Ани

II. ИСТИНСКА ПРИКАЗКА: ЧУТА МОЛИТВА Невена Неделчева. Подбрани приказки: Чута молитва. Издава книжарница «Братство», Севлиево. Чуйте, о вие, които живеете по-безгрижно от пеперудите, за които светът е забава и животът е даден само за наслада: за всичко се плаща. Чуйте и вие, които тъгувате, скърбите, роптаете и негодувате: след всяка скръб иде радост, но и скръбта, и радостта сами си създавате... Родих се веднъж син на цар. Гледан бях като зеницата на окото и думата ми бе закон за околните ми. Аз растях, ставах силен и смел, и не знаех що е препятствие - пред моята воля и власт отстъпваше всичко. Аз знаех само едно - «искам» - и пред него се прекланяха всички. Там, където не достигаше силата, насилието правеше необходимото. Пред моята воля подгъваха коляно всички, но аз - пред ничия. Погледът ми имаше блясъка на стоманата, а езикът ми беше по-остър от меч. Каквото поисквах - протягах ръка - и аз го имах. Тогава аз се усмихвах и тази усмивка сразяваше всички. Аз бях цар - свободен, а другите бяха роби - под моята власт. И когато умрях, чух как всички си отдъхнаха с облекчение... Минаха години, стотици може би. Родих се млад и силен, но бях роб. Палатите, в които живеях, бяха от розов мрамор, но в тях живееше тиранин господар. Аз тичах, работех от сутрин до вечер и не сварвах да изпълнявам хилядите заповеди, с които ме отрупваха. И често в моите гърди пламваше огънят на негодуванието, в очите ми блясваше мълния, но аз стисках зъби и юмруци безсилен - аз бях роб. Всякога, когато престъпвах мярката на позволеното за роба, моите ръце се заключваха в железа и аз лежах с дни във влажна тъмница. Там, всред студ и влага, питах, питах: Защо се родих и защо живея? Кой ме прати на земята и защо? Защо е тая неправда и защо няма справедливост на земята? Удрях глава в каменните зидове, по които се стичаше вода, и питах: «О, кой създаде тоя свят, пълен с неправда?» И чувах нечий глас дълбоко в мене да казва: «Ти!» Тогава почвах да се смея и мислех, че съм луд. А годините, колкото и безконечно дълги да бяха, пак минаваха. Веднъж аз легнах на смъртният си одър, за да не стана никога вече. И когато смъртта бе дошла в стаята ми да ме вика след себе си, някоя невидима ръка се сложи на очите ми и аз прогледнах, видях и разбрах. Видях себе си отново цар и моят сегашен господар бе някогашният ми роб, към когото съм бивал най-жесток... Тогава се усмихнах и тръгнах след смъртта, а над тялото ми плачеше моята жена, която ме мислеше за умрял... Минаха векове - родих се като единствен син на богати родители. Наричаха ме Феб - Аполон, тъй красив бях. Майка ми коленичеше до моето креватче и държейки ми ръцете в своите, ми пееше песни, целуваше очите ми, косите ми, челото ми, а аз се смеех, доволен и безгрижен. Растях и не знаех що е скръб. Майка ми за мен бе готова на всичко и аз приемах това всичко, без даже да й благодаря и отвърна със същата обич - аз мислех, че всичко тъй трябва да бъде. Когато пораснах, много момински очи срещаха моите смели и пълни с пламък очи и отстъпваха пред моите желания, свеждайки покорно очи. Аз мислех, че слънцето грее заради мен, че цветята цъфтят само да ме радват и изпълват душата ми с благоуханието си. Че животът е даден, за да го изживея в безгрижие и веселие. Аз посягах към всичко, което ми харесваше и мислех, че щом го искам, трябва да го имам... Обичах свободата си и разнообразието - еднаквостта ми дотягаше и отегчаваше. Аз кацах от цвят на цвят като златокрила пеперуда и пиех радостите на живота от устните на тези, които ми ги поднасяха с обич, защото вярваха, мислеха, че и аз ги обичам. Аз бях хубав, богат и търсех красотата и любовта в нови и нови образи, а никога не се запитах що става с тия, които изоставях, след като ми бяха дарили своята любов. И когато умирах, аз чух сподавен плач, болезнен стон и хиляди въздишки... Отново минаха години - родих се младо хубаво момиче на нежна майка и благ баща. Косите ми блестяха като злато и бяха меки като коприна. Очите ми бяха като кристално бистри планински извори, а кожата ми - нежна и чиста. Веднъж обикнах буен и своенравен младеж. Погледът му бе смел и очите му, в които блясваше пламък, ме викаха ден и нощ. Устните му ми обещаваха много, а моето сърце вярваше и тръпнеше в непреодолим копнеж по него... Един ден, блянът стана действителност и аз Л безумната, се радвах - бях щастлива... Но след време очите му ме гледаха, но не ме виждаха вече. - Сърцето ми се сви болезнено-знаех, той вижда със замечтания си поглед друга... И дойде страшната болка и безутешна скръб. Аз кършех пръсти - напразно - любовта не се иска, тя се само дарява... След време една топла ръка се сложи на израненото ми сърце и болката притихна. Две светли очи ме гледаха с усмивка и устни изпиха сълзите ми. И аз помислих, че сега щастието наистина дойде. Но уви! Смеющите се светли очи ме напуснаха един ден... И моята скръб бе още по-голяма, болката - по-дълбока и горчива... Аз проливах потоци сълзи и питах, питах: с какво заслужавах всичко това? Защо светът е такъв - изпълнен с измама и лъжа? Где е Бог? И защо мълчи? По-късно се ожених. Имах деца, които обичах безумно, но които не ме обичаха. Мъжът ми ме тормозеше, измъчваше без жал. Жестоко и кораво бе сърцето му. А те, децата, като птички изхвръкнаха от гнездото и не се завърнаха никога вече. А аз плачех и мислех ден и нощ за тях. О! Каква жестока съдба, какъв горчив дял от живота ми даде тя. И аз роптаех и плачех, а дълбоко в самата мен чух пак тихия глас да ми казва ясно: «За всичко си виновна ти!» - О! - извиках в горест и скръб - кому направих зло, та така ми се отвърна? Наоколо ми бе всичко тихо, тихо... Бог мълчеше и аз Го считах за жесток и несправедлив... И когато умирах, отново някой отвори очите ми - тогава всичко разбрах, но беше твърде късно... И пак минаха години - отново се родих, със смътен спомен за минали погрешки и жажда да науча верният път в живота. Аз гледах живота на околните ми и отвръщах глава - бях го минал и знаех плодовете му. Виждах радостите и скърбите на человеците - опитал ги бях вече и те не можеха да запълнят и осмислят живота ми. И тъй растях с постоянната жажда в душата си да науча защо дойдох на земята и как трябва да живея. След лутане и търсене, стъпките ми стихнаха при вратите на Учителя. Попитах Го: «Как да живея?» Той ме погледна и рече благо: «Бъди като извор - обичай и давай!»

