valiamaria

27. ЕКСКУРЗИЯ ДО КОДЖА-БАЛКАН Вместо да бездействаме и да се чудим какво да правим, докато чакаме денят определен за пренасяне на снопите от полето, а това беше след 15 дни, то ние решихме да направим една голяма екскурзия до Коджа-Балкан. Това е източния Балкан, но нямаме никакви средства, нямаме почти нищо за ядене. Вземахме малко брашънце и нищо друго няма. Такива неща като масло, сирене, кашкавал не ни се присънваха. Само хлябът сънувахме, който нямахме. Тръгваме всичко с 50 лв., с които може да купиш само едно кило захар. Аз бях намерил една стара конска кожа, когато на Жечо на времето му умря кобилата. Той беше я одрал и заковал на една стена и тя бе изсъхнала. Та от нея направих римски сандали. Изрязах от кожата само една подметка и сложих две ремъчки като пробих подметката отдолу нагоре, та да може да се държи и завързва на глезените. Дори не са опинци, защото за тях трябва майсторлък, а ние го нямахме. Тръгваме така с римските сандали, ходим 50 км пеш, изпобиха ни се краката. Стигаме Коджа Балкан до река Камчия. Разбира се, че трябва да се окъпем. Отсядаме ние при един хубав голям вир, изкъпахме се хубаво. Камчия тогава бе голяма река и ние плувахме, къпахме се и се забавлявахме. Оттеглихме се да почиваме. Каквото имахме и носехме, нещо дребничко за хапване отдавна бе изядено. Излезнахме така по склона над вира, разположихме се над едни мъхести камъни над една дъбова гора. Млада горичка, блажено почиваме, приятно грее слънцето и огрява празните ни кореми. Приятна топлинка, но гладни кореми. Тъй по едно време гледам над дъбчето срещу мене пълзи змия. Змия и то от отровните. Виждам тази зиг-загова линия отгоре върху гърбът й. Казвам на приятелите, а ние сме боси. „Внимавайте, защото ето змия и тя се спуща от клончето." Веднага и друг извика: „И при мене има змия." Като станахме, всички се огледахме и виждаме, че сме попаднали в змиярник. Трябваше с босите си крака да се измъкнем чак към реката като вдигнахме каквото имахме като дреболийки и заминахме по нашия път. Да, но нашия път е незнаен. Дори нямаме хляб. По реката долу слизаме до една воденичка. Селска воденичка, схлупеничка до реката. А няма никой в нея. Бутнахме ние вратата, влезнахме вътре. Огнище има. Гледаме в джозовете, а там има брашно, останало от предишно мелене на житото. Рекох си, една пита ще направим. Накладохме огън, разположихме се. И от брашното, което ние носихме, направихме си една питка. Не искахме да ощетим воденичаря. А той го няма. Омесихме питката, опекохме я. Излезнахме навън и каквото намерихме там в градината, а имаше някакви зеленчуци, де боб, де лучец, де пиперка, направихме от тях супа или нещо като яхния, защото някакви си картофи извадихме. Всичко туй сварихме в едно котле, което висеше на една верига над огнището. Нахранихме се, залъгахме малко глада и таман се разположихме отново на почивка, ето го пристига воденичаря. Идва сърдит и го гледаш един буен човек. Крещи: „Кой ви разреши да влизате във воденицата?" „Никой не ни е разрешил!" „Чакай да видя какво сте направили." Отива и поглежда в джозовете и извика: „А-a, брашното е откраднато. Откъде имате този хлебец?", вижда останалото парче от хляба. „Ние си носим брашното." Кой ще ти повярва, че ти носиш брашно, та да месиш и направиш хляб и то в чужда воденица?" Не може да бъде." Не скланя воденичаря. Той се наостря, ще вика и други селяни и ще се стигне до бой. В туй време един от нашите приятели казва: „Виж какво воденичарю, като се приближавахме към воденичката ти, видях един селянин, че бързаше и избяга нататък." Описва точно как е изглеждал. Тогава воденичаря се спря. „Абе този хайдук и друг път ми е крал брашното." И хукна да го гони. Отиде там в селото, намери хайдука и си откри откраднатото брашно. А ние стоим във воденицата и чакаме да се разреши въпроса с брашното и да бъдем освободени от обвинения. После той се върна и остана много доволен, че не сме избягали, а го чакаме. Че като се разположи този ми ти човек, че накрая ни даде и от неговото брашно. Не беше виждал досега хора да си носят брашно, че да си месят и пекат хляб. Вече спокойно можеше да разгледа парченцето от омесения хляб и се убеди, че това не е от неговото брашно, и така си продължихме екскурзията. Последствията от тази екскурзия за нас бяха много тежки, защото по река Камчия имало много маларични комари и те са ни нажулили през нощите, но това тогава не го усетихме и не знаехме. Усетихме го и го разбрахме по-късно, но беше вече още по-късно, да се направи нещо.

26. ЖЪТВАТА Жътвата на нивите започна. Но ние не бяхме хващали сърп и не знаехме да жънем. Нямаше кой да ни научи. Жечо мислеше, че ние това го знаем и умеем, както умеем да пеем, да пием топла вода и да гълтаме топъл качамак. Жечо бе останал у дома и се занимаваше с добитъка. Беше ни изпратил по живо и по здраво за първата жътва. Предаде ни сърповете, които беше наточил и ние пристигнахме до уречената нива. Но работата не вървеше. Често се порязвахме със сърповете. Почнахме да жънем една нива край пътя. Приятно ни беше да ни грее слънцето, но жътвата не вървеше. По едно време минаха цигани по пътя, поспряха се, погледнаха се и се посмяха. По едно време седнаха и се захласнаха от смях. Един от нас ги пита: „Защо ни се смеете? Не виждате ли, че не умеем да жънем и само се мъчим. А който ни гледа не трябва да ни се смее, а трябва да му се доплаче. По-добре заплачете, та и ние да дойдем, та да заплачем заедно." Циганите се замислиха. Ще кажеш, може ли циганин да мисли? Не знаем колко може да мисли циганин, но ето те дойдоха, вземаха сърповете и започнаха да жънат така бързо и виртуозно, както цигулар свири с лъка си на цигулка. Така оприличих аз тяхното женене - свирене на цигулка. Показаха ни как да държим сърпа, как да замахваме, как с другата ръка да обхващаме стъблата, как да прибираме ръкойката. После направиха сноп и ни показаха как се завързва снопа. А то си е цял майсторлък. Питам ги: „Вие сте цигани, в моето село има цигани ковачи, майстори в работата си. А вие от къде знаете този майсторлък? Когато за мен циганин знае само да пее и да свири." Отговарят: „Ние сме цигани аргати. Сега сме тръгнали да се цаним за жътвари при богатите селяни с много имоти. Като ожънем и ни заплатят тогава ще ни чуете как пеем, а сега сме малко гладни. А циганин гладен не пее!" Разделихме се приятелски. Упътиха ни циганите добре и ние като работихме 1-2 дни станахме добри жътвари. Това ни насърчи, възвърна ни самочувствието и доброто настроение. Но храната ни по това време бе слаба, млякото на кравите пресекна и малкото мляко, което успявахме да надоим го подквасвахме и след това го разреждахме с много вода и се получаваше мътеница и за тези горещи дни беше най-хубавото питие. От някъде Жечо беше взел на заем житце, което беше смлял, но и то свърши, защото с качамака отдавна се бяхме разделили. Започнахме да усещаме глад. Тогава Жечо изрече тъжни думи: „Ех, братя, няма вече брашно, няма зърно, няма качамак, а ще трябва да смелим ечемика на конете." „Ще го ядем. Щом конете го ядат и ние ще го ядем, за да бъдем яки и силни като коне." А Жечо само се усмихва тъжно и казва: „Братя, не е лесно да се яде ечемичен хляб." Ние не разбрахме какво искаше да ни каже. Но после разбрахме. След като смляха емечика на воденицата, след като омесихме хляба и го опекохме на подница и под връшника, най-тържествено го разпределихме между гладните събратя. Започнахме да дъвчиме гладни. Яли ли сте ечемичен хляб? Той е вкусен, но е клисав и не поема никаква слюнка в устата ти. Залъка си остава отвътре сух, а отвън само леко се намокря. Дъвчеш, дъвчеш и нищо не предъвкваш. А когато дойде време всичко това да преглътнеш, е, това беше най-трудното. По едно време се сетихме, че може да го прекарваме с глътка вода и така правехме. Добре че по това време узряха джанките и от тях варяхме компот, разбира се без захар, нямахме пари, но иначе беше много вкусен. Случи се така, че се спука последната подница. Отидохме с Жечо в една далечна местност и накопахме глина, която докарахме с каруцата. После с босите си крака я мачкахме докато я размачкаме с вода и я омачкваме, за да приготвим от нея глинено тесто. По тертипа на старите подници, които имаха форма на дълбока, кръгла тава, успяхме да изваяме от глината с подобна форма нашите подници. Направихме десетина. Сложихме ги на слънце и те изсъхнаха. След това взехме една от тях, сложихме я на триножника на огнището и на слаб огън я опекохме, за да не се напука. След това се сдобихме с първата наша подница, сложихме я на триножника, когото наричаха тук оджак и отдолу накладохме огън, за да се нагрее подницата. После с две големи маши я обръщахме, слагахме на земята, избърсвахме дъното с влажен парцал и поставяхме приготвената ечемичена пита. От горе се поставяше връшник, то е един купест похлупак, така устроен, че да покрие отгоре и подницата и питата, а върху него се поставяше жар и пепел. Така питата от топлата подница и топлия връшник се печеше. Това е най-лесният начин да се сдобиеш с вкусен хляб. Така си изпичахме ечемичените пити. Бяхме осем млади и здрави хора, които усвоиха жътварството и успяхме да завършим нашата полска работа преди селяните. Ожънахме житото, направихме го на снопи, наложихме го на кръстци и бяхме готови за хармана, да овършеем житото. И така щяхме да се сдобием с жито за хляб. Но селото се управлява от кмет и община. В селото по-рано е имало кражба на снопи, тъй че сега не се позволява да се внасят снопи от полето и да се започне хармана докато всички селяни не бъдат готови с жътвата. Денят определен за пренасяне на снопите беше след 15 дни. А до това време ние не можехме да работим нищо друго. Нямаше какво да правим. Не позволяват да се пренасят снопи, за да не се краде от полето. Не признават нищо, че сме гладни и няма какво да ядем. Когато всички са готови с жътвата, тогава всички селяни в един-два дни пренасят снопите си от полето и цялото село започва в един и съши ден хармана. Да се чудиш на тази вътрешна организация. Нямаше как, трябваше да се подчиним

24. ПЪРВИТЕ СБЛЪСЪЦИ Ние отивахме сутрин рано на нивите, чувствахме се добре около работния народ, а на него му правеше впечатление, че ние работим дружно и весело, пеем песни и сме разположени и весели. Пък те се чудеха, как така, млади хора, дошли от големия град се поробват с такъв тежък труд. Затова гледаха към нас някак си недоверчиво. Какво му провървя на този Жечо, че му дойдоха толкова много помощници. Така си говориха в кръчмата, а кръчмаря ги насъскваше срещу нас, защото беше разбрал, че ние сме против пиянството. Попът се присъедини към него в тая злостна кампания срещу нас като разбра, че ние в черква не ходим. Гледаха ни, че ходим боси. А това не им допадаше, защото в най-големите горещини селяните ходеха обути в цървули и навуща. А ние си ходехме боси, макар че по пътеките да имаше доста много тръне и често се набождахме. Ние бяхме възхитени от братския живот, бяхме весели, пеехме песни и забравяхме университета и големия град. Тук, сред природата приобщени към един общ живот се чувствахме добре. Изникнаха посевите, изкласиха нивите, а ние свикнахме с работата. След качамачената вечеря се прибирахме в нашата стая, обикновено четяхме някоя хубава книга или пеехме заедно песни. Селяните се учудваха на нашия живот, но под въздействието на попа и кръчмаря, а след него и на кмета, ни оглеждаха недоверчиво. Случи се нещо, което измени отношенията им към нас. Избухна в селото пожар. Запалиха се няколко къщи изведнъж. Стана суматоха. Селяните се суетяха уплашени, тичаха, викаха, но не знаеха какво да правят. В една от къщите бяха останали деца и бабичка и не знаеха как да ги извадят. Добитъка в двора ще изгори с тях. Взехме ние инициативата в ръцете си. Пуснахме добитъка, изнесохме децата от горящата къща и извлякохме бабичката. Турихме жива верига от хора от рекичката до горящите къщи, да подават котли пълни с вода за гасене на пожара. Така почна гасенето на къщата и угасихме огъня. Селяните се опомниха чак накрая. Вече ни оглеждат по друг начин. Говорят си: „А-a ако не бяха набожните какво щеше да стане! Ще изгорим и туй-то." Авторитетът ни порасна от тази нощ и започнаха от следващия ден да ни поздравяват, да се усмихват, да разменят някоя и друга дума с нас. Очовечаваха се към нас. А бяха се озверили под въздействието на кръчмаря, попът и кмета. Ето виждате ли как работи небето? Прекара ги през неволи, за да изпита нас дали сме готови за жертва и изпита и тях, като им показа какво значи жертва за другите. Така че приказките на кръчмаря и попа заглъхнаха.

21. ИДЕЯТА ЗА КОМУНАЛЕН ЖИВОТ В нас, младите ученици по онова време се разгоря един голям огън. Идеята за братски живот, за общ комунален живот ни беше обхванал изцяло. И ние искахме да реализираме този живот и то веднага. Замисляхме и започнахме да правим първите опити за общ братски живот. Ние отначало отдавахме голямо значение на обстановката, в която ще се осъществи комуналния живот. Тогава още не знаехме силите на вътрешния живот у човека, както в последствие ни се разкри в Школата на Учителя. Ние замисляхме да си създадем стопанство, там да работим, там да учим. Но нямахме наши средства, нито земя, нито инвентар. Само с едни голи ръце, но с огън в сърцата. Отидохме в мините в гр. Перник, дано изкараме пари да си купим земя и да си обзаведем стопанство. Отидохме там, но се оказа, че средствата, които изкарва работника едва може да преживее ден за ден. А камо ли да отделя средства за друго. Около това отиване там имаме много преживелици. Идеята за комуните ни беше тъй силно обхванала, че ние решихме да напуснем университета и да се върнем към природата, към простия живот. Това беше под влиянието на учението на Толстой. С Учителя споделяхме всичко. Той не ни възпираше да направим нашия опит, защото навсякъде идеята за общ комунален братски живот бе обладала и други млади хора, главно толстоисти. И те направиха комуни, опити за комунален живот. Имаха свои комуни в бургаско и ловешко. Обаче те бяха отишли в крайности. Наместо да впрягат в ралото кравите или конете, то сами се впрягаха в тях, по двама души в ляво и по двама души в дясно и се опитваха да напъват ярема и да теглят ралото. Сега това е смешно за разказване, но тогава беше идея за Братството между хората и за Братство между хората и животните. Нашите братя от Младежкия Клас бяха непрекъснато с планове за комуни. Това беше огъня, който не можеше да се угаси. Затова Учителят приложи един метод към нас, че всяко нещо трябва да се опита и то се опита. В това време идва в София един брат на име Жечо Вълков от село Ачларе, Карнобатско, през март 1922 г, във връзка с празника на пролетта. Като научи, че тук в нашите глави кръжи идеята за общ братски живот, то той предложи на Учителя цялото си стопанство - около 200 декара имот, пълен инвентар, добитък, къщата си и той с трите си дечица, да се включи като предоставя цялото си стопанство за общ братски живот. Имаше две малки момиченца и едно момченце. Жена му се бе поминала наскоро и той искаше да направи този жест като жертва в нейно име. Учителят знаеше, че ние търсим условия да направим нашия опит и затова насочи Жечо към нас. Жечо беше възхитен, толкова млади хора пълни с идеи и с жертвоготовност. И той си представяше идеала като нас. Той ни прегърна като родни братя и реши да отвори широко вратите на дома си за нас, младите. Покани ни да отидем да работим в неговото стопанство. И ние приехме условията. Туй за което трябваше да работим в мината в Перник, че да спечелим пари, че да купуваме стопанство, то тук сега при нас идваше на готово пред краката ни - инвентар, жилище, имот. Идеята ни се задвижи и ние потеглихме с попътен вятър.

