valiamaria

25. ПОЕТИ НА СЛЪНЦЕТО В салона съм на Изгрева след беседа. Заедно с другите съм около Учителя и държа в ръцете си една току-що излезнала книга "Антология". Учителят ме запитва: "Какво е това що държиш?" "Стихотворения на български поети, Учителю." "Прочетете нещо!" Предварително си бях отбелязала няколко стихотворения, които най-много ми харесаха. Прочетох две от тях. След прочитането, самата аз останах недоволна, защото видях лицето на Учителя, което беше строго. Вече сама не харесвах тези стихотворения. А преди ми харесваха. Бях смутена и не знаех какво да правя. Не зная защо е трябвало след това да се кача горе в стаята при Него, но като слизахме по стълбите заедно, Го запитах за тази поезия. "Това са поети на нощта." "Ами те какви трябва да бъдат?" "Поети на слънцето. Ти нали наблюдаваш изгрева на слънцето? Както изгрява слънцето на земята, така трябва да изгрява тази поезия в душите на хората и в онези, които я четат. Тогава тя е поезия на слънцето, защото носи живот. А това, което сега прочете от книгата, това е поезия на нощта. Тогава хората заспиват и чрез съня си отиват да пребивават в друг свят." Разбрах, че трябва да се стремя към поезията, която се носеше и идваше чрез изгревите на слънцето. Веднъж Учителят ми каза: "Слънцето носи живот за земята и за хората. Слънцето е символ на Духът. Поезията е творение на Духът." Ето така нещата станаха разбрани за мене.

24. БИРНИЦИТЕ Пред салона сме на Изгрева заедно с Пенка Краева. Лятно време, хубаво време. Намираме се пред Учителя и разговаряме. Изведнъж Пенка заговори пред Него за мене. "Тя пак държи перото!" Учителят поде разговор: "Тя може да примирява думите. Да ги нарежда думите така, че да ги примирява и с това да помага на другите. Само на себе си не може да помогне. Като онази врачка от Варна. Познава какво ще се случи на другите, само на себе си не могла да познае, че разбойниците ще дойдат и ще я оберат. Дошли и обрали парите, които спечелила при своето врачуване. А после се чуди защо са я обрали. Ами това не са разбойници, това са бирниците на Господа. Нали Господ е казал: "Даром сте получили и даром давайте!" А тя даром получила дарба, врачува и чрез дарбата си взима пари. Гледа Господ, че ще направи по-големи прегрешения и изпраща своите бирници, за да я оберат. Вместо да благодари на Господа, че разбойниците са я отървали от по-голяма беда, то тя плаче, че са й обрали парите. Ето какво означават човешките работи". С мене беше станало същото. Аз имах недъг с една ръка. Бяха ме обрали. Но в мен течеше струйката на една поезия, идваща от един незнаен извор.

23. ДЕЦА НА ИЗГРЕВА Петровден е. Денят на Учителя. Взимам със себе си моята племенничка Райка. "Хайде, Райке, да вземем бисквитки и да поднесем на Учителя!" Отиваме и купуваме пет бисквити. Излизаме навънка. А Райка ме пита: "Защо пет, лельо. Нека да са седем, дванайсет, ще си хапне човекът". Връщаме се в магазина и взимаме още. Отидохме на Изгрева, изкачваме дървената стълба, чукаме на вратата, Учителят отваря и Райка поднася бисквитите. Учителят ги поема с двете си ръце и я погалва по главата. По време на бомбардировките, в една неделя отиваме при Учителя с другата ми племенничка Санка, която бе на пет години. Санка Му целува ръка и докато устницата е на ръката Му, то очите й са вдигнати нагоре към лицето Му. Бузичките й са пламнали от вълнение. След това тя веднага заговори: "Отрязаха ми косите леля Ганка и леля Здравка. Премахнаха ми плитките, една само остана, ето тук". И тя посочи, струва ми се, някъде към врата. А пък другата ми племенничка Санка изтича и каза: "Боли я ръката, боли я ръката". Тя дойде до мене и посочва на Учителя дясната ми ръка. Учителят ме поглежда. Усмихнат е. Даде на децата по една бонбона. А когато бяхме на последните стъпала, Санка запя песента "Изгрява слънцето". А когато Санка беше на около две години, бях я завела при Учителя и Той тогава каза: "Тя е на сърцето дете. Чиста храна". Беше съборен ден през 1938 г. и бяха дошли и чужденци. С мене е и племенницата Райка. Играем гимнастика и след това Паневритмия. Райка за първи път влизаше в колелото на Паневритмията. По едно време гледам, че Учителят я наблюдава. "Райке, Учителят те гледа." И наистина, когато отидохме да Му целунем ръка, Той каза: "Рекох, детето много хубаво играе Паневритмия". Все около същата възраст Той каза за нея веднъж на стълбите горе: "Тя да свири!" Друг път аз бях Му казала: "Учителю, ами тя много обича да рисува". А Той допълни: "Че тя може да стане художничка". Все нещо, като малки семенца бяха посадени в тях. Много приятели си водеха децата при Учителя. Минаха десетки години след това, те израснаха, станаха възрастни хора и понякога виждахме да пораства и да излиза на яве от тях в живота им някое хубаво цвете, което ухаеше на красота и живот. Тогава знаех, че е поникнало някое от семенцата, посети от Учителя в душите на онези деца, които приятелите водеха при Него.

