Ани

11. БРАТСКИ ЖИВОТ С брат Влайчо Желев се запознах през 1945 г. след заминаването на Учителя. Той беше известен в южна България. Край него имаше една малка група братя, които отиваха в някои градове, където имаше братство и правеха срещи. Когато направих връзка с някои братя и сестри от южна България, а при Влайчо имаше един брат, който му беше като секретар, те започнаха да ми изпращат покана, да отивам на техните срещи. Така през тази година ходих на три пъти до с. Коньово, от където беше Влайчо. Ние станахме по-близки тъй да се каже. Първия път отидохме в Стара Загора, там се запознах с Петър Камбуров. Още като се видяхме за пръв път с него се почувствувахме много близки, като че се познаваме много отдавна, че сме били и пребили. От Стара Загора ходихме в Любимец, а после и в Димитровград. На другата година те решиха да направят голяма обиколка. Една по-голяма група решиха да отидат в Бургас, после във Варна и после да дойдат в Русе. Тогава аз отидох да ги посрещна във Варна, това беше през 1946 г. около Великден и с тях пристигнахме в Русе. От Варна телеграфират на брат Йордан Новаков да подготви посрещането като съобщавах колко души ще дойдат, защото освен групата с брат Влайчо се присъединиха и хора от Братството във Варна, които бяха девет души. И тъй стана една внушителна среща в Русе. От гарата цялата група се запъти към нашия дом. Баща ми беше вече болен и беше с майка ми на Хисарските бани. Леля ми Руска беше у дома и тя ни посрещна. Бяхме 30 души. Направихме молитва и след това всички приятели бяха разквартирувани. Имахме уговорка сутринта да отидем всички на „Свирчовица" при брат Ватев. На уречения час поехме пътя за там. Когато наближихме голямата порта, където живееше брат Ватев и където беше работилницата му за консерви, всички започнахме песента „Братство, единство". Излезе брат Ватев и сестра Петранка, с която живееха и не мога да ви опиша каква внушителна среща имахме. Сълзи от радост и възторг близаха от очите на присъствуващите. Беше голямо тържество. Правихме молитва, пяхме песни, имаше приветствия, разговори, изказвания и т. н. Спомням си, че брат Влайчо предложи да вземат по някоя мотика и да прекопаят близките насаждения - малко ягоди и дървета. Имаше и беседа и много, много песни. Сложиха дълга трапеза, за която сестра Петранка беше изпекла чудни хлябове. Изобщо тази среща остави незабравими спомени у нас. Тогава с приятелите от Варна нямахме връзка. От тогава насетне се опознахме и станахме близки. Най-напред изпратихме гостите от южна България, а след това на другия ден и гостите от Варна. По-късно варненци пък ни поканиха на среща и тъй се заредиха и други срещи. Братският живот течеше пълнокръвно. Сънят с черната котка: Синът на ръководителя от Нова Загора Георги Маринов на име Димитър - Митко беше болен от туберкулоза и лежеше в Русенската окръжна болница. Подробности не знаех, но майка му дойде в Русе, за да го вземе в Нова Загора. Но преди това тя беше пратила писмо до нас, защото ние не се познавахме. Като получих писмото аз отидох на посещение в болницата да го видя. Поговорихме с него и след това си отидох вкъщи. А ето една вечер сънувам следния сън: Аз съм в болницата, в неговата стая. От стаята има стъклена врата двойна, от която се излиза на една площадка и от нея се слиза по няколко стъпала към градината на болницата. По едно време се зададе една черна котка от двора, която искаше да влезе в стаята, но аз застанах на вратата и я подгоних, не позволих да влезе в стаята. Минаха ден-два и майка му на Митко дойде. Изписаха го от болницата и тя го доведе у нас. Докато стане време за тръгването на влака имаше няколко часа. Постлахме му на миндера в кухнята и там разговаряхме. Направихме молитва и аз му изсвирих на цигулка няколко от нашите песни. Бях особено вдъхновена. Когато стана време те си заминаха за Нова Загора. След известно време получих от него едно хубаво писмо. Митко изказваше своята благодарност, че сме го приели е нашия дом. Не след дълго получихме съобщение, че Митко си е заминал. Тогава си казах, дали Митко не щеше да си замине още в Русе и дали сънят ми показа, че той ще си отиде жив в Нова Загора? Аз бях любимо дете на баща си. Още от малка той имаше желание да ме запознае с братския живот. Искаше да ставам рано сутрин и с него да излизаме на изгрев. В Русе, близо до нас имаше една горичка. Ние минавахме през нея, след това имаше ж.п. линия, още една дъбова горичка и след това поле. От там се виждаше изгрева на слънцето. С татко си правехме молитва, а след това и първите упражнения. Това беше още преди да тръгна на училище. Баща ми умееше да разказва случки и приказки, да забавлява, съгласяваше се да играе с децата. Много хора му се доверяваха, по-късно и жени изплакваха тревогите си на него. Той изслушваше, съветваше, насърчаваше, успокояваше, подкрепяше. Понякога когато отивал при Учителя разказвал и на Него някои случки, дори и приказки и Учителят понякога се смеел със сълзи. Възрастните приятели са имали симпатии към баща ми и са го наричали брат Величко. Веднъж, когато баща ми разказвал проектите си на Учителя, последният му казал: „Бягате подир сапунени мехури! " При едно от гостуванията на Учителя в гр. Русе на братството, приятели направили постъпки пред местните власти и общината, да се отпусне градския салон, за да може Учителят да изнесе беседа на гражданството. Не му разрешили. Имало силна атака срещу него. А в стаята, която му била определена да почива и да преспи Учителят непрекъснато излизал или влизал в нея. Вероятно е правел своите невидими операции, с които да излезнат онези духове от Русе, които бяха влезнали в общинарите и му бяха запретили да говори.

10. КЪЩА НА ИЗГРЕВА ЗА ГАРСОНИЕРА През 1963 г. беше починал свако ми Методий в София - съпругът на леля ми Катинка. Тя остана да живее сама. Всяко лято аз отивах и изкарвах отпуската си там с детето, идваха и съпругът ми и майка ми, защото гледахме колкото може повече да стоим в София заради детето. В София по принцип е по-хладно и въздухът бе по-чист на Изгрева. Там прекарвахме един месец в болница, водихме го на лекари, лекувахме го по Димков. Детето първоначално не можеше да спи. Направи ми силно впечатление, че след като му правихме шапка от квас на главата то започна да спи спокойно и гледането беше малко по-леко. Но то не можеше да върви и говори, а ставаше все по-високо и по-тежко. Иначе не беше пълно. Съпругът ми беше ходил при ясновидката Ванга да пита за него. Тя казала, че и тя не вижда, но няма изход, това е. Като стане на седем години ще се оправи - а то си замина както казах на 1.VI.1969 г. точно на 7 години. Така се оправи. След като си замина съпругът ми и детето аз останах с майка си. Брат ми беше със семейството си, но в един дом естествено. Тогава за започнах да мисля как да направя, щото да мога да отида да живея при леля. Тя от ден на ден закъсваше със здравето и започна все по-често да ми пише, да се оплаква, че не може вече сама. Да отида, та да видим какво да се прави. Един ден научавам, че жените могат да се пенсионират с пенсията на съпруга си щом навършат 50 години. Аз имах вече над 20 години трудов стаж, но нямах 55 години. Значи мога да се пенсионирам с пенсията на съпруга, Понеже след като беше починал съпругът ми изкарахме пенсия на детето, документите бяха в пенсионното. Така че това можеше да стане. Наистина пенсията беше малка понеже той имаше малко трудов стаж, но реших, че трябва да го сторя и за едно кратко време, на 17.XII.1972 г. аз отидох за постоянно в София. Тогава не даваха жителство, но аз имах собствено жилище, бях пенсионирана и гледах болната си леля. По такъв начин пребиваването ми бе осигурено. Наистина ходех с молби от врата на врата, но никой не можеше да оспори правото ми да живея в София. От друга страна минаваха комисии, оценки, напрежения, отчуждаваха имотите на Изгрева. През юли 1971 г. бяха съборили салона на Изгрева. Това беше истинска трагедия за хората от братството. Нашата къща беше отчуждена и на мене бяха изпратили писмо и бяха ми превели стойността по първата оценка, макар и аз да не исках да я взема Тя, т. е. сумата беше депозирана в банката и можех всеки момент да я получа. Леля беше обезщетена с гарсониера, за което тя много се сърдеше на мене. Нашето място беше голямо и можеше да вземем по-голям апартамент, ако имах жителство, но сега... аз се чудех как да я успокоявам. В София имах приятелка Маргарита Вонидова от Братството. Тя и роителите й са били първоначално в Русе, след това в с. Кочериново Благоевградско. Баща й е бил счетоводител в картонената фабрика. Тя беше сега счетоводителка в София в едно предприятие „Агромашина". Потърсих я и тя ми помогна да постъпя на работа. Като се пенсионирах имах право да работя три месеца в годината и аз замествах в това предприятие, където работеше тя. Там получих редовна заплата и премия за трите месеца. След това работих още две години по три месеца. От Русе получих също премиални за минало време в Параходство „Българско речно плаване". От една леля, която се беше поминала - Захарка получих една застраховка, която майка ми случайно откри в документите на вуйчо ми Калю. И тъй парично аз можах да посрещна разходите си. Като отидох вече окончателно в София да живея леля ми направи доброволно завещание на нейната половина от къщата, защото беше много болна. Аз изобщо не бях мислила за това. И тъй тя направи това завещание докато можеше да ходи и след това постепенно остана на легло. За известно време беше дошла и другата ми леля Бонка при нея, но после отиде в старчески дом. На 18.II.1976 г. леля Катинка почина. Аз й затворих очите, аз я приготвих за тоя последен час. На втория ден дойдоха майка ми и лелята на снаха ми за погребението и на следващия ден я погребахме. Майка ми остана известно време при мене. Същия месец на 26.II.1976 г. стана счупването на крака на брат Петър. Бяхме на обед седнали с майка ми когато дойде един работник от „Градини и паркове" - София, където той работеше, предаде ми ключа от домът му и каза, че с Петър Филипов е станало нещастие, кракът му е бил счупен от някаква ваза от мозайка, която паднала върху кракът му и че той е постъпил в „Пирогов". Изобщо пребиваването ми в София беше низ от напрежения и трудности. Впоследствие брат Петър казваше, че Учителят му казвал да напусне работа, обаче той имал задължение и затова работел. Често го повтаряше като пример, че не е бил послушен и е наказан за това. На брат Петър му направиха операция на крака, който беше освен счупен, но и строшен. Бяха му сложили кюнчер и отделно планка. По това време при него живееше Ангел Христов Ангелов от Варна и учеше в рисувателното училище, което беше до Изгрева. Ангел го обслужваше след операцията, когато дойде вкъщи и лежеше. След това започна с патерици да ходи и накрая с бастун. Вече за работа не мислеше, но беше късно. За нашите имоти на Изгрева мина нова оценка, но това се отнасяше само за частта на леля. Местата струваха вече по 9 лв., а не по четири както бяха при първата оценка. Повишение обаче на мене не дадоха и през лятото на 1978 г. ме извадиха от жилището ми като ме настаниха в оборотно жилище в ж. к. „Люлин". Като собственица имах правото на избор за апартамент в един блок на БОДК. Всъщност предложиха две гарсониери на четвъртия и на шестия етаж. Аз предпочетох на шестия етаж. Но сега имаше други неприятности и построяването се забави. Строителното петно, което беше за нашия блок го дадоха за построяване на легация и след това трябваше да се водят дела и да се освобождава ново строително петно докато се построи нашия блок. По това време, още докато не бях извадена от жилището ми се опознах по-отблизо с една сестра от братството Донка Проданова. Донка идваше при брат Петър, помагаше, изплакваше се на него като пред баща, съветваше се с него. Той й казваше често да спре работата, защото тя имаше възраст за пенсия и да си гледа здравето, защото беше много болна, но тя не искаше да остави ресторанта, в който работеше. Там получаваше храна, а на гардероба й даваха често бакшиш. Тя фактически вземаше от едно място, а ги даваше на друго, защото беше много щедра. Тя имала място на Изгрева и я включили в блока, който бива построен от видни бойци против фашизма на нейното място. Но понеже била сама й бяха отнели една голяма стая (хол) от апартамента и по такъв начин й даваха по-малка жилищна площ, а й искаха същата стойност. Тя плачеше и се тормозеше, че е изиграна. Идваше при мене и плачеше. Не искаше да влезе да живее в апартамента си, понеже й бяха предоставили една стая в центъра на София и там се грижеше първоначално за генерал Стоянов, а след това за дъщеря му и работеше като гардеробиер в руския ресторант. Тя беше болна, но пак искаше да работи. Единият й бъбрек не работеше, а другия беше болен. Ходеше на прегледи при разни лекари и те я предупреждаваха да се оперира, но тя се страхуваше и не си направи операция. Когато искаха да ме вадят от жилището ми тя дойде и ми предаде ключовете от апартамента си и ми каза, каквото нямам къде да сложа да го занеса в апартамента й. Той беше съвсем празен. Но имаше дрешник и кухненски шкафове. И наистина аз не можех да си взема всичко и да го пренеса в оборотното жилище. Занесох при нея една шевна машина, едно походно легло, одеала и някои дрехи за носене. Подредих оборотното жилище, но повечето време прекарвах при брат Петър, понеже от там ходех още в двора си, където имах някои насаждения, спях в апартамента на Донка и ходех по мои и нейни задачи. С течение на времето успях с молби и тичане по учреждения да обърна внимание на това, че апартамента й не струва 17 хиляди и нещо след като са й отнели хола и тя получи накрая нова оценка 13 хиляди и нещо. Получи и нотариален акт за него. Апартамента й беше празен. С нейни средства й закупих шест тапицирани стола и три други, но масивни за трапезарията. Тя си поръча две ъглови легла с ракла. Дадох й едни плат за завеса на едната стая и други някои подробности. Така можеше да живее в апартамента. Един ден тя получи криза и остана през зимата вкъщи в апартамента си. Тогава оцени, че е хубаво с парно отопление. Другите обитатели на блока живееха вече години наред, а тя се наказваше в студената стая в центъра. От тогава си идваше вече там. Само в редки случаи оставаше в града да спи. Накрая се премести. Поръчах да дойде камион, дойде племенника на брат Петър Филипов и друг някой и за половин ден всичко какво имаше тя, бе пренесено. Тогава тя каза, че всичко е много хубаво, но че тя не е добре. На 30.I.1981 г. тя почина. Дойде сестра й, чийто съпруг беше много болен, дойдоха роднините й и я погребаха. Аз ги бях предупредила, че Донка не е добре още преди тя да почине и те идваха да се видят с нея. Но след погребението една от тях, която имаше зет адвокат каза, че сега трябва апартамента да се заключи и аз да изляза от него. А аз имах дрехи, които носех през лятото и през зимата и някои завивки. Трябваше за час, два да пренеса временно всичко у брат Петър и така направих. Отидох си в оборотното жилище на „Люлин". Заключиха апартамента, но след време сестра й дойде и отново ми даде ключа. За мен беше удобно да живея на Изгрева. Готвехме у брат Петър и там се хранеха той, брат Боян Златарев, Ангел Ангелов, който беше услужвал на брат Петър и който беше племенник на Михаил Ангелов от Варна, близък приятел на брат Петър, а после и Филип, племенника на брат Петър, който бе осиновен от него. Понеже аз не спях и не стоях в апартамента си в ж. к. „Люлин" Ангел се настани там временно. Аз отивах от време на време ако ми потрябва нещо, което съм оставила там да го взема и пак се връщах. Рядко съм преспивала когато Ангел е отсъствувал. У брат Петър идваха разни приятели от София и провинцията, имаше интересни разговори. От време на време идваше и брат Тодор Бошков и разговаря с брат Петър и другите. Тук ще отворя една скоба. Още докато бях в моята къща на Изгрева бяха ме поканили у сестра Радка Симеонова, която живееше срещу Мирчеви на ъгъла в една спретната къщичка с хубава градина на молитва. Между поканените бе и брат Тодор Бошков. След като направихме молитвата и ни почерпиха нещо този брат, много скромен, извади от джоба си една тетрадка и пожела да ни прочета негови спомени с Учителя. Като ни прочете няколко страници той сгъва тетрадката и я сложи в джоба си. Аз не се познавах до този момент с него, но прочетеното ми направи много силно впечатление и аз му казах, че много небрежно прибира тетрадката си в джоба, че това са много ценни неща, които би трябвало той да опише подробно, всичко, каквото знае трябва за запише, защото са тъй хубави. По-късно вече той идваше при брат Петър и дойде време, той не се чувстваше добре, беше си облякъл официален черен костюм и каза, че няма защо да го пази вече, а трябва да го носи. Поканихме го на обед, но той хапна много малко. Не можеше да се храни. Нищо не го болеше, но отпадаше и слабееше, а не беше пълен. Беше отишъл в болница, за да му правят пълно изследване и му казали, че е напълно здрав. Попитахме го а спомените му и той каза, че ги е написал. Накрая пак ходихме при него преди да си замине от тоя свят. Той не се чувстваше добре. Донесоха му чашка мляко и той я изпи. Попитахме го за спомените му, които аз обещах да препиша и ги умножа, но той ми даде едната папка и каза, че другата я бил дал някъде. След като си замина аз открих и другата папка и платих на една машинописка да ги препише на два пъти с няколко копия, които раздадох на няколко места. Всички бяха възхитени от неговите спомени и казаха, че са поетично написани и много ценни за братството, защото бяха разговори с Учителя, много характерни, и при много важни събития и достоверно записани, от човек на висок пост като военен и като авторитетен брат и ученик.

