на баща им, а в комуната трябва да бъдат крайно честни, за да успее общата работа и да бъде резултатна, затова баща ми се е оттеглил. Според Колю Йорданов през 1935/36 г. Учителят изпраща брат Асен Райчев, пенсионер, бивш военен, счетоводител в Русе. По-късно Колко Йорданов и Йордан Андреев и тримата от София и след това Петър Арабаджиев от Варна. Тяхната задача била да контролират къде отиват приходите от стопанството. Братя Маркови, които работели братския имот не давали никакви приходи. Били изпратени от Учителя, а изгонени от братя Маркови. Аз, Марийка, си спомням много добре, бях в трети прогимназиален клас, когато брат Райчев беше в Русе на „Свирчовица" и се беше разболял от неприятностите, които е имал с братя Маркови. Тогава на баща ми бяха дали от братството една голяма стая на „Свирчовица", където прекарвахме през лятото 2 - 3 години в голямата къща до къщата и работниците на брат Ватев. Тя е била използвана известно време за обор на конете, но майка ми я беше варосала и макар и пода да беше от пръст ние си сложихме едно голямо легло, маса и няколко стола, малко покъщнина и така там бяхме като на курорт. Въздухът тогава беше много чист, чудно хубава вода, най-хубавата вода - батмишка вода, идваше от Образцов чифлик - пивка и студена. Братя Маркови работеха градината (зеленчуковата) и ни продаваха хубав пресен зарзават. Баща ми имаше дюкян за платове в Русе и с колелото сутрин отиваше и вечер се връщаше от града. Тогава бяха ни дали от братството три декара място, на Иван Петров 5 декара, на Георги и Васил Константинови десетина декара и на Георги Димитров и Никола Ватев не зная колко декара земя. Стою Марков облагороди пръчки лозови, а раздадените места бяха обърнати два пъти с лопати и през пролетта бяха засети с лозя. Целта беше да се обработят местата и да не стоят празни обрасли с бурени. Тогава имаше евтина работна ръка от съседното село Липник, сега Николово и другото село Гагаля. Като се разболя брат Райчев една вечер баща ми го покани на вечеря, защото при братя Маркови готвели като за здрави хора - лютичко, соленичко и т. н. След това брат Георги Димитров го взе в Русе в домът си и от там брат Райчев си отиде в София. Било е 1935/36 г. И докладвал на Учителя, че са го изгонили братя Маркови. Освен за нас имаше и друга стая, която дадоха на семейството на Иван Петров, бащата на Магдалена, другарката на Стоян Димитров от Варна. Двете семейства летувахме известно време, но не си спомням колко. Над нашите стаи имаше други, хубави с дюшеме, в които се беше настанил Георги Димитров. Понеже той беше мебелист беше обзаведен много хубаво. Имаше спалня, столова и т. н. Имам снимка от това време, направена пред братския салон в Русе, на която са фотографирани брат Райчев, Колю Йорданов, Йордан Андреев и брат Петър Арабаджиев с други братя и сестри от Русе. Имам и още две снимки с Колю Йорданов и Йордан Андреев с братя и сестри. Едната пред консервената работилница на брат Ватев, а другата при блатото (бента) до зеленчуковата градина на „Свирчовица". Не може да се отрече заслугата на братя Маркови, че посрещаха най-любезно много приятели от братството, братя и сестри както и техни познати и приятели от света. На стопанството работеха брат Симеон и Стою Маркови с работници. Освен зеленчуковата градина и те бяха насадили лозя, които обработваха с работници и чираци. Не ми е известно, че Учителят не е бил съгласен Петър Филипов да живее в София. Но Петър отиде в София някъде към 1949/50 г. След 9.IX.1944 г. когато забраниха частната търговия Петър беше известно време в администрацията на „Хоремаг", а брат му Ною влезе да работи в производството на сладкарския комбинат. Като работеше в администрацията, Петър уреди 20 сладкарници в Русе и беше добре поставен като уредник. Но когато определиха за сладкарниците почивен ден в сряда вместо неделя, той не искаше да се подчини. Той настояваше да бъде свободен неделен ден, но хората в ръководството им се амбицираха и го уволниха дисциплинарно. Доколкото си спомням това беше в края на пролетта през 1948/49 г. През лятото той отиде на Рила и след като слезе в София беше известно време на палатка у брат Стефан Стоев, после при Гради Минчев. При брат Гради фактически нямаше място, но последния поставил над своето легло друго - второ, където бе спял Петър. Спомням си, че брат Петър казваше, че от тая деликатна работа в сладкарството той преминал на първо време в София на работа като изкопчия. Ръцете му загрубели, имал мазоли от тежката физическа работа. Било му тежко, трудно. Братството в Русе изгуби, мога да кажа, най-ценния брат, който беше като стожер при русенци. В София той не можеше да работи друго освен тежък физически труд. Такива бяха законите. Софийско жителство даваха само на комунисти, а на другите, особено на хората от братството, жителство не се даваше. Известно време той живя в бараката на Гена Папазова. Тази барака й беше предоставена като агроном и научен работник. Понеже бараката беше до къщата на брат Антов, последният искаше да го изгони от там и брат Петър води дълго време дела с помощта на брат Богомил Малджиев. След като получи жителство софийско Петър си купи място от Васил Славов, който беше осъден след 9.IX.1944 г. и лежа в затвора във връзка с Трайчо Костов. Славов след като беше осъден, имаше да дължи на държавата и съпругата му продаде част от дворното място, за да посрещне задължението към държавата. Нека не се забравя, че Петър отиде в София да живее след заминаването на Учителя около 1949/50 г. Когато беше заведено делото през 1957/58 г. срещу Борис Николов и Жечо Панайотов, Петър работеше при Гради срещу радиото в „Градини и паркове". Там изработваха фонтанки за градините както и други работи. Трябваше да се ходи по адвокати във връзка с делото срещу братството и брат Петър тичаше във връзка с тия работи със сестра Мария Тодорова. Веднъж, когато бях в София той ме извика и с него ходихме при адвоката д-р Георгиев във връзка с делото на брат Борис. Петър придружаваше сестра Мария Тодорова, когато брат Борис беше в затвора. Той, брат Борис беше много труден за храната. Имаше болки в стомаха и накрая се наложи да му направят операция от язва и да му съкратят стомаха. Веднъж и аз съпроводих сестра Мария до централния затвор, където лежеше брат Борис. Бях в София по някакъв повод. През последните години преди заминаването на Учителя, Петър след като беше ходил в София беше чул от Учителя, че казал да се закупят всички места на Изгрева до жп линията. От тогава нататък аз имах желание да закупим някакъв имот на Изгрева, за което настоявах пред близките си. Баща ми си беше заминал през 1947 г. на 12.VII. По настояване на брат Петър ние си бяхме направили подялба и не мина месец и излезе закона за едрата градска собственост. Благодарение на това, че се бяхме поделили не ни засегна закона за едрата градска собственост. След това на 12.XII.1951 г. купих със свако си (съпругът на леля ми) къщата, която имахме до 1978 г. на Изгрева от наследниците на брат Матей Калудов. На 4.VIII.1978 г. бях преместена в оборотно жилище в „Люлин". Брат Петър си купи мястото на Изгрева през 1950 г. Възможно е, докато е бил жив Учителя да не му е позволявал да идва да живее в София, но за това нещо никога не съм чувала. Тоя въпрос изниква за мене едва сега през 1990 г. Затова не съм склонна да твърдя, че Учителят бил казал това. Това обаче с положителност може да знае брат Илия Узунов или друг. Брат Петър си е чупил крака само веднъж, но счупването беше лошо и понеже не му сложиха гипс, кракът му остана по-къс и с течение на времето той куцаше все повече. При операцията, която му направиха му бяха срязани или може би при счупването сухожилия, което след време се отрази много зле на крака му. Кръвообращението не ставаше правилно. Той упражняваше счупения крак, нарочно копаеше с него като натискаше лопатата като смяташе, че по такъв начин го раздвижва. Понеже не ставаше правилно оросяване, накрая кракът започна да го боли. За вещите, които бяха дали на съхранение при него той казваше: „Те ги донесоха. Аз не съм настоявал за това". Считам, че това е станало да ги носят при него, защото имаше голям таван, който беше празен, но хубав. Доколкото зная вещите и дрехите на Учителя са предадени на братството от неговия племенник. Ако последният е задържал нещо, то той ще си отговаря за това. Аз съм лично почиствала и изтърсвала дрехите на Учителя. Виждала съм хубавият юрган, за който споменава Георги Йорданов. За сведение Учителят не го е ползвал и той беше съвършено нов. Имаше и едно хубаво бяло вълнено одеало, както и възглавница. На тавана при брат Петър имаше голям сандък с юргани и др. вещи, може да е имало и дюшек, но там не съм гледала и претърсвала. Там имаше и завивки и други работи за Рила. Освен това при брат Петър имаше на леглата в едната стая дюшеци. Повече не зная. Имаше костюми, пардесю, гардероб, скрин, един сандък с чинии и други прибори, който не е бил отварян докато съм отивала в неговата къща. Какво е предал племенникът на Петър на братството също не ми е известно. Зная, че Борис Николов бил подарил някакъв специален камертон от Учителя на сина на Мара Славова. Обиски са правени на Петър, обаче той не е бил интерниран. Възможно е да са го заплашвали, че ще го интернират. Дори съм си мислила, което съм споделяла с някои близки хора, че има нещо загадъчно, нещо тъмно при неговото заболяване напоследък, защото той беше много здрав и силен. Петър отиде при брат си в с. Миндя, В. Търновско на 10.VII.1983 г., където брат му Ною имаше имот. Преди да тръгне, той ме помоли „да не го оставям сам". През 1976 г. леля ми беше починала, свако ми беше починал още през 1962 г. През 1978 г. ме бяха извадили от жилището ми и бях изпратена в оборотно жилище в ж. к. „Люлин". Аз пък прекарвах повече от времето при една наша сестра Донка Проданова на Изгрева. Тя беше сама и беше болна. Тъй че не съставляваше нещо много трудно да тръгна с него след като виждах, че той не е добре. За колко време отивам и аз не знаех. Набързо се приготвихме и тръгнахме за с. Миндя, от време на време отивахме в Русе, имаше автобус. След като се влоши състоянието на Петър, а условията на село не бяха добри особено през зимата за него, ние останахме в Русе, където той почина на 20.IV.1984 г. Последният член от братя Маркови - Йордан си замина през 1984 г. на 18 февруари. Така завърши историята с това семейство.

5. ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ. РАЗГОВОР ЗА РУСЕНСКОТО БРАТСТВО Въпрос: Вергилий Кръстев: Искаме да ни разкажете нещо от вашите спомени и контакти с приятелите и братството в Русе. Георги Йорданов: В Русе познавам братя Маркови, а те бяха няколко души братя. Също и брат Марашлиев, Ватев, Малджиеви, а по-късно, когато нашата бригада отива там да работи 1951 г. в Русе, тогава опознах братята и сестрите, така и местностите около Русе, където на времето са имали комуна, братска комуна. Първата комуна са имали анархистите. Вергилий Кръстев: Братската комуна къде е била? Георги Йорданов: В тази местност „Свирчовица", която е на 7 км. източно от Русе. Една хубава липнишка гора, след нея следва една хубава обширна плодородна местност, която се наричаше „Свирчовица". Там е била тази първа комуна на анархистите и след анархистите - комунистите са имали също такава комуна за колективно обработване и живеене. След това Бялото братство, братята със съгласието на Учителя са направили в тази местност също една такава обширна голяма градина с лозя и плодни дръвчета - комуна именно. Направили са сграда за колективен труд и работа. Добре, но в течение на работата тези неудобства, неуредици, които се случили при анархистите дошли тук и те същите ликвидират и тяхната комуна. Вергилий Кръстев: Какви неудобства? Георги Йорданов. Несъгласие, дисхармония, нямали са единомислие и ред други причини. Ликвидират я анархистите, после комунистите я купуват и тяхната пропада. Тогава имота купува Бялото братство. Вергилий Кръстев: Значи от анархистите и след това от комунистите я купува Бялото Братство. Това не го знаех. Георги Йорданов: Да. След като се ликвидира комуната на анархистите, по същите недоразумения, неудачи и разправии ликвидира се след това и комуната на комунистите. Това има голямо значение в духовния свят. И комуната на комунистите се купува от Бялото Братство, т. е. със съгласието на Учителя. Той може би Учителят ги движи тия неща, но те са вече друг етап на развитие и от друга категория. След като Бялото Братство купува земята и на комунистите, става една доста огромна земя, която обработва Бялото Братство. Добра, но след години почват да стават също промени. Починали някои от братята - брат Ватев, брат Марков, Марашлиев и други възрастни братя, а като почиват, то по-млади не е имало, а многото земя е било необходимо да се обработва. Тогава цялата тая земя се възлага на тези 4 - 5 души Маркови. Те са обработвали земята и са използвали благата от нея, а това е братски имот, на Бялото Братство, обаче те не дават десятък. И в това време Учителят дал като задача на ЛЮбомир Лулчев да отиде и да тури ред в тази братска комуна. Обаче той отказал да отиде. Но казал: „Аз ще пратя един друг наш брат" или един негов на Лулчев ученик Йордан Андреев. И действително Йордан Андреев стъпил в длъжността си в Русе, но седял там месец, два, три, наблюдавал, тегли примерно колко продукти, плодове, зеленчуци се взимат - грозде, ябълки и т. н. Обаче Маркови са недоволни, гледат с лошо око, защото той ги контролира и държи сметка какво те печелят, какво вземат от плодовете на това стопанство. Започват пререкания, при които идва до там, че Йордан Андреев, пратеникът от Учителя от София се видял принуден да се върне в София, Отишъл при Учителя и Му казал: „Учителю, идвам от Русе, защото е невъзможно да се живее там и е невъзможно да се работи с тия хора. Те не ми позволяват и се карат с мене, че ги контролирам и ги задължавам нали при тези плодове толкова десятък трябва да дадат и те не са съгласни и затова аз напуснах и идвам, т. е. върнах се". Учителят му казал: „Ами защо се върна?" Йордан Му казал: „Ами ще ме бият!" „Трябваше да те бият и тогава да се върнеш. А ти небит си дойде". Значи, нали в Евангелието има притча за оня господар, който дал земя под наем и като отишъл някъде и се върнал след години искал от наемателите да платят, а те не щат да плащат и тогава пратил единствения си син при тези лозари в градините там, наемници на неговата земя, да дадат, да изплатят своето задължение, което предстои, което са обещали. Добре, но те решили да го убият този единствен син на господаря на земята, та да остане тяхна земята. Така тук сега същото се повтаря това, което Евангелието казва. И Учителят казва: „Трябваше да те бият, та тогава да се върнеш". За да ги хване окултния закон. Вергилий Кръстев: Той се връща небит. Георги Йорданов: Значи, Учителят го изпраща като Негов син да иска полагаемото, а пък го изпъждат и казват: „Махай се". Значи небит се е върнал. И така. След няколко години Учителят изпраща един брат Асен Райчев, един едър, строен брат, хубав, улегнал характер, счетоводител, беше по идеи земеделец, той беше от Бялото Братство, ученик от първите години и неговата жена, неговата другарка я познавам много добре. Той вече е пенсионер и Учителя праща го пак в Русе. Обаче същото става и с него. И с него постъпват така. Недоволни, недоволни и му казват да си върви и той си идва пак небит и казва: „Учителю, аз се