2. Туморът, който Спасителят излекува Може би мнозина са слушали за сестра София Попова[1], но за нас, по- младите, е една истинска радост да прекараме един час край нея, запитвайки я за туй, което тежи всекиму на сърцето. А тя всички може да утеши, всички може да насърчи, на всекиго да даде това, което му е най-необходимо в момента. И не е за чудене, гдето човек с дни после носи спомени в сърцето си за нея и да желае пак да я види, защото тя притежава това, което малцина го имат. Една красива гледка е да се види сестра Попова заобиколена от млади момичета, които като млади птички чуруликат край нея, а тя самата - по-весела, по-млада, по-жизнена от всички тях. И кое я прави такава? Може би и там е тайната на това привличане към нея, което всеки, който я е видял, изпитва към нея. И когато някой от младите й заговори за своята скръб, за своята болка, тя разгръща своя 84-годишен живот и оттам винаги ще извади някой пример, някои спомен, който ще приведе умело и ще посочи как да се излезе от това състояние. А нейният живот е изпълнен с много и много страдания, много опитности, много случки, които тя с охота ни разказва, за да ни покаже колко нашите болки са малки и не струва човек да жали и тъгува за тях. И неусетно за самите нас, сълзите се заменят с усмивка, в гърдите олеква - сякаш някоя невидима ръка е отнела товара, който ни е тегнел. Но най-често ние обичаме, насядали около нея, да ни разказва кога и как е видяла за първи път Учителя и как и кога е получила тоя дар - да има връзка с Невидимия свят, за да може да казва и предсказва това, което ние обикновено не можем. И тогава тя започна, а ние слушаме това, което ни говори: «Чеда, чеда - обръща се тя често към нас, - какво сте видели вие? Аз 34 години съм била болна от тумор. Какви болки е било, какви страдания! Като момиче бях весела, жизнерадостна - всички ме обичаха. Това беше още преди Освобождението на България. Ожених се. И оттогава почнаха страданията ми едно след друго. Мъжът ми, Бог светлина да му дава, отначало учител, после съдия следовател, беше сериозен и строг човек. Но аз още след раждането на първото си дете заболях от тумор в корема. И какви болки е било, никому Господ да не дава. Децата се раждаха едно след друго, а аз - все болна. Мъжът ми ме води при най-специалисти лекари тук и в чужбина - никой не можеше да ми помогне без операция, а аз за операция не се решавах. И тъй и ден и нощ страдах. Извън вратата не можех да изляза. Вятърът да ме не лъхне, дъжд да ме не навали. Все вкъщи. Едничката ми радост в живота бяха децата ми, които ме много обичаха, които ме обичат и до днес. Но докато ги изгледам, колко мъка е било. Дете да се окъпе, пелени да се операт - след всяка по-тежка работа лежах, превиваща се от болки с дни. Помня, беше ми се родило третото дете. През нощта, на третия ден от раждането му, сънувах, че дойде при леглото ми един стар, белобрад човек и седна до краката ми. Аз не го познавах, но толкова мъка бе се набрало в душата ми, толкова страдания в сърцето ми, че почнах да плача, да му се оплаквам и нареждам всичко, както си беше. Той ме гледаше благо и ми казваше от време на време: «Всичко, всичко ще мине». Аз продължавах да му разказвам за тежката си болест, за големите си страдания, от които не виждах никакъв изход. Той ме изслуша търпеливо, най-после стана, каза ми пак: «Всичко ще ти мине, не се бой!» - и тръгна да си излиза. Тогава бяха ме заболели и очите и аз почти нищо не виждах с едното око. Скочих веднага от леглото и видях през прозореца стария човек да възвива край къщата. Тогава извиках и чукнах на прозореца: - Дядо, бе, дядо! - Какво има? - обърна се той. - Ами аз най-главното не ти казах - очите ме болят, ще ослепея. Как ще си гледам децата? Страх ме е да не ослепея - повтарях му аз, - а децата, как ще си гледам децата? - Няма нищо - кимна ми той с глава, - ще ти мине всичко - и той си тръгна нагоре по улицата. Събудих се облекчена и успокоена, а възглавницата бе цяла обляна със сълзи.» - Е, ами оздравяха ли ти очите? - бързаме да попитаме ние, слушащите я. - Оздравяха ми. Ето, сега само когато чета, си служа с очила. А тогава едва виждах. Но след съня ми очите ми взеха лека-полека да се оправят и оздравяват. Но иначе все си бях болна. Минаха се много години. Преместиха мъжа ми в София, тук. Мене все ми беше лошо, все не можех да ходя никъде, но затова пък вкъщи ми идваха много приятелки на гости. Един ден една от гостенките ми каза: - Како Софийке, аз да те заведа тебе, гдето ходя на едно място. Ти си тъкмо за там. Аз се съгласих и един ден тя ме заведе у една сестра, където се събираха за молитва, а след някое време ми предложи да ме заведе и при Учителя. И какво да ви кажа, чеда, като влязох в стаята, и тъй, останах като гръмната. Пред мен стоеше същия старец, когото аз видях в съня си преди толкова години. Той ме погледна и се усмихна, а аз в същия миг почувствувах една голяма сила, която ми взе ръката и почна да пише във въздуха кой е Този, когото виждам пред себе си. Засрамих се съвсем. Хванах си ръката и я стиснах, но тя пак с голяма сила се изтегляше и почваше да пише Кой е Този, при когото ме бяха завели. И аз вече знаех кой е Той, без да ми казва някой отвън. [Спасителят бе!] Оттогава почнах да ходя на беседи и тая сила, която аз много ясно усещах, почна да ме лекува, за чудо и за самата мен. Коремът ми, който от тумора бе страшно голям, бавно и незабелязано се смаляваше и болките почнаха да престават, докато се изгубиха съвсем. Имах син лекар, той гледаше и не можеше да повярва странното ми излекуване. Констатираше подобрението и виждаше, че постепенно се излекувах, но неговият ум не можеше да се помири с мисълта, че това е станало без нищо външно, без лекарства и операция, а само от една вътрешна голяма сила, която ме ръководеше къде и как да се разтривам и лекувам. ---------------------------------- [1] За София Попова вж. «Изгревът», том V, стр. 471-474; том IX, стр. 372-373. Нейна снимка вж. в «Изгревът», том XXII, снимка № 27. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

1. Първа среща с Учителя За всички наши хубави, светли празници, целият Изгрев се основно почистваше, защото Учителят държи много както на духовната, така и на физическата чистота. За нас, учениците, е голяма радост да вземаме участие в измиването на Салона, гдето Учителят изнася Своите Беседи и Лекции. Неизказано приятно е да се види как сестрите, весели, усмихнати, със светнали от радост очи, мият пода с донасяната с кофи от братята вода. После изнесените отвън столове се измиват и внасят внимателно в измития салон. Измита се целият двор и поляната, на която играем сутрин гимнастическите упражнения - Паневритмията. С гребла, като с големи гребени, изресваме тревата от пожълтелите листа и шумки. През такива предпразнични дни стават интересни запознавания и разговори. Не помня точно кога, при едно такова измиване на салона и столовете се запознах със сестра София Шопова[1] и оттогава винаги ми е било приятно да разговарям или да слушам, когато ми разказва своите духовни опитности, които има, откакто е срещнала Учителя. Но за мен най-паметен остава случаят, когато тя е видяла Учителя, преди да Го срещне в Неговия физически образ на Земята. Затова недавна, след като измихме столовете и нямаше повече какво да правим, тъй като всичко бе преметено и изчистено, ние със сестра София Шопова седнахме на слънчице, на скамейките пред лещаците. Тогава я помолих да ми разкаже отново за първите си срещи с Учителя. Тя ме погледна с изпълнените си с доброта очи и рече: - Да говоря за Учителя е моята най-върховна радост. Затова ще ти ги разкажа, макар че съм ти ги разказвала вече. - Това и за мен ще е безгранична радост. - Добре - усмихна се тя и заговори: «Мъжът ми бе чиновник по железниците. Заплатата - твърде малка, за да поддържа семейството ни. И затова аз често бивах принудена, покрай домакинската работа, да вземам и шия чужди неща. Една вечер, работейки, мислено си казах: «Ще шия до 12 часа и ще си легна.» Чувствувам се уморена, необходимо ми бе сън, пък и утре пак трябва да се става рано заради децата. Мъжът ми бе се завърнал от работа много уморен и си легна да си почине, а аз продължавах да шия. По едно време погледнах часовника, беше 12 без 15 и полека погледът ми се пренесе към прозореца, откъдето забелязах да излиза някакъв прозрачен бял облак. Гледах и не можех да разбера откъде идваше този облак. Взрях се по-добре и останах като вкаменена. Всред облака се очертаваше все по-ясно и по-ясно една фигура, от която не можех да снема поглед, въпреки голямата ми уплаха. Най-после аз ясно видях един старец, очертан до гърдите, другото се губеше в облака. Облечен бе в бяло. Коси до раменете, също бели, бяла брада, а очите бяха озарени сякаш от вътрешна светлина. Сковах се от ужас. Исках да извикам, но не можех. В същия миг видях до себе си една жена, която протегна ръка, сложи я на коленете ми и каза тихо: - Не бой се! Цяла изтръпнала от страх, аз я запитах: - Но кой е тоя там в облака? - Спасителят, а ти стани и се помоли! - ми каза тя. Аз коленичих и почнах да се моля. После жената запя и ми каза да пея след нея. Тогава запях думи и мелодии, които никога не бях нито чувала, нито пък чела в някоя книга. Жената продължаваше да стои до мен, само че все със закрито лице и аз не можах да видя каква е. Когато престанахме да пеем, аз я запитах: - А ти коя си? - Света Петка - отвърна ми тя. Аз сещах, че става нещо с мене, исках да извикам, да скоча, а сякаш цяла бях вцепенена и не можех да направя нищо. Изведнъж гласът на мъжа ми ме стресна и върна възможността да се движа и говоря. Огледах се. В стаята нямаше никой, освен мъжа ми, който бе скочил от леглото и ми викаше съвсем изплашен: - Ти си полудяла, ма, ти си луда, какви песни пееш? Я се чуй! Ти си луда, ти си полудяла! кряскаше той. - Чакай, бе - викам му аз. - Стой, не съм луда. Слушай, ще ти разкажа всичко. Но най-напред да отидем в стаята при децата, че мене ме е страх тук. Разказах му всичко и най-после той се успокои. На другия ден отидох на църква и тръгнах от икона на икона да гледам да позная жената, която ми се яви вечерта, и стария белобрад човек в облака. Но в образа на никоя икона не можах да ги позная. Оттогава минаха 19 години. Местиха ни в различни градове из провинцията. И през тези години нито за миг не престанах да търся тези, които ми се бяха явили през нощта. Обикалях черкви и манастири, но напразно. В никоя от иконите не можах да ги видя. След това брат ми отпътува за чужбина. Отначало се обаждаше често, после - по-рядко и по-рядко, и най-после съвсем престана. Ние не знаехме къде е, жив ли е и как да го потърсим. А мен много ми бе мъчно за него - тъй го обичах. И преди две години чух за брат Л.[2], че той може да ни каже къде е брат ми. Отидох. Говорих с него. После отидох към салона, а оттам - към полянката, където се играят гимнастически упражнения. И можете си представи моето учудване, което достигна до обезумяване, когато видях всред полянката Този, Когото бях видяла в оная паметна нощ - Този, Когото бях търсила цели 19 години. И ето, той стоеше заобиколен от група хора, които слушаха това, което Той говореше. Исках да се втурна и извикам с всичкия си глас: - Намерих Те, намерих Те най-после! Но нещо ме бе заковало за земята сякаш. Аз стоях и го гледах поразена, учудена, невярваща на очите си. Нищо не можех да кажа. Само горещи сълзи обливаха страните ми. Нещо се топеше в мене. Някакъв товар бавно се свличаше от гърдите ми. Чудна тишина и мир изпълваше душата ми. Учителят продължаваше да говори на заобиколилата Го група хора. Аз Го гледах - душата ми се радваше... Оттогава почнах да посещавам беседите и слушам словото Му. Искам да кажа и това, че преди страдах много от подуване на ръцете и краката - нещо, което ужасно ме измъчваше и пречеше да върша работата си. Но сега мога с радост да кажа, че съм напълно здрава - нито ръцете, нито краката ми се подуват и болят. Как се излекувах? Слушайки и изпълнявайки, колкото мога, това, което Учителят ни учи. И каква изненада бе за мен, когато чух да се пеят в салона същите песни, които аз бях пяла в оная нощ! И до днес душата ми не престава да пее химни и благодари на Бога за великата Му милост, че ми отвори очите да видя Светлината, която е дошла в света - да видя Учителя.» ------------ [1] София Шопова е свекърва на Мария Шопова, (бел. на съставителя на «Изгревът...» Вергилий Кръстев) [2] Л. - Любомир Лулчев, (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