20. ДОМЪТ ГУМНЕРОВИ НА „ОПЪЛЧЕНСКА" 66 В началото на века Учителят пътуваше в цялата страна с тогавашните Превозни средства: влак, кола с волски или конски впряг, пешком и повече пеша. Като 11 години обикаля и държи сказки по френология, за хигиената и въпроси за храненето и природен, и целесъобразен живот. Обикновено се наемаха салони и всеки можеше да посети беседа на г-н Дънов срещу заплащане на входен билет, с който се заплащала таксата на салона. Тогава Той отсяда за пренощувка или в ханче, хотел и в познати хора. В София Учителят оставаше да спи в първите години в някакъв дом на евангелисти на ул. „Леге", който е бил предназначен за техни хора, които са идвали в столицата. Когато Учителят се свързвал с приятелите създава се кръжок и случва се така, че Гумнерови го поканват у тях. Отначало Го поканват и Той приспива в сутерена. След време се освобождава една от стаите, която е била дадена на друг квартирант. Стаята е свободна и те я предлагат на Петър Дънов. Тогава Той е за тях Петър Дънов. А това е към 1905 година. Тази къща беше на Петко Гумнеров и Евангелина Гумнерова, които нямаха деца. Семейство от двама човека. Къщичката както е сега, така си беше и тогава. А тя е къща близнак. От едната сестра е на Гумнерови, а от другата страна е на баба Парашкева, майката на Георги Димитров. Много интересно и символично съжителство. Двете семейства са си помагали и съдействали. Баба Парашкева е била евангелистка. Не е била черковница и е била свободна от формите на църковни обреди. Понякога е посещавала и слушала беседите на Петър Дънов. В къщичката на Гумнерови имаше три стаички. Едната стая отстъпиха на Учителя, а в другите две те живееха. Долу в сутерена имаше кухня и трапезария. И там имаше една стая, в която живееше Василка Иванова. Тя беше дошла от Айтос. По професия беше плетачка, имаше плетачна машина, плетеше пуловери, фланели, чорапи, вълнени рокли и с това си изкарваше прехраната. Василка беше къщна помощница. Тя се грижеше главно за Учителя. Тя му переше и гладеше дрехите. Каквото имаше да се направи за Неговия бит, тя го правеше. Да се поддържа дома, да се чисти, да се пере, това беше работа за Василка. Беше едра и много работлива жена. Значи едната стая бе за Гумнерови, до нея има друга стаичка, която се отстъпва за Учителя. А пред нея има още една стая. В тази стая, след като започнаха да идват приятели, се поставяха столове и пейки и Учителят държеше своето Слово. Когато стаята стана тясна, Учителят седна до прозореца пред една масичка и почна до говори, както на тези в стаята, така и през отворения прозорец на онези, които слушаха на двора. В стаята на Учителя имаше една печка, която Той сам си палеше и не даваше на други да Му я палят. Имаше едно бюро, един стол и един шкаф. Скромна обстановка. Учителят живееше там от 1905 до 1926 г. и приемаше гости от сутрин до вечер. Той ги приемаше в една малка стаичка, която беше два на два метра. Идваха приятели, както и гости от цяла България. При Учителя винаги имаше върволица от хора. Понякога излизаше на двора и там водеше разговори с посетителите. Той обичаше да бъде винаги спретнат, чист и никога не се явяваше небрежно облечен. Той беше изискан в туй отношение. Сестра Василка се грижеше за Неговата външност и за обстановката. Имаше и други сестри, които помагаха, но главната работа вършеше Василка. Когато Учителят се премести на Изгрева след 1926 г. Василка продължаваше да върши своите задължения. Долу в сутерена имаше кухня и трапезария. В кухнята работеха леля Гина Гумнерова и една сестра Янакиева. Тя беше хубава, висока сестра, възрастна вече, когато ние я заварихме, но много добра домакиня и още по-добра готвачка. Тя готвеше скромно, но много вкусно и чисто. Така се осигури у Гумнерови прехраната и пребиваването на Учителя и бе сигурно посрещането на посетители при Учителя. Как се осъществяваше самата издръжка в този дом? По това време бяха отпечатани първите томчета беседи. Те се продаваха. А те са на Учителя и от тях постъпваха средства. Тези средства ги поемаха приятелите, които се грижеха за финансовата страна на Братството. Започнаха да се събират доста средства. Един от финансовите уредници беше Тодор Стоименов, един от първите трима ученици на Учителя, който работеше в дружество „Сингер", но беше там счетоводител и финансист. Към него се присъединиха и други приятели и заведоха едно редовно счетоводство на Братството. Много братя и сестри, които милееха за Делото на Учителя и искаха да Го подпомогнат, даваха Му в бял плик от своите средства, колкото намерят за добре. Значи, те си правеха своята доброволна жертва за своите идеи. Така постъпваха средства и почваха да се набират, а Учителят живееше съвсем скромно в тази простичка обстановка и се хранеше с още по-простичка храна. При своите срещи Учителят разрешаваше съдби на хората, развързваше родови и кармически възли, а със съветите си лекуваше и възвръщаше към живот хора, които бяха отписани от живот от тогавашните лекари. Тези хора оживяваха, избавяха се от бедите си и в знак на благодарност поднасяха своята лепта на Учителя в името на Бога. Тази лепта беше давана в бял плик съобразно възможностите на приносителя, а понякога се поднасяха и в натура. Донасяха се продукти в торби и чували и Учителят ги насочваше към трапезарията. Ето така се издържаше този дом, който не беше Аврамов дом, но дом на Бога, рогът на изобилието се изливаше по съвсем обикновен начин. Всеки посетител идваше и носеше нещо без никой да го кара или да го задължава. Поднасяха го на Учителя, Той приемаше дара с усмивка и уважение и после казваше на приносителя: „Рекох, занесете го долу в трапезарията за общата кухня." Ето така Учителят живя и работи в малкия дом на ул. „Опълченска" 66 до 1926-1927 г., когато след построяването на салона на Изгрева се прехвърли да живее там. Дворът около къщата се наложи да се благоустрои. Направиха се плочките на двора, направи се мозайка на стъпалата и тази работа свърши Бертоли. После той направи една хубава чешма. Преди това тук имаше една дървена чешма. И със своя сънародник италианеца и скулптор Джовани Лонго, негов приятел, те създадоха един модел на чешма, изработиха я от мрамор с хубаво мраморно корито, което беше прилично и се открояваше и отговаряше на обстановката на двора и къщата. Учителят я харесваше много. Сега тази чешма я има само на снимка. Майсторска снимка на още по-майсторски изработена чешма. Снимката е на фотографа Васко Искренов, а изработката на чешмата от Бертоли. На двора имаше една каменна маса, където сядаха около нея на столове приятели за разговори. Имаше и пейка. Дворът се разделяше от съседния двор с една ограда от сковани дъски, а историята на тази дървена ограда аз съм я разказвал и вие я знаете. Цялата обстановка бе от скромна по-скромна. След заминаването на Учителя аз помолих фотографа Васко Искренов и ние с една група приятели отидохме в стария дом на ул. „Опълченска" 66 и там бяха направени художествени снимки и едновременно исторически снимки и по този начин оставихме на следващите поколения заснет домът, в който живееше Учителят. Заснехме всички стаи, двора и цялата обстановка. Направихме албуми и ги оставихме на следващите поколения. Към албумите аз съм направил коментар на снимките, един брат ги надписа и след това ще бъдат съответно прибавени като текст към самите албуми. От брат Борис толкова. А от вас останалото, което имате да довършите.

19. ОБЩАТА КУХНЯ Оскъдната храна, тежкия физически труд, задължението ни да учим ни изтощи и ние станахме на вейки и се движехме като сенки. Но не се предавахме. Идеалът ни беше висок и за този идеал ние бяхме готови кости да положим. И щяхме да ги положим след някой и друг месец за обща изненада на всички, ако не се беше намесил Учителят. Ние през това време посещавахме беседите на Учителя на ул. „Опълченска" 66. Като свърши веднъж беседата, леля Гина Гумнерова, стопанката на къщата се приближи и ни съобщи, че Учителят иска да ни каже нещо. Бяхме пред Него, Той ни изгледа изпитателно, като спираше погледа си на всеки един от нас, а ние бяхме около десетина младежи, гдето гащите едвам ни се държаха и всеки от нас си държеше ръката в левия джоб и ги придържаше да не паднат, ако и панталоните да бяха запасани с колани и всички копчета да си бяха на мястото. Учителят ни гледа сериозно, а ние си държим левите ръце в джобовете. Ако ни каже да си извадим ръцете, гащите ще ни се свлекат и ще ни се видят голите задници и още други неща. След малко Учителят продума: „Рекох, хубаво би било ако идвате тук да се храним общо." След малко Той се усмихна. Ние приехме. И започнахме да ходим всеки обед, след свършването на лекциите. Имаше и трамваи, беше удобно и близко. Отидем на обяд и помогнем на дежурните сестри каквото можем. Те са си свършили работата и са сготвили. Сестрите готвят, но хубаво готвят. Сядаме на трапезата, след малко идва Учителят и Той сяда до нас, кажем си общата молитва и сестрите ни поднасят топлата манджа в едни паници напълнени до горе. А ние от гладни по-гладни. Имаше само едно ядене, нямаше никакъв разкош, но беше достатъчно. Учителят ще намигне на сестрата, ще й даде знак и тя донесе тенджерата и с големия черпак напълни втори че и трети път чиниите ни. Ние се смущавахме, а тя каже: „Сготвили сме да се изяде. Няма да я хвърлим я." Там храната не се застояваше, защото на обед и вечеря винаги имаше гости. След обеда винаги се повдигаха въпроси, които ни интересуваха пред Учителя и се водеха интересни разговори. Тази обща кухня ни улесни много. За около един месец ние малко се съвзехме. Тук искам да кажа, че продуктите за общата кухня идваха от комуната в село Ачларе, които ние бяхме изработили и за която комуна ще разкажа по-късно. На следващата година русенската комуна бе ни изпратила продукти. Тъй че ние имахме малък кредит от хранителни продукти. А да насядат млади хора на масата около Учителя, че като се запеят песни и то в присъствието на Учителя е голямо изживяване. Но ни завидяха възрастните братя и сестри. Те научиха, че ние обядваме с Учителя: „А-a, Учителя дава предпочитание на младите? А защо ние да сме настрана, когато ние сме първите, а те вчера дойдоха и заеха първите места на трапезата около Учителя." И взеха да се присламчват един по един на масата. Разбира се че ние младежите ще отстъпим място на старите заслужили братя и сестри и ще се отдръпнем към краищата на трапезата. А след няколко дни ни избутаха изобщо от трапезата и леля Гина сложи два стола, между тях една дъска и на дъската паниците и ние се присламчихме към тази допълнителна софра. А те възрастните братя заеха централните места до Учителя. А те си имаха семейства, жени, деца, кухни със слугини, хранеха се вкъщи в изобилие, защото бяха заможни и богати, но ето завидяха на нас, бедните студенти, че ни изпратиха извън трапезата на допълнително сложена дъска. Като видя Учителя, че възрастните приятели превзеха цялата трапеза, стана сериозен, мълчалив и един, два обеда не разговаряше с възрастните приятели. Това беше знак, че Учителят не одобрява тяхната постъпка и че те трябваше да отстъпят трапезата за нас. Но те се правеха на разсеяни и на третия подред обед Учителят спря общите обеди. Нито за тях, нито за нас. Така се преустановиха тези общи обеди, които ни спасиха от глада. А преди те да дойдат какви песни се пееха на масата, какви разговори имаше с Учителя. А сега Учителят мълчи, строг и не разговаря с никого и само посегне и вкуси от туй или от онуй и се прибере в стаята. Ние се споглеждахме и толкоз. Учителят почака да се опомнят, но на тях хич не им дойде ума, че като ни изместват те ни ядат от храната. А ние сме студенти, нито имаме време да готвим, нито има с какво да си купим продукти. Бяхме бедни студенти. Освен туй, ние си бяхме изработили тези продукти от братските комуни в Ачларе и Русе, а те възрастните братя не донесоха нищо, макар че са богати. Присламчват се и ни изпапат яденето. Така Учителят затвори общата кухня. След това обеди имаше, но ние вече не бяхме поканени. Идват следващия път възрастните братя, седнат на трапезата, но трапезата е празна само с голи дъски на масата. Един от тях пита сестра Гумнерова, защо е закъсняла с обеда. А тя му отговаря: „Учителят нареди да се затвори хранилнята!" Ония се оглеждат, но продължават да си разговарят, трябва да имат самообладание и да си разговарят спокойно, защото те не са гладни. Коремите им са пълни, но са дошли тука на общата трапеза, защото Христос на времето е ял с учениците си на обща трапеза. Накрая те си тръгнаха и на следващия ден пак дойдоха, за да проверят да не е някаква шега. Но нямаше шега. А ние започнахме да се храним кой където живее. Ние винаги се хранехме общо, защото живеехме в квартири по трима човека. И тогава идваха още по един-двама и се събирахме по пет човека на масата. Нашата трапеза бе отворена за всички. Главното ни ядене беше сварени картофи, като всеки сам си белеше, разрязваше ги и слагаше по няколко капки чист зехтин и с малко резенче лимон. Това бяха нашите братски обеди. Как се хранеха бедните студенти? На пазара имаше много неща, но джобовете ни бяха празни, събирахме грошове, за да можем няколко човека да си купим нещо малко, за да залъжем глада си. Тогава се продаваше много хубаво кисело мляко, което беше евтино, но не можехме да го купим. Със събраните грошове купим едно кило кисело мляко. След това го разреждаме с вода, за да стане една мътеница и направим попара със стар изсъхнал хляб. Купим стар, твърд, студен хляб, който се продаваше на половин цена. Нарязвахме го с голям нож, изсипвахме го в една голяма тенджера и го засипвахме с разреденото кисело мляко, на което белия цвят се губеше. Изчакаме известно време, хляба се размекне и тази попара братски я разделяме по равно и направо я гълтаме. Нямаме време да я сдъвчем, защото сме гладни. Гладът ни кара да бързаме и ние лапаме, ли лапаме. След това, за да си допълним празното място в коремите изпиваме по един литър вода. Чиста работа, хигиеничен живот. Ха отиди след това да чукаш камъни или да учиш уроци за университета. Така отъняхме, ушите ни просветнаха, научихме се като ходим, с лявата ръка да си държим панталоните до онзи момент, когато Учителят ни извика в общата кухня на „Опълченска" 66. А да намериш глава кромид лук бе голям разкош. Първо й се любувахме, след това я завиваме с хартия, че с една кърпа, след това я слагаме на пода и някой стъпи върху нея с крак и тя се смачка. След това я развием, посолим я със сол и дъвчем. Станала е от сладка по-сладка. Опитайте тази рецепта и ще си спомните за нас как с един кравай хляб и с една глава лук сме поминували трима човека на ден. Бяха чудни младежки години на изпитание и бяха първите уроци в Школата на Учителя. Аз ги разказвам като уроци на Школата, макар че за мен са между другото и спомени.

18. УЧЕТЕ ЕДИН ЗАНАЯТ След 1-вата световна война идейния живот извънредно много се засили, философи, идеалисти, хора на верите създадоха движения. Те потърсиха връзка помежду си, засегнаха въпроси за обединение на религиите и така дойдоха идеите на теософското общество в България. Толстой се издигна като моралният меридиан на човечеството, както казва Ленин. Литературата започна да търси новият човек, човекът на Любовта. Появи се в България Достоевски, Телерман, Гунерсон, Виктор Хюго, Короленко и др. Започна идеен кипеж невиждан до тогава. Със социализма се появи и анархизма и младите хора бяха обхванати от огън. И тъй ние дойдохме при Учителя от тези среди, особено силно беше върху нас влиянието на Толстой, теософската и окултна наука. За всички млади особено бе привлекателен простия братски живот сред природата. Идеята за Братство се роди при такава обстановка и ние дойдохме при Учителя с мечтата да направим опит за братски живот. Тази идея ни обхвана изцяло. Ние горяхме като факли. Но затова бе необходимо един стопански инвентар, стопанство, добитък, жилища. А ние бяхме бедни студенти и нямахме нищо. По това време се пръснаха слухове, че в миновъглената мина в гр. Перник могат да се изкарат много големи надници. Групата се беше сформирала, отидохме, за да работим в мината, но скоро се убедихме, че това беше измама, за да привлекат работници. Битови условия - отвратителни, заплати малки и труд непосилен. Отказахме се от тоя проект и се върнахме отново в София да посещаваме лекции. Пари не спечелихме, за да се устроим и да добием стопански инвентар за общ братски живот. Все в това време ни дойде идеята да се издържаме сами в университета. Родителите ни бяха заможни, почти на всички. Нищо не им струваше да ни издържат. Но ние искахме да работим и да се издържаме сами. Да направим един опит. Писахме на родителите си да не ни пращат пари. Това ги огорчи извънредно много и всички получихме писма, че сме щури и този, който е вкарал този бръмбар в главите ни ще ни опропасти. Но ние предприехме нашия опит и той не беше никак лесен. Привличаше ни простичкия живот сред природата. философски въпроси ни занимаваха, а пък ние бяхме запознати с окултната наука и теософската литература. Като се опирахме на младостта и силата си, както и на идеализма си предприехме нашия опит. Посещавахме често Учителя и разговаряхме с Него по всички въпроси. Не мога да забравя един разговор, когато между другото Учителят каза: „Учете в университета, но учете и един занаят, за да бъдете свободни." Ние и без това търсехме работа. Нали искахме да се издържаме сами и да учим. За нас свободата имаше обаяние и тя беше за нас най-висок стремеж. Учителят така разреши въпроса. Хем да учим във факултета и да го завършим и хем да учим един занаят и по този начин ни даде метод как да разрешим задачата си при нашия опит, да се издържаме сами, а да не уповаваме на издръжка от родителите си. И тогава ние започнахме да търсим какъв занаят да научим. Отначало опитахме с обущарството. Ние си наехме един обущар-майстор, той да ни учи, а ние 5-6 младежи да учим занаята от него като чираци. Един от възрастните братя, който имаше по-голяма квартира отпусна ни я, а имаше двор и подходящо място за работа. Взехме обущарска машина за шиене и отворихме работилница. Започнахме да приемаме поръчки за кърпене на обуща. Имаше един брат от военните с офицерски чин, казваше се Желязков. Той ни взе и ни даде един чувал напълнен с войнишки ботуши, около 50 чифта, като ни предостави и материал - конци, кожа, гьон и това ни улесни. От нас искаше само работа. Изкърпихме тези 50 чифта военни ботуши и спечелихме малко. Видяхме, че в обущарството няма сметка, голяма ангария, а полза няма. Тогава на сестра Мария Тодорова по поръчка направихме едни обуща, но те бяха тесни и за да не ни обиди, тя ги носи и си повреди краката. И от тогава вече 50 години все се оплаква, че все нещо я стяга по краката. Та тя беше първата саможертва на нашият обущарски занаят. След това работихме и изработвахме музикални инструменти. Но и с този занаят не стана нищо. След това изписвахме фирми. Не ни провървя. По-късно изработвахме дървени букви за печатарите. И тук нищо не стана. Накрая започнахме да подвързваме книги и то нощно време. Сключихме договор с една библиотека „Златни зърна", като се бяхме уточнили да ни дават за подвързия каквито книги се падат на рафтовете - дебели, тънки, големи или малки. А те взеха, че ни даваха най-дебелите книги за подвързване и пак на същата цена. Използваха ни и ние не можехме да караме повече, отказахме се. И все пак главното ни задължение беше да посещаваме редовно лекции и упражнения, а ние нямахме много свободно време. Затова ние търсехме такава работа, че когато имаме свободно време, да поработим и изкараме някой лев. Най-после се запознахме с нашия брат Бертоли, италианец, който беше мозайкаджия и работеше и изработваше мозайките на новостроящите се къщи в София. Той се разположи към нас и ни даде работа на парче, което беше изгодно за нас. Ние нямахме свободно време и не разполагахме с него. Имахме свободно време след лекции и упражнения. Работата на парче беше изгодно, тъй че когато и да идем да работим, ни се плаща каквото сме изработили. Каквото сме изработили през цялата седмица в свободните часове, Бертоли ни плащаше в събота. А това беше много трудно. Ходехме пеша. Как сме извървявали толкова километри път. Отиваш там, работиш, връщаш се обратно у дома и след това трябва да учиш. Така се издържахме. Хранехме се оскъдно и трудно преживявахме. Когато се запознах с Бертоли, тогаз той беше много сприхав. Помня го, когато го попитах за работа, той ме погледна с такова безверие, но каза: „Иди там, имам работилница от Подуяне към орханийското шосе. Там ще ти дадат работа." Отивам аз и гледам един голям двор. А там наредени хора, които работят като каторжници. Едни мръсни, окъсани, брадясали, седнали пред едни големи плочи и с един дървен чук, хей толкоз голям чукат камъни. Тогава мозайките се чукаха на ръка, нямаше още машини. И какво ми предлагат? И аз да седна с тези дриплювци да чукам камъни. А имаше едно чувство у мен аристократично. То не ми позволяваше да седна до тях. То не се превива лесно. Да се унижиш сам, да се смалиш до най-долните слоеве на обществото. Обаче преодолях това чувство. Отначало ми беше мъка, да седна там на сандъчето да чукам. Но надвих това чувство. И седнах. След туй вече не обръщах внимание на общественото мнение. Не ме интересуваше. И така почнах да работя. Плащаше Бертоли съботен ден на чувалче. Ние ще начукаме мозайката, ще я сортираме, ще я пресеем със сита, с различна големина и ще я наредим в чувалчета. Събота преброят чувалчетата и ти плащат. Можехме да работим по няколко часа. След университета отивахме там да чукаме камъни. Като разбра майка ми, ми написа писмо. „Ти сега чукаш камъни. Дано с това чукане ти дойде акъла в главата. Не ти ли дойде сега, после е късно. Цял живот ще чукаш камъни. А аз искам от теб не само учен да станеш, не само професор да бъдеш, но академик да си." Е, как ви се струва това? Но тази майчина прокоба се сбъдна и цял живот чукам камъни. Там правехме циментови блокчета, чукахме камъни, правехме плочки и какви ли не още работи. С чук и с длето. Едвам изкарвахме по някой лев да се издържаме, но много оскъдно живеехме. Не можехме да си купим захар. Сутрин пиехме чай, но не го пиехме със захар. Нямахме пари. Пиехме го със захарин. Един от младежите имаше вуйчо, който беше сладкарин в Ст. Загора и правеше сладките със захарин. Изпращаше ни пликчета със захарин. Едно прахче като го разтвориш в едно шише изкарвахме с него един месец. Имаше една стъклена пръчица и с нея бръкнем в шишето и после с нея потопим в чашата, разбъркаме чая и така го подслаждахме. Черпехме с чай и захарин щедро всички приятели. Имаше много гладни хора по онова време. Рядко имаше в София семейства, които да бъдат добре. Ние от провинцията, които бяхме тук карахме много тъничко. Купим 50-100 грама маслини, а това са 10-15 маслини за трима човека. Карахме много бедничко, а работехме тежка физическа работа.

