Ани

22. ЖЕНИТБА И ДОМ Тласкан от суровата съдба, съвсем неподготвени без да имам ясна представа за сериозната стъпка в живота на човека каквато е женитбата - задомяването, аз се поддадох на този подтик съвсем хлапашки, без да споделям това си намерение с когото и да било. Нищо не разбирах от тези работи. Тогава Дора Карастоянова, заедно с общия подтик да си направят бараки и тя поиска да си направи барака на Изгрева. Кой ще я направи? - Николай, където в основата за направата на нашата барака взех най-живо участие аз. Не искам да се хваля, но така беше. Направих я бараката. Но тя работеше в операта, като певица в хора. Като се завършваше представлението в операта към 23 часа, кой ще я доведе до Изгрева? Разбира се, че Николай. Ходих аз, когато имаше опера и я довеждах. През цялото време, по няколко пъти я питам: „Ти до края ли имаш участие и откога докога да те чакам?" Мълчи, не казва нищо. И аз от 22 часа до 24 часа съм закован и я чакам. И после се връщаме наедно за Изгрева. И така отиване и връщане, създаде се такава връзка, съвсем неопределена. Те, аз тогава, тези неща не ги разбирах и тези отношения за да мога да преценя, какво представлява този човек. И тази привързаност, но болезнена привързаност, която изпитвах тогава ме смущаваше. Не е като да срещнеш човек и да имаш приятно чувство. И пак болезненост в слънчевия възел и чувствувах винаги болки. След време тя каза: „Хайде да се оженим". Казах „хайде" и тъй стана. Много печална история. Туй чувство не го разбирах, защото не бях го преживял. Не бях се тогава допрял до момиче. Не познавах дотогава туй чувство наричано от хората - любов. Но чувствувах една болка всякога в слънчевия възел. Едно неприятно усещане, но не го разбирах, че не трябва да се свързвам с този човек, и че връзката е крайно неподходяща. В бараката живеехме петима братя. В едната стаичка живееха Димитър Стоянов и Никола Нанков, а в другата Борис Николов, Георги Радев и аз. Жилище нямах, там където живеех беше невъзможно, защото живеех с още двама братя. А тя моята избраница, живееше сама, но в една барака от около десетина квадратни метра площ. Значи там ще се съберем. Човекът, с когото щях да се събера беше крайно неподходящ, но това не го разбирах. За тази моя стъпка даже и Учителя не попитах. Но в един разговор Той ме погледна и казва: „Какво ще бъде вашето положение, ако си сложите главата в циментова каша?" Но аз разбирам ли? Не! След някой ден пак ме гледа и казва: „В стопанските постройки на един фермер в Америка се завъдили плъхове. За да се избави фермера от тях, спуснал от тавана на помещението една връв, накрая на която закачил едно парче пастърма, под нея поставил дълбок чебур с вода. Над чебура закрепил една хлъзгава дъсчица, така че плъхът, който отиде към пастърмата по нея, той неминуемо ще се хлъзне и падне в чебура, защото дъсчицата така е поставена, че тя от неговата тежест се надига". Но и този път моята глава не проумя. Най-после ме среща и малко строго ми каза: „А бе ти не разбираш ли, не знаеш ли поне, че когато птичките се задомяват, най-напред гнездо си направят". Но и този път думите му се плъзнаха в моето съзнание и отлетяха в пространството. Така е, когато съдбата провежда своят зловещ план. Най-после, когато бях вече скочил в чебура един ден Учителят ни идва на гости в тази пределно скромна дъсчена стаичка. Потънах в смут и срам, че Учителят ни намира в такава обстановка. Погледна ме след това и ми каза: „Ние ще ти дадем къща". Разбрах вече, че Те разумните Братя над нас, ще ме подпомогнат, да имам жилище. Стана наистина чудо и за много малко време, аз и семейството ми имахме вече жилище, дом, къща. Нейният брат, на Дора Карастоянова, се беше оженил за една артистка от театъра и след това се разведе. Брат й се казваше Борис Карастоянов и имаше къща край Семинарията. И след като се разведе, после се ожени за друга. И в този си устрем за къщи, разтичва се той, с голяма енергия, намери едно място, където е сега къщата ми. Откупиха мястото от Григор Василев - демократ, от партията на демократите и голям партиен деятел. Реши да се строи и ме извика, и разделихме мястото на две - задната част на него, предната част на мен. Построи той долния етаж на къщата и тогаз каза: „Николай, къде ти ще строиш, дай да надстроим още един етаж, така че долния етаж ще бъде за мен, а горния за теб". Добре, съгласих се. Разтичах се аз, намерих пари и построихме горния етаж на къщата. Тогава аз бях вече станал „търговски пътник" на една фирма в Габрово „Христо Бойнов" - наша роднина. И вече получавах по-значителна заплата и ми плащаха пътни и дневни по сто лева на ден - беше 2000 лв. на месец и ми плащаха 2500 лв. заплата, та се събираха 4500 лв. Това бе значителна сума за тогава и можеха да се купят 3 крави. И Дора Карастоянова даде веднъж една малка сума пари. След това Борис Карастоянов, реши да слезе в града, намери един хубав апартамент, аз му изплатих неговия дял от къщата. Понеже мястото беше на негово име, той не ми даваше документ. Най-после се съгласи да го препише на сестра си Дора, а не на мен. А това бяха мойте пари. По едно време реши да върви в провинцията. И намериха в Оряхово една къща с лозе и замени си апартамента за къщата в Оряхово. Засели се той там. Но дойде време децата му да ходят на училище. Тогава продаде имота в Оряхово и купи един сутерен в „Овча купел". Там се премести и засели. После той заболя и почина. Та след като ме излъга, дойде време и него да го лъжат и тласкат от място на място. И както каза Учителя „Ние ще ти дадем къща". И да знаеш как всичко се уреди. Нямаш представа как всичко се уреди. И аз и семейството си имахме жилище и дом. В Младежкият клас влизаха само младежи, неженени. Ожени ли се някой, трябваше да го напусне и да отиде в Общия клас. Който се ожени - излиза от Младежкия клас. Туй го сторих и аз. Една подробност. Туй Паша Теодорова ми го разказваше. Учителят казал на Паша: „Отиди и кажи на Николай да посещава Младежкия клас". Така казал на Паша. Но тя имала работа тогава и не ми го казала. Каза ми го след години, когато времето беше изтекло. Обикновено в Младежкия клас Учителят винаги ме изкарваше пред дъската, когато трябваше да се смята, изчислява или чертае, понеже имах заложби и дарби на математик. Много често ме питаше. Един ден Учителят ме запитва нещо по астрономия и аз съвсем несъзнателно ставам и казвам: „Ние астролозите тъй и тъй казваме". В това време става Иван Антонов и се усмихва. Имаше мнение за себе си, че е голям астролог - „Николай, ще разказва „ние астролозите". И си седна на стола. Тогаз Учителят ме погледна, но някак особено, точно особено ме погледна и нищо не каза. Но разбрах, че в тази област ще работя. Моята астрология е коренно различна от тази, която има по света. Много пъти сме разговаряли с Учителя по астрологични теми. Тогава стана въпрос за Христа и аз казвам: „Учителю, Христос навремето в хороскопа си е имал само тригони". Гласът му бе категоричен. „Не! Христа имаше само квадратури". И наистина квадратурите е най-силния аспект, дава сила. Обаче тази сила е нож с две остриета. Или да рушиш, или да я държиш в себе си да дадеш големи постижения. И неслучайно Учителят веднъж бе казал, че Христос, който е слезнал на земята е имал крайно неблагоприятни съвпади на планетите. А това е същото - това са квадратурите. Като казвам за женитбата ми не трябва да се разбира, че Учителят е бил въобще против женитбата. В клас на една беседа Той каза: „Да има човек една разумна и благородна другарка или другар е едно благословение, но да има лоша и неразумна е ад. Да има едно семейство, едно разумно и благородно дете е едно благословение, но да бъде обратното е ад.

21. НА ЛОВ ЗА ПРИКЛЮЧЕНИЯ Вече бях отбелязал за режима, в който бях поставен, като ученик в Габровската гимназия и причините, които налагаха, да не мога да бъде в обществото на младите хора, през време на извънучилищните занимания и да преживявам всички техни забавления през това време, като другите. В междучасието те оживено коментираха преживяното и всички сплетни, които се създаваха при тези случаи. Всичко това за мене беше съвсем чуждо, още повече, че моите родители бяха много строги към този дял на младежкия живот. По-късно, като студент в София и като заживях на Изгрева в една кокетно направена къщичка от борови дъски, която си бяхме изградили с още четирима братя - беше същото. Намирайки се в оскъдни условия, погълнат от грижите за набавяне на средства за преживяване, нямах време за младежки забавления. И тук също както и в гимназията, в междучасието слушах приятните звънки гласове на младите хора в университета, да разправят весело и с оживление за прекараното свободно от занимание време всред приятно общество. И тук останах чужд на този свят, затворен погълнат в себе си, движейки се като някаква ледена грамада между младите хора и чувствувах как никой не смееше да се доближи до мене, въпреки желанието им за това. Един ден решавам, че трябва да опитам и аз от тези тъй шумни младежки истории. Още същата вечер тръгнах из София да търся обществото на младите хора, което ще ми даде възможност да опитам тази страна на техния живот. Скитах из града, без да знам накъде и без никакъв резултат. Най-после влезнах в една малка сладкарница, в едно мазе на улица „Московска". Беше късно и вътре нямаше много хора. Още с влизането си, имах чувството, че ме полазва някакъв мръсен парцал, макар, че сравнително тя беше добре обзаведена. Седнах на една маса и си поръчах чай. Когато го донесоха и исках да го пия, видях, че по неговата повърхност плуваха мазни звездички. Каничката очевидно не беше измита и това още повече подсили неприятното ми чувство за гнусота. Оставих го, платих и си излезнах. Беше вече много късно и оживлението навън по тази улица преминаваше. Бавно се затътрих към Изгрева. Когато стигнах там беше вече в часовете след полунощ. Завивайки към салона, където се хранехме, гледам пред себе си Учителя. Той ме погледна така нежно, с бащинско чувство, в което се четеше такава мъка и покруса от гибелният път, по който искаше да мине неговият ученик. С тих нежен глас Той ми каза: „Къде ходи Николай?" От тези думи разбрах, целия бащински трепет, с който Той ме е следил и усилията му да ме предпази от гибел. Така се засрамих, както никога през живота си, и не знам как се довлякох до леглото си. Но тази среща и тези думи на Учителя, пометоха без остатък и завинаги желанието ми да опитам тоз живот. Така завърши моя лов за приключения. А Учителят ме посрещна по долно бельо, надянал един халат върху себе си.

20. МИГОВЕ ОТ ВЕЛИКАТА ЕРА Чудеса не са ставали само в Библейски времена, ставаха и сега. Като изключим първото отиване на Мусала през 1922 г., когато времето бе хубаво през всички останали години, щом тръгнем и времето се разваляше. Още от Чам Кория, почваха дъждове, падаха мъгли, задухва студен вятър, а нагоре често и сняг. Явно Учителят ни изпитваше. Ех, някои отпаднаха и не посмяха повече да идват, като казваха че: „Ние ще се изкачим на нашия вътрешен Мусала". Но множеството устояха и укрепнаха. Най-интересното беше, че никой през тези екскурзии не простина или да се разболее. Така Учителят ни приучи да не се боим от времето. Ние почувствувахме приток на сили физически и духовни, и в нас се зароди една велика любов към природата, независимо с какво лице ще се покаже тя. Вечер пък и през деня, всички сме около огньовете. Наоколо големи пространства с клекове, дърва имаше от тях. Огньовете пушеха от мокрите клекове, но не угасваха. Животът ни край Мусаленските езера, беше щастие за нас. Струваше ни се ; че живеем в един щастлив свят. На този бивак прекарвахме доста дни наред, като в ранните утрини, още по тъмно тръгвахме за върха с фенери в ръка през няколко души, за да стигнем при изгрев на слънцето там. Отдалеч величавата светла ивица от хора, която бавно пълзеше към планинския първенец, беше вълшебна за гледане. През цялото време на тези екскурзии, прекарвахме на открито. Всяка година съм бил при тези изкачвания и нито един път не сме имали ясно и слънчево време. На нас младите тогава падаше грижата, да палим и поддържаме запалените огньове, да има гореща вода в чайниците за пиене. При една от тези екскурзии, след като дни и нощи наред съм в едно непрекъснато напрежение за поддържане на огньовете за загряване на чайниците за гореща вода - най-важното при такива случаи, да бъдем най-после в услуга на по-слабите, почувствувах голяма нужда от сън. Беше привечер. Виждам Учителят да идва към мене, погледна ме и аз неволно се свих на земята, върху купчината хвойна, която беше пред мене. Задрямал съм по моя преценка само броени минути, не повече от четвърт час, защото когато станах, беше още светло. Почувствувах се съвършено бодър и свеж. Озърнах се, Учителят не беше вече при мене, но обстановката същата - влага, рядка мъгла, димящи огньове, заобиколени от братя и сестри, които с разположение говореха помежду си. Учителят беше направил с мене чудо, умората, нуждата за сън бяха отлетели. Това бе едното чудо, за съня. През същата тази екскурзия, ние няколко братя, които по-усърдно се грижехме за бивака не можехме нито да мислим, нито пък имаше условия за някакво по-сериозно хранене. Всичко беше на крак с по някой и друг залък в уста. След няколко дена на такъв режим на хранене, апетита ни се беше подострил в значителна степен в младите и здрави стомаси. Бяхме закопнели за топло ядене, нещо приготвено в тенджера или гювеч. Вечер късно, обикновено след като си изпълним задълженията, откъм дърва, вода и лагера поутихне, се унасях вече в някаква само дрямка, защото за сериозно спане не можеше и да се мисли. Ние, приклекнали към някои от по-страничните огньове, обгърнати от дима им, тихо се разговаряхме. В една от последните вечери, когато разбрахме, че след някой ден ще си отиваме, групичката ни пак се беше събрала около димящия огън. Тиха вечер, не валеше, около нас, нямаше никой друг, всички дремеха. Както тихо се разговаряхме някой даде идеята, като си тръгнем двама от нас да избързат напред, да отидат в Чам Кория, да закупят зарзават и всичко необходимо, за голям хубав гювеч. Да дадат продуктите на фурнаджията за да направи гювеч и като пристигнем ние, да можем да се нахраним до насита. Идеята беше споделена тихо, само в тесния кръг на групичката. По това време като студенти, бяхме с много скромни средства и за да посрещнем изчислените разноски за гювеча, стана нужда да изметем от джобовете си и последните монети, които имахме. На сутринта, тъкмо съм се разтичал, погълнат от грижата за задоволяване на нуждите от дърва за огън и вода, за идващият ден, ето го Учителят пред мене, спря се погледна ме и ми каза: „Отложете гювеча за София". Аз занемях от почуда, не можах нищо да кажа. Останах не само крайно изненадан, но и учуден, откъде и как Учителя, знаеше за нашия план с гювеча в Чам Кория. Тези негови думи не бяха в никакво съответствие, в някаква близост с онова, което в момента ме вълнуваше. То се плъзна в съзнанието ми и не можа да произведе необходимия ефект там, за да ми обърне внимание и да взема мерки за спиране на замисленият план. В момента се движех в съвсем друга посока - да се поддържат огньовете. В деня, в който Учителят нареди, да се вдигне бивака и да тръгнем, избраните двама братя, за уреждане въпроса с гювеча изхвърчаха напред към Чам Кория, а ние другите останахме за прибиране на лагера и да помогнем на по-слабите и възрастни братя и сестри, в трудния път за връщане. При пътуването групата се разтегли и наистина имаше време, докато всички стигнат, да можем да направим проектирания обед. Бяхме уговорили къде точно да се съберем, за да се нахраним. Когато стигнахме в Чам Кория и се събрахме на уреченото място, разбира се с нетърпение зачакахме да дойдат двамата братя с топлия и ароматен гювеч. Доста почакахме. Най-после, гледаме пристигат те, но с посърнали лица и празни ръце. Изненадани всички ги запитахме в хор: „Какво стана?" - „Оставете", изхленчиха те. „Фурнаджията ограбил продуктите и вместо гювеч, ни поднесе чинийка с нещо, което нямаше смисъл да носим тук и затова го оставихме". Разочарованието ни беше страшно, посърнали с наведени глави мълчахме. В някои от нас глада изяви по-бързо своя мощен глас и поразтика унинието им, като затършуваха из торбите си за да измъкнат оттам някоя и друга коричка хляб. Аз най-много увесих глава и нито залък хляб не можах да хапна. Изтерзан от мъка, че не вземах под внимание казаното от Учителя, не послушах Неговите думи, за да предотвратя чудовищното разочарование и да се спестят последните ни монети. Това бе второто чудо, за гювеча. Върху нашият живот, върху всичко, което имаше да ни се случи и ни се случваше да преживеем, да мислим, всичко, което ни вълнуваше, не само, когато сме около Него, но и далеч, не само, когато сме в група, но и сами, било в града или в планината на екскурзия, било в работата, с която сме заети, в мисли и мечти Учителят всякога и за всичко знаеше, и бдеше особено зорко върху нас, даже и тогава, когато ставаше въпрос за нашите, най-дребни наглед, неща от нашето ежедневие, без за това да сме давали гласност към някого или пък на самия Него. Нашият живот за Него, беше напълно открит и всякога търсеше начин да ни предупреди, да ни помогне и избави от онези стъпки, които ще предизвикат огорчение и страдание. Бдеше върху нас, повече и от най-прилежната майка, която бди над своите деца. От многото случаи, които могат да се приведат от всички братя и сестри, показващи тези качества на Учителя, тук ще приведа само характерните станали с мене, освен този, за гювеча в Чам Кория, който вече приведох. В края на Изгревската поляна, бяхме направили беседка под формата на дъга, добре закътана с широкия си отвор с изглед към Витоша. Там беше уютно и царуваше една приятна успокояваща мистична атмосфера. Тежко преживявах някакви смътни тъжни предчувствия, които създаваха у мене едно мъчително настроение, за което нямах представа и не можех да си ги обясня. При такива случаи често отивах там, когато нямаше други. Един път, пак при такъв случай, отидох там, нямаше никой, седнах на пейката, която имаше и ето след малко дойде Учителят, седна до мене погледна ме някак мило, нежно като любещ баща и ми каза: „Николай, всичко което човек е направил се плаща, закон е това". Аз го погледнах и разбрах, че всичките ми тези състояния на мъка и тежест, не са нищо друго, освен предчувствия, за тежката съдба, която имам, суровият път по който ще мина. Капнаха само няколко сълзи от очите ми и аз се прибрах. Но благодарение на Учителя и топлите му грижи към мене, аз минах само на косъм от чудовищната гибел. Тук ще изнеса някои от спомените си свързани с намесата на Учителя. Това бе третото чудо за мен. Учителят казваше, че събитията, които човек има да мине са едни от тях неизбежни, такива, които са по закона на необходимостта или както се казва, по закона на КАРМАТА, трябва да станат. Те са плод на извършени вече деяния от човека в един минал живот. Това са вече станали неща, факти, които неминуемо носят своите последствия. При такива случаи, имал съм опита да се убедя, че човешкият мозък, става изцяло проводник и в служба на това, което трябва да стане. Той е просто влачен от стихията и нищо не е в състояние, да го накара да вижда, да разбира или да може да вземе някакво решение, което може да предотврати, това събитие. При такива случаи, само Великите Разумни братя, които бдят над човека, могат да направят промени, които да облекчат удара и само в краен случай, да го отменят, да го отмахнат. И другите събития „условни", които могат да станат или не. Тук има вече думата, свободната човешка воля. При тях се създават само условията за вземане решение и действие, да действува или не. В грамадната си част от хората, в многото случаи, те действуват, съгласно дадените условия, съгласно дадените подтици. Затова съм се убедил и от Астрологията, за въздействието, както на едните така и на другите събития. Първите се създават, когато Слънцето, Луната и планетите са в ръбовете на хороскопа и с точни ъглови разстояния. А при другите, когато те в своето движение образуват аспекти. Първите са кармични, носещи събитията от миналия живот, а вторите, създават условията за следващия живот. В продължение на 20 години бях около Учителя, когото аз считам, като един представител на Всемирното Бяло Братство, глава на което, както Той често казваше, е Христос. След Първата световна война, жилищната криза в София бе много голяма. Квартири мъчно се намираха, и ако се намираха, плащаха се големи наеми. Спомням си за една квартира, за която плащахме 1000 лв. тогавашни пари, които бяха една месечна заплата на един по-скромен чиновник. Туй всичко, според скромните доходи, които получавахме от вкъщи се налагаше да търсим някакъв изход. Моят брат Борис и още други братя, обмислиха и взеха решение да си построим барака на Изгрева. Те отидоха при един софиянец, много симпатичен човек, така възпитан, адвокат мисля, че беше, който имаше място до самия Изгрев. И му предложиха срещу наем да построят барака на неговото място. Той се съгласи. И ние през пролетта на 1926г. петимата братя: Борис Николов, Георги Радев, Димитър Стоянов, Никола Нанков и аз, Николай Дойнов, направихме барачка там. Направихме я по-особено там, с плъзгащи дъски, която беше оригинално за тези приятели, които я наблюдаваха отстрани. Поставихме дървени колони, бичмета, които имат улуци на двете си страни, след това режем дъски, колкото са дължината на двете бичмета и ги нанизваме. Това създаваше известно предимство, защото след това дъските се разсъхваха и ако бяха заковани щяха да се образуват фуги. Като се разсъхнат и се образуваха фуги, ние отгоре слагахме други парчета дъски и тогава ги заковавахме. Направихме бараката, приятелите гледаха и казваха „Сега добре, това през пролетта и лятото, а като дойде зимата" А като дойде зимата, вземахме опаковките на циментовите чували и отвътре ги облепихме, като тапети. И стана топло, и уютно. И после приятелите измислиха, че една дъска от 3 см. пази толкова, колкото една тухла от 30 см. Дойде зимата, а зимите тогава бяха много сурови. Купихме си дърва и въглища и така прекарахме зимата. След като прекарахме първата зима и се видя, че може да се живее на Изгрева, хукнаха и другите братя да си правят бараки на Изгрева. Така тръгнаха да се строят бараките на Изгрева. През 1926 г. беше първия събор на Изгрева. Тогава на Учителя му направиха една малка стаичка, даже не бяха я измазали отвън, за да прекарва горе. А Той живееше тогава на ул. „Опълченска" N 66. След това през 1927 г. се направи братски салон. През есента направихме прозорци, врати, поставихме печка. И през 1928 г. в началото дойде Учителя да живее там. През този период, особено през времето, когато се създаваше и оформяше Изгрева, място на най-ярка изява от дейността на Учителя и най-интензивен братски живот, аз като един от първите пет братя, заселили се там, взех най-живо участие в това създаване и оформяне, в този общ живот там. В тази обща братска работа често имах допир с Учителя, който малко по-късно след нас дойде да живее там. Тази връзка, която имах с Него в процеса на общата работа, когато идваше да ми помага, и живот допринесе извънредно много за моето оформяне и издигане, като човек, не само с качествата си, но и с мирогледа и начина на мисленето си. Ето и другите по-интересни случки и събития отнасящи се до моята личност и връзката ми с Него.

18. ЕДНА ЕКСКУРЗИЯ ДО ВИТОША Сестра Олга Славчева, една много симпатична, пъргава като гумена топка сестра, с поетичен писателски талант, е описала много, а може би и всички екскурзии в които тя е участвувала. Тук поместваме описанието на една екскурзия станала на 4 март 1922 година.[1] „Вечер е, разфуча се буен вятър, донесе дъжд, студ, влага. А раниците ни са вече готови за път. Обувките намазани със смазка, дебеличките дрехи и те са закачени до вратата. Небето е цяло покрито с гъсти облаци. Пътят е вече доста разкалян. Влага прониква до костите. Не е за излизане. Но що? Да не се уплашим от баба Марта! Неведнъж буря ни е гонила от планината, мокри до кости и сме били, и сме пяли бодри песни, и Слънчо наша приятел стар, не закъснява да се яви и ни стопли с блага бащинска милувка. Не се плашим ние. Рано сутринта, още в тъмно сме на път. Сборният пункт е трамвайната спирка в Лозенец. Чакаме се. Ето далеч из мрачината, човешки сенки ни приближават. „Наши". Всички с раници на гръб. Още не достигнали до нас, чува се из мрака, веселите им поздрави - „Само Божията Любов носи Пълният Живот". Дружни гласове отговарят същото. Събираме се, изчакваме се и изведнъж песни, една, две, три. С нас е Той - Учителят. Гледа ни ласкаво с усмихнати очи. Дъжд ли, бури ли? Нека, ако ще и потоп да стане - щом сме с Него, не ни е страх. Полека се развиделява. Тук-там се разкъсват облаците, блесна по някоя звездица. А въздухът свеж, приятно се диша. Тръгваме. Внезапно дъждът се пресече в мек пухкав сняг. Бързо напластява земята. Сякаш природата изпраща своите бели снежинки да приготвят пътя пред нас със своите чисти нови килими. Хруп, хруп, хруп, чува се леко пращене по снега от стъпките ни. Витоша прехвърля пред лицето си тънък воал, като че се крие, като че се смее и иска да ни каже: „Намерете ме де, скрих се от вас". Но ние знаем где е тя. „Ето я". По чудната нова свежест що лъха от нея, по изобилния живот що навлиза в гърдите ни, по радостта що вдишваме заедно с въздуха. „Тя е там". Разбираме къде е тя. Ще минем дългия път - тухларницата отдясно, после заспалото село Драгалевци, после водениците над тях, пет, шест, десет, двадесет, те всички тракат. Ще оставим монастиря встрани и нагоре, нагоре, право при нея. Дорде стигнем в селото, снегът вече доста е натрупал. Няма да отминем топлата одая на кръчмаря. Той ни посреща ухилен до уши, още че не е взел да ни прегръща. Мисли си сега тия ще извадят, солени закуски, мезета и ще падне едно пиене... И той вече мислено вижда изпразненото си от нас цяло буренце, гроздовица или сливовица. Но неговата изненада няма предел, когато видя, че върху широката му готварска печка, ние сложихме нашите чайници, нашите лъскави гюмове, котлета... Остана със зяпнали уста и увиснали ръце. Но ние скоро върнахме доброто му разположение с нашите хубави песни, що като бисерен гердан се занизаха, всред снежната навън виелица. Где е чул той такива хубави песни от 150 гърла, топли гласове да пеят в хор. Где е видял той такова чисто веселие. Платихме му топлата вода, за дръвцата, с които я приготви, за да се напием с чай. Все пак той остана доволен и извика след нас: „Елате пак". Потеглихме по нанагорнището, снегът престана. Небето се изясни, потъват нозете в мекия сняг. Гората е небивало красива, дърветата са натегнали от сняг. Буйно се спуща по скалите планинската река. Тя пее шумно, разнася своята детска радост, като че ли пляска с ръце, като че ли са някакви невидими другарчета, на които иска да разкаже хубави приказки, за снежният великан останал горе на най-високия връх. Навлизаме вече съвсем в бялото царство. Наистина само бяло. Слънцето разстила по пътя светла бяла мантия от бисери що блестят ослепително. Всеки хълм, всяка долчинка, шубрак, клонче, пъпка е получила обилно от тези слънчеви бисери, що слънцето само изпива с жадни уста и така бодро, и така весело се втурва по ведрия свод. Вредом белина. София е потънала в сива мъгла. Стара планина, проточила дългият си бял гръб, като уморено добиче, пътува из вечността. Отсам Люлин сребърно бял е в ослепително сияние. Оттатък Рила и неуловимите светли очертания на Родопите. Не зная, но струва ми се, че днес ръката на велик майстор се е размахала и рисува на своето неизмеримо платно, една от най-хубавите си картини. Из въздуха лети самотна снежинка и пада върху ръката ми. Колко е нежна. Колко чиста и красива е тя! Прилича с подпечатано, с тайнствен талисман писмо. Откъде идваш мила? Где се роди твоето небесно дихание? Чии нежни пръсти изработиха твоите неземни дрехи? Или ти самичка, такава хубава прекрасна. Стори ми тази милост, дай ми разковничето си и аз да стана тъй чиста и хубава. Но тя неусетно се стопи и стана кръгла капка...О, а пък аз искам да остана, вечно хубава и млада. Тя си отиде, като че ли не е била. Тя капка и снежинка. По снежният скут на Витоша се извива тъмната линия на моите спътници. Колко е красиво. Те приличат на поклонници, които са устремили към приказна страна обител. Бели мъгли живописно се носят пред нас, приближават се, отдалечават се, ту като гъста непрогледна завеса, ту за миг стават съвсем непрозрачни, като тънко було и изчезват, като че ли не са били. Хубаво е навалял снега, дори преспи вятъра е навял, че е затрупал всички пътеки. Но грижа ли ни е? Бавно, бавно, сами си пробиваме път, къде с нозе, къде се отъркаляме, проправяме широка и дълбока пътека. А след нас може да мине и натоварена кола. Обръщам погледа и към града. А той горкият, покрит с тъмна пушилка, а под нея, стотици хиляди народ, диша ли диша чист въздух. А горе при нас, музика неземна, музика за неземната симфония що иде към нас донесена от вятъра и светлината да тича над света, като целебна милувка. Едва долавям някои нежни думи: Елате при нас, елате Забравете всички грижи, елате Пийте небесният нектар, пийте Дишайте, пейте с радост. Понякога Учителят застава и ни чака. Лицето му е тъй бодро и хубаво, като че ли ей сега слиза от небето. Где са годините му? Где са белите му власи? Не, няма ги. Те всички са белота и чистота, красота и вечна благост. Как ласкаво ни гледа. Нарича ни герои и пита дали някой не е изостанал, дали всички са тук. И стари, и млади край Него изглеждат на еднаква възраст. Еднакво нагоре, неуклонно ни зове снежният връх. Еднаква обич грее във всички сърца. Това е обич на планината, на вселената, на Учителя, една е тя, една е тя. С нас има и деца. Те се катерят по стъпките на големите. Лицата им се зачервени, греят от радост и здраве. Витоша прави това. Тя е стара магьосница, хранилище древно на безсмъртен еликсир и който пие от него, става вечен, като природата. Легендата говори, че някога тук, индийският Учител Рама е получил своето първо посвещение. Та що, не е ли бил и той Учител, като нашия Учител, разбирал великото значение с близостта, с природата. Това е тайната. Тук е ключът на загадката. Ако Рама е видял този чуден слънчев изгрев, що преди малко очите ни видяха, това румено огнено кълбо, което излезна от планинските глъбини и се устреми към синия лазур. Не е ли бил и той също като нас, удивен и възхитен, прострял ръце и неволно извикал: „Боже, Боже Велик Си Ти". Ето го, яви се, издигна се нависоко, като на сцена от облаци, извика ни: „Добре дошли" и се скри зад тях. Пълзим по дълбокия мек сняг. Често потъваме по-дълбоко в него, търкаляме се и пак поемаме нагоре. Пътниците пред нас приличат на тайнствени видения, водени от сигурна ръка. Питам се за миг: „Кои са тези, които не се страхуват от студа, преспите и изкачват снежната планина. Безумни ли са те, както ни наричат по-умните от умните, които знаят где е красотата. Неотстъпни поклонници на живата природа. И сега, като прастари езичници, завърнали се към своето първично и здраво поклонение. Белота, белота, чудна приказна белота. Ето ни вече горе до обилния бистър извор. Тук натрупваме дърва, правим голям огън и простираме ръце към пукащите главни. От дрехите ни се вдига обилна пара. Лицата ни платят от горещина. На огнището кипят дузина чайници- гюмове. Раниците се развързват, върху снега се простират големи кърпи. Върху тях се слагат бели кръгли самуни, сирене, маслини, халва, буркани с мед, масло, мармалад. А ето и димящи варени картофи, току-що извадени от котленките, крехък праз, сол, чубрица, чесън, чай с много лимон. Слънцето се показва иззад белите разпокъсани облаци и като че ли се изсмя с глас, на тази жива картина, на толкова блага що то е създало изръкопляска и пак се скри. Но, когато след това запяхме, когато се занизаха нашите живи песни, то не се стърпя, изскочи иззад облаците, спря се всред небето и почна тихо да приглася. Тръбят за път, за връщане. Готови сме. Заставаме до подножието на грамадната скала, сега затрупана с преспи. Оставяме раниците на снега. Той, Учителят сваля шапка. Също правят и братята. Към висините на това свято мълчание на природата се понася нашата благодарствена молитва. Ах как кънтяха избраните ясни, топли, чисти слова на „Добрата молитва" и „Отче наш". Като че ли никога досега, не е имало по-подобаващо място да се произнесе такава благодарствена молитва. Учителят каза да се изгаси огнището. Работата всред хората отново ни зове. Сбогом Богове на планината, вие незнайни чудотворци! В селото долу, снегът се разтопил и пътищата са потънали в кал. Ливнали мътни води, локви, бари, студ, вятър, мраз. Но що ни е грижа? Не носили всеки от нас сега в гърдите си по една отломка от вечната красота, която днес приехме горе от щедри ръце. Може по цялата световна долина, да има сега кал и сивота, но вътре у нас е чисто и светло. В гърдите ни пеят, вечните Богове на планината, симфонията на снега и слънцето". Това е една екскурзия описана от Олга Славчева. Тя беше много мила, симпатична сестра, игрива и вечно пей. Тя даде думите на „Паневритмията". Вечно пей, пише, поетеса. Имаше барака на Изгрева, където живееше. Преди това живееше в София при един наш последовател, който беше директор на „Гранатоит" над Перник, казваше се Русев. После си направи малка барачка на Изгрева. Ако трябваше да разкажем последователно по етапи екскурзиите до Витоша, то можем да кажем следното: I. етап - сборен пункт, беше последната спирка на трамвая, където сега е хотел „Хемус", в Лозенец, където на едната страна беше държавната печатница. Там се събирахме. Оттам тръгвахме пеш. Като се изкачим на баира, по-надолу, наляво, на няколко стотин метра имаше тухларна фабрика. Отляво имаше едно кладенче. Обикновено краен сборен пункт бе кладенчето. II. етап - тръгваме пеш до с. Драгалевци. Запътвахме се по реката, където имаше една до друга воденици, които вечно тракаха. Минавахме покрай тях. И първите екскурзии бяха дотам, където сега е първата лифтова станция сега. След това тръгвахме пеш. III. етап - след това тръгвахме по една долчинка, нагоре, стръмна без пътеки, и така излизахме до поляната, която е под „Бай Кръстю", под шосето за „Алеко". Тази голяма поляна бе удобна за почивка. Отляво имаше един извор. Там прекарвахме известно време. IV. етап - дойде уреченият ден, който го описах и Учителят с приятели отиде и откри, онова място, което беше нашия бивак, на „Железните врати" наречен от Учителя впоследствие „Ел Шадай". По някой път на бивака излизахме нагоре по планината. Спомням си, че един ден младите братя предложиха от „Ел Шадай" до отидем до Черни връх. Аз бях там. Времето беше много неблагоприятно. Вятърът бе студен. Учителят тръгна с нас с една неохота. Тръгна нагоре. Групата бе вървяла при крайно лошо време. Бяха стигнали донякъде и после се върнахме, понеже времето не ни позволи. Върнахме се крайно разочаровани и в голямо напрежение. Ходихме по-късно на екскурзии на поляните над Бистрица. Ходехме и на Резньовете. Изкачвахме се един-два пъти на Черни връх. --------------------------------------------------------------------------------- [1] Олга Славчева е описала всички екскурзии с Учителя. Те ще бъдат публикувани в един отделен том на „Изгревът" обхващащ целия неин материал.