22. УЧИТЕЛКА НА СЕЛО Бях назначена за учителка в село Безден. На другия ден ще заминавам. Учителят е в салона и свири на пианото. Като приближих към Него, Той спусна капака на пианото. "Учителю, посвирете още, защото аз скоро няма да мога да Ви чуя. Заминавам утре на село като учителка." А сестра Василка, която беше до Него се почуди. "Че къде заминаваш утре?" Аз таман исках да произнеса името на селото, но Учителят ме изпревари: "Рекох, тя отива на запад да дава концерти на село." "Че какви концерти, когато аз не мога да свиря, защото имам недъг на едната си ръка." "Е, ще учиш децата на четмо и писмо, ще ги учиш на песни и ще им даваш по малко от идеите, които ги има в Словото на Господа. По-хубав концерт от това има ли?" Заминах на село. Като учителка в село Безден сънувам, че Учителят ми е дал една стомничка да я напълня с вода. Стомничката е малка, а отвън е охлузена и изпочукана. Аз съм я напълнила и Му я занасям. Учителят беше около салона, а около Него братя и сестри. Аз разбутвам групата и Му подавам стомничката. Но в себе си не усещам свещен трепет. Казвам си, че какво пък толкова съм направила да донеса една малка стомничка с вода. Учителят спря върху мене един дълъг, радостен поглед. Каза ми: "Вода се носи за жадните. Словото ми е за ожаднелите души. Само за тях." Така разбрах, че с моята малка стомничка в това малко село можех и аз да свърша някаква работа за Господа.

21. ТЪНКАТА СТРУЙКА Учителят беше дал задача за "десятъка" на ученика, т.е. 10% от годишния си доход трябва да внесеш за делото на Господа. Тогава десятъка се използваше за отпечатване беседите на Учителя. Той беше дал и друга задача, за "левчето", като всеки ден ученика трябваше да отделя по едно левче, да ги пуща в една касичка със специални формули и събраните пари ги донасяше на събора през август и ги връчваха на Учителя. Срещу тези пари приносителя получаваше томчета беседи, напечатани и чакащи да бъдат купени от някого. Един път и аз реших като другите да внеса нещо в общата каса. Мислих и накрая отделих 150 лв. и ги завих в една тънка книжка. Тогава това бяха малко пари, а аз бях без работа. Като ги дадох на Учителя, казвам: "Малко е, Учителю". А Той промълви: "Толкова ти пуска чешмичката. Тъничка ти е струйката. Или не си отворила кранчето на чешмичката, за да изтича по-дебела струя вода, или водата ти е малко, която изтича от извора. Някъде се е подпушила. Трябва да се отпуши. Помисли, къде си се запушила. И от там почни да разчистваш себе си, за да потече в тебе вода от големия извор на живота". Аз се отдалечих и почнах да мисля. Досега още мисля и не знам как да отпуша задръстения си извор в мене.