17. ОБЩ ОКУЛТЕН КЛАС Възрастните приятели видяха, че Учителят покровителствува младите и че ги взе под своя закрила, а особено след като откри Младежкия Клас, то всички младежи се прилепиха към Него. Онези братя и сестри, които бяха съпътници на Учителя от 15-20 години изведнъж започнаха да ревнуват и започнаха да шушукат: „Учителят откри за младежите клас, предпочита тях, а нас пренебрегва." Тогава отива една делегация от възрастни братя при Него и Му казва: „Учителю, открихте клас за младежите. Искаме и за нас да откриете също такъв клас.,, Вижте сега какъв е окултния закон. На времето ние поискахме от Учителя да ни обучава и Той отвори клас за нас. Ето сега възрастните искат също клас за себе си от Учителя. Значи, когато ученика поиска от Учителя, само тогава може да има разрешение на въпроса. Учителят ги изглежда сериозно и казва: „Хубаво!" И откри Общия Клас за възрастните. Събираха се доста много, защото и ние младежите отивахме там и слушахме беседи. Като видяха, че Учителят ни приема, те също ни приеха и започнаха да ни канят на гости в техните големи и хубави къщи. Добре се сдружиха с нас. Виждаха, че те си отиват, а ние младите идвахме и поемахме от тях работата. Имаше от тях много интелигентни, знаеха езици, превеждаха окултна литература и постепенно започнаха да печатат Словото. Общият Окултен Клас се събираше в сряда в 5 ч. сутринта. Те преминаха през няколко салона и накрая решиха да си построят салон на ул. „Оборище" 14 и с общи усилия той беше построен, като Общия и Младежкия Клас се прехвърлиха там. През 1927 г., след построяването на салона на „Изгрева" и устройване на селището, Общия Окултен Клас се провеждаше на Изгрева. Ранното сутринно ставане е наша традиция. Ставаме в 3-4 часа през нощта в зависимост от задачите, които ни предстоят. В 5 часа и във времето, когато наближава изгрева на слънцето ние сме на крак и го очакваме всички строени на поляната в редици. То не е само за нас едно физическо явление, но има и духовно съдържание. Когато имахме клас в сряда за Общия Клас, ние се събираме точно в пет часа в салона и Учителят идва и застава точно в пет часа без една минута на катедрата. Той държи своята беседа и след това отива на поляната, където правим нашите шест упражнения и после играем Паневритмия. Тогава не чакаме изгрева на слънцето, защото сме в клас. В салона всеки си намира място, което му харесва и подхожда. Имаме мир и съгласие, имаме доброжелателство и всеки беше готов да помогне на другия. При тази приятелска атмосфера, която се чувства всички изпяваме някои песни преди да дойде Учителя в клас. Значи ние бяхме 20 минути преди пет часа седнали и пеехме, за да се хармонизира обстановката. Мария Тодорова свиреше на хармониума. Точно в пет часа Учителят е на катедрата. Никой не закъснява, а онзи който закъснееше се връщаше обратно, понеже не се допускаше вътре да влиза и да нарушава реда и хармонията. Това беше желязно правило. Тогава Учителят седне на катедрата. Обикновено кара да се изпее някоя песен, след това се каже общата молитва. Учителят държи своето Слово. Завършва класа и после не се допускаха никакви спорове. Всичко минава в тишина и ред. Тихо, бавно отиваме на поляната, правим нашите шест упражнения и играем Паневритмия. Това беше едно богато разнообразие и красота на общия братски живот. Така се развива идеята за общ братски живот. Но не съвсем тъй ограничено както си го представяхме отначало. Времето се източваше и часът отиваше към седем. Всеки отиваше на работа, а студентите в университета. Целият ден прекарваха бодри и свежи, взели сила от сутринта. Животът на Изгрева влезе в общия живот и повдигна всички хора там. След Паневритмията отивахме в кухнята, където до туй време завираха казаните с гореща вода от дежурните. Всеки може да си вземе топла вода и можеше да закусва или вътре в столовата, или отвън на масите, или сам или събрани с няколко души заедно. Специална закуска не се правеше. Така започваше денят всяка сряда, когато Общият Окултен Клас от Школата на Учителя провеждаше своят учебен ден.

16. ШКОЛАТА Е ОТКРИТА Отначало класовете бяха вечер, след работно време. Тогава една от сестрите отиде при Учителя и Го бе замолила, не може ли да се прехвърли часът на Класа сутрин, понеже става късно. Те са млади момичета и ги е страх да се прибират по тъмнината, а имат неприятности и с родителите си, защото никой не може да повярва, че посещават Школа, а не че отиват на любовни срещи. Сестрата работеше вечерно време и това бе причина да поиска от Учителя промяна на часа. На следващия ден Учителят предложи Класовете да бъдат сутрин. Предложи, но не обясни защо и не го наложи веднага. Той предложи и всички приеха. И така Младежкия Клас започна своите занятия сутрин от пет часа. Отначало беше в неделя, но след това той бе преместен в петък и така до края на Школата остана постоянно. Едно от условията да се посещава Младежкия Клас беше учениците да не бъдат омъжени или оженени. Идеята бе, за да не влизат в Класа семейни хора, които са натоварени с всевъзможни задължения и разправии. И като влезнат в Клас носят всичките тези влияния и разстройват атмосферата на Класа. И това се постигна отначало. Но не се държеше така фанатично и буквално, както си го представяха някои. Когато се задомяваха някои от Младежкия Клас то трябваше да го напусне. Но по-късно Учителят разрешаваше този въпрос индивидуално и се правеше изключение. Въпросът бе да не се държи толкова за формата, а на преден план да излязат вътрешните духовни подбуди, които движат тези млади хора. Някои по форма бяха минали през семейния живот и пак бяха в Младежкия Клас. Тук се изискваше по-скоро един чист, вътрешен стремеж и се държеше главно на него. От това правило няколко малки изключения бяха направени. Но формално някои го взеха чисто по форма и се страхуваха, че в Класа присъстваха и хора, които са женени или омъжени. Учителят държеше на идейния вътрешен стремеж, на чистият идеен стремеж на ученика в Божествения път и не държеше буквално на туй правило. Въпросът за брака е един много важен въпрос, един много сложен въпрос и преди всичко един личен въпрос. Учителят го бе разрешил в годината когато се откри Школата през 1922 г така.: „На окултният ученик не му е позволено да се омъжи или ожени." Но това се отнася до окултните ученици, а не за нас, които сега влизаме в Школата. Обикновено, които се задомяваха другите ги поздравяваха и направо казваха, че колко съжаляват, че трябва да се разделят с тях, а младоженците се споглеждаха виновни и след това те отиваха да посещават Общия Окултен Клас. Правилото бе такова, че младежите посещаваха Младежкия Клас и можеха да посещават Общия Окултен Клас, който бе отворен от Учителя за останалите братя и сестри, които бяха в друга възрастова група. Но учениците от Общия Окултен Клас не можеха да посещават Младежкия Окултен Клас. А да влезнеш в Младежкия Окултен Клас през време на Школата не беше така лесно и просто. Учителят беше този, който разрешаваше лично молбата, която бе устна на всеки един младеж дошъл на Изгрева. Но този младеж трябваше да бъде представен от някой от възрастните братя и сестри и трябваше да бъде негов гарант. Обикновено Учителят запитваше: „Ти познаваш ли този младеж, ще можеш ли да станеш негов гарант и негов застъпник пред Бога?" А да отговори положително възрастния брат, то младият човек най-малко една-две години трябваше да посещава Общия Окултен Клас, който бе открит за всички, както и неделните беседи и постепенно да влезе в общия братски живот. Това беше Школа, а не факултет, където сам, по своя воля младежът завършил гимназия може да се запише за студент. Записването в Школата ставаше чрез Божията Воля. Условието в Младежкия Клас да влизат само младежи, бе възникнало от искането на някои млади възпитани по пуритански начин сестри. Учителят спази тяхното искане. Но по-късно Учителят сам наруши това правило, така че някои оженени останаха в Младежкия Клас, а други оженени отидоха в Общия Клас. Спомням си, последните години на Школата, Учителят среща Мария Тодорова, която бе моя съпруга от 1934 г. и й казва: „Вие направихте грешка, че не допуснахте женени в Младежкия Клас." С тези думи Учителят е дал да се разбере, че не лично Той е дал това условие за влизане в Младежкия Клас, а това предложение са го направили някои от учениците при формирането на класовете. Те са били във връзка с Учителя и са дали такова решение, което Учителят е приел. Но в последствие Той сам го наруши, защото според Него за Разумния свят е по-важна духовната подготовка за онзи, който следва класа. Така външните положения заемат едно по-второстепенно място. Така че някои се ожениха, но Учителя ги остави в класа. Това смути мнозина, но отговора беше, че класовете принадлежат на Учителя и Той е свободен да постави в един или друг Клас когото поиска и когото намери за добре. В туй време Учителят започна работата си над учениците и започна да ги насочва да имат известни качества. Първото качество, на което Той държеше най-много, това беше точността. Той ни постави задача да идваме на Класовете с точност до една минута. И всички ученици бяха много точни, макар че някои пътуваха по един-два часа през нощта от града, за да пристигнат на Изгрева в 5 часа сутринта. Всички бяха много точни, а който закъснееше, не го пускаха в салона. Оставаше навън. Някои си купиха будилници и се събуждаха с тях. На някои Учителят даде упражнения, как да развият качеството на своят вътрешен биологичен часовник, който да ги събужда в строго определено време. Такива упражнения има и са описани. На някои препоръча да си купят петел и при втори петли да тръгват за Изгрева. Знаете че има първи, че има втори петли и че има трети петли, при които с точност до пет минути биологичният часовник у петлите ги кара да кукуригат. Определи се ден и час за екскурзиите. Всички идваха точно на време. Тогава работата в Класа става особено приятна, стегната и учениците изработиха отношение към самата работа. Уважение и почитание. Учителят създаде на учениците едно свещено чувство към работата. Всички бяха сериозни. Разговори преди клас не се водеха. Всеки си заемаше мястото, което сам си избираше. Учителят споменаваше, че може понякога Той да подреди учениците в Клас кой къде да седне и тогава би се създала още по-благоприятна атмосфера, защото тъй като седяха сега един до друг, избираха местата си по естествено предразположение и така не винаги се получаваше хармония в Класа. В Младежкият Клас се чувстваше по-идейна атмосфера. В Общия Клас самата среда беше погълната от свои лични задачи на своят личен живот и я нямаше онази концентрация и онова съсредоточаване общо на класа както в Младежкия Клас. И в двата класа постепенно се създаде една обща благоприятна атмосфера за работа. Учителят, когато си беше в стаята горе, още от там чувстваше каква е атмосферата в класа. Ако тази атмосфера беше благоприятна да се изнесат идеите, които Той имаше предвид, Той слизаше с голямо разположение. Беше усмихнат и сияещ. Присъствието Му създаваше една хармония и един светъл мир. СПИСЪК НА УЧЕНИЦИТЕ ОТ I ОКУЛТЕН КЛАС НА БЯЛОТО БРАТСТВО III година Откомври 1923 г., София 1. Александър Стрезов 2. Ана Матеева 3. Анастасия Динова 4. Анастас Щерев 5. Асен Кантарджиев 6. Богдан Икономов 7. Борис Николов 8. Василка Иванова 9. Виктория Христова 10. Георги Марков 11. Георги Радев 12. Георги Томалевски 13. Дафинка Доганова 14. Димитър Стоянов 15. Добран Гарвалов 16. Евдокия Иванович 17. Еленка Андрееева 18. Кирил Икономов 19. Кирил Паскалев 20. Константин Константинов 21. Кръстю Тюлешков 22. Кузман Кузманов 23. Люба Радославова 24. Мария Зафирова 25. Марийка Петкова 26. Мария Тодорова 27. Невенка Петкова 28. Олга Славчева 29. Паша Теодорова 30. Пенка Михайлова 31. Петър Пампоров 32. Петър Попов 33. Савка Керемидчиева 34. Сотирка Бабаджова 35. Стоян Джуджев 36. Стоян Караенев 37. Тодор Попов 38. Христо Койчев 39. Цветанка Щилянова 40. Цеко Етугов 41. Кръстю Христов 47. Генчо Алексиев 42. Методи Константинов 48. Елена Хаджи Григорова 43. Иван Жеков 49. Петър Камбуров 44. Костадина Чопаринова 50. Цветан Стайков 45. Елизер Коен 51. Мария Савова 46. Жечо Жеков 52. Милка Танева СБОРЕН СПИСЪК НА УЧЕНИЦИТЕ ОТ МЛАДЕЖКИЯ ОКУЛТЕН КЛАС ПО ВРЕМЕ НА ШКОЛАТА 1922-1944г. Братя: 1. Тодор Стоименов 2. Боян Боев 3. Борис Николов 4. Димитър Стоянов 5. Цочо Диков 6. Методи Константинов 7. Влад Пашов 8. Иван Антонов 9. Кръстю Христов 10. Пеню Ганев 11. Генчо Алексиев 12. Неделчо Попов 13. Христо Цонзоров 14. Георги Йорданов 15. Панталей Карапетров 16. Тодор Симеонов 17. Димитър Звездински 18. Николай Шиваров 19. Гавраил /Галилей/ Величков 20. Васил Георгиев 21. Драган Петков 22. Стефан Дойнов 23. Щерю Христов 24. Боян Атанасов 25. Георги П. Сотиров 26. Ангел Вълков 27. Стоян Георгиев 28. Атанас Минчев 29. Илия Узунов 30. Борис Ст. Димитров 31. Иван Ил. Митков 32. Йордан Бобев 33. Йордан Иванов 34. Йончо Цв. Йончев 35. Антон Николаев 36. Филип Славов 37.Гради Минчев Сестри: 1. Паша Теодорова 2. Василка Иванова 3. Олга Славчева 4. Сийка Динова 5. Елена Андреева 6. Савка Керемидчиева 7. Мария Тодорова 8. Елена Григорова 9. Димитрина Атанасова 10. Стойна Христова 11. Севда Николова 12. Стефанка Иванова 13. Мария Савова 14. Теофана Савова 15. Веса Козарева 16. Буча Бехар 17. Стоянка Илиева 18. Наталия Чакова 19. Пенка Кънева 20. Милка Периклиева 21. Мария Зефирова 22. Невена Неделчева 23. Верка Куртева 24. Амелия Надзор 25. Катя Грива 26. Маргарита Мечева 27. Милка Аламанчева 28. Люба Аламанчева 29. Веса Несторова 30. Сийка Костова 31. Радка Герова 32. Дарлинг Доспевска 33. Мария Македонска 34. Гинка Манолова 35. Здравка Григорова 36. Стойка Янчева 37. Софи Ламбева 38. Данушка Кисьова 39. Ружка Кисьова 40. Лиляна Атанасова 38. Величко Събев 39. Димитър Костов 40. Димитър Шишков 41. Михаил Звездински 42. Георги Тахчиев 41. Любка Стефова 42. Маринка Иванова 43. Вяра П. Георгиева 44. Станка Ангелова 45. Мария Златева Забележка: Списъкът е направен по време на Учителя със стария ръкопис.

