Ани

12. ПЪРВАТА ПРОЛЕТНА ПТИЧКА Иде пролетта! Иде новият ден! Иде новият живот! Ето тия думи прозвучаха един ден през 1920 година в малкия салон, находящ се на ъгъла на улиците „Раковски" и „Граф Игнатиев", който Братството беше наело за беседите на Учителя. И тъй, слушаме беседа в новия салон на улица „Раковски". Часът е вече десет и половина преди обяд. Учителят говори и ние слушаме с внимание и разположение. В този момент вратата на салона се отваря неочаквано и вътре влиза една жена, на вид скромна и скромно облечена, на всички непозната. Тя застана на средата на салона и с ръце, свити на юмрук, се обърна с поглед към Учителя и силно възбудена започна да говори енергично: „Докога ще заблуждаваш тия хора? Докога ще ги отклоняваш от пътя им? Докога ще объркваш умовете им?" Повече тя нищо не можа да каже. Възбудата и беше голяма. Тя спря да говори, като че очакваше да получи нещо. Какво очакваше по нейному, не зная, но наистина получи нещо, което може би най-малко очакваше. Тя чу гласа на Истината. Тя видя, може би непонятно за нея, живата въплътена Истина, образец на живота. Какво беше нашето настроение след думите на неканената и непозната гостенка? За всички не мога да говоря, само за ония от нас, които по-добре познавам. Те се настроиха, но не се проявиха. По настроение те приличаха на предания ученик на Христа, който отряза ухото на един от слугите на първосвещеника. Всеки беше готов да се прояви по своему, но като погледнаха към Учителя, се въздържаха. Учителят с тих, спокоен и кротък глас се обърна към новодошлата и заговори: „Права си, сестра, аз съм виновен. Моята вина седи в това, че аз съм първата прелетна пойна птичка, дошла да оповести на хората, на цялото човечество, че иде вече пролетта. Иде новият ден! Иде новият живот! След мене ще дойдат безброй прелетни пойни птички, ще дойдат хиляди и милиони, и те ще огласяват въздуха със същата песен: Иде вече пролетта! Иде новият ден! Иде новият живот! Идат светли дни! Тази песен ще се пее по всички краища на света." Учителят престана да й говори и с погледа си като че искаше да й каже: Сега си свободна, ако искаш, можеш да си отидеш. Тя, успокоена на вид, не каза нито дума, леко се поклони и бавно се отдалечаваше с лице към нас и с гръб към вратата, която тихо се отвори и затвори след нея. Без никакви коментарии и никакви разговори от наша страна, Учителят, пак тих и спокоен, както по-рано, продължи беседата. Сега, обични братя и сестри, аз използувам случая да ви поздравя с настъпилата вече пролет, 22 март, като първи ден на очакваната с радост и с нетърпение пролет, като първи ден на Новата духовна година, като ден от вечната пролет, като един от дните на вечното благоденствие, за което Учителят говори. Хубав беше и месец февруари, хубави са всички дни пред нас и след нас, защото всеки изминат и всеки настъпващ ден носи нещо ново за човека. Всички дни ни поднасят нещо скрито, но велико. Те ни откриват по един или няколко реда, или най-много по един лист от книгата на живота, в която се крие някакъв ценен урок. Каква по-велика книга можем да търсим от книгата на разумната природа, от необятния космос? Днес множество учени посвещават целия си живот да изучават тази книга, да проникнат в гънките й, да намерят там онази светлина, която посочва пътя на малки и големи. Днес държавите изразходват милиони и милиони средства, създават ракети, кораби, спътници, които отправят към необятната вселена, към космоса, да разберат неговите тайни, да стане познат за нас свят. Та когато бе създаден човека, не му ли се даде право да изучава необятния свят около себе си? Нищо не е скрито от човека, но от него се иска усилие, труд и работа. Ето пролетта, която очакваме. Колкото и да е кратка, тя ни говори за вечната пролет, дето слънцето вечно свети за човешкия ум и осветява пътя му към света на Истината; дето слънцето вечно грее и стопява онзи мраз от човешкото сърце, който пречи на неговото добро разположение към всичко живо на земята, към творенията на Великия разум. Това слънце вечно свети и грее, за да укрепява човешката воля към постоянен труд и работа. Нека човешките ръце не отслабват, но да укрепват заедно с неговата воля да твори и създава, да учи и прилага. Позволявам си да Ви поздравя за пролетта с думите на Учителя: ИДЕ ПРОЛЕТТА! - ИДЕ ВЕЧНАТА ПРОЛЕТ - носителка на вечното благоденствие. ИДЕ НОВИЯТ ДЕН - идат новите условия на живота за работа и учение. ИДЕ НОВИЯТ ЖИВОТ - който ще преобрази човека, да стане нов човек. И земята ще се преустрои, да стане нова земя и ново небе. ИДАТ СВЕТЛИ ДНИ! - Когато истината и светлината ще господствуват в света; когато доброто ще тържествува над злото; когато любовта и приятелството ще бъдат разменна монета между хората. Казано е във великата книга на живота: Иде пролетта на земята, когато земята ще се изпълни със знание за Великото, Красивото, за Разумността, за Великото начало в живота. Казано е още, че ако хората престанат да говорят и проповядват за това велико знание, камъните ще проговорят, но това знание ще се оповести на света. Учителят е изказал тази истина с думите: Хиляди и милиони пойни птички ще дойдат, безброй птички ще прелетят от знайни и незнайни светове, и ще огласят цялата вселена с новата песен на Великата Любов, на вечната пролет. Жената, именно, влезе в храма на Словото, на Истината със свити юмруци, със скритото от нея желание да чуе Истината. Тя чу гласа на Истината, разтвори юмруците си, поклони се и излезе. Тя отиде в света да търси и там истината, та един ден, като носителка на любовта, да изтрие всяка сълза от очите на страдащите с плащеницата на Истината, чието име малцина знаят и познават. Бъдете здрави и бодри, обични братя и сестри! Жив свидетел на горния образцов пример: Паша Теодорова София, март 1966 г.

10. ВИДЕЛИНАТА СВЕТИ Размишление по случай 102 години от раждането на нашия обичен Учител, а също така и неговия имен ден Кой и какъв облак може да закрие диска на слънцето и да помрачи неговата светлина? Виделината свети в тъмнината и тъмнината я не обзе. Кой обикновен, простосмъртен човек може да спре светкавицата и гръмотевицата на небето? Кой може да спре бурите, ураганите и циклоните по земята? - Само безсмъртният, който знае законите на небето и на земята, който владее тези закони и ги прилага. Само той може да направи това. Кой може да спре земетръсите и да победи природата? - Който е създал природата, само той може да я победи. Човек може да побеждава само онова, на което той е господар, което той сам е създал. Докато човек не стане господар на себе си, на своето животинско и човешко естество, той не може да бъде господар и владетел на това, което е над него. Великият, Който е създал вселената и цялата природа, само Той може да бъде неин господар и да побеждава. Дойде Учителят на земята и донесе яркосветещия факел на Истината и свободата, за да освободи човечеството от всякакви заблуди, от всички ограничения, да го освободи от лъжата и греха, да направи човека свободен, да стане истински човек. Този факел и до днес свети в тъмнината и тъмнината не го помрачи. Роди се Учителят на земята и донесе свещения огън на Любовта. Гори този огън и до днес, и стопява ледовете и стопля човешките сърца, да могат лесно да се справят с мъчнотии и противоречия, да могат правилно да си решават задачите в своя живот. Без свещения огън всичко се сковава, дейността на човека се смразява и той подава ръце наляво и надясно, дано се смили някой над него, да му помогне по някакъв начин. Защо се луташ, човече? Любовта е пред тебе. Отвори сърцето си за нея, и тя ще ти помогне. Роди се Учителят на земята и донесе онази мярка, която хората наричат Правда. Откак свят светува, все за нея се говори, все нея търсят. Тя е в ръцете им, но те не знаят, как да работят с нея. Когато е близо до тях, те я удължават, дано ги не засегне; когато е далеч от тях, те я скъсяват, не ги боли за другите, че тях може да ги засегне. Една е мярката на Правдата, тя не се нито удължава, нито скъсява. Един е законът на Правдата. Дойде Учителят на земята и донесе Мъдростта - ограда на човека. Не руши тази ограда, не я разваля, да не влезат отвън стихии и ветрове, да съборят твоята къщичка. Човече, достатъчно ти е това знание, което достига до тази ограда, не излизай вън от нея. Отвън не те очаква по-голямо благо. Знанието и мъдростта, с които днес разполагаш, в тях е твоето спасение. Роди се Учителят на земята и донесе Добродетелта - основа на живота. Закрепи се здраво за тази основа, утвърди нозете си, та когато и колкото да се тресе тази основа, ти да не изгубиш своето равновесие. Докато се държиш за добродетелта, никаква външна сила не може да те събори и унищожи. Добродетелта е опитният кормчия, в чиито ръце твоята лодка няма да загине. И виделината свети в тъмнината и тъмнината я не обзе. Писано на 14 юни, София.

9. СЛОВО ЗА УЧИТЕЛЯ 27 декември 1961 г. Ето ни пак пред датата 27 декември, от която днес ни делят 17 години: 1944 -1961 година. Тази дата не е тъжна, но е дълбока, не е само дълбока, но велика. Тя не е тъжна, защото ние не се намираме пред нещо безвъзвратно загубено. Не, Учителят е жив, живее и вечно ще живее и работи за великото дело Божие, чиито основи Бог сам е положил преди хиляди години, преди незнайно за нас начало. Изграждането на това дело Той е оставил в ръцете на Великия Учител и неговите помощници, та един ден в този грандиозен Божествен храм да се приютят всички онези, които жадуват за Словото Божие, които търсят Истината, които живеят в любовта. Тази дата е дълбока, защото тя откри на човека онази бездна на човешката душа, дето е складирано цялото съкровище, дето се крие истинското богатство на живота. Тази дата е велика, защото повдигна човешкото съзнание на онази висота на живота, дето светлината никога не се помрачава, дето мъчнотиите и противоречията се топят, както снегът и ледът - на пролетното слънце, дето страданията са истинска привилегия за човека. Преди няколко хиляди години Мойсей възлезе на Синай, за да приеме скрижалите с написаните 10-те Божи заповеди и ги свали на земята да се учат от тях хората как да живеят и работят. И в наше време - сегашния век - небето се отвори и оттам слезе Учителят, носейки в ръцете си образеца на новата школа, школата на Бялото Братство, да научи хората да живеят по нов начин, да се изработи истинския човек и всеки смело да каже: „Човек за човека е брат." Тогава потече Божието Слово изобилно и щедро, както текат планинските потоци при бурен и проливен дъжд. И стичат се хора да чуят това Слово; да го възприемат всеки според възможностите си и да го обработи - да станат те едно с Него, да го превърнат в нова плът и кръв в себе си, т.е. да се новородят. Това е периодът на приемане и обработване на Словото. Той продължи до деня 27 декември, сряда, 6 часа сутринта. И наистина, два-три дни преди заминаването на Учителя дойде на Изгрева едно външно лице с желание да се срещне с Учителя и да се посъветва с него за някои работи. Учителят не го прие и чрез една сестра отговори: „Кажете му, че концертът се свърши, всички билети са продадени, завесата се спусна." Обаче, не е било време и няма да бъде, когато Бог не е говорил и когато Словото Му да не се е чувало и да не се чува. Още следния момент, след 6 часа, завесата отново се повдигна и необятният небосклон се откри. Животворното слънце пак изгря, за да възрастне семето, посято от Великия Учител. То цъфна, завърза плод и плодът започна да зрее. Учителят възлезе нагоре към своята обител, а изпитната комисия слезе на земята да произведе голямата матура на цялото човечество - и за ония, които съзнателно са учили и за ония, които не съзнават своето положение като ученици на живота. И застана комисията със своите членове - Любовта, Мъдростта, Истината, Правдата и Добродетелта - строга, справедлива и любяща, да изпитва убеждението, веруюто и делата на хората; да изпитва техния ум, сърце и воля, всеки да получава заслуженото, всеки да плати дълговете си, или да получи възнаграждението си. Това нарича Учителят „Ликвидация на века", това наричаме ние съдба, изпитания, страдания. Дошло е време за приложение - каквото си научил, възприел и разбрал да го приложиш. Лесно се понася всичко, понеже Учителят бе на земята с нас. Той, нашият обичен Учител изпълни земята със знание за Господа, освети я и си замина. За нас остава само едно: да сме доволни от всичко, за да Му благодарим и да изпълним Неговия завет.

6. ВИДЯХМЕ ГО НИЕ Видяхме го ние в трите свята - и в трите свята един и същ. Видяхме го висок планински връх, „гигант" наречен. Опрял се здраво в канарата на Живия Господ. Видяхме го огрян винаги от ранните лъчи на светлината. С дреха чиста, снежнобяла - без никакво петно отвътре и отвън. Видяхме как бури и урагани, ветрове и световни стихии нападаха го безмилостно отвред, дано гръбнака му огънат, дано стъпките му отклонят, дано основите му изцяло разрушат. Но усилията им излязоха безплодни. Остана той изправен, мъжествен и безстрашен; стъпката му твърда, крепка, с посока напред и все напред. И калта световна го не засегна. Погледът му сочеше нагоре към светлия простор, към истината и свободата. А образът му - все тъй чист, светъл, вдъхновен. Видяхме го ние - извор неизчерпаем, пълноводен, бърз, с вода чиста кристална, носеща сила и живот. Видяхме как се стичаха към него същества, малки и големи, от всякакъв род и вид: от мравката до слона, от хиената до незлобливия гълъб, от детето до прегърбения старец. И всеки тича по-скоро да утоли жаждата си, да накваси пресъхналото гърло. За всички тях е казано: „И пиха, и наситиха се." Но и тук злосторник не закъсня да излее яростта си върху великия извор: с камъни, големи и малки, се опита да запуши притоците на неговата вода. Но чудо: Води се вдигнаха в струи високо към небесата и други се разливат надлъж и нашир да поят ниви, поля и градини - да се радва и весели целия свят. Един закъснял пътник достигна най-после до извора, наведе се, пи от животворната вода, вслуша се дълбоко в клокоченето му и тихо промълви: Чух пулса на живота. Чух пулса - плътен, дълбок, като вълните на големия океан, в който всички поточета, реки и морета се втичат. Горко на тебе, малки човече, ако се осмелиш малко поточе да запушиш или малко клонче от дървото на живота да откъснеш. Чух пулса спокоен, равномерен, като стрелката на Божието, която сочи пътя на всички живи същества. Горко на тебе, малки човече, ако съзнателно стъпчеш малката мравка, скъпо ще платиш. Горко на тебе, малки човече, ако посегнеш на живота на твоя брат, завинаги ще нарушиш хармонията на твоя живот. Чух пулса - в него чух и своя малък пулс, в него чух пулса на всяко дихание, от най-малкото до най-голямото. Чух пулса - пулсът на Всемира, който всякога ще чувствувам. Чий бе този пулс? - Пулсът на Големия брат на човечеството, пулсът на Космическия човек, пулсът на Великия Учител. Видяхме го ние в Божествения свят - светящият човек, Сеятелят на Великото Слово Божие, Сеятелят на безсмъртното семе, свободно от плевели, които задушават, и от червеи, които всичко пояждат. Дойде той на земята и ни въведе в път чист, светъл, възвишен, в пътя на ученика, в пътя на любовта, светлината, мира и радостта. Видяхме ние Любовта в нейната пълнота, красота и чистота. Познахме Истината, онази Истина, която разкъсва и най-дебелата завеса на тъмнината, за да ни покаже живот без противоречия и ограничения. Разбрахме мира като вътрешна и външна проява на човека. Няма външен мир без вътрешен; само така човек се домогва до дълбоко вътрешно спокойствие, до детско безгрижие. Свързахме се с радостта, като условие за растене. Без радостта нито пъпката става цвят, нито цветът може да завърже плод. Видяхме Учителя в трите свята - и в трите свята все Един и същ. 27 декември 1958 г., Изгрев Замислено по случай 14 години от заминаването на Учителя, но не изнесено, поради особените условия, в които се намира Братството.

5. СЛОВО ЗА УЧИТЕЛЯ 27.12.1956 г. Драги братя и сестри, драги гости, От деня, когато обичния ни Учител на пусна земята, изминаха 12 интензивни години, дванадесет зодиака. Въпреки това, Словото на Учителя не престава да звучи, защото това Слово се проектира върху екрана на живота, отдето ехото на самия живот поема Словото, отнася го до най-отдалеченото човешко ухо, до най-усамотения човек в света и тихо му нашепва: „Има музика в живота!" Затова човешката душа непрестанно пее своята възторжена песен за мир и любов, за знание и светлина, за истина и свобода. Учителят донесе на човечеството ключа на Великото Слово Божие и с този ключ отвори богатата съкровищница, от която дава всекиму според стремежа, желанията и нуждата. Учителят донесе на човечеството музиката на новия живот. Той прокара път за Словото и за музиката в човешката душа, с което даде условия за пробуждане на човешкото съзнание, за разцъфтяване на човешката душа. Словото на Учителя е музика, а музиката на Учителя - Слово. Неговото Слово и музика се взаимно преплитат и то така хармонично, че образуват еднородна, жива, безкрайна нишка, по която тече животът в своята сила и мощ, в своята чистота, истина, красота. И наистина, едва ли ще срещнем човек на земята, който да е говорил толкова много за музиката, който да е пял и свирил толкова много, както Учителят. Цялото пространство, атмосферата на земята, е изпълнено с вибрациите на Словото, с трептението на музиката. Трябва ли тогава да се питаме защо светът днес свири и пее толкова много? Трябва ли да търсим виновника за това? Учителят започна своето Велико дело с прелюдия към Словото. Това са онези многобройни писма от него, писани саморъчно до приятели и познати, до слушатели и последователи, както и до учениците му. В тези писма се прокарват четирите основни положения, съществените принципи в Словото му. Те са следните: Един закон, законът на Любовта; един морал - моралът на Мъдростта: една истина - носителка на Свободата; един идеал, високият Идеал, за който Учителят казва: „Природата обича само ония, които имат висок идеал. Тя ги нарича свои деца и по име ги зове." Тези основни положения са четирите струни на Учителевата цигулка, с която той се роди, с която работи, на която свири и пя, и която остави наследство на цялото човечество. Ето няколко мисли от едно писмо до Негов ученик: „Постави в живота си Любовта за върховна, чиста, безкористна наслада, Мъдростта за ограда, Истината за светило, Правдата за мерило, Добродетелта за основа и ще ти бъде всякога добре." Когато интересът, стремежът и жаждата на хората за духовното около Учителя растеше, Словото на Учителя се изявяваше във форма на беседи - неделни беседи. Всяка беседа представя симфония на живота, изнесена в специална гама, на специален ключ. Тук Учителят - Сеятел с Божествена крина в ръце, щедро пръскаше семето на Словото - златните житни зрънца - по всички краища на Божествената нива. Чудна бе тази крина! Отдолу се черпеше, отгоре се пълнеше и никога празна не оставаше. Тези беседи, симфония на живота, красиво се пъстреха от живи случки, примери, малки разкази из живота, които могат да се нарекат словесни етюди или образци за прилагане на Словото. Ето един от тези етюди, предаден с мои думи: Надниквам в скромния кабинет на един голям учен. Голяма писалищна маса, голям шкаф - библиотека, пълна с книги и два, три стола. На един стол пред масата седи самият учен - човек с озарено, одухотворено лице, с поглед съсредоточен, отправен в далечината. Той седи, дълбоко замислен, рови се в паметта си, иска да си спомни нещо. Става, преглежда няколко книги и погледът му се спира на едно от листенцата, на което е написано заглавието на книгата му, дългогодишния му труд, готов вече за печат: „Разрешени спорни въпроси из живота и науката." Поглежда листчето и тихо се запитва: „Къде ли остана ръкописът ми? На никого не съм го давал, лош крак в кабинета ми не е влизал, къде ли ще е той?" В този момент на вратата се почуква. Влиза вестникарче и подава вестник на учения. Той взима вестника, бързо го отваря и поглежда към научния отдел. Чете съобщения за нови открития из областта на науката и към края на колоната следват излезли нови книги от печат. Окото му спира върху заглавието: „Разрешени спорни въпроси из живота и науката." Автор - името на един негов студент. Крайно изненадан, но с лице пак така спокойно, одухотворено, той тихо прошепна: „Нищо, нищо от това, поне истината излезе на бял свят." Казвам си: Ето човекът, който обича истината, живее и работи за нея. Надникнах пак в кабинета. Сега той ми се видя по-голям, по-светъл, а ученият - още по-вдъхновен, по-лъчезарен, със замисъл за нова работа, за нов труд. Когато стремежът, интересът на учениците към духовна наука, към високо духовно знание порасна, Учителят изяви Словото в още една форма лекции - окултни лекции. В тях той изнася много методи и правила, закони и принципи за работа на ученика, на човека върху себе си - истински човек да стане. В тия лекции Учителят - Строител безболезнено събаряше старите разколебани, разклатени основи на старото здание и на мястото им поставяше здрави, солидни, положителни основи на новата сграда, на новата култура. На мястото на изгнилите греди, на изпочупените тухли и керемиди, той постави нови - огнеупорни греди, тухли, керемиди, минали през огъня на житейската пещ. Така Словото, излязло от тясната малка стаичка на бялата къщичка на улица „Опълченска", дойде до големия салон на Изгрев, отдето стигна до високите върхове на Витоша и Рила. Тук покрай множеството беседи, утринни слова, лекции, Учителят изнесе безброй мисли, теми за размишление, дето той като голям музикант, даде възможност чрез вариации на мисълта да се дойде до ядрото, съдържанието и смисъла на тия теми. Ще кажа няколко от тия теми за размишление: Мисли върху трите извора на живота, които никога не се размътват; Живот без страдание, мисъл без съмнение, свобода без ограничение. Учителят донесе много блага и благословения на цялото човечество, но какво остави? - На този въпрос ще отговоря на българския народ. Той знае с какви блага и богатства го е надарила майката - земя. Обаче българският народ не знае, а трябва да знае с какви духовни блага и богатства го е надарила Божествената майка - Любовта. Учителят донесе ключа на Великото Слово Божие и с този ключ отвори богатата съкровищница, онази необятна неизчерпаема духовна мина и я остави отворена, да се ползува от нейните блага цялото човечество, целият свят. От ръцете на тази мина се точат безброй нишки, които като подземни и надземни жили опасват сушата на цялата земя. По тия пътища идват и ще идват хора със силна воля, със силен стремеж към духовното, направо да черпят от това богатство, от ръцете, които щедро дават. От сърцето на тази мина извират неизчерпаеми енергии, които се носят по водните сили на реки, морета и океани, в целия свят. По тия пътища идат и ще дойдат хора с благородни сърца и отворени души да черпят направо от извора на това сърце. Идат и ще дойдат ония хора, които искат да чуят пулса на всемира. От главата на тази мина се пръскат лъчи на светлина, които проникват цялото пространство. По този път, като по въздушни антени идат и ще дойдат хора със светъл ум и творчески дух да се свържат направо с главата на това голямо богатство - с извора на Великото Слово Божие, за което е казано: „Глава на Твоето Слово е Истината." Тук е мястото да изнеса онези пророчески думи, които Учителят е казал за това ценно богатство: „България ще бъде духовен кредитор, духовен разсадник за целия свят." Питам тогава: Не трябва ли да пазим това богатство като зеницата на очите си?

