valiamaria

67. ЕДИН ДЕН НА ИЗГРЕВА Един ден на Изгрева беше богато изживяване. В първите години в пет часа приятелите бяха събрани на поляната. Всеки си избере място между боровете, прави размишление, прави своята лична молитва. Тогава на Изгрева имаше ред и тишина. Нямаше ходене насам-натам, всеки тихичко идваше и заемаше едно място. Обстановката беше красива. Мълчаливи млади борове, голямо небе, простор наоколо, хубав въздух и тишина. Изгревът беше далеч от града и нямаше постройки наоколо. Всичко наоколо беше ниви. По поляната прекарвахме в размишление докато дойде и наближи изгрева на слънцето. Някои идваха много по-рано в три часа сутринта, кой както си намери за добре по вътрешен път. Изгрева стана място за размишление и молитва. При изгрев слънце всички се нареждаме на голямата поляна в няколко редици и посрещахме изгрева на слънцето с песни. След това като хванем първия лъч започваха общите молитви. Тях ги водеше Учителят и посочваше кои молитви да се казват като се произнасяха гласно всички. Между молитвите понякога се изпяваше по някоя песен пак посочени от Учителя. С това общата молитва завършваше. След молитвите се правеха гимнастически упражнения и упражнения за дишане. Учителят беше дал ред упражнения за дълбоко дишане. Те са простички не са съпроводени с големи усилия и напрежение, но резултатите от тях бяха много добри. Освен упражнения за дишане правеха се гимнастички упражнения, които Учителят беше дал още на съборите в Търново. Това са известните шест упражнения. След тези упражнения започваха разговори на групи така както си хармонират и общуват помежду си. Ако имаше някой да съобщи нещо интересно, което се е появило било в науката, изкуството, обществения живот, той го правеше пред всички на поляната. Така общия живот доби пълнота, разнообразие и богато съдържание. На всекиму беше приятно да дойде тук, да се срещне с близки, познати и приятели. Тук се уговаряха екскурзиите за Витоша, които ставаха редовно. Не минаваше седмица да не се направи екскурзия до нашето любимо място на Витоша - Ел-Шадай. Всички, които бяха свободни, незаети с работа отиваха, като винаги Учителят беше с нас. В сряда беше денят на Общия Окултен Клас. В петък беше денят на Младежкия Клас. Наброявахме около 100 човека. Идваха отдалече и трябваше да тръгнат пеш в три часа, за да дойдат в пет часа на Изгрева. Учителят постави като първо условие точността и даде първото упражнение: „Следващия път ще се дойде точно в пет часа без една минута". Дойдоха всички в уречения час. В неделя от 5 часа беше часът на Утринното Слово. То имаше по-мистичен характер. Идваха по-дълбоко верующи хора от града. Хора, които имаха молитвен дух и които имаха стремеж към духовния свят. В отговор на този стремеж бяха и утринните Слова на Учителя, които имаха по-мистична вглъбеност. Те бяха кратки, не бяха дълги. Но те пресъздаваха един хубав живот в ранната неделна утрин. След утринната беседа навън се изпълняваха шестте упражнения. След тях се играеше Паневритмията от 7-8 часа сутринта. След нея следваше закуска и разговор. Така се прекарваше до 9.30 часа, когато всички отиваха в салона. Учителят след Паневритмията се оттегляше в стаичката си, не приемаше гости и не провеждаше разговори. Явяваше се точно в десет часа официално облечен, изгладен, чист, красив. Изкачи се на катедрата и почне неделното Слово, което беше една хубава дълга беседа, където засягаше въпросите на живота, разглеждаше ги от всички страни, осветяваше ги, отговаряше на мълчаливите запитвания на слушателите. С чудно интуитивно прозрение Той долавяше какви въпроси вълнуваха учениците. В своите беседи Той отговаряше именно на тези въпроси. Ние оставахме учудени някой път как нашите най-дълбоки, интимни въпроси Учителят долавяше и отговаряше в беседата. Така ни водеше и учеше. Без такова интуитивно прозрение в самата човешка душа не е възможно ръководството на душите. Значи този, който ръководи трябва да има безпогрешно интуитивно чувство. И не само това, но той трябва да осветлява със светлината, която посочва техния път. След неделната беседа имаше почивка, разговори и следваха общите обеди. Храната се приготовляваше скромничко, обикновено едно ядене, но достатъчно, можеш да си сипеш два пъти ако си още гладен. Тези обеди осигуряваха храната на всички хора, които живееха на Изгрева, но и на външни хора, които разбраха, че могат да си хапнат без пари. Никой не контролираше кой плаща и кой не плаща. Учителят тури тази идея още в началото, когато дойде на Изгрева: „Тук не трябва да има гладен човек!" Това ние го спазихме. Общите вечери ставаха по повод на нещо. Обикновено някой братски празник или лични празненства на някой от учениците. Решават да дадат братска вечеря, когато всички са свободни и могат да дойдат. Тогава вечерята се приготвяше в кухнята от този, който я даваше. Вечерта се събирахме в трапезарията, като се казваше за какво е вечерта, по какъв случай се дава вечерята. Обикновено Учителят присъстваше, но някога не идваше. Обикновено се водеха общи разговори и след тях се запяваше и свършваше с песни. Започваше се с молитва, с която започваме нашите обеди „Само проявената Божия Любов носи изобилния и пълен живот" - три пъти. Накрая се завършваше с общи молитви.

66. ЕМБЛЕМАТА С КОТВАТА През време на Търновските събори в една от стаите във вилата на лозето Учителят я бе определил за Горница, като молитвена стая и като съсредоточие на Духът Господен. Учителят създаде специална обстановка, за да могат да се молят и да съзерцават приятелите, когато се качват в тази стаичка. Учителят беше създал различни чертежи и фигури, като беше ги дал на художник да ги нарисува по Негови указания. Нарисувани бяха с цветни мастила. Всеки чертеж имаше своя символика и освен че означаваше нещо, но представляваше „Скрижалите на Духа Господен". Тези фигури и чертежи бяха запазени дълго време и аз ги бях сложил в едни дълги цилиндрични специално приготвени за целта кутии, за да се запазят от влага и прах. Те бяха при мен и аз ги предадох да се съхраняват. Къде са сега не знам. А кой ще ги разчете, когато никой не знае символиката им. Единствено аз знаех някои неща за тях и ги предадох на един от младите братя. От тези чертежи с фигури някои стари братя си ги прерисуваха и също си направиха такива. Но важното е, че оригиналът при Учителя е съвсем друг както и размерите и цветовете с които са нарисувани. Бертоли се заинтересува дали не може да изработи на отливка някои от тези чертежи и да останат като емблема на Братството. Като италианец той бе практичен човек искаше всяка една идея да има изображение и по този начин да се увековечи. Разбира се има опасност да се дойде до едно вкаменяване на една жива идея, която трябва да се приложи чрез човешкия живот, а не да се изкове в камък и да остане като идол на хората. Бертоли сподели с Учителя своята идея, че иска да изработи една емблема на Бялото Братство и Учителят одобри неговата идея. Тогава Учителят му даде чертеж и Бертоли я изработи от цимент и я постави на входната част на приемната. Там тя стоя през всичкото време на Школата. Когато разрушиха салона една сестра прибра емблемата и тя стои в стаята й, но никой не знае днес, че това е оригиналната емблема. Коя е тази сестра, аз не казвам, за да може един млад брат, който знае нейната история да я прибере и съхрани за следващото поколение. По-късно Бертоли направи модел и от него изля с гипсова отливка над стотина емблеми. Привлечен бе един художник, който с подходящи цветове оцвети гипсовата отливка по идея на Учителя и така братствата в страната окачиха тази емблема в своите салони. Мнозина от приятелите я имаха окачена по стените. Тази емблема стана популярна с името „Емблемата с котвата". По-късно Бертоли взе този символ й го сложи като емблема на едно свое издателство. Той бе строител, но мечтата му бе да бъде писател и издател, така че в края на живота си той наистина реализира тази своя мечта и създаде едно малко списание, което се издаваше във Франция и задоволи амбицията си на издател. По-късно неговата дъщеря Анина Бертоли продължи да го издава. Беше наречено „Житното зърно". В него се поместваха мисли на Учителя и някои опитности от Школата като материалите за това списание ги предоставях лично аз. На първата страница беше сложена емблемата на котвата, като вътре имаше един надпис: „Глава на Твоето Слово е Истината", който те преведоха на френски, но вместо да сложат „глава" сложиха друг текст, така че в превода от френски на български се превежда точно така: „Основата на Твоето Слово е Истината". И тук идва голямото разминаване с познанието на Словото на Учителя и мнението и незнанието на преводачите. Защото „Глава на Твоето Слово е Истината", но „Основата на Твоето Слово" е нещо съвсем друго и различно. И така като се промени една емблема освен че се губи силата й, но тя се променя, изопачава се и вместо да служи като градивна сила, тя може да служи за разрушение. Примерът бе много точен, защото това списание се разпространяваше на 400 броя абонати от цяла Франция. Когато издадохме книгата „Учителят" на първа страница сложихме емблемата с котвата. Също в книгата „Песни от Учителя" поставихме котвата, както и в книгата „Разговори при 7-те Рилски езера". Така че ние първи я поместихме. Описание на емблемата. Емблемата представлява една окръжност, в която е вписан един разностранен триъгълник като върховете му опират окръжността през 120 градуса. Върхът на триъгълника опира на меридиана, а другите два върха са разположени хоризонтално. Така че е вписан равностранен триъгълник в окръжността. В този триъгълник е вписана една моряшка котва. Такива котви, каквито притежават корабите, които ги спускат да се забият в морското дъно, за да може кораба да бъде прикрепен за котвата посредством едно стоманено въже. Това означава кораба да бъде закотвен, т.е. привързан към земята чрез котвата и въжето. Така че в триъгълника има котва с въже. Трите страни на триъгълника разпределят от окръжността три еднакви геометрични хорди. В долната хорда е нарисувано началото на петолиние с ключа сол и са отбелязани три, цели ноти и обозначени като до, ми, сол на петолинието. От страната на ключа сол започва един надпис „Глава на Твоето Слово е Истината", която преминава през лявата хорда и дясната хорда на окръжността и свършва от дясната страна на долната хорда, като затваря петолинието. Тази емблема е оцветена по следния начин: Трите страни от триъгълника вписан в окръжността, очертават 3 хорди, които са оцветени в тъмно синьо. Самия триъгълник е оцветен в цвят слонова кост. Котвата и въжето е с бронз. Надписът е с бронз, както петолинието, нотите и ключа сол. Символика на емблемата: Емблемата е очертана с окръжност, която има своя център. Центърът означава началото на Вселената, където Мировата Любов излизайки от този център, който е Бог се разнася по цялата Вселена, тръгвайки от центъра и върви чрез своя радиус към края на Вселената, която се ограничава и очертава от кръга на емблемата. Космичната обич представлява връщането на Любовта на Бога от периферията на Вселената към своя първоизточник, т.е. тя тръгва от кръга и се насочва към центъра. Тук в емблемата това е дадено в първия кръг на емблемата, която се очертава от трите хорди на окръжността. Надписът „Глава на Твоето Слово е Истината" е не само формула, но то е част от Космогонията дадена от Учителя. А тя е следната: „Глава на Твоето Слово е Истината. Глава на Истината е Божествения Дух. Глава на Божествения Дух е Абсолютния Дух на Битието. Глава на Абсолютния Дух на Битието е Бог." Това означава Космогонията и Словото на Учителя. В долната част на хордата има петолиние с ключа сол и обозначени три цели ноти на петолинието означаващи нотите до, ми, сол. Всеки един музикант би казал, че това е един музикален акорд до, ми, сол и че това е доминантен акорд на гамата До мажор. Но фактически това е един символ. Гамата До мажор е гама на живота. Това е жизнената сила на здравия човек. Този акорд поддържа бодро настроение. И когато изпееш или изсвириш този акорд, в трите тона дава една жизнерадостна хармония. Тогава човек е енергичен и деятелен. А сега ще ви разкажа истинското значение на този музикален акорд до, ми, сол от гамата До мажор. Познавам един брат, който искаше да му се разтълкува какво значи тази емблема. Каквото знаех аз му казах, но той не бе доволен и продължаваше да търси тълкувание. Но от моето поколение всички бяха забравили какво точно означаваше тази емблема. И така този брат започна да работи със сестра Теофана Савова, за да записва нейните опитности. И всеки път, когато тя отваря вратата си, пред очите на брата изпъква един голям картон, на който е написано петолиние и са сложени само тези три ноти до, ми, сол. А като го посреща Теофана винаги му изпява една песен. Братът не може да разбере нищо. Но един път тя го запитва: „Ти знаеш ли какво означават тези три ноти, които те посрещат всеки път? Той вдига рамене. „Ами ти знаеш ли с каква песен те посрещам?" Отговаря: „С песента „Бог е Любов". „Ами ето тези ноти са символите и Скрижалите на песента „Бог е Любов". Тези ноти седят тук 40 години и посрещат всички. И всички посрещам с тази песен. Но само на теб казвам, да знаеш, че това ще ти потрябва, защото тези ноти са взети от емблемата с котвата. И този музикален акорд в тази емблема означава песента „Бог е Любов". Братът запомни това, дойде и ми го каза и аз тутакси си спомних, че това е точно така. И ето вече обяснението е пълно. Но виждате ли сега как работи небето? Стотици хора са минали през вратата на Теофана Савова и стотици хора са гледали тези три ноти и на мнозина може би тя е казала какво означават. Но само на този брат тя каза, че това са онези ноти, които са от емблемата на котвата. Ето така това ще се съхранява за следващите поколения благодарение на сестра Теофана Савова. Песента „Бог е Любов" има две части. В първата част на песента „Бог е Любов" човешката душа възприема музиката като славословие на Безграничния, което идва от центъра на живота. Това е Всемировата Любов на Бога, която идва от центъра на Космоса и отива към периферията и обхваща целия Всемир. Това отговаря на излизането от Бога на Абсолютния Дух на Битието, който преминава в Божествения Дух, а Той в Истината, а Истината в Словото. А това отговаря на онзи надпис „Глава на Твоето Слово е Истината". Ето как се свързва Словото и музиката. Във втората част на песента е даден пътят на човешката душа, която тръгва от периферията на Вселената и върви чрез светлината към центъра на Вселената. Това е Космичната Обич на Вселената, която тръгва от периферията на Вселената и отива към своя център и първоизточник, в който царува Божията Любов. Извод: Значи с едно петолиние, с един ключ сол и три ноти, символизиращи песента „Бог е Любов" е дадена цялата Космогония на човешката душа излязла от Бога и слезнала на земята чрез Всемирната Любов и трябва да се върне чрез Космичната обич в своята Прародина, където царува Божията Любов. Друг извод: В този външен кръг чрез Словото и чрез нотен запис е дадена Космогонията на Божествения Дух и слизането на човешката душа и пътя на нейното възкачване, което цитирахме. Триъгълника описан в кръга е равностранен и означава слизането на човека на земята и живота му в триизмерния свят. Единия катет представлява мислите, т.е. мисловния му свят. Другия катет на триъгълника представлява чувствата, които са от чувствения му свят, а третия катет е волята на човека и се изразява в неговата деятелност. Чувства, мисли и воля - това е личността на човека и тези неща са разгледани от Учителя в началните години на Младежкия и Общ Окултен Клас. Така че триъгълника представлява човека слезнал на земята. Котвата с въжето, която е вписана в триъгълника взема централно място и означава главния символ в тази емблема. Това е слизането на човешкия дух на земята, а въжето означава слизането на човешката душа. Защото на земята човешката душа създава формата, а човешкия дух дава силата и пресъздава формата. Духът дава силата, а душата формата, чрез която тази сила да се изяви. Така човешкия дух слиза на земята като котва и се закрепва на дъното на морето, а въжето е което го държи за кораба. Човешката душа е тази, която държи връзката между духа и личността показани тук в триъгълника. Затова котвата и въжето са вписани в триъгълника. Значи човешкия дух и човешката душа работят чрез личността, т.е. човек трябва чрез прави мисли, чрез прави чувства и чрез прави постъпки да разреши своят личен живот и да премине от триъгълника в кръга, като се добере до Словото на Бога. Ученикът трябва да се добере до Словото на Учителя и чрез Него като го претвори в живот да влезе в Космичната обич, чрез която ще се върне в своята пра-родина, където Божията Любов царува. В общ смисъл котвата означава слизането на Духа на земята, както на Божествения Дух така и на човешкия дух. Но на земята той е затворен в триъгълник, т.е. човек трябва да вдигне котва и да потегли по пътя на ученика. Пътят на ученика върви чрез Словото на Учителя. Чрез Словото на Учителя ученикът изучава Мировата Любов и Космичната Любов. Емблемата с котвата представлява слизането на Духа чрез Мировата Любов и възкачването на човешкия дух чрез Космичната обич. Емблемата с котвата е символ на слизането на Божествения Дух и на Божествената Душа на земята. Емблемата с котвата е символ на слизането на човешкия дух на земята и завръщането на човешката душа в своята прародина. Емблемата с котвата е символ на Бялото Братство, което откри своята Школа в България и където Учителят даде своето Слово, което е „Глава на Истината". Ето така се затваря кръга на тази емблема, която е символ на Школата на Бялото Братство, което се ръководи от Словото на Учителя Беинса Дуно, чието Слово е Глава на Истината. Амин.

