valiamaria

128. ПАНЕВРИТМИЯТА Учителят работеше много естествено. Една вечер на поляната бяхме се събрали 5-6 души братя и сестри около Учителя. Неделчо Попов, който бе от Родопите подхвана разговор за българските песни, българските хора и народните танци. Тогава Учителят каза: „Може ли някой от вас тука да изиграе едно хоро?" Хванаха се 3-4 души за ръце и за колани и като си пееха изиграха някои от народните хора. Пеят и играят, редят стъпка след стъпка, така както е за всяко хоро с отделни стъпки, а Учителят ги гледа. Гледа ги съсредоточено и мълчи. После една сестра Тодора Йорданова Станчева, която по-късно се събра да живее с Ангел Вълков пожела да покаже някои от стъпките от народните хора от техните села. Тя беше чевръста и сама си пееше и сама играеше и се носеше от стъпките така, като че не стъпва на земята. Бяхме прехласнати. След малко Учителят каза: „Сега ще ви дам една малка мелодия. На тази мелодия какви стъпки ще дадете?" Учителят я изпя. Опита се сестра Тодора, но не знае какви стъпки да даде и да сложи на мелодията. А мелодията беше простичка и семпла. След това излезе и Неделчо Попов, който е също от село, от Родопите и той се опита да тури стъпки на тази мелодия, но все несполучливи. Станаха и други да опитат. Но отново несполука. Тогава Учителят стана: „Аз ще ви покажа истинските стъпки." Тогава ние видяхме как мелодия и движение се събраха в една хармония. Тогава Учителят се малко позамисли, спря се и се съсредоточи в себе си. Дойде Му някаква идея. И вече забрави за нас. Ние започнахме да си играем тези стъпки и да пеем мелодията. А Той се върна в стаята си, запали лампата и цяла нощ цигулката Му се чуваше отвътре от стаята. Значи Учителят свиреше, беше Му дошла една идея и Той с вдъхновение започна да разработва тази идея и така се тури началото на Паневритмията - хармония от музика и движение. На другата сутрин Учителят беше пак рано на поляната. Около Него бяха същите братя и сестри. Тогава Той даде следващата мелодия заедно със стъпките. Ние сме около Него и всичко възприемаме с необикновен възторг. Първо Учителят даде мелодията и ние я изпяваме и заучаваме. После Учителят ни даде стъпките за мелодията. И така почна да се създава упражнение след упражнение. Учителят гледа как се играят упражненията, които бе дал. Дойдат Му нови идеи веднага се качи горе в стаичката, взема цигулката и разработва тези идеи по-нататък. Така в продължение на един месец Той създаде Паневритмията. На Учителят Му допадна това творчество и започна да дава упражненията след това в салона. После отиде на поляната, цигуларите свирят, а другите играят, а Учителят ги гледа и поправя грешките. Той долавяше мелодията по вдъхновение. Както така седи и гледа движенията на приятелите, дойде Му нова идея, отиде в стаята си, вземе цигулката и я разработи. А на следващият ден ще изсвири мелодията и ще покаже новите стъпки. Първата група, с която работи Учителят усвои добре всички упражнения от Паневритмията и започна да обучава и останалите. Музикантите разучиха мелодиите и сформираха оркестър. Дойде време да се изпълни на поляната една сутрин цялата Паневритмия като оркестъра беше в средата, а Учителят играеше във вътрешния кръг. Така се сложи началото на Паневритмията. След това Учителят даде задача на Олга Славчева, която бе поетеса да напише думи за Паневритмията, които да отговарят на идеята на Паневритмията. Олга по идеи на Учителя даде думите, те се облякоха и съгласуваха както по форма, така и по съдържание и най-вече с хармонично съчетание с музиката. Възникна идеята да се представи Пентаграмата, която Учителят беше дал в първите години, която висеше на стените на възрастните приятели с движения и с музика. Мнозина знаеха, че Учителят бе правил опит с „Класът на Добродетелите" за работа с Пентаграмата, така че върховете на Пентаграмата си сменяваха местата и горния връх се задвижваше в дясно и отиваше в страни. На негово място от ляво при завъртането стъпваше най-отгоре следващия връх. Приятелите имаха опит от движението на Пантаграмата. И тогава един възрастен брат реши да използва тази идея и дълго време работи, да създаде едно движение под формата на Пентаграма придружено с движение и с музика. Това беше Цочо Диков, който не беше музикант, но беше оригинален по живот и по мисъл. Като взе повод от това негово желание, Учителят работи известно време сам върху Пентаграмата. След това Той започна да дава движенията, мелодията и текста на Пентаграмата. Така се получи следващото упражнение - мелодия, думи и движения все от Него. То е едно важно упражнение и не е лесно за изпълнение. Доста трудно се обучиха приятелите. И мина известно време докато се заучи. Така че подтикът да се даде Пентаграмата беше дошъл от Цочо Диков, който бе направил първият опит. Той бе оригинален брат и беше лаборант на професор Консулов. Той непрекъснато работеше върху проблема за движението на Луната около Земята и обясняваше защо обиколката й около оста и около земята са едни и същи. Проблемът за луната му бе проблем на живота. Той издаде съчинение за тази своя работа. Не зная къде се намира. Но във връзка с тази своя работа той е задавал много въпроси на Учителя за луната. И тези отговори на Учителя са важни. Дано ги е записал. А кой прибра неговия архив не зная. Той ми подари две копия от негови работи, но не зная къде потънаха. Всичко, което е казал Учителя за луната е записано. Но не зная къде се намира. По-късно Учителят даде и „Слънчеви лъчи". Текстът го даде Весела Несторова, а мелодията е от Учителя. Паневритмията бе дадена, тя започна да се изпълнява от край до край, а в средата на кръга имаше оркестър от десетина музиканти. Техен диригент бе Матей Калудов по времето на Учителя. Ние играехме в кръг, а Учителят играеше в кръга сам. Тя влезе в Братския живот и се играеше редовно от 22 март до 22 септември всяка година. ' Когато почне есента и времето се застуди сутрин след молитва се играеха шестте упражнения, които Учителят бе дал в Търново преди години. Преди да даде Паневритмията Той даде шестте упражнения, които ние изпълняваме сутрин когато не играем Паневритмия. Отидем някъде в планината, изкачим се на някой връх, застанем на някоя хубава поляна и направим тези шест упражнения. Това беше нещо необикновено. Те са за хармонизация на човека с природата и за тониране на ученика. Много хубави ритмични, спокойни и плавни движения. При изпълнението им се произнасят известни формули, които Учителят ни е дал. Значи тука има мисъл, идеи и затуй тези упражнения са особено ценни, освежителни и укрепителни за човека. Шестте упражнения се правят през цялата година. По време на учебната година те се правеха и преди да започне Паневритмията и след това ние се нареждахме в кръг, музикантите засвирваха и ние се понасяхме в кръга на Паневритмията. По времето на Учителя Паневритмията бе отпечатана с музикалния текст и с думите на Олга Славчева и Весела Несторова. Бяха дадени обяснения как се играят упражнения. След заминаването на Учителя и когато дойдоха други поколения се разбра, че описанията на упражненията не са пълни и по тях трудно човек може да научи движенията на Паневримтията. Ние, учениците от Школата бяхме учили Паневритмия от Учителя. След това я показвахме на други. Но когато прочетохме обясненията разбрахме, че по тях не може да се научи Паневритмията. Тогава се събра една група от Мария Тодорова, Елена Андреева и Ярмила Менцлова. Тя даде подробен текст, който е записан, а след това бе извикан фотографа Васко Искренов и направи по 5-6 снимки на всяко упражнение на Мария Тодорова и Ярмила Менцлова, които хванати за ръце показваха отделните упражнения. Бяха извадени снимки от тези упражнения. Къде са те сега не мога да кажа, защото не зная къде съм ги укрил. Предадох ги на приятели, които ги укриха, за да се съхранят. Не са загубени, но не зная къде са в момента. И да искам да ви ги покажа не мога. След време онези, които ги съхраняват ще ги извадят когато се убедят, че е дошло време и има условия да се издаде ново издание на Паневритмията. Музикалния текст го имате както и думите. Описание на упражненията ги имате от тази работна група на Мария, Елена и Ярмила. Към тях ще прибавите и снимките на отделните упражнения. По този начин Паневритмията ще бъде издадена и запазена. А къде са тези снимки, не зная. Толкова материал мина през мен и моята задача бе да го укрия и спася от обиските и от унищожението им. А дали ще излезне този архив след време е въпрос. Трябва да излезне иначе всичко ще се стовари върху гърба на брат Борис, че е затрил материалите и са пропаднали в дън земя. Моите неприятели точно в това сега ме упрекват, че съм затрил всичко. Накрая ще се види кой какво е затрил и кой какво е спасил. Следващите поколения ще проверят това и ще дадат всекиму заслуженото. Ние взехме мерки да съхраним Паневритмията в своя първообраз. По времето на Учителя бе направен опит за включване на Паневритмията към училищата, да се играе от учениците. Милка Периклиева на времето направи опит да даде по-лесни и достъпни упражнения за деца от детските градини. Беше направен опит да се обучат учители по физкултура от цялата страна като бяха събрани на курс от Министерството на просветата в Диана Бад. Но поради различни причини и противодействия бяха изпуснати благоприятни условия. Разбра се че е необходимо първо една вътрешна духовна подготовка, едно отношение към Словото на Учителя и вътрешна работа и оформянето един вътрешен живот у човека. Необходимо е да се съчетае Словото на Учителя и музиката на Учителя и да стане плът във вътрешния му живот. Тогава той човека с пълноценният вътрешен живот ще да изиграе онази Паневримтия, която ще се съчетае в него: Слово, музика и движение. Това ще бъде задача на една следваща епоха. Нашата задача бе да запазим и да ви предадем Паневритмията.

127. КАК СПАСИХ ЦИГУЛКАТА НА УЧИТЕЛЯ След заминаването на Учителя, за Неговата стая, т. е. Горницата се грижеше Мария Тодорова и Паша Теодорова. По настояване на Тодор Стоименов бе включена и Люба Иванова, съпруга на Манол Иванов от Варна, която бе един пакостлив дух и с която имахме много неприятности. За това бе виновен Тодор Стоименов. И трите имаха ключове - три броя ключове. Един ден взех ключа, който бе в Мария Тодорова, намерих една хубава цигулка, обвих я в плат, отидох в Горницата и отворих калъфа с цигулката на Учителя. Взех оригиналната цигулка на Учителя, която бе тип „Гуарниери", а в калъфа сложих хубавата цигулка, която носех. След това отлепих цетела на оригиналната цигулка и я залепих-върху онази цигулка, която замених и която седеше вече в калъфа. Така аз подмених оригиналната цигулка с една друга хубава цигулка. Това за мен бе един голям успех, защото на никого не му направи впечатление, другите не познаваха оригиналната цигулка на Учителя и не бяха свирили на нея. Аз я прибрах при себе си и след това я предадох на Петър Филипов да я съхранява и той я укри при своя рожден брат Ною Филипов. Така тя стоя около 25 години при него. Ною след като я получи я предаде да се съхранява при ръководителя Йордан Новаков от гр. Русе. По-късно тя бе прибрана от Петър Филипов и по настояване на един млад брат с когото работех цигулката трябваше да се предаде на едно друго по-младо поколение, понеже ние бяхме вече на възраст. Така в мое присъствие Петър Филипов предаде цигулката на онзи, на когото аз бях определил да я съхранява. Е, ще питате кой е този -онзи? Е, това е тайна. Нали трябва да запазим цигулката на Учителя? Ако не бях подменил на времето цигулките, оригиналната цигулка щеше да бъде продадена по време на процеса и щеше да бъде разпродадена и да отиде в други случайни хора, те щяха да я препродават и щяха да печелят от това, че е била цигулка на Учителя. А тя беше един хубав инструмент. Почти през времето на Школата Учителят свиреше с нея. През 1942 г. Учителят също закупи една много хубава цигулка. Не казвам каква, за да не я познаете. Учителят свири с нея няколко години. Един млад брат написа историята на двете цигулки до най-големи подробности и засне на фотоапарат и двете цигулки също с най-големи подробности. Така че той след време ще изнесе историята на двете цигулки, но в никакъв случай няма да ви каже къде са цигулките. Аз съм го упълномощил да се грижи за рях и да наблюдава онези лица, които съхраняват цигулките. Е, кои са тези лица засега няма да ви кажем, а ще сложим върху тях шапки-невидимки. Двете цигулки на Учителя са в България. Учителят дойде в България за българския народ и те остават за българите, макар че направата им е италианска и са инструменти направени от старите италиански майстори. Хубави инструменти и какъв звук имаха. Вие чували ли сте как Учителят свири с тях? Ние имахме привилегията да слушаме музиката на Учителя изпълнявана чрез Неговите две цигулки. КОЯ Е ПО-ХУБАВА ЦИГУЛКА? Веднъж учителят извиква Мария Тодорова в стаята си и свири пред нея последователно ту с една, ту с друга цигулка. Мария била помолена да седне на стола и да слуша. И тя бе слушала внимателно, нали е музикант. После Учителят показал, че едната цигулка е тип „Гуарнери" и показал как се свири с нея. След това й показал другата цигулка, която била тип „Страдивариус" и също изсвирил нещо на нея. След това я запитал: "Коя харесваш повече?" Тя отговорила като посочила с пръст цигулката „Гуарнери". „Тази харесвам повече." А Учителят добавил: „И аз така мисля". Така че Мария е присъствала на просвирването от Учителя на тези две цигулки с цел да бъдат сравнени. Защо ли? Защото втората цигулка модел „Страдивариус" се яви през 1942 г. при Учителя, а нейната история е по-дълга. Друг е този, който ще ви разказва за нея. Моето задължение бе да бъде спасена едната цигулка, а един друг брат от моето поколение спаси втората цигулка. И накрая се яви един млад брат, който трябваше да опише историята на двете цигулки и да разреши въпроса за предаването им и съхранението им от следващото поколение. Ние учениците от Школата на Учителя съхранихме двете цигулки на Учителя и ги предадохме. А вие ще сторите същото. Накрая къде ще отидат тези цигулки и кой ще ги съхранява ще научите тогава, когато този млад брат публикува историята на двете цигулки. Там е дадено решението, което също и аз одобрявам. А какво е това решение засега аз също не ви казвам. Друг след мене ще ви го каже.

125. ПЕСНИ КРАЙ ЛАГЕРНИЯ ОГЪН Когато говорим за окултната страна от живота на Учителя - това са факти, явления, случки, на които ние учениците на Школата бяхме свидетели и които произтичат от свръхсъзнанието, т. е. от Космическото съзнание. Те ни показват, че стоим пред едно Възвишено Духовно същество от ранга на Христа, което е свалило Божествения свят на земята. Те за Него са най-естествена проява на неговия живот, защото Той нямаше личен живот. Неговия живот беше израз на живота на Космоса, на живота на Небето, на живота на всички съвършени същества, които стоят зад него. И Той казва: „Зад мене стои цялото Небе. И Словото, което ви говоря, не е мое то е на съществата, които стоят зад мене, а те не са едно и две, а хиляди и милиони. Това са идеите на Бога;-на Вечния Дух, които проникват цялото Битие". И за Учителя могат да се приведат думите на Христа, който казва: „Не вярваш ли, че Аз съм в Отца и че Отец е в Мене? Думите, които Аз ви говоря, от себе си ги не говоря, но Отец, който пребъдва в мене, делата Той прави. Вярвайте ми, че аз съм в Отца, и Отец е в мене: ако ли не, вярвайте ми за тия дела", (ев. Йоана гл. 14 ст. 10-11)) Учителят казва: „Аз мога да ставам видим и невидим, когато пожелая. Мога да излизам от тялото си, когато пожелая и да влизам пак. Аз искам да науча и вас на това изкуство." Учителят казва още: „Аз не съм в тялото, тялото ми е само като катедра, от която говоря". Също така, Учителят можеше да се излъчва и да помага на далечни разстояния без да се дематериализира. Такива случаи са съзнателно излизане на Учителя от тялото, отиване на далечно разстояние и връщане отново в тялото си. Ето един такъв случай. Както винаги, когато Братството е на Рила на 7-те езера, лагерът е построен и устроен както трябва, като всеки ден живота върви по своя специален ритъм насочван от Учителя. Вечерно време се палят големи огньове, около него са насядали всички-наметнати повечето с пелерини, да ги пазят от студения вятър и всички без изключения пеят братски песни и песни от Учителя. Понякога Учителят говори, стенографите записват. Един път при такъв огън Учителят е седнал между двама братя и се грее на огъня, а всички наоколо пеят. Из един път Учителят наклонява главата си на една страна към единия от братята, като че заспива с притворени очи. Всички забелязват това и остават учудени. Един брат се сеща и поглежда часовника би - било е към 22 часа вечерта. След две-три минути Учителят изправил главата си и всички с облекчение въздъхват, че не се е случило нищо лошо на Учителя и пак запяват песните и Учителят продължил да говори, като че ли нищо не се е случило. Това направило силно впечатление на всички, но никой не можал да си го обясни. На другия ден към десет и половина часа преди обяд пристига група от 16 души братя и сестри, които тръгнали предната вечер от гр. Дупница и за по-напряко някой им показал нов път за към езерата. В първите години на лагеруването на Рила се е излизало през Дупница, като от София са тръгвали с влака. По-късно се прехвърлят през Самоков, а от там село Говедарци, през Гьолечица и Вада. Но като тръгнали по тоя път, стъмнило се, объркали се в клековете, било толкова тъмно, че не виждали нито път, нито посоката, по която вървят. Като се лутали в безизходица цели два-три часа, най-после един брат предложил да се спрат и да се помолят на Учителя, за да им помогне по някакъв начин, та да излезнат от това положение. Всички се съгласили. Спрели се и почват общо да четат молитва, като отправят силно мисълта си към Учителя, за помощ. Веднага след молитвата виждат, че блясва светлина всред мрака и в светлината те ясно видели фигурата на Учителя, който с пръст им посочил посоката накъде да вървят. Те взели тази посока и намерили пътя, по който трябвало да тръгнат. Когато блеснала светлината, те погледнали часа и видели, че е към 22 часа вечерта. Значи по това време когато Учителя заспал при огъня на бивака при второто езеро, се явява при тях в светлина и им показва пътя. Този факт показва, че Учителят е чул тяхната молитва, видял опасността, в която се намират и моментално се излъчва и отива да им посочи пътя. Значи съзнанието на Учителят е винаги будно и долавя мисълта на всички нуждаещи се като се притича на помощ винаги и навсякъде когато бъде призован. Учителят е човек с Космическо съзнание, човек на Реалния живот, който функционира в целия Космос и твори и вечно обновява формите, чрез които се проявява. Той беше Маг от най-висш разряд, защото разполагаше със силите на живата Природа за изпълнение на волята на Бога и за благото, както на отделни лица, така и на цялото човечество. Той можеше да става видим и невидим, да се пренася на далечни разстояния и да бъде едновременно на много места. Той беше ясновидец от най-висша степен и затова нямаше нищо скрито покрито за него. Той виждаше всичко не само около себе си, но виждаше всичко, което става по цялата земя и в целия Космос. Виждаше в миналото на хора, събития и епохи. Виждаше и в бъдещето им. Владееше събития, епохи, съдбата на човечеството и го направляваше съгласно Божият план, който Той знаеше. Идва поредната вечер, лагерния огън се разгаря, групата се е увеличила с онези 16 човека дошли сутринта след голямото лутане през нощта и с една голяма опитност от порядъка на Космичното присъствие на Великия Учител на земята. Няколко цигулки подемат напевите на братските песни, всички запяват потопени в един друг свят от песен, където тя преминава в молитва. Най-висшето състояние на песните на Учителя са молитвите. Песента преминава в молитва от Духовния свят в Божествения свят, които е свят на Истината, а тя е светлина от Слава - Божествена светлина. Незабравими вечери, незабравими преживявания, незабравими извисявания на човешкия дух за общение с Бога! Ние преживяхме всичко това. Оставяме опитностите си, защото те са живо свидетелство за тези дни когато бяхме с Учителя на земята. Ако очите ви се отворят за живота на Словото Му, ще намерите методите да се ползвате както от Него, така и от нашите опитности. И тогава ще ви се отворят ушите и ще чуете как се извисява човешката душа, която пее песните на Учителя и как тази песен преминава в молитва пред Божието лице. Тогава ще бъдем едно с вас: ние, които бяхме с Учителя на земята българска и вие, които четете Словото Му и пребъдвате в него. Амин!

