valiamaria

20. В света винаги е имало... (В. «Живот», бр. 13, 14.VI.1929 г., стр. 1) «Любовта ражда доброто. Доброто носи за нас живот, светлина и свобода.» От «Книгата на Живота» * * * «И тъй, ще се стараете да се освободите от заблужденията на живота. Новият живот е живот на пречиствания. След това настъпва истинско творчество.» От «Книгата на Живота» В света винаги е имало съществени и несъществени неща и отношения. Плодът на едните и другите винаги е бил съвършено различен. Истинските, реалните отношения са имали за резултат душевен мир, радост, успех, щастие, любовта. Обикновените отношения и разбирания са внасяли личния елемент - субективното - и за резултат са имали страданието, неволята, омразата. Человек е творил и създавал - и от създаденото от собствените си ръце е направил свой идол, от когото е чакал спасение. Турил е свои мерки за зло и добро, които не са мерките на живата природа, всред която живее, ѝ от това се е родила всичката дисхармония и зло в света. Но мярката на едного не е мярка на другиго. Разнообразието в разбирането носи възможност да се задоволят временно различните стремежи, но те не разрешават въпросите по същество. Человек е изгубил усета на реалното. Самият човек, животът в него е това реално, истинско. Всичко останало е само творба, негов институт, вярвания, партии, спорове. Но всичко това е само сянка на реалния живот. Това е свят на промени, на временни форми, от които не може да се очаква нещо съществено. Човек е създал икономичните условия, защото те не съществуваха преди него - той е техен господар. Той е създал науката - той е неин господар. Той е създал религията, защото тя не съществуваше преди него. Човешкият дух е, който е творил и изменял, и доколкото е било съобразно със законите на природата, дотолкова ще бъдат трайни. Ако ние се смеем на диваците, че се кланят на своите дървени и други идоли, нека не ставаме също тъй «умни», да се кланяме на творението на нашите ръце и умове. Има нещо, за което заслужава да се живее, което е имало и има ценност през всичките времена, при всички условия на живота - това е Любовта, която е родила тоя живот; мъдростта, която има светлината на човешкото знание - радостта, която носи мира на душата и условия за нейната работа. Да живеем с пълнотата на живота, да се радваме на слънчевите лъчи, да даваме свобода на всички, никого да не насиляме - ето кой е пътят на всяка будна душа, защото насилието ражда насилие, а Любовта - любов, защото доброто винаги се ражда и злото винаги умира, а животът е само вечен.

19. НАДЕЖДА (Под рисунката от Цветана Г. Симеонова, в. «Живот», бр. 12, 7. VI. 1929 г., стр. 1) Когато всичко заспива, когато мокрите пръсти на влажната есен задушават красивите мечти на душите, когато студът и смъртта сковават всичко, едно сърце бди и будува - сърцето на Надеждата - носителка на Живота. И когато всичко навсякъде е преставало да живее, тъмнота е обгръщала вселени и векове - една звездица е само гряла винаги - звездата на челото Божие - Сърцето на Надеждата! И от тоя олтар се е разнасял Вечният огън, който е палел и пали всичките сърца на тия, които са били и са Творци в Живота.

18. Представете си... (В. «Живот», бр. 19, 27. VII. 1929 г., стр. 1) «С храната хората вегетират, а с идеите - живеят. Не трябва да се смесват съществуванието с вегетирането.» От «Книгата на Живота» * * * «Всеки ден има своите възможности.» «Светът е създаден да се прояви животът.» От «Книгата на Живота» Представете си, че изучавате музиката. Отивате при някой учител; той ви показва цигулката, лъка, отваря книгата и вие виждате всичките ноти - разни линии, точици, чертици нагоре-надолу. Мислите ли вие, че знаете нещо от музика? Представете си, че вие сте интелигентен човек и започнете да описвате цигулката, лъка. Но и това не е музика. Трябва да вземете тази цигулка и лък, и да свирите; всичките ноти да минат през вашия лък, през вашето съзнание; всички тия упражнения трябва да ги опитате. И тогава може да кажете, че разбирате и можете да свирите кое да е парче. Така е и животът. Вие този живот опитали ли сте? Животът е едно самочувство на душата, съзнаване на това самочувство. Когато казваме, че живеем - разбираме, че се намираме в хармония с великите закони на природата. Когато човек изпитва приятното чувство на живота, природата се е проявила в него. Това приятно чувство не гъделичка. То като се яви в човека, може да е богат, може и да му вземат имането. На всичко това той казва: «Нищо». Щом имаш това чувство в тебе, ти имаш всичко вътре в тебе. Щом имаш това чувство, всичко имаш в света и тогава няма форма, която може да те ограничи.

17. Живот изобилен (В. «Живот», г. I, бр. 11, 1 .VI.1929 г., стр. 1) Живот изобилен има всеки, който е познал Истината, добил Свободата; упътен от Светлината - разбрал мъдростта, възлюбил другите. Той е пратеник на Любовта, носител на щастие, желан гост за всички. Нов живот той носи - дар и плод: Плод на труда му, дар за него и за всички будни. (В. «Живот», г. I, бр. 11, 1.VI.1929 г., стр. 1)

16. Ако твоята душа не е жадувала за живота... (В. «Живот», бр. 11, 1.VI.1929г., стр. 1) «Будните души се нуждаят от живот, светлина и свобода. Животът носи щастие; светлината - знание; а Истината - свобода и радост.» От «Книгата на Живота» * * * «Радостта е наследница на скръбта; животът - на смъртта.» От «Книгата на Живота» Ако твоята душа не е жадувала за живота, ако твоето сърце не е туптяло за Любовта, ако твоят ум не е търсил Истината през всички времена и всички условия: - Мислиш ли, че си живял? Ако като малко кандило си мъждукал през дните на тъги и малки радости, ако си търсил тъй, както търсят спящите - между два съня, непробудени добре: - Мислиш ли, че си разбрал смисъла на твоя живот? Ако се люшкаш като кораб, пуснат на вълните, живееш с мисълта на другите, чувствуваш с чувствата на пребиваващите в тъмнината и оправдаваш постъпките си с това, че и «другите така правят»: - Мислиш ли, че си се приближил при прага на човешкия живот? Живей! - животът носи в себе си всички възможности, мъдрости истина! Живей! - животът е светлина, и творчество, и добро. Живей! - работи и твори, люби и създавай! Живей! - да познаеш дивната песен на звездите, на безграничната Любов, на вечния стремеж! Живей! - и Човек бъди! 22.V.1929 г.

14. В живота всякога е важна първата стъпка... (ЕЛА СЛЕД МЕН!) (В. «Живот», г. I, бр. 9, 17.V.1929 г., стр. 1) «Животът е една сила, която строи, въздига, съединява, обединява, дава радост и веселие на човешката душа.» «... Един беден човек е за предпочитане пред сто фалирали богаташи.» В живота всякога е важна първата стъпка, първата мисъл, първото чувство, които са начатък на едно движение, насоката на това движение. Докато човек няма пробудено съзнание, той може да живее много години, без да направи тази разумна първа стъпка; без да има тази първа мисъл, първо чувство. Той скита и се лута, търси и се моли, желае и не постига, защото не знае кога и къде, какво да пожелае. А тия, които познават живота, мъдрите - те знаят какво може да излезе от всяко нещо. Те не се заблуждават във вънкашните форми, във временния живот. Те търсят това, което е съществено. Много ценности в нашия живот не са ценни всъщност - и много истински ценни неща са пренебрегнати като неважни. Светлината и въздухът - за тях едва ли мисли някой във всекидневния живот - а те са, които дават сила и условия да се разрешат всички останали въпроси. Здравият човек може да разреши всичко - той е млад, защото действува там, където болният само безконечно разсъждава. Значението на една длъжност в живота ни се състои в предаността и послушанието, с които тя се изпълнява. Ако слугата изпълнява точно своята длъжност, той струва повече от един цар, който не разбира значението си за народа, на когото е поставен глава. Всеки е сам цар на себе си и ако той не може да заповяда на своето тяло, на своите ръце, на своите крака да го слушат - как ще го слушат другите, външните хора? Може да води само тоя, който е намерил себе си, знае къде отива: този, който познава пътя, в който върви и с кого върви - останалите се само лутат! Тоя, който върви, той с всяка крачка се приближава разумно към поставената цел - другите се спират тук и там, лутат в тъмни нощи на своя живот, сподиряни от сенките на алчността, безсмислието и самата смърт. Но този, който вижда и знае, на когото душата е копняла за нов живот, когото неправдата терзае, а сърцето се стреми към всичко живо, към великото братство от человеци - той се приближава при своя брат човек, бута го леко, както слънчевият лъч милва главицата на разцъфналото цветче и му шепне нежно: «Братко, не е ли време да се събудиш? Погледай около теб, има само братя, които търсят светлината, както и ти, които мислят и страдат, както и ти! А ето, пред нас слънце ще изгрей. Зазоряване е дошло - няма ли да станеш?» И с каква радост трепва сърцето, когато се дава отговор: - Разбрах, ето ме, ида. София, 9.V.1929 г. ЕЛА СЛЕДЪ МЕНЪ! Когато земледѣлецътъ каже на житото: — „Ела слѣдъ менъ"! — Започва живота на житото. Когато слънцето каже на Лозата: — „Ела слѣдь менъ"! — Започва животътъ на Лозата Когато духътъ каже на поета: — „Ела слѣдъ менъ"! — Започва поезията на поета. * * * «Науката е светлина и сила в живота, но не и щастие.» «В природата има закон - тя възнаграждава хората за всяко добро.» «Божествените познания се придобиват само чрез закона на Любовта.»

