Ани

24. МОЛИТВАТА НА ПРОРОК ДАНАИЛА София, 19 октомври, събота, 1968 година. Да бъде благословено името Божие от века и до века, защото Мъдростта и силата са негови. Той променя времената и годините. Сваля царе и поставя царе. Дава мъдрост на мъдрите, знание на разумните. Той открива дълбоките и скритите тайни. Познава онова, което е в тъмнината и виделината обитава в него. Тебе, Боже на отците ни, благодарим и Тебе славословим, който си ни дал знание и сила и си ни направил познато онова, което попросихме от Тебе. Писала собственоръчно Паша Теодорова - писано саморъчно на машина от нея. 21 октомври 1968 година. Забележка на редактора: Паша Теодорова, която е прекарала до днес цели пет месеца на ул. „Волоколамско шосе'' при Мария Тодорова и Борис Николов, където можа да се пече на слънце и да диша чист въздух при добри приятели.

23. В ПОЛЮСИТЕ НА ЖИВОТА Размишления по случай 22 години от заминаването на нашия обичен Учител. Човекът на земята живее, расте и се движи в полюсите на живота. Той се пробужда в деня на живота и започва да се труди, да работи и да придобива богатства. Той и до днес още стои пред дървото за познаване на доброто и злото, опитва плодовете му и изучава закона на различаването. Така той постепенно навлиза в полюсите на живота и започва да различава доброто от злото, истината от лъжата, светлината от тъмнината, безкористието от користта, алтруизма от егоизма, любовта от безлюбието и т.н. Човекът на земята се пробужда в деня на живота, използува светлината на деня, работи и придобива, чертае пътя на своето движение, а когато влезе в нощта на живота, заспива, почива и обработва придобитото. Човек се ползува от всичко, каквото срещне на полюсите, смело пристъпва към всичко, обаче със страх пристъпва към един от полюсите - към последното място. От първото място не се страхува много, но последното място избягва съзнателно. Видяла красотата, смисъла и цената на последното място, казвам първо на себе си: Не се страхувай, човече. Последното място ще ти осигури истинско спокойствие, мир и тишина в бурния и хаотичен живот. Не мисли, че ще бъдеш сам. Последното място не е едно единствено. То представя дълга, безкрайна линия, която опасва земята в най-голямата й широчина. На тази линия има безброй места за ония, които доброволно заемат последното място. Тази линия се извива спиралообразно; горният й край води към северния полюс на живота - към Истината, а долният й край се извива към южния полюс на живота - към Доброто, към Добродетелта. Ония от последните места, които постепенно, правилно са вървели към северния полюс, т.е. към Истината, те придобиват външен мир и заемат едно от първите места на линията. Те говорят за външен мир и го прилагат, защото живеят в закона на Истината. Ония пък, които са от последните места, са научили уроците на последното място и вървят правилно към южния полюс на живота, отиват към Доброто, към Добродетелта и придобиват дълбок вътрешен мир в себе си. Стигнали северния полюс на живота и южния, и едните, и другите продължават да се движат пак по спиралната линия, като първите слизат в южния полюс, а вторите отиват в северния, сменят местата си, докато и едните, и другите трябва да овладеят законите на Истината и Добродетелта. Човекът на земята не обича последното място и го избягва. Той се срамува и страхува от него. Да седне на последно място, става му горчиво, обидно му е някак. Той не знае, че на последното място срамът го краси, превръща се в свян. Обидата се стопява, горчивината става сладка, а страхът се превръща в топло чувство поради завета, който го предпазва от бури и ветрове. Макар и на последно място, дето и да се обърне, той ще види Учителя около себе си, да свети и да осветява пътя и на последните. Той е образец и там, доброволно и съзнателно седнал на това място. Него да следваме. И ти, човече, като минаваш по този път доброволно и съзнателно, и ти ще светиш, макар и с по- слаба светлина. Ще светиш и ще се учиш на тази светлина. Помни, че не си сам. От последното място с придобит вътрешен мир, ти постепенно ще се качваш от стъпало на стъпало, със смирение и любов, докато стигнеш на онова първо място, определено вече само за тебе и за никой друг. И първите места са много, както и последните - никой не е сам. Такъв е пътят. Помни, че и последното място, съзнателно извоювано, се постига мъчно, както и първото. И там ще срещнеш Учителя, седнал на най-високото първо място, не по свое желание, но по желанието на всички ония, които Го познават от земята, както и от ония, които Го познават от небето и от високите светове. Ти, човече, седнал на твоето първо място, не се забравяй, помни, че и тук ще имаш нужда от Учителя. В заключение, казвам: Ние обичаме и ценим нашия Учител, чествуваме Неговите светли дни, защото е светлина в живота ни, защото носи в себе си онези добродетели, които определят Неговото място, и ние не се заблуждаваме, знаем къде да Го търсим и лесно Го намираме. Намерим ли Го, познаем ли Го, искаме завинаги да Му служим. На себе си казвам: Съжалявай, ако не знаеш да сядаш на последното място. Съжалявай, ако другите не те поставят на твоето първо място, което съзнателно и с любов си извоювала. На последното място ще се радваш на вътрешния си мир, а на първото място - на външния мир. Колкото и да говориш за мира, ако не си придобил вътрешен и външен мир, самата дума мир е мед, що звънти и кимвал, що дрънка. 14 декември, сряда, 1966 година.

21. ЕДИН НЕНАДМИНАТ ВРЪХ Преди 99 години се роди дете в света, което по тогавашному нарекоха Петър, което значи камък, основа на живота, а по-късно носител на любовта. Роди се дете като всички деца, но не беше така. То излъчваше светлина, а пред него се виеше малко трицветно знаме: с бледорозов цвят, златистожълт и син като цвета на истината. Растеше детето, но и знамето се увеличаваше, огъваше се и се развяваше нашироко и нависоко в простора, обгръщаше цялото човечество, а най-малко цялата земя. Порасна то и сочеше пътя на човечеството към вечния живот, към Великия Творец на вселената. Роди се той на земята, но и нас роди. Видяхме го ние като бременна жена, като многодетна майка, като майка на безброй деца от различни епохи и нации, с различна култура и възпитание. Донесе той на хората живот и то преизобилно, даде им безброй методи, закони и правила, с които да запазят този живот от крадеца, който не иде освен да открадне, заколи и погуби. И тук той не спря. Проникна дълбоко в сърцето, направи там безболезнена операция и вкара в него топлите лъчи на животворното слънце и лъчите на жизнения еликсир. Пое каменното сърце и го превърна чрез магически формули в плътско и работеше плътското сърце да превърне в духовно. И днес ние смело казваме за него: Ако не беше дошъл и не беше ни говорил, грях не щяхме да имаме, но сега за греховете си извинение нямаме. И тук той не спря. Отвори затворения от вековете мозък, очисти всички клетки от натрупалия се прах, вкара в тях необятна светлина, освети всички кътчета на мозъка, вкара там светлината на новото знание и мъдрост. И пак ние смело казваме: Тръст смазана той не пречупи и кандило замъждяло не загаси. Със светлината на новото знание той превърна искрата на това кандило в пламъче, пламъчето в пламък и пламъкът във фар, който осветява пътя на всички пътници в бурното житейско море. Един Ненадминат връх бе. Много върхове видяхме, високи и ниски, един от друг по-красиви, но всички огрени от една или друга страна, но Ненадминатият връх бе осветен от всички страни с необикновено силна, ослепителна светлина. И не знаем какво да кажем днес: връх ли бе, глава ли бе, която постоянно лъчеизпуска, свети и озарява целия свят. Един Ненадминат връх бе. 12 юли 1963 година.

20. РОДИ СЕ ТОЙ Роди се той на земята -1864 година, 12 юли - като знаменосец. И слезе той от висините небесни, възседнал бял крилат кон, със знаме в ръка, изтъкано с лъчите на светлината, което никаква земна сила, нито човешка ръка могат да го засегнат, което никакъв вятър и буря и ураган не са в сила да го отклонят надясно или наляво и най-после палещите лъчи на Слънцето не могат да го изгорят. И все това знаме, леко полюляващо се от зефира на Любовта, която тихо напява новия химн на великата свобода. Роди се той на физическото поле като сеятел на великото, безсмъртно Слово Божие. Здраво хванал в ръката си ралото на Любовта и с нея разора цялата земя: направи нови бразди и пося в тях животворното вечно Слово. Расте това семе, цъфти, връзва и дава плод, за да храни цялото човечество, да расте и укрепва човешкия организъм, за да може един ден човекът, изхранен с това семе, смело да каже: Наистина не само с хляб може да се живее, но и с всяко Слово, излязло от устата на Бога. Роди се той в сърцето на човека - духовният свят, да напоява и обработва поля и градини, да ги превърне в райски. Тук, в този райски свят, той постави сърцето да живее нов живот, да се освободи от всички отрицателни чувства и желания, да бъде готов да се жертвува за Великото и Красивото, да се проникне от любов към своя Създател, към своя ближен и себе си. И тогава новият човек да каже: И отне Бог каменното ми сърце и го замени с духовно. Роди се той в мисълта - в умствения свят, отдето сне нови методи и правила, нови закони и принципи, които обработват човешкия ум, развива човешката мисъл, дават й права посока и я превръщат в права мисъл. Дето е правата мисъл, там няма спор, няма недоразумения, няма неразбиране. Правата мисъл е връзка на човека с великия разумен свят. Тя осветява живота. Ето защо истинно и правдиво звучат думите на малкото музикално упражнение, дадено от Учителя: „Мисли, право мисли, свещени мисли за живота ти крепи." Само при правата мисъл човек може да каже за себе си: Наистина, създаде ме Бог по образ и подобие свое. Роди се той в Божествения свят като Син Божи, образец на истинския човек, като носител на най-новия завет на Любовта. Той донесе и новата наука, и ново знание, и нова светлина. Наред с него дойдоха безброй учени, които работиха в различни направления: едни начертаха картата на земята, други начертаха картата на небето. Учителят начерта нова карта на земята, нова карта на небето, но главно той начерта картата на живота с безброй точки и центрове. Всеки център - отделен свят, от нов, по-нов, от красив, по-красив, от обширен, по-обширен. Всяка линия - отделен живот, от един живот в друг до безконечността. И тури той на всеки център и на всяка линия различни краски, велики символи на живота. Който има очи да вижда, който има уши, да слуша, да разбира! Всеки да чете и да разбира своята бъдеща съдба и съдбата на всеки човек по лицето на земята и тогава всеки човек не само да чете „Синове Божии сте", но и сам да си каже: „Син Божи съм!" Размишление по случай рождения ден на Учителя. 12 юли 1962 година.

19. СТРЕЛКАТА НА ВРЕМЕТО Тя току-що отбеляза един изминат век, сто неповторими години. Стрелката на времето пише ритмично и неуморно върху платното на живота, като отбелязва всички по-главни събития, станали в далечни, минали дни, месеци и години, както и в миналите векове, хилядолетия и епохи. Днес пред нас изпъква датата 12 юли, 1864 година, която същата стрелка на времето е записала точно преди сто светли, незабравими години - Рождението на Великия Учител на човечеството. Сто години, т.е. един век, откак на необятния небосклон се вее знамето на Истината, осветено с нова светлина на свобода и простор. Мнозина видяха новата светлина, обаче малцина я възприеха и асимилираха, да стане в тях втора, духовна плът и кръв. Това не бяха мъдреците и знатните учени; това бяха чистосърдечни хора, които търсят начин да извадят сладката ядка от костеливия орех. Те търсят светлина в тъмнината, правда в неправдата, живот в смъртта и любов в безлюбието. За тия хора Учителят е казал: „Научете се да различавате, де е Любовта, де е Мъдростта, и де е Истината." И в заключение Той добавя: „Дето Любовта царува, там смут не става. Дето Мъдростта управлява, там редът не се нарушава. Дето Истината грее, там плодът цъфти и зрее." Това са три безсмъртни мисли за малцината; но ето, иде време и дошло е, когато малцината ще станат мнозина, а мнозината - малцина. Слезе Учителят от голяма висина между хората, като техен брат, като брат на човечеството да предаде Словото - Словото на Господа, на Великия Божи Дух: необятно като вселената; дълбоко като водите на безбрежния океан; високо като висока планина, чийто връх достига дори небесата. Донесе Учителят на хората скъпоценен дар - Великото Слово - в неговата пълнота и чистота и го предаде във вид на проповеди, беседи, лекции и слова. Като Учител. Той имаше и катедра, и аудитория, и пособия, т.е. имаше и множество слушатели. Той говори, много говори на хората - цели 50 години. Държа научни сказки по френология и физиогномия, придружени с модели, образци и картини. Катедрата на Учителя беше земята, специално Българската земя: дето ходеше, дето стъпваше или сядаше, той навсякъде говореше. Когато отиваше на планината, на екскурзия, с него и около Него всякога имаше хора: негови ученици, негови последователи и външни хора - любители на планината и на екскурзиите. Седнал на камък на висок планински връх, и там Учителят говори. И от най-високия планински връх на България - върхът Мусала, се разнасяше Словото на Учителя. И широките равнини и разноцветните поляни не са лишени от този дар. Както слънчевите лъчи се пречупват от росните капки и правят багрите на цветята още по-красиви, така и Словото, разляло се върху цветните коронки, усилва аромата им, за да могат отдалеч да привличат работливите пчели и игривите пеперудки. Какво ще кажат бистрите и кристално чисти води на планинските езера? И те няма да премълчат за Словото, което водите им отнасяха към океана на живота. Но и черноморските води ще озвучават Словото, което се е докосвало до техните непрестанно разливащи се вълни. И малките, обикновени стаи, както и малките, и по-големи салони чакат реда си, и те да кажат, че и в тях десетки години се е слушал гласа на Словото, предшествувано от песните и молитвите на души, жадни за Него. Дето и да проповядваше Словото, в малки или големи салони, то не оставаше там, затворено, ограничено от четири стени. Негово свойство е да прониква през непрозрачни прегради, от какъвто материал и да са те, както и през най-малки, микроскопически отверстия. То прониква през тези отверстия и отива в необятното пространство, във високите области, дето е неговото царство - царството на идеите, царството на високата мисъл. Ако в движението си в пространството Словото се докосне до някой високо организиран човешки ум, който се занимава със съответни мисли и идеи, то прониква в този ум, който ги възприема като свои и започва да ги обработва в себе си. Който и да е възприел мисли, изказани от Учителя и обработил в себе си и приложил в живота си, стават негови. Ценно свойство на Словото е безкористието. То не търси своето право. Учителят носеше дълбоко в себе си, като Негова плът и кръв, две велики книги, чийто материал Той оживи и одухотвори пред учениците. Това бяха: книгата на живата разумна природа и великото учение на Любовта - Христовото учение. Всички закони, принципи и правила, изнесени в Словото, са опитани, проверени и приложение от самия Него. Ето защо Словото на Учителя носи в себе си сила и живот за ония, които го приемат и прилагат. Мнозина отричат Христовото учение, но Учителят казва: „Не може да се отрича нещо, което не съществува." И наистина, как ще отричаш нещо, което не съществува? Как и защо ще се занимаваш с него? Други казват, че Христовото учение е старо учение, отживяло времето си. - Не, Христовото учение нито е старо, нито е отживяло времето си. Ново е това учение, защото още не е приложено в своята пълнота и цялост. То не е отживяло времето си, защото отживелите, мъртвите неща не могат да занимават велики, гениални умове, както в миналото, така и днес. Всяка стара дреха се хвърля, разкъсва и се изгаря. Ако един ден Любовта остарее и Христовото учение ще остарее. Обаче, тя е още млада, много млада, има право да живее. Следователно, докато тя живее и съществува, и Христовото учение има право да съществува. Христос напусна земята, остави своето дело открито, да го поеме онзи, който се счита готов да го продължи. През много ръце мина това дело, и всеки допринесе по нещо към него. При работата на мнозината, внесоха се в това учение малко примеси и утайки - естествено е това при работата на много хора, но Любовта търпеливо чака, очаква този час и ден, очаква своето време. Тя следи стрелката на времето, какво е записала през последните 2000 години, какво пише и докога ще продължава да пише своите мемоари върху Любовта. С велико търпение тя очаква онзи кратък миг, когато стрелката на времето ще направи микроскопическо отклонение от своя път, докато тури нова стрелка на циферблата и започне отново своята работа. Любовта чака, с велико търпение и очаква онзи час, минута и секунда, когато стрелката без прекъсване ще продължи да пише за Любовта, но вече с нов език, при нови условия и нова обстановка. Желанието на Любовта е едно единствено: да се чуе гласа й от земята, от света, дето хората живеят, отдето я посрещат с музика и песен, отдето се пишат поеми и стихове за нея. Тя сама се запитва: Когато дойда на Земята, ще ме познаят ли хората? Ето, часът на Любовта дойде! Нова стрелка написа върху циферблата на времето, с букви на Вечността датата 12 юли 1864 година - час и ден, когато се е родил Учителят - Великият Учител. Така го нарекоха още първите Му последователи, които Го познаха и приеха в себе си като Учител. Те пък се нарекоха Негови ученици. Дали едното и другото ще излезе вярно и истинно, това стрелката, която записва всички важни, верни и истинни събития ще докаже. Тя се изявява в миналото, в настоящето и в бъдещето. Ако и трите времена са единни, няма съмнение, че е дошъл Учител на Земята и Той има последователи. Слезе Учителят на Земята, за да поеме с цялото си същество делото на Любовта, и то от там, дето беше спряно преди две хиляди години. Учителят се роди всред българския народ, когото избра за своя аудитория. Тук Той израсна, тук работи и разработи учението на Любовта, тук го приложи. Той дойде всред българския народ не да изтрие сълзите му след петвековното двойно робство, но да му посочи път чист, прав, светъл и възходящ: чист път, за да не се цапа; прав - за да не се спъва в мисълта си; светъл - за да вижда ясно земните и небесни красоти; възходящ - за да се качва на високи места, отдето да диша чист планински въздух и да пие от тия места бистрата кристална вода. Що се отнася до сълзите на народа, те не трябва да се изтриват, но да образуват от тях извор на страданието, да се учат и поучават от тях. Българският народ страда, но българското племе не изчезна и народът като нация не се претопи. Затова дойде Учителят всред българския народ - да му каже, че величието на един народ не се крие в размерите на неговата територия, но в прилагане на Любовта, на Великата Божествена Любов в целокупния живот. Учителят дойде на Земята да работи за Великото духовно дело в Битието. Той не дойде да подкопава основи на държавите, нито да се бори против нейните закони, нито да обезсмисля живота. Според Учителя животът е един и непреривен. Следователно, каквито и да са проявите на единния, но Велик живот, те имат дълбок смисъл и съдържание. И Учителят спазваше безсмъртната мисъл на Христа: Кесаревото на Кесаря, Божието на Бога. Това са два свята, диаметрално противоположни един на друг, които без да си пречат и гонят, могат взаимно да си помагат и да се допълват. Единият свят има отношение към духовното естество на човека, а другият към неговото материално естество. Учителят дойде на Земята като революционер и реформатор, да прочисти стария път в духовното дело и да прокара нов път. Той не дойде с щик и сабя, нито с нож и острие. Единственото оръжие, което Учителят притежаваше и с което работеше, това беше Любовта, като мощна, творческа сила. Десетки години говори Учителят за Любовта, освети я от всички страни, обясни всичките й прояви в живота, като ги подкрепи с живи примери и образци. Той определи проявите на Любовта в четирите човешки свята: в света на сърцето като чувство, в ума като мисъл, в душата като сила и в духа като принцип. Обаче Любовта сама, без връзка с Мъдростта и Истината, не е достатъчна да ни представи образа на истинския човек, нито да ни го представи като съвършен, завършен образ. Ние, съвременниците на Учителя, негови ученици и последователи, сме живи свидетели на един такъв завършен, съвършен образ на земята. Пред нас стоеше и досега още стои изправен този образ, който и в бъдеще ще остане непоклатим, защото е минал през огън, защото е минал през хиляди, хиляди чифта очи - наблюдателни, изпитателни, съмнителни, подозрителни и строго критични, и в края на краищата не само чифтовете очи, но всяко око поотделно би дало своя подпис за свидетелство на това, че думите, писани в тия няколко страници, са истински и верни. Любовта - носителка на целокупния живот, беше основна тема на Словото на Учителя. Тя се озаряваше от светлината и знанието на Мъдростта и се измерваше със законите на Истината и Правдата. Учителят слезе между хората да им предаде учението на Любовта - негова духовна плът и кръв. Дошъл на земята, Той не беше от никого миропомазан - от никоя държава, от никоя власт, от никаква църква. Един, единствен Го беше миропомазал - Великият Творец, създател на Вселената. Мнозина се запитват: Има ли вселената творец? На този въпрос пак с въпрос се отговаря: Има ли музиката, поезията, изкуствата, науката, философията създател? Ако малките неща имат свои създатели, защо вселената, колкото и да е голяма, да няма свой Създател? Хвала и слава на България, че из недрата й се роди образец на истински човек, който живя и работи в нея с цел да й помогне и услужи. И българският народ има право да се радва и гордее, че на неговата земя се роди и израстна великото учение на Любовта, че между този народ работи Великият Учител на човечеството. За този Учител и бъдещето ще говори, но и миналото няма да мълчи. Що се отнася до настоящето, жив свидетел е. То туря своя подпис под печата на Истината. Стрелката на времето за миг само трепна и отбеляза датата 12 юли 1964 година, край на един век или един период от сто години.