20. РАЗБИРАНЕ Една сутрин се изчаквам по стълбата, която води към Горницата на Учителя. Почуках и влезнах в стаята. Намирам се при Учителя. Там беше и Теофана Савова. Държах в ръката си томчето "Пътят на ученика", а това бяха съборни беседи от 1927 г. Казвам: "Учителю, много хубави неща има тук". Той ме изглежда от горе до долу. "Тези неща ще се разберат в бъдеще." "Вярно е, Учителю, аз бях ги чела по-рано, но сега мисля, че ги разбирам по-добре." "Рекох, ще ги разберат хората в бъдеще, след 1000 години." Занемях. След това отново прелистих томчето. Там Учителят говореше за живота на старо-заветния човек, за новозаветния човек, за праведния човек и за живота на ученика от Школата на Бялото Братство. Това бяха епохи от живота на човечеството. Разбрах тогава, че пътят на ученика се отнася за епохата, която трябва да дойде, тази на шестата раса, за която говореше Учителят. За тях Словото на Учителя ще бъде храна. За нас днес, Словото на Учителя се изразява само в отпечатани томчета. И кой колкото може, може да се ползва от тях. И само толкоз.

19. РАЗДАВАНЕ Един път през една екскурзия на Витоша съм се отделила с Райка Дечева настрани да си приказваме. По онова време аз бях без работа. Оплаквам се: "Мъчно ми е, че не съм на работа, за да купувам на мама каквото й се поиска". По това време майка ми ме хранеше и все ми натякваше, че се мотая и си губя дните без работа. Както бяхме поседнали, ставаме след това и отиваме при Учителя. Около Него се събрала една група. Като гледа един брат, Той казва: "Интересни са хората. Искат да имат много пари, за да дават на другите. Че ти като дадеш на човека 1000 лева, той ще ти поиска 2000. Вместо пари живот им давайте. Живот". Ние се спогледахме с приятелката ми и аз разбрах как трябва да разреша този въпрос.

18. КОЛЕДА Беше Коледа по време на бомбардировките. Аз се приготвих да отида в село Симеоново при Учителя. Огъвам добре опечената дюля, отделям бисквитите, които съм опекла и казвам на моята племенничка: "Сани, искаш ли да дадеш на Учителя от твоите бисквити?" "Да", казва тя. Донася ги и отброява. Може би бяха 9, може би 12. Майка ми беше там. Права при вратата, тя каза засмяна и някак сънливо: "И аз ще дам от моите бисквити на Учителя". Донесе и отброи 9 или 12. Сложих всичко в чиста книжка и после в чантата и тръгнах. Снегът беше дълбок. Запомних това пътуване по шосето. Когато изваждах крака си, за да пристъпя напред, другия крак се забиваше по-дълбоко в снега. Вървя, никой няма по шосето. Вятърът грабваше сняг от едно място и го трупаше на друго. Безкрайност. По едно време ми се струваше, че е невъзможно да продължа. Спирам, гледам назад, гледам напред. Безкраен снежен път. Да продължа напред трябва да стана героиня. Да се върна назад - смисъл няма. И пак напред. Изваждам крака си от снега, другия се забива по-дълбоко. И него изваждам. В едно е спасението, да вървя. А да се върна или да остана на едно място, това е гибел за мен. Накрая пристигам до пътя, който води до Учителя. Поемам го. Ето едно момченце ме посреща и ме упътва към къщата, гдето е Учителя. То върви напред, а аз се мъкна отзад. Виждам го, извърнало глава към мен, а по лицето му нещо като смях. "Защо се смееш, момче?" "Но аз не се смея." От студеното време и от вятъра то прави тия гримаси, а аз мисля, че то ми се смее. Ето къде е къщата! Вътре братя и сестри седят. Поднасям на Учителя дюлката и поднасям бисквитите. Стенографката Савка поема дюлката и казва: "Топличка е, Учителю!" Учителят взима и си хапва от нея. А бисквитите Савка ги слага в раницата. Но Той казва: "Защо ги слагаш в раницата? Дай ги на всички!" Савка раздава на всички по една, а на Учителя слага в една чинийка една купчинка. Учителят посяга и си взема една бисквитка разположен и усмихнат. Говори ни. А сърцето ми се топи в гърдите. Като гледам как бисквитките една по една хрупкат между зъбите Му. А в самото начало на пристигането ми Учителят отряза едно парче от кекса, който беше пред Него и ми го подаде. Следващото парче беше за момчето, което ме доведе. На следващия ден сестра Теодора ми каза: "Всички опитахме от твоята дюлка, която донесе. Учителят ни я раздаде на резенчета". Беше Коледа с Учителя.

