Iskri4ka

Записване Словото на Учителя Беинса Дуно * * * магнетофонен запис от Вергилий Кръстев * * * ЗАПИСВАНЕ СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ БЕИНСА ДУНО I. Подготвителен период от 22 години /1900-1922 год./ II. Отварянето на Школата и записване Словото на Учителя III. Как се подготвяше Словото на Учителя за печат IV. Животът в „Параходът" V. Построяване салона на Изгрева VI. Отпечатване на беседите VII. Редактирането Словото на Учителя Дънов VIII. Условия за живот на Учителя Дънов IX. Учителят си заминава X. Животът на Братството в Новата епоха XI. Бележки към записването Словото на Учителя - Въпроси и отговори - XII. Мисли на Учителя /от тефтерчетата на Елена Андреева/ XIII. Как се издаваше списание „Житно зърно". XIV.Как се издаваше и отпечатваше Словото на Учителя Дънов. * * * Бележки на Редактора: Разделът „Записване Словото на Учителя Беинса Дуно" се представя в дадената форма. Елена Андреева беше стенографирала целият този материал и тя го четеше от своята стенограма и аз го записвах на магнетофон. Аз записвах, задавах въпроси и тя отговаряше и доизясняваше. При прехвърлянето от магнетофонния запис на машинописен текст от Марийка Марашлиева, беше дословно предадено всичко, което бе записано. При подготовката на материала за печат аз сравних папката с магнетофонния текст, който Елена Андреева беше диктувала на машинописка и който текст тя ми беше връчила. Нямаше разлики. Оставих материала с въпросите и отговорите. Освен това включен е материал с други допълнителни бележки към този раздел, изваден също от магнетофонния запис. Елена Андреева ми връчи 3 копия издиктувани от нея на машинописка от 1 - 54 стр., като отзад бе записала: За съхранение на Вергилий - 31 май 1987 год. и нейният подпис. На едното от 3-те копия тя написа следното: „Настоящето мое изложение от 54 страници предавам на д-р Вергилий Кръстев за съхранение и евентуална публикация, като средствата от публикацията да бъдат използвани за издаване на други материали от Словото на Учителя Беинса Дуно. Подпис: Елена Адреева, 27 април 1983 год." Едновременно с този раздел тя ми бе връчила и други 2 раздела издиктувани от нейните стенограми на машинописен текст „Образът на Учителят" и „Моят роман", които ще поместиме отделно с направените бележки лично от Елена Андреева. На зададените от мен въпроси към съответни пасажи на машинописния текст, тя допълваше и беше записвано от мен на магнетофонна лента. В.К.=Вергилий Кръстев. Е.А=Елена Андреева.

И ДЪНОВ СЪВЕТНИК НА ЦАРЯ - Преди да се явявате на срещи с царя, съветвали ли сте се с вашия учител Дънов? - На моите срещи с царя аз гледах много сериозно, като на един важен обществен дълг и затова има случаи да съм се съветвал за мненията, които ще му кажа с моя учител Дънов. - Праща ли ви царя своя хороскоп и хороскопа на Хитлер? - Да праща ги и хороскопа на царя е още в мен. - Одобрявали ли сте речта на Филов при подписването на тристранния пакт? - Да, царя ми я прочете предварително и понеже съдържаше един пасаж за неутралитет, аз я одобрих. - Казвал ли ви е царя, че „който краде - пази своето, пази и държавата"? - Да, каза ми това. Аз се скарах с него и го питах дали и той краде. Той ми отговори, че не краде, защото не искал да изпадне в положението на баща си, който получавал проценти от сключваните заеми с чужбина, а след това се свивал пред Данев. - Оплаква ли ви се царя от офицерите? - Да. Един път ми каза, че били празни тулуми и не се интересували от друго, освен от своите лични работи. Аз му отговорих, че може само да се радва за това, защото ще можем да ги водим. - Какви бяха вашите връзки с професор Йоцов? - Той идва няколко пъти при мене и уговорихме да се направи реформа в образователната система, като се предвиди паневритмичната гимнастика /Дъновата/. - Съветвали ли сте царя да предложи на Хитлер вместо Югославия да се създаде Балкания, която да послужи за модел за създаването на нова Европа? - Да, това е вярно. Това беше една идея. - Какво сте съветвали царя по отношение на смъртните присъди. Вярно ли е, че сте одобрявали издаването им? - Да, вярно е, но да не се изпълняват. Аз препоръчвах това само за да се стреснат хората (!) - Имаше ли споразумение между вас и Севов да не си пречите? - Това беше съвсем за друго. Като имах предвид, че царя се лесно колебае и че в него има едно раздвоение, аз казах на Севов, преди да го съветва за нещо, да ми се обади на мен, за да си уточняваме и уеднаквяваме съветите. В 2.30 ч. съдът прекрати работата и заседанието бе закрито. Разпитът на подсъдимия Лулчев ще продължи днес. * * * Епилог: Народният съд осъжда на смърт чрез разстрел тримата регенти на малолетния цар Симеон Втори: княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов, генерал Михов, както и бивши министри, дворцови съветници и народни представители общо на брой 104 души. Между тях е и Любомир Лулчев.

ЦАРЯТ БЕШЕ НАЙ-ДОВОЛЕН ОТ РАЗГОВОРИТЕ С ХИТЛЕР Беше отчаян от себе си. Изглежда не е устоял на някои натиск. Когато аз го успокоявах, той ми каза: „Лулчев, аз съм кърпен, аз съм скопен, аз съм смачкан от моя баща, аз не съм способен за големи работи. Със силни хора аз не мога да работя". Аз го малко понахоках казвайки му, че това не е вярно. Той ми се беше поразсърдил и дълго Време не ме вика. Следната среща стана на 6 октомври 1941 год. Тогава аз му казах, че положението в армията не е добро, че там стават разхищения, има подкупи, афери и че трябва гангрената да се очисти. Той отговори, че армията ще се компрометира и че ще се унищожи ефекта за силата и годността на нашата войска. Засягайки въпроса за обявяване на война на Англия и Америка, подсъдимият заяви, че той съветвал царя да се противопостави на това германско искане, защото след него може да последва и натиск за скъсване със СССР. Народният обвинител, обаче, предупреди, че това твърдение противоречи на писаното в дневника. Всичките си срещи и разговори с царя подсъдимият Лулчев е описал в един подробен дневник, за който той предварително заяви, че съдържа самата истина и че всичко, каквото се пише в него е вярно. Народният обвинител прочете оня пасаж от дневника, в който се говори за обявяването на война на Англия и Америка. В него Лулчев казва, че това обявяване е неизбежно и че щом като сме казали „а", трябва да кажем и „б". През 1942 год. най-важната среща между Лулчев и царя е станала на 6 март. Царят бил обхванат отново от депресия. - При моето Влизане при него, продължава Лулчев, той започна да вика, че не може повече да продължава така, че бил обърнат на боклукчийница, в която всеки си хвърля боклука и започна да се оплаква, че министрите вършили глупости от негово име. Той каза, че работите не ще се оправят, докато сам не стане диктатор. Аз му отговорих, че хората са бактисали от неговата власт и че са нужни добри и способни хора, които да поемат управлението. - Препоръчахте ли му някои, пита председателят. - Да. Багрянов. - Какво каза царя? - Не беше много разположен. По същото време дойде и един натиск от страна на Германия да скъсаме с Русия. Царят каза, че ще направи всичко възможно да отклони този натиск, защото иначе сме загубени. На 17 април царя ми говори, че владиците и висши военни се изказали против комунистите и искали мерки. Аз му препоръчах да премахне смъртните наказания. Тогава наново се скарахме и той цели 94 дни не ме повика. На 22 август ние имахме нова среща. Говорихме по външната политика. Аз му развих пак теорията, че трябва да се държим за славянска Русия. На 1 септември говорихме с царя във връзка с някаква германска изложба. Той ми каза, че не било изключено Бекерле да събере няколко души да ги настани в министерствата и да го накара само да подпише указите. След това царя ме вика наново след 62 дни. На 24 декемврий ми каза за пръв път, че германците искат войска за окупирането на Сърбия. Аз реагирах, но той каза, че ще се съгласи. Тогава говорихме и за смъртните присъди. Аз бях успял да издействувам от него няколко помилвания. Той ми каза, че ген. Михов, военния министър, започнал да мърмори и че трябва да се срещна с него. Аз отидох при Михов и той ме упрекна: „Какво правиш Лулчев, аз подписвам присъди, а царя ги отменя. Значи аз съм кръволока". Аз му казах да не осъждат. На следната година царят ми говори за току-що станалото ново посещение при Хитлер. Оплака ми се от баща си. Имали някакви разправии за пари. Хитлер му бил казал, че има намерение на Волга да направи укрепен вал и оттам да брани Европа. За Украйна казал: „Унзере Украйна". На 24 юни царя ходи наново при Хитлер. Тогава Хитлер поискал нови войски за Сърбия, като предлагал Солун. Аз посъветвах царя да не го приема, a дa го предложи на германците. Тогава Хитлер искал да го предложи на италианците. На тази среща стана за пръв път дума за създаване на държавна партия, в която да бъде организиран българския народ, както е организирана младежта в Бранник. Наскоро беше станала и стачката на бранниците и аз му показах, какъв ще бъде резултата от държавната партия. Тогава поисках и помилването на ген. Никифоров. Царят ми разказа за срещата си с адмирал Канарис - шефа на германското военно разузнаване. Последният ми разговор с царя беше на 10 август. След това той замина наново при Хитлер и при връщането не ме вика, а прати Севов да ми каже, че имал три важни срещи с Хитлер и че уговорил ние пак да останем за резерва и да не се намесваме активно във войната. Бил извънредно уморен и отивал да си почине. След това ме викаха на смъртното му легло. Имал съм и една среща с княз Кирил - на 16 януарий 1944 год. Тази среща стана в дома на княгиня Евдокия. Говорихме главно за бомбардировката на 10 януарий. Аз посъветвах княза да се излезе от това положение. Препоръчах да се обяви автономия на Македония със съгласието на германците и да се поиска мир от Англия и Америка чрез Турция. Първата препоръка той отказа категорично, а за втората каза, че съм се бил уплашил. Аз му отговорих: „Ако вярвате в победата на Германия може и половината България от България да умре, но ако не вярвате, вземете мерки, щото нито една къща повече да не бъде разрушена“. Кирил ми съобщи, че ще ме вика на една среща с тримата регенти. С това обвиняемият завърши своите показания. Народният обвинител Армянов му зададе някои допълнителни въпроси. - Наричал ли ви е царя „моят таен съветник"? - Един път подигравателно. - Защо срещите ви биваха винаги тайни? - Царят умееше много ловко да представя чуждите мнения за свои. Той се боеше да не би хората да си помислят, ако се срещаме явно, че неговите мнения са мои мнения. - Препоръчвали ли сте на царя генерал Борис Димитров за шеф на жандармерията? - Препоръчвах го като честен човек за началник на Военното училище, но царя го назначи за шеф на жандармерията.

ЦАР БОРИС ИСКАЛ КОЛОНИИ ЗА ГЕРМАНИЯ Говорейки за положението, царя между другото казал, че за да има мир в света, трябва да бъде отпушен тоя котел Германия, като й се дадат колонии, защото иначе котела ще експлодира. Натискът на Германия за определяне се засилваше. Царят тогава бил поставил въпроса пред генералите, с кого да вървим - с Червените или с Германия. Те отговорили, че трябва да вървим с германския ботуш. На 5 март 1941 год. царя ме повика много разтревожен и ми съобщи, че Русия протестира за влизането на германците в България и ми каза, че иска да се самоубие. Беше изпаднал в една страшна депресия и аз едвам успях да го успокоя, казвайки му, че с това работата няма да се свърши и че това е само бягство от задълженията. На 2 април аз повдигнах пред него въпроса в никой случай ние не трябва да нападаме нашите съседи. Тогава беше пристигнал у нас Браухич. Аз казах на царя да съобщи на Браухич да поддържат мира с Русия. Освен това, предупредих го да не разглезва германците, защото те може да ни се качат на главата. На 23 април царя се върна от срещата си с Хитлер, който му говорил за разговорите с Молотов. По това време стана аферата на Божилов с драхмите и динарите. Положението вътре се влошаваше. Тук-таме започнаха да стават саботажи. Царят ми каза, че трябвало вече да се издигат бесилки. По една конспирация бяха осъдили четири души. Аз казах на царя, че който дига бесилка, ще увисне на нея. На 27 май царя ме повика пак. Той се готвеше да отива пак при Хитлер и искаше теми за разговор. Аз му казах, че колкото повече войната продължава, толкова повече катастрофата се приближава. Царят се върна на 26 май от Хитлер. Той ми каза, че между него и Гьоринг имало създадени интриги от някои наши професори.

ГАДНИ ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ МИНИСТРИ И ЦАР Тогава съществуваше една особена борба между министрите. По специално между Кьосеиванов, Луков и Красновски. Царят ги беше толко отпуснал, че те му се налагаха. Например Луков, се сърдеше че царя „дал едно бонбонче на Красновски", а не дал на него. „Царят се оправдаваше, че не можел да слуша да кашлят хора около него и за това дал на Красновски бонбонче да се успокои". Между Кьосеиванов и Луков имаше спорове заради братята им. Царят ги беше предупредил да се споразумеят, а Луков му беше отговорил, че между неговото семейство и това на Кьосеиванов не трябва да става никакво сравнение, защото Лукови били дали досега трима генерали, а Кьосеивановци нищо. Царят позволи да се създадат такива управленчески династии, които ни донесоха досегашното положение. Аз се помъчих да спомогна за нормализиране на положението като чрез едни избори се стигне наново до народно управление. Наистина избори станаха, но не така, както аз предлагах. Стигна се до едното управление, което не измени положението. Един път, когато царя се беше отчаял от своите управници ми каза: „Лулчев, аз бих приел авторитарната държава като образец, а вие ме върнахте към демокрацията. Сега накъде" Той беше се омотал в едни противоречия и затова заплашваше, че или ще абдикира или ще се самоубие. Аз му казах, че с дезертьорство работа не се върши. След това той ме викаше често и искаше мнението ми за неща, които ми бяха съвсем чужди. С политика аз не съм се занимавал и затова този живот беше за мен чужд. През 1937 год. предстоеше царя да замине за странство. Аз му говорих тогава за големите разбирания, които той трябва да има като държавен глава. Казах му, че в чужбина трябва да говори предимно за мира, защото само така може да се получи нещо хубаво. След като той замина, тези които знаеха, че аз съм във връзка с царя, искаха да ме отстранят като ми инсценираха един процес. Аз често ходатайствах за някои работи пред царя. Неговите министри винаги заявяваха, че съм ходатайствал за комунисти. През 1938 год. „предсказах", че ще има нова война. Но това скрих от царя. Направих го нарочно, защото той беше малодушен, щеше да се отчае и нямаше да ме слуша при моите настоявания за поддържане на мира. Сигурно щеше да ми каже да не го принуждавам да се бори със съдбата. Той се отчайваше много често от вътрешното положение. Казваше, че нямал хора, на които да се довери. С моите мнения почти винаги се съгласяваше, но не винаги ги изпълняваше. Беше безволев и в него имаше едно раздвоение. За министрите си не казваше нищо хубаво. Някои му се налагаха, а някои пък така сервилничеха, че и той се гнусеше. Обикновено казваше: „Докато съм вън са честни и добри, а като ги направим министри оглупяват". - Препоръчвали ли сте му вие министри? - пресича председателят. Да, препоръчвал съм, аз му посочих генерал Недев за министър на железниците, а Михалчев на просветата. Той назначи Недев за министър на Вътрешните работи, а Михалчев не взе. Освен това препоръчвал съм и Савов. Препоръчвал съм му за директор на полицията Кирчев, когото той наричаше винаги „кайзера". Аз ги препоръчвах като честни и добри хора. Царят не беше доволен понякога от тях и ме упрекваше. - „Чести ли бяха вашите срещи с царя?" - пита народния обвинител Армянов. - Да, доста чести. През 1938 год. съм имал с царя 30 срещи, през 1939 г. - 31, през 1940 г. - 22, през 1941 г. - 21, през 1942 г. -13, през 1943 г. - 9 срещи. Те са ставали на различни места: в двореца София, в Чам Кория, във Врана, при княгиня Евдокия, при генерал Стоянов В ботаническата и зоологическата градина и пр. През 1939 год. върху цар Борис започнаха да упражняват натиск Англия и Германия за определяне. На 21.Х.1939 год. той ми каза, че до тогава му се е удавало да се изплъзва. През това време ходиха в Русия наши депутати и царя ми даде да прочета доклада на нашия пълномощен министър оттам, в който се съобщава, че депутатите са се държали зле, че са пиянствали и че са си вършели лични работи. В края на 1939 год. войната започна, въпреки, че аз продължавах да твърдя пред царя, че тя няма да избухне. Затова царя започна да не ми вярва. Царят ме повика после във връзка с писмото, което беше получил от английския крал. Това писмо беше доста интересно и аз посъветвах царя да му отговори, той обеща, но дали направи това не знам. На 13.XI. царя ми съобщи, че има получено интересно предложение от Русия, В което се казва, че тя може да даде на България всичко, от което тя има нужда. Освен това царя се беше срещал по това време и с гибралтарския владика - брат на Баучер. Той беше дошъл с важна мисия, защото беше казал на царя да си представи, че пред него е Чембърлейн. Освен това царя има срещи и с Де Корси и със Сарачооглу. С последния се разговаряли по въпроса за Русия. Сарачооглу е правил и някакви предложение, не беше добро. Царят се оплакваше, че няма хора. Аз му казах, че има ДВЕ БЪЛГАРИИ - ЕДНАТА ПАРФЮМИРАНА И ДРУГА РАБОТНИЧЕСКО-СЕЛСКА и го упрекнах, че към последната той се отнася с недоверие. Той отговори, че към несигурния барут трябвало да бъде по-внимателен. По отношение на Русия аз съм му препоръчвал винаги да се опираме на нея. Моите философски убеждения бяха, че бъдещето принадлежи на славянството. По тоя въпрос ние се скарахме. Той не желаеше да вървим с Русия и заради това не ме вика дълго време. През юли 1940 год. царя ми говори за своята среща с един немец. Бяха започнали и преговорите за Добруджа. Аз го съветвах да прави всичко възможно да я получим по мирен път. След това царя ходи в Германия. След връщането му аз влязох пак в конфликт с него по въпроса за общественото запасяване. Аз препоръчвах вместо храните да се събират по складове, да се разпределят между народа. Българският народ е научен на пълен харман и пълна маса, а не като германците да разчитат на складове. Славчо Загоров измисли тогава теорията за общественото запасяване. Аз съм винаги говорил на царя против професорите и адвокатите. Те са хора, които само бърборят. Към края на ноември дойдоха и предложенията на Соболев. За тях аз бях специално извикан от царя. Царят ми каза, че му били направени устно и той поискал „черно на бяло", за да ги обсъди. Те му ги предали писмено. Царят не желаеше да ги приеме, а подигравателно каза: „Казаха ми да ги пазя в тайна, а ги съобщили на Ючбунар". Положението продължаваше да се влошава. На 9 януари 1941 год. царя ме повика и ми каза: „Лулчев, ще дам властта на Цанков, не мога повече". Аз му отговорих, че това ще бъде катастрофа. Тогава той каза, че ще абдикира и между нас стана голяма разправия. Германците започнаха да настояват за влизане в пакта, Хитлер искал да мине през България, за да свърши с този срам в Гърция. Аз казах на царя, че германците не искат само да минат през България, а ще искат и да останат, защото яденето ги блазни. На 26.I.1941 год. царя ми говори за мисията на Допован. Пратеникът на Рузвелт казал, че България е ключ на Балканския полуостров, царя му отговорил, че действително е ключ, но в чии ръце е.

НА ПОДСЪДИМАТА СКАМЕЙКА БЕ ИЗПРАВЕН ДЪНОВИСТЪТ ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ - БЪЛГАРСКИЯТ РАЗПУТИН Той е доста бодър, около 60 годишен мъж, с големи увиснали мустаци и увито бяло шалче около врата му. На въпроса на председателя, дали се признава за виновен, той се мъчи да отговори странично и започна да развива теории от учението на Дънов. Отрича да е давал съвети на цар Борис. Ролята му се състояла само в изказване на мнения, много от които царя възприемал. - Значи, казва председателят, царят ви е питал, вие сте си казвали мнението и той го е възприемал? - Е, да, отговаря подсъдимият. След това той разказа кога се запознал за пръв път с цар Борис, първата му среща с него, както и за честите му срещи през последните години. - Имах, започна подсъдимият, един приятел на служба в двореца, който ме викаше от време навреме на разговори. Аз влязох в братството на Дънов през 1919 год. Занимавал се бях с окултните науки, с познаването на характера по чертите на ръцете, по физиономията, по почерка, по звездите и пр. Този мой приятел в двореца се съвещаваше често пъти по някои въпроси с мен. Един ден той ме повика и разговаряхме по някакъв доста важен въпрос. Аз си казах мнението ясно и определено. После узнах, че тоя ми разговор е бил слушан от царя по телефона, тъй като моя приятел оставил слушалката на телефона без аз да забележа. - Кой е този ваш приятел? - Първан Драганов. По-късно продължава подсъдимият, аз бях поканен на среща с царя от генерал Стоянов. Тогава минавах за земеделец. Срещата продължи 2 ч. и 45 мин. Тая среща определи нашите отношения завинаги. Аз му казах, че той за мен е обикновен човек, а не цар. Това стана две седмици преди атентата в св. Неделя. След първата среща не се срещнахме 2-3 години. Втората ни среща стана когато умря белгийският крал. По-редовните ни срещи започнаха от 1937 год. Най-напред разговорите ни се отнасяха около негови лични работи. След това той започна да ме пита по някои обществени въпроси.