разболях при тези хора, невъзможно е да се живее там, не може да се направи нищо". И братя Маркови продължават да работят земята си, да правят вино, продават, плодове продават. Имаха там жилища за тях и за гости. Но никакъв десятък не дават на Братството. И ние ходихме с бригадата там 1952/1954 г. Там отидохме, нашата бригада с Борис Николов. Там работихме, правихме мозайки на Културния дом на гарата - гара юг. През време на нашето пребиваване в Русе през свободното време, свободните неделните дни, ние ходехме на екскурзия и там прекарвахме цял ден на „Свирчовица", тази местност към липнишката гора. И видях тази местност, градините, но братя Маркови ползваха всичкия този имот като свой. Бяха го присвоили. Вергилий Кръстев: А той е братски имот! Купен с братски пари. Георги Йорданов: Да, братски имот, купен с братски пари. Правеха домашно вино, продаваха, имаха и магазин и добре се запознах с тях. Печелеха добре. Имаха хубаво салонче в Русе с пиано. Петър Филипов и братята му живееха в Русе като сладкари. Имаха работилница. И именно Петър Филипов тогава с другите братя и сестри провеждаха тези празници на братството, четяха там беседи, лекции и т. н. И тъй водеше се един хубав, редовен живот, братски живот в Русе. След известно време брат Бертоли, нарежда му се по някакъв случай тука в София да вземе някаква работа в Русе, като строител по вътрешна украса - мозайки и др. Обажда се на Учителя и Му казва: „Учителю, мен ми предстои едно отиване в Русе". „А, тъй ли?", казва Учителят. „Добре, ще отидеш в общината и ще предадеш на съвета целия този имот, братски имот, който е бил там и целия този братски имот ще го предадеш на държавата, ще го запишеш на общината." „Добре", казва брат Бертоли. И тръгва за Русе. Вергилий Кръстев: Значи Учителят нарежда този имот да се прехвърли на държавата! Георги Йорданов: . Този имот в „Свирчовица" да се прехвърли и узакони на името на държавата. Вергилий Кръстев: Понеже те го използват като собственици. И печелят от него. Георги Йорданов: Добре, но брат Бертоли като отива в Русе, отива при братя Маркови, а те бяха известни, отива у братя Маркови за гостоприемство и нощуване и разказва това нещо на братя Маркови. А Учителят (туй от мене вече) може би не му е казал, да не им казва, и той разказал какво Учителят му е наредил и те тогава, понеже са имали хубаво винце и ядене (това е от мене, почерпили са го) с приятни приказки и са го отклонили той да не направи това, да не отиде в общината и да не каже за прехвърлянето на земята. И така брат Бертоли не си изпълни задачата както трябва. Не изпълни задачата от Учителя. Вергилий Кръстев: Значи, всеки, когото Учителят изпратил там, никой не си е изпълнил задачата. И всеки се върна небит. Много интересно. И какво следва нататък? Георги Йорданов: Не си е изпълнил работата, така е. Сега като бяхме там, гостувахме и работихме в гр. Русе станаха нашите запознанства с приятелите от Русе и т. н. и след това вече, когато нашата бригада си завърши работата, ние се прибрахме вече в София и след това Петър Филипов, който вършеше добра работа в Братството в Русе с беседи, четенето, организирането на екскурзии и братския живот, той реши да дойде в София, за да живее в София. Отива при Учителя и Му казва „Учителю, аз искам да си купя тука място и да си направя тука къща. Искам да живея в София". Учителят му казва: „Не, ти не си за тука, Петре, ти ще бъдеш в Русе, там е твоята работа". Добре, но Петър наскърбен, отива си и не послушва Учителя. Купува си място в София и започва да прави къща, започва да работи тука, да стане софийски жител. Започва да работи тука в работилницата заедно с Борис и тогава, когато Петър се движи така на Изгрева отива при Учителя. Учителят не му говори. Сърдит му е. Когато Учителят се събрал с други приятели, говори с тях, отива Петър при тях, Учителят престава да говори. „Петре, докато не си отидеш от тука аз няма да говоря! " Тъй, че Петър за непослушанието си към Учителя трябваше след време да плати. Защото Учителят казва: „Във всеки град или село трябва да има по една запалена свещ! " Това са думи на Учителя, които съм чувал, т. е. тази свещ именно е: да има салонче, да има и хора в това салонче, които да четат, да четат лекциите и беседите и да очакват, когато един ден Господ ще прати многото хора. Така, когато са Го питали старшите братя на времето от другите градове: „Учителю, ние например тука в Казанлък сме колко, 20 - 30 души". Учителят отговарял: „Ще дойде време, когато тук ще влизат по 200 - 300 души на един път". А друг един брат Димитър Добрев, ръководител от Сливен, казвал: „Учителю, ние сме 20 - 30 души! Все така едни и същи". „Ще дойде ден когато ще влизат по 200, 300, 500 души наведнъж ще влизат. Тъй, че вие сте запалената свещ и ще очаквате един ден Господ да ги прати много, обаче, когато му дойде времето". Тъй, че Петър не послуша, дойде в София, вършеше работата си в София, работеше за пари, но един път си счупи крака лошо, втори път си счупи крака лошо, значи Божието наказание му идва поради туй, че той не е свършил работата, която Учителят му е поверил. Именно да бъде ръководител и да ръководи братството в Русе. И тъй, след туй вече милицията идва в дома му няколко пъти и му прави обиски. Той искаше да стане ръководител в София и да замести Борис Николов. Там му гласуваха, братството му гласува туй доверие - сестра Елена Андреева, Борис Николов и други братя гласуваха му доверие, дадоха му много ценни Учителюви неща да ги съхранява той. И гардероби, и костюми и дрехи и ценни работи, много ценни работи има. Аз зная там един юрган, който ние го правихме с върна. Аз бях донесъл от южна България, там го правиха нашите братя и сестри и го направиха за Учителя с такъв мерак един хубав юрган и дюшек от чиста вълна. И той там остана. Едни са дигали от вещите на Учителя, ония са дигали, окрали много неща, изчезнаха, идва време, когато Петър се разболява и лошо се разболява и то под тормоза на милицията, понеже те го преследват вече, гонят го. Значи, гонят го вече духовете и милицията му казва, избери си къде ще отидеш. Значи, интернираме те от София. Той е болен вече. Където си избереш, там ще отидеш, но тука няма да бъдеш. Пъдят го от София, законната държавна милиция, държавна сигурност. Казват: „Ти не си за тука, интернираме те, където си избереш". Той си избира в Русе. И там нали Марашлиева беше ходила там да го гледа и там почина. След туй, когато започнахме да се интересуваме вече да приберем ценностите на Учителя, които Петър ги съхраняваше в своя дом като отидохме, със списъка, който имахме от сестра Елена Андреева то в дома му нищо няма. Това няма, онова няма, всички издигано, изкрадено, изчезнало и останаха някои работи, които почти не са необходими. Тъй че Учителювите думи се сбъднаха. Щом Учителят е Бог, Божествен Дух, Голям Учител, Който е дошъл на земята да свърши една такава Божествена работа и трябва да има сигурни ученици, така нали честни, сигурни. А такива малко имахме. Жалко. Вергилий Кръстев: Сега за братя Маркови, какво ти си спомняш? Нещо друго спомняш ли си за братя Маркови? Георги Йорданов. Да, след като дойде 9.IX.1944 г. дойдоха комунистите на власт и национализираха всичко и на братя Маркови им взеха земята, вземаха всичко, тъй че тази местност, тези места ги взема държавата както Учителят е искал да се дадат на държавата. Сбъднаха се думите му. Но държавата изпълни волята на Учителя, а не Неговите ученици. Това е важно да се знае. Вергилий Кръстев: Сега един въпрос. Вашата бригада, ще можеш ли да ни разкажеш нещо за вашата бригада, за живота във вашата бригада в ония години? Или не ти е приятно! Георги Йорданов: Не една година имахме работа там в Русе. Какво да ви кажа и при нашата бригада нямаше единство и в самото ръководство отгоре имаше несправедливи неща, обаче благодарение на огромния труд, на търпението, защото когато се даде дума трябва да се изпълни. Както, например аз бях именно от тези, които можеха да напуснат бригадата като видях неразбориите, но останах само заради това, защото обещах да помогна там ида направя нещо, защото беше от моята компетентност, работата, за която отидох и свърших благополучно докрай. Други особености, лоши неща нямаше. Вергилий Кръстев: Друг въпрос. Понеже става тук въпрос за братските имоти. Сега, например, в Търново спомнят ли си нещо за братските имоти, за градините там, как ги взеха, какво, що и как? Георги Йорданов: Вижте какво. Аз зная, една година работихме там с един наш брат Георги Илиев и брат Стамат, който беше останал от Учителя определен да седи там в този кьошк, гдето са ставали съборите. Някои си бяха взели квартира и на другия ден отидохме при него да се видим и той като ни видя, казва: „Къде сте?" „На квартира. Вземахме си." И отидохме с него, вземахме си багажа и той ни взема при себе си в колибата, в това място гдето са ставали съборите на братството през 1922 - 1925 г. в Търново. И тъй живяхме в тази градина при брат Стамат. И много плодове имаше тогава там във Велико Търново. Дини, пъпеши, грозде, голямо изобилие. Правехме там чудни гювечи. Това мога да кажа от моите спомени за градината. Имам и едно запознанство със сина, внука по право на този брат Тотев, за когото ще ви разкажа за него. Неговият внук Тотю Тотев, той бе архитект разправяше. Той разправяше, че е била на дядо му тази градина. Виж съвпадение. Аз правих някакви мозайки на този архитект Тотю Тотев и от там се запознахме и с майка му и със самия архитект и той ми разказа, че дядо му бил от братството от първите и че заболял. И така заболял, че нямало кой да му помогне. Лекари, това, никой не може да му помогне. Той казал: „Да дойде Учителя, само Учителят ще му помогне". И действително Учителят отива. Това са първите години във В. Търново, стоял два-три дена и му помогнал. И го вдигнал и той от благодарност тогава подарил това място на Учителя, на Бялото Братство за салон. Именно в този кьошк, тази подарена земя от този брат Тотю Тотев са ставали тия събори във В. Търново. Вергилий Кръстев: Брат Стамат си замина и този имот се затри. Георги Йорданов: Познавах се с брат Стамат, много хубав човек беше. Голяма работа. На няколко пъти той е имал желание и молил на Учителя да дойде да живее на Изгрева като Петър, обаче Учителят му казал: „Не, ще бъдеш там, ти там ще бъдеш. Твоето място е там сега. Там има друга работа духовна. Ти не знаеш, но там ще бъдеш". Действително след години вече, когато са станали някакви промени, дойдоха нови закони и тази земя се отчужди от държавата. Всичко отиде в държавата, както Учителят каза. Изпълни се това. Но други го изпълниха! Други изпълниха волята на Учителя. (Магнетофонен запис от Вергилий Кръстев)

2. БРАДАТА. СТОЮ МАРКОВ Стою Марков беше един от петимата братя Маркови. Стою живееше с брат си Симеон в къщата на стопанството на Свирчовица. Аз бях ученичка в гимназията (Немска търговска гимназия) в Русе. Ние често отивахме при тях, защото те имаха зеленчукова градина и ние, когато бивахме на лозе си купувахме зарзават от тях. Особено през пролетта купувахме от тях много хубави пресни марули току що откъснати, сочни. Веднъж като отидох сварих там Стою. Не зная в какво настроение беше, но като говорихме той започна да ми говори против Учителя. Казваше: „Ние сме отишли на Рила, където спим на земята макар и в палатка, сложили сме си под завивката клончета от борове, а Учителят, той бил видял, Той спял на кожи". При това той беше много груб и се изрази така: „Да го хвана аз за брадата, та да го раздрусам! " това изказване ме потресе и няма да го забравя никога. Но дойде време и мисля, че беше след 9.IХ.1944 г. Стою го бяха арестували и при задържането му го бяха били, та бяха скачали на гърдите му и той се беше поболял и така си отиде. Други се явиха и го хванаха за собствената му брада, разходиха го, където трябва, че и го раздрусаха. Замина си.

НАРУШЕНИЕ НА ОКУЛТНИТЕ ЗАКОНИ 1. ПРОДАЖБАТА НА САЛОНА. БОЯН КОВАЧЕВ Боян Ковачев беше син на Тодор Ковачев, който построи салона в Русе. След заминаването на баща му Боян присвои салона и го направи дърводелска работилница, по който начин лиши приятелите от възможността да се събират в салона. Той смяташе, че това е лична собственост на баща му и той може да разполага така както му е угодно, като не познаваше един основен окултен закон за Дома Господен. Когато през 1944 г. ставаха бомбардировките над България и сирените много често свиреха за тревога, той се криеше в окоп изкопан в собствения му двор. Обаче както той така и много други хора, които си бяха направили окопи, за да се крият разбраха, че е много опасно да се крият в такива окопи и че могат да бъдат живи заровени при някоя бомбардировка. Така след един изживян ужас при бомбардировка той го прие като възмездие, че е отнел салона на братството и реши да се коригира като освободи салона, който беше направил на дърводелска работилница. Той освободи салона като го предостави за братски нужди. Но той не си реши правилно задачата понеже прие една голяма сума пари заради салона, с която си построи в същия двор работилница. Сумата му беше дадена от Петър Филипов и Йордан Новаков, която сума той впоследствие възстанови. След години тази работилница изчезна както по-късно изчезна и салона. А преди това салонът щеше да бъде отнет от държавата. Защото през 1948 г. излезна в „Държавен вестник" закона за едрата градска собственост, според който човек не може да бъде собственик на повече от два имота. В случая Боян Ковачев имаше на свое име къща и салон, а това бяха две солидни сгради. Ако запишеше едната сграда за владение то другата щеше да я вземе държавата. Тогава Петър Филипов чрез един свой познат адвокат успяха да използват един параграф в закона и обявиха в местния вестник, че салона не принадлежи на Боян Ковачев, и е на Бялото Братство в Русе, Единствено Бялото Братство в гр, Русе бе регистрирано в съда със свой устав и бе юридическа личност. В този случай съгласно закона салонът бе запазен и не бе отнет от държавата. (За справка виж „Изгревът", том III., стр. 335 - 339). Салонът отново проработи, започнахме да се събираме в него и да провеждаме в него събранията си. Последваха едно след друго събития и салонът бе продаден. Имаше го като сграда, но го нямаше като салон. По-късно бе разрушен, заедно с всички къщи наоколо и бе направен огромен жилищен блок. Всичко се разруши и изчезна. По какъв начин? Бяха нарушени основни окултни закони за Дома Господен, Дома Господен е дом на Духа Божий, горе на небето и долу на земята. Ето, това е причината да се премахне и да изчезне салона в Русе. А всички други случки и събития и всички лица, които допълнително се явиха и бяха участници последваха един сценарий, написан от Невидимия свят като последица и резултат от нарушение на закона. Там е истината. Ние сами си предадохме салона. Крепостта се предава отвътре. Това нещо може да се види по- късно и от други салони, които изчезнаха по подобен начин в онези места в България, където имаше братски живот. Братският живот беше изчезнал, изчезнаха и салоните. Те не бяха необходими, защото ги нямаше братята и сестрите, чрез които да се проявява Духът Божий и да създава Домът Господен. През онези дни на 1944 г. ние се събирахме и правехме горещи молитви в къщата на брат Ватев на Свирчовица, Спомням си как в ужаса пред настъпващата бомбардировка тичах към къщата на брат Ватев, а по пътеката, край която имаше висока трева със свистене се оттегляха и скриваха змии-смокове.