13. ВЕЧНИЯТ ИЗВОР (В. "Живот», бр. 8, 10.V.1929 г., стр. 1) «Когато низшето съзнание у човека отстъпи на висшето, тогава той ще бъде свободен, способен за великата наука на живота, да разбере неговия дълбок смисъл и да намери това, което търси. Само по този начин човекът може да добие истинското щастие.» Извор безкраен, светъл и чист струи своите води от планината. Минават те през долини и градини, щастие носят, радост и живот, мир и утеха на гладните и жадните; светлина на будните, сила на мъдрите, живот на любящите и всички зоват: «Елате и пийте! Любовта е извор.» - Ела и пий и ти, който си минал през пустините на днешната мисъл, лишена от роден кът; сираче, тласкано от страсти, носено на черните криле на алчността и животинщината - ела и пий от този извор, в който наднича слънцето и се къпят звездите! - Ти, умореният, когото животът е отрупал с грижи и посипал главата с белия прах на времето и несгодите - направи няколко крачки, не губи надеждата - ето, близък е потокът, който ще ти върне силите, изправи наведената глава, облекчи товара - няколко стъпки още! - И ти, майко, на която бремето на живота е превило гърба ти, а кървавите ръце на нуждата и изопачения живот измъкнаха свидни чада едно по едно в бойните полета и дните на нещастията, приближи своите разтреперани стъпки до чудния извор и пий с пълни шепи. И светлината и Истината ще те огрее и ще се родиш наново. - И ти, младежо, който започваш живота с шум и суета, страст, стремеж по онова, което е преходно - и тъй често свършващ дните, станали тягостни, преди време - ела и пий. Очите ти ще се отворят и мъдростта ще споходи немощния ти ум. Безкрайни кръгозори ще се приближат и ти ще възмогнеш препятствията - ще се смееш на камъните, които са те препъвали. - Елате и пийте, елате и пийте! Чуйте гласа на тоя вечен извор, на който се отзовава небето и земята. Искате ли да видите тоя извор, в който се отражава вселената с всичките звезди и слънца в безкрая, в който се вижда небето, разбулено от своите тайни, в който надничат зверовете, смирено пристъпващи при него и людете, които спират уморените си крачки до бреговете, сподиряни понякога от сянката на самата смърт - пристъпете при Любовта! Струите й ще внесат живот - и на всеки живот ще дадат смисъл. София, IV. 1929 г. Любомир (В. «Живот», бр. 9, 17.V.1929 г, стр. 1)

12. За някои светът е загадка... (ПРОРОКЪТ) (В. «Живот», г. I, бр. 8, 10.V.1929 г., стр. 1) «Живот не се съдържа в материалните блага; те са само едно средство, едно просто помагало, тъй както учебниците, плочите, писалките представляват помагала за учениците.» «... Ако си жива риба, водата не може да те изхвърли, но ако си сламка, дърво или кораб без кормило, ще те изхвърли водата вън.» От «Книгата на Живота» За някои светът е загадка, а за други той е въпрос на разрешение. За някои той е мъчение, за други - светлина. Ако человек е разбрал законите на природата и се е свързал с нея, изпълняващ това, което тя повелява, той е силен и скръбта, нещастието, болестта са незнайни за него гости. Тогава той се радва от придобивките на живота, разбира това, което го заобикаля, разбира и себе си. И възлюбва другите около себе си, защото разбира великия закон, че отделността е сянка на невежеството. А когато някой каже, че животът е бреме или че животът е борба, неговият живот е бреме, неговият живот е борба. Никой не може да говори за трудностите на целокупния живот. Когато хората не сполучват в живота си, когато страдат, причината за това е, че те искат да наложат своите възгледи на природата, както и на другите хора. Ние сме дошли на земята да четем живата свещена книга на живота - на природата, която стои разтворена пред нас. Сегашният живот не иска слабохарактерни хора, не иска листа, откъснати от своите клони, които вятърът навсякъде може да отнася. Сегашният живот иска хора с определени убеждения и разбирания за Истината; той иска хора, които разумно могат да носят страданията. Когато човек се натъкне на известни противоречия, не трябва да казва, че съдбата го е създала така, но трябва да търси смисъла на тия противоречия. Изкуството е като богат да носиш на сиромашията, като учен да носиш невежеството, като праведен да носиш неправдата. Разумният човек на всичко се радва, във всичко намира смисъл. ПРОРОКЪТ О, ти, съдбо! Върти колелото на живота! Издигай, подемай, снизявай, тълпи от спящи души! Малцина са тия, които не ти се покоряват. Те са избраници, пратеници Божи, които векове творят своя път от Истина и Светлина... (В. «Живот», г. I, бр. 8, 10.V.1929 г., стр. 1)

11. От хилядолетия... (В ПРАВИЯТ ПЪТ) (В. «Живот», бр. 7, 3.V.1929 г, стр. 1) «Вложи чистотата в сърцето си, Любовта ще дойде и истинският живот ще започне.» От «Книгата на Живота» * * * «Малкото приложение ще отвори път за разрешение на големите задачи.» От «Книгата на Живота» От хилядолетия человеците избират пътищата на своя живот, търсят, намират или мислят че намират - и като малки потоци, които бъблят из своите легла, обкичени с вечно променящи се декори, те търсят несъзнателно морето - големият живот - вечният живот. Като мъже или жени, слуги или господари, бедни или богати, те страдат или се радват, често недоволни, рядко щастливи. Със светлина, която не свети; в пътища, в които се обръщат кола и осакатяват крака; болни и хилави, немощни, полугладни, болшинството от днешното човечество живее, работи и «твори»... закони за живота... Но да говориш за Мусала и да се качиш на Мусала; да пееш «Ave Maria» и да преживяваш живота на Девата, родила Детето - това са две съвършено различни неща. Този, който умира, той не познава Живота, защото ако го познаваше реално, той не би умрял, тъй както не може да бъде гладен този, който е ял и яде хляба. И към тоя живот има Път - Път към живота - неугасващият живот. Щастливият човек познава закона му и се ползува. И по тоя път - Правият Път, вървят пътници щастливци. Те знаят от где идат, къде отиват и кой е техният Водач. Свързани с Любов, смело те минават всички препятствия. Противоречията не смущават умовете им, прегради не спират крачките им. - Напред и нагоре! Все по-високо, там, където слънчевите лъчи греят и чакат да обгърнат тия, които са почувствували Братството и намерили своето място в живота. Този път чака и тебе. Той е вътрешен, но когато тръгнеш по него, всичко отвън ще се измени. Немотията ще те остави; болестите и ненавистта, и мрачното настроение и песимизма... всички те не обичат тоя път! Но той е отворен пред тебе - ще дойдеш ли? 24. IV. 1929 г., София

10. ВЕЧНИЯТ ПЪТ (В. «Живот», бр. 6, 26.IV.1929 г, стр. 1) Андро Лулчев* «Злото носи в себе си условия за своето разрушение, а доброто - за своето преуспяване.» Животът върви винаги все напред. Лошото трае кратковременно. Доброто пуща корени и живее с векове. Преди хиляди години хората са живеели единично. Човек за човек бил звяр. Дойде семейството, а след него - селищата, които воюваха всеки ден помежду си. Създаде се държава, управлявана от цар, който беше най-юначен и главен свещеник. Дотегна на Мойсей светската и духовна власт и отстъпи на брата си едната. Царете бяха неограничени монарси. После неправдата на царете застави народа да поиска дял в управлението и дойдоха конституционните монархии. Паднаха едни след други царски тронове и монархиите бяха заместени с демократическите републики, а след това - и с болшевишки. А като ехо на тях се явиха диктатури в Италия, Испания и др. Вечният път за живите ще продължи... Вечен път е и търсението на Бога. Първият човек не Го е познавал, бил идолопоклонник. Идва Старият Завет, а след него дванадесет рибари разнесоха учението на Новия Завет. Загинаха култури, пропаднаха империи, царства, силни царе, и от някогашните могъщи сатрапии, опрени върху оръжието, насилието и омразата, са останали тук-таме откъслеци, в които от време на време някои учени се ровят и се мъчат чрез тях да надникнат в миналото... А онова, що посяха дванадесетте дрипави, «прости», неуки рибари, изникна, пусна корени, заживя и стана идеал на милиони носители на новото. Тези «завеяни», «смахнати», «вредни люде за държавата и народа», първите ученици на Христа, гонени от официалните властници, преследвани от фарисеи и книжници, събиращи се из катакомби, колиби, без много блясък и често гладни, можаха да се наложат на официалната власт без пушки и топове. Те носеха новото, а новото винаги надживява и побеждава старото. Те донесоха нов свят, нов живот, ново учение и със смели крачки, въпреки гоненията и преследванията, вървяха из вечния път и успяха. Заместиха «око за око и зъб за зъб» с «Люби врага си, както любиш себе си», «Не съди, защото съден ще бъдеш». България не прави изключение. Някогашните наши прадеди езичници бяха покръстени и станаха християни. Робът след 500-годишно робство получи църковна независимост. Започна България да живее самостоятелно. Политически, финансово, духовно. Почнаха скоро борби политически и от някогашни две партии: «млади и стари» - днес ги имаме над десет, които водят борби помежду си, все за «доброто на народа». Лута се цар, питат се политици, държавници и управници - питат се: накъде? Търсят път, а забравят Вечния път - пътят на обичта. Правят закони след закони, от строги по-строги и обширни. Менят си фирмите, сключват заеми, правят бентове да спират новото, но въпреки всичко имаме финансов фалимент, духовна и политическа криза и народът губи вяра в своите водачи - сещат, че «нещо» им не стига, «нещо» им липсва, а това «нещо» е посятото от скромни работници из България. И то вече никне, расте и носи нов живот, ново поколение, нови идеали, нова България. Ще паднат много маски, ще разбере народът, че да настъпи мир и правда за него, не трябват много закони, много затвори, полицаи, а само едно - да живее всеки с мисълта, че трябва да тръгнем по Вечния път с едни закони, казани още преди 2000 години: «Обичай другия като себе си!» Да разберем, че всички сме халки от един синджир, деца на една майка - България, и един баща - Бог. ________________________ * Андро Лулчев е рожденият брат на Любомир Лулчев. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