4. СЛОВО ЗА УЧИТЕЛЯ 27.12.1955 година Драги братя и сестри, драги гости, Изминаха се 11 години от деня 27 декември 1944 година. Ние и до днес продължаваме да говорим за Учителя все така възторжено и с ентусиазъм, както сме говорили в миналото. Ще продължаваме да говорим с още по-голямо въодушевление и ентусиазъм, защото само бъдещето може да говори за Учителя. Бъдещето е неговото време. Образът на Учителя не потъна в дълбочината, нито се скри някъде в далечината, но изгря като мощно, ярко слънце на неговия собствен хоризонт, както и на хоризонта на всички ония човешки съзнания, които търсят истината и свободата. Ние се радваме, като виждаме как всеки ден и час делото на Учителя зрее и узрява, а образът му става все по-светъл, по-мощен, по-велик. Неговият образ свети като фар в мрачната нощ на човешкото съзнание и като слънце в деня на пробуждащите се човешки души. Ние виждаме Учителя облечен отвътре и отвън с одеждата на живото Слово, познаваме го като въплътено Слово Божие и такъв го приемаме. Той постави Словото Божие на висок пиедестал, оттам да свети и ориентира всички ония, които са объркали своя път, както и ония, които търсят истината, свободата, мъдростта и знанието, любовта и истинския живот. Той предаде Словото с езика на Любовта и то на висока, чиста, съвършена гама. Ония, които познават Учителя и го разбират, свободно и справедливо могат да кажат за него: Ето човекът! Ето космичния човек! Какво донесе на човечеството Учителят? - Най-голямото богатство на света, най-големият дар за човешката душа - живия хляб, слязъл от небето - Словото Божие. Какво представя Словото Божие? - Всичко, каквото човешката душа желае, всичко, каквото човешката душа търси. Ако търси наука, знание, светлина, ще ги намери там; ако търси сила и живот, и това ще намери; ако търси истина, свобода и простор, и това ще намери; ако търси методи и правила, и закони за добър живот, и за правилно развитие, и това ще намери там. След като Словото Божие даде всичко на човека, най-после ще го изпита. То е пробният камък, който днес изпитва цялото човечество. То подлага на изпит всички мъже, жени, деца, учители и ученици, управляващи и управляеми, всички са на изпит. Всички са пред голямата последна матура - казва Учителят. Отде знаем това? - От хилядите беседи, които имаме печатани и още от хилядите, които предстоят да се печатат. Ние виждаме Учителя в различни форми, в различни положения. Слушаме го като голям, велик оратор от своята малка, скромна катедра да развива Словото Божие в многобройни беседи цели 50 години. Те представят една дълга реч, толкова дълга, колкото е животът и безкрайна като вечността. Къде е говорено Словото? - В този салон, в онзи салон, на планината, в гората, в долината, при езерата, по върховете - навсякъде е говорено, все това дълго, необятно, безкрайно Слово. Ние виждаме Учителя на катедрата да развива своите научни максими, теории, закони и стройни системи, които могат да се прилагат и дадат добри резултати в практическия живот на човека. Виждаме го пак с голямото изкуство на велик маг, слязъл от висините на живота да разредява сгъстените формули, научните истини. Така той продължи великото дело на Христа с голямо майсторство. Когато дойде до някой стих, труден за разбиране, той го разредява с изкуството на голям алхимик; не във вода, спирт или етер, нито в киселини и основи, но го разтваря в еликсира на живота - течност, която нито се изпарява, нито се разлага, нито гние и го предлага на човечеството като материал и условие за развитие и работа. Ние го виждаме като голям трансформатор в заводите на живота, разумна природа, да трансформира човешките състояния, да трансформира енергиите на целокупния живот. Виждаме го като лекар - хирург да оперира без нож: всички операции са успешни, без да засяга живо месо. Виждаме го като велик учен да изнася големи знания, истини, опитани от вековете. Няма изключения в истините, които Учителят изнася. Седи Учителят на своята катедра, отваря Евангелието, прелиства го, а ние си мислим, на кой ли стих ще попадне, какво ли ново ще каже. Чуваме да говори върху притчата за фарисея и митаря. Чете притчата, която всички знаят. - Какво ли особено ще каже? Фарисеят си е фарисей, митарят си е митар. От тези десетина реда на притчата се развива цяла величествена беседа. Тук Учителят майсторски рисува два образа, два колоса. Единият, застанал на върха на своето съзнание, проникнат от гордост и тщеславие, отправя своята молитва към Бога. Другият, застанал в долината на живота - митарят - със смирение и разкаяние, и той отправя своята молитва. Виждаме и двамата не само къде са застанали в храма, но слушаме как Учителят с майсторство на голям кабалист представи тези два образа в числа - изнася ги от френологическо и от физиогномическо гледище. От тази притча за нас остават два живи образа - граници, между които се движи човешката личност като фарисей и митар. Едва свършил това, има друга беседа, в която се разкрива идеята за ближния в лицето на добрия самарянин. Докато слушаме с човешко разбиране, кой е наш ближен според родовата, кръвната връзка, ние чуваме прекрасната мисъл за истинския ближен. Ближен е всеки, в когото бие пулс. Откъде е той, кой е, какъв е, не е важно. Щом пулсира, щом бие в него космичният пулс на Вселената, който дирижира цялата природа, той е нашият ближен, така разбираме истината. В друга беседа се говори за блаженствата. Например, казано е: Блажени са кротките и смирените, защото те ще наследят земята. Казваме: Да съм кротък, значи да съм овца. Да съм смирен, значи да стана мост, всеки да минава по моя гръб. Нито едното, нито другото искам да бъда. Но слушаме Учителя като говори и се превръщаме в слух и мисъл. Чуваме: „Кротък е онзи, който е организирал всички сили в себе си, който е впрегнал всички енергии и е станал господар на своето низше естество, на своето низше начало." А за смирения, Учителят казва: „Смирен е онзи, който е изработил такъв морален устрой, такъв здрав гръбнак, че никаква земна сила не може да го огъне, нито да го пречупи." Пътуваме заедно с Учителевата мисъл и пред нас се нижат безброй въпроси от различен характер - притчи, разни стихове от Евангелието. Развиват се разни формули, с които най- вещият математик работи. Виждаме Учителя като голям алхимик в новейшата химия, в метахимията, в психохимията, в живата химия - да прави различни опити, да превръща елементите един в друг, да съединява прости елементи в сложни съединения, като например от живите елементи: Вяра, Надежда и Любов образува едно съединение; от Любов, Мъдрост, Истина образува друго съединение; от Правда и Добродетел - трето съединение. Той съчетава три елемента в стройни системи, в живи съединения, които предлага на човечеството като методи за съзнателна и разумна работа, за правилно и хармонично развитие, каквото човешката душа търси. Така разбираме какво значи Словото Божие. И проявите на Учителя в неговия живот, който беше изложен пред нас като на длан, ние видяхме всичко, що се отнася до Словото Божие. Като имаме Словото, този велик дар на човешката душа, това голямо богатство, запитваме се: „Защо и до днес има толкова страдания, толкова мъчнотии, противоречия, болести в живота?" Като отговор ще си послужа с един пример от беседите на Учителя: Един беден човек, голям несретник, живял някъде на края на голям град в своята малка, полусрутена колиба. Денем излизал да си търси прехраната и вечер късно се връщал у дома си. Пътят, през който минавал, водел през един голям мост. Тук той се спирал да си отдъхне от мъчнотиите и неуспехите. Окаян, обезсърчен, той оплаквал своята съдба, проклинал часа, в който се е родил и търсел вината във всичко окръжаващо: в богатите хора, в условията на живота, но никога не търсел причината в себе си. Така продължавало ред години. Често добрата съдба го придружавала и му нашепвала как да намери път за подобряване на живота си. Веднъж тя решила да му помогне и оставила на моста, отдето постоянно минавал, една торба със злато да се възползува от него. Тази вечер, като минавал моста, разочарован си казал: „Ред години минавам по този мост с отворени очи и никога нищо не намерих, нищо не разбрах. Сега ще затворя очите си, дано така поне науча нещо." Затворил очите си, но се отклонил от пътя и торбата останала настрана от него, неизползувана. Върнал се той в къщи още по-окаян и измъчен и започнал горко да плаче. Почувствувал, че изгубил нещо, че пропуснал някакъв благоприятен случай. Но добрата съдба и сега не го оставила, постоянно му нашепвала: „Върни се по пътя на отклонението си и оттам тръгни по правия път. Тъй ще намериш торбата със златото, която те очаква. В нея се крие твоето благо." Добрата съдба и до днес му нашепва. Тя нашепва на всички ни: „Върнете се от пътя на отклонението си и оттам започнете добрия живот." Добрата съдба казва на всички: Виделината свети в тъмнината и тъмнината я не обзе.

3. СЛОВО ЗА УЧИТЕЛЯ Драги братя и сестри, драги гости, Тази вечер ще изнеса живи и светли спомени от живота и делото на нашия любим Учител по случай десет-годишнината от неговото заминаване - денят 27 декември 1944 година - статична дата, която не расте, не цъфти и плод не дава. Обаче тази дата е неразривно свързана с друга една велика дата -12 юли 1864 година - раждането на Учителя - изгряването на звездата на великото дело - „делото за освобождаването на човечеството от материалния и от духовния гнет, от материалното и духовното робство". Тази дата е написана със слънчеви букви на необятния небосвод, отдето човешка ръка не може да я заличи, нито тъмнината може да я обземе. На същото място, със същите букви е написан един от великите методи, с който Учителят си служеше за постигането на ценни неща, а именно: „С любов и със светлина към мир, прогрес и свобода." От тази дата 1864 година до сегашната 1954 година са изминали 90 години - цяла епоха, която може да се раздели на три неравни периода, на три големи дълги дни: вчера, днес и утре. Вчерашният ден е денят на вчерашното недалечно минало, когато виждахме Учителя още млад човек, тогава познат с фамилното си име - г-н Петър Дънов, с факела на истината в едната ръка и с куфарче в другата, да обикаля България от град на град, от село на село. Проникнат от великата идея да посочи на човечеството пътя на себепознаване, той правеше измервания на човешката глава, да знае човек с какъв капитал разполага и в какви предприятия да се хвърля. Така обикаляше по своя неравен, негладък път сам, от никого не подпомогнат с безкористно усилие и труд. Този период - вчерашният ден - може да се нарече „период на подготовка и труд" Бивш учител от Сливенската гимназия разказваше: Един пролетен ден дойде директорът в учителската стая с един млад господин, препоръча ни го - г-н Петър Дънов, голям френолог, който изучава и проверява своите знания върху черепите и иска да направи няколко измервания със своите инструменти върху главите на някои ученици. Ние погледнахме с недоверие, казваше нашият брат. Извикахме няколко ученици, способни и няколко посредствени. Г-н Дънов седна на стола и без да вади своите инструменти, започна да говори: „Този ученик има математически способности." Ние веднага побързахме да извадим своите тефтерчета, да видим вярно ли е това. Да, наистина, той има шесторка. После посочи на друг ученик: „Този пък има исторически способности, добра и силна памет." Пак поглеждаме тефтерчетата - така е, има шесторка. Значи, той позна способностите на учениците, без да приложи своите инструменти, а ние гледахме тефтерчетата си и проверявахме истината на неговите думи. След това той пристъпи към измерванията си. Изпращането на г-н Дънов беше с пълно доверие и приятелски чувства към него. Така работи г-н Дънов цели единадесет години, след което беше приет и признат от всички ни под името Учителя по вътрешно прозрение. Около него се събираха много хора, жадни за духовна наука и за нещо по-велико от ежедневието. Така се създаде духовното общество под името „Всемирно бяло братство", глава на което е Словото, а негов ореол - великите добродетели, вечните принципи на живота - Любовта, Мъдростта и Истината от една страна, Правдатата и Добродетелта - от друга страна. Съработници на това велико дело бяха тъй наречените бели братя. Кои са белите братя? - Това са всички добри и разумни хора по лицето на земята, хора със светли и широки умове, с благородни и възвишени сърца, с гранитна и диамантена воля, която не отстъпва пред никакви мъчнотии и препятствия. Този период е период на днешния ден, на настоящето, наречен период на усилена, безкористна и неуморна работа. Така се работеше до годината 1944, 27 декември. От този ден иде началото на третия период - утрешния ден - период на жетва, когато любовта иде да събира своите плодове. Началото на „утрешния ден" - жетвата, е 1944 година - краят не се вижда, той върви успоредно с вечността, най-дългият период. Интересно е, че всички, които го познаваха като г-н Дънов или които го познаваха като Учител и тия на утрешния ден, които го възприемат също като Учителя, казват: Това беше една и съща личност, един и същ образ, една и съща въплотена идея, един и същ служител на вечните принципи. Към него пристъпваха, посещаваха го, влизаха и излизаха от стаята му с едно и също благоговение. Питам се: Защо? Дали това не е увлечение? Всеки знае силата и трайността на увлечението. То е слама, която очаква една кибритена клечка да драснеш, да пламне и да изчезне. Спомням си думите на посетители на големите художествени галерии в Москва, Париж, Лондон, Италия, да казват: Влизахме в тия галерии с благоговение и излизахме с по-голямо благоговение, защото виждахме художествените картини в оригинал. Всеки търси оригинала. В оригинала е Божествената искра, в оригинала е Божествената светлина. Така и ние при Учителя влизахме и излизахме със същото благоговение. Там слушахме в художествено слово да ни се говори за живота в оригинал. Всеки е недоволен от отклонението, което е направил в своя живот. Ние слушахме да ни се говори за живота без примеси, без утайки, за живота като наука и изкуство, като музика и песен, като хармония и мелодия; за живота като разумност. И още много слушахме за живота в оригинал. Ние слушахме за ония истински правилни отношения между хората, пак в оригинал, всичко чисто, без примеси, без утайки. Как няма да влезеш с благоговение, да не слушаш с благоговение! В каква форма се изливаше словото на Учителя? - Съществуват много форми на речта. Учителят не избра формата на пропаганда, която задължава човека. Той не избра и ораторската реч, която стряска човека. Той не избра и философската отвлечена мисъл, която понякога замайва главата на човека. Той не си послужи със строгата реч на моралиста, която изобличава и настройва слушателя срещу себе си. Той избра най-естествената форма за предаване на Словото - беседата - при най-задушевна и приятелска обстановка. Така той поставяше съзнанието на слушателите на по-високо ниво. Предварително с песен и молитва той започваше беседата. Една беседа, това е словесна екскурзия, в която Учителят имаше крайната цел да стигне високите върхове на Словото. В тази словесна екскурзия той ни посочваше всички забележителни места отдясно и отляво и казваше по нещо за тях, но целта беше високите върхове. Стигнем ли там, той ни оставяше там и всеки, според степента на своето съзнание, постепенно слизаше. Не е чудно, когато братя и сестри от цяла България, идвайки да слушат Словото само един път в годината, по нямане възможност, казваха: „Чухме една беседа, но тя ще ни държи влага за цяла година." Значи така се качили, че докато слязат от високите върхове, има какво да учат. Често Учителят казваше: „Учете се от всичко, но доброто дръжте." Учете се от външния свят. Учете се от светските хора. Учете се от децата. Учете се и от простите хора. По този случай си спомням една хубава опитност към края на Общоевропейската война. През един ноемврийски ден имаше беседа. Когато всички братя и сестри, всички посетители почнаха да се разотиват, една проста, скромна на вид жена се приближи до Учителя и каза: „Минавах случайно покрай вашата улица и видях, че в една малка, бяла къщичка влизат много хора и никой не излиза. Питам се: Да е учреждение, днес е неделя, не се работи. Казах си, и аз ще вляза. Влязох и чух. Много доволна останах. Сега не зная как да се обърна към тебе: Г-н докторе ли да ти кажа, г-н професоре ли да те назова, сине мой ли да ти река, Учителю ли да ти кажа, Господи ли да те нарека?" Тук тя спря. Нямаше къде повече мисълта й да се издига. - „Чух и разбрах, че много неща знаеш, моля те, кажи ми кога ще свърши войната?" Учителят я погледна и тихо й отговори: „Скоро ще свърши войната." Жената продължи: „Да, но положението от ден на ден става по-тежко." - „Едно знай, каза Учителят, когато нещата станат тежки, когато положението се сгъстява, когато болестта идва към своята криза, тогава настъпва краят. Скоро ще се свърши." - „Много ти благодаря", каза жената и излезе. И наистина войната скоро свърши. Аз се заинтересувах и проследих жената. Тя се загърна хубаво в своята дреха и закрачи към пътните врата. Тя не се спря да пита кой е този човек, от каква нация произхожда, кой го кара да говори. Тогава си спомних един велик закон, изказан от Учителя: „Който търси истината, той никога не се интересува от дребните неща." Това научих от тази проста жена. Учителят много говореше за живота. Питаме се: „За кой живот?" Друг един хубав пример ще отговори на въпроса. Сам Учителят отговаря. Бе 1920 година. Беседа. Учителят говори. Отваря се вратата и една неканена гостенка застана сред стаята. С негодуване и протест се обърна тя към Учителя: „Докога ще заблуждаваш тия хора? Докога ще ги отклоняваш от пътя им? Докога ще объркваш техните умове?" Навярно доволна, че изля своя гняв, нямаше какво повече да каже. Някои от нашите братя със силни и здрави мишци може би се готвеха да хванат гостенката и под ръка, деликатно или по-грубо да я изведат вън. Обаче погледът на Учителя се отправи към нас, а после се обърна към жената и каза: „Сестра, аз имам една вина. Аз съм първата пролетна птичка, подранила и дошла най-рано от всички нейни дружки и със своята песен оповестявам на целия свят: Иде пролетта на живота! Иде новото в света! Иде новият живот! Иде новият ден! След мен ще дойдат хиляди и безброй още пролетни птички и със своето чуруликане и те ще оповестят същото: Иде новият живот! Иде новото в света!" - Неканената гостенка погледна, разбра нещо, поклони се и мълчаливо излезе. Сега идвам към последните дни на Учителевото пребиваване между нас на земята. Това бяха дните около 24, 25 декември 1944 година. Учителят тихо, шепнейки нещо на себе си, но остро ухо чу следните думи: „Завърши се една малка работа." Пет думи - „Завърши се една малка работа." Това са за нас не пет сухи думи, които стенограф не хвана, а вековете на бъдещето ги отпечатаха. То е ребус, загадка, то е откровение. Ние усилено забродихме в нашата мисъл, какво означават тия думи. И тогава, спомням си едно хубаво писмо, в което Учителят разказа една легенда до един от своите ученици: В древността, в далечното минало съществувало някакво царство, наречено царство на Адитите. Единственият възлюбен син на тогавашния цар пожелал от своя баща да има вечно горяща свещ. Бащата решил да задоволи желанието на своя син. Събрал всички мъдреци, всички адепти, всички философи на царството си, като им казал да намерят такава вечно горяща свещ. Замислили се адептите и мъдреците. Един от големите адепти съобщил на царя, че може да се намери такава свещ, като се превърне сърцето на проста, чиста и любеща овчарка в такава вечна светлина. И наистина, сърцето на една чиста, проста и любеща овчарка се превърнало в такава вечногоряща свещ. Царският син се зарадвал на своята придобивка. Ден и нощ той чел на тази светлина; ден и нощ придобивал все повече знания, с които радвал себе си, своите ближни и своя народ. Това е легенда. Но днес и в миналото ние сме свидетели на една действителност, на една опитност. Пред нас бе тази вечногоряща свещ. Всеки, който се докосне до тази свещ, той се ползува. Той запалва своята малка или голяма загаснала свещ и продължава като царският син да се радва на тази нова, хубава светлина. И наистина, завърши се една малка работа! Всеки от нас видя тази вечногоряща свещ, дали отвън или отвътре, но във всеки случай тази вечногоряща свещ е нашият пътеводител. Какво получи и разбра всеки от светлината на тази вечногоряща свещ? - Жената разбра своето велико предназначение и застана всред човечеството като равноправен член. Ученият разшири своя умствен кръгозор, пое нова насока на своята мисъл. Алхимикът осъществи своя древен блян - превръщането на материята. Новият химик се домогна до една от тайните на живота и успя да раздроби материята на безброй малки частици, които обещават днес на човечеството не разрушение, а вечно благоденствие, обещават материални и духовни чудеса. Лекарят обърна нова страница на своята работа. Той разбра, че човек се лекува не когато е болен, но когато е здрав. Той разбра, че бъдещата медицина е медицина на здравите хора. Социологът намери безболезнено разрешение на всички социални въпроси. Педагогът откри вечни методи, които водят първо към себевъзпитание и после към възпитание на своя ближен. При новата светлина на вечногорящата свещ, музикантът промени всички струни на своя инструмент и запя нова песен на благодарност към онзи, който го е дарил с този Божествен дар. Поетът и писателят настроиха своята лира на нов глас и потопиха своето златно перо не в черното мастило, но в нектара на великата любов. Туристът се свърза с живата, разумна природа и разбра, че от нея черпи истинска обнова за една благородна и съзнателна работа в живота. Младият пое пътеката на вечното зазоряване, а възрастният и старият разбраха, че тяхната работа е към мъдростта и вечното усъвършенствуване. Болният осмисли своята болест и разбра, че само със смирение ще се излекува; здравият разбра, че задачата му е да помага на слабите и болните. Бедният разбра смисъла на беднотията, богатият - смисъла на богатството. Така се заличи вековната вражда между тях и те си подадоха ръка за взаимопомощ. И още много, много хора и същества се ползуват от светлината на тази вечно горяща свещ - наследство за целия свят. До тук бих свършила да говоря, ако в този момент не виждам въпросителния поглед на българския народ и на България. Те ме питат: Ако това наследство е за целия свят, за нас нищо ли няма? Обръщам се към българския народ с думите: И за тебе има дял и то голям дял. Този, който донесе вечногорящата свещ, той повдигна нивото на твоя духовен живот. Казвам: Радвай се, че от твоята среда излезе онзи, когото не познаваш, но който работи за тебе. С тази светлина той издири всички кътчета на твоята земя и дето намери целина, разора я, обработи я, натори я, превърна я в чернозем и пося в нея семето на новия живот, семето на вечния живот. Българският народ ще ме пита: Голям ли беше този човек? Не зная колко бе голям, но ръстът му мъчно се определя. Аз ще кажа: За мене той е Учител; за мене той е големият работник в света; за мене той е строител на новата духовна мисъл. Сега се обръщам към България и казвам: Малка и велика Българио! Ти имаш голям дял от това голямо наследство. Казвам малка, защото ти сама измерваш своите граници. Казвам велика си ти и не знаеш, защо си велика. В тебе се роди, живя и работи на твоята почва и условия онзи, който посади семето на великото дърво на живота. Той намери най-здравата почва да го посади, отдето никой не може да го изкорени и никой не може да злоупотреби с неговите плодове. Около това дърво се създаде велик оазис. Там идват и ще дохождат жадни и страдащи да утоляват жаждата си, и да лекуват болките си. Ще каже някой: Какво от това? - Едно дърво. България е пълна с дървета. Но това са плодове, които не гният, които остават във вечността. И си мисля: ако и ти, Българио, си определена да бъдеш разсадник на тия плодове, малка ли е твоята задача? Ако ти, Българио, си определена да изиграеш ролята на Йосифа в Египет, при когото идваха гладни да взимат жито от цяла Юдея, не е ли велика твоята мисия? Да бъде благословено това дело! Сега завършвам пак с последните думи на Учителя, тихо изречени един- два деня преди заминаването му, които стенограф не хвана, но ехото отнесе далеч във вечността. Това бяха думите, в които ясно се чете, за кого и за чия слава работи Учителят. „Да се прослави Бог в Бялото братство и да се прославят белите братя в Божията Любов!" София - Изгрев. 27 декември 1954 година 81/2 часа вечерта.