15. ОТКРИВАНЕТО НА МЛАДЕЖКИЯТ ОКУЛТЕН КЛАС Младежката група посещавахме редовно лекции и упражнения, като редовни студенти. Постепенно ние навлязохме в братския живот. Поканваха ни на братските вечери. Отначало възрастните бяха ревниви, не ни канеха и нямаха ни много доверие. Отиваха на братска вечеря, но на нас не съобщаваха. запазваха Учителя за себе си. Учителят разбра това и ни съобщи чрез други млади хора и така започнахме да посещаваме редовно братските вечери, събрания и екскурзии. Постепенно навлезнахме в братския живот. Той за нас беше откровение, защото ние сме го чакали и сме жадували за него. Ето го, сега го срещнахме реализиран. Този живот запълни сърцата ни и ние не се отделяхме и останахме с Учителя до днес, над 50 години. Една от първите задачи, която ни бе поставена бе да уважаваме жената. Като младежи ние водехме един чист живот, повече бяхме в планините и сред природата през свободното си време. Но постепенно Учителят ни върна в града и създаде в нас почит и уважение към жената. Учителят я третираше като себе си. Не я унижаваше. Така се създадоха хубави отношения между братя и сестри и ние живеехме около Учителя един прекрасен живот. Ти попаднеш в едно общество, опознаваш се с хора, ти забогатяваш от това запознанство. Повод за откриването на Младежкият Окултен Клас дадохме ние младежите. Ние продължавахме тази група от 20-30 младежи да се събираме. Обикновено в неделя сутрин излизаха всички на поляната в гората. Там се правеха молитви, пееха се песни, играехме гимнастика. Така веднъж, след една такава утрин, ние поканихме Учителя да присъства в гората на поляната на тези наши събрания. Защото след общото утринно молитвено събрание, ние младежите се отделяхме и отивахме на нашата полянка в гората и там продължавахме нашите разисквания. А възрастните приятели оставаха с Учителя на поляната. Като получи покана от нас, Учителят дойде на нашата поляна и изслуша нашите въпроси и видя желанието ни, че искаме да учим. И така в разговорите ни с Учителя, които се поведоха, ние Му казахме, че имаме желание да учим и имаме желание Той да ни ръководи. Ние бяхме чували и чели от теософската и окултна литература, че на ученика е необходим Учител. Тогава Учителят не каза нищо, Той си замълча. След това ни изнесе една беседа на полянката, в която Той отговори на всички зададени от нас въпроси. Всички искахме напътствия, ръководство за своята вътрешна духовна работа. Туй Му даде повод. Туй беше едно мълчаливо искане на душите, да им даде знание как да живеят. Известно време Учителят мълча, обсъждаше въпроса и накрая реши, че е време да се отвори Младежкият Окултен Клас. А с това и да се отвори Школата. Аудиторията бе готова и чакаше. Тогава Той реши да отвори Школата в отговор на това наше желание да учим. Значи ученикът трябва да поиска. Тогава Учителят му отговаря и му показва какъв е законът за приемане ученика в Окултната Школа. Мина известно време и след това всеки един от младежите, които присъстваха на онази поляна получиха лични покани от Учителя за откриване на Младежкия Окултен Клас. Учителят изпрати някои младежи да съобщят на всички поотделно, по списък. На мен също бе изпратен един млад брат да ми съобщи, че се отваря Класа и че съм поканен да участвам. Така всеки член на Класа получи лична покана от Учителя. Беше определен денят и часа и всички дойдоха в определения ден и събранието започна. Имахме една сестра, която се казваше Маркова, преподавателка по френски език. Тя живееше на ул. „Цар Шишман", до гимназията и имаше курсове по френски език, които протичаха денем. А вечер салончето, което не беше голямо, но беше свободно, тя го отстъпи за провеждане на Младежкия Окултен Клас. И младежите започнахме да се събираме там. Имаше най-различни хора в този клас: теософи, окултисти, запознати с източните учения, с Йогите и с най-различни преводи на окултни книги. Голямо разнообразие и невероятна мозайка от личности. Учителят започна да изнася беседи. Те са отпечатани, като аз бях един от стенографите и този който след това ги дешифрира и така бяха отпечатани първи и втори том от Младежкия Окултен Клас. Между тези първи ученици имаше такива, които под влияние на теософските идеи търсеха път лесно да се издигнат. Да станат съвършени, да станат маги, да станат силни, да притежават и да боравят със сили, с които да влияят над другите хора, да променят общества и да предопределят съдбините на хора, общества и народи. С една дума да имат лично превъзходство над другите хора. Те очакваха, че Учителят ще им даде такива знания. Но останаха разочаровани. Учителят очерта един път, в който човешката душа с едно постоянство, упоритост и работа, трябва да работи върху себе си. На някои не им се хареса такова нещо. Те искаха да им се дадат сили и с една дума и то с магическа сила, да контролират природните сили и стихии. Но те се разочароваха и се оттеглиха. Когато Учителят раздаде покани на строго определени лица, покрай тях научиха и други и дойдоха двойно, дори и тройно от предвидените. Така че първия Клас наброяваше около седемдесет човека. Понеже се явиха и други кандидати, дойдоха и помолиха Учителя и Той създаде още един Младежки Клас, който имаше приблизително толкова души колкото първия. Първият Клас се събирахме вечерно време, след работа. А втория Клас имаше друг ден, когато се събираше. Това беше понеделник вечер. Но в последствие много от кандидатите отпаднаха, напуснаха, поради причините, които описах, защото искаха за няколко месеца да станат маги със сила и мощ.

ДО ВСИЧКИ ПРИЯТЕЛИ МАЛКИ И ГОЛЕМИ И НА ДОБРИТЕ УЧЕНИЦИ Само когато слънцето грее живота има смисъл. Само когато реките текат земята се разработва. Само когато дъждът пада сятото се благославя. Когато плодовете зреят душата се радва. Хранете се с плодовете на добродетелта. Обичайте се, и Господ ще бъде и вън и вътре във вази. Носете дрехите на правдата. Обработвайте сърцето си с Любовта. Разкопавайте умът си с Мъдростта. Служете на душата си с Истината и Великия Живия баща на Мира Отец на бъдещите векове ще бъде с вази и вие с Него; само тогава ще познаете Истинния Бог и Христа. Ж.К.В.О. (Жив е Този, Който ви обича) 21.I.1918 г., Варна (Свещеният подпис) Забележка: Това писмо е писано от Учителя, когато по принуждение от българските властници (цар Фердинанд и министър-председателя д-р Васил Радославов), бе му наредено да не говори своите беседи и го интернираха да живее в гр. Варна. Учителят се подчини на това нареждане. Поменатите управници бяха недоволни от Учителя, понеже Той в беседите си бе казал: "България да не участвува във войната, защото ще загуби". Когато Учителят е заминавал за Варна, казал е пред приятелите, които го изпращали: "Аз пак ще видя София, но те няма да видят никога България!" Знае се от историята, че България излезе от първата световна война с катастрофа, Фердинанд абдикира, а Радославов избяга в Германия! И повече не се върнаха в България! Учителят се завръща в София и продължи да изнася Словото ни за человеците земни и небесни.

ПОЗДРАВ НА ВСИЧКИ МОИ БРАТЯ Варна, 10 август 1903 г. Мир да бъде на. всинца ви. Ето Аз ви призовах помежду тоз народ, да сте свидетели и светила. Аз ви зная по име. Всичките мои усилия от дълго време са биле, да ви подготвя за Великата Божия Работа, да развия силите на вашата душа, да отворя умът ви, да разберете благите Божии пътища. В това се изискват великите усилия, които положих за вашето добро, да ви избавя от висящи разорения. Този народ помежду когото сте изпратени от Мене, е духом неразвит. Но не бойте се, той има добри начатъци. Аз искам вие да пожените плодовете на своите трудове. Радвайте се повече, че Бог е написал имената ви в книгата на живота. Аз винаги съм присъствал помежду вас и винаги съм ви ръководил. В трудностите и скърбите на живота ви съм бил близо. Да, вашият Небесен Баща желае вашето добро. Колко е Той велик и благ. Той всякой ден е изливал своята милост от горе за вашата подкрепа. Послушайте Ме днес. Вие гладете мрачкаво на бъдещето, колебаете се често, опасявате се от напора на изпитите и често мислите, че злото е неизцелимо и Бог е престанеш да слуша и да милва.. Не, не туряйте тази мисъл в ума си. Може ли Бог, Великият и Благият Баща, да забрави своите деца? Но знайте, Неговата Любов към вас и към този народ е по-голяма отколкото е била по-преди. Вашите души са драгоценни пред Неговите Очи. В този народ Той има много деца и затова вие сте пратени да им помагате докато укрепнат духом. Моя път пред вас е отворен.. Аз съм с вас наедно във всичко да ви помагам. Аз дойдох да се заселя и да живея помежду ви. Аз ще изкарам всичко да се изработи за добре. Съдбините на този народ, когото Вие любите, са В Моите ръце. Според поведението му, така и ще постъпя. Не бойте се. Аз не мисля да Ви разоря, но да Ви съградя. Аз съм дошъл да разруша злото, да отмахна грехът и престъплението от сърцето на тия челоВеци. Вие Вече Виждате Моите действия. Духа Ми показВа сВоята сила. Аз работя и Вие ще работите. Според както Ви е дадено по силите и желанията на душата Ви. Вам Ви трябВа още Вяра. Молете се на Бога и Той ще укрепи слабата Ви надежда. Вие се смущавате много пъти за своята насъщна подкрепа. Не бойте се, всичко нужно за живота ви е приготвено. Който сее, може ли да не жени и който се труди, може ли да не приема? Всичките земни богатства са на ваше разположение, най-добрите неща Бог за вас е оставил. Като изпълнявате Неговата Блага Воля, всичко друго само по себе си ще ви се приложи. Но преди всичко имайте повече Любов към Бога и към вашите братя и повече чистосърдечие и искреност. Това на Мене е най-приятно. Аз желал да ви гледам всеки ден и вие да Ме виждате, но душите ви са още слаби, да понасят Небесната виделина на Моето Присъствие. Аз трябва постоянно да ви се изявявам, според състоянието на духа ви. Слушайте Ме братя Мои, вие чеда на Бога Живаго; Знанието и Мъдростта, която ви се праща е за ваша подкрепа. Говорете простата и ясна Истина. Готови ли сте за Мене да сторите всичко? Или има още нещо да ви спъва? Аз съм готов всичко да сторя за вази и в Моето лице вие ще имате в Небето най-добрия си Приятел. ВАШ ГОСПОД ИСУС. Забележка: Това послание е написано лично от ръката на Учителя Дънов. То е диктувано на Учителя от Духът Христов, т.е. от Господа Исуса Христа.

