valiamaria

51. ИОВЕ И РА Като юноша Учителят е учил в Свищов. Той е бил жизнерадостно момче, подвижен и весел. Обичал е да тича из двора на училището, ще обиколи 3-4 пъти училището, ще се спре и ще каже високо: „Иове и Ра". „Бог ще промисли!" Това са думите, които е казал Авраам когато е водил Исака да го принесе в жертва на Бога. Исак носи дървата и пита баща си: татко, а къде е жертвеното животно? Бащата отговаря: „Иове и Ра". Бог ще промисли. Какво е преживял Авраам когато е казвал тези думи? Учителят ги е произнасял радостно, възторжено от изблик на живота. „Иове и Ра" Бог ще промисли. А с вяра и с надежда човек ще се свръже с Бога, за да изпълни Волята Му. Този случай ни го разказваше старият Петър Тихчев, който е бил дълги години евангелски пастор в Свищов и в чийто дом е бил на квартира младият още Петър Дънов.

34. Строежът Учителят разправяше веднъж: „Преди войната една госпожа от Пловдив, запозната с духовните науки идва при Мен за съвет. Казва: „Събрала съм материали, ще построя едно здание, имам и един-два милиона лева, ще го съградя. Казвам й: „Ако питаш Мен, не го гради сега. Ако искаш да градиш, ще имаш големи загуби." Това беше през 1913 г. Тя започна градежа, стана войната през 1914 г., строежа спря. После тя ми казваше: „Защо не ми каза? Сега имам вече големи загуби." „Аз казах, но ти мен не слушаш, а слушаш другите, които са ти втълпили тази идея. Целта им е да те провалят. А моята цел бе да те спася, за да не загубиш времето си, определено ти да бъдеш при Господа и да слушаш Словото Му." Така и така тази жена повече не се мерна. Остана си в света.

33. Хиромантът Преди години имаше един хиромант, който обикаляше из България, гледаше на хората на ръцете и с това се препитаваше. Един ден идва и при Учителя. Учителят ни разправяше после. „Не обичам да казвам на хората какво виждам, но този път направих изключение. Казвам на хироманта: „Тази сутрин ти си бил при един лекар. Но лекарят не е бил вкъщи. Жена му излязла и ти казала: Ей сега излезе. От там отиде в една млекарница, но не си купи мляко, а извади нещо от джоба си и яде от него. След това дойде при мене." Хиромантът казва после на приятелите: „Сега вече вярвам в Учителя! Прочете ме като книга на светло." На"-Изгрева бе пълно с хироманти. Всеки гледа, пророкува и никой не улучва макар че на всеки му се иска. Питат Учителя защо не улучват. „Истинският хиромант гледа с други очи, а не с физическите. Под физическите линии има други линии. Той гледа с духовните си очи. И по тях чете. Но трябва да знае тази писменост." Ето какво значи да си с духовни очи и светът да е отворена книга за теб.

30. ОВЦЕТЕ Когато бяха на Сините камъни Учителят и приятелите през 1920 г. отиват към върха Българка. На една поляна пасат овце каракачански. Учителят подвиква нещо на овцете и всички овце се устремяват към Него, заобикалят Го, почват да блеят, напускат овчаря. Каракачанинът се уплаши, тича да види какво става? Учителят му казва: „Аз съм много стар овчар, овците ме познават. Те сега ми се оплакват от теглото си. „Млякото ни вземат, вълната ни вземат, агънцата ни вземат". Казвам на овците: почакайте още малко и ще се уреди вашата работа." Учителят потупва някоя от тях по гърба, помилва ги и след малко овците се успокояват. Една по една се връщат на предишното място да си пасат тревата. Има един пастир и едно стадо. Пастирът познава стадото си и стадото познава гласът му. Това се отнася за Школата на Учителя и за Неговото Слово. Един е Бог и едно е Неговото Слово.

29.ОГНЕНИТЕ СТРЕЛИ Сестра Паша работи на ул. „Опълченска" 66, дешифрира беседа. Като привършва работата си, става вече време за обед, Учителят я поканва да обядва при тях. Слизат долу в трапезарийката, всички насядали вече на масата, само до Учителя е останало едно място свободно и Той го посочва на Паша. Обеда почва, но Паша през всичкото време усеща, че върху нея вали град от огнени стрели. Като гореща жарава те падат върху нея и Паша едвам издържа. Като свършва обеда тя се качва да си вземе книжата и да си отива. В това време идва Учителят и тя Му разправя своето преживяване. Учителят казва: „Тези огнени стрели са лошите мисли на духовенството насочени към Мене. Небето ти е дало за момент да усетиш онова, което Аз постоянно изпитвам." Паша се прибира у дома. На следващият ден й подават вестник, в който подкупени журналисти хулят и пишат лъжи срещу Учителя. Тя го чете и усеща, че казан с гореща вода се излива върху нея. Едвам си поема дъх, побягва навън и тича към Учителя. Намира Го и задъхано пита: „Учителю, попариха ли Ви с водата от казана?" Той се усмихва и казва: „Опитаха се, но не успяха. Аз се отместих". Паша се успокоява и си тръгва.

27. ТРИ СЛУЧАЯ Три случая има, когато Учителят не е излекувал болни и защо? Първият случай. Една млада сестра има язва на крака си и тя не може да премине. Помолиха Учителя да й помогне. Учителят каза: „Един престъпник, когото природата е вързала, трябва ли да го развързвате? Защо трябва да го развързвате? Ще направи отново престъпления. Вторият случай: едничка дъщеря на майка, болна от сърдечна болест. Няма надежда за спасение. Майката плаче, иска, моли Учителя да помогне. Учителят казва: „В природата има строга икономия. За нея е по-лесно да си направи ново тяло, отколкото да поправи старото." Дъщерята си замина, а майката дълго скърбя. Третият случай: млада сестра страда от екзема, неизлечима. Цял живот страда от нея, моли Учителя да я излекува. Учителят казва: „Това е предпазна риза, ако ти я махнем, ще се отклониш от пътя си." И трите сестри ги знаем. Знаем им имената. Ако ги кажем ще ги обидим, а другите ще изкушим. Затова ще замълчим. Този път по-добре е да се запомнят законите, които управляват техните съдби и пътищата, по които те се изправят от самата природа.

22. Морализиране Един брат прави бележка на приятелите в салона преди беседа. Намира че много говорят, вдигат шум, разсейват атмосферата. Той прави тази забележка спокойно, внимателно. Приятелите си вземат бележка от думите му и малко засрамени замълчават. Братът направи това от ревност, от най-хубави подбуди. След беседата сестрите разправят на Учителя какво е направил и как се опомниха приятелите. Очакваха, че Учителят ще го похвали. Но Учителят като взема повод от случката каза: „Този маниер е маниер на света. Не е маниер на Окултната Школа, не е метод на ученика. Ето как постъпват учениците на Окултната школа: - онези, които чувствуват и съзнават какво трябва да се направи, ще се пръснат на няколко места из салона, ще седнат, ще се съсредоточат и ще прекарат в размишление и молитва и в дълбоко мълчание без да ги е грижа има ли тишина или не. Една духовна вълна ще се разлей и в салона ще настане тишина. Това е метод на учениците - без насилие, без забележки. Ученикът трябва да бъде положителен, никога да не утвърждава отрицателните сили." На следващият ден от града бе изпратена една жена подкупена от духовенството да направи скандал в салона. Дойде и извика отначало: „Ти лъжеш!" Ние приложихме този метод от Учителя. Тя се усмири, заслуша се и до края стоя смирена. После се приближи до Учителя и каза: „Изслушах те и разбрах, че онези в града лъжат! Извини ме!" И тя си отиде усмирена.

20. ЛУДИЯТ КОН Имахме брат в Търново военен, мисля че с чин капитан. Казваше се Никола Гръблев. Човек смел, пъргав, подвижен. Един ден трябва да отиде на гарата да приема стоки и товари дошли за полка. Тъкмо да тръгва за гарата, гледа на двора четирима войници развеждат един кон, толкова буен и силен, че не могат да го удържат. И други офицери са излезли да гледат, а фелдфебела мърмори: „Това не е кон, това е бяс. Кой може да го язди? - Никой. Само яде на халос храната. Да остане на мен, ще го застрелям". Брат Гръблев казва на фелдфебела: „Наредете да се оседлае този кон за мен, с него ще отида на гарата." фелдфебела цял изтръпва. „Но г-н капитан, как е възможно това, той е луд кон, ще Ви убие!" Братът казва: „Оседлайте този кон". Заповед. Няма какво да се прави, с големи усилия оседлават коня и четирима войника го държат. Приближава братът до него, говори му меко, успокоява го, даже го поглажда по врата и изведнъж докато се усети коня, мята се на седлото. Войниците пускат коня. Коня рипва изведнъж с четирите си крака нагоре, почва да се мята из двора, хвърля чифтета, изправя се на задните си крака. Офицерите и войниците излизат да гледат, а братът се хванал за гривата му с двете си ръце, оставя го да се наскача. После хваща юздата. Юздата има едно желязо в устата на коня, което тормози езика и небцето болезнено. Усеща коня, здрава ръка го държи, примирява се и стъпва в пътя. Стигат до гарата, слиза братът от коня, връзва го за едно дърво, свършва си работата, после качва се на коня и тръгва обратно като през всичкото време съзнанието му е будно, държи се здраво за коня. Но тъкмо на баира среща го един негов приятел, заприказва го и брата за момент изпуска от вниманието си коня. Как е успял конят да измести юздата и желязото да не тормози езика му, но Гръблев това не знае. Щом го бутва брата, конят се устремява с всичка сила напред. Дърпа брата юздата, но тя не действува. А конят взема все по-голяма скорост, разгорещява се. В това време насред пътя една жена се спряла и връзва обувката си. Конят както се е засилил, прескача жената, тя изпищява, а конят още по-лудо тича нататък. Наближават големия завой при моста, който е почти на 90 градуса. Вижда братът, че при тази скорост на коня няма да могат да вземат завоя и ще се хвърлят в пропастта. Братът затваря очи и извиква: „Учителю, загивам!". Разправяше ми по-късно брат Гръблев: „Усетих, че една мощна сила ни хвана, мен и конят и ни пови на завоя. Една сила от светлина, блясък, която ме ослепи. Като отворих очите си, конят си тича направо към казармата. Офицери и войници бяха наизлезли да гледат. Пристигнахме на двора, коня целия в пяна". Притичаха се войници, хващат го, той слиза, офицерите го поздравяват. А Гръблев мълчи смутен, объркан и благодари мислено на Бога, че е останал жив. В това време сестра Иларионова е в София при Учителя. Дошла да си вземе сбогом. Ще тръгва на другия ден за Търново. Както разговарят, изведнъж Учителят спира думата си, затваря очи и после като ги отваря казва: „Спасихме брат Гръблев!" Сестрата се учудва на думите му, но записва в тефтерчето си датата, часа, минутата и думите, които Учителят казва. След два-три дни в Търново сестрата се среща с брат Гръблев и го пита: „Брат Гърблев, на тази и тази дата, в толкова часа не Ви ли се е случвало някакво премеждие?" Брат Гръблев й разправя случая с коня. А Елена Иларионова добавя: „Да, Учителят каза тогава: „Спасихме брат Гръблев!" „Аз извиках към Учителя, нямах друго спасение." Какви възможности има Духът, неограничени. Той владее силите, и условията. Когато идва в София Гръблев благодари на Учителя за спасението си. А Той му посочва строго с пръст: „И друг път да не изкушаваш Господа Твоего с неблагоразумието си." Какви задължения има Духът! Към всички и дори към Едного.