17. ЕКСКУРЗИИТЕ Активизира се и нашият колективен живот. Учителят предприемаше често, общи екскурзии до Витоша, най-малко един път в седмицата. Отначало Той извеждаше Братството до полянките под Драгалевския манастир, малко по-нагоре от построената сега първа лифтова станция. Боровата гора, която имаме сега там не е била още засадена. Отиването от София до това място е ставало пешком. Превозни средства тогава не е имало, освен случайните селски коли. Масовите екскурзии не бяха популярни и нашето отиване на тъй големи групи се посрещаше с изненада и насмешка. Още в началото на екскурзионният период, Учителят постави няколко прости и крайно необходими хигиенични правила за да може екскурзията да допринесе максимална полза. Първо - на екскурзия се пие само гореща вода. Учителят, изобщо забрани да се пие студена вода. За тази цел се поръчаха самовари, които по указание на Него, се направиха удобни за носене на гръб. По-младите и здрави братя още от София запалваха тези самовари, нарамваха ги и тръгваха. Всеки, който му се допиеше вода можеше вече да ползува от горещата вода на тези самовари. Студената вода не само, че вреди, но тя не утолява жаждата. А спрем ли на бивак, наклаждахме огньовете, туряхме ръчните чайници, каквито отделно почти всеки си носеше и канчета напълнени с вода, затова вряла вода имаше обилно за всички. Второто правило - на екскурзия - всеки трябва да си носи поне по една чиста суха риза. Щом се стигне до определeния бивак, всеки изпотен, трябва да се преоблече с чиста суха риза. И това правило се спазваше много строго. Третото правило - за почивка или бивак се избират слънчеви склонове, източен или южен, добре огрени от слънцето. Ето какво разказва моят роден брат Борис Николов : „До тези полянки под манастиря се е ходело само до известно време. Когато приятелите посвикнали с ходенето, Учителят почнал да ги извежда нагоре, по стръмните склонове вляво от реката, до поляните над горите, малко под втората сега лифтова станция „Бай Кръстю", непосредствено под шосето, което минава сега за хижа „Алеко". Там беше просторно, слънчево, имаше обилна изворна вода и много дърва. Изкачването дотам беше трудно. Тогава по Витоша нямаше направени пътеки и изкачвахме този баир по една долчина с голяма мъка, затова находчиви приятели в израза го нарекоха „Бери душо". А Учителят с усмивка поправяше „Буди душа". Каквото и да беше времето, в деня определен от Учителя за екскурзия, тя не се отменяше. Дали ще вали дъжд, сняг, вятър, мъгла, студ, това не пречеше, ние тръгвахме. Така Учителят, постепенно ни приучи да не се плашим от времето, от природата, а да я обичаме във всичките й изяви. Екскурзии правехме през всички времена на годината. Пролет, лято, есен и през зимата. Това беше Школа. Тук на тази поляна излизахме няколко години. Един зимен ден обаче, когато сме пак на екскурзия, беше наваляло нов сняг, почти до коляно. Времето беше тихо, но имаше бяла зимна мъгла, като памук. Като стигнахме до любимата поляна, на която обикновено спирахме, Учителят взема няколко братя и тръгна напред по снега. Мина почти по хоризонтала на планината, вървяхме доста, пресякохме едно поточе, навлязохме в млада горичка и като повървяхме още малко излезнахме от нея, изведнъж мъглата свърши. Тя беше отсечена като с нож. И пред нас блeсна с цялата си красота, топлото слънце. Небето синьо, съвършено ясно. Огледахме се наоколо и видяхме чудно красива, малка полянка, която се спущаше с лек наклон на юг. На изток се издигаха скали, с редки по своите очертания скални форми. Навсякъде наоколо оградена с млада горичка. Учителят се спря, погледна с благодарност възхитителната гледка и каза простичко: „Ето едно хубаво място". В долният край на поляната, бликаше извор с чудно хубава бистра Витошка вода. Оттогава, това кътче, стана нашето любимо място, нашият бивак. Учителят по-късно го нарече „ЕЛ Ш А ДАЙ". Народа, селяните от околните села, разбрахме по-късно, наричали тази местност „ЖЕЛЕЗНИТЕ ВРАТИ". На това място бяха събрани в най-добра форма всички необходими условия за един бивак. Защо това място се е наричало железните врати? Запитани най-старите селяни от околните села, на този въпрос те не можаха да отговорят. Казвали са ми само, че там някога е имало врата, изкована от желязо, която врата техните прадеди са търсили. Историята, обаче може да ни помогне в разясняването на този израз". Известно е, че в 972 година византийският император Йоан Цимиски, завладява столицата на България - Преслав и източните предели на страната. По това време цар на българите е бил Самуил. Самуил бавно и предпазливо, в продължение на двадесет години, води войни с Византия, като се е изтеглял към София, малко тогава селище. Разбирайки обаче своята несигурност тук в София, той е направил наблюдателен пункт, малка крепост, именно на това красиво и подходящо място. Именно това място е било наблюдателен пункт заградено с желязна врата, там където сега влизаме в бивака. Там е била желязната врата. Между Симеоново и Драгалевци има едно място, което се казва Калето. Там също е имало наблюдателен пункт на Самуила, за да гледа пристигането на византийските войски. Ето защо, това място се е наричало „Железните врати". За тази цел, скалите отпред, като стена, водата, прекрасният извор там, южното разположение на полянката, създават много благоприятни условия за осъществяването на тази задача. Но разбирайки своята несигурност, неудържимост, той оттук през прелеза, между Витоша и Люлин, се насочва към Македония в градовете Мъглен, Преспа, като спира в град Охрид, където основава своята столица. И сега на Ел-Шадай е хубаво. Но красотата в природата не седи само във външните форми, които тя ни предлага. В тези форми, в тези изяви има и съдържание, което прави мястото и формите на всичко, което има там, да има един неописуем чар, който се схваща от по-събудените, от по-духовните хора, като един трепет, носещ възхищението и благоговението. Това в онези времена, този чар на Ел-Шадай го имаше, мястото беше девствено. Едва ли някой, много рядко, да го е посещавал, защото е настрана от местата, където е имало някакво движение на хора и животни. Към този дивен кът на Витоша, нямаше даже и следи от пътеки. Сега идват там много външни хора, без усет и уважение към девствената красота. Замърсяват и се държат грубо и пренебрежително, към всичко и към най-святото. При такова отношение, това съдържание някак отлита и се губи най-ценното.

16. ЕРАТА СЛЕД КОМУНИТЕ Светлината и новите разбирания, които Учителят прокарваше в своите разговори и беседи, създадоха около нас една атмосфера на лекота и приятност, една радост от живота. Потопени в тази хармонична и мистична атмосфера, ние някак се бяхме пооткъснали и позабравили, суровия и груб материализъм, в който тънеха хората от света, потънали изцяло в грижата за придобиване на материални ценности, поставяйки го като единствена цел в живота си. Духовното, идейното им беше съвсем чуждо, те не го разбираха, нямаха събудени клетки в мозъка си, които да реагират на повика към по-висшето. Затова духовното, идейното, беше чуждо за тях и не проявяваха към него интерес. Това някои от приятелите, особено от по-младите не бяха го разбрали. И след като комуните не дадоха резултат, не допринесоха за събуждането на обществото към идейното, някои от тях намериха, че ще постигнат тази цел, като излезнат в света, по подобие на старовремските пророци, проповедници и апостоли да проповядват за новото и разнасят беседите на Учителя. Отива един от младите братя при Учителя и му казва: „Аз ще напусна работата си и ще тръгна да проповядвам новото учение". Учителят го погледнал и му казал: „По този начин не може, проповядването, сега ще стане по нов начин". Друг един брат - Неделчо Попов, мил и симпатичен, като дете, пламнал от идеята да, покаже на хората новото, се изправя пред Учителя със същата задача. Учителят се усмихнал и му казал: „Теб въшки яли ли са те?" Трети, вече по-сериозен и той отива при Учителя със същата задача. Учителят му казал: „Ти светлина у себе си имаш ли?" Други пък решиха с пламенното си перо, да запалят света. Измежду тях, двама братя студенти - Георги Марков и Методи Константинов, разговарят често с Учителя. Тези разговори ги подтикват към идеята чрез едно списание, да изнасят на света за новите идеи. Идеи на светлина и братски отношения между хората. За реализирането на тази своя идея, те привличат и друг един наш брат - Петър Пампоров, в когото клокочеше с голяма сила идеите на Толстой, за въздържанието и простият, близък до природата, живот и вегетарианството. И тримата напущат университета, нещо което Учителят не е одобрявал и с устрем се хвърлят към осъществяването на своята идея, като решават да издават списание „Нов живот". (Виж „Изгревът" том XI, стр. 1-160; том ХII, стр. 863-870). Идеята, членовете на едно общество, като нашето да издават списание, е повече от похвална и належаща. Но това списание, предназначено, както за хората от света, така и за тези от нашето общество, трябва да се списва, започвайки от онези области, които будят интерес в тези среди. То трябва да носи нещо ново за тях, наситено с фактически материал и събития, които те ще разбират и да бъдат близки до техния вътрешен живот. Бавно да ги запознават, приемлива последователност с по-висшите области на мистичното. Те не вземаха под внимание казаното от Учителя и не разбраха смисъла му, че: „Ако хората така лесно могат да се оправят, то Господ щеше само за 24 часа да оправи света". Тези братя бързо се опомнят, разбирайки, че да се поднасят изведнъж висши философски и мистични принципи, на едно съвсем неподготвено за такава мисъл общество е неправилно и безрезултатно и казаха те: „Ние бяхме много самонадеяни, като мислихме, че чрез едно списание ще можем да популяризираме идеите на Учителя, в едно неподготвено за тях общество". През лятото на 1923 г. младите братя и сестри, тези от Специалния клас, решиха и свикаха младежки събор. Събора се състоя в новопостроения братски салон на улица „Оборище" №14. На този събор присъствуваха братя и сестри от София и провинцията. Учителят откри събора с беседата: „Зазоряване на човешката душа". Беседата беше изпълнена с най-великият копнеж на човешката душа и връзката с космичното начало, по пътя на чистотата. На този събор се изнесоха и реферати от братята и сестрите, из областта на науката, мистицизма и обществения живот. Рефератите бяха изнесени предимно от по-изтъкнатите братя: Кузман Кузманов, Георги Радев, Георги Томалевски, Георги Марков, Боян Боев и Методи Константинов. Списанието „Нов живот" до този събор беше излязло в три броя, редактирано от Георги Марков, Методи Константинов и Петър Пампоров. На събора се взема решение, вместо това списание, да се издаде ново със заглавие - „Житно зърно" (Виж „Изгревът" том II, стр. 215-218), в което списание, да имат достъп всички братя и сестри. То да бъде списание на Братството, изразител на всички идеи и подтици, които ни вълнуват, център на изява на академичната младеж в братството. Статиите, които постъпваха за списанието из различните области на специалностите, в които учеше и работеше, академичната младеж около Учителя, ставаха предмет на разисквания и уточнявания на много идейни и принципни въпроси. Списанието третираше, предимно много въпроси и от последните постижения на науката, на окултно-мистичните науки и отчасти из разните области на изкуството. Преди това бяха се събрали тези, които могат да работят с перото, като Георги Марков, Георги Томалевски и Георги Радев. Какво да бъде името му, тогава Георги Марков и Георги Томалевски извикали изведнъж „Житно зърно". Аз съм писал 2-3 статии, предимно за ухото. Тази статия, която бях писал за ухото бе в „Житно зърно", много я съкратиха. Един ден, като се разхождах на Изгрева, Учителят излезе от стаята си и ме поздрави за моята статия за ухото. Аз я бях написал в по-разширена форма, но редакционният комитет я изряза наполовина. Учителят излиза и казва: „Николай, статията за ухото е хубава. Откъде си взел материала за нея? - Моя е - отговорих". Сега съм написал книга за лицето, там има написано за ухото. С отварянето на Школата, братският живот се организира и засили. Освен зачестилите срещи и беседи, между софийските братя и сестри, създаде се и по-тясна връзка, между братствата в провинцията и София. Там духовният живот, интереса и търсенето, на окултно-мистичното се засили и получи подчертан тласък. Много добра инициатива в това направление поде брат Сава Калименов, добре начетен и владеещ някои западни езици, брат в град Севлиево. Той имаше там много добре подредена книжарница и печатница. При добри условия за работа, той организира едно издателство на най-различни книги, предимно преводни с окултно-мистично съдържание. Издаваше също и седмичник „Братство" (Виж „Изгревът" том II, стр. 214-215), в което освен статиите с окултно-мистично съдържание, се изнасяха и много случки и събития, предимно из живота на братствата в провинцията. В този вестник сътрудничеха и някои братя от София. Този вестник излизаше и на есперанто. Групата около Савата бяха големи почитатели и пропагандатори на този международен език. Активизираха се и възрастните братя. Един от тях беше по професия адвокат - Иван Толев, който отначало при отварянето на Школата правеше впечатление на много ревностен и предан към Учителя и неговото дело. Виждал съм го по време на беседи да сяда най-отпред, до масата на стенографките, а често и на самата им маса, с молив и бележник в ръка, да си взема бележки от това, което Учителя говореше. Този именно човек, по това време уж наш брат, взема инициативата и започна да издава списанието „Всемирна летопис"*. В това списание се изнасяха статии предимно преводни от Астрологията, Хиромантията, Френологията и другите окултни науки. Всичко това будеше голям интерес всред приятелите и списанието се посрещна много добре. Но по-късно в този тогава наш съмишленик, се събудиха някакви подчертани интереси към материалните ценности и по-специално един упорит подтик, да си отвори частна банка. За тази своя цел той е поискал от Учителя, скромните братски средства, да се вложат в неговата банка. Учителят му е отказал да удовлетвори това негово желание, виждайки навярно и някакви користни сметки. Вбесен от този отказ, този човек не само, че не се оттегля от Братството, от братските среди, но взема и едно лошо, отрицателно отношение към Учителя и неговото дело. Спомням си веднъж Толев бе дошъл на Бивака, на Витоша, седнал бе до Учителя, говореше груби приказки на Учителя. Ние слушахме, но на никой не му хрумна да го отстраним. Той сам се отстрани по-късно и не идваше вече в Братството. Спря и издаваното от него списание „Всемирна летопис" (Виж „Изгревът" том II, стр. 286; том IV, стр. 523-524; том V, стр. 477- 480, 504- 507), което до това време беше излязло в четири годишнини. Иван Толев искаше да създава банка. Но това не е така известната и позната на приятелите банка „Гирдап". Това е друга банка. Моята сестра Цанка беше запозната с племенницата на директора на банка „Гирдап". Един ден, аз питам племенницата: „Как фалира банка „Гирдап"?" А тя беше една от големите банки със стабилни средства. Тя ми каза тъй: „Когато след Първата световна война, България имаше нужда от жито, САЩ бе готова да ни продаде, но искаше злато. Правителството на България няма злато, но поисква от банка „Гирдап" да даде злато. Банката дава златото да се купи жито от САЩ и след като се продава житото, идва време парите да се връщат. Тогава начело на правителството е Александър Стамболийски, който отказва да възстанови златото на банка „Гирдап" или стойността в левове и банката фалира". А Учителят в беседа е давал пример с банка „Гирдап": "Ако искаш да си вложиш парите и да фалираш - вложи ги в банка „Гирдап". Тя беше много стабилна банка. Тогава министър-председател беше Стамболийски. И аз си спомням как с параходите идваха чувалите напълнени с американско брашно. В своите беседи Учителят, често засягаше въпроси от Хиромантията, Френологията, науката за израза на лицето, Астрологията и с това беше събудил интереса към тези науки у приятелите. И наистина от анатомията на човека е известно, че най-много нервни окончания имаме на ръцете и лицето, там те са в най-гъста мрежа. Естествено е тогава да се приеме, че всички процеси, които стават в мозъка, зараждането на идеите, характера на мислите, чувствата, а също и подтиците за действие да намират своето отражение, най-много в тази гъста мрежа, от тези най-нежни нервни окончания, което отражение не може да не даде и един външен осезаем отпечатък на ръцете и лицето, който ще отрази характера на психичната дейност у човека. И наистина, ние често казваме, когато разбираме, че човек не казва истината „изчерви се". А когато се изплаши казваме „пребледня", явно е отражението на психиката върху лицето на човека, а това отражение се предава по всички нервни окончания, разбира се и на ръцете, където те са най-много. Ето защо е и обоснованата реалност на тези науки, които са се изучавали още от най-дълбока древност. Учителят имаше гипсов бюст, глава, на която бяха отбелязани мозъчните центрове, които управляват качествата и центровете на способностите у човека. Този бюст Той го даде на група приятели, подготвени в техническо отношение, които извадиха копия от него. Мнозина от приятелите си вземаха от тези копия - бюстове, които бяха ценно пособие и помагало в изучаването на тази наука. Този френологичен бюст Учителят го бе донесъл от САЩ. Други трима братя, единият от които беше художник, другият добър френолог, а третият с финансови възможности, вземаха инициативата и отпечатаха в голям размер от 60/80 см. френологическа карта, със символичните изображения на разните склонности и способности, а също така и тяхното местоположение в човешката глава от много известният френолог д-р Р. Н. Фаулър. Тази карта беше също едно много ценно и нагледно ръководство в изучаването на френологията. Тя наистина донесе своя голям принос в изучаването на тази наука. Художникът бе Колю Каишев, мил и симпатичен брат. Имаше способности към рисуване. Искал е да следва в Художествената академия, но не е имал пари да си плати таксата. Той решава да използват рисунката на Фаулър, питат Учителя и той одобрява, френолог и астролог е Иван Антонов, който се присъединява към тях. А онзи, който дава парите за да се отпечата на цветен плакат е Петър Куманов. Той бе работил в сечището при Рилския манастир, понеже Балабанов го беше наел това сечище. Той там работеше, като счетоводител. После дойде в София, срещна се с мен и казва: „Николай, аз ще отворя книжарница". Искаше да работи, но на едро и да предлага канцеларски пособия. Дори аз съм ходил с неговите мостри да ги предлагам в София и да му търся клиенти. Та този брат бе дал пари да се отпечата френологичния плакат и то цветен. Той бе мил и симпатичен брат, имаше семейство, не беше прикрепен много към Братството. Колю Каишев работи при мен, като търговец, когато и аз бях търговец. Беше голям любител на пчелите и ми предложи да направи пчелин, пчеларник в двора на вилата в Симеоново. По-късно ми национализираха вилата и той премести пчелите на друго място. Но, по-късно заболя негов крак и хирурзите го отрязоха, и след това почина.