124. ПЕСЕНТА „СЪРДЕЧНИЯТ ЗОВ" Австро-Унгарският престолонаследник Франц Фердинанд бива убит на 15 юни 1914 г. в Сараево. На 15 юли 1914 г. Австро-Унгария обявява война на Сърбия и това е началото на Европейската война. Оформят се два воюващи лагера. Централни сили - в нея влизат Германия, Австро-Унгария и Османската империя. В Антантата (Съглашението) влиза Англия, Франция, Русия и САЩ. На 1 октомври 1914 г. България влиза във войната на страната на Централните сили - Германия и Австро-Унгария. Започва една тригодишна война, в която българите са в окопите на фронта, а жените и старците орат и сеят нивите. Прехраната на войската намалява, облеклото се скъсва - войниците са боси, голи и гладни. Злоупотребите и спекулациите на приближените около властта са големи. Така че през лятото и есента на 1918 г. социалното и нравствено единство на българското общество се разпада. На 15 юни 1918 г. правителството на Радославов подава оставка на кабинета си пред монарха Фердинанд. На 21 юни 1918 г. Александър Малинов съставя ново правителство. Поставя се въпроса за сключване на сепаративен мир с Антантата и излизане от войната. Учителят е дал съвет шест месеца преди свършване на войната да се излезне от нея. Но това не се изпълнява. Войските от фронта са деморализирани. Започва дезертьорството от фронта. Към 1 август 1918 г. общият брой на на мобилизираната българска армия е 857 хиляди души, а за дезертьорство са произнесени 30 000 присъди. На 15 юли 1918 г. на река Марна започва германска офанзива, но френските войски нанасят тежка загуба на германците. Края на месец август Фердинанд е в Германия, а през това време Антантата приготвя мощен удар в района на Добро поле. На 14 септември започва офанзивата срещу българските позиции. Това поле представлява коридор, който на юг отвежда в Солунската равнина, но едновременно е и врата, през която на север минава пътя за излизане в долината на река Вардар. През това време главнокомандващият българската войска генерал Жеков е болен от испанска треска и на 8 септември заминава на лечение във Виена. Генерал Тодоров, който на 15 юли 1918 г. е назначен, не поема длъжността си поради това, че не е бил уведомен. Началникът на оперативния отдел при щаба на армията полковник Стефан Нойков е бил в домашен отпуск. Генерал Рибаров, началник на III балканска дивизия се завръща от домашен отпуск на 7 септември и обявява, че е болен и иска да бъде освободен. Бившето командване само се е отстранило от фронта. На 14 септември 1918 г. от 8 ч. противниковата артилерия открива огън по целия български фронт от Охридското до Дойранското езеро. На 15 септември френските полкове атакуват Добро поле, а на 15 и 16 септември българските позиции са разкъсани и е осъществен пробива на фронта от войските на Антантата. От тук започва началото на разгрома във войната. Съюзниците открито изоставят България. Това Александър Малинов осъзнава на 19 септември. Българските войски напускат фронта. Без това предисловие е невъзможно да се разбере обстановката и времето, когато бе дадена и създадена песента „Сърдечния зов", защото съществуват сили, които пряко или косвено са вземали участие за свалянето на тази песен от Невидимия свят и начина за написването на песента е при необикновени обстоятелства. Един от приятелите - Атанас Д. Ковачев, който е бил войник на фронта, си дохожда във войнишка отпуска, минава през София и отива при Учителя, за да го види. Той бил музикант, военен капелмайстор и като такъв е бил мобилизиран да подържа със своите маршове бойния дух на войниците. Дошъл при Учителя и Му разказал новините и някои случки от фронта. Учителят го слушал внимателно. Като разговаряли така, Учителят по едно време извадил текста на едно стихотворение „Сърдечния зов", което е било написано от един брат Зурков и подарено на Учителя. Последният Го оглежда внимателно и Го подава на Ковачев: „Можете ли да напишете музика върху този текст?" Ковачев го прочита, размишлява, но не може нищо да му дойде в главата. Учителят му изсвирва един кратък мотив на цигулката. Усмихнал му се окуражително и казал: „Рекох, напишете музиката!" Брат Ковачев взема текста на стихотворението и запомня мотива на бъдещата песен, разделя се с Учителя и като му се свършва войнишката отпуска, от дома заминава за фронта в своят полк. Пристига в полка си и минава някой и друг ден докато разкаже новините от къщи на жадуващите да чуят от устата му измъчени войници. По едно време му идва мисъл в главата, че е време да напише музика на този текст даден му от Учителя и да разработи мотива и че друго по-подходящо време няма да има. Като че ли някой говори отгоре над главата му: „Напишете музиката - сега или никога!" Той се стресва, че е дал обещание да напише музика, влиза в палатката си и се залавя за работа. Чете текста, започва да търси мотива на Учителя, който подхожда на песента. По едно време хваща мотива, който бавно слиза в ума му отгоре от висините, започва да му звучи като мелодия и той с треперещи ръце започва да сваля и записва тази песен чрез нотния текст на лист хартия. Точно по това време се чува някаква стрелба навън от пушки, картечници и разпръскване на шрапнели. Той седи в палатката си и продължава да пише и да работи върху песента без да вдигне глава и без да се заинтересува какво става навън. При друг случай би излязъл навън и би се огледал и запитал какво става при тази пукотевица. Но той записва песента точно в този момент и е съсредоточен и занят с тази си работа. По това време идва при него свещеника на полка, а такива е имало на времето при всеки полк и му викнал уплашено: „Гърците и сърбите настъпват и гранати падат около нас. Ставай Ковачев да бягаме и да спасяваме кожите си". Но братът останал в палатката си, продължил работата си и завършил нотирането на песента. Излиза навън и какво да види? Бивакът на полка е целият разрушен от гранатите и само неговата палатка, в която е стоял стърчи всред разрушението. Оглежда се, няма никой. Всички са се оттеглили. Сам е. Взима си нещата и той тръгва. Намира след това отстъпващите войници и по-късно научава, че това е пробивът на фронта и че България е загубила войната и е поставена на колене - опозорена, унижена, разпокъсана и победена. Идва време да ги разпуснат; той отива в София на ул. „Опълченска" 66 при Учителя, за да го види и да Му занесе нотираната песен. Учителят го приема в стаичката Си и му посочва стола да седне. Ковачев изважда нотирания лист на песента и Му го подава без да промълви и дума, обзет предварително от необикновено вълнение. Учителят го взима, оглежда го и казва: „Ако не пишеше музиката на тази песен когато падаха гранатите около палатката ти, то и ти щеше да пострадаш. Тази музика те спаси." Ковачев седи настръхнал. Той още нищо не е казал, не е отворил устата си да каже дума, а ето Учителят пред него знае при какви условия е писал песента там на фронта в онази палатка. Братът разбира, че Учителят е видял цялото положение там, че сам го е подтикнал именно в онзи момент да напише музиката на песента, като му е внушил думите: „Сега или никога!" Разбира се, че Учителят го е охранявал и предпазвал от опасността през време на сражението там на фронта. Той пада на колене пред Учителя както започва песента: „Пред Теб припадаме Господи днес с чисти трепетни души". Учителят пристъпва към него, вдига го и му казва: „Да видим как звучи песента". После изважда цигулката си, слага нотния лист на стойката и започва да я свири. Учителят я изсвирва няколко пъти, а Ковачев стои и слуша. Слуша и не може да повярва. Пред него Учителят свири неговата мелодия, която е написал там на фронта и че той е първият слушател сега на Учителя. Свири Учителят неговата мелодия, която той е написал там в палатката на Добро поле и изведнъж си припомня, че по същия начин е звучала в ума му тогава, когато той трябваше да я запише. Слуша и вижда, че това е едно и също нещо - и там и тук. И че авторът на тази песен е един и същ, а това е Духът на Учителя. Ние слушахме как я пееха тази песен онези приятели, които бяха като войници по фронтовете на Европейската война. В тяхното изпълнение имаше нещо необикновено, което ние не можехме да изпълним, когато я пеехме. Те бяха живи участници във войните, бяха останали живи и знаеха, че това дължат на Учителя, който когато ги изпроводи бе казал: „Ще се върнете всички. И косъм от главите си няма да загубите." Така и стана. Те се завърнаха по домовете си. А когато пееха тази песен, чрез нея те славеха Господния Дух, Който със своята Сила бе ги съхранил и довел отново при нозете на Учителя. Ето това е песента на „Сърдечния зов". Има и други песни от Атанас Д. Ковачев. 1. Милосърдието - текст „дядо Благо - Стоян Русев 2. „Славейчета горски" 3. „Небето се отваря" заглавието е „Среща с Христа" написана на македонския фронт, 20.08.1918 г.

123. МУЗИКАТА КАТО ПЕДАГОГИЧЕН МЕТОД Ние бяхме свидетели когато Учителят даде песента фир-фюр-фен на Търновския събор през 1922 година. Тоя я даде без всякакво уведомление. Една сутрин Той я изпълни пред цялото събрание на събора. Неговият глас беше баритон. Но с такава сила и дълбочина изпълни тази песен, че приятелите останаха като гръмнати и известно време не можеха да мръднат. След това Учителят разреши тази песен да се запише и да се заучи и тя стана една от любимите песни на Братството. Към древният текст Той даде и български текст, който влезе към песента със съответна мелодия. И други песни на този древен език Учителят изпя. Но Той не позволяваше да се пеят тези песни където и да е и пред когото и да е. Само при специални случаи и при хубаво хармонично състояние на присъствуващите. Той ги нарече не песни, а окултни изпълнения. Вижте какво скрито име даде Учителят. За окултните песни имаме широко понятие, за което Той е говорил. Те упражняваха своето въздействие по закони и пътища, които ние не познаваме. Той създаваше понякога песни по повод на общия братски живот. При една екскурзия на Рила сядаме да си починем на една хубава полянка край езерото, а една сестра седнала далеч от групата и се е умъчнила нещо и плаче. Учителят я гледа и започва да пее песен, която се отнася за нея: „Да имаш вяра". Създаде я в момента и започна да я пее. Приятелите го последваха и запяха. Сестрата усети влиянието на тази песен, отърси се от тъгата си, дойде при нас, запя и тя с нас и състоянието й се промени. Това бе Катя Грива. Учителят създаде и други песни в присъствието на други братя и сестри, които преживяваха тежки изпитания, държаха изпити и Той с един лекичък музикален мотив трансформираше състоянието им. Такива опитности имаха Паша Теодорова, Савка Керемидчиева, Мария Тодорова и по повод техните състояния Учителят създаде песни. Тези песни са един метод за трансформиране на трудни състояния, през които минава човек. В самата песнопойка отзад е дадено по какъв повод е дадена песента. Когато Учителят иска да даде някоя песен в клас идваше с цигулката. Да видите само с какъв трепет, с какво внимание ще отвори кутията на цигулката си. Безупречна, хубава кутия за цигулка. Ще извади цигулката, ще я избърше с една лекичка кърпичка. По цигулката нямаше дори прашец. След туй ще извади лъка, ще го пригласи и ще изсвири мелодията, която иска да предаде. Ще я изсвири на цигулка, а след туй може и да я изпее. Много пъти я е изсвирвал докато е нужно, за да могат приятелите да научат мелодията. След туй се нотираше песента от тези, които можеха. Това бе Асен Арнаудов, Ирина Кисьова, Кирил Икономов, а понякога и Мария Тодорова. Нотираната песен се даваше на Учителя. Но в изпълнение на нотния текст Мария се придържаше към съветите на Учителя и винаги с Него проверяваше записаните песни и се вслушваше в съвета на Учителя който спазваше. Така се запазиха песните и се предадоха в един съвършен вид на приятелите. В общото пеене могат да се явят малки отклонения след известно време. Ето, това бе един от методите на Учителя за сваляне на Неговите песни. Песните се даваха в клас, на екскурзия, на събрание, при разни случаи. Понякога Учителят дойде на поляната при някоя група и им изпее някоя песенчица. Той бе доловил по някакъв повод мелодията и я изпява на приятелите, които я запяват и заучават. Музиката като педагогичен метод. Има много изказвания от Него в тая връзка. Той създаде философия на музиката. Мария е записала много изказвания на Учителя за музиката. Те са запазени и в бъдеще при едно ново издание на песнарката ще бъдат включени към отдела „философия на музиката". Нашите музиканти още не знаят дълбокото значение на музиката, нейната сила и творческа мощ. Като педагогически метод Учителят се ползваше от нея. Можеше с една песен да издигне състоянието на всички в салона на едно друго по-високо поле. Той използваше песните в тази насока. Понякога се създаваха тягостни състояния или по причина от приятелите или поради астрологическите аспекти. Тогава Учителят държеше да се изпълнят няколко песни и тежката атмосфера в салона се трансформираше - изясни се, проясни се, светне ти. Създаваше се хармонична обстановка и чак тогава Учителят започваше беседата. Затова пред всяка беседа се пееха песни, за да се създаде хармония и друга обстановка и след това Той даваше Словото си. Обикновено Той посочваше кои песни да се изпеят. Мария Тодорова свиреше на пианото или хармониума, а приятелите пееха в салона. Музиката съпътстваше работата на Учителя винаги. Пеехме навсякъде: на поляната, в салона, на екскурзия, покрай огъня. Между разговора с Учителя винаги имаше песни.