2. РОДИ СЕ НОВИЯТ ЧОВЕК Отворих книгата на живота - съкровищница дълбока и там в редове, писани преди 90 години - светлата дата 1864 година, 29 юни стар стил, 12 юли нов стил, срещу която дата пише: Днес се роди новият човек, огрян от лъчите на вечно греещето слънце, носител на новото в света - Учителят. Роди се новият човек, певецът на Великата Божия Любов, която разкрива целокупния живот и го осмисля. Роди се новият човек, певецът на Великата Любов, която изключва всички скърби и страдания, която разрешава всички мъчнотии и страдания. Той пее за онази Любов - жива, свята, безсмъртна, която единствена ще спаси света. Роди се новият човек, който сложи живота си пред олтаря на Великата Божия Мъдрост, носителка на истинското знание и светлина. Роди се новият човек, служителят на Великата Мъдрост. Той очисти пътя на човешкия ум от всички спънки и препятствия, от всички прегради и ограничения, и го понесе в свят чист, лазурен и необятен. Той служи на онази мъдрост, която единствена отваря вратите на затвора, в който човек сам себе си е поставил. Роди се новият човек, носител на Великата Божия Истина, която освобождава от робство и ограничения човешката душа. Роди се новият човек, носител на Великата Истина, която изпразва затворите, запечатва ги за вечни времена и отваря широки светли двери към простор и свобода. Той носи онази истина, която събаря стари крепости, и пред която отстъпват всички заблуждения. Дойде на земята новият човек с везните на Великата Божия Правда, която с теглилките на справедливостта мери и отмерва всяко човешко деяние, всяка човешка мисъл и всяко човешко чувство. Живя и работи новият човек, сеятелят на доброто семе - Великото Слово Божие и остави го да никне, да расте и стократно плод да дава. Роди се новият човек, който със своите здрави мишци завъртя колелото на живота, обратно на неговото движение, нито надясно, нито наляво - но нагоре, по спиралата на вечния живот. Роди се новият човек, за когото небето слиза към земята, а земята възлиза към небето, и там високо някъде на границата на любовта те взаимно си подават ръка за обща работа - за мир и любов между човечеството. Роди се новият човек, вдъхновителят на всички прогресивни люде в света и даде им възможност кой с перо или мотика, кой с четка и рало, чук или машина, кой с живот или песен да хвалят и прославят Великия Творец - Живия Господ на Любовта. Роди се новият човек, който превърна живота в песен и песента в живот. Роди се новият човек - певецът на Любовта, служителят на Мъдростта и носителят на Истината. Роди се новият човек, огрян от лъчите на вечно греещото слънце, носителят на Новото в света - Учителят! Слово от сестра Паша Теодорова по случай Петровден 12 юли, 1954 година.

25. ПРАВИЛА ЗА ЖИВОТА Никога не излизай вън от границите на възможното. Не искай за себе си, нито за другите това, което не знаеш дали ще е полезно или вредно. Не настоявай за това, което веднъж ти е отказано, от где знаеш, може би в него се крие твоето добро. Никога и никъде не упорствувай против истината. Никога и никъде не се колебай в добродетелта. От човек двуличен се пази. От твърдоглав, упорит, горделив и тщеславен стой настрана. Първите си впечатления, първите съвети на твоя ангел хранител пази. Това, което ти кажеш за другите, дръж го за истинско мерило. От първия глас на съвестта си не се дели. Не принуждавай душата си в това, което й е в началото противно. Не работи против собствената природа на твоя дух, защото ще пострадаш. Вълк овца да направиш, не се труди, защото е вън от границите на твоята възможност. Овца в устата на вълк не давай. Не изменявай убежденията си за хубавия изглед на нещата, защото в тях се крие змийска отрова. Когато ти говори някой за Любов, питай го какво иска - дали кожуха ти или душата ти. Ако се оправдава, помни, че и двете ще се завлечат. Правило в живота си дръж, че всеки, който се старае да се оправдава, е виноват, защото правият в сърцето си няма нужда от подобна защита. Всеки, който се маже знай, че иска да те подкопае, а всеки, който се показва, че е повече от това, което виждаш, знай че иска да те възсяда. Всеки, който се дига повече от тебе, знай, че мисли да те управлява. На превзет човек съвети не давай. На хитър услуга не прави, а на зъл - дума не казвай. Знай, че качествата на нещата винаги си остават такива, каквито са си. Зло в добро не можеш да го преобърнеш, но може да го заместиш, затова в борбата си с него не мисли, че ще го унищожиш, защото е невъзможно. Свободен ако искаш да си, в добродетелта стой, тя ще ти е щит неразрушим, в нейната крепост винаги ще си защитен. София, 2 февруари 1917година, 12 и половина часа сутринта. Забележка на редактора: Дадено от Учителя на Паша Теодорова. * Нищо не отлагай! В чужди работи не се бъркай! На хорските думи внимание не обръщай! Работете доброволно каквото ви попадне. Не избирайте работите си, не определяйте положението си! Не се връзвайте. Бъдете свободни, както Бог ви е направил. Робството е от човека, свободата - от Бога. Леността е от човека, работата - от Бога. Всеки ден извършвай по едно добро дело, всеки ден казвай някому по една блага дума! Къщата без човека, човекът без душата и душата без Господа. - Благостта е противовес на това. Щом си послушен, ще бъдеш мъдър. Щом си внимателен, ще си и разсъдлив. Търпението е активната страна на човека. То показва, че човек работи. Един християнин трябва да се подвизава, за да изпълни главно три заповеди: 1. Да освети името Божие. - То значи: така да живее, щото да не дава причина да се хули името Божие. 2. Да доведе Неговото Царство. - То значи: да има такъв ред и порядък в себе си, щото всеки, който види, да поревне. 3. Да изпълни Неговата воля. - То значи: Да работи с Бога заедно, да бъде всякога послушен на Бога. Онзи, който гладува за Бога, даже горчивите неща му са сладки. За да ходи човек из добър път, не трябва да дава лоши обещания, защото ще го спънат. Пазете се от духа на фарисейщината. Не тъжете, когато Господ е с вас. Не се трудете да примирявате Истината със света и с църквата. Когато ви викат да направите едно добре , не го отлагайте, но го направете начаса. Доброто се възвещава от род в род, а всяка погрешка се изкупува чрез покаяние. Непостижимите желания са подобни на безплодни дървета. Силата на живота е в неговото приношение. Ако искаме да побеждаваме страха, гнева, страстта и духовната гордост, трябва гнева да преобръщаме в деятелност, страха - в благоразумие, страстта - във воля, а духовната гордост - в проява на живота, т.е. да живеем както подобава, да намерим истинския смисъл в живота или да я превърнем в стремеж. Хубавите мисли привличат и добрата храна за нас от пространството. Флуидите изтичат от ръцете и краката. Ако искате да се запазите от флуидите на някого, кръстосвайте краката си или метнете десния над левия и сключете ръцете си. Когато даваш обещание, не го казвай никъде, защото щом си го казал, 99 % може да не го изпълниш. Животът е в послушанието. На умни хора акъл не давай. На силни - мост не ставай. За хляб не се продавай. Изхвърлете грижите от вашите сърца, защото те са, които ви спъват в познание на Божествената Мъдрост. Те са мрачни облаци, които винаги държат небето мрачно за вас и не можете да виждате. Никога не се обезсърчавайте, защото няма в Отца нищо невъзможно. Щом ви се дава живота, съградете храма, не го осквернявайте с грехове. Изгубените ослици ще ви се намерят. Ако човек слуша какво говори света и низшите духове, никога няма да влезе в Царството Божие. За да се вразуми един човек, небето прилага три начина: наказание, мъчнотия и препятствие. Не бива да одумваме хората, защото като одумваме тях, одумваме техния създател. Истина и живот трябва да дойде в света, да приготвят човека, преди да дойде господаря в него да живее. Турете вашите нужди на последен план, защото закон е: Ако желаете на другите и то повече, най-напред вас ще удовлетворят. Затова не искай само за себе си, но искай за хората, защото онова, което бъде изпратено тям, ще дойде чрез тебе. Ако искате да познаете Бога, трябва предварително да Го обичате. Когато човек огорчава някого, не е важно толкова за човека, но е важно, че се огорчава онзи възвишен дух, който го ръководи; и когато говориш добре за някой човек, помагаш на ръководителя му. Не е външният изглед на нещата, на който хората трябва да обръщат внимание, а е вътрешното съдържание. Обикновеният живот и работата на коня не трябва да се смесва с вашия вътрешен живот. Конят не трябва да господарува на човека. Иначе, това е единствената причина, която спъва хората. Юздите на тоя кон ние трябва да държим. Това е желанието на Бога за нас. Не бива да даваме коня си под кирия, защото някой ще го осакати. Никога във вашия ум да се не заражда мисълта, че Бог не ме обича, че не се грижи за мен, че не Го познавам. Това е светотатство, грях. Ако Бог ви не обича, нямаше да ви прати на земята да работите. Ако казвате, че Бог не се грижи за вас, то значи, че Той не е всемъдър, всъщност Той ви е написал на дланта си и всякога сте пред очите Му. Като любите Бога, Той ще ви се открие, ще Го познаете. Не бързайте да бъдете учители, преди вие да се научите, защото тези, които научите, ще се върнат и ще ви бият. Ако искате да имате сила в света, най-напред станете господари на себе си и не бързайте да подчинявате хората на себе си. Ако станете господари на себе си, мнозина ще ви последват. На богатите трябва милосърдие, а на бедните - търпение. Ако вие имахте всичките потребности, нямаше да дойдете на земята. Не роптайте от условията, при които живеете. Когато ни предизвикват, трябва да мълчим. Трябва да знаете, че вие не можете да предадете на хората онова, което вие нямате в себе си. Един човек, който не люби своята душа, другите не могат да го любят. Затова аз бих ви казал: да обичате душата си с всичкото си сърце. Когато някой праведник греши, Господ го оставя на лошите духове, за да го поупражняват в пътя, в който е поставен. По видимому нещата са заплатени, но всъщност не са заплатени. Лошото се заражда най-напред в сърцето, после в ума и най-после се реализира във волята. Не бързайте да си давате съвет, да се учите, защото винаги ще се раздразнявате един друг. Стойте спокойни, даже и когато ви дялат. Да не мърдате, защото тогава архитектът работи, та ако мърдате, повече ще страдате. Архитектът знае как и колко пъти да сложи чука си. Ако Господ ви люби, радвайте се на това, защото сте във връзка с великия свят на духовете и тогава ще сте благодарни, че и на земята ви е добре. Вие трябва да се пазите, да не се сближавате много един до други, защото вземете например, щом две дървета се сближат много, изсъхват. За да вървят, трябва да съществува известна дистанция помежду им. Спрямо човеците, всякога трябва да даваш толкова, колкото взимаш. Няма желание, няма мисъл у вас, която да не се осъществи, само че всяка на своето време, не бива да бързате, да изваждате вложеното в банката в аванс. Не се насилвайте, защото с насилие и мъчение работа не се върши. Гледайте да запазите това, което ви е дадено, защото ако излеете чашата си, никой не ви е крив. Дойде ли ви една добра мисъл, не я пренебрегвайте, изпълнете я веднага, тя ще ви подигне. Ако вие разрушавате това, което Господ е създал, другите ще ви разрушат повече. Ако вие не любите вашия живот, как очаквате другите да го любят? Между източника и душата никога не трябва да се образува борба. От човешко гледище, живейте в бъдещето, а от чисто Божествено гледище живейте в настоящето! Когато слушате, че става кражба, злоупотребление, мълчете си, защото духовете са, които се оплакват. Ако запитате: Какво е нашето предназначение? - Когато правят операция някому, вие да държите ръцете и краката, за да му направят операцията благополучно. На нивата орало, на лозето - мотика, а на жетвата - сърп. В който час те намери господаря ти и те кара на работа, не се отказвай. Когато дойде някоя мисъл да те разстрои, когато се обезсърчите, кажете следния пропуск: „Господи, ти си казал, че там, дето са двама или трима събрани в твое име, там съм и аз." Ще видите как Господ ще влезе във вас, и ще ви научи да работите. Ако търсите опитност и знание, вземете положението на слугата и грешника, ако искате да намерите любовта, вземете положението на дете, което има вяра към баща си и майка си; ако искате да имате вяра, проявете любовта си към другите. Победата е в търпението. Духът в знание, душата - в любов, а тялото - в красота. Не се хвалете, че сте обърнали този-онзи. Не си заповядвайте един на друг! Не сравнявай себе си със себе си, т.е. не сравнявай сегашните си пориви и стремления с миналите си пререждания. Не давайте никога от капитала си, т.е. от майката. Давайте от лихвата. Тези, които умират, отиват в чистилището; тези, които заминават - в рая, а тези, които са бракувани, чакат прераждане. Никога не оставяйте първата си стъпка, докато Господ не ви отвори нова. Грехът е сила в природата, която демагнетизирва атомите. Здравето отговаря на тялото, щастието - на душата, блаженството - на духа. Не отделяйте духовния свят от физическия, защото всичко е духовно. Не се старайте да се представяте пред хората добри, защото именно те ще ви поставят на изпит и ще ви лапнат. Голям е рискът и изпитанието на този, който се опита да лапне и унищожи един добър човек. Не се съединявайте с хора, които имат отрицателни мисли, а се съединявайте с хора, които имат положителни мисли. Когато се приближвате към хората, не трябва да бъдете активни, а трябва да се поставяте, както земята към слънцето. Пазете се от лошите мисли, защото ако този, комуто ги изпращате, въздъхне към Господа, тия мисли ще се върнат към вас и ще бъдете наказани. Веднъж благословен, човек не трябва да допуща други духове да довършват работата на Господа, който е дал по-рано своето благословение. Не давайте ухо на шепненията на лукавия, защото в тия шепнения се крие отровата на злото. Не искайте от Господа това, което е противно на Неговото естество. Не Го изкушавайте в безразсъдности. Где е Бог? - Не ти е необходимо да знаеш, где е Бог, а само трябва да се стремиш към Него. Вие търсите Господа на небето, но Той не е там; когато пъшкате и страдате, Той е във вас. Забележка на редактора: Тези правила са дадени от Учителя на Паша, която собственоръчно с почерка си ги е написала.