65. ВИЛА ЗА УЧИТЕЛЯ През 1927 г. бе построен братския салон. Имаше стълби, които извеждаха в горната стая, където Учителят живееше. Имаше антре, а стаята Му беше молитвена стая. В антрето пред стаята имаше няколко стола, едно легло и печка. Учителят приемаше понякога и горе гости. Тази стая ние я наричахме Горницата. Казах, че отпред, пред Горницата в антрето имаше легло и Учителят спеше понякога тук, а понякога долу в приемната. Всичко беше от скромно, по-скромно. Приятелите които бяха богати и заможни решили, че обстановката на Учителя е много скромна и че има неудобства. Той нямаше елементарни условия, които изискваше едно жилище. Освен това на гърба на салона поради непослушание на възрастните приятели към съветите на Учителя, те не откупиха този парцел, та по-късно там зад гърба на салона имаше кръчма, печаха се кебапчета, идваха пияници и цялата тази зловонна миризма се виеше нагоре и отиваше към стаята на Учителя. Видяха тогава че са сгрешили решиха да се коригират. Събират се 3-4 човека богати и умуват. Димитър Кочев богат, Славчо Печеников се мъчеше да бъде богат и още други. Решават и дават на архитект да направи план на една вила и изчисли какви материали трябват и дошли да докладват на Учителя какво са решили. Аз се случих при Учителя, когато те дойдоха. Учителят тъкмо излизаше от салона. „Учителю, ще Те занимаем с един важен въпрос." Учителят се спря, не беше доволен от тяхното идване. И те започват: „Тъй, тъй нямате удобства, нямате това, нямате онова, че и вода нямате." Изваждат плана на архитекта и разкриват пред Учителя както те мислят да направят. Една голяма вила, която архитект я е проектирал. Обясняват че те разполагат със средства и няма да се иска нищо от Братството. Само искат Неговото разрешение. Ето искат Неговото разрешение и ще го направят в парка на лозето, където сега е мястото на Учителя. Там искаха разрешение за строеж от Учителя. Сега още са тези пет човека пред очите ми. Учителят ги изгледа. „Няма нужда от такова нещо" и си излезе от салона. Те останаха с плановете си. Не прие Учителят от тях, те да Му правят вила. Те се прибраха в града. После станаха промени с тях. Новата власт, която дойде през 1945 г. им взе парите и те останаха както всички други - бедни. Ако беше построена тази вила, нямаше къде да се погребе тялото на Учителя. От богатите хора Учителя не прие нищо. Те бяха представители на едно съсловие от хора, към които Учителя нямаше симпатия. Богатството е труд на стотици хора събрани от едного и ползващ се от благата на другите. А това не е по Учението на Учителя.

64. КРЪЧМАТА Зад салона на Изгрева имаше едно място около четири-пет декара, което Учителят препоръча на възрастните приятели да го закупят. Не беше много скъпо. Продаваше се в момента. Те бяха хора практични, някои от тях имаха банки, някои бяха индустриалци, други на търговския живот и изобщо хора практични в живота. Но те умуваха, разтакаваха се, после се разколебаха и мястото го купиха други. То беше една доста обширна овощна градина, опираше стената на салона и отиваше до гората. Като узнаха всички, че Изгрева •стана център на братството, духовенството все търсеше начин да направят спънки и да пречат на Учителя. Така те научиха, че то се продава, купиха го и после го дадоха на един кръчмар да си направи там бирария и кръчма като го финансираха. По всякакъв начин те се стараеха да пречат на Учителя. Кръчмата заработи и по цял ден там гърмяха грамофони, скандали ставаха често, а побоищата не бяха рядкост. Стана пивница и половина. От там бълваше пушек от скарата на кебапчийницата, а на скарата се печеше риба и черен дроб. От тях се издигаше пушек, прехвърляше салона и слизаше пред двора и каква миризма и какъв тормоз изпитвахме само. А ние бяхме вегетарианци. Учителят често негодуваше и веднъж каза: „Те поповете отвориха тази кръчма, но тази кръчма ще отиде у тях и жестоко ще съжаляват за това." Минаха много години, дойдоха комунистите на власт и точно в тяхната сграда на площад „Баба Неделя" изхвърлиха тяхната книжарница и там направиха гостилница, а отзад имаше ресторант и кръчма. Така че ние проверихме как им се връщаше след 35 години това. Направиха свинарник, за да. използват храната, която оставаше и хранеха свинете. Грухтяха свине, разнасяше се воня. Срам и позор. И това всичко на гърба на самия салон. Този кръчмар се оказа един груб човек, скандалджия, всякога готов да прави скандали и да се бие. Освен това той развъждаше и породисти кучета и ги продаваше. Много неприятно съседство за нас и причината беше непослушанието към думите на Учителя. Веднъж бяха станали някакви скандали, побоища, дойде полицията и затвори временно кръчмата. Но ние винаги ще я помним, защото тя се яви от непослушанието на учениците към думите на Учителя.

63. МАСАТА НА ИЗОБИЛИЕТО В стаята на Учителят в дъното имаше една кръгла маса, на която бяха наслагани най-различни блага. Нашите братя и сестри когато направеха, сготвяха нещо хубаво или получаваха някой плод, винаги отделяха на Учителя най-хубавото и Му го занасяха. Направи някоя сестра козунак, баница или сладкиш, донесе на Учителя. Той не ги връщаше. Каквото взимаше туряше на масата. Ако нямаше място на масата, туряше под масата. А имаше и етажерка наблизо и там се слагаше. Така, че на масата и около нея имаше всякакви блага. Извади някой брат от кошерите мед, изпрати на Учителя и меда се явява на масата. Направят някъде сладко или мармалад - то веднага се явява на масата. На тази маса имаше всевъзможни блага. В онези оскъдни години по време на войната имаше купони за храна и тази маса привличаше погледите на сестрите, които чистеха стаята на Учителя. Защото пред масата имаше параван, бяха сковани няколко летви облепени с бях плат, за да не се вижда масата от антрето. Сестрите ще почистят, ще избършат праха, ще изметат, но очите им все към масата и казват: „Учителю, много блага се събраха тук и са натрупани както на масата така и под масата. Не можем ли да използваме някои от тях в общата кухня?" А Учителят се усмихне: „Тука като има, навсякъде ще има." Тогава сестрите разбраха окултния закон. Значи тука се проявява Любовта на хората към Божественото, към Учителя и благата, които те отдаваха. Учителят почти не ги употребяваше, дори не всичко опитваше. Понякога от тях даваше в общата кухня да се използват в трапезарията. Но обикновено ги задържаше и не задоволяваше гладните погледи на сестрите. Така тази маса беше наречена от тях „Масата на изобилието". Тя стана като един символ - тука ако има, навсякъде ще има. И действително изобилието скоро дойде в цялата страна и в целия народ. Това го проверихме по време на Школата. Около Учителя никога не е оставало да има нещо в недоимък, а винаги е имало изобилие, преизобилно и всички, които идваха около Него се ползваха от изобилието.

61. СТАИЧКАТА НА УЧИТЕЛЯ-ГОРНИЦАТА Горницата представляваше една стая над салона. Не много голяма - 4 на 6 метра. В нея имаше едно легло, на което Учителят спеше. Тук имаше маса, едно бюро и бюфетче. Нямаше много мебели. Обстановката в която живееше Учителя беше крайно скромна, дори нямаше елементарни удобства. Стаичката бе проста и до нея се излизаше по едни дървени стъпала, които се извиваха, около 25-30 край салона отвън. Горницата имаше прозорци на изток и на юг. Една врата, която излизаше на едно малко балконче. Имаше едно антре, където бе сложена печка, една голяма пернишка печка, която се палеше главно с дърва. Тук зимно време тя се палеше, отопляваше и Учителят прекарваше повече от времето си около печката в антрето и топлината през отворената врата отопляваше Неговата Горница. Нямаше чешма, а имаше ламаринено казанче с кранче напълнено с вода и отдолу леген, над който Учителят си миеше лицето и ръцете. Едно малко гардеробче, в което държаха някои дрехи на Учителя. Една малка библиотечка, в която се слагаха най-важните неща. На стената висеше огледало. Цялата обстановка от скромна, по-скромна и от бедна по-бедна. Но се поддържаше чисто от сестрите, които се грижеха за обходата на Учителя.

60. САЛОНЪТ НА ИЗГРЕВА Първо ние младежите се заселихме на Изгрева в дъсчени бараки. След събора през 1926 г. Учителят остана да живее в току-що направената стаичка и престоя през цялата зима на Изгрева. А за беседи всички слизахме долу в града на ул. „Оборище" 14. За онези, които живееха в града, Оборище беше удобно, но за нас бе свързано с трудност. Ние следвахме и придвижването ни затрудняваше. Имаше и други причини, които споменах с предприемача на Иван Радославов и които разказах. Ето защо стана нужда да се построи салон на Изгрева. Тази идея бе подхвърлена още на събора през 1926 г. след като видяха, че Учителят държи беседа под открито небе. През 1927 г. края на юли дойдоха наши приятели от селата, главно от Айтоския край, които бяха майстори-строители. Беше една група от около десет човека. Причислихме се и ние младежите към тях и за две седмици салонът беше построен. За събора 1927 г. салона приюти Учителя и Той там държа беседите си макар че нямаше поставени още прозорци. Проектът на салона бе даден от Бертоли и Учителят препоръча да се направят тези големи прозорци. Освен това те трябваше да бъдат заоблени отгоре, а да не са четвъртити както при обикновените строежи. Цялата източна и южна част на салона беше прозорец до прозорец. И Учителят в една беседа каза: „Няма по-хубав салон от нашия. Вижте колко светлина има в него." Подготовката за строителната работа беше извършена от Бертоли. Той беше много акуратен човек. Отначало много се радвахме на нашия салон, но скоро той стана тесен. Тогава се наложи да се разшири по дължина с още два прозореца. Това бе предложение на Бертоли и бяха направени две допълнителни колони от мрамор, които да подържат салона. За тази част, която се продължи се направиха две стъпала и се построи допълнително сцена. Салонът стана по-дълъг. При нас винаги имаше концерти и затова ни бе необходима сцена. Сцената бе открита и нямахме завеса. Пристройката бе направена през 1936 г. Купихме хубаво пиано „Фингер" и на сцената сложиха пианото. След това купиха малък братски хармониум, който беше до катедрата на Учителя, а тя стоеше долу, а не на сцената. На хармониума свиреше обикновено Мария Тодорова. На него се свиреше след като Учителят държи беседата. Мария беше завършила музикална академия и поддържаше връзка с Учителя. Когато Учителят даде някоя нова песен приятелите я нотираха, предаваха нотния лист на Учителя, а Той предаваше на сестра Мария, за да я изсвири на пианото. И ако има нещо да направи забележка при записването или при изпълнението, то се правеше там на това пиано и там се коригираше и след това сестра Мария учеше приятелите на песента. По-късно аз закупих един голям хармониум за салона. Катедрата на Учителя беше долу с размер 130/120 см. Тя имаше две стъпала, по които Той се изкачваше, имаше стол на който сядаше, имаше и масичка към катедрата - 40/65 см, на която поставяше Библията и там изнасяше своята беседа. Столът имаше облегалка и на него бе поставена възглавничка. Учителят идваше, казваше се една кратка молитва, изпявахме обикновено няколко песни, за да се създаде хармония и тогава Учителят встъпваше към беседата. Винаги преди беседа сестра Мария свиреше на хармониума. При всяка нова песен Мария заучаваше песента и след това отиваше при Него и Му показваше каква хармония е сложила. Той изслушваше хармонията и даваше съвети. Така че всяка песен, която се свиреше на хармониума предварително бе уточнена с Него и прослушана от Него. Обикновено Учителят пристигаше в строго определен час без да закъснее нито една минута. Той си носеше Библията, както и „Завета на Цветните лъчи на светлината" и още някоя Негова беседа. Дойде до масата, тури ги на масичката, седне на стола и след туй пошепне кои песни да се изпълнят, за да се създаде хармония в салона. А приятелите седяха кой където си има място. С течение на времето всеки си намираше едно място, което му допада и като дойде там си сяда на него. Никой не му го заемаше. Всеки по вкус си избираше мястото. Тъй че имаше една хармония в салона, която трябваше да предхожда всяка една беседа на Учителя.