17. Среща с Христа В онези години, Учителят пътуваше из България, държеше своите сказки, туряше основанията на Братството и образуваше братските кръжоци. Идва и в Бургас естествено, където приятелите се събират на братска вечеря. Обикновено това ставаше в квартирата на брат Тодор Стоименов, която била по-широка. Случва се, че тази вечер, когато била определена братската вечеря имало на площада голямо политическо събрание и брат Пеню Киров посетил това събрание. А времето е есенно, ръми дъждец, мокро, кално, народа се връща след събранието и в навалицата върви и брат Пеню. По едно време гледа пред него върви селянин. Направило му впечатление лицето. Хубаво, кротко, светло, като че огряно отвътре. Облечен скромно, спретнато, но бедничко, цървулите му скъсани, краката му мокри. На брат Пеню направило впечатление, приближил се до него и го пита: „Ти къде така ходиш?" Човекът отговорил: „Ходя където ме Господ изпрати!" На Пеню този отговор харесал. Той му казва: „Ами би ли дошъл с мене до вкъщи, ще ти дам едни обуща, краката ти са целите мокри". Селянинът отговорил: „Ще дойда!" Тръгват двамата, пристигат до къщата на брат Пеню, но той не смей да покани човека вътре, жена му е голяма противница, прави сцени, вика, кара се. Пеню казва: „Почакай малко тука." Човекът чака пред вратата. Пеню влиза, след малко се връща, носи един чифт обуща, кърпени, но здрави и един чифт вълнени чорапи. Казва на човека: „Обуй се сега!" Човекът се обува, благодари и си тръгва. Пеню бърза за братската вечеря. Като влиза, всички са вече насядали и Учителят е там. Пеню разправя за срещата си с човека. Учителят казва: „Това беше Христос!" Пеню се удря по челото. „Христос ли? Аз да срещна Христа и да не Го позная?" Хуква веднага навън да търси човека. Цял час се губи из хората, ходи из града - на тук, на там, между навалицата, човекът го няма. Връща се отчаян. Учителят казва: „Българите до там са дошли, да дадат на Христа едни кърпени обуща и едни вълнени чорапи." Години по-късно Учителят даде обяснение на този случай така: „Само Христовият Дух може да съедини човеците с Бога чрез Любовта. Защото Любовта е свръзката на Съвършенството, която води до Истината, която пък слиза от Божествения свят."

15. пътят е отворен Разправяше ни брат Тодорчо Стоименов, един от първите ученици на Учителя: „В живота си съм имал три съдбоносни момента, където Божият промисъл се е проявявал към мен." Първо, на младини исках да се самоубия. Как бях дошъл до това отчаяно решение, не зная. Скептицизмът беше помрачил живота ми. Обаче Бог ме спаси. Второ, отивам в Цариград, но паспорта ми не беше в ред. Чиновникът, който проверяваше паспортите почувствува към мен симпатия, усмихна ми се и мина без проверка. Третия случай. След първия събор във Варна Учителят изпраща приятелите, а те бяха само трима души - д-р Миркович, Пеньо Киров и брат Стоименов. Брат Тодорчо Стоименов като целува ръката на Учителя, казва му: „Им желание да мина пеша през планината от Провадия до Айтос." Учителят му казва: „Пътят ти е отворен". Брат Тодорчо тръгва. Тогава 22-годишен, момчурляк, селяните го питат: „За къде?" „През Балкана за Айтос". „Знаеш ли пътя?" „Не." „Пътят е опасен. Тук местните хора не се наемат да минат. Като се загубиш, едва жив ще се измъкнеш от Аонгоза. А има случаи когато някои са загивали от глад или от разбойници. А ти непознат по-тези места, как ще се оправиш?" „Решил съм и ще вървя". Един селянин на около 35-годишна възраст, с приятна външност му казва: „Ела с мене!" Извежда го вън от селото, показва му планината: „Като излезеш на върха ще видиш три пътеки. А по пътеките чешма, по-ниско. Ще слезеш на чешмата да пиеш вода и да се измиеш, но при чешмата ще видиш други три пътеки, които ще вземеш за горните. Гледай да не сториш това. Вземеш ли ги, ще се загубиш. Те са горски пътеки. Ти остави тояжката си при горните пътеки. Като се измиеш на чешмата, излез пак горе и вземи дясната пътека". Докато разговарят още, задава се талига празна. Селянинът пита каруцаря: „За къде отиваш?" „Отивам за ябълки и круши по селата!" „Може ли да вземеш в колата и това момче?" „Може, да се качва". Качва се брат Тодорчо, прощава се с добрия селянин и тръгват. А кучета, кучета, толкова много и толкова зли, че брат Тодорчо изтръпва като си помисли как би минал сам и пеша през тези села. Вечерта стигат до селото под самия връх. Тука ще се нощува. Селянинът оставя брат Тодорчо да спи в колата, а той спи под колата. Нощта прекарват хубаво. На другата сутрин рано брат Тодорчо се прощава със селянина, взема пътя към върха, стига горе, вижда чешмата. Помни съветите на селянина. Оставя тояжката си, слиза до чешмата, измива се, пийва от водата и пак се връща горе за тояжката. Взема дясната пътечка. Благополучно преминава планината и стига в Айтос. Ако не беше този добър селянин, какво щеше да прави? „Благият Божий промисъл ме спаси!", казва брат Тодорчо. Но той помнеше и думите на Учителя: „Пътят ти е отворен!" Да, Бог всякога ни придружава и видимо и невидимо. Всичко ни съдействува тогава. Всичко върви благополучно, защото Божиите пътища извеждат на видело. Виделината свързва човека с Невидимия разумен свят.

7. Сълзите Имахме брат гърбавичък, слаботелесен, но беше интелигентен, добър, разумен, услужлив към всички. Казваше се Борис Димитров. Много му тежеше тази немощ, не можеше да се радва на живота пълно, както всички други и от време на време преживяваше тежки душевни кризи. Веднъж в такова тежко състояние, той слушаше в салона, неделната беседа в 5 ч. сутринта. Салонът пълен, а той се свил в по-задните редици, навел се като да го не види никой и тихо си плаче. Сълзите тъй се и леят от очите му. В това време Учителят държи беседата си и изведнъж прекъсва Словото Си и вмъква тези думи: „Знаете ли колко струват тези сълзи? Аз ги събирам в шишенце, ангелите скъпо плащат за тях?" и продължава беседата си. Братът изтръпва. Тези думи се отнасят тъкмо за него. Това тъй го разтърсва, думи на съчувствие и утеха. Товарът слиза от гърба му, в душата му пак се възстановява мира и радостта от живота се връща в него. След беседата излиза на поляната, отново играе Паневритмия, но вече има крило на надежда. След това се приближава към Учителя, целува Му ръка и казва: „Учителю, благодаря!" А Той се усмихва: „Напротив ангелите ти благодарят, че с твоите сълзи те напоиха своите градини." На Изгрева отново е слънце за душата на Борис.

205. ЛЪЖИТЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ФИЛОСОФИ И АКАДЕМИЦИ Изминаха над 30 години от заминаването на Учителя. Какво ли не преживяхме. Имаше всичко - и възвисяване на духа и падение на човешката личност и невероятни предателства, но малцината верни останаха да запазят Словото на Учителя. И те го опазиха. Аз също преживях какво ли не. Имаше всичко - че процеси, че затвори, че борби. И то борби до изстъпление на духа. Но защитихме делото на Учителя. Не минаваше година и комунистическата власт да не направи обиск, за да изземат беседите на Учителя останали тук-там по приятелите. Унищожаваха ги. И винаги се използваше случая, че по вестниците или в някое списание да се пише нещо срещу Учителя. Атакуваха ни по земя, въздух и по море. А ние не им бяхме врагове. Но те станаха оръдие на други сили, които воюваха срещу Учителя още от началото на века. Но как да им го кажем? Накрая им го казахме. Смеят се и се подиграват. Смятат, че ние сме беззащитни. Но за това ще си научат урока и то непременно, защото направиха съдба с Школата на Учителя и направиха съдба с Небето. През 1976 г. излезна третия том „История на философската мисъл в България", издание на Българската академия на науките, институт по философия. Поместиха една статия „Дъновизъм". На стр. 196-202 стр. и като философи и като корифеи на българската философска мисъл вместо да вземат да представят Учението на Учителя съгласно философските категории, то вземат, че си служат с лъжи. На стр. 196,36-ти ред отгоре е написано: „През есента на 1944 г. Петър Дънов се самоубива". Забележете, това не е случайно написано. Това е една тяхна лъжа, която я развяват като знаме 30 години. И което е по-важното те знаят, че това не е вярно, знаят, че е лъжа, но целенасочено си служат с нея. А защо? Та към 20 комунисти имаше в Братството, та нали те присъствуваха лично в последните дни на Учителя и знаят много добре как бяха нещата. Знаят и едните комунисти на Изгрева и другите в града. И лъжат, за да заблудят следващите поколения българи, които имат да дойдат след нас. Те не написаха като философи нищо за Учителя вече 30 години. И ще отговарят за това. През 1973 г. бяха издали „Кратка история на българската философска мисъл", от БАН институт по философия. На стр.. 432 на 28 реда се опитаха да кажат нещо за така нареченият „дъновизъм". Учителят за 22 години изнесе над 7500 беседи на български език, а ние от 1945 г. до 1950 г. отпечатахме 51 тома на Неговото Слово и още толкова са издадени по време на Школата, а тези философи и академици написаха само 28 реда. Ето, това представлява тази комунистическа власт. Не издадоха нищо от Учителя. Напротив всяка година правеха обиски и унищожаваха от печатаните беседи на Учителя. Недостойно за академици и философи. По това ще познаете какво е представлявала тази власт действувала под ръководството на онези сили, които работеха срещу Учителя. За да бъдат по-убедителни през 1981 г. издадоха цял том „Избрани произведения на Димитър Михалчев", само и само да поместят една статия на Михалчев: „Против дъновизма като теософско учение", стр. 218-249.По тези времена комунистите нареждаха и разрешаваха какво да се публикува. И ето те измъкнаха тази статия писана от Михалчев и публикувана във „философски преглед", 1931 г., книжка 2,стр. 120-147 и я поместиха. Случайно ли бе това? Не е случайно. А Михалчев не беше случаен човек. Беше философ, политик два пъти пълномощен министър в СССР (1934-1936 г.) и (1944-1946 г.), а в Чехословакия (1923-1927 г.) Направи кариера, издигна се до върха и бе председател на БАН 1944-1947 г. и накрая от този пост атакува Учението на Учителя. Ето какви бяха българските философи по времето на Школата на Учителя от 1922-1944 г. и какви бяха от 1945-1980 г., бяха едни и същи и служеха на едни и същи сили, които се бореха срещу Учението на Учителя. Тези философи са философи на лъжата. Те са философи, но Учението на Учителя не разбират. И добре, че е така. Те са ученици на Духа на Заблуждението. Но ще дойдат обаче в бъдеще хора готови от цялото човечество, те ще дадат правото на Учителя, ще оценят Неговото Дело, което е Дело Божие. Това ще бъдат учениците на Духа на Истината. Ние, учениците от Школата също имаме право на защита. Срещу лъжата има само едно средство: да се издигне Истината. И това ние направихме. Имаше още живи участници и свидетели, които бяха при нозете на Учителя в последните Му дни и те знаят как стоят нещата. Тогава онези лекари, които бяха в последните дни около Учителя, решиха да защитят Учителя и да обявят Истината. Събраха се и всеки един от тях написа декларация и описаха последните дни на Учителя така както всеки един от тях е видял като е присъствувал. А това бяха д-р Борова, д-р Кадиев и д-р Сает. Декларираха, отидоха в градския нотариат и завериха своите декларации. Така те изнесоха Истината, за да се противопоставят на лъжата. Но това бе направено без да се шуми и разгласява. Това се направи за следующите поколения българи. Така те защитиха чрез Истината името на Учителя. Ето, аз прилагам трите заверени от нотариуса декларации заверени от софийския нотариус и препис-извлечение от смъртния акт. А Духът на Заблуждението накара онези философи и академици да напишат на стр. 202,20 ред отгоре следното: „Дъновизмът е реакционно Учение". И това е в издание на БАН, където на видно място пише: „История на философската мисъл в България". Ето такава беше философската мисъл в България по времето на Учителя и 40 години след това. Няма що. философска мисъл на Духа на Заблуждението. А ние сме ученици на Духа на Истината. Това е разликата между нас и тях. Ние сме ученици на Школата на Учителя и Словото Му за нас е Словесното мляко, с което се хранят душите ни. За нас Словото Му е живот и път. За нас Словото Му е Слово на Бога. ДЕКЛАРАЦИЯ Подписаната д-р мед. РАДА БОНЕВА БОРОВА, родом от гр. Казанлък, личен паспорт серия ШГ N 871988 от 24.10.1975 г. на I Районно управление, София, завършила Медицинския факултет в София, позволително за медицинска правоспособност, издадено от М-во на народното здраве под N 24150 от 4.11.1931 г., работила като медицински лекар в здравни служби в страната, удостоверявам с настоящото: 1. Познавам лично лицето ПЕТЪР КОНСТАНТИНОВ ДЪНОВ от 1937 г„ а от 1941 г. живях в квартал „Изгрев", София, където живееше и Петър К. Дънов. 2. На 24 декември 1944 г., неделя след обед получих от д-р Дафина Петрова Сает, медицински лекар на държавна служба, бележка, с която ме молеше да отида при Петър К. Дънов, който беше заболял от няколко дни. Там заварих Петър К. Дънов полулегнал на кушетка и лекарите д-р Дафина П. Сает и д-р Стефан Кадиев. Въз основа на медицинския преглед на болния бе установено, че той страда от бронхопневмония и му се предписа съответно лечение с ултрасептил интервенозно и сироп за отхрачване. След това тримата слязохме в града, купихме необходимите лекарства и аз ги отнесох същата вечер в дома на болния. За да облекча дишането на болния по моя лична инициатива му предложих да му направя синапова лапа на гърба. Това направих вечерта на същия ден. На следния ден, 25 декември, понеделник, по негово изрично желание повторих лапата, тъй като тя облекчаваше тежкото му състояние. На 24 декември 1944 г. болния Петър К. Дънов беше в пълно съзнание, както и през следващия ден, 25декември. На 26 декември, след обед, заварих болния в безсъзнание, заобиколен от свои последователи, обезпокоени от неговото тежко състояние. Те предложиха да се извика лекар от града, който да не е от неговите последователи, за да нямат угризения на съвестта си, че не са направили всичко за неговото лечение. Запитаха ме, дали ще е правилно да се повика такъв лекар, в отговор на което дадох решително съгласието си. Почувствах, че всички посрещнаха 6 облекчение повикването на такъв лекар. Не дълго след това Славчо Печеников Славянски доведе със собствената си кола известния софийски лекар д-р Пенчо Фъртунов, интернист при банковата болница. Той направи преглед на болния и потвърди поставената на 24 декември диагноза, която доуточни като старческа пневмония. Лично той му направи интервенозна инжекция с ултрасептил. След като д-р Фъртунов си отиде аз не се отделих от болния. Междувременно същата вечер дойде д-р Дафина Сает. За известно време там беше и д-р Людмил Тинтеров. Тази вечер в стаята на болния бяха Савка Керемидчиева, инженер Тодор Симеонов, Борис Николов и останахме да бдим над болния през нощта, без инж. Симеонов. Към 3 часа сутринта забелязахме, че пулсът на болния започна да отслабва и с д-р Дафина Сает решихме аз да слеза в града и да набавя сърдечно укрепващи лекарства. Всичко беше обаче напразно и към 6 часа сутринта болният Петър Константинов Дънов почина, на 27 декември 1944 г. 21 септември 1977 г. Декларатор: Д-р Борова (подпис) София Заверено от нотариус Василева 23.09.1977 г. с N14647 ДЕКЛАРАЦИЯ Долуподписаният д-р СТЕФАН СТАНЧЕВ КАДИЕВ, 80-годишен от гр. София, бул. „Патриарх Евтимий" 16,паспорт N 877057 от I Районно управление София издаден на 17-03-76 с настоящото декларирам следното: 1. През 1924 г. съм завършил медицинския факултет в София и постъпих като военен лекар в гр. Хасково, който е мой роден град. След това служих като лекар в артилерийско отделение, пехотен полк, ординатор в болница, началник на болница и дивизионен лекар на 10 пехотна дивизия. Като такъв бях натоварен заедно с дивизията върху влак, отправен за Отечествената война през 1944-е. Уа 25 декември 1944 г. влакът чакаше тръгване на гара Надежда-София. Беше студена зима с дебел сняг. Отидох поне за малко да видя Учителя на Бялото Братство, за когото бях чул, че е болен. До шосето ме срещна лично познатата ми д-р Дафина Кьорчева, която ми каза: „Учителят е болен, ела да го видиш и ти". Господин ПЕТЪР КОНСТАНТИНОВ ДЪНОВ, когото наричаха Учителят беше човек на около 80 години, който обикновено беше здрав и енергичен, го заварих в малката стая, долу, в приземния етаж, с бледо изражение, отслабнал, избягваше да приказва, при все че беше в пълно съзнание при лек унес. Температура имаше 36.6,пулсът 64 в минута, при слабо изразена аритмия -през 4-5 удара. По краката имаше изразени отоци. При прислушването на белите дробове намерих по двете страни на гръдния кош, под двете плешки силно изразени средно мехурчести влажни хрипове. Въпреки тежкото си състояние господин Дънов усмихнат, полушеговито ме запита: - Кое е първото задължение на лекаря? - и добави, „да вдъхне надежда в болния! Лечението било по-нататък поето от софийски лекари (д-р Фортунов), за което повече нищо не зная. Моята диагноза тогава беше БРОНХОПНЕВМОНИЯ ГРИПОЗА ПРИ ВЪЗРАСТЕН ЧОВЕК С ИЗРАЗЕНА СЪРДЕЧНА СЛАБОСТ - АРИТМИЯ, ОТОЦИ. Докато влакът чакаше в гара Драгоман, на 27.ХII.1944 г. донесените вестници съобщаваха за смъртта на Господин Дънов. София Декларатор: /д-р Стефан Ст. Кадиев/ 16 септември 1977 г паспорт ШГ 877057/1 РУ ДЕКЛАРАЦИЯ Подписаната д-р Дафина Петрова Сает, родом от гр. В. Търново, живуща в гр. София, ул. „Раковски" N 120,паспорт серия ШГ 344536,издаден от центр. р-но упр. на МВР на 7.ХИ. 1964 г., София, с настоящото декларирам следното: Завършила съм медицина през 1920 г. в медицинския факултет на гр. Петроград - Ленинград. Работила съм като лекар в ИСУЛ и Диспансери. В края на декември 1944 г. научих, че господин Петър К. Дънов е болен. Отидох да го посетя в жилището му в кв. „Изгрев". Там се събрахме трима лекари: д-р Стефан Кадиев, д-р Рада Борова и аз. След като направихме медицински преглед, установихме, че той страда от бронхопневмония и му назначихме лечение ултрасептил - инжекции и отхрачващи средства. Два дена по-късно Славчо Славянски ме взе с колата си от дома ми и заедно с д-р Пенчо Фъртунов, интернист от Банковата болница ме отведе в кв. „Изгрев" при г-н Петър Дънов, който беше в тежко състояние и в безсъзнание. Д-р Фъртунов направи медицински преглед и установи „старческа пневмония". Останах при болния до края - шест часа сутринта на 27 декември 1944 г., когато той почина. София Декларатор: Д-р Сает 8.XI.1977 г Заверена на 13.XI.1977 г. в Софийския нотариат с N 17985 Ето, такава е Истината за заминаването на Учителя, неговата кончина според тези действуващи и правоспособни лекари. Ето, такава е Истината за заминаването на Учителя, според нас учениците от Школата Му. Дойде определеното време и Той си замина. Но това време Той го определи, защото Той управляваше това време.