15. КОМУНИТЕ - КОМУНАТА В СЕЛО АЧЛАРЕ И РУСЕ Няма нещо по-приятно от това да влезнеш в допир с човек, умът на които е свободен от заблудите, от омразата, от насилието. Само едно общество от такива хора, може да бъде идеалното. Методите на Бялото Братство са единствените, които могат да водят човека по пътя към едно непрекъснато съвършенство, защото те са опитани и проверени. Първо трябва да имаме отделните хора интелигентни, облагородени и с морални качества, тогава чак можем да имаме идеалното Братско общество. А и външните условия, трябва да са налице. Еволюцията на човека, изграждането на неговото съвършенство е един бавен, но величествен процес. Голяма част от братята и сестрите, и по-специално младите, изпаднаха в голяма заблуда, като приемаха, че така набързо, без каквато и да било подготовка могат да създадат идеалното братско общество. И част от тези братя, най-интелигентните, най-добрите, най-надеждните от Школата на Учителя, се устремиха да правят братски общества, като изоставят току-що започналата Школа на Учителя. Този устрем, беше преди всичко под влиянието на Толстоевите идеи, за простият и близък до природата живот. Ето как един от тях описва, тази тяхна фатална стъпка и последствията от тази дейност. Това го разправяше моя брат Борис Николов.* „Ние група от младите приятели, неотърсили се от влиянието на Толстой, Петър Кропоткин и други проповедници на въздържанието и живота по прост и близък до природата, сме обхванати от неудържим устрем, да заживеем всред природата в общ колективен братски живот. Тази идея ни бе обхванала изцяло. Ние горяхме като факли. За провеждането й решихме, че трябва да имаме земя, за да образуваме земеделско стопанство, да бъдем независими, свободни за насъщните си нужди. А всички от групата бяхме бедни студенти. При това, бяхме отказали вече да получаваме пари от родителите си, искахме сами да се издържаме. Освен това имахме идеята, с труд да спечелим необходимите средства за закупуване на земя. А работа тогава мъчно се намираше. По това време се пусна слух, че каменовъглените мини в град Перник, приемат работници и могат да се изкарат добри надници. Ние вече бяхме сформирали група от осем души, за основаването на комуната. Решихме да отидем да работим в мините за спечелване на необходимите за целта средства. Но щом отидохме там веднага се убедихме, че това е измама. Битовите условия за работниците, бяха отвратителни, заплатите малки, труда непосилен. Това ни разочарова, отказахме се от този проект и се върнахме в София. Но мечтите ни, за простия селски живот, живот близко до природата, продължаваше да гори в нас. В нашите постоянни срещи, усилено си идеализирахме, не само по него, но и по разни философски, религиозни, научни въпроси, а също и от окултизма и теософията. Ние често посещавахме Учителя, разговаряхме с Него по въпросите, които ни вълнуваха, разбира се най-много по въпроса за комуната. В един разговор във връзка с нашето следване и науките, които изучавахме, Учителя между другото ни каза: „Учете науките, завършете, но научете и по един занаят за да бъдете свободни". Ние и без това търсехме работа, нали искахме да се издържаме и да учим. Опитвахме разни занаяти, но можехме да работим само през свободното си време, а такова като студенти нямахме много. Така в това търсене, срещнахме брат Бертоли, по произход италианец, опитен майстор в мозайкаджийството, дошъл от Италия, да търси своето щастие в България. Запознава се с Учителя и става редовен слушател на Неговите беседи, като се приобщава към братските среди. Този вече наш брат имаше работилница за мозаични и циментови изделия. При него намерихме работа на парче и затова можехме да работим, когато сме свободни. Правехме циментови блокчета, чукахме мрамор за мозаични камъчета. По това време у нас нямаше машини за трошене на мрамор за мозаични камъчета. През ваканциите, предимно лятната ваканция, работехме с майсторите, които преди това той беше вече обучил, при тях учехме занаята. Но тази малка възможност с много скромното, което препечелвахме. стигаше едва за ежедневните ни нужди и съвсем не можеше да даде някакъв принос за осъществяване на идеята ни за закупуване на земя, с която да образуваме замислената комуна. Идеята за комуна, обаче продължаваше да гори в нас с неотслабваща сила. Тя беше ни обхванала тъй, че решихме да напуснем университета, за да се върнем към простият живот всред природата. В разговор с Учителя по този въпрос, Той всякога ни изслушваше. Но виждайки непреодолимият устрем, в който сме тласнати, Той не можеше да ни възпре. Тъй както една кола полетяла с голяма скорост, по даден наклон е опасно да се спре рязко. Пък и да беше ни казал нещо против този план, у нас все щеше да остане нещо неудовлетворено, което да тлее и смущава нашето съзнание. Затова Той ни остави и не ни възпря за да направим нашия опит. Идеята за комуни, беше обладала не само нашите братя, но и други идейни общества. Толстоистите създадоха комуна в село Алан Кайрак - Бургаско. Там обаче комунарите отидоха до голяма крайност, като даже не впрягаха добитък в ралата, а се впрягаха сами. Те имаха комуна и в Ловешко. Анархистите, също бяха създали комуна някъде към местността Свирчовица - Русенско. Наши братски комуни възникнаха и в село Арбанаси - Търновско, в Русенско и в Нова Загора, пък и другаде. Всред нашите братя и сестри, по това време постоянна тема бяха комуните. Това беше огън, който не можеше да се угаси. Интересно беше да се види с каква сила идват идеите на Земята. В това време идва при Учителя един наш съмишленик, Жечо Вълков, селянин от село Ачларе - Карнобатско и му предлага цялото си стопанство, земя, добитък и той с цялото си семейство за да образува братска комуна. Жена му току-що се била поминала и това улесняваше неговия подтик. Учителят, който знаеше, че ние търсим земя за нашия опит, го насочва към нас. Жечо беше възхитен, за тъй неочакваната възможност, за реализирането на една идея, тъй дълго горяла и в него. Да дойдат толкова млади хора, учени, идейни, да се включат и съдействуват затова, което той тъй дълго е желал, беше посрещнато от него с изненадващ възторг. Той се почувствува подкрепен и силен, а ние бяхме не по-малко възторжени от тъй създадения случай. Туй, за което трябваше да работим с години, ни идваше готово на крака. Въодушевени от тази тъй неочаквана за нас, от наше гледище, щастлива възможност, ние с неудържим устрем се хвърлихме да реализираме тъй мечтания общ комунален братски живот. Напуснахме университета, за да направим нашия опит. За наш късмет, щастлива случайност ни избави от много тежките последици, които щеше да ни донесе това напускане. Точно тогава, професорите от целия университет, обявиха стачка, поради някакви недоразумения с властта и затова университета беше закрит през нея година, затова нашето напускане остана незабелязано, не се разбра, че сме напуснали университета. През това време ние направихме нашия опит в село Ачларе." „Все помня, продължава нашият приятел, онзи дъждовен ден, в който пристигнахме на гарата в Карнобат, беше края на март 1922 г. От Карнобат до Ачларе са 18 километра. По предварителна уговорка, Жечо беше дошъл да ни посрещне с кола, в която бяха впрегнати два коня, за да ни вземе багажа, който не беше малко. Ние, осем души тръгнахме пешком, по мокрия и кален път, а обувките ни съвсем не бяха подходящи за такова пътуване. Но нали ще отиваме към обетованата земя, осъществяването на тъй желаната мечта, понасяхме всичко. Колко часа бяхме пътували из мокрия и кален селски път, не зная, но когато пристигнахме, беше вече късна нощ. Влязохме в студена, пропита от външната влага, селска къща, без домакиня, лавнаха кучетата, замучаха крави, някъде проплака дете. Из тъмнината излезнаха две момиченца и едно дете, това бяха децата на Жечо. Обстановката мрачна, хладна, неприветлива. Това ни подействува като леден душ. Но, запалихме огън в камината, пръсна се топлинка, сменихме мокрите дрехи, стоплихме се. Какви чудеса прави огънят, светна затопли се, създаде се малко уют. На другия ден се запознахме с новата обстановка, при която щяхме да живеем. Къщата беше стара, но здрава, имаше няколко стаи, обширен хол и в него огнище. Навън чардак - тераса, а пред къщата голям двор от три-четири декара. Имаше обор и в него два коня, две крави и телета. Ние мислехме и искахме, че ще можем да съчетаем простият физически труд, усилените грижи и работа, които изискваше едно крайно примитивно, устроено земеделско стопанство, без абсолютно никаква техника, каквото беше стопанството на Жечо. Особено през пролетта и лятото, с изкуството и интелектуалната работа, която ни беше присърце, с които бяхме свикнали, беше една наша необходимост. Ще работим, ще четем, ще свирим, ще пишем. Преставяхме си живота там като песен. Но още на другия ден, ни посрещна коравата действителност. От управлението на селската община, отпущаха на селяните за изсичане участъци за дърва, млади горички почти храсти. Даваше се да изсечеш колкото можеш за един ден. Ние бяхме осем души, едни сечаха други пренасяха, така ние насъбрахме най-много дърва. В двора се натрупа голям куп. Едва що свършихме тази работа и дойде пак нова срочна. Отново от общината, бяха разрешили, където има изсечена гора, всеки селянин, от които участък извади дънерите, този участък става негова земя. И ние се заловихме с тази работа. А Жечо беше лаком и макар, че имаше вече своя земя от двеста декара, искаше да има още. Използува притока на работна ръка и ни турна на работа да вадим дънери. Взема от съседите, брадви, кирки, лопати и ние почнахме работа. Но понеже бяхме неопитни и сравнително деликатни натури, ранихме си ръцете, изпочупихме инструментите и много работа не се виждаше налице. Вечер се прибирахме смазани от умора. Не бяхме свикнали на такъв тежък физически труд. За четене и свирене не можеше да става и дума. Едва можехме вечер да си направим обща молитва и да си изпеем някоя песен. Вечер ние пеехме, селяните много се учудваха на това и обичаха да ни слушат. Те не бяха слушали да се пее на няколко гласа, а ние имахме хубави гласове и пеехме добре. При това ни придружаваше чело, цигулка, че и китара, инструменти каквито ние носехме. Селяните обаче не бяха разположени към Жеча, имаха лошо настроение към него, поддържано от попа и кръчмаря. Това настроение мина и към нас. Наричаха ни набожните, а децата често хвърляха буци пръст подире ни. Но станаха събития, които ни възвърнаха благоволението и уважението на селяните. В селото стана пожар, запалиха се две къщи. Настана суматоха, селяните се суетяха, викаха и не знаеха какво да правят. Ние дотърчахме и най-напред пуснахме добитъка от оборите. После се разбра, че в едната къща имало бабичка и детенце. Изнесохме и тях. Събрахме съдове, бакъри от селото и направихме жива верига със съдовете пълни с вода от потока до горящите къщи. Пълните съдове с вода подавахме от ръка на ръка и ние гасяхме. За малко време изгасихме огъня. Селяните после коментирали в кръчмата: спасиха добитъка, бабата и детето, угасиха и огъня. Това създаде вече благоприятно течение за нас. Второто чудо беше това, че селските кучета, които бяха много зли и хапеха селяните, нас не ни хапеха, ние си ходехме спокойно, ако и да лаеха след нас, но не се приближаваха много. Това не остана незабелязано и селяните си казваха: „Не ги хапят кучетата". Третият случай беше още по-ярък и налагащ се. Един неделен ден, дойде при нас една делегация от кмета и няколко съветници. Беше обед и ние се хранехме на двора. Кметът каза: „Ще трябва да напуснете селото, защото селяните ще ви избият с камъни. Явил се бил някакъв ясновидец при черквата и казал, че ако не си отидете, ще падне градушка, ледени парчета големи като снопи, ще събори къщите и ще избие добитъка и хората. Миналата година току-що преди жътва, падна градушка и унищожи посевите. Тогава аз станах пред кмета и му казах твърдо: „Селото ние няма да напуснем, а градушка тази година няма да има". Ясновидецът, беше определил деня и часа на страшното събитие, а то наближаваше. Селото в голямо напрежение и страх, трепет очакваше деня, какво ще стане. Кое от двете пророчества ще се изпълни? Дойде деня. Беше чист, ясен безветрен ден. Никакво облаче по небето. Изпълни се нашето предсказание. Тогава вече селяните почнаха да проявяват и симпатия към нас. Постепенно ние свикнахме с полската работа. Даже някои неща правехме по-добре и от селяните. Тежки класове бяха увиснали по нивите. Но пролетните посеви, царевицата и слънчогледа искаха големи грижи, окопаване, почистване от плевели, работи, които много ни изморяваха. А Жечо беше засял 60 декара нива с тези култури, а те искаха грижливо окопаване. Този тежък труд ни пороби. Книгите, които носехме, останаха неотворени, за музика и занимание с нашите музикални инструменти, не можеше също да се мисли. Науката и изкуството за един интелигентен човек е не само едно приятно занимание, но и една необходимост, тъй като те задоволяват в него известни потребности, нужди на природи създадени и развити вече в него. Тъй както физическата храна е една необходимост за нашето тяло. Щом като тази храна не се достави в стомаха, човек усеща нейната липса, глад. Такъв глад и необходимостта от задоволяване изявяват и тези вече създадени и оформени в интелигентния човек по-висши природи. Не се ли задоволят, той страда. Незадоволени бяха тези наши духовни нужди, незадоволени бяха и нуждите на физическото ни тяло. Без една домакиня или човек с домакински похват, който да създаде ред и уют в дома и добра топла храна. Какво в това направление е можел да направи Жечо, този примитивен селянин? Пък и кой от тези осем души, които всякога са били далеч от такава дейност е можел да направи нещо в това направление. Пък се разбира, че и продуктите за приготовляване на вкусна и питателна храна са липсвали и ние едва ли не гладувахме. Всичко това и непосилният труд, за едни все пак деликатни натури, каквито бяхме ние, работа земеделска, без абсолютно никаква техника провеждана по най- примитивен начин. Всичко това, естествено е да предизвика недоволство и в най-запалените идеалисти. Всяка работа е успешна и приятна, когато е разумно и добре организирана. А такова нещо тук не е имало. Ето защо в комуната започна де се промъква недоволството. Перспективата, цял живот да се прекара при такива заробващи условия, обезсърчи повече от комунарите и огъня угасна. Самият общ живот не се оказа така хармоничен, както си го представяхме. Явиха се дразги и търкания. Пък и житото, което главно ни служеше за храна, което мелехме на брашно за хляб се свърши. Стана нужда да мелим от ечемика, които беше определен за конете. И тъй вечер като се връщахме от нивите имаше и много домакинска работа. Двете невръстни момиченца на Жеча, какво можеха да направят. Това създаде нови трудности, които изтормозваха още повече. Ние си мислехме, че като направим комуна, цял свят ще ни похвали и ще дойде да живее като нас. Наивни детски представи. Плод на младежки устрем за подвиг, за показ, за похвала, породено от едно подчертано честолюбие. Разочарованието идваше постепенно, но сигурно. Някои вече почнаха открито да съжаляват, че са дошли и подчертаваха грешката. А в София, школата продължаваше и макар, че получавахме редовно лекциите, упражненията, темите. Това допринасяше още повече за разгаряне на разочарованието. Осъзнахме грешката си. Учителят откри Школата, Школа на светлина и прогрес, а ние я напуснахме и дойдохме някъде далеч в село. Разочарованието постепенно обхвана всички. Дойде и жетвата. Ние като повече хора, успяхме да я свършим 15 дена по-рано от селяните. А в селото имаше наредба, не се допущаше да се превозват снопите от нивите за вършитба, докато всички селяни не свършат жетвата. Тази наредба имаше за цел да се предпази кражбата на снопи. И тъй имахме 15 дена свободни на разположение. Тогава решихме да направим една екскурзия до Коджа Балкан. Тръгнахме пешком, почти боси, а пътя беше не по-малко от шестдесет или седемдесет километра. Пътувайки, без да знаем сме попаднали на маларични области, по течението на река Камчия, където се наложи и да нощуваме. Когато се върнахме от екскурзията, всички паднахме от малария. А беше време за харман. В цялото село нямаше нито една веялка, с която след увършаване, да се отвява сламата от житото. И затова, овършеният харман, трябваше да се отвява, по най-примитивен начин, с лопата на вятъра, а такъв понякога нямаше и се събираше по няколко хармана за отвяване. Ако пък излезне вятър през нощта, ставахме да отвяваме. Който не е отвявал с лопата, той не знае какво значи да хвърляш срещу вятъра зърното и сламата, много часове подред, особено нощем. А маларията здраво настъпваше. Комунарите един по един падаха. Някои бяха много зле, с висока температура. Достигнаха даже дотам, че от високата температура почнаха да бълнуват. Така премина месец юли. През август беше братският събор в Търново. Ние трябваше да отидем, а нямахме пари за път. Двама от комунарите, намериха начин и заминаха за Търново. В това време по някакво чудно съвпадение, родителите ми изпратиха пари, макар, че бях им забранил да ми пращат. С тези пари можахме да си купим билети за всички останали до Търново. Трагично завърши този опит. Натоварени на биволска кола върху малко слама от Ачларе, пристигнахме до гара Карнобат, оттам по влака до Търново. Тук бяхме посрещнати много сърдечно от братята и сестрите. Сам Учителят нареди да ни се създадат всички най-добри условия. Славата на комунари ни се беше разнесла навсякъде из братските среди и всички с обич, уважение и почит се отнасяха към нас. Другите образувани комуни не бяха в по-добро положение. С маларията се борихме няколко години, но двама от комунарите станаха жертва на тази болест. Един от тях бе Константин Константинов, който беше авиатор. Той беше племенник на професора по висша математика, който на мен ми беше професор. Коста пише писмо до него и започва отгоре: „Няма Любов като Божията Любов". Професорът му отговаря „Ум царува, ум робува, ум патки пасе". Значи накрая патките ги пасяха и той си замина много рано от този свят. Имаше един друг младеж Георги Марков, който прокарваше идеята за някаква хелиоцентрична астрология, защото нашата е геоцентрична, защото вземаше като център земята. И правеше някакви опити за хелиоцентрична астрология. Беше много мил и симпатичен, и беше от гр. Лом. Баща му е бил производител на файтони. По-късно с Методи Константинов се заловиха да издават списание „Нов живот", от което излезна само 3 броя. За така наречената хелиоцентрична система, моето мнение е, че не е приемливо, защото той слага Слънцето в центъра, както е фактически. Но ние тук разглеждаме разположението на Слънцето, Луната и планетите от гледище на Земята, където се раждат хората. От момента на раждането разположението на Слънцето, Луната и планетите, вземаме под внимание да правим хороскоп и да тълкуваме тези положения. Моето отношение е същото, та аз съм написал учебник по астрология. От гледището на Земята взимаш силовите течения, влиянията на силовите течения на небесните образования, планетите, Слънцето и Луната, и зодиакалните съзвездия. Мнозина биха запитали, нима Учителя не е знаел за тези заблуди, обхванали неговите последователи? И защо не се е намесвал своевременно, за да предотврати, страданията, неприятностите, загубеното време, тежките последици и ред други сътресения, които се преживяват от хората, тръгнали по един погрешен път? Имал съм случая да се убедя по един безспорен начин, че Учителят не обичаше, спазвайки някакъв висш закон, да се меси в личните подтици, устрем за действие на своите последователи. Всеки човек си идва с определена съдба, определен път, път в който той ще трябва да изправи погрешките на едно свое минало съществувание. Минава по една програма, на една необходимост за изправяне, получаване опитности и знание. Учителят не обичаше да се намесва в тази програма, освен когато това е крайно необходимо, за да се спасят надеждни ученици от непоправима гибел. Когато виждаше, че в мозъка на ученика няма подготвени условия, за да разбере Неговата мисъл, неговото предупреждение, това, което Той му казва, едно такова намесване е безпредметно. Най-после както вече споменах, често пъти устрема към дадена цел, който се създава у даден човек е с такава сила, че е опасно да се възпре. При такъв един устрем, едно спиране би създало непоправимо сътресение и би оставило нещо неудовлетворено, което ще тлее и смущава съзнанието на човека. Разумният свят, подчертава Учителя, се ръководи от правилото, че всяко нещо преживяно от ученика ще му донесе опит поне малко знание, мъдрост и освобождение от ограниченията. За тези случаи той казваше: „Природата пет пари не дава за вашето щастие. Вашето щастие не влиза в нейните сметки, освен когато то съвпадне с нейните интереси за вашия прогрес". Това по-нагледно ще се види и разбере, когато по- нататък изнеса своите опитности, които имах с Учителя. На следната година - продължава същият наш приятел, т.е. Борис Николов, но вече през ваканцията, създадохме комуна в град Русе, в местност близо до него. В нея участвуваха и сестри. Външните условия бяха много добри - голямо, уредено по образцов начин стопанство на Братя Маркови, лозе от 25 декара, зеленчукова градина девет декара, голяма овощна градина, коне, богат земеделски инвентар в най-добро състояние. Петимата братя Маркови бяха не само опитни и здрави работници, но и много добри организатори. При това имаха и най-големия и добре уреден, колониален магазин в Русе. Тъй, че тук в стопанско и продоволствено отношение бяхме много добре. Имахме специална готвачка, изобилие на храна, топла и питателна храна, като че ли небето искаше да ни възнагради за глада, който прекарахме в Ачларе. Ние вече бяхме свикнали с полската работа и работехме добре. Дойде време за коситба и жетва, имаше 20 декара за косене и за жетва 30-40 декара. Реколтата беше отлична през тази година. Към стопанството принадлежеше и образцово подредено лозе с десертно грозде на брат Явашев. С цялата тази работа, при добра организация и много добро продоволствие, добре нахранени, задоволени във всяко отношение, непретоварени от непосилен труд, както това беше в Ачларе. Ние не само, че се справихме успешно с цялата тази задача, но и резултатите бяха отлични. Русенската комуна завърши благоприятно и ние се завърнахме вече задоволени. Понеже комуната в Русе, беше само през ваканцията, то работата в Университета не пострада. Преди започването на учебната година в София от Ачларе се получиха продукти от нашия труд, жито, брашно, слънчогледово масло, плодове. От Русе също пристигнаха продукти в доста голямо количество. Братя Маркови бяха щедри. Тогава Учителят нареди да се храним у Гумнерови, неговите хазаи на улица „Опълченска" N 66, заедно с Него. С какъв свещен трепет, сядахме на трапезата с Учителя. Там готвеше предимно сестра Янакиева. Една рядко прилежна и благородна сестра. Готвеше много добре. Сестра Янакиева беше мила и симпатична сестра, висока, стройна. С рядко умение готвеше на ул. „Опълченска" 66. Когато щяхме да правим дюшеме в столовата на Изгрева, трябваше да изровим един пласт от 20-30 см. земя. Разглеждахме къде да сложим изкопаната пръст и предложиха пръста да се изсипе и сложи пред салона и да се направи градинка с цветя. Но Учителя каза: „А кой ще се грижи за цветята?" Тогава сестра Янакиева стана и каза: „Аз". И тя се грижеше за тях, много успешно се грижеше за тази цветна градинка. Аз, Николай не съм участвувал в комуните, защото дойдох в София през 1923 г. Разправяше ми Олга Славчева. Тя била в комуната в гр. Нова Загора. Имало един много симпатичен брат Павел, които по свой начин разбираше материалните ценности. Като седнем на закуска Павел казваше: „Който изпие един чай, полагат му се 6 маслини, който изпие два чая - три маслини". Този брат, който създаде комуната имаше фабрика за тухли и керемиди. И тя малко време изтрая тази комуна. В село Арбанаси бяха семейство Камбурови и Петър Камбуров, където създадоха също комуна. Там хората не разбираха, че създаването на ценни материални блага за хората са резултат на големи усилия. А отиват хора несвикнали за такава работа и накрая оставаха с оскъдни продукти за прехрана. Тогава за да им помогне Никола Гръблев, който е бил офицер, спестява брашно от войниците и им изпраща два чувала с брашно. Учителят го извиква, скарва му се и му забранява това да прави втори път. Учителят е изказвал недоволство от това, че Изгревът е изпразнен от младите, който го бяха напуснали за комуните. Помагаха и дежуреха сестри и братя. Това беше идеалната комуна. Яденето беше скромно, но обилно и вкусно. Особено, важното беше разговорите с Учителя. Водеха се полезни и приятни разговори. Ние студенти десет-дванадесет души, идвахме там направо от университета. Като рояк птички прелитахме и внасяхме оживление, движение, радост и веселие. Задавахме много въпроси на Учителя. Материал за разговор имаше изобилно. Така продължи няколко месеца. Но някои от по- възрастните братя и сестри, поревнуваха, че ние се храним с Учителя и макар, че си имаха домакинства, почнаха да се приобщават и те към тези общи обеди. Обстановката за хранене, столовата, беше много скромна. Една малка стаичка в сутеренният етаж на къщичката служеше за столова, а там нямаше възможност да се събират за хранене много хора. Те полека- лека ни изтласкаха. Учителят беше недоволен от това и разтури комуната.* ______________________________________________________________________ * За комуните виж „Изгревът", том II, стр. 133-156, както и том V, стр. 407-418.

14. ВСЕМИРНОТО БЯЛО БРАТСТВО Учителят въведе образцов ред. Насочи всички към вътрешна и външна работа. Въведе точност в изпълнение на задачите и упражненията, които даваше, работата тръгна добре. Той не пощади илюзиите за бързо и лесно съвършенство, каквото поклонниците на Източния и Западен окултизъм очакваха. Затова някои се разочароваха и се оттеглиха. Младежкият клас си остана с първия си състав от 80 души. Много от приятелите не можаха да разберат, че Учителят отваря школа на ВСЕМИРНОТО БЯЛО БРАТСТВО, която има за задача да изработи в човека, един ум, които изключва всяка заблуда, едно сърце, което изключва всяка омраза и една воля, която изключва всяко насилие. За Всемирното Бяло Братство Учителят казва: - „Единственото нещо, което сега съществува в света, то е Всемирното Бяло Братство. Всички писатели, свещеници, проповедници, философи, хората на науката, изкуствата, всички те са служители на Бялото Братство. Културата и правдивостта в света се подтиква все от тяхната мощна сила, от техния мощен Дух. Бялото Братство не е нещо видимо. То не е секта, не е църква. То е нещо живо, извън тези покварени условия, в които живеят хората. Братята от Бялото Братство са от седем йерархии, от седем категории. Едни от тях принадлежат на Любовта. Наричат се братя на Любовта. Други на Мъдростта, наричат се Братя на Мъдростта, Те принадлежат на науката и изкуствата. Те носят знанието на човечеството. Трети от тях се наричат Братя на Истината, те внасят Свободата в човешките умове и сърца, внасят Свободата в техните мисли и чувства. Те внасят онази Свобода, която прави човешкия Дух, човешката Душа, човешкия ум и човешкото сърце напълно свободни, свободни в пълния смисъл на думата. Други са Братя на Справедливостта, които носят правдата на човечеството и които се разправят с онези невидими блага от които съвременните хора имат нужда. Други се наричат Братя на Добродетелта. Братя на Красотата и най-после идват последните, които се наричат „ИЕХОВИСТИ". Това не са същинските имена на тези Братя. Аз не мога да ги произнеса, защото те са свещени. Всички тези Братя не са така обикновени. Всеки от тях може да вдигне Земята на ръката си и да я хвърли в пространството като една топка. Такова знание имат Те. Те могат да вдигнат Земята с ръката, защото зад тях седи още по-мощното, на което Те са служители. Когато Христос слезна на Земята, Той остави всичката си слава и сила на тия Братя и сам слезна, като слуга, да покаже на хората как трябва да живеят". - „В далечното минало на Земята е живяла Първата Раса. Днес тази раса е известна под името „ВСЕМИРНО БЯЛО БРАТСТВО". Белите Братя, които го съставят, са завършили вече своето развитие, Те не са въображаеми, но реални действителни лица. Те имат представители на Земята и се отличават по това, че изпълняват волята на Бога и живеят според Неговите Закони, т.е. според законите на живата разумна природа. Те живеят и на високите и на ниските места, между хората". „Бялото Братство съществува от незапомнени времена. То съществува откак Вселената съществува. Бялото Братство е взело участие още при създаването на Света на целия космос. Всеки член на това Братство е проява на Бога. Следователно, като ученици на Бялото Братство, вие трябва да вървите по Неговият път, да следвате живота на Белите Братя. Изучавали ли сте техният живот, да знаете как са дошли до това знание, до тази Любов? Те са придобили всичко това чрез усилена работа, а не по наследство. Ако изучавате живота на тия Братя, ще видите каква жертва са дали Те на света. Ако би се намерил някои да опише живота им, като роман, вие веднага бихте тръгнали по техния път. Преди всичко, засега не може да се намери поет или писател, които би могъл да напише такъв роман. Защо? Защото той не може да намери такива красиви образи нито в ума, нито в сърцето си. Само онзи човек познава новата философия на живота, който се е свързал с Белите Братя и върви по техния път. За историческите процеси не са фактори, този или онзи народ, това или онова лице, но Невидимият свят, силите, които отгоре дирижират събитията, са именно членовете на Бялото Братство. Всички закони, които владееха свещените школи в Египет, Египетските посветени са ги заимствували от други свещени школи. А първоначално всички тези закони са получени от Горе. Вдигането на грамадни каменни блокове за постройката на египетските пирамиди е станало чрез обезтегляване. Посредством законите на електричеството и магнетизма. Египетските посветени са владеели закони, които днес са непознати". - „Единственото ръководство в света е това на Всемирното Бяло Братство. Цялата култура, правдата в света, се подтиква все от мощната сила на това Братство. Бялото Братство не е нещо видимо. То не е църква, не е секта. То е нещо живо, извън тези покварени условия в които живеят хората. Йоан Кръстител, които беше дошъл малко преди Христа, бе запознат с Божествената наука, с Божественото учение. Той не е бил от простите, невежите. Той е бил посветен, учил се е в една школа на древността. Добрите хора по вътрешен начин се свързват с Бялото Братство. Струва си да бъдете ученици на Великото Бяло Братство понеже Учителите на това Братство, държат всичката архива на Космоса. Те пазят книгата на Живота и всички вие трябва да изучавате тази книга. По-голямо благо от нея няма. Когато идете при Господа, във Великата Школа на Бялото Братство, абсолютно се забранява да се оплаквате от когото и да е било. Законът на Любовта трябва да се приложи. Той е първият закон на Всемирното Бяло Братство. Вторият закон е Мъдростта. Любовта носи живот, а Мъдростта - Светлина и Знание. Тези два Закона работят заедно в Света". - „Всемирното Бяло Братство, казва на своите ученици: „Бъдете абсолютно честни, без никакво изключение, бъдете абсолютно добри, без никакво изключение, бъдете абсолютно интелигентни, без никакво изключение. Ако по живота ви не се познава, че сте ученици на Бялото Братство, то по някаква табела ли ще ви познават? Всеки брат трябва да ходи прав, като свещ, гърбица да няма. Очите на ученика от Бялото Братство, не трябва да бъдат премрежени, а любов, енергия да блика от тях, да светят денем и нощем, светлина да блика от тях, гърдите да бъдат отворени, изпъкнали, а не така хилави, лицето да бъде светло, бодро, да показва, че в него има добродетели, устните да бъдат отворени, да се вижда, че в тях има живот, а не така стиснати затворени. Щом ви погледнат да кажат, че в лицата на тези хора има някаква идея. Всички да казват за вас, че сте особени хора. После гледайте да сте мускулести, да не ви е страх, та като хванете противника си за краката, той да усети, че сте го хванали. Ще се стремите да бъдете силни. Силни да бъдете значи да контролирате всички свои клетки да направлявате всички свои мускули във всеки момент. Изящност във всичко трябва да имате. Устата ви трябва да бъде винаги пречистена, а не да мирише. Ако някому мирише устата да каже: „В името на Божията Любов, в името на Божията Мъдрост, това което мирише в мене да изчезне". Чрез внушение ще заповядате на устата си да не мирише и в един ден миризмата ще изчезне. Зъбите си да ги държите в изправност, ще ядете чиста храна. Никаква нечистота да не остава по зъбите ви. Туй се изисква от ученика на Бялото Братство: „Да притежава абсолютна чистота". - „Размишлявайте всеки ден върху напредналите същества, това прави възможно общението и свързването с тях. Освен нощните часове, благоприятни часове през деня са следните: между 11 и 12 часа, между 5 и 6 часа след обед, между 9 и 10 часа вечерта, към 12 часа на полунощ, като изключение. Вие сте във връзка с Белите Братя. Вие сте в общение с тях. Трябва да изучавате законите. За тях не е толкова приятно да се явяват на физическото поле, защото средата е много гъста, материална, не е благоприятна. И трябва да правят големи приготовления, за да се явят. А по-добре е вие да се пренесете на планината, там има по-добри условия да бъдат видими. И при това трябва да се избере не само чисто място, но и място, където няма да те следят други. Никой да не знае и да види, че ви се явяват". - „Трябва да се създаде едно общество на хармония, за да дойдат да работят от Невидимия свят, от Божествения свят. Когато се създаде такова общество, то става огнище на тяхното идване. Тогава Те идват и образуват вътрешни интимни връзки. В Бялото Братство, вие всинца трябва да имате едно сплотяване, не да живеете индивидуален живот, но взаимно да си помагате. Ако 10, 20, 30, 100 души са съединени в един ум, в едно сърце, могат да извършат успешно, каквато и да е работа. Белите Братя ще дойдат при вас, не вие ще ги намерите. Един брат българин сега в Америка, ме пита, как да намери Белите Братя. Аз му отговорих, че няма защо той да ги търси, Те сами ще го намерят. Те ще ви намерят. Христос дойде и намери своите ученици. Такъв е законът и желая, когато дойдат Те, вие да бъдете готови". - „Учението на Бялото Братство, ще го намерите разхвърляно в целия окултизъм, в теософията, в християнството. В това учение навсякъде има единство, в него няма разногласия. В учението на Бялото Братство има особено разбиране за създаването на Света, особена теория. Белите Братя никога не оспорват съвременните теории, Те си мълчат за тях. Те не казват никому: „Ти не си прав!" Вие ще кажете: "Защо ни е нужно да влезнем и да учим в школите, в училището на Бялото Братство? - За да научите законите на щастието, на Блаженството, законите на Живота, да знаете как да живеете. Няма друг път. Новият живот е път на Бялото Братство. То ще ви даде истинските методи и закони. Бъдещият живот ще се обуславя от школата. Затова трябва да влезете, няма как другояче, защото, ако не влезете да научите новите методи и начини как да живеете, вие ще фалирате, тъй както досега сте фалирали. Ние сме едно велико Братство, което има клонове и на Земята, и на небето, и в цялата Вселена. Някои път Разумни, напреднали същества се вселяват в хората за 10-15-20 години и работят. Това е по-икономично - спестява се времето. Геният е колективно същество. Едно или много напреднали същества, са се влюбили в него, вселили са се в него и чрез него се проявяват. Тези хора, в които се вселява един Ангел наричаме гениални". /Това са извадки от Словото на Учителя/. Онзи българин, които отишъл в Америка и писал писмо до Учителя как да намери Белите Братя е бил Величко Граблашев. Когато дойдох в София, той беше вече заминал за Америка - САЩ през 1921-1922 г. да търси Учител и Христа. Той имаше жена - две дъщери и един син. Неговата жена Граблашева имаше къща срещу турското посолство, в която къща като дойдох в София брат ми и няколко приятели се настанихме да живеем. Имаше и сестри в отделни стаи. Заминала за САЩ и повика голямата си дъщеря и сина си, а по-малката дъщеря, много симпатична жена, остана тука и се омъжи за някакъв човек. И после се загубиха следите. А Цанка, сестра ми, разказваше, че там в САЩ са писали писма между него и Учителя, правиха постъпки да ги вземат обратно, но нищо не се получи. Останаха там, загубиха се.