РАЗВРЪЗКАТА ВЪВ ВСЕКИ РОМАН Във всеки роман има развръзка. Тя се подчинява на неумолимите закони на кармата. Един роман дали е сполучлив за читателите, зависи единствено от верността на развръзката. Онези окултни сили, които го развръзват те се проектират и се стремят да се реализират и да слезат на земята чрез живота на човека. Като стъпят на земята и като се прекръстосат у човека започва разплитането на неговата карма. Как започна да се разплита кармата на Любомир Лулчев? Той бе арестуван на рождения си ден, беше изправен на съд, осъден и убит. Тук поместваме публикации на в- к „Отечествен фронт", който бе официалния вестник на правителството. Вярно ли е това, което е написано? Вярно е. Но ние на Изгрева познавахме едната страна, която политиците не знаеха. Лулчев знаеше и двете страни. Официалната власт го съдеше и знаеше само онова, което виждаше през своите очи и от мястото, на което бе застанала да го съди. Сега ви предоставяме и трите страни на тази кармична развръзка. Те се обединяват в едно. А кармичната развръзка дойде с неговото осъждане и убийство. За властта бе възмездие, за нас бе разплитане на кармата. А за вас е поучение. В-К „ОТЕЧЕСТВЕН ФРОНТ - Год. I, БРОЙ 97 ОТ 26 ДЕКЕМВРИ 1944 Год. ХИТЛЕРОВАТА АГЕНТУРА В БЪЛГАРИЯ ПРЕД НАРОДНИЯ СЪД БЪЛГАРИЯ УПРАВЛЯВАНА ОТ ГЕРМАНСКИ АГЕНТИ, ГАДАТЕЛИ И МОШЕНИЦИ Булото около българския дворец разкъсано. Как е станало присъединяването ни към Тристранния пакт. Цар Борис искал бесилки, бесилки...... ПОКАЗАНИЯТА НА ДЪНОВИСТА ЛУЛЧЕВ - БЪЛГАРСКИЯТ РАЗПУТИН Достатъчно беше човек да присъства на вчерашното заседание на първия върховен състав на Народния съд, за да се убеди колко престъпно и безотговорно е била управлявана България, за да узнае какви тъмни сили са ръководили съдбините на българския народ, да види вдигнато булото, което закриваше потайностите на българския дворец, как се руши легендата, че българския монарх цар Борис бил „най-добрия", „най-демократичния", „най-мъдрия" цар на света. Достатъчно беше да се чуят вчерашните показания на царските съветници Генчев и дъновистът Лулчев, за да се разбере, че и България е имала своя Разпутин, който редица години е участвувал в насочването политиката на българския дворец, на българските правителства, дори чрез гадания и предсказания, мошеничества и хороскопи. През най-съдбоносните години на човечеството, през втората световна война, българските управници, начело с цар Бориса, вместо да се опират на единна здрава, разумна, научно-исторически обоснована политика, вместо да следват гласа на народа и да се ръководят само от народните и държавни интереси, са били играчка в ръцете на случайни мистици и мошеници, на хитлерови агенти и наемници и са мислили само за себе си, за собствените си афери и далавери. Заседанието бе открито в 9.20 ч. Най-напред бе продължен разпитът на царския съветник - инспектора на дворците Димитър Генчев. На въпросите на обвинителя и защитниците той отговори, както и всички досега разпитани царски съветници, уклончиво и с колебания. Той призна, обаче, че в миналото е играл доста голяма роля в двореца, че е давал на царя политически съвети, че му е препоръчвал министри, че е изпълнявал царски политически поръчения, но че всичко това е било до 1938 г., когато е бил заместен в тая роля от архитект Севов. Запитан за ролята на останалите царедворци, Генчев каза, че повечето от тях изпълнявали чисто чиновнически и лакейски длъжности. Като политически съветници на царя той посочи архитект Севов, Лулчев, Иван Багрянов, Първан Драганов и Сирко Станчев.

ЯСНОВИДСТВОТО И ЯСНОВИДСКИТЕ ПРЕДСКАЗАНИЯ НА ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ „Нека сега на края се спрем за малко и върху ясновидството и предсказванията на твърде популярния вече ясновидец у нас - г. Любомир Лулчев. Неговото име и неговото ясновидство стана особено известно в свръзка с онова печално и жестоко престъпление, жертва на което биде неговата съпруга, и което привлече върху себе си за дълго време общественото внимание. Общоизвестно, вече факт е, че поменатият Любомир Лулчев е имал ясновидски предчувствия или по-право, ясновидски откровения, в смисъл, че покойната му съпруга е застрашена от някакво премеждие, че пред нея стои опасност за живота й, която тя трябва да се стреми да избегне, че пред съпругата му се откриват две възможности да пострада и то до датата 20 юни - да изпадне в състояние на побъркване за известно време или пък да загине, подобно на баща си, от счупване на черепа /бащата е загинал при атентата в черквата „Света Неделя"/, че ако не стане това до горната дата, на същата г-жа Лулчева предстоял дълъг живот. За това тя е предупреждавана чрез ясновидските откровения на съпруга й да не отива късно на гробищата, каквото тя често правила, както и да не стои сама в стаята, където отпосле била убита. Тия указания карат г. Любомир Лулчев да съветва често жена си да бъде предпазлива и осторожна. Едновременно с това той се стреми да я насочи към един по-интензивен духовен живот и то пак с главната цел - да я предпази от грозящата я опасност. Явно е, че в случая се касае за един факт на ясновидство в бъдещето, което не може да се обясни с обикновена прозорливост и предвидливост, нито пък с някаква случайност. Тоя факт ще ни стане сам по себе си много по-ясен и разбираем, ако го съпоставим и разгледаме във връзка с цялата духовна и морална личност на г. Любомир Лулчев, както и с проявените при други случаи от него ясновидски способности и изобщо с неговите сензитивни, интелектуални и ясновидски дарби. Трябва да кажем, че г. Любомир Лулчев е ясновидец от една степен, която доста нарядко се среща. Той притежава една крайно развита сензитивност. В неговите ръце тъй наречената „магическа пръчка", с която известни сензитиви откриват подпочвените водни течения, минерални и каменовъглени залежи, действува като един много чувствителен инструмент. Нещо повече, той чувствува вибрациите на подпочвените водни течения и минерални залежи и без помощта на тая магическа пръчка и то от невероятно големи разстояния. В редактирания от г. Любомир Лулчев миналата година вестник „Живот" може всеки да прочете покани за графологически, хиромантични и френологически анализи. Той е от тия, които притежават нужните за случая знания, умения и силно развита интуиция за четене на скритите способности, на характера и миналото на човека във външните черти и белези на тялото, специално на главата, лицето, очите, ръцете - в които най-много се отразява скрития вътрешен живот. Но г. Лулчев не само може да „чете" тези външни, често съвършено тънки и неуловими знаци на тоя вътрешен живот, но и да ги чете проникновено, ползувайки се от едно много разширено виждане, както и от вътрешно просветление, идещо от едно по-висше съзнание, с което той - като човек с „Духовно ръководство", може да бъде в общение в известни моменти. За характера и силата на неговото ясновидство, опитано вече от мнозина на практика, ще приведем тук два типични случаи на предсказание от страна на г. Любомир Лулчев и то тъй, както ги намираме подробно описани в поменатия по-горе в-к „Живот", Бр. 4. Предсказвача, за когото се говори в разказа по-надолу е г. Лулчев, действието се развива в чифлика „Минкова махала" на братя Харитеви, а самите предсказания се отнасят до г-ца Райна Михайлович, секретарка на г-н Чепрашиков, самоубила се отпосле във Виена и до г-ца Ченгелиева, учителка. Ето и самото описание на случката. „Това става в чифлика на моята роднина, където за втори път беше дошъл на гости за 1-2 дена въпросният господин. Познавах го от миналата година, когато беше гостувал десетина дни и беше ни доста зачудил със своите своеобразни тълкувания на много неща в живота. Освен това той познаваше много добре и съвременната наука и философия. Говореше смело и умело. Но все пак - тълкуванията му ми се виждаха натегнати. Може би, аз не можех да следя неговата логика и заради това. Но, както и да е, това не е важно. Искам само да отбележа, че той беше и дълбоко верующ човек, но не тъй, както обикновено се вярва. „Вярата без знание, като последствие е суеверие" -казваше той. „Вярата е необходима да те подтикне, да станеш да търсиш каквото и да нали... Но вярата е само стимул, ако след нея не дойдат делата и знанието - напразна е тая вяра - суеверие е тя". Изобщо той охотно говореше на подобна тема и доста оригинално. Един ден, вторият откак беше дошъл, ний имахме гости на обяд, както винаги - г-ца Михайлович от Виена, беше току-що пристигнала от Лом, отбила се за няколко часа да види сестра си, която гостуваше също в чифлика. Той, прекарал цялата сутрин в ходене из полето - обичаше да става рано, преди изгрев слънце и да ходи по хълмовете, щом се приближи до масата да си заеме мястото, се някак си спря, погледна много втренчено г-ца Михайлович, но като че ли не самата нея, а нещо над главата й - и преди да бяха казани обикновените в случая фрази за представяне, той се обърна направо към нея и с един много дързък тон й каза: -,,Г-це, Вашият живот ще свърши с катастрофа". Всички млъкнахме, неприятно изненадани от тая неочакваност. Енергична, духовита, доста възрастна, но твърде добре запазена, г-ца Михайлович, живяла дълги години в Европа, като секретарка на едно грамадно българско предприятие във Виена и други градове, се почувства живо засегната от тази дебелащина и тутакси му отговори. -„Господине, не ви познавам! Дръжте Вашите предсказания за себе си. Не съм от тия лековерни, които може да смутите с думите си!" И наистина, тя дишаше жизненост, радост, здраве - пълна, красива, засмяна, тя владееше, там където се явеше. Вместо да разбере своята нетактичност, този господин й каза още по-натъртено: „Госпожице, малко искам да зная. Длъжен съм, обаче да Ви кажа, че Вие се смеете, но във Вас вътре всичко е разрушено. Вие Ще скитате от град на град, но мир на душата си никъде няма да намерите и най-после ще свършите с катастрофа!" Сянка мина през лицето на госпожицата, която беше вече седнала на мястото си, без да му подаде ръка. Цяла зачервена от яд, тя стана малко виолетова и му каза много сърдито: „Господине, повтарям Ви, не Ви познавам и не Ви позволявам да ми говорите по този начин. Дръжте Вашите предсказания за тия лековерни, които могат да ги приемат. Аз не съм от тия, на които може да се внушава, разберете това. Думите Ви са крайно неуместни". Той стоеше още прав и изглеждаше доста разсърден, а може би и на мен така да се струваше. Но той добави с един тон, който направи всички ни да потръпнем, като че не говореше той, а някой друг. „Госпожице, казва се само това, което може още да се измени, да се поправи, туй, което е неизменимо, съдба, фаталност, за него не е позволено да се казва. Вашето е още поправимо, има и друг изход". - „Оставете тези глупости" - каза рязко г-ца Михайлович, -„Не смущавайте обеда на хората. Нали знаете, след Христа всички пророци са....." - „Че Вий и на мен миналата година предсказахте, че след една година ще си счупя крака" - обади се сестра ми, по-голямата, гимназиална учителка - „и както виждате, аз съм още жива и здрава". Всички вперихме очи в него. Но той седна на стола си и се обърна доста спокойно: „Как Ви казах, след колко време?" - „След една година". - „Мина ли се годината?" - „Че вече 10 месеца минаха" - каза тя. - „Нека минат и останалите два, тогава ще говорим!" Ние всички млъкнахме, но настроението ни беше вече развалено. Напразно г-ца Михайлович се опитваше със своите похвати на светска и весела госпожица да ни даде импулс и тон. Тя пиеше, говореше, после ни пя модерни немски песни, но разговора, макар че бяхме доста хора, не вървеше гладко и весело. След като стана той от масата, няма да скрия, ний започнахме по български един разговор и критики, които ако беше чул, косите му биха настръхнали. А, може би и да е усетил, защото той тутакси си взе чантичката и отпътува за София, като че ли беше дошъл само да смути вниманието ни. Тук учителят се замисли, като че ли искаше да си спомни нещо. „После, после? Случи ли се нещо?" - запитаха всички присъствующи, които бяха следели с внимание разказа. Той поклати глава: - За съжаление - да. След около месец и десетина дни сестра ми си закачи тока на едно от стъпалата. Много лошо изви стъпалото си и трябваше да пази леглото дълго време, а след една година и нещо, вий си спомняте как свърши живота си секретарката на г-н Чапрашиков във Виена". Своите ясновидски дарби г. Любомир Лулчев е развил чрез големи и продължителни усилия, като е разширявал и своите знания, своята опитност и е упражнявал тия свои дарби. От много години той не само е „въздържател" и вегетарианец, но се е отказал изобщо от всякаква храна, която е от животински произход. От много години той е човек на природата, на чистия въздух, на светлината, на движенията на открито. Тъй той, въпреки че е инвалид от войната и като такъв има дефекти, които му причиняват твърде големи страдания, е развил в себе си едно отлично здраве и голяма издръжливост, съчетани с една необикновено изтънчена сетивност. Но всичко това още далеч не може да ни обясни високата степен на неговото ясновидство. За това е нужно да вземем предвид на първо място и друго едно обстоятелство. Ясновидството в неговите по-висши форми - както видяхме - означава пробуждане на висшия духовен човек. То обикновено бива в най-висока степен благоприятствано от известна, духовно издигната среда, то става едно много често наблюдавано явление и успешно се култивира и развива сред религиозно-обществени движения, които са носители на истинския мистицизъм и висок религиозен идеализъм - каквото бе християнството в първите времена. Любомир Лулчев принадлежи именно към едно подобно движение в България. Това движение е носител на мощни импулси, благоприятстващи пробуждането на скритите познавателни и творчески сили в човека, благоприятстващи изобщо пробуждането на духовния човек. Основните тежнения и основните стремежи на това движение могат да се изразят с думите: Живот според духът на истинското Христово учение; върховен стремеж към пълно прилагане на това учение на активната любов и на беззаветно служене на Бога, чрез служене на ближния, на страдащия брат. Това е едно движение, в което стремежът към чист морален живот е съпроводен със също тъй силен стремеж към знания и просвета, и което издига като свой върховен лозунг заповедта на Христа: „Съвършени бъдете, както е съвършен вашия Отец на небесата". Елементарна истина сред хората на тази духовна среда - както и сред всички истински окултисти, теософи и истински мистици, стремящи се към развиване на висши дарби и към високо духовни постижения, е че първото условие за това е пълното себеотдаване на безкористна служба на висшата истина, висшата правда, висшата красота - служенето на живия Бог на любовта. Такова схващане има и тоя път следва от много години и Любомир Лулчев; на това именно той дължи преди всичко и постигнатите от него резултати. Не ще съмнение, г. Любомир Лулчев не е сред поменатата среда, нито единствения, нито най-големия ясновидец, има там още мнозина и между тях един, който безспорно стои във всяко отношение много високо над всички - техния Учител. Него Любомир Лулчев отдавна и твърде отблизо познава; на него той дължи особено много за своя ясновидски дар и своите духовни постижения и към него той е преизпълнен с най-смирено и благоговейно почитание - такова, каквото някогаж пророкът на Йордан можа да изрази към великия Назареянин с думите: „Не съм достоен да развържа ремъка на обущата му".

ЯСНОВИДСТВОТО НА ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ Той имаше качества и дарби и никой не можеше да ги отрече. Те се проверяваха от тези, към които бяха изречени. След като бе задържан Любомир Лулчев от комунистическата власт и след като започна съдебния процес срещу онези, които са управлявали България, във вестниците се публикуваха съобщения, че Лулчев е обикновен гадател. А това не е вярно. Той имаше знания, но за какво ги използваше, това е друг въпрос. Ето една изрезка на в-к „Отечествен фронт" за „Гадателят Лулчев". „НЕУРАВНОВЕСЕНИ ХОРА И „ГАДАТЕЛИ" ПО ЗВЕЗДИТЕ СА РЪКОВОДЕЛИ СЪДБИНИТЕ НА БЪЛГАРИЯ" „Давайки сведения за другите царски съветници, Груев заявява, че привърженици за една прогерманска политика са били арх. Севов и Генчев. Архитект Севов бил въведен в двореца от Генчев и от 1938 год. той бил един от най-доверените хора на царя. Царят го приемал всеки ден и по всяко време, когато дойде. Използувал го за връзка с всички министри и политически лица, вземал участие при посочването и назначаването на нови министри. За дъновиста Лулчев каза, че не го познавал добре, но че чувал, за неговото грамадно влияние върху царя. При всяко по-голямо събитие и пред всяко по-важно решение на царя се съвещавал с него. Лулчев бил всякакъв гадател, познавал бъдещето по почерка, по линиите на ръцете и по звездите. По-положително нещо за това не можел да каже, защото връзките на царя с частните лица се пазели в тайна дори и в двореца". Вестник „Отечествен фронт", бр. 93/21.XII.1944 год. А ще поместим от книгата на Ангел Томов „Ясновидските предсказания и науката" от 1930 год. от стр. 77-83 за главата предназначена за него. Тогава ще разберете една част от неговите способности.