122. МУЗИКАНТИ И МУЗИКАТА НА УЧИТЕЛЯ. БРАТСКИ ПЕСНИ Какво значи Братски песни? В голямата песнарка е обяснено как са създадени, но ние нарочно не упоменахме имената на музикантите, за да не се изтъква личния елемент. След време когато дойде при нас един млад брат и искаше да се опише подробно историята на всяка една песен, ние разбрахме, че сме направили грешка. Бяха изминали 30 години от издаването на песнарката и много материали около нея бяха унищожени през време на обиските. Тогава решихме да дадем някои сведения, които помнехме. Някои Братски песни се приеха да се изпълняват при нашите събрания, защото забележете това добре, че при тяхното създаване участвуваше и Учителя. Някои от песните, текста и мелодията е от Учителя. При други песни мелодията е от Учителя, а текста е от приятел, но по идея на Учителя. Други песни са пък песни, чийто текст е даден от Учителя и по Негова идея някой брат е направил мелодията като Учителят е дал някой мотив. Следващите песни са по текст и мелодия от братя, но са приети от Учителя да се пеят като Братски песни. Такъв пример е със сестра Люба Радославова, която веднъж на Бивака на Витоша изпя една своя песен пред Учителя. „О, Учителю Благати", стр. 50 от песнарката. Било е на една екскурзия на Витоша, ден четвъртък срещу Възкресение Христово около 27.V.1921 г. когато пред 145 души Люба Радославова излиза от храстите на Бивака и запяла пред Учителя песента: „О, Учителя благати". Всички омаяни слушали. Когато стигнала до третия куплет на текста от песента, там където се казва: „Ти утеха ни донесе, мой Учителю, поклон", тя се поклонила на Учителя като Го гледала така миловидно и където мелодия, думи, жест и изпятата песен са действали зашеметяващо. Тя продължила песента, след което се поклонила и отново се скрила в храстите. Била е незабравима сцена. Жива сцена сред природата, а приятелите са били нейните първи слушатели. По този повод в разговор с приятели Учителят е споменал, че Люба в миналото е била египетска жрица. А сега беше наша сестра и дъщеря на Иван Радославов. Втори пример е с Елена Казанъклиева, която даде песента „Поздрав на Учителя". Тя състави текста и мелодията. Беше от сестрите, които ние заварихме. Тя пътуваше из страната, посещаваше приятелите и беше жива проповедница в слово и в дух. Пееше много хубаво, акомпанираше си сама на китара, която носеше винаги със себе си, а имаше и ясновидска дарба, с която помагаше на приятелите. Тя написа и издаде няколко книжки. Третият пример е с песента: „На Учителя". Текст и музика от Борис Хаджи Андреевют гр. Ямбол, създадена през 1915 г. Това е една изключително мелодична мелодия с още по-изключителен и поетичен текст. Тук има един такъв куплет: „И в дни на изпитания ти бъди ми канара, тъй за Тебе ще живея и за Тебе ще умра." Не зная как я изпълняваха и какво влагаха точно в думите „И за Тебе ще умра", но при едно изпълнение Учителят обърнал внимание, че може да се промени и да бъде „и за Тебе ще пея". При друг един случай бе казал, че може да се промени така „и за тебе ще работя". Минаха години и този куплет вече се пееше по три начина. Дойде ред и Учителят разреши този въпрос. В една беседа Той каза: „Ако ученикът не може да жертва живота си за делото на своя Учител това означава, че или Учителят не е Учител или че той не е ученик". По-късно ние разбрахме, че трябва да се пее така както бе напечатана в първоначалния текст, т. е. „и за Тебе ще умра". И днес така я пеем. Имаше случаи Учителят даде мотив, вземат го наши музиканти или го разширят или го разработят, а някои поети после сложат думи. Тази песен се изпълнява пред Учителя. Ако Учителят я приеме, тя се приема като Братска песен. Такива песни има и те не са много. След заминаването на Учителя някои музиканти създадоха свои песни и искаха да им прикачат табелата, че са Братски песни. А това не може да бъде, защото всички Братски песни са създадени през време на Школата на Учителя и лично са приети от Него. Дори се стигна до там, че някъде в провинцията започнаха да изпълняват някои лични песни на приятели, да ги приемат като Братски песни, че се стигна и до там да изместят песните на Учителя от Братските събрания. Такъв случай имахме с песните на Марин Камбуров, които се изпълняваха на братските събрания толкова много, че те изместиха песните на Учителя. Според мен Марин Камбуров е творец и като такъв има право да пише песни, да му се изпълняват песните от когото и да е, но не на братски събрания и то на онези събрания, които са за Словото на Учителя и музиката на Учителя. Прави ли се това, това вече не са братски събрания и това вече не е Школа на Учителя. А точно това се правеше десетилетия наред в Преслав, че това се прехвърли дори и в други братства, че дори накрая се изпълняваха на съборите на братската градина в Айтос. Който иска да слуша и да изпълнява песните на Марин Камбуров, да се съберат отделно, да си направят концерт, но не и да ангажират Школата на Учителя. И на Изгрева се явиха такива мераци от нашите музиканти, но ние им се противопоставихме. Школата на Учителя е за музиката и Словото на Учителя. За останалите творци светът е много широк и там има стотици зали и хиляди слушатели, които ще ги очакват. Това е разрешението на задачата. Учителят винаги започваше беседата си с песен и завършваше с песен. Музиката съпътстваше Учителя при всички случаи на живота Му. При общи обеди Учителят обичаше да се изпълнят някои песни от всички както сме седнали на масите преди обеда. След свършването на обеда Той посочи някоя благодарствена песен, която ще се изпее, за да се отправи към небето за този хубав братски живот. Учителят много държеше на музиката като педагогически метод. Така както са записани песните, един истински музикант, който живее със Словото на Учителя ще запази духа на песните. Мария Тодорова имаше амбицията и особено залягаше на това, точно да се изпълнят песните Му както ги е дал и да се спази духа на песента. Всяка песен си има дух и настроение. И отначало тя имаше успех, защото обичаше творчеството на Учителя и го търсеше в Словото Му, в музиката Му и в самият Му живот. Всичко което постигнеше споделяше с Него. Той или ще допълни нещо или ще коригира, така че нейните хармонизации бяха най-близки и най-верни на духа на творчеството на Учителя. Всичко беше сверявано с Него. Тя искаше да се запази тази музика и затова поддържаше с Него постоянен и редовен контакт, задаваше въпроси за Неговата музика и за пътя на ученика. Общо изпълнение на песните на Учителя. В първите години Братството имаше хор от 50 човека все млади хора. Този хор се ръководеше от Симеон Симеонов. Това не му беше професията, но работеше с музиката на Учителя. Този хор изпълняваше доста песни при братски вечери и при тържества. Матей Калудов хармонизира някои песни за хор за три или четири гласа. При общото пеене в салона преди беседа Учителят държеше много да се изпълняват добре песните. При изпълнение на песните трябваше да се спазва нотния текст. Симеон Симеонов, който не беше много прецизен в изпълнението като диригент допускаше някои отклонения, настроения, но все пак хора допринесе много за общото пеене. Учителят държеше общото пеене да бъде едногласно, а не на няколко гласа. При едногласното пеене не се допускат ефекти от хармонизацията, които изменяха песента. Учителят държеше в салона всички да пеят на един глас'. Хармонизация на песни от музиканти. Такива опити да се дадат песни на Учителя на известни музиканти, за да ги хармонизират за хор са правени. Давани са на Добри Христов, който е известен музикант. Но при изпълнението се оказа, че не бе сполучлива хармонизацията. Виждаше се, че външни музиканти са ги правили по общата теория на музиката. Но в творчеството има един друг елемент, който ако не присъствува не е спазен духа на песента. Учителят не беше доволен от тези разработки, академично да се правят и не препоръча повече да се дават на външни музиканти. Асен Арнаудов също хармонизира някои песни на Учителя. Той беше отличен музикант и познаваше много добре музиката Му, защото той нотира най-много от песните на Учителя. Други музиканти, които работеха в това направление бяха Матей Калудов, Видинлиев, Кирил Икономов и Ирина Кисьова. Мария Тодорова имаше свои разработки, които тя изпълняваше първо на Учителя и които Той в повечето случаи одобряваше и я насърчаваше да работи, даваше съвети и беше доволен от нейната работа. Лично Той понякога я викаше и я караше да Му ги изпълнява. Хармонизациите на Мария не бяха сложни, а бяха в достъпна форма, хармонизация проста, ясна достъпна и хармонизация, която не изменя песента, а спазва духа на песента и нейното съдържание. Тези хармонизации доколкото са записани от един млад брат с когото тя работи засега остават само на магнетофонен запис. Не е лесно да се спази духа на песните на Учителя. Онзи, който ги изпълнява трябва да познава Словото Му, да живее с идеите на Му, да има разбирания за вътрешния духовен живот, за който се отнасяше музиката Му. Такива хора рядко се срещат. Но понякога имаше такива хора, които сполучва-ха. Затова Мария Тодорова държеше най-много на това, да се запази духа на песните както ги е дал Учителя. Понякога онези, които не знаеха песните ги учеха от нея. Тя ще застане на пианото и ще изпълнява, а групичката, която учеше песните ще застанат до нея и ще пеят с нея. Този процес за изучаване бе много прост и естествен. Минаха тридесет години от заминаването на Учителя. Дойдоха други поколения музиканти. Веднъж при нея дойдоха две певици, за да покажат как изпълняват песните на Учителя. Ние ги питаме, от къде сте научили песните? Цитират някои имена. Ние се споглеждаме с Мария. Мария обяснява, че има песнопойка, която е издадена и като школувани музиканти по нотния текст могат да научат песента. А те отговарят, че песните не са били точни както са писани в песнарката. Питаме ги от къде знаят това. Те отново цитират имена. Ние се споглеждаме с Мария. Тогава аз посочих с пръст сестра Мария и казах: „Виждате ли този човек, който стои пред вас? Тя 22 години четири пъти в седмицата свиреше на пианото или хармониума при всяка беседа на Учителя. Всяка записана песен на нотен лист първо Учителят даваше лист тя да го просвири на пианото и тогава Той с цигулката изсвирваше песента и сам коригираше някои пропуски. Тя е човекът, който вписваше оригиналите в оригиналния тефтер. Тя е която издаде песнарката на Учителя. А Вие тук сте дошли да ни цитирате имена на хора, които нямаха трайно присъствие в музикалния живот на Изгрева и сега се явиха, за да ви заблудят и отклонят. Е, трябва да избирате: или от извора ще пиете или от локвата." След тая моя забележка те станаха и си тръгнаха. Тези две певици се провалиха и като певици, там където отидоха да работят, а се провалиха и като певици, които можеха да изпълняват песните на Учителя. Защо се провалиха? Защото Духът на Заблуждението бе ги отклонил от пътя на Школата. А Словото и музиката на Учителя очертават истинския път на Школата. Той е вътрешен път за ученика от Школата. Той е недосегаем за скверни ръце. В София имаше много музиканти, които бяха музиканти по титла, но не и по дух. Никой от тях не можа да оцени музиката на Учителя. Това трябва да се знае и помни. Идвали са на Изгрева и Сашо Попов и други, но те не можаха да оценят музиката на Учителя. Тя в бъдеще ще бъде оценена. Първо човек трябва да се срещне със Словото на Учителя и след това с музиката Му. Словото и музиката на Учителя вървяха заедно, но първо бе Словото, защото в началото бе Словото и Словото бе у Бога и Словото бе Бог!" (Йоанна, гл. 1, ст.1)

121. ПЕСНИ НА УЧИТЕЛЯ ДАДЕНИ ЧРЕЗ ЛИЛЯНА - ЦВЕТАНА ТАБАКОВА Лиляна Табакова беше оперна певица следвала във Франция, върнала се в България и с помощта на Учителя тя бе ангажирана в операта. Имаше изключителен глас, още по-добра подготовка, музикален талант и музикална памет. Нейното име е Цветана Табакова, но понеже в операта е имало и друга певица със същото име, то тя се принуждава да промени първото си име от Цветана на Лиляна. И като оперна артистка бе известна с името Лиляна Табакова. Когато Учителят беше в Мърчаево Той знаеше и виждаше, че си заминава. Беше решил да предаде някои свои песни, които ги е пазил десетки години. Той решава да ги запише. Но в Мърчаево е едно село, в което няма нито пиано, нито музиканти. Тогава Той извиква Лиляна Табакова, която е оперна певица и един музикант, който е посветил живота си на това изкуство. Учителят е работил с нея и на Изгрева. Тя пристига в Мърчаево и Той я извиква и работи с нея всяка сутрин от 8-10 часа. С нея е един неин близък Кръстю Христов. Той е онзи Кръстю Христов, който заедно с Михаил Иванов непрекъснато правеха 'бели на Братството. По това време Михаил беше във Франция, а Кръстю остана на Изгрева. Дойде време и той да се намеси и да създаде куп проблеми с издаването песните на Учителя, за които ще споменем по-късно. Така те идваха двамата при Учителя в Неговата стаичка в Мърчаево, обикновено към 9 часа сутринта и Той работеше с тях по един-два-три часа дневно. Кръстю стои на стол и слуша, а Учителят предава песните на Цветана Табакова. Как ставаше това? Учителят изсвирваше на цигулка своята песен, след това я изпее с подходящ текст и тя ги заучаваше. Като оперна певица с изключителна памет и с невероятен глас тя лесно заучаваше песните. След като я научи хубаво и след като я изпълни няколко пъти пред Учителя, песента е вече предадена. През това време приятелите, които са непрекъснато около Учителя, слушат цигулката на Учителя и гласът на Цветана Табакова, която заучава песента от Учителя. Така че имаше много човеци при този творчески процес. Накрая, след като си отиде вкъщи заедно със свой близък музикант имаше грижата да се нотира песента. Табакова го правеше с един диригент на симфоничен оркестър Асен Найденов. По този начин Учителят даде много песни, а Цветана ги записа, те бяха нотирани, но тя не ги даваше никому. При своите посещения в стаичката на Учителя тя Му бе показала как са нотирани някои песни, Той ги беше оставил при себе си и така ние имахме записани някои от тези песни. Но по свои съображения тя пазеше нотираните песни и не ги даваше никому. Когато Учителят дадеше една песен и нашите музиканти я нотираха, първият запис даваха на Учителя, а Той след като го провери с други музиканти го предаваше да се запише в тефтера. Но тук това не стана. Цветана задържа тези записани песни и ги пазеше. Беше ревнива към тях. Вероятно имаше идеята да издаде тези песни някой ден от свое име, като песни на Учителя, но дадени лично на нея. И тук се намеси Кръстю Христов, който я подведе в съвсем друга посока, като й внуши, че те трябва двамата да ги издадат като единствено заслужили и че привилегията принадлежи само на тях. А това бе недопустимо в една Окултна Школа и нарушаваше възприетия порядък. Когато почнахме да издаваме песнопойката след заминаването на Учителя отидохме с Мария при Табакова и й казахме: „Да включим песните, които научихте от Учителя в Мърчаево към песнарката." Тя мисли дълго време и не даде отговор. Сестра Мария много пъти ходи при нея и след бурни разправии тя накрая реши да ги даде, за да се включат. Мария я упрекна, че тя няма право да задържа песните, че те не са дадени лично за нея, а са дадени за Братството и за човечеството, но чрез нея. Все пак това задоволи самолюбието й на оперна певица и реши да даде песните. Но тя даде няколко условия, които ние трябваше да изпълним. Тя си запази правото единствено тя да коригира тези песни и да следи за тяхното издаване. Когато отговорници за издаването на песните бяха Асен Арнаудов и Мария Тодорова. Тя искаше на всяка песен, която тя е дала да се спомене, че песента е дадена на Цветана Табакова и Кръстю Христов и че тя ги е записала. Дори беше накарала тези, които пишеха нотите на песните да турят под всяка песен текст „Песен, дадена от Учителя на Лиляна Табакова и Кръстю Христов". Ние не искахме да се подчертават личности в изданието, отстранихме тези текстове и остана песента нотирана като чиста песен на Учителя без да се говори кой е записал и какви заслуги има за това. Когато издавахме песните ние не искахме да лансираме никакви ученици, защото авторът е Учителят. Така тези песни влязоха в песнопойката. В последствие, когато аз получих записките на стенографката Савка Керемидчиева, която е водила записки от онази поредица на свещените думи на Учителя към ученика, то аз на-мерих-в нейните стенограми и дешифрирах онези моменти, когато Учителят е изпълнявал тези песни на Савка с цигулката си или ги е пеел с текст. Савка беше записала думите на песните. Но понеже не е музикант, мелодията не можеше да запише. В стенограмата тя само изказваше своето възхищение от тези хубави мелодии. А в последствие ние ги получихме чрез Цветана Табакова. Някои братя и сестри, които бяха засегнати от това, че не беше възприето тяхното становище да се дадат песните на Учителя в новата песнарка така както ги пеят приятелите, а не по оригинала на тефтера, започнаха да интригуват срещу песните на Цветана Табакова, че не били песни на Учителя и че не били правилно заучени и записани от нея. Ето виждате ли какви борби водихме. Първо искат да подменят оригиналния музикален текст като дадат песните така както си ги пееха нашите приятели и които си ги бяха променили под влияние на различни настроения през тези години. За да компрометират песнарката те се обявиха срещу песните на Цветана Табакова. Дребни нещастни интриги. Дали песните са от Учителя личи от това, че всеки който ги чуе и познава музиката на Учителя ще разбере, че са от Него. Музиката Му се познава така както се познава и Словото Му, както се познава и Неговият образ. Всеки случай нашето становище бе, че това са песни на Учителя, а противниците ни останаха със своите дребнави усилия да внесат смущение и съмнение в приятелите, че тези песни не са били от Учителя. Какви са доводите ни, че това са песни от Учителя дадени чрез Цветана-Лиляна Табакова? 1. Тези, които бяха в село Мърчаево знаеха и виждаха, че Учителят работи с нея. Нали Той свиреше с цигулка и тя пееше по няколко часа на ден при Него в стаичката Му. А в часовете когато Цветана пееше те седяха долу на пейките и слушаха. Тези очевидци са още живи и могат да потвърдят това. 2. В стаята на Учителя в село Мърчаево все пак се намериха няколко листове от нотните записи на песните на Учителя, които Цветана Табакова все пак бе оставила на Учителя, макар че ревниво ги пазеше. Те бяха запазени и Боян Боев ни ги предаде. 3. Текстът на песните го имах от стенограмите на Савка Керемидчиева, които аз лично дешифрирах. Освен мен друг не знаеше това, както и нейното описание как Учителят е свирил пред нея някои от песните, които тя не е могла да запише понеже не е музикант. 4. Тези няколко нотни листа оставени в стаята на Учителя в Мърчаево ние записахме в тефтера. Например това беше „Новото Битие" - Първи Божествен ден. Учителят беше пазил тези песни и към края на живота си ги даде, като бе избрал този простичък, но сигурен начин. Извика една добра оперна певица, накара я да заучи песните под лично Негово ръководство и така заучените песни бяха записани от опитни музиканти професионалисти. Записаните песни влязоха в песнарката. Ето един естествен и прост начин, който Учителят намери, за да предаде последните свои песни на учениците си. 5. Тези песни имаха музика и текст. Някои песни имаха старинен език. Аз ги намерих в стенограмите на Савка. Те съвпадат напълно. Нямаше съмнение, че това ги е дал Учителят. Савка бе записала думите, а Цветана Табакова записа мелодията на песните. Ето така кръгът се затваря. 6. Цветана Табакова на своя глава не е включила нищо в песните. При заучаването им естествено като оперна певица и като колоратурен сопран и с такива невероятни възможности на нейния глас, Учителят е могъл да използва възможностите на гласът й за някои моменти. Но тези моменти са дадени с Негово съгласие и по Негово желание. А не е произволно направила такова изменение Цветана Табакова. Тя за нищо на света не би направила това. Тя имаше едно свещено отношение към творчеството на Учителя. Така че в тези песни може да има колоратурни моменти дадени поради тази възможност на нейния глас да ги изпълни, но те са дадени от Учителя. Той използва една нова възможност. Една обикновена певица не може да изпълни колоратурите. Но една певица като нея може да ги изпълни. И те са създадени много сдържано и са малки моменти, но хубави и на място. Тъй че тук Цветана Табакова не е изменила нищо. Но Учителят е използвал нейния глас и някои моменти, които позволяват да се дадат колоратури. 7. Тя беше школувана оперна певица от кариерата, която заучаваше толкова много арии от оперите и то точно, че да ги изпълнява също точно под палката на диригента и оркестъра. Там не се позволява никакво изменение, а се иска точно изпълнение. А да ги научи от Учителя не беше трудно за Цветана и всички знаеха и виждаха в Мърчаево, където мнозина от Братството бяха отседнали там, а други бяха евакуирани. Виждаха как всяка сутрин Цветана заедно с Кръстю отиваха при Учителя и всички отстрани слушаха цигулката на Учителя и нейния глас как тя ги заучава. А нейния глас беше мощен и се чуваше на сто метра, а Учителят нарочно държеше отворен прозореца. Насядалите в двора на пейките слушаха все едно, че се намират на първия ред на концертна зала. Някои от приятелите живееха в съседните къщи и беше достатъчно да си отворят прозорците и да я слушат. 8. Цветана Табакова беше много акуратен човек в работата си. Тя си водеше бележки, записки, както за нейната артистична кариера, така също водеше дневник и записваше разговорите си с Учителя. Така че тя има точен архив, който пази ревниво и никому не го дава. 9. Аз също съм чул лично от Цветана, че тя има още няколко песни с Учителя и че те са били толкова свещени и лични за нея, че тя не иска да ги даде на други и си ги пази като талисман. Мария Тодорова влезе в спор с нея и доста енергично й говори, че тя няма право да ги задържи, защото това са песни на Учителя. Но тя си ги задържа и не ги даде да влезнат в песнарката. В последствие след години ако бъдат дадени, дали ще повярват приятелите, не зная. Но тя, музиката на Учителя си личи. Един опитен музикант, който познава музиката на Учителя, мотивите и начините, по които изразява музикално нещата, ще види дали тези песни наистина са от Учителя или има примеси в тях. Този въпрос седи открит за следващото поколение. 10. Ние приехме, че тези песни дадени чрез Цветана Табакова са от Учителя и след като ги прегледа Мария Тодорова основно, видя и се убеди, че са на Учителя. Но при корекцията на нотния текст правото си запази лично Цветана и това условие ние приехме, но при печата осъществен на скрито място нямахме възможност да прегледаме коректурите/ Някои малки грешки се допуснаха, които при следващото издание могат да се поправят. След излизането на песнарката Цветана не бе доволна, че сме махнали онези заглавия, в които бе отбелязано, че всяка песен от Учителя е дадена чрез нея и Кръстю Христов. Тя използва случая, че бяха допуснати малки грешки и надигна вой срещу Мария. А зад нея стоеше Кръстю Христов и дърпаше конците. Той изигра една много лоша роля и понеже беше пакостлив дух се намеси и отклони Цветана в съвсем друга посока. Тя беше талантлива артистка и й предстоеше бляскава кариера. Когато комунистите дойдоха на власт и Тодор Павлов като идеолог на комунистите в България заемаше голям пост и понеже бяха близки с Цветана, бе й предложил тя да оглави Народната опера, да завежда репертоарния план и да отговаря за професионалната програма на Операта. Но под влиянието на Кръстю Христо тя отказа, дори при една нейна прищявка тя напусна операта и не се яви вече в нея, макар че шест месеца я водеха на заплата. Тя скъса с операта и скъса със своята кариера. Остана на Изгрева без заплата и без препитание. Накрая остана и без пенсия. А Кръстю Христов по това време не работеше, ходеше и просеше пари от тук и там, за да се препитава. Недостойна история за описване, но трябва да се каже, за да се знае кой провали Цветана Табакова и кой внуши да не даде и другите песни на Учителя. Според Учителя в Школата има един закон, а той е следния: „Нито едно престъпление извършено на Изгрева няма да остане ненаказано." Ние проверихме това. А останалото вие ще проверите. А Тодор Павлов бе председател на БАН десетки години. Накрая искам да кажа, че другите песни в песнарката бяха прегледани много старателно и грижливо и може някоя незначителна грешка да е допусната било в темпото, било в тактовото разпределение. При едно ново издание трябва да се включат и онези песни на Цветана Табакова, които не ги даде на времето. Освен това има мотиви на Учителя, които бяха дадени в класовете. Учителят изсвири един мотив, той се запише и после те бяха събрани в голямата песнарка. Но се оказа, че има и други мотиви дадени при частни случаи от Учителя. Мария ги събра, включи и тях в новата песнарка. След това се разбра, че има и някои и други мотиви-песни дадени при частни случаи, които бяха записани от музикантите, но си ги държаха у тях като талисман и не бяха ги предали на времето когато издавахме песнарката. А когато тя излезе тези приятели размахваха тези нотни листове и доказваха, че има още песни от Учителя. Ние ги запитахме защо тези песни не са предадени на Учителя така както бе прието, за да бъдат записани в тефтера и тясното място бе в двете големи папки. Те не отговориха нищо, но ходеха насам-натам и доказваха, че новата песнарка не е издадена както трябва. Но те не предадоха тези нотни записи от песните на Учителя, за да бъдат включени в едно следващо издание. Останаха при тях, а защо, вие ще си отговорите сами. След време, след като си замина Мария Тодорова през 1976 г. аз предадох нейната песнарка с корекциите, които тя направи, както и двете папки и тефтера на един от младите музиканти за съхранение. Къде е укрит не мога да ви кажа, но съм убеден, когато той след време прочете цялата тази история, то той ще предаде материалите на онзи, който може да подготви едно ново издание на песните на Учителя. А това може да стори само онзи, който е свършил работата на всички музиканти. Такъв е окултния закон.