I. КАК НАМЕРИХ УЧИТЕЛЯ Невена Неделчева. Как намерих Учителя: Истински случаи. София, 1938 г. Верен, истинен, чист и благ всякога бъди. Учителят Предговор Тая книжка е написана не за тия, които са намерили Учителя, а за тия, които се лутат и Го търсят. Тя е написана не за знаещите, радостните, щастливите; тя е за тия, които в страшната болка на страданията си питат: «Има ли Бог? Има ли кой да ни покаже как да Го намерим?» И отговорът е: Има кой да ни посочи пътя към Него - Учителят. Тя е написана, за да бъде като малка искрица светлинка на тия, които никак нямат - и да им каже, че има Светлина. Случаите «Как намерих Учителя» са безброй, както е безбройно и числото на тия, които са Го търсили и намирали, но тук се изнасят само три.

III. Биография на Елена Симеонова Светозар Няголов Елена Симеонова Стоянова е родена на 20.12.1934 г. и е последното - осмо дете на Симеон Костов и майка си Ваца. Тя се ражда в трудно време, когато баща й е избран за кмет и група негови противници са му направили засада, за да го убият, но Невидимият свят го отклонява и той минава по заобиколен път и като влиза невредим в дома си, намира родена най-малката му дъщеря Еленка. От малка Еленка се включва в техния труден земеделски живот. Тя се върти около майка си и се учи да готви, шие, плете, да се занимава с ръкоделие. Петгодишна чува от баща си, че имат родени малки агънца и боса тича по снега до кошарата, за да ги види и им се порадва. В дома си, като най- малка, е била много послушна и от всички се е учила. На 8-годишна възраст тя влиза в първо отделение и учи 4 години в селото. Прогимназията учи в училището на Владая 2 години, като се събирали около 15 деца и пеш, през зимата в голям сняг са си правели пътека до училището. Третата година кметът издействал и се отваря прогимназия в новопостроена сграда и там завършва трети прогимназиален клас. След голямата бомбардировка на 10 януари 1944 г., извършена над град София с 1784 бомбардировачи през деня и нощта, Учителят напуска Изгрева и отива да спи в дома на брат Борис Николов. Почти всички жители напускат града. На следващия ден - 11 януари, след закуската, Учителят предлага на Борис да отидат на Изгрева, който е напълно обезлюден. Отправят се към полянката и застават на нея за молитва. Повече от час Учителят се моли съсредоточено заедно с Борис Николов. След свършване на молитвата Учителят се обръща към Борис и казва: «Тук вече не може да се прави връзка с Бога. Да излезем.» Връщат се в дома на Борис. Учителят е дал нареждане за промяна на ситуацията. Един час след тяхното прибиране, в двора на дома на Борис влиза запъхтян, идващ от село Мърчаево, Симеон Костов и казва на Борис, че иска да говори с Учителя. Борис му отговаря, че Учителят е вътре в стаята и че ще отиде да Го попита дали ще го приеме. Учителят дава съгласието Си и Симеон влиза при Него, целува Му ръка и казва: «Учителю, елате в Мърчаево. Давам Ви къщата, имота и децата си, на Ваше разположение.» Учителят отговаря: «Добре.» Симеон Костов се сбогува с Него и се връща в дома си. По интуитивно виждане се знае, че по времето на Христа той е бил Симеон - Петър, който създаде църквата. Учителят веднага изпраща сестрите Стойна Кондарева и Юрданка Жекова в с. Мърчаево, да проучат положението и да Му докладват. Те се връщат вечерта и Му обясняват ситуацията и Учителят решава да не отива в дома на Симеон Костов, който е в центъра на селото срещу кръчмата, а в дома на брат Темелко Стефанов, който е по-подходящ за Неговото пребиваване. (Преди две хиляди години Христос е направил тайната вечеря в дома на преродения сега брат Темелко.) Близо до дома на брат Темелко Учителят намира и заедно с приятелите каптира «Извора на Доброто» и «Извора на Здравето». Посещава с приятелите големия топъл извор в съседното село Рударци, откъдето селяните взимали топла вода, перяли дрехите си и се къпели. Учителят и приятелите насядали около извора на почивка и разговор, където от широка тръба течала горещата вода. Учителят се обърнал към ръководителя на братството в село Мърчаево Петър Киров и поискал той да Му даде чаша вода.' Петър налива вода и Му я подава. Учителят пие 3 глътки вода и казва: «Хубава е тази вода» - и след това излива останалата вода на земята. Пожелава втори път да пие от топлата вода, отпива 3 глътки и казва: «Много хубава е тази вода» - и излива останалата в чашата вода на земята. Иска трети път да пие от водата. Подават Му чашата и отпива пак 3 глътки и казва: «Тази вода ще лекува всички болести» - и излива останалата вода от чашата на земята. На връщане от извора Учителят се отбива в дома на брат Симо. Той е на работа в кариерите, но сестра Ваца и децата посрещат групата и ги гощават с качамак и мътеница. Всички целуват ръката на Учителя. В техния «Аврамов дом» живеят в малката стая Теофана Савова, сестра й Марето, която е била учителка в селото и майка им, баба Тодора. В голямата стая е тяхното семейство, заедно със семейството на Стефан и Пенка Белеви и негови приятели от войниклъка, бай Атанас, Геша и дъщеря им Милка. При посещението на Учителя Еленка е в голямата стая, където се хранят. От София идват големци за разговор с Учителя и Той с тях влиза в малката стая на разговор. Идва си брат Симо от работа, влиза в голямата стая и се радва на многото гости, които има. Еленка хваща баща си за ръка и го води в малката стая да покаже на баща си кой е дошъл на гости в дома им. Отваря вратата и показва с ръка Учителя, Който разговаря там. Приятелите наоколо й се скарват, че е отворила вратата и безпокои Учителя. Учителят се обръща към тях, погалва я по главата и казва: «Недейте я закача, защото душата й от радост не знае какво да прави.» Това е единствената среща на Еленка с Учителя, която ще я помни през целия си живот. Като най-малка, тя последна Му целува десницата, но Той я благославя, като я помилва по главата. В 1949 г. Елена идва на Изгрева и живее при сестра Юрданка Жекова. Започва да учи в гимназията, но среща големи мъчнотии с математиката и геометрията и преустановява да учи. Връща се в Мърчаево и се включва в земеделската работа: копае царевиците и боба, жъне житото. Там проявява своите качества и ожънва бързо нивите, заедно с братята и сестрите. Често пасе овцете, кравите или воловете. Вкъщи помага на майка си в готвенето. Това продължава до 1957 г. Когато им взимат земите и се образува ТКЗС-то, тя почва да работи там. Няколко години участва в залесяването на Витоша. В 1963 г., месец ноември, Савата я довежда да работи в мозайкаджийската бригада на Борис Николов в Министерството на транспорта. Тя работеше с още 4 жени, едната от които е Станка Янчева, прислужничката на Борис Николов. Бригадата беше съставена от мозайкаджиите от Изгрева: Савата, Балючев, Крум Въжаров, Николай Дойнов и други. Останалите десетина души бяха дошли от лагера от Белене, главно габровци, които не бяха майстори със стаж. Всички погрешки и напрежения в работата се стоварваха върху дежурните пет жени, които постоянно бяха в немилост. Често се караха с тях. Даже Савата се отнасяше много грубо със сестра си. Брат Борис дойде при мен и ми каза: «Светозаре, ти си добър и мек човек, вземи жените под твое ръководство да ги научиш да работят, особено в търкането с машините, понеже на новостроящата се сграда на министерството на транспорта ще има стотици хиляди метра римска мозайка.» Аз приех и взех да ги уча да зареждат машините с шмиргели и да търкат с тях мозайките. Те бяха много послушни и внимателни и бързо усвоиха работата и започнаха да работят по-добре и от мъжете. Станах с тях добър приятел и те ме слушаха. Станахме приятели и с Еленка. Брат Борис, понеже е бил в затвора, не искаше да се разправя с техниците и особено с Пенчо Кубадински, който всеки ден идваше на обекта да следи как върви работата и ме направи отговорник да се разправям с техниците и материалите, които Кубадин- ски ги движеше. Жените редяха камъчетата на римската мозайка много старателно и работата напредваше. Особено усърдно търкаха мозайките, за да излезе максималният диаметър на камъните. Аз направих въпрос на Кубадински за търкането, да увеличи заплащането, за да можем да направим красива мозайка. Още повече, че и стъпалата ги правехме от много твърдия гложенски камък. Той удвои парите за търкането и ние си изкарвахме добри заплати. Тогава се направи ЦУМ и стъпалата се изядоха от многото хора, които минаваха по тях и станаха на дупки. Кубадински ни нареди да направим здрави стъпала, да не се изтъркат от хората и за сто години. Брат Борис е специалист геолог и поръча много твърдия гложенски камък, от който правехме монтажните стъпала. Веднъж Пенчо Кубадински ми каза, че стъпалата не са еднакво високи. Аз му подадох метъра, да ги измери. Той измери едно крило, в което имаше разлика до 1 милиметър. Каза: «Стъпалата са отлично направени и монтирани.» Четири години работехме, главно в затвореното топло мазе. Бригадата отиде да работи гара Горна Оряховица, а аз със Станка Янчева, Елена Симеонова и Александър Джидров останахме да довършим и предадем обекта на приемателната комисия. Дойде да го приеме Пенчо Кубадински с 50 министри, заместници и архитекти. Той беше набит, тежък човек, обут в гьонени половинки. Влезе в една стая, накована с паркет, който започна да скърца от тежестта му, и каза: «Да се прикове наново паркетът.» Излезе от стаята, засили се малко и се плъзна по блестящо полираната мозайка и отиде до другия край на коридора и каза: «Мозайката е приета с отлично качество.» След това отидохме да работим в бригадата на Илия Василев, в «Промишлено строителство». Работихме на «Аналгина», КЦМ (Комбинат за цветни метали), Завод за врати и дограма «Толбухин» и много други. В 1974 г. се оженихме. През 1975 г. се роди Павел и Еленка го гледа в дома ни, в блок 98, до 1980 г., когато отиде да работи като помощен персонал в 108 ЕСПУ «Никола Благовеждов». Там тя се грижеше за Павел, където той изкара 1 година предучилищна забавачка и почна да учи в първо отделение. В 1986 г. тя отиде да работи в ТЕЦ «Земляне». На 55 години се пенсионира - в 1989 г., но пак продължи да работи с преназначаване до 1991 г., когато окончателно напусна работата. Тогава от чужбина идваха колети с храни за бедстващите българи, братя и сестри, и ние в дома на Дора Михайлова ги разделяхме за над 80 бедни братя и сестри и с по две чанти и количката на Дора ги разнасяхме по домовете. За празниците подготвяхме сандвичи, да се почерпят приятелите. Това продължи до идването на Андрей Грива, който ни изгони да не правим нарядите и да не черпим безплатно приятелите за празниците и като добър комунист, отвори в бялата къща да се продават чай, кафе и закуски. Учителят казва, че след хиляда години тези, които не възприемат сега братския безкористен живот и не го приложат, ще започнат тогава отново от А, Б. Участвахме активно в живота на лятната школа на Рилските езера, като от 1990 г. до 1994 г. безплатно готвехме и раздавахме хляб и храна на братята и сестрите. При идването за ръководител на братството на Благи Жеков, ръководството на кухнята пое комунистът Станчин и веднага туриха табела на вратата на кухнята: «Храната за братята и сестрите е 50 лв., а за чужденците -100 лв.» С Елена готвехме хубави яденета, особено за съборните дни, от качеството на които приятелите бяха много доволни. Преди идването на Жеков аз купих 5 поцинковани казана от град Силистра, като единия дадох за детския лагер в Троян, а четирите - за езерата. При Станчин казаните изчезнаха и се наложи да се купят нови. Ние престанахме да посещаваме беседите и рядко ходехме на Паневритмията. Често посещавахме приятелите от провинцията и помагахме там на общобратския живот. На Витоша се срещаме с приятелите, гледаме си работата в дома, където постоянно идват приятели за разрешаване на трудните си здравословни или житейски мъчнотии. Елена готви много добре, прави отлични баници, козунаци и храни и често посещавахме братя и сестри за именните и рождените им дни. Има много общобратска безкористна работа, в която всеки с пробудено съзнание може да се включи и да работи за благото на ближните си.