ПИСМА НА НЕВЕНА НЕДЕЛЧЕВА ДО ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ Бележка на редактора: Невена Неделчева се обръща към Любомир Лулчев по един своеобразен израз. В момента тя е на 7-те Рилски езера, където е Учителя и цялото Братство. През цялото време тя живее в друг свят и кореспондира с него т.е. с Лулчев. От друга страна и Елена Андреева е също на езерата. Същото се отнася и за нея. Тя също изпраща писма от езерата с онези, които слизат в града. Романът продължава. Ето защо се включва тази кореспонденция. Две любящи жени обичат един и същ мъж - Любомир Лулчев. Това е едно огледало на живота на онези, които са били в Школата. А животът на Учителя Дънов е в Словото Му. То Словото е огледалния образ на живота Му. То е Високият Идеал! * * * Татко мой, На първото писмо ти изпратих един адрес. Елена ми го каза, човека не съм го виждала, но той й обещал да донася писмата. Свечерява се вече и аз едва виждам редовете, но бързам, че от тая вечер трябвало да се предаде писмото, че утре рано ще отиват. Щом като дойдоха и почнах да пиша, но свечерява се вече. Милички татко, много ти се моля, пиши ми ако искаш и ако ти е възможно дали ще дойдеш и ако ли не, то кажи ми, ако обичаш, кога да си дойда. Чакам, може би по Надка ще ми пратиш няколко думи, а и тя тъй много се бави. Тук е хубаво времето, планината и езерата, по всяка вероятност няма да има задължителни гимнастики и упражнения. Учителя само се отдръпва от това. Тъй наблюдавам. С мен са свикнали и може би защото не чувам нищо, но ми се струва, че не ръмжат за отделеността ми. Савка е любезна, говори ми, Паша също, Стоянка в знак на благодарност ми даде една ягода, гдето съм я пуснала да спи в палатката ми, когато валеше дъжд. По Савка следя за Учителя, като по барометър. Елена ми казва, че както ме повикал онзи ден за езерата, бил тъй любезен, че ако била тя щяла да отиде. Милички татко, Бог да бди над двама ни, в Неговите ръце съм предала живота ни и вярвам в милостта Му. Много, много сладко мерси. Твоя завинаги BENITA. Много, много прощавай скъпи татко, ако съм погрешила нещо. И мен ми е много мъчно, когато бъркам и приемам наказанието за да се поправя. Татко, татко, колко голямо сърце трябва да имаш, че чувствам те сладко. ЗАБЕЛЕЖКА: Benita е литературния псевдоним на Невена Неделчева. * * * Рила, 14 юли, 1932 год. Татко мой, ето дойдохме на езерата и аз бързам да ти се обадя, защото сега да го предам за да дойде по-скоро при теб. Всички са се разшетали да си правят палатки, а аз не бързам. Сега ще почна да ти разправям подробно пътешествието ми до тук. На гарата моя багаж /гърми се/ не бе предаден с общия, а отделно, не го знаем, защото вечерта не бил отнесен на местоназначението. Пътуването с влака бе леко и свободно, само сестри бяха в купето. На гарата в Дупница имаше само два автомобила и прочетоха имената на тия, които да се качат. Там бяха и трите стенографки, но мен нямаше. Елена помоли да отстъпи някой и бай Петър Шишков отстъпи своето, но тоя, който ръководеше тая работа, /На Дора симпатията/не позволи. Елена и тя остана с мене. След това дойде камион. И когато погледнахме, вътре като сардели натъпкани един до друг 30 души в камиона с всичките му зверове и животни. Аз казах на Елена, че тук се не качвам за нищо на света. Подробности ще ти разказвам, че не е за писане. Тогава пошушнали на Елена, че ще пристигне друг автомобил. Останахме. И ако не бяха казали, че ще има друг автомобил щях да се върна обратно в София. Като овце ги натъпкали. Останалите бяхме пет души. Тръгнахме за към града при автомобилите и из пътя поръчваха казани, купуваха кофи и Елена купи едно малко тенекенце за вода. Като чакахме автомобила, решили да влязат от една млекарница да обядват. Но аз не исках с тях в никой случай. Елена ме вика, казвам „Не искам". Тогава дойде онзи Дореният, аз си тръгнах, той ме дръпна леко за ръкава, много така ме догнете: „Махнете се господине" и се отдръпнах. - „Нахална" прецеди през зъби той и се върна назад. Елена после пак настоява. - „Кой е нахален не зная, най-после аз съм си свободна, ако искам ще влезна, отгде накъде. Най-после дойде автомобил и отидохме там, макар след 2-3 часа. Учителят казал, че няма да тръгнат догдето не идем и ние. Из целия път особено във влака, тъй като че ми нещо цъкваше и аз те виждах съвсем ясно. И из пътя вървяхме недалеч от другите. Снощи пренощувахме на една поляна, по-горе от Паничище. Нощта беше ясна, но после заваля. Аз бях разопаковала моето денкче и като заваля направихме палатката и така аз. Елена, Паша и Стоянка спахме и другите в общата палатка - като в камиона. На сутринта тръгнахме. Вървях леко все напред с бабите, но и тях оставих. Като наближих видях, че имаше посрещачи и ръкувания, тогава си седнах на нашия каменен двор и очаквах да дойде Елена и Учителя така мина благополучно всичко. Сега бях прекъснала за малко, построих си палатката. Елена зачука колчетата. Учителят каза где да я сложа - до Еленината т.е. зад тяхната. Но това било временно, палатките ще се слагат на раздалечени. Много ми е мъчно, че те няма, казвам физически, защото иначе постоянно чувствувам присъствието на теб и Христа. И много, много леко вървях без да се уморя. Чувам как каракачаните питат за теб. И конярят пита. Отиват, много, много...... Много здраве от Елена. * * * Езерата, 16 юлий, 1932 год. Татко мой, ей сега тръгнаха за петото езеро на разходка. Бях с Елена пред палатката и той Учителя мина и пита кой ще отиде. Аз си мълчах, понеже не исках да отида, само Елена каза, че ще отиде. От вчера като си направих палатката, като влязох и все вътре си стоях - спах, четох, мислих, мислех си. Тая утрин излязох късно, а и не ми се ставаше. За какво да ставам и бързам. Няма те за да бързам да приготвя закуска или обед. Тъкмо се миех и Учителя идва, пътят му е край моята палатка, аз веднага оставих канчето и се запътих да си влеза. Той мина, обърна се и ме поздрави и аз с мокро, с необърсано лице Му вдигнах ръка. Започват общите обеди, аз отказах. Питаха ме Елена и Катя. Елена е внимателна и се грижи... тя знае или не знае, но мен ми важи да постъпя както теб би те най-много зарадвало. Наблюдавайки внимателно, чрез себе си проучвам и разбирам и другите жени. Вървейки из пътя, като в „С Христа" аз постоянно чувствувах над себе си Него - голямата Му фигура да върви, или по право да се носи над нас. Теб също те виждах много ясно и пътя бе необикновено лек. Учителят още не е питал, поне доколкото зная за тебе, но Паша и други ме питаха ще дойдеш ли, казах, че не зная. Вчера ти изпратих едно писмо, което днес бях започнала да го пиша с подробности, но тъй като конярите тръгнаха, аз веднага го прекъснах. Татко мой, нали си ми татко? Много те болеше сърцето и голяма беше мъката ти, но нали и аз самата искам да съм здрава и можех да тръгна, ако ти не кажеш това. Зная, че те боли и нямам по-голяма мъка от тая, когато съм ти причинила някоя скръб и никога не съм искала и затова винаги съм се старала да не сбъркам. Тук никак не ми се стои. Планината е хубава и когато вървях из гората, идвайки насам радваха се очите ми на хубостите, които се разкриваха пред мен и търсех погледът ти както другите години и виждам те, но там негде вътре в съзнанието ми. Учителят се опита да заговори веднъж за стройността на дърветата, в смисъл, че там висши са съществата, които са работели над тях, но всички си имаха за какво да си приказват и нямаше кой да Го слуша и заинтересува. Тук най-близките палатки до мен са на Елена и Паша и тая на Савка. По нататък на Буча, на продуктите, а още по-нататък не зная, защото и не искам да зная. Снощи пак имаше песен край огъня, но струва ми се беше всичко по традиция и аз съм си заспала всред песните им. Дали Елена е ходила не зная. Старая се да бъда само горе и да чувствувам присъствието на Бога. Ако ти не дойдеш, мен не ми се стои тук - празно е. И когато гледам мястото гдето бяхме миналата година, струва ми се, че ти стоиш там самичък и тъй си тъжен и знаеш, виках те и струваше ми се, че ако отидех там щях да те видя полулегнал и тъй ми бе скръбно. Като чели сянката ти е останала тук, особено по скалите горе гдето стоеше и когато ги гледам, сърцето ми неволно те чака ей сега да се завърнеш оттам. Знаеш колко силно се чувствува, че ти стоиш там, гдето ни бяха палатките миналата година. Стоиш и гледаш от там и мен ми е тъй мъчно, че съм тука всред тези. Мисля, ако дойдат Недкини, да си изместя палатката, ако те са по-далеко, защото тъй не мога да понасям тая атмосфера. Ето започнаха да се разправят за тенекии, за къпане. Моля ти се, много ти се моля, ако обичаш кажи ми ще дойдеш ли, ако и ти сам знаеш разбира се. Хубава е планината, чист е въздухът, но празна е, няма те тук, когато те потърся да те видя - тъй с физическите си очи. Взела съм Занони да я чета тук, после някоя тетрадка, ако напиша...,в която реставрирам, което си ми говорил през последните седмици и когато се заливах в смях, аз все си мислех, че ще има нещо. А очите ти бяха тъй светли, както рядко са били по-рано. Бог да те пази, на Него се надявам и уповавам. Тук не е особено студено, макар, че вчера валя дъжд, днес имаше слънце, но сега са го позакрили облаците. Но нямаше турозукана и посрещане, гимнастики. Вчера когато идваше Учителят всички тъй бяха заети със своите си работи да си построяват палатки, та никой и не обърна внимание. Липсва почитание, и пак си мисля, няма с кого и Той да си продума няколко думи. Всички само блеят. Завчера, изброяват, изброяват имената, на които ще бъдат в автомобила и най-после притурят и Учителя. Просто жал ми стана, а Той, Най-големият, Най-тих, мълчи си, а те героите се разпореждат. И сега пазарим по 2 лв. на килограм за превоз от Дупница дотук. Бабите протестират, че за багажа им е взето толкова много. И от мен искат още 50 лв. Слънцето пак изгря, а ти какво ли правиш? А за палтото знай и, знай и по най-човешки макар, че никога не искам да направя нещо, което няма да ти хареса. И ако съм погрешвала, то е било от незнание какво да направя, а не от нежелание да направя, което ти би искал. Досега съм се старала да предусещам какво ти харесва и какво не ида се съобразявам с това, с искреното желание да не ти причиня никаква скръб. Пия вода и за теб, но тя знаеш ли, че казва, че иска ти да докоснеш устни до нея. А освен водата и още някой друг иска повече от нея това. Сърдечен привет. Benita. * * * 17 юли, 1932 год. Езерата Татко мой, Пиша ти под блъскането на платната на малката ми лодка, тласкани и развявани от чудно обичания от мен вятър. Когато ме вее, тъй по главата и челото, като че ми проветрява самият мозък. Езерото е много хубаво и вятърът взема от водите му и ги пръска чак горе при палатките. Небето е съвършено чисто. Ясно синьо и отгде иде тоя чудноват вятър не зная. Все ми се струва, че ти си играеше с нас и ни развяваш. Чакам с нетърпение Недка да дойде и ми каже нещо за теб. Вчера впрочем постоянно си стоя в палатката и чета или отивам в другите светове, но исках да кажа, че вчера чух, че Учителят говори до Еленината палатка и излязох не за да слушам, а да ми каже нещо за теб. Тъй стоях и мислено исках, но в това време дойде и седна един до Учителя, но образуваше права линия към мен, аз веднага станах и седнах до Савка, но подир малко се прибрах в палатката си. След това чувам онзи най-черния (отнася се за Михаил Иванов), който и бе седнал до Учителя да им чете нещо. Аз си запуших ушите, защото не исках да слушам. След няколко часа, стоях си тъй коленичела пред палатката си и си мислех нещо, стоях разбира се с лице към отвора, нещо си оправях и Учителят мина, станах веднага. „Какво се подвизаваш там?" ме запита Той, сочейки палатката ми. Защото излизам само по работа из нея или да подишам чист въздух. Аз само можах да Му кажа едно „Ами" и друго не знаех какво да кажа. /Почерка е разкривен, че платната само ме бутат и не мога спокойно да пиша/ . Снощи слушам Савка говори на Паша, че някой си питал кога ще стават сутринта и не само питат, а и дават нареждане да се става в 4 ч. и половина и да се ходи на изгрев и да се правят гимнастики. „А Учителят мълчи и нищо не казва" -разправя Савка. Онзи, не зная кой, пак викал „Нали Учителят в толкова часа?" А Учителят мълчал и после казал: „Ще видим". А тая сутрин от вятъра, като налягали сума палатки, не могат да ги вдигнат. Мойта я овързах с въжетата и си стои като лодка всред океана люшкана от вълните. Не ми се стои тук самичка и мисля, ако искаш да ме посрещнеш в Дупница да ми пишеш кога за да си тръгна. Елена бърза не зная за какво, а ето и че я викат. Ще да държи свещта да запечатим писмото. О, какъв вятър. Много, много мерси на моят мил татко. Бог да бди и ни пази. На Него уповавам. До най-скоро виждане и много мерси. Твоя Benita. * * * 18 юли, 1932 год. Езерата Скъпи татко, колкото повече идват тука, толкова по ми е мъчно още повече, че няма нито един ред, нито една дума. Не ми се стои тук и ако ти не дойдеш, ще си дойда. Тук почва да става като панаир. Донесе ми ябълки бай Петър вика „Хайде, хайде, бързайте, че не останаха". Смях, глъч, а мен тъй ми е мъка. Палатката ми е така, че не може наблизо да се запали огън и аз трябва изключително да чакам Елена да ми дава и вода. Много ми услужва, но мен ми е крайно неудобно. Не мога да я задължавам, а пък и нямам физическата възможност да си го направя сама. Туй да се неправи тук, например чиниите да се не миели близко до палатките и огън не мога да си запаля, а чакам Елена да занесе тенджерата на голямото огнище пак да го готви. Разбира се после я каня да вечеряме, но не зная защо струва ми се, че много я обременявам. Не се оплаквам ни най-малко, но описвам точно фактите. Ето какво се случи и днес. Бях сложила зарзавата в една тенекия половината, която в село ми служеше за чешмичка, тук хем да има и вода в какво да си сложа за миене на чинии. Мястото ми е пак край пътека - съобщава Учителевата палатка с другите и Той винаги минава край мен и винаги ме поздравява, даже по два пъти на ден, като съм вън. И другото исках да ти кажа, сложили сме чешмичката до Еленината и моята палатка. Учителят като я видял казал нещо на Елена за нея и аз й казах, че ако би я поискал да я сложи до палатката Му за да си услужва. Но не се мина нито час от тоя ни разговор, чувам, бях си в палатката, че някой вика, че удобна, или хубава била чешмичката, тенекията, мен ме догневя, но не обърнах внимание кой го казва. Подир малко нещо почувствувах, че някой се мие и видях оня най-черния от Варна (Михаил Иванов) да си изтърсва ръцете. Ох Боже! Отивам при Елена „Ма Елена не го ли виде тоз мерзавец като се мие?" - „Видях го". „Ами защо му позволи ма?" - „Не можах да му кажа, не мога да му кажа аз така". Много се измъчих и плаках и сега като ти пиша ми е черно. Отгде накъде той тъкмо тук дошъл да се мие. Казвам на Елена „ Мен ми казват нахална и невъзпитана, ама аз по-голямо нахалство от това не съм виждала". Вчера Учителя ей тук пред палатката ни говори, бяха само сестри и аз го слушах, но по право все питах за теб. Той се обърна няколко пъти и ме погледна, но продължително, но аз не разбрах нищо друго, освен че не е зле разположен към мен. Напротив много внимателен и както така слушах, изведнъж почувствувах черна сянка зад мене, обърнах се и пак видях тоя черния. Скочих веднага и си се прибрах вътре в палатката. Онзи ден им чел от Тагор нещо и Елена искаше да ми го дава да го чета, че бил хубав разказ. Не, не искам, аз само Учителеви беседи чета. Очаквам с нетърпение идването на Недка, чеда се измъкна оттук, а теб как очаквам само Бог знае. Пращам Елена да пита дошлите и веднага да дойде да ми каже няма ли нещо от теб. Като паднаха палатките на Учителя, на Савка и на Елена, а моята малка лодка устоя на бурята. Учителят казал, че Бог благославял смирените посочвайки палатката ми. Че тя е почти най-малка от всички, но нямаше нужда да тичат и да ми помагат. Имам доста работи да ти казвам, които не смея да пиша. Не за да правя донесения, но като факти. Особено бе ми мъчно гдето Елена не казала на онзи тип да се не мие. Казвам й, знаеш ли, че всяка погрешка за мен е на живот и на смърт. Мен сърцето ми се разкъса, а тя казва, че слънцето всичко изчиствало. Не се докоснах вече до тая тенекия и няма да се докосна докато не ми кажеш ти какво да направя. Тя ми носи вода и ми услужва, а много повече би ми услужила, а не му позволяше. А тя казва „Не мога". И е дежурна за готвенето с него. Аз нито ям, нито съм дежурна. Днес другите ходиха на изгрев, но гледам Учителя си подава само главата из палатката. Отиде Елена, казал и че да отиват, Той няма да ходи. И аз си легнах в палатката и си продължих съня. Щях да ходя, защото си мислих да не остана съвсем сама, а и Учителят не отиде. Тъй чувствувам, може би защото ми се иска някога да поговоря за теб, но тъй понякога чувствувам да отида при Него и да си поговорим за теб, че и Нему му е много мъчно. Сестра Попова с нея си поприказвах, тя много добра разбира и ми казва, че и тя много те чака. Казва ми, ако много бързате, ще се забави, ако не бързате, по-скоро ще дойде тук. Не бързам, побързах да й кажа, само чакам. Побързах да й кажа аз, дано да каже, че скоро ще дойдеш. - „Ще дойде тогава" - тъй й казал духът. О, дай Боже. Много сладко мерси. Benita.