59. КАК ДА СЕ УСТРОИ ИЗГРЕВА Учителят имаше идеята как да се устрои Изгрева, тъй че да отговаря на бъдещите задачи на братството. Тази идея Той подробно не е развивал, а общо е споменавал в разговори с приятели. Какъв тип да бъдат къщите, как да бъдат разположени, а не така да бъдат безразборно разхвърляни по нивите. Обаче приятелите нямаха търпение и не бяха много изпълнителни към думите на Учителя и така Изгрева взема по-друг вид отколкото Му се искаше на Учителя. Но централната част, където беше поляната, боровата горичка, градината, салона и пред салона беше устроено и изпълнено по план на Учителя. Той не държеше на блестяща външност на къщите. Предпочиташе скромните жилища като обстановка, за да не бъде тя причина да се приближат тук случайни хора. Като идваха и виждаха скромната обстановка казваха: „Е, тук няма нищо интересно." Пред техните очи беше спусната специална завеса да гледат, но да не виждат. Така Изгревът си остана едно скромно селище, макар че съм присъствал на разговор на Учителя с външни хора, които препоръчваха как да се устрои Изгрева, какви постройки да се построят и какъв салон може да се направи. Обаче Учителят не възприемаше такива идеи, защото не искаше да се дава много пищен външен вид, който щеше да привлече хора от практичен интерес. А Той искаше идейни хора на Изгрева. Като се засели Изгрева дойдоха и по-практични хора, които не бяха доволни от дъсчените бараки. Започнаха да строят обикновени къщи с тухли, мазилка, вар и така тук навлезе обикновения строеж, от който Учителят не беше доволен. А Той беше споделял в разговорите от какъв материал да бъдат построени къщите, главно чамов, какъв стил да имат и още много други неща. Обаче приятелите не послушаха, някои побързаха, други си построиха по свой начин и така идеята на Учителя остана за другия свят. Бях разказал, че Учителят препоръчваше да не се вземат малки места, а парцелите да бъдат по един декар. И така, които го послушаха взеха големи места, но това бяха малцина. Други купиха места от селяните, но при покупката си ги разпределяха по 400-500 кв. метра. Ето сега ще ви разкажа как ние закупихме едно място от Ангел Николов Ангелов и Величко Иванов Преславски, една нива от 2 декара и 6 ара или 2600 кв. м находяща се в местността „Къро" на с. Слатина. Борис Николов и Славчо Печеников закупиха общо 500 кв. м, Райна Захариева 592 кв. м, Гена Папазова - 608 кв. м, Никола Антов - 300 кв. м, Стояна Илиева - 300 кв. м, Йорданка Писинова - 300 кв. м. Така тази голяма нива вместо да бъде разпределена на двама човека бе разпределена на 7 човека. И получихме нотариален акт N 176, том 25, регистър 522, дело N 4822 от 1931 г. Така на 500 кв. м аз построих барака, а от другата страна построи Славчо Печеников. Двамата имахме 500 кв. м По-късно по време на големия процес 1/4 от парцела бе одържавен с акт N 4566 от 1962 г. по присъда от 1959 г. на СГС-НО. Накрая разрушиха Изгрева, взеха местата и като обезщетение получих 300 лв., колкото беше заплатата на един чиновник. Това беше цената заплатена от държавата за нашето непослушание към Учителя. Ние също си платихме за нашето непослушание към Учителя.

58. МЕТЕОРОЛОГИЧНАТА КЛЕТКА НА ИЗГРЕВА На събора в София през 1926 г. бяхме сковали от дъсчици на Учителя една катедра и един подиум, на който Той се качваше като на него бе поставен стол. Учителят седеше на него пред катедрата, а отгоре върху главата Му бяха сковани дъсчици и между тях опънато бяло платно, за да бъде като навес и да предпазва Учителят от горещото слънце. Обаче след събора Учителят нареди да се използва този дъсчен материал, за да се направи метеорологична клетка. Приятелите отидоха и видяха в гората как е построена метеорологична клетка при обсерваторията към университета, дойдоха и направиха по техен терк и нашата. В клетката имаше и метеорологични инструменти, както при всяка станция, които Учителят бе дал: 1. Пишещ термометър, записва минималните и максималните температури. 2. Барометър, също пишещ, той се върти с барабан. 3. По-дребен барометър. 4. Хидрометър. Всички метеорологични инструменти Учителят ги даде на Георги Радев и той даваше подробен доклад на Учителя всеки ден. Той му даде един военен бинокъл, доста силен и с него Георги Радев трябваше да прави редовни ежедневни наблюдения на слънчевите петна. Жорж направи и скица и всеки ден, като наблюдаваше слънчевите петна как се явяват, как се разширяват по слънчевия диск, то той ги отбелязваше на скицата, след това ги занасяше на Учителя. Учителят ги разглеждаше, правеше своите заключения и понякога споделяше с нас някои мисли за слънчевите петна. Веднъж Той каза, че слънчевите петна, които ние виждаме са изходната врата за същества, които живеят на слънцето. Те са вратата, през която слънчевите жители излизат и влизат. Друг път каза, че слънчевите петна представляват отвори, през които слънчевите жители излизат от него и тръгват в Космоса. Това е една невероятна слънчева енергия, която тръгва от слънцето като един голям прожекторен сноп, имащ своя посока и предназначение, която ние не знаем. Понякога Учителят открехваше завесата и ние получавахме толкова от това знание колкото можем да носим. Вероятно Жорж да знаеше много повече за тези слънчеви петна, защото той е докладвал за тях и непременно е чул и други думи на Учителя за тях. Но това трябваше да си го напише Жорж. А дали го е написал, това е друг въпрос. Беше направен и слънчев часовник. Бе поставена една бакърена плоча, имаше един триъгълник и нянката му определяше часа. Това беше слънчевия часовник до самата клетка. Има запазени записи от пишещия барометър и термометър. Но жалко че Георги Радев, който беше физик, математик и беше лично натоварен от Учителя не написа нищо. Но има запазени снимки от метеорологичната клетка, дори някои приятели се бяха заснели с нея за спомен. Пред мен на масата стои една скица на слънцето и отбелязаните от милия Жорж слънчеви петна. Ето тук са отбелязани кога възникват, колко са големи и в каква посока се движат. А Учителят придаваше голямо значение на тях. А чак сега учените говорят за тях и за разни магнитни бури. Но те не знаят истината за тях. А ето и друго изказване на Учителя. „Те са врати, през които ангелите излизат и влизат в слънцето." Затова искаше да Му се докладва всеки ден. Така Учителят следеше редовно живота на слънцето. А веднъж един журналист Го бе запитал: „Г-н Дънов, Вие кой сте?" А Учителят му отговори ето така: „Аз идвам от слънцето и Ви нося светлина от слънцето, за душите които жадуват за нея." По-добро обяснение за финала на този разказ няма.

54. ОБЩАТА КУХНЯ След като завърши събора през 1926 г. на Изгрева приятелите се разотидоха, а ние младежите останали на Изгрева оглеждахме големите празни казани и си припомняхме как преди броени дни те димяха и излизаше пара на вкусни гозби приготвени от дежурните сестри по време на събора. Така веднъж младежите сме се събрали около празните казани и ги оглеждаме и се чудим каква вълшебна дума да измислим, както в приказките, че тутакси да се напълни някой от тях с топла чорба. Ето ти насреща Учителя. Той ни поглежда и пита: „Е, рекох, какво има?" А един от братята отговаря: „Учителю, трябва да има гозба в тия казани, но ние не знаем вълшебната дума от приказките и затова ги гледаме, че в тях няма нищо." Учителят идва, оглежда празните казани и казва: „Тук на Изгрева не трябва да има гладен човек." И след няколко дни дойдоха сестри и започнаха да готвят. На следващата година, когато се построи салона -1927 г., Учителят нареди да се построи и кухня. Там започнаха сестрите редовно да готвят. Дежуреха на групи. Една група сестри взимат дежурство по за един месец. Друга група сестри вземаха следващия месец. Така се сменяха сестрите, всеки месец и всяка група показваше изкуството си и умението си да организира общата кухня. Това води началото си от събора на 1926 г. и непосредствено след него. Продължи и през есента. А когато се разбра, че Учителят ще презимува тук, продължи и през зимата в една от бараките, понеже още нямаше приготвено помещение. През 1927 г. след събора Учителят нареди да се открие стол и да се построи едно помещение за него. И с тази работа се заеха братята, които отговаряха за стопанската част на Изгрева. Помещението бе построено, кухнята бе устроена и бе приготвена трапезарията с маси; Сестрите дежуреха в кухнята и се хранеха безплатно. Продукти се купуваха, а голяма част от продуктите изпращаха приятелите от провинцията. Като се нахранеха, след благодарствената молитва и песните, някой мине с една дървена кутия и всеки пуска доброволно вноска кой колкото има. А който няма пари не пуща. Никой няма да го пита и да му държи сметка. Това положение се използваше от бедни хора, бедни студенти и бедни чиновници, които нямаха редовно средства. Но като дойдат на Изгрева поне ще се нахранят. А ако останат на беседа на Учителя може да се нахранят и духовно. На всеки според глада, който има в себе си. Или физически глад, или духовен глад, но понякога те вървяха заедно, ръка за ръка. Аз сковах маси и пейки пред салона за сядане при общите беседи. Учителят нареди да се посадят една редица лешници към 100 броя, които израснаха като големи храсти. На съборите при общите обеди с големите казани се изразходваха много продукти и се изискваха средства. Тогава се организираха общи вноски и накрая се виждаше, че парите не само стигаха, но и хартистваха. Общата кухня и стола продължиха през време на цялата Школа дори и след това. А сега ще ви разкажа един необикновен финал, отнасящ се за онези сестри, които дежуреха по един месец в стола. Имаше една сестра Шопова, която бе се записала да дежури с още няколко сестри в кухнята. Изминава месеца, но така се случва, че не идва друга смяна от доброволци-сестри, която да ги смени. Докладват на Учителя, а той разрешава въпроса така: „Рекох, нека сестрите да останат още един месец." Минава в дежурство и този месец. Да, ама сестрата е свекърва. Тя има снаха, която се казва Мария Шопова, която поема грижата за целия дом. Да пере, да чисти, да готви, да наглежда свекъра, който е намусен и несъгласен с това, че жена му е останала горе на Изгрева цял месец, че дори и втори месец. Положението долу в града става нетърпимо. Непрекъснато свекъра вече не само одумва, но и крещи, че домът е запустял. Макар че снахата се грижи за него по-добре от жена му, която в момента е дежурна по кухня на Изгрева. Минава и втори месец, но смяна още не-идва. Докладват отново на Учителя. А Той пак разрешава въпроса по своему: „Нека сестрите да останат и този месец." Започва третия месец, без смяна. Долу в града, в дома на сестрата положението е нетърпимо, макар че снахата се грижи за всичко и редовно посещава беседите на Изгрева. Там се вижда със свекървата и подробно докладва за положението вкъщи, че е станало нетърпимо и безнадеждно, защото свекъра непрекъснато се заканвал на Братството. Идва и третия месец. Смяна не идва. Защо не идва никой не знае. Ужким правят списъци, явяват се кандидати, но на определения ден не идват, за да застъпи смяната и да поеме нещата в своите ръце. Тогава сестрата отива при Учителя и съобщава, че втори месец няма смяна и ето се задава трети месец без никой да се е явил. Учителят я поглежда строго и отсича: „Рекох, сестра, ще дойде време когато ще искат да служат някои, но няма да има кому!" Сестрата чува отговора и продължава да дежури трети месец без смяна. Разказва всичко на снахата и снахата решава да продължи долу в града, да се грижи за дома и да даде възможност на свекървата да служи и трети месец на Господа. Изминават се години, Учителят си замина, Школата се затвори, дойде време и Изгревът бе разрушен. Срещнах веднъж снахата Мария Шопова и тя разказа, че преди известно време си заминала свекървата и добави: „Е, моята свекърва служи три месеца на Господа, а сега и да искаш и да служиш няма кому!" И тогава тя разказа целия случай. Е, харесва ли ви този финал за общите братски кухни и за времето когато Учителят бе казал, че на Изгрева не трябва да има гладен човек? Да, тук нямаше гладен човек. И духовно гладни хора нямаше. Кой какъвто глад изпитваше, идваше от града и задоволяваше глада си. Слушаха беседата на Учителя, хранеха душата си със Словото Му, след това оставаха за общите обеди, нахранваха се и накрая се пееха песни за славата Божия. Ето, това няма да се повтори никога в тази форма. Ще дойде време да искат да служат хората, но няма кому. Но Учителят е оставил един изход за учениците на Школата и на човечеството. Оставил е Словото си и всеки свободно може да го проучава и да го приложи в живота си. И тогава ще дойде до етапа на служенето. И като служи ще служи на ближните си и ще претворява словото на Учителя в живота както за себе си, така и за другите. А това е най-доброто служене към Учителя и към неговото Слово.