9. Сеяч (В. «Живот», бр. 6, 26.IV.1929 г., стр. 1) «Животът и величието на един народ зависят от новите идеи, които той може да възприеме и приложи.» От «Книгата на Живота» Докато човек не проучи себе си и не види това, което живата природа е вложила в него, той не може да има никаква наука, защото знанието на «факти» още не е наука: това, което е било, никога вече не може да се повтори абсолютно същото! Когато човек проучва себе си, той влиза в една свещена област, в която може да разбере и схване законите, по които работи природата. И тогава той ще види, че всред изобилие е роден, а в оскъдица живее; че навред живот блика, а зад неговите стъпки дебне смъртта; радост и добро са негови спътници от люлката, а той вижда и опитва само злото, болестите, страданието. Но смъртта никога не е била тъй силна, както животът - инак тя би надвила веднъж живота и той никога не би могъл да се възобнови! И доброто никога не би могло да бъде погълнато от злото, защото доброто съществува - а ако един момент само злото би било по-силно, отгде се взима доброто, което познаваме днес? Та нали злото черпи своя живот от него - защото добро и живот са едно -и силата на доброто е сила на живота! Ако днес човек е скръбен, то е защото той не вярва в силата на доброто; ако е нещастен, болен, отчаян, то е защото не познава силата на живота. А и какво щастие може да има тоя, който не вярва, че то е възможно? Каква светлина може да влезе в затворените с капаци прозорци? И какъв живот може да има тоя, който живее в тъмнина? Да живееш - това е най-великата наука и най-великото изкуство. Отвори широко прозорците на душата си, да дойде светлината, да видиш това, което си, за да можеш да разбереш какво трябва да правиш. Ето, идем и хлопаме - за нов живот те викаме. - Буден ли си? СЕЯЧ (В. «Живот», бр. 6, 26.IV.1929 г., стр. 1)

8. Когато искате да строите... (В. «Живот», г. I, бр. 5, 19.IV.1929 г., стр. 1) «Вложи истината в душата си, и свободата, която търсиш, ще я придобиеш.» От «Книгата на Живота» «Благословение за хората е, когато те говорят Истината.» От «Книгата на Живота» Когато искате да строите, има много хора около вас, но вие не викате всички, а само майстори. Те знаят какво е потребно и от дадения материал изграждат нужното. Когато дойде Исус в света, имаше много философи, важни учени и всички свещеници и първосвещеници с Писанията лягаха, с тях ставаха. И въпреки това те не Го познаха, ни Го разбраха! Други - прости наглед рибари, схванаха с душите си това, което многоучените с умовете си не можаха - и повдигнаха факела на освобождението на милиони. И до днес думите им се четат като върховни авторитети... Животът днес също чака своите апостоли. Малката ябълчна семка не е ябълка - но вътре в нея има затворени възможности да се прояви при удобни условия ябълката. И сега тук, между нас, има мнозина, които са малки ябълчни семки, но утре ще бъдат отрупани с плодове дървета. Не са важни множествата, които тичат подир идеите и партиите, като по някаква мода - важни са тия, макар и сравнително малко личности, в които кипи жаждата за Истината и готовността да си посветят живота в служение ней. ОСВОБОЖДЕНИЕ (В. «Живот», бр. 5, 19.IV.1929 г., стр. 1)

7. При извора на живота (от Алфиеро Бертоли) (В. «Живот», бр. 4, 12.IV.1929 г., стр. 1) ПРИ ИЗВОРА НА ЖИВОТА Водата е емблема на живота. Тя като душата се стреми към своето отечество - отечеството на водната капка е морето. Тя, движейки се към него, носи по пътя си благословения, радост: на цветя, на градини, на всяко живосъщество. Така животът ни, който е път за нашата душа, трябва да бъде също тъй полезен като водата и където минава - да носи радост и сила. А. Б. (В. «Живот», бр. 4, 12.IV.1929 г., стр. 1)

6. Съвременните хора... (В. «Живот», бр. 9, 17.IV. 1929 г, стр. 1) «Природата е турила всекиго едного на своето място, но когато туряте държавници за учители и учителите - за държавници, вие разваляте общия ред на нещата.» От «Книгата на Живота» «Всички слънчеви системи могат да угаснат, целият космос може да изчезне, всичко може да се измени, но чувството на любовта остава за вечни времена и от него произтича всичко в света.» Съвременните хора разрешават много важни въпроси, но още не са се спрели да видят кой е най-важният. Засега разглеждат икономическия въпрос и въпроса за хляба, като мислят, че той е най-важният. Но този въпрос е разрешавай от хиляди години, и то винаги временно, частично и си оставал неразрешен и досега. Други смятат, че просветата е най-важната. И от хиляди години хората се все просвещават, но и това е въпрос, неразрешен окончателно и до днес. Трети мислят, че всяка държава трябва да бъде силна, мощна, да има армия, да може да отстоява срещу враговете си. Така е - но коя държава чрез силата си е разрешила въпроса на своето съществувание? Коя от тях е могла да съществува поне две-три хиляди години непрекъснато? Много държави до днес са се явявали, повдигали и изчезвали. Следователно има един важен въпрос в света, който и досега не е още разрешен. Този въпрос не е нито народен, нито обществен, нито е въпрос на учените хора. Народите имат с какво да се занимават, обществените хора и учените също тъй имат ред въпроси, за разрешението на които влагат своите сили, но тъй важната задача, с която би трябвало хората да се занимаят днес, това е въпросът за човешкото съзнание - на човешкия ум, защото човекът е нещо повече от своя ум. Човешкият ум е само един слуга на човешкия дух, на човешкото съзнание; волята и сърцето - също. Казва се обикновено, че човекът е същество, което мисли! Но той е нещо повече от това, което мисли! В него има затворен разумен живот, който търси своята естествена проява. И тия, които разберат това, са разбрали силата на живота и научили пътя. И тогава в техния стремеж - да изпълнят задачата си, не може да има никакви прегради - всичко ще се стопи пред напора на тия, които са схванали, че пътят, истината и животът са едно: целокупният живот на готовия да даде себе си за постигание своите идеали.

5. Тайната на живота (от Алфиеро Бертоли) (Вестник «Живот», бр. 3, 5.IV.1929 г., стр. 1) ТАЙНАТА НА ЖИВОТА Старият човек е извървял дълъг път, минал е през планини и полета, чудесни градини са го радвали, бурени и тръне са го спъвали, и накрай е стигнал до вратата, която води към незнайното, към задгробния живот, към тъмнината... за незнающите. Над него висят плодовете на неговите дела и придобита опитност. Над Младия стоят цветя. Надежден, жизнен, бодър той излиза от тъмната врата; пред него стои дълъг, светъл път, водещ нагоре към живота, към нова опитност и нови придобивки. Дано и ние, когато стигнем на мястото на стария човек, да погледнем с радост и благодарност изминатия път, знаейки, че ще излезем пак от дясната врата подмладени и обновени, готови да вървим пак. Животът няма спиране, той е велика тайна. А. Бертоли (Вестник «Живот», бр. 3, 5.IV.1929 г., стр. 1)

Тича пътник... (Вестник«Живот», бр. 3, 5.IV.1929г, стр. 1) «Когато Любовта царува, смут не става.» «Когато Мъдростта управлява, редът се не нарушава.» «Когато Истината грее, плодът цъфти и зрее.»140 От «Книгата на Живота» «Колкото съзнанието на човека е по-пробудено, толкова противоречията за него са по-малко.» Тича пътник да се качи на трена. Спира се, сяда той, но тренът тръгва. Спира нейде тренът - развален пътят. Започват телефоните да работят; после се разтичват хора и поправят пътя. Едно движение ако спре - друго се започва. Това е животът. Той никога не спира. Зад всяка нова форма седи той. Животът не се унищожава. Той се видимо губи, но този, който разбира, винаги може да проследи пътищата му. А този, който не разбира, ще вижда само разрушаване на формите, без да може да схване тяхното вътрешно съдържание. Добрият хляб днес струва повече от изядената вчера баница. Неразумните разправят за своето минало и пропущат сегашното. Някои със скръб говорят за това, което са били и по тоя начин пропущат да станат нещо повече от това, което са. Намирание величие в своето минало е признак на сегашен упадък. Животът носи в себе си радостта на този, който го е разбрал. Не допускайте никакво съмнение в душата си, защото то е низшето начало в човека, което може да донесе страдания, падения, смърт, изгубвание смисъл на живота. Когато низшето съзнание у човека отстъпи на висшето, тогава той ще бъде свободен, способен за великата наука на живота, да разбере неговия дълбок смисъл и да намери това, което търси. __________________________________________ 140 - Това мото представлява така нареченото Писмо на Учителя Дънов до учениците на Великото Бяло Братство. Оригиналният текст с почерка на Учителя е публикуван в «Изгревът», том XIX, стр. 985. Към този текст впоследствие Учителят Дънов дава нотния текст на песента «Писмото». Нотният текст на песента «Писмото» е публикуван в «Изгревът», том I, стр. 686. Защо и как Учителят е дал този текст и песен и цялата история, свързана с песента, се намира в том I, стр. 513-514,541-550; том III, стр. 332-335, том XV, стр. 877-879. С този текст и с песента «Писмото» Учителят се противопоставя на Своите съвременници от Неговото Учение и Школа, да я превърнат в организация с узаконяване на устав и оформянето ѝ като юридическа личност. Какво е отношението на Учителя към братските съвети и устави, виж в «Изгревът», том XV, стр. 877-878. А за салоните, молитвените домове в Школата на Учителя, виж в том XV, стр. 878-879. Както по времето на Учителя, така и 60 години след заминаването Му, това Негово решение не се изпълнява от Неговите последователи. Аз заварих преди 40 години как песента «Писмото» се изпълняваше от Неговите последователи. Днес песента «Писмото» изобщо не се изпълнява от никого и дори не е включена в новите издания на песните на Учителя. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