9. БРАКЪТ И ИЗПИТИТЕ В Русе доста време след това не се чувствуваше някаква промяна. Брат Боев изпращаше разни съобщения от името на Братския съвет, който бе образуван тогава и чийто председател бе Тодор Стоименов, а след като той си замина го замести брат Борис Николов . Получавахме наряди и приветствия от София, както и разни съобщения. Беседи и лекции четяхме редовно. Но с течение на времето започна едно затягане срещу дейността на религиозните общества. Поискаха списъци на тия лица, които са от братството и ръководителите трябваше да ги посочат. Ръководителят в Русе Йордан Новаков записа в списъка и много от приятелите, които бяха починали наскоро, за да стане списъка по-голям. Причината беше тая, да не би да закрият салона, където се събирахме. На 6.XII.1957 г. бе иззета литературата на Братството от 5. 20 ч. вечерта от София, където е била на склад както и от много братя и сестри, които бяха посочени в София и в провинцията. У нас в Русе също дойдоха сутринта двама цивилни и един милиционер. Ние, малко преди това време си бяхме подвързали и подредили литературата, която имахме от Учителя и те направо си взеха томчетата както бяха подредени в библиотеката ни като напълниха два големи сандъка. Ние бяхме като замръзнали и не можехме да проумеем какво става и защо е това нещо. Спомням си, че тогава бях на работа в Параходство „Българско речно плаване" и трябваше поради това да отида по-късно на работа. Но доста преди това бяха ме викали в съвета и цивилни лица ме разпитваха и ми задаваха въпроси като искаха да ми дават литература да чета - един вид да ме привлекат за друга работа, но аз отказах под предлог, че имам други убеждения и че не желая това. После още няколко пъти ме викаха в милицията да ме разпитват отново като ме накараха да подпиша, че няма да съобщавам никому, че са ме викали и ако говоря за това да бъда строго наказана. Така аз не говорех абсолютно нищо в службата си във връзка с братството и когато ме запитваха нещо казвах, че аз съм дошла на работа, за да изкарвам прехраната си, а не за други неща. През всичкото това време аз продължавах да си ходя в салона в Русе където четяхме беседи и лекции. Постепенно, се промъкваше страх у всички хора в България, които не бяха съгласни с комунистическите идеи. През тоя период имаше доносници, зложелатели, подслушвачи, разни тайни и явни агенти, можеше за нищо и никакво да те вкарат в лагерите, които не знаехме колко са на брой и за които като чуехме, настръхвахме. Имаше приятели, които бяха изселени поради разни причини на друго местоживеене. Трети успяваха да избягат от България. А да излезе някой в чужбина, това беше трудна работа. Трябваше да се търсят връзки, някой да ходатайства и т. н. След като бях ходила 1954 и 1956 г. в Трявна Росица Илиева се заинтересува за нашето семейство. Аз работех към транспорта - „Българско речно плаване", а и брат ми беше постъпил в депото към БДЖ. Това не беше трудно тъй като мнозина преболедували от транспорта отиваха там на почивка. Когато я поканих на гости тя дойде в Русе за няколко дни и преди да си тръгне за Трявна бяхме сварили кафе и тя взе чашките от кафето на майка ми, брат ми и мен, за да ги покаже на брат Цаню Антонов, който знаел много добре да гледа на кафе, което аз дори не подозирах. След време получихме от нея всеки по едно писмо с предсказанието от кафето. По такъв начин тя започна да си пише с брат ми и направи връзка с него. Кореспонденцията продължи известно време, което накрая се увенча с брак. Но докато бяхме трима у дома къщата, т. е. стаите, които заемахме бяха достатъчни, но като дойде снаха нещата се промениха. Първоначално бяхме на обща кухня за малко време. Явиха се някои трудности и търкания. Имаше квартирна криза. Квартирантите ни си излязоха като си купиха къща, но други квартиранти властите настаниха у нас. Така че в домът ни положението не се промени. Брат ми и снаха ми се отделиха да живеят в една стая. Те искаха да се разширят и в тая бъркотия аз реших, че ще трябва да се омъжа, защото последните квартиранти живяха малко време и като излизат пак можеше да останем в същото положение вкъщи. Майка ми не беше съгласна да сключа брак с моя избраник. Аз обаче реших, че трябва да имам някого зад гърба си и тъй без нейното съгласие сключих брак на 1.VIII.1960 г. Майка ми беше извън себе си. Никога не можех да помисля, че ще се получи такова нещо вкъщи. Тя се обърна против мене. Квартирантите, които излязоха освободиха една голяма стая с малка кухня. Брат ми и снаха ми вкараха веднага багаж в стаята и я заеха. За нас с моят другар останаха малката кухня и една малка стая и то на едно разстояние 10 метра. Това нещо чувствувах като наказание. На 13 март 1962 г. родих Виола, хубаво, едно дете, но което заболя повторно още на 14-тия ден от жълтеница с гибелни последици. Последва възпаление на подкорието на главния мозък (енцефалит) вследствие на което детето по-късно не можеше да върви и да говори. Главата му беше увиснала. Ходих с него при много лекари, в Букурещ, в София. В края на декември 1968 г. почина съпругът ми и след това на 1 юни 1969 г. почина и детето. Пропуснах да кажа, че след като се роди детето и се разболя влязохме в болница, където прекарахме 40 дни. Там между другото бяха му направили пункция на гръбнака. Тогава майка ми се смили над мене. Прие ме в нейната стая. Междувременно бяха излезли и другите квартиранти и по такъв начин ние си освободихме цялата къща. Майка ми гледаше детето докато аз съм на работа. След това аз си го поемах или съпругът ми. През пролетта на 1968 г. ходих на екскурзия в Полша и Германия. По-късно, през месец октомври ни изпратиха на друга екскурзия от предприятието като награда до Будапеща и Белград с пътническите кораби на „БРП". Преди да тръгна на тази екскурзия бях взела да чета книгата за гладуване от Шелтън. Започнах да я чета, но стигнах само някъде в началото. А съпругът ми боледуваше от язва: пролетно време и есенно време той страдаше много. А беше напуснал работа, за да гледа детето. Първоначално искаше аз да напусна работа, за да го гледам, обаче аз не се съгласих, защото още нямах възрастта за пенсиониране и нямах достатъчно трудов стаж. Тогава той реши да напусне работа. Като се върнах от екскурзията той ми каза, че започнал да гладува, т. е. иска да се лекува с глад и че гладува от 8 дни. Но той нямаше сили да държи детето и му беше неудобно, че майка ми трябва да се занимава с него. Тогава му дойде идеята да отиде при един наш приятел на село - в с. Пепелина, Русенско. Тоя приятел се казваше Колю Николов. Той беше гладувал 28 дни наскоро. Така и аз бях спокойна, че той е при човек, който има опит в тая връзка. Но минаха 28 дни. През това време аз от време на време го навестявах, носех му дрехи, връщах други. Понеже там на село той - съпругът ми си служеше с електрическа печка, започна да го дразни миризмата от печката. Тогава поискал от брат Колю да му вземе една кола и с нея и багажът, който имал да отиде в селото при родителите си - с. Тетово на 30 км. от Русе. Наел му брат Колю кола, с която Иван отива там и остава на грижите на майка си. Тя му пали печка само с дърва, купила нов чайник, за да не му мирише на нещо, баща му се отказал от цигарите, защото Иван не може да понася миризмата. Всичко това добре, но той продължава да гладува въпреки писмата, които му пишех най-редовно и го подканях да започне да се храни. Той не слушаше докато един ден дойде негов приятел от Тетово и ми съобщи, че Иван е изгубил съзнание. А напоследък писмата му ставаха все по-кратки и на края започнал да не вижда и последното писмо беше написала майка му. Тръгвам аз веднага за село с приятеля му, но какво се указа. Че родителите му викали вече лекар, били му инжекции, майка му била взела една мека крушка, смачкала я и му дала да я изяде. Последната навярно е раздрала червата му, които са били напълно изтънели поради гладуването, затова той е изгубил съзнание. Трябваше да започне да се храни със сок от портокал и то прецеден през марля на два часа по лъжица дни наред според дните на гладуването. От там е дошло губенето на съзнание. Като отидох в Тетово, в стаята където той лежеше дойде лекар. Иван за малко щеше да прехапе езика си, ако не беше лекарят. Последния нареди веднага да идем в болницата в Русе. Дойде линейка и ние отидохме в Русе. Още с пристигането ни веднага почнаха прегледи от разни лекари. Сложиха го на система, преливаха му кръв и т. н. Гледаха го на рентген. Беше сензация. Заредиха се лекари, фелдшери да го гледат и да ме разпитват. Дойде и съдебен лекар. Идваше ми да потъна в земята и не знаех вече какво да отговарям. Две нощи бях при него в отделението. На третата нощ лекарят каза, че вече не ще мога да издържа и тогава остана сестра му. Дори и тя даде кръв да му прелеят. Тя имаше същата група. През всичкото това време той бълнуваше, говореше за крушки и ябълки, за детето, че го обича и т. н. Но на третата нощ той почина и около три часа дойде сестра му и каза, че той е свършил. Родителите му пожелаха да бъде погребан в с. Тетово. Аз се съгласих да бъде тяхната воля и тъй на 1.1.1969 г. той бе погребан. В деня на погребението заваля много хубав, пухкав сняг, който се сипеше. Най-напред ситен, а после по-едър, докато през нощта тъй натрупа, че блокира пътищата. Брат ми гази с други хора дълбокия сняг и отиде до другото село Червена вода и оттам с влака до Русе. Трябваше да се рине дълбокия сняг. Снаха ми бе сама с децата. Пътниците бяха блокирани. Не пътуваха автобусите. На третия ден отидох със снегорина до съседното село Ново село. От там тръгна автобуса за Русе и аз се придвижих, за да поема децата. Снаха ми трябваше да отиде на работа. Ползвах няколко дни отпуск докато дойде майка ми и поеме детето. Тогава тръгнах отново на работа. Така несполучливо завърши опитана моя съпруг, който изкара 64 дни глад или да ги кажем 60 дни, обаче опита му беше несполучлив, защото отпостването не беше правилно. А то беше много по-важно и опасно отколкото (постенето) гладуването. Споменах, че съпругът ми Иван Аспарухов Иванов си замина в края на 1968 г. На 1.I.1969 г. беше погребението му. През тия дни в мене ставаше голяма борба. През главата ми минаваха най- различни мисли. Защо стана така? Защо той не послуша? Защо се изостави, защо се обърка така, за да стигне до тоя край? Какво можех аз да направя след като ходех на работа и в останалото време се грижех за това болно дете? Добре, че можех да го оставям на майка си. Гледането на детето съвсем не беше лесна работа. Едно дете на 6 - 7 години, което не може да върви и говори! Пък и тя каква вина имаше, че трябва да го гледа? Майка ми беше вече над 70 години. Какво ли ме чака още? Дали няма да го отдадат на разбиранията ми, но защо? Аз многократно го предупреждавах да почне да се храни. Защо трябваше да се изтощава до такава степен? Сега навярно пак ще ме викат и разпитват в милицията за него, за негови случай, но нещо ми говореше отвътре: „Всяко чудо за три дена, всяко чудо за три дена!" Някой ми говореше отвътре и искаше да ме успокои. Но никой не ме извика, за да ме разпитва освен колеги на работа и познати. След четиридесетия ден ме извикаха в милицията, да кажа как се е получило това нещо, та той да почине от гладуване. Обясних за книгата, която бях взела да прочета и която не прочетох. Показах писмата, с които го предупреждавах да започне да се храни и че не ще мога да му помогна, понеже не съм запозната с лекуването с глад. Обръщах му внимание на това, че е опасно. В книгата на всяка страница предупреждаваха, че този, който се лекува трябва да бъде или в болнично заведение или под наблюдение на лекар, който е запознат с това лекуване. Но той казваше на близките си: „Още малко! " и то не веднъж, а много пъти, а в същото време писмата му ставаха все по-кратки докато един ден той накарал майка си да пише, защото той не виждал (което показва, че клетките му започват да се самоизяждат). И тя изрежда: да купя лимони, портокали, краставици, че вече ще започне да се храни. Обаче лекуването с глад не е опасно, но отпостването, преминаването на храна е най-важното в случая. Човек трябва да бъде напълно осведомен за отпостването. Функциите на организма са намалели до минимум и човек трябва много бавно и постепенно да увеличава приемането на храна. Най-напред трябва да започне със сокове и то разредени, защото червата са изтънели. Ако човек е гладувал примерно 10 дни трябва два дни да бъде на сокове. Препоръчва се захранването да започне с портокалов сок и то една лъжица на два часа, който да бъде прецеден през марля първоначално. При едно такова гладуване като неговото, ако се нахрани само със супа дори, смъртта е неизбежна. А той не беше в състояние да се контролира и остана в ръцете на хора, които нямат понятие от гладуване. Аз също не познавах гладуването какво е точно. След като се случи това с него, аз имах представа вече, но беше късно. Около година след това, а междувременно беше починало и детето (на 1.VI.1969 г.) дойде у нас ясновидеца Влайчо Жечев и стоя десетина дни. През това време правехме всеки ден молитви за Иван. Последния ден когато Влайчо щеше да си заминава, аз сънувах следния сьн: Няколко души бяхме застанали на една височина. По едно време някъде по-отдолу идва Иван, моят другар, спретнат и избръснат, облечен в черния си работен костюм с барета на главата и като наближи ми подава ръка за поздрав. Ръкостискането му беше като че в действителност, така го почувствувах. В това ръкостискане той изразяваше своето съжаление, че ми е създал тия тревоги и същевременно благодарност за това, което съм била сторила за него. В това време приятелите, с които бях, започнаха нещо да негодуват от присъствието му. В тоя момент някой извика „Молитва" и аз се събудих. Сутринта разказах сънят си на брат Влайчо, а той отговори: „Може да сме му помогнали нещо с нашите молитви!" Молитвата е светлина за душата и живот за духа човешки!

8. НА ИЗГРЕВА ПРИ УЧИТЕЛЯ През 1943 г. , август, бях отишла в София. Понеже леля живееше в квартал „Иван Вазов" аз приех поканата на сестра Ганка Парлапанова да постоя известно време на Изгрева в нейната барака, за да съм по-близо до братския живот там. През това време Ганка вземаше да изпере горната риза на Учителя, изглаждаше я и ми даде 1 - 2 пъти да му я занеса като тя предварително внимателно я обвиваше в хубава тънка хартия. Аз отивах при Учителя и Му я подавах. Веднъж Му подварих млякото, което тя купи от един млекар-селянин и Му го занесох. Навярно Той беше поискал това. Учителят по същото време искал да Му изпере един панталон, но Ганка предложила, понеже беше шивачка; да го обърне и ушие наново. С разпарянето се залових аз като свърших тая работа много внимателно. След това тя го уши. На 28 август на именния си ден бях получила бонбони и други неща от родителите си от Русе в колет. Тогава имаш криза и много неща се продаваха на „черна борса". Бонбони трудно се намираха. Та те не бяха от добро качество, но все пак сложих ги на една чинийка и ги поднесох на Учителя да го почерпя. Дали имаше и нещо друго не си спомням. После си казвах, как не съм се сетила да купя някакви хубави плодове вместо бонбони, но това беше вече минало. Като почуках и постоях (защото Ганка ми беше казала да чакам) излезе Учителят. А денят беше събота и Той се беше къпал, което разбрах по-късно. Та аз бях с тънка копринена рокля, а Той излезе с вълнен бял костюм, с вълнена шапка на главата и не помня добре, но дали нямаше и шал на врата, което облекло ми направи силно впечатление. По-късно след това аз си давах сметка, че човек след като се изкъпе не трябва да се облича леко, а да гледа да запази топлината си, а аз не правех така и често пъти съм се простудявала. Учителят може би е искал и да се изпоти? Или пък се е облякъл така, за да не се простуди. Също по това време аз се хранех на братския стол на обед. Навярно съм помагала при сипването, защото аз се навъртах около мястото, където беше Учителят, където седеше. Мина ми мисълта, дали Учителят ще живее дълго още, дали има дълъг живот, нещо подобно. И като Го наблюдавах, Той така си обърна дланта към мен като говореше с някого, застанал пред него, че аз можех много добре да видя линиите на ръката Му, защото бях много наблизо. Пък си помислих: да, но аз не разбирам нищо от хиромантия, за да преценя. Исках да се срещна с Учителя, но когато отидох ми казаха, че е в градината при лозичката. Това беше след моето боледуване от воден плеврит. Учителят беше дал наставление за лекуването ми и аз се излекувах. В тая връзка носех своя десятък в плик. Като отидох целунах Му ръка и Му предадох плика. Запитах Го, какво ще каже за следване по музика, на което Той отговори, да се опитам. Друго не, си спомням. Същият ден, след като обядвахме на братския стол и бяхме още на масата, поднесоха диня на Учителя. Аз бях седнала на трапезата през десетина души от Него на същата страна, на която и Той седеше. По едно време Той отряза едно парче диня и като го държеше като че ли гледаше към мене. Аз в момента Го наблюдавах и си казах: „А, Той гледа към мене като че иска на мене да го даде". Но веднага се обади друг глас в мене: „Баш пък на тебе ще го даде" и аз не станах от мястото си. После като казах това нещо на брат Петър той ми каза: „Той на тебе е искал да го даде, ти трябвало веднага да станеш и отидеш, щом ти е минала такава мисъл". Когато Учителят си замина на 27.XII.1944 г. получи се телеграма в Русе. Беше дошъл някой на дюкяна и беше съобщил това и баща ми дойде горе вкъщи да ни каже. А ние живеехме над дюкяна и като научих аз плаках неутешимо. Баща ми не беше добре и аз съзнавах, че ще има много въпроси пред мен за разрешаване, за които не ще има кой да ми даде съвет. Аз не ходих на погребението, но брат Петър ходи и казваше по-късно, че когато отишъл да се сбогува, както той така и другите приятели, му се отворили очите и той видял как Учителят бил на катедрата, слязъл от там и влязъл в тялото си, за да се сбогува с всички, които са дошли, да се простят с Него.

7. НА ПЪТ ЗА ИЗГРЕВА Ще се върна назад, за да допълня нещо, което брат Петър ни каза, когато през 1939 г. беше ходил в София при Учителя. Винаги когато идваше от София той донасяше по някоя новина от там или някоя нова песен или нещо друго. Тоя път предаде следното казано от Учителя: „Тая година, който има възможност да иде на Рила през лятото, защото тая година може да се повтори чак през 1999 година". И наистина през това лято е имало най-много летуващи на Рила, най-много чужденци и най-добри условия. Само чужденците са били около 100 души - от Англия, от Франция, от Литва, Естония, Русия и т. н. Но аз бях повлияна от други неща и така мина годината, аз не пожелах да ида, за което и до днес още съжалявам. Дори когато изпращаха чужденците от Латвия брат Петър беше споменал да идем да ги изпратим, аз пак не отидох, а те минаха през Русе. Изобщо след заминаването на Учителя аз като че ли се пробудих от дълбок сън. Тогава започнах по-съзнателно да работя, да уча, запознах се с доста приятели, посещавах лекциите и беседите най-редовно. Трябва да кажа още, че като ученичка в гимназията отивах през лятото в София. А леля ми Катинка (сестра на майка ми) и свако ми Методий - съпругът й живееха там в квартал „Иван Вазов". Аз прекарвах част от ваканцията при тях и често отивахме с леля на Изгрева, но къщата им беше много далеч. Превоза с трамвая беше само до площад „Йорданка Николова" и след това се ходеше пеш през гората или по Дървенишкото шосе. А и леля ми не живееше близо до трамвая в квартала, за което съжалявах твърде много. През лятото тогава обикновено повечето млади братя и сестри бяха на Рила, та имах малко запознанства. Но един път, когато бях в Русе брат Петър беше донесъл новината: Учителят казал всички места на Изгрева да се закупят от братя и сестри! Като чух това нещо аз се запалих от тая мисъл, да купим някакъв имот на Изгрева. По същото време леля и свако се оплакваха, че в София се живее по-трудно, че е всичко много по-скъпо, че пенсията му е малка и едва свързват двата края, а леля не работеше и т. н. Тогава аз като отидох през лятото при тях предложих да закупим имот на Изгрева, защото те искаха да отидат да живеят в Търговище. Дори имали вече някаква уговорка, но аз настоях да вземем имот на Изгрева, който те ще ползват като аз ще отида там по-късно при тях. Майка ми се съгласи да купим някаква къща. Баща ми си беше заминал за другия свят през 1947 г. Понеже след 1944 г. живеехме в едно време на бързи промени брат Петър ни посъветва след заминаването на баща ми още същата година да си направим подялба. Според подялбата старата къща, която имахме в добруджанския квартал получи брат ми. Майка ми имаше половината от новата къща, която бяхме купили по начало, така че оставаше другата половина, от която аз получих една четвърт и майка ми другата четвърт. На 12.XII.1951 г. успяхме на Изгрева да купим къщата на брат Калудов, който беше починал, от наследниците му - жена му и дъщеря му. Къщата купихме на името на свако ми Методий и на моето име, защото аз притежавах 1/4 от къща в Русе. Така леля ми и свако ми се преместиха вместо в Търговище на Изгрева. Но моето отиване в София не можа да стане скоро. Най-напред имаше закон, според който жените навършили 45 години могат да се пенсионират като им се спадне 10 % от пенсията и аз се надявах това нещо да стане, но увеличиха годините за пенсиониране с пет години и тъй останах в Русе. Не можех да отида в София, после дойде и ограничението с жителството, после през 1954 и 1956 г. бях ходила на почивка в Трявна, защото отново се бях разболяла. А от 1950 г. бях постъпила в „Българско речно плаване" предприятие, което беше към Министерство на транспорта, а в Трябва имаше почивна станция на Транспортните работници. Като ми дадоха картата аз написах писмо до брат Боев, в което го молех да ми изпрати адрес на някои приятели в Трявна, за да мога да се свържа с тях. Боев ми изпрати телеграма преди да тръгна за Трябва, в която пишеше да се свържа със сестра Росица Илиева, която работи в почивната станция като медицинска сестра. При пристигането си аз потърсих сестра Илиева. Като й показах телеграмата, тя я грабна от ръцете ми и с нея отиде направо при управителя на станцията. Аз стоях изумена, но чух тя като му казва, че брат Боев ми е пратил телеграма и че моли управителя да нареди да ми се дава постна храна на обяд. Вечерната храна беше винаги постна и на мен се даваше от вечерното ядене на обяд. По такъв начин въпроса с храната ми беше разрешен за един месец. Това беше през месец декември 1954 г. По-късно разбрах, че управителят на станцията бил зет на инж. Руси Николов от Стара Загора, наш брат, т. е. управителят водеше дъщерята на онзи Николов, снаха ми беше приятелка на жена му и е живяла преди у тях на квартира в Стара Загора. Още тогава се сближихме и с нея после отидохме у брат Цани Антонов, наш добър приятел. А брат Цани Антонов живееше със семейството на брат Славчо Петров и сестра Райна Михайлова - математичка, в къща-близнак. Гост на брат Цани Антонов беше по това време брат Иван Антонов - астролог, с когото се познавах. И така ние двете с Росица отивахме много често там на гости, пеехме, свирехме, разговаряхме и т. н. Ще отворя тук една скоба да кажа следното: когато в София започнали бомбардировките и ставало въпрос кой къде да се евакуира Учителят насочил брат Иван Антонов да иде при Цаню Антонов като братя по име и по убеждение. Та от всичко това можем да видим и заключим по какви чудни и невидими пътища Учителят свързваше душите. Като ученичка в гимназията, за да бъда сутрин на лекция съм отивала да спя у леля ми Руска Ковачева, щото да присъствувам сутринта на лекцията и то с цигулката, нали ние живеехме доста далеч от салона. После след като свършим училище съм минавала да си взема цигулката и си отивах вкъщи. Понякога се хранех у леля или пък съм закусвала. Понеже спях у тях когато имаме сутрин лекция аз бях станала един вид и тяхно дете и те ме очакваха и ми се радваха. После пропуснах едно важно нещо. След като си замина баща ми и ние си направихме подялба в един срок от половин месец излезе закона за едрата градска собственост. Ако не бяхме си направили подялба старата къща щяха да ни отнемат, щеше да ни хване както казват „закона за едрата градска собственост". А по този начин тя беше на името на брат ми и той по-късно я продаде и майка ми тогава му прехвърли 1/4 от къщата ни в Русе. После, когато се разболях през 1943 г. аз поработих още няколко месеца до 31.III.1944 г. и напуснах немското училище под предлог, че съм необходима на баща си в дюкяна (наистина той не беше добре със здравето си). Тогава се евакуирахме на лозето поради бомбардировките, Положението на баща ми се влошаваше и както споменах вече той почина на 12.VII.1947 г. Беше прекарал някои тревоги, получи диабет. След това отидоха с майка ми на Хисарските бани, но те не му помогнаха, а напротив, влошиха състоянието му. Последните две години той беше почти на легло. Преди това аз бях напуснала работа и от 1.IV.1948 г. работех със съдружника ни в дюкяна до края на 1948 г. като от 10.IX.1948 г. същевременно работех в едно строително предприятие „Оспред" в счетоводството до 4.VIII.1950 г. По това време аз вземах уроци и се явявах на изпити, за да взема приравнителна матура за гимназиално образование. През 1950 г., месец септември получих тоя диплом. Обаче влизането в академия стана вече много трудно, изискванията бяха по-големи, имаше вече повече кандидати, които бяха много по-добре подготвени и аз се отказах от следване.