204. ПРОРОЧЕСКИ СЪНИЩА Първи сън: Ръкополагане. Сънувам, че се намираме на полянката на Изгрева, цялото Братство. Събрали се всички и се чудят кой да чете беседата на Учителя пред цялото Братство. Аз стоя на страна смутен, стеснителен и не взимам участие в спора. Ето Учителят излиза от гората с две ръце разгръща обръча на спорещото множество, прави с две ръце пътека, тръгва към мене, извиква ме по име и ми казва: „Ти ще четеш беседата!" Той ми дава Неговия бастун, аз коленича пред Него и Му целувам ръка. Отстрани Елена Андреева иска да чете половината от беседата, но Учителят не разрешава жена да чете и посочва отново мен. След това аз трябваше да ръководя. Това е сънят. След заминаването на Учителя сънят се сбъдна. Имаше много кандидати от възрастните братя за ръководители, но накрая така се стекоха обстоятелствата, че дойдоха до мен. Сънят се сбъдна. Аз поех ръководството. А Елена Андреева непрекъснато искаше да ми оспорва ръководството както в съня така и на яве. А какво представляваше бастуна на Учителя? Той с него се подпираше, но понякога потупваше по гърба или по задника някоя пакостлива сестра или немирен брат. Тогава в тях влизаха пакостливи духове. Виждал съм как Учителят наложи с бастуна си една сестра и каза: „Излез ти казвам!" А сестрата вика „Ох, ох, ох." Накрая изпищя, като че нещо се откъсна от нея. Учителят спря и каза: „Как се беше загнездил този дух у нея като кърлеж!" Та такава задача имаше бастуна на Учителя по някой път. Аз си спомням имаше един, който в разстояние на 10 години се бори с някого в себе си, дали това е Учител на Изгрева или не е. Накрая решил, че е Учител и идва на Изгрева да Му целуне ръка. Идва и в този момент заварва точно, когато Учителят налага с бастуна горната сестра. Това го смразява и той възмутен казва: „Това не може да бъде. Учител да бие ученик". И си тръгва и напуска Изгрева. Така той не се доближи до Учителя, заради бастуна Му. Та Учителят ми даде бастуна и аз трябваше да го използвам. Така аз имах много големи борби в Братството. На борба аз винаги съм готов. Имах много неприятности. А ти знаеш ли какво: „Ти прокълнал ли си човек, който Бог е благословил? Ами как да кажа на приятелите: „Не воювайте срещу мен, защото воювате с Онзи, Който ме е поставил на този пост!" А брат Борис да го поставиш и на дъното на морето и там огън може да ти запали. Това е символично и вярно. На планината запалвам огън и с подръчни средства. А по стар начин с лупа, с огниво, с търкане на пръчки една в друга. Значи човек, който пали огън от всяко положение, може да води борба при всички положения. Това се дължеше на бастуна и на съня, който пророкува за тези събития. Втори сън: Словото. Непосредствено след заминаването на Учителя Го сънувам в строг официален костюм, облечен в черен костюм седи на една маса и разгръща една голяма книга. Тя е дълга два метра и широка два метра. Той чете на глас и проследява всичко, но бавно, за да не пропусне нищо. Аз съм до Него и надниквам зад гърба Му и виждам какво чете Учителя. А Той чете следното: 1. Брой на всички беседи. 2. Кога и къде са беседите държани от Него. З. Брой на изреченията, брой на думите, сричките, буквите - всичко в цифри накрая. 4. Накрая на всяка страница има сбор от тези неща. 5. И съвсем накрая има сбор на всички беседи, изречения, думи, срички и букви. Учителят свършва, затваря последната корица и затваря книгата и ме поглежда. Така свърши съня. След заминаването на Учителя когато започнахме да издаваме беседите накарах Елена Андреева да дешифрира неиздадените беседи. Накарах ги да направят пълен списък на всички беседи по години, дати, къде са държани и къде са издадени. Нали имах съня на Учителя и той се реализира. Това което направих го предавам на друго поколение, което ще дойде, за да продължи работата, за да се осъществи нагледно съня ми. Трети сън: Прераждане между българите. Сънувам сън, че сме застанали в редици строени високо в небето и ръководителите ни дават наставление, че е време да слезем на земята, която се вижда под нас като едно кълбо. Едни след други се хвърляме надолу като парашутисти, изгубваме съзнание и когато дойдем на себе си, вече. сме в плът на земята след 18-20 години. Горе всички се познавахме, а долу не се познаваме, защото всеки се е облякъл в различна плът. И така по различно време дойдохме в Школата. Четвърти сън: Безсмъртният поет. Сънувам сън, че на една скала високо над морето е умрял един поет и да не стане едно голямо нещастие, някой трябва да го бутне в морето. Никой не се решава да го стори. Аз се изкачвам горе и дълго време мисля как да скоча върху него, та да повлека и себе си и него в морето. Накрая се хвърлям като го бутвам и падам заедно с него в морето. След това аз излизам на брега. Този сън ме развълнува и аз го разказах на Учителя когато беше още на Изгрева. Изслуша ме и каза: „Скоро ще го видиш!" И го видях. Дойдоха годините 1957/58 г. и започна процеса срещу Братството. Всичко беше унищожено на Изгрева. На 1.1.1963 г. бях освободен от затвора. Сънят се сбъдна и от морето аз излезнах на брега. А кой беше този поет, то вие ще си отговорите сами, като прочетете моят разказ за „Окованият ангел".

203. МЯСТОТО НА УЧИТЕЛЯ. ЕЛИПСАТА Мястото на Учителя, където бе положено тялото Му бе посочено лично от Него. При една разходка, като минавали през лозето с брат Боян и някои и други приятели Учителят казал: „Ето едно хубаво място за почивка." Приятелите, които бяха с Него и които бяха чули всичко това настояваха за това място. Действително от целият Изгрев това бе най-хубавото място. После ние взехме инициативата, това място и лозето да се включи в парк. Направихме елипсата. Идеята за елипсата е на мен и Бертоли. Не искахме четвъртити и ръбести форми, а обла форма. Направихме в горния край Пентаграма, изработена от мрамор, от специален майстор. Казваше се Джовано Лонго - италианец. Той издяла Пентаграмата на мраморна плоча. Направи го с голям мерак. Беше приятел на Бертоли. Ние сме работили с него по постройките. Интересно беше, че при изработването на Пентаграмата ние се заехме да я разчертаем с Бертоли най-напред. Да я начертаем, да му дадем чертежа. Като почнахме да я работим, сетихме се, че един френски автор окултист Сент Ив Д'Алвейдър разглежда архитектурните форми като музикални построения. Един вид всеки тон в музиката, в гамата има своя дължина. Той е даден в неговите трептения, толкова трептения в секунда. И тогава ние можем да построим една архитектурна форма в дадена тоналност в дадена гама. Ние понеже сме в тъжен случай, значи трябва да бъде минорен. Решихме да построим елипсата в минорна гама. В коя гама? Спряхме се на ла-минор. Акордът на ла-минор е „ла, до, ми". Значи вече имаме трите дължини, по които ние можем да начертаем окръжност. Начертахме окръжността, в която е включена Пентаграмата. Начертахме Пентаграма, всяка ширина, всяка буква, всичко е изчислено в тази тоналност - в ла-минор. Обаче като свършихме всичко това си спомнихме „Ама ние имаме Пентаграм даден от Учителя. Я дай да видим нашия Пентаграм какво отношение има към него?" Намерихме Пентаграмата. Сложихме нашия Пентаграм върху чертежа, покрива се напълно. Напълно милиметър по милиметър съвпада. Няма разлика между Пентаграма, който ние начертахме с Бертоли и този, който Учителят е дал на първите приятели. Разбира се Учителят не е работил по формулите на Сент Ив Д'Алвейдър. Той е работил по други методи интуитивно и безпогрешно. Ние много се зарадвахме на туй съвпадение, че Пентаграмата, която ние начертахме напълно съвпада на Пентаграмата, която Учителят е дал. Тогава предадохме чертежа на Джовано Лонго. Той изработи плочата, а пък ние направихме елипсата двамата с Бертоли. Двама я мазахме, изработихме, изтъркахме, полирахме. В туй време Джовани приготви мраморната плоча с Пентаграмата и я монтирахме в горния край на елипсата. След туй елипсата я пренесохме с десетина братя на специално подготвено скеле и я сложихме на мястото на Учителя, която седи досега. Така се оформи мястото на Учителя с елипсата. Когато се полага една тяло в обикновен гроб, то хората ограждат мястото в правоъгълна форма. Учителят не препоръчваше четвъртитите форми, а облите форми. Когато построихме салона, прозорците отгоре имаха обла форма и обли очертания. Когато бе направена стаичката на Учителя, отпред бе направено едно балконче с правоъгълна форма и остри очертания. Това може да го видите на снимки направени на салона от онова време. Но Учителят накара приятелите да изчукат острите ръбове и поправиха балкона като му дадоха заоблена форма, което се вижда на други снимки. Това е доказателство за вас, а ние знаехме, че мястото на Учителя не трябва да се очертава в правоъгълна форма. Идеята да се очертае мястото на Учителя с елипса, а не в кръг е идея на Бертоли и на мен. Направихме я с бяла мозайка. За елипсата, която направихме, използвахме еталона и същите мерки, които е дал Сент Ив Д'Алвейдър. Мерките там са поставени също в тоналността ла-минор, само че ние определихме дължината на елипсата. Тези съвпадения, които се получиха при налагане на нашият Пентаграм, който получихме с изчисленията, от мерките на Сент Ив Д'Алвейдър се оказаха точни, същите с размерите, както ги беше дал Учителят за Неговия Пентаграм. Да кажем, че Учителят го е дал по вдъхновение или по интуиция. Значи науката и вдъхновението бяха дали едни и същи резултати. Това бе забележително. Това е по нашите човешки разбирания. Но Учителят ползваше и черпеше една висша наука, която имаше духовни измерения, за които ние само можем да предполагаме. Той често говореше за Божествената наука. Френският окултист и учен Сент Ив Д'Алвейдър на времето бе публикувал едно съчинение „Архиометър". То е издадено на френски език. В туй съчинение той развива теорията, че всеки тон като звучи не е само тон, но представлява известна мярка, дължина според музикалните му трептения. Тогава той дава еталони, таблици, в които на тоновете е дадена съответната дължина. Когато искаме да построим една фигура, то тя има три измерения: дължина, широчина и дълбочина. Акордът е хармонично съчетание на тоновете. Да кажем, че имате акорда до, ми, сол, то имате гамата до-мажор. Ако имате акорда (ла, до, ми) вие имате гамата ла-минор. Това са основни акорди познати в музиката. Значи ако ти искаш да построиш дадена фигура, можеш да използваш един или друг акорд. То тогава тя е построена в една или друга гама, която ти искаш, според тоновете на акорда и чрез дадените дължини на тоновете. Така ние използвахме за Пентаграмата минорен акорд - ла, до, ми основен акорд в гамата ла-минор. И се получи тъй, че нашата фигура построена на тези мерки съвпада напълно с Пентаграмата дадена от Учителя преди години и който не е имал предвид книгата на френския окултист. След като направихме елипсата около мястото на Учителя и след като сложихме Пентаграмата мястото се оформи. След това се консултирахме с архитекти и достъпа към мястото на Учителя трябваше да бъде по алеи разположени по фигурата на Пентаграма. Направихме един голям кръг, очертахме пет върха и по тях спуснахме пет алеи, които да водят до елипсата. Оформи се градинка, където се посаждаха цветя, а в самата елипса се насаждаше босилек според едно изказване на Учителя. Мария Тодорова главно се грижеше първоначално за мястото. Тя бе привлякла още няколко сестри да помагат. След време започнаха да задават въпроси защо мястото не е оградено с кръг? Защо е построена елипса, когато тя има два центъра и е създадена въз основа на тези два центъра? А щом има два центъра, значи има разединение. По отношение на елипсата, за нейното физическо значение и духовно тълкувание ще намерите в Словото на Учителя. Моята задача е да ви разкажа как и защо ние оградихме мястото на Учителя с елипсата.