18. КАК МЕ НАПЪТВАШЕ УЧИТЕЛЯТ В РАБОТАТА МИ С БЕСЕДИТЕ По този въпрос мога да пиша много, особено много, но ще се спра на най- важните неща, защото подробностите не могат да се опишат Когато се касаеше за дешифриране на беседите от стенограмите на пишеща машина, тази работа беше по-лека. Тя изискваше внимание, съсредоточеност, да преведеш правилно знаците и мисълта, защото който е учил стенография и работи с нея, знае, че един и същ знак може да означава две различни думи по смисъл, следователно при дешифрирането е нужно внимание, мисъл, познаване на материала, интелигентност и т.н. Нужен е и слух, да чува добре и добре да предава нещата. Все пак тази работа е малко по-лека от стилизирането и от корекцията. Днес, когато пиша бележките си и когато не съм нито стенографка, нито коректорка и стилизаторка, съм по-готова и за едното, и за другото. Ако човек престане да работи една работа, поне да не престава да я мисли. И в мисълта се крият методи и постижения. Учителят правеше някакви поправки и добавки и на някои мисли в беседите, написани на машина, но съвсем малко. Те бяха наистина оригиналът на беседите, но в суров още вид. Учителят говореше по дух, свободно, не заучено, нито четеше, както правят много професори, оратори или някои учени. Как ме напътваше Учителят при работата ми с беседите? Това се отнасяше главно до печатането на беседите, която работа минаваше през мен. За печатане на каква и да е работа, нужна е да знаеш да коригираш и да стилизираш. За щастие аз знаех отчасти и да коригирам, и да стилизирам. Казвам отчасти, защото според мене няма човек на земята да владее едно изкуство, една наука или занаят абсолютно. Дали език учиш или работиш с него, дали музика изучаваш, каквото и да постигнеш, то е относително. На земята думата „абсолютно" не съществува. В говоримия език тя се употребява само като степен за сравнение. Тъй щото и аз познавах отчасти и двете: коректорство и стилизация. През 1919 година излезе от печат моят учебник по химия, на който за пръв път се учих да коригирам и да стилизирам не сама, а с помощта на брат Гълъбов, който имаше тънко чувство и усет към едното и другото. Аз започнах за пръв път да печатам беседите в края на 1921 година, но вече сама. Как работих? Дешифрираната беседа, написана на пишеща машина, четена предварително на Учителя, беше пред мен на масата и аз, с перо в ръка започвах да преписвам ред по ред ръкописно, а не с машина, макар че знаех вече да пиша на машина и имах такава на разположение. Машината беше при Учителя, на „Опълченска", дето често ходех да работя, пак беседи, разбира се. По тази причина имах възможност лесно да се справям с Учителя по дадени въпроси или мисли, които не ми бяха много ясни. Връщам се пак при работата ми в къщи с беседата, която готвя за печат, и то ръкопис. Така преписвах и обработвах всички беседи, които от споменатата по-горе дата до 1950 година излязоха от печат. На тази дата властта ни взе печатарската машина, която беше купена с братски пари, събирани по левчета. Тогава печатницата ни, пак братска, беше на Изгрев, малка, скромна печатница, която задоволяваше нашите нужди. Имахме трима словослагатели - Влад Пашов, неуморен и предан работник, с когото работих цели 30 години, при доста неблагоприятни условия, по нямане на машина. Обаче любовта на всички ни към делото, преодоляваше всички мъчнотии и несгоди. По едно време беседите се печатаха, т.е. по-право набираха в една барака на ул. „Оборище", дето разполагахме с ограничен инвентар. Така набрани колите, пренасяха се с количка - обикновена количка, която се кара с ръце. Така се пренасяше количката до печатницата „Земеделско знаме", дето имаше големи машини, и там се печатаха нашите коли. По пътя, при пренасянето ставаше някаква авария: няколко реда или цял компас се разпиляваше и тогава веднага ми съобщаваха да отида в печатницата, да наредя отново разпиляните редове на страницата, за да се пусне колата под печат. Тук от страна на всички се изискваше експедитивност, защото колата е турена вече на машината. Вторият словослагател - Димитър Стоянов, пак наш брат, добър, предан и опитен работник в своята работа, с голяма практика, която придоби пак като словослагател, в печатницата на Стайко, по наша молба напусна тази печатница и дойде да работи при нас, в нашата малка печатница на Изгрев, дето беше освен словослагател, още и машинист. Третият словослагател беше Кирчо, на когото и до днес не зная фамилията, наричаха го Лъвчето. Така си остана между нас под името Кирчо Лъвчето. Той беше най-млад от всички. И той беше наш предан брат, и към работата и към делото. Така работата вървеше добре, докато с взимане на машината ни се отне и правото да печатаме беседите. В един момент се намерихме с вързани ръце пред предстоящата ни бъдеща работа. И това се понесе. Много неща минаха в нашия и около нашия живот, които също се понесоха като от ученици на едно Велико дело. Имахме жив пример пред нас, образец. Във всяко отношение - колос човек - Учителят, чийто жив пример всеки според възможностите си се старае да го следва. Наред с печатницата ни пак на Изгрев имахме малка книговезница, в която се сгъваха колите и приготвяха томчета с беседи. Впоследствие се подвързваха тия томчета, но скоро и тази работа се прекрати. Някои от нашите братя и сестри ме запитваха защо не приготовлявам беседите за печат с пишеща машина, а ги пиша ръкопис, която работа е по- бавна. Наистина, малко е по-бавна, но за мене беше по-удобна. По естество машината не чака. Седнеш ли пред нея, трябва да бързаш: или да диктуват или ти сам да преписваш, както беше при дешифриране на беседите. Стилизацията е работа от друг характер. И тази работа, да обработвам беседите с перо в ръка, ми беше също приятна и неуморима. Когато обработвах беседите на ръка, перото ми, чрез което се изливаше мисълта, беше непосредствено до самия лист. По този начин аз бях непосредствен посредник на Учителевата мисъл. Иначе мисълта се предаваше от ръката до буквите на машината, от буквите на чукчетата, които удряха на валяка, при това с бързината на машината, от което мисълта губеше нещо. При писане с перо имах възможност докато напиша една от думите, другите думи да си намерят подходящото място в мисълта, да се предаде в своя точен и верен смисъл. Мисълта, която предстоеше да се сложи на хартия, предварително беше няколко пъти прочетена, обмислена и добре запомнена, и тогава се написваше. Оригиналът беше всякога пред мен и при най- малката несигурност се справях с него. Преди да напиша мисълта в завършения й вид, преглеждах в оригинала мислите, които идат след нея, да не би по-после да е казал Учителят още нещо върху тази мисъл. Така правех след всяка мисъл и с всяка мисъл, докато завършвах цялата беседа, готова за печат, но още непредадена на словослагателите, докато не я прочета на Учителя. Като я прочитах на Учителя, той ми казваше: Като излезе на шпалти, значи на първа коректура, ще дойдеш да ми прочетеш пак. И в този вид, на шпалти, Учителят пак правеше малки корекции, като или прибавяше, или заместваше някои думи с други, които Той намираше за добри, или изменяше някоя мисъл, като прибавяше нещо ново, да се изясни мисълта или даден закон по-точно. Когато ставаше по-голямо разместване, това не се нравеше много на словослагателите, но те правеха поправките добросъвестно и с готовност. Едно беше добре, че тяхната работа не беше срочна, с някаква норма, затова вървеше спокойно и без нерви. Те работеха Словото, с което и сами живееха. Всяка беседа минаваше редовно през три коректури, а някоя и през повече. После минаваше и през така наречената генерална ревизия и тогава излизаше от печат. Докато дойдем до нашата печатница на Изгрев, ние печатахме в много печатници: в печатницата на Гунев, един от последователите на Учителя, находяща се на улица „Позитано", на печатница „Фотинов", на улиците „Алабин" и булевард „Македония"; в. „Земеделско знаме" на улица „Врабча", при брат Славчо Славянски, печатница „Безсмъртни мисли" на улица „Гурко", докато най-после дойдохме до нашата печатница на Изгрев. По същото това време се печатаха беседи и в някои градове на провинцията, като в Казанлък, в печатницата на брат Камбуров, дето съм ходила аз през време на печатането; в Русе, в печатницата на брат Малджиев; в Нова Загора, в печатницата на брат Слави Камбуров. По едно време, за малко беше то, печатаха и в Пловдив, не помня при кого. Когато не ходех в градове, коректурите се изпращаха в София, до мене, там работата вървеше по-бавно. Когато отивах при Учителя да чета някоя беседа, писана на пишеща машина, дешифрирана направо от стенограмите, Той често ми казваше: „Гледай да правиш връзки, естествени връзки между една и друга мисъл, добре завършени и изяснени." В първо време не разбирах какви връзки да правя и как да ги правя. Учителят не ми даваше пример, но ми даваше светлина по въпроса и сама не зная как, но правех такива връзки, които Учителят навярно одобряваше, защото после вече не ми говореше за същото. Той продължаваше да ми говори: „Всяка мисъл добре изяснена, представя бряг на една и съща река. За да преминеш реката от единия бряг на другия, непременно трябва да има мост, по който да се минава. Мостът, именно, представя тия връзки, които свързват една мисъл с друга." Тази бележка беше единствената и най-малката, която Учителят ми каза конкретно. Останалата работа беше голямата, необятната, която няма начало, няма и край. Тя е толкова необятна, колкото и самото Слово. За подкрепа на тази моя мисъл, Учителят един ден ми каза: „Ако аз бих изработил една беседа, вие, които я слушате, не бихте я познали." Наистина, ако Учителят би работил беседите, Той не би бил достъпен за хората, така щеше да бъде зает. Тази работа не беше за Него.