120. РЕДАКЦИОННИЯТ КОМИТЕТ След заминаването на Учителя Братския съвет встъпи в работата си и започна издаването беседите на Учителя. Точно тогава се разбра, че може да се реализира идеята за издаване песните на Учителя. Братския съвет покани най-добрите музиканти да образуват един комитет и да започнат издаването на песните. В този комитет влизаха Мария Тодорова, Асен Арнаудов, Георги Томалевски, Неделчо Попово, Кирил Икономов и други. В този комитет песните се разглеждаха една след друга и ако имаше корекции те се правеха. Комитетът започна работата си като преглеждаше всяка песен и я подготвяше в завършен вид за отпечатване. Обаче тук възникна един принципен въпрос. Кирил Икономов застъпваше тезата да се запишат песните и отпечатат тъй както ги пеят приятелите. А всички пееха песните по такъв начин, че имаше явни изменения от първоначалния вид на песента. А ние имахме оригиналния тефтер, който се пазеше и по него можеше да се направи справка. Другата теза бе на Мария, която искаше да се отпечатат песните така както са записани в оригиналния тефтер. Спорът се разви доста остро. Кирил искаше да се напечатат така както са отпечатани в неговата песнопойка, която той издаде първа и втора част във време на Учителя през 1942 г. Там някои песни бяха записани така както ги Пеят приятелите. А те ги пееха вече погрешно. Това всички го знаеха и затова Учителят често коригираше общото пеене. Като види, че сме се отклонили много, било под влияние на своето настроение или по друга причина, Учителят казваше: „Спрете, не така." Всички замлъкваха. И тогава Учителят ще излезе напред и ще изпее сам песента. Веднага проличаваше голямата разлика между Неговото изпълнение и това, което даваше общия братски хор. Разбира се при този спор ние настоявахме да се дадат песните така както Учителят ги е дал стриктно. Тогава се отнесохме до тефтера, проверихме как са записани и тогава онези, които държаха на оригинала надделяха в спора. В този спор Кирил Икономов беше много амбициозен и нервен, че не се прие неговото предложение и той се отдалечи и напусна най-демонстративно. След това работата продължи и бяха проверени всички песни съгласно тефтера и подготвени за печат. Намерихме хора, които пишат специално ноти за печат. Те работиха безупречно и след няколко месеца песнарката бе готова за печат. Преди това ние успяхме да закупим луксозна хартия „Бюхер". Тогава национализираха печатниците и двама човека дойдоха при мен и ми предложиха тази хартия да я купя, защото щели да им я вземат. Аз я откупих с мои пари за 450 000 лв. и я укрихме на Изгрева в една барака. Неделчо Попов взе отпечатването в свои ръце, успя да се свърже с един наш брат Борис Рогев, който бе директор на военния картографичен институт, където я отпечатаха. Отпечатаха я на коли, след това я прибрахме у нас, сгънахме я на коли и я занесохме на друго място да се подвърже. Накрая приготвихме около 3500 бройки. Около 500 бройки оставихме за Братския съвет. Когато песнарката бе готова, Братския съвет извика едно общо събрание в салона като извика членовете на комитета, които работиха по издаването на песнарката. Те направиха едно изложение пред приятелите как е протекла работата, какви са им били съображенията при подготовката на песните и как е завършила работата. Братския съвет запита приятелите: „Има ли някой да направи възражение срещу песните?" Никой, никакво възражение не направи, песните бяха приети и се направи протокол, в който Братския съвет потвърди, че песнарката е издадена добре и се приема така както е направена. Общо взето песнарката излезна като едно отлично издание на хубава хартия, хубаво подвързана, ясно и чисто. В туй издание бяха отпечатани мисли от Учителя за музиката. Това е философия на музиката. Върху тези мисли работиха някои братя и те ги подредиха. Това бе едно хубаво издание на песните издържано почти във всяко отношение. В последствие се оказа, че някои мелодийки и няколко песнички, които Учителят е дал при някои случаи не са влезнали в песнопойката. Тези малки песни и мелодийки са записани и запазени. При едно ново издание те ще влезнат в него. Мария застъпваше становището да се дадат песните както ги е дал Учителят както и са записани в Негово време, защото тези нотни записи са дадени от Учителя да се запишат в тефтера. Всяка една песен се изпълняваше от Него с цигулка, като Той гледаше в нотния запис. Така че Учителят проверяваше всяка една песен как е записана и дали звучи на цигулката така както първоначално я е дал. По-късно певците започнаха да си променят песните. Всеки знае, че двама певци една песен не могат да изпълнят еднакво. Все ще се яви нещо индивидуално и все някой нещо ще добави. Тъй че накрая надделя онази теза, на която бяха привърженици Мария Тодорова, Асен Арнаудов, Матей Калудов и други стари братя. Песните са дадени така както са записани в тефтера. След една година Братския съвет извика съвета на ръководителите в Ст. Загора. Там се събраха всички ръководители и Братския съвет, който даваше отчет за своята дейност за издаване на беседите, както и за друга стопанска дейност, даде отчет и за издаването на песните. Описа как е приключен въпроса. И всички бяха много доволни по начина, по който се е работило. Те единодушно приеха доклада на Братския съвет и той бе освободен от отговорност. А тези ръководители бяха от времето на Школата на Учителя и някои от тях лично бяха заучавали песните от Учителя и не намираха разлика в това, което бяха заучили и издадените песни. Това бе едно голямо потвърждение на верността на песнарката. По въпросът за песните не може да има спор. Той е разгледан пред всички хора, които бяха запознати с тази работа. Останаха някои недоволни приятели, защото бяха доста лично засегнати, че не се е приело тяхното становище. Това бяха Кирил Икономов, Ирина Кисьова и онези, които кръжаха около тях. Те намериха няколко незначителни грешки в новата песнарка и се хванаха за тях и шумяха за незначителни неща. Важното бе, че тя бе издадена правилно, вярно на една хубава хартия. Песента „Идилията", в която има народни мотиви не беше много популярна в класа. Учителят я бе изпълнявал няколко пъти в клас, на полянката и при други случаи. На времето Учителят бе научил Петър Камбуров да я изпълнява на цигулка заедно с текст. Той бе народен музикант, беше надарен. Идилията от него не беше записана на нотен лист, защото той бе слухар и не можеше да я изпълнява по ноти. Ние я записахме така както я знаеха музикантите на Изгрева. Е, разбира се има някои малки грешки в нея, но ние ще ги поправим в новото издание. Как? Аз накарах Петър Камбуров „Идилията" да я запише на магнетофонна лента. Ние я имаме записана и всеки добър цигулар може да я прехвърли на нотен лист и да влезне тогава в новото издание.

119. БРАТСКИТЕ ПЕСНИ И ПЕСНИТЕ НА УЧИТЕЛЯ Идеята за отпечатването на Братските песни, както и песните на Учителя отдавна съществува. Още от самото начало Учителят издаде една малка книжка с „Песни на Всемирното Братство" и след това се подготви издаването на II част. Учителят възложи на нашите музиканти първо да издадат „Братските песни", а след това и Неговите песни. Първо Учителят възложи на нашия стар брат Калудов, който беше военен капелмайстор и много музикален приятел. Друг брат, който работеше в областта на братските песни беше Виденлиев, също военен капелмайстор. Макар че работеше с военен оркестър, той записа доста братски песни, някои от тях хармонизира за хор като някои от тях и Калудов изпълняваше и дирижираше. Когато дойдох при Учителя тогава се пееха само Братски песни. Имаше една-две песни от Учителя, но ние не обръщахме внимание тогава на това. Обикновено при всяка среща се пееха тези песни и се правеха молитви. Чак когато Учителят отвори Школата и се оформиха класовете, тогава Учителят започна да дава своите песни. Някои от песните ги създаваше в момента. Други ги работеше в стаичката, подготвяше ги и ни ги дадеше в клас. Той ги изсвирваше и след това ние ги заучавахме. Викаше Асен Арнаудов, за да нотира песните. Той беше много добър музикант. Свиреше на цигулка, пиано и арфа и живота си бе посветил на музиката. Държеше връзка с Учителя, който обикновено него викаше да нотира някоя песен. Понякога и други братя и сестри взимаха участие при нотирането. Всеки знае, че нотирането не е съвършено. То може да се запише по няколко начини с някои мънички изменения. За тези неща не трябва да има спор. Те са записани правилно по най-възможния начин. Така че музиката на Учителя е запазена. Учителят проверяваше песните как са записани и беше много взискателен. След като я запишат на лист те Му я предават. Тогава Учителят взима листа, взима цигулката си и отива долу в салона. А там е Мария Тодорова на пианото. Имаше сестри, които пееха и трябваше да заучат новата песен. Учителят провери с цигулката дали правилно е записана песента и дали правилно се изпълнява. Така че песните на Учителя са записвани с неговото участие. Обикновено като се нотира една песен, този лист, нотиран се преписваше в един голям тефтер, който Учителят държеше и на никого не го даваше. Този тефтер Той го даваше само на сестра Мария Тодорова да преписва в него тези нотирани песни. Обикновено и Катя Грива, която бе школувана музикантка и певица получаваше лист с записана песен, проверена по същия начин от Учителя и тя я записваше в тефтера. Преди Катя Грива записваха и други сестри. Щом се запише песента тефтера, той отново се връщаше на Учителя. Само на Мария Тодорова Учителят даваше тефтера било тя да запише някоя песен, която е нотирана и тогава тя държеше тефтера по няколко дни и след това го върне. Този тефтер се пази някъде в архива на Братството, но къде точно не знам. Знам че ние го укрихме и дадохме някой да го пази. Ще дойде време този, който го пази да го предаде на онзи, който трябва да подготви пълно издание на песните на Учителя. Помня че още един такъв тефтер бе направен, препис на първия, от Катя Грива. Тя бе голям музикант, певица и към песните на Учителя имаше голяма обич. Тя направи този препис и към него бяха включени и последните песни на Учителя. Имаше следователно две папки, в които стояха нотираните листове. Братята и сестрите, които пееха песните бяха обикновени изпълнители. Те ги изпълняваха понякога успешно, понякога с грешки. Приятелите като пееха песните на Учителя дълго време все ги изменяха по малко, било в темпото, че дори и в мелодията. Учителят не беше доволен и няколко пъти ги спря в салона и каза: „Не, не така!" Спря всички 200 човека, които пееха. Застана на катедрата и изпя песента тъй както трябва да се изпълни. Изсвири я с цигулката тъй както трябва да се пее. Ето, това ние имахме предвид, когато след време трябваше да направим ново издание на песнопойката. Ако някой познаваше добре песните, това бе Мария, която стоеше винаги пред беседа на хармониума или пианото. Като чуе, че се свири новата песен на пианото от сестра Мария, Учителят слизаше с цигулката и показваше как трябва да се изпълни тази песен. Така Той работеше с нея. Затова тя познаваше най-добре песните. Друг, който познаваше добре песните бе Асен Арнаудов, един отличен музикант, който умееше да запише мелодията същият миг, че дори и да я хармонизира. Така той записа много от песните на Учителя. Следващият музикант бе Кирил Икономов, който бе учител по музика в гимназията и бе завършил музикална академия. На него, както и на Асен Арнаудов и Матей Калудов Учителят възложи да подготвят издание на Неговите песни. Но той като най-амбициозен взе цялата работа в ръцете си и отстрани другите като издаде сам песнарката. Но той беше свикнал да командва учениците си в училището. Така и тук на Изгрева третираше другите музиканти по същия начин. Но най-важното бе, че на него му хрумна идеята да запише песните така както ги пеят приятелите. А ние имахме оригиналния тефтер както и две папки с оригинални нотни листове. Та той издаде своята песнарка и даде песните така както ги пееха приятелите, а не по оригинала. И от тук се дойде до големия спор. Учителят бе наредил на Мария да намери неговите грешки и да издаде в едно ново издание песните Му по оригинала.