13. ЛОГОСИ НА ПЛАНЕТАТА ЗЕМЯ Да се приеме, че това необятно и могъщо течение наречено живот се проявява само чрез видимите за нас, за нашите очи форми, ще рече да имаме една много примитивна представа за Него. Установено е по един безспорен начин, че цялото пространство около нас, безкрайният миров простор е изпълнен с вибрации, с трептения от най-различно естество, с най-различна интензивност и дължина на вълната, израз на едно велико и необятно по своята разумност течение наречено ЖИВОТ. Нашите очи, очите на човека, долавят само вибрациите с дължина на вълната от четири до осем милионни части от милиметъра. Тънка ивичка, много, много по-тънка от косъма. Да приемем, че с тези възможности на нашите очи сме способни, да обхванем всички прояви, на тази необятност, да приемем, че изявата на живота е само в тази, практически безкрайно малка ивичка от вибрации е повече от наивно. Тази тъй тясна ивичка ни дава възможност да доловим толкова много от тази изява на живота, че ние за много, много дълго време ще трябва да я изучаваме. Всяка форма, която ни заобикаля е изпълнена с живот. Учителят казва: „И в минералният свят има живот, но там той протича много медлено". В растителния свят - по-интензивно. В животните - бавно, но сигурно животът оформя вече една индивидуалност, нещо особено като цяло със своя израз. При човека тази индивидуалност е вече напълно оформена. Тази индивидуалност в него е една съвкупност от качества, способности и възможности за тяхната изява. Един път вече оформена, разумното и могъщо течение ЖИВОТ, непрекъснато я подтиква, като за това създава съответните условия, да обогатява, организирва и облагородява, както придобитото така и онова, което се придобива. Тази индивидуалност някои наричат и то съвсем правилно, двойник на човека, който всъщност е истинският човек. Този двойник за да се усъвършенствува, периодически се включва в една груба материална форма, наречена ФИЗИЧЕСКО ТЯЛО. Този груб плътен физически свят е свят на най-голямо съпротивление. В него подтиците и неотложните нужди, които той създава трудно се преодоляват и карат двойника с напрежение да търси тяхното удовлетворение. Това напрежение е най-важният стимул за придобиване, организиране и облагородяване на ценни качества и способности. Учителят казва: „Само голямото напрежение поставя човека в контакт с Божествените идеи." Животът, това могъщо течение, тези необятни вибрации не са единородни и механични. Те са от най-различно естество и разумни. Всяко от тях изгражда в двойника, съответни качества, способности и устрем, воля за проява. Учителят казва: „Двойникът на човека е поле на космичните сили". Там те намират възможност да се изявят. Двойникът както казахме вече е истинският човек. Той изгражда физическото тяло, дава неговия външен вид, формите на лицето. Той изгражда и мозъка, така че да може той да бъде проводник, изразител на съдържанието, което двойникът има - способности, качества, сила и воля за проява. Тази физическа форма, физическото тяло, бързо се изхабява и става неспособно да дава израз на подтиците на двойника. Тогава той го изоставя. Това хората наричат смърт. След известна подготовка, този двойник отново се включва във физическо тяло. Човек напуснал тялото си, си остава същия, със същите качества и способности, подтици и желания каквито е имал. Ако той е бил с принизени качества, престъпник, лъжец, измамник, такъв си е и след като напусне тялото. Спането, упояването преди операция, явно ни показват, че нещо е излязло от човека, което нещо после се връща. При смъртта, имаме едно излизане и откъсване от тази индивидуалност, без тя да може да се върне. Когато излиза временно, при спане, припадък, упойка, има предохранителни мерки, които пазят тялото, да не би да се вмъкне друг с желание да използува човека и по-специално мозъка му. Тези предохранителни мерки обаче, могат да се разхлабват и тогава успява да се вмъкне някой друг и да командва мозъка. Това вмъкване може да бъде временно и тогава имаме тъй наречените медиуми, които почват да говорят, да пишат, а понякога да правят неща, които новодошлият двойник, чрез мозъка на медиума казва, без самият медиум да знае, да помни, какво е вършил. Ако това вмъкване е по-продължително, често неправилно и непълно, тогава имаме тъй нареченото психическо разстройство. Това вмъкване е опасно даже и когато е временно, защото в многото случаи идват разни лъжци и с други принизени качества, заминали умрели, които със своето нахалство и жажда за проява лесно вземат преднина. Те ограбват човека чрез когото се проявяват, вземат му жизнените сили. Ето защо след сеанси, медиумите се чувствуват обикновено отпаднали. Тук описвам един случай от живота на група наши приятели търсещи пътища, за бърза и ускорена еволюция. Подтик получен от четенето на теософската литература. В този си стремеж, без да искат попадат в лапите на такива примитивни двойници проявяващи се чрез две момичета медиуми. Този случай ми разказа един мой близък приятел и други участници в тази история. Като войник през 1916 г. разказва Михаил Влаевски: Разхождайки се около халите, се запознах с фотографа Дончо Попов, които имаше малко ателие за моментални снимки на улица „Кирил и Методий" и „Мария Луиза". Между нас се създаде, топла, близка, сърдечна връзка, най-вече и за това, че аз като художник, а той като фотограф, намерихме общ език във връзка с увеличаване на портрети, в която област аз работех вече. Един ден, когато пак бях го посетил, той ме покани да ме заведе в следващия неделен ден на едно място, без да ми обясни къде и защо. Приех. В уречения ден, сутринта, отидохме на ул. „Витошка" N 12. Там беше ателието на някоя си Ружа Иванович, ателие - курс по шивачество. Помещението беше по-скоро голяма стая. В нея на малък подиум имаше масичка, стол, а пред подиума наредени столове в няколко реда. С влизането си виждам на подиума, седнал на стол пред масичката, човек с брада и дълга коса. Той прочете нещо от Библията, а след това почна да говори. През цялото време слушах с голямо внимание и благоговение и си казах: „Само тука ще намеря смисъла на живота, само тука е истината. Тук само ще мога да задоволя своята жажда към духовното, към възвишеното, за което тъй много копнееше душата ми". Гледах този човек и виждах около него някаква неземна синкава светлина. След това редовно посещавах беседите му, които ставаха на различни места - на ул. „Кърниградска", където беше клуба на Радикалната партия, друг път в някакво салонче намиращо се на ъгъла на ул. „Раковска" и „Граф Игнатиев". Разбрах, че лицето, което държеше беседите е Учителя Петър Дънов. По това време бушуваше Първата световна война. Властта тогава беше разпоредила, да се иска разрешение за правене на събрания от какъвто и характер да бъдат те. За своите беседи Учителят не бил взел разрешение и навярно под натиска на владиците тях ги таксуват като събрания и го глобяват с 25 лева. Поради тази причина и по-скоро за изказванията му по повод влизането на България във войната, че България е трябвало да остане неутрална и че Германия ще загуби войната, Той бива интерниран във Варна през 1917 г. Оформената вече група около Учителя от редовни посетители, остава без водач. Тогава Бай Дончо /така са го наричали/ фотографа, ревностен и предан слушател на беседите, взема инициативата, за продължаване на събранията. Като на първо време са се събирали в неговата квартира, а впоследствие в квартирата на Михаил Влаевски, която е по-удобна и по-голяма. Бай Дончо, както всички го наричахме, бил човек религиозен, с интерес към духовното, възвишеното, светлото. Начетен, самообразован с всестранен интерес, улегнал с трезва мисъл човек, с мек приятен и предразполагащ характер. Имал е връзка и с други духовни течения, а също и с Кръстников, един също така пропагандатор на духовното. По това време с него посещавахме и други събрания от по-духовен характер, на първо място, тези на Теософското общество, където като ръководител и проповедник беше Софрони Ников. Теософското общество по това време беше в бурен възход у нас. Превеждаха се и се печатаха много книги от ръководителите на Обществото. Слушах по-късно от други да казват, че Софрони Ников е ходил при Учителя, като го е поканил да влезне в тяхното Общество и да стане проповедник, но Учителят е отказал. С литературата, която Обществото беше наводнило книжния пазар, се отваряше вратата към един нов свят и събуждаше голям интерес, за хората търсещи нещо ново, по-друго от обикновеното заобикалящо ни ежедневие. В тази литература се говореше най-вече за по-висши същества от човека, с големи и непознати знания и възможности. Там се даваха и методи за бързо постигане на това състояние, методи за бърза еволюция. Всичко това се поглъщаше от зажаднялото за нещо ново човечество, особено от по- младите. Бай Дончо почва да ръководи събранията, тъй както Учителят ги е ръководил. Най-напред молитви, песни, които Учителя бил дал вече преди това, четене текст от Библията, тълкование на този текст и накрая пак песни и молитви.* Отначало групата е била малка, около десетина души, впоследствие се разраства. В групата е имало и две ученички. През време на дългите общи молитви, тези две момичета, са били овладявани от заминали двойници, като медиуми и са почвали да пишат, без разбира се тяхното съзнание да взема участие. Те са били пишещи медиуми. Тези духове чрез тяхната ръка, пишат онова, което те искат да кажат. Отначало ние бяхме пленени от това, което се пишеше, все чудати и странни неща, но все такива, които не могат да се проверят. Характерното за изказването на духовете беше, че те много ни ласкаеха, даваха ни големи обещания, ако изпълняваме техните нареждания. Уверяваха ни също, че тези събрания и всичко което те дават за изпълнение е Школа за еволюция. Това особено много събуди ревността за изпълнение на техните наредби. „Следвайте нашите методи и вие бързо ще еволюирате". Нареждаха те и на тези обещания, и примамки ние се поддадохме. Защото бяхме вече подготвени от теософската литература, която всички четяхме - за съществуващите методи за бърза еволюция, разните йоги и други подобни методи. Отначало всички бяхме в една група. Впоследствие, по нареждането на духовете групата се раздели на две. Вътрешна, нещо по- специално за избрани и по-напреднали членове, и външна, за по- обикновени. Членовете на вътрешната група могат и беше разрешено да посещават и събранията на външната група, но обратното не се разрешаваше. От духовете беше се изтъкнало, че членовете на вътрешната група са били все заместници на апостолите, като всеки член от групата е имал за свой ръководител един от учениците на Христа. Всеки един от апостолите отвреме навреме е давал, лични само на своите представители послания, вън от тези, които са се давали на цялата група. Как умело тези духове са раздухвали честолюбието и ревността за изпълнение казаното от тях. Отначало от пишещите медиуми се е отбелязвало, че това което се казва и се пише е от апостолите, Света Богородица, Христос. Впоследствие, това се е видяло малко на духовете и те започнали да казват, че идват все по-висши и по-висши същества, докато най-после, отбелязвали, че тези, които идват и се проявяват чрез медиумите са ЛОГОСИ. Както те са казвали с други думи, най-висши Духове, тези, които управляват цели вселени. Духовете не пропуснали да кажат нещо и за Учителя. Разбирайки добре привързаността на членовете към Словото на Учителя. „Вярно е", казвали те, че Учителят Петър Дънов е представител на Бялото Братство, но хитро отбелязвалите: „Всеки, които е в плът може да се заблуди". С други думи, абсолютна вяра може да се има само на тях. Те са само източника на Истината. Само те трябва да се слушат. Първите нареждания, които са били дадени от духовете е бил режима на храненето. Сутрин, обед и вечер да се яде само варено жито, без сол и каквито и да било подправки. Само два дена през седмицата, вторник и четвъртък се разрешава да се яде тиква с хляб. След това идват и други нареждания. Жените е трябвало да си остригат ниско косите, за да можела те да приемат и по-добре влиянията им. Бельото, което ще се носи от членовете на групата е трябвало да се донесе в събранието, за да бъде благословено от тях - Висшите Духове и това бельо трябвало да се носи без да се сменя. Това нареждане наложило членовете от групата, да вземат решение, да носят само черно бельо. Духовете отбелязали още, че е трябвало да се закупи жито, което те ще благословят или както те казвали, щяло да бъде „ЕЛЕМЕНТИРАНО". С други думи, щяло да бъде наситено от тях с голяма жизнена сила, така че е било достатъчно да се изядат пет или шест зърна, за да се задоволят нуждите на тялото за цял ден. Тези предохранителни мерки казвали те, се правят с оглед на големия глад, който щял да дойде. За това Бай Дончо закупил три чувала жито. Всички и зиме и лете, наредили духовете, трябва да се носят галоши, за да бъдат изолирани от земните влияния. Духовете са диктували и някои чертежи с геометрични форми, които по тъй дадените описания са се чертаели от някои членове на групата. Но нито смисъла, нито значението на тези чертежи е бил даден. Никой нищо не е разбирал от тях. В групата идвали брат и сестра Сапунджиеви. Братът бил завършил химия, а сестрата в момента следвала същата дисциплина. За брата духовете казвали и отбелязвали, че ще стане велик алхимик, ще може от обикновените метали да получава злато. Младият химик поддал се на това внушение, започнал да събира съвсем потайно пари от членовете на групата, за да си приготви лаборатория и материали. Но не след много почиват и брата, и сестрата. Събранията почвали вечер и продължавали до късно през нощта, а някога и цяла нощ. Бай Дончо като по-трезвен човек, понякога се е изказвал резервирано за някои от чудатите наредби на духовете, но не е могъл да се противопостави на устрема, с който са били обладани членовете на групата. Така вървяло с години. След около две години престой на Учителя във Варна, към края на 1918 г. заповедта за интернирването се отменя и Той се завръща в София, където започва отново своите беседи в малката къщичка на ул. „Опълченска" N 66. Цялата тази група около Бай Дончо е отивала редовно да слуша беседите на Учителя, без да прекъсва събранията с духовете. Докато Учителят е бил във Варна, тук в София са се разигравали духовете с приятелите. Доброто и злото са в непрекъсната борба. Когато фенера свети, най-тъмно е под него. Доброто и злото са едно до друго - като се прояви едното, проявява се и другото. С течение на времето, членовете от групата, започнали да виждат едно несъответствие между това, което Учителят говори и нарежданията които духовете дават. Учителят, казвал, че храната на човека, трябва да бъде разнообразна, а духовете, казвали да се яде само жито и тиква. Учителят е проповядвал хигиена, чистота, а духовете, бельото да не се сменя. Косите са антени за долавяне на Божественото е казвал Той. А духовете препоръчвали да се махнат. Тези и още много други противоречия, разколебават вярата в изказването на духовете. Михаил Влаевски, който също чувствувал това несъответствие, като хазаин и близък на Донча, ползувайки се с известна тяжест в групата, предлага да поканят Учителя на техните събрания за да види и Той, големите чудесии, които се пишат от духовете, като са очаквали, че Учителят ще каже нещо за тази им дейност. Дончо се съгласява и поканват Учителя. Учителят приема поканата и в уречения ден и час, Дончо го довежда на събранието. Учителят седнал на един стол определен за Него, малко по-настрана. На Михаил, който гледал постоянно Учителя му направило впечатление, че Той седи някак напрегнат. Събранието почнало по установения ред, песни, молитви, много, много молитви за да има сигурно присъствие на духовете и за да се създаде възможно най- благоприятна атмосфера за тяхното идване. Но въпреки усилието и напрежението, съсредоточването, този път те не дошли и медиумите нищо не могли да напишат. Бавно, но сигурно, настъпило едно тягостно мълчание, състояние на безизходица. Тогава Учителят се обажда и казва: „Изглежда, че те /духовете/ си имат работа, заети са, няма да дойдат". След това продължил, от което се разбирало, че сме подведени от тези духове, по един неправилен път. Учителят видял след това и обстановката, приготвянето на житото и тиквите. Проявил интерес и към този дял, от живота на групата, като запитал и за начина, по който се провежда общото хранене тук. Продуктите се купували само от Донча и Михаил Влаевски, а другарката на Михаил, вършела цялата домакинска работа. Тогава Учителят казал: „Така комуна не се прави. В една комуна, трябва всички да вземат участие, както с разноските, така и с работата". След тази среща настава едно разочарование в членовете на групата от цялата тази дейност и един по един се откъсват и почват да посещават само беседите на Учителя, разбирайки добре голямата заблуда, в която те са били тласнати. Не след много и Бай Дончо почива, и групата се разпада съвсем. От изказванията на Учителя по-късно по този случаи се разбира, че тези духове, са искали да спънат приятелите в техния път и да ги задигнат от този свят, както вече е станало с тримата - Сапунжиеви, брат и сестра и Дончо. И с това да загубят, благоприятните условия, които биха имали при Учителя. По отношение придобиването на знания, истини, Учителят се е изказвал в този смисъл: Знанието, Истината се добиват с голямо усилие, търсене, напън на мисълта. Така някак наготово не се дава. По този случай имам една малка опитност. Един ден отивам при Учителя и Го запитвам за значението на някои линии по ръката. Въпроси от хиромантията, която със старание изучавах. той ме погледна и ми каза: „Наблюдавай, ще проучваш и ще разбереш". Явно беше, даде ми да разбере, че така наготово не може. А за тази наука Той често говореше. При тази обстановка Учителят отвори Школата. Тези, които влязоха в нея, предимно младите, в по-голямата си част преди това, бяха минали именно през някои от тези течения. И когато влезнаха, те не се отърсиха от налепите, които бяха останали у тях от идеите на тези школи. И още при първите лекции на Учителя, се очертаха няколко течения, няколко влияния. На първо място теософското. Хората от този кръг мислеха, че ще им се даде възможност да им се поверят набързо, окултни закони, достъп до психични сили, висши способности, като ясновидство, телепатия и ред други за лично издигане и съвършенство, за каквито неща тъй много се говори в теософската литература. Силна беше и групата на толстоистите. Имаше и от анархистите, и от други идейни течения, но те бяха единици.

12. ЕРАТА НА ВОДОЛЕЯ Смятам, че не е безинтересно да се отбележи характера на епохата, в която се развива най-интензивната дейност на Учителя от гледището на астрологията. Оста на земята е наклонена спрямо Еклиптиката на двадесет и три и половина градуса. При движението на Земята около Слънцето тази ос бавно се люлее, като описва една пълна конусна повърхнина в продължение на 25800 години. При това люлеене, пролетната равноденствена точка влиза последователно във всеки зодиак, като го преминава за около 2150 години. Влизането на тази точка в даден зодиак, има епохално значение, както за нашата планета, така и за всички живи същества на нея и най-вече за човека и човешките общества, като най-чувствителни за възприемане на космичните влияния. Всеки знак създава условията за събуждането и развитието на дадени качества, способности и стремежи, както за отделния човек, така и за обществото. Влизането на пролетната равноденствена точка в ново съзвездие, в нова зодия е всякога начало на ново характерно развитие на човешката култура. В сегашната епоха равнодейнствената точка за човека и човешкото общество според Учителя е в областта на съзвездието ВОДОЛЕЙ. Влиянието на това влизане започва от 1914 година. От тази година, човешкият род, влиза в нова ера, Ерата на Водолея. Най-характерният белег на този зодиак е, че той ще събуди и оформи в човека и човешкото общество, стремежа за справедливост, а също към духовното и мистичното, както в човешкия род, така и в отделния човек. Ще се събудят и оформят подтиците към тези области. Справедливостта трябва да стане основен елемент в отношенията, както на отделните личности, така и в отношенията на народите. Справедливостта е първото стъпало, първото качество, което трябва да се изработи, за да може да се върви към прогрес. Учителят казва: „Докато не бъдете справедливи, няма да се научите да мислите, да чувствувате и да действувате правилно. Без справедливост не могат да се проявят Любовта, Мъдростта и Свободата. Абсолютната справедливост трябва да бъде идеал за вас. Справедливостта усилва дарбите и способностите на човека. Тя носи вътрешен мир и спокойствие. Когато Справедливостта се прилага, престъпленията са невъзможни. Справедливостта подобрява живота". И казва още Учителя: „Страданията учат". И природата, Разумният свят, започнаха да учат хората и народите, първо на Справедливостта. И ние ще трябва да разберем, че докато не се въдвори Справедливостта между отделните личности, между народите, страданията няма да престанат и мир на Земята не може да има. В 1914 г. демонична алчност завладя германския народ и той пожела да бъде над всички, да заграби онова, което по право принадлежи на другите. Този устрем към несправедливост, завърши с катастрофа за този народ. Победителите французи и англичани, обаче жестоко и несправедливо се отнесоха с победените. Такъв бе подписаният на 28 юни 1919 г. мирен договор във Версайл. Победителите на Германия - французи и англичани, след като й отнемат всички колонии, цялата флота, я задължават да им изплати репарации в размер на сумата от Сто двадесет и три милиарда златни марки. Тази сума е била равна на Петдесет хиляди тона злато! Това количество злато е правило тогава, почти две трети от целия световен запас. Как и откъде е могла да вземе Германия толкова злато? Още повече смазана от една жестока и унищожителна война. Ако пък е трябвало да го търси извън световните запаси, то като се има предвид, че годишния добив на злато, по онова време в целия свят е бил 708 тона. То следва Германия да изкупва този добив в продължение на седемдесет години за да изплати тези репарации. Явно мярка без никакъв смисъл. Победителите французи и англичани, явно не са мислили както трябва или пък този договор е правен по всяка вероятност след банкет. Тази несправедливост на победителите им донесе много нещастия и страдания през Втората световна война. В 1939 г. Германия, не научила урока си от миналото, отново е тласната от този устрем за хегемония и грабеж. И този път претърпя провал и грамада нещастия и страдания по-жестоки от първите. Победителите отново бяха несправедливи. Ще чакаме сега, да видим, Разумният свят, какво ще даде на тези, които наложиха тази несправедливост. (Този труд е писан от 1970 до 1977г. Николай Дойнов дочака 9.11.1989 г. когато Източна Германия, която бе под окупация на СССР, да се обедини със Западна Германия по мирен път, без война.) Справедливостта бавно, но сигурно се налага. Поробените народи вече почти всички получиха своята свобода. Навсякъде вече се говори за правата на отделния човек. В ООН този висш обществен институт, ярко се изрази в стремежа да се даде навсякъде по света правото на човека за свободно творчество и изява. Сега на дневен ред е енергийният проблем. Народите са настръхнали. Петролът, най-големият енергиен източник, е в центъра на вниманието на целия човешки род. Алчността и лакомията не е изоставила човечеството. Чувството за справедливост все още не е залегнало в отношенията между народите. Големите и силни държави, водят засега все още подмолна борба за господството на това богатство. И ако тези народи не се вразумят и приемат едно справедливо разрешение на този проблем, човечеството неизбежно ще се изправи пред небивала за него катастрофа. Разумният свят има здрави клещи, за да оправи както отделния човек, така и обществата и народите. Човекът и човешкият род ще бъдат оправени, като най-напред си научат урока за справедливостта. Пак в един разговор, които имах с Учителя, Той ми каза: „По време на Атлантида, ние загубихме сражението, защото не можахме да проникнем в най-дълбоките помисли на злото. Но сега победата е на Наша страна. Ние два пъти грешка не правим". Развилнялото се там в Атлантида зло, намерило в лицето на изостанали човешки раси възможността да се прояви, да му станат проводник с цялата си суровост. Благодарение на своето голямо множество, тези изостанали човешки раси, успяват да прогонят и унищожат висшите светли и интелигентни представители на човешкия род, които са били в ограничено малцинство. Този пристъп на злото по целия континент, не е могъл да бъде ликвидиран по друг начин, освен да се удави във водите на океана. Това няма да се повтори, според Учителя. Този разговор с Учителя не стана случайно. Обикновено при разни тържества на „Изгрева", да кажем рожден ден, имен ден на някой брат или сестра, канеха Учителя на обед или вечеря. И аз всякога съм бил с него. И като седнем на столовете, без да съм се натискал все се нареждаше аз да бъде до Него. И докато домакините нареждат масата, донасят ястията, аз говоря с Учителя по това време и го запитвах по някои въпроси. И така една вечер, в един такъв разговор ни казва това негово изказване за Атлантида, понеже аз се интересувах много за политическите събития, които ставаха по света. После, аз като се ровех в историческите книги намерих, че на Атлантида имало две раси, една малка раса на висши представители на човешкото общество - това е първата раса. Имало е и друга примитивна, многочислена раса, подтикната от своите ръководители, виждайки, че те са висши и ги ръководят, то решават да ги изгонят и изпъдят, да ги избият. И тогава част от тази висша раса избягва в Египет, а друга в Америка. „Но сега победата е на наша страна", казва Учителя. Сега, като се позамисля, че сегашните учени провеждат термоядрената реакция. Теоретически термоядрената реакция не може да се спре. Почне ли термоядрената реакция, тя расте, расте и обхваща всичко материално и го изгубва. Добре, обаче никои учен не може да каже защо този процес на разпадане спира. Така например американците направиха и взривиха водородната бомба, където термоядрената реакция е много силна. Част от океанската вода, където е възпламенена бомбата, се запалва, но спира процеса. Кой, какво и как? На това Айнщайн казва, че ние хората приличаме на дете, което държе факел и може да запали света, но не знае докъде ще свърши. А именно тези висши разумни същества определиха границата докъде този термоядрен процес спира. Запалва се част от океанската вода, но процесът спира, а теоретически не би трябвало да спира. Ето, къде според мен е величието на този висш разумен свят, когато Учителят казва „Ние два пъти грешка не правим". Този път това няма да се повтори. Значи унищожението е до една граница. Някои учени не могат да кажат защо спира процеса, особено сега, когато са се разбеснели с разни атомни и водородни бомби, които възпламеняват над въздуха, над морето, под земята. Това е пример за намесата на един Висш разумен свят. А сега ще ви разкажа как след 1914 г. с навлизането в ерата на Водолея, някои астрологични аспекти повлияха на някои политически събития. Така през 1924 г. имаше така нареченото велико противопоставяне на планетата Марс, която идва най-близо до Земята, на 55 милиона километра и става всеки път на 15-17 години, това велико противопоставяне на Марс. Тогава Мусолини от Италия си беше разпасал пояса и води воина с Етиопия. През 1939 г. пак имаше велико противопоставяне на Марс и идва Втората световна война. През 1956 г. беше Корейската воина. През 1971 г. Виетнамската воина. През 1988 г. ще почне пак велико противопоставяне на Марс - ще видим.[1] Учителят за събитията през 1912-1913 г., както и за войната 1914-1918 г. е казвал своите становища, които са известни. Така например след свършване на Балканската война цар Фердинанд се среща с Учителя и той му казал да не се намесва във войната със съюзниците. Тогава цар Фердинанд вдигнал единия си крак във въздуха и си показал задника, и го тупнал с ръка. Искал да каже, ти на задника ми говори. По заповед на Фердинанд българските войски нападат съюзниците и се започва Междусъюзническата война, която завършва с първата национална катастрофа за България. При един разговор с Учителя, той ми каза, че американския президент Уилсон е изпратен от Бялото Братство да основе обществото на народите - днешното ООН. При сключването на Версайския договор край Париж след Първата световна воина, Уилсон е бил пренебрегнат, изолиран от съюзниците и се връща в САЩ ядосан и унижен. Американските дипломати се заклеват да си отмъстят. Това те правят по време и след Втората световна война. Тогава Англия и Франция, като империи се разпадат и загубват колониите си. Урокът, които човечеството получи през Първата световна воина, за малко време го опомни. Разбирайки гибелта, към която го води лакомията и несправедливостта към материалните ценности, то отправи поглед и към по-идеалното и по-духовните ценности. След Първата световна воина се създаде и общочовешкия институт, наречен Общество на народите, което имаше за задача, да провежда на първо място справедливостта между народите. По времето на Учителя, много често се събирахме на общи обеди и вечери, в многото случаи дадени от братски семейства, по различни поводи. Те бяха извън общия стол, които ние имахме. При такива случаи, често се случваше да бъда седнал до Учителя. И докато траеше неизбежната суетня в началото на такива събития, когато вниманието на домакините пък и на другите е отвлечено около подреждането му, обичах тихичко да подхващам с Него разговор около любимата ми тема - международното положение. При един такъв разговор, за ролята на Обществото на народите, Той ми каза: „Уилсон, тогавашният президент на САЩ, беше изпратен от Бялото Братство, за да основе Обществото на народите". С това Учителят ясно ми подчерта голямото внимание на Разумния свят, към мирното и справедливо разрешаване на всички въпроси, които могат да възникнат всред народите в Света. Но за съжаление в човека освен една разумна природа има и една дива такава. Природи, които са в една непрекъсната борба. Колко красиво и нагледно, създателят на Персийската култура от древността Заратустра, е изразил тази борба с една ожесточена схватка между бога на Светлината Митра и дивия разярен бик Зурос, сцена, която често се среща изваяна върху каменни плочи, останали от развалините на древни храмове. Още през време на войната, въздействието на Водолея се изяви в своята по-висша форма. Явиха се моралисти, хора с нова мисъл, с нови идеи, за общото, за колективното, за едно ново общество. Те подканиха човешкия род да разбере, че богатствата на тази Земя, са за всички хора, за всички народи и че те трябва да бъдат справедливо разпределени между тях, без омраза и без лакомия. В изпълнение и постигане на така залегналия подтик се явиха две основни течения в човешкия род. Едното приемаше, че това може да стане, някак изведнъж механично, само като се промени обществения строй, при която промяна всички ценности и средства за производство, на стопанските блага станат държавни. Това бяха социалистите. Социализмът по това време беше във възход. Успоредно с него, но в по-слаба форма се развиваше и анархизма, като под анархизъм, неговите стороници определяха не като безредие, а като някакво общество на безвластие. Но те не определяха, като как може да има общество, в което няма да има ръководен орган. Другият дял от хората, подали се на това велико космично течение, приемаха, че едно ново общество, щастливо, може да има само тогава, когато членовете на това общество, бъдат възпитани, облагородени, интелектуално издигнати с подтика към наука и изкуство. На първо място, това беше Учителят със своето Слово от около 7500 беседи, отделно частните разговори. Със своята музика, като даде повече от сто музикални творби. Гимнастическите упражнения, цяла серия, на първо място Паневритмията, Пентограма и най-после това, което Той направи за хората и местата около Него. Създаде се у нас и Теософското общество, което разкриваше за човека нови светове, нови знания, за един отвъден свят. Посочваше на човека нови стремежи, способи за развитието на нови способности, нови сетива. Това импонираше и привличаше особено по-младите.[2] Теософското общество е било основано от рускинята Елена Петровна Блаватска и американския полковник Хенри Олкат, които е бил неин близък съподвижник в 1875 г. Ето как се описва основаването на това общество. На седми септември същата година, в скромната квартира на Блаватска се събрали 17 души. Няколко редактори и писатели, един учен, еврейски равин, Председателя на Ню-Йорското общество за разследване на спиритизма, двама лекари и още няколко лица. Полковник Олкат, произнесъл реч, в която очертал съвременното духовно състояние на света, конфликта между материализма и спиритизма, между религията и науката от друга. На тези безизходни препирни, той противопоставил философията на древните мъдреци. След това той предложил да се образува общество на окултистите и при него библиотека за изучаване на скритите природни закони, които били известни на древните мъдреци, а сега загубени и чужди за нас. Това предложение е било прието и той бил избран за председател на тъй образуваното Теософско общество. В 1878 г. основателите на Теософското общество решили да преместят своята централа в Индия, където приемали, че условията за развитието на тяхното общество са по-благоприятни. И през време на едно от многочислените пътувания на Блаватска и Олкат, много им харесало едно голямо място, в околностите на Мадрас, близо до морския бряг. С помощта на местни индуски членове на обществото, това място било закупено. Това е Адиар, добре известната главна квартира на Теософското общество. Там е преживял и полковник Олкат, до самата си смърт в 1907 г. За нов председател се избира много енергичната и интелигентна Ана Безант, която заедно с Ледбитер и индуса Джинараджаса, подемат делото с голяма енергия, като успяват да създадат на много места в света и у нас Теософски общества. С особено силно влияние се ползуваше в света и у нас Толстой - граф Лев Николаевич Толстой. У нас в България имаше добре развито общество на толстоистите. Те издаваха списание и книги, които агитираха предимно за вегетарианството, въздържанието от алкохол, тютюн, упойващи вещества и се застъпваха за простия, близко до природата, живот. Откриха и вегетариански ресторант. Всичко това беше една добра агитация за техните идеи.[3] Дойде и есперантото, идеите на Заменхов, за общ международен език. И те имаха своето общество и тук в България. Изявиха се още всевъзможни клонки от по-специалното разбиране на християнството или по точно от утвърдената православна религия, като съботяни, евангелисти, баптисти, ангелска тръба и пр., но те бяха само някакъв вял повей в екрана на епохата. Спрях се малко по-обстойно върху Теософското общество и това на Толстой, защото те изиграха една значителна роля в нашето общество и в добро, и в неблагоприятно отношение. В добро - Теософското общество за това, че разкриваше нещо от древната мъдрост и отвъдния свят, и с това подтикнаха и подсилиха интереса към тях. А в лошото, за това, че изнесените от тях възможности за бърза и ускорена еволюция и постигане на свърхчовешки способности и сетива, погълнаха вниманието особено на младите, като тласнаха някои от тях в неестествени режими и неправилни илюзорни пътища. Толстой пък със своето въздържание, вегетарианство и по естествения, близко до природата живот, беше нещо като предтеча в делото на Учителя. Защото това беше, като нещо необходимо условие за онези, които искаха да следват Учителя, но и тук се явиха крайности, които спънаха. Тук ще приведа само по един случай от спънките, които донесоха на Братството, теософските и толстоевите идеи приети в тяхната неправилна форма, със своите примамливи възможности. Ето какво отбелязвам в една моя статия за такова отклонение. --------------------------------------------------------------------- [1] Започва т.н. „Перестройка " в СССР от Горбачов. Тогава СССР е голяма империя. На 9.XI. 1989 г. падна Берлинската стена. На 10.XI. 1989 г. падна Тодор Живков от власт и се сгромуляса комунистическата власт владееща България от 1945-1989 г, цели 45 години. [2] Виж „Изгревът" том XI, стр. 1-160; том ХИ, стр. 863-870. [3] Виж „Изгревът" том XI, стр. 1-160; том ХИ, стр. 863-870.

11. ОТКРИВАНЕ НА МЛАДЕЖКИЯ ОКУЛТЕН КЛАС На 22 март 1922 г. Учителят открива Школата на младите братя и сестри, тъй нареченият Специален клас. Преди това в някои от младите се заражда идеята да се образува група, която редовно да се събира, поне един път през седмицата, за да разискват и обменят мисли, по разни въпроси от по-духовен характер. Към тази идея се приобщават около 30 души. Така оформената група наречена „Духовна група", решават да се събират всеки неделен ден в осем часа сутринта, у дома на един от братята. Към работата на групата се включвало още и изнасянето на беседи, песни и молитви. След събранието, което не е продължавало повече от час, час и половина, те са отивали на беседата на Учителя, която е почвала в десет часа. Ние, младите - отбелязва един от тях, цялата група пристигнахме там с грейнали лица. Едно нещо ни правеше особено впечатление. Много често, въпросите, които засягахме в нашите събрания, Учителят ги разискваше в беседата, която изнасяше. „Каква интересна връзка". Тогава Учителят открива Школата за младите, като тези, които е можело да влезнат в нея, са били лично поканени от Него направо или от човек изпратен пак от Него.* Една от последователките на Учителя, сестра Маркова, отлично владееща френски език е водела курсове по този език. Тези курсове тя е провеждала денем, в своя малък салон на улица „Цар Шишман". Вечер салончето е било свободно и тя го преотстъпва през това време на Учителя за провеждане на Школата. Учениците на този първи младежки клас са били около 80 души братя и сестри. Учителят е допуснал в Школата жените наравно с мъжете, нещо, което както сме разбрали, в Школите на древността не е било така. Възрастните братя и сестри, като разбраха за това събитие поискали и те да имат клас. Тогава Учителя открива и Общ клас за по- възрастните, задомени вече братя и сестри. В този клас можеха да посещават и младите, тези, които посещаваха и Специалния клас. До построяването на братския салон на улица „Оборище"№14 и двете Школи се провеждат в салончето на сестра Маркова. Тя беше рядко интелигентна, симпатична жена. По-късно се премести на „Изгрева", живееше в барака, която аз направих. ___________________________________________ * Виж „Изгревът" том II, стр. 121-126

10. САЛОНЪТ НА УЛИЦА „ОБОРИЩЕ" №14 Явяват се две възможности за мястото, където да се построи братски салон. На улица „Оборище" №14 и на „Изгрева", поляната зад парка, която е била вече закупена. Кога решението е взето да се строи салон? Една вечер след беседата на Общия клас /беседите на сформирания Общ и Специален клас Учителя е провеждал вечер/, Учителят запитва присъствуващите „Къде искате да се построи салон, на улица „Оборище" 14 или на „Изгрева"? Които са за „Оборище" №14 да вдигнат ръка. Гора от ръце са се вдигнали, както ми каза Елена Андреева, нашата стенографка, която е била тогава там. „Сега пък, продължил Учителя да вдигнат ръка онези, които са за построяване на салон на „Изгрева". Вдигат ръка само трима - Елена и още двама братя - Любомир Лулчев и Димитър. С това въпроса е решен. Ще се строи салон на улица „Оборище" 14. Колко демократично е постъпил Учителя. На улица „Оборище" №14 наш брат - Иван Радославов е имал къща с доста голямо дворно място, пред нея откъм улицата и зад нея. Този брат, учител по история в Първа мъжка гимназия, е бил човек с широка ръка, крайно доверчив към своите приятели и заради тях натрупал дългове. Иван Радославов беше много мил и бе симпатичен. Имаше някакъв руски произход. И когато след Октомврийската революция в Русия след 1921 -22 г. идват белогвардейците в България, между тях на първо място са графове, князе с висок произход. Те се познавали с Иван Радославов, понеже те са били хора на стомаха, на яденето и пиенето, повежда ги с широка ръка Радославов в разкошните, тогава скъпо платени ресторанти. Води ги от ресторант на ресторант разните графове, но вече без пукната пара, защото са изгонени от болшевиците в Русия и той плаща и плаща. Така заборчлява. И оттам са борчовете. Оттам са дълговете. Братството му предлага да му изплати дълговете, като срещу това той отстъпи празното си място, пред и зад къщата. Споразумението е постигнато. Братството с усилията на всички, в предната част, откъм улицата построява салона, а в задната част зад къщата се построява дъсчена постройка, където група братя добре обиграни в печатарския занаят, по професия печатари, да могат да набират беседите на Учителя, а оттам набраните страници, да се закарват на някоя печатарска машина за отпечатване, с ръчна количка на ул. „Врабча". През 1923 г. салона е построен и завършен. Имаме си вече свой братски салон, където Учителят да може да провежда своите беседи, както за школата - Общия и Специален клас, така и неделните от 10 часа преди обед, за нас и всички граждани. В сряда вечерта беше школата за възрастните и младите - Общия клас, а в петък пак вечерта само за младите - Специалния клас. След завършването на салона е бил даден отчет от братята отговорни за средствата употребени за строежа. Най- живо участие в организацията и провеждането на това красиво дело на този строеж е взел брат Симеон Симеонов. Той беше висок, строен с голяма амбиция и енергия човек, рядко предан на делото наш брат. Като чиновник в Министерството на правосъдието, добре запознат със законите на страната, имаше зрял поглед и похват в практичните дела. Заедно с това в него бликаше една емоционална природа, която намираше израз в един силен подтик към изкуството и по-специално към музиката и то с едно умение и добро разбиране. Създаде и ръководи братски хор. Свиреше добре на цигулка. Всякога преди да дойде в салона Учителя за беседа, той е измежду първите. Със своята цигулка подхваща братските песни и ние след него тихо поемаме прекрасните мелодии. Не само тогава, но и при всички наши празници и по-официални случаи, където музиката е необходим и важен елемент, той беше на първо място, като организатор и изпълнител. Отчетът е бил кратък и е станал в току що построеният салон, от брат Симеон, с дължина 20 м. и широк 10 м. със сцена, катедра, столова. За този отчет е бил съставен протокол със съдействието на брат Жечо Панайотов, способен счетоводител и касиер на Братството. Протоколът е подписан от всички онези, които са участвували в организирането и провеждането на строежа. По това време, посрещането на слънчевите изгреви на „Изгрева" през неделните дни, беше особено тържествено. Сутрин, всички сме там още в зори, посрещаме слънцето, молитви, песни, гимнастически упражнения, музика, приятни и полезни разговори, до към девет часа, след което се прибирахме в този вече наш удобен и приветлив салон за беседа. А след обеда, обикновено ние младите, отивахме отново там и прекарвахме през целия останал ден, когато времето беше топло и слънчево, в разговори и песни, които Учителят ни беше дал. Салонът на улица „Оборище" беше просторен, светъл, удобен. В единият край имаше подиум за оркестър, какъвто тогава имахме. В него се влизаше през едно малко антре, вляво от него имаше малка стаичка за Учителя, за когато идваше преди почване на беседите и за приемане на посетители. Вдясно от антрето, стълба, която отвеждаше до малка галерия. В средата на северната стена, където бяха прозорците, малка катедра, от която Учителят говореше, до нея черна дъска, каквато има във всяка учебна зала, от другата страна на катедричката един хармониум. Изграждането на салона е станало с участието на всички и се посрещна с голяма радост, защото най-после се разреши един важен елемент за провеждане делото на Учителя. Салонът просъществува до 1926 г. За съдбата на салона ще спомена по-нататък.