24. МОЛИТВАТА НА ПРОРОК ДАНАИЛА София, 19 октомври, събота, 1968 година. Да бъде благословено името Божие от века и до века, защото Мъдростта и силата са негови. Той променя времената и годините. Сваля царе и поставя царе. Дава мъдрост на мъдрите, знание на разумните. Той открива дълбоките и скритите тайни. Познава онова, което е в тъмнината и виделината обитава в него. Тебе, Боже на отците ни, благодарим и Тебе славословим, който си ни дал знание и сила и си ни направил познато онова, което попросихме от Тебе. Писала собственоръчно Паша Теодорова - писано саморъчно на машина от нея. 21 октомври 1968 година. Забележка на редактора: Паша Теодорова, която е прекарала до днес цели пет месеца на ул. „Волоколамско шосе'' при Мария Тодорова и Борис Николов, където можа да се пече на слънце и да диша чист въздух при добри приятели.

23. В ПОЛЮСИТЕ НА ЖИВОТА Размишления по случай 22 години от заминаването на нашия обичен Учител. Човекът на земята живее, расте и се движи в полюсите на живота. Той се пробужда в деня на живота и започва да се труди, да работи и да придобива богатства. Той и до днес още стои пред дървото за познаване на доброто и злото, опитва плодовете му и изучава закона на различаването. Така той постепенно навлиза в полюсите на живота и започва да различава доброто от злото, истината от лъжата, светлината от тъмнината, безкористието от користта, алтруизма от егоизма, любовта от безлюбието и т.н. Човекът на земята се пробужда в деня на живота, използува светлината на деня, работи и придобива, чертае пътя на своето движение, а когато влезе в нощта на живота, заспива, почива и обработва придобитото. Човек се ползува от всичко, каквото срещне на полюсите, смело пристъпва към всичко, обаче със страх пристъпва към един от полюсите - към последното място. От първото място не се страхува много, но последното място избягва съзнателно. Видяла красотата, смисъла и цената на последното място, казвам първо на себе си: Не се страхувай, човече. Последното място ще ти осигури истинско спокойствие, мир и тишина в бурния и хаотичен живот. Не мисли, че ще бъдеш сам. Последното място не е едно единствено. То представя дълга, безкрайна линия, която опасва земята в най-голямата й широчина. На тази линия има безброй места за ония, които доброволно заемат последното място. Тази линия се извива спиралообразно; горният й край води към северния полюс на живота - към Истината, а долният й край се извива към южния полюс на живота - към Доброто, към Добродетелта. Ония от последните места, които постепенно, правилно са вървели към северния полюс, т.е. към Истината, те придобиват външен мир и заемат едно от първите места на линията. Те говорят за външен мир и го прилагат, защото живеят в закона на Истината. Ония пък, които са от последните места, са научили уроците на последното място и вървят правилно към южния полюс на живота, отиват към Доброто, към Добродетелта и придобиват дълбок вътрешен мир в себе си. Стигнали северния полюс на живота и южния, и едните, и другите продължават да се движат пак по спиралната линия, като първите слизат в южния полюс, а вторите отиват в северния, сменят местата си, докато и едните, и другите трябва да овладеят законите на Истината и Добродетелта. Човекът на земята не обича последното място и го избягва. Той се срамува и страхува от него. Да седне на последно място, става му горчиво, обидно му е някак. Той не знае, че на последното място срамът го краси, превръща се в свян. Обидата се стопява, горчивината става сладка, а страхът се превръща в топло чувство поради завета, който го предпазва от бури и ветрове. Макар и на последно място, дето и да се обърне, той ще види Учителя около себе си, да свети и да осветява пътя и на последните. Той е образец и там, доброволно и съзнателно седнал на това място. Него да следваме. И ти, човече, като минаваш по този път доброволно и съзнателно, и ти ще светиш, макар и с по- слаба светлина. Ще светиш и ще се учиш на тази светлина. Помни, че не си сам. От последното място с придобит вътрешен мир, ти постепенно ще се качваш от стъпало на стъпало, със смирение и любов, докато стигнеш на онова първо място, определено вече само за тебе и за никой друг. И първите места са много, както и последните - никой не е сам. Такъв е пътят. Помни, че и последното място, съзнателно извоювано, се постига мъчно, както и първото. И там ще срещнеш Учителя, седнал на най-високото първо място, не по свое желание, но по желанието на всички ония, които Го познават от земята, както и от ония, които Го познават от небето и от високите светове. Ти, човече, седнал на твоето първо място, не се забравяй, помни, че и тук ще имаш нужда от Учителя. В заключение, казвам: Ние обичаме и ценим нашия Учител, чествуваме Неговите светли дни, защото е светлина в живота ни, защото носи в себе си онези добродетели, които определят Неговото място, и ние не се заблуждаваме, знаем къде да Го търсим и лесно Го намираме. Намерим ли Го, познаем ли Го, искаме завинаги да Му служим. На себе си казвам: Съжалявай, ако не знаеш да сядаш на последното място. Съжалявай, ако другите не те поставят на твоето първо място, което съзнателно и с любов си извоювала. На последното място ще се радваш на вътрешния си мир, а на първото място - на външния мир. Колкото и да говориш за мира, ако не си придобил вътрешен и външен мир, самата дума мир е мед, що звънти и кимвал, що дрънка. 14 декември, сряда, 1966 година.

21. ЕДИН НЕНАДМИНАТ ВРЪХ Преди 99 години се роди дете в света, което по тогавашному нарекоха Петър, което значи камък, основа на живота, а по-късно носител на любовта. Роди се дете като всички деца, но не беше така. То излъчваше светлина, а пред него се виеше малко трицветно знаме: с бледорозов цвят, златистожълт и син като цвета на истината. Растеше детето, но и знамето се увеличаваше, огъваше се и се развяваше нашироко и нависоко в простора, обгръщаше цялото човечество, а най-малко цялата земя. Порасна то и сочеше пътя на човечеството към вечния живот, към Великия Творец на вселената. Роди се той на земята, но и нас роди. Видяхме го ние като бременна жена, като многодетна майка, като майка на безброй деца от различни епохи и нации, с различна култура и възпитание. Донесе той на хората живот и то преизобилно, даде им безброй методи, закони и правила, с които да запазят този живот от крадеца, който не иде освен да открадне, заколи и погуби. И тук той не спря. Проникна дълбоко в сърцето, направи там безболезнена операция и вкара в него топлите лъчи на животворното слънце и лъчите на жизнения еликсир. Пое каменното сърце и го превърна чрез магически формули в плътско и работеше плътското сърце да превърне в духовно. И днес ние смело казваме за него: Ако не беше дошъл и не беше ни говорил, грях не щяхме да имаме, но сега за греховете си извинение нямаме. И тук той не спря. Отвори затворения от вековете мозък, очисти всички клетки от натрупалия се прах, вкара в тях необятна светлина, освети всички кътчета на мозъка, вкара там светлината на новото знание и мъдрост. И пак ние смело казваме: Тръст смазана той не пречупи и кандило замъждяло не загаси. Със светлината на новото знание той превърна искрата на това кандило в пламъче, пламъчето в пламък и пламъкът във фар, който осветява пътя на всички пътници в бурното житейско море. Един Ненадминат връх бе. Много върхове видяхме, високи и ниски, един от друг по-красиви, но всички огрени от една или друга страна, но Ненадминатият връх бе осветен от всички страни с необикновено силна, ослепителна светлина. И не знаем какво да кажем днес: връх ли бе, глава ли бе, която постоянно лъчеизпуска, свети и озарява целия свят. Един Ненадминат връх бе. 12 юли 1963 година.

20. РОДИ СЕ ТОЙ Роди се той на земята -1864 година, 12 юли - като знаменосец. И слезе той от висините небесни, възседнал бял крилат кон, със знаме в ръка, изтъкано с лъчите на светлината, което никаква земна сила, нито човешка ръка могат да го засегнат, което никакъв вятър и буря и ураган не са в сила да го отклонят надясно или наляво и най-после палещите лъчи на Слънцето не могат да го изгорят. И все това знаме, леко полюляващо се от зефира на Любовта, която тихо напява новия химн на великата свобода. Роди се той на физическото поле като сеятел на великото, безсмъртно Слово Божие. Здраво хванал в ръката си ралото на Любовта и с нея разора цялата земя: направи нови бразди и пося в тях животворното вечно Слово. Расте това семе, цъфти, връзва и дава плод, за да храни цялото човечество, да расте и укрепва човешкия организъм, за да може един ден човекът, изхранен с това семе, смело да каже: Наистина не само с хляб може да се живее, но и с всяко Слово, излязло от устата на Бога. Роди се той в сърцето на човека - духовният свят, да напоява и обработва поля и градини, да ги превърне в райски. Тук, в този райски свят, той постави сърцето да живее нов живот, да се освободи от всички отрицателни чувства и желания, да бъде готов да се жертвува за Великото и Красивото, да се проникне от любов към своя Създател, към своя ближен и себе си. И тогава новият човек да каже: И отне Бог каменното ми сърце и го замени с духовно. Роди се той в мисълта - в умствения свят, отдето сне нови методи и правила, нови закони и принципи, които обработват човешкия ум, развива човешката мисъл, дават й права посока и я превръщат в права мисъл. Дето е правата мисъл, там няма спор, няма недоразумения, няма неразбиране. Правата мисъл е връзка на човека с великия разумен свят. Тя осветява живота. Ето защо истинно и правдиво звучат думите на малкото музикално упражнение, дадено от Учителя: „Мисли, право мисли, свещени мисли за живота ти крепи." Само при правата мисъл човек може да каже за себе си: Наистина, създаде ме Бог по образ и подобие свое. Роди се той в Божествения свят като Син Божи, образец на истинския човек, като носител на най-новия завет на Любовта. Той донесе и новата наука, и ново знание, и нова светлина. Наред с него дойдоха безброй учени, които работиха в различни направления: едни начертаха картата на земята, други начертаха картата на небето. Учителят начерта нова карта на земята, нова карта на небето, но главно той начерта картата на живота с безброй точки и центрове. Всеки център - отделен свят, от нов, по-нов, от красив, по-красив, от обширен, по-обширен. Всяка линия - отделен живот, от един живот в друг до безконечността. И тури той на всеки център и на всяка линия различни краски, велики символи на живота. Който има очи да вижда, който има уши, да слуша, да разбира! Всеки да чете и да разбира своята бъдеща съдба и съдбата на всеки човек по лицето на земята и тогава всеки човек не само да чете „Синове Божии сте", но и сам да си каже: „Син Божи съм!" Размишление по случай рождения ден на Учителя. 12 юли 1962 година.

19. СТРЕЛКАТА НА ВРЕМЕТО Тя току-що отбеляза един изминат век, сто неповторими години. Стрелката на времето пише ритмично и неуморно върху платното на живота, като отбелязва всички по-главни събития, станали в далечни, минали дни, месеци и години, както и в миналите векове, хилядолетия и епохи. Днес пред нас изпъква датата 12 юли, 1864 година, която същата стрелка на времето е записала точно преди сто светли, незабравими години - Рождението на Великия Учител на човечеството. Сто години, т.е. един век, откак на необятния небосклон се вее знамето на Истината, осветено с нова светлина на свобода и простор. Мнозина видяха новата светлина, обаче малцина я възприеха и асимилираха, да стане в тях втора, духовна плът и кръв. Това не бяха мъдреците и знатните учени; това бяха чистосърдечни хора, които търсят начин да извадят сладката ядка от костеливия орех. Те търсят светлина в тъмнината, правда в неправдата, живот в смъртта и любов в безлюбието. За тия хора Учителят е казал: „Научете се да различавате, де е Любовта, де е Мъдростта, и де е Истината." И в заключение Той добавя: „Дето Любовта царува, там смут не става. Дето Мъдростта управлява, там редът не се нарушава. Дето Истината грее, там плодът цъфти и зрее." Това са три безсмъртни мисли за малцината; но ето, иде време и дошло е, когато малцината ще станат мнозина, а мнозината - малцина. Слезе Учителят от голяма висина между хората, като техен брат, като брат на човечеството да предаде Словото - Словото на Господа, на Великия Божи Дух: необятно като вселената; дълбоко като водите на безбрежния океан; високо като висока планина, чийто връх достига дори небесата. Донесе Учителят на хората скъпоценен дар - Великото Слово - в неговата пълнота и чистота и го предаде във вид на проповеди, беседи, лекции и слова. Като Учител. Той имаше и катедра, и аудитория, и пособия, т.е. имаше и множество слушатели. Той говори, много говори на хората - цели 50 години. Държа научни сказки по френология и физиогномия, придружени с модели, образци и картини. Катедрата на Учителя беше земята, специално Българската земя: дето ходеше, дето стъпваше или сядаше, той навсякъде говореше. Когато отиваше на планината, на екскурзия, с него и около Него всякога имаше хора: негови ученици, негови последователи и външни хора - любители на планината и на екскурзиите. Седнал на камък на висок планински връх, и там Учителят говори. И от най-високия планински връх на България - върхът Мусала, се разнасяше Словото на Учителя. И широките равнини и разноцветните поляни не са лишени от този дар. Както слънчевите лъчи се пречупват от росните капки и правят багрите на цветята още по-красиви, така и Словото, разляло се върху цветните коронки, усилва аромата им, за да могат отдалеч да привличат работливите пчели и игривите пеперудки. Какво ще кажат бистрите и кристално чисти води на планинските езера? И те няма да премълчат за Словото, което водите им отнасяха към океана на живота. Но и черноморските води ще озвучават Словото, което се е докосвало до техните непрестанно разливащи се вълни. И малките, обикновени стаи, както и малките, и по-големи салони чакат реда си, и те да кажат, че и в тях десетки години се е слушал гласа на Словото, предшествувано от песните и молитвите на души, жадни за Него. Дето и да проповядваше Словото, в малки или големи салони, то не оставаше там, затворено, ограничено от четири стени. Негово свойство е да прониква през непрозрачни прегради, от какъвто материал и да са те, както и през най-малки, микроскопически отверстия. То прониква през тези отверстия и отива в необятното пространство, във високите области, дето е неговото царство - царството на идеите, царството на високата мисъл. Ако в движението си в пространството Словото се докосне до някой високо организиран човешки ум, който се занимава със съответни мисли и идеи, то прониква в този ум, който ги възприема като свои и започва да ги обработва в себе си. Който и да е възприел мисли, изказани от Учителя и обработил в себе си и приложил в живота си, стават негови. Ценно свойство на Словото е безкористието. То не търси своето право. Учителят носеше дълбоко в себе си, като Негова плът и кръв, две велики книги, чийто материал Той оживи и одухотвори пред учениците. Това бяха: книгата на живата разумна природа и великото учение на Любовта - Христовото учение. Всички закони, принципи и правила, изнесени в Словото, са опитани, проверени и приложение от самия Него. Ето защо Словото на Учителя носи в себе си сила и живот за ония, които го приемат и прилагат. Мнозина отричат Христовото учение, но Учителят казва: „Не може да се отрича нещо, което не съществува." И наистина, как ще отричаш нещо, което не съществува? Как и защо ще се занимаваш с него? Други казват, че Христовото учение е старо учение, отживяло времето си. - Не, Христовото учение нито е старо, нито е отживяло времето си. Ново е това учение, защото още не е приложено в своята пълнота и цялост. То не е отживяло времето си, защото отживелите, мъртвите неща не могат да занимават велики, гениални умове, както в миналото, така и днес. Всяка стара дреха се хвърля, разкъсва и се изгаря. Ако един ден Любовта остарее и Христовото учение ще остарее. Обаче, тя е още млада, много млада, има право да живее. Следователно, докато тя живее и съществува, и Христовото учение има право да съществува. Христос напусна земята, остави своето дело открито, да го поеме онзи, който се счита готов да го продължи. През много ръце мина това дело, и всеки допринесе по нещо към него. При работата на мнозината, внесоха се в това учение малко примеси и утайки - естествено е това при работата на много хора, но Любовта търпеливо чака, очаква този час и ден, очаква своето време. Тя следи стрелката на времето, какво е записала през последните 2000 години, какво пише и докога ще продължава да пише своите мемоари върху Любовта. С велико търпение тя очаква онзи кратък миг, когато стрелката на времето ще направи микроскопическо отклонение от своя път, докато тури нова стрелка на циферблата и започне отново своята работа. Любовта чака, с велико търпение и очаква онзи час, минута и секунда, когато стрелката без прекъсване ще продължи да пише за Любовта, но вече с нов език, при нови условия и нова обстановка. Желанието на Любовта е едно единствено: да се чуе гласа й от земята, от света, дето хората живеят, отдето я посрещат с музика и песен, отдето се пишат поеми и стихове за нея. Тя сама се запитва: Когато дойда на Земята, ще ме познаят ли хората? Ето, часът на Любовта дойде! Нова стрелка написа върху циферблата на времето, с букви на Вечността датата 12 юли 1864 година - час и ден, когато се е родил Учителят - Великият Учител. Така го нарекоха още първите Му последователи, които Го познаха и приеха в себе си като Учител. Те пък се нарекоха Негови ученици. Дали едното и другото ще излезе вярно и истинно, това стрелката, която записва всички важни, верни и истинни събития ще докаже. Тя се изявява в миналото, в настоящето и в бъдещето. Ако и трите времена са единни, няма съмнение, че е дошъл Учител на Земята и Той има последователи. Слезе Учителят на Земята, за да поеме с цялото си същество делото на Любовта, и то от там, дето беше спряно преди две хиляди години. Учителят се роди всред българския народ, когото избра за своя аудитория. Тук Той израсна, тук работи и разработи учението на Любовта, тук го приложи. Той дойде всред българския народ не да изтрие сълзите му след петвековното двойно робство, но да му посочи път чист, прав, светъл и възходящ: чист път, за да не се цапа; прав - за да не се спъва в мисълта си; светъл - за да вижда ясно земните и небесни красоти; възходящ - за да се качва на високи места, отдето да диша чист планински въздух и да пие от тия места бистрата кристална вода. Що се отнася до сълзите на народа, те не трябва да се изтриват, но да образуват от тях извор на страданието, да се учат и поучават от тях. Българският народ страда, но българското племе не изчезна и народът като нация не се претопи. Затова дойде Учителят всред българския народ - да му каже, че величието на един народ не се крие в размерите на неговата територия, но в прилагане на Любовта, на Великата Божествена Любов в целокупния живот. Учителят дойде на Земята да работи за Великото духовно дело в Битието. Той не дойде да подкопава основи на държавите, нито да се бори против нейните закони, нито да обезсмисля живота. Според Учителя животът е един и непреривен. Следователно, каквито и да са проявите на единния, но Велик живот, те имат дълбок смисъл и съдържание. И Учителят спазваше безсмъртната мисъл на Христа: Кесаревото на Кесаря, Божието на Бога. Това са два свята, диаметрално противоположни един на друг, които без да си пречат и гонят, могат взаимно да си помагат и да се допълват. Единият свят има отношение към духовното естество на човека, а другият към неговото материално естество. Учителят дойде на Земята като революционер и реформатор, да прочисти стария път в духовното дело и да прокара нов път. Той не дойде с щик и сабя, нито с нож и острие. Единственото оръжие, което Учителят притежаваше и с което работеше, това беше Любовта, като мощна, творческа сила. Десетки години говори Учителят за Любовта, освети я от всички страни, обясни всичките й прояви в живота, като ги подкрепи с живи примери и образци. Той определи проявите на Любовта в четирите човешки свята: в света на сърцето като чувство, в ума като мисъл, в душата като сила и в духа като принцип. Обаче Любовта сама, без връзка с Мъдростта и Истината, не е достатъчна да ни представи образа на истинския човек, нито да ни го представи като съвършен, завършен образ. Ние, съвременниците на Учителя, негови ученици и последователи, сме живи свидетели на един такъв завършен, съвършен образ на земята. Пред нас стоеше и досега още стои изправен този образ, който и в бъдеще ще остане непоклатим, защото е минал през огън, защото е минал през хиляди, хиляди чифта очи - наблюдателни, изпитателни, съмнителни, подозрителни и строго критични, и в края на краищата не само чифтовете очи, но всяко око поотделно би дало своя подпис за свидетелство на това, че думите, писани в тия няколко страници, са истински и верни. Любовта - носителка на целокупния живот, беше основна тема на Словото на Учителя. Тя се озаряваше от светлината и знанието на Мъдростта и се измерваше със законите на Истината и Правдата. Учителят слезе между хората да им предаде учението на Любовта - негова духовна плът и кръв. Дошъл на земята, Той не беше от никого миропомазан - от никоя държава, от никоя власт, от никаква църква. Един, единствен Го беше миропомазал - Великият Творец, създател на Вселената. Мнозина се запитват: Има ли вселената творец? На този въпрос пак с въпрос се отговаря: Има ли музиката, поезията, изкуствата, науката, философията създател? Ако малките неща имат свои създатели, защо вселената, колкото и да е голяма, да няма свой Създател? Хвала и слава на България, че из недрата й се роди образец на истински човек, който живя и работи в нея с цел да й помогне и услужи. И българският народ има право да се радва и гордее, че на неговата земя се роди и израстна великото учение на Любовта, че между този народ работи Великият Учител на човечеството. За този Учител и бъдещето ще говори, но и миналото няма да мълчи. Що се отнася до настоящето, жив свидетел е. То туря своя подпис под печата на Истината. Стрелката на времето за миг само трепна и отбеляза датата 12 юли 1964 година, край на един век или един период от сто години.