77. КОИ МИ БЯХА БРАТЯТА А как така стана, аз го разказвах. Значи, чуждите хора ми помагаха. Ама били комунисти. Абе, какви комунисти! Те ме приеха, че съм техен брат. Та, аз бях с тях брат. Братя по труд и съдба. Трябваше да се сбъднат думите на Учителя: «Ти защо се страхуваш от комунистите?» Пред къщата всяка сутрин заставаше «Мерцедес» и ме взимаше и ме возеше на обекта. Връщаха ме обратно с «Мерцедес». А с тези коли се возеха само висши държавни мъже, и то много големи по власт комунисти. Целият квартал гледаше и трепереше от ужас. Страхуваха се от «Мерцедес»-а на големците. А аз се возех всеки ден в него, сутрин и вечер. И се сбъдна още едно нещо, казано от Учителя: «Няма да бъдеш нашироко, но нависоко.» Да, къщата стана нависоко - на 3 етажа. И с всички големци комунисти, на които работех, станахме приятели. И това приятелство продължава досега. Аз съм работил съвестно. Например в с. Говедарци на 60-80 къщи съм направил мозайките. Моята работа говореше за мене и тя заставаше зад мене. Та, този големец комунист от село Говедарци, Петър Динков, като се оженва, и кум му е бил самият Георги Димитров. Неговата жена в с. Новоселци е била учителка. И там са били учителки Буча Бехар и Наталия Чакова. И тя имала много хубаво мнение за «дъновистките» учителки. И това бе прехвърлила на мъжа си. А той виждаше работата ми, яви се и ми помогна. Ако че е бил комунист и големец. Яви се и ми беше като брат. Братството е идея и може да го има между идейни хора. Та, в този живот успях да реализирам всичко, което бе ми казал Учителят в с. Мърчаево през 1944 година.

76. НЕ Е ВАЖНО КОЙ ТИ ОДИРА КОЖАТА. ВАЖНО Е, ЧЕ ТЕ ДЕРАТ По това време аз работя в бригадата на Борис Николов. Той бе излязъл от затвора през януари 1962 г. Събраха се хора, направиха бригада. Но понеже Борис беше осъден от Народен съд, нямаше право да заема ръководни постове. Та, аз се водех официално пред властите за бригадир на бригадата, а командваше Борис. Но в тая бригада беше хаос. Имаше хора, които Борис бе взел, те не можеха да работят и все ни пречеха. А това е тежка физическа работа. Та, се откачих от село, от тази робия, та се закачих в бригадата на Борис, на още по-голяма робия. Голяма хамалогия - а те не се натоварваха. И накрая дойде 1964 г. А аз я чаках. Исках да видя как ще се сбъднат думите на Учителя. И тогава аз напуснах бригадата. И се освободих от робството. И оттогава започнах да работя сам по обектите, с чужди хора. При тях получих свободата си. А при своите си като бях - ми одираха кожата от работа. Имаше едно изказване на Учителя: «Абе, ти защо се страхуваш от комунистите?» И сега, как се сбъднаха тия думи. Ето така: мене комунистите ме оправиха. Как ме оправиха? На всеки етап, през който трябваше да мина при оформяне на документите за строеж, и за самия строеж, ми помагаха големци комунисти. Аз им работех. Те виждаха, че съм добър, безкористен работник, и ми съдействуваха. Спомням си, че работя на един големец, той ме докарва с колата си, гледа бараката и ми вика: - Абе, ти защо седиш и живееш у тази барака? Той, големецът комунист, се интересува за мен. И като му свърших обекта и отидох да ми плаща, накрая ме пита: - Абе, твоите хора прехвърлиха ли ти мястото? - Не са. И тогава той се хвана и ме оправи. Ако че беше комунист.

74. ПРОСВЕТЛЕНИЕ И ОПОМНЯНЕ И изведнъж се сетих как стоях при Учителя и как Той 15 минути седи пред мене, духа в юмруците Си и прегледа целия мой живот, откъде идвам и как ще протече. И си говори на глас. Аз слушам. Учителят си говори. - Ами, ще отидеш там. Няма да е доволен. После ще отидеш там. Пак няма да е доволен. И там ще му дерат кожата. После ще отидеш там, там, после ще отидеш там, после - там, после - там. После Учителят вика: - Чак в 1964 г. ще се оправиш. И така, малко се позарадва. Светна Му за малко лицето. Отново почна да ми говори: - Ще отидеш там, после - там. Ту Му светне лицето, ту помръкне. Проследяваше моя път на земята. Накрая каза: - Няма да е нашироко, но ще е нависоко. Какво е това, аз не зная. Но само го чух и го запомних. И накрая Учителят говори: - Накрая ще се оправи, ще се оправи. - И така се зарадва, че Му светна лицето. - То ще се оправи. То ще се оправи. И така завърши разговорът с Учителя. А аз бързам да си отида в казармата. Отивам си в казармата. Трябва да се прибера в уреченото време. По пътя си вадя заключение: «Ще ти одерат кожата на село.» На село - само работа. Нямам време. Само си работим. Децата на баща ми са малки, не могат да работят. Стоката не се продаваше на касапи. Кравите се телят, овците се ягнат- нищо не се продава, нито се коли. А трябва грижа за тях. Така имаше една овца - за няколко години се уягни - станаха 20 овни и 7 овце. Овните не ги продамаме, ама им се радваме. Давахме тези овни, с навъртени големи рогове, на овчарите, да им служат за разплод на овцете. А от една крава се отелиха телци и станаха на 10 вола и се направиха 5 чифта за впряг - за колите, за оране. С тях се караха павета от кариерата до София. Голяма работа ли? Не, това беше робство. «Ще ти одерат кожата.» Абе, вие виждали ли сте как се дере на животно кожата? А по турско време, като го хване някой хайдук, то турците го завържат и с нож жив му дерат кожата. А има и друг израз: «С кремък ще му дерат кожата.» А кремък е остър камък. Та, излязох от казармата. И попаднах на други, които ми деряха кожата. По това време комунистите отвориха т. нар. вечерни гимназии за работниците, които работеха през деня. Те имаха и привилегия. Даваше им се платен годишен отпуск при взимане на изпитите. Изкарах гимназията. А за мен това бе една мечта, която се сбъдна. Много се измъчих, докато взема дипломата си.