17. КАК МИ СЕ ДАДЕ РАБОТАТА С БЕСЕДИТЕ И ВЪРХУ БЕСЕДИТЕ НА УЧИТЕЛЯ Как ме напътваше Учителят в тази работа? Какво е отношението и отговорността ми към Беседите? Този отдел от работата си споделям с моята добра и обична сестра Аня, която има голям дял в тази работа. Употребявам думата „споделям", а не „завещавам", защото намирам тази дума висока, достояние за големи величини, а не като за мене. Аня замина за отвъдния свят преди две години и два месеца, но въпреки това ми подхожда думата „споделям". Аня е моята средна сестра. На ръст повече височка, отколкото ниска; косата й руса, очите сиво-зелени, някои ги наричаха изумрудени, фигурката й стройна, изправена, до последните дни на живота й. Погледът й изпитателен, проницателен; интелигентна, начетена, даже само с погледа си всичко искаше да изучи. Това пиша за нея, защото по външни белези се отличаваше от мене и от по-голямата си сестра Надя. Аня, макар че беше свършила философия и педагогика в нашия университет, повече обичаше литература и в тази област работеше. Преподаваше главно български език в прогимназия, а частно помагаше на много ученици и наши близки братя и сестри и по езиците: руски, френски и немски, освен български и литература - всичко това безвъзмездно. Може това да не е необходимо да изнасям и то е във връзка с отговора, който тя сама даваше на въпроса: Какво е моето задължение? На този въпрос, зададен от самата нея, тя категорично си отговаряше: Дойдох да давам. Това беше наистина така, но не само към Братството, но и в целия й живот, всичките й отношения с външните хора, към учениците си и т.н. Никога не бях чувала да казва: Толкова много съм дала за това или онова, за този и тази, за онзи или за онази. Както и да се отнасяха същите тия хора към нея, добра или не, с благодарност или с неблагодарност, това за нея не беше въпрос, който да я занимава. През целия си живот тя беше учителка, в която работа не измени и до последния си час. Каква беше помощта й по отношение на моята работа с беседите? Тя ми помагаше в коректурите, когато се даваха под печат, в стилизирането, кога повече, кога по-малко, според възможността да се срещаме, защото аз живеех на Изгрев, а тя в града, понеже беше учителка. Често носеше коректурите на печатницата, дето се печатаха беседите, със същото отношение, с каквото взимаше участие и в коректурите. За нея нямаше важна или долна работа. Ръководна стъпка в живота й беше даването. Към беседите имаше естествено, свободно отношение. Всичко минаваше през нейната философски критична мисъл и ги приемаше самостоятелно. Веднъж приела една мисъл, тя ставаше нейна; нищо не можеше да я разколебае. От нищо и от никого не се подкупваше. Учителят казваше за нея: „Аня е неподкупна." Тази й черта и аз познавах. Строга, според мнението на някои, тя проявяваше своята мекота и отзивчивост към едни - нещастни, онеправдани, страдалци, нуждаещи се и беше готова да помага с каквото може, и трябва в случая. Готова беше и да посъветва човека и да го изслуша, както ученик слуша учителя си. При всички случаи се ръководеше от даването - да даде комуто каквото е нужно. Чувствата й бяха регулирани, пак казано от Учителя за нея. Един ден Учителят ми каза: „На брадата си Аня има една линия, която у никой между вас не съм виждал - хубава линия. И ако един ден пиша книга по този въпрос, ще взема брадата на Аня за модел." Коя е тази линия, не ми каза. Дълго я търсих, като линия, но не я намерих; като характерна черта сигурно я зная, но не мога с положителност да кажа, че тя именно отговаря на тази линия, за която Учителят говори. И още нещо каза Учителят за Аня: „Тя е музикална, има силно развито хармонично чувство и ако някой път се дразни от нещо, то е когато се наруши тази хармония." Ето къде още Аня ми е помагала в работата ми с беседите, когато тя седи пред пианото и си свири - нещо от Моцарт, Бетовен, Лист, Шопен или Хайдн, а аз в същата стая пиша беседа. Тя си свири за себе си, а аз, без да ми пречи музиката, пиша: под характера на музиката, тактът, разположението, с което Аня свири, дават тласък, импулс на мисълта ми, перото се движи по-бързо, мисълта също и аз не забелязвам как страниците се нижат една след друга. Това става и от нейна, и от моя страна незабелязано. Музиката импулсира, а не пречи. Любовта към музиката и любовта към словото - към Божието Слово се сливат в едно и дават подтик, импулс, сила и живот в работата. Какво ми остави Аня след заминаването си? - Музика, хармония и мисъл. Някои от познатите ми, които идваха у дома след заминаването на Аня, ме съветваха: „Продай пианото, да се улесниш материално." На всички отговарях: „Музиката не продавам." Други ме съветваха да дам пианото под наем. И на тях отговарях същото - „С музиката търговия не правя." Под музиката в широк смисъл разбирах Аня. От детство слушах тази музика. Нека си остане тя с мене, докато дойде и моят час да напусна земята. Пианото не мълчи: момиченцето, на което Аня помогна с пианото и цяла година работи с него, и до днес продължава да свири на това пиано. Така че музиката не излезе от нашия дом, а заедно с това и хармонията. Останаха те в къщи, но остана и мисълта. Красиво нещо носи човешката душа, от която остава нещо и за близките. Едва беше заминала Аня и ми предаде, и със слово, и с музика мисълта: „За душите, що се любят, и смъртта не е раздяла." Така мисля и аз, така мислим, вярваме и чувствуваме всички, които имаме опитността на живота. Да е светла паметта ти, Аня, да е лек и красив пътят ти, който пое. Това беше на 17 декември 1962 година. * Как ми се даде работата с беседите и върху беседите? Каква беше тази работа? Първата работа, която започнах, беше стенографирането на беседите. Значи, бях стенографка на Учителя. За щастие, аз бях стенографка, защото знаех стенография още като ученичка. Тогава стенографията беше факултативен предмет. Само три ученички от нашия клас се записахме да изучаваме стенография. Тогава бях в шести клас, сегашният десети. Следната година останах сама в класа, другите две ученички напуснаха. Свърших курса по стенография заедно с матурата, тогава имаше седми клас, точно сегашният 11 клас. Като постъпих студентка, можех вече да си служа със стенографията, свободно си държах бележки по всички предмети в университета. Това ми помогна да се упражня доста много и в бързопис. По едно време, като студентка още, четох в един от вестниците, че се определя комисия в Министерството на просветата за провеждане държавен изпит за стенографи. Понеже отговарях на всички условия, подадох и аз заявление и документите си, и започнах да се занимавам. Изпитът беше определен през един от летните месеци, когато бях във ваканция. Явих се на изпит, защото исках да завърша една започната работа, а главно да се проверя от опитни, добри стенографи, какъвто беше Тодор Гълъбов, тогава председател на стенографското бюро в Народното събрание. Явих се на изпит, който издържах много добре, понеже имах доста практика. Нямах намерение да ставам учителка по стенография, защото бях студентка по химия. Обаче не съм подозирала, че аз или други някои са ме готвили за стенографка на такова велико дело. Ще каже някой, че това е случайност - може и да е така, за някои. Обаче аз сама впоследствие се убедих, че няма случайности в живота. Всичко е определено, предвидено и наредено от един по- висок свят, към който съзнаваме или не съзнаваме, имаме и ние, и той към нас известно отношение. Първата беседа от Учителя чух на Великден, за която писах доста подробно. Тя е озаглавена „Истината". Следващият неделен ден пак отидох на беседа, която слушах от прага на малката стаичка, дето бях застанала и предишната неделя. И от тази беседа бях доволна и възхитена, както и от първата. Този ден се случи пак нещо особено и знаменито. Като се свърши беседата, господин Гълъбов, когото познавах от изпита си по стенография, дойде при мене, радостен, разположен, ръкува се с мене и ми каза: „Знаете ли колко съм доволен, че ви виждам тука." Отговорих му: „Защо сте доволен вие не зная, но че за съм доволна и предоволна, това зная." Тогава той ми каза: „Елате малко по-настрана, да ви кажа нещо. Ето как стои работата, започна той да говори, от известно време стенографирам беседите на Учителя. Обаче командироват ме за една година в странство. След един месец трябва да замина и аз се чудя кой ще ме замести. Казвам това на Учителя и той ми отговаря: Не се безпокой, Божият работник ще дойде на своето време. Това ме накара да се вглеждам в нашите хора, в ония, които посещават беседите, да видя ще се окаже ли някой стенограф. Като ви видях, много се зарадвах. Готова ли сте да ме заместите, вие да стенографирате?" Аз отговорих: „С удоволствие ще ви заместя, но не зная дали ще задоволя Учителя." - „Аз ще поговоря с Учителя и ще ви дам отговор", отвърна господин Гълъбов. И наистина, след три дни господин Гълъбов ме срещна и ми каза, че е говорил с Учителя по въпроса със стенографирането и ми каза усмихнат и доволен: „Видя ли, че не трябваше да се безпокоиш? Работникът дойде на своето време." И така, на третата беседа от посещаването ми на беседите аз бях вече на стенографската масичка - стенографка на Учителя, доволна, щастлива за това благо, което неочаквано ми се даде. Аз дори не знаех, че беседите се стенографират. Седнах на тази масичка - малка, кръгла, а до мене брат Гълъбов, така вече го наричах. Справях се и с неговите стенограми, да не би да съм пропуснала нещо. Бях още съвсем нова. От този ден, почти до края на 1944 година аз бях стенографка на Учителя. След един месец брат Гълъбов замина за странство и аз останах сама до 21-22 година, когато дойдоха още две стенографки: Еленка Андреева и Савка Керемедчиева, с които работих до края на 1944 година. Аз бях и учителка по това време, когато станах стенографка, аз изпълнявах работата си с голяма любов. Тогава Братството нямаше машина и аз пишех беседите ръкопис. Това се продължи до 19-тата година, след която имахме братска пишеща машина, система „Адлер" с два шрифта - български и латински, на която и досега пиша. Така се научих да пиша на машина и когато дешифрирах беседите от стенограмите, пишех ги на машината. Първият ми опит да стилизирам и правя корекции беше върху учебника ми, с помощта на брат Гълъбов, който беше опитен в тази област. След това аз започнах да работя и върху печатането на беседите, тяхната корекция и стилизация. Всяка неделна беседа, която Учителят държеше, беше готова още в неделя, макар писана ръкопис, разбира се, докато нямахме машина. Върна се от беседата, нахраня се, почина си половин час и веднага започвам да работя. Беседата ми е още прясна, звучи в ушите ми и бързо върви. Ако е по-голяма, пиша и вечерта. Училищната ми програма беше така наредена, че в понеделник имах часове от десет часа. До това време аз успявах да я занеса на Учителя, да поговоря нещо по беседата или да питам по някой неясен за мене въпрос и като свършвах работата си, тръгвах за училище и навреме започвах училищната си работа. Цяла беседа четях на Учителя, когато предстоеше да се печата. Работата върху беседите постепенно се увеличаваше, когато Учителят отвори Школата 1921 - 1922 година. Тогава, освен неделните беседи в 10 часа преди обяд, Учителят отвори два класа: Общ окултен, в който влизаха всички желаещи от различни възрасти и специален окултен клас, наречен още Младежки клас, в който влизаха повече млади, неженени, свободни от семейство и задължителни семейни ангажименти, за да имат повече време да се занимават. В първо време в специалния клас влизаха млади хора със средно и с висше образование, за да има по-голяма възможност да се ползуват от научния характер на беседите. Впоследствие в този клас започнаха да влизат някои млади, дори и без средно образование, но такива, които имаха силно желание да учат, влизането и в двата класа не беше строго ограничено. Главно условие за влизането беше силното желание на ученика да учи, да се развива умствено и духовно. Външни изпити нямаше, обаче вътрешно всеки сам се проверяваше и ако не можеше да следва класа, сам напущаше - както е влязъл сам, така и сам си излизаше. Школата, която Учителят отвори, е свободна школа, без никакви такси и плащания, без никакво външно задължение. Тя не може да лиши човека от желанието му да учи и да се развива. Ученикът се задължава вътрешно към самия себе си да бъде изправен, изпълнителен, да учи и прилага. Не изпълни ли това, той сам си решава положението. И да остане в Школата, той не е ученик, мястото и положението на ученика се определя отвътре, а не отвън. Ето защо ученикът няма право, нито трябва нито се интересува от мястото, т.е. от стъпалото, на което се намира този или онзи от неговите съученици. Това е задача само на Учителя, който вижда нещата едновременно и отвън, и отвътре. Само Той преценява всичко и правилно преценява. Вън от двата класа, общ окултен и специален окултен, Учителят държеше лекция и в пет часа сутрин, неделен ден. Тъй щото Учителят говореше неделно четири пъти: неделя сутрин в пет часа; неделя преди обяд в 10 часа, публична беседа и за учениците на Школата, както и за външни хора; в сряда сутринта в пет часа за учениците от общия окултен клас и в петък сутринта в пет часа за учениците от специалния клас. Тогава бяхме четирима стенографи - всички стенографирахме всичко - и беседи и лекции, а дешифрирането беше разпределено помежду ни по желание. Всеки беше задължен към определената своя беседа или лекция, като я дешифрира, да я пише и на машина. Така работата вървеше спокойно и редовно. Що се отнася до печата, това беше възложено от Учителя на мене и на Аня, която доброволно ми помагаше при всяко свободно време. Като казвам работа, възложена от Учителя, имам пред вид начина, по който Той възлагаше нещата: при пълна свобода, при готовност и разположение и добра воля от страна на този, който поемаше някаква работа в братството. Всичко става така незабелязано, че и ти сам не знаеш как е станало. В работата си с беседите аз бях така изпитвана отвън и отвътре, че днес положително, смело и справедливо мога да си отговоря защо, как и по коя причина получих беседите. Отговарям си и същевременно се запитвам: За пари ли започнах да работя? - Не, още повече тогава бях учителка. За някаква слава ли? - Не, аз зная, че славата принадлежи единствено и само на Бога. Останалото е човешко тщеславие. За някакво първенство ли дойдох да работя? - И за това не дойдох. Първенство, т.е. първо място заема онзи, който може и знае да сяда на последно място така, както сяда и на първото. За мене най-удобното място всякога е била последното, но за съжаление това място беше заето. От кого? - От Учителя. Той сядаше и на първото, и на последното място съвсем незабелязано, без никакво парадиране. На кое място е седнал, това ще видиш, само ако ти се отворят очите. Следователно, поех работата с беседите по нито една от предполагаемите причини, а единствено от любов към тази работа, от вътрешен трепет към нея, в което се убедих от ред опитности и изпити около нея. Не си послужих с думата изпитания или страдания. Обаче знайно е, че човек всякога е изложен на изпити, по-големи или по-малки, на по-сериозни или по-леки, именно в работата и около работата, с която се занимава. Ако не е така, как ще устоиш на тази работа, как сам ще се познаеш и доколко можеш да се пожертвуваш за нея, когато се поиска някаква жертва, дори микроскопическа. Когато отивах при Учителя да занеса написаната, приготвена беседа Той често ми казваше: „Ние доста ви затрудняваме." За мене тази работа не представяше никаква трудност и аз мислено запитвах Учителя дали няма доверие в мене, че работата ми е много приятна и не ме затруднява, или нещо друго, което и аз не разбирах тогава. Може би Учителят казваше така от присъщата нему деликатност и от това, че цени работата на всеки човек, дадена доброволно и с любов. За мене това беше добре дошло, защото аз сама вече, не някой отвън, се изпитвах многократно, защо и как работех.