МАРИЙКА МАРАШЛИЕВА. БЯЛОТО БРАТСТВО В РУСЕ Считам, че задачата, която съм си поставила в настоящия труд не е по силите ми, тъй като лицата, за които трябва да пиша и които са били свидетели на тия събития отдавна вече не са между живите. Останали са само някои спомени разказвани от родителите на деца или внуци, предавани от уста на близки и познати от приятели и съмишленици. В случай, че има някой, който има по-пълни сведения във връзка с някои случки ще бъда особено благодарна, ако може да помогне за по-ясното и по-вярно описание на тия събития. Аз съм родена на 14.II.1922 г. в Русе и познавах тия приятели, някои по-малко, някои повече. Доколкото можах описах това време за братския живот в Русе, като същевременно разпитвах по- възрастни хора - приятели, познати и сродници, които можаха да ми дадат някои сведения за близките им. Историята на Русенското братство започва вероятно от един скромен, трудолюбив и добър човек на име Иван Вълчанов Явашев. Къде е роден и кога не мога да кажа, но аз го познавах, бях още съвсем малка. Познавах и жена му Софка. От майка си зная, че те първоначално са имали кръчма, в която работели двамата. Имали са и ниви, които са обработвали. Веднъж в Русе била дошла ясновидката Кортеза, която била известна по онова време в България. Може би както е известна сега ясновидката Ванга. Кортеза говорела на народа по градове и села. Така и тук в Русе тя говорела на един площад, мисля, че пред църквата „Свях Светих", която по-късно бе съборена, за да построят на нейно място „Пантеона" в Русе. Иван Явашев бил между народа. Както говорела тя се обърнала към него и казала, че той не е верующ, но че ще стане един поврат в неговия живот и той ще стане верующ. И наистина, след известно време Иван Явашев се запознал с Учителя Дънов и от тогава става наистина един поврат в неговия живот. Първо той затворил кръчмата и започнал да обработва сам нивите си. Има едно изказване на брат Йордан Новаков (предадено ми от Таню Танев наш съмишленик, който гостуваше често на Новаков, а той беше ръководител на братството в Русе в последните години). Иван Вълчанов Явашев бил подарил на братството 180 декара ниви. По това време имало в Русе хора, които имали желание да живеят комунален живот и брат Иванчо бил склонен да даде имота си за тая цел. Неговото място, където живееше както и нивите му се намираха в местността „Свирчовица" край град Русе. В тая местност има и сега една каменна чешма с корита, от които да може да пие вода добитъка. За тази чешма казваха, че е изворна и че водата идва откъм Образцовия чифлик на една малка жп спирка до Русе - Батмишка вода. Водата беше много хубава и студена, казваха също, че била лековита и мнозина ходеха да си наливат вода от нея специално за пиене и лекуване. На едно разстояние от 500 м брат Иван Явашев имаше къща, а под нея дам за конете. Имаше и каруца. С помощта на конете той обработваше нивите си и сееше разни земеделски култури. Като се запознал с новите идеи на Учителя той пожелал да подари имота си на братството тъй като те са нямали деца. Когато споделил това нещо с Учителя, последният казал на брат Иван, че трябва за това нещо да попита и жена си Софка. Оказало се, че Софка не била съгласна да се даде целият имот. По всяка вероятност брат Иван Вълчанов Явашев е бил направил завещанието си като е завещал 180 декара на братството, а друга по-малка част на жена си Софка. Не след дълго време станало нещастие с брат Иван Явашев. Като карал каруцата си конете се били подплашили от нещо. Той слязъл от каруцата, но станало така, че каруцата минала през тялото му и той починал веднага. По същото това време е имало в Русе доста братя и сестри. Те се събирали у брат Никола Ватев, бивш ковчежник при военните. Като дете аз съм ходила на вечери в неговата къща на ул. „Видин", в която се събирахме, там се правеха молитви, четяха се беседи, правеха вечери. Спомням си как отивахме у брат Ватев на вечеря в голямата светла стая, седяхме в кръг на земята, а пред нас постлани бели покривки и на тях поставени разни плодове и други неща за ядене. Брат Ватев беше внушителен със своята бяла брада и мустаци, синеок и красив. Той беше ръководител, а също и медиум. Съпругата му Величка Ватева беше починала и той правеше връзка с нея. Тя му е диктувала назидателни писма, които по-късно бяха събрани и напечатани на пишеща машина, На вечерята брат Ватев заедно с другите братя и сестри правеха молитва, а след това всички сядаха, а брат Ватев разчупваше голям хляб изпечен за случая, благославяше го като произнасяше разни формули и отчупваше всекиму по парче хляб, което внасяше една особена тържественост на вечерята. Трябва да отбележа, че колкото и приятели да присъствуват на вечерята накрая винаги оставаше по едно голямо парче хляб. Как ставаше тая работа, вероятно се досещате за принципа на множението на Христовия Дух. Уреждаха и малка литературно-музикална програма, при която и ние децата вземахме участие. Днес още помня първото стихотворение, на което ме беше научила майка ми и което декларимах: „Райка" „Тича Райка към чешмата, тича мило внуче, за водица бистра, хладна, с малкото бърдуче. Ала други я преварят, слагат си котлите. Тихо Райка се замоли мило на момите: „Дайте мене ред, ма каки, първа да налея, мене стомничката малка, колко е от нея! Че дома ме дядо чака, капнал от умора." Вси се дръпват. Райка слага малкото бърдуче. Пък и кой ли не ще да отстъпи на туй мило внуче! " На вечерята пеехме братски песни, чувстваше се една особена задушевност между всички. Като че някакъв електрически ток минаваше през нас. Всички бяха със светнали лица, радостни и щастливи. Брат Ватев имаше трима синове: Васил, Петър и Благовест и две дъщери - Кука и Кина. От тях Петър свиреше на цигулка братски песни и Паневритмия. Между братята имаше и петима рождени братя Маркови. Те бяха родом от с. Велчево, В. Търновско: Симеон, Стою, Колю, Рашко и Йордан. Последният си замина през 1984 г. Рашко свиреше на флейта, а Йордан на цигулка. Те са имали още един брат Ганю, три сестри, които не бяха в Русе и нямаха връзка с братството. Стою бил ходил в Русия като градинар преди 1917 г. и там упражнявал градинарство. Като се запознали с новите идеи на Учителя Дънов, те решили да посветят живота си на Бога, да не се женят. Най-големият от братята Маркови имаше някакви ясновиждания и опитности с Учителя. През време на войните у много хора по това време се е пробуждало едно ново съзнание, една вяра, че има провидение, че Бог пази своите чада в трудни моменти, когато уповават на Него. Разказвани били много опитности, когато по чудо мнозина се спасявали от явна смърт. Започнали да излизат много книги, брошури и списания, в които се изнасяли опитности и в които се говорело за трезвен, въздържателен живот, за вегетарианство, суровоядство, за природолечение, за природосъобразен живот, за ясновидство, за друг свят, за невидими помагачи. Така например, Симеон Марков разказваше една своя опитност през време на една от войните, в които беше участвал. Той се намирал на фронта и чувал как нещо му говорело отвътре: „След два дни ще дойдеш в София. Ще ме потърсиш на ул. „Опълченска" 66!" Той се учудил как ще отиде в София, нали е на фронта? Но станало така, че го ранили и го закарали в София, в болницата. След като оздравял той се сетил да потърси ул. „Опълченска" 66, Той не се познавал още с Учителя Дънов. Решил той да потърси тая улица и тоя номер. Намерил къщата. Посрещнал го Учителят и го запитал; „Как се казваш?" Симеон мълчал и си помислил: Ако ти си съшия Дух, Който ми каза, че ще дойда на ул. „Опълченска", ти знаеш името ми". Учителят отново го запитал: „Как се казваш?" Симеон пак мълчал и пак си казал на ума: Ако ти си същия Дух, Който ми каза, че ще дойда на ул. „Опълченска", ти знаеш името ми". Трети пък Учителят го запитал и накрая му извикал: „Симеоне!" Така Симеон Марков се запознал с Учителя, а по-късно запознал и братята си с Него. Брат Симеон разказваше и други случаи, други негови видения, за които не мога да си спомня. Годините са изтрили вече всичко от съзнанието ми. Друг от братята Маркови - Рашко разказвал на една сестра Марийка Костадинова, която го посетила, когато бил болен към края на живота му. Той беше известно време в болница, а после лежеше вкъщи. В разговора си с нея той й разказал една своя опитност, която имал през земеделско време 1919 - 1923 г. на сръбската граница. Той бил подофицер тогава и поделението му се намирало на едно място, при което не можели да знаят от къде ще ги нападнат и къде трябва да застанат. Тогава брат Рашко се отделил на страна от войниците, а това било по вечеря и се молел за помощ към света Богородица. Той не познавал още Учителя. Положението било критично и той се молел най-горещо, от сърце... и, о чудо! Явила му се света Богородица и му посочила мястото, където да застанат. Те трябвало да се преместят от там, където били в момента. Той дал нареждане на войниците и те се преместили. Наистина не след дълго врагът започнал да обстрелва, но благодарение на позицията, която те били заели, останали невредими. По-късно той научил от войниците, че когато той се бил отделил и се е молил някои са видели една особена светлина около него. Братя Маркови познавам като търговци на бакалски стоки. Техният магазин беше в центъра на града. От 1942 г. насам ние живеехме близо до тях в една съседна улица. В магазина работеха братята Колю, Рашко и Йордан. Магазинът много добре обзаведен, беше голям, в дъното имаше рафтове, а по средата в два реда каци с най-различни маслини, риби, туршии, сирена. Щайги с най-различни плодове, най-хубави сортове ябълки, круши, а зиме южни плодове - портокали, мандарини, фурми, смокини, стафиди и други деликатеси, които е имало по онова време. Те доставяха най-качествени стоки и магазина им работеше много добре. Зад магазина имаше склад, където съхраняваха сандъци, бурета, тенекии, чували и други пълни с продукти. Една малка част от дъното на дюкяна беше остъклена и отделена като канцелария. От склада се излизаше в коридор, от който имаше заден вход и стълбище дървено, извито, по което се отиваше на горния етаж, където живееха братя Маркови. Жилището беше над дюкяна. След 9.IX.1944 г. сградата беше съборена наедно с други и сега на това място се намира хотел-ресторант, сладкарница и лятна градина „Дунав", пред които се намира големия площад с паметника на „Свободата". Една голяма част от площада на времето беше градска градина с казино, а градината беше обиколена от висока желязна ограда и в нея имаше грамадни дървета. Сега тия дървета ги няма вече. На тяхно място има други по-малки. Само паметника се издига величествено. На времето точно срещу магазина на братя Маркови беше градското казино, в което вечер до късно свиреше оркестър. Сега ще се върна да разкажа още за имота на „Свирчовица". И тъй по всяка вероятно казах по-горе, брат Иван Вълчанов Явашев е направил завещанието си като е завещал една голяма част от 180 декара на Русенското братство, а друга е оставил на жена си Софка. Така била основана комуната в Русе, чийто председател бил Никола Ватев. Симеон и Стою Маркови работели в стопанството. Стою като градинар ръководел работата по обработването на зеленчуковата градина и лозето, както и нивите. Първоначално всички били ентусиазирани, обаче скоро се явили спънки и работата в комуната не вървяла както трябва. Братята Симеон и Стою Маркови живееха на Свирчовица в съседство с къщата на Иван Явашев. Тази сграда на братя Маркови беше изработена от червени фугирани тухли. Там идваха и другите им братя: Колю, Рашко и Йордан, когато искаха и можеха. В тая сграда имаше една стая определена за Учителя и други две за братята, но дали Учителят е спал някога в нея не ми е известно, както и една голяма кухня с дълга маса, мивка и готварска печка. Пред кухнята имаше площадка с маси и пейки за сядане. Там също се събираха често братя и сестри. Братя Маркови посрещаха приятели и гости от града или от други краища на България, както и от София. Но къщата на брат Никола Ватев на ул. „Видин", където се събирахме бе съборена, за да построят нова. В същия двор имаше някаква малка къща, в която живееше брат Ватев известно време, докато построят две стаи за него и една работилница за консерви в близост до чешмата „Свирчовица". Известно време приятелите от Русе се събирахме по домовете, тъй като нямаше салон за събрания, което нещо не беше удачно, та след време братя Маркови решиха да се събираме у тях, в ъгловата стая над магазина, която беше голяма и светла. В нея имаше 2 - 3 легла, но все пак имаше достатъчно място за столове, така че се събираха около 10 --15 или 20 човека, не зная точно. До тая стая имаше голяма кухня и още 2 - 3 стаи. Къщата не беше собственост на братя Маркови, а на някакъв турчин, на който плащаха наем. Та там се събирахме известно време. За комуната даде някои сведения за онова време синът на брат Тодор Ковачев - Боян Ковачев, който в 1990 г, си замина. Боян е роден в Русе в 1904 г. Завършил е столарското училище в Русе и е работил в комуната четири години. Той разказа, че за стопанството били наемани работници от съседното село Липник, сега Николово. От София били дошли група студенти, които също работели там както и той самия. Когато се налагало той работел дърводелство. Той казваше, че Ватев бил председател на комуната, но братя Маркови не го слушали. Например, занасяли продукти от стопанството на пазаря и ги продавали на търговци на пазаря, които изкупували продукцията, но парите носели на дюкяна на братя Маркови. Какво ставало по-нататък с парите не се знаело. Изобщо стопанството - зеленчукова градина, лозе и ниви не давали никакви приходи, макар че се раждало изобилно. Но не трябва да се забравя обстоятелството, че братя Маркови посрещаха и изпращаха много гости от братството празничен ден от града, от София и провинцията понякога. Може да се каже, че отчетността не е била добра. Поради това Учителят изпратил един брат Райчев, бивш военен да контролира работата на стопанството, а после и брат Йордан Андреев (Аню), Колю Йорданов от София и Петър Арабаджиев от Варна. Това става през 1937/38 г. Брат Райчев се разболял от притеснение и разправии с братя Маркови, та брат Георги Димитров го завел в града, в дома си и по-късно брат Райчев си заминал за София. Йордан Андреев се скарал със Стою Марков заради нередности, та било стигнало до бой, поради което Йордан напуснал стопанството и така останали само Петър Арабаджиев и Колю Йорданов. При брат Ватев живееше една сестра Петранка Чернева, казах преди, че жена му си е била заминала и от кога е дошла при него тая сестра не мога да кажа. Но сведения за сестра Петранка ми даде дъщерята на сестра й Ангелина - Сенка Чобанова, която почина тая година 1996 г. в старческия дом на Горна баня. Сестра Петранка Чернева е родена в бедно семейство с много деца. Баща й я дал слугинче у богати евреи. Обаче там трябвало да работи тежка работа, да носи вода от Дунава за разливане и пране. Тогава не е имало водопровод в Русе, а за пиене се ползвали водата от кладенците. Водопроводът е бил направен някъде около 1925 - 1930 година. Така някой познат на семейството като виждал колко е труден живота на Петранка, казал на баща й да си прибере детето, ако има милост към него, иначе то може там да се затрие. По-късно сестра Петранка се омъжила за един кръчмар в тракцията в Русе, от когото имаше една дъщеря Пенка, Те си купили къща, но съпругът й починал. След неговата смърт тя продължила да работи на кръчмата с един свой роднина, но той се пропил и започнал да й създава неприятности и тогава тя решила да затвори кръчмата. По това време се била запознала с новите идеи на Учителя и по съвета на братя Маркови тя си продала къщата и внесла парите в новосъздадената комуна, като влязла да работи в последната. А каква работа можело да й се възложи освен пак да слугува. И така от нейната къща нищо не останало и тя цял живот е слугувала на чужд имот без пари. Сестра Петранка Чернева беше много добра и трудолюбива жена и по-късно стана другарка на брат Ватев, който бе овдовял преди много години. Тя разказваше с въодушевление за брат Петър Тихчев (дядо Петър), който пеел много хубаво духовни песни, който е бил хазаин на Учителя в Свищов. За ръководителя на братството в Русе Учителят лично бил определил брат Никола Ватев. Той е станал причина да се печатат лекциите от първите години в печатницата на Малджиев на ул. „Сарасолу" № 21. Той беше известен още и като медиум. Брат Ватев има една опитност, която съм чувала да разказва на приятелите. Това било през една от първите години. Той се познавал с двама офицери, говорели подигравателно за Учителя, но знаели същевременно, че брат Ватев е медиум и молели да им направи един сеанс, Веднъж, когато Учителят бил в Русе брат Ватев Го запитал дари разрешава да им направи сеанс. Учителят разрешил и брат Ватев им направил сеанс. Казани им били много интересни работи, от което те били много доволни. Но накрая станало нещо неочаквано. Като влязъл в тях някакъв дух, който ги сковал на място, та не можели да мръднат тия офицери и освен това те като заудряли бедрата на краката си с плесници както били седнали на столове, щото стигнало до посиняване. Брат Ватев се видял в чудо, сложили им възглавници, но пляскането продължило и накрая брат Ватев отишъл при Учителя с молба да ги освободи от този дух. Наистина Учителят ги освободил, но като излезли на улицата тия двама офицери започнали да жестикулират с ръце докато се успокоят и минувачите, които минавали край тях се заглеждали както се наблюдават ненормални хора. Та тоя урок им бил създаден поради това, че те се опитали да се подиграват с Учителя, с когото шега не бива. Така приключил сеанса с офицерите, та те повече не помислили да правят сеанс, нито да се подиграват с Учителя. Брат Ватев е имал както успехи, така и неуспехи във връзка с духовете. Духовете веднъж му казали да отиде в Сливен по някаква работа и той ги послушал. Но като отишъл там излязло, че духовете са го излъгали. Та от всичко това следва, че човек не трябва да се доверява на духовете или както е казано в Писанието: „Изпитвайте духовете", така трябва да се постъпва. Брат Ватев получаваше информация за някои събития и във време на сън. Така