73. КАК СЕ ОДИРА КОЖАТА НА ЖИВ ЧОВЕК Аз ора, аз сея, аз жъна с жетварите и вършея - всичко аз правя. Помагат и другите, но общо взето аз всичко върша сам. Аз зная, че трябва да уча, но не мога да се откача от работата. Ходя само да слушам беседи при Петър Киров - той имаше кръжок 3 пъти седмично. Това нещо ме подтикна, че трябва да ходя на училище. А нямам учебници. Какво запомня в клас - с него си оставам. Връщам се у дома - и отново ме чака стоката - тя мучи, тя блее, тя цвили, тя си иска своето, да се нахрани и напои и да се изчистят изверженията. Не можеш да я оставиш от днес за утре. Не ти позволява. Така беше запланувано - да ми одерат кожата, и то жив да ме одерат. На последната среща с Учителя, Той ме спря, сложи Си двата юрука един до друг, на 5 см от лицето Си, и духа в тях. Така - около 15 минути. Първата приказка бе: - Ако останеш тука, ще ти одерат кожата. Кой ще ми одере кожата? Ами родът. Аз от сутрин до вечер работя - всичко аз работя. А другите деца на баща ми - кой как отрасне, бяга от село и се откача от стоката и от работата. Всички бягат, само аз оставам. Аз исках да уча. Дойдох в София, намерих си работа, гдето правят разни домакински съдове - тенджери, тигани, които тогава ръчно се изчукваха от медта. Казваха се бакърена посуда. Тогава нямаше още фабрично производство. Та, работех при медникарите. Обаче нашите ме спряха, защото трябваше след тази работа да се измия, преоблека и да ходя на училище. Така дойде време да отида в казармата. Бях примерен войник, изпълнявах всичко. Началниците бяха доволни от мене. Тогава се записах на курсове при един свещеник, Михайлов, при горския дом, който имаше право да даде удостоверение, че които са завършили неговите курсове, да се явят в края на годината на изпити и да им признаят съответен клас. Питах ротния командир, той ми разреши,, взех пари назаем, записах и карах тези курсове. Бях войник, пуснаха ме в годишен отпуск, аз отидох на село - беше време за жънене, за вършитба. По цял ден работех и не мога да отида да положа изпит. На следващата година отново посещавах курсовете, но като дойде време за изпит - не мога да се явя, защото са ме хванали на село със селската и стопанската работа на рода. И аз накрая казах: «Аз съм дотука!»

73. ГОЛЕМИЯТ ТРАП, ЗАПЪЛНЕН С ВОДА Ние бяхме двама собственици на мястото. Мария Керемидчиева не искаше да строи, защото си имаше солидна къща. Даде ми разрешение да направя къщата «на калкан», т. е. след време можеше да се залепи за моята къща друга къща. Аз съм на друга улица - «Щерю Атанасов». А имаха също разрешение като мен за строежа, благодарение на мен, без да си мръднат пръста за изваждане на документи. Като минаха 2 години, искаха да строят, но вече имаше запор за строеж. А аз работех на държавен обект при Министерството на търговията. Там имаше един големец, който си правеше къща. Сблъсках се с него в града, той ме позна и трябваше да му направя мозайката. Той отговаряше за строителството в София и за разрешаване за строителство. Зад мене се прави кооперация от живи партизани. Те отчуждават всички парцели и правят общ парцел. Но те искат да ми вземат мястото и да ми разрушат къщата. Аз реагирах, че отпреди 7 години имам законно разрешение за строеж. Връщат ми едно писмо, в което ме уведомяват, че взимат мястото и бутат къщата ми. Но те срещнаха затруднения от моите документи и от този големец, който се казваше Кискинов. Аз му работя мозайката на къщата, а едновременно той е, който дава разрешение за строеж в София на тези партизани. Аз не зная нищо, но шофьорът, който ме кара, споделя с мен: - Абе, тия партизани всеки ден седят и стоят пред шефа ми, искат разрешение да ти бутнат къщата и да ти вземат мястото. Аз мълча. После идват, гледат дали някъде има нарушение по строежа. Накрая изкопаха един трап, дълбок 4 метра, голям 5 на 5 метра, и го запълниха с вода, която опираше до къщата ми. Имаха за цел моята къща да поддаде на водата, да се наклони и да падне. Така държаха трапа 2 години. Видяха, че моята къща не падна. Тогава решиха да ме оставят и започнаха да строят. Забавиха си строежа с цели 2 години. Накрая, нали бях направил къщата «калкан», то те си залепиха кооперацията за моята къща. Това е историята за трапа с водата. Аз с тях не съм имал връзка, с тези партизани. Тогава се водеше голяма борба между останалите живи партизани и новите комунисти, които управляваха. Те бяха две различни поколения. Та, моята къща, която построих, също взе живо участие в тази борба. Надвиха новите поколения комунисти, които бяха генерали. А живите партизани тогава получаваха специални пенсии от държавата, че са били активни борци срещу фашизма. А имаха си обикновени пенсии за прослужено време и професия. Те живееха с две пенсии. Та, новите комунисти им бяха дали по две пенсии, за да си живеят и да мируват. Та, моята къща стана обект на тази борба помежду им. И се чудеха как така тази къща още стои, а не е бутната, като имат власт и пари да го направят. Да, ама те не знаеха, че друг бе този, който стоеше над къщата и я охраняваше. Това бяха думите на Учителя, които беше казал - че ще бъде нависоко, а не нашироко.

71. МАЙСТОРЪТ, КОЙТО НЕ ПИЕ На вилата в гр. Банкя, като работех, бяха дошли да помагат негови приятели. Аз работя, но им казвам какво да се прави. Те ме слушаха. Но дойде време да се обядва. Сложили са дълга маса, насядали са десетина човека, на масата - ядене и пиене. Но аз не пия. А той е имал приятел от селото на жена му, който му е строил вилата, но е пиел много. Та, да не види повече пияница. А ето че попада на мен, гдето нито пия, нито пуша. Накрая ми казва: - Ще пиеш, нищо няма да ти стане. Викам му: -Тебе това пречи ли ти, че не пия? -Абе, пийни една чаша! -Добре - и аз се съгласих. Изпих я. Казвам му: -Ами ако ми стане нещо и се напия и объркам строежа, кой ще е виновен? И тогава спря и не ме закача. А на масата имаше какво ли не за мезета, за ядене и пиене. Тогава тези неща ги имаше, бяха евтини, и като се събираха някъде да работят общо, то се събираха не за работата, която да вършат, но за яденето и пиенето, което следваше. Голяма ядене, голямо пиене, големи приказки. Така се строяха обектите по времето на социализма. С много връзки и с много ядене и пиене. И така, всяка сутрин ме взимат с «Мерцедеса» и всяка вечер ме връщат. А на мен умът ми е все в тухлите, които трябваше да дойдат от гр. Пловдив. И накрая дойдоха и с голям зор ги докарах пред къщата. Цяла грамада тухли, за ужас на квартала. Успокоих се, когато всички тия тухли ги зазидахме в строежа на къщата.

70. ТУХЛИТЕ След като направихме плочата, започнах да зидам от първия етаж. Но тухлите от вагона, които бях взел, се свършиха. Не достигаха 2000 тухли за втория етаж. В това време излезе и се яви един клиент да му се прави мозайка. А той е генерален директор на автотранспорта. Той си прави вила в гр. Банкя. Иска аз да му правя мозайката. Идва с един светъл «Мерцедес», държавна кола, гледа ме, че строя, говори с мене. Уговаряхме се с него. Оплаквах му се, че нямам време, че трябва да ходя да търся тухли. Убеждава ме, че той ще ме снабдява с каквото му трябва, но само и само да му направя мозайката на вилата. Той имаше приятели в строителството. Дадоха ми бележка за 2000 тухли. Отивам и ги взимам. И така иззидахме втория етаж и после «ударихме» и втората плоча. И сега аз трябваше да си изпълня обещанието за вилата в Банкя. Идваше сутрин онзи светъл «Мерцедес», взимаше ме, закарваше ме в Банкя на вилата. Аз работех цял ден там и на уречения час идваше колата, взимаше ме и ме докарваше в София и спираше пред вратата ми. Всички гледат, че ме взима държавен, министерски «Мерцедес» и после ме докарва. А това плашеше тогава много хора. А аз не съм злоупотребявал с шофьора и с колата или да искам да ме закарва тук или там. Та, колата ме кара и връща, та да не губя време по няколко часа за пътуване до гр. Банкя. И така, аз нямам тухли за следващия етаж. На мен не ми е удобно да му искам още тухли и затова отивам на склада на гара «Пионер» да се нареждам на опашка. След дълго чакане се връщам с празни ръце. Гледам, пред къщата ми се е паркирал «Мерцедесът», Приближавам и гледам, че там на кормилото не е шофьорът, а директорът. На мен ми е неудобно и му обяснявам, че съм отишъл да търся тухли от склада. - Нали съм ти казал, че аз ще те снабдявам! -Ама, неудобно ми е. -Няма неудобно. Ще дойдеш при мене, ще седиш и ще ме чакаш. Аз не мисля само за теб, аз работя с много хора. Определя ми един ден. Аз си чакам. Стана вече 11,30 часът. Отвори вратата и ме видя. -Ела тука! Вдигна телефона и се обади в гр. Пловдив на своя приятел. Разбраха се. На мен ми трябваха 3 вагона тухли. Връзката стана. И трябваше да се чака. По това време аз работя мозайка на вилата му в гр. Банкя и всеки ден «Мерцедесът» ме закарва и връща. След 2 седмици идва бележка от гара Пионер, че са пристигнали 3 вагона тухли - единични. Трябват хора, а аз съм сам. А има срок за освобождаване на вагоните. Накрая намерих хора и ги разтовариха от вагоните, докараха ги у дома. Трябваше да освободим палетата, т. е. дървените основи, на които бяха наредени. Търсим хора, а ги няма тия хора. Накрая се справихме. Голям зор беше. Но се справих. А вие виждали ли сте 3 вагона, пълни с единични тухли? Просто не беше за вярване. И като ги видях, се уплаших. Да, ама тоя, който ми ръководеше строежа, стоеше над мен и бе предвидил всичко. Аз бях само един изпълнител.