6. ЛЮБИМИ ХОРА Трябва да отбележа, че аз бях любимо дете на баща си. Още от малка той имаше желание да ме запознае с братския живот и с Учителя. Затова ме заведе още 1925 г. на събор във Велико Търново, където аз пръв път съм видяла Учителя и съм направила контакт с Него. Баща ми искаше още от малка да ставам рано, когато бяхме в къщата в добруджанския квартал в Русе и да излизам сутрин на изгрев с него. В близост до нас имаше една горичка, след това ж.п. линия и после друга дъбова гора, а по-нататък беше поле. Та оттам посрещахме изгрева. Правехме си молитва, после първите упражнения, дишане, облягахме си гърбовете на дърветата. Всичко тава беше още преди да тръгна на училище. Мога да кажа дори, че отношенията между баща ми и мен не бяха като баща към дъщеря. Още от ранното ми детство така се случваше, че той споделяше много неща с мен като с приятел и това бяха ония неща, които бяха проблеми на всяко семейство. Дори понякога споделяше въпроси и чакаше да види как аз ще реагирам и какво ще бъде моето мнение по даден въпрос. Още от малко дете аз чух най-хубавите думи от родителите си за Учителя. Ето защо, израза на сестра Олга за баща ми: „Той е велик брат от миналото", е верен и достоверен. Това е едно рядко съчетание и не е случайно, защото случайности в природата няма, а още по-малко случайности има в живота на хората. Аз твърде често споменавам, както и русенци споменават името на брат Петър Филипов, който в оня период от време беше един „готов работник на Божията нива". Ето и мнението на сестра Олга Славчева: „За него бих отишла не само в Русе, но чак на северния полюс". Това е погледът на сестра Олга от едно друго поле. Това е погледът на една душа към друга душа. Брат Петър в онези години беше наистина образцов брат във всичко. Той се стараеше да бъде истински ученик на Учителя, като се стремеше да прилага всичко, което Учителят дава в беседите си, да го изпълни и спази. Ние пеехме и свирехме с него, изпълнявахме наряди и се стремяхме да съградим нещо в себе си чрез Словото на Учителя и когато той напусна Русе и дойде в София ние се почувствувахме осиротели и всичко около нас посивя. Нямаше го оня брат, който ни импулсираше и внасяше живот в нашето русенско братско семейство. След 1947 г. сладкарницата на братя Филипови бе национализирана. Те не можеха частно да работят. Брат Петър влезе на работа в администрацията на „Хоремаг", а брат му Ною - в сладкарската работилница на „Промкомбината". Най-малкия брат Илия, който пееше хубаво, влезе като хорист в русенската опера. Брат Петър Филипов беше отначало добре поставен и той организира 20 сладкарници в града. Но по-късно, когато бе взето решение „Хоремаг" да има почивен ден в сряда вместо неделя, той отказа да се подчини. Смяташе, че като е в администрацията може да има почивен ден в неделя. Другите от управата не се съгласиха с него и той беше уволнен дисциплинарно. Тук той допусна грешка като по тоя начин изчезна от Русе, което бе голям удар за нашата работа в Братството. Ако беше останал в Русе, макар и при новосъздалото се положение, той пак щеше да бъде полезен. Ето защо сестра Олга Славчева казва в писмото си, че „за такива като него бих отишла чак на северния полюс". Любимите хора са рядкост като скъпоценните камъни.

5. ВОДЕН ПЛЕВРИТ Трябва да спомена, че войната между Германия и Съветския съюз беше започнала на 22.VI.1941 г. Отначало германците жънеха успехи. Те бяха добре организирани и добре въоръжени, но с настъпването на зимата даваха много жертви и губеха. Губеха народи, губеха хора и отделните човеци. В началото на 1943 г. аз се бях разболяла от воден плеврит. Положението ми беше много лошо. Аз останах на легло вкъщи, едва дишах, не можех да си поема въздух, имах болки. Ето започнах да губя и аз. Понеже аз посещавах редовно лекциите и беседите в салона ни в Русе, а като се разболях останах вкъщи. Брат Петър и сестра Олга Славчева, която бе от Братството в София и беше дошла на гости в Русе, дойдоха двамата след екскурзия да ме видят. Те разговаряли с баща ми и майка ми, дойдоха в спалнята, където аз лежах, но нищо не казаха. Само видяха, че аз държа книгата на Луи Куне. Трябва да поясня, че сестра Олга беше назначена като учителка в гимназията в гр. Тутракан по това време и понякога идваше в Русе, защото се познаваха с брат Петър, както и с другите приятели в Русе. На сутринта сестра Олга замина с кораба за Тутракан, но брат Петър дойде да я вземе, защото тя пренощува у нас и наедно с нея отидоха на пристанището. Какво са говорили не зная, но след като я изпратил брат Петър дойде у нас и ми даде някои наставления как да започна лекуването. Аз нямах познания, нямах и опит. Нямах тогава никаква охота за ядене и не можех да се държа на краката си. Изкарах една седмица на череши и ягоди без никакъв хляб. През това време правех по една изпотяваща парна баня. В кухнята по това време палехме печка. Беше 31 март 1943 г. И тъй върху печката слагахме един котел с вода, която оставяхме да заври и в самата печка слагахме 2 - 3 камъка, които да се сгорещят силно. След това нареждахме малки столчета за главата и раменете и по-надолу, върху които лягах. Котела майка ми слагаше под гърба където ми бяха болките. Пускаше камъните, така, щото водата започваше да ври и дори пръскаше малко и майка ми се страхуваше да не ме изгори. Така стоях 10 - 15 минути, като тя ме покриваше цяла с едно одеало. През това време аз дишах колкото мога дълбоко. През цялото време бивах съвсем леко облечена, почти без дрехи. След парната баня се изтривах от потта и правех коремообтривна седяща баня в голям леген по правилата и охлаждаща същевременно, защото я правех с вода, която да е приятна за тялото, но по-хладка. След това си обличах пижама, пиех по няколко горещи чая и лягах завита много добре, за да се изпотя обилно. През това време майка ми разтваряше широко прозорците, за да се проветри добре стаята и аз правех дълбоки вдишки както лежа. Изпотявах се първоначално малко, а постепенно повече. После ставах и се преобличах с други сухи дрехи. Всичко мокро се изпираше. Така направих десетина парни бани съпроводени от коремообтривни седящи, охлаждащи бани. Брат Петър ми беше казал също да напиша едно писмо до Учителя, което изпратих чрез сестра Паша Теодорова в София и после, когато баща ми отиде в София при Учителя, последният казал на баща ми да спрем парните бани и да започнем сега слънчеви бани. Трябва да обърна внимание, че към края на времето когато правех парните бани един ден тъй обилно уринирах, което нещо учуди майка ми. Тя казваше, от къде се взе толкова течност от мене. По тоя начин водата от плеврита изтече и на мене ми олекна. Тогава постепенно получих и охота за ядене и започнах да ям по малко готвено и малко хляб. През това време се бях откъснала съвсем от работата си, редовно правех дълбоки вдишки, молех се, четях, почнах да свиря и на цигулка и т. н., както и да излизам. Учителят беше казал на баща ми да продължа лекуването като правя слънчеви бани макар и леко облечена, когато е облачно. Аз изпълнявах точно указанията, които ми беше дал брат Петър, както и Учителят. Аз правех слънчевите бани със зелени листа от репей, тиква или слънчоглед. Вкъщи имахме голяма тераса, на която опъвахме един брезент, по какъвто начин бях защитена от вятър. Постилахме една рогозка, върху която лягах и майка ми ме покриваше цялата със зелените листа. По гръб и след това по лице. Започнах баните най-напред по пет минути и постепенно увеличавах стоенето, след което правех охлаждаща баня на корема, пиене чай и завиване в легло, за да се изпотя. И така правех значи вместо парни бани - слънчеви като увеличавах времетраенето на банята постепенно. Когато нямах зелени листа се покривах с намокрен и изцеден чаршаф от американ, но с листата банята беше по-ефикасна. Зелените листа се покриваха с капчици пот. За известно време лицето ми се избистри, аз бях вече здрава и ходех по екскурзии с другите приятели както и на лозе, на Свирчовица. Спомням си, че същата година, когато бях болна баща ми не се бе грижил достатъчно за лозето и то се маноса, защото не спази времето за пръскане. Той казваше: „Детето ми е болно, не ми е до лозето сега". За дълбоките вдишки брат Петър ме научи най-напред да ги правя легнала като слагах няколко книги върху корема си или някоя възглавница. Издишвах добре, след това вдишвах с едната ноздра като броях до шест, задържах до шест и изпусках до 12 от другата ноздра. Напълвах съзнателно корема си с въздух, така че книгите се надигаха, после изтеглях въздуха от корема си и напълвах дробовете и бално изпусках въздуха. Така се упражнявах в началото и постепенно увеличавах времето за вдишване, задържане и изпускане на въздуха докато свикна. После започнах да ги правя седнала и накрая - права. Дишането много ми помогна и доста време дишах най-усърдно. Впоследствие поизоставих вече дишането, но самата аз виждам, че ми е много необходимо и е от голяма полза и затова се стремя да дишам по-редовно. Трябва да кажа, че когато стана по-топло времето започнах да правя обливни бани със слънчева вода или ако не е достатъчно топла я загрявах малко. Но хигиенни бани правех обезателно. От това време на запознанството ми със сестра Олга Славчева имам няколко писма, от които се разбира, че и тя е питала Учителя за мен, а отговорът на Учителя е бил такъв, че всяко изпитание се дава на човека, за да оцени живота, който седи над всичко. Преживяното във връзка с тях съм описала в спомените си за нея. Тя беше на мнение, че трябва обезателно да следвам музика, но аз не можах да сторя това. Имах завършена търговска гимназия и трябваше да взема приравнителна матура за гимназията. Успях да я взема 1950 г. Условията обаче се промениха, бяха други времена вече. Все пак аз свирех братските песни, свирех на Паневритмията в Русе, за да могат другите да играят. Иначе в Русе имаше и други, които свиреха на цигулка или на друг инструмент.

4. ТЪРГОВИЯ И КОМУНАЛЕН ЖИВОТ Търговията на баща ми вървеше добре. Постепенно той напълни дюкяна си със стока и след някое време се премести в Друг по-голям дюкян наблизо, като си взе и помощник. Майка ми дълго време помагаше на баща ми особено в пазарни дни. Аз също помагах когато бях свободна. Трябва дебело да подчертая, че майка ми има голям дял в това, че баща ми е успял в работата си като търговец и като човек въобще. Тя беше добра домакиня, умееше да шие, шиеше на себе си както и на мене, дори като малка ми бе ушила палто, беше ушила и на себе си. Тя държеше баща ми да бъде винаги чист и спретнат, сутрин го оглеждаше преди да излезе, изчеткваше го, изпращаше го. Баща ми носеше костюми от най-хубав плат. Когато се поизноси костюма тя ми ушиваше от него хубави роклички, с които отивах дори и на училище докато бях малка. Тя имаше предвид, че баща ми се среща с най-различни хора - търговци, фабриканти, а и пред клиентите трябваше да бъде добре облечен, да има добър външен вид. Изобщо родителите ми имаха хармоничен брак. Майка ми правеше много добре сметките си, вкъщи се хранехме скромно, но никога не сме гладували. Трябва да кажа, че още през 1935/1936 г. ни бяха дали от братските места на Свирчовица три декара нива за ползване. От същите места бяха дали и на Георги и Васил Константинови, на брат Иван Петров, на Георги Димитров и Никола Ватев. През есента реголваха тия места, т. е. ги подготвяха за засяване, а това значи да ги прекопаят на „две лопати". Единия от братята Маркови - Стою Марков, който разбираше от лозарство, подготви лозови пръчки от сорта „Болгар" и други хубави сортове през зимата като ги „затопли" при специални условия и през пролетта ни продаде от тия пръчки. Ние засадихме тия три декара с лозови пръчки и накрая един ред кайсиеви дървета. Всичко вървеше много добре. Първата година засадихме между редовете, в лозето, което още е младо и не може да ражда дини и пъпеши и си спомням, че имахме тогава разкошни пъпеши и грамадни дини. После пораснаха и кайсиите и ние сме давали кайсии и грозде за износ. Около 1940 г. имаше един период, при който при баща ми се получаваха по-малко стоки, настъпваше една криза, която до къде можеше да стигне не се знаеше. Ние живеехме в една схлупена къща далеч от центъра на града и баща ми реши да купи нещо по-хубаво, по-масивно. Работата в дюкяна намаля и той освободи братовия си син Симеон, а по-късно и вуйчо. Доколкото си спомням имаше и едно поскъпване, от което баща ми беше спечелил, стоката в дюкяна много намаля и той купи една къща в центъра с дюкян. Дюкянът беше зает от наематели, които го ползваха като склад и плащаха наем. Половината къща беше свободна, а в другата живееха две семейства. Аз завърших гимназия през 1941 г. и същата година през септември се преместихме в новата къща да живеем. Понеже вуйчо беше работил някога бояджийство се зае и боядиса с постна боя стаите, в които да живеем занапред. И тъй ние се настанихме в подновената и боядисана къща. По това време ме поканиха на работа при една фирма като кореспондентка, но аз предпочетох да ида в немското училище, където също ме поканиха като чиновничка в канцеларията. Аз предпочетох училището и постъпих там същия месец. През това време стоката в дюкяна все намаляваше и трябва да кажа, че накрая през м. декември 1937 г. баща ми купи с вуйчо в съседство с братското лозе едно място от 20 декара, на което засадиха най-напред четири декара овощни дървета и около 12 декара лозя. В мястото имаше и два декара салкъмова гора. Построиха и една колиба от две стаи с навес и една щерна за дъждовна вода. Така постепенно вуйчо премина към лозарството. Дюкяна почти се изпразни. Имаше много малко стока и тогава дойде комисарския режим. Купуваше се с купони, режеха се купончета с точки. На баща ми се видя трудна отчетността. Малко стоки се продаваха свободно. Тогава той приключи работата с дюкяна и започна наново като взе за съдружник един съсед, който можеше да води счетоводство и да прилага отчетността, която се изискваше. Премести се също в нашия дюкян на ул. „Ангел Кънчев" № 8. С търговия се изхранвахме. А с идеите на Новото Учение за братски комунален живот започнахме да живеем и да съграждаме мечти за по-добър живот. Трябваше да минат десетилетия, за да разберем, че това са две различни величини от два различни свята.

2. ЛЕТУВАНЕ НА РИЛСКИТЕ ЕЗЕРА ПРЕЗ 1931 ГОДИНА Баща ми Велико Великов Марашлиев беше ходил на лагера на 7-те рилски езера и беше останал много доволен. Затова през 1931 г. той изпрати майка ми и мен. Аз бях тогава 9-годишна. Брат ми беше на три години, много кротко дете и остана на грижите на леля ми Руска Ковачева, сестра на майка ми, а ние тръгнахме за Рила със свако ми, Тодор Ковачев, съпругът на леля ми Руска, синът им Боян и един негов приятел Яко Бенвенисти - евреин. Баща ми остана сам вкъщи и на дюкяна. Групата от Русе бе над 10 човека. По това време се отиваше за Рила през Дупница. Там спахме в къщата на коняря брат Янко, който ни прекарваше багажа години наред. Постлаха ни козяци на земята и така спахме няколко часа, защото станахме около 2 3 часа и тръгнахме през Сапарева баня, Паничище и хижа „Скакавица". Пътувахме през едни величествени борови гори, а край самия път имаше големи гъби, чудни, като шапчици. Много ни блазнеха гъбите, но ние не смеехме да берем, не знаехме, че това са печурки. Отначало аз вървях доста добре, но като наближихме хижа „Скакавица" се уморих и почнах да изоставам. Тогава си спомням, че бате Боян и бате Янко ме дърпаха с един бастун докато излезем на бивака при второто езеро. Там ни посрещнаха нашите приятели. Тогава построиха най-напред нашата палатка, в която спяхме свако, мама и аз. Мама беше много съобразителна и бе поръчала още в Дупница на брат Янко един чувал със сено. Като пристигнахме на бивака тя извади една торба, ушита нарочно вместо дюшек, напълни я със сеното и така бяхме изолирани от твърдата земя и от влагата. Палатката ни беше от един брезент и беше извита както чергилата на каруците от миналото. За дъно сложиха някакво зебло и отпред на вратата едно парче брезент. Като направиха палатката ме сложиха да си легна. Заспала съм веднага и като се събудих слънцето беше тъй топло нагряла палатката, та чак се бях изпотила. Станах и започнах да се събличам, но ми казаха да не бързам, защото сега ще се скрие слънцето и ще става все по-хладно. Аз послушах и отново се облякох. Ние с мама бяхме само по едни гуменки. Раници нямахме, с палта и жилетки, с торба вместо раница. В денка бяха завивките ни и дрехите. Храна носехме малко. Но тогава имаше селяни, които носеха мляко, яйца, плодове. Палатката ни беше близо до мястото, където сега е хижата 7-те езера. Наоколо имаше гора от клекове и то високи, в които можеше висок човек да се скрие. Имаше едно голямо огнище, на което имаше казан, в който готвеха и варяха чай. Помня, че топлехме вода, разхлаждахме я и отивахме в клека, където се изкъпвахме. Помня много добре, че през 1931 г. отивахме на молитва на височината в дясно между второто и третото езеро. Обаче един ден чухме някакво раздвижване, глъчка и тогава казаха, че една крава се била заклещила между скали, та си била навехнала или счупила крака. Но по тоя повод се беше вдигнало доста шум и на сутринта Учителят каза, че занапред тук няма да се събираме понеже мястото бе омърсено. За изгрев и молитва ни посочи втори молитвен връх, на който и днес излизаме сутрин. Първото място бе изоставено. Може да е имало и други причини, но това е останало в моето детско съзнание. Които са били по същото време на Рила ще знаят повече подробности за преместването на Молитвения връх, но аз самата това си спомням. Същата година по това време бяха дошли и едни чехи, които си носеха една гумена лодка. Те си построиха палатка близо при нас край второто езеро, приобщиха се при нас, та и аз съм се возила с гумената им лодка във второто езеро. Така разходка беше много приятна. Учителят също се беше возил, както и други приятели. Има снимки на Учителя с лодката. Тъй като бях малко дете много братя и сестри ми обръщаха внимание, шегуваха се с мене и ме галеха. Веднъж Учителят беше край огнището, пък нали и нашата палатка беше наблизо, та и аз се завъртях край Него. Искаше ми се да ме запита нещо. А майка ми беше донесла едно бурканче сладка и специална чинийка за целта. Та тя сипа в чинийката сладко, сложи и една чаша вода в една по-голяма чиния и ме изпрати да ги поднеса на Учителя. Последният прие сладкото, а после говори с майка ми и запитал как съм дошла до бивака, дали на кон или съм вървяла. Майка ми казала, че съм вървяла, а Той обърнал внимание, че е добре всяка година да ме водят на Рила. После майка ми казваше, че преди да отидем на Рила съм била черна и жълта, а след това вече съм имала розови страни. Помня, че играехме с децата, от които най-добре си спомням Станка Тотева, дъщерята на бай Иван-каруцаря, с която бяхме връстници. Веднъж се бях подхлъзнаха на един камък в езерото, намокриха ми се гуменките и после трябваше да пазя палатката докато изсъхнат последните или да ходя боса, защото през деня ставаше много топло, необикновено горещо. Тогава покрай езерото имаше много попови лъжички, с които се забавлявахме. Много обичах да седя край Мария Златева и да я слушам, когато свири на цигулка. Веднъж една група приятели тръгнали на екскурзия към Попова шапка. Майка ми ме потърсила, но не ме видяла и понеже братовчед ми Боян, както и Яко били с групата, та майка ми, като не ме виждала наоколо, дала палтенцето ми на тях и те го разходили до Попова шапка, а аз през това време съм била край Мария Златева да я слушам, когато свири. И досега сме големи приятелки с нея. Същата година брат Цеко ни събуждаше сутрин с някаква свирка. Той идваше често при нас, може би заради мене и дори веднъж ме носи на гръб, понеже си бях набола с нещо крака, нали ходех понякога боса! Брат Звездински пък ми казваше: „Ти като отидеш в Русе, ще ме забравиш!" Аз му отговорих: „Няма да те забравя, когато поглеждам звездите, ще си спомням за тебе". Нали съм била дете, не ми се е ставало сутрин рано, пък и нали сме били само с гуменки, а сутрин призори е много студено. Но понякога, вероятно когато е било по-топло времето, майка ми ме е вдигала и аз съм отивала на Молитвения връх. Та имам една снимка, направена там с Учителя и други братя и сестри, на които сме и ние с майка ми. Много интересни и хубави бяха вечерите край огнището, когато пеехме много песни, някои декламираха или разказваха, свиреха и накрая правехме молитва и отивахме да спим. Имам и една снимка, която направиха, когато си тръгвахме от Рила, с багажа и конете. Голяма група, заедно с тия, които ни изпращаха. Това са незабравими спомени от моето детство прекарани на Рила с Учителя и много приятели. Спомням си още, че бяха донесли на Учителя веднъж една много голяма гъба-печурка, голяма почти колкото шапка. Учителят я сложи на жаравата, посоли я, поля я със зехтин, поръси я с черен пипер и след като беше опечена я разряза на малки парченца и раздаде половината гъба на тия, които бяха край огнището, между които бях и аз. Пропуснах да кажа, че когато отидохме на Рила ни съобщиха, че на другия ден ще отидат на екскурзия. Майка ми, макар и уморена отиде на екскурзията, а аз останах на бивака със свако Тодор. Но мама казваше после, че се е уморила много. Първо, тя не беше починала от дългия път и второ тая екскурзия не е била никак лека. Тя казваше по-късно, че Учителят нямал намерение да отива чак до Еленин връх, но „тия софиянки вървели като кози" и като казали: „Учителю, да отидем до Еленин връх! " Тогава били стигнали до някъде, но те казвали, че е близо, не било далеч. А мама казваше, че не е било никак близо и че много се била уморила, макар че беше още млада и ходеше добре. Тя споменаваше и това, че искала да ходи по стъпките на Учителя, но като вървяла след Него Той неусетно отивал напред и тя изоставала. Учителят вървял много леко и бързо, макар че бил на 67 години. а майка ми на 35 години. Когато от Рила слязохме в София на Изгрева и се готвехме да си заминаваме в Русе стана нещастие с момчето на брат Йордан Новаков, който по-късно беше ръководител на братството в Русе. Неговото момче Георги беше мой съученик от училище и като ходили из града в София го премаза някаква министерска кола. После научихме, че е била на министър Мушанов. Ние с мама също бяхме из града, но не бяхме с тях. Но когато се прибирахме на Изгрева и вървяхме по шосето край гората видяхме майка му, Стефка Новакова седнала на земята като си скубеше косите от скръб по детето. После научихме, че били пренесли детето на разноските на тоя министър, чиято кола е била причина за нещастието. Нали трябваше да го погребат в Русе. И тъй на снимка № 1, последния ред в ляво трета по ред е майка ми Вичка Желева Марашлиева и пред нея с бяла рокличка съм аз, с права коса подстригана на бретон - Марийка Великова Марашлиева. Учителят е в средата 3-и ред отдолу. На снимка № 2, която е на първия молитвен връх, на втория ред отдолу в ляво, четвърта под ред с кърпа на главата е майка ми Вичка Марашлиева, до нея Златка Константинова от Русе, която е три години по-голяма от мене и също учеше в немското училище, до нея в дясно се вижда моята глава - Марийка, където сме на закуска. На третия ред от ляво са Георги и Васил Константинови от Русе и точно зад майка ми Друмка, съпругата на Георги Константинов. Златка е тяхна дъщеря. Зад Златка Константинова е Лина, съпругата на Георги Димитров, а до нея или по-добре зад моята глава съпругът й Георги Димитров с тъмните мустачки. Учителят е на 2 ред отгоре в средата - храни се. Снимка № 3 е на втория настоящия молитвен връх. Втория ред от ляво горе, трета по ред е майка ми, с цветна кърпа вързана - Вичка Марашлиев и пред нея с права коса на бретон Марийка Марашлиева, 9-годишна. По средата седналия Никола Нанков, а до него в ляво изправен Васил Константинов. Точно пред мене е Георги Димитров и от дясно до него Георги Константинов. Най- долу в дясно брат Влаевски. Учителят е на 4 ред отгоре в средата. На снимка № 4 зад Учителя и зад камъка с пъстрата кърпа е Вичка Марашлиева, а в ляво до нея Лина Димитрова. В ляво горе изправен с вдигната над брадата ръка Боян Ковачев, син на Тодор Ковачев. Свири на цигулка Симеон Симеонов. На снимка № 5 най-горе в ляво е Цеко и 10-та под ред, с пъстрата кърпа на глава Вичка Марашлиева, до нея с мустаците Тодор Ковачев 11-ти и 12-ти Боян Ковачев. На 1-вия ред четвърти Петър Арабаджиев от Варна, а най-отпред сестра Янакиева, зад нея, до Учителя в бяло - сестра Балтова. Групата, която беше от Русе през 1931 г. беше доста голяма. На една снимка виждаме: Лина Димитрова, Георги Димитров, Вичка Марашлиева, Друмка Константинова, Стефка Новакова, Георги Константинов, над него в дясно Велик Константинов, до него Васил Константинов, по- долу Тодор Ковачев, Йордан Новаков, Яко Бенвенисти, Георги Новаков, Марийка Марашлиева, Жана Новакова, Златка Константинова, Боян Ковачев и Стою Маркова полегнал до камъка. Вероятно и другите трима да са от Русе, но не мога да ги позная. Спомням си, че ме бяха повикали малко преди да направят снимката. Описаните снимки ще бъдат отпечатани в специални албуми към документацията на поредицата от „Изгревът".