18. КАК МЕ НАПЪТВАШЕ УЧИТЕЛЯТ В РАБОТАТА МИ С БЕСЕДИТЕ По този въпрос мога да пиша много, особено много, но ще се спра на най- важните неща, защото подробностите не могат да се опишат Когато се касаеше за дешифриране на беседите от стенограмите на пишеща машина, тази работа беше по-лека. Тя изискваше внимание, съсредоточеност, да преведеш правилно знаците и мисълта, защото който е учил стенография и работи с нея, знае, че един и същ знак може да означава две различни думи по смисъл, следователно при дешифрирането е нужно внимание, мисъл, познаване на материала, интелигентност и т.н. Нужен е и слух, да чува добре и добре да предава нещата. Все пак тази работа е малко по-лека от стилизирането и от корекцията. Днес, когато пиша бележките си и когато не съм нито стенографка, нито коректорка и стилизаторка, съм по-готова и за едното, и за другото. Ако човек престане да работи една работа, поне да не престава да я мисли. И в мисълта се крият методи и постижения. Учителят правеше някакви поправки и добавки и на някои мисли в беседите, написани на машина, но съвсем малко. Те бяха наистина оригиналът на беседите, но в суров още вид. Учителят говореше по дух, свободно, не заучено, нито четеше, както правят много професори, оратори или някои учени. Как ме напътваше Учителят при работата ми с беседите? Това се отнасяше главно до печатането на беседите, която работа минаваше през мен. За печатане на каква и да е работа, нужна е да знаеш да коригираш и да стилизираш. За щастие аз знаех отчасти и да коригирам, и да стилизирам. Казвам отчасти, защото според мене няма човек на земята да владее едно изкуство, една наука или занаят абсолютно. Дали език учиш или работиш с него, дали музика изучаваш, каквото и да постигнеш, то е относително. На земята думата „абсолютно" не съществува. В говоримия език тя се употребява само като степен за сравнение. Тъй щото и аз познавах отчасти и двете: коректорство и стилизация. През 1919 година излезе от печат моят учебник по химия, на който за пръв път се учих да коригирам и да стилизирам не сама, а с помощта на брат Гълъбов, който имаше тънко чувство и усет към едното и другото. Аз започнах за пръв път да печатам беседите в края на 1921 година, но вече сама. Как работих? Дешифрираната беседа, написана на пишеща машина, четена предварително на Учителя, беше пред мен на масата и аз, с перо в ръка започвах да преписвам ред по ред ръкописно, а не с машина, макар че знаех вече да пиша на машина и имах такава на разположение. Машината беше при Учителя, на „Опълченска", дето често ходех да работя, пак беседи, разбира се. По тази причина имах възможност лесно да се справям с Учителя по дадени въпроси или мисли, които не ми бяха много ясни. Връщам се пак при работата ми в къщи с беседата, която готвя за печат, и то ръкопис. Така преписвах и обработвах всички беседи, които от споменатата по-горе дата до 1950 година излязоха от печат. На тази дата властта ни взе печатарската машина, която беше купена с братски пари, събирани по левчета. Тогава печатницата ни, пак братска, беше на Изгрев, малка, скромна печатница, която задоволяваше нашите нужди. Имахме трима словослагатели - Влад Пашов, неуморен и предан работник, с когото работих цели 30 години, при доста неблагоприятни условия, по нямане на машина. Обаче любовта на всички ни към делото, преодоляваше всички мъчнотии и несгоди. По едно време беседите се печатаха, т.е. по-право набираха в една барака на ул. „Оборище", дето разполагахме с ограничен инвентар. Така набрани колите, пренасяха се с количка - обикновена количка, която се кара с ръце. Така се пренасяше количката до печатницата „Земеделско знаме", дето имаше големи машини, и там се печатаха нашите коли. По пътя, при пренасянето ставаше някаква авария: няколко реда или цял компас се разпиляваше и тогава веднага ми съобщаваха да отида в печатницата, да наредя отново разпиляните редове на страницата, за да се пусне колата под печат. Тук от страна на всички се изискваше експедитивност, защото колата е турена вече на машината. Вторият словослагател - Димитър Стоянов, пак наш брат, добър, предан и опитен работник в своята работа, с голяма практика, която придоби пак като словослагател, в печатницата на Стайко, по наша молба напусна тази печатница и дойде да работи при нас, в нашата малка печатница на Изгрев, дето беше освен словослагател, още и машинист. Третият словослагател беше Кирчо, на когото и до днес не зная фамилията, наричаха го Лъвчето. Така си остана между нас под името Кирчо Лъвчето. Той беше най-млад от всички. И той беше наш предан брат, и към работата и към делото. Така работата вървеше добре, докато с взимане на машината ни се отне и правото да печатаме беседите. В един момент се намерихме с вързани ръце пред предстоящата ни бъдеща работа. И това се понесе. Много неща минаха в нашия и около нашия живот, които също се понесоха като от ученици на едно Велико дело. Имахме жив пример пред нас, образец. Във всяко отношение - колос човек - Учителят, чийто жив пример всеки според възможностите си се старае да го следва. Наред с печатницата ни пак на Изгрев имахме малка книговезница, в която се сгъваха колите и приготвяха томчета с беседи. Впоследствие се подвързваха тия томчета, но скоро и тази работа се прекрати. Някои от нашите братя и сестри ме запитваха защо не приготовлявам беседите за печат с пишеща машина, а ги пиша ръкопис, която работа е по- бавна. Наистина, малко е по-бавна, но за мене беше по-удобна. По естество машината не чака. Седнеш ли пред нея, трябва да бързаш: или да диктуват или ти сам да преписваш, както беше при дешифриране на беседите. Стилизацията е работа от друг характер. И тази работа, да обработвам беседите с перо в ръка, ми беше също приятна и неуморима. Когато обработвах беседите на ръка, перото ми, чрез което се изливаше мисълта, беше непосредствено до самия лист. По този начин аз бях непосредствен посредник на Учителевата мисъл. Иначе мисълта се предаваше от ръката до буквите на машината, от буквите на чукчетата, които удряха на валяка, при това с бързината на машината, от което мисълта губеше нещо. При писане с перо имах възможност докато напиша една от думите, другите думи да си намерят подходящото място в мисълта, да се предаде в своя точен и верен смисъл. Мисълта, която предстоеше да се сложи на хартия, предварително беше няколко пъти прочетена, обмислена и добре запомнена, и тогава се написваше. Оригиналът беше всякога пред мен и при най- малката несигурност се справях с него. Преди да напиша мисълта в завършения й вид, преглеждах в оригинала мислите, които идат след нея, да не би по-после да е казал Учителят още нещо върху тази мисъл. Така правех след всяка мисъл и с всяка мисъл, докато завършвах цялата беседа, готова за печат, но още непредадена на словослагателите, докато не я прочета на Учителя. Като я прочитах на Учителя, той ми казваше: Като излезе на шпалти, значи на първа коректура, ще дойдеш да ми прочетеш пак. И в този вид, на шпалти, Учителят пак правеше малки корекции, като или прибавяше, или заместваше някои думи с други, които Той намираше за добри, или изменяше някоя мисъл, като прибавяше нещо ново, да се изясни мисълта или даден закон по-точно. Когато ставаше по-голямо разместване, това не се нравеше много на словослагателите, но те правеха поправките добросъвестно и с готовност. Едно беше добре, че тяхната работа не беше срочна, с някаква норма, затова вървеше спокойно и без нерви. Те работеха Словото, с което и сами живееха. Всяка беседа минаваше редовно през три коректури, а някоя и през повече. После минаваше и през така наречената генерална ревизия и тогава излизаше от печат. Докато дойдем до нашата печатница на Изгрев, ние печатахме в много печатници: в печатницата на Гунев, един от последователите на Учителя, находяща се на улица „Позитано", на печатница „Фотинов", на улиците „Алабин" и булевард „Македония"; в. „Земеделско знаме" на улица „Врабча", при брат Славчо Славянски, печатница „Безсмъртни мисли" на улица „Гурко", докато най-после дойдохме до нашата печатница на Изгрев. По същото това време се печатаха беседи и в някои градове на провинцията, като в Казанлък, в печатницата на брат Камбуров, дето съм ходила аз през време на печатането; в Русе, в печатницата на брат Малджиев; в Нова Загора, в печатницата на брат Слави Камбуров. По едно време, за малко беше то, печатаха и в Пловдив, не помня при кого. Когато не ходех в градове, коректурите се изпращаха в София, до мене, там работата вървеше по-бавно. Когато отивах при Учителя да чета някоя беседа, писана на пишеща машина, дешифрирана направо от стенограмите, Той често ми казваше: „Гледай да правиш връзки, естествени връзки между една и друга мисъл, добре завършени и изяснени." В първо време не разбирах какви връзки да правя и как да ги правя. Учителят не ми даваше пример, но ми даваше светлина по въпроса и сама не зная как, но правех такива връзки, които Учителят навярно одобряваше, защото после вече не ми говореше за същото. Той продължаваше да ми говори: „Всяка мисъл добре изяснена, представя бряг на една и съща река. За да преминеш реката от единия бряг на другия, непременно трябва да има мост, по който да се минава. Мостът, именно, представя тия връзки, които свързват една мисъл с друга." Тази бележка беше единствената и най-малката, която Учителят ми каза конкретно. Останалата работа беше голямата, необятната, която няма начало, няма и край. Тя е толкова необятна, колкото и самото Слово. За подкрепа на тази моя мисъл, Учителят един ден ми каза: „Ако аз бих изработил една беседа, вие, които я слушате, не бихте я познали." Наистина, ако Учителят би работил беседите, Той не би бил достъпен за хората, така щеше да бъде зает. Тази работа не беше за Него.

17. КАК МИ СЕ ДАДЕ РАБОТАТА С БЕСЕДИТЕ И ВЪРХУ БЕСЕДИТЕ НА УЧИТЕЛЯ Как ме напътваше Учителят в тази работа? Какво е отношението и отговорността ми към Беседите? Този отдел от работата си споделям с моята добра и обична сестра Аня, която има голям дял в тази работа. Употребявам думата „споделям", а не „завещавам", защото намирам тази дума висока, достояние за големи величини, а не като за мене. Аня замина за отвъдния свят преди две години и два месеца, но въпреки това ми подхожда думата „споделям". Аня е моята средна сестра. На ръст повече височка, отколкото ниска; косата й руса, очите сиво-зелени, някои ги наричаха изумрудени, фигурката й стройна, изправена, до последните дни на живота й. Погледът й изпитателен, проницателен; интелигентна, начетена, даже само с погледа си всичко искаше да изучи. Това пиша за нея, защото по външни белези се отличаваше от мене и от по-голямата си сестра Надя. Аня, макар че беше свършила философия и педагогика в нашия университет, повече обичаше литература и в тази област работеше. Преподаваше главно български език в прогимназия, а частно помагаше на много ученици и наши близки братя и сестри и по езиците: руски, френски и немски, освен български и литература - всичко това безвъзмездно. Може това да не е необходимо да изнасям и то е във връзка с отговора, който тя сама даваше на въпроса: Какво е моето задължение? На този въпрос, зададен от самата нея, тя категорично си отговаряше: Дойдох да давам. Това беше наистина така, но не само към Братството, но и в целия й живот, всичките й отношения с външните хора, към учениците си и т.н. Никога не бях чувала да казва: Толкова много съм дала за това или онова, за този и тази, за онзи или за онази. Както и да се отнасяха същите тия хора към нея, добра или не, с благодарност или с неблагодарност, това за нея не беше въпрос, който да я занимава. През целия си живот тя беше учителка, в която работа не измени и до последния си час. Каква беше помощта й по отношение на моята работа с беседите? Тя ми помагаше в коректурите, когато се даваха под печат, в стилизирането, кога повече, кога по-малко, според възможността да се срещаме, защото аз живеех на Изгрев, а тя в града, понеже беше учителка. Често носеше коректурите на печатницата, дето се печатаха беседите, със същото отношение, с каквото взимаше участие и в коректурите. За нея нямаше важна или долна работа. Ръководна стъпка в живота й беше даването. Към беседите имаше естествено, свободно отношение. Всичко минаваше през нейната философски критична мисъл и ги приемаше самостоятелно. Веднъж приела една мисъл, тя ставаше нейна; нищо не можеше да я разколебае. От нищо и от никого не се подкупваше. Учителят казваше за нея: „Аня е неподкупна." Тази й черта и аз познавах. Строга, според мнението на някои, тя проявяваше своята мекота и отзивчивост към едни - нещастни, онеправдани, страдалци, нуждаещи се и беше готова да помага с каквото може, и трябва в случая. Готова беше и да посъветва човека и да го изслуша, както ученик слуша учителя си. При всички случаи се ръководеше от даването - да даде комуто каквото е нужно. Чувствата й бяха регулирани, пак казано от Учителя за нея. Един ден Учителят ми каза: „На брадата си Аня има една линия, която у никой между вас не съм виждал - хубава линия. И ако един ден пиша книга по този въпрос, ще взема брадата на Аня за модел." Коя е тази линия, не ми каза. Дълго я търсих, като линия, но не я намерих; като характерна черта сигурно я зная, но не мога с положителност да кажа, че тя именно отговаря на тази линия, за която Учителят говори. И още нещо каза Учителят за Аня: „Тя е музикална, има силно развито хармонично чувство и ако някой път се дразни от нещо, то е когато се наруши тази хармония." Ето къде още Аня ми е помагала в работата ми с беседите, когато тя седи пред пианото и си свири - нещо от Моцарт, Бетовен, Лист, Шопен или Хайдн, а аз в същата стая пиша беседа. Тя си свири за себе си, а аз, без да ми пречи музиката, пиша: под характера на музиката, тактът, разположението, с което Аня свири, дават тласък, импулс на мисълта ми, перото се движи по-бързо, мисълта също и аз не забелязвам как страниците се нижат една след друга. Това става и от нейна, и от моя страна незабелязано. Музиката импулсира, а не пречи. Любовта към музиката и любовта към словото - към Божието Слово се сливат в едно и дават подтик, импулс, сила и живот в работата. Какво ми остави Аня след заминаването си? - Музика, хармония и мисъл. Някои от познатите ми, които идваха у дома след заминаването на Аня, ме съветваха: „Продай пианото, да се улесниш материално." На всички отговарях: „Музиката не продавам." Други ме съветваха да дам пианото под наем. И на тях отговарях същото - „С музиката търговия не правя." Под музиката в широк смисъл разбирах Аня. От детство слушах тази музика. Нека си остане тя с мене, докато дойде и моят час да напусна земята. Пианото не мълчи: момиченцето, на което Аня помогна с пианото и цяла година работи с него, и до днес продължава да свири на това пиано. Така че музиката не излезе от нашия дом, а заедно с това и хармонията. Останаха те в къщи, но остана и мисълта. Красиво нещо носи човешката душа, от която остава нещо и за близките. Едва беше заминала Аня и ми предаде, и със слово, и с музика мисълта: „За душите, що се любят, и смъртта не е раздяла." Така мисля и аз, така мислим, вярваме и чувствуваме всички, които имаме опитността на живота. Да е светла паметта ти, Аня, да е лек и красив пътят ти, който пое. Това беше на 17 декември 1962 година. * Как ми се даде работата с беседите и върху беседите? Каква беше тази работа? Първата работа, която започнах, беше стенографирането на беседите. Значи, бях стенографка на Учителя. За щастие, аз бях стенографка, защото знаех стенография още като ученичка. Тогава стенографията беше факултативен предмет. Само три ученички от нашия клас се записахме да изучаваме стенография. Тогава бях в шести клас, сегашният десети. Следната година останах сама в класа, другите две ученички напуснаха. Свърших курса по стенография заедно с матурата, тогава имаше седми клас, точно сегашният 11 клас. Като постъпих студентка, можех вече да си служа със стенографията, свободно си държах бележки по всички предмети в университета. Това ми помогна да се упражня доста много и в бързопис. По едно време, като студентка още, четох в един от вестниците, че се определя комисия в Министерството на просветата за провеждане държавен изпит за стенографи. Понеже отговарях на всички условия, подадох и аз заявление и документите си, и започнах да се занимавам. Изпитът беше определен през един от летните месеци, когато бях във ваканция. Явих се на изпит, защото исках да завърша една започната работа, а главно да се проверя от опитни, добри стенографи, какъвто беше Тодор Гълъбов, тогава председател на стенографското бюро в Народното събрание. Явих се на изпит, който издържах много добре, понеже имах доста практика. Нямах намерение да ставам учителка по стенография, защото бях студентка по химия. Обаче не съм подозирала, че аз или други някои са ме готвили за стенографка на такова велико дело. Ще каже някой, че това е случайност - може и да е така, за някои. Обаче аз сама впоследствие се убедих, че няма случайности в живота. Всичко е определено, предвидено и наредено от един по- висок свят, към който съзнаваме или не съзнаваме, имаме и ние, и той към нас известно отношение. Първата беседа от Учителя чух на Великден, за която писах доста подробно. Тя е озаглавена „Истината". Следващият неделен ден пак отидох на беседа, която слушах от прага на малката стаичка, дето бях застанала и предишната неделя. И от тази беседа бях доволна и възхитена, както и от първата. Този ден се случи пак нещо особено и знаменито. Като се свърши беседата, господин Гълъбов, когото познавах от изпита си по стенография, дойде при мене, радостен, разположен, ръкува се с мене и ми каза: „Знаете ли колко съм доволен, че ви виждам тука." Отговорих му: „Защо сте доволен вие не зная, но че за съм доволна и предоволна, това зная." Тогава той ми каза: „Елате малко по-настрана, да ви кажа нещо. Ето как стои работата, започна той да говори, от известно време стенографирам беседите на Учителя. Обаче командироват ме за една година в странство. След един месец трябва да замина и аз се чудя кой ще ме замести. Казвам това на Учителя и той ми отговаря: Не се безпокой, Божият работник ще дойде на своето време. Това ме накара да се вглеждам в нашите хора, в ония, които посещават беседите, да видя ще се окаже ли някой стенограф. Като ви видях, много се зарадвах. Готова ли сте да ме заместите, вие да стенографирате?" Аз отговорих: „С удоволствие ще ви заместя, но не зная дали ще задоволя Учителя." - „Аз ще поговоря с Учителя и ще ви дам отговор", отвърна господин Гълъбов. И наистина, след три дни господин Гълъбов ме срещна и ми каза, че е говорил с Учителя по въпроса със стенографирането и ми каза усмихнат и доволен: „Видя ли, че не трябваше да се безпокоиш? Работникът дойде на своето време." И така, на третата беседа от посещаването ми на беседите аз бях вече на стенографската масичка - стенографка на Учителя, доволна, щастлива за това благо, което неочаквано ми се даде. Аз дори не знаех, че беседите се стенографират. Седнах на тази масичка - малка, кръгла, а до мене брат Гълъбов, така вече го наричах. Справях се и с неговите стенограми, да не би да съм пропуснала нещо. Бях още съвсем нова. От този ден, почти до края на 1944 година аз бях стенографка на Учителя. След един месец брат Гълъбов замина за странство и аз останах сама до 21-22 година, когато дойдоха още две стенографки: Еленка Андреева и Савка Керемедчиева, с които работих до края на 1944 година. Аз бях и учителка по това време, когато станах стенографка, аз изпълнявах работата си с голяма любов. Тогава Братството нямаше машина и аз пишех беседите ръкопис. Това се продължи до 19-тата година, след която имахме братска пишеща машина, система „Адлер" с два шрифта - български и латински, на която и досега пиша. Така се научих да пиша на машина и когато дешифрирах беседите от стенограмите, пишех ги на машината. Първият ми опит да стилизирам и правя корекции беше върху учебника ми, с помощта на брат Гълъбов, който беше опитен в тази област. След това аз започнах да работя и върху печатането на беседите, тяхната корекция и стилизация. Всяка неделна беседа, която Учителят държеше, беше готова още в неделя, макар писана ръкопис, разбира се, докато нямахме машина. Върна се от беседата, нахраня се, почина си половин час и веднага започвам да работя. Беседата ми е още прясна, звучи в ушите ми и бързо върви. Ако е по-голяма, пиша и вечерта. Училищната ми програма беше така наредена, че в понеделник имах часове от десет часа. До това време аз успявах да я занеса на Учителя, да поговоря нещо по беседата или да питам по някой неясен за мене въпрос и като свършвах работата си, тръгвах за училище и навреме започвах училищната си работа. Цяла беседа четях на Учителя, когато предстоеше да се печата. Работата върху беседите постепенно се увеличаваше, когато Учителят отвори Школата 1921 - 1922 година. Тогава, освен неделните беседи в 10 часа преди обяд, Учителят отвори два класа: Общ окултен, в който влизаха всички желаещи от различни възрасти и специален окултен клас, наречен още Младежки клас, в който влизаха повече млади, неженени, свободни от семейство и задължителни семейни ангажименти, за да имат повече време да се занимават. В първо време в специалния клас влизаха млади хора със средно и с висше образование, за да има по-голяма възможност да се ползуват от научния характер на беседите. Впоследствие в този клас започнаха да влизат някои млади, дори и без средно образование, но такива, които имаха силно желание да учат, влизането и в двата класа не беше строго ограничено. Главно условие за влизането беше силното желание на ученика да учи, да се развива умствено и духовно. Външни изпити нямаше, обаче вътрешно всеки сам се проверяваше и ако не можеше да следва класа, сам напущаше - както е влязъл сам, така и сам си излизаше. Школата, която Учителят отвори, е свободна школа, без никакви такси и плащания, без никакво външно задължение. Тя не може да лиши човека от желанието му да учи и да се развива. Ученикът се задължава вътрешно към самия себе си да бъде изправен, изпълнителен, да учи и прилага. Не изпълни ли това, той сам си решава положението. И да остане в Школата, той не е ученик, мястото и положението на ученика се определя отвътре, а не отвън. Ето защо ученикът няма право, нито трябва нито се интересува от мястото, т.е. от стъпалото, на което се намира този или онзи от неговите съученици. Това е задача само на Учителя, който вижда нещата едновременно и отвън, и отвътре. Само Той преценява всичко и правилно преценява. Вън от двата класа, общ окултен и специален окултен, Учителят държеше лекция и в пет часа сутрин, неделен ден. Тъй щото Учителят говореше неделно четири пъти: неделя сутрин в пет часа; неделя преди обяд в 10 часа, публична беседа и за учениците на Школата, както и за външни хора; в сряда сутринта в пет часа за учениците от общия окултен клас и в петък сутринта в пет часа за учениците от специалния клас. Тогава бяхме четирима стенографи - всички стенографирахме всичко - и беседи и лекции, а дешифрирането беше разпределено помежду ни по желание. Всеки беше задължен към определената своя беседа или лекция, като я дешифрира, да я пише и на машина. Така работата вървеше спокойно и редовно. Що се отнася до печата, това беше възложено от Учителя на мене и на Аня, която доброволно ми помагаше при всяко свободно време. Като казвам работа, възложена от Учителя, имам пред вид начина, по който Той възлагаше нещата: при пълна свобода, при готовност и разположение и добра воля от страна на този, който поемаше някаква работа в братството. Всичко става така незабелязано, че и ти сам не знаеш как е станало. В работата си с беседите аз бях така изпитвана отвън и отвътре, че днес положително, смело и справедливо мога да си отговоря защо, как и по коя причина получих беседите. Отговарям си и същевременно се запитвам: За пари ли започнах да работя? - Не, още повече тогава бях учителка. За някаква слава ли? - Не, аз зная, че славата принадлежи единствено и само на Бога. Останалото е човешко тщеславие. За някакво първенство ли дойдох да работя? - И за това не дойдох. Първенство, т.е. първо място заема онзи, който може и знае да сяда на последно място така, както сяда и на първото. За мене най-удобното място всякога е била последното, но за съжаление това място беше заето. От кого? - От Учителя. Той сядаше и на първото, и на последното място съвсем незабелязано, без никакво парадиране. На кое място е седнал, това ще видиш, само ако ти се отворят очите. Следователно, поех работата с беседите по нито една от предполагаемите причини, а единствено от любов към тази работа, от вътрешен трепет към нея, в което се убедих от ред опитности и изпити около нея. Не си послужих с думата изпитания или страдания. Обаче знайно е, че човек всякога е изложен на изпити, по-големи или по-малки, на по-сериозни или по-леки, именно в работата и около работата, с която се занимава. Ако не е така, как ще устоиш на тази работа, как сам ще се познаеш и доколко можеш да се пожертвуваш за нея, когато се поиска някаква жертва, дори микроскопическа. Когато отивах при Учителя да занеса написаната, приготвена беседа Той често ми казваше: „Ние доста ви затрудняваме." За мене тази работа не представяше никаква трудност и аз мислено запитвах Учителя дали няма доверие в мене, че работата ми е много приятна и не ме затруднява, или нещо друго, което и аз не разбирах тогава. Може би Учителят казваше така от присъщата нему деликатност и от това, че цени работата на всеки човек, дадена доброволно и с любов. За мене това беше добре дошло, защото аз сама вече, не някой отвън, се изпитвах многократно, защо и как работех.