69. ЖЕЛЯЗО ЗА КЪЩАТА Но когато дойде време да се зида с тухлите, то тук аз закъсах. Успях да взема чрез разрешението за строеж един вагон с тухли, с които иззидахме основите с брат ми до първа плоча. Ударихме първата плоча, но повече нямаше тухли. Дойдоха към 15 души и «бихме» първата плоча. Но за това е нужно да се направи кофражът с дъски и дървен материал, който бях вече закупил от склада. А трябваше ми желязо. А в склада има желязо, но само от 7 мм, а то е тънко. А на мен в плана ми е написано различна дебелина желязо. И аз се чудя откъде да намеря такова желязо. И беше един дъждовен ден, движа се по ул. «Витоша» и се сблъсках с директора на Самоковската строителна организация, с когото сме добри познати от строежите на хижа «Мальовица». Казваше се Сидеров. Обяснявам му, че съм закъсал за желязо, понеже в складовете има само тънко, от 7 мм. - Ти имаш ли конструктивен план? - Имам. - Знаеш ли какви размери желязо ти трябва? - Там е описано всичко. - Ще сметнеш колко желязо ти трябва, ще го закупиш и ще ми го докараш в Самоков на полигона и аз ще ти дам желязо каквото искаш. С Йордан, дето му викат «Живей вечно», който имаше камион, натоварихме желязото, закарахме го у Самоков, ходих при Сидеров, даде ми бележка, отидохме на полигона. Каквото желязо по плана ми трябваше, ми го дадоха и ми го нарязаха. Докарахме желязото у София, арматуристите сложиха и вързаха желязото и тука на ръка 15 души бъркаха бетон и успяхме да направим първата плоча. Сега разбрахте ли кой управлява случайните срещи на строго определено място и време? Ами ако се бях разминал със Сидеров само за 10-15 секунди? Да, ама се срещнахме.

67. ИЗКОПАВАНЕ НА ОСНОВИТЕ ЗА КЪЩАТА Така планът за къщата бе утвърден и аз можех вече да строя. Имах на разположение 2000 лева. Веднага ги вложих за купуването на дървен материал. А тогава една заплата беше 100 лева. А трябваше да се изкопаят основите на къщата. А трябваше да слезнем на 1 метър и половина надолу. Спазарих се с един, докара един багер, да изкопае мазето. Беше 30 май 1968 г. За един ден се изкараха 36 пълни със земя камиони «Татра», които побираха от 5 до 8 кубика пръст. Бяхме уговорили по 10 лв. на курс на «татра»-та. Така се оформиха основите на къщата. Но трябваше да копая на ръка с търнокопа основите на къщата. От изкопаната земя изкарахме 10 самосвала камиони. Товарех камионите на ръка с лопатата. Сам съм го правил. Трудно, но бях във форма. За мен няма трудно. След това изкопах «стъпките» на 8 колони, понеже такава е конструкцията, а в средата имаше една «стъпка» 2 на 2 метра, за да се завържат тези колони с арматурата. Всичко премина през ръцете ми. Знаех, че това изкопаване зависи само от мен. А бях здрав за такова копане. И го изкопах. Всички ми се чудеха, че сам се справям. Сам съм, но зад мене друг имаше. А това бяха думите на Учителя, изречени от Него в с. Мърчаево. За мен те бяха жива сила, която присъствуваше в мен. Това е причината за моята сила тогава.

66. ПЛАНЪТ ЗА КЪЩАТА Аз вече се окопитих. Вече се активизирах, защото голямата пречка е премахната. За два дни взех петно за строеж. Петното за строежа е 12 на 12 метра и сме двама собственици. Единият е д-р Жеков, а до него е една шивачка на име Керемидчиева. Няма нищо общо със Савка Керемидчиева. Тя беше много сериозен човек. За нея Учителят беше казал, че тя е била навремето виден стратег от армията на цар Дарий. А тя е родена тук, на Изгрева. Нейната къщичка бе солидна и тя не искаше да строи. Тя ми разреши да строя «на калкан». Така че аз имах петно 6 метра на 12 метра. А архитектката ми казва, че не може да се направи план за кухня, клозет, стая и т.н. Плана ми работи Лиляна Граматикова. Та, имах познат инженер - Казаков, който бе шеф на 500 души землемери. Обясняват му случая и се налага да се разшири петното. Той имаше познат в министерството на строежите. Отидохме там и той каза, че има право да разрешава увеличение до 1 метър и 50 сантиметра. И така се разшири петното на 7 метра и половина на 12 метра. Имах вече разрешение. Ако бях отишъл в архитектурното учреждение, там нямаше да ми дадат разрешение. Накрая Лиляна Граматикова направи плана на къщата. А трябваше да се завери, но тя нямаше право. Той отиде където трябва и утвърди плана. Значи всичко бе уредено. А този Казаков имаше триетажна къща тук, на ул. «Жолио Кюри», и аз му направих мозайката на стъпалата. Така се работеше по времето на социализма. Ти работиш за тях, а те ти съдействуват да получиш онова, на което имаш право. Това се казваше «да имаш връзки». Нямаш ли връзки - от тебе нищо не може да излезе. Такива бяха времената тогава.

65. РАЗРЕШЕНИЕТО ЗА СТРОЕЖ От една врата идва един от секретарите. Пита го: - Абе, ние имаме ли връзка с инспекторите? През това време му обяснява моя случай. Секретарят се обръща към мене: - Кой ти движи документите? - Някоя си Петрова. Секретарят се усмихна. - Къде ти са документите? - На ул. «Позитано». - Иди и ми ги донеси! Отидох, взех ги и ги донасям. А моят човек казва: - Имам една молба към тебе. Имам четири секретарки. Главната секретарка има вила в Банкя. Ще отидеш да видиш какви материали трябват за мозайка на вилата и да я направиш. Не е голяма. Извиква секретарката. Обяснява случая. - Къде са документите? - Тука са. - Тогава взимаме документите, колата е на разположение, и ще отидем до Банкя. Та, от ул. «Цар Калоян» - с държавната кола, тя посочва на шофьора къде да кара. Пристигаме на ул. «Париж» №3, зад операта. Взима документите, занася ги там, предава ги. Отиваме до Банкя с колата. След 2 седмици разрешението дойде. Тогава си спомних думите на Учителя: «Ти защо се страхуваш от комунистите?» Ето, това е важното. Та, думите Му се сбъднаха, защото с тях бе очертал пътя, по който да се движа. А по това време, 1958 г., бе процесът срещу Братството, салонът бе заключен и беше забранена от комунистите всяка духовна дейност на Изгрева. Та, според всички, които ме заобикаляха, знаех, че от комунистите по-лоши няма. Ама това за мен и за моя случай не се отнасяше. А защо? Пред мене и зад мене стояха думите на Учителя. А на онази секретарка, гдето имаше вила в Банкя и гдето ми изкара разрешението, аз направих мозайката на вилата. Тя ми заплати за труда добре. Тя ми направи услуга за разрешението, и аз й направих услуга, че й направих мозайката.

64. ПОДГОТВЯНЕ НА ДОКУМЕНТИТЕ Когато работех мозайката на Алпийския лагер на Мальовица, идва един и ме моли да му направя мозайка на една вила в с. Говедарци. А другите около мене, с които работя, те го познават и ми казват: - Да знаеш, голям комунист е този. А той е председател на Окръжния комитет на Отечествения фронт, на целия окръг. Голяма служба, с голяма власт. Викам му: - Абе, вие, големците, искате да работя на обществена постройка, искате да работя и на частния ти строеж. Е, как става така? - Абе, ти нали си от тия, дето ходят по гьоловете. - Какво викаш? - По гьоловете горе - на Еди-гьол. А така се наричаха от местното население Седемте рилски езера. Значи знаеше, че съм «дъновист». Беше ми разучил биографията. За тях това беше много лесно - завъртят един телефон и от милицията знаеха кой какъв е и какво работи. Нямаше скрито и покрито за тях. Та, този човек се казваше Петър Динков. Беше истински идеен човек и истински комунист и на дела. Това го проверих по-късно. Та, да се върнем на разговора ми с него. - Абе, вие не сте лоши хора, но ще дойдеш да ми кажеш колко мозайка ще ми трябва. Виличката ми е малка. Викам му: - Добре. Отивам, казвам му всичко, що му трябва. - Не бързай - кога си свободен, можеш да я работиш. Ти къде живееш? - На Изгрева. Започнах да му работя мозайката. И той понякога от с. Говедарци ме докарва със служебната си кола до Изгрева. Оглежда бараката на д-р Жеков, която само дето не се е сгромолясала. - Абе, ти тука ли живееш? Ами ти как живееш там? Ами ти имаш ли жили ще? Обяснявам му, че старите ще ми прехвърлят къщата и имота. - Абе, как ще ти го прехвърлят? Ти си голям наивник. Те нищо няма да направят за тебе. И така, аз две години му правя мозайката на вилата. Това е 1967-1968 г., и то когато съм свободен, защото аз работя като мозайкаджия по държавни обекти. Аз съм свободен понякога в събота и неделя. Накрая докторът реши да ми прехвърли мястото с къщата. Предаде нотариалния си акт на един адвокат и направи всички документи. Дадоха пълномощно на адвоката, за да придвижи документите. Занесох ги, но после ми ги върнаха от инспекториата, от ул. «Париж», където дават ход на тия преписки. Върнаха ги, защото смятаха, че съм шарлатанин. Тук, на Изгрева, никой не ме познаваше, аз бях непрекъснато по обекти и там спях. А искат свидетелство, подписано от 19 души, че живея на Изгрева, за да ми приемат молбата за собственик. Върнаха документите. Аз привърших мозайката на вилата в с. Говедарци. Та, разговаряме за туй-онуй и аз му се оплаках, че са ми върнали документите. Казва ми да дойда на ул. «Цар Калоян», в канцеларията, където му е службата. Качвам се горе, на втория етаж, той разговаря с един човек, изпраща го и без да го питам, ми казва: - Абе, тебе оправиха ли те старите? - Направиха документи, но ми ги връщат. Казва ми: - Аз имам един познат там. След това си уредихме сметките, заплати ми за труда за мозайката много добре.