МАРИЙКА ВЕЛИКОВА МАРАШЛИЕВА 1. ГОДИНИ ЗА САМООПРЕДЕЛЯНЕ Родена съм в гр. Русе на 14.II.1922 г. Баща ми, Велико Великов Марашлиев е роден в с. Горна Чамурлия, околия Бабадаг, Тулчанско - северна Добруджа в 1892 г. Родът на баща ми са живели първоначално в село Равна, Провадийско до Кримската война. От това време е останала „Марашлиевата чешма". Моят дядо Велико на път за Божи гроб, до където не стигнал, а ходил само до Света гора та на минаване ремонтирал чешмата. Тя била построена на удобно място и била голяма с корита за добитъка. Построяването на чешмите навремето е било цяло посвещение. След Кримската война (1853 - 1856 г) нашите родственици се изселват в Бесарабия с отстъпващите руски войски, но там не им било много удобно поради това, че трябвало да узаконяват строителството си на жилище, обор, хамбар и др, а те не искали да се подчиняват. От друга страна турски емисари ги обикаляли и увещавали да се върнат назад по родните места като им казвали, че има обявена амнистия за тях, че на правителството му са необходими данъци както и жито. Така, че земите трябва да се обработват. По тая причина много семейства се връщат обратно. Обаче тия наши родственици не стигат до село Равна, а остават в северна Добруджа, с. Горна Чамурлия, която тогава е румънска. Там се ражда баща ми в семейството на дядо ми Велико и баба ми Марийка. Те първоначално са нямали деца, та баща ми казваше, че е носил обица (в старо време е имало обичай да носят обица, за да се задържи детето). След това баща ми е имал един брат Иван и сестра Кръстина. Баща ми е учил до 4 отделение, после чиракувал при търговци в Тулча докато постъпи войник в румънската армия. По това време румънците притеснявали българите по отношение на езика им в църквите и училищата. Баща ми бил непредпазлив и бил говорил тук и там по нещо заради, което можел да отиде в затвора съгласно румънските закони. Той обаче научава това нещо и без да е подготвен избягва от казармата на едни австрийски кораб, с който идва в България. В Силистра имал познати роднини. Бащата на Димка Попова, наша братовчедка му дава панталони и риза, за да може да се движи безпрепятствено, иначе той бил с военна униформа. А по това време се обявяват Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Той е вземал участие и на руския фронт в Румъния, от където ги препращат и в Албания на южния фронт. Демобилизирал се е в Кюстендил от Първата световна война и стигнал до Русе. В Русе имал братовчед. Там постъпил в Захарната фабрика. Като спечелил малко пари отворил тютюнева лавка и кафене. Работил е и в Тухлената фабрика в Русе. По това време братовчедката ни Димка Попова се били преместили от Силистра и живеели в Русе. Той често ги навестявал. А Димка Попова живеела в съседство с Тодор Ковачев и Руска Ковачева, които били от Търговище. На Тодор Ковачев жена му била починала. От нея имал три малки момчета, едно след друго и той довел от Търговище втората си жена Руска, сестра на майка ми. Руска Ковачева обичала много децата въобще. Тя била сгодена в Търговище с някого, който обаче през войната се разболял, така че още не била женена. Тя била отчаяна, четяла набожни книги, ходела на църква и като научила за свако ми Тодор, че е останал вдовец с три деца решава да се омъжи за него. По такъв начин леля ми Руска идва в семейството на Тодор Ковачев в Русе. Там живеел той с майка си, баба Янка и трите си деца. Едното от момченцата умира още като дете, а другите две тя ги изглежда. По-големият Димитър и по-малкият Боян, който завършва столарско училище в Русе. Леля ми Руска се била разболяла и майка ми дошла от Търговище да й поеме домакинството. Свако ми беше бакалин в турската махала. Имаше голям двор с три малки къщици от по две стаи и антре и четвърта, която беше масивна и по-хубава, на улицата „Мария, Луиза" № 39, в която се намираше и бакалницата му. Дворът му беше с две порти, през които минаваха постоянно съседи с кофи и котли и отиваха за вода, защото чешмата беше на отсрещния ъгъл пред къщата му и дюкяна. Те идваха, също и да пазаруват от дюкяна му. Но през зимата Димка Попова са имали малко гориво или са го свършил, та идвали често вечерно време хем да се постоплят, хем да си поприказват с Тодор и Руска, да се видят. А Димка Попова беше приказлива жена. Като идват с майка си, баща й бил починал, се запознали с майка ми, която била дошла от Търговище. Но нали пък баща ми отивал у Димка, така че и той бил отишъл у Тодор Ковачев с тях. Така е станало запознанството между майка ми и баща ми. Димка решил да ги сватоса. Говорила на баща ми и го увещавала, че те са домакини, работни и двете сестри, а баща ми казвал, че е беден и гол, няма, нищо че не му вървяло в живота. Майка ми харесала баща ми, че бил черноок. Отделно пък гдето го е хвалела Димка. Майка ми вечер си поплаквала, защото била преженена от две по-малки сестри. Тодор Ковачев казвал, че ще им осигури жилище, да живеят в една от къщите му. Майка ми, Вичка Желева Калева е родена в Търговище, тогава Ески Джумая на 29.II.1896 г. Баща й Желю бил земеделец, а майка й Иванка - домакиня. Те имали малко ниви, крава, волове и овце. Не били богати, но къщата им била пълна винаги. Баба ми Иванка беше много чиста и уредена жена, а дядо Желю трудолюбив и добър човек. Те наливали вино в бъчви, например, но той в кръчма не влизал. Вечер обикновено като се събере семейството на софрата изваждали по една паница вино, от която всички сръбвали по глътка, а останалото го изпивали дядо и баба. Дядо Желю не искал да пие в кръчмата от чашите гдето се били лигавили пияниците. Той бил много строг и казвал, че момичетата трябва да се прибират вкъщи щом залезе слънцето. Семейството било голямо. Баба ми гледала свекър и свекърва, т. е. дядо и баба, шест момичета и две момчета. Като чуели, че идва баща им всички млъквали. Децата били едно след друго и така се гледали сами, работели и си помагали. При освобождението на България от турците дядо е вземал участие и баба ми разказвала за един руснак, който бил дошъл на бял кон, който дядо ми бил видял. Всички се били изпокрили. В Търговище тогава, пък и сега има много турци. Българите се били изпокрили от страх, че турците може да ги изколят. Нещата с майка ми и баща ми се развили така, че накрая те се оженили. Но баща ми вече бил запознат с хората от Братството в Русе, още от 1914 г. с Никола Ватев, който бил ръководител и с другите братя и сестри. А хората от Братството имали много добри отношения помежду си. Събирали се в къщата на Никола Ватев, общували си, излизали на стопанството в местността „Свирчовица". Били дейни и си помагали взаимно. На баща ми това нещо му допадало. Те се венчали с майка ми на 27.IV.1920 г. Майка ми ми е разказвала за сватбата си, на която били дошли братя и сестри, направили й някои подаръци. Кръстници им станали хора от Братството - Сийка и Иван Иванови, които виждаме на някои снимки от това време. Баща ми като минавал край някоя къща, където има братско семейство, почуквал на прозореца, поздравявали се и често разменяли по някоя дума или си съобщавали нещо ако е имало някакъв повод. Майка ми не е била вегетарианка, но в Търговище те рядко се хранели с месо. Те имали винаги мляко и сирене, масло и зеленчуци, които произвеждали. Така, че месо се слагало на софрата при празници. За да се омъжат леля ми и майка ми е имало и една друга причина. Те били преживели едно наводнение от тяхната река през 1914 г., която била придошла и завлякла голяма част от покъщнината им. Те живеели край реката и при един пороен дъжд от Балкана се била свлякла голяма вода, която направила маса поразии на техния град и близките села. Те се намерили боси и съвсем леко облечени вън от къщи. Приютили се в едно училище с други хора. Загубата била голяма. Положението било бедствено и майка ми казваше, че царица Елеонора била дошла да види с очите си колко са пострадали хората. Взето било решение да няма къщи в близост до реката. На дядо дали ново място да си построи къща близо до една борова гора. По-късно там била построена и Девическа гимназия. На първо време им били раздадени помощи докато се съвземат. Всички работели по нивите - техни и чужди. Кой каквото може. Майка ми, както и леля ми Руска били най-големи, най-много работели. Те умеели да шият. Майка ми била изкарала една година в стопанско училище и умеела да готви и шие, та отивала у по-богати хора и им помагала в домакинството. Шиела на децата им, готвела, правела им сладки и т. н. Мама била преженена от две сестри, та каквото имала го разделила с едната сестра, за сватбата й, да та се отсрамят. Първоначално, след женитбата им, на родителите им никак не е било леко. Те били бедни. Квартира имали при свако, но нали трябвало да плащат наем. Майка ми си донесла чеиза, но това били дрехи, а имали и много други нужди. По това време баща ми бил на някакъв остров на Дунава с едно семейство от Братството да секат върби. Майка ми в повечето случаи оставала при леля ми Руска и й помагала в домакинството. Свако ми Тодор излизал сутрин по навик и обикалял пазарите, отивал и по други свои работи и леля ми е трябвало да посреща клиентите и да продава каквото искат. Баща ми не беше образован, но беше доста начетен. Обичаше да чете и беше общителен. Той е станал причина до голяма степен Тодор и Руска Ковачеви да станат вегетарианци, както и двамата им сина да се запознаят с Учението. Свако ми Тодор трудно се решил, но като решил и отрязал и се отказал както от месо, така и от цигари, а баща ми доста време минало докато се откаже - дори и скрито запалвал цигара. Първото им дете се родило умряло. За него майка ми казваше, че е имала някакво видение - детето си заминавало и тя казала: „Не те давам" и някои казвали, че второто дете съм аз, същият дух, който е прероден. Когато майка ми била бременна с мене по същото овреме Учителят идвал в Русе. Майка ми трудно се хранела и много повръщала докато прочуе, че плода в утробата й му тупти сърцето. Хранела се с праскови и хляб. Тогава някои сестри запитали Учителя защо тази сестра понася трудно бременността, в отговор, на което Учителят бил казал, че плодът бил много чувствителен. Майка ми била отслабнала, но после се оправила и аз съм се родила дребна, но здрава. Иначе като малка съм боледувала и те много се страхували за мене. Баща ми известно време вземал стока от разни евреи, по няколко топа и продавал като амбулантен търговец на консигнация. След продажбата на стоката връщал парите като печалбата оставала за него. Аз съм се родила на 14.II.1922 г. Зимата била студена, мразовита. Ледът сковал река Дунав и тя замръзнала, това разказваше майка ми. Баща ми постепенно започнал да излиза на пазар с малко стока и така да се съвзема материално. Както казах първоначално родителите ми са живели в къщата на свако Тодор Ковачев, но за някакви дребни работи баща ми се бил ядосал на него и тогава решил да си купи една къща в един краен квартал на другия край на града. Да не е близо до свако. Намерил една малка къща в добруджанския квартал, която купил на изплащане. Та аз съм се родила в къщата на свако и майка ми видяла голям зор докато се преместят в другата къща. Отивала с мен на ръце да мие там и чисти докато се пренесат. Отначало имало две стаи свободни, в които се настанили. В едната стая имаше 2 - 3 рафта, които помня и на тях бе наредена стока. Пазарен ден баща ми изнасяше стоката с каруца и там продаваше. По едно време в Братството имаше едно семейство Гулабчеви, което се беше приютило там. Те бяха учители. Бяха уволнени поради това, че бяха комунисти. Прикриха се за известно време. Пантелей Гулабчев беше родом от Лерин - Македония. Баща му бил свещеник. На държавни разноски изпратили Пантелей да учи семинария в Цариград, която се считала за полувисше училище. Александрина (Динка), жена му е родом от Русе. Тя беше учителка по пеене. Сведение за това семейство ми даде синът им Любен Гулабчев от Русе. Тримата са били през 1929 г на Рила с Учителя. От Любен научих една подробност за тяхната палатка. Тя била малка, хубава, с под (германска). Когато отишли на Рила майка му дала палатката да я ползва Учителят. Те имали други платнища, с които си услужили. След като приключило летуването на Рила те си получили палатката обратно както и едно камъче от планински кристал от Учителя колкото едно кокоше яйце, което той съхранява и което ми показа. На камъчето беше му написал годината 1929. Та баща ми за известно време се сдружил с това семейство, с които отворили вегетарианска гостилница. Имам дори една снимка от гостилницата. Наели майстор-готвач и работата започнала. Първоначално вървяло добре всичко, но по-късно навярно нещо са пообъркали, та не могли да си покрият разноските, Тогава решили да уволнят главния готвач и с помощник-готвача и един помощник се хванали сами да работят и се оправили за някое време. Тия хора, Гулабчеви бяха честни и добри. В гостилницата се редуваха да дежурят (Пантелей Гулабчев с майка ми и Динка Гулабчева с баща ми, наедно с помощник-готвача). Баща ми така нареждал работата си в гостилницата, та пазарен ден да бъде свободен, да излиза на пазар да продава на сергия. По едно време дойде от Румъния баба ми Марийка, майката на татко. Старата Добруджа и сега е румънска. Но баба ми като дошла дала на майка ми една златна пара като й поръчала да не я дава на татко, да остане за спомен, но след като си отишла баба ми, майка ми я дала на баща ми и той купил тогава повече стока. Спомням си, че с една голяма палатка сме ходили на панаир с каруца пълна със стока. Спали сме върху стоката, покрити с някое одеало. Дори ходихме в Ески Джумая (Търговище) на панаир. Там бяхме гости на дядо Желю и баба Иванка, родителите на майка ми. Пропуснах да кажа, че през 1925 г. баща ми ме заведе на събор в Търново. Когато ме завел при Учителя, не зная колко съм могла да говоря, но на всички, които били в момента при Учителя им направило впечатление, че съм Го запитала къде спи. Той ме взел за ръка и ме завел в Горницата на колибата, където спял. Аз си спомням колибата и двора пред нея. Помня, че някой беше ухапан от куче и Учителят слезе по стълбите на колибата с едно шише и намаза с нещо раната на човека. Само толкова. Раната оздравя. След като приключили сметките си с гостилницата Гулабчеви отидоха да учителствуват през 1933 г. до 1940 г. в едно село Кацелово тъй като Народния блок бил възстановил правата им. А те бяха уволнени като комунисти. По това време баща ми отвори първия си дюкян за манифактурни стоки. Но аз си спомням много добре как съм ходила на гостилницата, помня масите, кухнята, как отивах да играя с децата на съседите. Ходех и у Гулабчеви и играех с тяхното момче - Любен. С Гулабчеви бяхме много близки, като роднини и сме запазили добри спомени. Известно време те бяха в Русе и идваха в братския салон. Понеже Пантелей Гулабчев свиреше на цигулка беше аранжирал някои песни на Учителя за две цигулки. Петър Филипов като отишъл в София при Учителя поазал тия аранжировки, но Учителят не ги одобрил и му се върнаха обратно. Когато дойде 9.IX.1944 г. Пантелей Гулабчев облече военна униформа и си спомням, че беше идвал у дома в тия дрехи. Той беше говорил от трибуните по това време, той си беше открай време комунисти. После се ожени за една македонка и известно време не се виждахме. После тя почина и той остана да живее при сина си и снаха си. На 30.1.1970 г. той почина и нали се чувствувахме близки, синът му дойде у нас да ни съобщи за смъртта на баща си. Аз тръгнах с него и предполагах, че като отива ще направим молитва в случая, но като отидох в дома им, Любен ми показа един лист за заявление, на който баща му беше написал последното си желание - да бъде погребан при бойците против фашизма. Разбрах от това, че той се е определил каква посока поема още през 1944 г. По настояване на майка ми баща ми ме записа в немското училище, та да науча немски език. Тогава баща ми беше наел дюкян. Най-напред имаше стока само на едната стена на магазина, но постепенно се напълниха и другите стени, т. е. рафтовете със стока. Магазинът беше срещу пазара и работеше добре. Особено пазарен ден идваха хора както от града така и от селата и купуваха платове. Майка ми идваше често да помага в дюкяна особено пазарен ден. Сутрин аз излизах с баща си, минавахме край дюкяна и от там аз продължавах до училището, което беше по-далеч. По онова време нямаше автобуси. Тогава ходехме пеш. Също и през зимата майка ми ме увиваше хубаво с шал и така отивах с татко на дюкяна. Там обикновено оставях шала и така отивах на училище. Пътят беше при хубаво време повече от половин час. На обед пак отивах при баща си, там обядвахме и след това отивах отново на училище, защото в някои дни имахме занимания и след обед. В това училище учеха деца на по-заможни родители, на търговци, на фабриканти от Габрово и другаде. Учеха ни много добри учители. По немските предмети - германци, а по българските - българи. Изучавахме доста предмети на немски език, за да упражняваме и езика. През 1928 г. се роди брат ми Иван. Тогава държахме още вегетарианската гостилница, но дюкян още не бяхме отворили. Майка ми като бременна с него е работила в гостилницата и по- късно, когато се роди взеха едно момиче да го гледа, за да може майка ми да работи в гостилницата. След като ликвидира с дюкяна баща ми имаше един тефтер с дългове на клиенти. После каза на майка ми да го изгори и да не търси от никого нищо.