118. ЖИВОТ В ПЛАНИНИТЕ За нашия път с Мария ще кажа следното: ние с нея бяхме големи любители на планините. Живеехме повече сред природата. Нашето жилище беше малко, но ние правехме многобройни разходки и екскурзии по планините. Мога да кажа, че в тези пътувания от 55 години, по мое изчисление сме извървели 110 хиляди километра. Обиколили сме земята три пъти по екватора. Имахме с нея един дълъг и прекрасен живот, един хубав път сред най-хубава обстановка. Животът сред природата бе нашия живот, нашата среда, в която се движехме, паралелно с него вървяха нашите разговори като идея и живот. Аз споделях всичко с нея и нашия път мина при една голяма хармония и разбирателство, творческа и полезна работа. Ние с нея бяхме от началото до края на Школата на Учителя. Имахме обичая да живеем в най-красивите места на природата. А ние ги знаехме къде са те. Намерим хубаво място, минем покрай него, заселим се и живеем на палатка. Този живот беше един от нашите най-хубави преживявания. Ние сме живели на Маричините езера, там където са изворите на Марица. Там ходехме ред години през есента, когато е най-устойчиво времето и след като преминаваше лагера на Рила, който беше през юли и август. Обикновено до Чам Кория отивахме с превоз. И оттам един познат с магаре ни изкачваше багажа чак до езерата на Марица. А това не е малък път. Пътува се шест часа пешком. Вървехме по стария фердинандов път, Кайзеров път, много живописен. Закарваха ни багажа до самите извори на Марица. Там имахме едно наше място, чисто, високо почти при самите извори. Като се разположим и опънем палатки, и прекарвахме толкова дни, докато ни се свършат продуктите до уреченият ден, когато ще дойде онзи човек с магарето да ни вземе багажа. Имахме дърва за огрев от клековете. Тук са най-тихите места. Това са пет извора, които бликат направо от скалата. Вода си наливахме от там. Тези места са чисти и красиви. Гледката към връх Манчо и към Олтарите са чудни гледки. Тук се прекарва в една спокойна обстановка, мир и красота. Тук беше толкова диво в първите години, че стадо диви кози пасяха близо до нас. Ние се сприятелихме с тях, не се плашеха много, но все пак бяха предпазливи с нас. Една година тръгнахме с Учителя в тази долина. И Той каза само една дума като вървеше пред мен: „Олтарят". Тъй го нарече. „Олтар, светилището на Марица." Така че там се намира олтарят на „Школата на Орфея". Това бе го казал Учителят в друг един разговор. Багажът го изпращахме с магарето по долината, а на връщане ние минавахме през връх Мусала. Слизахме през Мусаленските езера на Чам Кория и оттам до София. С Мария пропътувахме из планините много години в дъжд и в пек. Бяхме свикнали да излизаме от всяко трудно положение. Веднъж бяхме на Рила с приятели, валеше непрекъснато дъжд и багажа ни беше прогизнал и всички се притесняват, че няма да можем да запалим огън и да пием чай. Мария върви й се усмихва. „Брат Борис на дъното на морето може огън да запали." Всички я изглеждат подозрително. Горе спряхме мокри до кости. Аз извадих раницата, вътре имаше малко шише с бензин за такива случаи, а кибрита бе увит в мушама. Всичко това го бе стъкмила Мария преди да тръгнем. Но те не знаеха това. Донесоха дърва и те бяха мокри. След малко буйна огън. Никой не видя как стана това. Всички се чудят. Викат ми: „Ти си вълшебник!" Казвам: „Не аз, а сестра Мария, защото тя сложи в раницата шишето с бензин за такива случаи." Показвам шишето. Всички клатят глава и се чудят. А сестра Мария преди всяка екскурзия си погледне в тефтерчето, където е записано какво точно трябва да се вземе. И всичко беше под номера. А като лагерувахме на Рила по два месеца нейния списък имаше около 400-500 точки. Бяхме свикнали на изненади и се готвехме за тях още в града. В първите години на Рила бяхме с всички приятели. Но скоро по наше вътрешно влечение ние си изместихме палатката по-високо в скалите. На чисто място. Приятелите негодуваха, че сме се изместили вън от лагера. Отидоха да се оплачат на Учителя. Той нищо не каза. Но на следващия ден излезе с цялото Братство и Го доведе пред нашата палатка и нашия огън. Пред нашата поляна се разположиха всички и Учителя тук държа беседата си. Има снимки направени с Учителя на това място. Понякога е идвал сам на гости при нас. По-късно Той тук държа няколко беседи. Така ние открихме лагера на Яворови Пресои на Витоша. Първо ние с Мария живеехме там и после Учителят доведе Братството на същата поляна. И тук беше лагера през 1932 и 1933 година. След излизането ми от затвора ние направихме бивак при езерото на Чистотата. Още никой не се беше усетил да опъне палатки тук. Прекарахме няколко години. Излизахме за изгрев слънце на върха на езерото на Чистотата там където се играеше Паневритмия през времето на Учителя. След няколко години се прехвърлихме горе при салоните до „Върха на Размишлението". Минавахме по Зеления ред направо до върха. Там преживяхме последните години от нашия съвместен живот. При своите излети приятелите минаваха покрай нас, гостуваха ни и след това се връщаха в лагера. Това бяха последните ни години с Мария на планината. Учителят й даде духовното име Амриха, което значи безсмъртна.

117. МАЛКИЯ ДОМ През 1935 г. ние с Мария се оженихме. Отначало живяхме на Изгрева. Аз имах къща дъсчена, която си бяхме направили сами, все пак тя имаше две стаи и кухня и доста удобно живеехме там известно време. Но после ни предложиха едно място на Симеоновското шосе с двор и къщичка, ние я закупихме и там се преместихме да живеем. Упрекнаха ни, че сме избягали от Изгрева. Аз не обичах много шумни места и там където има много народ. Обичам да се усамотявам за вътрешна духовна работа. Но Школата на Учителя посещавахме редовно. В туй време дойде и една къщна помощничка. Казваше се Станка. Беше селско момиче и беше решила да не се жени. Понеже баща й настоявал да й намери жених, тя беше напуснала бащиния си дом, дошла в София и запитва Учителя къде биха могли да я приемат като член на семейство, да не бъде слугиня и да не бъде на заплата. Той я насочва: „Заведете я при Марийка!" Учителят се обръщаше към Мария с името Марийка. Той имаше много хубаво отношение към нея. Станка дойде у дома и Мария каза: „Ето това са условията, това е обстановката. Ако искаш да останеш, остани. След три дни ще ми кажеш." Станка помисли един ден и дойде: „Съгласна съм." И досега е тук като къщна помощничка и член на семейството. Много ни упрекваха, че сме си взели слугиня. При нас от сутрин до вечер има върволица от хора, както по времето на Учителя, така и тридесет години след това. Най-малко по 20 човека идват на ден. Тези хора трябва да се посрещат, трябва да им се поднесе чай, кафе, сладкиши и винаги по няколко човека оставаха или за обед или за вечеря. А кой ще слугува на толкова много хора? Значи трябваше да има къщна помощничка, която да помага в кухнята и в дома, за да може да отмени Мария, та тя да види някоя своя работа. А брат Борис трябваше да носи на плещите си издръжката на тоя малък дом с неговите гости. Тъй седи въпроса с нашата домашна помощничка. Слугиня или робиня ли? Слуга и роб бях аз! Много често Учителят посещаваше малкия ни дом на Симеоновското шосе. Често Учителят минаваше покрай нас, отбиваше се и от тук тръгвахме за редовните екскурзии за Бивака през Симеоново. Последните години, след като се завръщаше от Витоша Той приспиваше у нас. Веднъж като се прибираме от екскурзия, аз Мария и Учителят сме пред малката вратичка на улицата. Учителят огледа къщичката и каза: „Има вероятност след 25 години да ви вдигнат от тук, за да се строи," Мария изстена болезнено. „Ех, Учителю!" Учителят погледна и каза: „Може и да се размине." През 1972 г. шосето се разшири, почна се строежа на Зоопарк и според плана всички тукашни къщурки трябваше да бъдат разрушени. Но това някак си се размина и ние останахме. Мария си замина в този дом през 1976 г. Бяха изминали 33 години от думите на Учителя. Може и аз да изкарам в този дом. А може и други да изкарат в него. Мария беше много привързана към Учителя, много послушна и изключително изпълнителна. Като й каже нещо Учителят не можеше никой да я отклони. Беше истински ученик на Учителя. Първото нещо е послушанието. Беше предана. И полагаше големи грижи за Него. Умееше да сготви хубаво, да се погрижи за Него, имаше едно майчинско чувство, да се грижи за другите. Тя обгръщаше Учителя с най-хубави и топли грижи. Когато Учителят позападна така и здравето нещо Му се разклати, тя моментално се грижеше за Него. Беше незаменима в грижите си. Тя беше сърце и душа. Тя знаеше как да направи всичко най-добре. Имаше добро сърце и като види, че някой страда, ще поеме грижите си за него. За Учителя умееше да се грижи така както никой друг. Аз съм бил почти на всички екскурзии с Учителя и тогава главно Мария имаше грижата за Него. Да се сготви храна, да се създаде обстановка, да бъде облечен, да не Му липсва нищо. И други сестри се опитваха да се грижат за Него, но бяха по-несръчни. Мария беше отлична домакиня, а какви изкусни гозби правеше. Жената ще я познаеш по гозбите. Вкусна ли е гозбата, значи я бива като жена и домакиня. Другото е вятър работа. После слушах, че еди коя си сестра се е грижила за Учителя. Хайде де, тя не може да Свари два картофа в едно канче с вода, а ще се грижи за Учителя. Изкуство, умение и дарба е това да можеш да се грижиш за някого. Като кажа сестра Мария - разбирай добро сърце. Винаги е била гонена от всички. Оказа се, че е издръжлив човек. Тя в Братството заради приятелството си с мене беше гонена от сестри. Но тя издържа. Не се уплаши от никого. После когато стана гонението срещу Братството и аз бях хвърлен в затвора, тя бе безстрашен човек. Издържа на всички опасности. Нейното добро и крепко сърце издържа. Ние сме били в планината с нея при най-лоши условия. Газили сме сняг до коляно, спали сме на платнища в студ и дъжд, но не съм имал случай тя да ми се оплаче. Издържа на всичко. Прекарали сме мъчни положения. Притесняваха я и я атакуваха хора отвън, но тя държеше здраво. Беше силен човек отвътре, а отвън беше витка, нежна, но издръжлива. Не се прекърши и устоя на борбите, които аз водех. След заминаването на Учителя тя започна на всяко 27 число, всеки месец да дава вечеря на приятели в чест на деня на Учителя. Тя приготвяше хубава вечеря, поканваше поименно някои приятели и вечерята преминаваше в разговори и спомени за Учителя и всички преживяваха няколко часа с негова музика и песни. Всеки месец тя поканваше различни приятели и така от 1945 г. до 1975 г. - тридесет години тя вършеше това неотклонно без да пропусне нито един месец. Така повечето от приятелите минаха през дома ни. Това бяха контакти между човешките души. При едно посещение у дома Учителят погледна строго Мария в лицето и каза: „Кажи си едно желание!" Мария отговори: „Когато си замина, искам да ме вземете и отведете Вие!" Учителят каза: „Добре." Когато си заминаваше, тя беше в моите обятия и в един миг една светлина като диамант се спусна в стаята, грабна я като орел и я отнесе. Остана в ръцете ми само черупката, изнемощялото тяло, което погребахме в Симеоново под едно голямо дърво. Беше една невероятна опитност. Учителят винаги си държеше на обещанията. На времето тя поиска от Учителя да я вземе, когато дойде време да си замине, и това стана. На погребението й дойдоха няколко приятели и пристигнаха три попа, че като се разпяха онези ми ти попове, изпълниха с голямо вдъхновение службата, дори не бързаха да си отидат както правеха при други случаи. От къде се взеха тези три попа, кой им каза за погребението и кой ги доведе аз не мога да кажа. Обикновено когато някой от Братството си заминава не викат свещеници. Приятелите имат молитви на Учителя, с които ги изпращат. И тук имахме молитви за този случай. Но дойдоха свещениците и погребаха тялото й по църковен обряд. После се сетих, че Учителят я беше взел със себе си и беше ни освободил от нашият ред, който изпълнявахме в тези случаи. Тя понесе смъртта храбро, достойно както един истински ученик може да я посрещне. Тя си замина в 17 часа след обед на 18 юли 1976 г. на 78-годишна възраст.

116.ЧАСТНАТА УЧЕНИЧКА Като ученичка тя е под влияние на идеите на Толстой и мечтае. Започва да търси един братски живот. Тогава тя се научава от една своя роднина за Учителя като човек, който дава упътвания за един вътрешен живот и успява да отиде на ул. „Опълченска" 66.Намира Го, свързва се с Него и започва да ходи редовно за съвети и упътвания. Той започва да й дава задания, които тя трябва вкъщи да подготви и при следващата сряда Той я изпитва, така както я изпитват учителите в гимназията. Тя е първата, която отива при Учителя с точно определено искане: съвети и упътвания. По повод на нейното търсене за път към Словото на Учителя, тя стана един вид пример за останалите. Пред другите я наричаше „частната ученичка". Цели три години тя е била частна ученичка на Учителя на ул. „Опълченска" 66.Много по-късно нашата Младежка духовна група поканихме Учителя на Изгрева в гората на една пейка и тогава Той ни разясни някои въпроси по повод на нашата вътрешна духовна работа. Той имаше примера с частната ученичка и като взе повод от нашето желание да учим, това стана причина да открие Младежкия Клас. Той покани поименно учениците, които да участвуват. Така се образува Първия Младежки клас от 80 души братя и сестри. По-късно Учителят спомена, че за пръв път Бялото Братство открива Школата, в която освен мъже са допуснати и жени. Така че тук и Мария има заслуга за откриване на Младежкия Окултен Клас. Тогава всички имаха една представа, че като се влезне в един Окултен Клас ще трябва да им се поверят дарби и способности както и сили, с които да управляват света. Но Учителят още в самото начало даде да се разбере, че пътят на ученика е труден и придобивките на ученика идват много бавно и в резултат на една вътрешна работа. Понеже много не бяха готови за такава работа, то те се оттегляха. Онези, които останаха, станаха ученици на Школата. След войната, когато киното беше нямо, т. е. без говор, Мария свиреше на пиано известно време в кино Солун, за да изкара някой и друг лев и за да не бъде в тежест на родителите си, които й натякваха, че не искат да издържат дъновистка. Майка й непрекъснато й говореше, че има една единствена дъщеря, която може да храни и да облича, но не и дъновистка. Мария отиваше да свири на пиано вечерно време когато се отваряха кината. Точно по това време Учителят държеше беседи. Тя отива при Учителя с молба и Го пита дали не могат ли да се преместят часовете на Школата и вместо вечерните часове, да се прави сутрин рано? Обърнала внимание, че всеки който има дом и семейство повече е занят вечерно време. Учителят се съгласява и на следващия ден предложи и ние всички приехме това разрешение като много удачно. От тогава всички класове и беседи на Учителя стават сутрин рано. Така че сестра Мария има тази заслуга. По онова време сестра Мария изнасяше концерти самостоятелно във Военния клуб, която зала е единствената концертна зала в София. Като ученичка в гимназията е изживяла някакво разочарование в живота и е била много потисната. Но като се запознава с Учителя Той лека полека й дава импулс за живот, осмисля й живота и тя се възстановява. А като почна да дружи с мен и с Жорж тя се укрепи. При Учителя дойде като готова музикантка. Тя завърши музикалната академия с хубав успех.

114. КНЯГИНЯТА Майката на Мария Тодорова, баба Недялка, бе дъщеря на Искрю Мачев от град Панагюрище, който е бил член на революционния комитет от Априлското въстание. Отговарял е за оръжието и топовете в привременното правителство. Така че той е първият министър на войната. И баба Недялка много се гордееше с това. През 1876 г. Искрю се оженва за трети път за една богата жена от Цариград. При бягството на панагюрци в планината по време на Априлското въстание се ражда майката на Мария, която са нарекли Недялка. След Панагюрското въстание, английската кралица изпраща лейди Станфорд в България да проучи издевателствата и зверствата на турците. Тя се свързва с Искрю Мачев, дядото на Мария и той я развежда по всички селища където турците са извършвали злодеяния. Той е знаел езици, завършил е Роберт-колеж в Цариград и затова тя пожелала той да я придружава. Накрая тя му подарява портрета си с посвещение върху гърба с нейния подпис. Баба Недялка пазеше този портрет като светиня. Като се връща лейди Станфорд в Англия тя прави доклад пред кралица Виктория, която се трогва и издава заповед: „Всички живи участници от Панагюрското въстание да носят титлите граф или графиня." Ето защо въстаничката Райна е била наречена Райна княгиня. Така, че майката на Мария баба Недялка имаше документ, че е потомствена графиня. А пък нейните внуци като младежи се шегуваха и се обръщаха един към друг с графе или графиньо. Така че сестра Мария беше потомствена по документ - графиня. Спомням си веднъж ние с Жорж без да искаме я обидихме. Тя стана, тропна с крак, изгледа ни и изкрещя: „Вие знаете ли пред кого се намирате, плебеи такива? Пред вас е потомствена графиня на английската кралица Виктория." Ние се изсмяхме с глас, но тя така ни изгледа, че ние замръзнахме по местата си. През цялото време тя не обели нито дума. Следващата седмица трябваше да отидем пак на екскурзия. Събрахме се на уреченото място. Тя извади от чантата си един свитък и ни го подаде да го прочетем. Беше на английски език от кралица Виктория, с което се оповестяваше, че Искрю Мачев получава титлата граф, както и неговото потомство. Вече ние не се смеехме. Тя протегна ръка и каза: „А сега, плебеи, на колене пред графинята на кралица Виктория, целувайте ръка и искайте прошка." Нямаше как коленичихме пред княгинята, целувахме ръка и след това станахме. Ние с Жорж бяхме високи и двамата стърчахме две глави над нея. Обърна се към нас и изрече: „От днес ви назначавам за мои поданици и телохранители! И нито дума по този въпрос." И наистина, тя никога повече не спомена през живота си, че е потомствена графиня. Майката на Мария, баба Недялка беше голяма политикантка, беше в стихията си да се занимава с политика и се движеше в тогавашното висше общество. Искрю Мачев имаше синове и дъщери и бе изпратил децата си да следват на държавни разноски. Сестрата на баба Недялка беше завършила колеж в Русия. Майката на Мария беше завършила гимназия, беше умна, деятелна, посрещаше и изпращаше гости. Мария по черти прилича на майка си, но по характер на баща си. Той се казваше Михаил Тодоров, беше сериозен и интелигентен човек. Винаги е живял с идеи. Бил е стипендиант на патриаршията в Русия, но се отказал да бъде църковен служител в църквата поради социалистическите си идеи. Беше учител по литература. Бащата на Мария доживя до 95 години и към края на живота си прие Учението на Учителя. Накрая ми каза: „Само това Учение е в състояние да спаси човечеството." Прие го по дух. Мария бе доволна, че чрез нея баща й се добра до Учението. Това не беше малко - беше подвиг от нейна страна.