16. РАБОТАТА МИ ВЪРХУ СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ, СПЕЦИАЛНО С БЕСЕДИТЕ А. КАК МЕ УПЪТВАШЕ УЧИТЕЛЯТ В ТАЗИ РАБОТА Как ми се даде тази работа. Отношението ми към беседите. Словото на Учителя чух за пръв път на 16 април 1916 година. Това беше първата беседа, която чух от Учителя, която беседа е печатана във втория том беседи със заглавие „Истината". Самият том носи заглавие на първото издание „Сила и живот", а второто издание „Духът и плътта". Как ми подействува беседата „Истината", която чух на Великден, това е описано в първите тетрадки. След тази беседа чух още една, която също ме обхвана цяла и реших в себе си да посещавам редовно беседите на Учителя. Обаче, нещо неочаквано, което ще опиша следващите страници, ме постави още на третата беседа на стол и малка скромна масичка, вече като стенографка на Учителя, каквато останах до заминаването на Учителя, с което се прекъсна живото Слово на Учителя. Пак четем и говорим върху това Слово, но вече не се чува от устата на Учителя, затова го наричам живо. Стенография знаех още като ученичка, т.е. тогава я учих. По това време стенографията беше факултативен предмет, но аз имах желание да уча и се записах с още две ученички. На края на гимназиалния курс, заедно с матурата, свърших и курса по стенография успешно. Следващата година бях студентка по химия и се упражнявах в стенографирането. Имах желание обаче да мина по някакъв начин през преценката на някой опитен стенограф, но как и по какъв начин, не знаех. И това желание ми се задоволи. Още като студентка третата година, чета в един от вестниците, че през лятото същата година се определя държавен изпит по стенография. Желаещите да се явят на този изпит, да си подадат документите до Министерството на просветата, дето ще се произведе изпитът. Това ме крайно зарадва. Приготвих документите си, написах заявлението си, научих какво се изисква за изпита и започнах да търся материала, нужен за изпита. Като се снабдих с всичко нужно за изпита, подадох документите си и започнах да уча. Дойде определения ден за изпита, който издържах много добре. Доволна бях, защото бях проверена в бързопис, в превод от стенография на обикновено писмо и от обикновено на стенография. Що се отнася до историята на стенографията, това не представяше никаква мъчнотия пред изпитите, които минавах като ученичка и студентка. Получих документ от този изпит, но той беше важен за мене не като документ, който ми даваше права, но като документ, който ме убеждаваше, че като съм учила нещо, мога с това нещо при даден случай да си служа с него. За всичко може да съм мислила, всичко да съм предполагала, но никога не съм мислила за това неочаквано благо, което ми се даде в живота, да бъда стенографка, а впоследствие стилизаторка и коректорка на беседите на Великия Учител на човечеството. Всичко това ме увери в това, че няма случайности в живота. Не случайно учих стенография, не случайно държах изпит по стенография пред комисия, председател на която беше Тодор Гълъбов, който същевременно беше и председател на стенографското бюро в Народното събрание, а впоследствие и стенограф на беседите на Учителя. Връщам се пак към въпроса как на мен ми се даде работата върху беседите на Учителя. Свърших университета и станах учителка по химия в Русе две години и после в София в Първата девическа гимназия, дето скоро, едва след година или две чух за Учителя. Още в 1915 година, 19 юли, посетих Учителя, което посещение нарекох Епохално посещение - описано в първата ми тетрадка. Видяла Учителя, започнах вече да Го посещавам. Но първата беседа чух на Великден 1916 година. Не знаех, че беседите се стенографират, пък и не познавах много братя и сестри, не се разговарях с никого. Стаичката, в която Учителят държеше беседи на „Опълченска" 66, беше много малка и аз не влизах вътре, а стоях изправена на вратата на тази малка стаичка и оттам слушах двете беседи, отдето се чуваше добре. Казвам двете беседи, защото на третата беседа бях вече на стенографска масичка, за моя велика и незабравима радост като стенографка на Учителя. Тук ще опиша онова, което се отнася до въпроса как станах стенографка на Учителя. До моето дохождане при Учителя, стенограф е брат Тодор Гълъбов, когото аз познавах от изпита си при него. Дали той ме познава и помни, това не знаех. Какво се случи след втората беседа, която чух от Учителя? Беседата се свърши и хората уж започнаха да се разотиват. Казвам уж, защото и при първата още беседа, която чух, направи ми впечатление, че хората не си отиват бързо. Тръгват да си вървят, пак се връщат, разговарят се, споделят известни мисли, които им направили по-силно впечатление, сбогуват се по-близките, едни влизат при Учителя, питат нещо и т.н. И аз не си отивам веднага, гледам, наблюдавам всичко това и си правя свои изводи. Изведнъж към мене се отправя брат Гълъбов, който се обърна с думите: „Сестра Паша" - значи помни ме и ме е познал, и продължи по-нататък: „Колко се радвам, че ви виждам тука." Аз му отговорих: „Колко се радвате Вие и защо, не зная, но аз съм щастлива, че съм тук и се радвам много за това." Братът пак продължи: „Ето защо аз се радвам. Аз стенографирам беседите на Учителя, но ме командироват в странство и най-късно след месец трябва да замина. Безпокоя се кой ще може да ме замести и продължи работата на Учителя. Като споделям безпокойствието си с Учителя, Той се усмихва и ми казва: Не се безпокой, Божият работник ще си дойде на времето. Думите на Учителя ме карат да се вглеждам в ония, които посещават беседите и да търся някой стенограф. Досега не съм намерил такова лице. И днес, като ви виждам тука, питам ви: Готова ли сте да ме заместите, да стенографирате беседите на Учителя?" - „Не само съм готова, но се чувствувам щастлива, че ми се предлага такава работа. За мене е важно дали бих задоволила Учителя." - „Аз ще кажа на Учителя, че намерих стенограф, който е готов да ме замести, но моля ви следната беседа да седнете до мене и да стенографирате, а после ще изработите беседата и ще я дадем на Учителя да я прегледа и да си каже думата по нея." Така и стана. Следната неделя аз бях вече на стенографската масичка. Още на другия ден, в понеделника, беседата беше дешифрирана и написана ръкопис на чисто. Брат Гълъбов я взе и заедно с Учителя я прегледали. След това Учителят се усмихнал и казал на брат Гълъбов: „Казах ли ти, че Божият работник ще дойде на времето си? Тя може да работи." Станах вече стенографка и се предадох и на тази работа с радост и любов. Братът остана да работи с мене още един месец и замина за Италия. Не помня колко време се бави там, но като се върна от време навреме дохождаше на беседи, а аз взимах и неговите стенограми, да сверявам нещо, ако ставаше нужда. Неделен ден, като се връщах от беседа, обядвах и веднага започвах да дешифрирам беседата, която по нямане на пишеща машина, пишех ръкопис. В понеделник сутринта я занасях на Учителя и с удоволствие, и почти с нетърпение, очаквах следния неделен ден, да седна на любимото си място и да пиша, да слушам и да стенографирам Словото на Учителя, което ме изпълваше. Когато занасях готовата беседа на Учителя, той често ми казваше: „Ние ви затрудняваме много." Аз отговарях смутена: „Не, никакво затруднение не изпитвам." А в себе си се запитвах: Чудно нещо, не вижда ли Учителят, че аз летя от радост, от готовност да слушам Словото и да пиша. Неуморна бях, колкото и дълга да беше беседата. А пък в себе си знаех, че Учителят, макар и да вижда и разбира вътрешната ми готовност и любов, и разположение към беседите, като крайно внимателен и деликатен човек не може да не каже в каквато и да е форма, с каквито и да е думи, че цени работата на всеки работник. В 1918 година се научих да пиша на машина и ходех в дома на брат Гълъбов, дето имаше вече братска машина. От същия брат научих знаците при корекция на печатни работи, защото същата година излезе под печат мой учебник по химия за тогавашния осми клас на гимназиите, който днес би бил 12-ти клас, ако съществуваше такъв. Така се упражних и в коректорство и в печатане. До 1922 година бях сама стенографка, след която година започнах да стилизирам беседите, значи започнах да печатам беседите, да правя корекции. И тази работа ми се даде пак от Учителя. Тъй щото, освен стенографирането, писане на машина, взимах участие при печатане на беседите, а именно стилизирането им и корекциите на шпалтите. Всяка беседа преди излизането й от печат четях на Учителя или още в ръкопис, или шпалти, а някога и в ръкопис, и на шпалти, според беседата. Учителят вмъкваше някоя нова мисъл, коригираше някои мисли и често заместваше една дума с друга подходяща. От всичко това аз се ползувах много, придобивах все по-голяма светлина и прониквах все повече в духа на Словото. Това не казвам за хвалба, но като нещо необходимо. Не може човек да чете произведенията на някой автор, без да се свързва с неговата мисъл и с духа на неговите творби. Тъй щото и за себе си ще кажа: Не е могло да работя 30 години върху Словото на Учителя, без да се свържа с духа и мисълта на Учителя. Що се отнася до корекциите, които Учителят правеше, те бяха в реда на нещата. Учителят говореше по дух, а не както говори някой учен или професор. Последните предават чужди мисли и закони, които те добре заучават и познават. Много професори и учени четат своите лекции и сказки, които при печат пак коригират. Някои професори и учени, за по-голяма живост, говорят, а не четат. Техните лекции и сказки се нуждаят от по-големи корекции. Обаче Словото на Учителя, предадено във вид на беседи, се коренно отличава от лекциите и сказките на учени и професори. То е живо, подвижно, динамично, какъвто е самият живот, каквато е живата, разумна природа. То говори не само на ума и на сърцето, но и на душата и на духа на човека, затова обхваща изцяло човека. То движи и волята му, затова като слуша беседата на Учителя, човек едновременно мисли, чувствува и действува. Словото на Учителя не е статично и затова един ден Той ми каза: „Ако остане на мен, аз да работя беседите, след като сте ги слушали, няма да ги познаете." Тогава някой може да запита: Щом е така, защо Учителят сам не работеше беседите? - Това беше невъзможно. Работата върху беседите или по- право върху Словото беше необятна. Едно лице не би могло само по никой начин да се справи. До 1921 година работата можеше да минава през едни ръце, но по това време именно се отвори Школата и тогава, освен неделните беседи, които Учителят държеше всяка неделя в 10 часа пред обяд, той държеше още две лекции през неделята: една на общия окултен клас и една на специалния клас. После започна да държи и всяка неделя, в пет часа сутринта, така че станаха четири Слова през седмицата. По тази причина се увеличи броят и на стенографите, които станаха четирима: Боян Боев, Елена Андреева, Савка Керемидчиева и аз, Паша. Ако Учителят се беше заел с работата върху беседите, която не беше негова, той не би бил достъпен, никой не би могъл да се обърне към Него било за съвет, за разговор, за някаква подкрепа в живота и за много други неща. Извън беседите и лекциите, които Учителят държеше, работата му беше колосална, за която ние се опитваме да говорим и да кажем нещо на интересуващите се, но която и ние не можем да си представим. Колко е голяма, тя става само отчасти понятна, като се спрем на думите, които Учителят каза два-три дни преди заминаването си, а именно той каза: „Свърши се една малка работа." Ако ние, които бяхме около Учителя, виждахме как работи и колко много работи, как живее и как се проявява въобще, тогава смело мога да се запитам: Ако е свършена една малка, микроскопическа работа, така наречена от самия Учителя, то какво би преставяла онази голяма, грандиозна, наречена Великото Божие дело? Там всякаква представа спира. Това е безначална и базпределна работа. И тъй, до 1921 -1922 година работих главно със стенографиране и дешифриране на беседите и написването им на пишеща машина. След тази дата започнах да работя и при печатане на беседите, тяхното стилизиране и коригиране, което продължи до края на 1944 година с Учителя. След тази година, когато си замина Учителят, аз продължих същата работа сама, за която вече бях се упражнила достатъчно. През времето, когато Учителят беше още на земята, аз имах вече голям опит върху работата, която ми беше дал Учителят, но се ползувах и с доверието му. Много случаи имах, от които сама се бях уверила, че Учителят има доверие в мен, главно в работата ми с беседите. Често ми се налагаше да работя сама и през времето, когато Учителят беше между нас. Всъщност аз не работих сама. Онзи, който беше заинтересуван от Словото, ми даваше светлина да го разбирам. Светлината на Учителя не беше далеч от мене и тя ми помагаше. Интересно беше следното мое състояние. Например, работя усилено, неуморно и с любов върху някои от томчетата беседи и като се свърши томчето и го предам на Учителя, аз веднага излизам от него, от томчето беседи, като че не съм аз работила, а някой друг. Кой е този друг, нито го зная, нито се питам. Който и да каже, че е работил беседите, не бих спорила, макар че нося отговорността за тях. Моята будност, моята добросъвестност и любов върху работата с беседите, са факторите, които аз сама много, много пъти съм проверявала. Те са налице за самата мен и първа аз ги държа отговорни. Желала бих всички беседи да минат още един път през очите ми, да изправя някои печатни или други погрешки, но това не ми се отдаде - работата е колосална, необятна, не работа само за един човек. Пък има още много беседи непечатани - те чакат своето време, което непременно ще дойде. Нищо в природата не се губи, нито се създава. Следователно този велик закон важи и за Словото, може би още повече. Казано е в Писанието: „Рязка няма да се изгуби или измени от Закона ми." И аз смело и категорично мога да кажа: Дума няма да се изгуби и измени от Словото Божие. Дали от книги ще се чете и предава или от записите в пространството, тук няма никаква загуба. Идат и ще дойдат хора, които ще четат не само от книгите, писани и печатани от хора, но ще четат и то безпогрешно, без никакви тълкувания и коментарии, от великата книга на живота, писана и печатана върху необятното платно на пространството, дето се отбелязва всичко онова, което вековете, хилядилетията и вечността искат да запазят за ония, които и природата, и небето наричат с простото име Синове Божии. Б. КАК МЕ УПЪТВАШЕ УЧИТЕЛЯТ ПРИ РАБОТАТА МИ С БЕСЕДИТЕ Когато говорената от Учителя беседа беше написана на машина, аз отивах при Учителя да Му я прочета. В този й вид тя беше написана така, както е чута, цялостно, без никакви корекции от Учителя, просто направо дешифрирана от стенограмите. Учителят я изслушваше и правеше малко корекции или съкращаваше нещо, които Той намираше за ненужно, което казваше, че е вметнато или пък изправяше някоя мисъл, или допълваше и изясняваше. Често ми даваше обяснения върху някоя мисъл и като запитвах да я вмъкна ли, Той ми казваше: „Не, това е за тебе." А това нещо, за мене, хвърляше голяма светлина върху учението и идеите на Учителя. Често ми казваше: „Като пишеш, като работиш, гледай да правиш добре връзки между мислите." Какви трябва да бъдат тия връзки, не ми казваше, но аз се сещах и правих такива, когато е ставало нужда пак да чета същата или друга беседа, с връзките, за които Учителят ми говореше, Той одобряваше направеното. Наистина, Учителят не е обикновен учител, да вземе перо, натопено в червено мастило и да коригира, но с малко думи или със светлината на Неговата мисъл ориентираше въобще ученика или мене, която в случая трябваше да упъти. Той ми казваше: „Мисълта е река с два бряга. Да минеш от единия бряг на другия или по мост ще минеш, или ако си добър плувец, ще я преплуваш." Такова нещо представят връзките от една мисъл до друга. Разбирах мисълта на Учителя и прилагах съвета, който ми даваше. Как се убедих в това, че светлината на Учителевата мисъл ми помагаше в работата? Един ден, като работех върху една от беседите, натъкнах се на един пример, който не ми беше ясен и трябваше да отида на „Опълченска" 66, за да се справя с Учителя. Тази беседа предстоеше на печат и аз не можех да напиша една мисъл, докато на мене не стане ясна. Отивам на „Опълченска" и казах на Учителя, че съм дошла да питам нещо. - „Почакайте", ми отговори Той и влезе в стаята си. Часът беше около четири след обяд. Обикновено, когато отивах по работа при Учителя, Той ме приемаше веднага, но този път и за мене беше изненада, че не ме прие веднага и аз останах на двора, седнала на един стол да чакам. След мене дойдоха един, два, три, четири и повече посетители, които Учителят прие веднага след дохождането им, а аз чакам и продължавам да чакам с търпение. Чакам вън и си мисля за всичко, което минава през ума ми, но не и върху мисълта, за която съм дошла. Не се притеснявах, защото трябваше да отида на печатницата в шест часа, а имаше време дотогава. В един момент ми дойде на ум следното: Защо съм седнала да мисля върху това, което не ми е нужно, а не мисля по работата, за която съм дошла! Съсредоточих се и започнах усилено да мисля. В този момент ме озари необикновена светлина и като че някой започна да ми диктува примера, за който бях дошла да питам. Така светна мисълта ми, че изведнъж се възстанови целия пример. Продължавам да си мисля: Ако бях в къщи и мислех усилено върху същия пример, дали би се възстановил по същия начин? И на този въпрос си отговорих положително. Доволна от това разрешение на въпроса, продължавах да чакам, да дойде и моят ред, който отдавна беше минал. Тъкмо в този момент обаче Учителят слезе от стълбичката, дойде при мене и ме запита защо съм дошла. Разказах на Учителя защо съм дошла и като ме изслуша, отговори: „Хайде, свободна си, отивай на печатницата." Сбогувах се и си отидох, но вървя по пътя и си мисля: Чудно нещо! Седях два часа да се срещна с Учителя, да Го питам за примера, и когато Той ме видя, не ме попита какъв беше примера и ми каза, че съм свободна да си отида, по-право да отида на печатницата, дето ми предстои работа. Като мислих по този въпрос, дойдох до убеждението, че Учителят искаше да дойда до опитността, че за мисълта няма разстояние, нито пространство. Достатъчно е да се свържеш с мисълта на даден човек и да възприемеш точно онази мисъл, която трябва. Това беше особено необходимо за моята работа. Така аз придобивах повече вяра и смелост в работата си. Този беше един от методите, с които Учителят ме упътваше в работата ми. Един метод, но многократен. Какво повече може да иска човек от помощта на мисълта и на светлината. Много, много опитности от такъв характер ме убедиха в работата със светлината на мисълта. Учителят донесе едно необятно Слово на хората и със светлината на това Слово Той подготви и подготвя и не само един работник за това Слово, но още безброй такива. Ще дойде ден, когато учени, знаменити хора, с високо просветен ум и с високо съзнание ще възприемат Словото по незнаен и от самите тях път, ще Го реализират и ще Го предават като свое. Така е, никой не може да скрие светлината на деня, нито може да се укрие от нея. Иде светлината на деня, иде виделината на живота, иде денят. Денят ще се сменя с нощта, но ще бъде за работа, за велика работа, а нощта за почивка. В. ОТНОШЕНИЕТО КЪМ БЕСЕДИТЕ, Т. Е. КЪМ СЛОВОТО Питам се: Какво е отношението на човека, който е чел, слушал и отчасти разбрал беседите, т.е. Словото на Учителя? Ето един въпрос толкова голям, колкото и малък. Малък е за онзи, който само донякъде е познал себе си, който се е вглъбил в себе си искрено си е отговорил на всички вълнуващи го въпроси. Голям е този въпрос за онзи, който има отношение към външния, целокупен живот, към великата необятна природа, в живота и към неговите прояви и всички негови прояви, и то пак само отчасти. С една дума, не може да се говори за Словото Божие, ако не се включат в Него отношението и на човека към живота, към природата, към всички живи същества, от най-малки до най-големи, към наука, към музика, към изкуство и т.н, А най-после, не може да се говори за Словото Божие, ако човек не е изпълнен с желание да познае онази Истина, която осветява всички неща: да познае онази Любов, която ражда и истинския живот, която изключва всякакъв смут и недоразумения, да познае онази Мъдрост, която не нарушава реда и хармонията в целокупния живот, както и в отношенията между всички живи същества, * Преди да пристъпя към големия отдел, под название „В царството на беседите", искам да спомена имената на ония работници, които са взели участие в работата около беседите на Учителя, в едно или в друго отношение. Като една добра моя помощница при коригиране и стилизиране на беседите беше моята добра сестра Аня, за която писах още в началото. Двете мои съработници в областта на стенографиране и дешифриране на беседите - Еленка Андреева и Савка Керемидчиева; при стенографиране на беседите взимаше участие и братът Боян Боев, който работеше и издаде разговорите на Учителя при Рилските езера. Влад Пашов, който работи цели 25 години като словослагател при печатане на беседите. Също така като словослагател и машинист взимаше участие 15 години Димитър Стоянов, а десетина години работи пак като словослагател и Кирчо, когото наричахме Лъвчето - фамилията му и до днес не зная. Не малко работи и Неделчо Попов, като доставчик на хартия за печатане на беседите, както и при печат, и издаване на някои по- специални издания при по-специални условия.

15. ЧУХ ПУЛСА Чух пулса - плътен, дълбок, като вълните на големия океан, в който всички поточета, реки и морета се втичат. Горко на тебе, малки човече, ако се осмелиш малко поточе да запушиш или малко клонче от дървото на живота да откъснеш. Чух пулса, спокоен, равномерен като стрелката на Битието, която сочи пътя на всички живи същества. Горко на тебе, малки човече, ако съзнателно стъпчеш малката мравка - скъпо ще платиш. Чух пулса - мелодичен и хармоничен като зората - химн на новия живот. Горко на тебе, малки човече, ако посегнеш върху живота на твоя брат - завинаги ще нарушиш хармонията на твоя живот. Чух пулса - в него чух и своя малък пулс, в него се чува пулса на всяко дихание, от най-малкото до най-голямото. Чух пулса - пулсът на всемира, който всякога ще чувствувам. Чий бе този пулс? - Пулсът на Големия брат на човечеството, пулсът на Космичния човек, пулсът на Великия Учител. Русе, 1923 година Братска комуна „Свирчовица". Забележка на редактора: Това е текстът на Паша Теодорова. Същият текст бе включен в „Изгревът", том 8, в материала на Димитрина Антонова на страница 401, N 80 по погрешка, понеже същият текст бе намерен в нейния архив без подпис.

8. УЗРЕЛИЯТ ПЛОД - ПРОСТРЯНАТА РЪКА Видях дървото на живота, отрупано с безброй зрели плодове, един от друг по-красиви. Видях още една ръка, светла, мощна да се простира към един от тия плодове. И когато се запитах до кой ли плод ще се докосне тя, кой ли плод ще откъсне, сърцето ми се болно сви, и душата ми се изпълни с мъка голяма, като пред някакво тежко предчувствие. И пак погледнах към дървото: ръката стоеше все тъй неподвижна, като че очакваше нова. втора, друга заповед отгоре да й се даде. (Това беше на Преображение, 19 август 1962 година.) От този ден положението на Аня все повече и повече се влошаваше. Тя ту губеше съзнание, ту отново се връщаше. Това продължи почти цял месец. Като отговор на усилената ми молитва, чух ясно гласа на Учителя: „Не виждаш ли, че аз съм около вас?" И наистина така беше. Подкрепата и помощта беше голяма. От това, което днес разбирам, през този месец Аня мина през чистилището. Това беше пътуване през бурно море или буйна река най-малко, дето ту пътуваше, ту изплуваше на повърхността. Това се подчертаваше от думите, които тя за себе си изговаряше: „Страшно голяма борба минавам! Ох, Надя, Надя, какво е това чудо!" От време навреме тя споменаваше имена на наши близки, заминали, които идваха може би да я посрещнат, защото наистина тя отиваше и се връщаше отнякъде. Почти не се хранеше, освен насила приемаше сокове от плодове. Интересното бе, че през този месец тя мина пълно физическо чистене. Така се изчисти, че всичко онова, което й беше мъка, физическа тежест, болезнено състояние, изчезна. С това чистене, тя се освен физически, още и духовно преобрази. През това време простряната ръка не отстъпваше от мястото. Едва забележимо, с микроскопически разстояния тя се приближаваше към дървото, което аз не исках да виждам. Ръката ту се изгубваше и след време пак се явяваше, но вече все по-близо до дървото. Мина периодът на чистилището, Аня изплува вече на повърхността и от 16 септември нататъка започна слабо, бавно, но сигурно подобряване. Тя се разговаряше повече, апетитът й се увеличаваше, разположението й се подобряваше и според мене настъпи втори период - проява на духовния й живот. Свободна от всякакви физически задължения, тя живееше наистина повече духовно, с добро и хубаво разположение към всички близки, към всички, които я посещаваха. Тя беше изпълнена с благодарност и любов към Великото, към Господа, към Учителя, което се виждаше в молитвите й, освен познатите, още и в импровизираните й, които си четеше гласно всяка сутрин при първото събуждане, на обяд и при лягането й, преди да заспи. Благодареше за всичко и към всеки дошъл да я посети и оказал й най-малкото внимание, тя го изпращаше с думите: „Бог да те благослови" или „Бог да ви благослови." Тя се учудваше на великата милост и благословение, което й се даваше. Простряната ръка обаче все още продължаваше с велико търпение да чака, да чака. Така мина и вторият период - проява на духовното й естество, скрито преминаване през духовния живот. Настъпи най-после и третият период - подготовка за събличането й на физическата дреха, който трая от понеделник, 10 декември, до следващия понеделник, 17 декември. Още от първия понеделник нямаше желание нито за ядене, за нищо физическо. Първите два дни приемаше само сокове от плодове, а после и тях престана. Във вторник сутринта се извърши нещо в горния свят: там се подписа някакъв акт, за който и тя даде съгласието си. След обяд, в 5 часа във вторник, тя си взе сбогом с мене, с близките си, като даде с готовност съгласието си да си отиде: „Готова съм да отида с Господа навсякъде." На възраженията на близките, че ще мине и сега състоянието, ще се промени, тя отговори: „Аз бях в другия свят през лятото и се върнах, но сега вече никой не може да ме върне. Готова съм. Благодаря на всички за големите грижи и внимание, които проявихте към мене." След като даде някои малки нареждания, обърна се на другата страна и ме запита: „Дали утре ще свърши вече?" Поговорихме си малко, простихме се и тя видимо се унесе. Следните дни постепенно се подготвяше за последния си час. От време навреме се разговаряше, после се отдалечаваше, пътуваше някъде, пак се връщаше, но запазваше съзнание за онова, което ставаше с нея. Простряната ръка от време на време спокойно вършеше своята работа, все повече се приближаваше. На усилената ми молитва за подкрепа и спокойствие, видях вече образа на Учителя и чух гласа му: „Не се смущавай, аз наредих всичко." (Петък беше това.) Последните три дни, петък, събота и неделя Аня започва да брои от 1 до 20, 40, 60, до 100, като подчертаваше специално числото 17. Дали се спираше на него, дали с друга интонация беше изказано, но това число се подчерта. И наистина 17 декември, 4 часа сутринта беше последният й час. В неделята обаче тя споменаваше имена на близки заминали, разговаряше се някак с тях, беше повече в друг свят. Ръката стоеше вече близо, близо до дървото под самия плод, но не посегна да го откъсне, а пак чакаше. Какво ли чакаше? Не тя да откъсне плода, а плодът сам да падне в нея. Какво стана после, не видях. Ръката изчезна вече, заедно с плода, който отнесе в духовния свят, при условията, които го създадоха и обработиха. Тогава, в тоз момент се чуха последните думи на Аня: „Боже мой, готова съм вече." (Неделя, 4 ч. след обяд.) От този момент до 17 декември сутринта се продължиха само физиологическите функции на организма, докато окончателно се съблече дрехата... Видях и почувствувах великата свобода, с която Разумният свят работи. Забележка на редактора: За Аня Теодорова, рождена сестра на Паша Теодорова .