ПИСМА НА ЕЛЕНА АНДРЕЕВА ДО ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ Бележка на Редактора: Независимо, че Елена Андреева е изпратена като учителка в село Макоцево от Учителя заради връзката й с Лулчев и последващите събития след това, то Елена продължава своята връзка. Това личи от писмата, които тя изпраща до Лулчев от село Макоцево. Те се поместват за да дадат по-пълна представа за развоя на любовния роман. През 1932 год. през лятото Елена Андреева е на Рила, където Братството с Учителя са на лагер. Оттам тя изпраща писма до Лулчев, които поместваме. Там е и Невена Неделчева, която също участвува в романа, защото е също любима на Лулчев. По всички правила сюжета на романа се заплита и се завързва с въжета. Две любящи жени, един и същ мъж! Тук е мястото да споменем и една драматична развръзка, която ни бе разказвана. Елена Андреева забременява от Любомир Лулчев. Кармичният възел се заплита. Повече от уплашена тя отива при Учителя и му съобщава, че е бременна от Любомир. Учителят я поглежда строго и казва: „Ти като видя в невидимия свят, че Лулчев е слезнал на земята, то ти драпа години наред за да слезнеш на земята, да се родиш, за да се срещнеш отново с него в плът и кръв". Тя се разплаква пред него. „Учителю, обичам го. Но сега съм загубена без Вашата помощ". Тя отива и абортира с разрешението на Учителя. Така времено един възел се развързва. Остават да действуват другите кармични възли. Ето защо поместваме писмата на Елена Андреева до Лулчев. октомври, 1931 год. село Макоцево Обични Любомир, Днес получих писмото ти от 7-8 този месец. Радвах се много и си поплаках малко, по-скоро просълзих се. Но нали не трябва да забравям? Чаках писмото ти още миналата седмица и като позакъсня, сега му се радвах повече. Има една скръб необходима за човека, тя внася опресняване в чувствата, измива вътрешно някак и се усеща нещо свежо и младо. Така се чувствувам след всяка скръб, изпитана в последно време. Радостта е много приятна, желана, но тя не поддържа пряснотията на чувствата, а ги прави бледи, сиви, опрашнени, ако дълго време са изложени на нейните лъчи. Ако скръбта е силна, тя потъпква всичко, може да задуши дори умори нежното, красивото в душата. Е ли тя, лека, непотискваща, действието й е удивително благотворно. Тя прилича на тих и спокоен дъжд след горещ ден. Измива всичкия прах и опреснява всичко. Друго благотворно действие на умерената скръб е, че тя винаги държи съзнанието будно, не оставя да заспи човек. Докато наистина внася спокойствие, умирява бушуването в човека, но същевременно и с успокояването идва едно състояние на отпущане и слаба будност дори заспиване. Радостта внасяйки успокоение, внася и забравяне. Затова мисля скръбта е еднакво необходима, както и радостта. Аз постоянно съм преминавала и преминавам тия състояния на радост и скръб. Познавам ги в разни форми и степени. Особено много ме зарадва поръчката ти. При първия удобен случай ще отида, но знай едно, че може да позакъснея малко. За именния ти ден бях ти уплела едни ръкавици. Тия дни ще ти ги пратя, заедно с друго нещо. То е един твърде малък подарък, но знай, че съм ги плела с най-хубавите си чувства и разположения по тебе. Те и сами ще ти кажат. Не са такива каквито исках, но тук само с това разполагах. Ако сме живи и здрави занапред ще бъде по-добре, зер нали съм и аз учителка, кесията вярвам няма да бъде толкоз празна. Радвам се много, че макар и на село ще мога да направя нещо за тебе. Някои пасажи от писмото ти ме натъжават и ми се ще да ги считам „литература". Сега, когато сме далече да пишеш така, ти разбираш как ще ми подействува. Господ да обръща всичко за добро. Вече ми се вижда, че много време откак не сме се виждали. Да можех някак да прехвръкна до Тетевен! Аз мислено съм го направила безброй пъти, не ме задоволява. Много съм материалистка станала ще речеш. И така да е, но колко бих се радвала, ако можех да намаля разстоянието до един метър. Гледам на картата пътищата за Тетевен, гледа разстоянието по права линия и още не съм намислила какво да направя. Ще развивам търпение. За много неща, които питаш в писмото, аз ти бях писала в последното си писмо, което вярвам вече да си го получил. Писах ти, че Изгрева ми се видя история, хората като сектанти (в обикновен смисъл на думата). С Учителя не можах да говоря, освен няколко думи на тръгване. За забелязване е, че у мене интересът и стремежът, които имах по-рано към нещо цяло, изчезна. Останаха само някои връзки с хората там, но вече като към живи хора, към индивиди интересни сами по себе си или пък поради някои чувства, без окрасата на някакъв -изъм. Тук не съм взела нито един ред беседи или лекции. Не съм чела нищо от тоя род и не ми се чете, само от време на време отварям Евангелието. Може да е падение, повръщане назад, но никакъв интерес нямам към духовно от тоя род. Животът ми в туй отношение прилича много на тоя на Рила. Като, чели всичко туй е забравено, покрито с булото на забравата без да зная докога. Изглежда, че започва нова страница в моя живот. Имам желание да ти пиша често, но се боя да не прекаля. Аз най-много съм бъркала в това отношение -прекаляването. Може да кажеш, че аз често ти пиша, но нали мярката е различна у хората, за един много, за други малко. Като се върнах от София по-миналата неделя, старият дядо - хазяин, който е овчар и е на 78 год. и още бодър ми донесе гъби, тогава мислех за тебе. Радвам се, че и ти си намерил. Колко често мисля за Рила и за тия гъби. Сега се сетих за нещо от разговора си с Учителя преди тръгването ми за тук. Като ми говори строго, ми каза, че аз искам да се махне N. /Невенка/ от тебе. Но тогава щеше да дойде друга, която да иска аз да се махна и т.н. Тогава туй нещо ми направи впечатление, малко ме смути, като че ли вдигна завесата там, дето не исках. Тогава признах, че туй е вярно, но ми се видя някак смело и особено, че могъл да го види, без аз да го кажа. Отпосле си мислех, че не трябва човек да бъде особено много ясновидец да го забележи, особено след като е водил доста разговори с мене на близки теми по тоя въпрос. Аз пред тебе съм казвала неведнъж, че присъствието й, когато съм при тебе ми е нежелателно. И то се отнася не само заради нея, но и за когото ида е било. И ако някой е бил нежелателен, то е затова само, че аз не съм свободна да изразя чувствата си, още повече като зная нейните чувства към тебе. Може да не съм повдигната, може това да е много егоистично, но нали казах, че искам да бъда естествена: да се не показвам по-благородна отколкото съм и по-повдигната без да съм надрасла човешкото в мене. Има неща, които много неща не ми са безразлични. Да се показвам сита, когато чувствам глада. Защо да казвам, че не искам да пия, когато съм жадна. Аз може да не ям, може ида не пия, може да понасям глада и жаждата, но все пак аз силно да желая хляба и водата ида се радвам само при мисъл та, че може да ги имам. Не съм толкоз благородна да се радвам или поне да съм спокойна когато виждам, че друг яде хляба, който силно желая. От една загадка в писмото на N. /Невена/ разбрах или ми се стори, че когато тя замина в село, ти си отишъл в Червен бряг т.е. вие сте се видели. Два деня плаках, още повече тогава не бях получила писмо много отдавна от тебе, пък и ти премълча. Може би се смееш, да речеш, че е ревност, каквото искаш кажи, това е факт. Туй нещо нямаше да ти го кажа, ако се не случеше да ти разправям за оня случай. Но както и да е, не се препоръчвам за по-добра, от което съм. Ти може да постъпиш, както искаш, но да казвам, че твоето поведение ми е безразлично, че мен ми е все едно дали нещата се нареждат така или иначе, значи да лъжа. Така съм говорила, когато съм искала да заблудя някои, но тебе да заблуждавам нито искам, пък нито мога. Та нима ти не знаеш това. Сега казаното от Учителя не ме поразява толкоз. Казваш, че това, което съм ти писала за разговора било старо, или съм го объркала. Сигурно и едното и другото е вярно. Нещо съм объркала, и всичкото е старо. Нещо особено ново не ми се каза. Но пак ти казвам: Всичко туй е много далеч в съзнанието ми. Че имало беседи, че имало лекции, какво от това? Който иска, нека слуша, мен сега не ме интересува, пък даже и не мисля за това нещо. Ако се радвам за железницата най-много е, че писмата ми ще бъдат редовни, ще имаме всеки ден поща. Сега писмата ти идват за пет деня, пет отиване, пет връщане, десет деня чакай, ако нямаш работа и то веднага да се отговори. А колко лесно се чака! Но нали ще се възпитаваме. Друго удобно нещо ще бъде, ако както ти казвам, се прибереш в София, ще мога поне в неделя да идвам. Е, ако, ако... Колкото, ако написах, но те са все таки успокоителни, по-добре с ако, отколкото без нищо. Да ти кажа няколко думи за учителската конференция, която имахме в с. Саранци миналия петък и събота. Събират се от околните села учители до 60-70 души. Срещнах и някои мои съученички и ученички от стажа ми. Всички поразява, че съм отишла учителка в село, като имам ценз за гимназия. Те не знаят бедничките, че аз бягах от София, не търсех и не избирах място. Впечатлението ми от всички е, това са чиновници, като не намерили по-удобен занаят, взели учителството. Жалко впечатление, правят местните учители, живеят досущ като селяните, станало голямо приспособяване към средата. Учителите, които идат отвън са повечето хора с претенции, отколкото са култура, ако някой знае нещо иска да го приложи на учениците. Учителките-госпожици съжаляват, че няма среда т.е. съжаляват, че няма где да си покажат тоалетите ида се харесат. Учителите не са по техния вкус. Донякъде са прави, измежду учителите има гаменчета. Но всички с гръмки думи говорят за самопожертвувателната работа на учителя. Навсякъде приказки, думи. Имаме високи идеали, да скрием душевната нищета. От N. /Невенка/ имам само две картички. Втората е писана с твърде понижена гама, била болна, но и нещо много е отпаднала духом. И аз съм класна наставница на втори клас, но преподавам други предмети. Не пише дали е успяла да се справи с работата си. Благодаря на сестра ти и зет ти за поздравите. Много пъти съм мислила да ги поздравя, но не зная дали ще ти бъде удобно. Поздравявам ги нарочно. На тебе изпращам много сърдечни поздрави и желая „литературата" да е заминала и да ми пишеш за литературата написана от тебе. Ти пиши това, което ти искаш, не което аз искам. Привети Елена. Забележка: N = Невена Неделчева. * * * с. Макоцево 9.V.1933 год. Ето ме вече два дни на село. Образът останал на заминаване весело пълни душата ми. Това, че сам Учителят дойде при нас, когато се разговаряхме, показва, че сме на прав път. Пак и ти остана да се разговаряш с него, остана при него, нещо което желая. Да бъдеш с едно разумно същество, с благо -човек, има условие да бъде разумен. Зная, че ще се убедиш напълно, че единственото същество, което желаело свободата ти е бил той. Всичко, което е правил е било ти сам да се отвържеш от връзки, които не ти дават свобода. Но нали ние сами сме си понякога най-големите врагове, даже викам срещу тоя, който ни освобождава. Мен не ми е стигало вяра и обич, за да вървя по пътя на освобождение, които ми черта той. Трябваше да преживея много страдания, за да се убедя в думите му. Дано занапред не правя същото. Трябваше много мъчения да мина, трябваше много огорчения и разочарования да опитам, за да видя, колко по-лек път ми показваше той и колко неприятности нямаше да причиня на околните си. Дано добитата опитност ми послужи като здрава опора за бъдеще, дано не повтарям вече погрешките. Аз чакам условията да се променят, като забравях, че е по-лесно аз да се променя. Условията не са много по-други отколкото преди пет години, но изменяйки мястото си, изменяйки отношението си към тях и всичко се променя. Ти как си, как върви чиракството ти? Ще станеш ли майстор по постройките? Как върви работата? Вярвам, че доста сте напреднали. Като си дойда N. (Невенка) ще има частна собственост. Тя тъй много се опъва да не свързва с нещо, но на земята не може, човек все ще носи известен товар. Като се върнах неделя вечер в стаята си заварих трима крилати гости. Забравила съм отворен прозореца, влезли пред деня, но после, желаейки да излезнат влезли между пердето и стъклото на прозореца. Така стояли и се мъчили да излязат, но не могли. Вечерта заварих двете лястовички на единия прозорец, другата на другия. Нощта прекараха мирно и тихо, но на другия ден, щом се развидели, започнаха наново опитите си да избягат. Улових едната, разгледах я и после им отворих прозореца. Отзарана преди да отида на училище, една пак влезе, но веднага излезе. Обаче, друга заварих на прозореца, като се върнах от училище. И нея като й се порадвах, както подобава на такъв рядък гост, пуснах я. Драго ми беше на тия малки гости, които ме навестиха тия дни. Понеже бързам да предам писмото не пиша на Невенка. Поздрави я от мен. Пращам й писмото от Иванка. Тя веднага отговорила на писмото. Сърдечни поздрави и благопожелание за успех в работата. Елена. * * * с. Макоцево 29.V.1932 год. Тук е доста добре. Дано Бог дава светлина повече да вижда човек по-добре. Ако ти е възможно обади ми се; ще ти бъда много благодарна. Имам желание да мълча повече, но много ми се слуша как си ти? Какво става там? Вече шест дни съм тук и никой не ми се обади. Сърдечни поздрави. Елена * * * с. Макоцево 12 ч. обед - петък Обични Любомир, Изненадах се на писмото ти. Не чаках да ми пишеш по своя инициатива - не чаках, не че не желаех. Съжалявам, че за толкова малко не сме могли да се срещнем, но станало вече. Сега ще чакам Нова година. Животът е много красив с изненадите, които ни прави. Винаги в него има непредвидени, нечакани неща - така разнообразни, че нашият ум не е в състояние да ги отгатне преди да ги предвиди. Последното ни свиждане имаме нещо съвсем нечакано за мене, но въпреки че не беше, както бих желала, бе интересно. В тия случаи виждам, как провидението работи и ме учи. Затова съм много благодарна. Да виждам ръката на разумното намесена в живота ми, ме радва. Някога много скърбях когато не ми даваха чаканото, сега се радвам, защото виждам, че тия, които не ми го дават, са по-разумни от мене. Като не ми дадат едно, ще ми дадат друго по-хубаво. Поумняла съм малко. Затова и ти ще се радваш. За екскурзията мисля, че пропусна един хубав случай да походиш по планината зиме. Дано Бог ти създаде условия друг път. Ако през коледната ваканция братята отидат към Рила - Борис ми каза, че мислели такова нещо -може да идем заедно. Аз много ще се радвам, ако може да стане това нещо. Борис каза, че щели да се съгласят да отида и аз, защото съм ходела мъжки. Добре ще е да идеш ти зиме на Рила, за да имаш ясна представа, какви трудности ще има едно зимуване на екскурзията. Аз като не ходя сега, усещам тялото си отпуснато. Боя се да не се отуча от ходене. За N. (Невенка) от вчера все се надявах да дойде. Не мислейки, че трябва да я каня, защото тя вече има легло при мене, което я чака. Тя всякога, когато намери тя за добре може да дойде ида вярва, че ще намери сестрински прием. Тя може да бъде при мене като при духовна сестра, без да се стеснява от нищо. Любомир, аз чувствувам, че N. (Невенка) съм я приела вътрешно и тя винаги има място при мене. За стесняване и дума не може да става. Когато човек има вътре място, отвън винаги ще има. Прави ми впечатление, че тя не е повярвала още или пък вътрешно не е почувствала, но всичко ще стане постепенно и с течение на времето. Но за нейно спокойствие, аз й съобщавам, че когато тя обича, може да дойде и ще бъде добре дошла. Така правя своята покана. Моето поведение към нея е сдържаност, защото тя иска така. Аз съм по-излиятелна, но тя иска, когато ще я бутна или помилвам да й искам позволение. Сърдечните отношения по такива строго определени пътища не може да се движат. Затова се държа хладно отвън. Ако на хазяйката съм казала, че ми е гостенка, то е защото на тия хора трябва да им се даде един образ понятен за тях. За сестринство не може да говоря на тях. На кучетата ще им дадем кокъл да глождат, да може да си ходим свободно по пътя. Мисля, че е по-разумно да дадем на хората образ разбираем за тях, за да не се занимават с нас и ни безпокоят. Простите хора се интересуват от живота на другите и ние, като имаме предвид това, може в известни случаи да постъпим и кажем така, че те да ни оставят на мира. Мисля в туй е нашата свобода. Не, че се плашим, но е по-добре да не ни лаят кучетата. От тия съображения, казах, че N. е слабичка, има нужда да си почине, че ми е дошла на гости да поседи на чист въздух. Ако не им се даде нещо да ядат, те ровят и правят пакост. Не зная как ще погледнеш на по-раншното ми писмо. Писах ти го по вътрешен подтик, с желание за по-хубаво. Далеч от мене мисълта да теуча, или съветвам. Само напомнювам някои работи, които ти много добре знаеш. Желая да те видя на пиедестала, на който вътрешния ми глас подсказва. Чувствувам, че трябва да организираш всичките си сили. трябва да направиш вътрешен преглед на своите поданици до най-малките, да канализираш всичките течения и ти като цар в своето царство да застанеш начело. Докато си бил млад регент и са управлявали държавата ти, пораснал си - оставяш си заместници, дошли е време ти да заемеш управлението и като цар да издигнеш своя глас. Познавам някои от заместниците, но и те си имат лични интереси и не всякога на пръв план поставят твоите интереси, затова понякога оставаш излъган. Време е пък и на възраст си да заемеш своето място. Тия, които те познават те чакат. Може отвън да не настане голяма промяна на първо време в твоя живот, но вътрешно ще стане. Ела на престола си Любомир, и цар бъди. Бъди добрият пастир за своя народ. Като ти пиша това, идват ми наум думите на Учителя: „Знае ли Л. /Любомир/, че никога той не е направил това, което той иска. Досега други са се изявявали? Той иска да бъде свободен, но досега не е бил, защото вътрешно не се е освободил. Той се бои да не го ограничи някой, но може да се ограничи свободата, не свободният. Той е вече ограничен." Обични Любомир, желая да те видя на една духовна висота, която ти може да имаш, т.е. ти я имаш, но не си я изявил. Ти приличаш на царски син, който се занимава с кошничарство. Има ред мисли и идеи, в които си се заврял и които не са твои, т. е. не са на душата ти. Други са те надянали и ти ги носиш като твои и ги пазиш. Твоето стои скътано, защото никой до него не може да се допре - то е само за тебе. Вземи го и го облечи и бъди цар. Цар си роден и бъди цар в своята държава. Освободи народа си от робство. Придобий свободата си, освободи се от чуждите мисли, желания, идеи и целият ти народ ще се радва на свобода, ще бъдеш свободен ти и всичко, което Бог ти дал. На царя не приляга да носи букаи. Хвърли букаите от нозете и ръцете си, иди при своя баща и Той ще ти покаже работата, за която те е пратил тук. Куклите, с които си играл досега, ще ги оставиш на тия, които вървят след тебе - те ще играят занапред с тях. Няма защо да ги захвърлят, има кой да се занимава с тях, затова няма да жалиш по тях. Може да гледаш на хората, може да пишеш хубави книжки, но винаги помни, че цар си роден и цар може да бъдеш! А царят е свободен. Свободен е Единият и Той ще ни направи свободни. Направил те е свободен, защо си се заробил? Бъди такъв, какъвто Бог те е направил. Елена. * * * с. Макоцево 19.XII.1933 год. Днес е вторник и чаках писмо от тебе. Мисля си, защо ли не ми отговори? Една неделя има, откак ти писах първото писмо. По моето пресмятане, има време да ми отговориш. Сърдиш ли ми се нещо? Писах ти двете писма по вътрешен подтик, за да те видя още на по-високо място, място, което е определено за тебе. Не вярвам ти да ми си се разсърдил нещо, защото трябва да мисля, че лично си погледнал на въпросите. От тебе не чакам лично гледане. Може, разбира се, съвсем други причини да са, че не си писал, пък може да си писал и какво ли може да е друго, което аз не зная и не мога да предвидя. Само желая добре да ме разбереш. Мисля, че тебе ти предстои някаква вътрешна промяна, че ти ще преживееш един по-усилен период, условията на живота ти ще бъдат по-стегнати. Снощи сънувах едно страшно землетресение. Аз бях в един град и всичко се тресеше и въртеше едновременно. Чувах, как се събаряха сгради, страшен шум и трясък пълнеше въздуха. Помислих, че края на моя живот е дошъл и се простих със сестрата, която беше при мене - не помня коя беше - изправих се, затворих очи, да не гледам ужасите и започнах да се моля. Но трусовете престанаха, аз останах незасегната. След туй видях Учителя, тръгнах и тебе да търся. Някъде имаше камари и купища от разрушени сгради, улиците не се познаваха от разрушенията, здрава къща не беше останала. Минах покрай къщата в която си бил и ти, но тя беше вътре пълна с пламък и жар и ти си бил вътре. Не можех да влеза, нито да те видя, но останах с едно чувство сигурно вътре, че ти ще излезеш невредим и огънят нищо не може да ти направи. Отидох да видя един извор, дали не е пострадал от труса. На мястото течеше голяма бистра река и едно момиче отиде на самото място и каза, че извирал, но в самата река бил. Отдалече видях, че имаше следи от извора. Втори път отидох да видя, какво е станало с тебе и втория път къщата светеше от огън - но интересно е, че дим нямаше, като че ли само пламък и жар имаше, но тебе пак не можах да видя. Но не се боях и плашех за тебе, спокойна бях за добрия край. Не зная какъв е тоя огън и тоя трус. От вчера Мика Тодорова е при мене. Дошла е за една седмица да си почине. Аз всеки ден чакам и чакам N. (Невена) и вчера се изненадах, като дойде в училище. Ако N. (Невена) иска, тя може свободно да дойде, таман ще има случай да се сближи и с други сестри. Всеки човек е един свят и е интересно, когато понадникнем в друга една душа и видим цял свят. Сърдечно те поздравявам. Елена. Ще ти благодаря, ако ми пишеш, каквото ида е. Поздрави на N. /Невена Неделчева/. * * * Езерата 18. VII. 1932 год., вечерта - 8 ч. Дойдоха няколко души, между които и Цеко. Каза ми, че вчера сте се видели, но нито думичка от тебе. Не че трябва да пишеш, но пък нали и аз може свободно да чакам. Тук видимо нещата, като че ли продължава миналата година: палатките са на почти същите места, същия начин на работа и живеене. Аз за себе си не мога да кажа, че условията са същите. Макар и палатката да е на същото място, но всичко друго е по-особено и ново. Желая тая година да бъда разумна и съзнателна в живота си. Не да желая нещата да се нареждат по мой план, но от всичко, което става да се уча. Задачата, която ми даде усложни движението ми и се изисква по-голямо внимание и гледане на всичко от две места. Колкото и да се старая да бъда внимателна, да съобразявам винаги действията си от две страни, от време на време правя известни пропуски, някои неща не съобразявам и съчетавам достатъчно разумно. Конкретно ще говорим когато се видим. При изпълнението на задачата имам вътрешна радост, че мога да направя нещо за тебе. А най-главното е, че една частица, ако може така да се каже, от тебе усещам в мене. От време на време N (Heвенa) ме ядосва, но много скоро ми минава. По право, то не е ядосване, но прави някои работи, които не са хармонични с мене и като помисля малко всичко ми минава. По отношение на нея се старая да бъда внимателна за да й услужа, както ти бе ми писал. Но не си правя илюзия, че тя може да не усети твоето отсъствие. Защото аз за нея не съм туй, което си ти. Във физическите работи гледам да има всичко, от което се нуждае, оставям я свободна да направи както иска. Ако отиваме някъде с У., съобщавам й, ако тя пожелае да дойде, идва, ако не, не. Ние сме ходили само веднъж на 5-то езеро, но тя не дойде. На обядите не иска да идва. Помагам й да си приготви ядене, във всичко гледам да й бъда полезна, колкото разбирам, мога и колкото тя приема. Изглежда че тя не е много доволна, но не е в силата ми да изменя обстановката. Тя може да бъде доволна, ако ти си тук. Но това вече не спада в моята област на действие. Повечето време прекарва в палатката си или пред нашата палатка, гърбом към всички. Но подробности като се видим. Много ще благодаря, ако се забавиш с идването си, да ми пишеш нещо. У. нищо не е говорил за тебе. Като мина вчера и погледна палатката, каза, че тя учи смирение, Господ помага на смирените. Каза го с хубаво разположение. Пиша ти писмото на колене в палатката си, на свещ. Невена от палатката си ми дава зор, че свещта й горяла, та да дам писмото. Нали половин метър разстояние има между палатките ни, та свободно може да се разговаряме. Пак ти казвам: Ела да използуваш благата, които Бог ни е дал. Сърдечни поздрави. Елена. * * * лагера при второто езеро неделя, сутрин, 11 часа. Пиша ти в палатката на Невена. Ядохме заедно, тя продължава, а аз оставих място за общия обяд и сега ти пиша. От среднощ е задухал такъв силен вятър, че половината палатки са паднали. Първо падна палатката на У., после нашата с Паша, Савкината и т.н. Туй е хумористичната страница. Вятърът е много силен, южен, топъл, небето ясно, чисто, слънцето грее весело. Не знам дали е весело, на тия чиито палатки са съборени. Невенкината засега устоя. Може би помогна положението й: намира се на половин метър от моята, която е поставена на ланшното място. Савка ни е най-близка комшийка отдясно, отляво Наталия и Буча, а отзад склада. Уж туй положение бе временно и може би щеше да остане за постоянно, ако този вятър не ни принуди да търсим друго място. Но нали трябва да имаме работа: кое палатка ще дигаме, кое ще кърпим, кое ще поправяме и т.н. Невенка сега философствува, че големите палатки сега падали, а малките успявали и всяко нещо си имало преимуществото. Сега мълчи и пише писмо и тя. Вън от вятъра всичко върви добре. Старая се най-съвестно и акуратно да изпълня задачата си. Правя туй, което ти би го направил и странното е това, същевременно и твърде радостно, че всичко го правя без вътрешно съпротивление, а с разположение. Това става за първи път с мене, досега съм го правила винаги с вътрешно усилие: трябваше да надделявам вътрешно съпротивление. Сега има вътрешна свобода и разположение. Като се видим ще говорим повече и подробно. Причините, по които остана не ми се известни, но те моля направи всичко възможно да дойдеш. И не те викам защото на мене това ще ми бъде радостно, ако и това да е вярно. Но те викам да дойдеш, заради хубостите, които са тук планини, върхове, езера, въздух, вода. Помисли само за всички тях, сравни условията, при които живееш сега и мисля, че не ще се намерят достатъчно причини, които да те задържат там. Ако случайно парите ти са малко, знай че аз мога да ти услужа с 500 лв. Аз още там щях да ти обадя, но как съм пропуснала, не зная. Хеле за водата и чешмичката, ако си спомниш, кое ще те задържи там не зная. Мисля, че и чешмичката ще се радва, ако те види. Кой постави първия дървен чучур. Колко е хубава водата да видиш ти изпращам термусчето си с вода, което вярвам, че ти ще донесеш. По-хубава покана не може да пратим, освен водата на нашия извор. Все пак ти знаеш какво трябва да направиш, дано това бъде съгласно Волята на Тоя, който винаги ни помага и благославя. Сърдечни поздрави. Елена.

ПИСМА НА САВКА КЕРЕМИДЧИЕВА ДО ЕЛЕНА АНДРЕЕВА Бележка на Редактора: Елена Андреева е в с. Макоцево и работи като учителка в прогимназията. Останалите две стенографки Паша и Савка са в „Параходът" на Изгрева. Животът там продължава и те записват Словото на Учителя. Но в животът на „Параходът" се чувствува липсата на Елена. Те не прекъсват връзките си и писмата хвърчат до село Макоцево. Тук прилагаме три писма на Савка до Елена от: 3.XI.1931 год., 12.IV.1932 год. и 14.I.1934 год. На „Изгрева" вече се дават упражненията с музика т.е. се дава Паневритмията. Школата живее със Словото на Учителя. С. П. Б. Л. А. Н. П. Ж. /Само Пълната Божия Любов Носи Пълния Живот/. 3.XI.1931 г., Изгрев Мила Еленке, Хайде, нека първо петелът ти пропее: КУ-КУ-РИ-ГУ УУУУ!!! се обажда нашият „бас-баритон", тъй е името на червеният петел, който едва от скоро време пропя, но пее тъй тежко, дълбоко и старателно. Докато белият петел се обажда с един чист, лек, сопран-глас. Този червеният - изтежко и мощно, пропява: КУ-КУ-РИ-ГУ У У У! Какво да правиш, той е нашият „алт-баритон", или „бас-баритон". Нека бъде това моето ДОБРО-УТРО- към тебе, мила Еленке. Сега по-нататък. В „Парахода" само твоето легло го няма, но не и ти. Загуби ли се нещо, търси се Еленка, да каже къде е то. Няма ли нещо приготвено, търси се Еленка, защото, ако би била тя тука непременно тя щеше да го направи, да го приготви. Сутрин студено ли е вика се Еленка, защото тя най-бързо би приготвила печката да пее и топли без /стенографски текст/. И ние наготово, на топличко ще станем и т.н. и т.н., защото имам и друго да ти пиша. Не само това. /Стенографски текст/. Сега един интерес и към тебе, гори ли твоята печица; занимаваш ли се с приготовления за държавния си изпит. Как ти върви и работата с училището? Как много ми се иска, тя да ти бъде една приятна и лека работа. А всичко това ще ти бъде една належаща смяна и отмора, все пак от много отрудености на твоята психика. Слуша Еленке, едно малко Словце, което Учителят казва: „Всичко е за добро! Да търси човек доброто, то значи да види де Бог се е скрил. Защото няма нещо дето Бог да не е вътре. А човек е човек само затова, защото той може да открие и намери потайното и скритото намерение на Бога. Защо това стана тъй? Да се поучи от него и да възблагодари на Разумното Начало за всичко." Сигурно вече имаш много страници написани на вътрешна опитност, Светлина и просвета духовна. Дълбок е животът и много работа има човек над себе си. Еленке, няма да ти се види ни чудно, ни чуждо, ако ти кажа, че ще прекъсна писмото си, защото трябва да сляза в града, но на връщане ще го довърша, това сама ще прочетеш и узнаеш в писмото. За малко: Довиждане! Току и Марето се завъртя в „Парахода" и си излезе бързо и двете с Паша, заети, пишем, работим. Сега нещо от Словото: /от сряда/: „ Това, което отличава животните, то е тяхната сила, когато пък това, което отличава човека от всички, това е Търпението! Само човек може да търпи! Това е негово право! И онзи човек, който може да търпи, той е най-умният. Ако ти не можеш да търпиш и смокът седи по-горе от тебе. Но колко голям нос има той. Да подобри човек главата си, значи да подобри отношенията си към Божествения свят. Трябва да подобрим и дихателната си система. Нашите отношения с ангелите да бъдат разумни. И да подобрим стомаха си. Нашите отношения с растителното царство да бъдат в изправност. Да се гневи, право има само Бог! Човекът няма право да се гневи! Човекът има друга работа - да благодари на Бога и само добро да мисли! Сега за една седмица не мислете за никого лошо. Само доброто мислете! Както и да ви предизвикват, който и да ви предизвиква, гледайте да видите само Доброто! Защото Добро има навсякъде. Когато се прилага един Божествен закон с него се благославя вашия живот. Ако вие внесете в живота си да изпълните Волята Божия, ще видите, чудесии ще станат. Ще кажете: Аз трябва да бъда съвършен, както Бог е съвършен! Като човеци, ще прилагате Търпение навсякъде! Законът на смирението ще учиш! Законът на Мисълта! Сега всички ще теглите носът си! Да стане по-дълъг, но не заострен. Българите знаят това, затова те се секнат, да се удължи носа. Най-грамадната работа за сега върши носът, целият ден. Пфу, пфу, пфу. И ние трябва да облекчим малко своя ум от ненужните процеси, да не спъваме Божественото в нас." Сега, това е моето писмо към тебе. Слушай сега още нещо. Еленке, Добра Еленке, Димитровден иде, но е неделя, а тя все пак иска да иде някъде, дали ще бъде неделя вечерта или понеделник сутринта сега не мога да ти кажа, но тя ще дойде. Предполагам и Паша се гласи за тогава. Както да е, но тя ще ти приготви нещо много хубаво за ядене, то се нарича „Хубаво папице", но ще ми трябват 5 яйца и масло една бучка. Сега бъди добра и весела, всичко хубаво над тебе и вътре в тебе. Поздрав от Учителя! Б.Л. носи радост и светлина. /Б.Л. = Божията Любов/ Бре, не остана място за да се подпиша. Савка. * * * Изгрев, 12.IV.1932 год Петък, 8.15 ч. с. Вятърът духа. Мила Еленке, В последният момент аз останах. По мисъл и с тебе ходя на Бабутица, а досега редовно всеки ден с Паша ходим до Бивака, палим огън, пием вода, ядем, мием си краката, молим се и връщаме се. Пътят за всеки случай до бивака е проучен добре. Т.е. готови сме даже и за нощно шествие към планината. Еленке, сега поръчка като дойдеш: донеси моля ти се твоята тетрадка, в нея се един петък и една сряда, които искам да пиша. После друго, аз казах на Учителя как и в кой час ти си се наредила за възлизането на планината, думата ми е, че с Него ще тръгнеш понеже „Нямало" номер за тебе; пък то си е и така. Всичко е добре и за добро. Савка. Еленице-же, пликът на писмото ти е от мене. Значи и аз имам чувствителен дял в това. Навярно Савка ти е писала за нашия поход „отиде-дойде" до Витоша. Днес, обаче, петък няма да отидем. Като написах „петък", веднага ми дойде главната мисъл от таз утринната лекция на Учителя: „ Човек трябва да мисли, като природата, да чувствува като природата и да постъпва като природата". Довиждане, Еленуца! Сърдечни поздрави и Витошка целувка от Паша! Много здраве на Верка, ако я видиш. /Почерк на Паша/. Еленке, докато отида до кухнята да пия една гореща вода, понеже е студено и връщам се да си допиша писмото, обаче Паша превзела правителството и написала свое писмо в моето. Както и да е сега продължавам. Мисля си и ти ходиш всяка сутрин до Бабутица и обратно до школото. Паша иска да върви, че ми иска писмото да го вземе, нали утре трябва да го получиш. Сърдечни привети и добропожелание. Савка. Вече гимнастическите упражнения ги правим с музика. Като дойдеш това ще бъде новото, което ще видиш и чуеш. * * * 14.I.1934 г. Изгрев - София Мила Еленке, Пак нещо от известния поет: Неделя 10 ч. преди обед. „Слушай сине мой и приеми думите ми". „Човек има три вида отношения: Божествени, духовни и материални. Доброто не съществува вън от красотата; Красотата е в доброто. Примирение на богатство със сиромашия, това е светийство. Чистият въздух приемайте го всякога, ще станете по-здрави. Човешкият живот или животът на природата съдържа началото на целокупния живот. Любовта се отличава с едно качество: Онзи, който ни обича, той ще внесе един нов живот, едно ново разбиране, една нова светлина във вашия живот. Ние не можем да кажем: „Аз те обичам", защото Любовта е на Бога. Човек може да бъде само проводник на Любовта. Метод на природата. Природата си служи с музиката. Тя е крайно музикална. Знанието трябва да го приемаш отвсякъде! Човек, който се усмихва и ви гледа право в очите, той е ангел." Поздрав имаш от Учителя. От Надя, Кольо, Аня, мама и мен Савка.