202. ПОСЛЕДНИ ДНИ Аз не бях забелязал Учителят да е боледувал нещо. Само в екскурзиите усещах и виждах, че е отпаднал и трудно върви. Но иначе, когато държеше беседи беше бодър и нищо Му нямаше. Но след беседата Го виждахме уморен. Бяха се преместили приятелите от Мърчаево в София и братския живот се възстанови на Изгрева. Беше декември на 1944 г. Ние имахме един обичай с Мария Тодорова. Всяка пролет, или всяко лято да отиваме към Юмрукчал в Стара планина. Тази година и лято пропуснахме по различни причини. Но решихме сега да направим тази екскурзия. Трябваше да минем през Карлово. Казах на брат Боян, че ще отидем с влака до Карлово и оттам до Юмрукчал и от него по билата към Габровския балкан и към Казанлък на връщане. И тръгнахме. Но след няколко дни на Учителя Му става някакво неразположение и Той казал на брат Боян: „Пратете да повикат Борис и Марийка!" А брат Боян праща човек. Той знае, че ние отиваме в Карлово и прати човек да намери друг брат, да му съобщи заръката и той дойде и ни намери. Предаде ни какво бе казал Учителят и ние тръгнахме обратно. Като се върнахме на Изгрева Учителят беше доста отпаднал и полягаше през деня, което друг път не Го правеше. Ние организирахме около Учителя каквото е нужно за подкрепа и помощ. Учителят пожела: „Искам биволско мляко". Това каза на мен. Отивам аз в с. Драгалевци да търся шоп, който има биволици. Казвам му: „Ще ми даваш ли биволско мляко?" „Ще ти давам, оти да не ти давам". Пък нямаше кандидати за мляко. Нямаше хора, всички бяха евакуирани зарази бомбардировките над София. Рекох: „Ще ти го плащам колкото искаш. Още толкова ще ти дам, но ще ми го даваш чисто, без никаква вода." „А-a чисто ще ти го дам, оти да не ти го дам". Първия път ми наля биволско мляко чисто. На втория път пак отивам. Пак ми наля мляко. Платих му го както бяхме говорили. Старецът доволен. Гледам вече, че млякото синее, не е като първото. Значи го бе кръщавал с вода. Нищо не му казах. Занесох го на Учителя и Той пи от него. Но аз си казах: „Не може тъй този шоп не дава чисто мляко". Отидох в село Симеоново. Намерих друг шоп. Бай Иван имаше две биволици. А те лъщят. Чисто ги подържа, грижи се за тях, чеше ги. Имаше една дълга барака - половината е за биволиците, а в другата половина те живеят с бабата. „Е, бай Иване, имаш ли мляко?" „Как да нямам мляко. Ето ти биволици". А те силни и хубави. Казвам му: „Ще ти го плащам, колкото ми искаш ще ти го плащам, обаче искам чисто мляко". И наистина този човек ми даваше мляко съвършено чисто. Както го издои, така го даваше. Нямаше шмекерии. Аз започнах да нося на Учителя от туй, биволско мляко. Учителят беше доволен и пиеше по няколко глътки от него. По едно време каза: „Абе то като че ли едно-две яйца да сварим". Значи трябваше яйца от кокошка. Пресни яйца да се вземат. Намерих аз въпросната кокошка и от време на време Мария Тодорова Сваряваше по едно яйце на Учителя. Тя се грижеше за прехраната. Учителят слабо ядеше, много малко ядеше. И така Учителят заслабна доста много. И нощем трябваше да се дежури при Него. С тези дежурства аз се наех. И Тодор Стоименов дежури няколко пъти. Но после поех главно аз дежурствата нощем. Стоях при Учителя да не Му стане някаква нужда. Каквото и да бъде трябва да има човек при Него. А Той изглежда имаше температура и беше неспокоен. Не мога да кажа от какво. Ту полягваше, ту ставаше, ту се разхождаше из стаята, ту пак полегне, ту пак седне. "Аз съм през всичкото време там. Денем братя и сестри се грижеха за Него, но нощем аз бивах при Него. Учителят понякога произнасяше по някоя дума или някое изречение. Аз съм с бележника и всичко записвам каквото кажеше Учителя. И така Учителят говореше и с руски думи и руски изречения. И тях съм записал. Лекуваха Го лекари. Имахме приятели 4-5 души приятели лекари, които правеха консулт, грижеха се за Учителя. Опитаха се някои природолечители да Му сложат някакъв компрес. Учителят не позволи. „Махнете тези глупости!" Искаха да Му слагат млечен компрес. „Я ги махнете тези глупости"! И така в туй състояние, в което бе Учителят беше доста отпаднал и като легне така на кушетката, полежи малко, после постане, закашля се и изкара няколко храчки. Седне на един стол, после пак стане, изобщо беше така разтърсван от някаква треска. Един път както бе отпаднал и отпуснат, а това бе последната вечер когато бях при Него, Учителят изведнъж се отърси от тази слабост и се изправи. Аз бях седнал на един стол. Изведнъж се изправи като че ли нищо Му няма, както кога е бил винаги здрав. Застана пред мене и вдигна дясната си ръка нагоре и изрече: „Едно е важно. Само едно е важно. Любов към Бога, Любов към Бога, Любов към Бога. Това е всичко". Последните думи, които Учителят каза пред мен. След туй пак дойде тази слабост, пак полегна на кушетката. Аз чух и записах завета на Учителя: „Любов към Бога. Това е всичко!" Тъй завърши с тези думи. Около Учителя имаше 3-4 лекари. Нашите лекари казаха, че Учителя боледува от пневмония. Казах си: „Дай да проверя". Отидох и извиках един добър лекар - д-р Тодоров, лекар на финансовите служители. Той живееше в Подуяне. Намерих жилището му. Отидох и го помолих да прегледа Учителя и да си каже мнението. Един хубав и интелигентен човек. Дойде, прегледа Учителя в присъствието на нашите лекари. Те седят там. Той направи основен преглед на Учителя и внимателно прослуша гърдите и сърцето. След като свърши прегледа, обърна се към нашите лекари и каза: „Аз не зная какво мислят колегите, но за мен г-н Дънов страда от сърце". Значи страда от сърце, а не от пневмония. Аз на неговата диагноза имам пълно доверие. Хубав човек, добър лекар. Сега, дали се съгласиха нашите лекари или не - не знам. След като изказа Учителят своя завет, повече не говори. Когато дойде въпросният вторник срещу сряда през нощта, аз пак бях дежурен. Сутринта рано дойдоха и приятелите - лекари. Учителят беше в притеснение и кашляше от време на време. Аз Го подкрепях да седи седнал. Аз Го бях прегърнал Учителят си замина в ръцете ми. В салона на Изгрева имаше клас в сряда Общ клас. Тази скръбна вест разтърси приятелите. Сестри и братя плачеха. Заминаха в града и изпратиха телеграми на всички Братства, че Учителят си е заминал.

201. УЧИТЕЛЯТ СЕ ЗАВРЪЩА НА ИЗГРЕВА Учителят сам определи деня когато се завърна на Изгрева. Беше средата на м. октомври 1944 г. Животът на Изгрева започна да тече по същия начин както преди. Приятелите се заселиха в къщичките си, а Учителят беше в стаята си. Но промените, които станаха след като дойде новата комунистическа власт засегна и нашия квартал. Тук бяха настанени и руски офицери за пренощуване. Дори поискаха да се отстъпи салона на руснаците, да си прожектират филми и да си направят тържества. Учителят не беше доволен от това развитие на нещата на Изгрева. Вината носеха главно онези, които живееха на Изгрева и бяха комунисти. А те не бяха малко, към 20 човека. За нас те бяха братя и сестри, но постепенно за тях ние станахме дъновисти, а за себе си те отстояваха, че са комунисти. Така се дойде до разграничението. На Изгрева отначало нямахме никакви неприятности. Животът си течеше спокойно, общите обеди продължаваха, дори идваха външни хора да се хранят тук. Беше им приятно това хранене на открито. Понякога Учителят идваше на обедите и вечерите в трапезарията. Кухнята работеше отлично. От продуктите, които изпращаха на Учителя, Той ги даваше за кухнята, а онова което беше нужно се закупуваше. Въпросът за хляба се разреши благоприятно понеже имаше комисарски режим и се раздаваше с купон. Така животът протичаше нормално. Когато се върна от Мърчаево Учителят започна редовно да изнася беседите си. Излизаше редовно на Витоша през село Симеоново. Но понеже беше много заслабнал, Той не отиваше до Бивака. Излезнем над Симеоново, над боровата гора, имаше просторни поляни и там край гората прекарвахме целия ден до огньовете и чайниците. Имаше казан, в който приготовлявахме общ обед. Отиването до Симеоново ставаше пешком, а понякога приятелите взимаха лека кола за Учителя. Още в Симеоново се усети това, че Учителя е болен. То се виждаше когато ходехме, че не е добре физически, беше изтощен, отслабнал, нямаше апетит и беше повечето сериозен и мълчалив. Ние правехме всичко възможно да Го улесним, но виждахме, че Учителя е болен. Не се оплакваше от нищо. Но виждахме, че е отслабнал и че няма сила. За евентуално Негово заминаване от този свят не се говореше никога, защото никой не допущаше и никой не държеше тази мисъл в главата си, че ще ни остави и ще ни напусне. Последните дни Той много твърдо и много бързо отслабна и се пренесе долу в стаичката, която беше приемна. И от ден на ден положението ставаше по-мъчително и по-трудно. Около Него имаше грижовни братя и сестри. Лекарите, наши приятели поеха грижата и мислеха какво да направят за Него. Каквото можеха, правеха. Но Учителят отпадаше от ден на ден и отслабваше все повече. Ставаше нужда да повикат лекари отвън, от града. Учителят остави да Го прегледат. Но между лекарите се появи едно разколебание. Едни казаха, че Неговата болест е бронхопневмония, други казваха, че се дължи на нещо друго. Аз повиках един виден лекар на финансовите служители, който се казваше д-р Тодоров, известен лекар. Той дойде и прегледа Учителя и се обърна към нашите лекари: „Аз не зная какво мислят колегите, но за мен г-н Дънов страда от сърце". Положението Му не се подобри въпреки грижите за Него и намесата на лекарите. Издържаше колкото можеше. Наложи се да има нощем дежурен при Него и аз бях един от онези, които дежуреха. През време на дежурството си, аз имах обичай да записвам всичко. Учителят доста усилно преживяваше боледуването, но никога не се оплакваше, нито охкаше, нито да каже някоя дума за болестта си. Само се преместваше от стола на кушетката или ходеше из стаята, но нищо не искаше. Виждаше се колко Му е усилно. Дишаше тежко и затруднено. Дали температура имаше, дали смущение на сърцето имаше, то аз не знаех и не смеех да Го запитам. Само виждах колко Му е усилно и как трудно издържаше. Предната сряда сутринта салонът беше пълен с ученици, защото бе ден на общия клас. Учителят беше държал беседите си до последния ден. Беше сряда 20.XII. 1944 г., когато 5 ч. с. Учителят изнесе последната си беседа. А в неделята на 24.XII. Той отново искаше да отиде на беседа. Беше се облякъл даже, но тогава възрастните братя Го помолиха да не отива, защото виждаха колко е слаб и немощен. Тъй че Учителят държа беседите си до последния Си час. И така последната нощ, след като полежа известно време, премести се на столчето, после пак стана и изведнъж се изправи сред стаята, изправи се срещу мен, изтърси от себе си болестта, величествен като пророк, вдигна ръка и каза: „Едно е важно. Само едно е важно. Любов към Бога, Любов към Бога, Любов към Бога. Това е всичко!" Махна с ръка и пак си легна и Неговото болезнено състояние се върна отново. След това Учителят почти не говореше. Това беше Неговия завет към нас учениците и Неговия завет към човечеството. По едно време сутринта Той започна да диша усилено, беше седнал на леглото, аз Го прихванах, обгърнах Го с двете си големи ръце, за да Го придържам и след няколко усилени вдишки Той си замина. Тялото Му се отпусна в ръцете ми. Беше сряда 5 ч. и 45 мин. сутринта на 27.ХII. 1944 г. След като си замина, по-нататък имаха думата възрастните приятели братя и сестри, които знаеха какво да се направи в такива случаи. Братята изкъпаха тялото Му, облякоха Го в бял костюм и положиха тялото Му за поклонение в салона. Столовете се махнаха и остана само един одър, на който бе положено тялото. Обстановката бе добре подредена за поклонение. След като се получи разрешение от властите за погребение, тялото Му бе положено на Изгрева, на онова място, което Той си бе определил приживе. След време там направихме елипса, която стои до днес. При погребението направихме един протокол, описахме всичко за кончината Му, подписахме се всички. Направихме послание към човечеството и тези два свитъка ги сложихме в една бутилка, запечатахме я и я положихме до ковчега, за да се знае от следващите поколения за събитията, които се случиха на 27.XII.1944 г. Времето течеше и спомените за Учителя ни спохождаха често. Ние не можехме да отделим времето прекарано при Учителя и времето след Неговото заминаване. За нас беше едно и също време. Но времето течеше и идваха други поколения. Ние продължавахме да играем Паневритмия на поляната. Тогава си спомних как Учителят каза в Мърчаево: „Добре, че играхме Паневритмията. Като играхме Паневритмията облекчи се съдбата на българския народ и въпросите му се разрешиха добре". И действително българския народ мина през толкова опасни места. По едно време България бе обявила война на целия свят: Англия, Франция, САЩ. Ние бяхме единствения народ, който се намери във война с цялото човечество. А като похлупак на всичко накрая Съветска Русия обяви война на България и руските войски влезнаха и преминаха река Дунав на 7-8.IX.1944 г. Да се чудите как излезе България невредима от това положение. Като излезна от тази клопка, която сама си направи и влезна в нея, то Учителят в Мърчаево каза: „Добре, че играхме Паневритмията, че това спаси българите". Какъв смисъл има това към общия живот на човечеството, ние не можем да кажем. Ние само удостоверяваме истиността на думите на Учителя. А историческите събития, които преминаха през нас, доказаха истинността на думите Му. А защо ли? Защото „Глава на Твоето Слово е Истината!" Словото на Учителя го имате. Проучвайте Го и Го прилагайте в живота си. Само чрез Него ще се доберете до Истината в живота, която ще ви направи свободни по дух и душите ви ще бъдат всеобхватни към живота на Цялото. А животът на Всемира обхваща животът на Цялото и животът на малкото. Защото Бог прониква навсякъде, ръководи и управлява този живот. Ние бяхме при нозете на Всемировия Учител и слушахме Словото Му, което бе Слово на Бога.