5. ЧИСТИТЕ ПО СЪРЦЕ ЩЕ ВИДЯТ БОГА Този стих от Евангелието проверих и днес, след свършване на беседата, която Учителят държа в малката братска къщичка, находяща се на ул. „Опълченска" 66. Братята и сестрите се разотиваха вече, когато една жена, средна възраст, бързо премина стаичката, изправи се пред Учителя и заговори: „Вървях по ул. „Опълченска" и неочаквано за самата мен спрях пред една малка бяла къщичка, дето видях да влизат много мъже и жени, но никой не излизаше навън. Запитах се: Каква е тази къщичка? Къде отиват тези хора? Докато се запитвах и нищо не можах да си отговоря, смело реших и аз да вляза. Тръгнах след хората. Никой не ме спря, никой нищо не ми поиска, и аз влязох в стаичката, и по нямане на свободно място, останах права да слушам. Ти започна да говориш и аз жадно слушах, без да усетя някаква умора. Не зная точно как да се обърна към тебе, не зная как да те нарека: Господин докторе ли да те нарека? Господин професоре ли да ти кажа? Господин Учителю ли да ти кажа? Господи ли да те нарека? Не разбрах всичко, каквото говори, но едно видях, че много знаеш. Като е така, кажи ми, моля ти се, кога ще свърши войната?" - Това беше последната година през Общоевропейската война. Жената се смути от набързо изказаните от нея думи, но не се поколеба в истинността им. Тя наистина видя Господ в човека и се обърна към него с думата „Господи". Как го позна? - С чистото си сърце. На думите на Учителя, че войната скоро ще се свърши, тя повярва, но продължи: „Дано по-скоро се свърши, защото става вече много тежко." Учителят й каза: „Знай, че когато една работа или дадено положение става много тежко, то е вече към своя край." Жената благодари, целуна ръка на Учителя и си отиде. Като разказвах този случай на свои близки, някои ме запитаха: „Тази жена продължи ли да дохожда на беседи?" - Не, втори път не я видях. Тя продължи да върви по своя път, който е прав и верен, защото тя вижда Бога и вярва на всичко, каквото Той говори. Всяка душа има свой специфичен път в живота си. И аз се поучих от думите на Учителя, защото както каза, така стана: Войната скоро се свърши. 20 май 1967 година

II. РАЗМИШЛЕНИЯ 1. МИРОВАТА СКРЪБ Това са мои лични, собствени мои размишления, които се отнасят само до мене. До тия размишления съм дошла по вътрешен път, по пътя на изпитанията, по пътя на наблюденията и по мои опитности. Понятието „мирова скръб" ме е занимавало много отдавна, може би преди няколко десетки години. Слушала съм да се говори за тази скръб. Чела съм малко за нея, но нито слушането, нито четенето ме е задоволявало. Защо? Защото то е останало без съдържание и смисъл. Ако едно понятие има само име, а няма съдържание и смисъл, то остава завинаги сапунен мехур, който днес или утре условията ще разпръснат в пространството. При това питам се: Може ли да се каже „мирово страдание" вместо „мирова скръб"? Скръб и страдание единични понятия ли са? Еднакво ли се приемат от човека? Ако думата „скръб" може да се замести с думата „страдание", защо никой не е казал „мирово страдание" вместо „мирова скръб"? Сама си задавам въпрос и сама си отговорям. Според мене, понятията „скръб" и „страдание" имат нещо общо, но и по нещо се различават, поради което понятието „мирова скръб" е получило господство над страданието не само по давност, но и по вътрешен смисъл, различен от понятието „страдание". Общото в двете понятия се заключава в това, че и при скръбта, и при страданието човек минава през огън. Обаче разликата в тия понятия е по-голяма, а именно: при скръбта огънят е вътрешен и продължителен, а при страданието външен и кратковременен. Значи, огънят в двата случая е различен по сила и трайност. Те се различават още и по обем: по съдържание и обем скръбта е колективна, мирова, а страданието е лично, субективно. В страданието се подчертава егоистичен елемент, а в скръбта - миров, общочовешки. Че някой изгубил имот, пари, къща, това е страдание, но не е скръб; някой боледувал и после оздравял, това е страдание, а не скръб; някой изгубил близък член от семейството, роднина или приятел, и това е страдание, някога по-голямо или по-малко, пак страда, но още не може да се нарече мирова скръб; че някой бил онеправдан, огорчен или злепоставен и т.н., и това са страдания, които обаче не се записват никъде в природата. Този род страдания имат отношение повече към външния, физическия живот на човек, отколкото към неговия психически, духовен или в широк смисъл на думата, към неговия морален живот. Друг е въпросът, ако към страданието на човека се прибави елемент от моралния му живот, тогава страданието приема характер на скръб, която един ден ще се запише в аналите на природата, отдето никой не може да го заличи, защото влиза вече и като съдържание на мировата скръб. Дойдем ли до тази скръб, там влизат друг род преживявания: Виждате на смъртно легло млад баща или млада майка, които оставят четири-пет невръстни деца, към които не могат да изпълнят своя дълг, който всякога са съзнавали, а днес повече от всеки друг път. Страшно е да имаш всичкото съзнание към ония, на които си дал живот, а не можеш да изпълниш своя дълг. Още по-страшно е когато съзнаваш или осъзнаеш, че не си изпълнил дълга си към своята собствена душа, към своя ближен или към Онзи, Който ти е дал живот, Който ежеминутно ти дава блага, а ти не можеш да изпълниш онова, което се иска от тебе или което съзнаваш. Страшно е, когато в тебе се пробужда Висшето съзнание към Великото и Първо Начало в живота, а не можеш да изпълниш своя дълг към Него. Това, както ред още страдания наричам морални страдания, които изваждат човека от неговия личен, себичен или индивидуален живот. Неговите страдания са вече морални и го водят в областта на мировата скръб. Природата записва тази скръб, но с това пише и името на този човек. Неизброими са човешките страдания, но още по- неизброими са неговите скърби. Първите - човек има условия да споделя с близките си, а вторите - за тях няма нито език, с който може да ги споделя, нито има сила в себе си да ги изнесе навън. Страданията човек със сълзи ги облива и по този начин смекчава, а при вторите няма сълзи, с които да ги полива. При тези скърби на човека нито се дава да плаче, нито може да ги изкарва на повъхността. Дълбок е изворът на тези скърби. Ето тези скърби, според мене са предмет и съдържание на мировата скръб. Следователно, страданията на човека постепенно се заличават, отдалечават от него и най-после забравят. Скърбите, обаче, с времето все повече се задълбочават, вглъбяват в него и предават на човешкото лице не страдалчески, жалък вид, но израз на човек мислещ, който търси причините и последствията на нещата и събитията в живота. Този човек постепенно, сам несъзнавайки това, се определя като микроскопическа частица от Битието, като частица от един голям, необятен свят, чийто живот се отбелязва от необятния екран, наречен необятното пространство, или Битието на Великия свят. Ако една от неговите скърби е записана в пространството, той вече взима участие в така наречената мирова скръб. Страданието веднъж забравено, почти не се повтаря. Ако пак се говори за него, болка няма. При скръбта болката се повтаря, но вече осмислена и дори по-силна. Ако не е по-силна, поне колкото е била в началото, но разумна и смислена. Какъв е смисълът на мировата скръб? Пак според мене, тя е необходима да буди непрестанно човешкото съзнание, да го свързва с живота на Цялото, към което той има отношение и което никога не трябва да забравя. Частица от неговите скърби, влязла като съдържание на мировата скръб, представят огромен капитал, жизнен капитал на неговия бъдещ живот. Без този капитал той няма връзка с живота на цялото, с Битието, от което е малка, макар и микроскопическа частица. Който и да си ти, човече, първо на себе си казвам, помни, че без този капитал не можеш да живееш на земята. Без този капитал ще бъдеш откъснат лист от дървото на живота, люлян от вятъра и чужд за всички живи същества. С този капитал ти ще се радваш и скърбиш с хората; ти ще даваш от себе си, но и на тебе ще дават. И като познаваш мировата скръб, лицето ти пак ще свети от радост, защото познаваш поне отчасти себе си, но и толкова познаваш и своя ближен. Радвай се, когато имаш възможността или привилегията да чуеш и ехото на мировата скръб. Това ехо се чува отвън, но и вътре в тебе. Колко пъти ще чуеш ехото и на твоята скръб, за която си мислиш, че много се е отдалечила от тебе и ще си кажеш: Колко прясна е тази моя скръб, за която мислех, че е отдалечена и забравена. Ехото на мировата скръб. - Преди години, доста години, може би преди три десетки години, дълбоко заспала спокоен безгрижен сън, събуди ме нещо особено. Чух някъде отвън, недалеч, а може и много далече от мене, на неизмеримо разстояние, някакво необикновено ехо, което идеше от безграничното пространство. Седнах на леглото, веднага отворих прозореца и внимателно се вслушах със затаен дъх, да не изгубя това ехо, което още продължаваше да звучи. Слушам, проверявам, отде иде това ехо и размишлявам, да не би да иде от съседната барака, и то единствена. Там живееше моя близка приятелка, с която работехме заедно Словото на Учителя. Понеже в ехото долових неизразима и неописуема дълбока скръб, помислих да не е причината в някакво дълбоко страдание на приятелката ми. Пак се вслушвам, извиках я леко на име, но никакъв отговор. Ехото продължава, а сърцето ми се свива от необикновено голяма скръб. Вслушвам се пак, да не би ехото да иде някъде от улицата, да се мъчи и страда някои. Обаче отвън нищо не се чува. Навсякъде необикновено тихо. Уверих се, че това ехо има друг характер и произход, не е от физическия свят, чиито звукове се възприемат само с физическо ухо. Нещо дълбоко в мене набързо направи един превод, че това е ехото на мировата скръб. Вслушах се още по-внимателно, съсредоточих се и почувствувах повторно голямата скръб на човечеството, събрана и изразена в дълбока, неподдаваща се на описание скръб. Сърцето и слънчевият ми възел само я възприемаха и се гърчеха. Колко време продължи ехото, не мога да кажа, но всичко това стана толкова бързо, че и аз не можах да се опомня. Какво би било, ако продължаваше много! Споменът за това ехо и до днес е паметен и незабравим. Благодарна съм и много благодарна, че можах да възприема нещо от това дълбоко понятие - мирова скръб. Колко много още може да се говори и пише, и мисли по него. И днес, когато си служа с думите - ехото на мировата скръб - за мене е ясно, че в това ехо се включват скърбите на човечеството, които могат да се запишат на платното на пространството, за да могат от време навреме да прозвучават в ушите на хората, да им напомнят за онези, или по-право онзи неизпълнен техен дълг към Битието и който рано или късно ще отзвучи при пробуждане на тяхната душа, и ще им напомни, че те са частица от цялото, с която имат здрава, неразрушима връзка. Днес, в заключение на всичко това, питам: Ако съществува ехо на мировата скръб, не съществува ли ехо и на мировата радост? Отговарям си положително и категорично: Съществува и ехо на мировата радост. Невъзможно е човек да е дошъл на земята само да страда и скърби. Щом страда и скърби, непременно се и радва. Пак се питам: Има ли такива радости, които да се записват на платното и на пространството? - Има, разбира се. Има радости, които се заличават, но има и радости, които се записват и никога не се забравят! Каква по-голяма радост за малкото дете, облечено добре от родителите си, което за пръв път стъпва в училищната сграда и сяда на ученическата скамейка? Незабравима е тази радост и този трепет на малкото детско сърце. Какво по-голяма радост от тази за човека, който за пръв път среща онзи свой Учител, който го въвежда в Божествената Школа и му показва пътя към Бога! Вечна и незабравима е тази радост! Писано на 2 януари 1966 година София.

34. ПЪТЯТ НА СЛОВОТО Видях пътя на Словото. Това се случи през един ранен пролетен ден 1924 година, след една от беседите, които Учителят държеше в братския салон, находящ се на улица „Оборище". Днес на мястото на салона е построена голяма жилищна кооперация. Беседата, която този ден Учителят държа, беше слънчева, топла, със възходящи енергии, какъвто беше тогавашния пролетен ден. Свърши се беседата към 11 часа и половина. По това време малък струнен оркестър от братя и сестри изпълняваше няколко музикални номера и песни от Учителя. Всички с добро настроение от беседата се обърнахме към оркестъра да слушаме музика. Прибрах стенограмите и молитвите си, и се обърнах и аз да слушам. Обаче едно особено необикновено явление отклони вниманието ми от музиката. Какво видях? Салонът беше пълен с множество големи и малки сини живи кълба - със синия цвят на Истината, който съм виждала няколко пъти. Този цвят не е нито ясносин, нито тъмно-син, най-близък е до морско синьо, но все пак е особен. Кълбата се движеха бързо, но величествено, като живи, съзнателни същества. Самите кълба се състояха от безброй малки, микроскопически частички, които също бяха в постоянно движение. Въпреки непрекъснатото движение на малките частици, кълбата запазваха своята форма. От синия цвят на кълбата в целия салон имаше някакво нежно синьо сияние. Продължавах да следя плавното и красиво движение на кълбата. Наслаждавам се на красотата и си мисля: Какво означават тези кълба? Едва си зададох въпроса и отговорът беше готов отвън и отвътре. Знайно е, че свидетелство на двама е истинно и вярно. Пред беседата кълбата не видях. Следователно те са се оформили във време на беседата и се явиха на края като мисъл форми. Докато мисля така, отвътре ми се прави превод: Това са форми и по-главните мисли, които Учителят каза в беседата. Следя движението на кълбата: едно след друго достигаха до стените на салона и докато очаквах при удара си в стените да се пукнат и разпръскат на частици, останах приятно изненадана от начина, по който излязоха навън. Те проникнаха през стените без да се пукнат, без да се огънат или да се пръснат. Те излязоха навън цели, каквито бяха и по-рано. Както ги следях, не усетих как погледът ми излезе заедно с тях. И аз сама не зная как стана това, че заедно със сините кълба, т.е. със Словото на Учителя и моят поглед проникна през една от стените на салона, а именно през северната, отдето проникнаха множеството кълба. Аз употребих думата „проникване" вместо „излизане", защото думите „излизане" и „влизане" подразбират минаване през някакъв отвор, като врата, прозорец и др. И така аз можах да проследя пътя на Словото, дето кълбата се движеха плавно, тържествено в пространството, в своето царство - в света на идеите, в идейния свят. Проследих донякъде само кълбата, докато те изчезнаха. Отново съм в салона, дето оркестърът продължаваше да свири. Писано на 11 май, 40 години от това прекрасно явление, което не е изгубило нито йота от, своята живост, реалност, преснота и истинност. 11 май 1964 година, София.

32. ТИ ЗНАЕШ ВСИЧКО Тези са думите, които като основна мисъл излизаха от устата на една бедна, болна слаба жена, с боси, кални крака. Работя в стаята си, мия пода, когато неусетно в стаята ми влезе горната жена, която с плах глас проговори: „Ти ли си човекът, който знае всичко?" Погледнах към нея малко недоволен, че ще накаля пода ми, който миех и строго я запитах: „Какво искаш?" - „Излязох от болницата като безнадеждно болна и лекарите ми казаха, че не могат да ме излекуват, но да потърся един човек, който знае всичко, дано той ми помогне. Казаха ми къде да го търся и аз дойдох при тебе. Ти ли си човекът, който знае всичко?" - Прекъснах работата си и казах на жената: „Ела с мене, аз ще те заведа при човека, когото търсиш." Аз тръгнах напред, а жената вървеше след мене. Намерих Учителя седнал на една от скамейките в елипсата и казах на Учителя, че тази жена иска да се срещне с него. Учителят я погледна и я запита: „Какво искаш?" Тя веднага отговори: „Ти знаеш всичко." Известно време Учителят помълча и после продължи: „Твоят другар се е поминал преди две години. Жената погледна към Учителя с малко оживен поглед и пак промълви: „Ти знаеш всичко." Тя стоеше права и очакваше да й се каже още нещо. Учителят добави: „Другарят ти постоянно ти пееше." - „Ти знаеш всичко." - по-сигурно потвърди жената. Учителят продължи: „Както виждаш, мъжът ти е пял цял живот, докато е бил на земята. Той и сега продължава да ти пее, защото те обича." Лицето на жената светна и тя се ободри. Тя пак тихо промълви: „Ти всичко знаеш." След това тя се наведе дълбоко към земята, целуна ръка на Учителя и сложи пред нозете му два лева. Като си отиде, Учителят погледна към брата, който доведе жената и каза: „Вземи тези пари от земята, те са за тебе." Братът взе двата лева от земята и се усмихна. От думите на Учителя жената разбра, че този, който тихо й пее на ухото, не е никой друг, освен нейният мъж, който и тя обича. Тя се успокои и се убеди, че не е болна, и няма защо да ходи по болници да се лекува. Писала Паша Теодорова по думите на брата И. А. (Иван Антонов), който заведе жената при Учителя. София, 17 май 1967 година.

29. ИЗБЕГНАТО ПРЕМЕЖДИЕ И това, за което сега пиша, се случи пак през една от годините 1922 -1925, не помня точно коя. Помня, че тогава Учителят още живееше на „Опълченска". По това време наскоро бях получила подарък хубави чешки кецове за екскурзии. Преди да отида с тях на екскурзия, реших да им се порадвам, да ги обуя и да отида с тях на „Опълченска", да поработя на машината и да се върна дома пеш, както и отидох; бяха много леки. Свърших работата си и помолих Учителя да му прочета нещо от написаната беседа. Влязох при Учителя и започнах да чета. От време на време запитвах Учителя за някоя мисъл, но забелязах, че Учителят погледна някак особено към лявата страна на главата ми. Мисля си: Да не би да имам някаква нередовност или гребенчето да ми се разместило, или косата ми да е в безпорядък. Пипвам се тук-там по главата, но няма нищо нередно. Обаче Учителят все още продължава да гледа наляво към главата ми. Свърших работата си, целунах ръка на Учителя и се готвя да си отивам. Отворих вратата, но Учителят върви след мене. Исках да затворя вратата след себе си, както това съм правила всякога, но Учителят остана прав на вратата, като че искаше да ме изпрати, нещо, което никога не е правил. Това малко ме смути, защото докато тръгна, нужно ми беше повече време. При влизането ми в приемната стаичка на Учителя аз събух кецовете си отвън и влязох по чорапи, за да не нося прах от улицата. Следователно, предстоеше да обувам високите кецове и да нанизвам дългите връзки. Трябваше ли всичкото това време Учителят да ме чака, докато си тръгна? Това не можех да допусна. Аз съм толкова обикновен човек и толкова малък, затова още повече се смутих. Обърнах се с лице към Учителя и внимателно, почтително се поклоних, с което исках да кажа, че си отивам вече, та той да затвори вратата и да се прибере в стаята. Обаче Учителят все още стоеше на вратата невъзмутим, както и по-рано - изпращаше ме. Посегнах да взема кецовете и да ги обуя, и пак погледнах Учителя и се поклоних за сбогом, дано той се прибере в стаята си. Неудобно ми е да ме чака. И трети път се наведох към кецовете, но пак не ги обух. Трети път се поклоних на Учителя, но той не мръдна от мястото си. Най-после се реших да се обуя и бърза да сляза по петте стъпала на стълбичката и там долу да нанизвам връзките, да ги завържа, а те бяха доста дълги. Обух кецовете си, които много скромничко ме очакваха един до друг и двата грижливо поставени от самата мене. Обух ги само и пак се поклоних на Учителя с мисълта, че съм готова за тръгване, дано зад себе си вратата да се затвори. Свърнах напред да мина през площадката, но уви, не мога да направя крачка напред. Усещам, че краката ми са здраво вързани и аз не мога да пристъпя. Опитът да тръгна е направен вече и аз не мога да се спра. Не мога да се спра, но не мога и да ходя, краката ми са здраво вързани. Тръгвам вече, но не вървя, нито слизам по стъпалата, а неочаквано особено някак летя във въздуха и така с летене аз се видях права, стъпила на долната площадка. Пак погледнах към Учителя, който бързо затвори вратата и се прибра в стаята си. Стоя права и си мисля: Какво стана? Кой ми е вързал краката? Ако не бях полетяла, какво щеше да стане? Непременно щях да падна от горната площадка на долната. Как щях да падна? Най-малко щях да се търкалям по корема си и най-после с лице, глава и чело, нос на долната площадка. Това е може би най-малкото, което аз предполагах, че можеше да стане. А какво друго можеше да се случи при такова падане, не зная. До втората площадка имаше отворена врата, която при едно падане можеше да усложни положението. Обаче опасността беше избегната, премеждието се избегна. Как стана това? Само едно зная, че някой по някакъв начин е предотвратил премеждието. Кой е това? Разбира се, Учителят. Когато гледаше към лявата страна на главата ми, той определено е виждал някое невидимо същество, което ме дебне. А когато при излизането ни остана доста време на вратата, следял е да не стане нещо по- сериозно и със своята мощна мисъл е могъл да го предотврати. Ако не бях скочила така благополучно, макар и с вързани крака, предстоеше да падна от стъпалата надолу с главата. Питам се: Какво е станало, та краката ми бяха вързани? Като си спомня днес за случката, смея се и ми е някак весело. Ето какво ме изненада. При влизането ми в стаята на Учителя, събух кецовете си, но в бързината е станало нещо, което да исках съзнателно да го направя, не бих могла. Връзките от дясната обувка са се вмъкнали в лявата и то точно на стъпалото, а връзките на дясната ми обувка се вмъкнали в стъпалото на лявата обувка. Значи станало е някакво кръстосване на връзките, които бяха доста дълги. Да исках нарочно да направя това, не бих могла. И после понеже набързо обух обувките, стъпила съм точно на кръстосаните връзки. Ако бях седнала още на първата площадка да нанижа връзките, нямаше да се случи нищо, но нали бързах. Високи бяха кецовете с много дупки. В края на краищата, доволна съм от случилото се, защото опитах и това - човек с вързани крака да скача като катерица, без да падне. Да, но когато е под крепката ръка на Учителевата мисъл. Сила, мощна сила е мисълта на Учителя. 1 септември,1967 година.