ПИСМА НА ПАША ТЕОДОРОВА ДО ЕЛЕНА АДРЕЕВА Бележки на редактора: Елена Андреева от 1931-1935 год. е в село Макоцево учителка, изпратена от Учитела във връзка със случая Лулчев. През това време Лулчев заминава за гр. Тетевен. Разменят се писма между Изгрева и село Макоцево. Особено в едно от тях от 24.Х.1931 год. Паша съобщава, че Учителят е викан девет пъти в Обществена безопасност във връзка със случая Лулчев и Елена. Представете си девет пъти! И затова се публикуват писмата на Паша и Савка до Елена. София, 24.Х.1931 год. Драга Еленуца, кузум! Всеки ден мисля да ти пиша, и всеки ден не ти пиша. Защо ли, ще речеш? Ха, де, и аз не мога да се извиня. Както ида е, нали сега писмото е в ръката ти, какво ще философствувам. Аз още не посещавам университета, защото юристи, историко-филолози ще бъдем в новото здание на университета, на Цар Освободител, това ще стане от 1 ноември. Добре, че е така, та можа да се посвърши доста работа. Рилските беседи вече се печатат. Беседите, т.е. лекциите от сряда се работят при нас двете: една сряда от Савка, а друга аз. Друго нещо: миналият четвъртък бяхме на екскурзия, разбира се на Витоша, да не мислиш, че на езерата. Тръгнахме сутринта в З ч. без 15 мин. при хубаво, ясно, звездно небе. Колкото повече приближавахме към Симеоново, толкова и небето се заоблачаваше. Както ида е, но групата в която бяхме с Надя, ту се губихме, ту падахме и ставахме, и най-после стигнахме на Витоша, на бивака. Тук изгря слънцето и веднага след това дойдоха облаци. След малко взе да роси, но слабо приятен дъждец. После преставаше, пак ръсеше, но нямаше изглед за поправяне. Обядвахме в 111/2 часа, а в 121/2 тръгнахме за „ Изгрева" - града; едва стигнахме и дъжд силен заваля, който почти до днес валя, с малки прекъсвания. Трето нещо, Еленуце. Цели девет дни, почти всякога от 9 - 1 ч. по обяд Учителят бе викан в Обществена безопасност, дори бе разпитван по всички верни и неверни, възможни и невъзможни сведения, дадени от нас, учениците. Учителят казва: „ Чудно, как са могли толкова изопачени и неверни сведения да се дадат! Питаха ме, /казва Учителят/ много за Еленка, /ти знаеш вече по кой въпрос/ и отношенията й." Учителят казвал: „Аз не виждам нищо лошо в отношенията им. Те са в братски отношения. Изобщо, аз гледам на добро, на положителното в човека. То ме интересува". Много мило, хубаво го каза Учителят. Знаеш ли, тъй бях доволна, като слушах как красиво се е произнесъл за това! Даже на въпроса на Шкутова, защо там, в това общество повечето са психопати, Учителят казал: „Ако искаш да знаеш, най-добрите хора в България са те. По-добри хора от тях не могат да се намерят". Сега трето нещо, Еленуце. В четвъртък - 10 ч. сутринта едно младо стражарче дойде на Изгрева, донесе три покани от брат ти (!?!) Шкутов да се явим в 2 ч. сл. обяд в Обществена безопасност. Отидохме със Савка в 3 ч. Влязохме по извикване първа аз-же и стоях, кое виках, кое брулях, господствому-же до 41/2 ч. Пита за мястото, за което ходихме през юни в нотариуса. Пита за заплатите, които ни се дават за работата, за беседите и т.н. По някои от тези въпроси писах нещо, но между това имаше от моя страна прекъсвания и безцеремонно приказване в очите му за кривата кауза, която защитава и т.н. Картината, търновската, висина стената. Иска, почти на всяка цена да каже, че този образ там е на Учителя, великият Учител на живота. Както и да е, казах каквото разбирах. После ме попита за тебе и за Л., за отношенията ви. Казах му натъртено, че са такива, каквито на сестра му към него /Шкутов има сестра/. Той започна да пита за Олга, но с недостоен език. Тогава скочих, озъбих му се и казах: „Турям вече точка на всички недостойни разпитвания!" И т.н. и т.н. Подписах се само и бях готова за тръгване. Той каза: „Нищо, от понеделник пак аз ще заговоря". Савка после влезе от 4 1/2 ч. до 5.10 ч. Почти същите въпроси я питал. Сега довиждане, Еленуце! Кога тренът тръгне и ние ще се опитаме. Поздрав и добри пожелания за всичко от Надя, Аня, Паша, Кольо, Савка, Стоянка и Ветка. Изгрев, 20.IV.1932 г., Сряда, 10 ч. сутринта, при силен пролетен дъжд, който чудесно тропа върху покрива на „Парахода", който от своя страна, отвътре има един нов мебел. Като дойдеш, ще го видиш. Драга Еленуце. Вчера ти купих три пергелчета по З лв. и три моливчета по З лв. - всичко 18 лв. Значи, у мене остават още 7 лв. Не знаех дали не би ти трябвало още пергелчета. Еленуце-же, копривата редовно получаваме и винаги за нея благодарим. Аня е особено доволна от нея и всеки ден се готви. Също така редовно предавам копривата и на Надиния любимец. Сега Еленуце, да ти кажа главната мисъл от последната неделна беседа:" Любовта покрива всички погрешки". Този е стихът, върху който Учителят говори. Обаче, каза: „Аз бих добавил към този стих следното: Любовта не само покрива погрешките, но ги и изправя. Ако само покрива, това е наполовина свършена работа. Тя покрива и изправя погрешките". Днес, сряда - 24.IV.1932 год. Учителят говори върху „Динамическият живот" или-же „Динамика на живота". Истинската музика е динамическата музика. Във всичко трябва да има динамика. Иска ли човек да се добере до този живот, той трябва да разбира динамиката на своя стомах, на своите дробове, на своя мозък. За да бъде стомахът динамичен, ти трябва да му даваш определено количество храна, на дробовете трябва да се дава повече, а на мозъка постоянно. Колко е това количество, това е наука, до която всеки може да се добере. Еленуце, защо ли ти пиша с червено мастило? За да ти покажа, че имаме и червено, и черно, и синьо мастило. Тъкмо в този момент Савка ме пита за синия си жакет. Казвам: „Може Еленка да го е взела". Нали знаеш, че трябва да има някой виновник. Дано бъдеш ти в този случай. До неделя, този час иден ти ще бъдеш с Божията помощ в „Парахода". Следователно, аз мога засега, да ти кажа довиждане! Всичко най-добро в тия няколко деня. Целувка те сладко с. Паша. P.S. На отвъдната страница Савка ще напише няколко реда. Еленуце, бяхме на катедрата с Учителя. Казах, че ти пиша писмо. Той ми каза: „Напиши й едно изречение от мене". То е следното: „Малкото зло изпъжда голямото, а малкото добро привлича голямото добро. Ето защо човек трябва да живее добър живот, за да увеличава доброто." Е сега, Еленуце, пак довиждане-же! (Савка на другата страница) Мила Еленке, На реда си и аз трябва да ти се обадя. Паша не ми даде да ти пиша с червено мастило, само за да видиш, какво ние в „Парахода" имаме и червено, и синьо мастило. Здравей Еленке и добра бъди. Ето, и Великденската ваканция иде, само още няколко дни ни делят. Не мога да ни ти неизкажа благодаря за копривицата!! Често аз правя и занасям хубава салатица от Еленкината копривица -чиста, свежа, прясна. Като дойдеш заедно ще отидем за аншна или американ, ти ще измериш колко ще трябва. Сега ти пожелавам хубаво и добро! Истина и красота, това е Любовта! Савка. „ Оставете Любовта, която носи живота, свободна, не я ограничавайте; не ограничавайте Мъдростта, която носи знанието и светлината; не ограничавайте Истината, която носи свободата и простора, ако искате да не си създадете най-голямото нещастие в света!"/От Учителя/. Н. Л. К. Б. А. ! /Няма Любов като Божията Любов!/ * * * Изгрев, Събота, 7 ч. сутринта. Света Варвара, 17.XII.1932 год. Драга Еленуца, В този момент, когато ти пиша, „Параходът" е в празнична премяна. Всичко е бяло, чисто, спретнато, наредено. След един час Учителят ще бъде на чай в „Парахода", по случай предстоящия Савкин ден, понеже утре, неделя, това е невъзможно почти. И ти ще опиташ малко от този празник. Четох писмото ти до Аня. Чети Еленуце, чети! После ще смъкнеш един товар на гърба си и приятно ще се чувствуваш, като да бе на фронт ходила. Аз отличен опит видях, че усилието не разстройва човека, а настройва. Латинският ми настрои нервната система. И тъй, напред! В сряда Учителят държа много хубава лекция за Йова и за Христа. Той съпостави страданията на единия и на другия и каза: „Йов мина през първото посвещение. Той обаче, запази живота си. Христос мина през второто посвещение - трудното, в което животът му се отне. Той изгуби животът си, но затова възкръсна". Освен това, Учителят обясни, защо дойдоха страданията на Йова. Страданията на Йова дойдоха по причина на това, че Бог го похвали. Когато Бог похвали някого, непременно страданията ще дойдат. Трета мисъл: Какво е търпението? Когато бурите и ветровете дойдат, дървото може да се огъва, да се люлее, но по никой начин не трябва да се изтръгне от корена. Следователно, търпеливият човек ще се огъва, ще се люлее, но по никой начин не се изтръгва от корена си. Вчера, петък, Учителят ни даде ново упражнение: „Всичко в живота е постижимо, когато времето е добро и ние сме разумни". Еленуце, макар и с късна дата, поздрави колегата си Катя с именния ден, като й предадеш от мене беседата „Жал ми е за народа". Еленуце-же, на тебе желая повторно и многократно лека работа и четене. Сърдечно те поздравлявам и хубаво целувам. Паша. * * * Изгрев, 23.XI.1934 год. Петък. Драга Еленуце, От този понеделник се отвори трапезарията. Днес, петък, след чорбата Учителят ме запита: „Паша, можеш ли да пишеш на Еленка писмо да ни изпрати два килограма хубаво, краве масло? Ние ще й го платим." - „Да, Учителю, веднага ще й напиша. Възможно е тя утре да дойде и ще го донесе". - „Добре, пишете й още сега". И по този случай Еленуце-же, пиша ти това писмо. Важната мисъл от Учителювата петъчна лекция беше: „Причината за всяко нещо е в човека, а условията са вън от него. В причината обаче седи Бог". И тъй, понеже брат Мирчо седи и чака писмото, бързам Еленуце и те нежно хубаво целувам за новия сняг, който вече се топи. Сърдечни поздрави от Паша, Савка, Катя - дето зяпа и т.н.

В.К.: Да разкажеш нещо за Магдалена? Като образ. Е.А.: Магдалена дойде в Братството още в „Турнферайн" като бяхме. Не бях я виждала. Но на събранието сутринта, така както беше неделята, по едно време Учителят говореше нещо както винаги, беседа държи и тя стана, отиде и се хвърли в краката на Учителя. Това така ни смути малко нали. Учителят се наведе кротичко, тихичко към нея и тихичко й говореше да стане, и да си отиде на мястото. Тя така доста постоя в нозете Му, но по едно време стана и си отиде на мястото. И това беше първото нейно изявление като.. В.К.: Медиумична. Е.А.: Като медиумична, като оргинална, като, да ти кажа, като неорганизиран човек. Мога да го кажа, защото тя и Учителя не зачиташе. Магдалена говореше така как да е, но най-многото, което мога да кажа за нея е, че тя след като идва на беседи в тая епоха в „Тунферайни", накрая тя отиде в Пловдив. Тя е от Пловдив, учителка по немски език. Тя знаеше и други езици, френски, така, иначе езиците й вървяха. И сега как е станало не знам, но тя е отишла при поповете и се е съгласила да държи една беседа срещу Учителя. Каква е била беседата можеш да си представиш. Щом поповете й плащат, значи е рогателна беседа. И тя дълго време след това не идва на беседа. Но какво да ти кажа по едно време пак цъфна. Или бяхме в нашия салон на ул. „Оборище" 14, или бяхме на Изгрева. Не знам къде вече сме били. Не, трябва да е било на Изгрева. И Магдалена, даже почна да идва на беседи, но тя виж какво правеше. Възразяваше на Учителя, пресичаше Го, говореше така невъздържано и срещу Учителя говореше пред приятелите. И с това тя си спечели неодобрението на повече приятели и даже те искаха да я хванат, да я махнат, но Учителят не позволи това да я махнат, защото каза така: „Ако тя се махне на нейното място ще дойде друг. Той може би ще бъде и по-лош". Защото това, което тя прави, това е отпушване на лошите мисли на братята и сестрите. В.К.: Тя представлява канална тръба. Е.А.: Да, точно това. Тя е канал. В.К.: През която всичко, което е мръсно от Изгрева преминава през нея. И в следващите години. Е.А.: В следващите години почти до края на живота си, тя така прекара. Тя ходи и в чужбина някъде. В.К.: Да, ние по тоя въпрос сме говорили вече.

Е.А.: Кои неща, да. В.К.: Които сме записали по-рано. Ние сме записали много неща. Е.А.: Добре. В.К.: И тази книга, романа който е в момента сега, може би е една трета от онова, което имаме още записано. Впоследствие онова -ще се прибави към него. Е.А.: Е, сега, какво, ти ще го прибавиш. В.К.: Аз ще го прибавя, но става въпрос, че разрешаваш това нещо, нали? Е.А.: Аз какво? Аз вече съм го дала. В.К.: Да, добре. Не, става въпрос, че уточняваме се. Това е едната част, която имаш, другата част, която ние сме работили с тебе ще се добави и да се допълни, щото да бъде по-пълно. Е.А. Добре. В.К.: Прави ми впечатление следното, че Лулчев по време на Учителя той непрекъснато със своето си поведение създава проблеми, неприятности на Учителя в онази власт. Е.А.: Да. В.К.: Предишния режим. Преди 9 септември 1944 год. В различни положения, по отношение на морал, по отношение на властта, става съветник на Царя, така и така нататък. Със своето непослушание и със своето своеволие. Той си заминава и благодарение на неговия дневник и затова, че е бил съветник впоследствие след заминаването на Учителя, нали започнаха доста неща да излизат в печата, че книжки нали, съобразно неговите дела, обвиняват Учителя и всичко за неговите дела. Е.А.: Учителят е виновен. В.К.: Учителят е виновен. И сега накрая трябва да плати Учителят. И сега всичко след 9 септември 1944 год., което се хвърля кал върху Учителя, това е за поведението на Любомир. И сега твоето мнение какво беше сега? Е.А.: Моето мнение беше, че е виновен, разбира се. Виновен, защото аз му казах на него за Царя, когато му беше съветник. Когато той каза, че отива при Царя и да го съветва, щото го вика Царят. Аз казвам: „Е, ти с кой акъл отиваш след като Учителят ти каза да не ходиш при него. С кой акъл?" В.К.: Той казва. Е.А.: И той ми каза: „Ами искам да опитам". В.К.: Е, опита. Ама всичко сега се стовари, всичко срещу Учителя и на Братството и на всички. Е.А.: А, на този опит се стовари на Братството и на Учителя и това е. В.К.: И с неговото поведение и деяние, всички проблеми, които имаше Братството след заминаването на Учителя се дължеше на това. И тия гонения, понеже Братството и Учителя ги поставяха наравно с Лулчев. Е.А.: С Лулчев, да. В.К.: А това бяха различни неща. Е.А.: Абсолютно. От небето до земята. Учителят е същество от друг порядък, от друг свят, а пък Любомир е Любомир, с името си. В.К.: Любомир. Да, точно това трябваше да се каже. Комунистите написаха много статии. Е.А.: Е, имаше, имаше, да. В.К.: Интересно е, че дневника му го издадоха. Е.А.: Как? В.К.: Издадоха му дневника. Е.А.: Издадоха му дневника. В.К.: И с дневника атакуваха отново Братството и Учителя. Е.А.: Да. В.К.: Него толкоз не го атакуват, колкото Учителя. Е.А.: Учителя, да. В.К.: Че бил оръдие на Учителя и го е учил какво да прави Учителят. Е.А.: Това не е вярно, щото Нали виждаш как е. Учителят не го караше да прави тези работи. Той искаше да го озапти даже да не прави нищо. В.К.: Така беше построен. Така беше построен. Е.А.: Лулчев лошо не е говорил на Царя. Не, ама народа това казваше. Нищо лошо не е говорил. Нищо не е осъдително за Лулчев. Ами той говорил на Царя за хората да се грижи. В.К.: Това е след като напечатаха дневника на Лулчев. Е.А.: На Лулчев, да. В.К.: Тогава каква беше реакцията. Те без да искат го рекламираха. Е.А.: Без да искат всъщност вместо да извадят очи, изписаха вежди. В.К.: Така са нещата, както де. Е.А.: Какво да правим? Има неща по-страшни от това. В.К.: Може да го разкажеш. Да. Е.А.: Сега, бяхме на бивака, на екскурзия, времето не беше много ясно. И така някак Учителят не беше много спокоен и каза, че ние не работим, не се отнасяме сериозно, от тоя род неща и е недоволен от нас. И както е недоволен рече: „Аз мога да ви оставя". Да ни остави, това значи, да се отдели и въобще да не се занимава с нас. Сега всички изтръпнахме естествено, не че се уплашихме, ами изтръпнахме от възможността това да стане. И когато Учителят каза това, така мина известно време и други неща говореше. Но аз не мога да възстановя това, което Учителят е говорил, защото е минало много време, нали не мога да го възстановя. Но по памет и по смисъл говоря. Учителят каза, че ще ни остави. После каза: „Да станем, ще се изправим на молитва, всички, ще се помолим, и Аз ще се помоля, Бог дами каже какво трябва да направя. Да останали при вас или да ви оставя". И след като се изправихме на молитва, всички се помолихме, кой както е могъл. В.К.: Това колко продължи 10-15 минути? Е.А.: Точно така. В.К.: Това на бивака ли беше? Е.А.: На бивака. И тогава Учителят, вече като свърши молитвата, аз останах изненадана от това, че Неговото лице беше просветнало, че нямаше нищо, просто онова лице предишното, такова грапаво, намръщено, сърдито. В.К.: Което беше преди това, отпуснато. Е.А.: Нямаше такова нещо. Стегнато лице, бледо, малко даже слабо-жълто. Така беше. Но иначе, и после Той каза: „Аз ще остана при вас". В.К.: Сега във връзка с това, имаше ли някакъв повод, някакъв инцидент или не? Е.А.: Може да е имало, но аз не знаех, защото смятам, че е имало нещо. За да бъде така строго, за да бъде така нещо, имало е нещо. Може, ами само Любомир ли е бил такъв, малко ли други братя бяха, които си позволяваха и те непозволени работи. В.К.: Значи, това е една много голяма опитност. Е.А.: Как? В.К.: Защото много пъти Учителят е казвал: „Аз много пъти искам да затворя Школата". Е.А.: Да. В.К.: Това означава, че я отварял и после я затварял. Това преди 1922 год. съм го чел в беседите за непослушанието, В.К.: Вие сте ми казвали, че някой път е имало беседи, когато са били много строги и Учителят не е разрешавал да се стенографира. На каква тема бяха тези. Е.А.: Пак така, строги беседи с изискванията от ученика, нали. За изпълнение, прилежание, любов, обхода, за поведението на учениците. Туй, което Учителят искаше учениците да проявяват съзнателно отношение към работата. В.К.: Те бяха на такава тема. Е.А.: На такава тема, да. В.К.: И когато не е разрешавал да стенографират. Е.А.: И тогава, да. Не, Той го правеше това, мисля, за да остане в съзнанието ни. В.К.: Да се впечатли повече. Е.А.: Да се впечатли повече, поне аз така го мисля. Пък дали е така, но все пак. Не съм толкова компетентна да знам повечко. В.К.: Имаше ли случай, когато Учителят беше много сърдит, недоволен. Е.А.: Строг да, но сърдит не мога да кажа. В.К.: Строг, в какъв смисъл се изразяваше тази строгост? Е.А.: Тази строгост в туй, което ти казвам сега тези работи. В.К.: Мълчалив? Е.А.: Не, мълчалив едно, но когато говореше за нашето поведение, за непослушанието, за такива работи, всички ни засягаше, нали? Той ни засягаше нас като същества, че не работиме съзнателно и малко сме и безотговорни пред Него. В този смисъл. В.К.: Значи искаше да ви остави? Е.А.: Казваше, когато тази опитност сега, която ти разказвам, Той каза, че ще ни остави, пък една сестра каза: „Учителю, където да отидеш, аз с Теб ще дойда!" В.К.: Ха, ха... Е.А.: Където да отидеш след Теб ще дойда! В.К.; А Той, мълчи. Е.А.: Е, нищо не казва, да, нищо не каза. В.К.: Имаше ли много случаи, когато сестри така да тропат с крак, някои имат изисквания към Него? Е.А.: Не, аз не съм видяла. В.К.: Да се налагат сестри или пък братя, да искат да се налагат така грубо, да се налагат по отношение на Него? Е.А.: На Учителя, не мога да кажа. В.К.: Не може да кажете. Е.А.: Не съм видяла , така. В.К.: Някой да има изисквания така, грубо да е изявено към Него? Е.А.: Такива случаи не ги правеха пред хората. В.К.: Те пред хората такива работи не ги правеха. Те бяха индивидуални случаи. Ами тогава, когато е бил недоволен, чувал съм, че някой път е посягал с бастуна си. Е.А.: С бастуна посягаше само на Магдалена и на други не. Аз специално ще ти дам нейния образ, защото Учителят каза, че тя е канал, през който изтичат мръсотиите на Изгрева отвън в света.