53. ПРИЕМНАТА НА УЧИТЕЛЯ И СЪБОРА ПРЕЗ 1926 ГОДИНА До 1925 г. включително съборите на Бялото Братство бяха в Търново. Но през 1926 г. започна една голяма акция срещу Братството под влияние на духовенството, на военните и на други някои среди. Предизвикаха подписка между гражданите на Търново, с което се искаше дъновистите да не провеждат съборите си в Търново. Преди това те осъществиха и положиха много труд за своята пропаганда против Учителя като се почне най-вече от 1922 година до 1925 г. Като се изключат нашите приятели около 20-30 човека всички граждани на Търново се подписаха срещу съборите на Бялото Братство. Така търновци забраниха съборите с подписа си. И оттогава този град започна да запада в духовно отношение и така ще бъде до края на века. Това са окултни закони. Като научи Учителят решението им, Той се усмихна и каза: „Ние съборите в Търново ги правим заради тях, заради българите, заради България, за да бъде Търново един център не само на Бялото Братство в България, но да бъде един планетарен център, защото тук под земята се събират разклоненията на всички планински вериги от Хималаите, от Андите и Кордилерите на Америка. Ще загубят без нас." И без да каже повече дума, Той премести съборите на Изгрева в София. На Изгрева бяха закупени вече места. Точно по това време възникнаха и първите дъсчени къщурки, които ние бяхме направили. Старите братя получиха разрешение от властта и започнаха подготовка за събора. Но с какъв ентусиазъм, с какъв възторг се събрахме в София, защото ние бяхме прогонени от Търново. Изведнъж се намерихме в една съвсем по-хубава, свободна обстановка на Изгрева. Дойдоха тогава от селата майстори за събора и тогава построиха една малка стаичка с цел, за да може през времето на събора да се пазят в нея хляба и продуктите докато трае събора. Тя бе направена по идея на Петко Епитропов, който тогава организираше съборите, продоволствието, уредбата. На този събор присъстваха около 1000 човека. Беше голям, тържествен събор. А да се хранят толкова човека, няколко дни не беше лесна работа. Няколко казана димяха непрекъснато на огньовете. Казани за чай и казани с гозба, а около тях дежурните сновяха насам-натам. Този събор се проведе на самата поляна. Сковаха една рамка и една поставка, на която сложиха един стол, за да седне Учителят и една катедра, от която да може да държи Учителя своята беседа. Направиха едно навесче с платно, за да не му пече слънцето и да не Му вали дъжд. Наоколо всички стояха прави, а някои сядаха на земята и слушаха беседата. Намери се един фотограф, който засне тази обстановка и ние я имаме днес като документ. Обстановка от скромна по скромна. Голям събор на гола поляна. Като видяха всичко това онези, които построиха онази стаичка за продуктите казаха: „Ама то може догодина да се дойде две недели преди събора и да се построи салон!" Съобщиха идеята на Учителя и Той каза: „Хубаво!" Това беше идея на приятелите, но и метод на Учителя. Той изчакваше идеята да дойде от учениците. Отначало стаичката през събора държеше хранителни продукти. След събора тя бе изчистена и в нея поставиха инструментите необходими за обработка на нивите на Изгрева. Към лятото Учителят спомена: „Не е лошо да се почисти тази стая и да се сложи едно легло." Това бе сторено. Обикновено сутрин, след като Учителят излизаше от града и идваше на Изгрева, след като мине общата молитва, гимнастиката, разговорите и закуската, Учителят отиде и си полегне на леглото. Тогава разбрахме, че тази стаичка бе необходима за Учителя. Вътре бяха поставени и някои елементарни удобства. Учителят я хареса и още през есента нареди да се постави печка. И Учителят остана да зимува тук през зимата на 1926-1927 г. На следващата година - 1927-а, Учителят повечето време преспиваше тук. Беседи изнасяше на ул. „Оборище" 14, където бе построен братският салон. Понякога отиваше в стария си дом на ул. „Опълченска" 66 и преспиваше там. Стаичката беше много скромна. Нямаше антре. От стаичката отвориш вратата и излизаш вън. Като видяхме, че Учителят ще презимува тук, решихме да направим антренце пред стаята, за да не духа, пък Учителят като влезне да има къде да си оставя балтона, шапката и да бъде по-удобно за Него. Антренцето го направихме през есента. Аз трябваше да измажа между балустричките, да затворя да не влиза сняг и вятър и да не духа. Работя аз цял ден, а вечерта стана много студено. Стегна един студ. Аз измажа, както аз знам, а то замръзне. Все пак аз настоявах с мазането, а материала още не беше замръзнал пред мене и с него успях да измажа антрето, да го изгладя и да го направя. Тъкмо привършвам и Учителят ме пита: „Как върви работата?" Отговарям: „Учителю, завършвам, обаче тъй както мръзне вечерта, а през нощта ще стане по-студено, а утре още по-студено. Тази работа може да замръзне и като се размрази да падне мазилката." Учителят ме погледна: „Ако си я направил с любов няма да замръзне." Аз си прибрах инструментите и си отидох. А сутринта студ с шушулки по покривите. Тази работа не замръзна и мазилката не падна. Дойде време, когато разрушиха салона, разрушиха и къщичката с антрето. То бе така запазено както съм го замазал. От 1926 г. до 1972 г., когато салона бе разрушен, това са 46 години и не са малко за една мазилка. По-късно тази стая стана приемна за Учителя, когато през 1927 г. бе построен салона, а заедно с него и една стая за Учителя. В приемната бяха сложени няколко картини, формули по стените. Тук Учителят приемаше посетители и работеше с тях от сутрин до вечер. Днес всичко това може да го видите на запазени снимки, където се вижда общ изглед на салона и до него залепена една малка къщичка. Ето, това е приемната. Дори има снимки на Учителя застанал пред своята приемна заснет сам или с приятели. Така че тази приемна съществуваше, макар че е унищожена, не само в спомените ми и на снимките, но тя съществува и в духовния свят.

50. ОВОЩНАТА ГРАДИНА НА ИЗГРЕВА Ние младежите обработвахме нивите на Изгрева и садяхме най-вече картофи и други зеленчуци, каквото можеше да вирее там. И тогава Учителят взема инициативата да се насади овощна градина. Имахме приятели от Ст. Загорско и Русе, които имаха чудесни овощни градини. Те ни изпращаха разсад за градините. Понякога те сами го донасяха и ни помагаха. Ние младежите изкопахме дупките, сложим тор, а Учителят държи дръвчето с дясната си ръка, да бъде изправено, докато ние го заровим и подредим. Не даваше на друг да държи. Така насадихме плодните дръвчета. Сега някои от тях са останали около мястото на Учителя. Да знаете че Учителят ги е държал, когато са били фиданки. Тук насадихме ябълки, круши, сливи, череши, вишни. Те се хванаха и вирееха много добре. Аз не помня лоша година на Изгрева за плодните дръвчета. Ние им пеехме песни, играехме им Паневритмия, а те стояха засадени от страни, наблюдаваха всичко това, растяха и цъфтяха и даваха изобилно плод. Посетителите от града и провинцията виждаха как клоните на дръвчетата бяха натежали с плод и опираха до земята. Имахме си и сини сливи, които бяха до поляната, на която играехме Паневритмия. Бяха свели клони с обилен плод и слушаха Паневритмията. За това плодът им бе вкусен и изобилен, а какъв мармалад ставаше от тях, като си спомням почвам да се облизвам. Главно за тях се грижеше брат Ради. Дойде време плодовете да узреят и брат Ради ще набере една-две кошници някой неделен ден, когато идваха приятелите от всякъде и след Паневритмията ще занесе на поляната. Ще постави кошницата пред Учителя и Той на всеки един от кръга ще раздаде например по една ябълка на играещите. Интересно бе, че те точно стигаха и никой не артисваше без плод. А брат Ради ги пълнеше и не знаеше колко ябълки има в тях, не ги броеше, но когато Учителят почваше да ги раздава, стигаха за всички, независимо колко души биваха там. Никому не правеше впечатление как от две кошници с ябълки или круши, като се раздаде по един плод, да стигне за 200 човека. Тогава не обръщахме внимание на това раздаване от Учителя, защото го смятахме за нещо естествено. Учителят да бръкне с ръка в кошницата, да извади една ябълка и да я подаде на някого. Ха сега вие напълнете две кошници с ябълки и с тях почерпете 200 човека, че дори и повече, както биваше тогава. Тези чудеса за нас бяха нещо естествено. Сега за вас са чудеса, а за нас учениците от Школата не бяха такива, защото ние живеехме с тях и това беше нашият живот. А чудесата започнаха още при насаждането на дръвчетата. Ние насадим дръвчетата и си заминем в града, където живеехме. Когато дойдем след няколко дни дръвчетата ги нямаше. Селяните ги отскубваха и си ги пренасяха в техните дворове. Това ни изненада. Учителят нареди да посадим втори в същите дупки. След няколко дни и тези дръвчета бяха отскубнати от селяните на село Слатина. Те бяха се похвалили, че там горе има завеяни хора, гдето садят дръвчета в пущинака. Ние вече не сме изненадани, а се питаме какво да правим. Учителят разреши въпроса така: „Е, научиха се да ни отскубват дръвчетата. Е, нали ще ги посадят наново в земята? За дръвчето е важно да бъде посадено в земята. А за нас какво е важно? Важно е че тук трябва да има вече хора." И Учителят поглежда нас, младежите. И от тогава ние започнахме да преспиваме на Изгрева, отначало да пазим дръвчетата докато се разлистят и укрепнат, а след това ни хареса и накрая свикнахме и така дойде есента, когато Бертоли ни подари палатката. Та ето кой ни засели на Изгрева. Заселиха ни слатинските селяни, гдето ни крадяха дръвчетата.

48. КАК СЕ ПОСТРОИ ИЗГРЕВА. ПАЛАТКАТА НА БЕРТОЛИ Старите братя се заеха да откупват нивите на слатинските селяни, за да се оформи братското селище като около 40 декара бяха откупени с братски средства. Най-напред купиха една нива от 8 декара, която принадлежеше на английския журналист Баучер. Баучер заради някакви заслуги я получава като подарък от правителството. А той от своя страна я подарява на слугата си за вярна служба. Джеймс Баучер (1850-1920 г.) е английски кореспондент на лондонския вестник „Таймс" на Балканите от 1892-1915 г. и живее в София. С много статии в английската преса той подкрепя каузата на България. Осъжда несправедливите клаузи на Букурещкия мирен договор през 1913 г., подкрепя България по време на Парижката конференция 1919-1920 г., когато страната е отрязана с територии и трябва да плаща репарации като загубила войната заедно с Германия. Така че след смъртта на Баучер слугата му продава нивата на нашите възрастни приятели. Като се закупи това място, то стана основа, за да се закупят и други селски имоти наоколо. Цялата местност бе голо поле. Селяните от село Слатина сееха царевица и жито. Учителят насърчи приятелите да закупуват тези места. Имаше места свободни и не бяха скъпи и всеки можеше да си закупи кой колкото си места иска. Учителят бе наредил да се закупят и други места, така че от Дървенишкото шосе до долу, до линията трябваше да се изкупят местата, за да се оформи едно братско селище. Но това не се направи и след години ние видяхме последиците от това непослушание. По това време се закупиха общо 40 декара братски земи със средства на Братството. Касиер тогава беше Тодор Стоименов, един честен и пестелив човек. Тогава ние студентите, ученици се намирахме в много лошо положение с квартирите. Можеш да търсиш с дни квартира и да не можеш да намериш. Най-много можеш да влезнеш или в някое мазе или на някой таван. Пък и нямахме средства за една редовна квартира. Те бяха много скъпи. През лятото разрешихме въпроса така, че спяхме на поляната между борчетата. Но ето, че дойде есента и захладня. Веднъж мина Алфиери Бертоли, видя ни как сме се свили под борчетата, увити в одеала и ни съжали. Но нищо не каза. Отиде си в града и като практичен човек на делото реши да действа. След един час пристига една талига с два коня и вътре военен брезент. Но с брезента идва и дървена конструкция, която Бертоли бе изчислил до последното пиронче. Бертоли е много акуратен в това отношение. Прави ли го, прави го докрай. И за два часа опънахме дълга палатка по плана, който той бе начертал. Изневиделица ние се сдобихме с палатка и с покрив над главите си. Тази палатка вероятно той я бе приготвил за своите работници. Вътре сложихме легла, като материалите за тях също бяха изпратени от Бертоли - дъски и бичмета. Сковахме магарета, наредихме дъските и ето ти едно легло. Вие спали ли сте на дъски? След това намерихме стари черги, събирахме ги по две, зашивахме ги по краищата и правехме нещо като голям чувал и натъпквахме го със слама. Това бяха нашите дюшеци, но в по-късния етап. Ние се намирахме вече на Изгрева, понеже тук вече имаше посеви -с жито, картофи, зеленчук и ние работехме вече тези закупени места. Затова тук спяхме увити с одеала между боровете. но вече с голямата палатка и с леглата ние се очовечихме - имахме жилище с шест легла за шестима младежи. Мина и някой и друг слънчев есенен ден, но изведнъж дойдоха дъждовни дни и невероятни есенни дъждове. Нямате представа какви дъждове бяха. Вали, вали и всичко подгизна. Отначало бяхме доволни от палатката, но след време по поляната на Изгрева имаше 20 см вода, която не може да се оттече. И в нашата палатка също вода до колене. Ние турихме едно дебело дърво при входа. Вървим по него и от него всеки се хвърля на леглото си. Иначе трябваше да се гази. Минаха есенните валежи. Преди да почне зимата ние търсихме квартира, а такива нямаше. Колко тавани и колко мазета ние сме измели и изчистили, ние си знаем. Тази зима бяхме принудени да напуснем палатката поради тежката зима.