200. НОВАТА ЕПОХА Въздушните нападения над София продължаваха. Учителят беше свързан с живота на цялото човечество и преживяваше събитията дълбоко и силно. Беше винаги сериозен, угрижен и често пъти се отдръпваше в стаята си и прекарваше по няколко дни без да приеме когото и да е. Така един път Учителят излиза изведнъж от стаята си. Денят е ясен, слънчев, но зимен и студен и дълбоки снегове са наваляли. Учителят се изправя на терасата пред дома и поглежда към небето, вдигна ръка и рече: „Сега Бялото Братство ще победи!" Огледа всички и след това се прибра в стаята си. Така започна Нова Епоха. Той пак се отвори за приятелите, почна да ги приема и започна да говори на обедите и вечерите и изнесе редица малки беседи и разговори, които ние по-късно издадохме в „Заветът на Любовта" - І, ІІ и III том. Това са беседите и разговорите, които Учителят държа в Мърчаево и след това на Изгрева в София. В Мърчаево Учителят държа първата си беседа на 19 март 1944 г. След това друга беседа на 22 март 1944 г. „Завета на Любовта". Тогава извади малкото си бележниче и прочете: „Какво значи свещена Любов? Да живее Христос в тебе. Обичайте Господа, защото за онези, които Го обичат няма лишение." Големи екскурзии не правехме в началото когато беше зимата, защото бяха паднали големи снегове, но малки излети до близки, хубави места правехме почти всеки ден. Когато се разпролети, цъфнаха дръвчетата и се разтвориха първите цветенца, когато дойдоха влажните облаци и топлите ветрове, тогава започнаха да се провеждат по-дълги екскурзии. От Мърчаево има една каменарска пътечка, която води високо в планината, стръмна и мъчна, но по нея се излизаше сравнително лесно по високите поляни на Витоша. Там отивахме често, имахме любими места, където се разполагахме. Запалвахме огньове, туряхме чайниците, те завираха, пиехме топли води и прекарвахме по цял ден на слънце и припек. Храна си носехме и всеки е екипиран за екскурзия. Ние не чувствувахме липса на продукти, защото нашите братя от провинцията, които имаха стопанства винаги изпращаха масло, брашно, жито, боб, леща на Учителя. Или пък донасяха когато идваха на гости при Него. Около Учителя винаги имаше изобилие от хора и блага. По-късно екскурзиите станаха по-далечни и отивахме до хижа Острица-Брокс, където имахме също добри дни, в които братския живот се изяви в своята пълнота. Учителят не беше много здрав по това време. Беше доста изтощен, доста угрижен и нямаше апетит. Беше доста поотслабнал. Но със силата на Духа си се държеше. Той трябваше да дава кураж на всички. При Него идваха хора от цяла България и ежедневно от София пристигаха десетина човека. Имаше дни когато посещенията Го изморяваха и Той се прибираше в стаята си. Мърчаевският период завърши с една обща голяма екскурзия на Братството до хижа Брокс и до хижа Еделвайс.

199. ИЗВОРЪТ НА ДОБРОТО Към водата Учителят имаше особена почит и където и да отидеше издирваше първо къде има извор. Ако нямаше там където отивахме, Той посочваше къде има вода. Ние откривахме извора и общо го оформяхме. Това правехме през време на цялата Школа, при всички наши излети и летувания по планините. В Мърчаево вода нямаше за дома Темелков и трябваше доста от далеч да се носи вода със съдове. Тогава Учителят излезе по пътечката на стръмния склон малко в страни от Темелковия двор и като разгледа скалите е местността посочи с бастунчето си едно място и каза: „Тука ще излезе вода!" Разбира се веднага се заловиха приятелите, разкопаха с търнокопи и на неголяма дълбочина появи се влага. Копаха още малко, оформиха нещо като корито и скоро една тънка струйка протече в тъй бързо направения чучур. Този извор Учителят нарече "Изворът на Доброто". Водата беше малко, но не беше за пренебрегване. Скоро се заловиха и облякоха коритото с камъни, плочи, направиха път за водата и в едно неголямо басейнче започна да се събира вода. От това не голямо басейнче можеше да се пълнят съдове. Малкото чучурче, което направихме, където водата се изливаше в коритото задоволяваше всички нужди на Братството в дома Темелков. Така Учителят създаде „Извора на Доброто", а пък брат Боян Боев, който записваше всички разговори на Учителя след това ги дешифрира и подготви един материал, който бе озаглавен „Изворът на Доброто". Интересен случай разправяше брат Боян. Отива той един път към изворчето и гледа, че Учителят усърдно се навежда, взима камъните, които са останали от работниците, които иззидаха коритото на чешмичката и ги хвърля с голяма сила в дола. Брат Боян без да каже нито дума и той се присъединява към Учителя, започва да събира камъни и да ги захвърля в дола както прави Учителят. Така разчистват около чешмичката и изхвърлят всички камъни." Като свършват тая работа Учителят се изправя и казва: „С това ние помогнахме на цялото човечество. Разчистихме препятствията, които спъват българския народ и човечеството!" Какъв смисъл Учителят вложи в тези думи, не можем да знаем точно, но Боян усетил, че е направена една голяма магическа операция, защото човек са малкия си живот е свързан с Големия живот и може да бъде фактор и изразител на силите, които работят в него.