В.К.: Добре. Четем: „Разбира се, че всичко отрицателно, което Учителят ми е казвал и говорил за него никога не съм го казвала на Любомир". В какво се изразяваше в този период това отрицание, което се изявяваше? В какъв смисъл? Как протичаха тези неща? Е.А.: Учителят не беше доволен от него и от неговото поведение. В.К.: Да, Учителят не е доволен, но тука ти не го обясняваш добре, когато Лулчев непрекъснато ти говори срещу Учителя. Е.А.: Как? В.К.: Говори ти Лулчев срещу Учителя отрицателни неща. Е.А.: Виж, а тези отрицателни неща, е вижте не мога да ги повторя. Не мога да ги повторя, ама това вече е в периода, когато той се обяви срещу Учителя. В.К.: Да, имаше такъв период. Е.А.: Как? В.К.: Има такъв период, когато се обявява срещу Учителя. Е.А.: Период, да, той се обяви, когато отиде в провинцията, там живя, когато Невена Неделчева прати учителка, когато и мене Учителят прати учителка. В.К.: Това е периода, когато той официално се противопоставя на Учителя. Е.А.: Да. В.К.: Да пречи на работата. Е.А.: Да. В.К.: А имало ли е, присъствали ли сте на конфликтни положения между него и Учителя? Е.А.: Може да е имало, аз не мога да ти кажа. В.К.: Щото са ми разказвали, че е имало. Е.А.: Знам, че Учителят му се е карал. Учителят му се е карал. В.К.: Да. Аз на една от снимките виждам там където той е застанал Учителят и поглежда така изпитателно надолу-нагоре, Учителят е строг, мълчалив като сфинкс. Е.А.: Да. В.К.: Имам едни снимки, които са от „Ел-Шадай", там на Витоша. Е.А.: Да, да. В.К.: Учителят направо стои пред изкусителя. Оня го изкушава да Го пита това-онова, но Той Учителят стои мълчалив, затворен като сфинкс. Сега той не позна Учителя, така ли? Е.А.: Ами как? В.К.: А пък аз винаги исках да те питам накрая, значи той не можа да познае Учителя? Нали като проповедник Го смяташе? Е.А.: Виж сега какво да ти кажа. Според мене не можа да Го познае. Защото, ако Го познаеше щеше ли да прави такива работи? В.К.: Значи не можа да познае Учителя. Е.А.: Не можа. Той не Го позна като Дух. В.К.: Като Дух. Е.А.: Да. В.К.: Прави ми точно това впечатление. Е.А.: Това, което беше Учителят, не Го позна. Поне аз съм с това впечатление. В.К.: Четем: „Отивам да се сбогувам. Той ме посрещна много строго, скара ми се заради Любомир". Е.А.: Е, кара ми се. В.К.: Както може да се скара един човек заради някой друг. Е.А.: Скара ми се, но знаеш ли какво беше? В.К.: Не. Е.А.: Най-напред беше строг, след това омекна, след това ме изпрати с Любов. В.К.: Значи първо ти се скара, нали? Е.А.: Да, скара ми се и аз мисля, че може би, ако аз бях отишла при Учителя и бях Му казала затова, което той ми говори за Него, че аз не съм съгласна, както не бях съгласна и както аз с него съм спорила, говорих, че това което ми говори за Учителя не е вярно и че Учителят не е това което говори, но не го направих. Какво да кажеш сега. В.К.: Четем: „Същата година Любомир изпрати и Невена учителка, а той отиде в Тетевен". Какво прави той там? Е.А.: Тетевен, там имаше някакви приятели, не знам. Там написа книгата „Генко-орлето". Той написа там „Генко-орлето". В.К.: А Невена, къде отиде да учи? Е.А.: Тя беше учителка в едно село в северна България, не помня кое село беше. В.К.: Така, не помниш. В.К.: Четем: „Спомних си дори един случай на езерата, Учителят ми каза да отида при Любомир и да го питам защо ме вика. Но той никога не ми е отговарял на този въпрос". Той понеже мислено те вика? Е.А.: Да. В.К.: Учителят те е накарал да отидеш при него и да питаш защо те вика, така ли? Е.А.: Да. В.К.: Той, Учителят какво искаше да покаже, че Той знае всичко каквото върши Любомир. Е.А.: Може би да, това искаше да покаже. В.К.: Той знаеше ли, че Учителят те изпраща при него? Ти каза ли му? Е.А.: Не помня, може би да съм му казала. Аз въобще бях много отворена за него. Знаеш, не можех нищо да скрия. Пък аз въобще не съм крила. В.К.: Значи в Тетевен той работи книгата „Генко-орлето". Понеже ставаше въпрос за неговите писания. Вие чела ли сте неговите там „Генко-орлето" и разни други неща? Е.А.: „Генко-орлето" само съм чела, другите почти не съм чела. Не, защото виж, аз така бях толкоз много огорчена бях, че не исках. Хайде викам и без неговите писания ще мина. В.К.: „Лулчев вече е в ролята на съветник. В тази си роля той се чувстваше свободен, независим, дава само мнение без да има отговорност и задължение". Такъв ли обичаше да бъде? Е.А.: Как? В.К.: Тука дава съвети на Царя нали, и тука пише, обичаше да бъде свободен, независим, дава само мнения без да има отговорност и задължение. Така ли обичаше да бъде? Е.А.: Така искаше. Такъв беше. В.К.: Независим, без отговорност. Е.А.: Без отговорност, да. В.К.: Да дава само съвети. Е.А.: Съвети даваше. В.К.: И да си Цар не може така да бъде. Е.А.: Е, да де. Е, да, само той не беше Цар. В.К.: Ха, ха ... В.К.: Дава съвети без да поема отговорност. Е.А.: Без да поема отговорност, без да поема някакво задължение. В.К.: Само да се измъкне. Е.А.: Да се измъкне, да. В.К.: Обаче накрая не можа да се измъкне. Е.А.: Как? В.К.: Накрая не се измъкна. Е.А.: Никак не се измъкна. В.К.: Накрая не можа да се измъкне. Е.А.: Не само не се измъкна, ами си плати. В.К.: Не можа да се измъкне накрая. Е.А.: Да. Плати. В.К.: Плати за всичко. Е.А.: Ами. В.К.: Ще плати. В.К.: Тука четем: „Понеже се отнасях внимателно с тях, някои от тях се приближиха към мене и бяха с приятелски чувства. Такава беше Ади. Тука момичетата, които идваха при него се интересуваха и от Учението." Сега една, която идваше при него беше Ади, така ли? Е.А.: Да. В.К.: Коя беше тая Ади? Откъде беше? Е.А.: Тя беше от такова семейство унгарско. В.К.: Унгарско семейство. Е.А.: Да. В.К.: Сега тука има един случай друг нали, когато, един случай пак с Ади да го приключиме, когато той посегнал на Ади, нали, тя била женена и Учителят те изпраща. Е.А.: А, да, когато ме изпрати, да. В.К.: Тоя случай как беше? Е.А.: Виж сега как беше. Учителят казваше: „Ще отидеш при Ади и ще й кажеш, тя няма защо да разказва на агентите в милицията за Любомир". Но, тя се уплаши. Тя беше се оженила и може би се беше уплашила. В.К.: Че някой ще я наклевети пред мъжът й. Е.А.: Да не я клевети пред мъжът й. В.К.: За нейната връзка. Е.А.: Да. Е ходеше там, сега какво, аз не мога да знам всичко, нали? И понеже Учителят ме прати, аз отидох и каквото можах казах и я разубедих. В.К.: Да. Е.А.: Сега след това нещо, на другия ден Учителят веднага след клас дойде при мене да ме пита какво съм направила, защото можеше да стане голям скандал. В.К.: И мъжът й ще повдигне въпрос. Е.А.: Ама Бог да пази. То беше много страшно нещо и тя послуша и така. В.К.: Значи Ади се покори? Е.А.: Е, покори се сега, какво да правиш. В.К.: Така и така има всичко на Изгрева. Всичко, дори изобилие. В.К.: Тука става въпрос за побоя върху Учителя. „Наблизо до салона имаше барачка на една сестра. Тя видя, че бият Учителя и нададе вик. Побойникът избяга". Коя беше тази сестра? Спомняш ли си? Е.А.: Името й сега в момента не си спомням. Иначе помня, знам коя беше. Сетих се. Беше Веска Козарева. Аз мисля, че за побоя е виновен Любомир. В.К.: Да, тука си казала. Е.А.: Не, аз категорично съм убедена в това. Разбираш ли? В.К.: Онзи, който влиза, побойникът, счупил стъклото. Защо е счупил стъклото? Е.А.: За да отвори вратата, щото имаше секретна брава. В.К.: Да. Сега, след това нещо ти пишеш: „През цялото това време Учителят идваше на класовете и държеше беседи и лекции. Редовно играеше Паневритмия с нас". Сега, той не може едната ръка да си движи добре, другата можеше, но играеше Паневритмия. Е.А.: Играеше. В.К.: А говора беше ли замазан? Е.А.: Накрая. В.К.: Накрая вече. Е.А.: Постепенно, постепенно Учителят започна най-напред да си влачи малко крака. В.К.: Да. Е.А.: И постепенно почна да не може да владе крака. В.К.: Да. Сега, този побойник след няколко дни полицията го хванала и побойникът бил изпратен при Учителя да иска извинение. Сега само с това извинение ли приключи въпроса? Е.А.: Кой? В.К.: Побойникът са го хванали. Е.А.: Да. В.К.: И са го довели при Учителя да иска извинение. Е.А.: Да. В.К.: И така ли приключи въпроса, само с извинението? Е.А.: Само така, защото Любомир нищо не направи. Той, неговият приятел беше в Държавна сигурност. Той работеше, беше началник на Държавна сигурност този негов приятел. Не знам кой беше. В.К.: И приключи само с извинение. Е.А.: Е, така приключи. В.К.: Четем: „Ще разкажа една друга история свързана с Любомир. Идва при мене той и ми казва, че имало заведено едно следствие срещу Учителя. Но има и едно обвинение срещу него. Той закачал едно малолетно момиче". Сега, той Любомир ти разказва тоя случай нали? Е.А.: Той ми го каза и ме моли, да отида, да извикам момичето и да го убедя да не казва нищо. В.К.: Тъй, те моли Любомир. Е.А.: Любомир, не Учителят. В.К.: Виж аз тука разбрах съвсем другояче. Е.А.: Не, не. В.К.: Кое беше това момиче, от Братството ли беше? Е.А.: От Братството. В.К.: И то младо, малко. Е.А.: Младо, малолетно. В.К.: И го закача. Е.А.: Е, закачил го беше, да. В.К.: Ето, всичко е ясно. Добре. Сега това са въпросите, които имах към романа. Е.А.: Да. В.К.: Сега искам друго да те питам, понеже ти не си записала. Последните му дни. Е.А.: Да. В.К.: Неговите, когато вече го задържат нали, нещо знаеш ли в затвора като е бил след това? Последните? Е.А.: Не, нищо не знам. В.К.: Нищо не знаеш. Е.А.: Нищо не знам защото в това време Учителят не беше добре. В.К.: Да. Е.А.: И аз не се интересувах повече от Любомир. Щото така, аз исках да се освободя от тая връзка и правех всичко каквото можех да го направя, затова. В.К.: Добре. Сега накрая като правим резюме на романа. Е.А.: Да. В.К.: Той първо позна ли Учителя? Е.А.: Какво? В.К.: Любомир позна ли Учителя? Е.А.: Според мене, не. Не можа да Го познае. В.К.: Нито външно дори. Той как го схващаше външно? Все пак нали Учителят има общество, движи се в това общество и т.н. Е.А.: Ама виж какво, той ми каза, че си излиза от тялото си Любомир и два пъти дойде при мене. Аз нали съм го писала тук. А, два пъти дойде при мене. Първият път ме помилва по косата и вторият път ме помилва по косата, когато дойде. И аз първият път не казах, щото викам, да не излезе, че и аз имам някакви настроения към него и затова не му казах. Но вторият път като дойде вече му казах туй, как съм го усетила. И той ми каза: „Ама ти усетили ме?" Тогава той ми каза, че се излъчва от тялото. В.К.: Мен ме интересува нещо друго. Първо той нали се движи в това общество. Е.А.: Да. В.К.: Движи се, ходи на лекции, че слуша, чете, играе Паневритмия и т.н., а още не може да възприеме отвътре Учителя. Не Го възприема отвътре. Е.А.: Е, виж сега. В.К.: Това е негово разбиране. Е.А.: Не, виж какво ми каза той: „Аз не искам да се впрегна в колата на Учителя". Не иска. Затуй ти казвам, че не Го позна. „Искам да съм свободен дух", това ми каза. В.К.: Без отговорност. Е да, ама не дават. Е.А.: Не разрешиха. Трябваше да бъде отговорен. В.К.: Сега това, което е изнесено в романа допълнително ще прибавим и другите неща, които ги имаме и ще стане едно допълнение. Разрешаваш нали?

В.К.: Учителят ти показа какво? Е.А.: Учителят ми показа сърдечната линия на ръката. Тя вървеше дотук, ето така. В.К.: До основата на средния пръст и каза: „Няма какво да учиш повече в брака". В.К.: Значи посочи дотук. Е.А.: Дотука, да. После каза: „Ще развиваш Любов към всички". Така, линията на живота отдолу, тука линията я нямаше и продължи дотук. В.К.: Значи до основата на показалеца. И сега впоследствие тази линия се появи, така ли? Е.А.: Да, тази линия съм я развила впоследствие. В.К.: Значи по-късно се разви тази линия. Е.А.: Да. В.К.: Тази линия тука трябва да бъде обозначена. Ясно, да. Разбрано. Старала си се и си я развила, да. Е.А.: Никого не съм мразила. Към всички хора съм имала така хубави чувства. Старала съм се. В.К.: Четем: „Почувствах се излъгана, пренебрегната защото той имаше връзка с друго момиче". Това се отнася за Невена. Е.А.: За Невена Неделчева, да. В.К.: Така за Невена, добре. Е, такъв му е бил пътя, какво да го правиш. Е.А.: Той веднъж ми каза, че не може да живее без жена повече от 40 дни. И тогава като ми каза така аз престанах да се упреквам. Казвам, значи не може да бъде друг, да. В.К.: Такъв ще бъде. Сега друг въпрос. Когато било около 1920 год., когато се явил образът на Мория и му казал: „Ти си каша, ще видим какво ще излезе от тебе! И след това той постави портрета на Мория на бюрото си и го държа до края на живота си". Каква беше връзката на Мория с него. Тя по физически път ли беше? Изобщо по духовен път, по каква линия? Е.А.: Виж сега, той ми беше казал, че когато бил в Англия, като следваше за пилот, мисля, че е видял Мория. Мисля, но това не го казваше. Така мисля, че се срещнал с него. Но той вътрешно му е казал тези думи, не му ги е казал физически, да. В.К.: Е, това, този Мория, аз съм чувал, че е Учителя на другата Ложа. Е.А.: Да. Той е Учител на Мъдростта, не е Учител на Любовта. В.К.: Не, става въпрос за друго. Аз съм чувал друго, че е Учител на другата, на Черната Ложа. Е.А.: Може. Аз това не знам заложите. В.К.: Да. Е.А.: Не мога да кажа. В.К.: Тука също става въпрос: „Когато един брат издаде Агни Йога от същия учител Мория, нашият Учител не препоръчваше да четем тази книга". Е.А.: Да. В.К.: Тази, която Сава Калименов, която издаде. И какво беше отношението на Учителя към нея? Не позволяваше да се чете тази книга, така ли? Е.А.: Учителят не одобряваше тези две книги. В.К.: Така. Нещо по-специално да казва? Не си спомняш. Е.А.: Не си спомням. Вижте какво, аз не съм много чоплила. В.К.: Ясно, да. Друга епоха е било тогава. Аз сега чопля, понеже питам. Онова е съвсем друга епоха. Мен ми е съвсем ясно, че за вас има друго неща и проблеми и т.н. В.К.: Четем: „Любомир имаше един приятел казваше се Никифоров. Те двамата са дали на Стамболийски идеята за трудовата повинност". Какъв беше този Никифоров? Е.А.: Никифоров бе военен като Лулчев. И приятел на Лулчев. Но при преврата Лулчев беше дошъл при мене. И като тръгна да си отива, аз казах, не мога да се разделя. Аз усетих, че вече няма да го видя, разбираш ли? Такова нещо беше. Изпитах, не, не мога да се разделя казвам, аз ще дойда да те изпратя. И аз отидох до тях. И като отидох до тях, пък то стана още по-късно и той се върна и мен да изпрати. А пък Никифоров в това време два пъти го търси у тях. И не можа да влезе във връзка с него. В.К.: И това го спаси. Е.А.: По този начин, да. В.К.: Ти го описваш. Е.А.: За мене това като бял ден е ясно, защото виж, чувството ми, че загубвам Любомир, разбираш ли? Толкова беше силно, че аз се наложих да го изпратя. В.К.: Това е за Никифоров. Други данни повече не знаеш, така ли? Е.А.: Не, на другия ден изчезна. Оттогава той не се видя. Щото то беше преди преврата. Тази случка беше преди преврата. В.К.: Впоследствие стигате до генерал Протигеров. Е.А.: Протигеров. В.К.: А Протигеров, кой беше този. Е.А.: Той беше македонец, генерал. В.К.: И го убиха там по време на македонски междуособици. Е.А.: По македонските въпроси беше. Той работеше заедно с Александров. Нали имаше един военен Александров, Александров ли беше? В.К.: Друг имаше, казваше се Никола Велев. Е.А.: Да. Никола Велев беше син на Велев, на моята приятелка брат. Той, заедно с Петър Манев работеха в Македонската организация в Австрия. В.К.: Значи това. Това е за Никола Велев. В.К.: Четем: „Тогава в Братството имах една по-възрастна сестра, която беше учителка по шев и тя пожела да ме учи". Коя беше тази? Е.А.: Бахчеванова. В.К.: Тя откъде беше? Е.А.: О, тя беше храненица в едно семейство и тя се беше оженила, но после се разведе и понеже не беше дъщеря на този човек, той започнал да я задирва и тя така се отдели от семейството и започна сама да работи. В.К.: Сега по-нататък четем: „По едно време дойде Любомир с едно момиче от Братството. За да се уверя, аз няколко пъти го проследих от Изгрева до града, където той я изпращаше. Това момиче живееше в града с баща си, но майката си беше заминала и беше осиновено дете". Е.А.: Да. В.К.: Това грубо същество, което излезе на сцената, кое беше това същество? Е.А.: Стефка Стойчева, на Светозар майка му. В.К.: Вярно ли е? Този Любомир много работи едновременно е вършил. Е.А.: Е, казвам ти сега. В.К.: Значи на Светозар майка му. Е.А.: Да. В.К.: „После съм я заварвала при Любомир няколко пъти и намерих, че е грубо същество и доста проста". Значи фактически е осиновена дъщеря на Величка Стойчева от Бургас. Е.А.: Да. В.К.: Нали за нея става въпрос? Е.А.: За нея да. В.К.: Боже, какви работи. Човек да го е страх да разпитва. Е.А.: Да. В.К.: Прави впечатление, че на всички жени е налитал. Е.А.: Имаше нещо страшно у него, така някаква стихия. В.К.: Добре, имаше ли други братя, които също така налитаха на по-младите жени? Да се занасяха? Е.А.: Не, всички, не. Много от братята при тях виж флирт е имало. И в Младежкия клас даже е имало флирт, но това, което беше Лулчев, бе уникум. В.К.: А обратна страна, имаше ли сестри, които така си развяваха байрака? Е.А.: Ами имаше. В.К.: Не може да няма. Е.А.: Имаше, как да ти кажа. В.К.: Събрани толкова млади жени, събрани на такова място. Знаеш ли защо те питам? Защото една сестра ми разказа следното: Веднъж Учителят я срещнал и й казал: „Всички Окултни школи са се отклонявали и са се извращавали в разврат и сега има такава опасност". И аз се питам: Абе вярни ли са тези работи, които съм слушал? Тя казваше" „Вярно е." Е.А.: Е виж сега, аз давам само моя случай. В.К.: Да, вярно е. Е.А.: Аз да ти кажа не съм се интересувала, защото толкова много ми струва това нещо, че не съм гледала встрани. В.К.: Ясно. Дори ми е много. Е.А.: Чувствам се виновна. Аз, виж къде сгреших. Аз трябваше, когато Учителят прати Савка да ми каже, че има кой да ме обича, аз трябваше да отида при Учителя и тогава може би Той щеше да ме предупреди и нямаше да стане така. Ама кога има глава да тегли, така става. B.К.: Четем: „Връзката му с Мория пък и с други същества, с които той имаше връзка". Тая връзка каква беше? Тя беше по вътрешен начин с Мория, а пък тия други същества? Е.А.: Пак същества. Виж сега Учителят даже ме прати веднъж при Лулчев да му кажа. Той имаше една картина горе с един кръг, в средата точка. В.К.: Това е слънцето. Е.А.: И за слънцето, да. А имаше друга една картина, за която Учителят ми каза: „Кажи му да махне тази картина, какво иска Изгрева ли да разтури!" В.К.: Какво представляваше тази картина? Спомняш ли си? Е.А.: Нищо не помня. В.К.: Той после свали ли я? Е.А.: Свали я веднага. След като му казах, че Учителят ми е казал да махне, махна я. В.К.: Разказват ми един аналогичен случай на езерата на Рила, когато Учителят е дал нареждане да се издълбаят тези там чертежи на онази скала. Той от другата страна започнал също да прави някакви чертежи, някакви скици и Учителят изпратил или на него ли се скарал: „Ти какво искаш да разрушиш Братството ли?" Е.А.: Може. Не съм чула това. В.К.: Това не си чула. Е.А.: Не съм чула. Сега, това което не съм чула, аз не съм била винаги до Учителя, нали? Не съм чула, не мога да кажа. Виж, че правеше неща, правеше. В.К.: Да, добре. Е.А.: И не избягах от него. В.К.: Да, ти ми разказа. Сега: „При друг разговор Учителят ми каза: „Ти даде лош пример". Е.А.: На мене. В.К.: Сега ти си ми казала, няколко пъти си ми казала: „За тази връзка Братството никога не можа да ми прости". Е.А.: Да. В.К.: И натякваха ли ти? Е.А.: Не, мълчаливо. Аз съм чувствителен човек, усещах мислените укори, да. В.К.: „Да, ти даде лош пример". Е.А.: Да, лош пример. В.К.: Всички гледат теб. Значи, щом Учителят одобрява, значи възможно е да се постигне и е позволено, така ли? В такъв смисъл? Е.А.: Не мога да ти кажа, аз не намирам, че .... кое е допустимо. Не мога да смятам, че е допустимо. Аз направих всички възможни грешки. Но какво да правя. Но аз го обичах. Обичах го. В.К.: Винаги така става. Винаги човек страда, когато се свърже, когато обича. Е.А.: И Учителят ми каза даже: „Ама ти си готова да умреш за него!" Когато ми се кара, така веднъж ми каза. Така е сега. Но после, сега съм свободна. Интересно, след като той си отиде от този свят аз съм свободна. Години минаха. В.К.: Четем: „Спомням си такава една екскурзия. Любомир беше легнал с друго момиче. Като го видях, спомних си, че и аз така бях лежала с него и то близо до Учителя, когато той се премести и отиде на друго място". Е.А.: Да. В.К.: Е как, вие сте си легнали, в каква близост до Учителя? Е.А.: Ами всички, бяхме в сградата на хижата, на Мусала. В сградата бяхме и понеже имаше вятър, бяхме налягали така. В.К.: Да. И ти си легнала до Любомир. Е.А.: Да. В.К.: Да, това е случая. А ти спомняш си, че Любомир беше легнал с друго момиче. Кой беше, Невена ли беше? Е.А.: Стефка. В.К.: Стефка Стойчева. Ами сега? Какви ли не работи няма по света. Е.А.: Е сега. Какво да правя? В.К.: Сега не ти ли беше неудобно с Учителя, но не го осъзнаваше. Е.А.: Не, имах угризение на съвестта си. Не, винаги съм се терзала. Аз не съм имала чиста радост. В.К.: Сега четем: „Той ме покани да отивам у тях да стоя, когато гледаше на хората на ръка, за да има човек, който да отговаря на въпросите, които можеха да възникнат и за да давам обяснения". В.К.: Как? Какви въпроси? Как възникват въпроси? Е.А.: Виж какво, той почна да гледа на ръка в техния дом. Ами като дойде някой човек почва да пита, да пита другите, щото аз все повече зная от тия, които нищо не знаят пък. В.К.: Е той какво пита сега? Е.А.: Е, задават въпроси и аз каквото знам отговарям. В.К.: А, той ви използва, за да не отговаря той, да не си губи времето. Е.А.: Да. В.К.: Добре. Чета: „Сега по едно време забелязах, че една сестра, която беше учителка и ми беше близка започна да посещава Любомир. Учителят казал на сестрата да се пази, защото планини от страдания ще има. Тя го послуша и навреме се отдели". Коя беше тази? Е.А.: Буча Бехар. В.К.: Леле, леле, ама за всички, които ги познавам всички са ходили при него, хе, хе ... Значи отстрани се навреме. Е.А.: Да, навреме се отстрани. В.К.: Тоя еврейски дух. Е.А.: Практичен. Тактичен. В.К.: Отстрани се значи навреме. Е.А.: Казвам честно и почтено както е било. В.К.: Значи отстрани се навреме. Е.А.: Да. В.К.: Четем: „Любомир беше задържал за себе си само 200 кв.м. и не искаше крепостният акт да бъде на негово име, затова актът беше изваден на един инвалид, който минаваше за наш брат". Кой беше този? Е.А.: Антоний се казваше. В.К.: Какъв беше този Антоний? Е.А.: Едно недъгаво човече беше, с къси крака, даже един път Лулчев го носи на рамо по Витоша като беше в един сняг, че не можеше да се движи. В.К.: И накрая му присвои бараката. Е.А.: Да, накрая му взема мястото. В.К.: И той сега като видя, че е недъгав реши да бъде благодетел, когото изиграха. Е.А.: Не, той Лулчев нищо не направи. В.К.: Като вижда, че е недъгав. Е.А.: Не, че щото е недъгав, но, е няма да се съди. Хайде де сега. В.К.: По-нататък. Е.А.: Имаше нещо за това момиче, Невена Неделчева беше. В.К.: Сега по-нататък: „При един разговор с него той ми каза: „Аз зная, че пущам една змия в пазвата си, но ще го направя". Казах му: „Когато се стопли тя ще те ухапе". В.К.: За кого става въпрос? За Невена ли казваше? Е.А.: За Невена. В.К.: И тя ухапа ли го после? Е.А.: Еми где да знам. В.К.: Ха, ха, ха.... Е.А.: Не мисля, че той понеже, той обикна ли я, обичаше ли я, не мога да ти кажа какво беше точно неговото отношение към нея, но аз му казах още тогава в началото, когато Невена дойде, а пък да ти кажа и друго. Учителят ми каза, че той има едно момиче в провинцията, Учителят ми каза. И после като дойде Невена на Изгрева. В.К.: Той ти казал Лулчев да върне момичето. Е.А.: Да, каза ми. В.К.: И той какво, не го върна. Е.А.: Не, не го върна. В.К.: Той си го запази. Ха, ха, ха... Е.А.: Виж какво направих, аз му казах: „Сега и без това ти ще храниш това момиче, поне прати я п университета да учи, защото тя иска да получи висше образование". Но той не ме послуша. В.К.: Той не е искал или. Е.А.: Ех, той как ще иска, той беше такъв ревнивец.