17. БОМБАРДИРОВКИТЕ НАД СОФИЯ Бяха започнали бомбардировките над София. Обикновено излизахме на екскурзия до малката горичка над Симеоново и там прекарвахме деня. Седнали сме на обед и аз предлагам на Учителя глава лук червен. Той си отряза половината. И после с моето ножче си режеше от червения лук и си ядеше. Питам Го, какво ли съдържа лука, за да ни го препоръчва: "Лукът е музикален. Тънката ципица на лука е тъпана на оркестъра. Лукът е за разпасани хора". Друг път Катя Грива беше направила и носеше чеснов хайвер, от който ми намаза по филийките хляб. А в капачето на кутийката тя сложи от хайвера и ме прати да го занеса на Учителя. Той обядваше на камък при самата горичка. Като ме видя с Мария Тодорова, каза: "Браво, Димитринке!" А Учителят както ядеше вдигна поглед към мене и каза ми нещо с този поглед. Но то не може да се предаде с думи. Може би: "Хубаво, точно на време". Късно след обед тръгвахме обратно за София. Понякога Учителят оставаше да преспи в една стая в една селска къща, която братята бяха наели за пренощуване.

16. УРОЦИ ПО ОНАГЛЕДЯВАНЕ НА ВИТОША Слизаме от Витоша. Може би това ми беше първата екскурзия с Учителя. На сипеите горе усещам едно особено треперене на клетките на краката ми, между коленете ми и стъпалата. Като че ли всяка клетка преднамерено трепереше. Всеки момент очаквах краката ми да рухнат и аз да падна. Усещането беше така особено и силно, че аз извиках към сестра си, която ме придружаваше: "Да видиш как ми треперят краката". В този момент се обръщам и виждам Учителя до мене. Аз даже се зарадвах, че съм извикала. Виждам Го, Той да движи погледа си от коленете ми до долната част на крака. Така направи няколко пъти. И в същия момент треперенето престана. Учителят тръгна надолу по пътеката със своята позната нам походка. Пристъпваше леко и плавно. При друга екскурзия слизаме от Витоша и вече сме на шосето. Братята, които бяха закарали Учителя с кола до Симеоново, бяха уговорили с шофьора, за да Го върне обратно в града. Колата чака, аз съм със Стоянка Илиева. Учителят се качва в колата и се усмихва. Вдига ръка за поздрав и казва: "Жал ми е, че ви оставям сами тук". А Стоянка се провиква: "Велик баща, който води своите деца, хубави и грозни, добри и лоши и винаги ги оставя да вървят по правите пътища Божии". Ние току-що бяхме слезли по кривите пътеки на Витоша долу на шосето. Този път вече водеше за София и ние пеша се прибрахме на Изгрева. Веднъж на Витоша Учителят ни показа как трябва човек да си обува обувките. Там е брат Неделчо Попов. Той слуша, а Учителят му показва коя обувка на кой крак трябва да се обуе. После обяснява как трябва да се връзват връзките на обувките. Говори, обяснява защо и накрая показва. Неделчо клати глава, значи е разбрал и запомнил всичко. А тогава Маргарита Мечева му поднесе букетче от диви набрани ягодки. На следващия ден виждам на Изгрева, че Неделчо търчи, закъснял е, бърза ли бърза. Поглеждам към обувките му. Той ги бе нахлузил без да ги върже. Профуча покрай мен. Вечерта ме среща и каза, че него ден си загубил времето и никаква работа не бе свършил в града. Казвам му: "Вчера на Витоша Учителят ти обясняваше как се обуват обувки и как се връзват връзки. Сутринта ти тичаше за работа разпасан и развързан. Е, как ще вържеш времето си тогава, когато не си си научил урока за обуване на обувките и за връзване на връзките". Неделчо стои, мига и се почесва там, където не го сърби. После се смеем двамата.