например, през пролетта на 1944 г. той сънувал, че е изгряло червено слънце, което заляло всичко с червена светлина и наистина през есента дойде червената армия на СССР в България и комунистите взеха властта. Когато брат Иван Петров си заминал, по същото това време брат Ватев бил на събор в София и сънувал брат Иван Петров с група заминали братя и сестри. Скоро след това другарката на брат Иван Петров, сестра Веска изпратила телеграма в София, в която съобщава на сестра Паша за заминаването на другаря си. (Това разказа дъщеря им Магдалена Димитрова.) Сестра Веска решила веднъж да отиде на Свирчовица, на стопанството при брат Ватев. Като отишла той я посрещнал пред портата и казал, че е имал информация за тая среща. През 1932 г. брат Тодор Ковачев построи салон специално, в който да се събират братя и сестри да четат беседи и лекции, да правят молитви, да се подвизават като правят вечери и срещи. Този салон беше построен в двора му на ул. „Мария Луиза" 39, понастоящем ул. „Найден Киров". Салонът беше доста голям, имаше правоъгълна форма и братята и сестрите го обзаведоха и подредиха. Той събираше около 60 - 70 души. В средата на салона имаше пътека, отстрана бяха наредени столовете. В дъното на салона имаше голям портрет на Учителя на стената, а в страна отдясно портрет на Христа. Тия два портрета бяха копия на портрети рисувани от известната художничка Цветана Щилянова. От лявата страна на стената имаше френологическа карта в рамка отпечатана от брат Никола Каишев. Салонът имаше откъм изток три трикрилни прозореца, а на юг беше вратата със стъкла, тъй че осветлението на салона беше много добро. Освен, че беше добре осветен, той беше боядисан в бяло (варосан), столовете обикновени, но удобни за сядане. На стените имаше още няколко картини с библейско съдържание, библиотечен шкаф, бюфет и голяма печка за отопление. Под портрета на Учителя имаше хубав, тапициран стол в синьо и масичка пред него. До нея се изправяше този, който четеше беседата или лекцията. В тоя край на салона имаше и хубаво пиано, на което можеше да свири тоя, който умее да свири братски или Учителски песни. Понякога се изнасяха и концерти от гости или някои братя и сестри. По време на беседи се свиреха и пееха песни от Учителя със съпровод на пиано. Беше сформиран малък оркестър от цигулки, пиано и флейта. Изобщо бяха създадени условия за духовна работа. В Салона имаше и черна дъска, на която се пишеше при нужда. Изнесен беше курс по астрология под ръководството на брат Иван Антонов, който изпращаше лекциите, брат Петър Филипов ни ги диктуваше и даваше същевременно обяснения тъй като той се занимаваше също с тази наука. Пред салона имаше доволно голямо антре със закачалки за дрехите на братята и сестрите, както и огледало на стената. Един двукрилен прозорец хвърляше достатъчно светлина в помещението. Една вита дървена стълба извеждаше до една горница - стая, в която може да пренощува Учителят или някой гост. Но както ми е известно Учителят никога не е спал в тази стая. Само веднъж е идвал, влязъл в салона, преминал го и излязъл, без да каже нито дума. Имал е желание да изнесе беседа, но Му било забранено от властта. Брат Ватев може би, защото живееше вън от града на Свирчовица, не идваше в салона. Чак към края на живота си, когато се беше разболял и брат Петър Филипов и брат Гради Минчев от София бяха ходили при него, бяха му правили бани, че го лекували, той дойде в града и в салона с файтон. В салона правихме молитва за него и след това (защото след това се коментираше по тоя въпрос), той се почувствал толкова добре, че дори си отишъл пеш на Свирчовица, където живееше. А неговата къщичка беше на 200 м от чешмата Свирчовица. До къщичката му имаше един голям и дълъг навес, който беше работилница за консерви. Да, той беше се заел да произвежда зеленчукови консерви. От една страна му носеха зеленчуци, които се преработваха (миеха, чистеха, режеха, подреждаха). Поставяха се в тенекиени кутии, затваряха се и след това се изваряваха в големи казани. Тая цялата манипулация се извършваше от работници от близките села Липник и Гагаля (по това време имаше евтина работна ръка). И тъй в неговата работилница се приготовляваха консерви-гювеч, домати, зелен фасул и др. Другарката на брат Ватев - Петранка Чернева правеше и разни други специалитети, направо готови ястия по поръчка на приятели. На консервите се слагаха етикети и така готовата продукция се изкупуваше от търговци, от военни за войниците от казармите и др. Военните ни носеха техни продукти, от техни градини и тук само биваха преработвани и изварявани. Учителят е подготвял приятелите от братството за общ комунален живот. Като пример за това можем да посочим общите обеди при братския стол на Изгрева в София, където храната се приготвяла от дежурни и е била на много ниска цена. Така в братския стол са се хранили не само изгревяни, но и други външни лица, студенти и т. н. В Русе наистина първоначално всички били сплотени и са имали хармонични отношения. За това можем да си извадим заключение от думите на Учителя, които казал тогава веднъж на брат Ватев: „Какво ще кажеш бе, Ватев, когато един ден стане въпрос за братство и за братски живот и ние кажем: Идете да видите в Русе, да видите какви са идеите на Бялото Братство! " Много възрастни хора, дълги години след като бяха отнети братските места на Свирчовица след 9.IX.1944 г. са казвали: „Когато Бялото Братство държеше и обработваше тия места градушка не ги ловеше! " Това трябва да се знае и помни, че това беше Истина. Хармоничния живот, добрите обноски, добрите мисли и чувства, молитвите и съзнателното отношение към природата оказват много силно влияние и Небето дава своето благословение, Наистина, Свирчовица беше защитена от лоши ветрове и градушки, но веднъж, когато тази хармония бе нарушена, когато братята си казаха лоши думи и се опълчиха един срещу друг, тия места ги би такава градушка, че лозите бяха така оголени, че стърчаха само голи пръчки. Природата реагира безотказно на проявите на лоши отношения и дрязги. Окултният закон задействува и дойде време, че всичко това изчезна. Ще цитирам някои мисли на Учителя за комуните - Младежки окултен клас, II год, том II, 1922/23 г. от томчето „Добри навици", стр. 23: „За пример, в някое общество се устройва комуна, всички се хранят заедно, на братски начала. Какво се забелязва в такива комуни? Едни работят, а други се ползуват наготово от техния труд. Те се оправдават с това, че плащали. - Не, плащат или не, всички еднакво да работят! Момичета и момчета, всички ще работят: Ще слагат трапеза, ще я вдигат, ще сипват ядене, ще прислужват, ще мият чинии, тенджери - всичко ще става по дежурство. Всеки ще знае, кога е дежурен и ще изпълни задълженията си, както трябва. Между комунарите трябва да съществуват добри отношения; да не се обиждат, да не се докачат - всички да се разбират помежду си като братя и сестри. Какво става сега в братските комуни? Едни работят, други чакат на готово. Вследствие на това се явяват недоразумения, недоволство и виждате, че след една година най- много, комуната се разваля. Защо? -Всички искат да устроят нещо ново, но на стари основи. Така работите вървят. Какво трябва да се прави в такива случаи? Всеки трябва да работи съзнателно в комуната, да развива добри навици в себе си". И по-нататък на стр. 26, казва: „Важно е да знаете, че има сили, течения в природата, които противодействуват на всяко добро начинание". Първоначално Никола Ватев като ръководител събирал десятъка от приятелите, за да го предава на Учителя, но тъй като той не давал отчет за това, се бил повдигнал въпрос, че той си позволява да харчи от тия средства за свои лични нужди. Тогава някой от тях, както и моят баща Велико Марашлиев, когато поне веднъж в годината отивал в София давал своя десятък лично на Учителя. Причината е била, че Ватев е загубил доверието им. Мисля, че беше около 1930 - 35 година се взе решение братството да раздаде места на свои членове, които да засеят лозя, за да не стоят пустеещи места, които не са равни площи, а баири. Така брат Георги Димитров зася едно място около 20 декара, двамата братя Георги и Васил Константинови - 10 декара, Иван Петров - 5 декара, Велико Марашлиев - 3 декара и Никола Ватев - 3 или 5 декара срещу известен наем, Стою Марков като специалист облагороди лозови пръчки от десертни сортове при специални условия и след това тия, които искаха да засеят лозя купуваха от него тия пръчки. Лозята бяха обработвани лично и с наемни работници. Братя Маркови също засадиха лозя. Но тия лозя не даваха много голям приход тъй като бяха обработвани с помощта на работници и плодът се продаваше тогава за износ, главно за Германия. Сключваха се договори и след това по време на гроздобера се береше гроздето от лозарите, идваха бригади, почистваха и подреждаха гроздето в щайги или се занасяше на определени места - пунктове, където се преработваше, след това се изтегляше, носеше се във вагони, с които се отнасяше на определени места. Спомням си, че по време на II-рата световна война след като Червената армия на СССР навлезе в Германия, брат Ватев казал на Учителя, че няма на кого да продаваме гроздето от лозята, а Учителят се изправил и с жест отговорил: „От сега нататък всичко ще отива за Русия!" След 9.IX.1944 г. това се сбъдна. След като почина брат Иван Петров лозето беше отнето от другарката му под предлог, че тя не може повече да се грижи за него. Същото стана и с лозето на баща ми Велико Марашлиев. Георги и Васил Константинови се изселиха в София и оставиха лозето си. За едно кратко време тия лозя бяха обработвани от Георги Димитров и от Никола Ватев, докато след 9.IХ.1944 г. целият братски имот бе отчужден. Лозята бяха поети от ловното дружество, което ги използва малко време. След това те бяха изкоренени и на тяхно място отглеждаха фазани и кучета. Сега вече няма и помен от лозята. Ловното дружество построи там голяма вила, а братя Маркови бяха прогонени от там, от братското място. Останаха им няколко декара, които бяха лично техни места, на които бяха насадили младо лозе. Спомням си, че брат Йордан Новаков предлагаше да се раздадат една малка част от местата над трасирания път, който се намираше над консервената работилница на Ватев, по една ивица, на която, който искаше от братството да си построи малка виличка с място, което да си обработва сам, за да има къде да отива със семейството си неделен ден или когато има празници, или е в отпуск. Това нещо щеше да бъде особено хубаво за семейства с деца, които излизат във ваканция. Но този идея не се осъществи. Явиха се спорове като се стигна до там, че много хора се отдръпнаха и престанаха да ходят на стопанството. До тогава се отиваше при братя Маркови и Никола Ватев. Дори една група по-млади хора започнаха да отиваме на Образцовия чифлик, където имаше гора или на една височина над братските места известна под названието Дабията". Там играехме Паневритмия. От нея имаше хубав изгрев и там посрещахме слънцето сутрин рано. Брат Георги Димитров е роден на 7.IX.1892 г. в с. Белица, Тутраканско и е починал в Русе на 18.III.1971 г. Баща му бил търговец изселен от Лозенград. От там се заселва в с. Белица, Тутраканско. Жена му Лина е чехкиня, родена на 19.VIII.1906 г. във Виена и е починала на 5.II.1972 г. в Русе. Георги е избягал от Румъния когато бил на 18 години. Учил е като частен ученик и впоследствие станал мебелист-тьрговец, а след 9.IX.1944 г. лозар. Жена му Лина получила средно образование във Виена, от където дошла в България в чехското правителство като компаньонка на съпругата на представителя и по-късно е чиновничка в посолството в Русе. За отбелязване е, че Георги и Лина не са имали деца 22 години. През 1947 г, се е родила дъщеря им Божидарка. Интересен е случаят с тях. Познавах Георги и Лина Димитрови много добре. Той много обичаше децата. Казах по-горе, че е бил мебелист-търговец, имаше хубава къща, беше представителен, домът му добре обзаведен, магазинът му, в който продаваше скъпи мебели беше на една от главните улици - ул. „Търговска", по която се отиваше на пристанището. Той си купи лека кола, една от първите леки коли в града и покани Учителя да Го доведе в Русе с колата си от София. Навярно това е била годината 1934 г. Подробности не зная. Зная само, че Учителят е бил отседнал у тях, в неговата къща. Но Георги Димитров е разказвал впоследствие, че като пътували и разговаряли Учителят му казал, че те нямат деца, но могат да имат дете. Георги отговорил, че те са вече доста възрастни, а Учителят рекъл: „Тя и Сара беше възрастна". И наистина им се ражда дете след 22-годишен брак. Когато пътували с Учителя някъде се налагало да преминат през една река. Вероятно пътят е бил повреден или моста разрушен, но е имало някаква причина. Обаче по средата на реката колата нещо заседнала и нито напред, нито назад - не мърдала. Георги Димитров беше много добър шофьор. Чудел се какво да направи. Правил, струвал, колата не тръгвала. В това време Учителят се поклатил напред и назад и не щеш ли колата изведнъж тръгнала. Брат Йордан Новаков е роден в с. Червена вода, Русенско през 1889 г. Баща му Калчо Тодоров Новаков бил дошъл от балкана женен за тревненка Иванка. Дядо Тодор, бащата на Калчо като търговец ходел до Цариград. Той бил обущар, но и организатор и земеделски водач и по- късно демократ към Стойчо Мушанов и като такъв бил и народен представител. Брат Йордан са били седем деца. Той е завършил пети клас на Мъжката гимназия в Русе, а Дончо, брат му търговската гимназия в Свищов. Йордан и Тодор, другия му брат са ходили в Америка, но после се върнали. Брат му Дончо и сестра му Мара отишли по-късно в Америка и Мара се омъжила там за българин. Дончо сменял различни професии - шофьор, градинар, работник и по-късно станал притежател на закусвалня. Почти всяка година Дончо идваше в България при близките си и донасяше интересни списания и книги във връзка с лекуване по природен начин както и с глад и т. н. Дончо не е споделял убежденията на брат си Йордан, но е бил вегетарианец. Йордан Новаков е бил женен за Стефанка от Стара Загора. Имаха две деца: Георги и Жана, която ни съдействуваше при издаването на поредицата „Изгревът". Още, когато се събирахме в салона на ул. „Мария Луиза" 39 брат Йордан е бил викан в милицията, където е трябвало да дава списък на тия братя и сестри, които са от братството. Той дълго време пишел в списъка имената и на ония приятели, които са си заминали. С течение на времето редиците постепенно намалявали. Това нещо ми е правило впечатление, защото от време на време викаха и мен в милицията. Първият път ме извикаха в общината и там ме разпитваха цивилни лица, а това беше 1952 - 53 г. След това ме викаха в милицията още няколко пъти. При всяко отиване там уточняваха списъка на приятелите от братството, като ме питаха за всеки един, който е посочен от Новаков. Но аз не скривах от тях, а казвах кои са живи и кои са починали, защото бе безсмислено. Та те можеха за минути да проверят лицата по общинските регистри. Но така ме изпитваха дали говоря истината. Йордан Новаков разказваше за обиски, които му бяха направили през 1957 г. по време на процеса срещу Братството. Взели са много литература на Учителя от тях, взели са портрета на Учителя, извадили го от рамката, хвърлили го на пода и са го тъпкали с крака. А те горките не знаеха, че образа на Учителя е свещен и неприкосновен. После дойде друго време и се явиха други нечии невидими крака и им стъпка и властта, и империята, на която служеха и която се наричаше СССР. Сега тази империя се разпадна отвътре и остана само Русия. И тя е, която трябва да възкръсне и да стане „Светая Русия", но това може да стане само със Словото на Учителя Дънов. Петимата братя Маркови бяха сговорни, помагаха си, поддържаха се. Те посрещаха и изпращаха и братя, и сестри както и светски хора, с които имаха връзка. Ходили сме често на стопанството при тях, там сме чели беседи, свирили сме, пели сме, беседвали сме и т. н. Понеже имаха зеленчукова градина на стопанството то там сме яли чудни пресни зеленчуци, домати, марули и плодове. Правеше ни впечатление, когато се ръкувахме с тях, че Стою Марков като се ръкува тъй стискаше ръката на човека като че ли я хваща с клещи, до болка. Петър Филипов му казваше в отговор, че има в кръвта си много желязо, което трябва да преработи в сребро и злато. Софка Явашева, съпругата на Иван Вълчанов Явашев имаше в произхода си нещо румънско. Носеше се твърде оригинално с едноцветни рокли в светли тонове, дълги до една педя от земята в различни тонове, нашити с разни цветове конци с разни фигурки и звездички, с фистони и т. н. Тя посрещаше братя и сестри много приветливо. До къщата, в която живееше със съпруга си, която беше паянтова имаше прилепена една дълга кухня-трапезария с дълга маса и пейки и столове, където първоначално са се хранили и братя Маркови, а по-късно те са се отделили и са се хранили отделно. Тя ги канеше когато сме отивали при нея, но тя хранеше някакво огорчение към тях. Пред трапезарията имаше една площадка с черничеви дървета, които хвърляха сянка на това място, на което имаше няколко маси и пейки от обикновени дъски, на които сядахме лятно време в неделен ден или когато е било празник. Наедно закусвахме или обядвахме, четяхме или пеехме. Сестра Софка приемаше всички усмихнато и с разположение. Всеки си носеше по нещо, но и тя предлагаше или супа някаква, или чай или нещо друго. Борис Малджиев е роден в Шумен и е починал в Русе през 1949 г. Екатерина, жена му е родом от Варна. Бащата на Екатерина е бил опълченец - един от шестимата останали живи. На къщата им във Варна имало поставена възпоменателна плоча. Борис Малджиев като млад е бил настойник на Васил Коларов като ученик. Последният се бил разболял от дифтерит и благодарение на Борис, който се е погрижил за него останал жив. Борис е запознал Васил Коларов със социализма. В тая връзка имаше някаква статия в един софийски вестник и когато аз Марийка Марашлиева отидох веднъж в дома им, той ми показа тоя вестник, на който бе подчертал няколко реда с червен молив. В него пишеше за връзката му с Васил Коларов. Борис Малджиев и Екатерина са се оженили през 1897 г. на 12.VII. Празнували са след това сребърна и златна сватба. Борис е бил печатарски работник и