3. Към живота! (В. «Живот», бр. 2, 29.III.1929 г, стр. 1) «Ако нещата започват от своя първоначален пункт, те ще получат и своя естествен подем.» «Неразбраните неща в живота имат свой вътрешен смисъл.» «Добър човек ние наричаме не само кроткия, но всеки човек, който в постъпките си спрямо другите хора е такъв, какъвто е спрямо себе си.» От «Книгата на живота» Там, дето се е пробудило съзнанието, има живот; дето съзнанието не е пробудено, няма живот. Подтикът на съзнанието да се прояви към периферията се нарича «живот». Да живееш - това значи да съзнаваш, че може да се качиш до най-голямата височина и да слезнеш до най-голямата дълбочина. Това е една привилегия. Светията, и горе да се качи, и долу да слезе - пак светия си остава. И разбойникът и престъпникът и горе да се качи, и долу да слезе - пак разбойник си остава. Животът сам по себе си не се изменя - нито се покваря, нито се разваля, нито се подобрява. Животът има само примеси. Това, което може да развали живота, седи извън него. Животът на човека може да се развали само в такъв случай, ако той измени отношенията си с живата природа и със свойте ближни. Тогава само ще се яви един малък дисонанс и човек ще приеме повече -или по-малко. Всякога, когато човек приеме повече или по-малко, се ражда злото в света. Когато се приеме живот повече, отколкото трябва, явява се пресища-ние. Когато животът се приеме колкото трябва, това е радостта на живота. Животът в своето проявление няма нито начало, нито край. Единственото реално нещо, което знаем, това е животът. Животът е първият подтик за движение. Той е като буйна река, която слиза от висок планински връх и непрекъснато трябва да тече. Напразно ще се турят прегради и бентове - всички ще бъдат изпълнени, някои - завлечени; а пътят, необходимият път на съзнателния живот - проправен. КЪМЪ ЖИВОТА! (В. «Живот», бр. 2, 29.III.1929 г., стр. 1)

2. Ангела на живота (В. «Живот», бр. 1, 22.III.1929 г., стр. 1) «Дето съзнанието се проявява, там животът се ражда.» «Законите на живота са скрити във всяко семе.» От «Книгата на Живота» «Силата не е в твърдението или отричанието, а в самия живот.» Всеки жив човек знае що е живот, всеки съзнателен индивид - откъде иде животът, а всеки мъдрец умее как най-разумно да го употреби за своя полза и на околните. Както е водата за растенията, така е животът за човека: където липсва - всичко залинява и повяхва. Слабостта е проява на недостатъчен живот; грубостта - на низша форма; скръбта, страданието и болестта - на отклонение от законите на Живота. Когато човек или общество обезсилее или боледува, то е признак, че животът - индивидуален или колективен - е намерил други изход, други пътища и прояви. В живата природа всичко е целесъобразно. Ако една форма е изгубила своето първично съдържание, значи животът е оставил тая форма и твори нова. Тогава старите форми съществуват, но не творят - безсилни са. А животът, където и да мине, той винаги донася нещо ново - и по форма, и по съдържание, и по смисъл. И колкото по-висш е животът, който иде - толкова формата, в която се изявява, е по-съвършена. Сега пролет иде! Нова вълна от живот ще залее планините и долините, хора и животни... Ще се стопят снеговете, ще букнат реките, ще повдигнат главички красивите цветя, чакащи тъй отдавна... Ще духнат ветрища и бури и ще отнесат всичко гнило, изживяло своите дни... А на здравото и годното ще донесат нов подтик, нов живот! АНГЕЛА НА ЖИВОТА (В. «Живот», бр. 1, 22.III.1929 г., стр. 1)

Любомир Лулчев VI. Вестник «Живот» Редактор: Любомир Лулчев Директор: Алфиеро Бертоли Уводни статии Рисунки от Цветана Симеонова Гатева* Статии Съдържание: 1. В. «Живот» (В. «Братство», бр. 6, 1929 г., в рубриката «Книжнина») 2. Всеки жив човек знае ... (В. «Живот», г. I, бр. 1, 22.III.1929 г., стр. 1) 3. Там, дето се е пробудило съзнанието... (В. «Живот», г. I, бр. 2, 29.III.1929 г., стр. 1) 4. Тича пътник... (В. «Живот», г. I, бр. 3, 5.IV.1929 г., стр. 1) 5. Тайната на живота (от Алфиеро Бертоли) (В. «Живот», г. I, бр. 3, 5.IV. 1929 г., стр. 1) 6. Съвременните хора... (В. «Живот», г. I, бр. 4, 12.IV.1929 г., стр. 1) 7. При извора на живота (от Алфиеро Бертоли) (В. «Живот», г. I, бр. 4, 12.IV.1929 г., стр. 1) 8. Когато искате да строите... (В. «Живот», г. I, бр. 5, 19.IV.1929 г., стр. 1) 9. Докато човек не проучи себе си... (В. «Живот», г. I, бр. 6, 26.IV.1929 г., стр. 1) 10. Вечният път (от Андро Лулчев) (В. «Живот», г. I, бр. 6, 26.IV.1929 г., стр. 1) 11. От хилядолетия... (В. «Живот», г. I, бр. 7, 3.V.1929 г., стр. 1) 12. За някои светът е загадка... (В. «Живот», г. I, бр. 8, 10.V.1929 г., стр. 1) 13. Вечният извор (от Любомир) (В. «Живот», г. I, бр. 8, 10.V.1929 г., стр. 1) 14. В живота всякога е важна първата стъпка... (В. «Живот», г. I, бр. 9, 17.V.1929 г., стр. 1) 15. Отглежда човек хубав кон... (В. «Живот», г. I, бр. 10, 24.V. 1929 г., стр. 1) 16. Ако твоята душа не е жадувала за живота... (В. «Живот», г. I, бр. 11, 1.VI.1929 г., стр. 1) 17. Живот изобилен (В. «Живот», г. I, бр. 11, 1 .VI.1929 г., стр. 1) 18. Представете си... (В. «Живот», г. I, бр. 12, 7.VI.1929 г., стр. 1) 19. Надежда (В. «Живот», г. I, бр. 12, 7.VI.1929 г., стр. 1) 20. В света винаги е имало... (В. «Живот», г. I, бр. 13, 14.VI.1929 г., стр. 1) 21. [Мисли] (В. «Живот», г. I, бр. 13, 14.VI.1929 г., стр. 1) 22. По много начини се проявява животът... (В. «Живот», г. I, бр. 14, 21.VI.1929 г., стр. 1) 23. [Мисли] (В. «Живот», г. I, бр. 14, 14.VI.1929 г., стр. 1) 24. Стремежът към доброто... (В. «Живот», г. I, бр. 15, 28.VI.1929 г., стр. 1) 25. Новото е пред прага... (В. «Живот», г. I, бр. 16, 5.VII.1929 г., стр. 1) 26. [Мисли] (В. «Живот», г. I, бр. 16, 5.VII.1929 г., стр. 1) 27. Ето Човекът! (В. «Живот», г. I, бр. 16, 5.VII.1929 г., стр. 1) 28. Властта е възможност... (В. «Живот», г. I, бр. 17, 14.VII.1929 г., стр. 1) 29. [Мисли] (В. «Живот», г. I, бр. 17, 14.VII.1929 г., стр. 1) 30. Песента на живота (В. «Живот», г. I, бр. 17, 14.VII.1929 г., стр. 1) 31. Времената, които преживяваме... (В. «Живот», г. I, бр. 18, 21.VII.1929 г., стр. 1) 32. В неспирна борба минава животът... (В. «Живот», г. I, бр. 19, 27.VII.1929 г., стр. 1) 33. Житни зърна (от лекциите на Учителя Петър Дънов) (В. «Живот», г. I, бр. 19, 27.VII.1929 г., стр. 1) 34. Природата обича само ония, които имат висок идеал... (В. «Живот», г. I, бр. 20, 2.VIII.1929 г., стр. 1) 35. Правият път (В. «Живот», г. I, бр. 7, 3.V.1929 г., стр. 4 и бр. 14, 21 .VI.1929 г., стр. 1) ... Любомир Лулчев Мота и мисли от Словото на Учителя Петър Дънов 1. ВЕСТНИК «ЖИВОТ» (В. «Братство», бр. 6, 1929 г., В рубриката «Книжнина») Вестник «Живот», бр. 1-8, година I, годишен абонамент 100 лв., адрес: ул. Витошка, 3 - София. Един нов седмичник се появява на арената на българската публицистика. Неговата задача, доколкото схващаме, е да ни разкрие живота такъв, какъвто е, сваляйки от него покривалото на хорското невежество и разкривайки ни тайнствените пътища, по които той ни води нагоре. Отдавна вече мина времето, когато незнанието беше условие за щастие. Адам отдавна скита из пустините на земния живот и сега вече трябва съзнателно, с отворени очи, да поеме пътя, който истинското знание му сочи, и който ще го заведе в изгубения рай, разбира се, само след безброй мъчителни усилия и геройски подвизи в бойното поле на Духа. Днешното човешко знание за действителния живот и за силите, които го направляват, би трябвало да се нарече невежество. Невежество, безпросветна тъмнина изпълва учени и професори, академии и университети по отношение най-важните, най-съществените въпроси на живота. Що е човек? Откъде иде и къде отива? Кои са тайнствените пружини, които движат неговия и целокупния живот? Във века на материалистическата слепота, в който живеем, опияненият от «много знания» човешки ум е готов на всяка стъпка да заяви, че «няма тайна» за него, че всичко е разкрито, изследвано и класифицирано: «химерата Бог се разтопила в светлината на позитивната наука», безсмъртната човешка душа е превърната в «съвкупност от душевни преживявания»; а самият човек не е нищо друго, освен организирано сцепление на молекули, което утре ще се разпадне, без да остане друго, освен купчина пръст. «Не е възможно човекът да знае - terra incognita е това» - казват други и се затварят в черупката на собственото си незнание. При тези детински схващания за живота на съвременния човек, в. «Живот» принася неоценима полза, хващайки го предпазливо за ръка и повеждайки го стъпка по стъпка по пътя, който води към истинско себепознание! ______________________ * За Цветана Симеонова Гатева вж. в «Изгревът», том XIII, стр. 765-782. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