15. ЗАГУБЕНИТЕ ДОКУМЕНТИ Не знам как и защо си бях загубила всичките документи, с които можех да бъда назначена за учителка. Търся ги дни наред и накрая, няма ги. Няма как, трябва да търся помощ. Един ден съм при Учителя. "Учителю, ами аз нямам нито един документ! Никъде не мога да се назнача за учителка." "Ще си поправите погрешката!" Изглежда ме строго и затвори вратата. Нямаше как, отидох си и тръгнах от място на място да изваждам необходимите ми документи. Приготвих ги, подадох ги в училищната инспекция и зачаках. Колкото време употребих за изваждане на необходимите документи, които бях загубила, толкова време чаках за назначение. Накрая ме назначиха за учителка в село Безден. Минаха месеци, през ваканцията идвам си от Безден. Отивам на Изгрева. "Учителю, казват, че съм се много променила, изглеждала съм добре." Учителят ме поглежда, усмихва се, мога да кажа, че като че ли сияе и накрая ми рече: "Е, да. Обмяната, която е станала между децата и вас." Учителят направи едно движение с ръката си, което означаваше преливането от едната в другата страна и обратно. Нагледно разбрах какво значи обмяна на енергии.

14. МЯСТОТО МИ ЗА СЛЕДВАНЕ В УНИВЕРСИТЕТА След 9 септември 1944 г., когато Учителят беше в Мърчаево отивам при Него и Му съобщавам, че съм получила хубав документ от училищната инспекция с много похвали и добри оценки за моята работа и с него мога да се назнача където искам. Попитах го как да постъпя с този документ. "Е, сега вие може да имате място където обичате!" "Къде, Учителю?" "Където обичате." Аз мислих, че Учителят ми говори за учителско място в някое хубаво село и близко до София, за да мога да посещавам Изгрева, поне всяка неделя, когато имаше две беседи и се играеше Паневритмия на поляната. По-късно аз разбрах, че Той ми загатва за място за следване в университета. По това време аз работех като учителка в село Филиповци. То беше село на 5-6 км. от София, където всеки ден пътувах пеша. През късната есен беше кал, локви и вода, а през зимата едно заледено пространство, през което едвам се придвижвах. Нямаше как, трябваше да го изтърпя. Нали за това място чаках три месеца и ме назначиха на връх Нова година. А учителското място означаваше заплата всеки месец, което е нещо много важно в онези гладни години. Изтърпях зимата заради великото търпение на Учителя. Мина зимата, мина пролетта, дойде лятото, когато посетите ниви изкласяваха. Аз продължавах да минавам този път пеша. Но обстановката беше вече друга, настроението ми беше повдигнато и особено хубаво бе пътуването ми през слънчевите дни. Тогава си казах: "Е, мъчих се през зимата, но сега ще благувам на хубавата природа. Какво да искам повече?" И тогава в мене дойде един вътрешен отговор: Как какво, С този хубав документ ще се запишеш да следваш в университета! Останах изненадана, но запомних всичко. Намерих документа, подадох го заедно с други документи и ме приеха да следвам в университета. А бях на 45 години. Така с този документ влезнах в университета, завърших го и продължих да учителствам, но вече като учителка с висше образование.

13. НАЗНАЧЕНИЕТО МИ ЗА УЧИТЕЛКА Беше месец ноември, след първата сутрешна беседа. Учителят е на балкона пред стаята си. Аз съм под балкона, вдигам глава и леко се провиквам: "Учителю, какво става с моето назначение за учителка?" "Вашето назначение, рекох, ще е през декември." "Как през декември, Учителю, когато аз всеки ден го чакам?" "Ех, през декември, за Нова година." Дойде декември, преполови се и вече дойде края на годината. След 27.ХII. отидох в училищната инспекция. На вратата имаше списък за назначенията. И моето име беше там. Датата на заповедта беше 27.ХII. След Нова година заех мястото си в село филиповци като учителка в местното училище.