47. ПЪРВИТЕ САЛОНИ В СОФИЯ Задават ми въпроса, къде, кога и какви беседи Учителят е държал преди създаването на Изгрева. От тогава минаха много години и никой от нас не се сети да води точни бележки, които да послужат след години за история на Братството. Кой можеше да се сети тогава, че предстои откриване на Школа и че тази Школа ще продължи 22 години, че тя ще се закрие и след това ще минат десетилетия докато някой се сети да запита как е било през първите години от дейността на Учителя. Затова сега само спомена може да говори. Първия салон, в който Учителя е говорил за народа и за приятелите разбира се е градината на ул. „Опълченска" 66.Споменахме, че Учителят е държал беседи в една малка стаичка, в която са били наредени няколко пейки, също няколко стола и в нея са седели към 15 човека. Учителят е седял до прозореца и през отворения прозорец говори на онези слушатели, които са заемали градината и двора пред къщата. Така че първия салон е в двора на къщата и е под открито небе и Учителят е държал беседите си в неделя от 10 ч. Втория салон е бил нает на ул. „Раковски" и „Граф Игнатиев" на ъгъла през 1920-1921 г. Аз не съм ходил в този салон. Учителят е държал там няколко беседи вечер от 18-19 часа, обаче възниква спор между онези, които са наели салона, кой да ръководи и кой да бъде на лично място и се идва до спиране на събранията. Учителят отново се прехвърля да държи беседи на „Опълченска" 66,където се намира първия салон под открито небе. В томчето „Беседи, обяснения и упътвания", от 1922 г., гр. Търново на стр. 114 Учителят говори, че първата Школа, която е отворил, но после я затворил понеже учениците в нея изкористяват някои знания получени от Него за различни неща. Започнали да се подиграват, да се шегуват помежду си и изместват същността на окултното знание, което ни дава Учителят. Тук Той държи беседата „Кротостта, смирението и мъчението" от 22.01.1920 г. до 5.02.1920 г. Това е една малка книжка, която после Учителят забранил да се препечатва и издава. Тогава приятелите, които наемат салона под наем срещу пари, се скарват, правят скандал в салона кой да ръководи и накрая Учителят затваря първата Школа. По-късно, когато дойдохме ние младите, родени след 1900 г., пожелахме Учителят да ни говори и напътства. Така Учителят спази окултния закон, че Учителят дава тогава, когато ученикът поиска. Така Той откри отново Школата чрез Младежкия клас. Третия салон беше на ул. „Цар Шишман" през 1922-1923 г. Имаше една сестра Маркова, която преподаваше френски език в един малък салон. Тя отстъпи салона на Учителя за беседи, тъй като вечерно време не го използваше. И събранията започнаха вечерно време. Още на първите беседи между посетителите се очертаха няколко групи: теософи, толстоисти, социалисти, анархисти и масони. Под влияние на източния окултизъм слушателите очакваха, че в Школата ще им се преподават методи за придобиване на окултни сили, които те смятаха да използват за себе си и мислеха с тях да украсят своята особа. Но Учителят скоро ги тури в правия път и правилна работа, която е последователна, трае дълго време и не дава бързи и блестящи резултати, както те очакваха. Пътят към съвършенството при Учителя не допуска никакво отклонение. Тук в този салон Учителят откри два младежки класа по 80 човека. Той въведе строг ред, дисциплина и изпълнение на задачите и работата тръгна добре. Някои от учениците, които очакваха, че ще им се поверят знания и сили, според както бяха чели теософията, се разочароваха и се оттеглиха. И така остана само един клас. Четвъртия салон беше на ъгъла на ул. „Евлоги Георгиев" и ул. „Гурко" през 1923-1924 г. Беше нает от едно спортно немско дружество „Турн-фе-райн". Той беше доста удобен, специално построен за събрания, заплащаха наем и когато беше свободен ние се събирахме там. Там почнаха да се правят братски вечери, братски събрания и Учителят почна там да държи беседи за Младежкия и Общия Окултен Клас от 18 до 19 часа, както и неделните беседи сутрин от 10 часа. Посетителите се увеличаваха, но приятелите видяха, че тук не е удобно за джоба ни, защото доста скъпо взимаха. Тогава няколко братя взеха инициативата да се построи салон собствен за Братството. Петия салон бе на ул. „Оборище" 14. Един от братята Иван Радославов, който беше учител по история в една софийска гимназия, отпусна мястото си пред къщата на ул. „Оборище" 14.Беше доста удобно място. За кратко време се построи салон. Аз като студент съм работил, когато се полагаха основите на този салон. Изкопавахме основите, носехме камъни и тухли и помагахме при зидарията. Всички младежи помагаха и салонът се построи за няколко месеца. Той беше много удобен понеже е в средата на София. В неделен ден някои от възрастните приятели ще вземат Учителя с файтон и ще го докарат в салона. Имаше една малка стаичка в началото на салона, специално преградена, където Учителят ще си поседне, ще поотпочине, ще размишлява, ще се подготви и след това ще излезе за беседата. Но и този салон стана тесен. Започнаха да идват много хора, но Учителят там държа беседи включително и 1926 г. В тази година на поляната на Изгрева бе построена една малка стая, в която Учителят се нанесе да живее и престоя през зимата на 1926-1927 г. След като всички видяха, че Учителят се пресели горе на Изгрева, то решиха тук да се построи салон. Те взеха решение, но бяха принудени да вземат такова. Иван Радославов бе се свързал с един предприемач, онзи го бе подмамил да си ипотекира имота, след което предприемача фалира, а Иван Радославов остана без къща, защото тя трябваше да погаси борчовете на предприемача. Но понеже на неговото място бе построен салона, а ние нямахме нотариален акт за мястото, понеже никой не очакваше, че така ще се развият нещата. Според тогавашния закон мястото взима и постройката, която е построена на него. Така че салона, който ние построихме с братски средства отиде за погасяване на дълговете на Иван Радославов. Старите приятели се видяха в чудо. Учителят бе крайно недоволен от неблагоразумието на старите приятели. На същото място след време, след като бе разрушен салона и къщата на Радославов беше построена кооперация и там, на същото място на салона има няколко забележителни неща. Там се помещава първо клуб на БКП, второ месопродавница и трето пивница, в която се пекат кебапчета. Как се натъкнаха всички тия неща на това свято място може да отговори само онзи, който е бил съвременник и е бил свидетел на онези сили, които воюваха срещу Братството и Учителя. Шестия салон бе на Изгрева, който бе построен през 1927 г., който бе разрушен от властите през 1972 г. Където и да ходехме и където да се преместим от салон на салон, то винаги се явяваше противодействие, което се изразяваше в отделни конфликтни положения между учениците и главно поради тяхното непослушание, след което обстоятелствата се стичаха тъй, че трябваше да напуснем поредния салон, за да отидем в следващия. Най-интересното е, че на съдебния процес 1957-1958 г. срещу Братството, ни заяви от трибуната самия прокурор Руменов, че салон за нас в бъдеще ще има тогава, когато цялото небе ще стане салон за нас, а земята ще бъде негово подножие. Ние тогава протестирахме, че бяха ни затворили салона на Изгрева. Това лично го спомена прокурора Руменов, който ни обвиняваше и водеше делото срещу нас. Когато е бил млад е имал връзка с Учителя и получил писмо от Учителя и той ни го цитира по памет, но не ни го показа. Каза ни следното: „Аз имам лична кореспонденция с г-н Дънов" и цитира писмото Му. Може и да е така. Ако е така нещата вече имат друго измерение. Когато през 1972 г. разрушиха салона на Изгрева и цялото селище, то ние влезнахме в следващия салон. А това е седмия салон, където покрив ще бъде цялото небе, а земята негово подножие. Това е от пророк Исая, глава 66, стих 1. „Така говори Господ: Небето ми е престол. И земята подножие на нозете ми. Кой е домът, който искате да съградите за мене? И кое е мястото на упокоението ми?" А сега стигнахме до тези времена и събития написани в тая глава на пророк Исая от време Оно.

45. НЕ ПРЕКАЛЯВАЙ С ФИЗИЧЕСКАТА РАБОТА И така с моят занаят започнах да работя тежка физическа работа при Бертоли главно мозайка по строежите на София. Бях много як и силен. Вдигах големи тежести, които двама човека не можеха да помръднат. Така веднъж Учителят ме повика с пръст, отидох при Него, после с показалеца и с жест на дясната си ръка ме посочи и строго ме осъди: „Няма да прекаляваш с физическата работа." След малко добави: „Да стоплиш и да пиеш зелев сок!" И аз започнах да пия тоя зелев сок. Пеню Ганев имаше една голяма каца с наложено зеле и аз тази каца я изпих за няколко месеца. Следващите години си слагах по една каца зеле, за да пия зелев сок. Тя спомагаше на храносмилането ми, защото аз страдах от болен стомах, имах язва и бях капризен на храна. Не можех да ям всякаква храна, както и сготвено от кой да е човек. Минаха години и аз продължавах да работя тежка физическа работа и не се съобразявах със съветите на Учителя. Нали трябваше да изкарам по някой и друг лев повече. Тогава имах вече дом, семейство, а това са харчове. Трябват пари за това, за онова. Пак ме спря Учителят и строго ме смъмри: „Прекаляваш с физическата работа! Ще дойде време когато ще имаш условия за работа, но няма да имаш сили." Замръзнах. Но продължих по същия начин. Минаха десетки години. Дойде това време когато имах условия за работа, небето ми даде дълъг живот, но нямах сили. Да, природата държи строга сметка за силите, които употребява човек, защото тя отпуска кредит точно определен. А за времето, през което се изразходва този кредит, за нея е без значение, защото тя разполага с цяла вечност. Това е знание получено от Учителя. Друг път Учителят ми бе казал: „Да ядеш лимони!" Особено след като ми бе направена операция от язва и бе изрязана част от стомаха ми, аз обичах да ям нещо киселичко. Тогава аз използвах съвета на Учителя, но и преди това налитах на кисело. Без кисело не можех. Причината бе че лигавицата на стомаха не произвеждаше достатъчно стомашен сок - пепсин и солна киселина. Отначало бях болен от язва, а след това стомахът ми бе изрязан. От 28 години до 58 години боледувах постоянно от стомах. Причината бе тежките камъни, които бях вдигал. Имах смъкване на стомаха. Съгласно съветите на Учителя всеки ученик от Младежкия Окултен Клас трябваше да изучава един музикален инструмент. Аз се спрях на флейтата. Намерих си учител и почнах да вземам уроци. Записах се да следвам в музикалната академия в София през учебната 1925/26 г. Тогава си взех изпита по флейта с добър 4 и трябваше да запиша втора година. Но се забавих и трябваше да платя глоба от 100 лв. Взимах уроци при проф. Стефанов. Но работех тежък физически труд, разбивах камъни и като отида на урок пръстите ми бяха все изранени, загрубели и професора ми казва: „Ти с тези ръце на флейта не може да свириш." И така свърши кариерата ми на флейтист. Пък аз не съм по малките работи. На мен ми кажи, пренеси Витоша от другата страна на Искъро и аз ще ти я пренеса. Но с малки работи не мога да се занимавам. флейтата продадох в последствие и с парите трябваше да издадем песнопойката на Мария Тодорова за песните на Учителя. Асистент по ботаника не станах. Останах си с мозайкаджийската професия до края на живота си. Астрологическите аспекти на живота ми бяха такива и не можех да ги прескоча и да мина транзит. Е, с тази професия се пенсионирах и с нея се прехранвам в тези години.

44. ЧЕРНИЯТ ГАРВАН И СТУДЕНТСКАТА ШАПКА Бях студент и отивах на изпит по ботаника. А това бе най-трудният изпит. Изпитът беше в 1-ва Мъжка гимназия, понеже тогава нямаше като сега нови, големи, построени сгради. Вървя аз по алеята за града и изведнъж долетя над мене голям черен гарван и като литна над мене, спусна се и с крилата ми удари шапката и тя падна. Тогава студентите носеха шапки, фуражки като за всеки факултет цвета на плата на фуражката бе различен. По това се различаваха студентите кой къде следва. Аз се стреснах и се чудех какво ли значи това. Сметнах, че ще ме скъсат заради този гарван. Но дойде професора г-н Стефан Петков и каза: „Г-да има ли кой да излезе пръв?" Отговорих: „Аз." Изпита почна и мина много добре. Така че символа на черния гарван не се оказа верен в момента. Но той пророчески излезна точен в по-късно време. Завърших с отличие и бях официално поканен да взема мястото на асистент и ми предричаха голяма кариера. Но тогава бяхме всички под влияние на това, че не искаме да сме ангажирани от светските порядки и да се подчиняваме на обществени правила и закони. И аз не си взех дипломата както направи и Георги Радев и някои други. Но ние не попитахме Учителя. Учителят не беше съгласен с това и беше много недоволен. Но ние направихме опит, който не бе сполучлив за нас. Учителят още в първата година на Общия Окултен Клас бе говорил, че ученикът трябва да завърши гимназия, факултет, че дори и три факултета, да усвои светското знание и да отиде да работи с тази професия като в нея приложи идеите на Учителя. Но кой да слуша тогава тези неща. Ние бяхме млади и живеехме в друг свят. Така че гарванът бутна шапката ми и тя падна на земята. Символът бе абсолютно точен. Аз не работих по тази професия нито станах асистент. Мария Тодорова винаги ме упрекваше за това, че съм напуснал кариерата си във факултета. Аз обикновено отговарях, че вината не е в мене, но в черния гарван. Тя отиде тогава при Учителя и сподели с Него всичко. Отговора му бе: „Борис и Жорж направиха груба грешка, че не отидоха да работят с дипломите си там, където ги викат и ще отговарят затова!" Минаха години и аз трябваше да призная, че с обществения порядък на света съм скаран от край време. Гарванът ли ме скара с обществените порядки или той дойде да ми покаже и посочи задачата, която имам да разрешавам и изпита, който трябва да държа. Онзи изпит по ботаника взех, но не си взех готовата диплома. Отказах научното поприще във факултета. Така бях устроен, пък и да не забравяме, че имаше прокоба на черен гарван. Освен нас с Жорж и други си захвърлиха дипломите. Ние бяхме едновременно студенти във факултета и ученици в Школата на Учителя. Учителят не искаше да отделяме всичкото си време за Школата. Каза ни: „Достатъчно е да работите съзнателно един час на ден за Школата, а другото време използвайте както намерите за добре." После той ни насърчаваше да учим и особено се радваше на нашите успехи в университета. А ние бяхме добри студенти. Когато завършихме и трябваше да си вземем дипломите беше 1925 г. и тогава управляваше Александър Цанков, който бе направил преврат на 9 юни 1923 г., бе свалил Стамболийски, след което последва кървава разправа както с него така и със земеделците. Той не обичаше Учителя и Неговите последователи. Под влияние на духовенството и под внушенията и подстрекателствата на някои военни, той издаде една наредба, според която не се приемаше на държавна работа човек от Бялото Братство. Който даде декларация, че се отказва от идеите си, можеше да бъде приет. Ето с какво се засрещнахме ние тогава. А бяхме свободолюбиви хора, много чувствителни за свободата си и тази наредба ни възмути до дъното на душите ни. Ние отхвърлихме и отрекохме всяко ограничение и всякаква декларация и с това отхвърлихме всяка държавна работа. В протест и други приятели не си взеха дипломите, които останаха в чекмеджетата на канцелариите. Които имаха занаят като мене, направо стъпихме в занаята си и забравихме, че сме следвали. Други пък изчакаха известно време да видят как ще се развият събитията. Някои се принудиха да дават декларации, а пък при други случаи наредбата не се приложи толкова строго. Така че тези, които си взеха дипломите отидоха на държавна работа. Но една група, която беше възмутена от тази наредба отказа държавна работа и до края на живота си работеха като занаятчии, но бяха свободни хора. Един от тези свободни хора бях и аз. Но трябва да признаем, че никой от нас не отиде да пита Учителя как да постъпи в този случай. За какви ли не дребни неща сме го питали, но за един такъв важен въпрос за нашата професия, решихме, че само ние можем да го разрешим.