8. ПОСТРОЯВАНЕ НА ИЗГРЕВА В ул. „Опълченска" 66, както обикновено наричаха жилището на Учителя, имаше дворче, където заварихме и други наши братя и сестри, дошли при разни случаи при Него. Учителят беше излязъл на дворчето. Там се видях с Него, но тъй като бях едно мълчаливо и стеснително момче, не говорихме нищо. Поседях малко там. На излизане се изненадах от обстоятелството, че тази къща на ул. „Опълченска" 66, под един общ покрив приютява две напълно симетрични жилища, от сутерен и етаж, жилища „близнаци", както ги наричат. В едното от тях живееше Учителя, заедно със своите хазаи, наши съмишленици, които бяха го поканили да живее у тях, а в другата както разбрах, живееше Георги Димитров, водачът на комунистите в България. Случайност? Интересно съвпадение, за което дълго след това мислех. Учителят е казвал: „Случайности в Природата няма, те са закон от един друг свят." Така започна новата ера в моя живот. Второто нещо беше „ИЗГРЕВА". Когато за първи път чух тази дума, почувствувах голямата топлота, с която приятелите я произнасят. В ранно, чудно хубаво, ясно утро, тръгнахме през Орловия мост, по алеите покрай обсерваторията, къпалнята, която има сега близо до нея, тогава я нямаше. Минавахме по тесни, пълни с очарования и романтика пътеки, след това покрай разсадника и отново по пътечка, било всред борова, било всред широколистна млада гора. Накрая се озовахме в една чудно красива поляна. Тази разкошна поляна от около десет декара, намираща се на най-високата точка на Софийското поле, заобиколена от север, запад и отчасти от изток с млада борова горичка. Тя ми се видя като кът от Райската градина. На юг към Витоша се разкриваше величествена панорама, от леко нагънатото потънало в зеленина, на нивите, ливадите и зеленчуковите градини, Софийско поле. А в дъното на тази омайваща гледка се издигаше с чудния си релеф величествена Витоша. По-късно, когато пролетта дойде и времето се затопли, чистия въздух, напоен с аромата на младата борова гора, полските и горски цветя, топлите галещи лъчи на слънцето, приятната свежест и зеленина, всичко това създаваше от „Изгрева" усета, че наистина човек се намира в някакъв кът от Райската градина. Всички братя и сестри, биха се намерили в затруднение да изкажат своето възхищение от впечатлението, което са имали при своето посещение на Изгрева. Ето как описва брат Методи Константинов своето първо отиване на „Изгрева".*: „В 1922 година през месец март, отидох при Учителя в пределно скромната му квартира, жилище на улица „Опълченска" N 66. След приятни и полезни разговори, които имах беше станало късно и Той ме покани да нощувам там. На сутринта, в ранни зори, тръгнахме заедно. Пресякохме града и се насочихме към зеленеещата се в далечината борова гора. Когато стигнахме до нея тръгнахме по хубави и живописни пътечки минаващи през млада горичка, където за първи път минавах. Славеите разнасяха своята чудна песен, въздухът беше така чист и ароматен от горски и полски цветя, аромат на борова смола. Гърдите дишаха свободно, мисълта се извисяваше високо над прозаичното всекидневие. Учителят бавно пристъпваше, мълчалив и сериозен. Най- после пристигнахме на една чудно красива поляна, обсипана с утринните росни капки, които блестяха като брилянти, разхвърляни от щедрата ръка на природата, безкрайна по своето богатство, върху зеления килим на свежата трева. Поспряхме се за малко и Учителят ми каза: „Тук е мястото, където всяка сутрин посрещаме изгрева на слънцето". На поляната вече имаше много мъже и жени, които помежду си се наричаха братя и сестри. " В заключителното си Слово през този ден Учителят казал: „Наближава първият ден на пролетта, пригответе се да го посрещнем, защото Той ще внесе във вас, онзи жизнен ток, които е необходим, не само за вашите тела, но и за вашите умове, сърца и души. Всяка година пролетта носи нещо ново, нещо неизказано дотогава. Животът е във възходящ и непрекъснат процес." През това посещение в Методи Константинов, тогава млад, пълен с живот и енергия, се заражда идеята, да си построи тук палатка и да остане да живее там. Тъй като преди това в разговора Учителят му е казал, да остане в София, за да се запише като студент по философия. Наистина след три дена, в първия ден на пролетта - 22 март, както отбелязва той, кацнала една бяла палатка на „Изгрева". Тази палатка е била подарена от италианеца Бертоли, вече наш съмишленик, на братството. В тази палатка Методи е останал да живее до месец ноември, когато силна буря през една нощ му разкъсва палатката. На сутринта отива на ул. „Опълченска" N 66 и Учителят го прибира там. След два-три дена прекарани там Методи се настанява в дома на наши съмишленици. При този случаи Учителят му казал: „Досега изучаваше законите на светлината, а сега ще слезнеш да учиш законите на тъмнината".* За посрещане първият пролетен ден на 22 март 1922 година Методи отбелязва: „В ранната утрин при първите блясъци на зората, мълчаливо с тихи стъпки, пристигаха братя и сестри. Те идваха на вълни от спящия град. Наредени в полукръг, чакаха със затаен дъх странната осанка на Учителя. Не след дълго пристигна и Той, наметнат с пелерина, застана в центъра на полукръга. Небето беше ясно като кристал, утринният хлад действуваше ободрително. Този ден, първият ден на пролетта, всяка година се очакваше с неизразимо ожидание, с най-голяма радост и внимание, като се прекарваше с подобаваща тържественост, като най-голям наш празник. В момента на първите лъчи на изгряващото слънце се чу тих напевен шепот на молитвите, излизащи от устата на братята и сестрите. Изгревът на слънцето беше величествен. След молитвите се изпя песента „Изгрей, изгрей ти мое слънце". След това чухме Неговата беседа. Тихите му Слова се разнесоха наоколо като шепот на дълбоко шумящи води. Словата му разкриваха за душите все нови и нови истини, ценни правила и методи, за един нов и красив живот. След беседата всички изпълнени с надежди и упования, тръгнаха обратно към равнините." Особена и приятна, и с неземна красота беше гледката от „Изгрева" към Витоша, сутрин, когато слънцето изгряваше и вечер при залеза. Косите слънчеви лъчи, някак особено се плъзгаха по гънките на планината и леките възвишения пред нас. като създаваха чудна феерия от приятно преливащи се багри в тъмни и по-светли тонове. Тишината и спокойствието нарушавано само от звънките тонове на пойните птички, допълваха красотата му. Градът със своите пушеци, изпарения и миризми, беше далеч. Хора почти не се мяркаха наоколо. Този чуден кът, стана постоянен обект на разходките ми, когато бях свободен.

7. ЗА АНТИМИНСА Бащата на Учителя, като младеж е тръгнал за Света гора за да се покалугери, но е бил върнат от един странен монах, който му е дал и този Антиминс.* Антиминсът е икона, която представлява Христос снет от кръста, около него майка му, жените, учениците му и Йосиф от Ариматея - приготовляват го за погребението му. Антиминсът даден на бащата на Учителя е заверен от Варненския владика, които тогава е пребивавал в Провадия. Там е била резиденцията му. Заверката носи дата 1820 година. Така завереният Антимин, където и да се постави на маса или камък, става олтар и може да се извърши служба. Антиминсът, които беше разпространен между приятелите в братството е печатан от оригинала даден на бащата на Учителя от онзи загадъчен монах в църквата „Свети Димитър" в Солун. Препечатването е станало към 1915 година в Москва, по желанието на дядо поп Константин, бащата на Учителя и разбира се със съгласието на Учителя. Антиминсът е раздаден на първите ученици на Учителя, но в много ограничен брои. Монасите от Атонския манастир първи са разпространили Антиминса. Те са го вземали като емблема на НАДЕЖДАТА - след погребението идва Възкресението. АТОН, значи ИЗГРЕВ на старо-египетски. Известно е, че в Светогорските монастири са живяли и живеят монаси от всички народи на Полуострова: Българи, сърби, гърци, румънци и руси. Повече са от поробените тогава от турците народи. За монаси обикновено са отивали по обет /обещание/ на рода - посветени на Бога. И моят брат Борис е бил обещан да стане калугер в Света гора, но майка ми не го пуснала. Родът винаги е давал първороден син за монах. Такъв е бил вуйчото на моя баща. Моят дядо е имал трима сина и една дъщеря, като първородният син е даден за калугер. При всяко едно поколение идва онзи възрастният от рода, които е покалугерен като монах в Света гора, събира рода и си взима онова момче, което е наречено за монах за да го заведе в Света гора. Естествено, в своите молитви освен за душата си, за своя род, те са се молили и за своя народ. Не е известно, кога това молебствие е вземало организиран характер, но е естествено да бъде така. На тази духовна организация не е бил чужд и Паисий. Монасите почват да се събират тайно, на обща молитва за освобождението от игото агарянско. Тази акция се заражда в Атон. Тук се образува малко, но здраво ядро от изпитани, верни, силни във вярата и молитвата монаси. По единично в своите килии и отшелия, и в определено време, в общи срещи те са отправяли молебствия към Бога, да освободи Бог от агарянско иго поробените християнски народи, защото чашата преля. И тяхното тегло, там в Атон, не е било малко. Колко пъти са бивали монастирите им опожарявани и ограбвани от турците. Може би Френската революция да е оказала влияние. Тук са идвали поклонници от всички краища на света и всичко каквото е ставало на запад се е следяло с жив интерес. Не може да бъде идеята за свободата, да не е намерила отзвук и тук. Тъй се е създал този център за освобождението от турците на поробените народи. И той започва работата си с молитва към Бога. Постепенно назрява идеята да се привлекат в тази работа будните и родолюбиви монаси, свещеници, миряни, верни и предани на народа си. Те са ги подбирали много внимателно, след като са ги изпитвали продължително. На онези, които са били посветени и включени в делото, давали са им Антиминса. Той е знак и знаме. В онова време от Светогорските монастири са изпращали монаси, да събират помощи за монастирите. На изпитаните и верни са поставяли задачата, да привлекат в акцията верующи и верни синове на народа, да се включат и те в общото молебствие. Така делото се разширило и е проникнало във всички поробени народи. Монасите са били толкова предпазливи, предвидливи, прозорливи, че това движение, остава неразкрито от турците чак до освобождението и малцина знаят за него. В движението са били привлечени и монаси от далечните монастири, забутани в дебрите на планините. Те стават огнища на молитва и центрове за поддържане надеждата в народа. Движението се разпространило между нисшето духовенство, монаси и свещеници, но и някои от висшето духовнество са били посветени. Известен е само един провал. Цариградският патриарх е бил посветен и привлечен за делото, но неговият протосингер го е издал на турците и Патриарха е бил посечен в църквата пред олтаря. Добре е да се провери исторически кои е Патриарха и кога е станало това. Провалът е спрял дотука, той не е бил разкрит по-нататък. На онези, които са били привлечени в работата са им давали Антиминса. „Символ на надеждата" - след погребението очаквайте Възкресението. Антиминсът е минавал за обикновена икона, а всъщност той е знаме на дълбок духовен бунт. Молитвата е сила, човек трябва първо да поиска от Бога, после Бог ще отговори на молбата му. Детето трябва първо да поиска от майка си, после тя ще му даде. Великият разумен свят, отговори на това молебствие. Христос казва: „Досега не сте искали в мое име - в името на Любовта. Искайте и ще ви бъде дадено." И какъв беше отговора на Невидимият свят? Родиха се възрожденците, просветителите и революционерите. Възраждането започна с молитва към Бога. Много години преди това се молеха монасите, докато дойдоха резултатите. Световното обществено мнение се застъпи за поробените народи. Надигнаха се гласовете на Толстоий, Достоевски, Короленко, Тургенев, Хюго и др. Повдигна се вълна от народен протест в Русия и на запад, и руският император стана изразител на тази воля. Дойде и Освобождението през 1877-1878 г. Когато, онзи странен монах е срещнал тримата младежи в църквата „Св. Димитър" в Солун, той се е спрял на бащата на Учителя. Него е намерил за достоен, за делото. Затова го е поканил на среща насаме, на другия ден. Тогава го е посветил в тази обща работа и му е дал Антиминса. Като му е казал: „Няма защо да ставаш монах, ти имаш друга мисия". Бащата на Учителя се връща в България и става свещеник. Той е един от първите възрожденци и пръв започва да служи в църквата на славянски, дотогава се е служело на гръцки. С големи борби той е наложил това и то се е въвело навсякъде в България. Десетки години се молеха монасите, докато се приготвят условията за да почне Възраждането. Антиминсът е свързан с Учителя. Той е знаме и надежда - „Ето, иде скоро". И наистина, освобождението от турското робство дойде. Дойде и Учителя, създадоха се условията за неговата работа и макар в бурни времена, воини и революции, Учителят свърши своята работа. Молитвата е голяма сила, когато е отправена от чисто сърце - Молитвата е сила непреодолима.

6. ПЕНТОГРАМАТА По-късно намерих отпечатано, казаното от Учителя за Пентограма и от бащата на Учителя, написаното за Антиминса.* Ето за Пентограма: ПЕТТЕ СТЪПКИ В ПОВДИГАНЕТО НА ЧОВЕШКАТА ДУША. Петте стъпки за повдигането на човешката душа, имат връзка с петте планински върха, където са станали пет велики събития навремето си за прогреса на човечеството. Те са: 1. АРАРАТ; 2. МОРЕЯ; 3. СИНАЙ с връх ХОРИВ; 4. ТАВОР и 5. ГОЛГОТА. Те са изразени символично в ПЕНТОГРАМА, които представлява, човек с разперени ръце и крака. Той има три кръга, които отговарят на трите категории хора в света, а именно: 1. Външният кръг - отговаря на светските хора. 2. Средният кръг - между самите линии на Пентограма, отговаря на учениците на окултизма, които не са светски, а духовни хора. 3. В третият кръг - „СВЕТАЯ СВЕТИХ" е които отговаря на УЧИТЕЛИТЕ, на ВЕЛИКИТЕ ПОСВЕТЕНИ. Засега може да се говори и то много накратко, само за първият и вторият кръг на Пентограма, т.е. за светските хора и за учениците на окултизма. Двете тези категории хора имат по пет стъпки за повдигане или по пет фази, през които те трябва да минат за да завършат по един цикъл от своето развитие. Светските хора са ония, които признават правото или силата на своите пари, ако са капиталисти, или на своето знание, ако са учени, или на своята власт, ако са държавници. Техният живот е едно угнетяване, едно ограничаване на другите, като понякога ги лишават от живота им. Това отношение е най-добре изразено в положението на работниците спрямо капиталистите. Капиталистите, разполагат някъде по Земята с труда и живота на ония, които им са подчинени. В Пентограма, това е изразено със знака САБЯ. Капиталистите със своите пари, учените със своето знание, държавниците със своята власт, те имат силата в своите ръце. Сила груба, егоистична, сила, която служи за благоденствието на тях, а не на всички хора. В света обаче съществува един страшен закон, закон на КАРМА, които връща на всеки, онова, което е сторил на другите, било то добро или зло. И когато някои забогатее с пари, със знание или власт и почне да угнетява другите, за своя лична полза т.е., когато е взел САБЯТА в ръцете си и сече с нея наляво и надясно, след известно време, той ще се намери на мястото на угнетените и ще изпита на гърба си онова, което той е сторил на другите Той ще плати за стореното четири пъти, а не един път. Това второ състояние, или втори кръг, които почва за него е символизиран в Пентограма със знака ЧАША. Той изпива до дъно горчивата ЧАША, в която са всички страдания причинени на другите и то в четворен размер. След това у него, подобно на болен, които взема някакво лекарство, настъпва едно приятно подобрение. Той е излекуван вече от една болест, научил е урока си. да живее без да угнетява хората. Това му състояние е символизирано в Пентограма с РАЗТВОРЕНАТА КНИГА Той е прочел от великата книга на живота, един урок, които никога вече няма да забрави. Той почва да мисли как да живее, за да подобри живота си, но по съвсем друг начин, не като по-рано със Сабята. Защото по- раншното подобрение на живота му се е оказало всъщност влошаване. В процеса на това мислене той добива вече СВЕТЛИНАТА НА ЖИВОТА. Защото да мислиш правилно всъщност значи да светиш. Следователно, той вече знае къде върви и какво върши. Тази фаза от неговото развитие е символизирано в Пентограма със ЗАПАЛЕНА СВЕЩ. Когато върви с тази запалена свещ в живота, светлината, която трябва да се увеличава с нея той пак придобива влияние и власт над другите, но вече не като властта на САБЯТА. Той е живял по-рано за да взема, а сега със светлината, която сам излъчва - той живее за да дава. И само, когато може да дава, той може да владее. Това му състояние, пето по ред, е символизирано в Пентограма като СКИПТЪР. И тъй, САБЯ и СКИПТЪР са два символа на власт. На светската власт - САБЯТА, която убива и взема и на духовната власт - СКИПТЪРА, който дава и възкресява. Тези два вида власт се взаимно изключват. Там, където е едната, другата не може да бъде. От това следва, че онзи, който държи сабята, на капиталиста, на учения и на държавника и казва, че служи на БОГА, лъже себе си и другите. Той сам ще се увери в това, когато му отнемат САБЯТА и го поставят на мястото на онези, които са били управлявани със САБЯТА. Само тогава той ще разбере, че е на първото стъпало на пътя, на широкия светски път, а не на духовния път, както може би си е мислил. От този момент, когато вече човек е запалил светлината на своя собствен ум и добива скиптъра на знанието, се завършва първия светски цикъл на неговото развитие. Той влиза във втория кръг - вече духовен. За да стъпи в духовния път на ученичеството или на стръмната пътека, както още я наричат, той трябва да мине - ТЯСНАТА ВРАТА, за която говори Свещеното писание. Преминал през нея, той среща ВЕЛИКИЯТ УЧИТЕЛ ХРИСТОС лице с лице, физически, както е посочено в Пентограма. Оттук нататък, ученикът е в непрекъснато общение с ХРИСТА. И пътя на ученика има вече връзка с ПЕТТЯХ ВЪРХА за които споменах в началото. Но, само онзи може да стане ученик, да срещне ХРИСТА, които има непоколебима вяра в Него. Вярата му трябва да бъде като гранитна скала, в която да се разбиват вълните на житейското море. Тази вяра е символизирана в планината АРАРАТ, на която е спрял Ноевият ковчег. Значи, планината АРАРАТ е онази, здрава канара, която символизира непоклатимата вяра на ученика. В Свещеното писание имаме три образа с такава непоколебима вяра: АВРААМ, ПЕТЪР и РАЗБОЙНИКА НА КРЪСТА. Авраам, които имаше тази вяра се удостои да бъде наречен - ПРИЯТЕЛ НА БОГА. Но това високо положение, вместо да го направи горделив, го направи толкова скромен, щото той не се подвоуми да принесе в жертва сина си, на планината МОРЕЯ. С това смирение вече човек напредва бързо по своя духовен път и се възкачва като МОЙСЕЯ на планината СИНАЙ, на върха ХОРИВ, където получава заповедите БОЖИИ. Когато ги получава човек се преобразява и над него слиза ДУХЪТ - това е планината ТАВОР. Той се преобразява, но това не е още краят. Краят е безсмъртието, но за да го получи, трябва да се отрече от себе си т.е. да умре за света. Христос казва: „Ако не умрете за света нямате живот вечен". Но трябва да се знае, че човек умира плътски за всички наслади и удоволствия на светския живот, за да се роди за новия духовен живот. Това вече „ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ОТ МЪРТВИТЕ", а то става на ГОЛГОТА. И тъй, петте планини: АРАРАТ, МОРЕЯ, СИНАЙ, ТАВОР и ГОЛГОТА, са петте стъпки за навлизането на човешката душа. Те са пет цикли в неговото развитие, които той минава за хиляди, а може и за милиони години, докато завърши своята земна, човешка еволюция. Това са петте посвещения, които чакат всеки окултен ученик, тръгнал по пътя на Христа и ръководен от Него. Всички, които сте чели и постоянно четете окултна литература, знаете за пътя на ученика и за посвещенията. Тия пет стъпки не са казани там. Те са стъпки на един път, по които трудно се върви, защото не е път на философствуване, а на живото дело, на постоянното творчество. Той е именно пътя на Христа. Всеки, които иска да върви по този път, се задължава, всеки ден, в определено време да мисли поне пет минути, за значението на тези пет планини: АРАРАТ, МОРЕЯ, СИНАЙ и ГОЛГОТА. По този начин ние ще се приближим към тях. Най-напред и с мисълта си, после със сърцето си и най-после с цялата си душа. И ние ще станем едно с тях. И само тогава ще завършим нашата човешка еволюция. Еволюцията от третият кръг на Пентограма, не е човешка, а Ангелска. Затова за нея не се говори. Това кратко тълкувание на Пентограма е дадено от Учителя на дванадесетях в Търново. Този текст е бил даден на 12-те приятели, някъде към 1912 г. Този текст е взет от беседи на Учителя, така както той го е дал, как се работи с тази Пентограма. Освен това, което е в този текст, друго не съм слушал. Кога е дадена, кои я е нарисувал и кога е напечатана Пентограмата също не знам. Знам, че е била изрязана на един литографски камък. От нея е отпечатвана и Учителя лично я е давал на първите ученици. Била е изрязана на бял камък матрица, намазва се с мастило, поставя се картона и така се отпечатва. На мен лично Учителят не ми е давал Пентограма. Но преди да си замине стенографката Паша ми подари нейната Пентограма.

5. СРЕЩАТА С УЧИТЕЛЯ И СЪБОРИТЕ В ТЪРНОВО В София, моят брат Борис ме заведе в квартирата си, един не много голям хол, в една стара занемарена постройка на улица „Кракра" срещу Турската легация. В този хол, през които се минаваше за съседна стая и в друга една до него, се бяха настанили още пет-шест души наши съмишленици, все студенти. Обстановката беше крайно неблагоприятна за сериозни научни занимания. След Първата световна воина, София преживяваше тежка жилищна криза. Мъчно се намираха квартири, а пък и наемите бяха високи, когато се намереше такава. Затова се приемаше по необходимост и най- неподходящата за живеене. Първото нещо, което направихме, след като се установих, беше приятелите и моят брат Борис да ме заведат на улица „Опълченска" №66, където живееше Учителя. С идеите на братството бях вече запознат още като ученик в Габровската гимназия. Една от ученичките на Учителя, Елена Казанлъклиева, начетена, интелигентна и енергична жена с голямо умение увлекателно да говори, беше дошла в Габрово и успя да образува, както за възрастните - школата на Общия клас, така и за младежите - школата на Специалния клас. В младежката школа влязох и аз. Елена Казанлъклиева се беше омъжила за един човек, които разбираше от пивоварните фабрики и в Габрово имаше бирена фабрика, и затова той дойде при нас с жена си. Мъжът и беше човек от света - пушеше, попийваше. Тя успя да се запознае с нашите майки и така с тях образува кръжок за възрастните. Освен това много неочаквано се бях озовал и на братския събор, ръководен от Учителя през месец август 1921 година в град Търново, където прекарах незабравими дни на светлина и подем. Там се видях и с Учителя. Слушах с голямо внимание беседите, които Той редовно държеше, Моят брат Борис беше дошъл през лятото в Габрово и той ми каза: „Хайде Николай да дойдеше мен в Търново на събора". Казах на баща ми, но той се опъна отначало, но после ме пусна за моя голяма изненада. От това мое посещение, освен светлината, с която бях пропит имах и две по изразителни преживявания. Братята-уредници на събора бяха наредили нощем да се пазят входните врати на бивака, които бяха до една поляна на лозето, където братята и сестрите, които бяха дошли на събора си бяха построили палатките, а също и чешмите, които имаше до и пред вилата, която имаше там. По това време Търново страдаше от голям недостиг на вода и много от вилите и къщите си имаха резервоари, в които се събираше дъждовната вода от покривите на постройките. Такъв резервоар имаше и нашата вила. От тази вода в резервоара, ползувахме за нашите по-обикновени нужди, а за прясна и по-чиста вода, ходихме да носим със съдове от една чешма, някъде в едно дере, доста далеч от нашето лозе. Поповете и владиците не гледаха с добро око на делото на Учителя и не беше изключено да пратят някои злосторници за да направят пакост, включително и да отворят крановете на чешмите. Една нощ и мене пратиха да пазя чешмата пред вилата, намираща се на 50 или 60 метра от нея. Застанал изправен като войник, аз просто прав съм заспал. По едно време отварям очи, беше вече започнало да се разсъмва и гледам пред мене Учителя. Той нищо не ми каза, усмихна се, но аз се засрамих от моето „акуратно" пазене. Потънах обаче от почуда, как съм могъл да заспя прав, без да съм се облегнал някъде и без да падна. Чия беше вилата в лозето на Търново? Ето, какво бях чувал навремето. Някакъв богат търновчанин много заболял. Учителят го излекувал. И той за благодарност подарява, вилата и мястото в лозето на Учителя и братството. Вилата беше много масивна и хубава постройка на два етажа, направена с тухли. Долният етаж - там се бяха настанили стенографките, а горе имаше стая за Учителя и друга стая наречена „Горницата", където бяха окачени чертежи, картините за „Пентограма" и „Антиминсът". Лозето беше около два декара и половина. После се настани там един брат Стамат, който се грижеше за нея. Къде отиде Пентограмата и Антиминсът не можа да се каже. Най-големият уредник на съборите в Търново беше Петко Епитропов и д-р Иван Жеков. Тези двамата си ги спомням. Имаше по два-три казана и Жеков стоеше до тях и се грижеше за хигиената. За казаните се използуваха продукти, които се доставяха от село Келифарево и околните села, които бяха най-добрите производители на зарзават. Ние готвехме вегетариански гозби. Доставката на зарзавата беше много добре устроена. Освен това там бяха братя Камбурови, които бяха образували комуна. Там имаха каруца и кон и докарваха зеленчуците. Един събор продължаваше около 10 дни. Подготовката се извършваше от Петко Епитропов, който беше много делови човек. Единствен брат, към които Учителя се обръщаше към него със собственото му име. Казваше му - Петко. Не му казваше Епитропов. А на другите се обръщаше с презимето им. Събирахме се към 500-600 човека. След Първата световна воина 1918-1919 г., изключително като взрив се явиха ред идейни течения. На първо място - теософите, начело със Софрони Ников, които имаха салон на ул. „Раковска" и си държаха там беседи. Издаваха списания, превеждаха книги от чужди автори. Бяха наводнили пазара с тяхна литература. Софрони Ников бе ходил при Учителя да го кани да стане техен проповедник, но му е отказал. Последователите на Лев Толстой - толстоистите. Те имаха голямо разпространение, за живот по-близък до природата и за вегетарианство. Имаха много добре уредени вегетариански ресторанти в София и в провинцията. Превеждаха и печатаха книгите на Лев Толстой. Имаше много разклонения на православната църква - петдесятници, съботяни, баптисти, които бяха плъзнали по страната и проповядваха. Всички тези нямаха отношение към Учителя. Отрицателно отношение имаха владиците и поповете на православната църква. Второто особено преживяване, беше влизането ми във вилата. Тя беше на два етажа, в горния - имаше една по-голяма стая, в която бяха наредени столове и малка катедра за беседите при дъждовно време. При хубаво време беседите бяха навън. През този събор, времето беше все хубаво. В друга по-малка, беше определена, като стая за молитви. Приятелите дошли за събора, на малки групи отиваха там, за да се помолят. Отидох и аз един път. На половината на една от стените имаше нарисуван с бои Пентограм, с разни символи в него, а на една от стените му беше нарисуван образа на Христа. Пентограма и по-специално образа на Христа, ми направиха много силно впечатление. Виждал бях много образи на Христа, рисувани от най-различни художници, но такъв един израз на възвишеното и неземното, не бях виждал. На другата стена беше окачена картина от живота на Христа, наречена „Антиминс".

3. ВЕГЕТАРИАНСТВОТО Още като ученик 15 или 16 годишен, бях слушал и чел за идейни и духовни движения, за по-друг начин на живот и по-други мирогледи. Всичко това ми допадаше, жадувах и поглъщах всички тези влияния, които долитаха в дълбокия по онова време малък провинциален град Габрово. Бях и при това някак си самотен, саможив, такава ми беше природата, пък и нареждането на баща ми, след училището да отивам в магазина му, за да го замествам. Той имаше магазин за продажба на платове и все имаше някаква работа навън. Това напълно ме откъсваше от шумните, пълни с палавост и живот мои съученици. Тази уединеност твърде много допринасяше за едно по-задълбочено вглъбяване в този свят на мистичното. Между другото по това време реших да стана вегетарианец. Бях чел вече литература засягаща въпроса за вегетарианството, въздържанието. Една среща, която имах на Габровския монастир с група толстоисти, начело с известният такъв Стефан Андрейчин, които минаваха на екскурзия през там, утвърдиха окончателно мисълта да стана и аз вегетарианец. Толстоисткото движение беше много силно. Издаваха книжки, имаха вегетариански ресторант в София, издаваха свои трудове. На една тържествена вечеря, каквато всеки род си устройва в началото на постите, каквито православната църква определяше, заедно с всички роднини съм седнал и аз на масата. Пред мене е богато наредена трапеза с най-различни безупречно направени яденета. А моята майка и жените от нашия род, бяха общопризнати изключително големи майстори в кулинарното изкуство. Всичко на трапезата беше приготвено само от месо, така изискваше тържеството. Баща ми на трапезата, беше нещо като церемониал майстор. Нареди да се прекади и тържествено да прочете молитвата за този случаи. Тъкмо да започне яденето, аз станах и пред всички заявих, че няма вече да ям месо. Това дойде като гръм, всички останаха безкрайно изненадани, което засенчи тържествената атмосфера. Баща ми строго ме изгледа, скара ми се и ме изпъди. Излезнах си, прибрах се вкъщи и си легнах гладен. Бил съм на 15-16 години. На сутринта, едва що съм се събудил, идва баща ми при мене смутен и ми казва: „Нощес сънувах много ясен сън. Сънувам, че съм те натиснал и искам да те вържа с едно въже, в този момент идва при мене един човек с брада и строго ми казва: „Остави го свободен, не го връзвай." Разбрах, продължи баща ми, че се отнася за снощният инцидент. Щом не искаш да ядеш месо, не яж. Свободен си. От израза на лицето му, с което дойде той тъй рано, разбрах, че човекът който му е казал тези думи на сън ще му е направил много силно впечатление. По-късно разбрах, че това е Учителят. Баща ми беше религиозен човек и е приел този сън като едно реално указание. По-късно и баща ми стана вегетарианец.