така сам се е издигнал постепенно. Бил е много предприемчив и амбициозен и много строг. Издигнал се на своите плещи той открива печатница. После си построява къща в Русе и премества печатницата си в сутерена на къщата си. Синовете му Влади и Богомил са следвали като сами са се издържали, работели са и са учили. Богомил следвал задочно право и живял при сестра си Зорница в София. Влади избягал от баща си в Бургас и там е работил първоначално. Следвал е печатарство в Германия. После работеше в печатницата на баща си. След национализацията на печатницата работеше гумени печати в Русе. Борис Малджиев е печатал първите години беседи, лекции - брошури и др. в печатницата си. Дъщерите му Зорница и Ружа, както и брат им Богомил са имали връзка със средите от братството, както и майка им Екатерина в Русе и София. Богомил и Зорница живееха в София, а Ружа и Влади в Русе. Но Влади не беше съмишленик. При Борис Малджиев живееше Цветанка Малджиева, тя е била от рода им, но те я бяха приели и изучили като тяхно дете. Цветанка е родена в с. Стежерово, Свищовско в роднинско семейство. Взета е при тях и е отгледана като тяхно дете, на Борис и Екатерина Малджиеви. Тя свиреше на пиано и беше корепетитор в балета към русенската опера. Тя свиреше в братския салон в Русе на пианото както и сестра й Ружа. Богомил Малджиев (разказва Геновева Жекова - магнетофонен запис някъде преди 1980 г.). Впечатленията ми от Богомил Малджиев са прекрасни. Той е един от малкото братя в братството, който всичко жертвува мълчаливо и всичко, което прави го прави изискано и красиво. Той е бил винаги много деликатен, много съобразителен, много аристократичен и най-важното, че има много чисти отношения със сестрите, много чисти, гаранция давам за него. Той беше много изискан, много елегантен, красив, с много хубав тен на кожата, маниерът му беше много аристократичен и отношението му и държането му към всички сестри беше изключително изискано. Въпрос: Аз съм чувала, че те са питали Учителя дали да се оженят с Люба Аламанчева? Геновева: Да, Люба ми каза това: отиват при Учителя и Му казват: „Учителю, ние сме решили да се оженим. Вие какво ще кажете?" А той им отговорил: „Има ли смисъл да влизате в океана 15 м навътре?" Въпрос: След това те и двамата се отказаха, нали? Геновева: Пък те били започнали вече приготовленията, да шият даровете. Шивачки, бродирачки и т. н. и те като се размислили казали: Ние трябва да послушаме Учителя и не се венчали, но пак си бяха близки. (След като си замина от този свят първа Люба, Богомил полагаше грижи за сестра й Милка, а след това и за другата им сестра Цветанка.) Богомил е един от малкото идейни братя, да не кажа единствен. С Богомил сме били много близки. Където и да те заведе той те води като своя сестра, толкова е внимателен. Аз отидох в София с тия мои вълнени дрехи ученически през лятото, през горещините и той ме води на най- хубавите места - на опера, на сладкарници, където само аристократи ходят. Къде ли не ме е водил. Братът го познаваш, когато е във връзка със сестрата и сестрата я познаваш, когато е с брата насаме. За него нищо дори със забележка не може да се каже. Той е много деликатен и възпитан, той е абсолютен кавалер. Според мене Богомил е образец на брат, защото е много изискан, много издържан и разговорите му са разговори водени в една гама, с която се издига над обикновения живот." Когато отиват двамата с Михаил Иванов при Учителя ще кажа точно какво ми каза Богомил: „Отиваме двамата при Учителя и казваме, че искаме така и така да работим за братството и Учителят казва на Михаил; „Михаиле, ще отидеш ти във Франция, но знай, че много щете бия!" През 1937 г. Михаил Иванов заминава за Париж на световното изложение, но Богомил Малджиев го е финансирал, за което по-късно много съжалявал, заради онова, което по-късно направи Михаил. Беше се обявил за Миров Учител и се дегизира досущ като образа на Учителя. През 1949 г. Тодор Маринчевски от София постъпи в операта в Русе. За някое време и Пейчо Бояджиев от София беше постъпил в операта в Русе, но беше уволнен 1950 г. Илия Филипов беше постъпил също в хора на операта след като национализираха сладкарницата им. Цветанка Малджиева се беше омъжила за него. И тъй в русенската опера работеха няколко души приятели, които при някои празници вземаха участие в литературно-музикалната програма на Русенското братство. С тях понякога идваха и някои певци и певици. Между тях беше една изтъкната певица на име Елисавета Йовович с хубав глас. Коронната роля на г-жа Йовович беше „Мадам Бътерфлай". Тя е пяла в салона ни в Русе песните от Учителя „Вехади", „Венир Бенир" и др. В разговор с приятелите, както и с брат Петър Филипов г-жа Йовович е разказвала някои случки от нейния живот, между които и един спомен, който никога нямало да забрави. Г-жа Йовович се е запознала с Учителя още на млади години, била разговаряла с Него, при което веднъж Го била запитала, когато ставало дума на чие име да се нарича като певица, дали на името на баща си и ли на името на съпруга си. Учителят й казал, че е по-добре да се нарича на името на баща си. Тя Го послушала. Минали години. Съпругът на г-жа Йовович бил станал народен представител в Парламента - Ковачевски. Когато дошла новата комунистическа власт в България нейният съпруг бил затворен и след това ликвидиран, а нея изпратили на лагер с дъщеря й за известно време. При това положение, за да се освободи от лагера допринесло много обстоятелството, че тя се наричала на името на баща си, а не на името на съпруга си. По-късно тя се е наричала официално Елисавета Йовович - Ковачевска. В Русе в Братството имахме едно семейство Веска и Иван Петрови. Тя е била пощенска чиновничка, а той електротехник. След като са се оженили им се ражда дъщеря Магдалена. Последната понастоящем живее във Варна и е омъжена за Стоян Димитров от братските среди. Помолих Магдалена да ми каже нещо за родителите си и тя в писмо от 5.XII.1989 г. ми пише следното: „В Русе имаше две групи приятели - богати и бедни. Баща ми Иван Петров, спадаше към вторите, второстепенните. Рано останал сирак, без баща, после и без майка - обикновен работник- електротехник. Завършил е във Варна в Морското училище. На службата си честен, изключително съвестен, неподкупен и за тези си качества ценен и уважаван от началниците си, но не проявен в обществената стълба - вътрешно вглъбен, непрактичен, неспособен да търси и да намира лична изгода в отношенията си с околните. Веднъж, когато мама - Веска Петрова се срещнала с Учителя и споделила за грижите си към татко, Учителят казал: „Не знаеш на какъв дух служиш! " А след заминаването на татко, мама сънува, че я водят някъде далече и високо, високо, където последователно й предлагат като награда за грижите и вниманието проявени от нея към татко три одежди: розова, небесно синя и бяла. Мама ми разказа съня си през 1946 или 1947 г. Дават й една дреха, тя казва, че не иска награда за труда си. Казват: „Дайте й друга!" И така три одежди, толкова красиви, че тя не можа с думи да ми ги опише. У мен остана само впечатлението от сиянието, което тези одежди са излъчвали. Като не приела и третата дреха - награда, мама чула глас отново: Пуснете я да си отиде! " После тя усетила, че слиза, слиза надолу, чула лай на куче и се събудила. Мама имаше добре изработено чувство за дълг и отговорност, съвестност и жертвоготовност. В житейския си път е била изпратена доста рано на работа в пощата." В последните години имахме и една сестра Марийка Костадинова, която имаше интересни сънища, които сестра Пенка Краева е описала след като Марийка ги е разказвала. Тя се включи при построяването на един жилищен блок в квартал „Здравец" в Русе. Понеже блокът е бил в края на града, а имало на срещуположната страна ниви и овощни градини, тя си купила една овощна градина. Но след време тия места ги отчуждили и на нея й дали едно място на Свирчовица, за което била много доволна. Тя се познавала вече със Софка Явашева и още преди години отивала със сина си Ангел при нея и била доволна от разговорите си с нея. Софка ги посрещала много добре и у тях останал един светъл образ на преданост към Учителя, в чието име тя посрещала и изпращала своите гости независимо дали са от братството или от света. Александрина Илиева Ганчева (Динка Гулабчева) Родена е на 27 януари 1893 г. в гр. Русе в бедно семейство. Починала на 10 декември 1950 г. в гр. Русе. Завършила е гимназия в гр. Русе с пълно отличие, за което е била наградена. Завършва три годишен курс за прогимназиална учителка със степен полувисше образование в гр. Русе. Учителствува в Русенските училища „Отец Паисий" и „Ангел Кънчев" и в 1925 г. бива уволнена с отнемане на всички права като член на Комунистическата партия. Правата й са възстановени през 1933 г. когато бива назначена за прогимназиална учителка в с. Кацелово - Русенско, където работи до 1944 година и поради заболяване бива пенсионирана. През 1921 г. се запознава с книгите на Ани Безант. От 1925 г. до 1933 г. е редовна участничка в беседите на Учителя Дънов изнасяни от Ватев. Тук се запознава с Велико и Величка Марашлиеви и заедно с тях откриват вегетарианска гостилница, където тя и Величка работят в кухнята на гостилницата. Гостилницата става средище на въздържателите и есперантистите. През 1929 и 1930 г. участвува в съборите в София и в изкачването на Рилските езера. През 1929 г. при първото изчакване на Рилските езера, първата нощ в нейната палатка преспива Учителя, а тя заедно с другите спят край огъня. На другия ден й донасят палатката, а заедно с нея й предават един кристал подарък от Учителя. Кристала е датиран - месец септември 1929 г. Поддържа връзка с Паша Христова и в Русе с Петър Филипов. Като учителка нито веднъж не се е скарала или нагрубила ученик, поради което и досега бившите нейни ученици си спомнят за нея с голямо уважение и умиление. В живота и в училище тя прилагаше принципите на Учителя. По същия начин се държеше и в семейството. Беше добра художничка и от нея има нарисувани няколко хубави картини, а свиреше добре и на китара и разбираше от ноти. Почти всички песни на Учителя ги беше записала преди да излязат печатаните песнопойки. Вкъщи си ги пееше и свиреше на китара. Беше човек с много висок дух и морал. Гр. Русе, 11 октомври 1996 г. Дал сведението: Любен Пантелеев

4. ПРОТИВОДЕЙСТВИЯ ОТ РОД Васил Стефанов Харизанов е роден на 2 февруари 1904 г. в Търговище. След основното си образование е следвал техническа военноморска школа във Варна. По това време Велко Петрушев е бил преподавател в това училище. Учениците от класа на Васил проследили веднъж Велко и го наблюдавали как се моли през ключалката на стаята му и къде ходи и започнали да четат от същите книги, които той четял. После Васил трябвало да отиде на практика в Свищов, където се запознал със семейство Аневи, които са били от Братството. После ходил на практика и в Русе. Там се запознал с Никола Ватев и с Велико Марашлиев. Още 1923 - 24 г., е ходил на съборите в Търново и в София по-късно. Когато почина Васил, тогава намерих тефтерчето му с молитви и други бележки и започнах по-ревностно да чета. Като ерген е получавал беседи и списание „Житно зърно", четял, но не споделял с родителите си. Считан бил за ръководител в Търговище. Паша му изпращала резюмета, брат Боев му изпращал писма. Но в Търговище е имало много малко хора запознати с Учението на Учителя. Веднъж като идвал Таню Желев в Търговище казал, че атмосферата в Търговище била много гъста. Нямало условия да се говори. Семейството на Васил ни най-малко не се интересували от идеите му, дори са били противници. Те се надявали като се ожени, жена му да му повлияе, за да се отклони от тоя път. И понеже аз не бях противна на идеите му, аз станах противна на тях. Той разбира се държеше за семейството на родителите си. Подобно беше и положението на брат ми Стефан Желев Калев. Той не ядеше месо, четеше и получаваше беседи и списание „Житно зърно", но като се ожени, жена му искаше да му повлияе, обаче той си остана вегетарианец и като такъв си замина. Родовата карма е голям заплетен възел. Човек слиза на земята чрез рода и чрез него получава тяло. Връзките им са от столетия. Учителят казва: „Всяко зло, което хората ви причиняват се дължи на вашата карма с тях. Всяко добро, което ви правят се дължи на вашата карма. Кармата е закон на инволюцията на човешката душа, слезнала на земята. Дихармата е закон на еволюция, разцъфтяване на човешката душа и възлизането й към Светлината, Виделината и Божията Слава". Васил Харизанов си замина на 1 декември 1975 г. В Търговище имало едно семейство Ганка и Петър Кремакови. У тях се събирали да четат беседи. Там е идвала сестра Гинева от София. В последствие семейство Кремакови се изселили в Казанлък и после в София с двете си дъщери. Едната следвала агрономство, а другата се омъжила там. Сестра Гинева е била близка на брат Колю Нанков. Кремаков се занимавал с абаджийство, но после станал продавач на книги в книжарницата на бабалъка си. Кремаков имал гимназиално образование и бил много представителен като човек. Нямаше човек в България запознал се с Учението на Учителя и да не е имал противодействия от рода си. Това е първото препятствие, което трябва да се премине. А след това следва противодействие от общество, средата, в която живее и от народ. А пътят на ученика е в изучаване Словото на Учителя и приложението му в живота му.

2. ПРЕМЕЖДИЯ С ДЕЦА И тъй, аз се бях простудила, но то детето беше здраво. Впоследствие разбрахме, че Веска има увеличени сливици и може би затова беше злояда, но кой е обръщал внимание на това. После пък преди да проходи веднъж когато ще я къпя от къде не зная попаднало едно малко пиронче колкото една стотинка във водата и то докато да забележа, то го глътва. Много се безпокоях, да не и стане нещо. Казахме това нещо на лекаря, а той погледна много леко на това нещо и каза да следим когато отива на гърнето дали няма да го изходи. И това мина. По-късно пък една сутрин, аз като си гледам работата не съм забелязала къде изчезна Веска. А на двора ни имаше една висока стълба, която беше разтворена под една лоза и стигаше доста на високо - около два и половина до 3 метра. Идва Васил и аз му казвам, че Веска я няма. Поогледал се той и по едно време забелязал, че Веска е горе на лозата. Най-напред се безпокояхме, понеже през двора ни минаваше една широка вада с вода, която течеше доста силно и като нищо би могла да завлече детето. Над нея имаше дъски като мост, по които минавахме при излизане от къщи. Така вада имало и при фабриката където работеше Васил и по нея са спускали дървета от планината. И тъй ние викаме и се чудим къде е Веска, а тя се свила горе и мълчи, спотайва се. Внимателно Васил се изкачи по стълбата и я взе на ръце. Та тая смелост я има Веска от Васил. Стълбата беше поставена, за да подрежем хасмата. Много страхове съм брала с тая вада. Трябва да кажа още, че в Кочериново всички ходехме с налъми, бяха бедни години, но там имаше много дървен материал. Дори произвеждаха във фабриката налъми. Та и децата ходеха по дворовете с търлъци и налъми. Веска също. И като играят по някой път децата, разменят си налъмите и съм ги виждала често пъти, като се сбият близо до вадата, косите ми настръхваха. Веднъж пак, вече имах второто си дете - Стефан. То е било на две и половина години. Извадила съм да чистя спанак навън в лятната ни кухня. Влязох за малко вкъщи, а той вземал от спанака и пуща във водата. Добре, че бях излязла навън и го видях. Като пуща спанака във водата, изведнъж пада и се захлюпва в нея. Насмалко да се удави. Аз бързо изтичах до водата, грабнах го, а той беше нагълтал вода да се дави. Моментално му натиснах езика и той повърна изгълтаната вода. По такъв начин го спасих от удавяне. Като че някой ме накара така да направя. При раждането и на двете си деца много съм теглила - понеже съм била анемична. Когато да се роди второто ми дете Стефан на 2.II.1937 г. тогава дойде сестра ми Захарка при мене, защото свекърва ми беше починала и девера ми беше напуснал 5-ти клас в Търговище и дойде на работа при Васил, да учи занаят. А тия мъже искаха да им се готви. Та сестра ми Захарка от една страна да ми помогне в домакинството, а от друга да промени малко обстановката. Захарка пое изцяло домакинството, а аз се занимавах само със детето. Захарка беше останала вдовица, тъй че можеше да дойде при нас. Като дойде тя започна да ми вари моркови. Изпивах водата, а самите моркови изпържваше малко и така ги употребявах. Тогава разбрах колко са полезни морковите. Захарка работела при един аптекар в Търговище и от там се беше научила така да ги приготвя, Когато дойде Захарка при нас в Кочериново Стефан беше вече на три месеца. Тя стоя при нас цялото лято до есента, когато зрееха плодовете. Река Струма минаваше извън фабричния район. Тя беше силна река. Веднъж Захарка като гледала казала, че зад реката се виждат дърветата в далечината. „Хайде да идем да видим какви са тия дървета!", каза тя. А ние сме се разхождали край реката с Васил и той е преминавал през нея, но аз не смеех, защото се страхувах да не ме завлече водата. Захарка беше силна и здрава и премина отвъд реката. А там имало ниви и много крушови дървета. Та отидоха и донесоха много круши. А крушите бяха много хубави. И така донесоха на няколко пъти и тия круши много ми помогнаха да се закрепя здравословно. В Кочериново стояхме до 1939 година. Ето какво казва Учителят: „Невидимият свят постоянно ви поставя ред страдания и следи за вас разумно да ги използвате, да имате придобивки от тях. Няма човек на земята, който да не е положен на страдания и изпитания. Великите Учители даже са подложени на изпитания. Всеки човек трябва да мине през известни дисциплини. Малките същества са подложени на едни изпитания, по-големите на други, а най-големите на трети, обаче изпитанията на всяко същество са специфични. Те съответствуват на неговите сили, способности. Като знаете това, не се сърдете на Провидението, не казвайте, че вашата съдба е най-тежка или че Провидението е строго към вас. Каквото и да кажете в този момент вие няма да бъдете прави. Бог е еднакво снизходителен към всички същества. Трябва да знаете, че страданията са общи. Няма същество, колкото и малко да е, което да не участва в страданията".