2. ХИРОМАНТИЯ Добре, но в града се говореше много лошо за Учителя, проверени и непроверени неща, всичко, каквото можеха да кажат лошите езици и нашите не ме пущаха да ида на Изгрева. Но аз се наредих веднъж с дъщерята на една наша комшийка и дойдохме на Изгрева. Комшийката беше майката на артистката Ваня Димитрова - Саша Димитрова. Аз съм учила в немско училище, френски колеж и американски колеж. След това в музикалната академия. Пианистка бях и след това заминах за Италия и почнах пеене. Още тук в София изкарах музикалното училище като пианистка, но учех частно при проф. Вулпе Иван - пеене и продължих в Италия като певица. Как ги приемат там? Държи се изпит. Постъпих и завърших консерваторията „Джузепе Верди" в Милано. В радио „Торино" бях ангажирана и всеки месец давах по един-два концерта - славянска музика, българска и руска. Също и в Швейцария в радио „Монте Ченери" в Лугано имах по един-два концерта месечно. След това дойдох да търся работа в София. Но тук нямах връзки, за да изнасям концерти. По едно време бях в подвижната опера един-два сезона и пеех на концерти във Военния клуб. Но това беше много малко. В Италия бях спечелила един конкурс и бях приета в Торинс. Кога съм завършила в Италия ли? Аз заминах 1930 г. Осем години бях там. Много се говореше за концертите на Изгрева, където те биваха много често давани от симпатизанти на Бялото Братство. Учителят Петър Дънов беше голям любител на музиката и самият Той беше добър музикант. Запознах се с Братството след 1939 г, когато вече германците бяха дошли в България. Аз ходех всяка неделя в Симеоново за мляко с дамаджана и срещах Влад Пашов и Димитрий Стоянов от Братството. Тогава с Беса Несторова пеехме в хора на радиото и аз я помолих да ме запознае с тях, за да имам компания, защото в 9 ч. вечер се връщах с дамаджана мляко на гърба от Симеоново, което беше много страшно, сама по целия път, а нямаше никакви превозни средства. Но още преди това аз ходих при Учителя с Ваня Димитрова, както казах по-горе. Аз чувах разни работи да се говорят и исках да се запозная с Учителя, но аз отидох при Него не като при Учител, а като при гледач, но Той нищо не ми каза, само ми даде да разбера, че положението е сериозно. Отидох, чакахме. Той първо прие Ваня и на нея й каза всичко от „А до Я" в живота - какво ще бъде, че ще стане артистка. Тя беше ученичка тогава, тя е по-млада от мен, че ще стане артистка, че ще стигне до най-високи места. А тя беше приятелка на Вълко Червенков и се омъжи след това за Лъчезар Аврамов, министър или дипломат беше. Като дойде моят ред Учителят ме разпита къде съм учила и ми каза: „Ама дайте тук концерт! Ние обичаме музиката въобще". И аз казвам: „Добре", ама тъй с половин уста, защото реномето на дъновистите и Изгревът бе лошо в града. А пък аз бях спечелила конкурс в Италия и пеех в Торино и радиото, в Швейцария и радиото, въобще смятах, че съм нещо вече, а пък то какво излезе... И така. Той ме помоли да Му покажа ръцете си и ми каза, сестра тъй, сестра иначе. А пък аз си казах, дали и мен няма да ме омагьоса, да ме хипнотизира. Така долу в града говореха за Него. Той ме прие много любезно и ме покани да дам концерт. Аз Му казах, че имам роднини, които са тук в Братството. Той беше много разположен и когато аз казах, че искам да си тръгна, Той стана и ми даде книгите „Свещени думи на Учителя" и „Учителят говори" и ми каза: „Прочетете ги и пак заповядайте, тогава ще имаме тема за разговор". Двете книжки Той ми ги подари, а аз Му казах: „Ама няма ли нещо да ми кажете?" „Няма какво да Ви кажа!" Това беше отговора. Не можах да вляза в операта, не можах да си пробия път, бях сгодена, пак нещо не върви, все има какво да ме разочарова. Та Той нищо не ми каза, но каза: „Един ден ще разберете! " И действително, един ден както нещо четях и тъй нещо ми просветна и се сетих за думите Му: „Един ден ще разберете!" защо не ми е предсказал нищо? На Ваня всичко предсказа, защото всичко беше много хубаво. А пък за мен, нямаше какво да ми каже. Живота ми мина така. Нямах абсолютно никакви връзки. Бях сгодена, но не се омъжих. След това се омъжих, но не тъй както трябваше. Минах през два брака, не един, но бяха невзрачни. Пропилях си времето.

ЕМИЛИЯ МИХАЙЛОВСКА 1. ГРУЗИНСКИЯТ РОД Моят род е от голям род Михайловски, който е от Елена. Баща ми се казваше Стоян Михайловски, баща му Никола, а дядо му е бил Михаил Михайловски. От нашия род има много известни хора. Например, Иларион Макариополски, който се е наричал Стоян Михайловски и е бил брат на Никола Михайловски, моят дядо. Иларион Макариополски е известният владика в Цариград. Той е пьрвият, който е произнесъл литургията на български език в църквата „Св. София". Това е станало благодарение на него. Забранявали са му това като са му казвали, че на два пъти са го заточвали в Диар Бекир и че ще го заточат пак, но той казал: „Не, аз трябва да бъда първият, който ще произнесе литургията на български език", защото дотогава е била произнасяна само на гръцки език. А Иларион е брат на дядо ми Михаил. Иларион имал действително много хубав глас, бил е едър, корпулентен човек и тежал 115 оки, като една ока е равна на 1 и 1/4 кг. Грузинец по произход, защото нашият род има грузински произход. Те са били доставчици на коне за турската армия, на арабски коне. Двама братя са дошли на времето в България. Единият отседнал в Горно-Оряховския край, а другият останал в един от ръкавите на Дунав. Там са намерили пасбища за своите стада и са развъждали своите коне. Единият се наричал Андроник, а другият Иван. От Андроник произхожда нашият род - Михайловските. Прадядо ми Михаил е бил голям търговец и държал връзката между Цариград и Търновската митрополия. Тогава са пътували до Цариград с коне. А той е бил корпулентен, едър човек. Бил простинал по пътя до Цариград и Иларион Макариополски извиква хекимина да го прегледа и да му каже какво има. Хекимина го прегледал и му дал някакви хапчета. На всеки два часа да взема по едно хапче. Добре, ама Иларион отива по работата си като му казва, да изпълни поръчението и да взема на два часа по едно хапче. Михаил бил културен човек, бил е кмет на Елена. Това е било около 1800 и някоя година. Обаче Михаил си казва - аз не съм като другите хора - нали едър, грамаден човек като брат си. Когато Иларион пеел черквата ехтяла от гласа му. Та Михаил взема и нагълтва наведнъж всичките хапчета, нали не е като другите хора... Михаил имал и собствен бял кон, на който яздел и имал човек, който да му помага да се качи на коня. В Горно Оряховско е имало много такива като него. Баща ми, Стоян Михайловски беше висок два метра без два см. и отиваше към 100 - 105 кг. Корем нямаше, беше много стегнат, а носеше обувки № 42. Можете да си представите какви хора бяха. Значи дядо ми Михаил нагълтва всичките хапчета. Връща се Иларион и го пита: „Изпълни ли всичко?" „Аз, тъй и тъй ги нагълтах!" Викат хекимина и му казват, а той отговорил: „Карайте го, да си иде и да си мре в родината, защото той се е отровил". Хапчетата са били отровни. Тръгва си Михаил обратно за България. Стига Търново и след това в Елена и ляга на легло. Лежал повече от десет деня докато съвсем рухне и починал. Цяла Елена ходила да се прощава с него. А и дядо Михаил са били девет деца. От тоя род произлиза и родът Бурови и Бъклови. Един от тия девет братя е бил и Никола Михайловски, баща на Стоян Михайловски - писателя. От едната страна на дядо ми - Станка са произлезли Бурови, а от Елена - Бъклови. А пък друг имаше Димитър - първият хирург, завършил във Франция, който е създал Червения кръст в София. Та действително това са били няколко души, едни от първите от интелигенцията на България. Баща ми е имал двама братя - Христо и Иларион, който починал млад и 4 сестри - Роза, Мария, Елена и Дочка. Едно време хората са имали много деца. Иларион е следвал в Русия. А там имали обичай да се мият на баня с гореща вода и след това отивали и се търкаляли в снега. И той решил и направил това, обаче се разболява, стига до туберкулоза и починал. Другият, чичо Христо, той е живял в София както и баща ми. Баща ми бил останал на 10 години сирак, нали баща му бил починал след като се върнал от Цариград, а на 16 години останал и без майка и заминава за София. Там се установява. Майка ми пък е унгарка. Майка й, моята баба, Емилия снабдявала българската армия със сухари, фалира, защото българското правителство не е могло да посрещне задълженията си и тя завежда арбитражно дело. Поканват ги да дойдат в България, където ще им дадат поминък само и само да се изплати този дълг. Дават на баба ми Вайсовата мелница в Подуяне и хотел- сладкарница България като компенсация. В това време майка ми - Тереза е следвала във Виена литература. Била е и пианистка. Баща ми в същото това време е работел в източните железници. Тогава не е имало висше училище в България и той е учил в Петро-Павловската семинария в Горно Оряхоеско. Той е пътувал като железничар безплатно в първа класа. Вижда се с майка ми във влака, а тя се е връщала за ваканцията от Виена, запознават се и се оженват. Баба ми е била много недоволна от това, но така баща ми и майка ми са се събрали и установили в София. Майка ми е била протестантка и трябвало да стане източно-православна, за да се венчаят. Аз имам трима братя - Михаил, Иларион и Константин и аз - Емилия, кръстена на баба си. Иларион беше адвокат, правист и най-малкия Константин - техник. Те са през пет години и последна съм аз. Имахме доста роднини в Братството. Едни от тях бяха Йордан и Йорданка Савови. Йордан беше подстриган така както Учителят, имаше три дъщери и един син. Всички бяха в Братството. Даже синът му Константин е ходил по селата да продава беседи. Другата беше Елена Бояджиева. Д-р Кьорчева и тя беше далечна роднина.

11. СТЪПАЛАТА Друг случай със сестра Веса. Отишла да работи в една печатница. И какво ще работи. Там носела от тавана книгите, материалите долу. Обаче един там арменец не я обичал и много лошо се носел с нея. Казвал: „Няма да се качваш с асансьор! Само така - пеш". И тя слаба била тогава нали, не била добре. Но качвала се, носела материалите, какво да прави. Веднъж отишла при Учителя и казала: „Учителю, какво съм направила на този човек, защо така ме мрази? Не ми дава да се качвам с асансьора, ами все пеш се качвам и слизам да нося материали". Учителят замълчал малко и казал: „Рекох, пребройте стъпалата!" Тя си казала на ума: А, стъпалата ще броя, та това помощ ли е? И като се качвала отново по стъпалата се сетила и си рекла: Защо пък да не ги преброя? И започнала, преброила ги до горе. След това слязла надолу. И когато отишла при този човек, той омекнал като памук: „Весе, качвай се на асансьора! Недей се мъчи тъй да ходиш! Качвай се!" И от тогава станали най-близки приятели, сприятелили се.

9. ЗАЩИТАТА Има един случай. Така както съм го чула от брат Петър Камбуров, който беше гимназиален учител от Казанлък. Това е синът на Стефан Камбуров. Той разказва така: Като студент с още един брат, не го познавам другия кой е, отиват да си заверят семестъра и пътували във влака. А нашите хора тогава бяха с дълги коси до ушите така наравно, както сега ходят мъжете с дълги коси като жени. Всички им се подигравали, говорели против Учителя лошо, а те си мълчат, кротуват си и двамата, какво да правят. А седял един полковник в купето и като слушал да говорят против Учителя като сключил и казал: „Хей сега отварям прозореца и който говори против г-н Дънов, изхвърлям го навън! " Те всички тогава в купето млъкнали и той казал: „Господа, елате да ви разкажа какво е г-н Дънов. Моето семейство, жена ми и аз имаме само една единствена дъщеря. Разболя се дъщеря ми, ходих в Швейцария, ходих в Германия, ходих във Франция, ходих в Русия, където ми казаха, навсякъде ходих. Най-после ми казаха да се върна вкъщи да си умре тука. Решихме с жена ми, в който ден си замине дъщеря ми, застрелвам нея, застрелвам и себе си. Да не остане никой от това семейство". И като отивал тъй на работа замислен, тъжен, видял го един от моите колеги и казал: „Какво има, защо така си разстроен?" Разказал му той случая. „Няма никъде спасение освен чакаме смъртта на всички ни." И като говорил така човекът му казал: „Абе защо не идеш при Дънов?" И той стреснал се така и рекъл: „Там не съм ходил. Ще отида и там". И като отишъл при Учителя, паднал в краката на Учителя, така коленичил пред Учителя и: „Учителю, моля ти се, една единствена дъщеря имам, помогни ми. Моля ти се помогни ми, Учителю. Една единствена дъщеря имам, която е на смъртно легло, чакаме я всеки ден да си замине". Учителят го хванал за ръката и рекъл: „Стани! Иди си, дъщеря ти е жива и здрава!" Той само погледнал часовника, благодарил на Учителя и си тръгнал да си отива. И когато си отишъл, най-напред влязъл в стаята на дъщеря си и гледа тя с ръкоделие в ръцете, „Какво правиш, моето момиче?" „Ами, татко, аз вече съм добре." „Ами къде е майка ти?" „Много съм гладна и тя отиде да ми опържи филии, да ям." И той отива при жена си и пита: „Кога й стана добре?" И жена му казва. А това е точно часа, когато Учителят му казал, че дъщеря му е жива и здрава. Ето по такъв начин се защитава Учението на Учителя.

7. СБОГУВАНЕ След това през октомври, ноември 1944 г. вече мъжът ми беше търговски пътник и пътуваше из градовете и отишъл на Изгрева и казали братята и сестрите, че Учителят нещо не се чувства добре. „Ако можеш, брат, лимони да намериш." Те лимони не се намираха тогава. И той от Варна, от тук, от там, къде ходи, намерил и вземал лимони. А на 27.XII.1944 г. когато Учителят е починал, ние се събрахме, защото казаха, че не е добре Учителят, събрахме се в Ямбол, да правим молитва вечер. Пристига мъжът ми и казва, че вземал лимони и утре да отида аз да ги занеса, защото той нямал път към София. В това време идва една сестра с телеграма и казва: „Вижте, един брат ми пише телеграма, такова е съдържанието и: „Който иска да види Учителя, да дойде!" Само толкоз. Нито, че си е заминал Учителят, нито нищо. Само който иска да види Учителя, да дойде, И ние, нали вече си казахме, сутринта, който ще отива, на гарата ще се чакаме. А то беше такава поледица, такова студено време. И сутринта тръгнахме и вземахме файтон, защото не се върви. И отидох аз на гарата и гледам една сестра Минка, тя взима билет и аз й давам 50 лв.: „Минке, вземи ми билет". Качихме се, цял ден пътувахме с тоя влак. В купето, в което пътувахме се говори много лошо за Учителя. Те не знаят още, че е починал Учителят. И там, ние все мълчим, търпим, какво да правим, преглъщаме горчиви хапове и като отидохме в Казичене, спря влака. Един човек благороден от купето така насреща ни седяха мъж и жена, излезе да си купи вестник и като се върна и така разтвори вестника, че жена му каза: „Борисе, Дънов умрял! Пише там във вестника". И той прочете и ний вече нямаме сили да стоим там, излязохме в коридора и на прозореца плакахме и ридахме: „Минке, ти вярваш ли, че Учителят ще умре? Той ще възкръсне." И нали както да е отидохме на Изгрева и стояхме там докато направят постъпки за погребението на Изгрева. Трябва да се разреши от Георги Димитров за погребението на Учителя. Дойдоха много хора. Имаше поклонение от сряда до неделя. И беше много сърцераздирателно. Идваха еврейски равини, идваха почти всички евангелистки пастири, идваха всички духовници да Му се покланят, само там нашите свещеници не дойдоха. Те го бяха отлъчили" от църквата преди десетилетия. Ама аз като Го видях положен на легло, помислих: Нашите хора са луди, що са Го турили в тоя салон. Той, Учителят няма никъде нещо изкривено, лежи като светия. Той ще възкръсне, защо са Го турили на тоя студ тука? И след това вече, когато дойдоха да свирят в неделя сутринта дойде и брат Асен с арфата, там бе сестра Мария Златева, а Катя Грива пееше и като свириха три ябълки паднаха от фруктиерата, която беше на масата до краката на Учителя. Имаше една маса с жито и една маса с ябълки. И една наша сестра от Ямбол - ясновидка, казваше се Ефтимия Бъчварова, възрастна стара жена, тя видяла, че от устата на Учителя излязла някаква струя и духнала трите ябълки и те милите си казали: „Учителят пак ни черпи". Защото винаги ги черпел. Свириха много хубаво, беше много тържествено, сърцераздирателно. Когато изнесоха Учителя, то ръководителите Го изнесоха и гледам хора по дърветата. Те бяха заскрежени, студено беше, много студено, а те се качваха там да снимат журналистите. Та не знам от наши ли бяха, чужди ли бяха, не ги знам какви бяха, важно е, че се катереха по боровете да правят снимки. И тогава слънцето се показа през тоя такъв мразовит, студен ден и всичко бе заскрежено. И облачно беше така. Слънцето се показа. И нататък вече те го поставиха в гроба и го засипаха c пръст.