2. МЯСТОТО И ПОЛЯНАТА НА БАУЧЕР Джеймс Давид Баучер е бил виден английски журналист - кореспондент на най-известният Лондонски вестник „Таймс" за Балканския полуостров, от 1892 година до края на живота си. Той е бил извънредно голям приятел на България и българския народ, както го подчертават. Затова той е прекарвал повече от времето си в София. В най-критичните за България моменти през 1913 и 1918 години, той със своето пламенно и убедително перо е защитавал интересите на България. На този именно човек е била в притежание, разкошната поляна намираща се тогава накрая на младата борова гора наричана Борисова градина, в дясно на около 200 метра от прашното по онова време, глухо и тясно шосе отиващо от София до селата Дървеница и Бистрица. Чувал съм, че тази разкошна поляна е била подарена от цар Фердинанд на Баучер, във връзка с неговите заслуги и неговото пламенно перо, с което е защитавал интересите на България в онези фатални за България години 1913-1918, особено критични за България. Аз не заварвам Баучер, понеже той почива през 1920 г. и понеже аз в София идвам през 1923 г. Баучер умира в България и е погребан в Рилския манастир, там е неговия гроб. При себе си Баучер е имал един прислужник от село Бистрица на име Иван. Със своята преданост и изпълнителност Иван спечелва симпатиите на своя господар. Когато Баучер разбира, че идва края на живота му, той подарява поляната на своя доверен прислужник. Баучер умира през 1920 г. Когато Учителят се установява в София, Той е правил утринните си разходки до нея и е посрещал Слънцето там на тази именно поляна. Отначало е идвал сам, а впоследствие са започнали да идват с него и приятелите. По указание на Учителя, тази поляна се закупува от Братството през 1921 г., от този вече нов неин притежател Иван, който добре е разбирал своите интереси, щом като за нея е взел значителната за онова време сума от 200 000 лева, с която сума по тогавашен курс е могло да се закупят два тристайни апартамента. По туй време моят чичо, братът на моя баща решава да закупи апартамент в София за децата си. Той отива на ул. „Цар Освободител" и ми казва: „Предлагат ми един тристаен апартамент за 100 000 лева, ама на мен ми се видя някак далеч, защото беше до Орловия мост. И вземах един апартамент, но в града за 200 000 лева". Значи, по онуй време в центъра е струвал 200 000 лева, а до Орловия мост, който е бил тогава в периферията на града е струвал 100 000 лв. Това е най-точната преценка. Около Учителя имаше една група братя - възрастни, старейшини, които са давали сумите. Петко Епитропов, Дядо Благо. Имаше един богат човек директор на циментовата фабрика над Перник. Учителят ми каза след време за него „Казвам му да купи мястото на Диана Бад, където е сега плавалнята, а той си потрива ръцете и не го купи". Беше го страх да вложи пари. Имаше и други братя, събраха пари създадоха братска каса и от тази каса закупиха мястото на Баучер. Оттогава, посещението на това място, от слушателите на Учителя почва да става редовно и по-многочислено. Приятелите, които сутрин за посрещането на Слънцето са идвали тук, след завръщането си в града с радост и възторг са споделяли с онези, които не са идвали, като са им казвали: „Ходих тази сутрин на изгрев на Баучеровото" /така тогава се е наричала тази поляна/, Учителят беше там. Прекарахме много добре, в молитви, песни, приятни и полезни разговори и хармонични гимнастически упражнения, беше неизказано хубаво". Това запалвало желанието и у другите, и те да отидат там за посрещане на Слънцето и прекарване на приятни утринни часове. И те, както и всички преди тях намираха наистина утринното излизане на този рядък кът на нашата Земя не само приятно, но и полезно. Срещата им с Учителя и прекараното време с Него и приятелите, оставяха светли дири в душите им. Така светнали от възторг, ободрени и освежени, те са се връщали в града, където с радост са се залавяли за ежедневната си работа, като са разправяли за хубавата прекарана утрин на Баучеровото. Така и приятелите отначало са наричали тази поляна, а впоследствие „ИЗГРЕВЪТ". В какво се изразяваха тези излети на Баучер? Какво правеха приятелите? Разправяше ми една сестра, че преди да го купят мястото е било оградено с една лека ограда. Изправяли се до оградата и са посрещали слънцето. Тогава нямаше тази борова гора, която е днес. Тогава те бяха много малки борчета. След като са купили мястото са отивали на поляната, която е била нива отначало и са правили молитви, пеели са песни и Учителят каже нещо, държи кратка сказка докато дойде времето да слизат в града и да започнат работа. Първите години поляната е празна. В началото на 1923 година, съвсем неочаквано и изненадващо за мене, се озовах в София, за да следвам в университета. В София дойдох заедно с моя по-голям брат Борис, които вече следваше, Беше си дошъл в родният ни град Габрово, по случаи коледните и новогодишни празници, които съвпадаха и със семестриалната ваканция, каквато по онова време имаше, и през която също се приемаха за записване студенти. Казвам неочаквано и изненадващо, защото насоката на живота ми се очертаваше в съвсем друго направление. Аз напуснах фалиралите работилници на баща ми. Ако бях останал там - нищо, щях да остана една нула. Щях да работя там, щях да се оженя там, като се оженя - вече съм свършил. Нямаше нищо да стане от мене, оставане в провинцията. За живота ми преди идването ми в София, не бих казал нищо, ако и тогава ярко не проличаваше пръста на Учителя в моя живот, без да съм имал каквато и да било физическа връзка с Него. Не го познавах.

1. РОДОСЛОВИЕТО НА ЕДИН РОД МЕЖДУ БЪЛГАРИТЕ Сега най-напред за моя дядо по баща. Той живееше в село Етъра, Габровско. Казваше се Дойно. Живееше в Етъра със своето семейство, със своята жена и децата, които той имаше. Етърът се намира на 7 км. в подножието на Стара планина. Това село е известно. Сега в момента е известно с направените там старинни занаяти по-нагоре от Етъра. Той се занимаваше със стъргане на гаванки. Козещица е една прекрасна долина, каквато рядко съм имал случая да видя. Бистра, чиста кристална вода, пълна с пъстърва - риба и раци, речни. В тази река той беше направил примитивен струг за стъргане на гаванки. Общо взето семейството му прекарваше много оскъдно, тъй като по Етъра няма много големи площи за засяване на земеделски култури. Стъргането на гаванките ги правеше през лятото. Като дойдеше Света Богородица към края на август, натоварваше на коня си гаванките и ги закарваше на Троянския манастир. Там ги е продавал. Сега, какво може да се получи от един конски товар гаванки, всеки може да си представи, че е било съвсем оскъдно. Така е преживявал моя дядо, при тези условия. Оттам е тази голяма привързаност на моя баща към тази долина, към тази река. Затова той по-късно направи там дърводелска работилница за направа на столове. Тази дърводелска работилница го опропасти. Затуй, защото инженерите, които са изчислили силата на водата, с която той искаше да кара машините направили грешки. Те изчислили, че силата ще бъде 12 конски сили и половина, водата ще даде 12 конски сили и половина. Когато поставихме машините, в което поставяне взех и аз активно участие, и пуснахме водата да кара с турбина - водна турбина, да кара машините, оказа се, че силата не може да задвижи всичките машини. Това внесе голямо затруднение в цялата тази работа. Търсихме причините къде ли не, но не и там където те бяха. Аз, като силен ученик по математика и физика изчислих силата на водата и намерих, че е тя е равна на 2 конски сили и половина. Туй нещо го разправях на моя баща, обаче той не ми вярваше. По-късно мина професор Бончев, един от нашите професори, не знам по какви причини, той се залови да изчисли силата на водата и изкара толкоз, колкото аз бях изкарал. Това именно положение, внесе голямо разстройство в поминъка на баща ми и стана нужда да ги принесе в Габрово, след туй постави някакви тъкачни машини и т.н. това нещо го опропасти. Моят баща имаше трима братя и една сестра. Дядо ми по баща имаше трима синове и една дъщеря. Единият се казваше Стефан, момичето Минка. Моят баща Никола влиза в Габрово и става чирак, като момче, работник при един стар шивач. И оттам започва шивашкия занаят. Отначало започва да шие селски дрехи, предимно малки селски палта. Беше отворил магазин, вземаше поръчки от селянките, които идваха, беше получил популярност като такъв шивач, между другото хем продаваше платове, хем шиеше. По-късно отвори още един магазин и в материално отношение беше добре, но после като почна с тази работилница, опрапасти се. Ние бяхме трима братя и една сестра. Двама братя, единия брат и сестрата починаха. Стефан е роден 1911 г., това беше месец юни. Цанка е родена в 1902 г. Най-напред се ражда Борис, големият ми брат, който е роден през 1900 г. на 30 декември. След това идва сестра ми 1902 г., мисля, че през септември, след туй идвам аз през 1904 г. по нов стил 18 декември. И най-малкият ми брат през юни 1911 г. По майчина линия, малко знам за дядо си. Знам, че е бил търговец на жито и му казваха „Ботю жита", защото се казваше Ботю. След това става табашки работник. Обработвал е говежди, телешки кожи. Предимно работеха биволски кожи, защото в Габрово по онуй време беше много силно разпространен занаята за правене на имении. Имениите са пантофи, с които турците се обуват и преди да влязат в джамията събуват тез пантофи, нещо като галоши. Тези имении имаха голямо разпространение в Добруджа. И габровските майстори правеха ги, натоварваха стоката и я закарваха към Добруджа да я продават. Затуй, за правенето на тези имении най-подходяща беше кожата от биволи, защото са меки и като се обработят и лесно се шият. Това са данни по рода на моя дядо по майчина линия. Дядо ми имаше 3 дъщери: леля Донка, майка ми, още една леля и вуйчо. Всичките се поминаха с изключение на леля Донка, която е сестра на майка ми. Майка ми и баща ми са се оженили някъде към края на XIX век. Зная, че се бяха оженили на Архангелов ден и този ден го чествувахме като празник. Запознали ли са се в Габрово, защото баща ми имаше магазин близо до тяхната къща. Моето детство премина най-напред в училище. Учех в Габровското училище. По онова време в Габрово се основа туристическото дружество. Бях голям планинар, жадувах за планината и се записах в дружеството. Ходех на екскурзии с големия ми брат и неговите приятели, а после и самичък. Така премина. Обаче, туй, което беше най-интересното, баща ми беше наредил, като свърша училище да отивам в магазина, да му помагам. Туй именно, направи така, че аз не разбирах този бурен, приятен живот на младежите. В междучасието, в училището, те оживено разказват за своите приключения, за своите връзки с момичета, а аз гледах така малко, съвсем неподготвен за такава тема. Туй именно, ме накара аз да не познавам тази страна на младежкия живот. Така свърших гимназия. Едва свършил и хайде в Балкана, в дърводелската работилница. Там изкарах около две години съвсем сам в планината. Работих там, блъсках се и там ми окапа косата, имах много хубава коса, от напрежение и тревоги, защото не вървеше, спряха машините. След туй баща ми реши да свали дърводелските машини в града, а горе качи някакви тъкачни машини. Един такъв недобър човек го посъветвал да вземе някакви стари, чешки машини. Дойдоха в Габрово едни такива изостанали машини, лоши. Монтирахме ги горе, но и те не можаха да вървят и всичко туй опропасти моя баща, който беше материално сравнително добре. Така премина. И в цялата тази суматоха, идва моя брат Борис, който беше студент в София, идва в Габрово и не знам как стана въпрос, и майка ми наблегна да отида и аз в София, да следвам. Да се махна оттам. Туй именно ме спаси бих казал и аз съм описал тази случка, туй въртене за мен, туй отиване в София съм го описал с един разговор, който Учителя проведе на Изгрева. Погледна ме един път и каза, като прекъсна разговора, туй съм го описал в книгата. Погледна ме и каза: „Тръгнал да пасе патките на баща си". В София отидох през януари 1923 г. Тогава имаше семестриални ваканции, през които студентите имаха няколко дена отпуска и през което време всеки младеж можеше да се запише в университета, нищо, че е сред годината. И аз отидох през януари и се записах „Естествени науки", тъй беше и моя брат. После като свърших една година, реших и се прехвърлих „Математика, астрономия, физика". Там карах около четири години, обаче поради лоши материални условия, защото баща ми беше изнемогнал, трябваше да работя през лятото при един наш съмишленик Бертоли - италианец и тъй малко се разкъса времето и можах да взема само първите изпити, последните изпити не можах да ги взема. Първото ми запознанство с Учителя беше, като отидох в София. Моят брат ме заведе в своята квартира, която беше до турската легация, една стара занемарена постройка. И първото нещо беше да ме заведат на „Опълченска" 66, където живееше Учителя. Аз отидох. Там имаше много хора, но понеже бях едно свито такова момче не отидох да му се представя. Погледна ме и нищо, не споделихме нищо. Това беше първото ми отиване и запознанство с Учителя. В ония години ул. „Опълченска" 66 представляваше две къщи-близнаци. Под един покрив две пълно симетрични постройки. В едната симетрична постройка живееше Георги Димитров - водача на комунистите в България, а в другата Учителя - със своите хазаи. Учителят, кога е отишъл да живее при Гумнерови не мога да си спомня годината, но там Той започна своето дело. Спомням си Гумнерови. Гумнеров беше един слабичък, нисичък човек, така скромничък. Скромен в най-широк смисъл на думата, както в самата си външност, тъй и в своето материално положение. Мисля, че тогава беше пенсионер. Гумнерова също беше нисичка, скромничка и симпатична жена. С какво се е занимавал не знам, но аз когато отидох той беше пенсионер и беше доста възрастен. Къщата се състоеше от сутерен и етаж. В горният етаж имаше две-три стаички. В едната стаичка беше Учителя, а в другата стаичка, която беше към едно малко дворче, Учителя оттам държеше беседи. В сутеренният етаж имаше една Василка - плетачка. Живееше там и разбрах после, че обслужва Учителя. Това е периода през 1923 г. и следващите години. Съображенията ми да започна с Ваучер, бяха туй, защото аз, когато отидох в София тази голяма разкошна поляна се наричаше Баучеровото. И исках да поднеса на приятелите откъде и защо се наричаше Баучеровото, а после се нарече „Изгрева". МОТО: „Изгревът" - място, център, епоха, в което и през която, Учителя Петър Константинов Дънов изяви най-ярко делото на Великото Бяло Братство в Слово, музика и пластика - Паневритмията и Пентограма.

III. ИЗ ТЕТРАДКАТА НА ВЕСКА ЖЕКОВА* 1. Първата беседа на Учителя в Мърчаево 25.II.1944 г. 25.II.1944 г. Петък, Мърчаево СЛОВО НА УЧИТЕЛЯ На хората трябва сега вяра, разумност и доброта. Бог на смирените дава благодат, а на горделивите се противи. Сега справедливост трябва на света. Може да дойде едно споразумение. Англия да бъде отстъпчива, но и Германия не трябва да предизвиква, защото, ако дойде може да я разсипе. Ние в България казахме, че победители няма да има. Европейските народи трябва да се обединят. Във втората глава на Данаила се казва, че Бог ще създаде едно царство, на което всички земни царства ще се покорят. Всеки народ трябва да зачита и пази Божиите права. Ти не може да четеш една книга и да откъснеш един лист или да затъркаш ти една душа в нея. Ще кажете какво от това. Губи се смисълът. Сега искам по човешки победата. Тоя да победи, оня да победи. Англия беше сложил Бог да бъде справедлива. И тя хубаво вървеше, като продаваха Библията, а сега като се бие не върви в Божия път. Сега се бият белите и черни братя. Досега слугуваха Белите братя, а сега черните трябва да се подчинят и да слугуват. Белите братя не искат съвсем да ги унищожат, но да ги научат да слугуват. Как ще стане това? Както в пролетта. Като дойде тя всичко израства като изневиделица. Как става никой не знае. Хората не знаят, а само приказват. Човек трябва да служи и пази законите на своя ум, на своето сърце. Всички хора трябва да зачитат Божиите закони. На хората ще им говорите за Любовта. Най- напред ще видите, ако човек е гладен, жаден или се нуждае от почивка, ще му дадеш. Като те попитат каква е вярата ти, кажете им: Без светлина, без въздух, без вода и храна не може.. Въздухът ще ни помогне да говорим, светлината да намерим красотата. В черква ходите ли? Че ние живеем в черквата. Мъжът е попа, жената попадията, а децата богомолците. Злото вече няма никакви условия за съществуване. Сега сме края на века, края на старата култура. Да се прочете 2 глава - Данаила. В нея се говори за камъка, който срути статуята. Това е идването на шестата раса. Сега се извършва това, което е писано в Откровението - 20 гл. Всички трябва да се молим за прекратяване на войната. Мирът ще дойде по незнайни пътища, по Божествен начин и не по човешки. При молитвата да се изговарят думите: „Господи, запази ни за да проповядваме за Тебе". Напредналите от жълтата и черната раси ще преминат в бялата, а напредналите от бялата ще преминат в шестата раса. След войната ще се засили музикалният и духовен живот. Молитвата е като една дреха, в която се облича човек и с която се огражда от тревогите, болестите и страховете на света. Ангелите ще разтворят музикалните центрове на хората, за да чуят това, което не се чували - ангелската музика. Не се присмивайте на стар, на болен, на какъвто и да е човек, защото ще ви дойде до главата. Знание на лоши хора не се дава. Любовта е Божествената храна, с която хората живеят и възкръсват. Мирът иде. Налага се да дойде. Отгоре са дошли светли същества на Земята за да оправят света. Хората ще легнат вълци, а ще се събудят - овце. Понеже злото е присадка на човешката душа, и ще се счупи тази присадка. Досега сме се забавлявали, сега трябва да почнем да работим. Който иска да остане в София. Градът на мъдростта трябва да бъде променен. А който не иска да бъде променен да си остане там където си е. Сега мирът ще дойде така както никога не са го очаквали. Най- страшното мина. Мина за добрите, а за лошите не е минало. Лошите, ако се научат да слугуват и за тях ще мине. Мирът иде, както светлината иде. 2. Последното Слово на Учителя на земята 20.XII.1944 г., ден сряда 20. XII.1944 г„ Сряда Добрата молитва Мусала Духът Божи Учителят чете притчата за поканените на сватбата. Хората приличат на разсърдено дете, което не иска да яде. Божественото всеки ден има своята дажба, а човешкото няма. Вие може да питате кои са подбудителните причини да се жени една мома или един момък. Някой е много страдал и не иска да се жени. Няма защо да прави опит. Радвайте се на едно нещо. В небето стар не може да видите. Всичко в света е временно полезно. Всяка работа има противоречие. Има неща, които се отличават и ние трябва да ги изучаваме. Като вярата и надеждата. Животът може да бъде красив, когато носи своите красиви мисли, чувства и постъпки. Когато човек е гениален, лесно се справя. Когато правиш нещо да не знаят хората. Щом като знаят явяват ти се пречки. Ако вие както седите проявявате хармонията искате да пеете, а седи при вас човек, който не е в хармония, то може да ви попречи. Бp. Симеон чете „ Царският път на душата". Ние се радваме, когато печелим много с малки усилия, а съжаляваме, когато малко печелим с големи усилия. Примера за американеца, който ценял много времето си. Двама души се хванали на бас, че единия ще се срещне с него и наистина срещнал се и му платил за 5 минути 25 лири, а пък вземал 250 лири от баса. Ще дойде един ден и най-малките виртуози ще свирят като най-големите. Тогава ще се радваме на живота. Те ще свирят за Божественото. Мъчнотията стои в изправление на погрешките. Трябва да живеем по Божествено. Ще кажете - Нямаме време. Всякога имате време да направите една милост. Който употребява Любовта има време, а които не - няма време. Сега да прочетем една страница, но да я налучкаме. Учителят чете от същата книга. Когато житото страда, вие се смеете. Какво е залъгване - когато ни обещават, а не изпълняват. Докато не си намериш Любовта, си недоволен, а щом я намериш - си доволен. Пеем: „Мога да постигна що желая". Там дето управлява Любовта, живота успява. Благото на някого се дължи, че много му са услужили, без той да е услужил. Божественият порядък върви по особен път. Ако човек погледне на Божествения порядък, ще каже, че всичко друго ще стане, а не и Божественото. Всякога трябва да се стараем да познаваме нещата, но да не се стараем да отгатнем Божественото. Всякога бъдете радостни. Ако не си радостен, набиеш когото срещнеш. Как ще набиеш слънцето? Този, който иска да бие слънцето много пъти ще бъде бит, а слънцето никога. Кое сега е по-хубаво, да мислиш за обикновения хляб на бедния или за царския хляб. В света де е по-чисто, дето отиват пчелите или хората? В света най-големите блага носят малките същества. Някои се родил да прави добро, но след всяко добро получавал зло. И най-после се отказал да прави добро, но като минавал край една река, видял че се дави едно момиче. Рекъл си нека направя и това добро. Момичето било царската дъщеря. Оттогава му тръгнало. Болният е суеверен на всичко вярва. ---------------------------------------------------------- * 3абележка на съставителя: 1. Тетрадката съм я получил лично от Жечо Панайотов. 2. Беседата от 25.II.1944 г. не е публикувана. 3. Последното Слово е публикувано 1945г. по стенограма на Елена Андреева и 1999 г. по оригинала, по програмата за издаване Словото на Учителя по оригинал с координатор Вергилий Кръстев 4. Веска Жекова е записвала точно на ръка това, което нейното съзнание приема, че е най-важното. Ако се сравни нейният запис с двете издания всеки може да направи извод как стенографите стенографират и дешифрират, и подготвят Словото на Учителя за печат и как един слушател записва в своята тетрадка това, което слуша и което ума му възприема. Този материал е много ценен.

87. ИЗ СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ - УСПОРЕДНАТА ЛИНИЯ НА УСПОРЕДНОТО СЪЩЕСТВО Ще ви запозная с една опитност, която е във връзка със Словото на Учителя. Тя ни потвърждава, че това Слово е живо и днес, макар, че е говорено преди десетки години. В него намираме отговор на всички въпроси, които постоянно животът ни предоставя за разрешение. То ще бъде живо и през вековете, и ще ползува бъдещите синове на човечеството, за които ще бъде новото Евангелие. Спирам се на Закона за успоредността, който Учителят ни е предал в лекцията „Паралелизъм в природата". /Том „Естествен ред на нещата": Лекции на Общия окултен клас 1929г. - страници 210-227/. Ще ви разкажа и интересните преживявания, в които този закон взема участие. Учителят е изложил закона така: „Когато човек прекара една права линия в Природата или в живота някъде, някое разумно същество чертае права успоредна на неговата", /стр. 214/ „Човек трябва да отговаря за всичко, което е правил, затова трябва да обмисля добре онова, което е решил да прави. Той не е сам в живота, а има едно същество, което върви паралелно с него и прави това, което и той върши. Това същество е или на Небето, или на Земята, но във всеки случай е някъде на противоположния полюс", /стр. 219/ „Човек трябва да знае, че е в зависимост от друго същество. Не върви ли паралелно с него, той се излага на големи страдания". /стр. 219/." Ако човек пожелае да направи едно добро и това същество ще пожелае да направи едно добро. С колкото повече същества е свързан човек, толкова повече паралелни линии ще се прекарат на неговата права", /стр. 216/. Преминавам към случаи, които са станали като потвърждение на този закон, един вид „предметно учение" за един ученик. Този приятел бил услужлив и безкористен, никога не търсил награда за своите добри постъпки. Редовно четял и казвал пред Бога „Добрата молитва", знаел, че нейните слова са „програма на ученика". Но ето, че случило се един ден да пропусне из предвид, че сутринта е казал пред Бога: „Благославяй живота ми, който посвещавам на Тебе за доброто на моите братя и ближни". През тия дни направил някаква услуга и припечелил от това десетина лева. Но ето, че не се забавило да се прояви и другото същество, което го наблюдава от своя полюс и действа както него. Не минало много време, той потърсил услуга от свой съсед, да му пренесе нещо. Намислил да му даде два лева за услугата, но онзи казва категорично: „Ще ми дадеш пет лева!" Дал му толкова. Пак наскоро, потърсил същия съсед за друга услуга, която се извършила за около половин ден. Намислил да плати пет лева, но когато да плати, оня казал: „Ще ми дадеш двадесет лева!" Нашият приятел се сепва и като търсил причините за станалото, сеща се, че с него се извършва някаква отплата по закона на паралелностите. Чете той пак Добрата молитва, но спечелените десет лева са между него и Бога. Също както оня, които присвоил една кесия със злато, но не можал вече да се моли - тя заставала между него и Бога. Решава да подари спечелените десет лева на едно многочленно семейство, което в момента се нуждае. Както и да е, поразрешил въпроса. Какво става по-нататък. Той като прилежен ученик, изпълнява още нещо от програмата на ученика - Добрата молитва: „Помагай ми и ми съдействувай да раста във всяко познание и мъдрост, да се уча от Твоето Слово и да пребъдвам в Твоята Истина". Ето, че Словото някак си продължава да го учи и малко изобличава: Прочита в една лекция на Младежкия клас: „Някой си възприел идеите на Новото учение, но давал пари с лихва. Не вземал голяма лихва както другите. Но в Христовото учение получаването на лихва не се допуска". Съвестта му подсказва: „Ето защо не трябваше да търсиш печалба във въпросната твоя услуга!" Относно направеният подарък, пак среща в Словото обяснение: „Истинско добро е това, когато човек може да отдели нещо от себе си - от своя ум, от своето сърце, от своя собствен труд. Дава ли от това, което е взел от другите, чрез насилие или доброволно, той не прави никакво добро /стр. 251/. Тази проява може да се нарече добро дотолкова, доколкото тръбите, през които водата минава, могат да кажат, че са придобили някакво благо от нея. Единственото нещо, което водата прави на тръбите, е това, че ги чисти, /стр.250/. Минало известно време, пак се наложило братът да поиска трета услуга от съседа си - съвсем малка услуга. В себе си се запитал, дали оня ще се задоволи с един-два лева възнаграждение. Когато обаче извършил работата, брата се изненадал, че съседа му не пожелал да му се заплаща за тази извършена работа. Поканен да вземе нещо, той казал: „Ти вече ми даде толкова много пари, доста е!" Запитвам се: „Може ли това да се счита развръзката на описаното „предметно учение"? Заключението, според мен е следното: Всеки духовен човек трябва да е особено внимателен в отношенията си с хората, които среща в живота. Той е като светилник и в неговата светлина се изтъкват преди всичко собствените му дела. Както казва Учителят в лекцията „Паралелности в природата", съществото наш спътник ще направи същото и то ще се отрази върху нас. Когато Учителят изнасяше в беседите си подобни случаи на „предметно учение", Той запитваше: „Защо се е случило това? За да ви го разкажа за поучение на всички вас". Записано в София на 26.XI.1971 г. ПИСМА НА ЖЕЧО ПАНАЙОТОВ ДО МИХАИЛ КРАЕВ ОТ ГР. ОРЯХОВО Бележка на съставителя Той бе много съвестен брат. Имаше много голям ред и порядък в него. Всички писма на Братството той ги събираше и пазеше. Беше подредил вестник „Братство" всичките броеве така и списание „Житно зърно". След големите обиски и процеса, той накрая предаде целия си архив на Борис Николов. Този архив се оказа много ценен, защото след обиските и процеса, всичко от нас беше иззето и унищожено от властта. Така че запомнете името на този брат Михаил Краев от гр. Оряхово. Той вършеше много добра работа. В това се убедихме. В неговият архив намерихме писма от Жечо Панайотов до него, които ги поместваме за потвърждение на твърденията ни. * * * София, 24 декемврий 1933 г. Любезни брат Михаиле, Не съм ти писал отдавна, а дължа да те уведомя, че първата ти вноска от 1000 лв. получих на време и записах по сметката ти за отпечатване една беседа. Понеже втория том, с който тя ще се отпечата вече усилено се работи, идвам да те помоля да предвидиш и останалите вноски, които следва да направиш. Вероятно наскоро ще ми поискат суми за хартия и печат, та трябва да съм готов. За сега тука живота си върви по старото темпо. Учителят редовно говори по няколко беседи и лекции седмично, слушаме ги както ний, така и доста хора от града. Защо не си понаредиш работите да прескочиш дотук. Ела да се ободриш за няколко дни и пак продължи борбата в живота. Моля приеми братските ми благопожелания и оставам с много поздрави от мен и сестра Веска. /Подпис/ * * * София, 18 март 1934 г. Любезни брат Михаил, Получих последната ти картичка от 6 - того, както и вноската 1000 лв. Действително с нея стават 3000 срещу беседата отпечатана за твоя сметка. Навярно вече си получил и самият втори том от беседите X серия, гдето е поместена и издадената от теб беседа. Дължа да изкажа благодарността на братята от Просветния Комитет за указаната от теб подкрепа в издаване тия беседи. Всевишният да наспори работата ти и от едно - хиляда да придобиеш. А Словото, което ще достигне до хиляди души, да подготви работници за идването на Царството Божие на земята. Братски поздрав от двама ни: /Подпис/ * * * София, 25.2.1935 г. Любезни брат Краев, Получих картичката ти от 15 - того, а също и сумата 200 лв., която записах по сметката ти за беседите. Сестра Еленка Андреева е прогимназиална учителка в с. Макоцево, което е гара по линията София - Карлово. Понеже тя си идва тук всеки две седмици, можеш да и пишеш и чрез с. Паша Тодорова, като адресираш писмото чрез „Опълченска" 66. Тук сме добре, желаем и на Вас същото. Братски поздрав до всички Ви: /Подпис/ * * * София, 10 ноември 1970 г. Любезни брат Краев. Получих завчера писмото ти от 4 т.м. и бързам да отговоря на някои твои запитвания. Благодаря ти за онова, което споделяш с нас за твоето състояние, за трудът и прилежанието ти в изучаването на Словото. Това е най-полезната и интересна работа, която почти всички извършваме за сега. Относно някои „неразбираеми места" из беседите, това е допустимо за всеки от нас, в зависимост от нашето израстване и моментно състояние. Основен факт при четенето е, че много от нашите преживявания ще ги срещнем в това, което днес четем! Нещо важно е казал Учителя, например за примерите, които дава в лекциите - „Дават ви се, защото един ден ще ги преживеете!" Относно прииждането на млади сили към Братството, това като че ли е незабележимо в днешно време. Не го желаят днешните управници и въобще не ни е позволено да пропагандираме учението на Учителя между младежта. Въпреки това остава в сила старата истина, че забраненият плод е по-желан. Има много хора в света, между тях и младежи, които очакват да им се даде достъп до Бялото Братство. Може би сме близко до такова време - зависи от съзнанието на управляващите. За адресите, които те интересуват, ще ти кажа първо, че Тодор Попов е вече в духовния свят - има около четири години от как е починал. Той страдаше от сърцето си - една сутрин получил криза и не могли да го спасят. Сега другарката му Марийка и дъщеря му Данчето пак живеят в Ямбол. Данчето е зъболекарка и продължава работата на баща си. Понякога когато ми се случи, отбивам се в Ямбол да ги видя и ободря. Данчето не е женена. Моята другарка Веска, може би си спомняш за нея, също почина през 1967 г. Обаждат се от другия свят /вече мнозина са там/ на всички се дава работа, за която са годни. Адреса на сестра Паша Теодорова засега е следния: София 26, ул. „Персенк" N 49 Димитър Христов /за Паша/. Тя продаде къщата си на бул. „Бирюзов" 52, а сега е временно при този техен бивш квартирант, доста болен и тя с още една сестра му са в услуга по домакинстването, за бодрост и пр. Може да й пишеш и на другата нейна квартира, гдето ще отиде след оздравяването на Христов: София, 26, „Волоколамското шосе" N 14 Борис Николов /за Паша/. Каквото имаш да пишеш за Братския съвет, изпращай го до Паша Теодорова, на един от тези адреси. Може и чрез мен да пишеш, но аз ще отсъствам от София до към 10 декември. Братствата из България са добре там, гдето имат салони и се събират. Свободни са, четат беседи, пеят, събират се по празници и т.н. Такива засега са Варна, Бургас, Айтос, Русе, Нова-Загора, с. Тополица. В това село /то е близко до Айтос/ всяка година срещу Никулден имат празник-вечеринка в братски дух. Посещаваме ги почти всички градове на България и се прекарва много приятно. Така че и тази година, на 5 декември може да им се гостува. И така, писах ти доста обширно. Завършвам с пожелания да бъдеш здрав, весел и бодър в този духовен живот. Приеми братските ми поздрави. /Подпис/ * * * София, 11.Х.1972 г. Обични брат Михаиле, Днес получих писмото ти от 8 т.м., което прочетох внимателно и изпитах истинска радост, за това което ми описваш. Виждам, че водиш живот на добър ученик на Учителя и ти пожелавам все така да продължаваш. Относно приложението ще кажа, че наистина в това се крие успехът ни. Всеки ден, всеки от нас прига по нещо. Един пее песните дадени от Учителя, други се упражнява в дишането, трети е изработил обноските на възпитан човек и много още качества се проявяват от нас според това, кой до къде е достигнал. Учителят като знаеше колко много закони и правила ни е посочил, каза някога в школата - „Приложението се извършва колективно!" Хиляда неща за приложение, като се приложат от хиляда души, колективът ни се е проявил. Разбира се, на тази тема може да се поговори повечко, но нека мислим и пак да прилагаме и прилагаме! Преминавам към информацията, която те интересува. В страната има десетина места, гдето условията им позволяват да се събират в своите салони; там провеждат редът който си знаем още от времето на Учителя. Някъде не могат да спазват часът на школата, поради местни условия; важи и зимният сезон, който затруднява събирането в 5 часа сутрин. Мнозина са и възрастни хора, та не им е лесно. Ония, които като теб са самостоятелни са на поста си в надлежните часове. Властта напоследък е внимателна към нас, има едно снизхождение. Това е признание, че сме добри български граждани. Препоръчаха ни това лято, гдето има макар и малки групи, да се регистрират при народните съвети и така да се събират, да си четат, да се молят и пият, макар и в някоя частна къща. По-рано се изискваше нарочен салон и да са поне 25 души. Нарекоха ни „Търпима организация, под надзора на властта". Считат, че който е ръководител, трябва да е познат на управниците и да имат доверие в него. Очаква се изменение на Закона за култовете /към които ни числят и нас/; тогава ще се съобразят с новата конституция за правата и задълженията ни. Ще излезе и правилник с нужните подробности, както му е редът. Когато стане това, ще ти съобщим. Има една изненадваща констатация от един виден висш орган, които е казала нещо за младежта. Нека и младежи да се подвизават край вас; вие по-добре ги възпитавате. Да не се отделят, обаче, а да са заедно с възрастните. Видяха, че ония младежи, които не признават никакъв морал и нямат „Страх Божий" - лесно кривнуват от пътя на добрите граждани и са загубени за обществото. Сега и за приятелите, които те интересуват. От ония, които споменаваш, само Георги Тахчиев е починал преди около 12 години. Все пак той остави добри спомени между ония, които го познават. Михаил Влаевски ми е съсед, често се виждаме и разговаряме. Той държи здраво връзка с Учителя. Има си свои грижи, но издържа. Томалевски, Методи и Борис Николов са на поста си. Томалевски макар и пенсионер, пак писателствува, и от време навреме отпечатват нещо негово. Много е интересен в разговорите си сред приятели. Софиянци се виждаме често на Витоша в неделен ден, та и той идва; слаб е понеже мина една болест и преди две години беше на операция. Сега е добре. Кирил Икономов не е много добре, страда от треперене на ръцете, стои си в къщи. Михаил Иванов, както знаеш се подвизава в Париж, гдето е организирал интересно братство. Не му харесваме само това, че се държи като авторитет на висотата на Учителя. Беше си позволил да се дегизира като Него с брада, костюм, шапка, бастун и пр. Като видяхме фотографията му, почудихме се на умът му. Може би пък това го прави за хората, които са около него. Борис Николов е добре, пенсионер, но пак работи. Ценните неща по братските работи ни се поднасят от него. На Данчето в Ямбол пиши чрез Каню Великов - ул. „Георги Димитров" 126 - Ямбол. Постави писмото си в плик и го вложи в друг на този адрес. Съкратявам, като ти поднасям братските ми поздрави и пожелания. P.P. Ако здравето ти позволява, посети братската среща в с. Тополица /до Айтос/. Тя става на 5.XII. Там ще се видиш с мнозина приятели. /Подпис/ * * * София, 5 ноември 1972 г. Любезни брат Краев, След като разменихме напоследък писмата с тебе, яви се един малък въпрос, с който ще те занимая. В гара Липница, която изглежда че е близо до вас, живееше един брат на име Горан Вълев. Изненадах се през м. септември, когато пощата ми върна едно писмо до него, отбелязвайки, че е починал. Изглежда, че това е станало през летните месеци, но научих го едва през септември. Той по някакъв начин се е познавал с брат Боян Боев, защото от него получих адреса му и сме му изпращали каквото трябва по братските празници. Интересува ме, дали се познаваше с него, виждал ли си го и като какъв човек беше. Сега. ето какво ще те помоля, като се касае за работа от братски интерес. Даже и да не ге познаваш, моля те да влезеш във връзка с неговото семейство; ако има подходящ човек, да го изпратиш там, а иначе да им пишеш писмо от твое име. Направо казано, да ги запиташ дали брат Горан е оставил някои книги - беседи и лекции от Учителя. Бихме желали да ги откупим и раздадем на братя и сестри, които се нуждаят. Обикновено наследниците на наши братя и сестри не се интересуват от тази книжнина и тя стои неизползвана, като е обречена на разпиляване и унищожаване. Предложението ви може да бъде в смисъл, ако искат да ги подарят за възпоминание на техния близък - брат Горан. Ако ли ще искат да им се заплати нещо, тогава ще видим как да ги оценим. Интересуваме се само от книгите на Учителя и по възможност да са в добър запазен вид. Интересуват ни и сборниците братски песни, паневритмията и др. Моля да обмислиш как да се свърши тази работа; не знам на тебе дали ще ти е възможно да отидеш като те придружава някои, или ще изпратиш човек. Каквото ще направиш по въпроса, моля да ми съобщиш. Добре е да се действа по-бързо. Привет: Жечо Панайтов /Ръкописен текст/