56. ЗАЩО СПРЯ ВЕСТНИК «АЛФА» Драги братя и сестри, Спомняте си всички това, което трябваше да преживеем преди 6-7 месеца, когато като по даден сигнал от тайнствен - но във всеки случай твърде влиятелен източник - послушните вестникари започнаха обща кампания против Учителя. Всевъзможни и невъзможни гадости, били и не били работи излязоха по техните страници, съединявани с името на Тоя, Който никому никога не бе направил нищо лошо. Целта бе явна: стремеше се да се създаде настроение и в ония смутни и разбъркани времена да се разправят на бърза ръка с нас тия, на които светлината нарушаваше дълбокия сън. Публиката, незнаеща истината, и вдъхновителите на тия слухове, както и техният просветен «морал», започваше да се вълнува, да се шушука за разтуряне на събрания и дори нещо повече - да се линчуват «сектантите»! Налагаше се едно париране. Устното слово беше немощно в дадения случай, когато десетки хиляди вестници всекидневно из всички кътове на нашата земя изливаха своите «възмущения» и «негодувания» (платени богато, разбира се) срещу хората на Бялото Братство. Нуждата изискваше да се справим по същия модерен начин. Излизането на един вестник, в който можехме да изнесем истината - след неколкократни безуспешни опити да сторим това чрез чужди вестници, - ставаше вече необходимост. Изправено пред нея, софийското братство реши издаването на «Алфа». Тая нужда се чувствуваше силно, натискът бе тъй голям, че дори някои братя от провинцията, чакащи достатъчно дълго, се видяха принудени да излязат със свой вестник и разпръснат колко-годе лъжите, които се хвърляха всеки ден по адрес на нас и поради мълченето ни, добиваха изгледи на достоверност. При това положение, да се чака събиране на нужния капитал, за да се обезпечи финансово предприятието, редакционният комитет сметна за излишно, вярващ твърдо в своите братя и в светостта на каузата, която защищаваше; разбиращ добре значението на тия бурни дни, в които ненавистта растеше и приближаваше бурята, - той сметна всеки ден за протакане, изгубен - и започна с минимални суми, събрани набързо и отчасти взети назаем. Но излязъл един вестник направо само за наша защита при толкова други, които говореха против нас, би изгубил още отначало 50 на сто от своя кредит пред очите на хората - а тъкмо това ни бе нужно в дадения момент. Заедно с отблъскване неверностите по наш адрес, се постави друга благородна цел - обединявани сродни духовни течения. Ето защо «Алфа» по съветите на Тоя, Който винаги ни е ръководил, излезе като «свободна трибуна», в която пръв път се даде място и на хора от други духовни течения. На страниците на «Алфа» пръв път се събраха статии и имена на хора, които дотогава бяха се държали настрани, като принадлежащи на разни духовни течения и «секти». А третата - и още по-важна - цел бе, да се дава веднага като притурка изцяло всяка неделна беседа на Учителя, за да може по такъв начин думите Му, най-късно следната неделя да стигат всички кътове на земята ни, до всички жадни души - задача, от която не сме се отказали, и която си остана нереализирана изключително поради липса на материални средства, които все чакахме да постъпят. Добре или лошо списвана, «Алфа» постигна известни цели още от самото начало: органът на свещеническите братства се видя принуден (брой 19-и от «Пастирско дело») да излезе с официална декларация, и според изследването, което е направил, г-н Дънов е много коректен человек спрямо всички. Същевременно интересът на столичното общество растеше към нас и «Алфа», започнал с 200 четци (вън от братството), стигна да се чете редовно от около 600 души, освен от абонатите наши братя. Но пренебрегната финансова страна на предприятието скоро започна да ни напомня за себе си. Сумите постъпваха мудно. Нямащи пари да платим на администратор, а задоволяващи се само с услугите (временни) на свободните братя и сестри - непостоянни, разбира се, поради тяхната заетост, ний се намерихме пред куп нередовности в експедирането на вестника, отговорите на писма, и ред други мъчнотии, с които не бихме искали да ви занимаваме. Маса от тях преодоляхме, но другите не са по личните сили на редакционния комитет, затова се обръщаме към вас за съдействие. Драги братя и сестри, Въпреки нашите очаквания, по много причини «Алфа» не получи оная материална подкрепа, на която би трябвало според нас да разчита. Около 200 абонати и внесени суми всичко около 23000 лв. при разноските 31000 лв., които се направиха за издаването на 10-те броя «Алфа» (в 42600 екземпляра), ни поставиха натясно после в невъзможност да продължаваме издаването му - да му дадем временно ваканция и обърнем към вас за материална помощ, понеже печатарите започнаха да искат това, което им дължим, а и ний лично не сме богати хора, за да можем да им платим. Драги братя и сестри, редакционният комитет сега работи абсолютно безплатно, като смятаме, че това е негов дълг - но печатарите и търговците на хартия искат своето и трябва да бъдат задоволени. Без да искаме да обвиним някого, редакционният комитет смята, че 200 души абонати и 23000 лв., внесени за 6 месеца, са твърде малка подкрепа за тази голяма задача, с която бе се натоварила «Алфа», и която за всеки просветен брат и сестра е много ясна. Да се прекрати издаването й значи, според нас, да изоставим едно добро начало, за да се видим утре заставени отново да го започваме, може би и при много по-неблагоприятна обстановка, а от друга страна - със своето непостоянство да създадем лошо име за себе си, и едно още по-голямо недоверие в обществото по отношение на самите нас. А че можеше да се направи нещо повече за «Алфа», мислим ний, ни говорят ред факти от другите духовни общества, един от които искаме да цитираме: Преди 6 месеца от официалната църква на адвентистите се отделиха 30 души, нарекли себе си «адвентисти-реформатори», понеже признавали ненасилието и вегетарианството. Те са интелигентни млади хора, силни по дух, но не богати. След 6 месеца те имат общ капитал от 100 000 лв. и една купена печатна машинка. Излизането на «Зорница», «Свобода» и пр. органи на духовни групи, свидетелствуват същото. «Алфа» при тия условия на разпространение и по целите, които гонеше, не можеше да се печати и разпространява за печалба. Често пъти в интереса на Делото тя бе изпращана и давана на хора, които нищо не плащаха. При нейния ограничен тираж - около 3500 екземпляра, от които само известна част заплащана по 1 лев, а другата - по 65 стотинки с пощенски разноски, чрез настоятели и будки, когато тя ни струва приблизително 85 стотинки, много ясно е, че тя имаше загуба, която трябваше и можеше да се покрие или с увеличение тиража - ако имаше поне 1000 предплатили абонати, или с увеличение на цената. Първото не зависеше от редакцията, второто би турило бързо точка на разпространението й между външните хора, което бе и една от преследваните цели - ето защо не посмяхме да го направим. Драги братя и сестри, в името на скъпата идея, за която според силите и разбиранията е служил и ще служи «Алфа», ний ви молим за подкрепа, която според нас би се изразила в следното: 1-о. Нека всеки брат и сестра се абонират и внесат абонамента си; 2-о. Да се избере във всеки град кореспондент и настоятел, който да ни държи в течение живота на братството и получава вестниците без посредството на будкаджиите; 3-о. Да се отдели от всички макар и минимална сума за фонд «Алфа», с който би се покрили на първо време направените дългове; 4-о. Да изкажат писмено общо формулирани мненията си както по въпроса по списванието, така и за цената и желанието да ни подкрепят материално в бъдещето; 5-о. Да представят списък на абонатите си и нови адреси на разните хора в техните или други градове, на които би могло да се праща «Алфа». Излизането занапред на «Алфа» е тясно свързано с вашата помощ - ето защо ний смятаме за излишно да напомняме възможността на вашето усърдие за голямата задача, която предстои всекиму да сподели според силите си. Дано Божията любов, която е в сърцата ви, ви каже това, което ний сме пропуснали, за да ви стане още по-ясно значението на вашата помощ за бъдещето. Само Божията Любов е Любов. Редакционният комитет.