43. МИСЛИ НА БРАТ БОРИС ЗА КОМУНИТЕ 1. Една форма на общ живот може да се изработи като художествено творение. Ние искаме да опитаме комуната като метод, да се изрази новия живот. Но това нещо може да направим и с нашия личен живот сред обществото, в което се движим и живеем. 2. Общият живот е хубав. Но там с колко и много ограничения имаш да се справяш. За временно може да се допусне, но за постоянно - не! 3. При всяка грешка, при всеки неуспех, при всяко несъвършенство кажи: „Начало". Ново усилие на човешкия дух - още една крачка напред. 4. Човек трябва да прави усилие, да държи съзнанието си по-високо от околната среда, за да не го смъкне тя до своето ниво. Човек трябва да държи връзка с Бога, тогаз всички условия ще може да използва. 5. Три неща за комуните: Когато срещнеш душа, която страда, изпрати й една хубава мисъл. Когато се молиш, отправи една свещена мисъл към Бога право нагоре. В живота трябва да има една основна работа. Когато се приближаваш към някоя душа, вживявай се в онова, което тя прави и преживявай това с нея. 6. Не е достатъчно само един стремеж за комуна. Трябват различни методи, за да се реализира този стремеж. Живота трябва да се превърне в Школа, за да се изработят добрите навици. Всичко това трябва да върви последователно.

42. ПЕТЪР КАМБУРОВ ПИШЕ ПИСМО ЗА КОМУНА Този случай ми го е разказвал Петър Камбуров. Бях студент по право през 1919 г. Учителят ме извиква и казва: „Ти следвай право, но правото не е в университета. Ще дойдеш при мен, ще те изпратя в Търново в колибата. Ще направим опит за основаване на братска комуна. Ще дойдат и други братя отпосле." Петър казал: „Щом е тъй, отивам. Но да отида първо в Стара Загора, да продам зелето си, което съм отработил." Отидох и продадох зелето. През месец октомври заминах за колибата на братското лозе в Търново. Прекарах зимата, а лятото посрещнах събора. През зимата на 1922-1923 г. падна голям сняг. През цялото време работя на братските лозя. Пръсках, копаех и режа. Когато падна големия сняг, на работа не може да се ходи никъде, налегна ме голяма носталгия, тъй за вкъщи, за домашните ми в Стара Загора. През всичкото си време съм мечтал за братска комуна. Учителят не е давал на старите братя да продават имотите си да правят комуни. Но аз реших да пиша на баща си писмо да продаде имота си въпреки, че Учителят бе ги предупредил да не се продава. Но аз това не знаех. Взимам перото и пиша: „Тате." Тъкмо да продължа по-нататък писмото си, перодръжката изхвръкна из ръцете ми и перото се забива в масата. Перодръжката започва да трепери. Взимам перодръжката втори път, перото пак ми се изплъзва из ръката и се заби в пода. Трети път взимам перото - пак същото. Четвърти път вземам перодръжката и с двете си ръце дописах писмото. Тати получи писмото ми и ме послуша. Продаде имота и пролетта пристигнаха с майка ми. Купиха в Арбанаси кола, коне, къща, инвентар и едно лозе и започнахме работа. Дойдоха и други млади братя да стават комунари и работата тръгна отначало задоволителна. Тази комуна просъществува три години -1923,1924 и 1925 г. Дойде време и възникнаха известни спорове и недоразумения в комуната. Явиха се противоречия. Някои от младите братя започнаха да одумват, че старите Камбурови не могат да дадат такъв труд както младите. А ние с Марин, брат ми опъвахме най-тежката работа. Другите младежи бяха силни в критиката, но бяха слаби в работата. Понеже бяха болшинство, взеха решение баща ми и майка ми да напуснат комуната. Казвам им: „Те продадоха имота си, къде ще отидат?" А те продължават. „Учителят каза старите да се махнат от комуната." До събора аз все не вярвах, че това са думи на Учителя, нали Той ме изпрати тук в колибата в Търново. Дойде събора и аз отивам при Учителя. „Учителю, вие сте казали моите стари родители да напуснат комуната и да се махнат." „Да, казал съм. Само че ще отидат в Казанлък." Петър казва: „Исках да чуя това от Вашите уста." Учителят поклаща с глава: „Да." Таман се разделих с Учителя и един от младите братя от комуната се нахвърля с упреци върху мен. Аз мълча, защото съм чул какво е казал Учителят и изведнъж си спомням за перодръжката. „Перото право казваше, но нямаше кой да го послуша." Връща се Петър в Арбанаси, предава думите на Учителя и старите заминават за Казанлък. Следващите дни няма кой да готви и да храни комунарите. Няма общ казан, няма хляб, няма чай. А комунарите без общ казан не могат да живеят. Така комуната се разтури. И Петър добавя: „За моето непослушание към перодръжката аз платих скъпо, както и моите родители. Десетки години трябваше да изплащаме големи борчове. Този опит с комуната в Арбанаси ни струваше скъпо и прескъпо. Голяма цена платихме за него." Комуната не е само идея. За да стане живот, трябва да се осъществи от хора с пробудено съзнание, които знаят как действа закона на Единението между човека, Природата и Бога. Само тогава.

41. ПРЪВ ОПИТ ЗА ОБЩ БРАТСКИ ЖИВОТ Първите ученици на Учителя - Пеню Киров, Тодор Стоименов и още един-двама образували нещо като дружество в Бургас. По това време Учителят беше почнал своите сказки в България. Сказките тогава бяха с вход. Имаше тогава известен приход и Учителят редовно изпраща на касиера Пеню Киров каквото се е полагало. Въодушевяват се от идеята за Братство, за общ братски живот тези приятели в Бургас и им се приискало да имат обща братска работа. И като мислили, мислили, решили да купят две биволици, които да пасат поред всеки ден и млякото да продават или да го приготовляват на сирене и от него да получават един малък доход, за да се издържат. Купили биволиците, но те им създали толкова главоболия и грижи. Една биволица трябва да се пасе, да се храни със сено, да се зоби, да се пои, да се чисти с гребен, да се изхвърлят нечистотиите от обора. Изобщо грижи и половина. А като се съберат две биволици, грижите им стават три пъти по-големи. Та онези, които им подшушнаха тая мисъл в главите ги отклониха и заангажираха така, че за идеята не им останало време. А за духовна работа, за четене на Евангелието, за размишление и молитви, нямали сили и време от преумора. Всички близки са виждали предварително, че това е една фантазия. Накрая продали биволиците, за да се отърват от тях и като направили сметка накрая видели, че няма никаква сметка. Важното е, че това бил първият опит за братски живот макар и несполучлив. И макар и несполучлив, той посочва към правия път. Братския живот е преди всичко съзнание, будно съзнание и съзнание за целокупността в природата и в живота на хората. А външната форма е второстепенна. Тя е средство да се свали и реализира една идея. Без пробудено съзнание комуналния живот е изключен. Ние го проверихме десетилетия по-късно.

40. КОМУНАЛЕН ЖИВОТ С ПЕСНИ И ТОПЛА ВОДА Комуната е нещо много трудно. Живяхме комунално 12 години с различни приятели. С някои се създадоха приятелства много тесни, както се казва в Писанието, че има приятелство по тясно и от братска рождена връзка. Първите, с които се опитвахме да правим комуна беше в дома на баба Коца, майката на Георги Томалевски. Така брат Христо Дързев живееше у Томалевски, а ние другите прихождахме, сядахме на масата и пиехме топла вода от едни ба-кърени съдове. Там бяхме - Георги Томалевски, брат Кузман, който следваше философия, аз Борис Николов, Христо Дързев, който правеше партиите на четири гласа на песните на Учителя и всички се разпявахме. Пеехме ли пеем песни, а след това пием ли пием топла вода. А после пеем до насита. А коремите пълни с топла вода. Работим след обед на Подуяне - там чукаме камъни. Сутрин сме в университета, а вечер пеем и пием топла вода. Комуна и половина. Глад и половина. С Георги Томалевски бяхме в комуната на село Ачларе. Най-обичахме с него да вървим по синурите. Беше нацъфтяла една хубава метличина. Вървим и говорим за най-съществените неща. Хубави приятелства се създадоха и хубави приятелства се развалиха в комуната. А защо ли? Там се сближаваш с хората и е трудно да живееш в такава близост дълго време. Там се сблъскват родови сили. А те като се развихрят, разпръскват и човеци и комуни и всичко обръщат наопаки. Имахме хубави опитности през тези 12 години. И тъжни имахме. И трагични имахме. Имахме от всичко по малко и от всичко по много. Хубавите неща бяха малко, а трудните много.

39. БРАТСКА КОМУНА В КАЗАНЛЪК Тази комуна е свързана с живота на Рудолф Земан и Луиза Земан. Той е роден в град Початки - Чехия през 1880 г. Поканен е от българските власти като учител в текстилното училище в гр. Сливен. С течение на времето е бил технически ръководител в текстилните фабрики на Габрово и Трявна. През 1922 г. образува комуна в гр. Казанлък. Ръководейки се от своя идеализъм искаше на дело да прояви братския живот в обстановка между братя и сестри запознати с учението на Учителя. Обзаведе със свои средства работилница за изработване на покривки. Там той вложи своето изкуство и знание, като сам изнамери начин за обработването им. Вложи много усилия и обич към това, което предприемаше. Не жалеше средства, даже и здравето си. След подготвителен период покани 10 братя и две сестри. Работата започна с любов и надежда за братски живот. Обаче братята не бяха запознати с този начин на работа, не бяха свикнали да имат технически ръководител, който отбираше от тази работа и им липсваше вътрешна спойка. Всеки смяташе, че има право на собствено мнение и свобода на действията си. А в един производствен процес е необходима дисциплина, за да се осъществи крайния етап на това, което се произвежда. Въпреки големите усилия на брат Земан и Луиза Земан, която пряко участваше в братския живот, за приложение идеала в Учението на Учителя, въпреки всичко опита не се осъществи. Съзнанието на всички не беше на еднаква висота: да служиш на ближния си, а после на себе си. Сестра Земан в комуната вложи много усилия, с голям ентусиазъм, с голяма любов всичко правеше, опитваше се да поправи пропуските в работата, но накрая се видя, че липсваше спойката, вътрешната спойка между всички. Любовта между всички още не беше внедрена. Комуната се разпадна. Остана опита, който показа докъде е стигнало съзнанието за един братски живот. Любовта като основа за един братски живот липсваше. Брат Рудолф Земан и сестра Луиза Земан изживяха много тежко тази несполука. Един от двамата отиде и сподели с Учителя за голямото разочарование от Комуната. А Учителят простичко каза: „Преди започването на комуналния живот в Казанлък брат Земан трябваше да ме попита." Ето това бе мнението на Учителя. А сега умувайте, търсете поука и внимавайте. Да не дойдете до нашето разочарование, защото Високият Идеал, той е недосегаем за човешки ръце. Този разказ за комуната в гр. Казанлък бе написан от дъщеря им Блага Тачева, живуща на ул. „Столетов" 10, гр. Казанлък. На 1 ноември 1973 г. бе изпълнена молбата ни да напише няколко думи за тази комуна, за което й благодарим. Беше ни изпратила по една снимка на родителите си.

37. КОМУНА НА ИЗГРЕВА Опитите за комунален живот продължихме да правим и в София. Една група младежи се обединихме и започнахме да обработваме земите на Изгрева. Засяхме нивите с лук, картофи, грижехме се за всички земи и живеехме общо и се хранехме общо. Бяхме си сковали една барака-къщичка, в която живеехме. Къщичката беше с две стаи, голяма веранда, кухня и трапезария, в която се хранехме сутрин и вечер. Един от нашите братя Димитрий Стоянов имаше майка възрастна, която готвеше и се грижеше за нашето домакинство. Беше много прилежна и добра бабичка. Баба Донка беше към 90 години, но се държеше. Другите бяхме: аз, Борис, Никола Нанков и Георги Радев. Продължихме няколко години да живеем в тази барака. Срещнахме много противоречия, обаче ентусиазмът от общия братски живот падна. Не беше както при първите години. А ние се събрахме в името на идеала, за да си услужваме в готвенето, прането и обикновения бит на едно домакинство, за да може да остане повече свободно време за духовна работа. Но излизаха конфликти и то в името на нещо малко, което след това се обръщаше на голямо. Видя се, че не са всъщност външните условия, които правят живота, но са важни и вътрешните качества на хората необходими за един общ братски живот. Тогава вниманието ни се насочи към вътрешния живот, подготовка на самия човек за един нов живот, за изграждане на един здрав характер и един нов мироглед. По този повод Учителят каза: „Нито една комуна няма да се задържи, защото не са поставени на Божествени условия и защото користолюбието и интересите са на преден план." Бяхме свидетели, че това така и стана. Във всички комуни изпъкваха личните ежби и егоистичен живот и това измести идейния живот в името, на който се създадоха. А успех ще има само по идеен път, когато човек се оформи отвътре с подходящи качества. А дотогава има много работа и много време, векове подред, за да се осъществи това. Учителят знаеше, че опитът ще излезе несполучлив. И затова бе отворил Школата, за да подготви хората за идващата епоха, когато човеците ще бъдат с пробудено съзнание. Защото комуналния живот е живот на пробудените човешки съзнания, които търсят връзката помежду си, за да осъществят общението си с Бога чрез изпълнението волята на Бога на земята, защото реализацията е в целокупното обединение на пробудените човешки съзнания.