28. НЕОЧАКВАНА РАЗХОДКА Разходката беше не само неочаквана, но съвършено неочаквана. Тя не беше замислена. Това стана през март 1923 година. През нощта спах добре до 12 (24) часа, без да съм взела някакво решение. Някой ме събуди, без да има някакъв човек. Чух говор. Казва ми се: „Стани, облечи се, измий се и тръгни след мене за Изгрева." Вдигнах се от леглото, но не станах права. Исках да помисля малко, да се вслушам в говора и да разбера ясно кой ми говори и какво се иска от мене. Колкото и да се вслушвах и да мислех, нищо не разбрах, но говорът не ме смути. Приех го с голямо вътрешно доверие. Поканата се повтори, произнасяйки думите: „Тръгни след мене, аз те чакам." Всичко това ме мобилизира. Приготвих се тихо, така че никой от домашните не ме чу. Излязох от къщи и тръгнах. Спрях се пред външната врата на дома си, на бул. „Дондуков" 136 и внимателно разгледах улицата да видя дали има някакъв човек. Гласът пак се обади: „Върви, аз съм пред тебе. Ще стигнеш до ул. „Кракра" и ще продължиш по нея до бул. „Цар Освободител"". По това време имаше полицейски час, поради което улиците бяха съвършено празни. На ул. „Кракра", близо до „Цар Освободител" имаше полицейски пост. Един стражар се разхождаше спокойно. Наближих го и веднага се запитах дали нося личната си карта. Уплаших се. Оказа се, че съм я забравила. Ако стражарят ме спре и ме попита къде отивам, какво да отговоря? Тръгнала сама в такъв късен час и при това без лична карта! Но дълбоко вътрешно съм спокойна. Не промених хода си и минах покрай самия стражар. Чудо! Стражарят не ме спря, нито ме запита нещо. Аз го гледах, а той като сляп. Продължих спокойно по „Цар Освободител". Очаквах да чуя отново гласа. Той не се забави. „Тръгни по бул. „Фердинанд", (сега бул. „Толбухин"), аз съм пред тебе." Пред мене отново се откри широк булевард, пак без никакъв човек. Когато стигнах ул. „Граф Игнатиев", гласът се обади: „Върви по „Граф Игнатиев", чакам те на моста." Спрях на моста и чувам: „Върви смело напред по шосето към Изгрева, там ще те чакам." Тогава Изгревът не беше още организиран. Гласът ме напъти по една алея, сега ул. „Незабравка", Диана Бад. Спрях се пред боровата гора - до полянката на Изгрева. Часът беше около три. В гората беше тъмно, а боровете гъсти и вървях трудно, наведена. Останах в гората до изгряването на слънцето. Стоях и размишлявах. Около половин час след пристигането ми отново чух гласа: „Изпълни молитвите, които ви дадох на последния съборен ден, събота, в град Търново, 1922 година." Помъчих се да си спомня наряда, молитвите, но нищо не си спомних, нито го носех със себе си. Този ден беше даден не само нарядът, но и доста дълго слово. Искаше се сега да възпроизведа всичко. Това още повече ме затрудни. Помня, че словото беше интересно, мистично, но нито една дума не си припомних от него. Отговорих си: Нищо не помня, не мога да го възстановя. Спрях се в недоумение. Гласът отново продължи: „Започни наряда." Без да мисля много, започнах. Всичко се лееше, като че чета на книга. Изпълних всичките молитви и още по-неочаквано за мене навлязох в Словото на Учителя. Пак така леко, свободно, без затруднения започнах от началото и неусетно стигнах до края на словото, като че някой ми диктуваше. Чувствувах се вдъхновена, с високо настроение и пълна с благодарност за всичко, което преживях така неочаквано. Направих си и шестте гимнастически упражнения и все около мен беше пълна тишина. Наблюдавах се, като че не бях на земята, подвижна като пеперуда, весела, доволна и благодарна. Разхождах се из гората и по едно време чух стъпките на братя и сестри по алея Незабравка, които идваха за Изгрева. Минах край тях, без никой да ме спре и без да ги поздравя. И за тях бях невидима. Тръгнах по шосето към града почти хвърчаща. Отидох направо на „Опълченска" 66. Учителят беше на двора. Целунах му ръка и благодарих, без да кажа нито една дума. Той се усмихна тихо и ме запита: „Доволна ли си?" отговорих: „Да" и се върнах в къщи.

27. МОМИНСКИ СВЯН Беше около 1930 година. Наскоро бяхме напуснали улица „Опълченска" 66 и заедно с Учителя, които от нас имаха възможност, се пренесохме на Изгрева. Тук вече имахме салон за беседите на Учителя, стаи за Учителя, една лично за него и една приемна. Постепенно животът се организираше и закипя в своята красота, задачи и стремеж на всички към нови постижения. Създаде се един смислен, деен и чист хармоничен живот. Направиха са малки къщички, бараки, кой каквито материални възможности има. Учителят редовно изнасяше беседите, които усилено се подготвяха за печат. Животът на Изгрева бе голям духовен кошер с безброй малки и големи пчели - работници, всяка със своя специална работа в кошера и вън от кошера. На нас трите стенографки - една обща барака, в която и да живеем, и да работим. Нарекохме я „Параход", защото напомняше каюта на параход. Някои я наричаха художествено ателие, понеже имаше само горно осветление. Често ходех при Учителя с предвидения за печат материал за корекция, или за някакво допълнение, както той намираше за добре. След корекциите материалът се даваше за печат и томчетата беседи, по- малки и по-големи, бяха готови и бързо се пласираха поради жаждата на слушателите към великото Слово, очаквано с нетърпение. Веднъж, пак с материал влязох при Учителя и започнах да чета. Още незавършила четеното, някой тропна на вратата на Учителя и на отговора, че е свободно, влезе една от сестрите - работничка в кухнята. Аз схванах, че е свободно да присъствувам и не се поместих. Сестрата остана права и може би очакваше да й каже нещо Учителят. А той стана бързо, обърна се назад, направи 1-2 крачки и без да каже нещо, взе от една маса един затворен плик, задържа го известно време в ръката си. Настана кратко мълчание. Не зная какво и кой ми обърна вниманието, но погледът ми се спря върху лицето на Учителя. Останах изненадана. Една необикновена нежна руменина заля лицето на Учителя. Такава руменина и такава свежест не бях виждала дотогава, дори и при най-свенливата мома. Така се роди изведнъж понятието „момински свян". Ще кажете, че нали Учителят е мъж, за какъв момински свян може да се говори? Именно тук това понятие изразяваше с най-голяма сила, с по-голяма чистота и красота неговото съдържание - след това Учителят бързо подаде плика на сестрата, която го прие с особено дълбоко вълнение. Пред мене беше Учител и ученик. В плика е имало някаква парична помощ. Не е лесна задачата на един Велик Учител да подпомогне ученика си по един обикновен начин с пари, които като материална стойност са изгубили отдавна своята чистота. Обаче за случая те са били една необходимост. Погледнах внимателно отново лицето на Учителя и сега проследих и своето състояние. Толкова светъл и свещен беше този момент, че сега се чувствувах излишна, да не би с нещо да наруша неговата цялост. Искаше ми се да преместя стола още повече до стената, но той беше плътно допрян до нея. И тогава си помислих: Каквото е отношението на съвършената и чиста дева към Духа, такова е отношението на Великия Учител към душата на неговия ученик. Дали случайно се появи тази сестра или подчертано от по-високо място бе организиран този урок? Великият Учител в отношението си към душите е единен, неизменен и положителен. Сестрата благодари и си отиде. Аз дочетох материала и си отидох с незабравим образ за понятието „момински свян", с благодарност, че се обогатих с нещо, което една ли животът ще ми поднесе втори път. 6 май 1971 година.

26. АУРАТА НА УЧИТЕЛЯ Видях аурата на Учителя няколко пъти и то обикновено неделен ден след беседата, която Учителят държеше редовно от 10 до 11 и половина, 12 часа преди обяд. Защо това ставаше след неделната беседа, а не след някои от другите беседи, които Учителят изнасяше в сряда, петък или неделя в 5 часа сутринта? Аз това го обяснявам: Неделните беседи винаги биваха по-дълги и аз имах възможност да концентрирам вниманието си по-продължително. Когато за пръв път видях аурата на Учителя, изненадах се много, защото дотогава имах друга представа за аурата на човека. Нали още от детство виждах образи на светии в църква - образи с ореол около главата. Обаче това, което видях при Учителя, беше друго: Цветна обвивка с багрите на спектъра обграждаха цялото тяло на Учителя и тялото като че се губеше в нея. Ясно виждах образа на Учителя, но вниманието ми се приковаваше от хармонично преливащите се цветни нюанси около него. Светлинната обвивка остана до края на молитвата, която редовно правехме след завършване на беседата. Тя може би се е запазила и след това, но аз вече не я виждах, вероятно поради разсейването на вниманието ми, причинено от движението и шума, които настъпват след беседата. Ето какво наблюдавах в аурата на Учителя през цялото време: Светлите багри не бяха наредени както при небесната дъга, а разпръснато, но пак хармонично, някъде преобладаваше розовата багра, другаде - виолетовата, жълтата, зелената и т.н. Защо беше така? Наблюдавах аурата и я съпоставях с преобладаващата идея в беседата: когато Учителят застъпваше повече идеята за любовта, преобладаваше розовата багра; когато той говореше за мъдростта, преобладаваше жълтата багра; застъпваше ли повече материалните въпроси - зелената багра и пр. Но и която багра от спектъра и да доминираше, останалите повече или по-малко бяха запазени. Така че ако някой не чува беседата, а вижда аурата, стига да я разбира, би могъл да каже коя е основната тема на беседата. По същата причина всеки път, когато виждах аурата на Учителя, тя биваше различна. Светлите багри се пръскаха надалеч от тялото на Учителя и вероятно мнозина от присъствуващите са ги чувствували.

23. ИЗХОДНИЯТ ПЪТ София, 1924 година ли, не помня точно Лято е. Достатъчно е да излезеш на двора, в градината, дори в стаята, да кацнат на тебе една, две или повече мушици - и те имат право да се ползуват от хубавите топли дни, които природата щедро дарява на всички живи същества, малки и големи. Понякога на нас, обикновените хора ни досаждат мухите, буболечиците, с една дума по-малките същества от нас, но не е така и за мъдреца. Той използува малките същества в своята велика работа. За него те са символ. С тях той се разговаря, вместо да говори на по-големите същества - хората. Вън е топъл, хубав юнски ден, но не и за мене. Пчелички, пеперуди, мухички летят свободно, весело прехвръкват от цвят на цвят, но на мене като е топло нито весело, някакво особено психическо състояние ме гнети. Ден, два, три, не мога да се освободя от това състояние. С когото и да споделя, няма да ме разбере - за мене сложно положение. Няма изходен път, не зная как да изляза от това състояние. В един от тези прекрасни дни съм при Учителя на „Опълченска", дошла по работа. Свърших работата си и влязох за малко в стаичката при Учителя, но не с намерение да споделя с него състоянието си. В затвор съм. В безизходно положение, никой не може да ми помогне. Казах на Учителя какво съм свършила от работата си и се готвя да си отида. Учителят веднага стана от стола си и се упъти не към мен, която очаквах да му целуна ръка и да си отида, а към затворения прозорец. Почаках да свърши работата си и тогава се сбогувах. Наблюдавам какво прави Учителят. Виждам на прозореца една муха, която се блъска ту на едното, ту на другото стъкло да намери път да излезе. В това време Учителят я гони с едната или с другата ръка с някаква цел, която аз не разбирам, но особено внимателно следя движенията на Учителя по стъклото. Мухата хвърчи, лети по стъклото и не спира на едно място. Мухата не спира и Учителят не спира. В един неочакван момент мухата се изгуби. Да е хвръкнала, не я видях. Несъзнателно извиках: „Ах!" Мина ми мисълта, както се справят обикновените хора с мухите, но за Учителя това по никой начин не можех да допусна. С голямо учудване за живота на мухата запитах: „Къде отиде мухата?" Учителят, вече свободен, се обърна към мене с думите: „Виждаш ли, тук в ъгъла на прозореца една малка дупчица, аз я гоних по стъклото, за да я отправя към тази малка дупчица, отдето може да излезе и да хвръкне на свобода. Тя мисли, че хвърчи по стъклото, няма изходен път за нея. Обаче аз й показах малкото отвърстие, в което ще намери своя изходен път." Слушах Учителя внимателно и като свърши да говори, приближих се към прозореца, за да намеря малката дупчица, отдето мухата излязла. Поразих се. Дупчицата беше в един от ъглите на прозореца, но наистина толкова малка, върха на моето кутре не можеше да влезе, едва ли детско кутре би могло да мине през тази малка дупчица. Учителят отново седна на стола си, но аз вече не чаках да му целуна ръка за сбогом. Аз останах да му благодаря за мухата, макар че и това ме трогна. Не, аз останах за чудото, което той направи. И днес, 50 години след тази опитност, аз нямам думи как да я предам. Какво стана, не зная, как стана, не зная: аз се намерих в изходния път. Аз се почувствувах освободена от своето ограничително състояние, свободна като птичка, лека като пеперуда. Причина и последствия на моето предишно състояние, всичко изчезна като дим. Днес нищо не помня от тогавашните причини и последствия за това състояние, но помня опитността с тази муха, ще я помня и през вечността, защото след това чух безсмъртните мисли на Учителя: „Помни и не забравяй никога, че докато си в ръцете на Бога и пред Неговото лице, при каквото трудно положение и състояние да се намираш в живота си, и в най-опасно положение да си, няма безизходен път. При всички условия на живота си помни. Всякога се моли, мисли и работи, навсякъде ще намериш изходен път и отворена врата." Благодарих, сърдечно благодарих на Учителя за паметните думи, които ми каза, не само на мен, но и на мухата. И на мене каза: Не се страхувай, ето един малък отвор, който ще те изведе на свобода. Повторно благодарих и си отидох с две безсмъртни думи: „Изходният път". 15 август 1967 г.

21. БОЖЕСТВЕНИЯТ ТРОЛЕЙ Ние познаваме тролей, трамвай, тролейбус и други превозни средства. Тролеят свързва главната електрична жица с мотора на колата и така я движи. С понятието „Божествен тролей" описвам една своя опитност, която имах след заминаването на Учителя, в 1945 година, в един априлски ден. Слизам от Изгрева в къщи и едва пресякох първата напречна улица, усетих, като че нещо леко, почти безтегловно се закачи на горната част на темето ми, дето е мястото на моралните чувства. Погледнах нагоре и виждам, че от това нещо, което се закачи на главата ми излизаше една необикновено тънка, прозрачна жичка, чийто край не се виждаше, губеше се някъде високо, високо в небесата. Гледам към жичката и се усмихвам. Защо се усмихвам? Закачена съм за нещо. Това нещо, което се закачи на темето ми, не мърдаше и така си останах с жичката през целия ден. Интересно беше това, че въпреки че съм закачена, но аз бях съвършено свободна. Стигнах у дома все още с тролей на главата си, който никой друг освен мене не виждаше. Движа се вече из стаите, разговарям се със сестрите си и с познати, които ни посетиха, навеждам се, изправям се, работя нещо и тролеят с жичката все още стои закачен на темето ми. От време навреме се усмихвам и поглеждам към жичката, чийто край още не виждам, неизмерима е дължината й. Разхождам се нагоре-надолу и размишлявам върху тролея като връзка между съзнателни и несъзнателни същества. Връзката между електрическата жица и мотора, който движи колата е механическа, т.е. несъзнателна. И хората са свързани по този начин, но връзката между тях, макар и съзнателна, отличава се по това, че в повечето случаи ограничава, не е абсолютно свободна. Има най- после и Божествен тролей, т.е. Божествена връзка между човешката душа и Божественото Начало, която дава абсолютна свобода на човека. Чрез тази връзка, която аз нарекох Божествен тролей, аз изпитах тази свобода. Цял ден скачена с тази жичка, без да почувствувам дори най-малко ограничение. Така ли през целия ден не направих някаква грешка? Така ли не казах някаква излишна дума, или не на място казана? Ако съм между хора и за най-малката погрешка щях да бъда смъмрена или наказана, или щях да бъда подиграна, или нещо друго. При Божествената връзка обаче нищо подобно не стана. Колко лесно можеше да ми се дръпне косата или да се направи нещо подобно, за да разбера, че не съм свободна. Обаче нищо подобно не стана. Цял ден се движих с този Божествен тролей, без да го усетя. Ако не го виждах, нищо не бих разбрала. Едва надвечер, когато се връщах на Изгрева, тогава тролеят изчезна от темето ми, повече не го видях. Прибрах се в къщи необезпокоена от нищо. Целият ден, макар и със закачен тролей на главата, нищо не усетих, никаква тежест, никакво смущение. Това значи да опиташ връзката си с Божественото, връзката си с Бога, с разумния възвишен свят. Само тази връзка създава свобода и независимост на човека. Тя го освобождава от всякакво ограничение, от всички съмнения, смущения, тревоги. Връзката на човека с човешкото начало, както и връзката му с низшето начало, го ограничават, заробват, внасят смут и противоречия. Чрез връзката с човешкото начало се постига слава и постижения, но всичко това е временно. Обаче връзката на човека с Божественото носи вечна слава и постижения. Защото придобитата слава и постижения не са човешки, а Божествени. Желая Божественият тролей винаги да стои закачен на моето теме, както и на темето на моите близки, макар и невидими. Само един път на човека се дава да види този тролей на главата си, за да разбере, какво значи Връзка на човека с Божественото начало и какво тя дава. Няма по-голямо благо и по-голяма привилегия за човека от това да бъде свободен да се учи и да разрешава задачите си при пълна разумна свобода. София, 31 май 1967 г.