12. ПОЕЗИЯТА Беше Великден. Изгревът е изпъстрен с белота и усмихнати лица на братя и сестри. Паневритмията е приключила и около Учителя са се събрали братя и сестри да Му целуват ръка. Аз съм също там на полянката, чакам реда си, но съм малко назад. Поглеждам към небето. Виждам облак във вид на особена фигура. Необикновена фигура. Същество ли беше? Отдалечих се, взех молива и започнах да пиша. "Като капчица роса". Стиховете слизаха отгоре, от небето, чрез облака, преминаваха през мен и аз написах цяло стихотворение. Когато приключих Учителят се беше прибрал в приемната. Запътвам се натам. Братя и сестри влизат, излизат, поздравяват Го. Приближих се и аз. "Учителю, аз нямам какво да ви поднеса. Но имам това. Написах го сега." И го прочитам в антренцето на приемната. Той го изслуша със спуснати клепачи. Лицето Му придоби чуден израз и накрая каза: "Пазете тези работи, които Ви се дават, те са скъпоценности!" Така аз започнах да събирам онези листове, чрез които се изливаше поезията ми идваща от Невидимия свят.

11. НЕОБИКНОВЕНИЯТ ГОВОР Беше лятна вечер на Изгрева. Късничко е. Аз съм на поляната и съм пълна със скръб и в безпътица в живота ми. Аз съм се затикала до една купа с окосена трева. В гърдите ми непрекъснато излиза едни вик за помощ: "Проговори ми, Учителю, проговори ми!" По едно време чувам стъпки по полянката. Надигам глава и виждам Учителят върви по пътеката и отива до скамейката до беседката. Сяда и мълчи. Как да се приближа до Него? Не смея. Не мърдам. След като чаках 2-3 минути, Учителят стана и си тръгна. Гледам към прозореца на стаята Му. Светлината угасна. Миг след това на небето над мен стана едно особено раздвижване на облаците. Те се раздалечиха и там се появи особено сияние. Разбрах, че след като Учителят ме чака, за да отида при Него и след като аз не отидох при Него от страх, то Той тръгна из небесните простори и замина натам, където Го очакваха други същества, които имаха нужда от Него. Тогава разбрах, че човек трябва да бъде готов не само да чуе външния говор на Учителя, но и да разбира вътрешния говор на Неговото изявяване тук на земята.

10. ТЕЧАЩИЯТ ИЗВОР Беше летен ден и всички на Изгрева се приготовляват за летуване на Рила. Но аз от скоро време бях се цанила на едно място и бях надничарка, бях работничка и не знаех дали имам право на отпуск през лятото. Отивам при Учителя и Му казвам, че искам да отида на Рила. Той ме поглежда: "Да, имате нужда от чист въздух". След това Той тръгна по алеята към чешмичката, спира се пред нея. Поглежда ме. Поглеждам Го и аз. Досещам се, отивам и отварям кранчето на чешмата. Протича струя вода. Учителят се навежда и пие с шепа. След Него пия и аз. Учителят каза: "Да тече!" В това време се приближиха двама младежи. Единият от двамата се наведе да пие от водата. Групата определена за Рила замина. След това замина и втора група. Така се нареди, че там където работех ни дадоха по две седмици отпуск на всички работници, понеже бяха им свършили материалите. Така можах да се кача с третата група на Рила. Тогава разбрах думите на Учителя какво означава "да тече". Като тръгне да тече времето, то тече както отвън, така и вътре у човека. Необходимото време изтече, така както изтече водата от онази чешма на Изгрева, дойде време, пристигна един младеж и ми каза, че има последна група за Рила. Времето бе изтекло на моята надничарска работа, дадоха ни отпуска и аз така се качих на Рила, където братския живот продължаваше с Учителя.

9. ЖЪЛТИТЕ СЛИВИ Летен ден на Изгрева. Жълтите сливи са вече узрели и сестрите ги берат и ги цепят на две, за да ги сушат. Пред трапезарията на столове са наслагани дъски, на които сестри нареждат разцепените за сушене сливи. Учителят е там и наблюдава работата на сестрите. Аз съм до Него и Той поглежда ръката ми и вижда пъпките, които са излезнали върху ръката ми. Запитва ме: "Това от комари ли е?" "Не, Учителю, така излезнаха от само себе си." "Не, тези пъпки са от притеснение." И Учителят посяга с ръка и взема една слива от джобчето на коприненото ми жакетче. Там бях сложила няколко сливи, които ги бях набрала в градината от земята. Учителят изяжда сливата и поставя костилката настрана. Но защо аз не взех костилката и да я запазя, а после и да я посея? Ето една груба грешка. А когато бяхме в градината пред дървото, Учителят каза: "Да има сега едно дете, че да събере тия паднали сливи по земята!" Чух всичко, но нищо не направих. Защо не се наведох, че да ги събера тия сливи? Друга грешка. Когато по-късно разправях това нещо на брат Боян Боев, той ми поясни: "Учителят е искал да каже, че всички хора са деца в едно или друго отношение!" На следващия ден пъпките от ръката ми бяха изчезнали.