ДУХЪТ НА ИСТИНАТА И ДУХЪТ НА ПЛАГИАТСТВОТО ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ През 1972 г. се възроди идеята в умовете на някои от съвременниците на школата на Учителя Дънов, да се напише историческа книга за Учителя Дънов. Опитът от отпечатаната книга "Учителят" - 1946 г., бе неудачен и предизвика буря от негодувание от онези, които обитаваха Изгрева по простата причина, че те не бяха допуснати да участват в нея. А книгата за онова време е едно луксозно издание и материала включен в нея е на висота. Цялата история по написването и отпечатването на книгата "Учителят" е описана в поредицата "Изгревът", том III, стр. 208, № 9, стр. 209, № 10; том IV, стр. 516, № 69; том V, стр. 549, № 12, стр. 552, № 213. След многократни съвещания бе решено да се даде тази задача на Георги Томалевски, който като писател и вещ в перото трябваше да подреди, подготви и да представи материала. Започнаха да събират материали от София и провинцията и да му ги предават и то при един необикновен ентусиазъм, че се подготвя историческа книга за Учителя. В София Никола Нанков му предаде един голям архив, който бе събиран от него десетки години за историята на Братството, както и опитности на ученици, които му ги бяха предали за съхранение и архив. Друг, който бе работил бе Галилей Величков, който бе вече написал собственоръчно своите опитности и по-късно бяха издадени в "Изгревът", том IV, стр. 52-143, както и следващата част от стр. 144-239, която бе диктувана на Вергилий Кръстев. Също в том I, стр. 5108 са публикувани спомени на Галилей Величков. Този собственоръчно написан от Галилей материал беше предаден да се ползва от Георги Томалевски за предстоящата книга. Научавайки за това, аз отидох при Георги Томалевски. Той беше завършил книгата, която беше работил шест месеца. Каза ми, че е преразказал материала, че го е преработил и четири копия ги е предал за прочит на онези приятели, които му бяха предали да ползва материала. При разговора си с него се повдигна въпроса за авторството на тази книга. Той ме убеди, че това е колективен труд, че той само го е подредил и го е представил на достъпен български език. Обърнах му внимание, че трябва да напише имената на сътрудниците си, за да няма после недоразумения. Томалевски изтъкна своята теза, че окултният ученик трябва да бъде смирен и да не си изнася името си на показ и затова също не смее да напише както своето име, така и на другите. Аз възразих. Не ме послуша. Всички знаеха, че книгата е написана от Георги Томалевски и че той трябва да носи лавровия венец. След като преминаха копията от ръкописа при приятелите, то Галилей Величков се възмути, че е взел неговият материал и че го е преработил, преразказал и накрая е провалил материала и отгоре като похлупак на всичко не му е писал името. Обещах на Галилей, че неговото име след време ще стои там където трябва и където заслужава. Изпълних обещанието си с публикуването на неговите спомени цитирани по-горе по страници. А Никола Нанков беше направо вбесен. Викаше и крещеше пред мен: "Крадци и мошеници!" Бяха му окрали материала без да пишат неговото име. А той го бе събирал десетки години в онези години на непрекъснати обиски от страна на милицията. По въпроса виж "Изгревът", том IV, стр. 587-588. След време тази книга бе преведена на френски. Никола Нанков написа една рецензия въз основа на ръкописния труд на Георги Томалевски, която поместваме под надслов: "Документално означава истинско". В една от срещите си с Румяна Томалевска, любимата му дъщеря, обърнах внимание, че това е колективен труд и че има в ръкописа преразказан много материал от автори, които имат самостоятелни спомени и че ако публикува този ръкопис, то ще провали окончателно баща си. Не ме послуша. През 1997 г. бе издадена същата книга със заглавие, с надслов "Учителят Беинса Дуно" на издателство "Алфадар" под JSBN 954-8785-15-3 с автор Георги Томалевски. По този начин искаха да узаконят, че Георги Томалевски е автор на този труд. От тук дойде най-големия провал на Георги Томалевски. По времето на Школата жена му го отклони от Школата и сега дъщеря му с отпечатването на този труд го довърши окончателно. Но главната вина е негова. Ето сега последователно ще се спрем по точки, за да се види голяма лъжа, за да може да се отдели от Истината. Истината винаги възтържествува. 1. Целият материал е предоставен на Георги Томалевски от отделни автори. Той го е преразказал и по този начин премахва имената на авторите. Понякога си служи с инициали, понеже не познава имената на онези, които са представили материала. Някои смятат, че инициалите са писани, да не би да се увреди на авторите, понеже комунистическата власт преследваше тогава това Учение. Това не е вярно, понеже повече от половината от тези лица тогава бяха отдавна починали, десетки години преди това. 2. Той преразказва онези текстове, които му бяха представени за музиката на Учителя, за Паневритмията и за Словото на Учителя. Той следва една своя теория, че Словото на Учителя Дънов трябва да бъде преразказано на българския читател от изкусни майстори на перото какъвто е той. Днес има запазени беседи, където лично Георги Томалевски е преразказвал беседите на Учителя с негови думи, за да бъдат идеите на Учителя по-достъпни за недорасналите български глави да четат Словото на Учителя и то в оригинал. Аз смятам, че това е кощунство към Словото на Учителя и подигравка с труда на учениците, съвременници на Учителя от Школата на Бялото Братство. 3. Несъстоятелността на някои исторически факти в отпечатаната книга на Георги Томалевски бяха предадени от Никола Нанков в "Документално означава истинско", което публикуваме преди това изложение. 4. От книгата, от стр. 11 до стр. 112 е материал на Никола Нанков, който материал тука е преразказан. За разчитане на инициалите от стр.93 виж "Изгревът", том I, стр.636; том II, стр. 32, № 11; том II, стр. 219, № 97. 5. От стр. 113-157 са есета написани от Томалевски върху материали предоставени от негови съвременници с авторски имена. Но тука са пропуснати. 6. На стр. 140 "Теменужките" е описано от Галилей Величков, понеже материала е негов. Виж "Изгревът", том I, стр. 30. А инициалите М.З. е името на Михаил Звездински. 7. На стр. 162-164 текстът на писмото с инициали Д. К. е от Димитър Кочев. Неговите опитности ще бъдат публикувани по-късно в някои от следващите томове на "Изгревът", които собственоръчно е записал и ми е предал. 8. Целият раздел за музика на Учителя от стр. 169-192 е материал предаден от Галилей Величков. Ръкописът му представляваше извадени мисли на Учителя за музиката от беседите на Учителя, както и от частни разговори записани от Боян Боев. Този раздел тук е преразказан в една литературна форма. 9. На стр. 179 заглавието "Цигулката" е материал на Галилей Величков. Прочетете от 12 ред отгоре надолу та чак до края на стр. 172. След това сравнете с "Изгрева", том I, стр. 7-9, както и том IV, стр. 136-138. Целият този материал е цитат на материала на Галилей Величков. Това е едно от най-големите доказателства за кражбата наречена плагиатство от писателското съсловие. 10. От стр. 183-192 за Паневритмията е материал на Боян Боев, което е публикувано в "Паневритмията", издание 1938 г., както и малката Паневритмия от 1941 г., "Слънчеви лъчи" - 1942 г., както и материали на Боян Боев публикувани в списание "Житно зърно", книгата "Учителят" - 1947 г., "Учителят, разговори при 7-те рилски езера", -1947 г. 11. Материалът от стр. 203-213 е от архива на Цанка Екимова, която изваждаше по различни теми цитати от Словото на Учителя. 12. От стр. 214-218 се говори за теософите. Този материал е взет от Борис Николов и Мария Тодорова. Виж "Изгревът", том I, стр. 274-283; том III, стр. 77-79; том IV, стр. 138-139. За евангелистите виж том II, стр. 224, № 103. 13. От стр. 219-221 инициалите Т. П. е материал на Тодор Попов от Ямбол. Този материал е описан в "Изгревът". А подробно ще бъде публикуван, когато се изнесе историята на Ямболското братство от дъщерята на Тодор Попов, която е подготвила материала и се казва д-р Йорданка Попова. 14. На стр. 235 инициалите за дневника на Е. И. означават Елена Иларионова. Дневникът на Елена Иларионова е публикуван от Павлина Даскалова във "Всемировият Учител Беинса Дуно и Велико Търново", том I, 1995 г. и том II, 1996 г. Някои от спомените на Елена Иларионова са предадени от други автори, като нейното име е запазено и са публикувани в "Изгревът". 15. На стр. 240-243 инициалите Г. Р. е Георги Радев от Ямбол. Неговите опитности са описани от самият него, както и от сина му Радко, който е подготвил материала и ще бъдат публикувани към историята на Ямболското братство в един от следващите томове на "Изгрева". 16. На стр. 244 инициалите Т. А. е Тодор Абаджиев, който е бил ръководител на Ямболското братство. Тази опитност е описана в "Изгревът", том II, стр. 382, № 116. 17. На стр. 245-247 инициалите Б.Н. е Борис Николов. Виж "Изгревът", том III, стр. 159, № 23. Дори Борис Николов тази своя опитност я бе пуснал в едно от своите послания като ръководител на братството. 18. На стр. 248-250 инициалите М.П. е Милка Периклиева. Тя лично е написала своите опитности като една част се отпечатаха на английски. Виж "Изгревът", том VII, стр. 666-667. Материалът на Милка Периклиева е събран и се чака разрешението от нейните племенници - Марта и Ева, които са дъщери на Александър Периклиев, рожден брат на Милка Периклиева. И двете племеннички живеят и работят в чужбина, едната във Франция, другата в Швеция. 19. От стр. 267-326 са поместени 12 разговора. Това не са оригинални разговори с Учителя. Това са измислени разговори от Георги Томалевски. Той взима някоя отпечатана страница от лекциите или беседите на Учителя, спира се на някое подходящо изречение, което му харесва и го изважда. След това отпред му прикачва подходящ въпрос и така подготвя своите дванадесет разговора на измисления ученик с Учителя. Томалевски е практикувал тази литературна форма в една от своите книги "Астрология за народа". Там е поставена диалогична форма на сюжетната нишка между един професор наречен Звездолюбов и един градинар на име Ради. Градинарят Ради задава въпроси на професор Звездолюбов и същият отговаря. Там Георги Томалевски в образа на градинарят Ради визира дядо Ради от Изгрева, който наистина бе градинар на братската градина и се казваше Ради Танчев. А в името Звездолюбов се визира автора на книгата Георги Томалевски, който бе учител по физика и астрономия в една софийска гимназия - "Антим I", на ул. "Оборище" до реката Перловска. Цялата книга е в диалогична форма. Въпроси на градинаря Ради и отговори на професор Звездолюбов. Тук, в тази книга от стр. 267-326 е направено същото. Има измислени въпроси на един ученик, т.е. на Георги Томалевски и отговори от Словото на Учителя, които отговори са взети от публикувано Слово в различни лекции и беседи. ИЗВОДИТЕ: 1. Всеки читател, който сравни изнесените факти е длъжен да си направи своите заключения при положение, че чете "Изгревът". 2. Това е кражба на Георги Томалевски от своите съвременници. Вината носи както той самия, така и ония, които отпечатаха след него тая книга. 3. На времето работих и записвах спомените на Елена Андреева. Там заварих и Георги Томалевски. Когато заговорих, че аз издирвам спомените на учениците с Учителя той се разплака и започна да се упреква, че нямал спомени с Учителя. Аз добавих, че не може да няма щом е бил на Изгрева. Така и стана, че неговите опитности бяха разказани от други негови съвременници и бяха публикувани в "Изгревът" и то от мен. За справка виж "Изгревът", том II, стр. 154, № 40; том III, стр. 79-80, № 67, 68; том IV, стр. 258, № 26; стр. 259, № 27, 28; стр. 272, № 45; стр. 281, № 58; том V, стр. 135, № 59. Така, че онзи, който прочете горепосочените страници ще има точна представа за лицето Георги Томалевски. Следователно той не бе забравен както от мен, така също от другите. Другите му свършиха работата. А той обърка работите на другите! В том VIII Димитър Грива разказва за него. 4. Георги Томалевски слиза от Невидимия свят, ражда се, отраства с голям духовен кредит тук на земята. Но тук на земята той пропилява този духовен кредит. Вината се носи първо от него самия. След това идва ред да му пречи съпругата му, която бе еврейка и която го отклонява 10 години от Школата на Учителя. Накрая се явява дъщеря му, която го опропастява окончателно с отпечатването на тази книга. И завинаги! Той лично ми е разказал оня случай, при който Учителят го посреща в алеята в гората и намирайки се на около 30 крачки от него започнал гръмко да произнася името Томалевски. На всяка крачка, приближавайки се към него Учителят е произнасял името Томалевски като отначало гласът е бил много силен, а постепенно със всяка крачка е снишавал гласа си, така че когато е приближил до Томалевски е шептял и накрая е отварял само устните си. Томалевски се чудеше какво ли означава всичко това. Аз му отговорих, че това е неговият път на земята. Че идва от Небето с голям кредит, но накрая пропилява всичко на земята. Бяхме свидетели, че точно това се случи. А за доказателство е отпечатването на тази книга "Учителят Беинса Дуно" с автор Георги Томалевски. 5. Накрая ще цитираме от книгата "Беседи, обяснения и упътвания" от Учителя от 1922 г. по време на Търновските събори. Обръщаме на стр. 113. Част от този цитат е даден в материала на Никола Нанков "Документалното означава Истина", където се говори за онази книжка на Учителя, която един свещеник я преиздава без разрешение на Учителя. А това е "Хио-Ели-Мели-Месаил". Тук ще продължим с цитата от стр. 113, от 11 ред надолу: "В нас не трябва да има такива работи. Има опасност, когато се злоупотребява с Духа. Когато Духът ти говори, това е друго, но да вземеш чуждото нещо ида кажеш, че Духа чрез тебе говори, това е плагиатство. Туй го казват съвременните писатели. Родила неговата глава! Събрал материал от 30 души и казва: "Вижте какво роди моята глава!" Това е компилация. Нашите глави ще родят туй, което сами можем да напишем, което изучаваме". По-добра присъда от тази книга с автор Георги Томалевски няма. От посечения цитат се вижда Истината! 6. Предоставяме на вниманието ви една снимка на Учителя с трима свои ученици. От ляво в профил е Георги Томалевски. В средата с гръб към фотографа е Елиезер Коен. В дясно в профил е Георги Радев. Великият Учител разговаря с трима свои ученици. А кой какво направи от тях можете да прочетете и намерите в "Изгревът". Георги Радев превеждаше "Бо-Ин-Ра" години наред в "Житно зърно" и накрая този автор го издаде в три книжки като лично ги финансира. А "Бо-Ин-Ра" е учител на Черната ложа според Учителя Дънов. Елиезер Коен беше плодовит автор с много статии в "Житно зърно". По-кьсно по негова инициатива се преведе "Агни йога", който е диктуван материал от Мория, на спиритическите сеанси, провеждани от съпругата на Николай Рьорих на име Елена Шапошникова-Рьорих. Според Учителя Дънов, то Мория е учител на Черната ложа. Коен написа предговора на "Бо-Ин-Ра". Накрая Елиезер Коен стана комунист и се обяви срещу Учителя и Братството. Виж "Изгревът", том VII, стр. 288-292, № 46. Георги Томалевски е редовен участник със статии в "Житно зърно" и пише есета с една мистична нагласа. Освен това той е плодовит писател. Идва времето, когато той подготви тази книга, за която става въпрос и бе публикувано името му като автор на материал, който е чужд. Накрая той се очерта като един плагиат на чужди материали. Тази снимка е много показателна, защото не случайно и тримата хубавци са запечатани на фотографска снимка пред лицето на Великия Учител. Това е финала на тези трима автори. Неповторим! Неотразим! 7. Всеки един от учениците на Учителя присъства в строго определено време и всеки заема една малка точка от големия кръг на окръжността, която опасва Школата на Бялото Братство на Великия Учител Беинса Дуно. Цикълът е слънчев цикъл от 22 години - от 1922-1944 г. Всеки човек присъствал в Школата е не само точка от кръга, но едновременно и проекция и представител на онези кръгове от Невидимия свят, които са го изпратили тук на земята. Тези светове се изявяват чрез тази личност явно, съзнато или неосъзнато. Но във всеки случай, той е проводник на ония сили, за чието поле е закачен и завързан. Затова всеки има своето място на Изгрева, присъства тук и никой друг не може да му отнеме мястото. Ако напусне мястото и отиде в света, друг идва на негово място. Но вече изпратеното лице е също така закачено за онази верига, както и предишното лице, което е напуснало поста си. В Школата на Учителя Дънов всяко лице точно се явява на време и заема своето определено място. И трябва да си изпълнява задължението към онзи, който го е изпратил и за онзи за когото е завързан. Безпрекословно! 8. В Школата на Изгрева присъстват представители от Бялата и Черна ложи. Над тях стои Космическата ложа, която управлява предишните две. Тя се управлява от Словото на Всемировия Учител Беинса Дуно, който е Великият Учител на Всемирното Велико Бяло Братство. То бе открило за пръв път своята Школа и то в България по времето на пребиваването на Учителя Дънов при българите. Точно такава е и целта на томовете "Изгревът". Там присъстват деянията на едната ложа и делата на другата ложа. Космическата ложа е представена от окултните закони, които се реализират от живота на учениците, но закони, които са управлявани от Словото на Великия Учител. Ето защо в томовете на "Изгревът" се отхвърля Духа на лъжата и плагиатството, който се управлява от Духа на Заблуждението, който е всъщност Духът на Антихриста. В "Изгревът" трайно и точно присъстват Духът на Истината, който е Глава на Словото на Учителя и което Слово бе реализирано от живота на Неговите ученици. А доколко всеки един от тях е успял да реализира частица от Словото на Великия Учител при земния си път при българите е видно от техните спомени, които са публикувани. Има етапи на възход. Има и етапи на падение. Възходът и падението се намират на едно и също място в човека. Или нагоре към възхода и към Изгрева на човешката душа към Бога. Или надолу чрез падението в света на обикновения земен човек. Затова има земен човек и небесен Адам! Небесният Адам е небесния човек или това е ученикът на земята, живеещ със Словото на Учителя Дънов, за да стане животворящ дух. Адам е животворящия Дух! Но на Небето при създание Мира сего! Словото на Учителя Дънов преминава в живота на учениците Му. Словото на Учителя Дънов е Третия заветна Бога към човечеството. Поредицата от томовете на "Изгревът" е история на човеците, на техните стъпки по тесните пътеки, които водят към Школата на Бялото Братство. В бъдеще това е пътят: Изучаване опитностите на ученика. Още от самото начало на Школата Учителят обръща внимание на това. В година II на 1 октомври 1922 г. на Общия Окултен клас под заглавие "Правила за Окултната Школа" на стр. 4 от 5 ред отдолу нагоре четем следното като второ правило: "И тъй всинца трябва да имате един силен импулс да учите, т.е. да изучавате причините на всички неща, които се случват. При това трябва да използвате опитностите на онези, които са минали преди вас, а после да изучавате природата, защото всички неща в природата представят едно предметно обучение. Бог е изпратил децата си в училище да учат. Всички тия обкръжаващи вас предмети, всички тия същества, които са наоколо ви, през цялото си развитие имат връзка с вас." Ето, това е отговора за онези, които запитват: "Кому е необходим "Изгревът"? Забележете това второ правило за Окултната Школа. Учителят го казва през 1922 г. и с това насочва учениците си да изучават опитностите на предишните поколения от 1900-1922 г. Точно 22 години до отварянето на Школата. А от 1922-1944 г. в следващите 22 години влизат нови поколения, които са ученици от времето на Школата. И те са, които изграждат поредицата "Изгревът" и пълнят томовете. И затова трябва да го има "Изгревът". И ще го има! И ще го има!

ЧЕРВЕНАТА ЕСКАДРА от Недю Недев, Военно издателство, 1980 г., София Рецензенти: д-р Димитър Пеев и проф. Александър Георгиев (Переклиев) Забележка на редактора: Вторият рецензент проф. Александър Георгиев е с фамилно име Переклиев, роден брат на Милка Переклиева. Виж "Изгревът", том IV, стр. 588, отгоре ред 23-29. На стр. 187 долу авторът пише: "Учителят Петър Дънов беше фанатик... Учил в САЩ и Франция... играеше голяма роля в политическия живот." А на страница 188 горе" "Лулчев беше доверен ученик на Дънов, получаваше от него съвети и винаги след срещата си с царя му съобщаваше какво са говорили". И по-нататък на стр. 191: "Лулчев се кълнеше във вярност на царя, но държеше в течение и Учителя Петър Дънов, разказваше му подробно за всичко, което са разговаряли с царя. Уж религиозна секта бе, аполитична, отречена от земята, а Дънов и Лулчев се интересуваха и даже се опитваха да направляват политиката на страната". На същата страница 191 долу под линия, забележка втора:"... душеприказчикът на цар Борис, дъновиста Л. Лулчев, действащ по внушение на Бялото Братство - една тъмна креация на проанглийски политикани и шпиони начело с "Учителя" Дънов". По надолу даваме само два реда от интервю на журналист от вестник "София" през месец декември (2.ХII.1930 г.), бр. 150. "Разговор с Учителя Дънов... за Лулчев" Учителят: "Лулчев е като вас, българите, роден от грешни родители. Той е само позлатен, но не златен. Не ме интересуват неговите работи". Никола Нанков: От горното интервю се вижда, какво е било отношението на Учителя към Любомир Лулчев. А по-надолу в малка част от говореното от Учителя в беседа, отпечатана в томчето "Новият светилник", държана на 22 декември 1943 г., стр. 270, се вижда, че Той не се е интересувал от всичко онова, което му преписват в книгата "Червената ескадра". "Цели 40 години аз предупреждавах българите, какво ги очаква. Ако ме слушаха, нямаше да дойде това, което вече дойде (отнася се за бомбардировките). Никой не ме слушаше - нито управляващите, нито духовенството. Мнозина мислеха, че аз искам да стана министър, да заема висок пост. Нищо не ме интересува. Аз не се боря за човешки пост. Аз дойдох в света и взех най-малката служба, която никой не искаше... Моята идея не се стреми към високи места. На всички големци се радвам, без да се стремя към тяхното положение. Ако царят и българският народ ме бяха послушали работите нямаше да вземат такъв обрат. Ония, които съветваха царя, не го съветваха както трябва. Всеки си говореше, както знае. Всички му даваха криви съвети!" На стр. 187 автора Недю Недев пише, че Учителят Петър Дънов е учел в САЩ и Франция. Което също не отговаря на истината. Той е учил само в Америка. Истината е една. Рано или късно тя ще излезе наяве, защото е всеобхватна и лъжата не може да я затули. Слънцето на Истината винаги изгрява. Без нея няма живот.

"МОЯТ РОДЕН ГРАД СОФИЯ" от Райна Констанцева Издателство на Отечествен фронт, София, 1980 г. В заглавието "Верските заблуди и сектите", авторката на стр. 223, пише: "След смъртта на Дънов и ликвидирането на дворцовата клика след 9 септември 1944 година, към която принадлежеше и Любомир Лулчев. Братството все пак продължи да съществува. Народната власт обаче се натъкна на една златна афера, в която бяха замесени неговите последователи. Беше намерено укрито около 30 кг злато, а това беше забранено от нашите закони. Виновниците бяха наказани със затвор". Никола Нанков: За количеството на златото колко килограма е било намираме сведения в седмичния вестник "Поглед", бр. 17 от 24 април 1967 г. на последната 16 страница в заглавието: "Криминалната схватка". В третата колона на това заглавие, 47 реда отгоре надолу четем: "Един пречупен камък кух отвътре, е бил намерен сред морените на Витоша. В него дъновската секта е крила дълги години 164 златни монети". От направената справка в Държавна спестовна каса, колко тежи една златна монета от 20 лева, ни казаха, че тежестта е 6-7 грама. Пресметнати по 6 грама - 164 монети тежат 984 грама, а по 7 грама - тежат 1 килограм и 148 грама, или средно 1 килограм и 66 грама. В същото заглавие в четвъртата и петата колонка най-долу е дадена фотографска снимка на камъка разтворен и се вижда кухината, където са били 164 златни монети. Над снимката текст: "Камъкът пък на долната снимка е тайникът, в който дъновистите са крили своето златно съкровище". Камъкът се намира в музея по криминалистика при Дирекция на народната милиция. Бележка на редактора: Виж "Изгревът", том III, стр. 233-234 и стр. 262.