ЙОРДАНКА ДИМИТРОВА КОЛЕВА (10.I.1910 - 26.III.1993 г.) 1. СЪМИШЛЕНИЦИ И ПРОТИВНИЦИ Аз се запознах с Учението на Учителя от един бивш съсед, който беше от Братството. Ние бяхме съседи, но той никога не ми даде книга да чета, а само чувах, когато пеят, когато се молят, знаех всичко това, но той никога не ми връчи да чета беседа. След това като се залюбих с моя съпруг, а той не беше против Учението, уважаваше Учителя, обаче казваше: „Това не е за мен". И веднъж ми каза, че трябва да си направим снимка и да изпратим на Учителя да видим дали сме подходящи един за друг и си извадихме снимка. Изпратихме, обаче това беше през 1927 г. есента. Учителят отсъствал и тогава една сестра ни написа едно много хубаво писмо, от което останахме доволни и се оженихме на 10 декември. След това девер ми, неговият по-голям брат, който дружеше с този наш брат Нейчо Георгиев Чобанов взимаше от него беседи и ни даваше понякога по някоя брошурка. Те тогава бяха брошури. Даваше ми, прочитах и виках: „Бате, много са хубави тия книги. От къде ги взимаш?" „Ами нашият Учител". Разказваха ми. Знам аз вече кой е Учителят. Благоговеех, в страхопочитание бях към Него, обаче нито Го познавах, а само от книгите. И през 1929 г. ние работихме, взимахме така работа да изработим, за да спечелим пари, за да отидем да видим Учителя. Отидохме през август месец. Петък вечерта отидохме, събота след обед по някое време седим до лешниците там на скамейките и идват от провинцията, въобще големи хора и военни имаше и цивилни дойдоха и така с ненавист викат: „Да излезе Дънов!" Един брат излезе и им каза: „Кажете какво искате, аз ще ви кажа". „Не, той да излезе. Да излезе Дънов, да му видим бялата брада!" И той, брата казал на Учителя. Учителят излезе, но такъв строг не го видях никога вече. „Какво искате?" Те казаха: „На кого е мястото гдето е застроен салона?" Учителят каза само с две думи: „На Баучер" и затвори вратата и влезе вътре в салона и не излезе повече. Те побесняха от яд и почнаха да ругаят, да говорят лоши думи. Всичко това, крещяха, вряскаха и си заминаха. Сега разнесе се слух из Изгрева, че в неделя няма да има беседа, ще отидат на Витоша. А ние чакаме за беседа. Тъкмо си говорим със съпруга ми, ако няма беседа ние по-добре да си заминем още тая вечер. Видяхме Учителя, целунахме Му ръка. Учителят излиза от стаята си и отива към чешмата със зодиаците и ние го посрещаме и Го питаме: „Учителю, казаха ни, че няма да има беседа". „Рекох, ще останете и за беседата" и ние останахме. Дойде неделя сутринта, в целия Изгрев е чисто, хубаво, красиво, пеят „Росна капко, свят лазурен" и толкова красиво беше, на мен такова хубаво впечатление ми направи. И отидохме на беседа, започна беседата. До към половината от беседата пристига една грамадна жена, много грамадна, с табела на гърба „Жертва на Дънов" и влиза и вика и кряска: „Какво го слушате тоя магесник, той такъв, онакъв" въобще говори такива думи, че не искам да ги казвам думите. Братя излязоха и искаха с добро така, та й казват: „Моля ви се чакайте да свърши беседата. После говорете". „Не", тя вика, кряска и те я хванаха четирима братя, изхвърлиха я през тела. И тя вика, кряска: „Ще ми счупите крак". „Нищо ти няма." Изхвърлиха я. И останахме, обаче Учителят спря, прекъсна беседата. Обядвахме, имаше също концерт, обаче беше вече скърпено, не както бе в началото. Вземахме си довиждане, целунахме ръка на Учителя, тръгнахме си. Тя онази „Жертвата на Дънов" седи там на поляната зад салона на пътеката и чака между гората и салона. И чака. И като минахме край нея, тя вика: „Хайде идете сега продайте на баща си имота и го донесете на Дънов". Пък мъжът ми беше така малко буйничък и вика: „Абе ти хубаво говориш, ама де да беше по-раншния Христо, да видиш какво щях да те овършея. Ако продам на баща си имота и го донеса на Дънов на тебе става ли ти нещо? Нищо, ни губиш, ни печелиш". И отидохме си ние вече, заживяхме с тая мисъл. Мъжът ми харесваше всичко, но вика: „Не е за нас това. Не е за мене". Добре, ама през 1928 г. той казва: „Ще отида на събор! " Тръгна да отива, върнаха го, защото събора бе забранен от властите. И като говорили лошо за Учителя в Елхово, той чул двама: един народен представител и един адвокат говорели за Учителя лошо и той казал: „Абе за кой Дънов говорите?" Този, народният представител вдигнал бастуна и казал: „И ти ли си чадо на Дънов?" И той се ядосал и рекъл: „Махай пръчката, тоягата, щото, ако я взема няма да те побере Елхово". И той извикал един полицай, наредил му като народен представител, скимнало му, арестувал мъжа ми. Тогава женени бяхме. Арестувал го и го закарал в участъка стражаря. Добре, ама в участъка бил на брат му най- близкия приятел - там работи: „Христо, какво правиш тука?" Разказал му: „Ами не знаех, че е забранено да се говори с елховската интелигенция?" „Имаш ли лична карта?" „Имам, но вкъщи." „Дай 100 лв. глоба сега и си отивай." И той дал 100 лв. И от тогава това нещо, което стана с него го амбицира и той вече започна. Казва ми: „Дане, готова ли си да станем вегетарианци? Ние да започнем Учението на Учителя." „Готова съм, но то вкъщи е невъзможно." Там са баща му, брат му. Той брат му е лесен, ама жена му и свекъра особено бяха много против. И не щеш ли, този брат Нейчо Чобанов реши да отиде в Ямбол. И си отстъпва къщата на нас. Ние да я пазим и да живеем в нея. И ние веднага отидохме. Това бе добре дошло за нас. Бе есента на 1928 г. Влязохме в неговата къща и ние нямахме нищо, влезнахме така без нищо. Купихме си нови съдове и всичко ново и започнахме вегетарианство. И оттогава вече започнахме да прилагаме Учението на Учителя. Това беше от 1927 до 1929 г. Други съидейници нямахме в родното си село, затова ходехме в село Малко Шарково на 15 и повече км от нашето село. Там имаше три семейства братски. Братята Илия и Христо Караиванови, от които единият е носил дрехата на Учителя на ул. „Опълченска" 66 и Учителят му е казал, да не се колят животни, да не се яде месо, че това е грешно и той като се върнал казал на жена си, че срещнал един такъв и такъв човек. Обаче те били заклали прасето. То голямо, стои в стаята и жена му казала: „Това ще ни е последното прасе. Като изядем него, няма повече", а сестра Катинка, мир и светлина на душата й, казала: „Ами Илия, бе, я да го раздадем на съседите, пък ние да си станем както казал тоз човек, да не ядем месо". Раздали го. И започват от него ден да следват Учението. А брат му Христо, той беше по-интелигентен човек и той беше в братството и беше ръководител. И друг един брат Апостол имахме. И ние ходехме там на 22 март, на 22 септември, по празниците. Те идваха, ние ходехме и така си общувахме взаимно.

РАЙНА КАМЕНОВА „Аз съм проявата на вашите души и вашите души са проявление на моята Любов." Учителят УЧИТЕЛЯТ ГОВОРИ В белия салон от малката катедра говори Учителят на Любовта... Гласът Му тихо, равномерно там разлива елексир от Вечността. Поглъщат жадно учениците Му елексира на Словото, до днеска неизречено от никъде и никой друг за Новото, за Бъдното, което е копняла нашата Земя от векове... Душата слуша с трепет как Учителят говори и зове: - Не съм дошъл да спасявам целия свят - дошъл Съм за душата. Защото само ней Божествената Мъдрост свята е позната. И запомнете - Мъдростта е Ключ, който мъртви възкресява... За вашата изстрадала душа дошъл Съм между вас. Душата ви Ме знае преди векове - познава Моя глас. Защото знайте - Светлина от Светлина съм Аз и грея, навсякъде прониквам, всичко виждам, чувам и вечно живея... А Моят Дух - на всички Духове небесни носи в Себе Светлината... Аз съм в тяло, понякога и вън от тяло. Познавам всичко в небесата. Закон Съм и на Мъдростта Божествената, съвършената. И в живота ваш Съм Аз Божествената Любов - проявената. И чуйте всички - вам говоря с Духът, изходящ от Отца. С този Дух подпалвам животворен, вечен плам в човешките сърца. Затуй от Слънцето дойдох в Образ на човек сред вас за вашите души, родени от Отца. Те любят Моя глас... На тез души припомням Пътя свят към тяхната Божествена Родина... И нека тъй пребъдем с нашия Отец до века и до Амина!... НЕЗАБРАВИМ ДЕН О, летен ден! Незабравим за мен си ти! Незабравим е светлия ти чуден час! Аз слушах с трепет кротко да шепти Учителят с благия Си глас: -Напред ходете! нагоре летете! Защото туй е Духът на Вечността! Зове ни Тя... Зове ни Сам Христа!... О, летен ден! За мен си ти блажен!... Поклон пред призива свещен!... През 1946 г, Изгрева, София 30.04.1989 г., Великден РАЗПЪНАХА ИСУСА Живите мъртъвци, бездушните, неразумните, духовно слепите лицемери, безумните, тези външно красиви, варосани гробници, за Истината и Любовта родени покойници, с продажната тълпа и фарисейската мъст осъдиха Исуса да бъде разпънат на кръст... Разпънаха Богочовека, носителя на любовта, Носителя на Истината и на Мъдростта... С велико смирение до сетното си дихание Исус изпи горчивата чаша на огнено страдание... Помръкнаха с мъка на слънцето лъчите, скръбно в небето проблеснаха звездите - поемаха съпричастно скръбта на земята, гневно разтърсили снага в тъмнината... Вековно „Горко! " проехтя в небесния свод за безумното дело на еврейския народ, поел съдбата кармично да страда и с векове да скита без дом и пощада... А призракът на тежкия кръст Голготен ще стърчи през вековете свидетел самотен и да припомня на живите през вековете на еврейския народ за греховете... По заповед сервилна на „умния" Пилат сложиха на кръста надписа познат: „Исус Назарянин, цар иудейски", сложиха го за подбив, с насмешки злодейски „о, словци безумни! Те никак и не подозират и свещения смисъл те не прозират, че в надписа се крие предвечна окултна Тайна, властна като вечността безкрайна: „В огъня природен пламти Божията Любов", в която царува възвишен, живот нов... И дори разпъната от слепите за огнени страдания Тя Любовта възкръсва в мощни сияния, възкръсва властна, силна безконечна. Защото Христовата Любов е безсмъртна, вечна! На Огъня като Божествен феникс Тя оживява, отново готова да възхвалява Божията Слава. Райна Каменова, гр. Видин. „ДЕРЗАЙТЕ! A3 СЪМ ВИНАГИ С ВАС!" На Тебе Боже, Който ни излъчи от същността си свята като мънички, но безсмъртни искрици, и ни даде битие в Живота на Земята, на Теб Върховния Промислителю - Душа на душите, БЛАГОДАРИМ!.. За благоволението Твое - Благодарим!... Чети ни изпрати Учителя любим!... И Той - верният Ти Син и наш Учител слънцелик, отключи на Земята сияйните мистични Двери със жест смирен, съдбовен и космически велик на Школа, слязла от свещените, Божествени сфери... И започна от Нея да блика Божествено Слово за Твоята безкрайна Бащина и творческа Любов; за Мъдростта Ти, с която изграждаш всичко Ново, за Твоята истина - най-върховният от небето зов... Учителят направи Школата Център с чудна Сила. Прииждаха в Нея хора, откъснати от светския вървеж - хора с душа небесното и вечното търсила и безсмъртния, животворен по Господа копнеж. В Бялата Школа душите, до вчера омъртвяли, пробуждаха се бавно за нов, макар и стръмен път. Чрез Словото небесно те са вече оживели, и думи с вечна благодарност за Учителя мълвят. - Учителю, Ти ни събра и насочи към смисъла на живота; показа ни на „малкото стръкче" ценността, и на „Безкрайното Голямото" - кой е Пилота, и колко милостив и благ е Бог на Любовта. Поведе ни като Добрият Пастир към планината, от върховете й да пием Жизнен елексир, от първия слънчев лъч да бъде целуната душата, изпълнена с обич към целия, към Божия Всемир... Учителю, Ти ни нарече ученици - антени между Земята и Небесата - Дом на Бога, за Него да бъдем винаги будни и все вдъхновени в радост и скръб и във изкусителна изнемога... Учителю любими, обичта си към Тебе ний не съумяхме достойно и пълноценно тук да изявиме - мънички сме още и не всички проумяхме величието на Твойто свято Дело в Божие име... Учителю, прости ни!.... Ти виждаш, че не знаем... Но вярвай - ще умеем и ще знаем един ден! Той когато съмне, ще Те зарадваме, защото ще знаем! О, ден жадуван през вековете, бъди благословен!... Ти ни рече: „Търсете Бога в Светлината! Но Бог е повече от Светлината. Търсете Бога в Красотата! Но Бог е повече от Красотата. Търсете Бога в Хармонията! Но Бог е повече от Хармонията! Бог работи - и вий работете! Бог люби - и вий любете!..." Учителю! Обречен наш през вековете Покровителка, през всички времена ще се носи и звучи безспир Завета Твой - Завет на Любовта, прегърнал с Обичта си целия Всемир: „Помнете, възлюбени чада Мои - Бог мисли - мислете и вие! И дерзайте, ученици Мои възлюбени, Аз Съм винаги през вековете с вас!..." На милата сестра Марийка Марашлиева по случай 125-ия рожден ден на обичния ни Учител. Твоя сестра Райна Райна Каменова, гр. Видин.

ПЕНКА КРАЕВА Родена съм в Ново село, Русенско. Това село се нарича Ново село, понеже до края на турското робство е било бейски чифлик. Бея разпродал имотите си и се преселил в Турция. Между тези, които са дошли да купуват е имало най-много хора от габровския, тревненския Балкан. Заслуга за завършването на прогимназията ми има учителката ни от първоначалното училище Невянка Димова от Разград. При завършването ми на четвърто отделение тя дойде у нас на гости и настоятелно говори пред баща ми, че съм добра, отлична ученичка, та да продължа образованието си. Имах в Русе леля, моя братовчедка. Значи условията за завършване на прогимназията ми бяха добри, понеже родителите ми едва ли имаха пари за плащане на квартира. Но аз живеех у тая братовчедка Марийка Георгиева Казакова - шивачка. Родителите ми скромно заплащаха моя престой у братовчедката ми с докарване на продукти за ядене, дърва за горене и плодове, каквито имахме на село. Прогимназия завърших пак с отличие. По това време дойде в града брат ми със семейството си. Брат ми Петър Константинов Краев, снаха ми Савка Владимирова Краева. Освен този брат имах и по-голям брат Илия. Той беше първото дете на моите родители. Загина някак трагично. Беше войник в пионерни дружини по поставяне на телеграфни жици и постове. Дойде си в отпуска, отишъл с каруца да мели брашно на Писанските мелници и на връщане, той беше толкова много благороден, че съжалил конете и вървял пеш с каруцата. Но нещо се хвърля на гърба му. Когато се обръща вижда, че това е един вълк бесен. Брат ми са го взели в болницата и след това го изпратили да го лекуват в София, като го излекували и го върнали в Русе той се разболял от дифтерит, изглежда, че там е бил заразен, без да знаят. Така той се разболява от дифтерит и умира в Русе много мъчително. След завършване на прогимназията дойде брат ми Петър и му отвориха бакалски магазин. Условията ми за учене станаха още по-добри. Сега пък преминах на квартира у брат си. След завършване на гимназията средствата на баща ми, на брат ми не позволяваха да продължавам образованието си по-нататък, а пък аз много желаех да уча. Затова постъпих на работа в книговезница „Реглер". На втората година баща ми го избраха народен представител от Ново село. Тогава зет ми Пенчо Рачев, мъжът на сестра ми, който знаеше голямото ми желание да уча веднага дойде с колело, където работех и ми каза: "Пенке, отиваш да учиш в София". И наистина завърших Славянска филология в Софийския университет 1931 - 1936 г. Първата година учителствувах в Полски Тръмбеш. Втората година закриха гимназиалния клон в Полски Тръмбеш и ме преместиха в Омуртаг. Там учителствувах пет години. Най-хубавото от това, което стана там беше, че се запознах с брат Петър Арабаджиев от Варна. От него научих за Учителя, за Неговите идеи, за окултното учение, за вегетарианството и станах ученичка на Учителя. Трябва да кажа, че първото ми назначение беше в Самоков, но аз пожелах да бъда някъде по-близо до Русе. Тогава ме преназначиха в Полски Тръмбеш. Една година бях учителка в Полски Тръмбеш, но като закриха гимназиалния клон и откриха в Омуртаг, преместиха всички учители, които бяхме в Омуртаг. Там сварих като помощник-директор брат Петър Арабаджиев. На мен това, което говореше Петър Арабаджиев ми харесваш много, но не и на моите колежки - за окултизма. Няколко седмици ли или месеци моите две колежки решиха да напуснат. Аз останах в Омуртаг и той разбира се си беше там. Аз бях пет години учителка в Омуртаг. Под влияние на Петър Арабаджиев станах вегетарианка и усвоих много от истините на окултизма. Отидох в 1938 г., 1939, 1940 г. Значи на края на 1938 г. отидох в Омуртаг и стоях, 39, 40, 41, 42, 43 и накрая 44 г. дойдох в Русе. Пожелах да дойда в Русе. Те ме преместиха направо в Русе. Бях в мъжката гимназия „Христо Ботев" в Русе. Още първата година от учителството ми в Русе се запознах с брат Петър Филипов. Как стана това? Той нямаше завършено гимназиално образование, искаше да се явява като частен ученик и дойде при мене да се готви по български, руски и немски мисля. От г-жа Кунова вземаше уроци по химия, от Хранова по естествена история и почти от всички учители по съответните предмети. И така той завърши и взе гимназиално образование като частен ученик. Брат Петър Филипов беше много активен окултист. Ръководството на русенското окултно общество беше той и брат Йордан Новаков от окултното общество в Русе тогава си спомням от Новакови - Йордан, Стефка Жана, Марашлиеви Велико, Величка, Марийка, Ванко, братя Маркови - Симеон, Стока, Колю, Рашко и Йордан. Георги Димитров, Лина, Сийка Сиракова, Мара Лулчева, братя Филипови, Ною, Илия, Цветанка Малджиева, Ружа Малджиева, Надя Михайлова, Кунка Ковачева, Босилка и Боян Ковачеви, Тошко и Владко Ковачеви, Генка и Стоян Мънгови, Иванка Тодорова, Марийка Костадинова. Магда, Веска и Иван Петрови. Аз не можах да се срещна с Учителя Дънов, но изпратих по мои близки да питат за мене какво да правя и да предприема. Той им бе казал: „Да учи, рекох". Не оставих и себе си и започнах като истински ученик да разучавам Словото на Учителя. От едното ученичество преминах в другото, истинското ученичество - изучаване Словото на Учителя Дънов. Записала Марийка Марашлиева УЧИТЕЛЮ! Учителю, от звездний мир, Ти слезе между нас, с препълнено с Любов сърце, С мъдрост и небесна власт. Дойде да светнеш на човека, в сърцето му любов да разгориш, да му покажеш пътя към Небето, от грях и зло да го спасиш. Но малко бяха будните, със свещи, да срещнат светлия жених, дара небесен да приемат: „Любов и Мъдрост и Добро". Аз спях тогаз, не те дочаках, но после в полудрямка чух, че, в който час и да начене, работникът си взема своя дял. Не Те видях. Апостол някой там на Изгрева в този светъл храм пред Тебе името ми споменал, във отговор: „Да учи, рекох!" За мене си казал. И тъй Учителю Велик, лика Ти светъл не видях, във Твойта светла, бяла Школа задочна ученичка бях. Премина своя земен път, залезе кат звезда, но Словото Ти, Слово на Любов, обилна жетва ще даде. Дванадесет са били нявга, апостолите на Христа, след разпятието милиони поеха Му кръста. И Теб, Учителю любим, И Тебе малко Те познаха, но по светлата Ти диря, милиарди ще вървят. Пенка Краева - Русе

ИЗПЪЛНЕНИЯТ ЗАВЕТ НА УЧИТЕЛЯ Бележка на редактора: В том III. на „Изгревът" от 1995 г. на стр. 382 бе дадена идеята да се изпълни Заветът на Учителя от 1942 г. като се изнесе концерт по Негови песни в зала „България". Този въпрос бе засегнат също в том IV на „Изгревът" на стр. 619 - 621. Дойде това време и Йоанна Стратева възприе идеята, изнесена от мен да се изнесе концерт по песни на Учителя, по аранжимент на родения й брат Георги Стратев, който от дълги години работи в Германия като музикант. Диригент на хора и оркестъра бе Георги Стратев. На 30.II.1996 г. от 11 ч. в зала „България" бе изнесен такъв концерт. На сцената излезе професионален хор от 32 човека и камерен състав от 43 инструменталисти. За пръв път звучаха песните на Учителя изпълнени от български музиканти. Бе представено и трио в състав: Йоанна Стратева - цигулка, Ружка Чаракчиева - пиано, Васил Казанджиев - виолончело, с забележителна разработка на Георги Стратев и неотразимо изпълнение. Залата от 1200 места бе пълна. Възторгът бе неописуем, когато концерта завърши с песента „Братство и Единство" изпълнени от хор и оркестър. Всички зрители станаха на крака и пяха. Един Завет от Учителя бе изпълнен от неговите ученици.