16. РАБОТАТА МИ ВЪРХУ СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ, СПЕЦИАЛНО С БЕСЕДИТЕ А. КАК МЕ УПЪТВАШЕ УЧИТЕЛЯТ В ТАЗИ РАБОТА Как ми се даде тази работа. Отношението ми към беседите. Словото на Учителя чух за пръв път на 16 април 1916 година. Това беше първата беседа, която чух от Учителя, която беседа е печатана във втория том беседи със заглавие „Истината". Самият том носи заглавие на първото издание „Сила и живот", а второто издание „Духът и плътта". Как ми подействува беседата „Истината", която чух на Великден, това е описано в първите тетрадки. След тази беседа чух още една, която също ме обхвана цяла и реших в себе си да посещавам редовно беседите на Учителя. Обаче, нещо неочаквано, което ще опиша следващите страници, ме постави още на третата беседа на стол и малка скромна масичка, вече като стенографка на Учителя, каквато останах до заминаването на Учителя, с което се прекъсна живото Слово на Учителя. Пак четем и говорим върху това Слово, но вече не се чува от устата на Учителя, затова го наричам живо. Стенография знаех още като ученичка, т.е. тогава я учих. По това време стенографията беше факултативен предмет, но аз имах желание да уча и се записах с още две ученички. На края на гимназиалния курс, заедно с матурата, свърших и курса по стенография успешно. Следващата година бях студентка по химия и се упражнявах в стенографирането. Имах желание обаче да мина по някакъв начин през преценката на някой опитен стенограф, но как и по какъв начин, не знаех. И това желание ми се задоволи. Още като студентка третата година, чета в един от вестниците, че през лятото същата година се определя държавен изпит по стенография. Желаещите да се явят на този изпит, да си подадат документите до Министерството на просветата, дето ще се произведе изпитът. Това ме крайно зарадва. Приготвих документите си, написах заявлението си, научих какво се изисква за изпита и започнах да търся материала, нужен за изпита. Като се снабдих с всичко нужно за изпита, подадох документите си и започнах да уча. Дойде определения ден за изпита, който издържах много добре. Доволна бях, защото бях проверена в бързопис, в превод от стенография на обикновено писмо и от обикновено на стенография. Що се отнася до историята на стенографията, това не представяше никаква мъчнотия пред изпитите, които минавах като ученичка и студентка. Получих документ от този изпит, но той беше важен за мене не като документ, който ми даваше права, но като документ, който ме убеждаваше, че като съм учила нещо, мога с това нещо при даден случай да си служа с него. За всичко може да съм мислила, всичко да съм предполагала, но никога не съм мислила за това неочаквано благо, което ми се даде в живота, да бъда стенографка, а впоследствие стилизаторка и коректорка на беседите на Великия Учител на човечеството. Всичко това ме увери в това, че няма случайности в живота. Не случайно учих стенография, не случайно държах изпит по стенография пред комисия, председател на която беше Тодор Гълъбов, който същевременно беше и председател на стенографското бюро в Народното събрание, а впоследствие и стенограф на беседите на Учителя. Връщам се пак към въпроса как на мен ми се даде работата върху беседите на Учителя. Свърших университета и станах учителка по химия в Русе две години и после в София в Първата девическа гимназия, дето скоро, едва след година или две чух за Учителя. Още в 1915 година, 19 юли, посетих Учителя, което посещение нарекох Епохално посещение - описано в първата ми тетрадка. Видяла Учителя, започнах вече да Го посещавам. Но първата беседа чух на Великден 1916 година. Не знаех, че беседите се стенографират, пък и не познавах много братя и сестри, не се разговарях с никого. Стаичката, в която Учителят държеше беседи на „Опълченска" 66, беше много малка и аз не влизах вътре, а стоях изправена на вратата на тази малка стаичка и оттам слушах двете беседи, отдето се чуваше добре. Казвам двете беседи, защото на третата беседа бях вече на стенографска масичка, за моя велика и незабравима радост като стенографка на Учителя. Тук ще опиша онова, което се отнася до въпроса как станах стенографка на Учителя. До моето дохождане при Учителя, стенограф е брат Тодор Гълъбов, когото аз познавах от изпита си при него. Дали той ме познава и помни, това не знаех. Какво се случи след втората беседа, която чух от Учителя? Беседата се свърши и хората уж започнаха да се разотиват. Казвам уж, защото и при първата още беседа, която чух, направи ми впечатление, че хората не си отиват бързо. Тръгват да си вървят, пак се връщат, разговарят се, споделят известни мисли, които им направили по-силно впечатление, сбогуват се по-близките, едни влизат при Учителя, питат нещо и т.н. И аз не си отивам веднага, гледам, наблюдавам всичко това и си правя свои изводи. Изведнъж към мене се отправя брат Гълъбов, който се обърна с думите: „Сестра Паша" - значи помни ме и ме е познал, и продължи по-нататък: „Колко се радвам, че ви виждам тука." Аз му отговорих: „Колко се радвате Вие и защо, не зная, но аз съм щастлива, че съм тук и се радвам много за това." Братът пак продължи: „Ето защо аз се радвам. Аз стенографирам беседите на Учителя, но ме командироват в странство и най-късно след месец трябва да замина. Безпокоя се кой ще може да ме замести и продължи работата на Учителя. Като споделям безпокойствието си с Учителя, Той се усмихва и ми казва: Не се безпокой, Божият работник ще си дойде на времето. Думите на Учителя ме карат да се вглеждам в ония, които посещават беседите и да търся някой стенограф. Досега не съм намерил такова лице. И днес, като ви виждам тука, питам ви: Готова ли сте да ме заместите, да стенографирате беседите на Учителя?" - „Не само съм готова, но се чувствувам щастлива, че ми се предлага такава работа. За мене е важно дали бих задоволила Учителя." - „Аз ще кажа на Учителя, че намерих стенограф, който е готов да ме замести, но моля ви следната беседа да седнете до мене и да стенографирате, а после ще изработите беседата и ще я дадем на Учителя да я прегледа и да си каже думата по нея." Така и стана. Следната неделя аз бях вече на стенографската масичка. Още на другия ден, в понеделника, беседата беше дешифрирана и написана ръкопис на чисто. Брат Гълъбов я взе и заедно с Учителя я прегледали. След това Учителят се усмихнал и казал на брат Гълъбов: „Казах ли ти, че Божият работник ще дойде на времето си? Тя може да работи." Станах вече стенографка и се предадох и на тази работа с радост и любов. Братът остана да работи с мене още един месец и замина за Италия. Не помня колко време се бави там, но като се върна от време навреме дохождаше на беседи, а аз взимах и неговите стенограми, да сверявам нещо, ако ставаше нужда. Неделен ден, като се връщах от беседа, обядвах и веднага започвах да дешифрирам беседата, която по нямане на пишеща машина, пишех ръкопис. В понеделник сутринта я занасях на Учителя и с удоволствие, и почти с нетърпение, очаквах следния неделен ден, да седна на любимото си място и да пиша, да слушам и да стенографирам Словото на Учителя, което ме изпълваше. Когато занасях готовата беседа на Учителя, той често ми казваше: „Ние ви затрудняваме много." Аз отговарях смутена: „Не, никакво затруднение не изпитвам." А в себе си се запитвах: Чудно нещо, не вижда ли Учителят, че аз летя от радост, от готовност да слушам Словото и да пиша. Неуморна бях, колкото и дълга да беше беседата. А пък в себе си знаех, че Учителят, макар и да вижда и разбира вътрешната ми готовност и любов, и разположение към беседите, като крайно внимателен и деликатен човек не може да не каже в каквато и да е форма, с каквито и да е думи, че цени работата на всеки работник. В 1918 година се научих да пиша на машина и ходех в дома на брат Гълъбов, дето имаше вече братска машина. От същия брат научих знаците при корекция на печатни работи, защото същата година излезе под печат мой учебник по химия за тогавашния осми клас на гимназиите, който днес би бил 12-ти клас, ако съществуваше такъв. Така се упражних и в коректорство и в печатане. До 1922 година бях сама стенографка, след която година започнах да стилизирам беседите, значи започнах да печатам беседите, да правя корекции. И тази работа ми се даде пак от Учителя. Тъй щото, освен стенографирането, писане на машина, взимах участие при печатане на беседите, а именно стилизирането им и корекциите на шпалтите. Всяка беседа преди излизането й от печат четях на Учителя или още в ръкопис, или шпалти, а някога и в ръкопис, и на шпалти, според беседата. Учителят вмъкваше някоя нова мисъл, коригираше някои мисли и често заместваше една дума с друга подходяща. От всичко това аз се ползувах много, придобивах все по-голяма светлина и прониквах все повече в духа на Словото. Това не казвам за хвалба, но като нещо необходимо. Не може човек да чете произведенията на някой автор, без да се свързва с неговата мисъл и с духа на неговите творби. Тъй щото и за себе си ще кажа: Не е могло да работя 30 години върху Словото на Учителя, без да се свържа с духа и мисълта на Учителя. Що се отнася до корекциите, които Учителят правеше, те бяха в реда на нещата. Учителят говореше по дух, а не както говори някой учен или професор. Последните предават чужди мисли и закони, които те добре заучават и познават. Много професори и учени четат своите лекции и сказки, които при печат пак коригират. Някои професори и учени, за по-голяма живост, говорят, а не четат. Техните лекции и сказки се нуждаят от по-големи корекции. Обаче Словото на Учителя, предадено във вид на беседи, се коренно отличава от лекциите и сказките на учени и професори. То е живо, подвижно, динамично, какъвто е самият живот, каквато е живата, разумна природа. То говори не само на ума и на сърцето, но и на душата и на духа на човека, затова обхваща изцяло човека. То движи и волята му, затова като слуша беседата на Учителя, човек едновременно мисли, чувствува и действува. Словото на Учителя не е статично и затова един ден Той ми каза: „Ако остане на мен, аз да работя беседите, след като сте ги слушали, няма да ги познаете." Тогава някой може да запита: Щом е така, защо Учителят сам не работеше беседите? - Това беше невъзможно. Работата върху беседите или по- право върху Словото беше необятна. Едно лице не би могло само по никой начин да се справи. До 1921 година работата можеше да минава през едни ръце, но по това време именно се отвори Школата и тогава, освен неделните беседи, които Учителят държеше всяка неделя в 10 часа пред обяд, той държеше още две лекции през неделята: една на общия окултен клас и една на специалния клас. После започна да държи и всяка неделя, в пет часа сутринта, така че станаха четири Слова през седмицата. По тази причина се увеличи броят и на стенографите, които станаха четирима: Боян Боев, Елена Андреева, Савка Керемидчиева и аз, Паша. Ако Учителят се беше заел с работата върху беседите, която не беше негова, той не би бил достъпен, никой не би могъл да се обърне към Него било за съвет, за разговор, за някаква подкрепа в живота и за много други неща. Извън беседите и лекциите, които Учителят държеше, работата му беше колосална, за която ние се опитваме да говорим и да кажем нещо на интересуващите се, но която и ние не можем да си представим. Колко е голяма, тя става само отчасти понятна, като се спрем на думите, които Учителят каза два-три дни преди заминаването си, а именно той каза: „Свърши се една малка работа." Ако ние, които бяхме около Учителя, виждахме как работи и колко много работи, как живее и как се проявява въобще, тогава смело мога да се запитам: Ако е свършена една малка, микроскопическа работа, така наречена от самия Учителя, то какво би преставяла онази голяма, грандиозна, наречена Великото Божие дело? Там всякаква представа спира. Това е безначална и базпределна работа. И тъй, до 1921 -1922 година работих главно със стенографиране и дешифриране на беседите и написването им на пишеща машина. След тази дата започнах да работя и при печатане на беседите, тяхното стилизиране и коригиране, което продължи до края на 1944 година с Учителя. След тази година, когато си замина Учителят, аз продължих същата работа сама, за която вече бях се упражнила достатъчно. През времето, когато Учителят беше още на земята, аз имах вече голям опит върху работата, която ми беше дал Учителят, но се ползувах и с доверието му. Много случаи имах, от които сама се бях уверила, че Учителят има доверие в мен, главно в работата ми с беседите. Често ми се налагаше да работя сама и през времето, когато Учителят беше между нас. Всъщност аз не работих сама. Онзи, който беше заинтересуван от Словото, ми даваше светлина да го разбирам. Светлината на Учителя не беше далеч от мене и тя ми помагаше. Интересно беше следното мое състояние. Например, работя усилено, неуморно и с любов върху някои от томчетата беседи и като се свърши томчето и го предам на Учителя, аз веднага излизам от него, от томчето беседи, като че не съм аз работила, а някой друг. Кой е този друг, нито го зная, нито се питам. Който и да каже, че е работил беседите, не бих спорила, макар че нося отговорността за тях. Моята будност, моята добросъвестност и любов върху работата с беседите, са факторите, които аз сама много, много пъти съм проверявала. Те са налице за самата мен и първа аз ги държа отговорни. Желала бих всички беседи да минат още един път през очите ми, да изправя някои печатни или други погрешки, но това не ми се отдаде - работата е колосална, необятна, не работа само за един човек. Пък има още много беседи непечатани - те чакат своето време, което непременно ще дойде. Нищо в природата не се губи, нито се създава. Следователно този велик закон важи и за Словото, може би още повече. Казано е в Писанието: „Рязка няма да се изгуби или измени от Закона ми." И аз смело и категорично мога да кажа: Дума няма да се изгуби и измени от Словото Божие. Дали от книги ще се чете и предава или от записите в пространството, тук няма никаква загуба. Идат и ще дойдат хора, които ще четат не само от книгите, писани и печатани от хора, но ще четат и то безпогрешно, без никакви тълкувания и коментарии, от великата книга на живота, писана и печатана върху необятното платно на пространството, дето се отбелязва всичко онова, което вековете, хилядилетията и вечността искат да запазят за ония, които и природата, и небето наричат с простото име Синове Божии. Б. КАК МЕ УПЪТВАШЕ УЧИТЕЛЯТ ПРИ РАБОТАТА МИ С БЕСЕДИТЕ Когато говорената от Учителя беседа беше написана на машина, аз отивах при Учителя да Му я прочета. В този й вид тя беше написана така, както е чута, цялостно, без никакви корекции от Учителя, просто направо дешифрирана от стенограмите. Учителят я изслушваше и правеше малко корекции или съкращаваше нещо, които Той намираше за ненужно, което казваше, че е вметнато или пък изправяше някоя мисъл, или допълваше и изясняваше. Често ми даваше обяснения върху някоя мисъл и като запитвах да я вмъкна ли, Той ми казваше: „Не, това е за тебе." А това нещо, за мене, хвърляше голяма светлина върху учението и идеите на Учителя. Често ми казваше: „Като пишеш, като работиш, гледай да правиш добре връзки между мислите." Какви трябва да бъдат тия връзки, не ми казваше, но аз се сещах и правих такива, когато е ставало нужда пак да чета същата или друга беседа, с връзките, за които Учителят ми говореше, Той одобряваше направеното. Наистина, Учителят не е обикновен учител, да вземе перо, натопено в червено мастило и да коригира, но с малко думи или със светлината на Неговата мисъл ориентираше въобще ученика или мене, която в случая трябваше да упъти. Той ми казваше: „Мисълта е река с два бряга. Да минеш от единия бряг на другия или по мост ще минеш, или ако си добър плувец, ще я преплуваш." Такова нещо представят връзките от една мисъл до друга. Разбирах мисълта на Учителя и прилагах съвета, който ми даваше. Как се убедих в това, че светлината на Учителевата мисъл ми помагаше в работата? Един ден, като работех върху една от беседите, натъкнах се на един пример, който не ми беше ясен и трябваше да отида на „Опълченска" 66, за да се справя с Учителя. Тази беседа предстоеше на печат и аз не можех да напиша една мисъл, докато на мене не стане ясна. Отивам на „Опълченска" и казах на Учителя, че съм дошла да питам нещо. - „Почакайте", ми отговори Той и влезе в стаята си. Часът беше около четири след обяд. Обикновено, когато отивах по работа при Учителя, Той ме приемаше веднага, но този път и за мене беше изненада, че не ме прие веднага и аз останах на двора, седнала на един стол да чакам. След мене дойдоха един, два, три, четири и повече посетители, които Учителят прие веднага след дохождането им, а аз чакам и продължавам да чакам с търпение. Чакам вън и си мисля за всичко, което минава през ума ми, но не и върху мисълта, за която съм дошла. Не се притеснявах, защото трябваше да отида на печатницата в шест часа, а имаше време дотогава. В един момент ми дойде на ум следното: Защо съм седнала да мисля върху това, което не ми е нужно, а не мисля по работата, за която съм дошла! Съсредоточих се и започнах усилено да мисля. В този момент ме озари необикновена светлина и като че някой започна да ми диктува примера, за който бях дошла да питам. Така светна мисълта ми, че изведнъж се възстанови целия пример. Продължавам да си мисля: Ако бях в къщи и мислех усилено върху същия пример, дали би се възстановил по същия начин? И на този въпрос си отговорих положително. Доволна от това разрешение на въпроса, продължавах да чакам, да дойде и моят ред, който отдавна беше минал. Тъкмо в този момент обаче Учителят слезе от стълбичката, дойде при мене и ме запита защо съм дошла. Разказах на Учителя защо съм дошла и като ме изслуша, отговори: „Хайде, свободна си, отивай на печатницата." Сбогувах се и си отидох, но вървя по пътя и си мисля: Чудно нещо! Седях два часа да се срещна с Учителя, да Го питам за примера, и когато Той ме видя, не ме попита какъв беше примера и ми каза, че съм свободна да си отида, по-право да отида на печатницата, дето ми предстои работа. Като мислих по този въпрос, дойдох до убеждението, че Учителят искаше да дойда до опитността, че за мисълта няма разстояние, нито пространство. Достатъчно е да се свържеш с мисълта на даден човек и да възприемеш точно онази мисъл, която трябва. Това беше особено необходимо за моята работа. Така аз придобивах повече вяра и смелост в работата си. Този беше един от методите, с които Учителят ме упътваше в работата ми. Един метод, но многократен. Какво повече може да иска човек от помощта на мисълта и на светлината. Много, много опитности от такъв характер ме убедиха в работата със светлината на мисълта. Учителят донесе едно необятно Слово на хората и със светлината на това Слово Той подготви и подготвя и не само един работник за това Слово, но още безброй такива. Ще дойде ден, когато учени, знаменити хора, с високо просветен ум и с високо съзнание ще възприемат Словото по незнаен и от самите тях път, ще Го реализират и ще Го предават като свое. Така е, никой не може да скрие светлината на деня, нито може да се укрие от нея. Иде светлината на деня, иде виделината на живота, иде денят. Денят ще се сменя с нощта, но ще бъде за работа, за велика работа, а нощта за почивка. В. ОТНОШЕНИЕТО КЪМ БЕСЕДИТЕ, Т. Е. КЪМ СЛОВОТО Питам се: Какво е отношението на човека, който е чел, слушал и отчасти разбрал беседите, т.е. Словото на Учителя? Ето един въпрос толкова голям, колкото и малък. Малък е за онзи, който само донякъде е познал себе си, който се е вглъбил в себе си искрено си е отговорил на всички вълнуващи го въпроси. Голям е този въпрос за онзи, който има отношение към външния, целокупен живот, към великата необятна природа, в живота и към неговите прояви и всички негови прояви, и то пак само отчасти. С една дума, не може да се говори за Словото Божие, ако не се включат в Него отношението и на човека към живота, към природата, към всички живи същества, от най-малки до най-големи, към наука, към музика, към изкуство и т.н, А най-после, не може да се говори за Словото Божие, ако човек не е изпълнен с желание да познае онази Истина, която осветява всички неща: да познае онази Любов, която ражда и истинския живот, която изключва всякакъв смут и недоразумения, да познае онази Мъдрост, която не нарушава реда и хармонията в целокупния живот, както и в отношенията между всички живи същества, * Преди да пристъпя към големия отдел, под название „В царството на беседите", искам да спомена имената на ония работници, които са взели участие в работата около беседите на Учителя, в едно или в друго отношение. Като една добра моя помощница при коригиране и стилизиране на беседите беше моята добра сестра Аня, за която писах още в началото. Двете мои съработници в областта на стенографиране и дешифриране на беседите - Еленка Андреева и Савка Керемидчиева; при стенографиране на беседите взимаше участие и братът Боян Боев, който работеше и издаде разговорите на Учителя при Рилските езера. Влад Пашов, който работи цели 25 години като словослагател при печатане на беседите. Също така като словослагател и машинист взимаше участие 15 години Димитър Стоянов, а десетина години работи пак като словослагател и Кирчо, когото наричахме Лъвчето - фамилията му и до днес не зная. Не малко работи и Неделчо Попов, като доставчик на хартия за печатане на беседите, както и при печат, и издаване на някои по- специални издания при по-специални условия.