БЕИНСА ДУНО УЧИТЕЛЯТ НА БЯЛОТО БРАТСТВО Забележка от Никола Нанков: Така както е оформена заглавната страница от автора Георги Томалевски, се разбира, че Беинса Дуно пише за Учителя на Бялото Братство. В книгата "Речник на българските псевдоними" от Иван Богданов, Д.И. "Наука и изкуство", София, 1978 г., с. 140, четем: "Беинса Дуно - Петър Константинов Дънов". Бележка на редактора: Новоизлязлата книга през 1998 г. е озаглавена "Учителят Беинса Дуно". Ще цитираме съответните страници от нея. Авторът на ръкописа Георги Томалевски, стр. 27 или 37, от отпечатаната книга стр. 70-71: "Малкият Петър се запознава с учението си в набързо построената черквица в Хадърджа, но по-късно, когато известни служебни обстоятелства отправят свещ. Константин Дъновски да иде за известно време в Нови пазар, с него отива и Петър". На същата страница по-долу: "Така все повече усамотен, любознателен и търсещ, Петър завършва основното училище в Нови пазар, това нещо съвпада и със завръщането на семейството в Хадърджа." От отпечатаната книга, стр. 63: "Откриването стана на 17 февруари 1805 г. преди да пристигне новия гръцки владика Йоаким." Никола Нанков: На 14 февруари 1865 г. се освещава и открива първата българска църква "Свети Архангел Михаил" в гр. Варна с първи неин свещеник Константин Дъновски, първият български учител във Варненско, става и пръв български свещеник във Варна сега по такъв начин. Там остава да живее до самата си смърт (13 ноември 1918 г) и е погребан пред олтаря на църквата "Свети Архангел Михаил". "Отец Константин Дъновски, който види се и досега не иска да се отдели от тая църква и винаги там му е прибежището и квартирата." Забележка: Страниците, които посочваме на автора, са взети от екземпляр писан на пишеща машина. Ако в преписи страниците не отговарят на посочените, справете се отдадения текст тук, който е ограден в кавички и е по-навътре в страниците от останалия текст. Ето защо допълнително отбелязваме и страниците от отпечатаната книга с автор Георги Томалевски "Учителят Беинса Дуно". Константин Дъновски напуска Варна през месец септември 1868 г., до което време е бил председател на българската община пред турските власти. За причината на първото му напускане гр. Варна пише проф. Петър Ников в списание "Духовна култура", кн. 1-2, 1922 г., в заглавието "Иконом Константин Дъновски", стр. 131. "Българската община за посрещане на своите разноски разчиташе на приходите от епархията, но срещнала големи мъчнотии. Дирейки изход от това трудно положение, варненската община решила да извика на чело на общината, някое по-високо духовно лице, което със своя висок сан да импони-ра на селяните. По молбата на варненци Иларион Макариополски изпратил архимандрит Партени, който през септември 1868 г. заел председателството на общината. Константин Дъновски се оттеглил и се прибрал в Хадърджа. И новият председател се сблъскал със същите трудности, което извикало неговото падане и през март 1870 г. той бил уволнен от председателството на варненската община. Обаче, Иларион Макариополски добре познавал Константин Дъновски предложил между другите пак него. По такъв начин Константин Дъновски заел пак председателството на варненската община през месец март 1870 г." Втори път Константин Дъновски напуска Варна през 1899 г. след като бил пенсиониран. Тогава отива като свещеник в гр. Нови пазар и остава там и през следващата 1900 година. През тези две години (1899-1900) пребивава там и Учителя, това е видно от многото писма на Учителя до неговите първи ученици: Пеню Киров, д-р Миркович и Мария Казакова. След две годишният си престой в Нови пазар (1899-1900 г.) Константин Дъновски се завръща отново във Варна и не я напуща вече до края на живота си. Ето какво пише Тодор Бъчваров в книжката си "Заветници на свободата" -Предисловието, София, 1 август 1922 г. "Преди двадесет и две години (1900 г.) се запознах с Петър К. Дънов... Същата година имах случай да се запозная в Нови пазар и със застарелия негов баща, свещеник Константин Дъновски." От горното се вижда, че Константин Дъновски и Учителя са били в Нови пазар през 1900 г. Когато е било времето за постъпване в училище (основното), Петърчо - Учителя, е била годината 1872-ра. Тогава родителите Му са били във Варна, завърнали се след първото им напускане на града през месец септември 1868 г. и се завърнали месец март 1870 година. Във Варна е имало вече българско училище открито на 11 май 1860 г. и е закривано само през време на Освободителната война 1877-1878 г., когато малкият Петърчо е бил вече завършил там основното си образование. След Освободителната война във Варна е имало вече петокласна мъжка гимназия, където Учителя завършва гимназиалното си образование. ("IV Известие на Варненското архиелогическо дружество", Варна, 1914 г., "Принос към просветителното дело в гр. Варна, стр. 20-44) Авторът, стр. 39, от отпечатаната книга стр. 74: "Това, което можем да кажем до тук и което имаме основание са считаме за сигурно, то е, че Учителят се приобщил за известно време към методистките среди." Никола Нанков: Ако познаваме Учителя и Неговата мисия, ако сме негови ученици никога не можем да мислим, а не да говорим и пишем за Него подобни неща. Учителят никога не се е приобщавал към каквито и да било религиозни "среди", дори и към тая на баща си. Той може да е бил за известно време сред някоя такава "среда", но това не означава, че Той се е приобщил към нея среда (че макар и за известно време е останал в нея). Нима Исус Христос дванадесет годишен, когато отиде в храма при първосвещениците се "приобщи" към тях, стана като тях? Нима Учителят, Който бе в света сред хората на земята, се "приобщи" към тях - стана като тях? Той бе пратеник с мисия, да изведе приобщилите се души в разни човешки религиозни среди, основани от религиозен фанатизъм, от форми, догми и ритуали и ги поведе по пътя на Любовта, Мъдростта и като дойдат до Истината, тя да ги направи свободни, да ги освободи от човешки окови и заблуждения. Учителят живя в света, но светът остана извън Него, не го допусна да влезе в Него. Да говорим и пишем такива неща за Учителя, не е нищо друго, освен наливане вода във водениците на евангелистите, че Учителя бил "излязъл" от техните среди - методистките. Учителят излезе от Бога. Авторът, стр. 44; от отпечатаната книга стр. 83: "През време на студентството в Америка с Учителя се случили доста забележителни неща. Един ден Той срещнал намиращия се също в Америка Величко Гръблашев, който бе известен на времето като ревностен член на спиритическото общество..." Никола Нанков: Нямаме абсолютно никаква фактическа документация за такъв случай, че Учителят се е срещал в Америка с Гръблашев и за отвеждането Му в някаква непозната местност, за някакви видени и чути странни неща и че след това Граблашев отишъл сам да търси това място, но не го намерил. Ако той беше имал още в Америка такава опитност с Учителя, той непременно щеше да бъде неговият първи ученик, след завръщането си в България. Гръблашев работи отделно от Учителя като спиритист. Издава свое спирити-ческо списание "Задгробен мир" и спиритическа литература. В 1906 г. основава спиритическо общество и го регистрира с устав утвърден от Министерството на народната просвета - "Устав на психическото дружество", гр. София, 1906 година - председател на обществото Величко Гръблашев, секретар Васил Узунов. В официалните списъци по реда на поканването на учениците на събори намираме, че Величко Гръблашев присъства за първи път на събор през 1910 г. и на последен през 1922 г., след което отива в Америка от където вече не се завърна в България. Там се помина. Авторът, стр. 47; от отпечатаната книга стр. 92: "След като приключил своите френологически изследвания към 1900 година - в началото на столетието, Учителят започнал да говори на народа и създаде забележителни беседи." Никола Нанков: Учителят се завръща от Америка през 1895 г. и прекарва във Варна до 1899 г. при сестра си Мария на ул. "Дунав". През тия години Той издава в 1896 г. книгата си "Наука и възпитание", през 1897 - "Хио-Ели-Мели-Месаил", а през 1898 г. изнася пред благотворителното дружество "Милосърдие" "Призвание към народа ми български, синове на семейството славянско". На следващата година 1899 Той отива в Нови пазар. След пребиваването си две години (1899-1900 г.) в Нови пазар, Учителят се отправя пеш през Стара планина и стига в Сливен. От там Той тръгва из страната и от град на град изнася сказки и прави френологически изследвания цели 11 години до Балканската война (1912-1913 г.). От времето на Неговото пътуване са останали много писма, писани от градовете и паланки, където е имал сказки, до Негови първи ученици - Пеню Киров, Димитър Голов и др. От тях се виждат градовете, в които е изнасял сказките си, броя на посетителите и др. Учителят е започнал да говори на народа след Балканската война (1912-1913 г.) и през 1914 г. Първата Му беседа говорена на народа е беседата "Ето човекът" отпечатана в томчето неделни беседи "Сила и Живот" - първа серия. След всяка отпечатана беседа е дадена датата на говоренето й - ден, месец и година. От това именно се вижда, че Учителят започва да говори на народа от 1914 г., 16 март. Бележка на редактора: Тук Никола Нанков греши, защото Учителят Дънов започва да говори на народа на 16 март 1914 г, защото само Христовия Дух може да дава Словото Божие. През лятото на 1912 г. Христовият Дух слиза върху Учителя Дънов и Той вече е Миров Учител. (Виж "Изгревът", том I "Космогонията и Слово на Всемировия Учител Беинса Дуно", стр. 632-672). За горната забележка виж специално стр. 635-638. Авторът, стр. 47; от отпечатаната книга стр. 93: "През март на 1897 г. в живота на Учителя настъпва събитие без външен ефект. На езика на езотерическите науки то се нарича "посвещение". Това е един свещен миг или час, когато пратениците на Небето, от каквато степен и да са и с каквато мисия да са дошли, биват посещавани от същества, за които ние не можем да приказваме. В тази среща те ясно виждат своя път и получават указания за това, което предстои да сторят." Никола Нанков: На Учителя се преписва през март 1897 г. някакво посвещение. Настъпило събитие без никакъв външен ефект. Посвещаван от същества и т.н. Като пишем и разпространяваме такива неща за Учителя, се излагаме като негови ученици в непознаване на Учителя си и Неговата мисия. Такова събитие в живота на Учителя не е отбелязано нито от Него, нито от някакъв ученик, защото през годината 1897, Той няма още нито един ученик, та да има възможност да Го наблюдава. Когато настъпи някакво събитие в живота и на най-обикновен човек, не може да няма външен ефект, а камо ли с Учителя. За Учителя, учениците Му можем да кажем, че Той дойде между нас от Главата, че носи това знание от там и Словото протичаше през Него, както водите извират от една глава на висок планински връх и слизат в равнината. Така бе и с Учителя. Той не идва по пътя на някакво посвещение тук на земята. Той не учи тук това Божествено знание, а то само протичаше през Него, отгоре от Главата. Забележка на редактора: Никола Нанков не е запознат с това събитие. За него виж "Изгревът", том I, стр. 636 от 9 ред отгоре до 20 ред. В едно от тефтерчетата на стенографката Савка Керемидчиева собственоръчно Учителят Дънов е отбелязал с почерка си слизането върху Него на Божествения Дух по следния начин: "1897, 7 март. Обещанието Господне. Идването на Божия Дух. У.М.В.У., 14. VII. 1922г., 11 сутринта, понеделник, Чам Курия" Когато слиза Божествения Дух - създава се Учителя. Когато се вселява Христовия Дух - създава се Мировия Учител. Когато Господния Дух на Силите задвижи Словото на Бога чрез Мировия Учител проявява се Всемировия Учител. Инициалите М.В.У. означават: Мировия Велик Учител, което е синоним на Всемировия Учител или Великия Учител. Авторът, стр. 47; от отпечатаната книга стр. 92-93: "Преди това още в 1895 г. той издаде своята книга "Наука и възпитание", чрез която успя да въведе голяма част от слушателите си в потребност да търсят скрития смисъл в свещените писания и в това, което ни дава положителното и достъпното за нашето триизмерно възможности знание." Никола Нанков: Книгата "Наука и възпитание" е отпечатана през 1896 г. в печатницата на Велчев в гр. Варна. Всеки може да се увери в това като вземе първото издание на книгата, където на първата заглавна страница е отпечатана годината, печатницата и града. По време на отпечатването й, Учителят няма ученици, за да я разпространяват. За разпространението й се вижда от личното бележниче на Учителя, в което са отбелязани лицата, които я разпространяват, колко броя и отчитането им за продажбата. Учителят е носел това бележниче още в Америка и на първата му страница е отбелязал 1894 г., Ню Джърси. Авторът, стр. 48; от отпечатаната книга стр. 93: "Между забележителните дати на Учителя трябва да се отбележи и тази, когато Той написва книгата "Завета на цветните лъчи". Ние не знаем колко време е било потребно да напише тази книга, но най-вероятно допускаемо е, че тя е започната след 7 март 1897 година - годината на неговото посвещение." Никола Нанков: За достоверността на случая с книгата "Завета на цветните лъчи" ще дам извадка от протоколите на годишната среща на учениците на "Веригата" през август (15-21), 1912 г., в гр. Търново, дословно: 15 август (св. Богородица) "Гореизброените шестдесет и трима души поименно повикани, влязохме в заседателния салон, гдето всякой зае мястото си по указание на г-н Дънов и то около отговарящата на числеността във форма на паралелограм маса, покрита с бял ленен плат, върху която бе простряна морава лента... Господин Дънов, който заемаше първото място на масата личаха жълта и синя ленти -жълтата бе над синята. Точно в 10 и половина часа преди обяд със ставане на крака и вдигане на ръце се помолихме с "Добрата молитва", изпяхме "Тебе поем" и г-н Дънов възгласи: "Аз ви поздравявам от Господа като добре дошли. Речта, която аз ще започна да ви давам е чисто Слово Божие, предавано, говорено и опитвано от хиляди години. То са стихове от книгата Господня, така систематически извадени и наредени... Аз ще прочета всичко, което Духът е стъкмил за вас, а това, което тук ще прочета ще се оформирова и отпечата в особена книжка, която ще ви се даде за упражнение. В тая книжка подробно и ясно ще се подредят не само стиховете, но още и краските с различните добродетели, които произвеждат и образуват трептения на тия стихове". Тук г-н Дънов започна да чете стиховете, които възпроизвеждат лъчите на червената и портокаловата краски". Тази е книгата. Под надслов „Краски"... В 5 ч. след обяд събранието се продължи. Г-н Дънов продължи прочитът на стиховете за краските. Забележка: Братството в първите години са го назовавали "Веригата", а много по-късно след Световната война 1914-1918 г. - "Бяло Братство". Много пъти сестра Еленка Иларионова ми е разказвала, че Учителят е стъкмил "Завета на цветните лъчи" след приключване на френологическите си изследвания 1911-1912 години в Арбанаси, където Братството имаше къща. Сестра Еленка бе съпруга на търновския ръководител Константин Иларионов, а след смъртта му, тя остана като ръководителка. Ученичка на Учителя от 1906 г. В домът им на улица "Зеленка", за Учителя имаше специална стая. Улицата с къщата се намират над новия театър в града. Бележка на редактора: От отпечатаната книга стр. 93, ред отгоре 30-37 се говори за разчитане на инициалите. Разчитането на инициалите бе извършено от Мария Тодорова (Виж "Изгревът", 2-и том, стр. 98), което лично от Учителя Дънов получава оригиналната отпечатана книжка и е разчел пред нея инициалите в тази книжка. Те бяха дадени също в "Изгревът", том I, стр. 636 за пръв път. "Заветът на цветните лъчи" е издадена за пръв път в 1912 г. в придворната печатница в град София. Виж "Изгревът", том II, стр. 219-220. Авторът, стр. 48; от напечатаната книга стр. 94: "Пак през същата 1897 година без позволението на Учителят непознат свещеник прочел и отпечатал в една малка книжка някакъв Учителев ръкопис като е поставил надслов "Тайната на духа" или "Хио-Ели-Мели-Месаил" - Глас Божи". Никола Нанков: Препечатването на "Хио-Ели-Мели-Месаил" не е станало от непознат свещеник през същата 1897 година, а много по-късно през 1912 година в печатница "Напредък" - Стара Загора. Това се вижда и от самата препечатана книжка от свещеника, която на корииата си има годината, печатницата и града. За този случай Учителят говори на събора в гр. Търново през 1922 година, стр. 113, като казва: "Друг един брат ми разправяше следното: книжката, една малка книжка аз бях издал, но без надпис (автор), попада в ръцете на едного, който си позволил да изкара от нея 5000 екземпляра и ходи и я продава... Запитват го: "Кой написа тая книга?" - "Аз, духовете ми проговориха какво да напиша". "Оставете го, казвам, нека я разпространява." В нас не трябва да има такива работи. Има опасност когато се злоупотребява с Духа. Когато Духът ти говори, то е едно, но да вземеш чуждото нещо и да кажеш, че Духа чрез тебе говори, това е плагиатство." (Съборни беседи от 1922 година, държани в гр. Търново, с. 113) Бележка на редактора: Книжката "Хио-Ели-Мели-Месаил - Глас Божий" е издадена за пръв път през 1897 г. в гр. Бургас в печатницата "Велчев" - Бургас. А плагиатството от свещеника е извършено в 1912 г. отпечатано в Стара Загора в печатница "Напредък", като в заглавната страница е поставен кръст, а в оригинала има четирилистна розетка с двойни лъчи. Иначе текстът е досущ оригинала. За същата книжка виж "Изгревът", том II, стр. 12, 41, 42-44, където са дадени от нея 12-те скрижали на Духа Беинса Дуно. Първоначално за нея бе споменато в "Изгревът* том I, стр. 636, че това е Духът на Третият завет, Гласът Божий към избранника и помазаника Божий. А това е Петър Дънов. Авторът, стр. 51; от напечатаната книга стр. 102 отгоре 12-13 ред: "Двамата братя Пеню Киров и Тодор Стоименов са чиновници в Бургаския съд." Никола Нанков: Чиновник в Бургаския съд е бил само Тодор Стоименов, а брат Пеню Киров е имал частна комисионерска кантора в града. Това се вижда от многобройните му писма, писани на печатни бланки и пликове с фирмата му: "Пеню Киров - комисионер, гр. Бургас". Такива пликове с писма има до Димитър Добрев в Сливен, Минчо Сотиров - Созопол и от Учителя до брат Пеню Киров със същия текст: Пеню Киров - комисионер, Бургас. За двамата братя може да получите сведения и от брат Жечо Панайотов, който през това време е бил чиновник в Бургас. Авторът, стр. 52; от непечатаната книга стр. 105: "След първия събор през 1900 година следват няколко събора... първият от тях е съборът през 1900 година... В тези протоколи освен имената на присъстващите в гр. Търново където стават... и т.н." Никола Нанков: От официалните списъци на съборите от 1899 година включително събора през 1922 година се вижда, че първият събор не е станал през 1900 година, а през 1899 година в гр. Варна, където са "ставали съборите до 1910 година, от която година съборите стават в гр. Търново до последния събор станал там в 1925 г. Че първият събор станал през 1899 година с първите трима ученици на Учителя се вижда от списъка на присъстващите ученици от 1899 година до 1915 година, там в графата година на поканването на събор е дадена годината 1899 година. В такъв списък на първата страница долу в бялото поле, брат Пеню Киров с червено мастило пише: някои смятат, че първият събор е станал през 1900 година, първият събор стана през 1899 година. Следва саморъчния му подпис с червено мастило. Имената на присъстващите ученици не са дадени само на присъстващите на съборите в гр. Търново, а от началото 1899 до 1922 година включително са дадени. Авторът, стр. 115; от напечатаната книга стр. 216: "Председателят на теософската ложа в България не закъснява да поиска среща с Учителя, в която Го уверява за добрите възможности, които му предлага организираното те-ософско общество, за големите успехи, които Го очакват... и т.н." Никола Нанков: Това, което пиша тук, го сторих като бивш член на теософското общество до 1922 година, добре познавайки отношението на теософите към Учителя и Бялото Братство. Говорил съм неведнъж със Софрони Ников, председател на теософското общество и други. Те имаха отрицателно отношение към Братството и Учителя. Теософското общество с вътрешен началник на школата им учителя Мория. Щом като той не посочва Учителя като такъв - той не е учител. През лятото на 1922 година теософското общество откри летен теософски университет, който следвах и аз. Теософите издадоха през това време вестник "Теософска мисъл", брой единствен. В него поместиха стихотворение, в което като се вземе първата буква от всеки вертикален ред (надолу) се образува "Дънов е лъжеучител". Теософията, затънала из джунглите на Индия, с едно знание от инволюционния период, не приеха Христа като такъв какъвто е. Теософите са будисти. Те поставят Буда над Христа като му дават и "посвещение" - пета степен! Само три окултни школи са школи на Христа -Школата на Учителя, на розенкрайцерите и на антропософите. Двете родни сестри на председателя на теософите у нас Софрони Ников: Йорданка Савова и Мария Бояджиева, бяха ученички на Учителя - Петър Дънов. Бележка на редактора: За да се изясни на читателя Истината за този въпрос виж "Изгревът", том I, стр. 274-280, както и стр. 280-283. Отново това е документирано в "Изгревът", том III, стр. 77-79. Виж "Изгревът", том IV, стр. 138-189. А за отказване на Учителя като евангелски проповедник виж "Изгревът", том II, стр. 224. Защо се изнасят тези цитати по томове и страници? Причината е една. Тези автори бяха дали сведения и материали на Томалевски, които ги бяха написали, но той ги присвои, преразказа ги и ги даде от свое име като автор. Авторът, стр. 124 и 125; от напечатаната книга стр. 232: "Според ученици на Бялото Братство, които са следили по-внимателно делото на Учителя в многообразния Му аспект, посочва се годината 1897, като особено важен етап от земния Му път. За тази година споменахме и на друго място. Тъй като през тази година между другите съществен момент от "осъзнаване" своята духовна мисия, Учителят е отпечатал макар и в ограничено число бройки книгата "Завета на цветните лъчи". Никола Нанков: За такова осъзнаване своята мисия Учителят и то по такъв начин, както автора пише на друго място пак повтарям, ако Го познаваше и мисията Му, не би трябвало да Му преписваме подобни неща. Пак през тази година бил отпечатал книгата "Завета на цветните лъчи". Та нали на събора в 1912 година Той им я чете още в ръкопис? Нали им каза, че ще се отпечата и след това ще им се даде? Нима Учителя още от първия ден не започна да им чете от нея още в ръкопис? Живи са още протоколите от онова време, та могат да ни дадат и покажат самата истина. Авторът уж минава за един от тия ученици, които са следили по-внимателно делото на Учителя, а делото на Учителя най-добре може да се проследи от останалото записано. Там е истината! Само въз основа на писмена документация, можем да пишем и говорим за Учителя и Делото Му. Учителят възлага отпечатването на "Завета на цветните лъчи" на най-заслужилия си ученик за делото, брата Димитър Голов. Той я отпечатва в най-добрата ни печатница - "Придворната печатница", София. Тези бележки написах, за да защитя Истината. Един трябваше да го стори. На мен се падна тази участ - да чета неверни неща, като знаех истината за лица и събития, написани в предложения на ръкопис за прочит от Георги Томалевски.