В.К.: Така, четем: „В общите екскурзии той дружеше с двама свои приятели Илия Желязков и Моис Коен". Е.А.: Да. Кой е тоя Илия Желязков. Той с какво се занимаваше? Е.А.: Илия Желязков е брат, който има сега син и внуци в Братството, които приели Учението и синът му и внуците му. В.К.: А този Илия Желязков откъде е? Е.А.: Е, той Илия Желязков. В.К.: Той беше тогава женен, имаше деца, семейство. Е.А.: Тогава. В.К.: Нали впоследствие изчезва? Е.А.: Кой? В.К.: Него нали го убиват? Е.А.: Не, не, той умря от собствена смърт. В.К.: Значи това беше. А Моис Коен? Е.А.: Моис Коен го убиха. Той беше такъв, евреин и имаше фабрика за кожи някакви и после така чух, че някой от работниците му го застрелва, убили го. В.К.: След 9 септември 1944 год. или? Е.А.: А, не, веднага. Още в ония времена. Още първите времена. Най-много да са минали 5-6 години откакто се запознах с тях. В.К.: Така. В този период те са наричали Учителя „Дядото" и са си правили разни закачки с Него и други. Как, в какъв смисъл доизясни този въпрос. Е.А.: Е, нали Му казваха „Дядото". В.К.: Не, иначе приятелите осмиваха, критикуваха ли? Е.А.: Не, не имитираха, но не беше сериозно отношението им, брат. Сериозното отношение е друго нещо. В.К.: Те осмиваха, в такъв смисъл със закачки. Е.А.: Да. Но само в началото така беше. Когато Учителят отвори Школата. И когато започна да развива беседите си, млъкнаха. Значи, мене това ми направи дълбоко впечатление, че те не можаха да слушат Словото на Учителя без нещо отвътре да ги човърка. Разбирате ли? Те усетиха, че има нещо. И знание има, и можене има, и разбиране има. В това отношение така, те се коригираха. В.К.: Вие сте започнали да следвате философия. С какво се издържахте? Следвате философия, студентка сте с какво се издържахте? Кой ви плащаше таксите? Е.А.: Ами при баща си живеех. В.К.: С какво се издържахте като студентка по философия? Е.А.: Като студентка, вижте какво. Аз имам там една история, разказвам я в романа си нали, за трите хиляди лева. В.К.: Да, да. Е.А.: Е, сега как постъпи Учителят? След като работих при Учителя първите години, около две години така, Той ни даде на трите стенографки по три хиляди лева. Сега другите какво ги направиха не знам, но аз всичките ги дадох на Любомир Лулчев. В.К.: Ясно. В.К.: Къде учихте като стенограф? Къде учихте стенография? Е.А.: Стенография учих в гимназията и в Народното събрание. В Народното събрание, бащата на моята приятелка Нанка, който беше стенограф и за тази моята приятелка Олга, ние двете и Мария Сапунджиева, трите са записахме в курса в Народното събрание и го изкарахме. Изкарахме курса и свършихме и даже дипломи ни дадоха накрая. В.К.: Значи оттам знаете стенография. Е.А.: Но като ученичка в 4 клас прогимназиален, аз пак следвах този курс, но после в Народното събрание беше повторение и така задълбочено. В.К.: Кой го организираше в Народното събрание? Кой учител беше там, Гълъбов ли? Е.А.: Не, не Гълъбов. Беше и той, но той не ни учеше Гълъбов. Мисля че, знаех името на този. В.К.: Четем: „Ние живеехме на ул. „Витошка" и „Неофит Рилски". Над дюкяна на баща ми имаше галерия в която живеехме". Какъв беше този дюкян на баща ви, какво правеше? Е.А.: Бакалия. В.К.: Какво продаваше? Е.А.: Бакалски стоки. В.К.: Четем: „По това време Учителят изпрати Савка при мене да ми каже, кажи на Еленка, че ако търси любов има кой да я обича". Е.А.: Да. В.К.: Накрая успяхте ли да разберете кой е този, който щеше да ви обича? Е.А.: Не мога да кажа. В.К.: Да не е Николай Рилски, който пише писмата? Е.А.: Не, Николай Рилски имаше хубави отношения към мене. В.К.: Но не можахте да разберете кой е по съдба. Е.А.: А по съдба, не, никой не беше по съдба. Аз не съм определена да се женя. Учителят ми каза: „Няма какво да учите повече в брака". То е като бял ден. Няма защо. Аз съм сбъркала по неразбиране. В.К.: По-нататък четем: „През 1920 год. Учителят държа три беседи вечер, на които аз не можах да отида, защото баща ми не ме пусна". Е.А.: Да. В.К.: Аз послушах, но ми беше много тъжно. Той не ме пусна, че беше вечерно време. В.К.: Вечер изобщо не ви пуща при Учителя. Е.А.: Не, не, не при Учителя никой не можа де ме спре. Виж при Учителя друг път той се опита веднъж да ме спре, ама не можа. В.К.: Сега четем: „Двете със Савка бяхме студентки по това време". Савка какво завърши? Е.А.: И тя философия. В.К.: В същото време ли завърши или? Е.А.: Тя свърши малко по-рано преди мене, щото аз така се омотах. В.К.: Да, ясно. В.К.: Къде беше този салон „Турнферайн", къде се намира? Е.А.: „Турнферайн" е на ул. „Гурко", до реката. Сега той не съществува там, защото той беше такъв нисък салон. „Турнферайн" беше някаква спортна организация. В.К.: Значи това беше на „Гурко". Е.А.: На „Гурко", до самата река. В.К.: Наемаха го под наем? Е.А.: Под наем. За няколко часа го взимахме.

БЕЛЕЖКИ КЪМ „ МОЯТ РОМАН" (Магнетофонен запис от ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ) Вергилий Кръстев: Разглеждаме „Моят роман". Тука говорите за баща си и майка си. Майка ви откъде е? Как се казва майка ви? Елена Андреева: Фанка. В.К.: Фанка, коя? Е.А.: Миладинова. В.К.: Къде е родена? Е.А.: Македония. В.К.: Родителите ви с какво са се занимавали? Е.А.: Ами родителите ми бяха обикновени хора, селяни. В.К.: Фанка Миладинова. А баща ви как се казваше? Е.А.: Щерьо Андреев. В.К.: Той откъде беше? Родът им откъде идваше? Е.А.: От същото село откъдето съм родена и баща му се казваше Андрей - дядо ми. Да, Андрей беше дядо ми, аз фамилното име съм взела от дядо си. В.К.: Значи дядо ви имаше пет сина и три дъщери. Това е бащата на вашия баща. Е.А.: На моя баща, да. В.К.: А на майка ви рода? Е.А.: А на майка ми бяха четири сестри. Те бяха в едно село много високо в планината и много бедни бяха и после албанците са ги нападали много пъти и са ги ограбвали, и са им взимали храната, дрехите и много са страдали. По бащина линия не е така. При дядо беше по-изобилно всичко. А там те са били по-бедни, но защото са били нападани, а не за друго. В.К.: Сега на майка ви първия съпруг почива и на вашият баща първата му жена умира. Е.А.: Умира, да. В.К.: Животът ги събира. Е.А.: И аз съм от тоя брак. В.К.: Вие сте от този брак. Сега тука споменавате, че тази къща която е направена от камък и била много студена. Там майка ви се разболява. Е.А.: Каменна къща беше, така от бигор камък. Хубава беше къщата, ама нехигиенична, защото не беше много поставена на слънце, някак по-усойно беше мястото и не беше много здравословна. В.К.: Не, прави ми впечатление друго, че родителите на първия брак на майка ти, на баща ти подаряват имота и го преписват, нали? Е.А.: Да, ама. В.К.: За да може да ги гледат. Е.А.: Да. В.К.: И те гледаха ли ги? Е.А.: Да, изгледаха ги. Майка ги изгледа. В.К.: Щото така е много интересно. Нали тя си заминава, първата съпруга, а родителите преписват за да ги гледа втората съпруга на бившия си зет. И аз питах, да не би нещо да се е объркало. Е.А.: А не, не, понеже те видели, че майка ми е добра жена и така спечелила доверието мама, че могат да живеят с нея и затова така е станало. В.К.: Значи, когато сте била малка сте плакала, искала сте да ходите на училище и да учите. Как го усещате сега като потребност на Духа или като изискване на Духа? Е.А.: Нещо вътрешно. Един вътрешен стремеж носех в душата си. Нещо подсъзнателно. В.К.: И вие сте били сама в училище момиченце. Е.А.: Момиченце, да. В.К.: И те са се шегували, че можете да станете даскалица. Е.А.: Даскалица. В.К.: Виж как някой път пророчестват. Е.А.: Да. В.К.: Кара-вара станахте. Е.А.: Пак станах учителка. „Щерю ке я прай Елена даскалица". В.К.: Когато дойдохте в София вие сте говорили с македонско наречие и децата ви викат македончето, а вие сте се наричали там бугари, така ли? Е.А.: Бугари. В.К.: Вие не знаехте езика, Е.А.: Македонският език, разбира се, наречие, да. В.К.: А иначе как ви приемаха децата, подиграваха ли се? Е.А.: Е шегуваха се по детски. Не, не сами правили, но аз бях засегната, че ми казват македончето. И казвах, защо бе татко, нали сме българи бе? Защо да ми викат македончето? В.К.: Тука по-нататък, вие споменавате, че там имало пансиони в градовете на Македония и смятаха те там да ви пращат, а не при себе си в София. Какво представляваха тия пансионати? Е.А.: Пансиони. В градовете бяха пансионите, е от деца на родители по-интелигентни, на по-интелигентни родители, за да дадат образование. В.К.: Сега този пансион денонощен ли беше или там се спеше, или какво? Е.А.: Не, ама аз не съм живяла там. В.К.: Имаше такива пансиони. Е.А.: Имаше такива пансиони, но баща ми решава да ме вземе при него, щото е по-практично. В.К.: Сега когато баща ви се преженил отведнъж вие сте получили копривна треска. Но след 23 години при една по-голяма вътрешна мъка и противоречие отново се появява. Във връзка с какво беше? Е.А.: С Любомир Лулчев. И досега я имам. Знаете ли, че аз почти всяка сутрин си правя четков масаж. В.К.: Добре. Вашата приятелка от гимназията е Сапунджиева, така ли? Е.А.: Да, Мария Сапунджиева се казваше, заедно учихме в гимназията и така хубави отношения имахме помежду си. В.К.: Вие отидохте при нея на гости. Е.А.: Отидох. И тя идваше и аз ходех нали. В.К.: Но става въпрос, че на семейството, което е живеело над тях са някакви дъновисти. Как чухте гласа? Е.А.: Е, виж сега и тогава чух този глас, дето казвам два пъти, три пъти Дънов, Дънов, Дънов, тогава чух. Тогава чух. Вижте не го чух външно, но вътрешно го чух брат. Вътрешно определено го чух. В.К.: Така тук чета: „Не бяха минали две години откак слушах Учителя и един приятел от Братството ме покани да посещавам едно събрание на една група на последователи на Учителя, която група се ръководеше от по-възрастен брат, казваше се Дончо". В.К.: Кой беше тоя приятел Дончо? Е.А.: Ами, Дончо, нищо. В.К.: Мисля друг ви е поканил на събранието, не си спомняте кой е? Е.А.: А, който ме е поканил. Мисля, че беше Димитър Стоянов или Михаил Влаевски, един от тях. В.К.: Кои бяха тези приятели там в тази група? Е.А.: Бяхме доста души. В.К.: Колко 5-6 души? Е.А.: Повече от десет. В.К.: Спомняш ли си кои бяха там? Е.А.: Брат Влаевски с жена му също беше, моята приятелка Мария Сапунджиева беше, нейният брат Христо беше, Георги Томалевски, 3-4 братя други също, които бяха както при Учителя така и при Дончо ходехме. В.К.: Коя е тази приятелка твоя, която се разболява от скоротечна туберкулоза? Е.А.: Мария Сапунджева. В.К.: Мария Сапунджиева си замина? Е.А.: Да. тя си замина още първата година, когато влязох аз в тая школа, поради гладуването там. В.К.: Значи школата на Дончо. Е.А.: На Дончо, да. В.К.: Значи: „Така стана с моята приятелка, която благодарение на режима заболя от скоротечна туберкулоза и си замина". Това е Мария Сапунджиева. Е.А.: Сапунджиева, да. В.К.: Която благодарение на нея се запознаваш с Учителя. Така и нейния брат. Е.А.: Да. Лична приятелка ми беше. И знаете ли с нея бяхме така като равни. И все се занимавахме със сериозни въпроси. Не така с приказки, да. Четяхме книги, интересувахме се от много въпроси. В.К.: Значи дотук са били личните бележки. Е.А.: Може личните бележки най-кратичко. В.К.: Което сте написали и това което имаме ще бъдат допълнени тези неща. В.К.: Тука четем: „Както вървях покрай мене мина един брат, който бях виждала на беседите. Той се движеше по-бързо пред мене и замина напред. Той мина-замина, дори не ме погледна". Е.А.: Да. Това беше първата ни среща, ние не си продумахме и той не ми продума. В.К.: „Такъв човек мога да обичам". Е.А.: Да, тогава така беше. Това беше първата среща с него. Е, вижте сега, това е фатална работа. В.К.: Фатално астрологическо съчетание, фатално съчетание.

Ще разкажа една друга история свързана с Любомир. Идва при мене той и ми казва, че има заведено едно следствие срещу Учителя. Но има и едно обвинение и срещу него. Той закачил едно малолетно момиче. Момичето беше едно от братските деца. Той дойде и ме помоли да поговоря на момичето, за да не каже това, което е казало на другарката си. Неговата другарка казала на майка си, а майката го занесла на полицията. Казах му: „Ще се опитам да помогна". Повиках момичето, поговорих му. Казах му, че то нищо няма да спечели, ако при разпита каже точно какво й е направил Лулчев. Мнозина дори може да се усъмнят и да кажат: Момичето казва това, пък кой знае той какво е направил. Казах й също, че това което е направил не е хубаво, но аз я моля да не петни Учителя повече и да каже само, което трябва да каже. Преди да отиде на разпита аз пак повиках момичето и му поговорих пак. То ме послуша и каза това, което можеше да се каже. То беше за добро и на момичето. Заведеното следствие се прекрати, както са се прекратявали всички следствие завеждани срещу Учителя за недостатъчно доказателства. Не мина много време след тази история и някои от групата на Любомир ми каза, че братът на Любомир и мене обвинил в предателство. Любомир споделил с мене някакъв разговор, който имал с царя, но изглежда, че той го е споделил и с други хора, които не зная по какви пътища са го занесли на царя и Любомир, като отишъл при царя той му се сърдил, че разказва разговорите на другите. Братът на Лулчев - Андро, попитал брат си: „Ти казали това на Елена?" Любомир отговорил, че ми го е казал и Андро си извадил заключение, че тя със своите македонци го е предала на царя. Това, че Любомир е допуснал и повярва, че аз мога да направя този донос скъса и последният конец на нашата връзка. Казах си: „Този човек и приятел не може да бъде". Ако в тия 14-15 години на дружба не е могъл да разбере, че такава постъпка не мога да направя, няма смисъл да поддържам никаква дружба. След тази негова постъпка аз не го потърсих повече. Срещали сме се случайно, виждали сме се на беседи и лекции, но аз абсолютно не го потърсих. Въпросът за мене беше решен, но имаше много въпроси да си изяснявам и избистрям. Аз искам да бъда справедлива и към него. Това е могъл, това е направил. Така е разбирал, така е бил построен, не е могъл да постъпи другояче. Бяха минали няколко години след това. Учителят ме повика и ми каза да отида при Ади и да й поговоря да не ходи в Дирекцията на полицията да се оплаква от Лулчев. Разбира се, че отидох. Намерих я в дома в Павлово, отидох преди обяд. Беше сама. На обяд дойде мъжът й. Запознах се с него. След обяда той отиде пак на работа. Аз престоях у нея до вечерта. Говорих й много, тя имаше хубаво отношение към мене. Казах й, че такова оплакване може да донесе много неприятности на Учителя. Помолих я да не прави това. Тя разбра и не го направи. Аз вечерта се върнах късно от Павлово и не отидох да кажа на Учителя какво съм направила. На сутринта имахме клас и след класа, и Паневритмията Учителят ме потърси. Попита ме какво съм направила. Разказах му всичко. Впоследствие разбрах, че Невена казала нещо на Ади, с което я подплашила, че може мъжът й да разбере, че нещо нередно имало в отношенията им. Това, което Учителят поиска аз го направих и никога с никого не съм споделяла за този случай. В този случай аз бях доволна, че Учителят прояви доверие към мене да направя някаква услуга за него. Аз се чувствах и се чувствам много длъжна за всички неразумни постъпки, които съм направила и с които съм създала неприятности на Учителя, още повече, че той е бил много благ към мене. Спомням си веднъж, че казах на Учителя: „Забелязала съм Учителю, че вие сте бил строг към някои братя и сестри, а към мене сте се отнасял много меко и сте бил много внимателен. Вие никога не сте се проявил така строг към мене. Дали съм така слаба, че не мога да понеса един удар от вас?" Той ми каза: „Къде да те ударя, когато си цялата в рани?" Подпис: ЕЛЕНА АНДРЕЕВА 31 май 1987 година, София. На Вергилий за съхранение.

В 1936 год. през месец май се случи нещо, което засегна всички. Идва на Изгрева един мъж на средна възраст, търси Учителя. Опитал се да влезе в стаята, където Учителят приемаше посетителите, но тя била заключена. Той се опитал да счупи стъклото с ръка, наранил ръката си и като видял, че Учителя не е в стаята отива в големия салон, където Учителят е бил с един наш брат музикант Иван Кавалджиев. Като влиза в салона, нахвърля се върху Учителя и го удря с юмруци по главата. Наблизо до салона една сестра имаше барачка. Тя вижда, че бият Учителя и надала вик, побойникът избягал. Същата сестра дотича при нас стенографките и ни каза, че някой се нахвърлил и бил Учителя. Ние и трите изтичахме и заварихме Учителя пред големия салон. При него имаше един-двама наши приятели, но скоро се събраха доста хора. Учителят беше замислен и сериозен. Мълчеше. Доколкото си спомням беше 4 май. Денят беше слънчев, ясен, топъл. Учителят носеше сако от суа екрю и по него имаше капки от кръв. Не се виждаше да е наранен и се питах откъде са тези кървави капки. После разбрах, че побойникът, като счупил стъклото на вратата на стаята на Учителя, наранил ръката си. Учителят след малко се прибра в стаята си. Смени окървавеното си сако и риза и ми ги даде да ги опера аз. За мене това беше език. Научих, че побойникът е цанковист, бивш офицер. Знаехме, че Цанков беше срещу Учителя. Понеже Любомир споделяше с мене някои от разговорите си с царя, но в същото време той ги е споделял и с други. Учителят беше казал на Любомир да каже на царя, когото иска да поставя министър-председател, но в никой случай Цанков. Предполагам, че това е достигнало до Цанков и побойникът, който нападна Учителя беше цанковист. Учителят носи синини около очите си от побоя, но не беше само това. Към края на май забелязахме, че Учителят при храненето не можеше да си служи с дясната ръка, изпускаше лъжицата. Също видяхме, че и десният крак не можеше да го повдига и това продължи от май, юни, юли, до началото на август. През цялото това време Учителя идваше на класовете и държеше беседи и лекции. Редовно играеше Паневритмия с нас. В началото на юли Учителят каза, че ще идем на Рила. Последната лекция бе в сряда на 8 юли 1936 год. на Общия окултен клас. Приготвихме се и на 14 юли 1936 год. тръгнахме. Пристигнахме до края на гората над Говедарци и оттам тръгнахме пеш. Учителят вървеше с нас. Ходеше трудничко, не можеше свободно да повдига десния си крак. На първата почивка по пътя за „Вада" Учителят отби, за да смени ризата си Денят беше горещ и той се бави цял час. После разбрах, че му е било трудно при преобличането. Та продължихме пътя до над „Вада". По стръмнината Учителят пак вървеше сам и не приемаше да му се помогне, но към средата на стръмния склон отгоре слязоха няколко души братя, между които беше и Лулчев. Те водеха кон за да качат Учителя. Той не прие да се качи и продължи да върви пеш до първото езеро. Чак там прие да се качи на коня. Надвечер пристигнахме в лагера. Лагерът се устрои, но Учителят през цялото време беше около палатката си. Много рядко отиваше до билото, но не идваше на Молитвения връх и не държа беседи там. По това време директора на Обществена безопасност беше личен приятел на Любомир. След няколко дни хвана побойника. Завели го при Учителя да иска извинение. Учителят му казал: „Аз ти прощавам, но моли се Бог да ти прости".