86. ПРИВЕТ ЗА СРЕЩАТА НА НИКУЛДЕН Нашите изказвания при подобни братски срещи, приличат на красив букет от свежи цветя. Там ще срещнете и разноцветните планински цветенца, израснали край снежни преспи, край бистри шумящи поточета, облъхвани от тихия ветрец и често свеждащи главици пред силни планински бури, но същевременно те ни носят и влиянието на ултравиолетовите лъчи на слънцето, заедно с вдъхновението на ония братя и сестри, които ни ги поднасят. В този букет виждаме не по-малко пъстрите цветя на полето, израснали сред китни братски домове и градинки, край цъфналите овощни градини, изпълнени на пролет с белите краски на вишни и череши, розовото сияние на бадемовите и праскови дръвчета. Виждаме в тях мечтите, навеяни от далечни и близки очертания на Старопланинските върхове, на Витоша, Родопите, Рила и Пирин. Те също са олицетворение на вдъхновението, което братята и сестрите са приемали при прочитане Словото на Учителя, пеейки Неговите песни, изпълнявайки в ранни утрини Паневритмията, или когато в моменти на радости и скърби са се молили с вдъхновяващите молитви на Братството и са намирали отговор на своите земни и духовни нужди. В този днешен букет, радостен съм и аз да вложа някое и друго цветенце, като имам предвид, че Учителят ни е научил да украсяваме домовете си само с живи цветя, без да ги късаме от градинки и вази. Та и нашият букет ще бъде вечно жив, доколкото изказванията, които ще чуем останат живи в нашите спомени. Често да се виждаме в съзнанието си така събрани, ще чувстваме и благоволението на Учителя, Белите Братя и Възвишените същества винаги да са около нас. Често обичам да съзерцавам Пентограма - този свещен чертеж, даден ни от Учителя, в който е изразен пътя на човешкото развитие и на еволюцията на човешката душа. За Пентограма един брат има намерение да напише нещо по-обширно, та някога може и вие да го прочетете. От моя страна ще се спра засега само на първото качество, което човек придобива в своето развитие, това е отбелязаната в Пентограма - ДОБРОДЕТЕЛ. Радвам се, че в този салон се намира и Пентограма, там виждаме на левия долен връх вратата през която се навлиза в Царството Божие, тази врата е имено Добродетелта. Срещали сте записаното някъде от Учителя - Добродетелта е ОСНОВА, а казано е в малко по-разширен вид в Заповедта на Учителя към ученика: „Постави ДОБРОТО за ОСНОВА НА ДОМЪТ си..." На много места в беседите и лекциите на Учителя може да срещнем какво е говорил за Добродетелта, но намираме доста интересни разговори на тази тема, водени с Учителя при Седемте езера на Рила. Там се казва: „Първото нещо е да работим върху своето повдигане и върху средата, в която сме поставени, да услужваме на всички. Някои са добри от немай-къде. Дайте на един човек сила, власт, богатство и тогава ще се види добър ли е. Частично доброто е присъщо на много същества. Например и хищните животни са добри към своите малки. АБСОЛЮТНО ДОБРО В СВЕТА Е ДА БЪДЕМ ДОБРИ ЗА ВСИЧКИ. Трябва да се научим да бъдем внимателни и нежни с малките растения, с малките животни. Това, което вършите на другите, вършите го на Бога. Добър човек е онзи, който и при най-лошите условия се стреми да върши волята Божия. „Законът гласи: „Ден, в който не сте придобили нещо добро, ще роди нещо зло във вас". Ако човек не прави добро, идва злото. За да бъдеш добър, трябва да бъдеш свободен. Да нахраниш някого, да му дадеш пари, това не е още добро. Доброто винаги се явява с Любовта. Доброто е външната страна на Любовта. Когато искаш да правиш добро, подтикът иде от Бога! Срещаш някой човек и му правиш добро. Втори път и да искаш, няма да го срещнеш, за да му направиш добро. Тъй, че не пропущай случая. Когато давате нещо, имайте предвид, че то принадлежи не вам, а на Бога! Когато някой е натъжен, намерете начин тайно да му направите добро. Когато правиш добро, крий го. Никой да не го знае. Това е велик закон. Нека само Бог да го знае. /Случаят с Йоан Кронщадски и бедната вдовица/. Доброто винаги побеждава, защото Бог е на негова страна. Който прави зло, постепенно губи всичко, а който прави добро, който люби, става силен, расте и се освобождава. Човек трябва да прави добро, за да бъде свободен. Можеш да бъдеш свободен и самостоятелен само в доброто. Доброто е метод за усилване на ума. Всички искат да бъдат силни, но първо трябва да бъдат добри. Когато правиш доброто, то ще почне да тече към тебе като извор. Степента на доброто у човека определя кредита, който му се отпуска. Направиш добро на някой човек, това е вложен в банката капитал за тебе. Той пак ще се върне при тебе, ще ти се даде. Доброто се връща при онзи, който го е направил. Доброто е условие за здравето. Чрез доброто човек може да бъде здрав. Реализирането на доброто, на малките Божествени потици, дава устойчивост на характера. Така направеното добро представлява основния камък на бъдещата човешка сграда. Вие сте родени добри, защото Божият живот е вътре във вас. Всеки човек трябва да направи поне една малка услуга на своите ближни. Правете добро, защото сте удове на един велик космичен организъм." /Цитатът е от книгата „Разговорите при 7-те Рилски езера""- стр. 103-105/ Ще завърша с няколко мисли и за втората стъпка в пътя на човешкото развитие - това е отбелязаната в Пентограма - ПРАВДА. Там е мястото на изпитанието на ученика, отбелязано на десният долен ъгъл с начертаната „кула на духовете". През време на преминаване оттам, до човека се допускат всякакви духове, които му създават множество противоречия, на които той трябва да устои, да излезе победител. Учителят е говорил на много места в лекциите и беседите за Правдата, или за Справедливостта. Ето нещо много важно, казано от Него в разговор с братя и сестри: „Съществува само едно право - Божественото, а не човешкото. С това Божествено право - справедливостта ще обърнем света, ще го тикнем в посоката, в която трябва да върви. Трябва да има пълна справедливост, тя е спомагателно средство за Любовта. Справедливостта разпределя правилно благата между всички. Справедливостта съществува в разумната природа. Тя оставя по някой път неправдата да действува, но последната в бъдеще се превръща в правда. В шестата раса справедливостта не решава въпросите. Добро е това, което е добро за всички! Няма по-хубаво нещо от това, човек да е справедлив и съвестта му да е чиста". Из „ Разговорите при 7- те рилски езера " - стр. 126-127/. Нека запомним едно важно обяснение на Учителя - Добродетелта и Правдата имат приложение предимно на физическия свят. Докато сме тук на земята трябва да усвоим тия две важни качества, защото оставим ли да се усъвършенстваме в тях в духовния свят, там законите и изискванията са други. Да се спираме при всяка възможност пред Пентаграма и да размишляваме за пътя, по който Учителят ни води. Така ние ще стигнем и до останалите три стъпки на Любовта, Мъдростта и Истината. За тях Учителят казва: „Пътят на Всемирното Бяло Братство е път на Любовта, Мъдростта и Истината едновременно. Основната цел е Любовта, а Мъдростта и Истината крепят Любовта". /Пак от „Разговорите"- стр. 122/. Пожелавам на всички братя и сестри да се подвизават все така в Светлият път на Учителя, ползувайки се от Неговото Слово, от Песните и да влизат във връзка със Светлите Братя на невидимия свят през време на „Свещения час", препоръчан ни от Учителя в „Пътя на ученика". София / Тополица, декември 1965 г.

85. БЕЛЕЖКИ - ИДЕИ За правилно и сполучливо извършване преглед на отпечатаните песни в песнопойката на Братството, отпечатана през 1947 година в София. Съдържа 204 страници, заглавие „Песни на Учителя" Налага се такъв преглед, тъй като в някои песни са допуснати грешки от гледището на теорията на музиката. Целта е, при следващото отпечатване на песните, изданието да има изискан вид, тъй като само така изпълнението на песните от певци инструменталисти ще бъде правилно. Музиката на Учителя и всички братски песни, имат вокално предназначение, т.е. създадени са за да се пеят. Изпълнението с инструменти - пиано, цигулка и други, е само съпровод, за улеснение на певците. Прегледът и необходимите поправки, следва да се извършат от сведущи наши музиканти, с висше музикално образование и с нужната практика за музикални творби, особено за музиката на Учителя. Пишещият тези редове, имам спомен и впечатления от миналото, когато се подготвяше отпечатването на тези песни. Бележката ми е, че музикантите са амбициозни души, често желанието им е, да се приеме тяхното мнение, а не да се вземе под внимание и работата на техните сътрудници. В такива случаи се стига до нежелани спорове, нагрубявания и в резултат не се постига целта на възложената им работа. За постигане работата на нашите музиколози на нужната висота, работата им да бъде в оная нова светлина, която идеите на Бялото Братство изискват, предвиждам следното: Работата да се извърши от трима души, може в състава да участва и сестра, отговаряща на условието - музикално образование и култура. Всеки от тях, самостоятелно ще прегледа нотите на песнопойката, ще ги изпълнява с инструмент или пеене, за да установи дали не се крие някакъв музикален дефект. Ще си отбелязва откритите грешки, като ще подготви и мотиви за да поиска поправки. Ще се предвиди и музикант, да го наречем арбитър, който също ще прегледа самостоятелно песните, тъй като той ще има решающ думата, при евентуални спорове. И така, в определен срок, когато всички бъдат готови, ще се съберат и както прилича на духовни работници, с нужното смирение и скромност, за да доложи всеки един предлаганите поправки, заедно с мотиви за своите предложения. Тия сведущи работници, ще стигнат до съгласие /а може би, ще имат и еднакви предложения/. Гдето е нужно, ще си каже думата и брата-арбитър, за да се постигне желаният резултат. Отпечатването на песните, в изискана песнопойка, поглъща голяма сума средства, затова вниманието на тези работници-музиканти, трябва да бъде голямо, с нужната съвест и старание. Налага се, коментара на песнопойката да се прегледа за достоверност, а гдето трябва да се нанесат поправки. В забележка, да се покаже какво е изменено в коментара и защо. Накрай, пожелавам на бъдещите работници-музиколози, успешно извършване работата, която ще предприемат. София, 19 февруари 1976 г.

84. БЕЛЕЖКИ ЗА НАЧАЛНОТО ПЕСНОПЕЕНЕ В КРЪЖОЦИТЕ НА БЯЛОТО БРАТСТВО През 1911 година постъпих в кръжока на Бялото Братство в гр. Бургас. Ръководител на кръжока беше брат Пеню Киров. Членуваха около двадесет братя и сестри, много от тях семейно - мъжът и жената. Между тях беше и брат Тодор Стоименов, най-старият съратник на Пеню Киров. В събранието и по домовете на братята и сестрите се пееха църковните песни: „Тебе поем", „Святий Боже святий крепки", „Достойно ест", „Ангел вопияше" и „Великото славословие". Тогава най-добра певица в Братството в Бургас беше сестра Мария Гарвалова/майка на д-р Добран Гарвалов, добре познат на братя и сестри в София от годините 1925-1930/ В ония години, когато се образуваха братските кръжоци, ние излизахме от Православната църква, знаехме и бяхме обикнали тия песни. Песента „Великото славословие", по нареждане на Учителя е отпечатана в първата братска песнопойка. Той я е ценил като старинна хармонична композиция; както съм слушал от стари братя, така е пята в службите на църквата „Св. Архангел Михаил" във Варна, когато там е служил дядо поп Константин Дъновски. За песента „Ангел вопияше" - към часослова на православната църква, гдето са подредени песни и молитви през разните празници, при тази песен има една бележка - „Редактирана от поп Константин Дъновски - Варна". Имаше братя и сестри, повечето в София, придошли от евангелската църква, те бяха обикнали някои евангелски песни, та и те се изпълняваха в София, па останаха и в нашите песнопойки. Такива са песните: „Небето се отваря", „Напред чада, напред", „Дързост в Христа", „Към Сион", „Нови дрехи", „На Христа запейте". В коментара към песнопойката е обяснено, че текста е от ученик, а мелодиите им от музикант. Все пак, за тези песни имат заслуга братята, които са ги представили, а освен това и мелодиите са подобрени съответно текста им. В бъдещо издание, може да се поясни тази работа. Ако се прегледат песнарките на евангелските църкви откъм 1910 година, ще се срещнат песни с тия заглавия. В тяхните песнарки песните са преведени от американски такива, както са пяти в протестантските църкви там. И така, периода на действителните братски песни започна с песента „Грешна душо" /преименувана в песнопойката „Страдна душо"/. Това бе около 1914 г. Пеехме я всички с въодушевление. Каза се тогава, че е изпратена от Учителя, но подробности за създаването И не ми са известни. Песента е от 5 куплета. Нещо особено, което ми направи впечатление и което открих в нея, беше, че всеки куплет имаше съдържание, напомняше една от добродетелите на Пентаграма: Първи куплет - Добродетел, Втори - Правда, Трети - Любов, четвърти и пети - Истина. В годините преди Първата световна война - към 1915 г., появи се и песента „На Учителя покорен". Текст и мелодия от младия брат Борис Хаджиандреев, от град Ямбол. Наскоро след като той даде тази песен, научихме, че е починал. Брат Пеню Ганев - София ми е разправял, че като воиник през нея война, служил в Ямбол. Посетил семейството на Б.Х. Андреев и баща му е разказал, че след написване песента е починал наскоро. Това мога да кажа за началото на песнопеенето в Братството - бях съвременник и участвувах при пеене на споменатите песни. Изобилието на песни се яви след 1922 г., когато Учителят откри Школата. Тогава Той ни намери готови за съвършените духовни песни и ги даде постепенно, както е отбелязано в братската песнопойка. Вземам повод от една инициатива на брат Филип Стоицев, да се уяснят някои положения в издадената голяма братска песнопойка. Касае се за песента „Новото битие" и още 11 песни дадени от Учителя, поместени в края на песнопойката. За тези 12 песни намираме забележка към коментара в песнопойката /стр.197 - долу/. В забележката, смисълът е такъв, като че ли певицата /сестра Лиляна Цветана Табакова/ е пожелала и настоявала, при печатане песнопойката, да се приемат въпросните песни. Всъщност при нея са отивали два пъти брат Борис Николов и сестра Мария - другарката му, да искат тия песни. Отивал е при нея и брат Неделчо Попов, който уреждаше печатането, със същата цел. В начало, сестрата не ги е давала, като е считала, че са дадени за нея лично. Най- после се е съгласила и ги е предала за включване в песнопойката. Относно схващането, че песните са записани „по памет", е неуместно! Сестра Табакова е с висше музикално образование и достатъчно грамотно владее нотите, за да запише веднага както слуша да се пее и изпълнява една песен. Когато Учителят е пристъпил към предаване песента „Новото битие", сестрата и присъстващият там брат Кръстю /Христо/ Трифонов, са взели тетрадките си да записват песента. Учителят ги е възпрял, като е поръчал първо да заучи сестрата песента наизуст, а по-после ще я нотира. За всички други песни, когато ги е предавал, позволил да се записват нотите. И така, в продължение на доста месеци, Битието и песните са изпълнявани пред Учителя. Уточнени са както Учителят е искал и са получили този завършен вид, предаден от сестрата за напечатване. С това обяснение, понятието „по памет" отпада изцяло, затова Новото Битие и следващите 11 песни, следва да се считат оригинално творчество на Учителя. Заслугата на сестра Табакова е тази, че ги е запазила записани по ноти, за да се отпечатат в братската песнопойка. Брат Филип Стоицев прави една забележка, че в тия 12 песни / Битието и останалите 11 песни/ намира една разлика в стила на Учителевото музикално творчество. Пишущият тия редове - не съм музикант, но за себе си обяснявам, че има и други дадени от Учителя песни, които се различават по стил. Спомням си, например песните Берхан Ази /стр. 136 в песнопойката/, която е в „ориенталски стил". Слушам я винаги със задоволство. Спомням си за нея, когато за пръв път я изпълнил пред братя-музиканти, казал е: „Тази сутрин ме посетиха едни „Бир-бучуклии" гости, та се яви тази песен. Думата „Бир-бучуклии", показва, че са го посетили духове-ориенталци. облечени в широки потури, „ала-турка". Преведено - бир-бучуклия, значи облекло с един и половина размер в сравнение с обикновеното облекло. Ще добавя и няколко исторически редове, относно появяване на песента „Новото Битие". Това е станало по време, когато сестра Табакова бе примадона в Софийската опера. Участвала е вече в главните роли на 16 класически опери, повтаряни много пъти на сцената на операта. Идва 1941 г., предстои да се изпълни в Софийската опера Девета симфония на Бетховен. Ще дирижира прочутият Карл Бьом. Художественият съвет на операта, както и съвета на музикантите-симфоници, избират сестра Табакова да изпълни соловите части в тази симфония. Сестрата напълно съзнава голямата и отговорна задача, която й се възлага, затова идва при Учителя да поиска Неговият съвет и помощ. Всъщност, Той през всичката нейна дейност в операта, винаги е давал съдействие по духовен път. Имало е случаи, когато лично е присъствал на нейни дебюти, като например операта „Марта", гдето сестрата има главна роля, представляваща много изискани изпълнения на колоратурни арии. И така, сестрата за десетина дни при усилени упражнения сполучва да се подготви за участие в Девета симфония. Концертът е изнесен, изисканата софийска публика е във възторг, доволен е и диригента Карл Бьом. Похвалена е и певицата - сестра Табакова - а да пееш при диригентството на Карл Бьом е световна слава! Както винаги, сестрата отива при Учителя да Му разкаже за концерта. Той внимателно е изслушал, водили са забележителен разговор, при които Учителят е казал: „Сега ние ще напишем ДЕСЕТАТА СИМФОНИЯ!" Така, едно велико вдъхновение на Учителя дава своето начало. Тогава Учителят е казал, когато Битието бъде готово, сестрата ще даде концерт в братския салон някоя сутрин. Такъв концерт действително е даден, пред братя и сестри, в присъствие на Учителя, в утрината на неделен ден. Ще си позволя да запиша и казаното от Учителя за песента Битието: „Дом и място гдето се изпълни Новото Битие, ще получат благословението на Небето! Народ или общество, гдето се изпълнява Новото Битие, ще получават благословение на Небето!" Запитвам се: „Кога ще се възползваме от това скрито благословение?" Пожелавам на ония, които ще оформят бъдещото издаване на песните, още сега да се срещнат със сестра Табакова за уточняване и да научат много ценни разговори, водени с Учителя по музикални въпроси. София, 4 февруари 1976 г.