53. МИСЛИ (В. «Алфа», г. I, бр. 10, понеделник, 28.VII.1924 г., стр. 4) Сегашните хора, щом говорят нещо, запитват: «Той говори ли в полза на нашия народ, говори ли в полза на нашия дом?» Нима мислите, че онзи, който говори в полза на един народ, говори истината? Нима онзи, който говори в полза на един дом, говори истината? Не, не говори истината. Истината говори само онзи, който живее за Бога и върши волята Божия. Всяко нещастие, което иде отгоре, превръщайте го за ваше добро. За да си набожен, любовта трябва да проникне из всички гънки на твоите сърце, ум, душа и дух. Крайните резултати на любовта, това е да се опознаем. Има един въпрос, който ние трябва да разрешим - да служим разумно на Бога. На онази, разумната, великата Любов, която осмисля всички неща, която включва всичко в себе си. Великото вътре в живота е да познаем Бога като една разумна Любов, без никакво съмнение. Умен човек може да бъде само добродетелният. Истинският морал в света седи в следующето: да желаеш да имаш само това, което Бог е определил за тебе. 54. ЗА ХРИСТО ДЪРЗЕВ (В. «Алфа», бр. 10, понеделник, 28.VII.1924 г., стр. 4) В тишината на лятна нощ, всред шепота на цветята, нашият обичен, мил брат Христо Дързев отмина в пределите на Абсолюта. Любящо сърце, тих, смирен, с неутолимо желание за работа, остави свидни спомени в нас. Брат, вечната светлина и хармонията на светлите духове, в която и ти ще бъдеш един акорд, ще ти носят непрестанна радост и желан мир. Следвай пътя на блестящия идеал - той продължава и след смъртта! Ние сме всички с теб. 20.VII.1924 г., Казанлък. От учениците на Бялото Братство, Казанлък. (В. «Алфа», бр. 10, понеделник, 28. VII.1924 г., стр. 4, В рубриката «Хроника») Христо Дързев - композитор на някои от духовните песни на Бялото Братство, си замина от този свят, оставящ светли спомени на нежна, хармонична и фина душа. Неговата смела разработка и богатство на тонове, с които си служеше при композициите, сочеше на един природен музикант, на когото тежките външни условия на българската действителност попречиха да достигне своя разцвет. Дано мир и светлина му дари Бог в новия живот.

52. КНИГОПИС (В. «Алфа», г. I, бр. 10, понеделник, 28. VII. 1924 г., стр. 4) Получи се в редакцията отворено писмо от групата «Христов комунизъм». За характеризиране техните възгледи правим следните извадки: «Неразрешеният въпрос за поминъка толкоз е разбъркал човешкия род и е разстроил всичките му устои, щото е направил човек за човека да е вълк, и по-свиреп от вълк. Въпросът за поминъка е бил и е камък на пътя пред колесницата за цялото человечество, па и за християнската църква, който е раздрусал и почти прекатурнал колесницата, и е направил живота почти като безцелен. Първата християнска църква в Иерусалим добре е разбрала всичко това. Тя, като е имала предвид думите на своя Господар, Сина Божия: «Да бъдат всички едно, както Ти, Отче, си в мене, и аз в тебе, да бъдат и те в нас едно; за да повярва светът, че Ти си ме проводил» - Йоан, 17: 21 - не е могла другояче да разбере учението и желанието му, освен да ги приложи в живота си, според както ги е приложила в духовно и материално братство, описано в Деянията 2: 42-47 и 4: 32-35.» «Разрешението на въпроса за поминъка, т.е. премахването на настоящия строй, е «велико Божие дело» и всички, които го спъват или се противят на това дело, те са врагове на човешкия род, врагове са и на Бога, ако и да парадират със Св. Евангелие в ръка, и същевременно те са истинските гробокопачи на християнската църква, па ако и да издигат великолепни храмове и всевъзможни благотворителни и религиозни учреждения в името Христово, и да извършват разни богослужения и служби и пеят Му химни.» «Всички Вие, духовни водители, като проповедници на Светото Евангелие, като звезди и ангели на църквите, към Вас са обърнати погледите на человечеството и искат работа от Вас, не да се занимавате с разни дори и ненужни въпроси и там да се застоите в разисквания и решения: какви формени дрехи да носите, какъв восък и свещи да се горят, какви кандилници и тамяни да има, какви амвони и постройки да има, какви чинове и икони да има, каква светена вода и миро да има, дали да се гледа или да се жми, когато човек се моли, дали да кусне и се намаже със светена вода, като влиза в храма, дали да празнува неделя или събота, дали да носи и целува кръстове и пр., и пр. ... а чака се от Вас работа, да издигнете глас на протест против настоящия строй в живота, да работите за премахването му. С това ще допринесете за възтържествуването на Царството Божие тук, на земята, и църквата ще превземе света за Христа.» Мнозина запитват в редакцията за цените на книгите, които дадохме в отдела «Окултна библиография», като същевременно искат да им бъдат изпращани. За разяснение на тези многобройни запитвания, на които нямаме възможност да отговорим поотделно, съобщаваме на всички интересующи се, че въпросните книги са на френски език, а някои и на английски; че редакцията има някои от тях, но не и за продан. Този, който иска да му бъдат набавени, трябва да внесе стойността им във френски франкове, плюс разноските. Изпис-ванието може да стане или чрез редакцията, или чрез френската книжарница (Цар Освободител № 4, София). За в бъдеще всички тези отзиви ще бъдат придружавани с цените във франкове. Окултната литература е твърде богата на чуждите езици и всевъзможни въпроси са третирани в разни времена, разбира се, с различни знания, съответно лицето, което ги е разработило. За мнозина от някои среди в нас, особено в провинцията, окултизмът се струва едва ли не «българско изобретение», заради това ний даваме ред къси отзиви на по-забележителните книги, излезли в чуждата литература. «Пастирско дело», бр. 30, 31, 32, 33. Свещеническият събор е предмет на живо тълкувание. Свещеническият съюз, изникнал мимо и даже понякога и въпреки волята на владиците, днес представлява една внушителна сила, стегната организация от няколко хиляди члена, в исканията на която вече, щат-не щат, се вслушват. «Материално ний сме доста силни, фондовете ни стигат крупната сума един милион лева. Нас ни викат да преговаряме с правителството. Църковните неприятели от нас се боят. Ний ще имаме и наш санаториум, и наши курортни места, и наша печатница»... (бр. 31) Ний се радваме, че в България има такава силна организация, снабдена с толкова средства материални и морални, но би ни се искало да видим всичките й усилия насочени само по една посока - да следва Христа по Неговия път, защото, ако придобие всички богатства на света, а ощети душата си и душата на народа, който трябва да води - каква полза? «Бъдеще» - седмичен младежки вестник, бр. 16,17, 18, със следните по-важни статии: «Долу империалистическата война» «Жертвите от войната» «Пред лицето на живота» от Максим Горки «Македонски младежки събор» «За селската младеж» и др. «Църковен вестник», бр. 27, със следното съдържание: «Богословски факултет» «Смесен брак» «На поклонение в Рилски манастир» и др. «Що е истина» - полумесечен религиозен лист със следното съдържание: «План на живота» «Земният живот на човека» «Първа скръб» «Една от многото» «Вик на живота» и др. «Устрем», бр. 24 - орган на Съюза на македонските младежки културни просветни организации в България. «Добро здраве» - вестник за хигиена и санитарна просвета със следното съдържание: «За маларията» «Право и а приказки» «Да помогнем и ние» «Влиянието на тютюна на сърцето» «Глистите у децата» «Причините на болестите и борбата с тях» «Не е ли това ужасно?» «Месото е отровна храна» «Как се разпространява туберкулозата» «Алкохолно зло» «Домашна медицина» и др. Препоръчваме го на читателите си като много полезно и добро четиво.