113. ПРИЯТЕЛСТВОТО Завърнахме се в София след опита за комуна в Русе и продължихме следването си. Мария Тодорова беше записала философия, а аз естествени науки. По онова време Мария беше хубавица и то голяма хубавица. Тя беше сериозна, сдържана, с достойнство се движеше и не се даваше никому. Някои се опитваха да се сближат с нея, но тя ги респектираше. Погледне ги и те мигновено се отдалечат от нея. Може да се говори и без думи, само с поглед. След като се завърнахме в София Мария все нещо боледуваше, но не физическо заболяване, а беше в едно душевно униние. По това време ние с Георги Радев бяхме си създали и възприели един начин да поддържаме връзка с природата като ходим всяка седмица по един ден на Витоша. Първата седмица в понеделник, следващата седмица във вторник и така нататък. Но всяка седмица ние отивахме на Витоша - зиме, лете, дъжд, студ. Денят, който сме определили не отстъпвахме от него. Ако бяхме заети в университета отивахме много рано, посрещахме слънцето и успявахме да се върнем. Точно тогава Учителят препоръчва на Мария, за да възстанови здравето си, че ще трябва да се изкачва на Витоша. Казва й: „Има двама братя, които ходят всяка седмица по един ден на Витоша. Отиди с тях." Той я насочи към нас. Тя дойде и ни помоли да я приемем и тя започна да идва с нас на Витоша. Така се създаде една връзка между нас тримата. Създаде се приятелство между Жорж и нас двамата, което продължи десетилетия. Много ни критикуваха за нашата дружба с Мария. Дори и досега, когато сме на почетна възраст. Чудна работа, ще ме критикуват те мене, че от мене по-голям критик има ли? Че ти знаеш ли нещо за мен, имаш ли моето съзнание, имаш ли моят ум, имаш ли моето знание? Как ще ме критикуваш тогава? В Младежкия Клас бяхме около 60 човека братя и сестри. Ние дружахме с Мария, а всички се питаха какво ли търсим още там? Веднъж Учителят среща Мария до чешмата и я спрял. Бил строг и казал: „Аз от вашето приятелство с Борис съм много доволен. Ще се радвам ако има и други такива приятелства в Братството." Ето така Учителят разреши въпроса.

112. КОМУНАТА В РУСЕ През 1922 г. нашият опит за комунален живот в Ачларе завърши с пълен провал. Дори завърши трагично първият ни опит. Всички се разболяхме от малария, с която се борихме няколко години, а двама от комунарите станаха жертва на маларията. Заминаха си. На следващата година, но вече през ваканцията беше направен втори опит за комунален живот, в Русе. През 1923 г. тя се осъществи в стопанството на братя Маркови, които бяха пет братя като пръстите на една ръка. В такова съгласие живееха. Работливи хора, способни и търговци. Те имаха най-големият колониален магазин в Русе. Доставяха стоки от чужбина и магазинът им беше изрядно зареден. Имаха голямо и добре подържано стопанство около 200 декара в местността Свирчовица, което бе идеално наредено. Имаше лозя около 25 декара, зеленчукови градини 9 декара, овощни градини, също толкова: Имаха коне, коли, земеделски инвентар в най-добро състояние. Петимата братя Маркови бяха опитни, здрави, работливи и затова стопанството бе много добре обзаведено. Ние младежите в нашето желание да направим опит за братски живот, след като направихме опита си в село Ачларе, който не беше сполучлив по причина на нашите несъвършени характери и на условията крайно оскъдни, то дойдохме в Русе и намерихме идеални условия. Беше създаден братски стол , имахме специална готвачка, която готвеше вегетарианска храна, на масата се изсипваше изобилие от храна, като че ли рога на изобилието се втичаше от небето, което искаше да ни възнагради за глада прекаран в село Ачларе. Още в София една група сестри пожелаха да дойдат в комуната в гр. Русе. Младежката група се състоеше от шест братя и шест сестри. В тази комуна беше и Мария Тодорова. Сестрите работеха в зеленчуковата градина, помагахме и ние братята като беряхме по 600 кг домати и други зеленчуци, които изнасяхме на пазара. Дойде време за коситба и жътва. Имаше 90 декара за косене и за жътва към 30-40 декара. Ние младежите бяхме свикнали вече на труд. Реколтата беше отлична тая година. Към стопанството принадлежеше и лозето на брат Явашев -10 декара, отбрани десертни лозя. Никъде нямаше такива лозя както в Русе. Тук в комуната в Русе започна нашето истинско приятелство с Мария. Като видяха другите, не одобриха нашата връзка и приятелство и много критикуваха и одумваха. Това го правеха и пред Учителя, за да Му покажат какво представляват младежите и чакаха Учителя да ни укори пред всички, за да бъде за назидание на другите. А Учителят им каза: „Такива ми ги е дал Господ, с тях работя." Те останаха недоволни. Не можаха да разберат думите на Учителя. Русенската комуна беше през ваканцията. Тя завърши благоприятно и ние се завърнахме за съборните дни в Търново. В Русе Учителят ни идва на гости. Гостува ни 10 дни. Освен нашата комуна срещу нашето стопанство имаше и друго стопанство. Там бяха направили комуна анархистите. Те бяха около 12 млади хора. Имахме много добри отношения с тях. Много често се срещахме и с часове провеждахме разговори. Те бяха анархисти-терористи, бяха за борба с бомби и с оръжие да разрушат стария свят. Случи се така, че те дойдоха на гости на един общ обяд, където присъстваше и Учителя. Те Му задаваха въпроси, а те бяха интелигентни хора и Учителят с няколко изречения им доказа, че с тероризъм и убийства не може да се разреши въпроса за социалната справедливост, а тяхната дейност няма да донесе хубаво нито за тях, нито за другите. И те се промениха. От терористи станаха анархисти-идеалисти. Като се върнахме в София те станаха наши приятели и много често ни гостуваха. Особено когато ги подгонеше полицията бягаха у нас за пренощуване и ние ги укривахме. С техните водачи бяхме много близки, но по-късно властта им направи една клопка и ги изби всичките. Когато говорим за комуната в Русе трябва да си спомним за всичко и за всички, които участваха пряко и косвено в нея. Тук се преплетоха съдби на хора и се предопределиха съдби за следващите десетилетия.

111. МАРИЯ ТОДОРОВА. ВРЪЗКАТА През 1922 г. месец август, съборът на Бялото Братство се състоя във Велико Търново в лозята. Тук дойдоха много млади хора от София и от страната. Но ние младежите нали сме млади, все се отделяхме и правехме излети ту до планината, ту до някои забележителни места. Ние бяхме млади и друг вятър ни надуваше отвътре. Някои братя взеха инициативата да се отиде до село Арбанаси да се разгледат старите постройки и старата обстановка на селото. Около 20 души братя и сестри тръгнаха на няколко групи. Но ние няколко човека понеже нямахме познати около Тях, останахме накрая и решихме да се обадим на Учителя. Обикновено възрастните приятели бяха много строги към нас, големи моралисти и за тях едно такова движение за млади хора насам натам не беше безобидна работа при положение, че имаше около нас и сестри. Говореше се за Новото учение, за любовта, но ние бяхме още старите хора със старите привички и мераци. Учителят прие и изслуша желанието на групата около 20 човека да посетят Арбанаси. Аз стоях настрана и най-накрая, понеже не обичам да изпъквам и да бъда пръв. Бях млад и се срамувах. А и не познавах никого. Тогава Учителят се обърна към мене, вдигна ръка и посочи с показалеца си Мария Тодорова, която стоеше наблизо и рече: „На тебе я поверявам." Всички наоколо останаха учудени, защото Учителят посочи мен и Мария. По такъв начин Учителят направи връзка между мен и нея. Така започна нашето запознанство, нашата дружба, която остана до края на живота ни. Това беше един живот - минало, настояще и бъдеще. Той си остана неразривно свързан с Учителя и Братството. Затова не може да се говори за Братството без да се говори за този живот. Нашата дружба с Мария трая повече от 55 години. Живеехме добре с нея. Тя беше чувствителна много и откликваше на всичко. Беше чуден барометър. В нея се кръстосваха почти всички братски проблеми през време на Школата. Посетихме село Арбанаси, разгледахме старите къщи, уличките криви калдаръмлии. Тука преди стотици години е текъл живота. Широки дворове, градини, тесни криви улици, стари чешми пресъхнали вече. Някога са текли води, звънели са менци, чували са се смехове, разговори и песни. Весел народ е живял тук. Ние преживяхме това минало като свое. Прекарахме съборните дни на Братството при Учителя в Търново, но невидимата връзка бе направена както с Учителя, така и с Мария. Бях срещнал Учителя, а трябваше да замина на, запад да уча. Идеите, молитвите, чувствата, които носеше душата ми оживяха и аз чувствах, че живота ми е в тях. От запада останах разочарован. Не ме възхищаваха формите, чрез които се беше изразил живота там. Аз се върнах, намерих Учителя в София, намерих братята и сестрите, които ми бяха станали родни. Тъй че се включих в общия голям живот на Братството. Така отново намерих Учителя. А Учителят създаде връзката между мен и Мария Тодорова.

110. ТЪРНОВСКИТЕ СЪБОРИ Първата връзка с търновци Учителят прави с Мария Казакова и нейната група. По-късно около тях има семейства, с които Учителят се запознава , като едно от тях е на Елена и Константин Иларионови. Постепенно с започване на търновските събори в търновското братство влизаха около 20 семейства. Но тук дойдоха и първите противодействия. Търновското гражданство подстрекавано от духовенството и църквата не беше разположено към Братството. Те ги смятаха за чудаци, хора ексцентрични, които не ядат месо, не пият, не пушат, живеят някакъв живот, който те не можеха да разберат и приемат. Така духовенството можа да създаде настроение срещу Братството в управата на общината и между търновските граждани и почнаха да събират подписи между търновци с цел да не искат да стават съборите в техния град. Така успяха да съберат няколко стотин подписа, представиха ги в общината и ние получихме съобщение да не правим съборите на Братството в Търново. Учителят се усмихна простичко, но взе сериозно този въпрос и прехвърли съборите от Търново в София. Но това беше през 1926 г., а до тогава от 1919 до 1925 г. включително съборите бяха в Търново. Съборните беседи са издадени. Тогава ние младите хора охранявахме лагера с палатки. Имаше постове, които се сменяха през няколко часа, постове с бели тояги и така бяхме взели мерки за всяка евентуалност. По този начин не се допусна чужд човек в лагера и нямаше посегателства срещу нас. Дежуреше се денем и нощем и се охраняваха около 500-600 човека, а понякога и 1000. В лозята, където бяха обединени няколко братски лозя се получи един голям имот около 100 декара. Всяко лозе, което се присъединяваше към общото имаше своя колиба и навеси, които се използваха от собственика за обработване на лозето. Тези колиби се използваха през съборите за складове, за кухня, а някои за жилища. Едно от тях, което бе по-хубаво, двуетажна постройка, беше предоставена на Учителя. Там живееше Той, там имаше стаичка. А горе на етажа имаше една стаичка и отпред Той я нареди по свой особен начин и по свое разбиране. Тури някакви карти, тури чертежи и се нареди обстановка една такава изключителна. Това беше в хола. Той постави във вътрешната стая една голяма картина на Пентаграмата, нарисувана от художник по указание на Учителя. Това бе една цветна картина голяма колкото една стена. Една Пентаграма нарисувана с маслени бои. Отпред имаше поставени специални кандила, които светеха по особен начин. Не съм виждал такава жива светлина другаде. Какво слагаше Учителя в маслото на кандилниците не зная, но фитила с маслото, което гореше и пламъка, който гореше беше жив. В тази стаичка по стените имаше наредени чертежи, имаше разни символи, ленти сложени с различни цветове. В тази стаичка, която нарекохме Горницата, по време на събора, излизаха по стъпалата да правят молитва по десет души. Те долу се избираха така, че да си хармонизират, че като излязат горе да бъдат чистички, спретнати и ще направят молитви, размишление и след което Учителят ще им даде някои идеи и някои мисли. Често пъти Той написваше мислите на малки листчета. Така всеки посетител на събора трябваше да мине през тази молитвена стаичка. Обикновено не се допускаха да влязат в нея и от вратите оглеждаха какво има вътре. Влизаха повече старите братя, които са водили повечето един духовен живот дълго време. Така беше тогава. Стопанския живот на събора се организираше от няколко практични братя. Между тях беше Петко Епитропов, висок човек, представителен, с голяма брада. Той служеше в застрахователното дружество и като застрахователен агент обикаляше цяла България и използваше случая да посещава местните братства. Имаше 2-3 помощника: Гумнеров, Иларионов и др. Те се грижеха за всичко. Закупуваха продукти, доставяха ги, доставяха хляб, организираха общата братска трапеза. На събора се събираха от 500-1000 души. За тях се направиха дълги маси под брястовете в лозята и беше много приятно и удобно. Обзаведе се кухня, където сестрите дежуреха на смени. Поставиха се казани на удобни и подходящи места. Изобщо се създаде обстановка за общ братски живот, много приятна и много хубава. Помощници имаше винаги за чистене на зарзавата. Младите братя носеха вода от далече от една чешма в лозята, която беше далеч може би на километър. Но вода се носеше на гръб. Винаги имаше доброволци и имаше изобилно вода. Така се организира братския живот. Повечето от приятелите си бяха опънали палатки в лозята и там живееха. Други си бяха наели стаи в по-далечните вили за приспиване. Трети бяха си наели квартира в Търново и сутрин една малка група идваше в лозята. Но това беше при първите събори. Това бяха едни от най-хубавите дни, които сме преживели с Учителя. Един съборен ден. Откриването на събора ставаше в определения ден. Учителят посочваше датата и часа. А това беше сутрин рано. В 5 часа сутринта започваше събора с песни и молитви. Изчакваше се да изгрее слънцето и след това пак се правеха молитви, песни и Учителят държеше първата съборна беседа. Това беше в пет часа. Тази първа беседа беше въвеждане в събора. След туй се правеше закуска. Обикновено на първия ден на събора Учителят държеше сказка в салона на Търново за цялото търновско гражданство. Беше съобщавано, но понякога се разлепваха из града съобщения и търновското гражданство знаеше, че г-н Дънов ще държи беседа. Обикновено това ставаше неделен ден. Тогава салона се препълваше от народ както вътре, така и отвън. Духовенството се опитваше да пречи. Понякога възразяваха, задаваха въпроси, а понякога се опитваха да внесат смут в салона. Но не можеха нищо да направят, защото болшинството бяха наши приятели. При туй интересно е да се отбележи, че комунистите, които имаше в Търново заеха страната на братството и не позволяваха да се правят обструкции в салона. Така Учителят можеше да си изнесе спокойно сказката и братята и сестрите да се разотидат спокойно към лозята, където отдалечено от града прекарваха спокойно един пълноценен братски живот. Много опити правеха духовенството и военните срещу нас, но все пак не можаха да увлекат търновското гражданство срещу нас, което обичаше спокойния си живот и не намираха защо да се иска възбрана на братските събори. Но духовенството монтира това запитване на гражданите, наложи го изкуствено и търновци се подписаха под него. С това си предопределиха съдбата като град. Оттогава той започна да запада. Но Учителят не рачи да води спор с тях, оттегли се и прехвърли събора в София. След като сме се върнали от първата беседа от градския салон, се правеше общ братски обед. След обед имаше пак някакво събрание. На тези събрания се задаваха въпроси на Учителя, на които Той отговаряше. На тези събрания Той държеше кратки беседи. Тези съборни беседи са съгласувани. Там има основни идеи, които се изнасят и около които се водят разговорите. Също приятелите през свободното време или общуват или разговарят. Някои от братята, които имаха познание по окултни науки изнасяха сказки, реферати. И така общия братски живот вървеше пълнокръвно. Всички бяха заинтересовани. Всеки си водеше бележки, задаваше въпроси, разговаряха и така се създаваше една хармонична духовна обмяна между всички. Животът бе хубав и чист. Съборът обикновено продължаваше 7 дни. От неделята до неделята. След това почваха да се разотиват. Една малка групичка оставаше още с Учителя докато се прибере инвентара, да се тури ред и така завършваше съборът. След туй Учителят отиваше някъде в провинцията където Го канеха на гости. Например през 1920 г. Той беше в Сливен и с десетина братя се качи на Сливенския балкан, където стояха десетина дни на палатки. А след това след като бе поканен от Георги Куртев, отиде и посети Айтос за първи път. И от там започна възраждането на Айтоското братство. Тук трябва да споменем семейство Иларионови. Преди да дойде Учителят при тях те са имали спиритическа група, занимаваща се със спиритизъм и медиуми. Тогава тези неща бяха доста разпространени. Учителят като се запознава с тях те се прилепват, присъединяват се към Учителя като Негови ученици и Учителят обикновено отсядаше у тях. Имаха хубава къща на баира и отделяха за Учителя една стая. Той там живееше в тяхната къща и там приемаше посетители. Когато братята купиха лозята и почнаха да ги обзавеждат тези лозя за място на събора, то Учителят даваше нареждане как да стане това. Елена Иларионова беше учителка, чудесна сестра, будна и предана. Константин Иларионов беше военен. Като военен той заболя тежко и безнадеждно бе да бъде излекуван. През това време идва Учителят, а Иларионов служел някъде към сръбската граница към Цариброд. Като разправя Елена на Учителя, Той пожелава да отиде при него. Живее известно време при него и го лекува. За две седмици Учителят излекувал Иларионов по Негови напътствия и по Негов начин. Той се излекувал от неизлечимата си болест. Тогава предприемат една екскурзия с Учителя. Иларионов си подобрява здравето, тръгва положително към възход и оздравява. После се уволни като военен и като пенсионер се отдава на братска работа. Той бе един от организаторите по стопанската част на събора. Той е и ръководител на търновското братство. Има запазена кореспонденция между Учителя, Елена и Константин Иларионови. Аз успях да прибера архива на Иларионови. Иначе осиновената им дъщеря можеше да го унищожи от уплаха, както това стори с френологичните карти на Учителя, които бяха попълнени от Учителя и беше един гигантски труд в разстояние на 11 години. Този архив предстои да се обработи и да се напише история на търновското братство. Аз съм го предал на един млад брат и сме се уточнили как да стане всичко това. При първите събори Учителят лично с писмо поканваше онези, които трябваше да дойдат. Не се допускаха непоканени хора. Постепенно с годините започнаха да идват онези, които Невидимият свят довеждаше по своите неведоми пътища. Аз по същия начин дойдох. Учителят определяше датата и изпращаше поканите лично. Но през следващите събори, когато се увеличиха съборяните, беше наложително да се създаде една организация за тяхното пристигане и настаняване. Съборите в Търново почнаха от 1919-1925 г. По-късно Петко Епитропов се зае с организацията на съборите. Сега ще ви предоставим едно негово писмо, за да видите как е ставало. И в какво всъщност се е състояла. „Любезни брат, Няма Любов като Божията Любов! По нареждане: Съобщавам Ви, че тазгодишната среща на Всемирното Бяло Братство ще се състои от 23-20 август т. г. в гр. Велико Търново. Поканвате се да присъствате на тази среща като поканите вси братя и сестри, които са били редовни в Школата, на беседите и са проявявали духовен интерес както от града така и от околията Ви. Деца по възможност да не се водят, а така също и по липса на удобства и болни приятели да не се водят. Всеки един ще си вземе: канче за чай, лъжичка, вилица, чиния и храна за първите три съборни дни. Умоляват се приятелите от гр. Айтос и околията да донесат по 10 кг грухано жито на булгур, което ще им се заплати от Братството, а тия от Нова Загора и Ст. Загора да донесат тоже по 10 кг. очистено жито за варене. Понеже въпросът за квартирите е труден, умоляват се братята да си вземат палатки и покривки, а тия които ще искат квартири да изпратят списък най-късно до сряда вечерта, 19 того. до брат Константин Иларионов, ул. Зеленка, гр. Велико Търново. Всеки брат и сестра да бъдат снабдени с лични карти (легитимации). Без такива никой да не тръгва! Да се изпратят братя за работници! Най-късно на 20-и този месец вечерта да бъдат в Търново и то както следва: от гр. Айтос -10 души, от Бургас - пет, от Нова Загора - пет, от Ст. Загора - 10, от Ямбол - пет, от Сливен - три, от Варна - пет, от Русе - пет и от София - 10. Желателно е между изпратените братя да има и майстори. Пътуването от разните градове за Търново ще стане по следния начин: 1. Градовете Варна, Русе, Шумен, Свищов, Сливен, Карнобат, Нова Загора и Пловдив да пристигнат в четвъртък на обед и вечерта в гр. Търново. 2. Градовете Бургас, Айтос, Ямбол, Видин, Лом, Панагюрище, Карлово, Хасково и гара Любимец да пристигнат в петък в гр. Търново. 3. Градовете: Ст. Загора, Казанлък, Трявна, Габрово, Севлиево да тръгнат в петък сутринта с бързия влак и в един часа на обед да пристигнат в Търново. 4. От гр. София могат да тръгнат от четвъртък вечерта. Забележка: Умоляват се братята и сестрите при пътуването да се държат коректно, сдържано и без много излишни песни. Поздрав от Любезния ни Учител на всички братя и сестри, които живеят в Господа! С братски поздрав: подпис" /Петко Епитропов/