20. САМОПОКАНА Живях в квартал Изгрев цели 30 (години) в къщичка - барака, която беше известна на всички под името „Парахода". В Парахода именно работех беседите на Учителя, поради което бях доста заета и не можех да посещавам братските семейства - изгревяни, които често ме канеха на гости у тях. Един ден намислих да устроя една шега, която да стане действителност, но чаках само благоприятно време за шегата. Дойде и това време. То беше 1934 година, последната седмица, наречена сирна, преди великите пости. Реших от понеделник до събота да посещавам сутрин, на обяд и вечер по едно братско семейство, които са ме канили много пъти. Започнах посещенията си - самопокана. Понеделник сутринта отидох в едно семейство и казах: „Днес съм самопоканена у вас на закуска." Всички се зарадваха. Закусихме, поговорихме си добре и се сбогувахме. Аз си отидох в Парахода, дето продължих работата си до обед. На обед направих същото, само че в друго семейство. Същото направих и вечерта. По същия начин направих посещенията си във вторник, сряда, четвъртък, петък и събота до пет часа след обяд, след това реших да се прибера в къщи. Една изненада. Минавам покрай долната стая на Учителя и изведнъж вратата се отвори и се показа Учителят, който проговори: „Хайде, Паша, да се самопоканиш и при мене." Аз се обърках, не знаех какво да отговоря, понеже това беше шега с близките ми. Влязох в стаята и какво виждам: на котлона чайник ври, на масата две чаени чаши, лимон и хляб, нарязан на филии. Сядам на един стол и чакам да чуя какво ще ми каже Учителят. След това той ме запита: „С какво желаеш да пиеш чай: с маслини, с масло, с кашкавал или сирене?" Аз се усмихнах и казах: „Като ме питате, ще Ви кажа свободно: Аз обичам кашкавал." Учителят отвори бюфета, извади от него едно голямо парче кашкавал, от което отряза няколко доста големи парчета и ги постави на една чинийка. Всичко беше готово за вечеря. Докато аз се канех да посегна към чайника да налея чай, Учителят ме превари, взе чайника и започна да налива чай и то първо на мене! Гледам смутено и си мисля: Значи като на гостенка. Какво велико отношение към човека. Пием първия чай. Забравих да кажа, че когато взех парчето кашкавал и го турих върху хляба, кашкавалът излизаше вън от хляба. Дойде ред за втори чай. Учителят пак наля първо на мене, а после на себе си. Изпих и втория чай с благодарност - сладко, вкусно, но вече не съм смутена, освободих се от смущението. Мисля си: Колко естествено, колко непринудено Великият, Големият, Необикновеният човек слиза до нивото на обикновения малък човек, а даже и до детето. Как иначе щяхме да имаме мяра за правилни отношения към хората? Как бихме изработили методи за работа въобще? Изпих и трети чай с още по-голяма благодарност. Благодарих за чая, целунах ръка на Учителя и пълна с радост и благоговение към Великия, помолих Учителя да измия чашите и да прибера всичко на място. Направих това, благодарих сърдечно за неочаквания край на моите посещения и крилата, тичешком стигнах до Парахода. Писано на машина саморъчно от Паша Теодорова. София, 7 февруари 1964 г.

16. ИЗНЕНАДА Годината беше 1922, градът Велико Търново, месецът август, дните от 19 до 25 август - съборни дни. Годината 1922 е година на един от импозантните събори, на който Учителят изнесе велики слова, ценни беседи. Тези беседи станаха повод да се натъкна на изненадата, която по-долу ще опиша. Защо и как беседите станаха повод? Ето как. Беше заведен ред след свършването на събора и разотиването на братята и сестрите тези беседи именно да се печатат първи, понеже материалът беше по- специален и всички последователи на Учителя пожелаха да го имат под ръка. Това ставаше редовно всяка година и тези беседи биваха готови дори преди Нова година. Обаче, по каква причина, не зная, същото не стана именно с беседите от 1922 година. Изминаха ред месеци след събора - септември, октомври, ноември, януари, влязохме във февруари и не става дума за тяхното печатане. Дойде ми наум да отида на „Опълченска" при Учителя, де ще се печатат тия беседи и кога. Знаех, че тъкмо по това време Учителят беше много зает и не приемаше никого. Въпреки това, аз си спомних една мисъл на Учителя, която ме окуражи и аз се реших да отида при него, да направя опит, може да ме приеме. Каква беше мисълта, която ме подтиква да отида при Учителя, дори и като зная, че той няма да приема гости и посещения цяла седмица? Като работех в къщи, изведнъж ми дойде на ума за беседите, които Учителят държа през лятото месец август и в град Търново. Тези беседи още не са печатани и времето за тяхното печатане е отдавна минало - вече е месец февруари. Веднага реших да отида при Учителя, но как и кога, когато той не приема. Замислих се и веднага си отговорих: Да, но тази мисъл, която ме активизира, е Божествена, без никакво лично отношение към нея и без никаква корист от моя страна. Учителят е казал: Когато една Божествена мисъл те посети, дай й път и не отлагай изпълнението й. Щом е така, аз веднага се приготвих да тръгна за „Опълченска" и както реших, така и направих. На път съм вече и вървейки си мисля: Ако мисълта ми наистина е Божествена, Учителят ще ме приеме; ако не е Божествена и подтикът ми не е прав, ще се върна без да съжалявам, поне съм направила опит. Скоро стигнах на „Опълченска", въодушевена от мисълта, която ме раздвижи. Посрещна ме хазяйката на дома и доста строго ми отговори: „Ти знаеш, че Учителят не приема и няма да те приеме." - „Така е, зная това, но ида по сериозна работа." - „Ще видим, почакай малко." Останах на двора да чакам. След малко хазайката слезе: „Влез да кажеш защо си дошла." Влязох в приемната стаичка на Учителя и докато се готвех да го поздравя и целуна ръка, изведнъж се спрях пред Учителя, който беше прав и уплашена, и аз не знам защо, не посмях да подам ръка, нито да проговоря нещо. Гледам лицето, което стои пред мене, но като че не е Учителят. Очите му бяха тъмни, до черни, когато очите на Учителя бяха кафяви. Погледът му строг, малко остър, когато погледът на Учителя е мек, особено благ. Дори лицето му ми се видя малко по-дълго. Пред мен стои уж Учителят, а и не е той. И аз стоя права, но не мога да кажа дума. Стоя стресната, особено уплашена. Той ме запита: „Какво искаш? За какво дойде?" - „Не помня, забравих", тихо отговорих аз. Страх ме е, всичко забравих. Стоим и двамата - той ме гледа и аз го гледам. Постоях малко, мина ми страхът и тихо продължих както ученичка отговаря на учителя си, вече с научения урок: „Дойдох да Ви попитам какво да се прави със съборните беседи, които държахте през лятото в Търново. Ще се напечатат ли скоро, къде и как? Доста закъсняхме с тяхното печатане." Той веднага влезе в своята стая и ми подаде готовия вече материал, написан ръкопис и добави: „Питайте веднага Петър Камбуров от Казанлък, да отговори могат ли в тяхната печатница да ги печатат. Ако има условия при тях за печатане, веднага кажи на Димитър Стоянов, наш брат словослагател, идете в Казанлък, там да ги напечатате." Слушам да ми се говори, но и гласът не е като този на Учителя, а има нещо, което се отличава. Взех материала, купих една пощенска картичка, писах на Петър Камбуров, пуснах я в най-близката поща и продължих пътя си за дома. На другия ден пак отивам на „Опълченска" и пак оставам крайно учудена, когато ме извика пак същото лице и ми каза: „Получи се отговор, не с писмо, но самото лице, самият брат дойде от Казанлък с положителен отговор. Пригответе се, извикайте Димитър Стоянов и тримата тръгнете още утре сутринта за Казанлък." Така стана, но учудването за всичко това не ме напусна. Дори се прибави и ново учудване: Какъв беше този влак, който отнесе толкова скоро писмото ми до Казанлък? И какъв беше пак този влак, който доведе толкова бързо брата от Казанлък до София? Ние тримата сме вече пътници за Казанлък. Във влака съм, пътуваме и се разговаряме, но повече от всичко мисля за голямата, преголяма изненада. Не беше малка изненада това бързо уговаряне и бързото ни неотложно заминаване. Но другото, другото беше истинската изненада. Кой беше този почти непознат човек, към когото се обърнах с думите: „Учителю!" И той знаеше всичко. Как знаеше имената на оня брат, който не беше виждал. По тяло, по фигура приличаше на Учителя, а същевременно не беше Учителят. Мина седмицата, през която Учителят не приемаше. Пак отивах при Учителя и той беше същият Учител, когото познавах, и който не ми внушаваше страх. Може би второто лице сам по себе си да не е странно, но голяма беше разликата между него и Учителя. Сега си казвам: Какво нещо са очите, погледът, гласът? Като че в тях е същината на човека. Къде отиде благият и мек поглед на Учителя? Кой говореше вместо него? Чий беше този глас? Ето всичко това ме уплаши и аз забравих за какво отидох. Като мина малко време, спомних си, страхът мина и аз си свърших работата. Реших се да говоря, като си помислих: Който и да е той, ще си свърша работата, още повече, че той беше напълно ориентиран в нашите работи. Най-после си отговорих: Може да е някакъв заместник на Учителя, макар че не можах тогава да си отговоря отде е дошъл този човек и как може да става такова заместване. От 1923 година досега е изминало много време, зная повече неща оттогава, но все пак не зная, още много време ще ми помогне да навляза в онази област на незнайното. Кога? Не е важно. Важно е да уча с любов и постоянство. Започнахме да печатаме материала от 1922 година, но изненадата не престана да ме занимава. Работата вървеше много бързо, защото взеха участие в набора на материала още двама словослагатели. Преди 22 март - празникът на пролетта - работата беше свършена и ние се върнахме за този празник в София с готово томче от беседи и слова на Учителя, държани през 1922 година на учениците на Бялото Братство. Какво научих впоследствие по въпроса за изненадата от една сестра, стенографка, която по някаква наложителна работа отишла при Учителя по същото време, когато той не приемал никого. С влизането си още тя останала крайно изненадана, че този човек не е Учителя и той я запитал: „Кого търсиш?" Тя е казал, че е дошла при Учителя, но... Тогава той й отговорил: „Аз съм един от учениците на Учителя, оставен като заместник тук, докато той си свърши работата, с която е зает." Сестрата си е записала точно разговора със заместника на Учителя. Този кратък разговор ще намерите някъде в нейните бележки и спомени. Аз ги предавам приблизително. Доволна съм поне дотолкова, доколкото да свържа и моето, и нейното впечатление от срещата ни със заместника на Учителя. Моята изненада пак си остана изненада за мене, но с едно обяснение, защото в лицето на този заместник не познах Учителя. И сега, след големи и повече опитности, мога да направя следния извод: Често и ние, обикновените хора, се натъкваме на подобни случаи, на които не обръщаме внимание, не се замисляме и те минават и заминават край нас, като че нищо не е било. Например, срещаме един познат, който ни се вижда особен, като че някой друг гледа през неговите очи и дори гласът му не е негов. Забелязваме това, но не можем да си го обясним. Обаче за един Учител тези явления стават съзнателно, по желание или когато е крайно необходимо. Такъв Учител разполага с неограничени възможности. Той е постигнал такива неща, за които ние не можем дори и да мечтаем, нито можем да ги обясним. Ние сме и ще бъдем някога свидетели на все по-необикновени явления.

15. НОВ ЖИВОТ София, 7 януари 1968 г. Понятията „нов живот" и „новият живот" са близки, но по съдържание коренно се различават. „Новият живот" подразбира живота на новия човек, а под понятието „нов живот" се разбира, че някой човек, който е прекарал някакво сериозно заболяване, някакво голямо премеждие или катастрофа, по някакво благоволение на съдбата даден му е кредит да живее и той продължава да живее. Такова е моето положение в настоящия момент. Миналата 1967 година прекарах сериозна, тежка болест, при която животът ми беше на косъм, бях пътница за онзи свят. На трети януари миналата година се очерта сериозното ми заболяване от три тежки болести: грип, бронхит и пневмония, които едновременно ме нападнаха. Сериозно беше положението, защото пак същата година боледувах от бронхит и пневмония в по-слаба форма. Още същия ден, трети януари, гърдите ми толкова силно хъркаха, че и най-разваленото радио би отстъпило пред такова хъркане. Не можех нито легнала, нито седнала да заглуша този шум. Веднага извикахме лекар. Той дойде, прегледа ме, замисли се сериозно и тихо едва промълви: „Ще се боря, дано се преборим." Чух думите му и си помислих: Чудно нещо, с кого ще се бори, с кого ще се преборва? Като че мечка среща на пътя си или някакъв вълк. В къщи нямах условия да се лекувам, затова ме взеха при две мои приятелки, те да ми услужват. Когато бях минала вече всякаква криза и видимо бях вън от опасност, на 23 март си отидох в къщи, но с много строги нареждания от страна на лекаря, едва ли не, че съм болна или по- право трябва да се гледам като болна. Съгласих се с неговите нареждания, защото и аз самата виждах, че имам нужда от строго пазене. Какво беше състоянието ми от 3 януари до 23 март? Положението ми от ден на ден ставаше все по-сериозно. Лекарят дохождаше всеки ден и сериозно се замисляше. Предприе инжекции - мускулни, венозни, и то по няколко на ден - надупчиха ме порядъчно, но търпях всичко с пълно съзнание да оздравея и да улесня работата на лекаря и на своите приятелки, които положиха всичките се грижи и внимание към един сериозно болен, на когото и те искаха да помогнат. Наред с инжекциите вървяха и лекарствата, различни по големина, форма и цвят хапове, както и различни по имена. Като нямах какво да правя, броях по колко хапчета вземам на ден и по колко стигаха до всеки следващ ден, докато най- после ги събрах и се уплаших - бяха на брой около триста. Видяха ми се много, но свършено вече. изгълтах ги. Благодарение на всестранната подкрепа, както аз я нарекох, т.е. от Небето и Земята, аз се върнах от другия свят. С други думи казано: от невидимия свят или от небето някъде ме кредитираха, отпуснаха ми кредит да поживея още. За колко време ми дадоха кредит, това не е моя работа. Моя работа, и то специално моя е тази, да живея и да работя така, че да оправдая кредита, който ми се даде за нов живот - да благодаря и никога да не забравя подкрепата, която ми се даде и от небето, и от земята. Често ще си спомням за това време, защото според мене, подкрепата беше голяма, навременна и необходима. На кого ли не се помага? Няма живо същество на земята, на което да не се помага, върху което да не бди онова велико справедливо Око, което е създало всички живи същества. Следователно, не само аз имах тази подкрепа и то не само един път в този живот, но при това боледуване за дадения момент се отвориха очите ми, за да видя реално, осезателно тази подкрепа, която наистина не ще забравя. И до ден днешен усещам топлината на тия две ръце, така топли, така осезаеми, като че това стана в този момент. Какъв извод можех да извадя от този момент еднократен по проява, а многократен по трайност и сила. Обаче има моменти в живота на човека, които са многократни по проява, а еднократни по трайност и сила. Тази е разликата именно между Божествените и човешките прояви. Първите прояви, които са еднократни, но които имат голяма сила и трайност, а вторите, човешките прояви, макар и многократни, по сила и трайност не издържат. Първите са вечни, вторите - временни. Връщам се пак към трети януари 1967 година, за да дойда до онзи ден и час, до онзи необикновен момент, час и ден, когато небето се изяви в момента, когато и аз сама вътрешно някак си, по състоянието си почувствувах, че си отивам и започнах с близките си да говоря за заминаване. В себе си бях готова, дълбоко примирена за онова, което по моему предстоеше да стане. Близките ми се страхуваха, но държаха здраво положението, продължаваха усилено да ми помагат. Аз бях между два свята: разговарях се с близките около мене, но и със съществата от другия свят, все едно, че бях на границата между двата свята. Толкова ясна и жива беше за мене тази граница, също като пътищата за чужбина на някъде. Нощите прекарвах в будно състояние, без сън. Стигнала границата на двата свята, лежа на леглото, като ту се отдалечавам от този свят, ту се връщам отново. Когато се връщах, мислех си, как ще стане това, което очаквах да стане. Дойде 10 или 11 януари, не помня точно кой от двата дена беше, когато преживях нещо особено, непознато до това време за мене, което ми донесе истинската помощ. Инжекциите и лекарствата не спирах, грижите на близките около мен се увеличаваха, не отричам тяхната полза и подкрепа, но това, което стана в един момент, което наричам особеното, даде това, което обикновеният човек не може да даде. И така трябва да бъде, да види човек и да се убеди в помощта, която обикновеният дава и това, което необикновеният дава. Лежа, повече съм в будно състояние, отколкото в безсъзнание. До мене имаше друго легло, наблизо маса и в стаята голяма тишина, бих помислила, че съм сама. Не зная и не виждам, че в стаята била Еленка, другата стенографка на Учителя, мислех, че съм сама. Посегнах към масата да взема някаква кърпа да изтрия потта си. Не стигнах до кърпата, усетих ясно, че някой хвана двете ми ръце със своите две, но така здраво, сигурно, както хващаме децата, когато играят, да не се изпуснат. Оставих ръцете си в другите две, не дърпам моите, защото не ме е страх, никакво смущение не изпитвам при тази изненада. Напротив, някаква приятност изпитвам, като че съм в ръцете на любяща майка или любящ баща. Усещам ръцете здрави, яки като на физически човек - не е никаква илюзия. Не, това не беше никаква илюзия, но факт. Защо? Защото усещането ми не ме лъжеше, а чувствата ми още по-малко. Усещах, че две ръце държаха моите две така здраво, както би ги хванал някой близък здрав човек. С едва чут глас и от самата себе си запитах: Кой си ти? Никакъв отговор. Втори път попитах пак по същия начин: Кой си ти? Също никакъв отговор. И докато се готвех да запитам: Кой си ти, Господи? - нещо силно ме спря: видях образа на Учителя като млад. Този портрет на Учителя не съм виждала досега, но сега макар и в тежко състояние на сериозно болен, аз познах Учителя като млад, чиито две ръце държаха моите. Ясно, без никакво съмнение и колебание, аз видях Учителя материализиран, с отдавна познатата усмивка на лицето му. Гледам към Учителя, а чувствувам как от ръцете му вливаше в тялото ми жизнена, животворна енергия. Докато се опомня от случилото се с мене, усетих как двете ръце, които може би най-много преди пет минути бяха хванали моите, сега се отдръпнаха и заедно с това изгубих и образа на Учителя пред себе си. Още съм в развълнувано особено състояние, но проговорих с цел да разбера кой е в стаята при мене, исках да зная сама ли съм или не. Пак чух гласа на Еленка, която ми отговори: „В стаята съм само аз и то отдавна, никой друг не е дохождал." Успокоена малко и изпълнена с особено чувство на благодарност към Господа и към Учителя, аз разказах на Еленка за случката, като чух и от нея малкото, което и тя е доловила. От този ден, 10 или 11 януари, състоянието ми, макар и микроскопически, започна от ден на ден да се подобрява. Истинската, реалната помощ, дадена ми отгоре, вече действуваше. Инжекциите и лекарствата продължаваха, грижите на лекаря не бяха безпредметни, за да подчертая още един път мисълта си, че небето и земята се съюзиха, за да ми помогнат и да имам две задължения и към земята, и към небето, и на двата свята да благодаря, на всеки по съответен начин. Безсънните нощи още продължаваха, като само от време на време ми се даваше малко сън за един до два часа. Два-три дни след великата изненада, някак странно за мен съм заспала, спала съм цяла нощ. Както съм заспала, така се и събудих, с изненада, че съм спала и здраво съм се изпотила. Едва изговорих: Значи аз съм спала! Виждам образа на Учителя, пак като млад, но вече астралния образ, със същата усмивка, която познавам. И на думите ми „значи съм спала", Учителят леко наклони главата си с мисълта, която ясно прочетох: „Видя ли?" И пак образът се изгуби. Заредиха се дни на слабо, постепенно подобрение с топлите грижи на близките ми, на лекаря и действията на лекарствата и соковете и режима на хранене, в които дни нямаше нищо особено, следователно няма защо да ги отбелязвам по дни и дати. Кризите бяха все по-слаби, докато дойде денят 23 март, който ден си отидох у дома. Всичко това ме доведе до заглавието, което дадох на написаните от мене страници - „Нов живот", защото наистина ми се даде кредит за нов живот, за който постоянно мисля и в резултат на това мислене се питам: Даде ми се кредит за нов живот, за да си живувам ли? Да си поживея още? Не, не, банките отпущат кредит на човека, да има време да си изплати дълговете, като работи, разбира се. За кого, за какво, той си знае и постъпва, както разбира. Следователно на мене, като последователка на едно велико Божествено учение, се даде кредит, без да ми показват за кого и за какво, разчитайки на мене, аз да си отговоря вътре в себе си. Божественият свят не ограничава никого. Той дава пълна свобода на човека, като разчита и доверява на неговото съзнание и отговорност за делата му. 19 февруари 1967 година на още непълното ми оздравяване. Дали съм спала малко през този ден, 18 февруари, не помня, но нощта срещу 19 февруари прекарах в пълно безсъние. Положението ми не беше тежко, защото вече бях на път към оздравяване, затова се предадох цялата нощ на мисъл. За много лица мислех, за много неща благодарих, но най-много мислех за усмивката, която много пъти виждах и която видях и не ще забравя никога и като болна, която описах в предишните страници, заедно с двете мощни ръце, които внесоха в моя болен организъм енергия и живот. По този случай в тази безсънна нощ, съчиних нещо нескопосно под заглавие „Една усмивка". Ще го запиша за себе си, да не го забравя, защото ми е е ценно. Цяла нощ го повтарях да го запомня и споделя с близките си като резултат на една безсънна нощ. Едва станах от леглото, споделих го с близките си, но то произведе голям смях като нещо неиздържано и нескопосно. И аз му дадох такава преценка, но след това то ми стана още по-мило и ценно. ЕДНА УСМИВКА Само една усмивка аз познавам, която и каменно сърце топи. Само една усмивка виждам, която никой в света не победи. С какво поддържа се таз усмивка? С какво храни се тя, за да живее? Само с една дума - Любов. Каква бе отплатата на тази усмивка? Сърце, чисто като кристал - нейният въздух. Ум, светъл като слънцето - извор, в който тя се оглежда. Душа, необятна като Вселената - нейното небесно отечество. Дух мощен като Бога и едно с Бога - нейната сила и мощ. Само една усмивка аз познавам, която прави чудеса. Само една усмивка виждам, която носи безброй блага. Чия бе тази усмивка? Това само природата знай, но знае тя и да мълчи. За себе си само - Лотос я наричам аз. София, 19 февруари 1967 година.