198. ПОСЛЕДНИ ЕКСКУРЗИИ ОТ МЪРЧАЕВО КЪМ ВИТОША, ХИЖА ОСТРЕЦ И ХИЖА ЕДЕЛВАЙС Учителят предприемаше екскурзии много често. През седмица, пред две, поне един път в месеца обикновено излизахме на екскурзия в околностите или се качвахме на Витоша. От Мърчаево има една пътека, която отива към хижа Острица. Хижа Острица е известна и оттам има една хубава алея, която води до хижа Еделвайс. В тези места отсядахме с Учителя. Хижите бяха празни, планината бе пуста, няма жив човек, всичко бе избягало от София, от бомбардировките. Софиянци пълнеха хижите, а не селяните. Ние като отидем на хижите, дори пазач нямаше. Разположим се като в наш дом. Прекараме колкото искаме, понякога до две седмици прекарвахме горе в планината. В хижа Острица прекарахме последния път около две седмици и вече се канехме да слизаме когато Учителят дойде една привечер към мене. Защото аз организирах транспорта и продоволствието и като дойде при мен погледна небето, а то хубаво и спокойно. Каза ми: „То като че ли е хубаво да останем още някой ден." Аз веднага казах: „Учителю, хубаво, да останем!" И взех грижата на 26 август 1944 г. да се преместим за разнообразие от хижа Острица в хижа Еделвайс, която бе на 40 минути път. И тази хижа празна. Имаше някакъв пазач, но като ни видя и като разбра кои сме веднага слезна при семейството си долу по селата. Хижата е на наше разположение. Ние се обзаведохме и се разположихме. Тук прекарахме може би 6-7 дни, а може и повече. Но близо до хижа Еделвайс имаше една хубава поляна на 10 минути път. През нея тече едно поточе. Полянката е заобиколена с големи елови гори и на тази поляна се разполагахме. Имаше и отсечени дървета и те ни служеха за пейки за сядане. Там като се разположим, накладем огньове, възварим чай както му е обичай и прекарваме с Учителя цял ден. Така 5-6 дни прекарахме на тези поляни. Но такава хубава атмосфера имаше. Времето хубаво, духовна атмосфера и Учителят държеше там беседи. Идваха приятели от София, от провинцията и винаги имаше там около 100 човека. Последния ден, 28 август 1944 г. когато тръгнахме да се връщаме, закусихме сутринта и Учителят каза: „Тръгвайте!" Всички братя и сестри надянали раниците тръгнаха. Аз бях се заел да направя една пейка пред хижата. Имаше инструменти, имаше дървен материал и аз направих пейката за сядане. А Учителят седи и ме чака да довърша пейката, а аз я доработвам. Свърших си работата, прибрах инструментите в хижата, турих си раницата на гърба и тръгвам. Учителят ме спря: „Чакай! Върни се, легни под пейката и напиши отдолу на гредичките следното: „България- пълен неутралитет! Пиши датата, пиши часа, пиши минутата". Той си извади часовника и ми даде часа, с минутите дори и със секундите. Аз легнах под пейката и с мастилен молив написах каквото ми каза Учителя: „България - пълен неутралитет!" След туй с Учителя си тръгнахме вече двамата. Приятелите бяха отишли напред. Минахме през хижа „Брокс" т. е. хижа Острица и слязохме по пътеката за Мърчаево. Това бяха последните излизания с Учителя в планината. После тръгнахме надолу с Учителя. Случи се така, че срещнахме един фотограф, който ме засне с Учителя заедно, с Него, именно в същия ден и в същия час на това събитие. Този момент е ознаменуван с тази снимка. Аз обикновено седях настрана и не обичах да ходя и да се завирам да се снимам с Учителя така както правеха другите, само и само да ги има на снимка с Учителя и да Го имат за спомен. Ех, и мен ме има на някоя и друга снимка с Учителя, но това е съвсем случайно както е случая с тази снимка. Сега като оглеждам снимката тя ме връща тридесет години назад. Ето Го Учителят с бялата шапка, със сивото сако и белия шал преметнат през врата Му, с който понякога си завиваше врата сутрин рано на беседа или когато бе студено и ветровито. До Учителя съм аз Борис Николов, а лявото рамо на Учителя е затулил наполовина главата на Теофана Савова. В дъното е Весела Несторова. Другата сестра с шапката не мога да позная. Това е един скъп спомен за мен, един документ за едно историческо събитие. А то е, че Учителят определи съдбата на България през този ден на 28 август 1944 г. Дали се спази това решение на Учителя и предупреждение към българския народ, това след време историците ще го уточняват. В онези времена, ние преминали през Школата на Учителя не винаги можехме-да схванем някои мисли на Учителя и да ги изтълкуваме така както трябва. А да се схванат думите на Учителя от външни лица това беше много трудно. Те не Го възприеха. Но това свое решение Той го изрече пред един представител на българския народ, на едно българско съзнание, което трябваше да го предаде по невидимите Божии пътища и на другите български съзнания. Да се предадат и да се възприемат думите на Учителя и да се реализират като едно твърдо решение на българския народ и на неговите управители беше много трудно. Това решение бе: „България - пълен неутралитет". А така ли стана? Това ще го проверите вие. Ние го проверихме и изпитахме на гърбът си цели тридесет години след заминаването на Учителя. Ще го проверите, че едните от едната страна и другите от другата страна - все един чешит са. Служат на един и същи господар - Князът на този свят. Когато Учителят ми каза: „То добре е да останем още някой ден на планината", то Той замълча малко и прибави: „Защото няма да дойдем вече". Мен ме жегна нещо щом каза „Няма да дойдем вече". Обаче аз си го после изтълкувах по моему, че няма да дойдем вече тази година. Но другата година можем да дойдем. Това беше мое тълкуване. Но Учителят каза: „Няма да дойдем вече!" Така прекараните дни на хижа „Еделвайс" бяха съборни дни. Тука бяха около 100 човека на хижата и това бе последния събор на Братството с Учителя. След като се върнахме в Мърчаево минаха дни и след това Учителят се върна на Изгрева. Когато Учителят живееше в Мърчаево в дома на брат Темелко, имаше дни когато беше много сериозен. Никого не приемаше, с никого не разговаряше. Даже повечето време си стоеше в стаичката. Не приемаше. И така един път случи се, че Учителят три дни не излезе. Тези три дни не прие никого. Живееше в стаичката си. Падна хубав сняг, нов сняг. Всичко стана чисто, бяло. Къщичките, които бяха ниски сякаш се загубиха под снега. В един хубав зимен ден на 1944 г. времето е ясно, слънцето грее, Учителят излиза от стаята си. Беше възбуден, беше с разрошена коса. Застана на терасата пред къщи. А ние бяхме долу на двора насядали по пейките, а някои стояха прави. Белият Му шал висеше през врата. Изгледа ни и каза: „Ние решихме да пуснем комунистите и руснаците в България!". Изрече това и се прибра в стаята си. Това беше една от опитностите и която имахме с Учителя, която разполови света на две. На руско влияние и на американско влияние десетки години след войната. Това Учителят го каза през зимата, а през есента, на 9.1Х. 1944 г. руските войски влезнаха в България и докараха комунизма в България. В едно от тефтерчетата на Савка ние намерихме, тя бе записала едно изказване на Учителя през 1942 г., че волята Божия била руснаците да дойдат до Дунава. Тези събития Учителят е предсказал много отдавна. Даже в старите архиви от 1900 г. преди 45 години Той е предвидил тези събития, които дойдоха през 1945 г. Но туй е записано в бележките на нашите възрастни братя, на които Учителят е открил някои събития. Това го имаше, аз съм го виждал, показвали са ми го. А дойде време да го проверим какво представлява комунизма вече тридесет години. Накрая Учителят реши да се върне на Изгрева. Нямаше никакви признаци, че е болен. Само едно нещо, което е интересно. Той бе отслабнал, защото се хранеше малко и действително беше възрастен. В София ние смятахме, че животът си продължава и ще бъдем вечно с Учителя. Но дойдоха други събития, те се развиха така бързо както Той бе ги предопределил. Дойде време, Той си замина и ние останахме със Словото на Учителя и с хубавия братски живот, който прекарахме с Него.

197. ОБЯВЯВАНЕ НА ВОЙНАТА Учителят е в село Мърчаево, заедно с Братството. Братският живот протича нормално. По идея на братя от село Мърчаево решават да се прокара електрически ток в селото. Тази идея се хареса на мнозина, селото събира пари, а селяните изкопават дупките за стълбовете. Със събраните пари купуват стълбове и жици. И нашите хора от Братството помогнали с пари, кой колкото може. Накрая тока дошъл и електрическите крушки светнали в селото. По този повод Учителят каза: „От днес името на това село няма да е Мърчаево, а Светляево". Усмихнал се и допълнил: „Вече имат електрическо осветление, което да им свети". След малко добавил: „Ние първо прокарахме Виделината с нашето присъствие в това село, а след това дойде и светлината от електрическите крушки". Денят на откриването и пускането на електрическия ток е празник в селото. Селяните се събират в една кръчма, там е кмета на селото, който е наш приятел, но присъствува и попът на селото. По онези години село без поп не може. Село, което няма поп, не е село. Той кръщава, той дава свидетелство за кръщение, че на някого му се е родило дете. Той венчава и дава документ, че са женени младите. Той и погребва накрая. Значи попът отначало до края е много важна фигура. Кметът се сменява, но попът остава. И даскалите в едно село се сменяват, но попа остава. Значи всичко, което трябва да се случи в едно село без попа не може да стане. И така в кръчмата са се събрали всички. На масите са разгънати ястия и голямо пиене. Пият вино, пеят песни и един от селяните вдига чаша и казва: „Да пием за дъновистите, дени ни докараха тока". Попът чува и леко пийнал скача от мястото си и извиква: „Аз от днес обявявам война на г-н Дънов. До три дни ще Му отрежа брадата и ще Го изгоня от селото!" Макар и пийнали всички млъкват. Тази закана не е малка. Преди две години правителството на България обяви война на Англия и Америка без да има фронт с тях и сега американските и английски самолети с бомбите разрушиха София и прогониха гражданите по селата. Това го знаят всички. Затова кметът се обръща към него и му вика: „Дядо попе, ти сега си пийнал. Не се задявай с този човек, оти е добър човек и нищо лошо не ти е сторил". Но дядо поп още повече се разярил и повторил три пъти заканата си. Всички били изненадани от този обрат на нещата и тихомълком напуснали кръчмата. Празненството се разтурило. Кметът, който е наш приятел отива при Учителя и съобщава за случилото се. А той му отговаря: „Не се коси. Всичко ще се уреди". На следващият ден и последващият ден дядо поп ляга тежко болен и на деветия ден си заминава. Погребват го и кмета идва и съобщава на Учителя. Пита Го: „Нали попа три пъти ми обяви война за по три дни. Е, това правят девет дни. На деветия ден дойдоха самолетите и го бомбардираха". Кметът пресмята на ум трите закани с по трите дни и сметката излиза точна. Отива и съобщава на селяните защо на деветия ден дядо поп си заминава от обявяването на войната. Имаше и други противници на Учителя в Мърчаево. Понеже всички бяха свидетели на официалната прокламация за обявяването на войната, то те се уплашиха и повече не създадоха проблеми на Учителя и Братството.

196. БИВОЛСКО МЛЯКО ЗА УЧИТЕЛЯ Последните години на Учителя бяха в години на недоимък. Хранителните продукти, като сиренето, кашкавала липсваха. Те отиваха за войската. Реших, че трябва да се намери силно и хранително мляко за Учителя, защото бе отслабнал. Споделих с Него и Той каза: „Биволско мляко". Отидох в село Драгалевци, намерих един селянин, който имаше биволица и му казах: „Слушай какво, ще ти дам повече пари, но ми давай чисто мляко, неразредено". Но след няколко пъти този селянин се изкуши и започна да разрежда млякото. Плащам го по-скъпо, а той ми го дава по-разредено. Българска работа. Плащаш му, а той не изпълнява. Ето това е отношението на българина към Учителя. Това го видях с очите си и по-късно, многократно. Толкова години Учителя хранеше с Божественото си Слово душите на този народ и ето сега, този българин ни дава разредено мляко. После отидох в село Симеоново и намерих друг селянин с биволица. Казваше се бай Иван. Излезна честен човек. От него взимах биволско мляко често за Учителя и го подквасвахме у дома. Предлагахме го на Учителя в чиния, поръсено с пудра захар. Така млякото беше много вкусно и Учителят го харесваше. А сега ще чуете най-интересното за биволското мляко на бай Иван. Този бай Иван до края ни даваше неразредено биволско мляко. Чрез нас дойдоха при него и други, които искаха от млякото му. Отели му се и втора биволица. Клиентелата му се разрасна. Започна да печели хубави пари и пръв той си построи в Симеоново голяма, хубава къща. Парите дойдоха от продажбата на биволското мляко. Това бе благословението, което се изсипа върху домът му заради честността му. Беше урок за нас и беше непонятно за селяните, защо толкова хора търсят само неговото мляко, а подминават другите биволици. Та и от биволица до биволица има разлика. Разликата я създава стопанинът. Ние само я оценяваме.

195. ЯЙЦА ЗА УЧИТЕЛЯ Отначало в първите години до 1918 г. Учителят преведе приятелите във вегетарианството. Те постепенно престанаха да ядат месо, но ядяха риба. Идва един момент когато Учителят препоръчва да не се яде риба. На някои например на Тодор Стоименов бе му казал да яде риба, защото тя съдържа фосфор, а той беше висок и слаб и с нежна конструкция. Та рибата за него не бе само храна, но и лекарство. В първите години Учителят бе казал: „Добре е да не се ядат яйца и близо 20 години не се ядяха яйца. По едно време, когато Георги Радев заболя от туберкулоза, Учителят му препоръча да яде по едно яйце на ден. Но той отказа, защото не искаше да се върне към птичия свят и с това да се върне в своята еволюция на човек. При белодробната туберкулоза, с две-три открити каверни, които той имаше се губи много белтък от организма. Този белтък трябва да се възстанови. Той трябваше да се внесе отвън чрез храната. И понеже бяхме вегетарианци, то той можеше да бъде внесен в човешкия организъм чрез храната - или чрез млякото и млечните продукти, или чрез свареното яйце и неговия белтък. Състоянието на Георги Радев се влоши и той си замина за една друга еволюция. Животът на земята е по-ценен от всякакви крайности. Човек трябва да охранява и съхранява живота на тялото си, защото то е храм на човешката душа и човешкия дух, а чрез тях той е храм на Бога. През 1943/44 г. Учителят беше възрастен и беше към 78-79 години. Той позаслабна, силите Му намаляха, движеше се по-бавно, нямаше апетит. Веднъж помоли Мария Тодорова: „Марийке, можеш ли да ми свариш яйца?" И от тогава тя ги правеше и измисляше различни начини по какъв начин да ги свари, да ги опържи и да Му ги поднесе. Учителят ги харесваше и с охота ги изяждаше.