109. ДЯДО ПОП КОНСТАНТИН ДЪНОВСКИ Като интерниран във Варна, Учителят имаше свободен режим. Живееше в хотел Лондон, ходеше си свободно из града. Винаги когато излезне ще отиде да посети дядо поп Константин Дъновски, а това е Неговият роден баща. Баща Му беше свещеник, отначало в с. Николаевка, а след това във Варна, а след освобождението на България от турско робство е бил и в Пазарджик. Той е роден на 20.VII.1830 г., а си заминава на 18.XI. 1918 г. Той е първият свещеник, който е започнал да чете на български в църквата във Варна. Затова Патриаршията по онова време в турско е била върло настроена срещу него, защото са били гърци. Но той е отстоявал, гонили са го владици, подигравали са го, но той си четял на славянски, т. е. на български. Народът разбирал какво се чете и за какво става дума. Били са големи борби за отстояване на българското име, на старославянския език и църковната независимост, която в онова време е играела ролята за обединение и просвещение на българите. Учителят обичаше да ходи при баща си. Тогава голяма градина и поляна имаше около черквата. Къщичката, там където живееше дядо поп е ниска, едноетажна. Отпред пред големия бряст има масичка и пейка и двамата ще седнат там. Дядо поп ще направи кафе и ще пият двамата по едно кафе. И какви сладки приказки между двамата. Много добро отношение имаше Учителят с дядо поп. Дядо поп много добре знаеше кой е синът му. В Библията на дядо поп е отбелязана датата, когато се е родил синът му Петър. И там са написани такива думи от него, от които се вижда, че дядо поп много добре знае кого е родил и на кого е дал тяло. Този текст от Библията се намира в едно от моите тефтерчета и ще го дам друг път. Учителят по лице и френологически прилича на баща си. Дядо поп е бил в гр. Нови Пазар свещеник 5 години. Като се е върнал Учителят от Америка е живял 3 години при дядо поп в Пазарджик. Връща се през 1895 г., прекарва две години при сестра си във Варна до 1899 г., а след това е при баща си в Нови Пазар. На 7.III.1897 г. в присъствие на дядо поп в с. Тетово, Русенско, когато са били в една страноприемница двамата, то Божествения Дух слиза върху Учителя. Дядо поп е свидетел и вижда как пророчеството се сбъдва както и написаните пророчески думи в Библията стават реалност. Сбъдва се една много стара история, когато дядо поп е бил юноша и решава да отиде в Атон, за да се замонаши и да служи на Бога. Тогава има едно необикновено преживяване в църквата „Св. Димитър" в Солун, където му се явява при странни обстоятелства един монах, посвещава го в бъдещата мисия, която му предстои и в знак на завет, който той прави с Бога, му връчва един Антиминс, който представлява доказателство, че Бог е решил да избави славянството от турско робство. Тези пророчества през дългия живот на дядо поп се сбъдват. Няколко години Учителят посвещава на вътрешна работа. Гледан отвън като че ли нищо не прави и не върши. През това време обмисля делото си. Много пъти граждани са упреквали Учителя пред дядо поп, че синът Му се е върнал от Америка и вместо да се захване с някоя работа, все мързелувал и нищо не правел. Дядо поп слушал, усмихвал се, поглаждал си дългата брада и казвал: „Има време. Що е време - все пред Него е. Ще работи и ще се наработи. Но не Му е дошло още времето." Това време дойде по-късно и дядо поп доживя години, за да види как започна делото на синът му.

108. УЧИТЕЛЯТ И УПРАВНИЦИТЕ, КОИТО ГО ИНТЕРНИРАХА Отношението на Учителя към тогавашната царска власт на Фердинанд не беше благоприятно. Властта работеше против Учителя. Тя налагаше най-различни ограничения. Забраняваше Му понякога да държи беседи и все под влияние на духовенството, което се повдигна с голямо настървение срещу Учителя и Братството. Тогава в своите беседи Той се е произнасял и по политическите събития. Например в една от беседите си Той казва: „Препоръчах на България да не се намесва към никоя групировка." И когато българите се определиха към страната на Германия Учителят каза: „България да се оттегли от тази групировка, защото Германия ще загуби войната." И тогава цар Фердинанд и Радославов за тези изказвания на Учителя, Му забраниха да държи беседите си в София и Го интернираха във Варна. Учителят заминава за Варна, обаче на гарата казва така на приятелите: „Аз отивам във Варна, но ще се върна пак в София. Но те няма вече никога да видят България." И така стана. Германия загуби войната, цар Фердинанд абдикира, а Радославов забегна в Германия. Българите изгубиха войната както и немците. Сбъднаха се точно думите на Учителя. А те не се върнаха никога в България. Васил Радославов от 4.VII.1913 г. до 21.VI.1918 г. бе Министър-председател на правителството. Той съдейства за въвличането на България в Първата Световна война на страната на Германия и Австро-Унгария. Забягна в Берлин. Бе осъден задочно от държавен съд след края на войната като виновник за втората национална катастрофа. Учителят прекара 1917 и 1918 г. във Варна и след това се върна в София. Много приятели коментираха, как е възможно Учителят да бъде интерниран във Варна. Защо е допуснал това? Отговорът е прост. Учителят беше дисциплиниран, Той с властта война на водеше, но своят път и своята работа следваше. Значи Той не беше дошъл тук да се бори с тази власт. Не! Но тази власт Го преследваше през всичкото време. Аз се чудя на комунистите, когато дойдоха на власт през 1944 г., не взеха под съображение това, че Учителят беше гонен от царската власт. Фердинанд не Го обичаше. Духовенството и свещеничеството Го преследваха. И те използваха властта, за да гонят Учителя. Мъчеха се да очернят Братството по всички начини и какви ли не провокации правеха. Учителят беше сериозен и си вършеше работата. Не се противеше. Когато кажеха и нареждаха да се спре събор, да спре беседите си, то Учителят ги спираше. Минат няколко дни, някоя и друга седмица, Той пак си започне работата. Но не водеше пряка война с властта. За Фердинанд и Кобургите Учителят е казал силни думи. Не ги обичаше. Той каза: „Те пращат да вземат съвети от Мене, но никога не ги изпълняват." Привеждаше десетки случаи какви въпроси са му задавали и какви отговори им е дал. И че туй, че не са изпълнили нищо. „Те вземат сведения от мен, питат по някои въпроси, но никога не изпълняваха съветите ми." Имам го този разговор, където Учителят посочва какви съвети са искали от Него и как не са ги изпълнили. През 1918 г. полковник Генчев е дошъл с автомобил изпратен от Фердинанд да пита Учителя какво да прави по-нататък. Учителят казал: „Ако иска да запази династията си, да абдикира в полза на сина си Борис." Този път Фердинанд нямаше какво да прави и трябваше да послуша съвета на Учителя. Както Фердинанд, така и Борис бяха своенравни Хабсбурги. Затова не ги обичаше Учителят. Учителят каза веднъж: „От къде се взеха тия духове? От векове мъчат българския народ." Ние проверихме думите на Учителя и те се оказаха верни. Интересно бе, че с освобождаването на България от турско робство, Учителят идва да работи в рамките на една Сан-Стефанска България. Но тези духове я разделиха на две чрез Берлинския конгрес в Германия. Дойде онова време, когато Германия се раздели на две през 1945 г. и от едната страна - бяха САЩ, Англия и Франция, а от другата страна Съветска Русия. Те сега проверяват какво значи думата на Учителя.

106. ФРЕНОЛОГИЧНИТЕ КАРТИ Учителят по онуй време пътуваше из България и държеше сказки било по френология или хиромантия. Това бяха духовни сказки. В градовете където имаше малки общества, които бяха религиозни с духовен интерес или с някакви духовни задачи, то Учителят започваше с тях. Първо на тях говореше. После като се разшири кръга, говореше в някое малко салонче, или обстановка, в която те можеха да организират. Учителят държеше общи сказки. Изначало главно това бяха сказки по френология, наука за черепа. В тези сказки Той демонстрираше как може по устройството на черепа да познаеш характера на човека, неговите възможности, дарби, способности и всичко. Учителят на някои хора измерваше главите и им правеше френологични карти. Там в нея бяха посочени центровете на мозъка с цифри. Тогава Учителят на тези центрове в тази отпечатана карта слагаше оценка, както се слага на един ученик. Например на даден център Той сложи бележка 2, 3 или 5 в зависимост дали е развит. Ако е много добре развит слага отлична оценка. Ако не е развит, тури му 2. Ако никак го няма сложи му единица. По тези бележки, които слага на центровете на френологичната карта, Той описва целият му характер, неговите сили, способности, дарби, състояния на здравето и възможност за работа в живота. Тъй че даваше упътвания този човек за какво го бива, за каква професия, за каква наука и за какво изкуство е годен. Учителят имаше такива карти, повече от хиляда направени и то на хора, които са познати на нашето поколение. Някои от тях бяха видни общественици, някои бяха от Неговите първи последователи, които се привлякоха към Него. Но тези карти в Търново се държаха в дома на Иларионови. И тогава имаше гонение на Братството срещу Учителя от духовенството и правителството. Гонеха Учителя, често Му забраняваха сказки, често пъти Му спираха съборите. Като се уплашва осиновената дъщеря на Иларионова, взима и ги изгаря. От френологични карти има запазени 50 и те са у мене. За всеки случай от тях може да се види как е работил Учителят. Има случаи когато Той отива в едно училище, говори по френология на учителите, които могат да Го разберат. И после каже: „Доведете ми една паралелка от ученици." Тогава Учителят гледа едно по едно децата и казва: „Това дете по литература има толкова, по аритметика - толкова, по рисуване има толкова." Учителите вадят бележниците си и гледат. Съвпадат бележките, които имат за учениците с това, което казва Учителят. И това така смайва учителите. И те повярваха, френологията е наука. Така чрез френологията Учителят прониква в обществото. Името Му се разпространява. Като се каже: „Г-н Дънов държи беседа на един каква си тема", и читалищните салони се пълнят с публика. Държи беседи на педагогически теми, понякога по хиромантия, засяга въпроси с живота на човека. Така Той 11 години пътува из България, повечето пешком. Използваше понякога влакове, понякога конски каруци, както и селски коли теглени от волове и така посещаваше приятелите. Създаде малки групи в градовете и в селата. Свърза тези групи помежду им и така се създадоха Братствата в България. Голяма част от техните представители присъствуваха на съборите в Търново. Преди това те бяха викани поименно, с картички собственоръчно написани от Учителя. Беше им дал наряди, които изпълняваха в едно и също време. Така се създаде една жива връзка между Братствата пръснати между села и градове. След откриването на Школата тази връзка се уякчи, и братския живот бе единен.

105. ПЪРВАТА СКАЗКА НА УЧИТЕЛЯ Учителят прекарва 3-4 години в семейството на баща си, който е бил свещеник в Нови Пазар. Отвън не прави впечатление, че с нещо се занимава, но има вътрешен интензивен живот. През тези години Той се свързва с няколко приятели и води кореспонденция с тях. По нея днес съдим за много неща за първоначалната дейност на Учителя. След три години мълчание излиза с една сказка в градчето пред цялото гражданство. С туй започва Неговата проповед пред българския народ. Тази сказка я имаме записана лично от Учителя собственоръчно, защото Той я изпраща после на Пеню Киров, да му каже каква сказка е държал, какви мисли и идеи е развил пред народа. Разбира се сказката се посреща с въодушевление. И от тогава Петър Дънов започва да пътува между народа и изнася сказки по френология, хиромантия, окултни науки и сказки върху пътя на човешката душа. Така Той пробва идеята на учението и вижда как народа реагира на него при тези Му пътувания по градове и села. Намира малки духовни групи, които работят самостоятелно, някои са спиритически групи, други религиозни групи, които се подвизават като верующи хора. Всички тези групи Учителят ги посещава, поставя ги във връзка едни с други, обединява ги и полека лека започва да се оформя Братството в България. Така се запознават след време с Айтоската група на Георги Куртев. Те Го приемат с отворени обятия и разбират, че в духовните работи трябва да има ръководител. Той ги упътва в духовния им път. Не може така блуждаещо да се работи. После отива в град Бургас. Там са Пеню Киров и Тодор Стоименов. В Търново намира Мария Казакова, гимназиална учителка, която имала духовна група, била интелигентна и с големи духовни интереси. Те работели с медиум на спиритическите си сеанси. По-късно към нея се присъединяват няколко семейства в Търново, които образуват едно духовно общество и приемат ръководството на Учителя. Има редица запазени писма от Казакова до Учителя и от Учителя до Казакова, където Той ги насочва и ориентира в духовния живот. Той често ги посещава. Когато дойде в Търново, то за тях е пролет. Ще се съберат в някой дом и там ще стане необикновено събрание. По-късно се събират в една колиба на едно лозе и там прекарват по 1-2 дни. Така се туря начало на братските срещи в Търново. После започнаха да канят приятели от другите кръжоци. И така започнаха съборите в Търново. Но братството се оформи като едно духовно общество, което имаше клонове почти във всички градове на България. От 1905 г. Учителят е непрекъснато в движение и изнася своите сказки по градове и села. Сказката е онази форма, чрез която Той прави контакт с народа. Тези сказки не са запазени, защото не са стенографирани. След всяка сказка Той е поканен от няколко приятели в някой дом, където се започват разговори по духовни въпроси. Така Той прави връзка с тези малки духовни групи, насочва ги в духовната им работа и им определя един ясен път. Имаше единични приятели закътани по села и градове, но Учителят някои от тях посъветва да се преместят към София, за да не се загубят, а други които бяха по-силни остави по места, за да бъдат като фарове в тъмното море на още непробудена България за Словото Му. Такива случаи имаше много. И тези приятели бяха много активни през време на Школата и се интересуваха за всичко, което ставаше на Изгрева. С тях се срещахме по време на съборите и на Рила. Ето така започна първата сказка, която впоследствие се претвори в друга форма - беседа на Учителя с народа. И тази форма остана. Нея не я загубихме. А тя бе стенографирана и запазена. Днес беседите на Учителя са издадени и отпечатани.