ДОКУМЕНТАЛНО ОЗНАЧАВА ИСТИНСКО НИКОЛА НАНКОВ "Глава на Твоето Слово е Истината!" "Всичко що е истинно, е честно и чисто и всичко що е честно и чисто, е истинско!" "Една история - пише Тацит историкът, - изопачавана по някакъв начин, и то не само от онези, които са живели тогава, но тъй също и в по-сетнешни времена; защото истина е, че всички велики дела са обвити в съмнение и неяснота, докато едни са готови да приемат за неоспорими факти най-невероятни слухове, други пък превръщат фактите в измамни лъжи; а сетне и едното и другото бива преувеличавано от потомството". Тацит Тацит Корнелий е бележит латински (римски) историк, роден между 54-56 година след Христа, умрял към 120 година. "Българска енциклопедия" от братя Данчеви, книгоиздателство Стоян Атанасов, София, 1936 г., стр. 1509 ВМЕСТО ПРЕДГОВОР Сред нашите среди, през последните няколко години се разпространиха трудове на пишеща машина с биографични данни за Учителя, Словото Му и Братството - братския живот с ред събития в него. През 1979-1980 г. излязоха от печат и две книги: "Моят роден град София" от Райна Костанцева, Д.И. "Отечествен фронт"' и "Червената ескадра" от Недю Недев, "Военно издателство", София. Както в труда на пишеща машина "Учителят на Бялото Братство", така и в тия две книги, са допуснати редица неистини, защото са писани без фактическа документация. Това ме застави да напиша за труда "Учителят на Бялото Братство" и за другите две книги по няколко реда за отделни моменти в тях, ползвайки документация. Това написах заради самата истина, без лично отношение и лоши чувства към авторите. Правдолюбив Истинолюбиви Никола Нанков Забележка на редактора: Този материал ми беше връчен лично от Никола Нанков през 1980 г. във връзка с ръкописа на книгата съставена от Георги Томалевски "Беинса Дуно - Учителят на Бялото Братство". Тук бе използван псевдоним поради това, че тогава властите правеха обиски, изземаха литературата на Учителя Дънов и преследваха последователите Му.

15. ТЕЖКАТА КАРМА ЦВЕТАНКА НАНКОВА (19.10.1908-2.07.1996 г.) Казвам се Цветанка и съм родена на 19.10.1908 г. в гр. Бургас. Майка ми се казваше по баща Стоянка Димитрова Боева и е рождена сестра на Боян Боев, а по мъж бе - Иванова Пончева. Аз се запознах с Учението на Учителя чрез родителите ми, а те чрез Боян Боев. Бяхме млади, много млади и красиви. Харесахме се с Никола Нанков и решихме да се оженим. Но аз преди това реших да отида и да питам Учителя какво ще ни каже по този така важен за мен въпрос. А и майка ми настояваше много за това. Отидох и разказах на Учителя всичко за двамата ни с Никола. А Той, Учителят ме задава един въпрос: "Можеш ли да издържиш? Никола Нанков има много тежка карма". Аз се стъписах. Отидох си. Цяла нощ не можах да спя. Мина известно време. Питах се дали ще мога да издържа. Накрая реших, че мога да издържа. Любовта ми беше голяма. Омъжих се на 31.Х.1935 г. в 2 часа след пладне в София. Заживяхме като семейство. Но когато на Никола започнаха много препятствия в живота му все си спомнях думите на Учителя: "Той има много тежка карма". Минаха години. Така завърши Никола своя земен път. Той катастрофира с една кола и почина в болницата. Погребахме го в родното му село. Така и аз преминах с него, носейки също част от неговата тежка карма, като съпруга и спътница в живота му.

14. БРАТСКО ОБЩЕЖИТИЕ В началото на Школата, когато се устройваше Изгрева ние бяхме десетина братя, които решихме да направим братска комуна на Изгрева. Речено-сторено. За да има братско общежитие трябваше да имаме общ братски дом. Решихме да сковем една обща барака с две стаи и кухня, под чийто покрив да се подслони братското общежитие. Но всички бяха от бедни по-бедни. Аз имах две жълтици, които ми бяха дадени от майка ми за моето студентско обучение. Тогава аз дадох тези две жълтици, за да се купи материала - греди, дъски и керемиди. Направихме барака чудна, за приказ и показ. Всички работихме, за да я направим, като смятахме, че ще живеем там братски. Накрая тя бе построена и ние се нанесохме в нея и сложихме началото на едно комунално и братско общежитие. Но се случи така, че влезна една сестра помежду ни. Това бе Мария Тодорова, която бе приятелка на Борис Николов. Каквото трябваше да стане по-нататък, то стана. Започнаха недоразуменията между нас. Изведнъж започнахме да виждаме, че един носи повече вода от другия, че трети внася повече продукти от другите, че четвъртия готви за останалите, които изяждат всичко и за петия и шестия не остава нищо за ядене. Но ние това не го виждахме по-рано. А трябваше да дойде тази сестра и да ни отвори очите. Отвориха ни се очите и видяхме, че сме изтъкани от несъвършенства и тогава се разбра, че не можем да правим братско общежитие под този покрив. Един ден се връщам, пресреща ме Борис Николов и отсича: "За тебе няма повече място тук, под този покрив". И ме изгони. Аз трябваше да напусна. Макар че аз бях дал парите за тази постройка и работих на нея докато се построи. Изгониха ме без да ми дадат грош. Аз си замълчах, но реших непременно да следя какво ще се случи по-нататък. Мина не мина много време и братското комунално общежитие се разтури. Изгониха ме без причина, само заради женски приумици. Ако бях направил сам барака с тези две жълтици, щях да си разреша сам въпроса със своя собствен дом. Но аз отидох да питам преди това Учителя, когато реших да давам тези две жълтици за братския дом и общежитие. Учителят ми каза: "Ти чувал ли си, че българите имат една поговорка: "Орташка кобила и вълци не я ядат!" Все някой ортак ще подгони вълкът, дето иска да изяде кобилата". Аз не послушах Учителя, защото не можах да разбера какво иска да ми каже. Но минаха години, аз си построих къща, но пак не послушах Учителя и в нея взе участие и моят шурей, брат на жена ми и сега имам много ядове с него. Попаднах отново на ортаклък. Та урокът се учи до края, урока на непослушанието. Минаха години и в тази барака едната стая бе предадена на Боян Боев, за да живее в нея и той десетки години живя в нея, работи в нея и там си замина. Другата стая се държеше от Борис Николов и Мария Тодорова, които бяха женени. Но след процеса срещу Братството 1958 г. и след като Боян Боев си замина през 1963 г., общината и нейната служба по жилищно настаняване настани в тази барака да живее едно семейство на Атанас Янчев. Живяха, що живяха в тази барака и дойде 1972 г., когато Изгрева трябваше да бъде разрушен и на негово място да се построят посолствата на СССР. Имаше строителен план и ние, собствениците на места и домове получавахме съобщения от градските власти да представяме документи за собственост. Разтичаха се приятелите, всеки вадеше документи и ги представяше на съответната служба. Точно по това време се случи едно необикновено събитие. Тази дървена къща, която бе построена с моите две жълтици и която се знаеше, че е къщата на Борис Николов и която се знаеше също, че е домът на Боян Боев, един хубав ден тя се самозапали и изгоря за броени минути и часове до основи. Изгоря, понеже беше дървена постройка и не можа да бъде спасено нищо от нея. А онзи, който бе настанен в нея, Атанас Янчев, той с жена си отиват на кино, като забравят включения електрически котлон в къщата. Къщата се запалва от нажежения котлон и изгорява. Изгорява, защото забравили котлона, но не забравили, отивайки на кино да вземат своите лични паспорти, които тогава бяха официални документи за удостоверяване личността на човека. Връщайки се от киното, те виждат изгорялата къща, в която бяха квартиранти и много безутешно плакаха. И то толкова, че властите видяха, че няма къде да живеят и ги настаниха в държавно жилище, за да ги подслонят. А какво стана по-нататък: Борис Николов имаше нотариален акт за мястото и то беше негово. По тогавашните закони всяка сграда построена на място, което е собственост на някого, то същият е собственик и на къщата. Аз отдавна се бях отказал от тази къща и тя се водеше по документи на Борис Николов заедно с мястото. Къщата изгоря и остана само мястото и заради него Борис Николов получи обезщетение от държавата 300 лв., което се равняваше на три негови пенсии. А по време на процеса и от присъдата срещу него му бе отнета 1/2 идеална част от имуществото му, т.е. от бараката и от мястото му. Ако беше останала бараката цяла заедно с мястото, той щеше да получи най-малко едностаен апартамент. Дори онези, които нямаха редовни документи бяха настанени в държавни жилища и властите на много места си затвориха очите към нередовните документи, само и само да се отърват от дъновистите, като ги настанят в подходящи държавни жилища с топла вода и парно отопление. Това те направиха. И никой днес не може да ги обвинява, че са извършили беззаконие спрямо жителите на Изгрева. Беззаконието, което те извършиха спрямо Изгрева беше от друго естество и друг порядък. За него говорихме. Накрая дойде развръзката с двете мои жълтици, дадени в името на един комунален живот и за построяване на братско общежитие. Днес Изгревът го няма. Веднъж, на времето Учителят бе казал: "Идеята за комунален живот е Божествена идея и е свалена от Невидимия свят. Човешкото съзнание днес не е готово да я приложи. Тя може да се приложи час след 300 човешки години, когато човешкото съзнание ще премине от обсега на самосъзнанието и ще навлезе в условията на свръхсъзнанието. Само онези човеци, които боравят със свръхсъзнанието могат да приложат идеята за комунален живот и за братско общежитие между хората". Ние, последователите на Учителя Дънов живяхме, преживяхме много неща и дочакахме да се сбъднат думите на Учителя. А другите след нас ще дочакат да се изпълни онова, което не се е сбъднало досега. Нито една черта от Божия закон няма да премине докато не се изпълни всичко, което Учителят е казал. Бог бе в Словото Му и Словото Му бе Бог, между нас, българите и човеците по земята.

13. ГАРАНТ ЗА ЕДНОГО По време на Учителя в нашите среди работеше народния природолечител Петър Димков. Имаше методи за лечение, но бяха много сложни. Всеки, който пристъпваше към него биваше преглеждан и то не другаде, а чрез специален уред оглеждаше ириса на двете му очи. Чрез така наречената ирисова диагностика Димков поставяше диагноза и даваше наставления за лечението. След това изслушваше оплакванията на човека, които съвпадаха с неговата диагноза. Ако беше завършил медицина и беше станал лекар нямаше да има неприятности с лекарските среди още по времето на Учителя. Не послуша нито мен, нито съвета на Учителя да завърши медицина. Това беше една негова груба грешка. След като дойдоха комунистите на власт, те го ограничиха в неговата дейност за другите, но за себе си го ползваха свободно. Но имаше много неприятности само, защото не беше лекар. Ако беше послушал Учителя и беше завършил медицина, по друг начин щяха да се уредят нещата около него. Когато дойде време да му се преиздадат по комунистическо време трите тома за лечение, това нареждане дойде от Тодор Живков, който управляваше България. Намериха редактор, както и рецензент на книгите му, но и аз участвах в коректурите му. Помогнах му, защото аз бях работил като редактор много години. Помогнах му, защото бях поел задължение към него пред Учителя. А как стана това? По онова време, когато някой приятел заведе някой нов човек пред Учителя и ако Учителят го приемаше, то Той изискваше някой да поеме ангажимент за новодошлия и да стане негов гарант. Аз заведох Петър Димков за пръв път при Учителя. Разговаряха за общи неща. Учителят ме попита: "Ти ли ще му бъдеш гарант пред Мене?" Казах: "Аз ще му бъда". И така аз останах гарант до края. Дойде време, той доживя дълбока старост и аз дори присъствах на погребението му. Бях гарант до края.

11. ДВЕТЕ ОКРЪЖНОСТИ НА ДВЕТЕ ШКОЛИ Споменах, че в юношеските си години бях с комунистически идеи и бях един от основателите на комунистическа група в село Кръвеник, Севлиевско. Името на селото ни идва още от турско време, когато селяните са давали кръвен данък. Една година са взели много момчета и са ги изпратили в Истанбул за попълнение на еничерската войска. Тези деца са станали еничари. По-късно се запознах с теософските идеи, които тогава се изнасяха от Софрони Ников. Теософите тогава бяха много активни, имаха голяма отпечатана литература. Тогава всички я четяхме. Аз се записах и започнах да посещавам теософските курсове. Завърших ги и получих диплом, че съм завършил теософското си обучение. Дипломата беше представителна, голяма, с много печати и с подписа на Софрони Ников. Бях я окачил на стената в стаята. По това време се бях запознал с Учителя Дънов и посещавах Неговите лекции. Не мина много време и получих силно главоболие с многократно повръщане. То продължаваше няколко дни. Толкова силно бе главоболието ми, че не виждах нищо пред очите си. Какво да правя? Посъветваха ме да отида при Учителя Дънов. Знаех, че Той може да лекува и да помага. А аз съм млад, млад и зелен, току-що постъпил и посещаващ Неговите беседи. Бях новак. Отивам, срещам се с Него и Му се оплаквам. Той ме изслуша внимателно и каза: "Рекох, ти посещаваш теософите и Мен. Едните представляват едно силово поле от енергия с подобаваща окръжност. А другите са също едно поле от сили с подобна окръжност. Но като посещаваш тях и като посещаваш и Мен, тези две окръжности се пресичат в теб и оттам идва твоето заболяване. Те могат да те разрушат. Затова трябва да избираш: или при тях, или при Мен. На две места не може. Не може да бъдеш слуга на двама господари. Иначе ще си заминеш от този свят". И тогава трябваше да избирам. Аз избрах посоката. Отидох у дома, свалих голямата диплома от стената с многото печати и я върнах лично на Софрони Ников. Той се учуди много. Но аз нищо не му казах. Не исках да го обиждам. Тогава се върнах при Учителя и Му казах за моето решение. Той нищо не ми каза. На следващия ден главоболието ми изчезна. Затова човек не може да бъде слуга на двама господари, защото единия ще намрази, а другия ще заобича. И когато се събере омразата и обичта в него, то той ще се саморазруши. Този окултен закон го проверих много добре.