35. ПИСМО ОТ ЖЕЧО ВЪЛКОВ, С.АЧЛАРЕ ДО БОРИС НИКОЛОВ - СОФИЯ 27.I.1924 г. с. Ачларе Н. Л. к. Б. Л. Любезни брате, Писмото Ви от 10.XII.1923 г. получих на 20 с. м. И така да ти отговоря, но по едни или други съображения отложих. Братя мои! Вие знаете (макар и късо време да живяхме заедно все таки си поопознахме характерите), че в мен нищо преправено няма. Говоря, върша тъй както си е и както го разбирам. Туй ти го намятам за по-долното, което ей сега ще ти пиша: Писмото ти като че бе на време изпратено за подкрепа и помощ някак носеща. Получих го вечерта след завръщане от сеитба, местността „Новите лозя" - към голямата река. Изморен от физически труд: на полето оран, в село дребни работи около добитъка, вкъщи кое где паднало там останало. Телесно изморен, духом бодър и ето от София писмо. Като го прочетох, умората изчезна, сила ме обзе, плановете ми се видяха тесни, малки и започнах да обмислям още нови. Борисе не го имай брате за ласка, че те лаская, пиша ти истината. Тогава бях оставен от помощниците си - слуги. Единия по предлог, че баща му е болен, а другия, че Коледа идело, а свиня те нямали и напуснаха след три седмици. Добре направиха, че ме оставиха. Колкото време стояха, вяра в тях нямах и каквото направят все пакостно, а двора, обора, къщата постоянно на тютюн миришеше. Наредя ги на работа и оставя, а те след мене камък хвърлят и казват: „Кога се върне камъка, тогава и ти." Това не е за клевета, а виждам причината в себе си, че не мога да се поставя както трябва и наглася вибрациите ни в хармония. След Коледа представих нов помощник-слуга на име Йордан, кротък и смирен. Надея се с помощта Господня да дочакаме определеното време. Второто ти писмо заедно с беседата от 16 т. г. го получих на 22.3наеш ли, брате, колко ни помогнахте с тая беседа! Ти добре правиш, че помниш само доброто в Ачларе, а пред моите очи се превързва броеница, в която виждам престъпленията си, които съм извършил. Затова и искам да бягам далеч от Ачларе. Не да го напущам завинаги, но не и да съм постоянен жител (разбира се пиша за тоз земен живот). А да идвам от време на време да помагам в стопанството, и тогава може би ще бъда полезен на селяните си - като дойда като гост от далеко. Направило ми е сензация, че ония поети, които най-много възпяват: поле, волове, говеда и въобще селския живот, то те живеят далек, далек от него, всред шумните и многолюдни градове. А какво би казал за дванадесетте апостола, които оставиха всичко и последваха Спасителя на мира? Тия две точки са в отговор на писмата ти. От тук надали ще почна изповедта си, както пред Учителя така и пред братята комунари. Ще ви опиша братя, за да видите в какви обстоятелства е поставен селския земледелчески работник. Обиколен със сети (мрежи) от вси страни, та ако се запази от един, ще пропадне в друг. Щастлив съм, че не отминавам ни един, а опитвам всички. Преди година един ден преди Коледа, когато правоверните християни колят свине, а аз съм против това, то в същия тоя ден и аз убих прасето на комшията си (и аз убиец). Ето как стана това: Денят пред Коледа, станах рано закарах да поя конете та да ги назобя, нахраня добре и ще отида да сея жито. Качен на Азията, а другите свободно вървят, а пък кал до колените нагоре. След като ги напоих се върнах и турих ечемик, а конете ги няма. Чаках, чаках - няма. Трябва да отивам повторно и моря Азията да тъпче излишно кал. Отидох. Заварих ги в дерето ядат острия бодил. Подгоних ги и кончетата се подиграха и изгубиха из тъмнотата. Подбрах впрегатната червена кобила, а онези оставих. Вързах ги да си ядът ечемика и приготвих сено от втората коситба хубаво, меко с ароматичен мирис, щом си изядат ечемика ще им сложа и сеното - специално за работните кобили и то когато ще работят. Затворих вратата и влязох вкъщи да си върша утренния наряд. Точно през това време кончетата си дохаждат: бягат и цвилят из двора. Казвам си на ума ще по-търпите, за да ви дойде ума в главата - през време на молитва е това. Скоро се умълчах. След наряда, запалих лампата и излязох из двора да ги търся. Няма ги. А то прасета на комшията да подранят и дойдат та бутнат с муцуните си и отворят вратата и започнали да ровят на топло, а кончетата се наместили на сеното и ядът ли ядът иначе никога не бе го кусали. Като видях тая сцена рекох си: Хе сега трябва малко бой както на кончето - защо не си идват заедно - и на прасетата защо влизат в чужд обор. Отидох до женското конче, Верка, и както ядеше ударих го с ръката си по горната част на гърба, то като се засили напред към леглото си и издигна дирницата си хвърли чифте и леко ме закачи в гърдите и ако не бях успял да се измъкна, то мъртъв бих паднал на мястото си. Това ме възбуди и след като ги вързах знаете вече как я бих. Сега иде реда и на прасетата. Взех шибалка в ръка и лампа в друга, за да си ги поошибам. Но те се завират между конете и те се разритаха. А не мога да прекарам поне едно и да ударя бари веднъж. Оставих шибалката и взех парче около две педи и колкото палеца ми е дебело. Хвърлих само веднъж и излезе че съм бил нешанджия, удари се по мутрата и падна и зарита. Издърпах го на отворено, вода му наливах в устата, заливах го, изправям го, но не бива - ще мре. По-скоро викам на събитията му и той идва, но то вече, то се е простило със света. Отидох на нивата и цял ден картината бе пред очите ми и се мъча да го съживявам със силни мисли и твърда воля и се надея вечерта да го видя живо, но когато си дойдох намирам студен труп. Претеглихме го със стопанина му -18 килограма по 22 лв. и ще го платя. Вземах си го и нахраних кучетата си. А тия прасета в дома отраснаха и много пакости ми направиха. Викам да ги приберат, или да ги изкарват на свинаря, или да ги затварят, а те отговарят, какво правели ако дохождат? А какво не! Изпреровиха двора, изровиха цветята, до самата къща изровено и разкаляно, влизат в обора и събарят кошовете с плява и разравят постелката на добитъка. Братя софиянци ще кажат то е лесно да се избегне това безпокойствие: Загради двора, затвори портите и не ще идват. Много лесно е да се каже, но да не питат мене, а братята комунари, които бяха в Ачларе, как лесно става това. Как се ходи с деветима с една кола за тръне и след като обикалят и се измъчат и изпободат ръцете, изпокъсат дрехите и се върнат с празна кола, а за да се огради е нужно повече от пет кола тръне. А портите щом мине добитъка и да си опрат конете дирницата и говедата главите, за да се чешат и ето ти портите строшени. Ще кажете: „трябва да ги чешеш и чистиш, за да не се чешат и събарят оградата." И на това ще ви отговарят братята: че друго е чужда ръка да чеше, а друго е сам да се почеше. Това брат Коста вярвам, че ще помни. Всяка сутрин се чешат добитъците, а погледни, конете са захапани, а кравите заблизани. И той си отиде. Защо са недоволни от нашето чесане? А прасетата да не влизат в обора, да се затвори вратата, добре, тя се затваря от две страни от вън на вътре и от вътре навън. Та ако се подпре отвътре, случи се да влизат отвън и е затворено, трябва да се (избикаля) заобикаля през къщи. Също и обратното. Прасето бях решил да го платя, но те го прекалиха: идват и все искат парите. Казвам: почакайте сега нямам, когато имам без да искате ще ви ги дам. А по право трябва да я разделим загубата, да бъде и на двама ни тъй като съм и предупреждавал много пъти, а и те виждат, че у дома са отраснали. Но случи се, че не го платих. Ето как стана: Комшията имаше в нашия хамбар храна както и по-рано е турял без да му взема наем. Сега като го прекалиха за пари казах: Добре, ще ви ги дам още сега. Да питаме как се плаща наем за хамбар. Вие ще платите на мене и аз ще ви повърна парите за убитото прасе. Питахме, наем бил на всеки 25 кила 1 кг се дава наем. Той има 40 кила. Значи две на нас по 450 лв. = 900,а прасето прави - 300 лв. - трябва да му убия три прасета, а не едно. Не му търсих повече - ни взех, ни дадох. Лесно ликвидирах със стопанина, ами с прасето как ще се разправим не знам? Желание имах да ги понабия, а да ги убивам - никога. Друго Борисе, ти знаеш ливадата. Ако помниш единия край се залива и когато я косихме запушихме дупката и водата се оправи в коритото и след като изсъхна го покосихме. При тази постъпка, кой мисли, че ще се напакости някому? Тази година половината ливада беше заляна, а сено отлично. За да мога да го покося пак запуших дупката без мъка с няколко пеши пясък и водата се оправи в коритото си. На другия ден що да гледам! Деца от село с кошове и кошници отиват за риба. Разчуло се е, че Чеирската река е пресъхнала и имало много риба. Заинтересовах се и нещо ми нашепна, че пак я зага-зих. Отидох под нашата ливада и виждам, че реката пресъхнала, а рибчета се събрали на купчини в по-дълбоките места, гдето се е задържала водата за по-дълго време, но и там изчезнала, а рибките останали на сухо и измрели. Бързо разчиствам покосеното сено на страни и отворих път на водата да върви от дето не й мястото, но там си е пожелала, но късно е вече, рибките си остават мъртви, подобно на прасето. Ако да бях ял месо не бих имал толкова грях колкото ми от тия постъпки. Вадим камъни, за да изграждаме кладенеца, защото при замръзване и разтопяване разпуска се пръста и се събаря. Вадим ги в голямата река дето беше банята до каваците с труд и мъка отворихме кариерата - рудницата и щом почнаха да излизат хубавите камъни откри се мравуняк и от студа мравите измират. Имаме шарено коте, за една година успя да довърши мишките. Ами сега започна гълъбките и птиченцата. Най-вече вечер при залязване на слънцето тогава лови нещастните птиченца. Преди няколко вечери като теглех чакъл от кладенеца, а Йорджо е вътре копае, котето подплашва няколко птиченца от покрива на къщата и кацат на сливата. То с опулени очи и уши след тях и така се хвърли на сливата. Викам, но не ме чува, да пусна торбата ще убия работника, да тегля ще се мине време, но както и да е успях да издърпам торбата и бягам към котето да отърва птиченцата. Понеже е на високо случи се кобилицата на отпреде ми и хоп по главата му и то се строполя на земята. Благодарение, че не му стана нищо. Пак на бой и убийство ми върви както някога брат. Урс из романа на X. Сенкевич „Камо градеши". Това го пиша брат като изповед от мене и дано ми поолекне, а на вас да послужи за назидание и поука та да се предпазвате в подобни случаи. Затова искам да дойда и съм близо до Учителя, мисля че тия деяния ще бъдат избегнати. Колкото за прехраната на мен и децата то не се грижа. Щом Господ ми е дал живот и здраве то Той не ще ни лиши от потребното, както за физическата храна и за духовната Той ще промисли. Беседата ме облекчи гдето се казва, че когато те бие, който те обича, това е благословение. Бил съм жена си, добитъка, околните си, децата си, но все своите като им мисля доброто. И за това ги бия. Икономия правя във всичко, а все с дефицит привършвам. Където тръгна все пари от хора търся. Всички ще се научат къде отивам и какво правя. Ред ли не зная какво, но не върви. Може би да има братя опитни и умни да поставят ред и стопанството да се обърне на райска градина. Една от мъчнотиите е: без домакиня когато отидем в къра заключваме вратите. Христо си идва по-рано имат 1-во отделение два часа, Цветина 4-5 часа. Тъй че трябва да чака на двора докато си дойде Цветка и отвори. Вкъщи огън изгаснал, няма приготвено за храна, изпокъсани, работа много. Мъчно брате, мъчно. Добре ще бъде брате ако ни изпращате постоянно подобни бележки от беседите на Учителя. Желая да имам от V серия насетне (следващите беседи след V серия и до днес). Даже и по-раншните, защото Учителят беседва всяка неделя, годишните серии са от по 14-25 беседи, а останалите са за нас неизвестни, а че има неща важни и поучителни това е излишно да казваме. Книгите от склада на брат Лазар Котев на стойност 200 лв. ги изпродадох и от Учителовите половината. Сумата е изхарчена ако се има нужда пиши ми да я събера и изпратя. Добре сме. Мирка е в Карнобат ученичка в IV клас. Между другото се залових да изучавам Есперанто, а там срещнах изречение: „Al homo, pekinta senintense dio facile pardonas." Превеждам го: Съгрешенията на человеците без намерение Бог лесно прощава. Ха дано да е тъй. Май ако има някой от братята есперантисти поздрави го и го помоли да ми пише да се упражнявам. Писмото ми е общо: поздрави всички братя и сестри, а Учителя разбира се първо. Извинявайте, че ви пиша на събрани листчета. Тъй се случи, че се привърши книгата ми на тоя ред. Писано е и нощно време. Извинявайте за отегчението, което може би ще ви причини прочитането. Какво да правя братя искам всичко да си разкрия пред Вас, а то още колко е останало. С братски привет: Жечо Бележки на редактора: 1. Ето как един селянин сам в едно село може да бъде ученик на Учителя. 2. Изпитите на ученика се явяват в неговото ежедневие и са в неговия бит, а не са изкуствено внесени от вън. 3. Животът на село по онези години не може да се повтори никога в тази форма. Ето защо се поместват тези писма.