104. НАЧАЛОТО Идва онова време, което се е чакало и към 1900 г. Учителят решава да тръгне из България. Преди това е обмислял делото си. Но преди да тръгне, Той прави връзка с някои приятели. Пеню Киров, Тодор Стоименов и д-р Миркович, са първите Му ученици, които Той свиква на събор във Варна през 1899 г. Когато Учителят се кани вече да тръгне, да организира Братствата в България Той държи една сказка в читалището на гр. Нови Пазар. Това е публична сказка обявена на широко със съответен афиш. И вход има за сказката - 50 стотинки. Тогава това бяха много пари. Обаче салонът е препълнен. В тази сказка Той набелязва основните идеи на Новото Учение. Тази сказка я имаме написана от самия Учител. Защото Той написва писмо до Пеню Киров, както и самата сказка. Той я предава на Пеню Киров написана собственоръчно и ние я притежаваме. Тъй че един ден ще бъде изнесена. След туй Учителят тръгва из България, посещава градове и села. Пътува пешком, пътува с волски, с конски коли, пътува с каквато има възможност. И повечето пешком. Така Той тури основите на Братството. Където намери духовна групичка, хора верующи, които се събират, четат Библията, размишляват или се молят, то Той се запознава с тях -и ги насочва в работата им. Свърже ги и с други групи и така се направи връзка между всички духовни общества в България и се положиха основите на Братството. Това бе първият етап. Втория етап. Много от тези групи се занимават със спиритизъм и работят с медиуми. Отначало Учителят не ги отрече, а напротив. Спиритизмът тогава проповядва и доказва чрез медиумите, че има невидим свят, че животът не свършва с органическият живот и форми, но има и след него живот. И човек може да влезе във връзка със съществата, които живеят там. Спиритизмът бе едно силно течение срещу материализма през това време. То е друг полюс. Материализмът отрича невидимия свят, че извън сетивния свят друга реалност няма. А това не е така. Нашите сетива не са граница. Зад тях има .още сетивен живот, който ние не познаваме, нямаме органи за него. И така първите приятели се занимаваха със спиритизъм. Отначало Учителят ги насочва в правилна посока. Как да се ориентират, как да познават съществата, които се явяват чрез медиумите, как да се влиза във връзка тях и как да се справят с мъчнотиите, които се явяват в тази област. Защото спиритизма има и една друга страна, която е много опасна. Човек може да бъде обсебен и години в него и в неговото тяло да живее един друг дух, да живее чрез сеанса. Какви ли не истории ние знаем от онова време. И забавни и много трагични за приятелите. По-късно Учителят ги извежда от спиритизма и ги насочва в друга насока. Да изучават Евангелието и разучават Неговите беседи. Третият етап продължава 11 години, когато Учителят пътува из България и държи сказки по френология, хиромантия и по хигиена. Най-вече по френология и прави измервания на черепите. Има много опитности с Учителя в тези пътувания из страната и много от тях са записани. Притежаваме френологични карти от Учителя. Тези карти са отпечатани, има графи, раздели и са обозначени всички центрове на главата. В тези карти Учителят е нанасял своите бележки. Учителят разглежда един човек френологически, след като е направил измерванията си. Той имаше и уреди за това. Измерваха се диаметрите на главата, както на уши, нос по специална метода. След като се отбележи в картата, тогава се вижда дали даден център е развит и до колко. След това му се туря бележка 3, 4, 5. Като се попълни тази карта, Учителят започва да дава тълкувание на всички тези данни и накрая изнася една обща характеристика на човека. От тези карти можеше да има стотици, но в Търново осиновената дъщеря на Елена Иларионова ги бе изгорила поради уплаха в едно от поредните гонения срещу Братството. Така че наши хора ги изгориха, а не онези, които воюваха срещу Учителя. От тези карти аз имам запазени около 50 броя. Ще ви покажа да видите какво тънко и подробно изследване прави Учителят. Той си имаше специално направени уреди и пособия направени за това. Те също са запазени. Учителят имаше идеята да диктува една френология, обаче това нещо не е станало поради различни причини. По мое време приятелите поискаха да отпечатат една цветна картина по френология. Учителят разреши, но тя не е Негова. Тя бе напечатана от наши приятели. Тази карта е по Фаулър. После Иван Антонов и Колю Каишев я коригираха по упътване на Учителя и я издадоха под печат в 1938 г. До скоро можеше да се види закачена по стените на старите братя. Така че тя е вярна и може да се ползва. Един ден е добре да се препечати, защото е на изчезване. През 1938 г. Иван Антонов издаде „Ръководство за френологически изследвания", което се даваше безплатно на онези, които си закупуваха цветната голяма френологична карта, която я слагаха в рамки и я закачваха по стените на домовете си. Беше голяма 45/60 см и я рекламираха във вестник „Братство" от 6.11.1938 г., брой 207,както и в неговия каталог в брой 270. После беше направен един череп и мозък с обозначение на всички центрове. Учителят бе дал някои идеи и закони, но това бе направено по онзи чертеж, който имаше. Георги Радев взе инициативата, намери скулптор, който моделира една човешка глава и човешки мозък, като на него нанесоха френологичните центрове. Има запазени още тук там при приятелите от този череп. Днес се намира в много братски къщи. Учителят даде някои данни, коригира нещо и накрая одобри модела. А скулптурът го извая от глина, отля го от гипс и след това се сложи на поставка като се обозначи всеки мозъчен център. Особено ценно от Учителя, е съчетанието на способностите, как са свързани, какво влияние си указват. Веднъж каза, че ще даде повече данни по френология, но не се създадоха условия за това, защото трябваше да има ученици, които да се занимават с тази наука. Останалите бяха любопитни.

103. ЗАЩО ПЕТЪР ДЪНОВ НЕ СТАНА ЕВАНГЕЛСКИ ПРОПОВЕДНИК? След като се завръща Учителят от САЩ, както е било уговорено трябвало е да стане проповедник-евангелист. Той не отказва да стане проповедник-евангелски, но им поставя едно условие: „Аз ще проповядвам, но не искам заплата. Ако ме приемете така без заплата, ще проповядвам." Те са изненадани, учудени и не могат да разрешат задачата. Ако го приемат Него без заплата, става един упрек към другите проповедници, които имат нужда от заплата. Те издържат семейства и им са необходими средства. Разрушава се цялата им система. Накрая решават, че без Него могат, но без заплати не могат, които получават от специални протестантски фондове. И така те не Го приемат. По този начин Петър Дънов се освобождава да стане евангелист-проповедник и сами те Го освобождават от това задължение, което Той е приел при заминаването си в САЩ. Не отказва да стане проповедник, но не иска заплата. А те пък без заплата не искат да Го приемат, понеже Той ще им разруши цялата система. Така по един много прост начин Учителят се освобождава от евангелистите. Като студент в САЩ Той се е издържал сам. Ходел е да мие чинии в гостилници, ходил е да почиства комините на къщите и е бил хамалин в пристанището. Отивал е и е чакал посрещачи, след това им е помагал при пренасянето на багажа и те Го питали, колко струва, а Той казвал: „Колкото обичате." Те са пъхали едри банкноти в джобовете Му и така с тях е прекарвал по някой месец. По това време негов състудент е и Величко Гръблашев. Него го е било срам да носи багаж като хамалин или да мие чинии в гостилници и затова е отивал та е ставал или учител или е гледал като е занимавал в определени часове децата на богати американци. Това по-късно Величко Гръблашев ми го разказваше. Учителят имаше един дневник от следването си в САЩ и след това, но Той в Мърчаево го изгори заедно с други Негови тефтерчета. Този случай е вече разказан и аз няма да се спирам на него. В София като идва, още не е имал познати и затова е прекарвал в една страноприемница на ул. „Леге" на протестантите. Там е пренощувал, там е имало легла за проходящи техни хора. Но понеже те са го познавали като техен човек, са го приемали с охота. Така че връзките с евангелистите не са скъсани, но Той тръгва по свой път. Минават много години и десетилетия и единствен протестантския проповедник Стоян Ватралски идва на събора през 1926 г. в София, присъствува на събора и след това издава няколко статии във в-к „Зорница" за защита на Петър Дънов. Тази защита е отпечатана в книжка и носи заглавието: „Кои и какви са Белите братя?" Спомням си един такъв случай. Беше дошъл един евангелски проповедник да се види с Учителя. Той или беше съученик на Учителя от протестантското училище от Свищов или беше състудент на Учителя от САЩ. Той беше станал евангелски проповедник. Като го видя Учителят стана, отиде при него и се здрависа като каза следното: „Искам да поздравя един истински Божи служител." Ние стояхме като зашеметени. А на онзи скромен евангелски проповедник очите му се насълзиха и той заплака. Учителят го потупа по рамото и след като го отведе малко в страни започна да разговаря с него. Ние не чухме разговора. След време лицето на проповедника се изясни, освети се и той се раздели със своя съученик сияющ. А ние учениците на Школата видяхме, че Божият служител може да расте и вирее навсякъде само ако Духът Господен го ръководи.

101. ПО ЧИЯ ИДЕЯ ЗАМИНАВА УЧИТЕЛЯТ ЗА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ Петър Дънов след завършването на гимназиалното си образование завършва протестантско училище в гр. Свищов през 1886 г. Това е богословско училище, което е на протестанти-евангелисти. След това отива в с. Хотанца като основен учител. Преподавателите му са видели, че е способен ученик, свири добре на цигулка, изпълнява много добре богословски-евангелски песни, което много се ценяло едно време и след това му предлагат да отиде да следва в САЩ, във факултета Ню Джърси, щата Медисън, теология и след това се прехвърля в богословския факултет в Бостонски университет през годините 1891-1893 г. След това през 1893-94 г. се записва да следва едногодишен курс по медицина и се завръща в България през 1895 г. на 31 години след 7-годишно отсъствие. Петър Дънов отива да се учи в САЩ като стипендиант на протестантите. Семейството на майка му Юграшеви, чорбаджи Юграшев са били евангелисти. Тогава като евангелисти те са имали възможност да изпращат студенти да учат било богословие, било философия, било друга наука. Разбира се имали са фондове и средства за това.

99. АНТИМИНСЪТ Антиминсът представлява копие на една картина рисувана от художник, която представлява свалянето на Христа от кръста на Разпятието. Тук има идея, има закони и символика. Първите приятели я имаха окачена в рамки по стените. При нея също имаше правила за работа на ученика. За нея също трябва да се напише една монография. Накратко тя представлява един от скрижалите на Бога, чрез които Бялото Братство освобождава България от турско робство. Историята на антиминса ще бъде дадена допълнително от един млад брат. За сега не можем да споменем нищо повече, за да не се опорочат нещата. Идеята трябва да се реализира в подходящо време и така както Учителят държеше: образцово. Антиминсът представлява копие на една картина рисувана от художник, от старо време, чието копие е извадено в Москва през 1820 г. Антиминсът представлява картина, където е изобразено свалянето на Христа от кръста. Идеята е тази: Като минеш през кръста на страданията и като те свалят от кръста твоите ученици и другите, които те обичат, след това идва Възкресението, идва надеждата за бъдещия живот. Туй е главната идея. За какво служи Антиминсът? Преди век той стана знаме, емблема на една инициатива на монасите от Атонските манастири. Там имаше монаси от всички народи, които бяха поробени от турците: гърци, сърби, българи, румънци и др. Тогава на избрани монаси от Атон, които могат да мислят и могат да се молят с молитвен дух, възниква в тях идеята да се организират и да започнат обща молитва към Бога за освобождението им от агарянско иго. И започват да работят. Но се подбират само верни хора, изпитани, които няма да прегрешат, защото ако турците научат, че те са направили такова съзаклятие срещу тях, то те ще разорят манастирите в Атон и ще избият всички. Така почва тази първа група монаси в Атон, представители от всички поробени народи от турците, да се събират в определено време, където правят обща молитва и специално молебствие към Небето, да освободи тези народи от турско иго. Значи времето е било дошло за такава обща молитва. Като работят известно време, решават, че е дошло времето тази акция да се разпръсне към всички поробени народи. И решават да изпратят монаси в Сърбия - сърби, в Румъния - румънци, в България - българи, в Гърция - гърци, които да подберат между населението хора с молитвен дух, които да се включат в тази обща молитва. Значи кръгът се разширява за общата молитва, участват и представители на народите. В знак на това; че даден човек е посветен в тази акция и е приел да изпълнява общата молитва, му се дава един Антиминс. Той бива окачен на стената и към него са дадени правила за работа с него и какви молитви в какви дни да се четат. И когато влезнеш в един дом и видиш, че на стената е закачена картината Антиминса, на която е изографисано свалянето на Христа от кръста, означаващо, че след смъртта идва Възкресението, т. е. освобождението, то трябва да знаеш, че този дом участвува в общото молебствие за освобождаването на поробените народи от турско иго. И така монасите тръгват, уж с тефтери да събират помощи за манастира, а те разпръсват Антиминса и привличат хора да участвуват в общата молитва. Така започва възраждането в поробените народи. След това започват политическите акции с четите, с революционните комитети, но това всичко се предшествува от молитвите на Атонските монаси. Значи политическото пробуждане на народите се предшествува от молитвите на монасите. Значи първо се издигне глас към небето „Помогнете ни" и Небето се отзовава на този глас и започва да пробужда народите. Възникват политическите борби, докато се дойде до гръцкото въстание 1827/28 г. и освобождението на Гърция, и докато се дойде до Руско-турската война през 1877/78 г., с която война се освобождават поробените народи. В тази акция има само един провал. Бил е ангажиран и Цариградския Патриарх Григорий VII.Обаче неговият протосингел, който е бил грък, издава на турците, че Патриарха прави молитва пред Бога за освобождение на народите от турско робство. Тогава турците, познаващи силата на молитвата и на съзаклятието, озверени посичат Патриарха пред олтаря на връх Великден. Посичат и още много замесени съзаклятници. Но понеже съзаклятието е тайно, хиляди хора замесени в него остават неразкрити. До тука провалът спира. Само един е останал жив от монасите, който пък предава Антиминса на юношата Константин Дъновски през 1854 г. в гр. Солун, след което той се връща във Варна и оттогава започват борбите за възраждането на българското съзнание и българщината във Варненския край. А Константин Дъновски е бащата на Учителя - Петър Дънов. Този случай е описан от самия дядо поп Константин Дъновски, когато като младеж отива в Солун и с няколко приятели посещава черквата „Св. Димитър", която пази мощите на светеца. Там е имало картина на Св. Димитър изработена от мозайка. Към него се приближава един монах, който го помолва на следващия ден да дойде сам, самичък. На следващия ден монаха го кара да се върне във Варна и да не ходи в Атонския манастир. Казва му, че той има друга задача и чрез него ще се роди един Вожд, един велик Дух, който ще бъде Предтечата на един нов свят. В знак на този завет монахът му дава последния Антиминс, който е запазен. С него юношата Константин се връща на село и след време се среща с чорбаджи Юграшев. Там в село Хадърджа, Варненско е имало едни български чорбаджия Юграшев, който бил просветен и буден българин. Обикновено той намирал способни българчета на бедни родители и ги изпращал на училище. Учи ги в родния си край или пък ги изпраща в Цариград. След като се върнат той ги прави или учители или свещеници, за да работят за просвещението на българите. Така той изучава доста българчета. Когато среща Константин, той го взема под своя закрила и го назначава като свещеник в родното му село. Той му дава домът си за черква и училище, а после омъжва дъщеря си Добра за младия Константин. Така Константин Дъновски отначало е учител, след това свещеник и взима дейно участие във възраждането на българския дух във Варненско. Съдбата на този Антиминс е необикновена. За нея ще се говори друг пък. По-късно, след освобождението на България от турското робство, този Антиминс беше изкаран на специална хартия и приятелите, сподвижници на Учителя от първите години го окачаха по стените на домовете си. Един такъв Антиминс на платно висеше в дома и в стаята на Учителя на ул. „Опълченска" бб. Учителят беше дал правила за работа с него. Историята на Антиминса и епохата, която идва с него е епоха на Възраждане на българския народ. Това е една обширна тема, която в бъдеще един млад брат ще развие и ще изнесе. Аз съм му дал материали за това. Тези откъслечни данни, които изнасям за Антиминса трябва да ви запознаят, че има такъв Антиминс и че неговата история е жива. И Той, Антиминсът днес съществува. Неговата сила е запазена. Той е основата на синархическата верига през времето на Учителя, когато възрастните приятели, които ние заварихме като младежи при отварянето на Школата през 1922 г., по строго определен наряд от Учителя, в строго определени дни от месеца се събираха, правеха общи молитви в строго определен час и изпълняваха наряди на Учителя. Така работеше синархическата верига на Бялото братство по времето на Учителя. В бъдеще това трябва да се възстанови, но след като се запознаете с историята на Антиминса, правилата и нарядите за работа с него. Засега това, което даваме е напълно достатъчно за сведение.