194. СААНСКА КОЗА ЗА УЧИТЕЛЯ През време на войната беше много трудно да преживяваме. Нямаше какво да се яде, особено бяхме затруднени ние вегетарианците. Животните бяха реквизирани за държавата. Големи наряди плащаха селяните в натура и не оставаше за преживяване на самите тях. Това сирене, кашкавал, мляко, масло, олио, което имаше до 1939 г., то на следващата година с започването на войната изчезна. Всеки се спасяваше, кой как може. Аз работех на едно място, на една постройка - правеше се къща. Идва един селянин и ми предлага Саанска коза. Тази порода бе такава, че козите бяха бели, пасяха трева и даваха добро мляко. Взех я. Тя даваше по три литра мляко на ден. Това бе достатъчно за нас двамата с Мария Тодорова. Купихме козата и се грижехме за нея. Зимата се окози - пръкнаха се две ярета - едно мъжко и едно женско. Мъжкото го дадохме на един, а женското го запазихме за томазлък. Следващата година се увеличиха до пет. Една от тези кози я нарекохме Милка и я закарахме в Мърчаево, че я подарихме на Учителя. Тя се бе окозила и даваше хубаво мляко. Приятелите я гледаха, музеха я и свареното мляко го даваха на Учителя. Понякога сиреха млякото. Това бе разрешение за Учителя. Той беше много доволен от козата. После тази коза, заедно с ярето остана в домът Темелков. Другите кози натоварих в един кафез и по влака ги пратих на брат Георги Куртев. Той ги прибрал в Братската градината. Там се грижеха за тях, а той им пиеше млякото. Ето сега един пример. Дойде външен човек и разреши този въпрос с прехраната по онези оскъдни години на двама възрастни човека. А това бе Учителят и Георги Куртев. Ние не се сетихме и не можехме да се досетим, че има разрешение в този случай. Разреши го Небето по този необикновен начин. Че и ние с Мария намазахме и пихме от хубавото мляко.

192. ПОСЛЕДНАТА ПАСХА Спомням си когато заведоха Учителя за пръв път на извора при село Рударци и правя паралел на това събитие с онова пред 2000 години. Нещата не се повтарят буквално, но има паралели, има подобия. Този момент е обозначен в Евангелието така. Аз го наричам „Последната пасха". Учениците питат Христа, къде да приготвят пасхата. А Той им рече: „Ето, щом влезете в града ще ви срещне човек, който носи кърчаг с вода. Идете след него, в дома в който влезе и речете на стопанина на къщата: Учителят каза на тебе: де е гостната стая, в която наедно с учениците си ще ям пасхата? И той ще ви посочи Горницата голяма, постлана, там пригответе. И като отидоха намериха както им рече и приготвиха пасхата." (Ев. от Лука, гл. 22 ст. 10-13) Ето вижте сега там е имало кърчаг с вода. А тук в село Мърчаево имаше извор в самия двор на Темелко. Има подобие, има съответствие. Нещата не се повтарят буквално, но лицата присъствуват. Тези, които са били тогава и тези, които бяха сега взимаха участие в двете пасхи. Онази преди 2000 години и сега в дома на Темелко. Това бе дом на последната пасха. Учителят каза на Темелко: „Той е същият, който на времето предостави Горницата и домът си за последната пасха на Христа и учениците Му." Ние се огледахме изумени от това съвпадение на личности и събития. Този дом стана център на Братството. Тук идваха приятели от всички краища на страната и за всички се намираше място. В него намираха сърдечен прием. Братската трапеза беше отворена за всички. Братският живот се реализираше тук, понеже той се съгражда в душите на човеците. Учителят беше Божествения Център, около който той се разви. Братя и сестри държаха много изпити в дома Темелков пред Учителя. Учителят бе много огорчен от събитията. Той виждаше безумието на войната. Говореше много малко. Но по цял ден приемаше гости от София и от страната. Братският живот се организира около Него по същия начин: Обща кухня, общи обеди, общи молитви, излизане на малки екскурзии, посрещане на изгрева на един близък връх, който беше близо до селото, остър връх, на който се излизаше всеки ден. Излизахме почти всяка сутрин. Беше още зимата на 1944 г., бяха паднали снегове, но Учителят излизаше сутрин. Той никога не се застояваше постоянно в къщи, в стаята си. Всякога предпочиташе да излезе на открито, да направи една разходка. За общият обяд, закуска и вечеря се грижеха няколко сестри. Тук бе Василка Иванова от Айтос, която се грижеше за бита на Учителя. Тя беше селски човек, здрава и умна, разумна и работлива, със сръчни ръце. Тя переше, тя гладеше и чистеше стаята на Учителя. Друга бе Йорданка Жекова, която се грижеше за кухнята. Тук бе и д-р Жеков, който се грижеше за хигиената на дома Темелков, защото се опасяваше да не се яви някоя епидемия от това струпване на много хора на едно място. Темелко се бе прибрал със семейството си в една от малките стаички. Братският дом на Темелко беше претъпкан с хора. Животът тук беше много напрегнат понеже всички искаха да бъдат близко до Учителя и всички възможни кътчета бяха заети. Хора стояха дори на открито, само и само да бъдат близо до Учителя. В съседство с малката стая на Учителя имаше една голяма стая, която през зимата служеше за трапеза, за общите обеди и вечери. Но след вечеря пейките се прибираха, масите се изнасяха, или под тях на пода постилаха черги и там спяха между 15-20 сестри всяка вечер. Това създаваше едно напрежение, имаше своите неудобства и мъчнотии особено при лошо време. При хубаво време, кога се запролети и дойде лятото, дворът бе широк и имаше място за всички гости. А близо до дома, до една стара къща бяхме подслонили брат Боев в един плевник. Той беше неотклонно до Учителя и стенографираше всичко, което Той говореше. В онези времена, макар че беше в оскъдица населението, но в Мърчаево около Учителя винаги имаше изобилие. Братя и сестри от провинцията донасяха и изпращаха продукти на Учителя, така че на братската трапеза имаше изобилие. Всички участваха в последната пасха на Учителя с учениците Му.

191. ЗАЩО УЧИТЕЛЯТ ОТИДЕ В С. МЪРЧАЕВО Есента на 1943 г. въздушните нападения от американските и английски самолети бяха засилени. Градът бе опустошен и опожарен. Учителят често прекарваше тези тревожни дни и нощи у нас в малката ни къщичка. Той идваше тук, предоставяхме Му стаичка с легло, печката винаги гореше с дърва. Когато имаше въздушно нападение Учителят никога не излизаше и не поглеждаше нагоре към небето самолетите. Но при едно от големите нападения бяха запалени погребите на София, военните складове на София към 4-и километър, гледката беше ужасяваща. Самолетите пускаха от въздуха парашути, на които бяха закачени осветителни тела и осветяваха Софийското небе и градът под него. Едни самолети пускаха парашути с изкуствено осветление, а други след тях летяха и бомбардираха там, където тези лампиони осветяваха къщите на града. Учителят, който до тогава не излизаше при нощните бомбардировки, тогава излезе и ги гледа дълго време. Учителят гледаше нагоре към небето, слушаше взривовете и видя пожарите. Беше крайно огорчен от това, което вършеха хората. Не говори почти нищо. На другата сутрин отидохме с Него на Изгрева, Той се спря на полянката, погледна мрачното небе, видя тълпите, които бягаха по пътищата - хората тичаха насам-натам по всички посоки. Почувствува страха, ужаса и бездната, в която бяха попаднали българите. Учителят каза: „Тук вече няма условия човек да поддържа връзката си с Бога. Да излезем от тука!" Тогава ние помислихме да отидем към Айтос или Бургас. Айтоската градина предразполагаше и имаше условие за пребиваване на Учителя. Но не можеше да се отиде до там. Влаковете бяха препълнени, народа бягаше в паника, а кола да се намери за такъв дълъг път бе невъзможно. Тогава един от братята от Мърчаево - Темелко и някои сестри предложиха да отидем в Мърчаево? Като че ли по това време Темелко Темелков беше дълбоко наскърбен и огорчен, защото наскоро бе убит неговия син. Като войник беше участвувал в изнасянето на оръжие от казармата, за да снабдят партизаните. А това бяха бойни комунистически групи, които бяха излезнали в планините и воюваха срещу правителството. Учителят нареди колкото може по-бързо да се напусне града. На 10 януари 1944 г. беше най-голямата нощна бомбардировка над София. На 11 януари 1944 г. един брат Славчо Печеников предостави една кола, за да бъде откаран Учителят в Мърчаево. Седнахме в колата и тръгнахме. Но колата не беше заредена с бензин и Славчо започна да върти и да обикаля от склад на склад, за да закупи бензин. Учителят бе недоволен от това разкарване. По едно време бе дадена въздушна тревога, чуваха се сирените, народа бягаше, улиците бяха задръстени от народ. Всеки буташе някаква количка натоварена с багаж или мъкнеше и влачеше толкова колкото може да носи. Цвилеха коне от задръстените каруци, мучаха крави от волските коли. Цяла суматоха и олелия, а и ние с колата попаднахме в едно такова задръстване. Учителят беше крайно недоволен от това забавяне. Запита: „Какво става? Защо се бавим? Трябва да излезем по-скоро от града. Не виждате ли, че самолетите Мене търсят!" Ние стои изтръпнали. Един излезна навън да проправя път на колата между навалицата. Постепенно се измъкнахме от града и запрашихме към Княжево. Там беше по-спокойно. Пристигнахме в Мърчаево и Учителят с облекчение излезна от колата. Питам Славянски: „Защо ти обикаля толкова много и ходи от склад на склад та забави Учителя?" А той наведе глава и каза: „Човешка слабост. Реших да купя бензин от онзи склад, където най-евтино струва". „Защо не ми каза да ти дам пари за бензин?" Славянски изважда от джоба си цяла пачка с банкноти и ми ги показва. „И аз имах пари, но защо се подведох да търся евтин бензин, не знам. Добре, че се измъкнахме навреме!" Той погледна към колата и заплака. „Като си спомням, че заради тоя бензин се забавихме и можеше някой от самолетите да улучат Учителя, не мога да се примиря с това." Аз го тупам по рамото и го успокоявам. „Днес всички човеци са виновни пред Великия Учител". Да, и вчера, и днес. А утре? Вие ще проверите това.