8. НЕПОЗНАТАТА ПОСЕТИТЕЛКА Летен ден на Изгрева. След беседа. Опряла съм се на първия прозорец вън от салона. Учителят е на мозайката до чешмата със Зодиака. Имаше чешма със коритце, а пред нея беше направена мозайка и бяха изобразени всички знаци на Зодиака. Цялата чешма беше заобиколена с пейки. Учителят е седнал на пейката, а около Него няколко души. Аз съм по-срамежлива и стоя изправена настрана и слушам. До мене се приближава една жена с побелели коси, 65-70-годишна и пита: "Този ли е брата Дънов?" Посочва с поглед Учителя. "Да, този е. Искате да говорите ли? Идете, идете!" "Но Той е зает." "Нищо, идете!" Жената тръгва натам. Учителят се отделя от групата и се приближава към жената. Свежда глава да я слуша. Казва Му няколко думи, които аз не дочувам, защото съм от страна. Учителят слуша, кима с глава и отговаря. След това жената си тръгва, минава покрай чешмата и си отива. Бе дошла да търси брата Дънов, намери Го, говори с Него и си замина. Тя беше непозната жена за нас. За пръв път я виждахме. Тя си отиде. Тази жена аз никога не я видях да идва повече на Изгрева. Беше дошла да получи нещо от брата Дънов, получи го и си отиде по своята житейска пътека.

5. СЛЪНЧЕВИТЕ СЪЩЕСТВА Беше ранна пролет и бях се качила на Бивака на Витоша. Бях легнала между храстите към любимите ми скали на Бивака. По едно време съм задрямала без да се усетя. Виждам се заобиколена от някакви розови фигури, излъчващи светлина. Схващам ги, че са слънчеви фигури. Чувам се да казвам в просъница: "Та това са значи Слънчевите Същества, за които говори Учителят". Ставам и отивам при големия камък, където Учителят е поседнал, а около Него група от четири-пет ученика. Приближавам се и аз да послушам. Учителят говори: "Понякога от Невидимия свят взимат човека и го качват на слънцето, свързват го със слънцето и му показват понякога жителите на слънцето, чийто тела са от светлина. По този начин показват, че слънцето не е огнено тяло, а е живо, там има живот и слънчевите жители са онези, които даряват живот както на земята, така и на останалите планети". Учителят ме поглежда и се усмихва. Аз трепвам и мислено благодаря Нему за тази екскурзия до слънцето. А аз бях отишла на екскурзия на Витоша, а то се оказа, че от там ме препратиха на екскурзия до слънцето. Това можеше да се случи само при Учителя.

4. ИЗГРЕВЪТ НА СЛЪНЦЕТО Ние сме на Витоша. Бях се качила още от вечерта и цялата нощ усещах студа, зъзнейки облечена в едно обикновено палто. Рано на другия ден виждам, че идват отдолу хора единично и на групи. Не знаех тогава, че това е обща екскурзия на братството. Тогава аз тръгнах откъм храстите, където бях престояла цяла нощ отсам изворчето на Бивака и минавам край кошарата, а това беше една ограда от камъни, висока над един метър, която ограждаше Бивака от постоянните ветрове, идващи от северозапад. Виждам Учителя при запаления огън. Седнал, току-що пристигнал. Лицето Му розово, гледаше лъчезарно. Аз се спирам пред Него, навеждам глава и Го поздравявам. И Той ме поглежда особено. А защо ли? Ето защо. В момента, когато слънцето започна да изгрява, всички се бяхме наредили за молитва с поглед вперен в изгрева. А изгрева беше особен. Когато слънцето се подаваше на хоризонта, с първите му лъчи видях Учителя на хоризонта, до кръста, свири на цигулка. След малко в едно ново избликване на светлина пак виждам същото: Учителят свири с цигулка. За трети път същото. Аз виждах на хоризонта. А иначе, Учителят беше сред нас в общата молитва, която произнасяхме по Неговото указание. Ето защо след като свърши молитвата и се греехме на огъна, Учителят ме гледаше по особен начин. Той знаеше какво съм видяла. Бях видяла истинския изгрев.