10. РУСНАЦИ НА ИЗГРЕВА Гита: След 9.IX.1944 г. в къщата на семейство Стефови живееше един руснак кап. Шпак. Той имаше хубав глас и беше весел по природа. Той отиваше понякога при Учителя и дори Учителят му беше подарил една беседа. А при мене, макар и да беше тясно, но живееше една рускиня на име Вария. Тя беше приятелка на капитана. След време тя беше изтеглена в СССР, където роди дете. Кина: Аз четях за изпити и понеже при Гита беше много тясно и шумно капитан Шпак ми даваше ключа от стаята си у Стефови, за да мога да чета там. Понякога той ми даваше по малко захар и казваше: „За децата". От него имам подарък един немско-руски речник продупчен от шрапнели - бил изхвърлен от някоя библиотека при бомбардировките. Йоанна: Ние знаем за една Варя, която е отседнала при нас и тоя капитан Шпак, за когато аз имам някакви далечни спомени, че той много ме обичаше и ми викаше „кнопка", което значи габърче или не зная какво и не харесваше другите. Той казваше, че ще вземе една клечка кибрит и ще запали целия Изгрев, но ще остави само „Кнопката". Но той отишъл веднъж при Учителя и като се върнал е казал това: „Ваший Учитель, самий мудрий на земном шаре". Той си е занесъл от тука един-два куфара с беседи. Така си е заминал с беседите. За други не зная. Какви разговори Варя е имала с Учителя също не зная. За баба ми Миланка съм чувала, че са я водили при Учителя. Дядо ми Рангел, след заминаването на Учителя е идвал на Изгрева и казвал: „Що е това дъновисти, що е?" Да иде да види какво правят децата му. Отишъл той, слушал и като се върнал казал на баба ми: „Какво да ти кажем, бабо, стари жени, па пеют!" Той чул, че пеят, нали бил възрастен, не разбрал другото. Но това е било след заминаването на Учителя. Гита: Няма никога да забравя как веднъж като дойде капитан Шпак застана до вратата и каза: „Ваш Учитель самий мудрий на земном шаре!" След заминаването на Учителя той отпътува за СССР. Баща ми към края на живота си дойде да живее в София, идваше при мене на Изгрева, но не идваше на беседи. Йоанна: Баба ми Миланка, когато била вече на стари години се разболяла и майка ми и леля ми я завели при Учителя да й даде някакво наставление за лекуване. Когато я видял Учителят, а баба ми имаше хубави сини очи, иначе си беше обикновена селянка, й казал, че в миналото е била поетеса. Дал й някакви наставления от рода на това да пие гореща вода и да диша дълбоко и т. н. Тя си е била вече възрастна жена. Но това е най-важното, че макар сега да е проста селянка в миналото е била поетеса. Гита: Заменхов имаше дълбочина в разбиранията си, но както казваше Учителят „Човечеството е много затънало, много, много и време се изисква, за да излезе от това състояние. Но макар и при това положение всичко може да се оправи само с Любовта. Няма друг начин!" Дори когато ставало дума за децата изобщо, нали са палави и вдигат шум и прах, че се биели и т. н. Учителят казвал, да им кажем тихичко: „Хайде, деца, седнете сега, да отворим прозореца да влезе чист въздух! " Значи трябва да имаме подход - тихо и с любов! Децата ми пораснаха, изучиха се, станаха музиканти и днес свирят песните на Учителя. Днес всеки един от тях върви своя път с музиката на Учителя. Аз вървях по моя път с китарата, а децата ми Георги и Йоанна - всеки съобразно своята съдба, но винаги носеха в себе си музиката на Учителя и духа в себе си, че трябва да се служи на това велико дело - Учението на Учителя. Ето това е един кратък разговор за живота на ученика в Школата на Учителя и също такъв кратък разговор за срещата му със смъртта, спряла човека в житейския му път. Записала Марийка Марашлиева

9. С БРАТСТВОТО НА ИЗГРЕВА Гита: Когато Учителят се прибра на Изгрева в София аз започнах да мечтая за Изгрева и често повтарях на баща си: „Тате, искам да отида на Изгрева!" И така, понеже повтарях и потретях това нещо, един ден баща ми каза: „А бре, синко, какво е това нещо, ти все за Изгрева говориш". И накрая той взе един камион, натовари децата и мене и малко багаж и ни закара на Изгрева. Като пристигнахме там брат Влад Пашов ми намери квартира, една малка стаичка, там надолу, надолу под сестра Райна Арнаудова, близо до бараката на Тодор-гледача. А там наблизо до нас живееше един учител по цигулка на име Антов. Той преподаваше уроци и децата ми като слушаха как занимава децата се запалиха и те да свирят. Сестра ми Кина като разбра това нещо, че имат желание да свирят, им купи цигулки. Антов ги прослуша и ги прие при него да свирят. Но трябваше да се плаща за уроците, а аз нямах пари. Децата бяха малки още и аз не ходех на работа, само с тях се занимавах. Затова предложих на Антов да му давам някои продукти като сирене, хляб и други продукти, а понякога и пари, които баща ми ми даваше както и сестра ми Кина, която беше учителка в нашето село Алдомировци. Сестра ми изобщо много ми е помагала. Пропуснах да кажа, че моите родители не бяха богати хора, но къщата им беше пълна откъм храна. През време на евакуацията имаше голямо изобилие - зеленчуци, картофи, плодове най- различни и от хубави по-хубави, на село имаше мандра, произвеждаха масло, сирене, кашкавал. Баща ми одобряваше, че сме вегетарианци и казваше, много хубаво, че не ядем месо и когато бяхме на село те не готвеха месо, нали знаеха, че ние не убиваме животните. Заради мъжа на Здравка, моята рождена сестра баща ми го бяха набедили, че е комунист и ни евакуираха за известно време на друго село, а сестра ми Здравка с децата си в съседно турско село. Та след 9.IX.1944 г. сестра ми Здравка и семейството им се ползваха с привилегии на активни борци против фашизма, минаваха за комунисти и затова децата им учиха в Съюза (СССР) и т. н. Те не можеха да ни търпят и ни наричаха „занесени дъновисти". В това време пък Кина отиде за два месеца в Севлиево. И тъй децата започнаха да вземат уроци при Антов и напредваха много бързо. Започнаха да свирят и песните на Учителя и Паневритмията за моя радост. Аз ходех на беседи и лекции, помагах на сестра Янакиева, която беше възрастна жена, да сеем цветя. Когато биват на Изгрева винаги гледах да заведа децата при Учителя да Му целунат ръка. Правеше ми впечатление, че Георги се дърпа като козле, а пък Учителят го попипа по главата и каза: „Той в щестлавничък". Докато бяха малки децата не ходех на работа, но като поотраснаха тръгнах с Ганка и Ружа да работя на Славчо Печеников, да бера малини и касис. С брат Петър Филипов и брат Боян Златарев и други братя отивахме е провинцията да берем ябълки и сливи в Кюстендил и от там си докарвахме хубави ябълки за зимата. Вършехме и друга работа. Братята ковяха паркет и аз също им помагах, но не съм ходила на държавна работа. По едно време се разчу, че ще открият интернат за даровити деца. Тогава дойдоха у нас вкъщи проф. Миланов и проф. Владко Аврамов, които изпитаха децата и одобриха и двамата като казаха при какви условия мога да ги заведа на определената дата в интерната. Така децата постъпиха да учат и аз бях вече свободна и можех да работя. Децата учеха и двете много добре и аз от време на време им занасях по нещо - някаква храна или те идваха някой път да ги изкъпя или за нещо друго. Но през това време аз ходех на работа у приятели и роднини, перях и те ми плащаха и ми даваха много дрехи за децата - палта и други. Особено, когато отивахме на Рила, а аз ги водех всяко лято на Рила и тогава ми даваха вълнени дрехи за децата и т. н. На Рила децата свиреха братски песни и вземаха участие при Паневритмията и литературните програми. След интерната децата преминаха в музикалната гимназия, но главното беше, че те имаха отношение към Братството и братския живот. Те вземаха, както казах по-горе участие във всичко, което ставаше в Братството. Братята и сестрите много им се радваха и просто душата си даваха за тях. По-късно когато нямаше кой да свири на Рила те свиреха като аз им пригласях с китарата. Учителят им Антов, който не беше от Братството, но, на когото живота на Изгрева не беше чужд, много се радваше на техния успех. След заминаването на Учителя на 27.ХИ.1944 г. на Изгрева даваха много концерти, а беседи и лекции братята и сестрите четяха по някакъв определен ред, правеха резюмета и т. н. и изобщо на Изгрева беше много оживено. След 9.IX.1944 г. дадоха на мене и на децата 60 лв. пенсия, с която преживявахме и с това, което изкарвах. Баща ми също ме подпомагаше. Той беше бакалин на село и когато отивах там той ми даваше сирене, кашкавал и други неща. Тогава на село имаше шарлан (натурално слънчогледово олио) та донасях по някоя дамаджана, пък още и яйца и др. Изобщо като се върнах от село къщата ми се напълваше с продукти, някой самун хляб, яйца и какво ли не още. А децата от ден на ден свиреха все по-хубаво. Те свиреха и на Паневритмия на Изгрева. Гита: Минаха много години. Ако беше жив Емил можеше да свърши много работа. Той работи с проф. Джуждев и последния преди няколко години беше поканил Йоанна на конгреса на есперантистите във Варшава по случай годишнината на Заменхов, да свири на конгреса. Йоанна внесе дори 500 - 600 лв., но после не й разрешиха от милицията да замине. Изобщо десет години не разрешаваха на Йоанна да излезе от България. На проф. Джуджев му беше много мъчно, че Йоанна няма да вземе участие. Аз имах много хубава дружба на Изгрева със сестра Лиляна Табакова, но по-късно по неизвестни на мен причини тя се отдели от мене. Не ще забравя никога как една година след обесването на Емил наблюдателя на връх Мусала - Кирчо ни взе със сестра ми Кина, Лиляна Табакова и брат Кръстю Трифонов в наблюдателницата като негови близки и там прекарахме цял месец. Сестра Лиляна Табакова е била примадона на Софийската опера, тя е пяла пред Учителя, работила е с Него, нотирала е Битието, за което Учителят се произнесъл, че това е 10-та симфония. Един път Учителят свирил нещо на сестра Лиляна на цигулката си и тя като запитала какво е това странно нещо, Учителят отговорил, че това е музика за блудният син. Сестра Лиляна беше готова да разкаже някои работи, но братята не можеха да я търпят, защото като пеела била пискала и тя се разсърдила. Трябваше да я изтърпят. Тя често споменаваше, че Учителят е казал веднъж на нея: „С тебе се познаваме от 8000 години". Сестра Лиляна е разработила Битието, но понеже е сърдита на Братството казва, че ще го даде на държавата. Първоначално не се чувствуваше отсъствието на Учителя, но през 1957 г., когато направиха обиск в много градове в България и иззеха беседите по нареждане на Тодор Живков, братята не се разбраха кой да ръководи, станаха спорове с брат Никола Антов и беше заведено дело срещу Братството, взеха ни салона и Изгрева и разпръснаха братята и сестрите по цяла София. Нямахме вече салон, където да се събираме, нямахме поляната за Паневритмия, не можехме да се виждаме с приятелите и да контактуваме. Когато ни отнеха Изгрева и започнаха да строят блокове по нашите места и ставаше въпрос да бъда включена за апартамент, сестра ми Кина ходи при Лало Ганчев, сподвижник на Емил, да го моли да ми съдействува за включване, обаче Ганчев отказа да ми помогне. Бях подала молба, щото Емил да получи звание „Борец против фашизма и капитализма" като представих разни документи във връзка с дейността му, обаче ми отговориха, че дейността му като такъв не била достатъчна. Тогава сестра ми Кина поиска да ми бъдат върнати обратно документите като казала, че историята ще каже един ден за случая кой е крив и кой е прав. След 9.IX.1944 г. бях привиквана в милицията и бях поставяна на електрически стол, защото искаха да бъда в услуга на Т. Живков като доносчик, но аз отказах в резултат, на което ме нарекоха шпионка и ми спряха пенсията за 10 месеца. А пенсията ми първоначално беше само 33 лв. като ме сложиха на ел. стол ми казваха, че само с едно натисване можели да ме ликвидират. Казваха: „Знаеш ли, че с едно натисване можеш да изчезнеш от тоя свят?" А аз им отговорих: „Благодарение на моят мъж е дошла тая власт и вие седите на тоя стол! " Кина: Има един случай, който искам да разкажа. Преди години бях веднъж на Вада, а там беше и Лили с някакъв наш приятел Станчо. Аз бях сънувала през нощта Учителя, но с образ на Христа и имах едно хубаво повдигнато настроение. Като разговаряхме стана въпрос как се отива на Бивака на 7-те Рилски езера. А Лили беше ходила вече там и каза, че било много лесно върви се по пътеката нагоре, по която има следи от конски копита и така нагоре, нагоре и се отива на Бивака до езерата. Аз се чувствах някак вдъхновена и тръгнах сама нагоре. Вървях доста, но по едно време изгубих пътеката, как стана и аз не зная, забърках се и тъкмо се чудех накъде да вървя и изведнъж се появи една змия пред мене. Като я видях аз се отдръпнах на известно разстояние, за да се предпазя и неусетно излязох на пътеката. Така аз продължих пътя си и успях да отида сама на Бивака. Като че змията се появи, затова, за да ме ориентира в моя път.

8. С КИТАРАТА ПРИ УЧИТЕЛЯ Гита: През 1943 г. някои братя запитаха Учителя дали ще има събор това лято, а Учителят се обърна и каза: „Щурците бягат от поляната, а вие питате дали ще има събор?" Значи, щурците се разбягали, за да не ги стъпчат, а ние питаме дали ще има събор. И съборът стана 1943 г. и беше голям. За Паневритмия се бяха наредили в четири редици. Много от сестрите си бяха ушили за събора дълги рокли с широки ръкави и коланчета на кръста по модел от Учителя. Беше чудно хубаво. Правиха много снимки тогава сестра Давидова, сестра Борова и други. А музиканти имаше много, колкото щеш. Всичко свири колкото знае за благословение. И сестра Кисьова, която беше пианистка, но знаеше да свири малко и на цигулка и тя взе цигулката си да свири. Свириха брат Галилей, брат Митко Костов, брат Христов и много други. И всички бяха готови да започнат, но Учителят не почва. Ние сме се наредили - за красота в две редици по две и аз казах на сестра си, че я няма моята китара. А тя ми отговори: „Ти пък с твоята китара. Цял ден вкъщи само китарата, китарата, че и сега". В това време сестра Кисьова тича към мене, и ми вика: „Учителят те вика! " Аз се учудих, а тя ми казва, че Учителят й казал „Сестрата с китарата да дойде!" Отивам аз и Учителят ме пита: „Къде ти е китарата?" А аз отговорих: „Ама, Учителю, аз не я нося, аз не зная добре да свиря и т. н." започнах да се свивам, че братята са ме изпъдили, защото не зная още добре да свиря... А трябва да кажа, че Учителят носеше винаги една връзка с ключове и се обърна към сестра Кисьова и й каза като й подаваше връзката ключове: „Донесете, рекох, братската китара". Тук ще обърна внимание на това, че Учителят не казваше китара, а „гитара". И тъй сестра Кисьова изтича и донесе китарата. Тогава Учителят ми каза да седна, сложи ми китарата в скута и каза: „На сестрата тука й е местото! " и че ще ме прати при един учител магнетичен да ме учи да свиря, Какво съм свирила не помня, но по-късно Учителят ме прати наистина при един учител на име Крестеняков да вземам уроци от него по солфеж и после последния ми написа акордите на 3 песни Той преподаваше уроци не само по солфеж, но още и по различни инструменти. Там идваше и брат Петър Филипов. Той също вземаше уроци от него по пеене и по хармония. При Крестеняков идваше и сестра Савка. Тя вземаше уроци по пиано. Идваха и други братя и сестри. При Крестеняков научих много песни, но първите бяха „Венир Бенир", „Вехади" и „Изгрява вече ден тържествен". Той казваше, че трите песни са в една и съща гама - ре минор „Хайде, казваше той, да научим песни, че ще ги изсвириш на Учителя". След голямата бомбардировка над София през януари 1944 г. Учителят се беше евакуирал в с. Мърчаево, а аз с децата се евакуирах в нашето село. Много приятели се бяха евакуирали в Мърчаево - Весела Несторова, Галилей Величков, Йорданка Жекова, Балтова и много други. Но тогава от нашето село до Мърчаево нямаше никакъв превоз. Обаче Емил имаше един познат шофьор, който караше линейка и който ми казваше: „Когато поискаш, като отивам до Банки мога да те вземам с линейката и пак да те връщам". Та аз благодарение на тоя шофьор отивах понякога в Мърчаево, пък понякога оставах там по някой и друг ден като приспивах у брат Пешо, при когото бяха настанени сестра Балтова и сестра Димитринка Захариева. Трябва да отбележа, че когато бях на село през това време майка ми гледаше повече децата, а аз често си посвирвах с китарата, а роднините викаха на мама: „Ти гледаш децата на Гита, а пък тя си свири на китара! " А майка ми им отговаряше: „Ех, какво ви е на вас като й гледам децата, нали и вие сте дошли тук да ви гледам?" А те й казваха: „Тя ходи с китарата при едни занесени дъновисти!" А пък майка ми им казваше: „Войника с пушката, пък тя с китарата, а на вас какво ви става?" Така, когато отидох веднъж с китарата у брат Темелко, там тъкмо се бяха нахранили. Като пристигнах Учителят нареди да ми сипят една порция ястие. В това време аз бях оставила китарата зад вратата, а Учителят отиде в стаята си. След малко той дойде с цигулката си в ръка и каза: „Сега със сестрата ще свирим това, което е научила". И се обърна към мене с думите: „Къде е пушката?" Аз се смутих, защото това нещо майка ми казваше на роднините - „Войника с пушката, тя с китарата" и т. н. Беше много интересно това нещо и идваше да покаже, че за Учителя няма нищо скрито и че Той знае всичко. Аз отговорих: „Тука е, тука, Учителю", взех я от ъгъла зад вратата и започнах да я вадя от калъфа и като я настроихме започнахме да свирим. Той каза: „Най- напред „Вехади", после „Венир Бенир" и накрая каза: „Хайде, още една песен да изсвирим" и изсвирихме „Изгрява вече ден тържествен". Учителят знаеше какво бях научила. Гита: Когато свирих с Учителя в Мърчаево трите песни, тогава там бяха Весела Несторова, както и други приятели и тя каза: „Учителю, колко хубаво звучат като че бяхме в друг свят!" А Учителят казал тогава, че съм акомпанирала на Давид когато пеел псалмите си. Пък и аз се бях понаучила малко, нали Учителят ме беше пратил при Крестеняков да свиря на китара. А Крестеняков казваше, че съм мераклия, значи имам желание да уча. После пък синът ми Георги ми написа акордите на Паневритмията и на повечето песни. При Крестеняков отивахме много приятели от Братството. Крестеняков преподаваше по пиано, по цигулка, по пеене, по хармония и т. н. Савка Керемидчиева учеше пиано, Петър Филипов - пеене, аз китара и т. н. Той ни преподаваше и изпитваше често пъти се събирахме по няколко души заедно. Той се занимаваше с всички едновременно. Имаше един период, когато ние тримата - Георги, Йоанна и аз свирехме на Рила на Паневритмия. Тогава Тошко Симеонов все ни подтикваше. Аз ставах сутрин за молитвения връх. Като се върна набързо закусим с децата и хайде на Паневритмия. Йоана: Има нещо, което майка ми е пропуснала. Когато е ходила в Мърчаево и свирила трите песни с Учителя, по същото това време освен нея тогава там е бил и един брат Ганчо Генчев. И Учителят е казвал за тях двамата, че в миналото те са били китаристи и че през времето на Давида са били също музиканти. Майка ми, като музикант е имала някакво провинение и затова сега има някои трудности в паметта и способностите си. Тя боледува много след станалото с баща ми. Но след време, когато Учителят бил вече на легло, тя коленичила до Него и Той я запитал как върви китарата, а тя му казала: „Бавно и трудно", а Той отговорили, че с труд и постоянство ще дойде до едно ниво. А преди това, при един друг случай, когато пак са се разговаряли за свиренето тя казала: „Ами аз нищо не знам, Учителю, как ще се занимавам с музика, нали нищо не разбирам". Той й казал тогава: „Ще имате двама помощници!" Разбира се, че това сме ние двамата с брат ми. Причината, че те са били в Мърчаево с Генчо Генчев е тая, че те са били още в миналото и двамата музиканти, в древните времена. Майка ми често пъти е разказвала това нещо но тук е пропуснала.

7. ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ЗРЯЛАТА КАРМА Гита: Ние Живеехме на ул. „Оборище" № 95, къщата, от която вземаха Емил и го затвориха. Една сутрин станах много рано и тръгнах през Борисовата градина към Изгрева, но забърках пътя и по едно време се озовах на края на гората, където имаше немски дървени бараки. Сега, наблизо на тия места е хотел „Москва". Немския постови ме спря и извика „Стоп". Като казах на германците, че отивам при дъновистите, те отговориха: „Да, дъновисти" и ме пуснаха. Дори първоначално извикаха: „Халт, хенде хох! Вохин?", а после казаха: „Гут, гут". А войника от българския пост извика: „Къде отиваш? Дай си личната карта! " Кина: Дръпнали я грубо като казали: „Ще отидеш утре в V участък да си я вземеш". Отишла сестра ми на беседа, вероятно е било сряда сутринта и се прибрала вкъщи около обед. На другия ден отидохме двете с Гита в участъка за личната карта. Гита: Въведоха ме вътре в участъка, а на сестра ми Кина казаха да си отиде. Кина: „Ама тя има малко детенце, кърмаче!" А те отговориха: „Вие си отивайте, ние ще я пуснем след малко". И аз си тръгнах. А те като я подхванали да я бият. Самия началник на участъка я хванал за косата и й ударил главата в стената, от което тя се зашеметила. Дърпали я, скубали й косите, ритали я и й викали: „Ти си шпионка, къде си отивала, предателко, такава!" Пребили я от бой. Впоследствие разбрахме, че тоя началник се е самоубил. Той извикал после един от полицаите и му казал: „Ти знаеш какво да й наложиш там (нещо подобно, като си послужили с някакъв техен израз). Свалили й колана, свалили й фибите от косите и полицая я вкарал в една стая. Но той се смилил над нея, виждал, че е невинна жена и й казал: „Виждам, че ти си невинна, затова ще знаеш, аз ще удрям с каиша, а ти ще пищиш! " Та полицая плющял с каиша, а Гита пищяла. Така я държали до 4 часа след обед. В това време отивам в участъка да видя какво става, че Гита още не се прибира, а бебенцето пищи вкъщи. Та тогава я пуснаха. Като я гледам - бузите й сини, няколко зъба й бяха счупени, прегърнахме се двете разплакани. Питам я: „Какво стана?", а Гита каза: „Биха ме". Дадоха й личната карта и излезе като че за това са я викали да я набият. Гита: Когато отивах в затвора на свиждане при Емил, той ме караше да питам Учителя за него. Аз отивах нарочно при Учителя и Му казвах: „Учителю, Емил много се мъчи там в затвора!", а Учителят ми отговори: „Ами Христос по-малко ли се е мъчил?" А Емил от притеснение и като знаеше какво го чака беше си изял просто ноктите. Друг път пак като отивах при Учителя по настояване на Емил, Учителят ми отговори: „И в другия свят има нужда от такива хора като него". И наистина Емил превеждаше беседи, но пък от друга страна посещаваше партийни събрания, нещо противоположно. Аз мога да кажа за Емил, че имаше много силен характер. Той беше мълчалив, сериозен и когато бил в затвора нищо не казвал, докато Георги Вълков, който бил негов сподвижник и с когото лежал в затвора псувал. Когато бил в затвора и виждал своя край Емил писал в една тетрадка нареждания на децата си, да не се занимават с политика и да знаят, че имат златна майка. Тази тетрадка Емил предал на свещеника, който отишъл за го изповяда и да му даде причастие преди да го обесят. Емил го помолил да скрие тетрадката в широките ръкави на расото си и да я предаде на близките му. Въпросната тетрадка в настоящия момент се намира у сестрата на Емил - Надя. Последната много обича децата на Емил и се радва на техните успехи. Тя обича и Божидарчо - детето на Йоанна, но не позволи да отидем да живеем в къщата на баща й, понеже аз съм била дъновистка. След 9.IX.1944 г. родителите на Емил си бяха купили къща в София и се бяха изселили от Лясковец. В тая къща понастоящем живее Надя - сестрата на Емил. Йоанна: Въпросната тетрадка. В нея баща ми е писал писма до мене, брат ми и майка ми. Писмата съществуват. Но по принцип той е имал и политически тетрадки, в които е описвал за земеделската партия, как ще управлява, когато дойде на власт и други такива неща, които веднага след смъртта му са дошли негови приятели земеделци и са ги взели от майка ми. Тя била в такова състояние, че нищо не я интересувало. Също така бил приготвил една много хубава биография на Стамболийски - материали, които също са били иззети. Не ми е известно дали някой впоследствие е издавал биография на Стамболийски. Кой я е ползвал, не зная, но зная, че той е подготвял това нещо да го издаде. За политическите неща нищо не пише, защото в затвора баща ми изцяло се е разкаял за целия си живот. Той е съжалявал и за цялата си политическа дейност и за много неща. На него не гледат благоприятно поради това, че той се е отказал от идеите си от политическа гледна точка. От онова, което са ми разказвали виждам, че баща ми жестоко се е разкайвал за целия си живот. Бил направен много хитър ход, за да ги накарат да си признаят, като са вкарали един чужденец-французин. Вкарали са го при баща ми, малтретирали са го уж и него и той казал на баща ми: „Признай си и ще ви освободят$. Баща ми признава и тогава ги осъждат на смърт. А в писмата баща ми пише, че не е бил шпионин и аз вярвам в това нещо. Много е интересно, че много близки са предчувствували смъртта на моят баща. Леля ми, неговата сестра Надя е сънувала някаква много грозна драматична картина с някакво поле и някакви гарги около гробище и се събудила с някакво предчувствие, че това е знак за нещастие. В същия час когато са били убити, сестрата на неговата майка или по-точно сестрата на баба ми Мария - Дочка, която била мома-учителка в Търново, познавах я добре и ми беше много симпатична, жена с характер, интелигентна, организирана, тя ми е разказвала лично, че през нощта чула почукване, значи те точно в полунощ са били убити и излязла и видяла баща ми Емил в бели дрехи се явил и изчезнал. Тогава тя разбрала, че нещо е станало. Бели дрехи значело, че някаква беля е станала (по селските трактовки). Така че и тя е предчувствувала. За баба ми Мария, не зная, тя беше по-особена жена, нищо не ми е разказвала. После за нея тоя въпрос е бил толкова болен. А и те са били нещо скарани, тя не е дошла, та не знам и не съм я питала. Дядо ми ми е разказвал как е ходил да моли царя и че царя се съгласил да ги помилва, като имал предвид някаква промяна в кабинета. Обещал да им сложат по-малка присъда, да не е смъртно наказание поне. Леля ми Надя също ми е казвала, че дрехите, които изпращал да ги перат скрито от майка ми, са били целите в кръв и че тъй са ги били изтезавали, че той, който бил 34-годишен, докато дойдат в софийския затвор, зъбите са му били изпадали и косите побелели. Те са били тормозени като им казвали всеки ден, че ще ги застрелят. Това ми е разказвала леля ми Надя. Това е било, за да ги тормозят психически. Връзвали им очите и ги отвеждали, а после не ги застрелвали и ги връщали обратно. Така е трябвало да изживяват ужаса на смъртта. Извън другите неща гдето ги изтезавали, защото леля ми ми е казвала, че ризата му била в кръв. Майка ми ме е завела само веднъж, когато съм се родила на няколко месеца - бебенце. Той ме държал на ръце, а майка ми се навела нещо и аз съм го сграбчила за ухото. Баща ми не е могъл повече да издържи и й казал да си отива и да не идва повече, защото може би не е могъл да издържи на ситуацията. През нощта, когато са убили баща ми, майка ми си е била вкъщи с брат ми и мене. Майка ми се е събудила от вика на тъмничаря, когото чула в съня си да вика: „Емил Стратев прибери си вещите и излез!" След това брат ми се е събудил извикал и тя светнала нощната лампичка. Това нещо тя ми е разказвала много пъти, че е чула гласа, който е извикал баща ми. Това ми е правило много силно впечатление, защото има характер на тия случки, които често пъти са описвани в сп. „Житно зърно" и другаде, но точно така го е преживяла. И тъй брат ми като се събудил започнал да говори: „Майко, виждам, ето виж, двама души се люлеят на въжето!" Двама души е видял той и всъщност двама души са били убити. Брат ми в просъница е извикал. И наистина единият е бил помилван. И още нещо е казал брат ми: „Майко, една лампичка загасна, аз ти казвам, една лампичка загасна!" И в това време нощната лампа наистина изгаснала и майка ми я обхванал ужас. Тя станала и ни е оставила. Или може би леля ми Кина е била там и рано, рано отишла на Изгрева. А там като пристигнала, в това време вестниците са пристигнали и брат Боев прочел новината, че баща ми е обесен. Верка Куртева впоследствие ми разказваше, че видяла когато отишла към салона (като видение), че баща ми, както винаги много елегантен, облечен с шлифер стоял пред салона и гледал нагоре към стаята на Учителя. Тя го видяла за момент и след това той изчезнал. И тя казваше, значи той е дошъл да се обади на Учителя. Това е станало сутринта след като баща ми е бил обесен. Когато брат Боев съобщил на Учителя за случилото се с баща ми, Учителят казал: „Времето е благоприятно! " И по-късно: „По-добре е него да обесят, отколкото той да беси! " Тези две неща е казал и още: „Назряла карма, по-добре да се изпълни! " И тъй всички близки, които са имали връзка с него са предчувствували това, което ще стане с баща ми по някакъв начин. Приятели са придружавали майка ми, разбира се, но всичко това, което тя е преживяла е подействувало толкова силно, щото е разсипало здравето й. Много болезнено го е преживяла. Интересно е, че от няколко места е имало предчувствие за това, което е станало с баща ми. Гита: И така на 11.IV.1942 г. публикуваха във в-к „Зора": „Нощес, в 0 часа бяха екзекутирани предателите на родината Емил Стратев, редактор на в-к „Сеяч" и Георги Вълков, редактор на в-к „Пладне". Аз чух, когато предадоха това съобщение по радиото и казах на Учителя за него. Тогава Учителят нищо не каза, но друг път, когато ставало дума за Емил пред други приятели Учителят казал: „Ако не беше обесен, той щеше да беси!" След обесването на Емил ние отидохме известно време в Лясковец при родителите на Емил, но след това отидохме на село при моите родители. Докато бяхме в Лясковец, брат Христо Цонзоров ми даваше беседи да чета. Кина: През 1942 г. аз карах самарянски курсове, за да ида на фронта да помагам, но когато обесиха Емил, тогава ми стана нещо на ръката и когато по-късно се представих казаха, че не вземат вече милосърдни сестри за фронта. И така останах. Емил казваше в тетрадката си, че леля ви Кина и моите приятели няма да ви оставят и наистина, понеже аз не съм имала деца почувствувах Йоанна и Георги, пък и Божидарчо като мои деца. На 10.V.1943 г, Гита дошла отново в София, защото на село останал военен гарнизон, а семейството им се считало неблагонадеждно. Голямата ми сестра Здравка била женена за известен комунист, който бил лежал в затвора в Сливен. Една вечер дошъл на село Славчо Трънски. Те били заподозрени в участие с него, сестра ми Здравка била интернирана в едно близко село, а Гита отишла в Севлиево, където седяла два месеца.

6. НАЗРЯЛАТА КАРМА Йоанна: Може би за много хора случая с баща ми да не е толкова интересен, но тук е важен контакта с Учителя и светлината, която Учителят хвърля върху неговият случай. Баща ми е бил изключително интелигентен и изключително надарена личност, това са ми го казвали много хора. Бил е всестранно образован, ерудиран, музикален. Свирел на мандолина и пеел, имал разкошен глас, бил говорител в радиото. С много неща се е занимавал. Накрая, когато са го прибрали германците е бил преводач в авиацията, но се е занимавал с още много други неща. Бил е земеделец и последовател на Ал. Стамболийски, писал е книга за него, която след неговата смърт са дошли негови приятели и са взели много документи от земеделския съюз от онова време. Дошли са и са взели от майка ми всичко. В него момент тя не се е интересувала какво са взели. Той се е познавал с идеите на Учителя, не зная точно кога се е запознал, но е бил голям приятел на Георги Радев и Верка Куртева, която е била приятелка на Георги Радев. Тя ми е разказвала за баща ми и други неща, че го е виждала. Той е идвал на Изгрева, познавал Учителя и Учението Му, но впечатлението на майка ми е, че той с цялото си уважение е идвал, свалял шапка, слушал и беседи и си отивал. Повече го е занимавала политиката. Там го е влечело сърцето му и тези негови амбиции в момента. Разбира се, ние не можем да вникнем в душата на човека, но по време на войната той решил да отиде на този конгрес в Лондон - есперантски конгрес. Имахме вестници от онова време, но не зная дали има от тях нещо запазено - баща ми облечен в национален костюм като представител на конгреса. Учителят го е повикал чрез Георги Радев. Не зная точно как, дали устно или с писмо, не мога да гарантирам как, за да сме точни, но Той го е повикал преди да тръгне за конгреса и му казал да дойде на Рила, че там има много чужденци, като казал, че брата знае много езици и може да превежда. Може би ако баща ми беше оценил величието на Учителя и преценил кое е по-важно, възможно е неговата карма да беше смекчена. Така си мисля аз, това е мое мнение, факта, че Учителят протяга ръка, ако той беше отишъл на Рила, може би неговото съзнание щеше да се промени, за да може да осъзнае своята грешка и за да не плаща така катастрофално. Но той като той не е могъл да оцени това нещо, следващият вариант е бил тази карма да бъде изпълнена. След като е ходил в Лондон, те са се усъмнили в него, че той е английски шпионин. Война е било и тъй като те, земеделците са били подозрителни, баща ми, Иван Вълков и Георги Вълкова са били прибрани и осъдени и тримата на смърт. Но имало закон, според който двама братя не могат едновременно да бъдат осъдени на смърт. Така че единият от братята остава на доживотен затвор, а баща ми и Георги Вълков биват убити. Но има за мене едно много важно нещо, че в затвора у баща ми започва едно осъзнаване. Той премисля целия си живот, започва да осъзнава начина, по който той се отнася към майка ми, това, че търси помощ от Учителя и по други фактори аз разбирам, че у него е станало едно голямо осъзнаване и преоценка на живота и на всички ценности и тогава той търси помощ от Учителя, праща майка ми при Учителя, но последния отговаря уклончиво, така че майка ми не може да Го разбере. И когато майка ми се връща при баща ми, той пита, какво казва Учителя? Явно въпроса за него е на живот и смърт. Майка ми не може да каже и баща ми се сърди и просто става недоразумение помежду им, защото Учителят отговаря по начин, по който трябва, но баща ми е бил оставен сам на себе си. За неговото заминаване (обесване) майка казва, че е чула по радиото. Мисля че не е точно така, но това са подробности. Обаче, това, което е най-важно е следното: Това ми го е казвала Верка Куртева, мисля, че брат Боев е отишъл при Учителя, дори майка ми е била тогава на беседа и не знае много точно всичко. Брат Боев казал на Учителя: „Учителю, през нощта са ги убили! " Макар че е имало възможност да бъдат помилвани, те не са били шпиони, цар Борис ги е покровителствувал, но това е кармата, да бъде убит за нещо, за което не е виновен. Учителят отговорил: „Времето е хубаво! ", т. е. времето за заминаване е благоприятно и след това е допълнил: „Много назряла карма, по-добре да се изпълни". Зная още един цитат, понеже брат Боев и други са се разговаряли по тоя въпрос. Нали оставя жена вдовица с две малки невръстни деца и то по времето на Учителя в 1942 г. Като казали, че те са обесени двамата, тогава Учителят казал: „По-добре те да бъдат обесени отколкото той да беси". Значи, това е казал, че е много назряла кармата и е по-добре да се изпълни, че по-добре е него да обесят, отколкото той след това да беси и е казал, че времето е благоприятно, т. е. да поемат своя път. Майка ми през това време е преживяла много голям шок. Тя тука не го е казала, но в продължение на една година тя е била в една мъгла, психически шок е преживяла. Добре, че съм имала роднини, които фактически са ме поели. Аз всъщност съм най-пострадавшата, родена в това мътно време. Майка ми е била известно време при родителите на баща ми, но повечето време е била при майка си на село, а баба ми Миланка, която ни е поела е селянка със здрав усет за живота. Там майка ми се е стабилизирала. Ние сме били на село по време на войната и там баба ми е нареждала на майка ми: „Хайде направи това, хайде сготви и т. н." Майка ми не е била на себе си, не е можела да върши нищо, като в мъгла, в полусънно състояние е била цяла година. Тя имала чувството, че кръв капе от сърцето й. Много трудно се е оправила. Впоследствие, когато тя отишла на Изгрева при Учителя и е била с брат ми по някое време и брат ми си играел, тя отишла при Учителя и Му казала: „Много ми е мъчно, Учителю, аз толкова много го обичах Емил и т. н.", а Учителят отговорил: „Ето го Емил!" и така посочил, а майка ми помислила, че като се обърне ще види Емил, а като се обърнала видяла, че зад нея е брат ми, който си играел. Може би, затова майка ми имаше невероятна слабост към брат ми и някак си в негово лице това чувство се трансформираше. Брат ми прилича на нея, докато аз приличам на баща си. Когато е ставало дума за живота на баща ми, тя била ходила при Учителя и казвала: „Учителю, той е много способен, знае езици, той ще превежда, ще работи за Братството", а Учителят отговорил: „Е, и горе трябват такива хора". А когато дали път на мене да се родя, баща ми бил казал категорично: „Повече деца не, иди на лекар! " Добре, но като отишла тя при лекар или акушерка заплакала и казала, че никак не иска да махне детето, така най-искрено се изказала. Тогава те й казали: „Остави на нас, ние ще уредим тоя въпрос". Така вероятно са изтъкнали някои факти, според които аборт не можело да стане и баща ми повече не отворил дума за това. Майка ми лесно ни е раждала, но и най-важното е, че тя е обичала деца. По проблема с мене аз много съм се интересувала как е било станало всичко. Гита: С преживяното при обесването на Емил и след това аз бях съсипана. Кърмата ми спря и детето пишеше гладно. Не можех да си намеря място. Чудех се какво да правя. Кина: Бащата на Емил също много тежко понесе това нещастие и много страдаше, но за Гита, която оставаше с две малки деца, от които едното едва родено беше още по-трудно. Кина: Емил имал направен хороскоп и също можел да съставя хороскопи. По хороскопа му се падало да живее до 33 години и да си замине от насилствена смърт. Гита: Бях близка със сестра Катя Манолова (по мъж Зяпкова). За нея Учителят беше казал, че от император, какъвто е била в миналото, сега е станала обикновен войник. Катя имаше брак само кратко време. Съпругът й проф. Зяпков като човек бил много почтен, обаче не са имали с Катя хармоничен брак и Учителят бил казал за тях, че бракът им ще се разтрогне по естествен начин. И наистина те не са имали развод, но са живели разделени. Проф. Зяпков беше много културен човек, изнасяше сказки, имаше дар слово и с тога беше много известен, беше ходил в много страни както и в Индия, но беше обвинен като шпионин и беше ликвидиран. Още една назряла карма.

4. В ПАРТИЯТА ИЛИ НА ИЗГРЕВА? Гита: Синът ми Георги се роди на 8.VI.1938 г. Емил се познаваше с много приятели, превеждаше беседи, ходеше на Изгрева. Всичко това беше много хубаво, но той после се отклони и влезе в партия. Това не беше хубаво, за което той плати с живота си. Емил беше по убеждение чист земеделец на Ал. Стамболийски и в тая връзка беше много запален. За неговата дейност има много материали в библиотеката „Кирил и Методий". Емил беше приятел и на попа на село, който беше земеделец, та когато синът ми Георги стана на 2 - 3 години попа ни написа свидетелство за брак. Нали трябваше да се узакони нашето дете. Аз не смеех нищо да му кажа да не би случайно той да ме остави, а причината беше друга - неговата небрежност. Не беше грижовен поначало. Йоанна: Баща ми е имал много големи политически амбиции. Като земеделец и последовател на Александър Стамболийски е писал книга за Стамболийски. Баща ми и майка ми са имали изключително голяма любов помежду си, но баща ми като политик не е имал желание да създава семейство. Той си е давал сметка, че политиката в този момент е много рискована. А той се е врял в най-големите дебри на политиката. Той е обичал майка ми безспорно, а тя е била много красива жена между другото. Не искам да се впускам в подробности, но знам най-различни неща от дядо ми и леля ми, по линия на баща ми, че той много силно се е намесил в политиката. Особено през войната, при фашистите, това е била много деликатна работа. Той си е давал сметка, че не е момент за семейство и не е желаел да се жени, не е желаел да има деца. А майка ми много е искала да има дете понеже е обичала баща ми и е избягала на село бременна като казала: „Той каквото ще да прави аз ще си родя детето". Разбира се брат ми се родил и по-късно баща ми узаконил детето. Гита: Емил ме е водил на партийни събрания. Той беше приятел на Лале Ганчев, виден земеделец, но аз нищо не разбирах от техните събрания и не ме влечеше там. Емил работеше и с Георги Вълков, с когото издаваха в-к „Пладне", а освен това Емил беше редактор на в-к „Сеяч". Когато Лили беше много зле, един ден аз бях на Изгрева с Лили до „Парахода" - бараката на стенографките. И не щеш ли видях да минава наблизо Учителят. Аз се осмелих да Му кажа, че Лили е много зле. В отговор Учителят ми каза: „Тя да се настрои слънчево и да има вяра!" Аз посегнах да целуна ръката на Учителя, а Той ми каза: „Недей, огън, огън! " Тогава видях около окото на Учителя едно синьо петно и ми направи впечатление как той си дърпаше ръката. Но аз пак я целунах. Забележка: Това е било вероятно през 1936 г., когато е бил нанесен побой на Учителя. Около окото му е имало синьо петно и едната му ръка била парализирана. Кина: Първоначално аз не бях вегетарианка, но ходех на беседи. Така една вечер бях поканена на банкет, на който ядох свински пържоли и пих вино. А на другия ден беше неделя и аз отидох на Учителя в десет часа. Направи ми силно впечатление погледа на Учителя. Той ме гледаше много мило, а аз като гузна, нали съм яла месо, гледах да застана зад някого, да скрия погледа си от Него. И тъй през време на беседата аз се криех зад стоящия пред мене. После излязохме на полянката, където правехме гимнастическите упражнения и Учителят пак ме поглеждаше, (а в момента лицето Му грееше някак и Той ми се виждаше особен - светещ) и като че искаше да ми каже, че няма, нищо че съм яла месо. Аз чувствувах, че не може да скрия нищо от Учителя. Гита: Емил работеше като преводчик в авиацията. Той беше сътрудник на някои вестници и както казах редактор на в-к „Сеяч". Ние живеехме в София на ул. „Оборище" № 95. Кина живееше при нас, а гледахме и Лили, която беше болна. През 1939 г. бяха поканили Емил на конгреса на есперантистите в Лондон като секретар на конгреса с проф. Стоян Джуджев. По същото време Учителят казал на Георги Радев от Рила да напише писмо на Емил, да не ходи на конгреса в Лондон. Но Емил не послуша съвета на Учителя, поради което после пострада като изгуби живота си. Йоанна: Баща ми е бил на есперактския конгрес в Лондон. Ние имахме вестници, на които беше сниман баща ми, може би леля ми Надя, сестрата на баща ми има нещо запазено. Баща ми в българска носия на конгреса в Лондон като представител на конгреса от есперантското дружество. Той е отишъл на есперантския конгрес, но понеже тогава политическите събития са били такива, че Англия и Германия не са били в добри отношения, там е имало други избягали земеделци, както ги наричаха „Гемето". Всичката тази обстановка е допринесла за това заподозрение, което са имали германците. Те са се усъмнили, че той е английски шпионин. А Учителят бил казал, той да не заминава. Точно това лято лично Жорж Радев не зная дали с писмо или устно, но това зная, че е наредил Учителят на Жорж да извикат баща ми като казал: „Рекох, нека братът да дойде, има много гости, много чужденци, той знае много езици, може да превежда". И вероятно, ако той не беше отишъл съмнението за шпионажа нямало да бъде такова. Това от външна гледна точка. От вътрешна гледна точка вероятно всичко е щяло да се промени. Учителят щеше да му промени съзнанието, за да се избегне тая тежка карма, нали? Така мисля аз. Гита: Дъщеря ми Йоанна се роди на 17.Х.1941 г., а на другия ден дойдоха с един джип и прибраха Емил, а след шест месеца, на 10.IV.1942 г. го обесиха на стрелбището в София.