34. ПИСМО ОТ ЖЕЧО с. Ачларе, 3 юни 1923 г. до Борис Николов - София Н. Л. к. Б. Л. (Няма Любов като Божията Любов) Любезни Борисе, От дълго време се каня да ти пиша, та едва днес му дойде реда. Май не се обаждате, наверно имате доста трудна работа! На Учителя бях писал препоръчано на 12.IV.и на бр. Т. Стоименов също препоръчано с 115 л. за тримата ни, заради Търновските беседи на 8.\/.23 г. , дали са получени писмата? Писмото ти от 5 май го получих на 9 същия месец. Питах за коноп, в село няма. Мислех да отида в с. Дуваларе знаех на едно място го работеха, със същия човек се срещнахме и го питах, но каза, че нямал. Писах на брат Христо - учител в с. Караджиларе, а е от с. Яйлиджик (от дядовото попово село) там го работят и той обеща, че като си отиде след изпита на децата ще се потруди да пита. Пътници кога заминаваха за панаира в Карнобат питах, но казват, че можело да се намери, но изработено на плат - изтъкано. Питам за цена, казват че било женска работа. Те - мъжете не знаят. Не ми остава време да отида, защото ще трябва най-малко три дни да отсъствам, а работа както знаеш се намира. На 2.V.1923 г. стар стил идва дядо владика. Идва от Айтос първо за Ачларската енория. Минава през Карнобат без да се спре и право в брат Господиновото село, а то е на нашия поп мерията. Дядо поп подготвя тамошните селяни и го посрещат всички събрани. Понеже брат Господин е орял на нивата, кмета праща селската полиция да му вземат сечивата. Вземат сечивата и се готвели да го глобят 300 лева. Той им хвърлил 60 лв. и те му дали сечивата. Не одобрих постъпката му дето дал 60 лв., трябваше да ги пита на какво основание го спират от работа и где е казано обезателно да се посреща владиката щем не щем. Учениците и някои от дълбоко религиозни жени посрещнаха го до моста в Хаджи шура. Отива с шествието право в черкова и е говорил много за Дъновистите. На утринта отидох и аз в черкова и застанах до владишкия трон и добре наблюдавах всяко движение на високия гост. Много се учудили особено селянките, че съм отишъл в черкова и владиката не ме е изпъдил, та и аз съм бил безстрашен не съм се уплашил от него. Тази сутрин говори, но не спомена никак Дъновистите. После излязоха на двора и имаше молебен за дъжд, а пред кръчмата народ много. Дядо поп прати няколко пъти да ги викат да дойдат да се молят, защото е било молебен за дъжд. След службата останахме около десетина человека на двора да дочакаме госта да излезе от черквата. Той се забави много. А то имало дете да се кръщава, тъй че дядо владика и деца в Ачларе кръщава. Кога видяхме детето почнаха да се питат: Какво ли ще е това дете - кръщано от владика?! Едни казаха, че ще бъде дявол щом владика го кръщава, а друг светия. По-многото се изказаха за дявол. Излезе най-после, всички му целунаха ръка, а аз се ръкувах и Го поздравих с добре дошъл. Имаше още двама - от окръжното инженерство чиновник по прилагане на плановете в село (и ще бъде около 3 месеца в село) и ревизора на кооперативното ни дружество. Само ние трима се ръкувахме. После дядо владика ни помоли да послушаме и Прочете се от един свещеник - Протопар написано на книга, продиктувано от владиката до Царя Бориса III. Телеграма, с която му честитят имения ден и му съобщават, че и в с. Ачларе се прави молебен за Него. „Иларион". Дядо попа го произведоха в свещенически сан - Протоархиерей - като заслужил. - Достоен - и го изпяха „Достоен ест." Държа реч владиката за дядо попа и го похваля. От друга страна дядо поп отговаря на началника си, че ще се труди да оправдае кръста, с който го натоварят - като обещава, че ще се бори с вътрешни и външни врагове на църквата. Мак посяхме много. Поникна добре, кога отидохме да го копаем, то той се изгубил - изсъхнал. Тъй като се сее плитко, а се засуши и всичкия изсъхна. После го изорахме наново и посяхме мамуле. Приготвихме още две ниви за мамуле, но още са несяти. Чакаме дъжд та тогава ще ги сеем. Суша е. Нивите - посевите са дребни и редки. А вода навсякъде има от нови извори. Нивата дето падна брат Коста от Росинаш ли беше, не помня - вечерта - хе там в дерето ечемика дето беше, в нашата нива има извор. Извори имаше когато беше десятък през времето на Радославовото управление нещо преди 20 година и сега пак земята отдолу е напоена, само че отгоре засъхна. Вчера с брат Манола косихме ливадата от утринта до вечерта с голямо преспиване и едва я покосихме. Реката е насипана и коритото е повдигнато на високо, че водата прелива и залива ливадата. Чиновника на телеграфо-пощенската ни станция с госпожата си се сближиха доста с нас. Поискаха червеното теле и им го продадохме за 2000 лева. Дадохме им място да си сеят бостан при нашия на новите лозя. Започнаха да се интересуват и да симпатизират на това учение. Тази сутрин бяхме на утро в основното училище. Отделенията прекратиха. Днес си вземаха свидетелствата. Цветка минава за 1-ви клас. Мира се приготвя за изпит. Утре почват и до неделя свършват. Абе брате, защо не ми писа кога заминавате през Карнобат и да ми определите времето от крайморската ви екскурзия и щях да дойда на гарата да се видим. Добре сме. Работа както всякога много. Трябва и за пчелите да се отдели време и приготви големия сандък, който между другото и с него се занимавам. Решихме да продадем добитъка, да си оставим само работните коне. Желаещи много имаше. За черната крава на едни казах 15 000 лева, на други 12 000,а ми дадоха 8500.На първа дума не я дадох понеже още цените не бяха определени. Сега цената на добитъка спадна. Сега е 3-4000. Спираме пак продажбата. Имаме дълг около 6000 лв. без други странични т. е. 6000 на записи към дружества и банки. Поздрав на Учителя Привет на братя и сестри от нас Ваш духовен брат в Христа. Жечо. Бележка на Редактора 1. Учителят в първите години препоръчва ризи направени от коноп, затова го търсят по селата. 2. Владиците пътуват по селата и говорят срещу Учителя като решение на Синода.

33. МАЛАРИЯТА Първите признаци на маларията се явиха скоро. Заболяха двама от по-слабичките. Появи се температура, че после треска, трепериш ту от студ, ту от огън и целия се друсаш. Слабост и безсилие. Легнаха двамината на легло. Един ден те тресе, следващия ден почиваш и после пак те тресе. След това треската се яви и у други. А онзи, който го тресеше лежеше на сянка през деня, потеше се, бълнуваше и охкаше. Това разстрои работата ни на хармана. Останахме малко хора. Едни прекарваха снопите, други работеха на хармана, трети трябваше да отвяват. Това беше нашия план. Но сега болните паднаха и разстроиха работата. А работата тежка, тази година житото стана хубаво с големи тежки класове и големи пълни зърна. Скоро маларията засегна почти всички. Двама се уплашиха и избягаха. Тръгнаха, отидоха ужким за някъде и не се върнаха. Останахме шест души и работехме в дните, когато не ни тресеше. Но силите ни отслабнаха, а на болните положението им ставаше все по-зле, особено когато бълнуваха в треска и огън, което ни плашеше много. Пък настанаха дни за братската среща и събора в гр. Търново, на която ние непременно искахме да идем. Но пари за влака нямахме. Точно по това време родителите ни изпратиха пари и с тях купихме билети за влака до Търново. Останаха снопи за три хармана, за което нямахме сили вече да овършеем. Жечо ни натовари на каруцата и ни закара до Карнобат. Пътуването беше трудно и опасно, защото точно в този ден мнозина ги тресеше. А искахме да пътуваме с влака, когато не ни тресе. Аз последен се разболях от маларията, а другите всички така бяха отслабнали, че не можеха да вървят. Накрая Жечо ни качи на влака. Пътуването с него също беше трудно. Така най-после пристигнахме в Търново. Жечо беше съобщил от гарата по телеграфа и от Търново ни поеха братята и сестрите дошли на събора. Там бяхме на уважение и всички ни сочеха с пръст. „Ето ги комунарите!" Но на следващия ден като ни тръшна маларията на легло и ни затресе, а нас ни няма навън, тогава се питат: "Къде са комунарите?" Идват и ни гледат, а ние сме налягали на земята и се тресем. А един пита: „Та това ли са комунарите, да ги тресе треска?" А сестрата, която се грижи за нас троснато отговаря: „Е, те, това са те!" Учителят ни беше дал една стая на разположение във вилата и в деня на треската много сестри се грижеха за нас. Точно в това време дойдоха родителите ми от Габрово, за да ме видят какво правя и как съм. Но все се случваше така, че аз се срещах с тях в деня, когато нямах криза. А тя маларията нали ме тресеше през ден. И в свободния ден от маларията аз се срещнах с баща ми. Учителят не беше доволен от цялата тази работа с комуната, но мълчеше. Ние дадохме две жертви, двама от групата починаха след това от малария. Така че маларията ни покоси и отнесе двама от нас, а опита ни за комуна в Ачларе завърши с пълен крах по всички линии. Остана опита. Той бе сполучлив, понеже до тогава нямаше такива опитности. За такива подобни опити, които имахме и по-късно Учителят каза, че сегашното човечество не е узряло още за комунален живот. Учителят откри Школата и ние вместо всички да бъдем в нея, се затирихме на край света, в село Ачларе. Значи други бяха силите, които ни отклониха. Преминахме много премеждия, но маларията ни докопа и не ни пусна без кръвен данък. Учителят бе в Търново на събора с цялото Братство. С баща ми в свободните дни от треската на маларията се разхождахме в Търново, все едно че нищо не е било. Но той знаеше, че съм болен от малария и мълчеше. Беше разбрал, че аз се срещам с него през ден, когато маларията не ме тресе. Веднъж бяхме тримата, аз, той и Учителя и той разговаряше с Него. По едно време той получи импулс някакъв вътре в себе си, стана целуна ръка на Учителя и каза: „Г-н Дънов, на Тебе го предавам." Учителят се усмихна и отговори: „Хубаво." Така баща ми ме предаде на Учителя, а майка ми на времето не позволи да ме направят послушник и калугер в Атонския манастир. В нашия род, всяко едно поколение, векове наред предава първородния син на Атонски манастир като дар на Бога. А сега баща ми ме предаде на Учителя. Баща ми беше православен, беше религиозен. Вегетарианец първо станах аз, после баща ми и най-после майка ми, понеже се страхуваше от общественото мнение. Като бях у дома ядях само сухи сливи и хляб, защото майка ми не искаше да ми готви друга храна. Като православен баща ми посещаваше няколко църкви и все с Библия в ръка. Към Братството беше резервиран, но толерантен. По-късно в Братството влезнаха сестра ми Цанка и братята ми Николай и Стефан. Родителите ми се примириха. Накрая се качиха на Рила, на общия братски лагер. И се запознаха с братския живот. Баща ми, когато цъфтяха кокичетата през месец февруари извървяваше 15 км път в планината, за да отиде и да ги види. Спре се, погледне ги, приседне при тях и ги наблюдава. Обичаше да им се порадва. От баща ми остана тази любов към цветята. За едно цвете аз също отивам 20 км пеш и толкова още за един вир, да го видя и да се изкъпя в него. А на запад какво да гледам - къщи, дворци, направени от човешка ръка. Тук ние се любувахме на красоти, направени от Божията ръка. До края на живота си баща ми ходеше по планините, придружен най-често от сестра ми Цанка, която остана да живее в Габрово, където се беше омъжила. В Търново през ден треската ни тресеше. Най-зле бяха Асен Кантарджиев и Константин Константинов, които още в Ачларе с мъка ги закарахме с каруцата до гара Карнобат и оттам ги качихме на влака. Ходих редовно при машиниста на локомотива и той ми даваше топла вода за тях. Като пристигнахме в Търново, там ни чакаха и ни поеха братята като се грижиха са нас. Учителят бе им казал: „Прави се опит за братски комунален живот." Ние го направихме и сега през ден ни тресеше маларията. След събора аз, Асен и Константин отидохме в Габрово. Но там болестта се развихри и ние паднахме на легло. Викаха лекари, лекуваха ни, защото маларията ни свали и лежахме на земята. Дойдоха тежки маларични кризи. Веднъж в оня почивен ден от маларията, когато не ни тресеше, аз отидох до Козията река, една рекичка от върха Малуша. Изкачих се трудно до реката, докато стигнах до един вир. Прииска ми се да се окъпя. А водата ледена, студена. Аз свалих дрехите си, гмурнах се във вира, набързо се изкъпах за няколко минути и се облякох. От туй нещо маларията спре. Вече не се явяваше през ден. Така се излекувах. Но излекува ме студената вода от вира на реката. Как завърши Ачларската комуна? Разказах ви как. Връзките ми с Жечо продължиха дълги години и бяхме в много добри отношения. Даже като студенти в София ние създадохме условия на двете му момиченца да живеят в София и да се учат на занаят. И те дойдоха тука като прекараха няколко години. Едната стана шивачка, а другата плетачка и се върнаха на село. Но за отиване втори път в Ачларе за комунален живот не можеше и да става дума. Ние вече бяхме разбрали, че пътят не е вече във външната обстановка и с външни обстоятелства, а работата на ученика е вътрешна и иска първо ръководството на Учителя и после дълбока съсредоточена работа и трето, да се разбере Учението на Учителя. Ученикът трябва да завърши висше образование. Значи трябва знание, култура и интелект. Тогава ние се хванахме на сериозна работа около Учителя и не се отделяхме от Него.