83. ДОБРАТА МОЛИТВА /Размишления -1965/1970 г. от Жечо Панайотов/ 1. ОБЩИ МИСЛИ ЗА МОЛИТВИТЕ ДАДЕНИ ОТ УЧИТЕЛЯ Словото на Учителя - множеството Негови беседи и лекции, представляват безкраен океан от знание, дадено ни за да се ползуваме и да работим за нашето издигане в духовния живот. Това Слово и музиката - незабравимите песни и упражнения, дадени от Учителя, са нещо неоценимо за всеки от нас. Има и една трета област, към която Учителят ни е насочил още в началото на своята дейност, това са молитвите, четени както в братските събрания, така и в частния ни живот. На брой, дадените от Учителя молитви са четиринадесет, но която от тях да прочетем, виждаме, че всички са оригинални по съдържание и смисъл. На първо място виждаме известната на всички ни „Добрата молитва", която е записана в молитвените тефтерчета на първите братя-ученици, а под заглавието й личи: „Дадена през 1900 година". Както тази молитва, така и всички останали ни навеждат на дълбока размисъл със своето съдържание. Ония от нас, които са разположени към философия, могат да намерят материал за такава във всяка молитва. Който обича поезия, ще намери изобилно поетични изрази в молитвата „Хвала", изказани за възхищение от делата Божии в заобикалящата ни Природа. Всички молитви са изпълнени с окултни формули, които изказани с вяра и искреност, дават положителен резултат. Поставил съм си задача, да разгледам по-подробно „Добрата молитва", но тук ще спомена заедно изречение от друга молитва - „Пътят на живота", която е също една от първите молитви дадена на учениците. Там срещаме израза: „Прости прегрешенията ни, които изповядваме пред Тебе..." Вземам този израз, защото всеки човек извършва редица прегрешения в живота си. Правя разлика между грях и прегрешение. Последното е по-скоро необмислена постъпка, едно неизпълнено задължение и т.н., но и тези неща за съвестния човек носят редица терзания. Избавянето, в случая намираме в онова, което Учителят ни посочва - изповядване тези прегрешения пред Бога. Преди всичко не е нужен посредник, както се практикува другаде, но ние имаме право да се изкажем пред Самого Бога. Тогава идват и няколко думи в следващия текст на молитвата: ,,... И ни дарувай мирът на Твоя Дух". Изповедта пред Бога носи мир в душата на човека, защото преди всичко съвестният ученик дава и обещание, че ще изправи своето поведение към Бога и Неговия закон. Наистина, онова, което най-вече прави впечатление в молитвите ни. е правото да застанем пред Великия, пред Твореца, Промислителя за всичко и да се отнесем към Него като към приятел, готов да ни изслуша и да изпълни разумните ни искания, отнасящи се до правилното ни развитие. Това ни навежда на заключението, че пред Бога заставаме с всичкото благоговение, а самите молитви изказваме съсредоточено, съзнавайки смисъла на това, което казваме пред Бога. Спомням си едно описание на пътешественика Свен Хедин, които пръв от европейските учени е посетил в началото на нашия век Тибет. Между другите интересни неща, той в книгата си „Покривът на света" описва, как будистките поклонници, са се молили в техните свещени места, начинът на моленето е бил само формален. Той пише: „След два дни, ламаистите трябваше да отпразнуват своя най-голям празник - новата година. Тогава се стичат поклонници отблизо и далеч към свещения град Ласса. Те носят на шиите си малки иконички, или написани на книга и запазени в калъфчета чудодейни изречения, а много от тях въртяха малки молитвеници, пълни с дълги книжни ивици. Това са тъй наречените „молитвени воденици", които чрез въртене препращат написаните там молитви до ушите на боговете, тъй удобно е моленето там!" Разбира се, ние отдавна се считаме надрасли това формално четене на молитви. В нашите събрания, всяка молитва се прочита съсредоточено, бавно и с участие на мисълта. Към още нещо би трябвало да се насочим - след прочитане на молитвата, да отделяме малко време и за размишление върху някое от току-що казаните изречения. В следващите редове излагам някои изказвания от Учителя за молитвите, по-специално и за „Добрата молитва", както и ония мисли, които се породиха у мен, когато след прочитане на „Добрата молитва" размишлявах. 2. НЯКОИ МИСЛИ, КАЗАНИ ОТ УЧИТЕЛЯ ЗА МОЛИТВИТЕ ОБЩО, КАКТО И ОТДЕЛНО ЗА „ДОБРАТА МОЛИТВА" „Истинската молитва подразбира вглъбяване в себе си, уединение, никой да не вижда, че се молите. При това, вниманието ви за външния свят и за всичко, което става около вас, трябва да бъде така далеч, че и с игла да ви боднат, да не усетите... Във време на молитва, човек трябва да се чувства сам, без всякакви ангажименти и връзки, като че за пръв път иде на този свят. В този момент никой не трябва да съществува за него, освен Бог. Щом свърши молитвата си и се свърже с Бога, той трябва да каже: „Господи, сега ще сляза на земята, ще туря на гърба си всекидневния хомот, които съм поел заради Тебе, да Те позная." Само тази молитва е в състояние да даде на хората сила да издържат на всички мъчнотии и страдания. И тъй, молитвата е един от начините да познаете Бога като Любов. Само по този начин работата ви ще се осмисли. Само по този начин вие ще си създадете устойчив характер. Том „ Простите истини": лекции на Общия окултен клас, 1926-1927, страници 133 и 134. 3. УЧИТЕЛЯТ ЗА „ДОБРАТА МОЛИТВА" „Да прочетем Добрата молитва с мисъл. В нея има десет важни неща. Тази молитва представя резюме от това, което човек трябва да върши. Ако я четете с мисъл, вие ще бъдете щастливи. Да мислим тогава върху „Добрата молитва" на живота, която съдържа всички блага в себе си". Из том „Новото човечество ", страници 239 и 240. „Сега, нека прочетем „Добрата молитва" и отправим умът си към Този. към Когото всички се обръщат тази вечер. Тая молитва е обща, не само за човечеството, но за цялата вселена: за всички Ангели, Архангели, Началства, Власти, Сили. Само по тоя начин ще измолим Божието благословение, за да можем да растем и да се развиваме съобразно Неговата воля". Из „Общение с Бога": Извънредна беседа, 23.XI. 1930 - стр. 16. „Като сте чели толкова пъти „Добрата молитва", разбрали ли сте значението на думите „Господи Боже наш", с които започва тази молитва?" Из том „Любов към Бога" : Рилски беседи 1931 г. - стр. 228. В томчето беседи,. Великите условия на живота" : Неделни беседи, 1919 г., Учителят се спира на думите от Добрата молитва: „Молим Ти се, изпроводи ни Духът си...", като обръща вниманието ни, че за да се изпрати Духът някому, той трябва да е готов. Веднъж запитах нашият уважаван брат Боян Боев за значението на „Добрата молитва" и той ми каза: „Добрата молитва" се състои от десет ключа за влизане в Царството Божие." Предполагам, че точно така му е обяснил Учителят, като допълнение на думите му в тома „Новото човечество", гдето се говори за „десет важни неща", които се намират в Добрата молитва. 4. ВМЕСТО УВОД ПРЕДИ РАЗГЛЕЖДАНЕТО ТЕКСТА НА ДОБРАТА МОЛИТВА Както се казва по-горе, Добрата молитва е дадена от Учителя на учениците през 1900 г. Така е отбелязано в молитвените тефтерчета на най-старите братя: „Дадена през 1900 година". От това заключаваме, че тогава Учителят е направил достояние тази молитва на своите най-първи ученици, на брой тогава не повече от 3-4 души. Първоначално текстът и е - бил приспособен за единично четене, т.е. в единствено число, а в по-късни години, когато Добрата молитва се четеше колективно в братските събрания, по нареждане на Учителя, започна се четенето в множествено число; чрез нея, всички присъстващи в събранието се явяват като колектив и имат общо обръщение към Господа. И така, от явяването на тази молитва и до днес, тя е най-много четената молитва: с нея започваме денят, с нея го и завършваме. Четем я когато скърбим за нещо или благодарим на Бога за благополучията си. По съдържание тя е програма на всеки встъпил в новото Божествено учение за всекидневния му живот. Чрез нея ние се разговаряме с Бога. Истинската молитва, това е разговор с Бога, а какъв по-красив и искрен разговор с Бога бихме посочили вън от „Добрата молитва" /а такива са и другите молитви дадени от Учителя/. Но тук бихме си позволили да си представим, че Учителят е създал Добрата молитва и другите молитви, именно като е записал своите разговори с Бога. Не само това, но Учителят е преживял ония велики еволюционни процеси, представени в „десетте ключа" на Добрата молитва. Великите творения са наистина такива, когато преминат през мисълта, чувствата и волята на човека. Ако разгледаме Добрата молитва, виждаме, че действително тя е съставена от десет изречения, тях Учителят нарече „десет важни неща", или „десет ключа за влизане в Царството Божие". Всяко изречение представлява един ключ за намиране онова щастие, което човек винаги се е стремил. На което от тях бихме се спрели да размислим и да медитираме за неговия смисъл, ще намерим висше духовно разрешение на някои занимаващ ни въпрос или на някое затруднение в живота. От това гледище, в Добрата молитва се съдържа целият окултизъм, самото „Божествено учение", както Учителят нарича Школата на Бялото Братство. 5. РАЗМИШЛЕНИЯТА МИ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ, КОГАТО СЪМ СЕ ПОЛЗУВАЛ ОТ ДОБРАТА МОЛИТВА След казаното дотук, пристъпвам към първото изречение, ПЪРВИЯТ КЛЮЧ на Добрата молитва: „ГОСПОДИ БОЖЕ НАШ, БЛАГИЙ НИ НЕБЕСЕН БАЩА, КОЙТО СИ НИ ПОДАРИЛ ЖИВОТ И ЗДРАВЕ ДА ТИ СЕ РАДВАМЕ" При произнасяне първите няколко думи, ние определяме отношението си към Бога и виждаме в Него наш Благ Небесен Баща. Наричайки Го наш Небесен Баща, ние определяме и отношенията помежду си - децата на Бога, следователно, ние сме братя и сестри. Какво е направил за нас Този Небесен Баща? Подарил ни е живот, подарил ни е здраве, за да Му се радваме. Наистина, най-великото благо за човешката душа, това е живота, възможността на човека да се прояви на физическия свят. Така е устроено идването ни на Земята, че се намираме в едно здраво тяло, а здравето е благо, което повишава ценността на живота. Ученикът на Божественото учение, има живот изпълнен със светлина, дадени му са условия да се радва на живота и здравето, като неоценими блага. Те ни улесняват да се издигнем по-нагоре в стълбата на нашето развитие. Щом приложим в живота си принципите на този първи ключ, ние ще отворим от вратите на Царството Божие, за да „влезем" там и да бъдем щастливи. ВТОРИ КЛЮЧ: „МОЛИМ ТИ СЕ, ИЗПРОВОДИ НИ ДУХЪТ СИ ДА НИ ПАЗИ И ЗАКРИЛЯ ОТ ВСЯКО ЗЛО И ЛУКАВО ПОМИШЛЕНИЕ" Така, във второто изречение се молим, Господ да ни изпрати Духът си, които да ни пази и закриля от всяко зло и лукаво помишление. Забележително е, че се прави разлика между „зло" помишление и „лукаво" помишление. Преди всичко, това са влияния, които идват отвън, с предназначение да проникнат в духовния живот на ученика, за да го смъкнат надолу. Ще се опитам да направя малко определение - какво е злото помишление и какво е лукавото помишление. Злите помишления са ония. в които човек се вижда насочен да спъне ближния си с някаква своя постъпка и да му създаде неприятност. Лукавите помишления, от своя страна навеждат човека към такива съпоставяния, които водят нещата към изкористяване за лична полза, пак в ущърб на други хора, близки или далечни. Прочее, произхода на злите и на лукавите помишления е един и същ; човешката душа е арена, гдето те се стремят да се проявят. Запазването и закрилянето ни от тях може да извърши само Божественият Дух, които с присъствието си разчиства ония тъмни и вредни сили, налитащи към човека. ТРЕТИ КЛЮЧ: „НАУЧИ НИ ДА ПРАВИМ ТВОЯТА ВОЛЯ, ДА ОСВЕТЯВАМЕ ТВОЕТО ИМЕ И ДАТЕ СЛАВОСЛОВИМ ВИНАГИ" Тук имаме три неща, за които се молим да ни научи Бог. Първо - да вършим Неговата воля. Нека вземем като ръководна мисъл, написаното от Учителя в кръга около ПЕНТАГРАМА: „В изпълнението волята на Бога е силата на човешката душа". Това значи, при всяка наша стъпка в живота, да се запитваме каква е волята на Бога, да открием по пътя на интуицията и вдъхновението тази воля и да постъпим съобразно нея. Направило ми е впечатление една мисъл от Учителя, която срещаме в лекциите. Учителят казва там: „Вие мислите, че Бог съществува само за да Му се молите?" - Когато се замислих, за какво ли още съществува Бог, казах си, че нашето отношение към Него се определя и от това, да вършим волята му. Второто нещо е - да осветяваме в себе си Божието име. Само по себе си, Божието име е свещено, а ние всецяло трябва да се потопяваме в тая святост. Трето - да славословим Бога винаги. Ние, които изучаваме природата и нейните закони, трябва винаги с разположение да славословим нейният Творец. Днес учените все повече и повече вникват в това велико твърдение. Виждаме величието на Природата в четирите елемента на материята: Вода, Земя, Въздух и Огън. Като четем беседите и лекциите на Учителя, виждаме, че има и духовна същност в четирите елементи, и от това още повече трябва да се възхищаваме, че сме потопени в такъв свят. Стигнем ли до възхищението, неминуемо и ще славословим Бога. В много места на лекциите и беседите си, Учителят ни насочва към начините за вечното славословене на Бога, включено и в третия „ключ" на Добрата Молитва. ЧЕТВЪРТИ КЛЮЧ: „ОСВЕТЯВАЙ ДУХА НИ, ПРОСВЕЩАВАЙ СЪРЦАТА НИ И УМА НИ ДА ПАЗИМ ТВОИТЕ ЗАПОВЕДИ И ПОВЕЛЕНИЯ" Човешкият дух е оная свещена Божествена искра, която при създаването му е вложена от Бога. Имало е грехопадение, имало е много отклонения през дългата душевна еволюция на човека. Само святостта на Духа е един постоянен процес и към него ни насочва Учителя. Да бъдем в това състояние, Бог винаги да осветява Духа ни. Просвещаването на човешкото сърце и на човешкия ум, са най-важните процеси в ученичеството. Трите тези неща: осветеният човешки дух, просветеното сърце и просветеният ум, ни поставят в положението да пазим Божиите заповеди и повеления. Ако размислим, защо се казва „заповед и повеление", може би ще си кажем, че това е едно и също нещо. Думата „повеление" е употребявана в по-далечното минало, по-близка е до славянския език. Заповедта е предназначена да се изпълнява нещо за по-дълго време, а повелението може да се измени - то само напомня за съществуването на дадена заповед. Това напомняне се изразява често в човека от „Тихият глас", чрез който ни се обажда нашият ръководител при случайните изкушения и противоречия в живота. ПЕТИ КЛЮЧ: „ВДЪХВАЙ В НАС С ПРИСЪСТВИЕТО СИ ЧИСТИТЕ СИ МИСЛИ И НИ УПЪТВАЙ ДА ТИ СЛУЖИМ С РАДОСТ" Това изречение ни въвежда за втори път в областта на мисленето. Още в начало на молитвата, ние просим от Бога „да ни пази и закриля от всяко зло и лукаво помишление". След разчистването чуждите натрапни мисли около нас, идваме до второто важно състояние, Бог да вдъхва в нас,-с присъствието си чистите си мисли. Щом Господният Дух е около нас. мисълта ни е чиста и е посветена да работи за изграждане на онова духовно тяло, тъй потребно за правилното ни развитие в по-нататъшният наш живот. Духът ни казва: „Запазих те от отрицателните сили, ела сега, ти ученико и се подготви да работиш с Добродетелта и Правдата - две важни качества в твоят характер. Сега е време за това, защото те имат приложение предимно на физическия свят." Възприели чрез Божественото присъствие чисти мисли, идваме до състоянието „Да служим на Господа с радост", както предвижда Добрата молитва. Може да поразгледаме, какво значи човек да служи на Бога с радост. Преди всичко, служенето е проявление на малките жертви, които човек следва да направи към някое Божие създание - човек, животно или растение. Тази малка жертва може да бъде загуба на време, средства или да изисква някакво усилие. В такъв случаи, човек е разположен да се подвоуми за извършването на такава жертва. Именно от това подвоумяване трябва да преминем към радост. Тогава сме изпълнили смисъла на този ключ - да служим на Бога с радост. ШЕСТИ КЛЮЧ: „ЖИВОТА СИ, КОЙТО ПОСВЕЩАВАМЕ НА ТЕБЕ, ЗА ДОБРОТО НА НАШИТЕ БРАТЯ И БЛИЖНИ, ТИ БЛАГОСЛАВЯЙ" Истинският ученик непременно е посветил живота си на Бога. Това значи изоставяне на много от своите навици на обикновения живот, постигнал е свободата. В такова посвещение, човек се чувства в област, гдето работи за доброто на своите братя и ближни. Доброто и справедливостта, казва окултизма, казва го и Учителят, могат да се постигнат само на физическия свят. Разбира се, правенето на добро трябва да засяга не само физическата страна, но и за развитие неговите благородни чувства, за умственото му развитие. За такъв живот ние просим Божието благословение. Имаме ли такова благословение, успехът ни е на лице и работата ни дава плод. СЕДМИ КЛЮЧ: „ПОМАГАЙ НИ И НИ СЪДЕЙСТВУВАЙ ДА РАСТЕМ ВЪВ ВСЯКО ПОЗНАНИЕ И МЪДРОСТ, ДА СЕ УЧИМ ОТ ТВОЕТО СЛОВО И ДА ПРЕБЪДВАМЕ В ТВОЯТА ИСТИНА" Така ученикът достига до една област, да расте във всяко познание и мъдрост. Постигането на мъдростта е важна задача за всеки човек. Условията, при които човек е просъществувал в милионите години от идването му на Земята, са допринесли за придобиване всяко познание, да става все повече и повече мъдър. Борбите със суровата природа, са били за човека такъв учител, че той развивал ума си, ставал е все повече мъдър, за да може да облекчи живота си Учителят днес ни насочва, да поискаме съдействие от Бога да продължим нашето растене. С това Божие съдействие на нас ще бъде много по-лесно, по-сполучливо да пораснем в познание и мъдрост. Днешният човек, ученикът има и това улеснение, че разполага с Божието Слово. Явява се един въпрос: кое да считаме за Божие Слово? Отговор получих пак от нашият уважаван брат Боян Боев: Словото, това са Евангелието и беседите на Учителя. Ако ние четем Евангелието и си представим картинно, как Христос заобиколен от учениците си и народа говори, проповядва, изцелява болни и извършва чудеса, ще преживеем неща, които са вдъхновявали велики художници, а ние ще се учим. Беседите и лекциите на Учителя са продължение на Евангелието. Те не остаряват, както Евангелието са вечно нови! Случва се на всеки от нас, чели сме много пъти някоя лекция или беседа, но отворим ли я наново, във всяка страница намираме обилна храна за душите си. Не само това, но случват се често и „чудеса". Занимава те някой въпрос, преживяваш мъчнотия някаква, а като отвориш, който и да е том беседи, на случайно отворената страница, като че ли сам Учителят ти проговаря. Дава ти отговор и постигаш правилно разрешение на въпроса, извършваш правилна стъпка в живота си. В нашата епоха, Словото на Учителя бе запазено за нас учениците, за народа и за цялото човечество, благодарение изкуството стенография, това фотографиране на речта. Говореше Учителят, а трите сестри стенографки записваха в продължение на един час и повече, всяка изказана от Учителя мисъл. Така тези фотографии на речта на Учителя, дешифрирани и прочетени на Учителя, напечатваха се и ставаха достояние на всички нас. Ще спомена нещо и за печатането на беседите и лекциите, за което имам личен спомен. Включи ме Учителят да участвам като най-малък работник, помагах каквото се изискваше от мен. Словото бе на разположение, но отпечатването не ставаше лесно; вложените парични средства не се връщаха скоро, годините минаваха, от много места се казваше: „Дайте ни новите беседи, които Учителят постоянно говори!" Така нашето книгопечатане вървеше трудно, докато най-после Учителят ни даде „Божествения начин" за тази работа. Тогава ние започнахме да получаваме безплатно книгите - беседи и лекции, а средствата се набираха пак от нас по неусетен начин. Задачата бе дадена към 1936 г. - всеки ден пускахме по едно левче в касичка с думите: „Както аз пускам един лев в касичката, така всички хора по лицето на Земята да пускат по един лев за Божественото!" По-нататък дойде период, когато отпечатването на Словото срещна нови мъчнотии, стигнахме почти до невъзможност. Но и тогава се намериха братя, които положиха много умение и труд, за да се отпечата всичко каквото можеше. Тия работници стигнаха дори дотам, че заложиха живота си за това дело. Така, че спокойно можем да причислим както стенографите, така и работниците по печатането като наши „светци" в това дело. Към Словото на Учителя може да причислим дадените от Него песни и музикалните упражнения „Паневритмия". Срещали сме и ще срещаме в беседите и лекциите на Учителя какво е казал за силата и значението на песните. Те могат да лекуват, да разрешават мъчнотии и противоречия, когато се пеят и изказват с високо съзнание. За музиката си. Учителят казва: „Ако някога противниците на Божието дело не се повлияят от Словото, на музиката никога няма да противостоят!" ОСМИ КЛЮЧ : „РЪКОВОДИ НИ ВЪВ ВСИЧКО, КОЕТО МИСЛИМ И ВЪРШИМ ЗА ТВОЕТО ИМЕ, ДА Е ЗА УСПЕХА НА ЦАРСТВОТО ТИ НА ЗЕМЯТА" Както виждаме и тук се касае за работа в областта на мисълта, но вече в една трета, по-висока гама. Мисълта минава в дела и онова, което вършим води към резултата да се оформим като работници за идване на Царството Божие на земята. Голяма задача е това, да бъдем работници за успеха на Царството Божие на Земята. Според думите на Христа в Господнята молитва Отче наш, Царството Божие съществува някъде на Небето или в духовния свят. Там, по човешки изразено, трябва да има най-голямо щастие и хармоничен живот. В своите беседи, на много места Учителят подсказва какъв е реда и начина на живот в духовния свят. Най-доброто положение там е това, че няма покои и бездействие, а непрестанна работа, дейност в разните области на Вселената и на нашата Земя, за приложение волята Божия навсякъде и сред самите нас. Често ме навежда към размишление само една буква от ценната формула дадена от Учителя в последните дни на пребиваването му между нас на Земята. Казваме: Господи Боже наш, да дойде Твоето Царство на Земята, както е горе на Небето и всички народи, които Ти си призовал, да заемат своето място в Царството Ти, И да Ти служат с радост и веселие. " Някои, кой знае по какво чувство на логика или удобство, заместват буквата „И" със „ЗА", като изговарят:.... за да Ти служат с радост и веселие". Размишлявам си: Тези народи, които Господ е призовал, дали така наготово ще влязат в Царството Му и ще започнат да Му служат или тяхното призоваване е станало много по-отдавна и те вече са служили на Бога. По-вярно е последното, че те вече са служили и затова Учителят е употребил буквата „И", а със заемане своето място в Царството Божие, те ще продължат служенето си. Така, че трябва да изговаряме:.. И да Ти служат с радост и веселие". Ще признаем, че Учителят много добре познаваше и си служеше с българския език, та е имал предвид защо да ни даде формулата в нейния уточнен вид, остава и ние правилно да я изговаряме. Така ние, като членове на „призованият" български народ, да работим с мисълта си за идване Царството Божие на Земята. ДЕВЕТИ КЛЮЧ : „ХРАНИ ДУШИТЕ НИ С НЕБЕСНИЯ СИ ХЛЯБ И УКРЕПЯВАЙ НИ СЪС СИЛАТА СИ, ДА УСПЯВАМЕ В ЖИВОТА СИ" При това изречение на Добрата молитва, ние стигаме до едно интересно състояние, да поискаме храна за душите ни. Нашата храна е „Небесния хляб". Тук следва да си спомним един случай от живота на Христа, когато Той се срещна при кладенеца със самарянката. Учениците Му дойдоха и Го поканиха да се нахрани, а Той им отговори: „Аз имам ястие, което вие не знаете..." За тази небесна храна може да се размисли с голямо вдълбочение да се запитаме, дали тя се състоеше в работата, която Христос извърши за този самарянски град, чрез срещата си със самарянката. В много други случаи, Христос вместо да приеме нашият вид храна, предпочиташе да се моли, да общува с небесни светли същества. Важно е. че и ние трябва да получим за душите ни небесният хляб и да го използваме. Стигнах дотук и ето, че не разполагах с някои оригинални и интересни мисли. Тъкмо бях прочел някоя лекция от томът „Ключът на живота". Учителят казва там, на страница 1 - „Всяко същество използва храната, която му се дава според степента на своето развитие. Яденето и пиенето са условия само за поддържане на живота. Условията са вън от нас. Христос отговори на учениците си; „Не само с хляб може да се живее, но и с всяко Слово, което излиза от Бога." Значи, има и друг начин за хранене. Постът показва, че човек може да се храни и по друг начин. Хранете се по нов начин и вие ще придобиете мир и сила в душата си". Небесният хляб е, които укрепява човека, той е сила дадена от Бога, чрез която успяваме в живота си. Човек в тези успехи трябва да стигне до там, че работите му да се нареждат от невиделица. В една от неделните беседи, Учителят разказва, че когато се намерил в безизходно положение, само като пожелал: „Да може да стане това и това..." и действително станало! Например, пътувал някъде пешком дълъг път, изморил се и минал край един файтон, спрял на пътя. Казал си: „Да иска сега този файтонджия да ме качи на файтона си..." В това време, файтонджията го поглежда и му казва: „Заповядайте, качете се!" Друг път, минава край една гостилница, обяд е, той е гладен и пак си казва: „Да иска сега този гостилничар да ме покани да се нахраня!" Ето пак, гостилничарят излиза на вратата, поглежда го и казва „Заповядайте да се нахраните!" Такива случаи са мечтана помощ, успехи в живота. Много са ония от нас, които се приближиха до Учителя; да му кажат своите неудачи. И достатъчно беше една дума да каже Той: „Ще се нареди работата ..." и като. че ли в този миг твоята съдба се поема от „Невидимите помагачи", работите се нареждат. Ще кажем както Учителя: „Наредиха се нещата по чудо! Просто да не вярваш!" И така. хранени с Небесният хляб, укрепяваме се с Божествена сила и успяваме в живота. ДЕСЕТИ КЛЮЧ: „КАТО НИ ДАВАШ ВСИЧКИТЕ ТВОИ БЛАГОСЛОВЕНИЯ, ПРИЛОЖИ ЛЮБОВТА СИ ДА НИ Е ВЕЧЕН ЗАКОН. ЗАЩОТО НА ТЕБЕ ПРИНАДЛЕЖИ ЦАРСТВОТО И СИЛАТА И СЛАВАТА ЗА ВИНАГИ. АМИН. Да се запитаме, кои са всичките Божии благословения, които Бог ни дава, вярно е, че не можем да ги изброим. Нека си спомним поне някои от тях. Първо, ние сме се родили в епохата, когато Учителят дойде да работи между българския народ. Запознахме се с Него, слушахме беседите и лекциите Му, пеем песните, на които ни научи; почувствахме се с пробудено съзнание да наблюдаваме своя живот. Той ни запозна със законите на Новото Божествено учение, посочи ни окултните науки и ни въведе в тях чрез проучването на школните лекции. Ние се считаме вече окултни ученици, а Учителят ни повиши като „кандидат-ученици" на Бялото Братство. Към всички тия Божии благословения, остава Той да приложи още едно: Любовта Му да бъде за нас ВЕЧЕН ЗАКОН. Какво всъщност представя Божията Любов? Нека винаги имаме предвид, че БОГ Е ЛЮБОВ. Ако искаме да вървим по Неговия път, трябва във всяка наша постъпка да сверяваме дали тя е съобразна с Божията Любов. Апостол Павел, в своето послание към Галатяните ни посочва качествата на Любовта: Те са и плодове на Духа: Радост, мир, дълготърпение, благост, милост, милосърдие, вярност, кротост, въздържание. Ние трябва да усвояваме всяко от тия качества, да станат част от нас и когато бъдем подложени на изпит те да надделеят. Това значи Любовта да ни бъде Вечен закон. Най-после, в този десети ключ, последното изречение на Добрата молитва, идваме да признаем, че на Бога принадлежи Царството и Силата и Славата за винаги. Можем ли да прозрем границите на Неговото Царство, когато то е безгранично, както е безгранично пространството? Можем ли да кажем колко ще трае това Царство, когато то съществува без начало и без край? То е самата вечност. Ако искаме да определим силата Божия и това човешкият ум не е в състояние да извърши. Виждаме, че днес човечеството, чрез своите учени, непрестанно открива все нови и нови сили в Природата. Тези сили са били около нас и преди да ги открият, но едва сега е дадено на човека да ги съзре, а ако може и да се ползува от тях. Откриха се космичните лъчи, които идват към нас от Слънцето и от цялата вселена. Откриха се и се откриват множество чудеса, за разбирането на които се заемат великите умове на човечеството. Колкото повече навлизаме в областта на Божието творчество, толкова повече ще признаем, че Нему принадлежи както Силата, така и Славата. Нека заедно с Учителя да кажем АМИН, което значи ТАКА ДА БЪДЕ! 6. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ МИСЛИ Завършвам с това, което трябваше да кажа в началото. Изложените размишления не са всичко, което може да се запише от всеки, когато размишлява при четене „Добрата молитва". Всеки ден може да ни идват все нови и нови мисли, едни от други по-красиви и близки до Истината. Всеки, който възприеме такъв начин на четене „Добрата молитва" или която и да било друга молитва, ще навлезе в един нов свят, ще постигне мисленото общуване с по-напредналите от нас същества, които изпълват пространството. Често, когато чета „Добрата молитва", моят ум ми предлага всевъзможни най-обикновени неща из материалния свят. Тогава аз се връщам върху три основни положения, засягащи областта на мисленето: „ Изпроводи ми Духът си да ме пази и закриля от всяко зло и лукаво помишление." „Вдъхвай в мен с присъствието си чистите си мисли." „Всичко, което мисля и върша за Твоето име, да е за успеха на Царството Ти на земята." Всеки може да си избере един „стълб" от изреченията на „Добрата молитва" и да се връща към него, когато му потрябва да се съсредоточи. Нека си записва мислите, които го спохождат при четене тази съвършена молитва. При нейното прочитане, всякога да имаме предвид казаното от Учителя: „Тази молитва е обща не само за човечеството, но и за цялата Вселена: за всички Ангели, Архангели, Началства, Власти, Сили. Само по този начин ще имаме Божието благословение, за да можем да растем и да се развиваме съобразно Неговата воля". /Беседа „Общение с Бога"/. „Прочетете сега „Добрата молитва", която ще бъде символ на новото верую в света". /Беседа „Израил и българин" от том „Божествен и човешки свят", страница 442 - Рилски беседи Мислите при четене „Добрата молитва" започнах да записвам на 9 май 1965 година, а приключих на 15 май 1970 г. Преписах ги на пишеща машина в София, през дните от 3 до 16 февруари 1972 г. Написано на 12 страници на пишеща машина, всяка от тях, в началото и в края има моят знак. (Ръкопис) 7. НЯКОИ МИСЛИ ЗА „ДОБРАТА МОЛИТВА" Погледнем ли в някое молитвено тефтерче на най-старите братя, там на първо място ще намерим записана „Добрата молитва" и при нея отбелязано: „Дадена от Учителя през 1900 година". От това заключаваме, че през 1900 година Учителят е направил достояние тази молитва на своите най-първи ученици, на брой тогава не повече от 3-4 души. Първоначално текста й е бил приспособен за единично четене, т.е. - в единствено число, а в по-късни години, когато „Добрата молитва" се четеше колективно в братските събрания, по нареждане на Учителя, започна се четенето й в множествено число - чрез нея всички присъстващи в събранието се явяват като колектив и имат общо обръщение към Господа. Нека си припомним, че „Добрата молитва" е ежедневната програма на ученика, а освен това тя съдържа „Десет ключа за влизане в Царството Божие". Това, последното, Учителят го е казал в частен разговор с брат Боян Боев, но го потвърждава и в беседата си „Да мисли", том „Новото човечество", стр. 239-240/. Там Той е казал: „Да прочетем „Добрата молитва" с мисъл. В нея има десет важни неща. Тази молитва представя резюме на това, което човек трябва да върши. Ако я четете с мисъл, вие ще бъдете щастливи. Да мислим тогава върху „Добрата молитва" на живота, която съдържа всички блага в себе си". Действително, ако разгледаме „Добрата молитва", нейният текст е съставен от 10 изречения или всяко изречение представлява един ключ за намиране онова щастие, към което човек винаги се е стремял. На което от тях бихме се спрели, да размислим и да медитираме за неговия смисъл, ние бихме намерили висше духовно разрешение на някой занимаващ ни въпрос или затруднение в живота. Бих казал - в „Добрата молитва" се съдържа целият окултизъм, самото „Божествено учение", както Учителят нарича Школата на Бялото Братство. Истинската молитва, това е „Разговор с Бога", а какъв по-красив и искрен разговор с Бога бихме посочили вън от „Добрата молитва" /а такива са и другите молитви дадени от Учителя/. Но тук бихме си позволили да си представим, че Учителят е създал „Добрата молитва", именно като е записал своите разговори с Бога. Не само това, но Учителят е и преживял ония велики еволюционни процеси, представени в „Десетте ключа" на „Добрата молитва". Защото великите творения са наистина такива, когато преминат през мисълта, чувствата и волята на човека. Без да се спирам тук на едно подробно изложение, поредно на всяко изречение от „Добрата молитва", обръщам внимание на нещо забележително в нея - на три места срещаме обръщения, отнасящи се за мисълта на ученика. Така, във второто изречение ние се молим, Господ да ни изпрати Духът си, който да ни пази и закриля от всяко зло и лукаво помишление. Забележително е, че се прави разлика между „зло" помишление и „лукаво" помишление. Преди всичко, това са влияния, които идват отвън, с предназначение да проникнат в духовния живот на ученика, за да го смъкнат надолу. Ще се опитам да направя малко определение - какво е злото помишление и какво е лукавото помишление. Злите помисли са ония, в които човек се вижда насочен да спъне ближния си с някаква своя постъпка и да го върне назад в неговата еволюция. Лукавите помишления от своя страна навеждат човека към такива комбинации, които водят към изкористване нещата за лична полза, пак в ущърб на други хора, близки или далечни. Прочее, произхода на злите и на лукавите помишления е един и същ, човешката душа е арена гдето те се стремят да се проявят. Запазването и закрилянето ни от тях може да извърши само Божественият Дух, които с присъствието си разчиства ония тъмни и вредни сили, които налитат към нас. Когато разчистим около нас тия чужди натрапници, идваме до втория важен етап на ученичеството, когато произнасяме оня ред от „Добрата молитва", гласящ: „Вдъхвай в нас с присъствието си чистите си мисли..." Щом Господният Дух е около нас, мисълта ни е чиста и е посветена да работи за изграждане на онова духовно тяло, тъй потребно за правилното ни развитие в по-нататъшния наш живот. Духът ни казва: „Запазих те от отрицателните сили, ела сега, ти ученико и се подготви да работиш с Добродетелта и Правдата - две важни стъпки в твоето развитие. Сега е време за това, защото те имат приложение предимно на физическия свят". Работейки така, идваме до състоянието „Да служим на Господа с радост", както предвижда „Добрата молитва". И така, ученикът запазен от злите и лукави помишления, съградил своето духовно тяло чрез чистите мисли вдъхвани от присъствието Божие, идва до най-важното си предназначение, което намираме в едно от последните изречения на „Добрата молитва": „Ръководи ни във всичко, което мислим и вършим за Твоето име да е за успеха на Царството Ти на земята". Както виждаме и тук се касае за работа в областта на мисълта, но вече в една трета, по-висока гама. Мисълта преминава в дела и онова, което вършим води към резултата да се оформим като работници за идване на Царството Божие на земята. Като вникваме така във всеки един от „ключовете" на „Добрата молитва", ние ще разбираме нейния дълбок смисъл и когато я четем, да знаем, че това е нашият разговор с Бога. Тогава ние си припомняме задачите, които Господ и Учителят са ни дали. С изказването на тези „десет ключа" - изречения, ние разчитаме на помощта на нашите светли ръководители. Пожелавам на всички да се изпълни и казаното в „Добрата молитва": „Храни душите ние Небесния си хляб и ни укрепявай със силата си да успяваме в живота си". София-Витоша, 9 май 1965 г. Из лекцията „Устойчиви величини" - том „Простите истини": Общия окултен клас (1926-1927), стр. 133-134. „Истинската молитва подразбира вглъбяване в себе си, уединение, никои да не вижда, че се молите. При това, вниманието ви за външния свят и за всичко, което става около вас, трябва да бъде така далеч, че и с игла да ви боднат, да не усетите... Във време на молитва, човек трябва да се чувства сам, без всякакви ангажименти и връзки, като че за пръв път иде на този свят. В този момент никой не трябва да съществува за него, освен Бог. Щом свърши молитвата си и се свърже с Бога, той трябва да каже: „Господи, сега ще сляза на земята, ще туря на гърба си всекидневния хомот, който съм поел заради тебе, да Те позная." Само тази молитва е в състояние да даде на хората сила, да издържат на всички мъчнотии и страдания. И тъй, молитвата е един от начините да познаете Бога като Любов. Само по този начин работата ви ще се осмисли. Само по този начин вие ще си създадете устойчив характер". - 8. ОБЩИ МИСЛИ ЗА МОЛИТВИТЕ ДАДЕНИ ОТ УЧИТЕЛЯ Словото на Учителя - множеството Негови беседи, представляват безкраен океан от знание, дадено ни за да се ползуваме и да работим за нашето издигане в духовния живот. Това Слово и музиката - незабравимите песни и упражнения дадени ни от Учителя, са нещо неоценимо за всеки от нас. Има и една трета област, към която Учителят ви е насочил още в начало на своята дейност - това са молитвите, четени както в братските събрания, така и в частния наш живот. На брой дадените ни от Учителя молитви са около дванадесет, но която от тях да прочетем, виждаме, че всички са особено оригинални по съдържание и смисъл. На първо място ние виждаме известната на всички ни „Добрата молитва", която е записана в молитвените тефтерчета още на първите братя-ученици, а под заглавието И личи: „Дадена от Учителя през 1900 година" Както тази молитва, така и всички останали ни навеждат на дълбока размисъл със своето съдържание. Ония от нас, които са разположени към философия, могат да намерят повод за такава във всяка молитва. Който обича поезия - ще намери изобилно поетични изрази в молитвата „Хвала", изказвани за възхищение от делата Божии, в заобикалящата ни природа. Всички молитви са изпълнени с окултни формули, които изказвани с вяра и искреност, дават положителен резултат. Поставил съм си задача, да разгледам по-подробно „Добрата молитва", но ще споделя с вас тук едно изречение от друга молитва - „Пътят на живота", която е също една от първите дадена на учениците. Там срещаме израза: „Прости прегрешенията ни, които изповядваме пред Тебе..." Вземам този израз, защото всеки човек извършва редица прегрешения в живота си. Правя разлика между грях и прегрешение. Последното е по-скоро необмислена постъпка, едно неизпълнено задължение и т.н., но и тези неща за съвестния човек носят редица терзания. Избавлението в случая намираме в онова, което Учителя ни посочва - изповядване тези прегрешения пред Бога. Преди всичко не е нужен посредник, както се практикува другаде, но ние имаме право да се изкажем пред Самого Бога. Тогава идват и няколкото думи в следващия текст на молитвата:.... И ни дарувай мирът на Твоя Дух". Изповедта пред Бога носи мир в душата на човека, защото преди всичко съвестният ученик дава и обещание, че ще изправи своето поведение към Бога и Неговите закони. Наистина, онова, което най-вече прави впечатление в молитвите ни, е правото ни да застанем пред най-Великия, Твореца, Промислителя за всичко и да се отнесем към Него като към приятел, готов да ни послуша и изпълни разумните ни искания, отнасящи се до правилното ни развитие и усъвършенствуване. Това ни навежда на заключението, че пред Бога ние заставаме с всичкото благоговение, а самите молитви изказваме съсредоточено, съзнавайки смисъла на това, което казваме пред Бога. Спомням си едно описание на пътешественика Свен Хадин, който пръв от европейските учени е посетил през 1901 г. Тибет. Между другите интересни неща, той в книгата си „Покривът на света" описва как будистките поклонници са се молили, начинът е бил само формален. „След два дни ламаистите трябваше да отпразнуват своя най-голям празник - новата година. Тогава се стичат поклонници отблизо и далече към свещения град Ласса. Те носят на шиите си малки иконички или написани на книга и запазени в калъфчета чудодейни изречения, а много от тях въртяха малки молитвеници, пълни с дълги книжни ивици. Това са тъй наречените „молитвени воденици", които чрез въртене препращат написаните там молитви до ушите на боговете - тъй удобно е моленето там!" Разбира се, ние отдавна се считаме надраснали това формално четене на молитви. В нашите събрания, всяка молитва се прочита съсредоточено, бавно и с участие на мисълта. Към още нещо бих искал да ви насоча - след прочитане на молитвата, да отделяме малко време и за размишление върху дадено изречение, което току-що сме изговорили. Позволявам си в следващите редове, да споделя с вас ония мисли, които се породиха у мен, когато след прочитането на „Добрата молитва" размишлявах.