10. ОНЕЗИ, КОИТО ВОЮВАХА СРЕЩУ УЧИТЕЛЯ Всички онези, които воюваха срещу Учителя и Учението Му, както по време на Школата от 1922-1944 г., така и онези от 1900-1922 г. видяха как действа Божието Възмездие. По времето на Школата ние видяхме как Бог въздава правда и правосъдие на всички ония, които воюваха срещу Учителя по време на войните до 1922 г. Плати и народ, държава, управници, сановници, църковници и всякакви други власти. Никой не бе отминат. А ние гледахме, чудихме се, как Бог нищо не забравя и благославяхме Възмездието, защото и ние бяхме потърпевши от гоненията. Нас ни гонеха като дъновисти. На 9 септември 1944 г. дойдоха комунистите на власт. И те започнаха да се разправят със съд и без съд със своите политически противници. Изкараха закони и чрез тях съдеха политическите си противници, богатите и всички онези, които бяха гонили и убивали комунисти. И кое бе най-учудващо? Ами това, че комунистите хванаха и съдеха и упражниха своето възмездие срещу лица, които бяха наказуеми според техния закон. Но тези лица бяха същите, които гонеха Учителя и Неговите последователи. В това число влезнаха управниците на България в разстояние на 22 години - министри, съдии, прокурори, офицерство, църковници, журналисти и още много, много други. Църквата бе ограничена, съдени бяха протестанти и католици, много попове бяха разпопени, като им режеха брадите не с ножица, а с нож, а някъде със сърпи, с който се жънеха житата на село. Възмездие от начало до край. Комунистите се явиха като бич Божий и със своят бич извършиха своето възмездие и възстановиха Божията Правда. Ние си отдъхнахме. Но вместо да приберат Божият бич, те го стовариха срещу Братството и последователите на Учителя Дънов. На 7 декември 1957 г. бе обрана цялата литература на Учителя и унищожена. През 1958 г. започна процеса срещу Братството. Изгревът бе заключен с катинар, а по-късно през 1972 г. разрушен и на негово място започнаха да се строят сградите на Посолствата на СССР. Моята къща също бе разрушена и аз бях изпратен да живея в комплекс "Младост", който се строеше тогава. Отиват наши приятели при Георги Дамянов, а той беше председател на Президиума на Народното събрание, да се жалват, че властите искат да разрушат салона на Изгрева и там да правят някакви посолства. А приемната на Президиума бе в сградата на Спортната палата на ул. "Толбухин". Излиза той и като чува, че се касае за дъновисти, казва: "Тук няма място в София за дъновистите". Тропва с бастуна си и с него излязъл като се подпирал. На следващия ден е Конгреса на българския комсомол. Той отива там да държи реч, като ветеран-комунисти, на трибуната му прилошава, получава инфаркт и си заминава от този свят. Беше 28 ноември 1958 г. Оказа се, че за него няма място тук в София, освен в партийното гробище. Имаше един режисьор - Кръстю Петров Мирски (1920-1978 г.). Направи една телевизионна пиеса срещу Учителя по пиеса на Стефан Костов, която на времето бе играна в Модерния театър. Приятелите протестираха срещу тази телевизионна постановка, защото върху образа на Учителя се вмениха такива неща, които Той никога не бе вършил. Даваха как опипва краката на млади жени, пие вино, яде месо и т.н. Главният артист дегизиран в образа на Учителя според тази пиеса бе Любомир Кабакчиев. Той, заедно с режисьора и някои други си заминаха скоропостижно от този свят след тази постановка по телевизията. Аз съм свидетел как имаше съдии и прокурори, които ни съдиха и ги сполетя същата участ. Заминаха си скоропостижно. Имаше философи, учени, които от своята катедра хулеха Учителя. Не бяха малко и журналистите, които се бяха продали за пари или за кариера и ги сполетя същата участ. Накрая имаше политици, както по времето на Учителя, така и по комунистическо време, които воюваха срещу Учението и тях ги сполетя същата участ. Но най-важното е, че тези, които имаха власт бяха свалени от своите противници, също комунисти, бяха съдени и без да искат станаха изпълнители на Божието възмездие срещу онези, които бяха воювали срещу Учителя и Неговото дело. Бях свидетел на много такива случаи. На един лист бях си ги записал под номера, но той изчезна по време на обиските срещу мене. А следващите поколения ще издирят тези лица, ще покажат деянията им, за да се видят от всички, за да се види от всички защо над тях се стовари възмездието. А това бе Божията Правда, която трябваше да дойде и да възстанови справедливост на земята.

9. УРАГАНЪТ, КОЙТО ПОМЕТЕ ВСИЧКО Тук е мястото да споменем, че аз като ученик в гимназията бях завладян от комунистическите идеи. Заедно с още двама мои приятели ние създадохме Първата комунистическа младежка група и четяхме класиците на Марксизма. Минаха години, аз виждах, че са необходими други методи, за да израсне човек. Комунистическата идеология даваше методи за освобождаване народите отвън. Но как да се освободи човек отвътре? По-късно се запознах с теософската литература и накрая срещнах Учителя Дънов. Така че аз съм свидетел на онази епоха, как комунистическите идеи навлизаха в хората. Школата на Учителя беше открита през 1922 г. и аз се приобщих към нея. След заминаването на Учителя, който ни остави цяло Братство с хиляди членове, с имущество и с много пари - ние само за няколко години го провалихме. Провалиха го определени хора. Но ние също участвахме в провала - едни бяха на едната страна, а други бяха на отсрещната страна и воювахме помежду си. Комунистическата власт това и чакаше. Тя се възползва от нашия вътрешен разкол и от нашите грешки и всичко бе унищожено. Започнаха с необикновени грешки възрастните приятели още от самото начало след заминаването на Учителя: 1. Създадоха две счетоводства: едно явно, друго нелегално, а това е наказуемо според закона. 2. Братският Съвет не беше единодушен, защото онези, които бяха в него застъпваха различни позиции. Едните работеха с двойно счетоводство, а другите с единично счетоводство. Това породи караниците, защото тук бяха замесени много суми и пари. 3. Борис Николов извлече Братството в Русе. Една голяма група от млади сравнително мъже и жени, няколко години правиха мозайка на Русенската гара и на други обекти в Русе. Изгревът се изпразни от дееспособни мъже и жени. А Никола Антов и другите останаха тук на Изгрева и правеха каквото си искат. А това беше груба грешка. Непоправима и фатална. 4. Когато дойде милицията на 7 декември 1957 г. и конфискува литературата на Учителя и я прекара с камиони, то Борис Николов, който бе председател на Братския съвет минава покрай алеята и показва своят юмрук на властите и високо изрича: "Ние ще ви покажем с този юмрук, че има друга власт, която управлява този Изгрев". Властите видяха юмрука и после показаха на всички, както и на него самия коя е тази власт, която управлява Изгрева. Започна се процеса срещу Братството и онзи, който показваше юмрук, Борис Николов, отиде да лежи в затвора не заради показания юмрук, а заради финансови нарушения според закона. С него замина и Жечо Панайотов, който беше счетоводител, за да си правят компания. На Изгрева бе сложен катинар. 5. Бяха извършени големи обиски в София и провинцията и бе отнета литературата на Учителя. Започнаха големите гонения. На мен много пъти ми се правиха обиски. Взеха ми почти всичко. Таман събера нещо и дойдат и ми го приберат. А колко заплахи изрекоха срещу мен, че ще ме интернират от София в някое далечно добруджанско село. 6. Приятелите изобщо по това време не се интересуваха да съберат всички онези неща, които са свързани с Школата на Учителя и Неговото дело. Много усилия положих, за да ги събера, за да ги предам на следващите поколения. 7. Питате ме как ще се развият събитията по-нататък. Комунистите ще си отидат. Един ден народите ще се събудят. Ще станат всички и ще излязат на улиците на градовете и ще кажат: "Не ви искаме, махайте се!" И така комунистите ще паднат от власт и ще си отидат. Само така. Но не с оръжие, защото оръжието е у тях и зад тях стои цяла империя на СССР. Ще се събудят народите и ще излезнат на улиците и ще викнат: "Не ви щеме! Отивайте си! Махнете се от земята!" И те ще си отидат именно така. А до тогава ще бъде тяхното царство на насилие, грабежи и унищожаване от тях на отпечатаното Слово на Учителя. Вие ще дочакате това, което казах. Аз мога да не го дочакам. Но това ви го казвам сега, когато е 1980 г. Все някой ще доживее, за да се убеди в това пророчество. Бележка на редактора: Никола Нанков си замина на 16 октомври 1983 г. Наистина народите излезнаха по улиците и отхвърлиха комунизма. Събитията в България започнаха от 10 ноември 1989 г. Аз бях този, който дочака и видя как се сбъдна неговото пророчество. А това не е малко за простосмъртните хора като нас, които видяха как за броени дни се сгромоляса и разруши отвътре Съветската империя на комунистите на СССР. Дойде отначало бурята и отвя плявата и остана житото. По-късно се яви ураганът, който помете всичко.

8. ДУХОВНИТЕ И ИДЕЙНИ ДВИЖЕНИЯ НИКОЛА НАНКОВ През времето от 1919-1925 г. у нас имаше пълна свобода за различните духовни, идеологически движения. Тая свобода беше предоставена не само на гражданите, но и на учениците от гимназиите. Така в Севлиево, гдето тогава учех, свободно съществуваха кръжоци на анархисти, толстоисти, бяло братство, комунисти. Тези кръжоци не само свободно съществуваха, четяха конкурентни реферати с публични дискусии, оживени спорове, но и всеки кръжок беше усвоил особена форма, с която привържениците му се отличаваха един от друг още от далече. Така анархистите носеха черни рубашки: препасани с черни шнурове през кръста. Подобни бяха рубашките на Толстоевите привърженици, само че техните шнурове през кръста бяха бели, а не черни. Хората на Бялото братство носеха бели рубашки с златисти шнурове през кръста. Комунистите носеха червени рубашки с червени шнурове. Въпреки голямото разнообразие и оживени диспути, съществуваше негласно споразумение за търпимост един към друг, дори на известно уважение. Аз като представител на Бялото братство, бях намерил в дъното на една голяма градина една изоставена барака. Събрахме се всички приятели, запретнахме ръце, почистихме я, измазахме я, поставихме прозорци, пейки, маса, стана отличен клуб за братството. Нашата радост беше голяма, защото имаше център, който обединяваше не само добрите воли на приятелите, но ни и свързваше със самата практика из живота на братството. Това бе първия ни дом на съмишленици в името на една нова идея: Братство и Единство между човеците.

7. ЗНАМЕНОСЦИТЕ НА ПОБЕДАТА ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ Описаният случай с евреинът-руснак, фотограф възможно е и да е верен. А може и да не е. Но онова, което знаем, че е вярно и на което сме били очевидци и свидетели е следното: 1. Живи бяха онези, пред които Учителят в Мърчаево, пред полковник Младенов и дъщеря му Лиляна три пъти повтаря, че руснаците ще забият червеното знаме над Райхстага. Това е описано в "Изгревът", том VII, стр. 43. А дъщеря му Лиляна Младенова е още жива и е с ума си и случаят го разказва убедително. 2. Волята на Бога изречена чрез Всемировия Учител трябваше да се изпълни. И тя бе изпълнена от онези, които не бяха случайно подбрани лица от десетките руски войници атакували Райхстага, които побиха червеното знаме на 2 май 1945 г. над Райхстага, германският парламент. Виж "Изгревът", том VII, стр. 43 "Знаменосците". 3. Ние бяхме очевидци, когато войските на Съветската армия през 1944 г. есента минаха през България. На всички танкове, камиони, каруци с платформи с бяла боя беше написано или с ученически тебешир две думи: "На Берлин", което означаваше, че цялата военна мощ на СССР е устремена към Берлин. А символът на Берлин е Райхстага. Това е достатъчно доказателство, че съветското руско върховно командване в никакъв случай не би пропуснало да приготви десетки знамена като онова, което се забие горе ще бъде знаме на победата. 4. Онази мощна вълна в Невидимия свят, която движеше Червената армия на СССР бе Учителя Дънов. Виж "Изгревът", том VII, стр. 437, № 12. Съветските войски се надигаха на атака срещу германците с възгласите: "За Сталину! За Родину!" Те вървяха, падаха, покосяваше ги неприятелски огън, но живите вървяха към една определена цел - Берлин и Райхстага. 5. През есента на 1962 г. в България гостуваха знаменосците побили червеното знаме над Райхстага. Това бяха Михаил Егоров и Мелитон Кантария. Те гостуваха на Софийския гарнизон на 4-и километър, където аз по това време бях войник. Строените полкове със своите знамена ги посрещаха като победители придружени с духовата музика и мощно "ура". Когато пристигнаха в Софийския гарнизон с тях пристигна и Небесното руско войнство, което изведнъж промени цялата българска военна атмосфера. Мрачината и теготата на небето надвиснали над казармите се отмести и изведнъж ни обля някаква необикновена светлина. Ние тръпнахме. Имахме чувството, че сме едно с тях, със СССР и бе неописуемо това чувство у всички. Месеци наред войниците коментираха това необикновено явление. Небесното войнство бе факт, както и знаменосците победители. Ние бяхме свидетели и очевидци, факт неоспорим. 6. През 1972 г. осъществих една отдавнашна мечта да премина след стъпките на Учителя Дънов в Мърчаево и да заснема цялата обстановка, която бе още запазена. Отидохме с Весела Несторова заедно с един неин приятел в Мърчаево и там заедно с Темелко преминахме навсякъде, където е минавал Учителя и където е бил десет месеца, като заснехме почти всичко. С Весела Несторова бе един грузинец Иван Бицадзе, който живееше десетилетия в България и бе близък на Весела Несторова. Там открих, че той е жив племенник на грузинеца Мелитон Кантария, един от двамата, който бе побил червеното знаме над Райхстага в 1945 г., с което бе завършила капитулацията на Германия през Втората световна война. Весела му показа "Изворът на Доброто" и мястото където и как Учителят е открил Втория фронт на съюзниците срещу Германия на 6 юни 1944 г. Бе му показан стола и масата на Учителя, където са изречени думите Му: "Руснаците ще забият червеното знаме над Райхстага". Ето как грузинския народностен дух изпрати своя представител в Мърчаево, за да види и да свидетелства за Истината на онези времена. И то племенникът на Мелитон Кантария. 7. Наистина десетилетия се разпространяваше една снимка на един съветски войник, който побива на едно високо здание едно знаме. Отдолу имаше надпис: "Съветският войник забива червеното знаме над Райхстага". Десетки години този фотограф получаваше награди и осигурена кариера за тази снимка. И изведнъж след 1990 г., след като дойде нова епоха, която Учителят бе предсказал още през 1943 г., (виж "Изгревът", том II, стр. 38-39) изведнъж изскочи един евреин, който е фотографа на тази снимка и при това руски евреин, който започва да разказва неговата история за тази снимка. Забележете сега нещо много важно, а това е, че Съветските войски от Невидимия свят ги ръководи лично Учителят, т.е. Христовия Дух, а долу на земята се намира един представител на древните юдеи, който се мъчи да доказва, че Христос не е възкръснал, а е само разпънат и умрял. Ето тука е развръзката на тази история с тази снимка. Дами и господа, от изтока и от запада. "Всуе се морите". Ние знаем, че Христос възкръсна преди 2000 години. Вчерашната Русия през 1945 г. също възкръсна с Христовия Дух. И утрешна Русия след 2000-та година също ще възкръсне чрез Христовия Дух. Защото Словото на Учителя Дънов вече преминава и в Русия. В Словото на Учителя Дънов е Истината. А мечът на Духът е Словото. Словото на Всемировия Учител Беинса Дуно, което е Слово на Живия Бог. 8. Има много свидетели от онези драматични събития по време на Втората световна война, които по един или друг повод запитват Учителя за събитията и получават отговори. Тези отговори са дадени чрез спомените на очевидците и са описани в "Изгревът". Не са един или два. А десетки свидетели. За доказателство виж заглавията на отбелязаните страници и текста под тях. "Изгревът", том I, стр. 48, 50, 53, 55-58, 327, 333, 334, 439-447-454. "Изгревът", том IV, стр. 197, 256, 319, 357, 472-474, 476, 380-384. "Изгревът", том VII, стр. 694, като с него завършваме нашите доказателства. 9. Какви са изводите? Духът на Истината, който е Глава на Словото на Учителя Дънов и Христовия Дух, който е в Словото на Учителя Беинса Дуно, ръководи и движи Духовния Израил. А Господният Дух от Словото на Учителя Дънов със своя огнен стълб предвижда 12-те племена на Израил, които носят скинията на Йехова, в която се намира Словото на Всемировия Учител Беинса Дуно. Днес България е Духовния Израил на човечеството. А скинията на Йехова е в Неговото Слово дадено на български език в повече от 7500 беседи и лекции. А Духът на Заблуждението ръководи днес фарисеите, садукеите и юдеите и техните съвременници в днешните времена, които са разпръснати между всички народи, а най-вече ги има между българите и славянството, за да доказват, че Христос не го е имало и че възкресението не съществува. Възкресението се осъществи и българския народ възкръсна чрез Словото на Учителя. Духовният Израил го има и съществува само чрез думите Господни от Словото на Учителя Дънов - Всемировият Учител на Вселената - Беинса Дуно.