15. ЧУХ ПУЛСА Чух пулса - плътен, дълбок, като вълните на големия океан, в който всички поточета, реки и морета се втичат. Горко на тебе, малки човече, ако се осмелиш малко поточе да запушиш или малко клонче от дървото на живота да откъснеш. Чух пулса, спокоен, равномерен като стрелката на Битието, която сочи пътя на всички живи същества. Горко на тебе, малки човече, ако съзнателно стъпчеш малката мравка - скъпо ще платиш. Чух пулса - мелодичен и хармоничен като зората - химн на новия живот. Горко на тебе, малки човече, ако посегнеш върху живота на твоя брат - завинаги ще нарушиш хармонията на твоя живот. Чух пулса - в него чух и своя малък пулс, в него се чува пулса на всяко дихание, от най-малкото до най-голямото. Чух пулса - пулсът на всемира, който всякога ще чувствувам. Чий бе този пулс? - Пулсът на Големия брат на човечеството, пулсът на Космичния човек, пулсът на Великия Учител. Русе, 1923 година Братска комуна „Свирчовица". Забележка на редактора: Това е текстът на Паша Теодорова. Същият текст бе включен в „Изгревът", том 8, в материала на Димитрина Антонова на страница 401, N 80 по погрешка, понеже същият текст бе намерен в нейния архив без подпис.

8. УЗРЕЛИЯТ ПЛОД - ПРОСТРЯНАТА РЪКА Видях дървото на живота, отрупано с безброй зрели плодове, един от друг по-красиви. Видях още една ръка, светла, мощна да се простира към един от тия плодове. И когато се запитах до кой ли плод ще се докосне тя, кой ли плод ще откъсне, сърцето ми се болно сви, и душата ми се изпълни с мъка голяма, като пред някакво тежко предчувствие. И пак погледнах към дървото: ръката стоеше все тъй неподвижна, като че очакваше нова. втора, друга заповед отгоре да й се даде. (Това беше на Преображение, 19 август 1962 година.) От този ден положението на Аня все повече и повече се влошаваше. Тя ту губеше съзнание, ту отново се връщаше. Това продължи почти цял месец. Като отговор на усилената ми молитва, чух ясно гласа на Учителя: „Не виждаш ли, че аз съм около вас?" И наистина така беше. Подкрепата и помощта беше голяма. От това, което днес разбирам, през този месец Аня мина през чистилището. Това беше пътуване през бурно море или буйна река най-малко, дето ту пътуваше, ту изплуваше на повърхността. Това се подчертаваше от думите, които тя за себе си изговаряше: „Страшно голяма борба минавам! Ох, Надя, Надя, какво е това чудо!" От време навреме тя споменаваше имена на наши близки, заминали, които идваха може би да я посрещнат, защото наистина тя отиваше и се връщаше отнякъде. Почти не се хранеше, освен насила приемаше сокове от плодове. Интересното бе, че през този месец тя мина пълно физическо чистене. Така се изчисти, че всичко онова, което й беше мъка, физическа тежест, болезнено състояние, изчезна. С това чистене, тя се освен физически, още и духовно преобрази. През това време простряната ръка не отстъпваше от мястото. Едва забележимо, с микроскопически разстояния тя се приближаваше към дървото, което аз не исках да виждам. Ръката ту се изгубваше и след време пак се явяваше, но вече все по-близо до дървото. Мина периодът на чистилището, Аня изплува вече на повърхността и от 16 септември нататъка започна слабо, бавно, но сигурно подобряване. Тя се разговаряше повече, апетитът й се увеличаваше, разположението й се подобряваше и според мене настъпи втори период - проява на духовния й живот. Свободна от всякакви физически задължения, тя живееше наистина повече духовно, с добро и хубаво разположение към всички близки, към всички, които я посещаваха. Тя беше изпълнена с благодарност и любов към Великото, към Господа, към Учителя, което се виждаше в молитвите й, освен познатите, още и в импровизираните й, които си четеше гласно всяка сутрин при първото събуждане, на обяд и при лягането й, преди да заспи. Благодареше за всичко и към всеки дошъл да я посети и оказал й най-малкото внимание, тя го изпращаше с думите: „Бог да те благослови" или „Бог да ви благослови." Тя се учудваше на великата милост и благословение, което й се даваше. Простряната ръка обаче все още продължаваше с велико търпение да чака, да чака. Така мина и вторият период - проява на духовното й естество, скрито преминаване през духовния живот. Настъпи най-после и третият период - подготовка за събличането й на физическата дреха, който трая от понеделник, 10 декември, до следващия понеделник, 17 декември. Още от първия понеделник нямаше желание нито за ядене, за нищо физическо. Първите два дни приемаше само сокове от плодове, а после и тях престана. Във вторник сутринта се извърши нещо в горния свят: там се подписа някакъв акт, за който и тя даде съгласието си. След обяд, в 5 часа във вторник, тя си взе сбогом с мене, с близките си, като даде с готовност съгласието си да си отиде: „Готова съм да отида с Господа навсякъде." На възраженията на близките, че ще мине и сега състоянието, ще се промени, тя отговори: „Аз бях в другия свят през лятото и се върнах, но сега вече никой не може да ме върне. Готова съм. Благодаря на всички за големите грижи и внимание, които проявихте към мене." След като даде някои малки нареждания, обърна се на другата страна и ме запита: „Дали утре ще свърши вече?" Поговорихме си малко, простихме се и тя видимо се унесе. Следните дни постепенно се подготвяше за последния си час. От време навреме се разговаряше, после се отдалечаваше, пътуваше някъде, пак се връщаше, но запазваше съзнание за онова, което ставаше с нея. Простряната ръка от време на време спокойно вършеше своята работа, все повече се приближаваше. На усилената ми молитва за подкрепа и спокойствие, видях вече образа на Учителя и чух гласа му: „Не се смущавай, аз наредих всичко." (Петък беше това.) Последните три дни, петък, събота и неделя Аня започва да брои от 1 до 20, 40, 60, до 100, като подчертаваше специално числото 17. Дали се спираше на него, дали с друга интонация беше изказано, но това число се подчерта. И наистина 17 декември, 4 часа сутринта беше последният й час. В неделята обаче тя споменаваше имена на близки заминали, разговаряше се някак с тях, беше повече в друг свят. Ръката стоеше вече близо, близо до дървото под самия плод, но не посегна да го откъсне, а пак чакаше. Какво ли чакаше? Не тя да откъсне плода, а плодът сам да падне в нея. Какво стана после, не видях. Ръката изчезна вече, заедно с плода, който отнесе в духовния свят, при условията, които го създадоха и обработиха. Тогава, в тоз момент се чуха последните думи на Аня: „Боже мой, готова съм вече." (Неделя, 4 ч. след обяд.) От този момент до 17 декември сутринта се продължиха само физиологическите функции на организма, докато окончателно се съблече дрехата... Видях и почувствувах великата свобода, с която Разумният свят работи. Забележка на редактора: За Аня Теодорова, рождена сестра на Паша Теодорова .

5. ЧИСТИТЕ ПО СЪРЦЕ ЩЕ ВИДЯТ БОГА Този стих от Евангелието проверих и днес, след свършване на беседата, която Учителят държа в малката братска къщичка, находяща се на ул. „Опълченска" 66. Братята и сестрите се разотиваха вече, когато една жена, средна възраст, бързо премина стаичката, изправи се пред Учителя и заговори: „Вървях по ул. „Опълченска" и неочаквано за самата мен спрях пред една малка бяла къщичка, дето видях да влизат много мъже и жени, но никой не излизаше навън. Запитах се: Каква е тази къщичка? Къде отиват тези хора? Докато се запитвах и нищо не можах да си отговоря, смело реших и аз да вляза. Тръгнах след хората. Никой не ме спря, никой нищо не ми поиска, и аз влязох в стаичката, и по нямане на свободно място, останах права да слушам. Ти започна да говориш и аз жадно слушах, без да усетя някаква умора. Не зная точно как да се обърна към тебе, не зная как да те нарека: Господин докторе ли да те нарека? Господин професоре ли да ти кажа? Господин Учителю ли да ти кажа? Господи ли да те нарека? Не разбрах всичко, каквото говори, но едно видях, че много знаеш. Като е така, кажи ми, моля ти се, кога ще свърши войната?" - Това беше последната година през Общоевропейската война. Жената се смути от набързо изказаните от нея думи, но не се поколеба в истинността им. Тя наистина видя Господ в човека и се обърна към него с думата „Господи". Как го позна? - С чистото си сърце. На думите на Учителя, че войната скоро ще се свърши, тя повярва, но продължи: „Дано по-скоро се свърши, защото става вече много тежко." Учителят й каза: „Знай, че когато една работа или дадено положение става много тежко, то е вече към своя край." Жената благодари, целуна ръка на Учителя и си отиде. Като разказвах този случай на свои близки, някои ме запитаха: „Тази жена продължи ли да дохожда на беседи?" - Не, втори път не я видях. Тя продължи да върви по своя път, който е прав и верен, защото тя вижда Бога и вярва на всичко, каквото Той говори. Всяка душа има свой специфичен път в живота си. И аз се поучих от думите на Учителя, защото както каза, така стана: Войната скоро се свърши. 20 май 1967 година