15. БОЯН БОЕВ Запознанството на моите родители с Боян Боев датират още от времето, когато се създаваше русенското братство. В онези години брат Боев е много активен и е в стихията си като проповедник. По професия той беше учител и в него беше вградено усещането, че трябва да обучава някого и да учи онези, които са невежи. Като един от първите проповедници на Учението на Учителя в училищата бе Боян Боев, за което в онези години той беше уволнен дисциплинарно като учител. След това той продължи да посещава приятелите по градове и села и да изнася беседи на различни теми. Така той познаваше всички по цяла България и всички познаваха него. Затова всички въпроси, които трябваше да бъдат отправени до Учителя от нуждаещите се се отправяха до него и той с разпечатаното писмо отиваше при Учителя, прочиташе го, Учителя изслушваше внимателно писмото и даваше своят отговор, като Боев стенографираше отговора, след което написваше писмо като изпращаше писмото препоръчано или с обикновена поща. По този начин на много места в България останаха писмата на брат Боев, които са отговорите на Учителя на зададените въпроси на приятелите. Трябва да добавим, че приятелите изпращаха тези въпроси до брат Боев, защото смятаха за неприлично и кощунство да занимават Учителя с лични въпроси. Така смятаха някои. Други пишеха писмо лично до Учителя и Той им изпращаше подходящ отговор и така ние имаме кореспонденцията на Учителя с приятелите. Трети пък отиваха лично при Учителя и в своите срещи с Него задаваха въпроси и получаваха съвет. По този начин ние имаме опитностите на приятелите с Учителя. В моя случай аз бях болна наскоро и след съветите на Учителя, които аз спазих и изпълних, аз оздравях. Но същата година есента моята майка се разболя от ишиас, а това беше октомври и ноември 1944 г. Тогава бяха едни дъждове, времето беше влажно и студено и това спомогна да я скове и стовари на легло. Аз трябваше да се грижа за прибирането на гроздето по гроздобера и с още много други есенни и домашни работи в нашия дом. Аз бях напуснала работа, без да питам Учителя, понеже работех като секретарка в немското училище в Русе, а тогава политическите събития бяха такива, че германците вече се изгонваха от СССР и аз се постарах да се предпазя и съхраня. Ние бяхме евакуирани през лятото на лозето и дори там паднаха наоколо много самолетни бомби. Американските самолети бомбардираха отсрещният бряг на Дунава и то гр, Поргево, който се запали и цистерните с петрол горяха и осветяваха близо два дни Дунава. Американските самолети се опитаха да бомбардират Русе, но по погрешка те изсипаха бомбеният товар в околностите на Русе през нощта, така че от детонацията на бомбите от отсрещния баир се бяха изпочупили стъклата на нашата къща. За всички това бе едно чудо, което спаси Русе от разрушение в онази нощ. Обясненията бяха различни и дори по- късно, когато при нас дойдоха на гости Янка и Панайот Грънчарови от Ямбол, получихме обяснение от Янка, която бе ясновидка, че Невидимия свят е отклонил американските самолети, като е заблудил пилотите и те са изсипали бомбите в покрайнините на Русе. През онези дни и нощи ние се събирахме и правехме горещи молитви в къщата на Ватев, която се намираше в местността Свирчовица, където беше братското лозе. Спомням си когато бягах през тревата, уплашена от настъпващите самолети, под краката ми се разпръскваха в страни не само високата трева, но и много змии - смокове. Преживях ужас от земята и от бръмченето на самолетите на небето. Така в дома на Никола Ватев се събирахме и правехме молитви. В градините на лозята и по дворовете някои хора както и някои приятели си бяха направили изкопи, за да се крият от бомбите. Така и брат Боян Ковачев си беше направил изкоп в двора, понеже имаше голям двор и през време на бомбардировката, когато е бил в лозето и когато са паднали бомбите наоколо се е ужасил от възможността да бъдат затрупани в изкопите, затова този преживян ужас има и своята положителна поука и въздействие. Той се отказа да се крие в окопа, а поуката беше, че той се коригира в едно нарушение. Какво бе то? След заминаването на баща му, който беше дал мястото и беше построил салона за нуждите на Братството в Русе, Боян Ковачев самоволно присвои салона и го направи дърводелска работилница и по този начин лиши приятелите да се събират в салона, Той смяташе, че това е лична собственост на баща му и на него и може да разполага както му угодно, като не познаваше един основен окултен закон за Дома Господен. След изживеният ужас той го прие като възмездие и реши да се коригира като освободи салона отново за братски нужди. Но той не си реши задачата правилно, понеже прие една голяма сума пари за салона от Петър Филипов и Йордан Новаков, за да си построи допълнително нова работилница. След години тази работилница изчезна като по-късно изчезна и салона. По какъв начин? Бяха нарушени основни окултни закони за Дома Господен. Дома Господен е дом за Духът Божий, горе на небето и долу на земята. Ето това е причината да се премахне и да изчезна салона в Русе. А всички други случки и събития и всички лица, които допълнително се явиха и бяха участници следваха един сценарий, написан от Невидимия свят като последица и резултат от нарушение на закона. Там е истината. Ние сами си предадохме салона. Крепостта се предава отвътре. Това нещо го видях по-късно и във всички други салони, които изчезнаха в онези места в България, където имаше братски живот. Братският живот беше изчезнал, изчезнаха и салоните. Те не бяха необходими, защото ги нямаше братята и сестрите, чрез които да се проявява Духът Божий и да създава Домът Господен. При такива събития в Русе в тези дъждовни дни аз изпратих писмо до Боян Боев за състоянието на майка ми и търсих помощ чрез него от Учителя. След време получих отговора му и аз го цитирам отделно. Започнах усърдно и точно да изпълнявам съветите от Учителя за лечение на ишиаса на майка ми. Процедурите бяха затруднени от това, че времето беше студено и понеже нямахме памук компресите ги правих с вълнена фланела. След известно време майка ми се подобри и оздравя. Дълго време тя увиваше крака си с вълнени неща. Писмото на брат Боев е написано на Изгрева и носи дата 15.XI.1944 г. Това означава, че Учителят се е върнал от Мьрчаево и се намира на Изгрева. По-късно разбрахме, че Учителят по това време е бил вече болен и със затруднение е изпълнявал своите задължения. Лекциите в салона продължават, братския живот продължава въпреки настъпилите събития след 9.IX.1944 г. и навлизането на руските войски в България. Много по-късно осъзнахме, че е настъпила нова епоха. Това го узнахме след като си замина Учителят няколко години по-късно, когато бяхме прочели, че след 1945 г. ще дойде ерата на труда и тази епоха ще трае 45 години. Всички тия неща се изпълниха точно и аз бях свидетел на тези събития. И днес когато пиша това, а днес е 19.6.1990 г. мога да кажа, че събитията се промениха след 10.IX.1989 г. Така че бяхме свидетели на нещо, което трябваше да дойде, трябваше да преживеем и трябваше да бъдем участници в него, независимо дали го искахме или желаехме. Защо? Защото това бе решение на Невидимия свят и решение на Учителя. Датата на писмото на Боян Боев от 15.XI.1944 г. показва, че Учителят продължава да приема приятелите на разговор и да разрешава съдби на хора, на общества и на цялото човечество: Знаем също, че до последните дни Учителят е приемал. Едновременно Той изслушва многобройната кореспонденция на приятелите чрез Боян Боев и съответно за всеки едного дава специален отговор. Прочетете писмото и ще може ли да проумеете какво е състоянието на Учителя в момента. Той знае, че Му предстои да си замине, Той знае, че трябва да подготви тялото си за заминаване, а на физическото поле има строги закони, чрез които едно човешко тяло се проявява на земята, да не говорим за човешкия дух и човешката душа, които обитават това тяло. А при Учителя - тук Божествения Дух и Христовия Дух обитаваха тялото сътворено от Петър Дънов. За нас Той беше Миров Учител, но този Миров Учител трябваше да се съобрази със законите на човешкото тяло на земята и съответно да го подготви. В тези дни Учителят започва да боледува, да отпада, разболява се и си замина. За нас, обикновените човеци това е така. За Учителя имаше други измерения и Той в последните дни отронваше по някоя дума; „Труден въпрос, бавен процес! " Тези неща ние не можем да ги схванем с нашите човешки съзнания. Можем да схванем само любовта на Учителя към своите последователи до последния си дъх на земята. Това е видно от писмото на Учителя чрез Боян Боев до мен. То е показателно за всичко, което написахме по- горе. След заминаването на Учителя Боян Боев, който бе на Изгрева беше живата история на Братството. Той знаеше наизуст всички адреси на приятелите в провинцията. Познаваше всички и водеше обемиста кореспонденция с всички. Случваше се така, че приятелите продължаваха да му пишат писма и да го питат за съвети по същия, начин както през времето на Учителя. Но вече Учителят Го нямаше и нямаше как да Го пита. Тогава той се обръщаше за съвет към Словото на Учителя, към онова Слово, което той лично беше стенографирал в безброй тетрадки. Той имаше навика да запитва всеки посетител при Учителя за какво е ходил при Учителя, какво е питал Учителя и какво Учителят му е отговорил и то в онези лични срещи между Учителя и търсещия помощ от Него. Тези неща Боян Боев записваше на своята стенограма и тези неща останаха като жива съкровищница на общението на човешките души с Божествения Дух на Мировия Учител, Паметта на Боян Боев беше точна и категорична. Той посягаше към нея и от нея изваждаше онова, което бе необходимо на онези приятели, които му пишеха писма. И той отговаряше с думите на Учителя. Така моят съпруг Иван Аспарухов беше му написал писмо за съвет за лечение на своята язва. Получихме писмо от 26.II.1963 г. Вие можете да се запознаете с текста на писмото, в което се вижда, че Боян споменава онова, което Учителят е препоръчал в тези случаи. По-късно след заминаването на Учителя Боян Боев започна да дешифрира някои записани разговори от него с Учителя и започна да ги изпраща като писма до приятелите в провинцията. Ние ги получавахме с препоръчана поща или с обикновена в разстояние на няколко години и така се оформи една поредица от разговори на Учителя озаглавени от Боян Боев като: „Писма до приятелите". В Русе тези писма бяха адресирани до Йордан Новаков. Понеже Ватев беше възрастен. Аз притежавам една поредица от тези писма, непълни до Васил Харизанов, изпращани в Търговище, където е имало кръжок. Този Васил Харизанов беше мой свако, т. е. съпруг на сестрата на моята майка и аз ги получих от леля ми Марийка Харизанова. Те не са пълни, но показват един метод възприет от Боян Боев в момент когато на Изгрева е спряно книгопечатането и издаването на беседи. Може да се открият и други писма на Боян Боев до други приятели и те всички носят белега на една безкористност. Учителят беше казал за него, че няма по-безкористен човек на Изгрева от него и че бил „ангел в панталони". Нашите контакти с брат Боев продължиха и по-късно в едно искрено приятелство. Около брат Боев се движеха много неща, събития и съдби на хора. Така моята снаха Росица Илиева, съпруга на моят рожден брат Иван Марашлиев дойде нашето семейство чрез запознанство направено от Боян Боев във връзка с братски услуги. Услугата беше направена и се появи една връзка, която се реализира в брак. Различни бяха човешките съдби на Изгрева и на приятелите в страната. Всичко се преобърна за добро за онези, които работеха за Бога. 19.06.1990 г. Марийка Марашлиева. Писмо писано от брат Боян Боев. Изгрев, 15.IX.1944 г. Любезна сестра Мария Марашлиева, Получих писмото ви. Говорих с Учителя за майка ви. Учителят каза на болните места ще туряте топли компреси по следния начин: Ще вземете дебел и широк пласт памук. Ще го облеете с гореща вода, докато хубаво се напои с водата. След това няма да се изстиска, а ще се остави да се изцеди излишната вода и ще се постави веднага върху болното от ишиас място. Водата ще бъде толкова гореща, че едвам болната ви майка да изтърпява горещината. Ако е много горещ памукът, дигнете го за една секунда във въздуха, за да изстине малко и пак го турете веднага върху болното място. Върху памука ще поставите гутаперка или мушама и върху мушамата вълнен плат, с който покрийте много добре памука. Това се прави, за да не изстине памукът много скоро. Така приготвеният топъл компрес ще стои върху мястото три минути. След това ще се свали компресът от мястото, памукът ще се изстиска върху леген, за да се освободи от изстиналата вече вода и отново ще се облее с нова гореща вода и същото ще се повтори. Това ще се повтори шест пъти за една вечер. През деня, понеже мястото ще е изнежено от топлия компрес, трябва да се обвие с вълнен плат, за да не изстине. Такива компреси по шест на вечер ще се правят отначало всяка вечер, а после през вечер. Ако не можете да намерите памук, може да замените памука с дебел вълнен плат, който ще напоявате с гореща, вряла вода. Пожелавам на майка ви пълно и бързо оздравяване. Пожелавам ви всичко хубаво и светло! Поздрав до родителите ви и другите ви домашни и до всички братя и сестри. С братски поздрав: Б. Боев. Писмо писано от брат Боян Боев. Любезни брат Иван Аспарухов, Получих писмото ви. За лекуването на язва Учителят препоръчва следното: болният от язва да взема по една супена лъжица зехтин сутрин и вечер на гладно сърце (зехтин, а не олио). Дано намерите достатъчно кутии със зехтин. Освен това да избягвате храни, в които има люспи. Поздрав на вашите домашни. Пожелавам ви бързо и пълно оздравяване. Със сърдечен братски поздрав: Ваш верен Боян Боев.