63.СКИЦА ЗА МЯСТОТО Старата къща на д-р Иван Жеков е дървена и с времето си дъските се скапват, а керемидите се разместват и се чупят. При дъждове тече вода от покрива и се слагат легени и кофи за течащата вода. Аз не мога да се кача на покрива и да ги подменя, защото покривът едва се държи и аз ще падна заедно с него и ще затрупа всички. Къщата се разпада - оттук тече, оттам тече. Дървена, паянтова къща. Юрданка и Иван са вътре и живеят в тази развалина от години. По едно време исках да ми се даде границата на парцела от името на д- р Жеков. Но ме разтакават и бавят цели 3 години от общината и не ми дават скица за мястото. А аз искам скица за мястото. А на мен нищо не е прехвърлено по документ. И не мога да строя. Тази скица 30 години не може да се извади. Представяте ли си какво значи 30 години? През 1966 г. работих на обекта на Алпийския лагер на Мальовица, където правих мозайките. Работих там 3 години, до 1967 г. Таман привърших обекта, и дойдоха при мен от София Мара Славова, брат й Атанас и един инженер, за да направя мозайка на къщата на Атанас Славов. И се разправям с този инженер, чието име бе Казаков, и му се оплаквам, че 2 години ходя два пъти в седмицата, във вторник и петък, за да ми дадат скица за мястото, но не ми дават. Той ми взе името, отиде в общината. А той бе работил там, беше големец и ми каза, че за 15 минути се прави скица. И на другия ден той извади скицата и ми я донесе. Така се сдобих със скицата Та, те трима бяха - инженер Казаков, един архитект и Атанас Славов, които бяха направили къща на ул. «Жолио Кюри». Бяха пазарили с частни майстори за мозайката и те им взимаха много пари. Казаков ми предложи по 8 лв. за стъпало. Казах му, че ще му ги направя за по 4 лева. Та, той ми извади скицата, а аз му направих мозайката. Услуга за услуга. Вече се разреши проблемът и архитектът може да направи план на къщата. А това е Лили Граматикова- на нея също правя мозайката. Моят занаят, освен че ме изхранваше, но ми проправяше пътя за строежа на моя дом.

62. НАПЕРЕНИЯТ ПЕТЕЛ Един ден Борис Николов и Мария Тодорова са се качили на Зеления рид, горе, гдето ние му викаме «Салоните». Опънали са си палатките през месец юли, а вече е септември и не слизат в София. А всички ги критикуват, че се цепят и делят от Братството, което е на лагер на Второто езеро. Да, ама като правят екскурзии, ходят, минават покрай тях, все едно, че ходят на поклонение в Мека, за да станат хаджии. Това го виждаха всички, но го търпяха. И то години наред. Вече месец септември стана, а той не слиза от планината. На 4 октомври падна сняг. Всички познати ни обвиняват, че сме го оставили горе, без да му помогнем да слезе в града. Добре, аз отивам, говоря с брат му Николай да се качим горе, на Салоните. Качваме се на рейса нагоре по Зелени рид, мъгла и сняг. Вървим и нищо не се вижда. Не знаем къде вървим, но снегът е вече до колене. През това време Николай си разправя цялата история на своя живот по времето на Учителя, какво му е казал и какво не е изпълнил. Изплака целия си живот. Намерихме накрая палатката на Борис. А той не иска да слиза. А защо? Наперена работа. Вие виждали ли сте наперен петел да ходи между кокошките и да кукугира, па после се качи на плета, та още по-добре да кукурига? Тук е същата работа. Кукурига и не иска да слиза. Та, когато говорим за Братството, трябва да се взема мнението на всички, а не един да налага своето си мнение. А това го правеше Борис - налагаше си мнението. Та, всеки със своето мнение да участвува в това Братство, но не само на приказки, но и на дела. А той си взима решение и после - това е братско решение. Ние сме колективни същества. Не може един да решава проблемите. За себе си може. Но за другите не се отнася това. След няколко часа дойдоха няколко коня с коняри, които бяхме спазарили от с. Говедарци. Големи разправии бяха с него, докато го свалим. А иначе щяха с Мария да загинат, затрупани от снега. Вие виждали ли сте как се качва петел на плета, как пляска с криле и почва да кукурига. Кукурига, кукурига и след това скача от плета и слиза на земята. Та, като слезе на земята петелът, натоварихме палатките на конете и полека-лека се добрахме до село Говедарци, където преспахме. И на другия ден през Самоков се завърнахме в София. Обещах си друг път в такова нещо да не участвувам. Отстъпвам го на друг, та да провери как са нещата.

60. НИКОЛА АНТОВ Каква бе ролята на Никола Антов? Бил е анархист преди 9.IX.1944 г., полицията го подгонва. Търси помощ от Учителя, за да го спаси. По-късно започва да симпатизира на Учението. Живее при една сестра на Изгрева. През 1952 г. завършихме обекта при Народната опера и отивахме до Русе цялата бригада и всички братя от Изгрева създадоха мозайкаджийската бригада в гр. Русе. В Русе работехме през 1952,1953,1954 г. Понеже строежът беше към железопътното министерство, то на всеки месец идвахме за 5 дни в София, като ни плащаха билетите. Първо работехме на Културния дом, после - на операта, на гарата, която беше голям обект, около 80 души работници. Ние ги ръководехме - Петър Филипов, Методи Константинов, Крум Въжаров, Балючев, Боян Златарев, Илия Узунов. От 1952 г. до. 1956 г. работехме в Русе по обектите. По това време на Изгрева в София командва Никола Антов. Но понеже понякога е пиян, яде месо и безобразничи - никой не го слуша. Имаше един Йончо - беше завършил медицина и се занимаваше с астрология. Антов го беше ударил с бастуна, но онзи го е дебнел и когато е бил пиян, си го е върнал, като го ударил с тояга. Та, пито - платено. Беше бил Елена Андреева с бастуна, понеже не го слушаше и не му се подчиняваше.[1] Тогава се получи настроение срещу него. Започнаха се дела, от 23 души, срещу Антов, за неговите побоища. Това го вбесява още повече. Той взима имената на всички, занася ги в милицията, посочва им адресите. След това започна големият обиск на 6/7.XII.1957 г. и ликвидацията на Изгрева. По това време Антов създаде своя група, те се събираха около него и той искаше да представлява Братството. А той беше още от началото, от 9.IX.1944 г., с комунистическата власт. Та, властта беше с него и зад него. Но другите го отхвърлиха.[2] Но всеки пазеше кожата си и мълчеше пред него. Започнаха да изселват от Изгрева един подир друг. Заселиха се тук художници и общественици. Взеха всички братски места. Никой не можеше да реагира. Аз взех разрешение за строеж на моята къща през 1969 г. и започнах да строя. А те туриха 2 години запор на тия всички места. И започна борба между големците и между генералите и партизаните. Те си правеха каквото си искат. --------------- [1] Вж «Изгревът», том X, стр. 222-225. [2] Вж. «ИзТревът», том IV, стр. 214-217; том V, стр. 727-728. (бележки на съставителя Вергилий Кръстев)

59. ГОЛЯМАТА КНИГА «УЧИТЕЛЯТ» През 1946 г. излиза голямата книга «Учителят». А този, който я издава, е Неделчо Попов. Той живее в къщата на Балтова, къщичката им е пред салона. Балтова обича да се представя пред обществото. Взима отпечатаните книги и отива до Банката, където е министерството на пропагандата, и на всички минувачи подарява по една книга. Казва им: - Ето, това е Учителят. А преди това е имало заседание и спорят в Министерския съвет, че е нямало хартия. Червенков искал да се печата комунистическа литература, а той Казасов бил казал, че нямало хартия. Имало е спор. На заседание на Министерския съвет Червенков му казва: - Абе, ти казваш, че няма хартия, а виж тия дъновисти какво правят! - и му показал книгата «Учителят». И оттам решават да наложат ограничения на Братството. И започва се гонението тогава.[1] И така се стигна до 1957 г., на 6/7 декември взеха литературата на Изгрева. А ние тогава работехме по държавни обекти и те ни наблюдаваха дали ще има реакции от наша страна. А ние си мълчахме. А те държаха на нас, понеже не сме пияници и като обещаем нещо, то го изпълняваме. Значи могат да разчитат на нас. Имаше и други майстори, но те бяха пияници и понякога им се зъбеха. А те видяха, че това пречи на работата. И затова държаха на нас. Като привършехме един обект, отивахме на друг обект. Министър беше Пенчо Кубадински и той държеше на нас. ----------------- [1] Вж «Изгревът», том III, стр. 208-210, том XIX, стр. 938-944 и снимки № 7-19. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