II. РАЗМИШЛЕНИЯ 1. МИРОВАТА СКРЪБ Това са мои лични, собствени мои размишления, които се отнасят само до мене. До тия размишления съм дошла по вътрешен път, по пътя на изпитанията, по пътя на наблюденията и по мои опитности. Понятието „мирова скръб" ме е занимавало много отдавна, може би преди няколко десетки години. Слушала съм да се говори за тази скръб. Чела съм малко за нея, но нито слушането, нито четенето ме е задоволявало. Защо? Защото то е останало без съдържание и смисъл. Ако едно понятие има само име, а няма съдържание и смисъл, то остава завинаги сапунен мехур, който днес или утре условията ще разпръснат в пространството. При това питам се: Може ли да се каже „мирово страдание" вместо „мирова скръб"? Скръб и страдание единични понятия ли са? Еднакво ли се приемат от човека? Ако думата „скръб" може да се замести с думата „страдание", защо никой не е казал „мирово страдание" вместо „мирова скръб"? Сама си задавам въпрос и сама си отговорям. Според мене, понятията „скръб" и „страдание" имат нещо общо, но и по нещо се различават, поради което понятието „мирова скръб" е получило господство над страданието не само по давност, но и по вътрешен смисъл, различен от понятието „страдание". Общото в двете понятия се заключава в това, че и при скръбта, и при страданието човек минава през огън. Обаче разликата в тия понятия е по-голяма, а именно: при скръбта огънят е вътрешен и продължителен, а при страданието външен и кратковременен. Значи, огънят в двата случая е различен по сила и трайност. Те се различават още и по обем: по съдържание и обем скръбта е колективна, мирова, а страданието е лично, субективно. В страданието се подчертава егоистичен елемент, а в скръбта - миров, общочовешки. Че някой изгубил имот, пари, къща, това е страдание, но не е скръб; някой боледувал и после оздравял, това е страдание, а не скръб; някой изгубил близък член от семейството, роднина или приятел, и това е страдание, някога по-голямо или по-малко, пак страда, но още не може да се нарече мирова скръб; че някой бил онеправдан, огорчен или злепоставен и т.н., и това са страдания, които обаче не се записват никъде в природата. Този род страдания имат отношение повече към външния, физическия живот на човек, отколкото към неговия психически, духовен или в широк смисъл на думата, към неговия морален живот. Друг е въпросът, ако към страданието на човека се прибави елемент от моралния му живот, тогава страданието приема характер на скръб, която един ден ще се запише в аналите на природата, отдето никой не може да го заличи, защото влиза вече и като съдържание на мировата скръб. Дойдем ли до тази скръб, там влизат друг род преживявания: Виждате на смъртно легло млад баща или млада майка, които оставят четири-пет невръстни деца, към които не могат да изпълнят своя дълг, който всякога са съзнавали, а днес повече от всеки друг път. Страшно е да имаш всичкото съзнание към ония, на които си дал живот, а не можеш да изпълниш своя дълг. Още по-страшно е когато съзнаваш или осъзнаеш, че не си изпълнил дълга си към своята собствена душа, към своя ближен или към Онзи, Който ти е дал живот, Който ежеминутно ти дава блага, а ти не можеш да изпълниш онова, което се иска от тебе или което съзнаваш. Страшно е, когато в тебе се пробужда Висшето съзнание към Великото и Първо Начало в живота, а не можеш да изпълниш своя дълг към Него. Това, както ред още страдания наричам морални страдания, които изваждат човека от неговия личен, себичен или индивидуален живот. Неговите страдания са вече морални и го водят в областта на мировата скръб. Природата записва тази скръб, но с това пише и името на този човек. Неизброими са човешките страдания, но още по- неизброими са неговите скърби. Първите - човек има условия да споделя с близките си, а вторите - за тях няма нито език, с който може да ги споделя, нито има сила в себе си да ги изнесе навън. Страданията човек със сълзи ги облива и по този начин смекчава, а при вторите няма сълзи, с които да ги полива. При тези скърби на човека нито се дава да плаче, нито може да ги изкарва на повъхността. Дълбок е изворът на тези скърби. Ето тези скърби, според мене са предмет и съдържание на мировата скръб. Следователно, страданията на човека постепенно се заличават, отдалечават от него и най-после забравят. Скърбите, обаче, с времето все повече се задълбочават, вглъбяват в него и предават на човешкото лице не страдалчески, жалък вид, но израз на човек мислещ, който търси причините и последствията на нещата и събитията в живота. Този човек постепенно, сам несъзнавайки това, се определя като микроскопическа частица от Битието, като частица от един голям, необятен свят, чийто живот се отбелязва от необятния екран, наречен необятното пространство, или Битието на Великия свят. Ако една от неговите скърби е записана в пространството, той вече взима участие в така наречената мирова скръб. Страданието веднъж забравено, почти не се повтаря. Ако пак се говори за него, болка няма. При скръбта болката се повтаря, но вече осмислена и дори по-силна. Ако не е по-силна, поне колкото е била в началото, но разумна и смислена. Какъв е смисълът на мировата скръб? Пак според мене, тя е необходима да буди непрестанно човешкото съзнание, да го свързва с живота на Цялото, към което той има отношение и което никога не трябва да забравя. Частица от неговите скърби, влязла като съдържание на мировата скръб, представят огромен капитал, жизнен капитал на неговия бъдещ живот. Без този капитал той няма връзка с живота на цялото, с Битието, от което е малка, макар и микроскопическа частица. Който и да си ти, човече, първо на себе си казвам, помни, че без този капитал не можеш да живееш на земята. Без този капитал ще бъдеш откъснат лист от дървото на живота, люлян от вятъра и чужд за всички живи същества. С този капитал ти ще се радваш и скърбиш с хората; ти ще даваш от себе си, но и на тебе ще дават. И като познаваш мировата скръб, лицето ти пак ще свети от радост, защото познаваш поне отчасти себе си, но и толкова познаваш и своя ближен. Радвай се, когато имаш възможността или привилегията да чуеш и ехото на мировата скръб. Това ехо се чува отвън, но и вътре в тебе. Колко пъти ще чуеш ехото и на твоята скръб, за която си мислиш, че много се е отдалечила от тебе и ще си кажеш: Колко прясна е тази моя скръб, за която мислех, че е отдалечена и забравена. Ехото на мировата скръб. - Преди години, доста години, може би преди три десетки години, дълбоко заспала спокоен безгрижен сън, събуди ме нещо особено. Чух някъде отвън, недалеч, а може и много далече от мене, на неизмеримо разстояние, някакво необикновено ехо, което идеше от безграничното пространство. Седнах на леглото, веднага отворих прозореца и внимателно се вслушах със затаен дъх, да не изгубя това ехо, което още продължаваше да звучи. Слушам, проверявам, отде иде това ехо и размишлявам, да не би да иде от съседната барака, и то единствена. Там живееше моя близка приятелка, с която работехме заедно Словото на Учителя. Понеже в ехото долових неизразима и неописуема дълбока скръб, помислих да не е причината в някакво дълбоко страдание на приятелката ми. Пак се вслушвам, извиках я леко на име, но никакъв отговор. Ехото продължава, а сърцето ми се свива от необикновено голяма скръб. Вслушвам се пак, да не би ехото да иде някъде от улицата, да се мъчи и страда някои. Обаче отвън нищо не се чува. Навсякъде необикновено тихо. Уверих се, че това ехо има друг характер и произход, не е от физическия свят, чиито звукове се възприемат само с физическо ухо. Нещо дълбоко в мене набързо направи един превод, че това е ехото на мировата скръб. Вслушах се още по-внимателно, съсредоточих се и почувствувах повторно голямата скръб на човечеството, събрана и изразена в дълбока, неподдаваща се на описание скръб. Сърцето и слънчевият ми възел само я възприемаха и се гърчеха. Колко време продължи ехото, не мога да кажа, но всичко това стана толкова бързо, че и аз не можах да се опомня. Какво би било, ако продължаваше много! Споменът за това ехо и до днес е паметен и незабравим. Благодарна съм и много благодарна, че можах да възприема нещо от това дълбоко понятие - мирова скръб. Колко много още може да се говори и пише, и мисли по него. И днес, когато си служа с думите - ехото на мировата скръб - за мене е ясно, че в това ехо се включват скърбите на човечеството, които могат да се запишат на платното на пространството, за да могат от време навреме да прозвучават в ушите на хората, да им напомнят за онези, или по-право онзи неизпълнен техен дълг към Битието и който рано или късно ще отзвучи при пробуждане на тяхната душа, и ще им напомни, че те са частица от цялото, с която имат здрава, неразрушима връзка. Днес, в заключение на всичко това, питам: Ако съществува ехо на мировата скръб, не съществува ли ехо и на мировата радост? Отговарям си положително и категорично: Съществува и ехо на мировата радост. Невъзможно е човек да е дошъл на земята само да страда и скърби. Щом страда и скърби, непременно се и радва. Пак се питам: Има ли такива радости, които да се записват на платното и на пространството? - Има, разбира се. Има радости, които се заличават, но има и радости, които се записват и никога не се забравят! Каква по-голяма радост за малкото дете, облечено добре от родителите си, което за пръв път стъпва в училищната сграда и сяда на ученическата скамейка? Незабравима е тази радост и този трепет на малкото детско сърце. Какво по-голяма радост от тази за човека, който за пръв път среща онзи свой Учител, който го въвежда в Божествената Школа и му показва пътя към Бога! Вечна и незабравима е тази радост! Писано на 2 януари 1966 година София.

34. ПЪТЯТ НА СЛОВОТО Видях пътя на Словото. Това се случи през един ранен пролетен ден 1924 година, след една от беседите, които Учителят държеше в братския салон, находящ се на улица „Оборище". Днес на мястото на салона е построена голяма жилищна кооперация. Беседата, която този ден Учителят държа, беше слънчева, топла, със възходящи енергии, какъвто беше тогавашния пролетен ден. Свърши се беседата към 11 часа и половина. По това време малък струнен оркестър от братя и сестри изпълняваше няколко музикални номера и песни от Учителя. Всички с добро настроение от беседата се обърнахме към оркестъра да слушаме музика. Прибрах стенограмите и молитвите си, и се обърнах и аз да слушам. Обаче едно особено необикновено явление отклони вниманието ми от музиката. Какво видях? Салонът беше пълен с множество големи и малки сини живи кълба - със синия цвят на Истината, който съм виждала няколко пъти. Този цвят не е нито ясносин, нито тъмно-син, най-близък е до морско синьо, но все пак е особен. Кълбата се движеха бързо, но величествено, като живи, съзнателни същества. Самите кълба се състояха от безброй малки, микроскопически частички, които също бяха в постоянно движение. Въпреки непрекъснатото движение на малките частици, кълбата запазваха своята форма. От синия цвят на кълбата в целия салон имаше някакво нежно синьо сияние. Продължавах да следя плавното и красиво движение на кълбата. Наслаждавам се на красотата и си мисля: Какво означават тези кълба? Едва си зададох въпроса и отговорът беше готов отвън и отвътре. Знайно е, че свидетелство на двама е истинно и вярно. Пред беседата кълбата не видях. Следователно те са се оформили във време на беседата и се явиха на края като мисъл форми. Докато мисля така, отвътре ми се прави превод: Това са форми и по-главните мисли, които Учителят каза в беседата. Следя движението на кълбата: едно след друго достигаха до стените на салона и докато очаквах при удара си в стените да се пукнат и разпръскат на частици, останах приятно изненадана от начина, по който излязоха навън. Те проникнаха през стените без да се пукнат, без да се огънат или да се пръснат. Те излязоха навън цели, каквито бяха и по-рано. Както ги следях, не усетих как погледът ми излезе заедно с тях. И аз сама не зная как стана това, че заедно със сините кълба, т.е. със Словото на Учителя и моят поглед проникна през една от стените на салона, а именно през северната, отдето проникнаха множеството кълба. Аз употребих думата „проникване" вместо „излизане", защото думите „излизане" и „влизане" подразбират минаване през някакъв отвор, като врата, прозорец и др. И така аз можах да проследя пътя на Словото, дето кълбата се движеха плавно, тържествено в пространството, в своето царство - в света на идеите, в идейния свят. Проследих донякъде само кълбата, докато те изчезнаха. Отново съм в салона, дето оркестърът продължаваше да свири. Писано на 11 май, 40 години от това прекрасно явление, което не е изгубило нито йота от, своята живост, реалност, преснота и истинност. 11 май 1964 година, София.

32. ТИ ЗНАЕШ ВСИЧКО Тези са думите, които като основна мисъл излизаха от устата на една бедна, болна слаба жена, с боси, кални крака. Работя в стаята си, мия пода, когато неусетно в стаята ми влезе горната жена, която с плах глас проговори: „Ти ли си човекът, който знае всичко?" Погледнах към нея малко недоволен, че ще накаля пода ми, който миех и строго я запитах: „Какво искаш?" - „Излязох от болницата като безнадеждно болна и лекарите ми казаха, че не могат да ме излекуват, но да потърся един човек, който знае всичко, дано той ми помогне. Казаха ми къде да го търся и аз дойдох при тебе. Ти ли си човекът, който знае всичко?" - Прекъснах работата си и казах на жената: „Ела с мене, аз ще те заведа при човека, когото търсиш." Аз тръгнах напред, а жената вървеше след мене. Намерих Учителя седнал на една от скамейките в елипсата и казах на Учителя, че тази жена иска да се срещне с него. Учителят я погледна и я запита: „Какво искаш?" Тя веднага отговори: „Ти знаеш всичко." Известно време Учителят помълча и после продължи: „Твоят другар се е поминал преди две години. Жената погледна към Учителя с малко оживен поглед и пак промълви: „Ти знаеш всичко." Тя стоеше права и очакваше да й се каже още нещо. Учителят добави: „Другарят ти постоянно ти пееше." - „Ти знаеш всичко." - по-сигурно потвърди жената. Учителят продължи: „Както виждаш, мъжът ти е пял цял живот, докато е бил на земята. Той и сега продължава да ти пее, защото те обича." Лицето на жената светна и тя се ободри. Тя пак тихо промълви: „Ти всичко знаеш." След това тя се наведе дълбоко към земята, целуна ръка на Учителя и сложи пред нозете му два лева. Като си отиде, Учителят погледна към брата, който доведе жената и каза: „Вземи тези пари от земята, те са за тебе." Братът взе двата лева от земята и се усмихна. От думите на Учителя жената разбра, че този, който тихо й пее на ухото, не е никой друг, освен нейният мъж, който и тя обича. Тя се успокои и се убеди, че не е болна, и няма защо да ходи по болници да се лекува. Писала Паша Теодорова по думите на брата И. А. (Иван Антонов), който заведе жената при Учителя. София, 17 май 1967 година.

29. ИЗБЕГНАТО ПРЕМЕЖДИЕ И това, за което сега пиша, се случи пак през една от годините 1922 -1925, не помня точно коя. Помня, че тогава Учителят още живееше на „Опълченска". По това време наскоро бях получила подарък хубави чешки кецове за екскурзии. Преди да отида с тях на екскурзия, реших да им се порадвам, да ги обуя и да отида с тях на „Опълченска", да поработя на машината и да се върна дома пеш, както и отидох; бяха много леки. Свърших работата си и помолих Учителя да му прочета нещо от написаната беседа. Влязох при Учителя и започнах да чета. От време на време запитвах Учителя за някоя мисъл, но забелязах, че Учителят погледна някак особено към лявата страна на главата ми. Мисля си: Да не би да имам някаква нередовност или гребенчето да ми се разместило, или косата ми да е в безпорядък. Пипвам се тук-там по главата, но няма нищо нередно. Обаче Учителят все още продължава да гледа наляво към главата ми. Свърших работата си, целунах ръка на Учителя и се готвя да си отивам. Отворих вратата, но Учителят върви след мене. Исках да затворя вратата след себе си, както това съм правила всякога, но Учителят остана прав на вратата, като че искаше да ме изпрати, нещо, което никога не е правил. Това малко ме смути, защото докато тръгна, нужно ми беше повече време. При влизането ми в приемната стаичка на Учителя аз събух кецовете си отвън и влязох по чорапи, за да не нося прах от улицата. Следователно, предстоеше да обувам високите кецове и да нанизвам дългите връзки. Трябваше ли всичкото това време Учителят да ме чака, докато си тръгна? Това не можех да допусна. Аз съм толкова обикновен човек и толкова малък, затова още повече се смутих. Обърнах се с лице към Учителя и внимателно, почтително се поклоних, с което исках да кажа, че си отивам вече, та той да затвори вратата и да се прибере в стаята. Обаче Учителят все още стоеше на вратата невъзмутим, както и по-рано - изпращаше ме. Посегнах да взема кецовете и да ги обуя, и пак погледнах Учителя и се поклоних за сбогом, дано той се прибере в стаята си. Неудобно ми е да ме чака. И трети път се наведох към кецовете, но пак не ги обух. Трети път се поклоних на Учителя, но той не мръдна от мястото си. Най-после се реших да се обуя и бърза да сляза по петте стъпала на стълбичката и там долу да нанизвам връзките, да ги завържа, а те бяха доста дълги. Обух кецовете си, които много скромничко ме очакваха един до друг и двата грижливо поставени от самата мене. Обух ги само и пак се поклоних на Учителя с мисълта, че съм готова за тръгване, дано зад себе си вратата да се затвори. Свърнах напред да мина през площадката, но уви, не мога да направя крачка напред. Усещам, че краката ми са здраво вързани и аз не мога да пристъпя. Опитът да тръгна е направен вече и аз не мога да се спра. Не мога да се спра, но не мога и да ходя, краката ми са здраво вързани. Тръгвам вече, но не вървя, нито слизам по стъпалата, а неочаквано особено някак летя във въздуха и така с летене аз се видях права, стъпила на долната площадка. Пак погледнах към Учителя, който бързо затвори вратата и се прибра в стаята си. Стоя права и си мисля: Какво стана? Кой ми е вързал краката? Ако не бях полетяла, какво щеше да стане? Непременно щях да падна от горната площадка на долната. Как щях да падна? Най-малко щях да се търкалям по корема си и най-после с лице, глава и чело, нос на долната площадка. Това е може би най-малкото, което аз предполагах, че можеше да стане. А какво друго можеше да се случи при такова падане, не зная. До втората площадка имаше отворена врата, която при едно падане можеше да усложни положението. Обаче опасността беше избегната, премеждието се избегна. Как стана това? Само едно зная, че някой по някакъв начин е предотвратил премеждието. Кой е това? Разбира се, Учителят. Когато гледаше към лявата страна на главата ми, той определено е виждал някое невидимо същество, което ме дебне. А когато при излизането ни остана доста време на вратата, следял е да не стане нещо по- сериозно и със своята мощна мисъл е могъл да го предотврати. Ако не бях скочила така благополучно, макар и с вързани крака, предстоеше да падна от стъпалата надолу с главата. Питам се: Какво е станало, та краката ми бяха вързани? Като си спомня днес за случката, смея се и ми е някак весело. Ето какво ме изненада. При влизането ми в стаята на Учителя, събух кецовете си, но в бързината е станало нещо, което да исках съзнателно да го направя, не бих могла. Връзките от дясната обувка са се вмъкнали в лявата и то точно на стъпалото, а връзките на дясната ми обувка се вмъкнали в стъпалото на лявата обувка. Значи станало е някакво кръстосване на връзките, които бяха доста дълги. Да исках нарочно да направя това, не бих могла. И после понеже набързо обух обувките, стъпила съм точно на кръстосаните връзки. Ако бях седнала още на първата площадка да нанижа връзките, нямаше да се случи нищо, но нали бързах. Високи бяха кецовете с много дупки. В края на краищата, доволна съм от случилото се, защото опитах и това - човек с вързани крака да скача като катерица, без да падне. Да, но когато е под крепката ръка на Учителевата мисъл. Сила, мощна сила е мисълта на Учителя. 1 септември,1967 година.

28. НЕОЧАКВАНА РАЗХОДКА Разходката беше не само неочаквана, но съвършено неочаквана. Тя не беше замислена. Това стана през март 1923 година. През нощта спах добре до 12 (24) часа, без да съм взела някакво решение. Някой ме събуди, без да има някакъв човек. Чух говор. Казва ми се: „Стани, облечи се, измий се и тръгни след мене за Изгрева." Вдигнах се от леглото, но не станах права. Исках да помисля малко, да се вслушам в говора и да разбера ясно кой ми говори и какво се иска от мене. Колкото и да се вслушвах и да мислех, нищо не разбрах, но говорът не ме смути. Приех го с голямо вътрешно доверие. Поканата се повтори, произнасяйки думите: „Тръгни след мене, аз те чакам." Всичко това ме мобилизира. Приготвих се тихо, така че никой от домашните не ме чу. Излязох от къщи и тръгнах. Спрях се пред външната врата на дома си, на бул. „Дондуков" 136 и внимателно разгледах улицата да видя дали има някакъв човек. Гласът пак се обади: „Върви, аз съм пред тебе. Ще стигнеш до ул. „Кракра" и ще продължиш по нея до бул. „Цар Освободител"". По това време имаше полицейски час, поради което улиците бяха съвършено празни. На ул. „Кракра", близо до „Цар Освободител" имаше полицейски пост. Един стражар се разхождаше спокойно. Наближих го и веднага се запитах дали нося личната си карта. Уплаших се. Оказа се, че съм я забравила. Ако стражарят ме спре и ме попита къде отивам, какво да отговоря? Тръгнала сама в такъв късен час и при това без лична карта! Но дълбоко вътрешно съм спокойна. Не промених хода си и минах покрай самия стражар. Чудо! Стражарят не ме спря, нито ме запита нещо. Аз го гледах, а той като сляп. Продължих спокойно по „Цар Освободител". Очаквах да чуя отново гласа. Той не се забави. „Тръгни по бул. „Фердинанд", (сега бул. „Толбухин"), аз съм пред тебе." Пред мене отново се откри широк булевард, пак без никакъв човек. Когато стигнах ул. „Граф Игнатиев", гласът се обади: „Върви по „Граф Игнатиев", чакам те на моста." Спрях на моста и чувам: „Върви смело напред по шосето към Изгрева, там ще те чакам." Тогава Изгревът не беше още организиран. Гласът ме напъти по една алея, сега ул. „Незабравка", Диана Бад. Спрях се пред боровата гора - до полянката на Изгрева. Часът беше около три. В гората беше тъмно, а боровете гъсти и вървях трудно, наведена. Останах в гората до изгряването на слънцето. Стоях и размишлявах. Около половин час след пристигането ми отново чух гласа: „Изпълни молитвите, които ви дадох на последния съборен ден, събота, в град Търново, 1922 година." Помъчих се да си спомня наряда, молитвите, но нищо не си спомних, нито го носех със себе си. Този ден беше даден не само нарядът, но и доста дълго слово. Искаше се сега да възпроизведа всичко. Това още повече ме затрудни. Помня, че словото беше интересно, мистично, но нито една дума не си припомних от него. Отговорих си: Нищо не помня, не мога да го възстановя. Спрях се в недоумение. Гласът отново продължи: „Започни наряда." Без да мисля много, започнах. Всичко се лееше, като че чета на книга. Изпълних всичките молитви и още по-неочаквано за мене навлязох в Словото на Учителя. Пак така леко, свободно, без затруднения започнах от началото и неусетно стигнах до края на словото, като че някой ми диктуваше. Чувствувах се вдъхновена, с високо настроение и пълна с благодарност за всичко, което преживях така неочаквано. Направих си и шестте гимнастически упражнения и все около мен беше пълна тишина. Наблюдавах се, като че не бях на земята, подвижна като пеперуда, весела, доволна и благодарна. Разхождах се из гората и по едно време чух стъпките на братя и сестри по алея Незабравка, които идваха за Изгрева. Минах край тях, без никой да ме спре и без да ги поздравя. И за тях бях невидима. Тръгнах по шосето към града почти хвърчаща. Отидох направо на „Опълченска" 66. Учителят беше на двора. Целунах му ръка и благодарих, без да кажа нито една дума. Той се усмихна тихо и ме запита: „Доволна ли си?" отговорих: „Да" и се върнах в къщи.