14. ОЛГА СЛАВЧЕВА Като съвременница на онези последователи на Учителя преминали през времето на цялата школа от 1922 до 1944 г. и поради това, че моите родители бяха от братските среди и в дома ни често идваха приятели от братството, то бях свидетелка на различни срещи и разговори с родителите ми, като и аз имах лични разговори с тези възрастни приятели. Една от тях бе Олга Славчева. Сведенията ми за сестра Олга Славчева са оскъдни. Мисля, че е от шопските села. Дошла без образование и живяла у семейство Русеви (банкери - много богати) като прислужница. Работела и учела същевременно. Задочно си е вземала изпитите и е завършила за гимназиална учителка. Била е уволнявана като последователка на Учителя. Когато беше назначена в Тутракан на работа от тогава датира запознанството ми с нея. Тя беше много енергична, смела и предана ученичка на Учителя. Тя беше поетеса. Писала е стихове в списание „Житно зърно" и вестник „Братство". Интересна е поемата й „Асавита" под псевдоним Хелмира. Тя е написала текста на мелодията от Учителя „Малката буболечка", тя е дала текста на Паневритмията - гимнастически упражнения съпроводени с музика, предадени ни от Учителя, които упражнения учениците от Школата на Учителя играят от 22 март до 22 септември всяка година. Тя дойде в нашия дом през пролетта на 1943 г. през времето, когато бе назначена в гр. Тутракан като учителка. Тя беше доведена от брат Петър Филипов, с когото се познаваше добре, но той я доведе у нас тъй като беше неудобно да бъде у брат Петър, пък и нямаше място у тях. У тях живееха брат Петър и двамата му братя Ною и Илия както и сестра му Райна, а известно време при тях беше и майка им Марийка. После у тях много често биваха двама приятели - Георги Коджаманов - приятел на Илия и Георги (Гого), който впоследствие се ожени за Райна. Те много често се хранеха с тях, но и помагаха в сладкарницата, продаваха от продукцията и бяха доверени лица на семейството им. През 1943 г. края на март се бях разболяла от воден плеврит. Тогава ходех на работа в немското училище, работех като чиновничка в канцеларията на същото. За едно кратко време тъй отпаднах, че не можех да седя на краката си. Лежах и имах много силни болки при дишане. Просто не можех да си поема въздух. Понеже аз посещавах редовно лекциите и беседите в салона в Русе, а като се разболях останах вкъщи, то брат Петър и сестра Олга дойдоха след екскурзията да ме видят. Те разговаряха с баща ми и майка ми, постояха в спалнята, където аз лежах, но брат Петър първоначално нищо не каза. Сутринта Олга си замина за Тутракан, той я съпроводи до кораба и след това дойде у нас, даде ми наставления какво да правя и как да се лекувам. Така поводът на писмото, което ми писа сестра Олга Славчева на 2.VI.1943 г. бе във връзка с боледуването ми. Нали бях писала писмо на Учителя, но отговор не получих, тъй като лично баща ми ходи при Учителя в София и разговаря с него. „Едно нещо е пропуснал баща ти да пита", казваше брат Петър: „дали да останеш на работа в училището или да напуснеш". От самото писмо на сестра Олга се разбира, че тя е питала Учителя и отговорът на Учителя е бил такъв, че всяко едно изпитание се дава на човека, за да оцени живота, който седи над всичко. Споменатия Иванчо в писмото е моя роден брат, а Гого е съпруга на Райна - сестра на П. Филипов. В писмото се дават данни за братския живот в онези години и за контактите на приятелите между София и провинцията. Аз не можах да следвам музика понеже бяха други времена и аз трябваше да вземам приравнителна матура за гимназия, поради това, че имах търговско образование. Но с музика съм се занимавала, знаех братските песни, Паневритмията и свирех на цигулка. В Русе аз свирех обикновено Паневритмия, за да могат останалите да играят. Иначе имаше и други, които свиреха на цигулка или друг инструмент. Отношенията между баща ми и мен не бяха между баща и дъщеря. Още от ранното ми детство винаги така се случваше, че той споделяше много неща с мен като с равен и това са онези неща, които са проблеми и въпроси на всяко едно семейство. Дори когато споделяше някои въпроси с мен винаги чакаше да види как аз ще реагирам и какво е моето мнение по даден въпрос. Чак сега разбирам, че той ми е двойник от миналото. И понеже сестра Олга имаше качества на прозрение в миналото и бъдещето, имаше и ясновидски качества, то потвърди същото. Тя беше един слънчев лъч, слезнал и се въплътил в тяло. Тя беше слънчева, светла, жизнерадостна, всеобхватна и от нея бликаше светлина. Беше истински представител на онези образци от Школата, чрез които се пръскаше светлина и се разпространяваха идеите на Учителя. Нейното присъствие разтваряше врати, отваряше сърца и ни заразяваше с песни, с веселост, широта и чрез нея се преливаше част от аурата на Изгрева и затова тя бе желана гостенка в провинцията. Тя непрекъснато тананикаше и пееше, а израза й: „Пейте, аз ви оставям моята песен, моето веселие и радост", е най-добрата характеристика за нея. С баща ми връзката ми беше връзка между брат и сестра. Още от малка той ме е извеждал рано на изгрев, учил ме е да правя първите упражнения и още на три години ме е завел в Търново на събора през 1925 г. Наистина чрез баща ми аз дойдох на земята, получих чрез него физическо тяло, за което му благодаря. Чрез неговия дух аз се свързах като душа с Учителя. Още като малко дете съм чувала най-хубави думи от родителите си за Учителя. Ето защо, израза на сестра Олга: „Ти си велик брат от миналото" е верен и достоверен. Това е едно рядко съчетание, но не е случайно, защото случайности в природата няма, а още по-малко случайности има в живота на хората. Често баща ми казваше: „Деца, вие нямате баща, а имате приятел вкъщи! " Често споменавам името на брат Петър Филипов, който в онези години наистина беше „готов работник на Божията нива". А ето и мнението на сестра Олга Славчева: „За него бих отишла не само в Русе, но чак на северния полюс". Това е погледът на сестра Олга от едно друго поле. Това е погледът на една душа към друга душа. Брат Петър в онези години беше наистина образцов брат във всичко. Той се стараеше да бъде истински ученик на Учителя, като се стремеше, всичко онова, което Учителят дава в беседите си да го изпълни и спази. Ние пеехме с него, изпълнявахме наряди и всеки се стремеше да съгради нещо в себе си чрез Словото на Учителя и когато Петър напусна Русе и дойде в София, ние се почувствувахме осиротели и всичко около нас посивя. Нямаше го онзи добър брат на Божията нива. Божията нива беше една и работниците бяха едни и същи, но тази Божия нива беше парцелирана, раздробена и той намери Изгрева раздробен на отделни личности, индивидуалности и групи и това беше неговото най-голямо разочарование, огорчение и изпитание. Петър беше уволнен дисциплинарно в Русе, където работеше и не можеше да се примири с това положение. Спомням си, че същата година бяхме на Рила с една група от Русе и като се върнах след време разбрах, че той е решил да остане в София. Имаше доста трудности отначало, пътят му никак не беше лек, а много труден. Ръцете му бяха сравнително нежни при сладкарската професия, а трябваше да се бори с пръстта, с камъка, което беше много уморително за него. Наистина, ако беше останал в Русе, в братството той беше образцов брат, отличен ученик и готов работник на Божията нива и там щеше да свърши много голяма работа и щеше да изпълни предназначението си, за което беше дошъл в Братството. Ето защо Олга Славчева би отишла за такива като него чак на северния полюс. Дейността на Петър на Изгрева беше безкористна, но какво успя да реализира чрез своето пребиваване там това е друга тема, на която ще се спрем по-подробно по-нататък. В отворената картичка от 15.VII.1943 г. сестра Олга пише: „Питах, отговор ето", това е изпълнение на моята молба да пита лично Учителя за моето състояние и как да изляза от него. В типичен неин стил в три думи описва разговора с Учителя. Учителят дава съвети за слънчеви бани, за упражнения, за дълбоко дишане и пиене на топла вода. Тези неща имат много голямо значение за мен във връзка със заболяването ми. Както казах бях заболяла от воден плеврит на белия дроб, а това беше по него време разпространено заболяване и следващата крачка беше туберкулоза на белия дроб. А в онези години нямаше съвременните лекарства за лечение и тогава хората се лекуваха със силна храна, чист въздух и се оперираха в онези случаи когато имаха каверни, така че съвета на Учителя беше животоспасяващо. По съвета на Учителя правехме екскурзии, но още да бъде смела и да ходя ежедневно, да изляза от пасивното състояние и да мобилизирам волевия си принцип, който трябва да се активизира и мобилизира онези сили в организма ми, които трябва да се справят с болестта ми. Като малка съм била бледа и жълта и слаба. Иначе обичах много да пея и пеех всички братски песни още от малка. Спомням си, че ми харесваше много песента „Тъги, скърби" и припева на сестра Дора Карастоянова накрая, който бях научила добре и един път, когато нея я нямаше аз спокойно го изпях, на големите братя и сестри направи впечатление това, а Учителят, Който бил там рекъл: „Оставете я, нека пее! " А това беше на Рила. Но ходенето на Рила не можа да стане всяка година. На другата година мисля, че брат ми ходи и минаха доста години, не зная защо, но не ме пратиха на Рила пък може би и аз не съм настоявала. Спомням си дори, че 1939 г. брат Петър като дойде веднъж в салона каза, че Учителят казал, който има възможност да отиде тая година на Рила. Но аз бях повлияна от други неща и така мина тая година и не ходих и не настоявах за отиване на Рила. Дори когато изпращаха чужденците от Латвия и другаде брат Петър и други ходиха да ги изпращат, но аз не отидох. Чак след заминаването на Учителя аз като че ли се пробудих. Тогава започнах по-сериозно да работя, ходех на много места, запознах се с много приятели. Правеха братски срещи и аз ходех. Дори и в Русе направихме братска среща веднъж. Ще продължа по-нататък. Като ученичка в гимназията ходех през лятото в София и понеже леля ми и свако ми (леля ми - сестра на майка ми) живееха там, а те живееха в квартал „Иван Вазов" прекарвах част от ваканцията при тях. По едно време леля ми Катинка и свако ми Методий искаха да продадат имота си в София и да отидат в Търговище. Пенсията им била малка (свако ми беше пощенец) и наистина пенсията му беше малка, а леля не получаваше пенсия. По същото време научих, че Учителят бил казал на брата и сестрите да закупят всички места на Изгрева до линията. Тогава настоях, като и мама се съгласи, да купим някоя къща на Изгрева като половината от стойността ще платят те - леля и свако, а другата половина аз. Баща ми си беше заминал 1947 г. и ние направихме подялба по съвета на брат Петър. Понеже си купихме къщата в центъра на Русе 1941 г., а старата ни къща още не беше продадена щеше да ни хване закона за едрата градска собственост. При подялбата старата къща я записахме на името на брат ми, а аз поех една четвърт от новата къща като майка ми имаше по начало половината, така че в случая нейният дял стана три четвърти. Тя даде тогава пари и купихме на мое име и на свако ми къщата на Изгрева на 12.XII.1951 г. От тогава насетне аз ходех всяка година на Изгрева, както и на Рила почти всяка година. Не можех да се реша обаче да се преселя окончателно в София, тъй като майка ми оставаше сама с брат ми. Имахме възможност и бях съгласна да издържам брат си да следва, обаче той не се залови за това и тръгна на работа. След заминаването на баща ми, а той имаше съдружник след 9.IX.1944 r. c когото работеше, аз бях напуснала немското училище м. март 1944 г. и се бяхме евакуирали за известно време на лозето, защото ставаха бомбардировки, но аз продължих да работя със съдружника ни до края на 1948 г. Понеже по него време нямаше почти стоки аз тръгнах на редовна работа през септември 1948 г. и след работа отивах в магазина ни, докато приключих 1948 г. След това продължих да работя, а същевременно вземах уроци и се явявах на изпити, за да взема приравнителна матура. През 1950 г. м. септември получих диплом за завършено средно гимназиално образование. Обаче влизането в академията стана вече много трудно и аз се отказах от следване. Олга ми пише в писмото си от 15.VIII.1943 г.: „Учителят много се зарадва като Му казах, че си доста музикална и волева". Това показва, че Учителят цени всяко едно качество на онези, които бяха изпратени да бъдат последователи и ученици в Неговата Школа. Спомням си някои случаи с Олга Славчева и Учителя, които ми бяха разказвани и бях слушала, които ще приведа. Олга Славчева, Учителя и Алфред Корто у семейство Русеви Когато веднъж световно известният пианист Алфред Корто дошъл е София бил поканен у семейство Русеви на вечеря - много богати хора - банкери. Русеви поканили и Учителя на вечерята. Като пристигнал Учителят се обърнал към домакинята Зорница Русева и запитал: „Сестрата Олга тук ли е?" „Да", отговорила Зорница. Олга Славчева живеела в сутерена на Русеви и им работела като прислужница срещу наема. Тя нямала образование и се подготвяла, след което се явявала на изпити и така завършила за гимназиална учителка. „Може ли да дойде на вечерята?", пак запитал Учителят. Зорница изпратила да повикат Олга на вечерята. Последната се приготвила набързо, сложила най-новото, което имала и пристигнала. Учителят я сложил да седне до него на трапезата и през време на вечерята разговарял повече с Олга, отколкото с Корто. Той й разправял за преражданията й, от къде тя идва, кога е била в Египет, каква е била и т. н., и т. н. На Корто Учителят не обърнал такова внимание каквото на Олга, което иска да покаже, че Олга е стояла по- високо в някое отношение отколкото Корто. Човешката душа и Учителят Това не е случайно, защото при Учителя нямаше случайни неща. Корто идва на вечерята като голям музикант с ореола поставен му от обществото и музикалните среди на велика личност, но в присъствието на Учителя, където величието е в друг порядък и където е велик само Божествения Дух, защото е могъщ и мощен в Сила и Слово, а всяка душа може да има общение с Бога само ако тази душа търси Бога, защото Го познава, а Го познава, защото има общение с Него. Общението на човешката душа с Бога е общение на ученика с Учителя. Ето защо при този случай Учителят е постъпил точно така, като Олга е поставил на по-високо място, защото Олга има връзката, онази връзка, която се отнася между ученик и Учител. Образа на Корто е величие за света, а Олга е величието на човешката душа съзряла, видяла и познала Бога. Това е отношение на ученик с Учител, това е връзка на ученик с Учител, връзка на човешката душа с Бога. Червената рокля Веднъж Учителят казал на Олга да си ушие червена рокля. Защо? В далечното минало пурпурният цвят е бил мантията на царе, папи, патриарси. Той е олицетворение на светската власт на онези епохи. Той е символ на царственост, величие и сила. И понеже Учителят е разказвал много от нейните предишни прераждания, в които тя е взимала дейно участие като величие, а и това, че Учителят я кара да си ушие червена рокля, искал е да й даде метод посредством цвета и одеждата мислено да се върне векове назад, за да може да проправи в себе си оня вътрешен път, през който тя е минала през предишни епохи. Защото само онзи, който проправи пътя от слизането на човешката душа на земята през различните прераждания до настоящият момент, до момента на обличане в плът, т. е. във въплътяване на човешката душа може да прокара у себе си пътя от миналото към настоящето и от настоящето към бъдещето. Само така може да се оформи човешката еволюция, а тя е път от подсъзнанието към съзнанието; от съзнанието към самосъзнанието и от самосъзнанието към свръхсъзнанието и пътят на ученика е път на свръхсъзнанието, което обхваща всичко в един общ кръг на живота. Рокля без шев Учителят казвал на сестрите понякога, да си оплетат рокля без шев. Олга сама си била изплела такава рокля. Каква е целта на тази задача? Да се оплете един пуловер, една рокля с куки от прежда - това изисква умение, камо ли да се оплете без шев. Това е голямо изкуство и голямо постижение. Какво означава това? Само последователност ли? В света, в който живеем нещата са конечни - имат начало, имат и край. Но да оплетеш рокля без шев означава да използваш формите, които съществуват в своята конечност и да приложиш методи за превръщането им в безконечност. Тези задачи дадени от Учителя са на вид прости и елементарни, но са закони, на които се дължи целият порядък от оная разумност, която направлява живота на земята. Човешкото тяло се ражда, живее и умира - има начало, развитие, има и край. Да оплетеш една рокля означава да изплетеш предницата, гърба и след това да ги зашиеш, после да изплетеш ръкави и накрая и тях да прешиеш към роклята. Роклята е готова, но тя е резултат на един процес на форми, които имат конечност - имат начало и край. По този начин оплетената с шев рокля отговаря на онзи процес, при който човек се ражда, живее и умира. Но да оплетеш рокля без шев означава, че като работиш и боравиш с неща, които са конечни на физическия свят, ги превръщаш в неща безконечни. Това означава, че човешкият дух на земята влага своята сила, за да се оплете в плът и да създаде човешкото тяло, а човешката душа представлява онзи модел и форма, чрез която трябва да се оплете човешкото тяло и да си създаде човешка форма. По този начин имаме от една страна човешкият дух и човешката душа, които са безконечни, слизат на земята и създават плътта и неговото тяло, които го движат и създават човешкия живот на земята. И когато човек положи тялото там, от където го е взел, т. е. в земята, човешкият дух и човешката душа като безконечни форми преминават в друг свят и безконечност. И така се осъществява живота в своята последователност: живота на човешкият дух и човешката душа в Невидимия свят и живота на човешкият дух и човешката душа на земята посредством човешкото тяло. Ето защо човек е една малка проекция и е микрокосмос на човешкия дух и човешката душа слезнали на земята. Накъдрената коса Олга Славчева отишла на фризьор, накъдрила си косата и след това влезнала в клас, облечена с подходяща рокля. Учителят започнал беседа. Трябвало да покаже някой френологични центрове. И така както е била фризирана, започнал да показва на нейната глава различни френологични центрове. Тя се чувствала неудобно, защото той не е одобрявал къдренето на косата. Изведнъж цялото внимание на всички трябва да се насочи не към фризурата й, а към главата и тези френологични центрове, които не всеки може да види и разбере. Но става обратното - всички оглеждат фризурата на косата й, тя цялата пламнала от червенина, избила я пот и едвам