14. КАК ЖИВАТА ПРИРОДА И РАЗУМНИЯТ НЕВИДИМ СВЯТ ГОВОРЯТ НА ЧОВЕКА И ГО ПОУЧАВАТ От многото случаи, които всички хора имат като опитности в това отношение, аз ще изнеса само няколко: 1. Един хубав летен ден се връщах от Изгрева у дома. Реших да мина през Семинарската гора, която тогава беше много гъста и без очертани пътеки. Като навлязох навътре, веднага се изгубих. Оттук да изляза, оттам да изляза на пътя, все повече се обърквах. Спрях се да мисля, накъде да поема, но никъде не виждах път. Погледнах надолу в тревата и виждам едно малко цветенце, беличко, с дълга дръжка. Реших да се обърна към него за помощ. Вслушах се и не чух нито човешки стъпки, нито шумолене на листа, нито вятър - тихо, съвършено тихо. Тогава обръщам се към бялото цветенце с молба: Моля ти се, покажи ми пътя. Но как? Доверявам се напълно на тебе. Затова наклони се на посоката, към която мога да се отправя. Там, където се поклониш, натам ще тръгна. Постоях малко време, чакам отговор. Наистина, малкото цветенце като че някаква ръка го хвана, наклони се в една посока и пак се изправи. Чакам да проверя, дали не е случайно. Повече цветенцето не се мръдна. Пак тихо, пак никакъв ветрец. С доверие тръгнах по посоката, показана ми от цветенцето. Вървях известно време, не гледах по часовник, но за чудо и за благодарност към цветенцето, аз се озовах на пътеката, която направо водеше към изхода. 2. Живеех вече на Изгрева, на Парахода. Един ден ставам рано сутринта и като продължение на няколко предишни дни, нося в себе си една крива мисъл, която съзнавам като крива, но не мога да я изправя, сама не мога да си помогна. Седнах вън от Парахода на едно малко столче и размишлявам, но кривата мисъл си е пак в мене, мъчи ме. След малко над главата ми се завъртя някакъв бръмбар високо над мене с остро, силно бръмчене. Познах го - стършел, от който изпитвам ужас. Стършелът ту слизаше близо над главата ми, като че да ме ужили, ту се издигаше. Тръпки ме побиха. Стършелът неумолимо бръмчеше над главата ми, извиваше надясно-наляво, слизаше близо до мене и се издигаше нагоре, като че бе изпратен да извърши някаква работа. От тръпките, които побиваха цялото ми тяло, от ужаса, който преживях, аз се напрягах, и като резултат лошата мисъл ме напусна. Щом се изправи мисълта ми, стършелът литна някъде далече, изгуби се, не чух вече бръмченето му. Аз се усмихнах, зарадвах се и промълвих: Колко било лесно, с дни носех кривата мисъл в себе си, един стършел в няколко минути ми помогна да я изправя. Благодарих му и от този момент го ценя като проводник на някаква работа, дадена му отгоре. Все пак и до днес се страхувам от него. 3. Отиваме с Учителя и голяма група братя и сестри на Витоша, на Бивака. Стигнали вече до първата поляна, аз тръгнах напред да се опитам сама да вървя, но уви, скоро по обикновен навик пак се загубих. И вместо да вървя по пътя, отклонила съм се доста надясно и вече не се качвам, но слизам все надолу и по- надолу, дойдох до някаква река. Разбрах, че съм се объркала и започнах да се качвам нагоре. Накъде нагоре, не зная. Попаднах в една гора, поех пак надясно, но не намирам познат път. Спрях се и прочетох „Отче наш", дано си намеря пътя, но не можах и продължих да вървя. Загазих пак в някакви храсти, почти непроходими. В това време виждам едно малко кученце, познах го, изгревско кученце и то съвсем само. Как дойде, защо дойде, не зная. Знаех му името - Роска. Тогава аз го извиках и му казах: Роске, аз съм се объркала, загубила съм се, но ти ми покажи пътя. То спря, погледна ме много съзнателно като човек и се втурна в шубраците. Върви и ме поглежда, следвам ли го. Аз го следя и му казвам: Роске, ти си малко кученце, дребничко, навсякъде можеш да се мушнеш, затова аз ще вървя вън от шубраците и ще те следвам. Тръгнах подир него, то върви, обръща се и ме поглежда. Така вървях с него около половин час. Изкачваме се все негоре и нагоре. По едно време се озовах на поляната пред скалата на Бивака. Как стана това, не зная, и то по съвсем непознати пътеки за мене. Тук вече се ориентирах и можех сама да продължа до Бивака. Погледнах за Роска, никъде не я видях. Тя свърши работата си и слезе надолу сигурно да търси господарката си. На Бивака имаше само един брат, който кладеше огън. Спрях се, благодарих за помощта и седнах да си почина. След десетина минути пристигна цялата група - никой не разбра, че съм се загубила и че съм пътувала с Роска. По всичко разбрах, макар и загубена, че съм вървяла бързо, усилено, за да мога да изпреваря групата, която върви по свой определен път. 4. Още първата година при влизането ми в обществото и срещата ми с Учителя, ми се представи важен въпрос за разрешаване. Видимо сама, без външна помощ, аз се лутах насам и натам в мисълта си как да разреша правилно въпроса. Ту бях на права посока, ту на крива, но въобще не можах да изляза от лабиринта на своята мисъл. Един ден, връщайки се от Учителя, който беше на „Опълченска" 66, вървях пеша. Дойдох до улица „Велико Търново" и на средата на пътя нещо ме спря определено, категорично и решително. Замислих се, съсредоточих се и ясно чух глас: „Нямаш право да злоупотребяваш с Божествената енергия." Гласът беше категоричен, строг и неотменим. Така спряла се, продължих да мисля и въпросът беше решен. Мисълта ми взе обратна посока, почувствувах правата мисъл, взех правилно решение. Въпросът беше назрял, чакаше само едно малко бутване и повече светлина. Оправих се, зарадвах се и се върнах у дома си успокоена и без никаква борба в решението си. Гласът ми беше познат. Кой е, не казвам. 5. Връщам се пак от Учителя, още беше на „Опълченска" 66. Тъкмо на завоя на „Чепино" - „Оборище", където живеех, същият глас ме спря и ме запита: „Къде отиваш?" - „У дома." - „При кого?" - „При сестрите си." - „При кои сестри?" Тук вече аз не отговорих нищо, защото е ясно при кои сестри отивам. Ясно за момента, но не и за следващите дни, месеци и години. През това дълго време разбрах и научих, че една е сестрата и трябва да работя за нея, да изработя вътре в себе си широкото, велико понятие сестра и брат. Не само по кръв, нито по нация, а широко безименно и без граници. Задача! 6. Бях в град Русе по работа. Там се печатаха беседи. Връщам се от печатницата, прекосявам един дълъг диагонал и пак същият глас ме спря и ме запита: „Къде си?" - „В Русе." - „Какво е Русе за тебе?" - „Град от България." - „А какво е България за тебе?" - „Мое отечество." - „Отечество ли?" И тук спрях, нищо не отговорих. Отговор не дадох, но се замислих и то дълбоко. Върнах се в София и не след много време имах следната опитност: Сама съм в къщи, но изпитвам неизказана, нечувана носталгия за отечеството ми. За кое отечество, нали съм в България, нали България е мое отечество? Обаче носталгията не ме напуща, разкъсва ме и аз чувствувам нужда да късам връзки, да се освобождавам от нещо, да литна някъде, да отида - почувствувах вече истинското си отечество. И след като си отговорих, че едно е отечеството на душата, носталгията постепенно ме напусна и аз се върнах в първото си положение. Задача! 7. Духовният прожектор. Това се случи още втората или третата година след влизането ми Братството. Бях нещо недоволна от себе си и реших чрез по-дълъг пост да се справя с недоволството си. Предприех шестдневен абсолютен пост през есента. През време на поста ми беше леко, приятно, хубаво, като че заедно с поста изгоря недоволството и причината за него. Дойде денят да отпостя. Пих картофена чорбичка, хапнах една хапка хляб и организмът ми напълно се задоволи. Така успокоена тръгнах в гимназията, дето бях учителка. Погледнах към колегите ми, всички ми се виждат светли, отворени, сърдечни, а за себе си да не казвам - вътрешно хвърча. Доволна и предоволна много естествено, справих се с едно недоволство. Разговарям се с колегите си весело, сърдечно. Свърших си часовете, тръгвам за в къщи. Вървя по „Цар Освободител" - там ми беше пътят за у дома. Дохождам до военния клуб и продължавам по булеварда и поглеждам към хората натук-натам. Движение голямо, едва си побивам път. По едно време и аз не зная как, нещо ми напомни за недоволството и за причината му. Какво изпитвам? - Ужас! Нито недоволството, нито причината са изгорели. Те са живи, каквито бяха по-рано. Запитах се: Нали постих? В това време един силен прожектор с необикновена светлина започна да ме осветява: отгоре, отдясно, отляво, отпред, обикаля ме и то безпощадно. Огледах се наоколо към хората, към съседните улици, дали този прожектор осветява всички. Уви! Той осветяваше само мене, да ми покаже, че онова, за което предприех поста, е живо и нито умира, нито изгаря. Засрамена в себе си се обърнах към прожектора с думите: Моля, моля, достатъчно, виждам, разбирам. Обаче прожекторът продължава да ме осветява. Така ме обиколи няколко пъти и леко, незабелязано се издигна нагоре без никакъв шум и изчезна. Останах сама в размисъл в себе си и си казах: Благодаря, много благодаря за тази светлина. Не само пост, не само молитва, но много работа е нужна, Паша, за да се справиш с известни мъчнотии, недоволства и т.н. И днес в заключение си казвам: Тази светлина от духовния свят работи и върху цветенцата, и в стършела, и в кученцето, и в гласа, който иде от високо място, за да научи човека на това, което му е нужно. 5 юли 1963 г., София

12. НОВИТЕ СКРИЖАЛИ Да се пише или говори за новите скрижали, това значи да се има предвид Старите скрижали, дадени на Мойсей на Синайската гора, известни под името Десетте Божи заповеди. Някога и аз ги знаех като заповеди Божии, но днес, при светлината на Новото учение, аз ги наричам Десетте Божии поучения. Знайно е. че Бог не заповядва и не наказва, но поучава и помага. Само господарят и началникът заповядват и наказват. Макар и Творец на Вселената, Вседържател и Творец; Той създава закони, от изпълнението на които зависи абсолютната хармония в целокупната природа. Най-малкото нарушение на тия закони внася дисхармония в Цялото, в единството на света, от чиято дисхармония страда и се мъчи всяко живо същество. Изпълнението на тия закони ние наричаме изпълнение на волята на Единния, Всеблаг и Покровител наш Отец и Баща, Който всякога и във всичко има предвид нашето благо. Той даде своите поучения на еврейския народ, но те се отнасяха и към цялото човечество. Кой човек, бил той прост или учен, малък или голям, богат или беден, не трябва на първо място да възлюби своя Отец с цялото си същество? Или кой човек не се радва, когато ръката му не дръзва да убие или да не краде, когато изпълнява Божиите повеления? Един Закон, един морал, една Воля предстои на човека да изпълни - Законът, моралът и Волята на Любовта. Пристъпвам вече към главната тема: „Новите скрижали." Видях Новите скрижали през лятото на годината 1922, когато група от стотици ученици с Учителя поехме пътя към Мусала, към високия Божи връх. Пътят ни водеше през Маричините езера. Видях Новите скрижали през деня, именен и рожден ден на нашия обичен Учител, когато се изправих в размисъл и съзерцание пред връх Манчо. (Циркусът на този връх е наречен от Учителя „Олтар"). Видях Новите скрижали в тишината на святата Рилска пустиня, дето ни звяр минава, нито птички прелитат, дето само ангелите пеят, дето само тихият Божи глас се чува. Сама, уединена в тази обител, млъкнах и аз, млъкна и сърцето, едва се чуваше да бие. Видях, нещо особено видях. Някаква необикновена завеса, грандиозна, спокойна, от никакъв вятър неполъхвана, ръце не я държаха, нито подпора някаква я крепеше - свободно, тихо се движеше в пространството като волна птичка, непознала страх, ни мъка на гонение. Росни капки по нея пречупваха меките, топли слънчеви лъчи и багреха чудната завеса с най-нежни фини багри на слънчевия спектър, което я правеше омайна, нежна гледка. Да кажа каква беше материята на тази завеса, не мога - нито наяве, нито насън съм виждала такава. Зная само, че изпитвах страх и трепет, да не би тази истинска и немиражна гледка изчезне някак от пред очите ми. Чувствувах, че има още нещо недовършено. Както чувствувах, така излезе. В един момент на платното се очертаха два почти еднакви образа - единият на лявата му страна, другият на дясната. Разтварям добре очите си да различа образите ясно, безпогрешно. Завесата тихо се полюлява, краските й ясно се очертават, а образите добре, релефно изпъкват: образът на Христа и на нашия Учител. Исках да се порадвам поотделно и на двата, докато те спокойно сменяха мястото си. Образът, който беше наляво, зае дясната страна, а този, който беше надясно, зае лявата страна, така че не можах да си отговоря кой от двата образа зае дясната страна и кой - лявата. Смяната на местата продължи до края на видението. Познах добре нашия Учител, познах добре и Христа. Видението беше все така прекрасно, ненагледно. То бавно, пак така грациозно се полюляваше и отдалечаваше от очите ми. Проследих отдалечаването му в пространството. Най- после очите ми престанаха да го виждат. Пред мен се издигаше само мощният, вечен, наразрушим „Олтар". Останах почти неподвижна в размишление. Какво беше това видение? Тихият Божи глас в Рилската пустиня ми промълви: Ето съветът на новото учение, съветът на Христа и на нашия Учител. Тези бяха Новите скрижали, с ръка непипнати, неръкотворни, от човек недонесени, на книга ненаписани. Те и до днес навярно пътуват в пространството и за вечни времена ще пътуват, да напомнят и на сегашното човечество и на бъдещото човечество, да знае как да живее и никога да не забравя вечният завет - заветът на Любовта. И написа Бог завета на Любовта в нетленното човешко сърце, а името му написа на дланта си. Откак свят светува и откак човек живее тук или там, на земята и на небето, все ръката се подава да поднови завета на Господа за Любовта. Кой донесе на земята този завет? Дали пратеникът Божи преди две хиляди години или пратеникът Божи след две хиляди години, едно и също е. Един Господ на небето и на Земята, един Учител на човечеството. И пак, и пак ще се явяват новите скрижали, неписани, безмълвни, докле Любовта в човека стане негова плът и кръв, негова нова безсмъртна природа. Напуснах мястото, наречено Олтар и се прибрах при своите си. Писано на 27 юли 1967 година на Волоколамското шосе 14.