3. БОЖЕСТВЕНИЯТ ЛЪЧ Бях започнала вече да идвам на Изгрева. Бе летен ден. Преди това бях със Стоянка Илиева, разхождахме се пред салона до скованите дървени маси. Срещам Учителя. Поглежда ме някак особено. Очите Му и погледът Му полягат на моите очи. Той е усмихнат, а аз съм в недоумение. Защо ли ме гледа така? И в същия момент от очите Му излиза по един лъч отправени към мене. Обхващат ме. Аз цялата лудея от радост. Казвам си: Той знае, че изпраща лъч от светлина към мен. По-късно чух да казва на беседа: "Човешката душа е лъч от Божествената Душа". Тогава разбрах какво представляваха тези лъчи, те бяха лъчи изпратени от Божественото слънце.

2. СРЕЩАТА МИ С УЧИТЕЛЯ Мария Пашова трябваше да намери леля си от Казанлък, която бе дошла на Изгрева. Тогава аз още не знаех какво е това Изгрев, но придружих Мария. На връщане вървим по шосето, идваме до мястото около мостчето. Виждам там, където е сега градината зад кухнята Учителя Дънов. Изправен сам, наметнат с пелерина гледаше към изток. В същия момент усещам особена радост под лъжичката в стомашната област. Нещо топло и хубаво се разля по цялото ми тяло. Казах си: Я, защо ми стана така? Какво ли не говорят хората за Него, а на мене защо ми стана толкова хубаво? Бях в необикновено повдигнато състояние на духа. Когато казах това на Еленка Андреева, тя рече: "Това ти е била срещата с Учителя". Така се осъществи първата ми среща. После дойде и втората, и третата, но вече срещах Учителя и целувах десницата Му.

ДИМИТРИНА АНТОНОВА (25.Х.1898-30.10.1976) 1. СЪН ЗА ХРИСТА И ЗА УЧИТЕЛЯ Сънувам, че се намирам пред някакво платно, което представлява някакъв екран на кино. Пред мене стои тезгях. Зад тезгяха двама, трима братя спорят дали Учителят Дънов е Учител. Между тях беше и Игнат Котаров, който впоследствие непрекъснато възразяваше на Учителя, когато съм идвала на Изгрева. От дясната страна излиза Христос, облечен в червена мантия. Със самото излизане слага ръка на тезгяха, което означаваше: "Да, Той е!" В следващите две-три стъпки Христос се преобрази и се преобърна в образа на Учителя, наметнат с пелерината. Този сън бе в началото на моето идване, преди да намеря Изгрева и преди да се срещна с Учителя Дънов.

ДЕКЛАРАЦИЯ Долуподписаната Мария Арсова, жив. ул. "Бачо Киро" N0 46, София, предавам моите спомени за ученици, с които съм контактувала отблизо от Школата на Учителя Дънов на д-р Вергилий Кръстев, с желание да бъдат отпечатани в поредицата "Изгревът". София, 21 .ХII.1996 г. Декларатор: /подпис/ Свидетел: М. Марашлиева

2. СРЕДНОЩНА СРЕЩА В хижа "Еделвайс" в обща стая са спали всички заедно с Учителя. Една нощ, някой, който е бил там, не зная името му, вижда, че Учителят станал и започнал да се облича с дрехите си за излизане. Този, който го е видял, запитал Учителят защо се облича и къде ще ходи. Учителят му отговорил, че чака гости. Седнал на леглото си облечен и разбрали, тези които го видели, че "разговаря" с гостите си дошли от Невидимия свят. Говорил с тях на непознат за тях език. След срещата всички отново си легнали.