49. ЕРАТА НА ЖЕНАТА (В. «Алфа», г. I, бр. 10, понеделник, 28. VII. 1924 г., стр. 2-3) Мъжът и жената - това е човекът в две различни физични проявления. А човекът - това е един равностранен триъгълник на Божествения план, в когото той се проявява със своите същини: ум, чувство и воля - трите страни на триъгълника, които той трябва да развива съразмерно. Мъдрост, любов и деятелност - това е друг израз на тези същини. В този триъгълник делът на мъжа е умът или мъдрост, делът на жената - сърце или любовта, а третата страна - волята - е обща и на двете човешки проявления, които чрез нея трябва всякога да се стремят да запазват равновесието и съразмерността на същините, на които са представители. Днес този Божествен триъгълник е деформиран. Човешкото същество се е деформирало, защото чрез мъжкото начало -ума, през дълги векове е била застъпвана само едната страна на триъгълника. От момента на узаконяването на частната собственост човешкото същество е попаднало изключително под развитието на ума. Докато умът се е развивал всестранно, сърцето е било оставено в спяще състояние. След този дълъг развой на деятелността на ума - без съдействието на сърцето - получило се е голямо удължение на едната страна на триъгълника и вследствие на това днес в духовния свят човекът е представен като урод. Поправката на този урод ще се изрази само с работата на сърцето в размера на изминатата работа на ума, чието дълго господство е създало от човека единостранчиво същество, което днес има само една цел, основа и стремление, изразени в: купуване и продаване. А купуване и продаване - това е принципът, формата на индивидуалността, най-силно изразени в понятието «егоизъм». Умът в своето едностранчиво проявление - чрез въздигане в култ на личния и отделен интерес - е смазал сърцето и оттам - човекът на Божествения план е деформиран. А растящото деформиране на човека в това направление ще донесе катастрофални последици за цялото човечество, защото са се преминали границите на допустимите деформирания и окъснения. Трябва да се издигне повик за удължаване на съответната страна на ума - сърцето - до размера на ума, за да се възстанови първобитното равновесие, което е съществувало при излизането на човека из Бога. Повик за повръщане към сърцето - ето сегашната работа на човечество. А била е занемарена страната на сърцето, защото: умът е студ, отделност, анализ, който, проявен в крайният си предел, се е проявил като частна собственост. А частната собственост като основа, мерило и начало в човешкото общежитие е била спънка, която е задушавала другата страна на човешкото същество - сърцето. А понеже по самата си същина умът и сърцето са два контраста, а надделял е в света умът - то той е взел господство в ущърб на сърцето. Срещу ума, който е студ, стои топлината, която е сърцето; срещу ума, който е отделност, е сърцето, което е единение; срещу ума, който анализира или разкъсва на части, е сърцето, което синтезира и обединява. И човечеството, вървейки само по едната страна, забравяйки за другата - тъй също необходима, - днес, при безмерното увеличение на ума, е длъжно да спре вървежа си и да започне нов път - по пътя на сърцето, по пътя на любовта, по обратния път на частната собственост, която е причина на 9/10 от престъпленията. И когато човечеството отново удължи в Божествения триъгълник страната на сърцето си до размера на ума - то тогаз свободно ще тръгне и по двата пътя. И тогаз вече тези два пътя ще се идентифицират с Мъдрост и Любов, Наука и Религия, равноправни Мъж и Жена - и през тях ще шествува Божественият човек към Божественото, тогаз вече необезпокояван от изненади. Умът е първата единица, а сърцето - втората единица на заеднодвижущата се двойка през развитието ни. А в реда на еволюцията ни нужно е било първоначално да се даде предимство на ума да се развие. И развил се днес до степента на всепоглъщащ минотавър, който иска всичко да обсеби, той трябва да спре своя поход и да се подчини на човеческата душа, за да даде път на женското начало, на любовта, чиято страна в духовния план е останала неразвита. Инак бъдещото шествуване на ума без сърцето е съпроводено с катастрофални последици за човечеството: една последица на този път бе всесветската война. По хода на физическите, физиологическите, психологическите и геометрични данни, събития и съвпадения - днес иде ред на женското начало, което трябва да вземе господство в света. Иде ред на деятелността на сърцето. Сърцето е синоним на братство и сестринство, на прощение и примиряване, на обединяване и пълно единение. А това е делът на Жената. Иде ерата на Жената. Жената ще заработи за спасението на света. Тя ще бъди мироноската. Тя ще заработи - не за да изостри политическите спорове и да получи избирателно право, а за да унищожи партиите и парламентите. Тя няма също да увеличи числото на държавите, а ще унищожи границите им. Тя ще внесе духа на споразумение и солидарност между всичките същества, наречени човеци. Обществото на народите - хвърлено днес само като идея - е първото семе на женското начало, което заработва между държавите, които създаде мъжът. Жената ще претопи държавите, за да създаде на тяхното място друго общежитие, по нищо не прилично на днешната държава, сполучливо наречена от Ницше «най-студеното чудовище», под ноктите на което Жената е била пълна робиня. Това е бъдещото общежитие, което ще се създаде от Жената - ще бъде общежитие на цялото човечество, в което няма да има място за: племена, народи, отечества, пол, религии. Там - в нейната обществена организация - в далечината на вековете - ще има само братя и сестри. Жената ще разруши и частната собственост, защото това е нейният дял - и, започнала днес с комуналния живот в собственото си семейство, гдето тя е първата и последна слугиня, тя ще изнесе този живот в съседното семейство, ще премахне дворната ограда между себе си и съседката си и ще създаде първата комуна. И чрез свойта майчина любов тя лесно ще изнесе своя задружен живот там, гдето случаят и условията я повикат. Този е пътят на сърцето. Днес частната собственост, като културен указател, си е изиграла ролята. Тя трябва да си замине из отношенията на хората. Заминаването й няма да стане по насилствен начин, а по пътя на съзнанието, че тя не е прогресивна, а спъвателна за душевния растеж на човеческата душа. Заминаването й по-леко ще стане по индуктивен път, отколкото по дедуктивен. Пътят на сърцето е индуктивният, на ума -дедуктивният. Комунизмът на мъжа е дедуктивният комунизъм, този, който иде отгоре, чрез заемане на властта. Индуктивният комунизъм е този на Жената, комунизмът на жертва, на братството и сестринството, което всичко дава и нищо не взема в замяна. Единият е комунизъм на другарство, другият - на братство. Първият е предисловие на втория. Първият започва да се проявява през Русия, Англия, Франция, Германия, Австрия със своите леви правителства днес в една или друга насока, по-крута или по-легална, като се налага чрез властта, а вторият - комунизмът на Жената, ще започне от оправянето на собствения живот на всекиго чрез добродетелите в Христовия Дух. Жената, в своя път за поправяне на света и за заместяне на устоите на света на мъжа, ще започне чрез своето превъзпитание, което ще прехвърли върху своите деца. Тя ще възпитава децата си да не вземат участие в никакво насилие - ни към хора, ни към животни - и ще ги учи, че благословената работу е само производителният труд. Тя ще учи децата си да не стават офицери, защото ще станат учители на убийство; ще ги учи да не стават банкери и търговци, защото ще живеят от лихвоимство, лъжа и кражба; ще ги учи да не стават кариеристи свещеници, защото ще се свържат не с Христа, а с държавата; ще ги учи да не стават слуги и слугини на богатите хора, защото ще станат подножие и гавра на нечистите нозе на синовете на бога-капитала, защото в света на сърцето - този на Христа - няма ни убийци, ни лъжци, ни крадци, ни ваксаджии, ни слуги или роби, ни проститутки, ни затвори, ни бесилки, ни войни. Жената, сама била под ярема на робството и отрицанието през дългите векове на господството на мъжа, ще знае най-добре да учи за свободата и положителното, предадени ни от Христа в синтез в Неговата проповед на планината. Тя ще учи, че Бог не е горе негде, далеч в небесата, а е тук - до нас и в нас, гдето се проявява само с всестранната ни благост към всичко живо. Жената ще бъде вярна на своята интуиция, колкото и да й се вижда неправилна по отношение на възприетите възгледи на общественото мнение, създадено от мъжа. Тя ще остане вярна на своето призване като носителка на вечната любов, на която тя е представителка в зародиш със своята майчинска любов, тъй непонятна и далечна за мъжа. Когато жената, в своята върховна интуиция, възприеме да живее по началото, вложено й в нея, тя ще спре победоносния марш на насилието, рожба на мъжа. Тя ще покаже тогаз, че срещу властта на мъжа има нещо по-хубаво: общочовешката солидарност и споразумение; срещу гордостта на ума - че има смирението на сърцето; срещу сребролюбието, рожба на частната собственост - че има жертвата на сърцето; срещу гнева на властелина -че има тихото покорство на любящото сърце, което не се счита отделно от нищо; срещу завистта, друга рожба на собствеността - че съществува братско разпределение на благата; срещу лакомството, трети плод на собствеността - че съществува всичко, нужно нам, в природата, и по толкоз, колкото трябва за всеки индивид; срещу леността, грозен присадък върху днешния строй - че има приятна и занимателна работа всред природата, която отдавна вика човека между себе си. Вярната на своето начало жена днес е повикана да спаси света, който мъжът не може вече да управлява. А подробностите за работата на жената ще й бъдат подсказани от нейното сърце, закърмено от Христовия Дух. М. Б. 137 ________________________ 137 - * М. Б. - Мария Тодорова (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