Когато казах на Учителя, че съм решила да се разделя, той ми каза: „Пази се да не го намразиш, защото ще напакостиш на себе си". Много съм благодарна за това предупреждение, защото наистина впоследствие когато престанах да го търся и си мислех за нашите отношения имаше моменти, когато се повдигаше у мене голямо негодувание срещу него за някои негови прояви. Вярно е, че всякога и за всички недоразумения помежду ни съм упреквала себе си. Аз съм имала възможност да се отдалеча още, когато Учителят ме предупреди чрез Савка и при много други случаи на неправилно отношение. Не съм го направила заради голямата привързаност, която имах. Бях готова да изтърпя всичко само да дойдем до хармонични отношения. Но тогава на мене не ми е било ясно, че условията и възможностите са били в мене. Аз тогава мислех, че причината е у него. Съвсем другояче съм виждала работите. Ако тогава бих могла да бъда господар на чувствата си той както и да се е отнасял към мене, ако веднага съм могла да повдигна съзнанието си на по-високо ниво до такава степен, че нищо да не ме засяга, нямаше да има спорове. Аз не съм имала разбирания и изисквания за проява на чиста безкористна обич, нито съм имала развито ученическо съзнание да обичаш без да изискваш. Да си готов да помогнеш на съществото, което обичам, да повдигнеш съзнанието си на по-високо ниво и тази обич Учителят нарича Божия Любов. Аз исках да проявя Божията Любов, но за да проява тази любов, на мен ми предстоеше колосална работа за която аз не съм имала нужното разбиране. Първо човек трябва да овладее и да контролира физическото си тяло с всички негови функции и прояви. Такъв контрол аз не съм имала. За тази висша любов е нужен и контрол на чувствата, на мислите и на постъпките. Контролът на физическото тяло включва контрол на сетивата на всичко онова, което иде отвън, да съзнавам какво въздействие ще упражни върху мен, да имам будно съзнание за положителните и отрицателните външни влияния. Мислех си: Какво ми недостига, че не мога да владея чувствата си? Какво трябва да направя, за да добия самостоятелността си? Преди да направя тази връзка с него аз бях самостоятелен човек, моят живот беше спокоен, нормален, дори съм си казвала, че животът ми тече като по релси. След това у мен настана такова объркване, аз правех такива неща, за които съм мислила, че никога няма да постъпя така. Това ми поведение вътрешно ме тормозеше, аз решавах, че няма да постъпвам вече така, а после пак го правех. Аз исках да си върна предишната свобода, постъпките ми на мен самата ми бяха чужди и въпреки това ги правех. Вземах решения, не ги изпълнявах. Това ме тормозеше. Учителят веднъж ми каза: „Ти си направила едно дебело въже, а сега искаш с едно дърпане да го скъсаш. Та не ще можеш. Ще вземеш една игла и ще започнеш конец по конец да го късаш". Този образ ми помогна. Беше един метод. Исках да съм свободна, а съм се вързала с дебело въже, както ми каза Учителя. Търсех в себе си това дебело въже, анализирах постъпките си и отношенията си, исках да намеря своите неправилни постъпки и прояви да ги коригирам, да ги изправя. Не исках да живея в това вътрешно робство, в което съм. Учителят ми говореше за Божията Любов, аз бях роб на човешката. Понякога чувствах, че съм влезла в едно тресавище, в един батак и се питах как ще изляза от него и ще мога ли да изляза. Понякога настъпваше едно отрезвяване, вече виждах погрешките и неблагоразумието си. Мислено проследявах живота си, преценявах къде какво съм вършила и какво трябва да направя за да изляза от тая бъркотия, в която съм влязла. Мислех, преценявах, търсех, виждах погрешки, нарушения, криви разбирания. Аз бях дошла при Учителя да следвам едно високо нравствено учение, да следвам духовната школа, за която душата ми копнееше. А сега виждах, че аз съм била влюбена само в човека и по човешки. Толкоз години съм била заблудена, че обичам, но по човешки. Тази ми обич не е била Божествена, тя е била оцапана от нисши чувства, на които съм се поддала. Аз съм принизила обичта си, защото съм позволила непозволеното. Основна грешка. Казах си: Заслужени са ти страданията, как ти е че страдаш сега. Дори малко ти е. „Защо не обърна внимание, когато Учителят те предупреди?" У мене е имало нещо скрито, което съм носила в себе си и което не съм познавала. Пред мен стоеше дебелото въже, с което съм се вързала и иглата, с която трябваше да късам конец по конец. Почнах работа. Една вътрешна работа на преценка, на чистене съзнанието си от чуждото влияние върху мен. Много пъти се питах: Ще успея ли? Ще мога ли да възстановя в себе си оня живот, който съм загубила, ще се върне ли радостта ми, с която живях преди? Разбира се, че в този път имах и надежди, и разочарования, и преодолявания. Много пъти съм се питала: Това, което нахлу в мене аз ли съм го носила в себе си скрито, неподозирано или то е поточе отвън?

Щом останах на работа при Учителя, аз се залових да дешифрирам беседите. Докато бях учителка, брат Боян Боев беше поел да помага на моята работа. След като се върнах ние с него често дешифрирахме заедно лекциите, които впоследствие аз ги пишех на машина. Аз останах да живея при Паша и тя веднъж ми каза да се разделя с Любомир. Аз й отговорих: „Когато се убедя, че ме лъже ще го направя". Беше минало доста време от този разговор. Паша беше останала да спи в града при сестрите си и аз бях сама в „Парахода". Както седях, изведнъж идва една определена мисъл към мене. Като, че някакво същество ми говореше: „Ти нали искаше да знаеш истината? Ето, иди при Любомир, погледни през прозореца и ще видиш". Мислено отговорих: „Детектив ли ще ставам, да ходя да гледам по прозорците?" След малко същият глас-мисъл, ми каза: „Но нали искаш да разбереш, сега има условия". След известно колебание станах, сложих си палтото и отидох. Невена тогава не беше в София и беше отишла в Нова Загора при сестрите си. Аз отидох до бараката на Любомир, качих се на пейката. Пердето не беше дръпнато до края и през откритата част видях едно момиче да лежи в леглото му до него. Скръцна пейката, той стана, загаси лампата и аз се върнах в „Парахода". Разбрах, че ме е заблуждавал и лъгал. Видях с очите си. Аз не исках вярност от него, но не исках да ме лъже. Никога не съм му казала лъжа или да съм скрила нещо от него. Ако той не ми е вярвал, то е негова работа. След като веднъж Учителят ми каза, че той може да устои при жена толкова, колкото бучка захар при вода разбрах, че той е така устроен. Той сам призна веднъж пред мене при един разговор, че не може да издържи повече от 40 дни без жена. Бях на ясно по този въпрос. Оскърбяваше ме отношението му към мене, че искаше да ме заблуждава. Аз вече бях на ясно. Като се върнах в „Парахода", понеже бях сама, аз скачах от радост, че зная истината. През всичките години, които ме е заблуждавал, аз съм вярвала. Често съм се питала дали не ме лъже. Не бях съгласна аз да вярвам, а той да ме лъже. Според разбиранията ми не може да има никакво приятелство между двама души - единият да лъже, а другия да му вярва. Казах си: приятелство не може да има помежду ни. Аз го бях обикнала, направила бях всичко, каквото той поиска, съгласих се на всичко понесох оскърбления, грубост дори и бой. Защо трябва да ме лъже? Това ме оскърбяваше. Той всякога е постъпвал както иска, както нему е било удобно. Аз бях почти разбрала, че той живее с тия момичета, това беше негова слабост, това можех да понеса, фактически аз го понасях, но да ме заблуждава, да ме лъже, защо? Аз нищо не му исках, мисълта, че ме лъже отваряше пропаст помежду ни. Между мене и него се отваряше една празнина, която с нещо не можех да попълня. Аз се почувствах празна, обеднях, почувствувах, че лъжата е небитие. За мене нямаше място при него, нямаше къде да стъпя, бездънна пропаст се отвори. При тази празнина нямах ни скръб, ни радост, ни мъка, ни веселие. Бях доволна, че зная фактите. В самото начало на нашата дружба, той ми каза, че не ме харесва. Аз си помислих, че за едни приятелски отношения не е нужно външно харесване. Това не ме засегна, защото аз никога не бях помислила за себе си, че съм хубава. Аз бях здраво и енергично момиче. Когато той, като доказателство за моята обич поиска всичко да дам, аз не можах да намеря средства за да откажа макар, че от това, което беше ми разказвал за връзките си с момичетата, с които е ходил, аз изпитвах скрит страх, че и с мене може да постъпи лошо. Не бях помислила нито за женитба, защото той си беше женен, аз бях приела това като факт, а аз исках само дружба. Спомням си, че когато за пръв път ме целуна по устата, по тялото ми премина особен трепет, който дотогава не бях изпитвала. Също много силно впечатление ми направи, че когато аз пожелах след малко да го целуна, той се отдръпна и не ми позволи. Жегна ме нещо заради неравното отношение. Като че аз нямам право на нищо. Наистина, аз не си спомням да ме е целунал втори път. Не че съм имала желание, но съм се въздържала, за да не ми се откаже. Аз съм жадувала за нежност, за ласка, за милувка, но винаги съм се въздържала - нали той ми каза, че не ме харесва? Впоследствие съм мислила, че първият и единствен мъж, когато ме целуна, той направи нещо да ме върже към себе си, но не от обич. Въпросът за раздялата беше назрял напълно. Аз трябваше да го направя. Разредих посещенията си при него, при мисълта за раздяла не чувствах такава мъка. Мислех си: Стига толкова лъжи. Защото при много случаи в нашите отношения ми е минавала мисълта дали той е искрен с мене. Имаше нещо неравно в отношенията ни, което ме оскърбяваше. Много пъти, когато отивах при него и той беше затворен и неприветлив към мене, казвала съм му: „Ако не искаш да се срещаш с мене, това аз мога да го направя, ще намеря сили в себе си каквото и да ми струва". Аз чаках обич по свобода, по вътрешно разположение, но в никакъв случай изкуствена, престорена. Такова отношение може само да ме наскърби. Малко ли беше, че аз виждах дружбата му с другите момичета. С всички съм се отнесла коректно, почтено, като че това е в реда на нещата. Всякога съм мислила, че аз нямам право да искам нито да имам някакви претенции. Когато го обикнах той беше женен, знаех това, но понеже исках само дружба, мислех си, че това е възможно. Едно чисто приятелство. Аз не съм помислила да го отделя от жена му. Старала съм се с нея да бъда внимателна и да й помагам, да й услужа при нужда. Дори понякога съм се чувствала виновна пред нея, да не би да отнемам нещо, на което нямам право. Впоследствие, когато се заредиха много момичета, аз се питах какво е неговото отношение към тях - идейно или човешко. Моето отношение към тях беше сестринско, аз тях не ги държах отговорни за нищо, нищо не съм изисквала от тях. Дори, когато съм имала възможност и те са имали нужда съм им помагала. Така беше с Невена. Тя дойде, той я взе да живее в семейството му, после живя при него на Изгрева, само спеше на друго място. По-късно, когато трябваше да напусне бараката си, той отиде да живее в нейната стая, като за нея направиха пристройка до стаята. Когато научих, че тя е казала на тези, на които гледаше на ръка, че тя е негова прислужница, когато я запитали какво му е, аз му се сърдих, казах му как може да си позволи това. Намирах, че това е унижение за нея и той не е справедлив. Дойде момичето при него и той я направи слугиня. Самата тя беше казала, че е прислужница. Когато аз му предложих да я прати в университета да следва не ме послуша, защото беше ревнив. При един разговор с Учителя преди години, той ме попита защо съм се съгласила на тази връзка. Казах му, че той ми е казал: „Като обичаш трябва да дадеш всичко". Учителят ми каза: „Ами той даде ли всичко?" Аз само замълчах, защото почти всякога съм излизала от неговия дом вътрешно неудовлетворена. Жадувала съм за сърдечност, за нежност, за топлота. Това не получих, нито имах свободата, аз да се проявя към него така. Много пъти ми се искаше да допра главата си до гърдите му, но си спомням, че само веднъж съм го направила. Не съм си позволявала. Може би усещах, че той нямаше такова желание към мене. Може би споменът, когато ме целуна и когато той се отдръпна, когато аз пожелах да направя същото, остави нещо в подсъзнанието ми, което не можах да превъзмогна. Аз желаех, ако ми се даде нещо да се даде по свобода, а не аз да изисквам. Когато аз отивах при него отивах с пълно сърце, да дам и да получа, а излизах без да съм имала възможност да дам от това, което е бликало в сърцето ми, а още по-малко да получа. Имаше несъответствие в нашите отношения. Когато се е държал любезно с мене, най-много да ми каже някоя ласкава дума, да се обърне към мене с гальовно име, но не с ласка и милувка. Ако някога ме е помилвал, то е било, когато съм била сломена от някакво тежко преживяване. За мене той беше груб мъж, той никога не е помислял как аз преживявам нашите отношения. Спомням си веднъж, беше на изгревската поляна, и аз му казах: „Ти помислил ли си някога за мене, как аз преживявам някои неща между нас?" Той ми отговори: „Върви, където искаш и прави каквото искаш". Отговорих му: „Жесток човек си ти Любомире!" Обърнах гърба си към него и го оставих. Сега разбирам, че съм изисквала добро отношение и добро поведение от него и не съм могла да го оставя свободен, да постъпва както той може. Когато е бил затворен за мене е трябвало нищо да не питам, но да си изляза и да кажа: „Понеже си зает, друг път ще дойда". Тогава не съм могла да постъпя така и аз, нещо ми е липсвало както в разбирането, така и в приложението. Ако ние с обичта си един към друг чакаме да постъпят към нас така, както на нас е приятно и желано, ние изискваме, ограничаваме и не даваме свобода. Висшата обич дава свобода и нищо не иска. Момичетата, които идваха при него се интересуваха и от учението. Повечето от тях идваха на беседи, дори и на школата са идвали. Понеже се отнасях внимателно с тях, някои от тях се приближиха към мене и бяха с приятелски чувства. Такава беше Ади.

Още от малка нямах отношение и интерес към царските особи. Понеже от историята, която изучавахме бях разбрала, че много престъпления са ставали в дворците и имах чувството, че те не са чисти места. Пак от историята знаех, че и царе като са, не са нещо повече от другите хора. Дворците са място на интриги, на подлизурство, на превиване на гръбнака заради някакви интереси, на лъжи и какви ли не изостри. Това ми е било много противно. Така, че и Любомир каквото ми разказваше, не ми харесваше. Аз се въздържах и с никого не споделях това, което той ми казваше за разговорите си с царя. Дори съм му казвала, че това, което ми разказа не трябва да го разказва на никого, но може би амбицията му го караше да говори сериозни неща на места, където не трябва. Изглежда, че се ласкаеше, че царят го вика и иска съвети от него. Аз учителствах до края на 1935 год. когато ме уволниха. Попът на селото разбрал, че аз съм при Учителя. Той отишъл на Изгрева срещнал някои от сестрите, попитал за мене и те му казали, че съм от Братството, дори ме похвалили. След това той отишъл при владиката Стефан и разказал, че в селото има една учителка, която е дъновистка. Казал, че като човек и като учителка е много добра, но пита как да постъпи с нея. Владиката му казал да не я гони, но щом е добра да гледа да я приобщи към църквата. След това попът започна да ми предлага причастие. Няколко пъти ми предлагаше, аз все намирах различни начини да отложа. Понеже не вярвах в тези обряди, недостойно ми се виждаше да се причестя от страх. Попът тогава направил едно изложение до Министерството на просветата, в резултат на което последва моето уволнение. В началото на пролетта на 1935 год. дойде инспектор на ревизия за учебната ми работа, а също е взел и сведения за моята дейност като учителка извън учебната ми работа. При ревизията инспекторът ме попита ходя ли на Изгрева, когато отивам в София. Казах, че ходя. Впоследствие разбрах, че при ревизията се е установило, че аз имам тези идеи, но не ги пропагандирам. Бях уволнена от царство България за противорелигиозни идеи, а сега комунистите след 9.IX.1944 год. до 1986 год. ме гонят за религиозни идеи. Когато получих уволнителното писмо, аз си казах: „Свърши се наказанието ми". Ще се върна на Изгрева пак. Аз отидох в София на Изгрева и казах, че са ме уволнили. Като казах на Учителя, той остана недоволен. Разпитаме за ревизията, затова какво ме е питал инспектора. Разказах му, но Учителят беше строг. Докато бях учителка, когато се връщах на село, винаги си казвах: „Господи, кога ще бъде за последен път?" Пращането ми да учителствам го приех като наказание. Върнах се в село, предадох каквото имаше да предам в училището като учителка, след това уредих някои сметки със селяните, от които бях купувала разни продукти. В това време децата вече бяха разбрали, че съм уволнена и като ходех из селото да си уреждам сметките, голяма група деца вървяха с мене. Изглежда, че децата се бяха привързали и сега по такъв начин си изразяваха вниманието. Като видя попът, че голяма група деца вървят с мене, раздразни се и с много лоши думи, и грубо се нахвърли върху мене, с ругатни и упреци. Аз нищо не му отвърнах, но останах изненадана от поведението му. Винаги съм се отнасяла внимателно с попа, той много пъти е идвал да иска бяло брашно, ако няма да си меси просфорите, също е идвал да иска и зехтин за маслосвет. Винаги съм му услужвала и намирах, че не бях дала никакъв повод да се нахвърли срещу мене така грубо и вулгарно. Затова не се изненадах, когато впоследствие при разговор с Учителя, той ми каза, че попът е зъл човек. Аз не съм чула Учителя да се произнесе така за друг човек. Докато бях учителка много съм внимавала в обходата си, към учениците, към селяните, да не би да дам лош пример или лошо поведение, което да хвърли сянка върху Учителя. Изглежда, че и селяните бяха оценили това мое поведение, защото след уволнението ми направиха изложение с много подписи, в което искаха връщането ми като учителка. Даже друга една група от селяните, които бяха подофицери, направиха второ изложение от тяхна страна, пак за връщането ми. Спомням си, че след като свърших стажа си и вече трябваше да си търся работа като учителка, при следването си в Университета от 1921 год. аз бях стенографка при Учителя и през цялото време до 1928 год. дешифрирах лекциите на Общия клас. Като свърших стажа, попитах Учителя какъв съвет ще ми даде: Да правя ли постъпки да бъда назначена като учителка. Учителят ми каза: „Като отидеш учителка ще имаш един хляб. И ние ще ти дадем един хляб". Останах да работя при Учителя. Реших да се явя на конкурс за стенографка в Народното събрание, за зимната сесия. Явих се на конкурса, издържах го, но след първата смяна на работата ми в Народното събрание, началникът на стенографското бюро ме повика и ми каза, че не мога да остана на работа в Народното събрание, получило се тайно поверително писмо до Народното събрание от полицията за мене и за още петима души, че не може да останем на работа там. Попитах по каква причина ме уволняват. Не ми отговориха, защото писмото било тайно поверително. По това време председател на Народното събрание беше Александър Цанков, а той беше против Учителя. И така останах да работя при Учителя. Оттогава ние трите стенографки живеехме заедно. Учителят направи една барака за нас и четири години живяхме заедно. В 1931 год. есента аз отидох учителка. Малко преди края на учебната година ме уволниха -1935 год. Върнах се на Изгрева и лятото прекарах на палатка до „Парахода". Ходехме през лятото на Рила, аз ших палатки и така имах средства. Върнахме се от Рила, но положението ми не беше изяснено -ще остана ли на Изгрева да работя беседите, както беше преди да отида учителка или ще трябва да си търся друга работа. Като ми се свършиха средствата, аз отидох да работя при един брат - преписвах нещо на пишеща машина. Той забрави да ми плати. След уволнението ми, Учителят ме праща в инспекцията, в Министерството, да искам да бъда върната на работа. Най-после отидох при министъра на просветата, който тогава беше Спиридон Казанджиев - професор по философска пропедевтика. Той ме прие и каза, че учител с религиозно съзнание е полезен, но така е заведена преписката, че той не може да ме върне на работа. За да ме върне на работа, трябва да подам една декларация, че се отказвам от идеите си. Въпреки, че това ще бъде само формално. Аз казах, че ще си помисля, но бях категорична, че такава декларация не съм съгласна да подам. Когато се върнах при другите стенографки, казах им какво ми е казал професорът. Казах им също, че аз няма да отида да кажа на Учителя какво ми са казали в министерството, за да не би Учителят да ми каже да подам такава декларация за мой изпит. Понеже в никой случай не искам да подам такава декларация, затова няма да кажа на Учителя какво са ми казали в министерството. След всичко това аз разбрах, че пак трябва да се отнеса до Учителя. Отидох и го попитах конкретно какво ще ми каже - да си търся ли работа в града или ще остана да работя както преди. Казах му, че в моето отсъствие като учителка доста беседи и лекции са останали недешифрирани. Аз бях проверила това. Казах му, че аз ще имам грижата да свърша тази работа. Учителят ми каза: „Остани". Докато бях учителка, когато идвах на Изгрева, аз гостувах само на Паша. След като се върнах на работа при Учителя, аз пак живях две години заедно с нея в „Парахода".

През втората година от учителството ми Любомир пак отиде в Тетевен. Невена изпрати при мене и тя прекара около месец и половина при мене, след това той дойде, поседяха един-два дни и отидоха на Изгрева. Не си спомням точно по кое време, но когато се върнах веднъж на Изгрева, Любомир ми каза, че като се върнал от Тетевен той се почувствувал много зле, като се връщал от игрището „Юнак" до Изгрева е трябвало на всеки сто метра да сяда и да почива. Не е имал сили да продължи. Като се върнал на Изгрева се срещнал с Учителя и той му е помогнал. Той по това време редовно се хранеше в братския стол. След като се възстанови, той пак престана да се храни. Това му заболяване според мен беше резултат на всичко онова отрицание, което преживя срещу Учителя. След това Любомир никога не спомена за тези си преживявания. Около 1932 година, Любомир ми каза, че е направил връзка с царя и той го е викал за съвет. Когато ми каза, че царя го вика за съвет и че той ходи при него, аз го попитах: „Ти попита ли Учителя какво да правиш?" - „Попитах го". Казах му: „Какво ти каза Учителят?" Каза ми, че царят ще ме послуша толкова, колкото Фердинанд, неговият баща послушал Учителя. Тогава аз му казах: „Ами ти с кой акъл правиш това?" Защото от думите на Учителя се разбира, че той няма да има успех в тази работа. Той ми отговори: „Искам да опитам". Много отдавна още бях чула в Братството, че след Балканската война, когато цар Фердинанд искал да отвори Междусъюзническата война, Учителят пратил човек да му каже в никакъв случай да не отваря тази война. Тогава цар Фердинанд отговорил, че той не слуша ясновидци. От разговора, който имах с Любомир разбрах, че той се блазни от мисълта, че е царски съветник, че може да дава мнение на царя кого да назначи за министър, кого не и че може да играе такава роля. Това му харесваше повече, отколкото сам той да бъде министър. В тази си роля той се чувстваше свободен, независим, дава само мнение, без да има отговорност и задължение. В това време той живееше на Изгрева и беше посещаван от доста хора от града, защото гледаше на ръка. Благодарение на тази му дейност гледането на ръка - в много среди в града той беше вече известен като ясновидец. В началото имаше определени дни, когато идваха желаещите да им гледа и той им гледаше на поляната на Изгрева, където ние правехме гимнастическите упражнения и Паневритмията. Разбира се, това беше през пролетта и лятото, но не помня колко време мина откакто гледаше на хората и веднъж Учителят ми каза, да кажа на Любомир, да не гледа на поляната. Като му казах това, той нищо не възрази, никаква критика или недоволство, но престана да гледа на поляната. После разбрах, че хората отивали в дома му да им гледа. Като се срещах с Любомир, често ми е разказвал за разговорите си с царя. Правеше ми впечатление езика, на който са говорили, че не е на висота и аз го попитах: „Ама така ли си говориш с царя, както на мене ми казващ, с тия думи?" Той потвърди, че така си говорел с него. Аз намирах, че езикът, на който си говорят не съответствува на въпросите, с които се занимават. Те се занимават с държавни работи, с управлението на един народ, това са сериозни въпроси и отговорни въпроси. Считах, че езикът не е на висота. Аз не си дадох мнението, а само слушах каквото ми казваше, но така си мислех.