58. ДА СЕ ОМЪЖИШ ИЛИ ДА СЕ ОЖЕНИШ[1] Та, те не искаха да бъдат обвързани и не искаха да носят халката на брака. Бракът е робство и робия. А въпросът за брака седи така. Онзи, който е влязъл в Братството и е дошъл на Изгрева, на никого Учителят не е разрешил да се жени. А онези, които са имали връзки помежду си в Младежкия окултен клас и в Общия окултен клас, които са ходили при Него да Го питат, тогава им казвал: - Рекох, не бързайте, не е време. На никого не е дал разрешение. Щом се оженят, те вече имат контакт. И всяка една личност почва да гради себе си. Те отделят време за семейните общувания, идват децата с грижите по тях. А това отнема време и на жената, и на мъжа. Трябва да се грижат за всичко. Ти вече не си свободен да отидеш на беседа. Онова малко дете като ти ревне - то мърдане няма. Стоиш до него. То те командва. Детето блокира и майката, и бащата. А един Учител идва на 2000 години веднъж - трябва да отидеш при Него, а не да се връзваш там чрез брака. Затова Учителят не ги е насърчавал за семеен живот. Но не са Го слушали, правели са каквото си щат. Пример е стенографката Савка Керемидчиева. Тя е студентка в Университета. Един от професорите я харесва и й предлага брак. Тя отива при Учителя и Му съобщава. Учителят започва да й се кара: - Аз нали ти забраних да мислиш за тези неща! Да, ама тя мисли. После проявява послушание и не се жени. Имаше други, които живееха на Изгрева. Едната бе Маргарита Давидова. Втората бе поетесата Олга Славчева. А третата бе певица - Кичка Вълчанова. И трите отиват заедно при Учителя и Му казват: - Учителю, ние искаме да се омъжим. Ние сме на възраст за омъжване, не можем да издържаме. Това казва първата. А Учителят казва: - Можеш, можеш. А другата - Олга Славчева, която е също много бойка и иска да се омъжва. А Учителят й казва: - А ти най-можеш. Значи всички могат да издържат, а Олга може най-много да издържи без мъж. Учителят продължил: - Ако се омъжите, веднага ще се отдалечите от мене на 100 км и няма да ме срещнете, ако и да живеете тук, на Изгрева. Ще родите деца и те ще бъдат за вас богове, на които трябва да им се кланяте и да им служите. И ще се разминете с мен. Затова избирайте кому ще се кланяте. Едно е да бъдеш близко до Учителя без ангажименти, друго е да бъдеш женен, с деца. Не може, като дойде един Учител на 2000 години, и ти да правиш неща пред Него, както винаги си правел - да се жениш и да раждаш. Защото ще изгубиш много, няма да можеш да четеш беседите, няма да можеш да се зареждаш със знание. А Олга Славчева беше поетеса, чрез нея се дадоха думите на Паневритмията. Какви ли не истории имаше на Изгрева за кандидатите за омъжване или за оженване. Имаше всичко. И то толкова много, че не е за разказване. Колкото бяха хората на Изгрева, толкова бяха случаите, които нито са за разказване, нито за описване. Имаше всичко на Изгрева. ------------------- [1] Вж. «Изгревът», том I, стр. 540. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

57. АНАРХИСТИТЕ И БРАКЪТ Та, в бригадата имаше анархисти по дух. Това бяха Методи Константинов, Борис Николов, Крум Въжаров. Не приемаха държавата като институция и не се подчиняваха на правилата й. Не се подчиняваха на началници. Имаха друга представа за брака и семейството - отхвърляха го, а живееха с жени. Особено така правеше Методи - ту с една, ту с друга. Крум Въжаров се ожени за Ярмила, но не се грижеше за нея. За семейството се искат условия и грижа. Та, всички имаха различни представи за брака. Ярмила беше чехкиня и искаше свободен живот. Та, Методи беше хвърлил мерака на Ярмила. Защо ги разказвам? Защото, да ви докажа, че те не признаваха брака като форма и институция. А като не го признаваха, избягваха да поемат отговорност пред жената. Такива истории имаше много. А Ярмила се оплакваше, че Крум не искал да спи с нея. Методи имаше приятелка на име Димитринка. Двамата отиват на улица «Пиротска», за да избират плат за рокля на Димитринка. Но Методи видял една хубава жена, заплесва се по нея и почва с нея да говори. Димитринка по това време разглеждала плата и изведнъж вижда как Методи се халосва по хубавата жена. Отива при него и му зашлевява един шамар, че свитки му излизат от очите. - Плат за рокля ще ми купуваш! На ти рокля! - и му ударила още един шамар.

56. ПРЕМИЯТА ЗА МОЗАЙКАДЖИЙСКАТА БРИГАДА Аз през 1969 г. построих триетажна къща и през 1970 г. се нанесох в нея и там си живея. Официално не искаха да ми бутат къщата, защото документът е изработен предната година с разрешение за строежа. Аз работя по това време мозайката на апартамента на Кискинов. А той имаше власт и трябваше да им разреши на тях да ми се разруши къщата, както някои искаха от него. Той знаеше всичко, но мълчеше. Идваха със служебната си кола и ме взимаха и ме закарваха на обекта. А тогава бе излязло нареждане от властта, че който живее в апартамент, който е национализиран след 1947 г., да си построят собствени жилища. И Кискинов си строеше такова жилище според този закон. Преди това работех към министерството на транспорта, по строежите, а той им беше шеф. Аз умеех да работя с чук и можех да вдигам тежести. Правехме стъпалата с чер мрамор и ги полирахме, след това ги закарвахме за монтаж на обекта. Аз бях този, който правеше монтажа на стъпалата. И Кискинов, като минаваше и ме оглеждаше, виждаше, че само аз ги работя. Затова, като завършихме стъпалата, като направихме мозайките по коридорите, на него много му хареса и каза: - Трябва да дадем премия на бригадата. Аз се обаждам: - Не искаме премия, а да ни уволните всичките. - Защо да ви уволнявам? - Защото има половината от бригадата, които не работят, а се мотаят и не можем да се освободим от тях. Той ме изгледа и се изненада. А това бяха хора на Борис. Те отидат при него, какво му говорят, не зная, после ги назначи в бригадата, но те не работят, а ние им изкарвахме надниците. За тях Борис беше ангел-хранител, а ние бяхме работници. Като получат заплатите си, отиват и му благодарят. Ние гледаме и мълчим. А ние сме им изкарали надниците. Освен това Борис е лишен от граждански права след процеса и няма право да бъде бригадир. Та, аз официално бях бригадир и представител пред държавата. Аз съм бригадир. Аз влача и работя най-много. Има още няколко такива като мен. Но няма никой да благодари и никой не ни зачита. Ние сме за тях никой. Ето защо поисках да се разтури бригадата. Тя се разтури. Аз напуснах и се освободих. Станах свободен човек с труда си. И всички ме търсеха и тачеха за работата ми. Та, така, в тази бригада години наред ми деряха кожата, така, както бе предрекъл за мен Учителят. А преди това имаше 3-4 души, които са били в затвора с него и ги докара в бригадата. Но от тях не можеше да си иска работа. Не бяха подготвени за тази работа, а един беше доста възрастен. Изобщо, те ни бяха в тежест и ядосваха другите. Аз официално съм бригадир пред властите, а Борис се разпореждаше. А той много малко работеше, защото нямаше сили да стори това. Беше претърпял операция в затвора от спукана язва и му беше изрязан стомахът и не можеше да се храни. Взимаше по 1-2 хапки, нямаше стомах, за да приема храната му. Беше отслабнал. Но не се отказваше да командва и да взима решения.

55. ЕДНА ПРЕЦЕНКА НА УЧИТЕЛЯ Бяхме в село Мърчаево. Работехме по оформянето на «Извора на Доброто». Имаше братя и сестри, дошли от провинцията. Така един брат, който тогава беше военен с чин майор, беше дошъл от Беломорието и беше донесъл в една торба бели камъчета. Защо ги беше донесъл - никой не знаеше. И той самият не знаеше защо ги беше донесъл в с. Мърчаево, когато завършваше каптажът на «Извора на Доброто». Там бяха и някои сестри, като Верка Куртева. Изведнъж, както са около Учителя, те показват белите камъчета и Верка казва: - Учителю, ако е тук брат Борис Николов, то той ще подреди камъчетата много добре, нали са мозайкаджии. Учителят изведнъж стана строг. После през Него премина буря от негодувание. Целият трепереше и казваше: - Какъв Борис, бе? Какъв Борис, бе? Аз Го наблюдавах, беше пред мен. Всички бяха изненадани и потресени от случилото се. Аз го запомних. Учителят си замина. Дойде време, Борис оглави Братския съвет и Братството. Накрая се дойде до процеса през 1958 г. и Изгревът бе разрушен. Аз през цялото време работех мозайка с Борис. Аз бях бригадир на бригадата, защото той бе осъждан и нямаше право да заема обществени постове. Та, видях и проверих какво означаваше реакцията на Учителя към Борис. А сега го възвеличават, като че ли е божество. Но аз съм му ял попарата от змии и гущери. Той не признаваше нито държава, нито законите, нито правилата им. Отхвърляше всичко. Искаше да бъде свободен. Да, ама беше заел пост като ръководител на Братството и това задължаваше да се съобразява със законите на държавата. А той не ги спазваше. И оттам дойде провалът и трагедията на Братството.