48. НОВИЯТ ЖИВОТ НЯКОГА (В. «Алфа», г. I, бр. 10, понеделник, 28. VII. 1924 г, стр. 2) Спасителят идва винаги, когато е най-нужен, затова има и Бог Отец, Който бди над Своите деца. Римската империя, разширила се до възможните си предели, бе изкуфяла в сърцето и ума си. Рим, станал грамадно тържище и център, бе се превърнал и в клоака, гдето всичките нечистотии на света си бяха дали среща. Изобилието бе родило леност, отпадък на мисълта и нежелание да се живее нормално, безсмислие на дните, преситеност от всичко, което бе опитано, вкусвано до отвращение. Материалното бе се втръснало на всички - животът на цялото преставаше - три века трая тая агония. А гниенето беше сгодният момент да се започне новия живот. И той се започна бавно, в малки общества, незначителни отначало, скрити по необходимост, тайнствени, заради това заобиколени със страшни и невъзможни легенди за разврат, оргии, ядене деца; крепнещи полека, растящи бавно между отритнатите, всред просяците, немощните, робите, уличните жени. Те образуваха комуни, в които всеки внасяше колкото му трябваше. Обща любов нямаща нищо общо с мърсотата, която наричаха с тая свещена дума околните им, свързваше техните простодушни, изпълнени с вяра сърца. Те растяха, както пожарите в някоя гъста гора; изникваха на нечакани места, губеха се, блесваха отново, за да се скрият временно и покажат тогава, когато, обхванали всичко, правеха съпротивата невъзможна. Управниците, силните, които ръководеха живота тогава на разлагающата се империя, не обръщаха внимание отначало. Те бяха нагълтали зараза, която щеше да докара смъртта на всичките им религиозни институти тъй безгрижно, както и коя да е чаша вино. За тях това бе една абсурдност, да се вярва в живота на умрели хора, когато те бяха отправяли с хиляди на онзи свят, без да видят нито един да се връща оттам! Но спазмите растяха. Събитията, неумело направлявани от тях и неохотно подпомагани от народ, който бе изгубил вече вътрешното си сцепление - морала - раждаха негодувание в широките маси. Християните им послужиха за добър гръмоотвод - всичко лошо се стоваряше върху тях и те започнаха да пълнят цирковете, за да служат за храна на зверовете и зрелище на тълпите. Християнинът стана синоним на мъченичеството. Но всеки осъден чувствуваше небето близко до себе си и неговата усмивка и спокойствие в последните минути раждаше стотици нови последователи. Не можеше да се мре тъй спокойно, ако не се знаеше нещо положително, ако те не владееха на друго място нещо, което правеше тукашния им живот нищожен! Християнството доби нов оттенък - царството Божие бе преместено от вътре в нас - горе на небето, гдето всичко има - гдето то се намира и понастоящем... Светлият лъч на идеи се пречупи в юдаизма, после - през мъченическите души на тия, които зверовете късаха по цирковете, после - още през много и много разноцветни стъкла, покрити с прахоляци, паяжини и кръв, докато достигна до нас, по име само християнство и с толкова малко светлина, че ний започнахме да чувствуваме нужда да палим свещи и по пладне в нашите храмове... Перспективата за мъченичеството направи от християните хора калени, решени на всичко, които се бяха разделили със земното, за онова райско блаженство да се съразпънат с Христа. Те бяха взели най-високия тон: след като се отказаха от всички земни богатства, те слагаха и живота си в цирковете с усмивка. Това бе период, от който остана разбирането, че животът е ненужен изобщо, че тялото може да бъде късано и захвърлено - не е то важното - друго е същественото - духът... Следващите по стъпките на мъчениците, запълващи местата им, трябваше по неволя да имат това себеотрицание, презрение към всичко, готовност на всичко в името на разпънатия нявга Спасител. И когато тия добродетели и решителност не им достигаха, защото не всички ги имаха, лицемерието ги заместяше... Заедно с растението в широчина, християнството губеше дълбочината си. Идеите на гръцките и римски философи, които се кръстосваха на мировото пазарище в Рим, неволно намираха отек и в първите християнски общества. Никой човек, от това че ставаше християнин, и че съзнателно се отричаше от миналото си, не можеше да унищожи с един замах и всичките ония дълбоки преживявания на своето сърце, да се отрече от своята кръв, която вреше в жилите му, и която носеше в себе си проклятието или благословията на миналите езически поколения във физическото тяло. Преломът в човешкия мироглед никога не е достатъчно пълен, да унищожи изцяло едно минало - развалините му обикновено послужват поне за пиедестал на новоиздигнатата статуя. Във всеки случай, то дава един неминуем нюанс на новия живот. Това се случи и с християнството. Хората, които бяха свикнали да се препират по стыдите, пренесоха своите препирни и всред новото общество, а другите - философи или последователи на философи - се запретнаха да тълкуват... Те грабваха, в най-щастливия случай, една шепа вода от свещения извор и разправяха върху нея дори и тогава, когато тя беше се промъкнала и изтекла отдавна измежду пръстите им... Тия «тълкуватели», «отци» и «авторитети» имаха свои ученици и последователи, които пък тълкуваха техните тълкувания - по този начин се образува оная голяма паяжина, която оплете човешкия ум през векове и се опита да го екове завинаги, като всяко противоречие унищожаваше било с меч, било с огън...136 Waniel _________________________ 136 - Това е откъс от книгата на Любомир Лулчев «Съвременният обществен морал и Дънов», 1922 г., стр. 22-25. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

47. МЕЖДУ СВОИТЕ СИ ДОЙДЕ Любомир Лулчев (В. «Алфа», г. I, бр. 10, понеделник, 28.VII.1924 г., стр. 1) Йерусалимци някога си легнаха с един невинно осъден и се събудиха с един нов Бог. Но те никога не разбраха това - жителите му имаха толкова много богове на земята, в храмовете си, в рутината, в законите, че за новия Бог, Който проповядваше любов, нямаше никакво кътче в техните озлобени сърца. И затова Той трябваше да търси вън място - между чужденците. «Никога пророк не е приет в Отечеството си» - бе казал Той приживе, а коя дума от Неговите не се изпълни? Но оттук натъй, през цялото небе на Европа ще се протегне Неговата сянка. В Неговото име ще измират хиляди доброволно, в Неговото име ще се убиват милиони насилствено. Юдеите Го разпънаха само веднъж - християните щяха да Го разпъват ежедневно, защото те, като взеха името, забравиха същината на учението Му. В предсмъртния Си час Той бе помолил да им прости Неговия небесен Отец, защото те не знаят какво правят. Днес Неговата безпределна любов би казала същото, защото за Него имаше един Бог - Той бе Бог Отец, а кой баща може да мрази и наказва децата си?... Юдеите бяха тъй близко до Него, видяха живота Му, чуха словото Му и никога не повярваха в Него. За тях Той бе богохулник, побъркал се момък, който бе се осмелил да се нарече син на Йехова, от когото винаги, поне лицемерно, те трепереха. Той се наричаше цар, но царството Му бе друго - не от този свят: «Ето там - вътре във вас, е небесното царство» - говореше им Той, а те клатеха глави като пред някоя загадка, която никога не щяха да разрешат. Това царство, в което цар бе истината и светлината, мъдростта и любовта, искаше самосъзнание на непоколебимата вяра във вечността, приближена като прегръдки на един любящ баща. А те бяха далеч от тях!... Когато един народ напусне истинския път, тия, които вървят начело, са и най-далеч от него, затова пък слабите, морните, изостаналите, отритнатите, опашката, «помията» дори (както я нарече един «Православов») са винаги по-близо до истината, тъкмо поради своята изостаналост. На тях липсва обикновено много, за да бъдат достойни за редовете на «културните» си съвременници, но всякога имат достатъчно, за да разберат искрените слова на чистите души, да се въодушевят от тях, да ги пожелаят с всичката сила на неизпълнените си мечти през целия им отруден живот. Някои от тях мислеха, че бяха получили само една надежда за бъдеще, което щеше да стане - всъщност те бяха добили един нов мироглед, който щеше да им покаже целия живот в нова светлина. Малките бяха избрани да дадат урок на големите. Скромните рибари, без да разбират величието на своето дело, носеха един факел, от който пламтеше огънят на духовна революция, каквато человечеството още и след две хиляди години не е в състояние да реализира. Те едно знаеха - че двигателят им бе Божествен - любовта - и че огънят, запален от нея, гори, но не изгаря. Имаше юдеи между тях, които мислеха, че слънцето трябва да се запази само за сънародниците им и го криеха в своите пазви. Но и оттам то просветваше през техните лица; те се разширяваха, забравяха, че са юдеи, чувстваха небесния си общ Баща,- а околните - свои братя. Първопричината на всички нещастия бе намерена от тоя непризнат мечтател, когото тълпата подиграваше разпнат - егоизмът. Той трябваше да се надвие и всичко ще се промени. «Възлюби Бога с всичката си душа, сърце и разум» - учеше Той, сиреч насочи всичкия си интелект, воля, чувства към абсолютното, към най-високото, което можеш да почувстваш и помислиш - и тръгни натам, но без да буташ, без да настъпваш когото и да е; обикни всички както обичаш себе си - и всичко ще имаш. Търси най-напред същественото, всичко останало ще получиш като добавка; но същественото, преценено не от положението на временното, на тленното, смъртното, а онова, което Абсолютното и Безкрайното изискват от нас, също тъй абсолютни и безкрайни. «Мир ви оставям - бе рекъл Той веднъж, - моя мир ви давам. Аз съм пътят, истината и животът! Тоз, който не пие кръвта ми и не яде тялото ми, не може да има нищо общо с мен. Не само който говори, но който прави думите ми, ще влезе в Царството Небесно!»... И някои, които имаха уши, чуха и разбраха - те бяха малцина, но все пак достатъчно, за да разнесат благовестта по целия свят. Другите нищо не видяха, нищо не чуха - те останаха да чакат друг спасител - чакат го и до днес! Те мислеха, че Месия ще трябва да дойде като цар с корона, шум и тържества, като забравяха, че достойнството на всекиго е именно там - под дрипите да познае своя си цар! И тия, които Го познаха, скромно малцинство от още по-скромни хора, възвестиха това на останалите. Техните души носеха утеха на жаждуващите и по тая отразена светлина само последните разбираха колко голямо е величието на слънцето, до което ония бяха расли. И те се чудеха, както и досега се чудят понякога, как юдеите не познаха Исуса, че е чаканият спасител? А забравяха, че както има физически слепци, така има и духовни, и че хилядите слепци и сега не могат да видят слънцето, както и никога не го видяха... 135 ___________________________ 135 - Това е откъс от книгата на Любомир Лулчев «Съвременният обществен морал и Дънов», 1922 г., стр. 19-22. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)