издържала погледите им. А Учителят продължавал спокойно да обяснява и се правил, че нищо не забелязва. Когато Учителят говори за различните центрове на човешката глава и мозък, говори за тях като неща, които човек е изработил, като постижения на човешката природа. Един развит музикален център означава труд на минали прераждания, а една човешка глава, която идва в Школата вчесана и преминала през ръката на фризьор означава труд, грижовност и обхода към самата коса. Това не е само прическа, това означава обхода и то разумна към човешкото тяло. Учителят е могъл да покаже тези центрове и на други глави, но Той го е направил на нея, за да зачете нейния труд. А между другото Учителят беше за това, сестрите да не си къдрят косите, а косите да бъдат сресани естествено. По този въпрос той е говорил много. Женската и мъжка форма В онези години сестрите бяха млади, хубави, обаятелни, а ръководителите в провинцията трябва да бъдат образец на безкористност и те не смееха да поканят една млада жена в своя дом не само заради коментарите и изкушенията, не само за въздържанието, а строго спазваха някои правила дадени от Учителя през първите години към братята. Брата трябва да търси първо душата и с нея да прави контакт, а сестрата трябва да търси духа и с него да прави контакт. Братството и сестринството беше състояние на отношение на човешките души и духове в Невидимия свят. Това беше горе, но долу на земята бяха в плът, бяха мъже и жени. Учителят беше казал: „Аз не дойдох нито за мъжа, нито за жената. Аз дойдох за човешката душа, която да повдигна, за да направи контакт с Бога". В Школата всички се чувстваха и се усещаха като души, защото бяха потопени в аурата на Учителя, чиято аура беше създадена от Божествения Дух, Който бе в Учителя. В онези години всички бяха в едно повдигнато емоционално състояние, което увличаше и даваше възможност да се прекрачи прага на женската и мъжка плът. Те бяха млади мъже и млади жени. Те се усещаха като души и слушаха Словото на Учителя за Божествената Любов. Но когато те говореха за тази Божествена Любов, тя минаваше през техните устни, които бяха жадни за ласки и милувки, понеже бяха създадени от плът и кръв. Това създаваше много изкушения и Учителят имаше много неприятности създадени от общественото мнение по повод на изкушенията на Неговите последователи. Някои от старите приятели имаха по-голяма дисциплина и бяха видели Учителя и Неговото истинско проявление като проявление на Божествения Дух чрез опитностите, които имаха с Него. В тези опитности имаше всичко - и изява, и проявление на Божествения Дух. Имаше и послушание на ученика. А това послушание се обличаше понякога в страхопочитание, да не се отклони от принципите на Школата, а в други случаи в благоговение към Духа Божий. Случаят с Велко Петрушев, който бе ръководител на варненското братство, беше малко забавен и предизвикваше усмивките на всички. Но неговото решение бе в духа на онова, което изложихме по-горе. Случаят е следният: Олга Славчева решава да направи посещение във варненското братство, за което в присъствието на няколко човека в една братска среща попита Велко, дали може да му дойде на гости и да му гостува. Въпросът е поставен в присъствието на всички и всички се поглеждат и оглеждат Олга Славчева, а тя цялата е засмяна, весела, слънчева и цветуща. Тя е не само са Божествената Любов, но и за земна любов. Но Велко успява да се съсредоточи и направо в упор изстрелва в засмяното й лице своят категоричен отговор: „Може да ми дойдеш на гости, но не в женска форма, а в мъжка форма, като мъж. Затова ще чакаш следващото прераждане". Всички се засмяха, а брат Велко въздъхна с облекчение. Оставаме да предположим, че в следващото прераждане брат Велко може да се роди като жена, а Олга Славчева като мъж и не знаем какво би отговорил тогава брат Велко, ако е в женска форма на Олга Славчева, която ще е в мъжка форма. Имаше забавни неща, но имаше и трагични последици в Школата за онези, които бяха тръгнали по пътя на мъжа и жената. Трябва да се публикуват, за да бъдат за поучение. Портрет на Олга Славчева Ние съвременниците помним Олга Славчева, а вие следващите поколения ще можете да се вглеждате в нейния портрет и в безброй от снимките, в които и тя присъствува заснети при различни поводи на Изгрева, на Витоша и на Рила с Учителя и с Братството. Тя беше много емоционална и онова, което се зараждаше в нея като чувства, тя ги изразяваше веднага без всякакви задръжки. Тя бе една чувствена натура от най-чист вид, вечно засмяна и в усмивката й се излъчваше слънчева енергия и слънчева аура. Ако се взрете в снимките и се съсредоточите ще видите, че това бе една проекция на един слънчев лъч в едно човешко тяло и то в женска форма. Тя реагираше бързо и можеше да премине много бързо от едно състояние в друго. Имаше моменти, когато бе засмяна, цялата лъчезарна и весела, а след минути и часове след като бе влезнала в контакт и се бе сблъскала с дисхармонични състояния, като упреци, обиди, огорчения, скандали, тя се разплакваше и плачеше с цялото си същество, така както и с цялото си същество се смееше, когато беше в другия полюс. Тя така бе устроена. За нея беше естествено и й подхождаше да бъде такава. Ако тези състояния бяха се случили другиму, то непременно другите биха се разстроили психически. Например, при смъртта на цар Борис, заедно с много други българи изразяващи своята скръб, ние съвременниците я открихме на една снимка в един софийски вестник разплакана, как си бърше сълзите застанала в колоната за поклонение пред тленните останки на царя. За други това бе недопустимо и то за един окултен ученик, да пролива сълзи за кесаря, т. е. за царя, но за нея, това бе естествено и всички онези, които я видяха във вестника от братските среди не я упрекнаха, защото знаеха, че това е Олга Славчева и нищо повече. През време на съборите от 1922/1923 г, когато двама млади хубавци Михаил Иванов и Кръстю Христов разиграха цяло братство в Търново въпреки предупрежденията на Учителя, то единствено Олга Славчева им се противопостави. За нея Учителят беше казал на времето, по същия повод, че тя ще ги отритне и че няма да им се даде. А тя беше много красива в онези години и беше привлекателна и желана от всеки, а особено от тези хубавци. По-късно Учителят й беше дал задача да напише очерк за двамата и особено за Михаил и да го даде в комичен вид, такъв какъвто си е бил. В нейната поезия ще намерите изразни форми, които ще ви вдигнат в облаците, но това не е въображение, а такова беше нейното състояние на духа и тя така възприемаше и предаваше нещата. А що се отнася до нейните екскурзии с Учителя, те са описани от нея в един такъв стил, че онзи, който ги чете има два начина - или да се качи с написаното от нея във висините, или да бъде един обикновен четец на земята. Писмо от Олга Славчева до Марийка Марашлиева. 2.VI.1943 г., Тутракан. Мила Марийке, Вярвам да си здрава вече. Това малко изпитание ти се даде, за да оцениш живота над всичко. Всичко ще мине и ще замине, но опитността остава и човек става по-мъдър. Щастлива съм, че опознах вашето семейство, не само за това, че ми оказахте гостоприемство, но защото всички вие, в целия си дом сте направили в сърцата си храм Богу. А това е най-важното на света. Вие с Иванчо сте добри деца, Иванчо познах още в София на Изгрева преди 1 - 2 години. Много го обикнах, помня че доста се занимавах с него. Радвам се, че станахме приятели. Значи до Петра намерих Гого, Илия, тебе, баща ти, майка ти, Иванчо. Ако не беше Петър, никого от поменатите нямаше нито да видя, нито да опозная, нито да обикна. Значи, чрез него - забогатях с нови искрени приятели, а това е по-скъпоценно от злато и сребро. Радвам се, че свирите братските песни! Прекрасно е да звучат задружно вашите цигулки и ти скъпа ми, сестро, нежна и добра, сестро, да пригласяш на братята си да славите заедно Господа на Силите. Слушайте се един други, защото има любов към Бога у всички ви, а това е най-важното. Избрала си добър път за следване музика в София. Цяло лято се приготовлявай и дойде ли есен, да те няма вече в Русе чу ли, чу ли! Никакво бавене и чакане по-добри условия; от тия сегашните по-добри няма. Не закъснявай нито с един ден вече. Даже си позакъсняла малко, но трябваше това да стане, за да възжелаеш по-силно да стане това, да те заболи хубавичко... Радвай се, че Бог те вика в музикалната си школа! Светът ще се оправи само чрез музика. България жадува за Учители по музика, След 4 - 5 години ето те готова вече за Божата нива. Ти имаш прекрасен баща! Не говоря за майка ти - там работата е съвсем тъй велика и мощна, но внимавай върху внушенията на баща си! Той ти е двойникът от миналото - той ти е велик брат от миналото. Каква чудесна връзка, какво красиво, благородно минало! Поздравявам ви! Благодаря за гостоприемството! То беше по-хубаво от това, което човек може да си представи. Нямаше как друго яче - у Петрови не можеше, а вие се показахте отворени сърца да ме приемете. Пейте! Аз ви оставям моята песен, моето веселие и радост. Друга монета засега нямам. Бог да ви благослови! Целувам те, Марийке, и топло, сърдечно те притискам на сърцето си, което е пълно с обич за тия, които обичат Бога! Бъди здрава, крепка и от нищо се не бой. Не се дели от групата. Работете. Петър е образцов брат, отличен ученик и готов работник на Божията нива. Не в Русе, но за такива като него бих отишла чак на северния полюс. Бог да го благослови и запази. За Гого и Илия да не говорим. Изненадана съм от тях - приятно трогната съм от чистосърдечието на Гого, красивата и топла разумност в него. Бог да го благослови и укрепи. Бог да изпълни сърцето му с всяко благо. А Илия! Не мога да не се засмея с глас, като си мисля за него - смях от радост - обичен, обичен песно-певец и чист като теменужка. Колко сте красиви всички в душата ми! Колко ви обичам! Прегръщам ви всички от душа и от сърце и ви пожелавам най-хубавото, което се пожелава на Божии работници - на окултни ученици. Ваша: Олга Славчева. Отворена картичка. 15.VII.1943 г. Мила Марийке, Питах, отговор, ето! Кога е най-топло слънцето - бани. Дълбоко дишане и топла вода за пиене. Курорта на Свирчовица, а екскурзии често до Чифлишката гора - каза да си смела, да ходиш. Можеш да правиш излети с брат си или майка си, често. За идване в София не отговори нищо; навярно те оставя свободна да сториш по свобода, каквото ти намериш за добре. Каза, че може и на работа да си ходиш. Гого е добре, често се виждаме, не може да се нарадва. Тия дни беше много студено, но сега се стопли времето, та почвам и аз слънчеви бани. Тук е много красиво - просто вълшебно. Може би мен така се струва, защото видях Витоша, Стара планина, които ми са стари приятелки и майки. Гледай да оздравееш по-скоро, за да се запишеш в музикалната академия. Учителят много се зарадва, като му казах, че си доста музикална и волева. Не отлагай, а събирай багажа си и на есен студентка. Сърдечен поздрав на добрата ти майчица, татко ти и незабравимия Иванчо, също и на всички познати. Ваша Олга Записала Марийка Марашлиева. ВЕЧНО СЛОВО. 1. От вечността пътувам през морето. Към вечността завръщам се отново. И моят факел свети ми в сърцето. Изпълнено с вечно живо Слово. 2. Високо свети моят факел чуден През дни зловещи, мрачни и бурливи. Духът ми често морен и отруден. Изпитва мъка и съмнения диви. 3. Душата ми с ужаси се бори. На бури и зловещи океани. И с мишци слаби тя вълните пори И често пада пред неравни брани. 4. Но моят дивен факел още свети И грее над разпенени талази, Когато мъка пълни ми сърцето. И няма никой близо да ме пази. 5. Когато превъзмогвам над вълните. Светилника държаща в ръцете. Съзирам нявга ликът на звездите И зная, туй от Бога мен привет е. 6. Тогава пак ме сила осиява Сърце ми крепне вече вдъхновено И слънцето отново ме съгрява Небето ме приветствува засмяно. 7. Тогаз ръка ми смело се издига С факела горящи към небето Като че ли Великий трон достига И мерва се на Бога пред лицето. 8. И силна става моята десница Готова съм да страдам и живея И мощна ставам, смела кат орлица И към Голгота да погледна смея. 9. Високо свети моят факел ярък Ей, ида, ида, Отче мой желани Сърцето си поднасям Ти подарък Подобно плод красив, благоуханен. Олга Славчева.

13. ДРАМАТИЧНАТА РАЗВРЪЗКА С течение на времето през 1982 и 1983 г. брат Петър започна да не спи нощем. При него бяха идвали от милицията, бяха правили обиски на няколко пъти. Бяха му взели цялата литература, която имаше, а после и друго каквото намериха. Веднъж, беше на именния му ден и на гости му бяха дошли сестра Анина Бертоли, Райна и Найден Найденови, двете сестри на Боян Златарев както и Боян и аз. Разговаряхме по разни въпроси, най-обикновени разговори. Изведнъж нахълтаха трима души. Единият извади някакъв бележник и искаше да записва кои са присъствуващите. Те дойдоха тъй да се каже изневиделица. Брат Петър имаше някаква беседа, която си бил чел сутринта и те казаха, ето че той бил четял на другите и го обвиниха в много други неща. Брат Найденов обърна внимание, че това на нищо не прилича, така да нахълтват и нападат. Че тука има хора, които са със заслуги и недопустимо е да имат такова държане. Сестра Анина пък каза: „Аз пък винаги казвам, че в България всичко е свободно, когато съм в Париж!" Това може би ги смекчи малко, но като излизаха казаха след десет минути да се разотидем от дома на брат Петър. Когато те влязоха, неканените гости, аз тъкмо бях взела таблата, за да почерпи гостите. Всички бяха изумени от станалото и веднага си тръгнаха. Но когато излизаха „неканените гости", на вратата срещнаха една млада сестра - Соня, която също беше дошла да поздрави брат Петър, обаче те я върнаха. Всичко това действуваше на него разрушително, а какво беше виновен, че къщата му беше на лично място, на ъгъл срещу блок на разни милиционери, които дебнеха от една страна, съседът му комунист от друга, гледаха непрекъснато какво прави в двора си, с кого говори, дали е седнал, дали е прав, какво полива или копае и т. н. Полицейска държава. Но да не влизам в повече подробности. Може всичко това около него и пък и счупения му крак да допринесе нещо за състоянието му, но той се почувствува зле и казваше, че иска да се махне от София, където вече не може да живее, но къде да отиде? Предлагаха му във Варна, някъде в лозята и някъде на друго място, но той щеше да бъде там като затворник, изолиран, стана нервен и се дразнеше, което преди това не бе ставало. Мислехме да отидем някъде на по-далечна екскурзия, дори поръчахме билети за автобус, но положението му (както казваше той) било станало нетърпимо и ме помоли да се обадя на един приятел, който имаше кола, с когото да разговаря нещо. Докато дойде последния, брат Петър реши да заминем за село Миндя, Велико Търновско, където беше купил брат му една къща. Набързо приготвихме едно друго и вечерта на 10.VII.1983 г. в 12 часа нощта ние тръгнахме с кола за там. Почивахме на две места и сутринта рано пристигнахме при брат му, който не ни очакваше. Трябва да подчертая, че преди да се реша да тръгна с тях, брат Петър ме помоли да не го оставям сам. За половин час аз се приготвих и тръгнах като не можех да предположа за колко време отиваме и как ще бъде. Аз бях свободна наистина, не работех и реших, че трябва да бъда с него. Ние работехме две, три години с него, той имаше песни, които аз записвах и които след това ние пеехме няколко души, между които бе и Мария Златарева, брат Петър, Боянчо, Дина акомпанираше на пианото. Бяхме направили някои записи вече от тия песни. В с. Миндя се заловихме с ремонт на стаите, в които смятахме да живеем занапред, защото там, където ни настани брат му едната стая беше слънчева, но беше на пруст, т. е. на пода само едно стъпало по издигнато. В другата стая имаше легло, но тя не виждаше никакво слънце. От село отивахме с автобус до Русе, където беше апартаментът на брат му. Там беше удобно, защото нямаше никой. Синовете на брат му, единия войник, а другия студент не бяха там, а брат му беше с жена си на село. Те имаха там крава с теленце и други животни, имаха малко лозе и нива, достатъчно грижи. На село правехме на брат Петър лапи на краката, защото той чувстваше някакво горене, някакво парене. Лапите го успокояваха. Той беше естет и искаше всичко да бъде по високия идеал. Направи, т. е. изгради една малка печка, на която можеше да се готви, а до нея постави и казан, в който да се топли вода, с която му правехме бани на краката и пр. Боядисвахме, варосвахме и вършихме още много други работи. Но той не ставаше по-добре. В Русе отивахме, в Горна Оряховица, в Търново, когато трябваше да идем на баня, а той много държеше за хигиената. Когато стана студено останахме в Русе. Последното му отиване в с. Миндя беше за гласуването на 4.XII.1983 г. С мъка се качи на автобуса, за да идем на село, гласувахме и едва се върнахме. Заредиха се дни, които от ден на ден ставаха по-трудни, правех му компреси на краката с хавлиени кърпи, които сменях по няколко пъти през деня и през нощта. После идваха лекари, изследваха го, биха му инжекции, даваха и лекарства, разни таблетки, по мое настояване гледаха на специален апарат черния му дроб и като се върнахме от болницата той легна и почина същия ден. Това беше на 20.IV.1984 г. През това време Ангел беше излязъл от оборотното ми жилище и в него се бяха настанили моята племенница със съпруга си, който беше на стаж в София. Предстоеше да си направя някои работи в новия апартамент и да освободя оборотния. Пренесох багажа от апартамента на Донка, който имах и със същата кола върнах техните дрехи от моя оборотен. След това когато всичко бе готово на 1.XI.1984 г. аз се премесих в новия си апартамент-гарсониера, където живея до днес. На 1.XII.1984 г. майка ми си замина за оня свят, веднага отидох в Русе за погребение. Така пролетно и есенно време отивам в Русе да им помогна и да ги видя като и те ми помагат с разни плодове, които имат, зеленчуци и консерви. След това брат ми се разболя, наложи се накрая 1991 г. да ида да помогна на снаха ми, защото не можеше да го оставя сам. Така прекарах там до м. декември когато дойде племенницата ми да ме замести. На другата година те се преместиха да живеят в Русе, а брат ми почина на 21 юли 1992 г. Този разказ, както и предишните са, затова да покажат в каква епоха живееха онези, които бяха последователи на Учителя Дънов и бяха целували десницата му в знак за общение с Бога. Това време не може да се върне, защото тези хора, тези личности вече ги няма. Те отлетяха в своята прародина. Ние оставаме за следващите поколения част от историята на техния живот. Оставаме и Словото на Учителя Дънов, което ще бъде за вас Високия Идеал, към който трябва да се стремите.